Мусаши

Сухото поле

Бойците от училището Йошиока се събраха на едно пусто поле, с изглед към отбивката за Нагасаки от главния път за Тамба. Зад ограждащите полето дървета лъщеше снегът по планините северозападно от Киото. Блясъкът от него поразяваше окото като светкавица.

Един от мъжете предложи да напалят огън, тъй като препасаните им саби като проводници отвеждат студа право към тялото. Беше в самото начало на пролетта, на деветия ден от новата година. Леден вятър духаше от връх Кинугаса и дори песента на птиците звучеше унило.

— Хубаво гори, а?

— А-ха. По-добре внимавайте. Не искам да подпалим храсталака.

Пукащият огън затопли ръцете и лицата им, но не след дълго Уеда Рьохей отпъди с ръка дима от очите си и промърмори:

— Много е горещо! — Изгледа ядосано един от мъжете, който се канеше да хвърли още листа в огъня и добави: — Стига! Спри!

Мина час, без да се случи нищо.

— Трябва вече да е след шест часа.

Всички до един, без да се замислят, вдигнаха очи към слънцето.

— Отива към седем.

— Младият учител трябваше досега да е тук.

— О, ще се появи всеки момент.

С напрегнати лица те неспокойно загледаха пътя откъм града. Мнозина тревожно преглъщаха.

— Какво ли може да му се е случило?

Някаква крава измуча и наруши тишината. Полето бе служило някога за пасище на императорските крави и в околността още имаше безстопанствени животни. Слънцето се качи по-нависоко и започна да топли. С него дойде мирис на тор и сушена трева.

— Не ви ли се струва, че Мусаши трябва вече да е на полето при Рендаиджи?

— Може и така да е.

— Някой да иде да погледне. Дотам са около шестстотин крачки.

Никой нямаше голямо желание да ходи, всички пак потънаха в мълчание и лицата им се скриха в сянката, която димът хвърляше.

— Нали няма недоразумения по уговорката?

— Не. Уеда е чул снощи всичко направо от Младия учител. Не би могло да има никаква грешка.

Рьохей потвърди:

— Точно така. Няма да се изненадам, ако Мусаши е вече там, но е възможно Младият учител нарочно да се бави, за да го изнерви. Да почакаме. Ако направим някоя погрешна крачка и оставим хората с впечатлението, че отиваме да помогнем на Младия учител, това ще посрами цялата школа. Не можем да правим нищо, преди той да е пристигнал. А и какво е всъщност Мусаши? Просто някакъв ронин. Не може да е толкова добър.

Онези от учениците, които бяха видели Мусаши в действие миналата година в доджото на Йошиока, мислеха по-иначе, но дори и за тях бе немислимо Сеиджуро да загуби. Общото мнение беше, че макар и победата на учителя им да е предрешена, понякога стават произшествия. Освен това, тъй като двубоят бе огласен публично, ще има много зрители, чието присъствие, както смятаха, не само ще увеличи славата на училището, но и ще допринесе за личната известност на техния учител.

Въпреки точните указания на Сеиджуро те в никакъв случай да не му се притичват на помощ, четиридесет от тях се бяха събрали да изчакат неговото идване, да го изпроводят тържествено и — за всеки случай — да бъдат наблизо. Освен Уеда присъстваха петима от десетте Майстора на сабята на дома Йошиока.

Минаваше седем. Наложеното от Рьохей спокойствие постепенно бе изместено от отегчение и започна недоволен шепот.

Тръгналите да гледат двубоя зрители питаха дали не е станала някаква грешка.

— Къде е Мусаши?

— А къде е другият — Сеиджуро?

— Кои са всичките тези самураи?

— Сигурно са тук като свидетели за някоя от страните.

— Странен начин да се провежда двубой. Свидетелите са тук, а самите противници ги няма.

Макар тълпата да се разрастваше и жуженето от гласовете да ставаше по-силно, зрителите бяха прекалено предпазливи, за да се приближат до учениците от Йошиока, които пък на свой ред не обръщаха внимание на надничащите през сухия шубрак или надзъртащите от клоните глави.

Джотаро си проправяше път през навалицата, оставяйки след себе си диря от малки прашни облачета. Със своята огромна дървена сабя и прекалено големи сандали момчето вървеше от жена на жена и внимателно оглеждаше лицата им.

— Не е тук, не е тук — мърмореше си той. — Какво ли може да е станало с Оцу? Тя знае за двубоя днес.

Трябва да е тук, мислеше си. Мусаши може да се окаже в опасност. Какво би могло да я задържи?

Търсенето му остана безуспешно, макар да се вря навсякъде, докато съвсем отпадна. „Чудна работа, помисли си. Не съм я виждал от Нова година насам. Питам се да не е болна… Онази стара вещица, с която тръгнаха, говореше любезно, но може всичко да е било подлост. Може да е направила с Оцу нещо ужасно.“

Това го тревожеше страшно, много повече от изхода на днешния двубой. За последния той нямаше съмнения. Между стотиците хора в тълпата надали би се намерил и един, който да не очаква победа за Сеиджуро. Само Джотаро поддържаше непоклатима вяра в Мусаши. Пред очите му беше образът на неговия учител, застанал в равнината Ханя срещу копията на монасите от Ходзоин.

Най-сетне Джотаро се спря по средата на полето. „Има нещо друго необичайно тук, замисли се той. Защо са се събрали всички тези хора? Според обявата двубоят ще стане в полето при Рендаиджи.“ Той изглежда бе единственият, когото това озадачаваше.

— Хей, момче! Я погледни насам! — дойде един свадлив глас от движещата се тълпа.

Джотаро разпозна мъжа — беше онзи, който гледаше Мусаши и Акеми, докато си шепнеха на моста в първата сутрин от Новата година.

— Какво искате, господине? — попита момчето.

Сасаки Коджиро се приближи към него, но преди да заговори, бавно го огледа от глава до пети.

— Не съм ли те виждал напоследък по улица Годжо?

— О, значи си спомняте.

— Беше с една млада жена.

— Да. Това беше Оцу.

— Така ли се казва? Кажи ми, тя има ли нещо общо с Мусаши?

— Би могло да се каже.

— Да не му е братовчедка?

— Ъ-ъ.

— Сестра?

— Ъ-ъ.

— Тогава?

— Харесва го.

— Влюбени ли са двамата?

— Не зная. Аз съм му само ученик.

И Джотаро поклати гордо глава.

— Ето значи защо си тук. Виж, тълпата взе да недоволства. Трябва да знаеш къде е Мусаши. Излязъл ли е от странноприемницата си?

— Защо питате мен? От дълго време не съм го виждал.

Няколко мъже си пробиха път през множеството и се приближиха до Коджиро.

Той се обърна и ги изгледа с пронизителен като на сокол поглед.

— Е, ето ви и вас, Сасаки!

— Че това е Рьохей!

— Къде бяхте през цялото време? — попита Рьохей, като улови ръката на Коджиро, сякаш го взима пленник. — Повече от десет дни не сте идвали в доджото. Младият учител искаше да се поупражнява малко заедно с вас.

— И какво, че ме е нямало? Днес съм тук.

Като наобиколиха незабелязано Коджиро, Рьохей и другарите му го отведоха при огъня си.

Между тези, които бяха забелязали дългата сабя и яркото облекло на Коджиро, тръгна шепот.

— Това сигурно трябва да е Мусаши!

— Той ли е?

— Явно.

— Доста гиздаво се е облякъл. Обаче не изглежда слаб противник.

— Това не е Мусаши! — извика презрително Джотаро. — Мусаши изобщо не изглежда така! Никога няма да го видите, облечен като артист от Кабуки!

Скоро дори онези, които не можеха да чуят възражението на момчето, разбраха грешката си и пак почнаха да се чудят какво ли става.

Коджиро стоеше прав до учениците от Йошиока, към които се отнасяше с явно презрение. Те го слушаха мълчаливо, но лицата им бяха унили.

— За дома Йошиока е направо щастие, че нито Сеиджуро, нито Мусаши дойдоха навреме — казваше Коджиро. — Най-добре ще е да се разделите, да пресрещнете Сеиджуро и да го отведете бързо у дома, преди да е бил ранен.

Това страхливо предложение вбеси останалите, но той продължи:

— Това, което ви съветвам, ще бъде за Сеиджуро от повече полза, отколкото всякаква помощ от вас. — После с доста внушителен глас добави: — Небето ме праща тук за спасението на дома Йошиока. Ще ви предскажа — ако двамата се бият, Сеиджуро ще загуби. Съжалявам да изрека това, но Мусаши със сигурност ще го победи и може дори да го убие.

Миике Джиродзаемон се изпъчи срещу по-младия от него мъж и извика:

— Това е обида!

Десният му лакът беше между неговото лице и това на Коджиро, готов да изтегли сабята и да нанесе удар.

Коджиро сведе поглед и се усмихна:

— Явно не ви харесва, каквото казах.

— Ъ-ъ!

— В такъв случай, извинявайте — отвърна небрежно Коджиро. — Няма да се опитвам повече да ви бъда в помощ.

— На първо място, никой не те е молил за помощ.

— Не е точно така. Щом сте нямали нужда от моята подкрепа, защо настоявахте да дойда от Кема във вашето училище? Защо така усърдно се опитвахте да ме спечелите? И вие, и Сеиджуро, и всички!

— Просто показвахме любезност към госта. За голяма работа се мислиш, а?

— Ха-ха-ха-ха! Дайте да спрем с всичко това, преди да се е стигнало дотам да се бия с всички ви. Но ви предупреждавам, ако не послушате моето предсказание, ще съжалявате! Сравних двамата със собствените си очи и според мен възможността Сеиджуро да загуби е направо огромна. Сутринта на Новата година Мусаши беше на моста на улица Годжо. Веднага щом го зърнах, разбрах, че е опасен. На мен тази обява, която сте сложили, ми се струва по-скоро като надгробен надпис за дома Йошиока. Много тъжно е това, но изглежда на този свят хората никога не могат да разберат кога наближава краят им.

— Стига вече! Защо си дошъл тук, щом намерението ти е само да говориш такива неща?

Гласът на Коджиро стана подигравателен:

— Изглежда, на такива хора също е присъщо да не приемат чистосърдечно никоя добра постъпка. Хайде! Мислете каквото си искате! Дори няма да се наложи да чакате до края на деня. След час и дори по-малко ще знаете колко много сте сбъркали.

— Хър! — изплю се Джиродзаемон върху Коджиро.

Четиридесетте мъже пристъпиха една крачка напред и гневът им като тъмно сияние изпълни полето.

Коджиро отвърна на това със спокойна самоувереност. Като скочи бързо на една страна, той показа със стойката си, че ако става дума за битка, вече е готов. Добрата воля, който обяви по-рано, сега изглеждаше като преструвка. Някой страничен наблюдател можеше да се запита дали той не използва податливостта на множеството, за да отвлече вниманието от Мусаши и Сеиджуро върху самия себе си.

По онези, които бяха достатъчно близо, за да видят какво става, премина тръпка на възбуда. Това не бе битката, която бяха дошли да гледат, но и тази обещаваше да бъде добра.

И посред тази заредена с жажда за убийство атмосфера претича някакво младо момиче. Зад нея бързо като топка се търкаляше малка маймунка. Девойката се стрелна между Коджиро и бойците от Йошиока и изкрещя:

— Коджиро! Къде е Мусаши?! Не е ли тук?

Коджиро се обърна сърдито към нея.

— Какво става? — поиска да узнае той.

— Акеми! — възкликна един от самураите. — Какво прави тя тук?

— Защо си дошла? — сопна се Коджиро. — Не ти ли казах да не идваш?

— Аз не съм твоя собственост! Защо да не може да съм тук?

— Млък! И се махай! Връщай се обратно в Дзудзуя — извика Коджиро и леко я бутна настрани.

Акеми, тежко задъхана, поклати упорито глава.

— Не ми нареждай какво да правя! Останах да живея при теб, но не ти принадлежа. Аз… — Тя се задави и шумно изхлипа. — Как може да ми казваш какво да правя след това, което ми стори? След като ме върза и ме остави на втория етаж в странноприемницата? След като почна да ме тормозиш и да ме мъчиш, когато казах, че се тревожа за Мусаши?

Коджиро отвори уста, готов да отговори, но Акеми не му даде тази възможност.

— Един от съседите ме чу да викам, дойде и ме развърза. Дошла съм да видя Мусаши!

— Да не си се побъркала? Не виждаш ли хората наоколо? Млъкни!

— Няма! Не ме е грижа кой ще чуе. Ти каза, че днес Мусаши ще бъде убит — ако Сеиджуро не успее да се справи с него, ти ще го последваш и сам ще убиеш Мусаши. Може да съм луда, но Мусаши е единственият мъж в сърцето ми! Трябва да го видя. Къде е той?

Коджиро цъкна с език, но от тази яростна атака загуби дар слово.

На мъжете от Йошиока Акеми се стори прекалено развълнувана, за да й повярват. Можеше обаче и да има истина в това, което тя казва. И ако е така, значи Коджиро я е примамил с добротата си и после я е мъчил за свое удоволствие.

Стъписан, Коджиро изгледа момичето с неприкрита злоба.

Внезапно тяхното внимание бе отклонено от един от прислужниците на Сеиджуро, младеж на име Тамихачи. Той тичаше като обезумял, махаше с ръце и викаше:

— Помощ! Младият учител! Срещнаха се с Мусаши. Ранен е! О, ужас! О-о-о!

— Какво ломотиш?

— Младият учител и Мусаши ли?

— Къде? Кога?

— Истината ли казваш, Тамихачи?

От лицата, които кръвта изведнъж напусна, се посипаха дрезгави въпроси.

Тамихачи продължи да пищи неразбираемо. Без нито да отговаря на въпросите им, нито да си поеме дъх, той се затича обратно с разтреперани нозе към пътя за Тамба. Със смесени чувства на вяра и съмнение, без да знаят какво да мислят, Уеда, Джиродзаемон и останалите се спуснаха след него като подгонени през горяща равнина диви зверове.

След като тичаха около петстотин крачки на север, стигнаха до едно голо поле, което се простираше зад дърветата от дясната им страна. Земята тихо се припичаше на пролетното слънце, привидно спокойна и безметежна. Дроздовете, чуруликащи, все едно нищо не е ставало, бързо литнаха във въздуха, щом Тамихачи затича лудо през тревата. Той се изкачи на някаква могила, прилична на старо надгробие и падна на колене. Заби нокти в земята, застена и завика:

— Млади учителю!

Останалите го настигнаха и спряха като заковани, със зинали от гледката уста. Сеиджуро, облечен в кимоно на сини цветя, с кожени превръзки на ръкавите и бяло парче плат около главата, лежеше с лице, заровено в тревата.

— Млади учителю!

— Тук сме! Какво е станало?

По белия плат, по ръкавите или по земята наоколо нямаше и капка кръв, но очите и челото на Сеиджуро бяха замръзнали в изражение на пронизваща болка. Устните му имаха цвета на диво грозде.

— Д… диша ли той?

— Почти не.

— Бързо, вдигнете го!

Един от мъжете коленичи и хвана дясната ръка на Сеиджуро, готов да го изправи. Този изпищя от болка.

— Намерете нещо, на което да го носим! Каквото и да е!

Трима-четирима от мъжете с объркани викове се затичаха надолу по пътя към една селска къща, откъдето се върнаха с някакъв капак за прозорец. Внимателно наместиха Сеиджуро на него, но той, макар сякаш да се съживи малко, още се гърчеше от болка. За да го задържат, няколко от мъжете разпасаха обитата си и го вързаха за дъската.

Четирима го вдигнаха и тръгнаха в гробно мълчание напред.

Сеиджуро риташе яростно и едва не счупи капака под себе си.

— Мусаши… няма ли го?… О, боли!… Дясната ръка — рамото. Костта… О-у-у-у!… Нетърпимо е. Отрежете я!… Не чувате ли? Отрежете ръката!

Ужасната му болка накара мъжете, които носеха приспособената носилка, да отвърнат поглед. Това бе човекът, когото почитаха като свой учител; струваше им се недостойно да го гледат в такова състояние.

Спряха и извикаха на Уеда и Джиродзаемон отзад:

— Страшно го боли и ни моли да му отрежем дясната ръка. Няма ли да е по-леко за него, ако го направим?

— Не говорете като глупаци — изрева Рьохей. — Естествено, че боли, но не се умира от това. Ако му отрежем ръката и не успеем да спрем кръвта, това за него ще е краят. Трябва сега да го занесем до вкъщи и да видим доколко тежко е ранен. Ако ръката трябва да се отреже, можем да го направим, след като вземем мерки да не му изтече от това цялата кръв. Я двама от вас да тръгнат напред и да доведат от училището лекар.

Наоколо още имаше много хора, подредени мълчаливо зад боровете покрай пътя. Раздразнен, Рьохей ги изгледа ядно и се обърна към мъжете зад гърба си:

— Изгонете ги тези — нареди той. — Младият учител не е някакво си зрелище.

Повечето от самураите, благодарни за възможността да освободят насъбралия се в тях гняв, веднага се затичаха и размахаха заканително ръце към зяпачите. Хората се разпръснаха като ято скакалци.

— Тамихачи, ела тук! — извика Рьохей ядосано, като че вини младия прислужник за станалото.

Младежът, който просълзен вървеше зад носилката, се сви от страх.

— К-какво? — заекна той.

— Ти беше ли с Младия учител, когато той тръгна от къщи?

— Д-д-да.

— Той къде се приготви за двубоя?

— Тук, след като стигнахме до полето.

— Трябва да е знаел къде го чакаме. Защо не дойде първо там?

— Не зная.

— Мусаши вече там ли беше?

— Той стоеше на могилата, където… където…

— Сам ли беше?

— Да.

— Какво се случи? Ти само стоя там и гледаше ли?

— Младият господар ме погледна право в очите и каза… каза, че ако стане така, че загуби, да взема тялото му и да го отнеса до другото поле. Каза, че вие и останалите сте там от сутринта, но аз в никакъв случай да не разказвам никому нищо, докато двубоят не приключи. Каза, че имало моменти, когато човек, изучавал Изкуството на войната, няма избор, освен да приеме опасността от поражение и че той не иска да спечели по недостоен начин. След това излезе напред да се срещне с Мусаши.

Тамихачи говореше бързо, облекчен, че може да разкаже за станалото.

— И после?

— Можах да видя лицето на Мусаши. Той изглежда се усмихваше леко. Двамата си размениха някакви поздрави. После… чух писък. Стигна чак до двата края на полето. Видях дървената сабя на Младия учител да лети във въздуха и после… прав стоеше само Мусаши. Имаше оранжева превръзка на главата, но косата му беше цялата настръхнала.

Пътят бе вече разчистен от любопитни. Носещите дъската мъже бяха потиснати и мрачни, но внимателно вървяха в крачка, за да не причинят още повече болка на ранения.

— Какво е това?

Спряха и един от държащите отпред вдигна свободната си ръка към врата. Друг погледна нагоре към небето. По Сеиджуро падаха мъртви борови иглички. На един клон над тях бе застанала Коджировата маймунка, която се пулеше насреща им и правеше обидни движения.

— Оу! — извика един от мъжете, когато по лицето го удари някаква шишарка.

Като кълнеше, той измъкна камата си от ножницата и я запокити по маймунката, без обаче да я улучи.

Чуло изсвирването на своя господар, животното се преметна във въздуха и подскокна на рамото му. Коджиро стоеше в сянката на дървото, до него бе Акеми. Докато мъжете от Йошиока го наблюдаваха недоволно, той впери очи право в тялото върху дъската. Горделивата усмивка изчезна от лицето му, което доби сега почтителен израз. Всеки нов мъртвешки стон на Сеиджуро караше чертите на Коджиро да се изкривят. Самураите обаче помнеха неотдавнашните му поучения и сега можеха само да предположат, че е дошъл да злорадства.

Рьохей подкани носачите да продължат напред с думите:

— Това е само маймуна, не е дори човек. Оставете я, да вървим.

— Чакайте — обади се Коджиро, пристъпи до Сеиджуро и заговори направо на него. — Какво стана? — попита, но без да чака отговор, продължи: — Мусаши те надви, а? Къде те удари? В дясното рамо?… О, лошо. Костта е натрошена. Ръката ти е като торба чакъл. Не бива да лежиш на гръб и да се клатиш на носилката. Кръвта може да ти отиде в мозъка.

Обърна се към другите и надменно нареди:

— Свалете го! Хайде, сваляйте!… Какво чакате? Правете, както казвам!

Сеиджуро изглеждаше на ръба на смъртта, но Коджиро го накара да стане.

— Можеш, стига да опиташ. Раната не е чак толкова тежка. Само в дясната ръка е. Ако се опиташ да ходиш, ще успееш. Още можеш да си служиш с лявата. Забрави сега себе си! Мисли за умрелия ти баща. Дължиш му повече уважение, отколкото сега показваш, много повече. Що за гледка ще е това — да те носят по улиците на Киото? Помисли си какво ще значи това за доброто име на баща ти!

Сеиджуро го гледаше с побелели, обезкървени очи. После с едно бързо движение се вдигна на крака. Безполезната му дясна ръка изглеждаше цяла педя по-дълга от лявата.

— Миике! — извика Сеиджуро.

— Да, господине.

— Отрежи я!

— А-а-а!

— Не стой така! Отрежи ми ръката!

— Но…

— Страхлив глупак такъв! Ето, Уеда, отрежи я ти! Веднага!

— Д-да, господине.

Но преди Уеда да е мръднал, Коджиро се обади:

— Аз ще го направя, ако искаш.

— Моля те! — отвърна Сеиджуро.

Коджиро застана до него. Хвана здраво ръката на Сеиджуро, вдигна я високо и в същото време извади малката си сабя. С къс, стряскащ звук ръката падна на земята и от рамото шурна кръв.

Сеиджуро политна, учениците се спуснаха да го подкрепят и веднага покриха раната с плат, за да спрат кръвта.

— Сега вече ще вървя — каза Сеиджуро. — Ще се върна в къщи на собствените си крака.

С восъчно лице направи десет стъпки. Зад него покапалата от раната кръв се чернееше по земята.

— Внимавайте, Млади учителю!

Учениците му се придържаха към него като обръчи около бъчва. Гласовете им бяха пълни със загриженост, която скоро премина в гняв.

Един кълнеше Коджиро с думите:

— Защо трябваше да се меси това надуто магаре? Щеше да е по-добре да ви беше оставил на мира.

Засрамен от думите на Коджиро, Сеиджуро обаче отвърна:

— Казах, че ще ходя и — ще ходя!

След кратка почивка отново направи двадесет крачки, поддържан повече от волята, отколкото от нозете си. Не можеше обаче да издържи дълго; след петдесет-шейсет стъпки се строполи.

— Бързо! Трябва да го заведем при лекар.

Вдигнаха го и бързо тръгнаха към улица Шиджо. Сеиджуро вече нямаше сила да се възпротиви.

Коджиро остана известно време под едно дърво и ги наблюдаваше с мрачен поглед. После се обърна към Акеми и със самодоволна усмивка каза:

— Видя ли? Предполагам, почувства се добре от видяното, а?

С мъртвешки бледо лице Акеми изгледа ужасена усмивката му, но той продължи:

— Само говореше, че искаш да му отмъстиш. Сега доволна ли си? Това достатъчно ли е да изкупи загубата на твоята девственост?

Момичето беше прекалено объркано, за да отвърне. В този миг Коджиро й се струваше по-плашещ, по-омразен, по-лош от Сеиджуро. Макар да й причини страдание, Сеиджуро не е зъл човек. Той не е черен по душа, не е истински злодей. Коджиро, напротив, е същински зъл — не от онези престъпници, каквито хората обикновено си представят, а извратен, противен дявол, който не само не се радва на чуждото щастие, а намира удоволствие в това да гледа, как другите страдат. Никога не би откраднал или излъгал, но е далеч по-опасен от някой обикновен мошеник.

— Да си вървим — каза той, като върна маймунката на рамото си. Акеми жадуваше да побегне, но не можеше да събере смелост за това.

— Няма полза да продължаваш да търсиш Мусаши — промърмори Коджиро, колкото на нея, толкова на и самия себе си. — Той няма защо да остава още тук.

Акеми се запита защо не използва тази възможност да си върне с бягство свободата, защо няма сили да изостави този звяр. Дори в мига, докато проклинаше собствената си глупост, тя сякаш бе безсилна да не тръгне след него.

Маймунката се извърна и я изгледа, с подигравателен крясък оголи белите си зъби и широко се ухили.

Акеми искаше да й се скара, но не можа. Усети, че тя и маймунката са свързани от обща съдба. Спомни си колко ужасно изглеждаше Сеиджуро и противно на волята й нейното сърце се изпълни със съжаление към него. Презираше мъже като Сеиджуро и Коджиро и при все това те я привличаха, както мушицата се привлича от горещия пламък.

Един мъж с качества

Мусаши напусна полето с мисълта: „Победих“.

„Надвих Йошиока Сеиджуро, казваше си той, срутих опората на киотската школа!“

Съзнаваше обаче, че сърцето му не се радва от това. Погледът му бе сведен надолу, нозете му сякаш потъваха в мъртвите листа. Една птичка литна нагоре, изложи на показ уязвимата си долна част и му напомни някаква въздушна риба.

Обърнеше ли се, можеше да види стройните борове на могилата, където се би със Сеиджуро. „Ударих го само веднъж, помисли си. Може да не съм го убил.“ Огледа дървената сабя, за да се увери, че по нея няма кръв.

Сутринта, на път за уреченото място, очакваше да намери Сеиджуро заобиколен от тълпа ученици, които навярно да прибегнат до някоя нечестна уловка. Ясно съзнаваше възможността самият той да бъде убит и за да избегне да е неугледен в последния си час, грижливо изми зъбите си със сол и си среса косата.

Сеиджуро остана далеч под очакванията на Мусаши, който се запита дали това наистина може да е синът на Йошиока Кемпо. В лицето на благовъзпитания и явно изтънчен Сеиджуро той не успя да види главния майстор на киотската школа. Беше прекалено строен, прекалено хрисим, прекалено изискан, за да бъде голям майстор на сабята.

След размяната на поздрави Мусаши с неудобство си помисли: „Въобще не трябваше да се съгласявам на този двубой.“

Съжалението му беше искрено, тъй като си бе поставил за цел да има винаги противници, които го превъзхождат. Сега един внимателен поглед му беше достатъчен; нямало бе нужда да се упражнява цяла година само заради този двубой. Погледът на Сеиджуро издаваше липса на самоувереност. Нужният плам отсъстваше не само от лицето, а и от цялото му тяло.

„Защо е дошъл тук тази сутрин, запита се Мусаши, щом дотолкова няма вяра в себе си?“ Мусаши обаче разбираше тежкото положение на своя противник и му съчувстваше. Дори и да е искал, Сеиджуро не е бил в състояние да отмени двубоя. Наследените от баща му ученици гледат на него като на наставник и водач; няма друг избор, освен да се яви, макар и от срам. Докато двамата мъже стояха, готови за бой, Мусаши зарови ума си за някакъв повод да прекъснат всичко това, но възможност така и не му се удаде.

Сега, след като всичко свърши, той си мислеше: „Толкова зле се получи! Ще ми се да не трябваше да го правя.“ Молеше се в сърцето си заради Сеиджуро раната му да заздравее бързо.

Станалото станало обаче, и не е присъщо на зрелия воин да стои и да жали за миналото.

Щом ускори крачка, над един чим трева се появи стъписаното лице на някаква старица. Беше ровила по земята, явно търсейки нещо и шумът от неговите стъпки я накара шумно да си поеме дъх. Облечена в светло, просто кимоно, тя почти нямаше да се различава от тревата, ако не беше яркочервената връв, която придържаше наметалото й. Макар облеклото да беше мирско, кърпата, вързана на облата й глава, бе като на монахиня. Беше дребна на ръст и кротка на вид.

Жената силно изненада Мусаши. Още три-четири крачки и щеше да я стъпче.

— Какво търсите? — попита той дружелюбно.

Зърна на ръката й, точно под ръкава, коралова молитвена броеница и кошница с млади филизи в другата. Зърната на броеницата и пръстите на жената леко потреперваха.

За да я успокои, Мусаши небрежно добави:

— Изненадан съм, че се е раззеленило толкова рано. Явно наистина идва пролет. Виждам, имате хубав магданоз и рапица, и бял смил. Сама ли сте ги набрала всичките?

Старата монахиня изпусна кошницата си и побягна, викайки:

— Коецу! Коецу!

Мусаши гледаше изненадан как дребната й фигура се отдалечава към лек наклон в иначе равното поле. Пред нея се появи облаче дим.

Като си помисли, че ще е жалко за жената да загуби зеленчуците си, след като си е дала такъв труд да ги събере, Мусаши вдигна кошницата и с нея в ръка тръгна подире й. След около минута пред него се показаха двама мъже.

Бяха проснали един килим на слънчевата южна страна на полегатия склон. Имаше също различни съдове, каквито използват последователите на чайната церемония, включително един окачен над огъня железен чайник и кана с вода встрани. Бяха решили да използват околността като своя градина и да си направят чаен павилион на открито. Като цяло гледката бе твърде приятна и изискана.

Единият от мъжете изглежда бе прислужник, докато бялата и гладка кожа и сдържаните черти на другия напомняха големите порцеланови кукли, които представят киотски благородници. Имаше приятно шкембенце, а от страните и стойката му лъхаше самодоволство.

„Коецу!“ Името му бе познато — по това време в Киото живееше един много известен Хонами Коецу. Не без завист се говореше, че той получавал от богатия господар на Кага, Маеда Тошийе, издръжка от хиляда крини ориз. Като обикновен гражданин би могъл само с тази сума да живее охолно, но освен това се ползваше с особеното благоразположение на Токугава Иеясу и често биваше приеман в домовете на високопоставени благородници. Казваха, че когато минавали покрай работилницата му, най-прославените воини в страната се виждали принудени да слязат от седлото и да тръгнат пеш, за да не създадат впечатлението, че го пренебрегват.

Името на семейството идваше оттам, че са се заселили на улица Хонами и Коецу се занимаваше с почистване, лъскане и оценка на саби. Прадедите му си спечелили име още през четиринадесето столетие и се ползвали с голяма слава през времето на Ашикага. По-късно били покровителствани от такива могъщи даймио като Имагава Йошимото, Ода Нобунага и Тойотоми Хидейоши.

Коецу бе известен като мъж с много дарования. Той рисуваше, беше отличен майстор на керамиката и лаковите изделия и се ползваше с името на познавач на изкуствата. Сам смяташе за най-силното си място калиграфията; в тази област го поставяха редом с всепризнати майстори като Шокадо Шоджо, Карасумару Мицухиро и Коное Нобутада, създателя на прочутия стил Самякуин, който по онова време бе добил голямо разпространение.

Въпреки славата, на Коецу му се струваше, че не е оценяван по достойнство, или поне така изглеждаше според един разказ, който хората разнасяха. Той често посещавал дома на своя приятел Коное Нобутада, не просто благородник, но и настоящ Съветник на лявата страна в Императорското правителство. По време на едно от тези посещения разговорът тръгнал някак си към калиграфията и Нобутада попитал: „Коецу, кои ще посочите като тримата най-големи калиграфа в Япония?“

Без най-малко колебание Коецу отвърнал: „Вторият сте вие, а след вас, струва ми се — Шокадо Шоджо.“

„Вие започвате от втория, но кой е най-добрият?“, попитал малко озадачен Нобутада.

Съвсем леко усмихнат, Коецу го погледнал право в очите и отговорил: „Аз, разбира се.“

Потънал в такива мисли, Мусаши се спря на малко разстояние от групата.

Коецу държеше в ръката си четка, а върху коленете му имаше няколко листа хартия. Внимателно рисуваше течението на водата в близкия поток. Рисунката, заедно с по-раншните опити, пръснати по земята наоколо, се състоеше само от неясни линии, каквито, според Мусаши, би могъл да начертае всеки начинаещ.

Коецу вдигна очи и спокойно попита:

— Нещо не е наред ли?

После зорко огледа какво има наоколо — застаналия от едната му страна Мусаши и треперещата му майка, скрита зад гърба на прислужника от другата.

В присъствието на този човек Мусаши се почувства по-спокоен. Той явно не беше от хората, каквито среща всеки ден, но му се стори приветлив. Очите му имаха някакъв дълбок блясък. След миг тези очи се усмихваха на Мусаши, като че е стар познайник.

— Добре дошъл, младежо. Да не би майка ми да е объркала нещо? Аз съм на четиридесет и осем, така че можете да си представите на каква възраст е тя самата. В много добро здраве е, но от време на време се оплаква от зрението си. Ако е направила нещо не както трябва, то надявам се, да приемете моите извинения.

Като остави четката и хартията на килимчето, на което бе седнал, мъжът понечи да прилепи ръце към земята и ниско да се поклони.

Мусаши бързо падна на колене и попречи на поклона на Коецу.

— Значи вие сте син на госпожата? — попита объркан той.

— Да.

— Аз съм, който трябва да се извинява. Не знам точно с какво уплаших майка ви, но веднага щом ме видя, тя си изпусна кошницата и побягна. Като забелязах, че си е разпиляла събраното, се почувствах виновен. Нося, каквото тя изпусна. Това е всичко. Не е нужно да се покланяте.

Весело засмян, Коецу се обърна към монахинята и каза:

— Чувате ли, майко? Добила сте напълно грешно впечатление.

С огромно облекчение старата жена се осмели да се покаже от убежището си зад гърба на прислужника.

— Искаш да кажеш, че този ронин не е искал да ми стори нищо лошо ли?

— Да ви стори нещо лошо? Не, ни най-малко. Вижте, той даже ви носи кошницата. Не е ли това много мило от негова страна?

— О, извинете ме — помоли монахинята и се поклони дълбоко, като допря чело до молитвената броеница на китката си. Сега вече доста оживена, тя се засмя и се обърна към сина си: — Срамувам се да си призная, но когато за пръв път видях младия човек, ми се стори, че долавям мирис на кръв. Ох, как се уплаших! Цялата настръхнах. Сега разбирам колко съм била глупава.

Прозорливостта на старицата силно изненада Мусаши. Тя сякаш бе проникнала в ума му и без всъщност да съзнава — много ясно прочела какво има там. За изтънчените сетива на тази жена той наистина трябва да е бил ужасяващо, кърваво зрелище.

С напрегнатия си, чувствителен поглед Коецу също трябва да бе забелязал настръхналата като грива коса на Мусаши, която сякаш казваше, че той е готов да нанесе удар при най-малкото предизвикателство. При все това благородникът изглеждаше склонен да потърси неговата добра страна.

— Ако не бързате — каза той, — постойте и си починете малко. Тук е толкова спокойно и тихо. Само като поседя малко и помълча на такова място, и се чувствам освежен и пречистен.

— Ако набера още малко зеленина, мога да ви направя хубава кашица — добави монахинята. — И чай. Или вие не обичате чай?

В присъствието на майката и сина Мусаши се почувства примирен с целия свят. Войнствената му нагласа изчезна, също като на котка, която прибира ноктите си. В такава приятна обстановка му бе трудно да повярва, че е между съвсем непознати. Преди още да се е осъзнал, вече бе свалил сламените си сандали и седнал на килима.

Позволи си да зададе няколко въпроса и узна, че майката, приела монашеското име Мийошу, преди да стане монахиня била добра и вярна съпруга и че синът й наистина е прочутият ценител и майстор на изкуствата. Между бойците със сабя нямаше нито един, достоен за това име, който да не е чувал за Хонами — такава бе славата на семейството като признати съдници по отношение на оръжията.

За Мусаши се оказа трудно да свърже Коецу и майка му с представата, която си бе изградил за възможната външност на такива известни люде. За него те бяха най-обикновени хора, срещнати по случайност в едно пусто поле. Така му се и искаше да бъде, тъй като в противен случай можеше да се стъписа и с държанието си да развали техния излет.

Мийошу донесе чайник за чая и се обърна към сина си:

— На колко години мислиш, че е този момък?

Той хвърли поглед към Мусаши и отвърна:

— Предполагам, на двадесет и пет-двадесет и шест.

Гостът поклати глава.

— Не, само на двайсет и три съм.

— Само двадесет и три! — възкликна Мийошу.

После тя продължи с обичайните въпроси: откъде е родом, живи ли са още родителите му, къде е изучил сабления бой и така нататък.

Говореше с него нежно, като че е неин внук и това извади наяве детското у Мусаши. Речта му стана младежка и непревзета. Свикнал на ред и постоянни упражнения, за да закали себе си като тънко стоманено острие, той въобще не познаваше по-изисканата страна на живота. От думите на старицата по закаленото му тяло се разля топлина.

Мийошу, Коецу, предметите по килима неусетно се сляха с всичко наоколо и станаха като част от природата. Но Мусаши беше твърде нетърпелив и мускулите му — прекалено напрегнати, за да стои дълго време неподвижен. Беше приятно, докато говореха, но щом Мийошу мълчаливо се загледа в чайника и Коецу им обърна гръб, за да продължи с рисуването си, гостът започна да се отегчава. „Какво, запита се той, толкова забавно намират в това да излизат така навън? Пролетта едва е започнала. Още е студено.“

„Щом искат да берат зеленина, защо не почакат, докато се позатопли и наоколо има повече хора? Тогава ще има много цветя и растения. Ако ли пък са искали да се порадват на чайна церемония, защо си дават труда да влачат чайника и чашите чак дотук? Известно и състоятелно семейство като тяхното със сигурност ще има у дома си изискана стая за чай.“

„Да не би заради рисуването?“

Като се загледа в гърба на Коецу, Мусаши откри, че ако се наклони малко настрана, може да види движенията на четката му. Художникът рисуваше единствено линиите на течащата вода и не отделяше очи от тясното поточе, което се виеше през сухата трева. Съсредоточил се бе само върху водата и упорито се опитваше да улови нейното протяжно движение. Най-важното обаче изглежда му убягваше. Без да се спира от това, той продължаваше пак и пак да чертае своите линии.

„Хм, помисли си Мусаши, рисуването явно не е толкова лесно, колкото изглежда.“ За момент скуката му премина и той пленен се загледа в следите от Коецувата четка. Коецу, хрумна му, трябва да се чувства до голяма степен както той, когато застава лице в лице с гола сабя срещу някой противник. В даден миг усеща, че сякаш се разтваря и се слива с природата наоколо — не, думата не е „усеща“, тъй като всяко усещане се изличава в мига, в който неговата сабя прониже противника. Всичко е в този вълшебен миг на преодоляване на самия себе си.

„Коецу още гледа на водата като на свой враг, продължи да разсъждава Мусаши. Ето защо не може да я нарисува. Преди да успее, трябва да се слее в едно с нея.“

Понеже нямаше какво да прави, отегчението му взе да преминава в унес и това го стресна. Не бива да си позволява да се отпусне, дори за миг. Трябва да си тръгва оттук.

— Простете, че ви притесних — обади се той изведнъж и пак се зае да връзва сандалите си.

— О, нима ще си тръгнете така скоро? — попита Мийошу.

Коецу спокойно се извърна и каза:

— Не можете ли да останете още малко? Сега майка ще приготви чая. Допускам, вие сте, който тази сутрин е имал двубой с учителя на дома Йошиока. Малко чай след битката ще ви е от полза, поне така казва господарят Маеда. Също и Иеясу. Чаят е добър за духа. Съмнявам се дали има нещо по-добро от него. По мое мнение действието се ражда от покоя. Останете и да поговорим. Ще дойда при вас.

Значи Коецу знае за двубоя! Може би това не е толкова изненадващо — Рендаиджи не е далеч, само през едно поле оттук. По-интересен е въпросът, защо досега не каза нищо за това. Да не би просто да се отнася към такива неща като към част от друг свят, различен от неговия? Мусаши повторно погледна майката и сина и пак седна на мястото си.

— Щом настоявате — каза той.

— Нямаме много да предложим, но се радваме на присъствието ви при нас — увери го Коецу.

Той сложи капака на мастилницата си и я постави върху рисунките, за да ги задържи да не отлетят встрани. Капакът в ръцете му блещукаше като рояк светулки. Обкован бе изглежда с плътно злато, обложено със сребро и седеф.

Мусаши се приведе да я разгледа. Сега, сложена върху килима, кутийката вече не блестеше така ярко. Видя, че в нея нямаше съвсем нищо, направено да привлича вниманието; хубостта й бе тази на позлатата и цветната живопис в крепостите от периода Момояма, многократно умалени. Нещо в нея загатваше също голяма старинност. Потъмнялата повърхност напомняше за стара слава. От целия предмет лъхаше някакво спокойствие.

— Сам съм я направил — отбеляза скромно Коецу. — Харесва ли ви?

— О, вие и изделия от лак ли можете да правите?

Коецу само се усмихна. Гледаше този младеж, който явно се възхищаваше на човешката сръчност повече, отколкото на красотата на природата и развеселен си мислеше: „В крайна сметка, той не е от столицата.“

Без да съзнава високомерното отношение на Коецу, Мусаши съвсем откровено заяви:

— Наистина е красива.

Не можеше да отдели очи от мастилницата.

— Казах, че съм я правил сам, но всъщност стихотворението отгоре е писано от Коное Нобутада, тъй че може да се каже, че сме я правили заедно.

— За онова семейство Коное, от което произхождат императорските регенти, ли става дума?

— Да. Нобутада е син на предишния регент.

— Съпругът на леля ми от дълги години служи на семейство Коное.

— Как се казва той?

— Мацуо Канаме.

— О, добре познавам Канаме. Виждам се с него всеки път, когато ходя в дома на Коное, а и той идва понякога да ни посети.

— Наистина ли?

— Колко е малък светът, а, майко? Лелята на този младеж е съпруга на Мацуо Канаме.

— Нима?! — възкликна Мийошу.

Тя пристъпи встрани от огъня и постави пред тях съдовете за чая. Не можеше да има съмнение, че безупречно познава чайната церемония. Движенията й бяха изискани и при все това естествени, тънките й ръце се движеха изящно. Даже на седемдесет тя изглеждаше като въплъщение на женското изящество и хубост.

С чувство на силно неудобство Мусаши седна с кръстосани нозе в, както се надяваше, същата стойка като Коецу. За ядене към чая имаше едно просто печиво, наречено манджу от Йодо. То обаче бе изискано поднесено върху зелено листо, каквито не се намираха в околното поле. Мусаши знаеше, че за поднасянето на чая има строго определени правила, също както за използването на сабята, и докато гледаше Мийошу, се възхищаваше на това, как тя ги владее. Сравни я с някой майстор на хладното оръжие и си помисли: „Тя е безупречна! Не оставя място, откъдето да я нападнат.“ Докато старата жена отцеждаше листенцата от чая, той долови у нея същото неземно самообладание, като у някой отличен боец със сабя, готов да нанесе удар. „Това е Пътят, помисли си Мусаши, същината на всяко изкуство. За да бъдеш безупречен в каквото и да било, трябва да владееш този Път.“

Насочи внимание към чаената купичка пред себе си. Сега за първи път му поднасяха да пие по такъв начин и нямаше и най-малка представа какво да прави сега. Купичката го изненада, понеже му напомни нещо, направено от дете по време на игра с пясък. И въпреки това на фона на цвета на тази купичка чаената пяна имаше по-ведър и безметежен вид от самото небе.

Погледна безпомощно към Коецу, който вече бе изял парченцето си и нежно държеше с две ръце купичката, както човек би държал нещо топло в студена нощ. Изпи чая на две-три глътки.

— Господине — обади се колебливо Мусаши, — аз съм само едно неуко момче от село и нищичко не знам за чайната церемония. Дори не съм сигурен как трябва да изпия чая си.

— Мълчете, драги, това е без значение — смъмри го благосклонно Мийошу. — В пиенето на чай не трябва да има нищо превзето или тайнствено. Щом сте от село, пийте го така, както бихте го пили там.

— Няма ли да ви смущавам?

— Не, разбира се. Доброто поведение не е въпрос на правила. То идва първо от сърцето. Нали същото е и при сабления бой?

— Ако се погледне така, да.

— Щом се притеснявате дали пиете както трябва, няма да се насладите на чая. Когато си служите със сабята, не може да позволявате на тялото да се стяга прекалено много. Това ще наруши съзвучието между оръжието и духа ви. Не е ли така?

— Да, госпожо.

Мусаши несъзнателно сведе глава и зачака старата монахиня да продължи с напътствията си.

Тя се засмя леко и звънливо.

— Чуйте ме само! Говоря за сабления бой, от който не разбирам нищо.

— Сега ще си изпия чая — заяви Мусаши с подновена увереност.

Краката му се умориха от тържественото седене и той ги кръстоса пред себе си така, че да му е по-удобно. Бързо пресуши чаената купичка и я остави на място. Чаят беше много горчив. Дори и от учтивост не можеше да се насили да каже, че е бил добър.

— Ще искате ли още една чаша?

— Не, благодаря, това беше съвсем достатъчно.

Какво хубаво намират тези хора в такава горчива течност? Защо продължават така сериозно да разговарят за „простата чистота“ на нейния дъх и всякакви такива неща? Макар да не му се удаваше да разбере това, Мусаши не можеше да се отнася към своя домакин иначе, освен с възхищение. В крайна сметка, реши той, в чая трябва да има нещо повече, отколкото той открива; иначе това питие нямаше да стане център на цял един начин на мислене за изкуството и живота. Нито пък велики мъже като Хидейоши и Иеясу щяха да проявяват такова внимание към чая.

Мусаши си спомни, че Ягю Секишусай бе посветил старините си на Пътя на чая, а Такуан също му беше говорил за достойнствата на тази напитка. Докато гледаше към купичката и бялата покривка под нея, изведнъж си представи белия божур от градината на Секишусай и отново почувства тръпката, която изпита пред него тогава. Сега, необяснимо защо, купичката го поразяваше по същия начин. За миг се зачуди дали не си е поел шумно дъх.

Протегна ръка, вдигна нежно чашата и я постави на коляното си. Очите му светеха, докато я разглеждаше; изпита непознато преди вълнение. Докато изучаваше дъното на съда и следите от лопатката на грънчаря, усети, че тази черти имат същата изразителност като начина, по който Секишусай разряза стеблото на божура. И тази обикновена на вид купичка бе дело на гений. Тя разкриваше някакво тайнствено озарение.

Едва успяваше да си поеме дъх. Не разбираше защо, но сега долавяше силата на майстора-занаятчия. Това го порази безмълвно, но безпогрешно. Беше много по-чувствителен към скритата тук сила, отколкото биха били повечето хора. Потърка чашата с ръка. Изпитваше неохота да загуби досег с нея.

— Коецу — каза, — не разбирам от такива съдове повече, отколкото от чай, но допускам, че тази купичка е направена от много умел грънчар.

— Защо смятате така?

Думите на художника бяха кротки като неговото лице с дружелюбен поглед и правилно оформена уста. Ъгълчетата на очите му слязоха леко надолу и му придадоха строго изражение, но покрай тях се появиха насмешливи бръчици.

— Не знам как да го обясня, но го усещам.

— Какво точно усещате? Кажете ми.

Мусаши се замисли за миг и каза:

— Не мога да го изразя много точно, но в тази остра черта в глината има нещо свръхестествено…

— Х-м-м.

Коецу имаше отношението на истински художник. Нито за миг не допускаше, че останалите хора разбират много от неговото изкуство и бе доста сигурен, че и Мусаши не прави изключение. Устните му се стегнаха.

— И каква е чертата, Мусаши?

— Изключително ясна.

— Това ли е всичко?

— Не, не… по-сложно е от това. В човека, който е направил това, е имало нещо голямо и дръзко.

— Нещо друго?

— Самият грънчар е бил остър като сабя от Сагами. И въпреки това е потопил целия предмет в хубост. Тази купичка изглежда много обикновена, но в нея има някаква възвишеност, някакво царствено превъзходство, като че този човек не е смятал, че другите хора му са изцяло подобни.

— М-м.

— Този, който е направил това, ще е, смятам, човек труден за разбиране. Който и да е той, обаче, ще се обзаложа, че е прочут. Няма ли да ми кажете кой е?

Стиснатите устни на Коецу се разтвориха в усмивка.

— Казва се Коецу. Но това е само нещо, което направих, за да се разтуша.

Мусаши, който не знаеше, че това е било един вид изпит, остана искрено изненадан и впечатлен от това, че Коецу може сам да си прави съдовете. Повече от творческата разностранност на този човек го впечатли обаче духовната възвишеност, скрита зад тази привидно обикновена чаена чаша. Съзнанието за душевната дълбочина на Коецу малко го смути. Бе свикнал да преценява хората според това, как владеят оръжието, но изведнъж осъзна, че мярката му е била твърде къса. Мисълта породи у него смирение — ето още един човек, пред когото трябва да се признае за победен. Въпреки бляскавата победа сутринта, сега не бе нищо повече от един свенлив младеж.

— И вие харесвате глинени съдове, нали? — попита Коецу. — Явно имате добро око за тях.

— Съмнявам се това да е вярно — отвърна скромно Мусаши. — Говорех само, каквото ми хрумваше. Моля, извинете ме, ако съм казал нещо глупаво.

— Е, от вас естествено не би могло да се очаква да знаете много по този въпрос, тъй като за направата само на една добра чаена чаша се иска цял живот опит. Но вие наистина имате усет за красивото, твърде здрав усет. Допускам, че заниманията със сабята са изострили донякъде зрението ви.

В забележката на Коецу имаше изглежда нещо граничещо с възхищение, но като по-възрастен, на него не му се искаше да хвали момчето. Това не само няма да бъде достойно, но може и да го главозамае.

Скоро прислужникът се върна с още зеленина и Мийошу приготви кашата. Докато я разсипваше в плоски чинийки, изглежда също правени от Коецу, сложиха да се загрее един съд с ароматно саке и угощението на открито започна.

Храната след чайната церемония беше прекалено лека и изтънчена за вкуса на Мусаши. Неговото телосложение изискваше нещо по-тежко и с по-силен вкус. При все това, тъй като вече бе разбрал, че има много какво да научи от Коецу и неговата приветлива майка, той старателно се опита да оцени тънкия дъх на сместа от листа.

С течение на времето Мусаши започна неспокойно да оглежда полето. Накрая се обърна към своя домакин и каза:

— Беше ми много приятно, но сега трябва да вървя. Бих искал да остана, но се боя, че хората на моя противник могат да дойдат и да ви създадат безпокойство. Не бих искал да ви въвличам в нищо такова. Надявам се да имам възможността да ви видя отново.

Като стана да го изпрати, Мийошу каза:

— Ако кога да е минавате покрай улица Хонами, в никакъв случай не пропускайте да се отбиете.

— Да, моля ви да дойдете да ни посетите. Можем надълго да си поговорим — допълни Коецу.

Въпреки страховете на Мусаши учениците от Йошиока не се виждаха никъде. След като си взе довиждане, той се спря, за да погледне пак към двамата си нови приятели, седнали на килима. Да, техния свят не е същият. Неговият дълъг и тесен път никога не ще го отведе при Коецувите тихи удоволствия. Мълчаливо тръгна към края на полето с наведена в размисъл глава.

Премного коджировци

В малката пивница в покрайнините на града въздухът бе изпълнен с миризма на горящо дърво и варено. Постройката беше просто една барака — без под, с дъска вместо маса и няколко пръснати наоколо ниски столчета. Навън последните отблясъци на залеза изглеждаха, сякаш някоя далечна сграда се е подпалила и обикалящите над пагодата Тоджи врани приличаха на черна пепел, която се вдига от пламъците.

Край пригодената маса седяха трима-четирима дребни търговци и някакъв монах, а в ъгъла няколко надничари хвърляха облози кой кого ще черпи, като за целта подмятаха една медна монета с прекарана през дупката в средата клечка.

— Този път Йошиока Сеиджуро наистина загази здравата! — заяви единият от търговците. — Поне що се отнася до мен, не бих могъл да съм по-щастлив! Наздраве!

— И аз пия за това! — обади се друг.

— Още саке! — подвикна трети на съдържателя.

Всички пиеха бързо и на равни глътки. Скоро завесата на пивницата пропускаше само съвсем бледа светлина и един от посетителите измуча:

— Не мога да видя дали си вдигам чашата към носа или към устата, толкова е тъмно. Я светнете!

— Чакай малко. Ще се погрижа — отвърна вяло съдържателят.

Скоро от откритата кирпичена пещ заизлизаха пламъци. Колкото по-тъмно ставаше навън, толкова повече червенееше огънят.

— Всеки път като си помисля за това, побеснявам — възмути се първият от мъжете. — Само колко пари ми дължат тия за рибата и дървените въглища! На доста възлиза, да ви кажа. Че вижте само колко им е голямо училището! Бях се зарекъл да си взема парите в края на годината и какво става, като отивам там? Онези бикоглавци от Йошиока препречили входа и заплашват всеки. Да имат наглостта да изхвърлят заемодавците си, честните хора, които години наред са им продавали на вересия!

— Няма полза сега да се вайкаш. Станалото — станало. Освен това след онзи двубой на Рендаиджи те има за какво да плачат, не ние.

— Ох, вече не ме е яд. Получиха си заслуженото.

— Представяте ли си Сеиджуро да се просне почти без да се е бил?!

— Вие видели ли сте го?

— Не, но чувах от един, който е гледал. Мусаши го свалил на земята с един-единствен удар. И при това с дървена сабя. Осакатял е за цял живот, казвам ви.

— Какво ще стане с училището?

— Не върви на добре. Учениците са тръгнали да търсят Мусаши, за да му отмъстят. Ако не го убият, съвсем ще се опозорят. Името Йошиока ще стане символ на срама. А Мусаши е толкова силен, че всички смятат, дето единственият човек, който може да го надвие, е Деншичиро, по-малкият от братята. Търсят го навсякъде.

— Не знаех, че имало и по-малък брат.

— Надали някой и знаеше, но както чувах, той е по-добър със сабята. Бил черната овца на семейството. Никога не си показва носа в училището, освен ако има нужда от пари. Прекарва си цялото време в ядене и пиене, на вересия заради прочутото му име. Цеди пари от хората, които са уважавали баща му.

— Добра двойка са тези. Как така изтъкнат мъж като Йошиока Кемпо се е сдобил с двама такива сина?

— Това само сочи, че не всичко е в кръвта!

До пещта в пиянски унес се беше отпуснал някакъв ронин. Седеше там от доста време и собственикът го бе оставил на мира. Сега обаче го вдигна.

— Моля ви, дръпнете се малко назад, господине — каза той, докато слагаше още подпалки в огъня. — Може да ви се запали кимоното.

Зачервените от сакето очи на Матахачи бавно се отвориха.

— М-м, м-м. Ясно, ясно. Само ме оставете сега.

Тази пивница не беше единственото място, където Матахачи чуваше за двубоя при Рендаиджи. Случката бе на езика на всички и колкото по-известен ставаше Мусаши, толкова по-ужасно започваше да се чувства неговият непрокопсан приятел.

— Я донеси още едно — подвикна той. — Няма нужда да го грееш, само ми го сипи в чашата.

— Добре ли сте, господине? Лицето ви е страшно бледо.

— Това какво ти влиза в работа?! Лицето си е мое, нали така?

Той отново се опря на стената и скръсти ръце.

„В скоро време ще им покажа аз на тях, помисли си. Сабленото изкуство не е единственият път към успеха. Дали ще забогатееш, ще се сдобиеш с някакво звание, ще станеш престъпник — стига да се издигнеш до върха, всичко е в реда на нещата. И Мусаши, и аз сме по на двайсет и три. Не много от онези, които на такава възраст си създават име, свършват добре после. Докато станат на трийсет, вече са стари и грохнали — остарели деца чудо.“

Слухът за двубоя при Рендаиджи стигна до Осака и веднага доведе Матахачи в Киото. Макар да нямаше в ума си някакво ясно намерение, той се почувства така обременен от тържеството на Мусаши, че му се наложи лично да види какво е положението. „Сега той е във възход, мислеше си Матахачи враждебно, но скоро го чака падение. В училището Йошиока има много добри бойци — Десетте майстора на сабята, Деншичиро, още сума други…“ Едва дочакваше деня, когато Мусаши ще бъде настигнат от възмездието. Междувременно неговият собствен късмет обезателно трябваше да се промени.

— Ох, жаден съм! — каза той високо.

Плъзна гърба си нагоре по стената и успя да се изправи. Всички го гледаха как се навежда над едно буре с вода в ъгъла, където почти потопи глава, и отпива няколко грамадни глътки от сложения там черпак. После Матахачи захвърли черпака настрана, дръпна назад завесата пред входа и с клатушкане излезе.

Съдържателят скоро се съвзе от изненадата и се затича след олюляващата се фигура.

— Не сте платили още, господине! — извика той.

— Какво казваш?

Едва се разбираше какво говори Матахачи.

— Струва ми се, забравихте нещо, господине.

— Нищо не съм забравял.

— Говоря за парите за сакето. Ха-ха!

— Тъй ли било?

— Простете, че ви притеснявам.

— Нямам пари.

— Нямате пари ли?

— Да, съвсем никакви нямам. Допреди няколко дена имах, обаче…

— Ще рече, че си седял и си пил… Ах, ти…

— Млък! — След като порови в кимоното си, Матахачи извади кутийката за лекарства на убития самурай и замери с нея човека. — Стига си вдигал такава врява! Аз съм самурай с две саби. Нали виждаш? Не съм паднал толкова ниско да се измъквам, без да съм платил. Това нещо струва повече от сакето, което изпих. Можеш да запазиш остатъка!

Кутийката удари мъжа право в лицето. Той изпищя от болка и покри очите си с ръце. Останалите посетители, които бяха подали лица през процепите на входната завеса, завикаха възмутено. Подобно на много пияници, недоволстваха при вида на някой като тях, който кръшка от сметката си.

— Копелето му!

— Долен измамник!

— Да му дадем урок!

Изтичаха навън и наобиколиха Матахачи.

— Копеле! Плащай! Няма да се измъкнеш така.

— Мошеник! Сигурно всеки път го правиш тоя номер. Щом не можеш да платиш, на бърза ръка ще те обесим!

За да ги уплаши, Матахачи сложи ръка на сабята си.

— Да не мислите, че можете? — озъби им се той. — Добре ще ви дойде. Само опитайте! Знаете ли вие кой съм?

— Знаем какво си — мръсен ронин от сметището, с по-малко достойнство от просяк и повече наглост от крадец!

— Търсите си го! — извика Матахачи, като ги изгледа свирепо и сбърчи ядосано вежди. — Друга песен щяхте да пеете, ако ми знаехте името.

— Името ти ли? Че какво толкова има в него?

— Аз съм Сасаки Коджиро, съученик на Ито Итосай, боец със сабя от школата Чуджо. Трябва да сте чували за мен!

— Не ни разсмивай! Стига с тези измислени имена. Само си плати сега.

Един от мъжете протегна ръка да хване Матахачи, който извика:

— Щом кутийката не стига, ще ви дам малко и от сабята си!

Като изтегли бързо оръжието, той удари ръката на мъжа и направо я отряза.

Другите, като видяха, че са подценявали своя противник, приеха станалото, сякаш е пролята собствената им кръв. Всички се спуснаха бегом в тъмнината.

С тържествуващо изражение на лицето, Матахачи ги предизвика:

— Върнете се, гадове! Ще ви покажа как Коджиро си служи със сабята, когато реши нещо. Хайде, ще ви освободя от главите ви.

Вдигна очи към небето и се изхили, ликуващ от своя успех. Белите му зъби лъснаха в мрака. После настроението му изведнъж се промени. Лицето му потъна в тъга, изглеждаше, сякаш се готви да заплаче. Бутна грубо сабята си обратно в ножницата и тръгна с клатушкане да се отдалечава.

Кутийката на земята блещукаше на звездната светлина. Направена бе от сандалово дърво, обложено с раковина и не изглеждаше много ценна, обаче блясъкът на синия седеф й придаваше нежната хубост на рояк светулки.

От бараката излезе странстващият монах, видя кутийката и я вдигна. Тръгна да си върви, но после се върна и застана под стряхата на пивницата. На мътната светлина от един процеп в стената той внимателно огледа украсата и връвта на предмета. „Хмм, помисли си. Със сигурност е на господаря. Трябва да е била с него, когато го убиха в крепостта Фушими. Да, ето името му, написано на дъното — Тенки.“

Монахът се забърза след Матахачи.

— Сасаки! — извика той. — Сасаки! Коджиро!

Матахачи чу името, но в своето главозамайване не успя този път да го свърже със себе си. Той тръгна с препъване от улица Куджо нагоре по Хорикава.

Монахът го настигна и хвана края на ножницата му.

— Чакайте, Коджиро — каза той. — Чакайте само за малко.

— А? — хлъцна Матахачи. — На мен ли говорите?

— Нали вие сте Сасаки Коджиро?

Погледът на монаха светеше сурово.

Матахачи леко поизтрезня.

— Да, аз съм Коджиро. Това вас какво ви засяга?

— Искам да ви питам нещо.

— Е, какво е то?

— Откъде точно имате тази кутийка?

— Кутийка ли? — попита Матахачи неразбиращо.

— Да. Къде сте я намерил? Само това искам да знам. Как е станала ваше притежание?

Монахът говореше донякъде превзето. Бе още млад, навярно към двадесет и шест годишен и не изглеждаше да е някой от жалките просещи монаси, които скитат от храм на храм и живеят от подаяния. В едната си ръка държеше обла дъбова тояга, дълга повече от шест педи.

— А вие всъщност кой сте? — поиска да узнае Матахачи, на чието лице започваше да се изписва загриженост.

— Това е без значение. Защо само не ми кажете откъде е това?

— От никъде. Мое е, от край време.

— Лъжете! Кажете ми истината.

— Вече ви казах истината.

— Отказвате да си признаете ли?

— Какво да призная? — невинно попита Матахачи.

— Вие не сте Коджиро!

Тоягата в ръката на монаха мигновено разсече въздуха.

Усетът на Матахачи го накара да се дръпне назад, но още бе прекалено пиян, за да действа бързо. Тоягата го удари и той с писък на болка се олюля петнайсет-двайсет педи назад, преди да падне по гръб на земята. Щом стана отново на крака, побягна.

Монахът се спусна след него и след няколко крачки метна дъбовата си тояга. Матахачи я чу да приближава и приведе глава. Оръжието мина покрай ухото му. Той ужасен удвои бързината си.

Щом стигна до падналата си тояга, монахът я вдигна и като се прицели внимателно, пак я хвърли. Матахачи обаче отново приклекна.

Тичайки повече от половин час с пълна скорост, Матахачи подмина улица Рокуджо и наближи Годжо. Накрая реши, че се е отървал от своя преследвач и се спря. Тупна се задъхан по гърдите. „Ужасно оръжие е тая тояга! Човек трябва да внимава напоследък.“

Изтрезнял от студа и горящ от жажда, той се зае да търси някой кладенец. Откри един в долния край на някаква тясна уличка. Изтегли кофата и пи до насита, после я остави на земята и наплиска потното си лице с вода.

„Кой може да е бил този? И какво искаше от мен?“ Веднага щом се почувства наред обаче, го обзе потиснатост. Пред очите му изникна измъченото лице на трупа във Фушими.

Съвестта го мъчеше, задето се възползва от богатството на убития и сега не за първи път се замисли как да изкупи стореното. „Когато имам пари, зарече се, първото, което ще направя, ще е да си платя дълговете. Може, след като постигна успехи, да му поставя възпоменателен камък.“

„Остана ми само свидетелството. Може би трябва да се отърва от него. Ако някой неподходящ човек разбере, че го имам, може да се стигне до неприятности.“ Мушна ръка в кимоното си и докосна свитъка, който, макар това да бе доста неудобно, винаги държеше завит в джоба под обито.

Дори да не успееше да превърне това в голяма сума пари, то можеше да му помогне да стъпи на вълшебното първо стъпало от стълбата на успеха. Горчивият опит с Акакабе Ясома не го излекува от такива блянове.

Свидетелството вече се бе оказало от полза, тъй като Матахачи откри, че като го показва в малки, неизвестни доджота или на доверчиви граждани с желание да изучат саблен бой, може не само да си спечели тяхното уважение, но и да получи безплатна вечеря и място, където да преспи, без дори да е молил за това. Така бе успял да преживява през последните шест месеца.

„Няма защо да го изхвърлям. Какво ми има? Изглежда ставам все по-плашлив. Може би това ми пречи да напредна в света. От сега нататък вече няма да съм такъв! Ще бъда голям и дързък, като Мусаши. Ще им покажа аз!“

Огледа съборетините около кладенеца. Хората, които живеят там, му се сториха за завиждане. Къщите бяха хлътнали под тежестта на струпалите се по покривите им пръст и бурени, но поне даваха подслон. В нерадостно настроение, Матахачи надникна при няколко от семействата там. В един от домовете видя съпруг и съпруга, седнали един срещу друг пред единствения съд, който съдържаше оскъдната им вечеря. Близо до тях, заедно с баба си, стояха синът и дъщерята и вършеха някаква дребна работа.

Въпреки оскъдицата на земни блага, в това семейство имаше някакъв дух на единство — нещо скъпоценно, от което са били лишени дори велики мъже като Хидейоши и Иеясу. Матахачи си помисли, че колкото повече страдат хората от бедността, толкова по-силна става взаимната им привързаност. Дори бедните могат да изпитат радост от това, че са хора.

В пристъп на срам си спомни за сблъсъка, който в Сумийоши го накара ядосан да изостави собствената си майка. „Не биваше да постъпвам така с нея, помисли си. В каквото и да се е провинила, никога няма да има някой, който да ме обича като нея.“

През седмицата, когато бяха заедно и за негово голямо раздразнение ходеха от храм в храм и от светилище на светилище, Осуги безброй пъти му разказа за чудотворната сила на Канон от Кийомидзудера. „Никой бодхисатва не прави по-големи чудеса, уверяваше го тя. По-малко от три седмици след като ходих там да се помоля, Канон ми доведе Такедзо — доведе го право в храма. Знам, че доста нехаеш за вярата, обаче по-добре повярвай в тази Канон.“

Сега си спомни, че в началото на новата година тя имаше намерение да иде в Кийомидзу, за да измоли покровителството на Канон за семейство Хониден. Ето къде трябва да отиде той! Тази нощ няма къде да нощува — може да преспи на терасата и има възможност отново да види майка си.

Щом тръгна по тъмните улици надолу към Годжо, по него с лай се повлече глутница улични псета — за съжаление не от онези, които можеш да накараш да млъкнат, като метнеш по тях един-два камъка. Но той бе свикнал да го лаят и ръмженето и зъбенето на кучетата не го стряскаше.

В Мацубара, една борова горичка близо до улица Годжо, видя около едно от дърветата да се събира друга глутница. Тези, които го придружаваха, се втурнаха да се присъединят към другите. Бяха повече, отколкото можеше да преброи, вдигаха ужасен шум и някои скачаха нависоко, на пет-шест педи по ствола на дървото.

Като напрегна поглед, Матахачи с труд успя да различи някакво момиче, свито от страх на един от клоните. Или поне му се стори, че е момиче.

Размаха юмрук и извика, за да подплаши кучетата. Щом това остана без въздействие, започна да хвърля камъни, но също без полза. Тогава се сети да е чувал, че можеш да подплашиш кучета, като застанеш на четири крака и силно изръмжиш — опита и това. То обаче също не помогна, може би защото животните бяха така много. Мятаха се като риби в мрежа, размахваха опашки, дращеха по кората на дървото и злобно виеха.

Изведнъж му хрумна, че за една жена може да изглежда нелепо млад мъж с две саби да стои на четири крака и да се прави на животно. Изруга и скочи на крака. В следващия миг едно от кучетата излая за последно и падна мъртво. Щом видяха вдигнатата над неговото тяло окървавена сабя на Матахачи, останалите се събраха на куп и замърдаха костеливите си челюсти като морска вълна.

— Още искате, а?

Усетили заплахата от сабята, кучетата се разпръснаха във всички посоки.

— Вие там горе! — извика Матахачи. — Сега може да слезете.

Между боровите иглички се чу лек метален звън.

— Това е Акеми! — възкликна Матахачи и си пое дълбоко дъх. — Акеми, ти ли си?

Обади се наистина гласът на Акеми:

— Кой сте вие?

— Матахачи. Не можеш ли да ме познаеш по гласа?

— Не може да бъде! Матахачи ли казахте?

— Какво правиш там горе? Ти не си от онези, които се плашат от кучета.

— Не съм тук заради кучетата.

— Е, от каквото и да се криеш, сега слез.

Акеми впери поглед от клона в тихия мрак наоколо.

— Матахачи! — извика тревожно тя. — Върви си оттук. Струва ми се, той идва да ме търси.

— Той ли? Кой е този?

— Няма време сега да говорим. Един мъж. В края на миналата година предложи да ми помогне, но се оказа звяр. Първо мислех, че е добър, но после ми стори какви ли не злини. Днес ми се удаде да се измъкна от него.

— Значи не Око те преследва?

— Не, не е майка; един мъж е!

— Може би Гион Тоджи?

— Не ставай смешен. От него точно не ме е страх… О, о, той вече е тук. Ако останеш така, ще ме намери. И ще направи с теб нещо ужасно! Скрий се бързо!

— Да не очакваш от мен да побягна, просто защото се е появил някакъв мъж?

Матахачи остана на мястото си, но запристъпя нерешително. Бе наполовина готов да извърши нещо храбро. Мъж е. Пред него има жена в беда. Искаше му се да изкупи унижението, че стоя на четири крака, за да изплаши кучетата. Колкото повече Акеми го молеше да се скрие, толкова повече му се приискваше да прояви своето мъжество — и пред нея, и пред самия себе си.

— Кой е там?

Думите прозвучаха едновременно от Матахачи и от Коджиро. Последният впери поглед в сабята на Матахачи и в капещата от нея кръв.

— Кой сте вие? — попита той войнствено.

Матахачи продължи да мълчи. Усетил бе страха в гласа на Акеми и сега беше напрегнат. Вторият поглед, който хвърли обаче, го успокои. Непознатият бе висок и добре сложен, но не беше по-възрастен от самия него. По момчешката прическа и по облеклото Матахачи го взе за някой най-обикновен новак в бойното изкуство и погледът му се изпълни с презрение. Монахът доста го уплаши, но сега бе сигурен, че това младо конте не може да му излезе насреща.

„Може ли това да е звярът, който е мъчил Акеми? На мен ми изглежда зелен като кратунка. Още не съм разбрал каква е цялата работа, но щом така я тормози, явно ще трябва да му дам някой друг урок.“

— Кой сте вие? — повтори Коджиро.

Гласът му бе толкова гръмък, че сякаш пропъди мрака наоколо им.

— Аз ли? — отвърна насмешливо Матахачи. — Просто човек съм.

Той преднамерено се ухили.

Кръвта нахлу в лицето на Коджиро.

— Значи нямате име — или може да се срамувате от него?

Предизвикан, но не и уплашен от тези думи, Матахачи го отряза:

— Не виждам смисъл да казвам името си на някакъв непознат, който без друго сигурно не го е и чувал.

— Внимавайте в приказките! — сопна му се Коджиро. — Но да оставим двубоя за по-късно. Сега ще сваля това момиче от дървото и ще го отведа, където му е мястото. Вие само почакайте.

— Я не говори като глупак! Защо мислиш, че ще ти я оставя?

— Че това какво те засяга?

— Майката на това момиче ми беше на времето съпруга и няма да позволя на нея да й се случи нещо лошо. Само да я докоснеш с пръст и те нарязвам на парченца.

— Я, това е интересно. Ти явно се мислиш за самурай, макар че, да ти кажа, от много време не съм виждал кльощав самурай като теб. Но едно нещо трябва да знаеш. Този „Дълъг прът“ на гърба ми и насън плаче, понеже нито веднъж, откакто го получих като семейно наследство, не се е напил както трябва с кръв. Нещо е взел и да ръждясва, та мисля сега да го поизлъскам по мършавото ти тяло. И да не се опитваш да избягаш!

Матахачи, който явно не можеше да усети, че това не са само думи, презрително отвърна:

— Стига си се перчил! Сега е времето да премислиш. Тръгни си, докато още можеш да видиш накъде ти е пътя. Ще ти пожаля живота.

— За теб се отнася това. Но слушай, драги ми човече. Похвали се, че името ти било прекалено достойно, за да го чуват такива като мен. И кое точно, моля, е това прославено име? Възпитанието изисква преди бой да обявиш кой си. Или и ти не знаеш?

— Нямам нищо против да ти кажа, но не се стряскай, като го чуеш.

— Ще се стегна да не падна. Но първо, към коя школа се числиш?

Матахачи реши, че никой, който продължава толкова време да бъбри, не може да е голям майстор на сабята и мнението му за неговия противник падна дори още по-ниско.

— Аз — осведоми той Коджиро, — имам свидетелство от школата Чуджо, която е произлязла от тази на Тода Сейген.

Изненадан, Коджиро опита да не си поеме шумно дъх.

Уверен, че преимуществото е на негова страна, Матахачи реши, че ще е глупаво да отива прекалено далеч. Той повтори въпроса на противника си:

— А сега ще ми кажете ли коя е вашата школа? Така изискват правилата, нали знаете?

— По-късно. И кой точно ви е преподавал в школата Чуджо?

— Канемаки Джисай, разбира се — отвърна Матахачи, без да се замисли. — Че кой друг?

— О? — възкликна Коджиро, сега вече наистина озадачен. — А познавате ли Ито Итосай?

— Естествено.

Матахачи изтълкува въпроса на Коджиро като свидетелство, че разказът му наистина оказва своето въздействие и реши, че младежът със сигурност ще предложи в скоро време да се споразумеят мирно. С намерение да посгъсти боята, добави:

— Вярвам, няма причина да крия познанството си с Ито Итосай. Той беше по-стар мой съученик. Искам да кажа, че и двамата учихме при Канемаки Джисай. Вие защо питате?

Коджиро се направи, че не е чул въпроса.

— Тогава може ли пак да попитам, кой точно сте вие? — поиска да узнае той.

— Аз съм Сасаки Коджиро.

— Я повтори!

— Аз съм Сасаки Коджиро — повтори с много любезен глас Матахачи.

За миг Коджиро млъкна поразен, после изсумтя тихо и по страните му се появиха трапчинки.

Матахачи ядосано го изгледа.

— Защо ме гледате така? Да не би моето име да ви изненадва?

— Трябва да кажа, че да.

— Е, тогава, махайте се! — заповяда заплашително Матахачи и вирна брадичка.

— Ха-ха-ха-ха-ха! О-о! Ха-ха-ха!

Коджиро се хвана за корема, за да не се катурне от смях. Когато най-сетне се овладя, каза:

— Много хора съм срещал по време на пътуванията си, но никога не съм чувал нещо, което да се сравни с това. А сега, Сасаки Коджиро, ще имате ли добрината да ми кажете аз кой съм?

— Откъде мога да знам?

— Но не може да не знаете! Надявам се това да не ви се стори нелюбезно, но просто за да съм сигурен, че съм ви чул правилно, ще повторите ли името си още веднъж?

— Вие уши нямате ли? Аз съм Сасаки Коджиро.

— Аз пък съм…

— Още един човек, предполагам?

— По това спор няма, обаче как се казвам?

— Ти да не ми се присмиваш бе, копеле?

— Не, не, разбира се. Съвсем сериозен съм. Никога в живота си не съм бил по-сериозен. Кажете ми, Коджиро, как ми е името?

— Стига си досаждал. Ти си отговори.

— Добре. Ще се попитам как се казвам и после, с опасност да ви се видя дързък, ще ви кажа името си.

— Хубаво, така да направим.

— Ама да не се стреснете!

— Смахнат!

— Аз съм Сасаки Коджиро, познат също като Ганрю.

— К… какво?

— От прастаро време семейството ми живее в Ивакуни. Името Коджиро съм получил от родителите си. Аз съм също онзи, когото бойците със сабя познават като Ганрю. Е, как е станало да се появят на този свят двама Сасаки Коджиро?

— Значи ти… вие сте…

— Да, и макар по страната да пътуват много хора, вие сте първият с моето име, когото срещам. Определено първият. Не е ли странно съвпадение, че сме тук заедно?

Матахачи бързо се опитваше да измисли нещо.

— Какво има? Вие, струва ми се, треперите.

Матахачи целият се сви.

Коджиро се приближи до него, тупна го по рамото и предложи:

— Хайде да станем приятели.

С мъртвешки бледо лице Матахачи се дръпна рязко настрана и изскимтя.

— Ако се опиташ да бягаш, ще те убия.

Гласът на Коджиро го прониза като копие.

„Дългия прът“ скочи от рамото на Коджиро като сребърен змей. Един удар беше достатъчен. Само с един скок Матахачи мина почти десет педи. Като духнато от листо насекомо той се преметна три пъти във въздуха и се просна в безсъзнание на земята.

Коджиро дори не погледна към него. Дългата три стъпки сабя, още чиста от кръв, се плъзна обратно в ножницата си.

— Акеми! — извика Коджиро. — Слез! Няма повече да правя такива неща, върни се сега с мен в странноприемницата. О, съборих твоя приятел на земята, но не съм го наранил. Слез сега да се погрижиш за него.

Не последва отговор. Без да вижда нищо между тъмните клони, Коджиро се покатери на дървото и откри, че е сам. Акеми отново му бе избягала.

Ветрецът леко подухваше между боровите иглички. Коджиро седна спокойно на клона и се зачуди къде ли може да е отлетяла лястовичката. Просто не успяваше да проумее, защо тя така се бои от него. Не я ли дари с любовта си по най-добрия начин, който може да си представи? Май бе склонен да се съгласи, че такива прояви на привързаност може и да са малко груби, но наистина не разбираше колко по-различни са те от начина, по който останалите хора изразяват любовта си.

Същото беше донякъде и с отношението му към сабления бой. Когато като дете постъпи в училището на Канемаки Джисай, прояви големи способности и го сметнаха за малко чудо. Твърде забележително бе как умее да си служи със сабята. Дори още по-забележителна беше неговата твърдост. Изцяло отказваше да отстъпи пред каквото и да било. Попаднеше ли на по-силен от него противник, ставаше само още по-упорит.

По онова време самата победа беше далеч по-важна от начина, по който е спечелена. Никой не поставяше избора на средства под особено съмнение и упорството, с което Коджиро всячески се съпротивляваше, докато накрая надделее, не се смяташе за нечестна проява. Противниците се оплакваха, че той продължава да ги напада в случаи, когато други биха се признали вече за победени, обаче никой не смяташе това само по себе си недостойно за един мъж.

Веднъж, още като момче, няколко по-големи ученика, които открито презираше, го пребиха до припадък с дървените си саби. Един от нападателите се съжали над него, даде му малко вода и остана при него, докато се съвземе. В този миг Коджиро измъкна дървената сабя на своя благодетел и го би с нея до смърт.

Ако загубеше някой двубой, никога не забравяше за това. Причакваше врага си, докато го свари неподготвен — на някое тъмно място, заспал в леглото си, дори в нужника — и тогава се нахвърляше върху него с пълна сила. Да победиш Коджиро значеше да си създадеш непримирим враг.

Щом стана по-голям, привикна да говори за себе си като за изключително дарование. Това беше повече от самохвалство, тъй като и Джисай, и Итосай го признаваха за вярно. Нямаше нищо измислено и в твърдението, че се е научил как да разсича лястовици по време на полет и си е изработил собствен стил. Това караше хората в околността да го смятат за „магьосник“ — оценка, която той с охота приемаше.

Никой не знаеше как точно се проявява упоритата воля на Коджиро за господство, когато се влюби в някоя жена. Не можеше обаче да има съмнение, че той винаги получава своето. Той самият обаче не виждаше никаква връзка между държанието си като майстор на сабята и като любовник. Не можеше да разбере защо Акеми не го обича, след като той толкова много я харесва.

Докато разсъждаваше над своите сърдечни грижи, Коджиро забеляза под дървото да се движи някаква сянка, която явно не го забелязваше.

— Я, там лежи някакъв човек — възкликна непознатият. — Онзи негодник от пивницата е!

Беше странстващият монах. Той свали торбата от гърба си и отбеляза:

— Не изглежда да е ранен. И тялото му е топло.

Заопипва наоколо и намери връвта под обито на Матахачи. Разпаса я и върза ръцете на младежа зад гърба. После натисна с коляно кръста му и дръпна назад раменете, за да упражни натиска върху слънчевия сплит. Матахачи със сподавен стон дойде на себе си. Монахът го отнесе като някакъв чувал с картофи до едно близко дърво и го подпря на ствола.

— Стани! — каза той рязко и за да не остане неразбран, срита вързания. — На крака!

Матахачи, минал половината път до ада, постепенно се опомни, но още не можеше добре да разбере какво става. Все така зашеметен, той мъчително се изправи.

— Така е добре — заяви монахът. — Само стой така.

И той завърза тялото и краката на Матахачи за дървото.

Този отвори леко очи и издаде вик на изненада.

— И така, измамнико — обърна се към него победителят, — доста те гоних, но сега всичко свърши.

И той бавно се захвана с Матахачи — удари го няколко пъти по челото, от което главата му се тряскаше по ствола.

— Откъде взе кутийката? — запита. — Казвай истината. Веднага!

Матахачи не отговори.

— Значи мислиш, че ще ти се размине, а?

Разярен, монахът сграбчи с два пръста носа на Матахачи и разклати главата му напред и назад.

Матахачи си пое дълбоко въздух и понеже се опита да изговори нещо, монахът го пусна.

— Ще ви кажа — започна пленникът отчаяно. — Ще ви кажа всичко. — Сълзи потекоха от очите му. — И така, миналото лято… — поде той и разказа цялата история, завършвайки с молба за пощада. — Не мога сега да изплатя парите, но ако не ме убиете, обещавам да се трудя и някой ден да ги върна. Ще ви дам писмено обещание, с подпис и печат.

Изповедта подейства на Матахачи, все едно е пуснал гнойта от забрала рана. Сега вече нямаше какво да крие и от какво да се бои. Или така поне си мислеше.

— Това цялата истина ли е? — попита монахът.

— Да.

Матахачи сведе глава в знак на разкаяние.

След няколко минути мълчалив размисъл монахът извади своята къса сабя и я насочи към лицето на пленника, който бързо се извърна настрани и извика:

— Каните се да ме убиете ли?

— Да. Мисля, че ще трябва да умреш.

— Разказах ви всичко съвсем откровено. Върнах ви кутийката. Ще ви дам свидетелството. В скоро време ще върна парите. Кълна се! Защо трябва да ме убивате?

— Вярвам ти, обаче сега съм в трудно положение. Живея в Шимонида, в областта Кодзуке и на времето бях служител на Кусанаги Тенки. Това е самураят, който е бил убит в крепостта Фушими. Макар да съм облечен като монах, всъщност съм самурай. Казвам се Ичиномия Гемпачи.

Матахачи, който се опиваше да се освободи от въжетата и да избяга, не чу всъщност нищо от това.

— Простете ми — продължи да моли той смирено. — Знам, че съм постъпил лошо, но нищо не съм откраднал. Щях да предам всичко на семейството на човека. После… е, свършиха ми парите и знаех, че не бива, обаче взех от неговите. Ще се извиня на всеки, на който ми кажете, обаче моля ви се, не ме убивайте.

— На твоя място не бих се извинявал — отвърна Гемпачи, който изглежда нещо се двоумеше. Поклати тъжно глава и продължи: — Бях във Фушими да проуча какво е станало. Всичко съвпада с твоя разказ. Обаче трябва да занеса на семейството на Тенки нещо, за да ги утеша. И не говоря за пари. Трябва ми нещо, с което да покажа, че отмъщението е изпълнено. Обаче в случая няма убиец — никой не е убил Тенки собственоръчно. Как тогава да взема главата на престъпника?

— А… аз… не съм го убил. Не си мислете погрешни работи.

— Знам, че не си. Обаче семейството и приятелите му не знаят, че той е бил убит от тълпа прости селяни. А и това не е разказ, който ще отговаря на неговото достойнство. Никак не ми се иска да им казвам истината. Затова, макар да ми е жал за тебе, смятам, че ти ще трябва да минеш за извършителя. Ще е от полза, ако доброволно се съгласиш да те убия.

Матахачи се напъна да скъса въжетата и извика:

— Пуснете ме! Не искам да умра.

— Съвсем естествено, че не искаш, но погледни това от другата страна. Ти не можа да платиш за сакето, което изпи. Това значи, че не си способен да отговаряш за себе си. Вместо да гладуваш или да водиш срамно съществуване в този жесток свят, няма ли да е по-добре да почиваш на друго място в мир? Ако те тревожат парите, аз имам малко. С радост ще ги пратя на родителите ти като лепта за погребението. Ако предпочиташ, мога да ги пратя за възпоменателен дар в храма на твоите предци. Уверявам те, че всичко ще бъде съвестно уредено.

— Това е лудост. Не искам пари — искам да живея!… Помощ!

— Обясних ти внимателно всичко. Дали си съгласен или не, боя се, че ще трябва да минеш за убиеца на моя господар. Откажи се, приятелю. Приеми това като предрешено от съдбата.

Той стисна сабята си и отстъпи назад, за да има място да замахне.

— Гемпачи, почакайте! — извика Коджиро. Монахът погледна нагоре и извика:

— Кой е там?

— Сасаки Коджиро.

Гемпачи повтори името бавно и с подозрение. Да не би сега от небето пред него да се спусне още един лъжлив Коджиро? Обаче гласът е прекалено човешки, за да принадлежи на призрак. Отскочи на достатъчно разстояние от дървото и вдигна сабята си.

— Това е нелепо — заяви със смях. — Напоследък изглежда всички почнаха да се казват Сасаки Коджиро. Тук долу има още един — вижда ми се нещо тъжен. А! Сега почвам да разбирам. Вие сте някой от приятелите на този човек, така ли?

— Не, аз съм Коджиро. Вижте, Гемпачи, вие сте готов да ме разсечете на две в мига, в който сляза оттук, нали така?

— Да. Може да вземете със себе си колкото щете лъжливи Коджировци. Ще се погрижа до един за тях.

— Така и трябва. Като ме посечете, ще сте уверен, че не съм бил Коджиро, но ако загинете, ще се уверите, че аз съм истинският Коджиро. Сега слизам и ви предупреждавам, че ако не ме посечете още във въздуха, този „Дълъг прът“ ще ви разреже като стъбло бамбук.

— Чакайте. Спомням си вашия глас отнякъде, а ако „Дългия прът“ е вашата прочута сабя, трябва да сте Коджиро.

— Сега вярвате ли ми?

— Да, но какво правите там горе?

— За това ще говорим по-късно.

Коджиро мина над извърнатото нагоре лице на Гемпачи и скочи на земята зад него сред дъжд от борови иглички. Промяната направо порази монаха. Онзи Коджиро, който си спомняше, че е виждал в училището на Джисай, беше тъмнокож, неловък хлапак; единственото му задължение беше да вади вода и в съответствие с обичта на учителя към простотата, носеше само най-простите дрехи.

Коджиро седна в подножието на дървото и даде знак с ръка на Гемпачи да направи същото. После Гемпачи разказа как Тенки бил погрешно взет за шпионин от Осака, как го пребили с камъни и как свидетелството му попаднало в ръцете на Матахачи. Макар за Коджиро да бе определено забавно да узнае как се е сдобил със съименник, той заяви, че няма да има никаква полза от смъртта на човек, толкова слаб духом, че да започне да се представя за него. Има други начини да бъде наказан Матахачи. Ако Гемпачи се тревожи за семейството или доброто име на Тенки, Коджиро лично ще отиде до Кодзуке и ще се погрижи господарят на Гемпачи да получи признание като храбър и достоен воин. Няма нужда да правят от Матахачи изкупителна жертва.

— Не сте ли съгласен, Гемпачи? — завърши накрая Коджиро.

— Ако се погледне така, мисля, че да.

— Е, тогава се разбрахме. Сега трябва да си вървя, но мисля, че и вие трябва да се връщате в Кодзуке.

— Така ще направя. Тръгвам право за там.

— Да ви кажа право, аз доста бързам. Опитвам се да намеря едно момиче, което твърде изненадващо си тръгна от мен.

— Не забравихте ли нещо?

— Не се сещам какво.

— А свидетелството?

— О, това ли?

Гемпачи бръкна под кимоното на Матахачи и извади свитъка. Матахачи се почувства облекчен и свободен. Сега, когато изглеждаше, че неговият живот ще бъде пощаден, се радваше да се отърве от тази хартия.

— Хмм — отбеляза Гемпачи. — Като си помисля, това произшествие днес вечерта може да е било уредено от духовете на Джисай и Тенки, за да успеем да намерим свидетелството и вие да си го получите.

— Не го искам — отвърна Коджиро.

— Защо? — попита недоверчиво Гемпачи.

— Нямам нужда от него.

— Не ви разбирам.

— Нямам никаква полза от парче хартия като това.

— Що за приказки! Никаква благодарност ли не изпитвате към вашия учител? На Джисай му бяха нужни години да реши дали да ви даде свидетелството. Направи го едва на смъртния си одър. Натовари Тенки да ви го предаде, и вижте какво стана с него. Трябва да ви е срам.

— Каквото е направил Джисай, си е негова работа. Аз си имам свои цели.

— Не се говори така.

— Не ме разбирайте криво.

— Нима ще обидите човека, който ви е учил?

— Естествено, че не, обаче аз не само съм се родил по-надарен от Джисай, но и имам намерение да стигна по-далече от него. Не ми е цел да стана никому неизвестен боец със сабя в някой пущинак.

— Наистина ли мислите така?

— Несъмнено — Коджиро не се смущаваше да разкрие плановете си, колкото и да бяха дръзки те в сравнение с обичайното. — Благодарен съм на Джисай, но ако съм обременен със свидетелство от някакво малко известно селско училище, това ще ми е повече във вреда, отколкото от полза. Ито Итосай прие своето свидетелство, но не продължи да се бие в школата Чуджо. Не след дълго името Ганрю ще стане много прочуто. Както виждате, този документ за мен не значи нищо. Върнете го в Кодзуке и помолете да го запазят в храма заедно със списъците за родените и починалите.

В речта на Коджиро нямаше и следа от скромност или смирение.

Гемпачи го изгледа възмутено.

— Моля, поздравете от мен семейство Кусанаги — продължи учтиво Коджиро. — Скоро ще тръгна на изток и, можете да сте сигурен, ще ги посетя.

След тези думи за сбогом той широко се усмихна.

На Гемпачи тази заключителна любезност му се стори едва ли не като проява на снизхождение. Сериозно се замисли дали да не скастри Коджиро за неблагодарното и безочливо отношение към Джисай, но след миг размисъл реши, че това ще е загуба на време. Отиде до торбата си, сложи в нея свидетелството, късо се сбогува и си тръгна.

След като го изгуби от поглед, Коджиро силно се изсмя.

— Ама се ядоса, а?! Ха-ха-ха-ха! — После се обърна към Матахачи: — А ти какво имаше да кажеш в своя защита, нищожни лъжецо?

Естествено, Матахачи нямаше нищо за казване.

— Отговори ми! Нали признаваш, че си опитвал да се представяш за мен?

— Да.

— Разбрах, че се казваш Матахачи, но как ти е цялото име?

— Хониден Матахачи.

— Ронин ли си?

— Да.

— Ето ти един урок от мен, магаре безгръбначно: нали видя как върнах онова свидетелство? Ако един мъж няма достатъчно гордост да направи това, той нищо няма да постигне сам. А я се виж! Използваш чуждо име, открадваш чуждо свидетелство, печелиш от чужда слава. Може ли нещо да е по-позорно от това? Дано станалото тази вечер да ти е за урок — някоя домашна котка може да си навлече тигрова кожа, обаче си остава котка.

— Занапред много ще внимавам.

— Сега ще се въздържа да те убивам, но смятам да те оставя тук да се освободиш сам, ако успееш.

Някакво внезапно хрумване накара Коджиро да извади кинжала от ножницата си и да се заеме да изрязва кората над главата на Матахачи.

— Имам нужда от нещо за писане — промърмори той.

— В обито ми има кутия с четка и мастилница — обади се услужливо Матахачи.

— Добре! Ще ги взема само за малко.

Взе четката и написа нещо на оголеното преди малко място. После отстъпи назад и се залюбува на делото си. „Този човек, гласеше надписът, е измамник, който под моето име е обикалял околността и е безчинствал. Аз го улових и сега го оставям тук за посмешище на всички. Името и прозвището ми, които принадлежат на мен и никому другиму, са Сасаки Коджиро, Ганрю.“

— Това трябва да стигне — заяви доволно Коджиро.

Вятърът шумеше в тъмната гора като морски прилив. Коджиро си тръгна, замислен за своите големи бъдещи планове и веднага се върна към предишната си задача. Докато подобно на леопард скачаше между дърветата, очите му зловещо светеха.

По-малкият брат

Открай време хората от висок произход се ползваха с възможността да се возят на паланкини, но едва отскоро една опростена разновидност на това носило беше на разположение и за по-простите люде. Последната малко се различаваше от обемиста кошница с ниски стени, закачена на водоравен прът за носене. За да не падне, пътникът здраво трябваше да се държи за вързани отпред и отзад ремъци. Носачите, които отмерено си припяваха, за да вървят в крачка, най-често се отнасяха към своите клиенти като към съвсем обикновен товар. От хората, избрали това средство за придвижване, се искаше да настроят дишането си към стъпката на носачите, особено докато тези тичат.

Паланкинът, който бързо се движеше към боровата горичка на улица Годжо, бе придружен от седем-осем мъже. И носачите, и останалите се бяха запъхтели, сякаш сърцата им ей сега ще изскочат от гърлото.

— На улица Годжо сме.

— Това не е ли Мацубара?

— Не сме далеч оттам.

Макар фенерът, който държаха, да беше украсен със знак, какъвто носят куртизанките в съответния квартал на Осака, пътникът не беше някоя нощна дама.

— Деншичиро! — извика един от придружителите. — Почти стигнахме улица Шиджо.

Деншичиро не го чу — беше заспал и главата му се тръскаше нагоре-надолу като на хартиен тигър. После кошницата силно се наклони и един от носачите протегна ръка, за да задържи пътника да не се прекатури на земята.

Деншичиро отвори големите си очи и се обади:

— Жаден съм. Дайте ми малко саке!

Благодарни за възможността да си починат, носачите свалиха паланкина долу и се заеха да бършат с кърпи лепкавата пот от лицата и гърдите си.

— Не е останало много саке — съобщи един от прислужниците, като подаде на Деншичиро бамбуковия съд.

Този го пресуши на една глътка и се оплака:

— Студено — зъбите ми тракат.

Питието обаче го разбуди достатъчно, за да отбележи:

— Още е тъмно. Трябва много бързо да сме пристигнали.

— На брат ви сигурно му се е сторило много дълго чакане. Толкова е нетърпелив да ви види, че всяка минута му изглежда като година.

— Надявам се да е още жив.

— Лекарят каза, че ще оживее. Обаче е неспокоен и раната му кърви. Може да се окаже опасно.

Деншичиро вдигна една празна манерка към устните си и я обърна с дъното нагоре.

— Мусаши! — възкликна той с отвращение, като хвърли съда настрана. — Да вървим! — изрева. — Бързайте!

Деншичиро, силен пияч, дори по-силен от това боец и силно раздразнителен по нрав, беше почти съвършена противоположност на брат си. Дори докато Кемпо бе още жив, имаше хора, които проявяваха дързостта да заявят, че той е по-способен от баща си. Самият младеж се съгласяваше с такава преценка на неговите дарби. Докато баща им беше жив, двамата братя се упражняваха заедно в доджото и някак успяваха да се спогаждат, но веднага щом Кемпо умря, Деншичиро престана да взима участие в живота на училището и стигна дори дотам да каже на Сеиджуро в лицето, че трябва да се оттегли и да остави всичко, свързано със сабления бой, на него.

Откакто замина миналата година за Исе, се говореше, че прекарвал времето си в безделие из областта Ямато. Едва след злощастието при Рендаиджи бяха пратени хора да го потърсят. При все че не понасяше Сеиджуро, Деншичиро с готовност прие да се върне.

В нетърпението си да стигне до Киото той така здраво пришпори носачите, че трябваше да ги сменя три или четири пъти. Намери обаче време да спира на всяка крайпътна станция, за да си купува саке. Може алкохолът да му бе нужен за успокоение на нервите, тъй като определено беше в състояние на крайна възбуда.

Докато се канеха да поемат отново по пътя, вниманието им бе привлечено от кучешки лай в тъмната гора.

— Какво, мислите, става?

— Просто някаква глутница кучета.

Градът беше пълен с бездомни псета, повечето идваха от по-отдалечените области, където вече нямаше битки, за да им осигуряват припаси от човешко месо.

Деншичиро ядосано подвикна да не се бавят, но един от учениците се обади:

— Чакайте, нещо нередно става там.

— Идете да видите какво е — нареди Деншичиро и след това сам тръгна начело на групата.

След като Коджиро си тръгна, кучетата се върнаха. Бяха се подредили около Матахачи в четири-пет кръга и вдигаха ужасна врява. Стига животните да бяха способни на по-възвишени чувства, човек можеше да си представи, че сега си отмъщават за смъртта на един от своите другари. Много по-вероятно обаче изглеждаше просто да мъчат жертва, за която усещат, че е в състояние на безпомощност. Всички бяха изгладнели като вълци — с хлътнали кореми, щръкнали нагоре като ножове гръбнаци и остри като от точило зъби.

Матахачи се страхуваше от тях много повече, отколкото по-рано от Коджиро и Гемпачи. Неспособен да използва ръцете и краката си за оръжие можеха да му служат само лицето и гласът.

Отначало простодушно се опита да спори с животните, но реши да смени подхода. Започна да вие като някакъв див звяр. Кучетата се подплашиха и малко се отдръпнаха. Обаче носът му протече и въздействието веднага спадна.

След това отвори очи и уста колкото можеше по-широко и се опита да гледа страшно, успявайки някак си да не мига. Сбърчи лице и подаде навън език, чак колкото да допре с него върха на носа си, но това също бързо го изтощи. Прерови ума си и пак прибягна до това да се прави на един от глутницата, който няма нищо против своите другари. Залая и дори си представи, че има опашка и маха с нея.

Воят се засили и най-близките до него кучета почнаха да се зъбят в лицето му и да му облизват краката.

С надеждата да ги укроти с музика, Матахачи запя един прочут откъс от „Повести от Хейке“, като подражаваше на странстващите певци, които припяват историята под съпровода на лютня.

Със затворени очи и застинало в напрегната гримаса лице Матахачи пееше толкова силно, че почти можеше сам да оглушее.

Песента му още продължаваше, когато появата на Деншичиро и неговите спътници обърна кучетата в бягство.

— Помощ! Спасете ме! — извика Матахачи, без всякакъв опит да запази достойнството си.

— Този съм го виждал в Йомоги — отбеляза един от самураите.

— Да, това е мъжът на Око.

— Мъж ли? Че откъде накъде ще има тя мъж?

— Така е разказала на Тоджи.

Деншичиро, който се съжали над Матахачи, им нареди да спрат с брътвежа и да го освободят.

В отговор на техните въпроси Матахачи скалъпи разказ, от който неговите забележителни лични достойнства ярко изпъкваха, а слабостите му съвсем не личаха. Като се възползва от обстоятелството, че говори с хора на страната на Йошиока, той спомена и името на Мусаши. От детинство били приятели, докато Мусаши не отвлякъл годеницата му и не покрил неговото семейство с неописуем срам. Храбрата майка на Матахачи се е зарекла да не се върне у дома и двамата с нея са решени да открият Мусаши и да го погубят. Дългият му престой в чайната Йомоги се дължал не на някаква лична връзка със съдържателката, като доказателство за това е нейното влюбване в Гион Тоджи.

След това обясни защо е вързан за това дърво. Бил нападнат от шайка разбойници, които обрали парите му. Естествено, не им оказал съпротива — трябва да внимава да не го ранят заради дълга, който има към майка си.

С надеждата, че всичко е хванало вяра, Матахачи завърши:

— Благодаря ви. Струва ми се, че някакво предопределение ни свързва заедно. Ние смятаме за враг един и същи човек, с когото не можем да живеем под едно и също небе. Тази вечер дойдохте тъкмо навреме. Вечно съм ви признателен.

— По вида ви съдя, господине, че трябва да сте Деншичиро. Сигурен съм, че сте намислил да се срещнете с Мусаши. Не мога да кажа кой от нас ще го убие пръв, но се надявам да имаме случай отново да се срещнем.

Не искаше да им дава възможност да задават въпроси и затова бързо додаде:

— Осуги, майка ми, е на поклонение в Кийомидзудера, за да се помоли за успеха ни в битката против Мусаши. Сега съм тръгнал да се срещна с нея. С положителност скоро ще се отбия в дома на улица Шиджо, за да поднеса почитанията си. Междувременно моля да ме извините, че ви задържах, когато толкова бързате.

И той изчезна, като остави своите слушатели да се питат колко истина има в разказаното.

— Кой всъщност е този смешник? — изръмжа Деншичиро и цъкна с език заради времето, което загубиха.

Както каза лекарят, първите няколко дни се оказаха най-тежки. Сега бе четвъртият и от предишната вечер Сеиджуро се чувстваше малко по-добре.

Той бавно отвори очи, като се чудеше ден ли е или нощ. Покритата с хартия лампа до възглавницата му почти бе угаснала. От съседната стая се чуваше хъркане; мъжете, които бдяха над него, бяха заспали.

„Явно още съм жив, помисли си той. Жив и напълно опозорен!“ С треперещи пръсти дръпна юргана над лицето си. „Как мога след всичко да погледна когото и да било в очите?“ Преглътна тежко, за да сподави сълзите си.

— Това е краят — простена. — Краят за мен и за дома Йошиока.

Някакъв петел изкукурига и лампата с припукване угасна. Докато бледата светлина на утрото се прокрадваше в стаята, той пак се върна мислено към онази сутрин при Рендаиджи. Какъв поглед имаше Мусаши! Само споменът за това го караше да потрепери. Трябваше да признае, че не може да се мери с този човек. Защо не хвърли дървената си сабя на земята, не прие поражението и не се опита да спаси поне доброто име на своето семейство?

— Имах прекалено високо мнение за себе си — простена Сеиджуро. — Какво съм направил някога, за да се отлича, освен че съм се родил син на Йошиока Кемпо?

Сега дори той съзнаваше, че ако бе останал начело на Йошиока, часът на този дом рано или късно щеше да удари. След като всичко наоколо се променя, старата школа не може все така да процъфтява.

„Моят двубой с Мусаши ускори провала. Защо не можах да умра там на място? Защо трябва да продължавам да живея?“

Сбърчи вежди. Рамото над отсечената ръка болезнено туптеше.

Само мигове след почукването на предната врата някакъв мъж дойде да събуди самураите в съседната на Сеиджуро стая.

— Деншичиро ли е? — възкликна един стреснат глас.

— Да, дойде си.

Двама от мъжете изтичаха навън да го посрещнат, третият се втурна при Сеиджуро.

— Млади учителю! Добра вест! Деншичиро се връща.

Вдигнаха капаците на прозорците и сложиха една възглавница на пода. След миг иззад шоджито дойде гласът на Деншичиро:

— Брат ми тук ли е?

„Много време мина“, помисли си с тъга Сеиджуро. Макар че поиска да се срещне с Деншичиро, отвратително му бе в сегашното свое състояние да се вижда даже с брат си — особено пък с него. При влизането на Деншичиро, Сеиджуро погледна отпаднало нагоре и неуспешно опита да се усмихне.

Братът заговори почти със задоволство.

— Видя ли? — засмя се той. — Щом загазиш, и твоят брат непрокопсаник идва да ти помогне. Оставих всичко и дойдох колкото можах по-бързо. Спряхме в Осака за храна и после пътувахме цялата нощ. Сега съм тук и може да спреш да се тревожиш. Каквото и да стане, няма да дам на никого с пръст да докосне училището…

— Какво е това? — продължи той грубо, като се обърна към един прислужник, който бе внесъл чай. — Нямам нужда от чай! Идете да приготвите малко саке. И някой да затвори външната врата! Да не сте полудели? Не виждате ли, че на брат ми му е студено?

Седна, наведе се над мангала и мълчаливо впери поглед в лицето на болния.

— Какво бойна стойка зае срещу Мусаши? — попита. — Защо изгуби? Този Миямото Мусаши може да си е спечелил име, обаче не е много повече от прост начинаещ, нали така? Как се остави да те изненада някой така неизвестен като него?

От вратата един от учениците извика Деншичиро по име.

— Е, какво има?

— Сакето е готово.

— Донесете го!

— Сложил съм го в другата стая. Първо ще искате да се изкъпете, нали?

— Не искам да се къпя! Донесете сакето тук.

— Тук до леглото на Младия учител ли?

— Че защо не? Аз не съм го виждал от няколко месеца и сега искам да говоря с него. Не винаги сме били в отлични отношения, но брат в нужда се познава. Ще пия тук с него.

Наля си пълна чаша, после още и още.

— А, хубаво е. Ако беше добре, щях да налея и на теб.

Няколко минути Сеиджуро търпя това, после погледна нагоре и каза:

— Ще имаш ли нещо против да не пиеш тук?

— А?

— Това ме връща към много неприятни спомени.

— О?

— Мисля си за баща ни. Той нямаше да е доволен от това, как ти и аз все сме си угаждали. И каква полза сме имали и двамата от това?

— Какво ти става?

— Може би още не разбираш, но аз, докато лежах тук, имах време да съжалявам за пропиляния си живот.

Деншичиро се изсмя.

— Говори само за себе си! Винаги си бил от неспокойните и чувствителните. Ето защо от теб никога не излезе истински майстор на сабята. Ако искаш да чуеш истината, аз мисля, че е било грешка от твоя страна да предизвикваш на двубой Мусаши. Но всъщност не е от голямо значение дали е щял да бъде Мусаши или някой друг. Войнствеността просто не е в кръвта ти. Нека това поражение ти е за урок, за да забравиш вече за сабления бой. Преди много време ти казах, че трябва да се оттеглиш. Би могъл да продължиш да оглавяваш дома Йошиока и ако някой има намерението да ни предизвика и не можеш да се измъкнеш, аз ще се бия вместо тебе.

— Отсега нататък остави доджото на мен. Ще ти докажа, че мога да му спечеля няколко пъти по-голямо признание, отколкото по времето на баща ни. Стига само да оставиш настрана подозрението си, че се опитвам да ти отнема училището, и ще ти покажа какво мога да направя.

Той наля последния остатък от сакето в чашата си.

— Деншичиро! — извика Сеиджуро.

Опита се да стане от постелята, но не успя дори да отметне завивките. Падна назад, вдигна ръка и стисна брат си за китката.

— Внимавай! — изломоти Деншичиро. — Ще си разлея заради теб пиенето.

Премести чашата в другата си ръка.

— Деншичиро, с радост ще ти отстъпя училището, но ще трябва да заемеш и моето място като глава на дома.

— Добре, щом така искаш.

— Не бива да поемаш така лесно това бреме. По-добре е да поразмислиш. По-скоро… ще закрия училището, отколкото да позволя да допуснеш същите грешки като мен и да донесеш още повече срам на бащиното ни име.

— Не ставай смешен. Аз не съм като теб.

— Обещаваш ли да поправиш начина си на живот?

— Я спри! Ще пия, когато искам — ако за това става дума.

— Не ме е грижа за пиенето ти, стига да не отиваш до крайности. В крайна сметка моята грешка не се дължеше на саке.

— А, ще се обзаложа, че при теб работата е била заради жените. Винаги си ги харесвал прекалено. Като се оправиш, най-добре ще е да се ожениш и да започнеш улегнал живот.

— Не. Отказвам се от сабята, но сега не е време да мисля за съпруга. Има обаче един човек, за когото трябва да направя нещо. Ако мога да съм сигурен, че тя е щастлива, няма да искам нищо повече. Ще съм доволен да живея сам в сламена хижа сред гората.

— Коя е тя?

— Няма значение; това не те засяга. Като самурай смятам, че трябва да не се отказвам и да се опитам да изкупя своите грешки. Но сега ще успея да преглътна гордостта си. Можеш да поемеш училището.

— Така ще направя. Имаш думата ми. Кълна се също, че скоро ще очистя твоето име. Къде точно е сега Мусаши?

— Мусаши ли? — Сеиджуро се задави. — Да не мислиш да се биеш с Мусаши?! Току-що те предупредих да не допускаш същите грешки като мен.

— Че за какво друго бих могъл да мисля? Не си ли пратил за това да ме повикат? Трябва да намерим Мусаши, преди да е избягал. Ако не беше това, какъв смисъл имаше да си идвам така бързо у дома?

— Ти не знаеш за какво говориш — Сеиджуро поклати глава. — Забранявам ти да се биеш с Мусаши!

Гласът на Деншичиро се изпълни с негодувание. Заповедите на неговия по-голям брат винаги го бяха дразнили.

— И защо не?

По бледите страни на Сеиджуро се появи лека руменина.

— Не можеш да победиш! — отвърна той отсечено.

— Кой не може?

Лицето на Деншичиро беше мораво.

— Ти не можеш. Не и срещу Мусаши.

— И защо да не мога?

— Не си достатъчно добър!

— Глупости!

Деншичиро преднамерено избухна в смях, от който раменете му се затресоха. Издърпа ръката си от Сеиджуровата и обърна съда за саке с дъното нагоре.

— Някой да донесе саке! — изрева. — Всичкото се свърши.

Докато един от учениците дойде със саке, Деншичиро вече не бе в стаята и Сеиджуро лежеше по лице под завивките. Когато ученикът го обърна и сложи главата му на възглавницата, той тихо каза:

— Повикайте го да се върне. Искам да му кажа още нещо.

Облекчен, че Младият учител говори разбираемо, мъжът се затича навън да потърси Деншичиро. Намери го да седи на пода на доджото заедно с Уеда Рьохей, Миике Джиродзаемон, Нампо Йоичибей, Отагуро Хьосуке и още няколко от старите ученици.

— Видяхте ли Младия учител? — питаше един от тях.

— А-ха. Тъкмо идвам от стаята му.

— Трябва да се е зарадвал да ви види.

— Не ми се видя много доволен. Преди да вляза при него, много ми се искаше да го видя. Той обаче беше потиснат и ядосан, така че му казах, каквото исках да кажа. Както обикновено се скарахме.

— Спорили сте с него ли? Не е бивало да го правите. Той едва започва да се съвзема от раната.

— Изчакайте да ви разкажа всичко.

Деншичиро и старите ученици приличаха на отдавнашни приятели. Той хвана укоряващия го Рьохей за рамото и го разтърси.

— Чуй какво каза брат ми — започна. — Каза, че не трябвало да се опитвам да очистя името му и да се бия с Мусаши, понеже не съм можел да го победя! А ако ме победят, домът Йошиока щял да бъде съсипан. Каза ми, че ще се оттегли и ще поеме всичкия срам върху себе си. От мен не очаквал друго, освен да заема неговото място и да се постарая да изправя училището отново на крака.

— Разбирам.

— Как така?

Рьохей не отговори.

Докато седяха и мълчаха, ученикът влезе и се обърна към Деншичиро:

— Младият учител ви моли да дойдете пак в неговата стая.

— Какво стана със сакето? — попита рязко Деншичиро и се намръщи.

— Оставих го в стаята на Сеиджуро.

— Е, донеси го тук!

— А брат ви?

— Той ми се вижда нещо прекалено нервен. Прави, каквото ти казах.

Възраженията на другите, че не искали и че сега не било време за пиене, подразниха Деншичиро и той им се сопна:

— Какво става с всички? И вас ли ви е страх от Мусаши?

По лицата им се изписаха стъписване, болка и горчивина. До деня на смъртта си щяха да помнят как един-единствен удар с дървена сабя осакати техния учител и опозори училището. Въпреки това досега не бяха успели да стигнат до съгласие какво да се прави. През последните три дни всеки такъв разговор ги разделяше на два лагера — едни, които настояваха на втори двубой и други, за които и сегашното бе достатъчно лошо. Сега няколко от по-възрастните мъже гледаха на Деншичиро с одобрение, но останалите, в това число и Рьохей, бяха склонни да се съгласят със своя победен учител. За жалост, едно беше Сеиджуро да ги подканва към сдържаност, а съвсем друго — учениците да се съгласят с него, особено в присъствието на буйния му по-малък брат.

Забелязал тази колебливост, Деншичиро обяви:

— Дори брат ми да е ранен, не му подобава да се държи като страхливец. Съвсем като жена! Как искате от мен да го слушам, какво остава пък да се съглася с него?

Сакето бе донесено и той се зае да налее на всекиго по чаша. Сега, когато нещата минаваха в негови ръце, възнамеряваше да ги насочва според вкуса си, като истински мъж.

— Ето какво ще направя — заяви той. — Ще се бия с Мусаши и ще го победя! Няма значение какво говори брат ми. Щом той мисли, че след онова, което е направил, можем да оставим този човек да се измъкне, то нищо чудно, дето е бил победен. Никой от вас да не прави грешката да си мисли, че и аз съм плашлив като него.

— Сега не става дума за способностите ви — обади се Нампо Йоичибей. — Ние всички вярваме в тях, обаче все пак…

— Все пак ли? Какво искаш да кажеш?

— Ами, брат ви изглежда е на мнението, че Мусаши сега не е важен. Не е ли прав? Помислете каква опасност…

— Опасност ли? — изрева Деншичиро.

— Не това исках да кажа. Взимам си думите назад — заговори със запъване Йоичибей.

Но казаното оставаше. Деншичиро скочи на крака, улови го за врата и яростно го блъсна към стената.

— Вън оттук! Страхливец!

— Беше грешка на езика. Не исках да…

— Млък! Вън! Слабаците не са достойни да пият заедно с мен.

Йоичибей пребледня, после мълчаливо се свлече на колене и се обърна с лице към другите.

— Благодаря на всички ви, че ме приемахте толкова време помежду си — каза само той.

Отиде до малкия шинтоистки олтар в дъното на стаята, поклони се и си тръгна.

Без дори да погледне към него, Деншичиро продължи:

— А сега да пием всички заедно. След това ще искам от вас да откриете Мусаши. Съмнявам се вече да е напуснал Киото. Сигурно се шляе из града и се перчи с победата си.

— И още нещо. Ще трябва да посъживим това доджо. Всеки от вас да почне здраво да се упражнява и да се погрижи съучениците му да правят същото. Веднага щом си почина, аз самият започвам с упражненията. И помнете едно. Аз не съм мекушав като брат ми. Искам дори и най-младите да дадат всичко от себе си.

Точно след една седмица един от по-младите ученици нахълта в доджото с новината:

— Открих го!

Верен на своята дума, Деншичиро ден подир ден упорито се упражняваше. Неговата неизтощимост дойде като изненада за учениците. Няколко сега го наблюдаваха как се справя с един от най-опитните от тях, Отагуро, сякаш този е дете.

— Сега спираме — обяви Деншичиро, прибра сабята си и седна в края на площадката за упражнения. — Значи, казваш, си го намерил?

— Да.

Ученикът се приближи и коленичи пред Деншичиро.

— Къде?

— Източно от Джисоин, на улица Хонами. Гостува в дома на Хонами Коецу. Сигурен съм в това, което казвам.

— Странно. Как ли селякът Мусаши се е запознал с човек като Коецу?

— Не зная, но сега е там.

— Добре, да тръгваме да го намерим. Веднага! — ревна Деншичиро и излезе с широки крачки, за да се приготви.

Отагуро и Уеда тръгнаха след него, опитвайки се да го разубедят.

— Ако го изненадате, всичко ще заприлича на обикновена улична свада. Дори да успеем, хората няма да погледнат с добро око.

— Няма значение. Правилата за поведение са за доджото. В истинската битка който печели, печели!

— Истина е, обаче онзи не така победи брат ви. Не смятате ли, че по ще подхожда на един майстор на сабята да му пратите писмо, където да уточните деня и мястото, а след това да го надвиете в открит двубой?

— Хм, може да сте прави. Добре, така ще направим. А дотогава не искам никой от вас да се оставя брат ми да ви обърне против мен. Каквото и да казва Сеиджуро или кой да е друг, аз ще се бия с Мусаши.

— Вече се освободихме от всички, които не бяха съгласни с вас и от неблагодарниците, които сами поискаха да си тръгнат.

— Добре! От това сме само по-силни. Не ни трябват измамници като Гион Тоджи или треперковци като Нампо Йоичибей.

— Да кажем ли на брат ви, преди да пратим писмото?

— Не, вие не! Аз сам ще му кажа.

Щом Деншичиро тръгна към Сеиджуровата стая, останалите се замолиха да няма нов сблъсък между двамата. Досега нито един от братята не бе отстъпил и на педя по въпроса за Мусаши. Щом след време се чу висок говор, учениците побързаха да се заемат с въпроса за времето и мястото на този втори сблъсък с техния смъртен враг.

После проехтя гласът на Деншичиро:

— Уеда! Миике! Отагуро… всички! Елате тук!

Деншичиро стоеше прав по средата на стаята с помръкнал поглед и сълзи в очите. Никой не го бе виждал досега такъв.

— Сега погледнете всички това.

Вдигна едно много дълго писмо и с пресилен гняв изрече:

— Виждате ли какво е направил моят смахнат брат? Искаше да ми каже отново какво мисли, а сега си е отишъл завинаги… Дори не казва за къде е тръгнал.

Майчина любов

— Кой е там? — извика Оцу и остави шиенето си.

Тя плъзна настрана шоджито, което преграждаше терасата, но не видя никого. Настроението й се помрачи. Надяваше се да е Джотаро. Сега имаше нужда от него повече от всякога.

Още един ден на пълна самота. Не можеше да задържи мислите си върху ръкоделието.

Тук, под Кийомидзудера, в подножието на хълма Санен, улиците бяха мръсни, но зад къщите и дюкянчетата имаше бамбукови горички и малки открити ливади, където цъфтяха камелии и бе започнал да пада сливов цвят. Точно тази странноприемница бе особено любима на Осуги. Отсядаше тук всеки път, когато дойдеше в Киото, и стопанинът винаги й предоставяше същата тиха отделна къщичка. Зад постройката имаше група дървета, част от съседната градина; отпред беше засадена зеленчукова леха, зад която се намираше винаги оживената кухня на странноприемницата.

— Оцу! — извика един глас от кухнята. — Време е за обяд. Може ли да ти го донеса сега?

— Обяд ли? — попита Оцу. — Ще ям със старицата, когато се върне.

— Тя каза, че ще се забави до късно. Сигурно няма да я видим до вечерта.

— Не съм гладна.

— Не виждам как издържаш да ядеш толкова малко.

Над двора се стелеше дим от борови съчки, идващ от близките грънчарски пещи. Когато ги запалеха, винаги имаше много пушек. Щом обаче той се разсея, небето бе по-синьо от когато и да било.

От улицата дойде шум от коне и от стъпките и гласовете на тръгналите към храма поклонници. Тъкмо от тези минувачи разказът за победата на Мусаши над Сеиджуро стигна до ушите на Оцу. Лицето на Мусаши изникна пред очите й. „Джотаро трябва да е бил онзи ден при Рендаиджи, помисли си тя. Защо не дойде да ми разкаже?!“

Не можеше да си представи, че момчето я е търсило и не е успяло да я открие. Минаха двайсет дни, а той знаеше, че е отседнала в подножието на хълма Санен. Може да е болен, но и това не й се вярваше много; Джотаро не е от тези, които лесно се разболяват. „Сигурно си играе някъде с хвърчило и се забавлява“, каза си тя и тази мисъл малко я подразни.

А може той да я чака. Не се бе връщала в дома на Карасумару, макар да му обеща, че скоро ще се появи.

Не беше в състояние да отиде където и да е, тъй като й бе забранено да излиза от странноприемницата без позволението на Осуги. Старицата явно бе казала на стопанина и прислугата да я държат под око. Винаги, когато хвърлеше дори поглед към улицата, някой я питаше: „Ще излизаш ли, Оцу?“ Въпросът звучеше невинно, но значението му не й убягваше. При това единственият начин да прати писмо беше да го повери на хората от странноприемницата, на които бе заръчано да задържат всяко съобщение, което тя би се опитала да предаде.

В тази част на града Осуги бе нещо като местна знаменитост и хората лесно можеха да бъдат убедени да изпълняват, каквото тя им каже. Доста от продавачите, носачите и каруцарите я бяха видели как се прояви предишната година, когато отправи в Кийомидзудера предизвикателство към Мусаши. Въпреки цялата й избухливост те се отнасяха към нея с някаква смес от привързаност и страхопочитание.

Докато Оцу правеше пореден опит да съшие наново пътните дрехи на Осуги, разделени по шевовете, за да се изперат по-добре, вън изникна някаква сянка и тя чу непознат глас да казва:

— Чудя се дали съм попаднала на правилното място.

Една млада жена бе влязла по покрития коридор, който идваше от улицата и сега стоеше под сливата между две лехи с лук. Изглеждаше неспокойна и малко притеснена, но явно нямаше охота да се връща.

— Тук странноприемницата ли е? На входа на коридора има един фенер, на който така пише — обърна се тя към Оцу.

Оцу трудно успя да повярва на очите си, толкова болезнен бе внезапно събуденият в нея спомен.

Като си мислеше, че е сбъркала нещо, Акеми колебливо додаде:

— Коя сграда точно е ханът? — После, като се огледа наоколо, забеляза сливовите цветове и възкликна: — Ах, колко са красиви!

Оцу гледаше момичето, без да му отвръща нищо.

Зад ъгъла на странноприемницата бързешком се появи един прислужник, когото някое от момичетата в кухнята бе повикало.

— Входа ли търсите? — попита той.

— Да.

— На ъгъла е, точно вдясно от коридора.

— Ханът право към улицата ли гледа?

— Така е, но стаите са тихи.

— Бих искала някоя, където да мога да влизам и излизам, без хората да ме гледат. Мислех, че тук странноприемницата е по-навътре от улицата. Тази къщичка към нея ли е?

— Да.

— Вижда ми се хубаво и тихо място.

— В главната постройка също имаме много хубави стаи.

— Там изглежда е настанена тази жена, но не може ли и аз да взема някоя стая?

— Ами, има още една госпожа. Боя се, че е възрастна и доста раздразнителна.

— О, за мен няма значение, стига тя да е съгласна.

— Ще трябва да я питам, като се върне. Сега е излязла.

— Може ли дотогава да ми дадете някоя стая да си почина.

— С удоволствие.

Прислужникът поведе Акеми по коридора и остави Оцу със съжалението, че не се възползва от възможността да зададе няколко въпроса. Само ако можеше да се научи да е малко по-дръзка, помисли тя тъжно.

За успокоение на своите ревниви подозрения Оцу упорито уверяваше себе си, че Мусаши не е от мъжете, които биха си губили времето с други жени. От онзи ден нататък обаче увереността й доста намаля. „Тя е имала повече възможности да бъде близо до Мусаши… Сигурно е много по-умна от мен и по-добре знае как да спечели сърцето на един мъж.“

До онзи ден възможността да се появи друга жена никога не бе минавала през ума й. Сега тя горчиво размишляваше над това, което смяташе за свои слабости. „Просто не съм хубава… Не съм и много умна… Нямам нито родители, нито близки, заради които да съм привлекателна за женитба.“ Като се сравняваше с други жени, струваше й се, че голямата надежда на нейния живот е просто нелепо недостижима за нея и е дързост да мечтае, че Мусаши ще бъде неин. Вече не можеше да събере същата смелост, която я накара да се покатери по старото дърво в онази убийствена буря.

„Само да имах помощта на Джотаро!“, жалеше Оцу. Струваше й се дори, че вече се е състарила. „В Шиподжи още имах малко от невинността, която има сега Джотаро. Ето защо успях да освободя Мусаши.“ И тя заплака над ръкоделието си.

— Тук ли си, Оцу? — попита властно Осуги. — Какво правиш там сама в тъмното?

Без момичето да забележи, мракът се бе спуснал.

— О, веднага ще запаля лампа — каза тя виновно, стана и тръгна към задната стаичка.

Осуги влезе, седна и хвърли студен поглед към гърба на Оцу.

Момичето постави лампата до нея и се поклони.

— Трябва да сте изморена. Какво правихте днес?

— Трябва да се сетиш, без да питаш.

— Да ви разтрия ли малко краката?

— Краката ми не са много зле, обаче последните три-четири дни нещо ми се схващат раменете. Сигурно е от времето. Ако искаш, поразтрий ги малко.

В същото време Осуги си мислеше, че само още малко ще трябва да търпи това ужасно момиче, само докато намери Матахачи и го накара да поправи грешката си от миналото.

Оцу коленичи зад нея и се зае с раменете й.

— Много са ви се схванали, а? Трябва да ви боли като дишате.

— Не е като да ми са се запушили дробовете или нещо такова. Но вече остарявам. Някой ден може нещо отведнъж да ме порази и да умра.

— О, това няма да стане. У вас има повече живот, отколкото у повечето млади хора.

— Може и така да е, но помисли си за чичо Гон. Беше толкова жизнен, а после отведнъж всичко свърши. Хората не знаят какво може да им се случи. За едно обаче не може да има съмнение. За да поддържам живеца у себе си, ми стига само да мисля за Мусаши.

— Грешите за Мусаши. Той не е лош човек.

— Да, да, така е — отвърна старицата и леко се навъси. — В крайна сметка той е човекът, когото ти толкова обичаш, че заряза заради него сина ми. Не бива да ти говоря лоши неща за него.

— О, не е това!

— Така ли? Нали обичаш Мусаши повече от Матахачи? Защо не си го признаеш?

Оцу млъкна и старицата продължи:

— Когато намерим Матахачи, ще поговоря с него и ще уредим всичко, както ти поискаш. След това обаче, сигурно ще се втурнеш право при Мусаши и двамата ще злословите за нас до края на дните ни.

— Защо мислите така? Аз не съм такъв човек. Не съм забравила колко много направихте на времето за мен.

— Как само говорите днешните млади момичета! Не знам как успявате да сте толкова трогателни. Аз самата съм искрена жена. Не мога да крия чувствата си зад сума ти умни приказки. Знай, че ако се омъжиш за Мусаши, ще си мой враг. Ха-ха-ха! Трябва да ти е досадно да ми разтриваш раменете.

Момичето не отговори.

— За какво плачеш?

— Не плача.

— А какво е това, което ми капе по врата?

— Простете. Не можах да се сдържа.

— Стига! Все едно ме е полазила буболечка. Стига си жалила за Мусаши и давай малко по-силно!

В градината се появи някаква светлина. Оцу си помисли, че трябва да е прислужницата, която обикновено им носеше по това време вечерята, но се оказа, че е един свещеник.

— Моля за извинение — каза той, като стъпи на терасата. — Това ли е стаята на вдовицата Хониден? А, ето ви и вас.

Фенерът, който носеше, беше надписан: „Кийомидзудера на връх Отова“.

— Сега нека ви обясня — започна той. — Аз съм свещеник в Шиандо, горе на хълма. — Сложи фенера на земята и извади от кимоното си писмо. — Тази вечер, тъкмо преди залез-слънце, някакъв млад ронин, не знам кой беше, дойде в храма и попита дали там не идвала да се моли една възрастна госпожа от Мимасака. Казах му, че не, но от време на време при нас идва една набожна жена, която отговаря на неговото описание. Той помоли за четка и написа това писмо. Помоли ме да го предам на госпожата, когато дойде следващия път. Чух, че сте отседнала тук и тъй като и бездруго отивам към улица Годжо, се отбих да ви го предам.

— Много любезно от ваша страна — отвърна сърдечно Осуги.

Тя предложи на монаха възглавница, но той веднага си тръгна.

„Сега какво?“, помисли си старицата. Разтвори писмото и докато го четеше, цветът на лицето й се промени.

— Оцу — повика тя.

— Да, какво има? — отвърна от задната стая момичето.

— Няма нужда да правиш чай. Той вече си тръгна.

— Така ли? Но защо тогава вие не го изпиете?

— Как смееш да ми поднасяш чая, който си приготвила за него? Аз да не съм отходен канал?! Забрави за тоя чай и се обличай!

— Излизаме ли?

— Да. Тази вечер ще направим уговорката, на която се надяваш.

— О, значи писмото е от Матахачи.

— Това не те засяга.

— Много добре. Ще ида да помоля да ни донесат вечерята сега.

— Не си ли яла още?

— Не, чаках да се върнете.

— Все глупости правиш. Аз ядох навън. Е, вземи си малко ориз и туршия, но побързай!

Преди Оцу да тръгне за кухнята, старицата добави:

— Довечера в планината ще е студено. Ти заши ли ми наметалото?

— Имам още малко работа по кимоното ви.

— Не казах кимоно, а наметало. Оставих ти и него да го направиш. И изпрала ли си ми чорапите? Връзките на сандалите ми са се разтегнали. Поръчай да донесат нови.

Нареждането дойде така бързо, че на Оцу не й остана време да отговори, какво остава да го изпълни. Въпреки това се чувстваше безсилна да се възпротиви. Сърцето й сякаш се свиваше от страх и трепет пред старата фурия.

Не можеше да става и дума да се нахрани. След няколко минути Осуги обяви, че е готова за излизане.

Оцу остави чифт нови сандали на края на терасата и каза:

— Вие вървете. Аз ще ви настигна.

— Взела ли си фенер?

— Не…

— Тъпачка! Да не си очаквала от мен да се препъвам по склона без светлина? Иди да вземеш един на заем от странноприемницата.

— Простете. Не се сетих.

Оцу искаше да разбере къде отиват, обаче не попита, понеже знаеше, че ще предизвика гнева на Осуги. Донесе фенера и мълчаливо тръгна първа нагоре по хълма. Въпреки цялата караница се чувстваше бодра. Писмото трябва да е от Матахачи, а това означава, че тази вечер въпросът, който от толкова години я мъчи, ще бъде разрешен. „Веднага щом уредим всичко, помисли си, ще отида в дома на Карасумару. Трябва да се видя с Джотаро.“

Пътят нагоре не беше лесен. Трябваше да вървят внимателно, за да избягват падналите камъни и дупките по пътеката. В нощната тишина шумът на водопада се чуваше по-силно, отколкото през деня.

След време Осуги се обади:

— Сигурна съм, че това е свещеното място на бога на планината. А, ето я и табелата: „Череша на планинския бог“.

— Матахачи! — извика тя в тъмното. — Матахачи! Тук съм.

Треперещият глас и преливащото от майчинско чувство изражение на лицето поразиха Оцу. Никога не бе очаквала да види Осуги така разтревожена за сина си.

— Пази фенера да не изгасне! — сопна й се старицата.

— Ще внимавам — отвърна прилежно Оцу.

Старата жена промърмори под носа си:

— Няма го. Просто го няма тук.

Вече бе обиколила светилището, но го направи още веднъж.

— В писмото ми казва да дойда при храма на планинския бог.

— За тази вечер ли пише?

— Не пише нито за днес, нито за утре или за друго определено време. Питам се дали това момче някога ще порасне. Не виждам защо не можеше да дойде в странноприемницата, но май му е неудобно заради това, което стана в Осака.

— Шшт! — дръпна я Оцу за ръкава. — Това може да е той. Някой се качва по хълма.

— Синко, ти ли си това? — извика Осуги.

Мъжът подмина, без дори да ги погледне и тръгна право към задната част на малкия храм. След малко се върна, спря се до тях и нахално загледа Оцу в лицето. Когато мина първия път, тя не го позна, но сега се сети кой е — самураят, който на Нова година седеше под моста.

— Вие двете сега ли се качихте на хълма? — попита Коджиро.

Въпросът дойде така неочаквано, че нито Оцу, нито Осуги успяха да отвърнат. Изненадата им само се засили от вида на шарените дрехи на Коджиро.

Той насочи пръст в лицето на Оцу и продължи:

— Търся едно момиче някъде на твоята възраст. Казва се Акеми. Малко е по-дребна от теб и лицето й е по-валчесто. Възпитана е в чайна и се държи чудато за възрастта си. Някоя от вас виждала ли я е наоколо?

Двете поклатиха мълчаливо глави.

— Много необичайно. Един човек ми каза, че я виждали в околността. Сигурен бях, че е нощувала в някоя от залите на този храм.

Обръщаше им толкова малко внимание, че изглеждаше да говори на себе си. Промърмори още нещо и после си тръгна.

Осуги цъкна с език.

— Още един нехранимайко. Има две саби, значи явно е самурай, обаче видя ли го как е облечен? И тръгнал да търси някаква жена по това време на нощта! Е, явно видя, че не е някоя от нас двете.

Макар да не спомена това на Осуги, Оцу имаше силно подозрение, че търсеното от мъжа момиче е това, което влезе същия следобед в странноприемницата. Каква ли може да е връзката между Мусаши и момичето, между момичето и мъжа?

— Да се връщаме — каза Осуги със смес от разочарование и примирение в гласа.

Пред Хонгандо, където на времето Осуги се бе сблъскала с Мусаши, те пак попаднаха на Коджиро. Изгледаха се взаимно, но не си размениха и дума. Осуги го проследи с поглед, докато се качваше нагоре към Шиандо, после се извърна и тръгна право надолу по склона на хълма Санен.

— Очите на този човек ме плашат — промърмори си тя, — също като тези на Мусаши.

В същия миг погледът й улови някакво бегло раздвижване и преведените й рамене рязко потръпнаха.

— У-у-у! — изви тя като кукумявка.

Иззад един голям кедър някаква ръка й махна да се приближи.

— Матахачи! — прошепна си Осуги, която реши, че е много трогателно, дето той не иска да бъде видян от никой друг, освен от нея.

Тя извика на Оцу, която вече се бе отдалечила на петдесет-шестдесет крачки по-надолу по склона:

— Оцу, продължавай напред. Обаче да не отидеш много надалеч. Чакай ме на онова място, дето му казват Чиримадзука. Ще дойда при теб след няколко минути.

— Добре — отвърна момичето.

— И да не изчезнеш някъде! Държа те под око. Няма смисъл да се опитваш да бягаш.

След това Осуги бързо изтича до дървото.

— Ти си, нали, Матахачи?

— Да, майко.

Ръцете му се протегнаха в тъмното и стиснаха нейните, сякаш от години е чакал да я види.

— Какво правиш зад това дърво? Боже, ръцете ти са студени като лед!

Загрижеността й почти я докара до сълзи.

— Трябваше да се скрия — обясни Матахачи и замърда неспокойно очи. — Този човек, който мина оттук преди малко — нали го видя?

— Мъжът с дългата сабя на гърба ли?

— Да.

— Познаваш ли го?

— Може да се каже. Това е Сасаки Коджиро.

— Какво?! Мислех, че ти си Сасаки Коджиро.

— А?

— В Осака ми показа свидетелството си и това беше името, което стоеше на него. Нали каза, че това е новото ти име?

— Така ли съм казал? Ами, не е било истина… Днес, докато се качвах насам, зърнах Коджиро. Преди два дни доста си изпатих от него, затова се крия, за да съм му далеч от погледа. Ако се върне насам, може да я загазя.

Осуги остана толкова стресната, че не знаеше какво да каже. Забеляза обаче, че Матахачи сега е по-слаб отпреди. Това и притесненото му положение само засилиха любовта й към него — поне точно в този момент.

— Всичко това е без значение — рече тя с вид, който показваше, че не желае да слуша подробностите. — Кажи, сине, знаеше ли, че чичо Гон умря?

— Чичо Гон?…

— Да, чичо Гон. Умря на брега при Сумийоши, веднага след като ти си тръгна от нас.

— Не знаех.

— Е, така стана. Въпросът е дали разбираш защо той умря така и защо аз дори на тази възраст продължавам това дълго и тъжно странстване?

— Да, всичко ми се е запечатало в ума, откакто онази нощ в Осака ти… ми напомни моите недостатъци.

— Значи си спомняш, нали? Е, имам за теб новина, от която ще си доволен.

— Каква е?

— Става дума за Оцу.

— О! Значи това е било момичето с теб.

Матахачи тръгна да я заобиколи, но Осуги се изпречи на пътя му и с укор го попита:

— Къде мислиш, че отиваш?

— Щом това е била Оцу, искам да я видя. Много време мина.

Осуги кимна.

— Доведох я тук, за да можеш да я видиш. Но ще имаш ли нещо против да кажеш на майка си какво точно си намислил да правиш?

— Ще й кажа, че съжалявам, че съм се отнесъл много лошо с нея и че се надявам да ми прости.

— И после?

— После… ами, после ще й кажа, че никога повече няма да допускам такава грешка. И ти й кажи това заради мен, мамо.

— А след това?

— След това ще си бъде съвсем като преди.

— Кое точно?

— Става дума за мен и Оцу. Искам да се сдобря с нея. Искам да се оженим. Мамо, мислиш ли, че тя още…

— Глупак такъв!

Осуги шумно зашлеви сина си.

Той се олюля назад и сложи ръка на пламналата си буза.

— З-защо, майко, какво е станало? — изпелтечи.

— Нали току-що ме увери, че никога няма да забравиш каквото ти казах в Осака? — изръмжа Осуги, по-ядосана, отколкото е бе виждал когато и да било.

Главата на Матахачи клюмна.

— Казвала ли съм ти някога и с една дума да се извиняваш на тази нещастна кучка? Как изобщо може да молиш за прошка това чудовище, след като тя те изостави и тръгна с друг мъж? Ще я видиш, това е ясно, но няма да има никакво извинение! А сега ме слушай!

Осуги го хвана с две ръце за яката и го разтресе. Главата на Матахачи заподскача. Той затвори очи и кротко изслуша дълга поредица от гневни напътствия.

— Какво? — кресна накрая Осуги. — Плачеш ли? Да не би още да обичаш тази уличница, че и да плачеш за нея? Ако е така, значи не си ми син!

Блъсна го на земята и падна заедно с него. Няколко минути и двамата останаха така да седят и да плачат.

Омразата на Осуги обаче не можеше дълго да стои скрита. Накрая тя се изправи и каза:

— Сега трябва сам да вземеш решение. Аз може да не живея още дълго. А когато умра, дори и да искаш, няма да можеш като сега да говориш с мене. Помисли, Матахачи. Оцу не е единственото момиче на този свят. — Гласът й стана по-спокоен. — Не бива да се оставяш да изпитваш привързаност към човек, който е постъпил като нея. Намери си някое момиче да ти хареса и аз ще ти я взема за жена, дори сто пъти да трябва да ходя при родителите й — дори това да ме изтощи така, че да умра.

Матахачи продължи да мълчи мрачно.

— Заради семейното име на Хониден трябва да забравиш Оцу. Каквото и да си мислиш, за нашето семейство тя е неприемлива. Ако не можеш без нея, то отрежи тази стара глава от раменете ми. После можеш да правиш каквото искаш. Но докато аз съм жива…

— Спри, майко!

Силата на гласа му я накара да изтръпне.

— И имаш наглостта да ми викаш?

— Кажи ми само това — жената, за която се оженя, твоя съпруга ли ще бъде или моя?

— Ама че глупав въпрос!

— Защо не мога да си я избера сам?

— Хайде сега. Все като упорит хлапак говориш. На колко години мислиш си? Вече не си дете, или забрави?

— Обаче… добре, дори да си ми майка, ти искаш от мен прекалено много. Не е честно.

Често стигаха до такива разпри, които започваха със сблъсък и завършваха със сплитане на рогата в непримирим двубой. Взаимното разбирателство изчезваше, преди въобще да е имало възможност да се прояви.

— Не е честно ли? — изсъска Осуги. — Ти чий син мислиш си? От чий корем си излязъл?

— За това въобще да не говорим. Искам да се оженя за Оцу! Нея обичам!

Матахачи не можеше да издържи гневния поглед на майка си и каза това, обърнат към небето.

— Мислиш ли това, което говориш, сине?

Осуги изтегли своята къса сабя и я насочи към гърлото си.

— Майко, какво правиш?

— Стига ми толкова. Не се опитвай да ме спираш! Само бъди добър да ми нанесеш последния удар.

— Не постъпвай така с мен! Аз съм ти син! Не мога да стоя така и да те оставя да направиш такова нещо!

— Добре. Ще се откажеш ли от Оцу — още сега?

— Щом си искала това от мен, защо я водиш тук? Защо ме изкушаваш, като ми я показваш? Не те разбирам.

— Е, много просто щеше да е аз да я убия, но тя измени на тебе. Като твоя майка сметнах, че трябва да оставя теб да изпълниш наказанието й. Струва ми се, трябва да си ми благодарен за това.

— Очакваш да убия Оцу ли?

— А ти не искаш ли? Ако не, кажи си! Решавай веднага!

— Обаче… но, майко…

— Значи още не можеш да я забравиш, а? Е, след като е така, значи не си ми син и аз не съм ти майка. Щом не можеш да отрежеш главата на тази кучка, отрежи поне моята! Моля те, само един удар.

Децата, замисли се Матахачи, по начало създават грижи на родителите си, обаче понякога става и обратното. Осуги не се опитваше просто да го сплаши, а го поставяше в най-трудното положение през целия му живот. Дивият й поглед го разтърси до дъното на душата.

— Майко, спри! Не прави това! Добре, ще направя, както искаш. Ще забравя Оцу!

— Само това ли?

— Ще я накажа. Обещавам да я накажа с тези ръце.

— И ще я убиеш ли?

— А-а, да, ще я убия.

Тържествуваща, Осуги избухна в радостни сълзи. Тя остави сабята и силно стисна ръката на своя син.

— Много добре! Сега говориш като бъдещ глава на дома Хониден. Предците ти ще се гордеят с теб.

— Така ли мислиш наистина?

— Върви и го направи сега! Оцу чака долу при Чиримадзука. Бързай!

— М-м.

— Ще напишем писмо, което да пратим в Шиподжи заедно с главата й. Така всички в селото ще знаят, че срамът ни е наполовина намален. А щом Мусаши научи, че е мъртва, гордостта ще го накара сам да дойде при нас. Чудесно!… Побързай, Матахачи!

— Нали ще ме чакаш тук?

— Не. Ще дойда с теб, обаче няма да се показвам. Ако ме види, Оцу ще почне да хленчи, че не съм била устояла на обещанието си. Ще стане малко неудобно.

— Тя е само една беззащитна жена — каза Матахачи, докато бавно ставаше на крака. — Не е трудно да се справи човек с нея. Защо по-добре не ме почакаш тук? Ще ти донеса главата й. Няма за какво да се тревожиш. Няма да й дам да се измъкне.

— Е, всичко става. Може да е само една жена, но като види острието на сабята, ще почне да се брани.

— Стига си се тревожила. Това не е нищо.

Матахачи се стегна и тръгна надолу по хълма, следван от майка си, с неспокойно изражение на лицето й.

— И помни — каза му тя, — бъди нащрек!

— Ти още ли вървиш след мен? Мислех, че ще се скриеш.

— Чиримадзука е по-надолу.

— Знам, майко! Ако държиш да дойдеш, върви сама. Аз ще чакам тук.

— А ти защо изоставаш?

— Тя е човек все пак. Трудно ми е да я нападна, когато ми се струва, че е все едно да убия беззащитно коте.

— Мога да те разбера. Колкото и да е била невярна, все пак ти беше годеница. Добре, щом не искаш да гледам, върви сам. Аз оставам тук.

Той тръгна мълчаливо надолу.

Първата мисъл на Оцу беше да избяга, но ако го направеше, цялото й търпение през последните двадесет дни щеше да се окаже напразно. Реши да потърпи още малко. За да убие времето, си мислеше първо за Мусаши, след това за Джотаро. Любовта към Мусаши запали милиони ярки звезди в сърцето й. Като в сън броеше множеството свои надежди за бъдещето и си припомняше клетвите, които той й бе дал — в прохода Накаяма, после на моста Ханада. Дори да минат много години, тя с цялото си сърце вярваше, че той не би могъл да й измени.

След това се яви образът на Акеми, за да помрачи надеждите и да събуди безпокойство. Но само за миг. Страховете й пред това момиче бяха незначителни в сравнение с безграничната вяра в Мусаши. Спомни си също думите на Такуан, че е достойна за съжаление, но за нея те бяха без смисъл. Как може той да гледа така на нейната постоянно обновяваща се радост?

Дори и сега, докато чакаше на това тъмно и самотно място човек, когото не искаше да види, блажените й мечти за бъдещето правеха страданието поносимо.

— Оцу!

— Кой?… — отвърна тя.

— Хониден Матахачи.

— Матахачи?

Тя затаи дъх.

— Забравила ли си гласа ми?

— Не, сега го познах. Видя ли се с майка си?

— Да, тя сега ме чака. Ти не си се променила, а? Изглеждаш точно като на времето в Мимасака.

— Къде си? Толкова е тъмно, че не мога да те видя.

— Може ли да се приближа? Стоя ето тук. Така ме е срам да те погледна в лицето. Ти за какво си мислеше?

— О, за нищо, нищо определено.

— За мен ли си мислеше? Не е минал и ден, без да мисля за теб.

Той бавно се приближи към нея и Оцу изпита някакво безпокойство.

— Майка ти всичко ли ти обясни, Матахачи?

— Аха.

— Щом си чул всичко — продължи Оцу с огромно облекчение, — значи разбираш какво чувствам. Искам да те помоля да видиш нещата от моя страна. Хайде да забравим миналото. Никой не е искал да стане така.

— Хайде, Оцу, не бъди такава.

Матахачи поклати глава. Макар да нямаше и представа какво е говорила майка му на Оцу, бе съвсем сигурен, че е било нещо, с което да я заблуди.

— Боли ме, като говорим за миналото. Трудно ми е да стоя пред тебе с вдигната глава. Ако беше възможно, небето ми е свидетел, че с радост щях да забравя това. Но има нещо, заради което не мога да понеса мисълта да се откажа от теб.

— Бъди разумен, Матахачи. Между нашите две сърца няма нищо. Разделя ни дълбока долина.

— Истина е. И през тази долина тече вода повече от пет години.

— Точно така. Тези години никога няма да се върнат. Няма как да си върнем старите чувства.

— О, не! Има как! Има!

— Не, те изчезнаха завинаги.

Матахачи впери поглед в нея, зашеметен от студенината на лицето и резкия й глас. Питаше се това ли е момичето, което, щом се реши да разкрие чувствата си, заприличваше на светлината на пролетно слънце. Сега имаше усещането, че докосва парче снежнобял алабастър. Къде е била скрита в миналото тази твърдост?

Спомни си терасата на Шиподжи и как тя седеше на нея с влажни, замечтани очи, често по половин ден или повече, и гледаше мълчаливо в празното, сякаш вижда в облаците майка и баща, братя и сестри.

Приближи се още и така боязливо, сякаш посяга през тръните да откъсне някоя бяла розова пъпка, прошепна:

— Нека опитаме отново, Оцу. Няма начин да върнем назад тези пет години, но да започнем сега отначало, само двамата.

— Матахачи, ти да не си въобразяваш нещо? — отвърна безучастно момичето. — Аз не говорех за това колко време е минало, а за бездната, която разделя сега сърцата и живота ни.

— Знам. Искам да кажа, че ако започнем сега, аз ще спечеля наново любовта ти. Може и да не бива да говоря така, но грешката, която направих, не можеше ли да бъде допусната от почти всеки друг младеж?

— Говори ми, щом искаш, но аз никога няма да се доверя на думите ти.

— Оцу, аз знам, че сбърках! Мъж съм, но ето, че се извинявам на една жена. Не разбираш ли колко е трудно това за мен?

— Стига! Щом си мъж, трябва да се държиш като такъв.

— Но за мен няма нищо по-важно на този свят. Ако поискаш, ще падна на колене и ще моля за прошка. Ще ти се закълна. Ще се закълна във всичко, каквото поискаш.

— Не ме е грижа какво ще направиш!

— Моля те, не се ядосвай. Виж, на това място не можем да говорим. Да идем някъде другаде.

— Не.

— Не искам майка ми да ни намери. Хайде, да вървим. Не мога да те убия. Въобще не мога!

Той я хвана за ръка, но тя се дръпна.

— Не ме докосвай! — извика сърдито. — Предпочитам да ме убият, вместо да прекарам живота си с теб!

— Не искаш ли да дойдеш с мен?

— Не, не, не.

— Това последна дума ли е?

— Да!

— Значи ли това, че още си влюбена в Мусаши?

— Да, обичам го. Ще го обичам през целия този живот и през следващия.

Тялото на Матахачи потрепери.

— Не бива да се говори така, Оцу.

— Майка ти вече знае. Обеща да ти каже. Обеща също да обсъдим всичко заедно и да скъсаме с миналото.

— Разбирам. И Мусаши, предполагам, ти е наредил да ме намериш и да ми кажеш това. Така ли стана?

— Не, не е така! Няма нужда Мусаши да ми казва какво да правя.

— Знаеш ли, аз също имам гордост. Всички мъже имат. Щом се отнасяш така към мен…

— Какво правиш? — извика Оцу.

— Аз съм мъж точно колкото Мусаши и дори това да ми отнеме цял живот, няма да те дам на него. Няма да позволя, чуваш ли? Няма да позволя!

— И кой всъщност си ти, че да позволяваш?

— Няма да ти дам да се омъжиш за Мусаши! Помни, Оцу, ти беше сгодена не за него.

— Надали точно ти може да отваряш дума за това.

— Напротив! Ти ми беше обещана за невеста. Ако не дам съгласието си, не можеш да се омъжиш за никого.

— Ти си страхливец, Матахачи! Жал ми е за теб. Как е възможно така да се унижаваш? Преди много време получих писма от тебе и някаква жена на име Око, с които разваляхте годежа ни.

— Нищо не знам за това. Не съм пращал никакво писмо. Око трябва да го е написала сама.

— Не е истина. Едното писмо беше с твоя почерк и в него казваше, че трябва да те забравя и да си намеря някой друг.

— Къде е писмото? Покажи ми го.

— Вече не го пазя. Щом го прочете, Такуан се изсмя, избърса си носа с него и го хвърли.

— С други думи, ти нямаш доказателство и никой няма да ти повярва. Всички в селото знаят, че беше сгодена за мен. Те са ми свидетели, а ти нямаш никакви. Помисли си, Оцу — ако скъсаш с всички останали, за да бъдеш с Мусаши, никога няма да си щастлива. Мисълта за Око явно те разстройва, но аз се кълна, че вече нямам нищо общо с нея.

— Губиш си времето.

— Не искаш да ме чуеш, дори когато се извинявам ли?

— Не се ли похвали преди малко, че си мъж, Матахачи? Защо не се държиш като такъв? Никоя жена няма да даде сърцето си на слабоват, безочлив и страхлив лъжец. Жените не харесват слабите.

— Внимавай какво говориш!

— Пусни ме! Ще ми скъсаш ръкава.

— Ти… невярна уличница!

— Спри!

— Щом не искаш да ме чуеш, не ме е грижа какво ще става.

— Матахачи!

— Ако държиш на живота си, закълни се, че ще се откажеш от Мусаши!

Той пусна ръкава й, за да изтегли сабята. Веднъж извадено от ножницата, оръжието сякаш го завладя. Матахачи заприлича на обладан от зъл дух и очите му диво заблестяха.

Оцу изпищя, не толкова заради сабята, колкото от начина, по който той я гледаше.

— Кучка! — извика Матахачи и тя се обърна, за да побегне.

Сабята му се стовари за удар и закачи възела на обито й. „Не бива да я оставям да избяга!“, помисли си той и се спусна подире й, като в същото време се обърна да повика майка си.

Осуги се завтече надолу по склона. „Пак ли е объркал работата?“, запита се тя, докато на свой ред вадеше сабята си.

— Там е! Хвани я, майко! — извика Матахачи.

Скоро обаче той се затича назад и спря, тъкмо преди да се сблъска със старицата.

— Къде изчезна тя? — попита с широко отворени очи.

— Не си ли я убил?

— Не, избяга.

— Глупак!

— Виж, там долу е. Това е тя. Ето там!

Оцу изтича по един стръмен склон, но й се наложи да спре, за да откачи ръкава си от някакъв клон. Знаеше, че трябва да е близо до водопада, чийто шум сега беше много силен. Докато бягаше, придържайки скъсания си ръкав, Матахачи и Осуги започнаха да я настигат и в мига, в който Осуги извика:

— Сега вече я уловихме! — тя чу шума на водата точно пред себе си.

В дъното на клисурата тъмнината обгръщаше Оцу като стена.

— Убий я, Матахачи! Ето я, лежи на земята.

Матахачи беше изцяло под властта на сабята. Той скочи напред, прицели се в тъмната сянка и яростно стовари острието отгоре й.

— Дяволица! — изкрещя.

Изпукването на съчки и клони бе последвано от пронизителен предсмъртен вик.

— Ето ти, и още!

Матахачи нанесе три, после четири удара, след това още и още, докато му се стори, че сабята ще се счупи на две. Кръвта го опияни, от очите му заизлиза огън.

После всичко свърши. Последва тишина.

Хванал безчувствено кървавата сабя, Матахачи бавно дойде на себе си и лицето му побледня. Погледна ръцете си и видя кръвта по тях, опипа лицето си — и по него имаше кръв, както и навсякъде по дрехите му. При мисълта, че всяка капка тук е от Оцу, му прилоша и му се зави свят.

— Браво, сине! Накрая успя.

Задъхана повече от възбуда, отколкото от усилието, Осуги застана зад него и като се наведе над рамото му, надзърна в разкъсания и изпомачкан листак.

— Колко се радвам да видя това — възкликна тя радостно. — Ние успяхме, синко. Сега съм свободна от половината бреме и отново мога да ходя в селото с вдигната глава. Но какво ти става? Бързо! Отрежи й главата!

Като забеляза, че му се гади, тя се изсмя.

— Няма кураж в тебе. Щом не можеш да й отрежеш главата, аз ще го направя заради теб. Дръпни се.

Матахачи остана съвсем неподвижен, докато старицата не тръгна към храстите. Тогава той вдигна сабята и заби дръжката в рамото й.

— Внимавай! — извика Осуги, която политна напред. — Да не си си загубил ума?

— Майко!

— Какво?

От гърлото на Матахачи се надигнаха странни звуци. Той изтри очи с кървавите си ръце.

— Аз… аз я убих. Убих Оцу!

— И заслужаваш похвала за това. Я, че ти плачеш.

— Не мога да се сдържа. О, глупачка такава. Смахната, стара, твърдоглава глупачка!

— Съжаляваш ли?

— Да… да! Ако не беше ти — а досега трябваше да си умряла, — щях някак да накарам Оцу да се върне. Ти с твоята семейна чест!

— Стига си хленчил. Щом е била толкова много за теб, защо не уби мен и не защити нея?

— Нямаше да мога да го направя, щях… Може ли да има нещо по-лошо от майка като теб?

— Стига все едно и също си говорил. И как смееш да ми приказваш така?!

— Отсега нататък ще живея, както аз искам. Никой не го засяга, ако нищо не успя да направя.

— Винаги в това ти е била грешката, Матахачи. Почваш да се вълнуваш и правиш истории, само да създаваш грижи на майка си.

— Щом ти създавам грижи, тогава добре, дърта свиньо. Ти си вещица. Мразя те!

— Боже, боже! Ама се е ядосал… Я се дръпни. Първо ще взема главата на Оцу, после ще те науча на едно друго.

— Пак ли ще ми дрънкаш? Няма да те слушам.

— Искам от теб добре да погледнеш главата на това момиче. Тогава ще я видиш каква е хубавица. Искам с очите си да видиш на какво прилича една умряла жена. Нищо, освен кокали. Искам да разбереш колко е глупава тази любов.

— Млъквай! — Матахачи заклати яростно глава. — Като си помисля, не съм желал никога друго, освен Оцу. Като си казвах, че не мога да продължавам така, че трябва да намеря начин да успея, отново да тръгна по правия път — всичко беше, защото исках да се оженя за нея. Не беше заради честта на семейството или заради някаква ужасна старица.

— Колко ще продължаваш да говориш за нещо, което е вече минало? Повече щеше да ти е от полза, ако припяваше сутри. Слава на Амида Буда!

Старицата затърси опипом между счупените клони и сухата трева, обилно напръскана с кръв, после преви един чим и коленичи на него.

— Оцу — каза тя, — недей ме намразва. Сега, като си мъртва, вече за нищо не съм ти сърдита. Почивай в мир.

Продължи да търси с лявата си ръка и накрая улови голям кичур черна коса.

— Оцу! — проехтя гласът на Такуан.

Тъмният вятър го отнесе към долината и на някой би се сторило, сякаш идва от дърветата и дори звездите.

— Намерихте ли я вече? — попита монахът с доста напрегнат глас.

— Не, няма я наоколо.

Съдържателят на странноприемницата, където бяха отседнали преди Осуги и Оцу, изтри уморено потта от лицето си.

— Сигурен ли сте, че добре сте чул?

— Съвсем сигурен. След като вечерта дойде онзи свещеник от Кийомидзудера, старата госпожа изведнъж излезе и каза, че отивала до светилището на планинския бог. Момичето беше с нея.

Сега двамата скръстиха ръце и се замислиха.

— Може да са се качили по-нагоре по върха или да са отишли някъде встрани от пътеката — предположи Такуан.

— Защо се тревожите толкова?

— Мисля, че са примамили Оцу в капан.

— Толкова ли е зла наистина тази старица?

— Не — отвърна натъртено Такуан. — Тя е много добра жена.

— Не и според каквото ми казахте. О, тъкмо се сетих за нещо.

— Какво е?

— Днес видях момичето да плаче в стаята си.

— Това може нищо да не значи.

— Старицата ни каза, че тя била невеста на сина й.

— Така ще каже тя.

— Според това, което казахте, явно някаква ужасна омраза е карала старицата да мъчи момичето.

— Все пак това е едно, а друго е да я води посред нощ на този връх. Боя се, че Осуги е намислила да я убие.

— Да я убие! И как може да казвате, че е добра жена?

— Понеже тя без съмнение е от тези, които всички хора наричат добри. Често ходи в Кийомидзудера да се моли, нали? А когато седи пред Канон с молитвена броеница в ръка, трябва духът й да е много близо до богинята.

— Чувал съм също, че се молела на Буда Амида.

— На този свят има много такива будисти. Верни, така се наричат. Първо направят нещо лошо, после отиват в храма и се молят на Амида. Явно могат да измислят големи страхотии, които Амида после да им прощава. Без колебание ще убият някого, напълно уверени, че стига после да призоват Амида, греховете им ще бъда опростени и като умрат, ще отидат право в Рая на запад. Тези добри хора създават понякога грижи.

Матахачи изплашен се огледа наоколо си, като се чудеше откъде ли идва гласът.

— Чу ли това, майко? — попита той възбудено.

— Познат ли ти е гласът?

Осуги вдигна глава, но явно станалото не я притесни много. Ръката й още държеше косата и сабята стоеше вдигната за удар.

— Чуй! Ето го пак.

— Странно. Ако някой беше дошъл да търси Оцу, щеше да е онова момче Джотаро.

— Това е мъжки глас.

— Да, знам, и ми се струва, че съм го чувала някъде.

— Става лошо. Остави сега главата, майко. Подай ми фенера. Някой идва!

— Оттам ли?

— Да, двама са. Хайде, да бягаме.

Опасността за миг доведе в съгласие майката и сина, но Осуги просто не можеше да се откъсне от своето кърваво занимание.

— Само още малко — настоя тя. — След като съм дошла дотук, няма да се върна без главата. Ако не я взема, с какво ще докажа, че съм си отмъстила на Оцу? Ей сега съм готова.

— Ох! — простена Матахачи с отвращение.

От устата на Осуги се изтръгна вик на ужас. Тя изпусна главата, изправи се наполовина и като се олюля, се просна на земята.

— Това не е тя! — изпищя старицата.

Замаха с ръце и се опита да стане, обаче отново падна.

Матахачи скочи напред да види какво има и изпелтечи:

— К-к-к-какво?

— Виж, не е Оцу! Някакъв мъж е… просяк… сакат…

— Не може да бъде — възкликна Матахачи. — Познавам този човек.

— Какво? Да не ти е приятел?

— О, не! Той ме измами и ми взе всичките пари — изтърси Матахачи. — Какво ли е правел толкова близо до храма мръсен измамник като Акакабе Ясома?

— Кой е там? — извика Такуан. — Оцу, ти ли си?

Изведнъж той се появи точно зад гърба им.

Матахачи бе по-пъргав от майка си. Докато той се втурна нанякъде, Такуан настигна старицата и здраво я улови за яката.

— Точно както си мислех. А този, който побягна, вярвам е вашият любещ син. Матахачи! Как така побягваш и изоставяш майка си? Неблагодарник! Връщай се тук!

Макар и сгърчена жалко в нозете му, Осуги не бе загубила ни най-малко дързостта си.

— Кой сте вие? — попита тя ядосано. — Какво искате?

Такуан я пусна с думите:

— Помните ли ме, бабо? Трябва след толкова време да сте почнала да забравяте.

— Такуан!

— Изненадах ли ви?

— Не виждам с какво. Просяк като вас ходи където си поиска. Рано или късно трябваше да стигнете до Киото.

— Права сте — съгласи се той усмихнат. — Точно така и стана. Бродех из долината на Коягю и областта Идзуми, но стигнах до столицата и снощи в дома на един приятел чух тревожна вест. Реших, че това е прекалено важно, за да не взема мерки.

— И това какво общо има с мен?

— Мислех, че Оцу ще е с вас и сега я търся.

— Хм!

— Бабо.

— Какво?

— Къде е Оцу?

— Не знам.

— Не ви вярвам.

— Господине — обади се стопанинът на странноприемницата, — тук е текла кръв. Още е прясна.

Той приближи своя фенер до трупа.

Лицето на Такуан се намръщи и стана като от камък. Като го видя така, Осуги скочи на крака и се спусна в бяг. Без да се помръдне, свещеникът извика:

— Чакайте! Нали напуснахте дома, за да очистите името си? Да не би сега да си тръгвате, когато то е по-опетнено от всякога? Казвате, че сте обичали сина си. Да не би да искате, сега, след като го направихте нещастен, да го изоставите?

Силата на гърмящия му глас обгърна Осуги и я накара отведнъж да се спре.

С изкривено в упорита гримаса лице тя извика:

— Какво ще рече да съм окаляла името на семейството си и да съм направила сина си нещастен?

— Точно това, което казах.

— Глупак! — Тя се изсмя късо и презрително. — Кой си ти? Скиташ, ядеш чужда храна, живееш в чужди храмове, облекчаваш се някъде посред полето. Какво разбираш ти от семейната чест? Какво знаеш за любовта на майката към сина й? Понасял ли си поне веднъж несгодите, които търпят обикновените хора? Преди да казваш на другите какво да правят, трябва да опиташ като всички да поработиш и да се изхранваш.

— Усещам, че веднага намерихте моето чувствително място. На този свят има свещеници, на които бих искал да кажа същото. Винаги съм твърдял, че не мога да се меря с вас в словесните двубои, а и виждам, че още се радвате на остър език.

— И още имам важни неща за вършене на този свят. Няма нужда да си мислиш, че мога само да говоря.

— Да оставим това. Искам да поговоря с вас за нещо друго.

— И какво ще да е това?

— Вие накарахте тази вечер Матахачи да убие Оцу, нали? Подозирам, че двамата сте я убили.

Осуги протегна сбръчканата си шия и презрително се изсмя.

— Такуан, може да вървиш с фенер в ръката, но това няма да ти е от полза, ако не си отвориш и очите. Те за какво са ти? Само дупки в главата, ненужни украшения?

С чувство на леко неудобство Такуан най-сетне насочи вниманието си към мястото на самото убийство.

Щом вдигна с облекчение поглед, старицата, не без следа от укор, каза:

— Навярно си щастлив, че не е Оцу, но не си мисли, че съм забравила как ти беше злополучния сват, който я събра с Мусаши и причини всички тези неприятности.

— Добре, щом така мислите. Но аз знам, че сте вярваща жена и ви казвам, че не бива да си тръгвате и да оставяте това тяло да лежи тук.

— Той и без друго се беше проснал тук, на път да умре. Матахачи го уби, но вината не беше негова.

— Този ронин — отбеляза стопанинът, — наистина беше не наред в главата. През последните няколко дни все се скиташе из града и му течаха лиги от устата. Имаше голяма буца на главата.

Без всякаква загриженост, Осуги се обърна да си върви. Такуан помоли ханджията да се погрижи за трупа и за голямо нейно раздразнение я последва. Когато обаче старицата се обърна, готова отново да пусне в действие своя отровен език, Матахачи тихо се обади:

— Майко.

Тя щастлива тръгна към гласа. В крайна сметка той е добър син. Останал е, за да се увери, че майка му е в безопасност. След като си прошепнаха няколко думи, двамата явно решиха, че не са съвсем извън опасност в присъствието на свещеника и с всичка сила се завтекоха надолу към подножието на хълма.

— Безполезна работа — промърмори си Такуан. — Като се съди по държанието им, без друго нямаше да чуят каквото имам да им кажа. Ако светът можеше да се избави от злощастните недоразумения, колко по-малко щяха да страдат хората.

Тъкмо сега обаче трябваше да намери Оцу. Тя явно с намерила някакъв начин да избяга. Настроението му малко се пооправи, но не можеш да се успокои напълно, преди да е сигурен, че тя е в безопасност. Въпреки тъмнината реши да продължи с търсенето.

Преди малко стопанинът вече бе тръгнал да се качва по хълма. Сега той отново слезе, придружаван от седем-осем мъже с фенери. Нощните пазачи от храма се бяха съгласили да помогнат с погребението и носеха лопати. Не след дълго Такуан чу неприятния шум от ровене на гроб.

Тъкмо щом дупката стана достатъчно дълбока, някой извика:

— Я вижте там, още едно тяло. Този път е на хубаво младо момиче.

Мъжът стоеше на около десет крачки от гроба, на ръба на едно мочурище.

— Мъртва ли е?

— Не, само е припаднала.

Изтънченият занаятчия

До деня на смъртта си бащата на Мусаши не престана да му напомня за неговия произход. „Може аз да съм само един селски самурай, казваше той, но ти никога не забравяй, че родът Акамацу е бил някога прочут и могъщ. Това трябва да ти дава сили и гордост.“

Тъй като и без друго беше в Киото, Мусаши реши да посети един храм на име Раканджи, в близост до който се намирала някога къщата на Акамацу. Родът бе от много отдавна западнал, но все пак бе възможно да намери в храма някакво свидетелство за своите предци. Дори това да не стане, може да запали малко тамян в тяхна памет.

След като стигна до моста Ракана над Долна Когава, Мусаши реши, че навярно е близо до храма. Беше чувал, че се намира малко по на изток от мястото, където Горна Когава почва да се нарича Долна Когава. Въпросите му към живеещите наоколо обаче не доведоха до нищо. Никой никога не беше чувал за такава постройка.

Върна се на моста, застана там и се загледа в бистрата, плитка вода, която течеше отдолу. Макар да не бяха минали толкова години от смъртта на Мунисай, храмът явно бе или преместен, или разрушен, без да остави ни следа, ни спомен.

Загледа се безучастно в бялата пяна, която ту се появяваше, ту изчезваше по повърхността на водата. Забеляза от едно тревясало място на левия бряг да капе кална вода и заключи, че тя идва от работилницата на някой майстор, който лъска саби.

— Мусаши!

Огледа се и видя старата монахиня Мийошу, която явно бе ходила по някаква работа и се връщаше.

— Колко мило, че идвате — възкликна тя, като си мислеше, че той е дошъл да ги навести. — Днес Коецу си е у дома. Ще се радва да ви види.

Тя го поведе през портата на една от близките къщи и прати един от прислужниците да повика сина й.

След като топло приветства госта, Коецу добави:

— Точно сега съм зает с лъскането на сабя по една важна поръчка, обаче по-късно ще можем надълго да си поговорим.

Мусаши с радост забеляза, че и майката, и синът се държаха приятелски и естествено, както първия път, когато ги срещна. Прекараха следобеда и вечерта в разговори и когато го поканиха да пренощува при тях, той прие. На следващия ден, докато показваше на Мусаши работилницата и му обясняваше как се лъскат сабите, Коецу го помоли да остане толкова дълго, колкото пожелае.

Къщата, с неподобаващо скромна порта, се намираше на един ъгъл югоизточно от развалините на Джисоин. В квартала имаше няколко къщи, собственост на братовчеди и племенници на Коецу, както и на други хора от същия занаят. Всички от рода Хонами живееха и работеха тук, също като големите поместни родове в миналото.

Хонами произлизаха от едно твърде известно воинско семейство и на времето бяха служители на шогуните Ашикага. При сегашното обществено разделение семейството се числеше към съсловието на занаятчиите, но ако ставаше дума за богатство и име, Коецу можеше да бъде взет за човек от самурайското съсловие. Той често се виждаше с висши благородници от двора и понякога биваше канен от Токугава Иеясу в крепостта Фушими.

Положението на Хонами не беше единствено по рода си. Повечето богати занаятчии и търговци по онова време — Суминокура Соан, Чая Широджиро и Хайя Шою, например — бяха от самурайско потекло. През управлението на шогуните Ашикага техните прадеди били натоварени с работа в занаятите и търговията. Успехът в тази област довел до постепенно скъсване на връзките с военната класа и тъй като частните им начинания станали доходоносни, те вече не били зависими от поземлената си рента. Макар строго погледнато общественото положение на такива хора да бе по-ниско от това на военните, те се ползваха с голямо влияние.

Щом станеше дума за делови работи, самурайското звание биваше повече във вреда, отколкото от полза. Да се числиш към простолюдието имаше определени предимства, най-вече това, че водиш уседнал живот. Когато започнеха сражения, едрите търговци се ползваха със закрилата и на двете страни. Наистина, понякога ги принуждаваха да правят военни доставки на ниски цени или съвсем безплатно, но те бяха вече свикнали да гледат на тази тегоба като на един вид данък, който плащат, за да не погинат притежанията им във военно време.

През войната Онин от 60-те и 70-те години на петнадесетото столетие, целият квартал около Джисоин беше срутен. Дори сега, когато садяха дървета, хората намираха ръждясали останки от саби и шлемове. Домът на Хонами беше един от първите, издигнати на това място след края на войната.

През двора течеше малък приток на Арисугава, който първо се виеше през четвърт акър зеленчукова градина, после се губеше в една горичка, за да се появи отново близо до кладенеца край предния вход на къщата. Едно поточе се отклоняваше към кухнята, друго — към банята, трето пък — към един прост, селски на вид чаен павилион, където използваха бистрата вода за чайната церемония. Реката доставяше също вода за работилницата, където старателно се излъскваха саби, изковани от прочути майстори като Масамуне, Мурамаса и Осафуне. Тъй като това бе свещено за семейството, над входа му беше опънато въже като в шинтоистко светилище.

Почти без Мусаши да забележи, изминаха четири дни и накрая той реши да си вземе довиждане. Преди още обаче да отвори дума за това, Коецу веднъж каза:

— Ние не правим много, с което да ви развличаме, но ако не се отегчавате, останете моля колкото пожелаете. В личната ми стая има различни стари книги и любопитни неща. Ако бихте искали да ги разгледате, те са на ваше разположение. След ден-два също ще изпичам няколко купички и чинийки за чай. Може би ще ви е интересно да погледате. Ще видите, че грънчарското изкуство е почти толкова интересно като сабите. Навярно бихте могли сам да изработите някой съд.

Трогнат от любезността на поканата и от уверението на своя домакин, че никой не би се обидил, ако той по някое време реши да си тръгне още на следващия ден, Мусаши си позволи да остане в дома за по-дълго и да се наслади на спокойната обстановка там. Далеч не се отегчаваше. Стаята на Коецу съдържаше книги на китайски и японски, рисувани свитъци от епохата Камакура, калиграфски произведения на стари китайски майстори и още дузина други неща, над които Мусаши с радост би могъл да се вдълбочава поотделно за цял ден. Особено го привлече една окачена в нишата картина. Наричаше се „Кестени“ и бе от художник от времето на династията Сун — Лиян-кай. Беше малка, около две педи на две и половина, и толкова стара, че беше невъзможно да се познае на каква хартия е нарисувана.

Мусаши седна и се взря в нея за повече от час. Най-сетне един ден отбеляза пред Коецу:

— Сигурен съм, че никой среден любител не би могъл да рисува картини като вашите, но се питам, дали дори аз не ще мога да нарисувам нещо толкова просто като това тук.

— Точно обратното е — отвърна му Коецу. — Всеки може да се научи да рисува толкова добре като мен, но в картините на Лиян-кай има дълбочина и извисеност на духа, каквито не могат да се получат просто с упражнения в изкуство.

— Наистина ли е така? — попита изненадан Мусаши.

Събеседникът му го увери, че не се шегува.

На листа нямаше нищо друго, освен една катерица, която гледа два паднали кестена, единият цепнат, другият — затворен. Изглеждаше, че животното иска да последва естествения си подтик и да изяде кестените, но се колебае заради бодлите. Тъй като рисунката беше нанесена много свободно с черно мастило, Мусаши я бе сметнал за неловка. Колкото повече я гледаше след разговора с Коецу обаче, толкова по-ясно виждаше, че художникът е бил прав.

Един следобед Коецу влезе при него и каза:

— Пак ли гледате картината на Лиян-кай? Изглежда тя много започна да ви харесва. Когато си тръгвате, навийте я и я вземете с вас. Бих искал да я имате.

Мусаши се възпротиви.

— Не бих могъл в никакъв случай да я приема. И без друго е достатъчно, че толкова дълго останах в дома ви. Та това трябва да е семейно наследство.

— Но на вас тя ви харесва, нали? — По-възрастният мъж се засмя доброжелателно. — Може да я вземете, ако искате. На мен настина не ми е нужна. Картините трябва да се притежават от хора, които наистина ги обичат и ценят. Сигурен съм, че така би искал и художникът.

— Щом така поставяте въпроса, аз не съм човек, който да притежава картина като тази. Да ви кажа истината, на няколко пъти си мислех, че би било хубаво да я имам, но ако стане така, какво ще правя с нея? Аз съм само един странстващ боец. Никога не се задържам дълго на едно място.

— Предполагам, ще ви пречи да носите навсякъде, където отивате, картина. На вашата възраст сигурно не желаете дори собствен дом, но аз смятам, че всеки трябва да има някакво място, което да смята за свое убежище, дори да не е нищо повече от някой прост навес. Без дом човек става самотен и някак почва да се чувства изгубен. Защо не съберете малко трупи и не си построите в някое тихо кътче на града малка къща?

— Никога не съм мислил за това. Иска ми се да пътувам до много далечни места, да стигна до най-далечния край на Кюсю и да видя как хората живеят под влияние на чуждата култура в Нагасаки. Горя от нетърпение да видя новата столица, която шогунът строи в Едо и големите планини и реки на северен Хонсю. Може би просто съм скитник по сърце.

— Вие в никакъв случай не сте единствен. Това е съвсем естествено, но трябва да избягвате изкушението да си мислите, че мечтите ви могат да се осъществят само на някое далечно място. Ако мислите така, ще пренебрегнете възможностите, които ви се предоставят тук и сега. Повечето млади хора, боя се, постъпват така и после са недоволни от живота си. — Коецу се засмя. — Обаче на бездействащ старец като мен не му е работа да поучава младите. Във всеки случай, не дойдох тук да говорим за това. Дойдох да ви поканя тази вечер да излезем навън. Били ли сте някога в квартала за развлечения?

— В квартала на гейшите ли?

— Да. Имам един приятел, казва се Хайя Шою. Въпреки възрастта си винаги ще намисли някоя и друга дяволия. Току-що получих от него бележка, с която ме кани да се срещнем тази вечер при улица Рокуджо и се питах дали бихте искал да дойдете.

— Не, не мисля.

— Ако наистина не искате, няма да настоявам, обаче смятам, че ще ви се стори интересно.

Мийошу, която се бе промъкнала мълчаливо и с очевиден интерес ги слушаше, се намеси в разговора:

— Мисля, че трябва да отидете, Мусаши. Това е възможност да видите нещо, което не познавате. Хайя Шою не е от тези хора, с които трябва да се държите сдържано и официално, а и смятам, че ще прекарате приятно. Идете при всички случаи!

Възрастната монахиня отиде до скрина и понечи да извади оттам кимоно и оби. Като правило по-старите хора винаги се стараеха да попречат на младите да пилеят времето и парите си в домове за гейши, но Мийошу изглеждаше сега така въодушевена, сякаш тя самата се готви да ходи някъде.

— Сега я да видим, кое от тези кимона ви харесва? — попита тя. — Това оби става ли?

Като продължаваше да бъбри, тя старателно подбираше облекло за Мусаши, сякаш той й е син. Избра лакирана кутийка за лекарства, къса сабя за украшение и обшита с брокат кесия, после извади няколко златни монети от сандъчето за пари и ги мушна в кесията.

— Е — каза Мусаши вече със съвсем лека неохота, — щом настоявате ще отида, но няма да ми подхожда целия този разкош. Ще нося това старо кимоно, с което съм сега. Спя в него, когато замръкна на открито. Свикнал съм с тази дреха.

— Тази няма да я бъде! — отвърна твърдо Мийошу. — На вас това може да не ви прави впечатление, но помислете за останалите хора. В онези хубави стаи ще изглеждате не по-добре от мръсна стара дрипа. Мъжете отиват там да се забавляват и да забравят грижите си. Искат да имат наоколо си красиви неща. Не смятайте това за гиздене, с което се опитвате да приличате на нещо, което не сте. Във всеки случай тези дрехи далеч не са толкова пищни като онези, които други мъже носят. Но са чисти и спретнати. А сега ги обличайте!

Мусаши се подчини.

Щом той се облече, Мийошу бодро отбеляза:

— Е, сега изглеждате много хубав.

Щом се наканиха да тръгват, Коецу отиде при домашния будистки олтар и запали на него една свещ. И той, и майка му бяха набожни последователи на сектата Ничирен.

Пред входа Мийошу остави два чифта сандали с нови върви. Докато ги обуваха, тя си прошепна нещо с един от слугите, който чакаше, за да затвори след тях входната врата.

Коецу каза довиждане на майка си, но тя бързо вдигна поглед към него и каза:

— Почакай само малко.

Лицето й се сбърчи в тревожно изражение.

— Какво има? — попита той.

— Този човек ми каза, че трима самураи с вид на побойници идвали току-що тук и говорили много грубо с него. Смяташ ли, че може да е нещо важно?

Коецу погледна въпросително Мусаши.

— Няма причина да се страхуваме — увери го този. — Сигурно са от дома Йошиока. Може да нападнат мен, но против вас нямат нищо.

— Един от помощниците в работилницата каза, че същото станало преди два дни. Бил само един самурай, обаче влязъл без покана в градината и надзърнал през живия плет към чайната, в посока на онази част на къщата, където сте настанен.

— Значи съм сигурен, че са хората от Йошиока.

— И аз така мисля — съгласи се Коецу и се обърна към треперещия слуга: — Какво казаха?

— Помощниците всички си бяха тръгнали и аз се канех да затворя вратата, когато тримата самураи изведнъж ме обкръжиха. Единият — много зъл вид имаше — извади от кимоното си някакво писмо и ми каза да го предам на госта, който е отседнал тук.

— Не каза ли „Мусаши“?

— Е, по-късно спомена за Миямото Мусаши. И каза, че Мусаши гостувал тук от няколко дни.

— А ти какво каза?

— Вие заръчахте да не казваме на никого за Мусаши и затова поклатих глава и отвърнах, че тук няма човек с такова име. Той се ядоса и ме нарече лъжец, обаче един от останалите — малко по-възрастен, с доволна усмивка на лицето — го успокои и каза, че ще намерят начин да предадат писмото право на човека. Не съм сигурен какво искаше да каже, но ми прозвуча като заплаха. Отдалечиха се към онзи там ъгъл.

— Коецу, вие вървете малко пред мен — помоли Мусаши. — Не искам да ви наранят или да се замесите в нещо заради мен.

— Няма нужда да се тревожите за мен — отвърна през смях Коецу, — особено пък ако сте сигурен, че това са хора от Йошиока. Ни най-малко не ме е страх от тях. Да вървим.

След като излязоха, Коецу провря обратно глава през малкия отвор във вратата и извика:

— Майко!

— Забрави ли нещо? — попита тя.

— Не, само си помислих, ако се тревожиш за мен, бих могъл да пратя при Шою някой да му каже, че не мога да дойда тази вечер.

— О, не. Повече ме е страх, че нещо може да се случи на Мусаши. Не мисля обаче, че той ще се върне, ако се опиташ да го разубедиш. Вървете и приятно прекарване!

Коецу настигна Мусаши и докато вървяха покрай брега на реката, му каза:

— Къщата на Шою е право надолу, на пресечката между Ичиджо и Хорикава. Той сега сигурно се приготвя, така че дайте да се отбием при него. Тъкмо по път ни е.

Още беше светло и приятно да се върви покрай реката, още повече че в този час, когато всеки е зает, те двамата бяха напълно свободни.

— Чувал съм името Хайя Шою, но наистина не знам нищо за него.

— Бих се изненадал, ако не сте чувал за него. Той е много известен майстор в стихотворните надпревари.

— А! Значи е поет.

— Поет е, но естествено не си изкарва хляба с писане на стихове. Произлиза от старо семейство на киотски търговци.

— Как е получил името Хайя?

— Това е занятието му.

— Какво продава?

— Името му означава „продавач на пепел“, а той това и продава — пепел.

— Пепел ли?

— Да, тя се използва за боядисване на платове. Това е доходна търговия. Той продава на тъкачески сдружения от цялата страна. В началото на епохата Ашикага търговията с пепел била под надзора на лице, назначено от шогуна, но по-късно била отстъпена на частни търговци. В Киото има три такива големи търговски къщи и тази на Шою е едната. Той самият, разбира се, не трябва да работи. Сега се е оттеглил и води спокоен живот. Погледнете ето там — можете да видите къщата му. Онази с хубавата порта.

Мусаши слушаше и кимаше, но вниманието му бе отвлечено от нещо особено в ръкавите му. Докато десният леко се появяваше на вятъра, левият въобще не помръдваше. Той мушна ръка вътре и извади нещо, което придържаше плата — добре боядисана връзка от алена кожа, като онези, които бойците използват да привързват ръкавите си, когато се сражават. „Мийошу, помисли си. Само тя може да я е поставила там.“

Обърна се и се усмихна на мъжете, които, както сега забеляза, се влачеха на разстояние зад тях, откакто двамата излязоха от улица Хонами.

Усмивката му изглежда предизвика у тях облекчение. Те си прошепнаха нещо и закрачиха с по-широки стъпки.

Като стигнаха до къщата на Хайя, Коецу чукна с мандалото по вратата и някакъв прислужник с метла в ръцете дойде да ги пусне вътре. Коецу вече беше минал вътре и вървеше през градината отпред, когато забеляза, че Мусаши не е с него. Обърна се назад към вратата и извика:

— Влезте, Мусаши. Няма защо да се колебаете.

В това време тримата самураи бяха наобиколили Мусаши и с вдигнати лакти посягаха към сабите си. Коецу не можа да разбере какво те му казаха, нито пък какво им отвърна той тихо.

Мусаши му каза да не го чака и Коецу с напълно спокоен глас отвърна:

— Добре, аз съм в къщата. Елате, щом си свършите работата.

— Не сме тук — обади се единият от мъжете, — да спорим дали сте избягал, за да се скриете, или не. Името ми е Отагуро Хьосуке. Аз съм един от Десетте майстора на сабята от дома Йошиока. Нося писмо от по-малкия брат на Сеиджуро, Деншичиро. — Извади писмото и го вдигна, за да може Мусаши да го види. — Прочетете го и ни дайте веднага отговора си.

Като разгъна небрежно листа, Мусаши бързо го прочете и отвърна:

— Приемам.

Хьосуке го изгледа с подозрение.

— Сигурен ли сте?

Мусаши кимна.

— Съвсем сигурен.

Безгрижието на техния противник изненада мъжете.

— Ако не спазите думата си, никога повече няма да можете да се покажете пред хората в Киото. Ние ще се погрижим за това!

Погледът, който Мусаши им хвърли, бе придружен от лека усмивка, но той не каза нищо.

— Задоволяват ли ви условията? Нямате много време на разположение да се подготвяте.

— Аз съм вече готов — отговори спокойно Мусаши.

— Тогава ще се видим с вас по-късно тази вечер.

Щом Мусаши понечи да мине през вратата, Хьосуке се приближи пак към него и попита:

— Тук ли ще бъдете до уреченото време?

— Не. Моят домакин ще ме води в квартала за развлечения до улица Рокуджо.

— Квартала за развлечения ли? — изненада се Хьосуке. — Е, значи, предполагам, ще сте или тук, или там. Ако закъснеете, ще пратя някой да ви вземе. Надявам се да не опитвате да ни излъжете.

Мусаши вече се бе обърнал с гръб и влизаше в градината пред дома. Тази стъпка го отведе в съвсем различен свят.

Свободно разхвърляните камъни с неправилна форма, по които стъпваше, изглеждаха така, сякаш самата природа ги е поставила по местата им. От двете им страни имаше влажни чимове папратообразен бамбук, смесени с по-високи бамбукови филизи, не по-дебел от четка за писане. След малко пред погледа му се показа покривът на главната къща, после входа отпред, една малка отделна постройка и група дървета в градината. Всичко това създаваше усещането за дълбока старост и дълга традиция. Високите борове около сградата загатваха за богатство и уют.

Чуваше шум от играта на топка, известна като кемари — меко неравномерно тупкане, каквото често се чува иззад стените на домовете на придворни благородници. Да завари нещо такова в жилището на търговец го изненада.

Влязъл в къщата, Мусаши бе отведен до една стая с изглед към градината. Влязоха двама прислужници с чай и сладки и единият осведоми гостите, че домакинът ще бъде при тях след малко. По държанието на слугите Мусаши можеше да познае, че са безупречно обучени.

— Доста хладно стана, след като залезе слънцето, нали? — промълви Коецу.

Искаше да помоли да затворят шоджито, но не го направи, тъй като му се стори, че Мусаши се наслаждава на гледката на сливовите цветове. Коецу също обърна поглед натам.

— Виждам, че около връх Хиеи има облаци — отбеляза той. — Навярно са от север. Не ви ли е хладно?

— Не, не особено — отвърна откровено Мусаши в спокойно неведение какво намеква събеседникът му.

Един слуга донесе свещник и Коецу се възползва от възможността да затвори шоджито. Мусаши започна да усеща духа на дома — мирен и предразполагащ. Отпусна се и се заслуша в смеещите се гласове от вътрешността на къщата. Порази го пълната липса на показност. Сякаш обзавеждането и обстановката бяха нарочно направени възможно най-прости. Можеше да си представи, че е в стаята за гости на някоя голяма селска къща.

Хайя Шою влезе в стаята и заяви:

— Съжалявам, че ви накарах толкова дълго да ме чакате.

Гласът му, открит, приятелски и младежки, беше пълната противоположност на мекия провлачен говор на Коецу. Тънък като жерав, той навярно бе десет години по-възрастен от своя приятел, обаче далеч по-жизнен от него. Щом Коецу му обясни кой е Мусаши, той възкликна:

— О, значи сте племенник на Мацуо Канаме? Познавам го много добре.

Шою трябва да се познава с чичо му посредством благородническия дом Коное, помисли си Мусаши, който започваше да усеща близките връзки между богатите търговци и придворните.

Без повече суетене пъргавият стар търговец се обърна към тях с думите:

— Сега да тръгваме. Имах намерението да идем, докато е още светло, за да се поразходим. След като вече се стъмни, най-добре да повикаме паланкини. Този млад човек, допускам, ще дойде с нас.

Носилата бяха повикани и тримата потеглиха, Шою и Коецу отпред, Мусаши — зад тях. За първи път се возеше в такова нещо.

Докато стигнат до манежа Янаги, носачите вече се бяха запъхтели.

— Ох, студено е — оплака се един.

— Вятърът направо пронизва, а?

— А казват, че било пролет!

Трите им фенера се люлееха напред-назад и пламъчетата им трепкаха от вятъра. Тъмните облаци над града даваха заплашителни признаци за още по-лошо време до края на нощта. От другата страна на манежа светлините на града сияеха замайващо. На Мусаши му се стори, че голям рояк светулки весело просветва на хладния, свеж вятър.

— Мусаши! — извика Коецу от паланкина в средата. — Ето там отиваме. Голямо преживяване е да видите изведнъж нещо такова, а?

Той обясни, че допреди три години кварталът за развлечения бил на улица Ниджо, близо до двореца. После придворният управител Итакура Кацушиге накарал да го преместят, понеже пеенето и пиянската врява пречели. Добави, че целият квартал сега цъфтял и от тези светлинки тръгвали всички нови моди в страната.

— Може почти да се каже, че тук се е родила цяла нова култура. — Коецу млъкна за миг, заслуша се и продължи: — Нали чувате? Свиренето и песните?

Това бе музика, която Мусаши никога преди не беше чувал.

— Инструментът е шамисен. Това е подобрение на един триструнен инструмент, донесен от островите Рюкю. Специално за него, тук, в този квартал запазил старото си име — Янагимачи, Града на върбите. Върбите по начало се свързваха с пиенето и леките развлечения.

В заведението, където влязоха, Коецу и Шою бяха отдавна познати. Поздравите към тях бяха угоднически и все пак шеговити, скоро стана ясно, че тук те използват прякори — „актьорски имена“, така да се каже. Коецу беше познат като Мидзуочи-сама, господин Падаща вода — заради потоците, които пресичат двора му. Шою беше Фунабаши-сама, господин Лодкарски мост — заради някакъв плаващ мост в близост до къщата му.

Ако станеше редовен посетител, Мусаши със сигурност скоро щеше да се сдобие с прозвище. В тази страна на желанията малцина употребяваха своето истинско име. Хаяшия Йоджибей бе само прякор на собственика на дома, който сега посещаваха, и при все това най-често той биваше наричан Огия, по името на самото заведение. Заедно с Кикьоя това бе един от двата най-известни домове в квартала. Всъщност това бяха единствените два, които се ползваха с името на безупречно първокласни. Първата красавица на Огия беше Йошино Даю, а нейна съперница в Кикьоя — Мурогами Даю. И двете дами се ползваха в града със слава, с която можеше да се мери само тази на най-могъщите даймио.

Макар упорито да се стремеше да не отвори уста от учудване, Мусаши бе удивен от изискаността на обстановката, която се приближаваше до тази на най-пищните дворци. Украсен с летви таван, красиво изрязани напречни греди по него, изискани извити перила, грижливо поддържани вътрешни градини — всичко беше празник за окото. Погълнат от картината върху една изрисувана дървена врата, Мусаши не забеляза, че другарите му са тръгнали напред, докато Коецу не се върна да го потърси.

Светлината на лампите превърна посребрените врати в стаята, където влязоха, в течна мъгла. От едната страна се излизаше в градина в стила на Кобори Еншу, с грижливо минат с гребло пясък и подредени камъни, напомнящи изглед от китайските планини, какъвто може да се види в някоя картина от времето на династията Сун.

Шою се оплака от студа и като се попрегърби, седна на една възглавница. Коецу също седна и подкани Мусаши да направи същото. Скоро пристигнаха прислужнички с топло саке.

Като видя, че чашата, предназначена за Мусаши, е изстинала, Шою започна да настоява.

— Изпийте това, млади човече — каза той, — и си вземете нова чаша.

След като това се повтори като припев два или три пъти, държанието на Шою почна да граничи с грубост.

— Кобосацу! — обърна се той към едно от момичетата, които поднасяха пиенето. — Накарайте го да пие! Вие, Мусаши! Какво ви има? Защо не пиете?

— Пия — възрази Мусаши.

Старецът вече се бе позамаял.

— Ами, не се справяте много добре. Няма дух у вас.

— Не съм голям пияч.

— Значи искате да кажете, че не сте силен и със сабята, така ли?

— Може и това да е вярно — отвърна кротко Мусаши и обърна обидата на шега.

— Ако се тревожите, че пиенето може да навреди на обучението ви или да ви извади от равновесие, или да отслаби силата на волята ви, или да ви попречи да си спечелите славно име, значи нямате кураж за боец.

— О, не е заради това. Има само една малка трудност.

— И каква ще да е тя?

— Приспива ми се от него.

— Е, можете да си легнете тук или където и да било на това място. Никой няма да има нещо против. — Като се обърна към момичетата, той добави: — Младият човек се бои, че ако пие, ще го хване дрямка. Ако му се приспи, сложете го да си легне!

— О, с голямо удоволствие! — отвърнаха в хор те и лукаво се усмихнаха.

— Ако си легне, ще трябва някой да го топли в леглото. Коя да бъде, Коецу?

— Коя ли наистина? — отвърна небрежно Коецу.

— Не може да е Сумигику Даю — тя ми е женичката. А вие самият няма да искате да е Кобосацу Даю. Остава Корокато Даю. Хм, и тя не става. С нея много трудно се разбира човек.

— Няма ли Йошино Даю да се справи добре? — попита Коецу.

— Точно така! Точно тя е! Дори нашият неохотен гост ще трябва да остане доволен от нея. Чудя се защо не е сега тук. Някоя да иде да я повика. Искам да я покажа на този млад самурай тук.

Сумигику се възпротиви.

— Йошино не е като нас останалите. Тя има много клиенти и няма да дотича просто на нечие повикване.

— О, да — за мен ще го направи! Кажете й, че съм тук и ще дойде, с когото и да се случи да е била по това време. Идете я повикайте! — Шою се облегна назад, огледа се и извика на младите момичета, които обслужваха куртизанките и сега свиреха в съседната стая: — Риня там ли е?

Обади се самата Риня.

— Елате тук за малко. Нали ти обслужваш Йошино Даю? Тя защо не е тук? Кажи й, че е дошъл Фунабаши и че трябва веднага да дойде. Ако я доведеш със себе си, ще ти дам подарък.

Риня изглеждаше малко озадачена. Тя широко отвори очи, но след миг даде знак, че е разбрала. Вече даваше признаци, че от нея ще стане голяма красавица и бе почти сигурно, че през следващото поколение тя ще е наследницата на прочутата Йошино. Сега обаче бе само на единадесет години. Едва излязла във външния коридор и плъзнала след себе си вратата, тя плесна с ръце и високо извика:

— Унеме, Тамами, Итоносуке! Погледнете насам!

Трите момчета изтичаха навън, запляскаха с ръце и завикаха весело, радостни, че навън е паднал сняг.

Мъжете погледнаха, за да открият причината на оживлението и като се изключи Шою, видът на младите момичета им се стори забавен. Те оживено бъбреха и обсъждаха дали снегът ще се задържи до сутринта. Риня забрави за задачата си и се спусна в градината да си играе в снега.

Нетърпелив, Шою прати една от куртизанките да потърси Йошино Даю.

Тя се върна и прошепна в ухото му:

— Йошино каза, че повече от всичко би искала да дойде при вас, но гостът й няма да позволи това.

— Няма да позволи! Това е нелепо! Другите жени тук може насила да изпълняват желанията на клиентите си, обаче Йошино може да прави каквото си поиска. Или тя напоследък се оставя да я продават за пари?

— О, не. Но гостът, с когото тя е тази вечер, е особено своенравен. Всеки път когато тя каже, че би искала да си тръгне, той все по-упорито настоява тя да остане.

— Хм. Предполагам, никой от нейните клиенти въобще не иска тя да си тръгва. С кого е тя тази вечер?

— С господаря Карасумару.

— Господаря Карасумару ли? — повтори Шою с насмешлива усмивка. — Той сам ли е?

— Не.

— С някой от обичайните си другари ли е дошъл?

— Да.

Шою се плесна по коляното.

— Това може да се окаже интересно. Снегът е хубав, сакето е добро и стига само да имахме Йошино, всичко щеше да е превъзходно. Хайде да напишем на негово височество писмо, Коецу. Вие, госпожице, ми донесете мастилница и четка.

Щом момичето остави пособията за писане пред Коецу, той попита:

— Какво да пиша?

— Добре ще е някое стихотворение. Немерена реч също става, но мерена ще е по-добре. Господарят Карасумару е един от нашите най-прославени поети.

— Не съм сигурен, че знам как да започна. Я сега, искаме стихотворението да го убеди да ни отстъпи Йошино, нали така?

— Точно.

— Ако стиховете не са добри, няма да го накарат да си промени мнението. Добри стихове не се пишат лесно на един дъх. Защо вие не напишете първите редове, а аз ще допълня останалото?

— Хмм. Да видим какво може да се направи.

Шою взе четката и написа:

— Дотук добре — отбеляза Коецу и написа:

Шою остана извънредно доволен.

— Превъзходно! — възкликна той. — Това трябва да стигне за негово височество и благородните му придружители — „хората над облаците“. — Грижливо сгъна листа и докато го подаваше на Сумигику, строго каза: — Останалите момичета нямат, струва ми се, достолепен вид като вашия, затова ви определям за пратеник при господаря Канган. Ако не бъркам, с това име е познат той в тази сграда.

Прозвището, което значеше „Студена планинска канара“, намекваше за високото положение на господаря Карасумару.

Сумигику не се бави дълго.

— Ето, моля, отговора на господаря Канган — каза тя и почтително постави пред Шою и Коецу една пищно украсена кутия за писма.

Те погледнаха кутията, която им се стори много тържествена и после се спогледаха. Това, което започна като малка шега, започваше да приема по-сериозно измерение.

— Бога ми — заяви Шою. — Следващия път трябва да сме по-внимателни. Трябва да сме ги изненадали. Със сигурност не са можели да знаят, че тази вечер ще сме тук.

Все още с надеждата за положителен отговор, Шою отвори кутията и разгъна листа с отговора. За своя изненада, не видя нищо освен бежова хартия, без нищо написано.

Като си мислеше, че трябва да е изпуснал нещо, той се огледа за втори лист, после пак надзърна в кутията.

— Какво значи това, Сумигику?

— Нямам представа. Господарят Канган ми подаде кутията и ми каза да ви я предам.

— Той на магарета ли се опитва да ни направи? Или стихотворението ни е било прекалено умно за него и сега вдига бяло знаме, за да се предаде?

Шою имаше навика да тълкува нещата така, както му угажда, обаче този път изглежда не беше сигурен в себе си. Подаде листа на Коецу и попита:

— Как разбирате вие това?

— Смятам, че очаква от нас да го прочетем.

— Да прочетем празен лист ли?

— Явно това трябва да се тълкува някак си.

— Така ли? И какво въобще може да значи?

Коецу за миг се замисли.

— Сняг… снегът покрива всичко.

— Хмм. Може да сте прав.

— В отговор на нашата молба за черешово дръвче от Йошино това би могло да значи:

— С други думи, той ни казва, че тъй като тази вечер вали сняг, трябва да забравим за любовта, да отворим вратите и пиейки да се наслаждаваме на гледката. Или поне такова е моето тълкуване.

— Колко неприятно! — възкликна с негодувание Шою. — Нямам намерение да пия като страхливец. Нито пък ще седя тук и ще мълча. Все ще намерим начин да пресадим дръвчето от Йошино в нашата стая и да се порадваме на цветовете му.

Възбуден от мисълта, той облиза устните си с език.

Коецу му подметна нещо закачливо с надеждата да го успокои, но Шою продължаваше да настоява пред момичетата да доведат Йошино и дълго време отказваше да смени темата. Макар упорството да не осигури изпълнение на неговото желание, той стана накрая забавен и момичетата се затъркаляха по пода от смях.

Мусаши тихо стана от мястото си. Избра добро време. Никой не забеляза как си тръгва.

Ехо в снега

Мусаши тръгна през множество от коридори, като се опитваше да избягва ярко осветените предни стаи. Попадна на едно тъмно помещение, в което държаха завивки и съседно — пълно с инструменти и пособия. Стените сякаш бяха пропити с възтоплата миризма на готвено, но той все още не можеше да открие кухнята.

От едната от стаите излезе някаква прислужничка и протегна ръка да му препречи пътя.

— Гостите не може да идват тук, господине — каза тя твърдо, без следа от детинската закачливост, която навярно би си придала в стаите за посетители.

— О! Не трябва ли да съм тук?

— Определено!

Тя го тикна напред и сама тръгна в същата посока.

— Вие не сте ли момичето, което преди малко падна в снега? Риня, нали така?

— Да, аз съм Риня. Предполагам, че сте се загубили, докато сте търсили тоалетната. Ще ви покажа къде е.

Хвана го за ръката и го дръпна.

— Не е това. Не съм пиян. Ще ви помоля за една услуга. Заведете ме в някоя празна стая и ми донесете нещо за ядене.

— За ядене ли? Щом това искате, ще ви заведа във вашата стая.

— Не, там не. Там всички се забавляват и няма да искат да им се напомня за вечерята.

Риня вирна глава.

— Струва ми се, прав сте. Ще ви донеса нещо тук. Какво ще желаете?

— Нищо особено, две големи оризови топки ще са достатъчни.

След няколко минути тя се върна с ориза и му го остави в една неосветена стая. Щом се нахрани, Мусаши каза:

— Предполагам, мога да изляза от дома отсам през вътрешната градина.

Без да дочака отговор, той стана и тръгна към терасата.

— Къде отивате, господине?

— Не се бойте. Скоро се връщам.

— Защо тръгвате да излизате отзад?

— Ако изляза от предната врата, ще почне суетня. А ако моите домакини ме видят, ще се разстроят и това ще им развали удоволствието.

— Ще ви отворя вратата, но гледайте веднага да се върнете. Ако не дойдете, ще почнат да винят мен.

— Ясно. Ако се случи господин Мидзуочи да пита за мен, кажете му, че съм отишъл до Ренгеоин да се видя с едни познати. Възнамерявам скоро да се върна.

— Трябва да дойдете скоро. Тази вечер ще ви забавлява Йошино Даю.

Момичето отвори затрупаната от снега сгъваема дървена врата и го пусна навън.

Точно срещу главния вход към квартала на леките жени имаше чайна, наречена Амигаса-джая. Мусаши се спря там и помоли за чифт сламени сандали, но там нямаха такива. Както сочеше името, главното занимание на стопанина бе продажбата на дълбоки шапки за мъжете, които искат на влизане в квартала да скрият самоличността си.

След като прати слугинчето да купи сандали, Мусаши седна на края на едно ниско столче и затегна обито си заедно с връвта под него. Свали си леката горна дреха, сгъна я внимателно, помоли за хартия и четка и написа кратка бележка, която сгъна и мушна в ръкава на дрехата. После извика на свилия се до огнището в задната стая старец, когото взе за стопанина:

— Бихте ли ми пазили тази дреха? Ако не се върна до единайсет часа, ви моля да я занесете в Огия и да я предадете на един мъж на име Коецу. В ръкава има писмо за него.

Човекът отвърна, че с удоволствие ще услужи и осведоми Мусаши, че е само към седем, тъй като нощният пазач току-що минал и обявил часа.

Щом момичето се върна със сандалите, Мусаши прегледа вървите им, за да се увери, че не са много стегнати и после ги върза над кожените си чорапи. Даде на собственика повече пари от нужното, избра си една нова сламена шапка и излезе. Вместо да връзва шапката, той само я придържаше над главата си, за да се пази от снега, който падаше на снежинки, по-меки от черешови цветчета.

Покрай брега на реката по улица Шиджо се виждаха светлини, но на изток, в гората Гион, цареше непрогледен мрак, като се изключат нарядко разпръснатите ярки петна на каменните фенери. Мъртвата тишина само откъслечно се нарушаваше от шума на падащ от някой клон сняг.

Пред портата на светилището в молитва бяха коленичили двадесетина мъже, обърнати с лице към изоставената постройка. Храмовата камбана на близкия хълм тъкмо бе ударила път пъти, за да отбележи, че е осмият час. През тази нощ особено силният и ясен звън на камбаните проникваше сякаш чак до вътрешностите.

— Достатъчно се молихме — каза Деншичиро. — Да тръгваме сега.

Докато се изправяха, един от мъжете попита Деншичиро дали вървите на сандалите му са наред.

— В студена нощ като тази може да се скъсат, ако са прекалено натегнати.

— Наред са. Когато е студено, най-доброто нещо е да се използват платнени върви. Добре е да запомните това.

При светилището Деншичиро бе приключил с подготовката си за двубоя, като се стигне до превръзката за глава и кожената връзка на ръкава. Придружаван от спътниците си с мрачни лица, той закрачи през снега, дишайки дълбоко и бавно и изпускайки облачета бяла пара.

В писмото към Мусаши бяха определили място зад Ренгеоин, в девет часа. Понеже се бояха, или поне твърдяха, че се боят, да не би ако дадат на Мусаши повече време, той да избяга и вече да не се появи, хората от Йошиока решиха да действат бързо. Хьосуке остана в близост до къщата на Шою, но прати двама от другарите си да обяснят положението.

Щом приближиха Ренгеоин, видяха близо зад храма голям огън.

— Кой е това? — попита Деншичиро.

— Сигурно Рьохей и Джиродзаемон.

— И те ли са тук? — възкликна Деншичиро с известно раздразнение. — Твърде много наши хора се събраха. Не искам хората да говорят, че Мусаши загубил, само понеже бил нападнат от цяло множество.

— Щом стане време, ще си тръгнем.

Главната постройка на храма, Санджусангендо, имаше тридесет и три реда колони. Зад нея имаше широко открито място, превъзходно за упражнения по стрелба с лък и отдавна използвано за такава цел. Тъкмо тази връзка с едно от бойните изкуства накара Деншичиро да избере Ренгеоин за своята среща с Мусаши. Наоколо имаше няколко бора, достатъчно, за да не изглежда пейзажът гол, но отсъстваха треволяци и шубрак, които да пречат на битката.

Рьохей и Джиродзаемон станаха да поздравят Деншичиро и Рьохей каза:

— Навярно доста сте се настудували, докато дойдете. Има още много време. Седнете да се стоплите.

Деншичиро мълчаливо седна на мястото, което освободи за него Рьохей. Протегна ръце над пламъка и едно по едно почна да пука кокалчетата на пръстите си.

— Явно много съм подранил — каза.

Загрятото от огъня му лице вече бе придобило кръвожаден изглед.

— Не минахме ли пътьом покрай една чайна? — попита той и се намръщи.

— Да, обаче беше затворена.

— Някой от вас да иде и да донесе малко саке. Ако чукате по-дълго, ще ви отговорят.

— Саке ли, сега?

— Да, сега. Студено ми е.

Деншичиро се приближи до огъня, приклекна и почти го прегърна с ръце.

Тъй като никой не можеше да си спомня той сутрин, обед или вечер да се е появявал някога в доджото, без да мирише на алкохол, бяха почнали да приемат пиенето му като нещо естествено. Макар сега да бе заложена съдбата на цялото училище Йошиока, на един от мъжете наистина му хрумна неясната мисъл дали няма да е по-добре учителят да се стопли с малко саке, вместо да се мъчи да размахва сабята със замръзнали ръце и нозе. Друг някой тихо отбеляза, че ще е опасно да не го послушат, дори да е за негово добро и двама се затичаха към чайната. Сакето, което донесоха, още вдигаше пара.

— Хубаво! — отбеляза Деншичиро. — Това ми е най-добрият приятел и помощник.

Те неспокойно го гледаха как отпива, молейки се да не поеме толкова много, както обикновено. Деншичиро обаче се спря доста преди да е стигнал обичайното си количество. Въпреки привидното безгрижие той добре знаеше, че животът му стои на везните.

— Слушайте! Може ли това де е Мусаши?

Всеки наостри уши.

Мъжете около огъня бързо станаха и в същия миг иззад ъгъла на сградата се появи една тъмна сянка. Махна с ръка и извика:

— Не бойте се, аз съм.

Макар изискано облечен, с високо пристегнати заради тичането хакама, човекът не можеше да скрие възрастта си. Гърбът му бе приведен като лък. Щом успяха да го видят по-ясно, мъжете си зашепнаха, че това е просто „старецът от Мибу“ и възбудата им се охлади. Старият човек бе Йошиока Гендзаемон, брат на Кемпо и Деншичиров чичо.

— Я, че това е чичо Ген! Какво ви води тук? — възкликна Деншичиро.

Не очакваше неговият чичо да сметне, че тази вечер се нуждаят от помощта му.

— А, Деншичиро — отвърна Гендзаемон, — ти наистина си поел нещата в свои ръце. Като те намерих тук, си отдъхнах.

— Исках да дойда да обсъдя нещата първо с вас, обаче…

— Да обсъдиш ли? Какво има за обсъждане? Завлякоха името Йошиока в калта, осакатиха брат ти! Ако не беше предприел нищо, щеше пред мен да отговаряш!

— Няма за какво да се тревожите. Аз не съм треперко като брат си.

— Ще ти повярвам за това. И знаех, че ще победиш, но реших, че е по-добре да те насърча малко. Тичах по целия път от Мибу дотук. И нека те предупредя, Деншичиро, според каквото съм чувал, не бива да приемаш този противник много леко.

— Това ми е ясно.

— Не бързай прекалено да спечелиш. Пази спокойствие, остави нещата на боговете. Ако по някаква случайност те убие, ще се погрижа за тялото ти.

— Ха-ха-ха-ха! Елате да се стоплите при огъня, чичо Ген.

Старият човек мълчаливо изпи чаша саке и после се обърна с укор към останалите:

— Вие какво правите тук? Нали със сигурност не сте намислили да го подкрепите със сабите си? Това е състезание между двама и изглежда страхливо наоколо да стоят много поддръжници. Времето почти дойде. Елате всички с мен. Ще се отдалечим достатъчно, за да не изглежда, че се готвим да нападаме някого.

Мъжете последваха нареждането и оставиха Деншичиро сам. Той седеше близо до огъня и си мислеше: „Когато чух камбаните, беше осем. Сега трябва да е девет. Мусаши закъснява.“

Единствената следа от учениците бяха черните стъпки от нозете им в снега, единствения звук — пукането на ледените висулки, които се откъсваха от стрехите на храма. Веднъж някакъв клон се счупи под тежестта на снега. При всяко нарушаване на тишината погледът на Деншичиро се стрелкаше наоколо като очи на сокол.

И също като сокол през снега се появи един мъж.

Развълнуван и задъхан, Хьосуке съобщи:

— Той идва.

Деншичиро вече бе разбрал това, преди да чуе думите му и сега беше на крака.

— Идва ли? — повтори той папагалски, докато тъпчеше несъзнателно с крака последните живи въглени от огъня.

Хьосуке разказа, че Мусаши се бавил след излизането си от Огия, сякаш не забелязвал силния сняг.

— Точно преди няколко минути се качи по каменните стълби пред светилището Гион. Аз минах по една задна улица и идвам колкото можах по-бързо, но той макар да се влачеше, надали ще закъснее много сега. Надявам се, че сте готов.

— Хмм, така значи… Махай се сега, Хьосуке.

— Къде са останалите?

— Не знам, но не те искам тук. Притесняваш ме.

— Добре, господине — каза Хьосуке с покорен глас.

Той обаче не искаше да си тръгва и реши да не го прави. Щом Деншичиро стъпка огъня в кишата и с тръпка на възбуда се обърна към двора, Хьосуке се мушна под издигнатия под на храма и остана да клечи в тъмното. Макар на открито вятърът да не му направи особено впечатление, тук под постройката той остро го пронизваше. Премръзнал до кости, той прегърна колената си с ръце и се опита да излъже себе си, че зъбите му тракат и по гръбнака му лазят болезнени тръпки само заради студа, съвсем не и от страх.

Деншичиро са отдалечи на стотина крачки от храма и застана с широко разкрачени нозе, единият опрян на корена на някакъв висок бор. Така, със забележимо нетърпение, той зачака. Топлината от сакето бързо се изгуби и той усещаше как студът хапе плътта му. Дори за Хьосуке, който можеше да види двора така ясно като в бял ден, бе очевидно, че учителят му почва да губи самообладание.

Куп сняг се срути от клона на едно от дърветата. Изнервен, Деншичиро се стресна. Мусаши още не се появяваше.

Най-сетне, вече без сили да стои повече на едно място, Хьосуке излезе от своето скривалище и извика:

— Какво е станало с Мусаши?

— Ти още ли си тук? — попита ядосан Деншичиро.

И той обаче беше раздразнен като Хьосуке и сега не му нареди да си тръгва. По мълчаливо взаимно съгласие двамата се приближиха един към друг. Останаха така и се оглеждаха във всички посоки, като от време на време единият или другият отбелязваше:

— Не го виждам.

Всеки път гласът ставаше по-ядосан и пълен с повече подозрение.

— Избягал е, копелето му! — възкликна Деншичиро.

— Няма как — настоя Хьосуке, като се впусна в сериозно обяснение какво точно е видял и защо е сигурен, че накрая Мусаши ще дойде.

— Какво е това? — прекъсна го Деншичиро и бързо стрелна поглед към единия край на храма.

От кухненската постройка зад дългата зала излизаше трепереща светлина на свещ. Държеше я някакъв свещеник, толкова можеше да се различи, но двамата не можаха да определят неясната сянка зад него.

Двете фигури и светлинката минаха през портата между кухнята и главното здание и слязоха по дългата тераса на Санджусангендо.

— Тук всичко е затворено нощем — обясняваше с приглушен глас свещеникът, — тъй че не съм сигурен. Тази вечер някакви самураи се топлеха във вътрешния двор. Може те да са били хората, за които питате, обаче сега, както виждате, ги няма.

— Съжалявам, че ви притесних, когато спяхте — отвърна спокойно другият. — А, няма ли там под онова дърво двама мъже? Може да са онези, които предупредиха, че ще ме чакат тук.

— Е, няма по-лесно от това да ги питате и да разберете.

— Така и ще направя. Сега вече мога да се оправя сам, така че нека не ви задържам да се върнете в стаята си.

— Да не би да отивате с приятелите си на разходка, за да се порадвате на снега?

— Нещо такова — отвърна другият и леко се засмя.

Свещеникът угаси свещта и каза:

— Навярно няма нужда да ви го казвам, но ако палите близо до храма огън като онези мъже по-рано, моля, бъдете внимателен и го загасете, когато си тръгвате.

— Непременно ще направя така.

— Много добре, тогава. Сега моля да ме извините.

Свещеникът се върна обратно през портата и я залости. Известно време мъжът на терасата остана неподвижен, съсредоточено загледан в Деншичиро.

— Кой е това, Хьосуке?

— Не мога да го позная, но дойде от кухнята.

— Не изглежда да е от храмовите хора.

Двамата се приближиха на двадесетина крачки към постройката. Очертанията на мъжа се придвижиха към средата на терасата. Там той спря и привърза ръкава си. Мъжете от двора доближиха още, за да го разгледат, но в следващия миг нозете им отказаха да се помръднат повече.

Деншичиро си пое два или три пъти дъх и едва тогава извика:

— Мусаши!

Добре съзнаваше, че мъжът, застанал на няколко педи над него, е в много по-изгодно положение — безупречно защитен не само откъм гърба, но и отстрани. За да се опита да го нападне отляво или отдясно, всеки първо трябваше да се изкачи при него. Така Мусаши оставаше свободен да посвети цялото си внимание на противника отпред.

Зад Деншичиро мястото бе открито, ветровито и покрито със сняг. Сигурен беше, че Мусаши не е довел със себе си никого, но не можеше да си позволи да забравя тила си. Направи движение, сякаш отърсва нещо от кимоното си и нетърпеливо каза на Хьосуке:

— Махай се оттук!

Другият отстъпи до задния край на двора.

— Готов ли сте?

Въпросът на Мусаши бе спокоен, но твърд. При трескавата си възбуда неприятелят му го усети като леденостудена вода.

Сега Деншичиро за пръв път огледа добре Мусаши. „Значи това е копелето!“, помисли си. Омразата му бе пълна — мразеше го заради осакатяването на брат си, дразнеше се, че простите хора сравняват Мусаши със самия него и имаше вродено презрение към такива, както смяташе, селски парвенюта, правещи се на самураи.

— Кой сте, че да питате готов ли съм? Вече е доста след девет!

— Аз казал ли съм, че ще бъда тук точно в девет?

— Не се оправдавайте! Отдавна ви чакам. Както виждате, вече съм напълно готов. А сега слезте оттам!

Не подценяваше противника си дотолкова, че да се осмели да го нападне при сегашното положение.

— Ей сега — отвърна с лек смях Мусаши.

Имаше разлика между неговата представа за готовност и тази на Деншичиро. Макар телесно подготвен, последният едва започваше да събира духовните си сили, докато за Мусаши двубоят бе започнал много преди да се появи пред неприятеля си. За него сега битката навлизаше в своята втора и най-важна част. При светилището Гион видя отпечатъците от стъпки в снега и в същия миг го обзе войнствена възбуда. Като забеляза, че сянката, която го следваше, е изчезнала, решително влезе през предната порта на Ренгеоин и бързо стигна до кухнята. След като събуди свещеника, завърза с него разговор и незабелязано го разпита какво е станало по-рано вечерта. Без да го е грижа, че малко е закъснял, остана да пие чай и да се стопли. Появата му след това бе внезапна и под относително сигурното прикритие на терасата. Така първият ход беше негов.

Втората възможност се оказа опитът на Деншичиро да го принуди да слезе на открито. Единият начин би бил да приеме, другият — сам да си избере положението за бой. Наложителна беше предпазливост; в случаи като този победата е подобна на отразена във водата луна — ако без да мислиш скочиш да я уловиш, може да се удавиш.

Нищо не можеше да скрие раздразнението на Деншичиро.

— Вие не само закъснявате — извика той, — ами и не сте готов. А аз оттук няма как да ви нападна.

Все още съвършено спокоен, Мусаши отвърна:

— Идвам. Само минута.

На Деншичиро нямаше нужда да му се казва, че гневът може да го поведе към поражението, но при този откровен опит да бъде раздразнен той не успяваше да се овладее. Получените уроци по стратегия му изневериха.

— Слез! — кресна той. — Тук, на двора! Стига номера и да се бием храбро! Аз съм Йошиока Деншичиро! На такива уловки и страхливости мога само да плюя. Щом се плашите, преди да е започнал двубоят, значи не сте достоен да застанете срещу мен. Слизайте оттам!

Мусаши се ухили.

— Йошиока Деншичиро, а? Какво има да ме е страх от вас? Миналата година през пролетта ви разсякох на две, тъй че тази вечер ще ми е просто за втори път.

— За какво говорите? Къде? Кога?

— В Коягю, в Ямато.

— Ямато ли?

— За да бъдем точни, в банята на странноприемницата Ватая.

— Вие сте бил там ли?

— Бях. Естествено, и двамата бяхме без дрехи, но аз с поглед прецених мога ли да ви разполовя или не. И с поглед още там и тогава ви посякох, и то доста сполучливо, ако ми е позволено сам да кажа това. Навярно вие не забелязахте, тъй като по тялото ви не останаха белези, но аз без съмнение ви победих. Другите може да са готови да слушат хвалбите ви колко сте способен в сабления бой, но от мен не чакайте друго освен присмех.

— Любопитен бях какво ли ще ми кажете, а сега разбрах — тъпотии. Обаче вашето бръщолевене е любопитно. Слезте оттам и ще ви накарам да си поотворите самонадеяните очички!

— С какво оръжие ще се биете? Сабя? Дървена сабя?

— Защо питате, след като нямате дървена сабя? Дошли сте с очакването да използвате метална, нали така?

— Така е, обаче си помислих, че ако поискате да се бием с дървени саби, ще ви отнема вашата и ще се сражавам с нея.

— Нямам такава, глупако! Стига перчене. Бий се!

— Готов ли сте?

— Не!

Деншичиро отстъпи назад да направи място на Мусаши да слезе и петите му очертаха в снега черна коса линия, дълга около девет педи. Преди да скочи, Мусаши бързешком пристъпи на около двадесет-тридесет педи встрани по терасата. После застанаха един срещу друг, с още прибрани саби и внимателно вперени в противника очи, на към двеста педи от храма и в този миг Деншичиро обезумя. Изведнъж той издърпа оръжието си и замахна с него. Сабята му беше дълга, точно каквато подхожда на тялото му. Само с едно леко изсвистяване тя с удивителна лекота мина през въздуха точно там, където допреди миг стоеше Мусаши.

Той обаче бе по-бърз. Още по-бързо дори беше изскачането на лъскавото острие от неговата ножница. Изглеждаше, сякаш двамата са прекалено близо един до друг, за да не пострада някой, но след като за минута светлината играеше по сабите им, се раздалечиха.

Изтекоха няколко напрегнати минути. Противниците стояха мълчаливи и неподвижни, с вдигнати във въздуха и насочени с върхове една към друга саби, но на разстояние от около девет стъпки. Струпалият се по челото на Деншичиро сняг падна върху миглите му. За да го отърси, той сбърчи лице, докато накрая мускулите по челото му заприличаха на безброй мърдащи бучки. Изпъкналите му очни ябълки приличаха на прозорците на топилна пещ, а дълбоките му, равномерни издишвания бяха горещи и силни като от ковашко духало.

Умът му се изпълни с отчаяние, тъй като разбираше в колко лошо положение е. „Защо сега държа сабята си на равнището на очите, когато винаги преди нападение я вдигам над главата?“, запита се той. Това не бе мислене в обичайния смисъл на думата. Самата кръв, която чуваше как тупка в неговите жили, му говореше. Цялото тяло обаче, чак до пръстите на краката, се бе съсредоточило в усилието да се покаже пред врага страховит и яростен.

Гризеше го съзнанието, че стойката със сабя пред очите не е от онези, в които е най-добър. На няколко пъти помръдна да вдигне лакти и да премести оръжието над главата си, но се оказа прекалено опасно. Мусаши дебнеше точно такова раздвижване, за да улови мъничката част от секундата, когато ръцете ще минат пред очите и попречат на противника му да вижда.

Мусаши също държеше своята сабя на равнището на погледа. Лактите му бяха отпуснати, гъвкави и способни да се помръднат във всяка една посока. Тези на Деншичиро, задържани в непривичното положение, бяха стегнати и вдървени. Не успяваше да хване добре сабята. Сабята на Мусаши пък бе съвършено неподвижна; по тънкия й горен ръб започна да се събира сняг.

Докато като сокол се взираше за най-малкото грешно помръдване от страна на противника си, Мусаши преброи колко пъти вдиша и издиша. Не просто искаше, а трябваше да спечели. Остро съзнаваше, че отново стои на чертата, която дели от едната страна живота, а от другата — смъртта. Деншичиро му се струваше като грамаден валчест камък, като нещо, което не може сега да заобиколи. През ума му премина името на военния бог, Хачиман.

„Той е по-изкусен от мене“, помисли си открито Мусаши. Същото чувство за непълноценност изпита преди в крепостта Коягю, когато бе обкръжен от четиримата най-големи майстори на школата Ягю. Ставаше така винаги, когато застанеше пред бойци от старите школи, тъй като собствените му умения бяха неясно определени и неосмислени, всъщност нищо повече от начин да се предпази, за да не бъде убит. Докато се взираше в Деншичиро, разбра, че в създадения от Йошиока Кемпо и усъвършенстван през целия му живот стил има и простота, и сложност, че там всичко е добре осмислено и подредено и срещу този начин на водене на бой не може да надделееш само с груба сила или с духа си.

Мусаши бе нащрек да не направи никакво излишно движение. Простите уловки, които знаеше, не бяха в състояние сега да му помогнат. Изненада се доколко самите му ръце отказват да се протегнат напред или встрани. Най-доброто, което можеше да направи, бе да поддържа обичайната отбранителна стойка и да чака. От напрягане очите му се зачервиха; молеше се на Хачиман за победа.

От надигащата се възбуда сърцето му затуптя по-бързо. Ако беше някой обикновен човек, можеше объркването да го повлече като водовъртеж и да го погуби. Но Мусаши остана твърд и се отърси от своето чувство за безпомощност, като че отърсва сняг от ръкава си. Способността да овладее това вълнение беше плод на няколкото предишни близки срещи със смъртта. Сега духът му бе изцяло буден, като че се махна някакво було от очите му.

Мъртва тишина. Снегът се трупаше по косата на Мусаши, по раменете на Деншичиро.

Мусаши престана да вижда пред себе си големия камък. Той самият вече не съществуваше като отделна личност. Желанието да победи бе забравено. Виждаше белотата на снега, който се сипе между него и другия. Духът му беше лек като този сняг. Пространството изглеждаше като продължение на тялото му. Той бе станал едно с вселената или тя — едно с него. Беше и не беше на това определено място.

Нозете на Деншичиро леко помръднаха напред. Треперещото връхче на сабята му издаде желание да се раздвижи.

После два живота угаснаха с два удара на сабя. Първо замахна към гърба си и главата на Отагуро Хьосуке, или част от нея, прелетя покрай него като голяма алена череша, докато тялото безжизнено политна към Деншичиро. Последва ужасяваш вик, с който Деншичиро нападна, но той бе пресечен по средата и звукът му отекна в околното пространство. Мусаши се хвърли така нависоко, че изглеждаше да скача някъде от височината на гърдите на своя противник. Едрото тяло на Деншичиро се олюля назад и се строполи сред пръски бял сняг.

Жалко сгърчен, със заровено в снега лице, умиращият извика:

— Чакай! Чакай!

Мусаши вече не бе там.

— Чухте ли?

— Това е Деншичиро!

— Ранен е!

Черните сенки на Гендзаемон и учениците от Йошиока като вълна се спуснаха през двора.

— Вижте! Хьосуке е убит!

— Деншичиро!

— Деншичиро!

Разбраха обаче, че няма полза да викат и няма полза да мислят за лекар. Главата на Хьосуке бе разцепена напречно, от дясното ухо до средата на устата, тази на Деншичиро — от темето до дясната скула. Всичко това за секунди.

— Ето… ето защо те предупреждавах — треперещо рече Гендзаемон. — Ето защо ти казах да не гледаш леко на него. О, Деншичиро, Деншичиро!

Старецът прегърна тялото на своя племенник в безсмислен опит да го утеши.

Гендзаемон продължи да държи трупа на Деншичиро, но видът на останалите, които шареха по почервенелия от кръв сняг, го ядоса.

— Какво е станало с Мусаши? — прогърмя той.

Някои вече бяха започнали да търсят, но не откриваха и следа от Мусаши.

— Няма го — дойде глуповат и неуверен отговор.

— Някъде наоколо е — излая Гендзаемон. — Да не е крилат? Ако не успея да му отмъстя, никога повече не ще мога да вдигна глава като член на семейството Йошиока. Намерете го!

Един от мъжете шумно си пое дъх и посочи нещо. Останалите отстъпиха на крачка и впериха очи в същата посока.

— Това е Мусаши.

— Мусаши ли?

Докато се осъзнаваха, въздухът се изпълни с тишина — не спокойствието на молитвено място, а застрашителна, дяволска тишина, сякаш уши, очи и умове са престанали да действат.

Каквото и да бе видял мъжът, не беше Мусаши, който бе застанал под стрехата на най-близката постройка. С вперени в мъжете от Йошиока очи и прилепен към стената гръб, той започна предпазливо да се движи, докато стигна югозападния ъгъл на Санджусангендо. Покатери се на терасата и бавно и тихо пропълзя до средата й.

„Ще нападнат ли?“, запита се. Щом никой не помръдна към него, продължи крадешком до северната страна на зданието и с един скок се изгуби в тъмнината.

Изисканите люде

— Никой нагъл благородник няма да успее да се мери с мен! Щом си мисли, че ще ме накара да млъкна, като ми прати празен лист хартия, ще трябва просто да си поговоря с него. И ще доведа Йошино, дори само заради едната ми чест!

Казват, че не е нужно човек да бъде млад, за да обича игрите. След определен брой чаши никой не можеше да задържи Хайя Шою.

— Я ме заведи в тяхната стая! — нареди той на Сумигику и опря ръка на рамото й, за да стане.

Коецу напразно го съветваше да се укроти.

— Не! Ще доведа Йошино… Знаменосци, напред! Вашият военачалник влиза в битка! Всички сърцати мъже да ме следват!

Забележителна особеност на пияните е, че макар наглед постоянно са заплашени да се катурнат или да претърпят нещо по-лошо, ако никой не им се пречка, те обикновено излизат читави. При все това този свят наистина щеше да е много суров, ако никой не вземаше мерки да ги предпази. След толкова години опит Шою добре можеше да разграничи кога се развлича сам и кога весели другите. Щом го сметнеха достатъчно пийнал, за да могат лесно да се справят с него, той нарочно започваше да се клатушка и олюлява, докато някой не му се притече на помощ, при което пияното му състояние предизвикваше всъщност благоразположението на другия.

— Ще паднете — извика Сумигику и се втурна да предотврати това.

— Не бъди глупава. Краката ми може да се малко неуверени, но духът ми е решителен!

Гласът на Шою звучеше почти детински.

— Опитайте да тръгнете сам.

Момичето го пусна и той веднага се свлече на пода.

— Явно съм малко уморен. Някой ще трябва да ме носи.

Пътьом до стаята на господаря Канган, Шою се преструваше, че не съзнава нищо, но всъщност всичко забелязваше. Олюляваше се, политваше, отпускаше се отведнъж и по други начини успя да задържи своите придружители нащрек от единия край на дългия коридор до другия.

Въпросът беше дали „наглите, недопечени благородници“, както той ги нарече, ще успеят или не да запазят Йошино Даю само за себе си. Едрите търговци, при все че не бяха нищо повече от богати хора от простолюдието, не тръпнеха от страхопочитание пред царедворците на Императора. Като пръскаха по тях достатъчно злато, за да ги държат доволни, участваха в изисканите им развлечения, привидно оказваха почит на издигнатото им положение и им позволяваха да подхранват своята гордост, те бяха в състояние да ги направляват като кукли на конци. Никой не знаеше това по-добре от Шою.

Светлината весело играеше по шоджито в преддверието към стаята на господаря Карасумару. Шою заопипва плъзгащата се преграда в опит да я отвори.

Внезапно вратата се отвори отвътре.

— Я, Шою, че това сте вие! — възкликна Такуан Сохо.

Очите на Шою широко се отвориха, първо стреснато, после радостно.

— Добри ми отче! — рече малко неясно той. — Каква приятна изненада! Вие през цялото време тук ли сте били?

— А вие, добри ми господине, през цялото време тук ли бяхте? — повтори въпроса му Такуан.

Той сложи ръка около врата на Шою и двамата пиянски се прегърнаха като влюбени, като отриха брадясалите си бузи.

— Добре ли си, стар негоднико?

— Да, мошеник такъв. А ти?

— Надявах се да те видя.

— И аз теб.

Преди още прочувствените приветствия да са привършили, двамата се тупаха едни друг по главата и си ближеха носовете.

Господарят Карасумару насочи вниманието си от преддверието към господаря Коное Нобутада, седнал срещу него, и с язвителна усмивка заяви:

— Ха! Точно както очаквах. Нашият шумен приятел дойде.

Карасумару Мицухиро беше още млад, навярно към тридесетте. Дори да не беше безупречното облекло, у него пак щеше да има нещо аристократично, тъй като беше хубав, със светла кожа, гъсти вежди, алени устни и умни очи. Макар да оставяше впечатлението, че е много кротък човек, зад гладката външност се криеше остър нрав, подхранван от дълго трупано недоволство спрямо военното съсловие. Често го бяха чували да казва: „Защо през този век, когато само на воините се признава да бъдат пълноценни хора, аз съм се родил благородник?“

По негово мнение военното съсловие трябваше да се занимава само с военни въпроси и нищо друго, а всеки млад придворен, който не негодува от сегашното положение на нещата, беше глупак. Пълното господство на военните влизаше в разрез със старото правило, че властта се упражнява от Императорския двор, само с помощта на армията. Самураите вече въобще не правеха опит да поддържат съгласие с благородничеството. Те бяха взели в свои ръце всичко и се отнасяха към хората от двора, сякаш са само за украшение. Не само пищните прически, каквито се позволяваха на придворните, бяха безсмислени — и решенията, които им даваха да взимат, биха били по силите и на кукли.

Господарят Карасумару смяташе за тежък пропуск от страна на боговете, че са направили човек като него благородник. Макар и служител на Императора, той виждаше открити пред себе си само два пътя — да живее в постоянно нещастие или да прекара живота си в пиянско веселие. Разумният избор бе да положи глава на коленете на някоя красавица, да се прехласва по бледата светлина на луната, да се радва на черешовите цветове напролет и да умре с чаша саке в ръката.

Издигнал се от Императорски министър на финансите до помощник на Заместник-министъра на дясната страна и после до Императорски съветник, Карасумару заемаше висока длъжност в безсилния дворцов управляващ апарат, но прекарваше голяма част от своето време в квартала за развлечения, където атмосферата го предразполагаше да забрави обидите, понесени по принуда при изпълняването на по-сериозни задължения. Между постоянните му другари имаше още няколко неудовлетворени знатни младежи, всички бедни в сравнение с военните управници, но някак способни да събират пари за своите нощни излети до Огия — единственото място, както твърдяха, където били свободни да се почувстват хора.

Тази вечер Карасумару имаше обаче гост от друг вид — мълчаливия, добре възпитан Коное Нобутада, с около десет години по-възрастен от него. Нобутада също имаше благородническа осанка и строг поглед в очите си. Лицето му беше пълно, веждите — гъсти и макар възтъмната му кожа да беше белязана с плитки следи от шарка, приятната сдържаност в поведението правеше този недостатък някак приемлив. На места като Огия човек никога не би предположил, че това е един от най-високопоставените благородници в Киото, глава на семейството, от което се избираха императорските регенти.

Седнал до Йошино, той се усмихна дружелюбно, обърна се към нея и попита:

— Това нали е гласът на господин Фунабаши?

Тя прехапа устни, вече по-червени от сливов цвят и очите й издадоха неудобство от създалото се положение.

— Какво да правя, ако влезе? — рече тя неспокойно.

— Не ставайте! — нареди господарят Карасумару и улови края на кимоното й.

— Какво правите там навън, Такуан? Студено е от тази отворена врата. Ако ще излизате — излезте, ако ще се връщате вътре — върнете се, обаче затворете вратата.

Такуан се хвана на уловката, покани Шою:

— Влезте вътре — и издърпа стареца в стаята.

Този пристъпи и седна право срещу двамата благородници.

— Я, каква приятна изненада! — възкликна Мицухиро с престорена искреност.

Шою се примъкна на костеливите си колене по-наблизо и протегна ръка към Нобутада с думите:

— Дайте ми малко саке.

Получил чашата, старецът с прекомерна тържественост се поклони.

— Радвам се да ви видя, стари ми Фунабаши — рече ухилен Нобутада. — Вие винаги изглеждате в добро разположение на духа.

Шою пресуши чашата и я подаде обратно.

— Не съм и допускал, че господарят Канган има за гост ваше превъзходителство. — Преструвайки се на още по-пиян, отколкото бе в действителност, той като стар прислужник поклати дългия си, сбръчкан врат и с престорен страх помоли: — Простете ми, ваша чест! — После с друг тон добави: — А защо трябва да съм толкова учтив? Ха-ха! Не е ли така, Такуан? — Отново обви с ръка врата на монаха, дръпна го към себе си и посочи с пръст двамата царедворци. — Благородниците, Такуан — заяви Шою, — са онези хора на този свят, които най-много съжалявам. Кичат се с гръмки звания като Съветник или Регент, но освен честта те не им носят нищо. Даже търговците са по-добре от тях, не смятате ли?

— Съгласен съм — отвърна Такуан, докато измисляше начин да освободи врата си.

— Я сега — продължи Шою и сложи една чаша право под носа на свещеника. — Още не съм получил от вас нищо за пиене.

Такуан му наля малко саке. Старецът пи.

— Лукав човек сте вие, Такуан. В този свят вашите събратя свещениците са хитри, търговците са умни, воините — силни, а благородниците — глупави. Ха-ха! Нали така?

— Така е, така е — съгласи се Такуан.

— Заради високото си положение благородниците не могат да правят каквото искат, а от друга страна са откъснати от държавния живот и управлението. Значи всичко, което им остава, е да съчиняват стихове или да станат майстори на краснописа. Не е ли истина?

Той отново се изсмя.

Макар Мицухиро и Нобутада да обичаха веселието също колкото Шою, откритите му подигравки ги поставяха сега в неловко положение. Двамата отговориха с мъртво мълчание.

Като се възползва от създаденото смущение, Шою продължи:

— Вие какво мислите, Йошино? Благородниците ли ви се нравят или предпочитате търговците?

— Хе-хе — изкикоти се Йошино. — Ама че странен въпрос, господин Фунабаши!

— Не се шегувам. Опитвам се да надзърна в дълбините на женското сърце. И ето, сега виждам. Вие предпочитате в действителност търговците, нали така? Мисля, че ще е по-добре да ви отведа оттук. Елате с мен в нашата стая.

Той я хвана за ръка и се изправи с дълбокомислено изражение на лицето.

Стреснат, Мицухиро разля сакето си.

— Една шега стига понякога твърде далеч — каза той, дръпна ръката на Йошино от Шою и я притегли по-близо до себе си.

Притисната между двамата, Йошино се засмя и опита да разведри положението. Взе ръката на Мицухиро в своята дясна, тази на Шою — в лявата, придаде си загрижен израз и каза:

— Какво въобще да правя с вас двамата?

Тези, за които ставаше дума, макар нито да се ненавиждаха, нито сериозно да си съперничеха в любовта, се почувстваха задължени от правилата на играта да направят всичко по силите си, та положението на Йошино Даю да стане още по-неудобно.

— Хайде, добра ми госпожице — настоя Шою. — Сама трябва да решите. Трябва да изберете мъжа, чиято стая ще украсите и на когото ще дадете сърцето си.

Такуан също се намеси в разпрата.

— Много интересен въпрос, нали? Кажете ни, Йошино, кого избирате?

Единственият, който не участваше в това, остана Нобутада. След известно време чувството му за благоприличие го накара да се намеси:

— Стига, гости сте — не бъдете груби. Смея да твърдя, че както се държите, Йошино с радост би се отървала и от двамата. Защо не се забавляваме и не престанем да я тормозим? Коецу трябва да е останал съвсем сам. Нека някое от вас, момичета, да иде да го покани тук.

Шою махна с ръка.

— Няма защо да го водите. Аз просто ще се върна в нашата стая с Йошино.

— Няма — заяви Мицухиро и още по-здраво прегърна момичето.

— Ах това благородническо безочие! — възкликна Шою. Очите му мятаха искри. Предложи една чаша на Мицухиро с думите: — Нека да решим кой ще я получи, като тук — пред очите й — направим едно надпиване.

— Ами разбира се, това звучи забавно — Мицухиро взе голяма чаша и я постави на масичката между двамата. — Сигурен ли сте, че сте достатъчно млад да издържите на това? — попита той закачливо.

— Няма защо да съм млад, за да се съревновавам с един кльощав благородник!

— Как ще решаваме кой е наред? Не е приятно само да се наливаме. Да играем някоя игра. Който и да загуби, ще трябва да изпие още една пълна чаша. Коя игра да бъде?

— Може да опитаме да видим кой ще надвие другия с поглед.

— Това ще значи да гледам вашето грозно търговско лице. Това не е игра, ами мъчение.

— Не ме засягайте! Хм, какво ще кажете за играта на камък, ножица и хартия?

— Добре!

— Такуан, вие ще бъдете съдия.

— На вашите услуги.

Със сериозни изражения, двамата започнаха. След всеки тур загубилият се оплакваше с подхождащо скръбен тон и всички се смееха.

Йошино Даю тихо се измъкна от стаята, като краят на дългото й кимоно изящно се влачеше подире й, и с тържествена крачка тръгна надолу по коридора. Скоро след като тя си тръгна, Коное Нобутада се обади:

— Аз също трябва да си вървя — и незабелязан се оттегли.

Като се прозина невъздържано, Такуан се излегна и без дори да пита за позволение, положи глава върху коляното на Сумигику. Макар да беше приятно да дреме тук, той изпита също пристъп на виновно съжаление. „Трябва да се прибера, помисли си. Сигурно им е мъчно без мен.“ Мислеше си за Джотаро и Оцу, които пак бяха заедно в дома на господаря Карасумару. Такуан отведе момичето там след тежкото преживяване при Кийомидзудера.

Монахът и господарят Карасумару бяха стари приятели с много общи интереси — поезия, дзен, пиене и дори политика. Към края на миналата година Такуан получи писмо, с което го канеха да прекара новогодишните празници в Киото. „Вие изглежда сте се затворили в някакъв малък храм на село, пишеше Мицухиро. Не ви ли е мъчно за столицата, за доброто саке от Нада, за обществото на красивите жени, за гледката на малките дъждосвирци край река Камо? Ако обичате съня, предполагам, че е добре да се упражнявате в дзен на село, но ако искате нещо по-живо, то елате тук сред хора. В случай, че изпитвате някаква тъга по столицата, не се колебайте да ни посетите.“

Скоро след своето пристигане в началото на новата година Такуан не без изненада видя в двора да си играе Джотаро. Той узна с подробности от Мицухиро какво прави тук момчето и след това от самия Джотаро чу, че няма вест от Оцу, откакто през първия ден на новата година момичето попаднало в ноктите на Осуги.

На сутринта след завръщането си Оцу бе повалена от треска и още беше на легло, като Джотаро се грижеше за нея, седеше по цял ден край възглавницата й, охлаждаше й челото с влажни кърпи и в определеното време й отсипваше от лекарството.

Колкото и да му се искаше да си тръгне, Такуан не можеше да стори това, преди да го е направил неговият домакин, а Мицухиро изглежда все повече и повече се увличаше от надпиването.

Тъй като и двамата състезатели бяха стари пиячи, изглеждаше, че трябва да завършат наравно. Така и стана. Въпреки това те продължиха да пият, седнали с допрени колена, като оживено си бъбреха. Такуан не можеше да разбере дали темата е управлението на военното съсловие, вродените качества на благородничеството или мястото на търговците в развитието на външната търговия, но явно ставаше дума за нещо много сериозно. Монахът вдигна глава от коляното на Сумигику и с все още затворени очи се опря на един от стълбовете до нишата, като от време на време се усмихваше на някой дочут откъслек от разговора. След време Мицухиро с обиден глас попита:

— Къде е Нобутада? Да не си е отишъл у дома?

— Оставете го. А къде е Йошино? — поиска да узнае Шою, който изведнъж придоби твърде трезвен вид.

Мицухиро каза на Риня да повика Йошино.

Докато минаваше покрай стаята, където бяха в началото на вечерта Шою и Коецу, Риня надзърна вътре. Мусаши седеше там сам, с лице точно до белия пламък на лампата.

— Я, не знаех, че сте се върнали — възкликна тя.

— Не съм тук отдавна.

— От задната врата ли влязохте?

— Да.

— Къде ходихте?

— Ъ-ъ, вън от този квартал.

— Обзалагам се, че сте имали среща с някое красиво момиче. Срамота! Срамота! Ще кажа на господарката си — закани се дръзко момичето.

Мусаши се засмя.

— Тук няма никой — отбеляза той. — Какво е станало с тези хора?

— В една друга стая са, играят си с господаря Канган и един свещеник.

— И Коецу ли?

— Не. Не знам той къде е.

— Може да се е прибрал. Ако е така, аз също трябва да си вървя.

— Не бива да говорите така. Щом сте дошли в този дом, не можете да си тръгнете без съгласието на Йошино Даю. Ако просто се измъкнете, ще ви се смеят. А на мен ще ми се карат.

Несвикнал с шегите на куртизанките, Мусаши прие тази вест със сериозно изражение на лицето и с мисълта: „Значи така стояли тук нещата“.

— В никакъв случай не бива да си тръгвате, без да сте си взели както трябва довиждане. Само почакайте тук, докато се върна.

След няколко минути се появи Такуан.

— А ти откъде се взе? — попита той и леко потупа ронина по рамото.

— Какво? — пое си шумно дъх Мусаши. Плъзна се от възглавницата, прилепи ръце до пода и дълбоко се поклони. — Колко дълго време мина, откакто ви виждах за последен път!

Такуан вдигна ръцете му от пода и каза:

— Това е място за забавление и отмора. Няма нужда от тържествени поздрави… Казаха ми, че и Коецу бил тук, но не го виждам.

— Къде, мислите, може да е отишъл?

— Да го намерим. Има доста неща, за които да говоря с тебе насаме, но те могат да почакат до някое по-подходящо време.

Такуан отвори вратата към съседната стая. Там, с крака върху покритото котацу и завит с юрган, лежеше Коецу. Малък позлатен параван го отделяше от останалата част на стаята. Той кротко спеше. Такуан не се реши да го събуди.

Коецу обаче отвори очи по собствена воля. За миг се втренчи в лицето на свещеника, после в това на Мусаши. Не разбираше още какво значи всичко това.

След като му обясниха положението, Коецу заяви:

— Щом в другата стая сте само вие с Мицухиро, нямам нищо против да дойда.

Тримата откриха, че Мицухиро и Шою най-сетне са се наприказвали и сега тънат в скръбно мълчание. Бяха стигнали до мига, в който сакето започва да става горчиво на вкус, устните да пресъхват и глътката вода да навява мисли за дома. Тази вечер последствията бяха дори по-лоши — Йошино ги беше напуснала.

— Защо всички да не се прибираме? — предложи някой.

— Най-добре ще е — съгласиха се останалите.

Макар всъщност да не им се искаше особено да си вървят, те се бояха, че ако останат още, настроението на вечерта съвсем ще се изпари. Щом обаче станаха да си тръгват, в стаята връхлетя Риня заедно с две по-малки момичета. Тя стисна ръката на господаря Канган и каза:

— Простете, че ви накарахме да чакате. Моля ви да не си тръгвате. Йошино Даю е готова да ви приеме в личната си стая. Знам, че е късно, но заради снега вън е светло и в този студ трябва поне да се стоплите както трябва, преди да се качите в паланкините. Елате с нас.

На никой вече не му се играеше. Трудно беше отново да се улови загубеното настроение.

Като забеляза колебанието им, едно от момичетата се обади:

— Йошино каза, че сигурно всички сте сметнали за невъзпитано, дето си е тръгнала така, но тя не виждала какво друго да направи. Ако отстъпи пред господаря Канган, щяла да наскърби господин Фунабаши, а ако тръгне с господин Фунабаши, господарят Канган щял да бъде самотен. Не иска никой от вас двамата да се чувства пренебрегнат, затова ви кани на едно питие преди лягане. Моля ви да я разберете и да останете още малко.

Почувствали, че отказът би бил нелюбезен — и немалко любопитни да видят прочутата куртизанка в собствените й покои — мъжете се оставиха да ги убедят. Момичетата ги поведоха към горния край на градинската стълба, където намериха пет чифта селски сламени сандали. Навлякоха ги и безшумно тръгнаха през мекия сняг. Мусаши нямаше представа какво става, но останалите предположиха, че ще участват в чайна церемония, тъй като за Йошино се знаеше, че е страстна поклонничка на чая. Тъй като след всичкото пиене вечерта никой не би възразил на чаша чай, те не се възпротивиха до мига, в който момичетата подминаха чаения павилион и ги поведоха към някакво обрасло поле.

— Къде ни водите? — попита господарят Канган с укор в гласа. — Та това е черничева градина!

Момичетата се изкискаха и Риня побърза да обясни:

— О, не! Това е нашата градина с божури. Рано през лятото слагаме тук столчета и всички идват да пият и да се радват на цветята.

— Черници или божури, не е много приятно да стоим тук навън в снега. Нима Йошино се опитва да ни простуди?

— Простете. Само още малко остава.

В ъгъла на полето имаше малка къщичка със сламен покрив, която, като се съди по вида, най-вероятно беше селска къща, останала отпреди околността да бъде застроена. Зад нея имаше малка горичка и дворът бе отделен от добре поддържаната градина на Огия.

— Отсам — подканиха ги момичетата и поведоха към една стая с пръстен под, в която стените и подпорите бяха почернели от сажди.

Риня извести за идването им и от вътрешността се чу гласът на Йошино Даю:

— Добре дошли! Моля, влезте.

Огънят в огнището хвърляше меки червеникави отблясъци по хартията на шоджито. Всичко тук изглеждаше изцяло откъснато от града. Щом се огледаха в кухнята и забелязаха окачени на стената наметала за дъжд, мъжете почнаха да се чудят какво ли развлечение им е приготвила Йошино. Шоджито се плъзна настрани и те един по един пристъпиха в стаята с огнището.

Кимоното на Йошино беше в бледо и чисто жълто, обито й — от черен брокат. Лицето й бе изрисувано съвсем леко и тя сега беше вчесала косата си наново по прост, домашен начин. Гостите се загледаха в нея с възхищение.

— Колко необикновено!

— Колко очарователно!

В непридирчивото си облекло на фона на почернелите стени Йошино бе сто пъти по-хубава, отколкото в сложно избродираните костюми по модата Момояма, които по друго време носеше. Ярките кимона, с които бяха свикнали мъжете, лъскавото червило и обкръжението от позлатени паравани и сребърни свещници бяха необходими за една жена с нейния занаят. Но Йошино нямаше нужда от нищо, което да подсилва хубостта й.

— Хмм — каза Шою, — това тук е нещо много особено.

Старецът не беше от онези, които лесно сипят похвали, но сега хапливият му език изглежда временно се укроти.

Без да слага възглавници, Йошино ги покани да седнат до огнището.

— Аз, както виждате, живея тук и не мога да ви предложа много, но имам поне огън. Надявам се сте съгласни, че огънят е най-голямото удоволствие, което може да бъде предложено в студена снеговита нощ, бил гостът княз или просяк. Има добър запас от съчки, така че дори цяла нощ да прекараме в разговори, няма да се налага да използвам за горене растенията от саксиите. Моля, настанете се удобно.

Благородникът, търговецът, художникът и свещеникът седнаха с кръстосани крака пред огнището и протегнаха ръце над огъня. Коецу се замисли за мразовития преход от Огия дотук и поканата да дойдат при този жизнерадостен огън. Наистина е като празненство, а това е същината на гостоприемството.

— Елате и вие при огъня — обади се Йошино.

Тя се усмихна приветливо на Мусаши и се помести леко, за да му направи място.

Мусаши бе поразен от издигнатото общество, в което се оказа. След Тойотоми Хидейоши и Токугава Иеясу тази жена бе навярно най-прочутата личност в Япония. Оставаха разбира се Окуни от театъра Кабуки и любовницата на Хидейоши — Йодогими, но за Йошино се смяташе, че е по-изискана от първата и по-умна, красива и мила от втората. Мъжете, които имаха връзки с нея, бяха известни като „купувачи“, докато нея самата наричаха „Даю“. Всяка първокласна куртизанка бе позната като „даю“, но кажеше ли се Даю с натъртване, се имаше предвид Йошино и никоя друга. Мусаши беше чувал, че тя имала седем слугини да я къпят и две да й режат ноктите.

Тази вечер за първи път в живота си Мусаши се озова в обществото на изрисуваните и изтънчени дами. В отговор на това държанието му стана до вдървеност благовъзпитано. Това беше отчасти и защото не можеше да открие какво толкова изключително намират мъжете в Йошино.

— Моля ви, не се стеснявайте — каза тя. — Елате да седнете тук.

След четвъртата или петата покана Мусаши се предаде. Щом зае мястото до нея, той се захвана да подражава на останалите и неловко протегна като тях ръце над огъня.

Йошино хвърли поглед към ръкава му и зърна някакво червено петно. Докато другите бяха увлечени в разговор, тя тихо извади от своя ръкав парченце хартия и го избърса.

— О, благодаря ви — каза Мусаши.

Ако бе замълчал, никой нямаше да забележи какво стана, но в мига, в който отвори уста, погледите до един се насочиха към аленото петно върху хартията в ръката на Йошино.

Като отвори широко очи, Мицухиро попита:

— Това е кръв, нали?

Йошино се усмихна.

— Не, разбира се. Това е листенце от червен божур.

Счупената лютня

Няколкото съчки в огъня тихо горяха, като изпускаха приятен мирис и осветяваха малката стая, все едно е пладне. Тънкият пушек не дразнеше очите; приличаше на бели божурови листенца, поръсени понякога с пурпурно златни и алени искри. Винаги, когато огънят затихнеше, Йошино добавяше нови съчки от кутията.

Мъжете бяха твърде пленени от хубостта на пламъците, за да питат за подпалките, но накрая Мицухиро се обади:

— Какво дърво слагате? Това не е бор.

— Не — отвърна Йошино. — Божурово дърво е.

Всички останаха леко изненадани. Божурът с неговите тънки, като на храст стъбла надали изглежда подходящ за гориво. Йошино взе една леко овъглена пръчка и я подаде на Мицухиро.

После му разказа, че божурите в градината били засадени преди повече от сто години. В началото на зимата градинарите ги подрязвали много ниско и изрязвали червясалите горни части на стеблата. Отрязаното запазвали за горене. Макар количеството да е малко, то е достатъчно за Йошино.

Божурът, отбеляза тя, е цар на цветята. Навярно е съвсем разбираемо, че изсъхналите му стъбла не са като обикновеното дърво, също както някои хора имат достойнства, които останалите не притежават.

— Колко са онези — рече замислено Йошино, — чиито достойнства надживяват увехналите и умрели цветя? — След това с печална усмивка сама отвърна на въпроса си: — Ние хората цъфтим само през младостта, после, още преди да сме умрели, ставаме сухи, бездушни скелети.

Малко по-късно добави:

— Простете, че нямам какво друго да ви предложа освен сакето и огъня, но поне имаме достатъчно дърва да ни стигнат до изгрев-слънце.

— Не бива да се извинявате. Това е прием, достоен за княз.

Макар привикнал на охолство, Шою бе искрен в похвалата си.

— Има едно нещо, което бих ви помолила да направите за мен — каза Йошино. — Ще ми напишете ли нещо за спомен от тази вечер?

Докато тя натриваше мастилото, момичетата постлаха в съседната стая един вълнен килим и сложиха на него няколко листа китайска хартия. Направена от бамбук и черничево дърво, тя бе твърда и лесно попиваше, най-добрата за калиграфско писане.

Мицухиро пое ролята на домакин, обърна се към Такуан и каза:

— Добри ми отче, след като дамата ни помоли, ще напишете ли нещо подходящо? Или трябва първо да помолим Коецу?

Коленичил, Коецу мълчаливо се дръпна по-напред. Вдигна четката, замисли се за миг и нарисува един божуров цвят.

Над него Такуан написа:

Стихотворението на Такуан бе в японски стил. Мицухиро предпочете да пише по китайски образец и изписа няколко реда от едно стихотворение на Цай Вен:

Под стихотворението на Такуан Йошино написа:

Шою и Мусаши мълчаливо гледаха. Последният изпита голямо облекчение, че никой не настоя и той да напише нещо.

Върнаха се при огнището и си поговориха малко, докато Шою, забелязвайки близо до нишата във вътрешната стая една бива, вид лютия, помоли Йошино да им посвири. Останалите подкрепиха предложението му.

Без следа от някаква свитост момичето взе инструмента и седна в средата на слабо осветената вътрешна стая. Държанието й не беше като на горда от уменията си изкусна свирачка, но не опитваше да си придаде и неуместна плахост. Мъжете прогониха от умовете си случайните мисли, за да могат да се посветят на откъса от „Повести за Хейке“, който тя щеше да изпълни. Нежните, тихи звуци бяха сменени от бурна, после насечена мелодия. Огънят отслабна и в стаята стана по-тъмно. Упоени от музиката, никой не се помръдна, докато едно малко изригване на искри не ги върна отново на земята.

Щом музиката свърши, Йошино с лека усмивка рече:

— Боя се, че не свирих много добре.

Остави лютнята на място и се върна при огъня. Щом мъжете станаха да си вземат довиждане, Мусаши, доволен че е спасен от по-нататъшна досада, бе първият, който отиде до вратата. Йошино един по един се сбогува с останалите, но на него не каза нищо. Щом се обърна да си върви, тя мълчаливо го хвана за ръкава.

— Останете през нощта тук, Мусаши. Някак… не ми се иска да ви оставям да си тръгнете.

Надали лицето на девица, към която са отправили обидно предложение, щеше да е по-румено. Мусаши опита да се измъкне, като се направи, че не е чул, но за всички бе ясно, че е прекалено объркан, за да каже нещо.

Йошино се обърна към Шою и попита:

— Нали няма пречка да го задържа тук?

Мусаши махна ръката на Йошино от ръкава си.

— Не, тръгвам с Коецу.

Щом припряно се приближи до вратата, Коецу го спря.

— Не бъдете такъв, Мусаши. Защо не останете тази нощ тук? Може да се върнете при мен утре. В крайна сметка, дамата има добрината да прояви внимание към вас.

И за да подчертае думите си, той се дръпна и отиде при другите двама.

Съзнанието на Мусаши го предупреди, че се опитват нарочно да го накарат да остане, за да могат после да се посмеят на случката. При все това сериозността, която виждаше по лицата на Йошино и Коецу, говореше, че това не може да е само шега.

Силно развеселени от неудобството му, Шою и Мицухиро решиха да се пошегуват.

— Вие сте най-щастливият мъж в страната — възкликна единият, а другият предложи доброволно да го замести.

Закачките се прекъснаха от идването на един непознат мъж, когото Йошино бе пратила да огледа квартала. Той дишаше тежко и зъбите му тракаха от страх.

— Останалите господа може да си тръгват — каза той, — но за Мусаши и дума да не става. Сега е отворена само главната порта, а от другата й страна, покрай чайната Амигаса и по улицата, има купища самураи, които на малки групички обикалят наоколо. Всички са от училището Йошиока. Дюкянджиите са се уплашили, че може да стане нещо страшно и до един са затворили по-рано. Казаха ми, че вън от квартала, в посока към манежа, имало поне сто души.

Мъжете останаха стреснати, не само от новината, но и от това, че Йошино е взела такава предпазна мярка. Само на Коецу бегло му бе хрумнало, че може да се очаква някакво произшествие.

Момичето се бе догадило, че става нещо, щом видя петното от кръв на ръкава на Мусаши.

— Мусаши — каза тя, — сега, след като чухте какво е там навън, навярно сте по-решен от всякога да излезете, само за да докажете, че не ви е страх. Но аз ви моля да не правите нищо прибързано. Ако вашите врагове ви сметнат за страхливец, утре винаги можете да им докажете, че не сте такъв. Тази вечер сте дошли тук да отдъхнете и истинският мъж се отличава с това, че може да се забавлява до насита. Йошиока искат да ви убият. Със сигурност не е позорно да избегнете това. Всъщност, ако сега настоите да влезете в капана им, много хора биха ви упрекнали в неблагоразумие.

— Разбира се, остава въпросът за вашата лична чест, но аз ви моля, размислете за неприятностите, които една битка ще причини на хората в този квартал. Животът на вашите приятели също ще се окаже в опасност. При тези обстоятелства единствената разумна постъпка ще е да останете.

Без да дочака отговора му, тя се обърна към останалите мъже и каза:

— Мисля, че няма пречка вие да си тръгнете, стига да внимавате по пътя.

Около два часа по-късно часовникът удари четири. Далечният шум на музика и пеене бе замрял. Мусаши седеше на прага на стаята с огнището — самотен затворник в очакване на утрото. Йошино остана до огъня.

— Не ви ли е студено там? — попита тя. — Елате моля насам на топло.

— Не се грижете за мен. Легнете си. Щом слънцето изгрее, излизам.

Същите думи си бяха разменили вече доста пъти, но напразно.

Въпреки известната недодяланост на Мусаши, на Йошино той се стори привлекателен. Макар да се казваше, че жена, която гледа на мъжете като на мъже, а не като на източник на доходи, няма защо да си търси работа в квартала за развлечения, това бе просто съмнителна стара мъдрост, повтаряна от съдържателите на домове за разврат — хора, които познаваха само обикновени проститутки и нямаха досег с големите куртизанки. Жени с възпитанието и образованието на Йошино бяха напълно способни на нежни чувства. Тя бе само година или две по-възрастна от Мусаши, но колко различни бяха двамата по отношение на опит в любовта! Като го гледаше как седи вдървен, сдържа чувствата си и избягва да я погледне в лицето, сякаш нейният вид може да го ослепи, тя отново се почувства като невинна девойка, изпитваща първите любовни трепети.

Прислужващите момичета, без да забелязват вътрешното напрежение, бяха разстлали в съседната стая разкошни постели, достойни за сина и дъщерята на някой даймио. В ъгълчетата на брокатените възглавници нежно проблясваха златни камбанки.

Шумът от свличане на сняг от покрива, който се чуваше, напомняше донякъде за човек, скочил от оградата в градината. Всеки път в такъв миг Мусаши настръхваше като таралеж. Нервите му сякаш стигаха чак до краищата на косата.

Йошино усети по нея да минава тръпка. Беше най-студеното време на нощта, часовете точно преди да се съмне, но неприятното чувство не се дължеше на студа. То идваше от настървения вид на този мъж и сложно се преплиташе с естественото й влечение към него.

Чайникът над огъня започна да свири и ведрият звук я успокои. Тя тихо наля малко чай.

— Скоро ще се съмне. Елате да пиете чаша чай и да се стоплите до огъня.

— Благодаря — отвърна Мусаши, без да помръдне.

— Готов е вече — повтори тя и опита чая.

Последното, което искаше, бе да се натрапва. Въпреки това й стана малко обидно, че чаят се похабява по този начин. След като изстина и не ставаше вече за пиене, тя го изля в малка кофичка, която държеше за такава цел. Каква полза, помисли си, да предлагам чай на селски момък като него, за когото радостите на това питие са без смисъл?

Макар да бе с гръб към нея, можеше да забележи, че цялото му тяло е изопнато като стоманени доспехи. В погледа й се долавяше разбиране.

— Мусаши.

— Какво?

— Срещу кого сте нащрек?

— Срещу никой. Просто опитвам да не се отпускам прекалено.

— Заради враговете ви ли?

— Естествено.

— В това състояние, както сте сега, ако внезапно ви нападнат наведнъж, тутакси ще ви убият. Сигурна съм в това и се натъжавам.

Той не отговори.

— Една жена като мен не знае нищо за Изкуството на войната, но по вида ви тази вечер имам ужасното чувство, че съм видяла мъж, комуто предстои да бъде посечен. Над вас има някаква мъртвешка сянка. Може ли да е така с един воин, комуто всеки миг е възможно да се наложи да застане пред дузина саби? Може ли такъв мъж да се надява да победи?

Въпросът звучеше добронамерено, обаче обезпокои Мусаши. Той се завъртя на другата страна, премести се до огнището и седна с лице към нея.

— Да не би да твърдите, че съм незрял?

— Ядосах ли ви?

— Нищо, казано от коя да е жена, не може да ме ядоса. Но ми е интересно да узная защо смятате, че се държа като човек, когото скоро ще убият.

Болезнено съзнаваше, че в този миг поддръжниците на Йошиока го заплитат в мрежа от саби, хитрости и тайни проклятия. Очаквал бе техния опит за отмъщение и в двора на Ренгеоин си помисли дали да не отиде да се скрие. Това обаче щеше да е нелюбезно спрямо Коецу и щеше да наруши обещанието си пред Риня. Далеч по-решаващо обаче се оказа опасението да не го обвинят, че е избягал от страх.

След като се върна в Огия, си помисли, че е проявил завидна степен на самообладание. Сега Йошино се присмива на незрялостта му. Ако се закачаше, както обикновено правят куртизанките, това не би го разстроило, но тя изглеждаше съвършено сериозна.

Заяви, че не бил ядосан, но очите му светеха като върхове на саби. Впери поглед право в бялото й лице.

— Изяснете се.

Щом тя не отговори веднага, той каза:

— Или може би просто се шегувахте?

Трапчинките й, за миг изчезнали, пак се появиха.

— Как може да говорите така? — засмя се тя и поклати глава. — Мислите ли, че ще се шегувам с един воин за нещо толкова важно?

— Е, какво искахте да кажете? Отговорете ми!

— Добре. След като изглежда толкова искате да узнаете, ще се опитам да обясня. Слушахте ли, докато свирех на лютнята?

— Какво общо има това?

— Май ви зададох глупав въпрос. Какъвто сте напрегнат, слухът ви надали би могъл да улови тънките и нежни тонове на музиката.

— Не, не е вярно. Слушах ви.

— Хрумна ли ви да се запитате как всички тези сложни съчетания на тихи и силни, високи и ниски звуци могат да се получат само от четири струни?

— Аз слушах разказа. Какво друго е имало за чуване?

— Повечето хора правят така, но на мен ми се иска да направя сега сравнение между лютнята и човека. Вместо да ви описвам как се свири, ще ви кажа едно стихотворение от По Чю-и, където той описва звуците на лютнята. Сигурна съм, че го знаете.

Тя сбърчи леко чело и с тих глас, между пеенето и говора, зарецитира:

— Значи, виждате, една проста лютня може да произведе безкрайно разнообразие от звуци. Това ме е озадачавало още от времето, когато се учех. Накрая счупих една лютня, за да видя какво има вътре. После се опитах сама да си направя. След като опитах така различни неща, най-после разбрах, че тайната на инструмента е в сърцевината.

Изведнъж тя млъкна, излезе и донесе от другата стая лютнята. Веднага щом седна отново, хвана инструмента за грифа и го задържа изправен пред Мусаши.

— Ако разгледате сърцевината отвътре, ще можете да разберете защо са възможни всички тези разнообразни тонове.

Взе в гъвкавата си ръка едно изящно, остро ножче, замахна бързо с него и го заби в крушовидната задна част на лютнята. След три-четири точни удара работата приключи така бързо и успешно, че Мусаши очакваше от инструмента да бликне кръв. Той дори усети лек пристъп на болка, като че острието е засегнало и неговата плът. Йошино остави ножа зад себе си и вдигна лютнята, за да може той да види как е направена.

Мусаши погледна първо лицето й, после счупената лютня и се запита дали тя наистина изпитваше яростта, която привидно се прояви в движенията й. Скритата болка от ударите още не го бе напуснала.

— Както виждате — каза Йошино, — вътрешността на лютнята е почти изцяло куха. Всички разнообразни звуци се дължат на това единствено напречно парче дърво по средата. Това е гръбнакът, жизнената сила, сърцето на инструмента. Ако дървото беше съвсем право и твърдо, звукът би бил еднообразен, но всъщност е изрязано в малко извита форма. Но и това само нямаше да създаде безкрайното разнообразие на лютнята. То се дължи на това, че на дървото е оставена известна свобода да се движи, да трепти в двата си края. С други думи казано, звуковото богатство идва от известна волност, известна отпуснатост в краищата на дървото.

— Същото е и с хората. В живота трябва да умеем да се променяме. Духовете ни трябва да са в състояние да се движат свободно. Да бъдеш много твърд и стегнат значи да си лесно чуплив и нечувствителен.

Очите на Мусаши не помръдваха от лютнята и устните му оставаха здраво стиснати.

— Всичко дотук — продължи тя, — трябва да е очевидно за всекиго, но не е ли присъщо на хората въпреки това да бъдат твърди? С един удар на перцето мога да накарам четирите струни на лютнята да звучат като копие, като сабя, като разкъсващ се облак, и всичко заради тънкото равновесие между здравина и гъвкавост в дървената сърцевина. Когато за първи път ви видях тази вечер, не успях да забележа и следа от гъвкавост — само здрава, неподатлива твърдост. Ако това дръвце беше така обтегнато и неподатливо като вас, един-единствен удар на перцето щеше да скъса струната и дори да счупи дървото. Може да е дръзко, че говорих такива неща, но се тревожех за вас. Не се шегувах и не ви се присмивах. Разбирате ли това?

В далечината пропя петел. През процепите в прозоречните капаци влезе слънчева светлина, отразена от снега. Мусаши седеше и се взираше в осакатеното тяло на лютнята и тресчиците по пода. Кукуригането на петела убягна от слуха му. Не забеляза и светлината на утрото.

— О — обади се Йошино, — съмна се.

Изглеждаше, че съжалява, задето нощта е минала. Протегна ръка за още дърва за огъня, но в същия миг осъзна, че те вече са свършили.

Шумовете на утрото — тракане на отварящи се врати, чуруликането на птиците — проникнаха в стаята, но Йошино не понечи да вдига капаците на прозорците. Макар огънят да бе изстинал, кръвта течеше гореща в жилите й.

Малките момичета, които й прислужваха, добре знаеха, че не бива да отварят вратите на къщата, преди да са били повикани.

Болест на сърцето

За два дни снегът се беше стопил и от топлите пролетни ветрове множеството млади пъпки набъбваха до пръсване. Слънцето печеше и дори памучните дрехи вече ставаха прекалено топли.

Пред входа на жилището на господаря Карасумару стоеше млад дзен-монах. Кимоното му беше опръскано до кръста с кал. След като не получи отговор на неколкократните си повиквания да го пуснат, той заобиколи, стигна до постройките на слугите и се повдигна на пръсти, за да надникне през един от прозорците.

— Какво има, отче? — попита Джотаро.

Монахът се обърна рязко и устата му зина. Не можеше да си представи какво може да прави такъв дрипльо в двора на Карасумару Мицухиро.

— Ако искате подаяния, ще трябва да идете от другата страна до кухнята — каза Джотаро.

— Не съм дошъл да прося — отвърна монахът и извади от кимоното си една кутия за писма. — Аз съм от Нансоджи в областта Идзуми. Това писмо е за Такуан Сохо. Разбрах, че гостувал тук. А ти от прислугата ли си?

— Естествено не. И аз съм гост като Такуан.

— Тъй ли? В такъв случай ще кажеш ли, моля, на Такуан, че съм тук?

— Почакайте тук. Ще го повикам.

Докато влизаше със скок в преддверието, Джотаро се спъна в подножието на един разпънат параван и завитите в кимоното му мандарини се търколиха на пода. Той ги събра бързо и се спусна към вътрешните стаи.

Върна се след няколко минути и осведоми монаха, че Такуан е излязъл.

— Казаха, че бил в Дайтокуджи.

— Знаеш ли кога ще се върне?

— Казаха „доста скоро“.

— Има ли къде да го почакам, без да преча?

Джотаро скочи на двора и поведе монаха право към плевника.

— Може да почакате тук — каза той. — Няма да смущавате никого.

Плевникът бе осеян със слама, колела от каруци, кравешки тор и най-различни други неща, но преди свещеникът да каже нещо, Джотаро вече тичаше през градината към една къщичка в западния край до оградата.

— Оцу! — извика той. — Нося ти мандарини.

Лекарят на господаря Карасумару бе казал на Оцу, че няма за какво да се тревожи. Тя му се довери, макар сама да разбираше колко е отслабнала, само като прекараше ръка по лицето си. Треската още я държеше и апетитът й не се беше върнал, но тази сутрин със слаб глас каза на Джотаро, че иска една мандарина.

Той изостави своя пост до леглото й и отиде първо в кухнята, където само му казаха, че в къщата няма мандарини. Като не намери и в зеленчуковите и останалите хранителни магазини, Джотаро отиде на открития пазар в Кьогоку. Там се предлагаше голямо разнообразие от стоки — копринена прежда, памук, масло за лампи, кожи и така нататък, — но мандарини нямаше. След като си тръгна от пазара, на няколко пъти видът на някакви оранжеви плодове зад оградите на частни градини породи у него надежди, но това се оказаха горчиви портокали и дюли.

Обиколил едва ли не половината град, той постигна успех едва когато се превърна в крадец. Даровете пред шинтоисткото светилище се състояха от купчинки картофи, моркови и мандарини. Мушна плодовете в кимоното си и хвърли поглед наоколо, за да се увери, че никой не го гледа. Уплашен да не би разяреният бог да изникне всеки миг пред него, Джотаро се моли по целия път до дома на Карасумару: „Моля ти се, не ме наказвай. Няма да ги ям аз.“

Нареди мандарините в редица, предложи една на Оцу и я обели. Тя се извърна и отказа да докосне плода.

— Какво има?

Щом се наведе напред да я погледне в лицето, тя още по-дълбоко зарови глава във възглавницата.

— Нищо няма — изхлипа.

— Пак почваш да плачеш, а? — каза Джотаро и цъкна с език.

— Извинявай.

— Не се извинявай. Изяж сега една от тези.

— По-късно.

— Е, изяж поне тази, която обелих. Моля те.

— Оценявам твоята загриженост, Джо, обаче точно сега не мога да ям нищо.

— Това е, понеже толкова много плачеш. Защо си такава тъжна?

— Плача, понеже съм щастлива — ти си толкова добър с мен.

— Не обичам да те гледам такава. Приисква ми се и на мен да заплача.

— Спирам, обещавам ти. Сега ще ми простиш ли?

— Само ако изядеш мандарината. Ако не ядеш нищо, ще умреш.

— По-късно. Изяж ти тази.

— О, не мога — Той тежко преглътна, като си представи гневните очи на бога. — Е, добре де, и двамата ще си вземем по една.

Оцу се обърна и с тънките си пръсти се зае да маха залепналите по обеления плод бели влакна.

— Къде е Такуан? — попита тя разсеяно.

— Казаха ми, че бил в Дайтокуджи.

— Истина ли е, че по-предишната вечер виждал Мусаши?

— Ти чу ли за това?

— Да. Чудя се, дали е казал на Мусаши, че аз съм тук.

— Предполагам.

— Такуан каза, че тези дни ще покани Мусаши да дойде. На теб казвал ли ти е нещо за това?

— Не.

— Чудя се дали е забравил.

— Да го питам ли?

— Моля те — отвърна тя и за първи път се усмихна. — Обаче не го питай пред мен.

— Защо не?

— Такуан е ужасен. Все казва, че съм страдала от „болест по Мусаши“.

— Нима ако дойде Мусаши, начаса няма да станеш и да оздравееш?

— Дори ти ли говориш такива неща?

Но Оцу изгледаше наистина щастлива.

— Там ли е Джотаро? — обади се един от самураите на Мицухиро.

— Ето ме.

— Такуан иска да те види. Ела с мен.

— Иди виж какво иска — подкани го Оцу. — И да не забравиш каквото говорихме. Ще го питаш, нали?

По бледите й страни се прокрадна розов оттенък и тя покри лицето си наполовина със завивката.

Такуан бе в дневната, където разговаряше с господаря Мицухиро. Джотаро с един замах плъзна вратата настрани и попита:

— Търсили ли сте ме?

— Да. Влез.

Мицухиро изгледа момчето с доброжелателна усмивка, без да обръща внимание на липсата на възпитание у него.

Щом седна, Джотаро се обърна към Такуан:

— Преди малко тук идва един свещеник, също като вас. Каза, че бил от Нансоджи. Да ида ли да го доведа?

— Остави това. Вече знам за него. Оплака ми се какъв калпазанин си.

— Аз ли?

— Мислиш ли, че е възпитано да заведеш някой гост в плевника и да го оставиш там?

— Той каза, че искал да чака, където няма да пречи.

Мицухиро започна да се смее, докато колената му се затресоха. Почти веднага обаче той си върна сдържания вид и попита Такуан:

— Право в Таджима ли отивате, без да се връщате в Идзуми?

Свещеникът кимна.

— Заминавате ли? — попита Джотаро.

— Да, трябва възможно най-бързо да се прибера у дома.

— Защо?

— Току-що научих, че майка ми е в много тежко състояние.

— Вие имате майка ли?

Момчето не можеше да повярва на ушите си.

— Естествено.

— Кога ще се върнете?

— Това зависи от здравето на майка ми.

— Какво… какво ще правя аз тук без вас? — възропта Джотаро. — Да не би това да значи, че няма да ви видим повече?

— Не, разбира се. Скоро отново ще се срещнем. Уредил съм вие двамата да останете тук и разчитам на теб да се грижиш за Оцу. Опитай се да я накараш да остави тъжните мисли и да се оправи. Трябват й не толкова лекарства, колкото по-голяма решимост.

— Не съм достатъчно силен да й дам такова нещо. Тя няма да се оправи, докато не види Мусаши.

— Труден случай е тя, признавам. Не ти завиждам за спътница като нея.

— Такуан, вие къде видяхте Мусаши?

— Ами…

Такуан погледна към господаря Мицухиро и срамежливо се засмя.

— Кога ще дойде той тук? Казахте, че ще го доведете и оттогава Оцу само за това мисли.

— Мусаши ли? — вметна небрежно Мицухиро. — Това да не е онзи ронин, който беше с нас в Огия?

— Не съм забравил какво казах на Оцу — обърна се Такуан към Джотаро. — На връщане от Дайтокуджи се отбих в къщата на Коецу да видя дали Мусаши е там. Коецу не го е виждал и смята, че той трябва още да е в Огия. Каза, че майка му била толкова притеснена, че написала на Йошино Даю писмо, в което я моли веднага да пусне Мусаши у дома.

— О? — възкликна господарят Мицухиро и вдигна вежди в смесено изражение на изненада и завист. — Значи той е още с Йошино?

— Явно и Мусаши е мъж като другите. Дори като млади да изглеждат по-различни, всички в крайна сметка се оказват едни и същи.

— Странна жена е Йошино. Какво толкова намира в този непохватен човек на сабята?

— Не си мисля, че я разбирам. Нито пък разбирам Оцу. Което ще рече — като цяло не разбирам жените. Що се отнася до мен, всички ми се струват малко болни. А пък Мусаши — за него навярно е дошло времето да навлезе в пролетта на живота си. Истинското му учение започва сега и той, да се надяваме, ще си набие в главата, че жените са по-опасни от сабите. При все това никой друг не може да решава заради него и аз не виждам какво друго да направя, освен да го оставя да се справи сам.

Малко притеснен, че каза толкова много пред момчето, Такуан побърза да благодари и да се сбогува със своя домакин, като за втори път го помоли да позволи на Оцу и Джотаро да останат още малко.

Такуан не зачиташе старата поговорка, че на път трябва да се тръгва рано сутрин. Беше готов да потегли, така и направи, макар слънцето забележимо да клонеше на запад и вече да се спускаше здрач.

Джотаро изтича покрай него и го дръпна за ръкава.

— Моля ви се, моля ви се, върнете се да кажете нещо на Оцу. Тя пак плаче и с нищо не мога да я развеселя.

— Двамата за Мусаши ли говорихте?

— Тя ми каза да ви попитам кога ще дойде той. Ако не дойде, се боя, че може да умре.

— Няма нужда да се тревожиш, че можела да умре. Само я остави на спокойствие.

— Такуан, а коя е Йошино Даю?

— Защо искаш да знаеш?

— Вие нали казахте, че Мусаши бил с нея?

— Хм. Нямам намерение да се връщам и да лекувам Оцу от болестта й, но искам да й кажеш едно нещо от мен.

— Какво?

— Да се храни добре.

— Сто пъти съм й го казвал.

— Така ли? Е, това е най-доброто, което би могъл да й каже човек. Ако обаче не иска да слуша, може да й кажеш и цялата истина.

— Каква е тя?

— Мусаши е влюбен в една куртизанка на име Йошино и от две нощи и два дни не е излизал от дома за развлечения. Глупаво е още да обича такъв мъж!

— Това не е истина! — възпротиви се Джотаро. — Той е моят сенсей! Той е самурай! Не е такъв. Ако кажа това на Оцу, тя може да си посегне на живота. Вие сте глупакът, Такуан! Стар и голям глупак!

— Ха-ха-ха!

— Нямате право да говорите лоши неща за Мусаши или да казвате, че Оцу била глупава.

— Добро момче си ти, Джотаро — каза свещеникът и го потупа по главата.

Джотаро се сви и избягна ръката му.

— Писна ми от вас, Такуан. Никога повече няма да ви моля за помощ. Сам ще намеря Мусаши и ще го доведа пак при Оцу!

— Знаеш ли къде е мястото?

— Не, но ще го открия.

— Може да се заяждаш, щом искаш, но няма да ти е лесно да намериш къде живее Йошино. Да ти кажа ли аз?

— Няма нужда.

— Джотаро, аз нито съм враг на Оцу, нито имам нещо против Мусаши. Тъкмо напротив! От години се моля двамата да успеят добре да насочат живота си.

— Тогава защо все такива лоши неща говорите?

— Така ли ти се струва? Може да си прав. Точно сега обаче те и двамата са болни. Ако на Мусаши никой не му се меси, болестта му ще премине, обаче Оцу се нуждае от помощ. Като свещеник се опитах да й помогна. Смята се, че ние можем да лекуваме болестите на сърцето, също както лекарите лекуват тези на тялото. За жалост аз не успях да направя нищо за нея и затова се отказвам. Щом тя не може да разбере, че любовта й е нещастна, най-доброто, което мога да сторя, е да я посъветвам да се храни добре.

— Не се тревожете за това. Оцу няма да моли за помощ лицемер като вас.

— Щом ме ми вярваш, иди сам до Огия в Янагимачи и виж с какво се занимава там Мусаши. После се върни и разкажи на Оцу какво си видял. За известно време сърцето й ще е разбито, но това може да й отвори очите.

Джотаро запуши ушите си с пръсти.

— Млъквай, стар лъжец с бръсната глава!

— Ти дойде да тичаш след мен, или си забравил?

Щом Такуан го остави и се отдалечи, Джотаро остана посред улицата да си припява една много непристойна песничка, с която уличните хлапета имаха навика да се подиграват на просещите монаси. В мига, в който онзи изчезна от погледа му, момчето се задави, избухна в сълзи и безутешно заплака. Когато накрая успя да се овладее, избърса очи и като заблудило се кученце, изведнъж спомнило си пътя за вкъщи, тръгна да търси Огия.

Първият, когото видя, беше една жена. Както беше забрадена, приличаше на обикновена домакиня. Джотаро притича до нея и попита:

— Как да стигна до Янагимачи?

— Това е кварталът с леките жени, нали така?

— Какво е квартал с леки жени?

— Боже мой!

— Ами, кажете ми, какво се прави там?

— Ах, ти!…

Тя го изгледа яростно за миг и след това бързо продължи по пътя си.

Джотаро обаче не се обезсърчи и упорито продължи, като питаше един след друг хората къде е Огия.

Мирисът на алоево дърво

Светлините в прозорците на домовете за развлечения ярко блестяха, но още бе твърде рано по трите главни улици на квартала да са се събрали много клиенти.

В Огия един от по-младите прислужници случайно хвърли поглед към входа. В очите, които надничаха през един процеп в завесата, имаше нещо необичайно. Под тях се виждаха чифт мръсни сламени сандали и върхът на дървена сабя. Младият мъж подскочи леко от изненада, но преди да е успял да отвори уста, Джотаро вече бе влязъл и заявил за какво идва.

— Нали Миямото Мусаши е в този дом? Той е мой учител. Ще му кажете ли, моля, че е дошъл Джотаро. Бихте могли да го помолите да излезе.

Изненаданото изражение на слугата бе сменено от строг намръщен поглед.

— Кой си ти, малко просяче? — изръмжа той. — Тук няма никой с такова име. Как така си вреш тук мръсното лице, точно когато клиентите започват да идват? Вън!

Той сграбчи Джотаро за яката и силно го блъсна.

Ядосан, Джотаро се наду като мехур и кресна:

— Я стига! Дошъл съм тук да видя учителя си.

— Не ме е грижа защо си тук, плъх такъв. Твоят Мусаши вече много ядове ни създаде. Няма го тук.

— Щом не е тук, не можете ли просто да кажете? Махнете си ръцете от мен!

— Лукав ми се виждаш. Откъде да знам, че не са те пратили от училището Йошиока?

— Нямам нищо общо с тях. Кога си тръгна Мусаши? Къде отиде?

— Първо ми даваш нареждания, сега почваш да ме разпитваш. Трябва да се научиш да си сдържаш езика. Откъде да го знам къде е?

— Добре, щом не знаете, но ми пуснете яката!

— Добре, ще те пусна — ето как!

Той изви здраво ухото на Джотаро, завъртя го на другата страна и го тласна към изхода.

— Ох! — изписка Джотаро.

Сви се, извади дървената си сабя и удари прислужника през устата, от което предните зъби на този се счупиха.

— О-у-у!

Сложил едната си ръка пред кървящата уста, с другата младежът повали Джотаро.

— Помощ! Убийство! — завика момчето.

Събра всички сили, също както когато уби кучето в Коягю, и перна прислужника със сабята по темето. От носа на младежа потече кръв и като издаде звук не по-силен от въздишката на дъждовен червей, той се строполи под една върба.

Някаква проститутка, излегнала се на показ зад решетестия прозорец от другата страна на улицата, вдигна глава и извика на съседката си:

— Погледни! Видя ли? Онова момче с дървената сабя току-що уби някакъв мъж от Огия! Сега тръгва да бяга!

Улицата неусетно се напълни с търчащи насам-натам хора и във въздуха отекнаха кръвожадни викове.

— Накъде тръгна?

— Как изглеждаше?

Суматохата замря така внезапно, както и започна, и още преди да дойде време да заприиждат посетители, вече никой не говореше за произшествието. Сбивания ставаха често и обитателите на квартала на бърза ръка уреждаха или скриваха по-кървавите от тях, за да избегнат разследване от страна на властите.

Докато главните улици тук бяха осветени като посред бял ден, имаше странични пресечки и незастроени места, които бяха съвсем тъмни. Джотаро си намери някакво скривалище, което после смени с друго. Доста простодушно си мислеше, че ще успее да се измъкне, но всъщност целият квартал бе обграден с висока десет стъпки стена, направена от обгорени, подострени в горния край трупи. След като стигна до нея, той опипом тръгна от вътрешната й страна, но не успя да намери дори голям процеп, какво остава за врата. Когато тръгна назад, за да избегне една от големите улици, забеляза някакво младо момиче. Погледите им се срещнаха, тя го повика тихо и му махна с нежната си бяла ръка да се приближи.

— Мен ли викате? — предпазливо попита Джотаро. Не откри в покритото с бяла пудра лице лоши намерения и дойде по-наблизо. — Какво има?

— Не си ли ти момчето, което дойде в Огия да пита за Миямото Мусаши? — попита с мек глас тя.

— Да.

— Казваш се Джотаро, нали?

— А-ха.

— Ела с мен. Ще те заведа при Мусаши.

— Къде е той? — попита Джотаро, отново изпълнен с подозрения.

Момичето се спря и обясни, че Йошино Даю, сериозно загрижена от произшествието със слугата, я пратила да потърси Джотаро и да го отведе до мястото, където се крие Мусаши.

— Вие прислужница на Йошино Даю ли сте? — попита момчето с израз на признателност.

— Да. Сега можеш да си спокоен. Ако тя те защити, никой в квартала не може да те пипне.

— Моят учител наистина ли е там?

— Ако не беше, защо да ти показвам пътя сега?

— Какво прави той на такова място?

— Щом отвориш вратата на онази селска къщичка там, ще можеш сам да видиш. Сега трябва да се връщам на работа.

И тя тихо изчезна зад храстите в съседната градина.

Къщичката изглеждаше прекалено скромна, за да бъде окончателна цел на неговото дирене, но не можеше да си тръгне, без да е проверил. За да стигне до един от страничните прозорци, Джотаро претърколи един от градинските камъни до стената, покачи се на него и притисна нос в бамбуковата решетка.

— Той е там! — каза той, като снижи глас и с труд се опита да скрие присъствието си.

Жадуваше да протегне ръка и да докосне своя учител. Толкова време бе минало!

Мусаши беше заспал до огнището, подпрял глава на ръката си. Облеклото му не приличаше на нищо, в което го бе виждал по-рано Джотаро — копринено кимоно на едри шарки, като онези, които носеха градските контета. На пода бе постлано червено парче вълнен плат; върху него лежаха четка за рисуване, мастилница и няколко листа хартия. На единия Мусаши се бе упражнявал да рисува патладжан, на другия — птича глава.

Джотаро остана потресен.

„Как може да си губи времето в рисуване на картинки?, запита се ядосан той. Не знае ли, че Оцу е болна?“

Раменете на Мусаши бяха наполовина загърнати с тежък извезан плат. Несъмнено това бе женска дреха, а яркото кимоно беше направо противно. Джотаро долови някакъв полъх на сладострастие, в който се таеше нещо зло. Както в първия ден на новата година, сега го заля вълна на горчиво възмущение от порочния живот на възрастните. „Нещо не е наред с него, помисли си. Това не е истинският Мусаши.“

Раздразнението му бавно премина в пакостливост и той реши, че знае как да постъпи. „Добре ще го изплаша“, реши и много тихо понечи да слезе от камъка.

— Джотаро — извика Мусаши. — Кой те доведе дотук?

Момчето се спря и отново погледна през прозореца. Мусаши още лежеше, но очите му бяха полуотворени и се усмихваше.

Джотаро се спусна към предната страна на къщата, изтича през вратата и обгърна с ръце раменете на своя учител.

— Сенсей! — избъбри той щастливо.

— Значи дойде, а? — Легнал по гръб, Мусаши протегна ръце, прегърна момчето и притисна мръсната му глава към гърдите си. — Откъде знаеше, че съм тук? Такуан ли ти каза? Много време мина, а?

Без да го пуска, той седна. Сгушен до топлите гърди, които почти бе забравил, Джотаро зашава с глава като кученце.

Накрая той премести главата си на коляното на Мусаши и остана да лежи така.

— Оцу е болна на легло. Можете да си представите колко много иска да ви види. Все повтаря, че стига само да дойдете, и ще се оправи. Само веднъж, това е всичко, което иска.

— Горката Оцу.

— Тя ви видя на моста в първия ден от новата година, докато говорехте с онова смахнато момиче. Ядоса се и се затвори като охлюв в черупката си. Опитах се да я завлека до моста, но не искаше да дойде.

— Не я виня. Онзи ден Акеми разстрои и мене.

— Трябва да идете да я видите. Тя е в дома на господаря Карасумару. Само влезте и кажете: „Виж, Оцу, аз дойдох“. Ако го направите, тя веднага ще оздравее.

Решен да предаде възможно най-ясно молбата си, Джотаро каза много повече от това, но същината беше такава. От време на време Мусаши прекъсваше с „Хм“ и веднъж-дваж каза: „А, така ли?“, но по някаква причина, която момчето не успяваше да проумее, той, въпреки настояванията на Джотаро, не отвърна недвусмислено, че ще изпълни искането. Въпреки цялата си привързаност към своя учител, Джотаро започна да изпитва към него някакво неприятно чувство и му се прищя здравата да се скарат.

Войнствеността му нарастваше и се стигна дотам, само уважението да го сдържа все още. Изведнъж млъкна и по лицето му ясно се изписа неодобрение. Погледът му стана кисел, а устните се изкривиха, като че току-що е изпил чаша с оцет.

Мусаши взе скицника и четката и се зае да добавя черти към една от рисунките си. Джотаро се втренчи с отвращение в патладжана и си помисли: „Какво го кара да си мисли, че може да рисува? Ужасен е!“

Скоро Мусаши загуби интерес и започна да плакне четката. Джотаро се канеше да повтори за пореден път своята молба, когато чу от каменните стъпала вън шум на дървени сандали.

— Прането ви е сухо — обади се някакъв момичешки глас.

Прислужничката, която бе довела Джотаро, влезе сега с кимоно и наметка в ръката, и двете грижливо сгънати. Постави ги пред Мусаши и го помоли да ги огледа.

— Благодаря — каза той. — Изглеждат съвсем като нови.

— Петната от кръв не излизат лесно. Трябва много да се търка.

— Сега, струва ми се, ги няма. Благодаря ви… Къде е Йошино?

— О, тя е страшно заета, търчи от един посетител при друг. Не й дават и миг почивка.

— Тук беше много приятно, но ако остана още, ще бъда в тежест. Възнамерявам да се измъкна навън веднага, щом изгрее слънцето. Бихте ли съобщили това на Йошино и ще й предадете ли моите най-дълбоки благодарности?

Джотаро си отдъхна. Мусаши със сигурност трябва да е решил да се види с Оцу. Такъв трябваше да бъде неговият учител, добър и благороден. На лицето на момчето се появи радостна усмивка.

Веднага щом девойката излезе, Мусаши остави дрехите пред Джотаро и каза:

— Тъкмо навреме дойде. Трябва да върна това на жената, която ми услужи с тях. Ще искам да ги занесеш в къщата на Хонами Коецу — тя е в северната част на града — и да се върнеш с моето кимоно. Ще направиш ли това за мен като добро момче?

— Разбира се — отвърна Джотаро и погледна одобрително своя учител. — Сега тръгвам.

Уви дрехите в парче плат, заедно с едно писмо от Мусаши до Коецу и метна вързопа на гърба си.

Точно тогава прислужницата пристигна с вечерята и ужасена вдигна ръце нагоре.

— Какво правите? — пое си тя дъх. Когато Мусаши обясни, извика: — О, не може да го пуснете да излезе! — и му разказа какво е сторил Джотаро.

За щастие момчето не се беше прицелило достатъчно точно и слугата бе оживял. Прислужничката увери Мусаши, че тъй като това е само едно от многобройните сбивания тук, вече всичко може да се смята приключено, понеже Йошино лично е предупредила собственика и останалите хора в дома да мълчат за станалото. Добави обаче, че като се е обявил за ученик на Миямото Мусаши, Джотаро неволно е дал потвърждение на слуха, че Мусаши е все още в Огия.

— Ясно — отвърна просто Мусаши.

Той изгледа въпросително Джотаро, който се чешеше по главата, беше се дръпнал в ъгъла и се опитваше да стане възможно най-незабележим.

Момичето продължи:

— Няма нужда да ви казвам какво би могло да се случи, ако той се опита да излезе. Наоколо още има много хора от Йошиока, които чакат да си покажете лицето. За Йошино и собственика всичко е много трудно, понеже Коецу ни помоли да се грижим добре за вас. Домът не може просто да ви пусне да идете право в ноктите им. Йошино е решена да ви опази.

— А онези самураи са толкова упорити. Постоянно наблюдават и вече пратиха няколко души да ни обвиняват, че ви крием. Отървахме се от тях, но те още не са се убедили. Наистина не разбирам това. Държат се, като че са на военен поход. Зад портата на квартала има три или четири редици от мъже, навсякъде е пълно със съгледвачи и всички са въоръжени до зъби.

— Йошино смята, че трябва да останете тук още четири-пет дни, или поне докато те се уморят да чакат.

Мусаши й благодари за добрината и загрижеността, но загадъчно добави:

— Аз също съм намислил нещо.

Той с готовност се съгласи вместо Джотаро да прати до дома на Коецу някой прислужник. Онзи се върна след по-малко от час с бележка от стопанина:

Макар малко на брой, думите бяха топли и много искрени.

— Дрехите ви са в този пакет — каза прислужникът. — Майката на Коецу нарочно ме помоли да ви предам от нея най-добри пожелания.

Поклони се и излезе.

Мусаши погледна памучното кимоно, старо, окъсано, толкова често излагано на дъжда и росата, покрито с петна от пот. Кожата му се чувстваше под него по-добре, отколкото под тънките коприни, които му дадоха в Огия; това със сигурност бе облеклото за човек, зает със сериозно изучаване на сабленото изкуство. Нито имаше нужда, нито желаеше нещо по-добро.

Очакваше, след като е била няколко дни сгъната, дрехата да има мирис на застояло, но щом мушна ръце в ръкавите, откри, че има много свеж дъх. Беше изпрана и гънките ясно личаха. Сети се, че Мийошу я е изпрала сама и му се прииска и той да имаше майка. Замисли се за дългия живот в самота, който го очаква, без други близки освен сестра му, която живее в планини, където той самият никога не ще може да се върне. Остана така известно време с поглед, наведен към огъня.

— Да вървим — каза накрая.

Стегна обито си и мушна под него своята любима сабя. В същия миг усещането за самотност се изпари така бързо, както го бе и обзело. Тази сабя, помисли си, ще трябва да му бъде майка, баща, брат и сестра. Това се зарече преди години, така и трябваше да бъде.

Джотаро вече беше навън и се взираше нагоре в звездите. Мислеше си, че колкото и късно да пристигнат в дома на господаря Карасумару, Оцу ще е още будна.

— Ама ще се изненада! — каза си той. — Толкова ще е щастлива, че сигурно пак ще започне да плаче.

— Джотаро — обади се Мусаши, — през дървената порта отзад ли влезе?

— Не знам дали е било отзад. Онази там беше.

— Иди там и ме почакай.

— Няма ли да тръгнем заедно?

— Да, но първо искам да кажа „довиждане“ на Йошино. Няма да се бавя.

— Добре, при портата съм.

Това, че Мусаши го напуска дори за няколко минути, накара момчето да потръпне тревожно, но точно тази вечер би направил всичко, което поиска от него учителят му.

Огия бе едно приятно, но само временно убежище. Мусаши реши, че откъсването от външния свят му беше от полза. Досега тялото и духът му бяха като лед, плътни и студени, без чувство за красотата на луната, без поглед за цветята, без усет за слънцето. Нямаше съмнения относно правилността на аскетичния живот, който води, но сега разбираше как себеотрицанието би могло да го направи тесногръд и закостенял. Преди години Такуан му каза, че неговата сила не е по-различна от тази на някой див звяр. Никан го предупреди за опасността от това да си прекалено силен. След битката с Деншичиро тялото и душата му бяха пренапрегнати. През последните два дни си позволи свобода и остави духа си да се рее свободно. Пийна малко, спа, когато му се приискаше, чете, опитва се да рисува, прозяваше се и се протягаше на воля. Такава почивка беше от огромна полза и той реши, че тя е важна и за него ще продължи да бъде важно от време на време да има два-три дни на пълен отдих.

Докато стоеше в градината и гледаше светлините и сенките в предните стаи, си помисли: „Трябва да кажа на Йошино Даю поне една дума за благодарност заради всичко, което направи.“ Но после промени намерението си. Не беше трудно да чуе подрънкването на шамисена и дрезгавите песни на гостите. Не виждаше начин да се промъкне вътре, за да я види. По-добре да й благодари в сърцето си и да се надява тя да разбере това. И след като се поклони към предната част на дома, Мусаши си тръгна.

Навън махна с ръка на Джотаро. Щом момчето изтича при него, чуха да идва Риня. Носеше една бележка от Йошино. Тя я пъхна в ръката на Мусаши и изчезна.

Листчето беше малко и красиво оцветено. Щом го разгъна, до ноздрите му стигна мирис на алоево дърво. Посланието гласеше:

— От кого е бележката? — попита Джотаро.

— Всъщност от никой.

— От някоя жена ли?

— Има ли някакво значение?

— Какво пише?

— Няма нужда да знаеш.

Мусаши сгъна листчето.

Джотаро се наведе над ръката му и каза:

— Хубаво мирише. Това е алое.

Портата

Джотаро си помисли, че сега следва да се измъкнат от квартала, без да бъдат забелязани.

— Оттук стигаме до главната порта — каза той. — Там е опасно.

— М-м.

— Трябва да има друг изход.

— Не са ли всички врати освен главната затворени през нощта?

— Можем да се изкатерим по стената.

— Това ще е страхливо. Аз, нали разбираш, имам чувство за чест, а трябва да пазя и името си. В подходящото време ще изляза право през главната порта.

— Наистина ли?

Макар и стреснато, момчето не възрази. Добре разбираше, че според правилата на военното съсловие, ако човек няма гордост, той не струва нищо.

— Разбира се — отвърна Мусаши. — Ти обаче не. Още си дете. Можеш да излезеш от някое по-безопасно място.

— Как?

— През стената.

— Самичък ли?

— Самичък.

— Не мога.

— Защо?

— Ще ме вземат за страхливец.

— Не ставай глупав. Те преследват мен, не тебе.

— Но къде ще се срещнем?

— На манежа Янаги.

— Сигурен ли сте, че ще дойдете?

— Напълно.

— Нали обещавате, че няма пак да избягате?

— Няма да избягам. Едно от нещата, на които нямам намерение да те уча, е да лъжеш. Казах, че ще дойда и ще дойда. А сега, докато няма никой наоколо, дай да те прекачим през стената.

Преди да се затича към оградата, Джотаро се огледа предпазливо. После се спря точно до стената и унило погледна нагоре. Беше поне два пъти по-висока от него. Мусаши се приближи до момчето, нарамил някаква торба с дървени въглища. Пусна я на земята и надникна през една пролука навън.

— Виждате ли някой там? — попита Джотаро.

— Не, само храсталак. Може отдолу да има вода, така че трябва да внимаваш, като скачаш.

— Не ме е грижа, че ще се намокря, обаче как ще стигна до върха на тази стена?

Мусаши като че не чу въпроса.

— Трябва да предположим, че на важните места от другата страна на главната порта са поставени стражи. Преди да скочиш, добре се огледай или току-виж си се озовал срещу острието на някоя сабя.

— Ясно.

— Ще хвърля тази торба през стената като примамка. Ако нищо не се случи, можеш да тръгваш.

Той се наведе и Джотаро скочи на гърба му.

— Качи ми се на раменете.

— Мръсни ми са сандалите.

— Остави това.

Джотаро се издърпа нагоре и се изправи.

— Можеш ли да стигнеш до горе?

— Не.

— Ако скочиш, ще стане ли?

— Не ми се вярва.

— Добре тогава, стъпи ми на дланите.

Той изпъна ръце право над главата си.

— Хванах се! — извика приглушено Джотаро.

Мусаши взе в една ръка торбата с въглища и я хвърли колкото можеше по-нависоко. Тя тупна в шубрака. Нищо не се случи.

— Няма вода — обяви Джотаро, след като бе скочил долу.

— Сега — умната.

Мусаши остана да наднича с едно око през процепа, докато престана да чува стъпките на момчето, после пъргаво и безгрижно тръгна към най-оживената от главните улици. Никой от веселите посетители, които сновяха наоколо, не му обърна внимание.

Щом излезе през главната порта, хората от Йошиока си поеха дружно дъх и всички впериха очи в него. Освен стражите на вратата, покрай големите огньове, до които чакат носачите на паланкини, бяха наклякали сега и самураи, а в чайната Амигаса и в пивницата от другата страна на улицата стояха други, които да ги сменят. Бдителността им нито за миг не бе намалявала. Без да се двоумят, вдигаха кошници, оглеждаха лицата на минувачите, спираха паланкините и караха возещите се да слизат.

На няколко пъти започваха преговори с Огия да претърсят заведението, но с тях не стигнаха до никъде. Според управата Мусаши не бил там. Йошиока не можеха да се опрат на слуха, че Йошино Даю закриляла Мусаши. Тя бе прекалено високо почитана, както в квартала, така и в самия град, за да бъде нападната без сериозни последствия.

Принудени да водят война на изчакване, Йошиока обкръжиха квартала отдалеч. Не изключваха възможността Мусаши да се опита да избяга през стената, но повечето от тях очакваха той да излезе през портата — преоблечен или в закрит паланкин. Единствената възможност, за която не бяха подготвени, беше настоящата.

Никой не се помръдна да препречи пътя на Мусаши, нито пък той се спря заради тях. С широки стъпки измина сто разкрача, преди един от самураите да извика:

— Спрете го!

— След него!

Седем-осем викащи мъже затвориха улицата зад Мусаши в опит да го издебнат.

— Мусаши, чакай! — извика някой сърдито.

— Какво има? — отвърна той тутакси, като стресна всички със силата на своя глас.

Отстъпи встрани от пътя и опря гръб до стената на някаква барака. Беше част от една дъскорезница и вътре спяха двама от работниците. Единият отвори леко вратата, но след бърз поглед я затръшна и залости.

Викащи и виещи като глутница бездомни кучета, мъжете от Йошиока постепенно се подредиха около Мусаши в черен полумесец. Той впери в тях внимателен поглед, за да премери силата им, да оцени разположението и да се подготви откъде може да дойде ударът. Тридесетте мъже бързо престанаха да си служат със своите тридесет глави. За Мусаши не беше трудно да проследи хода на общото им мислене.

Както и очакваше, нито един не излезе напред, за да го предизвика. Бъбреха и сипеха по него обиди, повечето от които напомняха полуразбираемите проклятия на уличните скитници.

— Копеле!

— Страхливец!

— Некадърник!

Те самите едва ли разбираха, че настървението им е само на думи и сочи собствената им слабост. Докато шайката успее да съгласува донякъде действията си, Мусаши вече бе добил надмощие. Огледа лицата, отбеляза си кои могат да се окажат опасни, намери слабите места в редицата и се приготви за битка.

Не бързаше. След като бавно изучи физиономиите на всички, обяви:

— Аз съм Мусаши. Кой ми извика да чакам?

— Ние. Ние всички!

— Явно сте от училището Йошиока.

— Точно така.

— Какво имате да уреждате с мен?

— Знаеш! Готов ли си?

— Готов ли? — Устните на Мусаши се свиха в предизвикателна усмивка. Смехът, който излезе иззад белите му зъби, охлади възбудата им. — Истинският воин е готов, дори докато спи. Излезте напред, когато поискате! Когато започвате безсмислен бой, какъв смисъл има да се опитваме да говорим като хора или да съблюдаваме правилата на сабята? Кажете ми обаче едно нещо. Вашата цел просто да ме видите убит ли е? Или искате да се биете като мъже?

Не дойде отговор.

— Тук да уреждате сметки ли сте или да ме предизвикате на нов двубой?

Ако с най-малкото погрешно движение на погледа или тялото Мусаши им бе дал сгоден случай, техните саби щяха да се устремят към него като въздух в празно пространство. Той обаче запази съвършено самообладание. Никой не се помръдна. Цялата група остана неподвижна и тиха като зърната на молитвена броеница.

— Трябва да се сетиш без да питаш — извика силно някой сред обърканото мълчание.

Като хвърли поглед към извикалия, Миике Джиродзаемон, Мусаши по вида му прецени, че е самурай, достоен да защити името на Йошиока Кемпо. Единствен той изглежда имаше желание да сложи край на дебненето и да нанесе първия удар. Нозете му леко се плъзнаха напред.

— Осакатихте нашия учител Сеиджуро и убихте неговия брат Деншичиро. Как можем да ходим с вдигнати глави, ако ви оставим жив? Стотици от нас, верни на учителя, се зарекоха да премахнат причината на неговото унижение и да възстановят името на училището Йошиока. Не е въпрос за уреждане на сметки или неоправдано насилие. Ние обаче ще отмъстим за нашия учител и ще утешим духа на посечения му брат. Не ви завиждам за вашето положение сега, но ние ще ви вземем главата. Пазете се!

— Вашето предизвикателство е достойно за един самурай — отговори Мусаши. — Щом такава е същинската ви цел, от вашите ръце може да загубя живота си. Обаче вие говорите за изпълнение на дълг, за отмъщение според Пътя на самураите. Защо тогава не ме повикахте на двубой както подобава, както направиха Сеиджуро и Деншичиро? Защо ме нападате така всички наведнъж?

— Вие сте, който се криеше!

— Глупости! Само доказвате, че страхливецът мисли другите за такива. Не съм ли сега тук пред вас?

— Защото ви е било страх да не ви хванат, докато се опитвате да избягате!

— Ами! Можех да избягам по колкото си искам начина.

— И мислите ли, че училището Йошиока щеше да ви остави да го направите?

— Допусках, че ще ме посрещнете някак си. Но няма ли да е срамно за нас, не само поотделно, но и като хора от самурайското съсловие, да се бием тук? Бива ли да притесняваме хората в този квартал, все едно сме глутница диви зверове или нищожни скитници? Говорите за своя дълг към учителя си, но няма ли едно сбиване тук да хвърли още повече срам върху името Йошиока? Ако така сте решили, така и ще бъде! Щом искате да съсипете делото на своя учител, да разтурите училището и да отстъпите от Пътя на самураите, то аз нямам какво повече да кажа — освен това: Мусаши ще се бие дотогава, докато крайниците му са едно с тялото.

— Убийте го! — извика мъжът до Джиродзаемон и рязко изтегли сабята си.

— Внимавайте! Иде Итакура! — извика отдалеч някой.

Градски наместник на Киото, Итакура Кацушиге се ползваше с голяма власт и макар да управляваше добре, пипаше с желязна ръка. Дори децата си припяваха за него песнички: „Чий е този шарен кон, дето тропа по улицата? На Итакура Кацушиге ли? Да бягаме, да бягаме!“ Или пък: „Итакура, господар на Ига, има повече ръце от хилядоръката Канон, повече очи от триокия Темоку. Стражарите му са навред.“

Киото не беше лесен за управление град. Ако и Едо вече беше на път да го измести като най-голямо селище в страната, древната столица още беше център на стопанския, държавния и военния живот. Като място, където най-много се ценяха културата и образованието, тук също и негласната съпротива срещу шогуната бе най-отявлена. От около средата на четиринадесети век насетне градските жители се бяха отказали от всякакви военни стремежи и се заеха със занаяти и търговия. Сега те бяха признати за отделно съсловие, като цяло — консервативно настроено.

Между жителите имаше и много самураи, които не бързаха да вземат страна и изчакваха да видят дали Токугава няма да бъдат надвити от рода Тойотоми, както и известен брой издигнали се от низините военни предводители, които, макар лишени от добър произход и от славни предци, успяваха да поддържат значителни по размер частни армии. Оставаше също голямо число ронини като тези в Нара.

Във всички съсловия изобилстваше от хора, готови безогледно да се наслаждават на живота, заради което броят на пивниците и домовете за разврат в града бе просто прекалено голям за размерите му.

Политическите привързаности на голямата част от народа се определяха по-скоро от съображения на изгода, отколкото от съществени убеждения. Те се оставяха да ги носи течението и ловяха всяка възможност, която им се стореше от полза.

По време на назначението на Итакура през 1601 г. в града се разпространи един разказ, според който преди да приеме, той попитал Иеясу дали може първо да се посъветва с жена си. Като се върнал у дома, й казал: „От най-старо време е имало много хора на високи длъжности, които са вършили достойни дела, но накрая са донесли на себе си и своите семейства срам. Най-често причината за това са били техните съпруги или родственици. Ето защо смятам за много важно да се посъветвам за това назначение с тебе. Ако се закълнеш да не се месиш в моите работи като наместник, ще приема длъжността.“

Жена му с готовност се съгласила, като признала, че „съпругите нямат право да се месят в неща от такъв род“. После, когато на следващата сутрин Итакура се готвел да потегли за крепостта Едо, тя забелязала, че якичката на долната му риза е накриво. Едва я била докоснала, когато той я смъмрил: „Вече забравяш клетвата си“. Отново я накарал да се зарече, че няма да се меси.

Общото мнение беше, че Итакура е добър наместник — строг, но справедлив — и че Иеясу е постъпил мъдро в избора си.

При споменаването на неговото име самураите отместиха погледи от Мусаши. Хората на Итакура редовно надзираваха околността и всички стояха настрани от тях.

Някакъв млад мъж си проправи път до откритото място пред Мусаши.

— Чакайте! — извика той гръмко. Гласът беше същият, който ги предупреди преди малко.

— Тъкмо си слизах от паланкина, когато чух, че щяло да има сбиване — продължи Сасаки Коджиро, лукаво усмихнат. — От известно време ме беше страх, че може да стане нещо такова. Ужасен съм, че е тук и сега. Аз не съм на страната на училището Йошиока. Още по-малко пък поддържам Мусаши. Въпреки това вярвам, че като воин и странстващ боец ми е позволено да отправя призив в името на воинската чест и военното съсловие като цяло.

Говореше ясно и красноречиво, но с покровителствен тон и нетърпяща възражение надменност.

— Искам да ви питам, какво се каните да правите, когато стражарите дойдат тук. Няма ли да ви е срам да ви задържат заради обикновена улична свада? Ако обаче накарате властите да разберат какво става, това няма да се приеме като просто сбиване между жители. Но сега въпросът е друг.

— Лошо време сте избрали. Както и място. Срам за цялото военно съсловие е самураи да смущават общественото спокойствие. Като един от вас ви приканвам незабавно да спрете с това недостойно държание. Щом трябва със саби да решите спора си, тогава, в името на небето, следвайте правилата на боя със саби. Изберете къде и кога!

— Съвсем вярно! — обади се Джиродзаемон. — Обаче ако определим време и място, вие можете ли да гарантирате, че Мусаши ще се яви?

— С готовност, но…

— Можете ли да гарантирате?

— Какво да ви кажа? Мусаши може сам да отговори!

— Може би сте намислил да му помогнете да избяга?!

— Не се вмагарявайте! Нали ако се покажа пристрастен към него, вие останалите веднага ще ми излезете насреща. Той не ми е приятел. Няма защо да го защитавам. Ако напусне Киото, трябва само да окачите по целия град известия и да го разобличите като страхливец.

— Това няма да е достатъчно. Няма да си тръгнем тази вечер оттук, ако не поемете задължение да го задържите до двубоя.

Коджиро се извъртя назад. Изпъчи гърди и пристъпи по-близо до Мусаши, който втренчено бе гледал досега гърба му. Погледите им се срещнаха, като погледи на два дебнещи се диви звяра. Младежката дързост на двамата непредотвратимо ги насочваше един против друг. Признаваха един другиму способностите и навярно малко се бояха.

— Съгласен ли сте, Мусаши, да се срещнете с тези хора, както предложих?

— Приемам.

— Добре.

— Обаче се възпротивявам на вашето участие.

— Не сте съгласен да се оставите да ви задържа ли?

— Не виждам нужда от това. В двубоите си със Сеиджуро и Деншичиро не съм извършил нищо подло. Защо поддръжниците им да смятат, че при едно предизвикателство от тяхна страна ще побягна?

— Добре казано, Мусаши. Ще запомня това. Сега, като оставим настрана моето поръчителство, ще назовете ли време и място?

— Съгласен съм на всяко време и място, което те изберат.

— Това също е достоен отговор. Къде ще пребивавате до времето на двубоя?

— Нямам адрес.

— Ако противниците ви не знаят къде сте, как биха могли да ви пратят писмено предизвикателство?

— Да определят време и място сега. Аз ще дойда.

Коджиро кимна. След като се посъветва с Джиродзаемон и неколцина от останалите, се върна после при Мусаши и каза:

— Искат да е в пет часа сутринта вдругиден.

— Приемам.

— Мястото ще е големият бор в подножието на хълма Ичиджоджи, на пътя за връх Хиеи. Да представя дома Йошиока е определен Генджиро, най-големият син на Йошиока Гендзаемон, чичото на Сеиджуро и Деншичиро. Тъй като той е новият глава на школата Йошиока, битката ще се води от негово име. Обаче е още дете и като помощници ще го придружават няколко от учениците в Йошиока. Казвам ви това, за да избегна недоразумения.

След като двете страни си размениха тържествени обещания, Коджиро почука на вратата на бараката. Тя предпазливо се отвори и работниците надзърнаха навън.

— Трябва да имате някое друго ненужно парче дърво — каза грубо той. — Искам да сложа нещо за знак. Намерете ми една подходяща дъска и я заковете на някой прът, дълъг към шест стъпки.

Докато рендосваха дъската, Коджиро прати един от хората за четка и мастило. След като събра всичко необходимо, със сигурен почерк изписа времето, мястото и останалите подробности. Както по-рано, сложиха публична обява, тъй като това бе по-добър залог от личната размяна на клетви. Сега нарушаването на обещанието щеше да доведе до общ присмех.

Мусаши погледа, докато мъжете от Йошиока поставяха табелата на най-видното място в околността. После се извърна небрежно и бързо тръгна към манежа Янаги.

Съвсем самичък в тъмното, Джотаро започна неспокойно да мърда насам-натам. Очите и ушите му бяха нащрек, но виждаше само от време на време светлината на някой паланкин и чуваше далечни отгласи от песните, които някакви мъже си припяваха на път за дома. Уплашен от мисълта, че Мусаши може да е бил ранен и дори убит, той загуби най-сетне търпение и се завтече към Янагимачи.

Преди да е изминал и сто разкрача, от тъмнината се чу гласът на неговия учител:

— Хей! Какво става?

— О, ето ви! — възкликна с облекчение момчето. — Толкова време мина, че реших да видя какво става.

— Не е било много умно това. Можехме да се разминем.

— Много хора на Йошиока ли имаше пред портата?

— Хм, доста бяха.

— Не ви ли хванаха? — Джотаро въпросително погледна лицето на Мусаши. — Нищо ли не се случи?

— Точно така.

— Къде отивате? Къщата на господаря Карасумару е насам. Обзалагам се, че много искате да видите Оцу, нали?

— Много ми е мъчно за нея.

— По това време на нощта страшно ще я изненадате.

Последва неловко мълчание.

— Джотаро, помниш ли онази малка странноприемница, където за първи път се срещнахме? Как беше името на селото?

— Къщата на господаря Карасумару е много по-хубава от онзи стар хан.

— Сигурен съм, че не може да се сравняват.

— Сега през нощта всичко е затворено, но ако заобиколим до входа за слугите, ще ни пуснат да влезем. А като разберат, че водя вас, самият господар Карасумару може да излезе да ви посрещне. О, щеше ми се да попитам, какво му има на онзи смахнат монах Такуан? Толкова неприятни неща ми наговори, че направо ми призля от него. Каза, че за вас най-добре било да ви остави човек на мира. И не искаше да ми каже къде сте, макар през цялото време отлично да знаеше.

Мусаши не отвърна нищо. Докато вървяха, Джотаро продължаваше да бъбри.

— Ето го — каза накрая той, като посочи към задната порта. Мусаши се спря, но не каза нищо. — Виждате ли онази светлина над оградата? Това е северното крило, където живее Оцу. Трябва да стои будна и да ме чака.

Той бързо мръдна към портата, при което Мусаши го хвана здраво за китката и каза:

— Недей още. Няма да вляза в къщата. Искам да предадеш на Оцу нещо от мен.

— Няма да влезете ли? Че не дойдохте ли затова тук?

— Не. Исках само да се уверя, че ще се прибереш невредим.

— Трябва да дойдете! Не може да си тръгнете сега!

Той трескаво задърпа Мусаши за ръкава.

— Говори по-тихо — смъмри го Мусаши, — и ме чуй.

— Не искам да ви слушам! Няма! Обещахте да дойдете с мен.

— И наистина дойдох, нали?

— Не съм ви повикал да разглеждате портата. Помолих ви да дойдете при Оцу.

— Успокой се… Кой знае, може много скоро да съм вече мъртъв.

— Това не е нищо ново. Винаги сте казвали, че един самурай по всяко време трябва да е готов за смъртта.

— Така е и за мен е добър урок да те чуя, че повтаряш моите думи. Този път обаче е по-различно. Вече знам, че вероятността да оцелея не е и едно на десет. Ето защо ми се струва, че не бива да се виждам с Оцу.

— Нищо не разбирам.

— И да ти обясня, сега няма да разбереш. Обаче като пораснеш, ще можеш.

— Истината ли казвате? Наистина ли смятате, че ще умрете?

— Наистина. Но ти не можеш да кажеш това на Оцу, не и докато е болна. Кажи й да бъде силна, да си избере път, който ще я отведе до бъдещо щастие. Това е, което искам да й предам. Не бива изобщо да споменаваш, че ще ме убият.

— Ще й кажа! Всичко ще й кажа! Как мога да излъжа Оцу? О, моля ви се, елате с мен.

Мусаши го бутна настрана.

— Ти не ме слушаш.

Джотаро не успяваше да сдържи сълзите си.

— Обаче… обаче на мен ми е жал за нея. Ако й кажа, че сте отказал да я видите, тя ще се разболее още повече. Знам, че така ще стане.

— Ето защо трябва да й предадеш какво съм казал. Кажи й, че и за двама ни няма да е добре да се срещнем, докато още се обучавам да стана воин. Аз съм избрал пътя на ученик. Това иска от мен да преодолея чувствата си, да водя живот на въздържание, сам да търся трудностите. Помисли, Джотаро. Ти самият ще трябва да тръгнеш по същия път или никога няма да станеш уважаващ себе си боец.

Момчето млъкна и само продължи да плаче. Мусаши протегна ръка и го прегърна.

— Пътят на самураите е такъв — човек не знае докъде ще го отведе той. Когато вече ме няма, трябва да си намериш добър учител. Сега не мога да се срещна с Оцу, понеже знам, че в крайна сметка тя ще е по-щастлива, ако не се види с мен. А когато намери щастието, ще разбере какво изпитвам аз сега. Онази светлина — сигурен ли си, че е от нейната стая? Трябва да е самотна. Сега върви и се наспи.

Джотаро започваше да проумява колебанието на Мусаши, но сега застана с гръб към своя учител и в тази стойка имаше следа от раздразнение. Разбра, че не може повече да настоява пред него.

Вдигна насълзеното си лице и се вкопчи в последния лъч надежда.

— Когато свършите с учението си, ще се срещнете ли с Оцу и ще се сдобрите ли с нея? Нали ще го направите? Като решите, че сте учил достатъчно дълго.

— Да, когато дойде това време.

— И кога ще е?

— Трудно е да се каже.

— Може би две години?

Мусаши не отговори.

— Три години?

— Пътят на този, който се учи, никога не свършва.

— Никога повече ли няма да се видите с Оцу, до края на живота си?

— Ако съм се родил с подходящите заложби, може някой ден да постигна моята цел. Ако ли не, може цял живот да остана глупав като сега. Обаче пред мен е възможността скоро да умра. Как може при това положение един мъж да обещае нещо на млада жена като Оцу?

Каза повече, отколкото възнамеряваше. Първо Джотаро изглеждаше озадачен, но после тържествуващо заяви:

— Няма нужда да обещавате нищо на Оцу. Моля ви само да доядете да я видите.

— Не е толкова просто. Оцу е млада жена. Аз съм млад мъж. Не ми се ще да ти признавам това, но ако сега я видя, боя се, че сълзите й може да ме накарат да отстъпя. Няма да устоя на решението, което съм взел.

Мусаши вече не беше онзи дързък младеж, който отблъсна Оцу на моста Ханада. Себичността и безразсъдството му бяха намалели, бе станал по-кротък и много по-търпелив. Чарът на Йошино можеше отново да разпали огъня на страстта, ако той не бе отхвърлил любовта й, досущ както пламъкът отблъсква водата. Когато обаче жената бе Оцу, Мусаши вече не беше уверен в своята способност да се овладее. Знаеше, че не бива да мисли за нея, без да предвижда въздействието, което би могъл да окаже върху живота й.

— Сега разбра ли? — чу Джотаро гласа на Мусаши близо до ухото си.

Момчето изтри сълзите от очите си, но щом отмести ръка от лицето и се огледа, не видя нищо, освен гъстата и черна мъгла.

— Сенсей! — извика то.

Още докато тичаше към ъгъла на дългата кирпичена стена, осъзна, че виковете му въобще няма да накарат Мусаши да се върне. Притисна лице към стената и сълзите му отново придойдоха. И този път се чувстваше съвсем безсилен пред разсъжденията на възрастните. Плака, докато гърлото му се схвана и вече не можеше да издаде нито звук. Раменете му обаче продължаваха да се тресат от пристъпи на ридания.

Забеляза пред портата за прислугата някаква жена и реши, че трябва да е някое от момичетата от кухнята, ходило късно по някаква работа. Запита се дали го е чула да плаче.

Смътната сянка вдигна булото си и бавно тръгна към него.

— Джотаро? Джотаро, ти ли си това?

— Оцу! Какво правиш тук? Ти си болна.

— Тревожех се за теб. Защо си излязъл, без да кажеш на никого нищо? Къде беше всичкото това време? Запалиха лампите, затвориха портата, а тебе още те няма. Не мога да ти опиша как се притесних.

— Ти си луда. Ами ако пак ти се засили треската? Веднага се връщай в леглото!

— Защо си плакал?

— По-късно ще ти кажа.

— Искам да знам сега. Трябва да е станало нещо, че да си така разстроен. Гонил си Такуан, нали?

— Хм-м. Да.

— Намери ли къде е Мусаши?

— Такуан е лош. Мразя го!

— Не ти ли каза?

— Ъ-ъ, не.

— Ти криеш нещо от мен.

— Ох, и двамата не мога да ви търпя! — изплака Джотаро. — И теб, и този мой глупав учител. Нищо не мога да ти кажа, преди да си си легнала и да съм ти сложил на главата студена кърпа. Ако сега не се прибереш в къщата, ще те завлека дотам.

Като я хвана с едната ръка за китката и заудря по вратата с другата, той разярен извика:

— Отворете! Болното момиче е тук навън. Ако не побързате, съвсем ще измръзне!

Наздравица за утрото

Матахачи се спря на настлания с чакъл път и избърса потта от челото си. Беше тичал през цялото време от улица Годжо до хълма Санен. Лицето му бе здравата зачервено, но това се дължеше не толкова на извънредното телесно напрягане, колкото на изпитото саке. Той се приведе, влезе през порутената порта и закрачи към къщичката от другата страна на зеленчуковата градина.

— Майко! — извика напрегнато. После надзърна в къщата и промърмори: — Пак ли спи?

След като спря на кладенеца да си измие ръцете и краката, Матахачи влезе в къщата.

Осуги прекъсна хъркането си, отвори очи и седна в леглото.

— За какво вдигаш такъв шум? — попита тя раздразнително.

— О, събуди ли се най-накрая?

— Какво ще рече това?

— Стига само да поседна за минутка, и ти почваш да се жалваш колко съм бил мързелив и да ми натякваш да съм търсел Мусаши.

— Добре — отвърна възмутено Осуги, — прощавай, че съм стара. Трябва да спя, за да си пазя здравето, обаче с ума ми всичко е наред. Не съм се чувствала добре от онази нощ, когато Оцу се измъкна. А китката още ме боли на онова място, където я стисна Такуан.

— Защо всеки път, когато ми е добре, ти почваш да се оплакваш за нещо?

Осуги го изгледа ядосано.

— Въпреки че съм на възраст, не ме чуваш често да се оплаквам. Научил ли си нещо за Оцу или Мусаши?

— В града само старите жени, дето по цял ден спят, още не знаят какво е станало.

— Какво? Какво е станало?

Осуги тутакси се изправи на колене и припълзя по-близо до сина си.

— Мусаши за трети път ще има двубой с училището Йошиока.

— Къде? Кога?

— При Янагимачи има поставена табела с всички подробности. Ще бъде рано утре сутринта в село Ичиджоджи.

— Янагимачи! Това е кварталът на леките жени. — Очите на Осуги се свиха. — Ти каква работа си имал да се шляеш посред бял ден на такова място?

— Не съм се шлял — възпротиви се Матахачи. — Ти винаги грешно вземаш нещата. Бях там, понеже мястото е добро, за да се понаучи нещо.

— Остави това. Само се пошегувах. Доволна съм, че улегна и няма да се върнеш към лошия си живот. Но добре ли съм те чула? „Утре сутринта“ ли каза?

— Да, в пет часа.

Осуги се замисли.

— Ти каза ли ми, че познаваш някакъв човек от училището Йошиока?

— Да, обаче не се запознах с него при много благоприятни обстоятелства. Защо?

— Искам да ме заведеш в училището, още сега. Приготви се.

Матахачи за пореден път се порази от прищевките на старите хора. Без да се помръдне, той хладно заяви:

— За какво се вълнуваш? Човек ще си помисли, че къщата се е запалила. Какво очакваш да постигнеш, като идеш в училището Йошиока?

— Ще им предложа нашата помощ, разбира се.

— А?

— Утре те ще убият Мусаши. Ще ги помоля да ни позволят да участваме и ние. Може да не им помогнем много, но поне веднъж добре ще го измлатим.

— Ти трябва да се шегуваш, майко! — изсмя се Матахачи.

— Какво ти се струва толкова смешно?

— Ама си глупава!

— Как смееш да говориш така?! Ти си глупавият.

— Вместо да спорим, излез и погледни навън. Йошиока са се настървили за кръв — това е тяхната последна възможност. Правилата на двубоя няма да значат за тях нищо. Единственият начин въобще да спасят дома Йошиока е да убият Мусаши — всякак, както би било възможно. Не е тайна, че ще го нападнат всички наведнъж.

— Така ли? — измърка доволно Осуги. — Значи Мусаши непременно ще бъде убит… Нали така?

— Не съм толкова сигурен. Може да си доведе хора да му помогнат и тогава ще стане доста голяма битка. Много хора очакват това.

— Може да са прави, но все пак това ме дразни. Не може, след като толкова време го търсихме, просто да си седнем на ръцете и да оставим да го убие някой друг.

— Съгласен съм и ето какво съм намислил — отвърна възбудено Матахачи. — Ако идем там преди битката, можем да се представим на хората от Йошиока и да им разкажем заради какво преследваме Мусаши. Сигурен съм, че ще ни позволят да ударим поне веднъж трупа му. Тогава можем да вземем малко от косата или ръкава, или нещо подобно и с това да докажем на хората на село, че сме го убили. Нали това ще възстанови името ни?

— Добро хрумване е това, сине. Съмнявам се да има по-подходящ начин от този. — Явно забравила, че преди малко му предложи същото, Осуги изправи рамене и добави: — Това не само ще очисти нашето име, но и след смъртта на Мусаши Оцу ще е като риба на сухо.

Възстановил спокойствието на майка си, Матахачи изпита облекчение — но и жажда.

— Е, уредихме това. Сега има да почакаме няколко часа. Не мислиш ли да си пийнем малко саке преди вечеря?

— Хмм, добре. Накарай да донесат. И аз ще си пийна в чест на нашата наближаваща победа.

Матахачи опря ръце на коленете си и понечи да стане, но хвърли поглед настрани, премигна и остана така втренчен.

— Акеми! — извика той и се затича към прозорчето.

Момичето стоеше свито под едно дърво точно отпред, като виновно коте, което не е успяло навреме да се скрие. Тя го изгледа с невярващи очи и шумно си пое дъх.

— Матахачи, това ти ли си?

— Какво те води тук?

— О, отседнала съм на това място от известно време.

— Нямах представа. С Око ли сте?

— Не.

— Не живееш ли вече с нея?

— Не. Нали познаваш Гион Тоджи?

— Чувал съм за него.

— Той и майка избягаха заедно.

Камбанката й подрънна, когато тя вдигна ръкав, за да скрие сълзите си.

Дървото хвърляше леко синкава сянка; тилът, нежната длан, всичко в нея изглеждаше много по-различно, отколкото у онази Акеми, която Матахачи си спомняше. Момичешкото очарование, което така го пленяваше в Ибуки и разсейваше мрачните му мисли в Йомоги, вече бе изчезнало.

— Матахачи — обади се подозрително Осуги, — с кого говориш там?

— Едно момиче, за което ти бях казвал преди. Дъщерята на Око.

— Тя ли? Какво е правила, да не е подслушвала?

Матахачи се извърна и разгорещено възкликна:

— Защо все правиш прибързани изводи? И тя е отседнала тук. Просто случайно минава покрай прозореца. Нали така, Акеми?

— Да, не съм и сънувала, че може да сте тук, макар веднъж да видях някакво момиче на име Оцу.

— Говори ли с нея?

— Всъщност — не, но по-късно почнах да се чудя, не беше ли това момичето, за което ти беше сгоден.

— Да.

— Така си и мислех. Майка ми много ядове ти създаде, а?

Матахачи се направи, че не е чул въпроса.

— Още ли не си омъжена? Виждаш ми се някак променена.

— След като ти си тръгна, майка направо ми вгорчи живота. Търпях я колкото можех по-дълго, понеже ми е майка. Миналата година обаче, докато бяхме в Сумийоши, избягах от нея.

— Тя ни съсипа живота и на двамата, а? Но ти само почакай и ще видиш. Накрая тя ще получи, каквото заслужава.

— Дори не ме е грижа какво ще стане с нея. Иска ми се само да зная какво ще правя отсега нататък.

— И с мен е така. Бъдещето не изглежда много светло. Ще ми се да си уредя сметките с Око, но навярно до края само ще си го мисля.

Докато двамата се оплакваха от затрудненията си, Осуги вече се бе заела със своите приготовления за път. Сега тя цъкна с език и остро каза:

— Матахачи! Защо стоиш там само да си бъбриш с човек, с когото нямаме нищо общо? Ела да ми помогнеш за вързопа!

— Да, майко.

— Довиждане, Матахачи. Пак ще се видим.

С притеснен и объркан вид, Акеми бързо се отдалечи.

Скоро някой запали лампа и се появи прислужницата с подноси за вечеря и сакето. Без да гледат сметката, майка и син си подадоха поставените на подноса между двамата чаши. Слугите, които един по един дойдоха да поднесат почитанията си, бяха последвани от самия стопанин на странноприемницата.

— Значи тази вечер заминавате? — попита той. — Хубаво беше да сте при нас така дълго. Съжалявам, че не можахме да ви окажем цялото внимание, което заслужавате. Надяваме се следващия път, когато дойдете в Киото, пак да ви видим.

— Благодаря ви — отвърна Осуги. — Аз с радост може да дойда пак. Я да видим, от края на годината минаха, колко — три месеца?

— Да, горе-долу. Ще ни липсвате.

— Няма ли да пийнете с нас едно малко саке?

— Много мило от ваша страна, благодаря. Но доста необичайно е да се заминава през нощта. Какво ви накара да решите така?

— Да ви кажа право, много внезапно изникна една важна работа. Впрочем, случайно да имате карта на село Ичиджоджи?

— Я да се сетя — това е едно малко селище от другата страна на Ширакава, близо до върха Хиеи. Не ми се струва, че е добре да ходите там посред нощ. Доста пусто е и…

— Това няма значение — прекъсна го Матахачи. — Ще ни начертаете ли просто една карта, моля ви?

— С удоволствие. Един от прислужниците ми е родом оттам. Той веднага може да ми даде необходимите сведения. Ичиджоджи, знаете ли, не е много населено, но е доста разпръснато село.

Малко пийнал, Матахачи рязко каза:

— Не се тревожете къде сме тръгнали. Искаме само да знаем как да стигнем дотам.

— О, простете. Пригответе се спокойно за път.

Той потри раболепно ръце и с поклон се отдалечи към терасата.

В мига, в който се канеше да пристъпи в градината, към него дотичаха трима-четирима от служителите и началникът на прислугата възбудено попита:

— Не е ли минала оттук?

— Кой?

— Момичето, което беше настанено в задната стая.

— Е, и какво тя?

— Сигурен съм, че я виждах по-рано тази вечер, но когато погледнах в нейната стая и…

— Давай направо!

— Не можем да я намерим.

— Тъпак такъв! — извика стопанинът. По разяреното му лице нямаше и следа от мазното раболепие, което показа преди няколко мига. — Каква полза да търчите така наоколо, след като си е тръгнала? По вида й трябваше да се сетите, че нещо не е наред. Чакали сте цяла седмица, преди да проверите дали има пари? Как мога да върша работа с хора, които правят глупости като вас?

— Простете, господине. Стори ни се порядъчна.

— Е, сега е твърде късно. Най-добре вижте дали от стаите на другите гости не е изчезнало нещо. Ох, каква сбирщина от глупаци!

Той се понесе към предната страна на хана.

Осуги и Матахачи пиха още малко саке, после старицата премина на чай и посъветва сина си да направи същото.

— Само ще довърша каквото е останало — каза той и си наля още една чаша. — Не искам нищо за ядене.

— Не е добре да не се храниш. Вземи си поне малко ориз и туршия.

В градината и по коридорите тичаха служители и прислужници и размахваха фенерите си.

— Не изглежда да са я уловили — отбеляза Осуги. — Не исках да се меся и си замълчах пред стопанина, но не смяташ ли, че момичето, което търсят, е онова, с което ти по-рано говореше?

— Няма да се изненадам.

— Е, не може да се очаква много от някой, роден от майка като нейната. Защо за бога се държа с нея така приятелски?

— Някак ми е жал за момичето. Тежък живот е имала.

— Е, бъди внимателен и не се издавай, че я познаваш. Ако ханджията си помисли, че тя има нещо общо с нас, ще поиска да й платим сметката.

Матахачи си мислеше сега за други неща. Хвана се отзад за главата, излегна се и промърмори:

— Мога да я убия тази уличница! Пред очите ми е лицето й. Не Мусаши ме отклони от правия път. Око беше!

— Не бъда глупав! — смъмри го остро Осуги. — Да приемем, че беше убил Око — каква полза щеше да има от това за нашето семейно име? Никой в селото не я познава и не го е грижа за нея.

В два стопанинът излезе с един фенер на терасата и обяви часа.

Матахачи се протегна и попита:

— Хванахте ли момичето?

— Не, и помен няма от нея. — Мъжът въздъхна. — Хубава беше и слугите са си помислили, че дори да не може да плати сметката, можем да си върнем парите, като я накараме известно време да поживее тук — ако ме разбирате. За нещастие се оказа малко по-бърза от нас.

Матахачи седна на ръба на терасата и си завърза сандалите. След като почака една минута, той раздразнително извика:

— Майко, какво правиш там? Все ме юркаш, а в последния момент никога не си готова!

— Само почакай. Аз дадох ли ти кесията с пари, която нося в пътната си чанта, Матахачи? Платих сметката с монети от джоба, обаче парите за път бяха в кесията.

— Не съм я виждал.

— Ела тук за малко. Има листче с твоето име. Какво!… Я, дотам ли стигна! Пише… пише, че заради дългото си познанство с тебе се надявала да й простиш, че е взела на заем парите. На заем… на заем!

— Това е почеркът на Акеми.

Осуги се обърна към стопанина.

— Вижте това! В случай, че вещ на някой гост бъде открадната, отговорност носите вие. Ще трябва да направите сега нещо.

— Така ли? — усмихна се мъжът широко. — Поначало случаят щеше да е такъв, но тъй като вие изглежда познавате момичето, боя се, че първо ще трябва да ви помоля да уредите сметката й.

Осуги замята диви погледи напред-назад и със запъване попита:

— З… за какво говорите? Че аз никога не съм виждала през живота си тази крадла. Матахачи! Стига си се моткал! Ако не тръгнем, ще пропеят петлите.

Смъртоносната клопка

Луната още бе високо в ранното утринно небе и от светлината й сенките на мъжете, които се качваха по стръмната планинска пътека, зловещо се кръстосваха. Катерещите се почувстваха само по-неспокойни от това.

— Не такова нещо очаквах — заяви един.

— Нито пък аз. Много познати лица ги няма. Бях сигурен, че ще сме сто и петдесет най-малко.

— А-ха. Не ми се видяха и наполовина толкова.

— Струва ми се, когато Гендзаемон пристигне с хората си, общо ще сме към седемдесет.

— Лоша работа. Домът Йошиока със сигурност не е, което беше по-рано.

— Кой го е грижа за тия, дето ги няма? — чу се от друга група мъже. — Сега, когато доджото е затворено, много хора трябва да мислят първо за прехраната си. Тук са най-гордите и най-верните. Това е по-важно от броя!

— Правилно! Ако тук имаше сто или двеста души, само щяха да си пречат.

— Ха-ха! Пак се правим на храбри. Помните ли Ренгеоин? Наоколо имаше двайсет души и все пак Мусаши се измъкна!

Връх Хиеи и останалите стръмни възвишения все още дълбоко спяха в гънките на облаците. Мъжете се бяха събрали на разклона на малък селски път, където едната страна водеше към върха на Хиеи, докато другата тръгваше към Ичиджоджи. Пътят беше стръмен, каменист и дълбоко насечен от пороите. Около най-забележимото нещо наоколо — един голям, прострял клони като грамаден чадър бор — се бяха събрали старшите ученици. Насядали по земята като плъзнали нощем раци, те обсъждаха разположението на местността.

— Пътят се разделя на три, тъй че въпросът е откъде ще дойде Мусаши. Най-добрият подход е да разделим хората на три отряда и да разположим по един на всеки изход. След това Генджиро и баща му може да останат тук с десетина от най-силните ни мъже — Миике, Уеда и останалите.

— Не, местността е много насечена, за да държим много хора на едно място. Трябва да ги разпръснем покрай трите пътя и да ги накараме да се скрият, докато Мусаши стигне до средата на склона. После може да нападнат отвсякъде едновременно.

Мъжете доста сновяха в различни посоки и техните движещи се сенки изглеждаха като нанизани на копията и дългите ножници. При все че бяха склонни да подценяват своя противник, между тях нямаше страхливци.

— Иде! — извика някой откъм външния край.

Сенките на мига замряха. Ледена тръпка мина по жилите на всеки един от самураите.

— Спокойно. Това е само Генджиро.

— Я, че той се вози на паланкин!

— Е, ами дете е!

Бавно приближаващите се фенери, които се поклащаха напред-назад на мразовитите ветрове откъм връх Хиеи, изглеждаха тъмни в сравнение с лъчите на луната.

Няколко минути по-късно Гендзаемон слезе от своя паланкин и обяви:

— Сега явно всички сме тук.

От следващият паланкин се появи Генджиро, тринадесетгодишно момче. Бащата и синът носеха силно пристегнати превръзки около главите и бяха повдигнали нависоко хакамите си.

Гендзаемон поръча на своя син да отиде под бора и да чака там. Момчето мълчаливо кимна, докато баща му насърчително го потупваше по главата, казвайки:

— Двубоят се провежда от твое име, но ще се бият учениците. Понеже си много малък да участваш, от теб не се иска нищо, освен да стоиш там и да гледаш.

Генджиро изтича право до дървото и зае там поза, вдървена и тържествена като на самурайска кукла на Момчешкия празник.

— Малко сме подранили — отбеляза Гендзаемон. — Има доста време, докато изгрее слънцето. — Затършува в пояса си и издърпа една дълга лула с голяма глава. — Някой да има огън? — попита нехайно, за да даде на другите да разберат, че е съвършено спокоен.

Някакъв мъж излезе напред и му каза:

— Преди да запалите, господине, не смятате ли, че ще е добре да решим как да разпределим хората?

— Да, струва ми се, така е. Дайте да ги разположим бързо, за да сме готови. Вие какво ще предложите?

— Тук до дървото оставяме един централен отряд. Останалите мъже се скриват на разстояние от двадесетина крачки от двете страни покрай трите пътя.

— Кои остават при дървото?

— Вие, аз и десетина други. Като останем тук, ще можем да пазим Генджиро и да сме готови да се включим, когато дадат знак, че Мусаши е пристигнал.

— Почакайте само малко — отвърна Гендзаемон и предпазливо обмисли предложението. — Ако хората се пръснат така, в началото само двадесетина ще са в състояние да го нападнат.

— Истина е, но ще го обкръжим.

— Не непременно. Можете да сте сигурни, че той ще си доведе подкрепление. И трябва да запомните, че умее да се измъква, когато е притиснат, така добре, както умее да се бие. Не забравяйте Ренгеоин. Може да удари, докато хората ни са разпръснати нарядко, да рани трима-четирима и после да изчезне. След това ще тръгне да се хвали, че е излязъл срещу повече от седемдесет мъже от школата Йошиока и ги е победил.

— Никога няма да му позволим да ги разправя такива.

— Нашият разказ ще струва колкото неговия. Дори да дойде с поддръжници, хората ще гледат на това тук като на битка между него лично и школата Йошиока като цяло. И съчувствието им ще бъде на страната на самотния боец.

— Смятам — обади се Миике Джиродзаемон, — че от само себе си е ясно — ако той пак избяга, каквото и да си говорим, няма да преживеем този срам. Тук сме да убием Мусаши и не може много да се двоумим за начина. Мъртвите бездруго не разказват.

Джиродзаемон повика четирима мъже от най-близката група да дойдат при него. Трима носеха малки лъкове, четвъртият — мускет. Накара ги да се обърнат с лице към Гендзаемон.

— Може би ще искате да видите какво сме приготвили за всеки случай?

— А! Метателни оръжия.

— Можем да ги поставим на някоя височина или по дървета.

— Няма ли някой да каже, че сме нечестни?

— По-малко ни е грижа какво ще кажат хората, отколкото за това да видим Мусаши мъртъв.

— Добре. Щом сте готови да посрещнете упреците, няма какво повече да добавя — завърши примирено старецът. — Дори Мусаши да доведе петима или шестима души, той надали ще избяга, след като имаме лъкове, стрели и пушка. Но сега ако продължим да стоим тук, може да ни изненадат. Оставям на вас разпределението на хората, обаче ги пратете веднага по местата им.

Черните сенки се пръснаха като диви гъски в блато — някои се мушнаха в бамбуковите храсталаци, други изчезнаха зад дърветата или легнаха по очи върху слоговете между оризищата. Стрелецът с пушка се покатери на широките клони на бора. Докато се опитваше да се намести и да се притули, по Генджиро се посипаха борови иглички и кора.

Като забеляза момчето да шава, Гендзаемон с укор каза:

— Нали още не си се разтревожил? Не бъди такъв страхливец!

— Не е това. Имам борови иглички в гърба.

— Стой мирно и търпи. Това ще ти е от полза. Когато започне боят, гледай внимателно.

От най-източния край се понесе гръмък вик:

— Спри, глупако!

Бамбукът шумолеше така силно, та само глух не би усетил, че навсякъде покрай пътя има скрити хора.

— Страх ме е! — извика Генджиро и прегърна баща си през кръста.

Джиродзаемон незабавно тръгна към мястото на шума, макар нещо да му подсказа, че тревогата е лъжлива.

Сасаки Коджиро ядосано викаше на един боец от Йошиока:

— Очи нямаш ли? Да ме вземеш, моля ти се, за Мусаши! Дошъл съм тук като свидетел, а ти ми се нахвърляш с копие. Що за магаре си ти?!

Йошиока също бяха сърдити и някои подозираха, че той може тайно да ги шпионира. Бяха се дръпнали назад, но продължаваха да му препречват пътя.

Щом Джиродзаемон мина между мъжете, Коджиро се нахвърли върху него:

— Дойдох тук да присъствам като свидетел, а вашите хора се отнасят към мен като към враг. Ако действат по ваше нареждане, то повече от доволен ще съм, при все че съм малко неумел със сабята, да ви предизвикам на бой. Нямам основания да помагам на Мусаши, но пък имам чест, която да браня. Сега ще ми е добре дошло да напоя „Дългия прът“ с малко прясна кръв, че от известно време го пренебрегвам.

Приличаше на бълващ пламъци тигър. Онези от Йошиока, които се бяха оставили контешката му външност да ги заблуди, сега се стреснаха дори само от дързостта му.

Решен да покаже, че не се плаши от езика на Коджиро, Джиродзаемон се изсмя.

— Ха-ха! Ама сте ядосан, а? Но кажете ми, кой точно ви е молил да ставате свидетел? Не си спомням за такава покана. Може би Мусаши?

— Не говорете глупости. Когато слагахме обявата при Янагимачи, аз казах и на двете страни, че ще съм свидетел.

— Ясно. Вие сте казал. С други думи, Мусаши не ви е молил, нито пък ние. Вие сам сте решил да бъдете наблюдател. Е, този свят пълен с хора, които се бутат там, където не им е работа.

— Това е обида! — пресече го Коджиро.

— Махайте се! — извика Джиродзаемон. От устата му хвърчеше слюнка. — Не сме тук да се правим за посмешище.

Поморавял от ярост, Коджиро пъргаво се откъсна от множеството и тичешком отстъпи малко по пътеката.

— Внимавайте, копелета! — извика той и се приготви за нападение.

Гендзаемон, тръгнал подир Джиродзаемон, сега се обади:

— Почакайте, младежо!

— Вие чакайте! — извика Коджиро. — Нямам работа с вас. Ще ви покажа обаче какво става с онези, които ме обидят!

Старецът притича към него.

— Стига, стига, вземате това много навътре! Хората ни са напрегнати. Аз съм чичо на Сеиджуро и от него съм чувал, че сте превъзходен майстор на сабята. Сигурен съм, че сега е станала грешка. Надявам се лично да ме извините за държанието на нашите хора.

— Благодаря, че така ме посрещате. Винаги съм бил в добри отношения със Сеиджуро и желая доброто на дома Йошиока, макар да не ми се струва, че ще мога да бъда сега на ваша страна. Обаче това не е причина хората ви да ме обиждат.

Гендзаемон коленичи в тържествен поклон и каза:

— Напълно прав сте. Надявам се заради Сеиджуро и Деншичиро да забравите станалото.

Старецът внимателно подбираше думите си, понеже се боеше, че ако обидят Коджиро, той може да разгласи каква подла уловка прилагат.

Гневът на Коджиро утихна.

— Станете, господине. Неудобно ми е по-възрастен човек да ми се кланя. — В рязка смяна на настроението сега притежателят на „Дългия прът“ насочи своето красноречие към насърчения за Йошиока и хули към Мусаши. — От известно време съм в приятелски отношения със Сеиджуро и както преди казах, нямам нищо общо с Мусаши. Съвсем естествено е да съчувствам на дома Йошиока.

— Много сблъсъци между воини съм виждал, но не и такава трагедия, каквато сполетя вас. Не е за вярване, че домът, който е давал на шогуните Ашикага наставници по бойни изкуства, може да бъде посрамен от някакъв си селски грубиян.

Думите му се приеха с жадно внимание. Говореше, сякаш нарочно иска да възпламени слуха им. По лицето на Джиродзаемон се изписа съжаление, че е говорил така грубо на човек, който има към дома Йошиока само добри чувства.

Коджиро не пропусна да забележи това и то го подтикна да продължи:

— В бъдеще съм замислил да основа собствено училище. Ето защо не от любопитство ми е станало навик да наблюдавам двубои и да изучавам тактиката на различни бойци. Това е част от моето обучение. Не си спомням обаче някога да съм наблюдавал или да съм чувал за двубой, който да ме е подразнил повече от вашите две срещи с Мусаши. След като при Ренгеоин и по-рано при Рендаиджи имаше толкова много ваши хора, защо оставихте Мусаши да избяга, та да може да се перчи по улиците на Киото? Това не мога да разбера.

Облиза пресъхналите си устни и продължи:

— Няма съмнение, че Мусаши е изненадващо издръжлив за скитащ боец. Аз самият знам това само от двата пъти, когато съм го виждал. Но с опасност да ви се стори, че се бъркам, искам да ви кажа какво съм открил за него. — Без да споменава името на Акеми, той се впусна в разказ. — Първото сведение ми попадна, когато по случайност срещнах една жена, която го познава от седемнадесетгодишен. Като допълних това, което тя ми каза, с други научени тук и там подробности, сега мога доста пълно да ви разкажа за живота му.

— Син е на селски самурай в областта Мимасака. Избягал от дома заради битката при Секигахара и след като се върнал, извършил толкова много жестокости, че го прогонили от селото. Оттогава броди по областите.

— Макар човек без характер, той има известна дарба да си служи със сабята. А телесно е извънредно силен. Най-вече — бие се, без да щади живота си. Заради това обичайните подходи в сабления бой се безполезни срещу него, също както разумът е безпомощен срещу лудостта. Трябва или да го впримчите в капан като зъл звяр, или ще се провалите. Сега обмислете какъв е вашият враг и си съставете план в съответствие с това!

С голяма тържественост Гендзаемон благодари на Коджиро и се зае да опише предпазните мерки, които са взели.

Коджиро кимна одобрително.

— Щом сте били толкова старателни, той явно няма възможност да се измъкне жив. Все пак ми се струва, че бихте могли да измислите и нещо още по-хитро.

— По-хитро ли? — повтори Гендзаемон, като наново погледна самодоволното лице на Коджиро, този път с по-малко възхищение. — Благодаря ви, но ние вече сме направили достатъчно.

— Не, не сте, приятелю. Ако Мусаши дойде направо и открито по пътеката, то навярно няма начин да избяга. Но какво, ако от по-рано научи за вашата уловка и въобще не се появи? Нали тогава всичкото ви хитроумие ще е напразно?

— Постъпи ли така, ще окачим обяви навсякъде из града, за да го направим за посмешище на цял Киото.

— Това без съмнение донякъде ще възстанови доброто ви име, но не забравяйте, че той още ще може да се разхожда насам-натам и да разправя, че сте били нечестни. Приготовленията ви са безполезни, освен ако убиете Мусаши тук и днес. За да стане това наистина, трябва да подсигурите той непременно да дойде тук и да попадне в смъртоносната клопка, която сте му заложили.

— Има ли някакъв начин това да стане?

— Определено. Всъщност, аз се сещам за няколко начина.

Гласът на Коджиро бе пълен със самоувереност. Той се приведе напред и с не много често наблюдавано на надменното му лице приятелско изражение прошепна няколко думи в ухото на Гендзаемон.

— Как ви се струва? — попита високо накрая.

— Хмм. Разбрах ви.

Старецът кимна няколко пъти, после се обърна към Джиродзаемон и шепнешком му разказа плана.

Среща на лунна светлина

Вече минаваше полунощ, когато Мусаши стигна малката странноприемница северно от Китано, в която за първи път бе срещнал Джотаро. Изненаданият стопанин го поздрави сърдечно и бързо му приготви място за спане.

Мусаши излезе рано сутринта и се върна късно вечер, като подари на стария човек един чувал сладки картофи от Курама. Показа му и една мярка избелен памучен плат от Нара и го попита дали може да си направи от това долна риза, пояс и препаска за слабините.

Ханджията с готовност занесе плата при някаква съседка шивачка и на връщане купи малко саке. Свари сладките картофи на яхния и докато я ядяха и пиеха от сакето, си бъбри с Мусаши до полунощ, когато дойде шивачката с дрехите. Преди да тръгне да си ляга, Мусаши старателно ги сгъна и ги сложи до възглавницата си.

Старецът се събуди много преди зазоряване от плисък на вода. Като погледна навън, видя, че Мусаши се е изкъпал със студена вода от кладенеца и стои под лунната светлина, облечен в своите нови долни дрехи. Тъкмо си обличаше старото кимоно.

Като отбеляза, че се поуморил от Киото и решил да отиде до Едо, Мусаши обеща, че когато след три-четири години се върне в старата столица, ще отседне в странноприемницата.

След като стопанинът завърза отзад обито му, Мусаши с бърза крачка се отправи на път. Пое по тясната пътечка през полето към пътя за Китано, като внимателно подбираше къде да стъпва между буците волски тор. Старецът тъжно гледа след него, докато тъмнината го погълна.

Умът на Мусаши беше ясен като небето над главата му. Освежено, тялото му сякаш с всяка следваща крачка набираше нова сила.

— Няма смисъл да вървя така бързо — каза си той на глас и забави ход. — Това навярно ще ми е последната нощ в света на живите.

Това не бе нито възглас, нито израз на жал, а просто неволно излязло от устните му твърдение. Все още нямаше усещането, че е действително лице в лице със смъртта.

Прекара предния ден в съзерцание под един от боровете във вътрешния храм на Курама, с надеждата да постигне онова блажено състояние, в което тяло и дух вече не се различават помежду си. Не успя в своето усилие да се освободи от мисълта за смъртта и се срамуваше, че пропиля напразно времето си.

Нощният въздух го въодушевяваше. Саке, точно колкото трябва, кратък, но здрав сън, освежаващата вода от кладенеца, нови дрехи — не се чувстваше като човек, комуто предстои да умре. Спомни си онази нощ посред зима, когато се насили да стигне до върха на Орловата планина. И тогава звездите го зашеметиха, а дърветата бяха обкичени с ледени висулки. Сега тези висулки сигурно са сменени от напъпили цветове.

С пълна с безразборни мисли глава, Мусаши откри, че му е невъзможно да се съсредоточи. Какъв смисъл, запита се, има сега да размишлява върху проблем, който не би решил и след век — значението на смъртта, страданието, животът, който ще последва след това?

Кварталът, в който се намираше, бе обитаван от благородници и техните служители. Чу печалния звук на флажолет, придружен от протяжните тонове на тръстикова свирка. Представи си седналите около някой ковчег оплаквачи, които чакат утрото. Дали погребалната песен, чута преди още да се сети за значението й, не бе събудила неосъзнат спомен за Танцуващите деви на Исе и за преживяното на Орловата планина. Съмнения загризаха ума му.

Щом спря, за да обмисли станалото, забеляза, че е подминал Шококуджи и е на стотина крачки от река Камо, която сега приличаше на сребро в мрака. Под отразената от една кирпичена стена светлина Мусаши забеляза някаква тъмна фигура. Мъжът се приближи към него, следван от по-малка сянка — вързано на каишка куче. Уверил се от присъствието на животното, че този човек не е някой от враговете му, Мусаши се успокои и продължи нататък. Другият направи няколко крачки, обърна се и каза:

— Ще позволите ли да ви задържа малко, господине?

— Мен ли?

— Да, ако не възразявате.

Шапката и хакамата му бяха от онези, които носят занаятчиите.

— Какво има? — попита Мусаши.

— Простете за странния въпрос, но видяхте ли по онази улица една къща, която цялата да свети?

— Не внимавах много, но струва ми се — не.

— Тогава явно съм объркал улицата.

— Вие какво търсите?

— Един дом, където преди малко някой е починал.

— Не съм видял тази къща, но на около сто стъпки по-назад чух погребална музика.

— Трябва това да е мястото. Сигурно шинтоисткият свещеник е пристигнал преди мен и е почнал бдението.

— Вие на бдение ли отивате?

— Не точно. Аз съм майстор на ковчези от хълма Торибе и ме помолиха да дойда в дома Мацуо, затова тръгнах към хълма Йошида. Те обаче не живеят вече там.

— Семейство Мацуо на хълма Йошида ли?

— Да, не знаех, че са се преместили. Минах много път за нищо. Благодаря ви.

— Чакайте — обади се Мусаши. — Да не е това Мацуо Канаме, който служи на господаря Коное?

— Точно така. Разболял се и само след десетина дни починал.

Мусаши се обърна и тръгна напред. Майсторът на ковчези се забърза в обратната посока.

„Значи чичо ми е умрял“, каза си безчувствено Мусаши. Спомни си с колко усилия този човек беше пестил, за да събере малко пари. Сети се за оризовите питки, които неговата леля му даде и които изяде на брега на леденостудената река сутринта на Нова година. Запита се как ли ще се справя тази жена, след като остава съвсем сама.

Застана на брега на Горна Камо и се загледа в тъмнеещите се в нощта тридесет и шест хълма на Хигашияма. Всеки от тях сякаш враждебно отвръщаше на погледа му. След това изтича надолу до един плаващ мост. За да стигне от северната част на града до пътя за връх Хиеи и прохода към областта Оми, трябваше да мине оттук.

Беше вече по средата на реката, когато чу някакъв глас, силен, но неясен. Спря и се заслуша. Бързо течащата вода бодро бълбукаше, а над равнината вееше студен вятър. Не можа да определи откъде дойде гласът, но след още няколко крачки той прозвуча пак и го накара да се спре. Все още без да може да определи посоката на шума, Мусаши бързо стигна до другия бряг. Щом слезе от моста, зърна някакъв човек да тича с вдигнати ръце към него. Фигурата му се стори позната.

Беше… вездесъщият Сасаки Коджиро.

Щом се приближи, той някак прекалено приятелски поздрави Мусаши. Хвърли един поглед през моста и след това попита:

— Сам ли сте?

— Да, естествено.

— Надявам се да ме извините за онази вечер — продължи Коджиро. — Благодаря ви, че изтърпяхте моята намеса.

— Смятам, аз съм, който трябва да ви благодари — отвърна Мусаши със същата любезност.

— За двубоя ли сте тръгнал?

— Да.

— Съвсем сам ли? — попита пак Коджиро.

— Да, естествено.

— Хмм. Питам се дали не сте разбрал грешно обявата, която сложихме при Янагимачи.

— Не мисля.

— И сте съвсем наясно с условията? Това няма да е истински двубой между двама противници, както беше със Сеиджуро и Деншичиро.

— Знам това.

— При все че битката ще се води от името на Генджиро, ще го подкрепят хората от училището Йошиока. Вие разбирате ли, че тези „хора от училището“ може да са десет, сто, че дори хиляда души?

— Да — защо питате?

— Някои от по-слабоватите са избягали от Йошиока, но по-силните и храбрите са всички под големия бор. Точно сега са се разположили по целия склон и ви чакат.

— Вие бяхте там да огледате ли?

— А-ха. Реших, че ще е по-добре да се върна и да ви предупредя. Знаех, че ще минете по плаващия мост и изчаках тук. Смятам това за свой дълг, тъй като аз писах обявата.

— Проявявате голямо внимание.

— Е, такова е положението. Наистина ли сте решили да идете сам или имате и помощници, които ще минат по друг път?

— Ще има един с мен.

— Така ли? Къде е той сега?

— Ето го тук!

Мусаши се засмя и зъбите му блеснаха под лунната светлина, докато сочеше сянката си.

— Това не е шега — наежи се Коджиро.

— Не се шегувам.

— О? Стори ми се, че се присмивате на моя съвет.

Като си придаде дори по-строго изражение от Коджировото, Мусаши възрази:

— Смятате ли, че великият светец Шинран се е шегувал, когато е казал: всеки вярващ има сила за двама, понеже с него върви Буда Амида?

Коджиро не отговори.

— По всичко изглежда, че Йошиока имат сега надмощие. Те са излезли всички заедно. Аз съм сам. Вие несъмнено предполагате, че ще загубя. Моля ви обаче да не се тревожите за мен. Да допуснем, че знаех, че те ще имат десет души и също бях взел десет със себе си. Какво щеше да стане? Щяха да пратят срещу мен двайсет вместо десет. Ако вземех двайсет, те щяха да увеличат числото на трийсет или четирийсет и битката щеше да създаде дори още по-голяма суматоха. Накрая само щяхме да нарушим спокойствието и реда, без това да донесе в замяна каква да е полза за делото на сабления бой. С други думи, ако си бях повикал помощници, щях малко да спечеля, а загубата би била голяма.

— Това може да е истина, но не е в съгласие с „Изкуството на войната“ човек да влиза в битка, която знае, че ще загуби.

— Има моменти, когато това е необходимо.

— Не! Не и според „Изкуството на войната“. Съвсем друго е, ако се впускате в прибързани действия.

— В съгласие или не с „Изкуството на войната“, аз знам какво ще ми е от полза.

— Вие вървите против всички предписания.

Мусаши се засмя.

— Щом настоявате да е тъй — възрази отново Коджиро, — защо поне не си изберете начин на действие, който да ви остави възможност да оцелеете?

— Пътят, който следвам, за мен е път към по-пълноценен живот.

— Щастлив ще сте, ако той не ви отведе право в ада!

— Тази река, знаете ли, може да се окаже тройната река на ада; този път — пътят към осъждането; хълма, по който скоро ще са кача — планината с гвоздеи, на която биват приковани прокълнатите. При все това е единственият път към истинския живот.

— Както говорите, може вече да сте обладан от бога на смъртта.

— Мислете, каквото си искате. Има хора, които умират в живота и други, които оживяват чрез смъртта.

— Нещастни човече! — възкликна полуподигравателно Коджиро.

— Кажете ми, Коджиро… като тръгна по този път, той докъде води?

— До село Хананоки и после до големия бор при Ичиджоджи, където сте решил да умрете.

— Колко далеч е това?

— Само половин час. Имате много време.

— Благодаря. Ще се видим по-късно — отговори ведро Мусаши, обърна се и тръгна надолу по пътя.

— Това не е посоката!

Мусаши кимна.

— Това е грешна посока, казвам ви.

— Знам.

Той продължи надолу по склона. Зад дърветата от двете страни на пътя се нижеха оризища, а в далечината се виждаха няколко покрити със слама селски къщи. Коджиро видя как Мусаши се спира, вдига поглед към луната и за малко остава така неподвижен.

Избухна в смях, когато се сети, че той очевидно уринираше. Сам вдигна поглед към луната и си помисли, че докато тя залезе, много хора ще са мъртви или на умиране.

Мусаши не се върна. Коджиро седна при корена на едно дърво и с близко до възторг настроение се замисли за наближаващата битка. „Като се съди по спокойствието му, Мусаши вече се е примирил, че ще умре. Въпреки това здраво ще се брани. Колкото повече от тях посече, толкова по-забавно ще бъде за гледане. Да, но Йошиока имат метателни оръжия. Ако някое от тях го улучи, представлението ще свърши на мига. Това би развалило всичко. Струва ми се, най-добре да му кажа за тези неща.“

Сега, преди зазоряване, въздухът стана леко мъглив и мразовит.

Коджиро се изправи и извика:

— Мусаши, защо се бавите толкова?

Усещането, че нещо не е наред, го накара да изтръпне от тревога. Бързо закрачи надолу по склона и пак извика. Единственият звук бе шумът от въртенето на някакво воденично колело.

— Тъпото му копеле!

Спусна се обратно към главния път и се заоглежда във всички посоки. Виждаха се само храмовете и горите на Ширакава, която се издигаше над склоновете на Хигашияма, и луната. Като заключи набързо, че Мусаши е избягал, Коджиро се ядоса на себе си, че не е разбрал правилно спокойствието му и като стрела се понесе към Ичиджоджи.

Мусаши се показа ухилен иззад едно дърво и застана на мястото, където стоеше преди Коджиро. Радваше се, че се отърва от него. Не му трябва човек, който се наслаждава да гледа как други умират и безучастно наблюдава чуждите хора да залагат живота си заради неща, които за тях са важни. Коджиро не е безобиден зрител, движен само от желанието да се учи. Той е измамник и коварен хитрец, винаги готов да се подмаже на двете страни едновременно, като се представя за добрия другар, който на всеки иска да помогне.

Навярно Коджиро си бе помислил, че като каже на Мусаши колко е силен неговият противник, онзи ще падне на четири крака и ще почне да му се моли да го подкрепи. И наистина, ако първата цел на Мусаши бе да запази живота си, той с готовност би приел всякаква помощ. Дори преди да срещне Коджиро обаче, беше събрал достатъчно сведения, за да знае, че може да се наложи да застане срещу стотина души.

Не че беше забравил урока на Такуан — истински храбър е този, който обича живота, пази го като съкровище, което, загубено веднъж, никога не може да се върне. Добре знаеше също, че да живееш значи повече от това да оставаш жив. Въпросът е как да изпълниш своя живот със смисъл, как да направиш така, че този живот да хвърли към бъдещето ярък лъч светлина, дори да се окаже необходимо той, животът, да бъде пожертван заради някоя възвишена цел. Успее ли да направи това, колко ще живее — двадесет или седемдесет години — е без значение. Един живот е само незначителен откъслек във вечния поток на времето.

Както смяташе Мусаши, един вид живот подобава на обикновените хора, а друг — на боеца. За него е най-важно да живее като самурай и да умре като такъв. От пътя, който е избрал, няма връщане назад. Дори да го насекат на късчета, враговете не могат да изличат това, че е отвърнал на тяхното предизвикателство безстрашно и доблестно.

Насочи вниманието си към това, по кой път да мине. Най-къс и същевременно най-широк и лесен за ходене бе този, по който тръгна Коджиро. Друг, не толкова пряк, беше пътеката, която минаваше покрай брега на Такано, един приток на Камо, излизаше на главния път за Охара и оттам през императорското имение Шугакуин стигаше до Ичиджоджи. Третият вървеше за кратко време на изток, после на север, до подножието на Урю и накрая пресичаше една пътека и влизаше в селото.

Трите пътя се срещаха при големия бор и разликите в разстоянието дотам бяха незначителни. Въпреки това от гледище на малка военна сила, която напада много по-голяма такава, подходът бе от първостепенна важност. Изборът му сам по себе си можеше да реши поражение ли ще последва или победа.

Вместо да размисля продължително време над въпроса, Мусаши спря само за минута и после затича в посока, почти противоположна на Ичиджоджи. Първо мина напряко под подножието на хълма Кагура до едно място зад гробницата на императора Го-Ичиджо. После, като мина през някакъв гъст бамбуков храсталак, излезе при планинско поточе, което течеше през едно село на североизток. Над него се издигаше северният скат на връх Даймонджи. Мусаши безшумно се закатери по него.

Спря за миг да се огледа къде е. Ако тръгнеше водоравно през склоновете на четири последователни възвишения, можеше да стигне до едно място над и зад големия бор, откъдето като на длан да огледа разположението на противника. Също като Ода Нобунага в битката при Окехадзама, Мусаши отхвърли обичайните пътища в полза на един труден обход.

— Кой е там?

Мусаши застина и зачака. Към него предпазливо се приближиха стъпки. Като видя някакъв човек, облечен като самурай на служба у някой знатен придворен, Мусаши реши, че този не се числи към хората на Йошиока.

Носът на мъжа бе изцапан със сажди от факлата, която носеше; кимоното му беше мокро и опръскано с кал. Той издаде лек вик на изненада.

Мусаши подозрително го изгледа.

— Вие не сте ли Миямото Мусаши? — попита мъжът и се поклони ниско, с боязън в погледа.

Очите на Мусаши просветнаха от блясъка на факлата.

— Вие ли сте Миямото Мусаши?

Ужасен, самураят сякаш се олюля леко на нозете си. Настървение като това в погледа на Мусаши не се срещаше често между хора.

— Вие кой сте? — попита отсечено Мусаши.

— Ъ-ъ, аз…

— Стига сте пелтечил. Кой сте?

— Аз… аз съм от дома на господаря Карасумару Мицухиро.

— Аз съм Миямото Мусаши, но какво прави един служител на Карасумару посред нощ тук?

— Значи вие сте Мусаши!

Мъжът въздъхна облекчено. В следващия миг се носеше с главоломна бързина надолу по планината. След факела му оставаше светла диря. Мусаши се обърна и продължи пътя си напреки склона.

— Кура, къде сте? — извика самураят, щом стигна в близост до Гинкакуджи.

— Тук сме. Вие къде сте?

Не беше гласът на Кура, един друг служител на Карасумару, а на Джотаро.

— Джо-та-ро! Ти ли си това?

— Да-а-а!

— Ела бързо горе!

— Не мога. Оцу не може да върви повече.

Самураят изруга под носа си и като се напъна дори още по-силно, извика:

— Идвайте бързо! Намерих Мусаши! Му-са-ши! Ако не побързате, ще го изгубим!

Джотаро и Оцу бяха на около двеста разкрача по-надолу по пътеката. Мина известно време, докато двете им дълги сенки, сякаш сраснали се помежду си, с куцукане стигнат до тази на самурая. Той махна с факлата, за да ги накара да побързат; след мигове вече сам успяваше да чуе тежкото дишане на Оцу. Лицето й изглеждаше по-бледо от луната. Пътното облекло по тънките й ръце и нозе изглеждаше безчовечно и нелепо. Когато обаче светлината я озари, страните й поруменяха.

— Истина ли е? — рече тя задъхано.

— Да, току-що го видях — После самураят добави с по-настоятелен глас: — Ако побързате, ще успеете да го настигнете. Обаче ако си губите времето…

— Накъде? — попита Джотаро, подразнен, че така се озова между развълнувания мъж и болната жена.

Здравословното състояние на Оцу в никакъв случай не се беше подобрило, но веднага щом Джотаро й поднесе новината за наближаващия двубой на Мусаши, нямаше начин да я задържат в постелята, дори това да би могло да удължи живота й. Без да обръща внимание на всички увещания, тя вчеса косата си, завърза сламените сандали и почти с олюляване излезе от портата на господаря Карасумару. След като стана очевидно, че не е възможно да я спрат, господарят направи всичко по силите си да помогне. Той сам пое грижите за начинанието и докато Оцу бавно накуцваше към Гинкакуджи, прати свои хора да претърсят различните пътища до село Ичиджоджи. Тези ходиха, докато ги заболяха нозете и бяха на път да се откажат, когато изведнъж този, когото търсеха, се намери.

Самураят посочи с пръст и Оцу решително тръгна нагоре по хълма.

От страх тя да не припадне, Джотаро на всяка втора крачка питаше:

— Добре ли си? Ще издържиш ли?

Тя не му отговаряше. В интерес на истината, не го и чуваше. Изтънялото й тяло усещаше единствено необходимостта да стигнат до Мусаши. Макар устата й да бе цялата пресъхнала, по нейното пепеляво чело се лееше студена пот.

— Оттук трябва да е — обади се Джотаро с надежда да я насърчи. — Този път отива на връх Хиеи. Оттук нататък е само равно. Няма повече качване. Искаш ли за малко да си починеш?

Момичето мълчаливо поклати глава и здраво се опря на пръчката, която двамата държаха помежду си. Беше се задъхала така, сякаш всички трудности на живота за нея са събрани в това единствено изкачване.

След като бяха вървели близо четвърт час, Джотаро извика:

— Мусаши! Сенсей!

Продължи да крещи все същото.

Силният му глас насърчи Оцу, но не след дълго силите й се свършиха.

— Джо-Джотаро! — прошепна тя едва.

Пусна пръчката и се свлече в тревата край пътя. Опряла лице в земята, тя притисна тънките си пръсти към устата. Раменете й трескаво потреперваха.

— Оцу! Това е кръв! Ти плюеш кръв! О, Оцу!

Готов да заплаче, Джотаро обгърна с ръце кръста й и я вдигна. Главата й клюмна настрани. Като не знаеше какво друго да прави, момчето внимателно я потупа по рамото.

— Какво искаш? — попита.

Оцу нямаше сила да отвърне.

— Знам! Вода! Това ли е?

Тя слабо кимна.

— Почакай тук. Ще ти донеса.

Той стана и се огледа, заслуша се за миг, след което слезе в една близка долчинка, където бе чул да тече вода. Без много труд откри бълбукащия под скалата извор. Щом понечи да загребе малко вода с ръце, се поколеба и впери очи в мъничките рачета по дъното на езерцето. Луната не светеше право във водата, но отражението на небето в нея бе по-красиво от гледката на самите сребристобели облаци. Като реши да отпие, преди да занесе от водата, Джотаро отстъпи на няколко педи встрани, приведе се на четири крака и проточи врат като патица.

И тогава си пое шумно дъх — привидение ли е това? — и тялото му настръхна. В езерцето като ивици се отразяваха половин дузина дървета от другата страна. Точно до тях бе образът на Мусаши.

Джотаро си помисли, че въображението го мами и отражението бързо ще се разсее. Но то не изчезна и момчето много бавно вдигна поглед.

— Вие сте тук! — извика. — Наистина сте тук!

Спокойното отражение на небето се покри с кал, щом Джотаро прегази през езерцето, измокряйки кимоното си до раменете.

— Вие сте тук!

Той обгърна с ръце нозете на Мусаши.

— Тихо — каза внимателно този. — Тук е опасно. Ела по-късно.

— Не! Намерил съм ви. Оставам с вас.

— Тихо. Чух гласа ти. Аз чакам тук от някое време. Сега занеси на Оцу вода.

— Вече е разкаляна.

— Ей там има още едно поточе. Виждаш ли? Ето, вземи това с теб.

Той му подаде бамбуков съд.

Джотаро вдигна лице нагоре и каза:

— Не! Вие й занесете.

Останаха няколко мига така, после Мусаши кимна и отиде до другия поток. Напълни съда и после го занесе при Оцу. Прегърна я внимателно и вдигна водата към устата й.

Джотаро застана до тях.

— Виж, Оцу! Мусаши е тук. Не ме ли разбираш? Мусаши!

След като отпи от хладната вода, Оцу вече успяваше по-лесно да си поема дъх, макар да се облягаше на ръката на Мусаши. Очите й сякаш гледаха нещо много далечно.

— Не виждаш ли, Оцу? Не съм аз, Мусаши е. Под теб е ръката на Мусаши, не моята.

В безразличните очи на момичето се събраха парещи сълзи, докато накрая те заприличаха на стъклени. Две струйки проблеснаха по страните й. Тя кимна.

Джотаро бе вън от себе си от радост.

— Сега нали си щастлива? Нали това е, което искаше? — После се обърна към Мусаши: — Все повтаряше, че каквото и да станело, трябва да ви види. Никого не щеше да слуша! Моля ви, кажете й, че ако продължава да прави така, ще умре. Въобще не иска да ме слуша. Може пък да направи това, което вие й кажете.

— Вината е изцяло моя — каза Мусаши. — Ще се извиня и ще й кажа да се грижи по-добре за себе си. Джотаро…

— Да?

— Ще ни оставиш ли за мъничко сами?

— Защо? Защо не мога да остана?

— Не бъди такъв, Джотаро — обади се умолително Оцу. — Само за няколко минути. Моля те.

— Ох, добре — Не можеше да откаже на Оцу, дори и да не я разбираше. — Ще се кача по-нагоре. Обадете се, като сте готови.

Вродената свитост на Оцу сега бе нараснала заради болестта и тя не можеше да се сети какво да каже.

Мусаши се почувства неудобно и обърна лицето си на другата страна. С гръб към него, момичето впи поглед в земята. Той се загледа нагоре към небето.

Вътрешно се боеше, че не съществуват думи, с които да й каже какво има в сърцето му. През ума му мина всичко, което се случи от онази нощ, когато тя го освободи от голямото дърво, и той осъзна чистотата на тази любов, която пет дълги години я е карала да продължава да го търси.

Кой е бил по-силен, кой е страдал повече? Оцу с нейния тежък и сложен живот, обгорен от любов, която тя не успява да скрие? Или пък той, който крие чувствата си зад студено лице, заравя живите въглени на страстта под слой студена пепел? Преди, а също и сега Мусаши си мислеше, че неговият път е по-болезнен. Но в постоянството на Оцу има сила и доблест. Бремето, което е носила, за повечето мъже би било твърде тежко, за да го поемат сами.

„Остава ми още малко време“, помисли си Мусаши.

Луната бе слязла ниско в небето и ставаше по-светло. Утрото не бе далеч. Скоро и луната, и самият той ще потънат зад планината на смъртта. За малкото време, което му остава, трябва да каже на Оцу истината. Заради нейната преданост и вярност й дължи поне това. Но думите не искаха да дойдат. Колкото повече се опитваше да заговори, толкова по-здраво се заплиташе езикът му. Гледаше безпомощно към небето, сякаш оттам трябва да го осени вдъхновение.

Оцу се взираше в земята и плачеше. В сърцето й пламтеше любов, така силна, че бе прогонила всичко друго навън. Убеждения, вяра, загриженост за себе си, гордост — всичко бледнееше пред тази единствена всепоглъщаща страст. По някакъв начин, вярваше тя, тази любов трябва да превъзмогне съпротивата на Мусаши. Благодарение на сълзите й те някак си трябва да успеят да заживеят заедно, далеч от обикновения хорски свят. Обаче сега, когато бе до него, се оказа безпомощна. Не се реши да опише болката от раздялата им, страданието да минава през живота сама, мъката, която й причинява неговата безчувственост. Само ако имаше майка, пред която да излее всичката тази скръб…

Дългото мълчание бе нарушено от крякането на ято гъски. Усетили наближаването на утрото, те се вдигнаха над дърветата и политнаха зад върховете на планината.

— Гъските отлитат на север — отбеляза Мусаши, съзнавайки колко неуместно говори.

— Мусаши…

Погледите им се срещнаха и те мълчаливо си спомниха за годините на село, когато всяка пролет и есен гъските се вдигаха в полет.

Тогава всичко бе толкова просто. Тя дружеше с Матахачи. Мусаши не харесваше заради грубостта му, но никога не се боеше да отговори, когато той й каже нещо обидно. Всеки от двамата се сети сега за планината, където се намираше Шиподжи и за бреговете на река Йошино долу. И двамата знаеха, че губят безценни мигове — мигове, които никога не ще се върнат.

— Джотаро каза, че си болна. Много ли си зле?

— Нищо страшно.

— Сега по-добре ли се чувстваш?

— Да, но това не е важно. Ти наистина ли очакваш днес да те убият?

— Боя се — да.

— Ако умреш, аз не мога да продължа да живея. Сигурно затова сега ми е толкова лесно да забравя за болестта.

В очите й се появи някакъв пламък, който го накара да почувства колко е слаба собствената му решителност в сравнение с нейната. За да може поне донякъде да овладее себе си, той трябваше години наред да размисля над въпросите на живота и смъртта, да обуздава себе си при всеки завой на своя път, да понася тежестите на самурайското обучение. Без такова обучение или осъзната власт над себе си тази жена е готова съвсем непоколебимо да каже, че ако той умре, тя е готова да си иде заедно с него. Лицето й имаше израз на съвършено спокойствие, очите й му казваха, че тя нито лъже, нито говори безразсъдно. Изглеждаше почти щастлива пред изгледа да го последва в смъртта. С чувство на лек срам Мусаши се запита как е възможно жените да бъдат толкова силни.

— Не ставай глупава, Оцу! — изтърси изведнъж той. — Няма защо и ти да умираш. — Силата на гласа и дълбочината на чувството му изненадаха дори самия него. — Едно е аз да умра в бой с Йошиока. Не само че е редно мъж, който живее за сабята, да загине от сабя — аз съм и длъжен да напомня на тези страхливци Пътя на самураите. Твоята готовност да ме последваш в смъртта е много трогателна, но каква ще е ползата от това? Не повече от жалката смърт на някое насекомо.

Видя я пак да избухва в сълзи и съжали за грубостта на думите си.

— Сега разбирам как всичките тези години съм лъгал теб и съм лъгал себе си. Когато избягахме от селото или когато отново те видях на моста Ханада, нямах намерение да те подвеждам, но го направих — и се престорих на хладен и безразличен. Не така се чувствах в действителност.

— Скоро ще съм мъртъв. Това, което ще ти кажа, е истината. Обичам те, Оцу. Щях да пратя всичко на вятъра и да заживея живота си с тебе, стига само…

Млъкна за миг и продължи по-решително:

— Трябва да вярваш на всяка дума, която ти казвам, понеже никога няма да имам повече възможност да ти кажа това. Говоря без гордост и без да се преструвам. Имало е дни, когато не съм можел да се съсредоточа върху нищо, защото съм мислил за тебе, нощи, когато не съм могъл да спя, понеже съм те сънувал. Това бяха горещи, страстни сънища, Оцу, които почти ме подлудяваха. Често съм прегръщал постелята и съм си представял, че си ти.

— Но дори когато съм се чувствал така, съм вадил сабята си, поглеждал съм я, лудостта се е изпарявала и кръвта ми се е охлаждала.

Тя обърна лице към него — насълзено, но грейнало като утринна зора — и понечи да заговори. Като видя жарта в очите му, думите заседнаха в гърлото й и тя пак сведе поглед към земята.

— Сабята е моето убежище. Всеки път, когато страстта заплаши да ме надвие, аз насила се връщам отново в света на сабята. Това е съдбата ми, Оцу. Разкъсан съм между любовта и самообладанието. Като че едновременно вървя по два пътя. Но когато двата се разделят, неизменно успявам да се задържа на правилния.

— Познавам себе си по-добре от всеки друг. Не съм нито голямо дарование, нито велик човек.

Той отново млъкна. Въпреки желанието да даде откровен израз на своите чувства, му се струваше, че думите досега само прикриват истината. Сърцето му подсказа да бъде дори още по-откровен.

— Ето що за човек съм аз. Какво друго мога да кажа? Щом си помисля за моята сабя и ти изчезваш в някое тъмно ъгълче на ума ми — не, изчезваш напълно и не оставяш следа. В такива мигове съм най-щастлив и най-доволен от моя живот. Разбираш ли ме? По това време ти си страдала, рискувала си тялото и душата си за един човек, който обича своята сабя повече, отколкото обича теб. Ще умра за честта на сабята си, но не бих умрял заради любовта на една жена. Дори не и за твоята. Колкото и да ми се иска сега да падна на колене и да те помоля за прошка, не мога да го направя.

Усети тънките пръсти да се стягат около китката му. Тя вече не плачеше.

— Знам всичко това — каза натъртено Оцу. — Ако не го знаех, нямаше да те обичам толкова.

— Но не можеш ли да разбереш колко е глупаво да умреш заради мен? Сега, в този един миг, съм телом и духом твой. Но веднага щом си тръгна оттук… Не трябва да умираш заради любовта на мъж като мене. За една жена има добър и достоен начин на живот, Оцу. Ти трябва да го намериш и да направиш своя живот щастлив. Тези думи трябва да са ни за сбогом. Време е да вървя.

Внимателно освободи китката си от нейната ръка и стана. Тя го хвана за ръкава и извика:

— Само още една минута, Мусаши!

Имаше толкова много неща, които иска да му каже — не я е грижа дали ще я забрави, когато не е с нея; не възразява, че той я нарича „незначителна“; когато се е влюбила в него, не се е заблуждавала относно нрава му. Хвана го отново за ръкава и погледът й затърси неговия в опит да продължи този последен миг, да му попречи да свърши.

Този мълчалив призив почти сепна Мусаши. Дори в слабостта, която й пречеше да говори, имаше хубост. Завладян от собствената си слабост и страх, той се почувства като дърво с изтънели корени, застрашено от бушуващия вятър. Запита се дали целомъдрената му преданост към Пътя на меча няма да рухне и като лавина да се повлече надолу под напора на сълзите й.

За да наруши мълчанието, попита:

— Разбираш ли ме?

— Да — отвърна тя със слаб глас. — Разбирам те отлично, но ако ти умреш, ще умра и аз. Моята смърт ще има за мен смисъл, също както твоята — за тебе. Щом ти можеш спокойно да срещнеш края си, то това мога и аз. Няма да се оставя да ме стъпчат като насекомо или скръбта да ме задуши. Трябва сама да реша. Никой друг, дори ти, не може да стори това заради мен.

Тя продължи с голяма сила и съвършено спокойствие в гласа:

— Ако в сърцето си ме смяташ за своя невеста, това е достатъчно. Само аз от всички жени на този свят съм дарена с такава радост и такова блаженство. Каза, че не си искал да ме правиш нещастна. Уверявам те, няма да умра, понеже съм нещастна. Има хора, които изглежда ме смятат за несретница, но аз самата ни най-малко не се чувствам такава. С радост очаквам деня, в който ще умра. Той ще е като сияйно утро, в което пеят птици. Ще тръгна така щастлива, както бих тръгнала на венчавка.

Останала почти без дъх, тя сключи ръце пред гърдите си и вдигна спокоен поглед, сякаш пленена от някой щастлив блян.

Луната явно бързо се скриваше. Макар денят още да не бе дошъл, между дърветата започваше да се вдига мъгла.

Тишината се разцепи от ужасяващ вик, който раздра въздуха като крясък на някоя птица от поверията. Идваше от скалата, на която преди време се покачи Джотаро. Изтръгната от унеса си, Оцу насочи поглед към върха на канарата.

Мусаши избра този момент, за да си тръгне. Без нито дума той просто се дръпна от нея и тръгна надолу, към срещата, която имаше със смъртта.

Със сподавен вик Оцу изтича на няколко крачки след него.

Мусаши изтича още малко напред, после се обърна и каза:

— Разбирам какво чувстваш, Оцу, но те моля да не умираш като страхливка. Не се оставяй мъката да те повлече в долината на мъртвите. Не бъди слаба. Първо оздравей и после мисли за това. Аз не захвърлям живота си заради някаква недостойна цел. Избрал съм да постъпя по този начин, понеже чрез смъртта мога да постигна вечен живот. В едно бъди уверена — тялото ми може да стане на прах, но аз все още ще съм жив.

Пое си дъх и като предупреждение добави:

— Слушаш ли ме? Ако се опиташ да ме последваш в смъртта, може да откриеш, че си умряла сама. Може да ме потърсиш в отвъдния свят, само за да откриеш, че аз не съм там. Решил съм да продължа да живея още сто или хиляда години — в сърцата на моите сънародници, в духа на японските мъже на сабята.

Преди тя да каже още нещо, Мусаши вече бе твърде далеч, за да я чуе. Почувства се, сякаш собствената й душа я е напуснала, но не прие това като раздяла. Стори й се по-скоро, че и двамата ги залива голямата вълна между живота и смъртта.

В подножието на скалата се изсипа порой от пръст и камъчета, последван от Джотаро, който носеше чудноватата маска, подарена му от вдовицата в Нара.

Вдигна ръце нагоре и каза:

— Никога в живота ми не са ме изненадвали така!

— Какво стана? — прошепна Оцу, още не успяла да се съвземе напълно от стъписването си при вида на маската.

— Ти не чу ли? Не знам защо, но изведнъж дойде един ужасен вик.

— Ти къде беше? Тази маска ли носеше?

— Бях над скалата. Там горе има една пътечка, горе-долу широка колкото тази. След като се покатерих малко по-нависоко, намерих един хубав голям камък и просто си седнах там да погледам луната.

— Маската… на теб ли беше?

— Да. Чуваше се как вият лисици, а наоколо шумоляха язовци или нещо такова. Помислих, че маската ще ги уплаши. После чух този крясък, кръвта ти да смрази, като на някой демон от ада!

Заблудени птици

— Чакай ме, Матахачи. Защо трябва да ходиш толкова бързо?

Изостанала далеч назад и съвсем запъхтяна, Осуги беше загубила и търпение, и достойнство.

С глас, висок точно колкото да бъде чут, Матахачи промърмори:

— Така се беше разбързала като тръгвахме от странноприемницата, а чуйте я сега! Устата й по я бива от краката.

До подножието на връх Даймонджи бяха вървели по пътя за Ичиджоджи, но сега, навлезли навътре в планината, се бяха загубили.

Осуги не искаше да се отказва.

— Както все се заяждаш с мен — изропта тя дрезгаво, — всеки би си помислил, че имаш нещо против майка си.

Докато избърше потта от набръчканото си лице, Матахачи отново бе тръгнал напред.

— Няма ли да позабавиш? — извика тя. — Я да седнем малко тук.

— Ако спираш на всеки десет крачки да почиваш, няма да стигнем там преди изгрев-слънце.

— Има още много, докато изгрее слънцето. Поначало планински път като този нямаше да ме затрудни, но нещо съм настинала.

— Никога няма да признаеш, че си сбъркала, а? Преди, когато събудих ханджията, за да си починеш на топло, не можа и за миг да се спреш. Не искаше нищо за пиене и почна да натякваш как сме щели да закъснеем. Не бях си пийнал и две глътки, когато ме издърпа навън. Знам, че си ми майка, но трудно се разбира човек с жена като теб.

— Ха! Още ли се цупиш, че не те оставих да се налееш до оглупяване? Това ли било? Защо не можеш да се сдържаш малко? Днес имаме важни неща за вършене.

— Не трябва да си вадим сабите и да свършим работата сами. От нас се иска само да вземем кичур от косата или нещо от тялото на Мусаши. Няма нищо трудно в това.

— Твоята да бъде! Няма полза да се караме така. Да вървим.

Щом отново тръгнаха, Матахачи поднови своя недоволен монолог.

— Цялата тази работа е глупава. Вземаме кичур коса и го носим в селото да докажем, че сме изпълнили своето голямо призвание в живота. Онези селяци не са излизали от планините, та сигурно ще се впечатлят. Ох, как го мразя това село!

Той не само не беше загубил слабостта си към хубавото саке от Нада, красивите момичета в Киото и ред други неща, а и още вярваше, че градът е мястото, където ще му се усмихне щастието. Кой може да знае дали някой ден няма да се събуди сред всичко, което някога е желал? „Никога няма да се върна в онова досадно село“, зарече се безмълвно Матахачи.

Отново изостанала на доста разстояние, Осуги прати гордостта си на вятъра.

— Матахачи — обади се тя жално, — няма ли да ме поносиш на гръб? Моля ти се. Само за малко, а?

Той се намръщи и не каза нищо, обаче спря, за да го настигне. Тъкмо когато се изравняваше с него, до ушите им стигна ужасеният крясък, който бе стреснал Оцу и Джотаро. С израз на недоумяващо любопитство те останаха на място и напрегнато се заслушаха. След миг Осуги нададе стреснат вик, а Матахачи изведнъж се завтече към ръба на скалата.

— К… къде отиваш?

— Трябва да е нещо там долу! — отвърна той и се изгуби зад камъка. — Стой там. Аз ще видя кой е.

Осуги тутакси се съвзе от уплахата.

— Глупак! — извика тя. — Къде отиваш?

— Глуха ли си? Не чу ли онзи писък?

— Това с теб какво общо има? Връщай се! Връщай се тука!

Без да й обръща внимание, Матахачи бързо се провря до дъното на малката долчинка.

— Глупак! Тъпанар! — кресна тя.

Със същия успех можеше да лае по луната.

Матахачи пак й извика да стои на място, но бе толкова надолу, че Осуги едва го чу. „Сега какво?“, помисли си той и почна да съжалява за прибързаността си. Ако е сбъркал посоката, от която дойде викът, само губи време и сили.

Макар през листата да не проникваше лунна светлина, очите му постепенно свикнаха с тъмното. Попадна на една от многобройните преки пътеки, които насичаха планината източно от Киото и водеха за Сакамото и Оцу. Като тръгна покрай един поток с водопадчета и бързеи, намери някаква хижа, сигурно заслон за хора, които идват да ловят с копие планинска пъстърва. Беше много малка, за да побере повече от един човек и очевидно бе празна. Зад нея обаче Матахачи забеляза една свита фигура с белеещи се ръце и лице.

„Жена е“, помисли той доволно и се скри зад голям камък.

След няколко минути жената изпълзя иззад хижата, отиде до края на потока и загреба в шепа малко вода, за да пие. Матахачи пристъпи напред. Сякаш предупредена от някакъв животински усет, девойката се огледа крадешком и понечи да побегне.

— Акеми!

— Ох, уплаши ме!

В гласа й обаче имаше облекчение. Тя преглътна водата, която бе останала в гърлото й и дълбоко въздъхна.

След като я огледа от глава до пети, Матахачи попита:

— Какво се е случило? Какво правиш тук в този час нощем, облечена в дрехи за път?

— А къде е майка ти?

— Там горе.

Той махна с ръка.

— Обзалагам се, че е страшно ядосана.

— Заради парите ли?

— Да. Наистина съжалявам, Матахачи. Трябваше много бързо да тръгна и нямах достатъчно пари да си платя сметката, нито пък за път. Моля те, прости ми! Не ме карай да се връщам! Обещавам някой ден да върна парите.

Тя се просълзи.

— Защо са всичките тези извинения? А, ясно. Ти мислиш, че сме дошли да те хванем!

— О, аз не те виня. Дори да е било съвсем безразсъдно, аз все пак наистина избягах с парите. Ако ме хванат като крадец, надали, струва ми се, ще имам право да се оплаквам.

— Така би погледнала на това майка, но аз не съм такъв. Както и да е, те бездруго не бяха много. Щом наистина си имала нужда, аз с радост щях да ти ги дам. Не съм ти сърдит. Много по-любопитно ми е защо си тръгна така внезапно и какво правиш тук горе.

— Дочух какво си говорихте снощи с майка ти.

— О? За Мусаши ли?

— А-а, да.

— И съвсем отведнъж реши да идеш до Ичиджоджи?

Тя не отговори.

— Ох, забравих! — възкликна Матахачи, като си спомни с какво намерение слезе в долчинката. — Ти ли изпищя преди няколко минути?

Тя кимна и бързо надзърна уплашено към склона над тях. Като се увери, че там няма нищо, разказа как прекосила потока и се катерела по някаква стръмна скала, когато вдигнала поглед и върху един голям камък зърнала привидение с изключително зъл вид. Гледало към луната. Тялото му било като на джудже, но лицето, женско лице, било зловещо бяло, с уста, цепната от едната страна до ухото. То сякаш й се хилело нелепо и й изкарало ума от страх. Преди да дойде на себе си, вече се било скрило в долчинката.

Макар историята да звучеше невероятно, тя я разказа страхотно сериозно. Матахачи се опита любезно да я изслуша, но скоро го напуши смях.

— Ха-ха! Та това е измислица! Сигурно ти си изплашила привидението. Че нали бродеше по полето на боя и дори не изчакваше духовете на мъртвите да си тръгнат, та да почнеш да разсъбличаш труповете.

— Тогава бях само дете. Не знаех достатъчно, че да ме е страх.

— Далеч не беше толкова малка… Струва ми се, още вехнеш по Мусаши.

— Не… Той ми беше първата любов, обаче…

— Тогава защо отиваш в Ичиджоджи?

— И аз самата всъщност не знам. Просто си помислих, че ако отида, мога да го видя.

— Губиш си времето — натъртено каза Матахачи, след което й обясни, че за Мусаши възможността да излезе жив от битката не е и едно на хиляда.

След това, което се бе случило на Акеми в ръцете на Сеиджуро и Коджиро, мислите за Мусаши вече не извикваха у нея представи за блаженството, което на времето си въобразяваше, че двамата могат да споделят. Нито умря, нито намери живота, който искаше и сега се чувстваше като душа в чистилището — отпаднала от ятото и загубила се птица.

Докато се взираше отстрани в лицето й, на Матахачи изведнъж му хрумна колко е сходна нейната съдба с неговата. И двамата бяха изпуснали въжето, което ги свързва с пристана. Нещо в белосаното лице на момичето му подсказа, че тя може би си търси другар.

Прегърна я с една ръка, потри буза о нейната и прошепна:

— Хайде да отидем в Едо, Акеми.

— В… в Едо ли? Трябва да се шегуваш — каза тя, но мисълта за това я извади от унеса й.

Като притисна по-здраво нейните рамене, Матахачи продължи:

— Не е речено да е точно Едо, но всички говорят, че това бил градът на бъдещето. Осака и Киото са вече стари. Може би затова шогунът строи нова столица на изток. Ако идем там сега, трябва още да има много добри места за препитание, даже за две заблудени птици като теб и мен. Хайде, Акеми, кажи, че ще дойдеш.

Насърчен от проблясъка на нарастващ интерес по лицето й, той по-разгорещено добави:

— Ще можем да се забавляваме, Акеми. Ще можем да правим, каквото ни се иска. Че защо да живеем, ако не можем да правим това? Ние сме млади. Трябва да се научим да бъдем дръзки и хитри. Никой от двама ни няма да стигне далеч, ако се държим като слабаци. Колкото повече човек се опитва да бъде добър, и честен, и съвестен, толкова по-силно те сритва съдбата в зъбите и ти се присмива. Накрая плачеш до скъсване и докъде стигаш?

— Кажи, нали така е било винаги с нас? Ти нищо не си направила, за да се оставиш тази твоя майка и някакъв жесток мъж да те унищожат. Отсега нататък ти трябва да си тази, която мачка, вместо онази, която натискат в калта.

Акеми започваше да скланя. Чайната на майка й бе като клетка, от която и двамата избягаха. Оттогава светът не бе проявил към нея друго, освен жестокост. Чувстваше, че Матахачи е по-силен и по-способен да се справя с живота от нея. В крайна сметка — мъж е.

— Искаш ли да дойдеш? — попита той.

Макар да знаеше, че това е все едно къщата да е изгоряла и тя да се опитва да я изгради с пепелта наново, нужно й бе известно усилие, за да се отърси от блажената фантазия, в която Мусаши бе неин и само неин. Накрая обаче, без да казва нищо, кимна.

— Значи всичко е уредено. Сега да вървим!

— А майка ти?

— О, тя ли? — Матахачи си пое въздух и погледна към канарата. — Ако успее да докопа нещо, с което да докаже, че Мусаши е мъртъв, ще се върне на село. Сто на сто, като разбере, че ме няма, ще побеснее като стършел. Вече я чувам как разправя на всички, че съм я изоставил в планината да умре, както преди в някои краища на страната са изоставяли стариците. Ако обаче успея в живота, ще я възмездя за всичко. Както и да е, ние вече решихме. Да вървим!

Той закрачи напред, но тя изостана.

— Не оттам, Матахачи!

— Защо?

— Ще трябва пак да минем под онзи камък.

— Ха-ха! И да видим джуджето с женско лице ли? Я остави това! Сега аз съм с теб. А, чуй — онзи, който вика, не е ли майка ми? Побързай, преди да е дошла да ме търси. Тя е много по-лоша от някакъв дребен призрак със страховито лице.

Големият бор

Вятърът шумолеше в бамбука. Макар още да бе много тъмно за да летят, птиците вече бяха будни и чуруликаха.

— Не нападайте! Аз съм — Коджиро!

Претичал като вихър повече от четвърт час път, щом стигна до големия бор, Коджиро бе тежко задъхан.

Лицата на мъжете, които наизлязоха от скривалищата си, за да се съберат около него, се бяха вцепенили от чакане.

— Не го ли намерихте? — попита нетърпеливо Гендзаемон.

— Намерих го и още как — отвърна Коджиро с такава извивка в гласа, че събра всички погледи върху себе си. Огледа се спокойно и продължи: — Намерих го и известно време вървяхме заедно нагоре по река Такано, но после той…

— Избяга! — възкликна Миике Джиродзаемон.

— Не! — отвърна натъртено Коджиро. — Като се съди по спокойствието и думите му, не смятам, че е избягал. На първо време и на мен така ми се стори, но после като помислих, реших, че просто се е опитвал да се освободи от мен. Сигурно е намислил нещо, което е искал да скрие от мен. Най-добре бъдете нащрек!

— Намислил ли? И какво може да е намислил?

Всички се скупчиха по на гъсто, за да не изпуснат и дума.

— Предполагам, че си е повикал няколко помощници. Сигурно отива да се срещне с тях, за да могат да нападнат заедно.

— А-ха — изръмжа Гендзаемон. — Струва ми се доста възможно. Това значи, че не след дълго ще дойдат.

Джиродзаемон се отдели от множеството и нареди на хората да се връщат по местата си.

— Ако Мусаши ни нападне, както сме така разпръснати — предупреди той, — може в първия сблъсък да загубим. Не знаем колко души ще води той, но не може да са чак толкова много. Всичко остава, както го намислихме отначало.

— Прав е. Не бива да ни хваща неподготвени.

— Когато си се уморил да чакаш, лесно е да сбъркаш. Внимавайте!

— Вървете си по местата!

Те постепенно се разпръснаха. Стрелецът с пушка отново се настани в горните клони на бора.

Като видя Генджиро да стои вдървен с гръб към ствола, Коджиро попита:

— Спи ли ти се?

— Не! — отвърна самоуверено момчето.

Коджиро го потупа по главата.

— Устните ти са посинели! Трябва да ти е студено. Ти сега представяш дома Йошиока — трябва да бъдеш храбър и силен. Имай още малко търпение и ще видиш да стават интересни неща. — Тръгна да се отдалечава и добави: — Сега и аз трябва да си намеря добро място.

Луната следваше Мусаши през падината между хълмовете Шига и Урю, където той се раздели с Оцу. Сега тя потъна зад планината, а постепенното издигане на облаците по тридесет и шестте върха даде знак, че светът скоро пак ще поеме своите ежедневни грижи.

Ускори крачка. Точно под него се показа покривът на някакъв храм. „Не съм далеч“, помисли си. Вдигна поглед и пак се сети, че след съвсем кратко време — само няколко вдишвания — неговият дух ще се срещне с облаците в техния полет към небето. За вселената смъртта на един човек надали ще има по-голямо значение от тази на пеперуда, но в света на хората една само смърт би могла за хубаво или лошо да даде отражение върху всичко. Сега единствената грижа на Мусаши беше да умре достойно.

Шум на вода зарадва слуха му. Спря се и коленичи в подножието на една висока канара, после загреба малко вода от поточето и бързо я изпи. Езикът му изтръпна от свежестта й — както се надяваше, признак, че духът му е спокоен и уверен и смелостта не го е напуснала.

Докато си почиваше за миг, сякаш дочу гласове, които го викат. Оцу? Джотаро? Знаеше, че не може да е Оцу; тя не е от онези, които ще загубят власт над себе си и в миг като този ще се спуснат подире му. Познаваше го твърде добре, за да постъпи така. И все пак не успяваше да се освободи от усещането, че някой иска да привлече неговото внимание. Озърна се няколко пъти назад с надеждата да види някого. Мисълта, че може сетивата да го подвеждат, го дразнеше.

Не можеше обаче да си позволи да губи повече време. Да закъснее щеше не само да значи да наруши обещанието си, но и би го поставило в твърде неизгодно положение. За самотен воин, който ще излезе срещу цяла войска противници, най-доброто време, предполагаше Мусаши, е краткият промеждутък след като луната е залязла, но преди небето напълно да се е развиделило.

Спомни си старата поговорка: „Лесно е да разбиеш външен враг, невъзможно е да победиш вътрешния.“ Зарекъл се бе да прогони Оцу от своите мисли и дори докато тя го държеше за ръкава, направо й каза това. При все това някак не му се удаваше да освободи паметта си от нейния глас.

Тихичко прокле.

— Държа се като жена. На мъж, тръгнал по мъжки дела, не му е работа да мисли за неща като любов!

Напрегна се и се затича с всички сили. Тогава съвсем внезапно зърна под себе си някаква бяла ивица, която се стелеше нагоре от подножието на планината през бамбука, дърветата и нивите. Беше пътят за Ичиджоджи. Бе само на двеста крачки от мястото, където този път се срещаше с другите два. През млечнобялата мъгла можеше да различи широките клони на големия бор.

Падна на колене. Тялото му бе цялото напрегнато. Даже околните дървета се превърнаха за него във възможни врагове. С бързината на гущер се махна от пътеката и се запромъква към едно място право над бора. Силен полъх на студен вятър повя от върха на планината и тласна като голяма вълна мъглата над върховете на боровете и бамбука. Клоните на големия бор потрепериха, сякаш предупреждават за надигаща се заплаха.

Като напрегна поглед, успя едва да различи очертанията на десетина мъже, застанали съвършено неподвижно около бора с вдигнати за бой копия. Можеше да почувства присъствието на разни места из планината и на други, макар да не успяваше да ги види. Мусаши знаеше, че вече е навлязъл във владенията на смъртта. От трепет дори обратната страна на дланите му настръхна, но дишането му остана дълбоко и равно. Чак до пръстите на нозете бе готов за действие. Докато пълзеше бавно напред, тези пръсти се ловяха за земята със силата и увереността на онези на ръката.

Наблизо имаше някаква ниска каменна стена, изглежда останка от стара крепост. Подтикнат от нещо, Мусаши се провря между камъните до върха, където някога бе стояла кулата. Там намери едно каменно тории, което гледаше право надолу към големия бор. Отзад бе молитвеното място, заградено с няколко редици високи вечнозелени растения, зад които се различаваше постройката на светилището.

Макар да нямаше представа на кое божество е посветено то, Мусаши изтича през гъсталака до храмовата порта и коленичи пред нея. Така близо до смъртта, не можеше да сдържи трепета на сърцето си при мисълта за божественото присъствие. Вътре в светилището бе тъмно, като се изключи свещеното кандило, което се полюшваше от вятъра, за миг заплашваше да угасне и после чудодейно пък си връщаше ярката светлина. Надписът над вратата гласеше: „Светилище на Хачидай“.

Мусаши намери упование в мисълта, че има могъщ съюзник и когато се втурне надолу по склона, зад него ще се носи богът на войната. Боговете, знаеше, винаги взимат страната на справедливостта. Спомни са как великият Нобунага, тръгнал за битката при Окехадзама, спрял да се помоли в светилището Ацута. Че откри сега това свято място, му се стори наистина знаменателно.

Точно зад портата имаше каменно корито, където богомолците да могат да се пречистят преди влизане. Мусаши изплакна уста, после пое втора глътка и напръска с вода дръжката на сабята и вървите на сандалите си. Пречистил се така, той дръпна нагоре ръкави с кожена превръзка и намота бяла ивица плат около главата си. Като потръсваше ходешком леко крака, за да отпусне мускулите, той тръгна към стъпалата на светилището и сложи ръка на въжето, което висеше от камбаната над входа. Готвеше се, както се прави от край време, да удари веднъж и да отправи молитва към божеството.

Но се опомни и бързо дръпна ръката си. „Какво правя?“, помисли си ужасен. Въжето с вплетени в него червени и бели копринени нишки сякаш го приканваше да го хване, да удари камбаната и да поиска нещо от бога. Мусаши впи поглед в него. „Какво исках да помоля?, запита се той. Каква нужда имам аз от помощта на боговете? Не съм ли вече едно с цялата вселена? Не съм ли казвал винаги, че трябва по всяко време да съм готов да срещна смъртта? Не съм ли се готвил да застана пред нея спокойно и уверено?“

Стресна се от себе си. Без да мисли, без да се сети за годините на обучение и самоовладяване, сега едва не бе почнал да моли за свръхестествена помощ. Не биваше да го прави — дълбоко в себе си знаеше, че същинската подкрепа на самураите са не боговете, а самата смърт. Предишната вечер и по-рано тази сутрин се бе чувствал уверен, че е приел своята участ, а ето — сега съвсем малко му остана да забрави всичко, на което някога се е учил и да поиска помощ от божеството. Вкамени се на място и главата му клюмна.

„Какъв глупак съм! Мислех си, че постигам пречистване и просветление, а в мен още има нещо, което иска да продължи да живее. Нещо буди в мен мисли за Оцу и за сестра ми. Някаква лъжлива надежда ме кара да се ловя за всяка сламка. Някакво сатанинско желание ме прави да забравя себе си и ме изкушава да моля боговете за помощ.“

Беше раздразнен и отвратен от тялото си, от духа си, от своята невярност към Пътя на самураите. Сълзите, които успя да сдържи пред Оцу, сега бликнаха от очите му.

„Стана несъзнателно. Нямах намерение да се моля, дори не бях помислял какво ще поискам. Но още по-лошо е тъкмо това, че правя такива неща, без да разсъждавам.“

Разкъсван от съмнения, той се почувства глупав и недостоен. На първо място, бил ли е някога въобще достатъчно способен, за да стане воин? Ако бе постигнал вътрешното спокойствие, към което се стреми, не би трябвало да изпитва необходимост — нито дори неосъзната необходимост — от молитви и застъпничество. В един потресаващ миг, само минути преди битката, откри вътре в сърцето си същинския зародиш на поражението. Сега вече не може да гледа на своята наближаваща смърт като на истински венец на един самурайски живот!

На следващия дъх обаче го заля вълна на признателност. Присъствието и щедростта на божеството сякаш го обгърнаха. Битката още не е започнала; същинското изпитание тепърва му предстои. Осъзна се навреме. Призна своята слабост и така успя да я преодолее. Съмнението изчезна. Божеството го бе довело до своя дом, за да му даде този урок.

Макар искрено да вярваше в боговете, Мусаши не смяташе, че да се търси тяхната помощ е в съгласие с Пътя на самураите. Пътят е последна истина, над боговете и будите. Като отстъпи на една крачка, той сключи ръце и вместо да моли за закрила, благодари на боговете за тяхната навременна помощ.

След къс поклон бързо излезе от светилищния двор и тръгна надолу по тясната, стръмна пътека — от онези, които всеки проливен дъжд превръща в буен поток. Под петите му се търкулваха камъчета и бучки пръст и нарушаваха тишината. Щом големият бор се видя отново, Мусаши скочи встрани от пътеката и се сви в храстите. От листата още не бе паднала дори капка от росата и скоро коленете и гърдите му бяха целите мокри. Борът беше на не повече от четиридесет или петдесет крачки по-надолу. Успяваше да различи мъжа с мускета в клоните му.

Обзе го ярост.

— Страхливци! — възкликна почти на висок глас. — И всичко това против един човек.

Някак си малко съжаляваше врага, който е бил принуден да стигне до такива крайности. При все това бе очаквал нещо подобно и доколкото е възможно, се беше подготвил за него. След като те приемат, че той, естествено, не е сам, благоразумието трябва да им е наложило да имат поне едно, ако не и повече метателни оръжия. В случай, че използват също къси лъкове, стрелците трябва навярно да са се скрили зад камъните или някъде в ниското.

Мусаши имаше едно голямо преимущество — и мъжът на дървото, и онези под него стояха сега обърнати с гръб. Приведе се така ниско, че дръжката на сабята му се качи над главата и почти по корем припълзя напред. После с все сили се втурна на около двадесет крачки по-надолу.

Човекът с мускета извърна глава, забеляза Мусаши и извика:

— Ето го!

Мусаши претича още десетина крачки, знаейки, че мъжът ще трябва да се намести и да се прицели, преди да стреля.

— Къде? — извикаха стоящите най-близо до дървото мъже.

— Зад вас! — продра гърло онзи отгоре.

Стрелецът следеше с дулото главата на Мусаши. Щом от фитила се посипаха искри, десният лакът на Мусаши описа дъга във въздуха. Хвърленият от него камък удари със страшна сила право зад фитила. Писъкът на мъжа се смеси с шума от чупещи се клони и той се строполи на земята.

За миг името на Мусаши се озова на устата на всички. Нито един не си бе направил труда да прецени положението и да допусне, че противникът може да намери начин да нападне най-напред средния отряд. Объркването бе почти пълно. Десетината мъже се втурнаха да си намерят нови места, почнаха да се блъскат един в друг, закачаха оръжията си, оплитаха копия и изобщо представляваха картина на пълен безпорядък. През цялото време си крещяха един на друг да не оставят Мусаши да избяга.

Точно когато се пооправиха и почнаха да се подреждат в полукръг, бяха предизвикани на бой:

— Аз съм Миямото Мусаши, син на Шимен Мунисай от областта Мимасака. Идвам да изпълня уговорката, която направихме завчера при Янагимачи.

— Тук ли сте, Генджиро? Моля ви да не бъдете невнимателен като Сеиджуро и Деншичиро преди вас. Разбирам, че заради младостта ви тук с вас има няколко дузини мъже да ви подкрепят. Аз, Мусаши, дойдох сам. Хората ви могат да нападат както искат, по един или вкупом.

— Сега бийте се!

Още една пълна изненада — никой не бе очаквал от Мусаши да започне двубоя с тържествено предупреждение. Дори онези, на които отчаяно би им се искало да му отвърнат със същото, нямаха сега самообладанието за това.

— Закъсняхте, Мусаши! — чу се дрезгав глас.

Мнозина събраха смелост от заявлението на Мусаши, че е сам, но Гендзаемон и Джиродзаемон решиха, че това е уловка и се оглеждаха за несъществуващите помощници.

Едно шумно извъртане настрана и след част от секундата сабята на Мусаши проблесна и разцепи въздуха. Пратената срещу лицето му стрела бе прерязана — половинката й падна зад рамото му, другата се търколи близо до върха на сабята.

Или по-точно, там, където този връх току-що се намираше — сега Мусаши вече бе в движение. С настръхнала като лъвска грива коса той се метна към застаналата зад бора сянка.

Генджиро обгърна с ръце ствола и изписка:

— Помощ! Страх ме е!

Гендзаемон се хвърли напред с вик, сякаш ударът е засегнал него. Беше обаче твърде късно. Сабята на Мусаши откъсна от ствола дълго две педи парче кора. То падна на земята до окървавената глава на Генджиро.

Сякаш разярен демон, Мусаши просто забрави за останалите и нападна направо момчето. Изглежда от самото начало си бе наумил това.

Нападението му бе невъобразимо страховито. Смъртта на Генджиро ни най-малко не намаляваше боеспособността на Йошиока. Предишната неспокойна възбуда прерасна в убийствено настървение.

— Звяр! — кресна Гендзаемон с поморавяло от мъка и ярост лице.

Размахал сабя, донякъде твърде тежка за човек на неговите години, той се спусна право към Мусаши. Този отмести лявата си пета с около педя назад, преведе се настрани и нанесе удар нагоре, засягайки лакътя и лицето на Гендзаемон с върха на острието. Невъзможно бе да се разбере кой простена, понеже в същия миг един мъж, който нападаше Мусаши в гръб с копие, политна напред и падна върху стареца. В следващата секунда трети боец, който дойде отпред, бе разсечен от рамото до пъпа. Краката пренесоха безжизненото тяло с клюмнала глава и отпуснати ръце още няколко крачки напред.

Останалите мъже до дървото ревяха с пълни гърди, но виковете им за помощ се загубиха във вятъра и дърветата. Другарите им бяха прекалено надалеч, за да ги чуят и дори, вместо да държат под око пътя, да гледаха към бора, не биха могли да видят какво стана.

Големият бор стоеше на това място от стотици години. През време на войните от дванадесети век той стана свидетел на отстъплението на разбитите отряди на Тайра от Киото към Оми. Безброй пъти бе виждал монасите-войни от връх Хиеи да слизат към столицата, за да принудят Императорския двор да се съобразява с тях. Дали от благодарност за прясната кръв, която попиваше сега към корените му или от скръб за убитите, клоните му потрепериха от мъгливия вятър и поръсиха мъжете долу с капки студена роса. Вятърът понесе безредни шумове от клоните, от разлюляния бамбук, от мъглата и от високата трева.

Мусаши застана готов за бой с гръб към ствола на дървото, който надали двама мъже с разперени ръце биха могли да обхванат. Дървото представляваше безупречен щит за гърба му, но той изглежда сметна за опасно да се задържа дълго под него. Погледът му се придвижи по горния ръб на сабята и се спря на противниците, а в това време умът правеше преглед на околността в търсене на някое по-добро място.

— При големия бор! При бора! Боят е там!

Викът дойде от върха на възвишението, откъдето Сасаки Коджиро си бе избрал да наблюдава зрелището.

Последва оглушителен гръм от мускет и едва тогава самураите от дома Йошиока разбраха какво става. Скупчиха се като рояк пчели, изоставиха своите скривалища и се завтекоха към кръстопътя.

Мусаши пъргаво се плъзна встрани. Куршумът заседна в ствола на дървото, на няколко пръста от главата му. Застаналите нащрек срещу него седем мъже пристъпиха две педи напред, за да се възползват от промяната в стойката му.

Ненадейно Мусаши, с вдигната наравно с очите сабя, се стрелна към мъжа в левия край. Кубаши Корандо, един от Десетте майстора на Йошиока бе напълно неподготвен. Със сподавен вик на стъписване той се завъртя на единия си крак, но не бе достатъчно бърз да избегне удара. С все още протегната сабя, Мусаши продължи да тича право напред.

— Не му давайте да се измъкне!

Останалите се втурнаха подире му. Нападението обаче отново ги бе хвърлило в опасно объркване. Бяха загубили всякаква съгласуваност помежду си. За миг Мусаши се извъртя назад и нанесе страничен удар към най-близкия от мъжете, Миике Джиродзаемон. Като опитен боец Джиродзаемон бе очаквал това и си беше оставил малко място, така че съумя бързо да се дръпне назад. Върхът на сабята на Мусаши едва засегна гърдите му.

Начинът, по който Мусаши боравеше с оръжието, се различаваше от този на обикновените бойци със сабя от онова време. Според обичайните правила, ако първият удар не успее, силата на сабята вече се смяташе за похабена във въздуха. Трябваше острието да се изтегли назад, преди да се нанесе нов удар. За Мусаши това бе твърде бавно. Когато удареше странично, той винаги веднага замахваше на другата страна. Едно движение надясно биваше последвано от обратен замах наляво. Така острието очертаваше две светли дири, много подобни на свързаните в основата си двойка борови иглички.

Неочакваният обратен удар мина нагоре през лицето на Джиродзаемон, преобразявайки главата му в голям червен домат.

След като не бе учил при учител, Мусаши понякога се оказваше в неизгодно положение, но имаше също случаи, когато печелеше от това. Една от силните му страни бе, че никога не го бяха стягали в калъпа на някаква определена школа. От обичайно гледище, неговият стил за водене на бой нямаше ясно различим характер, правила, скрити похвати. Роден от собственото му въображение и нужди, той бе труден за определяне. Обичайните стилове можеха да му бъдат противопоставени до известна степен успешно, стига противникът да е много умел. Но сега Джиродзаемон не бе очаквал Мусаши да се бие така. Всеки, привикнал на стила на Йошиока или всъщност — на кой да е от киотските стилове, щеше да бъде изненадан по същия начин.

Ако след смъртоносния удар върху Джиродзаемон се бе втурнал към обърканата група от хора, останала около дървото, Мусаши със сигурност за мигове щеше да посече още няколко от тях. Вместо това той се затича към кръстопътя. Тогава обаче, тъкмо когато решиха, че се кани да побегне, се обърна назад и пак нападна. Докато успеят да се подредят за защита, отново го нямаше.

— Мусаши!

— Страхливец!

— Бий се като мъж!

— Още не сме свършили с тебе!

Във въздуха отекнаха обичайните обиди, настървените очи заплашваха да изскочат от орбитите си. Мъжете се опияниха от вида и мириса на кръвта така, сякаш са погълнали цял товар саке. Гледката на кръв, която предизвиква хладнокръвието на храбрия, оказва върху страхливите обратното въздействие. Мъжете приличаха на вампири, които се показват от кърваво езеро.

Виковете останаха зад Мусаши. Той стигна до кръстовището и веднага се хвърли към най-тесния от трите разделящи се пътя, онзи, който водеше за Шугакуин. От другата посока в безпорядък се задаваха мъжете, които го бяха причаквали. Преди да е минал четиридесет разкрача, Мусаши видя първия човек от техния отряд. Според обичайните закони на движението той скоро трябваше да се окаже приклещен между прииждащите мъже и тези, които го преследваха. Всъщност обаче, когато двата отряда се сблъскаха, него вече го нямаше.

— Мусаши! Къде си?

— Оттук дойде. Видях го!

— Трябва оттам да е дошъл!

— Не е тук!

Гласът на Мусаши пресече обърканото дърдорене:

— Тук съм!

Той изскочи от сянката на една скала посред пътя, зад връщащите се самураи, тъй че всички да останат от едната му страна. Втрещени от такова светкавично придвижване, хората от Йошиока се втурнаха стремглаво към него, но тесният път не им позволи да разгърнат силата си. С оглед на това, колко място е нужно, за да се размахва сабята, щеше да е опасно дори двама от тях да пристъпят напред едновременно.

Мъжът най-близо до Мусаши политна назад и блъсна идващия след него срещу настъпващото множество. Известно време всички се засуетиха безпомощно с тромаво преплетени нозе. Една тълпа обаче не се отказва лесно от целта си. Макар изплашени от бързината и настървението на Мусаши, мъжете скоро набраха увереност в своята обща сила. Нададоха вик и тръгнаха напред, отново убедени, че никой боец не може сам да се мери с всички тях заедно.

Мусаши се биеше като плувец, който се бори с грамадни вълни. Трябваше да внимава повече как се брани, отколкото как напада. Удряше веднъж и после отстъпваше една-две крачки. Въздържаше се дори да посича хора, които политаха към него и му бяха лесна плячка — и понеже смъртта им щеше да му е от нищожна полза, и защото ако не улучеше, щеше да се изложи на остриетата на вражеските копия. Възможно е да се прецени точния обсег на една сабя, но не и на едно копие.

Докато продължаваше бавно да отстъпва, нападателите му безжалостно напредваха. Лицето му стана синкавобяло; изглеждаше невероятно, че още може да си поема дъх. Йошиока се надяваха, че накрая ще се препъне в корена на някое дърво или в камък. В същото време никой от тях не гореше от желание да отива прекалено близо до човек, който отчаяно се бие за живота си. Най-близките саби и копия, които застрашаваха Мусаши, оставаха винаги две или три педи далеч от целта си.

Шумотевицата се накъсваше от цвиленето на някакъв кон; в близкото селце хората бяха всички на крак. Беше времето, когато ранобудни монаси минаваха оттук на път за или от връх Хиеи. Дебелите им дървени подметки шумно тракаха, а раменете им бяха гордо вдигнати. В хода на битката към монасите покрай пътя като зрители се присъединиха дървари и земеделци. Възбудените им викове предизвикаха отговор от всяка домашна птица и кон в селото. Край светилището, където Мусаши се подготви за битката, се събра навалица. Вятърът бе утихнал и мъглата пак се спусна като плътно бяло покривало. После отведнъж тя се вдигна и предостави на зрителите ясен изглед.

В течение на няколкоминутната схватка външността на Мусаши се промени изцяло. Косата му бе сплъстена и кървава; плата около главата му стана розов от смесени кръв и пот. Приличаше на въплъщение на сатаната, изскочил от ада. Дишаше с цялото си тяло и приличните му на щит гърди се надигаха и спускаха като вулкан. През едно скъсано място в хакамата на лявото му коляно се виждаше рана; белите сухожилия, които се показваха в дъното на порязаното, напомняха семките на цепнат нар. На лакътя му също имаше резка, която, макар и не сериозна, бе напръскала с кръв гърдите и дори малката сабя в обито му. Сякаш някой бе боядисал цялото му кимоно в алени шарки. Зрителите, които успяваха да го видят ясно, покриха очи от ужас.

Дори по-страховита бе гледката на останалите подир него убити и ранени. Като продължаваше своето отбранително отстъпление по пътеката, Мусаши стигна до едно открито място, където преследвачите му се нахвърлиха срещу него в общо нападение. За мигове четири-пет бяха посечени. Труповете останаха пръснати нашироко — зловещо свидетелство за бързината, с която Мусаши се движи и действа. Той сякаш бе едновременно навсякъде.

При всичките си пъргави премествания и отскоци, Мусаши се придържаше към един основен подход. Никога не нападаше група от хора отпред или странично, а винаги намираше някое слабо място в края. Винаги щом няколко самураи пристъпеха напред към него, той някак си успяваше светкавично да се измести към някой ъгъл в строя им, откъдето да може да се справи първо с един или двама от тях. Сега по този начин успяваше да задържи противниците си всъщност на едно място. Обаче Мусаши рано или късно трябваше да се изтощи. Също така и неговите неприятели трябваше да намерят начин да осуетят най-сетне този метод на нападение. За целта би трябвало да се разделят на два големи отряда и да застанат пред и зад него. Това щеше да го постави в още по-голяма опасност. На Мусаши бе нужна цялата изобретателност, за да попречи това да се случи.

По някое време той извади малката си сабя и започна да се сражава с две ръце. Голямото оръжие в дясната му ръка бе изцапано до дръжката и до стискащия го юмрук с кръв, а малкото в лявата още беше чисто. Макар на първия удар да захапа малко плът, то продължи да святка, жадно за кръв. Самият Мусаши още не съзнаваше напълно, че го е изтеглил, при все че го размахваше също така ловко като по-голямата сабя.

Когато не нанасяше удар, той държеше лявата сабя насочена право в очите на своя противник. Дясната протягаше встрани, за да образува заедно с лакътя и рамото дълга водоравна дъга и да остане до голяма степен вън от погледа на врага. Щом този се преместеше вдясно от Мусаши, той можеше да пусне дясната сабя в действие. Ако пък тръгнеше в другата посока, Мусаши можеше да прехвърли късата сабя вляво от себе си и да го приклещи между двете оръжия. С един замах напред можеше да прикове мъжа с по-малката сабя и преди да му е останало време да избегне удара, да го нападне с голямата. В по-късните години този начин за бой получи име — „Две саби срещу много противници“, но сега Мусаши се биеше просто по усет.

По всички възприети мерки той не беше много обигран със сабята. Школи, стилове, правила, обичаи — нищо от това не бе от значение за него. Настройката му при бой бе напълно прагматична. Знаеше само това, което е научил от опит. Не прилагаше на дело нещо научено — първо действаше, а после осмисляше.

Хората от Йошиока, от Десетте майстора на сабята надолу, имаха всички здраво набити в главите си ученията на школата Кьохачи. Някои от тях дори бяха стигнали дотам да създадат свои собствени разновидности на този стил. Въпреки че бяха добре обучени и дисциплинирани бойци, те нямаше как да преценят противник като Мусаши, прекарал времето си като отшелник в планините и излагал се на заплахите на природата така често, както и на онези, които идват от хората. За Йошиока бе непонятно, че той, с накъсано дишане, пепеляво лице, замъглени от пот очи и покрито със засъхнала кръв тяло, още успява да си служи с две саби и да заплашва набързо да скъси живота на всеки, който се приближи до него. Мусаши обаче продължаваше да се бие като бог на огъня и бесовете. Самите му противници бяха уморени до смърт и опитите им да задържат това кърваво привидение почваха да стават безумно отчаяни.

Изведнъж шумотевицата нарасна.

— Бягай! — завикаха хиляди гласове.

— Ти, дето се биеш сам, бягай!

— Бягай, докато можеш!

Виковете идваха от планината, дърветата, белите облаци горе. Зрителите от всички страни забелязаха как мъжете от Йошиока видимо стесняват обръча си около Мусаши. Надвисващата заплаха накара всички да се опитат да му помогнат, било то само с гласовете си.

Предупрежденията им обаче не впечатлиха никого. Мусаши нямаше да забележи, дори земята да се бе разцепила на две или небесата да бяха изсипали гръм и мълнии. Суматохата стигна връхната си точка и като земетръс разлюля околните тридесет и шест върха. Причината бяха едновременно зрителите и гъмжилото на самураите от Йошиока.

Мусаши най-сетне се бе понесъл през планинския склон с бързината на див глиган. Без миг бавене по петите му се спуснаха пет-шест души, които отчаяно се опитваха да го настигнат, за да нанесат удар.

Със злобен крясък Мусаши внезапно се изви назад, приклекна и замахна странично със сабята си наравно с пищялите. Преследвачите се заковаха на място. Един от мъжете замахна със своето копие надолу, но само го видя да подхвръква във въздуха, отнесено от мощен ответен удар. Отдръпнаха се. Мусаши яростно замахна с лявата, после с дясната сабя, след това пак с лявата. В движенията си напомняше съчетание на огън и вода. Враговете му политаха и се олюляваха, препъваха се и се свиваха пред неговия пристъп.

После пак изчезна. От откритото поле, където бушуваше битката, бе скочил в зелената ечемичена нива под него.

— Спри!

— Ела и се бий!

Двама разгорещени мъже слепешката се метнаха подир Мусаши. След миг последваха два предсмъртни писъка и две копия политнаха във въздуха, за да се забият изправени посред нивата. Мусаши вече като голямо кълбо пръст се носеше в долния край на полето. Отдалечил се на цели сто разкрача, той бързо печелеше преднина пред преследвачите си.

— Отива към селото.

— Тича към главния път.

Но Мусаши всъщност бързешком и незабелязано се промъкна през горния край на нивата и се скри в гората над нея. Наблюдаваше как неприятелите му се разделят, за да продължат преследването в няколко различни посоки.

Слънцето вече светеше — топла утрин, досущ като всяка друга.

Дар за мъртвите

Когато най-сетне загуби търпение от политическото заговорничене на монасите, Ода Нобунага нападна старите будистки манастири на връх Хиеи и в една ужасяваща нощ почти всичко от неговите три храма и светилищата стана жертва на огъня. Макар да бяха минали четири десетилетия и главната зала заедно с доста от по-малките храмове да бе възстановена, споменът за тази нощ като саван тегнеше над планината. Сега манастирът бе лишен от светските привилегии и монасите отново бяха посветили времето си на религиозни задължения.

На най-южния връх, с изглед към останалите храмове и самия Киото, стоеше един малък, уединен храм, познат като Мудоджи. Рядко тишината биваше нарушена от шум, по-силен от ромоленето на потока или чуруликането на птичките.

От вътрешно помещение на светилището се чу мъжки глас, който припяваше думите на Канон, богинята на милосърдието, разкрити в Лотосовата сутра. Еднообразната мелодия току постепенно се извисяваше и после, сякаш псалтът изведнъж се сепва, ненадейно заглъхваше.

По гарвановочерния под на коридора вървеше един облечен в бяло послушник, понесъл вдигнат наравно с очите си поднос с оскъдно, безмесно ястие, каквито обикновено готвят в манастирите. Като влезе в стаята, откъдето идваше гласът, младежът остави подноса в един от ъглите, коленичи почтително и поздрави:

— Добър ден, господине.

Леко приведен напред и обсебен от заниманието си, гостът така и не чу поздрава на момчето.

— Господине — обади се послушникът, като леко повиши глас, — донесох ви обяд. Ако желаете, ще го оставя тук в ъгъла.

— О, благодаря ви — отвърна Мусаши и се изправи. — Много сте любезен.

Обърна се и се поклони.

— Бихте ли искал сега да се нахраните?

— Да.

— Тогава ще ви поднеса ориза.

Мусаши пое паничката и започна да яде. Послушникът впери поглед първо в парчето дърво до Мусаши, после в ножчето зад него. Наоколо бяха разхвърляни парченца и стърготини от сандалово дърво.

— Какво изрязвате? — попита момчето.

— Свещен образ.

— На Буда Амида ли?

— Не. На Канон. За жалост нищо не разбирам от скулптура. Като че повече си порязвам ръцете, отколкото режа дървото.

За доказателство протегна два добре понарязани пръста, но вниманието на момчето явно повече бе привлечено от бялата превръзка около лакътя му.

— А как са раните ви? — попита то.

— Благодарение на доброто лечение тук, сега са почти зараснали. Моля ви, предайте на главния свещеник, че съм му много благодарен.

— Щом изрязвате образ на Канон, трябва да идете в главата зала. Там има една статуя на Канон от много прочут майстор. Ако желаете, ще ви заведа дотам. Не е далеч — само четвърт час и нещо.

Зарадван от предложението, Мусаши приключи с обяда и двамата тръгнаха към залата. Не бе излизал навън, откакто преди десет дни пристигна окървавен и подпиращ се на сабята си вместо пръчка. Едва направил няколко крачки, установи, че раните му не са така изцяло зараснали, както си беше мислил. Лявото коляно го болеше, а ветрецът, макар лек и прохладен, като че се впиваше в дълбоката рана на ръката му. Навън обаче беше приятно. От леко полюшващите се черешови дръвчета се ронеше цвят, който се сипеше като снежинки във въздуха. Небето започваше да се изпълва с ясния лазур на ранното лято. Жилите на Мусаши се издуха подобно на готови да се разтворят пъпки.

— Господине, вие нали изучавате бойните изкуства?

— Точно така.

— Тогава защо изрязвате образ на Канон?

Мусаши не отвърна веднага.

— Вместо да режете дърво, нямаше ли да е по-добре да си използвате времето за упражнения със сабята?

Този въпрос причини на Мусаши повече болка от раните. Послушникът беше на приблизително същата възраст и ръст като Генджиро.

Колко ли хора са били убити или ранени в онзи съдбоносен ден? Можеше да прави само догадки. Нямаше ясен спомен дори как се е изскубнал от битката и е намерил място да се скрие. Единствените две неща, твърде ясно запечатали се в ума му и преследващи го насън, бяха смъртта на Генджиро и видът на посеченото му тяло.

Както на няколко пъти през последните дни, той отново си помисли за решението, което на времето записа в своя бележник — няма да прави нищо, за което по-късно да съжалява. Ако приеме, че направеното е било неизбежно следствие от Пътя на меча, нещо като изпречил се на избраната пътека храсталак, то трябва да допусне, че бъдещето му ще е нечовешки мрачно.

В мирното обкръжение на храма умът му се пречисти. Споменът за пролятата и засъхнала кръв отведнъж почна да избледнява и Мусаши бе обзет от мъка заради момчето, което бе посякъл.

Сега умът му се върна на въпроса на послушника и той отвърна:

— Не е ли вярно, че големи духовници като Кобо Дайши и Геншин са правили множество образи на Буда и бодхисатвите? Чувах, че доста от статуите тук на връх Хиеи са изрязани от свещеници. На вас как ви се струва това?

Момчето вирна глава и неуверено каза:

— Не съм сигурен колко често, но свещениците наистина правят икони и статуи.

— Нека аз да ви кажа защо. Това е, понеже като нарисуват някоя икона или изрежат статуя на Буда, те се приближават повече до него. Един човек на сабята може да пречисти духа си по същия начин. Ние хората всички гледаме една и съща луна, но има много пътища, по които да стигнем най-близкия до нея висок връх. Понякога, щом се заблудим, можем да опитаме да минем по нечий друг път, но окончателната цел е да намерим изпълнение на своята задача в живота.

Мусаши млъкна, сякаш имаше да каже още нещо, но послушникът се затича напред и посочи някакъв почти скрит от тревата камък.

— Вижте — каза той — Този надпис тук е от Джичин. Той е бил свещеник — прочут свещеник.

Мусаши прочете написаното на покрития с мъх камък:

Остана впечатлен от пророческата сила на написалия тези думи. След безжалостното опустошение на Нобунага вятърът над връх Хиеи наистина бе студен и суров. Говореше се, че някои от монасите тъгували за отминалите дни и мечтаели за мощната войска и особените привилегии, а и истина беше, че те никога не избираха нов игумен без много заговорничене и грозни взаимни разпри. Макар посветила се на спасението на грешниците, свещената планина всъщност дължеше своето съществуване на подаянията и даровете на тези грешници. Като цяло — не особено радостно положение на нещата, както смяташе Мусаши.

— Да вървим — подкани го нетърпеливо момчето.

Щом понечиха да тръгнат отново, към тях се затича един от свещениците от Мудоджи.

— Сейнен! — извика той на момчето. — Къде отиваш?

— В главната зала. Той иска да види една статуя на Канон.

— Не можеш ли да го заведеш някой друг път?

— Простете, че съм повел с мен момчето, когато то сигурно има някоя друга работа за вършене — каза Мусаши. — Във всеки случай, вземете го сега със себе си. Аз мога по всяко време да ида до главната зала.

— Не идвам за него. Бих искал, ако не възразявате, да се върнете сега с мен.

— Аз ли?

— Да, простете, че ви обезпокоявам, но…

— Да не е дошъл някой да ме търси? — попита Мусаши, не особено изненадан.

— Ами, да. Казах им, че не сте тук, но те казаха, че току-що ви били видели със Сейнен. Настояха да ви повикам.

На връщане към Мудоджи, Мусаши попита свещеника кои са посетителите и узна, че били от Саноин, друг един от по-малките храмове.

Бяха десетина, облечени в черни одежди и с кафяви ивици плат около главите. Настървените им лица спокойно биха могли да принадлежат на страховитите монаси-войни от старо време, надменно племе от облечени в раса разбойници, чиито крила бяха подрязани, но които сега явно отново свиваха гнездото си. Онези, които не си бяха извлекли поука от урока на Нобунага, продължаваха да се перчат, препасани с големи саби. Наричаха себе си следовници на Учението на Буда, но всъщност бяха умствено съвсем загрубели.

— Ето го — обади се един.

— Този ли? — попита презрително друг.

Впиха в Мусаши неприкрито враждебни погледи. Един набит свещеник направи на водачите на Мусаши знак с копието си и каза:

— Благодаря. Нямаме сега нужда от вас. Влизайте в храма! — После с много груб глас добави: — Вие ли сте Миямото Мусаши?

В думите нямаше никаква любезност. Мусаши отвърна късо, без да се покланя.

Един друг свещеник излезе иззад първия и като че чете нещо вече написано, издекламира:

— Ще ви уведомя за решението, взето от духовния съд на Енрякуджи. То е следното: „Връх Хиеи е чисто и свято място и не може да дава убежище на хора, които таят враждебност и омраза. Не може и да предоставя подслон на низки люде, които са влезли в безчестни свади. На Мудоджи е наредено незабавно да ви прогони от този връх. Ако не се подчините, ще бъдете строго наказан според манастирския устав.“

— Ще направя, каквото ми нареди манастирът — отвърна миролюбиво Мусаши. — Обаче е доста след пладне, а не съм се приготвил. Бих искал да помоля за позволение да остана до утре сутрин. Бих искал също да се осведомя дали това решение е на светските власти или на самото духовенство. Бе ми казано, че никой няма да възрази на моя престой тук. Не разбирам защо всичко се е променило така внезапно.

— Ако наистина искате да знаете — отвърна първият от свещениците, — аз ще ви обясня. Първоначално се радвахме да ви окажем гостоприемство, тъй като се бихте сам срещу голямо число противници. По-късно обаче получихме за вас лоши сведения, които ни принудиха да променим отношението си. Решихме, че не можем повече да си позволяваме да ви даваме подслон.

„Лоши сведения ли?“, помисли си възмутен Мусаши. Би могъл да очаква такова нещо. Не беше нужно да си напряга въображението, за да си представи, че училището Йошиока го клевети пред цял Киото. Не видя обаче смисъл да се защити.

— Много добре — отвърна хладно. — Утре сутрин обезателно ще си тръгна.

Щом влезе през храмовата порта, свещениците подеха хули срещу него.

— Вижте го, жалкия злосторник!

— Той е чудовище!

— Чудовище ли? Тъпак, това е той!

Мусаши се извърна, изгледа ядно мъжете и остро попита:

— Какво казахте?

— О, нима сте чул? — отвърна предизвикателно един от свещениците.

— Да. И има едно нещо, което бих искал да знаете. Ще се подчиня на желанията на тукашното духовенство, но няма да търпя обиди от такива като вас. Боя ли си търсите?

— Като служители на Буда ние не започваме побоища — дойде благочестивият отговор. — Отворих уста и думите дойдоха от само себе си.

— Трябва да е бил гласът на небето — обади се друг свещеник.

В следващия миг всички наобиколиха Мусаши и почнаха да го ругаят, дразнят и дори да плюят по него. Не беше сигурен колко дълго ще успява да се сдържа. При все и загубили в миналото мощта си, тези днешни монаси-войни ни най-малко не бяха загубили своята надменност.

— Я го погледнете! — присмя се един от тях. — По това, което казаха селяните, сметнах, че е самурай с чувство за чест. Сега виждам, че е само безмозъчен хапльо. Не се ядосва, дори не знае какво да каже, за да се защити.

Колкото по-дълго мълчеше Мусаши, толкова по-злостно онези си служеха с езиците си. Накрая той с леко почервеняло лице попита:

— Вие не казахте ли нещо, че гласът на небето бил говорил чрез вас?

— Да — и какво?

— Да не би да намеквате, че небето е говорило против мен?

— Чухте нашето решение. Още ли не сте го разбрал?

— Не.

— Така и предполагах, че ще стане. С толкова ум като вашия заслужавате направо съжаление. Но смея да се надявам, че през следващия живот ще се вразумите!

Когато Мусаши не каза нищо, свещеникът продължи:

— По-добре внимавайте, като си тръгнете от върха. С вашето име няма от какво да се гордеете.

— Какво значение има какво говорят хората?

— Я го чуйте! Още си мисли, че е прав.

— Направих правилното! В боя с Йошиока не съм сторил нищо подло или страхливо.

— Глупости говорите!

— Да не би да съм направил нещо, от което да са срамувам? Кажете ми поне едно!

— И имаш наглостта да го кажеш?

— Предупреждавам ви. Може да пропусна други неща, но няма да дам на никого да говори с презрение за сабята ми!

— Много добре, да видим дали можете да отвърнете на един въпрос. Знаем, че сте се бил храбро срещу превъзхождащ противник. Възхищаваме се на грубата ви сила. Хвалим смелостта, с която сте надвил толкова много мъже. Защо обаче сте убил едно тринайсетгодишно момче? Как е възможно така безчовечно да заколите едно дете?

Лицето на Мусаши пребледня и той внезапно усети слабост в тялото си.

Свещеникът продължи:

— След като загуби ръката си, Сеиджуро стана монах. Деншичиро убихте на часа. Генджиро беше единственият останал жив, който да ги наследи. С убийството му вие сложихте край на дома Йошиока. Дори това да е било сторено в името на Пътя на самураите, то е жестоко и заслужава презрение. Не сте достоен да ви наричат дори чудовище или демон. Вие самият за човек ли се смятате? Нима си въобразявате, че трябва да ви числят към самураите? Принадлежите ли изобщо на тази велика земя на цъфналите череши?

— Не! И ето защо духовенството ви пропъжда оттук. При каквито и да било обстоятелства, убийството на дете е непростимо. Един самурай не би извършил подобно престъпление. Колкото по-силен е той, толкова по-внимателен и състрадателен е към слабите. Самураят има понятие и стремеж към милосърдие.

— А сега да се махате оттук, Миямото Мусаши! Колкото може по-бързо! Връх Хиеи ви прокужда!

Уталожили гнева си, свещениците дружно се отдалечиха.

Мусаши понесе този последен дъжд от оскърбления мълчаливо, но не защото нямаше отговор за обвиненията. „Каквото и да казват те, аз бях прав, помисли си. Направих единственото, което можех, за да защитя моите убеждения, а те не са погрешни.“

Той искрено вярваше в правилността на своите начала в живота и в необходимостта те да бъдат поддържани. Веднъж направен от Йошиока техен знаменосец, за Генджиро нямаше друг изход, освен да бъде убит. Той бе техният предводител. Докато е жив, школата Йошиока щеше да остане непобедена. Мусаши би могъл да убие десет, двадесет или тридесет души, но ако Генджиро не беше умрял, оцелелите винаги щяха да твърдят, че са победители. Посичането първо на момчето направи от Мусаши победител, дори и след това той да бе паднал в битката.

По законите на сабления бой в това съждение нямаше никаква грешка. А за Мусаши тези закони бяха най-висши.

При все това споменът за Генджиро дълбоко го разстройваше и пораждаше у него съмнения, мъка и болка. Жестокостта на тази постъпка бе отблъскваща дори за самия него.

„Трябва ли сега да захвърля сабята си и да заживея като обикновен човек?“, питаше се, не за първи път. В ясното небе на ранната вечер белите листенца на черешовите цветове безразборно се сипеха като снежинки и оставяха дърветата така беззащитни, както сега се чувстваше той. Беззащитен бе пред съмненията дали не трябва да промени своя начин на живот. „Ако се откажа от сабята, ще мога да заживея с Оцу“, помисли си. Тогава обаче се сети за безгрижното съществуване на обитателите на Киото и за света на Коецу и Шою.

— Това не е за мен — каза си той решително.

Мина през вратата и влезе в стаята си. Седна до лампата, извади своето полузавършено произведение и бързо се зае да дълбае дървото. От жизнена важност беше да завърши статуята. Направена с умение или не, отчаяно искаше да остави тук нещо, с което да утеши духа на умрелия Генджиро.

Лампата отслабна и той изряза фитила. В мъртвата тишина на вечерта се чуваше дори шумът от парченцата дърво, които се сипеха по рогозката. Съсредоточаването му бе пълно, цялото му същество с пределна сила се бе сбрало в мястото, където резецът допираше дървото. В природата на Мусаши беше, веднъж поставил си някаква задача, да се потапя в нея, забравил отегчение и умора, докато не реши, че е изпълнена.

Напевът на сутрата се извисяваше и заглъхваше.

След всяко подрязване на фитила Мусаши подновяваше работа, изпълнен с благоговение и набожност, също като древните майстори, за които казват, че три пъти се покланяли на Буда, преди да вземат длетата, с които ще ваят някой образ. Неговата статуя на Канон щеше да е като молитва за щастието на Генджиро в отвъдния живот и — в някакъв смисъл — смирена молба към душата му за прошка.

— Така, вярвам, е добре — промълви накрая Мусаши.

Щом стана да огледа статуята, камбаната на източната пагода извести втория час на нощта, ще рече — десет. „Става късно“, помисли си и незабавно излезе, за да поднесе на главния свещеник своите почитания и да го помоли да се погрижи за статуята. Образът бе изрязан грубовато, но в него Мусаши вложи душата си. Докато се молеше за духа на убитото момче, той изплака много сълзи на разкаяние.

Едва излязъл от стаята, Сейнен влезе да помете пода. Щом всичко отново бе подредено, разгъна постелята на Мусаши и нарамил метлата, бавно тръгна назад към кухнята. Без Мусаши да знае, докато той още изрязваше статуята си, през никога незаключващите се врати в Мудоджи се промъкна една подобна на котка сянка, която сега стоеше на терасата. След като Сейнен изчезна от поглед, шоджито навън тихо се плъзна встрани и също така безшумно се затвори.

Мусаши се върна с получените на сбогуване подаръци — една плетена шапка и сламени сандали. Остави ги до възглавницата си, угаси лампата и си легна. Външните врати бяха отворени и по коридора подухваше лек ветрец. Луната светеше точно колкото да придаде на бялата хартия на шоджито тъмно сивкав оттенък. Сенките на дърветата слабо се полюляваха като вълните на тихо, безбрежно море.

Мусаши леко похъркваше. С потъването му в по-дълбок сън неговото дишане стана по-бавно. Краят на един малък параван в ъгъла тихо се отмести напред и тъмна сянка крадешком пропълзя на четири крака към него. Похъркването спря и черната фигура бързо се прилепи към пода. После, след като дишането се успокои, неканеният гост педя по педя тръгна напред, търпеливо и предпазливо нагласяше движенията си според вдишванията и издишванията на спящия.

Съвсем внезапно сянката като валмо черна коприна се вдигна нагоре и се стрелна върху Мусаши с вика:

— Сега ще ти дам да разбереш!

Една къса сабя се понесе към врата на спящия. Оръжието обаче издрънча някъде встрани, а черната сянка политна назад във въздуха и с трясък се блъсна в шоджито. Нападателят издаде силен стон, преди да се прекатури заедно с шоджито в тъмнината навън.

В мига, в който преметна противника си назад, през ума на Мусаши премина, че този е лек като котенце. Макар лицето да бе увито в плат, стори му се, че зърна част от бели коси. Без да спира да мисли над тези впечатления, сграбчи сабята си и изтича на терасата.

— Спри! — извика. — След като си си дал труда да дойдеш дотук, нека и аз да мога да те посрещна както трябва!

Метна се на земята и бързо се спусна след шума от отдалечаващи се стъпки. Вътрешно обаче не желаеше това преследване. След няколко мига се спря и засмян загледа как неколцина свещеници изчезват в тъмното.

След разтърсващото си приземяване Осуги остана да лежи на земята и да пъшка от болка.

— Я, бабо, това сте вие! — възкликна Мусаши, изненадан, че нападателят не е нито човек от Йошиока, нито някой от разярените свещеници.

Обгърна я с ръце, за да й помогне да се изправи.

— Сега започва да ми става ясно — продължи. — Нали вие сте човекът, който е наговорил толкова лоши неща за мен на монасите? И понеже това са били думите на една смела и праведна старица, те, предполагам, са повярвали на всяка една.

— Ох, гърба ме боли!

Осуги нито потвърди, нито отрече обвинението. Тя се заизвива леко в ръцете на Мусаши, но не й остана сила да окаже голяма съпротива. С немощен глас рече:

— След като се стигна дотук, Мусаши, няма полза да се грижим кое е криво и кое — право. Домът Хониден е без щастие в битките. Отрежи ми сега главата.

На Мусаши не му се вярваше тя просто да пресилва. Думите й звучаха като искрените думи на жена, стигнала края на силите си и решила да сложи точка на всичко.

— Боли ли ви? — попита той, отказвайки да вземе на сериозно чутото. — Къде ви боли? Може да останете тази вечер тук, няма за какво да се безпокоите.

Вдигна я на ръце, отнесе я вътре и я сложи да легне на неговата постеля. Остана да седи и да бди при нея до края на нощта.

Щом небето се развидели, Сейнен донесе кутията с храна, за която бе помолил Мусаши, заедно с една бележка от главния свещеник, който се извиняваше за нелюбезността, но подканяше Мусаши да тръгва колкото се може по-бързо.

Мусаши помоли да му предадат, че сега при него има една боледуваща стара жена. Тъй като не желаеше Осуги в храма, свещеникът реши да прояви щедрост. Явно някакъв търговец от град Оцу бил дошъл в храма с кравата си и понеже искал да се отклони за малко от пътя, я поверил на грижите на главния свещеник. Този предложи на Мусаши да се възползва от животното, като каза, че може да сложи жената да го язди на слизане по планината. В Оцу могат да оставят кравата на пристанището или в някой от търговските домове в околността му.

Мусаши с благодарност прие предложението.

Глътка мляко

Пътят, който се спускаше по билото на връх Хиеи, излизаше в областта Оми, на едно място точно след Миидера.

Мусаши водеше кравата вързана на въже. Като погледна през рамо, той внимателно каза:

— Ако искате, може да спрем и да починем. Никой от нас двамата не бърза.

Поне обаче, помисли си, са тръгнали на път. Осуги, несвикнала с крави, отначало направо отказа да възседне животното. За да я убеди, му бе нужна цялата изобретателност, като решителният довод се оказа, че тя не може безкрайно да пребивава в тази твърдина на монашеското безбрачие.

Легнала с лице към врата на кравата, Осуги болезнено изохка и се намести. При всяка проява на загриженост от страна на Мусаши тя си напомняше своята враждебност към него и мълчаливо изразяваше гнева си, че се оставя на грижите на своя смъртен враг.

Макар добре да съзнаваше, че Осуги живее единствено и само за да си отмъсти, Мусаши откри, че не е в състояние да погледне на нея като на същински враг. Никой, дори много по-силни от нея неприятели, не му бе причинявал толкова грижи и неудобство. Кроежите й едва не го докараха до злощастие в родното му село; заради нея му се присмяха и го охулиха в Кийомидзудера; тя упорито се бе изпречвала на пътя му и осуетявала неговите замисли. Имаше случаи, като снощния, когато я бе проклинал и едва беше устоявал на подтика да я разполови със сабята си.

При все това не можеше да се реши да й навреди, особено сега, когато бе болна и лишена от обичайната си злост. Странно защо, но бездействието на нейния зъл език го потискаше и той жадуваше да я види пак здрава, та дори това за него да значи нови неприятности.

— Да яздите така сигурно е доста неудобно — отбеляза. — Опитайте да потърпите още малко. Като стигнем Оцу, ще измисля нещо.

Изгледът на североизток бе великолепен. Под тях безметежно се простираше езерото Бива, точно зад него бе връх Ибуки, а в далечината се издигаха върховете на Ечидзен. От отсамната страна на езерото Мусаши успяваше до една да различи прочутите Осем гледки на Карасаки в село Сета.

— Нека спрем за малко — каза той. — Ще се почувствате по-добре, ако слезете и полегнете за няколко минути.

Като върза животното за едно дърво, той обгърна с ръце старицата и я свали на земята.

С лице към пръстта, Осуги отблъсна ръцете му и простена. Лицето й трескаво пареше, а косата й бе цялата разчорлена.

— Не искате ли малко вода? — попита не за първи път Мусаши, като я потри по гърба. — Трябва и да хапнете нещо.

Тя упорито поклати глава.

— От снощи не сте пийвали капка вода — рече той умолително. — Ако продължавате така, ще ви стане още по-зле. Ще ми се да ви намеря някакво лекарство, но тук наоколо няма никакви къщи. Ето, защо не изядете половината от обяда ми?

— Каква отврат!

— А?

— По-скоро бих умряла в някоя нива, та да ме изядат птиците. Никога не ще падна така ниско да приемам храна от врага си!

Тя отърси ръката му от гърба си и заби нокти в тревата.

Като се питаше дали Осуги въобще някога ще осъзнае голямата си грешка спрямо него, Мусаши продължи да се отнася към нея така внимателно, като към своя собствена майка. Всеки път, когато му се сопнеше, той търпеливо се опитваше да я успокои.

— Хайде, бабо, знаете, че не ви се ще да умрете. Трябва да живеете. Не искате ли да видите как Матахачи ще се издигне и ще успее?

Тя се озъби и изръмжа:

— Това какво те засяга? В скоро време Матахачи ще се оправи и без твоя помощ.

— Сигурен съм в това. Но вие трябва да оздравеете, за да можете сама да го насърчавате.

— Лицемер такъв! — кресна старицата. — Губиш си времето, ако си мислиш, че с ласкателства можеш ме накара да забравя колко много те мразя.

Като разбра, че каквото и да каже, ще бъде прието погрешно, Мусаши стана и се отдалечи. Избра си място зад една скала и се зае да яде обеда си — оризови топки, пълнени с тъмна, сладникава оризова каша и поотделно завити в дъбови листа. Половината остави неизядени.

Чу гласове, надзърна зад скалата и видя някаква селянка да говори с Осуги. Бе облечена в хакама, каквито носят жените от Охара, а косата й се спускаше по раменете. Жената тъкмо гръмогласно заявяваше:

— Имам у дома една болна. Сега е вече по-добре, но ще се оправи още по-бързо, ако мога да й дам малко мляко. Ще може ли да издоя кравата?

Осуги вдигна лице и въпросително изгледа жената.

— По моя край нямаме много крави. Може ли всъщност да изкарате мляко от тази?

Двете размениха още няколко думи, след което жената приклекна и се зае да дои млякото в един съд за саке. Щом го напълни, тя стана, стисна го здраво в ръце и каза:

— Благодаря. А сега ще вървя.

— Чакай! — извика с дрезгав глас Осуги. Тя протегна ръце и се озърна, за да се увери, че Мусаши не ги гледа. — Дай ми първо малко мляко. Една-две глътки ще стигнат.

Жената удивена загледа как Осуги вдига съда до устните си, затваря очи и жадно преглъща, докато млякото се стича по брадичката й.

Щом свърши, Осуги потрепери и после сбърчи лице, сякаш се готви да повърне.

— Какъв гаден вкус! — измрънка тя. — Но може от това да ми стане по-добре. Обаче много е ужасно — по-отвратително от лекарство.

— Има ли ви нещо? Да не сте болна?

— Не е нищо тежко. Настинала съм и малко ме тресе.

Сякаш отърсила се от болките, тя чевръсто се изправи и след като пак провери дали Мусаши не гледа, пристъпи по-близо до жената и с тих глас попита:

— Ако тръгна оттук право надолу по пътя, докъде ще стигна?

— Точно над Миидера.

— Това е в Оцу, нали? Има ли някой обиколен път, по който да тръгна?

— Ами, да, но къде искате да стигнете?

— Без значение. Искам само да се махна от този злодей!

— На около осем-деветстотин разкрача надолу по този път една пътека се отклонява на север. Ако я следвате, ще излезете между Сакамото и Оцу.

— Ако видиш един човек да ме търси — рече заговорнически Осуги, — не му казвай, че си ме виждала.

И тя тромаво сбута жената и като окуцяла богомолка се понесе покрай нея.

Мусаши се засмя и излезе иззад скалата.

— Вие сигурно живеете някъде наоколо — каза той дружелюбно. — Съпругът ви земеделец, дървар или нещо такова е?

Жената се сви уплашено, но отвърна:

— А, не. Аз съм от странноприемницата на билото при прохода.

— Толкова по-добре. Ако ви дам малко пари, ще свършите ли нещо за мен?

— С радост, обаче, да ви кажа, в хана имаме една болна.

— Аз мога да занеса млякото вместо вас и да ви почакам там. Така добре ли ще е? Тръгнете ли сега, до мръкване трябва да сте се върнали.

— В такъв случай, струва ми се, мога да ида, обаче…

— Няма за какво да се безпокоите! Аз не съм такъв злодей, какъвто ме изкара онази старица. Опитвах се само да й помогна. Щом може да се оправи сама, значи няма защо да се тревожа заради нея. Сега ще напиша само една бележка. Ще ви помоля да я занесете в дома на господаря Карасумару Мицухиро. Това е в северната част на града.

С четка, извадена от калъфа за писане, Мусаши бързо нахвърли думите, които, докато се възстановяваше в Мудоджи, бе жадувал да прати на Оцу. След като повери писмото на жената, той яхна кравата и бавно я подкара напред, като си повтаряше написаните думи и си мислеше как ли ще се почувства Оцу, щом ги прочете.

— Мислех си, че вече няма да я видя — промълви и изведнъж се сепна.

„Като се сетя колко беше слаба, помисли, може пак да е на легло. Щом обаче получи писмото ми, ще стане и ще дойде възможно най-скоро. Също и Джотаро.“

Остави кравата да се движи напред свободно и от време на време спираше, за да може тя да си пасе от тревата. Писмото му до Оцу беше просто, но той бе твърде доволен от него:

Опита се да придаде на сухото съобщение известна поетичност. Повтори си го наум и се замисли за „многото неща“, които имаха да обсъждат.

Щом стигна странноприемницата, слезе от кравата и като хвана с две ръце съда с млякото, извика:

— Има ли някой?

Както обикновено в крайпътни заведения от такъв род, под стряхата отпред имаше открито място за пътниците, които се отбиват да пият чай или да похапнат. Вътре имаше чайна, с една част — преградена за кухня. Стаите за гости бяха отзад. Една старица слагаше дърва в кирпичена пещ, върху която имаше голяма дървена тенджера.

Щом седна на пейката отпред, тя излезе и му сипа чаша възтопъл чай. Тогава Мусаши й обясни за какво идва и й подаде съда с млякото.

— Какво е това? — попита тя и с недоверие го огледа.

Като реши, че може да е глуха, той бавно повтори вече казаното.

— Мляко ли казвате? Мляко? За какво? — Все така озадачена, тя се обърна към вътрешността и извика: — Господине, можете ли да излезете за малко? Тук нещо не ми става ясно.

— Какво? — Някакъв мъж се появи иззад ъгъла на странноприемницата и попита: — Какво се е случило, госпожо?

Тя бутна съда в ръцете му, но той нито го погледна, нито чу какво му казва. Очите му останаха вперени в Мусаши, а лицето му застина в съвършен израз на изумление.

Също толкова изненадан, Мусаши само извика:

— Матахачи!

— Такедзо!

Двамата се спуснаха един към друг, спирайки точно преди да се блъснат. Щом Мусаши протегна ръце, Матахачи направи същото и изпусна съда.

— Колко години минаха?

— От Секигахара, нали?

— Тогава значи…

— Пет години. Толкова трябва да са. Аз сега съм на двайсет и две.

Докато се прегръщаха, заля ги сладката миризма на млякото от счупения съд, която им напомни времето, когато и двамата са били бебета сукалчета.

— Много прочут си станал, Такедзо. Но струва ми се, не бива да те наричам Такедзо. Ще ти казвам Мусаши, като всички останали. Чувах много разкази за твоя успех при големия бор… и също за разни неща, които си вършил преди това.

— Не ме карай да се чувствам неудобно. Аз още се уча. Но този свят е пълен с хора, които изглежда не са толкова добри като мене. Я кажи, ти тук ли си отседнал?

— Да, тук съм от десетина дни. Напуснах Киото с намерение да ида в Едо, но се случи нещо неочаквано.

— Казаха ми, че имало някой болен. Е, сега нищо не може да се направи, обаче аз затова носех млякото.

— Болен ли? О, да… човека, с когото пътувам.

— Лоша работа. Във всеки случай, радвам се да те видя. За последен път научих неща за теб, когато Джотаро донесе онова писмо, докато аз пътувах за Нара.

Матахачи увеси глава с надеждата Мусаши да не спомене дръзките предвиждания, които той направи по онова време.

Мусаши сложи ръка на рамото на приятеля си. Мислеше си колко е хубаво, че отново го вижда и колко му се иска двамата добре да си поговорят.

— Кой пътува с теб? — попита невинно Мусаши.

— О, никой — никой, който да те занимава. Просто…

— Остави това. Дай да идем някъде, където можем да си поговорим.

Докато се отдалечаваха от странноприемницата, Мусаши попита:

— Ти с какво си изкарваш прехраната?

— Какво работя ли?

— Да.

— Нямам никакви особени дарби или умения, затова ми е трудно да си намеря място при някой даймио. Струва ми се, не мога да кажа, че се занимавам с нещо определено.

— Искаш да кажеш, че през всичките тези години само си се скитал? — попита Мусаши, който започна да подозира каква е истината.

— Стига сега. Като говориш такива неща, ми напомняш много неприятни работи. — Умът му сякаш се върна към онези дни в сянката на връх Ибуки. — Голямата ми грешка беше да се заловя с Око.

— Хайде да седнем — предложи Мусаши, като кръстоса крака и се отпусна на тревата.

Усети пристъп на раздразнение. Защо Матахачи така настоятелно се смята за малоценен? И защо приписва своите неудачи на други хора?

— Ти виниш за всичко Око — каза твърдо Мусаши, — но така ли въобще говори един зрял мъж? Никой не може да ти осигури достоен живот — само ти можеш.

— Признавам, че не бях прав, обаче… как да го кажа? Просто ми се струва, че не съм способен да променя съдбата си.

— Във времена като днешните, мислиш ли така, няма да стигнеш доникъде. Иди щом искаш в Едо, но когато стигнеш там, ще завариш хора от цялата страна и всички ще ламтят за пари и положение. Няма да си спечелиш име, просто като правиш, каквото прави всеки срещнат. Ще трябва по някакъв начин да се отличиш.

— Трябваше още като млад да се заема със саблен бой.

— Сега, като го каза, се питам дали си се родил годен за майстор на сабята. Във всеки случай ти едва сега започваш попрището си. Може би трябва да помислиш за това да станеш учен. Това, допускам, е най-добрият начин да си намериш място при някой даймио.

— Не се тревожи. Ще направя нещо.

Матахачи откъсна едно стръкче трева и го сложи между зъбите си. Срамът му го сковаваше. Унизително бе да осъзнава какви последствия са имали пет години на бездействие. Преди със сравнителна лекота беше успявал да пренебрегне чутите разкази за Мусаши, но сега, когато го виждаше така очи в очи, разликата между двама им стана очевидна. Засенчен от силното присъствие на Мусаши, Матахачи с труд успяваше дори да си припомни, че някога двамата бяха най-добри приятели. Дори чувството за достойнство на този мъж бе за него някак потискащо. Нито завистта, нито стремежът да му стане равен можеха да го отърват от болезненото съзнание за неговата собствена неспособност.

— Горе главата! — ободри го Мусаши. Дори докато плясваше Матахачи по рамото обаче, той усети слабостта на този човек. — Станалото — станало. Забрави миналото — подкани го той. — Дори да си пропилял пет години, какво от това? Това значи най-много, че започваш с пет години по-късно. Тези пет години може по свой начин да съдържат един ценен урок.

— Много проклети бяха.

— О, забравих! Тъкмо преди малко се разделих с майка ти.

— Виждал си майка ми ли?

— Да. Трябва да кажа, не мога да разбера защо не си се родил с повече от нейната сила и упорство.

Нито пък, помисли си Мусаши, може да се разбере защо Осуги има такъв син — колеблив и пълен със самосъжаление. Прииска му да се го разтърси и да му напомни колко е щастлив, че въобще има майка. Впери поглед в Матахачи и се запита как ли може да укроти гнева на Осуги. Отговорът дойде незабавно — стига само Матахачи да може да направи нещо от себе си…

— Матахачи — каза тържествено Мусаши, — защо, след като имаш такава майка като твоята, не се опиташ да направиш нещо, с което да я ощастливиш? Тъй като нямам родители, на мен не може да не ми се струва, че ти не си й толкова благодарен, колкото би трябвало. Не че не й оказваш достатъчно уважение. Някак си обаче, макар да си дарен с най-хубавото, което може да има човек, ти изглежда смяташ това просто за нищожна случайност. Да имах майка като твоята, с много повече желание щях да се старая да поправя себе си и да сторя нещо наистина достойно — само заради това, че после би имало някой, който да сподели моята радост. Никой не се радва на нашите постижения толкова, колкото родителите.

— Може да звучи, все едно просто повтарям изтъркани поучения. За скитник като мен обаче не е така. Не мога дори да ти опиша колко самотен започвам да се чувствам, когато срещна някоя красива гледка и после изведнъж се сетя, че няма никой, който да се порадва на нея заедно с мен.

Мусаши спря да си поеме дъх и улови приятеля си за ръката.

— Ти самият знаеш, че каквото казвам е истина. Знаеш, че ти говоря като стар приятел, момче от същото село като теб. Нека опитаме пак да си върнем духа от онова време, когато тръгвахме за Секигахара. Сега вече няма войни, но битката за оцеляване в мирно време е не по-малко трудна. Трябва да се бориш, трябва да имаш замисли за бъдещето. Стига да опиташ, аз ще направя всичко, за да ти помогна.

Сълзите на Матахачи западаха по сключените им ръце. Въпреки сходството на думите на Мусаши с някоя от досадните проповеди на майка му, той бе дълбоко трогнат от загрижеността на своя приятел.

— Прав си — каза, докато бършеше сълзите си. — Благодаря. Ще направя, както казваш. Още сега ставам нов човек. Съгласен съм, че не съм роден да успея като човек на сабята. Ще ида в Едо и ще си намеря учител. После старателно ще се уча. Кълна се, че ще го направя.

— Ще се оглеждам за някой добър учител, а също и добър работодател за теб. Би могъл дори едновременно да се учиш и да работиш.

— Това ще е, все едно започвам нов живот. Има обаче още нещо, което ме тревожи.

— Е? Казах, че ще направя всичко по силите си, за да ти помогна. Това е най-малкото, което мога да сторя, за да изкупя, че така ядосах майка ти.

— Това нещо е някак неудобно. Виждаш ли, моят спътник е една жена… И не просто коя да е жена. Тя е… ох, не мога да го кажа.

— Хайде, дръж се като мъж!

— Не се сърди. Ти я познаваш.

— Коя е?

— Акеми.

„Можеше ли да направи по-лош избор от този?“, помисли си стреснат Мусаши, но се сепна, преди да е казал това на глас.

Наистина, Акеми не е така разпътна като майка си, или поне не още, но вече е тръгнала по своя път — като птица, политнала с пламнал факел в клюна си. Мусаши силно подозираше, че освен произшествието със Сеиджуро е имало и нещо между нея и Коджиро. Запита се каква ли зла съдба отвежда Матахачи при жени като Око и дъщеря й.

Матахачи погрешно изтълкува мълчанието на Мусаши като признак на ревност.

— Ядоса ли се? Казах ти го направо, понеже не мислех, че трябва да го крия.

— Глупако такъв, аз за тебе се тревожа. Нима са те прокълнали при раждането или сам умираш да си търсиш злощастията? Мислех, че си взел поука след Око.

В отговор на въпроса на Мусаши, Матахачи му разказа как е станало двамата с Акеми да се съберат.

— Може това да ми е наказание, че изоставих майка — заключи той. — Акеми си нарани крака при падането в долчинката и започна да я боли все повече, затова…

— А, ето ви и вас, господине! — обади се на местното наречие старицата от хана.

Оглупяла от възрастта, тя сложи ръце зад гърба си и вдигна поглед към небето, сякаш иска да види какво е времето.

— Болната жена не е с вас — добави. От равния й тон остана неясно дали просто установява това или задава въпрос.

Леко изчервен, Матахачи отвърна:

— Акеми ли? Да не е станало нещо с нея?

— Не е в леглото.

— Сигурна ли сте?

— Беше там преди малко, но сега не е.

Макар някакво шесто чувство да подсказа на Мусаши какво е станало, той каза само:

— По-добре да идем да видим.

Постелката на Акеми още стоеше простряна на пода, но стаята иначе бе празна.

Матахачи изруга и напразно обиколи ъглите. С пламнало от гняв лице каза:

— Нито оби, нито пари! Нито дори гребен или игла за коса! Тя е луда! Какво й е станало — да ме напуска по тоя начин!

Старицата стоеше на вратата.

— Ужасно нещо — каза тя, като че сама на себе си. — Това момиче — може би не трябва да ви казвам — но то не беше болно. Само се преструваше, та да може да остане да лежи — това е. Може да съм стара, но такива неща са ми ясни.

Матахачи изтича навън и остана да се взира в белия път, който се виеше по хребета. Кравата, легнала под някаква праскова с вече потъмнели и окапали цветове, наруши тишината с едно дълго, сънливо измучаване.

— Матахачи — каза Мусаши, — защо стоиш там и се мъчиш? Нека се молим тя да си намери място, където да уседне и да започне спокоен живот — и стига толкова.

Една жълта пеперуда бе подхвърлена от игривия ветрец нагоре и после се преметна зад ръба на една скала.

— Твоето обещание много ме зарадва — продължи Мусаши. — Сега не е ли време да започнеш нещо, да опиташ наистина да направиш нещо от себе си?

— Да, нали от мен това се иска? — промърмори без въодушевление Матахачи, прехапал долната си устна, за да спре треперенето й.

Мусаши го хвана и го накара да се извърне, за да откъсне погледа му от пустия път.

— Виж сега — рече бодро той, — твоят път сам се разчисти. Накъдето и да е тръгнала Акеми, там не е за теб. Върви сега, преди да е прекалено късно. Тръгни по пътя, който излиза между Сакамото и Оцу. Преди денят да е свършил, трябва да настигнеш майка си. Веднъж щом я намериш, не я губи повече от поглед.

За да подсили думите си, Мусаши донесе на Матахачи сандали и чорапи, после влезе в странноприемницата и се върна с останалите вещи.

— Имаш ли пари? — попита. — Аз самият нямам кой знае колко, но можеш да вземеш част от тях. Щом мислиш, че Едо е мястото за теб, ще дойда с тебе дотам. Довечера ще съм на моста Кара при Сета. След като намериш майка си, потърси ме там. Разчитам да я доведеш.

След като Матахачи си тръгна, Мусаши седна да изчака здрача и отговор на писмото си. Изтегна се на пейката в задната част на чайната, затвори очи и скоро засънува. Две пеперуди се носеха във въздуха и пърхаха между преплетените клони. Едната от тях му бе позната… Оцу.

Щом се събуди, полегатите лъчи на слънцето вече стигаха до задната стена на чайната. Чу някакъв човек да казва:

— Както и да го погледнете, много зле се представиха.

— За Йошиока ли говорите?

— Точно така.

— Хората прекалено много уважаваха това училище заради прочутото име на Кемпо. Изглежда на всяко поприще само първото поколение има какво да направи. Второто е вече посредствено, а при третото всичко се разпада. Няма често да видите главата на четвъртото поколение да е погребан до основателя на дома.

— Е, аз пък съм намислил да ме погребат точно до дядо ми.

— Но ти си само един каменар. Аз говоря за прочутите хора. Ако мислиш, че не съм прав, виж само какво стана с наследника на Хидейоши.

Мъжете работеха в една каменоломна в долината и към три часа всеки следобед се качваха до хана за чаша чай. Преди малко един от тях, който живееше близо до Ичиджоджи, заяви, че видял битката от начало до край. Разказвал вече историята си няколко дузини пъти, той можеше да я представя със забележително красноречие, като умело разкрасяваше случилото се и подражаваше движенията на Мусаши.

Докато каменарите в захлас слушаха неговото повествование, се появиха четирима други мъже, които седнаха отпред — Сасаки Коджиро и трима самураи от връх Хиеи. Намръщените им лица предизвикаха у работниците неудобство, те взеха чашите си с чая и се пренесоха вътре. Когато обаче напрежението в разказа взе да нараства, започнаха да се смеят и да обсъждат, като често и с явно възхищение повтаряха името на Мусаши.

Щом търпението му стигна своя предел, Коджиро високо извика:

— Вие там!

— Да, господине — отвърнаха всички в хор и по навик веднага сведоха глави.

— Какво става там? Ти! — с ветрилото си с железни пръчки той посочи към човека. — Говориш, все едно много знаеш. Я излез насам! И вие останалите също! Няма да ви направя нищо лошо.

Докато всички, провлачвайки крака, отново се измъкваха навън, той продължи:

— Слушах ви как нижете хвалебствия за Миямото Мусаши и ми дойде до гуша. Глупости говорите!

Последваха въпросителни погледи и шепот на недоумение.

— Защо смятате Мусаши за голям майстор на сабята? Ти — казваш, че си гледал онзи ден битката, но нека те уверя, че аз, Сасаки Коджиро, също я видях. Като официален свидетел наблюдавах всяка подробност. По-късно ходих на връх Хиеи и изнесох пред обучаващите се там монаси беседа за видяното. И още — по покана на няколко видни учени посетих и други от храмовете, говорих и там.

— Е, за разлика от мен, вие тук нищо не разбирате от саблен бой. — В гласа на Коджиро започваше да се прокрадва снизходителност. — Гледате само кой е спечелил и кой — изгубил, после като стадо почвате да хвалите Миямото Мусаши, все едно е най-големият майстор на сабята, живял някога.

— Поначало нямаше да си правя труда да оспорвам брътвежа на разни невежи, но сега това ми се струва необходимо, понеже погрешни мнения като вашите направо са обществено вредни. Освен това бих искал да изкарам на показ вашите заблуди, за да могат да ме чуят тези изтъкнати учени, които са днес с мен. Отпушете си ушите и внимателно слушайте! Ще ви разкажа какво всъщност стана при големия бор и що за човек е Мусаши.

Това привлече вниманието на слушателите и от тях се чу почтителен шепот.

— На първо място — започна с равен глас Коджиро, — да видим какво намерение е имал всъщност Мусаши, каква е била неговата скрита цел. По начина, по който той предизвика последния двубой, мога само да заключа, че отчаяно се е опитвал да си спечели известност и да си създаде име. За тази цел си избра дома Йошиока, най-прочутото училище по сабя в Киото и хитро ги предизвика. Поддал се на уловката, домът Йошиока стана за Мусаши стъпало към славата и успеха.

— Но той направи нещо нечестно. Вече всички бездруго знаеха, че дните на Йошиока Кемпо са отминали и че школата Йошиока е в упадък. Тя приличаше на изсъхнало дърво, на сакат човек, който е близо до смъртта. От Мусаши се искаше само да нанесе удар по една празна черупка. Всеки можеше да стори същото, но никой не го направи. Защо? Понеже онези от нас, които разбират „Изкуството на войната“, вече знаеха, че школата е безсилна. И второ, понеже не искахме да петним почитаното име на Кемпо. При все това Мусаши предпочете да предизвика едно сблъскване, да сложи по улиците на Киото обяви с предизвикателство за двубой, да почне да пръска слухове и накрая да направи добро зрелище от същото, което би успял да направи със сабя всеки що-годе способен боец.

— Не бих могъл и да почна да изброявам всичките евтини, подли уловки, с които той си послужи. Вземете например това, че нарочно закъсня и за двубоя с Йошиока Сеиджуро, и за срещата си с Деншичиро. Вместо да срещне враговете си при големия бор лице в лице, тръгна по заобиколен път и прибягна до какви ли не низости.

— Казват, че бил само един, а се биел срещу мнозина. Това е истина, но то също е само част от неговия сатанински замисъл да си спечели известност. Той твърде добре знаеше, че понеже враговете му са повече на брой, хората ще съчувстват нему. А стане ли дума за същинската битка, то аз мога да ви кажа — лично я наблюдавах — тя бе малко повече от детска игра. Известно време Мусаши успяваше да се отърве чрез хитрините си, после, когато му се предостави възможност да избяга, побягна. Е, трябва да призная, че той донякъде прояви груба сила. Това обаче не го прави майстор на сабята. Не, ни най-малко. Най-многото, с което Мусаши може да се стреми към слава е, че го бива да тича бързо. Няма равен в това бързо да се измъква от сражението.

Сега думите се лееха от устата на Коджиро като вода през отприщен бент.

— Обикновените хора си мислят, че е трудно за сам боец да се сражава срещу голямо число противници, но десетима не са непременно десеторно по-силни от един. За истинския майстор броят невинаги е от значение.

След това Коджиро, като познавач, направи една критика на сражението. Лесно му беше да омаловажи подвига на Мусаши, тъй като въпреки неговата смелост, всеки вещ зрител би могъл да открие недостатъци в начина му за бой. Щом стигна до станалото с Генджиро, Коджиро бе направо унищожителен. Каза, че убийството на момчето било зверство и нарушение на честта на сабята и че откъдето и да се погледне, то не можело да бъде простено.

— А сега нека ви разкажа за произхода на Мусаши! — извика той с негодувание.

После разкри, че през последните няколко дни се срещнал на връх Хиеи с Осуги и чул лично от нея цялата дълга история за двуличието на Мусаши. Без да пести подробности, разказа за злините, което била понесла тази „мила старица“.

Накрая завърши:

— Потрепервам, като си помисля, че има хора, които възхваляват този негодник. Ужасяващо е да се гледа как това действа на обществените нрави! Ето това беше причината да говоря така надълго. Не съм свързан с дома Йошиока, нито пък ме мъчи завист към Мусаши. Говорих ви честно и безпристрастно, като човек, посветил се на Пътя на меча и решен праведно да следва този Път! Казах ви истината. Запомнете я!

Млъкна и утоли жаждата си с чаша чай, после се обърна към своите придружители и много спокойно отбеляза:

— А, слънцето вече е слязло ниско. Ако не тръгнете скоро, ще се е стъмнило, преди да стигнете в Миидера.

Самураите от храма станаха да си вземат довиждане.

— Добре се грижете за себе си — каза единият от тях.

— Чакаме да ви видим отново, когато пак дойдете в Киото.

Каменарите намериха сгоден случай и като освободени след съдебно заседание затворници се забързаха към долината, която сега тънеше в червеникави сенки и отекваше от песента на славеите.

Коджиро погледа след тях и после извика към вътрешността на хана:

— Оставям парите за чая тук на масата. Между другото, имате ли пушечни фитили?

Старицата бе приседнала пред кирпичената пещ и готвеше вечерята.

— Фитили ли? — попита тя. — Там отзад в ъгъла има една връзка. Вземете си, колкото искате.

Коджиро тръгна към ъгъла. Докато изтегляше два-три фитила от снопа, останалите паднаха на пейката долу. Щом посегна да ги вдигне, той не можа да не забележи двата протегнати на пейката крака. Погледът му бавно се премести от нозете към тялото и лицето. Стъписването беше като от здрав удар в слънчевия сплит.

Мусаши впери поглед право в него.

Коджиро отскочи крачка назад.

— Е, сега — каза Мусаши, широко усмихнат.

Без да бърза, той се изправи и отиде до Коджиро. Остана да стои там и да мълчи с леко развеселен и многозначителен израз на лицето.

Другият се опита да отвърне на неговата усмивка, но мускулите на лицето отказаха да го послушат. Той на мига осъзна, че Мусаши е чул всяка една от неговите думи и от това, че усещаше как този му се надсмива, неудобството му стана още по-нетърпимо. Отне му само миг да си възвърне обичайната дързост, но през този кратък промеждутък не можеше да не проличи объркване.

— Я, Мусаши, не очаквах да ви заваря тук — възкликна.

— Радвам се отново да ви видя.

— Да, да, разбира се. — Съжаляваше за думите си, дори докато ги изричаше, но някак не можеше да се сдържи и додаде: — Трябва да кажа, че от последния път, когато ви виждах, вие наистина се отличихте. Трудно е за вярване, че един човек може да се сражава като вас. Нека ви поздравя. Изглежда, вие дори не сте пострадал след всичко, което стана.

Все още със следа от усмивка на устните, Мусаши с пресилена учтивост отвърна:

— Благодаря ви, че онзи ден станахте свидетел. Благодаря също за преценката, която преди малко дадохте на моето представяне. Не ни се удава често да се видим така, както гледат на нас другите. Много съм ви задължен за забележките. Уверявам ви, че няма да ги забравя.

Въпреки спокойния глас и отсъствието на раздразнение, последните думи накараха Коджиро да потръпне. Той разпозна в тях — и с право — предизвикателство, което някой ден ще трябва да посрещне.

На тези мъже, и двамата горди, и двамата упорити, и двамата убедени в правотата си, рано или късно бе съдено да се сблъскат лице в лице. Мусаши бе готов да почака, но когато каза „Няма да забравя“, изричаше простата истина. Вече гледаше на своята скорошна победа като на прелом по пътя си на боец, връхна точка в борбата за самоусъвършенстване. Злословията на Коджиро нямаше да останат дълго без отговор.

Макар да разкраси речта си, за да повлияе на слушателите, Коджиро наистина бе видял станалото по що-годе същия начин, по който го описа и действителното му мнение не се различаваше съществено от казаното. Той и за миг не се усъмняваше в правилността на преценката, която има за Мусаши.

— Радвам се да чуя това от вас — заяви Коджиро. — Не бих искал да забравите. Аз също ще помня.

Мусаши, когато кимна в знак на съгласие, още се усмихваше.

Преплетени клони

— Оцу, върнах се — извика Джотаро, докато прехвърчаше през селската порта.

Оцу седеше точно до края на терасата, подпряла ръце на една ниска масичка за писане. От сутринта стоеше така и се взираше в небето. Под билото на покрива имаше парче дърво, на което с бели букви бе изписано: „Килия на планинската луна“. Къщичката, собственост на някакъв свещеник на служба в Гинкакуджи, по молба на господаря Карасумару бе предоставена под наем на Оцу.

Джотаро се тръсна посред един кичур цъфнали теменужки и зацамбурка с крака в потока, за да измие калта от тях. Водата, която идваше право от градината на Гинкакуджи, бе по-чиста от нов сняг.

— Тази вода е ледена — отбеляза момчето намръщено.

Земята обаче бе топла и на това красиво място той изпитваше радост от това, че е жив. Лястовиците пееха, сякаш и те са щастливи от деня.

Изправи се, изтри нозе в тревата и тръгна към терасата.

— Не ти ли става скучно? — попита.

— Не. Имам много неща, за които да мисля.

— Не искаш ли да чуеш една добра вест?

— Каква?

— За Мусаши е. Чух, че не бил много далеч оттук.

— Къде е?

— От дни обикалям и питам дали някой не знае къде е той, и днес чух, че бил отседнал в Мудоджи на връх Хиеи.

— В такъв случай явно трябва да е добре.

— Навярно, но аз смятам, че трябва веднага да идем дотам, преди да е тръгнал за някое друго място. Гладен съм. Защо ти не се приготвиш, а аз в това време ще хапна нещо.

— Има малко оризови топки в листа. В онази тройна кутия са. Вземи си.

Джотаро свърши с топките, но Оцу не се бе помръднала от масата.

— Какво има? — попита момчето, като я оглеждаше подозрително.

— Струва ми се, че не бива да ходим там.

— Що за глупава… В първия миг умираш да видиш Мусаши, в следващия почваш да се преструваш, че не ти се иска.

— Ти не разбираш. Той знае чувствата ми. Онази нощ, когато се срещнахме в планината, аз му разказах всичко, казах докрай каквото имах за казване. Мислехме, че повече няма да се срещнем сред живите.

— Обаче сега можеш отново да го видиш. Какво чакаш?

— Не знам какво мисли той, дали е доволен от победата или просто опитва да се предпази от някоя заплаха. Когато Мусаши си тръгна, аз се примирих, че никога в този живот няма да бъда с него. Не мисля, че трябва да ходя, освен ако той не ме повика.

— А ако с години не ти се обади?

— Ще продължа да правя, каквото правя и сега.

— Да седиш там и да гледаш към небето ли?

— Ти не разбираш. Но да оставим това.

— Какво не разбирам?

— Какво чувства Мусаши. Сега наистина усещам, че мога да му се доверя. Преди го обичах със сърце и душа, обаче не смятам, че изцяло вярвах в него. Сега вече вярвам. Всичко е по-различно. По-близки сме от клоните на едно и също дърво. Дори да сме разделени, дори да умрем, пак ще бъдем заедно. Затова нищо вече не може да ме направи самотна. Сега само се моля той да намери пътя, който търсеше.

Джотаро избухна.

— Лъжеш! — извика той. — Жените никога ли не могат да казват истината? Щом искаш да се държиш така, добре, но никога повече да не си ми казала колко много жадуваш да видиш Мусаши. Изплачи си ако щеш очите! Все ми е едно.

Колко усилия му струваше да открие къде е отишъл Мусаши след Ичиджоджи — и накрая! Направи се, че Оцу не съществува и през остатъка от деня не каза нито дума.

Точно след смрачаване през градината мина червеникава светлина от фенер и на вратата почука един от самураите на господаря Карасумару. Той подаде на Джотаро едно писмо с думите:

— От Мусаши за Оцу е. Негово височество каза, че Оцу трябвало добре да се грижи за себе си.

Обърна се и си тръгна.

„Наистина е почеркът на Мусаши, помисли си Джотаро. Трябва да е жив.“ После със следа на раздразнение през главата му мина: „Адресирано е, виждам, до Оцу, не до мен.“

Оцу се показа от задната част на къщичката и се обади:

— Самураят донесе писмо от Мусаши, нали?

— Да, но не вярвам да те интересува — отвърна Джотаро, намуси се и скри писмото зад гърба си.

— Я стига, Джотаро. Дай да го видя — замоли се Оцу.

Известно време той се противеше, но при първия признак, че тя ще заплаче, бутна плика в ръцете й.

— Ха! — възкликна тържествуващо. — Преструваш се, че не искаш да го видиш, обаче нямаш търпение да прочетеш писмото му.

Тя се сви до лампата. Писмото потрепваше в белите й пръсти, а пламъкът сякаш излъчваше някакво особено веселие, като че предвещава щастие и добра участ.

Мастилото отразяваше светлината като дъга, сълзите по миглите й светеха като скъпоценни камъни. Внезапно пренесена в свят, какъвто не се надяваше, че съществува, Оцу си припомни вдъхновените стихове от поемата на По Чю-и, където духът на починалата Ян Куей-фей се радва на любовното послание от нейния опечален съпруг император.

Прочете, после препрочете краткото съобщение. „Трябва в този миг вече да ме чака. Трябва да побързам.“ Макар да й се стори, че е казала това на глас, не бе издала нито звук.

Светкавично почна да се готви за път. Написа бележки за благодарност до собственика на къщичката, до останалите свещеници в Гинкакуджи и до всички, които бяха проявили добрина към нея през време на престоя. Събра вещите си, върза си сандалите и преди да е успяла да забележи, че Джотаро още седи вътре и се прави на сърдит, вече бе навън.

— Хайде, Джо! Побързай!

— Да не отиваме някъде?

— Още ли си ядосан?

— Че кой нямаше да е? Ти никога не мислиш за друг, освен за себе си. Да не би в писмото на Мусаши да има нещо толкова тайно, че дори на мен не можеш да го покажеш?

— Прощавай — каза виновно Оцу. — Няма причина и ти да не го видиш.

— Остави сега. Вече не ме интересува.

— Не ставай такъв. Искам да го прочетеш. Това е чудесно писмо, първото, което въобще ми е пращал. И сега за пръв път ме моли да дойда при него. Никога в живота си не съм била толкова щастлива. Стига си се цупил и ела с мен в Сета. Моля те.

На път през прохода Шига, Джотаро запази мрачно мълчание, но накрая откъсна едно листо, за да го използва като свирка и с няколко познати мелодии разнообрази тишината на нощта.

Най-сетне и Оцу, подсетена да излезе с предложение за мир, се обади:

— Има останали няколко сладки от кутията, която господарят Карасумару прати завчера.

Но преди Джотаро пак да стане същото момче, вече се пукваше зора и облаците над прохода порозовяваха.

— Добре ли си, Оцу? Не си ли се уморила?

— Малко. През цялото време се качваме.

— Отсега нататък става по-леко. Виж, вече се вижда езерото.

— Да — езерото Бива. А къде е Сета?

— По онзи път. Но Мусаши нали няма да е там толкова рано?

— Наистина не знам. Докато стигнем там, ще ни отнеме половин ден. Да си починем ли?

— Добре — отвърна той, върнал си доброто настроение. — Я да седнем там под онези двете големи дървета.

Димът от готварските огньове на ранната сутрин се вдигаше на ивици нагоре, като пара, излизаща от полето на някоя битка. През мъглата, проснала се от езерото до града Ишияма, започваха да се виждат пътищата на Оцу. Щом наближи, Мусаши вдигна ръка над челото си и радостен, че пак е сред хора, се огледа.

Близо до Миидера, щом тръгна да се качва по стръмнината при Бидзоджи, той неволно се запита по кой ли път ще мине Оцу. По-рано си представяше, че може да я срещне по пътя, но после реши, че това е малко вероятно. Жената, която занесе неговото писмо в Киото, го осведоми, че макар Оцу вече да не е в дома на Карасумару, то ще й бъде предадено. Тъй като не би го получила по-рано от края на вечерта и сигурно щеше да има да свърши разни неща, преди да потегли, стори му се възможно тя да изчака сутринта, за да тръгне на път тогава.

Докато минаваше покрай някакъв храм с красива черешова горичка — несъмнено прочута, както си помисли, заради цветовете пролетно време — Мусаши забеляза някакъв каменен паметник, поставен на една могила. Макар само да зърна изписаното върху него стихотворение, след като измина няколкостотин крачки надолу по пътя, то се върна в паметта му. Беше от „Тайхейки“. Като си спомни, че стиховете са свързани с един разказ, който някога бе запаметил, той започна да си повтаря на глас повествованието.

— „Един почитаем свещеник от храма Шига, който се подпирал на дълга шест педи пръчка и бил толкова стар, че веждите му се събрали на челото като заскрежен зимен връх, съзерцавал хубостта на Канон във водите на някакво езеро, когато съвсем случайно зърнал една императорска наложница от Кьогоку. Връщала се от Шига, където имало голяма ливада с цветя. Щом я видял, бил обзет от страст. Добродетелта, така старателно трупана през годините, го изоставила. Потънал в пламтящо море от похот и…“ Я, как продължаваше? Изглежда съм забравил една част. Их! „… и той се върнал в своята сламена колиба и се молил пред един образ на Буда, но жената все оставала пред погледа му. При все че призовавал на глас Буда, този глас, макар негов, звучал недействително. Струвало му се, че в облаците над планината при залез вижда гребените в косата й. Това го натъжавало. Вдигнел ли поглед към самотната луна, оттам нейното лице сякаш му се усмихвало. Бил смутен и засрамен.“

— „Понеже се боял, че такива мисли ще му попречат, като умре, да отиде в рая, той решил да се срещне с момичето и да му разкрие чувствата си. По този начин се надявал да може да умре спокойно.“

— „И така, отишъл в Императорския дворец и като опрял здраво своята тояга в земята, цял ден и цяла нощ останал да чака в двора за игра на топка, докато…“

— Простете, господине! Вие, на кравата!

Мъжът изглежда беше от надничарите, каквито се срещат в търговския квартал. Застана срещу кравата, потупа я по носа и погледна през главата й към ездача.

— Трябва да идвате от Мудоджи — отбеляза той.

— Всъщност, да. Как познахте?

— Заех тази крава на един търговец. Той, предполагам, трябва да я е оставил там. Дадох му я под наем, така че ви моля да ми платите, задето я използвате.

— С удоволствие ще ви заплатя. Но кажете ми, докъде ще ми позволите да ида с нея?

— Стига да платите, може да ходите навсякъде. Накрая трябва просто да я предадете на някой търговец на едро в най-близкия град. Тогава ще я наеме някой друг. Рано или късно ще се върне тук.

— Колко ще ми струва да ида с нея до Едо?

— Ще трябва да проверя, където ги държат. Това и бездруго ви е точно на път. Ако решите да я наемете, ще трябва просто да оставите името си при писаря.

Търговският квартал беше близо до брода при Учидегахама. Тъй като оттам минаваха много пътници, Мусаши реши, че тъкмо това е мястото да се поосвежи и да си купи някои необходими неща.

След като уреди въпроса с кравата, той спокойно закуси и потегли за Сета, пълен с очакване на своята повторна среща с Оцу. Вече нямаше относно това момиче никакви съмнения. Допреди да се срещнат в планината, тя винаги бе предизвиквала у него известен страх, но този път всичко бе различно — чистотата, проницателността и предаността, които тя показа в онази лунна нощ, направиха неговото доверие в нея по-дълбоко дори от любовта му.

Той не само й се доверяваше, но и знаеше, че тя също му се доверява. Беше се зарекъл, че веднага щом отново са заедно, няма да й откаже нищо — при условие разбира се, че това не поставя под въпрос неговия начин на живот като боец. Това, което го тревожеше преди, бе страхът, че ако си позволи да я обича, сабята му ще се притъпи. Също като стария свещеник в разказа, можеше да загуби Пътя. Сега бе очевидно, че тя добре владее себе си и че никога няма да се превърне в пречка или окова, която да го задържа. Сега трудното беше да не се удави в дълбокото езеро на любовта.

„Когато стигнем в Едо, помисли си, ще се погрижа тя да получи такова образование и възпитание, от каквито се нуждае една жена. Докато се обучава, ще взема с мен Джотаро и заедно ще постигнем още по-висока степен на самообладание. Тогава, щом един ден дойде време…“ Отразената от езерото светлина окъпа лицето му в леко потрепващо сияние.

Двете части на моста Кара, едната с деветдесет и шест, другата — с двадесет и три подпори, имаха помежду си едно островче. На него растеше стара върба, която посочваше пътя на странниците. Самият мост бе често наричан Моста на върбите.

— Идва! — извика Джотаро, като се спусна от чайната към по-късата част на моста и замаха оттам на Мусаши с едната си ръка, докато с другата сочеше към чайната. — Ето го, Оцу! Виждаш ли? Язди крава.

И той затанцува някакъв свой танц. Скоро Оцу стоеше до него и махаше с ръка, докато той размахваше дълбоката си шапка. Лицето на Мусаши, щом приближи, бе озарено от широка усмивка.

Върза кравата за една върба и тримата влязоха в чайната. Макар докато Мусаши беше на моста, да му викаше с все сила, сега, когато той бе до нея, Оцу не успяваше да намери думи. Щастливо усмихната, тя остави Джотаро да говори.

— Раната ви е зараснала — каза момчето, почти припявайки. — Като ви видях на кравата, си помислих, че не можете да ходите. Но ние все пак успяхме първи да стигнем дотук, а? Веднага щом получи вашето писмо, Оцу беше готова за път.

Мусаши се усмихваше, кимаше, добавяше по някое „о“ и „а“, но това, че Джотаро говори за Оцу и любовта й пред непознати, го караше да се чувства неудобно. По негово настояване се пренесоха на една малка тераса, под сянката на дива лоза. Оцу все така бе твърде неуверена, за да заговори и Мусаши също стана мълчалив. Джотаро обаче не обръщаше внимание на това и припряното му дърдорене се смесваше с жуженето на пчелите и бръмченето на конските мухи.

Прекъсна го гласът на съдържателя, който каза:

— По-добре елате вътре. Задава се буря. Вижте как е притъмняло небето над Ишиямадера.

Той се засуети, като се зае да маха сламените сенници и да огражда терасата с кепенци против дъжда. Реката бе посивяла; напорите на вятъра бясно клатеха наситеносините цветове на дивата лоза. Съвсем внезапно небето бе разсечено от проблясък и дъждът се изсипа на плътни струи.

— Светкавица! — извика Джотаро. — Първата за тази година. Бързо влизай вътре, Оцу. Цялата ще се намокриш. Побързайте, сенсей. Ох, този дъжд идва тъкмо навреме. Чудесно.

Но ако за Джотаро дъждът бе „чудесен“, за Мусаши и Оцу той значеше неудобно положение, понеже да влязат заедно вътре щеше да ги накара да се почувстват като същински любовници. Мусаши изостана и Оцу изчервена се спря на края на терасата, защитена от стихията не повече от цветовете на дивата лоза.

Мъжът, държащ над главата си парче сламена рогозка, докато тичаше под дъжда, приличаше на голям движещ се чадър. Втурна се под стряхата на храмовата порта, приглади мократа си, разчорлена коса и въпросително погледна нагоре към бързо движещите се облаци.

— Досущ като посред лято — промърмори той.

От плющенето на дъжда не се чуваше никакъв друг звук, но един внезапен проблясък го накара да запуши с ръце ушите си. Матахачи боязливо се сви до една поставена при портата статуя на бога на гръмотевицата.

Пороят спря така внезапно, както бе започнал. Черните облаци се пръснаха, слънцето грейна през тях и не след дълго улицата се беше върнала към своя обичаен живот. Някъде в далечината Матахачи дочуваше подрънкването на шамисен. Щом тръгна напред, една облечена като гейша жена прекоси улицата и се насочи право към него.

— Казвате се Матахачи, нали? — попита тя.

— Да — отвърна подозрително Матахачи. — Откъде знаете?

— Сега при нас в заведението има един ваш приятел. Видя ви от прозореца и ми каза да ви доведа.

Матахачи се огледа и забеляза, че в околността има няколко дома за развлечение. Макар да се поколеба, жената бързо го поведе към своя.

— Ако имате друга работа — обясни тя, — няма нужда да оставате дълго.

Щом влязоха, момичетата направо се нахвърлиха върху му. Избърсаха му краката, махнаха мокрото му кимоно и почнаха да настояват да се качи в стаята за гости горе. Когато попита кой е приятелят, се засмяха и му заявиха, че скоро сам ще разбере.

— Е — каза Матахачи, — бях навън на дъжда и затова ще остана, докато ми изсъхнат дрехите, обаче не се опитвайте да ме задържате тук повече от това. На моста при Сета един човек ме чака.

След доста кикот жените го увериха, че ще може навреме да си тръгне, като между това почти го изтикаха нагоре по стълбите.

На прага на стаята Матахачи бе посрещнат от мъжки глас:

— Я, та това е моят приятел Инугами Сенсей!

За миг си помисли, че са го взели за някого другиго, но щом погледна вътре в стаята, лицето му се стори слабо познато.

— Кой сте вие? — попита.

— Да не сте забравил Сасаки Коджиро?

— Не — отвърна бързо Матахачи. — Обаче защо ме наричате Инугами? Името ми е Хониден, Хониден Матахачи.

— Знам това, но все си ви спомням, какъвто бяхте онази нощ на улица Годжо, когато се правехте на смешник пред глутница бездомни псета. Стори ме се, че Инугами — бога на кучетата — е добро име за вас.

— Престанете! Това не е за шега. Онази нощ благодарение на вас голям ужас преживях.

— Не се и съмнявам. Всъщност, днес пратих да ви повикат, понеже за разнообразие съм решил да ви направя една добрина. Влезте, седнете. Момичета, дайте на човека саке.

— Не мога да остана. Имам среща с някого при Сета. Не мога днес да си позволя да се напивам.

— С кого ще се срещате?

— С един на име Миямото. С него сме приятели от детинство и…

— Миямото Мусаши ли? Да не сте се уговорил с него, докато бяхте в онази странноприемница при прохода?

— Откъде знаете?

— О, аз съм чувал всичко за вас, както и за Мусаши. Срещнах майка ви — Осуги, нали така? — в главната зала на връх Хиеи. Тя ми разказа за всички премеждия, през които е минала.

— Говорил сте с майка ми ли?

— Да. Тя е чудесна жена. Аз й се възхищавам, също както и всички монаси на връх Хиеи. Опитах се малко да я насърча. — Изплакна чашата в един съд с вода, предложи я на Матахачи и додаде: — Е, да пийнем заедно и да отмием нашата стара вражда. Няма защо да се тревожите заради Мусаши, след като до вас е Сасаки Коджиро.

Матахачи отказа да вземе чашата.

— Защо не пиете?

— Не мога. Трябва да вървя.

Щом понечи да се изправи, Коджиро го хвана здраво за китката и нареди:

— Сядайте!

— Но Мусаши ме чака.

— Не се вмагарявайте! Ако нападнете Мусаши сам, той на часа ще ви убие.

— Нищо не сте разбрал! Той обеща да ми помогне. Отивам с него в Едо, за да започна живота си наново.

— Ще рече, че разчитате на човек като Мусаши ли?

— О, знам, много хора казват, че бил негодник. Но това е, понеже майка ми навсякъде го клевети. Тя обаче грешеше — през цялото време. Сега, след като говорих с него, съм по-сигурен в това от кога да било. Той ми е приятел и аз ще се уча от него, за да мога също да направя нещо от себе си. Дори ако и да е малко късно за това.

Коджиро се заля от смях и плесна с длан по рогозката.

— Как може да сте толкова простодушен? Майка ви ми каза, че сте необикновено наивен, обаче да ви подлъже…

— Това не е истина! Мусаши е…

— Само мълчете! Чуйте ме. На първо място, как сте могъл да измените на своята собствена майка, като идете на страната на врага й? Та това е безчовечност. Дори аз, който съм й съвсем чужд, така се трогнах от тази храбра старица, че се зарекох да й окажа цялата подкрепа, на която съм способен.

— Не ме е грижа какво мислите. Ще се срещна с Мусаши и не се опитвайте да ме спрете. Ти, момиче, донеси ми кимоното! Трябва вече да е изсъхнало.

Коджиро вдигна пияния си поглед и нареди:

— Не го пипай, докато не съм ти казал аз. Сега вижте какво, Матахачи — щом възнамерявате да тръгнете с Мусаши, трябва поне първо да говорите с майка си.

— Аз отивам в Едо с Мусаши. Ако там успея да направя нещо от себе си, с това целият въпрос ще се разреши.

— Това ми звучи, все едно го е казал Мусаши. Всъщност, обзалагам се, че тези думи сте чул от него. Както и да е, почакайте до утре и аз ще дойда с вас да потърсим майка ви. Преди да направите каквото и да е, трябва да чуете мнението й. Между това дайте да се позабавляваме. Харесва ви или не, ще трябва да останете тук и да пиете заедно с мен.

И тъй като това бе дом за разврат, а Коджиро си плащаше, всички жени застанаха на негова страна. Матахачи нямаше скоро да получи своето кимоно; след няколко питиета той и престана да си го иска.

Трезвен, Матахачи с нищо не застрашаваше Коджиро. Щом си пийна, стана донякъде заплаха. Преди денят да е почнал да гасне, той вече показваше на всички колко много може да изпие, искаше още, говореше какви ли не неуместни неща и вадеше на показ всичко, от което е недоволен, накратко — стана съвсем досаден. Докато се катурне от препиване, се зазори, а дойде на себе си едва по пладне.

Заради дъжда предния следобед слънцето изглеждаше дори по-ярко. Думите на Мусаши още отекваха в главата на Матахачи и на него му се прииска да повърне всяка капка, която бе изпил. За щастие Коджиро още спеше в една от другите стаи. Матахачи се промъкна на долния етаж, накара жените да му дадат кимоното и бегом се понесе към Сета.

Червеникаво мътната вода под моста бе щедро обсипана с окапал черешов цвят от Ишиямадера. Бурята бе накъсала дивите лози и пръснала навсякъде жълти цветове.

След продължително търсене Матахачи попита в чайната, където му казаха, че мъжът с кравата чакал, докато заведението затворило за през нощта, след което отишъл в някаква странноприемница. На сутринта се върнал, но като не намерил приятеля си, оставил вързана за клона на една върба бележка за него.

Бележката, прилична на голямо бяло насекомо, гласеше:

Матахачи доста избърза по главния път Накасендо, който водеше през Кисо за Едо, но когато стигна в Кусацу, още не бе намерил Мусаши. След като мина през Хиконе и Ториимото, той взе да подозира, че се е разминал пътьом с него, а щом стигна прохода Сурибачи, половин ден остана да чака там, като през цялото време не сваляше очи от пътя.

Трябваше да излезе на пътя за Мино, за да си припомни думите на Коджиро.

„Да не би в крайна сметка да ме е излъгал?, запита се. Да не би Мусаши пък наистина не е имал намерение да дойде с мен?“

След като много пъти се връща по същия път и претърсва страничните отклонения, той най-сетне зърна Мусаши точно преди град Накацугава. Първо се въодушеви, но после, щом приближи достатъчно, за да види, че на кравата седи Оцу, ревността го завладя мигновено и изцяло.

— Какъв глупак съм бил — изръмжа, — още откакто това копеле ме придума да тръгна за Секигахара, та чак досега! Е, не може вечно да ме тъпче така. Някак ще му се отплатя за всичко — и то скоро!

Мъжкият и женският водопад

— Ух, ама жега! — възкликна Джотаро. — Никога преди не съм се потил така по планински път. Къде сме сега?

— Близо до прохода Магоме — каза Мусаши. — Това, казват, била най-тежката част от пътя.

— Е, това не знам, но вече съвсем ми дотегна. Ще се радвам, като стигнем Едо. Там има толкова много хора — нали така, Оцу?

— Има, обаче аз не бързам да стигна там. По-обичам да си прекарвам времето в пътуване по пуст път като този.

— Това е, понеже яздиш. Ако ходеше, щеше да мислиш по-иначе. Виж! Там има водопад.

— Хайде да си починем — предложи Мусаши.

Тримата тръгнаха встрани по една тясна пътечка. Цялата земя наоколо бе покрита с диви цветя, още влажни от утринната роса. Стигнаха до някаква изоставена хижа върху една канара с изглед към водопада и се спряха. Джотаро помогна на Оцу да слезе от кравата и после върза добичето за едно дърво.

— Мусаши, виж — обади се Оцу.

Сочеше една табела с надпис: „Меото но Таки“. Лесно беше да се разбере защо името е такова — „Мъжкият и женският водопад“, — тъй като скалите разделяха падащата вода на две части, от които по-голямата изглеждаше много мъжествено, а другата — тънка и нежна.

Буйният вир и бързеите под него вдъхнаха на Джотаро нов прилив на жизненост. Понесе се с подскоци, сякаш танцуваше, надолу по стръмния бряг и възбудено извика:

— Тук има риба!

След няколко минути добави:

— Мога да ги ловя! Хвърлих камък и една обърна корема.

Не след дълго гласът му, едва чут от рева на водопада, отекна откъм друга страна.

В сянката на малката хижа Мусаши и Оцу останаха да седят сред безбройните дъгички, образувани от светещото през мократа трева слънце.

— Имаш ли представа къде отиде това момче? — попита тя и добави: — Направо е невъзможно да се оправи човек с него.

— Така ли мислиш? На неговата възраст с мен беше по-лошо. При Матахачи пък беше точно обратното — много добре се държеше. Питам се къде ли е той. Тревожи ме далеч повече от Джотаро.

— Радвам се, че не е тук. Ако беше, трябваше да се скрия.

— Защо? Смятам, че ако му обясним, ще разбере.

— Съмнявам се. Те с майка му не са като другите хора.

— Оцу, ти сигурна ли си, че не искаш да промениш решението си?

— За какво?

— Искам да кажа, не би ли могла да решиш, че всъщност искаш да се омъжиш за Матахачи?

От изненада лицето й силно потрепна.

— Определено не! — възкликна тя възмутено.

Клепачите на Оцу станаха орхидеено розови и тя покри лицето си с ръце, но лекото треперене на бялата й якичка сякаш почти гласно заявяваше: „Аз съм твоя и на никой друг!“

Съжалил за думите си, Мусаши обърна поглед към нея. Вече от няколко дни наблюдаваше как светлината пада по тялото й — нощем това бе трепкащото сияние на лампата, денем — топлите лъчи на слънцето. Щом видеше по нейната кожа да блести пот, се сещаше за лотосов цвят. Разделен от нейната постеля само от тънък параван, вдишваше лекото ухание на черните й кичури. Сега ревът на водата се сля с туптенето на сърцето му и той усети как го обзема властно желание.

Внезапно стана и се премести на едно слънчево място, където зимната трева още бе висока, после тежко седна и въздъхна.

Оцу дойде и коленичи до него, обгърна с ръце коленете му и изви врат, за да погледне нагоре към неговото мълчаливо, уплашено лице.

— Какво има? — попита тя. — Да не съм казала нещо, което да те е ядосало? Прости ми. Съжалявам.

Колкото по-напрегнат ставаше той — и колкото по-суров ставаше погледът в очите му — толкова по-силно се притискаше тя до него. После изведнъж го прегърна. Уханието й и топлината на нейното тяло го завладяха.

— Оцу! — извика без да мисли, като я хвана в своите мускулести ръце и я събори назад върху тревата.

Грубостта на прегръдката остави Оцу без дъх. Тя се измъкна навън и се сви до него.

— Не бива! Не бива да правиш това! — изпищя дрезгаво. — Как може? Най-вече пък ти…

Гласът й се пресече от ридания.

С внезапно охладена от болката и ужаса в очите й пареща страст, Мусаши с потрес дойде на себе си.

— Защо? — извика. — Защо?

Обзет от срам и яд, сам бе готов да заплаче.

После тя изчезна, оставяйки след себе си само една кесийка, откъснала се от кимоното й. Мусаши впери празен поглед в нея, изпъшка, после извърна лице към земята и остави сълзите на болка и разочарование да потекат в сухата трева.

Струваше му се, че тя го е превърнала в глупак — измамила, надвила, мъчила го е и го е посрамила. Нима думите й — устните, очите, тялото — не го зовяха? Нима не стори всичко, за да запали огън в сърцето му, а когато пламъците се надигнаха — побягна ужасена?

Някаква нелепа логика го караше да мисли, че всичките му усилия за усъвършенстване сега са пропаднали, че всичките му стремежи и лишения напълно са загубили смисъл. Със заровено в тревата лице си каза, че не е сторил нищо лошо, но съвестта му не се успокои.

Какво значи за едно момиче девствеността, пазена само през един кратък откъслек от живота й, колко скъпа и ценна е за нея тя, бе въпрос, който никога не беше минавал през неговия ум.

Но щом вдъхна мириса на пръстта, той постепенно си върна самообладанието. Когато накрая с труд стана на крака, буйният огън бе изчезнал от погледа му и по лицето му нямаше страст. Стъпка кесийката под нозете си и остана да се взира напрегнато в земята, заслушан сякаш в гласа на планината. Тежките му черни вежди бяха сбърчени също като в мига, когато се хвърли в битката под големия бор.

Слънцето се скри зад облак и остър крясък на птица проряза въздуха.

С трепкащо като на лястовица сърце, Оцу наблюдаваше иззад една бреза Мусашевите терзания. Като разбра колко дълбоко го е наранила, тя сега закопня да го има отново до себе си, но колкото и да й се искаше да изтича при него и да замоли за прошка, тялото не желаеше да я послуша. За първи път осъзна, че човекът, комуто е отдала сърцето си, не е живото въплъщение на мъжка добродетелност, каквото си го беше представяла. Пред откритието на животинското, на плътта, кръвта и страстта, очите й се замъглиха от тъга и страх.

Отначало понечи да побегне, но след двадесетина крачки любовта й я задържа и спря. Сега, малко по-спокойна, тя започна да си въобразява, че плътското желание на Мусаши е различно от онова на другите мъже. Повече от всичко на света й се искаше да се извини и да го увери, че не храни лоши чувства заради онова, което е направил.

„Още е ядосан, помисли си с уплаха, щом изведнъж осъзна, че той вече не е пред погледа й. О, какво ще правя?“

Разтревожена се върна при малката хижа, но там бяха само студената бяла мъгла и тътенът на водата, който сякаш люлееше дърветата и караше всичко около нея да трепери.

— Оцу! Стана нещо ужасно! Мусаши се хвърли във водата!

Тревожният вик на Джотаро дойде от едно високо място над вира, само миг преди той да се улови за една дива лоза и като маймунка да почне да се спуска от клон на клон надолу.

Макар да не чу точно думите му, Оцу долови напрежението в гласа. Тя стреснато вдигна глава и припряно заслиза по стръмната пътека, като се плъзгаше по мъха и после се ловеше за камъните, за да се задържи на крака.

Фигурата, която едва се виждаше през пръските и мъглата, наподобяваше скала, но всъщност бе голото тяло на Мусаши. Със сключени отпред ръце и приведена глава, той почти се губеше под високата петдесет лакти струя, която се изливаше отгоре му.

По средата на пътя по-долу Оцу спря и ужасена се загледа. От другата страна на реката също така поразен стоеше Джотаро.

— Сенсей! — извика той.

— Мусаши!

Виковете така и не стигнаха до ушите на Мусаши. Струваше му се, че хиляди сребърни змейове са впили зъби в главата и раменете му и очите на хиляди водни демони се пръскат сега около него. Застрашителни въртопи го теглеха за нозете, готови да го повлекат към смъртта. Едно погрешно вдишване, един неравен удар на сърцето — и петите му щяха да загубят своята несигурна опора върху покритото с водорасли дъно, а тялото му щеше да бъде отнесено от бясно течение, което нямаше да го върне никога. Дробовете и сърцето му като че щяха да се пръснат под невъобразимата тежест, която се стоварваше върху им — цялата тежест на планината Магоме.

Страстта му към Оцу умираше бавно — толкова дълбоко се коренеше в онзи буен нрав, без който той никога не би тръгнал за Секигахара и не би постигнал никой от изключителните си подвизи. Същинската опасност обаче се криеше в това, че пред нея в един миг всичките му години на учение се оказаха безполезни и той отново слезе до див, безразсъден звяр. А срещу враг като този, безформен и потаен, сабята бе напълно безсилна. Смаян, объркан, съзнаващ опустошителното поражение, което претърпя, Мусаши се молеше бушуващата вода да му върне търсеното самообладание.

— Сенсей! Сенсей! — Виковете на Джотаро се бяха превърнали в плачливо стенание. — Не бива да умирате! Моля ви, недейте умира!

Момчето също бе сключило ръце пред гърдите си и лицето му се бе сгърчило, като че и то понася тежестта, ударите, болката, студа от водата.

Джотаро хвърли поглед отвъд реката и изведнъж усети как се вцепенява.

Не можеше да разбере това, което прави Мусаши — явно се готви да остане под струята, докато умре — но сега Оцу… Къде е тя? Сигурен бе, че се хвърли долу в реката, право срещу смъртта си.

После, през шума на водата, чу гласа на Мусаши. Думите не се различаваха. Помисли си, че може да е някоя сутра, но после… може би бяха яростни самообвинения.

Гласът бе пълен със сила и живот. Широките рамене и мускулестото тяло на Мусаши излъчваха младост и енергия, сякаш душата му се е пречистила и сега е готова да започне живота си наново.

На Джотаро започна да му се струва, че каквото и да е било не наред, то вече е отминало. Светлината на вечерното слънце образува дъга над водопада.

— Оцу! — извика.

Смееше да се надява, че тя изчезна от канарата, просто защото е решила, че Мусаши вече не е в опасност. „Щом Оцу е уверена, че всичко с него е наред, помисли си, значи аз няма за какво да се тревожа. Тя го познава по-добре от мен, чак до дъното на сърцето.“

С леки подскоци Джотаро слезе до реката, намери едно тясно място, мина оттам и се изкатери по другата страна. Като се приближи мълчаливо, видя, че Оцу е вътре в хижата и свита на пода, притиска към гърдите си кимоното и сабите на Мусаши.

Джотаро усети, че сълзите, които тя не правеше опит да скрие, са някак необикновени. Без всъщност да разбира какво е станало, той почувства, че то дълбоко засяга Оцу. След няколко мига тихо се измъкна навън, където кравата се бе излегнала в белезникавата трева, и се просна до нея.

— Ако вървим така, никога няма да стигнем в Едо — каза.

Отвличането

Отвъд прохода снегът по връх Кома лъщеше като отблясъци от върховете на копия, а по връх Онтаке, който се виждаше през леко почервенелите пъпки по дърветата, бяха останали само разкъсани преспи. Бледата зеленина, предвестяваща настъпващата пролет, сякаш озаряваше пътя и нивите.

Оцу бе унесена в мечти. Джотаро й приличаше на млад стрък — жилав и упорит. Много трудно щеше да е на някой да го стъпче, да задържи дълго време никненето му. Напоследък растеше бързо. Понякога й се струваше, че зърва вече мъжа, в който един ден той ще се превърне.

Границата между вироглавост и наглост обаче е тънка и макар да се съобразяваше с необичайното възпитание на момчето, Оцу все повече и повече почваше да се стряска от Джотаровото държание. Настояванията му, особено за храна, просто нямаха край. Всеки път щом стигнеха до магазин, където се продават неща за ядене, той се заковаваше на място и не пожелаваше да се помръдне, докато тя не му вземе нещо.

„Това му е за последен път“, зарече се тя, след като в Сухара купи оризови ядки. Преди обаче да се вървели и четвърт час, ядките вече ги нямаше и Джотаро почна да твърди, че е полумъртъв от глад. Следващата криза едва бе предотвратена, след като спряха рано-рано да обядват в някаква чайна при Недзаме; докато минат още един проход, момчето пак изнемогваше.

— Виж, Оцу! В оня магазин има сушени сливи. Дали да не си вземем малко — само така за из път?

Оцу се престори, че не го чува и продължи да язди.

Щом стигнаха Фукушима в областта Шинано — място, прочуто с разнообразието и изобилието на хранителните си стоки — беше посред следобеда, горе-долу по времето, когато бяха навикнали да похапват.

— Нека да починем малко — простена Джотаро. — Моля ти се.

Тя не му обърна внимание.

— Хайде, Оцу! Я да си купим от тези оризови питки, оваляни в соево брашно. Тукашните са много известни. Ти не искаш ли?

Тъй като сега той държеше въжето на кравата, Оцу реши, че ще бъде трудно да подминат магазина.

— Ти не се ли наяде? — попита тя раздразнено.

Като че тайно се бе наговорила с Джотаро, кравата спря и захвана да си пощипва трева покрай пътя.

— Добре! — тросна се Оцу. — Ако ще се държиш така, аз ще избързам и ще кажа на Мусаши.

Щом направи движение, сякаш се кани да слиза, Джотаро, който твърде добре знаеше, че тя няма да изпълни заплахата си, избухна в смях.

След като уловката й не успя, Оцу примирена слезе от кравата и двамата заедно влязоха под открития навес пред магазина. Джотаро подвикна да им донесат две порции и излезе да върже кравата.

Когато се върна, Оцу каза:

— Не трябваше да поръчваш за мен. Не съм гладна.

— Не искаш ли нищо да ядеш?

— Не. Хората, които ядат твърде много, оглупяват и стават като прасета.

— Е, значи явно ще трябва да изям и твоите.

— Ти нямаш срам!

Устата на Джотаро беше прекалено пълна, за да може да чува с ушите. След малко обаче той спря да яде, колкото да премести дървената сабя на гърба си, където нямаше да пречи на мърдането на ребрата му. Отново почна да се храни, но неочаквано набута последната оризова питка в устата си и се втурна към изхода.

— Вече свърши ли? — извика след него Оцу.

Остави пари на масата и тръгна след него, но той се върна и грубо я избута обратно вътре.

— Чакай! — каза възбудено. — Тъкмо видях Матахачи.

— Не може да бъде — Оцу пребледня. — Че какво ще прави той тук?

— Представа нямам. Ти не го ли видя? Имаше сламена шапка и гледаше право към нас.

— Не ти вярвам.

— Да не искаш да ти го доведа тук вътре и да ти докажа?

— Това няма да го направиш!

— Ох, не се безпокой. Стане ли нещо, ще ида да повикам Мусаши.

Сърцето на Оцу лудо биеше, но като се сети, че колкото по-дълго останат тук, толкова по-напред ще е отишъл Мусаши, тя пак яхна кравата.

Докато потегляха, Джотаро отбеляза:

— Не ми го побира умът. Преди да стигнем онзи водопад при Магоме, бяхме повече от приятели. Оттогава Мусаши надали е обелил и дума, а и ти нищо не си говорила с него. Какво е станало?

Щом тя не каза нищо, продължи:

— Защо тръгна по-напред от нас? Защо сега спим в различни стаи? Да не сте се скарали или нещо такова?

Оцу не се реши да му даде откровен отговор, тъй като дори и за себе си не бе успяла да намери такъв. Дали всички мъже се отнасят към жените така, както Мусаши с нея и открито им налагат любовта си? И защо тя го отблъсна така рязко? Сега нейното стъписване и объркване бяха в известен смисъл по-тежки от болестта, от която едва наскоро се възстанови. Любовният извор, носил й години наред такава утеха, сега изведнъж се превърна в бушуващ водопад.

Споменът за другия водопад отекваше в ушите й, заедно с нейния стреснат вик и ядосаното възражение на Мусаши.

Можеше да се пита дали вечно ще продължават така и никога няма да се разберат, но това, че дори сега върви по петите му и се опитва да не го изпуска от поглед, поразяваше даже самата нея като необяснимо. Макар от неудобство да се държаха на разстояние и рядко да разговаряха, Мусаши не даваше признак, че ще наруши своето обещание да отиде заедно с нея в Едо.

При Кодзенджи свиха по друг път. На върха на първия хълм имаше пост. Оцу бе чувала, че от битката при Секигахара насетне правителствени чиновници правели особено старателна проверка на пътниците, особено на жените. Препоръчителното писмо на господаря Карасумару обаче действаше като вълшебно заклинание и те минаха без всякакви трудности.

Щом стигнаха последната чайна от задната страна на преградата, Джотаро попита:

— Оцу, какво значи „Фуген“?

— „Фуген“ ли?

— Да. Там по-назад, пред чайната, някакъв монах те посочи и каза, че си приличала на Фуген върху кравата. Какво ще рече това?

— Сигурно е говорил за бодхисатвата Фуген.

— Това е бодхисатва, дето язди слон, нали? В такъв случай аз трябва да съм бодхисатвата Монджу. Те винаги вървят заедно.

— Много лаком Монджу си ти, трябва да ти кажа.

— Бива ме колкото за такава ревлива Фуген като теб.

— О, така ли ми говориш?!

— А защо Фуген и Монджу все са заедно? Нали не са мъж и жена.

Нарочно или не, Джотаро пак се връщаше към старата тема. Слушала много за това, докато живееше в Шиподжи, Оцу можеше да му отговори доста подробно, но отвърна само:

— Монджу олицетворява мъдростта, а Фуген — богоугодните дела.

— Спрете!

Гласът беше на Матахачи и дойде иззад тях.

„Страхливец такъв!“, помисли си Оцу и й прилоша от отвращение. Извърна се и студено го изгледа.

Матахачи дръзко отвърна на погледа й, но чувствата му бяха по-объркани от всякога. В Накацугава ставаше дума за чиста ревност, но след това той продължи тайно да наблюдава Мусаши и Оцу. Щом забеляза, че вървят разделени, изтълкува това като опит да заблудят околните и си представи как докато са сами, помежду им стават всякакви възмутителни работи.

— Слизай! — нареди той.

Загубила дар слово, Оцу впери очи в главата на кравата. Чувствата й към него веднъж завинаги бяха преминали в омраза и презрение.

— Хайде, жено, слизай!

Макар да гореше от възмущение, тя хладно отвърна:

— Защо? С теб нямам работа.

— Тъй ли? — изръмжа Матахачи заплашително, като я хвана за ръкава. — Ти може да нямаш работа с мен, но аз с тебе имам. Слизай!

Джотаро пусна въжето и извика:

— Остави я на мира! Щом не иска да слезе, да не е длъжна?

Протегна ръце право напред и блъсна Матахачи в гърдите.

— Какво си мислиш, че правиш, копеленце такова? — Загубил за миг опора, Матахачи намести крака в сандалите си и заплашително повдигна рамене. — Стори ми се, че съм ти виждал грозното лице някъде. Ти си онзи уличник от пивницата в Китано.

— Да, и сега знам защо там препивахте до оглупяване. Живеехте с някаква стара кучка и не ви стискаше да й се опънете за нищо. Не е ли точно така?

Джотаро не би могъл да намери по-болезнено за Матахачи място.

— Сополанко такъв!

Матахачи понечи да го улови за яката, но Джотаро приклекна и излезе от другата страна на кравата.

— И ако съм сополанко, то вие тогава какъв сте? Сополивец! Да ви е страх от жена!

Матахачи бързо се метна покрай кравата, но Джотаро пак се мушна под корема на добичето и излезе от другата страна. Това се повтори три или четири пъти, преди Матахачи най-сетне да успее да се вкопчи в яката на момчето.

— Е, сега само го повтори още веднъж.

— Сополивец! От жена го е страх!

Дървената сабя на Джотаро беше изтеглена едва наполовина, когато Матахачи го улови здраво и го прати доста встрани от пътя в някакъв бамбуков храсталак. Момчето се приземи по гръб в едно поточе, зашеметено и едва на себе си.

Докато се съвземе достатъчно, че да успее да пропълзи като змиорка обратно до пътя, беше вече твърде късно. Кравата тежко тупкаше в прахта, Оцу още стоеше на гърба й, а Матахачи тичаше напред с въжето в ръка.

— Копеле! — простена Джотаро, уязвен от собствената си безпомощност.

Премного зашеметен, за да се изправи на крака, той остана да лежи, като кълнеше и проклинаше.

На един хълм, около четвърт час по-напред, Мусаши бе спрял да почине и нехайно се питаше дали облаците се движат или, както му се струва, постоянно висят между връх Кома и широките поли под него.

Стресна се, сякаш от някакво безсловесно предупреждение, разтърси рамене и се изпъчи.

Умът му всъщност беше зает с Оцу и колкото повече мислеше за нея, толкова по се ядосваше. И срамът, и негодуванието му бяха отнесени в завихрения въртоп под водопада, но с течение на дните съмненията упорито се връщаха. Дали не беше грешно да й се разкрива така? Защо тя го отблъсна и побягна от него, сякаш го е презряла?

— Да я оставя ли сега? — каза си той на глас.

Разбираше обаче, че само заблуждава сам себе си. Казал й беше, че щом стигнат в Едо, тя може да учи това, което е най-добро за нея, докато той ще следва своя си път. В това се съдържаше едно обещание за по-далечно бъдеще. Тръгна от Киото заедно с нея. Отговорен е да остане с нея и сега.

„Какво ще стане с мен? Щом се съберем, какво ще стане с моята сабя?“ Вдигна поглед към планината и прехапа език, засрамен от своята дребнавост. Видът на големия връх го смири.

Зачуди се какво ли бави Джотаро и Оцу и се изправи. Можеше да види гората на четвърт час път назад, но хора нямаше.

„Да не са ги задържали на поста?“

Слънцето скоро щеше да залезе; трябваше отдавна да са го настигнали.

Изведнъж изпита тревога. Трябва нещо да е станало. Преди още да се е осъзнал, вече се носеше надолу по хълма така бързо, че добичетата в полето се разбягаха във всички посоки.

Боецът от Кисо

Мусаши не бе пробягал много път, когато някакъв пътник му подвикна:

— Хей, вие не бяхте ли по-рано с една млада жена и едно момче?

Той рязко се спря.

— Да — каза със свито сърце. — Да не ги е сполетяло нещо лошо?

Той явно бе единственият, който не беше чул историята, бързо станала достояние на всички покрай пътя. Някакъв млад мъж се приближил до момичето и… го отвлякъл. Видели го били да шиба кравата и… да я подкарва по някакъв страничен път близо до поста. Пътникът едва свърши с преразказа на чутото и Мусаши вече бе тръгнал.

Макар да се носеше с цялата си бързина, все пак му отне половин час, докато стигне до поста, който затваряше в шест часа. От двете му страни имаше чайни. С доста тревожен вид Мусаши се приближи до някакъв старец, който събираше на куп столчетата пред заведението си.

— Какво е станало, господине? Да не сте забравил нещо?

— Не. Търся една млада жена и едно момче, които преди няколко часа са минали оттук.

— Да не е онова момиче, което приличаше на Фуген върху кравата?

— Точно тя е! — отвърна без да се замисли Мусаши. — Казаха ми, че някакъв ронин я повел нанякъде. Знаете ли в коя посока са тръгнали?

— Аз самият не съм видял всъщност какво е станало, но чух, че бил свърнал от главния път при могилата със заровените глави. Оттам ще трябва да излязат на пътя за Нобу.

Мусаши за нищо на света не би могъл да предположи, че някой ще отвлече Оцу, нито пък можеше да си представи защо. Името на Матахачи изобщо не мина през ума му. Представяше си, че трябва да е някой негодник ронин, като онези, които срещна на времето в Нара. Или пък някой от разбойниците, за които се говореше, че се скитат в горите наоколо. Надяваше се само да е дребен злосторник, а не някой от главорезите, които си изкарваха хляба с отвличане и продажба на жени и за които се знаеше, че понякога стават много жестоки.

Завтече се все по-напред и по-напред, в търсене на езерото Нобу. След като слънцето се скри, вече не можеше да вижда и на лакът пред себе си, макар звездите горе ярко да светеха. Пътят тръгна нагоре. Мусаши предположи, че навлиза в полите на връх Кома.

Като не видя нищо, което да прилича на езеро и се уплаши, че може да е по грешен път, той спря и се огледа. В широкото море от мрак успя да различи една самотна селска къща, няколко дървета и тъмно надвиснала над тях — планината.

Щом се приближи, видя, че къщата е голяма и със здрав градеж, макар по сламения покрив да бе поникнал мъх, а самата слама да гниеше. Вън нещо светеше — дали факел или огън, Мусаши не можа да разпознае, — а близо до кухнята стоеше една петниста крава. Сигурен бе, че това е животното, което Оцу яздеше.

Приближи се крадешком, като се придържаше в сянката. Щом бе достатъчно близо, за да види какво има в кухнята, откъм един навес от другата страна на няколко купи сено и дърва за горене до него стигна мъжки глас.

— Остави работата, майко — казваше мъжът. — Все се оплакваш, че са ти зле очите, обаче продължаваш да работиш по тъмно.

В стаята с огнище до кухнята имаше запален огън и на Мусаши се стори, че дочува потракване на чекрък. След миг-два шумът спря и той чу някой да се движи из стаята.

Мъжът излезе от навеса и затвори вратата след себе си.

— Веднага като си измия краката и влизам — каза той. — Ти може направо да слагаш вечерята.

Остави сандалите си на един камък до потока, който течеше зад кухнята. Щом седна и размърда нозе във водата, кравата сложи глава близо до рамото му. Той я потърка по носа.

— Майко — извика, — ела тук за малко. Днес намерих нещо. И какво мислиш е?… Крава, и при това много хубава.

Мусаши тихо се промъкна до предната врата на дома. Сви се на един камък пред прозореца и надзърна в, както се оказа, стаята с огнището. Първият предмет, който видя, бе някакво копие, закачено на една черна решетка в горния край на стената. Оръжието бе хубаво, излъскано и явно радващо се на добри грижи. По кожата на калъфа му мътно проблясваха парченца злато. Мусаши не знаеше как да разбира това — такива вещи обикновено не се намираха в селски къщи. На земеделците бе забранено да имат оръжия, дори ако можеха да ги купят.

Мъжът изникна за миг под светлината на огъня отвън. От един поглед Мусаши позна, че това не е обикновен селянин. Очите му бяха твърде ярки, твърде живи. Носеше дълго до коленете работно кимоно и опръскани с кал тесни гамаши. Лицето му беше обло, а гъстата му коса бе вързана отзад с намотана два-три пъти слама. Макар да бе нисък — не повече от пет лакти и шест пръста — гърдите му бяха широки, а тялото — добре сложено. Вървеше с твърди, решителни крачки.

От прозореца почна да излиза дим. Мусаши вдигна ръкав, за да покрие лицето си, но бе много късно — гърдите му целите се напълниха с пушек и той не успя да сдържи кашлицата си.

— Кой е там? — извика старицата от кухнята. Влезе в стаята с огнището и каза: — Ти затвори ли навеса, Гоносуке? Тук май се навърта някакъв крадец на ечемик. Чух го как изкашля.

Мусаши се измъкна изпод прозореца и се скри между дърветата.

— Къде? — викна Гоносуке, като с бързи крачки излезе иззад къщата.

Старицата се появи на прозорчето.

— Трябва точно тук някъде да е. Чух му кашлицата.

— Сигурна ли си, че не ти се е счуло?

— Нищо ми няма на слуха. И съм сигурна, че видях лице на прозореца. Трябва да се е задавил от пушека на огнището.

Бавно и подозрително Гоносуке направи петдесетина крачки напред, като внимателно се оглеждаше надясно и наляво, все едно е страж, който охранява някоя крепост.

— Може и да си права — каза. — Струва ми се, усещам миризма на човек.

Като се водеше по вида на Гоносуке, Мусаши реши да изчака. Нещо в стойката на този мъж му каза, че ще е най-добре да бъде предпазлив. Гоносуке изглежда леко се бе привел от кръста нагоре. Отначало Мусаши не можа да различи що за оръжие носи, но щом се обърна, видя, че зад гърба му има дълъг четири лакти прът. Това не бе обикновена пръчка, беше излъскана — явно от дълга употреба — и се бе превърнала сякаш в част от тялото на мъжа. У Мусаши не остана и съмнение, че този човек ден и нощ живее с това оръжие и много точно знае как да си послужи с него.

Показа се и извика:

— Ти… който и да си! Дошъл съм да търся моите спътници!

Гоносуке го изгледа мълчаливо и настървено.

— Върни ми жената и момчето, които си отвлякъл на пътя. Ако са невредими, ще оставим всичко така. Ако обаче са ранени, загазваш.

В околността снегът се топеше и от това ветрецът бе леко мразовит, което някак си направи тишината още по-напрегната.

— Върни ми ги. Веднага!

Гласът на Мусаши беше по-пронизителен от вятъра.

Гоносуке бе хванал тоягата си с, както го наричаха, обратен захват. С настръхнала като на таралеж коса той се изпъна в цял ръст и извика:

— Конско лайно такова! Кого обвиняваш, че бил отвлякъл някой?

— Теб! Трябва да си видял, че жената и момчето са беззащитни, затова си ги отвлякъл и си ги докарал тук. Изведи ги!

Тоягата се понесе встрани от Гоносуке с такова бързо движение, че Мусаши не успя да види къде свършва ръката на мъжа и откъде започва оръжието.

Той отскочи настрана.

— Не прави нищо, заради което да съжалиш — предупреди и после отстъпи на няколко крачки.

— Ти за кого се мислиш, копеле откачено?

В същия миг, в който каза това, Гоносуке отново премина в действие, решен да не дава на Мусаши и миг отдих. Щом последният се отмести на десет крачки, той едновременно се придвижи на същото разстояние.

На два пъти Мусаши понечи да премести десницата си върху дръжката на сабята, но и двата пъти се спря. В мига, в който хване оръжието, лакътят му щеше да стане прицел за тоягата. Видя бързината на Гоносуке и знаеше, че няма да има време да изтегли острието. Разбра също, че ако си позволи да подцени своя набит противник, ще си навлече неприятности. А ако не запази спокойствие, дори едно поемане на дъх може да го изложи на опасност.

Още изчакваше да прецени врага си, който точно сега бе разтворил ръце и нозе в образцова стойка от вида „нерушимо съвършенство“. Мусаши вече започваше да долавя, че този селянин надминава в своите умения кой да е от майсторите на сабята, с които досега се бе срещал, а и погледът в очите на Гоносуке сочеше, че навярно е овладял Пътя, към който Мусаши постоянно се стремеше.

Имаше обаче малко време за такива размисли. Ударите следваха един подир друг, почти на всяка секунда, успоредно с редуващите се от устата на Гоносуке проклятия. Понякога с две ръце, понякога само с една, той с безупречно умение прилагаше удара над главата, страничния удар, удара напред и нагоре. Сабята, която има ясно разделени острие и дръжка, може да нанася удари само от едната страна, докато и двата края на тоягата са смъртоносни. Гоносуке си служеше с тоягата със същата лекота, с която сладкарят премята тестото — тя ставаше ту дълга, ту къса, ту невидима, идваше ту отвисоко, ту от ниско — като че отвсякъде едновременно.

От прозореца старата жена предупреждаваше сина си да внимава.

— Гоносуке! Този не прилича на обикновен самурай!

Изглеждаше, че участва в битката със същото усилие като него.

— Не се бой!

Съзнанието, че тя го гледа, явно още повече повдигна бойния дух на Гоносуке.

Тъкмо тогава Мусаши приклекна, за да избегне един удар по рамото и в същия миг се вмъкна точно до Гоносуке, при което го хвана за китката. В следващата минута селянинът бе проснат по гръб и мяташе нозе срещу звездите.

— Чакайте! — извика майката, която от вълнение счупи дървената решетка на прозореца.

Косата й бе цялата изправена; изглеждаше поразена от това, че вижда своя син повален.

Дивият вид на лицето й спря Мусаши от следващата очаквана крачка, която би била да изтегли бързо сабята си и с нея да довърши Гоносуке.

— Добре, ще почакам — извика той, като възседна гърдите на Гоносуке и го прикова така към земята.

Този храбро се бореше да се освободи. Краката му, над които Мусаши нямаше власт, изритаха във въздуха и после тупнаха на земята, докато той изви гръбнак нагоре. Мусаши успяваше да го задържи само по този начин.

Като крещеше проклятия, майката се спусна през кухненската врата навън.

— Я се виж! Как се набърка в такова положение? — Но после добави: — Не се предавай. Идвам да ти помогна.

След като помоли Мусаши да чака, очакваше тя да падне на колене и да почне да го умолява да не убива сина й. Един поглед обаче му бе достатъчен да разбере, че това е било печална грешка. Старицата сега държеше изваденото от калъфа копие зад себе си, но Мусаши успя да зърне отблясъка от острието. Усети също как очите й се впиват в гърба му.

— Мръсен ронин! — извика тя. — Подли хватки ще прилагаш, а? Да не ни смяташ за нищо повече от тъпи селяни?

Заради гърченето на Гоносуке Мусаши не можеше да се извърне да отбие нападението отзад. Противникът му се опитваше да го докара в положение, което да е удобно за майката.

— Не се бой, майко! — обади се той. — Аз ще се справя. Не се приближавай много.

— Стой спокойно — предупреди го тя. — Не бива да губиш от такива като този. Помни предците си! Какво е станало с кръвта, която си наследил от великия Какумьо? Той се е бил рамо до рамо с пълководеца на Кисо.

— Не ще я забравя! — извика Гоносуке.

Едва думите бяха излезли от устата му и той успя да надигне глава и да впие зъби в бедрото на Мусаши, като в същото време пусна тоягата и с две ръце удари своя противник. Старата жена избра този момент, за да насочи копието право към гърба на Мусаши.

— Чакайте! — извика той.

Бяха дошли дотам, че нещата изгледа можеха да се разрешат само със смъртта на единия от двамата. Стига да бе напълно сигурен, че ако спечели, може да освободи Оцу и Джотаро, Мусаши щеше да упорства. Сега обаче по-важно от дързостта изглеждаше да поиска прекъсване и да се опита наново да обясни нещата. Обърна се с рамо към старицата и й каза да остави копието.

— Какво да направя, синко?

Гоносуке още бе прикован към земята, обаче също започваше да се замисля. Може би този ронин има някакво основание да смята, че спътниците му са тук. Няма смисъл да залага живота си заради някакво недоразумение.

Веднъж разделили се, им бяха нужни само минути, за да изяснят, че всичко е било една грешка.

Тримата се насочиха към къщата и пламтящия вътре огън. Като коленичи до огнището, майката отбеляза:

— Много опасно стана! И като си помисля, че поначало нямаше причина да се сбивате!

Гоносуке се готвеше да заеме своето място до нея, но тя поклати глава.

— Преди да седнеш — настоя, — заведи самурая да обиколи цялата къща, за да се увери, че приятелите му не са тук. — После се обърна към Мусаши: — Искам внимателно да гледате и да видите сам как стоят нещата.

— Това е добро хрумване — съгласи се Гоносуке. — Елате с мен, господине. Огледайте къщата от горе до долу. Не обичам да ме подозират, че съм отвлякъл някого.

Вече седнал, Мусаши отклони предложението.

— Не е нужно. По това, което ми казахте съм сигурен, че нямате нищо общо с отвличането. Простете, че така ви обвиних.

— Вината е отчасти моя — отвърна с извинение Гоносуке. — Трябваше, преди да се ядосвам, да разбера за какво говорите.

След това Мусаши донякъде колебливо попита за кравата, като обясни, че е сигурен — това е животното, което е наел в Сета.

— Просто я намерих по случайност — отвърна Гоносуке. — Тази вечер бях слязъл при езерото Нобу да ловя с мрежата риба и на връщане видях кравата, затънала с единия крак в калта. Там в ниското е мочурливо. Колкото повече се мъчеше, толкова повече затъваше. Вдигаше страхотен шум и аз я измъкнах. Като разпитах съседите, излезе, че изглежда не е на никого, та реших, че може някой крадец да я е откраднал и после да я е изоставил. Една крава струва в земеделието колкото половин човек, а тази е и млада и още може да се дои. — Гоносуке се засмя. — Един вид реших, че небето може да ме е дарило с кравата, понеже съм беден и не мога нищо да направя за майка си без малко помощ свише. Нямам нищо против да върна добичето на собственика, обаче не знам кой е.

Мусаши забеляза, че Гоносуке разказва всичко с простата искреност на човек, роден и израснал на село.

Майката започна да проявява загриженост към госта.

— Сигурно този ронин се тревожи за приятелите си — отбеляза тя. — Изяжте си вечерята и го заведи да ги потърси. Надявам се само да са някъде близо до езерото. Хълмовете тук не са място за външни хора. Пълни са с разбойници, които ще откраднат какво ли не — коне, зеленчук, всичко! Цялата тази работа ми прилича на тяхно дело.

Ветрецът започваше лек като шепот, после прерастваше в силен повей и накрая почваше да свири през дърветата и да превива по-ниските растения.

През време на едно затишие, което остави само заплашителното мълчание на звездите горе, Гоносуке вдига високо факела си и изчака Мусаши да го настигне.

— Съжалявам — каза той, — но изглежда никой не знае нищо за тях. Оттук до езерото има само още една къща. Зад онази гора там е. Стопанинът през част от времето оре земята, а през останалото ходи на лов. Ако и той не може да ни помогне, няма къде повече да търсим.

— Благодаря ви, че си дадохте всичкия този труд. Вече ходихме в повече от десет къщи, тъй че явно няма много надежда да ги намерим наоколо. Ако не открием в тази последната къща нищо, дайте да се откажем и да се връщаме.

Минаваше полунощ. Мусаши бе очаквал да намерят поне някаква следа от Джотаро, обаче никой не го беше виждал. Описанията, които даваха на Оцу, не предизвикаха друго, освен недоумяващи погледи и дълго селско мълчание.

— Ако се грижите заради ходенето, това за мен не е нищо. Бих могъл да вървя цяла нощ. Жената и момчето слуги ли ви са? Брат? Сестра?

— Те ми са най-близките хора.

На всеки би му се искало да поразпита повече другия, за да му разкаже онзи за себе си, но Гоносуке потъна в мълчание, мина още крачка-две напред и поведе Мусаши по една тясна пътека към езерото Нобу.

Мусаши бе любопитен относно умението на Гоносуке да си служи с тоягата и това как го е придобил, но чувството за благоприличие го задържаше да попита. Макар да се замисли за това, че неговата среща с този човек се дължеше на едно лошо съвпадение — и на собствената му прибързаност — той при все това реши, че е благодарен за нея. Какво нещастие би било да пропусне да види шеметното майсторство на този голям боец!

Гоносуке се спря и каза:

— По-добре почакайте тук. Хората там сигурно са заспали и не ми се иска да ги уплашим. Ще ида сам и ще видя дали мога да науча нещо.

Той посочи към къщата, чийто покрит със слама покрив изглеждаше почти потънал сред дърветата. Шумолене на бамбук придружи тичащите стъпки на Гоносуке. Скоро Мусаши го чу да тропа силно по вратата.

След няколко минути се върна със сведения, които сякаш дадоха на Мусаши първата истинска опора. Нужно му било известно време да накара мъжа и съпругата му да разберат за какво ги пита, но накрая жената му разказала за нещо, което й се случило този следобед.

Малко преди залез-слънце, на връщане у дома от пазар, тя видяла някакво момче да тича към Ябухара. Лицето и ръцете му били целите изкаляни и в обито имал дълга дървена сабя. Когато го спряла и попитала какво не е наред, той в отговор й задал въпроса къде е седалището на шогунския наместник. В допълнение й разказал, че някакъв лош човек отвлякъл онзи, с когото пътувал. Тя му обяснила, че си губи времето — чиновниците на шогуна никога няма да се заемат на своя глава да търсят никому непознат човек. Да бил някой голям или важен, щели да обърнат всяка буца конски тор и всяко зрънце пясък, обаче простите хора те нямали за нищо. Във всеки случай не било нищо необичайно някоя жена да бъде отвлечена или някой пътник да бъде обран до голо от крайпътни разбойници. Такива неща ставали от съмнало до мръкнало.

Казала на момчето да иде покрай Ябухара до някакво място на име Нарай. Там, на едно лесно за намиране кръстовище, щял да открие търговска къща, където се продават билки. Собственик е някакъв човек на име Дайдзо, който ще го изслуша и по всяка вероятност ще предложи да му помогне. За разлика от чиновниците Дайдзо не само съчувства на слабите, но и може да стори много за тях, стига да смята, че правото е на тяхна страна.

Гоносуке завърши с думите:

— По чутото ми се стори, че момчето е Джотаро. Вие какво мислите?

— Сигурен съм — отвърна Мусаши. — Мисля, най-добре сега ще е да ида възможно най-бързо в Нарай и да потърся този Дайдзо. Благодарение на вас поне имам представа какво да правя.

— Защо не останете до края на нощта в къщи? Можете да потеглите на сутринта, след като сте закусил.

— Ще бъде ли удобно?

— Естествено. Ако прекосим езерото, може да стигнем до вкъщи за наполовина по-малко време, отколкото ни отне да дойдем дотук. Аз питах човека и той каза, че може да използваме лодката.

Езерото, на малко път надолу по хълма, приличаше на грамадна опъната кожа за барабан. Обградено от алени върби, то трябва да бе хиляда и двеста-хиляда и триста разкрача в диаметър. Тъмната сянка на връх Кома се отразяваше във водата, заедно с пълното със звезди небе.

Мусаши държеше факлата, а Гоносуке буташе с пръта и двамата тихо се плъзнаха до средата на езерото. Отражението в гладката вода бе далеч по-червено от самия пламък.

Отровни зъби

От разстояние факлата и нейното отражение напомняха две жар-птици, плуващи по спокойната повърхност на езерото Нобу.

— Някой идва! — прошепна Матахачи. — Добре, ще тръгнем натам — додаде той и дръпна въжето, с което бе вързана Оцу. — Хайде!

— Никъде няма да ходя — възрази момичето и заби пети в земята.

— Ставай!

Той я шибна през гърба с края на въжето, после още и още веднъж. Всеки удар обаче само засилваше нейната упоритост.

Матахачи се обезсърчи.

— Хайде сега — замоли се той. — Моля ти се, тръгвай.

Щом тя пак отказа да се изправи, гневът му пак се разрази и той я улови за яката.

— Харесва ти или не, ще дойдеш.

Оцу опита да се обърне към езерото и да изпищи, но Матахачи бързо запуши устата й с една кърпа за ръце. Накрая успя да я завлече до някакво малко светилище, скрито между върбите.

Момичето, жадуващо да освободи ръцете си, за да нападне своя похитител, си помисли колко чудесно би било да се превърне в змия — като онази, която сега виждаше изрисувана на една плочка. Тя се бе увила около един храст и съскаше срещу някакъв мъж, който й правеше заклинание.

— Добре мина.

Като въздъхна облекчено, Матахачи я бутна вътре в светилището и тежко се облегна отвън на решетестата врата, внимателно загледан в малката лодка, която излизаше от един залив на около четиристотин лакти от тях.

Денят за него бе съвсем изтощителен. Когато се опита с груба сила да обладае Оцу, тя му даде да разбере, че по-скоро би умряла, отколкото да му се отдаде. Заплаши дори сама да си отхапе езика, а Матахачи я познаваше достатъчно добре, за да разбере, че това не е празна закана. Разочарованието за малко не го накара да извърши убийство, но самата мисъл за това го обезсили и охлади похотта му.

Не можеше да проумее защо тя обича не него, а Мусаши, след като по-рано дълго време бе точно обратното. Не предпочитаха ли жените него пред някогашния му приятел? Не е ли било така винаги? Нима Око не бе веднага привлечена от Матахачи, още щом се срещнаха? Естествено, че да. Бе възможно само едно обяснение — Мусаши го черни зад гърба му. Матахачи се замисли над тази измяна и постепенно стигна до ярост.

„Какво глупаво, доверчиво магаре съм! Как можах да го оставя да ме направи такъв глупак? Като си помисля, че се насълзих, докато го слушах да говори за неумиращото приятелство — как го ценял! Ха!“

Той се смъмри, задето пренебрегна предупреждението на Сасаки Коджиро, което още отекваше в ушите му. „Доверете се на този негодник Мусаши и ще съжалявате.“

До днес се бе колебал дали да харесва или не своя приятел от детинство, но сега вече го ненавиждаше. И макар че не можеше да се реши да я изкаже, в сърцето му се роди безмълвна молитва за вечно проклятие над Мусаши.

Вече бе убеден, че Мусаши е негов враг, роден на всяка крачка да проваля усилията му и накрая да го съсипе. „Мръсен лицемер, помисли си Матахачи. Вижда ме след толкова време и почва да ми проповядва как се ставало истински човек, ободрява ме, казва ми, че сме щели отсега да вървим ръка за ръка — приятели за цял живот. Спомням си всяка дума — мога да го видя как откровено ги говореше. Само като си помисля за това и ми призлява. Сигурно през цялото време вътрешно се е смял.“

„Тъй наречените добри хора всички са лицемери като Мусаши, увери той себе си. Е, сега вече ги видях какви са. Вече не могат да ме правят на глупак. Глупост е да уча по какви ли не тъпи книги и да търпя всякакви трудности, за да стана и аз двуличник. Отсега нататък могат да ми говорят каквото си щат. Дори да трябва злодей да стана заради това, по един или друг начин ще попреча на това копеле да си създаде име!“

Извърна се и с ритник отвори решетестата врата. После отвърза плата от устата на Оцу и хладно попита:

— Още плачеш, а?

Тя не отвърна.

— Отговаряй! Отговори ми на въпроса от по-рано.

Разярен от мълчанието й, той ритна нейното смътно виждащо се тяло на пода.

— Нямам какво да ти казвам — заяви тя, като се премести по-далеч от нозете му. — Ако искаш да ме убиваш, направи го като мъж.

— Не говори като глупачка! Вече съм решил. Вие с Мусаши ми съсипахте живота и аз, колкото и време да отнеме, ще ви го върна за това.

— Това е безумие. Никой не те е отклонил от пътя, освен ти самият. Разбира се, може онази там Око малко да ти е помогнала.

— Внимавай какво говориш!

— Ох, ти и твоята майка! Какво му има на вашето семейство? Защо все трябва да мразите някого?

— Много говориш! Искам сега да знам ще се омъжиш ли за мен или не?

— Лесно мога да отвърна на този въпрос.

— Е, тогава отговаряй.

— През целия този живот и навеки в бъдеще моето сърце е обречено на един мъж, Миямото Мусаши. Как въобще би могло да ме е грижа за някого другиго, особено пък за слабак като теб? Мразя те!

Тръпка мина по тялото на Матахачи. Той се изсмя жестоко и каза:

— Значи ме мразиш, а? Е, това никак не е хубаво, понеже, харесваш ме или не, от тази нощ тялото ти е мое.

Оцу потрепери от ярост.

— Още ли ще се противиш?

— Отраснала съм в храм. Никога не съм виждала баща си или майка си. Смъртта ни най-малко не ме плаши.

— Ти шегуваш ли се? — изръмжа той, като се просна на пода до нея и притисна лице в нейното. — Кой ти е казвал нещо за умиране? Да те убия с нищо няма да ме удовлетвори. Ето какво ще направя!

Като я улови за рамото и лявата китка, той впи зъби право през ръкава в горната част на лявата й ръка.

С пищене и гърчене Оцу опитваше да се освободи, но само караше зъбите му още по-силно да се забиват в плътта й. Той не я пусна дори когато кръвта започна да се стича по китката, която бе хванал.

Лицето на Оцу мъртвешки побеля и тя припадна от болката. Като усети, че тялото й се отпуска, Матахачи я пусна и бързо й отвори устата, за да се увери дали наистина не си е прехапала езика. Лицето й се къпеше в пот.

— Оцу — простена той. — Прости ми!

Разтресе я, докато дойде на себе си.

В мига, в който имаше сили да говори, тя се протегна в пълен ръст и ужасено изстена.

— Ох, боли! Толкова боли! Джотаро, Джотаро, помогни ми!

Блед и задъхан, Матахачи се обади:

— Боли ли? Лошо! Дори след като заздравее, следата от зъбите ще остане още дълго. Какво ще кажат хората, като видят това? Какво ще си помисли Мусаши? Оставям ти това като белег, та всички да знаят, че скоро ще ми принадлежиш. Щом искаш да бягаш, бягай, но това няма да спре да ти напомня за мен.

Тишината в тъмното светилище, из което се носеше прах, бе нарушавана само от риданията на Оцу.

— Стига си циврила. Притесняваш ме. Няма да те докосвам — сега мълчи. Искаш ли да ти донеса вода?

Той взе една глинена паничка от олтара и понечи да излезе.

С изненада видя вън да стои някакъв мъж, който надничаше вътре. Щом мъжът търти да бяга, Матахачи се спусна през вратата и го улови.

Беше някакъв селянин, тръгнал за пазарището в Шиоджири с натоварени на гърба на коня няколко чувала зърно. Той се свлече в нозете на Матахачи, като скимтеше от ужас.

— Нищо нямаше да направя. Чух само някаква жена да вика и надникнах да видя какво става.

— Тъй ли? Сигурен ли си?

Държанието на Матахачи бе строго като на мирови съдия.

— Да, кълна се.

— Щом такава е работата, ще те оставя жив. Свали тия чували от гърба на коня и вържи жената за него. После оставаш с нас, докато не съм свършил с тебе.

Пръстите му застрашително си поиграха с дръжката на сабята.

Селянинът, премного уплашен, за да не се подчини, направи както му наредиха и тримата потеглиха.

Матахачи вдигна една бамбукова пръчка, която да употребява като камшик.

— Отиваме в Едо и не искам да ни се пречкат, тъй че стой настрана от главния път — разпореди той. — Тръгни отнякъде, където няма да попаднем на никого.

— Това е много трудно.

— Не ме е грижа колко трудно е! Тръгни по някой заден път. Ще идем до Ина и оттам до Кошу, без да минаваме по големия път.

— Но това значи да се качваме по една много тежка планинска пътека от Убагами до прохода Гонбей.

— Добре, тогава се качваме! И не се опитвай да хитруваш, или ти разцепвам главата. Бездруго не си ми притрябвал особено. Нужен ми е само конят ти. Трябва да си благодарен, че те взимам с нас.

Тъмната пътека с всяка стъпка сякаш ставаше все по-стръмна. Преди да са стигнали до Убагами, и хората, и конят вече бяха капнали. Под нозете им облаците се носеха като вълни. Небето на изток леко се обагряше от слаба светлина.

Оцу бе яздила цяла нощ, без да пророни и дума, но щом видя лъчите на слънцето, спокойно каза:

— Моля те, пусни човека да си върви, Матахачи. Върни му коня. Обещавам да не бягам.

Матахачи нямаше охота да я слуша, но тя повтори молбата си и той отстъпи. Щом селянинът си тръгна, каза на Оцу:

— Сега само ела полека с мен и не се опитвай да бягаш.

Тя сложи длан върху ранената си ръка и като прехапа устна, каза:

— Няма. Нима мислиш, че искам някой да види следите от твоите отровни зъби по мене?

Майчинско предупреждение

— Това вече е прекалено, майко — извика Гоносуке. — Не виждаш ли, че и аз съм разстроен?

Плачеше и думите излизаха от устата му на пресекулки.

— Ш-ш! Ще го събудиш. — Гласът на майка му бе тих, но строг, все едно се караше на някое тригодишно дете. — Щом се чувстваш толкова зле, може само да се вземеш здраво в ръце и с цялото си сърце да последваш Пътя. А и не ти подобава. Избърши си лицето.

— Първо обещай да ми простиш за онзи срам вчера.

— Е, не можех да не ти се скарам, но това, струва ми се, е в крайна сметка въпрос на умение. Казват, че колкото по-дълго човек не е влизал в двубой, толкова по-слаб става. Съвсем разбираемо е, че загуби.

— Да чуя това от теб прави нещата само по-лоши. Въпреки всичките ти насърчения аз все пак загубих. Сега виждам, че нямам дарбата и духа за истински боец. Ще трябва да оставя бойните изкуства и да се задоволя да бъда прост земеделец. За теб мога да направя повече с мотиката си, отколкото с онази тояга.

Мусаши вече беше буден. Той се изправи наполовина в леглото, удивен, че младият мъж и майка му са взели сблъсъка така на сериозно. Той самият вече бе махнал на това с ръка като на грешка от негова страна, а и от страна на Гоносуке.

— Какво чувство за чест — прошепна си, докато тихо се промъкваше в съседната стая.

Отиде до долната стена и прилепи око към един процеп в шоджито.

Слабо осветена от изгряващото слънце, майката на Гоносуке седеше с гръб към будисткия олтар. Гоносуке бе коленичил кротко пред нея със сведен поглед и просълзено лице.

Като го хвана за задната част на яката, тя яростно попита:

— Какво каза? Как така ще прекараш живота си като земеделец? — Издърпа го по-наблизо, докато главата му се подпря на коленете й и с гневен глас продължи: — Всичките тези години ме крепеше само едно — надеждата да направя от теб самурай и да възстановя доброто име на семейството ни. Ето затова те карах да четеш всичките тези книги и да изучиш бойните изкуства. И затова успявах през цялото това време да преживявам с толкова малко. А сега… сега казваш, че си искал всичко да захвърлиш! — Тя също заплака. — След като си му позволил да те надвие, трябва да помислиш как да защитиш името си. Той е още тук. Когато се събуди, предизвикай го на нов двубой. Само така можеш да си върнеш вярата в себе си.

Гоносуке вдигна глава и тъжно каза:

— Ако можех да направя това, майко, нямаше да се чувствам, както сега.

— Какво ти има? Не приличаш на себе си. Къде отиде храбростта ти?

— Снощи, когато ходих с него до езерото, постоянно си отварях очите за сгоден случай да го нападна, но не можах да се реша да направя това. Все си повтарях, че той е само някакъв неизвестен ронин. Въпреки това, като го огледах добре, ръката ми отказа да се помръдне.

— Това е, понеже разсъждаваш като страхливец.

— Какво? Виж, аз знам, че имам в жилите си кръвта на самурай от Кисо. Не съм забравил как двайсет и един дни се молих на бога на Онтаке.

— Не се ли закле пред бога, че ще използваш тоягата си, за да създадеш собствена школа?

— Да, но ми се струва, че съм бил прекалено самоуверен. Не съм се замислял, че и други мъже знаят как да се бият. Щом съм толкова незрял, какъвто се показах вчера, как, ще мога някога да основа своя школа? Вместо да живея в бедност и да те гледам как гладуваш, по-добре да счупя тоягата на две и да забравя за нея.

— Преди никога не си губил, а си имал доста двубои. Може богът на Онтаке да е предопределил вчерашното поражение да ти е за урок. Може това да ти е наказание, че си бил твърде самодоволен. Да се откажеш от тоягата, за да се грижиш по-добре за мен, не е начинът да ме направиш щастлива. Щом онзи ронин се събуди, предизвикай го. Ако отново загубиш, тогава ще е време да счупиш тоягата и да забравиш стремежите си.

Мусаши се върна в своята стая да обмисли чутото. Ако Гоносуке го предизвикаше, трябваше да се бие. А ако се бие, знаеше, че ще спечели. Гоносуке щеше да е съсипан, а майка му — съкрушена.

„Няма друг начин, освен това да се избегне“, заключи той.

Плъзна безшумно настрани вратата към терасата и излезе. Утринното слънце сипеше белезникава светлина през дърветата. В един от ъглите на двора до килера стоеше кравата, благодарна за новия ден и растящата в нозете й трева. Като се сбогува безмълвно с животното, Мусаши мина през горичката и закрачи по една виеща се през нивите пътека.

Днес връх Кома се виждаше целия догоре. Облаците бяха безчет, дребни и като от памук, всеки с различна форма, и всички се носеха свободно по вятъра.

— Джотаро е малък, а Оцу — безпомощна — каза си той. — Има обаче хора, достатъчно добросърдечни да се грижат за младите и слабите. Някоя небесна сила ще реши дали ще ги открия или не.

По-рано духът му, объркан откакто се случи онова край водопада, сякаш бе в опасност да се заблуди. Сега той се върна на пътя, който му бе определено да следва. В сутрин като тази, на Мусаши му се стори тесногръдо да мисли само за Джотаро и Оцу, колкото и важни да са те за него. Не бива да отклонява мислите си от Пътя, който се е зарекъл да следва в този и в следващия си живот.

Нарай, където стигна малко подир пладне, бе процъфтяващо селище. Някакъв дюкян имаше изложени отпред най-различни нещавени кожи. В друг се продаваха само гребени от Кисо.

С намерението да пита накъде да тръгне, Мусаши надзърна в един дюкян, където се предлагаше лекарство от меча жлъчка. Имаше табела с надпис „Голямата мечка“, а пред входа — клетка с жива такава.

Собственикът, обърнат с гръб към него, свърши с наливането на чаша чай и каза:

— Мога ли да ви помогна?

— Можете ли да ми кажете как да намеря магазина на един човек на име Дайдзо?

— Дайдзо ли? Той е по-надолу, на следващото кръстовище.

Мъжът излезе с чашата чай в ръка и посочи надолу по пътя. Като зърна своя чирак, който се връщаше от някаква работа, извика:

— Я ела. Господинът иска да иде до магазина на Дайдзо. Може да не го намери, та хайде по-добре ти го заведи.

Чиракът, на когото главата бе обръсната така, че отпред и отзад да остане по един кичур коса, но отгоре — нищо, потегли напред. Мусаши го последва и благодарен за любезността, си помисли, че Дайдзо трябва да се радва на уважението на своите съграждани.

— Ето там — каза момчето.

Посочи постройката отляво и незабавно си взе довиждане.

Мусаши, който бе очаквал магазин като онези, които продават на пътниците, остана изненадан. Закритият с решетка прозорец за излагане на стоката бе дълъг осемнадесет лакти, а зад продавницата имаше два склада. Домът, голям и продължаващ изглежда доста навътре зад високата стена, която ограждаше всички здания, имаше внушителен вход, сега затворен.

С известна колебливост Мусаши отвори вратата и извика:

— Добър ден!

Просторната полутъмна вътрешност му напомни изба за саке. От пръстения под въздухът бе приятно прохладен.

Пред счетоводителската канцелария — една стая с повдигнат, застлан с татами под — стоеше някакъв мъж.

Мусаши затвори вратата зад себе си и обясни за какво идва. Преди да е свършил, чиновникът кимна с думите:

— Е, значи идвате за момчето. — Поклони се и предложи на Мусаши една възглавница. — За жалост за малко се разминавате с него. Появи се към полунощ, когато ние се готвехме за пътуването на господаря. Изглежда жената, с която пътувал, била отвлечена и той искаше господарят да му помогне да я намери. Господарят му каза, че с радост ще опита, обаче не може да обещае нищо. Ако това е работа на някой от околните разбойници или грабители, няма пречка. Явно обаче става дума за някой друг пътник, а той със сигурност ще стои встрани от главните пътища.

— Днес сутринта господарят прати хора да търсят, но те не са попаднали на нищо. Като чу това, момчето съвсем се разстрои и господарят му предложи да тръгне с него. Така ще могат да я потърсят по пътя и дори биха могли случайно да я срещнат. На момчето явно много му се тръгваше и след малко потеглиха. Трябва да е било преди около четири часа. Колко жалко, че ги изпуснахте!

Мусаши остана разочарован, макар дори да бе тръгнал по-рано и да бе вървял по-бързо, пак нямаше да пристигне навреме. Утеши се с мисълта, че и утре е ден.

— А къде отива Дайдзо? — попита.

— Трудно е да се каже. Нашата търговия не е като останалите. Билките се сушат в планината и после ги карат тук. Два пъти в годината, пролетно и есенно време, продавачите зареждат стока при нас и тръгват по пътя. Понеже не е много зает с работа, господарят често пътува — понякога до храмове и светилища, понякога на топли бани, друг път — до места, прочути с хубавите си изгледи. Допускам, че този път ще иде до Дзенкоджи, ще пообиколи Ечиго и после ще тръгне за Едо. Обаче това е само една възможност. Той въобще не каза накъде отива… Няма ли да пийнете малко чай?

Мусаши, който се чувстваше някак неудобно в такава обстановка, нетърпеливо зачака, докато му донесат прясно сварен чай от кухнята. Щом го получи, попита как изглежда Дайдзо.

— О, щом го видите, веднага ще го познаете. На петдесет и две е, доста здрав — и як на вид — широкоплещест, с румено, малко сипаничаво лице. Над лявото ухо има плешивина.

— Колко е висок?

— Бих казал, среден на ръст.

— Как се облича?

— Сега като ме питате, това, струва ми се, е най-лесният начин да го познаете. Носи кимоно от китайски памук на ивици — поръча си го от Сакай нарочно за това пътуване. Платът е много необичаен. Съмнявам се още някой да носи такова.

Мусаши си състави впечатление за нрава на човека и за външността му. От учтивост остана, колкото да си допие чая. Не можеше да ги настигне преди залез-слънце, но пресметна, че ако върви през нощта, до сутринта ще стигне прохода Шиоджири и ще може да ги почака там.

Докато дойде в подножието на прохода, слънцето се бе скрило и вечерната мъгла леко се спускаше над пътя. Беше късна пролет; светлините в крайпътните къщи открояваха самотата на върха горе. До билото оставаха още два часа път. Мусаши продължи изкачването си, без да спира за почивка, преди да е стигнал Иноджигахара, едно равно, каменисто място от другата страна на превала. Там се излегна под звездите и остави ума си да блуждае. Не след дълго вече дълбоко спеше.

Мъничкото светилище Сенген бележеше връхната точка на скалистото възвишение, което като цирей се издигаше над платото. Това бе най-високото място в околността на Шиоджири.

Сънят на Мусаши бе прекъснат от шум на гласове.

— Елате насам — извика някакъв мъж. — Вижда се връх Фуджи.

Мусаши седна на земята и се огледа, но не видя никого.

Светлината на утрото го замая. В далечината, плуващ в море от облаци, бе връх Фуджи, още наметнат със зимното си снежно покривало. Гледката извика на устните му вик на детинска радост. Беше виждал картини с прочутата планина й бе добил представа за вида й, но сега за първи път действително я виждаше. Бе на близо тридесет часа път, но изглеждаше, все едно е на крачка пред него.

— Великолепно — въздъхна, без да опитва да изтрие сълзите от широко отворените си очи.

Почувства се потиснат от това, колко е дребен, и тъжен при мисълта за своята незначителност в огромната вселена. След победата при големия бор тайно се осмеляваше да мисли, че малцина, ако изобщо ги има, са мъжете, които като него заслужават да се нарекат големи майстори на сабята. Но неговото съществуване на земята е късо и ограничено, а красотата и величието на връх Фуджи — вечни. Раздразнен и малко потиснат, той се запита дали може всъщност да придава някакво значение на постигнатото със сабята.

Във внушителната строгост на природата, която се издигаше над него, имаше някаква неизбежност — в реда на нещата е той да е обречен да остане по-долу от нея. Падна на колене пред планината с надеждата дързостта да му бъде простена и сключи ръце в молитва — молитва за вечния покой на майка му и за сигурността на Оцу и Джотаро. Благодари на родината си и се помоли да му бъде дадено да стане велик, при все и да не успее да достигне величието на природата.

Още докато коленичеше обаче, през ума му бързо минаха други мисли. Какво го накара да реши, че човекът е нищожен? Та не е ли природата могъща, само понеже такава я виждат хората? Нима самите богове не се проявяват само когато влизат в досег със сърцата на смъртни? Хората с техния жив дух, не мъртвите скали вършат най-големите дела.

„Като човек, каза си Мусаши, аз не съм толкова далеч от боговете и всемира. Мога да ги докосна с дългата три стъпки сабя, която нося. Не обаче и докато смятам, че между природата и човечеството има граница. Не и докато оставам встрани от пълното владеене на моето дело, от човешкото съвършенство.“

Съзерцанието му бе прекъснато от бъбренето на някакви търговци, които се бяха изкачили близо до мястото, където стоеше и се взираха във върха.

— Прави бяха. Вижда се.

— Но човек рядко може да се поклони на свещената планина оттук.

Пътниците се движеха в двете посоки като шествие на мравки, нарамили най-разнообразни товари. Рано или късно Дайдзо и Джотаро щяха да се появят нагоре по хълма. Ако по някаква случайност пропуснеше да ги различи между останалите пътници, то те със сигурност щяха да видят бележката, която им бе оставил в подножието на скалата:

Сега слънцето бе доста над хоризонта. Мусаши следеше пътя със соколов поглед, но от Дайдзо нямаше и следа. Отвъд прохода пътят се разделяше на три. Единият тръгваше през Кошу направо за Едо. Другият, главният, пресичаше прохода Усуи и влизаше в Едо от север. Третият се отклоняваше към северните области. Независимо дали отива на север към Дзенкоджи или на изток към Едо, на Дайдзо щеше да му се наложи да използва този проход. При все това, Мусаши съзнаваше, че хората не винаги се движат според очакванията ни. Търговецът може да се е отбил доста от обичайния път или би могъл да е останал да преспи още една нощ в подножието на планината. Мусаши реши, че може да не се окаже лошо да се върне дотам и да разпита за Дайдзо.

Щом тръгна надолу по врязаната в скалата пътека, чу един познат дрезгав глас да казва:

— Ето го — там горе!

Това веднага му напомни тоягата, която преди две нощи се бе срещнала с неговото тяло.

— Слизай оттам! — извика Гоносуке. С тояга в ръката той изгледа разярено Мусаши. — Ти избяга! Сетил си се, че ще те предизвикам и се измъкна. Слизай, ела да се бием още веднъж!

Мусаши се спря между два камъка, облегна се на единия от тях и мълчаливо се загледа в Гоносуке.

Като прие това за знак, че няма да дойде, младежът се обърна към майка си:

— Чакай ме тук. Ще се кача да го метна долу. Само гледай.

— Спри! — скара му се майката, която сега бе възседнала кравата. — Ето къде ти е грешката. Нетърпелив си. Трябва, преди да се впускаш в битката, да се научиш да четеш мислите на своя противник. Ами ако той хвърли по теб някой голям камък — тогава какво?

Гласовете им стигаха до Мусаши, но думите бяха неясни. Колкото до него, вече бе спечелил — сега знаеше как Гоносуке си служи с тоягата. Разстрои го озлоблението и жаждата им за мъст. Ако загуби отново, Гоносуке ще стане още по-отмъстителен. От опита си с дома Йошиока Мусаши знаеше колко е глупаво да влиза в двубои, които водят до все по-голямо ожесточаване. Оставаше и майката на младежа, в която Мусаши видя втора Осуги — жена, която сляпо обича своя син и навеки ще намрази всеки, сторил му нещо лошо.

Извърна се и тръгна нагоре.

— Чакай!

Спрян от силата в гласа на жената, Мусаши спря и се обърна.

Тя слезе от гърба на добичето и дойде до подножието на скалата. След като се увери, че той я слуша внимателно, прилепи двете си длани към земята и дълбоко се поклони.

Мусаши не бе направил нищо, с което да я накара да се смирява така пред него, но сега се поклони в отговор най-почтително, доколкото това бе възможно на каменистата пътека. Протегна ръка, сякаш се готви да й помогне да се качи.

— Добри ми самураю! — извика старицата. — Срамувам се да се явявам така пред вас. Сигурна съм, че упорството ми предизвиква у вас само презрение. Аз обаче не съм движена от омраза, злоба или зла воля. Моля ви да се съжалите над моя син. Десет години поред той се упражнява съвсем сам — без учители, без приятели, без наистина достойни противници. Умолявам ви да му дадете още един урок в изкуството да води битки.

Мусаши мълчаливо я слушаше.

— Страшно ще ми е неприятно да се разделим с вас така — продължи тя развълнувано. — Преди два дни синът ми се представи съвсем слабо. Ако сега не направи нещо, с което да докаже своите способности, нито той, нито аз ще можем после да застанем пред предците ни. Сега той не е нищо повече от селянин, загубил един двубой. След като е имал добрата участ да се срещне с боец от вашата величина, жалко ще е за него да не извлече полза от това. Ето защо го водя тук. Умолявам ви да се вслушате в молбите му и да приемете неговото предизвикателство.

Свършила речта си, тя пак се поклони, сякаш принасяше жертва на някакво божество.

Мусаши слезе от възвишението, хвана я за ръка и й помогна пак да се качи на кравата.

— Гоносуке — каза той, — вземете въжето. Дайте да поговорим за това, докато вървим. Сега ще обмисля дали искам да се сражавам с вас или не.

Мусаши тръгна малко пред тях и макар да бе предложил да обсъдят въпроса, не каза нито дума. Гоносуке продължаваше подозрително да се вглежда в гърба му, като от време на време нехайно перваше кравата с някое клонче по краката. Майка му имаше разтревожен и притеснен вид.

Щом повървяха около четвърт час, Мусаши изсумтя и се обърна.

— Ще се бия с вас — каза той.

Гоносуке пусна въжето и попита:

— Сега готов ли сте?

Огледа се да провери как е застанал, сякаш се е приготвил да реши спора тук и сега.

Мусаши като че не го забеляза и се обърна към майка му:

— Готова ли сте за най-лошото? Между двубой като този и битка до смърт няма и капка разлика, при все че оръжията може да не са същите.

За първи път старицата се засмя.

— Няма нужда да ми го казвате. Ако той загуби от някой по-млад, като вас, по-добре да се откаже от бойните изкуства, а направи ли това, повече няма за какво да живее. В случай, че стане така, няма причина да ви намразвам.

— Щом така смятате — добре. — Мусаши вдигна въжето, захвърлено от Гоносуке. — Ако останем на пътя, хората ще ни пречат. Хайде да вържем кравата и после ще се бием, колкото поискате.

Точно по средата на равното място, където бяха застанали, имаше голяма лиственица. Мусаши я посочи и ги поведе натам.

— Пригответе се, Гоносуке — каза той спокойно.

Гоносуке нямаше нужда да го подканват. След миг бе застанал пред Мусаши с насочена към земята тояга.

Мусаши остана така, без да държи нищо, с отпуснати ръце и рамене.

— Вие няма ли да се приготвяте? — попита Гоносуке.

— За какво?

Гоносуке избухна.

— Вземете нещо, с което да се биете. Каквото поискате.

— Аз съм готов.

— Без оръжие ли?

— Оръжието ми е тук — отвърна Мусаши, като допря лявата си ръка до дръжката на сабята.

— Със сабя ли ще се биете?

Единственият отговор на Мусаши бе една крива усмивчица в ъгълчето на устата. Вече бяха стигнали дотам, че не можеше да си позволи да пилее дъха си в говорене.

Майката на Гоносуке седна под лиственицата, прилична на някой каменен Буда.

— Не се бийте още. Чакайте! — обади се тя.

Двамата мъже стояха, вперили поглед един в друг, без дори най-малко да помръдват, и никой изглежда не я чу. Тоягата на Гоносуке дебнеше под ръката му сгоден миг да нанесе удар, все едно е поела всичкия въздух над платото и се готви да го изхвърли в един удар. С ръка, залепена за долната страна на дръжката на сабята, Мусаши сякаш пронизваше с поглед тялото на противника си. Вътрешно битката вече бе започнала — окото може да нанесе на човек по-тежки рани от сабята или тоягата. След като това око е направило първия прорез, другото оръжие може без усилие да влезе.

— Чакайте! — извика отново майката.

— Какво има? — попита Мусаши, като отскочи пет-шест лакти назад, на безопасно разстояние.

— С истинска сабя ли се биете?

— По начина, по който се сражавам, няма разлика дали използвам дървена или истинска сабя.

— Аз не се опитвам да ви спра.

— Искам да съм сигурен, че сте ме разбрали. Сабята, дървена или желязна, е една. В истинския двубой няма половинчатости. Единственият начин да избегнеш опасността е да избягаш.

— Съвършено прав сте, но на мен ми хрумна, че в двубой от такава важност трябва тържествено да обявите имената си. И двамата срещате сега противник, с равен на който ще се сблъскате твърде рядко. След като битката свърши, вече ще е много късно.

— Истина е.

— Гоносуке, представи се ти пръв.

Гоносуке тържествено се поклони на Мусаши.

— Казват, че наш далечен праотец е Какумьо, който се сражавал под знамето на великия воин от Кисо — Минамото но Йошинака. След смъртта на Йошинака, Какумьо станал следовник на светеца Хонен и е възможно ние да сме от едно и също семейство с него. Предците ни от векове са живели в околността, но поколението на моя баща преживя един срам, който няма да ви описвам. В нещастието си отидох заедно с моята майка в светилището Онтаке и дадох писмен обет да възстановя нашето добро име, като следвам Пътя на самураите. При бога на светилището Онтаке придобих умението си да боравя с тоягата. Наричам това стил „мусо“, ще рече — „стил на видението“, тъй като той ми бе разкрит в едно откровение пред светилището. Хората ме наричат Мусо Гоносуке.

Мусаши отвърна на поклона му.

— Моето семейство произлиза от Хирата Шоген, чийто дом бил разклонение на Акамацу в Харима. Единствен син съм на Шимен Мунисай, обитател на селото Миямото в Мимасака. Нямам близки сродници и съм посветил живота си на Пътя на меча. В случай, че падна от тоягата ви, няма нужда да се грижите за моите останки.

Той се върна в положение за бой и извика:

— Внимание!

— Внимание!

Старицата сякаш едва дишаше. Опасността не само не бе застигнала нея и Гоносуке изневиделица, а тя стори всичко, за да я намери и нарочно изложи сина си пред лъскавата сабя на Мусаши. Такава постъпка би била немислима за някоя обикновена майка, но тя бе изцяло уверена, че е направила това, което трябва. Сега седеше тържествено вдървена, с леко приведени напред рамене и чинно поставени една върху друга на коляното ръце. Тялото й на пръв поглед изглеждаше дребно и съсухрено; трудно би било да се повярва, че е родила няколко деца, от които не е погребала само едно и че е изтърпяла безбройни изпитания, за да направи от това едничко оцеляло дете боец.

Очите й излъчваха ярка светлина, сякаш боговете и бодхисатвите на всемира са се събрали в нея, за да станат свидетели на битката.

В мига, в който Мусаши извади оръжието си, Гоносуке усети как по тялото му мина студена тръпка. Неясно как, долови, че съдбата му, предадена на Мусашевото оръжие, вече е решена — в този миг зърна пред себе си човек, когото преди не бе виждал. Преди два дни видя Мусаши променлив и гъвкав, сякаш можеше да бъде уподобен на меките линии на бързописна калиграфия.

Беше неподготвен за мъжа, който застана пред него сега — олицетворение на твърдостта, като квадратен, безупречно изписан знак, на който всяка черта и точка са на мястото си.

Осъзнал, че е недооценил своя противник, той не можеше да намери сили да се впусне в яростно нападение, както бе правил преди. Тоягата му остана вдигната над главата, но безсилна.

Докато двамата мъже стояха мълчаливо един срещу друг, последните остатъци от утринната мъгла се разнесоха. Някаква птица прелетя безгрижно между тях и бледите планини в далечината. После внезапно въздухът бе разцепен от остро свистене, сякаш птицата се е сгромолясала на земята. Невъзможно бе да се познае дали звукът дойде от тоягата или от сабята. Беше недействителен — като пляскането само с една ръка, за което говорят последователите на дзен.

Едновременно, като се движеха в пълна съгласуваност с оръжията си, телата на двамата бойци смениха своите стойки. Промяната настъпи за по-кратко време, отколкото е нужно, за да се предаде образа от окото в мозъка. Ударът на Гоносуке не бе улучил. Мусаши бе вдигнал лакътя си да се защити и замахна напред, от едно място встрани покрай Гоносуке в посока към главата, като за малко пропусна дясното рамо и слепоочието му. Тогава той приложи майсторския обратен удар, който досега бе стряскал всички неприятели, но Гоносуке, като хвана своята тояга с две ръце за краищата, препречи пътя на сабята над главата си.

Ако острието бе ударило дървото напреки, оръжието на Гоносуке без съмнение щеше да се разцепи на две. Докато се отместваше, той издаде десния си лакът напред и вдигна левия нагоре с намерение да удари Мусаши в слънчевия сплит, но в мига, в който ударът трябваше да стигне целта си, тоягата остана все още отделена на косъм от тялото.

Сабята и тоягата сега се кръстосаха над главата на Гоносуке и нито един от двамата не можеше да настъпи или да се оттегли. Знаеха, че едно погрешно движение ще значи внезапна смърт. Макар положението да бе същото, както когато предпазителите на двете саблени дръжки се сплетат, Мусаши не забравяше важната разлика между сабя и тояга. Тоягата на пръв поглед няма предпазител, острие, дръжка или връх. В ръцете на познавач като Гоносуке обаче всяка част на дългото пет лакти оръжие можеше да се превърне в острие, връхна част или дръжка. Така тоягата се оказваше много по-разностранна от сабята и дори можеше да бъде използвана като късо копие.

Неспособен да предвиди ответния ход на Гоносуке, Мусаши не можеше да изтегли оръжието си. Гоносуке от друга страна бе дори в още по-опасно положение — неговото оръжие сега просто имаше защитната роля да затваря пътя на острието. Стига да позволеше на духа си да се поколебае дори за миг и сабята щеше да му разцепи главата.

Лицето на Гоносуке пребледня, той прехапа долната си устна и около вдигнатите нагоре ъгълчета на очите му заблестя мазна пот. Кръстосаните оръжия затрепериха, а дишането му се учести.

— Гоносуке! — извика майка му, с лице по-бледо от това на сина си. Тя вдигна гърди и се плесна по хълбока. — Хълбокът ти е много нависоко! — додаде и после се строполи напред.

Разумът сякаш я бе напуснал; гласът й звучеше, все едно плюе кръв.

Досега изглеждаше, че сабя и тояга ще останат сплетени, докато бойците се вкаменят. При вика на старицата обаче те се разделиха с шум, по-страшен дори от този от сблъсъка им.

Мусаши заби пети в земята и отскочи цели седем лакти назад. Гоносуке на мига пак намали разстоянието, не без помощта и на тоягата си. Мусаши едва успя да отскочи встрани.

Изненадан от неуспеха на решителната си атака, Гоносуке политна ничком и се откри откъм гърба. С бързината на ловен сокол Мусаши се метна напред и тънкия блясък на острието му се допря до плешката на неговия противник, който, измучавайки като ужасено теле, се препъна и падна по очи на земята. Мусаши се свлече на тревата, хванал се с ръка за корема.

— Отказвам се! — извика той.

От Гоносуке не дойде и звук. Майка му, премного зашеметена, за да говори, с празен поглед се взираше в неговото проснато тяло.

— Ударих го с тъпото на сабята — каза Мусаши, като се обърна към нея. Тъй като тя изглежда не го разбра, допълни: — Донесете му малко вода. Не е ранен тежко.

— Какво? — извика недоверчиво старицата.

Като видя, че по сина й няма кръв, тя несигурно отиде до него и обгърна с ръце тялото му. Повика го по име, донесе му вода и после почна да го люлее, докато той накрая дойде на себе си.

Няколко минути Гоносуке гледа с празен поглед към Мусаши, после отиде при него и се поклони, допирайки чело в земята.

— Простете — каза той просто. — Вие сте прекалено добър за мен.

Мусаши, сякаш събуден от някакъв унес, го улови за ръката и попита:

— Защо говорите така? Не вие загубихте, а аз. — Той разтвори отпред кимоното си. — Погледнете тук. — Посочи едно зачервено място, където го бе ударила тоягата. — Още само малко и щях да съм мъртъв.

Гласът му потрепери от стъписване, понеже истината бе, че още не можеше да си представи кога и как е получил тази рана.

Гоносуке и майка му впериха очи в червенината, но не казаха нищо.

Мусаши затвори кимоното и попита старата жена защо предупреди сина си за хълбоците. Да не е забелязала в неговата стойка нещо погрешно или опасно?

— Е, аз не съм познавач на тези работи, но докато го гледах как влага цялата си сила, за да сдържа вашата сабя, ми се стори, че пропуска една друга възможност. Не можеше да настъпи, не можеше да отстъпи и беше превъзбуден. Забелязах обаче, че ако просто приклекне и остави ръцете си както са, краят на тоягата от само себе си ще ви удари в гърдите. Тогава не осъзнах всъщност, че говоря на глас.

Мусаши кимна. Сметна се за щастлив, че получи този полезен урок, без да се налага да плати с живота си. Гоносуке също слушаше почтително — и за него това несъмнено бе ново откритие. Преживяното преди малко не бе мимолетно откровение, а пътуване до границата между смъртта и живота. Майка му, зърнала го на ръба на гибелта, му даде сега урок как може да пази живота си.

След години, когато Гоносуке създаде своя школа и се прочу надлъж и нашир, той записа похвата, открит от майка му при горните обстоятелства. Макар доста надълго да описа предаността на своята родителка и срещата с Мусаши, се въздържа да отбележи, че е спечелил. Напротив, до края на своя живот продължи да казва на хората, че е загубил и че това поражение е било за него безценен урок.

След като пожела всичко добро на майката и сина, Мусаши продължи от Иноджигахара до Камисува, без да съзнава, че го следва един самурай, който разпитваше всички коняри в крайпътните станции, както и други пътници, дали не са го виждали по пътя.

Любов за една нощ

Контузията на Мусаши бе болезнена, затова, вместо да се застоява в Камисува и да разпитва там за Оцу и Джотаро, той тръгна към топлите извори при Шимосува. Градът, разположен на бреговете на езерото Сува, бе доста голям — къщите само на обикновените граждани наброяваха над хиляда.

В странноприемницата, която обслужваше даймио, банята бе под покрив, но иначе басейните покрай пътя бяха открити и на разположение на всеки, който иска да ги ползва.

Мусаши закачи дрехите и сабята си на едно дърво и се отпусна в изпускащата пара вода. Докато разтриваше подутината от дясната страна на корема си, опря глава на някакъв камък на ръба на басейна, притвори очи и се наслаждаваше на леко опияняващото, приятно усещане на спокойствие. Слънцето клонеше към залез и от повърхността на езерото се вдигаше червеникава мъгла, която се виждаше оттук между рибарските къщи покрай брега.

Между басейна и пътя, където хора и коне сновяха с обичайната глъч и шумотевица, имаше една-две малки зеленчукови лехи. Пред някакъв дюкян, продаващ масло за лампи и други стоки, един самурай си купуваше сламени сандали. След като избра подходящ чифт, той седна на столче, свали старите и си върза на нозете новите.

— Трябва да сте чували — обърна се към продавача, — за станалото под големия бор при Ичиджоджи, край Киото. Един ронин предизвикал съвсем сам целия дом Йошиока и се бил с рядка за наше време храброст. Убеден съм, че е минал оттук. Сигурен ли сте, че не сте го виждал?

Въпреки целия си интерес, самураят изглежда знаеше малко за мъжа, когото търси — не можеше да каже нито на колко е години, нито как би могло да е облечен. Разочарован от получения отрицателен отговор, той, докато свършваше с връзването на сандалите си, на два или три пъти повтори:

— Трябва някак си да го намеря.

Самураят, около четиридесетгодишен, бе добре облечен и загорял от слънцето на пътя. Косата по слепоочията му стърчеше покрай връзките на сламената шапка, а суровото изражение на лицето подхождаше на неговото мъжествено телосложение. Мусаши предположи, че тялото му има белези и кожата му е загрубяла от дълго носене на доспехи. „Не си спомням да съм го виждал някъде преди, помисли си. Щом обаче обикаля и разправя за школата Йошиока, може да е някой от тамошните ученици. В това училище имаше толкова много ученици — поне някои трябва да са сърцати. Сигурно кроят нов заговор за отмъщение.“

След като мъжът свърши работата си и тръгна, Мусаши се изсуши, облече се и реши, че пътят му е вече чист. Щом обаче излезе на главния път, почти се блъсна в самурая.

Този се поклони и като го изгледа внимателно в лицето, попита:

— Вие не сте ли Миямото Мусаши?

Мусаши кимна и другият, без да обръща внимание на изписаното по неговото лице подозрение, възкликна:

— Знаех си! — След като не пропусна накратко да възхвали собствената си проницателност, продължи: — Не можете да си представите колко съм щастлив, дето най-сетне ви срещам. Имах чувството, че ще ви намеря случайно някъде по пътя. — Без да се спира, за да даде на Мусаши възможност да каже нещо, той го покани да пренощуват заедно в същата странноприемница. — Уверявам ви — допълни, — няма какво да се боите от мен. Моето положение — простете, че го казвам — е такова, че обикновено пътувам с дузина слуги и смяна на конете. Служител съм на Дате Масамуне, господаря на крепостта Аоба в Муцу. Името ми е Ишимода Геки.

Щом Мусаши равнодушно прие поканата, Геки реши да отседнат в странноприемницата на даймио и го поведе натам.

— Ще желаете ли една баня? — попита той, след като пристигнаха. — Но вие, разбира се, току-що излизате от водата. Е, настанете се удобно, докато аз се изкъпя. Скоро се връщам.

Свали дрехите си за път, взе една кърпа и излезе от стаята.

Макар мъжът да предизвикваше с нещо благоразположение, главата на Мусаши остана пълна с въпроси. Защо ли този високопоставен воин го търси? Защо се държи така приятелски?

— Не бихте ли искал да облечете нещо по-удобно? — попита слугинята, като предложи едно от подплатените с памук кимона, които държаха приготвени за гости.

— Не, благодаря. Не съм сигурен, че ще остана тук.

Мусаши пристъпи навън на терасата. Чу зад себе си прислужницата тихо да слага подносите с вечерята. Докато гледаше как цвета на вълните в езерото преминава от тъмно индигово в черно, в ума му изникна образа на тъжните очи на Оцу. „Струва ми се, не я търся на подходящо място, помисли си. Всеки, който е достатъчно зъл да отвлече една жена, сигурно има и опит, колкото да избягва градовете.“ Сякаш чуваше виковете на Оцу за помощ. Нима наистина е правилно да гледа на това дотам философски, та да мисли, че всички неща стават по волята на небето? Почувства се виновен, че стои така и не прави нищо.

Ишимода Геки се върна от банята, извини се, че го е оставил сам и седна пред подноса с вечерята. Като забеляза, че Мусаши още носи собственото си кимоно, той попита:

— Защо не се преоблечете?

— С тези дрехи ми е удобно. Нося ги през цялото време — на път, у дома, когато спя под някое дърво на открито.

Геки остана приятно впечатлен.

— Би трябвало да се досетя — каза той. — Искате по всяко време да сте готов за действие, където и да сте. Господарят Дате щеше много да похвали това. — Загледа се с неприкрито възхищение в лицето на Мусаши, осветено отстрани от лампата. След миг се сепна и каза: — Елате. Седнете и пийте малко саке.

Изплакна една чаша в съд с вода и я подаде на Мусаши.

Той седна и се поклони. Опря ръце на коленете си и попита:

— Ще можете ли да ми кажете, господине, защо се отнасяте с мен така приятелски? И — ако не възразявате — защо разпитвахте за мен по пътя?

— Явно е напълно естествено да се чудите за това, но аз почти нямам какво да обяснявам. Може би най-лесно е да кажа, че един вид съм влюбен във вас. — За миг млъкна, засмя се и продължи: — Да, това е като нежни чувства — един мъж бива привлечен от друг.

На Геки това явно се стори достатъчно обяснение, но Мусаши остана по-озадачен от всякога. Макар да не му се струваше невъзможно един мъж да се влюби в друг, той самият никога не бе изпитвал такъв вид привързаност. Такуан бе прекалено строг, за да вдъхва силна обич. Коецу живееше в съвършено друг свят. Секишусай стоеше толкова над Мусаши, че да го харесва или да не го харесва изглеждаше неуместно. Макар че това може да е начин Геки да го поласкае, мъж, който прави такива твърдения, се излага на обвинение в неискреност. При все това Мусаши се съмняваше този самурай да е ласкател — беше твърде як и твърде мъжествен на вид за това.

— За какво точно говорите — попита трезво Мусаши, — като казвате, че ви привличам?

— Може да съм дързък, но откакто чух за вашия подвиг при Ичиджоджи, съм убеден, че вие сте мъж, когото бих харесал, и то много.

— Вие бяхте ли тогава в Киото?

— Да, пристигнах през първия месец на годината и бях отседнал в жилището на господаря Дате на улица Санджо. Когато случайно се отбих вечерта след битката при господаря Карасумару Мицухиро, чух доста неща за вас. Той каза, че ви е срещнал и допълни колко сте млад и какво сте правил в миналото. Като изпитах това силно привличане, твърдо реших, че трябва да положа усилие да се срещна с вас. На връщане от Киото видях бележката, която сте оставили в прохода Шиоджири.

— О, видели сте я?

Странно, помисли си Мусаши. Вместо да му доведе Джотаро, написаното го свързва с някого, когото дори на сън не е виждал.

Колкото повече се замисляше обаче, толкова по-малко му се струваше, че заслужава почитта, с която изглежда го удостоява Геки. Болезнено съзнаваше своите грешки и недостатъци и обожанието на Геки сега го постави в неудобно положение.

Съвсем искрено Мусаши каза:

— Смятам, че ме поставяте прекалено нависоко.

— При господаря Дате служат голям брой забележителни самураи — имотите му, знаете ли, дават приход от пет милиона крини ориз — и на времето съм срещал много опитни майстори на сабята. По това, което съм чувал обаче, ми се струва, че малцина могат да се сравнят с вас. Толкова повече, че вие още сте млад. Цялото бъдеще е пред вас. Затова навярно и ми допадате. Както и да е, сега, когато ви открих, нека станем приятели. Пийнете и говорете за всяко нещо, което ви е приятно.

Мусаши, в добро настроение, прие чашата със саке и заотпива глътка подир глътка успоредно с домакина си. Не след дълго лицето му бе яркочервено.

Геки, комуто още не личеше нищо, се обади:

— Ние, самураите от севера, можем да пием по много. Правим го, за да се стоплим. Господарят Дате може да надпие всеки един от нас. С такъв силен военачалник начело не би могло отрядите му да паднат по-долу.

Прислужницата продължаваше да носи още саке. Дори след като тя на няколко пъти бе подрязала фитила в лампата, Геки не проявяваше готовност да спира.

— Дайте да пием цяла нощ — предложи той. — Така ще можем и цяла нощ да си говорим.

— Хубаво — съгласи се Мусаши. После с усмивка добави: — Казахте, че сте говорил с господаря Карасумару. Добре ли го познавате?

— Не би могло да се каже, че сме близки приятели, но през годините доста пъти съм ходил в дома му с различни поръчения. Той се държи много приятелски, да ви кажа.

— Да, с него ме запозна Хонами Коецу. За благородник изглеждаше забележително жизнен.

С някак недоволен вид, Геки попита:

— Това ли е единственото ви впечатление? Ако бяхте поговорили с него по-дълго, смятам, щяхте да се поразите от ума и искреността му.

— Е, тогава бяхме в квартала за развлечения.

— В такъв случай той, предполагам, се е въздържал да се разкрива много пред вас.

— А какъв е той всъщност?

Геки седна по-чинно и с твърде сериозен глас заяви:

— Той е обременен човек. Дори, ако щете, страдащ човек. Произволът на шогуната дълбоко го тревожи.

За миг Мусаши долови идващия от езерото тих плисък на вълните и забеляза сенките, които бялата светлина на лампата изрязва.

Внезапно Геки попита:

— Вие, приятелю мой Мусаши, заради кого се стремите да усъвършенствате бойните се умения?

Мусаши никога не се бе замислял над този въпрос и с непревзета искреност отвърна:

— Заради самия мен.

— Това донякъде е добре, но заради кого се стремите да усъвършенствате себе си? Вашата цел със сигурност е не просто лична слава и чест. Това надали е достатъчно за човек като вас. — По случайност или преднамерено Геки стигна до темата, за която всъщност искаше да говори. — Сега, когато цялата страна е подвластна на Иеясу — заяви той, — имаме привиден мир и благополучие. Но истински ли са те? Могат ли хората да живеят при сегашното управление наистина щастливо?

— През вековете е имало Ходжо, Ашикага, Ода Нобунага, Хидейоши — дълга върволица от военни управници, които упорито са потискали не само народа, но и Императора с неговия двор. Императорското правителство е било използвано, а простите хора — безжалостно грабени. Всички облаги са се полагали на военното съсловие. И това продължава от Минамото но Йоритомо, нали така? Днес положението е непроменено.

— Нобунага сякаш имаше известна представа за произтичащите от всичко това неправди — той поне построи нов дворец за Императора. Хидейоши не само почете Императора Го-Йодзей, като накара всички даймио да положат пред него клетва за вярност, но дори се опита да осигури известно благосъстояние и радост за простите хора. Но какво да кажем за Иеясу? Както и да го погледнем, той не са занимава с нищо извън интересите на неговия собствен род. Така щастието на народа и добруването на императорското семейство отново биват жертвани заради богатството и властта на един военен тиранин. Изглежда, че сме на прага на нова ера на произвол. Никого това положение не тревожи повече от господаря Дате Масамуне и — между благородниците — господаря Карасумару.

Геки млъкна и зачака отговор, но не последва друго освен едно едва разбираемо:

— Ясно.

Като всеки друг, Мусаши съзнаваше дълбоките политически промени, настъпили след битката при Секигахара. При все това никога не се бе замислял върху действията на различните даймио, които поддържаха Осака, върху не дотам благовидните подбуди на рода Токугава или върху отношението, което имаха към властта могъщите господари от покрайнините като Дате и Шимадзу. Всичко, което знаеше за Дате, бе, че владенията му по официални данни давали годишен приход от три милиона крини ориз, но в действителност навярно дават пет милиона, както спомена и Геки.

— Два пъти всяка година — продължи Геки, — господарят Дате праща припаси от нашите владения на господаря Коное в Киото, който да ги поднесе на Императора. Никога не е пропускал да стори това, дори по време на война. Ето защо ходих в Киото.

— Крепостта Аоба е единствената в страната, където нарочна стая е запазена за Императора. Малко вероятно е, разбира се, тя някога да бъде използвана, но господарят Дате така или иначе я отдели за него и я направи с дърво, взето от стария Императорски дворец, когато го престрояваха. Нареди да донесат дървото с лодка от Киото в Сендай.

— И нека ви разкажа за войната в Корея. През време на похода там Като, Кониши и други военачалници се надпреварваха за лична слава и победи. Но не и господарят Дате. Вместо герба на собственото си семейство той носеше знака на изгряващото слънце и на всички говореше, че никога не би повел хората си в Корея заради славата на своя собствен род или на Хидейоши. Тръгнал е от любов към самата Япония.

Докато Мусаши внимателно слушаше, Геки се увлече в своя монолог, описа господаря си с най-бляскави думи и увери Мусаши, че бил ненадминат в своята неотклонна преданост към отечеството и Императора.

За известно време забрави за пиенето, но внезапно погледна надолу и каза:

— Сакето изстина.

Плесна с ръце да повика прислужницата и се накани да поръча още.

— Пих повече от достатъчно — прекъсна го бързо Мусаши. — Ако не възразявате, сега по-скоро бих искал малко ориз и чай.

— Вече? — промърмори Геки.

Остана явно разочарован, но от уважение към госта каза на момичето да донесе ориза.

Докато се хранеха, той продължи да говори. Впечатлението, което Мусаши си състави за явно преобладаващия сред самураите от владенията на господаря Дате дух бе, че поотделно и като цяло те взимат много присърце Пътя на самураите и възпитават себе си в съответствие с този Път.

Пътят бе познат от древни времена, когато се беше зародило военното съсловие, но сега неговите нравствени ценности и повели бяха малко повече от блед спомен. През време на безпорядъчните междуособици от петнадесети и шестнадесети век, нравите на бойците бяха покварени, ако не и напълно занемарени и сега едва ли не всеки, който може да борави със сабя или да пусне стрела от лък, биваше смятан за самурай, без оглед на предаността — или липсата на преданост, — които той показва по отношение на Пътя.

Самозваните самураи от ново време често бяха хора с по-недостоен нрав и по-долни страсти, отколкото простите селяни и градски жители. Нямаха нищо, с което да спечелят уважението на по-нископоставените от тях, освен мускули и умение в боя. Тези хора в крайна сметка бяха обречени. Малцина от даймио бяха в състояние да видят това и само една шепа от по-високопоставените васали на родовете Токугава и Тойотоми замисляха да създадат нов Път на самураите, който да стане основа на силата и благоденствието на страната.

Мислите на Мусаши се върнаха към годините, когато бе затворен в крепостта Химеджи. Такуан, който си спомни, че господарят Икеда има в своята библиотека препис на „Нучийо Шушин-кан“ от Фушикан, я взе оттам за Мусаши, за да я изучи. Фушикан бе писателското име на прославения пълководец Уесуги Кеншин; в книгата си той бе записал напътствия за ежедневното военно обучение на своите главни васали. От нея Мусаши не само научи за личните дела на Кеншин, а и разбра също защо Кеншиновото владение в Ечиго се е прочуло в цялата страна с богатството и военната доблест на служителите си.

Повлиян от въодушевените описания на Геки, започна да му се струва, че господарят Дате не само е равен на Кеншин по доблест, но и сред неговите служители владее дух, насърчаващ самураите да изградят нов Път, който, ако това стане необходимо, да им даде сили да се противопоставят дори на шогуната.

— Трябва да ми простите, че все продължавам да говоря за неща, които ме засягат лично — извини се Геки. — А вие какво мислите, Мусаши? Бихте ли искал да дойдете в Сендай, за да се уверите сам? Негово височество е откровен и прям. Щом се стремите да откриете Пътя, сегашното ви положение за него не е от значение. Можете да говорите с него, както бихте говорили с всеки друг.

— Има голяма нужда от самураи, които да посветят своя живот на страната. Ще бъда повече от щастлив да ви препоръчам. Ако нямате нищо против, може да идем в Сендай заедно.

Междувременно подносите с вечерята вече бяха отнесени, но разпалеността на Геки ни най-малко не бе намаляла, Впечатлен, но все още предпазлив, Мусаши отвърна:

— Ще трябва да помисля, преди да мога да ви дам отговор.

След като си казаха „лека нощ“, Мусаши отиде в своята стая, където остана да лежи буден в тъмното, с блеснали очи.

Пътят на самураите. Мислите му се събраха върху това понятие и как то се свързва с него и сабята му.

Изведнъж прозря истината — похватите на сабленото изкуство не са негова цел, той търси един всеобхватен Път на меча. Сабята трябва да стане повече от просто оръжие — от нея се иска да бъде отговор на житейските въпроси. Пътят на Уесуги Кеншин и Дате Масамуне е ограничен само до военното дело, скован от обичая. От него зависи да добави към всичко това едно човешко измерение, да му придаде по-голяма дълбочина и възвишеност.

За първи път се запита по силите ли е на един незначителен човек да стане едно с всемира.

Пари в дар

Първата мисъл на Мусаши при събуждане бе за Оцу и Джотаро и макар двамата с Геки да водиха на закуска съвсем обичаен разговор, въпросът как да ги намери въобще не излизаше от ума му. След като излязоха от странноприемницата, той несъзнателно започна да се вглежда във всяко лице, което срещаха по пътя. Един-два пъти му се стори, че вижда пред себе си Оцу, само за да открие после, че е сбъркал.

— Вие изглежда търсите някого — отбеляза Геки.

— Така е. С моите спътници се разделихме по пътя и сега се тревожа за тях. Мисля, по-добре ще е да се откажа от това да дойда с вас до Едо и да претърся някои от другите пътища.

— Това е лошо — отвърна разочарован Геки. — Много разчитах да пътуваме заедно. Надявам се това, че снощи говорих прекалено много, да не промени вашето намерение да посетите Сендай.

Държанието на Геки, прямо и мъжествено, се харесваше на Мусаши.

— Много любезно от ваша страна, че ме каните — каза той. — Надявам се някой ден да имам тази възможност.

— Бих искал сам да видите как нашите самураи се обучават. А ако това не ви интересува, тогава просто го приемете като едно пътуване, за да опознаете ново място. Ще можете да чуете местните песни и да посетите Мацушима. Тя е прочута с гледките си, да знаете.

Геки се сбогува и пъргаво тръгна към прохода Вада.

Мусаши се извърна и закрачи назад към мястото, където главният път за Кошу се отклоняваше от пътя Накасендо. Застана там и се зае да обмисли какво ще прави. В това време към него се приближи група надничари от Сува. По облеклото им можеше да се предположи, че са хамали, коняри или носачи на примитивните паланкини, които се използваха по тези места. Приближиха се бавно, със скръстени ръце, прилични на войска от раци.

Докато погледите им грубо шареха по Мусаши, един се обади:

— Господине, вие явно търсите някого. Някоя хубава дама ли е или просто слуга?

Мусаши поклати глава, махна им леко пренебрежително и се обърна на друга страна. Не знаеше на изток или на запад да тръгне и накрая реши този ден да остане на място и да види какво ще може да открие в околността. Ако въпросите му не го доведат до никъде, ще може вече с чиста съвест да продължи към столицата на шогуна.

Мислите му бяха прекъснати от един от работниците.

— Ако търсите някого, ние можем да ви помогнем — каза той. — По-добре ще е, отколкото да се маете под това горещо слънце. Как изглежда вашият приятел?

Друг добави:

— Няма дори да ви определяме цена за услугата. Оставяме това на вас.

Мусаши склони да им опише подробно Оцу и Джотаро.

След като се посъветва с другарите си, първият от мъжете каза:

— Не сме ги виждали, но ако се разделим, със сигурност ще ги открием. Похитителите трябва да са тръгнали по един от трите пътя между Сува и Шиоджири. Вие не познавате тукашната околност, а ние — напротив.

Не особено уверен във възможността за успех при такава насечена местност, Мусаши каза:

— Добре, идете ги потърсете.

— Готово — извикаха мъжете.

Те пак се събраха накуп, явно за да решат кой къде ще иде. След това предводителят излезе напред и почтително потри длани.

— Остава само едно дребно нещо, господине. Видите ли… Не ми се щеше да го казвам, но ние сме просто работници, нямаме и петак. Ами, никой от нас не е хапвал днес нищо. Питахме се дали не можете да ни платите отсега половината за деня и да кажем — малко нещо отгоре. Обещавам, че до залез-слънце ще намерим вашите спътници.

— Разбира се. Бездруго мислех да ви предплатя нещо.

Мъжът спомена една сума, за която, след като преброи парите си, Мусаши установи, че е повече от това, което има. Не беше като да не цени стойността на парите, но тъй като пътуваше сам и нямаше никой, който да зависи от него, отнасяше се към тях с безразличие. Приятели и почитатели понякога му даваха като подарък пари за път, имаше и храмове, където често успяваше да пренощува безплатно. По друго време преспиваше на открито и изкарваше без обичайната храна. По един или друг начин винаги бе успявал да се оправи.

По време на това пътуване остави паричните въпроси на Оцу, която бе получила от господаря Карасумару значителен подарък от пари за из път. Всяка сутрин тя плащаше сметката в странноприемницата и му даваше известно количество пари за харчене, както би правила всяка обикновена домакиня.

Сега Мусаши задържа малко за себе си и раздаде останалите пари на мъжете. Макар да бяха очаквали повече, те „само заради него“ се съгласиха все пак да предприемат издирването.

— Чакайте ни при двуетажната порта на светилището Сува Мьоджин — посъветва го този, който говореше от името на всички. — До вечерта ще сме се върнали с някакви новини.

Те се пръснаха в няколко различни посоки.

Вместо да пилее деня си, без да прави нищо, Мусаши отиде да разгледа крепостта Такашима и град Шимосува. Спираше се тук и там да отбележи разни особености на местния пейзаж, които някога в бъдеще можеше да му се наложи да използва и да разгледа начините за напояване. На няколко пъти попита дали в околността има известни познавачи на военното дело, но не научи нищо, което да го заинтересува.

С наближаването на залез-слънце Мусаши отиде при светилището и уморен и обезсърчен, седна на каменните стъпала, които водеха към двуетажната порта. Никой не се появи и той тръгна да пообиколи обширните вътрешни дворове. Когато се върна при портата обаче, там все още нямаше никого.

Макар да не бе силен, шумът от конски тропот почна да го дразни. Слезе по стълбите и стигна до някакъв скрит зад дърветата навес, където един много стар коняр даваше храна на свещените храмови бели коне.

Той укорително погледна Мусаши.

— Мога ли да ви помогна? — попита сухо. — По работа в светилището ли идвате?

След като чу защо Мусаши е тук, избухна в неудържим смях. Мусаши, който не виждаше в своето положение нищо смешно, не направи усилие да прикрива намръщеното си изражение. Преди обаче да е казал нещо, старецът се обади:

— Не ви е работа да пътувате самичък. Много сте простодушен. Нима наистина помислихте, че такива крайпътни скитници ще се хванат цял ден да търсят вашите приятели? Щом сте им платил предварително, никога повече няма да ги видите.

— Ще рече, вие смятате, че те просто са се престорили, когато се пръснаха и тръгнаха в разни посоки?

Изражението на коняря стана сега съчувствено.

— Ограбили са ви! — каза той. — Чувах, че днес целия ден десетина бродяги пиели и играели комар в една горичка от другата страна на върха. Най-вероятно е да са вашите. Такива неща стават постоянно. — И той продължи с няколко разказа за пътници, с измама лишени от безсъвестни хора от парите си. Накрая обаче заключи: — Така върви светът. Отсега нататък бъдете по-внимателен.

След този мъдър съвет старецът вдигна своето ведро и се отдалечи, оставяйки Мусаши с чувството, че е глупак.

— Сега е много късно да сторя каквото и да било — въздъхна той. — Гордея се с това, че никога не оставям и едно открито място пред моите противници, а сега една дружина неграмотни работници ме взима за нищо!

Съзнанието за прекомерната му доверчивост дойде за него като шамар в лицето. Такива неща лесно могат да помътнят обучението му в Изкуството на войната. Как може някой, когото хора, по-долни от него, така лесно лъжат, да застане начело на цяла войска? Докато бавно се качваше нагоре към портата, Мусаши реши занапред повече да внимава какво става в света наоколо му.

Един от работниците се озърташе в тъмното и веднага щом видя Мусаши, му извика и изтича малко надолу по стълбите.

— Радвам се, че ви намирам, господине — каза той. — Имам новини за единия от хората, които търсите.

— О? — След като току-що се бе упреквал за простодушието си, Мусаши остана удивен, но и благодарен да узнае, че не всички на този свят са измамници. — Какво ще рече „единия“ — момчето или жената?

— Момчето. То е заедно с Дайдзо от Нарай и аз открих къде е сега Дайдзо или поне накъде е тръгнал.

— И къде ще да е това?

— Не ми се стори, че онази паплач, с която бях днес сутринта, ще изпълни обещанието си. Те целият ден играха комар, но на мен ми стана мъчно за вас. Тръгнах от Шиоджири към Себа и разпитвах всички, които срещнех по пътя. Никой не знаеше нищо за момичето, но от прислужницата в хана, където обядвах, чух, че днес към пладне Дайдзо бил минал през Сува на път за прохода Вада. Каза, че с него имало някакво момченце.

Мусаши се почувства неудобно и доста тържествено каза:

— Голяма добрина сте имали да ме известите за това.

Извади кесия, като знаеше, че тя съдържа само колкото да плати за собствената си вечеря. За миг се поколеба, но като си помисли, че честността не бива да остава невъзнаградена, даде на работника своята последна монета.

Доволен от възнаграждението, мъжът вдигна парите в знак на благодарност към челото си и щастлив си тръгна.

Докато гледаше как парите му се отдалечават по пътя, Мусаши реши, че ги е използвал за по-достойна цел от това да напълни стомаха си. Може би работникът, след като научи, че порядъчните постъпки могат да носят полза, ще излезе утре на пътя и ще помогне на някой друг странник.

Вече бе тъмно, но Мусаши реши, вместо да спи под стряхата на някоя селска къща, по-добре да прекоси прохода Вада. Ако пътува цяла нощ, би трябвало да настигне Дайдзо. Тръгна напред, повторно предвкусвайки удоволствието да бъде сам нощем на пустия път. Нещо в това го привличаше. Докато броеше крачките си и се вслушваше в мълчаливия глас на небесата горе, можеше да забрави всичко и да се радва на собственото си съществуване. Когато бе заобиколен от навалица, духът му често му се струваше натъжен и откъснат от хората, а сега го усети жив и бодър. Можеше хладно и безпристрастно да поразсъждава върху живота и дори да оценява себе си, както би оценил някой напълно чужд човек.

Малко преди полунощ бе отвлечен от своите размишления от някаква светлина в далечината. Откакто пресече моста над река Очиай, вървеше все нагоре. Единият проход вече бе зад гърба му; другият — при Вада — се чернееше напред под звездното небе, а зад него оставаше дори по-високия превал при Даимон. Светлината бе в някакво ниско място, успоредно на двете била.

„Прилича на голям огън, помисли си и за първи път от часове усети болезнен пристъп на глад. Може да ме пуснат да си изсуша ръкавите и да ми дадат малко каша или нещо друго.“

Щом се приближи, видя, че това не е огън на открито, а светлината от една малка крайпътна чайна. Имаше четири-пет коневръза, но коне не се виждаха. Изглеждаше невероятно в този час на такова място да има някой, но все пак Мусаши долавяше, смесен с пращенето на огъня, шум от дрезгави гласове. Няколко минути остана колебаещ се под стряхата. Ако бе селска или дърварска хижа, нямаше да има угризения да помоли за подслон и нещо останало за ядене, но това тук бе място за делови хора.

Мирисът на храна разпали глада му повече от всякога. Топлият пушек го обгърна и той не успяваше да се откъсне от него. „Е, ако им обясня в какво положение съм, може вместо заплащане да приемат статуята.“ „Статуята“ беше малкият образ на Канон, който бе изрязал от дървото на една стара слива.

Щом нахълта в чайната, стреснатите посетители прекъснаха разговора си. Вътрешността бе проста — пръстен под, в средата с огнище и комин, около които се бяха скупчили трима мъже на ниски столчета. В едно гърне вреше смес от глиганско месо и едра ряпа. В жаравата се грееше съд със саке. Съдържателят бе застанал с гръб към тях, режеше туршия и добродушно бъбреше нещо.

— Какво искате? — попита един от посетителите — човек с остър поглед и дълги бакенбарди.

Твърде гладен, за да го чуе, Мусаши подмина мъжете и като приседна на ръба на едно от столчетата, се обърна към стопанина:

— Дайте ми бързо нещо за ядене. Ориз и туршия ще стигнат. Каквото и да е.

Мъжът отля малко от яхнията върху паничка със студен ориз и я постави пред него.

— Смятате да пресечете тази нощ прохода ли? — попита той.

— А-ха — промърмори Мусаши, вече докопал някакви клечки за ядене и с наслада нахвърлил се върху храната. След втората хапка попита: — Знаете ли, дали един мъж на име Дайдзо — живее в Нарай — е минавал днес следобед оттук на път за прохода? С него има едно малко момче.

— Боя се, че не мога да ви помогна — отвърна собственикът и после се обърна към другите: — Тоджи, вие или вашите приятели виждали ли сте някакъв по-възрастен мъж на път с едно момче?

След като си прошепнаха нещо, тримата мъже с общо кимване отвърнаха отрицателно.

Мусаши, заситен и загрят от топлата храна, взе да се тревожи за сметката. Заради присъствието на останалите се бе поколебал да обсъди отначало това със собственика, но нито за миг не му се стори, че проси нещо. Просто му се видя по-важно да се погрижи първо за стомаха си. Реши, ако съдържателят не поиска да приеме статуята, да му предложи своя кинжал.

— Съжалявам, че трябва да ви кажа това — започна Мусаши, — но нямам у себе си никакви пари. Но вижте, аз не ви моля да ме нахраните безплатно. Тук имам нещо, което мога да предложа като заплащане, ако го приемете.

Неочаквано дружелюбно стопанинът отвърна:

— Сигурен съм, че ще стане. Какво е?

— Една статуя на Канон.

— Истинска статуя ли?

— О, не е работа на някой известен майстор — просто нещо, което съм правил сам. Може да не струва даже колкото паничка с ориз, но вижте я все пак.

Щом се зае да развързва връвта на торбата си — същата, която носеше от години — тримата мъже оставиха пиенето и съсредоточиха вниманието си върху ръцете му. Освен статуята, торбата съдържаше само един чифт долни дрехи и принадлежности за писане. Щом изсипа съдържанието й, нещо с дрънчене падна на пода. Останалите си поеха шумно дъх — предметът, който лежеше в нозете на Мусаши, беше кесия за пари, от която се изсипаха няколко златни и сребърни монети. Самият Мусаши се втренчи, онемял от изумление.

„Откъде се е взело това?“

Останалите мъже проточиха шии, за да огледат съкровището.

Мусаши усети, че в торбата има още нещо и извади оттам едно писмо. То беше само от един ред, гласящ:

Мусаши бързо разбра какво означава това — по този начин Геки се опитваше да го купи за служител на господаря на Сендай и крепостта Аоба — Дате Масамуне. Нарастващата възможност за решителен сблъсък между родовете Токугава и Тойотоми налагаше на големите даймио да държат при себе си значителен брой способни бойци. В тази безогледна надпревара за привличане на малцината наистина изтъкнати самураи особено обичан похват беше да се опиташ да направиш такива хора свои длъжници — макар и с някоя малка сума — и с това да получиш тяхното мълчаливо съгласие за бъдещо съдействие.

Общоизвестно беше, че Тойотоми Хидейори предоставя големи парични суми на Гото Матабей и Санада Юкимура. Макар привидно Юкимура да отшелничестваше на връх Кудо, от крепостта Осака му пращаха толкова много злато и сребро, че Иеясу нареди пълно разследване на случая. Тъй като личните нужди на оттеглил се военачалник, живеещ в скромна килия, са доста ограничени, едва ли не сигурно бе, че парите минават в ръцете на няколкото хиляди местни ронини, които прекарваха своето време в бездействие в близките градове и села и чакаха началото на бойните действия.

Да намери способен воин — както Геки смяташе, че е станало — и да го привлече на служба при своя господар бе една от най-големите възможни заслуги за един служител. И тъкмо по тази причина Мусаши сега не желаеше парите на Геки — да ги употреби би го обвързало с нежелано задължение. Само след няколко мига той реши да се откаже от този дар, все едно никога не го е получавал.

Без нито дума се пресегна надолу, вдигна кесията и я върна обратно в торбата си, после, като че нищо не се е случвало, се обърна към стопанина и каза:

— Е, тогава оставям статута тук като заплащане.

Мъжът обаче се възпротиви:

— Вече не мога да приема това, господине!

— Че има ли й нещо? Не твърдя да съм майстор, обаче…

— О, не е лоша и ако, както казахте, нямахте пари, щях да я взема, обаче вие имате много. Защо разхвърляте парите си пред очите на хората, щом искате да ви вярват, че сте без петак?

Останалите посетители, отрезвели и възбудени от вида на златото, живо закимаха в знак на съгласие. Мусаши, който осъзна безполезността на довода, че парите не са негови, извади една сребърна монета й я подаде на човека.

— Това е прекалено много, господине — оплака се този. — Нямате ли нищо по-дребно?

Един оглед набързо показа известни разлики в стойността на монетите, обаче не откри нито една по-дребна.

— Не се грижете за остатъка — каза Мусаши. — Можете да го задържите.

Вече неспособен да поддържа заблуждението, че парите ги няма, Мусаши пъхна за по-сигурно кесията в пояса си.

После, въпреки поканите да поостане още малко, нарами торбата и излезе навън в нощта. След като се бе нахранил и възстановил силите си, пресметна, че до изгрев-слънце ще може да стигне прохода Даимон. Денем би видял наоколо изобилие от планински цветя — алпийски рози, тинтява, диви хризантеми, — но нощем в огромното море на мрака можеше да различи само легналата над земята подобна на памук мъгла.

Беше на около четвърт час път от чайната, когато един от мъжете, които видя там, го спря с думите:

— Чакайте! Забравихте си нещо. — Като настигна Мусаши, мъжът запъхтян додаде: — Ама бързо ходите! След като си тръгнахте, намерих тези пари и ви ги нося. Ваши трябва да са.

Той протегна към него една сребърна монета, която Мусаши отказа с думите, че положително не е негова. Мъжът настояваше, че е.

— Трябва да се е търколила в ъгъла, когато си изпуснахте кесията.

Тъй като не беше преброил парите, Мусаши нямаше възможността да докаже, че човекът не е прав. С няколко думи за благодарност взе среброто и го мушна в ръкава на кимоното си. По някаква причина обаче никак не се трогна от тази проява на честност.

Макар да бе свършил работата си, мъжът продължи да върви редом с Мусаши и започна да бъбри.

— Може би не бива да ви питам, но при някой известен учител ли изучавате саблен бой?

— Не. Сам се обучавам.

Вялият отговор не успя да обезсърчи мъжа, който обяви, че също бил по-рано самурай и допълни:

— Понастоящем съм принуден да живея тук в планините.

— Нима?

— А-ха. Както и другите двама. Всички бяхме самураи. Сега си изкарваме хляба със сечене на дърва и събиране на билки. Като дракона от пословицата сме, дето чака в езерото да удари неговия час. Не мога да се правя на Сано Гендзаемон, обаче когато му дойде времето, ще хвана старата си сабя, ще си сложа изтърканите доспехи и ще ида да се бия за някой прочут даймио. Само чакам този ден да дойде!

— Вие за Осака или за Едо сте?

— Без значение. Главното е да си на нечия страна, иначе ще си пропилея живота в този пущинак.

Мусаши учтиво се усмихна.

— Благодаря, че ми донесохте парите.

После, в опит да се откачи от човека, закрачи с широки, бързи крачки. Мъжът продължаваше да ходи редом с него. При това постоянно се доближаваше към лявата страна на Мусаши — действие, което всеки опитен боец би взел за подозрително. Вместо обаче де разкрива своето безпокойство, Мусаши не направи нищо да се защити отляво и се остави съвсем открит.

Мъжът започна да се държи все по-приятелски.

— Мога ли да ви предложа нещо? Ако желаете, защо не дойдете да пренощувате у нас? След прохода Вада ви остава още и Даимон. До сутринта може и да стигнете, но е много стръмно — пътят е труден за някой, който не познава този край.

— Благодаря. Мисля, че ще се възползвам.

— Така и трябва. Единственото е, че няма нищо какво да ви предложим за храна или забавление.

— Ще се радвам, ако има къде да ме сложите да легна. Къде е домът ви?

— На около половин час встрани наляво и още малко нагоре.

— Вие настина живеете навътре в планината, а?

— Както ви казах, докато му дойде времето, сме се притаили — събираме билки, ловуваме, такива неща. Живея заедно с останалите двама души.

— Като стана дума, сега те къде са?

— Сигурно още пият. Всеки път като идем на онова място и те се напиват, та накрая трябва да ги влача до вкъщи. Тази вечер реших просто да ги оставя… Внимавайте! Там е много стръмно — долу тече поток. Опасно е.

— Ще пресичаме ли потока?

— Да. Тук е тесен и точно под нас има прехвърлено едно дърво. След като пресечем, тръгваме надясно и ще се качим нагоре по брега.

Мусаши усети, че мъжът се е спрял на едно място, но не погледна назад. Намери дървото и тръгна по него. Миг по-късно мъжът се метна напред и вдигна края на ствола, опитвайки се да хвърли Мусаши във водата.

— Какви ги вършите?

Викът дойде отдолу, но непознатият вирна глава от изненада. Мусаши, който бе очаквал коварния ход, вече беше скочил от дървото и леко като птичка се бе приземил върху един голям камък. Стреснатият нападател пусна дървото в потока. Преди завесата от пръски да се е слегнала, Мусаши вече бе скочил отново на брега и посякъл противника си. Всичко стана така бързо, че този дори не видя кога Мусаши извади сабята.

Трупът се сгърчи за миг-два, преди да застине в неподвижност. Мусаши не го удостои дори с поглед. Вече повторно бе заел стойка, готов за следващото нападение — беше сигурен, че такова ще последва. Докато се готвеше да го посрещне, косата му настръхна като перата по орлова глава.

Настъпи кратка тишина, след която се чу трясък, достатъчно силен да разцепи клисурата на две. Изстрелът дойде като че ли някъде от отсрещната страна. Мусаши приклекна и добре премерената сачма изсвистя там, където допреди малко бе тялото му и заседна във високия бряг зад него. Паднал, сякаш е ранен, той хвърли поглед към другата страна, където зърна във въздуха като светулки да хвъркат червени искри. Едва успя да различи две предпазливо пълзящи напред сенки.

Пречистващ огън

Здраво стиснал със зъби искрящия фитил, мъжът се приготви отново да стреля с мускета си. Съучастникът му се сви долу и като се напрегна да види в далечината, прошепна:

— Мислиш ли, че няма опасност?

— Сигурен съм, че го улучих от първия път — дойде уверен отговор.

Двамата запълзяха предпазливо напред, но едва бяха стигнали края на брега, когато Мусаши със скок се изправи. Онзи с пушката си пое шумно дъх и стреля, но загуби равновесие и куршумът хвръкна нахалост някъде към небето. Докато ехото отекваше в клисурата, двамата мъже от чайната побягнаха по пътеката.

Внезапно единият се спря на място и изрева:

— Чакай! За какво бягаме? Ние сме двама, той — само един. Аз ще му изляза, ти може да ме подкрепяш.

— С теб съм! — викна притежателят на мускета, като пусна фитила и насочи приклада на оръжието срещу Мусаши.

Двамата определено бяха нещо повече от обикновени главорези. Мъжът, когото Мусаши взе за по-главния, боравеше със сабята си с истинско умение, но при все това не беше по мярката на Мусаши, който с един замах на своето оръжие прати и двамата във въздуха. Мъжът с пушката, разполовен от рамото до кръста, падна мъртъв на земята и горната част на тялото му остана да виси над брега като окачена на конец. Другият мъж, хванал ранения си лакът, побягна нагоре по склона с Мусаши по петите си. Зад него се вдигаха и падаха пръски от земя и камъчета.

Клисурата, известна като долината Буна, бе разположена по средата между проходите Вада и Даимон и беше взела името си от буковете, с които като че цялата бе изпълнена. На най-високото място стоеше една необичайно голяма планинска хижа, обградена от дървета и самата грубо стъкмена от дъбови стволове.

Разбойникът бързо се завтече към едно малко пламъче от факла и извика:

— Угасете светлините!

Някаква жена закри с ръкав пламъка и възкликна:

— Ама ти… О! Целият си в кръв!

— М-мълчи, глупачке! Угаси светлините, вътре също!

Бе така задъхан, че думите едва излизаха от устата му. След един последен поглед назад се понесе покрай жената. Тя духна факлата и се спусна подире му.

Докато Мусаши стигне до хижата, никъде не се виждаше и проблясък от светлина.

— Отворете! — ревна той.

Беше възмутен не от това, че го взеха за глупак, нито пък от подлото нападение, а понеже хора като тези ежедневно вредяха на невинни пътници.

Би могъл да разбие дървените кепенци, но вместо да напада отпред, което щеше да остави гърба му опасно открит, предпазливо остана на разстояние от четири-пет лакти.

— Отворете!

Като не получи отговор, вдигна най-големия камък, който успа да хване и го метна към кепенците. Удари процепа между двете крила. Мъжът и жената едновременно политнаха назад към вътрешността на къщата. После някъде отдолу изхвръкна една сабя, следвана от мъжа, който пълзеше на колене. Той бързо стана и отстъпи навътре в къщата. Мусаши се метна напред и го хвана отзад за кимоното.

— Не ме убивайте! Простете ми! — замоли Гион Тоджи с плачлив глас, напълно подхождащ на дребен крадльо.

Скоро той отново беше на крака и се опитваше да намери слабото място на Мусаши. Този отбиваше поред неговите удари, но когато настъпи, за да притисне противника си, Тоджи събра всички сили, изтегли своята къса сабя и силно замахна. Като избягна ловко острието, Мусаши улови Гион, нададе презрителен вик и с трясък го метна в съседната стая. Някой от крайниците на Тоджи удари окачалката за котела и бамбуковият прът с шумен пукот се счупи. От огнището като вулканичен облак се вдигна бяла пепел.

Дъжд от хвърчащи през пушека и пепелта предмети задържа Мусаши на разстояние. Щом пепелта се уталожи, той видя, че негов противник вече не е главатарят на разбойниците, който се бе проснал възнак край стената. Жената, между проклятията, които сипеше, хвърляше по Мусаши всичко, което успее да докопа — капаци на съдове, подпалки, метални пръчици за хранене, чаени купички.

Мусаши се метна напред и бързо я затисна към пода, но тя успя да изтегли от косата си една игла и да го мушне с нея. Щом стъпи с крак върху китката й, тя изскърца със зъби, после с яд и отвращение извика към припадналия Тоджи:

— Ти нямаш ли гордост? Как може да загубиш от никаквец като този?

Като чу гласа, Мусаши рязко си пое дъх и я пусна. Тя скочи на крака, сграбчи късата сабя и се хвърли срещу него.

— Спрете, госпожо — каза Мусаши.

Стресната от неочаквано любезния тон, жената се спря и с отворена уста го изгледа.

— Я, че… това е Такедзо!

Предчувствието му се оправда. Освен Осуги, единствената жена, която още би го наричала с неговото детинско име, бе Око.

— Наистина е Такедзо — възкликна тя. Гласът й стана сладникаво гальовен. — Сега се казваш Мусаши, нали така? Доста голям майстор на сабята си станал, а?

— Какво правиш на място като това?

— Срам ме е да ти кажа.

— Този мъж, дето лежи там, съпруг ли ти е?

— Ти трябва да го познаваш. Това е, каквото е останало от Гион Тоджи.

— Това ли бил Тоджи? — промълви Мусаши.

В Киото беше чувал що за измамник бил Тоджи, как прибрал събраните за разширение на училището пари и тайно избягал заедно с Око. При все това, докато гледаше човешкото подобие до стената, не можеше да не изпита към него съжаление.

— По-добре се погрижи за него — каза. — Ако знаех, че ти е съпруг, нямаше да съм толкова груб.

— Ох, ще ми се да пропълзя в някоя дупка и да се скрия — изхленчи Око.

Тя отиде при Тоджи, даде му малко вода и когато той започна да се съвзема, му каза кой е Мусаши.

— Какво? — простена той хрипливо. — Миямото Мусаши ли? Онзи, дето… Ох, ужас!

Покри лицето си с ръце и отчаяно се сви на две.

Забравил гнева си, Мусаши се остави да го приемат сега като почетен гост. Око помете пода, оправи огнището, сложи нови съчки и загря малко саке.

Подаде му една чаша и в съответствие с правилата за добро държание се обърна към него:

— Не можем нищичко да ви предложим, но…

— В чайната се наядох достатъчно — отвърна любезно Мусаши. — Моля ви, не си правете въобще труда.

— О, надявам се да можете да хапнете от това, което съм сготвила. От толкова време не сме се виждали.

След като закачи един съд с яхния над огъня, Око седна до него и му наля саке.

— Това ми напомня за едно време при връх Ибуки — отбеляза дружелюбно Мусаши.

Беше излязъл силен вятър и макар кепенците отново да бяха захванати по местата си, проникна през разните цепнатини и започна да разнася дима, който се вдигаше от огнището към покрива.

— Моля ви, не ми напомняйте за това — каза Око. — Но кажете, чувал ли сте нещо за Акеми? Имате ли някаква представа къде е тя?

— Чувах, че прекарала няколко дни в странноприемницата на връх Хиеи. Тя и Матахачи бяха намислили да отидат в Едо. Изглежда, че е избягала с всичките му пари.

— О? — възкликна разочарована Око. — И тя значи.

Втренчи се в пода, натъжена от сравнението между живота на дъщеря си и своя.

Щом дойде достатъчно на себе си, Тоджи се присъедини към тях и започна да моли Мусаши да му прости. Действал, призна си, без да мисли и сега горчиво съжалявал за това. Щял да дойде ден, увери той своя гост, когато пак ще стане известен като същия Гион Тоджи, когото светът знаел отпреди.

Мусаши си замълча, тъй като не му се искаше да казва, че изглежда поначало няма голяма разлика между Тоджи — самурая и Тоджи — разбойника. Ако обаче неговият домакин се завърнеше като воин в обществото, от това пътищата щяха да станат много по-сигурни за хората.

Леко разнежен от сакето, той се обърна към Око:

— Смятам, че би било разумно да се откажете от този опасен живот.

— Съвсем прав сте, но естествено, не сама съм избрала това съществуване. Щом напуснахме Киото, се канехме да си опитаме щастието в Едо. В Сува обаче Тоджи захвана да играе комар и загуби всичко, което имахме — парите за път дори. Сетихме се за търговията с мокса, та започнахме да събираме билки и да ги продаваме в града. Ох, дотук ми е дошло от неговите планове за бързо забогатяване. Тази нощ ми е последната тук.

Както обикновено, след няколкото чашки в гласа й се промъкна кокетна нотка. Започваше да прилага своите женски хитрини.

Око бе жена на средна възраст, още опасна. Домашната котка ще подскача доволно на коленете на своя стопанин, докато я хранят добре и се грижат за нея, но пуснете я на воля в планината и преди да се опомните тя вече ще броди нощем със светнали очи, готова да се нагости с някой труп или да откъсне жива плът от някой повален от болест край пътя пътник. Око беше досущ такава.

— Тоджи — обърна се тя любвеобилно, — според Такедзо Акеми тръгнала за Едо. Не можем ли и ние да идем там и да заживеем отново малко по-човешки? Ако намерим Акеми, сигурна съм, че ще можем да измислим някоя доходоносна работа.

— Е, може и така да стане — беше вялият отговор.

Тоджи умислено бе обгърнал с ръце колената си; може би загатнатото — да търгуват с тялото на Акеми — се оказа твърде грубо дори и за него. Живял с тази хищна жена, той започваше да изпитва същите съжаления като Матахачи.

На Мусаши изражението на лицето на Тоджи се стори жалко. То му напомни за Матахачи. С потръпване си спомни как самият той на времето бе притеглен от чара на Око.

— Око — обади се Тоджи, като вдигна глава, — не остава много до съмване. Мусаши навярно е уморен. Защо не му постелеш в задната стая, та да може да си почине малко?

— Да, разбира се — Тя изгледа косо Мусаши с весел пиянски поглед и добави: — Ще трябва да внимаваш, Такедзо. Там отзад с тъмно.

— Благодаря. Малко сън ще ми е от полза.

Последва я през един тъмен коридор до задната част на къщата. Стаята приличаше на пристроена. Крепеше се на греди и се вдаваше над долината, на височина от около седемдесет лакти над реката долу. Въздухът бе влажен от мъглата и носещите се от един водопад пръски. Всеки път, щом стоновете на вятъра се засилеха, стаичката се разлюляваше като лодка.

Око се отдалечи по тесните дъсчици, които покриваха пода в откритото преддверие на стаята с огнището.

— Той легна ли си? — попита Тоджи.

— Струва ми се — да — отвърна тя, като коленичи до него. После прошепна в ухото му: — Какво се готвиш да правиш?

— Иди повикай останалите.

— Продължавате ли?

— При всички случаи! Не е само въпрос до парите. Убия ли това копеле, ще съм отмъстил за дома Йошиока.

Око запретна полите на кимоното си и излезе. Под беззвездното планинско небе тя се забърза, облъхвана от черния вятър като някаква призрачна котка. Дългата й коса се вееше след нея.

Скришните места в планината бяха обитавани не само от птици и зверове. Докато обикаляше, Око се свърза с повече от двадесет мъже, всички от разбойническата дружина на Тоджи. Приучени на нощни нападения, те по-тихо от плаващи листа се понесоха към едно място точно пред хижата.

— Само един ли е?

— Самурай ли?

— Пари има ли?

Проведеният шепнешком разговор бе придружаван от обяснителни движения на ръцете и очите. Неколцина от мъжете, хванали мускети, кинжали и копия, каквито използват ловците на диви свине, заобиколиха задната стая. Около половината слязоха в долината, докато двама се спряха по средата на склона, точно под помещението.

Подът вътре бе покрит с тръстикови рогозки. Покрай едната стена имаше грижливо струпани на купчинки сушени билки и сбирка от хаванчета и други принадлежности, използвани за направа на лекарства. На Мусаши приятният мирис на билките се стори успокояващ — сякаш го приканваше да затвори очи и да заспи. Усети тялото си отпуснато и морно. Беше обаче премного предпазлив, за да се отдаде на сладостното изкушение.

Съзнаваше, че се готви нещо. Събирачите на билки в Мимасака никога нямаха подобни помещения за склад — техните винаги бяха разположени далеч от влагата и листака, където тя се събира. На мътната светлина на една малка лампа, оставена до възглавницата му, Мусаши различи и нещо друго, което го разтревожи. Около металните скоби, които придържаха стените на стаята, имаше множество дупки от гвоздеи. Забеляза също оголени места по дървото, които по-рано трябва да са били покрити от други дъски.

По устните му се появи лека усмивка, но не се и помръдна.

— Такедзо — извика тихо Око. — Спиш ли? — Тя внимателно плъзна шоджито настрана, пристъпи на пръсти към постелята и сложи до главата му един поднос. — Ще ти оставя малко вода — каза.

Той с нищо не издаде, че е буден.

— Всичко наред ли е? — прошепна й Тоджи, щом тя се върна в самата хижа.

— Здраво е заспал — отвърна тя и за да бъде по-ясна, сама затвори очи.

С доволен вид, Тоджи бързо излезе навън, отиде зад постройката и размаха един запален пушечен фитил, при което мъжете долу издърпаха подпорите изпод стаята и я пратиха с грохот долу в долината — с все стените, скелета, гредите на покрива и всичко останало.

С тържествуващ рев останалите наскачаха от своите скривалища и се спуснаха надолу към брега. Следващата стъпка щеше да е да измъкнат измежду дърветата трупа и вещите на жертвата. След това съвсем просто щеше да е да съберат парчетата и наново да сглобят стаята.

Разбойниците се метнаха в купа от дъски и пръти като нахвърлящи се на кокали кучета.

— Намерихте ли тялото? — попитаха останалите, които идваха отгоре.

— Не, не сме още.

— Трябва тук някъде да е.

— Може при падането да се е ударил в скала или нещо такова и да е отскочил настрана — извика дрезгаво Тоджи. — Огледайте навсякъде наоколо.

Камъните, водата, дърветата и растенията в долината се обагриха в яркочервено. С възгласи на изненада Тоджи и хората му вдигнаха погледи към небето. На седемдесет лакти над тях от вратите, прозорците, стените и покрива на хижата излизаха ярки пламъци. Цялата се бе превърнала в голямо огнено кълбо.

— Бързо! Побързайте! Връщайте се горе!

Пронизителният вик дойде от Око. Напомняше вой на полудяла.

Докато мъжете се изкатерят по урвата, пламъците бяха лумнали от вятъра. Беззащитна срещу дъжда от искри и жар, Око стоеше здраво вързана за ствола на едно дърво.

До един останаха като поразени. Нима Мусаши се е измъкнал? Как? Как би могъл въобще да надхитри всички тях?

Тоджи загуби самообладание и дори не прати своите хора да преследват беглеца. Беше чувал за Мусаши достатъчно, за да знае, че те никога няма да го хванат. Разбойниците обаче по собствен почин бързо образуваха отряди за издирване на врага и се пръснаха във всички посоки.

Не намериха и следа от Мусаши.

Игра с огъня

За разлика от другите главни пътища, покрай пътя Кошу, който свързваше Шиоджири и Едо през областта Кай, нямаше дървета. Използван през шестнадесето столетие за военни съобщения, той бе лишен и от такава мрежа странични пътища като около Накасендо и едва напоследък бе обявен за главен път.

За тръгналите от Киото за Осака пътници най-неприятно бе отсъствието на добри странноприемници и гостилници. Една молба за сух обяд надали би довела до нещо по-апетитно от сплескани оризови питки, увити в бамбукови листа или — даже по-непривлекателно — топки само от ориз в сушени листа от дъб. При все примитивната храна — не много различна навярно от времето на Фудживара, преди стотици години — местата за нощуване по селата гъмжаха от посетители, повечето пътуващи за Едо.

Над прохода Коботоке някаква група пътници бе спряла да си почине.

— Вижте, още няколко — възкликна един, говорещ за гледката, на която се наслаждаваха почти ежедневно — група леки жени, тръгнали от Киото за Едо.

Наброяваха около тридесет — някои по-стари, други — каращи двадесетте или в началото на тридесетте, и поне пет — към петнадесетгодишни. Заедно с десетината мъже, които се грижеха за тях и им прислужваха, те наподобяваха голяма челяд. В добавък имаха и няколко коня, натоварени с всичко — от плетени кошнички до дървени сандъци, високи един човешки бой.

Главата на „семейството“, един около четиридесетгодишен мъж, се обръщаше към момичетата:

— Ако от сламените сандали ви излизат мазоли, преобуйте се в дзори, но ги вържете здраво — да не се плъзгат насам-натам. И стига сте се оплаквали, че не сте можели повече да вървите. Вижте само децата, децата, които ходят по пътя!

По резкия тон беше ясно, че не му е леко да кара свикналите на уседнал живот свои питомки да продължават пътуването.

Мъжът, на име Шоджи Джинай, бе родом от Фушими и по произход самурай, по някакви свои си причини изоставил военното съществуване, за да стане съдържател на дом за разврат. Дарен с остър ум и изобретателност, той бе успял да си спечели покровителството на Токугава Иеясу, който често отсядаше в крепостта Фушими. Така не само се сдоби с позволение да пренесе своето заведение в Едо, но убеди също и много от колегите си в занаята да сторят като него.

Близо до билото на Коботоке, Джинай спря своя керван с думите:

— Още е малко раничко, но можем да обядваме сега.

Обърна се към Онао — старица, която изпълняваше длъжността на един вид квачка — и й нареди да раздаде храната.

Кошницата със сухия обяд бе надлежно разтоварена от единия кон и по няколко увити в листа оризови топки — раздадени на всяка от жените, които се пръснаха наоколо да отдъхнат. От праха, образувал по кожите жълта покривка, техните черни коси бяха почти побелели, при все че носеха широкополи пътни шапки и бяха вързали главите си с кърпи за ръце. Тъй като чай нямаше, храненето се оказа свързано с доста мляскане и шумно преглъщане. Нямаше и помен от женски чар или любовна тръпка. „Чии ръце ще прегърнат тази нощ това алено, алено цвете?“, изглеждаше тук съвсем неуместно.

— Ох, много е вкусно! — провикна се възторжено една от по-младите Джинаеви питомки. Каза го с такъв глас, че очите на майка й сигурно биха се просълзили.

Вниманието на две-три други се откъсна от обяда, за да се насочи към някакъв преминаващ млад самурай.

— Не е ли хубав? — прошепна една.

— Хм, не е лош — отвърна друга, с повече житейски опит.

— О, аз го познавам — намеси се трета. — На времето идваше при нас заедно с мъже от училището Йошиока.

— За кого говорите? — попита едно друго създание с похотлив поглед.

— За онзи младия, дето върви там със сабята на гърба.

Без да забелязва възхищението им, Сасаки Коджиро си пробиваше път през навалицата от носачи и товарни коне.

Един висок, закачлив глас го повика:

— Господин Сасаки! Погледнете насам, господин Сасаки!

Но тъй като много хора се казват Сасаки, той дори не се обърна.

— Вие с дългия перчем!

Веждите на Коджиро се стрелнаха нагоре и той рязко се завъртя.

— Дръжте си езика! — викна ядосано Джинай. — Ставате нелюбезни.

После вдигна поглед от обяда си и разпозна Коджиро.

— Я виж ти! — възкликна и бързо се изправи. — И това ако не е нашият приятел Сасаки! Накъде сте се упътил, ако мога да попитам?

— О, здравейте. Вие бяхте стопанинът на Сумия, нали така? Отивам в Едо. А вие? Изглежда, че направо сте тръгнали да се местите.

— Така си е. Местим се в новата столица.

— Нима? Смятате, че ще можете там да преуспеете ли?

— В застояли води нищо не вирее.

— Както се разраства Едо, мога да си представя, че има много работа за строители и майстори на пушки. Обаче изискани развлечения? Изглежда ми съмнително това вече да се търси много.

— Но грешите. Жените направиха Осака град, преди Хидейоши да е успял да се озърне.

— Може би, но в ново селище като Едо сигурно няма дори да успеете да си намерите подходяща сграда.

— Пак грешите. Управата е отделила едно мочурливо място, наречено Йошивара, за хора от моя занаят. Други като мен вече са почнали да го запълват, да прокарват улици и да строят къщи. Като се съди по всичко, доста лесно би трябвало да си намеря добро място на някоя главна улица.

— Искате да ми кажете, че Токугава раздават земя без пари ли? Ей така?

— Естествено. Че кой ще плаща за мочурище? Управата дори осигурява част от строителните материали.

— Разбирам. Нищо чудно, че всички изоставяте Киото.

— Ами вие? Или имате изгледи за място при някой даймио?

— О, не — нищо такова. Дори да ми предложат, нямаше да приема. Просто реших да видя какво става в Едо, понеже там се настани шогунът и това е мястото, откъдето в бъдеще ще се управлява страната. Естествено, ако ме поканят да стана един от военните учители на шогуна, бих могъл да приема.

Макар да не разбираше от саблен бой, Джинай умееше да преценява хората по вида им. Като реши, че най-добре ще е да не прави бележки по повод необузданата самоувереност на Коджиро, той извърна поглед и се зае да подкара своите спътнички.

— Сега всички ставайте! Време е да вървим.

Онао, която броеше жените, се обади:

— Струва ми се, едно момиче липсва. Кое ли ще е? Кичо? Или може би Сумидзоме? Не — и двете ето ги там. Странна работа. Коя може да е?

Коджиро, не особено склонен да има за спътници група леки жени, продължи по пътя.

Две от момичетата, които бяха тръгнали назад да потърсят, се върнаха сега при Онао.

Джинай отиде до тях.

— Е, коя ще да е, Онао?

— А, сега знам. Онова момиче на име Акеми ще да е — отвърна тя гузно, като че вината е нейна. — Онова, дето го взехте на пътя за Кисо.

— Трябва тук някъде наоколо да е.

— Навсякъде търсихме. Струва ми се, трябва да е избягала.

— Е, с нея нищо не бяхме подписвали и не съм й давал никакви пари в залог. Каза, че била готова и тъй като беше достатъчно хубава, за да се продава, взех я. Трябва да ми е струвала малко пътни разноски, но не и толкова, че да се притеснявам. Остави я. Дай да тръгваме.

И той пак подкани дружината си да побърза. Дори да се наложеше да вървят след залез-слънце, искаше до края на деня да стигнат в Хачиоджи. Ако успеят да отидат дотам без да спират, на следващия ден ще може да са в Едо.

Малко по-надолу по пътя Акеми се появи отново и се присъедини към тях.

— Къде беше? — попита ядосано Онао. — Не може просто да се скиташ наоколо, без да казваш никому къде отиваш. Освен, разбира се, ако не си намислила да ни напускаш.

Старицата продължи с назидателни разяснения как всички много се били тревожили за нея.

— Вие не разбирате — отвърна Акеми, у която смъмрянето предизвика само кикот. — По пътя имаше един познат и аз не исках той да ме види. Изтичах в един бамбуков храсталак, без да знам, че под него има стръмен склон. Изпързалях се чак до долу.

В потвърждение на това тя вдигна скъсаното си кимоно и показа своя одран лакът. Но през цялото време, докато молеше за прошка, лицето й не показа и най-малък признак на съжаление.

Застанал почти начело на групата, Джинай все пак дочу какво се е случило и я повика.

— Акеми ти беше името, нали? — строго попита той. — „Акеми“ трудно се помни. Ако наистина искаш да успееш в този занаят, ще трябва да си измислиш по-добро име. Кажи ми, наистина ли си решена да продължиш с тази работа?

— Че иска ли се решителност, за да станеш лека жена?

— Това не е нещо, с което можеш да се заловиш за месец-два и после да го зарежеш. И станеш ли едно от моите момичета, ще трябва, харесва ли ти или не, да даваш на клиентите, каквото те поискат от тебе. Това да ти е ясно.

— Но какво значение има това сега? Мъжете вече ми съсипаха живота.

— Това съвсем не е правилно отношение. Сега вземи си помисли внимателно. Ако преди да стигнем в Едо, си промениш мнението, всичко е наред. Няма да ти искам да ми връщаш парите за храната и спането.

Същия този ден в храма Якуоин в Такао един по-възрастен човек, явно свободен от задълженията на кой да е занаят, се готвеше да поднови своето безгрижно пътуване. Бе пристигнал предишната вечер заедно със своя слуга и с едно петнадесетгодишно момче и помолил да ги подслонят за през нощта. От ранна сутрин двамата с момчето обикаляха дворовете на храма. Сега вече бе към пладне.

— Употребете ги за поправка на покрива или за каквото там ви е нужно — каза мъжът, подавайки на един от свещениците три едри златни монети.

Първосвещеникът, незабавно уведомен за дарението, остана толкова впечатлен от щедростта на посетителя, че побърза лично да се появи, за да се поздравят.

— Може би ще искате да запишем името ви? — попита.

Друг от свещениците се обади, че това вече било сторено и му показа записа в храмовата кондика, който гласеше: „Дайдзо от Нарай, търговец на билки, живущ в подножието на връх Конотаке в Кисо.“

Първосвещеникът почна да сипе извинения за лошото качество на храната, която поднасят в храма — Дайдзо от Нарай бе известен в цялата страна като щедър благодетел на светилища и храмове. Винаги правеше своите дарения във вид на златни монети — в някои случаи, говореше се, стигащи до няколко дузини. Само той знаеше дали постъпва така за разтуха, за да си спечели име или пък от набожност.

Свещеникът, който много искаше да накара госта да остане повече, го замоли да разгледа съкровищата на храма — чест, оказвана на малцина.

— Сега отивам за малко в Едо — отвърна Дайдзо. — Ще дойда друг път да ги видя.

— Обезателно, но сега нека поне ви изпратя до външната порта — настоя свещеникът. — Довечера във Фучу ли възнамерявате да спрете?

— Не — в Хачиоджи.

— В такъв случай ще пътувате леко.

— Кажете ми, кой е сега господар на Хачиоджи?

— Наскоро повериха управлението там на Окубо Нагаясу.

— Той беше наместник на Нара, нали така?

— Да, този същият е. Под негова власт са и златните рудници на остров Садо. Много е богат.

— И както изглежда — много способен човек.

Още бе светло, когато стигнаха в подножието на планината и застанаха на оживената главна улица на Хачиоджи, където, говореше се, имало не по-малко от двадесет и пет странноприемници.

— Е, Джотаро, къде ще отседнем?

Джотаро, който като сянка се бе прилепил до Дайдзо, обяви твърде недвусмислено, че би предпочел „къде да е, стига да не е в храм“.

Като избра най-голямата и внушителна странноприемница, Дайдзо влезе и помоли за стая. Изисканата му външност, заедно с хубавата лакирана кутия за багаж, която неговият слуга носеше на гърба си, направо зашеметиха главния прислужник, който угоднически попита:

— Доста рано се отбивате, а?

В крайпътните странноприемници бяха свикнали навалицата от пътници да се изсипва по време за вечеря и дори по-късно.

Въведоха Дайдзо в една голяма стая на първия етаж, но скоро след залез-слънце съдържателят и главният прислужник влязоха двамата при него.

— Ясно ми е, че много ви затрудняваме — започна смирено собственикът, — но съвсем внезапно дойде една голяма група от посетители. Боя се, че тук ще стане ужасно шумно. Ако не възразявате да се преместите в някоя стая на втория етаж…

— О, всичко е наред — отвърна добродушно Дайдзо. — Радвам се, че имате толкова много гости.

Като направи знак на Сукейчи, прислужника, да се погрижи за багажа, Дайдзо се упъти нагоре по стълбите. Едва бе напуснал стаята и в нея нахлуха жени от Сумия.

Странноприемницата не бе просто добре посетена — тя беше направо претъпкана. Заради шумотевицата долу прислугата не дойде при повикването. Вечерята закъсня и щом се нахраниха, никой не влезе да изнесе чиниите. Отгоре на всичко на двата етажа постоянно се чуваше тропот на нозе. Единствено съчувствието на Дайдзо към служителите в заведението го спря да не избухне. Забравил безпорядъка в стаята, той се протегна да подремне, като се подпря на ръката си вместо възглавница. Само след няколко минути внезапно му хрумна нещо и повика Сукейчи.

Щом този така и не се появи, Дайдзо отвори очи, изправи се и извика:

— Джотаро, ела тук!

Джотаро обаче също бе изчезнал.

Дайдзо стана и излезе на терасата, навсякъде видя наредени гости, които с наслада зяпаха леките жени на първия етаж.

Зървайки Джотаро между зрителите, Дайдзо бързо го издърпа обратно в стаята.

— Какво гледаше така? — запита той със строг поглед.

Дългата дървена сабя на момчето, която то не сваляше дори на закрито, простърга по татамито, докато сядаше.

— Ами — започна Джотаро, — те всички останали гледат.

— И какво точно гледаше ти?

— Е, в стаите долу има сума жени.

— И това всичко ли е?

— Да.

— И какво е толкова забавно?

Присъствието на леките жени не пречеше на Дайдзо, но по някаква причина натрапчивият интерес на мъжете, които надзъртаха при тях, го подразни.

— Не знам — отвърна искрено Джотаро.

— Аз ще се поразходя из града — каза Дайдзо. — Докато ме няма, ти стой тук.

— Не мога ли да дойда с вас?

— Не и нощем.

— Защо не?

— По-рано ти казах, че когато излизам да се разходя, това не е просто за развлечение.

— Е, тогава какъв е смисълът?

— Това е свързано с моята вяра.

— Не ви ли стигат храмовете и светилищата денем? Дори свещениците трябва да спят през нощта.

— Вярата е нещо повече от храмове и светилища, млади човече. А сега иди да ми намериш Сукейчи. У него е ключа от кутията с багажа.

— Той слезе надолу преди няколко минути. Видях го да надзърта в стаята, където са жените.

— И той ли? — възкликна Дайдзо и цъкна с език. — Иди го доведи, и по-бързо.

След като Джотаро излезе, той се зае да върже наново обито си.

Чули, че дамите били леки жени от Киото, прославени с хубостта и уменията си, мъжката част от посетителите не можеше сега да се откъсне от зрелището. Сукейчи бе така погълнат от него, че когато Джотаро го откри, устата му още бе зинала.

— Хайде, видял си достатъчно — тросна се момчето и дръпна прислужника за ухото.

— Оу-у! — изквича Сукейчи.

— Твоят господар те вика.

— Не е истина.

— Ама е. Каза, че отивал да се разходи. Той все се разхожда, а?

— А? О-о, добре де — каза накрая Сукейчи, с неохота отместил очи от гледката.

Момчето се бе извърнало да го последва, когато някакъв глас го повика:

— Джотаро? Ти си Джотаро, нали така?

Гласът беше на една млада жена. Джотаро се огледа с търсещ поглед. Надеждата да намери загубения си учител и Оцу никога не го напускаше. Нима е възможно? Той напрегнат надникна през клоните на един голям вечнозелен храст.

— Кой е?

— Аз.

Лицето, което се подаде от листака, му бе познато.

— О, това сте вие.

Акеми го плесна здраво по гърба.

— Животинче такова! А толкова време мина, откакто се виждахме. Какво правиш ти тук?

— И аз мога да попитам същото.

— Ами, аз… О, това и бездруго нищо няма да ти говори.

— С онези жени ли пътувате?

— Да, обаче още не съм решила.

— Какво да сте решили?

— Дали да стана една от тях или не — отвърна тя с въздишка. След дълго мълчание попита: — Какво прави Мусаши напоследък?

Това, схвана Джотаро, всъщност искаше да узнае тя. Искаше му се да може да отговори на въпроса й.

— Оцу, Мусаши и аз… се разделихме по пътя.

— Оцу ли? Коя е тя? — Едва казала това, Акеми се сети. — О, остави — знам. Тя значи още търчи след Мусаши, а?

Акеми бе свикнала да мисли за Мусаши като скитник — шугийоша, който странства накъдето му хрумне, живее в гората и спи на голи камъни. Дори тя да успее да го настигне, Мусаши веднага ще види колко разпътен живот е повела и ще я отблъсне. От дълго време се беше примирила с мисълта, че нейната любов ще остане несподелена.

Споменаването на друга жена обаче събуди у нея чувство на ревност и разпали позагасналата жар в сърцето й.

— Джотаро — каза Акеми, — тук наоколо има прекалено много любопитни погледи. Хайде да излезем някъде.

Тръгнаха навън през градинската порта. Вън на улицата погледите им се замаяха от светлините на Хачиоджи и двадесет и петте му странноприемници. Той бе най-оживеният град, който и двамата виждаха, откакто напуснаха Киото. На северозапад се издигаха тъмните, безмълвни очертания на планините Чичибу и върховете, които бележеха границата на областта Кай, но тук въздухът бе наситен с мириса на саке, с шума от попукването на тръстиката на плетачите, с виковете на пазарните надзиратели, възбудените гласове на комарджиите и унилите скимтежи на тукашните улични певци.

— Често съм чувала Матахачи да споменава Оцу — излъга Акеми. — Що за човек е тя?

— Много е добра — отвърна сериозно Джотаро. — Мила, добра, внимателна и хубава. Наистина ми харесва.

Заплахата, която Акеми усещаше да виси над нея, стана по-тежка, но тя прикри своите чувства с благосклонна усмивка.

— Наистина ли е толкова прелестна?

— О, да. И може всичко да прави. Пее, пише красиво. И може добре да свири на флейта.

Вече видимо смутена, Акеми отбеляза:

— Не виждам от каква полза е за една жена да свири на флейта.

— Добре, щом не виждаш, но всички, дори господарят Ягю Секишусай, са казвали много хубави неща за Оцу. Само една дреболия в нея не ми харесва.

— Всички жени си имат слабости. Въпросът е просто дали откровено си ги признават — както правя аз — или се опитват да ги скрият, като се правят на дами.

— Оцу не е такава. Само да не беше тази нейна слабост.

— И каква е тя?

— Все почва да плаче. Ревла е.

— О? И защо така?

— Всеки път, като си помисли за Мусаши, и почва да плаче. Затова да си постоянно с нея е малко потискащо и ето това не ми харесва.

Джотаро се изразяваше с детинска непосредственост, без да мисли за последствията, които може да има казаното.

Сърцето, цялото тяло на Акеми пламнаха в бушуваща ревност. Това личеше по погледа и дори по цвета на кожата й. Но тя продължи разпита.

— Кажи, на колко години е тя сега?

— Горе-долу колкото вас.

— Искаш да кажеш, че е на моята възраст ли?

— А-ха. Обаче на вид е по-млада и по-хубава.

Сега Акеми се впусна в опит да настрои Джотаро против Оцу.

— Мусаши е по-мъжествен от повечето хора. Трябва да му е омразно да гледа как някоя жена през цялото време хленчи така. Оцу навярно си мисли, че със сълзи се печели съчувствието на мъжете. Че тя е като момичетата, които работят в Сумия.

Твърде подразнен, Джотаро я пресече:

— Това въобще не е вярно. Първо на първо, Мусаши харесва Оцу. Той никога не показва своите чувства, обаче е влюбен в нея.

Поруменялото лице на Акеми стана сега алено. Мечтаеше да се хвърли в някоя река, за да потуши пламъците, които я бяха обзели.

— Дай да минем отсам, Джотаро.

Тя го дръпна към някаква червена светлина в една странична улица.

— Там се събират да пият.

— Е, и какво?

— Жени нямат работа на такива места. Не може да влизате там.

— Отведнъж ми се прииска да пийна, а не мога да вляза сама. Ще ми стане неудобно.

— На вас ли ще ви стане неудобно? Ами на мен?

— Ще имат и нещо за ядене. Може да поръчаш, каквото си поискаш.

На пръв поглед пивницата изглеждаше празна. Акеми влезе направо, после, застанала с лице към стената вместо срещу тезгяха, каза:

— Донесете ми саке!

Една след друга чашите започнаха да изчезват толкова бързо, колкото въобще може да си представи човек. Джотаро, уплашен от това количество, се опита да я накара да позабави, но тя го блъсна с лакът встрани от себе си.

— Тихо! — викна. — Ама си досадник! Донесете още саке! Саке!

Джотаро се промуши между нея и съда с питието и замоли:

— Трябва да спрете. Не може да пиете така.

— Не се бой за мен — провлече Акеми. — Нали си приятел на Оцу? Не мога да търпя жени, които се опитват да спечелят някой мъж със сълзи!

— Е, аз пък не харесвам жени, дето се напиват.

— Прощавай, но как може дребосък като теб да разбере защо пия?

— Хайде, плати сега сметката.

— Мислиш, че имам пари ли?

— Нямаш ли?

— Не. Може да успея да получа нещо от Сумия. Аз вече и бездруго съм се продала на господаря. — Сълзи наводниха очите й. — Прощавай… прощавай наистина.

— Не беше ли ти, която се присмиваше на Оцу, че плачела? Виж се сега.

— Моите сълзи не са същите като нейните. О, животът е така ужасен. По-добре да съм мъртва.

С тези думи Акеми стана и политна вън на улицата. Собственикът, който и преди бе имал такива жени за посетители, прие това просто със смях, но някакъв ронин, дотогава спал в ъгъла, отвори своите премрежени очи и се втренчи в гърба на излизащата.

Джотаро се спусна след нея и я улови през кръста, обаче не можа да я задържи. Акеми се затича надолу по притъмнялата улица, следвана отблизо от момчето.

— Спри! — извика то разтревожено. — Не бива дори да си мислиш за такова нещо. Върни се!

Макар изглежда да не я бе грижа дали в тъмното ще се блъсне в нещо или ще падне в някое блато, Акеми напълно осъзна предупреждението на Джотаро. Когато на времето се хвърли в морето при Сумийоши, искаше да се самоубие, но сега вече не беше толкова простодушна. Това, че Джотаро се тревожи за нея, й създаде определена тръпка.

— Внимавай! — изкрещя той, като видя, че е тръгнала право към мътната вода на един ров. — Стига! Защо искаш да умреш? Това е лудост.

Щом пак я хвана през кръста, тя простена:

— Защо да не бива да умирам? Ти ме мислиш за лоша. Мусаши също. Всички. Не ми остава нищо да направя, освен да умра, прегърнала в сърцето си Мусаши. Никога няма да оставя някоя жена да ми го отнеме така!

— Ти нещо си се чалнала. Как стана така?

— Няма значение. От теб се иска само да ме бутнеш в рова. Хайде, Джотаро, бутни ме.

Тя покри лице с ръцете си и избухна в неудържими сълзи. Това предизвика у Джотаро необичаен страх. И на него силно му се прииска да заплаче.

— Хайде сега, Акеми. Давай да се връщаме.

— О, жадувам да го видя. Намери ми го, Джотаро. Моля те, намери ми Мусаши.

— Стой така! Не мърдай, опасно е.

— О, Мусаши!

— Внимавай!

В този миг от тъмнината излезе ронинът от пивницата.

— Махай се, момче — нареди той. — Аз ще я заведа обратно в хана.

Той промуши ръце под мишниците на Джотаро, вдигна го и грубо го отмести настрани.

Беше висок, тридесет и четири-тридесет и пет годишен, с хлътнали очи и гъста брада. От дясното ухо до брадичката му минаваше крив белег, несъмнено оставен от сабя. Приличаше на неравния процеп, който се получава при разтваряне на праскова.

Джотаро преглътна тежко, за да надвие страха си и се опита да увещае момичето.

— Акеми, моля ти се, ела с мен. Всичко ще е наред.

Сега главата на Акеми бе клюмнала върху гърдите на самурая.

— Виж — обади се мъжът, — тя заспа. Да те няма! Ще я заведа у дома по-късно.

— Не! Пуснете я!

Щом Джотаро отказа да се помръдне, ронинът бавно протегна едната си ръка и го сграбчи за яката.

— Долу ръцете! — изпищя момчето, като се бранеше с всички сили.

— Копеленце такова! Как ти се вижда да те хвърля в рова?

— И как ще стане?

Момчето се откопчи и в мига, в който бе свободно, ръката му намери края на дървената сабя. Замахна с нея отстрани към мъжа, но собственото му тяло се преметна във въздуха и се приземи на един камък край пътя. Изохка веднъж и остана така неподвижен.

Известно време бе изгубил свяст, преди да почне пак да чува гласове наоколо си.

— Ей ти, събуди се.

— Какво е станало?

Вдигна клепачи и неясно различи тълпа от хора.

— Буден ли си?

— Добре ли си?

Почувствал се неловко заради вниманието, което привлича, Джотаро вдигна своята дървена сабя и тъкмо опитваше да се измъкне, когато един прислужник от странноприемницата го улови за ръката.

— Чакай малко — излая той. — Какво стана е жената, която беше с тебе?

Като се огледа, Джотаро остана с впечатление, че другите хора също са от хана — посетители и работещи там. Някои от мъжете държаха пръчки, други носеха кръгли хартиени фенери.

— Един мъж дойде и каза, че сте били нападнати и някакъв ронин отвлякъл жената. Знаеш ли накъде е тръгнал?

Джотаро, още зашеметен, поклати глава.

— Това е невъзможно. Трябва да имаш някаква представа.

Момчето посочи в първата попаднала му посока.

— Сега се сещам. Натам беше.

Не му се искаше да казва какво точно се случи, понеже се боеше Дайдзо да не му се скара, че се е замесил, а също и да признае пред всичките тези хора, че ронинът го е победил.

Въпреки неяснотата на неговия отговор тълпата се спусна встрани и скоро се дочу вик:

— Тук е. Ето я тук.

Фенерите се събраха в кръг около Акеми, чието тяло лежеше, където бе изоставено — върху куп слама в нечий селски навес. Отново върната от тропота на тичащите нозе към действителността, тя с мъка стана на крака. Отпред кимоното й бе отворено; обито й лежеше на земята. По косата и дрехите й имаше полепнали сламки.

— Какво е станало?

Макар думата „изнасилване“ да бе на върха на езика на всекиго, никой не я произнесе. Дори през ум не им мина да преследват злосторника. Чувстваха, че каквото и да е станало с Акеми, тя сама си го е докарала.

— Хайде, давай да се връщаме — обади се един от мъжете, като я хвана за ръка.

Акеми бързо се издърпа от него. Опряла лице на зида, тя избухна в горчиви сълзи.

— Явно е пияна.

— Как ли се с подредила така?

Джотаро наблюдаваше всичко това от разстояние. Станалото с Акеми не му бе ясно в подробности, но някак си му напомни едно преживяване, което нямаше нищо общо с нея. Сети се за необичайното удоволствие да лежат с Коча в навеса в Коягю и за странно възбуждащия страх от наближаващите стъпки. Споменът обаче бързо се изпари.

— По-добре да се връщам — каза той решително.

Щом ускори крачка, духът му, завърнал се от пътуването в неизвестното, го подтикна да запее.

Щурец в тревата

Джотаро напредваше с бодра стъпка, като обръщаше малко внимание на пътя. Внезапно спря и се огледа, питайки се дали не се е загубил. „Не си спомням да съм минавал оттук преди“, помисли си неспокойно.

Останките на старата крепост бяха обрамчени от самурайски къщи. Една част от постройките бе възстановена, за да служи като седалище на наскоро назначения Окубо Нагаясу, но останалите развалини се издигаха като естествена могила и бяха обрасли с бурен и дървета. Опустошени преди много години от нахлула войска, каменните зидове на укреплението сега се разпадаха. Цялото укрепление изглеждаше примитивно в сравнение със сложните крепости от последните четиридесет-петдесет години. Нямаше ров, мост, нищо, което да може да бъде наречено същинска крепостна стена. Разрушените сгради навярно бяха принадлежали в миналото на някой от тукашните селски благородници, преди големите даймио от време на междуособиците да включат поместните владения в своите по-големи феодални княжества.

От едната страна на пътя имаше оризища и блата, от другата — зидове, а зад тях — висока скала, на която някога трябва да се бе издигала кулата.

Докато се опитваше да разбере къде е, погледът на Джотаро тръгна нагоре по скалата. Видя нещо да помръдва, да се спира и после пак да тръгва. Отначало му заприлича на животно, но скоро крадешком промъкващата се сянка доби очертанията на човек. Джотаро потрепери, но остана закован на мястото си.

Мъжът закачи да виси някакво въже с прикрепена в горния край кука. След като се спусна по цялата му дължина и намери къде да стъпи, той разклати въжето, откачи куката отгоре и повтори действието си. Щом стигна до долу, се изгуби в една горичка.

Любопитството на Джотаро сега стана неудържимо.

След няколко минути видя мъжа да крачи по ниските слогове, които разделяха оризищата, явно тръгнал право към него. Едва не се уплаши здравата, но щом различи наръча на гърба на мъжа, си отдъхна. „Само си губих времето! Просто някакъв селянин, който краде дърва.“ Помисли се, че човекът трябва да е луд, за да рискува да изкатери скалата само заради малко подпалки. И той също остана разочарован и тъгата му се смеси с нетърпимо отегчение. Тогава обаче дойде втора изненада. Мъжът мина по пътя покрай дървото, зад което се бе скрил Джотаро и момчето трябваше да сложи ръка на устата си, за да не поеме шумно дъх. Сигурен бе, че тъмната фигура е Дайдзо.

„Не може да бъде“, каза си.

Лицето на мъжа бе увито в тъмен плат и той носеше селски дълъг панталон, гамаши и леки сламени сандали.

Загадъчната сянка сви в пътеката, опасваща един хълм. Човек с такива едри рамене и напета крачка не може да е минал петдесетте, както е Дайдзо. След като се убеди, че е сбъркал, Джотаро го последва. Трябваше да се върне в странноприемницата и мъжът неволно можеше да му помогне да намери пътя.

Щом стигна до някакъв крайпътен знак, онзи седна върху своя наръч, който изглежда бе много тежък. Приведе се да прочете какво пише на камъка и отново нещо в него се стори на Джотаро много познато.

Докато мъжът изкачваше пътеката нагоре по хълма, Джотаро огледа знака, на който бяха изрязани думите: „Борът на Могилата със заровените глави — нагоре“. Това бе мястото, където местните жители заравяха черепите на обезглавени престъпници и победени воини.

Клоните на огромния бор ясно личаха на фона на нощното небе. Докато Джотаро стигне върха на склона, мъжът вече бе седнал в корените на дървото и пушеше лула.

Дайдзо! Сега вече не можеше да има съмнение. Никой селянин няма да носи със себе си тютюн. Бяха започнали да отглеждат малко тютюн и в страната, но така ограничено, че той си оставаше много скъп. Даже в относително благоденстващата околност на Кансай го смятаха за разкош. На север в Сендай пък, където господарят Дате пушеше, неговият писар се почувства задължен да отбележи в разходната книга: „Сутрин — три лули, следобед — четири лули, преди лягане — една лула.“

Като се оставят настрана паричните съображения, повечето хора, имали възможност да опитат тютюн, намираха, че от него им се завива свят и даже им призлява. Макар ценен заради мириса си, тютюнът бе смятан за опиат.

Джотаро знаеше, че пушачите са малко. Знаеше също, че Дайдзо е един от тях, тъй като често го бе виждал да си подръпва от една красиво изработена глинена лула. Не че това преди го бе поразявало като странно. Дайдзо бе богат и с вкус към охолството.

„Какво ли е намислил?“, помисли си Джотаро нетърпеливо. Свикнал вече с опасното положение, той припълзя по-наблизо.

След като свърши с лулата, търговецът стана, свали от главата си черната кърпа и я затъкна в пояса. После бавно тръгна да обикаля бора. Преди Джотаро да забележи, той вече държеше в ръцете си лопата. От къде се бе взела? Облегнат на лопатата, Дайдзо огледа за миг нощния изглед, явно запечатвайки в ума си вида на местността.

Очевидно останал доволен, той претърколи настрана един голям камък от северната страна на дървото и без въобще да поглежда встрани, живо се зае да копае. Джотаро видя как трапът стана дълбок, почти колкото в него да застане прав човек. Накрая Дайдзо се спря и изтри с кърпата потта от челото си. Джотаро остана неподвижен като скала и съвсем озадачен.

— Това стига — промърмори тихо търговецът, след като свърши да отъпква меката пръст на дъното на трапа.

За миг Джотаро изпита странен подтик да му извика и да го предупреди да не се заравя, но се сдържа.

Като скочи горе, Дайдзо се захвана да издърпа тежкия наръч до ръба на дупката и да развърже конопеното въже в горния му край. Отначало това бе заприличало на Джотаро на платнен чувал, но сега видя, че е тежка кожена наметка, от тези, които обикновено военачалниците носят над доспехите си. Вътре в нея имаше друг вързоп, направен от брезент или някакъв подобен плат. Щом и този бе отворен, пред погледа се показа върхът на невероятен куп злато — полукръгли кюлчета, излети с наливане на метала в разцепен на две по дължина бамбук.

А имаше и още. Като разхлаби обито си, Дайдзо се освободи от няколко дузини едри, наскоро сечени златни монети, които бяха пъхнати под пояса му, отзад в кимоното и на други места в дрехите. След като грижливо подреди тези върху кюлчетата, той върза здраво двата вързопа и ги пусна на дъното на ямата, все едно хвърля трупа на някое куче. После насипа пръстта обратно, отъпка я с крака и върна камъка на място. Накрая пръсна около него суха трева и клечки.

След това Дайдзо се захвана пак да преобрази себе си в добре познатия богат търговец на билки от Нарай. Селската дреха бе увита около лопатата и изчезна в един гъсталак, където случайно минаващите надали биха надникнали. Сложи си пътното наметало и си закачи кесията с парите на врата, както това правят странстващите монаси. Докато мушваше нозе в дзорите, промърмори доволно:

— Добра работа за тази нощ.

Щом като Дайдзо се отдалечи достатъчно, за да не го чуе, Джотаро се измъкна от своето скривалище и отиде при камъка. Макар внимателно да огледа мястото, не можа да открие и следа от това, на което току-що бе станал свидетел. Впери очи в земята, все едно тя е празната длан на някой фокусник.

„По-добре да тръгвам, помисли си изведнъж. Ако не съм там, когато той се върне в хана, ще стане подозрително.“ Тъй като сега под него се виждаха светлините на града, не му бе трудно да различи откъде да мине. Понесе се като вятър, успявайки някак да се придържа към страничните улици и да избегне пътя на Дайдзо.

С изражение на пълна невинност се качи по стълбите пред странноприемницата и влезе в стаята. Имаше късмет — Сукейчи се бе облегнал на лакираната кутия за път, сам и здраво спящ. По брадичката му се стичаше тънка струя слюнка.

— Хей, Сукейчи, ще настинеш така.

Джотаро нарочно го разтърси и събуди.

— О, значи си ти? — рече провлечено Сукейчи и потри очи. — Какво си правил навън така късно без да кажеш на господаря?

— Ти луд ли си? Че аз съм тук от часове. Да беше стоял буден, щеше да ме видиш.

— Не се опитвай да ме изкараш глупак. Знам, че излезе с оная жена от Сумия. Щом сега тичаш подир уличница, не ми се мисли какви ще ги вършиш, като пораснеш.

Точно в този миг Дайдзо отвори шоджито.

— Върнах се — каза той само.

За да стигнат в Едо преди смрачаване, трябваше да тръгнат рано сутринта. Джинай подкара на път дружината си, към която отново се числеше Акеми, доста преди изгрев-слънце. Дайдзо, Сукейчи и Джотаро обаче закусиха без да бързат и не се стегнаха за път, докато слънцето не се качи нависоко в небето.

Както обикновено, Дайдзо тръгна напред, но Джотаро изостана със Сукейчи, което бе необичайно.

Накрая търговецът се спря и попита:

— Какво става с теб тази сутрин?

— Моля?

Джотаро положи всички усилия да си придаде нехаен вид.

— Нещо не е, наред ли?

— Не, нищо няма. Защо питате?

— Мрачен ми се виждаш. Не си като друг път.

— Няма ми нищо, господине. Само си мислех — ако остана с вас, не знам дали въобще ще намеря моя учител или не. Ще ми се да тръгна да го потърся сам, стига да не възразявате.

Без миг колебание Дайдзо отвърна:

— Възразявам!

Джотаро бе избързал напред и тъкмо понечваше да хване мъжа за ръката, но сега се дръпна и неспокойно попита:

— Защо не?

— Дай да си починем тук малко — каза Дайдзо, като приседна на едно място в тревистата равнина, с която беше прочута областта Мусаши. Оттам направи знак на Сукейчи да продължи напред.

— Но аз трябва да намеря моя учител, и то колкото може по-скоро — настоя Джотаро.

— Казах ти — няма да ходиш никъде сам — С много строг вид Дайдзо вдигна глинената лула към устата си и дръпна. — От днес нататък си мой син.

Звучеше съвсем сериозно. Джотаро преглътна тежко, но после Дайдзо се засмя и момчето, решило, че всичко е шега, рече:

— Не мога така. Не искам да ви бъда син.

— Какво?

— Вие сте търговец. Аз искам да стана самурай.

— Сигурен съм, ще се увериш, че Дайдзо от Нарай не е прост гражданин, без чест и произход. Стани ми приемен син и аз ще направя от теб истински самурай.

Джотаро с изумление осъзна, че търговецът мисли това, което казва.

— Мога ли да ви попитам дали внезапно сте решили това? — рече.

Дайдзо мигновено го хвана и го затисна към земята до себе си. Приближи уста до ухото на момчето и попита:

— Видя ме, нали, копеленце?

— Да съм ви видял?

— Да — гледаше ме, нали?

— Не знам за какво говорите. Какво да съм гледал?

— Каквото направих снощи.

Джотаро напрегна всички сили да остане спокоен.

— Защо ме дебнеше?

Защитата на момчето бе на път вече да рухне.

— Защо се месеше в моите лични работи?

— Простете! — изтърси Джотаро. — Настина съжалявам. Няма никому да кажа.

— Говори по-тихо! Няма да те наказвам, но за отплата ще станеш мой приемен син. Ако откажеш, не ми оставяш друг избор, освен да те убия. Е, не ме принуждавай да правя това. Намирам те добро момче, много обичливо.

За първи път в своя живот Джотаро започна да изпитва истински страх.

— Простете — повтори той трескаво. — Не ме убивайте. Не искам да умра!

Като уловена чучулига, той плахо се заизвива в ръцете на Дайдзо, уплашен, че ако наистина започне да се бори, смъртоносната длан веднага ще се стовари отгоре му.

Макар на момчето хватката на търговеца да се струваше здрава като менгеме, Дайдзо съвсем не го бе стиснал силно. Всъщност, когато дръпна момчето в скута си, докосването му бе почти нежно.

— Нали ще ми станеш син?

Боцкавата му брада потри бузата на Джотаро.

Макар да не можеше да осъзнае това, Джотаро бе обезсилен от дъха на този възрастен, силен мъж. На неговото коляно той беше като пеленаче, неспособен да се брани, неспособен дори да говори.

— Оставям ти да решиш. Ще се съгласиш ли да те осиновя или ще умреш? Отговори ми сега!

Момчето простена и избухна в сълзи. Продължи да търка с мръсни пръсти лицето си, докато от двете страни на носа му се образуваха кални локвички.

— Защо плачеш? Късметлия си, че имаш възможност като тази. Когато пораснеш, обещавам ти, че ще станеш голям самурай.

— Обаче…

— Какво има?

— Вие… вие сте…

— Да?

— Не мога да го кажа.

— Хайде, говори. Човек трябва просто и ясно да казва какво мисли.

— Вие… ами, вие се занимавате с кражби.

Ако не бяха ръцете, които леко го подпираха, Джотаро щеше да побегне като газела. Скутът на Дайдзо обаче бе като дълбок трап, стените на който му пречеха да помръдне.

— Ха-ха — изсмя се гръмко Дайдзо и го плесна закачливо по гърба. — Това ли само те тревожи?

— Д… да.

Едрите рамене на мъжа се затресоха от смях.

— Може да съм от онези, които ще окрадат цялата страна, но прост грабител или разбойник не съм. Виж Иеясу, Хидейоши или Нобунага — те всички са воини, които се опитваха да откраднат страната за себе си, нали така? Ти само стой при мен и някой ден в скоро време ще разбереш всичко.

— Значи не сте крадец?

— Не бих си давал труда за такова недоходоносно занятие. — Като вдигна момчето на коляното си, Дайдзо добави: — Сега стига си ревал и давай да тръгваме. От този миг нататък ти си мой син. Ще съм ти добър баща. Твоята част от уговорката е никога на никого и дума да не проронваш за това, което мислиш, че си видял снощи. Направиш ли го, ще ти извия врата.

Джотаро му повярва.

Първите

В деня към края на петия месец, когато Осуги пристигна в Едо, въздухът бе горещ и душен, както често става, щом дъждовният сезон не донесе валеж. През близо двата месеца, откакто напусна Киото, тя се придвижваше бавно, като спираше да успокоява бележките си и да посещава храмове и светилища.

Първото й впечатление от столицата на шогуна бе отблъскващо. „За какво стоят къщи в мочурище като това?, запита се тя пренебрежително. Даже още не са разчистили бурените и камъша.“

Заради нетърпимата суша над пътя Таканава — с неговите новозасадени дървета и наскоро поставени крайпътни камъни — висеше пелена от прах. Отсечката от Шиоири до Нихомбаши бе препълнена с волски коли, натоварени с камък или дървесина. Навсякъде покрай пътя с главоломна бързина никнеха нови къщи.

— Що за!… — пое си шумно дъх Осуги, докато гледаше ядосано към една полузавършена къща.

Парче мокра глина от една зидарска мистрия случайно бе паднало на кимоното й. Работниците избухнаха в смях.

— Как смеете да хвърляте кал по хората и после да се хилите? Трябва да коленичите и да се извинявате!

В Миямото няколко остри думи от нея биха накарали изполичарите или кой да е от останалите селяни да се свият от страх. Тези работници обаче, едни от хилядите новодошли от цялата страна, надали и вдигнаха поглед от своята работа.

— Какво врънка оная стара вещица? — попита някой от тях.

Разярена, Осуги извика:

— Кой каза това? Ах, ти…

Колкото повече се пенеше, толкова по-силно почваха онези да се смеят. Почнаха да се събират зрители и да се питат защо старицата не се държи според възрастта си и не приеме по-спокойно станалото.

Осуги се втурна в къщата, хвана края на дъската, върху която стояха зидарите и я издърпа от подпорите. Мъже и пълни с мокра глина кофи изпопадаха по пода.

— Стара кучка!

Те скочиха на крака и застрашително я наобиколиха.

Осуги дори не трепна.

— Елате навън! — нареди тя мрачно, сложила ръка на късата си сабя.

Работниците се поколебаха. Както се държи и говори, трябва да бе от самурайско семейство. Ако не внимават, може и да загазят. Държанието им видимо се укроти.

Забелязала тази промяна, Осуги величествено заяви:

— От сега нататък няма да търпя грубости от такива като вас.

С доволно изражение на лицето излезе и продължи по пътя, като остави зрителите да зяпат след твърдо изправения й гръб.

Едва бе тръгнала отново, когато някакъв чирак с грозно покрити със стърготини и талаш крака изтича след нея, понесъл кофа лепкава кал.

С вик:

— Как ти се харесва това, стара вещице? — той метна съдържанието на ведрото върху гърба й.

— О-у-у-у!

Крясъкът правеше чест на дробовете на Осуги, но преди да е успяла да се извърне, чиракът бе изчезнал. Щом осъзна размера на щетите, старицата се навъси тежко и от самото раздразнение очите й се наляха със сълзи.

Веселието бе всеобщо.

— На какво се смеете, тъпанари? — изфуча Осуги и се озъби. — Какво толкова смешно има в това да пръскат една стара жена с кал? Така ли посрещате в Едо възрастните? Че вие не сте хора, бе! Само помнете, че и вие някой ден ще остареете.

Избухването й привлече дори още повече зяпачи.

— Ето ти го Едо! — тросна се Осуги. — Като слушаш какво говорят хората, ще си помислиш, че това е най-хубавият град в цялата страна. И какво е всъщност? Място, пълно с мръсотия и кал, където всички изравняват хълмове, пресушават мочурища и трупат морски пясък. И не само това, ами е и пълен с всякаква паплач, каквото никога не ще намериш в Киото или къде да е на запад.

След като се освободи така от яда, старицата обърна гръб на кикотещата се тълпа и бързо тръгна по пътя си.

Наистина, новостта на града бе неговата най-забележителна черта. Дървото и мазилката по къщите бяха съвсем свежи и нови, много отделени за строеж места бяха само отчасти запълнени, а очите и ноздрите смъдяха от волския и конски тор.

Не толкова отдавна тази улица бе просто една пътека за пешеходци през оризищата между двете села Хибия и Чийода. В случай, че бе отишла малко по на изток, близо до крепостта Едо, Осуги щеше да намери един по-стар и по-улегнал квартал, където даймио и служители на шогуна си строяха жилища от скоро, след като Токугава Иеясу завзе Едо през 1590 година.

Сега обаче нищо в този град не й се нравеше. Почувства се прастара. Всеки, когото видеше — собственици на дюкяни, чиновници на коне, самураи, които крачеха покрай нея под плетени шапки — всички бяха млади, бяха работници, занаятчии, продавачи, воини и дори военачалници.

На предната част на някаква къща, където мазачите още се трудеха, имаше табела, зад която седеше една тежко напудрена жена, която търкаше очи и явно очакваше посетители. В друга полузавършена постройка се продаваше саке, изложена беше манифактура и бяха натрупани запаси от сушена риба. Някакъв човек окачваше една табела с обява за продажба на лекарства.

— Ако не търсех някого — промърмори кисело Осуги, — и една нощ нямаше да остана в това сметище.

Стигна до един хълм от изрината пръст, който затваряше улицата и спря. В подножието на моста, който пресичаше засега още безводния ров, имаше някаква барака. Стените й представляваха тръстикови рогозки, закрепени с ивици бамбук, но едно знаме провъзгласяваше тази постройка за обществена баня. На входа Осуги подаде една медна монета и влезе да изпере кимоното си. След като го почисти колкото успя, тя взе на заем един прът и окачи кимоното в близост до бараката. По долни дрехи, с метната на гърба лека хавлия, Осуги приседна в сянката на банята и разсеяно се загледа в пътя.

От другата страна на улицата половин дузина мъже се бяха наредили в кръг и се пазаряха достатъчно високо, за да може старицата да ги чуе какво казват.

— Колко квадратни лакти е? Ако цената е добра, нищо против нямам да си помисля.

— Има две трети акър. Цената е, каквато споменах преди. Не мога да сляза по-долу.

— Много е това. Вие сам трябва да го знаете.

— Съвсем не е много. Пресушаването на едно блато струва доста пари. И не забравяйте, че наоколо няма друга свободна земя.

— О, трябва да има. Навсякъде пресушават.

— Вече е продадена. Хората я разграбват както си е, още мочурлива даже. Няма да намерите да се продават триста квадратни лакти. Естествено, ако имате желание да идете чак до река Сумида, може да успеете да намерите нещо по-евтино.

— Гарантирате ли, че тук наистина са две трети акър?

— Няма нужда да ми се доверявате. Вземете едно въже и сам я премерете.

Осуги остана изумена — споменатата за стотина квадратни лакътя сума би била достатъчна за покупката на десетки акри добро оризище. Подобни по същество разговори се провеждаха обаче навсякъде из града, тъй като много търговци правеха спекула със земята. Осуги също остана впечатлена. „Защо ли ще му трябва на някой земя тук? Не е добра за ориз, а това място не може да се нарече град.“

След известно време сделката от другата страна на улицата бе по селски обичай скрепена с плясване на ръцете, което трябваше да донесе добра сполука на всички участници.

Докато лениво гледаше отдалечаващите се сенки, Осуги изведнъж усети от задната страна на обито си някаква ръка.

— Крадец! — изписка тя и в същия миг посегна да сграбчи китката на джебчията.

Но кесията й вече липсваше и крадецът бе на улицата.

— Крадец! — изкрещя пак Осуги. Понесе се след мъжа и успя да го улови през кръста. — Помощ! Крадец!

Онзи почна да се бори и няколко пъти я удари в лицето, без да успее да се откъсне от нея.

— Пусни ме, краво! — извика той, като я ритна в ребрата.

С шумно изсумтяване Осуги падна на земята. Тя обаче бе извадила късата си сабя и я заби в ходилото на мъжа.

— Оу!

С текнала от раната кръв, той измина още няколко крачки и после тупна на земята.

Стреснати от суматохата, търговците се извърнаха и един от тях възкликна:

— Хей, не е ли това онзи негодник от Кошу?

Говорещият бе Хангавара Яджибей, предводител на голяма тайфа от строителни работници.

— На него прилича — съгласи се някой от подчинените му. — Какво с това в ръката му? Изглежда ми като кесия.

— Нали — и аз така си мислех. И някой току-що извика „крадец“. Виж! На земята се е проснала някаква старица. Иди виж какво й има. Аз ще се погрижа за този.

Джебчията бе на крака и отново побягна, но Яджибей го настигна и с едно плясване го просна на земята, както би повалил скакалец.

Върнал се при своя началник, строителят доложи:

— Точно както си мислехме. Откраднал е кесията на старата жена.

— Тя е тук при мен. Как е старицата?

— Не е лошо ранена. Припаднала беше, но като дойде на себе си, почна да крещи, че ще го убие.

— Още седи там. Не може ли да се изправи?

— Струва ми се — не. Този я е сритал в ребрата.

— Кучи син такъв! — Все така впил поглед в джебчията, Яджибей даде нареждане на своя подчинен: — Уши, я забий един стълб.

Думите предизвикаха у крадеца треперене, като че някой е притиснал до гърлото му нож.

— Това — не — замоли се той, като се валяше в пръстта пред нозете на Яджибей. — Пуснете ме само този път. Обещавам да не го правя повече.

Яджибей поклати глава.

— Не. Ще си получиш заслуженото.

Уши, когото бяха кръстили на зодията, в която се беше родил — нерядко срещан между селяните обичай — се върна с двама работници от близкия мост.

— Ето там — каза той и посочи средата на едно празно място.

— Така добре ли е? — попита единият от мъжете, след като забиха в земята тежък кол.

— Чудесно — отвърна Яджибей. — Сега го вържете и му заковете една дъска над главата.

След като това бе направено, Яджибей зае дърводелска мастилница и четка и написа на дървото:

— Благодаря — каза, като връщаше мастилницата. — Сега, ако това не ви струва много усилия, давайте му по малко да яде. Само колкото да не умре от глад. Каквото остане от вашия обяд, ще свърши работа.

Двамата работници, заедно с други, които междувременно се бяха събрали, дадоха знак, че са съгласни. Няколко обещаха, че ще се погрижат крадецът да получи полагащия се присмех. Не само самураите се бояха от това провиненията и слабостите им да бъдат извадени на показ пред всички. По онова време дори за обикновените граждани подигравката бе най-лошото от всички наказания.

Да се наказват престъпници без намесата на закона бе здраво установен обичай. В дните, когато воините бяха твърде заети с битки, за да поддържат реда, заради собствената си сигурност градските жители бяха поели върху себе си грижата да се справят със злосторниците. Макар сега Едо да имаше назначен отгоре наместник и се създаваше управа, в която първите граждани от всеки квартал ставаха представители на властта, все още се случваше правосъдие да се раздава така набързо. Тъй като донякъде на места продължаваше да цари известен безпорядък, властите не виждаха особен смисъл да се месят.

— Уши — обърна се Яджибей, — занеси на старата жена кесията. Лошо, че това е трябвало да се случи с човек на нейната възраст. Струва ми се, че е сама. Какво е станало с кимоното й?

— Казва, че го била изпрала и окачила да съхне.

— Иди й го донеси и после я доведи. Можем бездруго да я заведем с нас у дома. Малко смисъл има да наказваме крадеца, ако ще я оставим тук за плячка на някой друг негодник.

Няколко мига по-късно Яджибей тръгна надолу. Уши го следваше отблизо, с преметнато през ръката кимоно и качил на гръб Осуги.

Скоро стигнаха Нихомбаши, „Моста на Япония“, от който се измерваха сега всички разстояния по пътищата, които излизат от Едо. Дървеният свод бе поддържан от каменни парапети и тъй като мостът беше построен само преди година, по дървото още личеше, че е нов. Покрай брега на реката бяха вързани на пристан лодки от Камакура и Одавара. На другия бряг бе градският рибен пазар.

— Ох, боли ме страната — обади се Осуги и гръмко изпъшка.

Рибарите погледнаха нагоре да видят какво става. На Яджибей не му харесваше да го зяпат. Като се обърна назад към Осуги, той каза:

— Скоро ще стигнем. Опитайте се да издържите. Няма опасност за живота ви.

Осуги опря глава на гърба на Уши и утихна като пеленаче.

В долната част на града дребните търговци и занаятчиите бяха образували свои собствени квартали. Имаше махала на ковачите, на майсторите на копия, на бояджиите, плетачите на рогозки татами и така нататък. Къщата на Яджибей ясно се открояваше между тези на останалите дюлгери, тъй като предната част на покрива бе покрита с керемиди — всички останали къщи имаха дъсчени покриви. Допреди един пожар две години по-рано почти всички покриви бяха сламени. Бе станало така, че Яджибей получи прякора, който му служеше за презиме, от своя покрив — Хангавара значи „полупокрит с керемиди“.

На времето беше дошъл в Едо като ронин, но тъй като бе и умен, и сърдечен, се оказа умел в работата с хора. Не след дълго се утвърди като предприемач, който наемаше значителна по размер група дърводелци, дюлгери и общи работници. От строежите за различни даймио събра достатъчно капитал, за да се включи и в сделките с недвижими имоти. Прекалено богат, за да му се налага да работи със собствени ръце, той играеше ролята на местен първенец. Между множеството такива самопровъзгласили се началници в Едо, Яджибей бе един от най-познатите и най-високо уважаваните.

Градските жители оказваха почит и на първенците, и на воините, но от двата разреда хора първенците бяха по-обичани, тъй като обикновено се застъпваха за простите хора. Макар тези от Едо да имаха свои си обичаи и държание, първенците не бяха срещани единствено в новата столица. Тяхната история достигаше до неспокойните късни дни на шогуната Ашикага, когато по селата като стада лъвове бродели главорези, които грабели на воля и не се спирали пред никого.

Според един писател от онова време, те не носели почти нищо освен яркочервени препаски през кръста и широки пояси. Сабите им били много дълги — почти шест стъпки — и дори късите им саби били дълги повече от четири стъпки. Мнозина използвали други оръжия от по-груб вид, като бойни брадви и тъй наречени „железни гребла“. Пускали косата си да расте в безпорядък, използвали за препаски на главите парчета дебело въже и често покривали прасците си с кожени гамаши.

Тъй като нямали постоянен предводител, служели като наемници и след възстановяването на мира били презрени еднакво и от селяните, и от самураите. След като столицата се пренесе в Едо, такива, които не бяха доволни да останат разбойници по пътищата, често търсеха щастието си в новия град. Не малко успяха и за хора като тях бе казано, че имат „праведност вместо кости, човеколюбие вместо плът и храброст вместо кожа“. Накратко, това бяха образцовите герои на простолюдието.

Клане край реката

Животът под полунастлания с керемиди покрив на Яджибей така се хареса на Осуги, че след година и половина тя все още бе там. След първите няколко седмици, през време на които си почина и възстанови здравето си, едва ли бе минал и ден, без да си каже, че вече трябва да тръгва.

Всеки път, когато отвореше дума за това пред Яджибей, когото не виждаше често, той настояваше да остане още.

— Закъде ще бързате? — питаше. — Няма защо да ходите никъде. Изчакайте, докато намерим Мусаши. Тогава ще можем да ви станем свидетели при двубоя.

Яджибей не знаеше за врага на Осуги нищо, освен това, което му бе казала тя самата — че той, накратко, е най-черен сред злодеите, — обаче от деня на нейното пристигане на всичките му хора бе дадено нареждане незабавно да съобщават всичко, което чуят или видят за Мусаши.

След като отначало намрази Едо, сега Осуги смекчи своето отношение дотам, вече да е готова да признае, че хората тук са „дружелюбни, безгрижни и наистина много добросърдечни“.

Домът на семейство Хангавара бе особено ведро място и нещо като убежище за неуспели в обществото хора — твърде мързеливи за полска работа момчета от село, изпаднали ронини, разпътници, пропилели парите на родителите си и татуирани бивши затворници съставяха грубовата и пъстра смесица, чийто общ дух на единство странно напомняше този на някое добре уредено бойно училище. Тук обаче идеалът бе не одухотворената мъжественост, а напористата сила — това всъщност беше „доджо“ за главорези.

Също като в школите по бойни изкуства тук имаше строг ред на подчинение. След първенеца, чиято бе върховната светска и духовна власт, следваше една група от началници, обикновено наричани „по-старшите братя“. Под тях бяха простите биячи — кобун, — чието старшинство се определяше главно от броя на прослужените години. Имаше също особен клас „гости“ — техният чин зависеше от такива качества като способността им да боравят с оръжие. Йерархията се крепеше от определени правила — с неясен произход, но строго спазвани.

По едно време, като реши, че Осуги може да се отегчава, Яджибей предложи тя да се грижи за по-младите сред мъжете. Оттогава дните й бяха плътно заети с шиене, кърпене, пране и шетане след кобун, чиято немарливост й създаваше много работа.

При цялата им липса на възпитание, кобун можеха, щом видят добра работа, да я оценят. Възхищаваха се и на спартанските привички на Осуги, и на старанието, с което тя поемаше своите задължения.

— Тя е истинска самурайка — казваха често. — Домът Хониден явно има много добра кръв.

Непредвиденият домакин на Осуги се отнасяше към нея с внимание и дори й построи отделна стая за живеене на празното място зад къщата. Всякога, когато бе у дома, сутрин и вечер отиваше при нея да поднесе своите почитания. Щом един от подчинените му го попита защо проявява към чужд човек такава почит, Яджибей призна, че докато собствените му баща и майка били живи, се отнасял много зле с тях.

— На моята възраст — каза — чувствам, че имам някакъв синовен дълг към по-възрастните.

Дойде пролетта и цветовете на дивите сливи опадаха, но в самия град още почти нямаше цъфнали череши. Като се изключат няколко дървета по рядко населените хълмове на запад, имаше само фиданки, които будистите бяха насадили покрай пътя за Сенсоджи в Асакура. Говореше се, че тази година били напъпили и за първи път щели да цъфнат.

Един ден Яджибей дойде в стаята на Осуги и каза:

— Аз отивам в Сенсоджи. Ще искате ли да дойдете с мен?

— С най-голямо удоволствие. Този храм е посветен на Кандзеон, а аз много вярвам в нейната сила. Тя е същата бодхисатва като Канон, на която се молех в Кийомидзудера в Киото.

С Яджибей и Осуги тръгнаха двама от кобун — Джуро и Короку. По никому неизвестни причини Джуро носеше прякора „Тръстикова рогозка“, но съвсем ясно бе защо наричаха Короку „Послушника“. Той бе дребен, набит мъж с определено кротко лице, като се изключат трите грозни белега на челото му — свидетелство за склонност към улични побоища.

Първо стигнаха до рова при Кьобаши, където се даваха лодки под наем. Със сръчно гребане Короку прекара лодката от рова в река Сумида, след което Яджибей нареди да отворят кутиите с обяда.

— Днес отивам в храма — обясни той — заради годишнината от смъртта на майка ми. Всъщност трябва да се върна у дома и да навестя нейния гроб, но това е прекалено далеч, тъй че се задоволявам да ида в Сенсоджи и да направя дарение там. Това обаче си е моя работа — вие просто приемете всичко като излет.

Изплакна в реката една чаша за саке и я предложи на Осуги.

— Много е хубаво, че си спомняте майка си — отбеляза старицата, приемайки чашата, като през цялото време неспокойно се питаше дали Матахачи би направил същото, след като си е отишла. — Питам се обаче дали подобава да пием саке на годишнината от смъртта на вашата бедна майка.

— Е, по-скоро бих направил това, вместо да устройвам някой пищен помен. Във всеки случай, аз вярвам в Буда и за невежи като мен това е най-важното. Нали знаете пословицата: „Който вярва, няма нужда да знае“?

Осуги приключи разговора с това и на няколко пъти пълни отново чашата си. След време отбеляза:

— От сума време не съм пила така. Струва ми се, че се нося във въздуха.

— Пийте още — настоя Яджибей. — Нали е добро сакето? Не се бойте, че сега плаваме по водата. Ние сме тук, за да се грижим за вас.

Реката, течаща на юг от град Сумида, бе широка и спокойна. Откъм страната на Шимоза, на източния бряг срещу Едо, имаше разкошен лес. Покрай вдадените във водата дървесни корени се бяха образували затворени прозрачни вирчета, които светеха като сапфири на слънцето.

— О! — възкликна Осуги. — Чуйте славеите!

— Като дойде дъждовния сезон, цял ден можете да слушате кукувици.

— Дайте да ви налея. Надявам се да не възразявате да се присъединя към пиршеството ви.

— Радвам се да видя, че се чувствате добре.

Короку жадно се обади отзад:

— Вижте, какво ще кажете да пратите малко саке насам?

— Ти само внимавай за веслата. Почнеш ли отсега с пиенето, всички ще се издавим. На връщане може да правиш, каквото поискаш.

— Щом така казвате. Обаче искам само да ви кажа, че цялата река взе да ми прилича на саке.

— Стига си мислил за това. Я приближи до онази лодка край брега, да си купим малко прясна риба.

Короку изпълни нареждането. След малко пазарлъци рибарят им хвърли една доволна усмивка, вдигна капака на закрепен за лодката съд и каза да си вземат, каквото поискат. Осуги никога не бе виждала такова нещо. Съдът бе догоре пълен с мятащи се, пляскащи риби, някои морски, други от реката. Шарани, едри скариди, морски котки, даже пъстърва и костур.

Яджибей поръси малко дребна херинга със соев сос и почна да я яде сурова. Предложи на Осуги, но тя с ужасен израз на лицето отказа.

Щом спря при западната страна на реката и слязоха, старицата ходеше като че малко неуверено.

— Внимавайте — предупреди я Яджибей. — Ето, хванете ме за ръката.

— Не, благодаря. Нямам нужда от помощ.

Тя махна възмутено длан пред лицето си.

След като Джуро и Короку вързаха лодката, четиримата прекосиха едно обширно празно място с камъни и локви, за да стигнат до същинския речен бряг.

Група малки деца бяха заети да обръщат камъните, но като видяха необикновената четворка, спряха и се скупчиха заедно, дърдорейки оживено.

— Купете си, господине. Молим ви се.

— Няма ли да си купите, бабо!

Яджибей изглежда обичаше децата — или поне не показа признаци на раздразнение.

— Какво имате там — раци ли?

— Не са раци, а връхчета от стрели — завикаха те, като вадиха пълни шепи от кимоната си.

— Връхчета от стрели ли?

— Точно така. В една могила до храма има заровени много хора и коне. Като идват тук, хората купуват връхчета от стрели за дар на мъртвите. И вие си купете.

— Не мисля, че искам връхчета за стрели, обаче ще ви дам малко пари. Така става ли?

Веднага след като Яджибей раздаде няколко монети, децата се затичаха да подновят своите разкопки. Докато обаче четиримата още гледаха, от една близка къща със сламен покрив се появи някакъв мъж, който им взе монетите и влезе обратно вътре. Яджибей изцъка с език и възмутен се извърна.

Осуги се бе загледала с очарован поглед през реката.

— Щом наоколо има толкова много връхчета от стрели — забеляза тя, — трябва да е станала голяма битка.

— Аз всъщност не знам, но ми се струва, че по времето, когато Едо е бил само областно владение, тук са станали доста битки. Това е било преди четири-петстотин години. Чувал съм, че през дванайсети век Минамото но Йоритомо бил дошъл от Идзу тук, за да събира отряди. Когато Императорският двор се разделил — кога беше това, през четиринайсети век ли? — господарят на Мусаши, Нита бил разбит от Ашикага някъде наоколо. Само през последните две столетия Ота Докан и други тукашни военачалници, казват, са водили много битки по-нагоре по реката.

Докато двамата разговаряха, Джуро и Короку избързаха напред, за да им приготвят място за сядане на терасата на храма.

Сенсоджи се оказа за Осуги ужасно разочарование. В нейните очи това не бе нищо повече от голяма, запусната къща, а жилището на свещениците — просто барака.

— Това ли било? — поиска да узнае тя, с повече от нотка на пренебрежение. — След всичко, което съм слушала за Сенсоджи…

Светилището бе разположено във великолепен прастар лес с големи, вековни дървета, но залата на Кандзеон не само изглеждаше занемарена, а и когато реката придойдеше, водата стигаше през дърветата чак до терасата. Дори по друго време дворът продължаваше да се мие от малки нейни притоци.

— Добре дошли. Радвам се да ви видя отново.

Осуги вдигна изненадана поглед и видя на покрива да коленичи един свещеник.

— Нещо по покрива ли правите? — попита дружелюбно Яджибей.

— Налага се — заради птиците. Колкото по-често поправям, толкова повече крадат сламата да си правят с нея гнезда. Все тече от някъде. Вие се настанете. Ей сега слизам.

Яджибей и Осуги си взеха дарствени свещи и влязоха в сумрачната вътрешност на храма. „Нищо чудно, че тече“, помисли си старицата, като погледна звездоподобните дупки над главата си.

Като коленичи до Яджибей, тя извади своята молитвена броеница и със сънен поглед заприпява клетвата на Канон от Лотосовата сутра.

Отначало припяваше тихо, но щом забрави присъствието на Яджибей, Джуро и Короку, гласът й започна да става силен и еклив и по лицето й се изписа блажено изражение.

С треперещи в пръстите й молитвени зърна Осуги без прекъсване премина от химна към своя собствена молитва.

Тя внезапно сниши глас и се поклони към пода.

— И направи Матахачи добро момче! Дари дома Хониден с благоденствие!

След края на дългата молитва последва миг мълчание, преди свещеникът да ги покани вън на чай. Яджибей и двамата по-млади мъже, които през цялото време останаха подобаващо коленичили, станаха, разтриха изтръпналите си крака и излязоха на терасата.

— Нали мога сега да си пийна малко саке? — попита нетърпеливо Джуро.

Получил разрешение, той се забърза към дома на свещеника и нареди под навеса отпред обяда им. Докато останалите дойдат при него, вече с едната ръка отпиваше саке, а с другата препичаше рибата, която купиха.

— Кой го е грижа, че нямало цъфнали череши? — отбеляза. — И без това се чувствам точно като на излет сред цветята.

Яджибей подаде на свещеника дарение за храма, тактично увито в хартия и му каза да го използва за поправката на покрива. Докато правеше това, по случайност забеляза една редица от дървени плочки, на които бяха изписани имена на дарители, заедно със сумите, които са дали. Почти всички бяха горе-долу същите като на Яджибей, някои — по-малки, но една определено биеше на очи:

Яджибей се обърна към свещеника и малко неуверено отбеляза:

— Може би е грубо да говоря така, но десет златни монети са значителна сума. Чак толкова ли е богат този Дайдзо от Нарай?

— Наистина не бих могъл да кажа. Появи се изневиделица един ден към края на миналата година и каза, че било срамота най-прочутият храм в околията Канто да е в такова лошо състояние. Каза, че парите трябвало да влязат в сметката ни за покупка на дървен материал.

— Изглежда, че е възхитителен човек.

— Дари също три златни монети на светилището Йошима и не по-малко от двайсет на светилището Канда Мьоджин. Искаше второто да бъде поддържано добре, понеже там обитава духа на Тайра но Масакадо. Дайдзо настоява, че Масакадо не бил метежник. Смята, че трябва да го почитаме като първия, който е отвоювал източната част на страната. Оказва се, на този свят има някои много странни дарители.

Едва свършил да говори и към тях в безпорядък се затича тълпа от дечурлига.

— Какво правите тук? — извика строго свещеникът. — Като искате да си играете, слезте при реката. Не може да тичате като луди в двора на храма.

Децата обаче се понесоха като ято рибки и накрая стигнаха до терасата.

— Елате бързо — извика едно. — Ужасно е!

— Там долу има един самурай. Бие се.

— Един против четирима.

— С истински саби!

— Милостиви Буда, пак ли? — зажали свещеникът, докато бързешком нахлузваше сандалите си. Преди да се завтече надолу, той отдели миг за обяснения: — Простете. Ще трябва да ви оставя за малко. Брега на реката тук е любимо място за битки. Всеки път като сляза, и някой долу реже хора на парчета или ги смазва от бой. После от градската управа идват при мен за писмен доклад. Ще трябва да видя този път какво е.

— Бой ли? — попитаха в един глас Яджибей и неговите хора и се понесоха нататък.

Осуги ги последва, но беше толкова по-бавна в нозете, че докато стигне мястото, битката бе свършила. Децата и няколко зрители от близкото рибарско село стояха всички наоколо, мълчаха и преглъщаха тежко, видимо пребледнели.

Отначало тишината се стори на Осуги странна, но после и тя затаи дъх и отвори широко очи. Над земята пърхаше сянката на някаква лястовица. Към тях със самодоволно изражение на лицето вървеше млад самурай, облечен в аленочервено войнишко наметало. Забелязал или не зрителите, той не им обръщаше внимание.

Погледът на Осуги се пренесе върху четирите тела, нападали едно върху друго на двадесетина крачки зад самурая.

Победителят се спря. При това няколко уста си поеха дъх шумно и продължително, тъй като един от падналите се размърда. Като се изправи с усилие на крака, той извика:

— Чакайте! Не може да ми бягате.

Самураят зае изчаквателна стойка и раненият се забърза задъхан напред.

— Битката… още не е… свършила.

Щом този се хвърли немощно в нападение, самураят отстъпи на една крачка и го остави да политне напред. После нанесе удар. Главата на мъжа се разцепи надве.

— Сега свърши ли? — извика той злобно.

Никой дори не видя как „Дългия прът“ излезе от ножницата си.

Избърсал острието, притежателят му се наведе да измие ръце в реката. Макар да бяха свикнали на битки, селяните останаха удивени от хладнокръвието на самурая. Смъртта на последния от мъжете бе не само мигновена, но и безчовечно жестока. Никой не пророни нито дума.

Самураят стана и се протегна.

— Също като река Ивакуни е — каза той. — Напомня ми за дома.

Няколко минути остана лениво загледан в широкото течение и ятото лястовици с бели коремчета, които летяха ниско и току допираха водата. После се обърна и бързо тръгна надолу по течението.

Упъти се право към лодката на Яджибей, но щом започна да я отвързва, от гората тичешком излязоха Джуро и Короку.

— Чакайте! Какво мислите, че правите? — извика Джуро, приближил се достатъчно, за да види кръвта по хакамата и вървите на сандалите на самурая, но без да й обръща внимание.

Онзи пусна въжето, ухили се и попита:

— Не мога ли да използвам лодката?

— Естествено — не — сопна се Джуро.

— А ако да речем ви платя за това?

— Не говорете глупости.

Гласът, който грубо сряза молбата на самурая, бе на Джуро, но в някакъв смисъл през устата му безстрашно говореше целият град Едо с младостта и дързостта си.

Самураят не се извини, но и не прибягна до сила. Обърна се и без дума повече се отдалечи.

— Коджиро! Коджиро! Чакайте! — провикна се с цяло гърло Осуги.

Щом видя кой е, гримасата изчезна от лицето на Коджиро и по него се разля дружелюбна усмивка.

— Я, какво правите вие тук? Все се питах какво ли е станало с вас?

— Дошла съм да отдам почит на Кандзеон. Пристигнах с Хангавара Яджибей и тези двама младежи. Яджибей ме прие в своя дом в Бакурочо.

— Кога ви виждах за последно? Я да видим — връх Хиеи. Тогава казахте, че отивате в Едо, та си помислих, че може случайно да ви срещна. Но едва ли съм очаквал да бъде тук. — Хвърли поглед към Джуро и Короку, които стояха като втрещени. — За тази двамата тук ли говорите?

— О, те са само двама нескопосници, но началникът им е много изискан човек.

Като видя своята гостенка да бъбри приятелски със страховития самурай, Яджибей се смая не по-малко от всички останали. Почти веднага се озова при тях, като се започна да се кланя на Коджиро и заговори:

— Боя се, че моите момчета говориха с вас много грубо, господине. Надявам се да им простите. Тъкмо се готвехме да си тръгваме. Може би ще благоволите да плавате надолу заедно с нас.

Стърготини

Като повечето събрани от обстоятелствата хора, които иначе имат малко или нищо общо помежду си, самураят и неговият домакин скоро откриха какво ще ги сближи. Запасът от саке бе изобилен, рибата — прясна, а между Осуги и Коджиро имаше едно необичайно духовно родство, което пречеше обстановката да стане премного официална. С непресторена загриженост старицата разпитваше за неговото поприще като шугийоша, а той — за това докъде е стигнала в осъществяването на своята „голяма цел“.

Щом му каза, че отдавна не знае нищо за местонахождението на Мусаши, Коджиро й прати лъч надежда.

— Чувах слух, че миналата есен и зима той посетил двама-трима известни бойци. Имам чувството, че още е в Едо.

Яджибей, разбира се, не беше толкова сигурен и каза на Коджиро, че неговите хора все така не са научили нищо. След като бяха обсъдили от всяка една страна злощастното положение на Осуги, Яджибей заяви:

— Надявам се в бъдеще да можем да разчитаме на вашето приятелство.

Коджиро отвърна в същия дух и твърде показно изплакна чашата си и я предложи не само на Яджибей, а и на двамата му подчинени, на всеки от които наля по едно питие.

Осуги с положителност се въодушеви.

— Казват — отбеляза тя тежко, — че където и да потърсиш добро, все ще намериш. При все това аз имам изключително добър късмет! Като си помисля, че имам до себе си двама силни мъже като вас! Сигурна съм, че великата Кандзеон се грижи за мен.

Не се опита да скрива сълзите, с които се наляха очите й.

Понеже не искаше разговорът много да се разнежва, Яджибей се обади:

— Кажете ми, Коджиро, кои бяха четиримата, които посякохте там при реката?

Това изглежда бе възможността, която Коджиро беше очаквал, тъй като красноречивият му език без бавене захвана да разказва:

— О, онези ли? — започна той, като се засмя нехайно. — Просто някакви ронини от училището на Обата. Ходих там пет-шест пъти да обсъждам с Обата военни въпроси и тези все ни прекъсваха с неуместни забележки. Имаха даже дързостта да се произнасят по въпроси на сабления бой, та им казах, че ако дойдат на брега на река Сумида, ще им преподам тайните на школата Ганрю и ще им онагледя остротата на „Дългия прът“. Дадох им да разберат, че не ме е грижа колко от тях ще се появят. Щом пристигнах, бяха петима, но в мига, в който заех стойка за бой, един подви опашка и избяга. Трябва да кажа, че в Едо никак не липсват мъже, които могат повече да говорят, отколкото да се бият.

Той пак се изсмя, вече съвсем несдържано.

— Обата ли?

— Не го ли познавате? Обата Кагенори. От рода на Обата Ничиджо, който е служил на семейство Такеда в Кай. Иеясу го взел на служба при себе си и той сега преподава военна наука на шогуна Хидетада. Има също и отделно училище.

— А, да, сега се сетих.

Яджибей остана изненадан и впечатлен от това, че Коджиро явно се познава с такава прословута личност.

„Младежът още носи перчем отпред, учуди се той мълчаливо, но щом общува със самураи от такъв ранг, явно трябва да е някой.“ В крайна сметка дюлгерският началник бе простодушен човек и очевидно най-много ценеше у хората грубата сила. Възхищението му от Коджиро нарасна.

Наведе се към самурая и каза:

— Нека да ви предложа нещо. У нас постоянно имам по четирийсет-петдесет млади здравеняци. Какво ще стане, ако им построя доджо и ви помоля да ги обучавате?

— Е, няма да имам нищо против да им давам уроци, но трябва да разберете, че толкова много даймио ме теглят за ръкава с предложения — издръжки от по две-три хиляди крини ориз, — че не знам какво да правя. Честно казано, не бих се замислил сериозно да постъпя на служба при когото и да е за по-малко от пет хиляди. Също така, дори просто от учтивост, съм донякъде задължен да остана там, където живея сега. При все това не възразявам да идвам при вас.

— Извънредно много оценявам това — отвърна с дълбок поклон Яджибей.

— Ще ви очакваме — намеси се Осуги.

Джуро и Короку, прекалено простодушни, за да осъзнаят снизхождението и користта, с които бе пропита речта на Коджиро, останаха изумени от великодушието на този велик човек.

Щом лодката сви в рова на Кьобаши, Коджиро заяви:

— Аз ще слизам тук.

После скочи на брега и за секунди се изгуби в праха, който се носеше над улицата.

— Много впечатляващ младеж — отбеляза Яджибей, все още в плен на Коджировите достойнства.

— Да — съгласи се убедено Осуги. — Той е истински воин. Сигурна съм, че много даймио биха му плащали добра издръжка. — След миг мълчание печално добави: — Само и Матахачи да беше такъв.

След около пет дни Коджиро пъргаво прекрачи прага на Яджибеевия дом и бе въведен в стаята за гости. Там четиридесет-петдесетината присъстващи мъже от дружината един по един му поднесоха своите почитания. Гостът доволен отбеляза, че Яджибей явно води много интересен живот.

В продължение на по-раншните си намерения Яджибей на свой ред обяви:

— Както ви казах, бих искал да построя едно доджо. Бихте ли си направил труда да огледате имота ми?

Полето зад къщата заемаше почти два акра. В един от краищата му висяха прясно боядисани платове, но Яджибей увери Коджиро, че наелият мястото бояджия лесно може да бъде изгонен.

— Вие всъщност нямате нужда от доджо — отбеляза Коджиро. — Това място е оградено откъм улицата и няма вероятност някой да пречи.

— Добре, щом казвате, обаче дъждовните дни?

— Ако времето е лошо, няма да идвам. Трябва обаче да ви предупредя — упражненията ще бъдат по-груби от онези в Ягю или останалите училища в града. В случай че хората ви не са внимателни, може да излязат осакатени, че и по-лошо. Най-добре да им разясните това.

— По този въпрос няма да има недоразумения. Чувствайте се свободен да водите занятията, както намерите за добре.

Споразумяха се уроци да има три пъти месечно — на трето, тринадесето и двадесет и трето число, — стига да позволява времето.

Появата на Коджиро в Бакурочо даде начало на безконечни клюки. Чу се един от съседите да казва:

— Сега там имат фукльо, по-голям от всички останали, взети заедно.

Момчешкият перчем на Коджиро също предизвика немалко обсъждания, като общото мнение беше, че след като той явно скоро е минал двадесетте, крайно време е да се съобрази със самурайския обичай да бръсне главата си. Само на вътрешните в дома Хангавара хора обаче бе дадено да се порадват на извезаната долна риза на Коджиро, която се появяваше на показ всеки път, когато той оголеше рамене, за да може по-свободно да размахва сабята.

Коджиро се държеше съвсем според очакванията. Макар това да бяха само упражнения и много от учениците — неопитни, той нямаше милост. След третия урок жертвите му вече включваха един трайно осакатен заедно с четири или пет по-леко ранени души. Ранените не бяха далеч и пъшканията им се чуваха от задната част на къщата.

— Следващият! — извика Коджиро, размахвайки дълга сабя, направена от твърдо дърво на мушмула.

В началото беше казал, че нанесен с такава сабя удар „реже месото до кокал“.

— Готови сте да приключваме ли? Ако не, някой да излезе. Ако ли пък сте, тръгвам си — подразни ги той пренебрежително.

— Добре — обади се от чисто раздразнение един от мъжете, — аз ще опитам.

Отдели се от останалите, тръгна към Коджиро и се наведе да си вземе дървена сабя. С един замах Коджиро го просна на земята.

— Това — заяви той, — е урок да не се оставяте открити. Най-лошото нещо е да си открит.

С очевидно самодоволство огледа лицата на останалите, четиридесет-петдесет на брой, повечето от които едва ли не видимо трепереха.

Отнесоха най-новия пострадал до кладенеца и го заляха там с вода. Той така и не се съвзе.

— Няма да го бъде бедният.

— Казваш… че е мъртъв ли?

— Не диша.

Другите изтичаха да видят поразения си другар. Някои бяха ядосани, други — обезсърчени, но Коджиро така и не погледна повторно умрелия.

— Щом такова нещо ви плаши — обяви той заплашително, — по-добре забравете за сабята. Като си помисля, че всеки от вас ще го засърбят ръцете, стига някой на улицата да го нарече „грубиян“ или „самохвалко“…

Не довърши изречението, но щом тръгна през полето, обут в кожените си чорапи, продължи с поученията:

— Помислете малко над това, юнаци мои. Готови сте да извадите сабята в мига, в който някой непознат ви настъпи или ви закачи ножницата, но дойде ли време за истински бой, ви се връзват ръцете. С радост ще захвърлите живота си заради някоя жена или заради вашата дребнава гордост, но нямате смелост да се жертвате за едно достойно дело. Движат ви само чувствата и суетността. Това не е достатъчно, съвсем не е достатъчно.

Изпъчи гърди и завърши:

— Истината е проста. Единствената истинска храброст и същинска самоувереност идват от упражнения и овладяване на себе си. Готов съм да изляза срещу всеки от вас — станете и се бийте с мен като мъже.

С надеждата да го накара да съжали за думите си един от учениците го нападна изотзад. Коджиро се приведе ниско, почти докосвайки земята и нападателят прелетя над главата му и се приземи пред него. В следващият миг се чу изскърцването от удара на Коджировата сабя в хълбока на мъжа.

— Това ще е всичко за днес — каза той, като хвърли настрана оръжието и отиде до кладенеца да си измие ръцете. При кладенчовата стена като безформена купчина лежеше трупът. Коджиро натопи ръце във водата и без нито дума на съчувствие си наплиска лицето.

После мушна отново ръка в ръкава и заяви:

— Чувам, че много хора ходели на някакво място на име Йошивара. Вие трябва доста добре да познавате квартала. Ще искате ли да ме поразведете?

Да обяви направо, че иска да се забавлява или да отиде да пие, бе за Коджиро навик, но сега човек можеше само да гадае дали нарочно проявява безразличие или просто обезоръжава с откровеността си.

Яджибей като по-благосклонен предпочете да си помисли второто.

— Не сте ли ходили още в Йошивара? — попита той изненадан. — Ще трябва да се погрижим за това тогава. Аз самият щях да дойда с вас, но нали знаете, трябва тази вечер да съм тук заради бдението и другите неща.

Избра си Джуро и Короку и им даде пари. Последва предупреждение:

— Помнете и двамата — не ви пращам да се веселите. Отивате само да придружите своя учител и да се погрижите той да прекара добре.

Коджиро, който вървеше на няколко стъпки пред двамата, скоро откри, че не му е лесно да намери пътя, тъй като нощем — за разлика от Киото, Нара и Осака — по-голямата част от Едо бе непрогледно тъмна.

— Тази улица е ужасна — заяви. — Трябваше да вземем фенер.

— Ако бяхте тръгнал през квартала за развлечения с фенер, хората щяха да се смеят — отвърна Джуро. — Внимавайте, господине. Тази купчина пръст, на която сте стъпил, е извадена от новия ров. По-добре слезте, преди да сте паднал.

След малко водата в рова, както и небето над река Сумида, придобиха червеникав оттенък. По това време, късно напролет, луната висеше над покривите на Йошивара като сплесната бяла пита.

— Ето го там, отвъд моста — каза Джуро. — Да ви услужа ли с кърпа?

— За какво?

— Да си поскриете лицето — ето така.

Джуро и Короку извадиха всеки от обитата си по едно червено парче плат и ги вързаха като забрадки на главите си. Коджиро последва техния пример, като употреби за целта къс червено-кафява коприна.

— Така се прави — обясни Джуро. — По модата.

— Много добре ви стои.

Коджиро и неговите двама водачи се смесиха с пъстрата тълпа, която блуждаеше от дом на дом. Също като Янагимачи в Киото, Йошивара бе ярко осветен. Входовете на постройките бяха шарено украсени със завеси в червено или бледожълто, някои от които имаха на долния край звънчета, за да могат момичетата да познават кога влизат посетители.

След като влизаха и излизаха в два-три дома, Джуро се ухили на Коджиро и каза:

— Няма смисъл да се опитвате да го скриете, господине.

— Какво да скрия?

— Казахте, че никога не сте били тук преди, но в последния дом едно момиче ви позна. В мига, в който влязохме, изписка нещо и се скри зад един параван. Научихме ви тайната.

— Никога по-рано не съм идвал тук. За кого говорите?

— Не се преструвайте на невинен, господине. Хайде да се върнем. Ще ви я покажа.

Влязоха пак в дома, чиято завеса бе украсена със знак във формата на разтроено детелиново листо. Вляво с доста дребни букви пишеше „Сумия“.

Тежките греди и внушителните коридори на сградата напомняха строежа на киотските храмове, но лъскавата новост на всичко обезсмисляше опита да се създаде дух на стародавност и достойнство. Коджиро силно подозираше, че под пода още вирее блатна растителност.

Голямото помещение, в което ги въведоха на втория етаж, не бе още разтребено след последните посетители. Масата и подът бяха осеяни с парченца храна, хартия, клечки за зъби и какво ли още не. Прислужницата, която дойде да почисти, изпълни това свое задължение с изисканост, достойна за ратайкиня.

Щом дойде да вземе поръчките им, Онао се постара да им покаже колко много е заета. Заяви, че едва й оставало време за сън и още три години такъв напрегнат живот ще я закарат в гроба. По-добрите от домовете в Киото правеха усилие да поддържат заблуждението, че основна причина за съществуването им е да развличат и доставят радост на своите посетители. Тук целта пък очевидно бе кесиите на мъжете да бъдат облекчени възможно най-бързо.

— Значи това е кварталът за забавления в Едо — изпухтя Коджиро, като хвърли укорен поглед към дупките от чепове по тавана. — Доста е калпав, бих казал.

— О, така е само засега — възрази Онао. — Сградата, която строим, ще е по-хубава от всичко, каквото сте виждали в Киото или Фушими. — За миг тя се вгледа в Коджиро. — Знаете ли, господине, виждала съм ви преди някъде. А, да! Беше миналата година по пътя Кошу.

Коджиро бе забравил случайната среща, но след като му беше напомнена, с проблясък на интерес заяви:

— Ами, да — струва ми се, съдбите ни трябва да се преплитат.

— И на мен така ми се вижда — каза Джуро със смях, — след като и едно от момичетата си ви спомня.

Покрай закачките към Коджиро за неговото минало той описа лицето и дрехите на момичето и помоли Онао да иде да я намери.

— Знам за коя говорите — отвърна старицата и тръгна да я доведе.

След като мина известно време, без тя още да се е върнала, Джуро и Короку излязоха в залата и плеснаха с ръце, за да я повикат. Трябваше още няколко пъти да повторят това, докато тя най-сетне отново се появи.

— Не е тук онази, за която питахте — каза Онао.

— Беше само преди няколко минути.

— Наистина странно, и аз така казах на господаря. Бяхме в прохода Коботоке, самураят, с когото сте, мина по пътя и онзи път тя също избяга.

Зад Сумия се издигаше скелето на новата сграда, с частично завършен покрив и без стени.

— Ханагири! Ханагири!

Това бе името, дадено на Акеми, която сега се криеше между куп дъски и едно хълмче от стърготини. Търсещите я на няколко пъти минаваха така близо, че й се налагаше да затаява дъх.

„Колко отвратително!“, помисли си. През първите няколко минути гневът й бе насочен единствено срещу Коджиро, но сега вече бе обхванал всеки представител на мъжкия пол — Коджиро, Сеиджуро, самураите от Хачиоджи, посетителите на Сумия, които всяка нощ грубо я обладаваха. Всички мъже са й врагове, всички са ужасни.

Освен един. Единственият. Онзи, който ще е като Мусаши. Онзи, когото непрестанно бе търсила. Отказала се от действителния Мусаши, тя сега бе убедила себе си, че ще е утешително да се преструва на влюбена в някой подобен нему. За голямо свое раздразнение не откриваше никой, който поне малко да прилича на него.

— Ха-на-ги-ри!

Беше самият Шоджи Джинай, който викаше първо от задната част на постройката, а сега се приближаваше към нейното укритие.

Придружаваха го Коджиро и другите двама мъже. Оплакваха се до втръсване, което накара Джинай няколко пъти да повтаря своите извинения, но накрая си тръгнаха към улицата.

Като видя това, Акеми изпусна въздишка на облекчение и изчаквайки Джинай отново да влезе вътре, се затича право към вратата на кухнята.

— Я, Ханагири, през цялото време навън ли си била? — попита стреснато кухненската прислужница.

— Ш-ш-ш! Мирувай и ми дай малко саке.

— Саке ли? Сега?

— Да, саке!

След идването й в Едо случаите, в които Акеми търсеше утеха в сакето, бяха станали все по-чести.

Уплашената слугиня й наля една голяма чаша. Акеми затвори очи, пресуши съда и белосаното й лице остана наклонено назад, докато почти дойде успоредно на бялото дъно на чашата.

Щом се обърна с гръб към вратата, прислужницата стреснато извика:

— Къде си тръгнала сега?

— Млъквай. Само ще си измия краката и после пак ще вляза вътре.

Акеми нахлузи първия попаднал й чифт дзори и малко неуверено закрачи към улицата. „Колко е хубаво вън на открито!“, бе първата й мисъл, която обаче много скоро беше последвана от отвращение. Изплю се неопределено в посока на търсачите на забавления, които вървяха по ярко осветената улица и с всичка сила затича.

Като стигна до едно място, където в рова се отразяваха звездите, се спря да погледа. „О, о! Този път фенери. И са от Сумия. Зверове! Даже за няколко минути ли не могат да оставят едно момиче на мира? Не. Да я намерят! Да я накарат пак да им вади пари! От плътта и кръвта й да си изкарат още малко дъски за новата постройка — от това само ще са доволни. Е, няма да ме имат повече!“

Навитите стърготини, закачили се в косата й, заподскачаха нагоре-надолу, докато тя в главоломен бяг изчезна в тъмнината. Нямаше представа къде отива и надали можеше по-малко да я е грижа — стига да е далеч, много далеч.

Кукумявката

Когато най-сетне напуснаха чайната, Коджиро едва успяваше да се държи на крака.

— Рамо… рамо… — изломоти той, посягайки да се облегне на Джуро и Короку едновременно.

Тримата се заклатушкаха неуверено по тъмната, опустяла улица.

— Господине, казах ви, че трябваше да пренощуваме там — обади се Джуро.

— В оная дупка ли? За нищо на света! По-скоро бих се върнал в Сумия.

— Аз пък не бих, господине.

— И защо не?

— Онова момиче там избяга от вас. Ако я намерят, може да я принудят да си легне с вас, но за какво? Вие бездруго няма да може да й се насладите тогава.

— Хм. Може би си прав.

— Желаете ли я?

— Не-е.

— Ама все не можете да си я избиете съвсем от ума, а?

— Никога в живота си не съм се влюбвал. Не съм от тези. Имам по-важни неща за правене.

— Какви, господине?

— Ами очевидно е, момчето ми. Ще стана най-добрият и най-прочутият майстор на сабята, който е живял някога, и най-бързият начин да постигна това е да стана учител на шогуна.

— Но той вече има дома Ягю за учители. И чувах, че наскоро наел Оно Джироемон.

— Оно Джироемон! Че кой дава и една пръдня за него? Пък и Ягю не ме впечатляват кой знае колко. Мен гледайте. Някой ден в скоро време…

Стигнали бяха до отсечката, покрай която се прекопаваше новия ров. До средата на върбовите стволове бе насипана мека пръст.

— Внимавайте, господине — много е хлъзгаво — предупреди Джуро, докато двамата с Короку се опитваха да помогнат на своя учител да слезе от купчината.

— Стой! — извика Коджиро и внезапно бутна двамата мъже настрани. Бързо се пързулна надолу по купа. — Кой е там?

Човекът, който току-що се бе метнал към гърба на Коджиро, загуби равновесие и презглава се катурна в рова.

— Забравил ли си, Сасаки?

— Ти уби четирима от другарите ни!

Коджиро скочи на върха на купа пръст, откъдето успя да различи между дърветата поне десетима мъже, отчасти скрити от гъсталака. С насочени към него саби те бавно почнаха да стесняват кръга си.

— Значи сте от училището Обата, а? — попита той презрително. Внезапното произшествие напълно го отрезви. — Миналият път загубихте четири от петима. Колко сте дошли тази вечер? Колко искате да умрат? Само ми кажете броя и ще се съобразя. Страхливци! Нападайте, ако смеете!

Ръката му ловко посегна през рамото към „Дългия прът“.

Преди да се подстриже за монах, Обата Ничиджо бе един от най-прославените воини в Кай — област, известна със своите юначни самураи. След като домът Такеда бе разбит от Токугава Иеясу, семейство Обата потъна в неизвестност, докато Кагенори не се отличи в битката при Секигахара. Впоследствие той бе повикан на служба лично от Иеясу и си спечели слава като преподавател по военна наука. При все това отказа предложеното му от шогуната парче земя в центъра на Едо с извинението, че селски воин като него ще се чувства там неуютно. Предпочете едно гористо място в съседство със светилището Хиракава Тенджин, където настани своето училище в една прастара, покрита със слама селска къща, към която пристроиха нова зала за уроци и доста внушителен вход.

Вече в напреднала възраст и страдащ от нервно разстройство, Кагенори през последните месеци стоеше затворен в своята болнична стая и рядко се появяваше в залата. Гората наблизо бе пълна с кукумявки и отскоро той навикна да се подписва като „Стария кукуй“. Понякога се усмихваше отпаднало и казваше:

— И аз съм кукумявка като другите.

Нерядко болката от кръста нагоре ставаше нетърпима. Тази нощ бе такава.

— Чувствате ли се малко по-добре? Ще искате ли малко вода?

Говореше Ходжо Шиндзо, син на Ходжо Уджикацу, прочутия майстор на военното изкуство.

— Сега много ми олекна — отвърна Кагенори. — Вие защо не си легнете? Скоро ще стане светло.

Косата на болника бе бяла, тялото му — изтъняло и превито като остаряла слива.

— Не се безпокойте за мен. През деня ще се наспя, колкото искам.

— Не може да ви остава много време за сън, щом ежедневно сте поели моите занятия в залата. Вие сте единственият, който може да се справи с тях.

— Да се спи твърде много не е добре за духа.

Забелязвайки, че лампата скоро ще угасне, Шиндзо спря да разтрива гърба на стареца и отиде да донесе масло. Когато се върна, Кагенори, все така легнал по корем, бе вдигнал своето кокалесто лице от възглавницата. Светлината тревожно се отразяваше в очите му.

— Какво има, господине?

— Не чувате ли? Прилича на плисък на вода.

— Изглежда идва от кладенеца.

— Кой ли ще е по това време? Мислите ли, че някои от мъжете пак са излизали да пият?

— Сигурно това ще е, но все пак ще погледна.

— Като сте тръгнал, хубаво да им се скарате.

— Да, господине. Вие по-добре заспивайте. Трябва да сте уморен.

Щом болката на Кагенори утихна, той се отпусна и заспа. Шиндзо внимателно подви завивките под раменете му и отиде до задната врата. Двама от учениците се бяха навели над ведрото на кладенеца и миеха кръв от лицата и ръцете си.

Той се затича към тях с намръщено лице.

— Значи сте ходили? — попита рязко. — След като настоях да не го правите!

Раздразнението по лицето му изчезна, щом видя в сянката на кладенеца да лежи трети. Според това как стене, изглеждаше, че всеки миг може да умре от раните си.

Като момченца, които молят своя по-голям брат за помощ, и двамата мъже сгърчиха лица и неудържимо заридаха.

— Глупаци! — Шиндзо трябваше да се въздържи да не започне да им се кара. — Колко пъти съм ви предупреждавал, че той не ви е по силите? Защо не ме слушахте?

— След като окаля името на нашия учител ли? И уби четирима от нашите? Все казвате, че не сме благоразумни. Не сте ли вие, който си е загубил разума? Да се владееш, да се сдържаш, да понасяш обидите мълчаливо! Това ли наричате благоразумие? Не такъв е Пътят на самураите.

— Така ли? Ако бе правилно да излезе някой срещу Сасаки Коджиро, аз лично щях да го предизвикам. Той направи какво ли не, за да обиди нашия учител и да ни причини други злини, но това не ни позволява да губим чувство за мярка. Не ме е страх да умра, но Коджиро не си струва да залагам срещу него своя или чий да е чужд живот.

— Не така гледат на това повечето хора. Те мислят, че ни е страх от него. Че ни е страх да защитим честта си. Коджиро клевети Кагенори пред цял Едо.

— Щом му се иска да плюе — нека. Вие смятате ли, че който познава Кагенори, би повярвал, че той е загубил в спор с този самонадеян новак?

— Вие постъпвайте както искате, Шиндзо. Ние останалите не сме готови да стоим настрана и да не правим нищо.

— И какво точно сте намислили?

— Само едно нещо. Да го убием!

— Смятате, че можете ли? Казах ви да не ходите при Сенсоджи. Не пожелахте да ме послушате. Четирима убити — и пак се върнахте победени от него. Че не ни ли посрамва това дори още повече? Не е Коджиро, който съсипва името на Кагенори — вие сте. Един въпрос имам. Убихте ли го?

Не последва отговор.

— Естествено, че не. На всичко ще се обзаложа, че той няма дори и драскотина. Бедата при вас е, че не ви стига умът да избягвате да го пресрещате в положение, както на него му е удобно. Вие не разбирате неговата сила. Истина е, че е млад, с долен нрав, груб и надменен. Но е отличен майстор на сабята. Не знам как е научил, каквото умее, но не може да се отрече, че го умее. Тук е първата ви грешка.

Един от мъжете пристъпи към Шиндзо, като че е готов да го нападне.

— Твърдите, че каквото и да направи това копеле, ние не можем да сторим нищо?

Шиндзо твърдо кимна.

— Точно така. Нищо не можем да направим. Ние не сме мъже на сабята, а хора, които изучават военна наука. Щом моето държание ви се струва като на страхливец, ще трябва просто да се примиря, че ме наричате така.

Раненият в нозете им простена.

— Вода… вода… моля ви.

Двамата му другари коленичиха и го подпряха да седне.

Като видя, че се готвят да му дадат да пие, Шиндзо стреснат извика:

— Спрете! Пие ли вода, това ще го убие!

Докато се двоумяха, мъжът наведе глава към ведрото. След една глътка главата му се отпусна вътре — с това жертвите тази нощ станаха пет.

Под крясъка на кукумявките в утринното небе Шиндзо мълчешком се върна в стаята на болния. Кагенори още спеше и дишаше дълбоко. Успокоен, Шиндзо отиде зад паравана, където той самият си лягаше.

На писалището му лежаха разтворени трудове по военно дело, които бе започнал да чете, но не му бе останало време да довърши. Въпреки доброто си потекло, като дете нерядко бе цепил дърва за огъня, носил вода и дълги часове учил на светлина от свещ. Баща му, голям самурай, не смяташе, че младежите от тяхното съсловие трябва да бъдат разнежвани. Шиндзо постъпи в училището Обата с по-далечната цел да засили военната мощ на своето семейно имение и макар да бе един от по-младите ученици, заемаше първо място в оценките на своя учител.

Напоследък грижите за болния Кагенори го държаха през по-голямата част от нощта буден. Сега седна със скръстени ръце и дълбоко въздъхна. Ако той не е тук, кой ще се грижи за учителя? Всички останали ученици, които спяха в школата, бяха от онези грубовати хора, които като правило военните занимания привличат. Хората, които идваха само за занятията, бяха дори по-лоши. Постоянно дърдореха, изказвайки мненията си по мъжките въпроси, обикновено обсъждани от самураите. Никой не разбираше истински духа на самотния мъж на разума, който им беше учител. По-дълбоките тънкости на военната наука само минаваха през главите им. Много по-чувствителни бяха към какво да е пренебрежение, действително или мнимо, отправено към тяхната гордост или самурайските им способности. Обидят ли ги, ставаха безразсъдни оръдия на отмъщението.

Когато Коджиро пристигнал за пръв път в училището, Шиндзо пътуваше някъде. Тъй като заявил, че иска да попита нещо върху учебниците по военно дело, неговият интерес се сторил на всички неподправен и го представили на учителя. После обаче, без да зададе и един въпрос, той самоуверено и надменно се зае да спори с Кагенори. Пролича, че истинското му намерение е било да унижи стария човек. Щом няколко от учениците го отведоха накрая в друга стая и му поискаха обяснение, той им отвърна с поток от дързости и предложи по всяко време да се бие с който и да било от тях.

След това Коджиро се зае да пръска мълва, че военното обучение в Обата било повърхностно, че не било нищо повече от повторение на учението на Кусуноки или на старокитайските военни писания, познати като „Шестте тайни“ и че всичко това било лъжливо и невярно. Щом злостните му твърдения стигнаха до ушите на учениците, те се зарекоха да го накарат да плати с живота си.

Възражението на Шиндзо бе, че въпросът е маловажен, че не бива да тревожат учителя си с неща от този род и че Коджиро не се е занимавал сериозно с военна наука, остана без последствия, макар той освен това да посочи, че преди да предприемат каква да е решителна крачка, трябва да се посъветват със сина на Кагенори, Йогоро, който бе на дълго пътешествие.

„Не могат ли да разберат колко много излишни неприятности създават?“, жалеше Шиндзо. Гаснещата светлина на лампата бледо осветяваше неговото загрижено лице. Както още ровеше ума си за някакво решение, той сложи ръце върху отворените книги и задряма.

Събуди го шепот от неясни гласове.

След като отиде първо в залата за уроци и я намери празна, нахлузи чифт дзори и излезе. В един бамбуков гъсталак — част от свещената горичка на светилището Хиракава Тенджин — видя това, което и очакваше — голяма група ученици, които разпалено провеждаха военен съвет. Двамата ранени, с пепеляво бледи лица и окачени на бели превръзки ръце, бяха застанали един до друг и описваха тазнощното бедствие.

— Значи твърдите — попита възмутено някой, — че сте отишли десетима и половината сте били убити от този единствен човек?

— Боя се, че да. Не успяхме дори да се приближим до него.

— За Мурата и Ааябе се смяташе, че са нашите най-добри майстори на сабята.

— Те първи си отидоха. Йособей едва успя да се върне, но преди да го спрем, направи грешката да пие вода.

Мрачно мълчание се спусна над събраните. Като изучаващи военна наука те се занимаваха с въпроси на тактиката, стратегията, съобщенията, разузнаването и тъй нататък, не с похватите за ръкопашна битка. Повечето вярваха, че както ги бяха учили, сабленият бой е работа на войници, не на военачалниците. При все това самурайската гордост им пречеше да приемат логичното следствие, а именно — че срещу опитен майстор на сабята като Сасаки Коджиро са безпомощни.

— Какво можем да сторим? — попита един печален глас.

Известно време единственият отговор бе крясъкът на кукумявките.

После някой от учениците умно се обади:

— Имам един братовчед в дома Ягю. Може чрез него да ги склоним да ни помогнат.

— Не ставай глупав! — викнаха неколцина други.

— Не можем да молим други за помощ. Това само допълнително ще посрами нашия учител. Ще бъде като признание за слабост.

— Е, тогава какво да правим?

— Единственият начин е отново да се срещнем с Коджиро. Ако обаче пак го направим в тъмна улица, това само още повече ще навреди на името на училището. Ако ще умираме, да е в открит бой. Поне няма да ни сметнат за страхливци.

— Да го предизвикаме ли писмено?

— Да — и ще трябва да устоим на думата си, колкото и пъти да загубим.

— Мисля, че сте прави, обаче това няма да се хареса на Шиндзо.

— Не е нужно нито той, нито нашият учител да научават. Запомнете това всички. Можем да вземем четка и мастило на заем от свещеника.

Тихо тръгнаха към жилището на свещеника. Преди да са изминали десет крачки, мъжът най-отпред си пое дълбоко дъх и отстъпи. Останалите на мига се вцепениха, с очи, приковани върху задната тераса на грохналата от времето храмова постройка. Там, на фона на сянката, която хвърляше едно натежало от зелени плодове сливово дърво, стоеше Коджиро, подпрял се с един крак на парапета и злостно ухилен. Учениците до един пребледняха, някои вече с труд успяваха да си поемат дъх.

Гласът на Коджиро бе отровен.

— По разговора ви заключавам, че още не сте се поучили и че сте решили да ми пратите писмено предизвикателство. Е, аз ще ви спестя труда. Тук съм и съм готов да се бия. Снощи, сополиви страхливци такива, още докато не си бях измил кръвта от ръцете, стигнах до извода, че ще последва продължение и ви проследих до дома.

Млъкна, за да ги остави да осмислят казаното и после с ироничен тон продължи:

— Питах се как ли решавате къде и кога да излезете на двубой с някой враг. С хороскопа за най-благоприятния ден ли се съветвате? Или пък смятате за по-мъдро да не вадите саби, преди да е дошла някоя тъмна нощ, когато вашият противник е пиян и се връща от квартала за развлечения?

Отново спря, сякаш очакваше отговор.

— Нищо ли нямате да кажете? Няма ли сред вас поне един човек с алена кръв? Щом сте толкова решени да се бием, хайде тогава. Който и да било или всички заедно — на мен ми е все едно! Няма да побягна пред такива като вас, дори да сте целите в доспехи и да крачите под барабанен бой!

От обезсърчените мъже не дойде нито звук.

— Какво ви стана? — Периодите на Коджировото мълчание ставаха все по-дълги. — Да не сте решили да не ме предизвиквате?… Няма ли сред вас поне един с малко смелост? Добре, сега е време да си отворите тъпите уши и да слушате. Аз съм Сасаки Коджиро. Изучил съм изкуството на сабята посмъртно и косвено от великия Тода Сейген. Познати са ми тайните на удара, открити от Китаяма Хисаясу, а аз самият съм създател на школата Ганрю. Не съм като онези, които се занимават с умуване, четат книги и слушат уроци за Сун Дзъ или „Шестте тайни“. По дух и по воля вие и аз нямаме нищо общо.

— Не познавам подробностите от вашите ежедневни занимания, но сега ви показвам каква е действителната наука да се биеш. Не се хваля. Помислете! Когато един мъж бъде нападнат в тъмното, както аз снощи, какво прави той, стига да е имал добрия късмет да спечели? Ако е някой обикновен човек, възможно най-бързо отива на сигурно място. Веднъж оказал се там, премисля станалото и поздравява себе си, че е останал жив. Не е ли така? Нямаше ли вие така да направите?

— Но направих ли аз това? Не! Не само че посякох половината от вашите хора, но и последвах останалите до дома и изчаках тук, право под носовете ви. Слушах, докато се опитвахте в нерешителността си да решите нещо и съвсем ви изненадах. Стига да исках, можех сега да ви нападна и направо да ви унищожа. Ето какво значи да си воин! Това е тайната на военната наука!

— Някои от вас казаха, че Сасаки Коджиро бил само човек на сабята, че не му било работа да идва в едно военно училище и да плещи. Какво още трябва да направя, за да ви убедя колко сте сгрешили? Навярно днес ще ви докажа не само, че съм най-големият майстор на сабята в страната, но и че докрай владея тактиката на боя!

— Ха-ха! Това взе да става като цял урок, а? Боя се, че ако продължа да лея пред вас от знанията си, бедният Обата Кагенори може да се окаже без приходи. А нали това не бива да става?

— Ох, жаден съм. Короку! Джуро! Донесете ми малко вода!

— Веднага, господине! — отвърнаха в един глас двамата, застанали до светилището, откъдето гледаха досега унесени във възхищение.

— Какво се готвите да правите, господине? — попита нетърпеливо Джуро, след като му донесоха вода в голяма глинена чаша.

— Питайте тях! — изсмя се Коджиро. — Отговорът ще намерите в тези тъпи язовски лица.

— Виждали ли сте някога хора с такъв глупав вид? — изхили се Короку.

— Що за страхлива паплач?! — възкликна Джуро. — Хайде, да си вървим, господине. Тези няма да ви застанат насреща.

Докато тримата излизаха наперено през храмовата порта, Шиндзо, скрит зад дърветата, промълви през стиснати зъби:

— Ще ви върна за това.

Учениците бяха отчаяни. Коджиро ги надхитри и надви, после със злорадство ги остави уплашени и унижени.

Тишината бе нарушена от един друг ученик, който изтича към тях и със стреснат глас попита:

— Поръчвали ли сме ковчези? — Щом никой не отговори, добави: — Майсторът на ковчези току-що пристигна с пет. Сега чака.

Накрая някой от множеството покрусено отвърна:

— Пратили сме да донесат телата. Още не са дошли. Не съм сигурен, но ми се струва, че ще ни трябва още един ковчег. Помоли го да направи и него, а готовите сложи под навеса.

Тази нощ в залата за уроци устроиха бдение. Макар, с надеждата Кагенори да не чуе, вършеха всичко тихо, но той повече или по-малко успя да се досети какво е станало. Въздържа се да задава въпроси, а и Шиндзо не каза нищо.

От този ден нататък училището бе белязано с клеймото на поражението. Само Шиндзо, който призова към умереност и бе обвинен, че е страхливец, поддържаше живо желанието за мъст. В очите му гореше блясък, който никой от останалите не успяваше да разгадае.

Рано наесен болестта на Кагенори се влоши. От леглото му се виждаше някаква кукумявка, кацнала на един от клоните на голямата дзелкова. Тя все се блещеше, не помръдваше и денем кряскаше към луната. Сега Шиндзо долови в крясъка на птицата прокоба, че краят на неговия учител наближава.

После дойде писмо от Йогоро, в което се казваше, че е чул за Коджиро и е тръгнал да се връща. През следващите няколко дни Шиндзо се питаше кой ли ще дойде пръв — синът или смъртта на бащата. Във всеки случай, деня, който очакваше, деня, в който щеше да бъде освободен от своя дълг, наближаваше.

На вечерта преди деня, в който очакваха Йогоро, Шиндзо остави на своето писалище писмо за сбогом и се раздели с училището Обата. Застанал в гората край светилището, той погледна към болничната стая на Кагенори и тихо каза:

— Простете, че си тръгвам без ваше позволение. Почивайте спокойно, добри ми учителю. Утре Йогоро ще си е у дома. Не знам дали ще мога, преди да умрете, да ви покажа главата на Коджиро, но трябва поне да опитам. Загина ли при това, ще ви очаквам в земята на мъртвите.

Чиния с риба

Мусаши се скиташе вън от града, посветил се на отшелнически упражнения. Наказваше тялото си, за да възвиси душата. Повече от всякога бе решен да продължи сам — и ако това значи да гладува, да спи на открито в студ и дъжд и да върви облечен в мръсни дрипи, то така да бъде. В сърцето си имаше мечта, която никога нямаше да осъществи, в случай че стане платен служител на господаря Дате, та дори и негово височество да му предложи цялото свое владение с три милиона крини доход.

След дългото пътуване до Накасендо прекара само няколко нощи в Едо, преди да поеме пак на път — сега на север, към Сендай. Парите, които му даде Ишимода Геки, му тежаха на съвестта — от мига, в който ги откри, знаеше, че няма да намери покой, докато не ги върне.

Сега, година и половина по-късно, се озова в Хотенгахара, една равнина в областта Шимоза, източно от Едо, малко променила се, откакто метежникът Тайра но Масакадо и отрядите му бяха вилнели тук през десето столетие. Равнината си оставаше мрачно място, рядко населено и незасята с нищо ценно — само бурени, малобройни дървета и пръснат бамбук и камъш. Слънцето, ниско на хоризонта, оцветяваше в червено локвите застояла вода, но оставяше тревата и гъсталака безцветни и неясни в полумрака.

— Сега какво? — промърмори си Мусаши, като спря на един кръстопът, за да даде почивка на своите уморени нозе.

Чувстваше тялото си отпаднало и още подгизнало от внезапния порой, който преди няколко дни го свари в прохода Точиги. Неприятната вечерна влага будеше у него нетърпение да открие някакво място, където живеят хора. През последните две нощи спа под звездите, но сега копнееше за топлината на огнище и за малко истинска храна, дори да е просто селско ястие като варени просо и ориз.

Лекият солен повей във вятъра подсказваше, че морето е наблизо. Ако тръгне към него, разсъди Мусаши, може да намери някоя къща, даже рибарско село или малко пристанище. Ако ли не, ще трябва да се примири с още една нощ в есенната трева, под едрата есенна луна.

С известна доза ирония осъзна, че ако бе по-поетичен по природа, можеше да се наслади на тези мигове сред тъжната самота на пейзажа. Сега обаче искаше само да избяга оттук, да бъде сред хора, да получи малко прилична храна и да си почине. Но непрестанното жужене на насекомите сякаш пригласяше на самотното му странстване.

Мусаши се спря на един покрит с пръст мост. През кроткото бълбукане на тясната река му се стори, че чува някакъв плясък. Може би видра? Напрегна очи в гаснещата дневна светлина, докато едва успя да различи някаква коленичила в ниското до края на водата фигура. Засмя се, като си помисли, че момчето, което сега вдигна очи към него, съвсем определено приличаше в лице на видра.

— Какво правиш там долу? — подвикна приятелски.

— Ловя риба — дойде краткият отговор.

Момчето люлееше във водата една плетена кошница, за да очисти мятащия се улов от тинята и пясъка.

— Много ли улови? — осведоми се Мусаши, комуто не се искаше да прекъсва започнатото общуване с друг човек.

— Наоколо няма много. Есен е вече.

— Какво ще кажеш да ми дадеш малко?

— От моите?

— Да, само една шепа. Ще ти ги платя.

— Извинете. Те са за баща ми.

Момчето прегърна кошницата, пъргаво скочи от брега и като куршум се изгуби в тъмнината.

— Бързо е дяволчето, трябва да призная — засмя се Мусаши, останал за втори път сам.

Спомни си за своето детство и за Джотаро. „Чудя се какво ли е станало с него“, замисли се. Когато го видя за последен път, бе на четиринадесет. Скоро щеше да е на шестнадесет. „Бедното момче. Приемаше ме като учител, обичаше ме като учител, а как постъпих аз с него? Нищо не направих.“

Обзет от спомените, той забрави умората. Спря се и остана на място. Луната бе изгряла, ярка и пълна. Тъкмо в нощи като тази Оцу обичаше да свири на флейта. В шума на насекомите му се причу смях, дружният смях на Оцу и Джотаро.

Изви глава на една страна и зърна някаква светлинка. Обърна се с цяло тяло в същата посока и тръгна право натам.

Навсякъде около самотната хижа растеше висока местна детелина, стигаща чак до разкривения покрив. Стените бяха обрасли с кратунка, цветовете на която отдалеч приличаха на огромни капки роса. Щом дойде по-наблизо, Мусаши бе стреснат от сърдития пръхтеж на един неоседлан кон, вързан до съборетината.

— Кой е там?

В идващия отвътре глас Мусаши разпозна момчето с рибата. Усмихна се и извика:

— Ще може ли да ме приютите за през нощта? Още рано на сутринта си тръгвам.

Момчето излезе на вратата и внимателно огледа Мусаши.

— Добре. Влизайте — каза след миг.

Къщата бе по-порутена от коя и да е, която Мусаши бе виждал. През процепите в стените и тавана се сипеше лунна светлина. След като си свали наметалото, той дори не успя да намери гвоздей, на който да го закачи. От вятъра отдолу, въпреки тръстиковата рогозка, по пода имаше течение.

Момчето коленичи чинно пред своя гост и попита:

— Нали там при реката казахте, че искате малко риба? Обичате ли от тази?

В тази обстановка неговата благовъзпитаност така изненада Мусаши, че той само се облещи.

— Защо гледате така?

— Ти на колко си години?

— На дванайсет.

Мусаши остана впечатлен от лицето му. Беше мръсно като току-що изтръгнат от земята лотосов корен, а косата имаше вид и мирис на птиче гнездо. Ала в изражението му личеше характер. Страните бяха закръглени, а сред мръсотията като мъниста светеха двете чудесни очи.

— Имам малко просо с ориз — продължи гостоприемно момчето. — А сега, тъй като вече дадох на баща ми, може, ако искате, да вземете останалата риба.

— Благодаря.

— Предполагам, че ще желаете и чай.

— Да, ако не ви затруднявам много.

— Почакайте тук.

То бутна една скрибуцаща врата и влезе в съседната стая.

Мусаши го чу да чупи дърва и после да раздухва пламъка в едно глинено хибачи. Не след дълго изпълнилият хижата дим прогони насекомите навън.

Момчето се върна с поднос, който постави на пода пред госта. Мусаши веднага се зае с храната като много бързо, мълчаливо изгълта солените препечени рибки, просото с ориз и сладникавата черна фасулена каша.

— Хубаво беше — каза той с благодарност.

— Наистина ли?

Момчето изглежда се радваше, когато някой друг е доволен.

„Добре възпитан момък,“ помисли си Мусаши.

— Бих искал да изразя благодарността си пред главата на дома. Той вече легнал ли си е?

— Не — пред вас е.

Момчето посочи носа си.

— Вие тук съвсем сам ли сте?

— Да.

— А, ясно. — Последва неудобно мълчание. — И с какво се препитавате?

— Давам коня под наем и го придружавам като коняр. Бяхме и позасели едно друго… О, маслото за лампата се е свършило. Но вие и без това трябва да сте готов за лягане, нали?

Мусаши легна на простряния до стената износен сламеник. Бръмченето на насекомите му подейства успокояващо. Заспа, но навярно заради телесното изтощение почна да се поти. След това засънува, че чува дъжд.

Шумът от съня го накара внезапно да се събуди и да седне в леглото. Нямаше грешка. Това, което сега чуваше, бе шум от точене на нож или сабя. Щом по навик посегна към сабята си, момчето му подвикна:

— Не можете ли да спите?

Откъде знае, че е буден? Удивен, Мусаши попита:

— Какво правите, че по това време точите нещо?

Въпросът бе зададен с такъв напрегнат глас, че по-скоро напомняше ответен саблен удар, отколкото част от разговор.

Момчето избухна в смях.

— Уплаших ли ви? Виждате ми се прекалено силен и смел, че така лесно да се плашите.

Мусаши мълчеше. Чудеше се дали не е попаднал на някой престорил се на селско момче всевиждащ демон.

Щом пак се чу търкането на острието в точиларския камък, Мусаши отиде до вратата. През процепа успя да види, че другата стая е кухня с тясно място за спане в единия край. Момчето бе коленичило до прозореца под лунната светлина, с голяма стомна вода до себе си. Сабята, която точеше, бе от онези, каквито използват селяните.

— Какво си намислил да правиш с това? — попита Мусаши.

Момчето хвърли поглед към вратата, но продължи с работата си. След още няколко минути избърса дългото около лакът и половина острие и го вдигна нагоре да го огледа. То ярко заблещука на лунната светлина.

— Вижте — каза, — смятате ли, че мога да разполовя с това някого?

— Зависи дали знаеш как.

— О, сигурен съм, че знам.

— Някой определен човек ли имаш предвид?

— Баща ми.

— Баща ти ли? — Мусаши бутна вратата и я отвори докрай. — Надявам се, не си мислиш, че тази шега е много смешна.

— Аз не се шегувам.

— Не искаш да кажеш, че си наумил да убиеш баща си. Дори плъховете и стършелите в този пущинак зачитат поне родителите си.

— Но ако не го разрежа надве, няма да мога да го нося.

— Къде да го носиш?

— Трябва да го занеса до гробището.

— Ще рече, че е мъртъв ли?

— Да.

Мусаши отново погледна към по-далечната стена. Не му бе хрумнало, че едрият предмет, който видя там по-рано, може да е тяло. Сега забеляза, че това наистина е труп на стар човек, сложен да лежи изпънат, с възглавница под увитата в кимоно глава. До него имаше паничка ориз, чаша с вода и няколко хапки препечена риба върху дървена чиния.

Като си спомни как без да иска бе помолил момчето да вземе от рибата, предназначена като дар за духа на покойник, Мусаши почувства тръпка на неудобство. В същото време се възхити на детето за хладнокръвието, с което се е сетило да разреже тялото на части, за да може така да го носи. Погледът му остана прикован върху лицето на малкия и няколко мига не каза нищо.

— Кога умря той?

— Тази сутрин.

— Колко далеч е гробището?

— Горе на хълма е.

— Не можеше ли да накараш някой да го занесе дотам заради теб?

— Нямам пари.

— Нека да ти дам малко.

Момчето поклати глава.

— Не. Баща ми не обичаше да приема нищо като подарък. Не обичаше да ходи и в храма. Мога да се справя сам, благодаря ви.

Духът и смелостта на момчето, както и стоическото му, но разумно държание, накараха Мусаши да предположи, че бащата не е бил роден обикновен селянин. Трябваше да има нещо, което да обясни забележителната самостоятелност на сина.

От почит към желанието на покойника Мусаши реши да задържи парите си и предложи вместо това да помогне, за да пренесат тялото наведнъж. Момчето се съгласи и двамата заедно натовариха трупа на коня. Щом пътят стана стръмен, го свалиха от гърба на животното и Мусаши го понесе на своя. Гробището се оказа малко открито място под един орех, белязано със самотен валчест камък.

След погребението момчето сложи цветя на гроба и каза:

— Тук са погребани също дядо, баба и майка.

После сключи ръце в молитва. Мусаши се присъедини към неговата мълчалива молба за мира на семейните покойници.

— Надгробният камък не ми се вижда много стар — отбеляза той. — Кога се е заселило тук вашето семейство?

— По времето на дядо ми.

— А откъде са били преди това?

— Моят дядо е бил самурай на рода Могами, но след поражението на неговия господар изгорил родословното ни дърво и всичко друго. Нищо не останало.

— Не виждам името му изрязано на камъка. Няма дори семеен знак или дата.

— Когато умираше, той заръча върху камъка да няма нищо. Беше много последователен. Веднъж идваха някакви хора от владенията на Гамо, друг път — от тези на Дате и му предлагаха служба, обаче той отказа. Казваше, че самураят не бива да служи на повече от един повелител. Такъв беше също и с камъка. Тъй като бе станал земеделец, сметна, че да сложи на него името си щяло да посрами неговия покоен господар.

— Ти знаеш ли името на дядо си?

— Да. Мисава Йори. Баща ми като земеделец се отказа от презимето и се нарече просто Санемон.

— А твоето има как е?

— Саносуке.

— Имаш ли някакви роднини?

— По-голяма сестра, но тя ни напусна преди много време. Не знам къде е сега.

— И никой друг ли?

— Не.

— Как сега мислиш да си изкарваш прехраната?

— Също като преди, предполагам — отвърна момчето, но после бързо добави: — Вижте, вие нали сте шугийоша? Трябва да обикаляте почти навсякъде. Вземете ме с вас. Можете да яздите моя кон, а аз ще ви бъда коняр.

Докато прехвърляше през ума си предложението на момчето, Мусаши впери поглед в земята под тях. След като бе достатъчно плодородна да изхрани такова разнообразие от бурени, не можеше да проумее защо не се обработва. Със сигурност не и понеже тукашните хора живеят много охолно — навсякъде бе видял свидетелства на бедност.

Културата, замисли се Мусаши, не процъфтява, преди хората да са се научили да властват над силите на природата. Питаше се защо тук посред равнината Канто те са така безпомощни, защо се оставят тази природа да ги потиска. При изгрева на слънцето забеляза дребни животинки и птици весело да подскачат сред богатствата, които човекът по тези места още не се бе научил да прибира. Или поне така изглеждаше.

Скоро отново си спомни, че въпреки своята смелост и самостоятелност Саносуке е още дете. Преди мокрите от росата листа да са заблестели на слънцето и те да се приготвят да вървят, момчето вече не беше тъжно и всъщност изглежда всяка мисъл за неговия баща бе излязла от ума му.

По средата на пътя надолу вече започна да притиска Мусаши за отговор на предложението, което даде.

— Готов съм да тръгна днес — заяви. — Помислете само — където и да отидете, ще можете да яздите коня, а аз ще съм до вас да ви прислужвам.

На това Мусаши отвърна с двусмислено изсумтяване. Макар Саносуке с много неща да привличаше вниманието му, той се запита дали отново трябва да се товари с отговорността за бъдещето на едно момче. Джотаро имаше естествени заложби, но от каква полза за него бе, че тръгна с Мусаши? А сега, когато е изчезнал бог знае къде, още по-остро чувстваше своята отговорност. При все това, разсъди Мусаши, ако човек мисли само за предстоящите опасности, той не може да направи и една стъпка напред, какво остава с успех да си проправи път през живота. Още повече, че при едно дете никой, дори родителите му, не може да бъде сигурен за неговото бъдеще. „Възможно ли е в действителност безпристрастно да се прецени какво е добро за детето и какво — не?, запита се той. Щом става дума да се развият дарбите на Саносуке и да го насоча по правилен път, то това мога да направя. Струва ми се, никой и не би могъл да стори повече.“

— Обещайте, хайде. Моля ви — настояваше момчето.

— Ти цял живот коняр ли искаш да бъдеш, Саносуке?

— Не, естествено. Искам да стана самурай.

— Това си мислех и аз. Обаче ако дойдеш с мен и ми станеш ученик, знай, че доста трудности ще те чакат.

Момчето захвърли въжето и преди Мусаши да разбере какво е намислило, коленичи на земята под главата на коня. Поклони се дълбоко и каза:

— Умолявам ви, господине, направете от мен самурай. Това искаше и моят баща, но той нямаше никой, когото да помоли да ми помогне.

Мусаши слезе от седлото, огледа се за миг наоколо, после вдигна една пръчка и я подаде на Саносуке. Намери друга за себе си и каза:

— Искам да ме удариш с тази пръчка. Като видя как умееш да си служиш с нея, ще реша дали имаш дарба да станеш самурай.

— Ако ви ударя, ще кажете ли „да“?

— Опитай и ще видим — засмя се Мусаши.

Саносуке хвана здраво своето оръжие и като побеснял се втурна напред. Мусаши се показа безжалостен. Момчето получаваше удар след удар — по раменете, лицето, ръцете. Всеки път, след като бъдеше отблъснато, се олюляваше, но винаги се връщаше, за да нападне отново.

„Много скоро ще се разплаче“, помисли си Мусаши.

Но Саносуке не желаеше да се предава. Щом пръчката му се счупи на две, се спусна напред с голи ръце.

— Какво мислиш, че правиш, дребосъко? — тросна се Мусаши с нарочно подигравателен глас.

Улови момчето за обито и го просна по очи на земята.

— Копелдак такъв! — извика в отговор Саносуке, вече станал на крака и отново в нападение.

Мусаши го хвана за китката и го вдигна във въздуха.

— Стига ли ти?

— Не! — кресна упорито неговият противник, макар слънцето да му светеше в очите и да бе принуден да маха с крака и ръце съвсем напразно.

— Сега ще те метна върху онзи камък там. Направо ще те убия. Искаш ли да се предадеш?

— Не!

— Упорит си, а? Не виждаш ли, че загуби?

— Не и докато съм още жив! Ще видиш. Накрая аз ще спечеля.

— И как очакваш да стане това?

— Ще се упражнявам, ще овладея себе си.

— Но докато ти десет години се упражняваш, и аз ще правя същото.

— Да, обаче ти си много по-стар от мене. Ще умреш пръв от двама ни.

— Хмм.

— И щом те сложат в ковчега, ще те ударя за последно и ще спечеля!

— Глупак! — извика Мусаши, като подхвърли момчето на земята.

Щом Саносуке стана, Мусаши го погледна за миг в лицето, засмя се и плесна веднъж с ръце.

— Добре. Можеш да ми станеш ученик.

Какъвто учителят, такъв и ученикът

По късия път назад към хижата Саносуке не престана да дърдори за своите мечти относно бъдещето.

След като обаче Мусаши му каза, че тази нощ трябва да се готви за сбогуване с единствения дом, който някога е имал, момчето бе обзето от печал. Стояха до късно будни и Саносуке, с премрежен поглед и тих глас, споделяше спомени за своите родители, дядо и баба.

На сутринта, докато се готвеха да потеглят, Мусаши обяви, че отсега нататък ще нарича Саносуке Йори.

— Щом ще ставаш самурай — обясни той, — подобава естествено да приемеш името на дядо си.

Момчето още не бе достатъчно голямо за тържествено встъпване в пълнолетие, когато би трябвало да получи и името си на възрастен, но Мусаши сметна, че ако сега му даде дядовото име, то ще се почувства задължено да го защити.

По-късно, щом му се стори, че малкият се бави нещо в къщата, той спокойно, но строго го повика:

— Побързай, Йори. Там няма нищо, от което да имаш нужда. Не ти трябват спомени от миналото.

Йори изскочи навън в едно кимоно, което едва покриваше бедрата му, сламени конярски сандали на нозете и платнена торба, която съдържаше малко сух обяд. Приличаше на жабче, но бе готов и жаден за своя нов живот.

— Избери някое дърво зад къщата и вържи коня — нареди Мусаши.

— Може направо да го яхнете сега.

— Прави, каквото ти казвам.

— Да, господине.

Мусаши си отбеляза възпитаността на отговора — малък, но насърчителен признак за готовността на момчето да замени своята нескопосана селска реч със самурайски привички.

Йори върза коня и се върна под стряхата на старата хижа, където Мусаши стоеше, вперил поглед в равнината. „Какво ли чака?“, зачуди се момчето.

Като сложи ръка на главата на Йори, Мусаши каза:

— Тук си се родил и си се изпълнил с решимостта да побеждаваш.

Йори кимна.

— Вместо да служи на втори господар, твоят дядо е напуснал военното съсловие. Твоята баща, верен на дядовото ти предсмъртно желание, се е задоволил да бъде прост земеделец. Неговата смърт те остави сам на този свят, тъй че дошло е време да застанеш на собствените си нозе.

— Да, господине.

— Ти трябва да станеш велик човек!

— Ще се опитам.

Сълзи напълниха очите на момчето.

— Тази къща е давала на три поколения от семейството ти подслон срещу вятъра и дъжда. Благодари й, сбогувай се веднъж завинаги с нея и не жали повече.

Мусаши влезе вътре и подпали порутената сграда.

Щом излезе, Йори примигваше, за да сдържи сълзите си.

— Ако оставим къщата на място — каза Мусаши, — само ще стане скривалище на крайпътни разбойници или крадци. Изгарям я, за да попреча на такива хора да осквернят паметта на дядо ти и баща ти.

— Благодарен съм ви.

Колибата се превърна в малка огнена планина, после се срина.

— Да вървим — каза Йори, когото останките от миналото вече не занимаваха.

— Още не.

— Но нали тук няма какво повече да правим?

Мусаши се засмя.

— Ще построим на онова възвишение там нова къща.

— Нова къща ли? За какво? Вие току-що изгорихте старата.

— Тя беше на твоите баща и дядо. Тази, която ще построим, ще е за нас.

— Ще рече, че ще останем тук ли?

— Точно така.

— Няма да идем някъде другаде, за да се упражняваме и да овладяваме себе си?

— Ще правим това тук.

— На какво можем да се упражняваме тук?

— Да станем майстори на сабята, да станем самураи. Ще укрепваме духа си и ще се стремим да се превърнем в истински хора. Ела с мен и вземи онази брадва.

Той посочи към един кичур трева, където бе оставил земеделските сечива.

Нарамил брадвата, Йори последва Мусаши до хълмчето, където имаше няколко ореха, бора и криптомерии. Мусаши се съблече до кръста, хвана брадвата и се залови за работа. Скоро наоколо му се ръсеше същински дъжд от бели късчета дърво.

Йори го гледаше и си мислеше: „Може би ще построи доджо. Или ще се упражняваме на открито?“

Едно от дърветата падна, последвано от още и още едно. Пот потече по поруменелите бузи на Мусаши и изми отпадналостта и самотата от последните няколко дни.

Сегашният замисъл му хрумна, докато стоеше край пресния гроб на земеделеца в малкото гробище. „Известно време ще се откажа от сабята, реши, и вместо това ще поработя с мотика.“ Дзен, калиграфията, чаеното изкуство, рисуването и ваенето всички са от полза за усъвършенстване на саблените умения. Не би ли могла и полската работа да допринесе за обучението му? Не е ли това широко парче земя, чакащо кой да го прекопае, отлично поле за упражнения? И като превърне негостоприемната пустош в ниви, няма ли да спомогне също за благоденствието на бъдещите поколения?

Бе прекарал целия си живот досега подобно на странстващ дзен-монах. Така да се каже, само бе получавал, зависеше от други хора за храна, подслон и дарения. Искаше да промени нещата, да ги промени изцяло, тъй като от дълго време се догаждаше, че само хора, които наистина сами са отгледали своето зърно и зеленчуци, знаят колко са те свети и ценни. Онези, които не са правили това, са като свещеници, които не следват своите проповеди и бойци, които знаят много за бойните похвати, но нищо за Пътя.

Като момче майка му го бе водила на нивите и там бяха работили заедно с изполичарите и селяните. Сега обаче неговата цел бе повече от това да добива храна за ежедневни нужди — търсеше прехрана за душата си. Искаше да узнае какво значи да изкарваш своя хляб с труд, а не от подаяния. Искаше също да присади сред хората в тукашната околност своя начин на мислене. Според него, като изоставяха почвата на бурените и тръните и отстъпваха пред бури и наводнения, те от поколение на поколение продължаваха сиромашкото си съществуване, без да могат да съзрат възможностите, с които те самите и околната земя са дарени.

— Йори — извика, — намери някакво въже и вържи тия дърва. После ги завлечи до брега на реката.

Щом това бе направено, Мусаши опря брадвата на едно дърво и изтри с лакът потта от челото си. След това слезе долу и с една по-малка брадвичка обели кората от стволовете. Щом падна мрак, двамата стъкмиха с парчетата огън и си намериха късове дърво, които да им служат за възглавници.

— Увлекателна работа, нали? — попита Мусаши.

Съвсем откровено Йори отвърна:

— Въобще не я намирам за увлекателна. Нямаше нужда да ви ставам ученик, за да знам как се прави такова нещо.

— С течение на времето ще почне да ти харесва повече.

С наближаването на края на есента гласовете на насекомите замлъкнаха. Листата изсъхнаха и окапаха. Мусаши и Йори издигнаха своята нова хижа и сега се заеха със задачата да подготвят земята за посев.

Един ден, докато оглеждаше полето, Мусаши изведнъж се замисли, че то е като отражение на обществения безпорядък, траял цял век подир края на Онинската война. Като се оставят настрана тези мисли, картината не беше насърчителна.

Той не знаеше това, но в течение на вековете връх Фуджи много пъти бе засипвал Хотенгахара с вулканична пепел, а река Тоне често бе наводнявала равнината. При сухо време пръстта ставаше корава като кост, а последваха ли силни дъждове, водата прокарваше нови сипеи и отнасяше големи количества пръст и камъни. Нямаше някакво корито, в което по-малките потоци естествено да се вливат — най-много до такова нещо се доближаваше едно малко езеро, което не бе достатъчно голямо нито да напоява, нито да отводни цялата околност. Най-неотложната нужда бе очевидна — да бъде овладяна водата.

При все това, колкото повече виждаше, толкова повече Мусаши почваше да се пита защо околността е така бедна. „Няма да е лесно“, помисли си, възбуден от поставеното пред него предизвикателство. Да свържеш в едно вода и пръст, за да създадеш плодородни ниви, не значи нещо по-малко от това да поведеш хората така, че животът им да се промени. На Мусаши се струваше, че тази цел е в пълно съзвучие с неговите идеали на боец.

Започна да вижда Пътя на меча в нова светлина. Преди година-две искаше само да надвива всички съперници, но сега представата, че сабята съществува, за да му дава надмощие над други хора, вече не го удовлетворяваше. Да посича, да тържествува над своите противници, да вади на показ величината на своята сила започваше да му изглежда все по-суетно. Искаше да овладее себе си, да накара самия живот да му се покори, да прави така, че хората да живеят, не да умират. Пътят на меча не бива да бъде прилаган просто с цел лично усъвършенстване. Той трябва да стане източник на сила за хората и да ги води към мир и щастие.

Съзнаваше, че големите му замисли не са повече от сън и така ще бъде, докато е лишен от властта, с която може да ги осъществи. Но в тази пустош тук не се нуждаеше нито от чин, нито от поддръжка отгоре. Хвърли се в борбата с радост и въодушевление.

Ден след ден изкореняваха пънове, пресяваха чакъл, подравняваха земята и превръщаха пръстта и камъните в диги. Двамата с Йори работеха от преди съмнало до след като звездите ярко светнат на небето.

Неспирният им труд привлече вниманието. Минаващите покрай тях селяни често се спираха, заглеждаха се и обсъждаха:

— Какво мислите правят?

— Как успяват да живеят на място като това?

— Момчето не е ли синът на стария Санемон?

Всички се смееха, но имаше някои, които решиха и да предприемат нещо. От чиста загриженост един човек дойде и им каза:

— Никак не ми се иска да говоря така, обаче вие си губите времето. Може да си строшите гърбовете да правите от това нива, но след първата буря за една нощ всичко ще изчезне.

Щом няколко дни по-късно ги видя, че още са тук, доби малко обиден вид.

— Всичко, което правите, казвам ви, е само да копаете много кладенци на място, където няма да има полза от тях.

След още няколко дни заключи, че необикновеният самурай явно не е с всичкия си.

— Глупаци! — извика възмутен.

На следващия ден доведе със себе си цяла дружина, за да се посмеят.

— Ако тук можеше да вирее нещо, нямаше да се потим на това слънце да копаем нашите бедни ниви. Щяхме да си седим по къщите и да си свирим на флейта.

— И глад нямаше да има.

— За нищо разкопавате това място.

— Прилича ми на торище.

Мусаши, който още копаеше с мотиката, остана с наведен към земята поглед и се усмихна. Йори не бе толкова самодоволен, макар преди Мусаши да му се беше карал, че взема така на сериозно селяните.

— Господине — намръщи се момчето, — те все едно и също говорят.

— Не им обръщай внимание.

— Не мога! — извика Йори и хвана един камък, за да го хвърли срещу причинителите на този тормоз.

Един сърдит поглед на Мусаши го спря.

— И каква полза от това, ще има? Ако не се държиш както трябва, няма да те оставя за мой ученик.

При този укор ушите на Йори пламнаха, но вместо да пусне камъка, той изруга и замери с него една обла скала наблизо. Камъкът пусна искри и се сцепи на две. Йори хвърли мотиката настрана и заплака.

Макар да не остана безчувствен, Мусаши се престори, че не го е забелязал. „И той като мен е съвсем сам“, помисли си.

Сякаш от съчувствие към скръбта на момчето, над равнината повя привечерен ветрец, който раздвижи всичко наоколо. Небето потъмня и западаха дъждовни капки.

— Хайде, Йори, давай да влизаме — извика Мусаши. — Изглежда ни чака буря.

Събра набързо сечивата и се затича към къщата. Докато влезе вътре, дъждът вече се сипеше на сиви струи.

— Йори! — извика, изненадан, че момчето не дойде с него.

Отиде до прозореца и напрегнато се загледа към полето. От перваза по лицето му хвърчаха пръски. Светкавичен проблясък продра въздуха и порази земята. Затворил очи и сложил ръце на ушите си, Мусаши направо усети силата на гръмотевицата.

Под вятъра и дъжда си представи старото дърво в Шиподжи и чу суровия глас на Такуан. Почувства, че всичко, което е придобил оттогава насам, дължи нему. Искаше му се да притежава грамадната сила на дървото, също както и Такуановата студена, непоколебима състрадателност. Ако успее да стане за Йори онова, което за него бе старото дърво, ще сметне, че е успял да плати отчасти дълга, който има към монаха.

— Йори!… Йори!

Не последва отговор — само гърмът и биещият по покрива дъжд.

„Къде може да е отишъл?“, зачуди се Мусаши, комуто все още не се искаше да се показва навън.

Щом валежът отслабна до ръмене, той все пак излезе. Йори не се бе помръднал и на педя. С полепналите по тялото дрехи и свитото в сърдито изражение лице приличаше досущ на плашило. Как може едно дете да е така упорито?

— Безумец! — скара му се Мусаши. — Връщай се в къщата. Както си подгизнал целият, може и да не ти е от полза за здравето. Побързай, преди водата да е почнала да се стича. После няма да можеш да се прибереш.

Йори се извърна, сякаш се опитваше да определи откъде идва гласът на Мусаши и почна да се смее.

— Да не ви безпокои нещо? Такъв дъжд не продължава дълго. Вижте, облаците вече се пръскат.

Мусаши, който не очакваше да получи урок от своя ученик, остана немалко стреснат, но Йори даже не се замисли повече за станалото.

— Хайде — каза и взе мотиката. — Можем още доста работа да свършим, преди да залезе слънцето.

През следващите няколко дни скорците и сврачките дрезгаво разговаряха под безоблачното синьо небе, а пукнатините в пръстта покрай корените на камъша се превърнаха в широки пролуки. На шестия ден на хоризонта се появи купчина дребни черни облаци, които бързо се пръснаха по небето, докато над цялата равнина слънцето сякаш изчезна.

Йори огледа за кратко небето и с разтревожен глас отбеляза:

— Този път е сериозно.

Докато още говореше, мастиленочерният вятър префуча покрай тях. Листата се разлюляха и птичките нападаха по земята като покосени от мълчалива и невидима дружина ловци.

— Нов дъжд ли идва? — попита Мусаши.

— Не и щом небето е такова. Аз най-добре да ида до селото. А вие по-добре съберете сечивата и влизайте колкото може по-бързо вътре.

Преди Мусаши да е успял да попита защо, Йори се понесе през равното и бързо изчезна в морето от висока трева.

И този път неговият усет за времето се оказа правилен. Внезапният порой, носен от яростни, бурни ветрове, който прати Мусаши бежешком да си търси убежище, разви свой собствен осезаем ритъм. Известно време дъждът падаше в невероятно количество, после внезапно спираше и накрая продължаваше с дори по-голяма ярост. Дойде нощта, но бурята така и не утихна. Започна да изглежда, сякаш небесата са решили да превърнат цялата земя в океан. На няколко пъти Мусаши се уплаши, че вятърът ще отнесе покрива — подът вече бе осеян с нападали от долната му страна дъсчици.

Дойде сутринта — сива, неугледна и без следа от Йори. Мусаши застана до прозореца и сърцето му изстина — не можеше да стори нищо. Тук-там се виждаше по някое дърво или кичур трева; всичко останало бе ширнало се кално блато. За щастие хижата още беше над нивото на водата, но в някогашното сухо речно корито под нея сега се носеше бясно течение, което отнасяше всичко по пътя си.

Като не знаеше със сигурност дали Йори не е паднал във водата и не се е удавил, на Мусаши му изглеждаше, че времето едва се влачи, докато накрая не му се стори, че чува гласа на момчето, което вика:

— Сенсей! Насам!

Бе на известно разстояние през реката и яздеше един вол с някакъв вързан отзад голям вързоп.

Мусаши поразен гледаше как Йори мина право през калния поток, който сякаш на всяка крачка се готвеше да го повлече надолу.

Като стигна до другия бряг, момчето трепереше от студ и влага, но спокойно отведе вола встрани от хижата.

— Къде беше? — поиска да узнае Мусаши, едновременно с яд и облекчение в гласа.

— В селото, естествено. Донесох много храна. Преди тази буря да свърши, ще навали колкото за половин година, а щом приключи, наводнението ще ни затвори тук.

След като внесоха увития със слама вързоп, Йори го развърза и едно по едно извади нещата от намаслената хартия, с която бяха увити отвътре.

— Ето тук малко орехи… леща… солена риба… Няма да ни свърши храната, дори да минат месец-два, докато се изтече водата.

Очите на Мусаши се премрежиха от благодарност, но не каза нищо. Остана твърде засрамен от своята липса на предвидливост. Как ще може да дава пример на хората наоколо, щом не се грижи за собственото си оцеляване? Ако не беше Йори, сега щеше да е застрашен от гладна смърт. А момчето, отраснало в отдалечен селски край, трябва от двегодишно да се е научило как се трупат припаси.

На Мусаши се стори странно, че селяните са се съгласили да ги снабдят с всичката тази храна. Те самите надали може да имат много за себе си. Щом си върна дар слово и повдигна този въпрос, Йори отговори:

— Заложих кесията си и взех назаем от Токуганджи.

— А кои са Токуганджи?

— Това е храмът на около час път оттук. Баща ми казваше, че в кесията имало малко златен прах. Обясни, че ако изпадна в затруднение, трябва малко по малко да го използвам. Вчера, като се развали времето, се сетих какво ми беше казвал.

Йори тържествуващо се усмихна.

— Тази кесия не е ли спомен от баща ти?

— Да. Сега, след като изгорихме старата къща, ми останаха само тя и сабята.

Той потърка дръжката на късото оръжие в обито си. Макар на предпазителя да нямаше подпис на някой майстор, Мусаши, когато по-рано разгледа острието, си бе отбелязал, че е с отлична направа. Имаше също чувството, че значението на наследената кесия надхвърля златния прах, който съдържа.

— Не бива да даваш останали за спомен неща на други хора. Някой ден в скоро време ще ти я върна, но после ще обещаеш да не се разделяш с нея.

— Да, господине.

— Къде пренощува?

— Свещеникът ми каза, че е добре да изчакам там до сутринта.

— Ял ли си?

— Не. Вие също не сте, нали така?

— Не, обаче нали нямаме дърва за огъня?

— О, имаме много.

Момчето посочи надолу към празното място под пода на хижата, където бе натрупало добър запас от клечки, корени и бамбук, събрани, докато работеха на полето.

Като държеше над главата си парче сламена рогозка, Мусаши пропълзя под постройката и отново се зачуди на предвидливостта на Йори. В условия като тези оцеляването зависи от умението да се подготвяш и всяка малка грешка е в състояние да реши борбата между живота и смъртта.

Щом свършиха с яденето, момчето извади една книга и после, коленичило тържествено пред своя учител, каза:

— Докато чакаме водата да се оттече, за да можем да почнем работа, искате ли да ме научите на нещо?

Мусаши се съгласи. В такъв мрачен и бурен ден това е добър начин за прекарване на времето. Книгата беше том от „Беседите“ на Конфуций. Йори каза, че му я дали в храма.

— Ти наистина ли искаш да се учиш?

— Да.

— Чел ли си доста?

— Не, само малко.

— Кой те е учил?

— Баща ми.

— И какво си чел?

— „Малките поучения“.

— Хареса ли ти?

— Да, много — отвърна разпалено момчето и очите му светнаха.

— Добре тогава. Ще те науча на всичко, което знам. По-късно можеш да намериш някой по-добре образован, при когото да научиш и други неща.

Посветиха остатъка от деня на урока — момчето четеше на глас, а Мусаши го спираше, за да поправи нещо или да му обясни някои непонятни думи. Останаха да седят напълно съсредоточени, забравили за бурята.

Пороят трая още два дни, след което вече никъде не се виждаше суша.

На следващия ден все така валеше. Йори доволен извади книгата и попита:

— Ще започваме ли?

— Днес не. Стига ти толкова четене засега.

— Защо?

— Ако не правиш нищо и само четеш, ще загубиш поглед върху действителността наоколо. Защо не си вземеш почивка този ден и не поиграеш? Аз също ще си поотдъхна.

— Но аз не мога да изляза навън.

— Тогава просто направи като мен — каза Мусаши, като се излегна по гръб и кръстоса ръце под главата си.

— Трябва ли да си лягам?

— Прави, каквото искаш. Лягай, ставай, сядай — всякак, както ти е удобно.

— И после какво?

— Ще ти разкажа приказка.

— Това ми харесва — заяви Йори, като се просна по корем и зашава с крака във въздуха. — Каква приказка ще е?

— Я сега да видим — започна Мусаши, припомняйки си приказките, които е обичал да слуша като дете.

Избра онази за битката между Генджи и Хейке. Тя се харесва на всички момчета.

Йори, оказа се, не правеше изключение. Щом Мусаши стигна до мястото, където Генджи бива победен и Хейке завладява страната, лицето на момчето помръкна. Наложи се да премигне, за да не се разплаче заради тъжната участ на господарката Токива. Веселието му обаче се върна, щом чу как Минамото но Йошицуне изучил сабления бой при „дългоносите таласъми“ на връх Курама и по-късно успял да избяга от Киото.

— Харесва ми Йошицуне — заяви той, като се поизправи. — А има ли наистина таласъми на връх Курама?

— Може би. Както и да е, на този свят има такива хора, които биха могли да са и таласъми. Онези, които обучавали Йошицуне обаче, не са били истински таласъми.

— А какви са били?

— Верни служители на разбитите Генджи. Не можели да се показват открито, докато на власт са Хейке, затова останали скрити в планините, докато им се удал случай да действат.

— Също като моя дядо ли?

— Да, освен че той цял живот е чакал, а случай така и не му се удал. След като Йошицуне пораснал, верните поддръжници на Генджи, които го отгледали като малък, дочакали мига, за който се молили.

— Нали на мен ще ми се удаде да защитя името на дядо?

— Хм-м. Мисля, че това е възможно. Да, наистина смятам така.

Той притегли Йори към себе си, вдигна го и като топка го задържа в ръцете си.

— Сега да те видим как ще станеш велик човек! — засмя се.

Момчето се изкикоти и заекна:

— Ти… ти също си та-таласъм! Сти… стига. Ще падна-а!

Протегна ръка и ощипа Мусаши за носа.

На единадесетия ден най-сетне спря да вали. Мусаши нямаше търпение да излезе на открито, но мина още седмица, преди да са в състояние да излязат под яркото слънце. Нивата, която бяха отвоювали с такъв труд от околната пустош, бе изчезнала без следа — на нейно място имаше камъни и новопоявила се река. Водата, досущ като селяните преди това, сякаш им се присмиваше.

Йори, който не виждаше как биха могли да си върнат загубеното, вдигна поглед и каза:

— Това място е безнадеждна работа. Хайде да потърсим някъде другаде по-добра земя.

— Не — отвърна твърдо Мусаши. — Като отбием водата, от това ще стане отлична земя за посев. Преди да избера мястото, отвсякъде го огледах.

— А ако пак падне силен дъжд?

— Ще направим така, че водата да не минава оттук. Ще построим дига чак до онзи хълм.

— Това е страшно много работа.

— Ти изглежда забравяш, че това е нашето доджо. Не отстъпвам и педя от тази земя, преди да съм видял на нея да расте ечемик.

Мусаши продължи упоритата борба през цялата зима, чак до втория месец на новата година. Няколко седмици усилен труд бяха нужни, за да прокопаят вади, да отведат водата, да натрупат пръст за дигата и после да я покрият с тежки камъни.

След три седмици водата пак отнесе всичко.

— Вижте — каза Йори, — пилеем си силите за нещо неосъществимо. Това ли е Пътят на меча?

Въпросът попадна право в целта, но Мусаши така и не желаеше да се отказва.

От следващото бедствие — тежък снеговалеж, последван от бързо размразяване — ги делеше само месец. На връщане от своите ходения за храна до храма Йори неизменно биваше оклюмал, понеже там безжалостно му се присмиваха заради Мусашевите неуспехи. Накрая и самият Мусаши почна да се обезсърчава.

Цели два дни, чак до началото на третия, той мълчаливо седя и се взира в нивата.

Тогава изведнъж нещо му хрумна. Несъзнателно бе опитвал досега да очертае правилно, правоъгълно парче земя като тези, разпространени в другите части на равнината Канто, но околността изискваше не това. Тук, при все че като цяло бе равно, във височината на отделните части и качеството на почвата имаше малки разлики, които изискваха неправилна форма.

— Какъв глупак съм бил — възкликна той на глас. — Опитвах се да накарам водата да тече оттам, откъдето аз сметна, а пръстта да остане там, където си мисля, че й е мястото. Но от това нищо не излезе. И как би могло? Водата си е вода, пръстта — пръст. Аз не мога да ги променя изцяло. Трябва да се науча да служа на водата и да защитавам почвата.

По свой начин Мусаши бе възприел отношението на селяните. От този ден нататък той стана изпълнител на волята на природата. Престана да се опитва да й налага своите желания и се остави тя да го води, като в същото време търсеше незабелязаните от останалите обитатели на равнината възможности.

Отново падна сняг, после дойде ново размразяване и калната вода бавно се застича през долината. Мусаши обаче беше имал време да обмисли своя нов подход и сега нивата му остана незасегната.

„Същото правило трябва да важи и за онези, които управляват“, каза си.

А в своя бележник записа: „Не опитвай да се противиш на хода на мирозданието. Първо обаче се увери, че познаваш този ход.“

Планински демони

— Нека сме наясно. Не искам да си правите какъвто и да било труд заради мен. Съвсем достатъчно е вашето гостоприемство, което високо оценявам.

— Да, господине. Това е много мило от ваша страна, господине — отвърна свещеникът.

— Искам само да си отдъхна. Това е всичко.

— Но разбира се.

— Сега се надявам да ми простите за грубостта — каза самураят, като се протегна небрежно на една страна и подпря своята сивееща глава на лакътя си.

Току-що пристигналият в Токуганджи гост бе Нагаока Садо, високопоставен васал на господаря на Бедзен, Хосокава Тадаоки. Имаше малко време за лични дела, но неизменно идваше по такива поводи като годишнината от смъртта на баща си и тъй като храмът бе на десетина часа път от Киото, обикновено оставаше да пренощува. За човек с неговото положение пътуваше много незабележимо, придружаван само от двама самураи и един млад прислужник.

За да се отдели дори за кратко време от дома на Хосокава, трябваше да си измисля оправдание. Рядко му се удаваше възможност да прави това, което пожелае и сега, в един от тези редки случаи, изцяло се наслаждаваше на местното саке, заслушан в крякането на жабите. За кратко можеше да забрави всичко — трудностите на управлението и постоянната необходимост да се примирява с досадата на ежедневните дела.

След вечеря свещеникът бързо събра чиниите и си тръгна. Садо нехайно си бъбреше със своите придружители, които бяха седнали до стената и под светлината на лампата се виждаха само лицата им.

— Бих могъл просто вечно да си лежа така и като Буда да вляза в нирвана — заяви лениво Садо.

— Внимавайте да не настинете. Въздухът нощем е влажен.

— О, оставете ме на мира. Това тяло е излязло живо от няколко битки. Ще мога да издържа на някоя друга кихавица. Обаче само помиришете тези разцъфнали цветове! Хубав аромат, нали?

— На нищо не ми мирише.

— Нима? Щом обонянието ви е толкова лошо… вие сигурен ли сте, че самият не сте настинали?

Бяха заети с привидно лековати закачки от този вид, когато изведнъж жабите замлъкнаха и някакъв висок глас извика:

— Демони! Каква работа имате да надзъртате в стаята за гости?

Телохранителите на Садо мигновено скочиха на крака.

— Кой е?

— Кой е там навън?

Докато оглеждаха с предпазливи погледи градината, в посока към кухнята отекна тропот от нечии малки нозе.

Един свещеник надзърна от терасата, поклони се и се извини:

— Простете за безпокойството. Просто едно от местните хлапета. Нищо, за което да се тревожите.

— Сигурен ли сте?

— Да, разбира се. Живее на час път оттук. Баща му, преди да умре наскоро, работеше като коняр, а за дядо му казват, че бил самурай, та всеки път, като види воин, се спира и зяпа с пръст в устата.

Садо се поизправи.

— Не бива да сте прекалено строг с него. Щом иска да стане самурай, доведете го. Ще си хапнем нещо сладко и ще поговорим за това.

Сега обаче Йори бе стигнал до кухнята.

— Хей, бабо — извика той, — свърши ми се просото. Ще ми напълниш ли това, моля те?

Чувалът, който протегна към сбръчканата старица, която работеше в кухнята, щеше да побере половин крина. Тя веднага на свой ред му извика:

— Внимавай с приказките, просяче! Говориш, все едно сме ти длъжни за нещо.

— Много си дързък, на всичко отгоре! — обади се един монах, който миеше чиниите. — Игуменът се съжали над теб, затова ти даваме храна, обаче не ставай нагъл. Когато молиш за услуга, бъди учтив.

— Аз не прося. Дадох на игумена кесията, която получих от баща си. В нея има пари, и то доста.

— И колко пари може да завещае на сина си един коняр, който е живял в пущинаците?

— Ще ми дадете ли просото? Да или не?

— Я го виж пак! Погледни се само. Че ти самият си побъркан, след като слушаш онзи луд ронин. Той откъде се взе изобщо? Кой е? Защо да яде той от твоята храна?

— Това не е ваша работа.

— Хъ. Да копае в това сухо поле, от което никога нито нива, нито градина, нито нещо друго ще стане! Цялото село ви се смее.

— Вас кой ви е искал съвет?

— Каквото и да му има на онзи ронин, трябва да е заразително. Ти какво очакваш да намерите там горе — гърне със злато като в приказките ли? Още даже не ти е изсъхнало зад ушите, а вече си копаеш гроба.

— Млъквайте и ми дайте просото. Просото! Веднага.

Няколко минути по-късно свещеникът все още дразнеше Йори, когато по лицето го удари нещо студено и лепкаво. Щом видя какво е, очите му щяха да изхвръкнат — крастава жаба. Изкрещя и се метна към момчето, но тъкмо когато го сграбчваше за яката, се появи друг свещеник, който обяви, че викат малкия в стаята на самураите.

Игуменът също бе чул шумотевицата и нахълта в кухнята.

— Да не би с нещо да е обезпокоил гостите? — попита той разтревожен.

— Не. Садо просто каза, че искал да си поговори с него. Иска да му даде и малко сладки.

Игуменът бързо хвана Йори за ръката и лично го отведе в стаята на Садо.

Щом момчето плахо приседна до свещеника, чиновникът попита:

— На колко си години?

— Тринайсет.

— И искаш да станеш самурай ли?

— Точно така — отвърна Йори и живо кимна.

— Хубаво, хубаво. Защо тогава не дойдеш да живееш с мен? В началото ще трябва да помагаш с къщната работа, но после ще те направя един от младшите самураи.

Йори мълчаливо поклати глава. Садо взе това за смущение и го увери, че предложението е сериозно.

Момчето хвърли сърдит поглед и отвърна:

— Чух, че сте искал да ми дадете сладки. Те къде са?

Пребледнял, игуменът го плесна по китката.

— Не му се карайте — обади се с укор Садо. Той харесваше децата и бе склонен да ги глези. — Прав е. Човек трябва да държи на думата си. Нека донесат сладките.

Щом ги донесоха, Йори се зае да ги тъпче в кимоното си.

— Няма ли да ги изядеш тук? — попита малко озадачен Садо.

— Не. Моят учител ме чака у дома.

— О? Ти имаш учител ли?

Без да си дава труд да обяснява, Йори изскочи от стаята и се изгуби в градината.

Садо намери държанието му твърде забавно. Не и игуменът, който два-три пъти се поклони доземи, преди да тръгне след Йори към кухнята.

— Къде е онова безочливо хлапе?

— Взе си чувала с просо и си тръгна.

За миг се заслушаха, но чуха само несвързани поскръцвания. Йори бе откъснал лист от едно дърво и се опитваше да си подсвирква нещо. Нито една от няколкото песни, които знаеше, изглежда не можеше да влезе в работа. Конярският напев бе много бавен, а песента за празника Бон — твърде сложна. Накрая се спря на мелодия, подобна на музиката за свещения танц в местното светилище. Хареса му, тъй като обичаше и танците, които баща му понякога го бе водил да гледа.

Някъде посред пътя за Хотенгахара, на мястото, където два потока се сливаха, образувайки река, нещо изведнъж го сепна. Листото отхвръкна сред пръски слюнка от устата му и той скочи в бамбука край пътя.

На грубо скования мост бяха застанали трима-четирима мъже и водеха някакъв тайнствен разговор.

— Те са! — възкликна тихичко Йори.

Една чувана някога заплаха отекна отново в ушите му. Когато се карат на децата си, майките в околността често се заканваха: „Ако не слушаш, планинските демони ще дойдат да те вземат.“ Последният път, когато онези наистина дойдоха, бе през есента на по-миналата година.

На десетина часа път оттук, в планините на Хитачи, имаше светилище, посветено на някакво планинско божество. Преди векове хората толкова се бояли от този бог, че селата се редували да му принасят ежегодни дарове от зърно и жени. Щом дойдел редът на някое от тях, жителите събирали дължимото и тръгвали във факелно шествие към светилището. С течение на времето, след като станало очевидно, че божеството всъщност е само човек, селяните почнали да пренебрегват даренията си.

През време на междуособиците така наречените планински богове почнали да събират своята дан със сила. На всеки две или три години шайка разбойници, въоръжени с алебарди, ловни копия, брадви — всичко, с което да предизвикат ужас в душите на мирните жители — се нахвърляли първо върху едно селище, после над друго и отмъквали, каквото им се харесало, включително съпругите и дъщерите на хората. Ако жертвите им окажели някаква съпротива, плячкосването бивало придружено с клане.

Понеже още помнеше последното такова нападение, Йори се сви уплашен в шубрака. Към моста през полето тичешком се приближиха пет сенки. После, в нощната мъгла, още една и още една малка дружина, докато накрая разбойниците наброяваха между четиридесет и петдесет.

Йори затаи дъх и се загледа в мъжете, които обсъждаха начина си на действие. Скоро стигнаха до съгласие. Водачът им даде някакво нареждане и посочи към селото. Те се понесоха като ято скакалци.

Не след дългото мъглата бе прорязана от многобройни шумове — коне, добитък, птици, писъци на млади и стари.

Йори бързо реши да поиска помощ от самураите в Токуганджи, но в мига, в който напусна своето убежище в бамбука, от моста дойде вик:

— Кой е там?

Не беше забелязал, че двама от мъжете са останали на пост. Преглътна тежко и се затича, колкото му държат силите, обаче неговите къси крака не можеха да се мерят с тези на възрастните.

— Къде мислиш си тръгнал? — извика мъжът, който го улови пръв.

— Кой си ти?

Вместо да се разплаче като дете — което можеше и да стресне двамата — Йори започна да дращи и удря по мускулестите ръце, в чийто плен бе попаднал.

— Видя ни всичките заедно. Канел се е да каже на някой.

— Дай да го набием и да го хвърлим в някое оризище.

— Имам нещо по-добро на ум.

Занесоха Йори до реката, търколиха го надолу по брега и като скочиха след него, го вързаха за една от подпорите на моста.

— Ето го — готов е.

Двамата негодници се изкатериха обратно до своя пост над реката.

В далечината храмовата камбана почна да бие. Йори ужасен гледаше как вдигналите се над селото пламъци обагрят реката в кървавочервено. Шумът от хленч на деца и женски плач идваше все по-близо. После по моста затракаха колела. Половин дузина от разбойниците водеха волски коли и коне, натоварени с плячка.

— Мръсна отрепка! — кресна някакъв мъжки глас.

— Върни ми жената!

Схватката на моста бе кратка, но ожесточена. Чуха се мъжки викове и звънтене на метал, после се понесе крясък и в нозете на Йори се строполи един окървавен труп. Второ тяло цамбурна в реката и опръска лицето му с вода и кръв. Един след друг от моста изпопадаха селяни, общо шест на брой. Телата изплуваха на повърхността и течението бавно ги понесе надолу, но един от хората, още жив, се улови за тръстиката и заби нокти в земята, докато успя наполовина да се измъкне от водата.

— Хей ти! — извика Йори. — Отвържи това въже и ще ида да повикам помощ. Ще се погрижа да отмъстят за теб. — Гласът му прогърмя: — Хайде. Отвържи ме. Трябва да спася селото.

Мъжът лежеше неподвижен.

Като напъна въжетата с цялата си сила, Йори най-сетне ги разхлаби достатъчно, за да се превие надолу и да срита селянина в рамото.

Лицето, което се обърна към него, бе цялото изпоцапано с кал и засъхнала кръв, а очите гледаха тъмно и неразбиращо.

Мъжът с усилие припълзя по-наблизо и с последната останала му сила развърза възела. Щом въжето падна, той се строполи и умря.

Йори предпазливо погледна нагоре към моста и прехапа устна. Горе имаше още трупове. Щастието обаче бе на негова страна. Една от колите беше пропаднала през някоя прогнила дъска в моста и в бързането си да я изтеглят, разбойниците не забелязаха бягството му.

Като осъзна, че няма да успее да стигне до храма, Йори на пръсти тръгна в сянката, докато стигна едно достатъчно плитко за пресичане място. Щом се добра до другия бряг, се оказа на края на Хотенгахара. Останалото до хижата разстояние премина с бързина, сякаш по петите му удрят гръмотевици.

Щом приближи възвишението, на което се издигаше тяхната къща, видя Мусаши да стои навън и да се взира в небето.

— Елате бързо! — извика момчето.

— Какво е станало?

— Трябва да стигнем до селото.

— Там ли е станал пожарът?

— Да. Планинските демони пак са дошли.

— Демони ли?… Разбойници?

— Да, поне четирийсет. Моля ви, побързайте. Трябва да спасим селяните.

Мусаши се пъхна в хижата и излезе с двете си саби. Докато си връзваше сандалите, Йори се обади:

— Вървете след мен. Аз ще ви водя.

— Не. Ти оставаш тук.

Момчето не можа да повярва на ушите си.

— Прекалено опасно е.

— Не ме е страх.

— По пътя ще се уплашиш.

— Че вие дори не знаете как най-бързо се стига дотам!

— За водач ми стига огънят. Сега просто бъди добро момче и стой само тук!

— Да, господине.

Йори кимна покорно, изпълнен с опасения. Обърна глава към селото и мрачно се загледа след Мусаши, който се понесе в посока към червеното сияние.

Разбойниците бяха навързали пленените от тях викащи и плачещи жени в редица и безжалостно ги теглеха към моста.

— Стига сте вряскали! — извика един от тях.

— Държите се, все едно сте забравили как се ходи. Я бързо!

Щом жените се опънеха, негодниците почваха да ги шибат с камшици. Една падна и повлече след себе си други. Като хвана въжето и насила ги вдигна пак на крака, един разбойник през зъби процеди:

— Инатливи кучки! За какво сте се разпискали? Останете тук и до края на живота си ще се трепете като робини за една шепа просо. Я се вижте — само кожа и кости! Много по-добре ще ви е да се забавлявате с нас.

Избраха едно от по здравите на вид животни, всички тежко натоварени с плячка, вързаха въжето за него и силно го плеснаха по задницата. Отпуснатото въже рязко се опъна и щом жените отново политнаха, въздухът се разцепи от нови викове. Падналите бяха повлечени напред и лицата им се деряха в пръстта.

— Спрете! — изпищя една. — Ще ми се откъснат ръцете!

Вълна грубиянски смях заля разбойниците.

В този миг коне и жени се заковаха на място.

— Какво става?… Някой иде отпред!

Всички напрегнаха погледи да видят.

— Кой е там? — ревна един от шайката.

Мълчаливата сянка, която вървеше към тях, държеше в ръка бяло острие. Разбойниците, придобили чувствителност към всеки мирис, на мига разпознаха този, който сега долавяха — на капеща от сабята кръв.

Докато мъжете най-отпред тромаво отстъпваха, Мусаши прецени силата на противниците си. Преброи дванадесет, всички яки и озверели на вид. Съвзели се от първоначалната изненада, те до един приготвиха оръжия и заеха стойки за отбрана. Един се завтече напред с брадва. Друг, хванал ловно копие, се приближи изкосо, приведен и целещ се в ребрата на Мусаши. Първи нападна онзи с брадвата.

— О-у-у-х!

С вик, сякаш сам си е отхапал езика, той се сгърчи и се строполи.

— Не ме ли познавате? — прокънтя остро гласът на Мусаши. — Аз съм закрилникът на хората, пратеник на бога, който бди над това село.

В същия миг улови насоченото насреща му копие, изтръгна го от ръката на неговия притежател и яростно го метна на земята.

Пъргаво се хвърли посред шайката негодници, зает през цялото време да отбива удари от всички страни. След първото нападение, направено докато те още бяха уверени в себе си, имаше вече добра представа какво му предстои. Въпросът бе не в броя, а в сплотеността и самообладанието на противниците.

Като гледаха как техните другари един след друг политат сред пръски от кръв, разбойниците в скоро време започнаха да отстъпват на все по-голямо разстояние, докато накрая изпаднаха в уплаха и загубиха всякакво подобие на ред.

Още докато се биеше с тях, Мусаши вече научаваше нещо ново и опитът му щеше по-късно да го доведе до особени похвати, които да се използват при бой с превъзхождащ по численост неприятел. Такъв ценен урок не можеше да получи в битка само с един неприятел.

Двете му саби стояха в ножниците си. От години се бе упражнявал в изкуството да отнеме оръжието на своя противник и да го обръща против него. Сега приложи наученото на дело и измъкна сабята на първия, когото срещна. Причината не бе, че смяташе собствената си сабя — която иначе беше като душа за него, — за прекалено чиста, та да бъде мърсена с кръвта на обикновени разбойници. Просто бе далновиден — срещу такава разнообразна смес от оръжия острието можеше да се нащърби и дори да се счупи.

Щом пет-шест оцелели се затичаха към селото, Мусаши се спря за минута-две да си почине и да си поеме дъх, уверен, че те ще се върнат с подкрепления. После отвърза жените и накара тези, които още можеха да се държат на крака, да се погрижат за останалите.

След няколко думи за утеха и насърчение Мусаши им каза, че от тях зависи да спасят своите родители, деца и съпрузи.

— Нали ако вие оживеете, а те загинат, ще сте нещастни? — попита.

Последва шепот на съгласие.

— Вие самите сте достатъчно силни да се защитите и да спасите другите. Обаче не знаете как да използвате тази сила. Ето защо сте беззащитни пред хора, които стоят извън закона. Ще променим това. Сега се готвя да ви помогна, като ви покажа как да използвате силата си. Първото нещо е да се въоръжите.

Той събра пръснатите наоколо оръжия и раздаде по едно на всяка от жените.

— Следвайте ме и правете точно каквото ви кажа. Не бива да се страхувате. Опитайте се да повярвате, че богът на тази област е на ваша страна.

Докато водеше жените към горящото село, от сенките наизлязоха други жертви и се присъединиха към тях. Скоро дружината прерасна в малка войска от близо сто души. Жените просълзени прегръщаха своите близки — дъщери се събираха наново с родителите, жени — със съпрузите, майки — с децата си.

В началото, докато жените разказваха как Мусаши се справи с разбойниците, мъжете ги слушаха с израз на почуда, без да могат да повярват, че това би могло да е безумният ронин от Хотенгахара. Щом накрая все пак приеха това, благодарността им излезе наяве, въпреки пречката от наречието, което говореха.

Мусаши се обърна към мъжете и им каза да си намерят оръжия.

— Всичко ще влезе в работа — дори някоя добра и тежка пръчка или пък парче млад бамбук.

Никой не си помисли да не последва или дори да оспори нареждането.

— Колко са общо разбойниците? — попита Мусаши.

— Към петдесет.

— А колко са къщите в селото?

— Седемдесет.

Мусаши пресметна, че като цяло там трябва да има около седем-осемстотин души. Дори като отпаднат старците и децата, разбойниците щяха да имат всеки по десетина души насреща си.

Усмихна се мрачно при мисълта как кротките селяни са решили, че нямат друг избор, освен да вдигнат ръце в отчаяние. Знаеше, че ако сега не направят нещо, зверството ще се повтори. Тази нощ искаше да постигне две неща — да покаже на селяните как да се защитават и да се погрижи разбойниците да бъдат завинаги прогонени.

— Господине — извика някакъв мъж, току-що идващ от селото. — Тръгнали са насам.

Макар сега селяните да бяха въоръжени, новината предизвика у тях безпокойство. Поколебаха се, сякаш са готови да се пръснат и побегнат.

За да им върне увереността, Мусаши високо обяви:

— Няма от какво да се безпокоите. Очаквах така да стане. От вас искам да се скриете от двете страни на пътя, но чуйте първо какво ще ви заръчам. — Говореше бързо, но спокойно, като за да подчертае нещо, накратко го повтаряше. — Щом стигнат тук, ще ги оставя да ме нападнат. После ще се престоря, че побягвам. Те ще ме последват. Вие — всичките — оставате на място. Няма да ми трябва вашата помощ. След време онези ще се върнат. Стане ли това, нападате. Вдигнете много шум и ги изненадайте. Удряйте ги в хълбоците, краката, гърдите — всяко място, което не е защитено. Щом се справите с първата дружина, скрийте се пак и изчакайте втората. Повтаряйте това, докато всички паднат убити.

Едва бе успял да довърши и селяните да се пръснат, когато грабителите се появиха. По облеклото им и безпорядъка сред тях Мусаши предположи, че като войска са съвсем неуки, също като хората от много отдавна, които са се препитавали с лов и риболов. Името Токугава не значеше за тях нищо, също както и Тойотоми. Планините бяха тяхното племенно убежище, а селяните — да ги снабдяват с храна и припаси.

— Спрете! — нареди мъжът начело на шайката.

Бяха двадесетина, някои — с груби саби, други — с копия, един — с бойна брадва и още един — с ръждива пика. Очертани срещу заревото на пожара, телата им приличаха на демонични, гарвановочерни сенки.

— Това ли е онзи?

— Да-а, точно той е.

На около шестдесет стъпки пред тях Мусаши бе застанал неподвижно и препречваше пътя. Смутени, разбойниците почнаха да губят увереност в силата си и за кратко време никой от тях не помръдна.

Но това трая само миг. След това огненият поглед на Мусаши неумолимо започна да ги притегля напред.

— Ти ли се опитваш да ни се изпречиш на пътя, кучи сине?

— Точно аз! — изрева Мусаши, вдигна сабята си и се вряза помежду им.

Последва шумен трясък, след който се разрази вихрушка, в която не можеше да се различат отделните тела. Всичко приличаше на разровен мравуняк с летящи мравки.

Оризищата от едната страна на пътя и редицата от дървета и храста покрай другата бяха превъзходни за Мусаши, тъй като му даваха известно прикритие, но след първия сблъсък той започна стратегическо отстъпление.

— Виждате ли го?

— Копелето бяга!

— След него!

Преследваха го до долния ъгъл на най-близката нива, където той отново се обърна с лице към тях. Сега, без нищо зад гърба, положението му изглеждаше по-лошо, но с бързи движения на двете страни успяваше да държи своите противници на разстояние. После, в мига, в който един от тях направи погрешно движение, Мусаши нанесе удар.

Тъмната му фигура сякаш прелиташе от място на място и всеки път, щом спреше, пред него избликваше кървав гейзер. Онези от разбойниците, които не паднаха убити, скоро бяха твърде зашеметени, за да се бият, докато с всеки удар Мусаши все повече се настървяваше. Тази битка бе по-различна от онази при Ичиджоджи. Нямаше чувството, че стои на границата между живота и смъртта, а бе стигнал до себенадмогване, при което тяло и сабя действаха заедно, без да се нуждаят от съзнателна мисъл. Нападателите му побягнаха в пълно безредие.

През редицата от селяни премина шепот.

— Идат.

После една част от тях изскочи от укритието си и се нахвърли върху първите двама-трима разбойници, които почти без усилие убиха. Селяните пак се стопиха в тъмнината и станалото се повтори, докато всички злосторници бяха попаднали в засадата и погубени.

Преброяването на труповете укрепи увереността на селяните.

— В крайна сметка не са толкова силни — самодоволно отбеляза някой от тях.

— Чакайте! Идва още един.

— Хванете го!

— Не, не нападайте. Ронинът е.

Без много суетене те се подредиха покрай пътя като войници, на които военачалникът ще направи преглед. Всички погледи се приковаха върху окървавеното облекло на Мусаши и мократа му от кръв сабя с нащърбено на десетина места острие. Той я хвърли настрани и взе едно копие.

— Още не сме свършили — каза. — Вземете си оръжия и елате с мен. С общи сили можете да прогоните грабителите от селото и да спасите семействата си.

Нито един не се поколеба. Жените и децата също намериха нещо за въоръжаване и тръгнаха с тях.

Щетите в селото не бяха така големи, както се бяха опасявали, тъй като жилищата бяха доста разпръснати. Ужасеният добитък обаче вдигаше силна врява, а някъде някакво пеленаче щеше да си изплаче гърлото. Откъм пътя се чуваше шумно пращене — там огънят бе обхванал един гъсталак зелен бамбук.

Разбойниците никъде не се виждаха.

— Къде са те? — попита Мусаши. — Мирише ми нещо на саке. Къде има тук много саке на едно място?

Селяните бяха така заети да се взират в пожарите, че никой не бе забелязал миризмата, но сега един от тях се обади:

— Трябва да е в къщата на старейшината. Той има бурета със саке.

Докато настъпваха, от скривалищата си излизаха още мъже и се вливаха в техните редици. Мусаши остана доволен от засилващия се дух на единство.

— Ето я там — посочи някой от хората към една голяма къща, оградена с кирпичена стена.

Докато селяните се подреждаха за нападението, Мусаши се прекачи през зида и нахлу в твърдината на разбойниците. Главатарят и двамата му помощници се бяха разположили в една голяма стая с пръстен под, където се наливаха със саке и се натрапваха на пленени от тях млади момичета.

— Не се стряскайте! — провикна се ядосано предводителят на грубо планинско наречие. — Той е само един. Няма какво аз да си правя труда — вие останалите се погрижете за него.

Мъмреше един от подчинените си, втурнал се вътре с вестта за поражението край селото.

Щом вождът им млъкна, останалите чуха ропота на сърдитите гласове зад стената и неспокойно замърдаха. Изпуснаха недоядените пилета и чашите със саке, скочиха на крака и по навик посегнаха към оръжията. После останаха по места, вперили поглед във входа на стаята.

Мусаши хвана копието си като прът и със скок се метна през един от страничните прозорци, озовавайки се точно зад главатаря. Мъжът се извърна рязко, за да бъде в същия миг нанизан на копието. Издавайки едно страховито „Х-р-р-р“, той сграбчи с две ръце заседналото в гърдите му оръжие. Мусаши спокойно пусна дръжката и мъжът се търкулна по очи на пода. Острието и повечето от дървото стърчаха от гърба му.

Вторият, който нападна Мусаши, бързо бе освободен от сабята си. Мусаши го разполови изцяло, счупи острието в главата на трети мъж и заби остатъка в гърдите на четвърти. Останалите в безпорядък се спуснаха към вратата. Мусаши метна по тях сабята и със същото движение измъкна копието от гърдите на главатаря.

— Не мърдайте! — изрева той.

Спусна се напред с водоравно насочено копие. Разбойниците се разделиха на две като ударена с пръчка вода. Това му даде достатъчно пространство, за да се възползва от дългото си оръжие, което сега размаха така пъргаво, че постави на изпитание дори издръжливостта на дъбовата му дръжка. Удряше настрани, махаше надолу, яростно мушкаше напред.

Разбойниците, които се опитваха да излязат през портата, откриха, че пътят им е затворен от въоръжените селяни. Някои се изкатериха по зида. Щом паднаха на земята, повечето бяха съсечени на място. От малцината, успели да избягат, почти всички осакатяха от раните си.

Известно време въздухът се изпълваше с тържествуващи викове от стари и млади, мъже и жени. Щом първоначалната възбуда от победата утихна, съпрузи и съпруги, майки и деца се прегърнаха и проляха сълзи от радост.

И посред тази сърцераздирателна гледка някой попита:

— Ами ако се върнат?

— Няма да се върнат — заяви твърдо Мусаши. — Не и в това село. Обаче не ставайте твърде самоуверени. Работата ви е да си служите с рала, не със саби. Ако много се възгордеете от способността си да се биете, от небето ще ви сполети наказание, много по-тежко от кое да е нападение на планинските демони.

— Разбрахте ли какво е станало? — попита Нагаока Садо своите двама самураи, щом се върнаха в Токуганджи.

В далечината, отвъд полята и мочурищата, той различи как светлината от пожара в селото избледнява.

— Сега всичко се е успокоило.

— Прогонихте ли разбойниците? Колко са щетите в селото?

— Преди да стигнем дотам, селяните бяха убили почти всички.

— Хм, странно.

Изглеждаше изненадан — ако това е истина, явно трябва да помисли как да управлява в бъдеще владенията на своя господар.

Щом напусна на следващия ден храма, Садо насочи коня си към селото с думите:

— Отклоняваме се, но я да погледнем.

Един монах дойде да ги придружи и да им показва пътя, и докато яздеха, Садо отбеляза:

— Тези тела покрай пътя не ми изглежда да са били посечени от селяни — и разпита самураите за повече подробности.

Селяните, решили да останат без сън, се бяха захванали здраво за работа, погребваха труповете и чистеха останките от пожара. Щом обаче видяха Садо и неговите самураи, изтичаха по къщите и се скриха.

— Накарайте някой от селяните да дойде тук и дайте да разберем какво точно се е случило — каза Садо на свещеника.

Човекът, когото този доведе със себе си, им даде доста подробно описание на снощните събития.

— Сега започва да ми се прояснява — каза Садо и кимна. — Как е името на този ронин?

Селянинът, който така и не бе чувал името на Мусаши, наклони глава на една страна. Щом Садо настоя да го узнае, свещеникът известно време разпитва и най-сетне научи необходимото.

— Миямото Мусаши? — каза замислено Садо. — Не е ли това човекът, когото момчето нарече свой учител?

— Точно така. Опитваше се да облагороди част от пустеещата земя в Хотенгахара и селяните смятаха, че нещо не е с всичкия си.

— Бих искал да се срещна с него — заяви Садо, но после се сети за работата, която го чака в Едо. — Оставете това — ще говоря с него следващия път, когато дойда тук.

Обърна коня си и остави селянина да стои край пътя.

След няколко минути дръпна юздите пред портата на селския старейшина. Там, изписан с лъскаво мастило върху прясно отрязана дъска, висеше следният надпис:

— Хмм. Кой е написал това?

Старейшината беше най-сетне излязъл и сега стоеше в поклон на земята пред Садо.

— Мусаши — отвърна той.

Садо се обърна към свещеника и каза:

— Благодаря ви, че ни доведохте тук. Твърде жалко е, че не успях да се срещна с този Мусаши, но точно сега нямам време за това. Скоро пак ще мина насам.

Първа сеитба

Управлението на двореца и владенията на Хосокава в Едо, както и изпълнението на задълженията, които те имаха към шогуна, бе поверено на човек, едва преминал двадесетте — Тадатоши, най-големият син на даймио Хосокава Тадаоки. Бащата — прочут военачалник, радващ се също на известност като поет и майстор на чайната церемония — предпочиташе да живее в голямото имение Кокура в областта Бидзен, на остров Кюсю.

Макар Нагаока Садо и известен брой други доверени служители да бяха натоварени да помагат на младежа, това не бе, понеже той по някакъв начин се е показал неспособен. Могъщите, най-приближени на шогуна васали не само го приемаха като равен, но и той се отличи като деен и далновиден управител. Всъщност, изглеждаше, че мирът и благоденствието на новото време прилягат повече нему, отколкото на по-старите господари, отраснали сред постоянни сражения.

В този момент Садо бе тръгнал някъде към манежа.

— Виждали ли сте Младия господар? — попита той един младши самурай, който идваше към него.

— Струва ми се, че е на стрелбището за лък.

Докато си проправяше път по една тясна пътечка, Садо чу някакъв глас да го пита:

— Може ли да поговоря с вас?

Спря и към него се приближи Ивама Какубей — служител, уважаван заради проницателността и съобразителността си.

— С негово височество ли ще говорите? — попита Ивама.

— Да.

— Ако не бързате, има нещо дребно, за което бих искал да се посъветвам с вас. Защо не седнем там? — Докато изминаваха няколкото крачки до едно сенчесто място, Какубей добави: — Искам да ви помоля за услуга. Ако по време на разговора ви се удаде възможност, има един мъж, когото бих желал да препоръчам на Младия господар.

— Някой, който иска да служи на дома Хосокава ли?

— Да. Знам, че всякакви хора идват при вас със същата молба, но този човек е много необикновен.

— Не е ли от онези, които се грижат само за сигурността и издръжката си?

— Определено не. Роднина е на жена ми. Живее при нас, откакто преди две години пристигна от Ивакуни, така че доста добре го познавам.

— Ивакуни ли? Преди битката при Секигахара областта Суо се владееше от дома Кикава. Той да не е някой от техните ронини?

— Не. Син е на селски самурай. Казва се Сасаки Коджиро. Още е млад, но е опознал школата Томита при Канемаки Джисай, а от господаря на Хоки Катаяма Хисуясу се е научил как да изтегля сабята със светкавична бързина. Развил е дори собствен стил, който е нарекъл Ганрю.

Какубей продължи с подробно изброяване на различните подвизи и постижения на Коджиро.

Садо в действителност не го слушаше. Умът му се бе върнал към последното посещение в Токуганджи. При все дори според малкото видяно и чуто да бе сигурен, че Мусаши е точно такъв човек, какъвто трябва на дома Хосокава, имаше намерението преди да го препоръча на господаря си да се срещне с него лично. Между това година и половина неусетно минаха, без да е намерил възможност да иде до Хотенгахара.

Щом Какубей свърши, Садо каза:

— Ще направя каквото мога за вас — и продължи надолу към стрелбището за лък.

Тадатоши се състезаваше с няколко от служителите — негови връстници, никой от които дори не успяваше да се мери с него. Безпогрешните му изстрели в мишената бяха изпълнени с безупречно изящество. С довода, че във времето на пушката и дългото копие нито сабята, нито лъкът могат вече да са от голяма полза в действителна битка, доста от приближените му бяха правили забележка, че взима стрелбата с лък така на сериозно. На това той с упрек отвръщаше:

— Целта на моите стрели е духът.

Служителите на Хосокава се отнасяха към Тадатоши с най-високо уважение и въодушевено биха му служили, даже и баща му, комуто също бяха предани, да не бе на свой ред човек със забележителни качества. В този миг Садо съжали за обещанието, което току-що даде на Какубей. Тадатоши не бе от хората, на които с лека ръка да препоръчаш бъдещи служители.

Като избърса потта от лицето си, Младият господар мина покрай няколкото самураи, заедно с които досега говореха и се смяха. Щом зърна Садо, той извика:

— Хайде, мъдри старче! Ще пуснете ли една стрела?

— За мен е правило да се състезавам само с възрастни — отвърна Садо.

— Значи още ни смятате за момченца с вързана нагоре коса?

— А вие забравихте ли битката при Ямадзаки? А крепостта Нираяма? Аз, знаете ли, получих похвали за моите прояви на бойното поле. Освен това се занимавам с истинска стрелба с лък, не…

— Ха-ха. Простете, че отворих дума за това. Не исках пак да ви предизвиквам. — Останалите се присъединиха към смеха му. Тадатоши измъкна ръка от ръкава си, стана сериозен и попита: — Да обсъдим нещо ли идвате?

След като поговориха по няколко обичайни въпроса, Садо вметна:

— Какубей ми каза, че искал да ви препоръча един самурай.

За миг Тадатоши погледна някак отнесено.

— Предполагам, става дума за Сасаки Коджиро. На няколко пъти ми споменават за него.

— Защо не го повикате да видите що за човек е?

— Подходящ ли е наистина?

— Не трябва ли сам да решите това?

Тадатоши протегна облечената си в ръкавица ръка и взе от един слуга стрела.

— Ще погледна този човек на Какубей — каза. — Бих искал също да видя и онзи ронин, който споменахте — Миямото Мусаши, нали така беше?

— О, значи си спомняте?

— Спомням си. Вие изглежда бяхте забравил.

— Ни най-малко. Понеже съм толкова зает обаче, така и нямах възможност да ида до Шимоза.

— Ако смятате, че сте намерили наистина някой, не бива да се бавите. Изненадан съм, Садо, че оставяте такъв важен човек да чака, докато отидете там по друга работа. Обикновено не сте такъв.

— Простете. Все има толкова много хора, които си търсят служба. Мислех, че сте забравил за това. Предполагам, трябвало е пак да повдигна въпроса.

— Наистина трябваше. Аз не приемам непременно чужди препоръки, но с готовност ще видя всеки, когото старият Садо е сметнал за подходящ. Разбрано?

Преди да се сбогува, Садо отново помоли за извинение. Отиде право у дома си, без суетене накара да оседлаят един отпочинал кон и потегли за Хотенгахара.

— Не е ли това Хотенгахара?

— И аз така си мислех — отвърна Сато Гендзо, неговият придружител, — но това тук не е пустееща земя. Навсякъде са оризища. Мястото, което са се опитвали да облагородят, трябва да е някъде по към планината.

Вече бяха яздили доста от Токуганджи и скоро щяха да излязат на главния път за Хитачи. Бе късно следобед и от белите чапли, които пляскаха в оризищата, водата приличаше на брашно. Покрай речния бряг и в сянката на възвишенията на петна растеше коноп и се вееха ечемични стъбла.

— Погледнете натам, господине — обади се Гендзо.

— Какво има?

— Няколко селяни.

— Вярно. Като че се покланят доземи, един по един, нали така?

Прилича на някакъв религиозен обред. Гендзо опъна рязко юздите и пръв прекоси реката, за да провери дали Садо може безопасно да го последва.

— Вие там! — извика Гендзо.

Селяните изненадани разтвориха кръга си, за да се подредят с лице към новодошлите. Застанали бяха пред малка дървена хижа и сега Садо можа да различи, че предметът, на който се бяха кланяли, бе мъничък — не по-голям от кафез за птици — дървен олтар. Бяха петдесетина, връщащи се изглежда от работа, тъй като сечивата им всички бяха измити.

Някакъв монах излезе напред с думите:

— Я, нима това е Нагаока Садо? Каква приятна изненада!

— А вие сте от Токуганджи, нали? Струва ми се, вие ме водихте до селото след нападението на разбойниците.

— Точно така. Да се отбиете в храма ли идвате?

— Не, този път не. Веднага ще се връщам. Ще можете ли да ми кажете къде мога да намеря онзи ронин на име Миямото Мусаши?

— Той вече не е тук. Съвсем внезапно си тръгна.

— Внезапно си тръгнал ли? И защо е направил такова нещо?

— Един ден миналия месец селяните решиха да си дадат почивка и да отпразнуват напредъка, който тук отбелязахме. Сам можете да видите колко зелено е всичко сега. Е, на следващата сутрин Мусаши и момчето, Йори, ги нямаше.

Свещеникът се озърна, сякаш едва ли не очаква Мусаши да изникне отнякъде.

В отговор на питанията на Садо той допълни своя разказ с подробности. След като селото засилило защитата си под водачеството на Мусаши, земеделците останали толкова благодарни заради изгледа да живеят в мир, че направо го обоготворили. Даже онези, които преди най-жестоко му се подигравали, сега се включили да помогнат за облагородяването на пустеещата земя.

Мусаши се отнасял към всички тях безпристрастно, като към равни. Първо ги убедил, че е безсмислено да живеят като скотове. После се опитал да им внуши важността на малкото допълнителни усилия, с които могат да дадат на своите деца възможност за по-добър живот. За да се очовечат истински, казал им, трябва да се трудят за своето благополучие.

С помощта на четиридесет-петдесетте селяни, които се залавяли за работа всеки ден, до есента успели да се справят с наводненията. Щом дошла зимата, почнали оран. Напролет взели вода от новите напоителни вади и присадили оризовите стръкчета. До началото на лятото оризът вече бил пуснал здрав корен, докато конопът и ечемикът по сухите места били високи по един лакът. След година добивът щял да се удвои, а след две — да стане троен.

Селяните почнали да се отбиват в хижата, за да изразят своята почит. Благодарели на Мусаши от дън душа, а жените носели и зеленчуци за подарък. В деня на празненството мъжете дошли с големи стомни саке и до един се хванали на свещен танц, под съпровода на барабани и флейти.

Щом селяните се събрали около него, Мусаши ги уверил, че успехът се дължал не на неговата, а на тяхната сила. „Всичко, което направих, бе да ви покажа как да използвате мощта, която имате.“

После отвел свещеника настрани и му казал, че се тревожи, дето тези хора се уповават на скитник като него. „Дори без мен, рекъл, те трябва да имат вяра в себе си и да останат дружни.“ После извадил една изрязана от него статуя на Канон и я дал на монаха.

На сутринта след празника селото гръмнало.

— Няма го!

— Не може да бъде!

— Да, изчезнал е. Хижата е празна.

Никой от поразените от скръб селяни не излязъл този ден на полето.

Щом чул за това, свещеникът остро ги упрекнал за тяхната неблагодарност, подканил ги да си спомнят на какво са ги учили и започнал да ги убеждава да подновят работа.

По-късно селото издигнало малкия олтар и поставило в него скъпоценния образ на Канон. В зори и мрак, на отиване и на връщане от полето отдавали почит на Мусаши.

Садо благодари на монаха за сведенията, като скри, както само човек с неговото положение може да стори, унинието си.

Докато конят вървеше през вечерната мъгла на късната пролет, той неспокойно си мислеше: „Не биваше да отлагам идването. Пренебрегнах своите задължения и сега подведох господаря.“

Мухите

На брега на река Сумида, където пътят от Шимоза се събираше с едно от разклоненията на главния път Ошу, се издигаше голям граничен пост с внушителна порта — добро свидетелство за строгото управление на Аояма Таданари, новия наместник на Едо.

Мусаши стоеше на опашката и редом с Йори лениво чакаше да дойде редът им. Когато преди три години мина през Едо, да влезеш и да излезеш от града бе проста работа. Дори от това разстояние можеше да различи, че къщите са много повече от преди, а празните места — много по-малко.

— Ти там, ронинът. Ти си следващият.

Двама стражари в кожени хакама се заеха много основно да претърсват Мусаши, докато трети го изгледа сърдито и започна да му задава въпроси.

— Каква работа имате в столицата?

— Нищо определено.

— Никаква определена работа, а?

— Е, аз съм шугийоша. Предполагам, може да се каже, че работата ми е да се уча за самурай.

Мъжът млъкна. Мусаши се усмихна.

— Къде сте роден?

— В село Миямото, околия Йошино, област Мимасака.

— Учителят ви?

— Нямам такъв.

— А кой ви осигурява пари за път?

— Никой. Изрязвам статуи и рисувам картини. Понякога мога срещу тях да получа храна и подслон. Често нощувам в храмове. Понякога давам уроци по сабя. По един или друг начин — оправям се.

— Откъде идвате сега?

— През последните две години се занимавах със земеделие в Хотенгахара в Шимоза. Реших, че не искам да продължавам с това до края на живота си и затова дойдох тук.

— А има ли къде да се настаните в Едо? Никой не може да влезе в града, освен ако няма там роднини или място, където да живее.

— Да — отвърна Мусаши, без да се замисли.

Видя, че ако се опитва да говори само истината, краят му няма да се види.

— Е?

— Ягю Муненори, господар на Таджима.

Устата на стражаря зина.

Мусаши, комуто държанието на мъжа се стори забавно, отправи поздравления към себе си. Опасността да бъде уловен в лъжа не го тревожеше особено. Струваше му се, че семейство Ягю трябва да са чували за него от Такуан. В случай, че ги попитат, малко вероятно е въобще да отрекат, че го познават. Възможно е дори Такуан сега да е в Едо. Ако е така, Мусаши имаше и начин да се представи. Много късно бе да премери силите си със Секишусай, но жадуваше да стори това с Муненори, който бе поел от баща си школата Ягю и поста личен учител на шогуна.

Името подейства като вълшебство.

— Ами, добре — заключи дружелюбно стражарят. — Щом сте във връзка с дома Ягю, простете, че ви безпокоих. Сам трябва да знаете, че по пътя има всякакви самураи. Трябва особено да внимаваме за всеки, който напомня на ронин. Заповеди — нали разбирате? — След още няколко въпроса, колкото да запази достойнство, той заяви: — Сега може да тръгвате — и лично изпроводи Мусаши до портата.

— Господине — попита Йори, щом минаха от другата страна, — защо внимават толкова за ронини, а не за някой друг?

— Дебнат вражески шпиони.

— Че кой шпионин ще е толкова глупав да дойде преоблечен като ронин? Доста са тъпи тия стражари с техните глупави въпроси! Заради тях изпуснахме сала!

— Ш-ш. Ще те чуят. Не се безпокой за сала. Докато чакаме следващия, можеш да погледаш планината Фуджи. Ти знаеше ли, че се вижда оттук?

— И какво? Виждаше се и от Хотенгахара.

— Да, но тук е по-различна.

— Как така?

— Фуджи никога не е същата. Променя се всеки ден и всеки час.

— На мен все еднаква ми се вижда.

— Обаче не е. Променя се — от времето, сезона, мястото, откъдето я гледаш. Различна е също в зависимост от човека, който я гледа, в зависимост от сърцето му.

Йори не остана впечатлен от това, взе плосък камък и го хвърли ниско покрай водата като жабка. След като се забавлява няколко минути по този начин, върна се при Мусаши и попита:

— Наистина ли отиваме в къщата на господаря Ягю?

— Ще трябва да си помисля.

— Нали това казахте на стражата?

— Да. Имам намерение да отида, но всичко не е толкова просто. Той, нали знаеш, е даймио.

— Трябва да е страшно важен човек. Такъв искам да съм, като порасна.

— Важен?

— А-ха.

— Не трябва да се целиш толкова на ниско.

— Какво искате да кажете?

— Погледни планината Фуджи.

— Аз никога няма да стана като Фуджи.

— Вместо да искаш да си като това и онова, направи от себе си мълчалив, неподвижен великан. Такава е планината. Не си губи времето с опити да впечатляваш хората. Ако станеш такъв човек, какъвто уважават, те ще те почитат, без да правиш нищо.

Не остана време думите на Мусаши да бъдат добре осмислени, тъй като в същия миг Йори извика:

— Я, салът идва — и се затича да се качи пръв.

Река Сумида бе образец на контрасти — на едно място широка, на друго тясна, тук плитка, там дълбока. При пълноводие водите покрай брега ставаха кални и мътни. Понякога устието се разширяваше до два пъти по-голяма площ. На мястото, където плаваше салът, то всъщност бе придатък към залива.

Небето беше ясно, водата — прозрачна. Като погледна отстрани, Йори различи стрелкащи се наоколо ята от мънички рибки. Между камъните забеляза също ръждиви остатъци от някакъв стар шлем. Така и не слушаше течащия покрай него разговор.

— Как смятате? Дали всичко ще остане спокойно като понастоящем?

— Съмнявам се.

— Навярно сте прав. Рано или късно ще има сражения. Надявам се да не става, но какво друго можем да очакваме?

Останалите пътници пазеха своите мнения за себе си и намръщени се взираха във водата, уплашени изглежда да не би някой стражар, може би преоблечен, да ги чуе и да ги свърже с разговарящите. На поелите вече риска пък явно им се харесваше да подразнят вездесъщите очи и уши на закона.

— Както проверяват всички, лесно можеш да познаеш, че отива към война. Едва отскоро са затегнали така постовете. Има и много слухове за шпиони от Осака.

— Чува се също за взломове в жилища на даймио, макар това да се опитват да го потулят. Трябва да е неприятно да бъдеш ограбен, при условие че пазителите на реда и закона те охраняват.

— За да се изложи човек на такава опасност, трябва да търси не пари, а нещо повече. Сигурно са шпиони. Никой обикновен крадец не би се осмелил да направи такова нещо.

Като се огледа, Мусаши прецени, че пътниците на сала дават добър напречен разрез на обществото в Едо — един дървосекач с полепнал по работните му дрехи талаш; две евтини гейши, дошли може би от Киото; един-двама широкоплещести биячи; група копачи на кладенци; две откровено предизвикателни в държанието си леки жени; свещеник; просещ монах и още един ронин като него.

Щом стигнаха брега на Едо и всички се изсипаха на сухо, някакъв нисък, набит мъж извика на Мусаши:

— Хей, вие. Ронинът. Забравихте си нещо.

Протегна към него червеникава брокатена кесия, толкова стара, че мръсотията по нея изглежда лъскаше повече от няколкото останали златни нишки.

Мусаши поклати глава и отвърна:

— Не е моя. Трябва да е на някой от другите пътници.

— Моя е — намеси се Йори, дръпна кесията от ръката на мъжа и я мушна в кимоното си.

Мъжът се възмути.

— Как може да дърпаш така?! Върни ми я! После ще се поклониш три пъти, преди да си я получиш. Ако ли не, направо те хвърлям в реката.

Мусаши се намеси и помоли мъжа да извини нелюбезността на Йори заради неговата възраст.

— Какъв сте му вие? — попита грубо този. — Брат? Учител? Как ви е името?

— Миямото Мусаши.

— Какво?! — възкликна грубиянът и впи поглед в лицето на Мусаши. След миг каза на Йори: — Отсега нататък по-добре внимавай.

После се извърна, сякаш няма търпение да побегне.

— Само минута — обади се Мусаши.

Любезността на неговия глас съвсем изненада мъжа.

Той се извърна рязко и ръката му посегна към сабята.

— Какво искате?

— Вие как се казвате?

— Вас какво ви засяга?

— Попитахте за моето име. Учтивостта изисква да ми кажете и вашето.

— Аз съм от хората на Хангавара. Джуро се казвам.

— Хубаво. Може да си вървите — каза Мусаши и го бутна настрана.

— Няма да забравя това! — закани се Джуро, който политна на няколко крачки, преди отново да стъпи здраво на крака и да се затича.

— Пада му се на страхливеца! — заяви Йори.

Доволен, че е бил отмъстен, той вдигна благоговеен поглед към лицето на Мусаши и дойде по-близо до него.

Докато вървяха из града, Мусаши се обърна към момчето:

— Трябва да разбереш, Йори, че да живееш тук не е същото като на село. Там имахме за съседи само лисиците и катериците. Тук има много хора. Ще трябва повече да внимаваш как се държиш.

— Да, господине.

— Когато хората живеят в съгласие, земята е като рай — продължи със строг глас Мусаши. — Всеки човек обаче има както добра, така и лоша страна. Има случаи, когато наяве излиза само лошата. Тогава светът става не рай, а пъкъл. Разбираш ли ме какво ти говоря?

— Да, струва ми се — отвърна Йори, вече по-кротко.

— Ето по каква причина ни са дадени възпитание и правила за поведение. Те пречат на лошата страна да се наложи. Това поддържа реда в обществото и това е целта на законите, с които ни управляват. — Мусаши млъкна. — Начинът, по който се държа… Работата беше съвсем обикновена, но такова отношение не можеше да не разсърди човека. Никак не ми се хареса това.

— Да, господине.

— Не знам накъде ще тръгнем оттук, но където и да е, по-добре следвай правилата и се дръж любезно.

Момчето мръдна няколко пъти с глава и леко, вдървено се поклони. Известно време продължиха да вървят мълчаливо.

— Искате ли да ми носите кесията, господине? Нямам желание пак да я губя.

Мусаши прие брокатената торбичка и преди да я пъхне в кимоното си, внимателно я огледа.

— Това ли е онази, която ти е оставил баща ти?

— Да, господине. В началото на годината ми я върнаха от Токуганджи. Игуменът не взе нищо от парите. Може, ако имате нужда, да използвате от тях.

— Благодаря — отвърна бегло Мусаши. — Ще внимавам за нея.

„Той има дарба, която аз не притежавам,“ замисли се и с укор се сети за собственото си безразличие към паричните въпроси. Вроденото благоразумие на момчето му бе показало колко е важно да си предвидлив с парите. Оценяваше доверието на Йори и с всеки изминал ден все повече се привързваше към него. С нетърпение очакваше възможността да му помогне да развие своя вроден ум.

— Къде би искал да нощуваме тази вечер? — попита.

Йори оглеждаше с голямо любопитство новата среда, в която бе попаднал, и отбеляза:

— Много коне виждам тук. Прилича на тържище — посред града.

Говореше, сякаш в непозната страна е попаднал на отдавна загубен приятел.

Стигнали бяха Бакурочо, където имаше голям и разнообразен избор на чайни и гостилници за разните хора, които се занимават с коне — продавачи, купувачи, колари, коняри и други с по-маловажни занятия. Събрани на групички мъже се пазаряха и спореха на най-различни наречия, сред които изпъкваше острият, почти като караница говор на Едо.

Сред навалицата имаше някакъв добре облечен самурай, който търсеше хубави коне.

— Хайде да си вървим — каза той с недоволно изражение. — Тук няма друго освен кранти — нищо, което да си заслужава да препоръчаме на негово височество.

Като крачеше чевръсто между животните, се озова лице в лице с Мусаши, при което премигна и изненадан се стъписа.

— Вие сте Миямото Мусаши, нали така?

Мусаши изгледа за миг мъжа и после по лицето му се разля усмивка. Беше Кимура Сукекуро. Макар че в крепостта Коягю двамата за едното нищо почти кръстосаха саби, държанието на Сукекуро сега бе приветливо. Явно не беше останал след тази среща с някакви лоши чувства.

— Определено не очаквах да ви видя тук — заяви той. — Отдавна ли сте в Едо?

— Тъкмо идвам от Шимоза — отвърна Мусаши. — Как е вашият господар? Още ли е в добро здраве?

— Да, благодаря, но на възрастта на Секишусай, естествено… Аз сега живея при господаря Муненори. Трябва да дойдете на гости — с радост ще ви представя. А, има и още нещо. — Той го изгледа заговорнически и се усмихна. — Имаме едно прекрасно съкровище, което ви принадлежи. Трябва да дойдете колкото можете по-бързо.

Преди Мусаши да е успял да попита какво може да е това „прекрасно съкровище“, Сукекуро се поклони леко и бързо се отдалечи, следван от слугата си.

Гостите, които отсядаха в евтините ханове на Бакурочо, бяха повечето търговци на коне от областите. Мусаши реши да наеме стая там, вместо в някоя друга част на града, където цените най-вероятно щяха да са по-високи. Също като останалите, странноприемницата, която избра, имаше голям обор за конете — всъщност, така голям, че по-скоро самите стаи изглеждаха като пристройка. След трудностите на Хотенгахара дори този третокласен хан изглеждаше разкошен.

Въпреки усещането си за благополучие Мусаши намери конските мухи доста досадни и почна да мърмори. Чу го стопанката.

— Да ви сменя стаята — предложи загрижено тя. — На втория етаж мухите не са такава напаст.

Настанил се на новото място, Мусаши веднага се оказа изложен на целия пек на слънцето от запад и отново му се прииска да възнегодува. Само преди няколко дни това следобедно слънце щеше да го ободри, щеше като светъл лъч надежда да прати живителна топлина на ориза и да предвещае добро време за следващия ден. Що се отнася до мухите, щом докато работеше на полето потта му ги привлечеше, просто решаваше, че и те си имат ежедневни занимания, както той си има своите. Смяташе ги даже за свои полски събратя. Сега, пресякъл голямата река и влял се в градската гмеж, слънчевият пек му се струваше всичко друго, но не успокоителен, а мухите — само досада.

Гладът обаче отвлече ума му от неудобствата. Хвърли поглед към Йори и по неговото лице също забеляза признаци на отпадналост и мисли за храна. И нищо чудно, защото в съседната стая няколко души си бяха поръчали гърне димяща гозба и сега алчно се нахвърляха на нея сред много приказки, смях и пиене.

Елдена юфка — соба — ето какво им се искаше! На село, ако някой обича соба, засяваше елдата рано напролет, оставяше я да разцъфти през лятото, наесен сушеше зърното и през зимата го мелеше на брашно. После можеше да си прави соба. Тук нямаше нужда от друго, освен да плеснеш с ръце, за да те обслужат.

— Йори, да си поръчаме ли малко соба?

— Да — дойде нетърпеливо в отговор.

Стопанката се появи и взе поръчките им. Докато чакаха, Мусаши се облакъти на перваза и заслони с длан очите си. Напряко от другата страна на улицата имаше табела:

Йори също го забеляза. След миг на озадачено взиране той попита:

— На тази табела пише „Лъскане на души“. Що за занаят е това?

— Е, пише също, че човекът е майстор от школата Хонами, значи сигурно лъска саби. Като си помисля, и моята има нужда от нещо такова.

Собата още не идваше и Мусаши се изтегна на татамито да подремне. Гласовете в съседната стая обаче бяха станали доста по-силни и нещо почваха да се карат.

— Йори — каза Мусаши, като отвори едното си око, — ще помолиш ли хората до нас да говорят малко по-тихо?

Двете стаи бяха разделени само от шоджита, но вместо да мине оттам, Йори излезе в коридора. Вратата към другото помещение бе отворена.

— Не вдигайте толкова шум — извика момчето. — Учителят ми иска да спи.

— Ха!

Свадата внезапно се прекрати. Мъжете се извърнаха и сърдито го изгледаха.

— Нещо каза ли, дребосък?

Йори смръщи уста при това обръщение и отвърна:

— Преместихме се горе заради мухите. Сега така сте се развикали, че не можем да си починем.

— Това твое хрумване ли беше или те прати учителят ти?

— Той ме прати.

— Тъй ли? Е, няма да си губя времето да говоря с говненце като тебе. Иди кажи на твоя учител, че Кумагоро от Чичибу ще му даде своя отговор по-късно. Сега да те няма!

Кумагоро бе голямо мъжище, а останалите двама-трима в стаята не бяха по-дребни от него. Стреснат от заплахата в погледите им, Йори бързо се оттегли. Мусаши бе задрямал и понеже не искаше да го смущава, момчето седна до прозореца.

Скоро след това един от търговците на коне открехна шоджито и надзърна към Мусаши. Последва общ смях, придружен с шумни и обидни забележки.

— Този за кого се има, че ще ни пречи на веселието? Тъп ронин! Не казва откъде идва, просто нахълтва и се държи, все едно това място е негово.

— Ще трябва да му покажем кое как е.

— Да-а, ще се погрижим да узнае що за хора са търговците на коне от Едо.

— Той от приказки няма да разбере. Я да го измъкнем на задния двор и да му лиснем в лицето една кофа конска пикня.

Кумагоро се обади:

— Спрете сега. Оставете на мен тая работа. Или ще получим писмено извинение, или ще му умием лицето в пикнята. Пийте си спокойно сакето и ми се доверете.

— Така е добре — заяви един от мъжете, докато Кумагоро, самоуверено ухилен, пристягаше обито си.

— Ще ви помоля за извинение — каза този и плъзна шоджито настрана.

Без да се изправя, се примъкна на колене в стаята на Мусаши.

Собата, в лакирана кутия, колкото за шест панички, най-сетне бе донесена. Мусаши тъкмо се бе поизправил и протегнал клечките за хранене към ястието.

— Вижте ги, идват — възкликна тихо Йори, като леко се помести, за да не се блъсне търговецът в него.

Кумагоро седна с гръб към нозете на Йори, с кръстосани крака и опрени на коленете лакти. Намръщи се ядно и каза:

— Може да ядеш по-късно. Хич не опитвай да си скриеш страха, като ми седиш там и си подмяташ храната.

Макар да седеше усмихнат, Мусаши с нищо не показа, че го слуша. Разбърка собата с клечките си, за да отдели залепналите парченца, взе си една хапка и с доволно премляскване я глътна.

Вените по челото на Кумагоро почти изскочиха.

— Я да оставиш тая паница — нареди той сърдито.

— А кой сте вие? — попита кротко Мусаши, без да направи и движение, за да му се подчини.

— Не знаеш кой съм аз ли? Единствените хора в Бакурочо, дето не са ми чували името, са нехранимайковците и глухонемите.

— Аз самият нещо съм зле със слуха. Говорете по-високо и ми кажете кой сте и от къде сте.

— Аз съм Кумагоро от Чичибу, най-големият търговец на коне в Едо. Като ме видят да идвам, децата така се плашат, че не могат дори да заплачат.

— Ясно. Значи с коне се занимавате?

— И още как. Продавам на самураи. По-добре помни това, като говориш с мен.

— И за какво точно ще си говорим?

— Ти прати този дребосък да се оплаква, че сме вдигали шум. Къде, мислиш, се намираш? Това да не ти е странноприемница за даймио — чистичка, тиха и прочие? На нас търговците на коне шумът ни харесва.

— Досетих се за това.

— Тогава за какво се опитваше да ни развалиш веселието? Искам извинение.

— Извинение ли?

— Да — писмено. Можеш да го адресираш до Кумагоро и неговите приятели. Ако не получим такова нещо, изкарваме те навън и ще те понаучим.

— Интересно е това, което казвате.

— Ха!

— Искам да кажа — по интересен начин говорите.

— Я стига с тия глупости! Ще получим ли извинението или няма?

Кумагоро вече не викаше, а направо ревеше и потта по моравото му чело лъскаше на светлината на вечерното слънце. С вид, че е готов да избухне, той разголи косматите си гърди и изтегли изпод пояса си голям нож.

— Решавай! Ако не получим скоро отговора ти, загазваш!

Изпружи крака и вдигна ножа отвесно до лакираната кутия, с опрян в пода връх.

Като сдържаше смеха си, Мусаши каза:

— Е, сега как да отвърна аз на това?

Остави паничката си, протегна клечките за хранене, хвана някакво тъмно парченце от собата в кутията и го изхвърли през прозореца. Все така мълчаливо се протегна и хвана още едно такова парченце, после — още едно.

Очите на Кумагоро щяха да изскочат, дишането му замря.

— Голяма напаст, а? — отбеляза нехайно Мусаши. — Я, Йори, вземи добре да измиеш тия клечки.

Щом Йори излезе, Кумагоро тихомълком изчезна в стаята си и разказа на своите спътници за невероятното зрелище, на което току-що станал свидетел. След като отначало взе черните петънца в собата за мръсотия, разбра, че това са живи мухи, уловени така сръчно, че да не им остане време да избягат. След минути той и другарите му пренесоха малкото си празненство в един по-отдалечен край на сградата и се възцари тишина.

— Така е по-добре, а? — обърна се Мусаши към Йори.

Двамата се ухилиха един на друг.

Докато свършат с яденето, слънцето бе залязло и луната бледо грееше над покрива на работилницата на „лъскача на души“.

Мусаши стана и си оправи кимоното.

— Смятам да видя дали ще могат да се погрижат за сабята ми — каза.

Вдигна оръжието и се канеше да излезе, когато стопанката се появи по средата на притъмнялото стълбище и подвикна:

— Дойде писмо за вас.

Озадачен, че някой е узнал така бързо местонахождението му, Мусаши слезе, прие посланието и попита:

— Още ли е тук приносителят?

— Не — веднага си тръгна.

Отвън на писмото имаше само една дума: „Суке“, за която Мусаши реши, че означава „Кимура Сукекуро“. Щом разгъна листа, прочете:

Мусаши слезе до края на стълбата и отиде в стаята на ханджията, откъдето взе назаем мастило и четка. Като седна в един ъгъл, той написа на гърба на писмото:

Подписа се като „Масана“ — официално име, което рядко използваше.

— Йори — извика от долния край на стълбата, — ще искам да направиш нещо за мен.

— Да, господине.

— Искам да занесеш едно писмо на господаря Ягю Муненори.

— Да, господине.

Според стопанката всички знаели къде живее господарят Муненори, но тя въпреки това предложи да го упъти.

— Тръгваш по главната улица, докато стигнеш до пътя. Вървиш по него чак до Нихомбаши. После свиваш наляво и следваш реката до Кобикичо. Там е — не можеш го пропусна.

— Благодаря — отвърна Йори, който вече си беше обул сандалите. — Сигурен съм, че мога да го намеря.

Бе във възторг от възможността да излезе навън, особено след като целта му беше къщата на прочут даймио. Без да мисли кой час е, тръгна бързо напред, размахвайки ръце и с гордо вдигната глава.

Докато го гледаше как свива покрай ъгъла, Мусаши си помисли: „Малко по-самоуверен е, отколкото е добре за него.“

Лъскачът на души

— Добър вечер — подвикна Мусаши.

Нищо в дома на Дзушино Косуке не загатваше, че тук той упражнява занаят. Нямаше го преграденият с дървена решетка вход на повечето дюкяни, нито пък имаше изложени изделия. Мусаши стоеше в покрития коридор с пръстен под, който минаваше от лявата страна на къщата. Вдясно от него имаше едно издигнато крило, покрито с татами и отделено с преграда от стаята отзад.

Мъжът, заспал на татамито с облегнати на някаква дървена каса ръце, напомняше даоисткия мъдрец, когото Мусаши някога бе виждал на една картина. Дългото му, мършаво лице имаше възсив, землист цвят. Мусаши не успя да долови в него нищо от проницателността, която свързваше с майсторите на саби.

— Добър вечер — повтори той малко по-високо.

Щом гласът му разкъса унеса на Косуке, занаятчията вдигна глава много бавно, сякаш се събужда от вековен сън.

Като избърса слюнката от брадичката си и седна в леглото, той лениво попита:

— Мога ли да ви помогна?

Мусаши остана с впечатлението, че човек като този може да прави сабите, както и душите, само по-грапави, но въпреки това подаде своето оръжие и обясни за какво е дошъл.

— Дайте да видя.

Раменете на Косуке щръкнаха остро нагоре. Опрял лявата си ръка на коляното, той протегна дясната да вземе сабята, като едновременно наведе глава към нея.

„Странна птица, помисли си Мусаши. Едва дава да се разбере, че е видял човек, обаче на сабята учтиво й се кланя.“

Косуке взе в устата си парче хартия и спокойно изтегли острието от ножницата. Хвана го отвесно пред себе си и го огледа от върха до дръжката. Очите му придобиха светъл блясък, който напомни на Мусаши стъкления поглед на дървените статуи на Буда.

След като мушна бързо оръжието обратно в ножницата, Косуке вдигна въпросителен поглед към Мусаши.

— Елате, седнете — каза той и се отмести назад да направи място, предлагайки на Мусаши една възглавница.

Свали сандалите си и пристъпи в стаята.

— Сабята от много поколения ли е в семейството ви?

— О, не — отвърна Мусаши. — Нищо подобно — не е работена от прочут майстор.

— В битка ли сте я използвал или я носите за обичайните цели?

— Не съм я употребявал на бойното поле. В тази сабя няма нищо особено. Най-многото, което може да се каже е, че е по-добра от нищо.

— М-м — Като погледна Мусаши право в очите, Косуке попита: — Как ще искате да я лъсна?

— Как искам да я лъснете ли? Какво искате да кажете?

— Искате ли да я наточа, за да реже добре?

— Е, сабя е това. Колкото по-леко реже, толкова по-добре.

— Ами сигурно — съгласи се Косуке и примирено въздъхна.

— Какво не е наред? Не е ли работата на майстора да точи сабите, за да могат да режат както трябва?

Докато говореше, Мусаши с присвити очи любопитно разглеждаше лицето на Косуке.

Самопровъзгласилият се лъскач на души бутна оръжието към Мусаши и каза:

— Нищо не мога да направя за вас. Занесете я на някой друг.

Странно, наистина, помисли си Мусаши. Не успя да прикрие известното си раздразнение, но не каза нищо. Косуке, здраво стиснал устни, не се опита да обяснява.

Докато мълчаливо седяха, втренчени един в друг, някакъв съсед подаде глава през вратата.

— Имаш ли въдица, Косуке? Дошъл е приливът и рибата щъка. Ако ми дадеш въдица на заем, ще деля после улова с теб.

Косуке явно гледаше на мъжа като на още едно бреме, което не е длъжен да понася.

— Вземи на заем от някой друг — заяви дрезгаво той. — Аз не съм привърженик на убийствата и не държа в дома си оръдия за убиване.

Мъжът бързо си тръгна, оставяйки Косуке с по-мрачен и раздразнителен вид от всякога.

Друг някой навярно щеше да се обезсърчи и да си тръгне, но любопитството задържа Мусаши тук. Нещо в този човек го привличаше — не остроумие или мъдрост, а груба естествена сила като тази на стомна за саке от Карацу или на паничка за чай, правена от Нонко. Също както глинените съдове често имат някой недостатък, който напомня родството им с пръстта, на едно полуоплешивяло място на слепоочието си Косуке имаше някакво възпалено място, което бе покрил с мазило.

Като се опитваше да прикрие своя нарастващ интерес, Мусаши каза:

— Какво има, което ви спира да излъскате моята сабя? Да не е от такова лошо качество, че не можете добре да я изострите?

— Не, естествено. Вие сте притежателят. Вие, както и аз, съвсем добре знаете, че това е добра бидзенска сабя. Освен това на мен ми е ясно, че искате да я наточите с цел да посичате с нея хора.

— Има ли нещо нередно в това?

— Всички така казват — какво нередно имало в това, че искали да направя една сабя да сече по-добре? Ако сабята реже, доволни са.

— Обаче човек, който носи сабята си да я лъснат, естествено иска…

— Само една минута — вдигна ръка Косуке. — Ще ми трябва малко време да ви обясня. Първо бих искал от вас още веднъж да погледнете табелата пред моята работилница.

— Там пише „Лъскач на души“ — или поне така ми се струва. Има ли друг начин да се четат тези йероглифи?

— Не. Забележете, че няма и дума за лъскане на саби. Моята работа е да излъсквам душите на самураите, които идват тук, не оръжията им. Хората не разбират, обаче на това са ме учили, когато се обучавах как да лъскам саби.

— Ясно — заяви Мусаши, макар всъщност съвсем да не му беше.

— Тъй като опитвам да се придържам към съветите на моя учител, отказвам да лъскам сабите на самураи, които се наслаждават на това да убиват хора.

— Е, тук имате право. Но кажете ми, кой е бил този ваш учител?

— Пише го също на табелата. Учил съм в дома на Хонами, при самия Хонами Коецу.

Докато произнасяше името на учителя си, Косуке гордо вдигна рамене.

— Интересно е това. Аз по случайност се познавам с вашия учител и неговата превъзходна майка — Мийошу.

Мусаши продължи с разказ за това, как срещна двамата в полето при Рендаиджи и по-късно прекара няколко дни в дома им.

Удивен, Косуке за миг внимателно го огледа.

— Да не би вие по някаква случайност да сте човекът, който преди няколко години вдигна в Киото голям шум, разбивайки училището Йошиока при Ичиджоджи? Струва ми се, името му беше Миямото Мусаши.

— Това е моето име.

Лицето на Мусаши леко поруменя. Косуке се отмести малко назад и се поклони почтително с думите:

— Простете ми. Не биваше да ви поучавам така. Представа нямах, че говоря с прочутия Миямото Мусаши.

— Не мислете повече за това. Вашите думи ми бяха от голяма полза. Характерът на Коецу сега се проявява в уроците, които е давал на своите ученици.

— Както, сигурен съм, знаете, семейство Хонами е служило на шогуните Ашикага. От време на време ги викат също да лъскат сабите на Императора. Коецу винаги е казвал, че японските саби се правят не за да се убиват или раняват с тях хора, а за да бъде поддържана императорската власт и да се брани страната, да бъдат усмирявани демоните и злото да бъде прогонвано. Сабята наистина е душата на самурая; той я носи не за друго, а за да поддържа своето достойнство. Тя е постоянно напомняне за човека, който властва над други и при това се стреми да следва Пътя на живота. Съвсем естествено е майсторът, който лъска саби, да трябва също да се грижи за духа на бойците, които си служат с тях.

— Колко вярно! — съгласи се Мусаши.

— Коецу казваше, че да видиш добра сабя значи да видиш свещената светлина, духа на мира и спокойствието в страната. Той мразеше да се докосва до лоши саби. Дори само от близостта на някоя такава му прилошаваше.

— Разбирам. Да не би да казвате, че сте доловили в моята сабя нещо лошо?

— Не, ни най-малко. Просто се чувствах малко потиснат. Откакто дойдох в Едо, съм работил над доста оръжия, обаче никой от притежателите им изглежда не се и догаждаше за истинското значение на една сабя. Понякога се съмнявам дали имат души, които да бъдат лъскани. Грижа ги е само как да разрежат някого на части или да му разцепят главата — с все шлема. Толкова е почнало да ми дотяга. Ето защо преди няколко дни окачих нова табела. Обаче, струва ми се, и това изглежда остава без големи последствия.

— А нали и аз дойдох да моля за същото? Разбирам как се чувствате.

— Е, това е началото. С вас нещата може да излязат малко по-различни. Обаче честно казано, когато видях това ваше острие, бях поразен. Всички тези грапавини и петна — петна, останали от човешка плът. Помислих си, че сте просто още някой безразсъден ронин, горд от себе си заради това, че е извършил сума безсмислени убийства.

Мусаши наведе глава. Това бе гласът на Коецу, излизащ от устата на Косуке.

— Благодарен съм ви за този урок — каза той. — Нося сабя от момче, но никога всъщност не съм се замислял достатъчно за духа, който обитава в нея. В бъдеще внимателно ще помня това, което казахте.

Косуке доби извънредно облекчен вид.

— В такъв случай ще излъскам сабята ви. Или по-скоро трябва да кажа, че смятам за чест за едного от моя занаят, че може да излъска душата на самурай като вас.

Здрачът се бе сгъстил и лампите — запалени. Мусаши реши, че е време да си тръгва.

— Почакайте — каза Косуке. — Имате ли друга сабя, която да носите, докато работя над тази?

— Не — имам само една дълга сабя.

— В такъв случай, защо не си изберете някоя да я замести? Никоя от сабите, които имам сега тук, боя се, не е особено добра, но елате да погледнете.

Той заведе Мусаши в задната стая, където извади от един скрин няколко саби и ги подреди на татамито.

— Може да вземете една от тези.

Въпреки скромното заявление на майстора, всички оръжия бяха с отлично качество. Мусаши трудно успя да направи избор сред това зашеметяващо разнообразие, но накрая се спря на една и веднага се влюби в нея. Дори само като я държеше в ръцете си, усещаше всеотдайността на онзи, който я е направил. Щом изтегли острието от ножницата, впечатлението му се потвърди — това наистина бе блестящ образец на майсторство, навярно от времето на Йошино през четиринадесето столетие. Макар мъчен от съмнението, че това оръжие е прекалено изискано за него, веднъж поднесъл го към светлината, той усети в ръцете си нежелание да го пуснат.

— Може ли да взема тази? — попита.

Не успя да добави думите „на заем“.

— Имате око на познавач — отбеляза Косуке, докато прибираше останалите саби.

За първи път в своя живот Мусаши бе обзет от алчност. Знаеше, че е безполезно веднага да отваря дума да купи сабята — цената далеч щеше да надхвърля неговите възможности. Но не успя да се сдържи.

— Не вярвам да имате намерение да продавате тази сабя, нали? — запита той.

— Защо не?

— Колко ще поискате за нея?

— Ще ви я отстъпя за толкова, за колкото я купих.

— И колко беше това?

— Двайсет златни монети.

Почти невъобразима за Мусаши сума.

— По-добре да ви я върна — каза той колебливо.

— Защо? — попита с озадачен вид Косуке. — Ще ви я заема, за колкото време пожелаете. Хайде, вземете я.

— Не — от това ще се почувствам дори по-зле. Достатъчно е, че сега така много я искам. Ако известно време я нося, мъчение за мен ще е да се разделя с нея.

— Наистина толкова ли се привързахте към това оръжие? — Косуке погледна сабята, после Мусаши. — Добре тогава, ще ви я дам като невеста, така да се каже. Обаче очаквам в замяна достоен подарък.

Мусаши съвсем се стресна — нямаше нищо, което да предложи.

— От Коецу чувах, че изрязвате статуи. За мен ще бъде чест, ако ми направите един образ на Канон. Това ще бъде достатъчно като заплащане за сабята.

Последната Канон, изрязана от Мусаши, бе онази, която остави в Хотенгахара.

— Подръка нямам нищо — каза той. — През следващите няколко дни обаче мога да изрежа нещо за вас. Ще може ли тогава да взема сабята?

— Разбира се. Не исках да останете с впечатление, че очаквам това от вас начаса. Впрочем, вместо да стоите в онази странноприемница, защо не дойдете да гостувате у нас? Имаме една стая, която не използваме.

— Би било чудесно — отвърна Мусаши. — Ако се преместя утре, бих могъл веднага да почна работа върху статуята.

— Елате да погледнете — покани го Косуке, също доволен и развълнуван.

Мусаши го последва по външния коридор, в края на който имаше половин дузина стъпала. Вместена между първия и втория етаж, без да е разположена точно на нито един от двата, се намираше една стая с площ осем рогозки. През прозореца Мусаши забеляза росните листа на една праскова.

Косуке посочи някакъв покрит със стридени черупки покрив и каза:

— Това там е работилницата ми.

Сякаш повикана с някакъв таен знак, съпругата на майстора се появи със саке и няколко дребни, но вкусни неща за хапване. Щом двамата мъже седнаха, преградата между домакин и гост начаса се изгуби. Отпуснаха се, протегнаха напред крака и заговориха откровено, забравили задръжките, които правилата за държание обикновено налагат. Разговорът естествено се насочи към любимата им тема.

— Всички на думи признават важността на сабята — започна Косуке. — Всеки ще ви каже, че сабята е „душата на самурая“ и че едно от трите свещени съкровища на страната е сабята. Обаче начинът, по който хората всъщност се отнасят към сабите, е възмутителен. В това включвам самураите и монасите, също както и гражданите. По едно време се бях заел да обикалям светилища и стари домове, където на времето е имало цели сбирки от красиви саби и мога да ви кажа, че положението е отчайващо.

Бледите страни на Косуке сега бяха поруменели. Очите му горяха от възбуда и слюнката, която се събираше в ъгълчетата на устата му, току хвръкваше на струйка право в лицето на неговия събеседник.

— Почти за никоя от прочутите стари саби не се полагат подобаващите грижи. В светилището Сува в област Шинано има над триста саби. Това може да се нарече безценно наследство, но аз успях да преброя едва пет, които не бяха ръждясали. Светилището Омишима в Ийо е прочуто със своята сбирка — три хиляди саби от най-различни столетия. След като обаче прекарах там цял месец, открих само десет, които да са в добро състояние. Това е позорно! — Косуке си пое дъх и продължи: — Работата изглежда е там, че колкото по-стара и по-известна е една сабя, толкова по-склонен е притежателят да я съхранява на място, за което е убеден, че е сигурно. Тогава обаче никой не може да я вземе, за да се погрижи за нея и острието все повече ръждясва. Такива собственици са като родители, които така ревниво закрилят децата си, че израстват глупаци. В случая с децата поне през цялото време се раждат нови и е без значение, ако някои оглупеят. Обаче сабите…

Като млъкна, за да преглътне слюнката, той още повече вирна слабите си рамене и с блеснали очи обяви:

— Вече имаме всички добри саби, които някога ще бъдат изковани. През време на междуособиците майсторите на саби станаха немарливи — не, направо некадърни! Забравиха уменията си и оттогава сабите стават само по-лоши. Единственото, което може да се направи, е по-добре да се грижим за сабите от по-старо време. Днешните майстори може да се опитват да подражават на някогашните саби, но никога няма да направят нещо толкова добро. Вие не се ли ядосвате, като си помислите за това?

Внезапно се изправи и възкликна:

— Само погледнете! — Извади една страховито дълга сабя и я постави пред госта, за да я разгледа. — Това е превъзходно оръжие, обаче е покрито с най-лошия вид ръжда.

Сърцето на Мусаши за миг спря. Сабята без съмнение беше „Дългия прът“ на Сасаки Коджиро. Заля го цял порой от спомени.

Овладя чувствата си и спокойно каза:

— Наистина доста е дълга, а? Трябва голям самурай да борави с нея.

— Навярно — съгласи се Косуке. — Няма много саби като тази. — Като извади острието, той го обърна с тъпата част към Мусаши и му го подаде за дръжката. — Вижте — каза. — Зле е ръждясала — тук и тук, и тук. Но той и така я използва.

— Ясно.

— Това е рядко произведение, навярно изковано през времето на Камакура. Много работа ще трябва, но навярно ще мога да я оправя. По тези много стари саби ръждата е само на относително тънък слой. Ако острието беше ново, никога нямаше да успея да махна петната. По новите саби петната от ръжда са като злокачествени израстъци — прояждат право сърцето на метала.

Като обърна сабята с гърба на острието към Косуке, Мусаши каза:

— Кажете, собственикът на тази сабя лично ли я донесе?

— Не. Бях по работа при господаря Хосокава и един от старшите служители, Ивама Какубей, ме помоли да се отбия на връщане в дома му. Така и направих, а той ми даде сабята да се заема с нея. Каза, че принадлежала на някакъв негов гост.

— Дръжката и ножницата също са хубави — отбеляза Мусаши, все още вперил очи в оръжието.

— Това е бойна сабя. Досега мъжът я носил на гърба си, обаче искал да я препасва отстрани, затова ме помолиха да преправя ножницата. Трябва да е много едър човек. Или пък има много умела ръка.

Сакето започваше да се отразява на Косуке. Езикът му нещо взе да се вдървява. Мусаши заключи, че е време да се сбогува, което възможно най-непринудено и направи.

Беше много по-късно, отколкото бе предполагал. В околността не светеше вече нищо.

Влязъл веднъж в странноприемницата, той опипом тръгна нагоре по стълбата към втория етаж. Имаше разстлани две постели, но и двете бях празни. Отсъствието на Йори го разтревожи, понеже се опасяваше, че момчето се скита изгубено по улиците на големия непознат град.

Слезе обратно долу и сбута нощния пазач, за да го събуди.

— Той още ли не се е върнал? — попита човекът, който изглеждаше дори по-изненадан от Мусаши. — Мислех, че е с вас.

Като знаеше, че докато Йори се върне, само ще гледа в тавана без да заспи, Мусаши пак излезе в лаково черната нощ и с кръстосани ръце застана под стряхата.

Лисицата

— Това Кобикичо ли е?

Въпреки неколкократните уверения, Йори още продължаваше да се съмнява. Единствените светлини, които се виждаха по широкото празно пространство, бяха от набързо издигнати, малобройни и разпръснати бараки на дърводелци и зидари. Отвъд тях в далечината успяваше бегло да различи пенещите се в залива бели вълни.

Край реката имаше купчини камъни и греди, и макар Йори да знаеше, че по цял Едо постройките никнат с бясна бързина, стори му се невероятно господарят Ягю да построи жилището си на място като това.

„Сега накъде?“, помисли си отчаян, като седна на някакви дъски. Нозете му бяха уморени и пареха. За да ги охлади, пошава с пръсти в росната трева. Скоро умората отмина и потта изсъхна, но настроението му въобще не се оправи.

— За всичко е виновна онази старица там в хана — промърмори си. — Не знаеше какво приказва.

С лекота вече бе забравил колко време сам прекара в зяпане из квартала с театрите в Сакаичо.

Часът бе късен и наоколо нямаше никой, когото да помоли да го упъти. Ала възможността да прекара нощта в тази непозната околност предизвика у него безпокойство. Преди да съмне, трябваше да изпълни заръката и да се върне в странноприемницата, дори това да значи да събуди някой от работниците.

Щом стигна до най-близката барака, където се виждаше светлина, видя някаква жена с вързана като шал около главата стиска тръстика.

— Добър вечер, леличко — поздрави момчето невинно.

Жената го сбърка с помощника в близката пивница, изгледа го ядосана и изсумтя:

— Ти ли, а? Нали ти хвърли камък по мен и после избяга, калпазанин такъв?

— Не съм бил аз — възрази Йори. — Никога не съм ви виждал по-рано.

Жената колебливо се приближи към него, после избухна в смях.

— Не — каза, — не си бил ти. Какво прави хубаво момченце като тебе тук по това време?

— Пратиха ме да свърша една работа, обаче не мога да намеря къщата, която търся.

— Чия къща е?

— На господаря на Таджима, Ягю.

— Ти шегуваш ли се? — засмя се тя. — Господарят Ягю е даймио и учител на шогуна. Да не мислиш, че ще отвори портата си точно за теб? — Тя отново се засмя. — Ти познаваш навярно някой от прислугата?

— Нося едно писмо.

— За кого?

— За един самурай на име Кимура Сукекуро.

— Трябва да е някой от служителите му. Обаче толкова си смешен — говориш за господаря Ягю, все едно лично го познаваш.

— Искам само да предам това писмо. Ако знаете къде е къщата, кажете ми.

— От другата страна на рова е. Щом минеш по онзи там мост, си право пред дома на господаря Кии. Следващата къща е на господаря Кьогоку, после — на господаря Като, след нея — на господаря на Суо, Мицудайра. — С вдигнати пръсти жената броеше солидните сгради на отсрещния бряг. — Сигурна съм, че следващата трябва да е онази, дето търсиш.

— Ако пресека рова, още ли ще съм в Кобикичо?

— Естествено.

— Ама съм глупав…

— Хайде сега, не се приказва така. Хм-м, такова хубаво момче ми се виждаш. Ще дойда с теб и ще ти покажа дома на господаря Ягю.

Тя тръгна пред него. На Йори жената доста му заприлича на призрак.

Бяха по средата на моста, когато някакъв мъж, който вървеше срещу тях, се отърка в ръкава й и подсвирна. Лъхаше силно на саке. Преди Йори да разбере какво става, жената се извърна и тръгна към пияния.

— Аз ви познавам — изчурулика тя. — Недейте ме подминава просто така.

Улови мъжа за ръкава и тръгна към едно място, откъдето можеха да слязат под моста.

— Пуснете ме — настоя онзи.

— Не ти ли се иска да дойдеш с мен?

— Без пари съм.

— О, не ме е грижа — Прилепила се към мъжа като пиявица, тя погледна назад към стреснатото лице на Йори и добави: — Ти сега тичай. Имам работа с този господин.

Йори изненадан гледаше как двамата се дърпат взаимно напред-назад. След няколко минути жената изглежда взе надмощие и те се изгубиха под моста. Все така озадачено, момчето отиде до перилото и погледна надолу към тревясалия бряг.

Жената вдигна поглед, извика:

— Тъпак! — и хвана един камък.

Като преглътна тежко, Йори избегна с приклякване удара и се понесе към долния край на моста. През всичките години в голата равнина Хотенгахара не бе виждал нищо по-плашещо от ядосаното бяло лице на тази жена в тъмното.

От другата страна на реката се озова пред някакъв склад. До него имаше ограда, после още един склад, нова ограда и така до края на улицата.

— Това трябва да е — каза си, щом стигна до петата постройка.

На чистата, измазана в бяло стена имаше герб във формата на двуостра женска шапка. Това, както Йори знаеше от думите на една разпространена песен, бе семейният герб на Ягю.

— Кой е там? — поиска да научи някакъв глас иззад портата.

Толкова високо, колкото му стигаше дързостта, Йори обяви:

— Ученик съм на Миямото Мусаши. Нося писмо.

Пазачът каза няколко думи, които момчето не можа да схване. В портата имаше вратичка, през която, без да бъдат отваряни големите крила, можеха да влизат и излизат хора. След няколко мига тя бавно се открехна и мъжът подозрително попита:

— Какво правиш тук по това време?

Йори вирна писмото в лицето на пазача.

— Моля ви, предайте това заради мен. Ако има отговор, аз ще го взема.

— Хм-м — замисли се човекът, като взимаше писмото. — Това е за Кимура Сукекуро, нали така?

— Да, господине.

— Той не е тук.

— Къде е?

— В къщата в Хигакубо.

— А? Всички ми казваха, че къщата на господаря Ягю е в Кобикичо.

— Така казват хората, обаче тук има само складове — ориз, дървесина и разни други неща.

— И господарят Ягю не живее тук ли?

— Точно така.

— Колко път има до това другото място — Хигакубо?

— Доста далеч е.

— Къде точно?

— На хълмовете извън града, в село Адзабу.

— Никога не съм го чувал — въздъхна разочарован Йори, но чувството за отговорност му попречи да се откаже. — Ще можете ли да ми начертаете карта, господине?

— Не ставай глупав. Дори да знаеш пътя, ще ти трябва цяла нощ, за да стигнеш дотам.

— За мен е без значение.

— В Адзабу има много лисици. Нали не искаш някоя лисица да те омагьоса?

— Не.

— Добре ли познаваш Сукекуро?

— Моят учител го познава.

— Виж какво ще ти кажа. Бездруго е толкова късно — защо не поспиш малко в хамбара ей там и да тръгнеш сутринта?

— Къде съм? — възкликна Йори, като потърка очи.

Скочи на крака и изтича навън. От следобедното слънце му се зави свят. Примижал срещу ярките му лъчи, отиде до портата, където пазачът ядеше обяда си.

— Значи събуди се накрая?

— Да, господине. Ще можете ли сега да ми начертаете карта?

— Ти ли си се разбързал, поспаланко? Я вземи първо да хапнеш нещо. Има достатъчно и за двама ни.

Докато момчето дъвчеше и преглъщаше, пазачът нахвърли грубо една карта и му обясни как се стига до Хигакубо. Двамата се наядоха едновременно и Йори, въодушевен от важността на поръчението си, се понесе в бяг напред, без и да помисли, че Мусаши може да се тревожи от отсъствието му в хана.

Бързо мина през оживените улици, докато стигна в близост до крепостта Едо, където помежду кръстосаните, пълни с вода ровове се издигаха домовете на големите даймио. Огледа се и в същото време забави крачка. Водата бе задръстена от товарни лодки. Каменните зидове на самата крепост бяха наполовина покрити с дървено скеле, което отдалеч напомняше бамбуковите решетки, върху които отглеждат виещи се цветя.

Отново се забави на едно широко и равно място, наречено Хибия, където скърцането на длетата и чукането на брадвите се сливаше в разногласен химн в чест на могъществото на шогуната.

Йори спря. Остана като омагьосан от вида на строежа — работниците, които теглеха големи камъни; дърводелците с техните рендета и триони и самураите, гордите самураи, които важно надзираваха всичко това. Как му се искаше да порасне и да стане като тях!

От гърлата на мъжете, които носеха камъните, се понесе сладострастна песен:

Момчето стоеше на място, пленено от песента. Преди да се е осъзнало, водата в каналите вече се червенееше и до ушите му стигна вечерният грак на враните.

— Ох, не — слънцето почти залязва — скара се той на себе си.

Завтече се напред и известно време се носеше с пълна скорост, без да обръща внимание на нищо друго освен на картата, която му нарисува пазачът. Преди да усети, вече качваше пътеката нагоре по хълма Адзабу, така гъсто обрасла от двете страни с дървета, че наоколо бе тъмно като в полунощ. Веднъж стигнал догоре обаче, видя, че макар и ниско над хоризонта, слънцето още е на небето.

На самия хълм почти нямаше къщи, тъй като Адзабу се състоеше просто от няколко ниви и селски жилища, пръснати в долината под него. Застанал сред полето от трева и прастари дървета, заслушан в бълбукането на потока надолу по склона, Йори усети как умората му отстъпва пред непривична свежест. Смътно съзнаваше, че мястото, на което се намира, е историческо, макар да не знаеше заради какво. Всъщност, това бе тъкмо мястото, откъдето произлезли големите военни родове на миналото — и Тайра, и Минамото.

Дочу гръмките удари на барабан, от онези, каквито често използват на шинтоистките празници. Сред гората надолу по хълма се виждаха дебелите кръстосани греди по билото на покрива на някакво светилище. Йори почти се досети, че това е Великото светилище в Иигура, за което е чел — прочутата постройка, посветена на слънчевата богиня от Исе.

Светилището далеч се различаваше от огромната крепост, която видя преди малко, че дори и от внушителните порти на домовете на даймио. В простотата си почти не се открояваше сред селските къщи наоколо и на Йори му се видя чудновато, че хората говорят с по-голяма почит за семейство Токугава, отколкото за най-святото от божествата. „Значи ли това, че Токугава са по-велики от богинята на слънцето?, зачуди се той. Ще трябва, като се върна, да питам Мусаши.“

Извади картата си и се вдълбочи в нея, огледа се и пак заби поглед надолу. Още нямаше и следа от дома на Ягю.

Вечерната мъгла, която се плъзгаше над земята, създаде някакво странно впечатление. Бе забелязвал нещо подобно и по-рано, когато в стая със затворено шоджи светлината на залязващото слънце пада върху оризовата хартия и докато вън се смрачава, вътре става сякаш по-светло. Естествено, това е просто зрителна измама по здрач, но сега Йори я усети така силно, че се наложи да потрие очи, като че за да прогони главозамайването си. Знаеше, че не сънува и подозрително се огледа наоколо.

— Ах, копеле крадливо — извика, като се хвърли напред и рязко изтегли сабята си.

Със същото движение я заби в кичур висока трева пред себе си.

Една лисица с болезнен вик изскочи от скривалището си и се понесе встрани. По опашката й лъскаше кръв от порязаното място в задницата.

— Дяволско изчадие!

Йори се спусна в решително преследване и макар лисицата да бе бърза, той също се показа такъв. Щом куцащото животно се препъна, той се метна отгоре му, уверен в победата си. Лисицата обаче ловко се изплъзваше и колкото и бързо момчето да нанасяше ударите, тя всеки път успяваше да ги избегне.

Още като пеленаче Йори бе слушал безброй приказки, които без сянка на съмнение доказваха, че лисиците имат способността да омагьосват хора и да вселяват в тях духа си. Обичаше повечето останали животни, дори дивите свине и шумните язовци, но лисици мразеше. Също и се боеше от тях. Реши, че случайната среща сред тревата с това лукаво животно може да значи само едно — вината, че се е загубил, е на лисицата. Убеден бе, че това коварно и подло създание от снощи го е следило и само преди мигове е хвърлило върху му своето зловредно заклинание. Ако не го посече сега, то със сигурност пак ще го омагьоса. Йори бе готов да преследва своята жертва до края на света, но лисицата подскочи по ръба на една урва и се изгуби в гъсталака.

По цветовете на кучешката коприва и традесканцията лъщеше роса. Изтощен и с пресъхнало гърло, Йори се отпусна на земята и облиза влагата от едно ментово листо. Раменете му тежко се повдигаха. Най-сетне си пое дъх и от челото му обилно потече пот. Сърцето му лудо биеше.

— Къде се дяна? — зачуди се с остър и едновременно сподавен глас.

Ако лисицата наистина е изчезнала, толкова по-добре, обаче Йори не знаеше на какво да вярва. Тъй като рани животното, струваше му се, че то със сигурност по един или друг начин ще си отмъсти. Примирил се с това, той остана да седи неподвижно и зачака.

Тъкмо когато започваше да се успокоява, до ушите му достигна някакъв зловещ шум. Отвори широко очи и се огледа.

— Това е лисицата, сигурен съм — каза си и веднага се приготви да се зашити против магията.

Стана бързо и навлажни веждите си със слюнка — хитрост, която, смяташе се, противодейства на лисичето коварство.

Недалеч от него от вечерната мъгла изплува жена с полузакрито с прозирна коприна лице. Бе яхнала странично един кон. Юздите висяха леко преметнати отпред на седлото. Самото то бе направено от лакирано дърво, обложено със седеф.

„Превърнала се е на жена“, помисли си Йори. Дори с усилие на въображението не можеше да приеме това забулено видение, което свири на флейта и тъмно се очертава в редките лъчи на вечерното слънце, за създание от този свят.

Приклекнал като жаба в тревата, Йори чу някакъв отвъден глас да вика:

— Оцу!

Сигурен беше, че идва от някоя от другарките на лисицата.

Ездачката почти бе стигнала до мястото, където пътят се отклоняваше на юг и горната част на тялото й светеше в червеникав блясък. Слънцето потъваше обрамчено от облаци зад хълмовете на Шибуя.

Ако я убие, ще може да я разобличи като лисица. Йори стисна по-здраво сабята и се изпъна, мислейки си: „Хубаво, не знае, че се крия тук.“ Като всички, на които е известна истината за лисиците, Йори подозираше, че духът на животното ще да е разположен няколко педи по-назад от привидното му човешко превъплъщение. Преглътна тежко в очакване сянката да продължи и да свърне на юг.

Щом обаче конят стигна до завоя, жената спря да свири, сложи флейтата си в един платнен калъф и я мушна в своето оби. Вдигна булото и с търсещ поглед се огледа наоколо.

— Оцу! — извика пак гласът.

Радостна усмивка се появи на лицето й и тя отвърна:

— Тук съм, Хього. Тук горе.

Йори видя по пътя от долината да се качва някакъв самурай.

— О, не! — пое си той дъх, забелязвайки, че мъжът ходи с леко накуцване.

Няма съмнение — ето това е лисицата, която рани! Преобразила се е не на красива изкусителка, а на хубав самурай. Видението хвърли Йори в ужас. Той потрепери силно и се подмокри.

След като размени няколко думи с жената, самураят улови коня за юздечката и го поведе право покрай мястото, където се криеше Йори.

„Сега е времето“, реши момчето, но тялото не пожела да му се подчини.

Самураят забеляза лекото раздвижване и се озърна, при което неговият поглед падна право върху вкамененото лице на Йори. Блясъкът в очите му изглеждаше по-ярък от ръба на залязващото слънце. Йори се просна по очи и зарови лице в тревата. Никога през всичките свои четиринадесет години не бе изпитвал такъв ужас.

Хього, който не видя в момчето нищо застрашително, продължи нататък. Склонът беше стръмен и за да придържа коня, трябваше да се приведе назад. Погледна Оцу през рамо и внимателно попита:

— Защо се забавихте толкова? Много дълго време ви нямаше, за да сте яздили само до светилището и обратно. Чичо се притесни и прати да ви потърся.

Без да отвърне нищо, Оцу скочи от коня на земята.

Хього спря.

— Защо слизате? Нещо не е наред ли?

— Не, обаче не подобава на жена да язди, докато мъжът върви пеш. Хайде и двамата да вървим. Можем да водим коня заедно.

Тя застана от другата страна на животното. Спуснаха се в притъмняващата долина и минаха покрай една табела с надпис: „Монашеска школа Сендаен на дзен-ордена Содо“. Небето се изпълваше със звезди и в далечината се дочуваше река Шибуя, която делеше долината на Северна Хигакубо и Южна Хигакубо. Тъй като основаното от монаха Ринацу училище бе разположено на северния склон, тамошните свещеници понякога биваха наричани „северните люде“. „Южни люде“ пък бяха мъжете, изучаващи саблен бой при Ягю Муненори, чийто дом бе точно от другата страна на реката.

Като любимец на Ягю Секишусай между неговите синове и внуци, Ягю Хього се радваше на особено положение между „южните люде“. Заслужил бе слава и самостоятелно. На двадесет години прочутият военачалник Като Кийомаса го повика да получи длъжност в крепостта Кимамото в областта Хиго, с възнаграждение от хиляда и петстотин крини ориз. За толкова млад човек това бе нечувано, но след битката при Секигахара Хього почна да се чувства обременен от своето положение заради опасността да бъде принуден да вземе страна в спора между рода Токугава и Осака. Преди три години, като използва за предлог болестта на дядо си, той бе временно освободен от Кимамото и се върна в Ямато. После, казвайки, че има нужда от още обучение, известно време пътува по страната.

Двамата с Оцу попаднаха един на друг случайно предишната година, когато Хього гостуваше при чичо си. В течение на повече от три години преди това Оцу бе водила несигурно съществуване, без така и да успее да избяга от Матахачи, който навсякъде я мъкнеше със себе си и без колебание уверяваше своите възможни работодатели, че му е съпруга. Стига да имаше желание да почне работа като чирак при някой дърводелец, мазач или каменоделец, би могъл да си намери място още в деня, когато пристигнаха в Едо, но Матахачи предпочиташе да си въобразява, че двамата могат заедно да захванат нещо по-леко — тя например да стане домашна прислужница, а той — чиновник или счетоводител.

Като не намери желаещи да се възползват от неговите услуги, двамата успяваха да се препитават, вършейки какво ли не. С течение на месеците Оцу, с надеждата да успокои бдителността на своя мъчител, му се покоряваше във всичко с изключение на това да му отдаде тялото си.

После, докато един ден се движеха по улицата, попаднаха на шествие на някакъв даймио. Заедно с всички останали се дръпнаха настрана от пътя и заеха подобаващо почтителна поза.

Паланкините и покритите с лак сандъци носеха герба на Ягю. Оцу вдигна поглед, колкото да види това и сърцето й се изпълни със спомени за Секишусай и щастливите дни в крепостта Коягю. Защо само не може да се върне сега в тази мирна земя на Ямато! С Матахачи до себе си можеше само с празен поглед да се взира в отминаващите хора и коне.

— Оцу, не сте ли това вие?

Коничната плетена шапка бе заслонила лицето на самурая, но щом той се приближи, Оцу видя, че е Кимура Сукекуро — човек, за когото си спомняше с привързаност и уважение. Даже да беше самият Буда, обграден с чудодейната светлина на безграничното милосърдие, тя не би могла да остане толкова стресната и благодарна. Измъкна се покрай Матахачи и бързо тръгна към Сукекуро, който начаса предложи да я отведе със себе си у дома.

Щом Матахачи отвори уста да се възпротиви, Сукекуро с нетърпящ възражение глас заяви:

— Ако имате нещо за казване, елате в Хигакубо и го кажете там.

Безсилен пред именития дом Ягю, Матахачи задържа езика си зад зъбите и в ядно разочарование прехапа долната си устна, докато гледаше как неговото скъпоценно съкровище го напуска.

Спешно писмо

На тридесет и осем години Ягю Муненори бе смятан за най-добрия от всички майстори на сабята. Това не пречеше на баща му постоянно да се тревожи за своя пети син. „Само да можеше да потисне тази своя опърничавост“, казваше си той често. Или пък се питаше: „Може ли някой толкова своенравен да успее да се задържи на високо положение?“

Минали бяха четиринадесет години, откакто Токугава Иеясу нареди на Секишусай да осигури учител на Хидетада. Бе пращал поред останалите си синове, внуци и племенници. Муненори не беше нито особено блестящ, нито юначно мъжествен, но беше дарен със здрав разум и не бе от онези, които да се реят в облаците. Не притежаваше нито грамадното телосложение на баща си, нито голямата дарба на Хього, но на него можеше да се разчита и най-важното — схващаше основното начало на школата Ягю, а именно — че същината на Изкуството на войната е то да бъде прилагано в управлението.

Секишусай не бе разбрал погрешно желанието на Иеясу — всепобеждаващият пълководец нямаше нужда от някой майстор на сабята, който да обучава наследника му само на прости умения в боя. Няколко години преди Секигахара самият Иеясу се беше обучавал при един майстор на име Окуяма, с цел, както самият често напомняше, „да придобие поглед, с който да може да надзирава страната“.

Все пак сега Хидетада бе шогун и не би могло шогунският учител да е човек, загубил в действителен двубой. От самурай с поста на Муненори се очакваше да надвива всички възможни противници и нагледно да показва, че майсторството на школата Ягю няма равно на себе си. Муненори чувстваше, че други хора постоянно го държат под око и го изпитват. Макар мнозина да биха го сметнали за щастлив, че е бил избран на тази почетна длъжност, той самият често завиждаше на Хього и му се искаше да би могъл да живее по същия начин като своя племенник.

Сега Хього тъкмо вървеше по външния коридор, който водеше към стаята на чичо му. Домът, макар голям и съставен от пръснати постройки, не беше нито внушителен на вид, нито разточително обзаведен. Вместо да наеме майстори от Киото, които да му издигнат модно и изтънчено жилище, Муненори нарочно повери работата на местни дюлгери, свикнали с тежкия, спартански воински стил на Камакура. Макар дърветата да бяха относително редки и хълмовете — не особено високи, Муненори се бе спрял на здрав селски градеж подобен на стария Главен дом в Коягю.

— Чичо — извика Хього тихо и благовъзпитано, коленичейки на терасата пред стаята на Муненори.

— Ти ли си, Хього? — попита Муненори, без да отмества поглед от градината.

— Може ли да вляза?

След като получи позволение, Хього на колене се примъкна през прага на стаята. Със своя дядо, който бе склонен да го глези, се бе държал доста свободно, но добре знаеше, че не може да прави така и с чичо си. Макар и не прекомерно строг, Муненори определено държеше на правилата за поведение. Сега, както винаги, той седеше в строго тържествена поза. Понякога Хього го съжаляваше.

— Оцу? — попита Муненори, сякаш идването на Хього му е напомнило за нея.

— Вече е тук. Беше яздила само до светилището Хикава, както често прави. На връщане оставила коня да върви свободно и се отклонила за малко.

— Ти ходи да я търсиш ли?

— Да, господине.

За миг Муненори млъкна. Светлината на лампата подчертаваше профила му със здраво стиснатите устни.

— Тревожи ме това една млада жена неопределено дълго време да живее тук. Човек никога не знае какво може да се случи. Казах на Сукекуро при първа възможност да й намекне да се премести другаде.

С леко натъжен глас Хього отвърна:

— Казаха ми, че нямало къде да отиде.

Промяната в отношението на чичо му го изненада, понеже когато Сукекуро доведе Оцу при тях и я представи като жена, която добре е служила на Секишусай, Муненори сърдечно я приветства и каза, че е свободна да остане, колкото пожелае.

— Не ви ли е жал за нея? — попита Хього.

— Да, обаче това, което можем да направим за хората, си има граници.

— Смятах, че вие самият се отнасяте добре към нея.

— Това няма нищо общо. Когато една млада жена дойде да живее в къща, пълна с млади мъже, хората са склонни да бъбрят. А е трудно и за мъжете. Някой от тях може да направи нещо необмислено.

Този път Хього млъкна, но не понеже прие забележките на чичо си лично. Беше на тридесет и също като останалите млади самураи — неженен, но бе убеден, че чувствата му към Оцу са твърде чисти, за да предизвикат съмнение относно намеренията му. Досега внимателно се опитваше да успокои тревогите на своя чичо, като от една страна не криеше своята привързаност към нея, докато от друга през цялото време нито веднъж с нищо не даде да се разбере, че това чувство отива по-далеч от едно приятелство.

Хього почувства, че трудността може би идва по-скоро от чичо му. Съпругата на Муненори произхождаше от многоуважавано и високопоставено семейство, от онези, чиито дъщери биваха предавани на своите бъдещи съпрузи в деня на сватбата в закрити със завеси паланкини, за да не би случайно някой външен човек да ги види. Стаите й, заедно с тези на останалите жени, бяха старателно отделени от по-общодостъпните части на къщата, тъй че никой всъщност не знаеше дали между учителя и неговата съпруга цари разбирателство. Не бе трудно да си представи човек, че господарката на дома може би не гледа с добро око на красиви и свободни млади жени, които обитават в такава близост с нейния съпруг.

Хього наруши мълчанието с думите:

— Оставете това на Сукекуро и на мен. Ще намерим някакво решение, което да не бъде много тежко за Оцу.

Муненори кимна и каза:

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Точно в това време Сукекуро влезе в преддверието и като сложи на татамито една кутия за писма, коленичи и се поклони.

— Ваше височество — обади се той почтително.

Муненори обърна поглед към преддверието и попита:

— Какво има?

Сукекуро се примъкна на колене напред.

— Току-що на бърз кон пристигна вестоносец от Коягю.

— На бърз кон ли? — попита веднага, но без изненада Муненори.

Хього пое кутията от Сукекуро и я подаде на чичо си. Той отвори писмото, което бе от Шода Кидзаемон. Написано набързо, но гласеше:

— Състоянието му е много опасно — каза Муненори.

Хього се възхити на способността на своя чичо да запази спокойствие. Подозираше, че Муненори точно знае какво трябва да се направи и вече е взел необходимите решения.

След няколко минути мълчание Муненори попита:

— Хього, ти ще отидеш ли в Коягю вместо мене?

— Разбира се, господине.

— Искам от теб да увериш баща ми, че в Едо няма за какво да се тревожи. И искам лично да поемеш грижите за него.

— Да, господине.

— Предполагам, всичко сега зависи от боговете и Буда. Най-многото, което можеш да направиш, е да побързаш да стигнеш там, преди да е станало твърде късно.

— Тръгвам тази вечер.

От стаята на господаря Муненори Хього незабавно отиде в своята. За късото време, нужно му да извади малкото неща, които щяха да му трябват, лошата вест стигна до всеки ъгъл на дома.

Оцу тихо влезе в стаята на Хього, облечена, за негова изненада, като за път. Очите й бяха влажни.

— Моля ви, вземете ме с вас — настоя тя. — Никога не бих могла да се отплатя на господаря Секишусай за това, че ме прие в дома си, но бих искала да съм край него и да видя дали ще помогна с нещо. Надявам се да не ми откажете.

На Хього му се стори възможно неговият чичо наистина да й откаже, но той самият нямаше сърце да направи това. Може тази възможност, да я отведе от къщата в Едо, да е добър случай.

— Добре — съгласи се, — но ще трябва да пътуваме бързо.

— Обещавам да не ви бавя.

Тя изсуши сълзите си и му помогна да свърши със събирането на багажа. После отиде да поднесе своите почитания на господаря Муненори.

— О, вие ще придружите Хього ли? — попита той, леко изненадан. — Това е много мило от ваша страна. Сигурен съм, че моят баща ще се зарадва да ви види.

Настоя да й даде достатъчно пари за път и като подарък на сбогуване — ново кимоно. Макар убеден, че така е най-добре, нейното заминаване го натъжи.

Оцу с поклон излезе от стаята.

— Грижете се добре за себе си — заръча й искрено Муненори, докато тя излизаше от преддверието.

Служителите и прислугата се подредиха покрай пътеката до портата, за да ги изпратят. След едно просто „Сбогом!“ от страна на Хього вече бяха на път.

Оцу бе подвила кимоното под обито си, тъй че ръбът стигаше само на пет-шест пръста под коленете й. На главата си носеше лакирана широкопола пътна шапка и в дясната си ръка държеше тояжка за подпиране. Стига раменете й да бяха отрупани с цветя, щеше досущ да прилича на Цветното момиче, което така често рисуват по дървените щампи.

Тъй като Хього бе решил да наемат превоз по спирките покрай пътя, целта тази вечер бе пълния със странноприемници град Сангеня, южно от Шибуя. Оттам намерението му бе да продължат по главния път Ояма до река Тама, да я прекосят със сал и по Токайдо да стигнат до Киото.

В нощната мъгла лакираната шапка на Оцу не след дълго се покри с лъскава влага. След като минаха през някаква тревясала речна долина, стигнаха един доста широк път, който от времето на Камакура бе сред най-важните в околността на Киото. Нощем пътят бе самотен и пуст, с гъсто израсли от двете му страни дървета.

— Мрачно е, а? — обади се усмихнат Хього, като отново забави широките си поначало крачки, за да остави Оцу да го настигне. — Това е склонът Доген. Тук наоколо някога е имало разбойници — добави.

— Разбойници ли?

В гласа й имаше тревога, точно колкото да го накара да се засмее.

— Било е обаче отдавна. За един мъж на име Доген Таро, родственик на метежника Вада Йошимори, се говори, че бил главатар на шайка крадци, които живеели в пещерите наоколо.

— Хайде да не говорим за такива неща.

Смехът на Хього отекна в тъмното и звукът му накара самия него да се почувства виновен за лекомисленото си държание. Не можеше обаче да се сдържи да не се шегува. Макар тъжен, с удоволствие очакваше следващите няколко дни да бъде заедно с Оцу.

— О! — извика момичето и отстъпи една-две крачки назад.

— Какво има?

Хього без да мисли я прегърна през рамото.

— Там има някой.

— Къде?

— Едно дете седи там край пътя, говори си нещо само и плаче. Бедното!

Щом се приближи достатъчно, Хього разпозна момчето, което по-рано тази вечер видя да се крие в тревата при Адзабу.

Йори с шумно поемане на дъх скочи на крака. В следващия миг изруга и насочи сабята си срещу Хього.

— Лисица! — извика. — Лисица, това си ти!

Оцу спря да диша и задуши един писък. Лицето на Йори имаше див, почти демоничен вид, сякаш е бил обладан от зъл дух. Дори Хього предпазливо се дръпна назад.

— Лисици! — извика пак момчето. — Ще видите вие!

Гласът му бе станал хрипкав като на старица. Хього озадачен се взираше в него, обаче внимаваше да стои настрана от острието на сабята.

— Сега какво?! — кресна Йори и с едни замах отряза върха на някакъв нисък храст немного встрани от Хього. После се свлече на земята, изтощен от напрежението. — Как ти се вида това, лисицо? — попита задъхан.

Хього се обърна към Оцу и усмихнат каза:

— Бедничкият. Явно в него се е вселил духът на някоя лисица.

— Може да сте прав. Очите му са много свирепи.

— Също като на лисугер.

— Няма ли с какво да му помогнем?

— Ами, казват, че нито за лудостта, нито за глупостта има лек, но подозирам, че за неговата болест има.

Той отиде до Йори и строго го изгледа.

Момчето бързо вдигна поглед и веднага сграбчи пак сабята си.

— Още си тук, а? — викна.

Преди обаче да успее да стане на крака, слухът му бе пронизан от яростен рев, излизащ право от стомаха на Хього.

— Я-у-у-у!

Йори си изгуби ума от страх. Хього го хвана през кръста и като го държеше водоравно, тръгна обратно по хълма към моста. Обърна момчето с главата надолу, улови го за глезените и го провеси през перилата.

— Помощ! Мамо! Помощ, помощ! Сенсей! Спасете ме!

Писъците постепенно преминаха в хленч.

Оцу побърза да се притече на помощ.

— Стига с това, Хього. Пуснете го. Не бива да сте толкова жесток.

— Това ми се струва достатъчно — заяви Хього и внимателно върна момчето върху моста.

Йори бе в ужасно състояние, кашляше и се давеше и бе убеден, че няма жив човек, който може да му помогне. Оцу отиде до него и нежно обгърна с ръка хлътналите му рамене.

— Къде живееш, детенце? — попита тя тихо.

Между риданията Йори със заекване отговори:

— Ет-т-о н-на-т-т-там — и посочи.

— Какво ще рече „натам“?

— Ба-ба-бакурочо.

— Я, че това е на цели часове път. Как стигна чак дотук?

— Дойдох да свърша една работа. Загубих се.

— И кога стана това?

— Тръгнах от Бакурочо вчера.

— И се скиташ цял ден и цяла нощ?

Йори поклати леко глава, но не каза нищо.

— Че това е ужасно! — възкликна Оцу. — Кажи ми, къде си искал да отидеш?

Сега малко по-спокойно, момчето на мига отвърна, сякаш е очаквало въпроса:

— В дома на господаря на Таджима, Ягю Муненори.

След като опипа под своето оби, той стисна измачканото писмо и гордо го размаха пред лицето си. Приближи го до очите си и заяви:

— За Кимура Сукекуро е. Трябва да го предам и да изчакам за отговор.

Оцу видя, че Йори смята своето поръчение за много важно и е готов с живота си да брани писмото, което носи. Момчето от своя страна бе решено на никого да не показва писмото, преди да е стигнало местоназначението. Никой от двамата така и не схвана иронията на сегашното положение — една пропусната възможност, събитие, по-рядко от срещата през двата бряга на Небесната река на Пастирчето и Девойката с вретеното.

Оцу се обърна към Хього и каза:

— Той явно носи писмо за Сукекуро.

— Отклонил се е в неправилната посока, а? За щастие не е много далеч. — Хього повика Йори при себе си и му обясни как да стигне. — Върви покрай тази река до първия кръстопът, после наляво и нагоре по хълма. Като стигнеш едно място, където се събират три пътя, ще видиш по-настрани вдясно два големи бора. Къщата е наляво, от другата страна на пътя.

— И внимавай пак да не те омагьоса някоя лисица — додаде Оцу.

Йори си бе върнал самообладанието.

— Благодаря — извика той в отговор, вече затичал се покрай реката. Щом стигна кръстопътя, се обърна и високо попита:

— Тук наляво ли?

— Точно така — отвърна Хього. — Пътят е тъмен — внимавай. — Двамата с Оцу останаха още минута-две да гледат от моста. — Какво странно дете — отбеляза той.

— Да, но ми се вижда доста умно.

Мислено Оцу го сравняваше с Джотаро, който, когато го видя за последен път, бе само малко по-едър от Йори. Трябва, помисли си, той сега да е на седемнадесет. Запита се какъв ли е станал на вид и я прободе неизбежният копнеж по Мусаши. Толкова години минаха, откакто няма вест от него! Макар и свикнала сега да живее със страданието, което любовта носи, тя се осмеляваше да се надява, че сега, когато напуска Едо, може да се окаже по-близо до него и дори може някъде по пътя да го срещне.

— Хайде да тръгваме — подкани живо Хього колкото нея, толкова самия себе си. — Тази вечер не можеше иначе, но утре ще трябва да внимаваме да не губим повече време.

Синовна преданост

— Какво правите, бабо, в краснопис ли се упражнявате?

Изражението на Джуро Рогозката бе двусмислено — можеше да означава или възхищение, или силна изненада.

— О, вие ли сте? — попита Осуги със следа от раздразнение.

Джуро приседна до нея и промърмори:

— Значи будистка сутра преписвате? — Отговор не последва. — Не сте ли достатъчно възрастна вече да упражнявате почерка си? Или на онзи свят мислите да ставате учител по краснопис?

— Тихо. За да преписва светите писания, човек трябва да надмогне себе си. За това най помага усамотението. Защо не се махнеш?

— След като съм бързал насам, само за да ви разкажа какво ми се случи днес ли?

— Това може да почака.

— Кога ще свършите?

— От мен се иска във всяка изписана буква да влагам духа на просветлението на Буда. Един препис ми отнема три дни.

— Много търпение имате.

— Три дни не е нищо. Това лято ще направя десетки преписи. Зарекла съм се, преди да умра, да направя хиляда. Ще ги оставя за хора, които не обичат както трябва своите родители.

— Хиляда преписа ли? Че това е много.

— Дала съм свещен обет.

— Е, не се гордея много с това, но струва ми се, и аз съм бил непочтителен към моите родители, също като останалите нехранимайковци тук. Те от дълго време са забравили за тях. Единственият, който го е грижа за майка му и баща му, е началникът.

— В тъжен свят живеем ние.

— Ха-ха. Щом това така ви разстройва, и вие трябва да имате син — нехранимайко.

— Със съжаление го казвам, но моят ми причини много мъка. Ето защо дадох такъв обет. Това е „Сутра за великата родителска обич“. Трябва да накарат всеки, който не се отнася добре с майка си и баща си, да я прочете.

— Наистина ли ще раздадете на хиляда души по един препис от тая работа?

— Казват, че с едно засадено зрънце на просветление може да спасиш сто души, а щом едно стръкче покълва в сто сърца, аз ще мога да спася десет милиона. — Тя остави четката, хвана един готов препис и го подаде на Джуро. — Ето, вземи това. Гледай да го прочетеш, като имаш време.

Имаше такъв благочестив вид, че Джуро едва не избухна в смях, но успя да се сдържи. Преодоля първата си мисъл да мушне преписа в кимоното вместо носна кърпа, вдигна го почтително към челото си и го сложи в скута.

— Кажете, бабо, сигурна ли сте, че не искате да научите какво стана днес? Може вашата вяра в Буда да е дала плод. Случайно срещнах един доста необикновен човек.

— Кой може да е бил?

— Миямото Мусаши. Видях го при река Сумида, докато слизаше от сала.

— Видял си Мусаши ли? Защо не каза по-рано?! — Тя изсумтя и бутна писалищната масичка настрани. — Сигурен ли си? Той къде е сега?

— Хайде, по-спокойно. Вашият Джуро не оставя нещата наполовина. След като разбрах кой е, го проследих, без да ме забележи. Отиде в една странноприемница в Бакурочо.

— Отседнал е наблизо ли?

— Е, не е толкова близо.

— На теб може да не ти изглежда така, но на мен — да. По цялата страна съм била да го търся.

Като скочи на крака, тя отиде до скрина и извади късата сабя, която от поколения се пазеше в семейството.

— Заведи ме там — нареди.

— Сега ли?

— Естествено, че сега.

— Мислех си, че сте много нетърпелива, но чак… Защо трябва да ходите сега?

— Винаги, дори в следващия миг, съм готова да срещна Мусаши. Ако ме убие, може да пратиш тялото ми на моето семейство в Мимасака.

— Не можете ли да почакате, докато се върне началникът? Ако излезем просто така, заради това, че съм намерил Мусаши, той само ще ми се кара.

— Но не можем да знаем кога Мусаши ще иде някъде другаде.

— Не се безпокойте за това. Пратих един човек да държи онова място под око.

— Можеш ли да гарантираш, че Мусаши няма да се измъкне?

— Какво? Аз ви правя услуга, а вие искате да ме обвързвате със задължения! Е, добре. Гарантирам. Напълно. Вижте, бабо, сега му е времето да си починете, да седнете да препишете някоя сутра или нещо такова.

— Къде е Яджибей?

— Отиде с разни набожни хора до Чичибу. Не знам кога точно ще се върне.

— Не мога да си позволя да чакам.

— Щом е така, защо не повикаме Сасаки Коджиро да дойде? Ще можете да поговорите за това с него.

На следващата сутрин, повикал съгледвача си, Джуро осведоми Осуги, че Мусаши се бил преместил от странноприемницата в дома на някакъв лъскач на саби.

— Виждаш ли? Казвах ти аз — заяви Осуги. — Не може да очакваш от него да стои вечно на едно място. Докато се усетиш, пак ще е тръгнал нанякъде.

Седеше до писалището, но цяла сутрин не бе преписала и дума.

— Мусаши няма крила — увери я Джуро. — Само бъдете спокойна. Короку ще се види с Коджиро днес.

— Днес ли? Не си ли пратил някого снощи? Кажи ми къде живее той. Ще ида сама.

Тя почна да се готви за излизане, но Джуро изведнъж изчезна и й се наложи да пита за пътя двама от другите главорези. Рядко напускала досега къщата през време на своя над двегодишен престой в Едо, градът й бе доста непознат.

— Коджиро живее при Ивама Какубей — казаха й.

— Какубей е служител на рода Хосокава, но има отделна къща на главния път Таканава.

— Някъде по средата на склона на хълма Исараго е. Всеки може да ви покаже мястото.

— Къщата се познава лесно, понеже портата е боядисана в яркочервено. Това е единствената червена порта наоколо.

— Добре, разбрах — пресече ги нетърпеливо Осуги, възмутена, че може да са я сметнали за одъртяла или глупава. — Не ми се вижда трудно, така че направо ще тръгвам. Вие тук внимавайте, докато ме няма. Умната с огъня. Нали не искаме, докато Яджибей го няма, къщата да изгори?

Сложила дзорите си, тя погледна да се увери, че късата сабя е на кръста й, стисна здраво своята тояжка и тръгна.

След няколко минути Джуро се появи отново и поиска да узнае къде е тя.

— Пита ни как да стигне до къщата на Какубей и излезе сама.

— Ох, хубаво — то какво може да направи човек с такава вироглава старица? — После извика в посока към стаите на мъжете: — Короку!

Послушникът остави играта на зарове и мигновено се отзова на повикването.

— Снощи щеше да ходиш при Коджиро, пък после го отложи. Сега виж какво стана. Старицата тръгна сама.

— Тъй ли?

— Като се върне началникът, тя всичко ще му издрънка.

— Прав си. И с този неин език наистина ще ни натопи.

— Да-а. Стига да ходи толкова бързо, колкото говори, ама тя е мършава като скакалец. Ако някой кон я стъпче, това за нея ще е краят. Никак не ми се ще да те товаря с това, но я по-добре тръгни след нея и гледай да стигне дотам невредима.

Короку се затича и Джуро, замислен за нелепостта на всичко станало досега, се настани в един от ъглите на мъжката стая. Помещението бе голямо — навярно тридесет на четиридесет лакти. Подът бе застлан с тънка, фино изтъкана рогозка и наоколо лежаха разхвърляни най-разнообразни саби и други оръжия. Имаше окачени на пирони кърпи за ръце, кимона, долни дрехи, шапки и други принадлежности, каквито биха могли да са нужни на шайка непрокопсаници. Имаше и два предмета, присъствието на които изглеждаше неуместно. Единият бе женско кимоно в ярки цветове, с подплата от червена коприна, а другият — покрита със златен лак поставка за огледало, на която то бе окачено. Бяха сложени там по заръка на Коджиро, който донякъде загадъчно обясни на Яджибей, че ако много мъже живеят в обща стая без досег с жени, те стават склонни да се бият помежду си, вместо да пазят своите сили за ползотворни битки.

— Мамиш, кучи сине!

— Кой мами бе? Ти си откачил!

Джуро хвърли презрителен поглед към комарджиите и се излегна с удобно кръстосани нозе. С всичката шумотевица наоколо, да спи бе невъзможно, но той нямаше да слезе дотолкова, че да се присъедини към някои от играещите на карти или зарове. Тези хора, реши, не могат да се мерят с него.

Докато затваряше очи, чу един тъжен глас да казва:

— Днес не върви — никакъв късмет.

Загубилият, с печален поглед като след пълен разгром, хвърли една възглавница на пода и се просна до Джуро. Към тях скоро се присъедини още един, после още и още един.

— Какво е това? — попита някой от тях, като се протегна към изпадналия от Джуровото кимоно лист хартия. — Я виж ти — сутра. Е, че за какво долен негодяй като тебе ще носи със себе си сутра?

Джуро отвори сънено едно око и лениво рече:

— О, това ли? Това го преписа старицата. Каза, че се била зарекла да направи хиляда такива.

— Дайте ми да го видя — обади се друг от мъжете и посегна към листа. — Какво разбирате вие? Всичко е написано чисто и четливо. Ами че това може да го прочете всеки.

— Да не би това да значи, че можеш да го прочетеш?

— Разбира се. Това е детинска работа.

— Добре тогава, я дай да чуем малко. Изкарай го като някоя хубава песен. Припявай като свещеник.

— Ти шегуваш ли се? Това да не ти е забавна песен?

— Че какво значение има? Преди много време сутрите са ги пеели. Така са се появили будистките химни. Ти нали все разбираш нещо от химни?

— Тези думи не може да се припяват по мелодията на химн.

— Е, вземи която мелодия ти харесва.

— Ти пей, Джуро.

Насърчен от въодушевлението на останалите, Джуро, все така легнал по гръб, отвори сутрата над лицето си и започна:

— Какво ще рече всичко това?

— Като казва монахини, за ония момичета, дето им викаме „монахини“, ли става дума? Знаете ли, чувах, че някои от монахините в Йошивара почнали да си пудрят лицата с кафява пудра и ще ти се пуснат за по-малко, отколкото в бардак…

— Тихо!

— Това все едно ти казва да си добър с татко си и майка си. Вече хиляди пъти сме го чували.

— Ш-ш-ш!

— Я попей още малко. Ще мълчим.

Джуро спря, за да се понамести и да си бръкне в носа, после продължи:

Като забеляза колко са се умълчали останалите, попита:

— Слушате ли?

— Да. Давай нататък.

— Уморих се — оплака се Джуро. — Това нали е достатъчно?

— Не. Пей още. Слушаме те.

— Какво има? Защо спря?

— Чакай малко, моля ти се.

— Виждате ли го? Че той плаче като дете.

— Ох, я млъкни!

Всичко започна като начин да се убие времето, почти на шега, но смисълът на думите от сутрата не убягваше на никого. Освен четеца, двама-трима други също добиха печални изражения и очите им почнаха да гледат отнесено.

— Пак ли се разхленчи?

— Не мога да се спра. Просто се сетих за нещо.

— Я стига. И мен ще вземе да ме прихване.

Разнежване по отношение на родителите бе строго забранено в тази общност на ръба на закона, понеже изразът на синовна привързаност можеше да повлече след себе си обвинения в слабост, женственост или по-лошо. Старото сърце на Осуги обаче би се зарадвало на сегашния им вид. Сутрата, навярно заради своя прост език, досегна най-съкровеното у всеки.

— Това ли беше всичко? Няма ли още?

— Има още много.

— Е?

— Чакай малко, а?

Джуро се изправи, издуха си шумно носа и седна да довърши останалото.

— Точно така става то — прекъсна го нечий глас.

Джуро изведнъж млъкна и хвърли листа настрана.

— Не… не мога повече. Някой друг да чете.

Нямаше обаче кой да го смени. Легнали по гръб, проснати по корем, седнали с кръстосани крака и клюмнали между коленете глави, всички стояха просълзени като изгубени деца.

И посред това невероятно зрелище се появи Сасаки Коджиро.

Пролетен дъжд в червено

— Яджибей не е ли тук? — попита високо Коджиро.

Комарджиите бяха така обзети от играта си, а плачещите — от спомени за детството, че никой не отвърна.

Коджиро отиде при Джуро, който лежеше по гръб, скрил с ръце очите си, и каза:

— Мога ли да попитам какво става?

— О, не знаех, че сте вие, господине.

Последва припряно бърсане на очи и издухване на носове, докато Джуро и останалите с труд се изправиха пак на крака и гузно се поклониха на своя учител по сабя.

— Вие плачете ли? — попита той.

— А-а, да. Искам да кажа, не.

— Странен човек си ти.

Докато останалите незабелязано се отдалечиха, Джуро почна да разправя за случайната си среща с Мусаши, доволен, че има тема, която може да отвлече вниманието на Коджиро от мъжката стая.

— Тъй като началникът го няма — обясни той, — не знаехме какво да правим и Осуги реши да говори с вас.

Очите на Коджиро ярко проблеснаха.

— Мусаши е отседнал в някакъв хан в Бакурочо ли?

— Преди — да, но сега е на гости в дома на Дзушино Косуке.

— Интересно съвпадение е това.

— Така ли?

— По случайност стана така, че съм пратил моя „Дълъг прът“ на Дзушино да го пооправи. Всъщност, вече трябва да е готов. Идвах днес насам, за да си го прибера.

— Вече сте бил там ли?

— Още не. Реших първо да се отбия за няколко минути тук.

— Хубаво, че така е станало. Ако внезапно се бяхте показали, Мусаши можеше да ви нападне.

— Не ме е страх от него. Как обаче мога да говоря със старицата, след като я няма?

— Не вярвам вече да е стигнала в Исараго. Ще пратя някой, който бяга по-бързо, да я повика обратно.

На проведения същата вечер военен съвет Коджиро изрази мнението, че няма причина да чакат Яджибей да се върне. Той самият ще иде да придружи Осуги, за да може тя най-сетне да потърси справедливото отмъщение. Джуро и Короку помолиха също да дойдат — повече заради честта, отколкото за да помогнат. Макар да познаваха славата на Мусаши като боец, те дори не допускаха, че той може да се мери с техния блестящ учител.

Тази вечер обаче не можеше да се направи нищо. При цялото си въодушевление, Осуги бе смъртно уморена и се оплака от болки в гърба. Решиха да изпълнят своя замисъл вечерта на следващия ден.

На другия следобед Осуги се окъпа със студена вода, почерни зъби и си боядиса косата. По здрач се приготви за битката, като първо облече бяла долна риза, която си бе купила да я погребат в нея и от години носеше със себе си. Беше я подпечатвала против уроки във всеки посетен храм и светилище — светилището Сумийоши в Осака, светилището на Ояма Хачиман в Кийомидзудера, храма на Канон в Асакуса и десетки по-малко известни свети места в различни краища на страната. От свещените щампи ризата й приличаше на боядисано на черти кимоно и в нея Осуги се усещаше по-сигурна, отколкото в ризница.

Внимателно пъхна в пояса под обито си едно писмо за Матахачи, заедно с препис от „Сутра за великата родителска обич“. Имаше и едно друго писмо, което винаги носеше в кесийка с пари и което гласеше:

С препасана сабя, увити в бели навуща пищяли, ръкавици без пръсти на ръцете и зашито оби, което добре пристягаше кимоното й без ръкави, Осуги бе почти готова. Постави на писалището си чаша с вода, коленичи пред нея и каза:

— Тръгвам.

После затвори очи и остана да седи неподвижно, с мисли, насочени към чичо Гон.

Джуро открехна шоджито и надзърна вътре.

— Готова ли сте? — попита. — Почти е време да вървим. Коджиро чака.

— Готова съм.

Присъедини се към останалите и зае почетното място, което й бяха запазили пред нишата. Послушникът взе от масата една чаша, сложи я в ръката на Осуги и внимателно я напълни със саке. После направи същото за Коджиро и Джуро. Щом всеки от четиримата пи, угасиха лампата и потеглиха.

Доста от мъжете на Хангавара искаха да ги вземат със себе си, обаче Коджиро отказа, тъй като голямо число хора не само щеше да привлече внимание, но и да ги обремени при битката.

Докато излизаха от портата, някакъв младеж им извика да почакат. После чукна парче кремък, за да им пожелае сполука. Навън, под притъмнялото от дъждовни облаци небе, пееха славеи.

Докато вървяха през тъмните, тихи улици, кучетата, подсетени може би от някакъв смътен усет, че тези четирима души са тръгнали с мрачни намерения, залаяха.

— Какво е това? — попита Короку, обърна се и се загледа назад по тясната уличка.

— Видяхте ли нещо?

— Някой ни следи.

— Сигурно някой от дома — каза Коджиро. — На всички толкова им се искаше да дойдат с нас.

— Даже предпочетоха битката пред вечерята.

Свърнаха покрай един ъгъл и като се спря под стряхата на някаква къща, Коджиро попита:

— Работилницата на Косуке е тук наоколо, нали?

Снишиха гласовете си до шепот.

— Там надолу по улицата, от другата страна.

— Сега какво ще правим? — попита Короку.

— Продължаваме според плана. Вие тримата се скривате в сянката. Аз ще отида до работилницата.

— Ами ако Мусаши опита да се измъкне през задната врата?

— Не се бой. Вероятността той да избяга от мен е колкото тази аз да избягам от него. Ако побегне, с него като човек на сабята е свършено.

— Може би все пак за всеки случай да обградим къщата и от двете страни.

— Добре. Сега, както се уговорихме, аз извеждам Мусаши навън и тръгвам с него по улицата. Щом се приближим до Осуги, аз ще изтегля моята сабя и изненадващо ще го нападна. Тогава е времето тя да излезе и да нанесе удара си.

Осуги направо преливаше от признателност.

— Благодаря ви, Коджиро. Вие сте така добър с мен. Трябва да сте въплъщение на великия Хачиман.

Сключи ръце и се поклони, като че е пред самия бог на войната.

Вътре в себе си Коджиро беше напълно убеден, че сега постъпва правилно. Всъщност, в мига, в който пристъпваше към вратата на Косуке, се съмняваше дали обикновените смъртни могат да си представят величината на неговата праведност.

В началото, докато Мусаши и Коджиро бяха много млади, въодушевени и решени да докажат превъзходството си, помежду им нямаше причина за дълбока вражда. Разбира се, двамата си съперничеха, но това бе просто търкането, което обикновено възниква между две силни и почти еднакво надарени личности. Това, което по-късно започна да дразни Коджиро, бе, че видя Мусаши постепенно да се прославя като майстор на сабята. Мусаши от своя страна уважаваше Коджиро ако не като човек, то заради изключителното му умение и винаги се отнасяше към него с известна доза предпазливост. С течение на годините обаче те се оказваха на противоположни страни по различни поводи — заради дома Йошиока, съдбата на Акеми, отмъщението на вдовицата Хониден. Вече за помирение не можеше и да се говори.

И сега, когато Коджиро пое ролята на защитник на Осуги, ходът на събитията бе безпогрешно белязан с печата на съдбата.

— Косуке! — Коджиро потропа леко на вратата. — Буден ли сте?

През един процеп се процеждаше светлина, но иначе къщата не даваше друг признак на живот.

След няколко минути нечий глас попита:

— Кой е там?

— Ивама Какубей ви е дал да поправите моята сабя. За нея идвам.

— Онази голямата и дългата — тя ли е?

— Отворете и ме пуснете да вляза.

— Само минута.

Вратата безшумно се отвори и двамата мъже се огледаха взаимно. Препречил пътя на Коджиро, Косуке рязко заяви:

— Сабята ви не е още готова.

— Ясно. — Коджиро се промуши покрай него и седна на стъпалото, което водеше нагоре към работилницата. — Кога ще стане?

— Ами, да видим…

Косуке потърка брадичка, при което ъгълчетата на очите му слязоха надолу и длъгнестото му лице стана на вид дори още по-дълго.

Коджиро долови, че му се присмива.

— Не ви ли се струва, че това отнема вече ужасно дълго време?

— Аз много ясно казах на Какубей, че не мога да обещая кога ще свърша.

— Не мога още дълго време да карам без тази сабя.

— В такъв случай вземете си я.

— Що за работа?

Коджиро остана съвсем изненадан. Занаятчиите не говорят така със самураи. Вместо обаче да се опита да установи какво се крие зад държанието на човека, той набързо реши, че неговото посещение не е било неочаквано. Сметна, че най-добре ще е да действа бързо и попита:

— Впрочем, чувах, че Миямото Мусаши от Мимасака бил на гости тук при вас.

— Къде сте чул това? — попита с неспокоен вид Косуке. — Той наистина е на гости тук при нас.

— Ще имате ли нещо против да го извикате? Не съм го виждал от дълго време — откакто бяхме двамата в Киото.

— Вие как се казвате?

— Сасаки Коджиро. Той ще се сети кой съм.

— Ще му кажа, че сте тук, обаче не знам дали той може да се види с вас или не.

— Само минута.

— Да?

— Може би по-добре да ви обясня. По случайност чух в дома на господаря Хосокава, че някакъв мъж, който по описание приличаше на Мусаши, живеел сега тук. Дойдох с мисълта да поканя Мусаши да излезем да пийнем и поговорим.

— Ясно.

Косуке се обърна и тръгна към задната част на къщата.

Коджиро напрегна ума си да измисли какво ще прави, ако Мусаши заподозре нещо и откаже да се види с него. Хрумнаха му две-три хитрини, но преди да е стигнал до решение, го стресна страхотен крясък.

Скочи като някой, когото яростно са сритали. Бе сбъркал. Противникът не само че е прозрял плана му, но и е успял да го обърне сега против него. Мусаши явно се е измъкнал през задната врата, заобиколил отпред и нападнал. Но кой изкрещя? Осуги? Джуро? Короку?

„Щом е станало така…“, мислеше си мрачно Коджиро, докато тичешком излизаше на улицата. С напрегнати мишци и лудо носеща се в жилите кръв, той бе готов сега на всичко. „Бездруго трябваше рано или късно да се бия с него“, помисли си. Знаеше това от онзи ден в прохода при връх Хиеи. Времето дойде! Ако Осуги вече е паднала, зарече се Коджиро, кръвта на Мусаши ще се пролее в жертва за вечния мир на душата й.

Бе претичал десетина разкрача, когато чу някой отстрани на пътя да го вика по име. Болезнено напрегнатият глас като че се вкопчи в шума от неговите бягащи стъпки.

— Короку, ти ли си това?

— Р-р-ран-нен съм.

— Джуро! Къде е Джуро?

— Т-той също.

— Къде е?

Преди да е дошъл отговор, Коджиро зърна окървавената фигура на Джуро на тридесетина крачки от себе си. Настръхнал целия, нащрек за собствената си безопасност, той изгърмя:

— Короку! Накъде тръгна Мусаши?

— Н-не беше Мусаши.

Короку, неспособен да повдигне глава, само я поклати немощно встрани.

— Какви ги говориш? Да не би да ми казваш, че не Мусаши те е нападнал?

— Н… не… Муса…

— Кой беше?

На този въпрос Короку никога нямаше да отвърне. С пълен безпорядък в мислите, Коджиро изтича при Джуро и го издърпа нагоре за червената, лепкава яка на кимоното.

— Джуро, кажи ми. Кой направи това? Накъде тръгна?

Вместо да отвърне обаче, Джуро с последния си дъх каза само:

— Майко… прости ми… не биваше…

— Какви ги говориш? — изръмжа Коджиро и пусна окървавената дреха.

— Коджиро! Коджиро, вие ли сте?

Завтече се в посоката, откъдето дойде гласът на Осуги и видя старицата да лежи в една канавка, с полепнали по лицето и косата сламки и зеленчукови обелки.

— Извадете ме оттук — замоли го тя.

— Какво правите в тази мръсна вода?

Коджиро, с повече ядосан, отколкото съчувствен глас, я издърпа грубо на пътя, където тя се свлече като парцал.

— Къде отиде този човек? — попита тя.

Взе думите от устата на Коджиро.

— Какъв човек? Кой ви нападна?

— Не знам точно какво се случи, но съм сигурна, че беше човекът, който ни следеше.

— Внезапно ли ви се хвърли?

— Да! Изневиделица, като буря. Нямахме време да гъкнем. Изскокна от сянката и първо се метна на Джуро. Докато си изтегли сабята, Короку също бе вече ранен.

— Накъде тръгна?

— Блъсна ме настрана и не го видях, но стъпките му се чуха натам.

Тя посочи към реката.

Претичвайки през едно празно място, където устройваха конския пазар, Коджиро стигна до бента на Янагихара и спря да се огледа. На известно разстояние различи купища дървесина, светлини и хора.

Щом приближи, видя, че това са носачи на паланкини.

— Двамата ми спътници бяха нападнати и ранени в една задна улица наблизо — обясни той. — Ще искам да ги вземете и да ги занесете до къщата на Хангавара Яджибей в дърводелската махала. С тях ще намерите една старица. Вземете и нея.

— Крадци ли са ги нападнали?

— Тук има ли крадци наоколо?

— Сума ти. Даже ние трябва да внимаваме.

— Който е бил, трябва да е излязъл тичешком от онзи там ъгъл. Вие видели ли сте някого?

— Имате предвид — току-що ли?

— Да.

— Аз тръгвам — каза носачът.

Той и останалите вдигнаха три паланкина и се приготвиха да вървят.

— А заплащането? — попита един.

— Вземете парите, като пристигнете.

Коджиро направи бързо претърсване на речния бряг и около камарите с дъски, след което реши, че всъщност най-добре ще е да се върне в дома на Яджибей. Малко смисъл имаше да се бие с Мусаши без Осуги, а и в сегашното му състояние на духа изглеждаше неразумно да се среща с този човек.

Като тръгна назад, стигна до някакъв противопожарен насип, от едната страна на който растяха в редица паулонии. Погледна за миг към дърветата, после, докато се извръщаше, зърна помежду им блясъка на острие. Преди да се е опомнил, десетина листа паднаха. Целта на сабята бе главата му.

— Подъл страхливец! — извика Коджиро.

— Не и аз! — дойде в отговор, докато сабята изскачаше от мрака за втори удар.

Коджиро се завъртя рязко и отскочи цели седем стъпки назад.

— Ако си Мусаши, защо не започнеш както… — Преди да е успял да довърши, сабята пак се носеше към него. — Кой си ти? — извика. — Да не би да ме бъркаш с някого?

С успех отби и третия удар и преди да направи четвърти опит, нападателят, свит сега в неудобно положение, осъзна, че това ще е само пилеене на сили. Смени подхода и запристъпва към Коджиро с насочено напред острие. Очите му мятаха огън.

— Тихо — изръмжа той. — Няма никаква грешка. Може, като ми научите името, паметта ви да се освежи. Аз съм Ходжо Шиндзо.

— Един от учениците на Обата, нали?

— Нанесохте обида на моя учител и убихте няколко от другарите ми.

— Според правилата за бой вие по всяко време сте свободен да ме предизвикате открито. Сасаки Коджиро не си играе на криеница.

— Ще ви убия.

— Хайде — опитайте.

Докато го гледаше как скъсява разстоянието — дванадесет педи, единадесет, десет, — Коджиро бързо разхлаби горната част на кимоното си и сложи десница върху сабята.

— Хайде! — извика.

Предизвика у Шиндзо неволно колебание и той за миг потрепна. Тялото на Коджиро се приведе напред, ръцете му се изпънаха като лък и последва звън на метал. В следващия момент неговата сабя рязко потракна в ножницата. Всичко бе като мигновен проблясък.

Шиндзо все така стоеше прав, широко разкрачен. Още нямаше следи от кръв, но бе очевидно, че е ранен. Макар да продължаваше да протяга сабята наравно с очите, лявата му ръка несъзнателно бе отишла на врата.

— О!

От двете страни на Шиндзо двама души шумно си поеха дъх — Коджиро и някой, който изтича иззад ранения. Шумът от стъпки и гласът накараха Коджиро да побегне в тъмното.

— Какво е станало? — извика Косуке. Протегна се да подпре Шиндзо, но тялото увисна на ръцете му. — О, лошо! — възкликна Косуке. — Помощ! Помогнете!

От врата на Шиндзо падна парченце плът, не по-голямо от мидена черупка. Рукналата кръв намокри първо ръката, после полите на кимоното му, чак до стъпалата.

Къс дърво

„Пльок.“ Поредната зелена слива падна от дървото вън в градината. Мусаши не й обърна внимание, ако изобщо я чу. Под ярката, но колеблива светлина от лампата разчорлената му коса изглеждаше тежка и настръхнала, суха и почервеняла.

„Какво трудно дете!“, оплакваше се нерядко на времето майка му. Упоритият нрав, който така често я бе довеждал до сълзи, още не бе изоставил Мусаши, също като белега на главата му, останал от един голям цирей в детството.

През ума му сега преминаха спомени за майката — понякога лицето, което ваеше, силно му напомняше нейното.

Преди няколко минути до вратата приближи Косуке, поколеба се и извика:

— Още ли работите? Някакъв мъж на име Сасаки Коджиро казва, че желаел да се види с вас? Чака долу. Искате ли да говорите с него или да му кажа, че вече сте легнал?

Мусаши остана с беглото впечатление, че Косуке повтори това известие, но не бе сигурен какво самият той е отвърнал.

Масичката, коленете на Мусаши и подът наоколо бяха посипани с парченца дърво. Опитваше се да довърши образа на Канон, който обеща на Косуке в замяна за сабята. Задачата му бе дори още по-трудна заради една нарочна молба от страна на домакина, който поначало ясно даваше да се разбере какво му харесва и какво — не.

Щом за първи път извади от скрина дългия три педи къс дърво и много внимателно му го подаде, Мусаши забеляза, че това дърво трябва да е на възраст шест-седемстотин години. Косуке го смяташе за голяма ценност, тъй като произхождаше от един храм от осмо столетие, в който бил погребан князът на Шинага, Шотоку.

— Бях там по време на едно пътуване — обясни той — и старите постройки тъкмо се подновяваха. Някакви глупави монаси и дърводелци цепеха старите греди за подпалки. Не можах да понеса да гледам как погубват така дървото и ги накарах да ми отрежат този къс.

Жилките бяха добри, дървото лесно се поддаваше на ножа, но като си помислеше колко високо цени Косуке това свое съкровище, Мусаши ставаше неспокоен. Стига да сбъркаше нещо и щеше непоправимо да е повредил материала.

Чу трясък като от отварянето на вратата в градинската ограда. Вдигна поглед от работата — едва ли не за първи път, откакто дълбаеше дървото — и си помисли: „Може ли това да е Йори?“. Вирна глава и зачака да получи потвърждение.

— Какво стоиш там и зяпаш? — извика Косуке на жена си. — Не виждаш ли, че човекът е тежко ранен? Няма значение в коя стая ще е!

Зад него мъжете, които носеха Шиндзо, възбудено почнаха да предлагат помощта си.

— Има ли някаква ракия да промием раната? Ако нямате, ще ида в къщи да донеса.

— Аз ще доведа лекар.

След като суматохата отмина, Косуке се обади:

— Искам да благодаря на всички ви. Смятам, че животът му е спасен — няма нужда да се тревожите.

Докато мъжете излизаха от къщата, той дълбоко се кланяше на всеки един.

Най-сетне до съзнанието на Мусаши достигна, че нещо е станало и в това е замесен Косуке. Като изтупа парченцата от коленете си, той слезе по стълбите, които минаваха над наредените един върху друг скринове и стигна до стаята, където Косуке и жена му стояха, втренчени надолу в ранения.

— О, още ли сте буден? — попита майсторът, като се отмести да направи място на Мусаши.

Сядайки до възглавницата на мъжа, Мусаши погледна отблизо лицето му и попита:

— Кой е това?

— Не бих могъл да съм по-изненадан. Не го познах, докато не го донесохме тук, но това е Ходжо Шиндзо, синът на господаря на Ава, Ходжо. Той е много предан младеж и от няколко години учи при Обата Кагенори.

Мусаши внимателно повдигна края на бялата превръзка около врата на Шиндзо и огледа раната, която първо бе обгорена, после — промита със спирт. Малкото късче плът бе изцяло отрязано и извадило на показ тупкащата сънна артерия. Смъртта почти бе отнесла човека. „Кой?“, запита се наум. По очертанията на раната изглеждаше, че сабята навярно е дошла от замах отдолу, като в лястовичи полет.

Лястовичи полет? Това бе майсторският удар на Коджиро.

— Знаете ли как е станало? — попита Мусаши.

— Още не.

— Аз естествено също не знам, но мога да ви кажа поне — той кимна уверено с глава, — че това е работа на Сасаки Коджиро.

Върнал се обратно в стаята си, Мусаши легна на татамито с ръце под главата и за миг забрави за безпорядъка наоколо. Постелята му бе разгъната, но въпреки умората той не й обърна внимание.

Повече от две денонощия без прекъсване работеше над статуята. Тъй като не бе майстор, нямаше и особените умения, необходими за заобикаляне на трудностите, нито пък бе способен със сръчни удари да поправя грешките си. Не можеше да се опре на нищо, освен на образа на Канон, който носеше в сърцето си и единственият му похват бе да прогонва от ума си външните мисли и с всички усилия да се опитва да пренесе тази представа върху дървото.

Понякога му се струваше, че статуята почва да прилича на нещо, но после всичко някак се объркваше и настъпваше разминаване между образа в ума му и работещата с резеца ръка. Тъкмо когато отново усетеше напредък, работата пак му се изплъзваше. След много такива лъжливи успехи старото парче дърво се смали до не повече от една педя.

Чу някакъв славей да се обажда два пъти и легна да поспи, стори му се — за около час. Щом се събуди, здравото му тяло преливаше от сили, а умът му бе съвършено ясен. Стана и си помисли: „Този път ще успея“. Отиде до кладенеца зад къщата, изми си лицето и изплакна с вода зъбите си. Освежен седна отново до лампата и с подновено усърдие се залови пак за работа.

Сега усещаше ножа по по-различен начин. В жилките на дървото долови столетната история, която това парче пазеше. Знаеше, че ако този път не успее с рязането, няма да остане нищо освен куп безполезни стърготини. През следващите няколко часа се съсредоточи с трескаво напрежение в работата. Гърбът му нито веднъж не се изправи; не спря дори за глътка вода. Небето просветля, птиците запяха, всички врати в къщата освен неговата бяха широко отворени за сутрешното почистване. Неговото внимание все така остана сбрано във върха на ножа.

— Мусаши, добре ли сте? — попита с разтревожен глас домакинът, като плъзна шоджито настрана и влезе в стаята.

— Не става — въздъхна Мусаши.

Поизправи се и захвърли резеца. Парчето дърво бе вече не по-голямо от палец. Стърготините лежаха около краката му като навалял сняг.

— Не става ли?

— Не става.

— Ами дървото?

— Свърши… не можах да накарам образа на бодхисатвата да се покаже от него.

Той сложи ръце зад главата си с чувството, че се е върнал на земята, след като неопределено дълго време е висял между заблудата и просветлението.

— Съвсем не става. Време е да забравя за това и да се отдам на малко съзерцание.

Легна по гръб. Щом затвори очи, всичко странично сякаш избледня и бе заменено от непрогледна мъгла. Постепенно умът му се изпълни с една-едничка мисъл — за безкрайната пустота.

Повечето от гостите, които тръгваха от странноприемницата тази сутрин, бяха търговци на коне, прибиращи се след свършилия предния ден конски пазар. През следващите няколко седмици ханът щеше да бъде слабо посетен.

Като зърна Йори да се качва по стълбите, стопанката му извика нещо от своята стая.

— Какво искате? — попита момчето.

От високото място, където стоеше, можеше да различи умело прикритото плешиво петно на главата на жената.

— Къде си тръгнал?

— Горе, където е моят учител. Нещо не е наред ли?

— Повече, отколкото си мислиш — отвърна жената и му хвърли раздразнен поглед. — Ти кога си излязъл оттук?

Йори почна да брои на пръсти и отговори:

— Не завчера, а по-завчера, струва ми се.

— Значи преди три дни, така ли?

— Да.

— Доста си се позабавил, а? Какво е станало? Да не те е омагьосала някоя лисица?

— Откъде знаете? Вие самата да не сте лисица?

Кискайки се на собствения си бърз отговор, момчето тръгна пак нагоре по стълбите.

— Твоят учител вече не е тук.

— Не ви вярвам — Той изтича нагоре, но скоро с изумено изражение се върна. — Да не се е преместил в друга стая?

— На тебе какво ти става? Казах ти, че си тръгна.

— Наистина ли го няма?

В гласа на Йори имаше уплаха.

— Ако не ми вярваш, погледни книгата с разписки. Виждаш ли сега?

— Но защо? Защо си е тръгнал, преди да се върна?

— Понеже много дълго те нямаше.

— Но… но… — Йори избухна в сълзи. — Къде отиде той? Кажете ми, моля ви.

— Не ми каза накъде тръгва. Допускам, че те е оставил, понеже няма никаква полза от тебе.

Пребледнял, Йори изхвърча на улицата. Огледа се на изток и на запад, после вдигна поглед към небето. По страните му се стичаха сълзи.

Жената почеса плешивината си с един гребен и избухна в дрезгав смях.

— Стига си циврил — извика. — Само се пошегувах. Учителят ти е на гости при майстора на саби — ей там.

Едва казала това, в стаята й хвръкна една сламена подкова.

Йори кротко приседна в нозете на Мусаши и с тих глас съобщи:

— Върнах се.

Вече бе доловил мрачното настроение, което тегнеше над къщата. Парченцата дърво не бяха почистени и лампата с догорял фитил още стоеше, където бе оставена предишната вечер.

— Върнах се — повтори Йори, все така тихо като преди.

— Кой е? — прошепна Мусаши, бавно отваряйки очи.

— Йори.

Мусаши бързо седна в леглото. Ако и облекчен да види момчето невредимо, единственият му поздрав бе:

— О, ти си значи.

— Простете, че са забавих толкова — Това бе посрещнато с мълчание. — Извинете ме.

Нито извинението, нито възпитаният поклон предизвикаха някакъв отговор.

Мусаши пристегна обито си и каза:

— Отвори прозорците и подреди стаята.

Преди Йори да е успял да отвърне:

— Да, господине — той вече бе навън.

Слезе до стаята долу отзад и попита Косуке как е тази сутрин раненият.

— Вижда ми се по-спокоен.

— Трябва да сте уморен. Да дойда ли да ви сменя след закуска, за да можете да си починете?

Косуке отвърна, че нямало нужда.

— Има едно нещо, което бих искал някой да свърши — добави. — Смятам, трябва да предупредим за това училището Обата, а нямам кого да пратя.

След като предложи да иде самият той или да прати Йори, Мусаши се върна в своята стая, сега добре подредена. Щом седна, попита:

— Имаше ли отговор на моето писмо, Йори?

Облекчено, че не му се скараха, момчето широко се усмихна.

— Да, нося ви отговор. Тук при мен е.

С тържествуващ вид извади писмото от кимоното си.

— Дай да го видя.

Йори се приближи коленичил и сложи сгънатия лист в протегнатата ръка на Мусаши.

Докато бавно пренавиваше дългия свитък, Мусаши се усмихна. Йори, почувствал се по-сигурен, протегна удобно крака и се обади:

— Къщата не е в Кобикичо, а на едно място, което се казва Хигакубо. Много е голяма, много разкошна, а Кимура Сукекуро ми даде много неща за ядене…

С неодобрително повдигнати вежди от такова свойско държание, Мусаши строго каза:

— Йори.

Краката на момчето бързо се пъхнаха на подобаващото им място под тялото му.

— Да, господине.

— Дори наистина да си се загубил, не смяташ ли, че три дни са доста време? Какво се е случило?

— Бях омагьосан от една лисица.

— Лисица ли?

— Да, господине — лисица.

— Как може момче като тебе, родено и отрасло на село, да го омагьоса лисица?

— Не зная, но после половин ден и половин нощ не успях да си спомня къде съм бил.

— Хм-м. Много необичайно.

— Така е, господине. Помислих, че лисиците в Едо може повече да ги тегли към хората, отколкото онези на село.

— И на мен така ми се струва — Като си отбеляза сериозността на момчето, на Мусаши сърце не му даде да му се скара, но все пак сметна за необходимо да каже докрай, каквото мислеше: — Струва ми се освен това — продължи, — че си правил нещо, което не е бивало да правиш.

— Ами, лисицата ме следеше и за да й попреча да ме омагьоса, аз я порязах със сабята. После тя си отмъсти за това.

— Не, не си е отмъстила.

— Не е ли?

— Не. Не лисицата те е наказала, а собствената ти невидима съвест. Сега поседи тук малко и си помисли за всичко това. Като се върна, може да ми кажеш какво, според тебе, означава станалото.

— Да, господине. Вие отивате някъде ли?

— Да — на едно място близо до светилището Хиракава в Коджимачи.

— Нали ще се върнете до вечерта?

— Ха-ха. Би трябвало, освен ако не ме нарочи някоя лисица.

Мусаши потегли, оставяйки Йори да разсъждава над своята съвест. Небето навън бе помрачено от тъмните, навъсени облаци на летния дъждовен сезон.

Изоставеният пророк

Гората около светилището Хиракава Тенджин цялата трептеше от жуженето на жетварите. Някаква кукумявка изкряска, докато Мусаши крачеше от портата към преддверието на дома Обата.

— Добър ден! — каза той високо, но ехото от поздрава му се върна назад като от пуста пещера.

След време чу стъпки. Младият самурай, който се появи, препасал двете си саби, явно не бе просто прислужник, когото са натоварили да отваря вратата.

Без да си прави труда да коленичи, той започна:

— Мога ли да попитам за името ви?

Макар на не повече от двадесет и четири или двадесет и пет години, момъкът оставяше впечатление за някой, с когото човек трябва да се съобразява.

— Казвам се Миямото Мусаши. Нали не съм сбъркал и това е висшето училище за военни науки на Обата Кагенори?

— Точно така — дойде сухо в отговор.

По държанието на самурая бе очевидно, че той очаква Мусаши да почне да му обяснява, че пътува на различни места, за да трупа знания в бойните изкуства и така нататък.

— Един от учениците на вашето училище е ранен в сбиване — каза Мусаши. — За него сега се грижи майсторът на саби Дзушино Косуке, когото, вярвам, познавате. Идвам по молба на Косуке.

— Трябва да е Шиндзо! — За миг лицето на младежа изрази силна уплаха, но много скоро той се овладя. — Простете. Аз съм единственият син на Кагенори, Йогоро. Благодаря ви, че сте си дал труда да ни известите. В опасност ли е животът на Шиндзо?

— Тази сутрин бе по-добре на вид, но още е много рано да го пренасяте тук. Смятам, разумно ще е да го оставите засега в дома на Косуке.

— Надявам се да предадете на Косуке нашите благодарности.

— С радост ще го направя.

— Истината е, че откакто моят баща е прикован на легло, вместо него занятията водеше Шиндзо, докато миналата есен изведнъж напусна. Както забелязвате, сега тук няма почти никой. Съжалявам, че не сме в състояние да ви приемем както подобава.

— Но моля ви. Обаче кажете ми — има ли някаква вражда между вашето училище и Сасаки Коджиро?

— Да. Когато е започвала, аз отсъствах и затова не зная подробностите, но явно Коджиро е обидил баща ми, което естествено възбудило недоволството на учениците. Решили да накажат Коджиро, но той убил няколко от тях. Както разбрах, Шиндзо е напуснал, тъй като накрая стигнал до извода, че той самият трябва да отмъсти.

— Разбирам. Всичко става ясно. Бих искал да ви дам малък съвет. Не се бийте с Коджиро. Той не може да бъде победен с обичайните начини за саблен бой, а още по-малко е уязвим на стратегически ходове. Като боец и като стратег няма равен на себе си, дори между най-големите живи днес майстори.

Тази преценка предизвика в Йогоровия поглед изблик на яростен плам. Забелязал това, Мусаши намери за уместно да повтори своето предупреждение.

— Оставете надменността сега да властва — завърши той. — Безсмислено е да се излагате на такава огромна опасност заради някаква проста обида. Не се залъгвайте с мисълта, че поражението на Шиндзо прехвърля на вас отговорността да уредите сметките. Ако се опитате да го направите, просто ще повторите станалото с него. Би било глупаво, много глупаво от ваша страна.

След като Мусаши се изгуби от поглед, Йогоро се облегна на стената и скръсти ръце. Тихо, с леко потрепващ глас, той промълви:

— Значи дотам се е стигнало. Дори Шиндзо не е успял!

Вперил празен поглед в тавана, той се замисли за писмото, което Шиндзо му бе оставил. Там се казваше, че целта на напускането му е да убие Коджиро и че ако не успее, Йогоро навярно никога повече няма да го види жив.

Това, че не е загинал, съвсем не правеше поражението на Шиндзо по-малко унизително. След като училището бе принудено да прекъсне своята дейност, гражданите като цяло останаха с убеждението, че Коджиро е бил прав — Висшето училище Обата е обучавало страхливци или в най-добрия случай — теоретици, лишени от способност за действие. Това доведе до бягството на някои от учениците. Други, разтревожени от болестта на Кагенори и от явния упадък на школата Кошу, преминаха към съперничещата й школа Нагамура. Само още двама или трима продължаваха да живеят в училището.

Йогоро реши да не казва на баща си за Шиндзо. Стори му се, че единствената останала сега възможност за него е да се грижи възможно най-добре за стареца, макар мнението на лекарите да бе, че не може да става дума той да се възстанови.

— Йогоро, къде си?

Йогоро постоянно се смайваше как, когато поискаше да повика сина си, гласът на неговия баща, макар да бе пред вратите на смъртта, ставаше като на съвършено здрав човек.

— Ида — Той изтича до стаята на болния, падна на колене и попита: — Викахте ли ме?

Както често правеше, когато се умори да лежи изпънат по гръб, Кагенори се бе подпрял на стената до прозореца, пъхнал възглавницата под лакътя си.

— Кой беше този самурай, дето току-що излезе от портата? — попита.

— А-а — започна Йогоро, объркан. — О, този ли? Никой от значение. Просто носеше някакво известие.

— Известие откъде?

— Ами, изглежда с Шиндзо е станало произшествие. Самураят дойде да ни каже. Представи се като Миямото Мусаши.

— М-м. Не е родом от Едо, нали?

— Не. Разбрах, че е от Мимасака. Ронин е. Да не ви се е сторил познат?

— Не — отвърна Кагенори, живо поклащайки рядката си посивяла брада. — Не си спомням някога да съм го виждал или чувал за него… През живота си съм срещал много хора — на бойното поле, както и в ежедневието. Някои бяха много добри, ценях ги много. Онези, които можех да сметна за истински самураи, в пълния смисъл на думата, бяха малцина. Този мъж — Мусаши ли каза? — ми се понрави. Бих искал да се срещна с него, да поговорим. Иди го помоли да се върне.

— Да, господине — отвърна покорно Йогоро, но преди да е станал, с малко озадачен глас добави: — Какво ви е направило впечатление в него? Видели сте го само от разстояние.

— Ти не би могъл да разбереш. Когато вече можеш, ще си стар и съсухрен като мен.

— Обаче трябва да е имало нещо в него.

— Възхитих се на неговата бдителност. Дори при болен старец като мен той не остави предпазливостта да му измени. Щом влезе през портата, спря и се огледа — за разположението на къщата, за прозорците и това дали са отворени или затворени, за пътеката към градината — за всичко. И това обхвана само с един поглед, без въобще да се държи някак неестествено. Всеки би предположил, че той просто се спира за миг в знак на уважение към домакина. Бях смаян.

— Значи смятате, че той е наистина достоен самурай?

— Навярно. Сигурен съм, че ще е много интересно да се разговаря с него. Повикай го да се върне.

— Не ви ли е страх, че това ще ви се отрази зле?

Кагенори доста се бе развълнувал и това напомни на Йогоро лекарското предупреждение, че баща му не бива да говори дълго време.

— Не се тревожи сега за моето здраве. От години чакам да срещна мъж като този. Не съм изучавал военна наука толкова време, за да я преподавам на деца. Признавам, че моето учение за военната наука е свързано с школата Кошу, но то не е просто продължение на опита на прочутите воини от Кошу. Представите ми се различават от онези на Такеда Шинген, Уесуги Кеншин, Ода Нобунага или останалите военни предводители, които доскоро се биеха за власт над страната. Оттогава задачите на военната наука станаха други. Моето учение има за цел постигането на мир и спокойствие. Някои от тези неща ти знаеш, но въпросът е — на кого мога да поверя сега замислите си?

Йогоро мълчеше.

— Ако и да има много неща, които искам да ти предам в наследство, сине мой, ти още си незрял, твърде незрял, за да оцениш забележителните качества на човека, когото току-що си срещнал.

Йогоро сведе поглед, но понесе този упрек мълчаливо.

— Щом дори аз, при все че съм склонен да гледам благосклонно на всички твои постъпки, те смятам за незрял, няма съмнение — ти още не си човекът, който ще продължи делото ми, тъй че трябва да намеря подходящ такъв и да поверя твоето бъдеще нему. Все чаках този да се появи. Спомни си — когато черешовият цвят пада, от вятъра зависи да пръсне прашеца му.

— Вие не бива да падате, татко. Трябва да се опитате да живеете.

Старият човек погледна строго и вдигна глава.

— Такива приказки доказват, че си още дете! Сега върви бързо да намериш самурая!

— Да, господине!

— Не го насилвай. Само му предай какво съм ти казал и го доведи със себе си.

— Веднага, татко.

Йогоро тичешком тръгна. Излязъл навън, той се насочи първо в посоката, накъдето видя, че пое Мусаши. После огледа навсякъде в двора на светилището, отиде даже до главната улица, която пресичаше Комачи, но напразно.

Не остана много стреснат, тъй като не беше така дълбоко убеден като баща си в превъзходството на Мусаши, нито пък остана благодарен за предупреждението, което този му даде. Съвсем неприятно му бе да слуша за изключителните способности на Коджиро и за това, колко глупаво е „да се излага на такава огромна опасност заради някаква проста обида“. Все едно Мусаши беше дошъл нарочно, за да възхвалява Коджиро.

Дори докато още слушаше покорно баща си, вече си мислеше: „Не съм толкова млад и незрял, колкото казваш.“ И истината бе, че тъкмо в тази минута не би могло по-малко да го е грижа какво мисли Мусаши.

Двамата са приблизително на еднаква възраст. Дори дарбата на Мусаши да е изключителна, има граници на това, което може да знае и което умее. По-рано Йогоро бе напускал дома за година, две години, даже за три, за да води живот на аскет — шугийоша. Известно време прекара в училището на друг един познавач на военното дело и после изучава Дзен при един много строг учител. И при все това баща му, след като едва бе зърнал този непознат ронин, не само си състави преувеличено — по подозренията на Йогоро — мнение за качествата му, но стигна дотам да препоръча Мусаши на своя син като образец за подражание.

„Може направо да се връщам, помисли си тъжно младежът. Явно няма начин да убедиш един родител, че неговият син вече не е дете.“ Отчаяно копнееше за деня, когато Кагенори ще го погледне и внезапно ще забележи, че е и голям мъж, и смел самурай. Болеше го при мисълта, че баща му може да умре, преди този ден да е дошъл.

— Хей, Йогоро! Йогоро сте, нали?

Йогоро се извъртя на пети и видя, че гласът е на Накатогава Хандаю, самурай от дома Хосокава. Напоследък не се бяха виждали, но беше време, когато Хандаю редовно посещаваше занятията на Кагенори.

— Как е нашият почитан учител със здравето? Толкова задължения имам, че не ми остава време да се отбия.

— Почти все така е, благодаря.

— А чувах също, че Ходжо Шиндзо нападнал Сасаки Коджиро и бил победен.

— Нима вече сте научили за това?

— Да, тази сутрин при господаря Хосокава говореха за случката.

— Станало е едва снощи.

— Коджиро гостува при Ивама Какубей. Какубей трябва да е разказал някому. Дори господарят Тадатоши знаеше.

Йогоро бе прекалено млад да слуша хладнокръвно това, но пък не му се искаше с някое неволно потрепване да издаде гнева си. Сбогува се колкото можа по-бързо с Хандаю и се забърза към дома.

Вече бе взел решение.

Градската мълва

Съпругата на Косуке беше в кухнята и правеше отвара за Шиндзо, когато влезе Йори.

— Сливите са взели да пожълтяват — обяви той.

— Щом почти са узрели, значи скоро ще запеят жетварите — отвърна тя разсеяно.

— Вие не мариновате ли сливите?

— Не. Тук не сме много хора, а за да мариноваме всичките тези сливи ще трябват няколко мерки сол.

— Солта няма да се похаби, обаче ако не ги мариновате, сливите ще се похабят. А в случай, че стане война или наводнение, те ще ви дойдат добре, нали така? И понеже сте заета да се грижите за ранения, аз с радост бих ги мариновал за вас.

— Боже, какво смешно дете си! Да се тревожиш за наводнения и такива работи! Разсъждаваш като старец.

Йори вече вадеше от долапа една празна дървена кофа. С нея в ръка излезе в градината и погледна нагоре към сливовото дърво. Уви, макар и достатъчно пораснал, за да се тревожи за бъдещето, той още бе толкова млад, че видът на един свирещ жетвар лесно успя да отвлече вниманието му. Промъкна се към него, улови го и го задържа в шепи, при което насекомото зацвъртя като ужасена вещица.

Докато надзърташе между палците си, Йори изпита някакво странно чувство. Насекомите трябва да се безкръвни, помисли си, а този жетвар е топъл. Може би, поставени пред смъртна опасност, дори жетварите изпускат топлина от тялото си. Изведнъж го обзе смес на страх и съжаление. Разтвори длани, подхвърли жътваря във въздуха и го загледа как отлита към улицата.

Сливовото дърво, доста голямо, даваше подслон на немалко на брой обитатели — тлъсти гъсеници с изненадващо красив мъх, калинки, мънички сини жабки, които се лепяха по долната страна на листата, спящи пеперудки и подхвърчащи наоколо конски мухи. Загледан очаровано в този малък кът на животинското царство, Йори се замисли, че безчовечно би било да хвърля в безпокойство всички тези благородни създания, като разклати някой от клоните. Предпазливо се протегна, откъсна една слива и отхапа от нея. После леко разлюля най-близкия клон и с изненада установи, че плодовете не падат. Протегна се отново, набра няколко сливи и ги пусна в кофата под себе си.

— Кучи син! — извика в следващия миг Йори и изведнъж метна три-четири сливи към тясната пътека покрай къщата.

Прътът за сушене на пране между дома и оградата се срути с трясък на земята и оттам се чу бърз шум на отдалечаващи се към улицата стъпки.

Лицето на Косуке се показа зад бамбуковата решетка на прозореца на работилницата.

— Какъв беше този шум? — попита той, облещил очи от изненада.

Скочил от дървото, Йори извика:

— Още някакъв непознат мъж се криеше в сянката. Приклекнал беше право там на пътеката. Замерих го със сливи и той избяга.

Майсторът излезе навън, като бършеше ръце с една кърпа.

— Що за човек?

— Негодник.

— Някой от хората на Хангавара ли?

— Не знам. Защо тия хора идват да надзъртат тук?

— Търсят случай да отмъстят на Шиндзо.

Йори погледна към задната стая, където раненият тъкмо допиваше своята отвара. Раната му бе дотолкова зараснала, че вече не беше нужна превръзка.

— Косуке — обади се Шиндзо.

Майсторът отиде до ръба на терасата и попита:

— Как се чувствате?

Шиндзо бутна подноса настрана и седна по-чинно.

— Искам да се извиня, че ви създадох толкова грижи.

— Въобще не говорете за това. Съжалявам, че бях прекалено зает, за да направя за вас нещо повече.

— Забелязвам, че освен дето се тревожите за мен, ви безпокоят и тези негодници от Хангавара. Колкото по-дълго оставам, толкова по-голяма ще е опасността те да почнат да гледат и на вас като на враг. Струва ми се, трябва да си вървя.

— Даже не си помисляйте за това.

— Сега вече, както виждате, съм много по-добре. Готов съм да се прибера у дома.

— Днес ли?

— Да.

— Не бързайте толкова. Почакайте поне, докато се върне Мусаши.

— По-добре да не чакам, но моля ви, благодарете му от мое име. Той беше много внимателен към мен. Сега вече свободно мога да ходя.

— Вие изглежда не ме разбирате. Хората на Хангавара ден и нощ държат тази къща под наблюдение. Ще се нахвърлят върху вас в мига, в който излезете от вратата. Въобще не мога да ви пусна да си тръгнете сам.

— Имаше защо да убия Джуро и Короку. Не аз, а Коджиро започна всичко това. Но щом искат да ме нападнат, нека нападат.

Шиндзо бе на крака, готов да си върви. Усетили, че няма начин да го задържат, Косуке и жена му излязоха пред работилницата да го изпратят.

Точно в този миг на вратата се появи Мусаши с мокро от пот загоряло чело.

— Излизате ли? — попита. — В къщи ли се прибирате?… Е, радвам се да видя, че се чувствате достатъчно добре, но е опасно да вървите сам. Ще дойда с вас.

Шиндзо се опита да откаже, обаче Мусаши настоя. След няколко минути двамата потеглиха заедно.

— Трябва да ви е трудно да вървите, след като толкова дълго бяхте на легло.

— Земята някак ми се струва по-стръмна, отколкото е всъщност.

— До Хиракава Тенджин е доста път. Защо да не наемем за вас един паланкин?

— Навярно трябваше да спомена това по-рано. Аз не се връщам в училището.

— О? Тогава къде?

Свел поглед, Шиндзо отговори:

— Доста унизително е, но смятам да се прибера за известно време в дома на баща ми. Това е в Ушигоме.

Мусаши спря един паланкин и почти насила накара Шиндзо да се качи в него. Въпреки настояванията на носачите отказа да вземе такъв и за себе си — за разочарование на хората от Хангавара, които надничаха иззад отсрещния ъгъл.

— Гледайте — качи Шиндзо на паланкин.

— Видях го да поглежда насам.

— Още е много рано да правим нещо.

След като при външния ров паланкинът сви надясно, те придърпаха полите си, навиха ръкави и тръгнаха подир него. Блесналите им очи изглеждаха готови да изскочат и да се впият в гърба на Мусаши.

Мусаши и Шиндзо бяха стигнали махалата Ушигафучи, когато от дръжката на паланкина отскочи малък камък. В същия миг шайката почна да вика и тръгна напред да заобиколи жертвата си.

— Чакай! — извика някой от тях.

— Стой сега на място, копеле!

Носачите ужасени пуснаха паланкина и побягнаха. Шиндзо пропълзя навън с ръка върху сабята. Вдигна се на крака, зае бойна стойка и извика:

— На мен ли казвате да чакам?

Мусаши скочи пред него и на свой ред кресна:

— Кажете какво искате?

Негодниците предпазливо се скупчиха по-нагъсто, като че напосоки газят през вода и гледат да не затънат в дълбокото.

— Знаеш какво искаме! — процеди един. — Предай ни тоя страхливец, когото браниш. И не опитвай да хитруваш — или и ти си мъртъв.

Насърчени от такава дързост, всичко запреливаха от кръвожадно настървение, но никой не пристъпи да нанесе удар със сабята си. Пламъкът в погледа на Мусаши стигаше да ги държи на разстояние. Проклинаха и кълняха от безопасна далечина.

Мусаши и Шиндзо мълчаливо бяха впили в тях погледи. Едва след няколко мига Мусаши ги стресна с вика:

— Ако между вас е Хангавара Яджибей, нека излезе напред.

— Началникът не е тук. Но ако имате нещо да казвате, говорете на мен, Нембуцу Тадзаемон и аз ще ви направя услугата да ви изслушам.

Възрастният мъж, който излезе напред, носеше бяло ленено кимоно, а около врата му висеше будистка молитвена броеница.

— Какво имате срещу Ходжо Шиндзо?

Като повдигна рамене, Тадзаемон отвърна:

— Той уби двама от нашите.

— Според Шиндзо вашите двама негодници са помогнали на Коджиро да убие няколко ученика от училището Обата.

— Онова е било едно, а това беше друго. Ако не си уредим сметките с Шиндзо, по улицата ще ни се присмиват.

— Може там, където живеете, нещата да стават по този начин — заяви с помирителен тон Мусаши, — но между самураи е по-различно. Сред воините не може да виниш някого за това, че е подирил и намерил оправдано отмъщение. Един самурай може да си отмъсти заради справедливостта или за да защити своята чест, но не и да се бие заради някаква лична вражда. Това не подобава на мъже. И това, което се опитвате сега да направите, също не е мъжествено.

— Не било мъжествено ли? В липса на мъжественост ли ни обвинявате?

— В случай, че Коджиро излезеше сега и ни предизвикаше от свое име, това щеше да е в реда на нещата. Не можем обаче да се замесваме в сбиване, започнато от хора, които той е пратил.

— Ето, почвате самодоволно да ни поучавате като всички останали самураи. Говорете, каквото си искате. Ние въпреки всичко трябва да защитим името си.

— Ако самураите и хората извън закона почнат да се бият за това кой да управлява, улиците ще потънат в кръв. Този спор може да се уреди само при градския наместник. Какво ще кажете, Нембуцу?

— Тъпотии. Ако това можеше да го уреди наместника, ние на първо място нямаше да сме тук.

— Чуйте, вие на колко сте години?

— Това какво ви влиза в работата?

— Бих казал, че ми се виждате достатъчно възрастен да не водите група младежи на безсмислена смърт.

— Я си запазете умните приказки. Не съм прекалено стар да се бия!

Тадзаемон изтегли сабя и негодниците с блъскане и викове пристъпиха напред.

Мусаши приклекна, за да избегне удара му, после го улови за тила на посивялата глава. С десетина широки крачки стигна до рова и набързо го метна през ръба. После, щом тълпата се събра ведно, се спусна назад, хвана Шиндзо през кръста и с него побягна.

Затича през някакво поле, към склона не съседния хълм. Под тях в рова се вливаше поток, а в подножието на склона се виждаше синкаво тресавище. По средата на пътя Мусаши спря и изправи Шиндзо на крака.

— Сега — каза — да бягаме.

Шиндзо се поколеба, но Мусаши го бутна да върви напред.

Негодниците се съвзеха от изненадата и тръгнаха да ги гонят.

— Хванете го!

— Безсрамници!

— Това ми било самурай!

— Не може да хвърли Тадзаемон в рова и после да се измъкне!

Без да обръща внимание на подигравките и хулите, Мусаши се обърна към Шиндзо:

— Не си и помисляйте да се забърквате във вражда с тях. Бягайте! В случай като този това е единственото, което може да се направи. — След малко с усмивка добави: — Не е толкова лесно да ни настигнат при тази местност, а?

Минаваха през мястото, което по-късно щеше да стане познато като Ушигафучи и хълма Кудан. По онова време обаче всичко бе гъсто обрасло.

Докато се откъснат от преследвачите, лицето на Шиндзо стана мъртвешки бледо.

— Уморихте ли се? — попита загрижено Мусаши.

— Не… не съм толкова зле.

— Допускам, не ви се е харесало, че ги оставихме така да ни обиждат, без да им отвърнем.

— Е…

— Ха-ха! Помислете върху това спокойно и ще видите основанието. Има случаи, когато по-добре се чувстваш, след като си побягнал. Ето там има един поток. Изплакнете си устата и после ще ви заведа в дома на баща ви.

След няколко минути пред тях се показа гората около светилището Акаги Мьоджин. Къщата на господаря Ходжо бе точно под него.

— Надявам се да влезете да се запознаете с баща ми — покани го Шиндзо, щом стигнаха кирпичената стена, която обграждаше дома.

— Някой друг път. Починете си добре и се грижете за себе си.

С тези думи Мусаши си тръгна.

След тази случка името на Мусаши можеше твърде често да се чуе по улиците на Едо — много по-често, отколкото той самият би искал. Хората го наричаха „измамник“ и „най-голям от всички страхливци“, и заявяваха: „срамота… позор за самурайското съсловие. Ако страхливец като този е разгромил Йошиока в Киото, те трябва да са били безнадеждно слаби. Трябва да ги е предизвикал, понеже е знаел, че не могат да се защитят. И после, преди да дойде истинска опасност, сигурно е избягал. Този лицемер иска само да пробутва името си на хора, които не разбират от саблен бой.“ Не след дълго беше невъзможно да се намери и един човек, който с някоя дума да се застъпи за Мусаши.

Венец на обидите бе една разкачена по цял Едо обява: