Мусаши

Избягалият вол

Сянката на сливовия клон, която бледото слънце хвърляше върху бялата варосана стена, имаше сдържаната хубост на едноцветна мастилена рисунка. В Коягю беше ранна и спокойна пролет и клоните на сливовите дървета като че махаха на юг към славеите, които скоро щяха да долетят на ято в долината.

За разлика от птиците, шугийоша, които се представяха при крепостните порти, не признаваха сезони. Те постоянно прииждаха с желанието или да се посъветват със Секишусай, или да опитат срещу него силите си. Молбите се различаваха слабо: „Моля само за една среща“; „Умолявам ви, пуснете ме да го видя“; „Аз съм единственият истински ученик на този-и-този, който преподава еди-къде-си.“ От десет години насам пазачите даваха един и същ отговор — поради напредналата си възраст господарят им не може да приеме никого. Малко бойци със сабя или бъдещи такива се задоволяваха с това. Някои ги обсипваха с поучения за значенията на истинския път и как не би трябвало да се прави разлика между млади и стари, богати и бедни, начинаещия и майстора. Други просто се молеха, докато имаше и такива, които се втурваха да предлагат подкупи. Мнозина си тръгваха, мърморейки сърдити клетви.

Ако бе станала известна истината, а именно, че Секишусай в края на отминалата година премина отвъд, нещата щяха да станат значително по-прости. Беше решено обаче, че понеже до четвъртия месец Муненори не може да се измъкне от Едо, смъртта трябва да бъде пазена в тайна, докато погребалната церемония бъде изпълнена. Един от шепата хора извън крепостта, които бяха посветени в обстоятелствата, сега седеше в стаята за гости и твърде настоятелно молеше да се види с Хього.

Това беше Иншун, възрастният игумен на Ходзоин, който по време на старческото слабоумие на Иней и след неговата смърт поддържаше името на храма като средище на бойните изкуства. Много дори вярваха, че е увеличил славата му. Направил бе всичко възможно да поддържа близките връзки между храма и Коягю, които съществуваха още от дните на Иней и Секишусай. Искал да види Хього, казваше той, защото трябвало да си поговорят нещо за бойните изкуства. Сукекуро знаеше какво действително иска той — двубой с човека, когото неговият дядо тайно смяташе за по-добър боец както от себе си, така и от Муненори. Хього, разбира се, не би взел участие в подобна среща, тъй като мислеше, че тя няма да бъде от полза за никоя от страните, следователно е безсмислена.

Сукекуро увери Иншун, че са изпратили съобщение.

— Сигурен съм, че Хього ще дойде да ви поздрави, в случай, че се чувства по-добре.

— Значи искате да кажете, че все така е настинал?

— Е, изглежда, че той още не може да се оправи.

— Не знаех, че здравето му е толкова крехко.

— О, в действителност не е, но вие знаете, че той от известно време е в Едо и не може да привикне към тези студени планински зими.

Докато двамата мъже си говореха, в най-вътрешната градина някакъв млад прислужник викаше по име Оцу. Отвори се шоджи и тя се появи от една от къщичките, влачейки след себе си тънка лента от тамянов дим. Бе все още в траур, повече от сто дни след смъртта на Секишусай, и лицето й бе бяло като крушов цвят.

— Къде бяхте? Търсих навсякъде — запита момчето.

— Бях в параклиса на Буда.

— Хього ви вика.

Когато тя влезе в стаята на Хього, той каза:

— А, Оцу, благодаря ви, че дойдохте. Бих искал да посрещнете един посетител вместо мен.

— Е, разбира се.

— Той е от доста време тук. Сукекуро отиде да му прави компания, но той вече сигурно достатъчно се е изтощил да слуша за Изкуството на войната.

— Игуменът на Ходзоин?

— А-ха.

Оцу се усмихна слабо, поклони се и напусна стаята.

Междувременно Иншун не особено деликатно бе почнал да подпитва Сукекуро относно миналото и нрава на Хього.

— Казвали са ми, че когато Като Кийомаса му предложил служба, Секишусай отказал да се съгласи, докато Кийомаса не приел едно необичайно условие.

— Наистина ли? Не си спомням някога да съм чувал за подобно нещо.

— Според Иней, Секишусай казал на Кийомаса, че тъй като Хього е изключително избухлив, господарят ще трябва да обещае предварително, че ако Хього извърши някакво тежко провинение, първите три пъти ще бъде извинен. Секишусай беше известен с това, че не прощаваше прибързаността и необмислените постъпки. Трябва да е имал твърде особено отношение към Хього.

Това дойде толкова изненадващо, че Сукекуро все още се чудеше какво да каже, когато Оцу влезе. Тя се усмихна на игумена и каза:

— Колко е приятно да ви видя отново. За съжаление Хього е зает с писането на донесение, което незабавно да изпрати в Едо, но ме помоли да предам неговите извинения за това, че този път не е в състояние да ви види.

Тя бързо поднесе чай и сладки на Иншун и двамата млади монаси, които го придружаваха.

Игуменът изглеждаше разочарован, въпреки че учтиво не обърна внимание на противоречието между извинението на Сукекуро и това на Оцу.

— Съжалявам да чуя това. Имах важна новина за него.

— Ще се радвам да я предам — каза Сукекуро, — и вие може да сте спокоен, че само ушите на Хього ще я чуят.

— О, сигурен съм в това — отвърна старият свещеник. — Просто исках лично да предупредя Хього.

След това Иншун преразказа един слух, който бил чул, за някакъв самурай от крепостта Уено в областта Ига. Граничната линия между Коягю и земите на крепостта минаваше през една рядко населена местност на около час път източно и откакто Иеясу я иззе от християнския даймио Цуцуи Садацугу и я предаде на Тодо Такатора, много неща се бяха променили. След като се настани миналата година, Такатора поднови крепостта, преразгледа данъчното облагане, подобри напоителните съоръжения и предприе редица други мерки да укрепи владението си. Всичко това бе общоизвестно. Това, за което Иншун бе доловил намеци, бе че Такатора е почнал подготовка да разшири земите си, като изтика назад граничната линия.

Според донесенията той бил пратил самураи в Цукигасе, където те строели къщи, отсичали сливови дървета, причаквали в засада пътници и открито злоупотребявали със собствеността на господаря Ягю.

— Възможно е — отбеляза Иншун, — господарят Такатора да се възползва от вашето жалеене. Може да сметнете, че съм излишно плашлив, но по всичко личи, че той замисля да измести границата насам и да издигне нова ограда. Ако наистина е така, ще бъде много по-лесно да предприемете нещо сега, отколкото след като е приключил. В случай, че седите и не вършите нищо, опасявам се по-късно да не съжалявате.

В качеството си на един от старшите служители, Сукекуро благодари на Иншун за сведенията.

— Аз ще проуча положението и ако има някакво потвърждение, ще подам оплакване.

Изразявайки благодарности от името на Хього, Сукекуро се поклони на игумена, който вече си тръгваше.

Когато отиде да съобщи на Хього за слуховете, този само се изсмя.

— Нека — каза. — Когато чичо ми се върне, може и да се занимае с това.

Сукекуро, който беше наясно с важността да се брани всяка педя земя, не остана достатъчно доволен от отношението на Хього. Той се посъветва с по-високопоставените самураи и те всички се съгласиха, че макар и да е нужно да се пази тайна, нещо трябва да се направи. Тодо Такатора бе един от най-могъщите даймио в областта.

На следващата сутрин, когато си тръгваше от доджото над Шинкагедо след упражнения със саби, Сукекуро се натъкна на едно тринадесет-четиринадесетгодишно момче.

Момъкът се поклони на Сукекуро, който каза добродушно:

— Здравей, Ушиносуке. Пак ли надничаш в доджото? Донесъл ли си ми подарък? Я да видим… диви картофи?

Той само наполовина се шегуваше, защото картофите на Ушиносуке винаги бяха по-добри от тези на който и да е друг. Момчето живееше със своята майка в откъснатото планинско село Араки и често идваше до крепостта да продава въглища, глиганско месо и други неща.

— Никакви картофи няма днес, но донесох това за Оцу.

Той държеше увит в слама вързоп.

— Това пък сега какво е — ревен?

— Не, нещо живо е! В Цугикасе понякога чувам да пеят славеи. Хванах един!

— Хм, ти винаги идваш по пътя от Цугикасе, нали?

— Точно така. Това е единственият път.

— Дай да те питам нещо. Виждал ли си напоследък много самураи там наоколо?

— Няколко.

— Какво правят там?

— Строят колиби…

— Виждал ли си ги да вдигат огради или нещо подобно?

— Не.

— Секат ли сливови дървета?

— Ами, освен хижите те оправят мостове, така че са секли всякакви видове дървета, включително и за огън.

— Спират ли хората по пътя?

— Не мисля, че съм ги виждал да правят това.

Сукекуро наклони глава на една страна.

— Дочух, че тези самураи са от владението на господаря Тодо, но не знам какво правят те долу в Цукигасе. Какво говорят хората в твоето село?

— Разправят, че били ронини, изгонени от Нара и Уджи. Няма къде да живеят и затова са дошли в планината.

Независимо от казаното от Иншун, Сукекуро смяташе, че подобно обяснение има основание. Окубо Нагаясу, наместник на Нара, не бе отслабвал усилията си да пази поверената му област чиста от обеднели ронини.

— Къде е Оцу? — попита Ушиносуке. — Искам да й дам подаръка.

Той винаги се опитваше да я види, но не само защото тя му даваше сладки и му говореше приятни неща. Имаше нещо в нейната хубост, което бе тайнствено, не от този свят. Понякога не можеше да реши дали тя е човек или богиня.

— Предполагам, че е в крепостта — отвърна Сукекуро. После хвърли поглед към градината и добави: — О, изглежда днес си късметлия. Това там не е ли тя?

— Оцу! — извика високо Ушиносуке.

Момичето се обърна и се усмихна. Той изтича до нея и останал без дъх й поднесе подаръка си.

— Виж! Хванах славей. За теб е.

— Славей ли?

Тя намръщена долепи ръце до тялото си.

Ушиносуке изглеждаше разочарован.

— Има прекрасен глас — каза той. — Не ти ли се иска да го чуеш?

— Да, но само ако славеят е свободен да лети където си поиска. Тогава ще ни пее хубави песни.

— Мисля, че си права — отвърна леко намусено момчето. — Искаш ли да го пусна?

— Оценявам желанието ти да ми дадеш подарък, но да — това ще ме зарадва много повече, отколкото ако го задържа.

Ушиносуке мълчаливо разтвори сламения вързоп и птицата подобно на стрела полетя над стените на крепостта.

— Ето, виждаш ли колко е щастлив на свобода? — запита го Оцу.

— Нали наричат славеите предвестници на пролетта? Може някой да ти донесе добри новини.

— Новини, радостни като идването на пролетта? Истина е, че има нещо, което жадувам да чуя.

Щом Оцу се запъти към горичката от дървета и бамбук зад крепостта, Ушиносуке тръгна до нея.

— Къде отиваш? — попита той.

— Напоследък много се застоях вътре. Мисля за разнообразие да се кача на хълма и да погледам сливовите цветове.

— Сливовите цветове ли? Тия горе не са нищо особено за гледане. Би трябвало да отидеш до Цукигасе.

— Това може и да е приятно. Далече ли е?

— Към час път, нещо такова. Защо не отидеш? Докарах дърва за огън, така че днес волът е с мен.

Тъй като бе прекарала по-голямата част от зимата вътре в крепостта, Оцу бързо взе решение. Без да кажат на никого къде отиват, двамата се измъкнаха през задната врата, която се използваше от търговците или други, които имаха някаква работа в крепостта. За пазач бе поставен въоръжен с копие самурай. Той кимна и се усмихна на Оцу. Ушиносуке също бе познат тук и мъжът ги пусна, без да провери писменото разрешително на момчето да влиза в крепостта.

Хората по полето или на пътя приятелски поздравяваха Оцу, независимо дали я разпознаваха или не. Щом населените места оредяха, тя погледна назад към бялата крепост, сгушена в полите на планината и каза:

— Ще мога ли да се върна у дома, докато е още светло?

— Разбира се, но аз така или иначе ще се върна с теб.

— Нали село Араки е оттатък Цукигасе?

— Това няма значение.

Докато бъбреха за разни неща, двамата подминаха магазин за сол, където мъж се пазареше за месо от глиган срещу калъп сол. Той свърши размяната, излезе и тръгна зад тях. Поради топящия се сняг, пътят ставаше все по-лош и по-лош. Нямаше много пътници.

— Ушиносуке — започна Оцу, — ти нали все идваш в Коягю?

— Да.

— Крепостта Уено не е ли по-близо до селото Араки?

— Така е, но в Уено няма такъв голям майстор на сабята като господаря Ягю.

— Ти обичаш ли сабите?

— А-ха!

Той спря вола, отпусна въжето и изтича до края на потока. Там имаше мост, откъдето бе паднала една трупа. Намести я обратно и зачака мъжа зад тях да премине пръв.

Приличаше на ронин. Когато мина покрай Оцу, я изгледа нахално, след това отново се обърна на няколко пъти от моста и след него, преди да изчезне в една гънка на планината.

— Кой, мислиш, беше този? — попита нервно Оцу.

— Изплаши ли те?

— Не, обаче…

— Има доста ронини в планините наоколо.

— Така ли? — попита тя неспокойно.

Ушиносуке каза през рамо:

— Оцу, чудя се дали би ми помогнала. Смяташ ли, че би могла да помолиш, господаря Кимура да ме наеме? Аз мога, знаеш, да чистя градината, да вадя вода — всякакви такива работи.

Съвсем наскоро момчето беше получило нарочното разрешение на Сукекуро да влиза в доджото и да гледа как мъжете се упражняват, но вече бе завладяно от една-единствена амбиция. Неговите предци носеха семейното име Кикимура; главата на рода вече няколко поколения използваше собственото име Матаемон. Ушиносуке бе решил, когато стане самурай да вземе името Матаемон, но никой от Кикимура не бе извършил нещо забележително. Той искаше да смени своето семейно име с това на селото си и ако мечтата му се осъществи — да стане толкова прочут, колкото Араки Матаемон.

Докато го слушаше, Оцу си мислеше за Джотаро и изведнъж бе завладяна от самотно чувство. Сега бе двадесет и пет годишна; той би трябвало да е на деветнадесет или двадесет. Докато гледаше сливовите цветове наоколо — все още не напълно разцъфнали — не можеше да се пребори с усещането, че за нея тази пролет вече е отминала.

— Хайде да се връщаме, Ушиносуке — неочаквано каза тя.

Момчето я погледна с питащ поглед, но послушно обърна вола.

— Спрете! — извика висок мъжки глас.

Други двама ронини се бяха присъединили към онзи от солния магазин. Тримата се приближиха и със скръстени ръце застанаха около вола.

— Какво искате? — попита Ушиносуке.

Мъжете не сваляха погледите си от Оцу.

— Виждам какво си имал предвид — каза единият.

— Нали е красавица?

— Виждал съм я някъде преди — отбеляза третият мъж. — В Киото, мисля.

— От Киото би трябвало да е — със сигурност не от околните села.

— Не мога да си спомня в училището Йошиока ли беше или някъде другаде, но съм сигурен, че съм я виждал някъде.

— Ти бил ли си в училището Йошиока?

— За три години, след Секигахара.

— Ако имате някаква работа с нас, кажете каква е! — обади се гневно Ушиносуке. — Искаме да се върнем преди да мръкне.

Един от ронините го изгледа, сякаш едва сега го забеляза за първи път.

— Ти си от Араки, нали? Един от въглищарите?

— Да. Какво от това?

— Нямаме нужда от теб. Бягай в къщи.

— Точно това смятам да направя.

Той опъна здраво въжето и един от мъжете го изгледа с поглед, от който повечето момчета биха се разтреперили от ужас.

— Махнете се от пътя — настоя Ушиносуке.

— Дамата идва с нас.

— Къде ще я водите?

— Какво значение има за теб? Дай ми това въже.

— Не!

— Хей, той си мисли, че се шегувам.

Разкършвайки рамене, другите двама с ръмжене се придвижиха към Ушиносуке. Единият допря до брадичката му юмрук, грапав като дървен чвор.

Оцу се вкопчи за гърба на вола. Наклона на веждите на Ушиносуке много ясно говореше, че нещо ще се случи.

— О, не, спри! — извика тя, надявайки се да предпази момчето от необмислена постъпка.

Но жалните нотки в гласа й само го подтикнаха да действа. Бързо замахна с крак срещу мъжа пред него и го отхвърли залитащ назад. А момента, в който кракът на Ушиносуке отново докосна земята, той заби глава в стомаха на човека отляво. Едновременно с това сграбчи неговата сабя и я измъкна от ножницата, после я заразмахва.

Движеше се като мълния. При въртенето му изглеждаше, сякаш напада по всяко време във всяка една посока, наведнъж и с еднаква сила срещу тримата си противници. Дали действаше по вдъхновение или поради детска дързост, но необичайната му тактика завари ронините неподготвени.

Обратният замах на сабята се вряза в гърдите на единия от мъжете. Оцу извика, но гласа й бе заглушен от воя на ранения. Той падна към вола, изхвърляйки гейзер от кръв в лицето на животното. Ужасен, волът издаде неописуем рев. Точно тогава сабята на Ушиносуке се заби дълбоко в бута му. С още едно измучаване волът се понесе в нещо твърде близко до галоп.

Останалите двама ронини се втурнаха към Ушиносуке, който чевръсто скачаше от камък на камък в коритото на потока.

— Не съм направил нищо лошо! Това бяхте вие! — извика той.

Осъзнали, че той е извън досега им, двамата ронини се спуснаха след вола.

Ушиносуке изскочи обратно на пътя и хукна подир тях, като викаше:

— Бягате ли? Вие ли бягате?

Единият от мъжете се спря и наполовина се обърна.

— Ах ти копеленце!

— Остави го за по-късно! — извика другият.

Волът, ослепял от страх, напусна пътя в долината, затича по един нисък хълм, премина известно разстояние по билото и се скри от другата му страна. За кратко време той мина значително разстояние, достигайки близко до имението на Ягю.

Оцу, с примирено затворени очи, бе успяла да се задържи вкопчена в самара. Можеше да чува гласовете на хората, покрай които преминаваха, но бе твърде вцепенена да извика за помощ. Не че от това би имало някаква полза — никой от обсъждащите гледката нямаше смелост да спре полудялото животно.

Когато почти бяха стигнали равнината Ханя, един мъж се появи от страничния път, който макар и твърде тесен, бе главният път Асаги. През рамото му висеше кутия за писма и по всичко личеше, че е някакъв слуга.

— Внимавай! Махни се от пътя! — завикаха хората.

Той обаче продължи, изпречвайки се право срещу вола.

Последва ужасяващ скърцащ звук.

— Премаза го!

— Глупакът му с глупак!

Но не стана, както помислиха стоящите отстрани. Звукът, който бяха чули, не бе от сблъсъка на вола с мъжа, а от зашеметяващ удар отстрани в главата на животното. Волът изви тежкия си врат, обърна се и побягна назад. Не бе изминал даже десет стъпки и внезапно спря. От устата му се точеше слюнка, а цялото му тяло трепереше.

— Бързо слизай — каза мъжът на Оцу.

Зяпачите се натрупаха възбудени около тях, втренчени в здраво затисналия въжето крак на мъжа.

Веднъж намерила се в безопасност на земята, Оцу се поклони на своя спасител, въпреки че бе все още твърде замаяна да осъзнае къде е или какво върши.

— Защо кротко животно като това е пощуряло така? — запита мъжа, докато отвеждаше вола встрани от пътя и го връзваше за едно дърво. Забелязвайки следата от кръв по крака на животното, той каза:

— Какво е това? Ето — бил е порязан със сабя!

Докато той преглеждаше раната и си мърмореше, Кимура Сукекуро си проби път през обръча от хора и ги накара да се разпръснат.

— Вие не сте ли един от слугите на игумена Иншун? — попита той, преди още да си поеме дъх.

— Какво щастие е да ви срещна тук, господине. Имам за вас писмо от игумена. Ако нямате нищо против, бих ви помолил да го прочетете незабавно.

Той извади писмото от кутията.

— За мен ли е? — попита изненадан Сукекуро.

След уверенията, че няма никакво недоразумение, той разгъна листа и прочете:

— Благодаря ви — каза Сукекуро. — Това съвпада със сведенията, които получих от друг източник. Предайте на игумена, че аз се чувствам успокоен и се надявам, че той също.

— Простете, че ви предадох писмото на средата на пътя. Ще предам съобщението ви на игумена. Довиждане.

— Почакайте за минута. Откога сте в Ходзоин?

— Отскоро.

— Как е вашето име?

— Наричат ме Торадзо.

— Странно — промърмори Сукекуро, като внимателно оглеждаше лицето му. — Де не би по някаква случайност да сте Хамада Тораносуке?

— Не.

— Никога не съм срещал Хамада, но има един човек в крепостта, който твърди, че той сега служи като придружител на Иншун.

— Така е, господине.

— Значи в този случай съм се припознал?

Торадзо, с почервеняло лице, снижи гласа си.

— Всъщност, аз съм Хамада. Пристигнах в Ходзоин по лични причини. За да избегна по-нататъшен позор за моя учител и по-голям срам за мен, бих предпочел да пазя самоличността си в тайна. Ако нямате нищо против…

— Не се безпокойте. Нямах никакво намерение да се меся във вашите работи.

— Сигурен съм, че сте чували за Тадааки. Това, че той напусна училището и се завърна в планините, беше по моя вина. Отказах се от службата си. Да върша черната работа в храма ще е за мен добра школа по самообладание. Не съм казал на свещениците истинското си име. Цялото положение е толкова притеснително!

— Изхода от битката между Тадааки и Коджиро не е тайна. Коджиро е разказвал за това на всеки срещнат по пътя между Едо и Будзен. Вие, разбирам, сте решили да премахнете петното от името на вашия учител.

— В скоро време… Ще се видим отново, господине.

Торадзо се измъкна бързо, сякаш бе неспособен да издържи още един миг тук.

Конопено семе

Хього ставаше все по-загрижен. След като ходи в стаята на Оцу с писмо от Такуан, той все по-настоятелно с отминаването на часовете я бе търсил из цялата крепост.

Писмото, с дата десети месец от миналата година, но необяснимо закъсняло, съобщаваше за все така несигурното назначение на Мусаши за учител на шогуна. Такуан молеше Оцу колкото се може по-скоро да пристигне в столицата, тъй като Мусаши скоро ще има нужда от дом, както и от „някой, който да се грижи за него“. Хього нямаше търпение да види лицето й, озарено от усмивка.

Като не я откри, той най-накрая отиде да разпита пазачите на портите, които му казаха, че мъже вече я търсят навън. Хього пое дълбоко въздух, мислейки си колко е необичайно за Оцу да тревожи хората и колко неприсъщо за нея бе да не остави съобщение. Дори и по най-незначителни поводи тя рядко действаше импулсивно.

Преди да си представи най-лошото, пристигна съобщението, че Оцу и Сукекуро, както и Ушиносуке са се върнали с мъжете, изпратени към Цукигасе. Момчето се извиняваше на всеки за нещо, за което никой си нямаше понятие и очевидно бързаше да си тръгне.

— Къде отиваш? — попита един от присъстващите.

— Трябва да се върна в Араки. Иначе майка ми ще се тревожи.

— Ако сега опиташ да се прибереш — каза Сукекуро, — онези ронини ще те хванат и е съмнително, че ще те пуснат жив. Можеш да останеш да нощуваш и да се прибереш сутринта.

Ушиносуке промърмори нещо слабо наподобяващо съгласие и му бе наредено да отиде до склада за дърва във външния двор, където спяха обучаващите се за самураи.

Хього направи знак на Оцу, отведе я настрани и й предаде написаното от Такуан. Не остана изненадан, когато тя каза:

— Тръгвам утре сутринта.

Ярката червенина разкриваше чувствата й.

Тогава Хього й напомни за наближаващото посещение на Муненори и въпреки че много добре знаеше какъв ще бъде отговорът й, предложи да се върне в Едо заедно с него. Оцу не беше настроена да чака още два дни, още по-малко пък два месеца. Той наново настоя, че ако изчака до погребението, тя ще може да пътува с него до Нагоя — Хього бе поканен да стане служител на господаря на Овари, Токугава. Щом Оцу отново отказа, той обясни как не му се нрави мисълта тя да направи такова дълго пътешествие сама. Във всеки град и странноприемница по пътя тя ще се сблъсква с неудобства, ако не и с истински опасности.

Девойката се усмихна:

— Вие изглежда сте забравили. Аз съм свикнала да пътувам. Няма нищо, за което да се тревожите.

Вечерта на едно скромно прощално събиране всеки изрази своята привързаност към Оцу и на следващата сутрин, която се случи ясна и слънчева, семейството и слугите се събраха на главната врата, за да я изпратят.

Сукекуро изпрати човек да доведе Ушиносуке, преценявайки, че Оцу може да язди вола му чак до Уджи. Когато мъжът се върна и съобщи, че все пак момчето си е тръгнало предишната вечер за дома, той нареди да доведат кон.

Понеже не смяташе, че заема толкова високо положение, та да й правят такава услуга, Оцу отказа предложението, но Хього настоя. Конят, петнисто сив, бе воден от един начинаещ самурай до лекия склон при външната порта.

Хього измина известно разстояние и спря. Не можеше да го отрече. От време на време завиждаше на Мусаши, както би завиждал на който и да е мъж, обичан от Оцу. Това, че сърцето й принадлежеше на друг, не намаляваше привързаността му към нея. По време на пътешествието им от Едо, Оцу беше превъзходен спътник и през последвалите седмици и месеци той се възхищаваше на всеотдайността, с която тя се грижеше за неговия дядо. Въпреки че бе по-дълбока от всякога, любовта му към нея бе безкористна. Секишусай му бе заръчал да я предаде невредима на Мусаши и Хього смяташе да направи точно това. Не бе в неговата природа да завижда за щастливата съдба някому или пък да го лиши от нея. Не можеше да помисли за никаква постъпка вън от Пътя на самураите; да изпълни желанието на дядо си само по себе си щеше да бъде израз на неговата любов.

Беше се унесъл в мечти, когато Оцу се обърна и поклони на изпращачите си. Щом тръгна, тя неволно разклати няколко сливови цветчета. Докато унесено наблюдаваше как цветът им се рони, Хього почти можеше да помирише неговото благоухание. Почувства, че я вижда за последен път и намери утеха в безмълвна молитва за бъдещия й живот. Остана да гледа, докато тя се изгуби от погледа.

— Господарю.

Хього се обърна и по лицето му бавно се разля усмивка.

— Ушиносуке. Добре, добре. Чух, че си си отишъл снощи в къщи, въпреки, че ти бях наредил противното.

— Да, господине, майка ми…

Той бе все още във възрастта, когато споменаването за отделяне от майка му го докарваше до границите на плача.

— Всичко е наред. Добре е едно момче да се грижи за майка си. Но как си минал покрай ронините в Цукигасе?

— О, това беше лесно.

— Така ли?

Момчето се усмихна.

— Те не бяха там. Чули са, че Оцу е от крепостта, така че са се уплашили от нападение. Смятам, че са отишли от другата страна на планината.

— Ха-ха. Вече няма нужда да се тревожим за тях, а? Закусвал ли си?

— Не, — каза Ушиносуке, леко притеснен. — Станах рано, за да изкопая диви картофи за учителя Кимура. Ако ги харесвате, ще донеса и за вас.

— Благодаря ти.

— Знаете ли къде е Оцу?

— Тя току-що тръгна за Едо.

— Едо ли?… — Той се подвоуми, преди да продължи: — Чудя се дали е помолила вас или учителя Кимура, за това което исках?

— Какво е било то?

— Надявах се да ми разрешите да стана слуга на някой самурай.

— Но ти си още много малък за това. Може би когато пораснеш.

— Искам да се науча да се бия със саби. Не бихте ли ме обучавал, моля ви. Трябва да се науча, докато майка ми е все още жива.

— Учил ли си при някого?

— Не, но съм се упражнявал с моята дървена сабя върху дървета и животни.

— Това е едно добро начало. Като пораснеш още малко, можеш да дойдеш при мен в Нагоя. Скоро ще отида да живея там.

— Това е към Овари, нали? Не мога да отида толкова надалеч, не и докато майка ми е още жива.

Хього, трогнат донякъде, каза:

— Ела с мен.

Ушиносуке мълчаливо го последва.

— Отиваме в доджото. Искам да видя дали имаш вродени способности за боец със сабя.

— Доджото?

Ушиносуке се чудеше дали не сънува. Още от ранно детство той смяташе древното доджо Ягю за символ на всичко, към което се стремеше в живота. Макар Сукекуро да му бе казал, че може да влиза, той все още не го бе правил. И сега един член на семейството го кани вътре!

— Изплакни си краката.

— Да, господине.

Ушиносуке отиде до малкото изкуствено езерце до входа и много старателно си изми краката, като внимаваше да изчисти мръсотията изпод ноктите.

Веднъж влязъл вътре, почувства се малък и незначителен. Стълбовете и наклонените греди на тавана бяха стари и масивни, подът излъскан до блясък, в който можеше да види отражението си. Дори гласът на Хього изглеждаше различен, когато каза:

— Вземи си сабя.

От висящите на една от стените оръжия Ушиносуке си избра сабя от черно буково дърво. Хього също взе една и като насочи върха й към пода, отиде в средата на стаята.

— Готов ли си? — попита той хладно.

— Да — каза Ушиносуке като вдигна оръжието си на височината на гърдите.

Хього започна от леко скосено положение. Ушиносуке настръхна като таралеж. Веждите му бяха повдигнати, лицето — изкривено в яростна гримаса и кръвта му пулсираше. Щом Хього му даде знак с очи, че ще нападне, момчето високо изръмжа. Хього напредна бързо с кънтящи стъпки и замахна странично към кръста на Ушиносуке.

— Не още! — извика момчето.

То сякаш изрита пода под себе си и скочи високо във въздуха към откритото рамо на Хього. Хього само посегна с лявата си ръка и леко избута крака му нагоре. Ушиносуке се преметна презглава и се приземи зад Хього. За части от секундите вече бе на крака и се втурна да вдигне сабята си.

— Това е достатъчно — каза Хього.

— Не, още един път!

Сграбчил сабята, Ушиносуке я вдигна с две ръце високо над главата си и се спусна като орел срещу Хього. Оръжието на противника, насочено право срещу него, го спря като удар в стена. Видя изражението на Хьоговите очи и неговите собствени се напълниха със сълзи.

„Това момче има дух“, помисли си Хього, но се престори на ядосан.

— Ти се биеш подло — извика той. — Скочи над рамото ми.

Ушиносуке не знаеше какво да отговори.

— Не разбираш положението си — позволяваш си волности с по-висшестоящите. Сядай ето точно тук.

Момчето коленичи и постави ръце пред себе си, за да се поклони извинително. Когато се приближи до него, Хього пусна дървената сабя и извади собственото си оръжие.

— Сега ще те убия. Не си прави труда да викаш.

— Ще ме уб-б-биете ли?

— Изпъни си врата. За един самурай няма нищо по-важно от това да се придържа строго към правилата на почтения двубой. Независимо, че си само селско момче, това което направи, е непростимо.

— Вие ще ме убиете само защото съм допуснал някаква грубост?

— Точно така.

След като погледна за миг самурая, Ушиносуке с примирен поглед вдигна ръце в посока към своето село и каза:

— Майко, аз ще стана част от земята тук, в крепостта. Знам колко мъчно ще ти бъде. Прости ми, че не бях добър син.

След което послушно протегна врат.

Хього се изсмя и прибра сабята си обратно в ножницата. Потупвайки Ушиносуке по гърба, той каза:

— Не си мислиш наистина, че ще убия момче като теб, нали?

— Не сте говорили сериозно?

— Не.

— Казахте, че правилното поведение е важно. Правилно ли е за един самурай да си прави подобни шеги?

— Това не беше шега. Ако ще се учиш за самурай, аз трябваше да знам от какво тесто си замесен.

— А аз си помислих, че говорите сериозно — каза Ушиносуке и дишането му се успокои.

— Каза ми, че никога не си вземал уроци — продължи Хього, — но когато те изтиках до ъгъла на стаята, прескочи над рамото ми. Малко са учениците, дори и с три-четири години упражнения зад гърба си, които биха могли да направят такова нещо.

— Въпреки това, аз никъде не съм учил.

— Няма защо да криеш. Трябва да си имал учител, и то добър. Кой е бил?

Момчето се замисли за миг и каза:

— О, сега си спомних как научих това.

— Кой те научи?

— Не беше човек.

— Сигурно таласъм, а?

— Не, конопено семе.

— Какво?

— Конопено семе.

— Как може да научиш нещо от конопено семе?

— Добре, нагоре в планината има няколко от тези бойци — вие знаете, тези, които сякаш изчезват точно пред очите ти. Гледал съм ги няколко пъти как се упражняват.

— Говориш за нинджа, нали? Трябва да си видял дружината Ига. Но какво общо има това с конопеното семе?

— Ами, когато конопът се засади през пролетта, не му трябва много време преди да се подаде малък филиз.

— Е?

— Е, прескачах го. Всеки ден се упражнявах да го прескачам напред-назад. Когато времето се затопли, филизът расте бързо — нищо друго не расте толкова бързо — така че всеки ден се налага да скачаш по-високо. Ако не се упражняваш всеки ден, скоро конопът става толкова висок, че не можеш да го прескочиш.

— Разбирам.

— Правих го миналата година. И по-миналата. От пролет до дъждовния сезон.

Точно в този миг Сукекуро влезе в доджото и каза:

— Хього, ето още едно писмо от Едо.

След като го прочете, Хього отвърна:

— Оцу не би могла да е стигнала много далеч, нали?

— Вероятно не повече от час и половина път. Нещо ново ли има?

— Да. Такуан съобщава, че назначението на Мусаши е отменено. Изглежда имат съмнения в качествата му. Не мисля, че трябва да пускаме Оцу в Едо, без да й кажем.

— Аз ще отида.

— Не. Ще ида аз лично.

Като кимна на Ушиносуке, Хього излезе от доджото и се насочи право към конюшнята.

По средата на пътя до Уджи започна да премисля нещата. Това, че Мусаши не е получил назначението, няма никакво отношение към Оцу; тя мисли за самия човек, а не за неговото положение. Дори и ако успее да я убеди да остане още малко в Коягю, тя без съмнение пак ще поиска да тръгне за Едо. Защо да й разваля пътуването, като й съобщи лошите новини?

Обърна назад към Коягю и намали до лек тръс. Въпреки че изглеждаше да е в хармония с околния свят, в сърцето му кипеше жестока битка. Само да може да погледне Оцу още веднъж! Че си позволи да признае това пред себе си като истинската причина да тръгне след нея, не означаваше, че би го признал и пред някой друг.

Хього се опита да обуздае чувствата си. Воините имат слаби мигове, глупави мигове, също както останалите хора. Все пак, неговият дълг, този на всеки самурай, беше ясен: да упорства, докато достигне състояние на вътрешно спокойствие и хармония. Веднъж преминал границите на заблудата, душата му щеше да се почувства лека и свободна, очите му да се отворят за зелените плачещи върби наоколо, за всяко едно стръкче трева. Любовта не бе единственото чувство, способно да разгори огън в сърцето на самураите. Неговият свят бе друг. А епоха, жадна за надарени млади мъже, нямаше време да се отвлича от цветя по пътя. От значение бе — и Хього разбираше това — да бъдеш на точното място и да се носиш по гребена на времето.

— Много народ, нали? — отбеляза Хього весело.

— Да. В Нара няма много такива хубави дни — отвърна Сукекуро.

— Това е като излет.

На няколко стъпки отзад ги следваше Ушиносуке, към когото Хього доста се бе привързал. Момчето идваше доста по-често до крепостта и беше на път да стане постоянен слуга. Сега носеше обяда им на гърба си и имаше привързани към обито чифт сандали за Хього.

Бяха в едно открито пространство в средата на града. От едната страна над околните горички се издигаше петстенната пагода на Кофукуджи; през полето можеха да се видят къщите на будистките и шинтоистките свещеници. Въпреки че денят беше ясен и въздухът като пролетен, над по-ниските места, където живееха обикновените граждани, се стелеше лека мъгла. Тълпата, брояща между четиристотин и петстотин души, не изглеждаше чак толкова голяма поради размерите на самото поле. Няколко от елените, с които Нара бе прочута, се провираха между зрителите, подушили тук или там нещо вкусно за ядене.

— Не са свършили още, нали? — запита Хього.

— Не — отвърна Сукекуро. — Изглежда, че са си дали време за обяд.

— Значи дори монасите трябва да ядат!

Сукекуро се засмя.

Присъстваха на един вид спектакъл. По-големите градове имаха театри, но в Нара и по-малките градчета представленията се провеждаха на открито. Фокусници, танцьори, кукловоди, както и стрелци и бойци със сабя — всички се събираха навън. Във всеки случай днешното събитие бе нещо повече от обикновено развлечение. Всяка година монасите от Ходзоин провеждаха състезание, на което решаваха разпределянето на местата за сядане в храма. Тъй като се състезаваха пред зрители, участниците се биеха сериозно и двубоите бяха често изпълнени с насилие и интересни за гледане. Отпред на Кофукуджи имаше надпис, който ясно заявяваше, че състезанието е открито за всички, които са се отдали на бойните изкуства, но твърде малко външни хора се осмеляваха да се изправят срещу биещите се с копия монаси.

— Защо не седнем някъде да си изядем обяда? — запита Хього. — Изглежда, че имаме доста време.

— Къде смятате, че ще е подходящо? — каза Сукекуро, оглеждайки се наоколо.

— Насам — повика ги Ушиносуке. — Можете да седнете върху това.

Той посочи една тръстикова рогозка, която беше изнамерил отнякъде и я беше разпънал върху едно приятно хълмче. Хього се възхищаваше на изобретателността на момчето и като цяло беше доволен от начина, по който се грижеше за нуждите му, въпреки че не смяташе грижовността за най-доброто за един бъдещ самурай качество.

След като се настаниха, Ушиносуке извади тяхното скромно ядене — оризови питки, кисели мариновани сливи и подсладена фасулена каша, всичко увито в сух бамбук, за да бъде по-лесно за носене.

— Ушиносуке — каза Сукекуро, — изтичай до онези монаси и вземи малко чай. Но не им казвай за кого е.

— Ще бъде досадно, ако дойдат тук да изразят уважението си — добави Хього, който носеше нахлупена над лицето сламена шапка.

Чертите на Сукекуро бяха повече от наполовина скрити от цветна кърпа от вида, който носят монасите.

Докато Ушиносуке се изправяше на крака, друго момче, на около петдесет стъпки от тях, казваше:

— Не мога да го разбера. Рогозката беше точно тук.

— Забрави я, Йори — каза Гоносуке. — Не е кой знае каква загуба.

— Някой трябва да я е задигнал. Кой мислите може да направи нещо такова?

— Не се тревожи за това.

Гоносуке седна на тревата, извади четчицата и мастилото, и започна да записва разходите сив малка тетрадка — навик, който наскоро бе придобил от Йори.

В някои отношения Йори бе твърде сериозен за годините си. Той отделяше много внимание на личните си финанси, никога не пропиляваше нищо, много държеше на реда и се чувстваше благодарен за всяка ежедневна купичка ориз. Накратко, беше взискателен и гледаше отвисоко на хората, които не са.

Към всеки, който би си тръгнал с нечия чужда вещ, пък била и тя просто парче евтина рогозка, той не можеше да изпитва нищо друго освен презрение.

— А, ето къде е — извика. — Онези мъже там са я взели. Хей, вие!

Той се затича към тях, но след около десетина крачки спря да размисли какво ще им каже и се озова лице в лице с Ушиносуке.

— Какво искаш? — изръмжа Ушиносуке.

— Какво ще рече това какво искам? — тросна се Йори.

Със студенината, която местните пазеха за чужденците, Ушиносуке отвърна:

— Ти си този, който извика към нас!

— Всеки, който си тръгва с чужда вещ, е крадец!

— Крадец ли? Защо, кучи сине?!

— Тази рогозка принадлежи на нас.

— Рогозка? Намерих я да лежи на земята. Това ли е всичко, заради което си толкова разтревожен?

— Рогозката е важна за един пътник — заяви Йори доста надуто. — Тя го предпазва от дъжд, осигурява му постеля. Много неща. Върни я!

— Можеш да си я получиш, но първо трябва да си вземеш назад думите, че съм бил крадец!

— Няма нужда да се извинявам, за да получа нещо, което си принадлежи на нас. Ако не ми я дадеш, аз сам ще си я взема!

— Само опитай. Аз съм Ушиносуке от Араки. Нямам намерение да я отстъпвам на дребосък като теб. Ученик съм на самурай.

— Обзалагам се, че си — каза Йори, застанал леко изпъчен. — Големи приказки приказваш с всичките тези хора наоколо, но нямаше да посмееш да се биеш, ако бяхме само двамата.

— Няма да забравя това!

— Ще се срещнем по-късно.

— Къде?

— До пагодата. Ела сам.

Те се разделиха. Ушиносуке отиде за чай и докато се върне с един глинен чайник, срещите отново бяха започнали. Застанал в широкия кръг, образуван от останалите зрители, Ушиносуке целенасочено погледна Йори, предизвиквайки го с очи. Очите на Йори му отвърнаха. И двамата вярваха, че е важно само да победят.

Шумната тълпа се люшкаше насам-натам, като вдигаше жълти облаци от прах. В средата на кръга стоеше монах с копие, дълго колкото прът за лов на птици. Един след друг съперниците му излизаха напред, предизвикваха го и пак един след друг бяха събаряни на земята или изхвърляни във въздуха.

— Излезте напред — извика монахът, но повече никой не се появи. — Ако няма друг, аз смятам да си тръгна. Има ли някакво възражение да обявите мен, Нанкобо, за победител?

Учил при Иней, той си бе създал собствен стил и сега беше главният съперник на Иншун, който днес отсъстваше под предлог, че е болен. Никой не знаеше дали се страхува от Нанкобо или просто предпочита да избегне стълкновението.

Щом никой не пристъпи напред, едрият свещеник наведе копието си водоравно и обяви:

— Няма друг желаещ.

— Чакай — извика някакъв друг монах и изтича пред него. — Аз съм Даун, ученик на Иншун. Аз те предизвиквам.

— Приготви се.

След като се поклониха един другиму, двамата отскочиха назад.

Двете им копия се дебнеха като живи същества толкова продължително време, че тълпата, отегчена, почна да ги подканя към действие. После виковете изведнъж престанаха. Копието на Нанкобо избумтя в главата на Даун и подобно на бостанско плашило, съборено от вятъра, тялото му се наклони бавно на една страна и изведнъж рухна на земята. Трима-четирима бойци се втурнаха напред — не за отмъщение, а просто да извлекат тялото навън.

Нанкобо надменно изпъна рамене и огледа тълпата.

— Изглежда, не са останали много смели мъже. Ако наистина има, нека излязат.

Някакъв планински монах излезе иззад една палатка, свали пътното сандъче от гърба си и попита:

— Състезанието само за бойци с пики от Ходзоин ли е?

— Не — отвърнаха в хор монасите от храма.

Отшелникът се поклони.

— В такъв случай бих пробвал ръката си. Някой може ли да ми заеме дървена сабя?

Хього погледна към Сукекуро и отбеляза:

— Това започна да става интересно.

— Нали?

— За изхода няма съмнение.

— Не смятам, че има някаква възможност Нанкобо да загуби.

— Нямах това предвид. Аз не мисля, че Нанкобо ще се съгласи да се бие. Ако го направи, ще загуби.

Сукекуро изглеждаше озадачен, но не поиска обяснение.

Някой подаде на странстващия монах дървена сабя. Той пристъпи към Нанкобо, поклони се и отправи предизвикателството си. Бе около четиридесетгодишен, но тялото му, подобно на жилава стомана, определено загатваше живот не в аскетичния дух на планинските монаси, а в този на бойното поле. Това бе човек, който очевидно много пъти се е изправял пред смъртта и е подготвен хладнокръвно да я посрещне. Говорът му бе мек, очите — кротки.

Въпреки своята надменност Нанкобо не бе глупак.

— Чужденец ли сте? — попита той, без да има нужда.

— Да — отвърна другият, като отново се поклони.

— Чакайте за миг.

Нанкобо видя ясно две неща — техниката на непознатия сигурно е по-добра от тази на свещениците и той, Нанкобо, в крайна сметка не може да спечели. Малко, но достатъчно способни бойци от разбитите при Секигахара още обикаляха, предрешени като пътуващи монаси. Нямаше никакъв начин да се познае кой бе този човек.

— Не мога да се бия с външен човек — каза той и поклати глава.

— Аз току-що попитах за правилата и ми бе казано, че всичко е наред.

— За другите може да е приемливо, но аз предпочитам да не се бия с непознати. Когато се бия, моята цел не е да победя противника си. Това е религиозна дейност, чрез която с помощта на копието овладявам душата си.

— Разбирам — каза монахът и леко се засмя.

За миг изглеждаше, че иска да добави още нещо, но се поколеба. След като помисли още малко, той се оттегли от кръга, върна сабята и изчезна.

Пренебрегвайки шепота, че било страхливост от негова страна да се откаже, Нанкобо избра този миг да си тръгне. Следван от двама-трима ученици, той се отдалечи гордо като победоносен военачалник.

— Какво ти казах? — обади се Хього.

— Съвсем прав беше.

— Този без съмнение е от мъжете, които се крият в планината Кудо. Смени бялото расо и кърпата с шлем и броня и ще откриеш, че гледаш някой от големите бойци със сабя отпреди няколко години.

Щом тълпата оредя, Сукекуро започна да се оглежда за Ушиносуке. Не го намери. По знак на Йори той се беше измъкнал към пагодата, където двамата сега стояха и се гледаха страшно.

— Не ме вини, ако те убия — каза Йори.

— Големи приказки — отвърна Ушиносуке и вдигна една пръчка, която да използва като оръжие.

Хванал високо сабята, Йори се спусна в нападение. Ушиносуке отскочи назад. Сметнал това за проява на страх, Йори се втурна право насреща му. Ушиносуке скочи над него и го ритна отстрани в главата. Йори вдигна ръка и се строполи на земята. Съвзе се обаче бързо и почти веднага бе отново на крака. Двете момчета застанаха едно срещу друго с вдигнати оръжия.

Забравяйки какво го бяха учили Мусаши и Гоносуке, Йори се втурна със затворени очи. Ушиносуке се изви леко на една страна и го повали с удар на тоягата си.

Йори лежеше по корем, стенейки, все още със сабя в ръката.

— Ха! Аз спечелих — извика Ушиносуке.

После, като забеляза, че Йори въобще не се мърда, той се уплаши и побягна.

— Не, не си! — изрева Гоносуке и дългата му четири лакти тояга удари Ушиносуке по бедрото.

Ушиносуке падна с вик на болка, но само като погледна Гоносуке, се вдигна на крака и отскочи като заек, единствено да се сблъска със Сукекуро.

— Ушиносуке, какво става тук?

Ушиносуке бързо се скри зад него, оставяйки самурая лице в лице с Гоносуке. За миг изглеждаше, че сблъсъкът е неизбежен. Ръката на Сукекуро се спусна към неговата сабя; Гоносуке хвана по-здраво тоягата си.

— Бихте ли имали нещо против да ми кажете — запита Сукекуро, — защо преследвате едно дете, все едно искате да го убиете?

— Преди да ви отговоря, нека аз попитам нещо — видяхте ли как той повали това момче?

— То с вас ли е?

— Да. Този тук от вашите слуги ли е?

— Почти. — Гледайки строго Ушиносуке, Сукекуро попита: — Защо удари момчето и побягна? Кажи сега истината.

Преди още Ушиносуке да успее да си отвори устата, Йори повдигна глава и извика:

— Това беше двубой — Изправи се мъчително до седящо положение и добави: — Уговорихме двубой и аз загубих.

— Вие двамата отправихте ли си предизвикателство според правилата и споразумяхте ли се как да го проведете? — запита Гоносуке. В очите му, докато оглеждаше единия и другия, имаше следа от изненада.

Ушиносуке, силно притеснен, каза:

— Не знаех, че това е неговата рогозка, когато я взех.

Двамата мъже се усмихнаха един другиму, наясно, че ако не бяха проявили сдържаност, една съвсем проста детска разправия можеше да завърши с кръвопролитие.

— Много съжалявам за това — извини се Сукекуро.

— Също и аз. Надявам се да ми простите.

— Оставете това. Моят господар ни чака, така че мисля, че е по-добре ние да тръгваме.

Излязоха засмени от вратата — Гоносуке и Йори наляво, Сукекуро и Ушиносуке надясно.

После Гоносуке се обърна и каза:

— Може ли да ви попитам нещо? Ако тръгнем направо по този път, той ще ни отведе ли до крепостта Коягю?

Сукекуро отиде до Гоносуке и след няколко минути, когато Хього се присъедини към тях, му каза кои са пътниците и защо са тук.

Хього съчувствено отбеляза:

— Това е твърде лошо. Само да бяхте дошли три седмици по-рано, преди Оцу да тръгне при Мусаши в Едо.

— Той не е в Едо — възрази Гоносуке. — Никой, дори и приятелите му, не знае къде е.

— Какво ще прави тя сега? — загрижи се Хього, като съжали, че не върна Оцу обратно в Коягю.

Въпреки че сдържаше сълзите си, Йори наистина искаше да е някъде другаде и да си изплаче мъката. По пътя надолу непрекъснато бе говорил за това как ще се срещне с Оцу, или поне така се струваше на Гоносуке. Когато разговорът на мъжете се измести към събитията в Едо, той бавно се отдалечи. Хього разпита Гоносуке за повече сведения относно Мусаши, за новини от чичо му, подробности около изчезването на Оно Тадааки. Изглеждаше, че въпросите му, както и осведомеността на Гоносуке, нямат край.

— Къде отиваш? — запита Ушиносуке Йори, като се появи зад него и съчувствено сложи ръка на рамото му. — Плачеш ли?

— Разбира се, че не.

Когато обаче поклати глава, сълзите му капнаха.

— Хм-м… знаеш ли как да изравяш диви картофи?

— Естествено.

— Има малко картофи нагоре. Искаш ли да пробваме кой може да рови по-бързо?

Йори прие предизвикателството и те започнаха да копаят.

Вече бе късно през деня и тъй като имаше още много за какво да говорят, Хього покани Гоносуке да прекара няколко дни в крепостта. Този обаче каза, че предпочита да продължи пътуването си.

Докато се сбогуваха, забелязаха, че момчетата отново липсват. След миг, Сукекуро посочи:

— Ето ги там горе. Като че ли копаят.

Йори и Ушиносуке бяха погълнати в работата си, която поради крехкостта на корените изискваше внимателно копаене на голяма дълбочина. Мъжете, на които техните усилия се сториха забавни, тихо дойдоха зад тях и ги наблюдаваха няколко минути, преди Ушиносуке да вдигне очи и да ги види. Той леко възкликна и Йори се обърна и се усмихна. След това удвоиха усилията си.

— Взех го — извика Ушиносуке, измъквайки дълъг картоф и го положи на земята.

Като видя ръката на Йори да потъва в дупка, дълбоко чак до рамото му, Гоносуке нетърпеливо каза:

— Ако не свършиш скоро, тръгвам сам.

Сложил ръка на кръста си подобно на възрастен селянин, Йори се изправи и отвърна:

— Не мога да успея. Ще ми трябва време до края на деня.

С примирен поглед изтърси пръстта от кимоното си.

— Не можеш да извадиш картофа, след като си копал толкова надълбоко ли? — запита Ушиносуке. — Ето, аз ще го извадя вместо теб.

— Не — възрази Йори и избута ръката му. — Ще се счупи.

Внимателно върна пръстта в дупката и я отъпка.

— Довиждане — извика Ушиносуке, като гордо нарами картофа и без да иска показа отчупеното му връхче.

Видял това, Хього възкликна:

— Ти си победен! Може и да спечели битката, но от състезанието по изравяне на картофи си изключен.

Метачи и търговци

Черешовите цветове бяха бледи и прецъфтели, а цветовете на магарешкия бодил — оклюмали, тъжно напомнящи за времето преди векове, когато Нара е била столица. Беше малко топло за ходене, но нито Гоносуке, нито Йори можеха да се уморят от път.

Момчето подръпна Гоносуке за ръкава и разтревожено забеляза:

— Този мъж все още ни следва.

Без да спира да гледа напред, Гоносуке отвърна:

— Преструвай се, че не го виждаш.

— Но той е зад нас, откакто излязохме от Кофукуджи.

— Хм-м.

— И беше в странноприемницата, където бяхме отседнали, нали?

— Не оставяй това да те тревожи. Нямаме нищо ценно, което да си струва да се открадне.

— Имаме живота си! Той струва нещо.

— Ха-ха. Аз пазя живота си под ключ. А ти?

— Аз мога да се грижа за себе си.

Йори стегна хватката на лявата си ръка върху ножницата.

Гоносуке знаеше, че мъжът е планинският монах, който предизвика предишния ден Нанкобо, но не можеше да си представи защо може да ги преследва.

Йори отново се огледа и каза:

— Няма го вече.

Гоносуке също погледна назад.

— Вероятно се е уморил.

Пое си дълбоко дъх и добави:

— Все пак това ме кара да се чувствам по-добре.

Тази вечер отседнаха в една селска къща и рано на следващата сутрин стигнаха Амано в Кавачи. Това бе малко селце от къщи с ниски стрехи, зад които течеше поточе от кристалночиста планинска вода. Гоносуке бе дошъл да постави възпоменателната дъсчица на майка си в Конгоджи, наричан връх Коя на жените. Преди това обаче искаше да се види с една жена на име Оан, която познаваше още от дете, за да има човек, който от време на време да гори тамян пред дъсчицата. Ако не успееше да я открие, смяташе да отиде на връх Коя, погребалното място на богатите и силните. Надяваше се това да не се наложи — отиването там щеше да го накара да се чувства като просяк.

Щом помоли съпругата на някакъв дюкянджия да го упъти, му бе казано, че Оан е жена на производител на саке на име Тороку и тяхната къща била четвъртата от дясната страна след вратата на храма.

Щом минаха през портата, Гоносуке се зачуди дали жената знаеше какво говори, защото там имаше надпис, който казваше, че да внасяш саке и лук на свещената земя е забранено.

Тази малка загадка бе изяснена вечерта от Тороку, който ги бе посрещнал приветливо и с готовност се бе съгласил да говори с игумена за възпоменателната дъсчица. Пивоварят каза, че Тойотоми Хидейоши веднъж опитал и изразил възхищението си от произвежданото за храмови нужди саке. Свещениците тогава основали спиртоварната да прави саке за Хидейоши и други даймио, които допринасяли за поддръжката на храма. Производството западнало някъде след смъртта на Хидейоши, но храмът все още снабдявал известен брой почетни дарители.

Когато Гоносуке и Йори се събудиха на следващата сутрин, Тороку вече бе излязъл. Върна се малко след обяд и каза, че нещата са уговорени.

Конгоджи бе разположен в долината на река Амано, сред върхове с нефритен цвят. Гоносуке, Йори и Тороку спряха за минута на моста, който водеше към главната порта. Черешови цветчета плуваха по водата долу. Гоносуке стегна рамене и сякаш бе обгърнат от набожност. Йори оправи яката си.

Когато наближиха главната зала, бяха поздравени от игумена — висок, доста здрав мъж, който носеше обикновена свещеническа дреха. Окъсана сламена шапка и дълга тояга нямаше да бъдат неуместно допълнение към образа му.

— Този ли е мъжът, който иска да прочетем служба за неговата майка? — попита той с приятелски тон.

— Да, господине — отговори Тороку, просвайки се на земята.

Понеже очакваше духовник със строго лице и облечен в златен брокат, поздравът на Гоносуке бе някак си объркан. Той се поклони и наблюдаваше игумена, докато последният слезе надолу от галерията с колони, надяна на големите си крака сламени сандали и застана пред него. С молитвена броеница в ръка, игуменът им посочи да го следват. Един млад свещеник също тръгна след тях.

Подминаха залата на Якуши, трапезарията, едноетажната пагода-съкровищница и жилищните помещения на свещениците. Когато стигнаха залата на Дайничи, младият свещеник пристъпи напред и почна да говори с игумена. Последният кимна и свещеникът отвори вратата с огромен ключ.

Влязоха заедно в обширната зала и Гоносуке и Йори коленичиха пред подиума на свещениците. Цели десет стъпки над тях беше огромната статуя на Дайничи, всеобемащият Буда на езотеричните секти. След няколко мига игуменът се появи иззад олтара, облечен в расото си и се разположи върху подиума. Припяването на сутрата започна и той сякаш напълно се превъплъти в изпълнен с достойнство първосвещеник. Достолепие личеше дори в стойката на раменете му.

Гоносуке стисна ръце пред себе си. Като че облак мина пред очите му и от него изплува образа на прохода Шиоджири, където той и Мусаши взаимно опознаха силите си. Майка му седеше от едната страна, изправена като дъска и с разтревожен вид, точно както беше, когато извика думата, която го спаси в тази битка.

„Майко, мислеше си той, ти не трябва да се тревожиш за моето бъдеще. Мусаши се съгласи да ми стане учител. Не е далеч денят, когато ще мога да основа свое собствено училище. Светът може и да е в безпорядък, но аз няма да се отклоня от пътя. Нито пък ще пренебрегна синовните си задължения…“

Докато Гоносуке се откъсне от унеса си, монотонното припяване бе спряло и игуменът си беше отишъл. До него Йори стоеше като прикован на място, очите му приковани в лицето на Дайничи — чудо на скулптурното майсторство, изваяно през тринадесети век от великия Екей.

— Защо гледаш така, Йори?

Без да отмести поглед, момчето каза:

— Това е сестра ми. Този Буда изглежда като сестра ми.

Гоносуке избухна в смях.

— За какво говориш? Ти даже никога не си я виждал. Както и да е, никой човек никога не би могъл да има милосърдието и безметежността на Дайничи.

Йори разтърси силно глава.

— Виждал съм я. Близо до къщата на господаря Ягю в Едо. И съм говорил с нея. Тогава не знаех, че ми е сестра, но едва сега, докато игуменът пееше, лицето на Буда се превърна в нейното. Изглеждаше, като че ли ми казва нещо.

Излязоха и седнаха в галерията, доволни от разнасянето на виденията, които и двамата бяха претърпели.

— Възпоменателната служба бе за майка ми — каза Гоносуке замислено. — Но това бе добър ден също и за живите. Като си седим тук така е трудно да повярваш, че съществуват битки и кръвопролития.

Металният връх на пагодата-съкровищница блестеше под лъчите на залязващото слънце като обсипана със скъпоценности сабя; всички останали сгради тънеха в дълбока сянка. Една притъмняла пътека с подредени по края каменни фенери водеше по стръмния склон към чайна в стил Муромачи и малка гробница.

Близо до чайната една стара монахиня, забрадена с бяла копринена кърпа и пълен човек на около петдесет метяха със сламени метли листата.

Монахинята въздъхна и каза:

— Смятам, че е по-добре, отколкото беше.

Малко хора идваха до тази част на храма, дори за да изчистят натрупаните през зимата листа и птичи скелети.

— Трябва да сте уморена, майко — каза мъжът. — Защо не седнете да си починете? Аз ще довърша останалото.

Бе облечен в просто памучно кимоно, връхна дреха без ръкави, сламени сандали и кожени чорапи с шарка на черешов цвят и носеше къса сабя с проста дръжка, покрита с кожа на акула.

— Не съм уморена — отвърна тя и леко се засмя. — Но какво да кажем за теб. Ти не си свикнал на това. Не ти ли се напукаха ръцете?

— Не, не са напукани, но се изприщиха.

Жената отново се засмя и каза:

— Е, това не е ли добро напомняне, което да отнесеш у дома?

— Не ме интересува. Чувствам сърцето си пречистено. Надявам се това да означава, че нашият малък дар за боговете им се е харесал.

— О, става толкова тъмно. Нека да оставим другото за утре сутринта.

Гоносуке и Йори вече се бяха изправили до галерията. Коецу и Мийошу се приближиха бавно по пътеката, хванати за ръка. Щом наближиха до залата на Дайничи, двамата се стреснаха и извикаха:

— Кой е там?

После Мийошу каза:

— Беше хубав ден, нали? Да разгледате местността ли сте били?

В отговор Гоносуке се поклони с думите:

— Не, дойдох да прочетат една сутра за майка ми.

— Приятно е да видиш млади хора, които са признателни към родителите си.

Тя майчински потупа Йори по главата.

— Коецу, имаш ли още от онези житни питки?

Коецу извади малък вързоп от ръкава си и го предложи на Йори като каза:

— Прощавай, че ти предлагам, каквото е останало.

— Гоносуке, мога ли да го взема? — попита Йори.

— Да — каза Гоносуке, като благодари от името на момчето.

— По произношението ви изглежда, че сте от изток — отбеляза Мийошу. — Мога ли да запитам накъде отивате?

— Изглежда това е едно безкрайно пътуване по един път без край. Това момче и аз сме последователи на Пътя на меча.

— Труден път сте избрали. Кой е вашият учител?

— Казва се Миямото Мусаши.

— Мусаши? Нима?!

Мийошу се загледа в пространството, сякаш призовава някакъв приятен спомен.

— Къде е сега Мусаши? — попита Коецу. — Много време мина, откакто го видяхме за последен път.

Гоносуке им разказа за участта на Мусаши през последните години. Докато слушаше, Коецу се усмихваше и кимаше, сякаш казва: „Това е, което бих очаквал от него.“

Когато свърши, Гоносуке попита:

— Мога ли да узная кои сте вие?

— О, простете, че не ви казахме преди.

Коецу представи себе си и своята майка.

— Мусаши бе прекарал с нас известно време преди няколко години. Ние сме негови почитатели и често си говорим за него, дори току-що.

След което той разказа на Гоносуке за две-три случки от времето, когато Мусаши беше в Киото.

Гоносуке отдавна бе чувал за Коецу и славата му на лъскач на саби и съвсем наскоро беше чул за връзката на Мусаши с този човек. Никога не бе очаквал обаче да се натъкне на заможния гражданин, докато последния чисти занемарени храмови дворове.

— Някой ваш близък ли има гроб тук? — попита той. — Или може би сте дошли на разходка?

— Не, нищо подобно — възкликна Коецу. — Не и на свещено място като това… чували ли сте от монасите нещо за историята на Конгоджи?

— Не.

— В такъв случай разрешете ми от името на свещениците да ви разкажа малко от нея. Моля, обаче, да разберете, че аз просто преразказвам, каквото съм чул.

Коецу спря за миг, огледа се бавно наоколо и като каза:

— Тази вечер имаме луна, точно каквато трябва — посочи забележителностите — над тях гробницата, Миеидо и Кангецутей, под тях Тайшидо, шинтоисткият олтар, пагодата-съкровищница, трапезарията и двуетажната порта.

— Гледайте внимателно — завърши той, сякаш завладян от вълшебството на самотната околност. — Този бор, тези скали, всяко дърво, всеки стрък трева тук са частица от невидимо присъствие — възвишеното предание на нашата страна.

Той продължи в този дух тържествено да им разказва как през четиринадесети век по време на един сблъсък между южния и северния имперски двор, планината била твърдина на южния. Как княз Моринага, известен още като Дайто но Мия, е провеждал тайни събрания за свалянето на регентите Ходжо. Как Кусуноки Масашиге и други поддръжници дали отпор на войските на северния двор. По-късно дошъл на власт родът Ашикага и император Го-Мураками, прогонен от връх Токо, бил принуден да бяга от едно място на друго. Най-накрая потърсил убежище в храма и дълги години живял като планински монах, като търпял същите лишения. Използвайки трапезарията като седалище на своето правителство, той неуморно се стремял да възвърне имперските правомощия, иззети от военните.

В по-ранни времена, когато самураите и придворните се били събрали около бившите императори Когон, Комьо и Суко, монахът Дзене с тъга написал: „Домовете на свещениците и планинските храмове, всичко бе пометено. Загубата е неописуема.“

Гоносуке слушаше смирено и почтително. Йори, грабнат от Коецувия глас, не можеше да отмести очи от лицето му.

Коецу си пое дълбоко дъх и продължи:

— Всичко тук е спомен от онези времена. Гробницата е последното обиталище на император Когон. От залеза на рода Ашикага насам нищо не е било поддържано както трябва. Ето защо майка ми и аз решихме да почистим малко, като израз на почит.

Зарадван от съсредоточеното внимание на своите слушатели, Коецу усърдно търсеше думи, за да изрази чувствата, които вълнуваха сърцето му.

— Докато метяхме, намерихме камък, върху който бе издялано стихотворение, вероятно от някой монах-воин от това време. Гласи:

— Помислете за смелостта и широтата на духа на този обикновен воин, който след години, даже десетилетия на битки в защита на императора е бил способен да се наслаждава и пее. Сигурен съм, че това е било, понеже с него е общувал духът на Масашиге. Въпреки че стотици години на сражения са минали, това място е оставало паметник на имперското достойнство. Не е ли това нещо, за което би трябвало да сме изключително благодарни?

— Не знаех, че това е било място на свещена битка — обади се Гоносуке. — Надявам се да извините невежеството ми.

— Радвам се, че имах възможността да споделя с вас някои от моите мисли за историята на нашата страна.

Четиримата заедно се спуснаха надолу по хълма. На лунната светлина сенките им изглеждаха тънки и безплътни.

Докато подминаваха трапезарията, Коецу каза:

— Ние сме тук от седем дни. Ще си тръгваме утре. Ако видите Мусаши, моля, кажете му да дойде да ни посети отново.

Гоносуке го увери, че точно така ще направи.

Плиткият, кротко течащ поток покрай външната храмова стена беше като естествен ров и бе пресечен от настлан с пръст мост.

Гоносуке и Йори едва бяха стъпили върху моста, когато голяма бяла фигура, въоръжена с тояга, изплува от сенките и се нахвърли върху гърба на Гоносуке. Той избегна атаката, като се хвърли на една страна, но Йори бе съборен от моста.

Мъжът се метна покрай Гоносуке към пътя от другата стана на рова. Щом се обърна, зае стабилна стойка. Краката му наподобяваха малки дънери. Гоносуке видя, че това е монахът, който предния ден го следеше.

— Кой си ти? — извика Гоносуке.

Мъжът не отговори.

Гоносуке премести тоягата си в положение за удар и повтори:

— Кой си ти? Какво те кара да нападаш Мусо Гоносуке?

Монахът действаше така, все едно нищо не е чул. Очите му мятаха огън, докато пръстите му, стърчащи от тежките сламени сандали, педя по педя се придърпаха напред подобно на движеща се стоножка.

Гоносуке изръмжа и тихо изруга под носа си. Късите му, тежки крайници изгаряха от желанието да се бият и той също запристъпва срещу мъжа.

Тоягата на монаха с кънтящ пукот се строши на две. Едната част полетя във въздуха, а другата монахът запрати с цялата си сила към лицето на Гоносуке. Не улучи, но докато последният възстановяваше равновесието си, противникът му извади сабята си и затрополи по моста.

— Копеле! — извика Йори.

Монахът ахна и докосна с ръка лицето си. Малките камъни, които Йори беше хвърлил, попаднаха в целта и един го удари право в окото. Непознатият се обърна и избяга надолу по пътя.

— Спри! — извика Йори, изпълзявайки по брега с шепа камъни в ръка.

— Остави това — посъветва го Гоносуке, като сложи ръка върху рамото му.

— Дано това да му е стигнало — ядно каза Йори, хвърляйки камъните срещу луната.

Скоро след като се върнаха в къщата на Тороку и си легнаха, излезе внезапна буря. Вятърът ревеше в дърветата, заплашвайки да отнесе покрива на къщата, но това не бе единственото нещо, което им пречеше да заспят веднага.

Гоносуке лежеше буден и си мислеше за миналото и настоящето, чудейки се дали светът сега наистина е по-добър, отколкото в отминалите времена. Нобунага, Хидейоши и Иеясу бяха спечелили сърцата на хората, както и властта, с която да управляват, но чудеше се той, истинският суверен не е ли в действителност забравен, а хората — подведени да почитат лъжливи богове? Времето на Ходжо и Ашикага е било омразно, в крещящо противоречие със самите начала, на които е основана страната. Все пак, дори тогава великите воини като Масашиге и неговият син, заедно с поддръжници от много области са следвали истинския Път. Какво е станало сега с Пътя на самураите, питаше сам себе си Гоносуке. Също като Пътя на гражданина и Пътя на селянина, той изглежда съществува само заради ползата на военния управник.

Мислите на Гоносуке сгорещиха цялото му тяло. Върховете на Кавачи, горите около Конгоджи, виещата буря сякаш се бяха превърнали в живи същества, които като насън го викаха.

Йори не можеше да освободи мислите си от неизвестния монах. Много по-късно, когато бурята се усили, все още си спомняше за подобната на дух бяла фигура. Накрая дръпна завивките над очите си и потъна в дълбок сън без сънища.

Когато поеха на следващия ден, облаците над планините бяха оцветени като дъга. Точно отвъд селото пътуващ търговец изникна от утринната мъгла и им пожела добро утро.

Гоносуке му отвърна разсеяно. Йори, погълнат от мислите, които го бяха държали буден предната нощ, не се показа по-общителен.

Мъжът се опита да завърже разговор.

— Нали вие бяхте отседнали в къщата на Тороку миналата нощ? Познавам го от години. Приятни хора — той и жена му.

Получи в отговор от Гоносуке само тихо изръмжаване.

— От време на време се отбивам и в крепостта Коягю — продължи търговецът. — Кимура Сукекуро ми е направил доста услуги.

Това бе посрещнато от друго измънкване.

— Виждам, че сте ходили до „женския връх Коя.“ Предполагам, че ще отидете до самия Коя. Точно сега е най-подходящото време на годината. Снегът се е стопил и всички пътища са поправени. Можете без да бързате да пресечете проходите Амами и Киими, да нощувате в Хашимото или Камуро…

Подпитването на мъжа за пътуването им направи Гоносуке подозрителен.

— С какво се занимавате? — попита той.

— Продавам плетени въжета — каза мъжът и посочи малкия сноп на гърба си. — Правят ги от сплетен памук. Съвсем наскоро е измислено, но бързо се разпространява.

— Разбирам — каза Гоносуке.

— Тороку ми е помагал много, като казва на богомолците в Конгоджи за моите шнурове. В интерес на истината, аз смятах да нощувам снощи у тях, но той ми каза, че вече имал двама гости. Това донякъде ме разочарова. Когато съм при него, винаги ме е черпил с добро саке.

Мъжът се засмя.

Гоносуке леко се отпусна и започна да разпитва за разни места по пътя, тъй като търговецът бе добре запознат с околността. Докато стигнат платото Амами, разговорът бе станал доста приятелски.

— Хей, Сугидзо!

Един мъж изтича в лек тръс по пътя да ги настигне.

— Ти защо продължи и ме остави? Чаках те в село Амано. Каза, че ще ме чакаш там.

— Съжалявам, Генсуке — каза Сугидзо. — Срещнах тези двамата, заговорихме се и съвсем те забравих.

Той се засмя и се почеса по главата.

Облечен като Сугидзо, Генсуке също се оказа продавач на въжета. Докато вървяха, двамата търговци започнаха да обсъждат работите си.

Щом стигнаха до едно сухо дере, около двайсет стъпки дълбоко, Сугидзо внезапно млъкна и посочи.

— О, това е опасно — възкликна той.

Гоносуке спря и погледна към дерето, което можеше да бъде процеп от земетресение, навярно станало много отдавна.

— Какво ви смущава? — попита той.

— Тези дървета не са безопасни за преминаване. Вижте там — някои от скалите, които ги подпират, са били отнесени от вода. Трябва да ги наместим така, че да не мърдат. — След което добави: — Също заради безопасността на другите пътници.

Гоносуке ги наблюдаваше как приклекнаха на ръба на скалата и почнаха да нареждат камъни и пръст под отсечените стволове. Докато си мислеше, че тези двама търговци пътуват доста и затова добре познават пречките на едно пътуване, остана леко изненадан. Беше необичайно за мъже като тях да се грижат за другите и да поправят един мост.

Йори въобще не помисли за това. Впечатлен от тази проява на загриженост, той също се включи, като им събираше камъни.

— Това трябва да свърши работа — каза Генсуке.

Направи една стъпка върху моста, реши, че е безопасно и се обърна към Гоносуке:

— Аз ще мина пръв.

Разперил ръце за равновесие, той бързо мина на другата страна и подкани останалите да го последват.

По настояване на Сугидзо Гоносуке тръгна втори, Йори — точно след него. Още не бяха стигнали до средата, когато извикаха от изненада. Пред тях Генсуке държеше насочено копие. Гоносуке погледна назад и видя, че Сугидзо също е извадил такова оръжие.

„Откъде дойдоха копията?“, замисли се той. Изруга, прехапа ядосано устна и прецени неудобната си позиция.

— Гоносуке, Гоносуке…

Хванат неподготвен, Йори увисна на кръста на Гоносуке, докато този обгърна момчето с ръка и за миг затвори очи, поверил живота си на волята на небесата.

— Копелета!

— Млъкни! — извика монахът, който стоеше по-нататък по пътя зад Генсуке, с подуто и черно ляво око.

— Успокой се — каза Гоносуке на Йори, след което извика: — Значи ти стоиш зад това! Е, добре, внимавайте тогава, крадливи копелета! Този път с неподходящ човек се забъркахте!

Монахът изгледа студено Гоносуке.

— Не си струва човек да те обира — знаем го. Щом и пари не си могъл да събереш, какво правиш тук да шпионираш?

— Наричаш ме шпионин?

— Псе на Токугава! Хвърли тази тояга. Сложи си ръцете зад гърба. Не се опитвай нищо да правиш.

— Ах — въздъхна Гоносуке, сякаш желанието да се бие го е напуснало. — Вижте, правите грешка. Аз наистина съм от Едо, но не съм шпионин. Името ми е Мусо Гоносуке. Шугийоша съм.

— Остави лъжите.

— Какво те кара да мислиш, че съм шпионин?

— Нашите приятели на изток ни казаха преди време да внимаваме за мъж, който пътува с малко момче. Вие сте пратени тук от господаря Ходжо от Ава, нали?

— Не.

— Пусни тоягата и ела мирно тук.

— Не тръгвам никъде с вас.

— Тогава ще умреш на място.

Генсуко и Сугидзо запристъпваха отпред и отзад с готови за действие копия.

За да предпази Йори от нараняване, Гоносуке го плесна по гърба. С остър крясък Йори падна в храстите покриващи дъното на дерето. С гръмък вик „А-а-а!“, Гоносуке се втурна към Сугидзо.

За да бъде от полза, копието изисква определено пространство и добра преценка за времето. Сугидзо протегна ръка, за да мушне с оръжието напред, но пропусна точния миг. От гърлото му се изтръгна шумен грак и острието проряза празен въздух. Гоносуке се блъсна в него и той падна назад с Гоносуке отгоре му. Щом опита да се изправи, този заби десния си юмрук в лицето му. Сугидзо се озъби, но само постигна нелепо изражение, тъй като лицето му вече се бе превърнало в кървава каша. Гоносуке се изправи, стъпи върху главата на Сугидзо и скочи нагоре до края на моста.

С вдигната тояга извика:

— Тук съм и ви чакам, страхливци!

Още докато викаше, три въжета се плъзнаха над тревата към него, едното утежнено с предпазител за сабя, другото — с къса сабя в ножница. Първото въже се уви около ръката, друго около краката, а трето — около врата му. Само след миг още едно впримчи тоягата му.

Гоносуке се заизвива като хванато в паяжина насекомо, но не за дълго. Половин дузина мъже се втурнаха от гората зад него. Последно той лежеше на земята, овързан по-здраво от бала слама. С изключение на намръщения монах, всички останали бяха облечени като продавачи на въжета.

— Коне няма ли? — попита монахът. — Не ми се върви с него по целия път до връх Кудо.

— Вероятно ще можем да наемем коне в село Амами.

Крушов цвят

В мрачната, тържествена кедрова гора гласовете на скромните сврачки се смесваха с тези на божествения персийски славей и звучаха като скъпоценните звуци на легендарната птица Калавинка.

Двама мъже, слизащи от върха на планината Коя, където бяха посетили залите и пагодите на Конгобуджи и се поклонили във вътрешното светилище, спряха на малък извит мост между вътрешния и външния двор на храма.

— Нуиносуке — обади се тъжно по-възрастният мъж, — светът наистина е крехък и непостоянен, нали?

По домашно тъканата му наметка и простите хакама можеше да бъде взет за местен самурай, ако не бяха невероятно добрите му саби и това, че неговият спътник бе твърде изискан и пременен за придружител на самурай от селата.

— Нали ги видя? — продължи той. — Гробовете на Ода Нобунага, Акечи Мицухиде, Ишида Мицунари, Кобаякава Кинго — всичките само допреди няколко години бляскави, прочути пълководци. А онези покрити с мъх камъни там горе бележеха погребалните места на великите мъже от родовете Минамото и Тайра.

— Приятели и врагове… всички са заедно тук, нали?

— Всички те не са нищо повече от самотни камъни. Били ли са имена като Уесуги и Такеда наистина велики или ние просто сме го сънували?

— Чувствам се странно след всичко това. Някак си изглежда, че светът, в който живеем, е недействителен.

— Дали е така? Или недействително изглежда самото място?

— Хм-м. Кой знае?

— Кому, предполагаш, е хрумнало да нарече това място Моста на илюзиите?

— Името е добре подбрано, нали?

— Аз мисля, че илюзията е истина, точно както просветлението е действителност. Ако илюзиите бяха недействителни, светът нямаше да може да съществува. Самурай, който отдава живота си на своя господар, не може — дори и за миг — да си позволи да не вярва в нищо. Ето защо дзен, който аз упражнявам, е живият дзен. Това е дзен на покварения свят, дзен на ада. Един самурай, който трепери при мисълта за временността или презира света, не може да изпълнява своя дълг… Стига с това място. Хайде да се върнем към другия свят.

Той тръгна бързо, с учудващо твърда за мъж на неговата възраст крачка.

Щом забеляза монаси от Сейганджи, се намръщи и промърмори:

— Защо трябва да правят това?

Бе прекарал предната нощ в храма; сега около двайсетина млади свещеници бяха наредени отстрани на пътеката, чакащи да го изпратят, въпреки че се беше сбогувал още сутринта, именно за да избегне такъв род показност.

С любезни думи за сбогом мина между двете редици и се забърза надолу по пътя, без да обърне внимание на мрежата от долини, наречена Куджукутани. Едва когато отново навлезе в обикновения свят, си отдъхна. След съзнанието за собственото му способно на грешки човешко сърце мирисът на този свят дойде като облекчение.

— Здравейте, кои сте вие?

Въпросът дойде като изстрел, докато подминаха един завой на пътя.

— Вие кой сте? — попита Нуиносуке.

Добре сложеният, леко мургав самурай, застанал в средата на пътя, вежливо каза:

— Простете, ако съм сбъркал, но вие не сте ли Нагаока Садо, старши служител на господаря Хосокава Тадатоши?

— Аз съм Нагаока. Кой сте вие и как узнахте, че съм тук?

— Казвам се Дайсуке. Аз съм единственият син на Гесо, който се е оттеглил на връх Кудо.

Като видя, че името не събужда никакви спомени, Дайсуке допълни:

— Моят баща отдавна се е отказал от името си, но до битката при Секигахара е бил известен като Санада Саемоносуке.

— Искате да кажете Санада Юкимура?

— Да, господине — С неуместна при неговата външност срамежливост Дайсуке продължи: — Един свещеник се отби през къщата на баща ми тази сутрин и каза, че вие ще дойдете на връх Коя за кратко посещение. Макар да чухме, че пътувате скришом, баща ми реши, че ще бъде жалко да не ви покани да изпиете чаша чай заедно с него.

— Това е много любезно от негова страна — отговори Садо. Присви очи, замисли се около минута и накрая се обърна към Нуиносуке: — Мисля, че трябва да приемем, нали?

— Да, господине — отвърна той без особено въодушевление.

Дайсуке каза:

— Все още е сравнително рано, но баща ми ще сметне за чест, ако вие прекарате вечерта с нас.

Садо се поколеба за миг, чудейки се дали е разумно да приема гостоприемството на човек, смятан от рода Токугава за враг, след което кимна и каза:

— Можем да решим това по-късно, но ще бъде удоволствие за мен да седна с вашия баща на чаша чай. Не си ли съгласен, Нуиносуке?

— Да, господине.

Нуиносуке изглеждаше малко разтревожен, но щом тръгнаха надолу по пътя след Дайсуке, господар и подчинен се спогледаха заговорнически.

От селото при връх Кудо се изкачиха още малко нагоре по планината до имение малко настрана от другите къщи. Мястото бе оградено с ниска каменна стена, покрита отгоре с преплетена трева, по всичко напомняше полуукрепените къщи на по-низшите областни военни повелители, но в края на краищата оставяше впечатление повече за изящество, отколкото за войнственост.

— Баща ми е ей там, в постройката със сламения покрив — каза Дайсуке, щом минаха през вратата.

Вътре имаше малка градина, достатъчна да осигури лук и зеленчуци за сутрешна и вечерна супа. Главната къща се издигаше пред една скала; близо до страничната тераса имаше малка бамбукова горичка, отвъд която се виждаха още две къщички.

Нуиносуке коленичи на терасата пред стаята, в която бе поканен Садо, който седна и отбеляза:

— Много е спокойно тук.

След няколко минути една млада жена, изглежда съпругата на Дайсуке, поднесе чай и излезе.

Докато чакаше своя домакин, Садо огледа околността — градината и долината. Долу беше селото, а в далечината — странноприемниците на градчето Камуро. Мънички цветчета бяха разцъфтели в мъха, пропълзял по надвисналия сламен покрив и се усещаше приятния аромат на рядък тамян. Въпреки че не го виждаше, можеше да чуе потока, течащ през бамбуковата горичка.

Самата стая извикваше усещането за спокойна изисканост — внимателно напомняне, че собственикът на това скромно жилище е вторият син на Санада Масаюки, господаря на крепостта Уеда с доход от 190 000 крини ориз.

Подпорите и гредите на покрива бяха тънки, таванът — нисък. Стената в малката ниша бе направена от грубо замазана червена глина. Вместо цветя в нишата имаше едничко клонче от цъфнала круша, сложено в тясна ваза в жълт и светлозелен цвят. Садо си помисли за „самотния цвят на круша, окъпан от пролетния дъжд“ на По Чю-и и за любовта, която свързвала китайския император и Ян Куей-фей, както за това пише в Чан Хе Ке. Стори му се, че дочува безмълвно хлипане.

Погледът му се премести към надписа, който висеше над нишата. Йероглифите, големи и опростени, гласяха „Хококу Даймиоджин“ — името, дадено на Хидейоши, когато бе обожествен след смъртта си. На едната страна, с много по-малки знаци, бе направена бележката, че това е дело на сина на Хидейоши, Хидейори, когато е бил на осем години. Чувствайки, че ще прояви неуважение към паметта на Хидейоши, ако се обърне с гръб към надписа, Садо само се измести леко настрани. Докато го правеше, изведнъж осъзна, че приятната миризма не идва от сега запален тамян, а е уталожената миризма на тамяна слаган тук всяка сутрин и вечер, за да пречисти стаята в чест на Хидейоши. Можеше да се предположи, че всекидневно се правеше и дар от саке, като за признато шинтоистко божество.

„Аха, помисли си той, истина е, че както се говори, Юкимура е много предан на Хидейоши.“ Това, което не можеше да проумее бе, защо Юкимура не е скрил надписа. Той имаше славата на непредсказуем мъж, мъж на сенките, който се спотайва и чака благоприятния миг да се завърне в средището на държавния живот. Нямаше нужда от напрягане на въображението, за да си представи как гостите по-късно ще докладват за отношението му към правителството на Токугава.

По външния коридор се чуха приближаващи се стъпки. Мъничкият, слаб човек, който влезе в стаята, носеше връхна дреха без ръкави и само една къса сабя, препасана отпред на обито му. Всичко в него говореше за сдържана скромност.

Юкимура падна на колене, поклони се до пода и каза:

— Простете, че пратих сина си да ви доведе и че прекъснах пътуването ви.

Тази проява на смирение накара Садо да се почувства неудобно. От правна гледна точка, Юкимура се бе отказал от високото си положение. Сега той бе само ронин, приел будисткото име Деншин Гесо. Въпреки това беше син на Санада Масаюки, а неговият по-голям брат Нобоюки беше даймио и имаше близки връзки с Токугава. Като обикновен служител, Садо беше с много по-нисък ранг.

— Не би трябвало да ми се кланяте по този начин — каза той, като отвърна на поздрава. — Неочаквана чест и удоволствие е да ви видя отново. Радвам се да открия, че сте в добро здраве.

— Вие също изглеждате добре — отговори Юкимура, който се отпусна, докато Садо все още се покланяше. — Радвам се, че господарят Тадатоши се е завърнал без премеждия в Будзен.

— Благодаря ви. Минаха три години, откакто господарят Юсай премина отвъд, така че той реши, че вече е време.

— Толкова отдавна ли беше?

— Да. Аз самият бях в Будзен, въпреки че нямам никаква представа каква полза би могъл да има господаря Тадатоши от старец като мен. Знаете, че съм служил при баща му и дядо му.

Щом приключиха с любезностите и започнаха да си говорят за това и онова, Юкимура запита:

— Виждали ли сте напоследък нашият дзен-учител?

— Не, от много време не съм чувал нищо за Гудо. Това ми напомня, че именно в неговата стая за медитация ви видях за пръв път. Вие бяхте още момче тогава и бяхте с баща си.

Садо се усмихна щастливо, когато се върна назад във времето, когато бе назначен да надзирава строежа на Шумпоин — сграда, която родът Хосокава бе дарил на Мьошинджи.

— Много буйни глави идваха при Гудо, за да загладят острите ръбове — спомни си Юкимура. — Той ги приемаше всичките, без да го е грижа дали са млади или стари, даймио или ронин.

— Всъщност, мисля си, че той особено харесваше младите ронини — замислено произнесе Садо. — Обичаше да казва, че истинският ронин не търси слава или изгода, не се подмазва с услуги на силните, не се опитва да користи властта в своя полза, не се смята над нравствените преценки. Вместо това е с широк ум като плуващите облаци, бърз на действия като дъжда и доволен в бедността. Никога не си поставя някакви цели и никога не таи злоба и недоволство.

— Вие си спомняте това след всичките тези години? — попита Юкимура.

Садо незабележимо кимна.

— Той също така твърдеше, че да намериш истински самурай е също толкова трудно, колкото да намериш перла в голямото синьо море. Заровените кости на безчет ронини, пожертвали своя живот за доброто на Япония, сравняваше със стълбове, които крепят страната.

Щом каза това, Садо погледна право в очите Юкимура, но последният като че ли не забеляза намека за себе си.

— Това ми напомня — каза той, — че един от ронините, които по онова време седяха в нозете на Гудо, бе някакъв младеж от Мимасака на име Миямото…

— Миямото Мусаши?

— Точно така, Мусаши. Той ме впечатли като много задълбочен човек, въпреки че тогава бе само на двайсет и кимоното му беше винаги мръсно.

— Трябва да е същият.

— Значи го помните?

— Не — едва наскоро чух за него, докато бях в Едо.

— Той е човек, който трябва да бъде държан под око. Гудо казваше, че подходът му към дзен бил обещаващ, затова аз го наблюдавах. После той внезапно изчезна. Година или две по-късно дочух, че той е спечелил блестяща победа срещу дома Йошиока. Тогава, спомням си, си помислих, че Гудо е имал много точна преценка за хората.

— Попаднах на него съвсем случайно. Той беше в Шимоза и даваше на селяните пример как да се защитават срещу грабители. По-късно им помогна да превърнат една пустееща земя в оризище.

— Мисля си, че той може да е истинския ронин, който имаше предвид Гудо — перлата в морето.

— Наистина ли мислите така? Аз го препоръчах на господаря Тадатоши, но се страхувам, че наистина да го открие човек е трудно като да намери бисер. За едно нещо може да бъдете сигурен. Ако такъв самурай заеме служебен пост, това няма да е заради облагите от доходите. Той ще е загрижен доколко неговата работа съвпада с идеалите му. Може да се получи така Мусаши да предпочете връх Кудо пред дома Хосокава.

— Какво?

Садо с кратък смях зачеркна забележката си, сякаш е била грешка на езика.

— Вие се шегувате, разбира се — каза Юкимура. — При сегашните обстоятелства трудно бих могъл да си позволя да наема слуга, още по-малко пък известен ронин. Съмнявам се, че Мусаши би дошъл, дори и да го поканя.

— Няма защо да отричам, — заяви Садо, — а и не е тайна, че родът Хосокава са на страната на Токугава. Всеки знае, че вие сте подкрепата, на която най-много се осланя Хидейори. Щом видях надписа в нишата, останах впечатлен от вашата вярност.

Юкимура, изглежда обиден, отвърна:

— Този свитък ми бе даден от едно лице в крепостта Осака да замести възпоменателния портрет на Хидейоши. Внимавам да се грижа добре за него. Но Хидейоши е мъртъв.

Преглътна и продължи:

— Времената се променят, разбира се. Не е нужно да си много вещ, за да видиш, че за Осака са настъпили лоши дни, докато силата на рода Токугава продължава да расте. Но по природа аз не съм способен да сменям верността си и да служа на втори господар.

— Чудя се дали хората ще повярват, че е толкова просто. Ако мога да говоря откровено, всеки твърди, че Хидейори и майка му ви снабдяват с големи суми всяка година и че с едно махване на ръката сте можели да съберете пет или шест хиляди ронини.

Юкимура се изсмя пренебрежително.

— Няма нито дума вярна в това. Казвам ви, Садо, няма нищо по-лошо от това хората да ви изкарват нещо повече от онова, което сте.

— Не можете да ги обвинявате. Вие отидохте при Хидейоши още съвсем млад и той ви хареса повече от който и да е друг. Разбрах, че са чули баща ви да казва, че вие сте Кусуноки Масашиге или Кун-Мин на нашето време.

— Карате ме да се чувствам неудобно.

— Не е ли вярно?

— Желая да прекарам остатъка от дните си тук, на спокойствие в сянката на планината, където е съхранен закона на Буда. Това е всичко. Не съм човек на бляскавия живот. Достатъчно ми е, да мога малко да разширя нивите си, да доживея да видя родено детето на моя син, да имам прясно направена юфка по време на дъждовния сезон, да ям прясна зеленина през пролетта. Освен всичко това бих желал да имам дълъг живот, далеч от война или слухове за нея.

— Наистина ли това е всичко, което искате? — попита меко Садо.

— Може да се смеете, но аз прекарвам свободното си време в четене на Лао Цзъ и Чуан-цзъ. Заключението, до което достигнах е, че животът е, за да му се наслаждаваме. Без наслада, какъв е смисълът от съществуването?

— Виж ти, виж ти — възкликна с чувство на изненада Садо.

Двамата разговаряха още около час над чаши пресен чай, поднесени от съпругата на Дайсуке.

Накрая Садо каза:

— Опасявам се, че се застоях и ви губих времето с моето бърборене. Нуиносуке, ще тръгваме ли?

— Не бързайте толкова — помоли Юкимура. — Синът ми и жена му са приготвили малко юфка. Бедна селска храна, но аз бих желал да я споделите с нас. Ако имате намерение да спрете в Камуро, имате достатъчно време.

Точно тогава се появи Дайсуке да попита баща си дали е готов да поднасят вечерята. Юкимура се изправи и тръгна напред по коридора, който водеше към задната част на къщата.

След като бяха настанени, Дайсуке предложи на Садо чифт пръчици с думите:

— Страхувам се, че храната не е достатъчно добра, но опитайте все пак.

Съпругата му, несвикнала около нея да има чужди хора, срамежливо поднесе чаша саке, която Садо учтиво отказа. Двамата с Дайсуке останаха още малко, след което се оттеглиха.

— Какъв е този шум, който чувам? — попита Садо.

Звукът приличаше на удари от стан, макар да бе по-силен и с друг оттенък.

— А, това ли? Това е дървено колело за направата на въжета. Съжалявам, че трябва да го кажа, но трябваше да накарам семейството си и слугите да плетат въжета, които продаваме, за да се подпомогнем парично. — После добави: — Ние всички сме свикнали с шума, но за друг човек, предполагам, може би е досаден. Ще им кажа да спрат.

— Не, всичко е наред. Не ми пречи. Не искам да си мисля, че съм станал причина да прекъснете работата си.

Щом започна да яде, Садо се замисли за храната, която в някои случаи сочи състоянието на човека. Тук обаче не откри нищо. Юкимура въобще не приличаше на младия самурай, когото познаваше преди години, а сякаш нарочно бе покрил сегашното си положение с неяснота.

След това си помисли за звуците, които бе чул — кухненски шумове, стъпки и на няколко пъти — звън от броене на монети. Онези даймио, чиито имоти бяха отнети, като правило не бяха свикнали на физически труд и рано или късно скъпоценностите, които можеха да продадат, свършваха. Възможно бе крепостта Осака да не е вече източник на доходи. Все пак, мисълта за Юкимура в затруднено материално положение бе някак си обезпокоителна.

Садо бе наясно, че домакинът му може би се опитва да сглоби откъслеци от разговора, за да си изгради представа как вървят нещата в дома Хосокава, но нямаше сигурен признак за това. Засега правеше впечатление обаче, че Юкимура не го е питал за неговото посещение на връх Коя. Садо би отговорил с готовност, защото в това нямаше нищо тайно. Преди много години Хосокава Юсай бе изпратен от Хидейоши до Сейганджи и доста време останал там. Бе оставил след себе си книги, някои писания и няколко лични вещи: Садо ги прегледа, подреди и уговори с храма да ги изпратят на Тадатоши.

Нуиносуке, който не бе мръднал от терасата, хвърли неспокоен поглед към задната част на къщата. Отношенията между Едо и Осака бяха най-малкото обтегнати. Защо Садо поема подобен риск? Точно сега не можеше да си представи Садо в някаква опасност, но бе чул, че господарят на областта Кии, Асано Нагаакира имал указания внимателно да наблюдава връх Кудо. Ако някой от хората на Асано докладва, че Садо е направил тайно посещение при Юкимура, шогунатът щеше да се настрои подозрително към рода Хосокава.

„Ето сега“, помисли си той, когато вятърът внезапно изви между цветята в градината. Бързо се събраха черни облаци и почна да ръми.

Той побърза надолу по коридора и обяви:

— Заваля, господине. Ако смятаме да тръгваме, мисля, че сега е времето.

Благодарен от възможността да се откъсне, Садо се изправи веднага.

— Благодаря ви, Нуиносуке — каза той. — Непременно трябва да тръгваме.

Юкимура не настоя Садо да пренощува при тях. Той извика Дайсуке и съпругата му и каза:

— Дайте на нашите гости няколко сламени шапки срещу дъжд. А ти, Дайсуке ще ги придружиш до Камуро.

При портата, след като изрази благодарността си от гостоприемството на Юкимура, Садо каза:

— Сигурен съм, че отново ще се срещнем в скоро време. Може би ще бъде някой друг дъждовен ден, а може и да духа силен вятър. Дотогава ви желая най-добро здраве.

Юкимура се усмихна и кимна. Да, в скоро време… за миг всеки един от тях видя в мислите си другия, яхнал кон и носещ копие. В настоящето обаче бяха само покланящият се сред ронещи се прасковени листенца домакин и заминаващият си гост с нашарена на черти от дъжда сламена шапка.

— Няма да вали много — отбеляза Дайсуке, докато вървяха бавно надолу по пътя. — По това време на годината ежедневно има такъв лек дъжд.

Все още обаче облаците над долината Сенджо и върховете на Коя изглеждаха заплашителни и те несъзнателно ускориха крачка.

Щом навлязоха в Камуро, бяха посрещнати от гледката на мъж, вързан заедно с наръчи от съчки на гърба на един кон толкова здраво, че не можеше да помръдне. Конят водеше облечен в бяло монах, който извика Дайсуке по име и се затича към него. Този се престори, че не го забелязва.

— Някой ви вика — обади се Садо и се спогледа с Нуиносуке.

Принуден да обърне внимание на монаха, Дайсуке възкликна:

— О, Риншобо. Съжалявам, не ви видях.

— Идвам направо от прохода Киими — каза монахът с висок, възбуден глас. — Мъжът от Едо — този, за когото ни казаха да внимаваме — ми попадна пред погледа в Нара. Би се доста, но го хванахме жив. Сега, стига да го откараме в Гесо и го накараме да се разприказва, може да разберем…

— Какви ги говориш? — прекъсна го Дайсуке.

— Мъжът на коня. Той е шпионин от Едо.

— Не можеш ли да млъкнеш, глупак такъв! — изсъска Дайсуке. — Знаеш ли кой е човекът с мен? Нагаока Садо от дома Хосокава. Рядко имаме честта да го видим и аз нямам намерение да допусна да ни безпокоиш с глупавите си шеги.

Погледът на Риншобо към двамата пътници издаде изненадата му. „Домът Хосокава!“, едва се сдържа да не извика той.

Садо и Нуиносуке се опитваха да изглеждат спокойни и безразлични, но вятърът силно духаше в дъждовните им шапки, караше ги да пляскат с ръце като жерави с крилата си и почти проваляше усилията им.

— Защо? — попита тихо Риншобо.

Дайсуке го дръпна леко на една страна и му заговори шепнешком. Щом той се върна при гостите си, Садо каза:

— Защо вече не тръгвате обратно? Не бих желал да ви създавам повече труд.

След като остана да ги гледа, докато се изгубят от погледа, Дайсуке каза на монаха:

— Как може да си толкова глупав? Не знаеш ли поне да си отваряш очите, преди да си отвориш устата? Баща ми няма да е доволен от това, което ще чуе.

— Да, господине. Съжалявам. Не знаех.

Независимо от расото си мъжът не бе свещеник. Казваше се Ториуми Бендзо, един от главните служители на Юкимура.

Пристанището

— Гоносуке!… Гоносуке!… Гоносуке!

Йори не можеше да се спре. Викаше името отново и отново. След като намери някои от вещите на Гоносуке пръснати по земята, бе убеден, че той е мъртъв.

Мина едно денонощие. Йори ходеше замаян, забравил за изтощението си. Ръцете, краката и главата му бяха опръскани с кръв, кимоното му — лошо раздрано.

В някакъв пристъп вдигаше понякога поглед към небето и извикваше:

— Готов съм!

Или пък поглеждаше надолу и проклинаше.

„Полудял ли съм?“, помисли си, внезапно усетил студ. Като се огледа в локва вода, разпозна собственото си лице и почувства облекчение. Бе обаче сам и нямаше никой, към когото да се обърне. Само наполовина вярваше, че е все още жив. Когато се бе събудил в дъното на рова, не можеше да си спомни къде е бил последните няколко дни. Въобще не му хрумна да се върне до Конгоджи или Коягю.

Погледът му падна върху някакъв преливащ с цветовете на дъгата предмет — фазан. Усети във въздуха дъх на дива лоза и седна на земята. Докато се опитваше да осмисли това, което става с него, слънцето завладя ума му. Представяше си, че е навсякъде — отвъд облаците, сред планинските върхове, в долините. Премести се в коленичило положение, скръсти ръце, затвори очи и почна да се моли. Когато няколко минути по-късно отвори очи, първото нещо, което видя, бе част от океана, син и мъглив, между две планини.

— Момченце — попита нечий майчински глас, — добре ли си?

— А?

Изненадан, Йори обърна хлътналите си очи към две жени, които с любопитство го наблюдаваха.

— Какво мислиш, че му има, майко? — попита по-младата, като гледаше с погнуса към Йори.

По-възрастната с озадачен вид отиде до Йори и като зърна кръвта по дрехите му, се намръщи.

— Тези рани не болят ли? — попита тя.

Йори поклати глава. Жената се обърна към дъщеря си и каза:

— Той изглежда разбира какво му говоря.

Попитаха как се казва, откъде идва, къде е роден, какво прави тук и на кого се е молил. Малко по малко, докато напрягаше ума си да намери отговорите, спомените на Йори се върнаха.

Сега много по-съчувствено настроена, дъщерята, която се казваше Оцуру, каза:

— Нека да го вземем в Сакай с нас. Може да ни свърши работа в магазина. На подходяща възраст е.

— Това май е добро хрумване — каза майка й, Осей. — Дали ще дойде?

— Ще дойдеш… нали?

Йори кимна и потвърди:

— А-ха.

— Ела с нас тогава, но ще трябва да носиш багажа.

Йори прие забележката им с кратко изсумтяване, но иначе по пътя надолу по планината, по селския път и в Кишивада не каза нищо. Отново попаднал сред хора обаче, той стана разговорлив.

— Къде живеете? — попита.

— В Сакай.

— Това наблизо ли е?

— Не, близо е до Осака.

— Къде е Осака?

— Ще вземем кораб оттук и ще отидем до Сакай. Тогава ще разбереш.

— Кораб! Наистина ли?!

Развълнуван от тази възможност, Йори се разбъбри за няколко минути, като им разказа как се е возил на няколко сала по пътя от Едо до Ямато, но въпреки че океанът не е далеч от родното му място в Шимоза, никога не е излизал в морето с кораб.

— Това ще те зарадва, а? — попита Оцуру. — Обаче не би трябвало да казваш на майка ми „леличко“. Ще се обръщаш към нея с „госпожо“.

— А-ха.

— И не трябва да отговаряш с „А-ха“. Кажи: „Да, госпожо“

— Да, госпожо.

— Така е по-добре. Ако останеш при нас и работиш упорито, аз ще се погрижа да те направят помощник в магазина.

— С какво се занимава вашето семейство?

— Баща ми е корабопритежател.

— Какво е това?

— Търговец е. Има доста кораби и те плуват по цяла западна Япония.

— А, прост търговец! — изсумтя Йори.

— Просто търговец! Ах, ти!… — извика девойката.

Майката бе склонна да не обърне внимание на грубостта на Йори, но дъщерята остана възмутена. После се поколеба и каза:

— Предполагам, че той никога не е виждал други търговци освен продавачи на сладки и дрехи.

Яростната гордост на търговците Кансай взе връх и тя го осведоми, че баща й притежава три големи склада в Сакай и няколко десетки морски съда. Даде му да разбере, че имат няколко клона в Шимоносеки, Марукаме и Шикама и че доставките им за дома на Хосокава в Кокура са толкова важни, че корабите на баща й имат правата на придворни съдове.

— И — продължи тя, — на него му е разрешено да има фамилно име и да носи две саби като самурай. Всеки в западен Хоншу и Кюсю знае името на Кобаяши Тародзаемон от Шимоносеки. По време на война, даймио като Шимадзу и Хосокава никога нямат достатъчно кораби, така че баща ми е точно толкова важен, колкото един пълководец.

— Не смятах да ви ядосвам — извини се Йори.

Двете жени се засмяха.

— Ние не сме ядосани — каза Оцуру. — Но какъвто си малък, какво знаеш ти за света?

— Съжалявам.

Щом завиха зад един ъгъл, бяха посрещнати от полъх солен вятър. Оцуру посочи към някакъв кораб, привързан към пристана Кишивада. Той имаше вместимост от петстотин крини и бе натоварен с произведения от областта.

— Ето с този кораб ще се приберем у дома — заяви тя гордо.

Капитанът на кораба и неколцина от представителите на Кобаяши излязоха от една крайморска чайна, за да ги посрещнат.

— Приятна ли беше разходката? — попита капитанът. — За голямо съжаление сме много тежко натоварени, така че не можах да оставя много свободно място за вас. Ще се качваме ли на борда?

Той ги поведе към кърмата, където имаше едно отделено със завеси място. Там бе прострян червен килим и изискани съдове, покрити с японски лак в стил Момояма, бяха препълнени с храна и саке. Йори имаше чувството, че влиза в малка, добре уредена стая в имението на някой даймио.

Корабът пристигна в Сакай вечерта, след едно пътуване без някакви произшествия по залива Осака. Пътниците тръгнаха направо към търговската къща на Кобаяши, където бяха посрещнати от управителя, мъж на име Сахей, и голяма група събрани в обширното преддверие слуги.

Влизайки в къщата, Осей се обърна и каза:

— Сахей, ако обичаш, би ли се погрижил за това дете?

— Имате предвид мръсния малък хлапак, който слезе от кораба?

— Да. Изглежда с пъргав ум, така че би трябвало да можеш да го използваш за работа… Направи нещо с дрехите му. Може да има въшки. Гледай да се измие добре и му дай ново кимоно. Едва тогава може да си легне.

През следващите няколко дни Йори не видя стопанката на къщата или дъщеря й. Канцеларията бе отделена от жилищната част отзад с не много дълга завеса. Беше като стена. Без специално разрешение, дори и Сахей не смееше да мине оттатък.

На Йори дадоха един ъгъл от „магазина“, както наричаха канцеларията, и въпреки че бе благодарен за това, че го спасиха, той скоро се разочарова от новия си начин на живот.

Космополитната атмосфера, в която бе потопен, имаше определено очарование. Той се дивеше на чуждите нововъведения, които виждаше по улиците, на корабите в пристанището и на видимата заможност в начина на живот на хората. Но бе винаги „Хей, момче! Направи това!… Направи онова!“ От най-низшия помощник до управителя, всички го разкарваха като куче. Съвсем различно бе отношението им, когато говореха с човек от семейството или клиент — тогава се превръщаха в раболепни подмазвачи. От сутрин до вечер говореха за пари и само за пари. Ако не за това, то бе работа и само работа.

„И тези се имат за хора!“, мислеше си Йори. Той жадуваше за синьото небе и миризмата на топла трева под слънцето и много пъти решаваше да избяга. Желанието беше особено силно, когато си спомнеше как говореше Мусаши за начините да подхранваш духа си. Представяше си Мусаши и лицето на Гоносуке. И на Оцу.

Развръзката настъпи един ден, когато Сахей извика:

— Йо! Йо, къде си?

Неполучил отговор, той се изправи и отиде до покритата с черен лак „кейяки“ греда, която служеше за праг на канцеларията.

— Ти там, новото момче — извика той. — Защо не идваш, като те повикат?

Йори бързо премина разстоянието между канцелариите и складовите помещения. Погледна нагоре и попита:

— Вие викали ли сте ме?

— Викали ли сте ме, господине!

— Добре.

— Добре, господине!

— Да, господине.

— Нямаш ли уши! Защо не ми отговори?

— Чух да казвате „Йо“, но това не можеше да бъде за мен. Името ми е Йори… господине.

— Йо е достатъчно. И още нещо. Казах ти предния ден да спреш да носиш тази сабя.

— Да, господине.

— Дай ми я.

Йори се поколеба за миг и каза:

— Това е спомен от баща ми. Не мога да се разделя с него.

— Нахален дребосък! Дай ми я.

— Аз бездруго не искам да бъда търговец.

— Ако не бяха търговците, хората нямаше да могат да живеят — каза натъртено Сахей. — Кой ще носи стока от чужди страни? Нобунага и Хидейоши са велики мъже, но те не биха могли да построят всички тези крепости — Адзучи, Юракудай, Фушими — без помощта на търговците. Само погледни хората тук в Сакай — Намбан, Рудзон, Фукиен, Амои. Всичките въртят огромна търговия.

— Знам това.

— Откъде би могъл да знаеш?

— Всеки може да види големите тъкачници в Аямачи, Кинумачи и Нишикимачи, а домът на Рудзон на хълма прилича на крепост. Има цели редици складове и разкошни къщи, собственост на богати търговци. А това място… добре, знам, че госпожата и Оцуру са горди с него, но то не струва нищо в сравнение с тях.

— Ах, ти куче синче!

Сахей едва се бе показал от вратата, когато Йори захвърли метлата и избяга. Управителят извика няколко работници от пристана и им заповяда да го хванат.

Когато Йори бе довлечен обратно, Сахей беше бесен.

— Какво да направя с момче като това? Все отвръща и се подиграва с всички ни. Сега добре го накажете.

Връщайки се в канцеларията, добави:

— Вземете му тази сабя.

Махнаха дразнещото оръжие и вързаха ръцете на Йори отзад. След като прикрепиха въжето към една голяма бала товар, Йори заприлича на маймунка на верижка.

— Постой малко тук — каза ухилен един от мъжете. — Нека хората се позабавляват с теб.

Другите се изкикотиха силно и се върнаха към работата си.

Нямаше нищо друго, което Йори да мрази толкова. Колко често Мусаши и Гоносуке го бяха съветвали да не върши неща, от които после ще се срамува.

Първо опита с молби, след това обеща да поправи държанието си. Когато и това се оказа безрезултатно, премина към обиди.

— Управителят е глупак — луд стар пръдльо! Отвържете ме и ми върнете сабята! Няма да стоя в къща като тази!

Сахей се подаде и извика:

— Тишина!

След което се опита да затвори устата на Йори, но момчето го ухапа по пръста, така че той се отказа и накара пристанищните работници да направят това.

Йори се мяташе овързан на тази или онази страна. Вече и без това под ужасно напрежение, че е изложен на показ, той избухна в сълзи, когато един кон се изпика и димящата течност потече към краката му.

Щом започна да се успокоява, забеляза нещо от което едва не припадна. От другата страна на коня стоеше млада жена, главата й предпазваше от слънцето широкопола лакирана шапка. Конопеното й кимоно бе пристегнато като за път и тя носеше тънка бамбукова пръчица.

Напразно се опита да извика името й. Изпъвайки шия, почти се задави от усилието. Очите му бяха сухи, но раменете му се разтърсваха от хлипания. Това беше влудяващо — Оцу толкова наблизо. Къде ли отива? Защо е напуснала Едо?

По-късно през деня, когато един кораб бе привързан към кея, оживлението наоколо стана още по-голямо.

— Сахей, какво прави това момче тук — прилича на питомна мечка на показ? Жестоко е да го държите така. Пречи и на търговията.

Мъжът, който извика това в канцеларията, бе братовчед на Тародзаемон. Обикновено го наричаха Намбаня, по името на магазина, където работеше. Черни точици от шарка подсилваха гневния израз на лицето му. Въпреки външния си вид той бе дружелюбен човек и често даваше сладки на Йори.

— Не ме интересува дали го наказвате — продължи мъжът. — Не е правилно да го правите на улицата. Лошо е за името на Кобаяши. Развържете го.

— Да, господине — съгласи се веднага Сахей, въпреки че не пропусна да обясни на Намбаня колко безполезен е Йори.

— Ако не знаеш какво да правиш с него — продължи Намбаня, — аз ще го взема с мен у дома. Ще говоря днес за това с Осей.

Управителят, опасявайки се от последствията, когато стопанката на къщата разбере какво се е случило, внезапно почувства нужда да успокои чувствата на Йори. Момчето от своя страна не възнамеряваше до края на деня да има нещо общо с този човек.

Тръгвайки си вечерта, Намбаня спря до ъгъла на Йори в магазина. Леко пийнал, но с приповдигнато настроение, той каза:

— Не, в крайна сметка няма да идваш с мен. Жените и не искат да чуят за това. Ха!

Разговорът му с Осей и Оцуру имаше обаче едно положително следствие. Точно на следващия ден Йори бе изпратен в съседното храмово училище. Беше му разрешено да носи сабята си в училището, и нито Сахей, нито другите му причиняваха по-нататъшни неприятности.

Но момчето все още не можеше да се успокои. Докато бе, вътре, очите му често се стрелкаха към улицата. Всеки път, когато преминаваше някоя млада жена, далечно напомняща на Оцу, цветът на лицето му се сменяше. Понякога той изтичваше навън да погледне по-отблизо.

Една сутрин в началото на деветия месец, огромно количество товар започна да пристига с лодки от Киото. До средата на деня пред канцеларията се бе образувала висока купчина от сандъци и кошници. Знамената определяха багажа като собственост на самураи от дома Хосокава. Те бяха в Киото по работа, подобна на тази на Садо в планината Коя — да се грижат за посмъртните дела на Хосокава Юсай. Сега седяха, пиеха ечемичен чай и се разхлаждаха — някои в канцеларията, други под стрехите навън.

На връщане от училище Йори не стигна по-далеч от улицата. Спря се и пребледня.

Коджиро, разположен върху голяма кошница, казваше на Сахей:

— Много е горещо тук навън. Нашият кораб все още ли не е пристигнал?

Сахей погледна списъка в ръцете си и посочи към кея.

— Вашият кораб е „Тацумимару“. Точно ей там е. Както можете да видите, още не е натоварен, така че вашите места на борда не са готови. Съжалявам.

— Бих предпочел да чакам на палубата. Би трябвало да е по-хладно там.

— Добре, господине. Аз ще отида и ще проверя как вървят нещата.

Без даже да има време да избърше потта от челото си, Сахей забърза по улицата, където забеляза Йори.

— Какво правиш тук, та се пулиш, все едно си глътнал остен? Иди да прислужваш на пътниците. Чай, студена вода, топла вода — дай им всичко, каквото поискат.

Йори отиде до един навес в началото на пътеката покрай склада, където вреше вода. Вместо обаче да се заеме с работата си, той остана да се взира в Коджиро.

Сега Коджиро обикновено бе наричан Ганрю — име, което звучеше по-скоро като на учен и повече прилягаше на сегашната му възраст и положение. Бе понатежал и по-улегнал. Лицето му бе напълняло, някога пронизващите му очи — ведри и необезпокоени. Вече не използваше острия си език, който в миналото му бе довлякъл толкова много неприятности. Достолепието на неговата сабя някак бе станало част от самия него.

Едно от следствията на това бе, че той постепенно бе приет от останалите самураи. Те не само говореха почтително за него, но и действително го уважаваха.

Облян в пот, Сахей се завърна от кораба, извини се отново за дългото чакане и обяви:

— Местата в средата на кораба все още не са готови, но тези на носа са.

Това означаваше, че пешите войници и младите самураи могат да се качат на палубата. Те започнаха да прибират вещите си и напуснаха в група. Останаха само Коджиро и шест-седем по-възрастни мъже, всички заемащи различни важни постове в имението на рода Хосокава.

— Садо не е дошъл още, нали? — каза Коджиро.

— Не, но скоро трябва да пристигне.

— Скоро слънцето ще почне да грее от запад — каза Сахей на Коджиро. — По-хладно ще ви е, ако се преместите вътре.

— Мухите тук са ужасни — оплака се Коджиро. — Жаден съм. Мога ли да получа още една чаша чай?

— Веднага, господине.

Без да става, Сахей извика към навеса с топлата вода:

— Йо, какво правиш? Донеси малко чай за гостите.

Бързо се върна към списъка си, но като се сети, че Йори не беше отговорил, понечи да повтори заповедта си. Тогава видя, че момчето се приближава бавно с няколко чаши на поднос.

Йори предложи чай на офицерите с учтив поклон към всеки. Щом застана пред Коджиро с последните две чаши, каза:

— Моля, заповядайте малко чай.

Коджиро разсеяно протегна ръката си, но когато очите му срещнаха тези на Йори, внезапно я отдръпна. Изненадан, той възкликна:

— О, това е…

Йори разтегли уста в усмивка и го прекъсна:

— Последният път, когато имах лошия късмет да се срещна с вас, беше в Мусашино.

— Какво каза? — изграчи Коджиро, с тон който твърде малко подхождаше на сегашното му положение.

Понечи да добави нещо, когато Йори извика:

— О, значи ме помниш! — и захвърли подноса в лицето му.

— Ох! — извика Коджиро и сграбчи Йори за китката.

Въпреки че подносът не го улучи, малко от горещия чай попадна в лявото му око. Останалата част от течността се разля по гърдите и скута му. Подносът се тресна в един ъглов стълб.

— Копеленце! — извика Коджиро.

Събори Йори на пръстения под и стъпи с единия крак върху него.

— Управител — извика той сърдито, — този калпазанин нали е от вашите момчета? Елате тук и го дръжте. Дори да е само дете, аз няма да търпя това.

Изплашен до безумство, Сахей се втурна да изпълни нареждането. Йори обаче някак си успя да измъкне своята сабя и да замахне към ръката на Коджиро. Този го изрита към средата на стаята и отскочи назад. Сахей се обърна и се втурна, като викаше с пълнен глас. Достигна Йори, точно когато момчето се изправяше на крака.

— Ти не се меси! — извика Йори, след което погледна Коджиро право в лицето, през зъби процеди: — Това заслужаваш! — и избяга навън.

Коджиро вдигна един прът за носене, който се случи подходящ и го хвърли след момчето. Улучи го право зад коляното. Йори се просна по лице.

По заповед на Сахей няколко мъже се хвърлиха върху него и го довлякоха до навеса с горещата вода, където няколко прислужника избърсваха кимоното и хакамата на Коджиро.

— Моля, простете ни това безобразие — помоли Сахей.

— Не знаем как да се извиним — обади се един от помощниците.

Без да ги поглежда, Коджиро взе от прислужника една влажна кърпа и избърса лицето си.

Йори бе притиснат към земята със здраво извити отзад ръце.

— Пуснете ме — молеше се той, докато тялото му се гърчеше от болка. — Няма повече да бягам. Аз съм самурайски син. Направих всичко нарочно и ще понеса наказанието като мъж.

Коджиро приключи с оправянето на дрехите си и приглади коса.

— Пуснете го — каза той спокойно.

Като не знаеше какво крие кроткото лице на самурая, Сахей запелтечи:

— Вие… вие сигурен ли сте, че всичко е наред?

— Да. Обаче… — думата прозвуча като пирон забит в дърво. — Въпреки че аз нямам никакво намерение да бъда замесен с едно обикновено дете, ако вие чувствате нужда да бъде наказан, мога да ви предложа един начин. Излейте вряла вода върху главата му. Това няма да го убие.

— Вряла вода! — ужаси се Сахей.

— Да. Но ако искате да го оставите без наказание, нямам нищо против.

Сахей и хората му се спогледаха нерешително.

— Не можем да допуснем нещо като това да остане ненаказано.

— Той никога не е сторил нищо добро.

— Късметлия е, че не го убиха.

— Донесете въже.

Щом започнаха да го връзват, Йори отблъсна ръцете им.

— Какво правите! — кресна той. Седна на земята и продължи: — Нали ви казах, че няма да избягам? Ще си изтърпя наказанието. Имах причина за това, което направих. Някой търговец може да се извини, но не и аз. Един самурайски син няма намерение да заплаче от малко топла вода.

— Добре — заяви Сахей. — Ти си го изпроси.

Сложи си ръкавица, напълни ведрото с вряла вода и пристъпи бавно към Йори.

— Затвори си очите, Йори. Иначе ще ослепееш.

Гласът дойде от другата страна на улицата.

Без да смее да погледне, Йори стисна очи. Припомни си една история, която Мусаши му разказа веднъж. Беше за Кайсен, дзен-монах, високо тачен от воините в областта Кай. Когато Нобунага и Иеясу нападнали храма на Кайсен и го запалили, свещеникът се разположил спокойно на върха на портата и докато изгарял до смърт, произнасял думите; „Щом сърцето ви се заличи чрез просветление, огънят е хладен.“

„Това е само едно малко ведро с топла вода, казваше си Йори. Не бива да мисля такива неща.“

Безуспешно се помъчи да се превърне в безименна пустота, без заблуждения и скърби. Може би, ако беше или по-малък, или доста по-възрастен… но на неговите години той бе твърде много част от света, в който живее.

Кога ли ще дойде? За един шеметен миг му се стори, че капещата от челото му пот е врялата вода. Една минута изглеждаше както стотици години.

— Я, това е Садо — възкликна Коджиро.

— Какво става тук? — попита Садо, пресичайки улицата редом с Нуиносуке.

Коджиро се засмя и каза весело:

— В необичаен момент ни заварвате. Наказват момчето.

Садо погледна съсредоточено Йори.

— Него ли наказват? Е, щом е направил нещо лошо, трябва да бъде наказан. Продължавайте, аз ще гледам.

Сахей погледна с крайчеца на очите си към Коджиро, който веднага схвана положението и разбра, че ще бъде държан отговорен за жестокостта на наказанието.

— Това е достатъчно — каза той.

Йори отвори очи. Имаше малка трудност при фокусирането им, но когато разпозна Садо, щастливо каза:

— Аз ви познавам. Вие сте самураят, който дойде в Токуганджи, в Хотенгахара.

— Нима ме помниш?

— Да, господине.

— Какво стана с твоя учител — Мусаши?

Момчето подсмръкна и закри с ръце очите си.

Това, че Садо познава момчето, силно стресна Коджиро. Като го обмисли за миг, той реши, че всичко трябва да има нещо общо с търсенето на Мусаши от Садо. Със сигурност обаче не желаеше в разговора му със старшия служител да се намесва името на Мусаши. Знаеше, че в скоро време ще трябва да се бие с Мусаши, а това вече не бе само лична работа.

Всъщност в главния клон и страничните разклонения на рода Хосокава се бе получило разцепление, като едната страна даваше висока оценка на Мусаши, а другата бе пристрастна към бившия ронин, който сега бе главен учител по саблен бой на главата на рода. Някои твърдяха, че истинската причина за неизбежността на битката била скритото зад завесите съперничество между Садо и Какубей.

За облекчение на Коджиро точно в този миг пристигна боцманът на „Тацумимару“, за да съобщи, че корабът е готов.

— Нали корабът няма да тръгне до залез? — попита Садо, който искаше да остане.

— Точно така — отвърна Сахей, докато крачеше из канцеларията, разтревожен от възможните последствия от днешната случка.

— Тогава имам време за малка почивка?

— Много време. Моля, заповядайте малко чай.

Оцуру се появи на вътрешната врата и повика управителя. След като я изслуша за няколко минути, Сахей се върна при Садо и каза:

— Канцеларията наистина не е подходящо място да ви приемем. Има само една крачка до градината на къщата. Бихте ли имали нещо против да отидете там?

— Това е много любезно — отговори Садо. — На кого съм задължен за това? На стопанката на къщата ли?

— Да. Тя каза, че би искала да ви благодари.

— За какво?

Сахей се почеса по главата.

— Аз, ъ-ъ, аз си мисля, за това, че не се случи нищо на Йори. Тъй като господарят не е тук…

— Като споменахте за Йори — аз бих искал да говоря с него. Ще го повикате ли?

Градината бе това, което Садо очакваше от един търговец в Сакай. Макар оградена от едната страна от склад, това бе свят, различен от горещата, прашна канцелария. Камъните и растенията бяха прясно навлажнени и между тях течеше поточе.

Осей и Оцуру бяха коленичили в малка изискана стаичка, обърната към градината. Върху татамите бе сложено вълнено килимче, а също и подноси с питки и тютюн. Садо забеляза силното благоухание на смесени благовония.

Като седна в края на стаята, той каза:

— Няма да влизам вътре. Краката ми са мръсни.

Докато му поднасяше чая, Осей се извини заради своите служители и му благодари, че е спасил Йори.

— Срещал съм това момче и преди — обясни Садо. — Радвам се да го открия отново. Как стана така, че то е във вашата къща?

Щом чу тяхното обяснение, Садо им разказа за дългото си издирване на Мусаши. След като побъбриха безгрижно няколко минути, той завърши:

— Наблюдавах Йори няколко минути през улицата. Възхитих се на способността му да се владее. Държа се много добре. Всъщност, аз мисля, че ще е грешка да се отгледа момче с такъв дух в дома на един търговец. Чудя се дали бихте имали нещо против да го поверите на моите грижи? В Кокура може да бъде отгледан като самурай.

Осей с готовност се съгласи, като каза:

— Това ще е най-доброто нещо, което някога би могло да му се случи.

Оцуру стана, за да потърси Йори, но точно в този миг той се появи зад едно дърво, откъдето беше чул целия разговор.

— Имаш ли нещо против да дойдеш с мен? — попита Садо.

Преливащ от щастие, Йори замоли да бъде взет в Кокура.

Докато Садо пиеше чая си, Оцуру подготви Йори за път — кимоно, хакама, гамаши, сламена шапка — всичко беше ново. Това беше първият път, когато той въобще слагаше хакама.

Същата вечер, щом „Тацумимару“ разпери черните си криле и потегли под облаци, позлатени от залязващото слънце, Йори погледна назад към морето от лица — тези на Оцуру, на нейната майка, на Сахей, на голямата група от изпращачи. Лицето на града Сакай.

С широка усмивка на своето лице той свали шапка и я размаха към тях.

Учителят по писане

Надписът над входа на една алея в рибарския квартал в Окадзаки гласеше: „Просвещение за младите. Уроци по четене и писане“ и носеше името Мука, който, по всичко изглежда, беше един от многото обеднели, но честни ронини, които си изкарваха прехраната, споделяйки полученото като част на военното съсловие образование с децата на хора от простолюдието.

Любопитно несръчната калиграфия предизвикваше усмивки у минувачите, но Мука твърдеше, че не се срамувал от нея. Всеки път, щом станеше дума за това, той отговаряше по един и същ начин: „В сърцето си аз все още съм дете. Упражнявам се заедно с децата.“

Алеята завършваше с бамбукова горичка, отвъд която бе манежът на рода Хонда. В спокойно време той бе винаги покрит с облак прах, защото ездачите често се упражняваха от зори до мрак. Воинското родословие, с което те толкова се гордееха, бе това на известните воини Микава, от които водеше произходът си и родът на Токугава.

Мука се размърда от обедната си дрямка, отиде до кладенеца и извади вода. Тъмносивото му кимоно и сивата му качулка можеха да бъдат облекло на четирийсетгодишен мъж, но той всъщност нямаше дори и трийсет. След като си изми лицето, отиде до горичката, където с един-единствен удар на сабята си отряза парче дебел бамбук.

След като изми бамбука в кладенеца, отново влезе вътре. От едната страна висяха сенници, които пазеха от праха от манежа, но тъй като от тази посока идваше и светлината, стаята изглеждаше по-малка и по-тъмна, отколкото в действителност. В единия ъгъл лежеше дъска за писане, а над нея висеше безименният портрет на някакъв дзен-монах. Мука сложи парчето бамбук в средата на дъската и пъхна цвят от повет в кухата му среда.

„Не е лошо“, помисли си, като се отдръпна назад, за да види резултата от работата си.

Седна пред масичката, взе четчицата и започна да се упражнява, използвайки за образец ръководство с четвъртити, официални йероглифи от Чу Суи-лян и отпечатък от калиграфия на монаха Кобо Дайши. Забележимо бе напреднал през прекараната тук година и знаците, които написа сега, далеч превъзхождаха онези на табелата.

— Мога ли да ви обезпокоя? — попита една жена от съседната врата, съпругата на продавача на четчици за рисуване.

— Влезте, моля — покани я Мука.

— Разполагам само с минута. Просто се чудех… преди няколко минути чух силен шум. Изглеждаше, като че се счупи нещо. Вие чухте ли го?

Мука се засмя.

— Това бях аз — отрязах парче бамбук.

— Аз пък се разтревожих. Помислих си, че нещо може да ви си е случило. Мъжът ми каза, че самураи тършуват насам-натам да ви убият.

— И да успеят, няма да има значение. Аз не струвам и три медни монети.

— Не бива да сте толкова лекомислен. Много хора биват убити за неща, които дори не си спомнят, че са извършили. Помислете колко тъжни ще бъдат всички момичета, ако нещо ви се случи.

Тя си тръгна, без да попита както обикновено: „Защо не си вземете съпруга? Не е защото не харесвате жени, нали?“

Мука все не даваше ясен отговор на този въпрос, въпреки че сам си го бе докарал, като по невнимание разкри достатъчно, за да подскаже, че би бил изгоден улов. Съседите му знаеха, че е ронин от Мимасака, който обича да учи и че известно време е живял в Киото и напоследък — в Едо. Той твърдеше, че иска да се установи в Окадзаки и да води едно добро училище. След като неговата младост, трудолюбие и честност бяха очевидни, не бе учудващо, че доста момичета, както и някои родители с подходящи дъщери, проявяваха интерес към един брак.

Тесният кръг, сред който живееше, определено се харесваше на Мука. Продавачът на четки и съпругата му се отнасяха любезно с него, жената го учеше как да готви и понякога се занимаваше с гладенето и шиенето. В края на краищата, на него му харесваше да живее сред съседите си. Всеки познаваше всеки и всички търсеха нови начини да направят живота си интересен. Винаги нещо ставаше — ако не празненство, улични танци или пък религиозни празници, то тогава имаше погребение или болен, за когото да се грижат.

Тази вечер той мина покрай къщата на продавача на четки, който вечеряше със съпругата си. Жената цъкна с език и каза:

— Къде ли отива? Сутринта преподава на децата, следобед дреме или учи и през нощите го няма. Също като прилеп.

Мъжът й се изкикоти.

— Че какво лошо има в това? Той не е женен. Не би трябвало да му завиждаш за нощните излети.

По улиците на Окадзаки, звукът на бамбукова флейта се смесваше с бръмченето на уловени в дървени клетки насекоми, ритмичното нареждане на слепите улични певци, виковете на продавачите на пъпеши и суши. Тук нямаше нищо, което да напомня забързаната навалица в Едо. Фенерите примигваха; хора се разхождаха по летни кимона. В ленивата горещина на летния ден всичко изглеждаше спокойно и на мястото си.

При минаването на Мука момичетата прошепнаха:

— Ето го — отново тръгна.

— Хм — без да обръща внимание на никого, както обикновено.

Някои от по-младите жени се поклониха на Мука, после се обърнаха към приятелките си и почнаха да обсъждат накъде ли се бе запътил.

Той продължи право напред, подмина страничните улички, където би могъл да опита предлаганите от леките жени в Окадзаки удоволствия, считани от мнозина за една от най-привлекателните страни на главния път Хокайдо. В западния край на града се спря и протегна, за да изкара горещия въздух от ръкавите си. Пред него бяха бързите води на река Яхаги и моста Яхаго, най-дългият по Хокайдо. Отиде при слабата фигура, която го чакаше до първия стълб.

— Мусаши?

Мусаши се усмихна на облечения в свещеническа дреха Матахачи.

— Господарят върна ли се? — попита той.

— Не.

Минаха заедно по моста. На покрития с борове хълм на отсрещния бряг се намираше стар дзен-манастир. Тъй като хълмът бе известен като Хачиджо, манастира бе получил името Хачиджоджи. Двамата се изкатериха по тъмния склон пред портата.

— Как са нещата? — попита Мусаши. — Заниманията с дзен трябва да са трудни.

— Така е — отговори Матахачи и тъжно наклони синкавата си обръсната глава. — Често ми е минавала мисълта за бягство. Щом за да стана достойно човешко същество, трябва да премина през такива умствени мъки, също толкова добре бих могъл да си пъхна главата в примка и да забравя за нея.

— Не се оставяй това да те обезсърчи. Все още си едва в началото. Истинското ти обучение няма да започне, докато не се помолиш на учителя си и не го убедиш да те приеме за ученик.

— Това не е невъзможно. Понаучих се малко на самообладание. Винаги когато се почувствам потиснат, си мисля за теб. Щом ти успяваш да преодолееш твоите трудности, и аз би трябвало да съм способен да преодолея моите. Така и трябва да бъде. Няма нищо, което аз мога да направя, а ти — не.

— Спомням си помощта на Такуан. Ако не беше той, щях да бъда наказан със смърт.

— Успееш ли да издържиш в трудностите, можеш да изпиташ удоволствие, много по-голямо от болката — продължи тържествено Мусаши. — Ден след ден и час по час хората посрещат последователни вълни от болка и удоволствие. Ако се опитат да изпитват само удоволствие, спират да са истински живи. В такъв миг удоволствието се изпарява.

— Започвам да разбирам.

— Помисли си за обикновената прозявка. Прозявката на човек, който усърдно се е трудил, е различна от онази на някой мързеливец. Много хора умират, без да разберат какво удоволствие може да донесе една прозявка.

— Хм-м. Такива приказки чувам в храма.

— Надявам се скоро да дойде денят, когато ще те предам на твоя учител. Аз също искам да го помоля за напътствия. Имам нужда да знам повече за Пътя.

— Кога предполагаш, че ще се върне?

— Трудно е да се каже. Дзен-учителите понякога обикалят страната подобно на летящ облак, често — два-три пъти за една година. Сега, когато си тук, би трябвало да решиш да го чакаш пет или шест години, ако се наложи.

— Ти също ли?

— Да. Животът в тази задна уличка, сред бедни и честни хора, научава на много неща — това е част от моето обучение, не е загубено време.

След като напусна Едо, Мусаши мина през Ацуги. После, движен от съмнения за своето бъдеще, той изчезна в планините Танзава, за да се появи два месеца по-късно по-разтревожен и измъчен от всякога. Надмогването на една трудност само го извеждаше до нова. Понякога така се терзаеше, че сабята му изглеждаше като оръжие, обърнато срещу самия него.

Сред възможностите, които бе обмислил, беше да избере най-лесния път. Ако можеше да реши да живее по удобен, обикновен начин с Оцу, животът щеше да е прост. Почти всеки даймио би му плащал достатъчно, за да живее, може би от петстотин до хиляда крини. Когато обаче поставеше този възможност като въпрос пред себе си, отговорът винаги беше „не“. Лесният живот поставяше ограничения — той не можеше да се подчини.

В други мигове се чувстваше въобще изгубен и жадуваше заблуди, подобно на хищните демони в ада; за известно време умът му се проясняваше и той се изпълваше с радост от гордото си усамотение. В сърцето му се водеше постоянна битка между светлината и мрака. Нощем и денем той се мяташе между възторга и отчаянието. Замисляше се за майсторството си със сабята и се изпълваше с неудовлетворение. При мисълта колко е дълъг Пътят и колко далеч е той още от зрелостта, слабост пронизваше сърцето му. В други дни животът в планината повдигаше духа му и мислите му се насочваха към Оцу.

Щом слезе от върха, той се отби за няколко дни в Югьоджи във Фуджисава, след което продължи към Камакура. Там срещна Матахачи. Решен да не се връща към живот на леност, Матахачи бе в Камакура заради множеството дзен-храмове там, но страдаше от много по-силно чувство за неразположеност, отколкото Мусаши.

— Не е толкова късно — увери го приятелят му. — Ако се научиш на самообладание, можеш да започнеш отначало. Пагубно е да си казваш, че всичко е свършено и че от теб не става нищо.

Почувства се задължен да добави:

— Да ти кажа истината, аз самият се натъкнах на стена. Има случаи, когато се чудя имам ли някакво бъдеще. Чувствам се съвсем празен. Все едно съм затворен в черупка. Мразя се. Казвам си, че не съм добър. Обаче като се смъмря и се накарам да продължа, успявам да разбия черупката. И тогава пред мен се открива нова пътека.

— Повярвай ми, този път е истинско мъчение. Заплел съм се вътре в тази черупка и не мога да направя нищо. Дойдох от планините, защото си спомних за човек, който би могъл да ми помогне.

Ставаше дума за свещеника Гудо.

— Това е този, който ти е помогнал, когато за първи път си търсил Пътя, нали? — попита Матахачи. — Не можеш ли да ме запознаеш с него и да го помолиш да ме приеме за ученик?

В началото Мусаши се съмняваше в искреността на своя приятел, но след като чу за неприятностите му в Едо, сметна, че наистина го мисли. Двамата разпитаха за Гудо в редица дзен-манастири, но научиха малко. Мусаши знаеше, че свещеникът не е вече в Мьошинджи в Киото. Беше напуснал няколко години преди това и известно време пътувал на изток и североизток. Гудо бе познат като изключително своенравен човек, който днес може да бъде в Киото и да държи беседи по дзен пред императора, а на следващия ден да блуждае някъде из околностите. Знаеше се, че Гудо е спирал на няколко пъти в Хачиджоджи до Окадзаки и един монах предположи, че това е най-подходящото място да го изчакат.

Мусаши и Матахачи седнаха в малкия заслон, където спеше Матахачи. Мусаши често го посещаваше тук и те си говореха до късно през нощта. На Матахачи не му бе разрешено да спи в общежитието, което, подобно на останалите сгради в Хачиджоджи, беше груба, покрита със слама сграда, понеже още не беше приет официално за монах.

— Ох, тези комари! — възкликна той, махна срещу дима от благовонията и разтърка раздразнените си очи.

— Нека да излезем отвън.

Отидоха в главната зала и седнаха. Наоколо беше безлюдно и духаше студен ветрец.

— Напомня ми на Шиподжи — обади се Матахачи с едва различим глас.

— Нали? — потвърди Мусаши.

Двамата потънаха в мълчание. Винаги правеха така в подобни случаи — мислите за дома неизбежно отвеждаха до спомени за Оцу и Осуги или до събития, за които и двамата не желаеха да говорят, за да не би да застрашат сегашната си дружба.

След няколко минути обаче Матахачи каза:

— Хълмът, където е Шиподжи, беше по-висок, нали? Обаче там няма стар кедър.

Той постоя за миг втренчен в профила на Мусаши, след което нерешително додаде:

— Имам една молба, която бих искал да отправя, но…

— Какво има?

— Оцу… — започна Матахачи, но веднага млъкна. Щом накрая реши, че ще успее да го каже, продължи: — Чудя се какво ли прави Оцу точно сега и какво ще стане с нея. Често си мисля за нея тези дни, като се извинявам от сърце за всичко, което съм направил. Срамувам се да го призная, но в Едо аз я накарах да живее с мен. Обаче нищо не се случи. Тя отказа да ми позволи дори да я докосна. Мисля си, че след като на времето тръгнах за Секигахара, Оцу трябва да е изглеждала като прекършен цвят. Сега тя е разцъфтяла върху друго дърво, в друга почва.

Лицето му показваше неговата искреност и от гласа му вееше тъга.

— Такедзо — не… Мусаши, умолявам те, ожени се за Оцу. Ти си единственият човек, който може да я спаси. Така и не успявах досега да го кажа, но откакто реших да стана последовател на Гудо, аз се примирих с това, че Оцу не е моя. Дори и така обаче се тревожа за нея. Не искаш ли да се погрижиш за нея и да й донесеш щастието, за което жадува?

Беше около три часа сутринта, когато Мусаши тръгна надолу по тъмната планинска пътека. Беше скръстил ръце и навел глава; думите на Матахачи звучаха в ушите му. Умора тежеше в краката му. Чудеше се колко ли нощи на мъчения е прекарал неговият приятел, докато събере смелост да говори за това. Все пак на Мусаши му се струваше, че собствената му дилема е много по-неприятна и по-болезнена.

Матахачи, мислеше си той, се опитва да избяга от пламъците на миналото към прохладното избавление на просвещението — опитва се, като новородено, да намери в двояката и тайнствена болка на тъгата и въодушевлението живот, който си заслужаваше да живее.

Мусаши не беше способен да каже: „Не мога да направя това,“ още по-малко пък: „Не искам да се оженя за Оцу. Тя е твоя годеница. Разкай се, пречисти сърцето си и я спечели отново.“ Накрая просто не каза нищо, защото всичко, което би могъл да изрече, щеше да бъде лъжа.

Матахачи пламенно го умоляваше:

— Да стана ученик няма да ми помогне, докато не се уверя, че има някой, който да се грижи за Оцу. Ти си този, който ме накара да се упражнявам и да възпитавам самия себе си. Ако си мой приятел, спаси Оцу. Това е единствения начин да спасиш и мен.

Мусаши бе изненадан, когато Матахачи се пречупи и заплака. Той не подозираше, че приятелят му е способен на такива силни чувства. Щом стана да си върви, Матахачи се вкопчи в ръкава му и замоли за отговор.

— Нека да помисля — бе единственото, което Мусаши успя да каже.

Сега той се проклинаше, че се е проявил като страхливец и жалеше за неспособността да преодолее собствената си мудност.

Мусаши си мислеше тъжно, че тези, които не са страдали от тази болест, не могат да познават мъките й. Това не е просто въпрос на леност, която често е приятно състояние, но на това да желаеш отчаяно да извършиш нещо и да не си способен да го направиш. Умът и очите на Мусаши изглеждаха тъпи и пусти. Озовал се възможно най-далеч в определена посока, той видя себе си безпомощен както да се оттегли, така и да поеме нова пътека. Все едно да си заключен на място без никакъв изход. Неговото безсилие водеше до съмнения, нови обвинения и сълзи.

Ядосан сам на себе си, не му помогна и това, че си припомни всичките неща, които бе направил погрешно. Бездруго още не бе преболедувал това, че се раздели с Йори и Гоносуке и прекъсна връзките със своите приятели в Едо. Желанието да пробие черупката си с ритник, преди тя напълно да се е затворила, се бе провалило. Черупката беше все още тук и обгръщаше празното му „аз“ подобно на изоставената кожа на насекомо.

Вървеше в неопределена посока. Широките води на река Яхаги се появиха пред очите му и вятърът от реката охлади лицето му. Внезапно, предупреден от пронизително изсвирване, той отскочи настрани. Изстрелът премина на пет крачки от него и ехото от мускета се разнесе над водата. Преброил две вдишвания между куршума и звука, Мусаши заключи, че е стреляно от доста голямо разстояние. Скочи под моста и като прилеп увисна на един от стълбовете.

Няколко минути изминаха, преди трима мъже да дотичат от хълма Хачиджо, подобно на борови шишарки носени от вятъра. Близо до края на моста те се спряха и почнаха да се оглеждат за тялото. Убеден, че е улучил, човекът с мускета захвърли фитила си. Беше облечен в по-тъмни дрехи от останалите и с маска, от която се виждаха само очите му.

Небето бе леко просветляло и медните орнаменти по приклада слабо проблясваха.

Мусаши не можеше да си представи кой в Окадзаки би желал смъртта му. Не че липсваха възможности. В хода на своите битки бе сразил доста хора, които може би все още горяха от желание за мъст. Беше убил много други, чиито приятели или семейства сигурно биха търсили отмъщение.

Всеки, който следва Пътя на меча, бе постоянно под заплахата да бъде убит. Ако преживееше някоя опасност, по-вероятно бе, че си е създал нови врагове или се е изложил на нова заплаха. Опасността бе точилото, на което боецът със саби наостряше духа си. Враговете бяха маскирани учители.

Да свикнеш да стоиш нащрек дори и когато спиш, постоянно да се учиш от враговете си, да използваш сабята като средство, с което да помагаш на хората да живеят, да владееш действителността, да достигнеш просветление, да споделяш нечия радост от живота с други — всички тези неща бяха присъщи на Пътя на меча.

Докато Мусаши висеше в края на моста, положението го стресна със своята хладна неизбежност и колебанието му изчезна. Като дишаше много плитко и безшумно, той остави враговете да се приближат. Неуспели да открият трупа, те почнаха да претърсват пътя и оглеждат под моста.

Очите на Мусаши се разшириха. Въпреки облеклото им на разбойници, мъжете носеха самурайски саби и бяха добре обути. Единствените самураи в областта бяха онези, които служеха на рода Хонда в Окадзаки и на оварския клон на рода Токугава в Нагоя. Не бе допускал, че има врагове в кое да е от двете владения.

Един от мъжете се наведе, взе фитила, запали го и го размаха, с което доведе Мусаши до заключението, че от другата страна на моста има още хора. Той не можеше да се мръдне — не и в този миг. Ако се покаже, ще привлече нов мускетен огън. Дори и да достигне срещуположния бряг, там го чака опасност, вероятно дори по-голяма от сегашната. Но също така не може да стои още дълго време тук. Знаейки, че той не е преминал моста, самураите щяха да се придвижат към него и вероятно да открият скривалището му.

Планът го осени като проблясък на светкавица. Той не се опираше на ученията за Изкуството на войната, които съставляваха тъканта на обучената воинска интуиция. Да измисляш нов начин за нападение беше бавен процес, често завършващ с поражение в случаи, където скоростта е от значение. Инстинктът на воина не бива да се бърка с инстинкта на животното. Подобно на вътрешната реакция, той се раждаше от съчетание на дисциплина и мъдрост. Това бе съвършеното разбиране, далеч от всякакви разсъждения. Способността за част от секундата да направиш правилния ход, без да минаваш през действителния процес на мисленето.

— Няма смисъл да се криете — извика Мусаши. — Ако търсите мен, аз съм тук.

Вятърът бе станал доста силен и той не бе сигурен дали гласът му се е чул.

Втори изстрел даде отговор на въпроса му. Мусаши, разбира се, вече не бе на старото си място. Докато куршумът все още летеше във въздуха, той беше скочил девет стъпки към края на моста.

Вряза се помежду им. Мъжете леко се раздалечиха, като го обградиха от три страни, но им липсваше каквато и да е съгласуваност. Мусаши удари надолу с дългата си сабя към човека в средата, като едновременно с това разряза водоравно с късия си меч мъжа отляво. Третият побягна по моста, като се препъваше и отскачаше от перилата.

Мусаши го последва ходом, като вървеше от едната страна и от време на време се спираше за да се ослуша. Когато нищо друго не последва, той се прибра в дома и си легна.

На следващата сутрин двама самураи се появиха пред къщата му. Виждайки преддверието препълнено с детски сандали, те се дръпнаха по-настрани.

— Вие ли сте сенсей Мука? — попита единият. — Ние сме от дома Хонда.

Мусаши вдигна поглед от това, което пишеше и каза:

— Да, аз съм Мука.

— Миямото Мусаши ли е истинското ви име? Ако е така, не се опитвайте да го скриете.

— Аз съм Мусаши.

— Вярвам, че познавате Ватари Шима.

— Не мисля, че го познавам.

— Той твърди, че е бил на едно-две стихотворни събирания, където сте присъствали и вие.

— Сега, като споменахте, си го спомних. Срещнали сме се в дома на един общ приятел.

— Той се питаше дали не бихте дошли да прекарате една вечер с него.

— Ако търси някого, с когото да съчинява хайку, попаднал е на неподходящ човек. Въпреки че действително бях поканен на няколко подобни събирания, аз съм обикновен човек, с малко опит в подобни неща.

— Аз мисля, че това, което има предвид, е обсъждането на бойни изкуства с вас.

Учениците на Мусаши гледаха разтревожено към двамата самураи. За няколко минути Мусаши на свой ред гледа към децата, след което каза:

— В такъв случай аз бих се радвал да приема. Кога?

— Можете ли да дойдете тази вечер?

— Чудесно.

— Той ще прати паланкин за вас.

— Това е много любезно от негова страна. Ще го чакам.

След като мъжете си тръгнаха, той се обърна към учениците си:

— Хайде, сега — каза той. — Не бива да оставяте да ви се отвлича вниманието. Почвайте отново работа. Погледнете мен. Аз също се упражнявам. Трябва да се научите да се съсредоточавате толкова пълно, че дори да не чувате говора на хората или песента на жетварите. Ако като малки сте мързеливи, ще станете като мен и ще трябва да се упражнявате и след като сте пораснали.

Той се засмя и огледа изцапаните с мастило ръце и лица.

По здрач бе надянал хакама и готов за тръгване. Точно когато отново уверяваше жената на продавача на четки, която бе готова да се разплаче, че ще е в безопасност, паланкинът пристигна — не от обикновените, подобен на кошница, които се срещаха из града, а лакиран кедров стол, придружен от двама самураи и трима слуги.

Съседите, смаяни от гледката, се струпаха с шепот наоколо. Децата извикаха приятелите си и въодушевено задърдориха.

— Само големи хора се возят в паланкин като този.

— Нашият учител трябва да е важна личност.

— Къде ли отива?

— Дали въобще ще се върне?

Самураите затвориха вратичката на паланкина, разчистиха тълпата и потеглиха.

Тъй като не знаеше какво да очаква, Мусаши предположи, че има връзка между поканата и случката при моста Яхаги. Вероятно Шима го вика за обяснения за двамата убити самураи от неговото имение. Тогава може би Шима стои зад шпионирането и изненадващото нападение и сега е готов открито да се изправи срещу Мусаши. Без да вярва, че от днешната среща ще излезе нещо добро, Мусаши се примири, че ще се изправи пред трудно положение. Догадките няма да го отведат доникъде. Изкуството на Войната изискваше да открие къде стои и да действа в съответствие с това.

Паланкинът се разклати леко, подобно на кораб в морето. Чул шума на вятъра между боровете, Мусаши помисли, че са в гората близо до северната стена на крепостта. Не изглеждаше като човек, който се приготвя за непредсказуема яростна атака. С наполовина притворени очи, той като че ли дремеше.

След като портата на крепостта със стържене се отвори, ходът на носачите се забави, а гласовете на самураите станаха по-почтителни. Щом Мусаши слезе, слугите мълчаливо, но любезно го насочиха към един открит павилион. Тъй като сенниците и от четирите страни бяха вдигнати, ветрецът проникваше на приятни повеи. Лампите примигваха и после буйно припламваха. Въобще не можеше да се познае, че това е знойна лятна нощ.

— Аз съм Ватари Шима — представи се домакинът му. Беше типичен самурай от Микава — як, мъжествен и без да го показва — винаги нащрек.

— Аз съм Миямото Мусаши.

Отговорът бе също толкова прост и придружен от поклон.

Шима върна поклона и каза:

— Разположете се удобно — После без предисловия продължи към същината. — Съобщиха ми, че миналата вечер сте убили двама от нашите самураи. Истина ли е?

— Да, така е.

Мусаши се взираше в очите на Шима.

— Дължа ви извинение — продължи сериозно Шима. — Чух за произшествието днес, когато докладваха за смъртта им. Имаше разследване, разбира се. Въпреки, че отдавна знам името ви, досега не подозирах, че живеете в Окадзаки. Колкото до нападението, казаха ми, че сте били обстрелван от група мъже, един от които е възпитаник на Мияке Гумбей, познавач на школата Тогун.

Мусаши, не доловил никакво преструване, повярва на думите на Шима и историята постепенно се изясни. Ученикът на Гумбей бил един от неколцината самураи на Хонда, учили в училището Йошиока. Буйните глави сред тях се събрали и решили да убият човека, сложил край на славата на техния учител.

Мусаши знаеше, че името Йошиока Кемпо все още се тачи из цялата страна. В западна Япония особено, щеше да е трудно да намериш владение без самурай, учил при него. Мусаши каза на Шима, че разбира омразата към него, но я смята повече за лична злоба, отколкото за оправдана причина за отмъщение по правилата на Изкуството на войната.

Шима охотно се съгласи.

— Извиках оцелелите и ги порицах. Надявам се, че ще ни простите и ще забравите станалото. Гумбей също бе много разочарован. Ако не възразявате, бих желал да ви го представя. Той иска да поднесе извиненията си.

— Това не е необходимо. Станалото е нещо обикновено, което може да се случи на всеки, отдаден на бойните изкуства.

— Даже и така…

— Добре, нека да минем без извиненията. Ако той желае да говорим за Пътя, ще се радвам да го видя. Името му ми е познато.

Пратиха човек да повика Гумбей, и когато представянето приключи, разговорът се насочи към саби и майсторството да се борави с тях.

— Бих искал да чуя нещо за стила Тогун — помоли Мусаши. — Вие ли сте го създали?

— Не — отвърна Гумбей. — Възприех го от моя учител — Кавазаки Кагиносуке от областта Ечидзен. Според ръководството, което ми даде, той го е развил, докато живеел като отшелник на връх Хакуун в Кодзуке. Изглежда, че е научил много от уменията от един тендайски монах на име Тогумбо… Но разкажете ни за себе си. Много пъти съм чувал да споменават вашето име. Имах впечатлението, че сте по-възрастен. И след като сте тук, дали не бихте ме удостоили с един урок.

Тонът беше приятелски. Въпреки това ставаше дума за покана за битка.

— Някой друг път — отговори нехайно Мусаши. — Трябва да си вървя вече. Аз всъщност не знам пътя до дома.

— Щом тръгнете — каза Шима, — ще изпратя някой с вас.

— Когато чух, че двама мъже били посечени — продължи Гумбей, — отидох да ги огледам. Открих, че по раните не мога да възстановя положението на телата, така че разпитах мъжа, който е избягал. Впечатлението му било, че сте използвали две саби едновременно. Това възможно ли е?

Мусаши с усмивка им каза, че никога не е правил това съзнателно. Смята действията си за битка с едно тяло и една сабя.

— Не бива да сте толкова скромен — възрази Гумбей. — Разкажете ни за това. Как се упражнявате? Каква трябва да е тежестта, за да използвате свободно две саби?

Виждайки, че няма да успее да си тръгне, преди да им е дал някакво обяснение, Мусаши огледа стаята. Очите му се спряха на окачени над нишата мускети и той помоли да ги използва. Шима прие и Мусаши отиде в средата на стаята, като държеше оръжията за цевите, по едно във всяка ръка.

Мусаши вдигна едното си коляно и каза:

— Две саби са също като една. Една сабя е като две. Ръцете на всички ни са разделени, но и двете принадлежат на едно и също тяло. Първичната същност на всички неща е не двойнствена, а единна. Всички школи и направления в това отношение си приличат. Ще ви покажа.

Думите излязоха спонтанно. Когато замряха, той вдигна ръка.

— С ваше позволение.

След което завъртя мускетите. Те почнаха да се движат в кръг и образуваха малки вихрушки. Останалите мъже пребледняха.

Мусаши спря и сви лактите си до тялото. Отиде до нишата и върна мускетите на местата им. После с лек смях каза:

— Вероятно това ще ви помогне да разберете.

Без да предложи някакво по-нататъшно обяснение, той се поклони на своя домакин и излезе. Замаяният Шима като че въобще забрави за човека, който трябваше да го изпрати.

Вече извън портата, Мусаши се обърна за последен поглед, облекчен, че вече не е в ръцете на Ватари Шима. Все още не знаеше истинските намерения на този човек, но едно бе ясно — най-разумно е още същата вечер да напусне Окадзаки.

Помисли си за своето обещание към Матахачи да изчака завръщането на Гудо. Светлините на Окадзаки се показаха и един глас от крайпътното светилище го повика:

— Мусаши, аз съм, Матахачи. Тревожехме се за теб, така че дойдохме да те изчакаме.

— Тревожили сте се?

— Отидохме до вас. Съседката каза, че напоследък някакви хора те шпионирали.

— Вие?

— Учителят се върна днес.

Гудо се бе разположил на терасата на параклиса. Той бе човек с необикновена външност, кожата му черна като на гигантски жетвар, дълбоко хлътналите му очи блестяха под високите вежди. Изглеждаше някъде между четиридесетте и петдесетте, но при човек като него възрастта не можеше да се познае. Сух и слаб, имаше кънтящ глас.

Мусаши се доближи, коленичи и долепи чело до земята. Гудо го наблюдаваше мълчаливо минута-две.

— Доста време мина — каза той.

Мусаши повдигна глава и каза тихо:

— Много дълго време.

Гудо или Такуан — Мусаши отдавна бе убеден, че само един или двама мъже бяха в състояние да го изведат от сегашната му безизходица. Тук, най-сетне, след цяла година чакане, беше Гудо. Той се взря в лицето на свещеника, както би гледал луна в тъмна нощ.

Внезапно извика:

— Сенсей!

— Какво има?

Гудо нямаше нужда да пита; той знаеше какво иска Мусаши и го приемаше, както майката предугажда нуждите на детето си.

Мусаши, отново в дълбок поклон, каза:

— Минаха повече от десет години, откакто учих при вас.

— Толкова много?

— Да. Но дори и след всичките тези години се съмнявам, че съм напреднал осезаемо по Пътя.

— Все още говориш като дете, а? Не може да си стигнал много далеч.

— Пълен съм със съжаления.

— Така ли?

— С обучение и самообладание постигнах толкова малко.

— Ти все говориш така. Докато продължаваш, всичко ще е безплодно.

— Какво би станало, ако се предам?

— Отново ще попаднеш в плен. Ще бъдеш изхвърлен човек, по-лош отпреди, когато бе само невеж глупак.

— Ако изоставя Пътя, пропадам в бездната. Все пак, когато се опитвам да покоря върховете, откривам, че не съм способен на това. Вятърът ме брули по средата на склона им и аз не съм нито майсторът на сабята, нито пък човека, който искам да бъда.

— Това явно е в основата на всичко.

— Не може да разберете колко отчаян съм. Какво да направя? Кажете ми! Как мога да се освободя от бездействието и объркването?

— Защо питаш мен? Можеш да разчиташ само на себе си.

— Нека отново да седна в нозете ви и да приемам вашите напътствия. Аз и Матахачи. Или ме ударете с тоягата си да ме събудите от тъмната пустота. Умолявам ви, сенсей, помогнете ми.

Мусаши не беше повдигнал глава. Не плачеше, но гласът му бе задавен.

Без ни най-малко да е трогнат, Гудо каза:

— Ела, Матахачи — и двамата заедно се отдалечиха от параклиса.

Мусаши изтича след свещеника, сграбчи го за ръкава и започна да го умолява.

Гудо поклати мълчаливо глава и щом Мусаши настоя, каза:

— Нищо подобно! — После сърдито добави: — Какво имам аз да ти кажа? Какво повече мога да ти дам? Единствено удар по главата.

Той размаха юмрук във въздуха, но не удари.

Мусаши пусна ръкава му и беше на път да каже нещо друго, но свещеникът бързо се отдалечи, без да поглежда назад.

Застанал до Мусаши, Матахачи се обади:

— Когато го видях до храма и му разказах за мислите ни и защо искаме да станем негови ученици, той едва ме слушаше. Щом свърших, възкликна: „О?“ и ми каза, че мога да го последвам и да му прислужвам. Може би ако просто вървиш след нас, винаги, когато изглежда в добро настроение, можеш да го питаш, каквото искаш.

Гудо се обърна и повика Матахачи.

— Идвам — каза Матахачи. — Направи, каквото ти казах — посъветва той Мусаши и се втурна да настигне свещеника.

Чувствайки, че ще е непоправимо, ако отново изгуби Гудо от погледа си, Мусаши реши да последва предложението на Матахачи. В общото течение на времето човешкият живот от шестдесет или седемдесет години е само кратък проблясък. След като в този къс миг е имал щастието да срещне човек като Гудо, глупаво ще е да остави тази възможност да се изплъзне.

„Това е неповторима възможност“, помисли си. Топли сълзи се събраха в ъгълчетата на очите му. Трябва да последва Гудо, ако се наложи — и до края на света, да върви след него, докато чуе думите, от които имаше нужда.

Гудо се отдалечи от хълма Хачиджо, чийто храм явно повече не го занимаваше. Сърцето му вече се носеше с течащата вода и облаците. Щом стигна Токайдо, той се обърна на запад — към Киото.

Кръгът

Дзен-учителят устройваше пътешествията си по своенравен начин. Един ден заваля и той изобщо не излезе навън. Вместо това се затвори в хана и Матахачи трябваше през целия ден да го лекува с мокса. Когато минаваха през област Мино, остана в Дайзенджи цяла седмица, а след това прекара няколко дни в дзен-храма Хиконе. Така че в Киото пристигнаха бавно и след много престои.

Мусаши нощуваше където му попадне. Когато Гудо спираше в някоя странноприемница, той или лягаше отвън на двора, или си избираше друг хан наблизо. Ако монахът и Матахачи се отбиваха в храм, Мусаши се приютяваше под входната врата. В сравнение с копнежа му да чуе поне една думичка от Гудо, всички лишения му изглеждаха нищожни.

Една нощ, докато лежеше пред един храм край езерото Бива, той изведнъж осъзна, че есента е вече на път. Огледа се и установи, че прилича на най-обикновен просяк. Косата му, както можеше да се очаква, бе чорлава и сплъстена — беше се зарекъл да не се реши, докато монахът не се умилостиви. От седмици не се беше къпал, нито бръснал. Дрехите му за кратко време се бяха превърнали в дрипи. Усещаше ги твърди като впита в кожата му дървесна кора.

Звездите изглеждаха така, сякаш се готвят да паднат от небето. Мусаши погледна тръстиковата рогозка и си помисли: „Какъв съм безумец!“. Сякаш изведнъж го обзе някаква лудост. Затресе се в горчив смях. Би могъл да се добере до целта си с хитрост и без много шум. Но какво всъщност иска от този дзен-учител. Нима не може да се оправя в живота, без непрекъснато да се самоизмъчва. Дожаля му дори за въшките, приютили се в тялото му.

Гудо недвусмислено му бе заявил, че не притежава „съвсем нищо“, което да му предложи. Беше безсмислено да иска от него нещо, което той няма. Грешно беше да го мрази, макар че Учителят му обръщаше по-малко внимание, отколкото на всяко скитащо куче, срещнато край пътя.

Мусаши погледна нагоре през кичурите коса, които закриваха очите му. Нямаше съмнение — грееше есенна луна. Но тези комари! Кожата му, отдавна набраздена от червени ивици, вече беше безчувствена към техните набези.

Беше готов да признае пред себе си, че става нещо, което не разбира. Нещо, което си представяше като цялост. Само ако можеше да проумее какво е, сабята му начаса щеше да изхвърчи от ножницата си. Всичко останало щеше веднага да си дойде на мястото. Но винаги, когато му се струваше, че най-после е уловил това странно нещо, то му се изплъзваше.

Ако беше дошъл момента да се откаже да търси Пътя, би предпочел да умре, тъй като не виждаше друга причина да живее. Изтегна се под навеса на входа.

Тъй като сънят не идваше, отново се запита какво ли е онова нещо? Някаква техника за бой със саби? Не, не само това. Предписание как да живеем живота си? Не, повече от това. Разрешение на проблема му с Оцу? Не, никой мъж не можеше да се чувства толкова нещастен от любовта на една жена. Трябваше да намери някакъв цялостен отговор. Макар че, независимо от силата, с която този проблем привличаше мислите му, той може би не беше по-голям от оризово зърно. Загърнат в рогозката си, приличаше на гъсеница.

Запита се дали Матахачи спи добре. Направи сравнение между себе си и своя приятел, и му завидя. Матахачи не позволяваше на проблемите си да го осакатяват. Докато Мусаши като че ли винаги търсеше нов проблем, с който да се самоизтезава. Погледът му се спря върху табелка, висяща на рамката на вратата. Той стана и отиде да я разгледа по-отблизо. На лунната светлина зачете:

Вероятно беше цитат от „Завета“ на Дайто Кокуши, основателят на Дайтокуджи.

Мусаши препрочете последните два реда. Листа и клони… Колко много хора са се отклонили от пътя си заради незначителни неща! Не е ли той самият един пример? Макар от тази мисъл, като че му стана по-леко, съмненията не го напуснаха. Защо сабята не му се подчинява? Защо погледът му се отклонява от целта? Какво му пречи да намери покой?

Всичко изглеждаше толкова ненужно. Знаеше, че когато някой е следвал Пътя до предела на възможностите си, в един момент го обзема нерешителност и той става раздразнителен. Листа и клони. Как да се измъкне от този кръг? Как да стигне центъра му, за да го разкъса?

Докато се присмиваше сам на себе си, Мусаши си припомни този стих на Гудо. Когато е писал това, Учителят е бил на неговата възраст.

При първото появяване на Мусаши в Мьошинджи, Гудо почти го изрита през вратата.

— Що за странни мисли те доведоха в къщата ми? — провикна се той.

Но Мусаши беше упорит и по-късно, когато успя да проникне вътре, Гудо го нагости с това иронично стихче. И му се присмя, изричайки същите думи, които бе изрекъл седмица по-рано:

— Ти все говориш… Безполезно е.

Напълно обезсърчен, Мусаши се отказа от мисълта за сън и заобиколи портата точно навреме, за да види как от храма излизат двама души.

Гудо и Матахачи крачеха необичайно бързо. Може би спешно ги бяха извикали в Мьошинджи, главният храм на ордена на Гудо. Във всеки случай Учителят мина като вихър през тълпата събрали се да го изпратят монаси и пое направо към моста Кара в Сета.

Мусаши тръгна след тях. Минаха през спящия Сакамото. Магазините и бакалниците бяха със спуснати кепенци. Дори вечно кипящите от живот ханове бяха здраво залостени. Единствено призрачната луна надничаше отгоре. Излязоха от града и се заизкачваха към връх Хиеи. Встрани от тях останаха забулените в мъгла Миидера и Секиджи. По пътя си не срещнаха почти никой. Когато наближиха прохода, Гудо се спря и каза нещо на Матахачи. В краката им лежеше Киото. От другата им страна се стелеха спокойните води на езерото Бива. С изключение единствено на луната, всичко наоколо блестеше като слюда — море от мека, сребриста мъгла. Току-що навлязъл в прохода, Мусаши с изненада установи, че е само на няколко крачки от Учителя. За пръв път от седмици погледите им се срещнаха. Гудо мълчеше.

Мусаши мълчеше. „Сега… Трябва да се случи сега“, помисли си той. Стигнеше ли монахът веднъж в Мьошинджи, Мусаши може би щеше да чака със седмици, преди да го види отново.

— Моля ви, Учителю — каза той.

Изпъчи се и изви глава встрани. Гласът му беше като на изплашено дете, опитващо се да каже на майка си нещо, което всъщност не желае. Смутено пристъпи напред. Монахът не благоволи да го попита какво иска.

Лицето му приличаше на лице на лакирана статуя. Единствено очите му искряха гневно срещу Мусаши.

— Моля ви, Учителю! — Мусаши, забравил всичко друго, освен страстният импулс, който го тласкаше напред, падна на колене и наведе глава.

— Една мъдра дума. Само една…

Стори му се, че минаха часове. Когато не можеше повече да чака в мълчание, започна отново да се моли.

— Това вече съм го чувал — прекъсна го Гудо. — Матахачи ми говори за теб всяка нощ. Знам всичко, каквото има да се знае, дори и за онази жена.

Думите му приличаха на тресчици лед. Под тежестта им Мусаши, дори и да искаше, не можеше да вдигне глава.

— Матахачи! Тояга!

Мусаши затвори очи и се подготви да понесе удара. Но вместо това, Гудо начерта около него кръг. Без повече приказки, той хвърли пръчката и каза:

— Тръгваме, Матахачи!

Двамата бързо се отдалечиха.

Мусаши побесня. След седмици на жестоки унижения, през които беше положил всички усилия да получи урок от Гудо, сегашния отказ му се видя много повече от обикновена липса на съчувствие. Отношението на Учителя беше безсърдечно и грубо. Той си играеше с един човешки живот.

— И това ми било свято лице!

Здраво стиснал устни в ядна гримаса, Мусаши със злоба изгледа отдалечаващата се двойка.

„Съвсем нищо.“ Размишлявайки върху думите на Гудо, той реши, че те са измамни. Те създават погрешната представа, че Учителят има какво да предложи на учениците си, а всъщност в празната му глава наистина няма „съвсем нищо“.

„Почакай и ще видиш, помисли си Мусаши, нямам нужда от теб!“ Не трябваше да разчита на никого. В крайна сметка разбра, че наистина може да се опре единствено на самия себе си. Той е човек, също като Гудо и всички учители преди него. Изправи се, наполовина изтласкан от собствената си ярост. Няколко минути стоя, загледан в луната. Но когато гневът му попремина, погледът му отново се спря върху кръга. Все още не беше излязъл от него. Завъртя се около оста си. Едновременно с това си припомни тоягата, която не го беше ударила. „Кръг? Какво ли означава?“

Остави мислите си да се реят необезпокоявани. Идеален кръг. Без начало, без край, без отклонения. Ако се уголеми до безкрайност, би се превърнал в самата вселена. Ако се смали, ще се изравни с безкрайно малката точица, в която обитава душата му. Душата му е кръгла. Вселената е кръгла. Не две. Едно. Едно цяло — той и вселената.

Той рязко извади сабята си и я насочи косо към земята. Сянката му заприлича на йероглифа за „О“. Кръгът на вселената остана непроменен. По същия начин не се промени и той. Промени се единствено сянката.

„Единствено сянката“, помисли си. „Но сянката не е истинската ми същност.“ Стената, в която блъскаше главата си, се оказа просто сянка на обърканото му съзнание.

Изправи глава, и от устните му се изтръгна пронизителен вик.

С лявата ръка измъкна късата си сабя. Сянката отново се промени. Но образът на вселената не помръдна. Двете саби бяха всъщност една. Те също бяха част от кръга. Мусаши въздъхна дълбоко. Най-после разбра. Отново погледна нагоре към луната и видя, че нейният огромен кръг е едно със сабята или с душата на всеки земен човек.

— Сенсей! — извика той, впускайки се след Гудо.

Вече не искаше нищо от него, но му дължеше извинение, задето го беше мразил толкова яростно.

Той направи няколко крачки и се спря. „Всичко е само листа и клони“, помисли си.

Шикамско синьо

— Тук ли е Оцу?

— Да, тук съм.

Над плета се подаде едно лице.

— Вие сте търговецът на коноп Мамбей, нали? — попита тя.

— Точно така. Съжалявам, че прекъсвам работата ви, но нося новини, които сигурно ви интересуват.

— Заповядайте, влезте — тя посочи дървената врата в оградата.

От дрехите, провесени по клони и колове в двора ставаше ясно, че къщата е на някой от майсторите, които боядисваха дрехи и платове в неизбеляващия цвят, наречен „шикамско синьо“ и известен из цялата страна.

Боядисването включваше неколкократно потапяне на тъканта в индигова боя и тепането й с бухалка в огромен хаван след всяко потапяне. Нишката се напояваше толкова добре, че дрехата се късаше много преди да избелее.

Оцу все още не умееше да си служи добре с дървения чук. Но работеше упорито и пръстите й бяха целите в синьо. В Едо, когато научи, че Мусаши си е тръгнал, тя се отби в домовете на Ходжо и Ягю, след което незабавно продължи своето търсене. Миналото лято в Сакай се качи на един от корабите на Кобаяши Тародзаемон и пристигна в Шикама — рибарско селище край триделното устие на река Шикама, където реката се влива във Вътрешното море.

Тя си спомни, че дойката й беше омъжена за бояджия от Шикама. Намери я и заживя при нея. Тъй като семейството беше бедно, се почувства задължена да помага при боядисването. Вършеше това, което беше задължение на младите, неомъжени жени. Докато работеха, те имаха навика да пеят. Селяните твърдяха, че по гласа на девойката можело да се познае дали е влюбена в някой от младите рибари.

След като изми ръце и изтри потта от челото си, Оцу покани Мамбей да отдъхне на терасата. Той махна с ръка в отказ:

— Вие сте от село Миямото, нали?

— Да.

— Ходих там по работа, да купя коноп. И оня ден чух една клюка…

— Да?

— За вас.

— За мен ли?

— А също и за някакъв човек, на име Мусаши.

— Мусаши? — в гърлото й заседна буца и тя се изчерви.

Мамбей се усмихна. Макар да бе есен, слънцето все още напичаше силно. Той нави една кърпа, постави я върху главата си и приклекна.

— Познавате ли жена на име Огин? — попита.

— Имате пред вид сестрата на Мусаши ли?

Мамбей енергично кимна:

— Срещнах я случайно в село Микадзуки в Сайо. Без да ща, споменах името ви. Тя беше много изненадана, че ви познавам.

— Вие казахте ли й къде съм?

— Да. Прецених, че няма причина да крия.

— Къде живее тя сега?

— При един самурай на име Хирата. Мисля, че й е роднина. Каза, че страшно иска да ви види. Няколко пъти повтори колко много й липсвате и че има да ви разказва куп работи. Също и тайни, каза. Дори ми се стори, че едва се сдържа да не заплаче.

Очите на Оцу заблестяха.

— Там, насред пътя, нямаше как да ви напише писмо, така че ме помоли да ви поканя от нейно име да я посетите в Микадзуки. Добави, че страшно би искала тя самата да дойде да ви види, но в момента й било невъзможно.

Мамбей замълча за миг, после продължи:

— Не навлезе в подробности, но спомена, че знаела нещо за Мусаши.

Накрая търговецът добави, че на следващия ден тръгвал за Микадзуки и й предложи да пътуват заедно. Макар да взе решение веднага, Оцу почувства, че трябва да предупреди жената на бояджията.

— Довечера ще ви дам отговор — каза тя.

— Чудесно. В случай, че решите да дойдете, ще трябва да тръгнем рано.

На фона на шумящото зад гърба им море, гласът му кънтеше особено. Дори тихият отговор на Оцу прозвуча някак пронизително.

Когато Мамбей си тръгна, един млад самурай, който до този момент седеше на брега, играейки си с пясъка, се изправи и го проследи с изпитателен поглед. Сякаш се опитваше да разбере собственото си отношение към отдалечаващия се мъж. Беше добре облечен. На главата си носеше сламена шапка с форма на листо от гинко. На вид бе около осемнайсет-деветнайсет годишен.

Когато търговецът се изгуби от погледа му, младежът се обърна към къщата на бояджията и дълго гледа натам.

Като се опитваше да преодолее вълнението си от току-що получените новини, Оцу взе бухалката и продължи работата си. Из въздуха се чуваха ударите на другите бухалки, придружени с песни. Докато работеше, тя не издаде нито звук. Но сърцето й пееше любовна песен за Мусаши. Изведнъж устните й тихичко зашепнаха запазено от древността стихотворение:

Беше сигурна, че когато се види с Огин, ще разбере къде е Мусаши.

Та нали Огин също е жена! Няма да й бъде трудно да сподели чувствата си с нея. Ударите на бухалката ставаха все по-редки. Отдавна Оцу не бе изпитвала подобно щастие. Разбираше настроението на поета. Морето често й се струваше тъжно и някак чуждо. Днес то беше ослепително. Вълните, макар и външно спокойни, отвътре сякаш преливаха от надежда.

Тя метна едно готово парче плат върху висок прът за сушене. Сърцето й все още пееше, когато се измъкна навън през отворената врата. С крайчеца на окото си мерна младия самурай, който се шляеше спокойно край водата. Нямаше представа кой е, но нещо в него привлече вниманието й. Когато се обърна, видя само една птица, носена от соления бриз.

Мястото, където отиваха, не беше много далеч. Дори жена би извървяла пътя без особени затруднения и с една-две почивки. Беше почти обяд.

— Съжалявам, че ви затруднявам — каза Оцу.

— Нищо подобно. Вие явно сте свикнала да ходите пеш — отвърна Мамбей.

— Да, пътувала съм доста.

— Чух, че сте била в Едо. Доста път е за сама жена.

— Жената на бояджията ли ви каза?

— Да. Чух всичко. И хората в Миямото говорят.

— О, разбира се — каза Оцу и леко се намръщи. — Толкова ми е неудобно.

— А не бива. При положение, че обичате толкова силно, нима някой може да каже за съжаление ли сте или за завиждане. Само дето ми се струва, че този Мусаши е малко студен.

— О, не е вярно. Изобщо не е такъв.

— Не ви ли отблъсква държанието му?

— Аз съм виновна за всичко. Знам, че единствените неща, които го интересуват в тоя живот, са упражненията и самовъзпитанието. А аз не мога да се примиря.

— Не виждам нищо неестествено в това.

— Но ми се струва, че му причиних доста неприятности.

— Хм. Ще ми се моята да те чуе. Ето такива трябва да бъдат жените.

— Огин омъжена ли е? — попита Оцу.

— Огин ли? О, не съм съвсем сигурен — отвърна Мамбей и бързо промени темата. — Ей там има една чайна, хайде да си починем малко.

Те влязоха вътре и си поръчаха чай, за да преглътнат с него сухия обяд, който носеха. Докато привършваха, неколцина пътуващи коняри и носачи се провикнаха свойски към Мамбей:

— Хей, няма ли да заложиш на играта в Ханда днес? Всички се оплакват — онзи ден си ги обрал до шушка.

Малко смутен, той, преструвайки се, че не разбира за какво говорят, им отвърна:

— Днес не ми трябват конете ви — После припряно додаде към Оцу: — Ще тръгваме ли?

Докато излизаха бързешката от магазина, един от конярите каза:

— Нищо чудно, че иска да се отърве от нас. Вижте момичето!

— Ще те издам на старата, Мамбей.

Забързаха напред, а зад гърба им долитаха доста подобни забележки. Магазинът на Асая Мамбей със сигурност не беше сред най-преуспяващите предприятия в Шикама. Той купуваше коноп от близките села и го продаваше на дребно на жените и дъщерите на рибарите, които правеха от него платна, мрежи и други необходими неща. Но все пак беше собственик. Затова свободните му приятелски отношения с обикновените носачи се сториха на Оцу странни. Сякаш за да разсее неизречените й съмнения, той каза:

— Как да се държи човек с тая сган? Това, че им правя услуга, като от време на време ги моля да ми превозват товар през планината, не е причина да ми се правят на приятели!

Прекараха нощта в Тацуно, а когато на другата сутрин поеха отново, Мамбей бе по-мил и внимателен от всякога. Щом наближиха Микадзуки, в подножието на планината започна да се мръква.

— Мамбей — с тревога попита Оцу, — това там не е ли Микадзуки? Ако прехвърлим планината, ще сме в Миямото.

Беше чула, че Осуги се е върнала в Миямото. Мамбей се спря:

— Ами да, пада се точно от другата страна. За дома ли ви стана мъчно?

Оцу вдигна очи към тъмното, нагънато било и видя вечерното небе. Мястото изглеждаше диво, сякаш хората, които би трябвало да са тук, си бяха отишли.

— Още малко остана — каза Мамбей, като избърза напред. — Изморихте ли се?

— О, не. А вие?

— Не. Свикнал съм с този път. Пътувам оттук непрекъснато.

— Къде точно е къщата на Огин?

— Ей там, от другата страна — посочи той пред себе си. — Тя със сигурност вече ни чака.

Ускориха ход. Когато пътят започна да става по-стръмен, видяха няколко разпилени насам-натам къщи. Това беше място за почивка на главния път Тацуно. Едва ли бе достатъчно голямо, за да бъде определено като град, но имаше евтина закусвалня, пред която се мотаеха коняри, както и няколко, също евтини, хана, наредени от двете страни на пътя.

Щом отминаха, Мамбей обяви:

— Предстои ни малко изкачване.

Той се отклони от пътя и се закатери по стръмните каменни стълби, които водеха към местното светилище.

Подобно на малка птичка, която започва да пее, щом настъпи рязка промяна в температурите, Оцу усети нещо нередно.

— Сигурен ли сте, че сме на прав път? Тук не виждам никакви къщи.

— Не се тревожете. Мястото е усамотено, но вие просто седнете и си починете край вратата на храма. А аз ще отида да доведа Огин.

— Но защо?

— Нима забравихте? Сигурен съм, че ви споменах. Огин каза, че може би ще има гости и няма да е удобно да се изтърсим ей така. Къщата й е от другата страна на тази горичка. Веднага се връщам.

Той забърза по тясна пътека между тъмнеещите кедри.

Вечерното небе съвсем потъмня и неспокойствието на Оцу нарасна още повече. Няколко мъртви листа, отронени от вятъра, се приютиха в скута й. Тя бавно вдигна едно и го завъртя в ръката си. Нещо в нея — безразсъдство или чистота — я превръщаше в съвършен образ на непорочността. Иззад храма изведнъж долетяха гласове. Момичето скочи на крака.

— Не мърдай, Оцу! — изкомандва груб, дрезгав глас. Тя извика и запуши ушите си с ръце.

Няколко тъмни фигури обградиха треперещото момиче. При все, че беше със затворени очи, тя ясно разпозна едната — по-ужасяваща и сякаш по-едра от останалите.

Беше белокосата вещица, често навестяваща кошмарите й.

— Благодаря ти, Мамбей — каза Осуги. — А сега, запушете й устата преди да е започнала да пищи, и право в Шимоношо. Побързайте!

Изговаряше думите страховито и властно, сякаш беше Царя на Пъкъла, дошъл да изпрати още един грешник в казана.

Неколцината мъже, очевидно местни негодници, може би по някакъв начин бяха свързани с рода на Осуги. Те шумно изразиха одобрението си и се нахвърлиха върху Оцу като глутница вълци върху плячката си. Овързаха я така, че само краката й останаха свободни.

— Карайте напряко!

— Движение!

Осуги остана назад да се разплати с Мамбей. Докато изваждаше парите от обито си, каза:

— Добра работа свърши. Страхувах се, че няма да успееш. — После добави: — И никому нито дума!

Мамбей с доволен вид пъхна парите в ръкава си.

— О, не беше много трудно — каза той, — но планът ви беше чудесен.

— А, гледката си заслужаваше. Ама се уплаши, а?

— Не можа дори да побегне. Само така си стоеше. Ха-ха. Но може би… беше малко подло от наша страна.

— Кое било подло? Само да знаеше какво преживях заради нея!

— Знам, знам, вече ми разказахте.

— Е, да не губим повече време. До скоро. Ела ни на гости в Шимоношо.

— Внимавай. Тази пътека е коварна — извика той през рамо, слизайки надолу по широките, тъмни стъпала.

В следващия миг Осуги чу как някой изохка.

— Мамбей? Ти ли си? Какво става? — запита.

Не получи отговор. Затича се към най-горното стъпало. Видя една сянка, изправена над паднало на земята тяло. В ръката й висеше отпусната сабя, от която капеше кръв.

Осуги издаде лек вик, после притихна.

— К-кой е там?

Не последва отговор.

— Кой си ти? — гласът й бе сух и напрегнат, но дръзката увереност в него бе намаляла с годините.

Мъжът се засмя и раменете му леко потрепнаха.

— Аз съм, стара вещице!

— Кой си ти?

— Не ме ли позна?

— Никога не съм чувала гласа ти. Крадец, навярно.

— Нима някой крадец би се занимавал с бедна старица като теб?

— Следил си ме, така ли?

— Да.

— Мен ли?

— Защо питаш по два пъти? Не бих изминал целия път от Микадзу дотук, само за да убия Мамбей. Дойдох да ти дам урок.

— Ъ? — гласът й прозвуча така, сякаш трахеята й се беше скъсала — Бъркаш ме с някой. Всъщност, кой си ти? Аз съм Осуги, главата на рода Хониден.

— О, колко се радвам да го чуя! Това разпалва омразата ми. Вещица! Нима си забравила Джотаро?

— Джо-о-та-аро?

— За три години новороденото престава да е пеленаче и се превръща в тригодишно дете. Ти си старо дърво. Аз съм фиданка. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но вече няма да се отнасяш с мен като със сополив хлапак.

— Това не може да бъде! Ти наистина ли си Джотаро?

— Ще трябва да си платиш за всички злини, които стори на моя учител през годините. Той ти запази живота, единствено защото си стара и не искаше да те наранява. Но ти се възползва и започна да кръстосваш страната. Дойде чак в Едо, където пръсна за него злобни клюки, все едно си в правото си да търсиш отмъщение. Стигна дори до там, че провали назначаването му на добра длъжност.

Осуги мълчеше.

— Но и това не ти беше достатъчно. Прехвърли яростта си и върху Оцу и всячески се опитваше да й навредиш. Помислих си, че най-после си се укротила и си се прибрала в Миямото. Но не, ти продължаваш. Използва този Мамбей за да изпълниш замисленото срещу Оцу.

Осуги все така мълчеше.

— Омразата ти никога ли не те изморява? Няма да е трудно да те разсека на две, но за твой късмет вече не съм син на свободен самурай. Баща ми, Аоки Тандзаемон, се върна в Химеджи и от миналата пролет служи на дома Икеда. За да не опетнявам честта му, ще се лиша от удоволствието да те убия.

Джотаро направи няколко крачки към нея. Като не знаеше дали да му вярва, Осуги отстъпи назад и потърси с поглед път за бягство. Реши, че го е намерила и се спусна към пътеката, по която тръгнаха мъжете преди малко. Джотаро я настигна с един скок и я сграбчи за врата.

Тя закрещя с пълно гърло:

— Какво правиш?

После се завъртя, като издърпа сабята си. Замахна към него, но не го улучи. Избягвайки удара й, Джотаро грубо я блъсна напред. Главата й изкънтя върху земята.

— Виждам, че си понаучил едно друго — изпъшка тя с лице наполовина заровено в тревата.

Явно й беше невъзможно да повярва, че Джотаро не е вече дете. Той изръмжа, стъпи върху съвсем чупливия й на вид гръбнак и безмилостно изви ръката й зад гърба.

Завлече я пред храма и я притисна с крак към земята, не знаеше какво да я прави. Мислите му се въртяха около Оцу. Къде ли е сега?

Почти случайно научи, че е в Шикама. Но не изключваше възможността тази случайност да се дължи на вътрешна връзка между неговата и нейната карма. При връщането на баща му на служба, той също получи длъжност. По време на едно служебно пътуване, през дупка в плета на някакъв двор той забеляза жена, която приличаше на Оцу. Когато преди два дни се върна на същото място, разбра, че не се е излъгал. Докато благодареше на боговете, че го доведоха при нея, в него запламтя дългогодишната омраза към Осуги, заради това, че така преследваше момичето. Ако не освободеше Оцу от веригите на старата вещица, той нямаше да живее спокойно.

Това го изкушаваше. Но убиеше ли я, щеше да въвлече баща си във вражда с цяло местно самурайско семейство. Тези хора и без друго създаваха проблеми, а засегнеше ли ги някой служител на даймио, те със сигурност щяха да причинят неприятности.

Накрая той се сети за един бърз начин да приключи с наказанието на Осуги, за да се заеме след това с освобождаването на Оцу.

— Знам къде ти е мястото — каза, — идвай!

Осуги се беше вкопчила с ожесточение в земята. Опитите му да я изтръгне се оказаха напразни. Накрая я сграбчи през кръста и я понесе под мишница към задната част на храма. Гората на хълма беше изсечена, когато започнаха да строят светилището. Наблизо имаше малка пещера, през чийто отвор можеше да се промъкне само един човек.

В далечината Оцу видя една-единствена светлинка.

Всичко останало беше черно — планини, полета, ручеи, прохода Микадзуки, през който току-що минаха, следвайки тясна камениста пътечка. Двамата мъже пред нея я водеха вързана с въже, все едно беше престъпник.

Когато наближиха река Сайо, мъжът зад гърба й каза:

— Спрете за малко! Какво ли е станало със старицата? Каза, че ще ни настигне.

— Да, трябваше вече да е дошла.

— Можем да поспрем тук за миг. Или да я чакаме в Сайо, в чайната. Сигурно вече всички са си легнали, но ние можем да ги събудим.

— Да отидем да я изчакаме там. Тъкмо ще пийнем по някоя и друга чашка саке.

Потърсиха плитчина в реката и бяха тръгнали към отсрещния бряг, когато чуха да ги вика далечен глас. След минута-две той се повтори, този път значително по-близо.

— Дали е старицата?

— Не, сякаш е мъжки глас.

— Вероятно изобщо не се отнася за нас.

Водата беше леденостудена, като острието на сабя. Особено за Оцу. След малко чуха шум от бягащи стъпки. Преследвачът им почти ги настигаше. Разплисквайки водата около себе си, той пръв стигна до другия бряг и застана срещу тях.

— Оцу? — извика Джотаро.

Потръпващи от пръските студена вода, тримата мъже я обградиха и застинаха по местата си.

— Не мърдайте — провикна се Джотаро с протегнати ръце.

— Кой си ти?

— Няма значение. Пуснете Оцу!

— Да не си луд? Не знаеш ли, че можеш да загубиш главата си, като си вреш носа в чужди работи.

— Осуги каза да ми я предадете.

— Да не послъгваш?! — тримата дружно се изсмяха.

— Не, не лъжа. Вижте това.

Той извади парче хартия, изписано с почерка на Осуги. Бележката беше кратка:

Мъжете, сбърчили чела, погледнаха Джотаро, после се върнаха на брега.

— Не можете ли да четете? — присмя им се той.

— Млъкни! Предполагам, ти си Джотаро.

— Точно така. Казвам се Аоки Джотаро.

Оцу го гледаше изпитателно, потръпваща от страх, изпълнена със съмнения. После, без да знае какво прави, изписка, простена и политна напред.

Най-близкостоящият до Джотаро се провикна:

— Въжетата са се разхлабили. Стегнете ги!

После се обърна заплашително към Джотаро:

— Това без съмнение е почеркът на старицата. Но какво си направил с нея? Какво иска да каже с това „върнете се за мен“?

— Тя е моя пленница — надменно отвърна Джотаро, — дайте ми Оцу, и ще ви кажа къде е.

Тримата се спогледаха.

— Май се опитваш да бъдеш духовит, а? — запита единият. — Ти знаеш ли кои сме ние? Всеки самурай в Химеджи, ако си оттам, би трябвало да познава Дома на Хониден в Шимоношо.

— Отговорете ми с да или не! Ако не пуснете Оцу, ще държа старицата там, където е, докато пукне от глад.

— Ах, ти, копеленце!

Единият мъж сграбчи Джотаро, а другият извади сабята си и зае позиция. Първият изръмжа:

— Ако продължаваш да плещиш подобни глупости, ще ти извия врата. Къде е Осуги?

— Ще ми дадете ли Оцу?

— Не!

— Тогава няма да разберете къде е. Дайте ми Оцу и ще приключим с тая история без никой да пострада.

Този, който беше сграбчил Джотаро за ръката, го дръпна напред и се опита да го препъне.

Използвайки силата на противника си, Джотаро го преметна през рамо. Но в следващия момент се намери седнал на земята и стиснал здраво дясното си бедро. Мъжът беше успял да извади сабята си и нанесе удар. За щастие раната не беше дълбока. Джотаро скочи на крака едновременно със своя противник. Другите двама се приближиха към него.

— Не го убивайте. Трябва ни жив, ако искаме да си върнем Осуги.

Джотаро бързо забрави нежеланието си да участва в кръвопролитие. В последвалата бъркотия тримата мъже успяха да го повалят на земята. Той изфуча и приложи същата хитрост, която преди миг бяха приложили срещу него. Изтръгвайки късата си сабя, наръга право в корема мъжа, който се канеше да се нахвърли отгоре му. Цялата му длан и ръката до лакътя се обляха в кръв. Бяха толкова червени, сякаш ги беше топил в бъчва със сливов оцет. За сметка на това мисълта му беше кристалночиста. В главата му не бе останало нищо друго, освен инстинкт за самосъхранение.

Изправил се на крака, той нададе вик и нанесе удар на мъжа пред себе си. Острието се спря в раменната кост и, плъзвайки се встрани, отряза парче месо с големината на риба. Мъжът с писък посегна към сабята си, но беше твърде късно.

— Кучи синове! Кучи синове! — повтаряше Джотаро при всеки следващ удар на сабята.

Той успя да задържи другите двама, после сериозно рани единия от тях. Те бяха приели численото си надмощие за сигурна победа, но при това развитие на събитията загубиха контрол над себе си и в крайно отчаяние, започнаха да въртят сабите си безразборно. Отвъд себе си от ужас, Оцу обикаляше в кръг, гърчейки се бясно в опити да развърже ръцете си.

— Помощ! Няма ли кой да му помогне!

Но думите й скоро се изгубиха, потънали в шума на реката и воя на вятъра. Внезапно й мина през ума, че вместо да вика за помощ, трябва да се опре на собствената си сила. С вик на отчаяние тя се отпусна на земята и започна да трие въжетата в острия ръб на един камък. Бяха я вързали с обикновени, преплетени хлабаво нишки лико, взети някъде по пътя, така че тя не след дълго беше на свобода. Взе няколко камъка и се втурна към полесражението.

— Джотаро! — извика и замери с камък единия от мъжете. — И аз съм тук. Всичко ще се оправи! — втори камък — Дръж се! — още един, който, също както и другите два, не улучи целта си. Тя изтича за още.

— Кучка такава! — единият от мъжете се освободи от Джотаро на два скока и се спусна след Оцу. Тъкмо когато се канеше да стовари върху гърба й изтъпената си сабя, Джотаро го настигна. Той с такава сила заби сабята си в кръста му, че острието се показа отпред през пъпа.

Другият, изранен и зашеметен, крадешком започна да отстъпва. После с несигурна крачка се впусна в бяг. Джотаро се разкрачи върху трупа, стъпи здраво, измъкна сабята си от него и изкрещя:

— Спри!

Спусна се след бягащия мъж, но Оцу най-неочаквано се хвърли към него и извика:

— Недей! Не можеш да нападаш ранен човек, който бяга!

Тя изрече молбата си с такъв плам, че Джотаро се изненада. Не можеше да си представи що за душевен поврат беше станал в съзнанието й, за да съчувства на човека, който доскоро я е измъчвал. Оцу каза:

— Искам да ми разкажеш какво си правил през всичките тези години. Аз също имам доста за казване. Но първо трябва да изчезнем оттук по най-бързия начин.

Джотаро се съгласи без бавене, знаейки, че ако в Шимоношо научат за станалото, хората от рода Хониден ще преобърнат цялото село, за да ги открият.

— Можеш ли да бягаш, Оцу?

— Да, не се тревожи за мен.

И те се впуснаха в бяг. Бягаха в тъмнината, докато останаха без дъх. И двамата се чувстваха както някога, когато — младо момиче и малко момче — обикаляха заедно по пътищата.

Единствените светлинки, които се виждаха в Микадзуки, бяха тези на странноприемницата. Едната блещукаше в главната сграда, където само преди миг бяха група пътници — търговец на желязо, чиито работи го доведоха в местните рудници, продавач на прежди от Таджима и странстващ монах, които разговаряха и се смееха. Сега вече си бяха легнали. Джотаро и Оцу се настаниха в отделна стаичка, където майката на ханджията живееше с чекръка си и със съдовете, в които изваряваше копринените буби. Те се унесоха в разговор. Ханджията подозираше, че двамата са влюбени, които бягат, но въпреки това им приготви стая.

Оцу говореше:

— Значи ти също не си срещнал Мусаши в Едо?

После му разказа подробно за случилото се през последните няколко години.

Изненадан да научи, че тя не е виждала Мусаши от оная среща на главния път Кисо, Джотаро установи, че му е трудно да говори, при все това знаеше, че думите му щяха да й вдъхнат надежда.

— Нямам много за разказване — каза той, — но в Химеджи чух да говорят, че скоро щял да пристигне там.

— В Химеджи? Наистина ли? — попита тя, готова да се хване и за най-тънката сламка.

— Само така се говори. Но хората в нашето имение твърдят, че вече било решено. Казват, че щял да мине оттам на път за Кокура, където щял да се бие със Сасаки Коджиро. Той е един от воините на господаря Хосокава.

— И до мен стигнаха подобни слухове. Но не открих никой, който да е чувал каквото и да е за Мусаши или поне да знае къде се намира.

— Е, вероятно може да се вярва на това, което се говори в крепостта Химеджи. Сигурно хората от Ханадзоно Мьошинджи в Киото, които поддържат тесни връзки с дома Хосокава, са осведомили господаря Хосокава, че Мусаши е някъде наблизо. И Нагаока Садо — той е старши служител там — е предал на Мусаши писмото с поканата за двубой.

— Скоро ли ще се бият?

— Не знам. Всъщност изглежда никой не знае. Но ако срещата им ще бъде в Кокура, и ако Мусаши е в Киото, той ще трябва да мине през Химеджи.

— Може да пътува с кораб.

Джотаро поклати глава:

— Не мисля. Всички даймио в Химеджи и Окаяма и в другите имения покрай Вътрешното море ще го поканят да им погостува за ден-два. Ще искат да разберат що за човек е всъщност и вероятно ще получи различни предложения. Господарят Икеда изпрати писмо на Такуан. После започна да разпитва за Мусаши в Мьошинджи и заповяда на търговците в околността да му докладват веднага, щом се появи някой, отговарящ на неговото описание.

— Това още повече ме кара да мисля, че няма да пътува по суша. Няма нищо на този свят, което да ненавижда повече от голямата суетня. Ако знае какво се готви, ще направи всичко възможно, за да го избегне.

Оцу изглеждаше потисната, сякаш внезапно бе изгубила цялата си надежда.

— Как мислиш, Джотаро? — умолително попита тя. — Ако ида в Мьошинджи, дали ще успея да разбера нещо?

— Ами, може би, но не бива да забравяш, че това са само слухове.

— Но не може да няма капчица истина в тях, не мислиш ли?

— Имаш ли намерение да ходиш в Киото?

— О, да. Ще ми се да тръгна веднага… Е, поне утре.

— Не припирай толкова. Точно затова винаги изпускаш Мусаши. В мига, в който чуеш някакъв слух, го приемаш за чиста истина и веднага тръгваш след него. Ако искаш да видиш славея, трябва да погледнеш по-напред мястото, откъдето идва гласът му. Струва ми се, че винаги се влачиш след Мусаши, вместо да се опиташ да предположиш, къде ще е следващата му спирка.

— Да, сигурно си прав, но в любовта няма логика — без да се замисля над това, което казва, тя с изненада забеляза как лицето му силно поруменя при споменаването на думата „любов“. Тя се сепна бързо и каза: — Благодаря ти за съвета. Ще помисля върху думите ти.

— Добре. Но междувременно, защо не се върнеш с мен в Химеджи?

— Чудесно.

— Искам да дойдеш у дома.

Оцу мълчеше.

— От думите на баща ми разбирам, че той те е познавал доста добре, преди да напуснеш Шиподжи… Не знам какво е намислил, но каза, че иска да те види още веднъж и да поговори с теб.

Свещта почти догаряше. Оцу се обърна и погледна към небето изпод оронената стряха.

— Заваля — каза тя.

— Така ли? А утре ни чака път до Химеджи.

— Една есенна баня няма да ни навреди. Ще си сложим шапките.

— Бих предпочел да не валеше. Те затвориха дървените кепенци и в стаята скоро стана топло и влажно. Джотаро беше замаян от нежния аромат, който лъхаше от Оцу.

— Лягай си — каза той. — Аз ще спя ей там.

Той намери някаква дървена възглавница, която постави под прозореца, и легна на една страна с лице към стената.

— Още ли си будна? — измърмори след малко. — Трябва да поспиш.

Той се зави през глава и дълго се въртя, преди да потъне в дълбок сън.

Милосърдието на Канон

Оцу седеше, заслушана в капещата от една цепка на покрива вода. Подгонен от вятъра, дъждът се стрелваше под стряхата и с плясък се разбиваше в кепенците. Но беше есен и нищо не се знаеше. Утрото можеше да блесне бистро и свежо.

Изведнъж в мислите й се върна Осуги. „Чудя се къде ли е в тая буря. Сигурно е мокра до кости. Тя е стара. Може да изкара до сутринта. А дори и да оживее, ще минат дни преди някой да я намери. Може да умре от глад.“

— Джотаро — лекичко извика тя, — събуди се.

Страхуваше се, че той е извършил нещо ужасно. Беше го чула да казва на един от главорезите от бандата на старицата, че я е наказал. На път за хана случайно подхвърли нещо подобно.

„Дълбоко в себе си тя всъщност не е чак толкова лоша, помисли си Оцу. Ако бъда честна с нея и й разкажа всичко, сигурна съм, че ще ме разбере… Трябва да я открия.“

Продължи да разсъждава: „Ако Джотаро се ядоса, няма спасение.“

Тя отвори единия кепенец. Дъждът блестеше на фона на черното небе. Тя подви полите си, откачи от стената една широкопола шапка от бамбукови кори и я завърза на главата си. После прехвърли през раменете си огромно наметало против дъжд, обу сламените си сандали и се вряза в спуснатата от небето водна завеса.

Когато наближи светилището, пред което Мамбей я бе оставил да чака, забеляза, че каменните стъпала, които водеха нагоре към него, са се превърнали в стъпаловиден водопад. Горе вятърът беше много по-силен. Воят му отекваше между кедрите подобно лай на глутница бесни кучета.

„Къде ли може да е“, помисли си тя, докато надзърташе в светилището. Провикна се в тъмното пространство под него, но не получи отговор. Заобиколи отзад сградата и известно време оглежда там. Виещият вятър я връхлиташе подобно на огромна вълна в разбушувано море. Постепенно до слуха й достигна и друг звук, трудно доловим в бурята. Той спря, но след миг отново се появи.

— О-о-ох. Няма ли кой да ме чуе… Никой ли няма там вън?… О-о-ох.

— Бабо! — извика Оцу. — Бабо, къде си?

Макар да крещеше с всички сили срещу вятъра, гласът й не стигна далеч.

Но чувството на Оцу сякаш само установи връзка със старицата.

— Ох! Там има някой. Знам го… Спасете ме! Насам! Спасете ме!

В откъслечните звуци, които достигнаха до слуха й, Оцу различи нотки на отчаяние.

— Къде си? — пронизително извика тя. — Бабо, обади се!

Тя обиколи тичешком храма, спря за миг, после отново продължи. Почти случайно пред погледа й се изпречи нещо, прилично на меча хралупа. Беше на около петдесет стъпки встрани от нея, където започваше стръмната пътека за вътрешния храм.

Колкото повече приближаваше, толкова по-сигурна беше, че гласът на старицата идва оттам. Приближи се до входа и се спря. Огледа огромните камъни, които го запречваха.

— Кой е? Кой е там? Да не би да си духът на Канон? Аз я славя всеки ден. Смили се над мен. Спаси бедната затворена от злодеи старица.

Молитвите на Осуги започваха да стават истерични. Полуплачеща, полумолеща се, притисната в тъмното пространство между живота и смъртта, тя видя образа на милосърдната Канон и я обсипа с пламенни молитви за живот.

— Колко съм щастлива! — в изстъпление извика тя. — Всемилостивата Канон разбра колко е добро сърцето ми и се смили над мен. Дошла е да ме спаси! Велика милост! Велико съчувствие! Слава на бодхисатва Канон, слава на бодхисатва Канон, слава…

Гласът й изведнъж секна. Може би си помисли, че молитвите й са били достатъчни, защото смяташе, че когато е в такова отчаяно положение, Канон, независимо как, трябва да се притече на помощ. Тя беше глава на добро семейство и добра майка. Смяташе се за почтен и безупречен човек. Каквото и да направи, беше, разбира се, оправдано. Но после, когато се убеди, че този, който стои отвън, е не привидение, а жив човек, се успокои, а след това припадна.

Без да знае причината за внезапното замлъкване на Осуги, Оцу изпадна в паника. Независимо от всичко, входът на пещерата трябваше да бъде отпушен. Тя удвои усилията си. Лентата, с която бе завързала шапката си се разхлаби и черните й коси се развяха диво по вятъра.

Чудейки се как е успял Джотаро да пренесе до входа огромните камъни съвсем сам, тя напрягаше всичките си сили, блъскаше и дърпаше. Без резултат. Изтощена до крайност, тя изпита силна омраза към Джотаро. Първоначалното облекчение, че е открила Осуги, се превърна в мъчително безпокойство.

— Дръж се, бабо! Още малко! Ще те измъкна оттам! — изкрещя Оцу.

Но въпреки че прилепи устните си до един процеп между камъните, тя не получи отговор. След малко отвътре се чу тих, немощен глас:

Осуги пееше Сутрата на Канон. Единствено гласа на бодхисатва можеше да чуе тя сега. Сключила молитвено ръце, потъна в блажено спокойствие. По лицето й се стичаха сълзи. Докато свещените думи се отронваха от устата й, устните й потръпваха. Изведнъж я обзе странно чувство. Тя прекъсна песента си и прилепи око до една цепнатина.

— Кой е там? — извика тя. — Питам те, кой си?

Вятърът бе отнесъл наметката на Оцу. Объркана, изтощена, цялата в кал, тя се наведе към входа и извика:

— Добре ли си, бабо? Аз съм Оцу.

— Кой каза? — подозрително запита тя.

— Оцу.

— А, ясно.

Следващият, изпълнен с недоверие въпрос, дойде след дълга, мъчителна пауза:

— Какво искаш да кажеш с това „Аз съм Оцу“?

В този момент Осуги се стресна силно и прекъсна религиозното си усамотение.

— З-защо си дошла? О, знам, търсиш оня дявол Джотаро!

— Не. Идвам да те освободя, бабо. Моля те, да забравим миналото. Спомням си колко беше добра с мен, когато бях малка. После ме намрази и се опита да ме нараниш. Но аз нямам нищо против теб. Признавам, бях доста своенравна.

— О, нима си прогледнала, най-после! Нима си видяла всичкото зло от миналото си. Така ли? Да не би да искаш да кажеш, че желаеш да се върнеш в семейство Хониден и да станеш съпруга на Матахачи?

— О, не, не е това — побърза да каже Оцу.

— Е, тогава не разбирам какво правиш тук?

— Толкова ми дожаля за теб, че не се стърпях и дойдох да те намеря.

— И сега искаш да ме накараш да ти се чувствам задължена? Това се опитваш да постигнеш, нали?

Оцу беше толкова стресната, че не можа да промълви нито дума.

— Кой те е молил да ми идваш на помощ? Във всеки случай не аз! Нямам нужда от твоята помощ. Ако си мислиш, че като ми правиш услуги, ще спра да те мразя, жестоко се лъжеш. Не ме е грижа в какво тежко положение съм сега. По-скоро бих умряла, отколкото да загубя достойнството си.

— Но, бабо, нима мислиш, че мога да оставя жена на твоята възраст в такава ужасна дупка?

— Ето каква си ти, говориш медени приказки. Да не мислиш, че не знам какво кроите двамата с Джотаро? Искахте да ме затворите в тая пещера, за да ми се надсмеете. Но аз ще ви го върна тъпкано като изляза оттук. Да си го знаете!

— Убедена съм, че съвсем скоро ще повярваш в моята искреност. Но стига приказки, не можеш да останеш повече тук! Ще се разболееш.

— Хм. Писна ми от глупостите ти.

Оцу се изправи. Препятствията, които не можа да преодолее със сила, сълзите й отместиха с лекота. След като най-горният камък се изтърколи на земята, тя учудващо лесно отмести встрани този под него.

Но не само сълзите й разчистиха входа. Осуги буташе отвътре. Тя напрягаше всички сили. Лицето й беше станало пурпурночервено.

Все още трепереща от напрежение, Оцу заплака, този път от радост. Но в този миг Осуги най-после успя да излезе навън, и без да се бави дори миг, сграбчи момичето за яката. По яростта, с която се нахвърли отгоре й, можеше да се съди, че е оцеляла единствено благодарение на мисълта за отмъщение.

— Ох! Какво правиш? Ох!

— Затваряй си устата!

— Но з-защо?

— А ти какво очакваше? — изкрещя Осуги, поваляйки Оцу на земята с яростта на луда.

Оцу бе втрещена до безумие.

— А сега, да вървим! — озъби се старицата и повлече момичето в калта.

Сключила молитвено ръце, Оцу изплака:

— Моля те, моля те! Накажи ме, щом искаш, но не стой под дъжда.

— Що за безумие! Засрами се! Да не мислиш, че ще тръгна да те съжалявам?

— Няма да избягам. Няма… ох, боли!

— Разбира се, че боли.

— Пус… — във внезапен изблик на сила Оцу се отскубна от хватката й и се изправи на крака.

— А, не, да ги нямаме такива! — Осуги мигновено поднови нападението си, сграбчвайки здраво косата на Оцу.

Бялото лице на момичето се обърна нагоре към небето. Дъждът го заоблива. Оцу затвори очи.

— Ах, ти, уличнице! Толкова мъки ми причини през всичките тези години!

Всеки път, когато Оцу отваряше уста да продума или пък се опиташе да се освободи от мъчителката си, Осуги със злоба я дръпваше за косата. Без да я пуска, тя я блъсна на земята, стъпи тежко отгоре й и започна да я рита.

Изведнъж в погледа на Осуги като че ли блесна изненада. Тя пусна косата на Оцу.

— О, какво направих? — ужасена изстена тя. — Оцу?

В гласа и се долавяше болка. Погледна към безжизненото тяло, проснато в краката й.

— Оцу! — тя се наведе и напрегнато се вгледа в просмуканото от дъжда лице. На пипане то беше ледено като змийска кожа. Доколкото можеше да прецени, момичето не дишаше.

— Тя… тя е мъртва.

Осуги се ужаси. При все, че не искаше да прости на Оцу, нямаше намерение да я убива. Изправи се и като се вайкаше, отстъпваше назад. Постепенно се поуспокои и внезапно й хрумна една мисъл:

— Е, явно не ми остава нищо друго, освен да потърся помощ.

Тя тръгна, но в миг се разколеба, обърна се и се върна обратно. Вдигна от земята студеното тяло на Оцу и на ръце го пренесе в пещерата. Входът беше тесен, но самата пещера бе достатъчно просторна. Някога, в далечното минало, отшелници бяха прекарвали дълги часове в медитация, опрени на една от стените й.

Когато дъждът поспря, тя показа глава навън, но тъкмо се накани да тръгва, и облаците отново се сгъстиха.

Дори до най-вътрешните участъци на пещерата достигаха пръски дъжд, които се стичаха по улейче, образувало се над входа.

„Не след дълго ще се съмне“, помисли си Осуги, приклекна някак равнодушно в един ъгъл и зачака бурята отново да утихне.

В пълната тъмнина на пещерата тя беше сама с тялото на Оцу. Скоро се унесе в мисли. Имаше чувството, че вижда в мрака едно бледо, леденостудено лице, което я гледа с укор. В началото се опитваше да се успокоява, като си говореше на ум: „Всичко, което се случва, е предначертано. Заеми мястото си в Рая като новороден буда. Не изливай злобата си върху мен.“ Но не след дълго страхът и чувството за ужасната отговорност, легнала на плещите й, я накараха да подири успокоение в набожността си. Затвори очи и започна да си пее някаква сутра. Когато най-накрая устните й престанаха да се движат и тя прогледна отново, чу песента на птиците отвън.

Времето се беше прояснило. Дъждът бе спрял. През отвора на пещерата я погледна блестящото слънце. Върху грубия под се надбягваха свежите му, ослепителнобели лъчи.

— Чудя се, какво ли е това? — на висок глас каза тя и стана.

Погледът й се спря върху един надпис, който незнайна ръка беше издялала върху пещерната стена. Приближи се и зачете:

Издълбаните в стената йероглифи на места бяха почти изтрити. Бяха изминали около седемдесет години, откак околните села — Санумо, Айта и Кацута — бяха нападнати от Амако и господаря Урагами бе прогонен от крепостта. Детски спомен, който никога нямаше де се заличи от паметта на Осуги, беше пожарът в крепостта. Пред очите й все още се виеше черният дим, виждаше съвсем ясно труповете на хора и животни, които се валяха по полета и пътища дни наред след битката. Бойното поле бе стигнало почти до къщите на земеделците. Потънала в мисли за майката на това момче, за скръбта й, за безкрайните й скитания, молитви и жертви, Осуги почувства остра болка.

— Трябва да й е било ужасно тежко — си каза и сключи ръце за молитва.

— Слава на Буда Амида, слава на Буда Амида…

Хлипаше, и сълзите се стичаха по ръцете. Когато се наплака, си спомни отново за лицето на Оцу, отпуснато край коляното й. То беше студено и безчувствено на утринната светлина.

— Прости ми, Оцу. Бях толкова зла! Бях ужасна! Моля те да ми простиш! Моля те!

Разкаянието разкриви лицето й. С нежна прегръдка тя повдигна тялото на момичето.

— Ужасно е… Ужасно. Майчината любов ме заслепяваше. Бях се отдала единствено на собственото си дете. Превърнах се в зъл демон за детето на друга жена. Ти също имаш майка. Ако тя ме познаваше, за нея аз щях да съм… демон. Бях убедена в правотата си. Но в очите на другите съм безчувствено чудовище.

Думите сякаш изпълниха цялата пещера и отекнаха обратно в собствените й уши. Наоколо бе пусто. Ничии очи не я следяха, ничии уши не слухтяха край нея. Тъмнината на изминалата нощ се бе превърнала в светлина на мъдростта на Буда.

— Колко беше добра, Оцу. Да бъдеш тормозена толкова години от тая ужасна дърта глупачка и никога да не й отвърнеш с омраза. Да дойдеш, въпреки всичко, да ме спасиш… Едва сега прогледнах! Преди бях сляпа! Цялата доброта на сърцето ти ми се виждаше престорено зло. Нежността ти възнаградих с омраза. Бях като побъркана, наистина бях сляпа. О, Оцу, прости ми!

Тя притисна мокрото си лице до това на момичето.

— Де да беше синът ми тъй добър и нежен като теб… Отвори отново очи, погледни ме — аз моля за прошка! Отвори уста, наругай ме — аз го заслужавам. Оцу… прости ми.

Докато се взираше в лицето й и лееше горчиви сълзи, тя видя самата себе си. Видя се такава, каквато вероятно е била, докато са ставали всички онези грозни препирни помежду им. Осъзна колко лошо и грубо се е държала и сърцето й се сви от болка. Продължи да повтаря „Прости ми, прости ми…“ Дори й хрумна, че ще е справедливо да остане тук, докато собствената й смърт не я прати при момичето.

— Не! — изведнъж възкликна тя. — Стига вече хленчене и плач. Може би… може би тя не е мъртва. Ако опитам, може би ще успея да я върна към живота. Тя е още млада. Предстои й толкова много. Внимателно нагласи Оцу да легне по гръб на земята и излезе навън. Слънчевата светлина я ослепи. Затвори очи и сви ръцете си пред устата.

— Къде изчезнаха всички? Ей, вие, хора! Насам! Помощ! — отваряйки очите си, изтича няколко крачки напред, като не преставаше да вика.

В кедровата горичка нещо се раздвижи, после се чу глас:

— Тя е тук. Нищо й няма!

От горичката наизлязоха десетина човека, все от рода Хониден. Изслушали разказа на потъналия в кръв и оцелял след жестоката схватка с Джотаро мъж, те започнаха издирване и начаса, въпреки проливния дъжд, тръгнаха да я търсят. Все още не бяха свалили наметките си и имаха доста мърляв вид.

— А, значи сте добре — възкликна първият, който се приближи към нея. Всички я наобиколиха. По лицата им се четеше огромно облекчение.

— Не се безпокойте за мен — смъмри ги Осуги. — Бързо, елате да видим дали може да се направи нещо за едно момиче в пещерата. От часове е в безсъзнание. Ако не й дадем веднага някакъв лек…

Гласът й беше плътен и дълбок. Тя трескаво ги заведе до пещерата. Може би от смъртта на чичо Гон насам не й се беше случвало да плаче от мъка.

Приливите на живота

Есента отмина. След нея си отиде и зимата.

Беше началото на четвъртия месец на 1612 година. На палубата на кораба, който редовно се движеше между Сакай, област Идзуми и Шимоносеки в Нагато, се тълпяха пътници.

Когато разбра, че корабът всеки момент ще вдигне котва, Мусаши се надигна от една пейка в магазина на Кобаяши Тародзаемон и се поклони на дошлите да се сбогуват с него.

— Горе главата! — окуражаваха го те, докато го изпращаха до кея.

Там беше и Хонами Коецу. Неговият добър приятел Хайя Шою беше болен и не успя да се присъедини към групата на изпращачите. Но вместо него беше дошъл синът му Шоеки със съпругата си. Тя беше жена, чиято ослепителна красота привличаше погледите на всеки, който я зърне.

— Това е Йошино, нали? — прошепна един от мъжете на другаря си, дърпайки го за ръкава.

— Йошино от Янагимачи ли?

— Аха. Йошино Даю от Огия.

Шоеки я представи на Мусаши, без да споменава някогашното й име. Лицето й не му се стори познато, защото това беше втората Йошино Даю. Какво се беше случило с първата никой не знаеше — къде се намираше, беше ли омъжена или не? Хората отдавна бяха престанали да говорят за необикновената й красота. Красотата е като цветята — цъфти, но после увяхва. В шеметния свят на кварталите за развлечения времето тече бързо.

Йошино Даю. Името извикваше спомени за снежни нощи, бумтящ огън от божурови стъбла и счупена лютня.

— Изминаха осем години от нашата първа среща — отбеляза Коецу.

— Да, осем години — като ехо повтори Мусаши, чудейки се къде ли е отишло всичкото това време. Имаше чувството, че с днешното качване на кораба ще приключи един етап от живота му.

Сред изпращачите беше и Матахачи. Виждаха се също и няколко самураи от дома Хосокава в Киото. Неколцина други предадоха най-сърдечни пожелания от господаря Карасумару Мицухиро.

Имаше и група от двадесет-тридесет бойци, които, въпреки възраженията на Мусаши, се считаха за негови последователи само заради познанството си с него от Киото. Мусаши заминаваше за Кокура в областта Будзен, където щеше да премери силите си със Сасаки Коджиро. В двубой те щяха да изпитат уменията и зрелостта си. Тази решителна среща, подготвяна от дълго време, щеше да се осъществи благодарение на усилията на Нагаока Садо.

Предварителните уговорки бяха тежки и продължителни. Писма и вестоносци непрекъснато летяха между двамата. Дори след като Садо установи миналата есен, че Мусаши пребивава в къщата на Хонами Коецу, уточненията отнеха още половин година. Макар да знаеше, че моментът наближава, Мусаши дори в най-смелите си мечти не можеше да си представи какво ще стане, ако той се окаже най-добрият, любимеца на толкова много последователи и почитатели. Тълпата винаги го правеше неспокоен. Освен това тя го поставяше в невъзможност да разговаря с определени хора така, както би искал.

Това, което го притесняваше най-много около предстоящата среща, беше нейната нелепост. Не изпитваше желание да става ничий кумир. А знаеше, че хората ще отидат там, за да изразят добрите си чувства към него. И нямаше начин да ги спре.

Чувстваше, че някои от тях го разбират. Беше благодарен за искрените им пожелания. Уважаваше възторга им. В същото време се беше озовал на гребена на вълната, наречена известност. Тази дума го изпълваше с безпокойство. Страхуваше се, че ласкателствата могат да го главозамаят. Та нали в крайна сметка и той е човек като другите.

Притесняваха го още и дългите предварителни уговорки. Можеше да се каже, че и двамата с Коджиро разбираха накъде се развиват отношенията им. Но беше вярно още и че светът ги е изправил един срещу друг и иска от тях непременно да установят кой е по-добрият. Всичко започна с реплики от рода на „Чух, че щели да се бият“.

По-късно това се превърна в „Да, те със сигурност ще премерят силите си“. Още по-късно вече беше „Кога е двубоят?“ Накрая точният ден и час се обсъждаха от всички, макар самите участници в двубоя да не бяха решили още нищо.

Мусаши не желаеше да бъде всеобщ любимец. Но като се вземеха предвид храбрите му прояви, подобно отношение към него беше неизбежно. Оставаше му успокоението, че не това си е поставил за цел. Нещото, от което наистина изпитваше необходимост, беше повече време за съсредоточаване. Искаше му се да подреди себе си, да се увери, че стремежите не надхвърлят възможностите му. Благодарение на нещата, научени наскоро от Гудо, беше направил крачка напред към просветлението. Сега с още по-голяма острота усещаше колко е трудно да следваш Пътя, дългия Път на живота. И все пак, помисли си той, какво щеше да стане с него, ако не бяха хората, които го подкрепяха? Щеше ли изобщо да е жив? Щеше ли да има дреха на гърба си? Сега беше облечен в черно кимоно с къси ръкави, ушито нарочно за него от майката на Коецу. Новите му сандали, новата сламена шапка на главата му, всичко, което имаше, му беше подарено от хора, които го ценяха. И оризът, който ядеше отглеждаха други. Той живееше от чуждия труд. Как да се отблагодари за всичко, което правят за него?

Когато мислите му поеха в тая посока, усети как отвращението му към онова, което искаха от него многото му почитатели намалява. Страхът да не ги разочарова обаче оставаше.

Беше време корабът да отплава. Казаха се молитви за спокойно плаване, последни думи за сбогом. Невидимото време се настани между мъжете и жените останали на кея и техния отпътуващ герой. Корабът най-сетне вдигна котва и плавно се понесе навътре в морето. Огромните платна се развяха като криле на фона на лазурното небе. В този момент на кея задъхано дотърча някакъв човек. Видя отдалечаващия се кораб, спря и ядосано тропна с крак.

— Закъснях! — изръмжа на себе си. — Не биваше да почивам по пътя.

Коецу се приближи към него и попита:

— Вие не сте ли Мусо Гоносуке?

— Да — отвърна новодошлият, пъхайки тоягата си под мишница.

— Срещали сме се в Конгоджи в областта Кавачи.

— Да, разбира се. Вие сте Хонами Коецу.

— Радвам се да ви видя. От това, което чувах за вас напоследък, не ставаше ясно дали изобщо сте жив.

— Така ли? Кой ви е говорил за мен?

— Мусаши.

— Мусаши?

— Да, той беше мой гост до вчера. Получи няколко писма от Кокура. В едно от тях Нагаока Садо му пишеше, че сте пленен на връх Кудо. Предполагаше, че е възможно да сте ранен или убит.

— Да, но се оказа, че пленяването ми е било грешка.

— Научихме още, че Йори живее при Садо.

— Значи е на сигурно място! — възкликна Гоносуке и лицето му се отпусна от облекчение.

— Да. Какво ще кажете да седнем някъде и да поговорим?

Коецу заведе едрия майстор на тоягата в близкия магазин. Докато пиеха чай, Гоносуке разказа историята си.

За негов късмет Санада Юкимура бързо се убедил, че не е шпионин. Гоносуке бил освободен и двамата с Юкимура за кратко време се сприятелили. Юкимура не само се извинил за грешката на подчинените си, но и изпратил цял отряд да търси Йори.

Тъй като не намерили никъде тялото на момчето, Гоносуке решил, че е още живо. Започнал да претърсва наред околните области. Когато научил, че Мусаши е в Киото и че му предстои двубой с Коджиро, удвоил усилията си. Вчера се завърнал в Кудо и разбрал от Юкимура, че Мусаши тръгва днес за Кокура. Страхувал се да се появи пред него без Йори или поне без някакви вести за него. Но тъй като не знаел дали изобщо някога отново ще види своя Учител, все пак решил да тръгне насам. Извини се на Коецу за нехайното си отношение.

— Не се притеснявайте — каза Коецу, — след няколко дни тръгва друг кораб.

— Наистина се надявах да пътувам заедно с Мусаши.

Той замълча за миг, после сериозно продължи:

— Струва ми се, че това пътуване е повратен момент в живота му. Той непрекъснато работи над себе си. Мисля, че няма да загуби от Коджиро. При все, че в такива двубои нищо не се знае. Всеки воин трябва да преживее подобно нещо. А дали ще спечелиш, или ще загубиш е донякъде въпрос на късмет.

— Мисля, че нямаме причина да се тревожим. Мусаши бе съвсем спокоен. Изглеждаше напълно уверен в силите си.

— Сигурен съм, че е така. Но Коджиро също е много прочут. И, казват, откакто отишъл да служи при господаря Тадатоши, непрекъснато се упражнявал и поддържал формата си.

— Това ще бъде проверка на силата. Ще се състезават един гениален, но малко самонадеян воин и един обикновен човек, усъвършенствал до крайност способностите си. Прав ли съм?

— Не бих нарекъл Мусаши обикновен.

— Но той е такъв. И това е най-необикновеното в него. Не се задоволява и не разчита на естествените си заложби. Знаейки, че е обикновен човек, той непрекъснато се стреми да се усъвършенства. Никой не разбира какви нечовешки усилия е трябвало да положи. Сега дългогодишното му учение се увенча с успех и всеки говори за неговата дарба. По този начин хората, които ги мързи да работят над себе си, се успокояват.

— Благодаря ви за тези думи — каза Гоносуке.

Той почувства, че Коецу говори колкото за Мусаши, толкова и за самия него. Загледан в широкия, спокоен профил на по-възрастния мъж, си помисли: „А също и за себе си“.

Коецу изглеждаше точно такъв, какъвто беше — свободен човек, който съзнателно се е откъснал от останалия свят. Днес очите му не блестяха с оня плам, който го озаряваше в моменти на творческо вдъхновение. Те, дълбоки и бистри, излъчваха спокойствието на огледално гладка морска шир, над която се рее искрящо синьото, ефирно небе.

През вратата надникна един младеж и подвикна на Коецу:

— Ще си тръгваме ли?

— А, Матахачи! — приятелски му кимна Коецу. А към Гоносуке додаде:

— Май е време да тръгвам. Чакат ме.

— През Осака ли ще минете на връщане?

— Да. В случай, че пристигнем там навреме, ми се ще да хванем вечерния кораб за Киото.

— Ами тогава, бих могъл да ви придружа до там.

Вместо да чака няколко дни до следващия кораб, Гоносуке предпочете да продължи напред по суша.

Тримата тръгнаха редом. Разговорът се въртеше все около Мусаши. Обсъждаха сегашния му начин на живот, миналите му подвизи. По едно време Матахачи се обади:

— Искрено се надявам Мусаши да спечели, но знам, че Коджиро е костелив орех. Не е тайна, че има страхотна техника.

В гласа му нямаше и следа от ентусиазъм. Споменът за сблъсъка му с Коджиро все още го изгаряше отвътре. По здрач те вече вървяха по шумните улици на Осака. Изведнъж Гоносуке и Коецу установиха, че спътникът им го няма.

— Къде ли е изчезнал? — попита Коецу.

Върнаха се назад и не след дълго го намериха на другия край на моста. Застанал неподвижно, той в унес гледаше към речния бряг. Там се виждаха жени, които миеха пред къщите съдове, неолющен ориз и зеленчуци. Всъщност едва ли можеха да се нарекат къщи няколкото разнебитени бараки с общ покрив.

— Има нещо странно в изражението на лицето му — каза Гоносуке.

Двамата с Коецу се спряха на известно разстояние и го наблюдаваха.

— Това е тя! — извика Матахачи — Акеми!

В първия момент той се стъписа, виждайки колко капризна може да бъде понякога човешката съдба. Но после си помисли друго. Съдбата не се опитваше да му играе номера, срещайки го очи в очи със собственото му минало. Не, тя просто го заведе при половинката му. Макар и да не бяха законно женени, Акеми наистина беше негова съпруга. Следователно кармата й беше свързана с неговата.

Така че все някога, докато бяха живи на този свят, те щяха да се срещнат отново. Той трудно я позна. Не беше останала и следа от чара и кокетството й отпреди две години. Лицето й беше направо мършаво. Косата й — немита и вързана на нещо като кок. Носеше памучно кимоно с прави ръкави, което едва покриваше коленете й — облеклото на всички бедни домакини. Тези дрехи нямаха нищо общо с ярките коприни, красящи живота й на лека жена. Ходеше приведена с типичната походка на амбулантен търговец. В ръцете й се виждаше кошница, очевидно тежка, от която предлагаше миди, охлюви и водорасли. Непродадената стока доказваше, че търговията не върви особено добре.

На гърба й, привързано с мръсно парче плат, висеше дете на около годинка.

То, повече от всичко останало, накара сърцето на Матахачи да се разтупти. Притиснал лицето си с длани, той преброи месеците. Ако детето караше втората си годинка, трябваше да се е родило докато бяха в Едо. Значи когато ги наказваха публично, Акеми е била бременна.

Последните отблясъци на вечерното слънце се отразяваха във водата, танцуваха по лицето на Матахачи и то изглеждаше като обляно в сълзи. Той беше глух за шума около себе си. Единственото, което го интересуваше в момента, беше бавно отдалечаващия се по брега силует на Акеми. Матахачи се втурна да я настигне. Тичаше, размахваше ръце и крещеше името й. Коецу и Гоносуке тръгнаха подире му.

— Къде отиваш, Матахачи?

Той напълно беше забравил за тях. Спря и изчака да го настигнат.

— Извинявайте — измърмори той, — истината е, че…

Истината ли? Как да обясни на тях намеренията си, когато не можеше да ги обясни на самия себе си. Да подреди чувствата си в момента бе невъзможно. Все пак накрая изтърси:

— Реших да се откажа от свещеничеството. Ще се върна към обикновения живот. Все още не съм посветен.

— Обикновения живот ли? — възкликна Коецу. — Толкова скоро? Хм. Изглеждаш странно.

— Сега не мога да ви обясня. Дори и да ви кажа нещо, то вероятно ще ви прозвучи налудничаво. Просто видях жената, с която някога живеех. На гърба си тя носи дете. Мисля, че е от мен.

— Сигурен ли си?

— Ами… да.

— А сега се успокой и помисли! Твое ли е наистина това дете?

— Да! Аз съм баща!… Съжалявам. Не знаех. Срам ме е. Не мога да я оставя да живее в тая мизерия, да продава миди с кошница, сякаш е най-обикновена скитница. Трябва да си намеря работа и да помогна на детето си.

Коецу и Гоносуке се спогледаха изумени. При все, че се съмняваха дали Матахачи е с всичкия си, Коецу каза:

— Надявам се, че знаеш какво правиш.

Матахачи свали расото, облечено върху обикновено кимоно и го подаде на Коецу заедно с молитвената си броеница.

— Съжалявам за неприятностите, които ви създавам, но бихте ли предали това на Гудо в Мьошинджи? Ще съм ви благодарен, ако му кажете, че смятам да остана в Осака, да си намеря работа и да бъда добър баща.

— Сигурен ли си, че го искаш? Че имаш сили да изоставиш монашеството просто ей така.

— Сигурен съм. Учителят ми е казвал, че мога да се върна към светския живот когато пожелая.

— Хм.

— Учил ме е, че не е нужно да си в храма, за да живееш според религиозните предписания. По-трудно е, но и си струва повече, казвал ми е, да можеш да владееш себе си и да запазиш вярата си тук навън, сред лъжи, разврат и противоречия — най-страшните злини за човека. В чистия, светъл храм това е лесно.

— Сигурен съм, че е бил прав.

— Прекарах с него повече от година. Но не ми даде монашеско име. Винаги ме наричаше просто Матахачи. Може би някога ще ми се случи нещо, което няма да мога да разбера. Тогава веднага ще потърся учителя Гудо. Ще му предадете ли това от мое име? Моля ви!

С тези думи Матахачи се отдалечи.

Вечерният кораб

Един единствен червен облак, като развята дълга лента, висеше ниско на хоризонта. На дъното на гладкото като огледало море се виждаше един октопод.

Около обяд в устието на река Шикама навлезе тихо и незабелязано малка лодка. Сега, когато мракът все повече се сгъстяваше, тънка струйка дим се изви от мангала на палубата й. Възрастна жена чупеше пръчки и поддържаше огъня.

— Студено ли ти е? — попита тя.

— Не — отвърна момичето, легнало под някаква червена рогозка на дъното на лодката. Тя вяло поклати глава, после се надигна и отправи поглед към старицата:

— Не се притеснявай за мен, бабо. Ти самата трябва да се пазиш, гласът ти е прегракнал.

Осуги сложи на огъня канче с ориз, за да направи каша.

— Нищо ми няма — каза тя, — но ти наистина си болна. Трябва да се храниш добре, за да имаш сили, когато дойде корабът.

Оцу преглътна една сълза и се загледа в морето. Видя няколко лодки, излезли на лов за октоподи. Сред тях имаше и товарни. Но корабът от Сакай никакъв не се виждаше.

— Става късно — каза Осуги. — А твърдяха, че ще пристигне преди мръкнало.

В гласа й се долавяха нотки на нетърпение.

Новината за отпътуването на Мусаши се беше разпространила бързо. Когато стигна до Химеджи, Джотаро веднага изпрати човек да съобщи на Осуги. Тя, на свой ред, без бавене се отправи към Шиподжи. Там Оцу, все още не напълно здрава след побоя, беше на легло. Осуги идваше да моли за прошка толкова често и тъй сърцераздирателно след онази нощ, че за Оцу вече беше истинско бреме да я слуша. Не винеше старицата за състоянието си, а предполагаше, че се е възобновила болестта, която я беше задържала няколко месеца в дома на господаря Карасумару в Киото. Сутрин и вечер получаваше пристъпи на кашлица и лека треска. Отслабна, а лицето й стана по-красиво от всякога. Но това беше някаква прекалено крехка красота, натъжаваща всеки, който я срещаше и говореше с нея. Очите й обаче все още пазеха блясъка си. Нещото, което най-много я радваше, беше промяната, настъпила у Осуги. Първата дама на рода Хониден се бе убедила най-накрая, че отношението й към Оцу и Мусаши е било една голяма грешка. И сега се чувстваше преродена. А Оцу отново заживя с надеждата, че денят, в който ще срещне Мусаши, е съвсем близо. Веднъж Осуги й каза:

— За да залича всички нещастия, които ти сторих, по очи ще падна пред Мусаши, но ще измоля от него да оправи нещата между вас. Ще се кланям. Ще се извинявам. Ще убеждавам.

След като обяви пред семейството си и пред цялото село, че годежът между Матахачи и Оцу се разтрогва, тя унищожи документа, който удостоверяваше обещанието им да се оженят един за друг. След това незабавно се зае да разпространява, че единственият достоен и подобаващ на Оцу съпруг е Мусаши. След всички промени в селото, най-близкият човек на Оцу в Миямото беше Осуги. Старицата се зае с възстановяването на здравето й и всяка сутрин с тревога задаваше неизменните въпроси: „Яде ли? Взе ли си лекарството? Как си днес?“ Един ден със сълзи на очи каза:

— Ако онази нощ в пещерата не се беше върнала към живота, сигурно щях да поискам и аз да умра.

Никога преди това старицата не се беше колебала в избора си между истината и лъжата. Едно от последните неща, за които бе излъгала, остана новината, че Огин е в Сайо. Всъщност от години никой не бе чувал нищо за сестрата на Мусаши. Всичко, което се знаеше беше, че е омъжена в друга област. Така че заявленията на Осуги се струваха на Оцу направо невероятни. Дори да вярваше в искреността й за момента, Оцу не изключваше възможността след време от разкаянието на Осуги да не остане и помен. Но дните прерастваха в седмици, а старицата ставаше все по-внимателна към нея, все повече се раздаваше.

— Никога не съм предполагала, че сърцето й е толкова добро — с все по-голямо убеждение си казваше Оцу.

Откакто Осуги стана добра и сърдечна с всички около себе си, същото мнение споделяха и семейството, и съселяните й. Макар че много от тях изразяваха не дотам деликатно учудването си с думи от рода на „Какво й е станало на старата вещица?“.

Дори самата Осуги не можеше да се начуди как изведнъж всички бяха започнали да се отнасят толкова добре с нея. Преди дори най-близките й бяха готови да побегнат от страх, още щом я видят. Сега хората й се усмихваха и сърдечно разговаряха с нея.

Навлязла във възрастта, в която самият факт, че си жив е нещо, за което си струва да си благодарен, Осуги най-после видя какво значи да бъдеш обичан и уважаван. Веднъж един неин познат я запита прямо:

— Но какво става с вас? Лицето ви е все по-привлекателно при всяка следваща среща.

— Може и така да е — помисли си Осуги по-късно същия ден, гледайки се в огледалото.

Времето беше оставило своите следи. Когато пое на път, косата й бе все още черна, тук-там посребрена. Когато се върна, беше съвършено бяла. Всъщност тя нямаше нищо против това, защото вярваше, че с черното от косата й се е заличило и черното от сърцето й.

Корабът, на който пътуваше Мусаши, обикновено пристигаше в Шикама вечер. Спираше да свали пътници и да вземе някакъв товар.

Вчера, след като спомена това на Оцу, Осуги попита:

— Какво ще правиш?

— Много ясно — ще го посрещна, разбира се.

— В такъв случай тръгвам с теб.

Оцу изостави болничното си легло и след час двете бяха на път. Късно следобед пристигнаха в Химеджи. Осуги бдеше над Оцу като майка. През нощта в къщата на Аоки Тандзаемон бе решено да посрещнат Мусаши с празнична вечеря в крепостта Химеджи.

Всички бяха на мнение, че като се имат предвид предишните му преживявания в крепостта, подобно посрещане за него ще е чест. Дори Джотаро се съгласи.

След кратко обсъждане със самураите, приятели на Тандзаемон, се стигна до извода, че няма да е добре за Оцу открито да се срещне с Мусаши. Хората щяха да я помислят за негова тайна любовница. Тандзаемон обясни на Оцу и Осуги мотивите си и им предложи варианта с лодката. Така Оцу хем щеше да присъства, хем щеше да избегне злонамерени клюки.

Морето потъмня, а небето изгуби цвета си. Звезди затрептяха по него. Недалеч от къщата на бояджията, където Оцу живееше до неотдавна, двайсетина самураи от Химеджи очакваха пристигането на Мусаши. Бяха там от следобед.

— Може би сме объркали деня — обади се някой.

— Не, не се тревожи — отвърна друг, — изпратих човек да разпита тукашния човек на Кобаяши.

— Хей, онова там не е ли кораб?

Те шумно приближиха до водата.

Джотаро ги остави и хукна към малката лодка при устието на реката да съобщи новината:

— Оцу! Бабо! Корабът пристига! Корабът на Мусаши идва! — закрещя той към радостните жени.

— Наистина ли? Къде? — попита припряно Оцу.

Тя едва не падна във водата, докато се изправяше.

— Внимавай — предупреди я Осуги, като я прихвана.

Те стояха една до друга и гледаха с очакване в тъмнината. Малкото петънце в далечината бавно добиваше очертанията на огромно платно, което изглеждаше черно под светлината на звездите. То се движеше право към тях.

— Това е той — извика Джотаро.

— Бързо, веслото! — припряно каза Оцу — Закарай ни по-близо до кораба.

— Няма защо да бързаме. Някой от самураите на брега ще отиде да го посрещне с лодка.

— Значи тъкмо е време да тръгваме и ние! Съберат ли се всички, Оцу няма да има никакъв шанс да поговори с него.

— Не може, всички ще я видят!

— Твърде много време посвещаваш на това какво ще си помислят хората. Нали затова взехме тая лодка. Ако питаш мен, трябваше да чакаме в къщата на бояджията.

— Грешиш. Нима не знаеш какви са хората! Успокой се! Баща ми и аз ви обещаваме да намерим начин да го доведем при вас — той замълча за миг. — Когато слезе на брега, ще отиде да отдъхне в къщата. Тогава аз ще поискам да го видя и ще се погрижа той сам да дойде при теб. Ти само чакай тук. Ще се върна скоро.

И Джотаро се понесе към брега.

— Опитай да си починеш малко — каза Осуги.

Макар Оцу да лежеше послушно на рогозката си, тя очевидно дишаше с усилие.

— Пак ли те мъчи оная кашлица! — загрижено я попита старицата. Тя коленичи и разтри гърба на момичето. — Не се вълнувай, скоро Мусаши ще бъде тук.

— Благодаря ти, вече съм по-добре.

Тя потисна кашлицата си, позаглади и пооправи косата си, опитвайки си да си придаде малко по-представителен вид.

Мусаши все се бавеше и с времето безпокойството на Осуги нарасна. Тя остави Оцу в лодката и тръгна към брега.

Когато се скри от погледа й, Оцу скри рогозката и възглавницата си, пристегна обито и пооправи кимоното си. Сърцето й биеше както някога, когато беше седемнайсет-осемнайсет годишно момиче. Червените отблясъци на огъня, запален на носа на лодката, изпълваха сърцето й с топлина. Тя протегна към планшира нежната си бяла ръка, намокри гребена и го прокара още веднъж през косата си. После нанесе тънък слой пудра върху лицето си, толкова тънък, че едва се забелязваше. В края на краищата, успокои се тя, дори най-великият самурай би се погрижил за бледото си лице, ако внезапно го извика господарят му, а той току-що е станал от сън.

Това, което сериозно я притесняваше, беше какво ще му каже. Страхуваше се да не онемее, както се беше случвало преди при други техни срещи. Не би желала да каже нищо, което може да го разстрои. Така че трябваше да претегля внимателно всяка своя дума. Предстоеше му двубой, за който се говореше из цялата страна.

В този важен момент от живота си тя не можеше да допусне възможна загуба на Мусаши от Коджиро, макар да знаеше отлично, че една победа никога не е напълно сигурна. Всичко се случва. Но ако днес тя обърка нещо, а след това Мусаши падне убит, тя щеше да се обвинява цял живот. Нямаше да й остане нищо друго, освен да плаче до смърт и да се надява, подобно на оня древен китайски император, че в някой следващ живот ще срещне любимия си.

Оцу трябваше да му каже всичко, което бе таила в себе си през годините. Без значение какво самият той би казал или направил. Тя събираше сили, за да може да понесе този момент. Сега, когато до срещата им оставаше само миг, сърцето й заби лудо. В главата й цареше безпорядък от мисли, в който думите не можеха да изплуват.

При Осуги този проблем не съществуваше. Тя съумя да намери думите, с които щеше да се извини за неразбирането и омразата; думите, които щяха да освободят сърцето й от тежкото бреме и да измолят прошка. Като доказателство за своята искреност, тя щеше да направи всичко възможно животът на Оцу да се свърже с Мусаши.

Само редките отблясъци по водната повърхност нарушаваха тъмнината. Беше тихо. Бързите стъпки на Джотаро изведнъж се врязаха в тишината.

— Ето те най-после! — каза Осуги, която все още беше на брега. — Къде е Мусаши?

— Съжалявам, бабо.

— Съжаляваш? Какво искаш да кажеш с това?

— Слушай. Ще ти обясня всичко.

— Притрябвали са ми обясненията ти. Кажи идва ли Мусаши или не?

— Не.

— Не? — гласът й беше глух и пълен с разочарование.

Джотаро с доста измъчен вид разказа какво се бе случило. Когато според уговорката, един самурай отишъл да посрещне с лодка Мусаши, от кораба му казали, че спирка няма да има. Нямало пътници за Шикама, а товарите били качени на друг кораб. Самураят поискал да се види с Мусаши, който се показал на палубата. Поговорили, но той категорично отказал да слезе на брега. Двамата с капитана искали възможно най-бързо да стигнат в Кокура.

Когато самураят се върнал на брега, корабът вече плавал в открито море.

— Вече дори не се вижда — отчаяно каза Джотаро. — Сигурно е заобиколил боровите гори от другата страна на брега. Съжалявам. Никой няма вина.

— Ти защо не отиде с оня самурай в лодката?

— Не се сетих… Както и да е, няма какво да се направи. Безсмислено е да говорим повече.

— Сигурно си прав! Но колко жалко! Сега какво ще кажем на Оцу? Ти трябва да й го кажеш, Джотаро, аз не мога. Ще й разкажеш всичко както си е… Но първо се опитай да я успокоиш. В противен случай болестта й може да се влоши.

Не се наложи Джотаро да й обяснява. Седнала върху рогозката си малко встрани от тях, тя чу всичко. Плясъкът на вълните по лодката разбиваше сърцето й.

— Щом не днес, то със сигурност някой друг път — окуражаваше се тя. — Някога, на някой друг бряг.

Мислеше, че се досеща защо Мусаши не е пожелал да слезе на брега. Навсякъде в западен Хоншу и Кюсю, Сасаки Коджиро беше прочут като най-великия майстор на сабята. Мусаши щеше да се бие с най-добрия и беше решен да спечели на всяка цена. Така че мислите му вероятно бяха съсредоточени единствено върху победата.

Нищо друго не го интересуваше.

— Само като си помисля, че е бил толкова близо — въздъхна тя.

Сълзите потекоха по бузите й. Тя се загледа след невидимите вече платна, които бавно се насочваха на запад. После отчаяно се строполи в лодката.

За първи път в живота си осъзна оная велика сила, която нарастваше в нея с всяка следваща търкулнала се по бузата й сълза. Въпреки че беше толкова крехка, някъде дълбоко в себе си тя усещаше нечовешка мощ. Без сама да го осъзнава, волята й беше непоколебима. В дългите години на страдания и мъки, се беше научила да устоява на всичко. Свежа руменина покри бузите й, лицето й се съживи.

— Бабо! Джотаро!

Те бавно се приближиха. Джотаро попита:

— Какво има Оцу?

— Чух всичко.

— А, така ли?

— Не възнамерявам да плача. Заминавам за Кокура. Ще наблюдавам двубоя лично… Не можем да бъдем сигурни, че Мусаши ще победи. Ако загуби, ще взема праха му и ще го върна обратно тук.

— Но ти си болна.

— Болна ли?

Тя не допускаше тази мисъл до съзнанието си. Духът й беше толкова бодър, че надмогваше слабостта на тялото.

— Не мислете за това. Чувствам се отлично. Е, може би наистина не съм съвсем здрава, но докато не видя с очите си как ще свърши двубоя…

„Съм решила да не умирам“, бяха думите, които за малко не се изплъзнаха от устата й. Тя ги преглътна и се зае да се приготвя за път. Когато свърши, сама скочи от лодката, макар че за да го направи, трябваше да се хване здраво за ръба.

Сокол и момиче

По времето на битката при Секигахара Кокура беше крепост, командвана от господаря на Ики, Мори Кацунобу. По-късно я подновиха и разшириха, а управлението й бе поверено на друг. Кулите и снежнобелите й стени свидетелстваха за величието и достолепието на дома Хосокава, оглавяван в днешно време от Тадатоши, наследник на баща си Тадаоки.

Откакто неотдавна пристигна Коджиро, стилът Ганрю, развит от него на основата на стиловете на Тода Сейген и Канемаки Джисай, доби популярност из цялата област Кюсю. От всички краища, дори от Шикоку, заприиждаха желаещи да се учат. Те се надяваха след година-две обучение да получат грамота и да могат да се завърнат по родните си места като учители по този нов стил.

Коджиро беше уважаван от всички, включително и от Тадатоши, за който се носеше слух, че възкликнал:

— Какъв чудесен воин си намерих!

Всички в огромното имение Хосокава бяха на мнение, че Коджиро е човек с „изключителен характер“. Когато пътуваше до крепостта или обратно до дома си, той винаги беше много стилен. Придружаваха го седмина души с копия. Хората прекъсваха работата си, за да го поздравят и да поднесат почитанията си. Главният наставник по бойни изкуства в Хосокава преди появяването на Коджиро беше Уджийе Магоширо. Той практикуваше стила Шинкаге. Но дойде Коджиро и звездата му бързо залезе, докато славата на новия учител растеше с часове. Той се отнасяше с прикрито високомерие към своя предшественик. Веднъж подметна на господаря Тадатоши:

— Не бива да освобождавате от длъжност Уджийе. Стилът му може да не е нещо особено, но у него има мъдрост, каквато липсва на нас, по-младите.

Той предложи двамата с Магоширо да обучават в различни дни в доджото на крепостта. Така и стана. Веднъж Тадатоши каза:

— Според Коджиро стилът на Магоширо не е блестящ, но е завършен. Според Магоширо Коджиро е гений, с който малко хора биха се осмелили да премерят силите си. Кой от тях има право? Бих желал да организираме среща помежду им.

Двамата се съгласиха да застанат един срещу друг в присъствието на негово височество. Щяха да се бият с дървени саби. Коджиро при първата възможност прибра сабята си и като седна в краката на своя противник, заяви:

— Не съм достоен да се бия с вас, простете дързостта ми.

— Не ставайте смешен — отвърна Магоширо, — знаете отлично, че аз съм този, който не е достоен.

Хората, които наблюдаваха сцената, се разделиха на два лагера. Според едните Коджиро реагира така от съжаление към Магоширо. Според другите, влагаше в жеста собствен интерес. Каквато и да беше причината, уважението към него нарасна още повече. Отношението му към Магоширо остана все така снизходително. Заговореше ли се обаче, не дай боже, с добро за нарастващата слава на Мусаши в Едо, Коджиро побесняваше:

— Мусаши ли? — презрително процеждаше той. — Той е достатъчно хитър, за да си създаде име. Както научавам, омайвал хората с приказки за оня свой стил с две саби. Съгласен съм, че има дарба. Едва ли някой в Осака може да излезе насреща му.

Но винаги в такива случаи Коджиро се стараеше да внуши на събеседника си, че не казва всичко, което знае по въпроса.

Един опитен самурай, негов гост, веднъж каза:

— Никога не съм се срещал с него, но се говори, че този Миямото Мусаши е най-великият майстор на сабята от времето на Коидзуми и Цукахара насам. С изключение на Ягю Секишусай, разбира се. Изглежда всички са на мнение, че ако не е най-добрият, то поне със сигурност е голям майстор.

Коджиро се засмя, но в гласа му нещо трепна:

— Е, хората понякога са слепи — язвително подхвърли той. — Така че не се учудвам, дето някои го имат за велик човек и превъзходен воин. Това само показва докъде е стигнало Изкуството на войната, що се отнася до стил и поведение на бойците. Живеем във време, когато всеки, който си направи добра реклама, се превръща във водач на стадото. Поне масите го приемат за такъв. Излишно е да ви казвам, че съм на друго мнение. Преди години в Киото наблюдавах как Мусаши се опитва да се изтъкне. Показа цялата си бруталност и мерзост, излизайки сам срещу школата Йошиока в Ичиджоджи. Всъщност „мерзавец“ не е точното определение за такъв като него. Да, разбирам, другите са имали числено превъзходство. Но той какво направи? При първия удобен случай си плю на петите.

— Като се знаят миналото му и самонадеяните му амбиции, мисля, че е човек, върху който не си струва дори да се изплюеш. Ха-ха… Ако някой, прекарал целия си живот в опити да изучи Изкуството на Войната, може да се нарече специалист, да, тогава Мусаши е такъв. Но майстор на сабята? Не, това не.

Коджиро очевидно приемаше успехите на Мусаши като лична обида. Настоятелността, с която се опитваше да убеди всички и всеки в правотата си беше толкова стремителна, че дори най-верните му почитатели изпадаха в недоумение. В крайна сметка се разчу, че между двамата има дългогодишна вражда. Не след дълго се понесоха и клюките за предстоящ двубой.

По искане на господаря Тадатоши, Коджиро най-накрая реши да му изпрати своето предизвикателство. През следващите няколко месеца в цялото имение Хосокава се обсъждаше само това — кога ще се състои битката, кой ще излезе победител…

Вече доста възрастният Ивама Какубей се отбиваше при Коджиро по два пъти на ден по всякакви поводи. Една вечер в началото на четвъртия месец, когато розовите цветове на вишната вече бяха окапали, той мина през градината пред дома на Коджиро, където в сянката на камъните цъфтяха яркочервени азалии. Въведоха го в една вътрешна стая, осветена само от гаснещата светлина на вечерното слънце.

— О, Учителю, радвам се да те видя — провикна се Коджиро през прага, където беше седнал да храни сокол, кацнал на ръката му.

— Нося ти новини — каза Какубей, влизайки. — Родовият съвет днес обсъди въпроса за мястото на двубоя в присъствието на негово височество и излезе с решение.

— Заповядайте, седнете — долетя от съседната стая гласът на един прислужник.

Какубей измрънка нещо за благодарност, седна и продължи:

— Получиха се много предложения за различни места. Сред тях имаше такива за Кикунонагахама и брега на река Мурасаки. Но всичките бяха отхвърлени, било защото са тесни, било защото са много открити. Разбира се, не е трудно да се поставят бамбукови огради, но това няма да попречи на тълпите да се стекат към брега на реката. Хората са жадни за зрелища.

— Разбирам — каза Коджиро, докато все още разглеждаше внимателно очите и клюна на сокола си.

Какубей, който очакваше думите му да бъдат следени малко или повече със затаен дъх, посърна. Обикновен гост не би си позволил подобно нещо, но Какубей каза:

— Влез вътре. Няма смисъл да говоря, ако стоиш там навън.

— Идвам — небрежно отвърна Коджиро, — само да приключа с храненето на птицата.

— Това ли е соколът, който господарят Тадатоши ти подарил, след като сте ходили заедно на лов миналата пролет?

— Да, казва се Амаюми. Колкото повече свиквам с него, толкова повече се привързвам.

Той изхвърли остатъка от храната и като нави червената връв, с която беше вързал птицата за врата, извика на младия прислужник, застанал зад гърба му.

— Вземи го, Тацуносуке, и го занеси в клетката.

Птицата мина от ръка на ръка и Тацуносуке се отдалечи през просторната градина. Зад обичайната за такива места изкуствена могилка, се виждаше борова горичка, заградена в другия край.

Градината се простираше по течението на река Итацу. В околността живееха още доста служители на Хосокава.

— Извинявай, че те накарах да чакаш — каза Коджиро.

— Не се притеснявай. Не съм чужд човек. Тук се чувствам почти като в дома на сина си.

Влезе една около двайсетгодишна прислужница, която с грациозни движения им наля чай. Тя погледна към госта и го подкани да вземе чашата си. Какубей й кимна приятелски.

— Радвам се да те видя, Омицу. Винаги си толкова хубава.

Тя се изчерви чак до яката на кимоното си.

— А вие винаги се шегувате с мен — отвърна и бързо излезе.

Какубей поде:

— Казваш, че колкото повече свикваш със сокола, толкова повече го харесваш. А как е с Омицу? Не е ли по-приятно тя да е до теб, вместо една хищна птица? Все се каня да те попитам, какви намерения имаш спрямо нея?

— Случайно тя да е идвала при теб без мое знание?

— Признавам, че дойде да поговорим.

— Глупачка! Не ми е казала и дума — той хвърли ядосан поглед към бялото шоджи.

— Не се ядосвай, какво толкова, като е дошла при мен! — той изчака, докато лицето на Коджиро добие по-кротко изражение, а после продължи: — Съвсем естествено за една жена е да се тревожи. Не че Омицу се съмнява в това, че я харесваш, но всеки на нейно място би се запитал какво ли го очаква в бъдеще. Искам да кажа, че се притеснява какво ще стане с нея.

— Предполагам, казала ти е всичко?

— Защо да крие? Това е най-естественото нещо, което може да се случи между мъж и жена. Някой ден ще ти се прииска да се ожениш. Имаш тази огромна къща с множество прислуга. Защо не?

— Можеш да си представиш какво ще кажат хората, ако се оженя за момиче, което преди това ми е било прислужница.

— Какво значение имат хорските приказки? А вече е много късно да я изгониш. Пък ако и тя не е достойна за твоя съпруга! От добро семейство е. Племенница е на Оно Тадааки.

— Да, така е.

— А ти си я срещнал, когато си бил в доджото на Тадааки и си му отворил очите за това в какво плачевно състояние се намира неговото училище.

— Да. Не се гордея особено с този период от живота си, но не мога да го скрия от някой толкова близък като теб. Имах намерение някой ден да ти разкажа цялата история… Както сам каза, беше след двубоя ми с Тадааки. Когато поех към къщи, вече беше тъмно. Омицу, тогава тя живееше при чичо си, ме съпроводи с малък фенер. Повървя с мен надолу по склона Сайкачи. Докато вървяхме заедно, не знам как стана, започнах да я ухажвам. Тя го взела на сериозно. След изчезването на Тадааки дойде да ме види и…

Беше ред на Какубей да се изненада. Той направи знак с ръка в смисъл, че е чул достатъчно. Всъщност съвсем доскоро не знаеше, че Коджиро е прибрал Омицу при себе си още преди да напусне Едо и да дойде в Кокура. Изненада го не само собствената му наивност, но и умението на Коджиро да се хареса на една жена, да има връзка с нея и да запази всичко това в тайна.

— Остави всичко на мен — каза той. — В момента по-скоро би ти попречило да обявиш сватба. Всичко по реда си. Можеш да се задомиш и след двубоя.

Той, подобно на мнозина, беше убеден, че само след няколко дни славата на Коджиро ще блесне окончателно и с пълна сила, а името му ще се разнесе навсякъде. Присетил се за целта на своето посещение, той каза:

— Както вече споменах, съветът избра мястото на двубоя. Имаше предложение да е някъде във владенията на господаря Тадатоши, където няма да се стекат много хора. Стигна се до споразумение, че най-подходящ би бил някой от островите. Спряха се на Фунашима, малък остров между Шимоносеки и Моджи.

Какубей замълча за миг, после продължи:

— Чудя се, дали да не огледаме околността преди пристигането на Мусаши? Ще ти даде известна преднина.

Той се обоснова с това, че когато един воин познава дадена местност, може да си създаде приблизителна представа за хода на битката. Би могъл да прецени колко да затегне сандалите си, как да използва неравностите и положението на слънцето. Най-малкото познаването на местността би дало на Коджиро чувство за сигурност — нещо невъзможно, ако я виждаше за първи път.

Какубей предложи да наемат рибарска лодка и да отидат да разгледат Фунашима на другия ден. Коджиро отказа.

— Цялата тънкост на Изкуството на войната е да бъдеш достатъчно бърз, за да можеш да уловиш удобния случай. Дори да се презастраховаш, често се случва противникът ти да усети всички предварителни клопки и да измисли начин да ги избегне. Много по-добре е да се хвърлиш в битката с открито сърце и да запазиш пълна свобода на движенията.

Убеден в правотата на доводите му, Какубей не отвори повече дума за това. Коджиро повика Омицу и тя поднесе саке. Двамата мъже пиха и разговаряха до късно. От спокойствието, с което Какубей пиеше сакето си, можеше да се съди, че е доволен от живота и че чувства как усилията му да помага на Коджиро са възнаградени.

С тон на горд със сина си баща той каза:

— Мисля, че трябва да кажем на Омицу. Когато всичко свърши, може да поканим роднините и приятелите й за сватбената церемония. Чудесно е, че си отдаден изцяло на сабята си. Но нали трябва да създадеш и семейство, ако искаш да се продължи името ти. Когато се ожениш, ще чувствам дълга си към теб изпълнен.

За разлика от развълнувания от щастие старец, оставил зад гърба си дълги години служба, Коджиро не даваше признаци да се е опиянил. Но той и без друго вече се замисляше как да промени начина си на живот. Какубей предложи, а Тадатоши се съгласи, когато обявиха двубоя да освободи Коджиро от служебни задължения. В началото при пристигането си тук, той се наслаждаваше на непривично много свободно време. Но с всеки следващ ден все повече и повече хора започнаха да хлопат на портата му и той се видя принуден да ги приема. Особено напоследък времето му за почивка съвсем намаля. При все това не му се щеше да се изолира и да отпраща посетителите си. Направеше ли го, веднага щяха да тръгнат слухове, че е изгубил качествата си.

Хрумна му, че може да си прави всеки ден разходки сред природата, придружен единствено от любимия си сокол. При хубаво време се чувстваше чудесно скитайки из полето или планината. Компанията на птицата му бе напълно достатъчна.

Когато нейните пъргави, небесно сини очи набелязваха жертвата си в небето, Коджиро я пускаше. После със своите собствени, също толкова пъргави очи, проследяваше полета й. Гледаше как се извисява нагоре, за да се спусне миг по-късно върху плячката си. Докато перата й докоснеха земята, Коджиро оставаше без дъх, онемял, сякаш сам той е сокол. „Браво, точно така!“, възкликваше, щом смъртният удар биваше нанесен. Коджиро научи много от хищната птица. В резултат на съвместните им ловни излети на лицето му бе започнала да се изписва все по-голяма увереност.

Когато вечер се завръщаше вкъщи, Омицу го посрещаше с подути от плач очи. Болеше го от опитите й да скрие от него лицето си. За него беше немислимо да загуби от Мусаши. Въпреки това въпросът какво ще стане с нея в случай, че падне убит, се прокрадваше в мислите му. Там беше и образът на мъртвата му майка, за която толкова рядко се беше сещал през годините. Всяка нощ преди да заспи той виждаше пред себе си лазурните очи на сокола и подутите очи на Омицу, които се смесваха по странен начин с мимолетния спомен за майчиното лице.

Преди тринадесетия ден

Шимоносеки, Моджи, градът под крепостта Кокура — през последните няколко дни много хора пристигнаха там, а почти никой не си тръгна. Странноприемниците бяха препълнени. Пред тях бяха вързани в редица коне.

Крепостта издаде заповед, която гласеше:

Съобщението беше разлепено на всички важни кръстовища в града, по кейовете и на обществените места.

— Тринадесети? Това не е ли вдругиден?

— Хора от всички краища на страната ще се стекат насам, за да наблюдават срещата. Ще има какво да разказват като се приберат вкъщи.

— Разбира се, че ще искат да видят двубоя. Но как ли ще успеят, когато островът е на час път от брега?

— Ами ако човек се изкачи на връх Кадзаки, може да види боровете на Фунашима. Дали ще видят нещо или не, хората пак ще дойдат. Та дори само за да позяпат лодките и тълпите в Будзен и Нагато.

— Дано времето да се задържи добро.

Поради забраната за движение по реката лодкарите, които иначе биха си докарали добри пари, развозвайки желаещите, печелеха не много. Посетители и местни сновяха насам-натам в търсене на подходяща наблюдателна позиция.

Около обяд на единадесети, една жена с кърмаче на гърдите крачеше напред-назад пред евтина закусвалня, където пътят от Моджи навлиза в Кокура. Бебето, изтощено от пътуването, не спираше да плаче.

— Какво, спи ли ти се? Хайде, дремни си малко. Ето, така. Спинкай, спинкай.

Акеми потрепваше ритмично с крак. По лицето й нямаше и следа от грим. Детето беше преобърнало изцяло живота й. Но тя не съжаляваше за нищо. Отвътре излезе Матахачи. Беше облечен в избеляло кимоно без ръкави. Единствената следа от времето, когато беше решил да се замонашва, беше превръзката на главата му, скриваща някога бръснатото му теме.

— О, милото ми то, какво става? — каза той. — Още ли плачкаш? Би трябвало вече да спиш! Хайде, Акеми, ще го взема, докато хапнеш. Нахрани се добре, за да имаш повече мляко.

Той взе детето на ръце и започна тихичко да му припява приспивна песен.

— Каква изненада! — чу се глас зад гърба му.

— Моля? — Матахачи се вторачи в приближаващия се мъж, без да го познае.

— Аз съм Ичиномия Гемпачи. Преди няколко години се срещнахме в една борова гора близо до улица Годжо в Киото. Май си ме забравил.

Тъй като Матахачи продължаваше да го гледа озадачено, Гемпачи додаде:

— Ти се подвизаваше под името Сасаки Коджиро.

— О! — почти извика Матахачи. — Монахът с тоягата!…

— Точно така. Радвам се да те видя отново.

Матахачи побърза да се поклони, но с движението си разбуди детето.

— Хайде да не почваме отново — замоли му се той.

— Чудя се — каза Гемпачи, — дали случайно не знаеш къде е къщата на Коджиро? Разбрах, че живеел тук, в Кокура.

— Съжалявам, нямам представа. Току-що пристигам.

От закусвалнята излязоха двама самураи. Единият се обърна към Гемпачи:

— Ако питаш за къщата на Коджиро, тя е точно до река Итацу. Ще ти покажем накъде да вървиш, ако искаш.

— Много съм ви благодарен. Довиждане, Матахачи.

Мъжете отминаха, с тях и Гемпачи. Матахачи, забелязал мръсотията и праха по дрехите му, си помисли: „Дали е дошъл чак от Кодзуке!?“

Беше направо изумен от това колко далеч бе стигнала новината за предстоящата битка. После в мислите му изплува спомена за неговия бой с Гемпачи. Той потрепери. Колко безполезен и повърхностен, колко безсрамен е бил тогава! Само като си помисли как се опита да пробута онзи документ от Школата Чуджо за свой собствен, как се представяше под чуждо име… Все пак щом съзнаваше колко недодялан и груб е бил по онова време, значи има надежда. Най-малкото поне се е променил оттогава.

„Предполагам, помисли си той, че дори такъв некадърник като мен може да успее, стига да държи мисълта си будна и да не престава да опитва.“

Чула, че бебето пак плаче, Акеми заряза храната си и изхвърча навън от закусвалнята.

— Извинявай — каза тя, — ей сега ще го взема.

След като завърза бебето на гърба й, Матахачи нарами една чанта — от тези, които носят продавачите на сладкиши — и двамата бяха готови да продължат. Доста пътници със завист се обърнаха след бедното, но очевидно щастливо семейство. Една възрастна, миловидна женица, ги настигна и възкликна:

— Какво сладко бебе! На колко е? О, вижте, то се смее!

Като по команда придружаващият я прислужник се спря и се вгледа в детето.

Повървяха известно време заедно. Когато дойде време Матахачи и Акеми да се отклонят по една странична уличка, за да потърсят странноприемница за през нощта, жената каза:

— О, вие натам ли сте?

Тя им махна за сбогом, а после добави:

— Виждам, че също не сте оттук, но не знаете ли случайно къде е къщата на Сасаки Коджиро?

Матахачи й предаде това, което току-що беше чул от двамата самураи. Докато гледаше как се отдалечава, мрачно измърмори:

— Какво ли прави майка ми сега?

Той вече имаше дете и беше започнал да уважава чувствата й.

— Хайде, да вървим — подкани го Акеми.

Матахачи стоеше неподвижно и гледаше с невиждащ поглед след старата жена. На възраст тя беше горе-долу колкото Осуги.

Къщата на Коджиро беше пълна с гости.

— Това е голяма възможност за него.

— Да. Така веднъж завинаги ще се затвърди името му.

— Ще стане известен навсякъде.

— Всичко това е вярно, но нека не забравяме кой е противникът му. Ганрю ще трябва много да внимава.

Много от тях бяха пристигнали предишната вечер. Голямата приемна, страничните входове, коридорите — навсякъде беше пълно с посетители. Някои бяха дошли от Киото и Осака, други от западен Хоншу, имаше и гост от село Джокьоджи в далечната област Ечидзен. Тъй като домакинството на Коджиро не разполагаше с необходимия брой прислужници, Какубей му бе изпратил няколко от своите да помагат. Учениците на Коджиро непрекъснато сновяха навътре-навън с горящи от нетърпение лица.

Имаше нещо, което свързваше всички приятели и последователи, събрали се тук: независимо дали познаваха Мусаши или не, за всички тях той беше врагът. Особено ожесточени в омразата си бяха провинциалните самураи, които по едно или друго време бяха изучавали методите на школата Йошиока. Унижението от загубата в Ичиджоджи гризеше сърцата и мислите им. Нещо повече, самостоятелността, с която Мусаши си изгради име, му беше спечелила много врагове. Учениците на Коджиро го мразеха така, сякаш омразата към него беше нещо напълно естествено. Един млад самурай въведе в претъпканата дневна новопристигнал посетител и обяви:

— Този човек е дошъл от Кодзуке.

Мъжът се представи:

— Името ми е Ичиномия Гемпачи.

След което скромно зае мястото си между останалите. Из стаята се разнесе одобрителен шепот, израз на уважение към влезлия — все пак Кодзуке беше много далеч на североизток. Гемпачи помоли да сложат талисмана, донесен специално за Коджиро от връх Хакуун, пред домашния олтар. С това одобрителният шепот в стаята се засили.

— На тринадесети времето ще е хубаво — отбеляза един от присъстващите, поглеждайки изпод стрехите към огненочервеното вечерно слънце. — Днес е единадесети, утре — дванадесети, вдругиден…

Като се обърна към Гемпачи, друг от гостите каза:

— Мисля, че пристигането ви от толкова далеч, за да пожелаете успех на Коджиро е забележителен жест. Имате ли някаква връзка с него?

— Аз съм служител в дома на Кузанаги в Шимонида. Покойният ми господар, Кузанаги Тенки, бе племенник на Канемаки Джисай. Тенки познаваше Коджиро от времето, когато е бил момче.

— Чувал съм, че Коджиро е учил при Джисай.

— Да, така е. Той бил в едно училище с Ито Итосай, който неведнъж ми е споменавал, че Коджиро е бил блестящ боец.

Гемпачи продължи, разказвайки как Коджиро решил да се отрече от грамотата на Джисай и да си създаде свой собствен стил. Спомена и колко упорит бил Коджиро още от малък.

Посрещайки любопитните въпроси с подробни отговори, Гемпачи не преставаше да говори.

— Ганрю Сенсей не е ли тук? — попита млад прислужник, като се опитваше да си проправи път сред тълпата. Не го видя и продължи да търси от стая в стая, като недоволно си мърмореше нещо под носа. Изведнъж попадна на Омицу, която чистеше стаята на Коджиро.

— Ако търсиш господаря — каза тя, — ще го намериш при клетката на сокола.

Коджиро беше влязъл при птицата и внимателно се вглеждаше в очите й. Беше я нахранил, почистил перата й, подържал известно време върху юмрука си и сега я галеше с любов.

— Сенсей.

— Да?

— Дойде една жена, която твърди, че идвала от Ивакуни за да ви види. Каза, че ще я познаете, когато я видите.

— Хм. Може би е по-младата сестра на майка ми.

— Къде да я поканя?

— Не искам да я виждам. Не искам да виждам никого… Но предполагам, че се налага. Все пак ми е леля. Заведи я в стаята ми.

Прислужникът излезе и Коджиро се провикна:

— Тацуносуке.

— Да, господарю.

Тацуносуке също влезе в клетката и коленичи зад Коджиро. Един от учениците, които живееха в къщата, той рядко се отдалечаваше от своя учител.

— Не остана много време, нали? — каза Коджиро.

— Де, господарю.

— Утре ще отида в Крепостта да поднеса почитанията си към господаря Тадатоши. Не съм го виждал скоро. След това ми се ще да прекарам една спокойна нощ.

— Тук има толкова много хора. Защо не отпращате част от тях? Трябва добре да си починете.

— Точно това смятам да направя.

— Толкова много гости дойдоха, че ми се струва, че собствените Ви поддръжници ще ви изтощят.

— Не говори така. Те са дошли от близо и далеч… Дали ще спечеля или не, зависи от това какво ще се случи в определения ден и час. Не казвам, че зависи изцяло от съдбата, но… Така става с воините — понякога губят, друг път печелят. Ако Ганрю умре, ще намериш две завещания в работния ми кабинет. Едното предай на Какубей, а другото на Омицу.

— Написал сте завещание?

— Да. Един самурай трябва да вземе тази предварителна мярка. Още нещо. В деня на двубоя имам право на един помощник. Искам ти да бъдеш с мен. Ще дойдеш ли?

— Това е чест, която не заслужавам.

— Вземи и Амаюми — погледна той сокола си. — Така ще се чувствам по-спокоен, докато пътуваме до острова.

— Разбрах всичко.

— Добре. А сега да отида да видя скъпата си леля.

Намери я да седи в стаята му. Вечерните облаци навън бяха почернели, подобно на разтопено желязо, което току-що е изстинало. Стаята беше обляна от бялата светлина на свещ.

— Благодаря ти, че дойде — каза той и се постара да изрази уважението си.

След смъртта на майка му, лелята беше тази, която го отгледа. За разлика от майка му тя изобщо не го глезеше. Съзнаваше отговорността, която е поела пред паметта на по-голямата си сестра. И го беше възпитавала с единствената мисъл да го направи достоен продължител на името Сасаки и виден мъж със собствени принципи.

От всичките му роднини тя се интересуваше най-много от неговото бъдеще.

— Коджиро — тържествено започна тя. — Разбирам, че си на прага на един от решителните моменти в живота си. Всички в къщи се вълнуват. Почувствах, че непременно трябва да те видя поне още веднъж. Радвам се, че дойде толкова бързо.

Тя мълчаливо сравняваше достолепния, изискан самурай пред себе си с младежа, който преди години беше напуснал дома си само с една сабя.

С все още наведена глава, Коджиро отговори:

— Минаха цели десет години. Надявам се ще ми простиш, задето не поддържах връзка с теб. Не знам дали хората смятат общественото ми положение за успех, но аз все още не съм постигнал онова, за което съм предопределен. Затова и не ти писах.

— Няма значение. През цялото време получавах новини за теб.

— Дори в Ивакуни?

— О, разбира се. Всички там са с теб. Ако загубиш от Мусаши, цялото семейство Сасаки, цялата област дори, ще бъде опозорена. Господарят на Хоки, Катаяма Хизаясу, който е отседнал като гост в имението Кикава, има намерение да доведе голяма група самураи от Ивакуни да наблюдават двубоя.

— Така ли?

— Да. Те страшно ще се разочароват, когато научат, че не се позволява движението на лодки… О, щях да забравя. Ето, донесла съм ти нещо.

Тя отвори малък вързоп, от който извади сгъната дреха. Беше изтъкана от бял памук. Върху нея бяха избродирани имената на бога на войната и на богинята-пазителка, почитана от воините. На двата ръкава беше извезано санскритско заклинание за щастие. Над него се бяха трудили сто почитателки на Коджиро. Той благодари и почтително поднесе дрехата към челото си. После каза:

— Сигурно си изморена от пътуването. Можеш да останеш в тази стая и да си легнеш да спиш когато поискаш. Сега ще те помоля да ме извиниш.

Той я остави и отиде да поседи малко в друга стая, където скоро надойдоха гости, с различни подаръци — свещен амулет от светилището Хачиман на връх Отоко, ризница, буре саке… Скоро почти нямаше къде да се седне от хора и вещи. Макар че всички бяха искрени в благопожеланията си за победа, истина беше също, че осем на всеки десет от тях бяха напълно сигурни в неговата победа и се надяваха тя да подпомогне собственото им издигане.

„Ами ако бях ронин!“, помисли си той.

Макар лицемерието на хората да го отвращаваше, той намираше успокоение в това, че е успял сам, без ничия помощ, да накара поддръжниците си да му вярват.

„Трябва да победя. Трябва. Трябва.“ Мисълта за победата прибави още един душевен товар към останалите. Той го осъзнаваше, но не можеше да се отърси от него. „Победа, победа, победа.“ Подобно на подгонена от вятъра вълна думата продължи да отеква в съзнанието му. Но дори самият Коджиро не бе в състояние да разбере защо този първичен порив за победа го беше обладал толкова настоятелно. Нощта напредваше, но доста от гостите не си тръгваха, седяха, пиеха и си говореха. Беше станало доста късно, когато най-после се разнесе новината:

— Днес е пристигнал Мусаши. Видели са го да слиза от някакъв кораб в Моджи, а по-късно и из улиците на Кокура.

Реакцията беше мигновена, макар думите да бяха произнесени плахо, с възбуден шепот.

— Естествено.

— Не е ли редно някой от нас да отиде да огледа наоколо за него?

На разсъмване

Мусаши пристигна в Шимоносеки няколко дни по-рано. Тъй като там не познаваше никого и никой не го познаваше, прекара няколко дни, необезпокояван от ласкатели и сплетници.

На единадесети сутринта той пресече пролива Камон и пристигна в Моджи, където потърси Нагаока Садо, за да потвърди пред него, че е съгласен с времето и мястото на двубоя.

В преддверието го посрещна един самурай. Той го погледна най-невъзмутимо и си помисли: „Значи това е знаменитият Миямото Мусаши!“ Всичко, което младият мъж изрече на глас обаче беше:

— Господарят все още е в крепостта, но ще се върне всеки момент. Моля, влезте да го изчакате.

— Не, благодаря Ви. Нямам друга работа с него, и ако бъдете така любезен да му предадете едно съобщение…

— Но вие идвате толкова отдалеч. Той би бил твърде разочарован, ако ви изпусне. Ако обаче наистина трябва да тръгвате, моля ви, нека поне кажа на останалите, че сте тук.

Самураят едва се изгуби от погледа му, когато от къщата изхвръкна Йори и се хвърли в обятията на Мусаши.

— Сенсей!

Мусаши го потупа по главата.

— Прилежно ли учи, като добро момче?

— Да, господине.

— Какъв си станал висок!

— Знаехте ли, че съм тук?

— Да, Садо ми писа. Освен това чух да се говори за теб и в къщата на Кобаяши Тародзаемон в Сакай. Радвам се, че си тук. Живот в къща като тази ще ти се отрази добре.

Йори го погледна разочаровано.

— Какво има? — попита Мусаши — Да не си забравил колко добър беше с теб Садо?

— Не съм, господине.

— Знаеш, че тук трябва да изучаваш не само бойните изкуства, нали? Трябва да се учиш от книгите. И макар да трябва да си първият, който при нужда ще помогне, от теб се иска да си по-скромен от другите момчета.

— Да, господине.

— И не се изкушавай да почваш да се самосъжаляваш. Много момчета, които са изгубили родителите си като теб, правят така. А не би могъл да се отблагодариш за топлотата и обичта, с която те ограждат хората, ако сам не им отвръщаш със същото.

— Да, господине.

— Ти си умен, Йори, но внимавай. Не се оставяй буйният ти характер да те води. Научи се да се владееш. Ти все още си дете. Животът е пред теб. Пази го, докато се появи наистина сериозна причина да го пожертваш — заради страната, заради честта си, заради Пътя на самураите. Дръж на живота си и го живей честно и с разум.

Йори беше обзет от натрапчивото усещане, че Мусаши се сбогува с него. Завинаги. Интуицията му би доловила това, дори Мусаши да не му бе говорил за толкова сериозни неща. А сега, след като се спомена и думата „живот“ у него не остана и капка съмнение. Мусаши едва я изрече, и Йори вече бе заровил глава в пазвата му. Детето зарида неудържимо.

Мусаши, забелязвайки спретнатия вид на Йори — прилежно сресана коса, вързана на опашка, безупречно бели чорапи — вече съжаляваше за думите си.

— Не плачи — каза му.

— Но ако вие…

— Престани да хленчиш. Ще те видят хората.

— Вие… вие вдругиден заминавате за Фунашима, нали?

— Да, налага се.

— Вие ще спечелите, моля ви, спечелете! Не мога да понеса мисълта, че няма да ви видя отново.

— Ха-ха. Затова ли плачеш?

— Някои говорят, че не можете да победите Коджиро — не биваше да се съгласявате на тоя двубой.

— Това не ме изненадва. Хората винаги говорят така.

— Но вие можете да го надвиете, нали, сенсей?

— Дори не съм се и замислял.

— Искате да кажете, че сте сигурен, че няма да загубите?

— Дори и да загубя, ще го направя достойно.

— Но ако мислите, че е възможно да загубите, защо просто не отидете някъде за известно време?

— И в най-долната клюка винаги има зрънце истина, Йори. Може и да съм сгрешил, но след като се е стигнало дотук, да избягам, значи да се отрека от Пътя на самураите. А това би опозорило не само мен, но и много други хора.

— Но нали сам казахте да държа на живота си и да го пазя внимателно?

— Да, казах ти. И ако намеря гроба си на Фунашима, нека това ти бъде за урок да се научиш да избягваш битки, които могат да доведат до такъв край.

Мусаши усети, че отива твърде далеч и промени темата:

— Вече помолих да предадат почитанията ми на Нагаока Садо. И теб ще помоля за същото. Кажи му още, че ще се видим на Фунашима.

Мусаши внимателно се освободи от прегръдката на момчето. Когато тръгна към вратата, Йори стисна здраво сламената шапка в ръката си.

— Не… Чакайте! — беше всичко, което успя да изрече. С другата ръка закри лицето си. Раменете му потреперваха. Нуиносуке се появи от една врата зад портата и се представи на Мусаши.

— Йори изглежда не иска да ви пусне и съм склонен да се съглася с него. Сигурен съм, че имате доста неща да свършите, но не бихте ли могъл да останете при нас една нощ?

Мусаши отвърна на поклона му и каза:

— Благодаря ви за поканата, но мисля, че трябва да откажа. След няколко дни може би ще заспя завинаги. Не мисля, че е уместно точно сега да обременявам други хора. По-късно днешното ви гостоприемство може наистина да ви навреди.

— Много мило от ваша страна, но мисля, че ако господарят разбере, че сме ви пуснали да си тръгнете, ще побеснее.

— Ще му обясня всичко в бележка. Днес се отбих само за да поднеса почитанията си. Мисля, че е време да тръгвам.

Когато излезе, той тръгна към брега, но преди да е изминал и половината път, чу зад себе си гласове, които го викаха. Обърна се и видя неколцина възрастни самураи от дома Хосокава, двама от тях беловласи. Като не позна никой, той реши, че са викали някой друг, и продължи по пътя си. Когато стигна до брега, се спря и се загледа във водата. Недалеч няколко лодки бяха пуснали котва. Събраните им платна се белееха под мъгливата светлина на настъпващата вечер. Отвъд огромното тяло на Хикоджима едва се очертаваше Фунашима.

— Мусаши!

— Вие сте Миямото Мусаши, нали?

Той се обърна, питайки се каква ли работа могат да имат с него тези възрастни бойци.

— Не ни помниш, нали? Не си и помислих подобно нещо. Беше толкова отдавна. Казвам се Уцуми Магобейноджо. Ние и шестимата сме от Мимасака. Бяхме на служба в дома Шимен в крепостта Такеяма.

— Аз пък съм Кояма Хандаю. Магобейноджо и аз бяхме близки приятели на баща ви.

Мусаши широко се усмихна.

— Е, това се казва изненада!

Провлеченият им говор, безпогрешно издаващ принадлежността им към родното му село, разбуди много детски спомени. След като се поклони на всеки от тях поотделно, той каза:

— Радвам се да ви видя. Но кажете ми, по какъв случай сте се събрали всички заедно тук, толкова далече от дома?

— Ами, както знаете, след битката при Секигахара, домът Шимен беше разтурен. Ние станахме ронини и се отправихме към Кюсю. Дойдохме тук, в областта Будзен. За известно време, за да свързваме някак двата края, правехме сламени подкови. По-късно щастието ни се усмихна.

— Така ли? Е, честно да ви кажа, не очаквах да срещна приятели на баща ми тук в Кокура.

— Всъщност за нас също беше непредвидено удоволствие. Вие сте един наистина чудесен самурай, жалко, че баща ви не може да ви види.

Известно време те обсъждаха помежду си хубавата външност на Мусаши. После Магобейноджо каза.

— Какъв съм глупак! Забравих за какво всъщност ви извикахме. Преди малко ви изпуснахме в къщата на Садо. Имахме намерение да прекараме заедно тази вечер. Всичко е уговорено със Садо.

Хандаю се включи в разговора:

— Точно така. Беше невъзпитано от ваша страна да дойдете до входната врата и да си тръгнете преди да сте видял Садо. Вие сте син на Шимен Мунисай. Би трябвало да знаете как да се държите. А сега се върнете с нас.

Той очевидно си мислеше, че след като е бил приятел на баща му, има право да заповядва на сина какво да прави. Без да дочака отговор, той тръгна напред, като очакваше Мусаши да го последва.

Мусаши, колебаейки се дали да не тръгне с тях, накрая реши:

— Съжалявам. Мисля, че няма да се отзова на поканата ви. Извинявам се за грубото си държание, но не смятам, че ще е добре да се присъединя към вас.

Всички спряха. Магобейноджо каза:

— Моля? Защо да не дойдете? Искаме добре да ви посрещнем. От едно село сме дето се вика.

— Садо също ви очаква. Нали не искате да го обидите?

Магобейноджо с раздразнение попита:

— Какво става? Да не се сърдиш за нещо?

— Наистина бих желал да дойда — учтиво отвърна Мусаши, — но трябва да се съобразявам с някои други неща. Може и да е просто слух, но чух, че моят двубой с Коджиро станал причина за недоразумения между двамата най-възрастни служители в дома Хосокава — Нагаока Садо и Ивама Какубей. Казват, че господарят Тадатоши бил на страната на Ивама. А Нагаока се опитва да затвърди позициите си, като се противопоставя на Коджиро.

Това предизвика учудените им възгласи.

Мусаши продължи:

— Сигурен съм, че всичко това са празни приказки, но все пак, мълвата е нещо опасно. Какво ще стане с един обикновен ронин като мен е без особено значение, но не ми се ще да правя нищо, което да дава храна на клюките и да насочва подозрение към Садо и към Какубей. Те и двамата са ценни за господаря си.

— Разбирам — каза Магобейноджо.

Мусаши се усмихна:

— Е, поне това ми е извинението. А да ви кажа право, аз съм си селско момче и ми е трудно да седя с толкова хора и цяла вечер да се правя на учтив. Просто ми се иска да се отпусна.

Впечатлени от вниманието на Мусаши към другите, все още с неохота да се разделят с него, те се събраха в кръг да обсъдят положението.

— Сега сме единадесетия ден на четвъртия месец — каза Хандаю. — За последните десет години ние шестимата сме били винаги заедно на тази дата. Имаме железни правила по отношение на гостите си. Но тъй като сте от нашето село, тъй като сте син на приятеля ни Мунисай, ви молим да ни уважите и почетете с присъствието си. Едва ли бихме могли да ви предложим кой знае какво забавление, но няма да е необходимо да се притеснявате за обноски, или пък за това, че някой ще ви види и ще ви обсъжда.

— При това положение, не виждам как бих могъл да откажа.

Отговорът му удовлетвори напълно възрастните самураи. След още известно суетене беше решено Мусаши да се срещне с един от тях, мъж на име Кинами Кагаширо, няколко часа по-късно пред една чайна. След това всеки пое по пътя си.

Мусаши и Кагаширо се срещнаха в уречения час и около половин час вървяха до някакво място недалеч от моста Итацу. Мусаши не забеляза нито една самурайска къща или гостилница, нищо, освен светлините на самотна кръчма и един евтин хан. И двете се намираха малко встрани от пътя. Винаги готов за изненади, той започна да прехвърля в мислите си различни възможности. В историята, разказана от тях, нямаше нищо подозрително. Изглеждаха на толкова години, на колкото би трябвало да бъдат. Наречието прилягаше точно към разказа им. Но защо бяха избрали подобно отдалечено място?

Кагаширо го изостави и се отправи към речния бряг. След миг извика на Мусаши:

— Всички са тук. Слизайте!

И го поведе надолу по тясната пътека на дигата. „Може би ще се съберем на кораб“, помисли си Мусаши, усмихвайки се на вечната си крайна предпазливост. Но кораб не се виждаше. Намери ги насядали чинно на тръстикови рогозки.

— Простете ни, че ви доведохме на такова място — каза Магобейноджо, — но тук провеждаме сбирките си. Приемаме вашето присъствие сред нас като добър знак на съдбата. Настанявайте се и отдъхнете.

С достатъчна тържественост, за да посрещне който и да е важен гост в някой прекрасен салон с обковано в сребро шоджи, той подаде на Мусаши рогозка за сядане.

Мусаши се зачуди дали това е тяхната представа за изискана простота, или пък имат някаква по-особена причина, която ги кара да избягват по-общодостъпните места за срещи. Но като гост той беше принуден да приеме условията им. Поклони се и също седна чинно върху рогозката.

— Настанете се удобно — подкани го Магобейноджо, — по-късно ще се позабавляваме, но нека първо извършим церемонията си. Няма да отнеме много време.

Шестимата се поотпуснаха малко. Всеки от тях взе по стръкче от сламата, която бяха приготвили предварително. Продължиха да правят започнатите сламени подкови. С език здраво стиснат зад зъбите, с поглед, който дори за миг не се отклонява от работата, те изглеждаха някак тържествено, дори молитвено. Мусаши ги наблюдаваше с уважение, доловил силата и страстта на всяко тяхно движение — наплюнчването на ръцете, прокарването на стръкчетата слама през пръстите и сплитането му между двете длани.

— Смятам, че това е достатъчно — каза Хандаю, като остави на земята готовия чифт подкови и огледа останалите.

— И аз съм готов.

Всички поставиха готовите изделия пред Хандаю, изтупаха се и оправиха дрехите си. Хандаю натрупа подковите върху малък поднос, поставен в средата на образувания от тях кръг. Най-възрастният, Магобейноджо, се изправи.

— Това е дванадесетата година след битката при Секигахара, след онзи ден на гибел, който никога не ще се изличи от нашите спомени — започна той, — всички ние живяхме повече, отколкото имахме право да се надяваме. Дължим го на закрилата и щедростта на господаря Хосокава. Трябва да направим така, че нашите синове и внуци да помнят добрината на негово височество към нас.

Одобрителен шепот премина през кръга. Те седяха изпълнени с благоговение и свели погледи.

— Трябва също така да помним и великодушието на няколко поред глави на дома Шимен, макар и той вече да не съществува. А също и никога да не забравяме нещастието и безнадеждността, в които живеехме, когато дойдохме тук. Събираме се всяка година на това място, за да си спомним за тези три неща. А сега, нека се помолим като един за здравето и благополучието на всеки от нас.

Мъжете в хор отвърнаха:

— Добрината на господаря Хосокава, великодушието на дома Шимен, щедростта на небето, което ни избави от нещастията — тях няма да забравяме нито за миг.

— А сега — поклоните — каза Магобейноджо.

Всички се обърнаха с лице към белите стени на крепостта Кокура, които се открояваха на фона на тъмното небе, и се поклониха. После се обърнаха в посока към областта Мимасака и отново се поклониха. Третият, последен поклон, беше към подковите. Всяко тяхно движение беше извършено с изключителна тържественост и искрено чувство.

Магобейноджо се обърна към Мусаши:

— Сега отиваме в светилището на хълма за да принесем в дар подковите, които направихме. След това ще можем да продължим с празненството. Ще можете ли да почакате тук.

Мъжът, който вървеше най-отпред, носеше таблата с подковите вдигната пред челото си. Останалите го следваха наредени един зад друг. Те навързаха даровете си по клоните на едно дърво край входа на храма. После, след като плеснаха по веднъж с ръце пред лика на божеството, се върнаха при Мусаши.

Гощавката не беше богата — яхния от корени на таро, бамбукови стръкчета с фасулена каша и сушена риба. Това беше храната, която ядяха в местните селски къщи. Но всичко това поливаха обилно със саке, смях и приказки.

Когато настроението стана празнично, Мусаши каза:

— Голяма чест бе за мен да ме поканите. Но има някои въпроси, които си задавам около малката ви церемония. Изглежда тя има особено значение за вас.

— Да, така е — каза Магобейноджо. — Когато дойдохме тук като победени воини, нямахме към кого да се обърнем за помощ. По-скоро бихме умрели от глад, отколкото да започнем да крадем. Но нали все нещо трябваше да се яде. Накрая се спряхме на идеята да си направим магазин близо до моста и да продаваме подкови. Ръцете ни бяха загрубели от въртенето на копието, така че бяха необходими известни усилия, за да ги научим да плетат сламата. Отне ни три години, докато се научим. Продавахме стоката си на пътуващи коняри. Печелехме толкова, колкото да преживяваме някак. Конярите започнаха да подозират, че правенето на подкови не е истинският ни занаят. Накрая някой казал на господаря Хосокава Сансай за нас. Като научил, че сме някогашни служители на господаря Шимен, той изпрати човек, който ни предложи длъжности при него.

Магобейноджо продължи с разказ как господарят им предложил обща заплата от пет хиляди крини годишно, но те отказали. Били готови да му служат вярно, но смятали, че отношенията между господар и служител трябва да бъдат поставени на лична основа. Сансай проявил разбиране и предложил индивидуална заплата на всеки. Той изслушал страховете на служителите си, че шестимата новодошли ронини няма да могат да се облекат подходящо, за да се представят пред негово височество. Но когато било предложено да им се ушият специални дрехи, той не се съгласил. Казал, че това само би внесло объркване. Всъщност страховете на подчинените му били неоснователни, защото, макар и да били загубили предишното си положение, когато отишли в крепостта да получат длъжностите си, шестимата все пак били в състояние да облекат колосани дрехи и да препашат по две саби.

— Нямаше да е трудно да забравим колко труден беше животът ни на занаятчии. Ако не се държахме един за друг, нямаше да оцелеем и господарят Сансай нямаше да ни вземе на служба. Не бива да допускаме да забравим, че провидението ни пазеше през всичките тези трудни години. — Той завърши речта си с вдигната чаша и с думите: — Извинете, че толкова много говорих само за нас. Исках само да знаете, че всички ние не сме лоши хора. Дори сакето ни да не е от най-доброто, нито пък храната ни — обилна. Искаме от вас смело да се биете вдругиден. Ако загубите, ще погребем костите ви, не се тревожете.

Мусаши прие чашата и отвърна:

— За мен е чест да бъда тук сред вас. Чувствам се по-добре, отколкото ако бях в най-изискания дом с най-доброто саке на масата. Само мога да се надявам, моят късмет да е като вашия.

— Не се надявайте! Първо ще трябва да се научите да плетете подкови.

Шум от свличане на пръст прекъсна оживения им разговор. Всички вдигнаха очи към дигата, където видяха един прегърбен, подобен на прилеп силует.

— Кой е там? — извика Кагаширо и скочи. След него се изправи още един, с извадена сабя. Двамата се изкачиха нагоре към дигата и се взряха в мъглата.

Кагаширо през смях извика:

— Сигурно е някой от хората на Коджиро. Може би си мисли, че сме помощници на Мусаши и сега сме се събрали на тайна среща за определяне на стратегията му. Избяга, преди да успеем да видим кой е.

— Може да се очаква това от хората на Коджиро — обади се един от мъжете.

Настроението на всички остана все така весело, но Мусаши реши да си тръгва. Не би искал да направи нещо, което по-късно може да навреди на тези хора. Той им благодари искрено за вниманието, остави ги да се веселят и безгрижно се изгуби в тъмнината.

Поне изглеждаше безгрижен.

Когато Нагаока разбра, че са пуснали Мусаши да си тръгне, върху домашните му се изля леден гняв. Но все пак успя да се овладее и едва на следващата сутрин изпрати хора да го търсят.

Не след дълго пратениците се върнаха и му докладваха, че не могат да го открият — нямаха и представа къде би могъл да е. Белите вежди на Садо тревожно се повдигнаха.

— Какво ли може да му се е случило? Да не би…

Не искаше да си го помисли.

На същия ден, дванадесети, Коджиро се отби в крепостта и бе приет топло от господаря Тадатоши. Пийнаха по чашка саке, след което Коджиро си тръгна в чудесно настроение, яхнал любимото си пони.

До вечерта градът пламна от слухове.

— Мусаши сигурно се е изплашил и е избягал.

— Без съмнение, изпарил се е.

През нощта Садо не можа да заспи. Опита се да си внуши, че това просто не е възможно. Мусаши не е такъв човек. При все това възможно е дори и най-смелият воин да не устои при голямо напрежение. Страхувайки се от най-лошото, Садо си помисли, че ако Мусаши, когото самият той бе препоръчал, се е изплашил, то той, Садо, ще трябва да си направи сепуку. Това беше единственият достоен изход.

Ясната свежа утрин на тринадесети, го завари в градината. Разхождаше се с Йори и непрекъснато си повтаряше:

— Възможно ли е да съм се излъгал? Нима грешно съм го преценил?

— Добро утро, господине — на страничната врата се появи умореното лице на Нуиносуке.

— Откри ли го?

— Не, господине. Никой от съдържателите на странноприемници в околността не е виждал човек, който да отговаря на неговото описание.

— Провери ли в храмовете?

— И в храмовете, и в доджото, и навсякъде, където се събират ученици по бойни изкуства. Магобейноджо с хората си цяла нощ е бил навън и…

— Те още не са се върнали.

Садо сбърчи чело. През свежо зелените клони на цъфналите сливи му се мерна синьото море. Имаше чувството, че вълните се разбиват право в гърдите му.

— Нищо не разбирам.

— Никъде го няма, господине.

Хората, изпратени да го търсят, се завръщаха един по един, уморени и разочаровани. Събраха се на терасата и въпреки гнева и отчаянието си, се опитаха да обсъдят положението.

Кинами Кагаширо, който беше минал покрай къщата на Коджиро, видял няколкостотин негови поддръжници да се събират пред вратата. Входът бил украсен със знаме с изобразен върху него герб във формата на тинтява. Срещу мястото, откъдето щял да се появи Коджиро, бил поставен златен щит. На зазоряване почитателите му се разделили на три групи и отишли да се помолят за неговата победа в три от главните светилища.

В същото време в къщата на Садо цареше дълбоко униние. Особено потиснати бяха мъжете, които познаваха бащата на Мусаши. Те се чувстваха измамени. Ако Мусаши наистина е избягал, как щяха да погледнат в очите своите познати, били те самураи или не.

Щом Садо ги освободи, Кагаширо се зарече:

— Ще го открием това копеле! Ако не днес, то все някога ще го открием! И тогава ще го убием.

Садо се върна в стаята си и, както обикновено, запали малко тамян в кадилницата. Но Нуиносуке долови в бавните му движения някаква особена тържественост. „Той се подготвя“, помисли си, опечален от случилото се.

В този момент Йори, който стоеше в един ъгъл на градината, вперил поглед в морето, се обърна и попита:

— Видяхте ли в къщата на Кобаяши Тародзаемон?

Нуиносуке инстинктивно долови, че момчето е на верен път. Никой не се беше сетил да погледне там, макар че Мусаши би избрал точно такова място, ако иска да се скрие от чужди погледи.

— Момчето има право — възкликна Садо със светнало лице. — Колко сме били глупави преди! Веднага пратете някой да провери!

— И аз ще отида — каза Йори.

— Може ли да го взема?

— Да, нека дойде с теб. А сега побързайте… Не, почакайте малко.

Той драсна набързо една бележка и каза на Нуиносуке какво пише в нея: „Сасаки Коджиро ще пътува до острова с лодка, осигурена му от господаря Тадатоши. Ще пристигне преди осем. Все още можете да успеете. Предлагам Ви да дойдете тук и да се подготвите. Ще Ви предоставя лодка, която да Ви откара към бляскавата Ви победа.“

По поръка на Садо Нуиносуке и Йори взеха от лодкаря на имението бърза лодка. Стигнаха за нула време до Шимоносеки, а после, без да губят нито минута, се отправиха към магазина на Тародзаемон.

В отговор на въпроса им, един служител отговори:

— Не знам подробности, но ми се струва, че в дома на господаря има един млад самурай.

— Най-после! Открихме го!

Нуиносуке и Йори се усмихнаха един на друг и на бегом изминаха пътя от магазина до къщата.

Нуиносуке, без предисловия се обърна към Тародзаемон:

— Идваме от имението. Много е спешно. Тук ли е Миямото Мусаши?

— Да.

— Слава богу! Господарят се побърка от притеснения. Незабавно му предайте, че съм тук.

Тародзаемон влезе в къщата и след миг се появи обратно с думите:

— Той все още е в стаята си. Спи.

— Спи? — ужасен възкликна Нуиносуке.

— Снощи си легна късно. Доста си побъбрихме на чашка.

— Сега не е време за спане! Събудете го! Бързо!

Търговецът не се трогна особено, и ги въведе в гостната преди да отиде да го събуди.

Когато Мусаши се появи, личеше, че си е отпочинал. Очите му бяха бистри като на дете.

— Добро утро — бодро каза той и седна. — Мога ли да направя нещо за вас?

Обезсърчен от небрежния поздрав, Нуиносуке мълчаливо му подаде бележката на Садо.

— Колко мило от негова страна, че ми пише — каза Мусаши, допирайки писмото до челото си, преди да счупи печата и да го отвори.

Йори усети, че на мястото на учителя му в стаята се е настанила някаква празнина. Мусаши сякаш го нямаше. След като го прочете, Мусаши го нави отново и каза:

— Признателен съм на Садо за загрижеността.

Едва тогава забеляза Йори. Улавяйки погледа му, момчето сведе глава, за да прикрие сълзите си.

Мусаши написа отговор и го подаде на Нуиносуке.

— Обяснил съм всичко тук — каза той, — но моля, предайте му благодарностите ми и най-добрите ми благопожелания.

Накрая прибави, че няма за какво да се безпокоят. Можел сам да се придвижи до Фунашима. Не им оставаше нищо друго, освен да си тръгнат. С Йори не си размениха нито дума. Въпреки това двамата се разбраха, както беше възможно единствено между взаимно предани учител и ученик.

Докато Садо четеше отговора на Мусаши, по лицето му се изписа облекчение. Писмото гласеше:

Дълбоко впечатлен, Садо мълчеше с поглед вперен в писмото. То беше добре написано, скромно, учтиво, разумно. Засрами се от тревогата, обзела го предишния ден.

— Нуиносуке.

— Да, господине.

— Вземи това писмо и го покажи на Магобейноджо и другарите му. А също и на всички заинтересовани.

Нуиносуке едва бе излязъл, когато се появи един прислужник и каза:

— Ако сте свършили, господарю, време е да се приготвяте за тръгване.

— Да, разбира се, но има още много време — спокойно отвърна Садо.

— Става късно. Какубей вече замина.

— Това си е негова работа. Йори, би ли дошъл за минута.

— Господине?

— Ти си вече мъж, нали, Йори?

— Надявам се, господине.

— Мислиш ли, че ще можеш да не заплачеш, каквото и да се случи?

— Да, господине.

— Добре тогава, можеш да дойдеш с мен на Фунашима като мой помощник. Но запомни едно: може да се наложи да приберем тялото на Мусаши. Ще успееш ли и тогава да не заплачеш?

— Да, господине. Кълна се.

Нуиносуке тъкмо бе изхвърчал през вратата, когато една дрипава жена го извика:

— Извинете, господине, вие в тази къща ли служите?

Нуиносуке се спря и я изгледа подозрително.

— Какво искаш?

— Простете ми, така както изглеждам, не би трябвало да стоя пред този дом.

— Ами тогава какво правиш тук?

— Исках да ви питам… за днешния двубой. Хората говорят, че Мусаши бил избягал. Вярно ли е?

— Ах, ти, глупава жено! Как се осмеляваш! Ти знаеш ли кой е Миямото Мусаши. Нима мислиш, че е способен на подобно нещо? Само почакай до осем часа и ще разбереш. Току-що го видях.

— Видели сте го?

— Коя си ти?

Тя сведе поглед.

— Негова позната.

— Хм. И въпреки това даваш ухо на подобни нелепи слухове? Е, добре, бързам, но ще ти покажа нещо.

Той й прочете на глас писмото на Мусаши до Садо, без да забележи един мъж с насълзени очи, който надничаше през рамото му. Когато го видя, се дръпна назад и извика:

— Кой си ти? Какво си въобразяваш?

Като триеше сълзите от лицето си, мъжът се поклони дълбоко и каза:

— Извинете ме. Аз съм с тази жена.

— Съпруг ли си й?

— Да, господине. Благодаря ви, че ни показахте това писмо. Почувствах се така, сякаш наистина съм видял Мусаши. Нали, Акеми?

— Да, сега съм много по-спокойна. Ела да потърсим място, откъдето да гледаме.

Гневът на Нуиносуке се изпари.

— Ако се изкачите на ей онзи хълм край брега, ще имате добър изглед към Фунашима. При това ясно време ще виждате дори и пясъка.

— Извинявайте, че ви се натрапихме като бързате толкова. Простете ни.

Когато двамата се наканиха да тръгват, Нуиносуке каза:

— Чакайте малко, кои сте вие? Ако нямате нищо против, бих желал да знам имената ви.

Те се обърнаха и се поклониха.

— Аз съм Матахачи. С Мусаши сме от едно село.

— Моето име е Акеми.

Нуиносуке кимна и забързано продължи пътя си.

Те постояха малко, вторачени след него, после се спогледаха и поеха към хълма. Оттам, сред множество други острови, се виждаше Фунашима. Отвъд, в далечината, се открояваше планината Нагато. Постелиха си рогозките и седнаха. Долу в ниското се плискаха вълните. От боровете от време на време падаше по някоя борова игличка.

Акеми свали бебето от гърба си и започна да го кърми. Матахачи, с ръце на коленете, гледаше втренчено във водата.

Сватбата

Нуиносуке се отправи най-напред към дома на Магобейноджо, показа му писмото и му обясни какво се беше случило. Веднага след това си тръгна, без дори да изпие чаша чай и се отби набързо и в останалите пет къщи.

Като застана зад едно дърво недалеч от сградата на бреговата охрана, той се зае да наблюдава суетнята, започнала още рано тази сутрин.

Няколко групи самураи вече бяха тръгнали за Фунашима — тези, които трябваше да разчистят земята, свидетелите, пазачите. Всяка група пътуваше в отделна лодка. Друга малка лодка на брега очакваше пристигането на Коджиро. Тя беше направена специално за случая по заръка на Тадатоши. Беше чисто нова — дъските, веслото, въжетата — всичко.

Хората, дошли да изпратят Коджиро бяха към стотина. В някои от тях Нуиносуке разпозна приятели на самурая. Но имаше и доста, които виждаше за пръв път.

Коджиро изпи чая си и излезе от сградата на охраната, придружен от служителите. Повери на приятелите си любимото си пони и се отправи през пясъка към лодката. Тацуносуке го следваше по петите. Тълпата мълчаливо се раздели на две, правейки път на своя любимец. Като гледаха облеклото му, мнозина си въобразяваха, че самите те отиват на бой.

Носеше копринено кимоно с тесни ръкави — чисто бяло, с изпъкнали шарки — и отгоре яркочервена наметка. Пурпурните му кожени хакама бяха от онези, които се стесняват под коляното и прилепват по прасците като гамаши. Сламените му сандали бяха явно предварително леко навлажнени, за да не се пързалят. Освен късата сабя, с която никога не се разделяше, беше взел и „Дългия прът“, неизползван откакто беше постъпил на служба у Хосокава. Бялото му, бузесто лице над огненочервената мантия излъчваше съвършено спокойствие. Днес в него имаше нещо величествено, почти възвишено.

Нуиносуке не пропусна да забележи, че усмивката му беше спокойна и уверена. Той я раздаваше на всички посоки, и изглеждаше доволен и напълно уравновесен.

Коджиро се качи в лодката. Веднага след него вътре скочи и Тацуносуке. Там вече ги чакаха двама лодкари — единият стоеше на носа, другият на веслото. Амаюми се беше разположил върху юмрука на Тацуносуке.

Отделил се от брега, водачът на лодката замахна нашироко и плавно с веслото и малкият съд леко се плъзна напред.

Стреснат от виковете на изпращачите, соколът запляска с криле.

Тълпата се раздели на групички и скоро се разпръсна. Всички бяха изумени от спокойствието на Коджиро и се молеха техният любимец да спечели този бой на боевете.

„Трябва да тръгвам“, помисли си Нуиносуке, внезапно сетил се за задължението си да следи Садо да не закъснее. Когато се обърна да си ходи, видя зад себе си едно момиче. Беше Омицу. Притиснала се здраво към дънера на едно дърво, тя плачеше.

Нуиносуке се почувства неудобно, че я видя, бързо отмести очи и безшумно изчезна. Щом стъпи отново на улицата, той хвърли последен поглед към лодката на Коджиро, а след това и към Омицу. „Всеки си има и обществен, и личен живот, помисли си той. Далеч от цялата суетня, една жена стои сама и сърцето й се къса от мъка.“

Вече в лодката, Коджиро поиска от Тацуносуке сокола си и протегна лявата ръка. Прислужникът прехвърли Амаюми върху юмрука му и почтително се отдръпна встрани.

Приливът бързо настъпваше. Денят беше идеален — безоблачно небе, кристалночиста вода. Само вълните бяха малко високи. Всеки път, когато някоя от тях се плискаше в планшира, соколът, настроен войнствено, пърхаше с криле.

Когато бяха изминали около половината път, Коджиро отвърза крака му и го хвърли във въздуха с думите:

— Връщай се в крепостта.

Както винаги готов за лов, Амаюми се спусна върху някаква водна птица. Разхвърчаха се бели пера. Но тъй като господарят не го повика, той се сниши над островите, после се стрелна нагоре в небето и се изгуби в далечината.

След като пусна сокола, Коджиро започна да сваля от себе си будистките и шинтоистки талисмани и надписи, с които го бяха отрупали почитателите му, и да ги хвърля във водата. Изхвърли дори памучната долна риза с извезано санскритско заклинание, подарък от леля му.

— Сега вече — меко каза той, — мога да се отпусна.

Изправен лице в лице с този бой на живот и смърт, той не искаше да се обвързва със спомени и имена. Това, че толкова много хора се молеха за неговата победа, му тежеше. Техните добри пожелания, колкото и искрени да бяха, повече му пречеха, отколкото му помагаха. Това, което беше от значение за него в момента, бе самият той. Единствено и само той.

Соленият бриз галеше спокойното му лице. Очите му се взираха в зелените борове на Фунашима.

В Шимоносеки Тародзаемон мина покрай няколко бедни хижи, подредени край брега, и влезе в магазина си.

— Сасуке — провикна се той, — никой ли не е виждал Сасуке?

Сасуке бе един от най-младите му работници. Но и един от най-ценните. Нает за домашен прислужник, той помагаше и в магазина от време на време.

— Добро утро — поздрави управителят, появявайки се от работното си място в счетоводството. — Сасуке беше тук допреди миг.

После се обърна към по-младия си помощник и му нареди:

— Иди да намериш Сасуке. Бързо!

Управителят понечи да осведоми Тародзаемон по няколко делови въпроса, но търговецът го прекъсна с поклащане на главата, като че отпъждаше комар.

— Това, което ме интересува в момента, е дали някой е идвал да пита за Мусаши.

— Всъщност сутринта дойде някакъв човек.

— Пратеникът на Нагаока Садо ли? Знам за него. Някой друг?

Управителят поглади брадичката си.

— Ами, аз лично не съм видял, но ми казаха, че снощи идвал някакъв мръсен на вид мъж с остър поглед. Носел голяма дъбова тояга и искал да се види с „Мусаши Сенсей“. Доста усилия им струвало да се отърват от него.

— Някой се е раздрънкал. И то след като им обясних колко е важно никой да не знае, че Мусаши е тук.

— Знам. И аз им казах същото, при това съвършено ясно. Но можеш ли да обясниш нещо на младите? Присъствието на Мусаши тук ги кара да се чувстват важни. Как се отървахте от оня мъж?

— Собей му каза, че се е объркал и че Мусаши никога не е бил тук. Най-накрая оня си замина. Не знам дали е повярвал на думите на Собей. Пак той забелязал и двама-трима души, включително и една жена, да чакат отпред.

Сасуке се появи тичешком откъм кея.

— Викали сте ме, господине?

— Да. Исках да се уверя, че си готов. Знаеш колко е важно.

— Да, господине, разбирам. На крак съм още от изгрев-слънце. Измих се със студена вода и си сложих чиста бяла памучна препаска.

— Добре. Направи ли всичко така, както ти заръчах снощи? Лодката готова ли е?

— Е, нямаше какво толкова да се прави. Избрах най-добрата и най-чистата, пръснах сол наоколо, за да прогоня злите духове и я изтърках отвътре и отвън. Готов съм да тръгна, когато Мусаши пожелае.

— Къде е лодката?

— На брега, при останалите.

След като се замисли за момент, Тародзаемон каза:

— Най-добре да вървим. Твърде много хора ще видят Мусаши на тръгване, а той не желае това. Закарай лодката при големия бор, дето го наричат Хейке. Едва ли някой ще се сети да отиде чак там.

Магазинът, обикновено пълен с народ, беше почти празен. Обзет от нервност, Тародзаемон излезе на улицата. Тук, както и в Моджи на другия бряг, хората си вземаха почивен ден. Мъже, явно самураи от съседните владения, ронини, учени-конфуцианци, ковачи, оръжейници, майстори на лакови издалия, свещеници, граждани от всички прослойки, земеделци от околните села — всички бяха тук. Срещаха се и изискани дами с воали на огромните си пътни шапки, жени на рибари с деца, увесени на гърбовете им или вкопчили се в ръцете им. И всички се движеха в една посока, правейки отчаяни опити да се доберат по-близо до острова. Нямаше такова привилегировано място, от което да се различава предмет по-малък от дърво на остров Фунашима.

„Разбирам какво имаше пред вид Мусаши, помисли си Тародзаемон. За него би било непоносимо да попадне в лапите на тая тълпа, за която двубоят е просто зрелище.“

Когато се върна у дома, намери всичко в изрядна чистота. По тавана на обърнатата към морето стая се гонеха отраженията на вълните.

— Къде беше, татко? Търсих те — в стаята влезе Оцуру с поднос чай.

— На никое определено място.

Той вдигна чашата си и замислено се вгледа в нея. Оцуру бе дошла да прекара няколко дни с обичания си баща. Съвсем случайно, пътувайки на един кораб с Мусаши, тя установи, че и той е свързан по някакъв начин с Йори. Когато Мусаши дойде да поднесе почитанията си на Тародзаемон и да му благодари, че се е грижил за момчето, търговецът настоя Мусаши да бъде негов гост и нареди на Оцуру да се грижи за него.

Предишната нощ, докато Мусаши разговаряше със своя домакин, Оцуру седеше в съседната стая и шиеше новата препаска и пояс, които й бе казал, че ще му бъдат необходими в деня на двубоя. Тя вече беше приготвила ново черно кимоно, чиито зашити за да не се мачкат ръкави щеше да разшие веднага, щом Мусаши поиска. На Тародзаемон му хрумна, че Оцуру може да се е влюбила в Мусаши. На лицето й беше изписана тревога. Явно сериозно се беше замислила за нещо.

— Оцуру, къде е Мусаши? Поднесе ли му закуската?

— О, да, отдавна. След това той се затвори в стаята си.

— Сигурно се приготвя.

— Не, не още.

— А какво прави?

— Като че ли рисува картина.

— Сега ли?

— Да.

— Хм. Говорихме си на тая тема, и аз го помолих да ми нарисува нещо. Май не трябваше да го правя.

— Каза, че ще я завърши преди да тръгне. Рисува една и за Сасуке.

— За Сасуке ли? — повтори невярващо Тародзаемон. Ставаше все по-нервен. — Не знае ли той колко е часът? Да беше видял всичката навалица по улиците!

— По изражението на лицето му, човек би помислил, че е забравил за двубоя.

— Е, добре, сега не е време за рисуване. Иди да му кажеш това. Бъди учтива, но му дай да разбере, че картината може да почака.

— Защо аз? Аз не мога…

— Защо да не можеш?

Подозрението му, че Оцуру е влюбена, се потвърждаваше. Бащата и дъщерята се разбираха мълчаливо, но ясно. Като мърмореше добродушно, той каза:

— Глупачето ми! Защо плачеш?

После стана и се запъти към стаята на Мусаши.

Гостът беше коленичил мълчаливо, сякаш в медитация. До него се виждаха четка, паничка и мастилница. Едната картина беше довършена — върба с чапла под нея. Листът, който имаше сега пред себе си, още бе празен. Гледаше замислено в него, сякаш обмисля бъдещата си творба, или по-скоро се опитва да постигне такова състояние, което би му позволило да извика картината във въображението си и да избере начин да я пренесе върху хартията.

В белотата на листа той видя огромното нищо на небитието. Един единствен мах на четката бе достатъчен, за да роди живота в него. Ако пожелае, можеше да сътвори дъжд или пък вятър. Но каквото и да прави, сърцето му щеше завинаги да остане там, в картината. Ако сърцето му е опетнено, такава щеше да е и картината. Ако е безразлично, рисунката също ставаше такава. Листът нямаше да скрие и всеки негов опит да блесне с майсторството си. Човек се превръща в прах, но мастилото остава. Така образът на неговото сърце щеше да се съхрани дори след като него няма да го има.

Осъзна, че разсъжденията го възпират. Беше готов да прекрачи прага на небитието, да остави сърцето си да говори само, независимо от аз-а, освободено дейното участие на ръката.

Опита се да постигне празнота и притихна в очакване на онова върховно състояние, в което сърцето му щеше да заговори в съзвучие с вселената, освободено от себе си и от задръжките.

Уличните шумове не стигаха до стаята му. Днешният двубой му се струваше напълно чужд. Единственото, което възприемаше, беше шума на полюляващия се в градината бамбук.

— Мога ли да ви прекъсна? — вратата зад гърба му безшумно се отвори и се подаде главата на Тародзаемон. Стори му се неприлично, почти грубо да му се натрапва по този начин, но се осмели и каза:

— Простете, че ви отвличам, когато работите с такова увлечение.

— А, заповядайте.

— Мисля, че скоро ще стане време за тръгване.

— Знам.

— Всичко е готово. Нещата, които заръчахте, са в съседната стая.

— Много мило от ваша страна.

— Моля ви, не се притеснявайте за картините. Ще ги довършите като се върнете от Фунашима.

— О, няма нищо. Тази сутрин се чувствам прекрасно. Времето е добро за рисуване.

— Но нали не сте забравил, колко малко време имате?

— Не, не съм.

— Когато решите да започнете с приготовленията, само кажете. Ние сме на ваше разположение.

— Много благодаря.

Тародзаемон се накани да тръгва, но Мусаши го спря:

— Кога започва приливът?

— По това време на годината водата е най-ниска между шест и осем сутринта. Сега отново трябва да се качва.

— Благодаря ви — разсеяно продума Мусаши и отново насочи вниманието си върху белия лист.

Тародзаемон тихо притвори вратата и се върна в салона. Реши да стои там и спокойно да чака. Не след дълго обаче нервите му не издържаха. Стана и излезе на терасата, откъдето можеше да наблюдава пролива. Водата започваше да се покачва.

— Татко.

— Какво има?

— Вече е време Мусаши да тръгва. Приготвих сандалите му пред входната врата.

— Още не е готов.

— Рисува ли?

— Да.

— Надявах се да успееш да го убедиш да остави това и да дойде да се приготви.

— Той си знае работата.

На брега в близост до къщата спря малка лодка и Тародзаемон чу някой да го вика. Беше Нуиносуке.

— Мусаши тръгна ли вече? — попита.

Когато Тародзаемон му отговори отрицателно, той бързо каза:

— Моля ви, предайте му да се приготви и да тръгне възможно най-бързо. Коджиро вече е тръгнал, също и господарят Хосокава. Моят господар точно сега потегля от Кокура.

— Ще направя каквото е по силите ми.

— Моля Ви! Може да говоря като бабичка, но искаме да сме сигурни, че Мусаши ще бъде там навреме. Ще бъде жалко да се опозори заради толкова дребно нещо.

Нуиносуке бързо се оттегли, оставяйки търговеца и дъщеря му сами на терасата, глождени от притеснения. Те брояха секундите и от време на време хвърляха по някой поглед към стаята на Мусаши в дъното на коридора. Оттам не се чуваше нито звук.

Не след дълго пристигна още една лодка. С нея дойде пратеник от Фунашима, който молеше Мусаши да побърза.

При шума на отваряща се врата, Мусаши отвори очи. Беше Оцуру. Нямаше нужда да му казва защо е дошла. При все това му съобщи за пратеника от острова. Той кимна приятелски и любезно отвърна:

— Разбирам — каза и излезе от стаята.

Оцуру погледна към мястото, където беше седял. Празният до преди малко лист вече беше плътно изрисуван с мастило. На пръв поглед картината й заприлича на някакъв неясен облак. Но скоро установи, че на нея беше изобразен пейзаж, нарисуван по метода на „разбитата мастилница“. Петната още бяха влажни.

— Моля те, би ли предала тази картина на баща си — надвика шума на вълните той. — Другата е за Сасуке.

— Благодаря. Наистина не трябваше.

— Съжалявам, че не мога да предложа нищо по-добро. Но вярвам баща ти да я приеме като спомен от мен.

Оцуру замислено му каза:

— Моля те, довечера на всяка цена трябва да се върнеш отново тук и да седнеш край огъня заедно с баща ми, както снощи.

Тя долови шумолене на дрехи откъм съседната стая и почувства облекчение. Мусаши най-после бе започнал да се облича. После отново настъпи тишина, а в следващия момент той вече говореше с баща й. Размениха само няколко думи. Докато минаваше покрай съседната стая, Оцуру забеляза, че Мусаши е сгънал прилежно старите си дрехи и ги е сложил в една кутия в ъгъла. Завладя я непоносима самота. Коленичи и скри лицето си във все още топлото кимоно.

— Оцуру! — извика баща й. — Какво правиш? Той тръгва.

— Да, татко — тя изтри сълзите от бузите и очите си и изтича към него.

Мусаши беше вече пред градинската врата, през която бе избрал да излезе, за да не го забележи никой. Бащата, дъщерята и още четирима-петима от домашните излязоха пред вратата. Оцуру беше твърде превъзбудена, за да каже каквото и да било. Когато Мусаши я погледна, тя последва примера на останалите и наведе глава.

— Сбогом — каза Мусаши.

Той мина през ниската, покрита със зеленина врата, затвори я след себе си и каза:

— Пазете се.

Когато вдигнаха глави, видяха един бързо отдалечаващ се силует.

Стояха с очи вперени в него, но той не обърна глава.

— Предполагам, че точно така правят истинските самураи. Без много думи, без дълги сбогувания. Нищо.

Оцуру бързо се скри в къщата. След секунди баща й също се усамоти в стаята си.

На около двеста крачки разстояние нагоре по брега се извисяваше самотно борът Хейке. Мусаши вървеше към него. Беше напълно спокоен. Всичките му мисли бяха останали в черното мастилено петно на нарисувания за Тародзаемон пейзаж. Докато рисуваше, се чувстваше добре. Смяташе усилията си за успешни.

А сега Фунашима го очакваше. Спокойно се придвижваше напред, сякаш бе предприел най-обикновено пътуване. Нямаше как да знае дали ще се върне, но вече бе престанал да мисли за това. Преди години, когато беше на двадесет и две, се чувстваше крайно нервен, приближавайки се към големия бор в Ичиджоджи. Беше изпълнен с предчувствия за приближаваща неизбежна трагедия. Сега не усещаше нищо.

Не защото днешният му противник заслужаваше страха му по-малко от онези сто души, с които се би тогава. Далеч беше от тази мисъл. Коджиро сам беше много по-страшен противник от цяла армия бойци, които можеше да изправи насреща му школата Йошиока. Мусаши ни най-малко не се съмняваше, че предстои битката на живота му.

— Сенсей!

— Мусаши!

Мислите му бяха прекъснати от гласове. Видя двама души затичали се към него. Беше изумен.

— Гоносуке! — възкликна. — Бабо! Как попаднахте тук?

Прашни от пътя, двамата коленичиха пред него.

— Трябваше да дойдем — каза Гоносуке.

— Дойдохме да те изпратим — додаде Осуги. — А и ти дължа извинение.

— Извинение? На мен.

— Да. За всичко. Трябва да те помоля за прошка.

Той я погледна въпросително. Думите й му звучаха невероятно.

— Защо говорите така, бабо? Да не се е случило нещо?

Тя стоеше с умолително сключени ръце.

— Какво мога да кажа? Толкова много злини ти причиних, че не мога и да се надявам да ми простиш за всичко. Беше… беше ужасна грешка. Бях заслепена от обичта към сина си. Но вече разбрах истината. Моля те да ми простиш.

За миг той остана с прикован в нея поглед. После коленичи и взе ръката й. Не се осмеляваше да вдигне поглед от страх, че в очите му има сълзи. Като гледаше каещата се старица, той изпита чувство на вина. Но също и някаква благодарност. Ръката й трепереше. И неговата леко потръпваше.

Трябваше му известно време, за да се съвземе.

— Вярвам ви, бабо. Благодаря ви, че дойдохте. Сега мога да срещна смъртта, без да съжалявам за нищо. Да вляза в бой със свободен дух и спокойно сърце.

— Значи ми прощаваш?

— Разбира се, че ви прощавам, но само ако и вие ми простите за всички неприятности, които съм ви създавал още от времето, когато бях момче.

— Да, разбира се. Но стига съм те занимавала със себе си. Има още някой, който се нуждае от помощта ти. Някой който е много, много тъжен.

Тя се обърна и посочи.

Под бора Хейке, срамежливо гледаща към тях, се бе спотаила Оцу. Лицето й беше бледо и напрегнато от очакване.

— Оцу! — извика той.

Само след миг той се озова пред нея. Сам не знаеше как го пренесоха там краката му. Гоносуке и Осуги останаха по местата си. Искаше им се да се стопят във въздуха и да оставят целия бряг на разположение на двамата.

— Оцу, ти дойде.

Нямаше думи, които биха могли да запълнят бездната на годините, да изразят оня свят на бушуващи чувства, скрит вътре в него.

— Не изглеждаш добре. Да не би да си болна? — той произнасяше думите като откъслечен стих на дълга поема.

— Малко — тя стоеше с наведени очи, полагайки усилия да изглежда спокойна, да запази самообладание. Не трябваше да разваля, нито да пропуска този, може би последен миг.

— Само си настинала? — попита той. — Или е нещо сериозно? Какво става? Къде се изгуби през последните няколко месеца?

— Миналата есен се върнах в Шиподжи.

— Обратно в къщи?

— Да — тя гледаше право в него.

Очите й придобиха наситения цвят на морски дълбини. Опитваше се да сдържи сълзите си.

— Но сирак като мен никога не може да намери истинския си дом. Той е единствено в самата мен.

— Не говори така. Ето, дори Осуги е отворила сърцето си за теб. Това ме прави щастлив. Трябва да оздравееш и да се научиш да бъдеш щастлива. Заради мен.

— В момента съм щастлива.

— Наистина ли? Ако е така, тогава и аз съм щастлив… Оцу… — той се наклони към нея. Тя стоеше скована, знаейки, че Осуги и Гоносуке са наблизо. Мусаши, забравил за съществуването им, обви ръце около кръста й и потърка буза в нейната.

— Толкова си крехка… толкова слабичка — той ясно долови учестеното й дишане. — Оцу, моля те да ми простиш. Може да изглеждам безсърдечен, но не съм такъв. Не и когато се отнася до теб.

— Аз… аз знам това.

— Знаеш го? Наистина ли?

— Да. Но моля те, кажи ми една дума. Само една. Кажи ми, че аз съм твоя жена.

— Ако ти кажа нещо, което и без друго знаеш, само ще го разваля.

— Но… но — цялото й тяло се тресеше от хълцания. Но в изблик на сила, тя се вкопчи в ръката му и извика: — Кажи го. Кажи, че аз съм твоя завинаги.

Той кимна — бавно и мълчаливо. После отмести един по един нежните й пръсти от ръката си и се изправи:

— Самурайската жена не плаче и не се разкъсва отвътре, когато той отива на бой. Смей се за мен, Оцу. Изпрати ме с усмивка. Може би това е последното ни сбогуване.

И двамата знаеха, че часът е ударил. За части от секундата той я погледна и се усмихна. После каза:

— Доскоро.

— Да. Доскоро.

Тя искаше да отвърне на усмивката му, но единственото, което можа да направи, бе да задържи сълзите си.

— Сбогом.

Той се обърна и със сигурни крачки се отправи към брега. В гърлото й се надигна прощална дума, която така и не успя да изрече. Сълзите й рукнаха неудържимо. През тях не можеше да го вижда.

Силният солен вятър бръснеше страните му. Кимоното му плющеше.

— Сасуке! Докарай лодката по-насам.

Макар да беше чакал вече няколко часа и да знаеше, че Мусаши е наблизо, Сасуке упорито не поглеждаше към него, докато той не го извика. Сега се обърна и каза:

— Веднага, господине.

С няколко мощни, бързи движения той блъсна лодката напред. Когато тя докосна брега, Мусаши леко скочи на палубата и те потеглиха навътре в морето.

— Оцу! Недей! — беше викът на Джотаро.

Оцу тичаше, устремена към водата. Той се втурна след нея. Изумени, Осуги и Гоносуке го последваха.

— Оцу! Спри! Къде отиваш?

— Не прави глупости!

Тримата я настигнаха едновременно, хванаха я и я задържаха.

— Не, не — запротестира тя, като бавно клатеше глава. — Вие не разбирате.

— К-какво се опитваш да направиш?

— Оставете ме да седна, мога и сама — гласът й беше спокоен.

Те я пуснаха и тя с достойнство се отправи към едно място на няколко крачки встрани, където коленичи на пясъка, очевидно изтощена. Но вече знаеше кое е силното й място. Оправи яката си, приглади косите и се поклони по посока на отдалечаващата се лодка.

— Върви и не съжалявай за нищо.

Осуги коленичи и също се поклони. А после и Гоносуке. И Джотаро. Изминал дългия път от Химеджи дотук, той пропусна възможността да говори с Мусаши, въпреки огромното си желание да се прости с него. Но мъката му се стопяваше при мисълта, че е подарил на Оцу своята част от времето за сбогуване с Мусаши.

Душата на бездната

С идването на прилива водата нахлу в пролива като буен поток в тясна клисура. Вятърът духаше откъм гърба и лодката бързо пореше вълните. Сасуке изпитваше явно задоволство и очакваше похвала за умението да си служи с веслото. Мусаши седеше в средата с широко разкрачени нозе.

— Далеч ли е островът? — попита той.

— При такъв прилив ще стигнем бързо, но вече сме закъснели.

— М-м.

— Осем отдавна мина.

— Нали? Кога мислиш, че ще бъдем там?

— Вероятно в десет или малко след това.

— Тъкмо навреме.

Небето, което Мусаши гледаше — същото, което гледаше и Ганрю, — беше ведро синьо. Снегът по билото на планината Нагато приличаше на бяла лента, развяваща се в безоблачната шир. Къщите на Моджисаки, чупките и процепите по връх Кадзаши бяха ясно различими. Тълпи от хора бяха наизлезли по склоновете на планината и се взираха по посока на островите.

— Сасуке, мога ли да взема това?

— Кое?

— Счупеното гребло на дъното на лодката.

— Вземи го, не ми трябва. Но за какво ти е?

— Почти с идеални размери е — загадъчно каза Мусаши.

Той извади с една ръка наполовина потопеното във вода гребло и погледна дали не е криво. Едно парче от плоската част се беше отчупило.

Сложи греблото на коленете си и съсредоточено почна да го дълбае с късия си меч. Сасуке на няколко пъти хвърляше по един поглед назад към Шимоносеки. Но Мусаши очевидно беше забравил за всички, които е оставил на брега. Така ли се подготвя самураят за бой на живот и смърт? На обикновен гражданин като Сасуке това се виждаше студено и безсърдечно.

Мусаши свърши с греблото и изтупа от хакамата си стърготините.

— Имаш ли нещо, което мога да наметна?

— Студено ли ти е?

— Не, но в лодката плиска вода.

— Под седалката би трябвало да има една подплатена дреха.

Мусаши я взе и я наметна на раменете си. После извади от кимоното си хартия и започна да усуква всеки лист като канап. Когато парчетата станаха повече от двадесет, ги завърза едно за друго и направи две върви, които след това сплете, за да се получи тасуки. Така се казваше лентата, използвана по време на бой, за да се връзват отзад ръкавите на кимоното. Сасуке бе чувал, че правенето на тасуки от хартия е тайно изкуство, предавано от поколение на поколение. Като наблюдаваше Мусаши обаче, то му се стори лесно. Сасуке беше възхитен от сръчността на неговите пръсти и от изяществото, с което суче тасуки в ръцете си.

— Онова там Фунашима ли е? — посочи Мусаши.

— Не, Хикоджима, остров от групата Хахаджима. Фунашима е на около хиляда разкрача североизточно от него. Лесно се познава, защото е плосък и прилича на дълъг пясъчен нанос. Ей там, между Хикоджима и Идзаки, е проливът Ондо. Сигурно сте чувал за него.

— В такъв случай онова на запад трябва да е Дайриноура в областта Будзен.

— Точно така. Сега се сещам, че точно там някъде, из околните заливи и острови, Йошицуне е спечелил последната си битка срещу Хейке.

С всеки следващ мах на веслото Сасуке ставаше все по-нервен. По лицето му избиваше студена пот, сърцето му лудо биеше. Намираше нещо зловещо в това да се говори сега за маловажни неща. Как е възможно човек, който отива на бой, да е толкова спокоен?

Без съмнение предстоеше борба на живот и смърт. Дали ще има кого да закара в обратната посока? Или пътникът му ще се е превърнал в жестоко обезобразен труп? Нямаше как да знае. Мусаши, помисли си Сасуке, приличаше на бял облак, зареян в небето.

Мусаши наистина не се преструваше. В главата му нямаше нито една мисъл. Ако изобщо чувстваше нещо, то бе, може би, мъничко скука.

Погледна през борда на лодката към завихрената синя вода. Под тях беше дълбоко, безкрайно дълбоко. Нещото долу беше живо. То съществуваше в онова, което се нарича вечен живот. Водата нямаше постоянна, определена форма. Може би човек не притежава вечния живот, именно защото неговата форма е точно определена? Нима истинският живот не започва тогава, когато устойчивите очертания изчезнат?

В очите на Мусаши животът и смъртта изглеждаха лишени от смисъл. Той потръпна, но не от пръските студена вода, а от някакво преминало през цялото му тяло предчувствие. Макар мисълта му да се беше извисила над живота и смъртта, чувстваше, че между нея и неговото тяло все още няма истинско съзвучие. Когато всяка клетка на тялото и душата му се изпълни със забрава, от цялото му същество нямаше да остане нищо друго, освен водата и облаците.

Минаваха покрай залива Тешимачи на остров Хикоджима. Нямаше как да видят четиридесетината самурая, застанали на брега с погледи вперени в морето. Всички бяха поддръжници на Ганрю. Повечето служеха в дома Хосокава. Престъпвайки заповедта на Тадатоши, бяха пристигнали на Фунашима още преди два дни. В случай, че Ганрю падне убит, бяха готови да отмъстят за него.

Тази сутрин, когато пристигнаха на острова, Нагаока Садо, Ивама Какубей и мъжете, определени за наблюдатели на двубоя, откриха тази група самураи, строго ги нахокаха и ги изпратиха на Хикоджима. Но тъй като повечето от служителите бяха на тяхна страна, наказанието им се размина. Веднъж напуснали Фунашима, не беше работа на отговорните лица да ги знаят какво правят.

— Сигурен ли си, че това е Мусаши? — попита един от тях.

— Той трябва да е.

— Сам ли е?

— Така изглежда. На раменете му има нещо подобно на наметало.

— Вероятно отдолу е сложил леки доспехи, които иска да скрие.

— Хайде.

Зажаднели за бой, те се накачиха по лодките си и застинаха в готовност. Всички бяха въоръжени със саби, но на дъното на всяка лодка имаше и по едно копие.

— Мусаши пристига!

Само няколко минути по-късно мълвата се разнесе из целия остров.

Плясъкът на вълните, гласът на боровете, шумоленето на бамбуковата трева се смесваха в приглушен шум. Рано сутринта Фунашима, независимо от присъствието на официалните наблюдатели, изглеждаше пуст. Бяло облаче, надигнало се иззад Нагато, затули слънцето. Дърветата и бамбуковите листа помръкнаха. Когато то отмина, отново стана светло.

Островът беше съвсем малък. На север завършваше с невисок, покрит с борове хълм. На юг беше по-нисък, на половината от височината на хълма и с приближаването на морето се скосяваше, докато се потопи в плитчините.

В централната част на острова, далеч от брега, се виждаше навес, опънат между няколко дървета. Наблюдателите и техните помощници чакаха търпеливо и без да показват напрежението си. Не искаха Мусаши да остане с впечатление, че се опитват да помагат на местния герой.

Бяха изминали два часа след уреченото време. Мъжете показваха признаци на нервност и възмущение. На два пъти изпращаха бързи лодки с хора, които да го подканят да побърза.

Съгледвачът, който наблюдаваше от рифа, дотича при тях и каза:

— Той е! Без съмнение е той!

— Наистина ли пристигна? — попита Какубей, като неволно се надигна и с това извърши сериозно нарушение на правилата. Като официален наблюдател от него се очакваше да остане хладно сдържан. Възбудата му обаче се отприщи някак естествено и зарази останалите, които също се изправиха.

Осъзнал грешката си, Какубей се овладя и направи знак на всички да седнат. Много беше важно да не позволят на личното си пристрастие към Ганрю да повлияе върху действията и решението им. Какубей хвърли поглед към мястото, където чакаше Ганрю. На няколко диви праскови Тацуносуке беше окачил една завеса с герб с очертанията на тинтява.

До нея се виждаше нова дървена кофа и черпак с бамбукова дръжка. Ганрю, изнервен от дългото чакане, беше помолил да му донесат вода и сега почиваше на сянка.

Нагаока Садо се беше разположил зад Ганрю, малко по-високо от него. Наобиколили го бяха пазачи и помощници. Плътно до него стоеше Йори. Щом съгледвачът донесе новината за пристигането на Мусаши, лицето и даже устните на момчето побледняха. Садо седеше чинно, изпънат като струна и неподвижен. Шлемът му беше леко наклонен надясно и създаваше впечатление, че той се е вторачил в ръкава на кимоното си. Садо тихо повика момчето по име.

— Да, господине — Йори сведе глава, преди да погледне под шлема на Садо.

Неспособен да удържи вълнението си, той трепереше от главата до петите.

— Йори — каза Садо, като го гледаше право в очите. — Наблюдавай всичко, което става. Не пропускай нито една подробност. Не забравяй, че Мусаши е посветил живота си да те научи на това, което ще видиш след малко.

Йори кимна. Погледът му се спря върху рифа и очите му заблестяха като две пламъчета. Бялата пяна на разбиващите се вълни го ослепи. Рифът беше на около двеста крачки, така че щеше да е невъзможно да следи движенията и да долови дишането на бойците. Но не за техническата страна на боя говореше Садо. Той искаше от Йори да запомни онзи драматичен миг, в който един самурай се впуска в битка на живот и смърт. Това ще остане в мислите на Йори през целия му живот.

Тревата се залюля. Насам-натам се стрелкаха зеленикави насекоми. Мъничка, нежна пеперуда прелетя от едно стръкче трева на друго, след което изчезна от погледа.

— След миг ще е вече тук — задъхано каза Йори.

Лодката на Мусаши полека приближаваше към рифа. Беше почти десет.

Ганрю се изправи и бавно тръгна надолу по склона зад гърба на чакащите. Той им се поклони — веднъж надясно, след това наляво — и спокойно закрачи през тревата към брега.

До острова се стигаше през малък залив, в който вълните се превръщаха във вълнички, а близо до брега от тях оставаха само едва забележими гънки. През кристалночистата вода Мусаши можеше да види дъното.

— Къде да изкарам лодката? — попита Сасуке, който забави веслото и огледа внимателно брега.

— Карай направо — каза Мусаши и свали наметката си.

Лодката се приближаваше плавно към брега. Сасуке забави движенията си. Ръцете му гребяха леко, със съвсем слабо усилие. Чуваше се бълбукането на водата.

— Сасуке.

— Да, господине.

— Тук е достатъчно плитко. Няма смисъл да се приближаваме много. Нали не искаш да повредиш лодката? Освен това мисля, че е време приливът да се обръща.

Без да продума, Сасуке спря поглед върху един висок, самотен бор. Под него вятърът си играеше с някакво яркочервено наметало.

Сасуке понечи да го покаже на Мусаши, но осъзна, че той вече е видял своя противник. С поглед, взрян в Ганрю, Мусаши извади от обито си една червеникавокафява кърпа, сгъна я на четири по дължина и я уви около развятата си от вятъра коса. После премести своя къс меч отпред в обито. Изтегли дългата сабя, постави я на дъното на лодката и я покри с една тръстикова рогозка. В дясната си ръка носеше дървения меч, който беше направил преди малко от счупеното гребло.

— Това ще е предостатъчно — каза той на Сасуке.

Пред тях оставаха около двеста стъпки вода. Сасуке направи няколко плавни маха с веслото. Лодката се плъзна напред и заседна в плитчината. При движението килът потрепери.

В този миг Мусаши, с подвити нагоре краища на хакама, леко скочи във водата. Толкова леко, че почти не се чу плисък. Бързо се отправи към брега. Дървеният му меч цепеше пяната.

Пет стъпки. Десет. Сасуке, оставил веслото, гледаше в недоумение. Не знаеше къде се намира, нито какво прави.

Ганрю се отдели от бора и се плъзна надолу подобно на развято червено знаме. Излъсканата му ножница проблесна на слънцето.

Тя заприлича на Сасуке на опашка на сребърна лисица.

„Побързайте!“

Думата проблесна в мозъка му, но Ганрю вече беше нагазил във водата. Сасуке, сигурен, че с Мусаши е свършено, не можеше да гледа повече. Настръхнал и разтреперан, легна ничком в лодката, скрил лице, сякаш той е този, който само след миг може да бъде разсечен на две.

— Мусаши!

Ганрю се закова здраво на място, решен да не помръдва.

Мусаши се спря и остана неподвижен, изложил тялото си на вятъра и стъпил във водата. По лицето му леко заигра усмивка.

— Коджиро — спокойно каза той. В очите му се четеше нечовешка свирепост. Някаква сила, която напира толкова неудържимо, че излага Коджиро на смъртна опасност. Вълните миеха дървената му сабя.

Очите на Ганрю мятаха огън. Зениците му кръвожадно пламтяха и мятаха искри, дирещи мъст и унищожение.

— Мусаши!

Никакъв отговор.

— Мусаши!

В далечината морето зловещо тътнеше. Приливът се плискаше и шумеше в краката им.

— Пак закъсняваш, така ли? На това ли си научен? Доста малодушна хитрост, според мен. Идваш два часа след уговореното време. Бях тук точно в осем, както обещах. Чаках те.

Мусаши не отвърна.

— Същото направи и в Ичиджоджи, а преди това и в Ренгеоин. Явно тактиката ти е да изкарваш противника си от равновесие, като съзнателно го караш да чака. Но тази хитрост не минава при Ганрю. А сега се приготви и излез достойно насреща ми, за да не станеш за смях на бъдещите поколения. Ела и се бий, Мусаши!

Краят на ножницата му се повдигна, докато изваждаше „Дългия прът“. С лявата си ръка той я откачи от пояса и я захвърли във водата.

Мусаши изчака точно, колкото една вълна да се блъсне в рифа и да се върне обратно и после със спокоен глас каза:

— Ти загуби, Коджиро.

— Какво?

Това извади Ганрю от равновесие.

— Двубоят свърши. Казах, че ти загуби.

— Не разбирам за какво говориш!

— Ако щеше да спечелиш, нямаше да захвърлиш ножницата си. Заедно с нея ти захвърли своето бъдеще, живота си.

— Това са само думи! Глупости!

— Много лошо, Коджиро. Готов ли си да загубиш? Искаш ли да свършим бързо?

— Хайде… хайде, копеле такова!

— Х-о-о-о! — викът на Мусаши и шумът на вълните се извисиха едновременно.

Стъпил във водата с „Дългия прът“ високо над главата си, Ганрю се озова точно пред Мусаши. Този отскочи към брега вляво от него и движението му очерта ивица бяла пяна. Ганрю го последва.

Мусаши излезе от водата и стъпи на пясъка в същия миг, в който сабята на Ганрю заедно с цялото му тяло профуча покрай него като хвърчаща риба. Мусаши усети, че „Дългия прът“ на Ганрю се приближава към него, точно когато тялото му завършваше движението, с което излезе от водата. Той леко се наклони напред.

Държеше дървената си сабя с две ръце, изтеглена назад вляво така, че оставаше отчасти скрита от погледа на неговия противник. Доволен от позицията си, той тихичко изсумтя. Чу се едва доловим шум, който облъхна лицето на Ганрю. „Дългият прът“ сякаш се канеше да нанесе удар отдолу, но само се заклати леко и след това спря. На десет стъпки от Мусаши, Ганрю промени положението си, като отскочи пъргаво вдясно.

Двамата се погледнаха. Мусаши, на две-три крачки от водата, беше с гръб към морето. Ганрю стоеше срещу него с високо вдигната над главата сабя.

И двамата бяха изцяло погълнати от смъртния двубой. И двамата не мислеха за нищо.

Всичко наоколо сякаш изчезна. Но малко по-нататък, там, където бяха местата за гледане, далеч от шума на вълните, безброй хора следяха движенията на биещите се със затаен дъх.

Към Ганрю бяха отправени молитвите и надеждите на онези, които вярваха в него и искаха да остане жив. Към Мусаши — молитвите и надеждите на останалите.

На Садо и Йори тук на острова.

На Оцу, Осуги и Гоносуке на брега на Шимоносеки.

На Акеми и Матахачи на хълма в Кокура.

Техните молитви се издигаха към небесата.

Тук надежди, молитви и богове не помагаха. Не помагаше и късметът. Тук всичко беше празнота — безлична и напълно равнодушна.

Нима тази празнота, толкова трудно постижима за живите, бе съвършеният израз на издигналото се над мисълта и отвлечените представи съзнание?

Двамата мъже разговаряха, без да говорят. После всеки бе осенен от несъзнателно проумяване на другия. Всяка частица от кожата им бе застрашително настръхнала срещу противника.

Мускули, плът, нокти, коса, дори вежди — всички части на тялото, които го правят живо — се бяха обединили в една-единствена сила срещу врага, в защита на организма, който съставят. Разумът, ясен и необезпокояван от нищо, се сливаше с вселената, подобно на отражението на луната в езерна вода по време на бушуващ тайфун. Да достигнат тази върховна неподвижност беше крайният им стремеж.

Макар да приличаше на вечност, това всъщност беше само кратък миг. Той продължи, колкото вълните няколко пъти да залеят и да се отдръпнат от рифа.

После мигът бе прекъснат от пронизителен вик, дошъл сякаш не от нечия уста, а от дълбините на битието. Беше излязъл от устата на Ганрю и веднага след това бе последван от друг на Мусаши.

Подобно на яростни вълни, разбиващи се в скалист бряг, двата вика отпратиха душите им към небесата. Сабята на противника, издигната високо над главата му, като че срещу слънцето, се изви като дъга във въздуха.

Мусаши издаде лявото си рамо напред, отстъпи една крачка и наполовина се извърна към своя противник. Хванатата с две ръце дървена сабя проряза въздуха в същия миг, в който „Дългия прът“ се стовари току пред носа му.

Дишането на двамата заглушаваше плясъка на вълните. В следващия миг дървената сабя беше наравно с очите, а „Дългия прът“ — високо над главите им. Ганрю беше отстъпил на десетина крачки, съвсем близо до морето. Макар да не можа да нарани Мусаши, той успя да заеме доста по-добра позиция. Ако беше останал на мястото си, слънцето, отразено в морската вода, щеше да заблести в очите му и скоро да го заслепи. По-късно и духът му щеше да изгуби силата си и тогава всичко щеше да бъде в ръцете на Мусаши.

С подновена увереност Ганрю запристъпва напред, като следеше и за най-малкото пропукване в защитата на Мусаши. Събираше сила за решителния удар.

Мусаши го изненада. Вместо да се приближи към него бавно и внимателно, той смело скочи срещу него с изтеглена напред сабя, готов да промуши Ганрю в очите. Изненадващата простота на движението накара Ганрю да се спре. Той едва не загуби Мусаши от погледа си.

Дървената сабя се издигна във въздуха. Мусаши подскочи високо нагоре и с прибрани крака се сви почти наполовина.

— Я-а-а!

Сабята на Ганрю изсвистя в пространството над главата му. Но върхът на „Дългия прът“ разсече само превръзката около главата на Мусаши и тя полетя във въздуха.

Ганрю я взе за главата на своя противник и лицето му се озари от кратка усмивка. В следващия миг черепът му се раздроби под удара на Мусаши.

Докато Ганрю лежеше на границата между пясъка и тревата, по лицето му не личеше да е осъзнал загубата си. От устата му течеше кръв, но на устните грееше победоносна усмивка.

— О, не!

— Ганрю!

Забравил всичко, Ивама Какубей скочи на крака и заедно с него — всички поддръжници на Ганрю. Лицата им бяха изкривени от ужас. После видяха Нагаока и Йори, които с невъзмутимо спокойствие седяха по местата си. Засрамени, успяха някак да се удържат и да не се втурнат напред. Опитаха да запазят самообладание, но нищо не можеше да скрие мъката и разочарованието им. Някои тежко преглъщаха, отказвайки да приемат, че това, което са видели, е истина. Мислите им застинаха.

Островът в миг си възвърна обичайната тишина и спокойствие. Само шумящите боровете и полюляващите се треви се надсмиваха над крехкия и нетраен човешки род.

Мусаши се загледа в едно облаче. После душата се върна в тялото му и той успя да отдели облачето от себе си, своето тяло от вселената.

Сасаки Коджиро Ганрю не се върна в света на живите. С лице към земята, той лежеше, все още стиснал сабята си. Устремът му още се долавяше. По него нямаше и следа от болка. Нищо друго, освен задоволство от добрия бой. Ни най-малък признак на съжаление.

Видът на падналата на земята кърпа накара тялото на Мусаши да потръпне. Никога в този живот, помисли си той, няма да срещне подобен противник. Изпълни го чувство на уважение и възхита. Беше благодарен на Коджиро за това, което му даде. В силата, във волята си за борба той стоеше по-високо от Мусаши. Тъкмо заради това обаче Мусаши успя да го надвие.

Кое точно направи възможна победата на Мусаши? Умения? Помощ свише? Знаейки, че не това е отговорът, Мусаши не успя да го изрази с думи. Със сигурност беше нещо по-важно от сила или божи промисъл.

Коджиро се довери на силата и уменията си. Мусаши повярва в силата на духа. И това бе единствената разлика между двамата.

Мусаши тихо извървя десетте крачки до Коджиро и коленичи край тялото му. Постави лявата си ръка до ноздрите и долови съвсем слабото му дишане.

„При добро лечение, той би могъл да се възстанови“, помисли си Мусаши. Щеше му се да повярва, че най-достойният от всички противници, с които се беше срещал, ще бъде спасен.

Но битката свърши. Време беше да тръгва.

— Сбогом — каза той първо на Коджиро, после — на седналите по местата си служители.

И като се поклони доземи, слезе към брега и скочи в лодката. По дървената му сабя нямаше нито капчица кръв.

Малката лодка се плъзна по вълните. Кой можеше да каже накъде? Не се знаеше дали поддръжниците на Ганрю, събрани на Хикоджима, няма да поискат да отмъстят за него.

Докато са живи, хората не могат да забравят любовта и омразата си. С течение на времето чувствата на вълни прииждат и отминават. Докато е жив Мусаши, щеше да има хора, които да негодуват от победата му и да го упрекват за поведението му в този ден. Говореше се, че избягал, защото се изплашил от отмъщение. Бил объркан. Не поискал дори с един последен милостив удар да отнеме живота на противника си.

В света вечно ще се чува плясъкът на вълните.

Рибките се оставят тези вълни да ги носят, танцуват и се радват. Но кой познава сърцето на толкова бездънното море? Кой може да познае дълбините му?