Мусаши

Малък разговор

Преди да закуси, господарят Хосокава Тадатоши започваше деня си с изучаване на конфуцианските писания. Служебните задължения, които често налагаха присъствието му в крепостта Едо, поглъщаха по-голямата част от неговото време, но когато успееше да намери възможност, той се упражняваше в бойните изкуства. Вечерите, винаги, когато може, обичаше да прекарва в обществото на младите самураи на служба при него.

Обстановката доста напомняше задружно семейство, насядало около своя старейшина — не изцяло свойска, естествено, тъй като не бе желателно негово височество да бъде смятан просто за един от младежите, но все пак с не така строго съблюдаване на обичайните правила за поведение. Тадатоши, изтегнал се в леко ленено кимоно, поощряваше събеседване, което често стигаше и до най-новите клюки.

— Окатани — обърна се той към един от по-яките от мъжете.

— Да, господине.

— Чувам, че си станал доста добър с копието.

— Така е. Всъщност, много добър.

— Ха-ха. Ти определено не страдаш от превзета скромност.

— Е, господине, след като всички останали казват така, защо аз да го отричам?

— В скоро време сам ще проверя колко всъщност си напреднал.

— Бездруго чакам този ден, но той изглежда все не идва.

— И имаш късмет, че е така.

— Кажете, господине, вие чувал ли сте песента, която всички пеят?

— Коя е?

— Започва така:

Тадатоши се засмя.

— Не можеш така лесно да ме залъжеш. Тази песен е за Нагоя Сандзо.

Останалите се присъединиха към смеха му.

— О, значи я знаете?

— Ще се изненадате колко много работи знам аз.

Господарят се накани да даде още примери за своето всезнание, но помисли и се отказа. Обичаше да чува какво мислят и говорят хората му и смяташе за свое задължение да бъде добре осведомен, но надали щеше да е от полза да разкрива докъде всъщност се простират знанията му. Вместо това попита:

— Колко от вас се занимават с копието и колко — със сабята?

От общо седем, петима изучаваха боя с копие и само двама — този със сабя.

— Защо толкова много от вас предпочитат копието? — попита Тадатоши.

Общото мнение на привържениците на това оръжие бе, че е по-полезно в битката.

— А как смятат двамата бойци със сабя?

— Сабята е по-добрата — отвърна единият. — Боят със сабя подготвя за война, но и за мир.

Това бе постоянен предмет на обсъждане и обикновено спорът биваше оживен.

— Колкото по-дълго е копието, толкова по-добре, стига да не е прекалено дълго, за да си служи човек с него — заяви някой от бойците с копие. — Може да се използва за страничен удар, за мушкане и сечене, а ако не успееш с него, винаги можеш да си помогнеш със сабята. А ако имаш само сабя и тя се счупи — дотам си.

— Може това да е вярно — подметна защитникът на сабята, — но работата на самурая не се ограничава само с бойното поле. Сабята е неговата душа. Да се упражняваш в сабленото изкуство значи да пречистиш и да овладееш своя дух. В най-общ смисъл сабята е основа на всяко военно обучение, каквито и слаби страни да има в битката. Ако вникнеш във вътрешното значение на Пътя на самураите, добитото самообладание може после да бъде прилагано при употребата на копие и дори на пушка. Познаваш ли сабята, не правиш глупави грешки и не се оставяш да те изненадат. Боят със сабя е изкуство с всестранно приложение.

Доводите от двете страни биха могли да се редят до безкрайност, ако Тадатоши, който досега слушаше, без да взима страна, не бе казал:

— Майносуке, каквото каза преди малко ми се стори като нещо, което си чул от друг.

Мацушита Майносуке опита да се защити:

— Не, господине. Това е мое собствено мнение.

— Хайде, бъди искрен.

— Е, да ви кажа право, чух нещо от този род, когато наскоро гостувах на Какубей. Сасаки Коджиро каза горе-долу същото. Това обаче така добре съвпадна с моите мисли, че… Аз не се опитвах да заблудя никого. Сасаки просто го изказа по-добре, отколкото бих могъл аз.

— Аз нищо друго не съм си помислил — отвърна Тадатоши с многозначителна усмивка.

Споменаването на Коджиро му напомни, че още не е взел решение дали да приеме препоръката на Какубей.

Какубей загатна, че тъй като Коджиро не е много възрастен, могат да му предложат някъде към хиляда крини ориз. Ставаше дума обаче за много повече от издръжката. Бащата на Тадатоши многократно му бе казвал, че от първостепенна важност е първо да преценяваш добре самураите, когато ги взимаш на служба, а после да се отнасяш добре с тях. Преди да приемеш някого, когото са ти предложили, наложително е да претеглиш не само уменията, а и характера му. Без значение колко способен може да ти се струва един човек, в случай, че той не може да работи в съгласие със служителите, които са направили от дома Хосокава това, което е днес, той ще е безполезен.

Владението, съветваше старият Хосокава, е като крепост, построена от множество камъни. Камък, който не може да бъде издялан така, че да съвпадне добре с останалите, ще отслаби цялата постройка, ако и сам по себе си да е с отлични размери и качества. Един съвременен даймио оставя неподходящите камъни в планините и полята, където и бездруго са в изобилие. Голямата задача е да бъде намерен онзи основен камък, който добре ще укрепи зида на крепостта. Като се погледне така, помисли си Тадатоши, младостта говори в полза на Коджиро. Още е в годините, когато се изгражда като боец и следователно ще е податлив на известно влияние.

Сети се и за другия ронин. Нагаока Садо спомена за пръв път Мусаши на едно от тези техни вечерни събирания. Макар Садо първоначално да го бе изпуснал, Тадатоши не бе забравил за Мусаши. Ако сведенията на Садо са верни, Мусаши е и по-добър боец от Коджиро, и достатъчно разностранен като личност, за да бъде ценен в управлението.

Сравнявайки двамата, трябваше да признае, че повечето даймио биха предпочели Коджиро. Той произхожда от добро семейство и из основи е изучавал Изкуството на войната. Въпреки своята младост вече си е изработил забележителен стил и си е спечелил значителна слава като боец. Историята за „блестящата“ му победа над учениците от Обата край брега на Сумида и после — при бента на Канада, вече бе добре известна.

От известно време за Мусаши не се бе чуло нищо. Победата при Ичиджоджи му бе създала име. Това обаче беше преди години, а скоро след това се пръсна и мълва, че разказът бил преувеличен и че Мусаши от славолюбие предизвикал сам битката, нападнал изневиделица и после веднага побягнал на връх Хиеи. Въобще след всяка по-забележителна постъпка на Мусаши следваше вълна от слухове, които петняха характера и способностите му. Стигнало се бе дотам дори самото споменаване на неговото име да бъде посрещано със забележка на укор. Или пък въобще да не му обръщат внимание. Син на никому неизвестен воин от планините на Мимасака, той бе незначителен по произход. Макар други хора от скромни семейства — на първо място Тойотоми Хидейоши, който бе роден в Накамура в областта Овари — в близкото минало да бяха стигнали върховете на славата, хората като цяло отдаваха значение на обществените различия и не бяха склонни да обръщат много внимание на човек с миналото на Мусаши.

Както занимаваше с този въпрос ума си, Тадатоши се огледа и попита:

— Някой от вас познава ли самурай на име Миямото Мусаши?

— Мусаши ли? — отвърна с изненада нечий глас. — Нямаше да е възможно да не сме чули за него. Името му се носи из целия град.

Очевидно това име наистина бе познато на всички присъстващи.

— И заради какво?

По лицето на Тадатоши се изписа израз на очакване.

— Има закачени обяви за него — обади се един от младежите с вид, че премълчава нещо.

Друг мъж, на име Мори, додаде:

— Хората си ги преписваха, та и аз направих така. Листът сега е у мен. Да го прочета ли?

— Ако обичаш.

— А, ето го — обади се Мори, като разгъна някакво омачкано парче хартия. — „На вниманието на Миямото Мусаши, който се уплаши и побягна…“

Мъжете повдигнаха вежди и се усмихнаха, обаче лицето на Тадатоши остана сериозно.

— Това ли е всичко?

— Не — Той дочете останалото и добави: — Обявите са били закачени от една дружина от дърводелския квартал. На хората им се струва забавно, понеже някакви улични негодници са хванали сега самурай за носа.

Тадатоши леко се намръщи, понеже му се стори, че тези обиди срещу Мусаши поставят под съмнение неговата собствена преценка. Това далеч не съвпадаше с представата, която си бе изградил за този човек. При все това не бе готов веднага да приеме чутото за чиста монета.

— Хм — промърмори. — Питам се дали наистина е такъв човек.

— Аз стигам до извода, че е недостоен никаквец — обади се Мори, чието мнение споделяха и останалите. — Или поне страхливец. Ако не беше, щеше ли да остави така да калят името му?

Часовникът удари и мъжете си тръгнаха, но Тадатоши остана да седи, като си мислеше: „Има нещо необичайно в този човек.“ Не бе от онези, които биха се повлияли от общото мнение и с любопитство би чул разказа на самия Мусаши за станалото.

На следващата сутрин, след като изслуша една беседа върху китайските класици, господарят излезе от своя кабинет на терасата и зърна в градината Садо.

— Добро утро, стари ми приятелю — поздрави високо той.

Садо се извърна и любезно се поклони за сутрешен поздрав.

— Все още ли го търсите? — попита Тадатоши.

Озадачен от въпроса, Садо само го изгледа недоумяващо.

— Искам да кажа, още ли се оглеждате за Миямото Мусаши?

— Да, господарю.

Садо сведе поглед.

— Ако все пак го намерите, доведете го тук. Бих искал да видя що за човек е.

Малко след пладне на същия ден Какубей дойде на стрелбището с лък до Тадатоши и повтори своята препоръка за Коджиро.

Докато вдигаше лъка, Младият господар спокойно отвърна:

— Простете, бях забравил. Доведете го, когато пожелаете. Бих искал да го огледам. Дали ще стане служител или не, добре знаете, е отделен въпрос.

Жуженето на насекомите

Седнал в задната стая на къщичката, която Какубей му бе предоставил, Коджиро оглеждаше своя „Дълъг прът“. След произшествието с Ходжо Шиндзо той помоли Какубей да настои пред майстора оръжието да му бъде върнато. Получи го тази сутрин.

„Естествено, няма да е лъсната“, бе предположил Коджиро, но всъщност по сабята бе работено с внимание и грижа, които надминаваха и най-големите му очаквания. Синьо черният, подобен на дълбок поток метал сега изпускаше ярко бяло сияние — светлината на отминали столетия. Ръждивите места, които преди грозяха оръжието като петна от проказа, ги нямаше; вълнообразната ивица от закаляването, която разделяше острието от задния ръб, преди зацапана със засъхнала кръв, сега си бе върнала спокойната хубост на луна, плаваща в мъгливо небе.

„Все едно я виждам за първи път“, възхити се Коджиро. Неспособен да отдели очи от сабята, така и не чу посетителя, който се обади от пред къщата:

— Тук ли сте?… Коджиро?

Тази част на хълма носеше името Цукиномисаки заради великолепния изглед, който даваше към изгряващата луна. От стаята си Коджиро можеше да види частта от залива, която се простираше от Шиба до Шинагава. Подобните на пяна облаци над водата изглеждаха, сякаш са на височината на погледа. Точно в този миг белотата на далечните хълмове и синкавозеленото на водата му се сториха слети с цвета на острието.

— Коджиро? Няма ли никой тук?

Този път гласът идваше от обраслата с трева странична порта.

Изваден от унеса си, Коджиро извика:

— Кой е? — и върна сабята в ножницата. — Аз съм в задната стая. Щом искате да ме видите, заобиколете до терасата.

— А, ето ви и вас — възкликна Осуги, като дойде до място, откъдето можеше да надзърне вътре в къщата.

— Я, каква изненада! — отвърна сърдечно Коджиро. — Какво ви е накарало да излезете в горещ ден като този?

— Само минутка. Да си измия краката. После можем да говорим.

— Кладенецът е ето там. Внимавайте — доста е дълбок. Момче, иди ти с нея и внимавай да не падне вътре.

Мъжът, за когото се отнасяше това „момче“, бе нископоставен член на шайката на Хангавара, когото бяха пратили да придружи Осуги.

След като изми потното си лице и изплакна нозе, Осуги влезе в къщата и размени с Коджиро няколко думи за поздрав. Като забеляза приятния ветрец, който идваше от брега, тя примижа и отбеляза:

— Къщата е хубава и прохладна. Не се ли боите, че като пребивавате на удобно място като това, ще се размързелите?

Коджиро се засмя.

— Аз не съм като Матахачи.

Старицата премигна тъжно, но остави жегването му без отговор.

— Простете, че не ви нося същински подарък — извини се. — Вместо това ще ви дам една сутра, която преписах. — И като му подаде „Сутра за великата родителска обич“, добави: — Моля, прочетете я, когато имате време.

Хвърлил един бегъл поглед към делото й, Коджиро се обърна към нейния водач и каза:

— Сега се сещам. Вие закачихте ли обявите, които ви написах?

— Онези, дето да накарат Мусаши да се покаже ли?

— Да, тези.

— Отне ни почти два дни, но ги окачихме почти на всяко по-важно кръстовище.

— На път за насам минахме покрай няколко — обади се Осуги. — Навсякъде, където има окачена, хората са се събрали и бъбрят. Добре ми стана, като ги чух какво говорят за Мусаши.

— Ако той не отвърне на предизвикателството, с него като самурай е свършено. Цялата страна ще му се присмива. Това ще трябва да ви стигне за отмъщение, бабо.

— За нищо на света. Присмехът няма да го трогне. Той няма срам. И това няма да задоволи и мен. Искам да го видя наказан веднъж и завинаги.

— Ха-ха — засмя се Коджиро, комуто нейната твърдоглавост се стори забавна. — Вие остарявате, но не се предавате, а? Всъщност, за нещо определено ли идвате?

Старата госпожа седна по-представително и обясни, че след повече от две години при Хангавара сметнала, че трябва да продължи пътя си. Не бивало безкрайно да живее за сметка на Яджибеевото гостоприемство, а от друга страна й омръзнало също да се грижи за цяло домочадие грубияни. Видяла близо до брода Йорой едно хубаво местенце, което може да наеме.

— Вие какво мислите? — Лицето й бе сериозно и гледаше въпросително. — Не изглежда, че ще намеря Мусаши скоро. А имам чувството, че Матахачи е някъде в Едо. Смятам, че трябва да накарам да ми пратят малко пари от къщи и да остана още известно време тук. Обаче, както казах, не на гости.

Нямаше причина Коджиро да възразява и той бързо се съгласи с нея. Неговата собствена връзка с дома Хангавара, която в началото му носеше развлечение и полза, сега почваше малко да го притеснява. Нещо такова със сигурност не би било от полза на един ронин, който си търси покровител. Вече бе решил да прекрати занятията си.

Коджиро повика един от Какубеевите слуги и му нареди да донесе от бостана зад къщата диня. Докато им я нарежат и поднесат, двамата с Осуги бъбреха нещо, но не след дълго Коджиро изпроводи гостенката си с държание, което загатваше, че предпочита да се освободи от нея преди залез-слънце.

После собственоръчно помете стаите си и напръска градината с вода от кладенеца. Обраслите по оградата виещи се растения, стигнали до върха й и отново слезли до земята, заплашваха да впримчат основата на каменния кладенец. Белите им цветове се полюляваха на вечерния ветрец.

Отново влязъл в стаята си, Коджиро се излегна и лениво се запита дали домакинът му тази нощ пак ще бъде на пост в дома на Хосокава. Лампата, която вятърът бездруго щеше да изгаси, остана незапалена. Светлината на изгрялата над залива луна вече падаше по лицето на Коджиро.

В подножието на хълма някакъв млад самурай се прекатерваше през гробищната ограда.

Какубей върза коня пред една цветарница в подножието на хълма Исараго.

Странно, но тази вечер нямаше и помен от цветаря, който иначе винаги незабавно излизаше, за да се заеме с животното. Като не го видя вътре, Какубей заобиколи отзад и понечи да върже коня си за едно от дърветата. В този миг цветарят излезе тичешком иззад храма.

Като взе поводите от ръцете на Какубей, той задъхано рече:

— Простете, господине. В гробището имаше някакъв непознат, тръгнал нагоре по хълма. Аз му извиках, че оттук няма път. Обърна се и ме изгледа — ама ядосано, — после изчезна. — За миг млъкна, втренчи се в тъмните дървета и разтревожено добави: — Смятате ли, че може да е крадец? Казват, че напоследък в много домове на даймио се промъквали крадци.

Слуховете бяха стигнали и до Какубей, но той с къс смях отвърна:

— Това са приказки и нищо повече. Ако мъжът, когото сте видели, е бил крадец, то смея да твърдя, че ще е някой дребен крадльо или от ронините, които причакват хора по улицата.

— Е, тук сме точно на пътя за Токайдо и много пътници бяха нападнати от бегълци към други области. Като видя хора с подозрителен вид нощем и ми става неспокойно.

— Ако нещо се случи, изтичайте нагоре по хълма и ми тропнете на вратата. Имам един гост, който само се оплаква, че тук наоколо нищо не ставало.

— За Сасаки Коджиро ли говорите? Той доста се прослави като боец със сабя тук в квартала.

Тази вест никак не навреди на самоуважението на Какубей. Освен че харесваше младежа, той добре знаеше, че при признати самураи като него се смята и за мъдро, и за достопочтено да взимат под свое покровителство обещаващи млади хора. В случай на внезапна необходимост за него нямаше да има по-убедително доказателство на вярност към господаря от това да му осигури добри бойци. А ако някой от тях особено се отличи, ще бъде оценена и заслугата на служителя, който го е препоръчал. Едно от убежденията на Какубей бе, че за служителя не е желателно да мисли за собствената си полза, но при все това той оставаше реалист. В голямо владение като това на Хосокава малцина бяха служителите, готови изцяло да пренебрегнат своите интереси.

Въпреки, че бе получил длъжността си по наследство, Какубей бе верен на господаря Тадатоши толкова, колкото и останалите служители, без обаче да бъде от онези, които ще се опитат да засенчат другите с прояви на покорство. За целите на ежедневното управление хора като него бяха като цяло много по-полезни от юначагите, които все се стремят към някой бляскав подвиг.

— Върнах се — извика Какубей, като влизаше през портата на дома си.

Хълмът бе доста стръмен и винаги, докато стигне дотук, той леко се задъхваше. Тъй като бе оставил съпругата си на село и домът се обитаваше най-вече от мъже, с изключение само на няколко слугини и тук някак се чувстваше липса на женска ръка. И все пак във вечери, когато не бе на нощна стража, Какубей неизменно намираше каменната пътечка, която тръгваше от червената му порта, особено привлекателна, тъй като бе наскоро пръскана с вода в очакване на неговото прибиране. И още, колкото и късен да бе часът, някой винаги излизаше на входната врата да го посрещне.

— Коджиро тук ли е? — попита Какубей.

— Цял ден си стоя в стаята — отвърна слугата. — Излежава се и се радва на ветреца.

— Добре. Приготви малко саке и го помоли да дойде да се видим.

Докато траеха приготовленията, Какубей свали своите потни дрехи и се отпусна в банята. После наметна едно леко кимоно и влезе в дневната, където Коджиро си вееше с ветрило.

Внесоха сакето. Какубей наля с думите:

— Повиках ви, понеже днес се случи нещо обнадеждаващо, за което исках да ви кажа.

— Добра новина ли?

— Откакто споменах вашето име на господаря Тадатоши, той изглежда е чул за вас и от други места. Днес ми каза някой път в скоро време да ви доведа, за да се срещне вас. Знаете, че тези неща не се уреждат лесно. Десетки служители имат по някой, когото искат да препоръчат.

По гласа и държанието му ясно личеше, че очаква Коджиро да е безкрайно доволен.

Но той първо вдигна чашата към устните си и отпи. Щом проговори, изражението му не бе променено и каза само:

— Нека сега аз ви налея една.

Какубей не само че не се засегна, но и се възхити на младежа, че така успява да скрие чувствата си.

— Това значи, че съм успял да изпълня това, за което ме помолихте — продължи той. — Трябва да го отпразнуваме. Пийнете още.

Коджиро сведе леко глава и тихо каза:

— Благодарен съм ви за добрината.

— Аз естествено само изпълнявах своя дълг — отвърна скромно Какубей. — Когато някой е способен и надарен като вас, мой дълг пред господаря е да се погрижа на този човек да бъде обърнато внимание.

— Моля ви да не ме надценявате. И нека още веднъж да подчертая нещо. Не издръжката ме занимава. Просто смятам Хосокава за много достоен дом, на който да служи един самурай. В последователност са го водили трима изтъкнати мъже.

Тези трима мъже бяха Тадатоши и неговите баща и дядо — Сансай и Юсай.

— Не бива да смятате, че аз пък съм ви превъзнасял чак до небето. Нямаше нужда от това. Името Сасаки Коджиро е познато навсякъде в столицата.

— Как може да съм се прочул, след като само безделнича по цял ден тук? Не виждам по какъв начин съм се отличил. Просто в този град има и толкова много некадърници.

— Казано ми бе, че мога да ви доведа по всяко време. Кога бихте искали да отидем?

— За мен по всяко време е удобно.

— Какво ще кажете за утре?

— Чудесно.

Лицето на Коджиро не показваше нито особено въодушевление, нито притеснение, а само спокойна самоувереност.

Впечатлен дори още повече от това хладнокръвие, Какубей избра този момент, за да добави делово:

— Вие, естествено, разбирате, че негово височество няма да бъде в състояние да вземе окончателно решение, преди да се е срещнал с вас. Не бива това да ви тревожи — всичко е просто въпрос на време. За мен неясно остава само каква служба ще ви бъде предложена.

Коджиро остави чашата си на масата и впери поглед право в лицето на Какубей, после много хладно и дръзко заяви:

— Промених решението си. Съжалявам, че ви създадох толкова много грижи.

Кръвта сякаш щеше да шурне от долната част на ушите му, вече яркочервени от пиенето.

— К-к-какво? — запъна се Какубей. — Ще рече, че се отказвате от възможността за служба при дома Хосокава ли?

— Самата мисъл за това не ми харесва — отвърна рязко гостът, без да добави повече обяснения.

Гордостта му подсказваше, че няма основание да се оставя да го подлагат на разпит — десетки други даймио веднага, без да са го виждали дори, биха го взели на служба за хиляда и петстотин, дори две хиляди и петстотин крини ориз.

Озадаченото разочарование на Какубей изглежда никак не го впечатли, нито пък го бе грижа, че може да бъде сметнат за своенравен неблагодарник. Без помен дори от съмнение или съжаление, Коджиро мълчаливо дояде храната си и се върна в своите стаи.

Лунната светлина меко огряваше татамито. Протегна се пиянски на пода и сложил ръце под главата си, тихо се засмя сам. „Почтен мъж е този Какубей. Добрия, стар, почтен Какубей.“ Разбираше, че домакинът му няма да знае как да обясни на Тадатоши тази внезапна промяна, но знаеше също, че колкото и безобразно да се държи, Какубей няма да му се сърди много дълго.

Макар с привидно безразличие да отрече, че издръжката го занимава, всъщност целият бе погълнат от честолюбие. Искаше издръжка, а и много повече — всяко зрънце слава и успех, до които би могъл въобще да се добере. Иначе каква ще е ползата от изпитанията през всичките тези години на тежко обучение?

Честолюбието на Коджиро се различаваше от това на останалите само по големината си. Искаше да се прочуе в цялата страна като велик и преуспял, да донесе слава на своя дом в Ивакуни, да се радва на всяко от благата, за които човек би могъл да мечтае. Най-бързият път към известността и успеха бе да станеш много добър в бойните изкуства. Щастието му бе, че има вродена дарба за сабята — Коджиро знаеше това и то бе за него източник на немалка доза самодоволство. Бе обмислил бъдещето си с ум и забележителна предвидливост. Всяко едно от действията му бе предварително пресметнато така, че да го приближи до поставената цел. Какубей, макар и по-възрастен от него, му се струваше простодушен и някак прекалено податлив на чувствата.

Коджиро заспа със сънища за своето бляскаво бъдеще.

По-късно, щом лунната светлина се отмести на педя встрани по татамито, един глас, не по-силен от шумящия през бамбука вятър, се обади:

— Сега.

Някаква сянка мина през облака от комари и като жаба се промъкна под стряхата на тъмната къща.

Загадъчният мъж, когото бяха видели по-рано в подножието на хълма, се приближи бавно и тихо, докато стигна терасата. Там се спря и надзърна в стаята. Приведен в сянката, недокоснат от лунната светлина, докато не издаде звук той неопределено време би могъл да остане незабелязан.

Коджиро продължаваше да хърка. Тихото жужене на насекомите, за малко прекъснато от придвижването на мъжа, отново се понесе над росната трева.

Минутите отминаваха. После тишината бе нарушена от изтракването, с което мъжът изтегли сабята си и скочи горе на терасата.

Хвърли се върху Коджиро с едно „А-а-арх!“ и в следващия миг стисна зъби и нанесе удар.

Последва шумно изсвистяване и някакъв продълговат и тъмен предмет се стовари върху китката му. Началната сила на удара обаче бе голяма и вместо да падне от ръката му, сабята се заби в татамито на онова място, където допреди малко беше тялото на Коджиро.

Като риба, която се шмугва встрани от разсеклия водата прът, незасегнатата жертва сега се метна към стената. Сега стоеше с лице към натрапника, хванал в една ръка „Дългия прът“ и ножницата — в другата.

— Кой си ти?

Дишането на Коджиро бе спокойно. Бе чувствителен към шума на насекомите и дори падането на една капка, но сега остана невъзмутим.

— А-аз съм!

— „Аз“ не ми говори нищо. След като нападаш човек, докато спи, знам, че си страхливец. Как ти е името?

— Аз съм Йогоро, единственият син на Обата Кагенори. Вие сте се възползвал от болестта на баща ми и пръскате по целия град клевети за него.

— Не аз съм пръснал слуховете, а хората от Едо.

— А кой е прилъгал учениците му да излязат на бой и ги е избил?

— Това без съмнение го направих аз. Аз, Сасаки Коджиро. Какво мога да направя, щом съм по-добър от тях? По-силен. По-смел. По-вещ в Изкуството на войната.

— Как може да имате дързостта да го кажете, след като сте повикали тогава на помощ негодниците на Хангавара?

Коджиро изръмжа възмутено и пристъпи напред.

— Щом ме мразите, то хайде! Обаче всеки, който внася лични пристрастия в едно изпитание на силите според Изкуството на войната, не е даже страхливец. По-лош е и от това, по-жалък и достоен за присмех. Значи още веднъж ще трябва да освободя някой от хората на Обата от живота. Примирихте ли се вече с това?

Не дойде отговор.

— Попитах — примирихте ли се със съдбата си?

Пристъпи още крачка напред и отразената светлина от лъснатото наскоро острие на сабята заслепи Йогоро.

Коджиро се втренчи в плячката си, както някой прегладнял се втренчва в очакващото го ястие.

Орелът

Какубей съжали, че така глупаво се е оставил да бъде използван и се зарече повече да няма нищо общо с Коджиро. При все това вътрешно този човек продължаваше да му харесва. Не му харесваше обаче, че се оказа по средата между господаря и госта си.

После почна повторно да се замисля. „Може би държанието на Коджиро сочи колко изключителен човек е той. Някой обикновен самурай веднага щеше да се нахвърли на възможността да се срещне с господаря.“ Колкото повече разсъждаваше над Коджировия пристъп на раздразнителност, толкова повече му се нравеше независимият дух на този ронин.

През следващите три дни Какубей бе на нощна стража. Не видя Коджиро до сутринта на четвъртия ден, когато нехайно се отправи към стаите на младежа.

След кратко, но неловко мълчание започна:

— Искам да говоря с вас за минута, Коджиро. Вчера, когато си тръгвах, господарят Тадатоши ме попита за вас. Защо не се отбиете на стрелбището за лък да видите как стрелят Хосокава?

Щом Коджиро се ухили, без да даде отговор, Какубей допълни:

— Не разбирам защо държите да си мислите, че това е унизително. Обичайно е да се проведе разговор с някого, преди да му бъде предложена длъжност.

— Зная, но ако да кажем, той не ме одобри, тогава — какво? Нали ще бъда отхвърлен? Не съм толкова закъсал за пари, че да тръгна да се предлагам на онзи, който ще даде най-много.

— Тогава вината е моя. Аз не съм се изразил както трябва. Негово височество никога не е имал предвид нещо такова.

— Е, вие какъв отговор му дадохте?

— Още никакъв. Но той ми се струва малко нетърпелив.

— Ха-ха! Бяхте внимателен и много ми помогнахте. Допускам, че не бива да ви поставям в такова трудно положение.

— Няма ли да премислите и да идете поне веднъж да се срещнете с него?

— Добре, щом това е толкова важно за вас — отвърна Коджиро снизходително, но Какубей остана доволен.

— Ще бъде ли възможно днес?

— Толкова скоро ли?

— Да.

— По кое време?

— Какво ще кажете за рано следобед? Тогава той се упражнява в стрелба с лък.

— Добре, ще дойда.

Коджиро се зае със старателни приготовления за срещата. Кимоното, което избра, бе от отлично качество, а хакамата бяха направени от вносен плат. Над кимоното сложи официална, подобна на жилетка дреха от чиста коприна, без ръкави, но с твърди, разширяващи се навън рамене. За да допълни изискаността си, накара слугите да му донесат нови дзори и нова плетена шапка.

— Има ли кон, който мога да яздя? — попита.

— Да. Запасният кон на господаря, белият. До цветарницата в подножието на хълма е.

Като не успя да намери цветаря, Коджиро хвърли поглед към храмовия двор отсреща, където група хора се беше събрала около един завит с рогозка труп. Отиде да види.

Хората обсъждаха погребението с местния свещеник. Жертвата нямаше вещи, по които да я разпознаят, така че никой не можеше да каже друго, освен че е млад и от самурайското съсловие. Кръвта покрай дълбокия прорез, който минаваше от едното рамо до кръста, бе засъхнала и черна.

— Виждал съм го по-рано. Преди около четири дни, вечерта — обади се цветарят, който продължи да говори възбудено, докато не усети нечия ръка на рамото си.

Щом погледна да види кой е, Коджиро обяви:

— Разбрах, че конят на Какубей стои при вас. Пригответе ми го за езда, моля.

Като се поклони бързо, цветарят попита само:

— Излизате ли? — и незабавно тръгна към магазина си.

Потупа сивия петнист жребец по врата и го изведе от конюшнята.

— Твърде добър кон — отбеляза Коджиро.

— Да, наистина. Много хубаво животно.

Щом Коджиро се качи на седлото, цветарят се усмихна и каза:

— Добре си подхождате.

Ездачът извади малко пари от кесията си и ги хвърли на човека.

— Ето ви за цветя и тамян.

— А? За кого?

— За мъртвеца ето там.

Като мина храмовата порта, Коджиро се покашля и плю, като че за да прогони лошия вкус от вида на трупа. Не можеше обаче да се отърве от чувството, че младежът, когото посече с „Дългия прът“, е отметнал рогозката и върви подире му. „Не съм направил нищо, за което да ме намрази“, каза си и при тази мисъл се почувства по-добре.

Щом кон и ездач тръгнаха под парещото слънце по главния път Таканава, граждани и самураи като един заотстъпваха настрани, за да им направят място да минат. Извръщаха глави с възхищение. Дори по улиците на Едо Коджиро привличаше внимание с внушителността си и караше хората да се питат кой е и откъде ли идва.

Пред дома на Хосокава той предаде коня на един слуга и влезе в жилището. Какубей се завтече да го посрещне.

— Моите благодарности, че идвате. При това времето е тъкмо подходящо — обърна се той към Коджиро, сякаш този му прави голяма лична услуга. — Починете си за малко. Ще кажа на негово височество, че сте тук.

Преди да отиде да стори това, Какубей се разпореди на госта да бъде предложена хладка вода, ечемичен чай и поднос с тютюн.

Щом един служител дойде да го заведе до стрелбището за лък, Коджиро предаде своя обичен „Дълъг прът“ и тръгна след човека, препасан само с късата си сабя.

През летните месеци господарят Тадатоши бе решил да изстрелва по сто стрели на ден. Покрай него постоянно имаше няколко приближени служители, които със затаен дъх следяха всеки изстрел и помагаха със събирането на стрелите от мишената.

— Дайте ми една кърпа — нареди негово височество, като опря лъка на земята до себе си.

Какубей коленичи и попита:

— Ще мога ли да ви обезпокоя, господарю?

— Какво има?

— Сасаки Коджиро е тук. Ще съм ви благодарен, ако се срещнете с него.

— Сасаки ли? О, да.

Нагласи една стрела на тетивата, зае разкрачена стойка и вдигна дясната ръка над веждите си. Нито той, нито останалите дори не погледнаха в посока към Коджиро, докато не бе довършен и стотният изстрел.

Тадатоши въздъхна и възкликна:

— Вода. Донесете ми вода.

Един слуга наля от кладенеца и я изсипа в голям дървен съд в нозете на господаря. Той отметна горната част на кимоното, избърса гърдите и изми нозете си. Мъжете помагаха, като му държаха ръкавите, тичаха да носят още вода и му триеха гърба. В държанието им нямаше нищо официално, нищо, по което някой зрител да предположи, че това е даймио със свитата си.

Коджиро дойде с очакването, че Тадатоши, поет и ценител на красивото, син на господаря Сансай и внук на господаря Юсай, ще бъде човек с благородническа осанка, също толкова изтънчен в обноските си като изисканите благородници в Киото. Изненадата му обаче не пролича в погледа, с който наблюдаваше всичко това.

Като плъзна все още мокрите си нозе в дзорите, Тадатоши погледна към Какубей, който изчакваше встрани. С вид на някой, внезапно припомнил си дадено от по-рано обещание, господарят се обади:

— Сега, Какубей, ще се срещна с човека ви.

Накара да му донесат ниско столче и да го поставят под сянката на една шатра, после седна пред знаме, украсено с герба му — кръг, обграден от осем по-малки, което представяше слънцето, луната и седемте планети.

Повикан с ръка от Какубей, Коджиро излезе напред и коленичи пред господаря Тадатоши. Веднага щом свършиха с тържествените поздрави, Тадатоши го покани да седне на столче, давайки му с това знак, че е почетен гост.

— С ваше позволение — каза Коджиро, като изправи колене и се разположи с лице към Тадатоши.

— Чувах за вас от Какубей. Струва ми се, че сте родом от Ивакуни, нали?

— Точно така, господине.

— Господарят на Ивакуни, Кикава Хироие бе известен като мъдър и благороден управник. Вашите предци негови служители ли са били?

— Не, никога не сме служили на дома Кикава. Казвали са ми, че сме потомци на рода Сасаки от областта Оми. След падането на последния шогун Ашикага баща ми изглежда се е оттеглил в родното село на моята майка.

След още няколко въпроса относно семейството и произхода на Коджиро господарят Тадатоши попита:

— За първи път ли ще постъпвате на служба?

— Аз още не зная дали ще постъпя на служба.

— От Какубей подразбрах, че имате желание да служите на дома Хосокава. Какво ви подтиква към това?

— Вярвам, че това е дом, за който ще съм готов да живея и умра.

Тадатоши изглежда остана доволен от този отговор.

— А към коя бойна школа се числите?

— Наричам стила си Ганрю.

— „Ганрю“ ли?

— Това е стил, който съм си изработил сам.

— Навярно сте черпил отнякъде.

— Учил съм в школата Томита и имах щастието да се обучавам при господаря на Хоки, Катаяма Хисаясу, който на стари години се бе оттеглил в Ивакуни. Овладял съм също много мои собствени похвати. Навремето се упражнявах да посичам лястовици в полет.

— Разбирам. Предполагам, че името Ганрю идва от онова на реката, близо до която сте роден, така ли е?

— Да, господине.

— Бих искал да ми покажете какво можете — Тадатоши огледа лицата на своите самураи наоколо. — Кой от вас би искал да си премери силите с този човек?

Досега всички мълчаливо следяха разговора, като си мислеха, че Коджиро е забележително млад, за да се е сдобил с името, на което се радваше. Сега всички първо се спогледаха, после насочиха погледи към Коджиро, чиито поруменели страни говореха за готовност да срещне кого да е от тях.

— Окатани?

— Да, господине.

— Ти все твърдиш, че копието превъзхожда сабята. Сега имаш случай да го докажеш.

— Ще го направя с радост, стига Сасаки Коджиро да има желание.

— Във всички случаи — отвърна с готовност Коджиро.

Нещо в гласа му, любезен, но извънредно хладен, загатваше жестокост.

Самураите, които метяха пясъка по стрелбището и събираха принадлежностите, сега се събраха зад господаря си. Макар да бяха свикнали с оръжията като с клечките за хранене, опитът им бе основно от доджото. Възможността да наблюдават истински двубой, какво остава да участват в такъв, щеше да им се удаде само няколко пъти в живота. С готовност всеки щеше да се съгласи, че единоборството е далеч по-голямо предизвикателство от това да излезеш на бойното поле, където понякога е възможно, докато другите продължават да се бият, човек да си поеме дъх. В ръкопашния двубой той може да се уповава само на себе си и отначало докрай да разчита само на собствената си бдителност и сила. Или ще победи, или ще бъде осакатен, дори убит.

Всички тържествено впериха погледи в Окатани Городжи. Дори между по-нископоставените пехотинци имаше немалко, запознати с копието, но за Городжи като цяло се признаваше, че е най-добрият. Не само бе участвал в сражения, но и старателно се беше упражнявал и изнамерил свои собствени похвати.

След като зае една дълга три лакти дървена сабя, Коджиро избра място за двубоя. Тялото му изглеждаше спокойно и открито, още повече, че дори не придърпа нагоре нагънатите си хакама. Видът му бе плашещ и дори противниците трябваше да признаят това. Нещо в него напомняше безстрашието на орел, а хубавият му профил излъчваше спокойна увереност.

Разтревожени погледи се насочиха към платното, зад което Городжи нагласяваше дрехите и принадлежностите си.

— Какво го бави толкова? — попита някой.

Городжи спокойно увиваше върха на копието си — оръжие, което с блестящ успех бе употребявал на бойното поле, — с парче мокър плат. Дръжката бе дълга девет лакти и стесняващото се острие със своите осем-девет пръста дължина само по себе си се равняваше на къса сабя.

— Какво правите? — попита високо Коджиро. — Ако се тревожите да не би да ме нараните, спестете си опасенията. — Отново, макар думите да бяха любезни, от тях лъхаше надменност. — Не възразявам да оставите острието открито.

Городжи го изгледа остро и попита:

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

Макар нито господарят Тадатоши, нито някой от хората му да каза нещо, техните погледи подсказаха на Городжи да се съгласи. Щом този чужд човек има дързостта да иска такова нещо, защо да не му дадат урок?

— В такъв случай… — Городжи откъсна плата и пристъпи напред, хванал копието по средата на дръжката. — С радост се съгласявам, но в случай че аз използвам голо острие, искам от вас да използвате истинска сабя.

— Тази дървената ми стига.

— Не — не мога да се съглася на това.

— Нима наистина ще очаквате от мен, един външен човек, да имам безочието да използвам истинска сабя в присъствието на негово височество?

— Но…

С нотка на нетърпение господарят Тадатоши се обади:

— Давай, Окатани. Никой няма да те сметне за страхливец, ако приемеш молбата на този човек.

Явно казаното от Коджиро му бе повлияло.

Двамата мъже, със зачервени от решимост лица, се поздравиха с погледи. Городжи направи първия ход и се метна странично, но Коджиро като залепнала за покрит с клей капан птица се плъзна под копието и го удари право в гърдите. Тъй като нямаше време да замахне, този с копието се завъртя настрани и се опита да закачи тила на Коджиро с тъпата част на дръжката. Копието с гръмко изпращяване политна във въздуха и сабята на Коджиро се стовари върху ребрата на Городжи, които той бе открил при замаха. Този се плъзна на една страна, после отскочи, но нападението продължи без прекъсване. Без възможност да си поеме дъх, Городжи още на няколко пъти отскочи встрани. В първите няколко случая успя да избегне ударите, но сега все повече заприличваше на ловен сокол, който се опитва да отблъсне орел. Улучена от вилнеещата сабя, дръжката на копието се сцепи на две. В същия миг Городжи нададе вик, сякаш душата му се отделя от тялото.

С това кратката битка приключи. Коджиро се бе надявал да застане срещу четири-пет души, но Тадатоши заяви, че е видял достатъчно.

Когато Какубей се върна тази вечер у дома, Коджиро го попита:

— Прекалих ли? Искам да кажа — пред негово височество.

— Не, представихте се чудесно.

Какубей се чувстваше доста неловко. Сега, когато бе в състояние да оцени цялото умение на Коджиро, се чувстваше като човек, който е притиснал до гърдите си малко птиче, за да види после как то расте и се превръща в орел.

— Каза ли нещо господарят Тадатоши?

— Нищо определено.

— Хайде, трябва да е казал нещо.

— Не — тръгна си от стрелбището без нито дума.

— Хмм — Коджиро имаше разочарован вид, обаче каза: — О, това е без значение. Той ми направи впечатление на по-голям човек, отколкото обикновено го изкарват. Мислех си, че щом трябва да служа на някого, може би най-добре ще да е той. Но разбира се, изходът на нещата не зависи сега от мен.

Коджиро не разкри колко внимателно бе обмислял положението. След родовете Дате, Курода, Шимадзу и Мори, Хосокава се ползваше с най-добро име и най-сигурно положение. Коджиро бе сигурен, че това ще продължава, докато господарят Сансай владее Будзен. А рано или късно Едо и Осака ще се сблъскат за последно. Няма начин да се предвиди изхода, но ако не си е избрал подходящ господар, един самурай лесно може да се окаже отново ронин и да е жертвал целия си живот за няколкомесечна издръжка.

В деня след двубоя се разбра, че Городжи е останал жив, макар и с премазан таз и лява бедрена кост. Коджиро прие новината спокойно, като си каза, че дори да не получи служба, се е представил достатъчно добре.

След няколко дни внезапно обяви, че се готви да посети Городжи. Без да дава обяснение за тази внезапна проява на добросърдечие, той пеш и сам тръгна към дома на ранения при моста Токава.

Городжи сърдечно прие неочаквания посетител.

— Двубоят си е двубой — каза Городжи с усмивка на устните и влага в очите. — Аз може да съжалявам за моята неумелост, обаче нямам нищо против вас. Много мило, че идвате да ме видите. Благодаря ви.

След като Коджиро си тръгна, Городжи отбеляза пред един от приятелите си:

— Ето сега един самурай, на когото мога да се възхищавам. Смятах го за надменен кучи син, а той се оказва и дружелюбен, и възпитан.

Точно на такива думи се бе надявал Коджиро. Част от неговият замисъл бе други гости да чуят как самият победен го хвали. Като се отбиваше през два-три дни, той три пъти посети дома на Городжи. В един от случаите поднесе като благожелателен подарък жива риба, специално побрана на рибния пазар.

Зелени сливи

През най-горещите дни след края на летния сезон на дъждовете едрите скорпиони лениво плъзнаха по нажежените улици, а обявите, които насмешливо призоваваха Мусаши да се „покаже и бие“, изчезнаха. Малкото, които не бяха пропаднали в размекнатата от дъжда пръст или не бяха откраднати за подпалки, тънеха сега в бурен и треволяк.

„Трябва някъде да има нещо“, мислеше си Коджиро, докато търсеше някаква гостилница. Но това не бе Киото, а Едо и пръснатите в по-стария град евтини дюкянчета за чай и ориз тук още не се бяха появили. Единственото място, където изглеждаше вероятно да има нещо за ядене, се намираше в един пуст участък, отделен с червени прегради. Иззад тях лениво се вдигаше дим и на едно отвесно окачено знаме се четеше „Донджики“. Думата веднага напомни на Коджиро за „тонджики“, както в далечното минало се наричали оризовите топки, раздавани като дажба във войската.

Щом се приближи, чу някакъв мъжки глас да иска чаша чай. Вътре двама самураи лакомо поглъщаха ориза си, единият — от обикновена паничка за ориз, другият — от купичка за саке.

Коджиро се настани на ръба на пейката срещу тях и попита собственика:

— Какво предлагате?

— Оризови ястия. Имам също и саке.

— На знамето пише „Донджики“. Какво значи това?

— Всъщност и аз не знам.

— Вие ли сте го писал?

— Не. Написа го един възрастен търговец, който спря да си почине.

— Ясно. Хубав почерк, трябва да кажа.

— Той разправи, че бил на религиозно поклонение, посетил светилищата Хиракава Тенджин, Хикава, Канда Мьоджин, всякакви там места и навсякъде направил големи дарения. Видя ми се много набожен и щедър.

— Знаете ли как се казва?

— Каза, че бил Дайдзо от Нарай.

— Чувал съм това име.

— „Донджики“ — е, на мен не ми е ясно какво значи. Но си помислих, че щом го е написал такъв добър човек като него, ще помогне да отблъскваме бога на бедността.

Съдържателят се засмя.

След като погледна в няколко големи порцеланови паници, Коджиро си взе малко риба с ориз, заля ориза с чай, махна с клечките си една муха и почна да се храни.

Един от другите посетители стана и надзърна през една от счупените дъсчици на сенника.

— Я погледни натам, Хамада — каза той на другаря си. — Онзи не е ли продавачът на дини?

Другият бързо отиде до прозореца и погледна навън.

— Да-а, направо той си е.

Продавачът, нарамил прът с кошници в двата края, бавно минаваше покрай „Донджики“. Двамата самураи излязоха тичешком от гостилницата и го настигнаха. Извадиха сабите си и срязаха въжетата, които придържаха кошниците. Продавачът политна напред заедно с дините си.

Хамада го улови за врата и го задържа.

— Къде си я завел? — попита той сърдито. — Не лъжи. Трябва да си я скрил някъде.

Другият самурай вирна върха на сабята си под носа на жертвата.

— Казвай! Къде е тя?

Острието на сабята застрашително потупа човека по бузата.

— Как е възможно някой с лице като твоето да мисли дори да избяга с чужда жена?

Продавачът, с поруменели от яд и страх страни, поклати глава, но после, като видя удобен случай, избута настрана единия от похитителите си, вдигна пръта от дините и замахна към другия.

— Значи искаш да се биеш, а? Внимавай, Хамада, този тук не е обикновен продавач на дини.

— Че какво може да направи това магаре? — изхили се Хамада, улови пръта и повали продавача на земята.

Като го възседна, той употреби въжетата, за да го върже към пръта.

Иззад него се чу вой като от убодено прасе. Хамада се извърна и лицето му бе обляно от порой дребни червени пръски. Със съвсем озадачен вид той скочи на крака и изкрещя:

— Кой си ти? Какво…

Змиеподобното острие се, понесе право насреща му. Коджиро се изсмя, и щом Хамада рязко се дръпна, безжалостно го последва. Двамата заобикаляха в кръг през тревата. Щом Хамада отстъпеше на лакът, Коджиро напредваше със същото разстояние. Щом онзи скочеше настрани, „Дългия прът“ тръгваше след него, непоколебимо насочен към своята бъдеща жертва.

— Коджиро! — извика изненадан продавачът на дини. — Аз съм! Спасете ме!

Хамада пребледня от ужас и си пое дъх с думите:

— Ко-джи-ро!

После се извъртя назад и опита да побегне.

— Къде тръгна? — излая Коджиро.

„Дългия прът“ проблесна в душния въздух, отнесе ухото на Хамада и дълбоко се заби в плътта под рамото му. Хамада свърши на място.

Коджиро без да се бави разряза въжето и освободи продавача на дини. Мъжът се поотмести, седна чинно и се поклони. Остана така, засрамен да покаже лицето си.

Коджиро избърса своята сабя и я върна в ножницата. Лекичко усмихнат на забавното положение, той попита:

— Какво ти е, Матахачи? Толкова нещастен ми се виждаш. Още си жив все пак.

— Да, господине.

— Стига с тия приказки — „да, господине“. Я ме погледни. Много време мина, а?

— Радвам се, че сте добре.

— Че защо да не съм добре? Трябва обаче да кажа, че ти си се заел с необичаен занаят.

— Хайде да не говорим за това.

— Добре. Събери си дините. После — знаеш ли, защо не ги оставиш в „Донджики“?

Коджиро гръмко извика собственика, който им помогна да струпат дините зад оградата на гостилницата.

Коджиро извади четката и мастилото си и написа на една от дъските: „До интересуващите се: Удостоверявам, че лицето, убило двамата лежащи на това празно място мъже, съм аз, Сасаки Коджиро, ронин, живущ в Цукиномисаки.“

После се обърна към съдържателя:

— Това трябва да осигури никой да не ви безпокои заради убийствата.

— Благодаря, господине.

— За нищо. Ако случайно дойдат приятели или роднини на убитите, моля, предайте им от мен, че няма да избягам. Ако искат да ме видят, по всяко време съм готов да се срещна с тях.

Отново излезли навън, той каза на Матахачи:

— Да вървим.

Матахачи тръгна редом с него, но така и не пожела да вдигне очи от земята. Откакто дойде в Едо, нито веднъж не си бе намирал постоянна работа. Каквито и намерения да имаше — да стане шугийоша или да влезе в търговията, — щом попаднеше на трудности, веднага сменяше занятието си. Откакто Оцу му се изплъзна, все по-малко му се искаше да работи. Нощуваше първо на едно място, после — на друго, понякога дори в разни бордеи, обитавани от негодници. През последните няколко седмици си изкарваше прехраната като обикновен уличен търговец, като мъкнеше от единия до другия край на крепостта дини и ги продаваше.

Коджиро не се интересуваше особено какво е правил Матахачи, но бе написал известието на „Донджики“ и по-късно можеше да бъде разпитван за станалото.

— Защо те бяха погнали тези самураи? — попита.

— Право да ви кажа, ставаше дума за една там жена…

Коджиро се усмихна, като си помисли, че където и да се появи Матахачи, скоро изниква някоя свързана с жени трудност. Може би това е неговата карма.

— М-м — промърмори той. — Големият любовчия пак е в действие, а? — После по-високо добави: — Коя е жената и какво точно е станало?

Наложи са да посръга Матахачи, но накрая този се предаде и разказа историята си или поне част от нея. Край рова имало десетки малки чайни, посещавани от строителни работници и просто минувачи. В една от тях прислужвало някакво момиче, което привличало всички погледи и така примамвало мъже, които не искат чай, да се отбият за чашка и такива, които не са гладни, да си поръчат по едно сладко. Един от редовните посетители бил Хамада. Матахачи също се отбивал от време на време.

Един ден въпросното момиче прошепнало на Матахачи, че има нужда от неговата помощ. „Онзи там ронин — казала. Аз не го харесвам, обаче всяка вечер, щом затвори чайната, господарят ми нарежда да се прибера с него у тях. Не може ли да се скрия у вас? Няма с нищо да ви преча. Ще ви готвя и ще ви кърпя дрехите.“

И понеже молбата й му се сторила разумна, Матахачи се съгласил. И това, настояваше той, било всичко.

Коджиро не остана убеден.

— Нещо ми се струва подозрително — заяви той.

— Защо?

Коджиро не успя да реши дали Матахачи се опитва да изкара себе си невинен или се хвали със своето любовно завоевание.

— Няма значение — заключи той, без дори да се усмихне. — Тук на слънце е горещо. Хайде да идем у вас и ще можеш да ми разкажеш за това по-подробно.

Матахачи се закова на място.

— Нещо не е наред ли? — попита Коджиро.

— Ами, къщата ми… не е от онези, в които бих искал да влизате.

Като забеляза стреснатото изражение в погледа на Матахачи, Коджиро бегло добави:

— Остави това. Но някой ден трябва да дойдеш да ме видиш. Гостувам на Ивама Какубей, на склона на връх Исараго.

— С удоволствие.

— Впрочем, виждал ли си онези обяви, които разкачиха наскоро из града — дето са отправени към Мусаши?

— Да.

— Там пишеше, че майка ти също го търси. Защо не идеш да се видиш с нея?

— Не и в състоянието, в което съм сега!

— Малоумник. Няма нужда да се правиш на голяма работа заради собствената ти майка. Не се знае кога точно тя ще намери Мусаши и ако тогава ти не си там, ще пропуснеш сгоден случай за цял живот. Нима няма да съжаляваш за това?

— Да, в скоро време ще трябва да направя нещо — съгласи се без убеденост Матахачи, като недоволно си мислеше, че другите хора, включително този, който преди малко му спаси живота, нямат понятие от чувствата между майките и техните чеда.

Двамата се разделиха и Матахачи тръгна по една тревясала уличка, докато Коджиро си даде вид, че се отправя в противоположна посока. Скоро той сви обратно и като внимаваше да не бъде забелязан, последва Матахачи.

Не след дълго стигнаха до пъстра смесица от „дълги къщи“ — едноетажни здания, всяко от които бе съставено от три-четири малки жилища под общ покрив. Тъй като Едо бързо се бе разраснал и не всеки можеше да си подбира място за живеене, хората освобождаваха набързо земя при нужда. Улиците се появяваха после, от естествено разширилите се пътеки. Каналите също се прекопаваха почти сами, от стичането на отходните води до най-близкия поток. Ако не бяха тези набързо построени бордеи, градът нямаше да се справи с притока на новодошлите. Мнозинството обитатели на такива места бяха, естествено, работници.

Близо до дома си Матахачи бе поздравен от един съсед на име Умпей, началник на група копачи на кладенци. Умпей седеше с кръстосани нозе в голям, пълен с вода дървен съд, като над сложените от двете страни от приличие кепенци се показваше само лицето му.

— Добър вечер — отвърна Матахачи на поздрава му. — Вие, виждам, си взимате баня.

— Готвя се да излизам — отвърна приветливо работническият началник. — Ще искате ли вие да влезете след мен?

— Благодаря, но струва ми се, че Акеми ми е стоплила вода.

— Вие двамата много се обичате, а? Тук наоколо май никой не знае дали сте брат и сестра или мъж и жена. Какви сте всъщност?

Матахачи мижаво се изхили. Появата на Акеми го освободи от необходимостта да даде отговор.

Тя сложи техния съд за къпане под една слива и почна да носи от къщата ведра с топла вода, за да го напълни. Щом свърши, се обади:

— Опитай с пръст, Матахачи. Виж дали е достатъчно топла.

— Малко ми е гореща.

Последва скърцане на макарата от кладенеца и Матахачи, останал само по набедрена препаска, донесе кофа студена вода и преди да влезе в съда, я наля вътре.

— А-а-а — въздъхна той доволно. — Хубаво е така.

Умпей, облечен в леко лятно кимоно, сложи едно столче под виещата се по стената кратунка и седна.

— Много дини ли продадохте? — попита.

— Не особено. Аз никога не продавам по много.

Матахачи забеляза между пръстите си засъхнала кръв и бързешком я изтри.

— Не бих могъл и да предположа друго. Все пак ми се струва, че по-лесно щяхте да живеете, ако се хванете с копаене на кладенци.

— Вие все това казвате. Не мислете, че съм неблагодарен, но ако направя това, нали няма да ме пускат да излизам вън от стените на крепостта? Затова Акеми не иска да се захващам с такова нещо. Казва, че без мен ще бъде самотна.

— Щастливи младоженци, а? Хубаво, хубаво.

— Оу!

— Какво стана?

— Нещо ми падна на главата.

Една зелена слива тупна на земята току зад Матахачи.

— Ха-ха! Това ви е наказание, че се хвалите с верността на жена си, така си е.

Още засмян, Умпей потърка коляното си със своето покрито с танин ветрило.

Минал шейсетте, с чорлава, прилична на коноп бяла коса, Умпей се ползваше с уважението на своите съседи и възхищението на младежите, към които великодушно се отнасяше като към собствени деца. Всяка сутрин можеше да го чуят как припява „Наму Мьохо Ренгекьо“, свещения възглас на сектата Ничирен.

Родом от Ито в областта Идзу, пред неговата къща имаше табела с надпис: „Идохори но Умпей, копач на кладенци в крепостта на Шогуна“. Направата на множеството кладенци, от които крепостта се нуждае, изискваше умения свръх тези на обикновените работници. Умпей бе нает като съветник и предприемач заради своя богат опит от златните рудници на полуостров Идзу. Той нищо не обичаше повече от това да седи под любимата си кратунка, да бъбри с някого и да отпива от вечерната си чаша с евтино, но силно шочу — сакето на бедните.

След като Матахачи се показа от банята, Акеми загради съда с водата с кепенци и сама се изкъпа. По-късно повторно стана дума за предложението на Умпей. Освен че трябваше постоянно да стоят в крепостта, работниците бяха под много строг надзор и техните семейства бяха всъщност заложници на местните първенци в квартала, където живеят. От друга страна обаче работата бе по-лесна, отколкото навън в града и поне два пъти по-добре платена.

Облегнат на някакъв поднос с чиния студено фасулено пюре, подправено с пресни и миризливи листа от босилек, Матахачи се обади:

— Не искам да ставам затворник само заради малко пари. Не се каня цял живот да продавам дини, но потърпи още малко това положение, Акеми.

— А-ха — отвърна тя между две хапки чаено оризова каша. — По-скоро ми се иска поне веднъж да се опиташ да направиш нещо като хората, нещо, с което ще ги накараш да те забележат.

Макар никога с дума или действие да не даваше да се разбере, че не е законна съпруга на Матахачи, Акеми не бе готова да се ожени за някой, който постоянно се двоуми като него. В Сакаймачи просто се наложи да изостави света на развлеченията и Матахачи бе клонът, от който при първа възможност възнамеряваше пак да хвръкне в откритото небе. Но да отиде да работи в крепостта не бе в съгласие с нейните цели. Чувстваше, че ще е опасно да остане сама и най-вече се боеше Хамада да не я открие и да я принуди да живее с него.

— Ох, забравих — възкликна Матахачи, щом свършиха с оскъдната си вечеря.

После, като нагласи подробностите така, че да й се понрави, разказа за преживяното този ден. Преди да е свършил, лицето й бе станало пепеляво.

Акеми си пое дълбоко дъх и попита:

— Видял си Коджиро ли? Каза ли му, че съм тук? Нали не си?

Матахачи взе нейната ръка и си я сложи на коляното.

— Естествено, че не. Нима смяташ, че ще оставя това копеле да разбере къде си? Той е от онези, дето никога не се отказват. Веднага ще ти се лепне…

Думите му бяха прекъснати от нечленоразделен вик и той притисна ръка в бузата си. Зелената слива, която се разби в лицето му, посипа Акеми с белезникави късчета.

Видяха как навън, под сянката на осветената от луната бамбукова горичка, една доста подобна на Коджиро сянка нехайно се отдалечава в посока към града.

Очите

— Сенсей! — извика Йори, който още не бе пораснал достатъчно да вижда над високата трева.

Бяха в равнината Мусашино, за която се говореше, че обхващала десет околии.

— Ето ме тук — отвърна Мусаши. — Защо се бавиш толкова?

— Сигурно има пътека, обаче аз все я губя. Колко още трябва да вървим?

— Докато си намерим добро място за живеене.

— За живеене ли? Тук някъде ли ще останем?

— А защо не?

Йори вдигна поглед към небето, замисли се за неговата обширност и пустотата на земята наоколо и заяви:

— Чудя се.

— Помисли си как ще изглежда през есента. Ясно, красиво небе, свежа роса по тревата. Не те ли прави само мисълта за това по-чист?

— Е, може би, но аз, за разлика от вас, не съм против живота в града.

— Всъщност и аз не съм. В известен смисъл е хубаво да си сред хора, но дори аз с моята дебела кожа не можех да търпя да остана при онези обяви. Нали видя какво пишеше?

Йори сгърчи лице.

— Само като си помисля за това, и се вбесявам.

— Защо да се ядосваш за такова нещо?

— Не можеше иначе. Където и да ида, нямаше никой, който да каже нещо добро за вас.

— По този въпрос нищо не бих могъл да направя.

— Можехте да посечете хората, които ви клеветят. Можехте да сложите сам обяви, с които ги предизвиквате.

— Няма смисъл човек да започва битки, които не може да спечели.

— Нямаше да загубите от тези боклуци. Не би могло.

— Не, грешиш. Щях.

— И как?

— Просто числено превъзходство. Ако победя десет, ще се появят още сто. Ако разбия сто, ще станат хиляда. В положение от такъв род няма възможност човек да спечели.

— Но не значи ли това, че до края на живота ще ви се присмиват?

— Естествено, че не. И аз като всеки друг съм решен да пазя доброто си име. Дължа това на предците си. И имам намерение да стана човек, на когото никой да не се присмива. Това съм дошъл да науча тук.

— Можем да си говорим, каквото искаме, но не ми се струва, че ще намерим някаква къща. Не трябва ли пак да се опитаме да намерим някой храм, където да нощуваме?

— Не е лошо хрумване, но това, което искам, е да намерим някое място с много дървета и сами да си построим къща.

— Значи пак ще бъде като в Хотенгахара, така ли?

— Не. Този път няма да се захващаме със земеделие. Най-вероятно всеки ден ще се упражнявам в дзен-съзерцание. Ти може да четеш книги, а аз ще ти давам и уроци по сабя.

Навлязоха в равнината през село Кашиваги, откъм страната на Кошу, после се спуснаха по дългата стръмнина при Джушино Гонген и тръгнаха по някаква тясна пътечка, която постоянно заплашваше да се изгуби в разлюляната лятна трева. Щом накрая стигнаха едно обрасло с борове възвишение, Мусаши огледа набързо околността и заяви:

— Тук е добре.

За него всяко място можеше да стане дом, дори повече — където се озовеше, там бе мирозданието.

Взеха сечива назаем и наеха работник в най-близката селска къща. Строителният подход на Мусаши не беше никак сложен — всъщност, той изглежда доста бе научил от наблюденията как птиците си строят гнезда. Резултатът, готов след няколко дни, бе странна постройка, по-невзрачна от планинска отшелническа хижа, но не и дотам груба, че да бъде наречена барака. За подпори служеха стволове с още необелена кора, останалото бяха набързо събрани дъски, кора, бамбук и шубрак.

Мусаши отстъпи назад да огледа по-добре делото си и замислен отбеляза:

— Тази трябва да е като къщите, в които хората са живели някога, по времето на боговете.

От първобитността се отдалечаваха единствено парчетата хартия, старателно превърнати в малко шоджи.

През следващите дни през бръмченето на жетварите се носеше гласът на Йори, който рецитираше своите уроци зад един тръстикова сенник. Обучението му бе станало много строго във всяко едно отношение.

С Джотаро, Мусаши не настояваше на дисциплината, тъй като по онова време смяташе, че най-добре е да оставяш подрастващите да се развиват по естествен път. С течение на времето забеляза, че във всеки случай лошите черти по-скоро се развиват, докато добрите като че се потискат. По същия начин му направи впечатление, че растенията, които засажда, не искат да растат, докато плевелите и буренакът, колкото и често да ги коси, избуяват.

През стоте години след Онинската война страната е приличала на заплетен в едно, избуял коноп. После Нобунага е отрязал стъблата, Хидейоши ги е навързал на снопи, а Иеясу разора и подравни земята за нов посев. По мнението на Мусаши воини, които отдават голямо значение само на бойните упражнения и които се отличават най-вече с неограничено честолюбие, вече не бяха ръководната сила в обществото. Секигахара бе сложила край на това.

Бе стигнал до убеждението, че независимо дали страната ще остане в ръцете на рода Токугава или Тойотоми ще си я върнат, хората като цяло вече знаят посоката, в която искат да вървят — от безпорядък към ред, от рушене към съграждане.

Понякога имаше чувството, че се е родил прекалено късно. Славата на Хидейоши едва бе стигнала отдалечените селски краища и възпламенила сърцата на момчета като Мусаши, и възможността те да последват неговия път вече се изпари.

Ето защо тъкмо собственият опит го доведе до решението да наблегне на дисциплината във възпитанието на Йори. Щом ще създава самурай, трябва да създаде самурай за бъдещето, а не от миналото.

— Йори.

— Да, господине.

Едва ли не преди още да го е повикал, момчето вече бе коленичило пред Мусаши.

— Слънцето почти залязва. Време е за упражнения. Донеси сабите.

— Да, господине.

Щом остави оръжията пред Мусаши, Йори коленичи и чинно помоли да започнат урока.

Сабята на Мусаши бе дълга, тази на Йори — къса. И двете бяха направени от дърво и предназначени за упражнения. Учител и ученик застанаха един срещу друг в напрегнато мълчание, с вдигнати наравно с очите саби. Хоризонтът бе поръбен с последните отблясъци на слънцето. Дърветата зад хижата вече тънеха в мрак, но ако човек се загледа натам, откъдето идваха гласовете на жетварите, през клоните щеше да види сребристата луна.

— Очите — обади се Мусаши.

Йори широко отвори очи.

— Моите очи. Погледни ги.

Йори положи всички усилия, но погледът му като че биваше буквално отблъснат от Мусаши. Вместо да гледа ядосано, очите на неговия противник сега го разбиваха. Щом опита отново, получи световъртеж. Започна да усеща главата си, като че не е негова. Ръцете, краката, цялото му тяло загуби опора.

— Погледни ме в очите! — нареди строго Мусаши.

Йори отново бе отклонил поглед. После пак се съсредоточи в очите на своя учител и вече забрави сабята, която държеше. Късото парче извито дърво стана сякаш тежко като къс стомана.

— Очите, очите! — повтори Мусаши, като леко пристъпи напред.

Йори се овладя да не се отдръпне — нещо, за което десетки пъти бе смъмрян. Щом обаче се опита да последва примера на своя противник и да се придвижи напред, нозете му се оказаха приковани към земята. Неспособен нито да тръгне напред, нито да отстъпи, той усети топлината на тялото му да се покачва. „Какво ми става?“ Тази мисъл като фойерверк избухна в съзнанието му.

Доловил прилива на умствена енергия, Мусаши кресна:

— Нападай!

В същото време сниши рамене, приведе се назад и сръчно като риба избягна удара.

Йори дълбоко си пое дъх, скочи напред, извъртя се и — видя Мусаши там, където бе стоял самият той.

Тогава противостоянието започна отново. Също като преди и учител, и ученик пазеха пълно мълчание.

Не след дълго тревата цялата бе в роса и веждата на луната се надвеси над дърветата. При всеки порив на вятъра насекомите за миг прекъсваха своята песен. Бе дошла есента и дивите цветя, макар денем да не привличаха погледа, сега изящно потрепваха, като покритата с пера дреха на някое танцуващо божество.

— Стига — каза Мусаши и свали сабята си.

Щом я подаде на Йори, двамата за пръв път чуха един идващ от посока на горичката глас.

— Питам се кой ли е? — каза Мусаши.

— Сигурно някой загубил се пътник. Ще иска да нощува.

— Иди изтичай и виж.

Щом Йори тръгна да заобиколи сградата, Мусаши седна на бамбуковата тераса и се загледа в равнината. Цветята бяха високи, с пухкави върхове, окъпаната от светлината трева имаше особен есенен блясък.

— Пътник ли е? — попита Мусаши, щом момчето се върна.

— Не, гост.

— Гост? Тук?

— Ходжо Шиндзо е. Върза си коня и ви чака отзад.

— Тази къща всъщност няма предна и задна страна, но струва ми се по-добре да го посрещна тук.

Йори изтича зад ъгъла на хижата с вика:

— Моля, елате насам.

— Много се радвам — обърна се Мусаши, с поглед, в който се четеше задоволството му от пълното оздравяване на Шиндзо.

— Простете, че толкова дълго не съм ви се обаждал. Предполагам, живеете тук, за да сте по-далеч от хората. Надявам се да ми простите тази неочаквана поява.

След размяната на поздрави Мусаши покани Шиндзо да седне при него на терасата.

— Как ме открихте? Не съм казвал на никого къде съм.

— Дзушино Косуке. Каза, че сте завършил статуята на Канон, която сте му обещал и сте пратил Йори да я занесе.

— Ха-ха. Явно Йори е издал тайната. Няма значение. Не съм достатъчно стар да се оттеглям в уединение. Сметнах обаче, че ако няколко месеца не се появявам, злостните клюки ще стихнат. Тогава ще има по-малка опасност някой да навреди на Косуке и останалите мои приятели.

Шиндзо сведе глава.

— Дължа ви извинение — всичките неприятности са заради мен.

— Всъщност — не. Това бе нещо дребно. В основата на всичко са моите отношения с Коджиро.

— Вие знаехте ли, че той уби Обата Йогоро?

— Не.

— Като чу за мен, Йогоро реши лично да си отмъсти. Но не можеше да се мери с Коджиро.

— Аз го предупредих…

Образът на младия Йогоро, застанал на входа на бащината си къща, още бе жив в паметта на Мусаши. „Колко жалко“, помисли си.

— Мога да разбера какво е изпитвал — продължи Шиндзо. — Всички ученици бяха напуснали, а баща му умря. Трябва да е сметнал, че той е единственият, който може да направи това. Във всеки случай, изглежда, че е отишъл в дома на Коджиро. Въпреки това никой не ги е видял заедно и същинско доказателство няма.

— Хмм. Може моето предупреждение да е подействало обратно на намеренията ми и да е разбудило гордостта му, затова е решил, че трябва да се бие. Жалко.

— Наистина. Йогоро беше единственият кръвен родственик на сенсей. С неговата смърт домът Обата престана да съществува. Моят баща обаче обсъди това с господаря Муненори и той някак е успял да уреди осиновяване. Аз ще стана наследник на Кагенори и ще продължа името Обата… Не съм сигурен дали вече съм достатъчно зрял. Боя се, че може накрая да докарам нов срам на покойния. Той в крайна сметка беше най-големият представител на военната традиция от Кошу.

— Баща ви е господар на Ава. Не се ли смята, че школата Ходжо стои наравно с тази на Кошу? И баща ви не е ли също така голям учител като Кагенори?

— Така казват. Предците ни са дошли от областта Тотоми. Моят дядо е служил на господаря на Одавара, Ходжо Уджицуне, а лично Иеясу избрал баща ми да стане негов приемник като глава на семейството.

— След като произлизате от такъв прочут военен род, не е ли необичайно, че сте станал ученик на Кагенори?

— Баща ми си има ученици, а и е изнасял пред шогуна беседи по военна наука. Вместо обаче да ме научи на нещо, той ми каза да изляза от дома и да се уча от някой друг. Сам да срещна трудностите! Такъв човек е той.

Мусаши долови в държанието на Шиндзо някаква вродена благопристойност, дори благородство. Естествено е, помисли си — баща му е изтъкнат военачалник, а майката — дъщеря на Ходжо Уджиясу.

— Боя се, че много говоря — додаде Шиндзо. — Всъщност, при вас ме прати баща ми. Разбира се, най-уместно щеше да е той да дойде лично да изрази своята благодарност, но тъкмо сега му е дошъл гост, който много иска да се срещне с вас. Баща ми каза да ви доведа. Ще искате ли да дойдете?

Той погледна въпросително Мусаши в лицето.

— Някакъв гост на баща ви иска да се срещне с мен ли?

— Точно така.

— Кой може да е? Аз не познавам в Едо почти никого?

— Един човек, когото познавате от момче.

Мусаши не можеше да си представи кой ли ще е това. Навярно Матахачи? Някой самурай от крепостта Такеяма? Приятел на баща му?

Може би дори Оцу… Но Шиндзо отказа да издаде тайната.

— Заръчаха ми да не ви казвам кой е. Гостът каза, че по-добре ще е да ви изненада. Ще дойдете ли?

Любопитството на Мусаши бе възбудено. Каза си, че не може да е Оцу, но вътрешно се надяваше да е тя.

— Да вървим — предложи и стана. — Йори, не ме чакай и си легни.

Шиндзо, доволен от успеха на пратеничеството си, отиде зад къщата и доведе коня си. От седлото и стремената капеше роса. Хвана коня за юздечката и го предложи на Мусаши, който без суетене го яхна.

Щом тръгнаха, Мусаши се обърна към Йори:

— И да се грижиш за себе си. Може да не се върна до утре.

Не след дълго вечерната мъгла го погълна. Йори остана да седи тихо на терасата, потънал в мисли.

„Очите, повтаряше си. Очите.“ Безброй пъти Мусаши му бе казвал да следи с поглед неговия, но засега нито можеше да схване важността на това указание, нито да избие от ума си Мусашевите очи. Стори му се, че се взряха в него от клоните на дивата лоза, която се виеше около едно дърво пред хижата.

„Що за работа?“, зачуди се Йори.

Ярко светещите зеници силно му напомниха тези на Мусаши по време на упражненията им.

„Трябва да е язовец.“ Беше виждал животното на няколко пъти да яде от дивото грозде. Очите бяха като от ахат, очи на настървен таласъм.

— Звяр такъв! — извика Йори. — Мислиш си, че нямам смелост, мислиш даже, че можеш да ме надвиеш с поглед. Е, сега ще ти покажа аз! Няма да ти се дам.

С мрачна решимост момчето стегна лакти и на свой ред впери поглед. Дали от упоритост или от любопитство язовецът дори не понечи да побегне. Очите му станаха даже още по-лъскави и светещи.

Йори бе така погълнат от усилието, че забрави дори да диша. Повторно се зарече да не губи — не и от този долен звяр. С чувство, че са минали часове, внезапно осъзна, че е надвил. Лозовите листа се разклатиха и язовецът изчезна.

— На ти сега! — викна тържествуващо Йори.

Беше плувнал в пот, но изпитваше облекчение и свежест. Надяваше се само да повтори проявата си, когато се срещне следващия път с Мусаши.

След като свали тръстиковия сенник на прозореца и духна лампата, той си легна. Тревата навън хвърляше сивкавобели отражения. Задряма, но вътре в главата си сякаш виждаше малка, ярка като скъпоценност точица. След време точката прерасна в размитите очертания на язовичата глава.

Йори се замята и застена. Внезапно нещо му подсказа, че в долния край на постелята има нечии очи. С труд се изправи.

— Копеле! — извика и посегна към сабята си.

Последва смъртоносен замах, който обаче завърши с едно премятане презглава от негова страна. Подобната на петно сянка на язовеца пресече сенника. Той диво се метна към нея, изтича навън и яростно почна да сече дивата лоза. Вдигна очи към небето в търсене на тези на животното.

Погледът му бавно се спря на две едри, синкави звезди.

Четирима мъдреци и една светлина

— Стигнахме — обяви Шиндзо, щом дойдоха в подножието на връх Акаги.

По свирнята на флейта, която звучеше като съпровод на някой свещен храмов танц и по големите огньове, които се виждаха през гората, Мусаши заключи, че трябва да има някакво нощно празненство. Пътят до Ушигоме трая два часа.

От едната страна бе обширният двор на светилището Акаги; отвъд стръмната улица се издигаше кирпичения зид на голям частен дом и една порта с внушителни размери. Щом стигнаха до нея, Мусаши слезе от седлото и с благодарности подаде поводите на Шиндзо.

Шиндзо въведе коня и подаде юздите на един от самураите, които чакаха до входа с хартиени фенери в ръка. Всички излязоха напред, поздравиха го с „Добре дошъл“ и тръгнаха напред между дърветата към открито място пред внушителното голямо преддверие. Вътре покрай двете стени се бяха наредили прислужници с фенери в ръцете.

Домакинът ги поздрави с:

— Влезте. Негово височество ви очаква. Аз ще ви водя.

— Благодаря — отвърна Мусаши, след което последва слугата нагоре по едни стълби до някакво помещение.

Планът на къщата бе необикновен — поредица от стълби водеше до няколко отделни жилища, които създаваха впечатлението, че са наредени едно над друго по целия склон на връх Акаги. Докато сядаше, Мусаши забеляза, че стаята е разположена доста нависоко. Зад един стръмен зид в края на градината бегло успяваше да различи крепостния ров и обрамчилите укреплението дървета.

Вратата в сводеста рамка безшумно се отвори. Една красива млада прислужница влезе с изящна походка и остави пред него поднос със сладки, чай и тютюн, после се отдалечи също така тихо, както бе влязла. Сякаш шареното й кимоно и оби изникнаха и после потънаха в самата стена. След нея остана лек дъх, който изведнъж напомни на Мусаши забравеното женско присъствие.

Господарят на дома се появи скоро след това, придружаван от един млад самурай. Пренебрегвайки официалните любезности, той направо започна:

— Много хубаво, че дойдохте — После седна по войнишки с кръстосани крака на възглавницата, която бе сложил придружителят му и продължи: — Както чувам, моят син има голям дълг пред вас. Надявам се да ми простите, че ви каня тук, вместо лично да дойда да ви изразя благодарността си.

С опрени на ветрилото в скута му ръце, той съвсем леко бе наклонил изпъкналото си чело.

— За мен е чест поканата да се срещна с вас — каза Мусаши.

Не бе лесно да се отгатне възрастта на Ходжо Уджикацу. Три от предните му зъби липсваха, но гладката, лъскава кожа свидетелстваше за решимост никога да не остарява. Гъстите черни мустаци, прошарени само от няколко бели косъма, бяха свободно пуснати настрани, за да скрият бръчките, появили се поради липсата на зъби. Първото впечатление на Мусаши бе за човек, който има много деца и добре се разбира с младите.

С чувството, че домакинът му няма да възрази, той започна направо:

— Синът ви ми каза, че сте имали някакъв гост, който ме познава. Кой може да е това?

— Не е един, а са двама. Като дойде време, ще ги видите.

— Двама души ли?

— Да. Двамата добре се познават и са добри мои приятели. Днес по случайност ги срещнах в крепостта. Дойдоха тук с мен и щом Шиндзо влезе да ги поздрави, започнаха да си говорят за вас. Единият каза, че отдавна не ви е виждал и му се иска това да стане. Другият, който ви познава само по име, изрази желание да ви бъде представен.

Широко усмихнат, Мусаши отвърна:

— Струва ми се, знам кой е. Единият е Такуан Сохо, нали?

— Точно така! — възкликна господарят Уджикацу, като се плесна изненадан по коляното.

— Не съм го виждал, откакто преди няколко години идвах на изток.

Преди Мусаши да е имал време да предположи кой може да е другият гост, негово височество го подкани:

— Елате с мен — и излезе в коридора.

Качиха се по къса стълба и тръгнаха по дълъг, тъмен коридор. От едната му страна имаше закрепени кепенци. Внезапно Мусаши изгуби господаря Уджикацу от погледа си. Спря и се заслуша.

След няколко мига Уджикацу високо се обади:

— Тук долу съм.

Гласът му изглежда дойде от една добре осветена стая, разположена от другата страна на открит двор.

— Разбрано — обади се в отговор Мусаши.

Вместо да тръгне направо към светлината, той остана на мястото си. Дворът сякаш го приканваше, но нещо му подсказа, че в тъмното се таи опасност.

— Какво чакате, Мусаши? Тук сме.

— Ида — отвърна Мусаши.

Не беше и в състояние да отвърне другояче, но шестото чувство го предупреждаваше да бъде нащрек. Крадешком се обърна и се върна десетина крачки до една вратичка, която извеждаше в градината. Нахлузи чифт сандали и заобиколи през градината до терасата на стаята, в която бе господарят Уджикацу.

— А, вие дойдохте оттам, тъй ли? — възкликна негово височество и с разочарован вид погледна от другия край на стаята.

— Такуан! — извика Мусаши на влизане.

Лицето му бе огряно от усмивка. Монахът, седнал пред нишата, стана да го поздрави. Тази нова среща — и то под покрива на господаря Ходжо Уджикацу — изглеждаше почти нещо повече от щастлива случайност. Мусаши едва повярва, че ставащото е действителност.

— Ще трябва да опресним сведенията си един за друг — обади се Такуан. — Да почна ли аз пръв?

Беше облечен в простото расо, което винаги носеше. Никакви украшения, нито дори молитвена броеница. Изглеждаше обаче по-благ в сравнение с преди, говореше по-меко. Мусаши бе изкоренил селските си привички чрез упорити усилия за самоовладяване. Такуан също изглежда бе позагладил своите ръбати страни и още повече се бе изпълнил с мъдростта на дзен. Бездруго той вече не бе младеж. С единадесет години по-възрастен от Мусаши, сега наближаваше четиридесетте.

— Я сега. В Киото беше, нали така? А, сетих се. Виждахме се малко преди аз да се върна в Таджима. След като майка ми умря, прекарах една година в траур. После попътувах, прекарах известно време в Нансоджи в Идзуми, после в Дайтокуджи. После доста често се виждах с господаря Карасумару — заедно съчинявахме стихове, устройвахме си чайни церемонии, изобщо стояхме настрани от житейските грижи. Преди да съм се усетил, бях прекарал в Киото вече три години. Напоследък се сприятелих с господаря на крепостта Кишивада, Койде и заедно с него дойдох да разгледаме Едо.

— Значи сте тук отскоро, така ли?

— Да. Макар в Дайтокуджи на два пъти да се срещах с Хидетада и често да ме каниха да посетя Иеясу, това е моето първо пътуване до Едо. А вие?

— Тук съм едва от началото на лятото.

— Изглежда, в тази част на страната сте станал доста прочут.

Мусаши не се опита да се оправдава. Увеси глава и каза само:

— Сигурно сте чул и за другото.

Такуан се втренчи в него за няколко мига, като че го сравняваше с някогашния Такедзо.

— Какво има да ви тревожи това? Необичайно щеше да е човек на вашата възраст да има прекалено добро име. Докато не сте се провинил в измяна, низост или бунт, какво значение има всичко това? По-интересно ми е да чуя за вашето обучение.

Мусаши разказа накратко за опита си в последно време и завърши с думите:

— Боя се, че съм още незрял, неблагоразумен — далеч съм от истинското просветление. Колкото повече вървя, толкова по-дълъг става пътят пред мен. Имам чувството, че се изкачвам по някаква безкрайна планинска пътека.

— Така и трябва да бъде — отвърна Такуан, явно впечатлен от прямотата и смирението на младия човек. — Ако някой, ненавършил още трийсет, твърди, че знае дори най-малкото нещо за Пътя, това е безпогрешен признак, че неговият растеж е спрял. Дори аз още потрепервам от неудобство, ако някой допусне, че грубоват монах като мен може да е познал съкровения смисъл на дзен. Смущава ме как хората постоянно ме питат относно Закона на Буда или искат да им обясня истинното учение. Опитват се да гледат на свещеника като на жив Буда. Бъдете благодарен, че другите не ви надценяват, че не ви се налага да обръщате внимание на външното.

Докато двамата мъже с радост подновяваха своето приятелство, пристигнаха слуги с храна и напитки. След малко Такуан се обади:

— Простете, ваше височество, но струва ми се, че забравяме за нещо. Защо не поканите и другия си гост?

Мусаши вече бе сигурен, че знае кой е четвъртият, но предпочете да замълчи.

— Да го повикам ли? — отвърна с леко колебание Уджикацу. После се обърна към Мусаши: — Ще трябва да призная, че вие не паднахте в малката ни уловка. Като автор на замисъла се чувствам малко засрамен.

Такуан се засмя.

— Много добре! Радвам се да видя, че признавате поражението си. А и защо не? Нали това бе само игра, с която да се развлечем всички? Със сигурност няма какво тук да накърни името на първомайстора на школата Ходжо.

— Е, няма съмнение, че загубих — промърмори Уджикацу, все още с неохота в гласа. — Истината е, че макар да бях чувал що за човек сте, нямаше как да зная докъде се простират вашият опит и самообладание. Реших да проверя сам и другият мой гост се съгласи да ми сътрудничи. Когато се спряхте в коридора, той изчакваше в засада, готов да изтегли сабята си. — Негово височество изглежда съжаляваше, че му се е наложило да постави Мусаши на такова изпитание. — Вие обаче усетихте, че ви подмамват в капан и минахте през градината. — Погледна право към Мусаши с въпроса: — Мога ли да попитам защо постъпихте така?

Мусаши само се усмихна.

— Такава е разликата, ваше височество, между военния учен и човека на сабята — обади се Такуан.

— Сега за това ли става дума?

— Всичко е въпрос на несъзнателен усет — този на военния учен се опира на умствени начала, а онзи на човека, следващ Пътя на меча, има опора в сърцето. Вие сте разсъдил, че щом поведете Мусаши през коридора, той ще ви последва. Обаче без да може всъщност да види или почувства нещо определено, Мусаши е доловил опасността и е взел мерки да се защити. Действието му е било мигновено и неосъзнато.

— Неосъзнато ли?

— Също като просветление при Дзен.

— Вие имал ли сте такива предчувствия?

— Не бих могъл да кажа.

— Във всеки случай, това ми беше за урок. Усетил опасност, средният самурай можеше да се обърка или пък нарочно да влезе в капана, като повод да покаже своето умение със сабята. Щом видях как Мусаши се връща, обува сандалите и минава през градината, останах дълбоко впечатлен.

Мусаши мълчеше. Лицето му не показваше особено задоволство от хвалебствените думи на господаря Уджикацу. Мислите му се насочиха към човека, който още стоеше навън в тъмното заради това, че жертвата така и не падна в капана му.

Обърна се към домакина и каза:

— Ще мога ли да помоля господарят на Таджима да заеме сега мястото си сред нас?

— Какво? — Уджикацу, също като Такуан, остана смаян. — Как познахте?

Отмествайки се, за да освободи за Ягю Муненори почетното място, Мусаши отвърна:

— Въпреки тъмнината усетих присъствието на някакъв ненадминат майстор на сабята. Като се вземе предвид кои са останалите присъстващи, не виждам кой друг би могъл да е той.

— Пак успяхте!

Уджикацу беше поразен.

След едно кимване от негова страна Такуан обяви:

— Точно така — господарят на Таджима е — Обърна се към вратата и високо каза: — Тайната ви е разкрита, господарю Муненори. Няма ли да дойдете при нас?

Последва гръмък смях и Муненори се появи на вратата. Вместо да се настани удобно пред нишата, той коленичи пред Мусаши и го поздрави като равен с думите:

— Името ми е Матаемон Муненори. Надявам се да ме запомните.

— За мен е чест да се запозная с вас. Аз съм ронин от Мимасака на име Миямото Мусаши. Дано мога в бъдеще да разчитам на вашите напътствия.

— Кимура Сукекуро ми спомена преди няколко месеца за вас, но тогава бях зает заради болестта на баща ми.

— Как е господарят Секишусай?

— Е, той е много стар. Никой не може да каже… — След кратко мълчание топло и сърдечно продължи: — Моят баща ми разказа в едно писмо за вас, а Такуан няколко пъти ви е споменавал. Трябва да кажа, че преди няколко минути направо ме възхитихте. Мисля, че ако не възразявате, можем да смятаме двубоя, за който помолихте, за проведен. Надявам се да не сте се засегнал от моя необичаен начин да взема участие в него.

Мусаши доби впечатление за ум и зрялост, напълно съответстващи на името, с което този даймио се ползваше.

— Става ми неудобно от вашето внимание — отвърна той и много ниско се поклони.

Проявата на почит бе естествена, тъй като в обществото господарят Муненори стоеше толкова над Мусаши, че едва ли не обитаваше някакъв друг свят. Макар владенията му да даваха само петдесет хиляди крини ориз, неговото семейство от десети век насам се славеше с областни управители. На повечето хора би се сторило странно да открият един от възпитателите на шогуна в една и съща стая с Мусаши и при това да разговаря с него по такъв приятелски и непринуден начин. Мусаши с облекчение установи, че нито Уджикацу, учен мъж и един от почетните знаменосци на шогуна, нито Такуан, селски свещеник по произход, не се чувстваха притеснени от високото положение на Муненори.

Донесоха топло саке, размениха си чаши и последваха разговори и смях. Различията по възраст и съсловие бяха забравени. Мусаши знаеше, че бива приет в този отбран кръг не заради личността си. Просто и той, както и тези хора, диреше Пътя. Пътя бе, който позволяваше такова свободно, другарско отношение.

В един миг Такуан остави чашата си и попита Мусаши:

— Какво стана с Оцу?

Той леко се изчерви и отвърна, че от известно време не е чувал нищо за нея.

— Съвсем нищо ли?

— Нищо.

— Това е жалко. Знаете ли, вие не може вечно да я държите в неизвестност. Не е добре и за вас.

— Оцу — попита Муненори, — момичето, което веднъж гостува на баща ми в Коягю ли е?

— Да — отвърна Такуан вместо Мусаши.

— Аз знам къде е тя. Отиде заедно с моя племенник Хього в Коягю, за да помага да се грижат за баща ми.

Мусаши си помисли, че след като присъстват известен военен учен и Такуан, можеха да си говорят за военно дело или Дзен, а заради него самия и Муненори темата можеха да са сабите.

След едно извинително кимване към Мусаши, Такуан разказа на останалите за Оцу и отношенията й с младежа.

— Рано или късно — завърши той, — някой ще трябва да ви събере двамата, но това, боя се, не е работа за свещеник. Моля за помощ вас двамата, господа.

Предлагаше всъщност Уджикацу и Муненори да станат за този случай един вид настойници на Мусаши.

Тези изглежда бяха готови да поемат това задължение. Муненори отбеляза, че Мусаши вече е достатъчно възрастен, за да създаде семейство, а Уджикацу заяви, че младежът твърде е напреднал в уменията си.

Муненори предложи в скоро време да повикат Оцу от Коягю и да уредят нейната женитба с Мусаши. После той можеше да се засели в Едо, където домът му, заедно с тези на Оно Тадааки и Ягю Муненори, ще утвърди сабленото изкуство и ще сложи начало на разцвета му в новата столица. Такуан и Уджикацу се съгласиха с това.

Господарят Уджикацу, който особено държеше да възнагради Мусаши за неговата добрина към Шиндзо, искаше да го препоръча за учител на шогуна — замисъл, който тримата бяха обсъдили, преди да пратят Шиндзо да доведе младежа. След като видя как Мусаши се справи с тяхното изпитание, Муненори вече също бе готов да даде одобрението си.

Трябваше да се преодоляват трудности, една от които — че учителят в дома на шогуна трябва също да се числи към почетната стража. Тъй като повечето от мъжете там бяха верни служители на Токугава от времето, когато Иеясу владееше Микава, никой не бе склонен да назначава нови хора и всички кандидати бяха подлагани на много щателно проучване. При все това сметнаха, че с препоръките на Уджикацу и Муненори, заедно с едно писмо от Такуан, Мусаши може и да бъде приет.

Най-уязвимото място бе произходът му. Нямаше писмени документи, с които той да бъде проследен до Хирата Шоген от рода Акамацу, нито дори родословно дърво, което да докаже, че е от добро самурайско потекло. Със сигурност нямаше никакви родствени връзки с Токугава. Напротив, неоспорима истина бе, че като незрял седемнадесетгодишен младеж се би срещу тяхната войска при Секигахара. При все това възможност имаше — след Секигахара други ронини от вражески някога родове бяха приети в дома Токугава. Даже Оно Тадааки, ронин от рода Китабатаке, чийто род сега се бе укрил в Исе Мацудзака, въпреки нежеланите си връзки заемаше поста на шогунски учител.

След като тримата отново изброиха всички „за“ и „против“, Такуан завърши:

— Тогава — добре, хайде да го препоръчаме. Но може би трябва да разберем какво мисли за това самият той.

Въпросът бе отправен към Мусаши, който кротко отвърна:

— Много мило и великодушно е, че предлагате това, но аз съм само един незрял младеж.

— Не гледайте на нещата така — възрази с искреност в гласа Такуан. — Ние ви съветваме тъкмо да станете зрял. Ще си създадете ли собствен дом или възнамерявате да оставите Оцу неопределено време да живее като сега?

Мусаши се усети притиснат. Оцу му бе казала, че е готова да понася всякакви несгоди, но това ни най-малко не намаляваше отговорността на Мусаши за всяка неприятност, която би могла да я сполети. Докато за една жена е приемливо да постъпва в съгласие с чувствата си, ако изходът не е щастлив, за това ще обвинят мъжа.

Не че Мусаши нямаше желание да поеме тази отговорност. Даже жадуваше да я поеме. Оцу бе водена от любов и бремето на тази любов падаше толкова върху нея, колкото и върху него. При все това му се струваше, че още е твърде рано да се жени и да създава семейство. Дългият, труден Път на меча все така се простираше пред него, а желанието да го следва не бе намаляло.

Нещата не ставаха по-прости и от това, че неговото отношение към сабята се бе променило. След Хотенгахара сабята, с която се завоюва и убива, остана в миналото, загуби значение и смисъл.

Интересът му не се възбуждаше и от това да стане просто умел в боя, че даже и с тези си умения да дава напътствия на свитата на шогуна. Пътят на меча, смяташе сега Мусаши, трябва да има определени цели — да установи ред, да защитава, да пречиства духа. Пътят трябва да е такъв, че до деня на своята смърт хората да бъдат привързани към него като към живота си. Ако съществува такъв Път, не може ли следването му да донесе мир на света и всеобщо щастие?

Когато отвърна на писмото на Сукекуро с предизвикателство към господаря Муненори, Мусаши не бе подтикнат от онова повърхностно желание за някоя нова победа, което на времето го накара да предизвика Секишусай. Сега стремежът му бе да бъде въвлечен в делата на управлението. Не, разбира се, на някакъв висок пост — едно малко, незначително владение щеше да бъде достатъчно за дейността, която, струваше му се, би допринесла в полза на добрата управа.

Липсваше му обаче увереност, за да огласи тези свои замисли, тъй като чувстваше, че другите хора на сабята ще обявят неговите младежки стремежи за нелепи. Или, ако пък ги вземат насериозно, ще се почувстват длъжни да го предупредят — политиката води до поквара, включи ли се в управлението, той ще опетни своята обична сабя. Биха казали това, водени от искрена загриженост за душата му.

Вярваше дори, че ако откровено каже, каквото мисли, двамата воини и свещеникът ще го приемат или със смях, или с безпокойство.

Щом накрая се реши да отвори уста, беше, за да възрази — твърде млад е, твърде незрял, знанията му са недостатъчни…

Най-сетне Такуан го пресече с думите:

— Оставете това на нас.

— Ще се погрижим всичко да се уреди добре за вас — допълни господарят Уджикацу.

С това въпросът се реши.

Шиндзо влизаше от време на време да подреже фитила на лампата и схвана същината на разговора. Мълчаливо даде на баща си и на гостите да разберат, че чутото го радва извънредно силно.

Дървото със скакалците

Матахачи отвори очи, огледа се, стана и провря глава през задната врата.

— Акеми! — извика.

Отговор не последва.

Нещо му подсказа да отвори долапа. Жена му наскоро бе свършила с шиенето на ново кимоно. Нямаше го.

Отиде първо при съседите, при Умпей, после тръгна по пътеката към улицата, като тревожно питаше всеки срещнат дали я е виждал.

— Видях я тази сутрин — съобщи жената на въглищаря.

— Тъй ли? Къде?

— Беше цяла пременена. Питах я накъде е тръгнала и тя каза, че отивала да види някакви роднини в Шинагава.

— Шинагава ли?

Понечи да отрече, но се сепна.

— А-а, да, разбира се. Ето къде е отишла.

Да тича ли след нея? Всъщност привързаността му към тази жена не бе особено силна и сега изпитваше по-скоро раздразнение. От изчезването й в устата му остана сладко-горчив вкус.

Плю и изрече едно-две проклятия, после тръгна надолу към морския бряг, точно от другата страна на главния път Шибаура. Малко встрани от водата имаше пръснати рибарски къщи. Беше свикнал да идва тук всяка сутрин, докато Акеми готви ориза, и да търси риба. Обикновено имаше поне пет-шест изпаднали от мрежите парчета и той се връщаше тъкмо навреме, за да ги сготвят за закуска. Днес забрави за рибата.

— Какво има, Матахачи?

Собственикът на заложната къща от главната улица го потупа по рамото.

— Добро утро — отвърна Матахачи.

— Хубаво е да излезе човек рано навън, а? Радвам се да ви гледам как всяка сутрин излизате на разходка. Чудесно за здравето ви!

— Шегувате се, предполагам. Може би, ако бях богат като вас, щях да излизам на разходки за здраве. За мен обаче ходенето е работа.

— Не ми се виждате много добре. Нещо да не е станало?

Матахачи взе шепа пясък и я остави вятърът да я отнесе. И двамата с Акеми добре се познаваха с човека от заложната къща, който им бе помогнал да избегнат няколко бедствени положения.

Необезпокоен, човекът продължи:

— Знаете ли, има нещо, за което бих искал да говоря с вас, но като че все не ми се удава възможност. Днес ще излизате ли да работите?

— За какво да си правя труда? И бездруго да продаваш дини не е кой знае какво препитание.

— Елате с мен на риболов.

Матахачи се почеса по главата, с вид, че се готви да се извини.

— Благодаря ви, но аз всъщност не обичам да ловя риба.

— Е, ами няма нужда да ловите, щом не искате. Но елате все пак. Ще се почувствате по-добре. Ей там е моята лодка. Нали можете да гребете?

— Мисля, че да.

— Хайде тогава. Ще ви кажа как да спечелите много пари — може би хиляда златни монети. Това как ви се вижда?

Внезапно Матахачи доби голям интерес към риболова.

На около сто разкрача от брега водата още бе достатъчно плитка, за да допреш греблото до дъното. Като остави лодката да се носи по вълните, Матахачи попита:

— И как точно може да ги изкарам тези пари?

— Скоро ще ви кажа. — Собственикът на заложната къща понамести едрото си тяло на седалката по средата на лодката. — Добре ще е да протегнете някоя въдица над водата.

— Защо?

— По-добре хората да си мислят, че ловим риба. Подозрително ще изглежда, че двама души са излезли толкова навътре в морето, просто за да си говорят.

— Така добре ли е?

— Чудесно — Извади глинена лула, натъпка я със скъп тютюн и я запали. — Преди да ви кажа какво съм наумил, дайте да ви питам нещо. Какво говорят за мен вашите съседи?

— За вас ли?

— Да, за Дайдзо от Нарай.

— Ами, за собствениците на заложни къщи се смята, че са кожодери, но за вас всички казват, че сте много благосклонен при заемите. Казват, че сте от тези, на които животът им е ясен.

— Не говоря за занаята си. Искам да знам тяхното мнение за мен като човек.

— Смятат ви за добър, за човек със сърце. Не ви лаская. Наистина така казват.

— Не споменават ли понякога колко вярващ съм?

— О, да, разбира се. Всички се дивят колко сте щедър в даренията.

— Идвали ли са някога хора от градската управа да питат за мен?

— Не. Че защо?

Дайдзо леко се засмя.

— Допускам, смятате въпросите ми за глупави, но истината по същество е, че аз не държа заложна къща.

— Какво?

— Матахачи, никога повече може да не ви се удаде възможност да изкарате наведнъж толкова много пари.

— Сигурно сте прав.

— Искате ли да се подредите?

— Къде?

— Пред мелницата за пари.

— К-какво трябва да направя?

— Да ми обещаете нещо и после да го изпълните.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко, но ако по-късно се разколебаете, все едно сте мъртъв. Знам, че парите ви интересуват, обаче добре помислете, преди да дадете окончателния си отговор.

— Какво точно трябва да направя? — попита недоверчиво Матахачи.

— Трябва да станете копач на кладенци. И нищо повече.

— В крепостта Едо ли?

Дайдзо хвърли поглед над залива. Товарни лодки със строителни материали, украсени със знамената на няколко големи рода — Тодо, Арима, Като, Дате, Хосокава — стояха наредени почти кърма до кърма.

— Бързо схващате, Матахачи. — Човекът от заложната къща пак напълни лулата си. — Точно крепостта Едо имам предвид. Ако не греша, Умпей от известно време се опитва да ви убеди да работите за него. Напълно естествено ще е да приемете предложението.

— И това ли е всичко, което трябва да направя?… Как, като стана копач на кладенци, ще спечеля толкова пари?

— Имайте търпение. Всичко ще ви кажа.

Щом се върнаха на брега, Матахачи бе във възторг. Разделиха се с уговорката тази вечер Матахачи незабелязано да се измъкне и да иде в дома на Дайдзо, за да получи предварително възнаграждение от тридесет златни монети.

Отиде си вкъщи, подремна и след няколко часа се събуди с мисълта за голямата сума, която в скоро време ще заиграе пред очите му.

Пари в невероятно количество — достатъчно, за да изкупят всички несполуки, които досега е имал. Толкова, че да му стигнат до края на живота. Дори по-вълнуваща бе възможността да докаже на хората, че са грешили и че той най-сетне има това, което желае.

Обзет от трескава алчност, Матахачи не успяваше да се успокои. Още усещаше устата си пресъхнала и дори малко схваната. Излезе навън и застанал пред пустата пътека срещу бамбуковата горичка, си помисли: „А кой е всъщност той? Какво точно иска да направи?“ После се зае да си припомни своя разговор с Дайдзо.

Копачите на кладенци работеха сега в Гошинджо, новата крепост на западния хълм. „От вас се иска да изчакате, докато се представи сгоден случай и тогава да застреляте с мускет новия шогун“, му каза Дайдзо. Пушката и боеприпасите щели да са в двора на крепостта, под някакъв голям столетен рожков близо до задната порта в подножието на хълма Момиджи.

Работниците бездруго бяха под строго наблюдение, но Хидетада обичаше да обикаля заедно със своите служители, за да проверява как върви работата. Задачата доста лесно можеше да бъде изпълнена. В последвалата суматоха Матахачи можел да избяга, като прескочи външния ров, след което съучастниците на Дайдзо щели да го спасят — „при всички случаи“, както го увери той.

Върнал се в стаята си, Матахачи впери поглед в тавана. Стори му се, че чува гласа на Дайдзо отново и отново да повтаря някакви думи и си спомни как собствените му устни потрепериха, щом каза: „Да, ще го направя“. Кожата му цялата настръхна и той скочи на крака. „Това е ужасно! Веднага отивам при него и му казвам, че нищо общо не искам да имам с това.“

Тогава се сети за още нещо, което Дайдзо каза: „Сега, след като ви казах всичко, сте обвързан. Много ще ми е неприятно да видя, че ви се случва нещо неприятно, но ако опитате да се измъкнете, до… ами най-много до три дни приятелите ми ще са ви взели главата.“ Пронизителният поглед на Дайдзо при тези думи проблесна в съзнанието на Матахачи.

Той слезе по късата уличка Нишикубо до ъгъла на главния път Таканава, където се намираше заложната къща. Заливът, покрит от тъмнината, бе в края на страничната улица. Тръгна покрай познатия склад, отиде до незабележимата задна врата на сградата и тихо потропа.

— Не е заключено — дойде веднага в отговор.

— Дайдзо?

— Да. Радвам се, че идвате. Хайде да влезем в склада.

Един от кепенците бе оставен вдигнат. Матахачи влезе във външния коридор и последва собственика.

— Седнете — покани го Дайдзо, като сложи една свещ на дългия дървен скрин. Сам седна, кръстоса ръце и попита: — Видяхте ли се с Умпей?

— Да.

— Той кога ще ви заведе в крепостта?

— Вдругиден, когато трябвало да доведе десет нови работници. Каза, че ще включи и мен.

— Значи всичко е уредено, така ли?

— Е, остава още да накараме кварталния първенец и петте квартални съветници да подпечатат договора.

— Нямайте грижа. По случайност аз съм един от съветниците.

— Наистина ли? Вие?

— Какво толкова изненадващо има? Аз съм един от най-влиятелните търговци в околността. Миналата пролет първенецът настоя да се включа в съвета.

— О, аз не бяха изненадан. Про… просто не знаех, това е.

— Ха-ха. Знам точно какво сте си помислил — че на нищо не прилича човек като мен да е между съветниците, които се грижат за кварталните работи. Е, нека аз да ви кажа, че ако имаш пари, всеки ще реши, че си добър човек. Даже и да не искаш, не може да не станеш местен първенец. Помислете, Матахачи. Не след дълго вие също ще имате много пари.

— Д-д-да — запъна се Матахачи, който не успя да се сдържи да не потрепери. — Щ-щ-ще ми дадете ли началното възнаграждение сега?

— Чакайте малко.

Дайдзо взе свещта, отиде в задната част на склада и отброи от едно сандъче на лавицата тридесет златни монети. Върна се и каза:

— Има ли в какво да ги завиете?

— Не.

— Вземете това — Той хвана една памучна дрипа от пода и я хвърли на Матахачи. — Най-добре си ги сложете в пояса и проверете дали е здраво затегнат.

— Трябва ли да ви дам разписка?

— Разписка ли? — повтори Дайдзо и неволно се засмя. — Их, ама сте честен! Обаче не, няма нужда. Ако сбъркате нещо, ще ви взема главата.

Матахачи премигна и каза:

— Струва ми се, сега по-добре да тръгвам.

— Не бързайте толкова. С тези пари са свързани някои задължения. Помните ли всичко, което ви казах днес сутринта?

— Да. Е, има само едно нещо… Казахте, че мускетът ще е под рожкова. Кой ще го сложи там?

Като се вземе предвид колко трудно бе за обикновени работници да влизат в двора на крепостта, Матахачи се чудеше как някой въобще ще успее да вкара скришом вътре мускет и боеприпаси. И как може без помощта на свръхестествени способности да ги зарие, за да са готови след половин месец?

— Това не ви засяга. Вие само направете това, на което се съгласихте. Още сте неспокоен, понеже не сте свикнали с мисълта. След като прекарате там две седмици, всичко вече ще е наред.

— Надявам се.

— Първо трябва да сте решен да докарате всичко докрай. После ще трябва да почнете да се оглеждате за сгоден случай.

— Разбирам.

— И сега не искам никакви глупости. Скрийте тези пари, където никой не може да ги намери. И нека да останат там до времето, когато ще сте изпълнил задачата си. Когато планове като този са пропадали, все е било заради пари.

— Не се тревожете. Вече съм помислил за това. Нека обаче да ви питам следното: как може да съм сигурен, че след като си свърша работата, няма да откажете да ми платите останалото?

— Хм! Може да ви се стори като хвалба, но парите за мен са последна грижа. Я погледнете тези кутии.

Вдигна свещта, за да може Матахачи да вижда по-добре. По цялата стая имаше различни кутии — за лакирани подноси, за доспехи, за всякакви други цели.

— Всяка една съдържа по хиляда златни монети — обясни Дайдзо.

Без да се заглежда много внимателно, Матахачи виновно каза:

— Естествено, не се съмнявах в думите ви.

Тайният разговор продължи още към час. Матахачи, който се почувства накрая по-уверен, излезе отново отзад.

Дайдзо отиде до съседната стая и погледна вътре.

— Тук ли сте, Акеми? — попита високо. — Струва ми се, че оттук ще иде направо да скрие парите. Най-добре го проследете.

След няколко посещения в заложната къща Акеми, пленена от личността на Дайдзо, разкри своите грижи, оплака се от сегашното си положение и изрази желание да го замени с нещо по-добро. Преди няколко дни Дайдзо й каза, че има нужда от жена, която да се грижи за дома. Акеми се появи на вратата много рано тази сутрин. Щом я пусна вътре, той я предупреди да не се тревожи, тъй като ще се „погрижи“ за Матахачи.

Бъдещият убиец, със сигурност в неведение, че го следят, се върна у дома. После с мотика в ръката се изкачи до тъмната горичка на хълма Нишикубо зад къщата и зарови съкровището си.

Видяла всичко това, Акеми го съобщи на Дайдзо, който веднага се отправи към Нишикубо. Когато се върна в склада да преброи изровените златни монети, бе почти съмнало. Преброи ги втори и трети път, но грешка нямаше — бяха само двадесет и осем.

Дайдзо вирна глава и се намръщи. Никак не обичаше хора, които крадат от парите му.

Лудостта на Тадааки

Осуги не бе от онези, които скърбите и горчивите разочарования на несподелената майчина преданост ще доведат до отчаяние, но тук, сред напевното жужене на насекомите в детелината и край голямата, бавно течаща покрай нея река, тя не остана незасегната от тъга по дома и заради житейските превратности.

— У дома ли сте?

Грубият глас проряза неподвижния вечерен въздух.

— Кой е? — извика тя.

— От хората на Хангавара съм. От Кацушика докараха много пресен зеленчук. Началникът ми каза да ви донеса от него.

— Яджибей винаги е много внимателен.

Осуги седеше пред една ниска масичка, със свещ до нея и четка за писане в ръката, и преписваше „Сутра за великата родителска обич“. Беше се пренесла в една къщичка под наем в рядко населения квартал Хамачо и относително добре успяваше да си изкарва прехраната, като лекуваше чуждите болести и болежки с мокса. Тя самата не се оплакваше особено от здравето си. От началото на есента отново се чувстваше доста млада.

— Кажете, бабо, идвал ли е при вас по-рано тази вечер някакъв младеж?

— Искате да кажете — за да го лекувам с мокса ли?

— Ъ-ъ. Той дойде при Яджибей, изглежда за нещо важно. Попита къде живеете сега и ние му казахме.

— Колко годишен беше?

— Двайсет и осем-двайсет и девет, струва ми се.

— Как изглеждаше на вид?

— Един кръглолик такъв. Не много висок.

— Хм, чудно…

— Имаше изговор като вашия. Помислих си, че може да е от същото място. Е, аз ще тръгвам. Лека нощ.

Със заглъхването на стъпките гласът на насекомите отново се понесе като шум от ръмящ дъжд. Осуги остави четката си, впери поглед в свещта и се замисли за дните на своята младост, когато по блясъка на светлината от свещ се гадаеше. Хората у дома нямаше как да узнаят какво става с техните отишли на война съпрузи, синове и братя или каква съдба може да се крие в тяхното несигурно бъдеще. Ярката светлина се приемаше за добър знак, червените отблясъци пък сочеха, че някой е умрял. Ако пламъкът почне да пращи като борови иглички, със сигурност щеше да дойде някой, когото са чакали.

Осуги бе забравила тези гадания, но днес вечерта яркият пламък, разноцветен като дъга, загатваше за наближаваща голяма радост.

Възможно ли е да е Матахачи? Ръката й посегна веднъж към четката, но се отдръпна. Като в унес старицата забрави себе си и всичко наоколо и през следващите един-два часа си мисли само за лицето на своя син, което сякаш се носеше в мрака на стаята.

Някакво шумолене на задния вход прекъсна мечтанието й. Зачудена дали някоя невестулка не тършува из кухнята, Осуги взе свещта и отиде да погледне.

Чувалът със зеленчук беше при мивката, а върху него имаше някакъв бял предмет. Като го вдигна, Осуги усети, че е тежък — с тежестта на две златни монети. На бялата хартия, в която бяха увити, Матахачи бе написал:

Някакъв самурай с убийствен поглед газеше през високата трева, за да стигне до двама застанали на речния бряг мъже. Задъхан извика:

— Хамада, той ли беше?

— Не — изпъшка Хамада. — Сбъркали сме човека.

Очите им обаче лъщяха и те продължаваха да оглеждат околността.

— Сигурен съм, че той е бил.

— Не. Някакъв лодкар беше.

— Сигурен ли си?

— Като се затичах след него, се изкатери в онази там лодка.

— Това още не значи, че е лодкар.

— Проверих.

— Трябва да кажа, че е бърз в краката.

Извърнаха се от реката и тръгнаха назад през нивите на Хамачо.

— Матахачи… Матахачи!

Отначало гласът едва се чуваше през ромона на реката, но щом се повтори по-ясно, двамата се спряха и се спогледаха смаяни.

— Някой го вика! Как става така?

— По гласа прилича на старица!

С Хамада начело бързо проследиха гласа до източника му. Щом чу техните стъпки, Осуги се затича насреща им.

— Матахачи? Някой от вас виждал ли е…

Застанаха от двете й страни и й извиха ръцете зад гърба.

— Какво правите? — Пухтейки разярено, старицата извика: — Кои сте вие всъщност?

— Ученици от училището Оно.

— Не познавам никой на име Оно.

— Никога не сте чували за Оно Тадааки, шогунския учител ли?

— Никога.

— Ами, стара…

— Чакай. Дай да видим какво знае тя за Матахачи.

— Аз съм майка му.

— Вие сте майката на Матахачи, продавача на дини ли?

— Какви ги говориш, свиньо?! Продавач на дини! Матахачи е наследник на дома Хониден, а това е важно семейство в област Мимасака. Ти трябва да знаеш, че Хониден са високопоставени служители на Шимен Мунецура, господаря на крепостта Такеяма в Йошино.

— Стига с това — прекъсна я единият от мъжете.

— Какво да правим?

— Взимаме я и я носим.

— Заложница? Мислиш ли, че ще е от полза?

— Щом му е майка, той ще трябва да дойде при нея.

Осуги стегна мускулите на мършавото си тяло и се бори като впримчена тигрица, но напразно.

Отегчен и недоволен през последните няколко седмици, Коджиро бе добил навика да спи по много, не само нощем, но и през деня. В момента лежеше по гръб, мърмореше си нещо и притискаше сабята до гърдите си.

— Само от това „Дългия прът“ може да се разплаче. Сабя като тази и боец като мен да ръждясват в чужд дом!

Последва гръмко изщракване и звън на метал.

— Глупак!

Оръжието описа голяма дъга във въздуха и като живо се плъзна обратно в ножницата.

— Великолепно! — извика един слуга от края на терасата. — В удари от легнало положение ли се упражнявате?

— Не ставай глупав — изсумтя Коджиро. Обърна се по корем, взе две малки парченца и ги метна към терасата. — Само ме дразнеше.

Очите на слугата се облещиха. Насекомото, нещо като молец, бе съвсем правилно разрязано на две от главата през мъничкото телце между крилата.

— Да ми постелеш за спане ли си дошъл? — попита Коджиро.

— О, не! Простете! Има писмо за вас.

Коджиро без да бърза разгъна писмото и го зачете. В този момент по лицето му се появи изненада. Според Яджибей от предишната нощ Осуги е изчезнала. Към Коджиро се отправяше молба незабавно да дойде, за да се посъветват как да действат.

Писмото с доста подробности обясняваше как са научили къде е тя. Яджибей накарал всичките си хора цял ден да я търсят, но най-важна се оказала обявата, която Коджиро остави в „Донджики“. Тя била задраскана и до нея написано: „До Сасаки Коджиро: Лицето, което задържа майката на Матахачи, е Хамада Тораносуке от дома Оно.“

— Най-сетне — каза си Коджиро.

Думите излязоха някъде издълбоко от гърлото му. Още когато спаси Матахачи, заподозря, че двамата посечени от него самураи са свързани с училището Оно.

Изкиска се и додаде:

— Тъкмо каквото чаках.

Застанал на терасата, вдигна поглед към нощното небе. Имаше облаци, но не изглеждаше да е на дъжд.

Много скоро след това вече яздеше по главния път Таканава един взет под наем товарен кон. Стигна дома Хангавара по късно. След като подробно разпита Яджибей, реши да пренощува там и на следващата сутрин да действа.

Оно Тадааки бе получил своето ново име не дълго след битката при Секигахара. Казваше се Микогами Тендзен, когато бе повикан в стана на Хидетада да дава уроци по саблен бой, които изнесе със забележителен успех. Заедно с удостояването му с това име дойде и назначението за пряк служител на рода Токугава и предоставянето на ново жилище на хълма Канда в Едо.

Тъй като този хълм предлагаше отличен изглед към връх Фуджи, шогунатът го определи да стане квартал на служителите от Суруга, областта, в която е разположен Фуджи.

— Казаха ми, че къщата е на склона Саикачи — обади се Коджиро.

Стоеше заедно с един от хората на Хангавара на върха на хълма. В дълбоката долина под тях различаваха Очаномидзу, един ръкав на реката, от която, говореше се, черпели водата за чая на шогуна.

— Чакайте тук — каза Коджировият водач. — Аз ще видя къде е.

Скоро се върна с новината, че вече са я подминали.

— Не си спомням някоя къща да е имала вид, че може да принадлежи на учител на шогуна.

— Нито пък аз. Мислех си, че ще има голямо жилище като Ягю Муненори. Но неговата къща е онази старата, която видяхме отдясно. Чух, че на времето принадлежала на надзирателя на шогунските конюшни.

— Струва ми се, няма какво да се изненадваме от това. Оно има доход само хиляда и петстотин крини ориз. По-голямата част от доходите на Муненори пък се дължи на предците му.

— Ето я — посочи водачът.

Коджиро се спря, за да огледа общото разположение на сградата. Старата кирпичена стена се простираше от средната част на склона до един гъсталак на отсрещния хълм. Дворът изглеждаше доста голям — от безвратата порта, която различи пред главната къща, до едно здание, което взе за доджо и една очевидно по-скорошна пристройка.

— Сега може да се връщате — каза Коджиро. — И кажете на Яджибей, че ако не се върна със старата госпожа до вечерта, може да приеме, че са ме убили.

— Да, господине.

Мъжът пъргаво се затича надолу по склона Саикачи, като на няколко пъти се спря, за да погледне назад.

Коджиро не си губи времето да се опитва да се срещне с Ягю Муненори. Нямаше начин да го разгроми и по този начин да си присвои славата на победения, тъй като към школата Ягю се числяха и самите Токугава. Това само по себе си бе за Муненори достатъчно извинение, за да откаже да се бие с някакъв честолюбив ронин. Тадааки пък бе склонен да застава срещу всеки готов да премери сили с него.

В сравнение с школата Ягю, Оно имаше по-широко приложими похвати и целта й беше не да показва бляскави умения, а по същество да убива. Коджиро не бе чувал за никой, който да е успял да нападне дома Оно и да го посрами. Докато като цяло Муненори бе по-високо почитан, Тадааки бе смятан за по-силният от двамата.

Откакто дойде в Едо и се запозна с положението, Коджиро си каза, че някой ден ще почука на вратата на Оно.

Нумата Каджуро вдигна поглед през прозореца на съблекалнята на доджото. Сети се за нещо и очите му отново бързо обиколиха залата в търсене на Тораносуке. Като го зърна в средата на помещението да преподава нещо на по-млади ученици, Каджуро изтича към него и тихо прошепна:

— Тук е! Вън, в предния двор!

Тораносуке, с вдигната пред него дървена сабя, извика на ученика:

— Внимавайте.

После започна да настъпва напред. Стъпките му остро отекваха по пода. Тъкмо когато двамата стигнаха в северния ъгъл, ученикът се преметна през глава и дървената му сабя полетя във въздуха.

Тораносуке се обърна и каза:

— За кого говорите? Коджиро ли?

— Да, току-що мина през портата. Всеки миг ще бъде тук.

— Много по-скоро, отколкото очаквах. Добро хрумване беше да вземем старицата за заложница.

— Сега какво мислите да правите? Кой ще го посрещне? Трябва да е някой, готов на всичко. Щом има дързостта да дойде тук сам, може да се опита да ни изненада с нещо.

— Накарайте да го доведат в доджото. Аз сам ще го посрещна. Останалите стойте назад и мълчете.

— Тук поне сме много — каза Каджуро.

Като се огледа, за свое насърчение забеляза лицата на твърди мъже като Камей Хьосуке, Негоро Хачикуро и Ито Магобей. Имаше още двадесетина други; нямаха представа как точно разсъждава Коджиро, но всички разбраха защо Тораносуке иска той да дойде тук.

Единият от двамата мъже, които Коджиро уби при „Донджики“, бе по-големият брат на Тораносуке. Макар да бе непрокопсаник и за него да не говореха добре в училището, за смъртта му все пак трябваше да се отмъсти заради кръвната връзка между двамата.

Въпреки младостта и скромния си доход, Тораносуке бе от самураите, с които в Едо трябваше да се съобразяват. Също като Токугава, родът му водеше произхода си от областта Микава и неговото семейство се числеше към най-старите наследствени служители на шогуна. Той беше също единият от четиримата „Военачалници на склона Саикачи“, като останалите бяха Камей, Негоро и Ито.

Когато Тораносуке се прибра предишната нощ с Осуги, всички се съгласиха, че това е забележителен удар по противника. Сега за Коджиро щеше да е трудно да не покаже. Мъжете се зарекоха, че ако той наистина се появи, ще го пребият почти до смърт, ще му отрежат носа и ще го закачат на някое дърво покрай река Канада, за да могат всички да го видят. В никакъв случай обаче не бяха сигурни, че той ще дойде; всъщност сключиха за това облози и повечето заложиха, че няма.

Събрани в главната зала на доджото, мъжете освободиха пода и зачакаха.

След известно време някой попита Каджуро:

— Сигурен ли сте, че сте видели точно Коджиро?

— Напълно.

Седнаха в боен ред. Лицата им, отначало като вдървени, сега издаваха признаци на напрежение. Някои се побояха, че ако това продължи още, ще станат жертва на собствената си нервност. Точно когато решителният миг изглеждаше близо, се чу бързо потропване на сандали, което спря вън пред съблекалнята и на прозореца се появи лицето на един друг от учениците, повдигнал се на пръсти.

— Слушайте! Няма смисъл да чакате тук. Коджиро няма да дойде.

— Какво искаше да кажеш? Каджуро току-що го е видял.

— Да, обаче той тръгна направо към къщата. Не знам как са го пуснали, но сега е в гостната и говори с учителя.

— С учителя ли? — повториха всички и дружно си поеха дъх.

— Истината ли казваш? — поиска да узнае Тораносуке, с изражение, близко до озадаченост.

Силно подозираше, че ако бъдат проучени обстоятелствата на братовата му смърт, ще се окаже, че и убитият не си е бил наумил нещо добро. Тораносуке бе замазал всичко това пред Тадааки. А ако неговият учител знаеше, че е отвлякъл Осуги, то това не беше, защото самият Тораносуке му е казал.

— Ако не ми вярвате, идете да видите.

— Каква бъркотия! — изпъшка Тораносуке.

Останалите ученици не само не му съчувстваха, но и останаха подразнени от неговата нерешителност.

Като посъветваха останалите да пазят хладнокръвие, докато те отидат да видят какво е положението, Камей и Негоро тъкмо обуваха дзорите си, когато от къщата тичешком излезе едно хубаво, светлолико момиче. Като познаха Омицу, двамата се спряха на място, а останалите се струпаха на вратата.

— Вие всички — извика тя с възбуден, писклив глас. — Елате веднага! Чичо и гостът се хванаха за сабите. В градината. Бият се!

Макар Омицу официално да бе смятана за племенница на Тадааки, шепнешком се говореше, че всъщност е дъщеря на Ито Итосай от някаква негова любовница. Пак според слуха, тъй като Итосай бе учителят на Тадааки, последният се съгласил да отгледа момичето.

Погледите на всички се изпълниха с твърде необичаен израз на страх.

— Чух чичо и госта да разговарят… гласовете им ставаха все по-силни… и веднага след това… Не вярвам чичо да е в опасност, но…

Четиримата военачалници издадоха общ вик и се понесоха към градината, отделена от останалия двор с жив плет. Останалите ги настигнаха пред вратата от плетен бамбук.

— Заключено е.

— Не можете ли да я насилите?

Това се оказа ненужно. Вратата сама поддаде под натиска на самураите, които се бяха стълпили пред нея. С падането й пред погледите им се разкри обширна площ с възвишение в долния си край. В средата стоеше Тадааки, вдигнал наравно с очите своята вярна сабя „Юкихира“. На доста голямо разстояние от противника си, Коджиро бе вдигнал над главата си големия „Дълъг прът“. От очите му сякаш бликаше пламък.

Напрегнатата атмосфера сякаш създаваше някаква невидима преграда. За хора, възпитани в строгите обичаи на самурайското съсловие, вдъхващата страхопочитание тържественост около противниците в двубоя и достойнството да не докосват дори сабите си бяха ненарушими. Въпреки възбудата, гледката за миг лиши учениците и от подвижност, и от чувства.

После обаче двама-трима впиха погледи в тила на Коджиро.

— Стойте настрана! — извика ядосан Тадааки.

Гласът му, груб и леден, съвсем различен от бащинския глас, с който бяха свикнали, накара учениците да замръзнат.

Хората често преценяваха възрастта на Тадааки с десет години под същинските му петдесет и пет и вземаха ръста му за среден, макар всъщност да беше малко по-нисък. Косата му още бе черна, тялото — дребно, но добре сложено. В движенията на дългите му крайници нямаше нищо вдървено или неловко.

Коджиро още не бе и замахнал — всъщност, не би могъл да го направи.

Но Тадааки веднага се видя принуден да се съобрази с едно — имаше насреща си страховит боец. „Ето още един Дзенки!“, помисли си той и незабележимо потрепна.

Дзенки бе последният противник, у когото бе открил такъв размах и упорито честолюбие. А това бе преди много време, в младостта му, когато пътуваше с Итосай и водеше живот на шугийоша. Дзенки, син на някакъв лодкар в областта Кувана, беше по-стар ученик на Итосай. Щом този започна да остарява, ученикът взе да гледа с пренебрежение на учителя си и дори обяви, че школата Ито дължала повече на него самия.

Дзенки създаде много тревоги на Итосай, тъй като колкото по-умел ставаше със сабята, толкова повече злини причиняваше на другите. „Дзенки, оплака се веднъж учителят, е най-голямата ми грешка в живота. Щом го погледна, виждам чудовище, събрало в себе си всички лоши качества, които някога съм имал. Намразвам се при вида му.“

Имаше ирония в това, че Дзенки — като лош пример — много помогна на младия Тадааки и го подтикна към по-високи постижения, отколкото в друг случай биха били възможни. Накрая Тадааки се сблъска със своя зъл съперник при Коганегахара в Шимоза и го уби, след което Итосай му даде свидетелство от школата Ито и книгата с тайните напътствия.

Другият недостатък на Дзенки бе, че умението му бе накърнено от липса на възпитание. С Коджиро не бе така. Умът и образоваността му проличаваха в начина, по който се бие.

„Не мога да спечеля този двубой“, помисли си Тадааки, който иначе не се смяташе за по-слаб от Муненори. Всъщност, даже не ценеше особено високо уменията на последния.

Докато се взираше в своя страшен неприятел, го осени още една истина. „Явно ми е минало времето“, реши тъжно той.

Двамата стояха неподвижни; не се забелязваше и най-леко помръдване. И на Тадааки, и на Коджиро обаче това струваше страхотни усилия. Телата им плащаха с обилно лееща се от челата пот, свирещ през зачервените ноздри въздух, пребледняла, после поморавяла кожа. Макар да изглеждаше, че всеки миг ще последва раздвижване, сабите останаха замръзнали, без да потрепват.

— Отказвам се — каза Тадааки и неочаквано отстъпи няколко крачки назад.

Бяха се споразумели да не се бият до край. Всеки от двамата можеше да се признае за победен и така да се оттегли.

Коджиро се метна като хищен звяр и замахна с „Дългия прът“ надолу. Сабята изсвистя със силата и бързината на ураган. Макар Тадааки своевременно да се приведе, вързаната му на темето коса се развя нагоре и се разпиля. Самият той, макар че избягваше чуждия удар, блестящо му отвърна със сабята си, отрязвайки към педя от ръкава на Коджиро.

— Страхливец! — завикаха учениците, чиито лица пламнаха от гняв.

Възползвал се от оттеглянето на своя противник като възможност да го нападне, Коджиро наруши самурайските бойни правила.

Всички до един се устремиха към него.

В отговор на това той с бързината на корморан се понесе към едно голямо хинапено дърво в края на градината и се скри зад ствола му. Очите му се местеха с плашеща бързина.

— Видяхте ли? — извика. — Видяхте ли кой спечели?

— Видяха — отвърна Тадааки. — Спрете! — каза той на хората си, прибра сабя в ножницата и се върна на терасата на стаята си.

Повика Омицу и я помоли да му върже отново косата. Докато момичето правеше това, дишането на Тадааки се успокои. Гърдите му лъскаха от потоци пот.

Спомни си една стара поговорка: лесно е да надминеш някой предходник, но трудно — да не те надмине някой по-млад. Досега се радваше на плодовете на усърдното си учение на младини, доволен да знае, че школата Ито не е по-малко преуспяваща от Ягю. Но през това време другаде са се появили нови големия дарования като Коджиро. Съзнанието за това дойде като горчива изненада, но Тадааки не бе от онези, които биха пренебрегнали истината.

Щом Омицу свърши, той каза:

— Дай на младия гост малко вода да си изплакне устата и го заведи обратно в гостната.

Лицата на учениците наоколо бяха пребледнели от стъписване. Някои се бореха да преглътнат сълзите; други с негодувание се бяха втренчили в своя учител.

— Ще се съберем в доджото — каза той. — Веднага.

Сам тръгна пръв напред.

Тадааки седна на обичайното си издигнато място отпред и мълчаливо се загледа в трите редици свои последователи, застанали с лице към него.

Накрая сведе поглед и спокойно заяви:

— Боя се, че и аз съм остарял. Като обърна поглед назад, ми се струва, че най-добрите ми дни като боец бяха, когато надвих злия Дзенки. Докато открия това училище и хората почнат да говорят за мъжете на Оно на склона Саикачи и да наричат школата Ито непобедима, вече бях преминал върха на силите си.

Смисълът на тези думи бе така чужд на привичното мислене на учениците, че те не можаха да повярват на ушите си.

Гласът на Тадааки стана по-твърд и той погледна право в съмняващите се, смутени лица.

— По мое мнение това се случва на всички. Докато гледаме настрани, старостта ни полазва. Времената се променят. По-задните надминават първите. Младото поколение открива нови пътища… Така трябва да бъде — светът напредва само чрез промяната. Но в сабленото изкуство такова нещо е недопустимо. Пътят на меча не позволява на човек да остарява.

— Итосай… не зная, дали е още жив. От години не съм чувал нищо за моя учител. След Коганегахара той се подстрига за монах и се оттегли в планините. Целта му, каза, била да изучава сабята, да се упражнява в Дзен, да търси Пътя на живота и смъртта, да изкачи големия връх на съвършеното просветление.

— Сега е мой ред. След днешния ден вече не бих могъл да застана с вдигната глава пред учителя си… Съжалявам, че не съм живял по-добре.

— У-у-учителю! — пресече го Негоро Хачикуро. — Казвате, че сте загубил, но ние не вярваме, че при обичайни обстоятелства бихте загубил от човек като Коджиро, дори и да е млад. Днес нещо трябва да не е било наред.

— Нещо да не е било наред ли? — Тадааки поклати глава и глухо се засмя. — Нищо подобно. Коджиро е млад. Но не заради това загубих аз. Загубих, понеже времената са се променили.

— Какво ще рече това?

— Чуйте и ще разберете — Той премести поглед от Хачикуро към другите мълчаливи лица. — Ще се опитам да бъда кратък, понеже Коджиро ме чака. Искам внимателно да чуете моите мисли и моите надежди за бъдещето.

След това им съобщи, че от този ден нататък напуска доджото. Намерението му било не да се оттегли в обичайния смисъл, а да последва стъпките на Итосай и да тръгне в търсене на просветление.

— Това е първата ми голяма надежда — заключи.

Второ, помоли своя племенник Ито Магобей да се погрижи за единствения му син Таданари. От Магобей също се искаше да съобщи за станалото днес на шогуна и да обясни, че Тадааки е решил да стане будистки монах.

После каза:

— Не съжалявам особено за загубата си от един по-млад човек. Това, което предизвиква у мен тревога и срам че новите бойци като Сасаки се появяват на други места, а нито един майстор от такъв ранг не е излязъл от училището Оно. Мисля, че знам защо е така. Мнозина от вас са наследствени служители на шогуна. Оставили сте високата служба да ви главозамае. След малко упражнения се възгордявате, че сте майстори от „непобедимата школа Ито“. Прекалено самодоволни сте.

— Чакайте, господине — възрази с треперещ глас Хьосуке. — Това не е справедливо. Не всички от нас са лениви и надменни. Не всички пренебрегваме учението си.

— Мълчи! — Тадааки го изгледа яростно. — Нехайството у учениците е следствие от нехайство на учителя. Сега признавам моя собствен срам и се осъждам.

— Ваша задача е да се справите с нехайството, да направите от училището Оно място, където младите дарования могат правилно да се развиват. Това трябва да стане място, където ще се кове бъдещето. Ако не се получи така, с това, че напускам и отварям място за преобразувания, няма да постигна нищо.

Искреността на думите му най-сетне започна да оказва своето въздействие. Учениците му увесиха глави и се замислиха над казаното. Всеки се сети за собствените си недостатъци.

— Хамада — обади се Тадааки.

— Да, господине — отвърна Тораносуке, но явно бе изненадан.

Под студения поглед на Тадааки очите му се сведоха към пода.

— Стани.

— Да, господине — отвърна той, без да става.

— Стани! Веднага.

Тораносуке се изправи на крака. Останалите онемели гледаха.

— Прогонвам те от това училище — Тадааки млъкна и изчака това да бъде възприето. — Но като правя това, се надявам, че ще дойде ден, когато ще си се поправил, ще си овладял себе си и ще си схванал смисъла на Изкуството на войната. Може тогава отново да се съберем като учител и ученик. Сега излез!

— З-защо, учителю? Не си спомнял да съм направил нищо, с което да заслужа това.

— Не си спомняш, понеже не разбираш Изкуството на войната. Ако помислиш по-дълго и внимателно, ще видиш.

— Моля ви, кажете ми. Не мога да си тръгна, преди да съм го чул.

Вените бяха изпъкнали по челото му.

— Добре. Страхливостта е най-срамната слабост, в която може да бъде обвинен един самурай. Изкуството на войната строго ни предупреждава против нея. Желязно правило в това училище е всеки, който се провини в страхливост, да бъде изключван.

— И въпреки това, ти, Хамада Тораносуке, си оставил да минат няколко седмици от смъртта на брат ти, преди да предизвикаш Сасаки Коджиро на двубой. В това време си тичал насам-натам, за да се опитваш да си отмъстиш на някакъв незначителен продавач на дини. А вчера си взел в плен възрастната майка на този човек и си я довел тук. Това достойно за самурай държание ли наричаш?

— Но, господине, вие не разбирате. Направих това, за да накарам Коджиро да се появи.

Готвеше се да се впусне в настойчива защита, но Тадааки го пресече:

— Точно това нарекох страхливост. Щом си искал да се биеш с Коджиро, защо не си отишъл право в дома му? Защо не си му пратил писмо, с което да го предизвикаш? Защо не си обявил името и намеренията си?

— А-а-ами, наистина, обмислях тези неща, но…

— Обмислял си ги? Нищо не ти е пречило да постъпиш така. Но си приложил страхливата уловка да вземеш другиго като примамка за Коджиро, та да го нападнете всички заедно. В сравнение с това държанието на Коджиро буди възхищение. — Тадааки млъкна. — Той дойде да се срещне лично с мен. Отказа да има нещо общо с един страхливец и предизвика мен, на основание, че провинението на ученика е провинение и на учителя.

— Накрая сблъсъкът между неговата и моята сабя извади на показ едно срамно престъпление. Сега аз смирено се признавам виновен за това престъпление.

В стаята цареше мъртва тишина.

— Сега, Тораносуке, като размислиш, още ли се смяташ за неопетнен самурай?

— Простете ми.

— Излез.

С наведен поглед Тораносуке отстъпи десет крачки назад и коленичи на пода с протегнати напред ръце, готов да се поклони.

— Желая ви най-добро здраве, господине… Подобно и на всички останали.

Гласът му бе мрачен.

Стана и тъжно излезе от доджото.

Тадааки се изправи.

— Аз също трябва да се сбогувам със света.

От учениците се чуха сподавени ридания. Последните му думи бяха строги, но изпълнени с обич.

— Защо тъжите? Вашият ден настъпи. От вас зависи да се погрижите това училище с чест да влезе в новата епоха. Като се започне отсега, бъдете скромни, трудете се и с всички сили се стремете да облагородявате духа си.

Върнал се в гостната, Тадааки със съвсем невъзмутим вид спокойно седна и се обърна към Коджиро.

След като се извини, че го е накарал да чака, каза:

— Току-що изключих Хамада от училището. Посъветвах го да промени държанието си и да се опита да схване същинския смисъл на самурайските правила. Възнамерявам, естествено, да освободя старицата. Бихте ли искал да я вземете със себе си или пък да уредя да се върне по-късно?

— Доволен съм от това, което вече направихте. Може да дойде с мен.

Коджиро помръдна, сякаш се готви да стане. Двубоят напълно го бе изтощил и последвалото чакане му се стори много, много дълго.

— Не си тръгвайте още — помоли Тадааки. — Сега, когато всичко свърши, нека пием заедно по чаша и да оставим миналото настрана. — Плесна с ръце и извика: — Омицу! Донеси малко саке.

— Благодаря — отвърна Коджиро. — Много любезно, че ме каните. — Усмихна се и лицемерно допълни: — Сега зная защо Оно Тадааки и школата Ито са така прочути.

Всъщност не изпитваше към Тадааки никакво уважение.

„Ако естествените му заложби се развият правилно, помисли си Тадааки, светът ще преклони глава в нозете му. Ако обаче свие в погрешна посока — ето още един бъдещ Дзенки.“

„Ако бяхте мой ученик…“ Думите бяха на върха на езика на Тадааки, но вместо да ги изрече, се засмя и скромно отвърна на Коджировото ласкателство.

В хода на разговора им бе споменато името на Мусаши и Коджиро узна, че се обмисля той да стане един от малцината избраници, които дават уроци на шогуна.

— О?! — възкликна само той, но изражението му издаде неговото неудоволствие.

Обърна бързо очи към залязващото слънце и настоя, че е време да си тръгва.

Не много време след това Тадааки изчезна от Едо. Той се ползваше с името на непосредствен, прям воин, въплъщение на искреността и себеотрицанието, но лишен от дипломатическия усет на Муненори. Като не разбираха защо човек, който привидно можеше да постигне всичко, си е наумил да избяга от света, хората бяха обзети от любопитство и почнаха да приписват на неговото изчезване какъв ли не смисъл.

Вследствие на поражението Тадааки, разправяха, бил полудял.

Тъжната страна на живота

Мусаши заяви, че това е най-лошата буря, която някога е виждал.

Йори печално погледна подгизналите, изпокъсани книжни страници, пръснати на всички страни и тъжно си помисли: „Няма учене повече.“

Два дни през есента — двеста и десетият и двеста и двадесетият ден от годината — предизвикваха особен страх у селяните. Тогава бе най-вероятно оризовата реколта да бъде унищожена от тайфун. Йори, повече подготвен за опасностите от своя учител, бе взел предпазната мярка да привърже покрива и да наслага по него камъни. Въпреки това през нощта вятърът го отнесе и щом стана достатъчно светло, за да огледат щетите, установиха, че хижата е безнадеждно разрушена.

Като си спомни за своя опит от Хотенгахара, Мусаши тръгна на път малко преди съмнало. Докато го гледаше как се отдалечава, Йори си мислеше: „Какво ще му помогне да гледа съседските оризища? Естествено, че са наводнени. Нима собствената къща нищо не значи за него?“

Събра парчета и остатъци от стените и пода, стъкми огън и си опече за закуска малко кестени и умрели птици. Пушекът подразни очите му.

Мусаши се върна малко след пладне. Около час по-късно няколко селяни с плътни сламени наметала против дъжд дойдоха да изкажат благодарностите си за помощта, оказана на някой болен, при отбиването на прелялата вода и в различни други случаи. Както призна един:

— Винаги при такива случаи сме почвали свади, понеже всеки бърза първо да се погрижи за своето. Днес обаче последвахме вашия съвет и работихме всички заедно.

Носеха също храна за подарък — сладки, туршия и за радост на Йори — оризови питки. Като се замисли, момчето реши, че днес е получило урок — ако човек забрави за себе си и работи заедно с всички, храната ще се появи като дар.

— Ще ви построим нова къща — обеща един от земеделците. — Такава, че да не я отнася вятъра.

Засега ги покани да гостуват в неговата къща — най-старата в селото. Щом стигнаха там, съпругата на човека окачи дрехите им да съхнат и когато се приготвиха да си лягат, им дадоха отделни стаи.

Преди да заспи, Йори усети някакъв звук, който разбуди любопитството му. Обърна се с лице към стаята на Мусаши и прошепна през шоджито:

— Чувате ли, господине?

— А-а?

— Слушайте. Едва се чуват — барабани от танците в светилището. Не е ли необичайно да правят танци в нощта след тайфун?

Единственият отговор бе шумът от дълбоко дишане.

На следващата сутрин Йори стана рано и попита селянина за барабаните. Върна се в стаята на Мусаши и ведро каза:

— Нали светилището Мицумине в Чичибу не е много далеч оттук?

— Не вярвам да е.

— Искам да ме заведете там, за да поднеса почитанията си.

Озадачен, Мусаши поиска да узнае заради какво е този внезапен интерес и разбра, че барабанчиците били музиканти от съседното село и се упражнявали за свещения танц Асагая, с който тяхното семейство се занимавало от далечно минало. Всеки месец отивали да свирят и танцуват на храмовия празник на Мицумине.

Хубостта на музиката и танцуването бе позната на Йори само по тези шинтоистки свещени танци. Той необикновено ги харесваше и чул, че танците Мицумине са една от трите големи разновидности на това изкуство, много му се искаше да ги види.

— Няма ли да ме заведете? — замоли се. — Преди къщата ни да стане готова, ще минат поне пет-шест дни.

Настоятелността на Йори напомни на Мусаши за Джотаро, който често ставаше досаден и хленчеше, мусеше се и мрънкаше, за да получи, каквото иска. Йори, толкова пораснал и самостоятелен за възрастта си, рядко прибягваше до такъв подход. Мусаши не се бе замислял нарочно за това, но някой наблюдател би могъл да забележи последиците от неговото въздействие. Едно от нещата, на които целенасочено научи Йори, беше да прави ясна разлика между себе си и своя учител.

Отначало отговори двусмислено, но след малък размисъл каза:

— Добре, ще те заведа.

Йори скочи във въздуха и възкликна:

— И времето е хубаво!

След пет минути вече бе известил домакина за щастието си, помолил за сух обяд и осигурил нови сламени сандали. После отново се озова пред учителя си с въпроса:

— Не е ли време да тръгваме?

Селянинът ги изпрати с обещанието, че докато се върнат, къщата им ще бъде готова.

Подминаха места, където тайфунът бе оставил след себе си почти цели езерца, но иначе бе трудно да се повярва, че само преди два дни небесата бяха дали воля на гнева си. В ясносиньото небе ниско прелитаха сврачки.

Първата вечер си избраха евтина странноприемница в село Танаши и рано си легнаха. На следващия ден пътят им ги отведе още по-навътре в голямата равнина Мусашино.

Пътуването им се прекъсна за няколко часа при река Ирума, която бе придошла и станала три пъти по-широка. От кирпичения мост бе останал само един малък участък, който безполезно стърчеше посред течението.

Докато Мусаши гледаше как група селяни носят от двете страни нови колове, за да направят временно мостче, Йори забеляза някакви стари връхчета от стрели и обърна вниманието му върху тях, като добави:

— Има и шлемове. Тук трябва да е имало битка.

Той почна да се забавлява покрай речния бряг, като изравяше връхчета на стрели, ръждиви късчета от натрошени саби и разни парченца стар метал с неопределен произход.

Изведнъж отдръпна ръка от един бял предмет, който се готвеше да хване.

— Това е човешка кост! — извика.

— Донеси я тук — отвърна Мусаши.

Йори не можеше да докосне отново костта.

— Какво ще правите с нея?

— Ще я заровя някъде, където няма да стъпват по нея.

— Това не са само два кокала. Тук има много.

— Добре. Тъкмо ще има с какво да се занимаваме. Донеси всичко, което успееш да намериш. — Той се обърна с гръб към реката и добави: — Може да ги заровиш ето там, където е цъфнала тинтявата.

— Нямам лопата.

— Може да вземеш някоя счупена сабя.

Щом дупката стана достатъчно дълбока, Йори сложи в нея костите, после прибави сбирката си от връхчета на стрели и метални парченца и ги зари заедно с тях.

— Така добре ли е? — попита.

— Сложи малко камъни отгоре. Направи го да прилича на паметник.

— Тук битка ли е имало?

— Ти забравил ли си? Трябва да си чел за нея. В „Тайхейки“ се разказва за две кървави битки през 1333 и 1352 година на едно място на име Котезашигахара. Това е горе-долу където сме с теб сега. От едната страна било семейство Нита, което поддържало Южния двор, от другата — голяма войска начело с Ашикага Такауджи.

— О, битката при Котезашигахара. Сега си спомням.

Подканен от Мусаши, Йори продължи:

— Според книгата, княз Муненага дълго време живял в земите на изток и изучавал Пътя на самураите, но много се смаял, когато Императорът го назначил за шогун.

— Как беше стихотворението, което съчинил по този случай? — поиска да чуе Мусаши.

Йори вдигна поглед към една птица, която се носеше в лазурното небе и започна:

— А стихотворението в онази глава, където се разказва как пресякъл областта Мусашино и се бил при Котезашигахара?

Момчето се поколеба, прехапа устни и после, донякъде със свои думи, поде:

— А значението?

— То ми е ясно.

— Сигурен ли си?

— Всеки, който не може да разбере това, без да му го обясняват, не е истински японец, пък бил дори и самурай. Не е ли така?

— Да. Но кажи ми, Йори, щом работата е такава, защо се държа, все едно ръцете ти се омърсяват от пипането на тези кости?

— Вие добре ли щяхте да се почувствате, като пипате кости на мъртъвци?

— Мъжете, които са умрели тук, са били воини. Били са се и са загинали заради чувствата, които стихотворението на княз Муненага изразява. Броят на самураите като тях е безчетен, а заритите в земята техни кости са основата, на която се гради тази страна. Ако не бяха те, сега още нямаше да имаме нито мир, нито изглед за благоденствие.

— Войните също като нашия тайфун, отминават. Страната като цяло остава непроменена, но ние никога не бива забравяме дълга, който имаме към белите кости в пръстта.

Йори кимаше почти при всяка дума от тази реч.

— Сега разбирам. Да сложа ли цветя и да се поклоня ли пред костите, които зарих?

Мусаши се засмя.

— Всъщност не е нужно да се покланяш, стига споменът да остане жив в сърцето ти.

— Но…

Не напълно спокойно, момчето набра малко цветя и ги сложи пред купчината камъни. Готвеше, се да плесне с ръце в знак на почит, когато го обезпокои друга мисъл.

— Господине, всичко ще е наред, ако тези кости принадлежат наистина на самураи, които са били верни на Императора. Но ако са останали от хората на Ашикага Такауджи? Няма да искам да им отдавам почит.

Йори се загледа в Мусаши в очакване на отговор. Учителят му впери очи в тънкия сребърен полумесец на дневната луна. Задоволителен отговор обаче така и не му хрумна.

— В будизма — каза накрая — спасение има даже за онези, които са се провинили в десетте злини и петте смъртни гряха. Самото сърце е вече просветление. Буда прощава на злите, стига да отворят очите си за мъдростта.

— Значи ли това, че верните воини и изменниците стават едни и същи, след като умрат?

— Не! — отвърна натъртено Мусаши. — Името на самурая е свещено за него. Ако го опетни, това не може да се поправи през всички следващи поколения.

— Тогава защо Буда еднакво се отнася с лошите хора и верните слуги?

— Защото хората в същината си са еднакви. Има такива, които самолюбието и страстите така са заслепили, че стават метежници или разбойници. Буда е готов да им прости това. Той призовава всички да приемат просветлението, да отворят очите си за истинската мъдрост. Това е смисълът на хилядата писания. Когато човек умре, разбира се, всичко става пустота.

— Разбирам — заяви Йори, без всъщност да му е ясно. Няколко минути размишлява над въпроса и след това попита: — Това обаче не важи за самураите, нали така? Когато някой самурай умре, не всичко става пустота.

— Защо казваш това?

— Нали името му продължава да живее?

— Истина е.

— Ако името е лошо, такова си остава. Ако е добро, продължава да е добро, дори след като от самурая са останали само кости. Не е ли така?

— Да, обаче всъщност не е толкова просто — отвърна Мусаши, като се питаше дали може да удовлетвори успешно любопитството на своя ученик. — В случая със самураите има и нещо друго — те оценяват тъжната страна на живота. Воин, лишен от усет за това, прилича на храст в пустинята. Да бъдеш нищо повече от силен боец значи да си като тайфуна. Същото е и с хората, които не мислят за друго освен саби, саби и саби. Истинският самурай, същинският майстор на сабята е милосърден. Той разбира тъжната страна на живота.

Йори мълчаливо подреди цветята и сключи ръце.

Двете барабанни палки

По средата на планинския склон подобните на мравки човешки фигури, които в непрекъснато шествие се изкачваха нагоре, потъваха в тъмния пръстен от облаци. Щом близо до върха, където бе разположено светилището Мицумине, излезеха от него, ги посрещаше безоблачно небе.

Трите върха на планината, Кумотори, Ширайва и Мьохогатаке, разделяха четири западни области. Между шинтоистките постройки имаше и будистки храмове, пагоди, различни други здания и порти. Вън от стените се бе простряло процъфтяващо градче с чайни и дюкянчета, канцелариите на първосвещеника и домовете на седемдесетина селяни, чиито земеделски произведения бяха запазени за ползване от храма.

— Слушайте! Почнали са да удрят големите барабани — възкликна развълнуван Йори, докато бързешком гълташе ориза и червения си фасул.

Мусаши седеше насреща му и с бавни хапки се наслаждаваше на храната.

Йори хвърли клечките си на земята.

— Музиката е почнала — каза. — Хайде да ходим да гледаме.

— От снощи ми стига. Иди сам.

— Но снощи изиграха само два танца. Не искате ли да видите и останалите?

— Щом се налага да бързам — не.

Като видя, че дървената паничка на учителя му е още наполовина пълна, Йори с по-спокоен глас добави:

— От вчера дойдоха хиляди хора. Срамота ще е, ако завали.

— О?

Когато най-сетне Мусаши се обади:

— Сега да тръгваме ли? — Йори се спусна към предната врата като отвързано куче, взе назаем някакви сламени сандали и ги сложи на прага за своя учител.

Пред Каноин, малкия храм, където бяха отседнали и от двете страни на главната храмова порта пламтяха ярки огньове. Всяка къща имаше отпред запалена факла и над цялата околност, няколко хиляди стъпки над морето, беше светло като ден. Горе, в небето с цвят на дълбоко езеро, Небесната река проблясваше като вълшебен дим, докато по улиците тълпи от мъже и жени, забравили мразовития планински въздух, се носеха към мястото, където се играят свещените танци. Самото то бе празно, като се изключат леко повяващите се знамена, които скоро щяха да послужат за фон.

Изблъскан от тълпата, Йори се отдели от Мусаши, но бързо си проправи път през навалицата, докато накрая го зърна застанал пред една сграда да се вглежда в списъка на дарителите. Извика го по име, изтича към него, дръпна го за ръкава, но вниманието на Мусаши бе приковано върху една табелка, по-голяма от всички останали. Изпъкваше така заради размера на дарението, направено от „Дайдзо от Нарай, село Шибаура, област Мусаши“.

Бумтенето на барабаните ставаше все по-пронизително.

— Танцът е почнал — изписка Йори и сърцето му се понесе към павилиона за свещени танци. — Какво гледате, сенсей?

Изтръгнат от унеса си, Мусаши отвърна:

— О, нищо особено… Просто се сетих за нещо, което трябва да свърша. Ти иди да гледаш танците. Аз ще дойда по-късно.

Той потърси дома на шинтоисткия свещеник, където старецът излезе да го посрещне.

— Бих искал да ви питам за един дарител — каза Мусаши.

— Простете, но ние тук нямаме нищо общо с това. Ще трябва да идете до жилището на будисткия първосвещеник. Аз ще ви покажа къде е.

Макар светилището Мицумине да беше шинтоистко, общия надзор над него бе в ръцете на духовник-будист. Табелата над вратата гласеше: „Дом на началстващия първосвещеник“, написано с подходящи по размер букви.

Във входната зала старецът доста надълго говори с въпросния свещеник. Щом свършиха, този покани Мусаши вътре и много любезно го въведе в една от вътрешните стаи. Поднесоха им чай заедно с поднос превъзходни сладки. Последва втори поднос, скоро след което дойде и един хубав млад послушник, който носеше саке. Най-сетне се появи важната личност — изпълняващ длъжността епископ.

— Добре дошъл на нашия връх — каза той. — Боя се, че имаме да ви предложим само прости селски ястия. Разчитам да ни простите. Моля, настанете се удобно.

Мусаши не знаеше как да разбира това внимателно отношение. Без да се докосне до сакето, той само каза:

— Дойдох да попитам нещо относно един от вашите дарители.

— Какво? — Благосклонното изражение на свещеника, закръглен човек на около четиридесет едва забележимо се промени. — Да попитате ли? — попита той подозрително.

Мусаши набързо попита кога Дайдзо е идвал в храма, дали често го посещава, води ли някой друг със себе си и ако да — що за човек е този.

С всеки пореден въпрос неудоволствието на свещеника нарастваше, докато накрая заяви:

— Значи вие не сте дошъл да направите дарение, а само да питате за някакъв друг дарител?

Лицето му бе образец на раздразнение.

— Старецът трябва да не ме е разбрал. Никога не съм имал намерение да правя дарение. Исках само да попитам за Дайдзо.

— Можехте ясно да обясните това на входа — забеляза надменно свещеникът. — По всичко ми изглежда, че сте ронин. Не зная кой сте и откъде идвате. Трябва да разберете, че не мога просто на всеки да давам сведения за нашите дарители.

— Уверявам ви, че нищо лошо няма да последва от това.

— Е, ще трябва да се видите със свещеника, който отговаря за тези неща.

И с вид, сякаш е бил ограбен, мъжът отпрати Мусаши. Списъкът на дарителите не се оказа по-полезен, тъй като там само бе записано, че Дайдзо на няколко пъти е посещавал светилището. Мусаши благодари на свещеника и си тръгна.

Близо до павилиона за танци се огледа за Йори, но не го видя. Стига да бе вдигнал поглед, и щеше да го забележи. Момчето бе право над главата му, покатерило се на едно дърво, за да вижда по-добре.

Докато гледаше как зрелището се разгръща на сцената, Мусаши мислено се пренесе в своето детство, към нощните празненства в светилището Санумо в Миямото. Зърна призрачния образ на тълпата с Оцу посред нея, с Матахачи, който винаги дъвчеше нещо, с чичо Гон, който важно крачеше наоколо. Неясно зърна лицето на майка си, разтревожена, че толкова се бави и дошла да го потърси.

Музикантите, облечени в необичайни костюми с намерение да наподобят изискаността на някогашните императорски стражи, заеха местата си на сцената. На светлината на огъня пъстрите им одежди, по които лъскаха парчета златен брокат, напомняха легендарните одеяния от времето на боговете. Ударите по леко отпуснатата кожа на барабаните отекнаха в гората, последвани от флейтата и добре огладените дъски, по които равномерно се удряше с малки блокчета. Прелюдията започна. Главният танцувач излезе напред в маска на човек от древни времена. Неземното лице, с доста олющени от лака страни и брадичка, бавно тръгна и заприпява думите на „Каймособи“, танца на боговете.

Барабаните ускориха ударите си и се включиха и останалите инструменти. Скоро песен и танц се сляха в жив, насечен ритъм.

Мусаши знаеше част от песните. Като дете ги беше пял с маска на лицето и участвал в танците при светилището Санумо.

Прозрението го порази като гръм. Мусаши се бе загледал в ръцете на един от барабанчиците, който размахваше две къси, подобни на бухалки палки. Пое си дъх, колкото можеше и почти извика:

— Това е! Две саби!

Стреснат от гласа, Йори откъсна очи от зрелището, колкото да надзърне надолу и да възкликне:

— А, ето къде сте.

Мусаши дори не погледна към него. Взираше се право напред, не в сънен полуунес като останалите, а с почти плашещо проницателно изражение.

— Две саби — повтори. — Същото е. Две палки, но един общ звук.

Скръсти по-здраво ръце и се загледа във всяко движение на барабанчика.

От определено гледище нямаше нищо по-просто от това. Хората се раждат с две ръце — защо да не използват и двете? Станало е така, че бойците се сражават само с една сабя и често — само с едната ръка. Това има смисъл, доколкото всички правят едно и също. Ако обаче някой от противниците използва наведнъж две саби, каква възможност ще има другият да спечели, след като си служи само с една?

Срещу училището Йошиока при Ичиджоджи Мусаши се оказа с дългата сабя в дясната си ръка, а с късата — в лявата. Стискаше и двете оръжия несъзнателно, без да мисли, като с всяка от ръцете правеше всичко възможно, за да се защити. В битката на живот и смърт действаше по необичаен начин. Сега, съвсем внезапно, логиката на това действие му се стори естествена, ако не и неизбежна.

Ако две войски застанат една срещу друга в битка, според правилата на Изкуството на войната щеше да е немислимо коя да е да използва едното си крило, а да остави другото да бездейства. Не е ли това правило, което и сам боец не може да си позволи да пренебрегне? От Ичиджоджи насам Мусаши винаги бе смятал, че употребата на двете ръце и две саби е естествена за човека. Само безогледно следвания в течение на вековете обичай я бе направил да изглежда неприемлива. Чувстваше, че е достигнал до неоспорима истина — заради обичая приетото е почнало да изглежда естествено.

Може този обичай да се е подхранвал от ежедневния опит, но човек застава на границата между живота и смъртта само няколко пъти в живота си. При това крайната цел на Пътя на меча е да си способен по всяко време да застанеш на ръба на смъртта — да я гледаш без да трепнеш право в очите трябва да е познато като което и да е друго делнично преживяване. И всичко това трябва да стане съзнателно, макар от движенията да се иска да са така свободни, все едно се извършват по силата само на рефлекса.

Боят с две саби трябва да бъде от такова естество — осъзнат, но в същото време автоматизиран като някакъв рефлекс, изцяло свободен от ограниченията, които съпътстват целенасоченото движение. От известно време Мусаши се опитваше да обедини в общо правило това, което неосъзнато схващаше с онова, което бе разбрал по пътя на разума. Сега почти успя да го изрази в думи и те щяха да му донесат слава в цялата страна за много поколения напред.

Две палки, един звук. Барабанчикът различава дясно и ляво, ляво и дясно, но в същото време те му са безразлични. Тук, пред очите му, бе будисткото поле на свободното разбиране. Мусаши се почувства изпълнен от просветление.

Петте свещени танца, започнали с песента на първия танцувач, продължиха с изпълнение на останалите танцьори. Последваха внушителния и с размах Танц на Ивато, после Танца на Ара Микото но Хоко. Свирнята на флейтата се ускори; камбанки подрънкваха в жив ритъм.

Мусаши вдигна поглед към Йори и каза:

— Не си ли готов да си ходим?

— Още не — дойде унесено в отговор.

Духът на Йори се бе слял с танца и той се чувстваше като един от изпълнителите.

— Слез, преди да е станало много късно. Утре ще се качим до върха с вътрешното светилище.

Слугата на демона

Мицуминските кучета бяха дива порода, за която казваха, че произлязла преди повече от хиляда години от кръстосване на донесените от корейски пришълци кучета с дивите кучета от планините Чичибу. Отделени само на една крачка от дивото, те свободно бродеха по планинските склонове и като вълци се хранеха с дивеч от околността. Тъй като обаче гледаха на тях като на пратеници на божеството и ги наричаха негови „слуги“, богомолците често отнасяха по домовете си отпечатани или изваяни техни изображения да им носят сполука.

Черното куче на човека, който следваше отдалеч Мусаши, бе с големината на теле.

Щом Мусаши влезе в Каноин, другият се обърна и каза:

— Натам — и махна със свободната си ръка.

Кучето изръмжа, опъна дебелото въже, с което бе вързано и почна да души.

Мъжът го перна през гърба с края на въжето и заповяда:

— Ш-ш, Куро, мълчи.

Беше към петдесетте, с набито, но гъвкаво телосложение и също като кучето — не дотам питомен на вид. Бе обаче добре облечен. Над кимоното, което приличаше на свещеническа одежда или самурайска празнична дреха, носеше тясно и плоско оби и конопени хакама. Сламените му сандали, от онези, които хората носят по празниците, бяха снабдени с нови върви.

— Байкен?

Жената се отдръпна, за да стои на разстояние от кучето.

— Долу — заповяда Байкен и рязко тупна животното по главата. — Добре, че го видя, Око.

— Значи той е бил?

— Без съмнение.

За миг останаха мълчаливо загледани през една дупка в облаците към звездите. Чуваха свещената танцова музика, без да я слушат.

— Какво ще правим? — попита Око.

— Ще измисля нещо.

— Не може да пропускаме тази възможност.

Око с очакване впери поглед в Байкен.

— Тоджи у дома ли е? — попита той.

— Да — напи се със саке от празника и заспа.

— Събуди го.

— А ти?

— Аз имам работа за вършене. След като обиколя, ще дойда при вас.

Излязла през главната храмова порта, Око подтичваше по пътя. Повечето от двадесетината постройки бяха дюкяни или чайни. Имаше също няколко гостилнички, от които чуваше весел шум на гуляй. Под стряхата на паянтовата сграда, в която влезе Око, висеше надпис „Дом за почивка“. На едно от столчетата в предната стая с пръстен под седеше слугинче, унесено в дрямка.

— Още ли спи? — попита Око.

В очакване да му се скарат, момичето енергично поклати глава.

— Не за теб говоря — за мъжа ми.

— О, да, той още спи.

Око изцъка неодобрително с език и промърмори:

— Навън има празник, а той спи. Това е единственото заведение, което не е пълно с посетители.

До вратата мъж и старица варяха ориз и фасул на една кирпичена пещ. Пламъците бяха единственото ведро нещо в иначе мрачното помещение.

Око отиде до една пейка при стената, където спеше някакъв мъж, потупа го по рамото и каза:

— Ставай! Я си отвори малко очите.

— А? — промърмори този и леко се надигна.

— О, боже — възкликна тя, като се отдръпна назад. После се засмя и додаде: — Взех ви за съпруга ми.

На пода бе паднало парче рогозка. Мъжът — кръглолик младеж с големи, питащи очи, го вдигна, придърпа го над лицето си и отново се изпружи. Главата му бе облегната на дървена възглавница, сандалите — опръскани с кал. На масата до него имаше поднос и празна паничка от ориз; до стената — пътен вързоп, плетена шапка и пръчка.

Око се обърна назад към момичето и попита:

— Този навярно е посетител?

— Да. Каза, че утре рано сутринта имал намерение да ходи до вътрешното светилище и попита дали може да подремне тук.

— Къде е Тоджи?

— Тук съм, глупачке.

Гласът му дойде иззад едно разкъсано шоджи. Изтегнал се в съседната стая, с един щръкнал в магазина крак, той кисело добави:

— И какво ти пречи, че малко съм си полегнал? Ти къде беше през цялото това време, след като трябваше да се грижиш за гостилницата.

В много отношения годините бяха пожалили Око дори по-малко, отколкото Тоджи. Чарът на младините й не само бе изчезнал, но и чайната „Ойну“ изискваше от нея да върши мъжката работа вместо своя ленив съпруг, който носеше вкъщи през зимата някакъв оскъден улов, но иначе не вършеше почти нищо. След като Мусаши изгори в прохода Вада тяхното скривалище с неговата стая капан, шайката им ги изостави.

Замъгленият поглед на Тоджи постепенно се задържа на един голям съд с вода. След като с усилие стана на крака, той се приближи към него, наля си една чаша и на един дъх я изпи.

Око се подпря на пейката и през рамо се загледа в него.

— Не ме е грижа, че имало празненство. Време е вече да му научиш мярката. Имаш щастие, че докато беше навън, не си се нанизал на някоя сабя.

— А?

— Казвам ти да внимаваш повече.

— Не знам за какво говориш.

— Ти знаеше ли, че Мусаши е тук на празненството?

— Мусаши? Миямото… Мусаши? — Рязко изтръгнат от полудрямката си, Тоджи додаде: — Нали не се шегуваш? Виж, я най-добре иди се скрий в задната стая.

— Само това ли можа да ти хрумне — да се крия?

— Не искам да се повтаря онова, дето стана в прохода Вада.

— Страхливец. Не ти ли се иска да му отмъстиш — не само за това, но и заради онова, което причини на училището Йошиока? На мен ми се иска — а съм само жена.

— Да-а, обаче не забравяй, че тогава имаше много хора, които да ни помогнат. Сега сме само двамата.

Тоджи бе ходил до Ичиджоджи и чу как се е бил Мусаши, затова не се заблуждаваше относно това кой от двамата ще падне мъртъв, в случай че се сблъскат.

Око се примъкна по-близо до съпруга си и се обади:

— Ето къде грешиш, нали тук има още един човек? Човек, който мрази Мусаши точно колкото и ти.

Тоджи разбра, че тя говореше за Байкен, с когото се бяха запознали, когато скитанията им ги доведоха в Мицумине.

Тъй като повече не се водеха сражения, да мародерстваш вече не бе изгодно и Байкен бе отворил ковачница в Ига, щом господарят Тодо затегна управлението на областта. С намерение да потърси щастието си в Едо, той разпусна своята шайка, но после с посредничеството на един приятел го назначиха за надзорник на храмовата съкровищница.

Дори и сега планините между Мусаши и Кай гъмжаха от разбойници. Храмовите старейшини, които наеха Байкен да пази съкровищницата им със скъпоценни предмети и парични дарения, искаха така да отвърнат на огъня с огън. Този човек имаше предимството отблизо да познава грабителските навици, а беше също и признат майстор на боя с топка и сърп на верига. Като основоположник на школата Яегаки, би могъл всъщност да привлече вниманието на някой даймио, стига брат му да не беше Цуджикадзе Тема. В далечното минало двамата бяха държали в страх земите между връх Ибуки и околията Ясугава. Това, че времената са се променили, не значеше за Байкен нищо. Струваше му се, че първопричината на всичките му по-сетнешни трудности е смъртта на Тема от ръцете на Такедзо.

Око отдавна бе разказала на Байкен за своята неприязън към Мусаши, като преувеличи размера й, за да заздрави дружбата помежду им. В отговор той се намръщи и заяви: „Скоро…“

Око тъкмо бе свършила да разказва на Тоджи как зърнала Мусаши от чайната и после го загубила в навалицата. По-късно по предчувствие се насочила към Каноин, където стигнала тъкмо когато Мусаши и Йори тръгвали за външното светилище. Всички тези сведения без бавене били предадени на Байкен.

— Значи така — отбеляза Тоджи, насърчен от новината, че вече е привлечен надежден съюзник.

Знаеше, че с любимото си оръжие Байкен успя да победи до един бойците със сабя на скорошното храмово състезание. Ако нападне Мусаши, имаше добра възможност да спечели.

— Той какво каза, като научи?

— Ще дойде веднага, след Като свърши с обиколката.

— Мусаши не е глупак. Ако не внимаваме…

Тоджи потрепери и издаде къс, нечленоразделен звук. Око проследи погледа му до заспалия на пейката мъж.

— Кой е този? — попита съпругът й.

— Някакъв посетител — отвърна Око.

— Събуди го и го изгони оттук.

Око възложи тази задача на слугинчето, което отиде в ъгъла и раздруса човека, докато той седна.

— Вървете си — каза направо момичето. — Сега затваряме.

Този стана, протегна се и заяви:

— Добре дремнах.

Усмихна се на себе си, премига с големите си очи и бързо си тръгна, като метна рогозката през раменете си, сложи шапката и нагласи вързопа си на гърба. Хвана пръчката под мишница и каза с поклон:

— Много благодаря — и чевръсто излезе през вратата.

По облеклото и изговора му Оцу прецени, че не е някой от тукашните селяни, но й се стори достатъчно безопасен.

— Странен вид имаше — отбеляза. — Чудя се дали си е платил сметката.

Око и Тоджи още спускаха кепенците и разтребваха вътре, когато Байкен се появи заедно с Куро.

— Радвам се да ви видя — поздрави го Тоджи. — Дайте да влезем в задната стая.

Байкен мълчаливо си свали сандалите и ги последва, докато кучето остана да души за остатъци от храна. Задната стая бе просто четири полусрутени пристроени стени с останала по тях стара мазилка. Оттук никой в магазина не можеше да ги чуе.

След като запалиха една лампа, Байкен започна:

— Снощи при сцената за танци дочух Мусаши да казва на момчето, че щели да се качат сутринта до вътрешното светилище. По-късно ходих до Каноин и проверих.

Око и Тоджи и двамата преглътнаха и погледнаха през прозореца — върхът, на който се издигаше вътрешното светилище, мъгливо се очертаваше на фона на звездното небе.

Като знаеше кого има насреща си, Байкен си бе направил план за нападение и събрал подкрепления. Двама от свещениците, които стоят на стража при съкровищницата, вече се бяха съгласили да помогнат и тръгнали напред с копията си. В храма имаше и един човек от училището Йошиока, който ръководеше малко доджо. Байкен пресметна, че ще може да събере навярно десетина мародери, с които се познаваше от Ига и които сега работеха в околността. Тоджи ще се въоръжи с мускет, докато той самият ще носи своите сърп и топка на верига.

— Вече сте готов с всичко това ли? — попита недоверчиво Тоджи.

Байкен се ухили, но не каза нищо повече.

Тънка като тресчица луна висеше над равнината, скрита от погледа зад гъста мъгла. Големият връх още спеше и тишината само се подчертаваше от бълбукането и рева на реката. Няколко тъмни сенки се бяха скупчили при моста на Косарудзава.

— Тоджи? — прошепна дрезгаво Байкен.

— Тук съм.

— Внимавайте фитилът да остане сух.

Сред пъстрата тълпа на очи биеха двамата свещеници с копия, отметнали вече полите на своите одежди, за да са готови за действие. Останалите носеха най-различни облекла, но всички бяха обути така, че да могат да се движат пъргаво.

— Това ли сме всички?

— Да.

— Колко общо сме?

Преброиха се — тринадесет.

— Добре — зарадва се Байкен.

Пак повтори указанията си. Останалите мълчаливо го слушаха и от време на време кимаха. После по даден знак се забързаха през мъглата, за да заемат местата си покрай пътя. В края на моста подминаха един крайпътен камък с надпис: „Шест хиляди разкрача до Вътрешното светилище“.

Щом мостът отново се опразни, от скривалищата си излезе голямо стадо маймуни. Те наскачаха от клоните, изкатериха се по виещите се стебла и се събраха на пътя. Затичаха по моста, пропълзяха под него, почнаха да хвърлят камъни в речното корито. Мъглата си правеше шеги с тях, сякаш за да подпомогне веселието. Стига някой даоистки Безсмъртен да се бе появил и помахал с ръка, те сигурно щяха да се преобразят в облаци и да отлетят с него на небето.

В планината отекна кучи лай. Маймуните се изгубиха като листа на смрадлика под есенния вятър.

Куро притича по пътя, влачейки след себе си Око. Някак бе успял да се отскубне и макар накрая да успя да улови въжето, тя така и не го накара да се върне. Знаеше, че Тоджи не иска кучето да остава тук, за да вдига шум, затова реши, че може да се освободи от него, като го остави да се качи до вътрешното светилище.

Щом немирната и променлива мъгла почна като сняг да се сляга в долините, трите върха на Мицумине и по-малките планини между Мусашино и Кай се издигнаха в небето с цялото свое величие. Виещият се път се открои в белотата си и птиците почнаха да разрошват пера и да чуруликат приветствия към утрото.

Полу на себе си Йори отбеляза:

— Защо ли е така, питам се?

— Защо какво? — попита Мусаши.

— Развиделява се, но не мога да видя слънцето.

— Виж първо, че си се обърнал на запад.

— О!

Йори бегло погледна към луната, която потъваше зад далечните върхове.

— Тук в планината изглежда живеят доста твои приятели, Йори.

— Къде са?

— Ето ги там.

Мусаши се засмя и посочи няколко скупчили се около майка си маймунки.

— Ще ми се и аз да бях от тях.

— Защо?

— Те поне си имат майка.

Изкачиха в мълчание един стръмен участък от пътя и стигнаха относително равно място. Мусаши забеляза, че тревата е изпотъпкана от множество нозе.

След като още малко вървяха по извития път, излязоха на равно открито място с изглед към изток.

— Вижте — извика Йори, извърнат през рамо към Мусаши. — Слънцето се показва.

— Така е.

Планините на Кай и Кодзуке като острови се възвишаваха над морето от облаци под тях. Йори се спря неподвижен със събрани нозе, прилепени до тялото ръце и здраво стиснати устни. Във възхита и упоение се загледа към голямото златно кълбо. Представи си, че е дете на слънцето. Внезапно на много висок глас възкликна:

— Това е Аматерасу Омиками! Нали така?

Погледна към Мусаши, за да получи потвърждение.

— Точно така.

Вдигнало ръце високо над главата си, момчето пусна ярката светлина да се процеди между пръстите му.

— Моята кръв! — извика то. — Има същия цвят като кръвта на слънцето.

Плесна с ръце, както би призовало божеството в някой храм, преклони глава в мълчалива почит и си помисли: „Маймунките си имат майка, аз си нямам. Но аз имам тази богиня. Те я нямат.“

Прозрението го изпълни с радост и докато избухваше в сълзи, сякаш дочу иззад облаците музиката на храмовия танц. Барабаните забиха в ушите му, а тънката мелодия на флейтите се понесе около напева на Танца на Ивато. Краката му уловиха ритъма; ръцете нежно се полюляха. От устните му излязоха думите, които едва снощи бе запомнил:

Внезапно осъзнал, че Мусаши вече е тръгнал напред, Йори изостави своя танц и се затича да го настигне.

Светлината на утрото едва проникваше в гората, където сега навлязоха. Тук, на подстъпите към вътрешното светилище, дърветата бяха с огромна дебелина и всички горе-долу еднакво високи. По гъстите петна от мъх върху корите им бяха поникнали бели цветчета. Досетил се, че тези дървета са прастари — на петстотин, може би даже на хиляда години — Йори усети желание да им се поклони. Тук и там погледът му се спираше по яркочервени кленови листа. Ниският шарен бамбук от двете страни на пътя постепенно го стесни до пътечка.

Ненадейно земята сякаш потрепери под нозете им. Веднага след гръмкия пукот последва ужасяващ писък и лавина от пронизителни отгласи. Йори сложи ръце на ушите си и се стрелна в бамбука.

— Йори! Наведи се! — заповяда Мусаши от сянката на едно голямо дърво. — Не мърдай, даже и да те настъпят!

Тъмният полумрак изглеждаше пълен с копия и саби. Писъкът накара отначало нападателите да сметнат, че куршумът е улучил, но сега тяло не се виждаше. Несигурни какво е станало, те замръзнаха по местата си.

Йори се оказа обграден от погледи и голи остриета. В последвалата мъртва тишина той не успя да устои на любопитството и бавно надигна глава над бамбука. Само на няколко педи разстояние едно протегнато иззад дървото саблено острие хвърляше отблясък от светлината на слънцето.

Напълно изгубил самообладание, Йори с пълно гърло изкрещя:

— Сенсей! Там се крие някой!

В мига, в който извика, скочи на крака се втурна към някое по-безопасно място.

Сабята изскочи от сянката и като демон надвисна над главата му. Но само за миг. Кинжалът на Мусаши полетя право към главата на нейния притежател и щръкна от слепоочието.

— Я-а-а!

Единият от свещениците се спусна с копието си към Мусаши, който хвана дръжката и здраво я стисна с едната си ръка.

Последва нов мъртвешки вик, като че устата на човека се е напълнила с камъни. Като се питаше дали пък нападателите не са се сбили помежду си, Мусаши напрегна поглед. Другият свещеник внимателно се прицели със своето копие и го метна по него. Мусаши улови и това оръжие и здраво го стисна под дясната си мишница.

— Скачайте върху него! — кресна единият от свещениците, забелязал, че ръцете на Мусаши са заети.

С гръмовен глас Мусаши извика:

— Кои сте вие? Представете се или ще ви приема всички за врагове. Срамно е да се пролива кръв на тази света земя, но може и да не ми остане избор.

Завъртя копията настрани и запрати двамата свещеници в различни посоки, после бързо изтегли сабята и довърши единия, преди онзи дори да спре. Извърна се рязко и се озова срещу три нови остриета, подредени напречно на тясната пътека. Без да спира, крачка по крачка запристъпва застрашително към тях. Излязоха още двама мъже, които заеха места рамо до рамо с предишните трима.

Докато напредваше, а неприятелите му отстъпваха, Мусаши зърна другия свещеник, който си бе взел обратно копието и сега преследваше Йори.

— Спри, главорез такъв!

В мига обаче, в който Мусаши се извърна, за да се притече на помощ на момчето, петимата нададоха вой и нападнаха. Той се метна с главата напред да ги пресрещне. Станалото наподоби сблъсъка на две бушуващи вълни, но пръските бяха не от солена вода, а от кръв. С бързината на тайфун Мусаши последователно се извръщаше от противник към противник. Два смразяващи кръвта вика, после трети. Мъжете изпопадаха като мъртви листа, всеки разполовен през кръста. В дясната ръка Мусаши държеше своята дълга сабя, в лявата — късата.

С ужасени викове останалите двама се обърнаха и побягнаха, отблизо следвани от Мусаши.

— Къде сте тръгнали? — извика той и разцепи главата на единия с късата сабя.

Черната струя кръв попадна в очите на Мусаши. Без да мисли вдигна лявата си длан да се предпази и в този миг чу зад себе си необичаен металически звук.

Замахна с дългата си сабя да отстрани предмета, но вместо това последва нещо много различно от намеренията му. Обзе го безпокойство, щом видя веригата с кълбо накрая увита около острието близо до предпазителя. Бяха го изненадали.

— Мусаши! — провикна се Байкен и опъна веригата докрай. — Забравил ли си ме?

За миг Мусаши впери очи, преди да възкликне:

— Шишидо Байкен от връх Судзука!

— Точно така. Моят брат Тема те призовава от долините на ада. Сега ще се погрижа бързо да стигнеш дотам!

Мусаши не успяваше да освободи сабята си. Байкен постепенно придърпваше веригата и се приближаваше, за да пусне в действие острия си като бръснач извит нож. Докато търсеше пролука за късата си сабя, Мусаши стреснат осъзна, че ако се сражаваше сега само с едно оръжие, щеше да е напълно беззащитен.

Вратът на Байкен се бе издул така, че почти се равняваше по дебелина на главата му. С напрегнат вик той силно и рязко дръпна веригата.

Мусаши бе сбъркал и го разбра. Веригата с топка накрая бе необичайно оръжие, но не му беше непозната. Преди години остана поразен, когато за първи път видя това дяволско приспособление в ръцете на Байкеновата съпруга. Едно обаче бе да си го виждал, друго — да знаеш как да се справиш с него.

По лицето на Байкен се разля широка, зла усмивка. Мусаши разбра, че му остава открита само една възможност — трябва да пусне дългата сабя. Сега изчакваше подходящия момент.

Със страховит вик Байкен скочи напред и кривият му нож мина на косъм над главата на Мусаши. С шумно изсумтяване Мусаши пусна сабята. Ножът едва бе изтеглен и във въздуха изсвистя топката. После ножът, кълбото, ножът…

Щом се опиташе да избегне ножа, Мусаши се озоваваше право на пътя на кълбото. Неспособен да се приближи достатъчно, за да нанесе удар, той трескаво почна да се чуди колко още ще бъде в състояние да издържи.

— Това ли е? — попита.

Въпросът бе съзнателен, но с нарастването на напрежението тялото престана да му се подчинява и започна да действа само за себе си. Не само мускулите, но и самата кожа неосъзнато се бранеха и съсредоточаването стана така силно, че потокът от мазна пот спря. Всяко косъмче по тялото му настръхна.

Много късно бе да се скрие зад някое дърво. Ако сега се спуснеше натам, навярно щеше да попадне на друг враг.

Чу ясен, жалостен вик. „О-о, Йори!“, възкликна наум. Искаше да погледне, но вътрешно сметна момчето вече за загубено.

— Умри, кучи сине! — Викът дойде иззад Мусаши, последван от: — Мусаши, защо се бавите толкова? Аз вече се оправих с гадовете зад вас.

Мусаши не разпозна гласа, но реши, че може сега да насочи вниманието си само към Байкен.

За последния най-важно бе разстоянието, на което държи своя противник и боеспособността му зависеше от дължината на веригата. Стига Мусаши да успееше да излезе на педя от обсега й или да дойде на педя по-близо, Байкен щеше да стане уязвим. Трябваше да внимава нито едно от двете да не се случи.

Мусаши се удиви на тайните умения на този човек и докато се дивеше, порази го мисълта, че това е точно като действието на двете саби. Веригата е като единица за дължина, кълбото — като дясната сабя, кривия нож — като лявата.

— Разбира се! — извика той тържествуващо. — Това е… това е то школата Яегаки.

Уверен сега в победата, отскочи назад и остави помежду им пет лакти разстояние. Премести сабята в дясната си ръка и я запокити точно като стрела.

Байкен изви тяло и сабята мина покрай него, забивайки се в корените на едно близко дърво. Докато обаче се привеждаше, веригата се усука около гърдите му. Преди да е успял и да извика, Мусаши с цялото си тегло се стовари отгоре му. Байкен успя да протегне ръка към дръжката на своята сабя, но с един рязък удар Мусаши прекъсна посягането му. Със същото движение сам изтегли оръжието и разцепи Байкен на две, като светкавица разполовява дърво. Докато отпускаше надолу острието, трупът продължаваше съвсем леко да потрепва.

„Колко жалко“, помисли си Мусаши.

Според по-късния разказ, докато майсторът на школата Яегаки издъхвал, Мусаши дори изпуснал въздишка на съчувствие.

— Отвесен удар каратаке — възкликна един пълен с възхищение глас. — Право наполовина. Все едно цепите бамбук. За първи път виждам такова нещо.

Мусаши се обърна с думите:

— Я, това ако не е… Гоносуке от Кисо. Какво правите вие тук?

— Много време мина, нали? Това сигурно става по волята на божеството на Мицумине, може би и с помощта на майка ми, която ме научи на толкова неща, преди да умре.

Двамата подеха приятелски разговор, но Мусаши изведнъж се спря и извика:

— Йори!

— Жив и здрав е. Спасих го от онзи нерез свещеника и го накарах да се покатери на едно дърво.

Йори, който ги гледаше от един висок клон, понечи да каже нещо, но вместо това заслони очи и погледна към едно тясно открито място отвъд края на гората. Куро, вързан за някакво дърво, бе захапал кимоното на Око за края на ръкава. Тя отчаяно дърпаше, за да се освободи. След миг платът се скъса и Око побягна.

Единствен оцелял, другият свещеник се влачеше по пътя, тежко облегнат на копието си и с потекла от една рана в главата кръв. Кучето, подлудено навярно от мириса на тази течност, почна да вдига ужасна врява. Известно време склоновете си препращаха ехото от неговия лай, но после въжето не издържа и животното се спусна след Око. Щом го настигна, свещеникът вдигна копие и се прицели в главата му. Ранен във врата, звярът побягна в гората.

— Онази жена ще избяга — извика Йори.

— Няма нищо. Ти сега слез.

— Там има един ранен свещеник. Не трябва ли да го хванете?

— Остави това. Той вече не ни засяга.

— Жената май че е онази от чайната „Ойну“ — каза Гоносуке.

После обясни своето присъствие и разказа за пратеното свише съвпадение, което му даде възможност да се притече на помощ на Мусаши.

С дълбока благодарност Мусаши попита:

— Вие ли убихте мъжа, който стреля с пушката?

— Не — усмихна се Гоносуке. — Не аз, а тоягата ми. Знаех, че поначало можете да се справите с хора като тези, но тъй като щяха да използват пушка, реших по-добре да направя нещо. Затова дойдох тук преди тях и докато още беше тъмно, се промъкнах зад онзи мъж.

Преброиха труповете. Тоягата бе убила седем, а сабята — само пет.

— Не правих друго, освен да се защитавам — заяви Мусаши, — но тази околност принадлежи на светилището. Струва ми се, че ще трябва да обясня станалото на отговорния чиновник тук. После той може да разпита и да изясни случая.

На слизане от върха при моста на Косарудзава срещнаха поделение въоръжени стражари. Мусаши им разказа случката. Началникът го изслуша с озадачен вид, но въпреки това нареди да вържат Мусаши.

Стреснат, този поиска да узнае причината за това, след като бездруго бе тръгнал да съобщи за произшествието.

— Вървете напред — нареди само офицерът.

Макар ядосан, че се отнасят с него като с обикновен престъпник, Мусаши не знаеше, че го чака и друга изненада. Надолу по склона имаше още стражари. Докато стигнат в града, стражите му вече наброяваха не по-малко от сто души.

Братя по ученичество

— Хайде, стига плака — Гоносуке притисна Йори до гърдите си. — Нали си мъж?

— Точно понеже съм мъж… плача.

Йори вдигна глава, отвори широко уста и ревна към небето.

— Те не задържаха Мусаши. Той им се предаде. — Меките думи на Гоносуке прикриваха неговата дълбока загриженост. — Хайде да вървим.

— Не! Не, преди да са го върнали.

— Скоро ще го пуснат. Трябва. Тук сам ли искаш да те оставя?

Гоносуке се отдалечи на няколко крачки. Йори не се помръдна. В този миг кучето на Байкен изскочи от гората с кървавочервена муцуна.

— Помощ! — извика Йори и се затича към Гоносуке.

— Уморен си, а? Виж сега, искаш ли да те нося на конче?

Йори доволен промърмори някаква благодарност, изкачи се на подложения му гръб и уви ръце около широките рамене.

След края на празненството миналата вечер посетителите си бяха тръгнали. Лекият ветрец носеше по пустите улици парчета от бамбукови обвивки и хартия.

Щом минаха покрай чайната „Ойну“, Гоносуке надникна вътре с намерението да подмине незабелязан.

— Ето я жената, дето избяга! — намеси се обаче пискливо Йори.

— Бездруго тук щеше да е. — Гоносуке спря и се зачуди гласно: — Щом стражарите отмъкнаха Мусаши, защо не са задържали и нея?

Щом зърна Гоносуке, очите на Око пламнаха от гняв. Като видя, че тя изглежда бързешком събира вещите си, Гоносуке се засмя.

— Ще пътувате ли? — попита.

— Не е твоя работа. Да не мислиш, че няма да те позная, дългонос негодник такъв? Ти уби мъжа ми!

— Вие сами си го докарахте.

— Скоро ще ти го върна.

— Вещица! — извика Йори през главата на Гоносуке.

Око отстъпи в задната стая и презрително се изсмя.

— Говорите лоши неща за мен, след като вие сте крадците, които са разбили съкровищницата.

— Какво? — Гоносуке пусна полека Йори на земята и влезе в чайната. — Кого наричаш крадци?

— Не можеш ме излъга.

— Повтори го и…

— Крадци!

Гоносуке я улови за ръката, но в същия миг тя се извърна и го бодна с някакъв кинжал. Без да посегне към тоягата си, той измъкна кинжала от ръката й и я изхвърли през предната врата.

Око скочи на крака и кресна:

— Помощ! Крадци! Нападат ме!

Гоносуке се прицели и метна кинжала. Той мина през гърба й и върхът излезе отпред. Око политна напред.

Куро изскочи изневиделица и се нахвърли върху тялото, като първо жадно облиза кръвта, а после вдигна глава, за да извие към небето.

— Вижте му очите! — възкликна ужасен Йори.

Викът на Око „Крадци!“, бе привлякъл вниманието на възбудените селяни. По някое време преди изгрев-слънце някой бе разбил вратата на храмовата съкровищница. Явно това бе работа на външни хора, тъй като религиозните ценности — стари саби, огледала и подобни — бяха оставени недокоснати, но цялото трупано през годините съкровище от златен прах, кюлчета и монети липсваше. Новината се бе разнесла бавно и още беше непотвърдена. Въздействието на крясъка на Око, най-прякото засега доказателство, бе мигновено.

— Ето ги!

— В „Ойну“ са!

Виковете привлякоха още по-голяма тълпа, въоръжена с бамбукови копия, ловни пушки, пръчки и камъни. Неусетно сякаш цялото село обгради чайната, жадно за кръв.

Гоносуке и Йори крадешком се измъкнаха отзад и през следващите няколко часа само сменяха скривалищата си. Сега обаче имаха обяснение — Мусаши е бил задържан не заради „престъпление“, което се готвеше да признае, а като крадец. Едва щом стигнаха прохода Шомару, успяха да се отърват и от последния отряд преследвачи.

— Оттук се вижда равнината Мусашино — отбеляза Йори. — Питам се дали моят учител е добре.

— Хм-м. Допускам, че вече е в затвора и го разпитват.

— Няма ли някакъв начин да го спасим?

— Трябва да има.

— Моля ви, направете нещо. Моля ви се.

— Няма нужда да ме умоляваш. За мен той също е като учител. Но тук няма какво да се направи, Йори. Можеш ли да се прибереш сам до дома?

— Ако се налага, струва ми се — да.

— Добре.

— А вие?

— Връщам се в Чичибу. Ако откажат да освободят Мусаши, ще намеря някакъв начин да го измъкна. Дори да се наложи да срина затвора. — За да подчертае казаното, Гоносуке тупна веднъж по земята с тоягата си. Йори, видял мощта на това оръжие, бързо кимна в знак на съгласие. — Браво на тебе. Прибери се у дома и се грижи за всичко, докато ти доведа жив и здрав Мусаши.

Хвана тоягата под мишница и се обърна назад към Чичибу.

Йори не се чувстваше самотен или уплашен, нито пък се тревожеше, че може да се загуби. Обаче ужасно му се спеше и докато вървеше под горещото слънце, едва успяваше да държи очите си отворени. При Сакамото видя край пътя един каменен Буда и легна в сянката му.

Вечерната светлина гаснеше, когато се събуди и долови тихи гласове от другата страна на статуята. Почувства се доста виновен, че подслушва и се престори, че още спи.

Мъжете бяха двама — единият седнал на някакъв ствол, другият — на камък. За едно дърво малко по-надалеч бяха вързани два коня с окачени от двете страни на седлата — лакирани кутии. Платненият етикет на едната от тях гласеше: „От областта Шимоцуке. За строежа на западното укрепление. Доставчикът на лакови изделия за Шогуна.“

На Йори, който сега надзърна иззад статуята, не му се стори двамата да приличат на обичайните охранени крепостни чиновници. Погледите им бяха твърде проницателни, а телата — твърде мускулести. По-възрастният беше здрав на вид мъж над петдесетте. Последните слънчеви лъчи ярко се отразяваха в широката му шапка, която падаше над двете уши и отпред се издаваше, закривайки чертите на лицето му.

Спътникът му беше строен, сух момък с перчем отпред, който подхождаше на младото му лице. Главата му беше покрита с боядисана в Суо кърпа, вързана под брадичката.

— А кутиите с лакови изделия? — попита по-младият. — Нали доста добре се получи?

— Да, хитро беше да накараме хората да си помислят, че сме във връзка с работите в крепостта. Нямаше да се сетя сам за това.

— Ще трябва малко по малко да те науча на тези неща.

— По-внимателно. Не почвай да се присмиваш на по-възрастните. Но кой знае? Може след четири-пет години старият Дайдзо да получава заповеди от теб.

— Е, младите хора все пак растат. Старите, колкото и да се опитват да останат млади, само остаряват.

— Това ли мислиш, че правя аз?

— Не е ли очевидно? Все мислиш за възрастта си и това те кара така усърдно да преследваш изпълнението на своята цел.

— Явно доста добре ме познаваш.

— Не трябва ли да тръгваме?

— Да — нощта ни застига.

— Не ми харесва мисълта, че ще ме застигне някой.

— Ха-ха. Щом се плашиш лесно, не може да си много уверен в това, което правиш.

— Не се занимавам от много време с това. Дори шумът на вятъра понякога ме разтревожва.

— Това е, понеже още се смяташ за обикновен крадец. Ако не забравяш, че вършиш това за доброто на страната, всичко ще е наред.

— Все така говориш. Аз ти вярвам, но нещо постоянно ми подсказва, че не постъпвам правилно.

— Трябва да имаш смелост, достойна за убежденията ти.

Последното напътствие обаче звучеше леко неубедително, сякаш Дайдзо се опитва да увери сам себе си. Момъкът се метна леко на седлото и подкара коня напред.

— Гледай ме — извика той през рамо. — Ако видя нещо, ще ти дам знак.

Пътят продължително време се спускаше на юг. В течение на една минута Йори гледа иззад каменния Буда и после реши да ги проследи. Някак си в ума му се появи подозрението, че това са крадците на съкровищницата.

Веднъж-два пъти двамата се озърнаха предпазливо назад. Като не видяха нищо, което да предизвика у тях тревога, те изглежда след време забравиха за момчето. Не след дълго вечерното сияние угасна и стана прекалено тъмно, за да видиш на повече от няколко стъпки пред себе си.

Двамата ездачи бяха стигнали почти до началото на равнината Мусашино, когато момъкът посочи нещо с ръка и каза:

— Там се виждат светлините на Огимачия, главатарю.

Пътят почваше да става равен. Малко по-напред река Ирума, извиваща се като захвърлено оби, хвърляше сребристи отражения под лунната светлина.

Йори внимаваше да остане незабелязан. Подозрението му, че тези хора са крадците, се затвърди, а от времето в Хотенгахара той добре познаваше разбойниците. Това са зли хора, които ще те осакатят заради едно яйце или шепа червен фасул. За тях безпричинното убийство не е нищо.

След време влязоха в град Огимачия. Дайдзо вдигна ръка и каза:

— Джота, ще спрем тук и ще похапнем. Трябва да нахраним конете, а на мен ми се допуши.

Вързаха животните пред една сумрачна странноприемница и влязоха вътре. Джота се настани до вратата, като през цялото време, докато ядеше, не сваляше поглед от кутиите. След като свърши, излезе и нахрани конете.

Йори влезе в един дюкян за храни от другата страна на улицата и щом мъжете отново подкараха конете си, събра последната шепа от ориза си и тръгна да я яде ходешком.

Двамата яздеха сега един до друг; пътят бе тъмен, но равен.

— Джота, ти прати ли вестоносец в Кисо?

— Да, погрижих се за това.

— За кога си им съобщил?

— Полунощ. Трябва да сме там навреме.

В тихата нощ Йори долови достатъчно от техния разговор, за да забележи, че Дайдзо нарича своя спътник с момчешко име, докато Джота се обръща към по-възрастния с „главатарю“. Това не можеше да значи друго, освен че този е предводител на шайка разбойници, но по нещо на Йори му се стори, че те са баща и син. Това правеше от тях не просто разбойници, а потомствени такива — много опасни мъже, които той никога не би успял да хване сам. Ако обаче успееше достатъчно дълго да ги задържи под око, можеше да съобщи местонахождението им на стражарите.

Град Кавагое дълбоко спеше, безшумен като блато посред нощ. Подминали една редица тъмни къщи, двамата конници свиха от главния път и тръгнаха нагоре по някакъв хълм. Каменният надпис в подножието гласеше: „Гора на Могилата със заровените глави — нагоре“.

Йори тръгна да се катери през храстите встрани от пътеката и пръв стигна до върха. Там имаше един огромен самотен бор, за който беше вързан кон. В подножието с кръстосани на коленете ръце бяха приклекнали трима облечени като ронини мъже, които в очакване гледаха към пътеката.

Йори едва се бе настанил в едно скривалище, когато единият от тези се изправи и каза:

— Това вече е Дайдзо.

Тримата заедно се затичаха напред и радостно поздравиха новодошлите. Дайдзо и събратята му не се бяха срещали от близо четири години.

Не след дълго се захванаха за работа. Под напътствията на Дайдзо търколиха един грамаден камък настрана и почнаха да копаят. От едната страна се натрупа пръст, от другата — голямо количество сребро и злато. Джота разтовари кутиите от конете и изсипа и тяхното съдържание, което, както бе заподозрян Йори, се състоеше от изчезналите от светилището Мицумине съкровища. Прибавена към по-раншната, плячката общо трябваше да възлиза по стойност на много хиляди рио.

Скъпоценният метал бе насипан в прости сламени чували и натоварен на три коня. Празните лакирани кутии заедно с останалите изпълнили своето предназначение предмети бяха хвърлени в трапа. След като земята бе отново подравнена, камъкът се върна на първоначалното си място.

— Това май е достатъчно — заяви Дайдзо. — Време е за една лула.

Седна до бора и извади лулата си. Останалите си изтупаха дрехите и дойдоха при него.

През четирите години на своето така наречено поклонничество Дайдзо много старателно кръстоса цялата равнина Канто. Малко бяха храмовете и светилищата без плочка, която да свидетелства за неговата щедрост, размерите на която бяха добре познати. Обаче странно защо, никой не се бе сетил да попита как се е сдобил с всичките тези пари.

Дайдзо, Джотаро и тримата мъже от Кисо в продължение на около час седяха в кръг и обсъждаха бъдещите си планове. Нямаше съмнение, че сега за Дайдзо е опасно да се връща в Едо, но някой от тях трябваше да иде там. В склада в Шибаура има злато за прибиране и документи за изгаряне. Трябва да направят нещо и с Акеми.

Точно преди слънцето да се покаже, Дайдзо и тримата непознати потеглиха по главния път Кошу към Кисо. Джотаро пеш тръгна в обратната посока.

Звездите, в които бе вперил поглед Йори, не даваха отговор на неговия въпрос: „Кого да последвам?“

Под прозрачно синьото есенно небе ярките лъчи на следобедното слънце като че направо попиваха в Джотаровата кожа. С глава, изпълнена с мисли за неговото място в настъпващото ново време, той крачеше през равнината Мусашино, сякаш тя е негова.

Хвърли някак тревожен поглед назад. „Още е тук“, помисли си. Като сметна, че момчето може би иска да поговорят, той вече на два пъти се спираше, но малкият така и не направи опит да се изравни с него.

Решил най-сетне да разбере какво става, Джотаро си избра един гъсталак и се скри в него.

Щом стигна онова място на пътя, където бе видял Джотаро, Йори разтревожен почна да се оглежда.

Изведнъж онзи се изправи и извика:

— Хей ти, дребосък!

Йори шумно си пое дъх, но бързо се съвзе. Разбрал, че не може да се измъкне, той тръгна напред и нехайно попита:

— Какво искате?

— Ти ме следеше, нали така?

— Ъ-ъ. — Йори невинно поклати глава. — Тръгнал съм за Джунизо Накано.

— Лъжеш! Следеше ме.

— Не разбирам за какво говорите. — Йори понечи да побегне, но Джотаро го улови отзад за кимоното.

— Признавай!

— Но… аз… нищо не знам.

— Лъжец! — ядоса се Джотаро и го стисна по-здраво. — Някой те е пратил след мен. Ти си шпионин!

— Пък ти — ти си мръсен крадец!

— Какво? — извика Джотаро, с лице почти допряно до това на Йори.

Момчето се приведе почти до земята, откопчи се и се понесе в бягство.

За миг Джотаро се поколеба и после се стрелна подире му.

От едната страна на пътя Йори забеляза пръснати като стършелови гнезда сламени покриви. Претича през едно поле с червеникава есенна трева, разбутвайки няколко прашни къртичини.

— Помощ! Помощ! Крадец! — викаше.

Селцето, в което влезе, се обитаваше от семейства, които се грижеха да се борят с полските пожари. Йори дочу ковашки чук. Хората тичешком излязоха от тъмните обори и къщите, където да се сушат висяха мандарини. Йори размаха ръце и на пресекулки обясни:

— Мъжът с шарената кърпа… дето ме гони… е крадец. Хванете го. Моля ви!… О, о! Ето го иде.

Селяните стреснати се огледаха и някои уплашени спряха погледи на страховития момък, но за изненадана на Йори дори не се помръднаха да уловят Джотаро.

— Той е крадец! Открадна от храма!

Спря се посред селото, осъзнал, че единственото, което нарушава спокойствието тук, е неговото викане. После пак си плю на петите, докато намери място, където да се скрие и да си поеме дъх.

Джотаро предпазливо забави крачка. Селяните мълчаливо го гледаха. Със сигурност не приличаше нито на разбойник, нито на злосторник — ронин. Всъщност, изглеждаше много благонадежден момък, неспособен на какво да е престъпление.

Възмутен, че селяните — големи хора! — не искат да се справят с един крадец, Йори реши бързо да се върне в Накано, където поне може да разкаже за случилото се на познати.

Излезе от пътя и се спусна през равнината. Щом успя да различи горичката зад дома, разбра, че дотам остава само четвърт час. Изпълнен с облекчение, премина от бърз ход в бяг.

Внезапно видя изпречил се на пътя му човек с протегнати настрани ръце.

Не му остана време да разбере как Джотаро го е изпреварил, но тук вече се почувства по-сигурен. Отскочи и изтегли сабята си.

— Копеле! — изкрещя.

Джотаро се спусна с голи ръце напред и улови Йори за яката, обаче момчето се изскубна и бързо се дръпна на десет лакътя встрани от него.

— Кучи син — промърмори Джотаро, като усети по дясната му ръка да се стича топла кръв от един дълъг два пръста прорез.

Йори зае бойна стойка и се съсредоточи върху урока, който толкова пъти бяха повтаряли с Мусаши. Очите… очите… очите… Със сила, събрана в светлите му зеници, сякаш цялото негово същество се превърна в две огнени очи.

Надвит от този поглед, Джотаро на свой ред изтегли сабята си.

— Ще трябва да те убия — изръмжа.

Йори, набрал нова смелост от удара, който бе нанесъл, се впусна напред в нападението, което винаги прилагаше срещу Мусаши.

Джотаро почна да се замисля. Отначало не повярва, че Йори може да си служи със сабята, но сега вложи в двубоя цялата си сила. Заради другарите си трябва да се освободи от това досадно дете. Не забелязал сякаш нападението на Йори, той замахна напред яростно, но безуспешно.

След като отби няколко удара, Йори се обърна назад, затича се, спря и отново се спусна в нападение. Щом Джотаро му отвърна с удар, отново отстъпи, насърчен от това, че хитрината му явно действа. Привличаше противника все по-близо до дърветата.

Джотаро се спря да си поеме дъх, огледа се в тъмната горичка и извика:

— Къде си, копеленце тъпо? — В отговор дойде само дъжд от кора и листа. Джотаро вдигна глава и кресна: — Виждам те — макар през короните на дърветата да не успяваше да види друго освен две звезди.

Джотаро тръгна да се катери в посока към шумоленето, което Йори предизвикваше със своето пълзене по един клон. Оттам за жалост изход нямаше.

— Сега ми падна. Отказвай се, освен ако не могат да ти пораснат крила. Иначе си мъртъв.

Внезапно Йори се върна назад към чатала между два клона. Джотаро се катереше бавно и внимателно. Щом посегна да улови момчето, то отново се премести на един от клоните. Джотаро изръмжа, хвана се с две ръце за него и понечи да се издърпа нагоре, с което даде на Йори чаканата възможност. Сабята с гръмък пукот удари клона, за който се беше уловил. Този се счупи и Джотаро се строполи на земята.

— Е, как ти се видя това, крадецо? — злорадстваше Йори.

Ударът бе смекчен от по-долните клони и Джотаро не беше сериозно ранен, като се изключи засегнатата му гордост. Изруга и пак тръгна нагоре по дървото, този път с бързината на леопард. Щом отново се озова в краката на Йори, този размаха сабята си напред-назад, за да му попречи да се приближи повече.

Докато стояха така, неспособни да помръднат, до ушите им достигна жалостивата свирня на шакухачи. За миг и двамата спряха и се заслушаха.

После Джотаро реши да се опита да разубеди своя противник.

— Добре — каза, — ти се би по-добре, отколкото очаквах. Възхищавам ти се за това. Ако ми кажеш кой ти е казал да ме проследиш, ще те оставя да си тръгнеш.

— Признай, че си бит!

— Ти луд ли си?

— Може да не съм много голям, но аз съм Мисава Йори, единствен ученик на Миямото Мусаши. Да моля за милост ще е обида към името на учителя ми. Предай се!

— К-какво? — попита недоверчиво Джотаро. — Я повтори това.

Гласът му стана писклив и неуверен.

— Слушай внимателно — заяви гордо Йори. — Аз съм Мисава Йори, единствен ученик на Миямото Мусаши. Това изненадва ли те?

Сега Джотаро бе готов да се признае за победен. Със смес на съмнение и любопитство той попита:

— Как е моят учител? Добре ли е? Къде е?

Стреснат, но все така на безопасно разстояние от Джотаро, който се приближаваше към него, Йори възкликна:

— Ха! Сенсей никога не би взел за ученик някакъв крадец.

— Не ме наричай така. Мусаши никога ли не е споменавал Джотаро?

— Джотаро ли?

— Ако наистина си ученик на Мусаши, трябва по някое време да си го чул да споменава моето име. Тогава бях горе-долу на твоите години.

— Това е лъжа.

— Не е. Истина е.

Обзет от тъга, Джотаро протегна ръце към Йори и се опита да обясни, че като ученици на един и същ учител трябва да станат приятели. Още изпълнен с недоверие, Йори силно го удари в ребрата.

Застанал неустойчиво между два клона, Джотаро едва успя да стисне Йори за китката. По някаква причина момчето на свой ред пусна клона, за който се бе хванало. Строполиха се един върху друг и двамата изпаднаха в несвяст.

Светлината от новата къща на Мусаши се виждаше от всички посоки, понеже макар покривът да бе закрепен, стените още не бяха издигнати.

Такуан дойде предния ден на посещение след бурята и реши да изчака Мусаши да се върне. Днес точно след полунощ насладата му от околната самота бе нарушена от някакъв странстващ свещеник, който помоли за гореща вода, с която да си направи вечеря.

След оскъдното си угощение от оризови топки, възрастният свещеник предложи да посвири на Такуан на шакухачи и колебливо и неопитно докосна инструмента. Щом се заслуша в музиката обаче, Такуан остана с впечатлението, че в нея има неподправено чувство, макар и безизкусно като в стихотворения, писани от хора, които не са поети. Стори му се също, че може да разпознае какво се опитва да изтръгне свирещият от своя инструмент. От първата до последната нота звучеше жал — разтърсващ вик на покаяние.

Навярно това бе разказ за живота на този човек, но — размисли Такуан — той не би могъл да бъде много по-различен от неговия. Дали са високопоставени или не, в житейския опит на хората не може да се открие голямо разнообразие. Разликите се заключават главно в това как те се справят с общите човешки слабости. За Такуан и той самият, и другия до него сега бяха само сбор от заблуди, обвити в човешка кожа.

— Все ми се струва, че преди съм ви виждал някъде — промълви замислено Такуан.

Свещеникът премига с почти невиждащите си очи и отвърна:

— Сега, като го казахте, и аз си помислих, че вашият глас ми е познат. Вие не сте ли Такуан Сохо от Таджима?

Спомените на Такуан се проясниха. Той приближи лампата до лицето на мъжа и възкликна:

— Вие сте Аоки Тандзаемон, нали?

— Значи все пак сте Такуан. О, как ми се иска да можех да пропълзя в някоя дупка и да скрия тази моя жалка плът!

— Колко странно, че се срещаме на място като това. Оттогава минаха почти десет години, нали?

— Като си помисля за това време, и потрепервам. — После сурово добави: — Сега, когато съм стигнал дотам да странствам в мрак, тази нещастна торба с кости се крепи само от мисълта за моя син.

— Вие имате син?

— Казаха ми, че той бил с мъжа, когото вързаха тогава за старото голямо дърво. Такедзо ли беше? Чувах, че сега се казва Миямото Мусаши. Двамата били дошли на изток.

— Ще рече, че вашият син е ученик на Мусаши ли?

— Така ми казаха. Толкова се засрамих. Не можех да погледна Мусаши в очите и реших да прогоня момчето от ума си. Обаче сега… тази година той навършва седемнайсет. Само да можех веднъж да го погледна и да видя какъв мъж е пораснал, ще съм готов без колебание да умра.

— Значи Джотаро ви е син. Не знаех това — каза Такуан.

Тандзаемон кимна. В съсухрената му фигура нямаше и помен от гордия офицер, изпълнен с похот към Оцу. Такуан го изгледа със съжаление. Болеше го да гледа този човек така измъчван от вината си.

Като видя, че въпреки свещеническата одежда, Тандзаемон е лишен дори от утехата на вярата, Такуан реши, че първото, което трябва да направи, е да го срещне с Буда Амида, чиято безкрайна милост спасява дори провинилите се в десетте злини и петте смъртни гряха. След като се е съвзел от отчаянието, ще има достатъчно време да търси Джотаро.

Даде му името на едни дзен-храм в Едо.

— Ако им кажете, че аз ви пращам, ще ви оставят да пребивавате там колкото поискате. Веднага щом ми остане време, ще дойда и надълго ще поговорим. Имам подозрение къде може да е вашият син. Ще направя всичко, което ми е по силите, за да го видите в немного далечно бъдеше. А засега оставете съжаленията. Дори преминал петдесетте или шейсетте, човек пак може да познае щастието и даже да направи нещо полезно за другите. Може да живеете още дълги години. Поговорете за това с монасите, щом стигнете в храма.

Такуан показа на Тандзаемон вратата, без да показва никакво съчувствие, но онзи изглежда оцени безстрастното му отношение. След многобройни благодарствени поклони вдигна тръстиковата шапка и своята шакухачи и си тръгна.

От страх да не се подхлъзне, Тандзаемон предпочете да мине през гората, където пътеката бе по-полегата. Не след дълго тояжката му се удари в някакво препятствие. Опипа с ръце наоколо и с изненада откри две неподвижно проснати на влажната земя тела.

Бързо тръгна назад към хижата.

— Такуан! Можете ли да ми помогнете? В гората се натъкнах на две припаднали момчета.

Такуан стана и излезе.

— Нямам никакви лекарства у себе си — продължи Тандзаемон, — а и не виждам достатъчно добре да им донеса вода.

Такуан навлече сандалите си и извика нещо към подножието на хълма. Гласът му лесно бе чут. Някакъв селянин отвърна с въпрос какво иска. Монахът му каза да донесе факла и вода и да доведе още мъже. Докато чакаше, препоръча на Тандзаемон като по-добър главния път, описа му го подробно и го отпрати. Някъде по средата на склона този се размина с качващите се нагоре мъже.

Щом Такуан със селяните се появиха, Джотаро бе дошъл на себе си и седеше зашеметен под дървото. Хванал с една ръка рамото на Йори, той спореше със себе си дали да го съживи и да узнае каквото искаше или да се махне оттук. Светлината на факлата го стресна като нощно животно. Напрегна мускули, готов да побегне.

— Какво става тук? — попита Такуан.

Щом огледа по-отблизо, любопитството му премина в изненада, с която можеше да се мери само тази на Джотаро. Момъкът бе много по-висок от момчето, което Такуан някога бе виждал и лицето му доста се бе променило.

— Вие сте Джотаро, нали така?

Младежът прилепи двете си длани към земята и се поклони.

— Да, аз съм — отвърна той колебливо, почти уплашен.

На мига разпозна Такуан.

— Е, трябва да кажа, че хубав момък си станал.

Като насочи вниманието си към Йори, той го обгърна с ръка и се увери, че е още жив. Йори се съвзе и след като няколко мига се оглежда любопитно наоколо си, избухна в плач.

— Какво е станало? — попита с успокояващ глас Такуан. — Наранил ли си се?

Йори поклати глава и избъбри:

— Не съм се наранил. Обаче отведоха моя учител. В затвора в Чичибу е.

Както се беше разревало, Такуан с труд успя да разбере момчето, но скоро основните подробности от станалото се изясниха. Осъзнал сериозността на положението, монахът се разтревожи почти колкото Йори.

Джотаро също стана силно възбуден. С треперещ глас той внезапно попита:

— Имам нещо да ви кажа, Такуан. Можем ли да идем някъде, където да поговорим?

— Той е от крадците — обади се Йори. — Не бива да му имате доверие. Каквото и да каже, ще е лъжа.

Посочи обвинително Джотаро и двамата ядно се изгледаха.

— Млъквайте и двамата. Оставете аз да реша кой е крив и кой — прав.

Такуан ги отведе обратно до къщата и им нареди да стъкмят навън огън.

После седна край него и ги накара да направят същото. Йори се поколеба — изражението му ясно говореше, че не желае да има нищо общо с крадец. Като видя обаче Такуан и Джотаро приятелски да разговарят, прониза го ревност и той с неохота се настани при тях.

Джотаро сниши глас и стана сериозен като жена, която изповядва пред Буда греховете си.

— От четири години насам ме възпитава един мъж на име Дайдзо. Той живее в Нарай, в Кисо. Разбрах неговите стремежи и какво иска да направи за света. Ако се наложи, готов ще съм да умра за него. Ето защо и се опитах да му помогна в това… Е, боли наистина да те нарекат крадец. Но аз все още съм ученик на Мусаши. При все че се отделих от него, духом дори за ден не съм преставал да го следвам.

Бързешком продължи, за да избегне въпросите.

— Дайдзо и аз се заклехме в боговете на небето и земята да не казваме на никого каква е нашата житейска цел. Не мога да я разкрия дори на вас. При все това не мога да стоя и да гледам, когато Мусаши е бил хвърлен в затвора. Утре ще ида в Чичибу и ще си призная.

— Тогава вие с Дайдзо сте обрали съкровищницата — заключи Такуан.

— Да — отвърна Джотаро без и най-малък признак на разкаяние.

— Значи все пак си крадец — обяви Такуан.

Джотаро сведе глава, за да избегне погледа му.

— Не… не — промълви той глухо. — Ние не сме някакви разбойници.

— Не знаех, че крадците биват различни.

— Ами, опитвам се да кажа, че ние не правим тези неща за собствена изгода. Правим ги за хората. Става дума да използваме това, което принадлежи на обществото, в негова полза.

— Не разбирам такива разсъждения. Да не би да ми казваш, че вашите грабежи са благородни престъпления? Да не твърдиш, че сте като юначните разбойници от китайските романи? В такъв случай не им подражавате особено успешно.

— Не мога да отвърна на това, без да разкрия нашата обща тайна с Дайдзо.

— Ха-ха. Няма да се оставиш да те подведат, а?

— Не ме е грижа какво говорите. Ще си призная, само за да спася Мусаши. Надявам се после да му кажете някоя добра дума за мен.

— Не бих могъл да се сетя за такава добра дума. Мусаши е невинен. Признаеш ли си или не, той в крайна сметка ще бъде освободен. Струва ми се, че много по-важно за теб е да се обърнеш към Буда. Използвай ме като посредник и изповядай всичко нему.

— На Буда ли?

— Това казах. Според каквото чух, вие правите някаква голяма добрина в полза на другите. Всъщност, поставяте себе си над тях. Не ви ли е хрумвало, че правите доста хора нещастни?

— Човек не може да мисли за себе си, когато работи за общото благо.

— Глупак безумен! — Такуан здраво удари Джотаро с юмрук по бузата. — Аз-ът е основата на всичко. Всяко едно действие е проявление на аз-а. Човек, който не познава себе си, не може да направи за другите нищо.

— Исках да кажа, че не съм действал за удовлетворяване на собствените си желания.

— Млъкни! Не виждаш ли, че още си почти дете? Няма нищо по-страшно от някой недопечен благодетел, който нищо не знае за света, обаче е готов вече да каже на този свят кое е добро за него. Няма нужда да казваш нищо повече за това, което правите с Дайдзо — вече имам достатъчно добра представа… За какво плачеш? Издухай си носа.

Последва нареждане да си лягат. Джотаро покорно се пъхна в леглото, но от мисли за Мусаши не успяваше да заспи. Сключи ръце на гърдите си и мълчаливо замоли за прошка. Сълзи потекоха в очите му. Обърна се на една страна и се замисли за Оцу. Бузата го болеше, но от сълзите на Оцу щеше да боли повече. Въпреки това е немислимо да разкрие своето тайно обещание към Дайдзо, дори на сутринта Такуан да се опита да изкопчи това от него, както, сигурен беше, ще стори.

Безшумно стана, излезе навън и вдигна поглед към звездите. Нямаше да му се налага да бърза — нощта почти бе свършила.

— Спри!

Гласът закова Джотаро на място. Зад него като огромна сянка стоеше Такуан.

Монахът дойде до него и го прегърна през раменете.

— Решен си да идеш да си признаеш ли?

Джотаро кимна.

— Това не е много умно — отбеляза съчувствено Такуан. — Ще умреш като куче. Изглежда си мислиш, че ако се предадеш, Мусаши ще бъде освободен, но всичко не е така просто. Стражарите ще задържат Мусаши в затвора, докато им кажеш всичко, което отказваш да кажеш на мен. И ще те мъчат — ще те мъчат, докато проговориш, независимо дали отнеме година, две или повече.

Джотаро увеси глава.

— Това ли искаш — да умреш от кучешка смърт? Сега обаче нямаш избор — или ще признаеш под мъчение всичко, или ще се изповядаш на мен. Като следовник на Буда няма да устройвам съд над тебе. Ще оставя това на Амида.

Джотаро не каза нищо.

— Има и още един начин. По най-чиста случайност снощи срещнах баща ти. Сега той носи одеждите на странстващ свещеник. Естествено, никога не съм и предполагал, че ти също си тук. Пратих го в един храм в Едо. Ако си решил да умреш, добре ще е първо да се видиш с него. А когато го видиш, може да го питаш не съм ли прав. Пред теб, Джотаро, са открити сега три пътя. Трябва сам да решиш кой да последваш.

Монахът се извърна и тръгна назад към къщата.

Джотаро се сети, че чутата снощи шакухачи трябва да е била тази на баща му. Без да му казват, можеше да си представи как изглежда и се чувства той в своите странствания от място на място.

— Такуан, чакайте! Ще ви разкажа. Ще призная на Буда всичко, заедно с моето обещание към Дайдзо.

Улови свещеника за ръкава и двамата влязоха в горичката.

Джотаро произнесе дълга изповед, от която не пропусна нищо. Такуан нито помръдна, нито проговори.

— Това е всичко — завърши младежът.

— Всичко ли?

— Всичко до последно.

— Добре.

В продължение на цял час Такуан продължи да мълчи. Дойде утрото. Враните заграчиха и навсякъде лъсна роса. Монахът седна в корените на една криптомерия. Джотаро с наведена глава се облегна на някакво друго дърво и зачака дългата поредица от укори, която знаеше, че ще последва.

Щом Такуан най-сетне заговори, изглежда вече се бе освободил от съмненията.

— Трябва да кажа, с хубава сган си се забъркал. Небето да им е на помощ. Те не разбират накъде се върти светът. Добре е, че ми каза, преди да е станало по-лошо. — Пъхна ръка в кимоното си и за изненада извади оттам две златни монети, които подаде на Джотаро. — Най-добре колкото можеш по-бързо да се махаш. Най-малкото забавяне може да донесе нещастие не само на теб, но и на баща ти и на твоя учител. Иди колкото се може по-надалеч, но не се доближавай до главния път Кошу или до Накасендо. Днес до пладне ще са почнали строго да проверяват всички пътници.

— Какво ще стане със сенсей? Не мога да си тръгна и да го оставя на такова място.

— Остави това на мен. След година-две, щом нещата се поуспокоят, може да идеш да го видиш и да се извиниш. Едва тогава ще кажа някоя добра дума за теб.

— Довиждане.

— Само минута.

— Да?

— Иди първо в Едо. В Адзабу има един дзен-храм, казва се Шоджуан. Баща ти вече трябва да е там. Вземи този печат, който ми дадоха в Дайтокуджи. Там ще познаят, че е мой. Накарай да дадат на теб и на баща ти монашески шапки и одежди, заедно с необходимите препоръки. После ще можете да пътувате незабелязани.

— Защо трябва да се правя на свещеник?

— Няма ли край твоето простодушие? Ти, млади ми и глупави приятелю, си част от заговор с цел убийството на шогуна и подпалването на Иеясувата крепост в Суруга. Искате да хвърлите в безпорядък цялата област Канто и да свалите властта. Накратко, ти си изменник. Хванат ли те, задължителното наказание е смърт чрез обесване.

Устата на Джотаро зина.

— Сега върви.

— Може ли да ви питам нещо? Защо трябва хора, които искат да свалят рода Токугава, да бъдат смятани за изменници? Защо не са изменници онези, които свалиха рода Тойотоми и завладяха страната?

— Не питай мен — отвърна с хладен поглед Такуан.

Нарът

По-късно същия ден Такуан и Йори пристигнаха в дома на господаря Ходжо Уджикацу в Ушигоме. Един млад прислужник, застанал на вратата, отиде да извести за идването на Такуан и след няколко минути излезе Шиндзо.

— Баща ми е в крепостта Едо — обясни той. — Няма ли да влезете да го почакате?

— В крепостта ли? — попита Такуан. — Тогава да вървя и аз, понеже бездруго бях тръгнал натам. Ще възразите ли да оставя Йори тук при вас?

— Ни най-малко — отвърна с усмивка Шиндзо и хвърли бърз поглед към момчето. — Да ви поръчам ли паланкин?

— По възможност.

Лакираният паланкин едва се бе изгубил от погледа и Йори вече бе в конюшните, където оглеждаше един по един добре охранените дорести и сивкави коне на господаря Уджикацу. Особено го възхищаваха главите им, които сметна за много по-аристократични от онези на познатите му досега полски коне. Зачуди го обаче нещо друго — как може военното съсловие да си позволява да държи в бездействие такъв голям брой коне, вместо да ги изкара да работят по нивите?

Тъкмо започваше да си представя излизащи в сражение конници и силният глас на Шиндзо го извади от унеса. Обърна поглед към къщата в очакване да му се скарат, но видя, че причинителка на Шиндзовия гняв е една слаба старица с тояжка и упорито навъсено лице.

— Да се преструва, че го няма ли?! — кресна Шиндзо. — Че защо баща ми да се опитва да лъже стара вещица, която даже не познава?

— Ама сте се ядосал! — възкликна язвително Осуги. — Допускам, че сте син на негово височество. Знаете ли колко пъти съм идвала тук и съм опитвала да се срещна с баща ви? Немалко, мога да ви кажа — и всеки път ми казват, че го няма.

Малко сепнат, Шиндзо отвърна:

— Няма нищо общо колко пъти сте идвала. Моят баща не обича да приема посетители. Щом не иска да се срещне с вас, защо продължавате да идвате?

Необезсърчена, Осуги се изкиска:

— Не искал да приема посетители! Защо тогава въобще живее сред хора?

Тя се озъби.

На Шиндзо му мина през ума да й прати някоя обида и да я накара да чуе звъна от изтеглянето на сабята му, но той не желаеше такава грозна проява на раздразнителност, а и не бе сигурен, че ще подейства.

— Баща ми не е тук — каза той със сдържан глас. — Защо не седнете и не ми разкажете за какво става дума?

— Е, мисля, че ще приема любезното ви предложение. Дълго ходих и краката ми се умориха. — Тя седна в края на стъпалото и се зае да разтрива коленете си. — Като ми заговорихте така кротко, млади човече, се засрамих, че повиших преди малко така глас. Сега, ще искам да предадете каквото кажа на баща ви, щом се върне.

— С радост ще направя това за вас.

— Идвам да му разкажа за Миямото Мусаши.

Озадачен, Шиндзо попита:

— Да не би нещо да е станало с Мусаши?

— Не, искам баща ви да разбере що за човек е той. Когато беше на седемнайсет, Мусаши отиде при Секигахара и се би срещу рода Токугава. Срещу рода Токугава, чувате ли? Отгоре на това в Мимасака той извърши толкова злини, че никой и една добра дума не можеше да каже за него. Уби сума хора и сега от години бяга от мен, понеже се опитвам заслужено да му отмъстя. Мусаши е зъл негодник и при това — опасен!

— Чакайте сега…

— Не, само ме чуйте! Той почна да се задява с жената, за която беше сгоден мой син. Направо я открадна и избяга с нея.

— Спрете — настоя Шиндзо и вдигна ръка да възрази. — Защо разказвате такива истории за Мусаши?

— Правя го заради страната — отвърна самодоволно Осуги.

— Каква полза ще има страната от клевети срещу Мусаши?

Осуги се понамести и заяви:

— Чувам, че този лицемерен нехранимайко скоро щял да бъде назначен за учител в дома на шогуна.

— Къде сте чула това?

— От един мъж, който беше в доджото на Оно. Със собствените си уши го чух.

— Така ли било?

— На нерез като Мусаши не бива да позволяват да припари до шогуна, какво остава да го назначават за негов учител. Един учител в дома Токугава е учител на целия народ. Само при мисълта за това ми призлява. Тук съм да предупредя господаря Ходжо, понеже чух, че бил препоръчал Мусаши. Сега разбирате ли? — Тя преглътна слюнката от ъгълчетата на устата си и продължи: — Сигурна съм, че от полза за страната ще е да предупредя вашия баща. И нека предупредя и вас. Внимавайте Мусаши да не ви залъже със своите сладки приказки.

Уплашен, че тя може да продължи в този дух с часове, Шиндзо събра последния остатък от търпението си, преглътна тежко и каза:

— Благодаря ви. Разбрах, каквото ми казахте. Ще го предам на баща си.

— Моля ви да го направите!

С вид на някой, който най-сетне е постигнал заветна цел, Осуги стана и се отправи към портата. Сандалите й шумно пляскаха по пътеката.

— Мръсна стара вещица! — извика един момчешки глас.

— Какво?… Какво? — излая стресната Осуги и се огледа наоколо, докато зърна между дърветата озъбилия се като кон Йори.

— На ти това! — извика той и метна по нея един нар.

Плодът я удари така силно, че се разцепи.

— О-у-у-у! — изписка Осуги и се хвана за гърдите.

Наведе се да вземе нещо, с което да го замери, но Йори бежешком изчезна от погледа й. Тя се затича към конюшните и надничаше вътре, когато право в лицето я удари голяма, мека буца конски тор.

Осуги се задави, почна да плюе, избърса с пръсти мръсотията от лицето си и по него потекоха сълзи. Като си помисли, че пътуванията й по страната заради нейния син я докараха до такова нещо!

Йори наблюдаваше иззад едно дърво на безопасно разстояние. Като я видя да плаче като дете, той изведнъж се почувства много засрамен от себе си. Искаше му се да иде да й се извини, преди да е излязла от портата, но яростта от чутите хули срещу Мусаши още не се беше уталожила. Разкъсано между жалостта и омразата, момчето остана известно време на място да си гризе ноктите.

— Ела насам, Йори. Можеш да видиш Фуджи в червено.

Гласът на Шиндзо дойде от една стая високо нагоре по склона.

С чувство на голямо облекчение Йори се затича натам.

— Връх Фуджи ли?

Видът на обагрения в алено от вечерната светлина връх прогони от ума му всички други мисли.

Шиндзо също изглежда бе забравил своя разговор с Осуги.

Страна на сънищата

Иеясу предаде през 1605 г. шогунското звание на Хидетада, но продължи да управлява от своята крепост в Суруга. Сега, след като укрепването на основите на новата власт вече като цяло бе завършено, той започваше да преотстъпва на Хидетада по право падащите му се задължения.

Щом се отказа окончателно от властта, Иеясу попита сина си как възнамерява да действа за в бъдеще.

Казваха, че отговорът на Хидетада „Ще строя“, оставил стария шогун безкрайно доволен.

За разлика от Едо Осака още бе погълната от подготовка за последното сражение. Бляскави военачалници крояха тайни планове, вестоносци носеха писма до отдалечени владения, прогонени военни предводители и ронини получаваха успокоение и обезщетение. Трупаха се боеприпаси, лъскаха се копия, рововете се доизкопаваха.

А все повече и повече граждани напускаха западния град заради новопроцъфтелия град на изток, като често минаваха на другата страна, тъй като оставаше страхът, че една победа на Тойотоми може да значи връщане към постоянните междуособици.

За даймио и по-високопоставените местни управници, от които още се искаше да решат на Едо или на Осака да поверят участта на децата и внуците си, внушителното строителство в Едо бе довод в полза на Токугава.

И днес, като много други дни, Хидетада бе зает с едно от своите любими занимания. Облечен като за излет вън от града, той излезе от главното укрепление и отиде на хълма Фукиаге да огледа как вървят строежите.

Горе-долу по времето, когато шогунът и неговата свита от служители, лична прислуга и будистки монаси се спря да почине, в подножието на хълма Момиджи се вдигна някаква врява.

— Спрете кучия син!

— Хванете го!

Някакъв копач на кладенци тичаше наоколо и се опитваше да се откъсне от дърводелците, които го гонеха. Стрелна се като заек между купищата дъски и за кратко се скри зад една зидарска хижа. После се спусна с все сила към скелето на външната стена и се закатери по него.

С шумни проклятия двама дърводелци тръгнаха нагоре след него и го уловиха за краката. С отчаяно размахани ръце копачът на кладенци падна по гръб върху един куп стърготини.

Дърводелците се нахвърлиха върху него от всички страни с ритници и удари. По някаква необяснима причина този нито почна да вика, нито опита да се брани, а колкото може по-здраво се притисна към земята, като че тя бе единствената му надежда.

Дотичаха самураят, който отговаряше за дърводелците и надзирателя на работниците.

— Какво става тук? — попита самураят.

— Стъпи ми на отвеса, свинята мръсна! — изръмжа един от дърводелците. — Отвесът е душата на дърводелеца!

— Я се овладейте.

— Вие какво щяхте да направите, ако ви беше стъпкал сабята? — поиска да узнае работникът.

— Добре, стига толкова. Шогунът е спрял там горе на хълма.

Като чу споменаването на шогуна, първият дърводелец се укроти, но един друг се обади:

— Трябва да иде да го измие, после да се поклони на отвеса и да му се извини!

— Ние ще се погрижим за наказанието — заяви надзирателят. — Вие се връщайте на работа.

Хвана проснатия на земята човек за яката и му нареди:

— Вдигни си лицето.

— Да, господине.

— Ти си от копачите на кладенци, нали така?

— Да, господине.

— Какво правиш тук долу? Това не ти е работното място.

— И вчера пак се мотаеше тук — обади се дърводелецът.

— Тъй ли? — учуди се надзирателят и се вгледа в пребледнялото лице на Матахачи. Направи му впечатление, че за копач на кладенци този е прекалено изнежен и изтънчен на вид.

Набързо се посъветва със самурая и после отведоха Матахачи.

Заключиха го в един дървен навес зад постройката на строителния надзирател, където през следващите няколко дни той нямаше възможност да се радва на друга гледка освен един-два чувала с дървени въглища и каци за туршия. Уплашен, че заговорът може да бъде разкрит, скоро изпадна в състояние на ужас.

Влязъл веднъж в крепостта, Матахачи размисли и реши, че даже това да значи да остане копач на кладенци до края на живота си, той няма да се превърне в убиец. На няколко пъти видя шогуна със свитата му, но не направи нищо.

Това, което при всяка възможност го бе водило напоследък на няколко пъти в подножието на връх Момиджи, бе едно непредвидено усложнение. Щяха да строят библиотека и при този строеж рожковът щеше да бъде отсечен. Матахачи гузно подозираше, че мускетът ще бъде открит и това направо ще го уличи в участие в заговора. Не успя обаче да намери време, когато наоколо няма никого, за да изрови оръжието и да го хвърли някъде.

Дори насън се обливаше в пот. Веднъж сънува, че е в страната на мъртвите и накъдето и да погледне, навсякъде растат рожкови. Няколко нощи след като го затвориха в навеса ясно като в бял ден сънува майка си. Вместо да се съжали над него, Осуги извика нещо ядосано и го замери с една кошница пашкули. Щом пашкулите нападаха по главата му, Матахачи се опита да избяга и тя се втурна да го преследва. Косата й тайнствено се бе преобразила в бели пашкули. Матахачи тичаше, но тя все оставеше след него. Окъпан в пот, скочи от една висока скала и полетя сред пъклен мрак — безкрайно пропадане в тъмнината.

— Майко! Прости ми! — извика той като ударило се дете и от собствения си глас се събуди.

Действителността наяве — изгледът да умре — не бе по-ужасяваща от съня.

Опита се да отвори вратата, която, както вече знаеше, бе заключена. В отчаяние се покатери на една туршиена каца, счупи прозорчето под покрива и се измъкна през него навън. Под прикритието на купчините дъски и камък и на хълмчетата нарината пръст Матахачи тихо се прокрадна в близост до задната западна порта. Рожковът още беше там. Той с облекчение въздъхна.

В отчаянието си намери някаква мотика и започна да копае неистово. Разтревожен от шума, който вдигаше, спря и се огледа. След като не видя никого, пак почна работа.

От страх някой вече да не е намерил мускета размаха мотиката, като че очаква да изрови не него, а живота си. Дишането му стана бързо и неравно. Потта и мръсотията се смесиха и му придадоха вид на току-що излязъл от кална баня. Почваше да му се вие свят, обаче не можеше да спре.

Желязото удари нещо продълговато. Матахачи захвърли мотиката и се протегна да хване предмета с мисълта „Намерих го!“

Облекчението му не трая дълго. Въпросният предмет не бе увит в намаслена хартия, нямаше кутия и не бе студен като метал на пипане. Улови го, вдигна го нагоре и го пусна — беше тънка пищялна или лакътна кост.

Матахачи не се осмели да вземе пак мотиката. Всичко му заприлича на поредния кошмар. Знаеше обаче, че е буден; можеше до едно да преброи листата на дървото над себе си.

„Какво би могъл да спечели Дайдзо, като ме излъже?“, зачуди се, докато обикаляше дървото и риташе в пръстта.

Още продължаваше да се движи така в кръг, когато някаква сянка тихо изникна зад него и леко го потупа по гърба. Човекът се изсмя шумно право в ухото на Матахачи и се обади:

— Няма да го намериш.

Цялото тяло на Матахачи се вцепени и той почти падна в дупката. Извърна се към гласа и няколко минути се взира с празен поглед, преди да изхълца дрезгаво от изненада.

— Ела с мен — каза Такуан и го хвана за ръката.

Матахачи не можеше да се помръдне. Пръстите му се схванаха и той се вкопчи в ръката на свещеника. От петите нагоре го полази тръпка на смъртен ужас.

— Чу ли? Ела с мен — повтори Такуан и го прониза с поглед.

Езикът на Матахачи бе станал почти като на глухоням.

— Т-ту-ка… д-да зария… дупката…

С безжалостен глас Такуан заяви:

— Остави това. Губене на време ще е. Делата на хората на този свят, добри или лоши, са като мастило върху грапава хартия. Не можеш ги изличи дори след хиляда години. Ти си мислиш, че като поразровиш малко пръстта, ще поправиш стореното ли? Понеже мислиш по този начин, животът ти е такъв объркан. Сега ела с мен. Ти си престъпник и престъплението ти е страшно. Ще те обезглавя с бамбуков трион и ще хвърля главата ти в Кървавото езеро на ада.

Той хвана Матахачи за ушите и го повлече след себе си.

След малко потропа на вратата на навеса, където спяха кухненските помощници.

— Някой от вас да дойде, момчета — каза.

Едно момче излезе, като сънено търкаше очи. Щом разпозна монаха, когото бе видяло да разговаря с шогуна, начаса се разбуди и каза:

— Да, господине. Мога ли да направя нещо за вас?

— Ще ми отвориш ли онзи навес за дърва?

— Там има затворен едни копач на кладенци.

— Няма го вече там. Ето го тук. Няма смисъл да го вкарваме обратно през прозореца, така че отвори вратата.

Момчето се забърза да доведе надзирателя, който изскочи навън и веднага почна да се извинява и да моли Такуан да не разказва за станалото.

Такуан въведе Матахачи в навеса, влезе след него и затвори вратата. След няколко минути подаде глава навън и каза:

— Трябва някъде да имате един бръснач. Наточете го и го донесете тук.

Надзирателят и кухненският помощник се спогледаха, без нито един да посмее да попита свещеника за какво му трябва бръснача. После наточиха острието и му го подадоха.

— Благодаря — каза Такуан. — Сега може да се връщате да спите.

Вътрешността на навеса бе съвсем тъмна, само през счупения прозорец проникваше лъч светлина от звездите. Такуан седна върху една купчина подпалки. Матахачи се свлече на тръстиковата рогозка и засрамен увеси глава. Последва дълго мълчание. Матахачи не можеше да види бръснача и неспокойно се питаше какво ли държи монахът в ръката си.

Най-сетне Такуан заговори.

— Защо копаеше под рожкова, Матахачи?

Мълчание.

— Аз можех да ти покажа как да изкопаеш нещо. Искам да кажа — как да извлечеш нещо от нищото, как да се върнеш от страната на сънищата в истинския свят.

— Да, господине.

— Ти нямаш и най-малка представа каква е тази действителност, за която говоря. Няма съмнение, че още си в твоя свят на въображението. Е, понеже си простодушен като пеленаче, навярно ще трябва да сдъвча умствената ти храна вместо тебе… На колко си години?

— Двадесет и осем.

— Също колкото Мусаши.

Матахачи закри лицето си с ръка и заплака.

Такуан не проговори, докато той не се наплака. После продължи:

— Не е ли страшно да си помислиш, че този рожков почти се превърна в надгробен паметник на един глупец? Ти сам копаеше гроба си и всъщност едва не се пъхна в него.

Матахачи обгърна с ръце нозете на Такуан и замоли:

— Спасете ме. Моля ви, спасете ме. Очите… очите ми сега се отвориха. Дайдзо от Нарай ме подлъга.

— Не, очите ти не са отворени. Нито пък Дайдзо те е излъгал. Просто се е опитал да използва най-големия възможен глупак — алчен, грубоват, дребнав глупак, който при все това е имал дързостта да поеме задача, от която всеки разумен човек би се отдръпнал.

— Да… да… глупак бях.

— За кого всъщност взе ти този Дайдзо?

— Не знам.

— Истинското му име е Мидзогучи Шинано. Бил е служител на Отани Йошицугу, който е близък приятел на Ишида Мицунари. Мицунари, както си спомняш, беше един от загубилите при Секигахара.

— Н-но — задави се Матахачи, — той е един от воините, които шогунът се опитва да издири ли?

— Какво друго може да се очаква от човек, готов да убие шогуна? Глупостта ти е направо страшна.

— Той не ми каза това. Каза просто, че мразел рода Токугава. Смятал, че за страната ще е по-добре, ако на власт са Тойотоми. Говореше за дело от обща полза.

— И ти не си направи труда да се запиташ кой е той в действителност, а? Без дори веднъж да употребиш главата си, направо се захвана да си копаеш сам гроба. Смелост като твоята плаши, Матахачи.

— Какво да правя сега?

— Да правиш ли?

— Моля ви, Такуан, моля ви, помогнете ми!

— Пусни ме.

— Обаче… обаче аз всъщност не използвах пушката. Даже не я намерих!

— Естествено, че не си. Не си пристигнал навреме. Стига Джотаро, когото Дайдзо също е измамил да стане част от този пъклен заговор, да бе стигнал Едо в уреченото време, мускетът наистина можеше да е заровен под онова дърво.

— Джотаро ли? Ще рече момчето, което…

— Остави това. То не те засяга. Засяга те измяната, в която си се провинил и която не може да бъде простена нито от властта, нито от боговете и Буда. Може направо да спреш да мислиш за спасението си.

— Няма ли някакъв начин?…

— Със сигурност не!

— Имайте милост — прорида Матахачи и се улови за ръкава на Такуан.

Този стана и го изрита настрана от себе си.

— Безумец! — кресна с глас, който заплаши да отнесе покрива от навеса.

Яростта на погледа му бе неописуема — Буда, който отказва да даде подкрепа, ужасяващ Буда, който няма желание да спаси дори каещите се.

За миг-два Матахачи успя да издържи на този поглед. После главата му клюмна в примирение и тялото му се разкъса от ридания.

Такуан взе бръснача от купа с дърва и леко докосна с него главата на Матахачи.

— След като бездруго ще умреш, може поне да умреш с вид на следовник на Буда. От приятелски чувства ще ти помогна да сториш това. Затвори очи и седни спокойно с кръстосани крака. Чертата между живота и смъртта не е по-дебела от клепача. В смъртта няма нищо страшно, нищо, за което човек да плаче. Не плачи, дете, не плачи. Такуан ще те подготви за края ти.

Стаята, където се събираше шогунският Старейшински съвет, за да обсъди държавните въпроси, бе отделена от останалите части на крепостта Едо. Тайното помещение бе изцяло скрито зад други стаи и широки коридори. Всеки път, когато се наложеше да получат някоя заповед на шогуна, съветниците или отиваха в неговата зала за приеми, или пращаха писмена молба в лакирана кутия. Бележки и отговори за тях се разменяха необичайно често. Такуан и господарят Ходжо на няколко пъти бяха допускани в стаята и често бяха оставали там за целодневни разисквания.

Този ден по изключение в друга, по-малко потайна, но не по-слабо охранявана стая съветниците чуха доклада на изпроводения в Кисо пратеник.

Той съобщи, че макар да нямало бавене по заповедта за задържане на Дайдзо, след като затворил кантората си в Нарай този успял да избяга, като взел със себе си всички свои близки. След обиск били открити значително количество боеприпаси и оръжие, заедно с няколко избягнали унищожението книжа. Те включвали писма до и от поддръжниците на рода Тойотоми в Осака. Пратеникът уредил доказателствата да бъдат пратени в шогунската столица и после сам тръгнал с бърз кон към Едо.

Съветниците се почувстваха като рибари, хвърлили голяма мрежа и уловили само една малка рибка.

Още на следващия ден един от служителите на господаря Сакай, който бе член на Старейшинския съвет, донесе известие от друг вид: „В съгласие със заповедите на Ваше височество Миямото Мусаши е освободен от затвора. Предаден е на един човек на име Мусо Гоносуке, комуто подробно обяснихме как се е стигнало до недоразумението.“

Господарят Сакай побърза да съобщи това на Такуан, който бегло отвърна:

— Много великодушно от ваша страна.

— Моля ви, предайте на вашия приятел Мусаши да не мисли много лошо за нас — допълни извинително господарят, почувствал се неловко от грешката, станала в земите под негово управление.

Един от въпросите, който се реши най-бързо, бе този със съучастниците на Дайдзо в Едо. Подчинени на градския наместник стражари обкръжиха заложната къща в Шибаура и без бавене иззеха всичко — както имуществото, така и тайни книжа. Злополучната Акеми бе задържана под стража, макар да бе в пълно неведение относно коварните замисли на своя покровител.

Приет една вечер от шогуна, Такуан разказа каквото знаеше за събитията и изхода от тях. Завърши с думите:

— Моля ви за миг да не забравяте, че на този свят има още много дайдзовци от Нарай.

Хидетада отвърна на предупреждението със силно поклащане на главата.

— Опитате ли се да издирите всички такива хора и да ги изправите пред правосъдието — продължи монахът, — цялото ви време и усилия ще бъдат погълнати в разправа с противниците на властта. Няма да можете да осъществите големите дела, които се очакват от вас като приемник на баща ви.

Шогунът призна правотата на Такуановите думи и ги взе присърце.

— Нека наказанието бъде леко — разпореди се той. — Понеже вие ми съобщихте за заговора, оставям на вас да определите и присъдата.

След като даде израз на своята сърдечна благодарност, Такуан завърши:

— Открих, че съвсем без да съм имал намерение, съм останал тук в крепостта повече от месец. Вече е време да си вървя. Ще ида в Коягю в Ямато да посетя господаря Секишусай. После през околията Сеншу ще се върна в Дайтокуджи.

Споменаването на Секишусай изглежда събуди у Хидетада приятни спомени.

— Как е здравето на стария Ягю? — попита той.

— За жалост ми казаха, че господарят Муненори смятал, че баща му наближава края си.

Хидетада си спомни времето, когато живееше в укреплението Шококуджи и Секишусай бе приет от Иеясу. По онова време сегашният шогун бе още дете и мъжествената осанка на Секишусай го остави дълбоко впечатлен.

Такуан наруши мълчанието.

— Има още един въпрос — заяви той. — След като говорихме със Старейшинския съвет и взехме тяхното позволение, господарят на Ава, Ходжо и аз препоръчахме един самурай на име Миямото Мусаши за учител в дома на ваше превъзходителство. Надявам се да погледнете благосклонно на тази препоръка.

— Осведомиха ме за това. Говори се, че от този човек се интересувал домът Хосокава, което говори много в негова полза. Реших, че ще е добре да назнача още един учител.

Минаха един-два дни, преди Такуан да напусне крепостта и между това той се сдоби с нов ученик. Като отиде до навеса за дърва зад канцеларията на надзирателя, той накара един от кухненските помощници да отвори вратата. Светлината падна върху една прясно обръсната глава.

Временно ослепял, послушникът, който вече се смяташе за мъртъв, бавно вдигна сведения си поглед и възкликна:

— А!

— Ела — каза Такуан.

Облечен в свещеническата одежда, която монахът му бе пратил, Матахачи се изправи колебливо на краката си, които усещаше, сякаш вече са почнали да се разлагат. Такуан внимателно го прегърна през раменете и му помогна да излезе от навеса.

Денят на възмездието бе настъпил. Зад своите спуснати в примирение клепачи Матахачи вече виждаше тръстиковата рогозка, на която ще го накарат да коленичи, преди палачът да замахне със сабята си. Явно беше забравил, че за изменниците е определена позорната смърт чрез обесване. По гладко избръснатите му бузи се затъркаляха сълзи.

— Можеш ли да вървиш? — попита Такуан.

На Матахачи му се стори, че отвръща, но всъщност не издаде нито звук. Едва осъзна как минават през крепостните порти и прекосяват мостовете над вътрешния и външния ров. Докато унило крачеше редом с Такуан, бе като съвършен образ на пословичната овца, която водят на заколение. „Слава на Буда Амида, слава на Буда Амида…“ Мълчаливо повтаряше призива към Будата на Вечната светлина.

Накрая Матахачи присви очи и погледна над външния ров към внушителните домове на даймио. По на изток лежеше село Хибия, а отвъд него се виждаха улиците на долната част на града.

Външният свят отново му напомни за себе си и заедно с копнежа по него в очите на Матахачи придойдоха нови сълзи. Затвори клепачи и бързо заповтаря:

— Слава на Буда Амида, слава на Буда Амида…

Молитвата постепенно стана гласна, после все по-силна и по-бърза.

— Хайде — подкани го строго Такуан.

След рова свиха към Отемачи и минаха напряко през някакво голямо незастроено място. На Матахачи му се стори, че вече е изминал сто часа път. Дали пътят няма просто да продължи все така чак до ада и светлината на деня постепенно да бъде сменена от последната тъма?

— Чакай тук — нареди Такуан.

Намираха се по средата на равно открито пространство. Вляво от тях в един ров се стичаше мътна вода откъм моста Токива.

Право от другата страна на пътя имаше кирпичена стена, едва наскоро измазана в бяло. Зад нея се издигаха оградата на новия затвор и група от черни постройки, които приличаха на обикновени градски жилища, но всъщност бяха служебната канцелария на наместника на Едо.

Матахачи не успяваше повече да се държи на разтрепераните си нозе. Свлече се на земята. Викът на пъдпъдък някъде в тревата му напомни за пътеката към страната на мъртвите.

Да бяга ли? Краката му не бяха вързани, ръцете — също. Но не, помисли си, не би успял да се измъкне. Стига шогунът да реши, че си заслужава да го намери и няма да остане лист или стръкче трева, зад които да може да се скрие.

Вътрешно призова майка си, която в този миг усети много скъпа. Само никога да не се бе отделял от нея и нямаше сега да е тук. Спомни си и за други жени — Око, Акеми, Оцу и други някои, които го бяха харесвали или се бяха задявали с него. Майка му обаче бе единствената жена, която искрено жадуваше да види. Само да му дадат възможност да продължи живота си сигурен бе, че никога няма да се опълчи пак срещу волята й, никога повече няма да бъде неверен син.

По тила му сякаш полази нещо влажно и студено. Вдигна поглед и видя три политнали към залива диви гъски. Завидя им.

Изкушението да побегне като че го пареше. А и защо не? Няма какво да губи. Ако го хванат, няма да му се случи нищо по-лошо от сега. С пълни с отчаяние очи хвърли поглед към портата от другата страна на улицата. Нямаше и следа от Такуан.

Скочи на крака и понечи да се затича.

— Спри!

Само гръмкият глас бе достатъчен да съкруши духа му. Огледа се и видя един от палачите на наместника. Мъжът пристъпи напред и стовари дългата си тояга върху рамото на Матахачи. Повали го с един удар, после го притисна с тоягата към земята, както дете би притиснало жаба с някоя сламка.

Щом Такуан излезе от наместничеството, с него вървяха няколко стражи, между които един офицер. Водеха вързан с въже друг затворник.

Офицерът избра мястото, където ще се изпълни присъдата. Постлаха на земята две наскоро тъкани тръстикови рогозки.

— Да започваме ли? — попита той Такуан, който утвърдително кимна.

Щом капитанът и свещеникът седнаха на столчетата, от които щяха да гледат, палачът извика:

— Стани! — и вдигна тоягата си.

Матахачи стана с усилие на крака, но беше твърде отпаднал, за да се движи. Палачът ядосан го хвана за гърба на расото и почти го завлече до едната от рогозките.

Осъденият седна и главата му клюмна надолу. Вече не можеше да чуе пъдпъдъка. Макар да съзнаваше, че наоколо му говорят, гласовете звучаха неясно, като че идват иззад стена.

Чу някой да прошепва името му и изненадан погледна нагоре.

— Акеми! — пое си дълбоко дъх. — Какво правиш ти тук?

Тя бе коленичила на другата рогозка.

— Не говорете!

Двама от стражите ги разделиха с тоягите си.

Офицерът стана и със строг, тържествен глас зачете съдебното решение и присъдата. Акеми успя да сдържи сълзите си, но Матахачи без да се срамува, заплака. Офицерът свърши, седна на мястото си и извика:

— Удряйте.

Двама нископоставени стражи с дълги пръчки сцепен бамбук в ръцете бързо застанаха по местата си и последователно се заеха да шибат затворниците по гърбовете.

— Едно. Две. Три — брояха те.

Матахачи почна да стене. Акеми, с наведена глава и пепеляво лице, с всичка сила стискаше зъби в усилие да понесе болката.

— Седем. Осем. Девет.

Пръчките почнаха да се белят и от върховете им като че заизлиза пушек.

Няколко минувачи се спряха на края на откритото място да погледат.

— Какво става?

— Наказват двама затворници явно.

— Сигурно по сто удара.

— Още не са станали дори петдесет.

— Трябва да боли.

Един от стражите се приближи и ги стресна, като удари силно с тоягата си по земята.

— Да ви няма. Не е позволено да стоите тук.

Зяпачите се отдръпнаха на по-безопасно разстояние, но щом се обърнаха, видяха, че наказанието е приключило. Стражите хвърлиха пръчките си, от които сега бяха останали само накъсани влакна и изтриха потта от лицата си.

Такуан се изправи. Офицерът вече бе на крака. Спогледаха се любезно и военният поведе хората си към двора на наместничеството. Няколко минути Такуан стоя неподвижен, загледан в приведените фигури върху рогозките. Не каза нищо и после си тръгна.

Шогунът го бе удостоил с доста подаръци, които той на свой ред предостави на различни дзен-храмове в града. Столичната мълва обаче пак не можа да го остави на мира. Според това кой от слуховете ще чуе човек, Такуан бе или честолюбив свещеник, който без работа се месел в държавните дела, или човек, убеден от Токугава да шпионира поддръжниците на Осака, или заговорник — „черноризец“.

Тези клюки не значеха за Такуан нищо. Макар да бе твърде загрижен за благоденствието на страната, за него не бе от значение дали ярките цветове на новото време — крепостите в Осака и Едо — ще процъфтят или ще паднат.

През облаците се процедиха няколко тънки лъча слънчева светлина и отново се чу гласът на пъдпъдъка. Доста дълго време нито едно от телата не се помръдна, макар да не бяха загубили напълно съзнание.

Накрая Акеми промълви:

— Матахачи, виж — вода.

Пред тях бяха сложени две дървени ведра с черпак във всяко — свидетелство, че служителите на наместника не са напълно безсърдечни.

След като отпи няколко големи глътки, Акеми подаде черпака си на Матахачи. Щом той не се и помръдна, попита:

— Какво има? Не искаш ли вода?

Матахачи бавно протегна ръка и хвана черпака. Допрял го до устните си, алчно отпи.

— Ти монах ли си станал, Матахачи?

— А?… Това ли е всичко?

— Кое всичко да е?

— Свърши ли наказанието? Още не са ни отрязали главите.

— Не се и очакваше да го направят. Ти не чу ли мъжът как прочете присъдата?

— И какво каза?

— Каза, че трябва да бъдем прогонени от Едо.

— Жив съм! — изкрещя Матахачи.

Почти полудял от радост, той скочи на крака и без дори да погледне назад към Акеми, си тръгна.

Тя сложи ръка на главата си и се зае да оправи косата. После нагласи кимоното си и пристегна обито.

— Безсрамие — измънка през свити устни.

Матахачи вече бе само точица на хоризонта.

Предизвикателството

Само след няколко дни в дома на Ходжо, Йори се отегчи. Нямаше какво друго да прави, освен да си играе.

— Кога се връща Такуан? — обърна се той една сутрин към Шиндзо, с желанието всъщност да разбере какво е станало с Мусаши.

— Баща ми е още в крепостта, значи, предполагам, Такуан — също — отвърна Шиндзо. — Рано или късно ще си дойдат. Защо не идеш да видиш конете?

Йори се понесе към конюшнята и метна на любимия си жребец едно покрито с лак и седеф седло. И вчера, и завчера без да казва на Шиндзо бе яздил коня. Полученото сега позволение го накара да се почувства горд. Възседна животното и в пълен галоп препусна през задната порта.

Къщите на даймио, пътеките през нивите, оризищата, горите — гледките бързо следваха една подир друга и също така бързо оставаха назад. Яркочервени змийски кратунки и рижа трева даваха знак, че есента е в разгара си. Отвъд равнината Мусашино се издигаше планинската верига Чичибу. „Той е някъде в тези планини“, помисли си Йори. Представи си своя любим учител в затвора и от сълзите по бузите усети успокоителната прохлада на вятъра.

Защо да не види Мусаши? Без да се замисля повече, шибна коня и животно и ездач се понесоха през сребристото море от пухкава трева.

След като около четвърт час препуска с главоломна скорост, Йори дръпна юздите на коня и си помисли: „Може да се е върнал в къщата.“

Завари новото жилище завършено, ала необитаемо. Щом стигна най-близкото оризище, извика на събиращите зърното селяни:

— Някой виждал ли е учителя ми?

В отговор те тъжно поклатиха глава.

Значи трябва да е в Чичибу. На кон може да пропътува дотам за един ден.

След известно време стигна село Нобидоме. Входът на селището бе направо задръстен от самурайски жребци, товарни коне, пътни сандъци, паланкини и между четиридесет и петдесет самураи, които тъкмо обядваха. Той се озърна да види как може да заобиколи селото.

Трима-четирима самураи тичешком го настигнаха.

— Хей, почакай, калпазанино!

— Как ме нарекохте? — попита ядосан Йори.

— Я слез от коня!

Сега бяха застанали и от двете му страни.

— Защо? Че аз дори не ви познавам.

— Само си дръж устата затворена и слизай.

— Не! Не можете да ме накарате!

Преди Йори да разбере какво става, единият от мъжете вдигна десния му крак високо във въздуха и го катурна от другата страна на коня.

— Един човек иска да те види. Ела с мен.

Улови момчето за яката и го повлече към една крайпътна чайна.

Пред нея с пръчка в ръка стоеше Осуги. С едно махване на дланта тя отпрати войниците. Като я видя облечена за път и придружавана от толкова много самураи, Йори не знаеше как да разбира това, нито пък му остана време много да обмисля.

— Хубостник! — извика Осуги и го перна с тоягата си през рамото.

Макар да знаеше, че противникът е далеч по-многоброен от него, Йори се приготви да заеме стойка за бой.

— Мусаши само най-добрите ученици си избира! Ха! Чувам, че си бил един от тях.

— Аз… на ваше място не бих говорил такива неща.

— О, нима не би?

— Н… нямам работа с вас.

— Напротив — имаш. Ще ни разкажеш сега едно друго. Кой те е пратил да ни следиш?

— Да ви следя ли? — попита Йори с презрително изсумтяване.

— Как смееш да говориш така? — кресна дрезгаво старицата. — Мусаши не те ли е научил как да се държиш?

— Нямам нужда вие да ми давате уроци. Тръгвам си.

— Нищо такова! — извика Осуги и го препъна през пищяла с пръчката си.

— О-у-у!

Йори се строполи на земята.

Слугите сграбчиха момчето и набързо го заведоха до мелницата при селската порта, където бе седнал някакъв самурай с очевидно висок чин. Беше свършил с яденето и сърбаше гореща вода. При вида на злощастието на Йори широко се ухили.

„Опасен е“, помисли си момчето, когато погледът му срещна този на Коджиро.

С тържествуващо изражение Осуги вирна брадичка и обяви:

— Вижте! Точно както си помислих — Йори е бил. Какво ли е намислил сега Мусаши? Кой друг може да го е пратил да ни следи?

— Хм-м — промърмори Коджиро, после кимна и отпрати прислужниците, един от които попита дали иска момчето да бъде вързано.

Този се усмихна и поклати глава. Прикован от неговия поглед, Йори не можеше не само да побегне, но дори да стои изправен.

— Чух какво каза госпожата — започна Коджиро. — Истина ли е?

— Не — излязох просто да пояздя. Не съм следил нито вас, нито някой друг.

— Хм-м, възможно е. Ако въобще е някакъв самурай, Мусаши няма да прибягва до евтини уловки. — Коджиро почна да разсъждава на глас: — От друга страна пък, ако чуе, че внезапно сме тръгнали на път с отряд самураи на Хосокава, може това да му се види подозрително и да прати някой да провери накъде се движим. Това ще е съвсем естествено.

Промяната във външността на Коджиро бе поразителна. Вместо с перчем отпред главата му бе обръсната както подобава на самурай. Вместо яркото облекло, което носеше на времето, имаше внушително черно кимоно, което в съчетание със селските му хакама правеше най-сдържано впечатление. „Дългият прът“ сега бе препасан отстрани. Надеждата му да стане служител в дома Хосокава се бе осъществила — не срещу петте хиляди крини ориз, които бе искал, но за наполовина по-малко възнаграждение.

Сегашните му придружители начело с Какубей бяха тръгнали отрано за Будзен, за да подготвят пристигането на Хосокава Тадатоши там. Най-вече заради възрастта на баща си, Тадатоши преди доста време представи пред шогуната молба за владението. Най-сетне бе получил разрешение да го заеме — знак, че правителството няма съмнения във верността на рода Хосокава.

Осуги помоли да дойде с тях, понеже й се струваше наложително да се прибере у дома. Не беше се отказала от мястото си на глава на семейството, а отсъстваше близо десет години. Стига още да беше жив, чичо Гон можеше да се погрижи за нещата вместо нея, но сега тя подозираше, че немалко семейни въпроси чакат от нея решение.

Щяха да минат през Осака, където на времето остави праха на чичо Гон. Така щеше да го вземе в Мимасака и да устрои възпоменателна служба. Много време мина и откакто за последен път бе устройвала служба за своите забравени прадеди. След като уреди нещата у дома, би могла да се върне към търсенето си.

Напоследък се чувстваше доволна от себе си, тъй като смяташе, че е нанесла на Мусаши силен удар. Когато чу от Коджиро за препоръчването му, изпадна в състояние на крайна потиснатост. Получи ли това назначение, Мусаши ще стане още по-трудно достъпен.

Нагърби се да спаси шогуната и страната от това злощастие. Не се срещна с Такуан, но посети и двата дома Ягю и Ходжо, където охули Мусаши и обяви, че опасна глупост ще е да го издигнат на такава висока служба. Това не я задоволи и тя повтаряше клеветите си пред всеки държавен служител, чиито слуги я пуснаха да влезе през портата.

Коджиро естествено не направи опит да я спре, но и не я насърчи особено с нещо. Бездруго знаеше, че няма да си отдъхне, преди да е свършила работата докрай. И тя наистина стигна докрай — Осуги написа дори злостни писма относно миналото на Мусаши и ги хвърли в дворовете на наместника на Едо и на членовете на Старейшинския съвет. Преди да е свършила още, дори Коджиро започна да се пита дали тя не отива твърде далеч.

Йори нямаше как да знае за всичко това. Неспособен на бягство и с нежелание да заплаче, от страх да не посрами Мусаши, той се почувства като в капан.

Коджиро умишлено се втренчи право в очите на момчето и за своя изненада откри, че то отвръща на погледа му. Зениците на Йори нито за миг не трепнаха.

— Имате ли четка и мастило? — попита Коджиро Осуги.

— Да, обаче мастилото е засъхнало. Защо?

— Искам да напиша едно писмо. Обявата, която сложиха хората на Яджибей, не накара Мусаши да се появи, а аз не знам и къде е той сега. Йори е най-добрият вестоносец, който бихме могли да си поискаме. Бих могъл да пратя на Мусаши бележка по повод моето заминаване от Едо.

— Какво ще му пишете?

— Нищо особено. Ще му предложа да се поупражнява в саблен бой и скоро да ме посети в Будзен. Ще му дам да разбере, че нямам желание да чакам до края на живота си. Може да дойде, веднага щом набере достатъчно смелост.

Осуги ужасена вдигна ръце нагоре.

— Как може да говорите така? До края на живота ви! Аз нямам толкова време да чакам. Трябва най-много до две-три години да видя Мусаши мъртъв.

— Оставете това на мен. Отведнъж ще реша и вашата, и моята грижа.

— Не виждате ли, че остарявам? Това трябва да стане, докато съм още жива.

— Стига добре да се грижите за себе си, и ще присъствате на делото на моята непобедима сабя.

Коджиро взе кутията за писане, отиде до един поток наблизо и навлажни с пръст мастилената пръчка. Още прав, извади от кимоното си малко хартия. Пишеше бързо, но и по калиграфията, и по подредбата на йероглифите личеше познавач.

— Може да вземете това за лепило — каза Осуги, като извади няколко зърна варен ориз и ги постави на едно листо.

Коджиро ги смачка между пръстите си, размаза ги по края на писмото и го затвори. На гърба написа: „От Сасаки Ганрю, служител на дома Хосокава“.

— Ти ела насам. Няма нищо лошо да ти направя. Искам да занесеш това писмо на Мусаши. Гледай да го получи — важно е.

За миг Йори остана настрана, но после изсумтя в знак на съгласие и измъкна писмото от ръката на Коджиро.

— Какво пише вътре?

— Точно каквото казах на старата госпожа.

— Може ли да го погледна?

— Не бива да чупиш печата.

— Ако сте написал нещо обидно, няма да го занеса.

— Вътре няма нищо грубо. Моля Мусаши да помни обещанието си и го известявам, че с нетърпение очаквам пак да се видим, може би в Будзен, стига да има път натам.

— Какво ще рече „пак да се видите“?

— Ще рече да се срещнем с него на границата между живота и смъртта.

Страните на Коджиро леко поруменяха.

Йори пъхна писмото в кимоното си и с думите:

— Добре. Ще го предам — и се затича. Щом стигна на около тридесет лакти разстояние, спря, обърна се и изплези език на Осуги. — Луда вещица! — извика.

— К-какво?

Тя бе готова да се втурне след него, но Коджиро я хвана за лакътя и я задържа.

— Оставете го този път — каза той с лека усмивка. — Само дете е. — На Йори извика: — Нямаш ли нещо по-хубаво да кажеш?

— Не… — В гърдите му се надигнаха гневни сълзи. — Вие обаче ще съжалявате. Няма начин Мусаши да загуби от такъв като вас.

— Съвсем на него приличаш, а? Силен на думи. Обаче ми харесва как си му предан. Ако все пак той умре, ела при мен. Ще ти намеря работа да метеш градината или нещо такова.

Йори не взе това само за шега и се обиди до мозъка на костите си. Вдигна един камък. Щом замахна с ръка да го хвърли, Коджиро се втренчи в него.

— Не прави това — каза той със спокоен, но властен глас.

Йори, който усети очите му като два куршума, пусна камъка и побягна. Тича, докато накрая съвсем изтощен се свлече посред равнината Мусашино.

Остана да седи два часа там, потънал в мисли за човека, когото следваше като свой учител. Макар да знаеше, че Мусаши има много врагове, смяташе го за велик човек и сам искаше като него да стане велик. В убеждението си, че трябва да направи нещо в изпълнение на дълга към своя учител и да се опита да го предпази, Йори реши възможно най-бързо сам да стане силен.

После споменът от ужасяващия поглед на Коджиро се върна да го мъчи. Като се питаше дали Мусаши може да победи някой толкова силен, той мрачно реши, че дори неговият учител ще трябва старателно да се учи и упражнява. Изправи се на крака.

Бялата мъгла, която се кълбеше по върховете, плъзна сега над равнината. Реши, че трябва да иде до Чичибу да предаде писмото от Коджиро и тогава внезапно се сети за коня. Уплашен до него да не са се добрали някакви разбойници, тръгна отчаяно да го търси с подвиквания и свиркания на всяка крачка.

Стори му се, че откъм нещо като езеро чува шум от копита. Затича се натам. Нямаше обаче нито кон, нито езеро. Трептящата мъгла се стелеше в далечината.

Видя някакъв движещ се черен предмет и го наближи. Една дивя свиня спря да рови за храна и в опасна близост притича покрай него. Животното потъна в тръстиката. По дирите му в мъглата се образува бяла черта, като прорязана от вълшебна пръчка. Докато се взираше натам, Йори дочу слаб ромон на вода. Приближи се и видя луната да се отразява в един каменист поток.

Открай време бе чувствителен към тайните на откритата равнина. Твърдо вярваше, че и най-малката калинка е дарена с духовната сила на боговете. В неговите очи нищо не беше неодушевено — нито трепкащите листа, нито мамещата вода, нито пронизващият вятър. Обкръжен сега от природата, Йори усети тръпнещата самота на почти отишлата си есен, тъжната печал, която навярно изпитват тревите, насекомите и водата.

Изхлипа така силно, че раменете му потрепнаха. Това бяха сладки, не горчиви сълзи. Ако някакво нечовешко създание — някоя звезда или пък дух на равнината — го бе попитало защо плаче, той нямаше да може да отговори. В случай, че питащият настои и се опита да го успокои и приласкае, навярно накрая момчето би казало:

— Често плача, когато съм на открито. Все ми се струва, че къщата в Хотенгахара е някъде наблизо.

Сълзите освежаваха душата му. След като се е наплакал, земята и небето му даваха утеха. След изсъхването на сълзите духът му винаги слизаше от облаците нов и пречистен.

— Това е Йори, нали?

— Така ми се струва.

Момчето се обърна в посока към гласовете и двете сенки, които се открояваха на вечерното небе.

— Сенсей! — извика и с препъване се затича към яхналия кон мъж. — Това сте вие!

Вън от себе си от радост се притисна към стремето и погледна нагоре, за да се увери, че не сънува.

— Какво е станало? — попита Мусаши. — Какво правиш сам тук?

Лицето на учителя му се видя много слабо — дали от луната — но топлината на неговия глас бе същата, която Йори от седмици жадуваше да чуе.

— Мислех да ида до Чичибу… — Сега погледът на Йори бе привлечен от седлото. — Ами че това е конят, който аз яздех.

— Твой ли е? — засмя се Гоносуке.

— Да.

— Не знаехме кому принадлежи. Видяхме го да броди покрай река Ирума и решихме, че това е дар от небето за Мусаши.

— Равнинният бог трябва да е пратил коня да ви посрещне — заяви съвършено сериозно Йори.

— Твой бил конят, казваш. Такова седло не може да принадлежи на самурай с доход по-малко от пет хиляди крини.

— Е, всъщност е на Шиндзо.

Мусаши слезе от седлото и попита:

— Значи си на гости у тях?

— Да. Такуан ме заведе.

— А новата ни къща?

— Готова е.

— Хубаво. Можем да се върнем там.

— Сенсей…

— Да.

— Толкова сте отслабнал. Защо е така?

— Доста време прекарах в съзерцание.

— Как излязохте от затвора?

— Това ще ти разкаже по-късно Гоносуке. Засега да кажем, че боговете бяха на моя страна.

— Няма нужда повече да се тревожиш, Йори — обади се Гоносуке. — Никой няма съмнение, че той е невинен.

В облекчението си Йори стана доста словоохотлив и им разказа за своята среща с Джотаро и за това как онзи тръгна за Едо. Щом стигна до „отвратителната старица“, която се появила в дома Ходжо, се сети за писмото на Коджиро.

— О, забравих нещо важно — възкликна и подаде листа на Мусаши.

— Писмо от Коджиро ли? — Той изненадан го взе в ръката си, сякаш е получил вест от отдавна невиждан приятел. — Къде го срещна? — попита.

— В село Нобидоме. Онази подла старица беше с него. Каза, че отивал в Будзен.

— О?

— Беше с много самураи на Хосокава… Сенсей, по-добре бъдете нащрек.

Мусаши пъхна неотвореното писмо в кимоното си и кимна.

Не съвсем сигурен, че е бил разбран, Йори продължи:

— Този Коджиро е много силен, нали? Той да няма нещо против вас?

Разказа на Мусаши всяка подробност от срещата си с противника.

Щом стигнаха до хижата, Йори слезе до подножието на хълма да донесе храна, а Гоносуке събра дърва и донесе вода.

Насядаха около ярко пламналия в огнището огън и усетиха радостта от това отново да се съберат живи и невредими. Едва тогава Йори забеляза пресните белези и натъртвания по раменете и врата на Мусаши.

— Откъде ви са всичките тези? — попита. — Целият сте покрит с тях.

— Нищо важно не е. Нахрани ли коня?

— Да, господине.

— Утре трябва да го върнеш.

Рано на следващата сутрин Йори възседна коня и препусна на кратка езда преди закуска. Щом слънцето се качи над хоризонта, той накара животното да спре и със страхопочитание дълбоко въздъхна.

Завтече се назад към хижата и извика:

— Сенсей, ставайте. Бързо! Също като тогава в планините Чичибу е. Слънцето — грамадно и все едно ще се търкулне над равнината. Ставайте, Гоносуке.

— Добро утро — обади се Мусаши от горичката, където бе излязъл на разходка.

— Аз тръгвам — заяви Йори, прекалено развълнуван да мисли за закуска, и препусна.

Мусаши остана да гледа как момче и кон се сливат в черно, подобно на врана петно в самия център на слънцето. Точката все повече се смаляваше, докато голямото огнено кълбо накрая я погълна.

Портата към славата

Преди да закуси, пазачът мина градината с гребло, запали листата и отвори портата. Шиндзо също от известно време бе станал. Започна деня си както винаги с четене на подборка от китайските класици. После следваха упражнения в бой със сабя.

От кладенеца, където бе отишъл да се измие, се упъти към конюшнята да погледне конете.

— Конярят — извика.

— Да, господине.

— Петнистият още ли не се е прибрал?

— Не, обаче аз се тревожа не толкова за коня, колкото за момчето.

— Не се бойте за Йори. Той е отраснал на село. Може да се грижи сам за себе си.

Възрастният пазач пристъпи към Шиндзо и го осведоми, че някакви мъже са дошли да се срещнат с него.

Шиндзо тръгна към къщата и помаха. Щом се приближи, единият от мъжете възкликна:

— Дълго време мина.

— Радвам се да ви видя пак всичките заедно — отвърна Шиндзо.

— Как сте със здравето?

— Отлично, както виждате.

— Чухме, че сте бил ранен.

— Не беше нещо много сериозно. Какво ви води насам толкова рано?

— Има едно дребно нещо, за което бихме искали да поговорим.

Петимата някогашни ученици на Обата Кагенори, всички хубави синове на почетни знаменосци или конфуциански учени, се спогледаха многозначително.

— Хайде да идем там — предложи Шиндзо и посочи едно обрасло с кленове хълмче в ъгъла на градината.

Стигнаха до запаления от пазача огън, спряха и се озърнаха.

Шиндзо вдигна ръка към врата си, после, като забеляза, че другите гледат към него, отбеляза:

— Когато застудее, ме понаболява.

Останалите се изредиха да оглеждат белега.

— Чух, че това било работа на Сасаки Коджиро.

Последва късо, напрегнато мълчание.

— Впрочем, целта на днешното ни идване е да поговорим за Коджиро. Вчера научихме, че той е човекът, убил Йогоро.

— Подозирах го. Но имате ли някакво доказателство?

— Косвено, но неоспоримо. Тялото на Йогоро е било намерено в подножието на хълма Исараго, зад храма. Домът на Какубей е по средата на склона на този хълм. Коджиро живееше тогава там.

— Хмм. Няма да се изненадам, ако Йогоро сам е отишъл да се срещне с Коджиро.

— Почти сигурни сме, че така е и станало. Три-четири нощи преди да бъде намерено тялото, един цветар видял някакъв отговарящ по описанието на Йогоро мъж да се качва по хълма. Коджиро трябва да го е убил и после да е занесъл тялото долу.

Шестимата се спогледаха строго с погледи, в които се отразяваше мълчаливият им гняв.

Със зачервено от огъня лице Шиндзо попита:

— Това ли е всичко?

— Не. Искахме да говорим и за бъдещето на дома Обата и как да се справим с Коджиро.

Шиндзо стоеше замислен. Мъжът, който заговори пръв, се обади:

— Може вече да сте чували за това. Коджиро е станал служител на господаря Хосокава Тадатоши. Сега пътува към Будзен и още не е платил за онова, което стори — че съсипа името на нашия учител, уби неговия единствен син и изкла другарите ни.

— Шиндзо — настоя трети, — като ученици на Обата Кагенори трябва да направим нещо.

От огъня хвръкнаха парченца бяла пепел. Един от мъжете вдиша облак дим и се закашля.

След като няколко минути ги слуша как дават воля на горчивото си възмущение, Шиндзо се обади:

— Аз естествено съм една от жертвите и имам свой план за отмъщение. Кажете ми обаче какво точно сте замислили вие.

— Решили сме да отправим възражение към господаря Хосокава. Ще му разкажем за всичко станало и ще помолим Коджиро да ни бъде предаден.

— И после?

— Ще видим главата му набита на кол пред гробовете на нашия учител и сина му.

— Бихте могли да го направите, в случай, че ви го предадат вързан. Хосокава обаче надали ще сторят това. Макар да е приет съвсем наскоро, той е техен служител и тях ги занимават най-вече уменията му. Вашето оплакване само ще даде поредното доказателство за неговите способности. Кой даймио без наложителна причина ще предаде на кого да е един от своите служители?

— Тогава ще трябва да прибегнем до крайни мерки.

— Като например?

— Той пътува заедно с доста на брой хора. Лесно бихме могли да ги настигнем. Начело с вас, ние шестимата и други верни ученици…

— Нима предлагате да го нападнем?

— Да. Елате с нас, Шиндзо.

— Не бих искал.

— Не сте ли вие човекът, избран за продължител на името Обата?

— Трудно е да признаем, че нашият враг ни превъзхожда — отбеляза замислен Шиндзо. — При все това, безпристрастно погледнато, Коджиро е по-добър боец. Дори да сме една дузина, боя се, че накрая само ще добавим към срама си.

— И вие ще стоите настрана и няма да сторите нищо ли? — попита възмутен някой от учениците.

— Не. И аз не по-малко от всеки от вас не искам да допусна Коджиро да се измъкне след всичко направено. Готов съм обаче да чакам, докато дойде времето.

— Ужасно търпелив сте — отбеляза язвително един от мъжете.

— Не бягате ли сега от отговорност? — попита друг.

Когато Шиндзо не отвърна, те решиха, че по-нататъшен разговор ще е безполезен и бързешком си тръгнаха.

По пътя се разминаха с Йори, който бе слязъл пред портата от седлото и сега водеше жребеца към конюшнята. След като върза животното, забеляза застаналия до огъня Шиндзо и отиде при него.

— Значи се върна — отбеляза домакинът.

— Да. Кажете, вие да не сте се карали?

— Защо питаш?

— Като влизах току-що, се разминах с едни самураи. Видяха ми се ядосани. Говореха странни неща като „Надценявал съм го“ и „Той е слабохарактерен“.

— Това нищо не значи — отвърна Шиндзо и леко се засмя. — Ела по-наблизо да се стоплиш.

— На кой му трябва огън? Яздил съм без да спра целия път от Мусашино.

— В добро настроение ми се виждаш. Къде преспа снощи?

— У дома. Сенсей се върна!

— Чувах, че скоро щял да си идва.

— Нима вече знаете?

— Такуан ми каза. Ти чул ли си новината, Йори?

— Каква новина?

— Твоят учител ще стане голям човек. Това е много щастлив случай за него. Ще стане един от учителите на шогуна и така ще си основе собствено училище по саблено изкуство.

— Истина ли говорите?

— Ти радваш ли се на това?

— Естествено — повече, отколкото на всичко. Може ли да взема коня?

— Сега ли? Че ти тъкмо се връщаш.

— Ще ида да му кажа.

— Няма нужда да го правиш. До края на деня Старейшинският съвет ще му прати тържествена покана. Веднага щом ни известят, аз сам ще ида да кажа на Мусаши.

— Той ще дойде ли тук?

— Да — увери го Шиндзо.

След един последен поглед към гаснещия огън той влезе в къщата, зарадван от идването на Йори, но разтревожен за съдбата на ядосаните си приятели.

Поканата не се бави дълго. След около два часа дойде вестоносец с писмо от Такуан и нареждане Мусаши да се яви на следващия ден в Приемната зала до портата Вадакура. След потвърждаването на неговото назначение щеше да бъде приет от шогуна.

Щом Шиндзо, придружаван от един слуга, стигна къщата в равнината, завари Мусаши да седи на слънце с едно коте в скута си и да говори с Гоносуке.

— Идвам за вас — каза само немногословният Шиндзо.

— Благодаря — отвърна Мусаши. — Тъкмо се готвех да ви се обадя и да благодаря, че сте се грижили за Йори.

Без повече суетене възседна коня, който Шиндзо бе довел за него и двамата се върнаха в Ушигоме.

Същата вечер, докато седеше с Такуан и господаря Уджикацу, се почувства безкрайно щастлив от това, че е в състояние да гледа на тези хора и на Шиндзо като на свои приятели.

На сутринта Мусаши със събуждането си намери вече поставени до възглавницата подходящи за случая дрехи, заедно с неща като ветрило и хартиени кърпички. На закуска господарят Уджикацу се обърна към него:

— Това е голям ден. Трябва да му се радвате.

Яденето включваше ориз с червен фасул, по един цял сафрид за всеки от присъстващите и други поднасяни при празнични случаи ястия. Всичко много напомняше някое тържество по встъпване в пълнолетие на младеж от семейство Ходжо.

Мусаши искаше да се откаже от предложената длъжност. В Чичибу отново се бе замислил за двете прекарани в Хотенгахара години и намерението му да постави своето саблено майсторство в служба на доброто управление. Сега вярата му, че Едо, какво остава за другите части на страната, е готова за онзи вид съвършено управление, който той си представяше, изглеждаше по-малко оправдана от всякога. Светостта на Пътя и приложението на сабленото изкуство в полза на мира изглеждаха не повече от възвишени представи, поне докато Едо или Осака не успеят да установят над цялата страна властта си. Не беше решил и друг един въпрос — ако утре дойде време за решителната битка, Източната или Западната войска ще подкрепи? Или пък трябва да обърне гръб на света и докато бъде възстановен мирът, да се препитава само с планинска трева?

Дори тази сутрин не можеше да избегне чувството, че ако се задоволи с този висок пост, това ще го отклони от Пътя, който следва.

Не можеше обаче да откаже. В крайна сметка го склони доверието, което показаха препоръчителите му. Нямаше начин да каже „не“, не можеше да измени на своя стар приятел и строг наставник Такуан и на господаря Уджикацу, познанството с когото така ценеше.

Облечен тържествено и яхнал великолепен, красиво оседлан жребец, той тръгна по ярко осветения от слънцето път към крепостта. Всяка стъпка би трябвало да го отвежда по-близо до портата на славата.

Пред Приемната зала имаше покрит с чакъл вътрешен двор и на един висок стълб — надпис „Слезте от седлото“. Докато Мусаши изпълняваше указанието, напред излязоха някакъв служител и един от конярите.

— Казвам се Миямото Мусаши — обяви той с тържествен глас. — Идвам в отговор на вчерашното повикване от страна на Старейшинския съвет. Ще мога ли да помоля да ме представите на служителя, който отговаря за чакането?

Както се очакваше, бе дошъл сам. Един друг служител дойде и го придружи до стаята, където чакат гостите. Посъветваха го да остане там, „докато отвътре кажат“.

Помещението бе голямо, с площ повече от двадесет рогозки. Известно бе като „Орхидеената стая“, заради рисунките на птици и пролетни орхидеи по стените и вратата. Не след дълго влезе прислужник с чай и сладкиши, но в течение почти на половин ден това остана единственият досег на Мусаши с друг човек. Птичките по стената не запяваха, орхидеите не изпускаха аромат. Мусаши почна да се прозява.

Предположи, че червендалестият, белокос мъж, който се появи накрая, е някой от върховните служители. На младини навярно е бил изтъкнат воин.

— Нали вие сте Мусаши? — попита бегло господарят Сакай Тадакацу, докато сядаше. — Простете, че ви накарах толкова дълго да чакате.

Макар да беше господар на Кавагое и познат на всички даймио, в крепостта на шогуна той бе просто още един от служителите, комуто слугуваше само един самурай. По държанието му личеше, че не държи на пищност и тържественост.

Мусаши се поклони доземи и като остана в това положение, с възможно най-официални думи заяви:

— Името ми е Миямото Мусаши. Ронин съм от Мимасака, син на Мунисай, който е потомък на семейство Шимен. Дойдох при крепостната порта в съгласие с желанието на шогуна, изразено в пратеното ми повикване.

Тадакацу кимна неколкократно с леко поклащане на двойната си брадичка.

— Много съм ви благодарен за труда — каза, но после с извинителен тон продължи: — Що се отнася до назначаването ви на държавна длъжност, за която бяхте препоръчан от свещеника Такуан Сохо и господаря на Ава, Ходжо, тази вечер в плановете на шогуна настъпи внезапна промяна. Вследствие на това няма да бъдете приет на служба при него. Тъй като няколко от нас останаха недоволни от това решение, днес Старейшинският съвет отново се занима с въпроса. Всъщност, допреди малко обсъждахме това. Отново отнесохме въпроса до шогуна. Със съжаление трябва да кажа, че не сме в състояние да променим неговото последно решение.

В погледа му имаше съчувствие и за миг сякаш се опитваше да намери думи на утешение.

— В нашия преходен свят — продължи, — такива неща постоянно се случват. Не бива да се оставяте онова, което хората говорят, да ви дразни. Когато се отнася до държавни назначения, трудно може да се каже дали човек е имал щастие или не.

— Да, господине — отвърна Мусаши, все така застинал в поклон.

Думите на Тадакацу бяха като музика за ушите му. Признателност се надигна от дъното на душата му и заля цялото му тяло.

— Решението ми е ясно, господине. Благодарен съм ви.

Думите дойдоха като от само себе си. Мусаши не се грижеше за обноските, нито пък искаше да бъде ироничен. Почувства, че по-висше от шогуна същество му е възложило сега много по-висока длъжност от тази да бъде придворен учител. Боговете са проявили снизходителност към него.

„Добре приема всичко това“, помисли си Тадакацу, докато доста изкосо се взираше в Мусаши. На глас каза:

— Може би ви се натрапвам с този въпрос, но казаха ми, че имате необичайни за един самурай художествени занимания. Бих искал да покажа на шогуна някой образец от вашата работа. Не си заслужава да се дава отговор на злостната мълва на простолюдието. Струва ми се, за един благороден самурай по-достойно ще е да застане над брътвежа на тълпата и така без думи да даде свидетелство за чистотата на сърцето си. Не смятате ли, че една творба на изкуството ще е добра за тази цел?

Докато Мусаши още разсъждаваше над смисъла на казаното, Тадакацу завърши:

— Надявам се да се видим отново — и излезе от стаята.

Мусаши вдигна глава и остана да седи с изправен гръб. Няколко минути минаха, докато осмисли думите на господаря. Ненужно е значи да дава отговор на клеветите и мълвата, но трябва да даде свидетелство за характер. Успее ли да направи това, неговата чест ще остане неопетнена и препоръчалите го мъже няма да понесат загуби за своята.

Погледът му падна върху някакъв шестделен параван в ъгъла на стаята. Повика един самурай от стражата, обясни, че господарят Сакай го е помолил да нарисува нещо и поиска средства, с които да изпълни молбата му — четки, доброкачествено мастило, малко отлежал цинобър и малко синя боя.

Хрумна му колко странно е, че повечето деца могат да рисуват — както впрочем и да пеят, — но щом пораснат, забравят това свое умение. Може би малкото мъдрост, която придобиват, почва да им пречи. Самият той не беше изключение. Като дете често бе рисувал картини — един от любимите му начини за прогонване на самотата. От четиринадесет-петнадесетгодишна възраст до над двадесет обаче почти изцяло бе изоставил рисуването.

В течение на пътуванията си често спираше в храмове или богатски домове, където му се бе удавала възможност да види хубава живопис — върху стена или по окачени в нишите свитъци. Това предизвика у него жив интерес към изкуството.

Благородната простота и тънката проникновеност на рисунките на кестени от Лян-кай бяха го впечатлили особено дълбоко. Откакто видя тази творба в дома на Коецу, не пропускаше нито една възможност да разгледа редки китайски картини от времето на династията Сун, работи на японски дзен-живописци от петнадесети век и произведения на съвременни майстори от школата Кано, най-вече на Кано Санраку и на Кайхо Юшо. Естествено имаше своите предпочитания. Решителният, мъжествен рисунък на Лян-кай, който сякаш е гледал с окото на боец със сабя, го порази като израз на великанска сила. Кайхо Юшо, навярно понеже бе от самурайски произход, в късна възраст бе постигнал такава извисена чистота, че Мусаши го сметна за достоен образец за подражание. Привличаха го също леките импровизации в произведенията на монаха-отшелник и художник Шокадо Шоджо, когото още повече харесваше, понеже се знаеше, че с близък приятел на Такуан.

Живописта, на пръв поглед много отдалечена от попрището, което си бе избрал, надали бе изкуство за човек, който рядко се задържа някъде повече от месец. Въпреки това от време на време Мусаши рисуваше.

Също като при други възрастни, забравили как се прави това, отначало преработваше умът, но не и духът му. Заради намерението да рисува изкусно, не успяваше да се изрази естествено. Много пъти се бе обезсърчавал и изоставял работата си. После рано или късно нещо пак го подтикваше да хване четката — крадешком. Срамуваше се от своите картини и никога не ги показваше на други, макар да оставяше хората да разглеждат статуите му.

Досега бе така. В памет за днешния съдбовен ден Мусаши реши да направи картина, достойна да бъде видяна от шогуна и от кой да е друг.

Докато я завърши, работи бързо и без прекъсване. После спокойно остави четката в съд с вода и без повече да хвърли дори поглед към своята творба, излезе.

В двора все пак се обърна да погледне за последно внушителната порта. Един въпрос изпълваше ума му: Пред или зад тази врата се крие славата?

Сакай Тадакацу се върна в стаята, където Мусаши бе чакал и известно време остана да седи втренчен в още влажната картина. Изгледът бе от равнината Мусашино. В средата, извънредно голямо, се издигаше изгряващото слънце. За да изрази вярата на Мусаши в собствената му правота, то бе пурпурночервено. Останалата част от творбата бе нарисувана с мастило, за да улови духа на равнинната есен.

„Тигър пропуснахме да опитомим“, помисли си Тадакацу.

Небесните звуци

— Върнахте ли се вече? — попита Гоносуке, като премига при вида на Мусаши в твърдо колосаните официални дрехи.

Мусаши влезе и седна. Гоносуке коленичи на края на тръстиковата рогозка и се поклони.

— Поздравления — каза топло той. — Веднага ли ще трябва да започнете работа?

— Назначението беше отменено — отвърна през смях Мусаши.

— Отменено ли? Шегувате ли се?

— Не. А и смятам това за добре.

— Не разбирам. Знаете ли какво се е объркало?

— Не видях причина да попитам. Благодарен съм на небето, че всичко завърши така.

— Все пак изглежда жалко.

— И вие ли сте на мнението, че мога да намеря слава само зад стените на крепостта Едо?

Гоносуке не отговори.

— Известно време имах такава цел. Мечтаех да приложа това, което знам за сабята, за постигането на мир и щастие за хората и така да направя Пътя на меча да стане Път на управлението. Струваше ми се, че ако стана държавен служител, ще имам възможност да видя в действие мислите си.

— Някой ви е наклеветил. Това ли е?

— Може би, но вие не мислете повече за това. И не ме разбирайте криво. Моите мисли, както особено днес разбрах, са само мечти.

— Това не е истина. Аз съм си мислил същото — Пътят на меча и духът на доброто управление трябва да са едно.

— Радвам се, че сме съгласни в това. В действителност обаче истината на затворения в стаята си учен не винаги съвпада с онова, което светът като цяло смята за истинно.

— Значи смятате, че истината, която ние двамата с вас търсим, е без полза в живота?

— Не, не е така — възрази бързо Мусаши. — Докато тази страна съществува, колкото и да се променят нещата, Духовният път на храбрия няма да престане да бъде полезен… Ако се замислите, ще видите, че Пътят на управлението не опира само до Изкуството на войната. Безупречното държавно устройство трябва да се основава на съвършено сливане на изкуствата на меча и перото. Последната цел на Пътя на меча е да осигури светът да живее в мир. Ето защо стигнах до извода, че моите мисли са само сънища, при това сънища на дете. Трябва да се науча смирено да служа на двама богове — единия на войната, другия — на книгата. Преди да се опитвам да управлявам страната, трябва да вникна в това, на което може да ме научи самата тя.

Накрая се засмя, но изведнъж млъкна и попита Гоносуке дали има мастилница или кутия с принадлежности за писане.

Щом свърши, подаде писмото си на Гоносуке и му каза:

— Съжалявам, че ви създавам труд, но бих искал да ви помоля да занесете това от мен.

— В дома на Ходжо ли?

— Да. Описал съм изцяло това, което чувствам. Предайте на Такуан и на господаря Уджикацу моите най-сърдечни поздрави… А, има и още нещо. Остана ми нещо от Йори. Моля, предайте му го.

Издърпа кесията, която бащата на Йори му бе оставил и я сложи до писмото.

С тревожен израз на лицето Гоносуке се примъкна на колене напред и попита:

— Защо връщате на Йори това?

— Отивам в планината.

— Където и да отидете, в планината или в града, Йори и аз искаме да дойдем като ваши ученици.

— Аз не се оттеглям завинаги. Междувременно бих искал да се грижите за Йори — да кажем през следващите две или три години.

— Какво? На усамотение ли ще се отдавате?

Мусаши се засмя, изпъна кръстосаните си досега крака и се облегна на ръце назад.

— Много съм млад за такова нещо. Няма да се откажа от голямата си надежда. Все още всичко е пред мен — желания, заблуди, всичко… Имаше една песен. Не знам кой я е написал, но почва така:

Докато слушаше, Гоносуке сведе глава. После стана и сложи писмото и кесията в кимоното си.

— По-добре сега да тръгвам — каза той спокойно. — Стъмва се.

— Добре. Моля ви, върнете коня и кажете на господаря Уджикацу, че понеже дрехите са изцапани от пътя, ще ги задържа.

— Да, разбира се.

— Не смятам, че ще бъде уместно да ходя в дома на господаря Уджикацу. Отмяната на назначението трябва да значи, че шогунатът ме смята за несигурен и подозрителен. По-нататъшна връзка с мен би могла да създаде на господаря Уджикацу неприятности. Не съм написал това в писмото, тъй че бих искал вие да му го обясните. Кажете му, че се надявам да не се обиди.

— Разбирам. Ще се върна до сутринта.

Слънцето бързо залязваше. Гоносуке хвана коня за поводите и поведе животното надолу по пътеката. Тъй като бе предоставен на Мусаши, дори не му хрумна да го възседне.

След около два часа стигна в Ушигоме. Там седяха и се питаха какво ли е станало с Мусаши. Гоносуке дойде при тях и даде писмото на Такуан.

Вече бе идвал някакъв чиновник да ги осведоми за неблагоприятния отзив за характера и миналото на Мусаши. От всички възражения против него най-вредно било това, че има враг, който се е заклел да му отмъсти. Според слуха неправ бил Мусаши.

След като чиновникът си тръгна, Шиндзо разказа на баща си и на Такуан за посещението на Осуги.

— Даже се опита и на мен да продава стоката си — както се изрази той.

Необяснимо оставаше защо хората с такава готовност приемат това, което им се казва. Не само хора от простолюдието — бъбрещи край кладенеца жени или работници в някоя евтина пивница, — а и мъже, достатъчно умни да отсеят действителното от измислиците. Съветниците на шогуна в течение на няколко дълги часа бяха обсъждали въпроса, но дори и те в крайна сметка дадоха вяра на клеветите на Осуги.

Такуан и останалите донякъде очакваха писмото на Мусаши да дава израз на недоволството му, но всъщност то казваше съвсем малко повече от това защо се оттегля. В началото пишеше, че е помолил Гоносуке да им опише неговите чувства. Следваше песента, която изпя на Гоносуке. Краткото писмо завършваше:

Макар Шиндзо и Уджикацу да останаха дълбоко трогнати от вниманието на Мусаши, вторият каза:

— Той много държи да не се натрапва, но аз бих искал да го видя. Такуан, ако пратим да го повикат, съмнявам се, че ще дойде, затова дайте да отидем ние при него.

Стана, готов веднага да тръгне.

— Бихте ли могли да почакате малко, господине? — попита Гоносуке. — Искам да дойда с вас, но Мусаши ме помоли да дам нещо на Йори. Ще може ли да накарате да го доведат?

Щом влезе, Йори попита:

— Търсили ли сте ме?

Очите му веднага се спряха на кесията в ръката на Гоносуке.

— Мусаши каза добре да се грижиш за това — обясни този, — понеже това ти е единственият спомен, който имаш от баща си.

После допълни, че двамата ще са заедно, докато Мусаши се върне.

Йори не успя да скрие разочарованието си, но тъй като не искаше да се показва слаб, колебливо кимна.

В отговор на запитванията на Такуан той разказа всичко, което знаеше за родителите си. Когато въпросите се изчерпаха, добави:

— Единственото, което никога не съм разбрал, е какво е станало със сестра ми. Моят баща не говореше много за нея, а майка ми умря, без да ми каже нищо, което да съм запомнил. Не знам къде живее тя и дали въобще е жива.

Такуан сложи кесията на коляното си и извади от нея някакъв измачкан лист. Както четеше загадъчното послание, оставено от бащата на Йори, веждите му се стрелнаха нагоре от изненада. Впери поглед в Йори и каза:

— Това ми говори нещо за сестра ти.

— И аз така подозирах, но нито аз, нито свещеникът в Токуганджи разбрахме нещо.

Такуан прескочи първата част и почна да чете на глас:

Щом върна листа в кесията, Такуан каза:

— Ще можеш да видиш сестра си. Аз я познавам от младини. Мусаши също я познава. Ела с нас, Йори.

Не даде никакво обяснение какво иска да каже, нито пък спомена Оцу или „небесния звук“, в който позна нейната флейта.

Всички тръгнаха заедно и се забързаха към хижата, където пристигнаха малко след като я бяха докоснали първите лъчи на изгряващото слънце. Вътре бе пусто. В края на равнината се вдигаше едно бяло облаче.