Мусаши

Сасаки Коджиро

Съвсем малко на юг от Киото река Йодо се извива край възвишението Момояма (местоположение на крепостта Фушими), после тече през равнината Ямаширо към зидовете на крепостта Осака, отдалечена на около пет часа път в северозападна посока. Отчасти поради пряката връзка по вода всяко политическо раздвижване в района на Киото предизвикваше незабавен отзвук в Осака, докато във Фушими даже дума, изречена от някой самурай, да не говорим пък за военачалник в Осака, се предаваше като поличба за бъдещето.

Около Момояма назряваха големи промени, защото Токугава Иеясу беше решил да преобърне начина на живот, процъфтявал при Хидейоши. Крепостта Осака, обитавана от Хидейори и майка му Йодогими, все още отчаяно поддържаше остатъците на отшумяващото си могъщество, както по залез-слънцето съхранява за кратко чезнещата си красота. Но истинската власт беше установена във Фушими, където Иеясу предпочиташе да живее по време на продължителните си пътувания до областта Кансай. Сблъсъкът между старото и новото беше видим навсякъде. Можеше да се забележи в лодките, сновящи по реката, в поведението на хората по големите пътища, в нашумелите песни и по лицата на лишените от препитание самураи, търсещи работа.

Крепостта във Фушими се подновяваше и каменните блокове, изхвърлени от лодките на речния бряг, образуваха същинска планина. Повечето от тях бяха грамадни скални късове, с най-малко шест квадратни лакти площ и три или четири лакти височина. Те сякаш се топяха под изгарящото слънце. Макар че според календара беше есен, нетърпимата жега напомняше горещниците веднага след дъждовния сезон в началото на лятото.

Върбите край моста потрепваха в белезникави отблясъци, а един голям жетвар прехвърчаше влудяващо на зигзаг от реката към малка къща недалеч от брега. Покривите на селото, лишени от меките тонове, с които ги покриваха фенерите на смрачаване, бяха пресъхнали, прашно сиви. В зноя навръх пладне двама работници, милостиво освободени за половин час от смазващия си труд, лежаха изтегнати върху широката повърхност на един от каменните блокове и бъбреха за онова, което беше на устата на всички.

— Мислиш ли, че ще има нова война?

— Не виждам защо не. Изглежда няма никой, достатъчно силен да държи нещата в своя власт.

— Май си прав. Военачалниците от Осака май привличат всички ронини, които могат да открият.

— Ще успеят, предполагам. Може би не трябва да говоря много високо, но чух, че Токугава купували оръжие и боеприпаси от чуждестранни кораби.

— Ако е така, защо Иеясу дава внучката си Сенхиме за жена на Хидейори?

— Откъде да знам? Каквото и да прави, обзалагам се, че си има причини. Простите хора като нас не могат да знаят какво си е наумил Иеясу.

Около двамата жужаха мухи. Рояк покриваше два вола наблизо. Още впрегнати в празни дървени каруци, животните бездействаха на слънце и лениво и невъзмутимо преживяха. Истинската причина за подновяването на крепостта беше неизвестна на нископоставените работници, които предполагаха, че Иеясу ще живее там. В действителност това беше етап от широка строителна програма и важна част от метода на Токугава за управление. Строителни работи с широк размах се осъществяваха също в Едо, Нагоя, Суруга, Хиконе, Оцу и в дузина други укрепени градове. Целта беше до голяма степен политическа, защото един от начините на Иеясу да държи в подчинение даймио беше да им възлага изпълнението на различни благоустройствени задачи. Тъй като никой не беше достатъчно силен, за да откаже, това поддържаше заетостта на приятелски настроените господари и ги правеше отстъпчиви, а същевременно принуждаваше онези даймио, които се бяха противопоставили на Иеясу при Секигахара, да се откажат от голяма част от доходите си. Другата цел на управлението беше да спечели подкрепата на обикновените хора, които бяха облагодетелствани и пряко, и косвено от широките обществени строежи.

Само във Фушими близо хиляда работници бяха заети с удължаването на каменните зидове, странично следствие от което беше, че градът около крепостта преживя внезапен наплив от улични търговци, проститутки и конски мухи — все символи на преуспяването. Мнозинството беше доволно от настаналите при Иеясу добри времена и търговците се блазнеха от мисълта, че на всичко отгоре имаше значителни изгледи за война — което обещаваше дори по-големи печалби. Стоките се движеха оживено и още отсега преобладаващата част от тях бяха военни снаряжения. Със сметало в ръка най-едрите предприемачи заключаваха, че там се крият големите пари.

Градските жители бързо се простиха със сладките дни при управлението на Хидейоши и вместо това преценяваха каква полза може да се извлече за в бъдеще. За тях нямаше особено значение кой е на власт — щом успяваха да удовлетворят собствените си дребни стремежи, не намираха повод да се оплакват. Пък и Иеясу не ги разочарова в това отношение, защото съумяваше да пръска пари, сякаш раздава на деца сладки. Не собствени пари във всеки случай, а тези на възможните му врагове.

Също и в земеделието той беше въвел нова система на надзор. На местните едри собственици вече не бе позволено да управляват, както си искат или своеволно да налагат на селяните странични трудови повинности. От сега нататък на селяните се разрешаваше да обработват земите си — но не много повече от това. Те трябваше да стоят настрана от политиката и да свикнат да се осланят на силните на деня.

Добродетелен властник според разбиранията на Иеясу беше този, който не оставя селските труженици да гладуват, като в същото време внимава те да не прекрачат границите на своето обществено положение. Такава беше политиката, с която той възнамеряваше да увековечи управлението на Токугава. Нито жителите на градовете, нито селяните, нито даймио осъзнаваха, че биват целенасочено включвани във феодална система, която в крайна сметка изцяло щеше да ги обвърже. Никой не се замисляше как ще стоят нещата сто години напред. Никой, освен Иеясу.

Не мислеха за утре и работещите по крепостта Фушими. Те имаха скромни надежди да изкарат и тоя ден, колкото по-бързо, толкова по-добре. Въпреки че говореха за война и кога тя би могла да избухне, големите замисли за установяване на мир и благоденствие нямаха нищо общо с тях. Каквото и да се случи, те не биха могли да живеят по-зле.

— Диня! Някой иска ли диня? — викаше едно селско момиче, което идваше насам всеки ден по това време.

Почти веднага щом се появи, тя успя с продажбите при няколко мъже, хвърлящи монети в сянката на голяма скала. Продължи игриво от група на група, като подвикваше:

— Няма ли да си купите от моите дини?

— Да не си луда? Мислиш, че имаме пари за дини ли?

— Насам! Бих изял с удоволствие една, ако са безплатни.

Разочаровано, че първоначалният му късмет се оказа измамен, момичето се приближи към млад работник, който седеше между два камъка, подпрял гърба си на единия, а краката си на другия и обгърнал с ръце коленете си.

— Една диня? — попита тя без особена надежда.

Мъжът беше кльощав, с хлътнали очи и кожа, изгоряла до червено от слънцето. Очевидната му младост беше помрачена от булото на изтощение; все пак близките му приятели биха разпознали в него Хониден Матахачи. Той отброи отпаднало няколко зацапани монети в дланта на ръката си и ги даде на момичето.

Щом се облегна пак назад на камъка, главата му мрачно клюмна. Нищожното усилие го беше изтощило. Повдигаше му се. Наклони се на една страна и започна да плюе на тревата. Липсваше му и малкото сила, необходима за да върне динята, която се беше изтърколила от коленете му. Беше се вторачил тъпо в нея без следа от воля или надежда в черните очи.

— Свиня такава — ломотеше немощно той.

Имаше предвид хората, с които искаше да си разчисти сметките — Око с нейното белосано лице, Такедзо с неговата дървена сабя. Първата му грешка беше, че тръгна към Секигахара; втората — че се остави на похотливата вдовица. Беше стигнал до извода, че ако не бяха тези две събития, щеше сега да си е у дома в Миямото като глава на семейство Хониден, съпруг с красива жена и предмет на завист за цялото село.

„Сега Оцу сигурно ме ненавижда… все пак чудя се какво ли прави.“ При сегашните обстоятелства да мисли от време на време за бившата си годеница беше единствената му утеха. Когато най-сетне прозря истинската същност на Око, той започна отново да копнее за Оцу. Откакто има благоразумието да се махне от чайната „Йомоги“, мислеше за нея все повече.

В нощта на тръгването си откри, че Миямото Мусаши, който придобиваше известност като боец със саби в столицата, е неговият стар приятел Такедзо. Голямото му изумление почти незабавно беше последвано от силни пристъпи на ревност.

С мисълта за Оцу престана да пие и направи опит да се отърве от мързела и лошите си навици. Но в началото беше невъзможно да си намери някаква подходяща работа. Проклинаше се, че е прекарал пет години далеч от развоя на събитията, докато го издържаше по-възрастна жена. Понякога му се струваше, че е твърде късно за промяна.

— Още не е късно — убеждаваше сам себе си. — Аз съм само на двадесет и две. Мога да направя каквото поискам, стига да реша.

Доколкото всеки е изпитвал подобни чувства, в случая за Матахачи това означаваше със затворени очи да прескочи отвъд петгодишната черна дупка и да стане надничар във Фушими. Тук той усилено се трудеше, неотклонно работеше като роб ден след ден, докато слънцето още от началото на лятото безжалостно печеше. Той беше много горд от себе си, че издържа.

„Ще видят те!, мислеше си сега, при все че му се гадеше. Няма причина да не се прочуя. Мога да постигна всичко, каквото може Такедзо! Мога даже повече и ще го направя. После ще си отмъстя, напук на Око. Нужни са ми само десет години.“

Десет години? Той спря, за да пресметне на колко ще бъде тогава Оцу. Тридесет и една! Дали ще остане неомъжена да го чака през цялото това време? Едва ли. Матахачи нямаше понятие какво става в последно време в Мимасака, нито как да разбере, че само строи въздушни кули, но десет години — къде ти! Стигат и не повече от пет или шест. През това време ще трябва да се издигне и това е всичко. После ще може да се върне в селото, да се извини на Оцу и да я убеди да му стане жена. „Няма друг начин!, възкликна наум. Пет, най-много шест години.“ В очите му, втренчени в динята, се появи искрица на надежда.

Точно в този миг иззад камъка пред него се изправи един от другарите му по работа и като се облакъти на широката повърхност, извика:

— Ей, Матахачи, какво си мърмориш? Я гледай, лицето ти е позеленяло. Да не би динята да е развалена?

При все че се насили да изобрази вяла усмивка, Матахачи беше обзет от нов пристъп на световъртеж. От устата му потече слюнка и той поклати глава.

— Всичко е наред, няма ми нищо — успя да промълви. — Сигурно съм слънчасал малко. Оставете ме да си почина тук за не повече от час.

Яките товарачи на камъни го взеха на подбив заради слабостта му, но не злонамерено. Един от тях попита:

— Защо си купуваш диня, щом не можеш да я изядеш?

— Купих я за вас, момчета — отвърна Матахачи. — Мислех да се извиня за това, че не мога да си свърша работата.

— Това се казва човек! Ей, момчета! Диня! Вземете си, Матахачи черпи.

Разцепвайки динята в ръба на един от блоковете, те се нахвърлиха като мравки, алчно посягайки към сладките сочни късове от червената й средина. Нямаше и следа от нея, когато няколко минути по-късно един мъж, стъпил на камък, извика:

— Всички на работа!

Самураят надзирател се появи от една барака с бич в ръка и наоколо се разнесе воня на пот. Скоро от мястото се извиси напева на товарачите на камъни, докато преместваха с големи лостове един гигантски блок върху скрипец и го издърпваха с дебели колкото човешка ръка въжета. Напредваше бавно като подвижна планина.

С разрастването на крепостното строителство тези ритмични песни станаха много популярни. Въпреки че думите им рядко се записваха, знатна особа от ранга на господаря на Ава Хачисука, който ръководеше изграждането на крепостта в Нагоя, приведе в едно писмо няколко стиха. Негово височество, на когото едва ли се е случвало и да се докосне до строителни материали, вероятно ги е научил на някое увеселение. Просто съчинени като следната, те се бяха превърнали в нещо като мода и сред висшето общество, и сред работниците.

Авторът на писмото отбеляза: „Всички, и млади, и стари, си пеят това, защото то е част от изменчивия свят, в който живеем.“

Макар тружениците във Фушими да не знаеха за тази учена преценка, песните им, оказва се, отразяваха духа на времената. Като цяло разпространените към края на шогуната Ашикага мелодии бяха упадъчни и се пееха предимно в тесен кръг, но в годините на благоденствие при управлението на Хидейоши често на обществени места можеха да се чуят щастливи, жизнерадостни песни. По-късно, когато се почувства твърдата ръка на Иеясу, мелодиите изгубиха отчасти безгрижния си дух. Със засилването на властта на Токугава непринуденото пеене започна да отстъпва пред музика, съчинена от музиканти на служба при шогуна.

Матахачи подпря главата си с ръце. Изгаряше от треска, а еднообразният напев жужеше нечленоразделно в ушите му като рояк пчели. Останал съвсем сам, той потъна в униние.

— Каква полза — въздъхна. — Да допуснем, че ще работя упорито, и какво от това? За целодневна работа изкарвам колкото за храната през този ден. Да почивам един ден, означава да не ям.

Усетил, че някой стои до него, той погледна нагоре и видя висок млад мъж. Главата му беше покрита с дълбока, грубо плетена сламена шапка и отстрани бе преметнал вързоп от рода на тези, каквито носят шугийоша. Знак във формата на полуразтворено, обковано с желязо ветрило украсяваше отпред шапката му. Той замислено наблюдаваше строителните работи и преценяваше разположението на сградите.

След малко се настани до плосък, широк камък, който беше висок точно колкото маса за писане. Издуха от повърхността пясъка заедно с маршируващата колона мравки, облакъти се отгоре, подпря главата си с ръце и поднови своя напрегнат оглед на околността. Макар че слънчевият блясък го удряше право в лицето, той оставаше неподвижен, видимо безразличен към смущаващата горещина. Не забеляза Матахачи, който беше още в твърде окаяно състояние, за да го интересува има ли някой наоколо или не. Другият въобще не го занимаваше. Седна с гръб към новодошлия и на пристъпи почна да повръща.

Скоро самураят обърна внимание на давенето му.

— Ей, ти там — каза той. — Какво ти е?

— От жегата е — отвърна Матахачи.

— Май никак не те бива, а?

— По-добре съм от одеве, но още ми се мае главата.

— Ще ти дам едно лекарство — каза самураят, като отвори черната си лакирана кутийка за хапчета и разклати няколко черни хапчета в дланта на ръката си.

Приближи и сложи лекарството в устата на Матахачи.

— За нищо време ще се оправиш — каза.

— Благодаря.

— Мислиш ли да останеш тук още малко?

— Да.

— Тогава направи ми една услуга. Дай ми знак, ако идва някой — хвърли камъче или нещо подобно.

Той се върна при своя камък, седна и извади от принадлежностите си за писане четчица и бележник от кимоното си. Разтвори листата на камъка и започна да рисува. Изпод полите на шапката очите му се движеха напред-назад от крепостта към близките й околности, улавяйки главната кула, укрепленията, планините на заден план, реката и по-малките потоци.

Точно преди битката при Секигахара тази крепост беше нападната от части на Западната войска и два от дворовете, както и част от рова, бяха понесли значителни щети. Сега бастионът не само се подновяваше, а и се подсилваше допълнително, така че да надмине укреплението на Хидейори в Осака.

Бързо, но в големи подробности, ученикът по бойни изкуства скицира цялата крепост, видяна от птичи поглед и на втората страница започна да прави план на подстъпите откъм тила.

— Ох-ох! — простена тихо Матахачи.

Изневиделица се появи надзирателят на работите и застана зад рисувача. Покрит с полудоспехи, обут със сламени сандали, той стоеше там мълчаливо, сякаш чакаше да бъде забелязан. Матахачи се почувства виновен, че не го е видял навреме, да предупреди. Сега бе твърде късно.

Не след дълго самураят вдигна ръка да прогони една муха от напоената си с пот яка и в този миг зърна натрапника. Щом погледна нагоре с изплашени очи, надзирателят му отвърна със сърдит поглед, миг преди да протегне ръка към чертежа. Ученикът го улови за китката и скочи.

— Какво правите? — изкрещя той.

Надзирателят дръпна бележника и го вдигна високо във въздуха.

— Бих хвърлил един поглед на това — изрева той.

— Нямате право.

— Само си изпълнявам задълженията.

— Да се врете в работата на другите — това ли наричате задължения?

— Защо? Не може ли да погледна?

— Простак като теб не би го разбрал.

— Мисля, че е по-добре да го задържа.

— Не, да не си посмял! — извика самураят и посегна към бележника. Двамата го задърпаха и го скъсаха по средата.

— Внимавай! — кресна надзирателят. — Ако не можеш да дадеш обяснение, ще те задържа.

— По чие нареждане? Ти офицер ли си?

— Точно така.

— От чия част? Кой ти е началник?

— Не е твоя работа. Но мога да ти кажа, че имам заповед да проверявам всеки съмнителен наоколо. Кой ти даде разрешение да правиш скици?

— Правя проучване на крепостите и географските особености за бъдещи справки. Какво нередно има в това?

— Тук гъмжи от вражески шпиони. Всеки от тях си намира подобно оправдание. Няма значение кой си. Ще трябва да отговориш на някои въпроси. Ела с мен!

— Обвиняваш ме, че съм престъпник ли?

— Дръж си езика зад зъбите и тръгвай!

— Отвратителни чиновници! Свикнали сте да карате хората да ви се подмазват, само щом си отворите голямата уста!

— Млъквай, да вървим!

— Да видим как ще ме накараш!

Самураят беше непреклонен.

С изпъкнали по челото от гняв вени надзирателят изпусна своята половина от бележника, настъпи го с крак и извади палката си. Самураят отстъпи крачка назад в по-удобно положение за бой.

— Ако не дойдеш доброволно, ще трябва да те вържа и да те влача — заяви надзирателят.

Още не изрекъл думите, и противникът му започна да действа. Като нададе остър вик, той хвана с едната си ръка надзирателя за врата, сграбчи долния край на доспехите му с другата и го метна към един голям камък.

— Нищожен простак! — кресна, но не навреме, за да го чуе надзирателят, чиято глава като диня се сцепи на камъка.

С вик на ужас Матахачи закри лицето си с ръце, за да се предпази от капките червено пихтиесто вещество, летящи към него, докато самураят бързо си възвърна състоянието на пълно спокойствие.

Матахачи беше потресен. Може ли човек да е привикнал с убиването по такъв безмилостен начин? Или хладнокръвието му беше просто отлива, който настъпва след всеки изблик на гняв. Матахачи, поразен до дъното на душата си, почна обилно да се поти. По всичко личеше, че другият беше на не повече от трийсет години. Скулестото му, загоряло лице беше белязано от сипаница и изглеждаше сякаш лишено от брадичка, макар че това би могло да е последица от една чудновато зараснала, дълбока рана от сабя.

Самураят не бързаше да избяга. Събра парчетата от разкъсания си бележник, после спокойно се заоглежда за шапката си, отхвръкнала при силното замахване, с което хвърли надзирателя. Щом я намери, сложи я грижливо на главата си и отново скри от погледите своето зловещо лице. Тръгна си с бодра, постепенно ускоряваща се крачка, докато сякаш полетя с вятъра.

Цялата случка стана толкова набързо, че нито стотиците труженици в околността, нито надзирателите им я бяха забелязали. Работниците продължаваха ленивите си напъни, докато въоръжените с бичове и палки началници ревяха заповеди над потните им гърбове.

Но един чифт очи проследиха всичко. На върха на високото скеле, откъдето се виждаше цялата околност, беше покачен главният надзирател на дърводелците и секачите на трупи. Като забеляза самурая да побягва, той кресна някакво нареждане и накара групата пиещи чай под скелето войници да се раздвижат.

— Какво има?

— Пак бой?

И други чуха тревожния призив и скоро съзряха жълт прах недалеч от дървената порта на оградата от колове, която разделяше строителната площадка от селото. Сърдити викове се надигнаха сред скупчващата се тълпа.

— Шпионин! Шпионин от Осака!

— Никога няма да се научат!

— Убийте го! Убийте го!

Влекачи на камъни, носачи на пръст и всякакви други нададоха вой, сякаш „шпионинът“ беше техен личен враг и изляха гнева си върху грозноватия самурай. Той се стрелна след една кретаща през портата волска каруца и се опита да се измъкне, но един от стражата го зърна и го спъна. От надзирателското скеле се чу вик:

— Не го оставяй да избяга!

Без угризения тълпата се нахвърли върху злодея, който се бранеше като впримчен звяр. Изтръгна тоягата от ръцете на стражаря, извърна се към него и го повали стремглаво с върха на дървото. След като натръшка още четирима или петима души, изтегли своята огромна сабя и зае нападателна стойка. Преследвачите му отстъпиха ужасени, но щом се приготви да си пробие по този начин път през обкръжението, върху него от всички посоки се стовари порой от камъни.

Сганта не на шега изливаше цялата си ярост, а от дълбоко вкоренената неприязън към всички шугийоша нагласата й ставаше още по-кръвожадна. Както повечето непосветени, тези хора на черния труд смятаха скитащите самураи за ненужни, лениви и надменни.

— Стига сте се държали като тъпи селяци! — викна обкръженият самурай, призовавайки към сдържаност и разум.

Въпреки че отблъскваше ударите, изглежда повече го занимаваха упреците към нападателите му, отколкото избягването на камъните, с които го замерват. Не един от невинните случайни свидетели беше ранен в суматохата.

После за миг всичко приключи. Крясъците престанаха и работниците почнаха да се връщат по местата си. След пет минути голямата строителна площадка беше точно като преди, сякаш нищо не се е случило. Искрите, летящи от различните режещи инструменти, цвиленето на конете, полуобезумели от слънцето, сковаващата мислите горещина — всичко възвърна своя обичаен вид. Двама стражари се надвесиха над сгърчената, омотана с дебело конопено въже фигура.

— Почти съм сигурен, че е мъртъв — каза единият, — така че спокойно можем да го оставим тук, докато дойде съдията.

Той се огледа наоколо и забеляза Матахачи.

— Ей, ти там! Стой да пазиш този човек. Няма значение, ако умре.

Матахачи чу думите, но умът му не успя да схване съвсем нито тяхното значение, нито смисъла на произшествието, чийто свидетел стана. Всичко му приличаше на кошмар, видим за очите, доловим за ушите, но непонятен за неговия мозък.

„Животът е толкова крехък, помисли си. Преди няколко минути беше погълнат от своите рисунки. Сега е на умиране. А не беше никак стар.“

Изпитваше жалост към грозноватия самурай, който лежеше на земята с клюмнала настрани, почерняла от прах и съсирена кръв глава и с лице, още изкривено от гняв. Беше вързан с въжето към голям камък. Матахачи се питаше защо властите вземат толкова строги предпазни мерки, щом човекът е така близо до смъртта, че не издава и звук. Или може би е вече мъртъв. Единият му крак нелепо се показваше през продрана в хакамата му дълга цепка с щръкнал в алената плът бял пищял. От темето бликаше кръв и около сплъстената коса бяха почнали да кръжат оси. Краката и ръцете бяха покрити с мравки.

„Горкият, помисли си Матахачи. Щом е учил сериозно, трябва да е имал някаква голяма цел в живота. Чудя се откъде ли е… дали родителите му са живи.“ Матахачи беше обзет от странно съмнение: наистина ли оплаква участта на непознатия или го тревожи неговото собствено неясно бъдеще. „За човек със стремежи, разсъждаваше той, трябва да има и по-разумен начин да напредне.“

Времето беше такова, че разпалваше надежди у младите, подтикваше ги да се изпълват с мечти, подтикваше ги да подобрят своето положение в живота. Време, в което очевидно дори някой като Матахачи можеше да си въобразява, че от нищо ще се издигне до господар на крепост. Един скромно надарен воин можеше да преживява просто като пътува от храм на храм и се осланя на милосърдието на свещениците. Ако има щастие, би могъл да бъде приет от някой местен благородник, а ако още повече му провърви — да получи издръжка от някой даймио.

И все пак, от всички млади хора, които тръгваха с големи очаквания, само един на хиляда действително успяваше да стигне до положение с приемлив доход. На останалите не им оставаше нищо друго, освен поуката, която биха могли да извлекат, осъзнавайки колко трудно и опасно е призванието им.

Докато съзерцаваше самурая, проснат пред него, цялата тази мисъл се стори на Матахачи извънредно глупава. Докъде би могъл да стигне Мусаши по избрания от него път? Желанието на Матахачи да догони или надмине своя приятел от момчешките години не беше намаляло, но при вида на окървавения воин Пътят на меча му се стори глупав и безплоден.

Изумен осъзна, че войнът помръдва и ходът на мислите му рязко се прекъсна. Ръката на мъжа се протегна като плавник на водна костенурка и се вкопчи в земята. Той немощно повдигна горната част на тялото си, изправи глава и изопна въжето.

Матахачи не можеше да повярва на очите си. Мъжът почна бавно да се влачи по земята и да мести след себе си двестакилограмовия камък, към който беше вързан с въжето. Един лакът, после два лакътя напред — тук личеше свръхчовешка сила. В никоя от дружините влекачи на камъни нямаше мъжага, който би могъл да направи това, макар мнозина да се хвалеха, че са силни за двадесет. Пред прага на смъртта самураят беше обсебен от някаква демонична сила, позволила му далеч да надмине възможностите на обикновен смъртен.

От гърлото на умиращия се чу хриптене. Отчаяно се опитваше да проговори, но езикът му, почернял и сух, не успяваше да разчлени думите. Дъхът му излизаше с пресекливо, глухо свистене. Очите му, изпъкнали от орбитите си, умолително се взряха в Матахачи.

— Мм… мо… ла-а-а-а…

Матахачи постепенно разбра, че той казва „моля“. После друг звук, едва членоразделен, който Матахачи схвана като „помогни ми“. Но същинските думи бяха в очите на мъжа, пълни със сълзи и примирение пред смъртта. Главата му се отпусна назад и дишането му спря. Нови мравки изпълзяха от тревата да изучат побелялата от прах коса; някои даже влизаха в спечените от кръв ноздри. Пред очите на Матахачи кожата под яката на кимоното доби черно синкав оттенък.

Какво искаше от него мъжът? Мисълта, че е длъжен да стори нещо, не даваше мира на Матахачи. Когато му беше лошо, самураят дойде при него и има добрината да му даде лекарство. Защо съдбата го направи сляп, когато трябваше да предупреди за приближаването на надзирателя? Или така било писано да стане?

Матахачи неуверено докосна увития в плат вързоп на обито на мъртвия. Съдържанието му със сигурност би разкрило кой е и от къде е. Матахачи предположи, че последното му желание е било да отнесе някакъв спомен на семейството си. Откачи вързопа, както и кутийката с хапчета и бързо ги пъхна в своето кимоно.

Двоумеше се дали да отреже кичур коса за майката на мъжа, но докато се вглеждаше в страховитото лице, чу да се приближават стъпки. Надникна иззад скалата и видя самурай, който идваше за трупа. Ако го хванат с вещите на мъртвия, Матахачи щеше здраво да загази. Приведен, като се придвижваше в сянката от камък към камък, той се измъкна като полска мишка.

Два часа по-късно пристигна в магазина за сладкиши, където се беше настанил. Жената на продавача се миеше в пристройката зад къщата. Като го чу да се движи вътре, тя подаде отчасти бялата си плът иззад страничната врата и подвикна:

— Матахачи, ти ли си?

С шумно изсумтяване в отговор Матахачи се насочи към своята стая, грабна от скрина кимоното и сабята си, върза си усукана кърпа около главата и се приготви да навлече сандалите.

— Не е ли тъмно вътре? — извика жената.

— Не, виждам достатъчно.

— Ще ти донеса лампа.

— Няма нужда. Излизам.

— Няма ли да се измиеш?

— Не. По-късно.

Той хукна към полето и бързо се отдалечи от бедняшката къща. След няколко минути се обърна и видя група самураи, без съмнение от крепостта, да се задават през полето. Те нахлуха в магазинчето едновременно отпред и отзад.

„На косъм се измъкнах, помисли си. Аз, разбира се, всъщност нищо не съм откраднал. Просто прибрах нещата на сигурно място. Бях длъжен. Той ме помоли.“

Според неговите схващания, докато приемаше, че вещите не са негови, той не бе извършил престъпление. В същото време му беше ясно, че повече никога не може да се появи на строителната площадка.

Тревите стигаха до раменете му, отгоре се стелеше булото на вечерната мъгла. Отдалече никой не можеше да го види; нямаше да е мъчно да избяга. Но накъде да тръгне бе труден въпрос, пък и нещо му говореше, че щастието е в едната посока, а нещастието — в другата.

Осака? Киото? Нагоя? Едо? Нямаше приятели на нито едно от тези места. Със същия успех можеше да хвърля зар, за да избере. А при Матахачи, също като на зарове, всичко опираше до случая. Накъдето духнеше вятърът, натам го отнасяше.

Струваше му се, че колкото повече върви, толкова по-дълбоко навлиза в тревите. Насекомите жужаха около него и дрехите му се навлажниха от спускащата се мъгла. Подгизналите подгъви се мотаеха в краката му. По ръкавите му полепваха семена. Прасците го сърбяха. Забравил за следобедното гадене, сега той изпитваше почти болезнен глад. Веднъж усетил се вън от обсега на преследвачите, вървенето стана за него нетърпимо.

В неудържимо желание да намери място да легне и да си почине, успя да прекоси полето, в чийто край забеляза покрив. Като се приближи, видя, че оградата и портата се килнати на една страна, очевидно повредени от скорошна буря. Покривът също се нуждаеше от поправяне. Все пак навремето къщата изглежда бе принадлежала на богато семейство, защото в нея имаше някаква овехтяла изтънченост. Той си представи как красива придворна дама, седнала в носилка с тежки драперии, пристига с достолепен ход в дома.

Щом мина през запуснатата на вид порта, видя, че и главната, и по-малката, долепена до нея къща, бяха почти затънали в бурени. Гледката му напомни един откъс от поета Сайгьо, който като дете го бяха карали да учи:

Угнетен, докато се прокрадваше близо до къщата, Матахачи шепнеше задълго забравените думи.

Тъкмо щеше да заключи, че постройката е празна, когато във вътрешността й се появи червена светлинка. Скоро чу тъжните звуци на шакухачи, бамбукова флейта, на която свиреха просещите монаси, когато искаха милостиня по улиците. Като погледна вътре, видя, че свирещият наистина е един от тях. Той се беше настанил до огнището. Току-що запаленият от него огън се разгаряше и сянката му се разрастваше на стената. Подел бе жална мелодия, самотно оплакваща унинието и тъгата на есента. Мъжът свиреше просто, без импровизации и остави у Матахачи впечатлението, че не държи особено на изпълнението си.

Когато мелодията свърши, монахът въздъхна дълбоко и поде жалбите си.

— Казват, че когато човек стане на четиридесет, вече не се поддава на изкушения. Но вижте ме мен! Бях на четиридесет и седем, когато опетних честта на моето семейство. Четиридесет и седем! И все пак бях съблазнен; успях да изгубя всичко — доходите, службата, доброто си име. Не само това; оставих своя единствен син да се оправя сам в тоя жалък свят. За какво? Заради едно сляпо увлечение?

— Каква покруса — повече никога няма да мога да видя мъртвата си жена, нито момчето, където и да е то. Ех! Когато казват, че след четиридесетте помъдряваш, сигурно имат предвид истинските мъже, не глупци като мен. Вместо да се мисля за поумнял от годините, трябваше да бъда по-внимателен от всякога. Обратното е безумие, особено що се отнася до жените.

Като постави своята шакухачи изправена пред себе си и се опря две ръце на върха й, той продължи.

— Когато се случи това с Оцу, никой не пожела да ми прости. Вече е твърде късно, твърде късно.

Матахачи се промъкна в съседната стая. Слушаше, но беше отблъснат от това, което видя. Страните на свещеника бяха хлътнали, раменете му заострени като на бездомно куче, а косата му — суха. Матахачи се сви мълчаливо; в отблясъците на огъня фигурата на мъжа извикваше представите за нощни демони.

— О, какво да правя? — изпъшка монахът и вдигна хлътналите си очи към тавана.

Кимоното му беше просто и дрипаво, но мъжът носеше още и черно расо, което показваше, че е последовател на китайския дзен-учител Пу-хуа. Тръстиковата рогозка, на която седеше, вероятно беше единствената му домашна вещ — легло, завивка, а в лошо време и покрив.

— Няма да си върна с приказки онова, което изгубих — продължи той. — Защо не бях по-предпазлив! Мислех, че разбирам живота, а не разбирах нищо, оставих се постът да ми замае главата! Отнесох се безсрамно към една жена. Нищо чудно, че боговете ме изоставиха. Какво би могло да бъде по-унизително?

Монахът наведе глава, сякаш се извинява на някого, после още повече я наклони.

— Не ме е грижа за мен самия. Не искам нищо повече от сегашния си живот. Единственият път за мен е да се покая и да оцелея без чужда помощ. Но какво причиних на Джотаро? Заради моето осъдително поведение той ще страда повече от мен. Ако още бях на служба при господаря Икеда, сега той щеше да е единствен син на самурай с доход пет хиляди крини ориз, но заради моята глупост сега не е нищо. И което е по-лошо, един ден, като порасне, ще научи истината.

Поседя малко, закрил с ръце лицето си, после изведнъж се изправи.

— Трябва да престана да се самосъжалявам. Луната изгря. Ще изляза да се разходя в полето, да се отърва от призраците и жалбите на миналото.

Свещеникът взе своята шакухачи и с отпаднало провлачване на нозете излезе от къщата. На Матахачи му се стори, че под изпития му нос има остатък от тънки мустаци. „Каква странна личност, помисли си. Не е много стар, а едва се крепи на крака.“ Подозираше, че мъжът може да е малко откачен и изпита известно съжаление към него.

Раздухани от вечерния ветрец, пламъците от начупените трески бяха започнали да пърлят пода. В празната стая Матахачи намери един съд с вода и изля от него върху огъня, замислен за безотговорността на монаха.

Не би било голяма загуба, ако тази стара, изоставена къща изгори до основи, но ако на нейно място беше някой древен храм от времето на Асука или Камакура? Матахачи почувства лек пристъп на негодувание. „Заради хора като него старинните светилища в Нара и планината Коя толкова често се рушат, помисли си. Тия луди скитащи монаси нямат имущество, нито собствено семейство. Не си дават сметка колко опасен е огънят. В състояние са да го запалят и в главната зала на някой стар манастир, до самите стенописи, само за да сгреят никому ненужните си кокали.“

— А, ето нещо интересно — промърмори той, обръщайки се към една ниша.

Не изящният вид на стаята, нито останките от ценна ваза бяха привлекли вниманието му, а почернял метален съд, до който стоеше нащърбено гърне за саке. В съда имаше малко оризова каша, а като разклати гърнето, то издаде весел, бълбукащ звук. Матахачи се усмихна широко, благодарен за късмета си и като всеки гладен човек — без да зачита чуждата собственост. Бързо пресуши на няколко големи глътки сакето, опита ориза и се поздрави с напълването на търбуха си.

Като клюмаше сънливо до огнището, усети бръмченето на насекомите, подобно на падащи дъждовни капки, да идва не само от тъмното поле навън, но и от стените, тавана и гниещата настилка на пода.

Точно преди да се унесе в сън, той си спомни вързопа, който беше взел от умиращия воин. Надигна се и го развърза. Платното беше зацапано парче креп, оцветено с тъмночервена боя. Съдържанието се състоеше от износено прано бельо заедно с обикновените пътнически принадлежности. Разгъвайки бельото, той намери предмет с размера и формата на писмовен свитък, грижливо увит в намаслена хартия. Имаше също и кесия, която с шумно дрънчене изпадна от една гънка в тъканта. Направена от оцветена в розово кожа, тя съдържаше злато и сребро в достатъчно количество, за да се разтреперят от страх ръцете на Матахачи. „Това са чужди пари, не мои“, напомни си той.

Щом махна хартията, продълговатият предмет се оказа свитък от обточена със златист брокат тъкан, навита на ролка от китайска дюля. Веднага усети, че тук се съдържаше някаква важна тайна, с огромно любопитство сложи рулото пред себе си и бавно го разви. То гласеше:

На къс хартия, прикачен изглежда по-късно, имаше следните стихове:

Матахачи разбра, че държи свидетелство, дадено на ученик, завършил обучението си при своя учител, но името Канемаки Джисай нищо не му говореше. Би му прозвучало познато името на Ито Ягоро, известен като Итосай, който беше създал прочута и високо почитана школа в сабленото изкуство. Той не знаеше, че Джисай е учителят на Ито, нито пък му беше известно, че този е образцов самурай, усъвършенствал истинската школа на Тода Сейген. След като се оттегли в отдалечено селце да прекара старините си в уединение, той беше предал Сейгеновите умения само на няколко избрани ученици.

Погледът на Матахачи се върна на първото име. „Този Сасаки Коджиро трябва да е самураят, когото убиха днес във Фушими, помисли си. Трябва да е бил страшен в боя със саби, щом са му връчили грамота от школата Чуджо, каквато и да е тя. Жалко, че умря. Но сега съм наясно. Всичко е точно както предполагах. Искал е да занеса това на някого, вероятно там, където е роден.“

Матахачи произнесе кратка молитва към Буда за Сасаки Коджиро, после си даде дума, че по някакъв начин ще изпълни новото си задължение.

За да не измръзне, той разпали пак огъня, после легна до огнището и скоро заспа. Отнякъде в далечината долитаха звуците на шакухачи. Печалната мелодия сякаш търсеше нещо, зовеше някого, извиваше се безкрай като горчива вълна и на тласъци се лееше над полето.

Нова среща в Осака

Полето се разстилаше под сива мъгла и ранният утринен хлад загатваше, че есента не на шега настъпва. Катерици претичваха нагоре-надолу, а в безвратата кухня на изоставения дом по пръстения под личаха пресни лисичи следи.

Дотътрил се обратно преди изгрев-слънце, просещият монах беше повален от умората върху кухненския под, още стиснал своята шакухачи. Мръсните му кимоно и расо бяха измокрени от росата и зацапани с петна от тревата, полепнала по тях, докато като заблудена душа бе бродил през нощта. Щом отвори очи и седна, той сбърчи нос, ноздрите и очите му широко се отвориха и целият се разтресе от мощно кихване. Не си направи труда да избърше провисналия от носа към засукания му мустак сопол.

Поседя така няколко минути, преди да си спомни, че има останало от предишната вечер още малко саке. Като си мърмореше нещо, се отправи по дългия коридор към стаята с огнището в задната част на къщата. На дневна светлина сякаш имаше повече стаи, отколкото изглеждаше на тъмно, но той се ориентира без затруднение. За негово изумление гърнето със саке не беше на мястото си. В замяна на това до огнището имаше непознат, кротко заспал с положена върху ръката глава и стичаща се от устата слюнка. Местонахождението на сакето беше повече от ясно.

Питието, разбира се, не беше всичко, което липсваше. Бърза проверка установи, че не беше останала и хапка от оризовата каша, предназначена за закуска. Монахът поморавя от гняв. Би се оправил и без саке, но оризът беше въпрос на живот и смърт. Със свиреп вид той с всичка сила срита спящия, но Матахачи изсумтя сънено, измъкна ръка изпод себе си и лениво надигна глава.

— Ах ти!… — изломоти монахът и го изрита още веднъж.

— Какво правиш? — викна Матахачи.

Той скочи на крака и вените по съненото му лице изпъкнаха.

— Не можеш да ме риташ така!

— Ритането не ти стига! Кой ти каза, че може да влизаш тук и да ми крадеш ориза и сакето?

— А те твои ли бяха?

— Мои, разбира се!

— Съжалявам.

— Съжаляваш ли? Какво ми помага това?

— Извинявай.

— Ще трябва да направиш нещо повече от това.

— Какво очакваш да направя?

— Да ми ги върнеш!

— Ама те са вътре в мен — удължиха ми живота с една нощ. Сега не мога да ти ги върна.

— Аз също трябва да живея, нали? Като ходя наоколо и свиря по портите на хората, получавам най-много някое и друго зърно ориз и няколко капки саке. Ах ти, малоумнико! Нима очакваш да стоя мирно и тихо и да те гледам как ми крадеш храната? Искам си я — дай си ми я!

Безразсъдното му желание беше изказано със заповеднически тон и неговият глас прозвуча на Матахачи като рев на сто гладни дявола право от пъкъла.

— Не ставай толкова свидлив — рече той пренебрежително. — За какво толкова се тормозиш — шепа ориз и по-малко от половин гърне долнопробно саке.

— Магаре такова, може ти да вириш нос пред застоял ориз, но за мен той е един ден ядене — значи един ден живот! — Монахът изръмжа и хвана Матахачи за китката. — Няма да ти се размине току-така!

— Не ставай глупак! — опъна се този.

Като изтръгна с усилие ръката си, той сграбчи стареца за рядката коса и с внезапно дръпване се опита да го повали. За негова изненада тялото като на прегладняла котка не се поддаде. Монахът със здрава хватка улови Матахачи за врата и го стисна.

— Копеле! — излая Матахачи, променил своето мнение за силата на противника си.

Но беше закъснял. Монахът, непоклатимо забил крака в пода, само с един тласък запрати назад препъващия се Матахачи. Движението беше умело и този не можа да се спре, докато не се блъсна в измазаната стена в долния край на съседната стая. Подпорите и гредите бяха изгнили и голяма част от стената се срути, като го засипа с мазилка. Плюейки, той се изправи, изтегли сабята си и се хвърли към стареца.

Последният се опита да спре атаката със своята шакухачи, но вече беше почнал да се задъхва.

— Виж каква беля си докара! — викна Матахачи, като замахна.

Не улучи, но безмилостно продължи да напада, като не даваше възможност на монаха да си поеме дъх. Лицето на стареца стана пепеляво. Той отскочи веднъж-дваж, но движенията му бяха вяли, сякаш всеки миг ще припадне. Всеки път когато се изплъзваше, той издаваше жален вик като стон на умиращ. Въпреки това непрекъснатото му местене не позволяваше на Матахачи да го стигне със сабята си.

Накрая Матахачи беше подведен от собственото си невнимание. Свещеникът изскочи в градината и той сляпо го последва, но когато кракът му се стовари върху изгнилия под на терасата, дъските изпукаха и поддадоха. Той се просна по гръб с единия крак хлътнал в дупката. Монахът премина в нападение. Сграбчи предницата на кимоното на Матахачи и започна да го бие по темето, по слепоочията, по тялото — навсякъде, където попадне неговата шакухачи — изръмжавайки шумно след всяко фрасване. Със заклещен крак Матахачи беше безпомощен. Навярно главата му щеше да отече като буре, но имаше късмет, защото в този миг от кимоното му се посипа злато и сребро. Всеки нов удар биваше последван от щастливото звънтене на падащи по пода монети.

— Това какво е? — ахна монахът, зарязал жертвата си.

Матахачи припряно освободи крак и скочи, но старецът вече беше излял гнева си. Болката в юмрука и затрудненото дишане не му попречиха да се облещи смаяно при вида на парите. Обхванал с ръце своята тупкаща глава, Матахачи му кресна:

— Видя ли, стар глупак такъв? Нямаше смисъл да се ядосваш за шепа ориз и саке. Имам пари да те замервам с тях. Вземи ги, ако искаш! Но в замяна ще си върнеш побоя, който ми нанесе. Нашибай тъпата си глава и с лихва ще ти платя ориза и пиячката!

Вместо да отвърне на оскърблението, монахът долепи челото си до пода и захленчи. Ядът на Матахачи понамаля, но той злъчно каза:

— Я се виж! Щом видя парите и се укроти!

— Колко непростимо от моя страна! — ридаеше монахът. — Защо съм такъв глупак? — Също като силата, с която допреди малко се биеше, самообвиненията му бяха по-яростни, отколкото на който и да е обикновен човек. — Какво магаре съм! — продължаваше той. — Още ли не ми е дошъл умът в главата? Даже на тия години? Даже след като бях отхвърлен от обществото и паднах толкова ниско, колкото изобщо може да падне човек?

Той се обърна към съседния черен стълб и заблъска глава в него, като продължаваше да се вайка:

— За какво ли свиря на шакухачи? Нали за да изгоня през нейните пет отвори моите заблуди, моята глупост, похот и себичност, моите зли страсти? Как можах да си позволя да се хвърля в борба на живот и смърт за някакво нищожно ядене и пиене? И то с момче, което по години може да ми бъде син?

Матахачи никога не беше виждал нещо подобно. Старецът проплакваше за миг, после отново удряше главата си в стълба. Изглеждаше решен да блъска челото си, докато се разцепи на две. Нараняванията, които си причиняваше, бяха неизброимо повече от ударите, които нанесе на Матахачи. Скоро от челото му потече кръв. Матахачи се почувства задължен да предотврати неговото по-нататъшно самоизтезание.

— Виж сега — каза той. — Престани. Не знаеш какво правиш!

— Остави ме на мира — настоя монахът.

— Ама какво ти е?

— Нищо ми няма.

— Трябва да ти има нещо. Да не си болен?

— Не.

— Какво ти е тогава?

— Отвращавам се от себе си. Бих искал да пребия до смърт злото си тяло и да нахраня враните с него, но не и да умра като жалък глупак. Искам, преди да отхвърля тая плът, да стана силен и почтен като всеки друг. Загубата на самообладание ме вбесява. Ако щеш, наречи го и болест в края на краищата.

Почувствал жалост към него, Матахачи вдигна няколко от падналите монети и се опита да ги натика в ръката му.

— Вината отчасти беше моя — каза той извинително. — Давам ти това и може би ще ми простиш.

— Не го искам! — викна монахът и рязко дръпна ръката си. — Не ми трябват пари. Казах ти, не ми трябват!

Макар преди това да бе избухнал заради късче оризова каша, сега погледна парите с ненавист. Решително заклати глава и все така на колене, отстъпи назад.

— Ти си бил много особен! — каза Матахачи.

— Не бих казал.

— Е, поне се държиш странно.

— Не се безпокой за това.

— Говориш като човек от западните области. Имам предвид произношението.

— Вярно е. Роден съм в Химеджи.

— Така ли? И аз съм оттам — от Мимасака.

— Мимасака ли? — повтори монахът, като се втренчи в Матахачи. — Откъде по-точно в Мимасака?

— Село Йошино. Най-точно — от Миямото.

Старецът някак се отпусна. Седнал на терасата, той тихо заговори.

— Миямото? Това е име, което събужда спомени. Някога бях назначен в укреплението Хинагура. Познавам много добре онази околност.

— Значи ли това, че си бил самурай във владението Химеджи?

— Да. Предполагам, сега не приличам на такъв, но бях нелош войник. Името ми е Аоки Тан…

Той млъкна, после пак така несвързано продължи:

— Това не е истина. Току-що го съчиних. Все едно, че нищо не съм казал. — Изправи се и додаде: — Отивам в града да посвиря на шакухачи и да получа малко ориз.

Обърна се и закрачи бързо към полето.

След като той си отиде, Матахачи почна да се чуди беше ли правилно от негова страна да предложи на стария монах пари от кесията на мъртвия самурай. Скоро реши затруднението, като си каза, че никому не би навредило, ако вземе на заем известна сума, стига само да не е голяма. „В случай, че ще нося тези неща в дома на умрелия, както той пожела, мислеше си, трябва да имам пари за разходите и какъв друг избор имам, освен да взема от наличните тук?“ Този прост, благовиден предлог беше така утешителен, че от този ден нататък Матахачи почна малко по малко да харчи парите.

Оставаше въпроса за издаденото на Сасаки Коджиро свидетелство. Мъжът приличаше на ронин, но можеше вместо това да е бил на служба при някой даймио. Матахачи не успя да отгатне откъде е, вследствие на което нямаше представа къде да занесе грамотата. Единствената му надежда, реши, би била да открие учителя по сабя Канемаки Джисай, който без съмнение ще знае всичко възможно за Сасаки.

Като се насочи от Фушими към Осака, той разпитваше във всяка чайна, гостилница и хан дали някой е чувал за Джисай. Всички отговори бяха отрицателни. Дори допълнителното сведение, че Джисай е близък ученик на Тода Сейген, не водеше до отговор.

Най-накрая у един самурай, с който Матахачи случайно се запозна по пътя, изплува смътен спомен.

— Чувал съм за Джисай, но ако е още жив, трябва да е много стар. Някой разправяше, че отишъл на изток и станал отшелник в едно село в Кодзуке или някъде там. Ако искаш да разбереш повече за него, трябва да отидеш в крепостта Осака и да говориш с един човек на име Томита Мондоношо.

Мондоношо изглежда бе един от учителите по бойни изкуства на Хидейори и осведомителят на Матахачи беше сигурен, че е от рода, от който произхожда и Сейген.

Макар и обезсърчен от мъглявостта на първата действителна цел в живота му, Матахачи реши да я преследва упорито. При пристигането си в Осака той нае стая в евтина странноприемница на една от по-оживените улици и веднага щом се настани, попита собственика дали е чувал за човек на име Томита Мондоношо в крепостта Осака.

— Да, чувал съм името — отвърна съдържателят. — Мисля, че е внук на Тода Сейген. Не е личен наставник на господаря Хидейори, но действително преподава саблено изкуство на някои от самураите в крепостта. Или поне преподаваше. Струва ми се, че преди няколко години се завърна в Ечидзен. Да, точно така беше. Бихте могъл да идете да го потърсите в Ечидзен, но по нищо не е сигурно, че още е там. Вместо да се нагърбвате с толкова дълго пътуване, няма ли да е по-лесно да се отбиете при Ито Итосай? Убеден съм, че той се е обучавал първо на стила Чуджо при Джисай, преди да създаде свой собствен.

Предложението на съдържателя изглеждаше разумно, но когато започна да търси Итосай, Матахачи попадна в нова задънена улица. Доколкото успя да научи, въпросният човек доскоро живеел в малка колиба в Ширакава, източно от Киото, но вече го нямало там и от известно време не го били виждали нито в Киото, нито в Осака.

Не след дълго Матахачи започна да се разколебава в своята решимост и беше готов да зареже цялата работа. Врявата и оживлението на големия град възбудиха неговото честолюбие и раздвижиха младежката му душа. При такива широки възможности защо трябваше да си губи времето в издирване на семейството на мъртвеца? Може да направи толкова неща; хората търсят младежи като него. В крепостта Фушими властите праволинейно прилагаха управленските способи на Токугава. Тук обаче военачалниците от крепостта Осака набираха ронини за съставяне на войска. Не открито, разбира се, но достатъчно явно, за да бъде обществена тайна. Безспорно тук ронините бяха добре дошли и можеха да живеят по-добре, отколкото в който и да било друг укрепен град в страната.

Сред жителите на града се носеха главозамайващи слухове. Говореше се например, че Хидейори тихомълком осигурява средства на забягнали даймио като Гото Матабей, Санада Юкимура, Акаши Камон и дори опасния Чосокабе Моричика, който сега наемаше къща на една тясна улица в покрайнините на града.

Въпреки младостта си Чосокабе беше обръснал глава като будистки свещеник и променил името си на Ичимусай — „Човека с една мечта“. По такъв начин заявяваше, че повече не го засягат тревогите на нетрайния свят и привидно прекарваше времето си в изтънчено безделие. В същото време беше широко известно, че има на разположение седемстотин-осемстотин ронина, до един твърдо убедени, че щом настъпи решителният миг, той ще се надигне и ще отмъсти за своя благодетел Хидейоши. Носеше се мълва, че разходите му, включително заплатите на неговите ронини, изцяло се покриват от личната хазна на Хидейори.

Два месеца Матахачи кръстосваше Осака и все повече се убеждаваше, че това е идеалното място за него. Тук щеше да се хване за сламката, с която да изплува към успеха. За първи път от години се чувстваше така смел и неустрашим, както когато тръгваше на война. Беше отново здрав и жизнен, необезпокояван от постепенното намаляване на парите на мъртвия самурай, защото беше уверен, че най-после щастието е на негова страна. Всеки ден беше радост, удоволствие. Струваше му се, че я в камък да се спъне, ще се изправи покрит с пари. Щастието всеки миг щеше да почука на вратата му.

Нови дрехи! Ето какво му трябва. И той изцяло се поднови, като внимателно избра платове, подходящи за наближаващата зима. После, като прецени, че да живее в странноприемница е твърде разточително, нае в близост до защитния ров Джункей малка стая, собственост на един седлар и започна да си угажда. Разглеждаше това, което му се гледа, прибираше се, когато си иска, понякога в опиянение оставаше навън по цяла нощ. Докато се наслаждаваше на това безметежно съществуване, той се надяваше да попадне на приятел, на връзка, която да го отведе към добре платена длъжност в служба на някой известен даймио.

Матахачи трябваше да си наложи известни самоограничения, за да живее на собствена издръжка, но чувстваше, че поведението му е по-добро от когато и да било преди. На няколко пъти духът му се повдигаше от разкази за това как един или друг самурай неотдавна изнасял пръст на строителната площадка, а днес наперено яздел през града с двадесет придружители и два коня.

Друг път го обземаше униние. „Светът е каменен зид, мислеше си. И камъните са така плътно наредени, че няма никаква вратичка, през която би могло да се мине.“ Но обезсърчението му бързо се изпаряваше. „Какво приказваш? Така изглежда само, докато още не си намерил щастието си. Винаги е трудно да пробиеш, но веднъж да намеря изход…“

Когато попита седларя дали знае за някоя свободна длъжност, последният оптимистично му отвърна:

— Ти си млад и силен. Ако се явиш в крепостта, със сигурност ще ти намерят някакво място.

Но намирането на хубава работа не беше толкова лесно. Последният месец на годината завари Матахачи все още безработен и с наполовина намалели пари.

Под зимното слънце на най-оживения месец в годината тълпите от хора, сновящи по улиците, изглеждаха изненадващо незабързани. В центъра на града имаше празни площи, където в ранното утро тревата беше побеляла от скреж. С напредването на деня улиците ставаха кални и усещането за зима изчезваше сред шума на търговците, предлагащи стоките си със звънтящи гонгове и гърмящи барабани. Седем-осем закрити сергии, оградени с извехтяла рогозка, приканваха с хартиени знаменца и украсени с гирлянди копия на представленията, показвани вътре. Викачите пронизително се надпреварваха да примамват шляещите се минувачи в импровизираните си театри.

Въздухът беше наситен с миризма на долнопробен соев сос. Под платнищата мъже с космати крака цвилеха като коне, забождайки шишове в устата си, а в полумрака жени с дълги ръкави и избелени лица вървяха скупчени като овце, блееха си нещо и предъвкваха последни клюки.

Една вечер избухна свада сред клиентите на някакъв човек, който беше открил пивница и изнесъл столове отстрани на улицата. Преди да стане ясно кой е победителят, побойниците подвиха опашка и избягаха, оставяйки кървава диря след себе си.

— Благодаря ви, господине — обърна се продавачът на саке към Матахачи, чието внушително присъствие беше накарало местните хулигани да изчезнат. — Ако не бяхте вие, щяха да ми изпотрошат всичките съдове.

Мъжът се поклони няколко пъти и после донесе на Матахачи нов съд със саке, който твърдеше, че е загрял точно до необходимата топлина. Поднесе му в знак на благодарност и нещо за хапване.

Матахачи остана доволен от себе си. Кавгата избухна между двама работници и когато той се изправи насреща им със заплахата, че ако пострада нещо от заведението, ще ги убие, те изчезнаха.

— Доста е оживено, нали? — отбеляза любезно. — Краят на годината е. Едни идват и си отиват, но други стават редовни посетители.

— Хубаво е, че не се разваля времето.

Лицето на Матахачи се беше зачервило от алкохола. Като надигна чашата, си спомни, че преди да се хване на работа във Фушими беше отказал пиенето и разсеяно се учуди как е започнал отново. „Е, какво от това?, помисли си. Щом човек не може и да си пийне от време на време…“

— Донесете още едно, приятелю — провикна се той.

Човекът, който седеше мълчаливо на съседния стол, също бе ронин. Двете му саби, дълга и къса, правеха силно впечатление и местните хора избягваха да му се навират в очите, макар да не носеше наметало над доста зацапаното си около врата кимоно.

— Хей, донеси и на мен още едно и не се бави много! — викна мъжът. Кръстосвайки крак върху крак, той изгледа Матахачи отдолу нагоре. Щом погледът му стигна до лицето, се усмихна и каза:

— Здравейте.

— Здравейте — отвърна Матахачи. — Налейте си от моето, докато се топли вашето.

— Благодаря — каза мъжът и подаде чашата си. — Не е ли унизително да си пияница? Видях ви, седнал сте тук с вашето саке, после този чуден мирис се разнесе из въздуха и ме затегли насам, като че някой ме е хванал за ръкава.

Той пресуши на един дъх чашата си.

Матахачи го хареса. Изглеждаше дружелюбен и в него имаше нещо напористо. И в пиенето си го биваше — за следващите няколко минути, докато Матахачи едва се справяше с един, изпразни пет съда. При това непознатият оставаше трезвен.

— По колко пиете обикновено? — попита Матахачи.

— А, не знам — небрежно отвърна мъжът. — Десет-дванайсет съда, когато съм в настроение.

Те се впуснаха в разговор за политика и след известно време ронинът изпъчи гърди и каза:

— Та кой е Иеясу в края на краищата? Що за глупост от негова страна е да пренебрегва правата на Хидейори и да си присвоява званието „Върховен повелител“? Ако изключиш Хонда Масадзуми и няколко други от старите му поддръжници, какво остава? Хладнокръвие, лукавство и известни политически способности — искам да кажа, че просто има нюх към политиката, който обикновено липсва на военните. Лично аз бих предпочел при Секигахара да беше победил Ишида Мицунари, но той беше прекалено горд, за да успее да сплоти даймио около себе си. А и рангът му не беше достатъчно висок.

Стигнал до това заключение, той внезапно попита:

— Ако Осака отново се изправи срещу Едо, вие на чия страна ще застанете?

Не без колебание, Матахачи отвърна:

— Осака.

— Добре — мъжът се изправи с чаша саке в ръка. — Вие сте един от нас. Да пием за това! От коя област… А, не трябваше да питам, струва ми се, преди аз самият да се представя. Името ми е Акакабе Ясома. От Гамо съм. Сигурно сте чували за Бан Данемон? Аз съм негов добър приятел. В скоро време пак ще се съберем. Приятел съм и на Сусукида Хаято Канесуке, виден военачалник в крепостта Осака. Пътувахме заедно, когато той беше още ронин. Срещал съм се три-четири пъти и с Оно Шуриносуке, но той е твърде мрачен за мен, нищо че има повече политическо влияние от Канесуке.

Мъжът отстъпи, замълча за малко, очевидно размишляваше дали не е казал твърде много и после попита:

— Вие кой сте?

Макар че не повярва на всичко чуто, Матахачи се почувства сякаш временно останал в сянка.

— Чувал ли сте за Тода Сейген? — попита той. — Човекът, който е създал школата Томита?

— Чувал съм това име.

— Е, мой учител беше великият и всеотдаен отшелник Канемаки Джисай, който пое истинската школа Томита от Сейген и после създаде школата Чуджо.

— Тогава трябва да сте истински майстор на сабята.

— Така е — отвърна Матахачи.

Играта започна да му харесва.

— Знаете ли — каза Ясома, — така си и мислех. Тялото ви изглежда тренирано и имате вид на способен човек. Как ви наричаха, когато се обучавахте при Джисай? Искам да кажа, ако не е много нахално да попитам.

— Името ми е Сасаки Коджиро — заяви със сериозно лице Матахачи. — Ито Ягоро, създателят на школата Ито, е по-стар ученик от същото училище.

— Наистина ли? — възкликна поразен Ясома.

В един миг на уплаха Матахачи помисли да отрече всичко, но беше прекалено късно. Ясома беше коленичил и правеше дълбок поклон. Връщане назад нямаше.

— Простете ми — повтори той няколко пъти. — Често съм чувал, че Сасаки Коджиро великолепно владее сабята и трябва да се извиня, че не говорих по-учтиво. Не можех да знам кой сте.

Матахачи облекчено въздъхна. Ако случайно Ясома се беше оказал приятел или познат на Коджиро, щеше да му се наложи да се защитава с бой.

— Няма нужда да ми се кланяте — каза великодушно той. — Ако толкова държите на официалностите, не бихме могли да говорим като приятели.

— Сигурно ви е подразнило моето дърдорене.

— Защо? Нямам някакъв особен пост или длъжност. Аз съм само младеж, който не е много наясно кой път ще поеме в живота.

— Да, но сте голям майстор на сабята. Често съм слушал за вас. Сега като се замисля, вие наистина трябва да сте Сасаки Коджиро. — Той се загледа втренчено в Матахачи. — Нещо повече, не мисля, че е правилно да не заемате никаква длъжност.

Матахачи скромно отговори:

— Бях се посветил на сабята си толкова добросъвестно, че нямах време да се сприятеля с много хора.

— Разбирам. Значи ли това, че не се стремите да си намерите добра служба?

— Не, винаги съм смятал, че ще трябва един ден да намеря господар, на който да служа. Но още не съм мислил за това.

— Няма да е много сложно. Вие имате зад гърба си спечелената със сабята слава, а това има голямо значение в обществото. Разбира се, ако си траете, колкото и да сте способен, никой няма да ви забележи. Вземете например мен. Докато не ми казахте, даже не знаех кой сте. Бях напълно неподготвен.

Ясома замълча, после продължи:

— Ще се радвам да ви помогна, ако искате. В интерес на истината бях помолил моя приятел Сусукида Канесуке да потърси някаква длъжност и за мен. Бих искал да ме вземат в крепостта Осака, макар и да не ми плащат много. Сигурен съм, че Канесуке с радост ще представи на влиятелните личности човек като вас. Ако не възразявате, с удоволствие ще говоря за това с него.

Докато Ясома въодушевено кроеше замисли за бъдещето, Матахачи не можеше да избегне чувството, че се забърква в нещо, от което лесно измъкване няма. Страхуваше се, че от стремеж да си намери работа, направи грешка, като се представи за Сасаки Коджиро. От друга страна, ако беше казал, че е Хониден Матахачи, селски самурай от Мимасака, Ясома никога не би предложил услугите си. Вероятно щеше да си навири носа пред него. Не можеше да се отрече — името Сасаки Коджиро без съмнение вдъхваше уважение.

Но в такъв случай има ли за какво да се тревожи? Истинският Коджиро бе мъртъв и Матахачи беше единственият човек, който знаеше това, защото притежаваше свидетелството, единственият му документ за самоличност. Без него властите няма как да узнаят кой е бил ронинът, а и едва ли ще да си направят труда да провеждат разследване. В края на краищата той не беше нищо повече от пребит до смърт с камъни „шпионин“. Постепенно, докато Матахачи убеждаваше сам себе си, че тайната му никога няма да бъде разкрита, в ума му се очерта дързък план — той ще стане Сасаки Коджиро. Отсега нататък.

— Донесете сметката — викна Матахачи и извади монети от кесията си.

Щом се надигна да си тръгва, Ясома объркан подметна:

— Ами моето предложение?

— А — отвърна Матахачи, — ще съм ви много благодарен, ако говорите в моя полза с приятеля си, но не можем да обсъждаме такива неща тук. Да идем на по-тихо място, където ще можем да останем насаме.

— Защо не — каза Ясома, видимо облекчен.

Оказа се, че за него е съвсем естествено Матахачи да плати и неговата сметка.

Скоро се озоваха в квартал, сравнително отдалечен от главната улица. Матахачи възнамеряваше да отведе новия си приятел в по-изискано заведение, но Ясома възрази, че това би струвало само излишни разходи. Той предложи по-евтино и по-интересно място, и като превъзнасяше квартала на насладите, поведе Матахачи към това, което смекчено наричаха Град на жриците. Говореше се, че тук — само с малко преувеличение — имало хиляди домове за развлечение и занаятът толкова процъфтявал, че само за една нощ в лампите изгаряли сто бурета масло. Матахачи отпърво се показа сдържан, но скоро беше завладян от веселата атмосфера наоколо.

В близост се намираше едно от разклоненията на крепостния ров, където откъм залива навлизаха водите на прилива. Ако се взре внимателно, човек можеше да различи речни раци и други твари, пълзящи под светещите прозорци и червените фенери. Матахачи се вгледа отблизо и остана леко разстроен, защото му заприличаха на смъртоносни скорпиони.

Кварталът беше задръстен от жени с лица, покрити с плътен слой пудра. Тук-там можеше да се видят и хубави, но имаше много други, които изглеждаха над четиридесетте — жени с тъжни очи, с увити в платно против студа глави и с почернени зъби обикаляха улиците, но напразно се стараеха да разпалят кръвта на мъжете, които се тълпяха наоколо.

— Тук сигурно има много такива — отбеляза с въздишка Матахачи.

— Нали ви казах — отвърна Ясома, който се стараеше да намери оправдание за жените. — И са за предпочитане пред някоя прислужница в чайна или певица, с която човек би могъл да се сближи. Хората се преструват, че мисълта да се продават тела ги отблъсква, но ако прекараш една зимна нощ с някоя от тях и поговориш с нея за семейството й и така нататък, ще разбереш, че тя е като всяка друга жена. И няма да я осъдиш, че е станала лека. Едни от тях са били по-рано наложници на шогуна, на други бащите им са се числели в свитата на някой даймио, загубил по-късно властта си. И в миналите векове е било така. Ще разберете, приятелю мой, че в калта на този неверен свят са паднали много прекършени цветя.

Двамата влязоха в една къща и Матахачи остави всичко в ръцете на Ясома, който явно беше доста опитен. Знаеше как да поръча саке, как да се оправя с момичетата — беше безупречен. На Матахачи преживяването му се видя много забавно.

Останаха цялата нощ и дори по обяд на следващия ден Ясома беше неуморим. Матахачи се почувства до известна степен възмезден за цялото онова време, когато го изоставяха в задната стая на „Йомоги“, но започваше да отпада.

Накрая призна, че му стига и каза:

— Не искам да пия повече. Да си вървим.

Ясома не се помръдна.

— Останете с мен до края на вечерта — настоя той.

— А после?

— Имам уговорка да се видя със Сусукида Канесуке. Сега е още рано да ходя в дома му, а и няма да съм в състояние да разисквам вашето положение, докато не съм наясно какво точно искате.

— Предполагам, че на първо време не трябва да моля за прекомерно заплащане.

— Няма смисъл да се подценявате. Самурай от вашата величина би трябвало да получи всяка сума, която назове. Да приемете каквато и да е длъжност би било под достойнството ви. Защо не му кажете, че искате възнаграждение в размер на две хиляди и петстотин крини ориз? Един самурай със самочувствие е винаги по-добре платен и по-високо ценен. Не бива да създавате впечатление, че бихте се задоволили с каквото и да е.

С наближаването на вечерта улиците наоколо, разположени в огромната сянка на крепостта, рано притъмняха. Напуснали дома, Матахачи и Ясома се отправиха към един от кварталите, населявани почти изключително от самураи. Стояха с гръб към рова и студеният вятър разнасяше въздействието на сакето, с което цял ден се бяха наливали.

— Онова там е къщата на Сусукида — обяви Ясома.

— Онази с извития покрив над портата?

— Не, ъгловата къща до нея.

— Хм. Доста голяма е, а?

— Канесуке стана виден човек. Като беше на трийсет години, че и повече, никой не беше и чувал за него, а сега…

Матахачи си даваше вид, че не обръща внимание на приказките на Ясома. Не че не им вярваше — напротив, толкова се доверяваше на този човек, че вече изобщо не подлагаше думите му на съмнение. Все пак чувстваше, че е по-добре да остане равнодушен. Като се взираше в опасалите крепостта домове на даймио, неговото младежко честолюбие му прошепна: „И аз в най-скоро време ще живея на такова място.“

— И така — каза Ясома, — аз ще се срещна с Канесуке и ще говоря с него да те наеме. Но преди това, как стои въпросът с парите?

— А, да — сепна се Матахачи, сетил се, че е дошло време за подкуп.

Като извади кесията си, той осъзна, че е спаднала до една трета от първоначалното си тегло. Изсипа я в ръката си и каза:

— Това е всичко, което имам. Достатъчно ли е?

— О, да, съвсем достатъчно.

— Ще трябва да ги сложите в нещо, а?

— Не, не. Канесуке не е единственият в района, който взема такса за уреждане на нечия служба. Всички го правят, и то открито. Няма от какво да се притеснявате.

Матахачи задържа малко от парите, но като даде останалите, започна да се чувства като на тръни. Щом Ясома тръгна, той направи няколко крачки след него.

— Сторете всичко възможно — помоли.

— Не се безпокойте. Ако се окаже, че няма големи изгледи за успех, ще трябва само да задържа парите и да ви ги върна. Това не е единственият влиятелен мъж в Осака. Нищо не ми пречи да помоля за съдействие Оно или Гото. Имам доста познати.

— Кога ще получа отговор?

— Да видим. Бихте могли да ме изчакате, но не ми се иска да стоите тук на този вятър, нали така? А и хората могат да ви заподозрат в лоши намерения. Да се срещнем пак утре.

— Къде?

— Елате на онова празно място, където правят малките представления.

— Добре.

— За по-сигурно чакайте при кръчмаря, където се видяхме за първи път.

След като уточниха и часа, Ясома махна с ръка и с внушителен вид мина през портата към дома, изпъчен и без да показва ни най-малко смущение. Матахачи се хвана на въдицата, вече убеден, че Ясома наистина е познавал Канесуке от времето преди последният да се издигне. Потънал в спокойна увереност, той цяла нощ сънува розови сънища за своето бъдеще.

В уговореното време Матахачи закрачи през топящия се скреж на незастроения участък. Както предишния ден, вятърът беше студен и наоколо се тълпяха хора. Остана да чака до залез, но от Акакабе Ясома нямаше и следа.

На следващия ден Матахачи отиде там отново. „Нещо трябва да му е попречило, мислеше си той простодушно, докато седеше и се взираше в лицата на минувачите. Ще се появи днес.“ Но слънцето се скри преди Ясома да е дошъл.

На третия ден Матахачи каза някак смутено на продавача на саке:

— Аз пак съм тук.

— Чакате ли някого?

— Да, трябваше да се срещна с един човек на име Акакабе Ясома. Запознах се с него тук онзи ден.

Матахачи продължи с подробни обяснения.

— Онзи негодник ли? — ахна продавачът на саке. — Искате да кажете, че той е обещал да ви намери добра работа и после ви е откраднал парите?

— Той не ги е откраднал. Аз му дадох известна сума да я даде на някой си Сусукида Канесуке. Сега чакам тук да разбера какво е станало.

— Бедният вие. Може да чакате и сто години, но смея да твърдя, че повече няма да го видите.

— К-какво? Защо говорите така?

— Та той е прословут мошеник. Тук наоколо е пълно с обирджии като него. Само да срещнат някой по-доверчив на вид и веднага му се лепват. Щях да ви предупредя, но не исках да се меся. Мислех, че по външността и държанието ще го разберете що за човек е. Жалко и за вас, и за парите ви. Много жалко.

Човекът искрено му съчувстваше. Опита се да убеди Матахачи да не се срамува, че е бил измамен от крадците, шетащи наоколо. Той обаче не толкова се срамуваше от това, колкото се тревожеше, че парите му са изчезнали, а с тях и светлите надежди, от които кръвта му се беше разкипяла. Взря се безпомощно в пъплещата наоколо тълпа.

— Едва ли ще има полза — каза продавачът на саке, — но бихте могли да разпитате отсреща при сергията на фокусника. Местната паплач често се събира там отзад да играят комар. Ако Ясома се е сдобил с пари, може би ще се опита да ги умножи.

— Благодаря — каза Матахачи и скочи възбудено. — Коя е сергията на фокусника?

Мястото, което посочи човекът, беше оградено със забити в земята бамбукови колове. На входа викачи събираха публика под звуците на барабан. На знаменца, окачени на дървената порта, бяха обявени имената на няколко прочути жонгльори. Иззад оградата, уплътнена с ивица рогозка, прииждаха звуци от странна музика, смесена с високото, отсечено дърдорене на изпълнителите и пляскането на публиката.

Като заобиколи отзад, Матахачи видя друга порта. Щом надникна вътре, един пазач го попита:

— Да играеш ли си дошъл?

Той кимна и мъжът го пусна вътре. Озова се в пространство, оградено с платнище, но без покрив. Около двадесет души, все от кол и въже, седяха в кръг и играеха някаква игра. Всички обърнаха погледи към Матахачи и един му направи място да седне.

— Тук ли е Акакабе Ясома? — попита Матахачи.

— Ясома ли? — повтори един от комарджиите. — Като се замисля, не се е мяркал в последно време. Защо?

— Дали ще се появи скоро?

— Откъде да знам? Сядай и почвай да играеш.

— Не съм дошъл да играя.

— Тогава какво правиш тук?

— Търся Ясома. Извинявайте за безпокойството.

— Върви да го търсиш другаде.

— Вече ви се извиних — каза Матахачи и тръгна припряно към изхода.

— Я чакай! — нареди един от комарджиите и го доближи. — Не можеш да се изнизваш само с едно „извинявай“. Дори да не играеш, ще си платиш за мястото.

— Нямам пари.

— Нямал пари! Ясно. Само дебнеш удобен случай да задигнеш нещо, а? Жалък крадец, това си ти.

— Не съм крадец. Нямаш право да ме наричаш така. — Матахачи хвана дръжката на сабята си, но това само развесели комарджията.

— Глупак! — ревна мъжът. — Ако се стрясках от заплахи на такива като теб, не бих останал жив в Осака и един ден. Вади си сабята, щом искаш.

— Предупредих те, че не се шегувам!

— Ама сериозно, така ли?

— Знаеш ли кой съм аз?

— Откъде да те знам?

— Аз съм Сасаки Коджиро, ученик съм на Тода Сейген от село Джокьоджи в Ечидзен. Той е създател школата Томита — гордо заяви Матахачи, уверен, че само с тия думи ще обърне мъжа в бяг.

Но това не стана. Комарджията се изплю и се обърна към останалите вътре.

— Хей, я елате всички. Тоя току-що се нарече с някакво надуто име — май иска да се бие с нас. Дайте да му видим майсторлъка. Сигурно ще е забавно.

Матахачи видя, че мъжът не беше заел бойна стойка. Изведнъж извади сабята си и го перна по гърба. Другият подскочи във въздуха.

— Ах ти, копеле! — изрева той.

Матахачи се гмурна в тълпата. Провирайки се от една купчина хора към друга, той успя да се прикрие, но всяко лице му приличаше на някой от комарджиите. Реши, че не може да се потулва дълго така, и се огледа за по-надеждно убежище. Точно пред него, провесена на бамбукова ограда, имаше завеса, с нарисуван на нея огромен тигър, а над портата — флаг, на чийто герб беше изобразен харпун и змийско око. Викач, стъпил на празна кутия, крещеше до прегракване:

— Вижте тигъра! Елате да видите тигъра! Все едно сте пътували много дни. Този огромен тигър, приятели мои, е бил уловен лично от великия военачалник Като Кийомаса в Корея. Не пропускайте тигъра!

Речта му беше напевна и възторжена. Матахачи подхвърли монета и се мушна през входа. Почувствал се в относителна безопасност, той се огледа за животното. В далечния край на шатрата една голяма тигрова кожа лежеше опъната като съхнещо на дъски пране. Зрителите с голямо любопитство се пулеха в нея, очевидно несмущавани от обстоятелството, че звярът не беше нито жив, нито цял.

— Ето какъв бил тигърът — каза един мъж.

— Не е ли огромен? — дивеше се друг.

Матахачи застана малко встрани от тигровата кожа. Изведнъж забеляза един старец и една старица и невярващ наостри уши, щом чу гласовете им.

— Чичо Гон — казваше жената, — този тигър е мъртъв, нали така?

Старият самурай протегна ръка над бамбуковия парапет, попипа кожата и намръщено отвърна:

— Разбира се, че е мъртъв. Това е само, което са одрали от него.

— Но онзи човек отвън говореше, все едно е жив.

— Е, сигурно за такива казват, че им върви приказката — заяви подсмихнат чичо Гон.

Осуги обаче взе случая присърце, намуси се и се възмути:

— Не ставай глупак! Щом не е истински, трябваше да кажат по някакъв начин още отвън. Ако знаех, че ще видя само тигрова кожа, по-добре да го бях видяла на картинка. Хайде да си искаме обратно парите.

— Стига си вдигала врява, бабо. Ще станеш за смях пред хората.

— Нека. Няма да ми пострада достойнството. Ако не искаш, сама ще ида.

Щом тя тръгна назад, пробивайки си път между зрителите, Матахачи се сниши, но твърде късно. Чичо Гон вече го беше видял.

— Хей, там, Матахачи! Ти ли си? — викна той.

Осуги, която недовиждаше, запелтечи:

— К-какво каза, чичо Гон?

— Не видя ли? Матахачи стоеше там, точно зад теб.

— Невъзможно.

— Там беше, обаче избяга.

— Накъде? В коя посока?

Двамата се втурнаха през дървената порта навън в обгърнатата от вечерната дрезгавина тълпа. Матахачи продължаваше да се блъска сред хората и накрая успя да се измъкне и да побегне.

— Чакай, сине, чакай! — викна Осуги.

Матахачи погледна назад и видя майка си да го преследва като обезумяла. Чичо Гон също неистово размахваше ръце.

— Матахачи! — извика той. — Защо бягаш? Какво ти става? Матахачи! Матахачи!

Като видя, че не е в състояние да го догони, Осуги проточи сбръчкания си врат и с все сила кресна:

— Спри, крадецо! Ограби ме! Дръжте го!

Незабавно множество от присъстващите се включиха в гонитбата и онези, които бяха начело, не след дълго се нахвърлиха върху Матахачи с бамбукови тояги.

— Задръжте го там!

— Негодникът!

— Хвърлете му един хубав бой!

Тълпата притисна Матахачи до стената и някои дори го заплюха. Щом двамата с чичо Гон стигнаха мястото, Осуги бързо влезе в ролята си и гневно се обърна към нападателите. Разблъска ги и им се озъби, стиснала дръжката на късата си сабя.

— Как смеете? — викна тя. — Защо нападате този човек?

— Той е крадец.

— Не е вярно. Той ми е син.

— Този е ваш син?

— Да, мой син, син на самурай и вие нямате право да го биете. Не сте нищо повече от обикновени граждани. Само някой пак да го пипне и… Излизам срещу всички ви…

— Шегувате ли се? Кой викаше преди малко „крадец“?

— Добре де, аз бях, не отричам. Аз съм любеща майка и мислех, че като викна „крадец“, синът ми ще спре да бяга. Но кой ви е казал на вас, безумци такива, да го удряте. Това е възмутително!

Стреснати от неочакваното оневиняване на виновния и възхитени от твърдостта на старицата, хората от тълпата наоколо бавно почнаха да се разпръсват. Осуги сграбчи за ръката своя блуден син и го повлече към двора на близкото светилище. След като постоя няколко минути на портата и погледа, чичо Гон се приближи и каза:

— Бабо, не трябва да се отнасяш така с Матахачи. Той не е дете.

Опита се да откопчи ръката й от яката на Матахачи, но старицата грубо го сръга с лакът.

— Ти не се меси! Той е мой син и ще го накажа, както аз намеря за добре, без твоя помощ. Трай и си гледай работата!… Матахачи, ти неблагодарнико… Ще ти покажа аз на теб!

Казват, че колкото повече остарява човек, толкова по-прям и простодушен става. Съдейки по Осуги, никой не би го оспорил. В миг, когато други майки биха плакали от радост, тя кипеше от гняв. Блъсна Матахачи на земята и започна да удря главата му в нея.

— Като си помисля само! Да избягаш от собствената си майка! Не си намерен на пътя, негоднико — ти си ми син! — Тя го запляска, сякаш е още малък. — Аз не вярвах, че изобщо си между живите, а ти се шляеш из Осака! Не те ли е срам! Нехранимайко, непрокопсаник… Защо поне заради майка си не се вести? Не знаеше ли, че близките ти умират от мъка по теб?

— Мамо, моля те! — Матахачи плачеше като дете. — Прости ми. Моля те, прости ми! Съжалявам. Знам, че сгреших. Побягнах, защото знаех, че съм те разочаровал, като не се върнах вкъщи. Нямах намерение да бягам от теб. Толкова се изненадах, че те виждам. Затичах се без да мисля. Толкова се срамувам от начина, по който живях, че не можех да застана пред теб и чичо Гон.

Той закри лицето си с ръце. Осуги сбърчи нос и също захлипа, но почти веднага се овладя. Твърде горда, за да проявява слабост, тя поднови нападките си, като язвително каза:

— Щом толкова си бил засрамен и си чувствал, че оскърбяваш предците си, значи наистина не си прокопсал през цялото време.

Чичо Гон, неспособен да се въздържи, се застъпи:

— Стига толкова. Ако продължаваш така, ще го побъркаш.

— Казах ти да си спестиш съветите. Ти си мъж — не би трябвало да си толкова мек. Като негова майка от мен се иска да съм твърда като баща му, ако беше жив. Аз ще го накажа и още не съм свършила!… Матахачи! Седни както трябва! Погледни ме в очите!

Тя седна чинно на земята и му посочи мястото, което трябваше да заеме.

— Да, мамо — каза той послушно, като изправи изпоцапаните си с пръст рамене и коленичи.

Беше го страх от майка му. Понякога тя можеше да бъде по родителски великодушна, но настойчивостта, с която поставяше въпроса за дълга към дедите, го караше да се чувства неспокоен.

— Най-строго ти забранявам да криеш каквото и да е от мен — предупреди Осуги. — И така, какво точно си направил, откакто избяга за Секигахара? Почвай да обясняваш и не спирай, докато не чуя всичко, което ме интересува.

— Не се тревожи. Нищо няма да премълча — започна той, изгубил желание за съпротива.

Верен на думата си, разказа подробно цялата история — за бягството от Секигахара, укриването в Ибуки, връзката му с Око и омразното му живеене няколко години на неин гръб. И как сега искрено съжалява за стореното от него. Облекчен, като че е свалил огромен товар от плещите си, след тази изповед Матахачи се почувства много по-добре.

— Хмм… — промърморваше от време на време чичо Гон.

Осуги цъкна с език и отбеляза:

— Твоето поведение ме смайва. И сега с какво се занимаваш? Изглежда си в състояние да се обличаш добре. Намери ли си добре платена служба?

— Да — каза Матахачи.

Отговорът му се изплъзна ненадейно и той побърза да се поправи:

— Исках да кажа, не, не заемам никакъв пост.

— Тогава откъде имаш пари?

— Сабята — давам уроци по сабя.

Както бяха произнесени, думите прозвучаха правдоподобно и оказаха желаното въздействие.

— Наистина ли? — учуди се Осуги, видимо заинтересувана. За първи път лицето й просветна. — Значи бой със сабя? Всъщност не ме изненадва, че даже при такъв начин на живот моят син е намерил време за усъвършенстване на бойното си умение. Разбра ли, чичо Гон? Той неслучайно е мое дете.

Чичо Гон кимна, във възторг, че вижда да се повдига духът на старицата.

— Трябваше да се сетим — каза той. — Това показва, че в жилите му наистина тече кръвта на неговите предци Хониден. Какво от това, че за малко се е отклонил от правия път? Ясно е, че има силен дух.

— Матахачи — обади се Осуги.

— Да, мамо.

— Тук при кого си изучавал боя със сабя?

— Канемаки Джисай.

— О, че той е прочут.

Лицето на Осуги доби щастливо изражение. Матахачи, нетърпелив да я зарадва още повече, извади грамотата и я разви, като закри с палец името на Сасаки.

— Прочети — каза.

— Дай да видя — възкликна Осуги.

Тя посегна към свитъка, но Матахачи го беше стиснал здраво.

— Ето, мамо, не трябва да се тревожиш за мен.

Тя кимна.

— Да, наистина, това не звучи лошо. Погледни, чичо Гон. Винаги, даже докато Матахачи беше бебе, съм си мислила, че е по-умен и по-способен от Такедзо и другите момчета.

Вън от себе си от радост, тя започна да пръска слюнка, като говореше. В този миг свитъкът се изплъзна от ръката на Матахачи и името се показа.

— Почакай — сепна се Осуги. — Защо тук пише „Сасаки Коджиро“?

— А, това ли? Ами, ъ-ъ, това е прозвището ми.

— Прозвище ли? За какво ти е? Нима Хониден Матахачи не е добро име за теб?

— Да, разбира се — отвърна Матахачи, докато напрягаше ума си. — Но когато премислих, реших да не използвам собственото си име. С моето тъмно минало се страхувах да не опетня паметта на дедите.

— Разбирам. Изглежда си разсъдил правилно. Предполагам, нямаш представа какво става в селото, затова ще ти кажа. Слушай сега внимателно — важно е.

Осуги се впусна оживено да описва събитията, станали в Миямото, подбирайки така думите си, че да подтикне Матахачи към действие. Обясни как беше засегната честта на семейство Хониден и как тя и чичо Гон години наред търсят Оцу и Такедзо. Въпреки че се стараеше да не се вълнува, тя се вживя в разказа; очите й се навлажниха и гласът прегракна.

Матахачи слушаше с наведена глава, развълнуван от нейната красноречива повест. В такива мигове нямаше нищо против да бъде добър и покорен син, но докато основната грижа на майка му беше семейната чест и самурайския дух, той остана потресен от нещо друго — ако думите й са истина, значи Оцу повече не го обича. За първи път чу това от устата на друг.

— Вярно ли е? — попита.

Като видя, че лицето му мени цвета си, Осуги направи грешния извод, че беседата й по въпроса за честта и духа е оказала търсеното въздействие.

— Ако мислиш, че лъжа — каза тя, — попитай чичо Гон. Онази уличница те изостави и избяга с Такедзо. Иначе казано, като знаеше, че няма да се върнеш известно време, Такедзо подмами Оцу да тръгне с него. Не е ли така, чичо Гон?

— Да. Когато Такедзо беше вързан на кедъра, не друг, а Оцу му помогна да се освободи и двамата избягаха заедно. Всички говореха, че трябва да е имало нещо между тях.

Това събуди най-лошото у Матахачи и разпали у него още по-голяма ненавист към приятеля му от детинство.

Усетила това, майка му раздуха искрата:

— Сега схвана ли, Матахачи! Разбра ли защо чичо Гон и аз напуснахме село? Ще си отмъстим на онези двамата. Ако не ги убия, не мога да се покажа у дома или да застана пред паметните плочи на нашите предци.

— Разбрах.

— Стана ли ти ясно, че ако не им го върнем тъпкано, и ти не можеш да се върнеш в Миямото?

— Не искам да се връщам. Никога няма да се върна там.

— Нямах предвид това. Ти трябва да убиеш онези двамата. Те са ни смъртни врагове.

— Да, сигурно си права.

— Не си много въодушевен. Какво ти става? Мислиш, че не си достатъчно силен да убиеш Такедзо ли?

— Не, разбира се — възрази той.

— Не се тревожи, Матахачи — заяви чичо Гон. — Аз съм с теб.

— Също и старата ти майка — добави Осуги. — Да занесем главите им за спомен на хората в селото. Добра идея, нали, сине? Ако я осъществиш, ще можеш да си намериш жена и да се задомиш. Ще защитиш самурайската си чест и ще се издигнеш в очите на другите. В цялата околност на Йошино няма по-добро име от Хониден и ти ще докажеш това пред всички. Можеш ли да направиш това, Матахачи? Ще го направиш ли?

— Да, мамо.

— Това се казва добър син! Чичо Гон, недей стоя така, а поздрави момчето. Той се закле да отмъсти на Такедзо и Оцу.

Явно най-сетне постигнала своето, тя с видимо усилие се надигна от земята.

— Ох, боли! — изпъшка.

— Какво има? — попита чичо Гон.

— Земята е ледена. Стомахът и хълбоците ме болят.

— Това не ми харесва. Пак ли ще се превиеш на две?

В изблик на синовна обич Матахачи предложи:

— Качи се на гърба ми, мамо.

— О, ти искаш да ме носиш? Колко мило! — Вкопчила пръсти в раменете му, тя се разплака от радост. — Колко време мина! Виж, чичо Гон, Матахачи ще ме носи на гърба си.

Матахачи усети необяснимо щастие, когато сълзите й покапаха по врата му.

— Чичо Гон, къде сте отседнали? — попита той.

— Още не сме си намерили странноприемница, но всяка ще е добра за нас. Да потърсим някоя.

— Добре.

Матахачи леко полюшваше на гръб майка си, докато я носеше.

— Мамо, ти си била лека! Съвсем лека! Много по-лека от камък!

Хубавият младеж

Обедната зимна мъгла постепенно се спускаше над огрения от слънцето остров Аваджи, който се смаляваше в далечината. Плющенето на голямото платно на вятъра заглушаваше шума на вълните. Корабът всеки месец по няколко пъти плаваше, между Осака и областта Ава на Шикоку. Сега пресичаше Вътрешното море на път към Осака. Въпреки че товарът му се състоеше главно от хартия и индигова боя, осезаемият мирис издаваше, че се пренася контрабанден тютюн, който правителството на Токугава бе забранило за пушене, дъвчене и смъркане. На борда имаше също и пътници, предимно търговци, които или се връщаха в града, или го посещаваха заради пазарите в края на годината.

— Как върви? Обзалагам се, че печелите големи пари.

— Нищо подобно! Всеки разправя, че в Сакай всичко цъфтяло, но ако се съди по мен, не бих го потвърдил.

— Чух, че там имало недостиг на работници. Търсели оръжейни майстори.

В друга група разговорът вървеше в същата посока.

— Аз самият правя военни снаряжения — ризници, прътове за знамена и други подобни. Естествено, въпреки всичко, не печеля колкото преди.

— Така ли?

— Да, изглежда самураите се учат да смятат.

— Ха-ха!

— Със същото се занимавах и по-рано, когато мародерите носеха плячката си. Човек можеше да пребоядиса нещата и пак да ги продава на войската. Като мине следващата битка, те идваха обратно — поправяш ги и отново ги продаваш.

Някакъв мъж се взираше към хоризонта и превъзнасяше богатствата на задморските страни.

— Вече не можеш да изкараш добри пари тук, у дома. Ако искаш истински печалби, трябва да направиш като Ная „Лудзон“ Сукедзаемон или Чая Сукеджиро. Рисковано е, но ако си късметлия, може да ти се изплати многократно.

— Всъщност — обади се друг, — макар че днес нещата не са така цветущи, от гледна точка на един самурай ние преуспяваме. Повечето от тях са забравили какъв е вкусът на добрата храна. Ние говорим за разкоша на даймио, но рано или късно те трябва да надянат доспехите и сабята и да тръгнат да умират. Жал ми е за тях — толкова са заети с мисли за своята чест и войнишки дълг, че не могат даже да се порадват спокойно на живота. Това е самата истина. Оплакваме се от времената и от всичко, но днес няма по-добро от това да си търговец.

— Така е. Поне можем да правим каквото поискаме.

— Трябва само да си даваме вид, че се кланяме на самураите, а с малко пари и това се оправя.

— Щом живееш на този свят, не е зле малко и да се позабавляваш.

— И аз съм на същото мнение. Понякога ми се ще да питам самураите какво получават от тоя живот.

Вълненият килим, който пътниците си бяха постлали да седнат, беше вносен — доказателство, че са по-заможни в сравнение с преобладаващата част от населението. След смъртта на Хидейоши, предметите на разкоша от периода Момояма преминаха главно в ръцете на търговците, а не на самураите. По онова време именно по-богатите граждани разполагаха с изящни сервизи за саке и хубави, скъпи пътни принадлежности. Дори един дребен посредник можеше да си позволи повече от самурай с доход от пет хиляди крини ориз на година, което се считаше за пребогато възнаграждение.

— Малко са скучни тия пътувания, нали?

— Да. Защо не изиграем една малка игра на карти, да убием времето?

— Защо не?

Беше опъната завеса, наложници и слуги донесоха саке и мъжете започнаха да играят умсумо, игра с фантастични залози, възприета наскоро от португалски търговци. Натрупаното злато можеше да спаси цели села от гладуване, но играчите го подхвърляха като камъчета.

Сред пътниците имаше няколко души, които по преценката на богатите търговци можеха да бъдат причислени към неудачниците в живота — един странстващ монах, няколко ронини, учен-конфуцианец, няколко професионални войници. Повечето от тях, станали свидетели на показното начало на играта, седнаха край багажа си и неодобрително се загледаха към морето.

Млад мъж държеше в скута си нещо пухкаво и закръглено и от време на време му казваше:

— Стой мирно!

— Каква хубава маймунка имате. Дресирана ли е? — попита друг от пътниците.

— Да.

— Значи я гледате от известно време, а?

— Не, намерих я наскоро в планината между Тоса и Ава.

— И сам ли я хванахте?

— Да, но по-старите маймуни едва не ме разкъсаха.

Докато говореше, младежът съсредоточено пощеше бълхите на животното. И без маймунката той би привлякъл вниманието, защото и кимоното, и късата червена наметка, която носеше отгоре, бяха несъмнено изискани. Отпред косата му не беше обръсната и имаше необичайна алена лента, привързана на главата. Дрехите му бяха повече момчешки, но не беше така лесно да се определи възрастта на човек по външността му. Откакто Хидейоши пое управлението, облеклото като цяло беше станало по-шарено. Не беше новост мъже да се обличат като момчета на петнайсет-шестнайсет години и да оставят перчемите си неостригани.

Кожата му имаше младежка руменина, устните му бяха наситеночервени, а очите му светеха. От друга страна беше едър, а в гъстите вежди и изтеглените ъгълчета на очите му се таеше някаква зряла сериозност.

— Защо продължаваш да се кривиш? — каза той нетърпеливо, тупвайки маймунката по главата.

Простодушието, с което пощеше животинчето, подсилваше впечатлението, че е още момче. Общественото му положение също трудно можеше да се определи. Тъй като пътуваше, носеше като всички други сламени сандали и кожени чорапи, така че по това не би могло да се познае нищо. Изглежда се чувстваше съвсем свойски между скитащия свещеник, кукловода, парцаливия самурай и немитите селяни на борда.

Лесно биха го взели за ронин, но все пак нещо загатваше за по-високо положение, а именно оръжието, увиснало косо на гърба му на кожен ремък. Беше дълъг, същински боен меч, голям и великолепно изработен. Изяществото му не пропусна да отбележи никой от заговорилите младежа. Гион Тоджи, който стоеше на известно разстояние, остана впечатлен от оръжието. Докато се прозяваше, той си мислеше, че даже в Киото рядко може да се види толкова висококачествена сабя и се зачуди какъв ли е произходът на нейния собственик.

Тоджи скучаеше. Пътуването му, продължило четиринайсет дни, се оказа неприятно, уморително и безплодно и той копнееше да бъде отново сред близки хора. „Дали бързоходецът е пристигнал навреме, питаше се той. Ако е успял, тя непременно ще дойде на пристанището в Осака да ме посрещне.“ Призова в спомените си лицето на Око и се опита да превъзмогне досадата. Причината за пътуването му се криеше в разклатено финансово положение на рода Йошиока, предизвикано от това, че Сеиджуро напоследък живееше прекалено нашироко. Семейството вече не бе богато. Къщата на улица Шиджо беше ипотекирана и имаше опасност да бъде конфискувана от заемодавците. Положението се утежняваше от безчет други дългове със срок за изплащане до края на годината; средствата от разпродажбата на цялото семейно имущество нямаше да покрият разходите по вече натрупаните сметки. Единствените думи на Сеиджуро, като му обясниха всичко, бяха:

— Как стана това?

Тоджи, почувствал се отговорен за поощряването на Младия учител в неговото разточителство, каза да оставят работите на него. Обеща, че някак ще уреди нещата.

След като дълго си блъска главата, хрумна му идеята да построи едно ново, по-голямо училище на свободната площ в съседство с Нишинотоин, където биха могли да се настанят значително по-голям брой ученици. Според разсъжденията му, сега не беше време да поддържа ограничен достъп. Щом има всякакви хора, желаещи да усвоят бойните изкуства и даймио дават мило и драго за обучени войници, от обща полза би било да се създаде по-голямо училище и да се увеличат добре боравещите със сабя бойци. Колкото повече мислеше за това, толкова повече си вярваше, че свещен дълг на училището е да обучи на стила Кемпо възможно най-голям брой хора.

Сеиджуро направи кратко писмено изложение за целите на начинанието и въоръжен с него, Тоджи тръгна да измоли помощи от бивши ученици в западен Хоншу, Кюсю и Шикоку. В различни феодални владения имаше много мъже, учили при Кемпо. Останалите живи от тях сега бяха самураи със завидно положение в обществото. Оказа се обаче, че при цялата настоятелност на Тоджи не се намериха много, готови да направят значително дарение или да участват в подписка в такива кратки срокове. Отчайващо често се повтаряше отговорът „Ще ти пиша за това по-късно“, „Ще го обсъдим следващия път, като дойда в Киото“ или нещо уклончиво от този род. Събраните средства, с които се завръщаше Тоджи, не представляваха и малка част от това, което беше очаквал.

Всъщност, застрашеното семейство не беше на Тоджи и лицето, което извикваше той в паметта си, не беше на Сеиджуро, а на Око. Но и нейното само временно отвлече мислите му и скоро отново започна да не го свърта на едно място. Завиждаше на младежа, пощещ маймунката си, че има с какво да убие времето. Тоджи се приближи и се опита да завърже разговор.

— Привет, млади човече. Към Осака ли сте тръгнали?

Без да вдига глава, момъкът изви очи нагоре и отвърна:

— Да.

— При семейството ви ли?

— Не.

— Тогава сигурно сте от Ава.

— Не, и от там не съм.

Това беше казано с вид, че разговорът трябва да приключи. Тоджи потъна за известно време в мълчание, преди да опита отново.

— Бива си я сабята ви — отбеляза той.

Явно ощастливен, че са похвалили оръжието му, младежът се обърна с лице към него и общително отвърна:

— Да, пази се от дълго време в семейството ми. Това е бойна сабя, но съм решил да я дам на добър оръжеен майстор в Осака да я преправят така, че да мога да я изтеглям от обито си.

— Не е ли доста дълга, за да стане?

— А, не знам. Само три лакти.

— Множко е.

Усмихнат, младежът самоуверено отвърна:

— Всеки би трябвало да може да се справи със сабя, дълга като тази.

— О, би могла да се използва, ако е дълга три, даже четири лакти — каза укорително Тоджи. — Но само майстор би боравил с лекота с нея. В днешно време виждам доста хора да се перчат наоколо с големи саби. Изглеждат внушително, но щом стане напечено, хукват през глава. Вие какъв стил сте учили?

Що се отнася до изкуството на боя със саби, Тоджи не можеше да прикрие известното чувство на превъзходство над това почти момче. Младежът стрелна с въпросителен поглед самодоволното му лице и отговори:

— Школата Томита.

— Школата Томита се прилага с по-къса от тази сабя — заяви авторитетно Тоджи.

— Че съм учил школата Томита, не значи, че трябва да използвам по-къса сабя. Не обичам да бъда подражател. Учителят ми използваше по-къса сабя и аз реших да взема дълга. Затова бях изхвърлен от училището.

— Вие, младите, се гордеете от това, че сте недисциплинирани. Какво стана после?

— Напуснах село Джокьоджи в Ечидзен и отидох при Канемаки Джисай. Той също е изоставил стила Томита и после развил школата Чуджо. Допаднах му. Прие ме като свой ученик и след като четири години учих при него, каза, че съм готов да се справям сам.

— Всички тия извънстолични учители бързат да раздават дипломи.

— О, не и Джисай. Той не беше такъв. Всъщност, единственият друг, на когото някога е давал свидетелство, е Ито Ягоро Итосай. След като реших да стана вторият, получил грамота, работих за това много упорито. Но преди да свърша, внезапно бях извикан в къщи, защото майка ми беше на смъртно легло.

— Откъде е семейството ви?

— От Ивакуни в областта Суо. Като се прибрах у дома, всеки ден се упражнявах край моста Кинтай, като посичах лястовици във въздуха и режех клоните на върбите. Така развих и свои собствени похвати. Преди да умре, моята майка ми даде този сабя и ми каза добре да я пазя, защото е направена от Нагамицу.

— Нагамицу ли? Нима?!

— Не носи подписа му на острието, но винаги се е смятало, че е негова изработка. Това е известна по нашите места сабя — хората я наричат „Дългия прът“.

Отначало необщителен, на любими теми младежът се разпростираше надълго и нашироко, като казваше и неща, за които никой не го е питал. Почнал веднъж, той се разбъбри, без особено да обръща внимание на реакцията на слушателя си. От това, както и от изреждането на предишния му опит, излизаше, че е с по-твърд характер, отколкото би могло да се прецени по начина му на обличане.

Младежът замълча за миг. Очите му помръкнаха и се натъжиха.

— Докато бях в Суо — прошепна той, — Джисай се разболя. Щом чух за това от Кусанаги Тенки, не се сдържах и се разплаках. Тенки беше в училището много преди мен, остана и край постелята на учителя. Беше негов племенник, но Джисай съвсем не мислеше да му даде свидетелство. Вместо това му казал, че иска да даде свидетелство на мен заедно с неговата книга с тайни похвати. Надяваше се да ме види и да ми ги предаде лично.

При този спомен очите на младежа се навлажниха.

Тоджи не изпитваше ни най-малка съпричастност към този хубав, чувствителен младеж, но да разговаря с него беше по-добре, отколкото да скучае сам.

— Разбирам — каза той, преструвайки се, че му е особено интересно. — И умря във ваше отсъствие ли?

— Да можех, щях да отида при него, веднага щом разбрах, че е болен, но той беше в Кодзуке, на много дни път от Суо. Горе-долу по същото време почина майка ми и за мен беше невъзможно да бъда с него в последните му дни.

Облаци покриха слънцето и придадоха на цялото небе сивкав оттенък. Корабът започна да се клатушка и перилата се обляха в пяна.

Младежът продължи прочувствения си разказ, който се свеждаше главно до това, че като затворил семейната къща в Суо, чрез писма се уговорили с неговия приятел Тенки да се срещнат в деня на пролетното равноденствие. Едва ли Джисай, който нямал близки родственици, бил оставил някаква собственост, но той поверил на Тенки известна сума за младежа заедно със свидетелството и тайната книга. До срещата в уречения ден при връх Хораиджи в областта Микава, на средата на пътя между Кодзуке и Ава, Тенки възнамерявал да попътува с учебна цел. Младежът пък смятал да прекара времето в Киото, за да учи и да разгледа градските забележителности.

Завършвайки разказа си, той се обърна към Тоджи и попита:

— Вие от Осака ли сте?

— Не, от Киото съм.

За малко и двамата замълчаха, оглушени от шума на вълните и платното.

— Значи имате намерение да си проправяте път в живота чрез бойните изкуства? — каза Тоджи.

При все че сама по себе си забележката беше невинна, лицето му изразяваше снизхождение, граничещо със съмнение. Отдавна му беше дошло до гуша от тщеславни, въоръжени със саби младоци, които обикалят и размахват пред очите на хората своите свидетелства и тайни книги. Държеше на мнението си, че не е възможно да има толкова много майстори на сабята, които просто да се скитат наоколо. Нима самият той не бе прекарал близо двайсет години в училището Йошиока, като все още беше само ученик, макар и с особени привилегии?

Младежът се размърда и замислено се вгледа в сивата вода.

— Киото? — промърмори той, после се обърна отново към Тоджи и заяви: — Казват, че там имало някакъв мъж на име Йошиока Сеиджуро, най-големия син на Йошиока Кемпо. Още ли не се е оттеглил?

Тоджи беше в настроение да си поиграе с младежа.

— Не — кратко отвърна той. — Училището Йошиока изглежда процъфтява. Посещавали ли сте го?

— Не, но като стигна в Киото, бих искал да се срещна в двубой с този Сеиджуро и да видя какво може.

Тоджи се изкашля, за да потисне смеха си. Безочливата самонадеяност на младежа му ставаше все по-омразна. Разбира се, той нямаше откъде да е запознат с неговото собствено положението в училището, но ако би го разбрал, със сигурност щеше да съжалява за току-що изреченото. С изкривено лице и презрителен тон, Тоджи попита:

— И навярно си въобразявате, че ще се измъкнете невредим?

— Защо не? — отвърна троснато младежът. Сега той беше онзи, на който му стана весело и не сдържа смеха си. — Йошиока е голямо училище с престиж, така че Кемпо наистина трябва да е бил много вещ във владеенето на сабята. Но казват, никой от синовете му не струвал толкова.

— Как може да твърдите с такава сигурност, без да сте ги видял?

— Така твърдят самураите от другите области. Не вярвам на всичко чуто, но изглежда мнозинството мислят, че славата на рода Йошиока ще залезе със Сеиджуро и Деншичиро.

На Тоджи му се прииска да каже на младежа да си държи езика зад зъбите. За миг дори помисли да разкрие самоличността си, но да приключи въпроса с това би означавало той да се окаже губещият. Колкото се може по-сдържано отговори:

— В днешно време областите май са пълни с всезнайковци, та не бих се изненадал, ако родът Йошиока е бил подценен. Но разкажете нещо повече за себе си. Не казахте ли преди малко, че сте изнамерил начин да сечете лястовици в полет?

— Да, така казах.

— И сте го правили с тази огромна дълга сабя?

— Точно така.

— Е, щом можете да правите това, би било лесно за вас да посечете и някоя от морските чайки, които се спускат над кораба.

Младежът не отговори веднага. Най-сетне му хрумна, че Тоджи не е съвсем добронамерен. Вгледа се в мрачно стиснатите му устни и каза:

— Мога да го направя, но мисля, че би било глупаво.

— Добре — каза надуто Тоджи, — след като сте толкова добър, че да черните дома Йошиока, без да сте били там…

— Дали не ви ядосах?

— Не, ни най-малко — каза Тоджи. — Но никой от Киото не обича да слуша хули срещу Йошиока.

— Та аз не говорех какво мисля, а повтарях какво съм чул.

— Млади човече! — възкликна строго Тоджи.

— Какво?

— Известно ли ви е какво се разбира под „недопечен самурай“? Предупреждавам ви за ваше собствено добро. Доникъде няма да стигнете, ако подценявате другите хора. Мислите се за кой знае какво, като посичате лястовици и разправяте за свидетелството си от школата Чуджо, обаче не забравяйте, че не всички са глупаци. И повече внимавайте с кого говорите, преди да се хвалите.

— Мислите, че това са празни хвалби ли?

— Да, така мисля — Тоджи се приближи, изпъчил гърди. — Никой няма нищо против да послуша приказките на един младеж за неговите постижения, но не трябва да прекалявате.

Тъй като младежът не каза нищо, Тоджи допълни:

— Отначало ви слушах да разправяте за себе си и не възразявах, но работата е там, че аз съм Гион Тоджи, пръв ученик на Йошиока Сеиджуро и ако направите още някоя обидна забележка по адрес на училището Йошиока, ще ви одера жив!

Двамата вече бяха привлекли вниманието на останалите пътници. Разкрил своето име и високо положение, Тоджи важно се отдалечи към кърмата на кораба, заплашително мърморейки против днешните младежи и тяхната наглост. Момъкът мълчаливо го последва, докато пътниците зяпаха от безопасно разстояние.

Тоджи никак не беше радостен от създалото се положение. Око трябваше да чака на пристана и ако той се сбиеше сега, след това нямаше да му се размине без разправии с властите. Опита се да изглежда спокоен и се опря на парапета. Вторачи се в синьо-черните водовъртежи, образуващи се от руля.

Младежът леко го потупа по гърба.

— Господине — каза той с тих глас, в който не се долавяше нито яд, нито обида.

Тоджи не отговори.

— Господине — повтори младежът.

Неспособен да запази равнодушието си, Тоджи попита:

— Какво искате?

— Нарекохте ме пред много чужди хора самохвалко и трябва да защитя честта си. Принуждавате ме да направя това, на което ме предизвикахте преди няколко минути. Искам ви за свидетел.

— Какво съм ви предизвикал да направите?

— Не е възможно вече да сте забравили. Засмяхте се, като ви казах, че съм посичал лястовици във въздуха и предложихте да сваля морска чайка.

— Хмм, не е лъжа, че го казах.

— Ако посека една, това ще ви докаже ли, че не съм празнодумец?

— Ами… да, така да бъде.

— Добре, ще го направя.

— Чудесно, великолепно! — Тоджи язвително се усмихна. — Но не забравяйте, че ако заради гордостта си се нагърбите с това и се провалите, действително ще станете за смях.

— Ще поема риска.

— Нямам намерение да ви спирам.

— И ще присъствате като свидетел?

— Защо не, даже ще ми направи удоволствие.

Младежът застана на една оловна плоча в центъра на задната палуба и като протегна ръка към сабята си, извика името на Тоджи. Последният го погледна учудено и го попита какво иска. Младежът напълно сериозно каза:

— Моля ви, накарайте някоя чайка да прелети пред мен. Готов съм да посека колкото искате от тях.

Тоджи изведнъж схвана, че случващото се наподобява сюжета на известен анекдот, приписван на свещеника Икю — младежът беше успял да го направи за смях.

— Що за глупост е това? — извика той сърдито.

— Всеки, който може да накара чайките да летят пред него, би могъл и да ги посече. Морето се простира на стотици часове път, а моята сабята е дълга само три лакти. Ако птиците не дойдат наблизо, не мога да ги стигна.

Тоджи направи няколко крачки напред и изрече злорадо:

— Каквото и да правиш, няма измъкване, като те хванат на тясно. Щом не можете да убиете чайка във въздуха, признайте си и се извинете.

— Ако смятах така да постъпя, нямаше да стоя тук и да чакам. Щом няма птици наблизо, ще отсека заради вас нещо друго.

— Какво например?

— Елате само още пет крачки по-наблизо. Ще ви покажа.

Тоджи се приближи, мърморейки:

— Какво пак сте намислили?

— Дайте ми само да използвам главата ви — главата, с която ме предизвикахте да докажа, че не се хваля напразно. Като помисли човек, по-оправдано би било да отсека нея, вместо да убивам невинни чайки.

— Да не полудяхте? — изкрещя Тоджи.

Главата му по навик се сниши, защото в този миг младежът изтегли сабята си от ножницата и си послужи с нея. Движението беше толкова бързо, сякаш дългата три лакти сабя не беше по-голяма от игла.

— К-к-какво? — запъна се Тоджи, като се олюля назад и се хвана с ръце за яката.

За щастие главата му си бе на мястото и доколкото можеше да се прецени, беше невредим.

— Сега разбрахте ли? — попита младежът, обърна му гръб и се отдалечи между купчините багаж.

Тоджи беше вече почервенял от срам, когато видя на едно напечено от слънцето място на палубата необичаен предмет, нещо като четчица. Кошмарна мисъл премина през ума му и той попипа с ръка темето си. Перчемът му го нямаше! Неговият скъпоценен перчем — гордост и радост за всеки самурай! С ужасена физиономия той поглади темето си и установи, че лентата, която прихващаше косата му отзад, е развързана. Кичурите свободно се вееха.

— Копелето му!

Сърцето му преливаше от невъздържан гняв. Сега му стана ясно — даже по-ясно от необходимото, — че младежът нито лъже, нито се превъзнася напразно. Макар и млад, той беше невероятен майстор на сабята. Тоджи бе изумен, че някой на такава възраст може да е толкова добър, но едно беше чувството на уважение в мислите му, а съвсем друго — жлъчта в душата.

Като вдигна глава и погледна към носа, той видя, че младежът се е върнал на своето предишно място и търси нещо на палубата. Очевидно не очакваше нападение и Тоджи усети, че сега е мигът да си отмъсти. Като си плю на ръцете, той стисна здраво сабята си и се запромъква откъм гърба на причинителя на неговия срам. Не беше убеден, че е дотолкова добър, та да свали перчема, без да падне и главата, но му беше все едно. Надут и зачервен, дишайки тежко, той се приготви да нанесе решаващия удар. В този миг между търговците картоиграчи настъпи смут.

— Какво става тук? Картите не стигат.

— Че къде ще отидат?

— Я виж там!

— Вече погледнах.

Докато се надвикваха и изтърсваха килима си, един от тях случайно погледна нагоре.

— Там горе! Ето ги при оная маймуна!

Останалите пътници посрещнаха мълчаливо новото развлечение, всички зяпнали към споменатото животинче, което се бе настанило на самия връх на високата тридесет лакти мачта.

— Ха-ха! — изсмя се някой. — Ама че маймуна — как само сви картите.

— Тя ги дъвче.

— Не, прави се, че ги раздава.

Една карта полетя надолу, като се полюшваше във въздуха. Някой от търговците я хвана и каза:

— При нея трябва да са още три или четири.

— Някой да се качи и да ги вземе! Не можем да играем без тях.

— Никой няма да се покатери.

— А капитанът?

— Сигурно би могъл, ако поиска.

— Да му предложим малко пари и ще го направи.

Капитанът чу предложението, съгласи се и взе парите, но явно чувстваше, че като началник на кораба първо трябва да установи кой е отговорен за произшествието. Покачен върху една купчина от товара, той се обърна към пътниците:

— Чия всъщност е тая маймуна? Моля собственика да излезе напред.

Никой не каза и дума, но няколко души, които знаеха, че маймунката е на хубавия младеж, отправиха към него очаквателни погледи. Капитанът също знаеше и раздразнението му нарасна, когато младежът не отговори. Повишавайки още повече глас, той каза:

— Тук ли е собственикът?… Ако маймуната не е на никой, аз ще се погрижа за нея, но после не искам каквито и да било оплаквания.

Притежателят на животното се беше облегнал на някакъв багаж, очевидно дълбоко замислен. Някои пътници почнаха да си шепнат неодобрително; капитанът го изгледа свирепо. Картоиграчите роптаеха неприязнено, а други почнаха да питат глухоням ли е младежът или е просто безочлив. Той обаче само малко се извърна настрана и се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Капитанът заговори отново:

— Излиза, че на маймуните им е еднакво добре и на суша, и по вода. Както виждате, една успя да ни излъже и нас. Тъй като е ничия, предполагам, че можем да направим с нея, каквото поискаме. Пътниците да ми бъдат свидетели! Като капитан призовах собственика да се обади, но той не го направи. Ако по-късно се оплаче, че не ме е чул, моля да ме подкрепите!

— Свидетели сме ти! — викнаха търговците, които вече бяха на път да получат удар.

Капитанът изчезна надолу по стълбата в трюма. Когато се появи отново, държеше мускет с бавно горящ, вече запален фитил. Никой не се съмняваше, че е готов да го използва. Лицата се обърнаха от капитана към собственика на маймунката.

А в това време животинчето безкрайно се забавляваше. Високо във въздуха, то си играеше с картите и правеше всичко възможно, за да ядосва хората на палубата. Изведнъж се озъби, изкряска, но изглежда номерата му с това се изчерпваха.

Капитанът вдигна мускета и се прицели. Щом обаче един от търговците го дръпна за ръкава и го подкани да стреля, собственикът извика:

— Капитане, спрете!

Сега дойде ред на капитана да се прави, че не чува. Той натисна спусъка, пътниците се приведоха, запушили с ръце ушите си и от мускета се разнесе силен гръм. Но изстрелът се оказа неточен, високо и встрани. В последния миг младежът беше блъснал цевта и отклонил оръжието от мишената.

Като ревеше ядосано, капитанът сграбчи момъка отпред за дрехата. За малко щеше да увисне на гърдите му, защото макар и здраво сложен, беше нисък в сравнение с красавеца.

— Какво ви става? — извика младежът. — Нима щяхте да застреляте една невинна маймунка с тая ваша играчка?

— Щях.

— Никак не е хубаво това от ваша страна.

— Аз предупредих, че ще стрелям.

— И как точно го направихте?

— Нямате ли очи и уши?

— Замълчете! Аз съм пътник на този кораб. Нещо повече, аз съм самурай. Нима очаквате да отговарям, когато един прост капитан се изправя пред своите гости и се разпорежда, все едно им е господар и учител?

— Не ставайте нагъл! Повторих предупреждението си три пъти. Не може да не сте чул. Дори и да не ви се е понравил начина, по който го казах, можехте да проявите някаква загриженост към хората, които вашата маймуна притеснява.

— Кои хора? А, имате предвид тая тайфа търговци, които играеха комар зад завесата ли?

— Внимавайте какви ги говорите! Те плащат три пъти повече от другите.

— Това с нищо не ги прави по-различни — долни, безотговорни хора, които подмятат златото си пред очите на всички, пият саке и се държат така, сякаш корабът е техен. Наблюдавах ги и те изобщо не ми допадат. Какво от това, че маймунката избягала с техните карти? Не съм я накарал аз. Тя само им подражаваше в нещата, които вършат. Няма за какво да се извинявам.

Младежът остро изгледа богатите търговци и високо и язвително се изсмя насреща им.

Раковината на забравата

Беше вечер, когато корабът влезе в пристанището Кидзугава, където го посрещна вездесъщата миризма на риба. Червеникави светлини блещукаха на брега, а бученето на вълните присъстваше като неизменен фон. Малко по малко високите гласове, долитащи от кораба и онези, които идваха от брега, се сляха. Водата се покри с бяла пяна, разплискана от спускането на котвата; хвърлиха въжетата и нагласиха мостика за слизане.

Въздухът екна от суетнята на възбудени викове.

— На борда ли е синът на свещеника от храма Сумиоки?

— Има ли тук някой бързоходец?

— Учителю, ето ни, тук сме!

По кея към кораба се люшнаха като вълна хартиени фенери с изписани имената на различни странноприемници, докато предлагащите услугите си се надпреварваха в привличането на посетители.

— Някой за хана Кашивая?

Младият мъж с маймунката на рамо си запробива път през тълпата.

— Елате при нас, господине — нищо няма да вземем за маймунката.

— Ние сме точно срещу храма Сумийоши. Чудесно място за поклонници. Ще имате чудна стая с чуден изглед.

Никой не беше дошъл да посрещне младежа. Той тръгна напряко през кея, без да обръща внимание на викачите или на някой друг.

— Този за какъв се мисли? — измърмори един от пътниците. — Само защото малко по-добре се справя със сабята!

— Ако не бях просто обикновен гражданин, нямаше да се измъкне без бой.

— О, я по-спокойно! Остави ги воините да си мислят, че няма по-добри от тях. Щастливи са, щом има пред кого да се перчат. За нас, гражданите, важното е да ги оставим да късат цветята, докато ние обираме плодовете. Защо да се разстройваме от днешното дребно произшествие?

Като си говореха в тоя дух, търговците следяха купчините им с багаж да бъдат събрани както трябва и после разтоварени на брега, където бяха посрещнати от рояци хора, фенери и превозни средства. Те самите до един бяха заобиколени от по няколко грижовни жени.

Последен от кораба слезе Гион Тоджи, чието лице имаше израз на крайно смущение. През целия си живот не беше прекарвал по-напрегнат ден. Главата му беше грижливо завита с кърпа, за да прикрие унизителната загуба на перчема, но това с нищо не прикриваше свъсените му вежди и сбърчените устни.

— Тоджи! Ето ме! — извика Око.

Въпреки че кърпа покриваше и нейната глава, лицето й беше останало изложено на студения вятър при чакането и бръчките й прозираха през пудрата, предназначена да ги скрие.

— Око! Значи дойде все пак.

— Нима не ме очакваше? Нали ми изпрати писмо да те посрещна тук.

— Да, но мислех, че може да не го получиш навреме.

— Случило ли се е нещо? Виждаш ми се разтревожен.

— А, дреболия. Лека морска болест. Хайде, да вървим към Сумийоши да си намерим прилична странноприемница.

— Ела насам. Поръчах да ни чака паланкин.

— Благодаря. Запазила ли си стая за нас?

— Да. Всички чакат в странноприемницата.

Тоджи остана с втрещено изражение.

— Всички ли? Какви ги говориш? Мислех само ние двамата да прекараме няколко приятни дни тук в някое тихо кътче. Ако там е препълнено с хора, аз не отивам.

Отказвайки се от носилката, той сърдито закрачи напред. Щом Око се опита да му обясни, я прекъсна и я нарече глупачка. Целият насъбран на кораба гняв избухна.

— Ще се настаня някъде сам! — заяви той. — Освободи паланкина! Как може да си толкова глупава? Ти въобще не ме разбираш.

Издърпа ръкава си от пръстите й и забърза напред.

Бяха на крайбрежния пазар за риба. Навсякъде беше затворено и разпилените по улицата люспи лъщяха като миниатюрни сребристи раковини. Тъй като наоколо нямаше жива душа да ги види, Око улови Тоджи в прегръдките си и се опита да го успокои.

— Пусни ме! — викна той.

— Ако отидеш някъде сам, другите ще помислят, че нещо не е наред.

— Да мислят каквото си щат.

— О, не говори така! — помоли тя.

Хладната й буза се притисна до неговата. Цялото му същество се проникна от сладникавия аромат на пудрата и косата й. Гневът и разочарованието постепенно се уталожиха.

— Моля те — настояваше Око.

— Само дето съм толкова разочарован — обясни Тоджи.

— Знам, но и друг път ще можем да бъдем заедно.

— Но тези два-три дни с теб аз наистина ги очаквах с нетърпение.

— Разбирам.

— След като разбираш, защо влачиш със себе си толкова хора? Това е защото чувствата ни един към друг са различни.

— Пак започваш същото — упрекна го Око, загледана напред с израз сякаш всеки миг ще се разплаче.

Но вместо да се разхлипа, тя повторно се опита да го накара да изслуша обясненията й. Когато пристигнал бързоходецът с писмо от Тоджи, тя разбира се, възнамерявала да тръгне сама за Осака, но както се случва, същата вечер Сеиджуро дошъл в „Йомоги“ с шест-седем от учениците си и Акеми се изпуснала, че Тоджи пристига. За нула време мъжете решили всички да придружат Око в Осака и да вземат и Акеми. И така, отседналата в Сумийоши дружина наброявала десет души.

Тоджи трябваше да признае, че при създалите се обстоятелства Око не е имала голям избор, но това с нищо не подобри унилото му настроение. Явно този ден изобщо не му вървеше, а и беше сигурен, че най-лошото тепърва предстои. Първият очакван въпрос щеше да се отнася за това какво е постигнал в своето начинание и на него му беше неприятно да им съобщи лошите новини. Неизмеримо повече го ужасяваше мигът, в който ще трябва да махне кърпата от главата си. Как изобщо би могъл да обясни липсата на своя перчем? Накрая разбра, че няма изход и се остави на волята на съдбата.

— Е, добре — каза. — Ще дойда с теб. Накарай ги да докарат паланкина.

— О, толкова съм щастлива! — изгука Око и се обърна към пристанището.

В странноприемницата Сеиджуро и останалите са бяха изкъпали и удобно увити в предоставяните на гостите памучно подплатени кимона, се бяха разположили да чакат завръщането на Тоджи и Око. Когато след известно време тях още ги нямаше, някой се обади:

— Онези двамата рано или късно ще дойдат. Няма смисъл да седим тук и да бездействаме.

Естественото следствие от това изявление беше поръчването на саке. Отначало пийваха колкото да минава времето, но скоро краката започнаха да се протягат по-удобно, а чашите да се надигат по-често. Не след дълго всички почти бяха забравили за Тоджи и Око.

— Няма ли някакви певици в Сумийоши?

— Виж, това е добро хрумване! Защо не поканим три-четири хубави момичета?

Сеиджуро имаше колеблив вид, докато някой не предложи той и Акеми да се оттеглят в друга стая, където ще е по-тихо. Не особено деликатният ход да се отърват от него предизвика на лицето му тъжна усмивка, но независимо от това остана доволен, че напуска. Много по-приятно би било да остане насаме с Акеми в стая с топло котацу, отколкото да се налива заедно с тази шайка грубияни. Щом той излезе от стаята, веселбата продължи с пълна сила и скоро няколко певици от рода на познатите тук като „гордостта на Тосамагава“ се появиха в градината пред тяхната стая. Флейтите и шамисенът им бяха стари, долнокачествени и очукани от употреба.

— Защо вдигате толкова шум? — попита закачливо една от жените. — Да пиете ли сте дошли или да правите сбиване?

Мъжът, който си беше присвоил ролята на главатар, викна в отговор:

— Не задавайте глупави въпроси. Никой не плаща, за да се бие! Поканихме ви, да пийнем и да се позабавляваме.

— Добре — отвърна тактично момичето. — Радвам се да чуя това, обаче искам да сте малко по-тихи.

— Щом толкова държите, така да бъде! Хайде да попеем малко песни.

Съобразявайки се с дамското присъствие, няколкото космати прасци се дръпнаха под полите на кимоната и няколко тела промениха положението си от водоравно на отвесно. Музиката започна, настроението се повиши и веселието набра ход. То беше в самия си разгар, когато влезе млада прислужница и съобщи, че пристигналият с кораба от Шикоку мъж е дошъл със своята придружителка.

— Какво каза тя? Някой идва ли?

— Да, каза, че идвал някой си Тоджи.

— Чудесно! Великолепно! Добрият стар Тоджи идва… Кой всъщност е тоя Тоджи?

Влизането на Тоджи и Око ни най-малко не прекъсна заниманието им — те едва ли бяха забелязани. Убеден, че събирането е изцяло заради него, Тоджи остана възмутен.

Той извика обратно прислужницата, която ги беше въвела и помоли да го заведе в стаята на Сеиджуро. Но като тръгваха по коридора, главатарят, олюляващ се и вонящ на саке, се хвърли на врата на Тоджи.

— Хей, Тоджи! — изломоти той. — Току-що се връщаш, а? Сигурно вече си се позабавлявал някъде с Око, докато ние седяхме тук и те чакахме. Това не е честно.

Тоджи неуспешно опита да се откопчи от него. Мъжът насила го задърпа към стаята. Междувременно той настъпи един-два подноса, ритна няколко съда със саке, после падна на пода, като повлече и Тоджи със себе си.

— Кърпата ми! — възкликна Тоджи.

Вдигна ръка към главата си, но твърде късно. При падането онзи беше сграбчил кърпата и сега я държеше в ръка. С общ възглас всички очи се обърнаха право към мястото, където трябваше да се намира възелът от косата на Тоджи.

— Какво е станало с главата ти?

— Ха-ха-ха! Ама че прическа!

— Кой ти я направи?

Плътна руменина заля лицето на Тоджи. Като грабна кърпата и си я сложи отново, той избъбри:

— А, това ли? Нищо, имах цирей.

Всички до един се превиваха от смях.

— Донесъл си цирей за спомен!

— Скрий гадната пришка!

— Не ни разправяй, ами направо я покажи!

От плоските шеги беше ясно, че нито един не вярваше на Тоджи, но разпивката продължи и никой не добави нещо повече по въпроса.

На следващата сутрин положението беше коренно различно. В десет часа същата група беше събрана на морския бряг зад странноприемницата, този път всички трезви и заети с много сериозно съвещание. Седяха в кръг — с изправени рамене, други със скръстени ръце, но всички с мрачно изражение.

— Както и да го погледнеш, все лошо.

— Въпросът е дали е вярно.

— Чух го със собствените си уши. Да не би да твърдите, че съм лъжец?

— Не можем да го отминем без да направим нищо. Тук е заложена честта на училището Йошиока. Трябва да действаме.

— Разбира се, но какво да направим?

— Още не е късно. Ще намерим мъжа с маймунката и ще отсечем неговия възел. Ще му покажем, че не става дума само за гордостта на Гион Тоджи. Касае се за достойнството на цялото училище Йошиока! Някакви възражения?

Пияният главатар от предишната нощ сега се беше превърнал в неустрашим пълководец, призоваващ своите хора на бой.

След събуждането си мъжете бяха поръчали да им затоплят банята, за да им мине махмурлукът. Докато бяха вътре, влезе и един търговец. Без да знае кои са, той им разказа какво се беше случило на кораба предния ден. Представи им комичната случка с отрязването на възела и приключи историята си с думите, че „самураят дето му отрязаха косата, заяви, че е пръв ученик на рода Йошиока в Киото. Мога само да кажа, че ако наистина е такъв, то училището Йошиока трябва да е във възможно най-лошо състояние“.

Бързо изтрезнели, учениците от Йошиока тръгнаха да търсят своя провинил се другар, за да го разпитат за произшествието. Скоро разбраха, че той е станал рано, разменил няколко думи със Сеиджуро и веднага след закуска заминал с Око за Киото. Това потвърди, че разказаното е по същество вярно, но вместо да тормозят малодушния Тоджи, мъжете решиха, че по-умно би било да намерят неизвестния младеж с маймунката и да защитят честта на името Йошиока.

След като на своя крайбрежен военен съвет съставиха план, сега те се изправиха, изтърсиха пясъка от кимоната си и се хвърлиха в действие.

Наблизо Акеми с голи крака си играеше до самата вода, събираше една по една раковини и после почти веднага ги захвърляше. Въпреки че беше зима, слънцето грееше топло и мирис на море се надигаше от пяната на разбиващите се вълни, които като гирлянди от бели рози се разстилаха докъдето поглед стига.

Акеми се ококори любопитно, като видя всички мъже от Йошиока да се разбягват почти незабавно в различни посоки с проблясващи във въздуха върхове на ножниците. Когато последният от тях мина край нея, тя му извика:

— Къде тръгнахте всички?

— А, ти ли си? — каза той. — Защо не дойдеш да търсиш с мен? Всеки трябва да покрие определена част от града.

— Какво търсите?

— Някакъв млад самурай с дълъг перчем. Носи маймунка.

— Какво е направил?

— Нещо, което, ако не действаме бързо, ще опетни името на Младия учител.

Разказа й какво се е случило, но не успя да събуди и най-малък интерес.

— Какви хора сте — все налитате на бой! — възкликна тя неодобрително.

— Не че на нас ни се ще да се бием, но ако оставим да му се размине, това ще посрами училището, най-голямото средище по бойни изкуства в страната.

— И какво от това?

— Ти да не си луда?

— Вие, мъжете, си губите времето да тичате за най-големи глупости.

Той я погледна накриво с подозрение.

— А ти какво правиш тук навън през цялото това време?

— Аз ли? — тя хвърли поглед към хубавия пясък в нозете си и каза: — Търся раковини.

— Че защо ти трябва да ги търсиш? Наоколо има милиони от тях. Тъкмо пример за теб — жените си губят времето много по-безсмислено от мъжете.

— Аз търся един много особен вид раковина. Нарича се раковината на забравата.

— О? И съществува ли изобщо такава раковина?

— Да, но казват, че може да се открие само тук, на брега при Сумийоши.

— Хубаво, но се обзалагам, че няма такова нещо.

— Има, и още как! Ако не вярваш, ела с мен. Ще ти покажа.

Противно на желанието му тя обърна младежа към ред борове и му посочи един камък, на който бяха издълбани древни стихове.

— Видя ли? — попита гордо Акеми. — Какво по-голямо доказателство от това искаш?

— Но това е само предание, една от тези безполезни измислици, дето ги казват в поезията.

— Но в Сумийоши има и цветя, които те карат да забравиш, и вода също.

— Добре, да предположим, че наистина съществува. Какво вълшебство ще направи?

— Много просто. Ако сложиш една в обито или в ръкава си, можеш да забравиш всичко.

Самураят се засмя.

— Значи искаш да станеш още по-разсеяна от сега?

— Да. Бих искала да забравя всичко. Има неща, които не мога да забравя, затова съм нещастна денем и лежа будна нощем. Ето защо я търся. Защо не останеш да ми помогнеш?

— Сега не е време за детски игри! — каза строго самураят, после, сетил се внезапно за своя дълг, изчезна припряно.

Когато беше тъжна, Акеми често си мислеше, че грижите й щяха да изчезнат, стига само да забрави миналото и да се наслаждава на настоящето. Точно сега се колебаеше дали да съхрани няколко скъпи за нея спомена или да ги хвърли в морето. Ако наистина съществува такова нещо като раковината на забравата, не би я взела за самата себе си, реши тя, а би я пъхнала в ръкава на Сеиджуро.

Въздъхна, представяйки си колко хубав би бил животът, ако той просто забрави всичко, свързано с нея. Само мисълта за него караше сърцето й да изстине. Склонна беше да мисли, че той съществува с едничката цел да погуби нейната младост.

Когато й досаждаше с ласкателни изявления за любовта си, тя се утешаваше с мисли за Мусаши. Но въпреки че присъствието на Мусаши в сърцето й понякога се явяваше спасение, често то ставаше и причина за нейното нещастие, защото я караше да копнее за бягство в убежището на един свят от мечти. Все пак тя се въздържаше да се отдаде изцяло на въображението, понеже знаеше, че е възможно Мусаши напълно да е забравил за нея.

„Ех, ако имаше начин да заличи лицето му от паметта си!“, мислеше си.

Синята вода на Вътрешното море изведнъж й се стори примамлива. Вторачена в нея, тя се изплаши. Колко лесно би било да се хвърли право навътре и да изчезне.

Майка й нямаше представа, че Акеми таи такива отчаяни мисли, какво оставаше пък за Сеиджуро. Всички около нея я смятаха за много щастливо създание, може би малко вятърничаво. Намираха, че е като пъпка, още твърде далече от разцъфването си, за да може изобщо да приеме любовта на мъж.

За Акеми майка й и мъжете, които посещаваха чайната, бяха нещо външно за съкровената й същност. В тяхно присъствие тя се шегуваше и се смееше, дрънчеше със звънчето си, мръщеше се според обстоятелствата, но щом останеше сама, въздишките й бяха угрижени и мрачни.

Един слуга от странноприемницата прекъсна нейните мисли. Като я забеляза до каменния надпис, той дотича и каза:

— Млада госпожице, къде бяхте толкова време? Младият господар ви търсеше и започна да се тревожи.

Върнала се в хана, Акеми завари Сеиджуро съвсем сам да топли ръцете си под един червен юрган, метнат над котацуто. В стаята беше тихо, а в градината ветрецът шумолеше сред изсъхналите борове.

— Да не си била навън в тоя студ? — попита той.

— Какво искаш да кажеш? Не мисля, че е студено. На брега е много слънчево.

— Ти какво прави?

— Търсих раковини.

— Държиш се като дете.

— Аз съм си дете.

— Колко години ще навършиш на следващия си рожден ден?

— Няма значение. Още съм дете. Какво лошо има в това?

— Има много лошо в това. Би трябвало да помислиш какво е решила да направи с теб майка ти.

— Майка ми ли? Тя не мисли за мен. Убедена е, че самата тя е още млада.

— Седни тук.

— Не искам. Става ми горещо. Не се ли сещаш, още съм млада.

— Акеми! — Той стисна китката й и я дръпна към себе си. — Днес тук няма никой друг. Майка ти беше достатъчно внимателна да се върне в Киото.

Акеми погледна горящите очи на Сеиджуро; тялото й се вцепени. Несъзнателно опита да се отдръпне, но той здраво я бе хванал за китката.

— Защо се опитваш да избягаш? — попита с укор.

— Не се опитвам да избягам.

— Сега тук няма никой. Това е чудесна възможност, нали, Акеми?

— За какво?

— Недей се инати! Виждаме се близо година. Знаеш чувствата ми към теб. Око отдавна даде разрешението си. Казва, че не се предаваш, защото аз не подхождам правилно. Затова днес нека…

— Престани! Пусни ми ръката! Пусни ме, ти казвам! — Акеми изведнъж се преви и наведе глава от смущение. — Няма да ме имаш, каквото и да става! Спри! Остави ме!

Въпреки че ръката й се беше зачервила от хватката му, той отказваше да я пусне, а момичето едва ли беше достатъчно силно да се противопостави на бойните похвати на школата Кьохачи. Сеиджуро днес беше по-различен от обикновено. Той често търсеше утеха и успокоение в сакето, но днес не беше пил нищо.

— Защо се отнасяш така с мен, Акеми? Опитваш се да ме унизиш ли?

— Не желая да говоря за това! Ако не ме пуснеш да си вървя, ще викам!

— Викай колкото искаш! Никой няма да те чуе. Главната сграда е много далеч, а и бездруго аз им казах да не ни безпокоят.

— Искам да си тръгна.

— Няма да ти позволя.

— Тялото ми не ти принадлежи!

— Така ли мислиш? По-добре питай майка си за това! Със сигурност достатъчно й платих за него.

— Е, майка ми може и да ме е продала, но аз не се продавам! Най-вече пък на човек, когото презирам повече от самата смърт.

— Как смееш! — викна Сеиджуро и хвърли червения юрган върху главата й.

Акеми изкрещя с пълна сила.

— Викай, кучко такава! Викай колкото искаш! Никой няма да дойде.

Бледата светлина на слънцето се преливаше върху шоджито с неспокойните сенки на боровете, сякаш нищо не се е случило. Навън всичко беше тихо, освен далечното плискане на вълните и чуруликането на птиците.

Дълбоко мълчание последва заглушените ридания на Акеми. След известно време Сеиджуро се появи във външния коридор с мъртвешки бледо лице, като държеше с дясната си ръка лявата, която беше издраскана и кървеше.

Не след дълго вратата отново се отвори с трясък и изникна Акеми. С вик на изненада Сеиджуро, сега вече с превързана с кърпа ръка, посегна да я спре, но закъсня. Полуобезумялото момиче избяга светкавично.

Лицето на Сеиджуро тревожно се изкриви, но той не я последва, докато пресичаше градината и влизаше в другата част на странноприемницата. След миг устните му се разтегнаха в крива усмивка на дълбоко удовлетворение.

Геройска смърт

— Чичо Гон!

— Какво?

— Уморен ли си?

— Да, малко.

— Така си и мислех. Аз съм на път да се откажа. Но нали това светилище има великолепни сгради? Кажи, не е ли това портокаловото дърво, известно като тайното дърво на Вакамия Хачиман?

— Така изглежда.

— Смята се, че е било в първия от осемдесетте корабни товара налог, изпратен от царя на Сила на императрица Джингу, когато тя завладяла Корея.

— Погледни там — Обора на свещените коне! Не е ли това хубаво животно? Без съмнение ще спечели на годишното конно надбягване в Камо.

— За белия ли говориш?

— Да. Хм-м, какво пише на табелата?

— Пише, че ако свариш зърната, използвани за зоб на конете и изпиеш кашата, ще те предпази от това да плачеш или да скърцаш със зъби насън. Искаш ли малко?

Чичо Гон се засмя.

— Не ставай глупава. — Обърна се и попита: — Къде изчезна Матахачи?

— Май се е запилял нанякъде.

— А, ето го там, седи край сцената за свещени танци.

Старата госпожа вдигна ръка и викна на сина си.

— Ако продължим нататък, можем да видим първата Велика Тории3, но нека първо отидем до Високия фенер.

Матахачи мързеливо ги последва. Откакто майка му го хвана за яката в Осака, той беше с тях през цялото време, все вървеше и вървеше.

Търпението му беше започнало да се изчерпва. Пет или десет дни обикаляне на забележителностите би могло да се преживее, но се ужасяваше при мисълта да ги придружава, докато постигнат своето отмъщение. Отначало се опита да ги убеди, че по-добре ще е той сам да тръгне да търси Мусаши. Майка му не искаше и да чуе.

— Скоро ще бъде Нова година — изтъкна тя, — и аз искам да я посрещнеш с мен. Дълго време не сме празнували заедно Нова година и това може да е последната ни възможност.

Макар да знаеше, че не може да й откаже, Матахачи беше решил да ги остави няколко дни след началото на Новата година. Осуги и чичо Гон, вероятно от страх, че не им остава дълго да живеят, така бяха погълнати от религията, че спираха при всяко възможно светилище или храм, като оставяха дарове и дълго се молеха на боговете. Почти целия днешен ден прекараха в светилището Сумийоши.

Матахачи, умиращ от скука, влачеше крака и се мусеше.

— Не можеш ли да ходиш по-бързо? — попита със сприхав глас Осуги.

Крачката на Матахачи не се измени. Толкова раздразнен от майка си, колкото и тя от него, той промърмори:

— Първо препирате, после ме карате да чакам! Бързай и чакай, бързай и чакай!

— Какво да правя със син като теб? Щом дойде на свещено място, човек би трябвало да спре и да се помоли на боговете. Никога не съм те видяла да се поклониш пред който и да е бог или Буда и помни ми думите — ще дойде време да съжаляваш за това. Между другото, ако се молеше с нас, нямаше да ти се налага да чакаш толкова дълго.

— Каква досада! — измърмори Матахачи.

— Кой е досаден? — викна възмутена Осуги.

През първите два-три дни всичко между тях вървеше като по мед и масло, но щом отново свикна с майка си, Матахачи почна да оспорва всичко, което тя върши или говори и да й се подиграва при всяка възможност. Когато се свечеряваше и се връщаха в странноприемницата, тя го караше да седне пред нея и му теглеше по една проповед, която още повече разваляше настроението му.

„Каква двойка!“, оплака се на себе си чичо Гон и се опита да измисли начин да успокои засегнатото честолюбие на старицата и да възстанови до известна степен спокойствието върху навъсеното лице на племенника си.

Предчувствайки, че се готви поредната проповед, той понечи да я изпревари.

— О! — извика весело, — стори ми се, че помирисах нещо хубаво! В чайната на плажа продават миди на скара. Хайде да спрем да похапнем.

Нито майката, нито синът показаха голямо въодушевление, но чичо Гон успя да ги поведе към крайбрежната гостилница, закрита с тънки тръстикови сенници. Докато другите двама седнаха удобно отвън на плажа, той влезе вътре и се върна с малко саке.

Предложи чаша на Осуги и добродушно отбеляза:

— Това ще поразведри Матахачи малко. Може би си прекалено строга към него.

Осуги се извърна и отсече:

— Нищо не искам да пия.

Хванат в собственият си капан, чичо Гон предложи чашата на Матахачи, който макар и още кисел, възможно най-бързо се зае един след друг да опразни три съда, като отлично знаеше, че това ще вбеси майка му. Когато помоли чичо Гон за четвърти, Осуги не можа да издържи.

— Пи достатъчно! — смъмри го тя. — Не сме на излет, нито сме дошли тук да се напиваме! Ти също внимавай, чичо Гон! По-стар си от Матахачи и би трябвало да си по-разсъдлив.

Чичо Гон, огорчен така, сякаш само той беше пил, се опита да прикрие лицето си, потривайки го с ръце.

— Да, съвсем права си — каза той кротко.

Стана и направи няколко крачки. После работата стана сериозна, защото Матахачи беше докоснал най-болното място на страстното, макар и неустойчиво Осугино чувство за майчинска любов и загриженост и тя не беше в състояние да изчака прибирането им в странноприемницата. Гневно се нахвърли върху него, без да я е грижа дали слушат други хора. Матахачи я гледаше втренчено с израз на непокорство, докато млъкна.

— Добре — каза той. — Разбирам, че гледаш на мен като на неблагодарен пройдоха без чувство за собствено достойнство. Така ли е?

— Да! Направил ли си досега нещо, което да показва чувство на гордост и самоуважение?

— Е, не съм толкова пропаднал, колкото изглежда си мислиш, но не би имало начин да го разбереш.

— О, не бих могла, така ли? Никой не познава едно дете по-добре от неговите родители. И аз мисля, че денят, в който се роди ти, беше лош ден за рода Хониден!

— Само почакай и ще видиш! Още съм млад. Един ден, когато ще си умряла и погребана, ще съжаляваш, че си казала това.

— Ха! Дано да е така, но се съмнявам, че ще стане и след сто години. Толкова е тъжно, като си помислиш.

— Добре, щом се чувстваш толкова непоносимо тъжна, че имаш син като мен, няма голяма полза да се бавя повече тук. Аз си отивам!

Кипнал от яд, той стана и тръгна с големи, решителни крачки.

Стресната, старицата се опита да го извика обратно с жално треперлив глас. Матахачи не й обърна внимание. Чичо Гон, който можеше да се затича и да се опита да го спре, не мръдна, взрян по посока към морето. Очевидно умът му беше зает с други мисли.

Осуги стана, после пак седна.

— Не се мъчи да го спреш — каза тя без нужда на чичо Гон. — Няма смисъл.

Чичо Гон се обърна към нея, но вместо да й отговори, каза:

— Онова момиче там се държи много странно. Я почакай!

Думите още не бяха излезли от устата му, когато захвърли шапката си под стряхата на гостилницата и като стрела се спусна към водата.

— Безумец! — вика Осуги. — Къде отиваш? Матахачи ни…

Тя тръгна след него, но на около двайсет разкрача от гостилницата се спъна в купчина водорасли и се просна по очи. Мърморейки сърдито, Осуги се изправи с лице и рамене, целите в пясък. Като зърна отново чичо Гон, очите й щяха да изскочат от орбитите си.

— Ах ти, стари глупако! Къде си тръгнал? Да не си си изгубил ума? — кресна.

Бе толкова развълнувана, че изглеждаше, все едно самата тя е луда. Затича се с все сила по стъпките на чичо Гон. Но твърде късно — той вече беше нагазил до колене и продължаваше навътре.

Облян с бели пръски, имаше вид почти на изпаднал в унес. Още по-навътре някакво младо момиче трескаво си проправяше път към дълбоките води. Когато той я забеляза за първи път, беше застанала в сянката на боровете, взряна с празен поглед в морето, после изведнъж се засили през пясъка към водата, а черната й коса се развяваше зад нея. Сега водата й стигаше до кръста и тя бързо се приближаваше към границата, откъдето дъното рязко пропадаше.

Щом я наближи, чичо Гон неистово извика, но момичето продължи. Внезапно тялото й изчезна, оставяйки кръгове на повърхността.

— Лудо дете! — викна чичо Гон. — Решила си да се убиеш ли?

И той сам потъна под повърхността с бълбукане. Осуги тичаше напред-назад по края на водата. Когато видя двамата да изчезват, виковете й се обърнаха на пронизителни писъци за помощ.

Като размахваше ръце, тичаше и се препъваше, тя заповядваше на хората на плажа да ги спасят, сякаш те са причина за нещастието.

— Спасете ги, безумци такива! Бързо или ще се удавят.

Няколко минути по-късно рибари изнесоха телата и ги положиха на пясъка.

— Самоубийство от любов? — попита един.

— Шегуваш ли се? — отвърна му засмян друг.

Чичо Гон беше хванал обито на момичето и още го държеше, но и той, и тя не дишаха. Девойката представляваше странна гледка — въпреки че косата й беше объркана и сплъстена, пудрата и червилото й не се бяха отмили и тя изглеждаше като жива. Зъбите й още прехапваха долната устна, но розовата й уста сякаш се смееше.

— Виждал съм я някъде преди — обади се някой. — Не е ли тя момичето, което търсеше раковини одеве по брега?

— Да, точно така! Беше отседнала там, в оная странноприемница.

Откъм хана вече се приближаваха четирима-петима мъже. Сред тях беше Сеиджуро, който задъхано си пробиваше път през тълпата.

— Акеми! — извика той. Лицето му пребледня, но остана съвършено неподвижен.

— Приятелка ли ви е? — попита един от рибарите.

— Д-д-да.

— По-добре бързо се помъчете да изкарате водата от нея.

— Можем ли да я спасим?

— Не, ако само стоите така и зяпате!

Рибарите откопчиха хватката на чичо Гон, положиха телата едно до друго и започнаха да ги натискат по корема и да ги удрят по гърба. Акеми доста скоро възстанови дишането си и Сеиджуро, нетърпелив да се отърве от погледите на свидетелите, накара мъжете от странноприемницата да я отнесат.

— Чичо Гон! Чичо Гон!

Осуги беше долепила уста до ухото на стареца и през сълзи го викаше.

Акеми се върна към живот, защото беше млада, но чичо Гон… не само беше стар, но и когато тръгна да я спасява, беше погълнал значително количество саке. Дъхът му бе застинал завинаги и никакви увещания от страна на Осуги не можеха да отворят отново очите му. Рибарите се отказаха с думите:

— Старецът си отиде.

Осуги спря да плаче за малко, колкото да се обърне към тях така, все едно са врагове, а не хора, опитващи се да помогнат.

— Какво искате да кажете? Защо той да умре, щом това младо момиче беше спасено?

Държеше се, като че е готова да ги нападне не само с думи, а и физически. Разблъска мъжете и твърдо заяви:

— Аз сама ще го съживя! Ще ви покажа.

Залови се с чичо Гон, използвайки всички начини, за които се сещаше.

Нейната решителност просълзи наблюдаващите, някои от които се заеха да й помагат. Без да изрази каквато и да е признателност, тя почна да се разпорежда сякаш с надничари — недоволстваше, че не натискат както трябва, казваше им, че това, което правят, няма да подейства, заповяда да накладат огън и прати хора за лекарство. И всичко това правеше с възможно най-голяма раздразнителност.

За хората на брега тя не беше нито роднина, нито приятел, накрая и най-съчувствено настроените започнаха да се ядосват.

— Откъде се взе тая стара вещица? — измърмори един. — Не може да различи припаднал от мъртвец. Като може да го съживи, оставете я да го направи.

Не след дълго Осуги се оказа сама с трупа. В сгъстяващия се мрак от морето се надигаше мъгла и всичко, което остана от деня, беше ивица оранжеви облаци на хоризонта. След като стъкми огън и седна до него, тя продължи да държи тялото на чичо Гон близо до себе си.

— Чичо Гон. О, чичо Гон! — стенеше.

Вълните потъмняха. Опитваше се отново и отново да върне топлината в тялото му. Изразът на лицето й сочеше, че очаква всеки миг старият човек да отвори уста и да й проговори. Сдъвка хапчета от кутията за лекарства, която стоеше в неговото оби и после ги сложи устата му. Притегли го към себе си и го залюля.

— Отвори си очите, чичо Гон! — молеше го. — Кажи нещо! Не можеш да си отидеш и да ме оставиш сама. Още не сме убили Мусаши и не сме наказали онази безсрамница Оцу.

В странноприемницата Акеми лежеше, потънала в трескав сън. Когато Сеиджуро се опита да намести пламналата й глава върху възглавницата, тя промълви нещо в унес. Известно време той седя напълно неподвижен до нея, с лице по-бледо от нейното. Сам се измъчваше при вида на страданието, което й причини.

Той беше този, който се нахвърли върху нея с животинска сила, за да удовлетвори собствената си похот. Сега седеше скръбно и вцепенено, тревожеше се за пулса и дишането й и се молеше животът, който за малко я беше напуснал, със сигурност да се върне. За един кратък ден се прояви и като звяр, и като състрадаващ човек. За Сеиджуро, отдаден на крайности, това поведение обаче не изглеждаше неоправдано.

Очите му бяха тъжни, устата му — смирено присвита. Вгледа се в нея и прошепна:

— Опитай да се успокоиш, Акеми. Не съм само аз — повечето мъже са същите… Скоро ще разбереш, макар че трябва да си била потресена от насилието на моята любов.

Доколко тази реч бе предназначена за момичето и доколко целеше да утеши неговия дух, беше трудно да се прецени, но той продължи да говори все същото.

Мракът в стаята беше като мастило. Покритото с хартия шоджи заглушаваше шума на вятъра и вълните.

Акеми се размърда и белите й ръце се подадоха изпод завивките. Щом Сеиджуро се опита да оправи юргана, тя измънка:

— К-кой ден е днес?

— Какво?

— Колко… колко дни… има… до Нова година?

— Само още седем дни от днеска. Дотогава ще се оправиш и ще се върнеш в Киото.

Наведе лицето си към нейното, но тя го отблъсна с дланта на ръката си.

— Спри! Махай се! Не те харесвам!

Той се отдръпна, но полуналудничавите думи се сипеха от устните й.

— Глупак! Звяр!

Сеиджуро седеше мълчаливо.

— Ти си звяр. Аз не… не искам да те погледна.

— Прости ми, Акеми, моля те!

— Махай се! Не ми говори!

Ръката й нервно замахна в тъмното. Сеиджуро тъжно преглътна, но продължи да я гледа.

— Коя… коя дата е?

Този път той не отговори.

— Нова година ли е вече?… Между Нова година и седми… Всеки ден… Каза ще бъде на моста… Вест от Мусаши… Всеки ден… Мостът на улица Годжо… Още толкова време до Нова година… Да се върна в Киото… Ако ида на моста, той ще е там.

— Мусаши ли? — попита смаян Сеиджуро.

Бълнуващото момиче мълчеше.

— Този Мусаши… Миямото Мусаши ли е?

Сеиджуро се вгледа в лицето й, но Акеми не каза нищо повече. Синкавите й клепачи бяха затворени; беше заспала дълбоко.

Сухи борови иглици трополяха по шоджито. Някакъв кон изцвили. Зад преградата се появи светлина и се чу гласът на една от прислужниците:

— Младият учител е тук вътре.

Сеиджуро бързо влезе в съседната стая, като внимателно затвори вратата зад себе си.

— Кой е? — попита той. — Аз съм тук.

— Уеда Рьохей — дойде отговор.

Изцяло облечен за път и покрит с прах, Рьохей влезе и седна. Докато си разменяха поздрави, Сеиджуро се чудеше какво би могло да го доведе тук. Доколкото Рьохей, както и Тоджи, беше един от старшите възпитаници и беше нужен у дома, Сеиджуро никога не би го взел със себе си току-така на излет.

— Защо идвате? Случило ли се е нещо в мое отсъствие? — попита Сеиджуро.

— Да, и трябва да ви помоля веднага да се върнете.

— Какво има?

Щом Рьохей пъхна две ръце в кимоното си и затърси нещо, от съседната стая дойде гласът на Акеми.

— Не те харесвам!… Звяр!… Махни се!

Отчетливо изречените думи бяха изпълнени със страх; всеки би си помислил, че е будна и в истинска опасност. Стреснат, Рьохей попита:

— Кой е там?

— А, това ли? Акеми се разболя, след като дойде тук. Има треска. От време на време по малко бълнува.

— Казвате, това е Акеми?

— Да, но не обръщайте внимание. Искам да чуя защо идвате.

От пояса под кимоното си Рьохей най-накрая извади едно писмо и го връчи на Сеиджуро.

— Ето това е — каза той без повече обяснения, после помести към Сеиджуро лампата, която прислужницата беше оставила.

— Хм-м. От Миямото Мусаши е.

— Да! — отвърна натъртено Рьохей.

— Отваряли ли сте го?

— Да. Обсъдихме с другите и решихме, че може да е важно, затова го отворихме и прочетохме.

Вместо да види сам какво има в писмото, Сеиджуро някак припряно попита:

— Какво пише?

Въпреки че никой не се беше осмелил да отваря пред Сеиджуро дума за Мусаши, този човек бе останал в съзнанието му. При все това почти беше убедил себе си, че никога няма да попадне отново на него. От внезапното пристигане на писмото, веднага след като Акеми беше произнесла името на Мусаши, по гърба му полазиха тръпки.

Рьохей сърдито хапеше устни.

— Най-сетне се случи. Когато миналата пролет си тръгна с големи приказки, бях сигурен, че кракът му никога няма пак да стъпи в Киото, но можеш ли да си представиш какво самомнение? Хайде, виж го! Това е предизвикателство и той има наглостта да го отправи към цялото училище Йошиока и да се подпише със собственото си име. Мисли, че може да ни победи сам всички!

Мусаши не бе написал никакъв обратен адрес, нито нещо в писмото загатваше неговото местонахождение. Не бе забравил обаче обещанието, което даде писмено на Сеиджуро и неговите възпитаници и с това второ писмо жребият беше хвърлен. Обявяваше война на училището Йошиока. Битката беше неизбежна и щеше да се води докрай — такава, в която самураите воюват до смърт, за да защитят честта си и да докажат своята изкусност със сабята. Мусаши залагаше живота си и предизвикваше цялото училище да направи същото. В решителния миг думите и хитростите нямаше да значат много.

Най-опасното за Сеиджуро беше, че още не схващаше този факт. Не разбираше, че идва денят на разплатата и не е време да пропилява времето си в празни удоволствия. Когато писмото пристигна в Киото, някои от най-преданите ученици, възмутени от разпуснатия начин на живот на Младия учител, сърдити зароптаха по повод отсъствието му в такъв решителен миг. Раздразнени от оскърблението на този самотен ронин, те съжаляваха, че Кемпо вече не е между живите. След дълги спорове решиха да обяснят на Сеиджуро положението и да го накарат незабавно да се върне в Киото. Но сега, когато писмото беше донесено, Сеиджуро само го сложи на коленете си и не понечи да го отвори.

— Не мислите ли, че трябва да го прочетете? — попита с видимо раздразнение Рьохей.

— Кое? А, това? — промълви Сеиджуро разсеяно.

Разви писмото и го прочете. Пръстите му неудържимо затрепериха — тръпката бе предизвикана не от острия език и тон на предизвикателство, а от собственото чувство на слабост и уязвимост. Суровите думи, с които го отблъсна Акеми, вече бяха нарушили неговото самообладание и разклатили самурайската му гордост. Никога досега не се беше усещал толкова безсилен.

Посланието на Мусаши беше просто и недвусмислено:

Сеиджуро пъхна писмото в кимоното си и стана.

— Връщам се веднага в Киото — заяви.

Това беше произнесено не толкова от някаква решителност, а защото чувствата му бяха така объркани, че не можеше и миг повече да издържи стоенето на едно място. Трябваше да се махне и да остави колкото се може по-бързо целия този кошмарен ден зад себе си.

Сред много суматоха повика собственика и го помоли да се грижи за Акеми — поръчение, което човекът прие с неохота въпреки парите, които Сеиджуро настоятелно му даде.

— Взимам твоя кон — каза той кратко на Рьохей.

Като бягащ разбойник се метна на седлото и бързо препусна между тъмните редици дървета, оставяйки Рьохей да го следва в непосилен бяг.

„Дългия прът“

— Един с маймунка ли? Да, отби се одеве.

— Видяхте ли накъде отиде?

— Натам, към моста Ноджин. Макар че не мина по него — май влезе при майстора на саби по-надолу.

След кратко съвещание учениците от Йошиока изчезнаха като дим, оставяйки своя осведомител зяпнал от недоумение за какво е цялата тази суматоха.

Въпреки, че работното време на дюкяните покрай Източния ров тъкмо беше приключило, работилницата за саби беше още отворена. Един от мъжете влезе, поговори с чирака и се появи с вик:

— Тема! Той е тръгнал към Тема!

Всички се понесоха натам.

Чиракът каза, че точно когато мислел да спуска кепенците за през нощта, някакъв самурай с дълъг перчем на челото пуснал една маймуна до предната врата, настанил се на един стол и пожелал да види собственика. Като разбрал, че го няма, казал, че иска да му наточат сабята, която обаче бил прекалено ценна, за да бъде поверена на някой друг, освен на самия майстор. Настоял също да види образци от работата на последния.

Чиракът любезно му показал няколко остриета, но като ги разгледал, самураят не изразил нищо друго освен презрение:

— Тук изглежда се занимавате само с обикновени оръжия — сухо казал той. — Не мисля, че ще е разумно да ви давам моето. Прекалено добро е, работа на бидзенски майстор. Наричат го „Дългия прът“. Виждате ли го безупречно е.

С явна гордост го вдигнал нагоре. Чиракът, развеселен от хвалбите на младежа, възразил, че единствените забележителни качества на сабята били нейната дължина и права форма. Самураят, видимо засегнат, рязко станал и поискал да го упътят към пристана на лодките от Тема за Киото.

— Ще дам да оправят сабята ми в столицата — отсякъл. — Всички оръжейни майстори в Осака, които посетих, изглежда се занимават само с боклуци за обикновените пехотинци. Извинете за безпокойството.

Напуснал със студено изражение на лицето.

Разказаното от чирака вбеси още повече учениците като ново доказателство за извънредната самонадеяност на младежа, за която имаха вече създадено мнение. Беше им ясно, че с отсичането на перчема на Гион Тоджи самохвалкото е станал още по-наперен.

— Това е без съмнение нашият човек!

— Пипнахме го сега! Падна ни в ръцете!

Без нито веднъж да спрат да си поемат дъх, мъжете продължиха гонитбата, при все че слънцето залязваше.

— Изпуснахме я! — възкликна един от тях, като приближиха пристана на Тема.

Говореше за последната лодка, отплаваща в края на деня.

— Невъзможно.

— Какво те кара да мислиш, че сме я изпуснали? — попита друг.

— Не виждаш ли? Там долу — каза първият, посочил кея. — Прибират столовете пред чайните. Трябва вече да е отплавала.

Няколко мига останаха заковани като кораби в безветрие.

После, щом разпитаха, разбраха, че самураят наистина се е качил на последното корабче. Придвижването по вода срещу течението в посока Киото беше бавно и те щяха да имат достатъчно време, без дори да бързат, да настигнат лодката на следващата спирка Тойосаки.

Разбрали това, спокойно пиха чай и ядоха оризови питки и евтини сладкиши, преди да поемат с ускорен ход нагоре по пътя покрай брега на реката. Пред тях тя изглеждаше като виеща се в далечината сребърна змия. При сливането си реките Накацу и Тема образуваха по-голямата река Йодо и близо до това разклонение в средата на течението блещукаше светлина.

— Лодката! — извика един от мъжете.

Седмината се въодушевиха и скоро забравиха пронизващия студ. В оголените полета край пътя заскрежени и изсъхнали стръкове папур проблясваха като тънки стоманени саби. Вятърът сякаш носеше лед.

Разстоянието между тях и плаващата светлина се скъси и те доста ясно можаха да видят корабчето. Скоро един от мъжете, без да мисли, извика:

— Хей вие там. Я по-бавно!

— Защо? — чу се от борда.

Недоволни, че са привлекли вниманието върху себе си, спътниците му смъмриха кресльото. Така или иначе щеше да спре на следващия пристан. Същинска глупост беше да дават предварително предупреждение. Но щом вече беше станало, всички се съгласиха, че най-добре да отправят своето искане към пътниците още сега.

— Той е сам и ако не го предизвикаме веднага, може да заподозре нещо, да скочи във водата и да се изплъзне.

Като вървяха успоредно с лодката, те отново се провикнаха към онези на борда. Властен глас, без съмнение на капитана, запита какво желаят.

— Докарай лодката към брега!

— Какво? Да не сте луди! — долетя отговорът, придружен с дрезгав смях.

— Спрете тук!

— За нищо на света!

— Тогава ще ви чакаме на следващия пристан. Имаме малко работа с един младеж при вас. Той е с перчем и с маймуна. В случай че има някакво чувство за чест, кажете му да се покаже. А ако го оставите да избяга, ще ви изкараме всички на брега.

— Капитане, не им отговаряйте! — помоли един от пътниците.

— Каквото и да казват, просто не им обръщайте внимание — посъветва друг. — Да продължим към Моригучи. Там има охрана.

Повечето пътници се бяха скупчили изплашено и снижили глас. Онзи, който преди няколко минути приказваше така самоуверено със самураите на брега, сега стоеше като онемял. Според него, както и според останалите, най-безопасно бе да се държат достатъчно навътре в реката.

Седмината мъже, запретнали ръкави и с ръце върху сабите си, продължаваха да са в крак с лодката. Веднъж спряха и се заслушаха, явно чакайки отговор на своето предизвикателство, но не чуха нищо.

— Глухи ли сте? — изкрещя един от тях. — Казахме ви да накарате оня самохвалко да излезе на перилата.

— За мен ли става дума? — обади се глас от борда.

— Ето го — нагъл, както винаги!

Докато мъжете сочеха с пръст и гледаха право натам, ропотът сред пътниците почна да става подлудяващ. Струваше им се, че мъжете от брега всеки миг могат да скочат на палубата. Младият мъж с дълга сабя стоеше опрян на парапета и от отраженията на лунната светлина зъбите му блестяха като бисери.

— На борда няма никой друг с маймунка, така че предполагам търсите мен. Кои сте вие? Неудачни разбойници? Трупа гладни актьори?

— Още не знаеш с кого говориш, а Маймунчо? Мери си думите, когато се обръщаш към мъже от училището Йошиока!

Докато състезанието по надвикване набираше сила, корабчето приближи бента при Кема, където имаше пристан и навес. Седмината се втурнаха да завардят мястото, но тъкмо стигнали, речният съд спря посред реката и започна да се върти в кръг. Хората от Йошиока направо позеленяха от яд.

— Какво правите?

— Може да чакате, докато съмне!

— Елате или ние ще дойдем при вас.

Заплахите се сипеха без прекъсване, докато предницата на лодката не се насочи към брега. Един глас прогърмя в студения въздух:

— Млъквайте, глупаци! Идвам! По-добре се пригответе да се защитавате.

Въпреки молбите на останалите пътници, младежът бе хванал пръта на лодкаря и караше към пристана. Седемте самураи наобиколиха мястото, където носът щеше да допре брега и наблюдаваха как направляващата лодката фигура нараства с приближаването й. После изведнъж скоростта й нарасна още повече и преди да са усетили, оказа се пред тях. Щом корпусът застърга дъното, отстъпиха назад. Нещо тъмно и закръглено прелетя над тръстиките и се уви около врата на един от мъжете. Още не разбрали, че това е само една маймунка, те без да мислят изтеглиха сабите си и започнаха да нанасят удари в празното въздушно пространство наоколо. После, за да прикрият глупостта си, закрещяха, давайки нетърпеливи заповеди един на друг.

С надежда да останат встрани от свадата, пътниците се бяха скупчили в края на лодката. Неразборията между седмината на брега беше насърчителна, макар и малко озадачаваща, но още никой не се решаваше да заговори. После в миг всички глави се обърнаха и ахнаха при вида на самозвания лодкар, който опря пръта си на дъното и по-леко от маймуна отскочи, за да прелети в дъга над папура към брега.

Това предизвика още по-голям безпорядък. Без да имат време за преподреждане, мъжете от Йошиока един след друг се втурнаха към врага и така в най-голяма степен улесниха защитата му.

Първият от седемте беше вече твърде близо, за да отстъпи, когато схвана глупостта на това движение. В този миг всички бойни умения, които някога беше усвоил, се изпариха. Той можа само да се озъби и да размаха напосоки сабята си.

Красивият младеж, осъзнаващ психологическото си предимство, сякаш порасна на ръст. Дясната му ръка беше зад него, на дръжката на сабята и лакътят му стърчеше над рамото.

— Вие сте от училище Йошиока, нали? Добре. Имам чувството, че ви познавам отпреди. Един от вашите хора беше толкова любезен, че ме остави да отсека възела от косата му. Явно това не ви стига. Да не сте дошли всички за подстригване? Ако е така, със сигурност ще ви услужа. И бездруго скоро ще дам да ми наточат това острие, така че нямам нищо против добре да поработя с него.

Щом изявлението приключи, „Дългия прът“ разцепи първо въздуха и после — сгърчилото се тяло на най-близкия нападател.

Като видяха другаря си убит така лесно, мозъците на останалите се вцепениха. Един по един те заотстъпваха и почнаха да се бутат като търкулнати топки. Възползвайки се от очевидния безпорядък помежду им, техният противник насочи странично сабята си към следващия от тях и му нанесе толкова силен удар, че онзи се преметна през глава и с писък полетя към папура.

Младежът погледна останалите петима, които междувременно се бяха наредили около него като листенцата на цвете. Убедили се, че предишната им тактика беше като детска игра, те се върнаха към положението, от което бяха тръгнали, когато предизвикваха младежа, но този път думите ям отекваха кухо и треперливо.

Накрая със силен боен вик един от мъжете подскочи напред и замахна. Беше сигурен, че е нанесъл удар. В действителност върхът на сабята му подмина целта с цели два лакътя и дъгата му завърши с удар в една скала, при който оръжието шумно иззвъня. Мъжът политна напред и остана съвършено незащитен.

Вместо да убива такава лесна плячка, младежът скочи настрана и замахна към следващия. Докато смъртният вик още се носеше във въздуха, останалите трима си плюха на петите. С кръвожаден крясък младежът застана, хванал с две ръце сабята.

— Страхливци! — извика той. — Върнете се и се бийте! Това ли е училището Йошиока, с което се хвалите? Предизвиквате някой и после бягате! Нищо чудно, че Йошиока вече е посмешище.

За всеки уважаващ себе си самурай подобни обиди щяха да са по-непоносими, отколкото ако го заплюят, но доскорошните преследвачи на младежа бяха твърде погълнати от тичането, за да ги е грижа.

Точно тогава надалеч от дигата се чуха звънчета на кон. Реката и заскреженото поле отразяваха достатъчно светлина и младежът можа да различи фигура на ездач и още една, тичаща отзад. Макар дъхът им да се изпаряваше от ноздрите в мразовития въздух, в бързината си те изглеждаха бяха забравили за студа.

Тримата бягащи самураи едва не се сблъскаха с коня, когато ездачът му грубо дръпна поводите. Като разпозна тримата, Сеиджуро гневно се намръщи:

— Какво правите тук? — изръмжа той. — Накъде тичате?

— Това е… това е Младия учител! — заекна един от тях.

Уеда Рьохей изникна иззад коня и се нахвърли върху им:

— Какво означава това? Трябваше да съпровождате Младия учител, глупаци такива! Сигурно сте били твърде заети с това как да се забъркате в поредната пиянска свада.

Стреснати, но основателно засегнати, тримата изплюха камъчето. Разказаха цялата история за това, как без да имат нищо общо с пиянски свади, са защитавали честта на училището Йошиока и на техния учител и как пострадаха от ръцете на един млад, но демоничен самурай.

— Вижте! — викна един от тях. — Той идва насам.

С ужасени очи наблюдаваха приближаващия се враг.

— Я млъквайте! — заповяда с негодуващ глас Рьохей. — Прекалено много приказвате. Намерило се кой да защитава честта на училището. Никога не ще измием този срам. Отстранете се! Аз ще се погрижа за него.

Той застана в предизвикателна поза и зачака. Младежът се втурна към тях.

— Бийте се докрай! — извика. — Да не би бягството да е присъщата на Йошиока разновидност на Изкуството на войната? Аз лично не искам да ви убивам, но моят „Дълъг прът“ е още жаден. Страхливци такива, поне оставете главите ви да паднат.

Тичаше покрай бента с огромни, уверени крачки и сякаш щеше да скочи право на главата на Рьохей, който си плю на ръцете и отново решително сграбчи сабята си.

В мига, в който младежът прелиташе покрай него, Рьохей нададе пронизителен вик и вдигна сабя над златовезаната му горна дреха, за да нанесе удара си, без обаче да засегне самия него.

Спирайки за миг, младежът се обърна и извика:

— Това пък какво е? А, още един?

Силата на замаха повлече Рьохей напред и в този миг младежът нанесе ожесточен удар. През целия си живот Рьохей не беше виждал толкова могъщ замах и въпреки че точно навреме успя да го избегне, политна с главата напред право в оризището долу. За негово щастие, бентът беше доста нисък и полето беше замръзнало, но той изгуби оръжието си, също както и своята самоувереност.

Когато той се покатери обратно на четири крака, младежът вече се движеше с бързината на разярен тигър. С един замах на сабята разпръсна тримата ученици и се насочи към Сеиджуро.

Последният още не беше почувствал никакъв страх. Мислеше, че всичко ще свърши преди той да се намеси. Но сега опасността се спусна право върху него във вида на една ненаситна сабя. Тласнат от внезапно вдъхновение, Сеиджуро извика:

— Ганрю! Чакай!

Освободи единия си крак от стремето, сложи го на седлото и застана прав отгоре. Конят отскочи към главата на младежа, а Сеиджуро се преметна назад във въздуха и се приземи на крака на около три крачки разстояние.

— Колко майсторско! — извика младежът с неподправено възхищение, докато настъпваше към Сеиджуро. — Нищо, че сте мой враг — това беше наистина великолепно. Вие трябва да сте самият Сеиджуро. Гответе се!

Острието на дългата сабя се превърна във въплъщение на бойния дух на младежа. То застрашително се надвесваше все по близо до Сеиджуро, но той, въпреки всичките си недостатъци, беше син на Кемпо и умееше да посреща спокойно опасността. Обърна се уверено към младия мъж с думите:

— Вие сте Сасаки Коджиро от Ивакуни. Познах ви. Вярно — както подозирате, аз съм Йошиока Сеиджуро. Обаче аз нямам желание да се бия с вас. Ако наистина е необходимо, можем да го уредим някой друг път. Сега бих искал да разбера как стана всичко това. Свалете сабята си.

Когато Сеиджуро го нарече Ганрю, младежът явно чу. Сега, щом се обърна към него с името Сасаки Коджиро, се стресна.

— Как разбрахте кой съм? — попита.

Сеиджуро се плесна по бедрото.

— Така си и знаех! Просто налучквах, но бях прав! — После се приближи и каза: — За мен е удоволствие да се запознаем. Много съм слушал за вас.

— От кого? — попита Коджиро.

— От вашия учител Ито Ягоро.

— О, вие негов приятел ли сте?

— Да. До миналата есен той имаше отшелническа хижа на възвишението Кагура в Ширакава и аз често го посещавах там. А и той е идвал няколко пъти у дома.

Коджиро се усмихна.

— Е, тогава това не е съвсем като първо запознанство, нали?

— Да. Итосай доста често ви споменаваше. Разправяше, че имало един човек от Ивакуни на име Сасаки, който е изучил школата на Тода Сейген и после учил при Канемаки Джисай. Каза ми, че този Сасаки бил най-младият в училището на Джисай, но че един ден щял да бъде единственият майстор на сабята, който би могъл да застане срещу Итосай.

— Още не мога да разбера как познахте толкова бързо.

— Е, млад сте и отговаряте на описанието. Като видях как добре владеете тази дълга сабя, си спомних, че ви наричат още Ганрю — „Върбата на речния бряг“. Предусетих, че това трябва да сте вие, и не се излъгах.

— Невероятно. Просто необяснимо.

Докато Коджиро цъкаше със задоволство, погледът му падна върху окървавената сабя, която го подсети, че е станал бой. Зачуди се как ще може да се оправят нещата. Както се оказа обаче, той и Сеиджуро така си допаднаха, че скоро беше постигнато разбирателство и след няколко минути двамата се разхождаха по бента рамо до рамо като стари приятели. Зад тях бяха Рьохей и тримата унили ученици. Групичката се отправи към Киото. Коджиро говореше:

— От самото начало не можах да разбера за какво изобщо беше боя. Нямах нищо против тях.

Сеиджуро размишляваше за поведението на Гион Тоджи в последно време.

— Възмутен съм от Тоджи — каза той. — Щом се върна, ще му искам отчет. Моля ви да не мислите, че имам лоши чувства към вас. Просто съм покрусен да разбера, че хората в моето училище не са по-добре възпитани.

— Виждате що за човек съм аз — отвърна Коджиро. — Приказвам на едро и винаги съм готов да се бия с някой. Вашите ученици не са единствените виновни. Всъщност мисля, че трябва да ги поощрите, че опитват да защитават доброто име на Йошиока. За съжаление като бойци не ги бива много, но поне се стараят. Малко ми е мъчно за тях.

— Аз съм виновен — каза просто Сеиджуро.

Лицето му изразяваше неподправена болка.

— Нека забравим за случилото се.

— Нищо не би ме зарадвало повече.

Видът на сговора, настъпил между двамата, беше истинско облекчение за останалите. Кой би помислил, че това красиво, надраснало възрастта си момче, е страхотният Сасаки Коджиро, възхваляван от Итосай? (Точните му думи бяха „Чудото от Ивакуни“). Нищо чудно Тоджи в своето невежество да се е изкушил да се заяде. И нищо чудно, че това го е докарало дотам да стане смешен. Рьохей и останалите трима потръпваха при мисълта колко малко им оставаше да бъдат покосени от „Дългия прът“. Сега, когато очите им се бяха вече отворили, гледката на широките рамене и здравия гръб на Коджиро ги караше да се чудят как са могли да бъдат толкова глупави да го подценяват.

Скоро пак стигнаха до пристана. Труповете вече бяха замръзнали и на тримата беше наредено да ги погребат, докато Рьохей отиде да намери коня. Коджиро обикаляше наоколо, подсвирквайки на своята маймунка, която изникна изневиделица и скочи на рамото на господаря си. Сеиджуро не само подкани Коджиро да дойде с тях в училището на улица Шиджо и да остане там за известно време, но дори предложи коня си. Коджиро отказа.

— Това не би ми подхождало — заяви той с необичайна почтителност. — Аз съм само един млад ронин, а вие сте глава на голямо училище, син на изявен мъж, водач на стотици ученици. — Като хвана юздата, той продължи: — Моля, качете се вие на коня. Аз само ще се държа за това. Така е по-лесно да се ходи. Ако наистина е удобно да дойда с вас, бих приел предложението ви и бих ви гостувал известно време в Киото.

Със същата сърдечност Сеиджуро каза:

— Добре тогава, засега ще яздя аз, а когато краката ви се уморят, можем да си разменим местата.

Изправен пред изгледа да се бие в началото на новата година с Миямото Мусаши, Сеиджуро си даваше сметка, че не е лошо да има около себе си майстор на сабята като Сасаки Коджиро.

Орловата планина

Между 1550 и 1570 година най-известните учители по саблено изкуство в източна Япония бяха Цукахара Бокуден и господарят на Исе, Коидзуми, чийто съперници в централен Хоншу бяха Йошиока Кемпо от Киото и Ягю Мунейоши от Ямато. Към тях се добавяше името и на господаря на Кувана, Китабатаке Томонори — учител по бойни изкуства и забележителен владетел. Дълго след смъртта му хората от Кувана го споменаваха с любов, защото за тях той се беше превърнал в символ на добро управление и благоденствие.

Когато Китабатаке учил при Бокуден, последният му предал своето Върховно изкуство: най-тайния от тайните си начини за боравене със сабята. Синът на Бокуден, Цукахара Хикоширо наследил името и положението на баща си, но неговото тайно съкровище не му било завещано. По тази причина школата на Бокуден не се разпространила, където действал Хикоширо, а в околността на Кувана, управлявана от Китабатаке.

Според преданието, след смъртта на Бокуден, Хикоширо отишъл в Кувана и се опитал да подмами Китабатаке да му разкрие тайния способ. „Баща ми, заявил той, отдавна ме научи на него. Разбрах, че е постъпил така и с вас. Но напоследък се чудя дали това, което ни е предал, е всъщност едно и също нещо. И тъй като висшите тайни на Пътя са това, към което и двамата се стремим, мисля, че трябва да сравним това, което сме усвоили. Не сте ли на същото мнение?“

Въпреки че веднага схванал нечистите помисли на наследника на Бокуден, Китабатаке бързо се съгласил да му покаже нещо. Но това, в което бил посветен Хикоширо по този начин, било само външната форма на Върховното изкуство на сабята, без неговата най-съкровена тайна. Така Китабатаке останал единственият учител по истинската школа Бокуден и за да се обучават на нея, учениците трябвало да отидат в Кувана. На изток Хикоширо преподавал кухата обвивка на бащиното си умение, лишена от заряда на живото ядро; представял подправеното за първообраза.

Или поне така разказваха на всеки пътник, пресичащ района на Кувана. Историята не беше лоша, за разлика от други. Доколкото се основаваше на определени факти, тя беше по-правдоподобна и по-последователна в сравнение с повечето от безбройните местни народни предания, които хората разказват, за да потвърдят колко забележителен и неповторим е техният любим град или област.

Мусаши идваше от укрепеният град Кувана и като се спускаше по склона на планината Тарусака, чу легендата от своя коняр. Кимна и учтиво каза:

— Наистина ли? Колко интересно.

Беше в средата на последния месец от годината и макар климатът в Исе да е относително топъл, вятърът, който духаше откъм протока Нако, беше режещ и студен.

Мусаши носеше само тънко кимоно, памучни долни дрехи и наметка без ръкави — одеяние, твърде леко според всякаква преценка, както и доста мръсно. Лицето му не беше дори и бронзово, а съвсем почерняло от слънцето. Износената и оръфана сламена шапка изглеждаше напълно излишна върху неговата обрулена от стихиите глава. Ако я захвърлеше някъде по пътя, никой не би си направил труда да я вдигне. Косата му, немита от много дни, беше вързана назад и при все това наподобяваше птиче гнездо. Каквото и да бе правил през последните шест месеца, кожата му имаше вид на добре ощавена. Очите му хвърляха перленобели отблясъци на своя матов фон.

Откакто го беше наел този размъкнат ездач, конярят през цялото време се тревожеше. Съмняваше се дали изобщо ще си получи парите и беше сигурен, че никой няма да му плати пътя на връщане от мястото дълбоко в планината, където отиваха.

— Господине — каза той малко плахо.

— М-м!

— Така добре ли е?

— М-м.

Гледката към протока занимаваше Мусаши повече от приказките и конярят, въпреки че се постара, не можа да измъкне друг отговор освен кимане и уклончивото „М-м“.

Той опита отново:

— Уджии не е нищо повече от малко селце навътре в планината на около три часа път от връх Судзука. По какъв случай отивате на подобно място?

— Отивам да се видя с един човек.

— Там има само няколко селяни и дървари.

— В Кувана чух, че там живее един човек, който много добре владее оръжието, направено от закачени на верига кълбо и с крив нож.

— Това трябва да е Шишидо.

— За него става дума. Името му е Шишидо някой си.

— Шишидо Байкен.

— Да.

— Той е ковач, прави сърпове. Спомням си, че съм чувал колкото го бива с това оръжие. Вие бойни изкуства ли учите?

— М-м.

— Е, в такъв случай, вместо да ходите при Байкен, бих ви посъветвал да отидете в Мацудзака. Там са едни от най-добрите майстори на сабята в областта Исе.

— Кой например?

— Ами Микогами Тендзен, на първо място.

Мусаши кимна.

— Да, знам за него.

Не каза нищо повече, като остави впечатление, че е добре запознат с подвизите на Микогами. Щом стигнаха в градчето Йокаичи, болезнено закуцука към една сергия, поръча си суха храна и седна да се храни. Сводът на едното му стъпало беше превързан заради гнояща рана, която обясняваше защо е предпочел да наеме кон вместо да върви пеш. Независимо от навика му да полага големи грижи за тялото си, преди няколко дни в многолюдния пристанищен град Наруми настъпил дъска със забит пирон. Възпаленото му и зачервено стъпало имаше вид на маринована мандарина и от два дни го тресеше.

Както виждаше нещата, беше влязъл в бой с един гвоздей и гвоздеят бе победил. Като ученик по бойни изкуства се чувстваше унизен, че се е оставил да бъде изненадан. „Нима няма начин да се противопоставиш на враг от такъв род?, питаше се. Пиронът беше насочен нагоре и ясно различим. Стъпих на него, защото бях полузаспал. Не — сляп, тъй като духът ми още не се проявява чрез цялото ми тяло. Нещо повече, позволих на пирона да проникне дълбоко, което значи, че реакциите ми са бавни. Ако се владеех по-добре, щях да забележа гвоздея, веднага щом подметката на сандала ми го докосна.“

Бедата, заключи той, е в неговата незрялост. Тялото и сабята му още не са станали едно цяло. Макар ръцете му да заякват с всеки изминал ден, духът му и останалата част от тялото му не са в съзвучие. Бе така настроен за укори към себе си, че това му се стори като някакъв недъг.

И все пак не смяташе последните шест месеца за напълно пропилени. След бягството от Ягю първо ходи в Ита, после вървя по главния път към Оми, след това — през областите Мино и Овари. Във всеки град, във всяка планинска клисура се стремеше да овладее верния Път на меча. Понякога усещаше, че се докосва до него, но тайната му оставяше неуловима, недостъпна нито сред хората, нито в планината.

Не си спомняше с колко воини се беше сблъсквал. Наброяваха дузини, всичките добре обучени и превъзходно владеещи сабята. Не е трудно да попаднеш на способен боец. Голяма рядкост обаче е да намериш истински мъж. Макар светът да е пълен и дори препълнен с хора, да откриеш неповторимо, запомнящо се човешко същество не е лесно. През своите пътувания Мусаши беше стигнал до това дълбоко убеждение и се чувстваше болезнено обезсърчен. Но тогава мисълта му винаги се насочваше към Такуан — неотразимата, единствена по рода си личност.

„Навярно много ми е провървяло, мислеше Мусаши. Поне имах щастието да се срещна с един истински мъж. Трябва на всяка цена да направя плодоносен опита от познанството си с него.“ Всеки път, когато Мусаши се сещаше за Такуан, особена физическа болка пробягваше от китките по цялото му тяло. Беше странно усещане, телесно припомняне на времето, когато беше здраво вързан за клона на кедъра.

„Само почакай!, заричаше се Мусаши. В скоро време аз ще вържа Такуан горе на същото дърво, ще седна на земята и ще му проповядвам истинския път в живота!“ Не че негодуваше срещу монаха или имаше някакво желание за отмъщение. Просто искаше да докаже, че самоусъвършенстването, което би могло да се постигне по Пътя на меча, е по-високо от това, до което кой да е би се домогнал чрез упражнения в дзен. Мисълта, че един ден могат да си разменят местата със своенравния монах, караше Мусаши да се усмихва.

Разбира се, нещата биха могли да не се развият по желания начин. Но да допуснем, той действително напредне много и му се отдаде възможността да завърже Такуан на кедъра и да го поучава; какво би казал тогава монахът? Навярно ще извика от радост и ще заяви: „Великолепно! Сега вече съм щастлив.“

Но не, Такуан не би бил така прям. Верен на себе си, би се изсмял и би казал: „Глупак! Напредваш, но си оставаш глупав!“

Точните думи нямаха голямо значение, важното беше друго. По необичаен начин Мусаши чувстваше, че да удари в земята Такуан с личното си превъзходство е негов своеобразен дълг към монаха. Въображението му беше достатъчно простодушно. Мусаши беше поел по Пътя по свой начин и ден след ден откриваше колко безкрайно дълго и трудно е постигането на истинската човечност. Когато по-трезво настроената част от неговата природа му напомнеше колко много е напреднал в това отношение Такуан, фантазиите му се изпаряваха.

Още повече го разстройваше мисълта колко незрял и несръчен е в сравнение със Секишусай. Мисълта за стария учител от школата Ягю едновременно го подлудяваше и натъжаваше. Тя остро го караше да осъзнае собствената си неподготвеност поне донякъде уверено да говори за Пътя, за Изкуството на воина или каквото и да е друго.

В подобни мигове светът, който преди му се виждаше пълен с глупци, ставаше застрашително огромен. Но животът, казваше си тогава Мусаши, не е въпрос на логика. Мечът не е логичен. Важно е не говоренето или разсъждението, а действието. Нека има други хора, много по-велики понастоящем от него, но и той може да стане велик! Когато усъмняването в самия себе си заплашваше да го смаже, Мусаши имаше навика да поема право към планината. В уединението си там успяваше да се възстанови. Какъв живот води ставаше ясно по вида му, когато се връщаше към града — бузите му хлътнали като на сърна, тялото покрито с драскотини и синини, косата твърда и сплъстена от дългите часове, прекарани под студени водопади. Ставаше толкова мръсен от спането на земята, че белотата на зъбите му изглеждаше неземна. В него кипеше самонадеяност, граничеща с надменност и той изгаряше от желание да попадне на достоен противник. Именно в търсене на изпитания за духа накрая той винаги слизаше от планината.

Сега беше тръгнал, защото се чудеше дали майсторът на оръжието на веригата, топката и кривия нож от Кувана е достатъчно добър. През десетте дни, оставащи до уговорката му в Киото, имаше време да отиде и да разбере дали Шишидо Байкен е от онези рядко срещани истински мъже или само още един от многобройните оризоядни червеи, които населяват тая земя.

Беше вече късно през нощта, когато стигна целта си дълбоко в планината. Благодари на коняря и го освободи да си ходи. Този обаче заяви, че е много късно и предпочита да придружи Мусаши до къщата, която търси и да прекара нощта под стряхата й. На следващата сутрин може да слезе през прохода Судзука и ако има късмет, да качи пътник на връщане. И бездруго беше прекалено тъмно и студено, за да поема обратно преди изгрев-слънце. Мусаши се съгласи с него. Бяха в долина, затворена от три страни и накъдето и да тръгне, конярят трябваше да гази сняг до колене нагоре по склоновете.

— В такъв случай — каза Мусаши, — елате с мен.

— В къщата на Шишидо Байкен ли?

— Да.

— Благодаря ви, господине. Да видим как ще я намерим.

Тъй като Байкен имаше ковачница, всеки от местните хора би могъл да ги упъти към дома му, но в тоя нощен час цялото село беше потънало в сън. Единственият намек за живот бяха глухите удари на бухалка за тепане на платно. Те тръгнаха в мразовитата тъмнина по посока на звука и скоро забелязаха светлина.

Оказа се къщата на ковача. Отпред имаше купчина метални отпадъци, а стената беше цялата на опушени петна. По знак на Мусаши конярят бутна вратата и влезе. В пещта гореше огън и една обърната с гръб жена бухаше платнище.

— Добър вечер, госпожо. О-хо! Имате огън. Чудесно!

Конярят се насочи право към ковашката пещ. Жената скочи при внезапното нахлуване и остави работата си.

— Кои по дяволите сте вие? — попита тя.

— Чакайте, ще ви обясня — каза мъжът, който почна да грее ръцете си. — Докарах отдалече един човек, който иска да се види със съпруга ви. Току-що пристигаме. Аз съм коняр от Кувана.

— Е, щом е така…

Жената погледна кисело към Мусаши. Недоволната гримаса показваше, че й е омръзнало да вижда тук шугийоша и знаеше как да се оправя с тях. С известна надменност тя му нареди, като на дете:

— Затворете вратата! Бебето ще настине от тоя студен въздух.

Мусаши с поклон се подчини. После се настани на един пън край пещта и огледа обстановката от опушената леярна до обитаваната от тримата част на къщата. На една дъска на стената висяха десетина окачени на вериги топки. В интерес на истината, Мусаши никога не беше виждал това изобретение и сега разбра какво представлява всъщност. Другата причина за пътуването му беше убеждението, че ученик като него трябва да се запознае с всички видове оръжия. Очите му просветваха от любопитство. Жената, на около тридесет години и доста хубава, остави бухалката си и тръгна към жилищната част на дома. Мусаши помисли, че ще донесе чай, но вместо това тя седна на една рогозка, на която спеше малко дете, взе го и започна да го кърми. На Мусаши пък каза:

— Сигурно сте един от ония млади самураи, дето идват при мъжа ми да им пусне кръв. Ако е така, имате късмет. Той замина и няма защо да се тревожите, че ще бъдете убит. — Тя се засмя весело.

Крайно раздразнен, Мусаши не се и усмихна. Не беше дошъл в това затънтено селце, за да го взима някаква жена на подбив. Всяка от тези твари, мислеше той, е склонна до крайност да надценява положението на съпруга си. А тази беше още по-лоша от другите. Изглежда смяташе своя благоверен за най-великия мъж на земята.

Не желаейки да нанася обида, Мусаши каза:

— Разочарован съм да чуя, че мъжът ви не е тук. Къде е отишъл?

— При Аракида.

— Къде е това?

— Ха-ха! Дошли сте в Исе, а даже не сте чували за семейство Аракида ли?

Бебето на гърдите й захленчи и тя, забравила гостите, му запя приспивна песничка на местното наречие:

С надеждата да научи нещо, като поне разгледа сбирката на ковача, Мусаши попита:

— Онова ли са оръжията, които мъжът ви владее така добре?

Жената промърмори утвърдително. Когато поиска да ги види, тя кимна и пак промърмори. Той свали едно от куката.

— Ето значи как изглеждали — каза полу на себе си. — Чувам, че хората доста ги използват в последно време.

Оръжието в ръцете му се състоеше от дълга около лакът и половина метална пръчка (лесна за носене в обито), в единия край с халка, на която беше захваната дълга верига. От другата страна на веригата имаше тежка метална топка, достатъчно тежка да разбие нечий череп. В дълбок жлеб от едната страна на металния къс Мусаши различи прибрано острие. Щом го дръпна с нокът, то щракна и се отвори настрани като сърп. С това би било проста работа да отрежеш главата на противника си.

— Сигурно се държи така — каза Мусаши, като хвана сърпа с лявата си ръка, а веригата с дясната.

Представи си отсреща противник, зае стойка и прецени какви движения са необходими. Жената го наблюдаваше от постелката на бебето и веднага го смъмри:

— Не така! Това е ужасно! — Загръщайки гърдите си в кимоното, тя се приближи към неговото място. — Ако направите така, който и да е въоръжен със сабя би ви посякъл без затруднение. Хванете го така.

Тя грабна оръжието и му показа как да застане. На Мусаши се видя неестествено жена да заема бойна стойка с такова жестоко на вид оръжие. Зяпаше я с отворена уста. Докато люлееше бебето, тя изглеждаше по-скоро тромава и мудна, но сега, приготвена за бой, стана привлекателна, облагородена и защо не — красива. Мусаши забеляза, че на синкавочерното, прилично на скумриен гръб острие беше изписано „Школа на Шишидо Яегаки“.

Жената остана в позата само за миг.

— Е, както и да е, прави се нещо такова — каза тя, като сви острието обратно в дръжката и закачи оръжието на куката.

На Мусаши му се искаше да продължи, но тя явно нямаше намерение да му показва нещо повече. Прибра платното, което я завариха да удря с бухалката и почна да трака нещо около мивката. Миеше съдове или се канеше да готви.

„Щом тази жена може да заема такава внушителна стойка, помисли си Мусаши, мъжът й сигурно наистина има какво да покаже.“ У него вече се надигаше трескаво желание да се срещне с Байкен и той тихо разпита коняря за споменатите Аракида. Облегнат на стената, мъжът се грееше на огъня и смотолеви, че те са семейството, наето да охранява светилището на Исе.

Щом е така, помисли Мусаши, не би било трудно да ги открие. Той реши да направи точно това, после се сви на една рогозка край огъня и заспа.

Рано сутринта чиракът на ковача стана и отвори външната врата на работилницата. Мусаши също се събуди и помоли коняря да го заведе в Ямада — най-близкия до светилището на Исе град. Доволен, че предишния ден беше получил парите си, човекът веднага се съгласи.

Надвечер пътят ги изведе на дълга алея, която водеше към храма. Чайните изглеждаха прекалено опустели, дори за зимния сезон. Имаше малко пътници, а и пътят беше в незавидно състояние. Няколко съборени от есенните бури дървета продължаваха да лежат там, където бяха паднали.

От хана в Ямада Мусаши прати слуга да узнае дали Шишидо Байкен е в дома на Аракида. Отговорът гласеше, че трябва да е станала някаква грешка — там нямало човек с такова име. Разочарован, Мусаши съсредоточи своето внимание върху наранения си крак, който през нощта значително се беше възпалил.

Това много го дразнеше, тъй като само след няколко дни беше длъжен да отиде в Киото. В писмото с предизвикателство към училището Йошиока, което изпрати от Нагоя, той им предоставяше избора на кой да е ден и час от първата седмица на Новата година. С подут крак не би могъл да бъде достатъчно подвижен. Освен това беше обещал да се срещне с Матахачи при моста на улица Годжо.

Целият следващ ден мина в опити за приготвяне на едно лечебно средство, за което някога беше чувал. Направи каша от фасул, отдели утайката в платнена торбичка и като изцеди топлата вода, потопи стъпалото си в нея. Полза нямаше, а на всичко отгоре мирисът на кашата беше отвратителен. В тревогите си заради крака Мусаши окайваше глупостта да направи отклонение към Исе. Трябваше да иде направо в Киото.

За през нощта превърза стъпалото и се зави с юрган. При все това вдигна още по-висока температура и болката стана непоносима. На другата сутрин отчаяно се опита да приложи още рецепти — намаза включително крака си с някакво лекарство, което му даде ханджията с твърдението, че в семейството му го използвали поколения наред. На Мусаши стъпалото започна да му изглежда като огромна, набъбнала торбичка с фасулена каша и да му тежи като цепеница.

Това, което изпитваше сега, го накара да се замисли. Никога в живота си не бе имал случай да е прикован три дни на легло. Не си спомняше да е боледувал, освен като дете, когато имаше синя пъпка на главата.

„Болестта е най-лошият от враговете, разсъждаваше той. Все още съм безпомощен в нейните ръце.“ Досега смяташе, че противниците му ще идват отвън. Обстоятелството, че е обездвижен от неприятел вътре в него, беше нещо непознато и предизвикващо към размисъл. „Още колко дни има до края на годината, чудеше се. Не мога просто да седя тук и да бездействам.“ Докато лежеше, обзет от угризения, ребрата сякаш притискаха сърцето и гърдите му се стягаха. Той изрита завивката от подутия си крак. „Ако не мога даже над това да надделея, как мога да се надявам да победя цялото училище Йошиока?“

Решен да притисне и задуши демона в себе си, Мусаши се насили да седне чинно с подвити крака. Болката бе така остра, че почти загуби съзнание. Седеше с лице към прозореца, но със затворени очи. Мина доста време, докато избилата по лицето му ярка червенина почна да се разнася и главата му малко се проясни. Питаше се дали демонът отстъпва пред неговата непоколебима твърдост.

Като отвори очи, видя пред себе си гората край светилището на Исе. Зад дърветата се виждаше връх Мае, а малко по на изток — Асама. Над билата между тях се издигаше един връх, който гледаше отвисоко съседите си и нахално се беше вторачил в Мусаши. „Сякаш е орел“, помисли си той, без да знае, че името му действително е Орлов връх. Дръзкият вид на височината го наскърбяваше; с надменната си поза той й се присмиваше, докато това не разбуди отново бойния му дух.

В мислите му се яви Ягю Секишусай, старият майстор на сабята, на който му приличаше този горд връх. След известно време започна да му се струва, че върхът е самият Секишусай, който го наблюдава от облаците и се смее на неговата слабост и незначителност.

Загледан в планините, Мусаши забрави за известно време крака, но после болката отново заяви присъствието си в неговото съзнание. Да беше стъпил в огъня на ковашката пещ, мислеше той с горчивина, нямаше да го боли повече. Неволно изтегли изпод себе си голямото, заоблено нещо и го изгледа свирепо, неспособен да приеме, че то наистина е част от него.

На висок глас повика прислужницата. Щом тя не се появи веднага, заудря с юмрук по татамито.

— Защо няма никой? — извика. — Аз си тръгвам. Донесете сметката. Пригответе храна — малко препечен ориз и ми намерете три чифта здрави сламени сандали!

Скоро беше на улицата. Закуцука през стария пазар, където се смяташе, че с роден славният воин Тайра но Тадакио, героят на „Повест за войната Хоген“. Но сега почти нищо наоколо не напомняше за рождено място на герой. По-скоро беше като бардак на открито, ограден със сергии за чай и гъмжащ от жени. Покрай улицата имаше повече съблазнителки, отколкото дървета. Те подвикваха на пътниците и се вкопчваха в ръкавите на минаващите възможни клиенти, като флиртуваха, умилкваха се и се заяждаха. За да стигне до светилището, Мусаши буквално трябваше да си пробива път между тях, като се мръщеше и избягваше наглите им погледи.

— Какво ти е на крака?

— Да те облекча ли малко?

— Дай да ти го разтрия!

Те го дърпаха за дрехите, улавяха ръцете му, сграбчваха го за китките.

— Един привлекателен мъж доникъде няма да стигне, ако се цупи така!

Мусаши се изчерви и слепешком се запрепъва напред. Изцяло беззащитен пред такъв род набези, той се извиняваше пред някои и намираше учтиви оправдания пред други, което само караше жените да се кикотят. Щом една от тях отбеляза, че е „сладък като тигърче“, атаките от страна на белосаните ръце станаха още по-настоятелни. Накрая той се отказа от всякакви опити да пази достойнство и побягна, без даже да спре да си вземе шапката, когато тя хвръкна. Хилещите се гласове го последваха през дърветата, докато излезе от града.

За Мусаши беше невъзможно да пренебрегне жените и трябваше да мине дълго време, докато се смири у него полудата, предизвикана от докосванията на ръцете им. Само при спомена за тръпчивото ухание на бяла пудра пулсът му се учестяваше и никакво умствено усилие не можеше да го успокои. Това беше по-голяма заплаха от противник, застанал пред него с извадена сабя. Просто не знаеше как да се справи с нея. По-късно щеше да се мята и преобръща цяла нощ с тяло, изгарящо от полово желание. Дори непорочната Оцу понякога ставаше обект на неговите похотливи фантазии.

Днес кракът отвличаше мислите му от жените. Бягството от тях, когато едва можеше да ходи, беше, сякаш стъпва по нажежено желязо. При всяка следваща крачка го прерязваше мъчителна болка в стъпалото, която отекваше в главата му. Устните му горяха, ръцете бяха омекнали, а косата остро миришеше на пот. Само повдигането на ранения крак отнемаше всичките сили, които успяваше да събере. От време на време му се струваше, че тялото му изведнъж ще се разпадне на части. Не че хранеше някакви заблуди. Когато напусна хана, знаеше, че това ще бъде мъчение и възнамеряваше да го издържи. Някак успяваше да се владее, като проклинаше шепнешком всеки път, щом провлечеше окаяния си крак.

Когато премина река Исудзу и навлезе в околността на Вътрешното светилище, във въздуха настъпи гостоприемна промяна. Почувства свято присъствие, усети го в дърветата и в гласовете на птиците. Какво представляваше, той не можеше да каже, но беше там.

Изстена и рухна върху корените на един кедър, като скимтеше тихо от болка и държеше с две ръце стъпалото си. Дълго седя там, неподвижен като скала. Тялото му изгаряше в треска, макар че студеният вятър хапеше кожата му.

Защо изведнъж се надигна от леглото и избяга от странноприемницата? Всеки разумен човек би стоял там мирно и тихо, докато стъпалото му заздравее. Не беше ли детинско, дори малоумно един възрастен да се остави да бъде надвит от нетърпението?

Но не беше само нетърпение това, което го движеше, а духовна потребност, и то дълбока. Защото въпреки цялата болка и физическо терзание, духът му беше напрегнат и пулсиращ от жизненост. Той вдигна глава и с жадни очи огледа пустотата наоколо.

Сред мрачното, неспирно стенание на грамадните дървета в свещената гора ухото на Мусаши долови друг звук. Някъде недалеч флейти изпълняваха старинна музика, посветена на боговете, а неземни детски гласове пееха свещени заклинания. Привлечен от тези умиротворяващи звуци, той се опита да стане. Прехапал устни, Мусаши се насили да изправи своето немощно тяло, което се противеше на всяко помръдване.

Щом стигна до пръстената стена на една от светилищните постройки, той тръгна сковано по нея, вкопчил се с двете си ръце с подобни на рак движения.

Небесната музика идваше от едно малко по-отдалечено здание, където зад решетест прозорец блестеше светлина. Това беше Домът на девиците. Обитаваха го млади момичета, посветили се да служат на божеството. Тук се учеха да свирят на старинни музикални инструменти и да изпълняват съхранените от минали векове свещени танци.

Мусаши се насочи към задния вход на сградата. Спря и надзърна вътре, но не видя никого. Облекчен, че няма да е нужно да обяснява кой е, той свали сабите и вързопа от гърба си, привърза ги заедно и ги окачи вътре на един пирон на стената. Така необременен, опрял ръце на хълбоците си, закуцука обратно към река Исудзу.

Час и нещо по-късно, съвсем гол, той строши заледената повърхност и се гмурна в мразовитите води. Дълго се къпа, плиска се, потапя си главата, пречиствайки се по този начин. За щастие наоколо нямаше никой. Всеки минаващ свещеник би го взел за луд и би го прогонил.

Легендата разказваше, че един стрелец с лък на име Ники Йошинага някога нападнал и завладял част от земите на светилището в Исе. Почувствал се сигурен, той започнал да лови риба в свещената река Исудзу и да хваща със соколи птички в свещената гора. Постепенно при това светотатствено плячкосване, според преданието, той напълно изгубил ума си. Мусаши, който се държеше като него, можеше лесно да мине за призрака на лудия.

Когато накрая скочи върху една канара, го направи с лекотата на птичка. Докато се сушеше и обличаше, кичурите коса над челото му се втвърдиха в ледени висулки.

Смразяващото гмуркане в свещения поток бе необходимо за Мусаши. Ако тялото му не може да издържи на студа, как би оцеляло при по-сериозно, опасно за живота му изпитание? В мига това не беше въпрос на някакво отвлечено и непредвидимо бъдеще, а непосредствено се явяваше в лицето на съвсем действителния Йошиока Сеиджуро и цялото му училище, които щяха без остатък да хвърлят срещу него силите си. Трябваше да го направят, за да спасят доброто си име. Знаеха, че нямат друг избор освен да го убият и на Мусаши му беше ясно, че няма да е лесно даже само да си отърве кожата.

Изправен пред подобен изглед, някой обикновен самурай неизменно би заговорил за „борба с всички сили“ или за „готовност да срещне смъртта“, но според Мусаши това бяха куп безсмислици. Да влезеш в бой на живот и смърт с цялата си мощ не беше нищо повече от животински инстинкт. Наистина не е толкова трудно да срещнеш края, ако знаеш, че трябва да умреш. Напротив, в случай че възможната смърт не те извади от равновесие, може да постигнеш душевна нагласа от по-висш порядък. Мусаши не се страхуваше да умре, но целта му беше да победи окончателно — не просто да оцелее, и той се стремеше да си вдъхне увереност в успеха. Нека другите падат от юначна смърт, ако това им допада. Мусаши не можеше да се задоволи с по-малко от юначна победа.

Киото не беше далече, най-много на двадесетина часа път. Ако поддържа добър ход, можеше да стигне там за три дни. Но времето, необходимо да укрепи духа си, не подлежеше на измерване. Готов ли е вътрешно? Умът и душата му действително ли са едно цяло?

Мусаши още не бе в състояние да даде утвърдителен отговор на тези въпроси. Чувстваше, че някъде дълбоко в него се таи една слабост — съзнанието за собствената му незрялост. Болезнено разбираше, че не е постигнал равнището на духа на истински майстор, че е нужно още много, за да стане съвършен човек. Когато се сравнеше с Никан, Секишусай или Такуан, не можеше да пренебрегне простата истина — още е незрял. Замислен за собствените си склонности и възможности, той откриваше не само слабости, а и недостатъци.

Но ако не успее да възтържествува в своя живот и да остави незаличима следа в света около себе си, не ще може да се издигне в собствените си очи до посветен в Изкуството на войната. Тялото му се разтресе от нададения вик:

— Ще победя, ще победя!

Той закуцука нагоре покрай течението на Исудзу и пак извика, за да го чуят всички дървета в свещения лес:

— Аз ще победя!

Мина край потънал в тишина, замръзнал водопад и като първобитен човек запълзя по канарите нагоре и тръгна да си пробива път през гъсти храсталаци и дълбоки клисури, където малко хора бяха идвали преди. Лицето му беше червено като на демон. Прилепвайки се към скалите и пълзящите растения, понякога с върховни усилия едва успяваше да направи по една крачка.

Отвъд местността, наречена Ичиносе, имаше дълга пет-шестстотин разкрача теснина, с толкова чукари и бързеи, че дори пъстървата не можеше да си проправи път през нея. От другата й страна се издигаше почти отвесна стена. Твърдеше се, че само маймуни и таласъми могат да я изкачат. Мусаши, едва видял зъбера, си каза просто: „Това е. Това е пътят към Планината на орела.“

Въодушевен, той не видя тук никакво непреодолимо препятствие. Пое нагоре по скалата, като се ловеше за дебелите виещи се растения, полу-катерейки се и полу-люлеейки се, сякаш движен от някаква обратна на земното притегляне сила. Стигнал върха на скалата, нададе победоносен вик. Оттук се очертаваха контурите на бялото течение на реката и на сребристата брегова ивица при Футамигаура. Нататък, отвъд рядката горичка, забулена в нощна мъгла, пред очите му се разкри подножието на Орловия връх.

Този висок връх беше Секишусай. Той и сега продължаваше да му се подиграва, както му се присмиваше, докато беше на легло. Упоритият му дух се чувстваше буквално застрашен от превъзходството на Секишусай. То го потискаше и възпираше. Постепенно намерението му придоби ясна форма: да изкачи върха и да се освободи от своята ненавист, да тъпче върху главата на Секишусай и да му докаже, че Мусаши може и ще победи.

Напредваше, проправяйки си път през бурени, дървета, лед — все врагове, които отчаяно се опитваха да го спрат. Всяка крачка, всяко поемане на въздух беше предизвикателство. Доскоро изстинала, кръвта му сега вреше, а от тялото, щом потта от порите му срещаше мразовития въздух, излизаше пара. Мусаши се притискаше към червеникавото лице на скалната стена и опипом намираше опора за краката си. Всяко търсене на стъпало беше борба и надолу към горичката се срутваха камъни. Сто лакти, двеста лакти, триста лакти — той беше в облаците. Когато те се разнесоха, отдолу изглеждаше, сякаш виси безтегловен в небето. Върхът го гледаше хладно отгоре.

Сега, наближавайки най-високото, животът му висеше на косъм. Едно погрешно движение и щеше да полети надолу сред камъни и скали. Той пухтеше и сумтеше, даже порите му се разшириха в усилие да поемат въздух. Натоварването беше толкова голямо, че сякаш сърцето му щеше да се пръсне. Изкачваше не повече от няколко лакти и трябваше да почине, после още няколко — и пак почивка.

Целият свят се простираше под него: голямата гора, обграждаща светилището, бялата лента, която трябваше да е реката, върховете Асама и Мае, рибарското село при Тоба, огромното открито море. „Почти стигнах, помисли си той. Само още малко!“

„Само още малко!“ Колко лесно да се каже и колко трудно да се направи! Защото „само още малко“ беше това, което отличава победоносната от сразената сабя.

Усещаше в ноздрите си миризмата на пот. От замайването се почувства като сгушен до гръдта на майка си. Грубата повърхност на скалата му заприлича на нейната кожа и той изпита непреодолимо желание да заспи. Но в този миг под големия му пръст се отрони камък, който го върна към действителността. Той заопипва за друго стъпало.

„Това е! Почти съм горе!“ С ръце и крака, сковани от болка, отново се вкопчи здраво в скалата. Ако тялото или волята му отслабнат, каза си, то един ден той със сигурност ще бъде победен като воин. Мусаши знаеше, че именно тук се решава двубоят.

„Ето ти, Секишусай! Копеле!“ При всеки следващ напън той проклинаше великаните, пред които благоговееше, онези свръхчовеци, които го бяха накарали да дойде тук и които той трябваше и щеше да надвие. „Това за теб, Никан! И за теб, Такуан!“ Той се катереше по главите на своите кумири, мачкаше ги и им показваше кой е по-добрият. Той и планината бяха едно, но планината, сякаш удивена от това вкопчило се в нея създание, се зъбеше и бълваше непрекъснати потоци от камъни и пясък. Дъхът на Мусаши секна, все едно някой притиска с ръце лицето му. Както беше прилепен към скалата, всеки следващ порив на вятъра заплашваше да го отнесе — и него, и скалата, и всичко.

После изведнъж се намери легнал по корем, със затворени очи, несмеещ да мръдне. Но в сърцето си ликуваше. В мига, в който възлезе отгоре, видя небето във всички посоки. Неочаквано в бялото море от облаци долу се появиха светлините на зората.

— Успях! Победих!

В мига, в който осъзна, че е стигнал върха, напрегнатите му до крайност нерви изведнъж се отпуснаха и волята му се отприщи. Вятърът на билото засипваше гърба му с пясък и камъчета. Тук, на границата между земята и небето, Мусаши усети неописуема радост, която се надигаше в него и обземаше цялото му същество. Между неговото пропито с пот тяло и повърхността на планината настъпи единение; пред лицето на ширналата се на разсъмване природа духът на човека и духът на планината изпълниха великото дело на творението. Потънал в неземно упоение, Мусаши умиротворен заспа.

Когато накрая вдигна глава, съзнанието му беше кристалночисто и ясно. Идеше му да скочи и да препусне наоколо като жребец в полето.

— Няма нищо над мен! — крещеше той. — Аз стоя върху главата на орела!

Протягаше към небето яките си дивашки ръце, когато извечното слънце плисна над него и над планината своята червеникава утринна светлина. Погледна надолу към двата си крака, вкопани непоклатимо във върха и видя, че от нараненото му стъпало изтича сякаш цяло ведро жълтеникава гной. Сред небесната чистота, която го заобикаляше, се надигна необичайна човешка миризма — беше сладкото ухание на разсейващо се помрачение.

Еднодневка през зимата

Всяка сутрин, щом изпълнеха своите задължения в светилището, девойките, обитаващи Дома на девиците, тръгваха с книги в ръце към учебната стая в къщата на Аракида, където учеха граматика и се упражняваха в писане на стихове. За изпълненията на обредни танци те се обличаха в копринени кимона с пурпурни, силно разширяващи се в крачолите панталони, наречени хакама, но сега бяха само в кимона с къси ръкави и бели памучни хакама, които носеха, когато учат или вършат домакинска работа.

Няколко от тях тъкмо излизаха през задната врата, когато едно момиче възкликна:

— Какво е това?

Тя сочеше вързопа с прикрепените към него саби, закачен там от Мусаши предишната нощ.

— На кого ли е?

— Трябва да е на някой самурай.

— Не е ли очевидно?

— Не, може да е било оставено тук от крадец.

Те се спогледаха ококорено и запреглъщаха, все едно са се натъкнали на самия грабител, увит в кожа и отпуснат в следобедна дрямка.

— Май трябва да кажем на Оцу за това — предложи една от тях и с общо съгласие всички се затичаха обратно към спалните помещения и извикаха отдолу към стаята на Оцу.

— Сенсей! Сенсей! Тук има нещо странно. Елате да видите!

Оцу остави на масата четката си за писане и подаде глава през прозореца:

— Какво има? — попита тя.

— Някакъв крадец е оставил сабите си и един вързоп. Висяха ей там, на задната стена.

— Наистина ли? По-добре ги занесете в къщата на Аракида.

— О, не можем! Страх ни е да ги пипаме.

— Не вдигате ли много шум за нищо? Бягайте сега да си учите уроците и не губете повече време.

Когато Оцу слезе от стаята, момичетата вече ги нямаше. Единствените хора в сградата бяха старицата, която готвеше, и една от девойките, която се беше разболяла.

— Чии са нещата, дето висят там? — попита Оцу готвачката.

Жената, разбира се, не знаеше.

— Аз ще ги занеса в къщата на Аракида — каза Оцу.

Докато сваляше вързопа и сабите, едва не ги изпусна, толкова бяха тежки. Помъкна ги с две ръце, като се чудеше как може човек да върви и да носи такава тежест. Оцу и Джотаро дойдоха тук преди два месеца, след като бяха пропътували нагоре и надолу главните пътища в Ига, Оми и Мино, за да търсят Мусаши. При пристигането си в Исе решиха да се установят за през зимата, защото щеше да е трудно да си проправят път в снега по планините. В началото Оцу преподаваше уроци по флейта от областта Тоба, но после й обърна внимание главата на рода Аракида, който като пръв отговорник за обредите стоеше на второ място по сан след първосвещеника.

Когато Аракида предложи на Оцу да дойде в светилището да учи девойките, тя се съгласи не толкова от желание да преподава, колкото от обич към древната свещена музика. Привлече я още спокойствието на гората наоколо, както и възможността да поживее с девойките при храма, най-малките от които бяха на тринадесет-четиринадесет години, а най-големите — на около двадесет.

Отначало Джотаро се възпротиви на намерението й да приеме службата, защото даже за мъж на неговите години беше забранено да пребивава в общежитието на девойките. Накрая постигнаха споразумение, според което през деня Джотаро можеше да мете свещените градини, а нощите да прекарва в бараката за дърва на Аракида.

Докато Оцу минаваше през градината, застрашителен, призрачен ветрец свистеше в обезлистените дървета. Тънка струя дим се издигаше от една горичка по-нататък. Оцу помисли за Джотаро, който сигурно беше там и почистваше земята с бамбуковата си метла. Тя поспря и се усмихна, доволна, че непоправимият палавник в последно време се държеше много добре. На възраст, когато младите момчета не мислят за нищо друго освен за игри и забавления, той се отдаваше прилежно на работата си.

Чу висок пращящ звук, приличен на чупене на дървесен клон. После той се повтори. Тя стисна здраво товара си и се затича по пътеката през горичката, викайки:

— Джотаро! Джо-о-та-ро-о-о!

— Д-а-а? — дойде живо в отговор.

Почти веднага тя чу тичащи стъпки. Щом изникна пред нея обаче, Джотаро каза само:

— А, ти ли си?

— Струва ми се, че трябваше да работиш — каза строго Оцу. — Какво правиш с тази дървена сабя? И си облечен в белите работни дрехи.

— Упражнявах се. Върху дърветата.

— Никой не е против твоите упражнения, Джотаро, но не тук. Забрави ли къде се намираш? Тази градина е символ на мир и чистота. Тук е свято място, обречено на богинята, която е прародителка на всички нас. Погледни там. Не виждаш ли знака, че е забранено да се посяга на дърветата, да се нараняват или убиват животните? Срамота е човек, който работи тук, да чупи клони с дървена сабя.

— О, знам всичко това — промърмори момчето с израз на негодувание.

— Щом знаеш, защо го правиш? Ако учителят Аракида те хване, наистина ще загазиш.

— Не виждам нищо нередно в чупенето на мъртви клони. Нали няма нищо, щом са мъртви?

— Напротив, има! Тук има!

— Все много знаеш! Нека само да ти задам един въпрос.

— Какъв например?

— Ако тази градина има такова значение, защо хората не се грижат по-добре за нея?

— Безобразие е, че постъпват така. Да я оставят така запусната е като да поникнат бурени в душата.

— Нямаше да е толкова зле, ако бяха само плевелите, но погледни дърветата. Ударените от гръм са оставени да умрат, отнесените от ураганите лежат, където са паднали. Има ги навсякъде. Птиците са изкълвали покривите и те са протекли. И никой не поправя даже каменните фенери, когато се развалят. Как реши, че това място е важно? Слушай, Оцу, крепостта в Осака не е ли бяла и ослепителна, когато я погледнеш откъм океана при Сецу? Токугава Иеясу не строи ли във Фушими и на дузина други места по-великолепни укрепления? Новите къщи на даймио и богатите търговци в Киото и Осака не блестят ли с позлатени украси? Нима учителите по чайна церемония Рикю и Кобори Еншу не казват, че дори едно непочистено петънце мръсотия в градината на чайна разваля аромата на чая? Но тази градина ще се разруши. Защо единствените хора, работещи в нея, сме аз и трима-четирима старци? А виж колко е голяма!

— Джотаро! — каза Оцу, като сложи ръка под брадичката му и повдигна лицето му. — Ти само повтаряш дума по дума каквото каза в една беседа учителят Аракида.

— А, ти също ли си я слушала?

— Да, повярвай ми — каза тя укорително.

— Е, явно не мога постоянно да те надхитрям.

— Няма да ме впечатлиш, като папагалстваш това, което казва учителят Аракида. Не го одобрявам, даже когато думите му са верни.

— Знаеш ли, той е прав. Като го чух да говори, се зачудих дали Нобунага, Хидейоши и Иеясу са наистина толкова велики мъже. Знам, че трябва да са важни, но толкова ли е хубаво да управляваш страната и да си въобразяваш, че единствено ти си от значение?

— Е, имало е и по-лоши от Нобунага и Хидейоши. Те поне подновиха императорския дворец в Киото и се опитаха да направят народа щастлив. Дори да са постъпили така само за оправдание пред себе си и пред другите, въпреки всичко заслужават доверие. Шогуните Ашикага са били много по-лоши.

— Защо?

— Нали си чувал за Онинската война?

— Да.

— Шогунатът на Ашикага бил толкова неспособен, че имало непрекъснати междуособици — едни воини непрекъснато се биели с други, за да спечелят повече земи за себе си. Обикновените хора нямали минута спокойствие и никой не се замислял сериозно за страната като цяло.

— Говориш за всички онези битки между привържениците на Ямана и Хосокава ли?

— Да… В ония дни, преди повече от сто години, Аракида Уджицуне станал първосвещеник на светилището в Исе. Нямало достатъчно пари за продължаване на древните церемонии и свещени обреди. Уджицуне двайсет и седем пъти отправял молби за помощ към правителството да бъдат подновени светилищните сгради, но императорският двор бил твърде беден, шогунатът твърде слаб, а воините толкова заети със своите кръвопролития, че не им било до това. Въпреки всичко Уджицуне обикалял в търсене на подкрепа за своето начинание, докато накрая успял да положи основите на нов храм. Тъжна история, нали? Но като се замислиш, хората, пораснат ли, забравят, че дължат живота си на своите предци, така, както всички ние дължим живота си на богинята от Исе.

Доволен, че предизвика Оцу да произнесе тази дълга и страстна реч, Джотаро подскочи във въздуха, като се смееше и пляскаше с ръце.

— Сега кой папагалства учителя Аракида? Мислиш, че не съм слушал това преди, а?

— Ох, ти си невъзможен! — възкликна Оцу, като се заливаше от смях.

Ако не й пречеше вързопът, щеше да го плесне веднъж. Още усмихната, тя погледна накриво момчето, което накрая обърна внимание на необичайния товар.

— Чии са тия неща? — попита той и протегна ръка.

— Не ги пипай! Не знаем на кой са.

— Ама аз няма нищо да счупя. Искам само да погледна. Обзалагам се, че тежи. Тая дългата сабя наистина е голяма, нали?

Очите на Джотаро светнаха.

— Сенсей!

Чу се топуркане на сламени сандали и дотича една от девойките от храма.

— Учителят Аракида ви вика. Май иска да свършите нещо.

Едва поспряла, тя се обърна и се затича обратно.

Със стреснато изражение на лицето Джотаро се огледа във всички посоки. Зимното слънце проблясваше между дърветата и вейките се полюшваха, подобно на вълни. Очите му се разшириха, сякаш сред процеждащите се лъчи светлина е видял привидение.

— Какво има? — попита Оцу. — Какво гледаш?

— А, нищо — отвърна унило момчето, като хапеше показалеца си. — Когато това момиче те нарече „наставнице“, си припомних изведнъж за моя наставник.

Оцу също изведнъж се почувства малко натъжена и ядосана. Макар че забележката на Джотаро беше съвсем неволна, защо трябваше да споменава Мусаши?

Въпреки съвета на Такуан, не можеше да си представи, че ще прогони от сърцето си копнежа по Мусаши. Такуан беше толкова безчувствен. В известен смисъл го съжаляваше за неговото явно пренебрежение към любовта. Любовта е като зъбобол. Щом беше заета с нещо, Оцу не мислеше за нея, но когато я налегнеха спомени, отново я обземаше желание да тръгне по пътищата да го търси, да го намери, да сложи глава на гърдите му и да плаче от щастие.

Тя мълчаливо тръгна. Къде е той? От всички мъки, които спохождаха хората, без съмнение най-острата, най-разкъсващата и най-мъчителната беше да си лишен от възможността да се полюбуваш на съществото, без което не можеш. Сълзите се лееха по бузите й, докато вървеше.

Тежките саби с износените си ремъци нищо не й говореха. Даже не подозираше, че носи вещите на Мусаши.

Джотаро, усетил, че е сбъркал нещо, тръгна унило на няколко крачки след нея. Когато Оцу влизаше през портата на къщата на Аракида, той тичешком я настигна и попита:

— Сърдиш ли се? За това, което казах?

— Не, няма нищо.

— Съжалявам, Оцу. Наистина.

— Ти не си виновен. Просто на мен нещо ми е мъчно. Но не се тревожи. Ще видя какво иска учителят Аракида. Ти иди да си вършиш работата.

Аракида Уджитоми наричаше къщата си Домът на учението. Беше превърнал част от нея в училище, посещавано не само от девойките от храма, а и от четиридесет-петдесет други деца от трите околии, които владееше светилището. Опитваше се да обучава младите по не особено разпространен в онези времена начин: преподаваше им древната история на Япония, която в по-просветените градове се смяташе за непотребна. Ранната история на страната беше пряко свързана със светилището в Исе и неговите земи. Но беше такова време, в което хората са склонни да свързват съдбата на Япония с тази на военното съсловие. Събитията от далечното минало нямаха особено значение. Уджитоми водеше самотна битка да посее сред младите хора в областта семената на една по-стара, традиционна култура. Докато някои твърдяха, че земите далеч от столицата не влияят върху съдбините на страната, Уджитоми беше на друго мнение. Ако успееше да отвори очите на тукашните деца за миналото, може би, мислеше той, духът им един ден ще израсне като величествените дървета в свещената гора.

С постоянство и всеотдайност всеки ден говореше на децата за китайската класика, за Хрониката на древните събития и за най-ранната история на Япония, с надеждата, че неговите възпитаници ще започнат да ценят тези книги. Вършеше това повече от десет години. Убеден беше, че Хидейоши може да е наложил властта си над страната и да се е провъзгласил за регент, Токугава Иеясу може да е всемогъщ шогун „варваропокорител“, но децата не би трябвало като по-възрастните от тях да бъркат щастливата звезда на някакъв военен герой с прекрасното слънце. Ако продължава да се труди търпеливо, младежите ще разберат, че именно великата Богиня на слънцето, а не един недодялан воин и диктатор въплъщават стремежите на нацията.

Аракида излезе от просторната класна стая с леко запотено лице. Щом децата изхвръкнаха като ято пчели и се втурнаха бързо към домовете си, една девойка от светилището му каза, че Оцу го чака. Малко объркан, отвърна:

— А, да. Нали пратих да я повикат? Съвсем забравих. Къде е тя?

Оцу бе точно пред къщата, където беше стояла известно време, заслушана в беседата на Аракида.

— Ето ме — обади се тя. — Трябвам ли ви?

— Извинявайте, че ви накарах да чакате. Влезте.

Той я заведе в личния си кабинет, но преди да седне, посочи предметите, които тя носеше и попита какви са. Тя му обясни как бяха попаднали при нея. Аракида присви очи и подозрително се загледа в мечовете.

— Обикновен поклонник не би дошъл тук с такива неща — каза той. — И снощи не бяха там. Някой трябва да е влизал вътре посред нощ. — После с израз на възмущение измърмори: — Сигурно някой самурай е решил да се пошегува, но на мен не ми се нрави.

— А! Сещате ли се за някой, който би искал да намекне, че в Дома на девиците е имало мъж?

— Да. Всъщност за това исках да говоря с вас.

— Отнася ли се по някакъв начин до мен?

— Е, не бих искал да се разстройвате, но има нещо такова. Има един самурай, който ми натяква, че съм ви настанил в една и съща къща с девойките от светилището. Казва, че ме предупреждавал за мое добро.

— Направила ли съм нещо, което да ви злепоставя?

— Няма причина да се тревожите. Просто, нали знаете, хората говорят. Не се сърдете, но в края на краищата вие не сте съвсем девойка. Била сте и сред мъже и хората казват, че се петни храма, щом жена, която не е непорочна, живее заедно с момичетата в Дома на девиците.

Макар Аракида да говореше с небрежен тон, очите на Оцу се напълниха със сълзи. Тя наистина много беше пътувала, беше свикнала да се среща с хора и странстваше през живота с тая стара любов, впила се в сърцето й; може би беше съвсем естествено хората да я възприемат като светска жена. Но това не намаляваше нейния потрес. Обвиняваха я, че не е целомъдрена, при все че всъщност беше такава. Аракида явно не придаваше особено значение на въпроса. Просто го безпокоеше, че хората приказват и тъй като беше краят на годината и „тям подобни“, както той се изрази, той искаше да знае дали тя ще бъде така добра да прекрати уроците по флейта и да се изнесе от Дома на девиците.

Оцу бързо се съгласи, не защото се признаваше за виновна, а защото нямаше намерение да остава дълго и не искаше да създава неприятности, особено на учителя Аракида. Въпреки че негодуваше срещу несправедливите сплетни, тя бързо благодари за неговата добрина по време на престоя и каза, че до утре ще напусне.

— О, не е толкова спешно — увери я той, като се пресегна към малкия си шкаф за книги, извади малко пари и ги уви в хартия.

Джотаро, който беше последвал Оцу, издебна тоя миг да надникне от терасата и да прошепне:

— Ако ще си тръгваш, и аз напускам с теб. И без това ми омръзна да мета старата им градина.

— Ето един малък подарък — каза Аракида. — Не е много, но го вземете за пътни разходи.

Подаде й вързопчето, съдържащо няколко златни монети.

Оцу не пожела да го докосне. С израз на смущение тя му каза, че не заслужава да й плаща само заради уроците по флейта на момичетата. По-скоро тя е тази, която трябва да плати за осигурената храна и подслон.

— Не — отвърна Аракида. — Не бих могъл да взема пари от вас, но бих искал да направите нещо за мен, ако случайно отивате в Киото. Можете да приемете тази сума като възнаграждение за услугата.

— С удоволствие ще направя всичко, каквото поискате, но вашата любезност е достатъчно възнаграждение.

Аракида се обърна към Джотаро и каза:

— Защо да не дам парите на него? Той може да ви купува разни неща по пътя.

— Благодаря ви — каза Джотаро и припряно протегна ръка, вземайки вързопчето.

Чак след това погледна Оцу и каза:

— Нали може?

Поставена пред свършен факт, Оцу отстъпи и поблагодари на Аракида.

— Услугата, за която моля — каза той, — е да доставите една пратка от мен на господаря Карасумару Мицухиро, който живее в Хорикава в Киото. — Докато говореше, свали два свитъка от полиците на стената. — Господарят Карасумару преди две години ме помоли да нарисувам тези неща. Те са вече завършени. Той възнамерява да напише обяснение към картините и да ги представи на Императора. Ето защо не искам да ги поверя на обикновен пратеник или куриер. Ще ги занесете ли, като внимавате да не се намокрят или изцапат по пътя?

Това беше поръчение с неочаквана значимост и отначало Оцу се поколеба. Едва ли обаче би могла да откаже и след малко се съгласи. Тогава Аракида взе една кутия и намаслена хартия, но преди да опакова и запечата свитъците, каза:

— Май трябваше първо да ви ги покажа.

Седна и започна да развива картините на пода пред тях. Очевидно беше горд с творбите си и сам искаше да ги погледне, преди да се раздели с тях.

Оцу ахна пред красотата на свитъците, а Джотаро ококори очи, като се наведе да ги разгледа по-отблизо. Тъй като още не бяха вписани обясненията, никой от тях не знаеше каква история беше илюстрирана. Но щом Аракида разви сцена след сцена, те видяха пред себе си обрисуван живота в старинния императорски двор, всичко изпълнено прецизно, във великолепни багри, на места посипани със златен прашец. Картините бяха в стила на школата Тоса, която се основаваше на класическото японско изкуство.

Макар никога да не бе учил нищо за изкуство, Джотаро остана смаян от видяното.

— Погледни огъня там! — възкликна той. — Все едно, че наистина гори, нали?

— Не пипай картината — предупреди го Оцу. — Само гледай.

Докато двамата се взираха възхитено, влезе един прислужник и каза нещо с много тих глас на Аракида, който кимна и отговори:

— Разбирам. Мисля, че няма нищо страшно. Но за всеки случай накарай човека да ти даде разписка.

При тези думи той даде на слугата вързопа и двете саби, които му донесе Оцу.

Като разбраха, че тяхната учителка по флейта ги напуска, момичетата от Дома на девиците се натъжиха. За двата месеца, през които беше при тях, те свикнаха да я приемат като по-голяма сестра. Събраха се около нея с помръкнали лица.

— Вярно ли е?

— Наистина ли си отиваш?

— Ще се върнеш ли някога пак?

Отвън Джотаро извика:

— Готов съм. Защо се бавиш толкова?

Снел бялото одеяние, той отново беше облякъл обичайното си късо кимоно и препасал отстрани дървената сабя. Кутията със свитъците, увита в хартия, висеше напречно на гърба му. От прозореца Оцу се обади:

— Това се казва бързина!

— Аз винаги съм бърз! — не остана длъжен Джотаро. — Още ли не си готова? Защо на жените им отнема толкова време да се облекат и да си стегнат багажа?

Той се припичаше на слънце сред двора, прозявайки се мързеливо. Но тъй като беше по природа нетърпелив, бързо му доскуча.

— Още ли не си свършила? — викна.

— Сега идвам — отвърна Оцу.

Вече бе събрала нещата си, но момичетата не я пускаха. Опитваше се да се раздели с тях и ги утешаваше:

— Не тъжете. Ще дойда да ви видя някой ден. Пазете се и бъдете здрави.

Имаше неприятното чувство, че това не е истина, защото след случилото се изглеждаше малко вероятно да се върне някога. Може би момичетата подозираха това. Няколко от тях плачеха.

Накрая една предложи всички да изпратят Оцу до свещения мост над реката Исудзу. Те се скупчиха около нея и я съпроводиха на излизане от Дома. Не видяха веднага Джотаро и започнаха да го викат по име със събрани на фуния около устата ръце, но не получиха отговор. Оцу, която го познаваше твърде добре, за да се разтревожи, каза:

— Сигурно се е уморил от чакане и е тръгнал напред.

— Какво непослушно момченце! — възкликна едно от момичетата.

Друга изведнъж погледна Оцу и попита:

— Той син ли ти е?

— Да ми е син? Как можахте да си го помислите? До следващата година няма да съм навършила даже двайсет и една. Изглеждам ли достатъчно възрастна, за да имам толкова голямо дете?

— Не, но някой каза, че бил твой син.

Припомнила си разговора с Аракида, Оцу се изчерви, после се утеши с мисълта, че няма голямо значение какво говорят хората, стига Мусаши да й има доверие.

В този миг Джотаро дотича при тях.

— Хей, какво става? — попита той нацупен. — Първо ме караш да чакам сто години, после тръгваш без мен!

— Но те нямаше там, където трябваше да бъдеш — изтъкна Оцу.

— Да, но можеше да ме потърсиш, нали? Видях ей там на пътя Тоба един човек, който малко ми заприлича на моя учител. Затичах се да видя дали наистина е той.

— Някой, който прилича на Мусаши ли?

— Да, но не беше той. Стигнах до оня ред дървета и добре огледах мъжа в гръб, но не би могъл да е Мусаши, защото беше куц.

Все така ставаше, откакто Оцу и Джотаро пътуваха заедно. Не минаваше ден, без да зърнат проблясък на надежда, последван от разочарование. Навсякъде виждаха някой, който им прилича на Мусаши — мъж, минаващ край прозореца, самурай в лодка, която тъкмо отплува, яздещ ронин или неясно различим пътник в паланкин. Надеждата им растеше и те се втурваха да се уверят, за да се спогледат накрая обезсърчени. Беше се случвало десетки пъти. Ето защо сега Оцу не се разстрои, макар Джотаро да беше посърнал. Тя обърна случката на шега и каза:

— Много жалко, че си се объркал, но не се сърди, че тръгнах. Мислех, че ще те намеря на моста. Нали знаеш, казват, че ако потеглиш на път в лошо настроение, ще си сърдит през цялото време. Хайде, ела да се сдобрим.

Макар и външно доволен, Джотаро се обърна и хвърли неприязнен поглед към момичетата, които ги следваха.

— Какво правят всички тия тук? Да не би да идват с нас?

— Не, разбира се. Просто им е мъчно, че си тръгвам и са толкова мили, че ни придружават до моста.

— Ах, колко любезно от тяхна страна — каза Джотаро, подражавайки речта на Оцу, с което накара всички да прихнат от смях.

Сега, когато той се присъедини към групата, мъката от раздялата се уталожи и момичетата си върнаха доброто настроение.

— Оцу — извика една от тях, — завиваш в грешна посока; пътят към моста не е натам.

— Знам — каза тихо Оцу.

Беше завила към портата Тамагуши, за да се поклони във вътрешното светилище. Като плесна веднъж с ръце, тя наведе глава към олтара и няколко мига застина в мълчалива молитва.

— А-ха, разбирам — промърмори Джотаро. — Мисли, че не трябва да тръгне, без да се сбогува с богинята.

На него му беше достатъчно да наблюдава от разстояние, но момичетата започнаха да го мушкат в гърба и да го питат защо не последва примера на Оцу.

— Кой? Аз ли? — попита учудено момчето. — Аз не искам да се кланям пред разни стари светилища.

— Не биваше да казваш това. Някой ден ще бъдеш наказан.

— Бих се чувствал нелепо да се кланям така.

— Кое е нелепото в това да изразиш почитта си към Богинята на слънцето? Тя не е като някое от ония второстепенни божества, които почитат в големите градове.

— Знам.

— Защо тогава не се поклониш?

— Защото не искам!

— Напук, нали?

— Я млъквайте, побъркани женски! Всички до една!

— О, боже! — възкликнаха в хор момичетата, поразени от неговата грубост. — Какво чудовище! — каза една от тях.

Свършила своето поклонение, Оцу вече се връщаше към тях.

— Какво има? — попита тя. — Изглеждате разтревожени.

— Той ни нарече побъркани женски — изтърси едно от момичетата, — само понеже се опитахме да го накараме да се поклони пред богинята.

— Джотаро, знаеш, че това не е хубаво — смъмри го Оцу. — Наистина би трябвало да се помолиш.

— За какво?

— Не каза ли ти самият, че когато Мусаши щял да бъде убит от монасите от Ходзоин, си вдигнал ръце и си се помолил с колкото се може по-силен глас? Защо не се помолиш и тук?

— Но… но те всички гледат.

— Добре, ще се обърнем, за да не те гледаме.

Всички се обърнаха с гръб към момчето, но Оцу погледна крадешком назад. Той тичаше послушно към портата Тамагуши. Щом стигна до нея, застана с лице към светилището и съвсем по момчешки направи дълбок, светкавично бърз поклон.

Въртележката

Обърнат към морето, Мусаши седеше на тясната тераса пред малката рибна гостилница. Специалитетът на гостилницата бяха морски охлюви, поднасяни направо сварени в черупките. Близо до терасата стояха две гмуркачки с кошници прясно уловени миди в ръцете и някакъв лодкар. От една страна този го подканяше да направят заедно обиколка на островите покрай брега, а от друга жените се опитваха да го убедят, че където и да отива, има нужда да вземе със себе си миди.

Мусаши бе зает с това да отдели от крака си пропитата с гной превръзка. Тежко пострадал от раната, сега той едва можеше да повярва, че треската и отокът са вече минали. Кракът му си бе върнал обичайните размери и макар кожата да беше бяла и сбръчкана, го болеше съвсем малко.

Махна на лодкаря и гмуркачките да си вървят, свали чувствителния си крак на пясъка и тръгна към брега да го измие. После се върна на терасата и зачака момичето от гостилницата, което бе пратил да му купи нови кожени чорапи и сандали. Щом тя се върна, сложи ги и предпазливо направи няколко крачки. Още накуцваше, но съвсем не като преди.

Старецът, който готвеше охлювите, вдигна поглед.

— Салджията ви вика. Не искахте ли вие да пресечете до Оминато?

— Да. Оттам, мисля, има редовно лодка до Цу.

— Има, също има лодки за Йокаичи и Кувана.

— Колко дни остават до края на годината?

Старецът се засмя.

— Завиждам ви — каза той. — Явно нямате да плащате дългове тази година. Днес сме двайсет и четвърти.

— Само толкова ли? Мислех, че е по-късно.

— Колко е хубаво да си млад!

Докато крачеше към пристана на саловете, Мусаши усети някакъв порив да продължи да тича, все по-бързо. Оздравяването повдигна духа му, но много по-щастлив го правеше духовното изживяване тази сутрин.

Салът вече бе пълен, но той успя да си намери място. На противоположната страна на залива, при Оминато, се качи на една голяма лодка, която отиваше в Овари. Платната се изпънаха и съдът се плъзна по приличната на стъкло повърхност на залива на Исе. Мусаши стоеше в тълпата и спокойно се взираше над водата от лявата си страна към старото тържище, Ямада и пътя за Мацудзака. Ако отиде в Мацудзака, може би ще срещне прославения майстор на сабята Микогами Тендзен, но не — още е много рано за това. Слезе, както възнамеряваше, в Цу.

Забеляза пред него да върви човек с къса пръчка на кръста. Около пръчката имаше омотана верига с кълбо на края. Мъжът носеше също къса бойна сабя в кожена ножница. Изглеждаше на четиридесет и две, четиридесет и три години. Лицето му, тъмно като това на Мусаши, бе сипаничаво, а червеникавата коса — вързана на възел отзад.

Можеше да бъде взет за разбойник, ако не беше момчето, което го следваше. Двете бузи на детето бяха изцапани със сажди и то носеше голям чук — явно бе ковашки чирак.

— Майсторе, почакайте ме!

— Давай по-бързо!

— Бях оставил чука в лодката.

— Изоставяш това, от което си вадиш хляба, а?

— Върнах се и го взех.

— Сигурно си много горд от себе си заради това. Следващия път като забравиш нещо, направо ти строшавам главата!

— Майсторе… — замоли момчето.

— Тихо!

— Не може ли да пренощуваме в Цу?

— Още е съвсем светло. До свечеряване ще успеем да се приберем у дома.

— И без друго искам да спра някъде. Щом сме на път, защо да не се порадваме на пътуването?

— Не говори глупости!

Улицата, по която се влизаше в града, бе заета от магазинчета за дребни предмети и също като в други пристанища, залята от хора, които се опитваха да привлекат посетители в странноприемниците си. Чиракът отново загуби от поглед своя майстор и тревожно се загледа в тълпата, докато онзи не излезе от едно магазинче с малка, шарена книжна въртележка.

— Ива! — извика той на момчето.

— Да, господине.

— Дръж това. И внимавай да не се счупи! Мушни си го в яката.

— Подарък за малкия ли?

Мъжът изсумтя.

След като го бе нямало по работа няколко дни, сега с нетърпение очакваше да види доволната усмивка на детето, когато му даде играчката.

Изглеждаше, че двамата почти водят Мусаши след себе си. Всеки път щом решеше да завие, те завиваха преди него в същата посока. На Мусаши му хрумна, че този ковач е навярно Шишидо Байкен, но тъй като не можеше да е сигурен, намисли лесен начин, по който да провери. Като се престори, че не ги забелязва, той избърза за известно време напред и после пак изостана, като през цялото време подслушваше. Минаха през града под крепостта и тръгнаха по планинския път към Судзука, същия, по който вероятно Байкен би тръгнал за дома си. Като свърза това в едно с дочутите откъслеци от разговора, Мусаши заключи, че човекът наистина е Байкен.

Отначало възнамеряваше да отиде право в Киото, но тази случайна среща се оказа прекомерно изкушение. Приближи се до пътниците и приятелски рече:

— В Умехата ли се връщате?

— Да, отивам в Умехата — отвърна сопнато мъжът. — Защо?

— Питах се дали не сте Шишидо Байкен.

— Аз съм. А вие кой сте?

— Казвам се Миямото Мусаши. Изучавам бойните изкуства. Преди не много време ходих до дома ви в Уджии и се срещах с вашата съпруга. Струва ми се, че съдбата ни събира тук заедно.

— Тъй ли? — рече в отговор Байкен. После, с израз на внезапно озарение, добави: — Вие ли сте човекът, който отседнал в онзи хан Ямада и искал да си премери силите с мен?

— Как сте разбрали за това?

— Пратили сте в дома на Аракида някакъв човек да ме намери, нали?

— Да.

— Имах да свърша една работа за Аракида, но не бях отседнал в къщата му. Преотстъпиха ми една работилница в селото. Работата беше такава, че само аз можех да я свърша.

— Разбирам. Чувал съм, че сте голям познавач на боя с кълбо на верига.

— Ха-ха! Но вие казвате, че сте се видели с жена ми?

— Да. Тя ми показа една от бойните стойки на стила Яегаки.

— Е, толкова трябва да ви стигне. Няма защо да вървите подире ми. О, разбира се, мога да ви покажа много повече, отколкото ви е показала тя, но в мига, в който го видите, вече ще сте на път за оня свят.

Впечатлението на Мусаши от съпругата бе, че е доста надменна, но това сега бе истинско високомерие. От вече видяното беше доста сигурен, че може да надвие този човек, но реши да не прибързва. Такуан му бе преподал най-важния житейски урок — на този свят има много хора, които може да се окаже, че ни превъзхождат. Този урок се потвърди от преживяванията му в Ходзоин и крепостта Коягю. Преди да остави гордостта и увереността да го подведат така, че да подцени някой противник, искаше да го прецени от всяко възможно гледище. Докато още не бе готов с това, оставаше винаги общителен, макар понякога това да караше противника да го сметне за страхлив или раболепен.

В отговор на презрителната забележка на Байкен, той отвърна с подобаваща на младостта му почтителност:

— Разбирам. Аз наистина научих много от вашата съпруга, но след като съм имал късмета да ви срещна, ще ви бъда благодарен, ако ми разкажете нещо повече за оръжието, с което си служите.

— Ако искате само да говорим, добре. Възнамерявате да пренощувате в хана при бариерата ли?

— Така си бях наумил, освен ако не бъдете достатъчно любезен да ме изтърпите за още една нощ.

— Добре дошъл сте, стига да преспите в ковачницата. Ние не сме ханджии и нямаме постелки за гости.

По залез-слънце стигнаха в подножието на връх Судзука. Под червените облаци селцето изглеждаше неподвижно като заспало езеро. Ива изтича напред да предупреди за пристигането им и щом стигнаха къщата, съпругата на Байкен ги чакаше под стряхата с пеленачето и въртележката в ръка.

— Виж, виж, виж! — гукаше му тя. — Татко го нямаше, татко се върна. Виж, ето го.

За миг таткото престана да бъде въплъщение на високомерието и по лицето му се разля бащинска усмивка.

— Виж, детенце, ето го татко — рече той напевно, вдигна ръка и зашава с пръсти.

Съпруг и съпруга се изгубиха вътре, седнаха и започнаха разговор само за детето и домакинството, без да обръщат внимание на Мусаши.

Накрая, щом вечерята бе готова, Байкен се сети за госта си.

— Дай на този човек нещо за ядене — обърна се той към своята съпруга.

Мусаши седеше на пръстения под в ковачницата и се топлеше на пещта. Дори не си беше свалил сандалите.

— Беше тук само преди ден и пренощува — отвърна кисело жената и сложи малко саке да се стопли на огнището пред мъжа й.

— Младежо — обади се Байкен, — пиете ли саке?

— Няма да откажа.

— Ето ви чаша.

— Благодаря.

Мусаши се приближи до прага на стаята с огнището, пое чашата с местна разновидност на напитката и я вдигна към устните си. Беше кисела на вкус. След като я пресуши, върна чашата на Байкен с думите:

— Нека аз да ви налея.

— Няма нужда, имам още — Той погледна за миг към Мусаши и после попита: — На колко сте години?

— Двайсет и две?

— Откъде сте?

— Мимасака.

Байкен, който бе зареял поглед нанякъде, мигновено се обърна към Мусаши и наново го огледа от глава до пети.

— А, вие го казахте преди малко. Как ви беше името?

— Миямото Мусаши.

— Как се пише „Мусаши“?

— Също като „Такедзо“.

Съпругата влезе и сложи на рогозката пред Мусаши супа, туршия, клечки за хранене и паничка ориз.

— Яжте! — каза тя направо.

— Благодаря — отвърна Мусаши.

Байкен изчака миг-два и после, като на себе си, каза:

— Сега сакето е горещо — Наля на Мусаши още една чаша и небрежно попита: — Значи ли това, че като по-млад сте се казвали Такедзо?

— Да.

— Още ли сте имали това име, когато сте били на около седемнайсет години?

— Да.

— На тази възраст не сте ли участвали случайно заедно с още един ваш връстник в битката при Секигахара?

Сега дойде ред на Мусаши да се изненада.

— Откъде знаете? — попита той провлачено.

— О, аз знам много неща. И аз бях при Секигахара.

Като чу това, Мусаши се предразположи към човека. Байкен също изведнъж започна да се държи по-приятелски.

— Мислех, че съм ви виждал някъде — каза ковачът. — Допускам, че сме се срещали на бойното поле.

— И вие ли сте били на страната на Укита?

— По онова време живеех в Ясугава и отидох на война заедно с една група тамошни самураи. Бяхме наистина в най-първите редици.

— Наистина ли? Предполагам, че сме се видели тогава.

— А какво стана с вашия приятел?

— Оттогава не съм го виждал.

— От битката насам ли?

— Не точно. Известно време прекарахме в една къща в Ибуки. Чакахме да заздравеят моите рани. Там, хм, се разделихме. Това бе последния път, когато го видях.

Байкен извести жена си, че сакето им е свършило. Тя вече си беше легнала с бебето.

— Няма повече — отвърна.

— Искам още. Веднага!

— Защо тъкмо тази вечер ти се е приискало да пиеш толкова много?

— Тук почнахме интересен разговор. Трябва ни още саке.

— Обаче няма.

— Ива! — извика Байкен през паянтовата дървена стена към ъгъла на ковачницата.

— Какво има, господине? — отвърна момчето.

То бутна вратата и показа лице, като се приведе заради ниската греда над входа.

— Иди до къщата на Оносаку и вземи на заем една бутилка саке.

Мусаши не искаше да пие повече.

— Ако не възразявате, ще премина към яденето — каза той и взе клечките си.

— Не, не, чакайте — възкликна Байкен и бързо го улови за китката. — Още не е време за ядене. Като съм пратил момчето за още саке, изчакайте да пийнем.

— Ако сте го направили заради мен, не е трябвало. Не мисля, че ще мога да изпия нещо повече от това.

— О, я стига — настоя Байкен. — Казахте, че искате да чуете нещо повече за ножа с верига и кълбо. Ще ви кажа всичко, което знам, но нека, докато говорим, изпием още по няколко чаши.

Щом Ива се върна със сакето, Байкен наля част от него в котлето, сложи го над огъня и надълго заговори за оръжието си и как може да се възползваш от него при истински бой. Най-доброто било, каза той на Мусаши, че за разлика от сабята, не оставяло на противника време да се защити. Освен това, преди да нападнеш направо врага си, било възможно да му отнемеш оръжието с помощта на веригата. Едно сръчно премятане на тази верига, дръпваш силно и неприятелят вече няма меч.

Още седнал, Байкен показа едно от бойните положения.

— Ето сега, хванали сте кривия нож в лявата ръка и кълбото — с дясната. Ако врагът ви приближи, го подлъгвате, че ще замахнете отляво и после мятате кълбото в лицето му. Това е един от начините.

Смени стойката си и продължи:

— Сега, в случай, че има разстояние между вас и противника, му отнемате оръжието с веригата. Няма значение какво оръжие е — сабя, копие, дървен прът или каквото там било.

Байкен продължи все така и описа на Мусаши начините да се мята кълбото, за около десетте предания, свързани с това оръжие, за това, че веригата приличала на змия, че е възможно хитро да редуваш движенията на кривия нож и веригата така, че да предизвикаш у противника зрителна измама и да го накараш сам да си навреди, докато се опитва да се защитава, за всички тайни начини да се използва оръжието.

Мусаши бе като омагьосан. Щом чуеше някой да говори така, целият се превръщаше в слух, жаден да запомни всяка една подробност.

Веригата. Ножа. Двете ръце…

Докато слушаше, в ума му се зародиха други мисли. „Сабята може да се използва с една ръка, но човек, който има две ръце…“

Втората бутилка саке също се изпразни. Изпил доста от нея, Байкен продължаваше да настоява пред Мусаши, който вече отдавна беше превишил мярката си и беше по-пиян от когато и да било преди.

— Събуди се! — викна домакинът на жена си. — Ще оставим госта да спи тук. Ние с теб можем да спим в задната стая. Иди да постелеш.

Жената не се помръдна.

— Стани! — повтори по-високо Байкен. — Гостът е уморен. Остави го да си легне.

Жена му тъкмо си беше затоплила краката и щеше да е неприятно да стане.

— Ти каза, че може да спи в ковачницата при Ива — промърмори тя.

— Стига ми говори наопаки. Прави, каквото ти казвам!

Тя стана раздразнена и тръгна към задната стая. Байкен взе на ръце заспалото пеленаче и каза:

— Юрганът е стар, но огънят е точно тук до вас. Ако ожаднеете, на него има гореща вода за чай. Лягайте си и се настанете удобно.

Той също отиде в задната стая.

Когато се върна да смени възглавниците, жената вече нямаше кисело изражение.

— И мъжът ми е много пиян — обясни тя, — и сигурно е уморен от пътуването. Казва, че имал намерение да спи до късно, така че се настанете и спете, докогато искате. Утре ще ви приготвя топла закуска.

— Благодаря.

Мусаши не можеше да измисли какво повече да каже. Не се сдържаше да свали кожените си чорапи и наметало.

— Благодаря много.

Мушна се под още топлия юрган, но от пиенето собственото му тяло бе дори по-топло.

Съпругата остана на вратата, погледна го, после тихо духна свещта и каза:

— Лека нощ.

Мусаши усещаше главата си като стегната с железен обръч. Слепоочията му болезнено туптяха. Питаше се защо пи повече от обикновено. Чувстваше се ужасно, но не можеше да не мисли за Байкен. Защо ковачът, който в началото трудно можеше да се нарече учтив, изведнъж взе да се държи приятелски и прати за още саке? Защо недоволната му съпруга стана внезапно мила и загрижена? Защо му отстъпиха това топло легло?

Всичко изглеждаше необяснимо, но преди Мусаши да разреши загадката, дрямката го надви. Затвори очи, пое си няколко пъти дълбоко дъх и издърпа завивките нагоре. Остана да се вижда само челото му, осветено от време на време от проблясъци на огъня. Постепенно дишането му стана дълбоко и равно.

Жената на Байкен се дръпна крадешком в задната стая. Рогозката леко попукна под нозете й.

Мусаши сънува сън, или по-скоро откъслек от сън, който постоянно се повтаряше. В спящото му съзнание като мушица влетя някакъв спомен от детството, който сякаш се опитваше да изпише нещо със светещи букви. Счуха му се думите на една приспивна песен:

Върнал се беше у дома си в Мимасака и слушаше приспивната песен, която жената на ковача пееше на наречие от Исе. Беше малко дете в ръцете на една жена с бледа кожа… неговата майка… Тази жена трябва да е майка му. Притиснат до гърдите й, вдигна поглед към нейното бяло лице.

— … непослушни, и карат майките си да плачат… — каза кротко майка му, която го люлееше на ръцете си.

Тънкото й, изящно лице изглеждаше леко синкаво, като сливов цвят. Имаше една стена, дълга каменна стена, с гълъбови очички по нея. И една кирпичена стена, над която клоните чернееха в настъпващата нощ. От къщата струеше светлина на лампа. Сълзи блестяха по страните на майка му. Детето погледна тези сълзи учудено.

— Върви си! Връщай се у дома!

Беше строгият глас на Мунисай, идващ от къщата. Беше заповед. Майката на Мусаши бавно се изправи. Затича по дълга каменна алея. Разплакана, тя нагази в реката и тръгна към средата й.

Детето, което не можеше да говори, се загърчи в ръцете на майка си. Опитваше се да й каже, че пред тях има опасност, колкото повече мърдаше, толкова по-здраво го хващаше тя. Влажната й буза се отри в неговата.

— Такедзо — каза тя, — ти дете на мама или на татко си?

Мунисай викаше от брега. Майката потъна под водата. Бебето бе изхвърлено на чакълестия бряг, където остана да лежи между цъфналите иглики и да плаче с пълен глас.

Мусаши отвори очи. Когато пак задряма, някаква жена — майка му?, някоя друга? — нахълта в неговия сън и отново го събуди. Той не можеше да си спомни вида на майка си. Мислеше често за нея, но не би могъл да нарисува лицето й. Винаги щом видеше друга някоя майка, си помисляше, че майка му навярно е изглеждала като нея.

„Защо тази нощ?“, помисли си.

Въздействието на сакето бе преминало. Отвори очи и се втренчи в тавана. Сред черните сажди се виждаше червеникава светлинка, отражение на жаравата в огнището. Погледът му се спря на въртележката, закачена на тавана над него. Забеляза също, че завивките още пазеха мириса на майка и дете. С неясно чувство на тъга остана да лежи полубуден и да се взира във въртележката.

Бе направена като колело, което започна бавно да се върти. В това нямаше нищо необикновено. Но… само ако има вятър! Мусаши понечи да се изправи, после спря и се заслуша. Чу някаква врата внимателно да се затваря. Колелото престана да се върти.

Той тихо сложи пак глава на възглавницата и се опита да разгадае какво става в дома. Приличаше на скрито под някое листо насекомо, което се опитва да открие какво е времето отгоре. Цялото му тяло бе готово да откликне на най-малката промяна наоколо, чувствителните му нерви бяха докрай изопнати. Разбираше, че животът му е в опасност, но защо?

„Да не съм в свърталище на разбойници?“, попита се първо той, но не му се вярваше. Ако бяха опитни крадци, щяха да забележат, че той няма нищо, което си струва да откраднат.

„Да не би да ме мрази за нещо?“ И това не изглеждаше вероятно. Мусаши бе съвсем сигурен, че никога преди не е виждал Байкен.

В невъзможност да открие причината за ставащото, с кожата и костите си той усещаше, че някой или нещо застрашава живота му. Знаеше също, че каквото и да е това, то е много наблизо. Бързо трябваше да реши дали лежешком да изчака идването му или своевременно да изчезне.

Плъзна ръка над прага на ковачницата и затърси опипом сандалите си. Пъхна първо единия, после другия под завивката и ги избута до долния край на постелята.

Колелото отново се завъртя. Обръщаше се под светлината на огъня като някакво омагьосано цвете. Едновременно вътре и вън от къщата съвсем леко се дочуха стъпки. В същото време Мусаши тихо смачка завивките, сякаш под тях още лежи човек.

Под късото перде, което висеше над входа, се появиха две очи на човек, който пропълзяваше вътре с извадена сабя. Друг, хванал копие и плътно прилепил се до стената, се промъкна към долния край на леглото. Двамата се втренчиха в завивките и се заслушаха за дишането на спящия. После, като облак дим, отнякъде изскочи трети мъж. Беше Байкен, държащ в лявата си ръка кривия нож, а в дясната — кълбото.

Погледите на мъжете се срещнаха и те задишаха едновременно. Този при горния край на леглото ритна възглавницата във въздуха, другия, откъм долния, отскочи назад в ковачницата и насочи своето копие към лежащото тяло.

Байкен задържа ножа зад гърба си и извика:

— Ставай, Мусаши!

От леглото не последва нито отговор, нито помръдване.

Мъжът с копието отметна завивките.

— Няма го! — извика той.

Байкен хвърли объркан поглед наоколо в стаята и зърна бързо въртящото се колело на тавана.

— Някъде има отворена врата! — извика на свой ред той.

Скоро друг някой кресна нещо сърдито. Вратата, която водеше от ковачницата за една пътека до задната част на къщата, бе отворена на около три педи и през нея духаше пронизващ вятър.

— Измъкнал се е оттук!

— Какво правят тези глупаци? — ревна Байкен, докато тичаше навън.

Изпод стрехите и от тъмното наизлязоха черни сенки.

— Майсторе! Добре ли мина? — попита ниско един развълнуван глас.

Очите на Байкен пламнаха от ярост.

— Какво питаш като смахнат? Защо мислиш те сложих да пазиш отвън? Няма го! Трябва да е минал оттук.

— Няма го ли? Как е могъл да се измъкне?

— Мене ли питаш? Дебелоглаво магаре! — Байкен влезе отново вътре и закрачи тежко и нервно наоколо. — Има само две места, откъдето може да е минал — или е тръгнал нагоре към брода при Судзука, или се е върнал към главния път за Цу. Както и да е, не може да е стигнал далеч. Вървете и го хванете!

— Накъде мислите, че е тръгнал?

— Ъ-ъ! Аз тръгвам към Судзука. Вие вижте по долния път!

Мъжете вътре се събраха наедно с тези отвън и образуваха пъстра дружина от десетина, всички въоръжени. Един, който носеше мускет, приличаше на ловец; друг, с къса сабя, навярно бе дървар.

— Ако го намерите, дайте изстрел с пушката, после всички се съберете заедно — извика Байкен, докато тръгваха.

Потеглиха много бързо, но след около час се върнаха обратно със засрамен вид, като си говореха нещо умърлушени. Очакваха водачът им да ги смъмри, но щом стигнаха до къщата, завариха Байкен да седи на пода на ковачницата със сведен надолу, безизразен поглед.

— Няма полза да плачем сега за това — каза той, когато се опитаха да го ободрят.

В търсене на начин да даде изблик на гнева той хвана парче овъглено дърво и го строши на коляното си.

— Донесете саке! Искам нещо за пиене.

Разбърка пак огъня и хвърли в него още подпалки.

Жената на Байкен, която се опитваше да успокои бебето, му напомни, че няма повече саке. Един от мъжете предложи да донесе малко от дома си, което стори бързо. Скоро питието бе затоплено и наоколо наредени чаши.

Разговорът бе откъслечен и мрачен.

— Направо побеснявам.

— Тъпо копеленце!

— Вече кара втори живот. Това ще кажа само.

— Не се тревожете, майсторе. Направихте всичко, каквото можахте. Хората отвън се провалиха.

Последните се заизвиняваха засрамено.

Опитаха се да напият Байкен, за да заспи, но той продължаваше само да седи, да се мръщи на горчивото саке, но никого да не упреква за неуспеха.

Накрая каза:

— Не трябваше да правя такова голямо нещо от цялата работа и да викам толкова много хора да помагат. Можех да се оправя с него съвсем сам, но сметнах, че е по-добре да внимавам. В крайна сметка той е убил брат ми, а Цуджикадзе Тема не беше от онези, които не знаят как да се бият.

— Може ли този ронин наистина да бъде момчето, което преди четири години се криеше в къщата на Око?

— Той трябва да е. Сигурен съм, че духът на моя покоен брат го е довел тук. Отпърво тази мисъл въобще не ми минаваше през ума, но после той ми каза, че се е бил при Секигахара и че се е наричал Такедзо. Възрастта и видът му са такива, че спокойно може той да е бил убиецът. Знам, че той е бил.

— Хайде, майсторе, не мисли повече за това тази вечер. Лягай си. Вземи да поспиш малко.

Всички му помогнаха да си легне; някой взе възглавницата, която бяха ритнали настрана и я сложи под главата му. В мига, в който Байкен затвори очи, гневът му бе сменен от шумно похъркване.

Мъжете си кимнаха и се отдръпнаха, за да се разпръснат в ранната утринна мъгла. Всичките бяха паплач — негодници мародери като Цуджикадзе Тема от Ибуки и Цуджикадзе Кохей от Ясугава, който сега се наричаше Шишидо Байкен. Или пък едва се задържаха на някое от последните стъпала на нормалната обществена стълба. Променилите се времена ги бяха принудили да станат земеделци, занаятчии или ловци, но те още имаха зъби, готови при всяка възможност да захапят честни хора.

Единственият шум в къщата беше този от нейните спящи обитатели и скърцането на един полски плъх.

В ъгъла на коридора, който свързваше работилницата с кухнята, близо до голяма кирпичена пещ, имаше струпани дърва за горене. Над него висеше чадър и тежки сламени наметки за дъжд. В сянката между пещта и стената една от наметките се раздвижи, като бавно и тихо се помръдна покрай стената, докато накрая увисна на един гвоздей.

Изведнъж, сякаш от самата стена, изникна мъглява сянка на човек. Мусаши през цялото време не се беше отдалечавал и на крачка от къщата. След като се измъкна изпод завивките, той отвори външната врата и после се спотаи при дървата, като се покри с наметалото.

Мина мълчаливо през ковачницата и погледна Байкен. „Трябва да има задух“, предположи Мусаши по гръмкото похъркване. Положението му се стори отведнъж смешно и лицето му се изкриви в усмивка.

Остана да стои така за миг, замислен. При всички случаи, бе спечелил двубоя си с Байкен. Победата бе повече от явна. При все това, този легнал тук човек бе братът на Цуджикадзе Тема и се бе опитал да го убие, за да укроти духа на своя мъртъв брат — чувство за чест, достойно за възхищение у един прост мародер.

Трябва ли да го убие? Ако го остави сега жив, този ще продължи да търси сгоден случай да си отмъсти и несъмнено най-сигурно е да се справи с него тук и сега. Оставаше обаче въпросът дали човекът си струва да бъде убит.

Известно време Мусаши размисля, преди да стигне, както му се стори, до най-точното решение. Отиде до стената откъм краката на Байкен и взе един от принадлежащите на ковача криви ножове с верига. Докато измъкваше острието от дръжката, се вгледа в лицето на спящия. После уви острието с парче влажна хартия и внимателно го постави на врата на Байкен. Отстъпи назад и се полюбува на свършеното.

Колелото на въртележката сякаш също бе заспало. Ако не беше хартиената обвивка, помисли си Мусаши, на сутринта колелото можеше да се събуди и бясно да се завърти при вида на падналата от възглавницата отрязана глава на собственика си.

Когато уби Цуджикадзе Тема, Мусаши имаше добра причина и във всеки случай, още бе заразен от треската на сражението. Нямаше обаче какво да спечели, ако отнеме живота на ковача. А и кой може да знае? Ако наистина го убие, невръстният собственик на въртележката може да прекара своя живот в търсене на убиеца на баща си.

През тази нощ Мусаши отново и отново бе мислил за своите собствени баща и майка. Докато стоеше до това спящо семейство и усещаше наоколо си сладкия мирис на майчино мляко, изпита лека завист. Дори известна неохота да си тръгне оттук.

Без думи се обърна към тях: „Съжалявам, че ви безпокоих. Спете добре.“ Тихо отвори външната врата и излезе.

Летящият кон

Оцу и Джотаро стигнаха границата между областите късно през нощта, отбиха се в някакъв хан и преди да се е разнесла утринната мъгла, подновиха своето пътешествие. От връх Фудесуте тръгнаха към Йонкенджая, където за първи път този ден усетиха по гърбовете си топлината на изгряващото слънце.

— Колко е красиво! — възкликна Оцу, като се спря да погледне голямото златисто кълбо.

Изглеждаше пълна с надежда и бодрост. Беше един от тези щастливи мигове, когато всичко живо, дори растенията и животните, трябва да изпитва задоволство и гордост от своето съществуване тук на земята.

— Ние сме първите хора на пътя — каза Джотаро с явно задоволство. — Няма жива душа пред нас.

— Стига си се хвалил. Какво значение има това?

— За мен е от голямо значение.

— Мислиш ли, че ще скъси пътя?

— О, не е в това работата. Просто е хубаво усещането, че си пръв, било и на пътя. Трябва да признаеш, че е по-добре, отколкото да следваш паланкини или коне.

— Истина е.

— Когато вървя по път, на който няма никой друг, имам чувството, че той принадлежи на мен.

— В такъв случай, защо не си представиш, че си важен самурай на кон и правиш оглед на големите си имоти? Аз ще съм твой служител. — Тя вдигна една пръчка бамбук и като я размаха тържествено, напевно подвикна: — Всички се поклонете! Поклонете се на негово височество!

Някакъв човек погледна с любопитство изпод стряхата на една чайна. Уловена в такава детинщина, Оцу се изчерви и избърза напред.

— Не може да правиш така — смъмри я Джотаро. — Не бива да бягаш от господаря си. Ако се повтори, ще трябва да те осъдя на смърт!

— Не искам да играя повече.

— Ти си играеше, не аз.

— Да, обаче ти започна. О, боже! Онзи мъж от чайната още ни гледа. Трябва да ни мисли за смахнати!

— Хайде да се върнем дотам.

— Защо?

— Гладен съм.

— Вече?

— Не може ли да изядем сега половината от оризовите топки, които си взехме за обяд?

— Имай търпение. Още не сме вървели и час дори. Ако те оставя, ще ядеш по пет пъти на ден.

— Може би. Обаче няма да ме видиш да се возя на паланкини и да наемам коне като теб.

— Това беше само снощи, и то само понеже се стъмваше, а трябваше да побързаме. Щом така искаш, днес цял днес ще вървя пеш.

— Днес трябва да е мой ред да яздя.

— Децата нямат нужда да яздят.

— Обаче аз искам да опитам да яздя кон. Не може ли? Моля ти се.

— Е, ще видим, но само за днес.

— Видях един кон, вързан при чайната. Можем да го наемем.

— Не, още е много рано сутринта.

— Значи не си го казала наистина, че мога да яздя!

— Наистина го казах, но ти даже още не си се уморил. Напразно пилеене на пари ще е да наемаме кон.

— Много добре знаеш, че аз никога не се уморявам. Няма да се уморя, дори да вървим сто дни. Ако трябва да чакам, докато отпадна, никога няма да яхна кон. Хайде, Оцу, дай да наемем коня сега, докато още няма хора преди нас. Много по-безопасно ще бъде, отколкото когато пътят е препълнен. Моля те!

Като видя, че ако продължават така, ще загубят времето, което спечелиха, Оцу отстъпи и Джотаро, който усети, че е съгласна, дори без да чака одобрителното й кимване, се спусна назад към чайната.

Макар, както и сочеше името Йонкенджая, в околността да имаше четири чайни, те бяха разположени на разни места по склоновете на върховете Фудесуте и Куцукаке. Тази, покрай която минаха, беше единствената наблизо.

Като изтича до съдържателя и рязко спря пред него, Джотаро извика:

— Хей, вие, искам кон! Изведете ми един.

Старецът тъкмо махаше кепенците и едва шумният вик на момчето го стресна и го разбуди напълно. Той промърмори с кисело изражение:

— За какво е всичко това?! Трябва ли да викате толкова високо?

— Трябва ми кон. Моля ви веднага да приготвите един. Колко път има до Минакучи? Ако не е много, може дори да го взема чак до Кузацу.

— А ти чие момче си всъщност?

— На майка и на татко — отвърна безочливо Джотаро.

— Мислех, че може да си немирното чедо на бога на бурята.

— Не сте ли вие богът на бурята? Приличате на треснат от гръм.

— Калпазанин!

— Само ми доведете коня.

— Струва ми се мислиш, че този кон е за наемане. Да, обаче не е. Тъй че, боя се, няма да имам честта да го предоставя на ваше височество.

Като подражаваше тона на мъжа, Джотаро отвърна:

— Тогава, господине, не бих ли могъл да имам удоволствието да го наема срещу заплащане?

— Ама си устат! — извика човекът, измъкна една горяща подпалка от огъня под пещта си и замери с нея момчето.

Запаленото дърво не улучи Джотаро, но удари старата кобила, която бе вързана под стряхата. Тя изцвили пронизително, вдигна се на задни крака и удари гърба си в една от гредите.

— Копеле такова! — кресна съдържателят.

Той изскочи навън и като бълваше проклятия, се затича към животното.

Докато онзи отвързваше коня и го отвеждаше към страничния двор, Джотаро пак започна.

— Моля ви, нека да го наема.

— Не може.

— Защо не?

— Нямам коняр, който да пратя с него.

Оцу, застанала сега до Джотаро, предложи, ако няма коняр, тя да плати предварително цената и от Минакучи да прати обратно коня с някой пътник, който идва насам. Любезността й размекна стареца и той реши, че може да й се довери. Подаде й въжето с думите:

— В такъв случай може да яздите до Минакучи и ако искате — дори до Кузацу. Искам само да върнете коня обратно.

Докато потегляха, възмутеният Джотаро възкликна:

— Как ти се вижда това?! Отнася се с мен като с магаре и после, веднага щом вижда хубаво лице…

— По-добре внимавай какво говориш за стареца. Конят му ни слуша. Може да се ядоса и да те хвърли.

— Да не смяташ, че тази дръглива стара кранта може да ми излезе насреща?

— Нали знаеш да яздиш?

— Естествено знам да яздя.

— Защо тогава се опитваш да се качиш на коня отзад?

— Добре де, помогни ми!

— Ама си досада!

Тя то хвана с ръце под мишниците и го вдигна до гърба на коня.

Джотаро величествено огледа света наоколо.

— Моля те, върви пред мен, Оцу — каза той.

— Не си седнал както трябва.

— Не се тревожи. Наред съм.

— Добре, но ще съжаляваш.

Като пое въжето с едната ръка, Оцу махна на съдържателя за сбогом с другата и двамата потеглиха.

Преди да са изминали и сто крачки, от мъглата зад тях ги настигна силен вик, придружен от шума на тичащи крака.

— Кой може да е това? — попита Джотаро.

— Нас ли вика? — зачуди се на свой ред Оцу.

Спряха коня и се огледаха. В бялата, подобна на пушек мъгла започна да изпъква фигурата на някакъв мъж. Отпърво успяваха да различат само очертанията, после — цветовете, но скоро човекът бе достатъчно наблизо, за да могат да определят като цяло външността и годините му. Тялото му бе заобиколено от някакво сатанинско сияние, все едно го съпровождаше разбушуван ураган. Бързо се изравни с Оцу, спря и с един замах измъкна въжето от ръката й.

— Слизай! — заповяда и се втренчи яростно в Джотаро.

Кобилата се стъписа. Джотаро я хвана за гривата и извика:

— Не може така! Аз съм наел този кон, не вие!

Мъжът изръмжа и се обърна се към Оцу:

— Ти, жено!

— Да? — отвърна тихо момичето.

— Казвам се Шишидо Байкен. Живея в село Уджии, горе в планината отвъд границата. По причини, които няма да обяснявам, преследвам един човек на име Миямото Мусаши. Минал е по този път днес сутринта, по някое време преди зазоряване. Сигурно е минал оттук преди часове, тъй че ако искам да го хвана при Ясугава на границата с Оми, трябва да се движа бързо. Дайте ми вашия кон.

Говореше много припряно и ключиците му начесто се повдигаха. В студения въздух, мъглата замръзваше върху клоните на ледени цветя, но неговият врат лъскаше от пот като змийска кожа.

Оцу остана съвсем неподвижна, с мъртвешки бяло лице, сякаш цялата нейна кръв е изтекла в земята под нозете й. Устните й трепереха, отчаяно й се искаше да попита, за да се увери, че е чула правилно. Не можеше обаче да изрече и дума.

— Мусаши ли казахте? — изпусна Джотаро.

Той още стискаше гривата на коня, но ръцете и нозете му трепереха.

Байкен прекалено много бързаше, за да забележи стреснатото им държание.

— Сега хайде — нареди той. — Слизай от коня, и бързо или ще ти тегля пердаха.

Размаха като камшик края на въжето.

Джотаро упорито поклати глава.

— Няма.

— Какво значи „няма“?

— Конят е мой. Не може да ви го дам. Не ме е грижа колко бързате.

— Я внимавай! Бях любезен да ви обясня всичко, понеже сте само жена и дете, пътувате сами, обаче…

— Не съм ли прав, Оцу? — пресече го Джотаро. — Не сме длъжни да му даваме коня, нали така?

На Оцу й се прииска да прегърне момчето. Според нея по-важно беше не да задържат коня, колкото да попречат на това чудовище да напредне по-бързо.

— Наистина — каза тя. — Сигурна съм, че бързате, господине, но същото е и с нас. Може да наемете някой от конете, които редовно минават нагоре и надолу по склона. Момчето правилно казва, че не е честно да вземете нашия кон.

— Няма да сляза — повтори Джотаро. — По-скоро ще умра!

— Значи сте решили да не ми давате този кон? — попита грубо Байкен.

— По начало би трябвало да знаете, че така ще стане — отвърна със строг глас момчето.

— Кучи син! — кресна Байкен, разярен от тона му.

Джотаро стисна още по-здраво гривата на коня. Изглеждаше малко по-едър от бълха. Байкен посегна нагоре, хвана го за крака и го задърпа. Сега бе най-добрия случай Джотаро да използва своята дървена сабя, но в объркването той съвсем забрави за нея. Изправен пред толкова по-силен от него противник, единствената защита, която му дойде на ум, беше да се изплюе в лицето на Байкен, което направи няколко пъти поред.

Оцу изпадна в див ужас. От страх, че този човек ще я рани или убие, устата й се изпълни с кисел, сух вкус. Не можеше обаче да става и дума да отстъпят и да му позволят да вземе коня. Мусаши е преследван. Колкото по-дълго задържи тя този злодей, толкова повече време ще има той, за да избяга. За нея нямаше значение, че разстоянието между двама им също ще нарасне, и то точно по времето, когато поне знаеше, че се движат по един и същи път. Прехапа устна, кресна:

— Не може така! — и удари Байкен в гърдите със сила, каквато дори сама не знаеше, че притежава.

Байкен, който още бършеше плюнката от лицето си, залитна и в същия миг Оцу улови дръжката на сабята му.

— Кучка! — излая той и посегна да си върне оръжието.

В следващия миг изви от болка, тъй като сабята вече бе излязла отчасти от ножницата и вместо да хване ръката на Оцу, той бе стиснал острието. Върховете на два от пръстите на десницата му паднаха на земята. Хвана се за кървящата ръка и отскочи назад, при което без да ще издърпа сабята. Парчето лъскава стомана в ръката на Оцу се повлече по земята и спря зад гърба й.

Байкен постъпи дори по-глупаво от предната вечер. Като се проклинаше за непредпазливостта, той се опита да стане на крака. Оцу, която вече не се боеше от нищо, замахна отстрани с острието към него. Оръжието обаче беше голямо и широко, дълго почти три стъпки, и не всеки би могъл лесно да борави с него. Щом Байкен се приведе, ръцете на момичето не издържаха тежестта и то политна напред. Усети китката й да се отплесва и червеникавочерна кръв опръска лицето й. След мигновено зашеметяване разбра, че сабята се е забила в тялото на коня.

Раната не бе дълбока, но конят изцвили оглушително и бясно зарита. Като викаше нещо неразбираемо, Байкен хвана Оцу за китката и се опита да си върне оръжието, но в същия миг конят изрита и двамата във въздуха. После се изправи на задни крака, изпръхтя шумно и като пратена от лък стрела се понесе надолу по пътя. Джотаро се държеше отчаяно за гърба, а зад него пръскаше кръв.

Байкен се запрепъва в облак прах. Знаеше, че не може да улови побеснялото животно и яростният му поглед се насочи към мястото, където допреди стоеше Оцу. Вече я нямаше там.

След миг забеляза сабята си в подножието на една лиственица и с един скок се озова до нея. Щом се изправи, нещо в ума му прещрака — трябва да има някаква връзка между тази жена и Мусаши! Ако тя е приятелка на Мусаши, от нея ще стане отлична стръв или поне ще знае къде отива този.

Като ту тичаше, ту се плъзгаше по плочите покрай пътя, Байкен стигна до една покрита със слама селска къща, която започна да обикаля и да надзърта под пода и в килера. Една старица, превила се като гърбава над чекръка вътре в дома, го гледаше ужасена.

После зърна Оцу да тича през гъста кедрова горичка към долината отвъд, където още имаше петна задържал се сняг.

Понесе се като лавина надолу по хълма и в скоро време почти я беше настигнал.

— Кучка! — извика, протегна лявата си ръка и допря с нея косата й.

Оцу се строполи на земята и се улови за корените на едно дърво, но кракът й се подхлъзна и тя се преметна през ръба на скалата, където тялото й остана да се люлее като махало. Пръст и камъчета се посипаха по лицето й, когато вдигна поглед към големите очи и искрящата сабя на Байкен.

— Глупачка! — каза презрително той. — Да не мислиш, че сега можеш да се измъкнеш?

Оцу хвърли поглед надолу — на около петдесет-шейсет стъпки под нея в дъното на долината течеше поток. Странно, но сега не изпита страх, защото в тази долина видя своето спасение. Можеше да избяга всякога, когато пожелае, просто като пусне дървото и се предаде на празното пространство под нея. Чувстваше смъртта близо до себе си, но вместо да се замисля над това, умът й се задържа само върху един образ — Мусаши. Струваше й се, че вижда сега лицето му като пълна луна на небето при буря.

Байкен бързо я хвана за китката и като я повдигна, извлече я почти от другата страна на ръба.

В същия миг един от неговите хора му извика откъм пътя:

— Какво правиш там? По-добре да тръгваме бързо. Старецът в чайната каза, че преди изгрев-слънце тази сутрин го събудил някакъв самурай, поръчал си обед в кутия за из път и после се затичал към долината Кага.

— Долината Кага ли?

— Така каза. Няма значение обаче дали ще тръгне натам или през връх Цучи за Минакучи. Двата пътя се събират в Ишибе. Ако стигнем бързо до Ясугава, трябва да успеем да го уловим там.

Байкен стоеше с гръб към човека, вперил очи в Оцу, която се беше свила пред него като прикована от свирепия му поглед.

— Хо! — изрева той. — Елате и тримата тук.

— Защо?

— Идвайте тук бързо!

— Ако губим време, Мусаши ще ни изпревари при Ясугава.

— Оставете това!

Тримата мъже бяха между участниците в безплодното търсене предишната нощ. Свикнали да си проправят път в планината, те се втурнаха надолу по склона като стадо диви свине. Щом стигнаха до ръба, където бе застанал Байкен, забелязаха Оцу. Техният водач бързо им обясни положението.

— Добре, сега я завържете и я вземете с нас — завърши Байкен, преди да се спусне през гората.

Вързаха момичето, но не можаха да не го съжалят. Тя лежеше безпомощно на земята с обърнато нагоре лице и всички с неудобство хвърляха крадешком погледи към бледия й профил.

Байкен вече бе стигнал в долината Кага. Той се спря, погледна назад към скалата и извика:

— Ще се срещнем в Ясугава. Аз ще мина напряко, но вие останете на главния път. И добре да си отваряте очите.

— Да, господине! — отвърнаха в хор мъжете.

Байкен се затича като планинска коза между скалите и скоро изчезна от погледа.

Джотаро се носеше надолу по пътя. Въпреки възрастта си кобилата бе така побесняла, че не можеше да бъде спряна само с едното въже, дори Джотаро да знаеше как да се справи с това. Прясната рана я пареше като горяща факла и тя препускаше слепешком напред, през хълмове, долини и села.

Само щастието помогна Джотаро да не хвръкне от гърба на животното.

— Пазете се! Пазете се! Пазете се! — крещеше постоянно той.

Думите станаха нещо като напев.

След като вече не успяваше да се задържа за гривата, той здраво обгърна с ръце врата на коня. Очите му останаха затворени.

Когато тялото на животното се вдигнеше във въздуха, същото ставаше и с Джотаро. Тъй като ставаше все по-явно, че виковете му остават без последствие, предупрежденията постепенно бяха сменени от жален писък. Когато помоли Оцу само веднъж да му даде да поязди кон, си мислеше колко хубаво ще е да препуска на гърба на някой превъзходен жребец, но при тази езда, от която косите му се изправяха, само няколко минути вече му бяха предостатъчни.

Джотаро се надяваше, че някой — който и да било — храбро ще се реши да улови хвърчащия край на въжето и да накара коня да спре. Тези очаквания обаче бяха неоправдани — нито пътниците, нито селяните искаха да се изложат на опасност заради нещо, което без друго не ги засягаше. Не само никой не помагаше, но и всички бързешком се дръпваха на сигурно място встрани и почваха да викат проклятия по, както им се струваше, безотговорния ездач.

Почти неусетно мина през село Микумо и стигна крайпътния град Нацуми. Ако беше някой опитен ездач с пълна власт над коня си, Джотаро можеше сега да заслони очи и спокойно да разгледа красивите планини и долини на Ига с върховете на Нобуоки, река Йокота и в далечината — огледалните води на езерото Бива.

— Спри! Спри! Спри!

Думите на напева му сега бяха други, а тонът — по-отчаян. Щом почна да се спуска по хълма Коджи, изведнъж викът отново стана друг:

— Помощ!

Конят се носеше надолу по стръмния склон и Джотаро подскачаше като топка на гърба му.

Някъде на една трета от пътя до долу от една скала вляво се подаваше голям дъб, а един от по-малките клони бе препречил пътя. Щом усети допира на листата по лицето си, Джотаро се хвана с две ръце за дървото. Стори му се, че боговете са чули неговата молитва и затова са пратили това препятствие насреща му. Навярно беше прав — скочи като жаба и в следващия миг се озова увиснал във въздуха, здраво прегърнал клона над главата си. Конят изскочи изпод него и сега, вече без ездач, препусна малко по-бързо.

До земята долу имаше не повече от десет педи, но Джотаро не се решаваше да се пусне. Беше толкова стреснат, че късото разстояние му се струваше като зейнала бездна. Той се притисна към клона, от който според него зависеше живота му, кръстоса крака около него, нагласи бодящите го ръце и трескаво започна да се пита какво да прави. Въпросът се реши, след като клонът гръмко изпука и се отчупи. В един ужасен миг му се стори, че е загубен. След секунда седеше невредим на земята.

— Ух! — бе всичко, което успя да каже.

Няколко минути остана неподвижен, стреснат, ако не вцепенен, но после си спомни защо е тук и скочи на крака.

— Оцу! — извика, без да се сети колко път е изминал.

Затича се обратно нагоре по склона, стиснал здраво с едната ръка своята дървена сабя.

— Какво може да й се е случило?… Оцу! Оцу-у-у!

Не след дълго срещна един слизащ по склона мъж в сивкаво червено кимоно. Непознатият носеше кожена хакама и две саби, но нямаше наметало. Докато подминаваше Джотаро, той се обърна през рамо и каза:

— Здравейте!

Джотаро се извърна.

— Нещо не е наред ли? — попита го мъжът.

— Вие идвате иззад онзи хълм, нали? — попита на свой ред Джотаро.

— Да.

— Видяхте ли една хубава жена на около двайсет години?

— Всъщност, да.

— Къде?

— В Нацуми видях няколко мародера да вървят заедно с едно момиче. Ръцете й бяха вързани отзад, което естествено ми се стори необичайно, но нямах причина да се меся. Струва ми се, че мъжете бяха от дружината на Цуджикадзе Кохей. Пред години той се пренесе от Ясугава в долината Судзука, заедно с цяло село главорези.

— Тя е била, сигурен съм.

Джотаро тръгна пак напред, но мъжът го спря.

— Заедно ли пътувахте? — попита той.

— Да. Казва се Оцу.

— Ако постъпиш необмислено, ще си намериш смъртта, без да успееш да помогнеш на някого. Защо не изчакаш тук? Рано или късно те ще минат по този път. Засега ми разкажи каква точно е тази работа. Може би ще ти дам някой съвет.

Момчето веднага се довери на мъжа и му разказа всичко, станало от сутринта насам. От време на време онзи кимаше под широкополата си шапка. Щом разказът свърши, каза:

— Разбирам твоето затруднение, но дори какъвто си смел, една жена и едно момче не могат да мерят сили с Цуджикадзе Кохей. Мисля, че ще е най-добре аз да спася Оцу — нали така й беше името? — вместо теб.

— А на вас доброволно ли ще ви я предадат?

— Може би не съвсем, но за това ще помисля, когато му дойде времето. Междувременно се скрий в някой храст и мирувай.

Докато Джотаро си избра един гъсталак и се мушна зад него, мъжът чевръсто продължи надолу по хълма. За миг момчето се запита, дали не е било измамено. Дали ронинът не каза всичко, просто за да го ободри, а после продължи нататък, за да си спаси кожата? Обхванат от безпокойство, той вдигна глава над храстите, но чу гласове и отново я скри.

След минута или две се показа Оцу, заобиколена от трима мъже и с ръце, здраво вързани зад гърба. По едно порязано място на белия й крак имаше засъхнала кръв.

Един от негодниците бутна Оцу по рамото да върви напред и изръмжа:

— За какво се оглеждаш? Върви по-бързо!

— Точно така, върви!

— Търся спътника си. Какво ли може да е станало с него?… Джотаро!

— Млък!

Джотаро вече бе готов да извика и да изскочи от скривалището си, когато ронинът се върна, този път без широката си шапка. Беше двадесет и шест-двадесет и седем годишен, с тъмна кожа. Очите му имаха особен, решителен поглед, който не се отклоняваше нито наляво, нито надясно. Докато се изкачваше бавно по склона, говореше, сякаш сам на себе си:

— Ужасно, наистина ужасно!

Когато подмина Оцу и похитителите й, промърмори някакъв поздрав и продължи нататък, но мъжете се спряха.

— Хей — извика един от тях, — ти не си ли племенникът на Ватанабе? Какво е толкова ужасно?

Ватанабе бе името на едно от старите семейства в околността, оглавявано сега от Ватанабе Хандзо, високо уважаван последовател на тайните бойни умения, известни под общото име нинджуцу.

— Вие не сте ли чули?

— Да сме чули какво?

— Долу в подножието на този хълм стои един самурай на име Миямото Мусаши, готов за голяма битка. Стои по средата на пътя с извадена сабя и разпитва всички минаващи. Има най-свирепия поглед, който някога съм виждал.

— Мусаши ли прави тая работа?

— Точно така. Направо ме пресрещна и попита как се казвам. Аз му обясних, че съм Цуге Саноджо, племенник на Ватанабе Хандзо и че идвам от Ига. Извини се и ме пусна да мина. Всъщност, беше много любезен и каза, че след като нямам нищо общо с Цуджикадзе Кохей, то всичко е наред.

— О?

— Попитах го, какво се е случило. Каза, че Кохей бил тръгнал на път с главорезите си, и искал да го улови и убие. Решил бил да остане на място и да посрещне нападението там. Видя ми се готов да се бие до край.

— Истината ли казваш, Саноджо?

— Естествено. Че защо да ви лъжа?

Лицата на тримата побледняха. Спогледаха се нервно, без да знаят какво да направят сега.

— По-добре внимавайте — допълни Саноджо и се престори, че отново тръгва нагоре по хълма.

— Саноджо!

— Какво?

— Не знам какво да правим. Дори главатарят ни казва, че Мусаши бил необикновено силен.

— Е, той настина ми се стори много самоуверен. Щом излезе насреща ми с онази там сабя, със сигурност не ми се прииска да го предизвиквам.

— Какво, мислиш, трябва да направим? По заповед на главатаря водим тази жена в Ясугава.

— Не виждам с какво ме засяга това.

— Не бъди такъв. Помогни ни.

— За нищо на света! Ако ви помогна и чичо ми разбере за това, направо ще се откаже от мен. Мога, разбира се, да ви посъветвам.

— Е, казвай! Какво, мислиш, трябва да правим?

— Хм… Едното е да вържете тази жена за някое дърво и да я оставите. Така ще можете да се придвижите по-бързо.

— Нещо друго?

— Не трябва да минавате по този път. Това е малко по-далеч, но може да тръгнете горе по пътя през долината Ясугава и да предупредите за всичко тук. После бихте могли да заобиколите Мусаши и постепенно да го обкръжите.

— Това не е лошо хрумване.

— Но бъдете много, много внимателни. Мусаши ще се бие за живота си и ако си тръгне от този свят, ще вземе не една душа заедно със себе си. По-добре да избегнете такова нещо, не смятате ли?

Всички бързо се съгласиха с предложеното от Саноджо, повлякоха Оцу към една горичка и я завързаха за едно от дърветата. После си тръгнаха, но след няколко минути се върнаха, за да запушат устата й с парче плат.

— Това трябва да стигне — заяви някой от мъжете.

— Да вървим.

И те се изгубиха в гората. Приклекнал в своето скривалище от листа, Джотаро предпазливо изчака, преди да подаде глава и да се огледа наоколо. Не видя никого — нито пътници, нито разбойници, нито Саноджо.

— Оцу! — извика той и изскочи от храстите.

Бързо я намери, развърза въжето и я хвана за ръка. Двамата изтичаха на пътя.

— Да се махаме оттук! — подкани я той.

— Ти какво правеше, скрит в тези храсти?

— Няма значение! Да вървим!

— Почакай само малко — каза Оцу и се спря да приглади косата, да оправи яката и да върже наново обито си.

Джотаро цъкна с език.

— Сега не е време за кипрене — простена той. — Не можеш ли по-късно да си оправиш косата?

— Но онзи ронин каза, че Мусаши бил в подножието на хълма.

— Затова ли трябваше да спреш и да се разхубавиш?

— Не, не, разбира се — отвърна Оцу, защитавайки се с почти смехотворна сериозност. — Но ако Мусаши е толкова наблизо, няма за какво да се тревожим. И тъй като бедите ни са кажи-речи свършили, се чувствам достатъчно спокойна и сигурна, за да помисля и за външността си.

— Ти вярваш ли, че този ронин наистина е видял Мусаши?

— Естествено. Впрочем, къде е той?

— Просто изчезна. Някак особен е, а?

— Сега да вървим ли? — попита Оцу.

— Сигурна ли си, че си достатъчно хубава?

— Джотаро!

— Само се закачам. Виждаш ми се толкова щастлива.

— И ти ми се виждаш щастлив.

— Щастлив съм и не се опитвам да го крия като тебе. Ще извикам, за да ме чуят всички: Щастлив съм!

Последва малък танц, в който Джотаро махаше с ръце и риташе с крака, след което каза:

— Много ще е разочароващо, ако Мусаши не е тук, нали? Мисля да изтичам напред и да видя.

Оцу не го последва в бързането. Сърцето й вече беше литнало към подножието на хълма много по-бързо, отколкото Джотаро би могъл да изтича дотам.

„Изглеждам ужасно“, помисли си тя, като погледна наранения си крак и пръста и листата, които бяха полепнали по ръкавите й.

— Хайде! — извика Джотаро. — Защо се заплесваш?

По напевната нотка в гласа му Оцу със сигурност реши, че е забелязал Мусаши.

„Най-сетне“, помисли си. Досега винаги трябваше да търси утеха в самата себе си и вече бе уморена от това. Изпита известна гордост, пред себе си и пред боговете, че е останала вярна на целта, която си бе поставила. Сега, когато отново щеше да види Мусаши, сърцето й танцуваше от радост. Въодушевлението, знаеше тя, е от очакване, но не можеше да предвиди дали Мусаши ще отвърне на чувствата й. Радостта й пред изгледа, че ще се срещне с него, беше само малко помрачена от гризящото предчувствие, че срещата може да й донесе тъга.

На заветния склон на хълма Коджи пръстта още бе замръзнала, но в чайната близо до подножието бе толкова топло, че наоколо хвърчаха мухи. Това бе крайпътен град и заведението, разбира се, продаваше чай на пътуващите; освен това се предлагаха разнообразни стоки за нуждите на земеделците от околността — от евтини сладости до сламени обвивки за волски копита. Джотаро стоеше пред магазина — малко момче в голямата и шумна тълпа.

— Къде е Мусаши?

Оцу се огледа търсещо наоколо.

— Няма го тук — отвърна с отпаднал глас Джотаро.

— Няма го? Трябва да е тук!

— Е, не мога да го открия никъде, а съдържателят каза, че не е виждал наоколо подобен самурай. Трябва да е станала някаква грешка.

Макар разочарован, Джотаро не се беше отчаял.

Оцу с готовност щеше да признае, че е нямало никаква причина за такива големи очаквания от нейна страна, но се подразни от бездушието на Джотаровия отговор. Стресната и малко ядосана от неговата липса на загриженост, тя попита:

— А потърси ли го ето там?

— Да.

— А зад пътепоказателя за Кошин?

— Погледнах. И там го няма.

— Зад чайната?

— Казах ти, няма го тук!

Оцу извърна лицето си настрани от него.

— Плачеш ли? — попита Джотаро.

— Не е твоя работа — отвърна тя рязко.

— Не те разбирам. Повечето време изглеждаш разумна, но понякога се държиш като дете. Откъде можем да знаем дали историята на Саноджо е била истина или не? Ти съвсем сама реши, че е, и сега, като откриваш, че не е било така, почваш да плачеш. Тези жени нямат ум! — възкликна накрая Джотаро и избухна в смях.

На Оцу й се прииска да седне на земята и на място да се откаже. Светлината мигновено изчезна от нейния живот; чувстваше се така безнадеждна, както по-рано — не, дори повече от тогава. Видът на проядените млечни зъби в смеещата се уста на Джотаро я отвращаваше. Ядосана се попита защо въобще трябва да мъкне със себе си някакво дете. Обзе я силно желание веднага да го изостави.

Наистина, той също търсеше Мусаши, но го обичаше само като учител. За нея пък Мусаши беше самият живот. Джотаро можеше съвсем бързо да обърне всичко на смях и да се върне към своето обичайно безгрижие, а Оцу дни наред нямаше да има сили да продължи. Някъде в детинския ум на момчето се криеше възторжена увереност, че един ден, рано или късно, отново ще намери Мусаши. Оцу нямаше такава вяра в щастливата развръзка. След прекомерната надежда, че ще види Мусаши днес, сега тя се люшна в противоположната крайност и започна да се пита дали животът вечно ще продължава така, без тя никога да види и да говори с мъжа, когото обича.

Тези, които обичат, търсят смисъла на живота и заради това са привлечени от самотата. При Оцу, която бе и сираче, имаше също остро чувство за откъснатост от останалите хора. В отговор на Джотаровото безразличие тя се намръщи и мълчаливо се отдалечи от чайната.

— Оцу!

Гласът беше на Саноджо. Той се появи иззад пътепоказателя за Кошин и тръгна към нея през сухия самораслек. Ножниците на двата му меча бяха мокри.

— Ти не каза истината — обърна се обвинително към него Джотаро.

— Какво ще рече това?

— Каза, че Мусаши чакал в подножието на хълма. Излъга!

— Не ставай глупав! — отвърна с укор Саноджо. — Нали заради тази лъжа Оцу успя да избяга? От какво се оплаквате? Не трябва ли да ми благодарите?

— Измислил си тази история, за да подлъжеш онези хора ли?

— Естествено.

Джотаро се извърна тържествуващо към Оцу с въпроса:

— Виждаш ли? Не ти ли казвах?

Оцу чувстваше, че има пълно право да бъде ядосана на Джотаро, но няма причина да храни лоши чувства към Саноджо. Поклони му се няколко пъти и тържествено му благодари, че я спаси.

— Тези негодници от Судзука сега са много по-кротки от преди — каза Саноджо, — но наканят ли се да причакват някого, не е много вероятно той да мине невредим по този път. Въпреки това, според каквото чувам за този Мусаши, за когото толкова се тревожите, струва ми се, че той е прекалено умен, за да падне в някоя от техните клопки.

— Има ли други пътища за Оми освен този? — попита Оцу.

— Има — отвърна мъжът и вдигна поглед към планинските върхове, които ослепително блестяха под обедното слънце. — Ако идете до долината на Ига, оттам има път до Уено, а от долината на Ано има един, който води до Йакаичи и Кувана. Трябва да има още три-четири планински пътеки и преки пътища. Моето предположение е, че Мусаши рано се е отбил от главния път.

— Значи смятате, че е още невредим?

— Най-вероятно. Най-малкото по-невредим от вас двамата. Днес се спасихте веднъж, но ако останете на този голям път, при Ясугава хората на Цуджикадзе ще ви хванат пак. Ако можете да издържите на доста стръмно качване, елате с мен и ще ви покажа един път, който почти никой не знае.

Жената и момчето бързо се съгласиха. Саноджо ги поведе нагоре през село Кага до прохода Македо, откъдето една пътека се спускаше към Сето.

След като подробно им обясни как да вървят нататък, той завърши:

— Сега вече сте в безопасност. Само си отваряйте очите и ушите и внимавайте да си намерите сигурно място за нощуване, преди да се е стъмнило.

Оцу му благодари за всичко, което направи и понечи да тръгне, но Саноджо я изгледа втренчено и каза:

— Сега, значи, се разделяме.

Думите й се сториха с някакъв скрит смисъл, а по погледа долови, че човекът е доста засегнат от нещо.

— През цялото време — продължи той, — си мислех: „Сега ли ще ме попита?“, но вие така и не попитахте.

— Какво да попитам?

— За името ми.

— Но аз го чух, когато бяхме на хълма Коджи.

— Спомняте ли си го?

— Естествено. Казвате се Цуге Саноджо и сте племенник на Ватанабе Хандзо.

— Благодаря ви. Не ви моля да ми бъдете вечно признателна или нещо подобно, но все пак се надявам винаги да ме помните.

— Е, та аз съм ви много задължена.

— Не това искам да кажа. Имах предвид, че, хм, аз още не съм женен. Ако вуйчо ми не беше така строг, искаше ми се да ви заведа у дома си още сега… Но виждам, че бързате. Както и да е, на няколко часа път напред ще намерите малка странноприемница, където можете да пренощувате. Познавам много добре стопанина, тъй че споменете пред него моето име. Сбогом!

След тръгването му някакво необикновено усещане завладя Оцу. От самото начало не бе успяла да прецени що за човек е Саноджо, а когато се разделяха, се почувства, сякаш е избягала от ноктите на опасен звяр. Макар да му бе благодарила така усърдно, в сърцето си не изпитваше признателност.

Въпреки склонността си да се привързва към непознати, Джотаро прие мъжа по много сходен начин.

— Не ми харесва този човек — отбеляза той на излизане от прохода.

Оцу не искаше да говори лошо за Саноджо зад гърба му, но и тя призна, че не го харесва, като допълни:

— Какво, мислиш, искаше да каже, като обяви, че бил още неженен.

— О, намеква, че един ден ще ти предложи да се омъжиш за него.

— Е, че това е нелепо!

Двамата се добраха до Киото без произшествия, макар и разочаровани, че не намериха Мусаши на никое от местата, където се надяваха да го заварят — нито на езерния бряг при Оми, нито при моста Кара в Сета, нито на границата при Осака.

От Кеаге нататък те се сляха с тълпата, която в края на всяка година се стича по широката улица Санджо на влизане в града. Домовете в столицата бяха накичени отпред с обичайните за Нова година украси от борови клонки. Видът им ободри Оцу, която, вместо да жали сега за пропуснатите в миналото възможности, се реши да гледа напред към бъдещето и обещанията да намерят Мусаши, които то дава. Големия мост на улица Годжо. Първият ден на Новата година. Ако не се появи тази сутрин, то може би на втората, или третата… Разбрала бе от Джотаро, че със сигурност ще бъде тук. При все че не идва да се срещне с нея, щеше да й стигне просто това, че ще може да го види и отново да говори с него.

Възможността да се сблъска случайно с Матахачи беше най-тъмната сянка над мечтите й. Според Джотаро известието на Мусаши било предадено само на Акеми; Матахачи може въобще да не го е получил. Оцу се молеше да е така и тук да дойде Мусаши, но не и Матахачи.

Забави крачки при мисълта, че Мусаши може сега да е в същата тълпа, в която са и те, после по гърба й премина студена тръпка и тя тръгна по-бързо. Страховитата майка на Матахачи също можеше всеки миг да изникне отнякъде.

Джотаро пък нямаше никаква грижа на този свят. Цветовете и шумовете на града, които сега виждаше и чуваше след дълго отсъствие, го хвърляха в безкраен възторг.

— Право в странноприемница ли отиваме? — попита той с нежелание.

— Не, още не.

— Чудесно! Досадно ще е да стоим на закрито, докато навън е още светло. Там ми се струва, че има някакъв пазар.

— Нямаме време да ходим на пазара. Трябва да се погрижим за важни неща.

— Важни неща? Така ли?

— Да не си забравил за кутията, която носиш на гръб?

— О, това значи.

— Да, това. Няма да мога да си отдъхна, преди да съм намерила дома на господаря Карасумару Мицухиро и да съм му предала свитъците.

— Довечера в неговата къща ли ще нощуваме?

— Естествено, че не — засмя се Оцу и хвърли поглед към река Камо. — Смяташ ли, че голям благородник като него ще позволи под неговия покрив да спи немито момченце като тебе, с въшките и останалото?

Пеперуда през зимата

Акеми се измъкна от странноприемницата в Сумийоши, без да каже на никого. Чувстваше се като птица, пусната от клетката на свобода, но още не се бе възстановила от срещата, която има със смъртта, достатъчно, за да лети много нависоко. Белезите от насилието на Сеиджуро нямаше да заздравеят бързо. Този човек разби на парчета съкровената й мечта да се отдаде невинна в ръцете на човека, когото наистина обича.

Докато се возеше в лодката нагоре по Йодо към Киото, й се стори, че всичката вода на реката не се равнява на сълзите, които й се иска да пролее. Докато покрай тях бързо преминаваха други лодки, натоварени с украшения и храна за Новата година, тя ги гледаше втренчено и си мислеше: „Сега, дори и наистина да намеря Мусаши…“ Погледът й бе изпълнен с тревога. Никой не можеше да си представи, колко жадно очакваше тя сутринта на Новата година, когато щеше да го намери на Големия мост на улица Годжо.

Копнежът й по Мусаши бе станал по-дълбок и по-силен. Нишката на любовта се бе удължила и тя я бе навила на кълбо в гърдите си. През всичките изминали години продължаваше да преде тази нишка от далечни спомени и дочути разкази и да я намотава около кълбото, което ставаше все по-голямо и по-голямо. Само допреди няколко дни ревниво пазеше своите момичешки чувства и ги носеше със себе си като свежо диво цвете от склоновете на връх Ибуки. Сега цветето в нея бе прекършено. Макар надали някой да знаеше за станалото, тя си представяше, че всички я зяпат със знаещ поглед.

В Киото, под гаснещата светлина на вечерта, Акеми тръгна край голите върби и мъничките пагоди в Терамачи, близо до улица Годжо. Изглеждаше измръзнала и изоставена като пеперуда през зимата.

— Хей, хубавице! — обади се някакъв мъж. — Връвта на обито ти се е развързала. Не искаш ли да ти я завържа?

Беше слаб, дрипаво облечен и с груба реч, обаче носеше две саби като самурай.

Акеми никога не го беше виждала преди, но редовните посетители на околните пивници биха могли да й кажат, че името му е Акакабе Ясома и че през зимните нощи се шляе по задните улици и безделничи. Износените му сламени сандали изшляпаха, когато се затича след Акеми и вдигна отвързания край на връвта на обито.

— Какво правиш съвсем сама на това пусто място? Не ми се вярва да си някоя от онези смахнати жени, дето ги показват в театъра кьоген, или?… Хубаво лице имаш. Защо не си пооправиш малко косата и да тръгнеш да се разхождаш като останалите момичета?

Акеми продължи да върви, все едно, че няма уши, но Ясома погрешно взе това за свенливост.

— Приличаш на градско момиче. Какво си направила? От къщи ли си избягала? Или имаш мъж, от който се опитваш да избягаш?

Акеми не отговори.

— Трябва да внимаваш. Хубаво момиче като теб, пък върви като унесено, с вид, че е в беда или нещо такова. Не знаеш какво може да се случи. Няма ги вече онези крадци и грубияни, които все се шляеха при Рашомон, но има много престъпници, а на тях, като видят жена, направо им потичат лигите. И също скитници, и хора, които купуват и продават жени.

Макар Акеми да не обелваше и дума, Ясома упорстваше в разговора и когато се наложи, сам отвръщаше на въпросите си.

— Наистина доста опасно е. Говори се, че сега жени от Киото се продавали в Едо на много високи цени. Преди са откарвали тукашните жени на североизток в Хирайдзуми, но сега всичко става в Едо. Така е, понеже вторият шогун Хидетада иска да построи града колкото се може по-бързо. Сега всички леки заведения от Киото откриват клонове там.

Акеми пак не каза нищо.

— Тебе лесно ще те вземат на такова място, така че внимавай. Ако не си нащрек, може да се забъркаш с някой непрокопсаник. Страшно опасно е!

Това вече бе прекалено за Акеми. Обърна се и шумно изфуча срещу мъжа.

Ясома само се засмя.

— Знаеш ли — отбеляза той, — наистина ми се виждаш смахната.

— Млъкни и се махай!

— Е, не си ли такава?

— Ти си лудият!

— Ха-ха-ха! Това само го доказва. Ти си луда. Жал ми е за теб.

— Ако не се махнеш оттук, ще те замеря с камък!

— Ау, ама наистина ли?

— Махай се, животно!

Гордата външност, която Акеми се опитваше да си придаде, прикриваше ужаса, който всъщност изпитваше. Тя изпищя срещу Ясома и се затича в едно буренясало поле, където някога се бе намирала къщата на господаря Комацу с нейната пълна с каменни фенери градина. Изглеждаше, сякаш плува между полюляващите се растения.

— Чакай! — извика Ясома и като копой тръгна след нея.

Вечерната луна изгря над хълма Торибе, прилична на дивата усмивка на някой женски демон.

Наоколо нямаше никой. Най-близките хора бяха на около триста крачки разстояние и бавно слизаха заедно по хълма, но нямаше да й се притекат на помощ, дори и да чуеха виковете й, понеже тъкмо се връщаха от погребение. Облечени в тържествени бели дрехи и с шапки, вързани с бели панделки, те носеха в ръце молитвени броеници. Неколцина още плачеха.

Изведнъж Акеми бе блъсната силно изотзад, препъна се и падна.

— О, извинете — обади се Ясома.

Като продължаваше през цялото време да се извинява, той падна върху нея.

— Заболя ли ви? — попита загрижено, като я притисна към себе си.

Пламнала от гняв, Акеми плесна мъжа през брадатото лице, но това не го стресна, а изглежда, му хареса. При удара той само присви очи и се ухили. След това я притисна по-силно и отри буза в нейната. Брадата му като хиляди иглички се заби в кожата й. Едва успяваше да диша. Докато отчаяно се бореше с нокти, един от тях го закачи за ноздрата, откъдето потече струя кръв. Въпреки това Ясома не отслаби хватката, с която я държеше.

Камбаната на залата Амида на хълма Торибе заби на умряло, сякаш жалеше за преходността на всичко и суетата на този живот. Това обаче не впечатли двамата борещи се смъртни. Сухият буренак яростно се полюляваше при всяко тяхно движение.

— Успокой се, стига си се била — замоли мъжът. — Няма от какво да се страхуваш. Ще ми станеш невеста. Ще ти хареса, нали така?

— Искам да умра! — изкрещя Акеми.

Гласът й бе толкова нещастен, че стресна Ясома.

— Защо? К-какво има? — запъна се той.

Свита така на земята със събрани здраво в едно ръце, колене и гърди, Акеми приличаше на цвят от сасанква4. Ясома се опита да я утеши и приласкае, с надеждата да я накара да се предаде. Това изглежда не му беше първи случай от този род. Напротив — изглеждаше, сякаш то е нещо, което особено му се нрави, тъй като, без да губи застрашителния си израз, неговото лице засия от удоволствие. Не бързаше за никъде и сега като котка се наслаждаваше да си играе със своята жертва.

— Не плачи — започна той. — Няма за какво да плачеш, нали така? — Целуна я по ухото и продължи: — Трябва и преди да си била с мъж. Не може на твоята възраст да си още невинна.

Сеиджуро! Акеми си спомни задухът и усещането за нещастие, припомни си, как очертанията на шоджито се размиха пред погледа й.

— Чакай! — каза тя.

— Да чакам ли? Добре, ще почакам — отвърна Ясома, който взе трескавото треперене на тялото й за израз на страст. — Обаче не се опитвай да избягаш или наистина ще стана груб.

Тя изръмжа остро, изви рамене и махна ръката му от себе си. Втренчи се ядосано в лицето му и бавно се изправи.

— Какво се опитваш да направиш с мен?

— Знаеш какво искам!

— Мислиш, че може да се отнасяш с жените като с глупачки, а? Всички мъже така правите! Е, аз може да съм жена, но ме бива за нещо повече.

От устната й, която бе порязала на едно листо, течеше кръв. Прехапа я и пак избухна в сълзи.

— Много странни работи говориш — обади се той. — Какво може да си, освен смахната?

— Ще говоря, каквото си поискам! — кресна Акеми.

Блъсна го с всичка сила в гърдите и се затича през буренака, който се простираше чак докъдето поглед стига в лунната светлина.

— Убийство! Помощ! Убийство!

Ясома се метна подире й. Преди да е пробягала и десет крачки, той я хвана и отново я повали. Сега тя лежеше с притисната към земята буза и с разпръсната около лицето коса. Белите й нозе се подаваха изпод кимоното, което бе полуотворено и излагаше гърдите й на студения вятър.

Тъкмо когато се готвеше да се хвърли отгоре й, нещо много тежко перна Ясома близо до ухото. Кръвта нахлу в главата му и той изпищя от болка. Щом се извърна да види какво е, твърдият предмет се стовари върху темето му. Този път надали изпита болка, тъй като веднага се строполи в безсъзнание. Главата му се килна като празната глава на хартиен тигър. Докато лежеше така със зяпнала уста, неговият нападател, един странстващ свещеник, застана над него, хванал шакухачи, с която бе нанесъл ударите.

— Зъл звяр такъв! — възкликна той. — Обаче го оправих по-лесно, отколкото очаквах.

Свещеникът остана да гледа известно време към Ясома, като обмисляше на глас дали ще е по-великодушно да го убие веднага. Възможно бе, дори след като дойде в съзнание, той вече никога да не си върне разсъдъка.

Акеми впери празен поглед в своя спасител. Освен шакухачи, по нищо не можеше да се познае, че той е свещеник. Ако се съди по мръсните дрехи и висящата отстрани сабя, можеше да бъде обеднял самурай или дори просяк.

— Сега всичко е наред — каза мъжът. — Няма за какво повече да се тревожите.

Излязла от унеса си, Акеми му благодари и се зае да оправя косата и кимоното си. Погледът, с който надзърташе в тъмнината наоколо, обаче още бе пълен с уплаха.

— Къде живеете? — попита свещеникът.

— А? Къде… искате да кажете, къде ми е къщата? — попита тя и покри лицето си с ръце.

Опита се през ридания да отвърне на въпроса му, но не намери сили да бъде откровена с него. Част от това, което му каза, беше истина — майка й не е като нея, майка й се опитва да разменя тялото си за пари, избягала е тук от Сумийоши, — но останалото беше измислено на мига.

— По-скоро ще умра, отколкото да се върна у дома — простена тя. — Толкова трябваше да понеса от майка си! Толкова много срамни неща ми се случиха! Ами, дори докато бях малко момиче, трябваше да излизам на полето на битката и да крада разни неща от телата на убитите войници.

Отвращението към майка й я накара цялата да потрепери.

Аоки Тандзаемон й помогна да стигне до една падинка, където бе тихо и вятърът не беше така мразовит. След като стигнаха до един малък, полусрутен храм, той се усмихна бързо с едрите си зъби и каза:

— Аз живея тук. Не е много нещо, но на мен ми харесва.

Макар да съзнаваше, че въпросът е малко нелюбезен, Акеми не можа да се сдържи да не попита:

— Но наистина ли тук живеете?

Тандзаемон отвори с бутване една решетеста врата и й направи знак да влезе. Акеми се поколеба.

— Вътре е по-топло, отколкото мислите — каза той. — За постилане на пода имам само тази тънка рогозка. Въпреки това тя е по-добре от нищо. Да не се страхувате, че може да съм като онзи звяр там?

Акеми мълчешком поклати глава. Тандзаемон не я плашеше. Сигурна беше, че е добър човек, а и във всеки случай бе на години — както прецени, над петдесет. Това, което я задържаше, беше мръсотията в малкия празен храм и мирисът от Тандзаемоновите тяло и дрехи. Нямаше обаче къде другаде да отиде, а и не се знаеше какво може да се случи, ако я намери Ясома или някой друг като него. При това челото й гореше от треска.

— Няма ли да ви притеснявам? — попита тя, докато се качваше по стълбите.

— Не, ни най-малко. Никой няма да възрази, дори да останете тук с месеци.

Постройката бе съвсем тъмна, от онези, където обичат да се заселват прилепи.

— Почакайте само минута — помоли Тандзаемон.

Тя чу шум от търкането на метал о кремък, след което една малка лампа, явно изхвърлена от някого и прибрана от монаха, хвърли слаба светлина наоколо. Огледа се и забеляза, че този странен човек някак бе събрал най-необходимото за едно домакинство — един-два кухненски съда, няколко чинии, дървена възглавница, сламена рогозка. Той каза, че ще й приготви малко просена каша и се засуети наоколо с някакъв счупен глинен мангал, в който първо сложи малко дървени въглища, после клечки и след като удари кремъка, успя да раздуха огън.

„Добър старец“, помисли си Акеми. Щом се успокои, мястото вече не й се струваше толкова нечисто.

— Я сега — обади се монахът. — Виждате ми се трескава и казвате, че сте уморена. Сигурно сте настинала. Защо не си полегнете там, докато стане готова храната?

Той посочи един куп набързо нахвърляни рогозки и чували от ориз.

Акеми постла дървената възглавница с малко хартия, която носеше със себе си, промърмори някакво извинение, че си почива, докато той работи и легна. За завивка трябваше да й послужат окъсаните останки от някаква мрежа за комари. Тя понечи да я придърпа нагоре, но в същия миг изпод нея изскокна някакво животно с лъскави очи, което се преметна над главата й. Акеми изпищя и зарови лице в постелката.

Тандзаемон бе изненадан повече от нея. Изпусна торбата, от която сипваше брашно във водата и разсипа половината от него по коленете си.

— Какво беше това? — извика.

— Не знам — отвърна Акеми, като още криеше лицето си. — Видя ми се по-голямо от плъх.

— Сигурно катерица. Понякога идват, като надушат храна. Но сега не я виждам никъде.

Акеми вдигна леко глава и посочи:

— Ето я!

— Къде?

Тандзаемон стана и се обърна. На преградата пред вътрешното светилище, откъдето образът на Буда отдавна бе изчезнал, стоеше една маймунка, която се сви от страх пред вперения поглед на монаха.

Тандзаемон изглеждаше озадачен, но маймунката явно реши, че няма от какво да се страхува. След няколко подскока нагоре-надолу по олющеното червено перило тя седна отново и като вдигна лице, подобно на праскова с дълги коси върху нея, замига с очи.

— Откъде смяташ може да се е взела?… А-ха! Сетих се. Още тогава ми се стори, че наоколо има пръснат много ориз.

Пристъпи към маймунката, но тази, като усети приближаването му, скочи зад олтара и се скри.

— Голям дявол е — каза Тандзаемон. — Ако й дадем нещо за ядене, сигурно няма да прави бели. Хайде да я оставим на мира. — Изтупа брашното от коленете си и отново седна пред мангала. — Няма от какво да се страхувате, Акеми. Починете си.

— Мислите ли, че тя нищо повече няма да направи?

— Да. Не е дива. Трябва да е била домашно животно на някого. Няма за какво да се тревожите. Достатъчно топло ли ви е?

— Да.

— Тогава поспете. Това е най-доброто средство против настинката.

Сложи още брашно във водата и разбърка кашата с клечки за ядене. Сега огънят се бе разпалил и докато сместа се загряваше, Тандзаемон се зае да нареже малко лук. За дъска му служеше връхната част на стара маса, а ножът му бе един малък, ръждив кинжал. Без да си е мил ръцете, събра лука с шепа и го сипа в една дървена паница, после избърса дъската и я превърна така в поднос.

Парата от врящия съд постепенно затопли стаята. Седнал и прегърнал с ръце кокалестите си колене, някогашният самурай с гладен поглед се взираше в гозбата. Имаше доволен и нетърпелив вид, сякаш гърнето пред него съдържа най-голямата радост за човечеството.

Камбаната на Кийомидзудера като всяка нощ удари. Зимният пост, продължил тридесет дни, бе свършил и наближаваше Новата година, но както винаги в края на старата, бремето в душите на хората сякаш бе натежало. До късно през нощта камбанката при входа на храма се удряше от богомолци, дошли да се поклонят и да кажат молитви, а протяжните и жални напеви с молби за помощта на Буда еднообразно се носеха наоколо.

Докато бавно бъркаше кашата, за да не загори, Тандзаемон се замисли. „Самият аз получавам сега наказание и изкупувам греховете си, но какво е станало с Джотаро?… Детето не направи нищо, достойно за укор. О, блажена Канон, моля те да накажеш родителя за греховете, но щедро и състрадателно да обърнеш поглед към сина…“

Изведнъж молитвата му бе прекъсната от писък.

— Животно!

С все още затвори за сън очи и плътно притиснато към дървената възглавница лице, Акеми горко плачеше. Тя продължи да говори насън докато не се събуди от своя собствен глас.

— Нещо насън ли казах? — попита.

— Да, стреснахте ме — отвърна Тандзаемон, който дойде при нея до леглото и изтри челото й с влажно парче плат. — Потите се ужасно. Трябва да е от треската.

— Какво… какво казах?

— О, много неща.

— Какви неща?

От неудобство трескавото лице на Акеми се зачерви още повече. Тя го скри със завивката.

Без да отвръща направо, Тандзаемон каза:

— Има някой мъж, когото искате да прокълнете, нали, Акеми?

— Това ли казах?

— Аха. Какво се е случило? Да не ви е изоставил?

— Не.

— Разбирам — отвърна монахът, стигнал сам до съответния извод.

Акеми седна в леглото и продължи:

— О, какво да правя сега? Кажете ми, какво?

Беше се заклела да не разкрива пред никого своята срамна тайна, но гневът и тъгата, чувството за загуба, което се бе насъбрало в нея, всичко това й дойде твърде много, за да го понесе сама. Просна се на коленете на Тандзаемон и на един дъх разказа цялата история, като през цялото време хлипаше и ридаеше.

— О — проплака тя, — искам да умра, да умра! Оставете ме да умра!

Тандзаемон се задъха. Отдавна не бе стоял така близо до жена; нейният мирис изгаряше сега ноздрите му. Плътски желания, които смяташе, че е вече преодолял, се надигнаха в него като прилив на топла кръв и тялото му, досега подобно на изсъхнало, безплодно дърво, се съживи. Изведнъж монахът си припомни, че под ребрата му има дробове и тупти сърце.

— М-м — промърмори той, — значи такъв човек бил Йошиока Сеиджуро.

В него напираше горчива омраза срещу Сеиджуро. Това не бе само възмущение; някаква ревност го накара да изправи рамене, сякаш е била обезчестена негова собствена дъщеря. Докато Акеми се превиваше от плач на коляното му, той изведнъж изпита близост към нея и объркано изражение се изписа по лицето му.

— Хайде сега, не плачете. Сърцето ви още е непорочно. Не е като да сте позволила на този човек да ви люби, нито пък сте отвърнала на любовта му. За една жена е важно не тялото, а сърцето й и самата непорочност е свързана с нейното вътрешно същество. Дори когато жената не се отдава на мъж, ако гледа на него с похот, тя става, поне докато трае това отношение, порочна и нечиста.

Акеми не се утеши от тези отвлечени думи. Сълзите й все така се ронеха по кимоното на монаха и тя продължи да повтаря, че иска да умре.

— Стига сега, стига си плакала — повтори Тандзаемон и я потупа по гърба.

Потрепването на белия й врат обаче не предизвикваше у него истинско съчувствие. Нежната кожа, така сладостна на мирис, вече му е била отнета от някой друг.

Като забеляза, че маймунката се е промъкнала до съда и сега яде нещо, монахът припряно отмести главата на Акеми от коленете си, размаха юмрук и здравата изруга животното. Без никакво съмнение, храната бе по-важна от страданията на една жена.

На следващата сутрин Тандзаемон обяви, че отива с паничката си за просия в града.

— Ти остани тук, докато ме няма — каза той. — Трябва да събера пари да ти купя лекарство, а имаме нужда още от ориз и олио, за да имаме нещо топло за ядене.

Шапката му не беше от дълбоките, изплетени от тръстика, каквито носят повечето странстващи свещеници, а обикновена, направена от бамбук. Докато ситнеше напред, сламените му сандали, износени и разцепени на петите, се провлачваха по земята. Не само мустаците, а всичко по него имаше някак дрипав вид. Но при все че приличаше на ходещо плашило, монахът бе навикнал да излиза навън всеки ден, освен ако вали.

Тъй като не бе спал добре, тази сутрин бе особено сънен. След като се наплака и наоплаква вечерта, Акеми изсърба кашата си, почна силно да се поти и през остатъка от нощта непробудно спа. Той пък надали затвори очи до сутринта. Дори сега, докато вървеше под яркото утринно слънце, причината за безсънието не го бе оставила. Не можеше да я прогони от ума си.

„Горе-долу на същата възраст като Оцу е, мислеше си. Но двете са напълно различни по нрав. Оцу е изискана и изящна, но у нея има също нещо хладно. Акеми е привлекателна, все едно дали се смее, плаче или се цупи.“

Младежките чувства, които лъчите на нейния чар събудиха в изсъхналата плът на Тандзаемон, го накараха още по-добре да си припомни своята напреднала възраст. През нощта, всеки път, когато я погледнеше загрижено, след като се е размърдала в съня си, в сърцето му прозвучаваше ново предупреждение. „Какъв нещастен глупак съм аз! Още ли не съм се научил? Макар да нося расо и да свиря на шакухачи като странстващ монах, още съм далеч от постигането на ясното и съвършено просветление на Пу-хуа. Никога ли няма да открия мъдростта, която да ме освободи от тялото?“

След като дълго се укорява по този начин, насила затвори тъжните си очи и се опита да заспи, но напразно.

С пукването на зората отново реши: „Трябва… трябва да изоставя злите помисли!“ Но Акеми е прелестно момиче. И толкова е страдала. Трябва да се опита да я утеши. Трябва да й покаже, че не всички мъже на този свят са похотливи демони.

Питаше се, освен лекарството, какъв подарък би могъл да й донесе, когато се върне вечерта. През време на цялата дневна просия духът му се повдигаше от желание да стори нещо, с което да направи Акеми малко по-щастлива. Това ще е достатъчно; не желаеше нищо повече.

Горе-долу по времето, когато се овладя и цветът се върна по лицето му, на скалата до себе си Тандзаемон чу плясък на крила. Покрай него премина сянката на голям сокол и той видя от един безлистен дъбов клон в горичката горе да пада перо от някаква малка птица. Хванал птицата в ноктите си, соколът се издигна право нагоре, при което се видя долната част на крилата му.

— Браво! — обади се един мъжки глас наблизо и соколарят подсвирна на птицата си.

След миг Тандзаемон видя от хълма зад Ененджи да слизат двама мъже в ловни облекла. Соколът бе кацнал на левия юмрук на единия от тях. На колана на човека, от другата страна на двете саби, имаше закачена мрежа за улова. Едно кафяво ловно куче крачеше с умен вид подире им.

Коджиро се спря и огледа околността.

— Стана вчера вечерта, някъде тук — обясни той. — Маймунката ми се боричкаше с кучето и то я ухапа по опашката. Тя се скри някъде и повече не се показа. Чудя се, дали не се е покатерила на някое от онези дървета.

С доста недоволен вид, Сеиджуро седна на някакъв камък.

— Защо още да е тук? И тя има крака. Във всеки случай, не мога да разбера, защо, след като отивате на лов със соколи, водите със себе си маймуна.

Коджиро се настани в корените на едно дърво.

— Не съм я взел, но не можах да й попреча да се присламчи. А и така съм свикнал с нея, че ми липсва, когато я няма наоколо.

— Мислех, че само жените и безделниците обичат да държат маймуни и кученца, но явно съм бъркал. Трудно е човек да си представи, че някой, който като вас се обучава във военното изкуство, ще е толкова привързан към една маймунка.

Откакто видя Коджиро развихрен при дигата в Кема, Сеиджуро се отнасяше с трезва почтителност към неговото майсторство, но вкусът и въобще начинът на живот му се струваха прекалено момчешки. Едва съжителството в течение на последните няколко дни го убеди, че зрелостта идва със съответната възраст. Макар да намираше за трудно да уважава Коджиро като човек, това в известен смисъл улесняваше общуването с него.

— Това е, понеже съм толкова млад — отвърна през смях Коджиро. — В скоро време ще се науча да харесвам жени и тогава сигурно въобще ще забравя за маймунката.

Коджиро продължи да бъбри нехайно, но по лицето на Сеиджуро се изписа нарастваща загриженост. В погледа му имаше напрегнатост, не много различна от тази на кацналия върху ръката му сокол. Изведнъж той раздразнено възкликна:

— Какво прави онзи просещ монах там? Откакто дойде, само стои и ни зяпа.

Взираше се подозрително в Тандзаемон. Коджиро също се обърна, за да погледне.

Тандзаемон ги загърби и се отдалечи.

Сеиджуро рязко стана.

— Коджиро — каза той, — искам да се прибираме. Както и да го погледнете, сега не е време за излизане на лов. Вече сме двайсет и девети.

Коджиро се засмя малко пренебрежително и отвърна:

— Нали тръгнахме на лов? Засега можем да се похвалим само с една гургулица и два коса. Трябва да опитаме по-нагоре по хълма.

— Не, стига толкова за днес. Нямам желание за лов, а като нямам, и соколът не хвърчи както трябва. Дайте да се върнем в къщи и да се упражняваме. — После добави, като че говореше на себе си: — От това имам нужда — упражнения.

— Е, щом трябва да се връщате, идвам с вас. — С не особено щастлив вид той тръгна редом със Сеиджуро. — Явно не биваше да предлагам.

— Какво да предлагате?

— Да излезем вчера и днес на лов.

— Оставете това. Знам, че го направихте за добро. Просто сега е краят на годината и мисълта за сблъсъка с Мусаши нещо ме гнети.

— Затова помислих, че може да е добре за вас малко да половувате. Можете да си отдъхнете, да си върнете доброто настроение. Но вие явно не сте от онези, които могат да си почиват по този начин.

— Хм. Колкото повече неща чувам за Мусаши, толкова повече започвам да си мисля, че той никак не е за подценяване.

— Не е ли това още по-сериозно основание да не се стряскаме или плашим? Трябва да приучите вашия дух да ви се подчинява.

— Не съм се уплашил. Първо правило на Изкуството на войната е да не подценяваш врага и смятам, че е просто благоразумие да се упражняваме много преди двубоя. Ако загубя, то поне ще знам, че съм дал най-доброто от себе си. Щом онзи е по-добър от мен, тогава…

Макар да оценяваше откровеността на Сеиджуро, Коджиро долавяше у него някакво малодушие, което трудно щеше да позволи този младеж да защити името на школата Йошиока. Тъй като Сеиджуро нямаше необходимата сила на духа, за да тръгне по стъпките на баща си и да ръководи голямото училище както трябва, Коджиро го съжаляваше. По негово мнение по-малкият брат Деншичиро имаше по-твърд нрав, но Деншичиро бе също непоправим гуляйджия. Макар да беше по-способен от Сеиджуро в сабления бой, него нищо не го свързваше с името Йошиока.

Коджиро искаше Сеиджуро да забрави за наближаващата битка с Мусаши, понеже вярваше, че за него това ще е възможно най-добрата подготовка. Въпросът, който искаше да зададе, но не го направи, бе какво може да се надява Сеиджуро да научи за времето до срещата? „Е, помисли си с примирение, такъв е той и аз не вярвам да му помогна много с нещо.“

Кучето бе побягнало настрани и сега яростно лаеше в далечината.

— Значи е намерило дивеч! — възкликна Коджиро и очите му светнаха.

— Оставете го. Ще ни настигне по-късно.

— Ще ида да погледна. Вие почакайте тук.

Коджиро се затича в посока към лая и след минута-две зърна кучето на терасата на някакъв стар порутен храм. Животното се метна върху разнебитената решетеста врата и пак падна на земята. След няколко опита то се зае да дращи по покритите с изтрит червен лак стълбове и стени на постройката.

Като се питаше какво толкова може да го е възбудило, Коджиро отиде до друга врата. Надзърна през решетката и му се стори, че гледа във вътрешността на черна лакирана ваза.

Изтракването на вратата при отварянето й накара кучето да се затича след него, размахвайки опашка. Коджиро се опита да го изрита, но без особена полза. Докато влизаше в зданието, кучето също се шмугна покрай него вътре.

Последва пронизителен женски писък, от онези писъци, които може да напукат стъкло. Кучето също започна да вие и между него и пищящата жена последва гръмко надвикване. Коджиро се зачуди дали гредите няма да се счупят. Завтече се напред и откри легналата под мрежата за комари Акеми заедно с маймунката, която, за да избяга от кучето, бе скочила на прозореца и се криеше зад нея.

Акеми стоеше между маймуната и кучето и препречваше пътя на последното, заради което то я и нападаше. Когато тя политна на една страна, воят на животното стана съвсем пронизителен.

Сега Акеми пищеше не толкова от уплаха, колкото от болка. Кучето бе забило зъби в лакътя й. Коджиро го изруга и отново го ритна силно в ребрата. Още първият ритник уби кучето, но то дори и след втория продължи да стиска здраво със зъби ръката на Акеми.

— Пусни! Пусни! — пищеше тя, като се гърчеше на пода.

Коджиро коленичи до нея и разтвори с ръце челюстите на животното. Звукът беше като от разкъсване на две залепени парчета дърво. Устата бързо се отвори, а при малко повече напън от страна на Коджиро самата глава на кучето щеше да се сцепи на две. Той изхвърли трупа през вратата навън и отново се приближи до Акеми.

— Сега всичко е наред — каза успокоително.

Лакътят на Акеми обаче й сочеше друго. Течащата по бялата кожа кръв правеше раната да прилича на голям ален божур.

При гледката Коджиро потрепери.

— Нямате ли саке? Трябва да я измия със саке… Не, явно надали ще има саке на място като това. — Топла кръв се стичаше от лакътя и по китката. — Трябва да направя нещо — продължи младежът, — или от отровата от зъбите на кучето може да полудеете. То се държеше странно през последните няколко дни.

Докато Коджиро бързешком се опитваше да реши какво може да се направи, Акеми сключи вежди, проточи хубавия си бял врат назад и кресна:

— Да полудея? О, колко хубаво! Това искам — да полудея! Да се смахна, да откача съвсем!

— К-к-к-какво? — запъна се Коджиро.

Без повече суетене той се наведе над лакътя й и засмука кръв от раната. Щом устата му се напълни, изплю, пак прилепи устни до бялата кожа и смука, докато бузите му се издуха.

Вечерта Тандзаемон се върна от своята дневна обиколка.

— Тук съм, Акеми — обяви той, влизайки в храма. — Самотно ли ти беше, докато ме нямаше?

Остави лекарството й в един ъгъл заедно с храната и буркана олио, които беше купил, и каза:

— Чакай, сега ще запаля светлина.

Щом свещта пламна, видя, че нея я няма в стаята.

— Акеми! — извика. — Къде може да е отишла?

Несподелената му любов се превърна изведнъж в гняв, който бързо бе сменен от самота. Както често преди, Тандзаемон отново си припомни, че никога няма да си върне младостта, че за него няма повече слава, няма повече надежда. Спомни си своето остаряващо тяло и трепна.

— Спасих я и се погрижих за нея — изропта той, — а сега си е отишла, без да каже и дума. Така ли ще вървят вечно нещата в света? Такава ли е и тя? Или е подозирала у мен някакви лоши намерения?

На леглото намери парче плат, откъснат явно от края на обито й. Петното кръв на него пак възпламени животинските му страсти. Ритна сламената постелка във въздуха и хвърли лекарството през прозореца.

Гладен, но без желание да приготви нещо за ядене, той взе в ръце своята шакухачи и с въздишка излезе на терасата. В продължение на час или повече свири, без да спира, като се опитваше да разпръсне желанията и разочарованието си. За него обаче оставаше очевидно, че страстите продължават да живеят вътре в него и така ще бъде, докато умре. „Вече я беше обладал друг мъж, замисли се той. Защо трябваше да бъда толкова нравствен и порядъчен? Нямаше нужда да лежа цяла нощ сам и да се терзая.“

Едната половина на съществото му съжаляваше, че не е действал, другата осъждаше похотливите му щения. Тъкмо този двубой на чувствата, които непрестанно се носеха в кръвта му, съставляваше това, което Буда нарича заблуда. Сега Тандзаемон се опитваше да пречисти същността си, но колкото повече се мъчеше да го стори, толкова по-мътен ставаше звукът на шакухачи.

Просякът, който спеше под храма, подаде глава изпод терасата.

— Защо седиш и свириш? — попита той. — Да не се е случило нещо хубаво? Ако си изкарал много пари и си купил саке, какво ще кажеш да ме черпиш едно?

Беше сакат и от негово гледище Тандзаемон живееше като цар.

— Знаеш ли какво е станало с момичето, което доведох снощи тук?

— Хубавица беше тя, а? Ако можех, нямаше да я пусна да си отиде. Скоро след като ти тръгна тази сутрин, дойде един млад самурай с дълъг перчем и голяма сабя на гърба и я отведе. Заедно с маймунката. Носеше едната на едното рамо, другата — на другото.

— Самурай… с перчем?

— А-ха. А какъв красавец беше — много по-красив от нас двамата с теб!

При тази мисъл просякът изпадна в пристъп на лудешки смях.

Обявата

Сеиджуро се върна в училището в лошо настроение. Бутна сокола в ръцете на един от учениците и късо му нареди да върне птицата в клетката й.

— Коджиро не е ли с вас? — попита момчето.

— Не, но сигурно скоро ще дойде.

След като се преоблече, Сеиджуро отиде да седне в гостната. От другата страна на двора беше голямото доджо, затворено след заключителното занятие на двадесет и пети. През цялата година оттук минаваха към хиляда ученици; сега доджото нямаше да отвори врати до първия урок през Новата година. Дървените саби мълчаха и постройката изглеждаше студена и изоставена.

Сеиджуро отчаяно се нуждаеше от Коджиро, за да се упражняват двамата в бой със саби и постоянно питаше ученика дали се е прибрал. Но нито тази вечер, нито на следващия ден Коджиро не се върна.

Тъй като обаче беше последният ден на годината, в който се уреждат всички сметки, заприиждаха сума други посетители. За заемодавците въпросът беше да приберат дължимото сега или да чакат до празника Бон следващото лято. До обед предната стая се бе напълнила с хора, дошли да предявят разписките си. Обикновено такива като тях се държаха в присъствието на самурай съвсем раболепно, но сега, след като търпението им се бе изчерпало, даваха по съвсем недвусмислен начин израз на чувствата си.

— Не можете ли да платите поне част от дължимото?

— Вече от месеци казвате, че счетоводителят ви е излязъл или че господарят го няма. Да не смятате, че може да отлагате това вечно?

— Колко пъти поред трябва да идваме тук?

— Старият учител беше изряден длъжник. Ако беше само за последната половин година, нямаше да кажа и дума, но вие не платихте и през лятото. Че аз имам дори неплатени разписки и от миналата година!

Двамина нетърпеливо почукваха по сметководните си книги и ги бутаха под носа на ученика. Бяха дърводелци, мазачи, доставчика на ориз, търговеца на саке, шивачи и всякакви доставчици на стоки за ежедневна употреба. Числото им се допълваше от съдържателите на различни чайни, където Сеиджуро е пил и ял на вересия. А това бяха дребните риби, чиито сметки надали можеха да се сравнят с онези на лихварите, от които Деншичиро бе взимал пари на заем без знанието на брат си.

Половин дузина от мъжете седнаха на пода и отказаха да се помръднат.

— Искаме да говорим лично с господаря Сеиджуро. Губим си времето да разговаряме с ученици.

Сеиджуро продължаваше да стои сам в задната част на къщата и единствените му думи бяха: „Кажете им, че съм излязъл.“ Деншичиро, разбира се, не би се и приближил до дома в ден като този. Най-очевидна бе липсата на човека, който се грижеше за училищните книги и сметководство — Гион Тоджи. Преди няколко дни той бе изчезнал заедно с Око и всичките събрани пари от своето пътуване на запад.

Скоро вътре с клатушкане влязоха шест-седем мъже начело с Уеда Рьохей, който дори и при тези унизителни обстоятелства продължаваше да се надува от гордост, че е един от Десетте майстора на сабята на Дома Йошиока.

— Какво става тук? — попита той със застрашителен поглед.

Като се опитваше да даде на заемодавците да разберат, че не смята за нужно да обяснява положението, ученикът накратко разказа за станалото.

— Това ли е всичко? — попита презрително Рьохей. — Само тази сбирщина кожодери ли? Какво значение има кога ще се платят сметките, ако все пак се плащат? Кажи на онези, които не искат да изчакват, да идат в залата за упражнения, ще си поговоря с тях на моя си език.

Пред лицето на тази заплаха кредиторите се разстроиха. Заради изрядността на Йошиока Кемпо в паричните въпроси — без въобще да става дума и за това, че той бе военен учител на шогуните Ашикага — те се бяха прекланяли пред дома Йошиока, унижаваха се, даваха им стоки на изплащане, пари на заем, идваха всякога, когато ги повикат и си тръгваха, когато им наредят, казваха „да“ на всичко и дори повече. Денят, в който се оставеха да бъдат сплашени със закани като тази на Рьохей щеше да е денят, в който търговското съсловие да загуби препитанието си. А без тях какво ще правят самураите? Да не би и за миг да си въобразяват, че могат да правят всичко сами?

Докато стояха и недоволстваха, Рьохей ясно им даде да разберат, че ги смята за не повече от тор.

— Сега добре. Вървете си у дома! Нямате полза да висите тук.

Търговците се умълчаха, но не помръднаха да си ходят.

— Изхвърлете ги! — кресна Рьохей.

— Това е нечувано, господине!

— Какво толкова нечувано има? — попита самураят.

— Пълно безочие!

— Кой казва, че било безочливо?

— Но наистина е безочливо да ни изхвърляте!

— Тогава защо не си тръгнете тихо и кротко? Имаме работа тук.

— Ако не беше последният ден на годината, нямаше да идваме да се молим. Преди края на деня парите, които ни дължите, ни трябват, за да уредим собствените си дългове.

— Лоша работа. Много лоша! Сега вън!

— Не може така да се държите с нас!

— Достатъчно слушах оплакванията ви!

Гласът на Рьохей пак стана сърдит.

— Никой няма да се оплаква — стига само да платите!

— Елате тук! — заповяда Рьохей.

— К-кой?

— Всички, които са недоволни.

— Това е лудост!

— Кой каза това?

— Нямах вас предвид, господине. Говорех за п… положението като цяло.

— Млък!

Рьохей хвана мъжа за косата и го изхвърли през страничната врата навън.

— Някой друг да има оплаквания? — изръмжа той. — Няма да търпим паплач като вас да ни иска какви ли не суми в дома ни. Няма да позволя това! Дори Младият учител да поиска да ви плати, аз няма да му дам да го направи.

При вида на Рьохеевия юмрук заемодавците се заблъскаха в надпревара да стигнат по-бързо до портата. Веднъж излезли навън обаче, проклятията им към дома Йошиока станаха двойно по-злостни.

— Как само ще се смея и ще пляскам с ръце, като видя на тази сграда табелата „Продава се“! Не им остава още много.

— Казват, че нямало да платят.

— Как може?

В това време Рьохей, който се държеше за корема от смях, отиде до задната част на къщата. Останалите ученици тръгнаха с него към стаята, където Сеиджуро стоеше сам и мълчалив, приведен над мангала.

— Млади учителю — започна Рьохей, — толкова сте се умълчал. Да не би нещо да не е в ред?

— О, не — отвърна Сеиджуро, донякъде ободрен при вида на своите най-верни последователи. — Но вече денят не е много далеч, нали?

— Не е — съгласи се Рьохей. — Заради това сме дошли да ви видим. Не трябва ли да определим времето и мястото и да известим за тях Мусаши?

— Ами, да, предполагам, че да — отговори отнесено Сеиджуро. — Мястото… Къде ще бъде добре? Какво ще кажете за полето при Рендаиджи, западно от града?

— Това изглежда подходящо. А по кое време?

— Преди да са свалили новогодишните украси или след това?

— Добре ли е осми?

— Не е ли осми годишнината от смъртта на учителя Кемпо?

— А, така е. В такъв случай, защо не девети? В седем часа сутринта? Нали е добре така?

— Хубаво. Тази вечер ще закачим обява на моста.

— Добре.

— Вие готов ли сте? — попита Рьохей.

— Аз бях готов през цялото време — отвърна Сеиджуро, който не би и могъл да отговори другояче.

Всъщност не бе и обмислял възможността да загуби от Мусаши. Обучавал се от детски години под ръководството на баща си и никога непобеждаван от когото и да било в училището, дори и от най-възрастните и най-добре обучени ученици, той не можеше да си представи, че ще бъде надвит от този млад, неопитен, тромав селянин.

Въпреки това самоувереността му не беше безгранична. Долавяше у себе си мъничко несигурност и съвсем обичайно за него, вместо да припише тази слабост на неспособността да следва докрай Пътя на самураите, я приписа набързо на личните затруднения в последно време. Едно, навярно най-голямото, беше Акеми. След станалото в Сумийоши постоянно нещо го смущаваше, а след бягството на Гион Тоджи научи също, че паричното бреме върху дома Йошиока вече е станало по-тежко от поносимото.

Рьохей и останалите се върнаха, като носеха една прясно отрязана дъска с написаната обява към Мусаши.

— Това ли имахте предвид? — попита Рьохей.

Буквите, все още неизсъхнали, гласяха:

— Така е добре — отбеляза Сеиджуро, след като прочете написаното.

Обявата го накара да се поотпусне и сега може би за първи път му стана ясно, че жребият е вече хвърлен.

По залез-слънце Рьохей взе обявата под мишница и гордо се упъти по улицата заедно с още двама мъже, за да я закачат на Големия мост на улица Годжо.

Този, за когото бе предназначена обявата, крачеше в подножието на хълма Йошида, през един квартал на самураи с благородно потекло и ограничени средства. Настроени трудно да приемат новото, те водеха прост живот и надали някое от заниманията им би могло да даде повод за обсъждане.

Мусаши вървеше от врата на врата и разглеждаше табелките с имената на собствениците. Най-сетне се спря по средата на улицата, сякаш няма желание или сили да продължи с търсенето. Опитваше се да намери леля си, сестрата на майка му и единствената негова жива роднина, освен Огин.

Съпругът на лелята беше самурай, който срещу малка издръжка служеше на дома Коное. Мусаши си мислеше, че ще е лесно да намери къщата при хълма Йошида, но скоро откри, че отделните домове можеха да бъдат различени по съвсем малко белези. Повечето бяха малки, заобиколени с дървета и портите им бяха здраво затворени като миди. Доста от тези порти нямаха и табелки с имена.

Тъй като не беше сигурен къде точно се намира къщата, не му се искаше и да пита за мястото. „Трябва да са се преместили, помисли си. По-добре да спра да ги търся.“

Отново се обърна към центъра на града, над който се стелеше мъгла, пълна с отражения от светлините на новогодишния пазар. Макар тази вечер да бе Нова година, улиците в долната част на града още кипяха от движение.

Мусаши се извърна да погледне една жена, която тъкмо го беше подминала в обратната посока. Не беше виждал леля си най-малко от седем-осем години, но сега бе сигурен, че това е тя, тъй като жената много напомняше представата, която си бе изградил за майка си. За кратко време я следва и след това я извика.

Миг-два тя го гледа подозрително. Очите й, които дългите години еднообразен живот с малко пари бяха обрамчили с бръчки, изразяваха силна изненада.

— Ти си Мусаши. Синът на Мунисай, нали така? — попита тя най-сетне.

Той се зачуди защо го нарича Мусаши, а не Такедзо, но това, което истински го смути, бе впечатлението, че не е желан.

— Да — отвърна, — аз съм Такедзо от дома Шимен.

Тя го огледа съсредоточено, без обичайните възклицания колко е пораснал и колко се е променил.

— Защо идваш тук? — го попита хладно с доста строг глас.

— Не съм дошъл нарочно. Просто така или иначе съм в Киото. Мислех, че ще е хубаво да ви видя.

Като гледаше очите и косата на леля си, сети се за своята майка. Ако тя още бе жива, сигурно щеше на ръст да е горе-долу като тази жена и да говори със същия глас.

— Дошъл си да видиш мен ли? — попита недоверчиво жената.

— Да. Съжалявам, че идвам така внезапно.

Леля му махна с ръка пред лицето си, сякаш това е без значение.

— Е, видяхме се, така че няма смисъл да стоим тук. Моля те, върви си!

Стреснат от този хладен прием, Мусаши без да мисли каза:

— Защо говориш така, веднага щом ме виждаш? Щом искаш да си вървя, ще си тръгна, но не мога да разбера защо. Да не съм направил нещо, което не одобряваш? Ако е така, поне ми кажи какво е.

Леля му изглежда нямаше желание да стои повече на едно място.

— Е, след като си тук, защо не дойдеш у нас да поздравиш чичо си? Знаеш го обаче какъв човек е той, така че не се разочаровай, каквото и да каже. Леля съм ти, и след като си дошъл да ни видиш, не ми се иска да си тръгваш огорчен.

Утешен, доколкото е възможно, от тези думи, Мусаши отиде с нея до дома й и изчака в предната стая, докато тя предупреди съпруга си. През шоджито чу астматичния, недоволен глас на чичото, на име Мацуо Канаме.

— Какво? — питаше раздразнено Канаме. — Синът на Мунисай тук ли?… Боях се, че рано или късно ще се появи. Искаш да кажеш, че е тук, вкъщи? Пуснала си го, без да ме питаш?

Това вече бе предостатъчно, но когато Мусаши извика „довиждане“ на леля си, Канаме се обади:

— Там си значи, а? — и плъзна вратата настрани.

Лицето му бе не намръщено, а с израз на крайно презрение — изражението, което гражданите пазят за своите немити роднини от село. Сякаш в дома бе влязла някоя крава и тръснала копитата си на татамито.

— Защо си дошъл тук? — попита Канаме.

— Озовах се в града. Мислех просто да се осведомя как сте със здравето.

— Това не е вярно!

— Господине?

— Можеш да лъжеш, както искаш, но аз знам какво си направил. Много неприятности си създал в Мимасака, на много хора си спечелил омразата, посрамил си името на семейството и накрая си избягал. Не е ли истина това?

Мусаши беше изумен.

— Как може да имаш безсрамието да идваш при роднините си?

— Съжалявам за онова, което направих — отвърна Мусаши. — Но аз имам пълното намерение да направя необходимото, така че да възмездя селото и изчистя името на моите предци.

— Предполагам, че може да се върнеш сега у дома. Е, жънем това, което сме посели. Мунисай трябва да плаче в гроба си!

— Задържах се — каза Мусаши. — Трябва сега да вървя.

— О, не, в никакъв случай! — възрази ядосано Канаме. — Ще останеш тук! Ако тръгнеш да скиташ из квартала, за нищо време ще забъркаш някоя неприятност. Онази досадна старица от семейство Хониден се появи тук преди около половин година. Напоследък на няколко пъти пак идва насам. Все ни пита дали си бил тук и се опитва да научи къде си. По петите ти е — за ужасно отмъщение.

— О, Осуги. Тук ли е била?

— Не те лъжа. От нея научих всичко за теб. Да не ми беше роднина, щях да те вържа и да те предам на нея, но така, както е… Във всеки случай, остани засега тук. Най-добре ще е да си тръгнеш посред нощ, за да нямаме с леля ти неприятности.

Унизително беше, че лелята и чичото му са повярвали на всяка дума от клеветите на Осуги. С чувство на ужасна самота Мусаши остана да седи, вперил очи в пода. Накрая леля му се съжали над него и му каза да отиде в една от другите стаи, за да поспи.

Мусаши седна тежко на пода и разпаса ножниците си. Отново го обзе мисълта, че няма на кого да разчита в този свят, освен на себе си.

Сметна, че чичо му и леля му навярно се държат с него така строго и откровено именно заради кръвното родство помежду им. Макар преди малко да бе толкова ядосан, че му се искаше да плюе на прага и да си тръгне, сега погледна на станалото с повече разбиране, като си напомни, че след всичко нямаше как да не се съмняват в него. Беше твърде простодушен, за да прецени правилно хората около себе си. Ако вече бе станал богат и известен, отношението му към роднините с нищо нямаше да се различава от обичайното, но ето че сега нахълтва от студеното в дома им, облечен в мръсно, прилично на чувал кимоно, и то тъкмо на Нова година. При това положение липсата на прояви на роднинска привързаност у лелята и чичото не е изненадваща.

Скоро Мусаши съвсем ясно разбра как стоят нещата. Легна си гладен с невинната надежда, че ще му дадат нещо за ядене. Макар да долови миризмата на готвено и да чу от кухнята тракане на съдове и тигани, никой не влезе в стаята му, където пламъчето на мангала беше не по-голямо от светулка. Скоро той стигна до заключението, че гладът и студът са маловажни; по-съществено сега е да поспи. Така и направи.

Събуди се след около четири часа от звъна на храмовите камбани, които изпращаха старата година. Сънят му се беше отразил добре. Скочи на крака и усети, че умората е изчезнала. Умът му бе свеж и бистър.

В града и наоколо големите камбани удряха в бавен и тържествен ритъм, за да дадат знак за края на мрака и началото на светлината. Сто и осем удара за сто и осемте житейски заблуди — всеки звън трябваше да напомни на мъжете и жените суетността на живота, който водят.

Мусаши се запита колко ли са тази нощ хората, които могат да кажат: „Бях прав. Постъпвах както трябва. Не съжалявам за нищо.“ У него всеки отекващ звън предизвикваше тръпка на съжаление. Не можеше да си спомни нищо, освен допуснатите през последната година грешки. И годината не беше само тази — предишната, и по-предишната, за всички изминали години имаше да съжалява. Нямаше нито една година без угризения. Всъщност, надали имаше и един такъв ден.

По начина, както гледаше сега на света, му се струваше, че каквото и да направят хората, те скоро започват да съжаляват. Жените например взимат съпрузи с намерението да прекарат с тях остатъка на живота си, но често по-късно решават друго. Човек би могъл лесно да им прости непостоянството, но пък жените рядко се оплакват открито, докато мъжете често правят това. Колко пъти е чувал мъже да проклинат жените си, все едно са стари сандали за изхвърляне?

Мусаши естествено нямаше семейни грижи, но бе станал жертва на разочарование и угризенията не му бяха непознати. Тъкмо сега силно съжаляваше, че е дошъл в дома на леля си. „Дори сега, помисли си тъжно, не съм се освободил от чувството си за зависимост. Все си казвам, че трябва да стоя на собствените си два крака и да се браня сам. И после изведнъж се тръсвам на някой друг. Плиткоумие! Глупост!“

„Знам какво трябва да направя, продължи да си мисли той. След като реша нещо, трябва да си го запиша!“

Развърза своята торба на шугийоша и извади един бележник, направен от сгънати на четири листове хартия, вързани с хартиени лентички. Използваше го да нахвърля мисли, които са му хрумнали през време на неговите странствания, заедно с дзен-мъдрости, географски бележки, поучения към себе си и понякога — груби рисунки на видени интересни неща. Отвори бележника пред себе си, взе четката и се взря в белия лист.

„Няма да съжалявам за нищо“, написа Мусаши.

Макар често да пишеше такива свои решения, бе открил, че записването само по себе си е от малка полза. Трябваше да си ги повтаря всяка сутрин и вечер, също като някое свещено писание. По тази причина винаги се опитваше да избира думи, които се помнят и рецитират лесно, като стихотворение.

Известно време гледа написаното, след което го промени по следния начин: „Няма да съжалявам за нищо сторено.“

Прочете шепнешком думите, но пак ги намери за недостатъчно добри. Промени ги отново: „Няма да правя нищо, за което да съжалявам.“

Доволен от третия опит, остави четката настрана. Макар трите изречения да бяха написани с една и съща мисъл, първите две биха могли да означават, че няма да съжалява, независимо дали е постъпил правилно или погрешно, докато третото подчертаваше намерението му да постъпва така, че съжаленията да се окажат ненужни.

Мусаши си повтори своето решение. Разбираше, че това е идеал, който не може да постигне, освен ако във възможно най-голяма степен не овладее сърцето и ума си. Въпреки това пътеката, която трябва да следва, е да се бори да стане такъв, че никоя от постъпките му да не го кара да съжалява. „Някой ден ще бъда такъв човек!“, зарече се той и заби клетвата като стълб, дълбоко в сърцето си.

Шоджито зад него се плъзна настрани и леля му надзърна в стаята. С разтреперан глас тя каза:

— Знаех си! Нещо ми казваше, че не бива да ти позволявам да останеш тук и сега това, за което се страхувах, че може да стане, стана. Осуги дойде да чука на вратата и видя в преддверието сандалите ти. Убедена е, че си тук и настоява да те доведем! Слушай! Чува се дотук. О, Мусаши, направи нещо!

— Осуги?! Тук? — отвърна Мусаши, неспособен да повярва на ушите си.

Дрезгавият глас на старицата достигаше до него през пролуките като леден вятър. Тя говореше на Канаме студено и надменно.

Осуги бе дошла, точно когато спря звъна на полунощните камбани и лелята на Мусаши се приготвяше да отиде да налее прясна вода за Новата година. Притеснена от мисълта, че Новата й година може да тръгне зле заради нечистата гледка на кръв, тя не правеше и опит да скрие своето раздразнение.

— Бягай колкото можеш по-бързо — примоли се тя. — Чичо ти я задържа и настоява, че не си бил тук. Измъкни се сега, докато още има време.

Взе шапката и торбата му и го поведе към задната врата, където бе оставила чифт кожени чорапи на мъжа си, заедно с едни сламени сандали.

Докато връзваше сандалите, Мусаши кротко каза:

— Ужасно съжалявам, че те притеснявам, но не искаш ли да ми дадеш една паничка каша? Тази вечер не съм хапвал нищо.

— Сега не е време за ядене! Но ето, вземи това. И да те няма!

Тя му подаде пет оризови питки в парче бяла хартия.

Мусаши ги пое нетърпеливо и ги вдигна към челото си в жест на благодарност.

— Довиждане — каза той.

На слизане по заледената пътека, в първия ден на радостната Нова година, Мусаши крачеше тъжно — зимна птица със сменени пера, която отлита в черното небе. Чувстваше косата и ноктите си като лед. Можеше да види само парата от дъха си, която бързо полепваше на скреж по косъмчетата около устата му.

— Студено! — възкликна той на глас.

Надали и Седемте ледени ада ще са толкова мразовити! Защо, след като обикновено понася студа така лесно, тази сутрин той е толкова непоносим?

„Не е просто от тялото, отвърна той сам на въпроса си. Студен съм отвътре. Не съм се овладял, както трябва. Това е причината. Още ми се иска като пеленаче да се притискам до топла гръд и много лесно се разчувствам. Понеже съм сам, се съжалявам и завиждам на хората, които имат хубави, топли домове. В сърцето си съм нечестен и подъл! Защо не мога да съм благодарен за независимостта и свободата да ходя, където пожелая? Защо не мога да отстоявам убежденията и гордостта си?“

Докато размишляваше над предимствата на необвързаността, болящите му крака се затоплиха чак до върховете на пръстите, а дъхът му се превърна в пара. „Странник без цел в живота и без благодарност за свободата, която има, не е повече от просяк! Разликата между просяка и великия странстващ свещеник Сайгьо е вътре в сърцето на човека!“

Изведнъж забеляза под нозете си някакъв бял проблясък. Стъпваше по крехък лед. Без да забележи, бе стигнал чак до замръзналия край на река Камо. И реката, и небето бяха още черни и на изток нямаше и признак за приближаването на зората. Нозете му се спряха. Някак го бяха отвели благополучно в тъмнината от хълма Йошида дотук, но сега не им се искаше да продължат.

В сянката на речната дига Мусаши събра клечки, парчета дърво и всичко друго, годно за горене и после се зае да чука кремъка си. Получаването на първото пламъче изискваше труд и търпение, но най-сетне няколко сухи листа се подпалиха. Също като грижлив дърводелец, младежът се зае да трупа върху тях клечки и клончета. От един момент нататък огънят бързо тръгна и раздухан от вятъра, се замята срещу своя създател, готов да му опърли лицето.

Мусаши взе оризовите питки, които му даде леля му и една по една ги препече на пламъка. Те покафеняха и се издуха като мехури, което му напомни за новогодишните вечери в детството му. Питките нямаха никакъв вкус освен на ориз; не бяха нито солени, нито подсладени. Докато ги дъвчеше, си помисли, че простият оризов вкус е подобен на вкуса на действителността наоколо му. „Това е моят собствен новогодишен празник“, помисли си Мусаши щастливо. След като стопли лицето си на пламъка и напълни уста, всичко започна да му се струва доста забавно. „Хубава Нова година е това! Щом дори скитник като мен има пет добри оризови питки, значи небето дава на всеки да посрещне по някакъв начин Новата година. Мога да вдигна наздравица с реката Камо, а трийсет и шестте върха на планината Хигашияма са ми като украсена елха! Сега да пречистя тялото си и да изчакам първия изгрев.“

На брега на леденостудената река той развърза обито и свали кимоното и долните си дрехи. После се хвърли във водата и цамбуркайки като водна птица, старателно се уми.

Тъкмо стоеше на брега и триеше здраво кожата си, когато първите лъчи на зората пробиха един от облаците и затоплиха гърба му. Погледна към огъня и видя на дигата над него да стои някой — друг пътник, с различен вид и възраст, доведен тук от съдбата. Осуги.

Старицата също го бе забелязала и сега се провикна:

— Тук е! Негодникът е тук!

Обзета от радост и страх едновременно, тя едва не се строполи в несвяст. Искаше да извика още нещо, но гласът й заседна в гърлото; нейното треперещо тяло не искаше да й се подчинява. Седна внезапно в сянката на едно борче.

— Най-сетне! — зарадва се тя. — Най-сетне го откривам! Духът на чичо Гон ме доведе при него.

В торбата, която висеше на кръста й, Осуги носеше парченце от костите на чичо Гон и къдрица от косата му.

Откакто той умря, тя всеки ден му говореше. „Чичо Гон, казваше, макар теб да те няма, аз не се чувствам сама. Ти остана с мен, когато се зарекох да не се връщам в селото, без да съм наказала Мусаши и Оцу. Още си с мен. Може да си мъртъв, но духът ти винаги е до мен. Ние сме завинаги заедно. Гледай ме! Никога няма да позволя Мусаши да избегне наказанието си!“

Наистина чичо Гон умря само преди седмица, но Осуги бе решена да му остане вярна, докато и тя стане на пепел. През изминалите няколко дни тя продължаваше преследването с яростта на ужасната Кишимоджин, която, преди Буда да я обърне към вярата, убивала други деца, за да храни своите — говори се, че погубила петстотин, хиляда и дори десет хиляди.

Първото, което даде на Осуги истинска опора в търсенето, беше слухът, който чу на улицата, че ще има двубой между Мусаши и Йошиока Сеиджуро. След това, рано предишната вечер, тя бе между хората, които видяха как поставят обявата на Големия мост на улица Годжо. Колко я възбуди новината! Препрочиташе написаното и си мислеше: „Значи честолюбието на Мусаши най-накрая ще го погуби! Ще го направят за посмешище. Йошиока ще го убие. О! Ако стане така, как ще мога да погледна хората у дома в очите? Заклех се да го убия самата аз. Трябва да се добера до него преди Йошиока. Ще му взема сополивата глава и ще я вдигна за косата пред очите на селяните!“ После се помоли на боговете, бодхисатвите и предците си да й помогнат.

Въпреки цялата си ярост и жлъч, тя излезе от дома на Мацуо разочарована. Когато се върна при река Камо, отпърво взе пламъка за огън, запален от някой просяк. Без определена причина се спря на дигата и зачака. Щом зърна мускулестия гол мъж, който излизаше от реката, забравил за студа, веднага позна Мусаши.

Тъй като нямаше дрехи на гърба си, сега бе превъзходно време да го изненада и да го посече, но дори нейното старо и съсухрено сърце не искаше да й позволи да стори това.

Тя долепи длани и изрече благодарствена молитва, също както би направила, ако вече имаше главата на Мусаши. „Колко съм щастлива! Благодарение на милостта на боговете и бодхисатвите сега Мусаши е пред очите ми. Това не може да е просто случайност! Упоритата ми вяра е възнаградена; моят враг е предаден сега в ръцете ми!“ Тя се поклони на небето, твърдо уверена, че сега има всичкото време на света, за да изпълни задачата си.

Светлината от слънцето огряваше един по един камъните по края на реката, които при това сякаш тръгваха да плуват по течението. Мусаши си сложи кимоното, пристегна обито си и препаса своите две саби. Коленичи, подпря се на ръце и мълчаливо се поклони на небесните и земни богове.

— Сега! — прошепна си Осуги и сърцето й подскочи.

Точно в същия миг Мусаши скочи на крака. Като прекрачи ловко над една локва, той бързо тръгна покрай реката. Осуги, която внимаваше да не издаде присъствието си, се забърза по протежение на дигата.

Покривите и мостовете на града започнаха бавно да се очертават в бялото на утринната мъгла, но над тях звездите още блуждаеха в небето и подножието на Хигашияма оставаше мастиленочерно. Щом стигна дървения мост на улица Санджо, Мусаши слезе под него и после се появи на върха на дигата от другата му страна, по която тръгна с широки, мъжествени крачки. На няколко пъти Осуги едва не го извика, но се сдържа.

Мусаши знаеше, че тя върви зад него. Знаеше обаче също и че ако се обърне, Осуги ще връхлети отгоре му и той ще е принуден да отвърне на нейния напор с някаква проява на съпротива, без в същото време да я наранява. „Страховит противник!“, помисли си. Ако още бе онзи стар Такедзо от селото, нямаше и да се поколебае да я повали и да я бие, докато започне да плюе кръв, но сега, разбира се, вече не можеше да направи това.

В действителност имаше повече право да я мрази, отколкото тя него, но той искаше да я накара да разбере, че отношението й към него се държи на едно ужасно недоразумение. Сигурен беше, че ако може просто да й обясни нещата, тя ще престане да го смята за свой изконен враг. След като обаче от толкова години носи своята омраза в себе си, няма вероятност сега да я убеди, дори и с хиляди думи. Има само една възможност — колкото и да е упорита, тя със сигурност ще повярва на Матахачи. Ако нейният собствен син й разкаже какво точно се е случило преди и след Секигахара, тя вече няма да смята Мусаши за враг на семейство Хониден, още по-малко пък за човек, отвлякъл невестата на сина й.

Наближаваше моста, разположен в една част на града, процъфтявала в края на дванадесети век, когато семейството Тайра било на върха на благополучието си. Дори след войните през петнадесето столетие това бе един от най-гъсто заселените квартали в Киото. Слънцето тъкмо започваше да огрява предните стени и градините на къщите, където още имаше следи от метлите след снощното основно помитане, но в този ранен час не се беше отворила нито една врата.

Осуги можеше да различи в пръстта стъпките му. Дори и те й бяха омразни.

Още сто крачки, после петдесет.

— Мусаши! — кресна старицата. Сви ръце в юмруци, вирна глава напред и се затича срещу него. — Зъл демон такъв! — викаше тя. — Нямаш ли уши?

Мусаши не се обърна.

Осуги продължи да бяга. Въпреки възрастта, смъртоносната решимост придаваше на стъпките й смел и мъжествен ритъм. Мусаши продължаваше да стои с гръб и трескаво ровеше в ума си за някакъв план за действие. Съвсем внезапно тя изскочи пред него с вика:

— Спри!

Щръкналите й рамене и слабите, изхвръкнали ребра трепереха. Остана така за миг да събере дъх и плюнка в устата си.

Без да крие примиреното си изражение, Мусаши възкликна с колкото можеше безразличен глас:

— Е, това ако не е вдовицата Хониден! Какво правите тук?

— Безсрамно псе! Че защо да не съм тук? Аз съм тази, която трябва да те пита за това. Оставих те да ми се изплъзнеш на хълма Санен, но днес главата ти ще е моя!

Изтънелият й врат напомняше на боен петел, а пискливият глас, от който издадените зъби сякаш щяха да изхвръкнат от устата, го плашеше повече от боен вик.

Страхът на Мусаши от старицата се коренеше в неговите спомени от детството, когато Осуги улови него и Матахачи да вършат някаква беля в семейната черничева градина на Хониден. Беше на осем или девет — точно възрастта, когато и двамата все намисляха по нещо — и той още ясно си спомняше как ги навика Осуги. Побягна ужасен, стомахът му целият се премяташе. И сега споменът го караше да потръпва. Тогава смяташе тази жена за омразна, зла стара вещица и дори сега негодуваше заради предателството й след неговото връщане в селото от Секигахара. Странно, но също свикна да я смята за единствения човек, когото не може никога да надвие. При все това с течение на времето отношението му към нея се смекчи.

При Осуги беше точно обратното. Тя не успяваше да се отърве от образа на Такедзо, отвратителното и непокорно хлапе, което познаваше от пеленаче, момчето със сополив нос и възпалени места по главата, чиито ръце и крака бяха така дълги, че почти изглеждаха уродливи. Не че бе забравила как минава времето. Сега бе стара и го знаеше. А Мусаши беше пораснал. Не можеше обаче да преодолее порива да се отнася с него като със зъл хлапак. Само като си помислеше как я посрами това момченце — мъст! Не ставаше само дума да защити името си пред селото. Трябваше да види Мусаши в гроба, преди тя да е свършила в своя.

— Няма нужда от приказки! — вресна пак Осуги. — Или ми дай главата си, или се готви за моята сабя! Готви се, Мусаши!

Тя избърса с пръст устните си, плю на лявата си ръка и сграбчи ножницата.

Има пословица за богомолката, която нападнала императорската колесница. Тя със сигурност трябва да е била измислена за Осуги, която с нейния мъртвешки вид и изтънели крака тръгна да напада Мусаши. Приличаше точно на богомолка — очите, кожата, смешната стойка на тялото, всичко бе досущ подобно. И докато Мусаши стоеше нащрек и наблюдаваше нейното приближаване, все едно гледа играещо си дете, раменете и гърдите му придаваха непобедимия вид на здрава желязна колесница.

Въпреки нелепостта на положението той не бе в състояние да се засмее, тъй като изведнъж бе обзет от съжаление.

— Но, бабо, почакайте! — замоли се и леко, но здраво я хвана за лакътя.

— К… какво правиш? — извика Осуги. И безсилната ръка, и зъбите й се разтрепериха от изненада. — С… страхливец! — запъна се тя. — Мислиш, че можеш да ме разубедиш ли? Е, видяла съм четирийсет Нови години в повече от тебе и ти не ще ме излъжеш. Наказанието ти идва!

Кожата на Осуги бе добила цвета на червена глина, а гласът й бе изпълнен с отчаяна решимост. Мусаши кимна отсечено и каза:

— Разбирам. Знам как се чувствате. Вие без съмнение имате у себе си бойния дух на семейство Хониден. Виждам, че имате същата кръв като първия Хониден, който е служил така храбро под началството на Шимен Мунецура.

— Пусни ме!… Няма да слушам ласкателства от някой, достатъчно млад да ми бъде внук.

— Успокойте се. Не подхожда на възрастен човек като вас да бъде така прибързан. Имам да ви кажа нещо.

— Последни думи, преди да срещнеш смъртта си ли?

— Не. Искам нещо да обясня.

— Не желая обяснения от тебе!

Старицата се изправи в пълен ръст.

— Е, тогава ще трябва просто да ви отнема тази сабя. После, когато се появи Матахачи, той ще може да ви обясни всичко.

— Матахачи ли?

— Да. Миналата пролет му пратих едно известие.

— О, така значи?

— Предадох му да ме чака тук на сутринта на Новата година.

— Това е лъжа! — изписка Осуги и яростно заклати глава. — Трябва да те е срам, Мусаши! Не си ли ти син на Мунисай? Не те ли е учил той, че когато дойде време за умиране, трябва да умираш като мъж? Сега не е време да си играем с приказки. Целият мой живот стои зад тази сабя и аз имам подкрепата на боговете и бодхисатвите. Ако смееш, погледни към нея! — Тя изтръгна ръката си от неговата и се провикна: — Помогни ми, о, Буда!

Извади сабята си от ножницата и като я хвана с две ръце, се метна към гърдите на Мусаши.

Той отстъпи настрани.

— Успокойте се, бабо, моля ви!

Щом я потупа леко по гърба, тя изпищя и се извърна рязко, за да застане с лице към него. Докато се готвеше да нападне, призова името на Канон.

— Хвала на Канон Босацу! Хвала на Канон Босацу!

Отново нападна.

Щом политна покрай него, Мусаши я хвана за китката.

— Ако продължавате така, само ще се изтощите. Вижте, мостът е ето там. Елате с мен, близо е.

Осуги се извърна през рамо, показа зъбите си и сбърчи устни.

— Фу! — изплю се тя с всичкия дъх, който й беше останал.

Мусаши я пусна и отстъпи настрани, като отри с ръка лявото си око. Окото го пареше, като че там е попаднала искра. Погледна ръката, с която го бе пипал. По нея нямаше кръв, но той не можеше да отвори окото си. Като видя, че е зает с друго, Осуги отново събра сили и призова името на Канон. Метна се върху него повторно, после трети път.

При третото нападение, той, зает с окото си, просто преви леко тяло над кръста. Сабята разряза ръкава му и леко го одраска по лакътя.

Едно парче от ръкава падна и това даде възможност на Осуги да види кръвта по бялата подплата.

— Раних го! — изкрещя тя опиянена и размаха диво сабята си.

Беше така горда, като че с един удар е повалила някое голямо дърво, и това, че Мусаши не отвръщаше на ударите й ни най-малко не намаляваше нейното въодушевление. Продължи да вика името на Канон от Кийомидзудера, като призоваваше божеството да слезе на земята.

В шумен пристъп на ярост тичаше около Мусаши и го нападаше в лице и в гръб. Мусаши не правеше друго, освен да превива тяло, за да избегне ударите.

Окото го дразнеше, а имаше и драскотина на ръката. Макар да забеляза удара, не се отдръпна достатъчно бързо, за да го избегне. Никога досега никой не го беше изненадвал или ранявал дори леко и тъй като по начало не взе нападението на Осуги на сериозно, въпросът кой ще спечели и кой ще загуби така и не мина през ума му.

Но не е ли истина, че като не я взе на сериозно, той позволи да го ранят? Според „Изкуството на войната“, колкото и лека да е раната, тя вече почти означава поражение. Увереността на старицата и острието на сабята й извадиха на показ пред всички неговата незрялост.

„Сбърках“, помисли си. Като видя колко е глупаво да стои бездействен, отскочи от нападащата го сабя и плесна силно Осуги по гърба. Тя се просна и сабята изхвръкна от ръката й.

С лявата си ръка Мусаши вдигна оръжието, а с дясната стисна Осуги в лакътя си и я изправи.

— Пусни ме! — завика тя и заудря въздуха с ръцете си. — Няма ли богове? Няма ли бодхисатви? Вече го раних! Какво да правя? Мусаши! Не ме посрамвай така! Отрежи ми главата! Убий ме сега!

Хванал борещата се жена под мишница, Мусаши вървеше по пътеката със здраво стиснати устни, докато тя продължаваше с хрипкав глас да протестира:

— Така е на война! Такава е съдбата! Щом такава е волята на боговете, аз няма да бъда страхливка!… Когато чуе, че чичо Гон е умрял, а аз съм била убита, докато сме отивали да отмъстим за него, Матахачи ще се изпълни с гняв и ще отмъсти и за двама ни. Това ще е добро лекарство за него. Убий ме, Мусаши! Убий ме сега!… Къде отиваме? Да не се опитваш да направиш смъртта ми по-позорна? Спри! Отрежи ми главата сега!

Мусаши не й обръщаше внимание, но щом стигна до моста, започна да се пита какво ще прави сега с нея.

Озари го вдъхновение. Слезе до реката и намери вързана за една от подпорите на моста някаква лодка. Внимателно сложи старицата в нея.

— Сега само потърпете и останете за малко тук. Матахачи скоро ще дойде.

— Какво правиш? — извика тя, като се опитваше едновременно да изблъска ръцете му и тръстиковите рогозки в дъното на лодката. — Какво значение има идването на Матахачи? По какво позна, че ще дойде? Знам какво си намислил. Не си доволен само да ме убиеш, искаш също да ме унижиш!

— Мислете, каквото пожелаете. Няма да мине дълго, преди да научите истината.

— Убий ме!

— Ха-ха-ха!

— Какво е толкова смешно? Не е трудно с един бърз замах да отсечеш тази стара шия!

По липса на по-добър начин да я задържи в лодката, Мусаши върза старата жена за издигнатата кърма. После мушна обратно сабята в ножницата й и внимателно я постави до нея.

Щом тръгна да си върви, тя му се присмя с думите:

— Мусаши! Не смятам, че разбираш Пътя на самураите! Върни се и ще те науча на него.

— По-късно.

Тръгна нагоре по дигата, но старицата вдигаше такъв шум, че се наложи да се върне и да хвърли върху нея няколко тръстикови рогозки.

Над Хигашияма в пламъци изникна голямо червено слънце. Мусаши гледаше запленен как то се изкачва над хоризонта и усещаше неговите лъчи да проникват до дълбините на съществото му. Замисли се, че само веднъж в годината, когато изгрява това ново слънце, малкото червейче на аз-а, което свързва човека с неговите дребнави помисли, има възможността да се стопи и да изчезне под тази величествена светлина. Мусаши се изпълни с радост от това, че е жив.

— Още съм млад! — провикна се той въодушевен в сияйната утрин.

Големият мост на улица Годжо

„Полето при Рендаиджи… деветия ден на първия месец…“

Щом Мусаши прочете тези думи, кръвта му кипна.

Вниманието му обаче беше отвлечено от остра, пронизваща болка в лявото око. Като вдигна ръка към клепача си, забеляза една игличка, забита в ръкава на кимоното. Един оглед по-отблизо разкри още четири-пет такива на различни места в дрехите му. Светеха като ледени тресчици в светлината на утрото.

— Значи това било! — възкликна Мусаши, като извади една от тях и я огледа. Беше с размер приблизително на малка игла за шев, но нямаше ухо и бе триъгълна вместо кръгла. — Ех, старата кучка! — каза си той, потрепери и хвърли поглед надолу към лодката. — Чувал бях за такива иглички за стрелба, но кой би си помислил, че старата вещица ще може да си служи с тях? Доста леко ми се размина.

С обичайното си любопитство събра игличките една по една и ги забоде здраво в яката си с намерение да ги изучи после по-подробно. Чувал беше, че по отношение на тези малки оръжия сред воините имало две противоположни становища. Според едното те могат да бъдат прилагани с полза като средство за отбрана, ако ги изстреляш с духане в лицето на противника си, докато за другото те са пълна безсмислица.

Защитниците на игличките твърдят, че един много стар похват за тяхното приложение произлязъл от някаква игра, която шивачки и тъкачки, преселили се от Китай в Япония през пети и шести век, играели помежду си. Макар това средство само по себе си да не се смята подходящо за нападение, до времето на шогуната Ашикага, както те обясняват, то се използвало като основен начин за отблъскване на противник.

Хората от другата пък стигат дотам да твърдят, че никога не е съществувало такова древно бойно умение, макар и да признават, че преди време изстрелването на иглички е било познато като един вид игра. При все да признават, че жените може да са се развличали по подобен начин, те явно отричат, че игличките могат да бъдат усъвършенствани до такава степен, че да предизвикват нараняване. Те сочат също, че слюнката може да поеме известно количество топлина, студ или киселинност, но с малко може да облекчи болката от иглички, които са се заболи във вътрешността на устата. Отговорът на това, разбира се е, че човек може да се научи да държи игличките в уста, без да си причинява болка и да ги насочва с езика с голяма точност и сила. Достатъчни, че да ослепи друг.

Скептиците след това възразяват, че дори и игличките да могат да се изстрелват силно и бързо, възможността те да наранят някого е съвсем малка. В крайна сметка, твърдят те, единствената част от лицето, уязвима за подобно нападение, са очите, а възможността те да бъдат улучени не е много голяма, дори и при най-благоприятни условия. А освен ако игличката не прободе зеницата, увреждането ще е незначително.

Чувал всички тези доводи по един или друг повод, Мусаши досега бе склонен да застане на страната на съмняващите се. След станалото той разбра колко прибързано е било заключението му и колко важни и полезни могат да се окажат впоследствие случайно придобити знания.

Игличките не бяха улучили зеницата, но окото му сълзеше. Докато търсеше в дрехите си нещо, с което да го избърше, чу шум от разкъсване на плат. Обърна се и видя едно момиче да откъсва около педя червена тъкан от ръкава на долната си дреха.

Акеми се затича към него. Косата й не бе вчесана за новогодишните празници и кимоното й беше раздърпано. Носеше сандали, но не и чорапи. Мусаши присви очи срещу нея и си промърмори нещо; макар да му се стори позната, не можеше да свърже лицето й с някакво име.

— Такедзо… искам да кажа, Мусаши, аз съм… — обади се тя колебливо и му подаде червения плат. — Да не би нещо да ти е влязло в окото? Не бива да го търкаш. Само ще стане по-лошо. Ето, вземи това.

Мусаши мълчаливо прие услугата и покри окото си с плата. После се загледа втренчено в лицето й.

— Не ме ли помниш? — попита тя недоверчиво. — Но трябва да ме помниш!

Лицето на Мусаши не изразяваше нищо.

— Трябва!

Неговото мълчание срути бента, който сдържаше така дълго таените й чувства. Душата й, привикнала на нещастие и жестокост, се бе крепила на тази последна едничка надежда, а сега й се разкриваше, че това не е било друго, освен плод на нейното въображение. Твърда буца заседна в гърдите й и тя издаде звук, като че се дави. Макар да покри устата и лицето си, за да задуши риданията, раменете й неудържимо затрепериха.

Нещо в начина, по който плачеше, напомни момичешката невинност от дните в Ибуки, когато носеше камбанка на обито си. Мусаши обгърна с ръце тънките й, слаби рамене.

— Ти си Акеми, разбира се. Спомням си. Как стана така, че си тук? Такава изненада е да те видя! Не живееш ли вече в Ибуки? Какво стана с майка ти? — Въпросите му бяха като тръни, най-лошият от които бе споменаването на Око. То веднага го наведе на мисълта за стария му приятел. — Още с Матахачи ли живеете? Чаках го да дойде тук тази сутрин. Да не би да си го видяла по някоя случайност?

От всяка нова дума мъката на Акеми нарастваше. Сгушена в ръцете му, тя не можеше да направи друго, освен да поклати глава.

— Няма ли да дойде Матахачи? — настоя Мусаши. — Какво е станало с него? Как мога да разбера, ако само стоиш тук и плачеш?

— Той… той… няма да дойде. Не… не е получавал писмото ти.

Акеми притисна лице в гърдите на Мусаши и избухна в нов пристъп на сълзи.

Помисли си да каже едно или друго, но в трескавия й мозък всяка мисъл умираше. Как може да му разкаже за ужасните злочестия, които понесе заради майка си? Как може да опише с думи станалото в Сумийоши или през следващите дни?

Новогодишното слънце обливаше моста със светлина и покрай тях минаваха все повече и повече хора — момичета в нови ярки кимона, тръгнали да направят новогодишните си поклони в Кийомидзудера, мъже в тържествено облекло, започващи своите обиколки от новогодишни посещения. Почти незабележим между тях беше Джотаро, чийто дяволски перчем беше все така разчорлен, както преди няколко дни. Почти бе стигнал средата на моста, когато забеляза Мусаши и Акеми.

„Що за работа е това?, запита се той. Мислех, че ще е с Оцу. Това не е Оцу!“ Спря и се намуси.

Беше стъписан до крайност. Ако никой не гледаше, добре, но сега те притиснати гърди до гърди се прегръщат на едно от най-оживените места в града. Мъж и жена да се прегръщат пред очите на всички? Това е безсрамие. Не можеше да повярва, че някой възрастен може да се държи така невъзпитано, най-малко пък неговият почитан сенсей. Сърцето на Джотаро заби силно, той бе и тъжен, и малко ревнив. И ядосан, така ядосан, че му се искаше да вземе някой камък и да ги замери с него.

„Виждал съм някъде тази жена, помисли си. А! Тя е тази, която взе писмото на Мусаши до Матахачи. Ами, щом е момиче от чайна, какво може да се очаква от нея? Но откъде за бога се познават те? Смятам, че трябва да кажа за това на Оцу!“

Погледна в двете посоки на улицата и надзърна през парапета, но от другото момиче нямаше и следа.

Уверена, че ще срещне на следващия ден Мусаши, предишната вечер Оцу изми косата си и до ранните часове остана да я вчесва по подобаващ начин. След това сложи едно кимоно, което й бяха дали от семейство Карасумару и преди съмнало тръгна да се поклони в светилището Гион и Кийомидзудера, преди да продължи към улица Годжо. Джотаро поиска да я придружи, но тя отказа.

По всяко друго време може, обясни Оцу, но сега той ще й пречи.

— Ти стой тук — каза му тя. — Искам първо да говоря с Мусаши сама. Можеш да дойдеш на моста, след като се развидели, но недей да бързаш. И не се тревожи — обещавам да те чакаме там с Мусаши.

Джотаро остана доста раздразнен. Той не само беше достатъчно голям да разбере чувствата на Оцу, но и можеше донякъде да оцени привличането, което мъже и жени изпитват едни към други. От ума му не бе избледнял споменът за това как в Коягю се търкаляха в сеното с Коча. При все това за него оставаше загадка как голяма жена като Оцу съхне и вехне през цялото време за някакъв мъж.

Колкото и да търсеше, не можеше да намери Оцу. Докато се безпокоеше, Мусаши и Акеми се преместиха към ръба на моста, навярно за да не бият на очи. Мусаши скръсти ръце и се облегна на перилото. Застанала до него, Акеми се загледа в реката. Не забелязаха Джотаро, когато този се промъкна до другата страна на моста.

— Защо се бави толкова? Колко дълго може да се моли човек на Канон?

Като си мърмореше така, Джотаро се повдигна на пръсти и се взря в посока към хълма в края на улица Годжо.

На около пет крачки от мястото, където беше застанал, имаше пет-шест безлистни върби. Често тук на риболов покрай реката се събираше ято бели чапли, но днес никоя от тях не се виждаше. Някакъв младеж с дълъг перчем се облегна на един от върбовите клони, който се протягаше към земята като заспал змей.

На моста, Мусаши закима, докато Акеми трескаво му зашепна нещо. Реши да захвърли гордостта си на вятъра и сега му разказваше всичко с надеждата, че би могла да го убеди да стане само неин. Трудно можеше да се разбере дали думите стигат по-навътре от ушите му. Макар да кимаше, видът му не бе на влюбен, който говори на своята любима сладки безсмислици. Напротив, зениците му светеха хладно и безцветно и постоянно се спираха на някакъв отдалечен предмет.

Акеми не забеляза това. Изцяло погълната от говоренето, тя дори сякаш се давеше леко, докато се опитваше да извади наяве чувствата си.

— О — въздъхна, — казах ти всичко, каквото има да се казва. Не съм скрила нищо. — Пристъпи по-близо до него и тъжно добави: — От Секигахара минаха повече от четири години. Променила съм се и външно, и вътрешно. — После изхлипа: — Не! Всъщност не съм се променила. Чувствата ми към теб не са се променили ни най-малко. Напълно съм сигурна в това! Разбираш ли ме, Мусаши? Разбираш ли как се чувствам?

— Хмм…

— Моля те, опитай се да разбереш! Разказах ти всичко. Не съм невинното младо цвете, което бях, когато се срещнахме в подножието на връх Ибуки. Сега съм просто обикновена жена, на чиято чест са посегнали… Но целомъдрието тялото ли засята или душата? Нима девицата, която има похотливи помисли, е всъщност добродетелна?… Изгубих девствеността си от… не мога да кажа името му, но от един мъж… и все пак моето сърце е чисто.

— Въобще нищо ли не изпитваш към мен? Не мога да имам тайни от човека, когото обичам. Когато те видях, се зачудих какво да кажа — трябва ли да казвам нещо или не? Но после всичко ми стана ясно. Не бих могла да те излъжа, дори да исках. Моля те да ме разбереш! Кажи ми нещо! Кажи, че ми прощаваш. Или ме смяташ достойна за презрение?

— Хм. А…

— Като се сетя отново за това, така се разгневявам. — Тя опря лице на парапета. — Разбираш ли, срамувам се да те помоля да ме обичаш. Но… но… по душа аз все още съм девствена. Още пазя моята първа любов като бисер. Не съм загубила това съкровище и какъвто и живот да водя и с каквито и мъже да се случи да попадна, няма да го загубя!

Всеки косъм на косата и потрепваше от нейните ридания. Под моста, където падаха сълзите на Акеми, реката блестеше под новогодишното слънце и също като мечтите й се носеше към една вечна надежда.

— Хмм.

При все че тъжната история предизвика чести кимания и сумтене, погледът на Мусаши продължи да се задържа върху същата точка в далечината. „Ти не си като мен, бе отбелязал веднъж баща му. Моите очи са черни, а твоите са тъмнокафяви. Казват, че прачичо ти Хирата Шоген имал ужасяващ кафяв поглед, та може на него да си се метнал.“ В този миг, под косите лъчи на слънцето, очите на Мусаши имаха чистия цвят на корал.

„Това трябва да е той“, си помисли Сасаки Коджиро — мъжът, който се бе облегнал на върбата. Много бе чувал за Мусаши, но сега за първи път го виждаше с очите си. „Кой може да е това?“, питаше се на свой ред Мусаши. От мига, в който погледите им се срещнаха, двамата мълчаливо се гледаха и всеки се опитваше да изучи дълбините на духа на другия. В Изкуството на войната, казват, всеки трябвало по върха на сабята на своя противник да познае докъде се простират възможностите му. Точно това правеха сега двамата мъже. Приличаха на борци, които вече са се хванали, преди да се счепкат. Всеки имаше основание да се отнася към другия подозрително.

„Не ми харесва това“, помисли си Коджиро, който преливаше от негодувание. Беше се грижил за Акеми през цялото време, откакто я спаси от изоставената зала Амида и този явно много интимен разговор между нея и Мусаши го разстрои. „Може да е от онези, които дебнат беззащитни жени. А тя! Не ми каза къде отива, а сега стои там и плаче на рамото на някакъв мъж!“ Той самият бе тук, тъй като я проследи.

Враждебността в погледа на Коджиро не убягна на Мусаши и той също съзнаваше онзи особен двубой на волите, който мигновено се разразява, щом двама шугийоша се срещнат. Нито пък можеше да има съмнение, че Коджиро е почувствал предизвикателството, което се криеше в израза на лицето на Мусаши.

„Кой може да е той?, помисли си пак Мусаши. Доста прилича на воин. Но защо е този злъчен поглед в очите му? По-добре да внимавам с него.“

Възбудата на двамата мъже идваше не от погледите им, а дълбоко отвътре. От техните зеници сякаш се канеха да избликнат фойерверки. На външен вид Мусаши изглеждаше година-две по-млад от Коджиро, но и това също можеше да е просто заблуда. Във всеки случай, приличаха се по едно — и двамата бяха в онази възраст на най-голяма дързост, когато са сигурни, че знаят всичко, което има да се знае за политиката, обществото, Изкуството на войната и всички останали въпроси. Както злото куче почва да ръмжи, когато види друго такова, така и Мусаши, и Коджиро веднага доловиха един за друг, че са опасни бойци. Коджиро пръв откъсна поглед. Направи го с леко изръмжаване. Въпреки лекия израз на презрение, който долови в профила на Коджиро, Мусаши бе сигурен, че е спечелил. Противникът се поддаде на погледа и силата на неговата воля и това го зарадва.

— Акеми — каза той и сложи ръка на рамото й.

Тя все още ридаеше с лице върху парапета и не отговори.

— Кой е онзи мъж там? Някой, който те познава, нали? Говоря за младежа, който прилича на ученик по бойни изкуства. Кой точно е той?

Акеми мълчеше. Досега не бе видяла Коджиро и видът му придаде на подпухналото й лице съвсем объркано изражение.

— А-а… за онзи висок мъж там ли става дума?

— Да. Кой е това?

— О, той е… ами… той е… не го познавам много добре.

— Но все пак го познаваш, нали?

— А-а, да.

— С тази дълга сабя и така облечен, за да привлича внимание — трябва да се мисли за голям майстор на оръжието! Как така се запознахте?

— Преди няколко дни — отвърна бързо Акеми, — ме ухапа едно куче и кръвта не искаше да спре, тъй че отидох на лекар на едно място, където по случайност беше отседнал и той. През последните няколко дни той се грижеше за мен.

— С други думи, живееш в една къща с него?

— Е, да, живея там, но това не значи нищо. Между нас няма нищо.

Сега тя говореше по-уверено.

— В такъв случай не вярвам да знаеш много за него. Знаеш ли как се казва?

— Името му е Сасаки Коджиро. Наричат го също Ганрю.

— Ганрю ли?

Чувал беше това име по-рано. Макар и не изключително известно, то бе познато на воините в доста области. Беше по-млад, отколкото си го бе представял Мусаши. Погледна още веднъж натам.

В този миг стана нещо необичайно. На страните на Коджиро се появиха две трапчинки.

Мусаши отвърна на усмивката. Този мълчалив разговор обаче не беше пълен с мир и приятелство, като усмивките, които си разменили Буда и неговият ученик Ананда, след като натрили пръстите си с цветя. В усмивката на Коджиро имаше и предизвикателна насмешка, и някаква ирония.

Усмивката на Мусаши не само приемаше предизвикателството на Коджиро, но и изразяваше яростна решимост за битка.

Попаднала между тези двама мъже със силна воля, Акеми се готвеше повторно да излее чувствата си, но преди да се е стигнало дотам, Мусаши се обади:

— Сега, Акеми, мисля най-добре за теб ще е да се върнеш с този човек у дома. Скоро ще дойда да те видя. Не се тревожи.

— Наистина ли ще дойдеш?

— Ами да, разбира се.

— Името на странноприемницата е Дзудзуя, пред манастира на улица Рокуджо.

— Ясно.

Небрежният му отговор не беше достатъчен за Акеми. Тя улови ръката му от парапета и страстно я притисна под прикритието на ръкава си.

— Нали наистина ще дойдеш? Обещаваш ли?

Отговорът на Мусаши бе заглушен от пронизителен смях.

— Ха-ха-ха-ха-ха! О-о! Ха-ха-ха-ха! О-о…

Коджиро се обърна с гръб и си тръгна, доколкото можеше да върви от силния пристъп на веселие.

„Нищо не би могло да бъде дотам смешно!“, си помисли Джотаро, който кисело наблюдаваше от единия край на моста. Той самият бе отвратен от света и в частност от своя разпътен учител и от Оцу.

„Къде може да се е дянала?“, запита се той отново, след като закрачи ядосано към града. Бе изминал едва няколко стъпки, когато зърна бялото лице на Оцу между колелата на една спряла на следващия ъгъл волска каруца.

— Ето я! — извика и в следващия миг, в бързината да стигне до нея, се блъсна в носа на вола.

Днес като по-особен ден Оцу бе сложила на устните си малко червило. Гримът й бе донякъде любителски, но от нея се носеше приятен мирис, а кимоното й бе една чудесна пролетна дреха с бели и сини бродерии на наситеносин фон. Джотаро я прегърна откъм гърба, без да го е грижа дали ще й обърка косата или ще размаже белилото по врата й.

— Защо се криеш тук? От часове чакам. Идвай с мен, бързо.

Тя не отговори.

— Хайде, веднага! — настоя той и разтърси раменете й. — Мусаши също е тук. Виж, оттук можеш да го видиш. Аз самият съм му ядосан, но нека все пак да вървим. Ако не побързаме, ще си тръгне! — Когато я хвана за китката и се опита с дърпане да я вдигне на крака, забеляза, че ръката й е влажна. — Оцу! Плачеш ли?

— Джо, скрий се зад колата като мен. Моля те!

— Защо?

— Няма значение защо!

— Е, да му се… — Джотаро не се и опита да скрие яда си. — Ето това мразя у жените. Само луди неща вършат! Все говореше, че искаш да видиш Мусаши и навсякъде ходеше разплакана да го търсиш. Сега, когато той е право пред теб, решаваш да се скриеш. Дори искаш и аз да се крия с теб! Не е ли това смешно? Ха… Ох, не мога дори да се смея.

Думите я жегнаха като камшик. Оцу вдигна подутите си и зачервени очи и каза:

— Моля те, не говори така. Умолявам те. Не бъди и ти зъл с мен!

— Защо ме обвиняваш, че съм бил зъл? Какво съм направил?

— Моля те, само мълчи. И се наведи тук при мен.

— Не мога. По земята има волски тор. Нали знаеш — казват, че ако плачеш на първия ден от Новата година, и враните ще ти се смеят.

— О, не ме е грижа. Само съм…

— Е, тогава, аз ще ти се смея! Ще се смея като онзи самурай преди няколко минути. Моят първи смях за Новата година. Възразяваш ли?

— Да. Смей се! Смей се силно!

— Не мога — отвърна Джотаро и изтри носа си. — Обзалагам се, че знам какво не е наред. Ревнуваш, понеже видя Мусаши да говори с онази жена.

— Н… не е това! Въобще не е това!

— Да, това е! Знам, че е така. Мен това също ме ядоса страшно. Но не е ли това още по-добра причина да идеш сега да говориш с него? Ти нищо не разбираш май!

Оцу с нищо не показа, че се готви да стане, но той така силно я дръпна за китката, че я принуди да го направи.

— Спри! — извика тя. — Боли! Не бъди такъв злобен. Казваш, че не разбирам нищо, но ни най-малка представа нямаш как се чувствам.

— Знам точно как се чувстваш. Ревнуваш!

— Не е само това.

— Тихо. Да вървим!

Тя излезе иззад колата, но насила. Момчето я дърпаше, а краката й се влачеха по земята. Като продължаваше да тегли, Джотаро проточи врат и погледна към моста.

— Виж! — каза той. — Акеми вече не е там.

— Акеми ли? Коя е Акеми?

— Момичето, с което говореше Мусаши… О, о! Мусаши си тръгва. Ако не дойдеш веднага, ще си е отишъл.

Джотаро пусна Оцу и се устреми към моста.

— Чакай! — извика Оцу и огледа бързешком моста, за да се увери, че Акеми не дебне отнякъде.

Успокоена, че съперницата й наистина си е отишла, тя явно изпита огромно облекчение и веждите й се отпуснаха. Въпреки това се върна зад колата, за да избърше с ръкав подпухналите си очи, да приглади коса и да оправи кимоното си.

— Побързай, Оцу! — подвикна й нетърпеливо Джотаро. — Мусаши изглежда е слязъл долу при брега на реката. Не е време да се киприш!

— Къде е?

— Долу на брега. Не знам защо, но натам тръгна.

Двамата се затичаха до края на моста и Джотаро с небрежни извинения им проправи път през тълпата до парапета.

Мусаши бе застанал в лодката, където все още се гърчеше Осуги и се опитваше да развърже въжето.

— Съжалявам, бабо — казваше той, — но изглежда Матахачи в крайна сметка няма да дойде. Надявам се в близко бъдеще да го видя и да му набия малко смелост в главата. А ти трябва да го заведеш да живее при теб у дома, като добър син. Това е много по-добър начин да изразиш своята благодарност към предците си, а не да се опитваш да ми отрежеш главата.

Мушна ръка под рогозките и с един малък нож разряза въжетата.

— Премного говориш, Мусаши! Нямам нужда от съвет от теб. Само реши какво се готвиш да правиш, глупако. Ще ме убиеш ли или ще се оставиш да те убия?

Докато се измъкваше изпод рогозките, по цялото й лице изпъкнаха яркосини жили, но преди да е станала, Мусаши вече пресичаше реката и като стърчиопашка скачаше по камъните и подмолите. Без време стигна до другия бряг и се покатери на върха на дигата.

Джотаро го забеляза и извика:

— Виж, Оцу! Ето го там!

Момчето тръгна направо по дигата и тя го последва.

За чевръстите нозе на Джотаро реките и планините не значеха нищо, но заради хубавото си кимоно Оцу се закова на речния бряг. Мусаши вече не се виждаше, но тя остана там и с все сили завика името му.

— Оцу! — дойде отговор от неочаквана посока.

Осуги беше на по-малко от сто крачки.

Щом видя кой е, момичето нададе вик, покри за миг лицето си с ръце и побягна.

Старицата не губи време да се спусне след нея с развята от вятъра бяла коса.

— Оцу! — изкрещя тя с глас, който би могъл да накара водите на Камо да се разделят. — Чакай! Искам да говоря с теб.

В пълния с подозрения ум на старата жена вече се очертаваше обяснение за присъствието на Оцу тук. Сигурна беше, че Мусаши я е вързал, понеже днес е имал любовна среща с момичето и не е искал тя да види това. После, продължи да разсъждава Осуги, нещо казано от Оцу го е подразнило и той я е изоставил. Ето, без съмнение, защо тя така тъжно го викаше да се върне.

— Това момиче е непоправимо! — възкликна тя.

Мразеше Оцу дори повече, отколкото Мусаши. В съзнанието й Оцу по право е нейна снаха, без значение дали сватбата е станала в действителност или не. Обещанието е дадено и ако годеницата на сина й го е намразила, то трябва да е намразила и самата Осуги.

— Чакай! — кресна пак тя. Устата й зина почти от ухо до ухо.

Силата на крясъка стресна Джотаро, който тичаше точно до нея. Той я улови и извика:

— Какво се опитваш да сториш, стара вещице?

— Махай ми се от пътя! — викна на свой ред Осуги и го блъсна настрани.

Джотаро не знаеше коя е тя и защо Оцу побягна при вида й, но усети, че в нея има заплаха. Като син на Аоки Тандзаемон и единствен ученик на Миямото Мусаши той отказа да остави една стара вещица да го изблъска настрана с мършавия си лакът.

— Не може така!

Той я настигна и се метна право на гърба й.

Тя бързо го отърси от себе си и като хвана врата му под мишница, му плесна няколко здрави шамара.

— Дявол такъв! Ще видиш как ще се пречкаш!

Докато Джотаро се бореше да се освободи, Оцу продължи да бяга в пълно душевно объркване. Беше млада, и като повечето млади хора, изпълнени с надежда, не бе навикнала да оплаква своята зла участ. Наслаждаваше се на радостите от всеки нов ден, все едно са цветя в някоя слънчева градина. Тъгите и разочарованията са част от живота, но те не я владееха дълго. Но също така тя не можеше да си представи радостта напълно лишена и от болка.

Днес обаче тя не веднъж, а два пъти насила бе извадена от оптимистичното си настроение. Защо, питаше се, въобще дойде тук тази сутрин?

Нито сълзите, нито яда можеха да заличат силния смут в нея. След мимолетната мисъл за самоубийство тя бързо прокле всички мъже като долни лъжци. Обхващаше я ту ярост, ту мъка, мразеше света, после намразваше себе си. Беше твърде стресната, за да намери отдушник в сълзите или да мисли ясно за каквото и да било. Кръвта й вреше от ревност и предизвиканото от това чувство неувереност я караше да се укорява за множеството си недостатъци, включително липсата на самообладание в същия този миг. Постоянно си повтаряше да пази хладнокръвие и постепенно задуши напора на чувствата под покривалото от сдържаност, каквото се очаква постоянно да имат жените.

През цялото време докато непознатото момиче стоеше до Мусаши, Оцу нямаше сили да помръдне. След като Акеми си тръгна обаче й беше невъзможно повече да се сдържа и Оцу изпита непреодолим подтик да застане пред Мусаши и откровено да му каже какво изпитва. Макар да нямаше представа откъде да започне, реши да открие сърцето си и да му каже всичко.

Но животът е пълен с дребни случайности. Една малка погрешна стъпка, незначителна грешка, допусната в решаващата минута, може в много случаи да промени хода на нещата за месеци и дори години. Тъкмо понеже изпусна за миг от очи Мусаши, Оцу се изложи на яростта на Осуги. В тази прелестна новогодишна утрин в нейната градина на радостите плъзнаха змии.

Всичко беше като оживял пред очите й кошмар. В много лоши сънища се бе сблъсквала с ядно ухиленото лице на Осуги и ето че сега го срещаше в действителност.

Съвсем отпаднала след бяг от няколкостотин крачки, тя се спря и погледна назад. За миг дъхът й изцяло спря. На стотина крачки по-назад Осуги бе хванала Джотаро, удряше го и го мяташе насам-натам в различни посоки.

Той се съпротивляваше, риташе по земята и във въздуха и от време на време успяваше да улучи неприятелката си.

Оцу видя, че само мигове остават, преди момчето да успее да изтегли своята дървена сабя. А ако това стане, повече от сигурно беше, че старицата не само ще извади собствената си къса сабя, но и без угризения ще я пусне в действие. В минути като тази Осуги не би била от хората, които ще покажат милост. Джотаро можеше направо да бъде убит.

Оцу се намираше в ужасно положение — трябваше да спаси Джотаро, но не смееше да се доближи до Осуги.

Джотаро вече бе успял да измъкне дървената сабя от обито си, но не можеше да освободи глава от здравата като менгеме хватка на Осуги. Цялото ритане и ръкомахане идваше само в негова вреда, тъй като увеличаваше самоувереността на старицата.

— Нехранимайко! — извика тя злорадо. — Какво, опитваш на жаба да се правиш ли?

Зъбите й се издаваха навън така, че я оприличаваха на заек, но по лицето й имаше изражение на зловещо тържество. Крачка по крачка тя бавно настъпваше към Оцу.

Щом впери поглед в ужасеното момиче, отново се прояви нейната вродена хитрост. Като в проблясък й хрумна, че всъщност не подхожда към жертвата си правилно. В случай, че насреща й бе Мусаши, лукавството нямаше да помогне, но сега тук стои Оцу — нежната и невинна Оцу — която навярно е в състояние да повярва на всичко, стига то да й бъде поднесено внимателно и с привидна искреност. Първо я примами с думи, помисли си Осуги, после я качи на въжето.

— Оцу! — извика тя с неподправено трогнат глас. — Защо бягаш от мен? Какво те кара да тичаш от мига, в който ме видя? Сега става същото като в чайната Микадзуки. Не мога да разбера това. Трябва да се лъжеш нещо. Нямам и най-малко намерение да ти направя нещо лошо.

По лицето на Оцу се изписа израз на недоверие, но все още хванатият Джотаро попита:

— Истина ли е това, бабо? Истина ли говориш?

— Ами естествено. Оцу не разбира какво всъщност изпитвам аз. Изглежда я е страх от мен.

— Ако наистина е така, пусни ме и аз ще ида да я доведа.

— Недей бърза толкова. Ако те пусна, откъде да знам дали няма да ме удариш с тази твоя сабя и да избягаш?

— За страхливец ли ме мислиш? Никога няма да направя нещо такова. Струва ми се, че се бием за едното нищо. Някаква грешка е станала.

— Добре. Иди при Оцу и й кажи, че вече не съм й сърдита. На времето бях, но сега всичко свърши. Откакто умря чичо Гон, се скитам съвсем сама и нося със себе си пепелта му — сега съм самотна старица, която няма къде да отиде. Обясни й, че както и да се отнасям към Мусаши, още гледам на нея като на моя дъщеря. Не искам от нея да се върне и да стане невеста на Матахачи. Надявам се само да се съжали над мен и да чуе това, което имам да й кажа.

— Стига толкова. Още малко и няма да мога нищо да запомня.

— Добре, кажи й само това.

Докато момчето изтича при Оцу и повтори посланието на Осуги, старицата, която се престори, че не гледа към тях, седна на някакъв камък и се загледа в един подмол, където ято рибки-бодливки правеше фигури във водата. Ще дойде ли Оцу или не? Крадешком, по-бързо от светкавичните помръдвания на рибките, Осуги хвърли един поглед назад.

Съмненията на Оцу не се разпръснаха лесно, но накрая Джотаро я убеди, че опасност няма. Тя колебливо тръгна към Осуги, която се усмихна широко, тържествуваща от победата си.

— Оцу, скъпото ми момиче — каза тя майчински.

— Бабо — отвърна Оцу и се поклони доземи пред нозете на старата жена. — Простете ми. Моля ви, простете ми. Не зная какво да кажа.

— Няма нужда да казваш нищо. Всичко е по вина на Матахачи. Той явно още недоволства от това, че ти промени решението си и по някое време аз също мислех лошо за теб. Но това вече е минало.

— Значи ще ми простите, че постъпих така?

— Е, сега — отвърна Осуги, внасяйки нотка на колебание, като обаче в същото време приседна до Оцу.

Оцу зарови пръсти в пясъка и издълба малка дупка в студената му повърхност. Отгоре избликна хладка вода.

— Като майка на Матахачи мога, предполагам, да кажа, че ти е простено, но трябва да се съобразим също и с Матахачи. Не искаш ли да се видите с него и пак да поговорите? След като е избягал по собствено желание с друга жена, не вярвам да поиска от теб да се върнеш при него. Всъщност, не бих му и позволила да постъпи така себично, обаче…

— Да?

— Е, няма ли поне да приемеш да се видиш с него? Тогава, когато двамата сте заедно, аз ще му разкажа точно кое как е било. Така ще мога да изпълня дълга си на майка. Ще съм доволна, че съм направила всичко по силите си.

— Разбирам — отговори Оцу.

От пясъка до нея изпълзя едно раче и се скри пълзешком зад камъка. Джотаро го улови в шепа, пристъпи зад Осуги и го пусна върху главата й.

— Но на мен не може да не ми се струва, че след всичкото това време ще е по-добре да не се виждам с Матахачи — продължи Оцу.

— Аз ще бъда там до тебе. Няма ли да се почувстваш по-добре, ако се видиш с него и си изясните всичко?

— Да, обаче…

— Тогава ще направим така. Казвам го заради твоето собствено бъдеще.

— Ако се съглася… как ще намерим Матахачи? Вие знаете ли къде е?

— Аз, хм… аз мога да го намеря много бързо. Много бързо. Знаеш ли, наскоро се виждах с него в Осака. Но пак го прихвана нещо, тръгна си и ме остави в Сумийоши, но като направи нещо такова, той винаги после съжалява. Няма да мине дълго и ще дойде в Киото да ме потърси.

Въпреки усещането на Оцу, че Осуги не говори истината, тя се трогна от вярата на старицата в нейния непрокопсан син. Това, което в крайна сметка я накара да отстъпи обаче, беше убеждението, че предложеното от Осуги е редно и правилно.

— Какво ще стане — попита тя, — ако дойда с вас и ви помогна да потърсите Матахачи?

— О, ще го направиш ли? — извика Осуги и взе ръката на момичето в своята.

— Да. Да, мисля, че така трябва да направя.

— Добре. Ела сега с мен в странноприемницата ми. Оу! Какво е това? — Като се изправи, тя сложи ръка отзад на яката си и улови рака. — Откъде пък се е взело това тук? — възкликна и потрепери.

Протегна ръка и отърси животното от пръстите си.

Джотаро, застанал зад нея, потисна смеха си, но Осуги не се остави да я излъжат. С пламнали очи тя се извърна и го изгледа яростно.

— Ти си я направил тази пакост, предполагам!

— Не съм аз. Не съм го направил. — Той изтича за по-сигурно нагоре по дигата и извика: — С нея в странноприемницата ли отиваш, Оцу?

Преди Оцу да е успяла да отговори, Осуги се обади:

— Да, тя идва с мен. Отседнала съм в една странноприемница близо до подножието на хълма Санен. Винаги отсядам там, когато дойда в Киото. Няма да имаме нужда от тебе. Отивай си, откъдето си дошъл.

— Добре, аз ще съм в дома на Карасумару. Ела и ти там, Оцу, след като свършите с тази работа.

Безпокойство прободе Оцу.

— Джо, почакай!

Тя изтича бързо нагоре по дигата — не й се искаше да го остави да си тръгне. Уплашена, че момичето може да промени намерението си и да избяга, Осуги побърза да я последва, но за няколко мига Оцу и Джотаро останаха сами.

— Мисля, че съм длъжна да отида с нея — обясни момичето. — Ще дойде обаче при господаря Карасумару, веднага щом мога. Обясни там всичко и помоли да ти позволят да останеш, докато съм готова с това, което трябва да направя.

— Не се тревожи. Ще чакам, колкото трябва.

— Докато чакаш, потърси Мусаши, а?

— Хайде пак започваш! Когато накрая го откриеш, се скриваш. А сега пък съжаляваш. Не казвай после, че не съм те предупредил.

— Беше много глупаво от моя страна.

Осуги пристигна и се мушна между двамата. Тримата тръгнаха назад към моста. Осуги постоянно стрелкаше погледи към Оцу, на която не смееше да се довери. Макар момичето ни най-малко да не подозираше опасността, която го дебне, при все това то се чувстваше като в капан.

Когато стигнаха моста, слънцето вече бе високо над върбите и боровете, а улиците — пълни с новогодишна навалица. Пред закачената на моста табела се беше събрало значително число хора.

— Мусаши? Кой е този?

— Знаете ли за някой голям майстор на сабята с такова име?

— Никога не съм го чувал.

— Трябва доста голям боец да е, щом се е захванал с дома Йошиока. Това ще трябва да се види.

Оцу се спря и впери поглед. Осуги и Джотаро също спряха, загледаха се и се заслушаха в тихо отекващия шепот. Името Мусаши се разнесе в тълпата като вълните, които правеха рибките в подмола.