Мъжът, който търсеше сянката си

12–20 юни

Глава 1

Лисбет Саландер си беше взела душ във фитнеса и отиваше обратно в килията си, когато главният надзирател Алвар Олсен я спря в коридора. Той плещеше нещо, може би дори беше малко развълнуван. Жестикулираше бурно и размахваше някакви документи. Но Лисбет не чуваше и дума от казаното. Часът беше 19,30.

19,30 беше най-лошото време във „Флудберя“. Тогава покрай затвора с гръм и трясък минаваше раздрънкан товарен влак, стените се клатеха, дрънчаха ключове, а въздухът миришеше на пот и парфюм. В никой друг час от денонощието мястото не бе толкова опасно, колкото в 19,30. Именно тогава, под прикритието на шума от железницата и всеобщата суматоха, която наставаше точно преди вратите на килиите да се затворят, се случваха най-страшните нападения. По това време Лисбет Саландер винаги оглеждаше отделението от горе до долу и със сигурност не беше случайно, че точно в този миг забеляза Фария Кази.

Фария Кази беше от Бангладеш, млада и красива, и в момента седеше в стаята си вляво от тях. Макар от този ъгъл Лисбет да виждаше само лицето ѝ, нямаше съмнение, че някой я удряше. Главата ѝ потръпваше отново и отново и въпреки че ударите не бяха твърде силни, в тях имаше нещо отработено, почти ритуално. Каквото и да се случваше, то бе започнало отдавна. Личеше си по самите удари и по реакцията на жертвата. Отдалеч ставаше ясно, че тормозът е пуснал дълбоки корени и е прекършил всяка воля за съпротива у нея.

Жената не вдигаше ръце, за да се предпази, а в пог​ леда ѝ нямаше изненада, единствено тих и притъпен ужас. Терорът беше част от живота на Фария Кази. Лисбет осъзна това просто докато изучаваше лицето ѝ, а заключението ѝ съвпадаше с нещата, които бе видяла през седмиците, прекарани в затвора.

– Там – каза тя и посочи към килията на Фария.

Но когато Алвар Олсен се обърна, всичко вече беше приключило. Лисбет побърза да се махне оттам, отиде в собствената си килия и затвори вратата. Отвън се чуваха гласове и приглушен смях, както и товарният влак, който сякаш никога нямаше да спре да бучи и да се тресе. Пред себе си виждаше лъскавата мивка и тясното легло, лавицата за книги и бюрото, където бяха изчисленията ѝ по квантова механика. Трябваше ли да продължава с опитите си да докаже примковата квантова гравитация? Погледна надолу към ръката си. В нея имаше нещо.

Държеше листовете, които Алвар бе размахвал допреди малко, и любопитството ѝ все пак се поразбуди. Но се оказа глупост – тест за интелигентност с две петна от кафе върху празната страница в началото. Лисбет изсумтя.

Мразеше да я претеглят и измерват, така че остави листовете да се изплъзнат от ръцете ѝ, разпръсквайки се като ветрило върху бетонния под. Само след миг тестът се изпари от ума ѝ и тя отново се замисли за Фария Кази. Така и не видя кой я удря. Но въпреки това много добре знаеше отговора. Първоначално не се бе интересувала от настроенията в отделението, но впоследствие се оказа против волята си въвлечена в затворническия живот и постепенно разгада видимите и невидимите знаци, разкриващи кой всъщност държи властта тук.

Отделението се наричаше просто „Б“, но му викаха също и „охраняемия павилион“. Считаше се за най-сигурното място в затвора и на тези, които идваха на посещение или правеха бърз оглед, сигурно наистина им се струваше така. Никъде другаде нямаше толкова пазачи, проверки и програми за реабилитация. Но ако някой се вгледаше по-отблизо, можеше да долови, че тук има нещо гнило. Пазачите се правеха на корави и властни, а понякога пък на милосърдни. В действителност обаче бяха страхливи мекотели, които бяха изтървали положението от контрол, предавайки властта в ръцете на врага – мафиотката Бенито Андершон и нейната банда.

През деня Бенито не се набиваше на очи и се държеше почти като за пример. Но следобед, когато зат​ ворничките можеха да тренират или да се срещат с близките си, тя завземаше отделението и терорът ѝ се усещаше най-много именно преди затварянето на вратите вечер. Жените обикаляха килиите, а по коридорите се носеха заплахи и обещания, като сподвижничките и жертвите на Бенито се групираха в два отделни лагера.

Разбира се, беше скандално, че Лисбет Саландер се намира тук и че изобщо е затворена. Но обстоятелствата не бяха на нейна страна, а и честно казано, тя не се бе съпротивлявала особено убедително. Всичко това ѝ се струваше преди всичко като идиотско прекъсване на ежедневието ѝ и смяташе, че няма голямо значение дали ще седи в пандиза, или някъде другаде.

Бяха я осъдили на два месеца затвор за престъпна небрежност и присвояване на чужда собственост заради участието ѝ в драмата, разиграла се след убийството на Франс Балдер. Тогава тя на своя глава скри едно осемгодишно момче с аутизъм и отказа да сътрудничи на полицията, защото с право смяташе, че отнякъде изтича информация. Никой не оспорваше, че е извършила голям подвиг и е спасила живота на момчето. Въп​ реки това главният прокурор Рикард Екстрьом вложи истински патос по време на процеса и накрая съдът се съгласи с него, въпреки че един от съдебните заседатели имаше особено мнение, а адвокатката Аника Джанини свърши блестяща работа. Но тъй като самата Лисбет не помогна особено на Аника, в крайна сметка нямаха шанс.

Лисбет през цялото време си мълчеше кисело и отказа да обжалва. Искаше просто цялото представление да приключи и накрая, точно както се очакваше, се озова в „Бьорниерда Горд“, затвор от открит тип, където имаше голяма свобода. После обаче се появи информация, че съществува заплаха за живота ѝ, което не беше съвсем неочаквано, като се има предвид срещу кого се беше опълчила, затова я преместиха в отделението с повишено ниво на сигурност тук във „Флудберя“.

Не беше толкова странно, колкото звучеше. Вярно, щяха да я затворят с най-опасните жени в страната, но нямаше причина да възрази. Около нея винаги щеше да има пазачи, а и беше вярно, че в отделението от години не бе имало сигнали за нередности или нападения. Персоналът можеше дори да се похвали с доста впечатляваща статистика на броя реабилитирани зат​ ворнички, макар и тази статистика чисто и просто да датираше от времето преди пристигането на Бенито Андершон.

От самото начало Лисбет се натъкна на доста провокации, но и това не беше особено учудващо. Името ѝ се споменаваше както в медиите, така и в информационните канали на подземния свят, така че привличаше доста внимание. Само преди няколко дни самата Бенито ѝ беше подала бележка с думите: Приятел или враг? Но Лисбет изхвърли бележката минута по-късно само защото ѝ бяха необходими около петдесет и осем секунди, за да я разчете.

Не я интересуваха борбите за власт и приятелските кръгове. Съсредоточаваше се върху това да наблюдава и да се учи, а преди малко бе научила повече от достатъчно. Сега се взираше с празен поглед в лавицата с есетата по квантова теория на полето, които специално си бе поръчала, преди да я тикнат зад решетките. В гардероба вляво имаше два комплекта затворнически дрехи с буквите KV[3] на гърдите, бельо и два чифта маратонки. По стените нямаше нищо, нито дори снимки или някакви дреболии, които да напомнят за живота навън. Обзавеждането тук я интересуваше също толкова малко, колкото и обзавеждането в дома ѝ на Фискаргатан.

В коридора започна затварянето на вратите, което за нея обикновено беше като освобождение. Когато шумовете заглъхнеха и в отделението настанеше спокойствие, Лисбет се потапяше в математиката си, в опи​ тите да обедини квантовата механика и теорията на относителността – и да забрави за външния свят. Но тази вечер беше различно. Чувстваше се раздразнена и това не се дължеше само на тормоза над Фария Кази или на цялата корупция тук вътре.

Причината бе посещението на Холгер Палмгрен преди шест дни. Той бе старият ѝ попечител от времето, когато правовото общество не смяташе, че тя е способна да се грижи за себе си. Посещението си беше достатъчно драматично събитие, откъдето и да го пог​ леднеш. По принцип Холгер никога не напускаше дома си и беше изцяло зависим от сестрите и помощниците, които се грижеха за него в апартамента му в Лилехолмен[4]. Въпреки това обаче бе настоял да я посети. Дойде тук с кола на Транспортната агенция за хора със затруднено придвижване и се появи задъхан в стаята за посещения, с инвалидна количка и кислородна маска. Но все пак беше хубаво. Двамата си поговориха за миналото, а Холгер се разчувства. Само едно нещо обезпокои Лисбет. Холгер ѝ каза, че го е посетила жена на име Май-Брит Турел, която била секретарка в психиат​ ричната клиника, където Лисбет бе лежала като дете. Жената прочела за Лисбет във вестниците и връчила на Холгер разни документи, които смятала за интересни. Според него обаче в тях просто било описано как са връзвали Лисбет с колани и колко ужасно са я третирали като цяло. „Нищо, което ти трябва да гледаш“, каза той. И все пак в документите явно бе имало нещо ново, защото, когато Холгер я пита за драконовата татуировка, Лисбет му разказа за дамата с родилния белег, а той вметна:

– Тя не беше ли от Регистъра?

– А?

– Регистърът за изследвания на генетиката и социалната среда в Упсала? Струва ми се, че съм го чел някъде.

– Трябва да е било в новите документи – каза тя.

– Мислиш ли? – отвърна той. – Или просто нещо бъркам.

Може би бъркаше. Холгер вече беше стар. И въп​ реки това информацията не даваше мира на Лисбет. Глождеше я, докато тренираше с бързата круша във фитнеса следобед или работеше в грънчарската работилница сутрин. Глождеше я и сега, докато стоеше в килията си и примигваше, загледана в пода.

Тестът за интелигентност, разпръснат там долу, като че ли се бе променил. Сега не ѝ беше толкова безразличен като преди малко, а ѝ се струваше като някакъв вид продължение на разговора с Холгер. В първия миг Лисбет не можа да разбере защо, но после си припомни, че жената с родилния белег също ѝ даваше разни тестове. Тези опити винаги завършваха със суматоха и караници, докато накрая шестгодишната Лисбет не избяга сама в нощта.

Само че не тестовете или бягството бяха важното. У нея се бе зародило подозрението, че по време на детството ѝ се е случвало нещо фундаментално, което не е разбирала. Осъзна, че трябва да научи повече.

Вярно, скоро щеше отново да е навън, свободна да прави каквото си поиска. Но знаеше също, че може да използва главния надзирател, Алвар Олсен. Той не за пръв път си затваряше очите за физическото насилие в затвора. Отделението, за което отговаряше и с което Службата за лишаване от свобода все още се гордееше, в действителност бе изпаднало в морален упадък и Лисбет за зачуди дали Алвар Олсен не би ѝ помогнал да получи това, на което никой тук нямаше право – достъп до интернет.

Нададе ухо към коридора. Там се редуваха ругатни и приятелски думи, блъскаха се врати, дрънчаха ключове и тракаха отдалечаващи се подметки. Накрая настана тишина. Чуваше се единствено вентилационната система, която въпреки бръмченето не работеше особено добре. Въздухът беше непоносимо задушен. Лисбет Саландер гледаше теста на пода и мислеше за Фария Кази, Бенито и Алвар Олсен, както и за дамата с белязания врат.

Наведе се и вдигна листовете, седна на бюрото и попълни набързо отговорите. След това се обади по среб​ ристия интерком до стоманената врата. Гласът на Алвар Олсен прозвуча колебливо и неспокойно. Лисбет му каза, че трябва веднага да говори с него.

– Важно е – отбеляза тя.

Глава 2

Алвар Олсен искаше да се прибере. Да се махне оттук. Но първо трябваше да изпълни задълженията си на надзирател и да отметне бумащината, а също и да се обади на деветгодишната си дъщеря Вилда, за да ѝ пожелае лека нощ, разбира се. Както обикновено, леля му Шещин гледаше момичето и както обикновено, Алвар ѝ бе казал да заключи и втората брава.

От дванайсет години беше началник на отделението с повишено ниво на сигурност във „Флудберя“ и дълго време се бе гордял с работата си и бе смятал, че е правилният човек за позицията. На младини Алвар Олсен спаси живота на тежко алкохолизираната си майка и ѝ помогна да спре да пие. Винаги беше заставал с плам на страната на уязвимите, затова не бе учудващо, че постъпи в Службата за лишаване от свобода и бързо си създаде безупречна репутация. Но днес не бе останало много от някогашния му идеализъм.

Първият удар дойде още когато съпругата му го остави сам с Вилда и отиде да живее с бившия си шеф. Но Бенито бе тази, която окончателно го лиши от илюзиите му. Преди Алвар все казваше, че във всеки престъпник има нещо добро. Но в Бенито нямаше нищо такова, въпреки че мнозина се бяха опитвали да го открият – приятели, приятелки, адвокати, терапевти и съдебни психиатри, дори и двама свещеници. Първоначално Бенито се казвала Беатрис, но се прекръстила, вземайки името на не безизвестния италиански фашист. Понастоящем на шията ѝ имаше татуиран пречупен кръст, косата ѝ беше късо подстригана, а лицето ѝ беше толкова бледо, че имаше нездрав вид. И все пак не беше неприятна гледка.

Бенито имаше тяло на борец, но излъчваше едновременно известна грация и нещо царствено, което привличаше не един и двама. Повечето хора наоколо обаче просто се плашеха до смърт от нея. Бенито – поне така се говореше – бе убила трима души с две ками, които наричаше Керис[5] и които бяха толкова обсъждани, че се бяха превърнали в част от заплашителната и задушлива атмосфера в затвора. Затворничките все повтаряха, че най-лошото, което може да ти се случи в отделението, е Бенито да ти каже, че е насочила камата си към теб, защото това означавало, че дните ти са преброени и все едно вече си мъртъв. Тези приказки, общо взето, бяха измишльотини – особено като се има предвид, че ножовете се намираха на безопасно разстояние от затвора, – но въпреки това оставяха своя отпечатък върху настроението в отделението. Митовете за камите всяваха ужас из коридорите и се бяха слели със заплашителния образ на Бенито. Всичко това беше срамно и скандално. Алвар се беше огънал.

Трябваше да е подготвен за нея. Беше висок сто деветдесет и два сантиметра. Тежеше осемдесет и осем килограма, тялото му беше кораво и релефно и още като тийнейджър бе влизал в схватки с пияници и свине, които се бяха опитвали да награбят майка му. Но имаше слабо място. Беше самотен родител, а преди около година Бенито се приближи до него на двора и прошепна в ухото му един маршрут – смразяващо точно описание на всички улици, коридори и стълбища, по които Алвар минаваше сутрин, за да остави дъщеря си в трети „А“ клас на третия етаж в училище „Фридхемскулан“ в град Йоребру.

– Камата ми е насочена към момичето ти – каза тя, а повече от това не бе и нужно.

Алвар изгуби контрол над отделението, а развалата се разпространи надолу по йерархията. И за секунда не се бе съмнявал, че някои от колегите му – като страхливеца Фред Стрьомер – са станали откровено корумпирани. Най-зле беше сега през лятото, когато затворът се изпълваше с некомпетентни и наплашени пазачи по заместване, а бедният на кислород въздух в коридорите само повишаваше раздразнението и напрежението. Алвар вече не знаеше колко пъти се е будил рано сутрин и се е заклевал, че ще въдвори ред в отделението. Но въпреки това не успяваше, а не му помагаше и това, че директорът на затвора Рикард Фагер беше идиот. Фагер се интересуваше само от фасадата, а тя все още изглеждаше бляскава и неопетнена, колкото и прогнило да бе всичко зад нея.

Всеки следобед погледът на Бенито парализираше Алвар наново и както диктуваше психологията на потисничеството, той ставаше все по-слаб с всеки следващ път, когато се огънеше. Чувстваше се обезкървен, а най-лошото беше, че не можеше да спаси Фария Кази.

Фария бе осъдена за убийството на големия си брат, когото беше бутнала през голям стъклен прозорец в стокхолмското предградие Сикла. Но нравът ѝ изобщо не беше агресивен или насилнически. Тя най-често седеше в килията си и четеше или плачеше, а това, че изобщо се бе озовала в отделението с повишена сигурност, се дължеше на заплахата за живота ѝ и склонността ѝ към самоубийство. Фария бе пречупена, изос​ тавена от всички, дори от обществото. Не можеше да се прави на корава по коридорите, нямаше стоманено сив поглед, който да всява респект. Разполагаше единствено с крехката си красота, която караше мъчителите и садистите да се тълпят около нея, а Алвар се мразеше, задето не прави нищо, за да ѝ помогне.

Единственото му конструктивно усилие в последно време беше да обърне внимание на новото момиче, Лисбет Саландер. Това също не бе шега работа. Лисбет Саландер беше закоравяла кучка и за нея се носеха не по-малко слухове, отколкото за Бенито. Някои ѝ се възхищаваха, други я смятаха за надуто лайно, а трети усещаха, че мястото им в йерархията е застрашено. Бенито сякаш очакваше борбата за власт с цялото си тяло, с всеки мускул. Алвар не се съмняваше и за секунда, че тя използва връзките си извън затвора, за да събира информация за Саландер, точно както бе направила с него и всички останали в отделението.

Въпреки това засега нищо не се бе случило, дори когато Лисбет получи разрешение да работи в градината и в грънчарската работилница през деня, макар нивото ѝ на сигурност да не предвиждаше нещо такова. Беше трагична по грънчарство. Вазите ѝ бяха най-лошите, които Алвар някога бе виждал. Освен това не беше и особено социална. Едва продумваше. Изглежда, живееше в свой собствен свят и не ѝ пукаше за погледите и репликите от страна на другите, нито за ударите, които Бенито ѝ нанасяше скришом. Лисбет се отърсваше от всичко, както човек изтупва прах или курешки. Единственото, което наблюдаваше внимателно, бе именно Фария Кази.

Лисбет я държеше под око и вероятно вече бе осъз​ нала колко сериозно е положението. Може би това щеше да доведе до някаква конфронтация. Алвар не знаеше. Но се притесняваше.

Въпреки всички спънки, той се гордееше с индивидуалните програми, които разработваше за всяка затворничка. Никоя жена не биваше разпределена на работа автоматично, всички получаваха собствен график, в зависимост от проблемите и нуждите си. Някои се обучаваха редовно или на половин ден. Други посещаваха програми за реабилитация и се срещаха с психолози и съветници, или пък получаваха консултации за професионално ориентиране. Лисбет Саландер би трябвало – ако човек се ръководеше от документацията ѝ – да получи възможност да завърши училищното си образование или поне да бъде посъветвана по въпроса. Тя не беше ходила в гимназия и дори не бе завършила обучението си в основното училище, а с изключение на краткотрайно назначение в една охранителна фирма, изглежда, изобщо не беше и работила. Вечно си имаше проблеми с властите, макар че това беше първото ѝ лишаване от свобода. Би било лесно да я отпишат като безделница. Но, разбира се, в този образ имаше пукнатини. Не ставаше дума просто за вечерните вестници, които я описваха като екшън героиня. Цялото ѝ излъчване подсказваше за нещо повече, а едно конкретно събитие се бе запечатало трайно в паметта на Алвар.

Това бе единственото позитивно или изненадващо нещо, което бе видял в отделението през последните години. Случи се преди няколко дни в столовата, след ранната вечеря в пет часа. Навън валеше дъжд. Затворничките бяха отсервирали и измили чиниите и чашите си и почистили масите. Алвар седеше сам на един стол до мивката. В действителност нямаше работа там. По принцип се хранеше с персонала в друга част на зат​ вора, а затворничките сами се грижеха за столовата. Така наречените самостоятелни уреднички Юсефин и Тине – и двете дружки на Бенито – разполагаха със собствен бюджет и поръчваха продукти, готвеха, чистеха и се грижеха храната да стига за всички. Да бъдеш уредничка, беше въпрос на престиж. В пандиза храната даваше власт, това бе универсално правило. Неизбежно беше някои, като Бенито, да получават повече от други. Затова Алвар често хвърляше по едно око на кухнята. Там се намираше и единственият нож в отделението. Не беше остър, а и бе вързан със стоманено въженце. Въпреки това обаче можеше да причини наранявания и през онзи ден Алвар поглеждаше от време на време към него, докато се опитваше да яде.

Искаше да се махне от „Флудберя“. Искаше по-доб​ ра работа. Но за човек като него, който никога не бе учил или работил на друго място освен по затвори, изборът не беше особено богат. Ето защо се бе записал на дистанционен курс по бизнес икономика. Във въздуха още се носеше мирис на картофени палачинки и конфитюр, а Алвар четеше за ценообразуването на опции върху акции във финансовия пазар, макар, честно казано, да не разбираше много и изобщо да не се справяше с упражненията в учебника. В този момент се появи Лисбет Саландер, дошла да грабне още нещо за хапване.

Гледаше в пода и изглеждаше кисела и откъсната от света. Алвар не искаше да се изложи повторно с нов неуспешен опит да установи контакт с нея, затова продължи да се занимава с изчисленията си. Драскаше и триеше, което очевидно подразни Лисбет. Тя се приближи и се вторачи в него, а той се засрами. Често се срамуваше, когато тя го погледне, и тъкмо се канеше да стане и да излезе от столовата, когато Саландер грабна молива му и написа няколко цифри в учебника.

– Уравненията на Блек-Шолс са надценени, а и са безполезни, когато пазарът е толкова нестабилен – каза тя и се отдалечи, без ни най-малко да ѝ пука, че той вика след нея.

Просто си вървеше, сякаш Алвар вече не съществуваше. Отне му малко време да разбере какво се е случило. Едва късно вечерта на същия ден, когато седна пред компютъра си, си даде сметка, че Саландер само за секунда бе отговорила правилно на въпросите в учебника. И не само това, ами с непринуден авторитет бе разкритикувала награден с Нобелова награда модел за определяне на стойността на финансови деривати. За Алвар, който обикновено преживяваше единствено поражения и унижение в отделението, това бе голямо събитие. Размечта се, че това може да е началото на благоприятен контакт между тях и дори повратна точка в живота на Лисбет, която най-накрая би могла да осъзнае обхвата на дарбата си.

Алвар дълго се чуди каква да бъде следващата му стъпка. Как да я мотивира? Накрая му хрумна идея. Щеше да ѝ даде тест за интелигентност. Кабинетът му беше пълен със стари тестове и формуляри, останали след всички съдебни психиатри, които бяха опитвали да определят степента на психопатия, алекситимия, нарцисизъм и всичко останало, от което си мислеха, че страда Бенито.

Самият Алвар беше правил някои от тестовете и си мислеше, че момиче, което с такава лекота решава математически задачи, би трябвало да се справи добре и с това. Кой знае, може би тестът щеше да се окаже важен за нея. Ето защо изчака подходящ момент, както му се струваше, и я пресрещна в коридора. Стори му се дори, че вижда любопитство в изражението ѝ, и започна разговора с комплимент. Въобразяваше си, че е установил контакт.

Тя взе теста. Но после нещо се случи. Чу се бученето на влака отвън, Саландер се напрегна и погледът ѝ потъмня, а Алвар започна да пелтечи и я остави да изчезне. След това нареди на колегите си да се погрижат за затварянето на килиите. Самият той отиде в офиса си, който се намираше зад масивна стъклена врата в края на коридора, в така наречения административен отдел. Алвар беше единственият човек от персонала, който имаше собствена стая. Вътре имаше прозорец, който гледаше към двора, стоманената ограда и сивата бетонна стена, а кабинетът не беше много по-голям от килиите, нито кой знае колко по-приятен. Но за разлика от тях, там имаше компютър с интернет връзка, два монитора, които показваха кадри от охранителните камери в отделението, както и няколко украшения, които все пак придаваха малко уют.

Сега часът беше 19,45. Вратите на килиите бяха затворени. Влакът бе отминал в посока Стокхолм, а колегите седяха в малката трапезария и приказваха глупости. Алвар написа ред-два в дневника, който водеше за живота тук. Това не подобри настроението му, тъй като вече не беше толкова искрен в записките си. Вместо да продължи да пише, той вдигна поглед към таблото за съобщения, където бе окачил снимките на Вилда и на майка си, която почина преди близо четири години.

Отвън дворът приличаше на оазис насред пустия затворнически пейзаж. Небето беше безоблачно. Алвар отново погледна ръчния си часовник. Беше време да се обади у дома и да пожелае на Вилда лека нощ, приятни сънища и „чао, съкровище“. Вдигна слушалката, но не стигна по-далеч. Включи се интеркомът. Той погледна дисплея и видя, че повикването е от номер седем, килията на Лисбет Саландер. Веднага го обзе любопитство и заедно с това и притеснение. Всички затворнички знаеха, че не бива да безпокоят персонала ненужно. Лисбет никога преди не бе използвала интеркома, а и като цяло, не изглеждаше като жена, която има навика да хленчи. Възможно ли беше да се е случило нещо?

– Какво има? – попита той.

– Искам да дойдеш тук. Важно е.

– И кое е толкова важно?

– Даде ми тест за интелигентност, нали?

– Да, сметнах, че си момиче, което би се справило добре.

– Може и да си прав. Не би ли могъл да прегледаш отговорите ми още сега?

Алвар отново провери часа. Нямаше начин да е прик​ лючила с теста толкова бързо.

– По-добре да дойда утре сутринта – каза той. – Тъкмо ще имаш време да обмислиш отговорите си по-внимателно.

– Така няма да е честно – продължи тя. – Ще имам на разположение цяла нощ.

– Окей, идвам – отговори той.

Не знаеше защо точно го каза и веднага се зачуди дали не беше прибързано. От друга страна, сигурно щеше да съжалява, ако не отиде. Искрено се беше надявал, че тестът ще ѝ бъде интересен, а това можеше да бъде началото на нещо.

Наведе се и взе листа с правилните отговори от чекмеджето в долния десен край на бюрото. После се поизтупа, излезе и с помощта на чипа и личния си код отвори преходната врата към отделението. Тръгна по коридора и се загледа нагоре към черните камери и жълтите лампи на тавана, докато опипваше колана си. Там бяха неговият OC[6], палката му, връзката ключове, радио​ станцията и сивата кутийка с алармения бутон.

Може и да беше непоправим идеалист, но не беше наивен. В Службата за лишаване от свобода нямаше място за наивност. Затворничките можеха да звучат умолително и смирено, а всъщност да те въртят на пръс​ та си. Алвар винаги беше нащрек и колкото повече се приближаваше до вратата, толкова повече започваше да се тревожи. Може би трябваше да извика някой колега, както гласеше правилникът.

Колкото и интелигентна да бе Лисбет Саландер, нямаше как да е измъдрила отговорите толкова скоро. Сигурно имаше някакви скрити намерения, нали? Алвар все повече се убеждаваше в това. Отвори прозорчето на килията ѝ и погледна подозрително вътре. Лисбет стоеше спокойно до бюрото си. Усмихна му се, или поне горе-долу, а той отново почувства плах оптимизъм.

– Окей, влизам. Спазвай дистанция.

– Разбира се.

– Хубаво.

Алвар отключи, все още готов на какво ли не, но нищо не се случи. Саландер си стоеше на същото място.

– Как е? – попита той.

– Добре – отвърна тя. – Интересен тест. Ще поглед​ неш ли?

– Нося верните отговори – каза Алвар и размаха листа.

Тя не отговори, така че той добави:

– Като се има предвид колко бързо си го решила, не се разочаровай, ако резултатът не е много добър.

Алвар пробва да я предразположи с широка усмивка. Устните на Лисбет отново се извиха нагоре, но това вече не му вдъхваше увереност. Имаше чувството, че тя го изучава, и не му харесваше неясният блясък в погледа ѝ. Дали не бе намислила нещо? Нямаше да се учуди и за миг, ако кроеше някакъв пъклен план зад тъмните си очи. От друга страна, тя беше ниска и кльощава. Той беше едър, въоръжен и трениран да се справя с критични ситуации. Нямаше опасност, нали?

Алвар взе предпазливо теста и ѝ се усмихна вдървено. После се зае да проверява отговорите, държейки Саландер под око. Вероятно всичко беше наред. Тя просто го гледаше и като че искаше да го пита: „Добре ли съм се справила, или?“.

Във всеки случай почеркът ѝ не струваше. Листовете бяха осеяни с мастилени петна и драскулки, сякаш беше надраскала отговорите съвсем набързо. Без да я изпуска от поглед, той започна да сравнява теста ѝ с оригинала. Установи, че в началото всичко е вярно, и продължи да чете. Скоро удивлението му нарасна дотолкова, че нямаше как да не свали гарда си. Саландер бе отговорила правилно дори на най-трудните въпроси в края, а той никога не бе чувал за нещо подобно. Резултатът ѝ беше просто изключителен и той се канеше да каже нещо високопарно, но миг по-късно вече не можеше да диша.

Глава 3

Лисбет Саландер наблюдаваше внимателно Алвар Олсен. Той очевидно бе нащрек, а освен това беше висок и в добра форма, а на колана си носеше палка, лютив спрей и бутон за дистанционно вдигане на тревога. По-скоро би умрял от срам, отколкото да се остави да бъде надвит. Но тя знаеше, че Алвар си има и слабос​ ти – същите слабости като всеки мъж.

А носеше и вина, срамуваше се от себе си, и Лисбет можеше да използва това. Щеше да го повали и да го притисне. Алвар Олсен щеше да си получи заслуженото. Тя се вгледа в очите и корема му. Коремът не беше идеалната цел. Твърд и мускулест, направо като проклета дъска за пране. Но дори такива кореми имаха своите уязвими моменти. Лисбет изчака и бе възнаградена.

Алвар ахна смаяно и се разсея. Тялото му се отпусна и точно тогава, докато той издишаше, Лисбет го удари в слънчевия сплит. Нанесе два удара, силни и точни, след което се приготви за трети. Прицели се в рамото му, точно в мястото, което треньорът ѝ по бокс Обинзе ѝ бе показал, и замахна с бясна, брутална сила.

Веднага разбра, че е успяла. Главата на раменната кост се размести и Алвар се преви на две. Стоеше и пъшкаше, без дори да изкрещи, но си личеше, че се мъчи да се задържи на крака. Успя за секунда или две. После капитулира. Падна настрани и се сгромоляса върху бетонния под с глух трясък. Лисбет направи крачка напред. Искаше да се погрижи той да не направи някоя глупост с ръцете си.

– Тихо – каза тя.

Предупреждението беше ненужно. Алвар не можеше да каже и гък. Сякаш въздухът в стаята беше свършил. Рамото му пулсираше от болка, а светлината от лампата блещукаше в очите му.

– Ако се държиш добре и не докосваш колана си, няма да те удрям повече – каза Саландер и дръпна теста за интелигентност от ръката му.

В същия миг на Алвар му се стори, че чува някакъв далечен шум. Дали идваше от включен телевизор в някоя съседна килия, или пък в отделението бяха влезли негови колеги, които си говореха в коридора? Не можеше да прецени. Беше твърде замаян. Замисли се дали да не пробва някоя хитрост, или просто да повика помощ. Но му беше трудно да мисли, болката бе завладяла ума му. Просто гледаше замъгления образ на Саландер и се чувстваше изплашен и объркан. Ръката му сякаш все пак посегна към алармения бутон, по-скоро по рефлекс, отколкото като осъзнато действие. Но не стигна далеч. Последва нов удар в корема, а Алвар се сви в ембрионална поза и запъшка още по-силно.

– Виждаш ли? – каза Саландер тихо. – Идеята не е добра. Но знаеш ли какво? Всъщност не ми доставя удоволствие да те наранявам. Едно време не си ли бил малък смел герой? Доброто момче, спасило мама. Чух нещо такова. Но сега цялото отделение е отишло по дяволите, а преди малко ти отново обърна гръб на Фария Кази. Трябва да те предупредя, че това не ми харесва.

Той нямаше какво да отговори.

– Момичето е преживяло достатъчно. Това трябва да спре – продължи тя и Алвар кимна, без да знае защо. – Прекрасно. Вече се разбираме. Чел ли си за мен във вестниците?

Той отново кимна, като вече държеше ръцете си далеч от колана.

– Хубаво, значи знаеш, че не се спирам пред нищо. Никога. Но двамата с теб може да сключим сделка.

– Каква? – прошепна той.

– Аз ще ти помогна да въдвориш ред тук и ще се погрижа Бенито и хората ѝ изобщо да не припарват до Фария Кази, а ти... ще ми дадеш да ползвам компютър.

– Никога! Ти... – започна той, но спря, за да си поеме дъх. – Ти ме нападна. Загазила си.

– Ти здраво си загазил – каза тя. – Затворничките в това отделение са подложени на постоянен тормоз, а ти не си мърдаш пръста. Представяш ли си какъв скандал ще стане? Службата за лишаване от свобода да попадне в ръцете на малък Мусолини!

– Но... – пробва той.

– Никакво но. Ще ти помогна да се справиш със ситуацията. Но първо ще ме заведеш до компютър с интернет връзка.

– Това е невъзможно, мамка му – каза той, опитвайки да звучи кораво. – Навсякъде в коридора има камери. Прецакана си.

– Значи и двамата сме прецакани, а на мен ми е все тая – отвърна тя и Алвар се сети за Микаел Блумквист.

През краткото време, откакто Саландер беше тук, Микаел Блумквист вече я бе посетил два или три пъти, а последното, което Алвар искаше, бе журналистът да се разрови в мръсното му бельо. Така че какво да прави? Не можеше да разсъждава ясно, а още по-малко да прецени доколко е вероятно историята за своеволията на Бенито наистина да бъде публикувана и доказана. Болеше го твърде много, за да взема рационални решения. Вместо това докосна рамото и корема си и без да е сигурен какво има предвид, каза:

– Не мога да гарантирам нищо.

– Аз също, така че това няма значение. Хайде, ставай!

– В административния отдел сигурно ще има още някой от персонала – каза той.

– Ще се престориш, че сме там за някакво учебно упражнение. Все пак се представих толкова добре на теста за интелигентност.

Той се изправи и залитна. Крушката на тавана се въртеше над главата му като блуждаещо огънче или падаща звезда. Гадеше му се. Промълви:

– Чакай малко, трябва да...

Лисбет му помогна да поизпъне гръб и изтупа косата му, сякаш искаше да го разкраси. После отново го удари. Алвар се изплаши до смърт. Но този път ударът не беше болезнен. Напротив. Тя намести рамото му и най-силната болка се стопи.

– Да тръгваме – каза тя.

Алвар обмисляше дали да не изкрещи за помощ и да натисне алармата. Обмисляше дали да не удари Саландер с палката и да я напръска с OC. Но просто закрачи напред. Вървеше по коридора с Лисбет Саландер, сякаш нищо не се беше случило. Отвори междинната врата с чипа и кода си, като се надяваше, че няма да срещнат никого. Естествено, натъкнаха се на Хариет, стиснатата му колежка, която беше толкова лукава, че той дори не знаеше на чия страна е – на Бенито или на силите на реда. Понякога му се струваше, че и на двете – че Хариет всеки път избира различна страна, според това как ѝ е по-изгодно в случая.

– Здрасти – пробва Алвар.

Хариет носеше косата си на опашка, а очите и устните ѝ бяха сурови. Времето, когато я намираше за привлекателна, бе отминало отдавна.

– Къде отивате? – попита тя.

Алвар осъзна, че макар да ѝ беше началник, нямаше как да се противопостави на изпитателния ѝ поглед, затова просто измърмори:

– Ние... мислехме...

Не му хрумваше нищо друго, освен онова с упражненията, а му беше ясно, че такъв отговор няма да свърши работа.

– ... да се обадим на адвоката на Саландер – продължи той.

Усети, че Хариет не му повярва. Сигурно беше пребледнял, а погледът му бе мътен. Искаше му се просто да се свие обратно на пода и да повика помощ. Вместо това добави с неочакван авторитет:

– Адвокатът ѝ утре лети за Джакарта.

Нямаше представа защо в ума му изникна точно Джакарта. Разбра само, че това обяснение е достатъчно конкретно и странно, за да бъде прието за истина.

– Окей, разбирам – каза Хариет с интонация, която малко повече подобаваше на позицията ѝ, след което ги остави.

Когато се увериха, че се е отдалечила достатъчно, двамата продължиха към кабинета на Алвар. Това бе свещена територия. Вратата винаги беше заключена и никакви затворници не можеха да влизат вътре, а още по-малко да ползват телефона. Но сега отиваха именно натам и ако имаха – или нямаха – късмет, момчетата от наблюдателния център вече ги бяха видели и всеки момент някой щеше да слезе да провери какво правят тук след затварянето на килиите. Каквото и да станеше, нямаше да е добре. Трябваше да направи нещо. Опипа колана си, но все пак не подаде сигнал. Срамуваше се твърде много, а и може би против волята си все пак беше впечатлен. Какво ли бе намислила Саландер?

Отключи и я пусна да влезе, при което внезапно осъзна колко безнадеждно изглеждаше стаята. Беше просто жалко – особено след като го бяха нарекли момчето на мама – да държи големи снимки на майка си върху таблото за съобщения. Нейните снимки бяха дори по-големи от тези на Вилда. Трябваше отдавна да ги е свалил, да е разчистил кабинета си, да е подал оставка и сега изобщо да не се занимава с престъпници. Но ето го тук. Затвори вратата, докато Лисбет Саландер го гледаше мрачно и решително.

– Имам проблем – каза тя.

– И какъв е той?

– Ти.

– Какъв е проблемът с мен?

– Ако те пратя навън, ще биеш тревога. Но ако останеш тук, ще видиш какво правя, а това също не е добре.

– Нещо незаконно ли ще правиш? – попита той.

– Вероятно – отговори Саландер и в следващия миг той явно отново направи нещо, за да я предизвика, или пък тя действително беше абсолютно ненормална.

Във всеки случай го удари в слънчевия сплит за трети или четвърти път и той отново се сви, мъчейки се да си поеме въздух. Зачака нов удар, но такъв не дойде. Саландер просто се наведе и със светкавично движение свали колана му и го остави на бюрото. Тогава той се надигна, колкото и да го болеше, и се взря в нея зап​ лашително.

Двамата като че ли щяха да си налетят и да се сбият. Тя обаче го обезоръжи още веднъж, като погледна към таблото му за съобщения.

– Това на снимката майка ти ли е? Която си спасил?

Той не отговори. Все още се чудеше дали да ѝ се нахвърли.

– Това майка ти ли е? – повтори тя и Алвар кимна.

– Мъртва ли е?

– Да.

– Но е важна?

– Да, важна е.

– Значи ще ме разбереш. Трябва ми информация и ти ще ме оставиш да си я набавя.

– Защо да го правя?

– Защото вече си позволил нещата да отидат твърде далеч. В замяна ще ти помогна да пречупиш Бенито.

– Тя е напълно необуздана.

– Аз също – каза тя.

Може би имаше право. Ситуацията наистина бе отишла твърде далеч. Беше допуснал Лисбет Саландер в кабинета си, беше лъгал и блъфирал. Вече нямаше много какво да губи и когато тя му поиска паролата на компютъра, той ѝ я даде. Загледа се в ръцете ѝ, които бързо хипнотизираха погледа му. Движеха се светкавично по клавиатурата, но първоначално не се случи нищо забележително. Тя просто преглеждаше уебстраниците на различни институции в Упсала, като Университетската болница и университета.

Това продължи дълго време. Лисбет на пръв поглед просто сърфираше безцелно и едва когато попадна на нещо, носещо старомодното име Институт по медицинска генетика, се спря и въведе няколко команди. После мониторът потъмня. Стана напълно черен и за момент тя застина. Седеше съвършено неподвижно. Дишаше тежко и ръцете ѝ се колебаеха като на пианист, който се готви да изпълни труден пасаж.

После пръстите ѝ затракаха по клавиатурата със смайваща скорост и по черния екран се появиха редици бели цифри и букви, след което компютърът започна да пише сам, изливайки най-различни знаци, команди и непонятен програмен код. Алвар успя да долови само някои отделни думи на английски. Connecting database, search, query и response, последвани от притеснителното Bypassing security[7]. Тя зачака нетърпеливо, барабанейки по бюрото. После изруга: „Мамка му!“. На екрана се бе появил прозорец с надпис ACCESS DENIED[8]. Тя опита отново, и отново, и внезапно нещо се случи, през екрана премина някакво вълнообразно движение, някакво отместване навътре, след което се появиха цветове. Сега светеше зелен надпис ACCESS GRANTED[9] и скоро започнаха да се случват неща, които Алвар не смяташе за възможни. Лисбет сякаш бе всмукана в червейна дупка, която я отведе в кибер​ свят, който като че принадлежеше на друго време, далеч преди епохата на интернет.

Тя започна да преглежда стари сканирани документи и списъци, написани на пишеща машина или с химикалка. Под тях имаше колонки с числа и бележки – резултати, както му се стори, от тестове и други методи за оценяване. Няколко от документите имаха печат „Секретно“. Алвар видя адреса и името на Лисбет, последвани от няколко параграфа с мнения. Тя сякаш бе превърнала компютъра в змиевидно същество, което часове наред се промъкваше безшумно през скрити архиви и заключени трезори. Лисбет просто не спираше.

И въпреки това той не проумяваше какво прави тя, знаеше само, че не е открила каквото търси. Личеше си по езика на тялото ѝ и по мърморенето ѝ. След четири часа и половина тя се отказа, а Алвар въздъхна с облекчение. Трябваше да отиде до тоалетната. Трябваше да се прибере и да отмени леля си, да се погрижи за Вилда, да заспи и да забрави за външния свят. Но Лисбет го помоли да седи кротко и да си затваря устата. Имала да свърши още едно нещо. Мониторът отново почерня и тя въведе някакви нови команди. За свой ужас Алвар осъзна, че възнамерява да проникне в системата на затвора.

– Спри – каза той.

– Не харесваш директора на затвора, нали?

– Това няма значение.

– И аз не го харесвам – каза тя и направи нещо, което той не искаше да вижда.

Влезе в електронната поща на Рикард Фагер и започна да чете, а Алвар ѝ позволи да го направи не само защото мразеше началника си и всичко така и така беше отишло твърде далеч. Причината беше и в начина, по който Лисбет работеше с компютъра. Машината бе като продължение на тялото ѝ. Лисбет беше същински виртуоз и това го накара да ѝ се довери. Може би не постъпваше рационално. Не знаеше. Но я остави да продължи с кибератаките си. По черния екран отново се появиха бели знаци, последвани от думите ACCESS GRANTED. Но какво, по дяволите...?

На монитора се появи коридорът на отделението. Там всичко беше тъмно и спокойно, а Лисбет правеше нещо с откъс от видеото, като че ли го удължаваше или го караше да се повтаря. Алвар затвори очи и дълго време стоя с ръце в скута, надявайки се, че скоро всичко ще приключи.

Часът беше 01,52. Лисбет Саландер се изправи и измърмори едно „благодаря“. Без дори да я попита какво е правила, той я съпроводи през междинната врата и после до килията ѝ, след което ѝ пожела лека нощ. Накрая се прибра и на практика не спа цялата нощ. Едва на разсъмване задряма за малко и сънува Бенито и бандата ѝ.

Глава 4

Петъците бяха дните му, посветени на Лисбет.

Всеки петък следобед Микаел Блумквист ходеше да посещава Лисбет Саландер в затвора. Чакаше срещите им с нетърпение, особено сега, когато най-накрая бе приел ситуацията и вече не се чувстваше толкова ядосан. Това бе отнело известно време.

Беше бесен на прокурора и в началото бурно недоволстваше от присъдата по телевизията и във вестниците. Но щом осъзна, че на самата Лисбет не ѝ пука, започна да вижда ситуацията през нейните очи. За нея това не беше кой знае какво. Стига да можеше да се занимава с квантовата си физика и тренировките си, за нея нямаше разлика дали се намира в затвора, или някъде другаде, а може би дори гледаше на лишаването от свобода като на ценен опит, един вид обучение. В това отношение бе доста особена. Приемаше живота такъв, какъвто е, и се възползваше от положението. Често просто му се усмихваше, когато той се тревожеше за нея, дори след като я преместиха във „Флудберя“.

Микаел не харесваше това място. Никой не го харесваше. Това бе единственият женски затвор в страната с първо ниво на сигурността, а Лисбет се озова там единствено защото Ингемар Енерот, шефът на Службата за лишаване от свобода, уверяваше, че това е най-безопасното място за нея, като се имаше предвид заплахата за живота ѝ, за която предупреждаваха от Сепо[10] и от френското външно ра​ зузнаване ГДВС[11] и която според тях идваше от сестра ѝ Камила и нейната престъпна мрежа в Русия.

Възможно бе това да е вярно. А може и да беше пълна нелепица. Но тъй като Лисбет нямаше нищо против, в крайна сметка я прехвърлиха във „Флудберя“. От присъдата ѝ така и така не оставаше много време и преместването може би все пак не беше лоша идея. Предния петък Лисбет изглеждаше необичайно бодра. Затворническата храна сигурно беше същинска панацея в сравнение с боклуците, с които се тъпчеше обикновено.

Микаел седеше във влака към Йоребру, отворил лаптопа си, и преглеждаше летния брой на „Милениум“, който щеше да излезе от печат в понеделник. Навън се изсипваше порой. Според някои прогнози това щеше да бъде най-горещото лято от много време насам. Засега обаче небето сякаш се бе продънило. Дъждът валеше ден след ден, а Микаел копнееше да избяга във вилата си в Сандхамн и да си почине. Беше работил здраво. След разкритието му, че водещи фигури в американската разузнавателна организация АНС[12] са си сътрудничили с организираната престъпност в Русия, за да крадат фирмени тайни по цял свят, финансовото положение на „Милениум“ бе подсигурено. Вестникът беше възвърнал звездния си статус. Но успехите бяха съпътствани от притеснения. Микаел и редакционната колегия се видяха принудени да разширят обхвата на вестника в цифровата сфера, което беше хубаво. В новия медиен климат тази стъпка бе неизбежна.

Само че изяждаше времето му. Обновленията в мрежата и обсъждането на стратегията им в социалните мрежи нарушаваха концентрацията му. Работеше върху редица добри истории, но не бе успял да разплете нито една от тях. Не помагаше и фактът, че човекът, който му бе осигурил сензационната новина за АНС, седеше зад решетките. Микаел чувстваше вина.

Загледа се през прозореца на влака, надявайки се, че ще го оставят да пътува на спокойствие. Разбира се, самозалъгваше се. Възрастната дама, която седеше до него и не спираше да го тормози с въпроси, сега се чудеше накъде е тръгнал. Той отговори уклончиво. Като повечето хора, които в последно време го безпокояха за щяло и нещяло, тя имаше добри намерения. Въпреки това обаче той се зарадва, когато трябваше да прекъсне разговора и да слезе на гарата в Йоребру. Забърза се в дъжда към автобуса, който щеше да го отведе до затвора. Макар че „Флудберя“ се намираше на нищо и никакво разстояние от железопътната линия, наблизо нямаше гара, така че той бе принуден да пътува четиресет километра със стар автобус „сканиа“ без климатик. Часът беше шест без двайсет, когато Микаел видя приб​ лижаващата се сива бетонна стена.

Стената беше висока седем метра, матова на цвят и с извивки, които я караха да прилича на огромна бетонна вълна, застинала насред грозното си посегателство върху ширналата се равнина. Наоколо нямаше нищо друго, никакви жилищни сгради. Единствено в далечината, почти до хоризонта, се мяркаше иглолистна гора. Входът на затвора пък беше толкова близо до железопътната линия, че между него и прелеза имаше място само за един автомобил.

Микаел слезе и след малко бе допуснат през стоманената порта. Заключи телефона и ключовете си в едно сиво шкафче, след което премина през проверка на сигурността. Както често се случваше, имаше чувството, че нарочно се заяждат с него. Провери го един трийсетгодишен, татуиран мъж с къса подстрижка, който даже го хвана за чатала. Освен това се появи и черен лабрадор. Животинката беше красива и весела, но Микаел знаеше защо е там, разбира се. Кучето търсеше наркотици. Наистина ли вярваха, че би опитал да вкара дрога в затвора?

Микаел запази спокойствие и накрая един по-висок и приветлив младеж го поведе през дългите коридори. Междинните врати се отваряха дистанционно от хората в наблюдателния център, които ги следяха чрез камерите по тавана. Мина известно време, докато стигнат до отделението за свиждания. Наложи се да чака дълго, а когато се появи главният надзирател Алвар Олсен, Микаел като че ли вече беше осъзнал, че нещо не е наред.

Челото на Олсен беше запотено, а той изглеждаше изнервен. Насили се да произнесе няколко любезности, преди да пусне Микаел в стаята за посещения в края на коридора. Вече нямаше съмнение. Ставаше нещо необичайно.

Лисбет бе облечена със захабените и избледнели зат​ ворнически дрехи, които, както винаги, висяха смешно по тялото ѝ. Тя обикновено се изправяше, когато го видеше да влиза. Сега обаче остана седнала, а в стойката ѝ имаше нещо напрегнато и предпазливо. Беше наклонила леко глава наляво и се взираше някъде зад него. Седеше странно неподвижно, отговаряше с по една дума на въпросите му и избягваше зрителен контакт. Накрая той се почувства принуден да я пита случило ли се е нещо.

– Зависи от гледната точка – каза тя и Микаел се усмихна сдържано.

Това поне беше някакво начало.

– Искаш ли да ми разкажеш?

Не искаше, поне „не тук и сега“. Настана тишина. От другата страна на решетъчния прозорец дъждът барабанеше по земята и по оградата. Микаел се взираше с празен поглед в един оръфан матрак, облегнат на стената.

– Трябва ли да се тревожа? – попита той.

– Така смятам – отвърна тя и се ухили.

Това не беше точно шегата, на която се бе надявал, но все пак почувства облекчение и се засмя леко. Попита я дали може да ѝ помогне с нещо, а тя отново замълча, след което каза „може би“. Това го изненада. Лисбет Саландер никога не молеше за помощ, без наистина да има нужда.

– Чудесно. Ще направя всичко, което кажеш. Или почти – каза той.

– Почти?

Тя отново се засмя.

– Предпочитам да не нарушавам закона – каза той. – Ще е жалко, ако и двамата се озовем тук.

– Ти ще трябва да се задоволиш със затвор за мъже, Микаел.

– Освен ако не си уредя прехвърляне във „Флудберя“ благодарение на чара си. За какво става въпрос?

– Имам едни стари списъци с имена – каза тя, – но има нещо, което не се връзва. Там например фигурира мъж на име Лео Манхеймер.

– Лео Манхеймер – повтори Микаел.

– Точно така. Трийсет и шест годишен е. Лесно ще го откриеш в интернет.

– Окей, това вече е нещо. Какво да търся?

Лисбет огледа стаята, сякаш това, което Микаел трябваше да потърси, се криеше тук вътре. После тя се обърна и го погледна разсеяно.

– Честно казано, не знам.

– Това вярно ли е?

– До голяма степен.

– До голяма степен?

Той почувства известно раздразнение и продължи:

– Окей, не знаеш. Но искаш да проверя този човек. Направил ли е нещо конкретно? Или просто изглежда съмнителен?

– Сигурно си чувал за инвестиционния посредник, за който работи. Но като цяло, мисля, че малко непредубедено проучване няма да навреди.

– Стига – каза той. – Трябва да ми дадеш нещо повече. Какви са тези списъци, които спомена?

– Списъци с имена – отговори тя.

Това звучеше толкова неясно и глупаво, че за миг Микаел си помисли, че тя просто се майтапи с него. След малко отново щяха да си говорят нормално за това и онова като миналия петък. Вместо това Лисбет се изправи, повика пазача и каза, че иска още сега да се върне в отделението си.

– Сигурно се шегуваш – каза Микаел.

– Не се шегувам – отговори тя, а на него му се искаше да изругае, да възрази и да ѝ обясни колко часа отнема пътят дотук и обратно и как той наистина би могъл да си намери и по-приятно занимание в петък вечерта.

Но знаеше, че от това едва ли ще има някаква полза. Затова той също се изправи, прегърна я и с донякъде бащински авторитет ѝ каза да се грижи за себе си. Тя отвърна „може би, ще видим“. Микаел се надяваше, че отговорът е ироничен, макар тя вече да изглеждаше потънала в други мисли.

Загледа се след нея, докато главният надзирател я отвеждаше. Не му хареса тихата целеустременост в походката ѝ. Неохотно се остави да бъде ескортиран в другата посока. Взе телефона и ключовете си и си позволи да вземе такси до гарата в Йоребру. На връщане се зачете в един криминален роман от писател на име Питър Мей. Като форма на протест реши да изчака и да не проверява Лео Манхеймер веднага.

Алвар Олсен изпитваше облекчение, че посещението на Микаел Блумквист продължи толкова кратко. Страхуваше се, че Лисбет ще разкаже на журналиста някаква история за Бенито и отделението, но едва ли бе успяла да стори нещо подобно толкова бързо, което беше добре. С изключение на това обаче, нямаше много поводи за радост. Алвар работеше здраво, за да уреди Бенито да бъде прехвърлена другаде. Само че нищо не се случваше, а не помагаше и това, че няколко от колегите му защитаваха Бенито пред ръководството и уверяваха, че не е необходимо да се вземат допълнителни мерки.

Лудостта продължаваше, а Лисбет Саландер все още се държеше пасивно. Не правеше нищо, освен да наблюдава. Но Алвар имаше чувството, че тя просто изчаква. Беше му дала пет дни. Пет дни, за да уреди въпроса сам и да спаси Фария Кази. Саландер заплаши, че след това ще се намеси, а петте дни почти бяха изтекли, без Алвар да постигне каквото и да е. Напротив, настроението в отделението ставаше все по-напрегнато и неприятно. Задаваше се нещо ужасно.

Бенито като че ли се подготвяше за битка. Сключваше нови съюзи и имаше необичаен брой посетители, което най-често означаваше, че получава необичайно много информация. Преди всичко обаче тормозът и насилието над Фария Кази се увеличаваха. Вярно, Лисбет Саландер винаги се намираше наблизо, което беше добре. Присъствието ѝ помагаше само по себе си, но дразнеше Бенито. Тя се беше настроила срещу Лисбет и я заплашваше. Веднъж във фитнеса Алвар дочу какво ѝ говори.

– Кази е малката ми циганска курва – изсъска тя. – Само аз мога да опъвам мургавата уличница, никой друг!

Лисбет Саландер стисна челюсти и сведе поглед. Алвар не знаеше дали го направи заради срока, който му бе дала, или просто се бе почувствала безпомощна. Клонеше към второто. Колкото и кораво да беше момичето, нямаше как да се опре на Бенито. Дързостта на Бенито нямаше граници, тя бе осъдена на доживотен затвор и нямаше какво да губи. Освен това горилите ѝ Тине, Грета и Юсефин винаги бяха зад гърба ѝ, а в последно време Алвар се боеше в ръцете ѝ да не проблесне стомана.

Постоянно разговаряше с персонала при детекторите за метал и отново и отново нареждаше килията ѝ да бъде претърсвана, но се притесняваше, че това не е достатъчно. Струваше му се, че Бенито и дружките ѝ крият нещо. Можеше да са наркотици или лъскави предмети, или просто въображението му. Вървеше като на тръни, а заплахата, която съществуваше срещу Саландер още от началото, също не му позволяваше да се успокои. Всеки път когато се включеше алармата или някой го повикаше по радиостанцията, Алвар се плашеше, че с Лисбет може да се е случило нещо. Опитваше да я убеди, че най-добре ще е да я прати в изолация, но тя отказваше, а той не беше достатъчно силен, за да ѝ се противопостави. Не беше достатъчно силен за каквото и да е.

Преследваха го тревога и чувство за вина и той постоянно се озърташе през рамо. Освен това всеки ден работеше извънредно, което натъжаваше Вилда и опъваше отношенията с леля му и съседите до краен предел. Беше плувнал в пот. В отделението беше нетърпимо горещо и задушно, вентилационната система не ставаше за нищо. Алвар се чувстваше умствено изтощен, постоянно гледаше часовника си и чакаше директорът Рикард Фагер да се обади и да му съобщи, че Бенито ще бъде преместена. Но обаждането не идваше, въпреки че Алвар за пръв път бе описал ситуацията без никаква автоцензура. Рикард Фагер или беше по-голям идиот, отколкото си бе мислел, или и той беше корумпиран. Нямаше как да знае. Телефонът мълчеше.

Когато в петък вечерта вратите на килиите се зат​ вориха, Алвар отиде в кабинета си и опита да събере мислите си. Но можа да остане на спокойствие особено дълго. Лисбет Саландер го потърси по интеркома и поиска да използва компютъра му повторно. Той я взе от килията ѝ и отново опита да разбере какво е намислила, но не можа да изкопчи кой знае какво от нея. Погледът ѝ беше почернял. Алвар и тази нощ се прибра късно, чувствайки по-осезателно от всякога, че се задава катастрофа.

В събота сутринта Микаел се намираше в дома си на Белмансгатан и както обикновено, четеше хартиеното издание на „Дагенс Нюхетер“, както и „Гардиън“, „Ню Йорк Таймс“, „Уошингтън поуст“ и „Ню Йоркър“ на айпада си. Освен това пи капучино, после еспресо, яде йогурт с мюсли, както и сандвичи със сирене и пастет от черен дроб, и общо взето, оставяше времето да си лети, както правеше всеки път, след като с Ерика приключеха с коректурата на „Милениум“.

Чак след час или два седна пред компютъра си и потърси Лео Манхеймер. Това се оказа име, което понякога, но не много често, се появяваше във финансовите сайтове. Лео беше доктор по икономика от Търговското училище в Стокхолм, а понастоящем съдружник и главен аналитик в „Алфред Йогрен “, инвестиционен посредник, за който Микаел – точно както предположи Лисбет – определено бе чувал.

Това беше реномирана инвестиционна компания, чиито клиенти бяха заможни хора. Вярно, крещящият, помпозен стил на изпълнителния директор Ивар Йогрен не беше в хармония с желания от фирмата дискретен и ненатрапчив имидж. Лео Манхеймер, от своя страна, беше строен, с будни и големи сини очи, къдрава коса и дебели, леко женствени устни. Беше богат, разбира се, но не се изживяваше като някой нелеп тузар. Според последната му декларация, състоянието му възлизаше на осемдесет и три милиона крони, което не беше зле, но все пак си оставаше скромно в сравнение с големите риби. Най-забележителното – поне на пръв поглед – беше високият му коефициент на интелигентност, който се споменаваше в един репортаж в „Дагенс Нюхетер“ отпреди четири години. Пишеше, че си е направил теста още като малко дете и около резултата му се вдигнало шум. Той обаче правеше добро впечатление, като не отдаваше голямо значение на това.

„Коефициентът на интелигентност не означава нищо – казваше той в интервюто. – Гьоринг също е имал висок коефициент, така че това не ти пречи да си идиот.“ После казваше колко са важни емпатията, съпричастността и всички онези неща, които тестовете за интелигентност не измерват, и отбелязваше, че е недостойно, дори на границата с нечестното, да лепнеш число на нечии заложби.

Не звучеше като някой мръсник. От друга страна, мръсниците често са специалисти в това да се представят за същински светци, така че Микаел не се остави да бъде впечатлен дори от това, че Лео Манхеймер даваше значителни суми за благотворителност и като цяло изглеждаше разумен и скромен.

Предполагаше, че Лисбет го е споменала по други причини, не за да го изтъкне като пример за човечеството. Не знаеше обаче какви биха могли да бъдат тези причини. Проучването трябваше да е безпристрастно, така че Микаел не биваше да си вади нито добри, нито лоши заключения. Понякога Лисбет беше просто безнадежден случай. Загледа се към Ридарфиерден[13] и потъна в мисли. За разнообразие навън не валеше. Облаците се бяха разкъсали и се очертаваше една чудесна сутрин. Зачуди се дали все пак да не излезе навън, да изпие още едно капучино долу в Мелквист Кафебар, да дочете криминалния си роман и да зареже Лео Манхеймер, поне за днес. Съботите след предаването на вестника бяха най-хубавото време в месеца и всъщност единственият ден, когато можеше да си позволи да не прави нищо. От друга страна... беше обещал, така че не можеше просто да се отдаде на мързел.

Лисбет не само му бе осигурила сензацията на десетилетието, връщайки по този начин прежния обществен статус на „Милениум“. Тя спаси и живота на едно дете и разкри международна престъпна схема. Главният прокурор Рикард Екстрьом и съдията от районния съд бяха идиоти, нямаше нищо по-сигурно от това. Докато Микаел се къпеше в чест и слава, истинският герой беше в затвора. Затова продължи да проучва Лео Манхеймер, както Саландер го бе помолила.

Не попадна на нищо кой знае колко вълнуващо, макар доста скоро да откри, че с Лео имат нещо общо. И двамата бяха опитали да изровят истината за хакерската атака срещу „Файнанс Секюрити“ в Брюксел. Разбира се, целият финансов пазар и половината журналистическо съсловие в Швеция бяха ангажирани със случката по един или друг начин, но все пак... Може би беше на прав път, кой знае. Възможно бе Лео Манхеймер да има мнение или да разполага с някаква тайна за атаката.

Микаел беше разговарял с Лисбет за това събитие. Тогава тя се намираше в Гибралтар, за да се погрижи за активите си. Датата беше девети април тази година, точно преди Лисбет да влезе в затвора. Тогава тя му се стори странно незаинтересована, особено като се има предвид темата. Микаел си помисли, че сигурно иска да се наслади на последните си мигове свобода и нарочно не обръща внимание на новините, дори когато става дума за хакерство. Но, разбира се, разумно бе да се предположи, че не ѝ е било безразлично и може би – той не изключваше и такъв вариант – дори знаеше нещо повече по въпроса. Самият той седеше в редакцията на Йотгатан, когато колежката му Софи Мелкер мина покрай него и спомена, че банките имат някакъв проблем с уебсайтовете си. Това не вълнуваше Микаел ни най-малко.

Борсата изглежда също не реагира. Някой забеляза обаче, че активността на вътрешния пазар е ниска. Веднага след това тя спря съвсем, а хиляди хора откриха, че нямат достъп до активите си в мрежата. В клиентските им сметки чисто и просто нямаше парични наличности или инвестиции. Малко след това бяха разпратени купища прессъобщения:

Това е просто техническа грешка. Ще бъдат взети мерки в най-кратък срок. Положението е под контрол.

Въпреки това притеснението се покачваше. Курсът на кроната падна и внезапно, като вълна, или направо цунами, интернет бе залян от слухове, че щетите са твърде големи и ценните книжа няма да могат да бъдат възстановени напълно. Говореше се, че има опасност значителна част от активите да се изпарят. Редица експерти се изредиха да обясняват, че това са глупости, но не можаха да успокоят хората. Финансовите пазари се сринаха. Всякаква търговия бе спряна, телефоните запищяха, а претоварените мейл сървъри излязоха от строя. Постъпи сигнал за бомба в „Риксбанкен“[14]. Имаше счупени прозорци. Финансистът Карл аф Троле успя да изрита една бронзова скулптура толкова силно, че си счупи десния крак.

Случиха се цял куп инциденти като предзнаменование за потенциална катастрофа. Само че скоро след това всичко приключи. Активите отново се появиха в сметките, а самият директор на „Риксбанкен“, Лена Дункер, твърдеше, че изобщо не е имало никаква опасност. Обективно погледнато, сигурно беше права. Но всъщност този път най-интересното не беше обективният проблем – компютърната сигурност. Интересното бяха заблудите и паниката. Какво ги бе предизвикало?

Капиталовите вложения на шведите се регистрираха в компания, която едно време носеше името „Централа за ценни книжа“. В съзвучие с новото време тя бе продадена на белгийското предприятие „Файнанс Секюрити“, а сега очевидно бе подложена на атака, целяща да направи услугите ѝ недостъпни за потребителите, което само по себе си показваше колко деликатна е финансовата система. Но това не беше всичко.

Имаше ги и слуховете – цялата въртележка от твърдения, предупреждения и лъжи, които се изсипаха в социалните мрежи. Това накара Микаел още същия ден да възкликне:

– Да не би някое копеле да иска да срине борсата?

През последвалите дни и седмици той намери подкрепа на теорията си, но също като всички останали не можа да стигне до края. Нямаше заподозрени и след известно време Микаел се отказа от историята. Цялата страна се отказа. Борсата беше във възход. Бизнес цикълът беше в период на експанзия. Отново се радваха на bull market[15] и Микаел се зае с отразяването на по-наболели проблеми – бежанската криза в Европа, терористичните атаки, възходът на десния популизъм и фашизма в Европа и САЩ. Но сега...

Спомни си мрачното изражение на Лисбет в стаята за посещения и се замисли за сестра ѝ Камила и нейния антураж от хакери и бандити, за заплахата срещу Лисбет и за какво ли още не. Затова продължи с проучването си и прочете едно есе относно хакерската атака, което Лео Манхеймер беше написал за списание „Фокус“. Не остана особено впечатлен от чисто журналистическа гледна точка. Манхеймер очевидно не разполагаше с нова информация. Въпреки това обаче части от статията предоставяха добра психологическа оценка на събитията. Микаел забеляза, че Манхеймер има серия лекции по темата, озаглавени „Тайната тревога на пазара“. Още утре сутринта, в неделя, щеше да говори за това по време на някакво събитие в близост до Стадсгордскайен[16], организирано от „Актиеспарарна“[17].

В продължение на минута-две Микаел наблюдаваше снимките на Манхеймер в мрежата и опитваше да открие нещо отвъд първоначалното си впечатление. Сега видя не просто красив мъж с правилни черти, ами долови нещо меланхолично в очите му, което дори стилизираната снимка в уебсайта на компанията не можеше да прикрие. Манхеймер никога не правеше категорични изказвания. Не заявяваше „продавайте“, „купувайте“ или „действайте веднага“. Винаги имаше съмнение, винаги имаше въпросителна. Приписваха му аналитичен ум. Освен това се интересуваше от джаз, преди всичко от по-стария, така наречен хот джаз.

Беше на трийсет и шест, единствено дете в заможно семейство от Нокебю, западно от Стокхолм. Бащата Херман бил на петдесет и четири, когато се родил Лео. Едно време заемал ръководна длъжност в промишления концерт „Русвик“, а по-късно бе станал член на управителния съвет и собственик на четиресет процента от акциите именно на „Алфред Йогрен“.

Майката Вивека, с моминско име Хамилтън, била домакиня и активен член на Червения кръст. Изглежда, синът ѝ и заложбите му бяха много важни за нея. В малкото интервюта, които бе давала, се долавяше известен елитизъм. В статията в „Дагенс Нюхетер“ относно високия му коефициент на интелигентност Лео даже намекваше, че мама тайно го е упражнявала.

„Подготовката ми за онези тестове беше малко нечестна“, казваше той и обясняваше как в първи клас бил непослушен ученик, което според автора на статията било типично за надарените деца, които не се чувстват достатъчно стимулирани.

Като цяло, Лео Манхеймер смекчаваше хубавите и ласкави неща, които се говореха за него, а това можеше да се възприеме като кокетничене, като престорена срамежливост. Микаел обаче по-скоро усещаше у него някаква вина или измъченост, сякаш Лео не смяташе, че е оправдал очакванията от детството си. Въпреки това съвсем нямаше от какво да се срамува. Беше защитил научно изследване относно така наречения интернет балон от 1999 г. и точно като баща си беше станал съсобственик на инвестиционния посредник „Алфред Йогрен“. Но беше вярно, че никога не бе изпъквал, нито с нещо бляскаво, нито с нещо съмнително, поне доколкото виждаше Микаел, а състоянието му, изглежда, до голяма степен беше наследствено.

Най-забележителното – ако се търсеше нещо мистериозно – беше, че миналия януари Лео беше излязъл в половингодишен отпуск, за да „пътува“. След това се беше върнал на работа, изнасяше лекции и понякога се появяваше по телевизията – не като традиционен финансов експерт, а по-скоро като философ. Старомоден скептик, който не искаше да се изказва за нещо толкова несигурно като бъдещето. В последното издание на „Дагенс Индустри“, излъчено по интернет и посветено на покачването на валутните курсове през месец май, Манхеймер казваше:

„Борсата донякъде е като човек, който току-що е излязъл от депресия. Всичко, което допреди малко му е носило болка, внезапно започва да му се струва далечно. Мога единствено да пожелая на пазара късмет.“

В изказването му очевидно имаше малко сарказъм, все едно мислеше, че пазарът действително се нуждае от колкото се може повече късмет. По някаква причина Микаел изгледа откъса два пъти. Нямаше ли все пак нещо интересно в интервюто? Струваше му се, че да. Не ставаше дума само за поетичното или антропоморф​ ното в изказа му. Бяха очите. Очите му проблясваха едновременно тъжно и насмешливо, сякаш Лео всъщност размишляваше над нещо съвсем друго. Може би това се дължеше на интелекта му, на способността му да мисли за различни неща едновременно, но той напомняше малко на актьор, който иска да излезе от ролята си и да разчупи рамките ѝ.

Това не означаваше непременно, че зад Лео Манхеймер се крие добра история, по-скоро просто допълваше пълнокръвния му образ. Въпреки това Микаел се отказа от всякакви планове да прекара свободния си ден, като се наслаждава на лятото. Ако не за друго, то поне за да покаже на Лисбет, че не се предава толкова лесно. Ставаше и сядаше обратно пред компютъра като някакъв неспокоен призрак, сърфираше в нета, подреждаше библиотеката си и шеташе в кухнята. Но Лео Манхеймер така и не напусна мислите му. Към един часа, когато влезе в банята, за да се избръсне и не много охотно да се претегли, което беше един от новосъздадените му навици, той възкликна:

– По дяволите, Малин.

Как бе могъл да го пропусне? Изведнъж се сети защо инвестиционният посредник „Алфред Йогрен “ му бе толкова познат. Това беше някогашното работно място на Малин. Тя бе бивша любовница на Микаел, която в момента работеше като началник на медийния отдел в Министерството на външните работи. Беше пламенна феминистка и пламенна натура като цяло. С Микаел се бяха любили и карали еднакво интензивно тъкмо по времето, когато тя напусна поста директор на отдел „Комуникация“ в „Алфред Йогрен“.

Малин имаше дълги крака, красиви тъмни очи и любопитната способност да влиза под кожата на хората. Микаел набра номера ѝ и едва впоследствие осъзна, че донякъде го е направил и защото навън слънцето грееше така примамливо, а Малин му липсваше повече, отколкото би искал да признае.

Малин Фруде не обичаше да говори по телефона в събота. Искаше ѝ се смартфонът ѝ да си мълчи и да ѝ даде малко почивка. Но част от работата ѝ беше да бъде винаги достъпна, така че трябваше да се примири с положението и да се държи професионално и дружелюбно както винаги. А някой хубав ден щеше да избухне.

Беше самотна майка, поне на практика. Никлас, бившият ѝ съпруг, се държеше, все едно върши някакво геройство, когато от време на време се грижеше за собствения си син. Преди малко, когато дойде да вземе детето за уикенда, той изтърси:

– Сега можеш да ходиш да се забавляваш, както обикновено!

Малин предположи, че той има предвид изневерите ѝ към края на брака им. Усмихна се вдървено, прегърна шестгодишния си син Луве и се сбогува. След това дойде яростта. Малин изрита една ламаринена кофа на улицата и изруга. Освен това телефонът ѝ звънна. Някъде по света сигурно пак бе настъпила криза. В днешно време постоянно имаше кризи. Но не... беше нещо по-добро.

Обаждаше се Микаел Блумквист и тя почувства не просто голямо облекчение, ами и силен копнеж. Тъкмо беше стигнала до Страндвеген[18] и се загледа към остров Юргорден. Във водата плаваше самотна платноходка.

– О, колко великодушно, че си решил да ми се обадиш – каза тя.

– Не съвсем – отвърна Микаел.

– Напротив. Какво правиш?

– Работя.

– Значи все същото. Вечно се трудиш като вол.

– Да, за жалост.

– Харесваш ми повече, когато лежиш по гръб.

– И аз го предпочитам.

– Ами легни тогава.

– Окей.

Тя изчака секунда или две.

– Сега лежиш ли?

– И още как.

– И не носиш почти никакви дрехи?

– Почти.

– Лъжец. С какво съм заслужила тази чест?

– Звъня по работа, като начало.

– Bloody bore[19].

– Знам – каза той. – Но не мога да оставя онази история с хакерската атака срещу „Файнанс Секюрити“.

– Естествено, че не можеш. Никога нищо не можеш да оставиш, освен жените, които се изпречат на пътя ти, разбира се.

– И жените не оставям толкова лесно.

– Да, ако ти трябват като източник на информация, очевидно. Какво мога да направя за теб?

– Виждам, че един от бившите ти колеги също се интересува от хакването.

– Кой?

– Лео Манхеймер.

– Лео – повтори тя.

– Що за човек е той?

– Красив мъж. А е различен от теб и в други аспекти.

– Браво на него.

– Определено.

– По какъв начин се различава от мен?

– Лео, той е...

Тя се замисли.

– Какъв?

– Като начало не е пиявица, която само търси факти и мошеници. Той е мислител, философ.

– Ние пиявиците винаги сме били малко по-прости.

– Ти си окей, Микаел. Знаеш го – каза тя. – Но приличаш по-скоро на каубой. Нямаше време да седиш и да умуваш като добрия стар Хамлет.

– Значи, Лео Манхеймер е Хамлет?

– Във всеки случай не е трябвало да се занимава с финанси.

– А с какво?

– С музика. Свири на пиано като бог. Има абсолютен слух и е невероятно надарен. Но парите не го интересуват особено.

– Това не е много добре за финансист.

– Не особено. Вероятно като дете всичко му се е получавало твърде лесно. Липсва му необходимият глад. Защо се интересуваш от него?

– Има някои интересни размисли относно хакерската атака.

– Може би. Но няма да откриеш компромати срещу него, ако на това се надяваш.

– Защо го казваш?

– Защото работата ми беше да държа момчетата под око и честно казано...

– Да?

– ...съмнявам се, че Лео е способен да извърши нещо наистина непочтено. Вместо да върти номера с капитала си или да се занимава с други глупости, той седи вкъщи и се сдухва или свири на рояла си.

– Защо тогава работи в бранша?

– Заради баща си.

– Баща му е бил важна клечка.

– Несъмнено. Но също така е бил егоцентричен идиот и най-добър приятел със самия Алфред Йогрен. Настоявал е, че Лео трябва да стане финансов гений, да поеме неговия дял в компанията на Алфред и да си изгради властова позиция в шведския бизнес сектор. А Лео... как да го кажа...

– Не знам.

– Той е малко слабохарактерен. Оставил се баща му да го убеди и, естествено, не се справил никак зле. Той никога нищо не върши зле. Но може би не бил и блестящ, поне не толкова, колкото би могъл да бъде. Липсват му хъс и страст. Веднъж ми каза, че се чувства така, сякаш му е било отнето нещо важно. Той носи някаква рана.

– Каква рана?

– Нещо гадно от детството му. Но така и не се сближих с Лео достатъчно, че да разбера, въпреки че за кратко ние...

– Какво?

– Нищо, глупости, беше просто игра, струва ми се.

Микаел реши да не разпитва за подробности.

– Четох, че пътувал в чужбина – каза той.

– След като майка му почина.

– Как е станало?

– Рак на панкреаса.

– Тежко.

– И все пак мислех, че ще му се отрази добре.

– И защо?

– Защото родителите му винаги са тровели живота му. Надявах се, че след смъртта на майка си най-накрая ще се откъсне от финансовия свят и ще се захване с музика или с нещо друго. Знаеш ли, точно преди да напусна „Алфред Йогрен “, Лео беше прегърнал живота с две ръце. Така и не разбрах какво точно се случи, но имаше период, в който изобщо не беше такъв депресар. Но после...

– Какво?

– После стана по-зле от всякога. Беше почти сърцераздирателно.

– Майка му беше ли още жива тогава?

– Да, но не задълго.

– Къде е пътувал след това?

– Не знам. Вече не бях в компанията. Но си представях, че пътуването може да се окаже началото на личното му освобождение.

– Но той се е върнал в „Алфред Йогрен“.

– Не е имал смелостта да се откъсне.

– Започнал е да изнася лекции.

– Това може би е стъпка в правилната посока – каза тя. – Но какво точно те е заинтригувало?

– Той открива определени психологически модели. Сравнява атаката в Брюксел с други известни кампании за дезинформация.

– Руски, нали?

– Гледа на това като на модерна форма на война, което според мен е доста интересно.

– Лъжата като оръжие.

– Лъжата като начин да се създаде хаос и объркване. Лъжата като алтернатива на насилието.

– Не е ли установено, че хакерската атака е била дирижирана от Русия? – попита тя.

– Така е, но никой не знае кой точно в Русия стои зад нея, а господата от Кремъл се кълнат, че нямат нищо общо, разбира се.

– Мислиш ли, че са старите ти дружки Паяците?

– Минавало ми е през ума.

– Трудно ми е да повярвам, че Лео би могъл да ти помогне с това.

– Може би не, но бих искал...

Той внезапно замлъкна, сякаш бе изгубил мисълта си.

– Да ме поканиш на питие? – допълни тя. – Да ме засипеш с комплименти и ласкателства и скъпи подаръци. Да ме заведеш в Париж?

– А?

– Париж. Град в Европа. Казват, че там имало известна кула.

– Утре ще интервюират Лео на живо във „Фотографиска“[20] – продължи той, все едно нищо не беше чул. – Искаш ли да дойдеш? Може да научим нещо.

– Да научим нещо? По дяволите, Микаел. Това ли можеш да предложиш на една дама в нужда?

– За момента да – каза той, като отново прозвуча разсеяно, което я нарани още повече.

– Ти си идиот, Блумквист! – изръмжа тя и затвори.

Стоеше на тротоара, а в тялото ѝ кипеше добре поз​ нат гняв, който по някакъв начин свързваше с Микаел.

Но се успокои бързо, не заради него, а заради един образ, един спомен, който бавно изплува на повърхността на паметта ѝ. Видя пред себе си как Лео пише нещо на лист бежова хартия в кабинета си в „Алфред Йогрен“ късно вечерта. Тази сцена сякаш носеше със себе си някакво послание, което се разстла като мъгла над Страндвеген. За момент Малин постоя замислена на тротоара. После продължи надолу към Кралския драматичен театър и хотел „Бернс“, ругаейки бивши съпрузи, стари любовници и други представители на мъжкия род.

Микаел осъзна, че се е изложил, и се замисли дали не трябва да се обади отново и да я помоли за извинение, а може би и да я покани на вечеря. Но не се реши. В него се бяха пробудили хиляда и една мисли и вместо номера на Малин, той набра този на Аника Джанини, която бе не само негова сестра, ами и адвокат на Лисбет. Може би Аника знаеше какво търси тя. Вярно, никой не приемаше опазването на адвокатските тайни по-сериозно от нея. Но все пак можеше свободно да обсъжда информация, която би могла да е от полза на клиента ѝ.

Аника не вдигна, но му се обади половин час по-късно и веднага потвърди, че в Лисбет е настъпила промяна. Според нея това се дължеше на ситуацията в отделението. Лисбет започнала да се оглежда наоколо и разбрала, че сигурността там далеч не е на толкова високо ниво. Ето защо Аника настояваше тя да бъде преместена, но Лисбет, естествено, отказваше. Имала да свърши някои неща. Твърдеше, че не тя била в опасност, ами други затворнички и най-вече млада жена на име Фария Кази, която била жертва на престъпления против честта в дома си, а сега бе тормозена и в затвора.

– Случаят е интересен – каза Аника. – Смятам да се захвана с него. Може да се окаже, че имаме общи интереси, Микаел.

– Какво имаш предвид?

– Вие може да получите добра история, а аз помощ в проучването. Има нещо, което не се връзва.

Микаел не подхвана темата. Вместо това попита:

– Знаеш ли нещо повече за заплахата срещу Лисбет?

– Реално не, с изключение на това, че източниците са притеснително много и че през цялото време се говори за сестра ѝ, нейните бандити в Русия и мотоклуб „Свавелшьо“.

– Какво си предприела до момента?

– Каквото мога, Микаел. Ти как мислиш? Погрижих се от затвора да затегнат охраната ѝ. За момента не виждам непосредствена опасност. Но се случи нещо друго, което може да ѝ се е отразило.

– Какво?

– Старият Холгер я посети.

– Шегуваш ли се?

– Не, не, беше голяма драма. Но той настоя да отиде. Според мен беше важно за него.

– Въобще не разбирам как е успял да се добере до „Флудберя“.

– Аз му помогнах с документацията, а Лисбет плати пътуването. В колата имаше медицинска сестра. В самия затвор се придвижваше с инвалидна количка.

– Лисбет развълнува ли се от посещението?

– Тя не се вълнува толкова лесно. Но Холгер ѝ е близък, и двамата го знаем.

– И той не е казал нищо конкретно, което да е предиз​ викало промяната?

– Какво например?

– Може би нещо за миналото ѝ. Никой не знае повече за него от Холгер.

– Не ми е казала нищо такова. Изглежда, единственото, което ангажира вниманието ѝ в момента, е онова момиче Кази.

– Познаваш ли човек на име Лео Манхеймер?

– Звучи ми познато. Защо питаш?

– Просто се чудя.

– Лисбет ли го е споменала?

– Ще ти разкажа по-късно.

– Добре. Но ако искаш да знаеш какво може да ѝ е казал Холгер, най-добре се свържи лично с него – каза Аника. – Мисля, че Лисбет би оценила, ако му обърнеш малко повече внимание.

– Ще го направя – каза той.

Затвориха и Микаел тутакси се обади на Холгер Палмгрен. Даваше заето. Това продължи твърде дълго, а накрая сигналът изчезна. Микаел бе готов директно да тръгне към Лилехолмен, за да говори с него на четири очи. После обаче се замисли за здравето на Холгер. Той беше стар и болен, изпитваше силни болки и имаше нужда от почивка. Микаел реши да изчака и вместо това продължи с безцелните си търсения за семейство Манхеймер и Алфред Йогрен. Откри доста неща.

Винаги откриваше доста, когато задълбаеше достатъчно. Но нямаше нищо, което да изпъква или да може да се свърже с Лисбет или с хакерската атака. Тогава Микаел промени стратегията си, взимайки предвид именно Холгер и познанията на стария мъж за детството на Лисбет. Микаел си помисли, че не е невъзможно Лео Манхеймер по някакъв начин да е свързван с миналото ѝ, нали бе споменала стари списъци с имена. Затова се върна назад във времето, или поне толкова назад, колкото позволяваха базите данни и интернет. Вниманието му бе привлечено от един обзор в „Упсала Нюа Тиднинг“, който бе придобил известна популярност за ограничен период време, тъй като същия ден „ТТ“[21] бяха пуснали новина, позоваваща се на въпросния материал. Доколкото виждаше, събитието не се споменаваше впоследствие, което вероятно се дължеше на етични съображения и на по-мекия медиен климат по онова време, особено що се отнасяше до върховете на обществото.

Драмата се бе разиграла по време на лов за лосове в Йостхамар преди двайсет и пет години. Ловната дружина на Алфред Йогрен, към която спадал и бащата на Лео, Херман, се отправила в гората след продължителен обяд. Господата вероятно били пийнали по чашка или две, но информацията в статията беше твърде непълна, за да може да се твърди нещо със сигурност. Изглежда, слънцето светило силно и по различни причини групата се разпръснала. Между дърветата се мярнали два лоса и настроението се повишило. Ловците започнали да стрелят и възрастен мъж на име Пер Фелт, който тогава бил финансов директор в „Русвик“, разказваше, че объркал посоките и се стресирал от бързите движения на животните. Стрелял, при което чул писък и зов за помощ. Карл Сегер, млад психолог, който бил част от дружината, бил уцелен в корема, точно под гърдите. Починал не много след това, до брега на малък поток.

Нищо в последвалото полицейско разследване не сочеше, че случилото се би могло да е нещо по-различно от трагична злополука, а още по-малко, че Алфред Йогрен или Херман Манхеймер са били замесени. Въпреки това Микаел не подмина историята, особено след като откри, че Пер Фелт, стрелецът, бе починал година по-късно, без да остави съпруга или деца. В един банален некролог Фелт бе наречен „верен приятел“ и „отдаден и лоялен колега“ в „Русвик“.

Микаел погледна през прозореца, потънал в мисли. Небето над Ридарфиерден се беше смрачило. Времето се обръщаше и проклетият дъжд отново започна да се сипе над града. Микаел изпъна гръб и разтри раменете си. Възможно ли беше застреляният психолог да е имал нещо общо с Лео Манхеймер?

Нямаше как да разбере. Това можеше да се окаже задънена улица или чисто и просто безсмислена трагедия. Все пак обаче Микаел откри каквото можа за психолога. Не беше много. Карл Сегер бил на трийсет и две, когато починал. Наскоро се бил сгодил, а предната година получил докторска степен в Стокхолмския университет, като темата на дисертацията му била влиянието на слуха върху човешкото самовъзприемане. „Емпирично проучване“, както бе определено.

Трудът не беше публикуван в мрежата и Микаел не разбра какви точно са били заключенията и тезата му, макар че въпросът бе засегнат накратко и в други есета на Карл Сегер, които Микаел намери чрез Гугъл Наука. В едно от тях психологът описваше класически експеримент, който показва как участниците успяват да открият своя снимка сред стотици други по-бързо, ако снимката е разкрасена. Разпознаваме се по-лесно, когато изглеждаме по-красиви, отколкото сме, което вероятно е еволюционно обусловено. Имаме полза от това да се надценяваме, когато си търсим партньор или искаме да се изкачим в йерархията на стадото, но в това се крие и опасност.

„Прекомерната вяра в собствените ни способности ни излага на рискове и пречи на развитието ни. Самосъмнението играе решаваща роля за интелектуалното ни съзряване“, пишеше Сегер. Твърдението не беше особено пионерско или оригинално, но все пак беше интересно, че Карл Сегер се позоваваше на изследвания относно значението на самочувствието за развитието на децата.

Микаел стана, отиде в кухнята и разчисти плота и масата. Щеше да посети утрешната изява на Лео Манхеймер в музея „Фотографиска“. Реши да стигне до дъното на историята и да плюе на всички планове за малко почивка. Само че не стигна по-далеч в мислите си, защото на вратата се звънна, което не му хареса. Предпочиташе хората първо да се обадят по телефона, но отиде да отвори. Впоследствие щеше да опише случилото се като нападение.

Глава 5

Фария Кази седеше на леглото в килията си, обвила ръце около коленете си. Беше на двайсет години и според собствените си представи беше просто бледа, чезнеща сянка. Но малцина от тези, които я срещнеха, не оставаха запленени. Така беше още откакто като четиригодишна пристигна в Швеция от Дака, Бангладеш.

Фария израсна в блок в стокхолмското предградие Валхолмен заедно с четирима братя, един по-малък и трима по-големи. Бащата, Карим, откри верига ателиета за химическо чистене и шивашки услуги. Изкарваше добри пари и след време взе апартамент с френски прозорци в Сикла[22]. Детството ѝ не беше проблемно.

Фария играеше баскетбол, беше прилежна ученичка, особено по шведски, и обичаше да шие и да рисува манга комикси. Но през юношеските ѝ години свободата ѝ постепенно бе отнета. Това очевидно имаше нещо общо с първата ѝ менструация и подсвиркванията след нея в квартала. Въпреки това тя бе убедена, че промяната идва отвън, като студен източен вятър. Ситуацията се влоши още повече, когато майка ѝ Айша почина от удар. Със смъртта ѝ семейството изгуби не просто майка, ами погледа си към света. Айша беше силата на разума, която до онзи момент бе съумявала да ги укротява.

Сега, в затвора, Фария си спомни как Хасан Фердуси, имамът от Бутшюрка, една вечер посети неочаквано дома им в Сикла. Фария обичаше имама и отдавна искаше да поговори с него. Но Хасан Фердуси не беше дошъл на приятелска визита.

– Разбрали сте исляма погрешно – чу го тя да ръмжи откъм кухнята. – Ще стане лошо, ако продължавате така, много лошо.

След тази вечер Фария най-накрая прозря истината. В двамата ѝ най-големи братя, Ахмед и Башир, имаше суровост и омраза, които ставаха все по-нездрави. Именно те, а не баща ѝ, настояваха Фария да слага хиджаба си, ако ще просто да отиваше да купи мляко от магазина зад ъгъла. А най-добре би било да си седи у дома и да гние. Брат ѝ Разан не беше толкова категоричен и като цяло, тези проблеми не го вълнуваха много. Имаше си други интереси, но най-често се съгласяваше с това, което кажат Ахмед и Башир, и прекарваше по-голямата част от времето си като помагаше в ателиетата на баща им, където отговаряше за шивашките услуги. Но не ѝ беше приятел и също я държеше под око.

Въпреки надзора обаче по онова време Фария успяваше да открие някои пролуки към свободата, макар те винаги да изискваха лъжи и изобретателност. Все още разполагаше с компютъра си и един ден видя в интернет, че не друг, а именно Хасан Фердуси ще дискутира религиозното потисничество над жените с равин на име Голдман. Срещата щеше да се проведе в Културния дом в Стокхолм. Беше краят на юни, Фария наскоро беше завършила гимназия „Кунгсхолмен“ и не бе припарвала навън от десет дни. Копнежът да излезе направо я убиваше. Не беше лесно да убеди леля Фатима. Леля Фатима беше неомъжена, работеше като картограф и беше последният ѝ съюзник в семейството. Тя разбра отчаянието на Фария и в крайна сметка се съгласи да каже, че ще вечеря с племенничката си. По някаква причина братята на Фария повярваха.

Фатима посрещна Фария в апартамента си в Тенста[23], но я остави веднага да потегли към центъра. Фария не можеше да се отклонява много, разбира се, трябваше да се е прибрала до осем и половина, когато Башир щеше да дойде да я вземе. Но дотогава беше свободна. Беше взела назаем една черна рокля и чифт обувки с висок ток. Това беше прекалено, естествено. Нямаше да ходи на парти. Отиваше на дебат за религия и потисничество. Но все пак искаше да се издокара, чувстваше се тържествено. Въпреки това почти не помнеше самата дискусия. Вниманието ѝ беше твърде заето с това просто да бъде там и да наблюдава всички хора в публиката. На няколко пъти се разчувства без никаква причина. След дискусията имаше време за въпроси. Човек от публиката попита защо жените винаги страдат, когато мъжете създават религиите си. Хасан Фердуси отговори неясно:

– Наистина е тъжно, когато превръщаме най-духовното в инструмент на собствената си незначителност.

Фария още размишляваше над тези думи, докато хората около нея вече ставаха от местата си. Срещу нея се зададе млад мъж с дънки и бяла риза. Беше толкова необичайно да срещне момче на нейните години, без да си е сложила нихаб или хиджаб, че се почувства гола и уязвима. Но не побягна. Продължи да седи, гледайки скришом към младежа. Той беше на около двайсет и пет и не особено висок или самоуверен, но очите му блестяха. В стъпките му имаше нещо леко, което контрастираше с бремето и чернотата в погледа му. Изглеж​ даше срамежлив и смутен, което ѝ вдъхна чувство за безопасност. Младежът я заговори на бенгалски.

– Ти си от Бангладеш, нали?

– Откъде би могъл да знаеш?

– Имах такова чувство. От кой град си?

– Дака.

– Аз също.

Той ѝ се усмихна толкова топло, че тя не можа да устои и също се усмихна. Погледите им се срещнаха и сърцето ѝ трепна. Сигурно си бяха разменили още няколко встъпителни реплики, но впоследствие тя си спомняше единствено как вървят по площад „Сергел“ и вече разговарят съвсем открито. Още преди да са успели да се запознаят, той ѝ разказа за блога в Дака. Блогът се борел за свободата на словото и за човешките права, което провокирало ислямистите в страната. Авторите били включени в смъртни списъци и ислямистите започнали да ги избиват един по един. Колели ги с мачетета, а полицията и правителството бездействали, не правели „нищичко“, каза той. Затова бил принуден да напусне Бангладеш и семейството си и получил убежище в Швеция.

– Присъствах на едно от убийствата. Стоях точно отстрани. Кръвта на най-добрия ми приятел оплиска блузата ми – каза той и макар да не го разбра напълно, не и тогава, Фария долови в него тъга, която бе по-голяма дори от нейната.

Изпита чувство на близост, каквото не би трябвало да е възможно да изпитва толкова скоро.

Казваше се Джамал Чаудъри. Фария го хвана за ръката. Вървяха към сградата на Риксдага и тя едва прег​ лъщаше. За пръв път от цяла вечност живееше истински и пълноценно. Но не продължи дълго. Още щом стигнаха Гамла стан, тя трябваше да се прибира. Това обаче ѝ беше повече от достатъчно. През последвалите дни и седмици, всеки път щом си припомнеше срещата, тя сякаш влизаше в тайна съкровищница.

Затова никак не беше чудно, че в затвора често извикваше същия спомен в мислите си, особено във вечери като тази. Стъпките на Бенито се приближаваха, търговският влак скоро щеше да се раздрънчи, а Фария знаеше с цялото си същество, че този път ще е по-зле от всякога..

Алвар Олсен отново седеше в кабинета си и чакаше обаждане от директора Рикард Фагер. Но времето минаваше, а телефонът не звънеше. Алвар изруга и се замисли за Вилда. Днес всъщност трябваше да е в почивка и да отиде на футболния турнир във Вестерос с дъщеря си. Само че се наложи да отмени всичко. Не смееше да отсъства от работа и за кой ли път звънна на леля си, чувствайки се като най-лошия баща, живял някога. Но какво можеше да направи?

Плановете му да разкара Бенито от отделението се бяха сгромолясали. Бенито знаеше за всичко и се пулеше заплашително насреща му, а цялото място като че вреше. Затворничките постоянно си шепнеха нещо, сякаш се задаваше голям сблъсък или опит за бягство, а Алвар непрестанно гледаше умолително към Лисбет Саландер. Тя бе обещала да спаси положението. В действителност обаче това го притесняваше не по-малко от същинския проблем, затова бе настоял първо да опита да се справи сам. Саландер му даде пет дни, които изтекоха, без той да постигне нещо. Беше изплашен до смърт.

Отдъхна си само в едно отношение. Мислеше си, че ще стане обект на вътрешно разследване, защото трябваше да има записи как със Саландер отиват в кабинета му след затварянето на килиите и остават там до малките часове. Беше сигурен, че всеки момент ще го повикат от ръководството и ще почнат да му задават всякакви неприятни въпроси. Но нищо такова не се случваше и накрая той не издържа и сам отиде в наблюдателния център в сграда „B“, под предлог че иска да провери няколко случки във връзка с Беатрис Андершон. Върна нервно записите назад до вечерта на дванайсети и нощта на тринайсети юни.

Първоначално не разбра какво става. Пускаше видеото отново и отново, но всеки път коридорът беше тих и пуст и от него или Саландер нямаше и следа. Без съмнение беше спасен, и макар да му се искаше да вярва, че е извадил небивал късмет, че точно тогава по някаква странна случайност камерите не са работили, Алвар осъзна какво е станало. Бе видял как Лисбет влиза в сървърите на затвора и прави нещо с охранителните камери. Явно бе подменила записите. Нямаше друго обяснение и Алвар, разбира се, почувства огромно облекчение. Но също така се изплаши. Прокле всичко и отново провери електронната си поща. Нито дума, нищо! Толкова трудно ли беше? Просто трябваше да вземат Бенито и да я откарат някъде другаде.

Часът беше 19,15. Навън отново валеше и той определено трябваше да отиде в коридора и да се погрижи да не се случи нещо ужасно в килията на Фария Кази. Трябваше да е навън, да върви по петите на Бенито и да превръща живота ѝ в ад. Но седеше в кабинета си като парализиран. Огледа стаята и изпита чувството, че вътре нещо е различно. Дали Саландер не бе ровичкала из нещата му, докато беше тук вчера? Последното ѝ посещение беше още по-странно от предишното. Тя отново се зарови в старите архиви, този път търсейки човек на име Даниел Брулин. С изключение на това Алвар избягваше да гледа какво върши Лисбет, не искаше да се замесва. Накрая обаче това все пак се случи. Саландер проведе съвсем обикновен телефонен разговор от неговия компютър, а това беше доста необичайно. По време на разговора звучеше като съвсем друг човек, дружелюбна и внимателна. Попита дали са се появили нови документи. Веднага след това поиска да се върне в килията си.

Сега, едно денонощие по-късно, Алвар изпитваше все по-силно неспокойство. Реши веднага да отиде в отделението. Стана бързо от стола си, но не стигна далеч. Вътрешният телефон избръмча. Обаждаше се директорът Рикард Фагер, най-накрая. Имаше добри новини. Затворът „Хамерфорш“ беше готов да приеме Бенито още утре сутринта, а това, разбира се, беше фантастично. Въпреки това Алвар не се зарадва толкова, колкото беше очаквал, и първоначално не разбра защо. После осъзна, че чува бученето на товарния влак, затвори слушалката, без да каже и дума, и се втурна навън.

Микаел се почувства нападнат. От друга страна, това определено беше едно от по-приятните нападения. На вратата се появи Малин Фруде, мокра от дъжда, с размазан по бузите грим и нещо диво и решително в погледа. Микаел не знаеше дали ще го удари, или ще разкъса дрехите му.

Истината беше някъде по средата. Тя го блъсна в стената, сграбчи хълбоците му и каза, че ще го накаже за това, че е толкова скучен и толкова секси и въобще за всичко, по дяволите. Още преди Микаел да се осъзнае, тя го яхна в леглото и свърши, два пъти.

Двамата лежаха един до друг и дишаха тежко. Той я галеше по косата и шепнеше мили, нежни думи, точно както се очакваше от него, а в гласа му нямаше фалшиви нотки. Наистина му бе липсвала. Навън валеше, а платноходките обикаляха Ридарфиерден. Капките падаха по покривите. Моментът беше красив. Въпреки това Микаел потъна в мисли, което, разбира се, не убягна на Малин.

– Омръзнах ли ти вече? – попита тя.

– А? Не. Копнеех за теб – каза той и действително го мислеше.

Но, разбира се, чувстваше вина. Секундите след като си правил секс с жена, която не си виждал отдавна, не бяха време за размисли, свързани с работа.

– Кога за последно си казвал нещо искрено?

– Опитвам се да го правя доста често.

– Пак ли мислиш за Ерика?

– По-скоро за онова, за което говорихме по телефона.

– Хакерската атака.

– Това също.

– И за Лео?

– Да.

– Тогава трябва да изплюеш камъчето, мамка му. Защо всъщност се интересуваш толкова много от него?

– Дори не знам дали се интересувам от него. Просто опитвам да навържа нещата.

– Страшно разяснение, Кале Блумквист.

– Хм, да.

– Значи има нещо, което не искаш да разкриеш, заради някакъв таен източник или нещо такова? – попита тя.

– Може би.

– Идиот!

– Съжалявам.

Чертите ѝ омекнаха и тя отметна един кичур коса от челото си.

– От друга страна, аз също си мислих дълго за Лео след разговора ни – каза Малин и се зави с одеялото.

Изглеждаше просто неустоимо.

– Какво си мислеше? – попита Микаел.

– Спомних си, че по времето, когато беше толкова щастлив, той обеща да ми разкаже на какво се дължи това. После обаче този период отмина и ми се стори безсърдечно да го притискам.

– Защо си се сетила за това?

Тя като че се поколеба. Загледа се през прозореца.

– Защото щастието му едновременно ми харесваше и ме тревожеше. Беше твърде разпален.

– Може да е бил влюбен.

– Точно това го питах, но той отрече категорично. Тогава бяхме в ресторант „Риш“, което беше събитие само по себе си. Лео мразеше тълпите. Но онзи път се съгласи да излезе и всъщност щяхме да обсъждаме кой ще дойде на моето място. Но Лео беше невъзможен. Веднага щом споменех някое име, той сменяше темата и заговаряше за любовта и живота или се впускаше в изложения за музиката си. Честно казано, беше непонятно и досадно. Бил роден да харесва определени хармонии и гами, минорна секста или нещо такова. Не слушах особено внимателно. Той беше толкова щастлив и погълнат от себе си, че се засегнах и му се нахвърлих като идиот. „Какво се е случило? Трябва да ми разкажеш.“ Но той отказа да отговори конкретно. Не можел да каже, не още. Обясни само, че най-накрая се чувства у дома си.

– Може да е открил Исус.

– Лео мразеше всичко религиозно.

– Тогава какво е станало?

– Нямам представа. Знам само, че няколко дни по-късно всичко приключи също толкова бързо. Енергията му съвсем се беше изпарила.

– В какво отношение?

– Във всякакво. Беше около Коледа преди година и половина. Последният ми ден в „Алфред Йогрен“. Бях​ ме в офиса на Лео късно през нощта. Организирах прощално парти у дома, а той не дойде, което ме натъжи. Двамата имахме специална връзка.

Тя го погледна.

– Нямаш причина да ревнуваш.

– Не ревнувам толкова лесно.

– Знам. И те мразя за това. Нямаше да е зле понякога да го правиш, колкото да покажеш, че ти пука. Но с Лео флиртувахме, горе-долу по времето, когато те срещнах. Животът ми беше същинска каша покрай развода и сигурно затова цялото щастие, което изобщо не му беше присъщо, ме човъркаше толкова много. Както и да е, обадих му се посред нощ, а той още беше в офиса. Това ме нарани още повече. Но той ме помоли за извинение толкова сърдечно, че му простих, а щом ме попита дали искам да отида при него и да пийнем по едно преди лягане, аз веднага хукнах натам. Не знам какво очаквах. Не разбирах какво прави там толкова късно, Лео не беше работохолик. Кабинетът му – преди това е бил на баща му – е крайно необичаен. На стената виси картина на Дардел[24]. В ъгъла има бюро от Хаупт[25]. Лео понякога казваше, че се срамува от стаята. Че луксът, с който е обзаведен, е непристоен. Но когато отидох там онази вечер... Не мога да го опиша. Очите на Лео сякаш тлееха, а в гласа му имаше нещо ново, дрезгаво. Той все пак се опита да си придаде радостен вид. Усмих​ ​ ваше се през цялото време, но погледът му беше изгубен и тъжен. Върху бюрото от Хаупт имаше изпита бутилка бургундско вино и две празни чаши. Очевидно бе имал посещение. Прегърнахме се, говорихме си мили работи, изпихме половин бутилка шампанско и си обещахме да поддържаме връзка. Но си личеше, че той мисли за нещо друго, затова накрая казах: „Вече не изглеждаш щастлив“. „Щастлив съм – отвърна той. – Просто...“ Не завърши изречението. Дълго време мълча. Пиеше от шампанското си. Изглеждаше абсолютно отчаян. Каза, че щял да направи голямо дарение.

– На кого?

– Не знам. Чудех се дали не му е хрумнало на момента. Като че ли веднага се засрами от думите си, така че не го разпитах. Стори ми се, че е лично, а по-нататък нещата просто не бяха същите. Накрая станах, той също се изправи, отново се прегърнахме и се целунахме малко вяло. Аз измърморих „грижи се за себе си, Лео“, излязох в коридора и зачаках асансьора. Но размислих, бях раздразнена. Що за нелепа тайнственост? Какво го беше прихванало? Исках да разбера. Но когато се върнах – имам предвид още преди да го видя – осъзнах, че не бива да съм там. Лео седеше в кабинета си и пишеше нещо върху бежов лист хартия. Личеше си, че се старае. Раменете му бяха напрегнати. В очите му имаше сълзи и сърце не ми даде да го обезпокоя. Той така и не ме видя.

– И нямаш представа за какво е ставало дума?

– Впоследствие предположих, че има нещо общо с майка му. Тя умря само няколко дни по-късно, а Лео излезе в отпуска и се отправи на дългото си пътуване. Сигурно трябваше да му се обадя и да изкажа съболезнованията си. Но както знаеш, по онова време собственият ми живот се превърна в ад. Работех денонощно на новото си работно място и се карах с бившия си. Освен това постоянно спях с теб.

– Това трябва да е било най-лошото от всичко.

– Вероятно.

– Значи, не си виждала Лео оттогава?

– Не и на живо, само кратък клип по телевизията. Постепенно бях забравила за него, или по-скоро бях потиснала спомените. Но днес, след като ми се обади...

Малин се поколеба, сякаш търсеше думите.

– Онази сцена в офиса отново изникна в ума ми – продължи тя, – но нещо в нея ми се стори не както трябва. Не можех да определя какво. Това ме човъркаше и накрая толкова се раздразних, че му се обадих. Но си е сменил номера.

– Някога споменавал ли е за психолог, застрелян при инцидент в ловната дружина на Алфред Йогрен, когато Лео е бил малък? – попита Микаел.

– А, не, какъв психолог?

– Името на психолога е Карл Сегер.

– Не ми е познато. Какво се е случило?

– Карл Сегер бил застрелян по време на лов за лосове преди двайсет и пет години в горите при Йостхамар – вероятно погрешка. Стрелецът бил Пер Фелт, финансовият директор на „Русвик“.

– Подозираш ли нещо?

– Не съвсем, или поне не още. Но си мислех, че Карл Сегер и Лео може да са били близки. Родителите са инвестирали в момчето, нали? Подготвяли са го за тестовете за интелигентност и така нататък, а четох, че Сегер е писал доста за влиянието, което оказва самочувствието върху развитието на младите хора, затова се чудех...

– Лео имаше повече самосъмнение, отколкото самочувствие – прекъсна го Малин.

– Карл Сегер е писал и за самосъмнението. Лео често ли говореше за родителите си?

– Понякога, но неохотно.

– Не звучи добре.

– Херман и Вивека сигурно са имали своите добри моменти, но според мен едно от нещастията на Лео е, че така и не е успял да им се противопостави. Така и не е тръгнал по собствения си път.

– Имаш предвид, че е станал финансист против волята си.

– Никога не е толкова просто. Една част от него трябва да го е искала. Но съм убедена, че мечтаеше да се освободи. Може би затова сцената в кабинета му ми направи такова впечатление. Стори ми се като сбогуване – не само с майка му, ами и с нещо друго, по-голямо.

– Нарече го Хамлет.

– Най-вече за да подчертая разликите между вас. Но е вярно, че Лео постоянно премисляше всичко.

– Накрая Хамлет става агресивен.

– Ха, да, но Лео никога не би...

– Какво?

Над лицето на Малин падна сянка и Микаел сложи ръка на рамото ѝ.

– Какво има? – попита той.

– Не, нищо.

– Хайде де!

– Веднъж видях Лео наистина обезумял – каза тя.

В 19,29 първите вибрации от товарния влак преминаха като шок през тялото на Фария Кази. До затварянето на вратите оставаха само шестнайсет минути. Но дотогава можеха да се случат много неща. Никой не знаеше това по-добре от нея. Отвън в коридора пазачите дрънчаха с ключовете си, чуваха се гласове, и макар да не разбираше и дума от казаното, тя отново долови вълнението, което се усещаше сред затворничките напоследък.

Нямаше представа на какво се дължи, но във въздуха се усещаше някаква припряност и се носеха слухове, че Бенито ще се махне оттук. Но нямаше нищо сигурно, не се знаеше дори дали навън вали, или не. Преди час сякаш имаше гръмотевична буря, но сега до тях достигаше единствено тътенът на железницата.

Стените се тресяха, а хората сновяха насам-натам, но като че ли не се случваше нищо сериозно. Може би тази вечер все пак щяха да я оставят на мира. Фуражките бяха нащрек. Алвар Олсен не я изпускаше от поглед и изглежда работеше денонощно. Може би най-накрая щеше да я защити. Може би всичко щеше да е наред, без значение какво се говореше по коридора. Фария се замисли за братята си, за майка си и за слънцето, което някога грееше над поляните във Валхолмен. Но не след дълго бе изтръгната от бляновете си.

В далечината се чу шляпане на пантофи, което звучеше притеснително познато. Вече нямаше съмнение. Във въздуха се понесе сладък мирис на парфюм и Фария Кази се задъха. Искаше ѝ се да пробие дупка в стената и да побегне по железопътните релси или просто да изчезне като с магическа пръчица. Но се намираше в килията си, изоставена и беззащитна, също като едно време в Сикла. Опита да мисли за Джамал. Естествено, това не помогна. Вече нямаше утеха. Товарният влак дрънчеше, стъпките се приближаваха, парфюмът пареше ноздрите ѝ. Само след няколко секунди щеше да бъде запратена в същата бездънна дупка, както винаги. Без значение колко пъти си повтаряше, че животът ѝ вече е съсипан и че няма какво да губи, Фария продължаваше да се ужасява всеки път когато Бенито се появеше на вратата и с блага усмивка ѝ предадеше поздрави от братята ѝ.

Не беше ясно дали Бенито е срещала Башир и Ра​ зан и дали изобщо е контактувала с тях. Въпреки това в поздрава сякаш имаше смъртна заплаха. След това задължително следваше ритуалът, при който Бенито я удряше и галеше, пипаше я по гърдите и между краката и я наричаше циганка и курва. Само че не самите докосвания и думи бяха най-лошото. Най-лошото бе чувството, че всичко това е просто прелюдия към нещо далеч по-страшно. Понякога Фария очакваше в ръката на Бенито да проблесне метал. Тук в затвора мислите за стомана я спохождаха често.

Цялата репутация на Бенито се дължеше на няколко индонезийски ками, за които се говореше, че е изковала сама по време на литания от проклятия. Твърдеше се, че камите могат да те обрекат на смърт просто като бъдат насочени към теб. Тези митове следваха Бенито по коридорите като аура, като ореол от зло, и се смесваха с мириса на парфюма ѝ. Фария многократно си бе представяла как Бенито ѝ се нахвърля с камите. Имаше и дни, когато си мислеше, че може би така би било по-добре.

Заслуша се към коридора и за миг надеждата отново се пробуди. Стъпките отвън затихнаха. Да не би някой все пак да я беше спрял? Не, след малко крачките пак отекнаха и този път Бенито не беше сама. Личеше си не само по стъпките, усещаше се по миризмата. Парфюмът се бе смесил с по-остър мирис на пот и ментови бонбони. Това беше Тине Грьонлунд, подчинена на Бенито и неин бодигард. Фария разбра, че не я очаква почивка, а точно обратното. Този път щеше да бъде страшно.

Бенито стигна до килията, като най-напред иззад вратата се подадоха бледите ѝ стъпала с лакираните нокти, подаващи се от джапанките. Ръкавите на ризата ѝ бяха навити и разкриваха татуировките ѝ. Тя беше потна и гримирана и гледаше студено, но все пак се усмихваше. Нямаше човек с по-неприятна усмивка от нейната. След нея влезе Тине и затвори вратата, въпреки че единствено пазачите имаха право на това.

– Грета и Лаурен са отвън. Никой няма да ни безпокои – каза Тина.

Бенито се приближи до Фария и пъхна ръка в джоба на панталоните си. От усмивката ѝ остана само намек. По бледото ѝ чело се появиха нови бръчици. Капка пот се стече към устните ѝ.

– Нямаме много време – каза тя. – Сигурно си чула, че фуражките ще ме местят. Затова трябва да вземем решение още сега. Ние те харесваме, Фария. Изглеждаш добре, а ние обичаме красиви момичета. Но харесваме и братята ти. Те ни отправиха много щедро предложение, така че бихме искали да знаем...

– Нямам пари – промълви Фария.

– Едно момиче може да плати и по други начини. Ние си имаме предпочитания, наша собствена валута, нали, Тине? Всъщност имам нещо за теб, Фария. Нещо, което ще ти помогне да станеш по-отзивчива.

Бенито отново бръкна в джоба си и този път се усмихна широко. В усмивката ѝ имаше нещо вледеняващо победоносно.

– Какво съм донесла, как мислиш? – продължи тя. – Не е моята Керис, поне за това можеш да си спокойна. Но все пак е нещо ценно за мен.

Тя извади черен предмет от джоба си, при което се чу щракване на метал. Миг по-късно Фария остана без дъх. Предметът беше сгъваем нож. Страхът я парализира и тя не можа да реагира, когато Бенито я сграбчи за косата и дръпна главата ѝ назад.

Острието се приближи бавно, бавно към врата ѝ и спря до сънната артерия. Бенито сякаш искаше да демонстрира къде ще нанесе смъртоносната рана. Пръскайки слюнка, тя изръмжа нещо за изкупване на греховете с кръв и за щастието на семейството. Фария не знаеше какво точно. Усещаше единствено сладникавия парфюм и парливия дъх на Бенито, който миришеше на тютюн и на нещо спарено и болно. Не беше в състояние да мисли, затова и не проумя защо в стаята нас​ тъпи някакво ново вълнение. После осъзна, че вратата се е отворила и затворила.

Вътре имаше още един човек. Кой? Първоначално Фария не можа да разбере. Но това беше Лисбет Саландер. Изглеждаше странно, някак разсеяно, като че бе потънала в мисли или не знаеше къде точно се намира. Не трепна дори когато Бенито се приближи до нея.

– Преча ли? – попита Лисбет.

– Проклета да съм. Кой те пусна тук?

– Момичетата отвън. Не бяха кой знае колко усърдни в опитите да ме спрат.

– Идиотки! Не виждаш ли какво държа в ръка? – изръмжа Бенито и размаха ножа си.

Лисбет го забеляза, но отново не реагира. Просто гледаше Бенито залисано.

– Хайде, махай се, курво. Иначе ще те заколя като прасе.

– Нищо подобно. Няма да имаш време да го направиш – отвърна Лисбет.

– Няма да имам време, а?

Приливна вълна от омраза заля килията и Бенито тръгна към Саландер с ножа в ръка. Но не стигна далеч. Фария така и не осъзна какво точно се случи. Видя удар с ръка, после с лакът, след което Бенито замръзна като парализирана, сякаш се бе блъснала в стена. После се строполи върху бетонния под, без дори да вдигне ръце. Настана тишина. Чуваше се единствено бученето на товарния влак навън.

Глава 6

Малин и Микаел лежаха плътно един до друг, облегнати на таблата на леглото. Микаел я погали по рамото и попита:

– Какво се случи?

– Лео пощуря. Случайно да ти се намира хубаво червено вино? Ще ми е нужно.

– Мисля, че имам едно „Бароло“ – каза той и се надигна.

Когато се върна с бутилката и две чаши, Малин седеше и гледаше разсеяно през прозореца. Дъждът продължаваше да вали над Ридарфиерден. Над водата се носеше лека мъгла, а в далечината се чуваха сирени. Микаел наля вино и целуна Малин по бузата и по устата. Тя започна да разказва, а той придърпа одеялото над телата им.

– Знаеш, че синът на Алфред Йогрен, Ивар, сега е изпълнителен директор, въпреки че е най-младият нас​ ледник на Йогрен. Той е само три години по-голям от Лео и двамата се познават от малки. Но не може да се каже, че са приятели. По-скоро се мразят.

– На какво се дължи това?

– На съперничество, комплекс за малоценност и какво ли не. Ивар знае, че Лео е по-интелигентният от тях. Знае, че Лео вижда отвъд лъжите и фалшивите му хвалебствия. Това го комплексира, и то не само интелектуално. Ивар постоянно се храни в скъпи ресторанти и е станал дебел и разплут. Още няма четиресет, но изглежда като чичко, докато Лео тича редовно и в най-добрите си мигове може да пробяга двайсет и пет километра. От друга страна, Ивар е по-настоятелният и силният, и...

Малин направи гримаса и отпи от виното си.

– Какво?

– Понякога се срамувам, че и аз бях част от всичко това. Ивар най-често беше приятен човек, малко комичен и груб, но приятен. Друг път обаче се държеше отвратително и беше ужасна гледка. Според мен се страхуваше, че Лео ще заеме мястото му като изпълнителен директор. Мнозина, дори хора от ръководството, искаха това. През последната ми седмица в компанията – малко преди среднощната ми среща с Лео – тримата имахме съвещание. Трябваше да обсъдим кой да ме замести, но може би се досещаш, че Ивар беше раздразнен още от началото. Сигурно и той е усещал същото, което и аз – че нещо се е случило. Лео беше щастлив до нелепост, сякаш се рееше над всичко. Освен това през онази седмица почти не ходеше на работа и на Ивар започна да му кипва. Нарече го моралист, мързел, страхливец, и първоначално Лео търпеше. Просто се усмихваше, което раздразни Ивар до лудост. Започна да приказва всякакви гадости и го изби на расизъм. Нарече го циганин и татарин[26]. Беше страшно глупаво и си мислех, че Лео просто ще игнорира идиота. Но той скочи от стола си и стисна Ивар за гушата. Имам предвид наистина. Хвърлих се напред и съборих Лео на пода. Абсолютна лудница. Спомням си, че той мърмореше „по-добре сме, по-добре сме“, преди най-накрая да се успокои.

– Какво направи Ивар?

– Остана да седи шокиран на стола си и просто се взираше в нас. После се наведе напред, изглеждаше засрамен. Извини се. След това излезе и аз останах с Лео на пода.

– А какво каза той?

– Нищо, доколкото си спомням. Сега като се замисля, постъпката му беше просто ужасна.

– Не е ли ужасно и да го нарекат татарин и циганин?

– Ивар си е такъв. Превръща се в примитивен задник, когато излезе от релси. Спокойно можеше да нарече Лео отрепка или свиня. В неговия свят това е горе-долу същото. Мисля, че е наследил това от баща си. Семейството им страда от цял куп отвратителни предразсъдъци. Това имам предвид, като казвам, че се срамувам. Изобщо не биваше да започвам работа в „Алфред Йогрен“.

Микаел кимна и отпи от чашата си. Вероятно трябваше да зададе няколко уточняващи въпроса или да каже нещо утешително, но не го направи. В мислите му отново се загнезди нещо и в първия момент той не можа да разбере какво, знаеше само, че е свързано с Лисбет. После си спомни, че майка ѝ, Агнета, имаше номадски корени. Май дядо ѝ беше от номадите, поради което името ѝ се появяваше в някои регистри, които по-късно бяха обявени за незаконни.

– А да не би... – каза той накрая.

– Какво?

– ...Ивар всъщност да се изживява като по-добър?

– Най-вероятно.

– Имам предвид по кръвна линия, по рождение.

– Това би било доста странно. Трудно може да открие по-синя кръв от тази на рода Манхеймер. Какво намекваш?

– Не съм сигурен.

Малин го погледна сдържано и тъжно и Микаел отново я погали по раменете. Осъзна точно какво трябва да провери. Щеше да се разрови далеч назад във времето, дори в старите църковни архиви, ако се налагаше.

Лисбет я удари силно – може би твърде силно. Разбра го още преди Бенито да падне на пода или даже преди ударът ѝ да намери целта си. Пролича си в самата лекота и непреодолимата мощ на движението. Всеки силов спортист е стигал до същото прозрение: най-съвършеният опит е този, който почти не се усеща.

Нанесе неочаквано перфектно дясно кроше право в гръкляна на Бенито, след което ѝ удари два лакътя в скулата. После направи крачка назад. Искаше не само да освободи място за падането, ами да овладее ситуацията. Видя как Бенито се сгромолясва, без дори да се предпази с ръце. Лицето и брадичката ѝ се удариха първи в бетона, при което се чу хрущене от счупени кости. Лисбет не се бе надявала на чак такъв ефект.

Състоянието на Бенито беше лошо. Тя лежеше безжизнено по корем, а лицето ѝ бе изкривено и застинало в ужасяваща гримаса. Откъм тялото ѝ не се чуваше никакъв звук, нито дори дишане. Никой не би тъжил за Бенито Андершон по-малко от Лисбет Саландер, но смъртта ѝ би била ненужно усложнение. Освен това Тине Грьонлунд стоеше до нея.

Тине никак не приличаше на Бенито. Напротив, изглеждаше по-скоро родена да бъде контролирана и водена. Но беше висока, жилава и бърза и Лисбет трудно би могла да се справи с размаха на ръцете ѝ, особено ако ударът идваше отстрани, както сега. Лисбет успя да парира само донякъде. Ушите ѝ писнаха, бузата я заболя и тя се подготви за нов сблъсък. Но ѝ се размина. Вместо да продължи да се бие, Тине зяпна Бенито, която продължаваше да лежи и не изглеждаше никак добре.

Не ставаше дума само за кръвта, която се стичаше по пода от устата ѝ и се разклоняваше на червени струйки, които напомняха на животински нокти. Проб​ лемът беше в сгърченото ѝ тяло и лице. Бенито изглеж​ даше така, сякаш в най-добрия случай ще се нуждае от продължителни медицински грижи.

– Бенито, жива ли си? – прошепна Тине.

– Жива е – отвърна Лисбет, без да е напълно сигурна, че това е така.

И преди беше нокаутирала хора както на ринга, така и извън него, но кажи-речи, веднага след това долавяше стенания или леки движения. В килията обаче цареше тишина, която се подсилваше от зловещата отпуснатост на тялото и трептящия от напрежението въздух.

– По дяволите, тя е съвсем безжизнена – изсъска Тине.

– Не изглежда много свежа, вярно е – каза Лисбет.

Тине измърмори някаква заплаха и разклати юмруци. После изхвърча през вратата, махайки с ръце като птица. Лисбет запази разкрачената си, концентрирана стойка. Погледът ѝ се насочи към Фария Кази. Фария седеше на леглото си, облечена с твърде широка синя риза и обвила ръце около коленете си, и я гледаше озадачено.

– Ще те измъкна оттук – каза Лисбет.

Холгер Палмгрен лежеше в болничното си легло в апартамента в Лилехолмен и си мислеше за разговора с Лисбет. Смущаваше го, че все още не може да отговори на въпроса ѝ. Болногледачката му го бе игнорирала, а Холгер беше твърде немощен и болен, за да потърси документите сам. Изпитваше тежки болки в бедрата и краката и вече не можеше да се придвижва без инвалидната количка. Имаше нужда от помощ в почти всичко. В дома му непрестанно имаше някой помощник, но повечето го третираха като петгодишно дете и изглежда не харесваха или работата си, или възрастните хора като цяло. Понякога, но рядко – беше твърде горд, – съжаляваше, че отхвърли така категорично предложението на Лисбет да му осигури квалифицирана, частна помощ. Онзи ден се обърна към младата и строга Марита, в чието изражение винаги имаше известно отвращение, когато му помагаше да стане от леглото.

– Имаш ли деца? – попита я той.

– Не искам да говоря за личния си живот – сопна му се тя в отговор.

Беше се стигнало дотам, че възприемаха учтивостта му като слухтене. Старостта беше унижение, оскърб​ ление. Ето как Холгер гледаше на ситуацията, а преди малко, когато се нуждаеше от смяна на памперса, дори си припомни стихотворението на Гунар Екельоф „Трябва да се срамуват“.

Не го беше чел от младини, но все още можеше да го изрецитира прилично, може би не наизуст, но почти. В стихотворението ставаше дума за мъж – вероятно алтер егото на поета, – който пише предговор към смърт​ та си, както сам се изразява, и иска последното, което хората ще видят, преди той да си отиде, да бъде юмрук, свит сред водни лилии и мехурчета от думи, издигащи се към повърхността.

Холгер се чувстваше толкова окаяно, че стихотворението като че ли му вдъхна единствената останала надежда – упорството! Несъмнено беше вярно, че състоянието му ще се влоши и скоро ще може единствено да лежи в леглото си като зеленчук, а вероятно щеше и съвсем да изкуфее. Вярно беше също, че нямаше какво друго да очаква, освен смъртта. Но това не означаваше, че трябва да се примири – това беше посланието и утехата на стихотворението. Можеше да свие юмрук в мълчалив протест. Можеше да потъне, горд и разбунтуван срещу болките, памперсите, неподвижността и цялото унижение.

Разбира се, въпреки това животът не беше съвсем черен. Все още имаше приятели и преди всичко имаше Лисбет, както и Лулу, която скоро щеше да пристигне и да му помогне да открие документите. Лулу беше от Сомалия, едра и красива, с дълга, сплетена коса. Пог​ ледът ѝ беше толкова сърдечен, че му връщаше малко от самоуважението. Тя бе тази, която се грижеше за него вечер, слагаше му морфиновия пластир и ризата за спане и го завиваше. Макар и шведският ѝ още да не бе безгрешен, въпросите ѝ бяха искрени. Не говореше глупости в множествено число като: „Сега се чувстваме добре, нали?“. Чудеше се какво да следва и искаше да знае какво е направил самият Холгер с живота си и какво е мнението му. Възприемаше го като човек, не като старец без минало.

Лулу беше един от светлите лъчи в живота му и единственият човек, с когото беше говорил за Лисбет и посещението си във „Флудберя“. Свиждането беше кошмарно. Дори само вида на високата стена на затвора го накара да се разтрепери. Как можеха да пратят Лисбет на такова място? Та тя бе сторила нещо бележито. Бе спасила живота на едно дете. Недостойно беше да постъпят така и когато се срещна с нея в стаята за посещения, Холгер беше толкова разстроен, че за разлика от друг път, не внимаваше какво говори.

Попита я за драконовата татуировка. Винаги се беше чудил, пък и принадлежеше на поколение, което не разбира самото изкуство на татуирането. Защо да се декорираш с нещо, което никога не изчезва, при положение че хората непрестанно се променят и развиват?

Лисбет отговори кратко и сбито, но това беше повече от достатъчно. Той се увлече и започна да бърбори нервно и разпиляно и очевидно разпали въображението ѝ. Беше идиотско, особено като се има предвид, че самият той не знаеше за какво говори. Какво му имаше? Защо се бе държал така? Всъщност знаеше причината. Не беше просто от възрастта или от безразсъдство. Преди няколко седмици неочаквано го посети Май-Брит Турел, възрастна дама с бяла коса и птицеподобен вид. Бе някогашна секретарка на Йоханес Калдин, шефът на детското отделение в психиатричната клиника в Упсала по времето, когато Лисбет била там.

Май-Брит Турел беше прочела за Лисбет Саландер във вестниците, след което прегледала купчините записки, които наследила след кончината на Калдин. Държеше да отбележи, че никога преди не била издавала поверителна информация за пациентите. В случая обаче имало специални обстоятелства, „както знаете. С момичето са се отнасяли просто ужасяващо“. Затова Май-Брит искаше да му предостави документите, така че всичко да излезе наяве.

Холгер ѝ благодари и се сбогува. Прочете записките и се почувства най-вече потиснат. В тях се разказваше все същата тъжна история. Холгер отново научи как психиатърът Петер Телебориан връзвал Лисбет със затягащи колани и я подлагал на тежък тормоз. Документите не съдържаха нищо ново, или поне така му се бе сторило, но може би грешеше. Няколко невнимателни думи в стаята за посещения бяха достатъчни за Лисбет и сега тя очевидно бе осъзнала, че е била част от държавно изследване. Каза, че знаела за други деца, участвали в изследването, както от предходното, така и от следващото поколение. Това, което не бе открила, бяха имената на отговорните. Изглежда, някой се бе постарал те да не фигурират в цифровизираните архиви.

„Можеш ли пак да погледнеш и да видиш дали няма да откриеш нещо?“, бе го помолила тя по телефона, и той определено щеше да го направи веднага щом Лулу дойдеше да му помогне.

От пода се разнесе хриптящ звук и още преди да могат да се различат отделни думи, Фария Кази осъзна, че това са проклятия и заплахи. Погледна надолу към Бенито. Тя лежеше по корем с разперени ръце. Нито една част от тялото ѝ не помръдваше, нито дори някой пръст; нищо, освен главата ѝ, която се отдели на сантиметър от земята, и очите, които се взираха косо в Лисбет Саландер.

– Моята Керис е насочена към теб!

Гласът ѝ беше толкова неясен и дрезгав, че почти не звучеше човешки. В мислите на Фария думите се смесиха с кръвта, която бликаше от устата на Бенито.

– Камата сочи към теб. Мъртва си.

Това беше смъртна присъда. За миг Бенито като че възвърна част от превъзходството си. Но на Лисбет Саландер изглежда не ѝ пукаше. Отговори небрежно, сякаш слушаше с половин ухо:

– Ти си тази, която прилича на умряла, не е ли така?

За нея Бенито сякаш вече не съществуваше. Вместо това тя нададе ухо към коридора и Фария внезапно проумя защо. Към тях се приближаваха тежки, бързи стъпки. Някой се задаваше към килията ѝ и в следващия миг отвън се чуха гласове, ругатни и думите: „Мръднете се, по дяволите!“. Вратата се отвори широко и на прага застана главният надзирател Алвар Олсен. Беше облечен с обичайната си синя униформа и дишаше тежко, сякаш беше тичал.

– Боже господи, какво се е случило? – попита той.

Погледът му обикаляше между проснатата на пода Бенито, изправената над нея Лисбет и седналата на леглото Фария.

– Боже господи, какво се е случило? – повтори надзирателят.

– Виждаш ли какво има на пода? – отговори Лисбет Саландер.

Алвар погледна надолу и забеляза сгъваемия нож, който лежеше в една вадичка кръв до дясната ръка на Бенито.

– Какво, по дяволите? – възкликна той.

– Точно така, някой е прекарал нож през детекторите за метал. Това означава, че персоналът в голям затвор като този всъщност няма никакъв контрол и по никакъв начин не е успял да предпази застрашена зат​ ворничка.

– Но това... това тук – смотолеви Алвар, който не беше на себе си, и посочи челюстта на Бенито.

– Това е каквото трябваше да направиш ти, и то отдавна, Алвар.

Алвар се бе вторачил в Бенито, която лежеше на пода с измъчена и разбита физиономия, а от устата ѝ течеше кръв.

– Моята Керис е насочена към теб, Саландер. Ще умреш, Саландер, ще умреш – изсъска тя, при което Алвар започна сериозно да се паникьосва.

Натисна алармения бутон, закрепен за колана му, и същевременно с това се провикна за помощ.

– Тя ще те убие – каза той.

– Това си е мой проблем – отвърна Лисбет. – По петите ми е имало и по-големи гадове.

– Няма по-голяма гад от нея.

По коридора вече се чуваха стъпки. Да не би онези идиоти през цялото време да са били наблизо? Алвар не би се учудил, ни най-малко. У него закипя жесток гняв. Помисли за Вилда и заплахите на Бенито, както и за цялото отделение, което се беше превърнало в срамно петно. Погледна пак към Лисбет Саландер и си припомни думите ѝ: това, което самият той отдавна трябваше да е направил. Инстинктивно почувства, че трябва да предприеме нещо. Да възвърне достойнството си. Но нямаше за кога. Колегите Хариет и Фред нах​ луха вътре и замръзнаха на място. Огледаха килията. Точно както и Алвар преди малко, двамата се взряха в Бенито и също като него чуха шепота, който се носеше от устата ѝ като заклинание, с тази разлика, че вече не можеха да се различат отделни думи. Единствено сричките Ке и Кри се чуваха ясно в зловещите тиради на Бенито.

– O, shit! – извика Фред. – O, shit!

Алвар направи крачка напред, прокашля се и едва тогава Фред го забеляза. Очите му бяха червени. Челото и бузите му бяха запотени.

– Хариет, ще повикаш ли лекар? – каза Алвар. – Хайде, бързо! А ти, Фред...

Не знаеше какво точно да му нареди. Искаше най-вече да спечели време и да подсили авторитета си. Но очевидно не успя, защото Фред го прекъсна със същата превъзбудена интонация.

– Това е шибана катастрофа. Какво се е случило?

– Тя се държеше заплашително – отговори Алвар.

– Ти ли я удари?

Алвар не отговори веднага. Но в този миг си спомни смразяващо точното описание на пътя до класната стая на Вилда. Спомни си, че Бенито знаеше дори цвета на гумените ботуши на дъщеря му.

– Аз... – започна той.

Колебаеше се. Въпреки това веднага усети, че в думата аз има нещо, което едновременно го плаши и прив​ лича. Хвърли бърз поглед към Лисбет Саландер. Тя поклати глава, сякаш разбираше точно какво си мис​ ли. Но не... Всичко или нищо. Това беше правилното решение, чувстваше го.

– Нямах друг избор.

– По дяволите, изглежда зле. Бенито, Бенито, как си? – смотолеви Фред, което преля чашата след всички месеци, през които се бяха скатавали и си бяха затваряли очите.

– Вместо да се тревожиш за Бенито, трябва да те е грижа за Фария ей там – изръмжа Алвар. – Позволихме цялото отделение да бъде отровено и съсипано. Виждаш ли ножа на пода? Виждаш ли го? Бенито е успяла да го вкара тук вътре. Внесла е смъртоносно оръжие в затвора и тъкмо щеше да нападне Фария, когато аз...

Той отново се поколеба. Търсеше правилните думи. Сякаш в този момент осъзна обхвата на лъжата си и погледна едва ли не отчаяно към Лисбет Саландер, надявайки се да бъде спасен. Но спасението не дойде от нея.

– Тя щеше да ме убие – каза Фария Кази и посочи малкия разрез на врата си, което вдъхна на Алвар нови сили.

– Какво трябваше да направя? Да изчакам да видя какво ще стане? – изръмжа той и се почувства по-добре, въпреки че все по-ясно осъзнаваше какъв риск е поел.

Но вече нямаше връщане назад. Пред килията вече се събираха други затворнички. Мнозина дори напираха да влязат вътре. Ситуацията излизаше извън контрол, а в коридора се чуваха развълнувани гласове. Някои дори ръкопляскаха. Сред затворничките започна да се разпростира чувство на облекчение и освобождение. Една жена извика от щастие, а гласовете се превърнаха в глъчка, в звукова завеса с нарастваща сила, като след кръвожаден боксов двубой или борба с бикове.

Но възгласите не бяха само радостни. Чуваха се и заплахи, които, изглежда, не бяха насочени към него, ами към Лисбет Саландер, сякаш вече бяха плъзнали слухове за това какво се е случило в действителност. Алвар осъзна, че трябва да действа, да бъде решителен. Заяви на висок глас, че полицията ще бъде информирана. Знаеше, че от другите отделения се задават още надзиратели, както всеки път, когато се включеше алармата. Замисли се дали да не прибере затворничките по килиите още сега, или пък да изчака подкрепленията. Пристъпи напред към Фария Кази и нареди на Хариет и Фред да се погрижат тя да бъде прегледана от лекар и психолог. После се обърна към Лисбет Саландер и ѝ каза да го последва.

Отиде в коридора заедно с нея, минавайки покрай развълнуваните затворнички и пазачи, които се мъчеха да минат по-напред. За миг си помисли, че неспокойст​ вието ще излезе извън релси. Жените наоколо крещяха и посягаха към тях. Отделението беше на ръба на бунта. Напрежението и отчаянието, които от толкова време къкреха под повърхността, сега като че бяха на път да експлодират. С неимоверни усилия Алвар успя да отведе Саландер в килията ѝ и да затвори вратата след себе си. Някой започна да блъска отвън. Колегите му крещяха и призоваваха затворничките да спазват реда. Сърцето му биеше силно. Устата му беше пресъхнала и той не знаеше какво да каже. Лисбет дори не се обърна към него. Просто се загледа към бюрото си и прокара ръка през косата си.

– Предпочитам да поемам отговорност за постъпките си – каза тя.

– Исках да те предпазя.

– Глупости! Искаше да се почувстваш като малко по-добър човек. Но няма нищо. Сега можеш ли да си вървиш?

Алвар искаше да каже още нещо. Искаше да даде обяснение за действията си. Но осъзна, че би било нелепо. Обърна се и чу Лисбет да промърморва зад гърба му:

– Ударих я в гръкляна!

Гръкляна, помисли си той, заключи вратата и си запроправя път през хаоса в коридора.

Холгер Палмгрен чакаше Лулу, като междувременно опитваше да си припомни какво точно пишеше в документите. Възможно ли бе там наистина да се крие нещо ново или сензационно? Трудно му беше да го повярва. Най-интересното в тях – нещо, което самият той знаеше отдавна – беше информацията, че е имало планове Лисбет да бъде пратена в приемно семейство като малка, когато ситуацията с баща ѝ и издевателствата му над Агнета са били най-страшни.

Е, скоро щеше да разбере. През четирите дни в седмицата, когато беше работа, Лулу винаги пристигаше точно в девет, а днес именно тя беше на смяна. Холгер копнееше да я види. Лулу щеше да го подготви за лягане, да му сложи морфиновия пластир, да се погрижи за него и да вземе документите от най-долното чекмедже на бюрото във всекидневната, където тъкмо тя ги бе оставила след посещението на Май-Брит Турел.

Холгер си обеща да ги прочете с възможно най-бис​ тър ум. Може би съдбата щеше да му окаже привилегията да помогне на Лисбет за последно. Изстена. Болките отново прорязаха бедрата му. През тази част от денонощието го болеше най-много и той отправи молитва: „Скъпа, прекрасна Лулу. Имам нужда от теб. Ела“. И наистина полежа пет, десет минути, барабанейки със здравата си ръка по одеялото, преди откъм стълбището да отекнат стъпки, които му се стори, че разпознава.

Вратата се отвори. Да не би Лулу да бе подранила с двайсет минути? Чудесно! Само че от прага не долетя весел поздрав, не се чу „Добър вечер, старче“, а само тихите стъпки на нечии крака, които се приближаваха към спалнята. Холгер се изплаши, което беше нетипично за него. Това бе едно от предимствата на възрастта му. Вече нямаше много за губене. Но сега го обзе тревога, може би именно заради документите. Искаше да ги прочете и да помогне на Лисбет. Ненадейно отново бе открил нещо, заради което да живее.

– Ехо – викна той. – Ехо?

– Божке, буден ли си? Надявах се, че спиш.

– Никога не спя, когато ти ще идваш – каза той, осезаемо облекчен.

– Изобщо даваш ли си сметка колко изморен беше през последните дни? По едно време се уплаших, че посещението в затвора ще те довърши – отвърна Лулу и влезе в стаята.

Носеше шарена африканска рокля, очите ѝ бяха гримирани, а устните начервени.

– Толкова зле ли съм бил?

– Почти не можеше да се говори с теб.

– Извинявай, нещата ще се подобрят.

– Ти си любимецът ми, знаеш го, а единственият ти недостатък е, че постоянно се извиняваш.

– Извинявай.

– Ето.

– Какво става, Лулу? Днес изглеждаш особено прив​ лекателно.

– Ще се виждам с един мъж от Вестерханинге. Представяш ли си? Той е инженер и има къща и ново волво.

– Той те ухажва, разбира се?

– Надявам се – каза тя и намести краката и бед​ рата му.

После се увери, че се е облегнал удобно на възглавницата, и повдигна болничното легло, така че Холгер да се изправи до седнало положение.

Докато подвижната част се издигаше с глухо бръмчене, Лулу продължи да разправя за мъжа от Вестерханинге, който се казвал Роберт или може би Ролф, Холгер не чу добре. Лулу сложи ръка на челото му.

– Потен си, глупчо. Трябва да те изкъпя.

Никой не можеше да каже глупчо толкова нежно, колкото Лулу. Обикновено Холгер обичаше да си бъбри с нея, но сега беше нетърпелив. Погледна към безжизнената си лява ръка. Изглеждаше по-жалко от всякога.

– Извинявай, Лулу. Може ли първо да направиш нещо друго за мен?

– Винаги твоите услуги.

– Винаги на твоите услуги – поправи я той. – Нали се сещаш за документите, които прибра в бюрото, можеш ли да ги извадиш отново? Ще трябва да ги прочета още веднъж.

– Нали каза, че са ужасно четиво?

– Така е. Но въпреки това трябва отново да ги прегледам.

– Разбира се, разбира се, ще ги взема.

Тя излезе от стаята, а когато се върна, носеше по-голяма купчина хартия, отколкото Холгер си спомняше да е получавал. Може би Лулу бе взела и разни други документи погрешка. Той отново се притесни или защото в записките можеше да няма нищо ценно, или пък защото можеше да има, което би накарало Лисбет пак да забърка някоя каша.

– Днес изглеждаш по-свеж, Холгер. Но си нещо разсеян, нали? Отново ли мислиш за тази Саландер? – попита Лулу и остави купчината на нощното шкафче до книгите и шишенцата му с лекарства.

– Да, позна. Беше ужасно да я видя в затвора.

– Разбирам.

– Можеш ли да ми донесеш четката за зъби и да ми сложиш морфиновия пластир, и така нататък? И да преместиш краката ми малко наляво. Като че ли в цялата долна част на тялото ми...

– ...са забити ножове – допълни тя.

– Точно така, ножове. През цялото време ли го повтарям?

– Почти през цялото.

– Виждаш ли, започвам да изкуфявам. Но после искам да прочета документите, а ти можеш да бягаш при твоя Рогер.

– Ролф.

– Ролф, точно. Надявам се да е мил. Най-важното е човек да е мил.

– Наистина ли? Ти така ли си избирал жените си, по това колко са мили?

– Във всеки случай щеше да е по-добре, ако бях постъпвал по този начин.

– Всички така говорите и после хуквате след първата хубавица.

– А, не, не смятам така.

Вече не следеше разговора особено внимателно. Помоли Лулу да му подаде документите. Не можеше да ги вдигне със здравата си ръка, която също не беше кой знае колко функционална. Започна да чете, а Лулу разкопча ризата му и му сложи пластира. От време на време се откъсваше от документите, за да може Лулу да продължи с работата си. Също така се чувстваше длъжен да казва по нещо мило и окуражително. Сбогува се с нея много топло и ѝ пожела успех с нейния Ролф или Рогер.

След това продължи да чете и да прелиства. Това бяха, точно както си спомняше, предимно изявления на психиатъра Петер Телебориан – протоколи от лечения с различни лекарства; съобщения за таблетки, които не са били изпити; доклади от терапии, по време на които пациентката е мълчала и се е инатила; решения за принудителни мерки; консултации с по-горна инстанция; инструкции и препратки в отговор; нови принудителни мерки; суховати, но все пак ясни индикации за чист садизъм. Все неща, които дълго време бяха измъчвали Холгер.

Но не откри нищо за това, от което се интересуваше Лисбет. Може би все пак бе проявил невнимание? Реши да прочете всичко още веднъж, като за всеки случай този път взе лупата си. Внимателно огледа всяка страница и накрая се спря на нещо. Не беше много, само две дребни засекретени бележки от Телебориан, писани по времето, когато Лисбет тъкмо е била приета в клиниката в Упсала. Но все пак те съдържаха точно това, което Лисбет го бе помолила да потърси – имена.

Първата гласеше:

Позната от по-рано от Регистъра за изследвания на генетиката и социалната среда, РИГОС. Участвала в Проект 9. (Резултат: Недостатъчна информация.) Решение за пращане в приемно семейство, взето от професора по социология Мартин Стейнберг. Невъзможно за изпълнение. Склонна към бягство. Изобретателна. Сериозен инцидент с Г в апартамента на Лундагатан – избягала само на шест години.

Избягала само на шест години? За тази случка ли бе говорила Лисбет в затвора? Така трябваше да е, нали? А дали „Г“ беше жената с рождения белег на шията? Възможно беше! Но не пишеше нищо повече, така че не можеше да се каже със сигурност. Холгер потъна в мисли. След малко прочете бележката повторно и все пак се усмихна леко. Изобретателна, бе написал Телебориан. Това беше единствената позитивна дума, която този идиот някога беше отправял по адрес на Лисбет. Понякога дори едно магаре може да... Но, разбира се, нямаше причина да се усмихва. Бележката потвърждаваше, че като малка Лисбет е била близо до това да бъде пратена в друго семейство. Холгер се зачете нататък:

Майката, Агнета Саландер, е с тежко мозъчно увреждане след удар в главата. Приета в клиника „Епелвикен“. По-рано имала среща с психолога Хилда фон Кантерборг. Смята се, че тя е нарушила професионалната тайна и я информирала за Регистъра. Да не се допуска да посещава пациентката. Професор Стейнберг и Г са предвидили и други мерки.

Професор Стейнберг, помисли си той. Мартин Стейнберг. В името имаше нещо познато, нали? С мъка – както правеше всичко понастоящем – Холгер взе мобилния си телефон и потърси името в търсачката за изображения на Гугъл. Разпозна го веднага. Как бе могъл да не се сети по-рано? Не че с Мартин бяха особено близки. Но се бяха срещали, като първият път беше може би преди двайсет и пет години, когато Стейнберг беше вещо лице по време на процес, в който Холгер защитаваше млад мъж, идващ от проблемна среда и обвинен, че е нападнал баща си.

Спомняше си колко се зарадва, че има такъв авторитет на своя страна. Стейнберг участваше в редица престижни комитети и комисии. Вярно, възгледите му се оказаха доста остарели и непреклонни, но несъмнено свърши добра работа. Помогна на Холгер да оправ​ дае клиента си и след съдебното заседание двамата седнаха на по чашка, а впоследствие се бяха срещали още няколко пъти. Тъй като вече се познаваха, може би Холгер щеше да успее да изкопчи това-онова от него.

Лежеше по гръб в болничното си легло, подпрял голямата купчина документи на гърдите и корема си, и опитваше да мисли ясно. Непредпазливо ли би било да му се обади? В един момент му се струваше, че е така, а в следващия отхвърляше тази мисъл. Лежа може би десет, петнайсет минути, размишлявайки над въпроса. Междувременно морфинът започна да действа и болката в бедрата вече се усещаше по-скоро като пробождане с карфица, отколкото с нож. Дали все пак да не му звъннеше? Лисбет го бе помолила за помощ, така че трябваше да се постарае, не беше ли така? Наистина искаше да свърши нещо полезно, след като най-накрая документите бяха пред него, затова си намисли стратегия. После се обади и когато прозвуча сигнал свободно, погледна часовника. Беше десет и двайсет вечерта, което си беше малко късно, но не прекалено, помисли си. Във всеки случай трябваше да внимава. Само че куражът му се изпари още щом строгият, авторитетен глас на Стейнберг се чу в слушалката. Холгер трябваше да се напрегне, за да отговори достолепно и обръгнало.

– Моля за извинение – каза той. – Но имам въпрос.

Мартин Стейнберг всъщност не беше недружелюбен, но все пак звучеше предпазливо. Не омекна дори когато Холгер го поздрави за всички престижни позиции и почетни назначения, за които пишеше в Уикипедия. От своя страна, както подобаваше, професорът се поинтересува от здравословното състояние на Холгер.

– Какво да кажа на моите години? Остава ми само да се радвам, че тялото все още ме боли и напомня за себе си – отвърна Холгер и опита да се засмее.

Мартин Стейнберг опита да се засмее с него, а пос​ ле двамата размениха няколко думи за добрите стари времена. След това Холгер обясни защо се обажда. Каза, че с него се е свързал един клиент и във връзка с това би искал да разбере какви са били работните задължения на Стейнберг в така наречения Регистър. Това беше грешка. Въпросът моментално породи тревога. Стейнберг като че опита да я прикрие, но въпреки това си пролича, че е изнервен.

– Изобщо не разбирам за какво говориш – каза професорът.

– Наистина ли? Колко странно. Тук пише, че си вземал решения за властите.

– Къде го пише?

– В документите, които получих – каза Холгер, вече по-уклончиво и отбранително.

– Трябва да знам къде точно. Защото това звучи абсолютно нелепо – продължи Стейнберг изненадващо остро.

– Аха, ами ще трябва да погледна по-внимателно.

– Наистина трябва да го направиш.

– Или в ума ми са се преплели няколко различни неща. Би било типично за мен – каза Холгер.

– Е, случва се – отвърна Стейнберг, опитвайки да звучи приятелски и дори небрежно.

Но очевидно беше разтърсен и не успя да го скрие, а най-лошото беше, че разбра, че се е издал. Ето защо предприе ненужна отбранителна мярка:

– Възможно е и в документите ти да има изцяло погрешна информация. Кой е клиентът, който те е потърсил?

Холгер смотолеви, че не можел да му каже, и се постара да приключи разговора възможно най-бързо. Но още преди да затвори, осъзна, че обаждането ще има последици. Как можеше да е такъв идиот? Искаше да помогне, а вместо това забърка каша. Времето минаваше и над Лилехолмен падна нощ, което не го накара да се почувства по-добре. Безпокойството и разкаянието му нараснаха и се смесиха с болките в гърба и бедрата, а той не спираше да се обвинява, че е безразсъден и побъркан.

Горкият стар Холгер Палмгрен.

Глава 7

Неделя сутринта Микаел Блумквист се събуди рано и стана тихо от леглото, за да не разбуди Малин. Сложи си дънки и памучна риза, направи си силно капучино и изяде един сандвич, докато прелистваше сутрешния вестник.

После седна пред компютъра си и се зачуди как да започне. Нямаше представа. През годините се беше ровил във всичко възможно: архиви, дневници, бази данни, съдебни документи, микрофилми, стари томове, описания на имущество, декларации, финансови отчети, завещания, данъчни календари[27].

Беше изисквал преразглеждане на решения за поверителност, позовавайки се на принципа на публичността или пък на защитата на информаторите. Беше намирал вратички и заобиколни пътища. Буквално се беше ровил в кофи за боклук, с часове беше разглеждал стари снимки, беше редил пъзели от противоречиви свидетелски показания и беше бродил из мазета и хладилни помещения. Но никога не беше проверявал дали някой е осиновен, или роден извънбрачно. Рядко считаше, че това му влиза в работата, и сега също не беше сигурен дали случаят е такъв. Въпреки това се довери на инстинкта си. Ивар Йогрен бе нарекъл Лео циганин и татарин, а това не бяха просто стари и неприятни расистки обиди. Реакцията беше странна. Ако онзи идиот намекваше за потекло и уж по-шведска кръв, то семейство Манхеймер беше далеч пред рода Йогрен във всяко отношение. Родословното им дърво се разклоняваше далеч назад, чак до седемнайсети век. Не беше невъзможно в миналото да се крие нещо, което да си струва да се провери.

Микаел потърси няколко ключови думи в интернет и се усмихна. Не знаеше защо, но генеалогията очевидно се беше превърнала в обществено движение. Съществуваха какви ли не архиви, в които да търси. Фантастично беше колко много стари църковни книги, протоколи от преброявания на населението и данни за емигранти и имигранти бяха сканирани и цифровизирани. Това си беше златна мина. А ако някой искаше да се върне далеч назад, отвъд историята на цивилизацията, чак до прародителите ни в Африка, то можеше да го стори чрез генетичните бази данни. Ако човек имаше пари и търпение, можеше да проследи странстванията на предците си през хилядолетията, степите и континентите.

Но положението със скорошните осиновявания не беше толкова добро, тъй като имаше седемдесетгодишен период на поверителност. Вярно, човек можеше да обжалва в апелативния съд, но само ако случаят е особено наболял, а любопитните журналисти, които дори не знаят какво търсят, едва ли влизаха в това число. Официално вратата пред него беше затворена, но той знаеше по-добре от всекиго, че винаги има и друг начин да влезеш някъде. Оставаше да измисли как.

Часът беше седем и половина сутринта. Малин спеше на двойното легло, а небето над Ридарфиерден предвещаваше хубав ден. След няколко часа щяха да отидат да слушат Лео Манхеймер във „Фотографиска“ до Стадсгордскайен. Но преди това Микаел искаше да проучи миналото на Лео. Само че работата не вървеше особено добре, не му помагаше и това, че беше неделя. Всичко беше затворено, а и той бе принуден да признае: след дългия разговор с Малин вчера беше започнал да симпатизира на човека. Но сега това нямаше значение, не смяташе да се отказва. Ако разбираше правилно, първо трябваше да поиска от Държавния архив да му предоставят кръщелното свидетелство на Лео. Ако не му разрешеха да го прочете, това щеше да е индикация, че подозренията му не са били безпочвени. Кръщелното можеше да бъде засекретено и по други причини, не само поради осиновяване, така че на Микаел щеше да му се наложи да издири църковните досиета[28] на Лео и родителите му и да ги сравни. В тези досиета – които само по изключение биваха засекретявани – имаше информация за промените в географското местоположение. Ако при раждането му Лео и родителите не бяха записани в една и съща енория, а именно Вестерлед в Нокебю, това би било ясен знак. Херман и Вивека не биха могли да бъдат биологичните му родители.

Ето защо Микаел написа молба да получи кръщелното на Лео от Държавния архив, както и църковните досиета на него и родителите му. Само че така и не изпрати имейла, защото се притесняваше от собственото си име. За мнозина то служеше като предупредителен сигнал. Хората винаги се чудеха защо се интересува от дадено нещо. Плъзваха клюки: „Микаел Блумквист беше тук и слухтеше“. Мълвата за запитването му несъмнено щеше да стигне до много хора, а това не беше добре – стига в тази история наистина да имаше нещо гнило. Реши вместо това утре сутринта да се обади в Държавния архив и да се възползва от принципа на публичността, който му позволяваше да изисква информация анонимно.

Между другото, Холгер Палмгрен може би вече знаеше отговора. Той, противно на всякакви очаквания и вероятно в разрез с всички съвети на лекарите, беше посетил Лисбет във „Флудберя“. Във всеки случай би било приятно да поговори с него и да провери как е. Микаел взе телефона си и отново погледна часовника. Дали не беше твърде рано? Не, не, Холгер винаги се будеше в осем, без значение дали е празник, или делник, така че Микаел позвъни. Не се получи. Изглежда, имаше някакъв проблем с телефона на стария мъж. Глас в слушалката съобщи, че в момента номерът не бил в употреба. Микаел пробва стационарния номер на Холгер. Отново не получи отговор и тъкмо се канеше да опита отново, когато чу стъпките на боси женски крака зад себе си и се обърна с усмивка.

Холгер Палмгрен също бе открил, че мобилният му не работи, което никак не го учуди. Нищо не работеше, начело с него. Състоянието му беше окаяно. Още от малките часове лежеше буден, в плен на спазми и болки. Какво, за бога, се случваше с него?

Чувстваше се все по-уверен, че вчерашният разговор беше голяма грешка. Може би Стейнберг беше чиста проба бандит, без значение в колко комитети и комисии участваше. Беше достатъчно дори само това, че професорът е подписал решение Лисбет да бъде пратена в приемно семейство против волята на момичето и майката. Само това!

О, господи, боже мой, колко беше глупав. Какво да прави? На първо време трябваше да се обади на Лисбет и да обсъди въпроса с нея. Но ето, телефонът му не работеше. Холгер бе спрял да използва стационарната линия, защото в последно време по нея го търсеха само продавачи и хора, с които не искаше да разговаря. А дали не беше дръпнал кабела?

С много усилия успя да се обърне и видя, че кабелът наистина не е включен. Дали можеше да го пъхне обратно? Протегна се колкото можа, подпрял гърди на облегалката, и със сетни сили успя да го включи. Пос​ ле известно време лежа задъхан, преди да вдигне стария телефон от нощното шкафче. Имаше сигнал. Това беше добро начало. Отново се почувства дееспособен, обади се на телефонната централа и помоли да го свържат със затвор „Флудберя“. Не очакваше да разговаря с някой шампион по дружелюбност, но въпреки това остана втрещен от арогантността, с която бе посрещнато обаждането му.

– Името ми е Холгер Палмгрен – каза той възможно най-авторитетно. – Аз съм адвокат. Бъдете така добър да ме свържете с отговорните лица в отделението с повишено ниво на сигурност. Въпросът е от жизненоважно значение.

– Тогава ще почакате.

– Няма никакво време за губене – изръмжа той.

Въпреки това се наложи да чака и едва след редица прехвърляния и забавяния успя да се свърже с една надзирателка от отделението, която се казваше Хариет Линдфорш. Хариет говореше лаконично и строго, но той подчерта сериозността на положението. Каза, че иска веднага да разговаря с Лисбет Саландер. Отказът ѝ го накара да изтръпне. Не само заради изнервената интонация, ами и заради думите „особено предвид нас​ тоящата ситуация“.

– Случило ли се е нещо? – попита той.

– С нейния адвокат ли работите?

– Не. Или да.

– Това не беше ясен отговор.

– Не съм пряко замесен.

– Тогава ще трябва да се обадите по-късно – каза Хариет Линдфорш и затвори.

Холгер не беше на себе си. Удари леглото със здравата си ръка. Представяше си, че са се случили всякакви ужаси, и си мислеше, че вината е негова. Опита да се осъзнае и да не изпада в диви спекулации, но това не помогна. Защо, по дяволите, беше толкова недъгав?

Трябваше просто да се изправи и да овладее ситуацията. Само че пръстите му бяха криви и сковани, а тялото сгърчено и наполовина парализирано. Не можеше дори да се качи на инвалидната си количка без чужда помощ и тогава го влудяваше. Ако изминалата нощ беше пътят му към Голгота, то сега Холгер се чувстваше като разпнат, а проклетият матрак беше неговият кръст. Вече дори Екельоф и свитият му сред лилиите юмрук не му носеха утеха. Погледна телефона. Беше му се сторило, че някой го търси, докато чакаше да го свържат с отделението на Лисбет, и съвсем вярно, Микаел Блумквист му беше звънял и бе оставил съобщение. Чудесно, Микаел би могъл да му помогне и да направи нещо с информацията. Холгер набра номера му. Никой не вдигна, но Холгер продължи да опитва, отново и отново, и накрая гласът на Микаел прозвуча в слушалката. Беше запъхтян и Холгер веднага усети, че задъхването на Микаел е от доста по-приятен характер от това, което измъчваше самия него.

– Притеснявам ли те? – попита той.

– Съвсем не – отговори Микаел.

– Гости ли имаш?

– Не, не.

– Напротив – чу се женски глас някъде отстрани.

– Не ядосвай дамата.

Дори в кризисна ситуация Холгер беше натрапчиво учтив.

– Прав си – отвърна Микаел.

– Ами погрижи се за нея. Аз ще звънна на сестра ти.

– Не, не!

Микаел явно бе доловил притеснения тон в гласа му.

– Търсих те – продължи той. – Видял си се с Лисбет, нали?

– Да, и се тревожа за нея – каза Холгер колебливо.

– Аз също. Какво си чул?

– Аз...

Холгер си спомни някогашния съвет на Микаел да не обсъжда деликатни въпроси по телефона.

– Да?

– Изглежда отново се е разровила в нещо – отговори той.

– Какво?

– Нещо от детството ѝ. Но по-лошото е, Микаел, че май постъпих като глупак. Исках да ѝ помогна. Наистина исках. Обаче забърках голяма каша. Ако можеш да дойдеш тук, ще ти разкажа.

– Естествено, тръгвам веднага.

– Не, не тръгваш! – обади се жената.

Холгер се замисли за нея, която и да беше. Замис​ ли се и за Марита, която скоро щеше да нахълта и да се захване с цялата досадна и унизителна процедура, в края на която Холгер седеше преоблечен в инвалидната си количка и пиеше блудкавото си кафе с вкус на чай. Помисли си още, че най-важното в момента беше да се свърже с Лисбет.

Трябваше по някакъв начин да ѝ съобщи, че вероятно професор Мартин Стейнберг е отговарял за Регистъра за изследвания на генетиката и социалната среда.

– Може би ще е по-добре, ако дойдеш довечера след девет – каза той. – Тогава ще можем да пийнем по чашка. Днес определено ще имам нужда от това.

– Окей, добре, ще се видим довечера – отвърна Микаел.

Холгер Палмгрен затвори и отново взе старите документи за Лисбет от нощното шкафче. След това позвъни на Аника Джанини и на директора на „Флудберя“ Рикард Фагер. Не успя да се свърже нито с нея, нито с него. Няколко часа по-късно откри, че стационарният му телефон също е спрял да работи, а прилежната Марита така и не идваше.

Лео Манхеймер често си припомняше онзи октомврийс​ ки следобед. Тогава бе само на единайсет. Беше събота. Мама обядваше с католическия епископ, а татко беше на лов в упландските[29] гори. В голямата къща беше тихо и Лео беше сам. Дори Вендела, икономката, не беше там да го наглежда, така че той бе зарязал уроците и всички допълнителни задачи, които му бяха дали частните учителки, и вместо това седеше пред рояла. Не за да изпълнява сонати или етюди, а за да композира.

Беше се захванал с това отскоро и отзивите не бяха особено възторжени. Майка му нарече произведенията му „малки, претенциозни напъни, миличък“. Но той обичаше да създава собствена музика. Мечтаеше си за това, докато учеше и си пишеше домашните. През онзи следобед измисли една тъжна, мелодична песен, която щеше да продължи да свири през целия си живот, въпреки факта, че тя се беше оказала притеснително сходна с „Балада за Аделин“ и че Лео още тогава много добре разбираше думите на майка си. Те бяха отправени към единайсетгодишно дете, което тъкмо се бе захванало с нещо важно за него, но обективно поглед​ нато в тях имаше истина.

Първите му композиции бяха твърде натруфени. Тогава вкусът му още не беше достатъчно изтънчен. Не беше открил джаза, акордите му все още не бяха станали нехармонични и разпилени и преди всичко не се беше научил да използва звуците от вентилатори, насекоми, храсти, стъпки, далечни двигатели и гласове, всички тези неща, които единствено той чуваше.

Въпреки това, докато стоеше пред рояла в онзи есе​ нен ден, Лео се чувстваше щастлив, или поне толкова щастлив, колкото можеше да се чувства момче като него. Цял живот беше сам, макар и наблюдаван изкъсо. В действителност обичаше един-единствен човек, психолога Карл Сегер. Лео ходеше на терапия при него всеки вторник в кабинета му в Брома и често му се обаждаше тайно вечер. Карл го разбираше и се караше с родителите му заради него.

– Момчето има нужда да диша! Трябва да го оставите да бъде дете!

Естествено, нищо не излезе от това. И все пак Карл се застъпи за него. Единствено той. Той и годеницата му Еленор.

Карл и бащата на Лео бяха като деня и нощта. И все пак между тях имаше някаква връзка, която Лео не разбираше. Този ден например Карл беше отишъл на лов с него, въпреки че не обичаше да убива животни. В очите на Лео Карл беше различен от баща му и Алфред Йогрен. Не беше властна фигура, не се смееше високо и подигравателно по време на вечеря. Дори не се интересуваше от победителите в живота, а говореше повече за ексцентриците, които благодарение на отчуждението си виждаха по-ясно от останалите. Карл четеше поезия, предимно френска. Харесваше Камю и Стендал, Ромен Гари, обичаше Едит Пиаф и свиреше на флейта, обличаше се семпло, макар и донякъде заучено бохемски, и най-вече: изслушваше тревогите на Лео и беше единственият, който осъзнаваше обхвата на неговата дарба, или проклятие, в зависимост от гледната точка.

– Гордей се с чувствителността си, Лео. В теб има голяма сила. Нещата ще се подобрят, бъди сигурен.

Лео търсеше утеха в репликите на Карл и винаги копнееше за срещите им всеки вторник в четири часа. Това беше най-хубавата част от седмицата. Кабинетът на Карл се намираше в дома му на Грьонвиксвеген. Вътре имаше черно-бели, мъгливи снимки от Париж през петдесетте години, както и захабен, но мек кожен фотьойл, на който Лео седеше в продължение на час или два и говореше за всички неща, които родителите и приятелите му не проумяваха. Карл беше най-хубавото нещо в детството му, въпреки че Лео осъзнаваше, разбира се, че идеализира образа му.

Щеше да продължи да го идеализира през целия си живот и отново и отново да се връща към последните няколко часа, прекарани пред рояла в онзи октомврийс​ ки следобед. Спомняше си как отделяше време на всеки тон, на всяка промяна в мелодията и хармонията. Но изведнъж чу мерцедеса на баща си отвън и спря да свири.

Татко трябваше да се прибере чак в неделя вечерта, така че ранното пристигане беше притеснително само по себе си. Но това не беше всичко. На двора витаеше странно спокойствие, някакво колебание и вратата на колата се отвори с необичайна предпазливост. В следващия момент обаче, като опровержение, вратата се затръшна и във въздуха се усети гняв. Стъпките, които захрущяха по чакъла, бяха бавни и тежки. Дишането беше учестено. След малко откъм верандата се чуха въздишки и шум от разтоварване на багаж – куфара и вероятно пушките.

Извитата дървена стълба, която водеше към втория етаж, изскърца. Лео усети мрака още преди фигурата на баща му да се извиси пред вратата. Винаги щеше да си го спомня. Татко носеше зелени ловджийски панталони и черна мушама и цялото му теме беше потно. Изглеждаше разтревожен. В критични ситуации обикновено реагираше с арогантност и гняв. Сега обаче изглеждаше изплашен, а щом пристъпи напред, походката му стана колеблива. Лео се изправи несигурно и получи недодялана прегръдка.

– Съжалявам, момчето ми. Така ужасно съжалявам.

Лео никога не се бе съмнявал в искреността на думите му. Но в тях имаше и още нещо, което не беше толкова лесно за тълкуване. Долови го обаче в самата история и в неспособността на баща му да го погледне в очите. Между редовете се криеше нещо неизказано и ужасяващо. Но в онзи момент това нямаше значение.

Карл беше мъртъв и животът на Лео никога повече нямаше да бъде същият.

Въпреки хубавото време навън, на събитието на Акционерната асоциация във „Фотографиска“ присъстваха неочаквано много хора. От друга страна, времената бяха такива. Всичко, свързано с акции, привличаше публика, а тук организаторите не изкушаваха само с мечти за богатства, ами и с малко опасения. Заглавието на семинара гласеше Ще расте ли балонът, или ще се спука? Тематичен следобед за препускащите курсове на борсата и сред поканените имаше редица известни имена. Не може да се каже, че Лео Манхеймер беше основната атракция.

Но той щеше да говори първи и Микаел и Малин пристигнаха тъкмо навреме, за да видят как излиза на сцената. Бяха бързали през горещия и безветрен Стокхолм и успяха да си намерят място най-отзад вляво. Малин се чувстваше малко притеснена от това, че отново ще види Лео. Микаел, от своя страна, беше изпълнен с лоши предчувствия след разговора с Холгер Палмгрен. Почти не слушаше какво говори Карин Лаестандер, младата изпълнителна директорка на Акционерната асоциация, която държеше встъпителна реч отпред на подиума.

– Предстои ни вълнуващ ден – каза тя. – Ще чуем множество експертни анализи на състоянието на пазара. Но решихме първо да погледнем към борсата от по-философска гледна точка. Вашите аплодисменти за Лео Манхеймер, доктор по икономика и главен аналитик в инвестиционния посредник „Алфред Йогрен“.

Висок, стилен мъж със светлосин костюм и къдрава коса стана от един стол на първия ред и се качи на сцената. Първоначално всичко като че беше наред. Мъжът стъпваше решително и леко и изглеждаше точно както трябва – богат и уверен. Откъм публиката обаче се чу някакъв пронизителен, скърцащ звук. Някой бе дръпнал злощастно стола си и в същия миг Лео залитна. Лицето му посивя и той сякаш щеше да падне. Малин хвана ръката на Микаел и прошепна: „О, не“.

– Господи, Лео! Как си? – заекна Карин Лаестандер.

– Окей съм.

– Сигурен ли си?

Лео се подпря на кръглата маса на сцената и понечи да отвори една бутилка вода.

– Просто съм малко напрегнат – каза той, опитвайки да се усмихне.

– В такъв случай заповядай и добре дошъл – каза Карин Лаестандер, която като че ли не беше съвсем сигурна дали трябва да продължат.

– Благодаря много.

– Лео, обикновено...

– ...вървя малко по-стабилно.

Сред публиката се разнесе нервен смях.

– Абсолютно. Ти си като скала. Пишеш проницателни икономически анализи, но в последно време започна да описваш борсата... как да се изразя? По-философски. Наричаш я храм за вярващи.

– Е...

Лео не стигна по-далеч. Пое си дълбоко въздух и разхлаби вратовръзката си.

– Е?

– Имам предвид... това виждане дори не е мое и всъщност е доста конвенционално.

– В какъв смисъл?

– В смисъл, че...

– Да?

Той отново си пое дъх.

– Че е очевидно, че както финансовият пазар, така и религията разчитат на нашата вяра. Ако започнем да се съмняваме, и двете претърпяват крах. Това е неоспорим факт – продължи той и поизправи рамене, а лицето му възвърна малко от цвета си.

– Но ние постоянно се съмняваме – намеси се Карин. – Всъщност именно затова сме тук днес – питаме се дали се намираме в балон, или в последния етап на икономически бум.

– Съмнението в по-малък мащаб прави съществуването на борсата възможно – каза Лео. – Всеки ден милиони хора се съмняват и надяват, и анализират. Именно тяхната дейност определя курсовете. Но аз говоря за дълбокото, фундаментално съмнение.

– В Бог?

– В Бог също. Но преди всичко имам предвид съмнението в растежа и в бъдещите печалби. Няма нищо по-опасно за един високо оценен пазар от загнездването на сериозно съмнение. Страхът може да предизвика сриване на борсата и да прати света в икономическа депресия.

– Но това не е единственото съмнение, което може да има сериозни последици, нали?

– Не, възможно е да започнем да се съмняваме и в самата идея, в цялото въображаемо творение.

– Въображаемо?

– Сигурно ще провокирам някой и друг от посетителите, за което, разбира се, моля за извинение. Но финансовият пазар не е нещо, което съществува като теб и мен, Карин, или дори като бутилката вода на масата. Пазарът е мисловна конструкция. В мига, в който престанем да вярваме в него, той ще изчезне.

– Това не е ли малко преувеличено, Лео?

– Не, не, замисли се. Какво е пазарът?

– Да, какво е?

– Споразумение. Решили сме, че точно там, на онази арена, ще оставим страховете си и всичките си мечти, мисли и надежди за бъдещето да определят цените на валути, предприятия и стоки.

– Дръзка мисъл.

– И все пак не чак толкова, Карин, пък и това не прави пазара непременно по-лош или нестабилен. Много от значимите неща в живота ни, като културното ни наследство или институциите, са именно плод на човешкото въображение и разум.

– Парите ни също, разбира се.

– Определено, а сега това е по-вярно от всякога. Имам предвид... не сме като чичо Скрудж, който буквално се къпе в парите си. Дори не ги крием под матрака. Днес спестяванията ни представляват стойности, изобразени върху компютърния монитор, които постоянно се менят. И въпреки това ние разчитаме изцяло на тях. Но представи си...

Лео Манхеймер като че ли още не беше овладял напълно дишането си.

– Да?

– Представи си, че започнем да се тревожим, че тези стойности не просто се движат нагоре-надолу заедно с колебанията на пазара, ами биха могли да бъдат изтрити като цифри върху дъска. Какво ще стане тогава?

– Това ще разтърси обществото ни из основи.

– Именно, и в известна степен именно нещо такова се случи преди няколко месеца.

– Говориш за хакерската атака срещу „Файнанс Секюрити“, фирмата, която преди това се наричаше „Централа за ценни книжа“.

– Точно така. В действителност тогава бяхме изправени пред ситуация, в която за определен период от време активите ни чисто и просто не съществуваха. Нямаше ги в киберпространството и пазарът се разтресе. Кроната се срина с четиресет и шест процента.

– И все пак стокхолмската борса реагира поразително бързо и затвори всички пазари.

– Действително трябва да поздравим отговорните лица, Карин. Но сривът беше ограничен и от това, че никой в Швеция не можеше да търгува. Та нали нямахме активи. Но богатството на някои хора, бъди сигурна, се е увеличило. Именно това е най-главозамайващата мисъл. Представяш ли си колко са спечелили тези, които са отворили отрицателни позиции на борсата и после са предизвикали катастрофата? Човек трябва да обере милиони банки, за да се доближи до тези суми.

– Вярно, и за това се изписа много, включително от Микаел Блумквист от „Милениум“, когото виждам в дъното на залата. Но Лео, честно, колко сериозно беше положението всъщност?

– Реално опасността не беше голяма. „Файнанс Секюрити“ и шведските банки имат много добри бекъп системи. Но понятия като „реално“ и „обективно“ не винаги са най-важното за един пазар, който се ръководи от надежда и страх. Сериозността на ситуацията беше в това, че за известно време се усъмнихме в самото съществуване на капитала в дигиталния свят.

– Хакерските атаки бяха съчетани с масивна кампания за дезинформиране в социалните мрежи.

– О, да, заваляха фалшиви туитове за това как активите ни нямало да могат да бъдат възстановени, което показва още по-ясно, че атаката беше насочена срещу доверието ни, а не толкова срещу самите ни пари – ако двете изобщо могат да се разграничат.

– Говори се, че има сигурни доказателства, че пробивът и кампанията за дезинформация са били ръководени от Русия.

– Да, и макар че все още трябва да се въздържаме от категорични обвинения, това ни дава храна за размисъл. Може би в бъдеще агресивните войни ще се водят именно така. Малко неща биха създали такъв хаос, колкото загубата на доверие в собствените ни пари. Не бива да забравяме също, че дори не е нужно самите ние да се съмняваме. Достатъчно е други да го правят.

– Ще трябва да поясниш, Лео.

– Представи си тълпа хора, принципът е същият. Няма значение дали лично ние знаем, че ситуацията е под контрол и нищо не се е случило. Ако хората се разбягат панически, ние също трябва да побегнем. Старият Кейнс, легендарният икономист, веднъж сравнил борсата с конкурс за красота.

– Конкурс за красота?

– Да, това е популярен пример. Кейнс си представил специален конкурс, в който членовете на журито не посочват най-красивата участничка, а тази, която смятат, че ще спечели.

– А това означава?

– Означава, че трябва да забравим собствените си предпочитания и вместо това да се замислим за вкуса и мнението на другите хора. Всъщност дори не това. Трябва да се замислим коя е участничката, която другите смятат, че другите смятат за най-красива. Получава се доста сложно метаупражнение.

– Звучи объркано.

– Може би, но не е по-странно от това, което се случва във финансовите пазари всяка секунда. Борсата не е просто резултат от анализи на фундаменталната стойност на предприятията и изобщо на околния свят. Психологическите фактори също играят голяма роля. Истински психологически механизми, както и предположения. И предположения за чуждите предположения. Информацията се разглежда от всеки възможен ъгъл, защото всички искат да са една стъпка пред останалите. Да се затичат преди тях, така да се каже. И това не се е променило още от времето на Кейнс. Напротив, разрастването на роботизираната търговия прави пазарите още по-нарцистични. Машините мигновено сканират покупките и продажбите на хората и действат в съответствие с тях, като по този начин заздравяват вече съществуващите тенденции. Тук се крие значителна опасност. Едно рязко движение на борсата може светкавично да ескалира до неконтролируеми нива, а в такава ситуация често най-рационално е да се действа нерационално – да се затичаш заедно с тълпата, макар да знаеш, че това е лудост. Каква полза да стоиш и да викаш „идиоти, смотаняци, няма нищо страшно“, когато всички останали бягат презглава?

– Така е – вметна Карин. – Но ако паниката е не​ оправдана, пазарът се коригира, нали?

– Абсолютно. Но реакцията може да се забави и тогава няма значение колко си прав. Пак можеш да изгубиш всичко. Нека отново цитирам Кейнс: можеш да продължаваш да си прав чак докато фалираш.

– Това е доста обезсърчаващо.

– Но има надежда и тя се крие в способността на пазара да се самоанализира. Когато един метеоролог изучава времето, това не променя самото време. Но когато изучаваме икономиката, нашите предположения и анализи стават част от финансовия организъм. Ето защо борсата е като някой симпатичен невротик. Способна е да се развива и постепенно да помъдрява.

– Но в същото време е непредсказуема, нали?

– Именно, малко като мен, когато изляза на сцена. Никога не се знае накъде точно ще залитне.

Този път се чу истински смях, който някак си разкъса напрежението. Лео се усмихна предпазливо и направи крачка към ръба на сцената.

– В това отношение борсата е парадоксална – каза той. – Всички искаме да я разберем и да печелим пари от нея. Но ако наистина успеем да я проумеем, това би я променило. Окончателните модели на финансовия пазар биха се отразили на отношението ни към него и хоп, пазарът би се превърнал в нещо друго, като мутирал вирус. Можем без съмнение да кажем, че не би функционирал така, както предвижда уж пълното ни разбиране.

– Душата на борсата е в нашите различия.

– Да, нужни са купуващи и продаващи, вярващи и скептици. Именно там е ключът от палатката. Самият хор от противоречащи си гласове често прави пазара смайващо разумен и по-проницателен от когото и да било от нас, хората, които днес сме се събрали тук и които от време на време се правим на гурута от диваните на сутрешните блокове. Когато хората по цял свят, независимо един от друг, си мислят: „Как да печелим възможно най-много?”, когато има перфектен баланс между предположенията и знанието, между надеждите на купуващите и съмнението на продаващите, тогава се ражда мъдрост, възниква почти пророческо прозрение. Въпросът е чисто и просто как да преценим дали пазарът е проницателен, или пък е откачил и бяга напосоки като паникьосана тълпа.

– И как можем да разберем това?

– Там е работата – каза Лео. – Понякога – когато се хваля – казвам, че знам достатъчно много за финансовия пазар, за да съм наясно, че нищо не разбирам.

Малин прошепна в ухото на Микаел:

– Не е толкова глупав, а?

Микаел тъкмо щеше да отговори, когато телефонът му избръмча в джоба. Беше сестра му Аника. Той се сети за разговора си с Холгер, смотолеви някакво извинение и излезе навън. Беше потънал в мисли и не видя, че напускането му изглежда разтревожи Лео. Малин обаче забеляза промяната в изражението му и се вгледа напрегнато в него. Отново се замисли за нощ​ та, когато го видя да пише върху бежовата хартия. В тази сцена имаше нещо важно и чудновато. Сега го усети още по-силно и реши да се добере до Лео след лекцията и да го разпита.

Микаел стоеше на кея и гледаше към Гамла стан и Двореца. Морето беше спокойно, а един голям лайнер се канеше да акостира. Микаел реши да използва другия си телефон, който беше с Андроид и имаше приложението за криптиране „Сигнал“. Обади се на Аника. Тя вдигна още след първия сигнал. Звучеше задъхано и той я попита дали се е случило нещо. Аника каза, че се връща от „Флудберя“. Лисбет била разпитана от полицията.

– Обвинена ли е в нещо?

– Още не и с малко късмет ще ѝ се размине. Но положението е сериозно, Микаел.

– Ами изплюй камъчето де!

– Да, да, спокойно. Нали ти разказах за една жена, Бенито Андершон, която заплашва и използва надзирателите и затворничките и е по-голяма садистка, отколкото изобщо можех да си представя. В момента тя лежи в университетската болница в Йоребру със сериозни наранявания на челюстта и черепа, след като е била пребита в отделението.

– И това какво общо има с Лисбет?

– Нека се изразя така: шефът на отделението, Алвар Олсен, си е признал. Казва, че е бил принуден да удари Бенито, тъй като е имала нож и е била агресивна.

– Нож вътре в затвора?

– Това е страшен скандал, разбира се. Тече паралелно разследване, което да установи как е бил вкаран вътре. Ето защо бих казала, че самото нападение не е проблем. Ударът лесно би могъл да се разглежда като самозащита. Освен това думите на Алвар Олсен са подкрепени напълно от Фария Кази, бангладешкото момиче, което бях споменала. Фария твърди, че Алвар до голяма степен ѝ е спасил живота.

– И какъв е проблемът за Лисбет?

– Като начало нейните собствени показания.

– Значи е била свидетел?

– Остави ме да карам поред.

– Разбира се.

– В показанията на Фария Кази и Алвар има известни противоречия. Алвар казва, че два пъти е ударил Бенито с юмрук в гръкляна, докато според Фария той по-скоро я е ударил с лакът, след което Бенито е паднала лошо върху бетонния под. Но всъщност това не е проблем. Всички опитни следователи знаят, че хората често имат учудващо противоречиви спомени от травмиращи събития. Лошото е това, което показват охранителните камери.

– А то е?

– Драмата се е разиграла точно след седем и половина вечерта. Това е най-опасното време в отделението. Случаите на насилие са най-чести именно преди зат​ варянето на килиите, а Фария Кази е най-тормозената затворничка и Алвар го е знаел. Бил е наясно, но не е смеел да направи нещо по въпроса. Сам го казва. Това е една от добрите му черти, откровен е – присъствах, когато го разпитваха. Вчера в 19,32 седял в кабинета си, когато получил обаждането, на което от дълго време се е надявал. Съобщили му, че Бенито ще бъде прехвърлена в друг затвор. Само че той просто захвърлил слушалката.

– Защо?

– Защото по неговите думи точно в този момент забелязал, че е седем и половина. Разтревожил се и хукнал навън, отворил междинната врата, като въвел кода си, после се затичал по коридора на отделението. Но странното е...

– Да?

– Че точно тогава една затворничка на име Тине Грьонлунд излязла на бегом от килията на Фария Кази. В отделението наричат Тине вярното куче на Бенито. Възниква въпросът защо е бързала толкова. Защото е чула, че Алвар идва, или по някаква друга причина? Алвар казва, че изобщо не я е видял. Бил е достатъчно зает да си пробива път покрай затворничките, събрали се пред вратата на Фария. Щом все пак влязъл вътре, заварил Бенито да държи нож. Цапардосал я с всичка сила право в гръкляна. Поради правото на лично пространство в килиите няма камери, така че не можем да проверим верността на разказа му. Лично аз смятам, че той звучи искрено и добросъвестно. Но очевидно по това време Лисбет вече се е намирала в килията.

– А тя не е човек, който би оставил някой да бъде нападнат пред очите ѝ.

– И особено жена като Фария Кази. Но това не е най-лошото.

– А кое тогава?

– Настроенията в отделението, Микаел. Както става обикновено в затворите, никой не иска да говори. Но дори от разстояние се усеща, че атмосферата е нажежена. Докато минавах през столовата с Лисбет, затворничките започнаха да дрънчат с чашите си. Личи си, че я възприемат като героиня. Героиня, но също така и... обречена. Чух думите Dead woman walking[30], и макар на практика просто да повишава статуса ѝ в затвора, това все пак е сериозно. Не просто заради зловещия характер на самия израз, а защото кара полицията да се замисли. Ако Алвар Олсен е разбил челюстта на Бенито, защо Лисбет получава заплахи, а не той?

– Разбирам – каза Микаел замислено.

– В момента Лисбет е изолирана и на нея се гледа с голямо подозрение. Много фактори обаче са в нейна полза. Изглежда, никой не вярва, че толкова дребен човек като нея би могъл да нанесе такъв невъобразимо силен удар. Също така никой не разбира защо Алвар Олсен би поел вината и защо Фария Кази би подкрепяла думите му, ако не той е ударил Бенито. Но, Микаел, за толкова интелигентен човек, Лисбет се държи стъписващо неразумно.

– Какво имаш предвид?

– Тя не обелва и дума за случилото се. Заяви, че имала да каже само две неща.

– И какви са те?

– Че Бенито си е получила заслуженото.

– А второто?

– Че Бенито си е получила заслуженото.

Микаел се засмя, без да знае защо. Намираше ситуацията за дълбоко притеснителна.

– И какво вярваш, че се е случило в действителност? – попита той.

– Работата ми не е да вярвам, а да защитавам клиента си – каза Аника. – Но все пак ще направя следната хипотетична формулировка: Бенито се вписва отлично в профила на човек, когото Лисбет не би харесала особено.

– Мога ли да направя нещо?

– Всъщност затова ти звъня.

– Shoot[31].

– Можеш да ми помогнеш с Фария Кази. Заела съм се и с нейния случай, по молба на Лисбет, както ти казах. Лисбет изглежда е проучила миналото на момичето от затвора и смятам, че ти и вестникът бихте имали интерес да помогнете. Би могло да се получи силна и значима история. Приятелят на Фария, Джамал, е бил блъснат от мотриса в метрото. Може ли да се видим тази вечер?

– Имам среща с Холгер Палмгрен в девет часа.

– Тогава му предай поздрави. Холгер ме е търсил днес. Девет, казваш? Значи, можем да вечеряме заедно преди това. Да кажем в шест в „Пане Вино“?

– Окей – отговори Микаел. – Чудесно.

Затвори, загледа се към Гранд Хотел и Кунгстредгорден[32]и се зачуди дали вече да не се връща на семинара. Вместо това потърси няколко неща в интернет, времето полетя и сигурно минаха двайсет минути, преди отново да влезе вътре.

Вървеше с бърза крачка и когато подмина щанда с книги на входа, се случи нещо странно. Натъкна се право на Лео Манхеймер. Микаел искаше да подаде ръка и да каже няколко дружелюбни думи за разговора на сцената. Но не се накани. Лео изглеждаше толкова измъчен, че Микаел си замълча и го остави да изчезне под слънчевите лъчи с нервна, нетърпелива походка.

Микаел постоя една минута, потънал в мисли. След това отиде в залата за лекции и потърси Малин с пог​ лед. Тя не беше на мястото си и той се ядоса на себе си, задето се забави толкова. Може би ѝ е омръзнало да го чака и си е тръгнала? Огледа помещението. Горе на сцената говореше друг, по-възрастен мъж, който сочеше разни прави и криви линии, изобразени върху бяло платно. Това не заинтригува Микаел.

Потърси Малин сред морето от хора и накрая я забеляза вдясно, където имаше наредени чаши с бяло и червено вино за освежаване в паузите. Малин изглеж​ даше свита и тъжна и рано-рано беше наченала една чашите.

Нещо се беше случило.

Глава 8

Фария Кази се облегна на стената на килията си и зат​ вори очи. За пръв път от много време ѝ се прииска да се види в огледалото. Изпитваше плаха надежда, въпреки че ужасът още не беше напуснал тялото ѝ. Мислеше за извинението, което бе получила от главния надзирател, за новия си адвокат Аника Джанини, за полицаите, които я разпитваха, и разбира се, за Джамал.

Пъхна ръка в джоба на панталоните си. Вътре имаше калъфче от кафява кожа, а в него беше визитката, която Джамал ѝ даде след дебата в Културния дом.

Джамал Чаудъри, пишеше на визитката, блогър, писател, доктор по биология към университета в Дака. Следваха електронната му поща и мобилният му номер, а отдолу, с различен шрифт, беше посочен уебадресът www.mukto-mona.com. Качеството на хартията беше отвратително. Визитката беше намачкана, а текстът избледнял. Джамал сигурно я беше печатал сам. Фария така и не го бе попитала, а и защо да го прави? Нямаше как да знае, че картичката ще се превърне в най-ценното ѝ притежание. През нощта след първата им среща тя лежеше и се взираше в нея под одеялото, мислейки за разговора им и припомняйки си всяка извивка и черта на лицето му. Естествено, трябваше да му се обади веднага. Трябваше да позвъни още същата вечер. Но беше млада и невинна, не искаше да изглежда твърде настоятелна и най-вече: как би могла да предположи, че скоро всичко ще ѝ бъде отнето – мобилният телефон, компютърът, дори възможността да се разхожда из квартала, било то и с никаб?

Сега, докато стоеше в килията, в живота ѝ се прокрадна тънък лъч светлина и тя отново си припомни лятото, когато леля ѝ Фатима призна, че е излъгала заради нея, а Фария се превърна в затворничка в собствения си дом. Заключиха я и ѝ казаха, че ще я омъжат за някакъв втори братовчед, когото никога не беше срещала. Братовчедът имал три текстилни фабрики в Дака, три – колко ли пъти бе чула това число.

– Можеш ли да си представиш, Фария? Три фабрики!

За нея нямаше значение, ако ще да ѝ бяха казали триста трийсет и три. За нея Камар Фатали, както се казваше братовчедът, беше отблъскващ. Изглеждаше арогантен и зъл на снимките и не я учуди, че бил салафит и върл противник на секуларното движение в родината им, както и че за него било въпрос на живот и смърт тя да е недокосната и да живее като добра сунитска жена, докато той не дойде да я спаси от западния свят.

Вярно, по това време никой в семейството не знаеше за Джамал. Но изскочиха и други неща, които да бъдат използвани срещу нея. Не ставаше дума само подозренията за това какво е правила всъщност, докато не е била в дома на леля Фатима. Имаше и още – невинни, стари снимки във Фейсбук, клюки и слухове, които уж потвърждавали, че се е „разкурвила“.

Втората брава на външната врата се заключваше, а понеже двама от братята ѝ, Ахмед и Башир, нямаха работа, у дома винаги имаше някой, който да я наглежда. Фария нямаше какво друго да прави, освен да чисти, готви и прислужва или да лежи в стаята си и да чете каквото има: Корана, поезията и романите на Тагор, както и биографии на Мохамед и първите халифи. Но тя предпочиташе да прекарва свободното си време в мечти.

Самата мисъл за Джамал я караше да се изчервява. Разбира се, Фария знаеше колко нелепо е това. Но то беше подарък от семейството ѝ. Като ѝ отнеха щастието, те направиха така, че дори само един спомен за разходка по Дротнингсгатан да я разтърсва до дъното на душата ѝ. Живееше в затвор и все пак не си позволяваше да затъне в примирение или отчаяние. По-скоро се разгневи, а спомените за Джамал ѝ носеха все по-малка утеха. На фона на разговора им, по време на който думите се лееха така свободно, всяка реплика у дома звучеше самодоволно и неестествено – нещо, което Бог не можеше да компенсира.

Бог не носеше духовно богатство, не и в нейното семейство. Там той беше просто чук, с който да се налагат хората по главите. Инструмент на дребнавостта и потисничеството, точно както бе казал Хасан Фердуси. Фария страдаше от задух и сърцебиене и накрая просто не издържа. Трябваше да избяга, каквото и да ѝ струваше. Вече беше септември. Навън бе по-хладно, а в погледа на Фария се долавяше необичайна острота.

Очите ѝ постоянно търсеха пътища за бягство. Почти не мислеше за друго. Нощем сънуваше как се маха, а сутрин си мечтаеше за това. Често поглеждаше към Халил, малкия ѝ брат. С него също се отнасяха сурово, вече не му разрешаваха да гледа американските и английските си сериали, както и да се среща с най-добрия си приятел Бабак, защото той беше шиит. Понякога Халил я поглеждаше с такава болка, че сякаш разбираше точно през какво преминава Фария. Дали можеше да ѝ помогне?

Тази идея не ѝ даваше мира, а не след дълго бе обсебена и от друго: от мисълта за телефоните, тези на братята ѝ, и изобщо всички телефони, до които би могла да се добере. Започна да следи Башир и Ахмед от разстояние из апартамента. Гледаше пръстите им, които пишеха по клавиатурите и въвеждаха кодове. Преди всичко обаче забелязваше как понякога забравят телефоните си върху някоя маса или бюро, или пък на по-необичайно място, например върху телевизора или до чайника в кухнята. От време на време се случваше да не могат да ги намерят. Тогава се разкрещяваха, звъняха си един на друг и ругаеха още повече, ако телефоните бяха в безшумен режим и трябваше да ги търсят, следвайки глухото бръмчене от вибрациите.

Тези малки фарсове бяха една от основните ѝ възможности. Разбираше го все по-ясно. Трябваше да се възползва от шансовете си, въпреки че осъзнаваше опасността. Рискуваше не просто да опозори семейст​ вото. Застрашено беше и финансовото състояние на баща ѝ и братята ѝ. Трите проклети фабрики щяха да им дойдат като дар божи и да подсигурят благоденствието на всички. Ако Фария ги лишеше от това, последствията щяха да бъдат тежки, така че тя не се учуди, когато примката около нея се затегна.

Нещо сякаш тровеше въздуха в апартамента. В очите на големите ѝ братя вече не блестяха единствено честта и алчността. Имаше още нещо. Те започваха да се боят от нея и понякога я караха да яде повече. Не биваше да е твърде кльощава, защото Камар обичаше по-сочни жени. Освен това задължително трябваше да остане неопетнена и да не излиза. Дебнеха я като ястреби и най-логично бе тя да се примири и да се предаде. Но ситуацията се изостри до крайност. Случи се една сутрин през септември преди близо две години. Фария закусваше, а Башир, най-големият брат, се занимаваше с телефона си.

Малин отпи от червеното си вино, застанала до импровизирания бар в музея „Фотографиска“. Когато Микаел я остави, беше весела и оживена. Сега изглеж​ даше като повехнало цвете, заровила ръка в дългата си коса.

– Хей – каза той тихо, за да не пречи на започналата лекция.

– Кой те търси? – попита тя.

– Сестра ми.

– Адвокатката.

Микаел кимна.

– Случило ли се е нещо? – попита той.

– А, не, всъщност не. Просто говорих с Лео.

– Не мина ли добре?

– Мина отлично.

– Нещо не ми се вярва.

– Обективно погледнато си беше така. Казахме си всички възможни любезности. Аз бях хубава, той се беше представил добре на сцената, наистина си бяхме липсвали – дрън, дрън, дрън. И въпреки това веднага се усети, че нещо се е променило.

– В какво отношение?

Малин се поколеба. Огледа се наляво и надясно, за да провери дали Лео не е наблизо.

– Усещаше се... празнота – каза тя. – Сякаш думите му бяха лишени от съдържание. Той изглеждаше притеснен, че ме вижда.

– Приятелите идват и си отиват – каза Микаел и я погали по косата.

– Знам, и се справям добре и без Лео Манхеймер, да му се не знае. Но въпреки това се натъжих. Все пак бяхме... едно време бяхме наистина...

Микаел подбра внимателно думите си.

– Били сте близки.

– Бяхме близки. Но не това е най-лошото. Има нещо съмнително.

– Какво?

– Той каза, че се е сгодил за Юлия Дамберг.

– Коя е Юлия Дамберг?

– Преди беше аналитик в „Алфред Йогрен“. Сладка е, даже наистина красива, но не е особено умна. Лео никога не я е харесвал кой знае колко. Казваше, че поведението ѝ е детинско. Просто не проумявам как така са се сгодили толкова ненадейно.

– Кофти.

– Стига! – изсумтя тя. – Не ревнувам, ако това си мислиш. Просто съм...

– Какво?

– Объркана. Главата ми се върти, честно казано. Нещо не се връзва.

– Имаш предвид още нещо, освен че се е сгодил за грешното момиче?

– Понякога си голям глупак, Блумквист, знаеш ли?

– Просто опитвам да разбера.

– Във всеки случай няма да успееш – сопна се тя.

– И защо не?

– Защото...

Тя се поколеба, търсеше думи.

– ...защото още не съм си го изяснила. Първо трябва да проверя едно нещо.

– Каква е тази проклета мистериозност?

Сега пък той се ядоса и ѝ изръмжа. Може би беше несправедливо, но му се струпаха много неща наведнъж – Лисбет, побоя във „Флудберя“, неспирната работа по вестника цяла пролет. Малин го погледна изплашено.

– Съжалявам – каза той.

– Аз съжалявам – отвърна тя. – Знам, че съм смахната.

Микаел се помъчи отново да звучи приятелски и разбиращо.

– За какво става дума?

– Всъщност за същото като последния път.

– И кое е то?

– Онзи случай, когато седеше и пишеше в офиса си посред нощ. Имаше нещо странно в това.

– Можеш ли да опиташ да обясниш?

– Като начало Лео трябва да ме е чул, когато се върнах от асансьора.

– Защо си толкова сигурна?

– Защо той страда от хиперакузис.

– От какво?

– Звукова свръхчувствителност. Слухът му е безсмислено добър, Лео чува и най-ситната стъпка, и най-лекото пърхане на криле, когато някоя пеперуда прелита покрай него. Изобщо не разбирам как съм мог​ ла да го забравя. А може и да е била някаква несъзнателна проява на съобразителност. Той се има за хахо в някаква степен. Но си спомних всичко, когато онзи стол изскърца и Лео реагира толкова остро. Какво ще кажеш, Микаел, да тръгваме ли? Не издържам на всички тия дрънканици за купуване и продаване – каза тя и допи виното си.

Фария Кази седеше в килията си и скоро отново щяха да я разпитват, но не се страхуваше толкова, колкото си бе мислила. Вече два пъти не просто разказа за тормоза и агресията в отделението, ами успя и да излъже. Не беше толкова лесно. Полицаите не спираха да я питат за Саландер.

Какво е правила Лисбет вътре? Каква е била нейната роля в драмата? Фария искаше да изкрещи: „Тя ме спаси, а не Алвар Олсен!“. Но се придържаше към обещанието си. Вярваше, че така ще е най-добре за Лисбет. Кога за последно някой се бе застъпвал за нея? Не можа да си спомни и отново се замисли за онази сутрин у дома, когато брат ѝ Башир седеше до нея и бърникаше телефона си.

Денят беше красив. Слънцето грееше над забранения за нея външен свят. По това време отдавна бяха прекратили абонамента си за сутрешния вестник, а баща ѝ още по-отдавна бе спрял да пуска P1[33]. Семейст​ вото се беше откъснало от обществото.

Башир отпи от чая си и погледна към нея.

– Знаеш ли защо Камар се бави, а? – попита той.

Фария гледаше към улицата.

– Чуди се дали си курва. Курва ли си, Фария?

Тя отново не отговори. Никога не отговаряше на подобни въпроси.

– Някакъв малък боклук питаше за теб.

Този път Фария не можа да се сдържи.

– Кой?

– Едно момче, някакъв родоотстъпник от Дака – продължи Башир.

Тя може би трябваше да се ядоса. Джамал не беше родоотстъпник, а герой. Човек, който се бе борил за по-добър и демократичен Бангладеш. Но тя изпита единствено щастие, което всъщност не беше толкова странно. Бяха минали месеци, а спомените и чувствата избледняват, особено ако не сте правили друго, освен да се разходите заедно по улицата.

Тя самата мислеше за Джамал ден и нощ, в което нямаше нищо чудно. Все пак беше затворена в дома си и нямаше какво да прави. Той обаче беше свободен и сигурно постоянно ходеше на семинари и събрания. Спокойно можеше да е срещнал друга жена, много по-интересна от Фария. Но ето че сега, докато Башир бълваше обидите си, тя разбра, че Джамал иска да я види отново.

Това беше нещо голямо. По-голямо от всичко, което се случваше в нейния затворен свят, така че ѝ се прииска да се оттегли заедно с щастието си. Но остана нащрек. Дори намек за изчервяване можеше да я изложи на смъртна опасност. Дори най-простото нещо като леко заекване или нервен поглед можеше да я разобличи. Затова Фария продължи да се преструва.

– Кой? – каза тя. – Някакъв родоотстъпник? Въобще не ме интересува.

После се изправи и излезе. Едва по-късно осъзна грешката си. В стремежа си да звучи безразлично, Фария беше преиграла. Но в онзи момент ѝ се струваше, че е постигнала победа. След като се отърси от шока, тя се почувства по-целеустремена от всякога. Трябваше да се добере до телефон.

Това се превърна във фикс идея и сигурно си беше проличало отстрани. Башир и Ахмед я наблюдаваха още по-неуморимо и естествено, не забравяха ключовете или телефоните си. Дните минаваха, дойде октомври. Една събота вечер домът им се изпълни с ожив​ ление. Мина известно време, преди Фария да разбере какво става. Отношенията им бяха охладнели до такава степен, че никой дори не я бе информирал, че семейс​ твото празнува годежа ѝ. Но празненство беше силно казано, тъй като никой не изглеждаше особено щастлив. Камар не присъстваше, тъй като имаше проб​ леми с визата. Липсваха и други хора, изпаднали в немилост, или такива, които се бяха отдалечили от вярата на братята. Празненството направи нарастващата изолация на семейството още по-видна. И все пак вниманието на Фария беше насочено към друго – лицата на гостите. Можеше ли някой от тях да ѝ помогне?

Фария отново не откри по-добър кандидат от Халил. Той беше на шестнайсет и през повечето време седеше встрани и я гледаше нервно. Едно време, когато живееха във Валхолмен и деляха една стая, двамата често лежаха будни до късно и си говореха, поне доколкото можеше да се говори с него. Тогава, малко след смърт​ та на майка им, Халил още не беше започнал да тича с часове. Но вече беше специален. Беше мълчалив, най-много обичаше да шие и рисува и често казваше, че му липсвал домът – страна, от която нямаше как да има спомени.

Фария го погледна и се зачуди дали да не го помоли да ѝ помогне в бягството още сега, докато трае празненството. Но страшно се притесни, отиде в тоалетната и седна да се изпишка. Понеже нямаше какво друго да прави, а и защото бе свикнала постоянно да търси, Фария се огледа. Върху тъмносиньото шкафче лежеше телефон. Първоначално отказа да повярва, но това наистина беше мобилен телефон. При това не принадлежеше на някой от гостите, а на брат ѝ Ахмед. Веднага разпозна обожествяващата го снимка на екрана, на която Ахмед се хилеше, седнал на мотор, който дори не беше негов. Сърцето ѝ се разтуптя и тя опита да си спомни – беше го наблюдавала внимателно – как въвежда кода за отключване. Комбинацията приличаше на буквата „L“, може би едно, седем, осем, девет. Пробва. Не се получи. Опита друг вариант. Кодът отново беше грешен и Фария се изплаши. Какво щеше да стане, ако телефонът блокираше? Отвън се чуха стъпки и гласове. Чакаха ли я? По време на цялото празненство баща ѝ и братята ѝ я държаха под око, така че тя наистина трябваше да излезе на мига и да остави телефона, където си беше. Въпреки това пробва още една комбинация и през нея като че премина електрически ток. Телефонът се отключи. Визитната картичка на Джамал отдавна не ѝ трябваше, знаеше номера му не по-зле от собственото си име. Изплашена, Фария седна във ваната, защото това беше най-отдалеченото от вратата място. После позвъни.

Сигналите звучаха като корабна сирена в мъгливо време, като зов за помощ посред буря. Внезапно слушалката изпращя. Някой се канеше да отговори, а Фария замижа, заслуша се неспокойно към коридора и едва не затвори. Само че в същия миг чу гласа и името му и прошепна в отговор:

– Аз съм. Фария Кази.

– О – каза той.

– Не мога да говоря дълго.

– Слушам – продължи той.

Дори само гласът му бе достатъчен да се почувства, сякаш сърцето ѝ спира. Обмисли да го помоли да се обади в полицията, но не посмя. Каза само:

– Трябва да се среща с теб.

– Ще се радвам, ако можем да се видим – каза той.

Ще се радва! Фария едва успя да не закрещи.

– Не знам кога ще мога – отговори тя.

– Аз винаги съм си вкъщи. Живея под наем в малък апартамент на Упландсгатан. През повечето време чета или пиша. Ела, когато можеш – каза той и ѝ даде адрес и код за входната врата.

Тя изтри позвъняването, остави телефона обрат​ но върху шкафа и излезе. Мина покрай всичките си роднини и познати и отиде в стаята си. Там също имаше хора. Помоли ги да излязат и те се подчиниха със смутени усмивки. Фария легна под завивките и реши на всяка цена да избяга. Така започна най-хубавият и най-лошият период в живота ѝ.

Малин и Микаел минаха покрай насядалата публика и щанда на входа и излязоха на слънце. Подминаха лодките при кея и се загледаха към хълма от другата страна на шосето. Дълго време не казаха нищо. Беше горещо. Микаел се беше отърсил от раздразнението, но Малин отново изглеждаше разсеяна.

– Това, което каза за слуха му, е интересно – рече той.

– Така ли?

Малин звучеше завеяно.

– Психологът Карл Сегер, онзи, който бил прострелян преди двайсет и пет години, е написал дисертация за влиянието на слуха върху самовъзприемането ни – продължи той.

Малин го погледна.

– Искаш да кажеш, че това може да е било заради Лео?

– Не знам. Но не ми звучи като обичайна тема за изследване. В какво се изразяваше свръхчувствителността на Лео?

– Ами понякога се случваше да сме на събрание и той да наостри уши, без да разбирам защо. Малко след това в стаята влизаше някой. Долавяше всичко по-рано от останалите и веднъж го попитах за това, а той просто махна с ръка. Но по-нататък... когато вече щях да напускам фирмата, Лео ми разказа, че цял живот се е измъчвал заради слуха си. В училище бил направо безнадежден.

– Мислех, че е бил отличникът на класа.

– Аз също. Но през първите години не можел да стои на едно място и все искал да излиза навън. Това много притеснявало учителите и ако Лео идвал от друго, по-обикновено семейство, сигурно е щял да бъде преместен в клас за деца със специални потребности или чисто и просто да бъде сметнат за проблемно дете. Само че бил Манхеймер, така че за него били положени всички възможни усилия. Открили, че слухът му е направо изключителен. Ето защо не понасял да стои в класната стая. Дори най-малкият звук или изшумоляване го смущавали. Решено било да получи частно образование у дома и именно тогава се превърнал в онова момче с IQ до небесата, за което си чел.

– Значи, никога не се е гордял със слуха си.

– Не останах с такова впечатление, но може би... не знам... може би едновременно се е срамувал и се е възползвал от дарбата си.

– Сигурно страшно го бива да подслушва.

– Онзи психолог писал ли е нещо за изключително развития слух?

– Може да се каже – отговори Микаел, – но още не съм се сдобил с дисертацията му. На друго място обаче пише, че качества, които през една епоха са полезни от еволюционна гледна точка, през друга могат да бъдат бреме. В тихите, праисторически гори ловците, които са имали най-добър слух, са се справяли най-добре и са имали най-големи шансове да се приберат вкъщи с храна за вечеря. В съвременните шумни, големи градове обаче същите тези хора могат да се чувстват претоварени и изгубени. Повече възприемат околния свят, отколкото участват в него.

– Така ли е написал: повече възприемат, отколкото участват?

– Мисля, че да.

– Тъжно.

– Защо го казваш?

– Това описва Лео с две думи. Той винаги е бил наб​ людател.

– С изключение на онази седмица през декември.

– С изключение на нея. Подозираш, че има нещо гнило в онзи случаен изстрел в гората, нали?

Той долови любопитство в гласа ѝ и прие това за добър знак. Може би щеше да му разкаже какво толкова странно бе имало в срещата ѝ с Лео в офиса.

– Във всеки случай ме заинтригува – каза той.

Лео никога не забрави Карл Сегер. Дори като възрастен се случваше да го обземе силна тъга към четири часа във вторник – времето, когато посещаваше кабинета на Карл като дете. Понякога си говореше с него наум като с невидим приятел.

Разбира се, нещата се подобриха и точно както беше предрекъл Карл, Лео се научи да се справя по-успешно със света и звуците му. Често изостреният му, абсолютен слух беше предимство и нищо друго. Определено му помагаше с музиката. Лео прекара дълго време, свирейки непрестанно и мечтаейки да стане джаз пианист. Още през късните си тийнейджърски години получи предложение да запише плоча за продуцентската компания „Метроном“. Той отказа, защото още не смяташе, че разполага с достатъчно добър материал.

Когато влезе в Търговското училище в Стокхолм, гледаше на това като на странично занимание. Веднага щом напишеше по-добри песни, щеше да запише албума си, да заживее за музиката и да стане новият Кийт Джарет. Но страничното занимание се превърна в негов живот и той така и не успя да си обясни защо. Дали от страх, че може да се провали и да разочарова родителите си? Или пък заради депресиите, които се повтаряха неумолимо като сезоните?

Лео си остана сам, което също не беше лесно да се проумее. Хората се интересуваха от него. Привличаше жените. Но пък те не го привличаха толкова лесно. Когато беше в компания, копнееше по тишината и спокойст​ вието на дома. Но наистина бе обичал Маделейн Бард.

Всъщност не можеше да каже защо, двамата не си приличаха особено. И все пак не вярваше, че чисто и просто е бил пленен от красотата ѝ, а още по-малко от богатството ѝ. Тя беше специална – Лео винаги щеше да смята така, – със сините си, блещукащи очи, които сякаш криеха някаква тайна, и с меланхолията, която понякога падаше като сянка над красивото ѝ лице.

С Маделейн се сгодиха и известно време живяха заедно в апартамента му на Флурагатан. Лео тъкмо беше наследил дела на баща си в „Алфред Йогрен“ и родителите на Маделейн – на които не липсваше известен снобизъм – го смятаха за задоволителна партия. Връзката им не беше от най-простите. Маделейн искаше всеки ден да вечерят навън. Лео ѝ се противопоставяше, доколкото можеше, и двамата се караха доста, а понякога тя се заключваше в спалнята и плачеше. Но това бяха изключения. Можеха да имат добър брак. Беше убеден в това. Двамата се любеха и разговаряха пламенно и страстно.

Но въпреки това дойде катастрофата, което вероятно доказваше, че Лео просто се е самозалъгвал и е виждал привързаност, без всъщност да има такава. Случи се през август на рачешко парти в дома на семейство Мьорнер на остров Вермдьо. Още отначало настроението беше напрегнато. Лео беше унил, пък и намираше гостите за твърде обикновени и шумни. Оттегли се, което накара Маделейн да прибегне до цялата си трескава и пресилена любезност. Тя обикаляше сред останалите гости и повтаряше как всичко било „фантастично“ и „прекрасно“ и че, разбира се, „направо не е истина колко хубаво е обзаведено, а и какво място! Тооолкова съм впечатлена. Бихме се нанесли тук на мига“. Но това всъщност не беше проблем, а просто част от шарадата, наречена живот.

Към полунощ Лео се върна вътре и се усамоти в една стая с книгата „Наистина блус“ на Мез Мезроу, която малко изненадано бе открил на един рафт. Това означаваше, че все пак ще се забавлява на партито, доколкото това изобщо беше възможно. Зачете се и се пренесе в джаз клубовете в Ню Орлиънс и Чикаго през трийсетте, без да обръща внимание на крясъците и кръчмарските песни на останалите гости.

След два часа в стаята влезе Ивар Йогрен, пиян, както винаги на парти. Носеше смешна шапка и кафяв костюм, опънат около талията. Лео запуши ушите си, в случай че Ивар се разкрещи или вдигне шум, както обикновено. Ивар каза:

– Ще водя годеницата ти на разходка с дървената лодка.

Лео възрази: „За нищо на света. Пиян си“. Думите му не постигнаха особен ефект, с изключение на това, че като компромис Ивар даде на Маделейн да облече спасителна жилетка. Лео излезе на верандата, взирайки се в червената жилетка, която се отдалечаваше навътре в езерото.

Водата беше спокойна. Лятната нощ беше ясна и на небето грееха множество звезди. Ивар и Маделейн си говореха тихо в лодката. Не че това имаше значение, Лео, така или иначе, чуваше всичко. Приказваха си пиянски глупости. Лео виждаше непозната, вулгарна Маделейн и от това го заболя. После лодката изчезна и дори Лео не можеше да долови думите им. Нямаше ги няколко часа.

Когато се върнаха, другите гости си бяха тръгнали. Небето просветляваше, а Лео стоеше на брега с буца в гърлото. Чу как издърпват лодката на брега и как Маделейн се приближава към него с несигурна походка. На връщане в таксито между двамата сякаш се издигна стена и Лео разбра точно какво ѝ е говорил Ивар в лодката. Девет дни по-късно Маделейн си събра багажа и го напусна. На двайсет и първи ноември същата година, когато над Стокхолм заваля сняг и страната бе обгърната от мрак, тя се сгоди за Ивар Йогрен.

Лео се разболя от нещо, което лекарят му описа като частична парализа. Когато оздравя, той се върна на работа, изпъчи гърди и пожела щастие на Ивар, като го прегърна братски. Отиде на ергенското парти, и на сватбата, и поздравяваше дружелюбно Маделейн всеки път когато я видеше. Държеше се прилично всеки проклет ден и се преструваше, че между него и Ивар още от детство има приятелска връзка, която бе издържала на всички премеждия. Но тайно си мислеше съвсем други мисли. Планираше отмъщението си.

Ивар Йогрен, от своя страна, усещаше, че е постигнал едва частична победа. Лео Манхеймер все още беше заплаха и съперник за ръководния пост в борсовия посредник. Затова Ивар правеше планове как да го съсипе напълно.

Малин не каза нищо повече за срещата с Лео. Щом стигнаха до горната част на Хорнсгатан, тя спря, но Микаел не разбра защо. Беше твърде горещо и задушно, за да стоиш неподвижно на слънце. Но ето че се колебаеха, сякаш изчакваха нещо, докато хората ги подминаваха. В далечината се чу клаксон на автомобил. Малин се загледа надолу към площад „Марияториет“.

– Хей – каза тя. – Трябва да тръгвам.

Целуна го малко разсеяно и се втурна надолу по каменните стъпала към Хорнсгатан, след което се затича по „Марияториет“. Микаел остана на място, не по-малко озадачен от преди. После извади телефона си и се обади на Ерика Бергер, близката му приятелка и главен редактор на „Милениум“.

Обясни, че няколко дни няма да идва в редакцията. Това не беше голям проблем, тъй като тъкмо бяха пуснали юлския брой. Наближаваше Мидсомар и за пръв път от няколко години разполагаха с достатъчно средства да назначат двама заместващи журналисти за лятото, които да поемат част от работата.

– Звучиш мрачно. Случило ли се е нещо? – попита Ерика.

– Имало е сериозен побой в отделението на Лисбет във „Флудберя“.

– Ох! Кой е пострадал?

– Една гангстерка, доста неприятна история. Лисбет е била свидетел.

– Тя винаги успява да се измъкне.

– Да се надяваме. Слушай... Би ли могла да ми помогнеш с нещо?

– Разбира се, с какво?

– Можеш ли да помолиш някого в редакцията, най-добре Софи, да отиде в Държавния архив утре сутринта и да вземе църковните досиета на трима души, като пожелае да остане анонимна?

Микаел обясни за кои хора става дума и даде на Ерика личните им номера, които беше записал в телефона си.

– Старият Манхеймер – измърмори Ерика. – Той не е ли мъртъв?

– От шест години.

– Всъщност съм го срещнала няколко пъти като малка. Баща ми го познаваше бегло. Това с Лисбет ли е свързано?

– Възможно е – отговори той.

– По какъв начин?

– Всъщност не съм сигурен. Що за човек беше той?

– Манхеймер? Трудно ми е да кажа. Не бях много голяма. Но му се носеше славата на дърт мошеник. Въп​ реки това съм го запомнила като мил човек. Питаше ме каква музика слушам. И свиреше добре с уста.

Защо се интересуваш от него?

– Ще ти кажа по-късно – отвърна Микаел.

– Добре, както искаш – каза Ерика и заговори за предстоящия брой и доходите от реклами.

Микаел не я слушаше особено съсредоточено. Прик​ лючи разговора доста внезапно и продължи нагоре по Белмансгатан. Подмина ресторант „Бишъпс Армс“, спусна се по калдъръмения хълм, влезе във входа, качи се до таванския си етаж, застана пред компютъра и поднови проучването, въоръжен с две бири „Пилзнер Урквел“. Съсредоточи се най-вече върху злощастния изстрел в Йостхамар, но не научи почти нищо ново. Винаги беше трудно, когато случаят е стар, знаеше го от опит.

Не съществуваха цифрови архиви, най-вече от съоб​ ражения за поверителност, а правилата на Държавния архив бяха такива, че материалите от предварителните разследвания се разчистваха след период от пет години. Ето защо Микаел реши утре да отиде до областния съд в Упсала и да прегледа съдебната документация. После можеше да мине през полицейското управление или да посети някой стар, пенсиониран криминален инспектор, който евентуално още си спомня случая. Можеше и да изскочи нещо.

Също така се обади на Еленор Юрт, годеницата на Карл Сегер. Веднага осъзна, че за нея този въпрос е приключен. Не искаше да говори за Карл. Вярно, държа се любезно и отзивчиво, но каза, че нямала сили да продължава да рови в тази тема, и добави: „Надявам се, че разбираш“. Но все пак размисли и се съгласи да се срещне с Микаел следобед на следващия ден. Това обаче не се дължеше на журналистическия му чар, нито пък на Еленор ѝ бе станало любопитно с какво точно се е захванал Микаел. Решението ѝ се промени, когато той си пробва късмета и подхвърли името Лео Манхеймер.

– Лео – възкликна Елинор. – Божичко! Колко време мина. Как е той?

Микаел отговори, че не знае.

– Близки ли бяхте? – попита той.

– О, да! С Карл бяхме наистина очаровани от момчето.

След като затвори, Микаел отиде в кухнята и започна да шета. Чудеше се дали да се обади на Малин и да опита да изкопчи какво я мъчи. Вместо това си взе душ и се преоблече. В шест без пет излезе от апартамента и тръгна към Синкенсдам[34] и ресторант „Пане Вино“, където щеше да се срещне със сестра си.

Глава 9

Тя каза, че ще се погрижи. Мартин нямаше защо да се тревожи. Разговаряше с него за трети или четвърти път днес и отново запази самообладание. Но щом затвори, тя измърмори „страхливец“, след което прегледа онова, което Бенямин ѝ беше набавил.

Ракел Грейс беше психоаналитик и доцент по психиатрия. Беше известна с редица неща, но може би на първо място с желанието си за ред, което отстояваше яростно. Това определено не се промени и когато ѝ пос​ тавиха диагноза рак на стомаха и клиничната чистота наистина придоби жизненоважно значение за нея. Понастоящем се държеше направо маниакално. Всяка прашинка изчезваше като с магия. Не съществуваха маси или мивки, по-чисти от тези, които се намираха в близост до Ракел. Тя беше на седемдесет години, беше болна, но не спираше да работи.

Днес наоколо също кипеше трескава дейност и времето бързо отлетя. Часът беше шест и половина вечерта, което действително беше твърде късно. Трябваше да реагира по-бързо. Но стана както обикновено. Мартин Стейнберг се разтревожи твърде много и сега Ракел се радваше, че противно на съветите му още сутринта се възползва от връзките си в телефонните компании и здравеопазването. Нямаше гаранция, че и това е било достатъчно. Оттогава можеха да са се случили много неща. Старият хахо можеше да е имал посетители и да е разказал какво знае или подозира. Операцията беше и си оставаше рискова, но това беше единствената алтернатива. Твърде много неща се бяха объркали в проекта, за който тя отговаряше. Твърде много бе заложено на карта.

Изми ръцете си с алкогел и отиде в банята. Усмихна се пред огледалото просто за да провери дали все още може да изглежда щастлива. От нейна гледна точка случилото се не беше изцяло лошо. Толкова дълго бе живяла в тунела на болестта и болката, че това, което трябваше да направи сега, придаваше на живота ѝ извисеност и тържественост. Ракел Грейс винаги бе харесвала усещането за призвание, за по-висша кауза. Живееше сама на Карлбергсгатан, в апартамент, голям сто и осемдесет квадратни метра.

Химиотерапията ѝ тъкмо беше приключила и Ракел се чувстваше относително добре. Косата ѝ беше по-рядка и тънка, разбира се, но по-голямата част си беше на мястото. Охлаждащата шапка, която носеше по време на терапията, бе свършила работа. Тя все още беше стилна, стройна и изправена, с изчистени черти на лицето и естествен авторитет, който не я бе напускал, откакто взе финалния си изпит в Каролинския институт.

Пламъците на врата ѝ си бяха там, разбира се. Но въпреки че родилният белег ѝ беше причинил мно​ жество неприятности, когато беше малка, тя бе успяла да го обикне. Носеше го гордо и макар че в днешно време винаги обличаше блузи с поло яки, не го правеше от срам. Пък и това облекло се връзваше със строгия ѝ, изпълнен с достойнство стил – изчистен, но не твърде официален. Ракел още носеше дрехи и костюми, които бе поръчала да ѝ ушият на младини и които не се бе налагало да коригира оттогава. Въпреки че в характера ѝ имаше нещо хладно и строго, всички се държаха с нея уважително. Ракел беше компетентна, умна и ценеше лоялността както към идеи, така и към хора. Никога не беше разкривала тайна информация, дори пред мъжа си, покойния Ерик.

Ракел излезе на балкона и се загледа към площад „Уденплан “. Протегна дясната си ръка над парапета. Беше стабилна. Влезе обратно в апартамента и поразтреби тук-там. После отиде до гардероба в антрето, извади отвътре една лекарска чанта от кафява кожа и прибра в нея онова, с което по-рано през деня я беше снабдил Бенямин, нейният лоялен приятел и асистент. Продължи към банята, гримира се необичайно небрежно и избра безвкусна черна перука. За момент се усмихна повторно. А може би това беше нервен тик. Дори тя, с целия си опит, изведнъж изпита тревога.

Микаел и сестра му седяха на една от външните маси на ресторант „Пане Вино“ на Бреншюркагатан. Поръчаха си паста с трюфели и червено вино, обсъдиха лятото и жегата и поговориха за плановете си за почивка. След това Аника описа накратко положението във „Флудберя“, насочвайки разговора към същинската причина да се срещнат.

– Понякога, Микаел, полицаите са такива идиоти – каза тя. – Запознат ли си със ситуацията в Бангладеш?

– Криво-ляво.

– В Бангладеш официалната религия е ислямът. В същото време според конституцията държавата е светска с гарантирана свобода на медиите и словото, което, разбира се, не е невъзможна комбинация.

– Но не им се получава много добре.

– Ислямистите оказват натиск върху правителството, което е прокарало закони, забраняващи всякакви изказвания, които могат да наранят нечии религиозни чувства. Пише „могат“, а на практика всичко би могло да нарани някого. Законите се прилагат строго и редица автори са получили дълги присъди. Но не това е най-лошото.

– Законът е легитимирал злоупотребите.

– Законът е надул платната на ислямистите. Джихадисти и терористи систематично заплашват, тормозят и убиват инакомислещите, а едва малцина от извършителите биват изправяни пред съда. Особено тежко е пострадал сайтът „Мукто-Мона“, който се бори за свобода на словото, просвета и открито, светско общество. Много от авторите в блога са били убити, а още повече са заплашваните и обявените за ликвидиране. В това число и Джамал Чаудъри. Той бил млад биолог и от време на време пишел за „Мукто-Мона“. Текстовете му се занимавали главно с теорията на еволюцията. Джамал бил официално осъден на смърт от ислямисткото движение в страната, но избягал в Швеция с помощта на „Свенска ПЕН“[35]. Дълго време изглеждало, че най-накрая може да си отдъхне. Бил в депресия, но състоянието му постепенно се подобрявало. Един ден посетил семинар за религиозното потисничество над жените, който се провеждал в Културния дом в Стокхолм.

– И там е срещнал Фария Кази.

– Браво, написал си си домашното – продължи Аника. – Фария е седяла най-отзад. Спокойно можем да кажем, че тя е много красиво момиче. Джамал не можел да откъсне очи от нея. След семинара отишъл да се запознае с Фария, което било началото не само на силно влюбване, ами и на голяма трагедия. Модерен преразказ на „Ромео и Жулиета“.

– Какво имаш предвид?

– Това, което казах. Точно като Ромео и Жулиета, семействата на Фария и Джамал били от две враждуващи страни. Джамал се борил за свободен и открит Бангладеш, докато бащата и братята на Фария взели страната на ислямистите, особено откакто сгодили Фария против волята ѝ за Камар Фатали.

– А кой е това?

– Мастит господин на четиресет и пет години, който живее в голяма къща в Дака и има цял куп слуги. Не само притежава малък текстилен концерн, ами финансира няколко кауми в страната.

– Кауми?

– Училища извън контрола на правителството, в които преподават Корана. Там младите джихадисти получават идеологическата си школовка. Камар Фатали вече имал съпруга на своята възраст, но през пролетта попаднал на снимки на Фария Кази. Бил пленен и поискал да я вземе за втора жена. Но както можеш да се досетиш, не му било лесно да получи виза за Швеция и се чувствал все по-разочарован.

– А и Джамал Чаудъри се намесил в картинката.

– Точно това станало, така че Камар и братята Кази имали поне две причини да пожелаят смъртта му.

– Значи, Джамал не се е самоубил, това ли искаш да кажеш?

– Още не казвам нищо, Микаел. Просто описвам ситуацията и ти преразказвам това, за което си говорихме с Лисбет. Джамал бил Монтеки, големият враг. Той самият бил вярващ мюсюлманин, но много по-либерален и също като родителите си – и двамата са университетски преподаватели – смятал, че за едно общество е от решаващо значение човешките права на гражданите да са гарантирани. Дори само това го превръщало във враг на Камар и семейство Кази. Но с любовта си към Фария той бил и лична заплаха, не само за честта на бащата и братята, ами и за техните финанси. Имало е ясни мотиви да бъде отстранен и Джамал бързо осъзнал, че играе дръзка игра. Но нямало какво да направи. Писал е за това в дневника си, който полицията е превела от бенгалски и който се цитира в предварителното разследване. Да ти прочета ли кратък откъс?

– Моля.

Микаел отпи от киантито си, а Аника се наведе, извади полицейското разследване от чантата си и се разрови из купчината листове.

– Ето, слушай – каза тя и зачете:

– Впоследствие последното изречение е използвано като аргумент, че той наистина се е самоубил в метрото – вметна тя. – Но откъсът

продължава:

– Да, знам, че звучи малко мелодраматично – извини се Аника.

– Не, напротив. Джамал е бил млад, нали? Тогава всички пишем така. Напомня ми за бедния ми колега Андрей. Продължавай!

– Ще спра дотук. Джамал никога преди не е могъл да говори с някого за случилото се с приятелите му от „Мукто-Мона“. Но с Фария думите се излели навън. Разказал ѝ всичко, пише го ясно в дневника му. Само след километър обаче тя казала, че трябва да тръгва. Взела визитката му и обещала скоро да му се обади. Но не го направила. Джамал чакал и съвсем се отчайвал. Намерил мобилния номер на Фария в интернет и оставил съобщение на гласовата поща. Оставил четири, пет, шест съобщения. Но тя не го потърсила. Вместо това му звъннал някакъв мъж и изръмжал на Джамал никога повече да не се обажда. „Фария те ненавижда, лайно такова“, казал мъжът, което съвсем пречупило Джамал. Постепенно обаче станал подозрителен и направил проучване. Не разбрал всичко, разбира се. Не знаел, че бащата и братята са взели телефона и компютъра на Фария, че проверяват всичките ѝ мейли и входящи разговори и че я държат в плен. Но разбрал, че нещо определено не е наред, и потърсил имама Фердуси, който също бил разтревожен. Заедно се свързали с властите, но, естествено, не получили подкрепа. Не се случило нищо и Фердуси посетил семейството лично, но го изгонили. Джамал бил готов да обърне света с главата надолу. Но тогава...

– Да?

– Тогава Фария му се обадила лично, от друг номер, и поискала да се срещнат. По това време Джамал живеел тайно под наем в апартамент на Упландсгатан, уреден от издателство „Нурщедс“. Не е ясно какво точно се е случило. Знаем само, че Халил, малкият брат в семейството, помогнал на Фария да избяга и тя поела право към Упландсгатан. Срещата им била като по филмите или сънищата. Говорили и се любили, ден и нощ. Дори Фария, която обикновено мълчи по време на разпит, го потвърждава. Решили да се свържат с полицията и „Свенска ПЕН“, като се надявали, че те ще им помогнат да се укрият. Но после... Толкова е тъжно. Фария искала да се сбогува с малкия си брат, на когото имала доверие. Уредила си среща с него в едно кафене до Нора Банториет[36]. Било хладен есенен ден. Фария отишла там със синьото ватирано яке на Джамал. Била дръпнала качулката над главата си. Носела черни гумени ботуши и дънки. И никога не се върнала.

– Било е засада, нали?

– Без съмнение. Има двама свидетели на случката. Но нито аз, нито Лисбет вярваме, че Халил я е измамил. По-скоро подозираме, че братята му са го проследили. Чакали Фария в червена хонда сивик, паркирана на Барнхюсгатан. Действали светкавично, завлекли я в колата и я откарали до жилището им в Сикла. Изглежда, братята са обмисляли да пратят Фария в Дака. Но, логично, начинанието им се сторило твърде рисковано. Как биха могли да я накарат да се държи спокойно на летището и в самолета? Като я дрогират?

– Вместо това решили тя да му напише писмо.

– Точно така. Но това писмо не звучи особено достоверно, Микаел. Почеркът действително е на Фария. Но всяко изречение свидетелства, че писмото е било продиктувано от братята или от баща ѝ – с изключение на тайното послание, което Фария вмъкнала в текста. Тя пише: „Та нали през цялото време ти повтарях, че не те обичам“. Това без съмнение е таен поздрав. В дневника си Джамал описва как двамата се обяснявали в любов всяка вечер и всяка сутрин.

– Джамал сигурно е бил тревога, когато тя не се е върнала след срещата с брат си.

– Разбира се. Но от полицията постъпили като идиоти. Двама полицаи отишли до апартамента в Сикла за задължителната проверка, но на вратата ги посрещнал бащата на Фария. Уверил ги, че всичко е наред и че дъщеря му просто се е разболяла от грип, и те си тръгнали. Но Джамал не се отказал. Звънял на всички и нав​ сякъде и според мен роднините на Фария усетили, че не разполагат с много време.

– Не звучи добре – каза Микаел.

– Така е. Дошъл понеделник, девети октомври. Джамал пише в дневника си, или по-точно в свързания и последователен ръкопис, който бил открит след смърт​ та му, че се събудил с усещане за смърт в тялото. Полицията веднага се хванала за това, разбира се. Но на мен не ми звучи отчаяно. Просто Джамал така се изразява. Бил „разкъсан“ и „кървял“. Не можел да спи, да мисли, направо не бил човек. „Залитал.“ Крещял, за да изрази „отчаянието“ си. Така пише и полицаите отдали твърде голямо значение на думите. Това е мнението ми. Между редовете той звучи по-скоро като човек, който иска да се бори и да си върне изгубеното. Преди всичко е бил разтревожен. „Какво ли прави Фария сега?“, пише той. „Дали са я наранили?“ Не споменава писмото ѝ нито веднъж, въпреки че то лежало отворено на масата в кухнята. Вероятно веднага е прозрял истината. Знаем, че се е опитал да се свърже с Фердуси, който бил на конференция в Лондон. Обадил се на Фредрик Лудален, доцент по биология и приятел на Джамал. Срещнали се в седем вечерта в апартамента на Хорнсбрюксгатан, където Лудален живее със съп​ ругата и двете си деца. Джамал останал дълго. Децата заспали. Майка им също си легнала, а Лудален бил все по-притеснен. Съчувствал силно на Джамал. Само че на следващия ден трябвало да става рано, а като много хора в кризисна ситуация Джамал се повтарял. Бърборел едно и също и към полунощ Фредрик го помолил да се прибира. Обещал утре да се обади в полицията и в центъра за жени, жертви на домашно насилие. На път към метрото Джамал позвънил на писателя Клас Фрьоберг, когото познавал покрай „Свенска ПЕН“. Клас не вдигнал и Джамал влязъл в метростанция „Хорнстул“. Часът бил 00,17, понеделник срещу вторник. Тъкмо се била разразила буря и навън валяло.

– Така че не е имало много хора.

– На перона имало само една жена, библиотекарка. Охранителната камера е уловила как Джамал минава покрай нея. Изглежда безкрайно тъжен. Но всичко друго би било странно. Почти не бил спал след изчезването на Фария и се чувствал предаден от всички. И все пак, Микаел, все пак... Джамал никога не би изос​ тавил Фария, когато тя имала най-голяма нужда от него. Една от камерите на перона била счупена, което може би е злощастна случайност, а може би не. Но не мога да повярвам, че е съвпадение това, че млад мъж заговорил библиотекарката на английски в същия миг, в който пристигнала мотрисата и Джамал се озовал на релсите. Жената не видяла какво се случва и няма представа дали Джамал е бил бутнат, или е скочил, а младият мъж, с когото е разговаряла, не е бил идентифициран.

– Какво казва машинистът на мотрисата?

– Името му е Стефан Робертсон и той е основната причина случаят да бъде определен като самоубийст​ во. Той казва, че Джамал със сигурност е скочил сам. Но Робертсон е бил в шок, а и бих стигнала дотам да твърдя, че са му задавали подвеждащи въпроси.

– В смисъл?

– Разпитващият като че ли е отказвал да приеме другата възможност. В първоначалните показания на Робертсон, преди мозъкът му да успее да създаде по-свързана история, той споменава прекомерно размахване на ръце и крака, сякаш Джамал е имал твърде много крайници. При последвалите разпити не говори за това и противно на логиката колкото повече време минава, толкова по-ясни стават спомените му.

– А охраната горе? Би трябвало да са видели извършителя да слиза и да се качва по стълбите.

– Охранителят е гледал филм на айпада си и казва, че оттам са минали доста хора, но не е забелязал нищо необичайно. Мисли, че повечето от хората са излизали от метрото. Няма ясна представа за времето.

– Горе няма ли камери?

– Има и именно там попаднах на нещо. Не е кой знае какво, но на практика всички хора, които излизат, са били идентифицирани, с изключение на един наглед млад и слаб мъж. Свел е глава и лицето му така и не се вижда. Но изглежда нервен и плах. Срамота е, че от полицията не са му обърнали повече внимание, особено като се има предвид, че движенията му изглеждат доста особени и определено нервни.

– Разбирам. Ще погледна – каза Микаел.

– Стигаме до престъплението на Фария Кази, за което е била осъдена – продължи Аника и тъкмо щеше да започне да разказва, когато храната пристигна.

Двамата се разсеяха за момент, не само заради сервитьора и суетенето му с чиниите, ами и заради банда шумни младежи, тръгнали нагоре към Шинарвиксбериет[37].

Холгер Палмгрен лежеше и си мислеше за войната в Сирия и за всякакви други нещастия. За болката, която пробождаше бедрата му, за идиотския разговор, който проведе вчера, и за това колко ужасно жаден беше. Беше пил твърде малко вода, а в тази връзка не беше и ял, а оставаше още доста време, докато Лулу дойде и се погрижи за вечерните му ритуали, ако изобщо дойдеше.

Днес сякаш нищо не се получаваше. Телефоните му не работеха, а болногледачите не пристигаха. Даже Марита я нямаше никаква. Холгер просто си лежеше и се ядосваше, а всъщност трябваше да натисне алармения бутон. Той висеше на връвчица около шията му и макар че Холгер винаги се въздържаше да го използва, сега му се струваше, че наистина е време. Беше толкова жаден, че едва успяваше да разсъждава ясно. А беше и горещо. Цял ден никой не беше проветрявал. Никой не беше правил каквото и да е. Холгер отчаяно нададе ухо към стълбите. Това не беше ли асансьо​ рът? Чуваше го постоянно. Хората идваха и си отиваха, но никой не спираше при него. Изруга и се завъртя в леглото. Измъчваше го какво ли не, но най-вече едно конкретно нещо. Вместо да звъни на професор Мартин Стейнберг, който със сигурност беше измамник, Холгер трябваше да се свърже с онази психоложка, която също се споменаваше в засекретените записки. Жената на име Хилда фон Кантерборг, за която пишеше, че е нарушила професионалната тайна и е разказала на майката на Лисбет за Регистъра. Ако изобщо някой можеше да му помогне, това беше тя, а не човекът, отговарял за целия проект! Ама че глупак, а и колко беше жаден! Замисли се дали да не повика помощ – да изкрещи с цяло гърло към стълбището. Може би някой от съседите щеше да го чуе. Но чакай... отново дочу стъпки, и то такива, които се приближаваха към апартамента. Това трябваше да е Лулу, неговата прекрасна Лулу.

– Здравей, здравей, разказвай как мина с мъжа от Ханинге. Как му беше името? – викна той с последни сили, когато чу Лулу да отваря и затваря вратата и да бърше обувките си в изтривалката.

Не получи отговор, освен това чу, че стъпките са по-леки и ритмични от тези на Лулу, но и по-твърди. Огледа се за нещо, с което да се защити. След миг обаче си отдъхна. В стаята влезе висока и слаба жена с черно поло и му се усмихна. Жената беше на шейсет, може би седемдесет години, имаше хубави, ясно изразени черти и изправена стойка. Погледът ѝ излъчваше внимание и топлина. В ръка държеше кафява чанта, която като че принадлежеше на друго, отминало време. В жената имаше някакво естествено достойнство, а усмивката ѝ беше изискана.

– Добър вечер, хер Палмгрен – каза тя. – Лулу много съжалява, че няма да може да дойде днес.

– Не е пострадала, нали?

– Не, не, възпрепятства я нещо лично, но не е сериозно – каза жената и Холгер изпита известно разочарование.

Усещаше още нещо, но не разбираше точно какво. Беше твърде замаян и жаден.

– Бихте ли могли да ми донесете чаша вода? – попита той.

– О, ей сегичка – отговори жената, точно както казваше старата му майка едно време.

Тя си сложи чифт найлонови ръкавици, излезе от стаята и се върна с две чаши. Водата го върна на земята. Холгер отпи с разтреперана ръка и почувства как светът отново се прояснява. Вдигна поглед към жената. Очите ѝ все още излъчваха топлина и нежност. Но не му се нравеха ръкавиците, както и косата ѝ. Беше твърде гъста и черна и не ѝ подхождаше. Да не би да носеше перука?

– Сега е по-добре, нали? – каза тя.

– Много по-добре! Работите по заместване в здравния център, така ли? – попита той.

– Понякога ме викат извънредно за нещо дребно. Но съм на седемдесет, така че не искат да ме безпокоят особено често – отговори жената и разкопча ризата му, която беше подгизнала от пот след дългия ден, прекаран в леглото.

Извади морфинов пластир от кафявата чанта, вдиг​ на леглото му и почисти един участък от гърба му с памучен тампон. Движенията ѝ бяха прецизни и грижов​ ни. Работеше умело, без съмнение. Той беше в доб​ ри ръце. Нямаше и помен от непохватност като при другите му болногледачи. Но това накара Холгер да се почувства някак изоставен. Професионализмът ѝ сякаш го смаляваше.

– Не толкова бързо – каза той.

– Да, да, ще внимавам. Прочетох за болките ви в картона. Звучи ужасно неприятно.

– Справям се – каза той с благодарност.

– Справяте се? – повтори тя. – Това не е достатъчно. Животът трябва да е по-добър от това. Днес ще ви дам по-силна доза. Мисля, че от здравния център са малко стиснати с вас.

– Лулу... – започна той.

– Лулу е чудесна. Но не тя определя количеството морфин. Това надвишава правомощията ѝ – прекъсна го жената с вродения си авторитет и постави умело пластира.

Морфинът сякаш подейства на мига.

– Вие сте лекар, нали?

– Не, не, така и не стигнах дотам. Дълги години бях медицинска сестра в очното отделение в „Софиахемет“.

– О, така ли – отвърна той и долови нещо нервно в изражението ѝ, някакъв спазъм около устните. Но в това може би нямаше нищо необичайно.

Опитваше се да си го втълпи. И все пак не можа да не се вгледа по-внимателно в лицето ѝ. Тази жена би могла да се движи в по-висши кръгове, определено имаше класа, нали? Това обаче не можеше да се каже за прическата ѝ, нито за веждите например. Не бяха в правилния цвят и стил и изглеждаха като залепени съвсем набързо. Холгер погледна полото ѝ. Имаше нещо в него, не беше ли така? Но не разбираше какво, беше му твърде горещо и задушно. Почти несъзнателно вдигна ръка към алармения бутон.

– Бихте ли могли да отворите прозореца? – попита той.

Жената не отговори. Погали врата му с меко, целенасочено движение. После свали връвчицата от шията му и каза с усмивка:

– Прозорците трябва да останат затворени.

– А?

Коментарът беше толкова зловещ в простотата си, че Холгер не можа да го възприеме. Просто я зяпна сащисано и се замисли какво да направи. Не беше лесно. Жената бе взела алармения му бутон. Той лежеше безпомощно, докато тя бе въоръжена с медицинската си чанта и целия си действен професионализъм. Пък и всичко беше толкова странно. Жената изглеждаше размазано, ту беше на фокус, ту не. Изведнъж разбра: контурите на цялата стая се бяха замазали.

Холгер се отнасяше. Започваше да губи съзнание и опита да се бори с всички сили. Тръсна глава, размаха здравата си ръка, пое си въздух. Но жената просто се усмихна още по-широко, сякаш триумфираше. Пос​ тави още един пластир на гърба му. После му сложи ризата, намести възглавницата и свали леглото. Накрая го погали, все едно се опитваше да бъде особено мила, като някаква извратена форма на компенсация.

– Сега ще умреш, Холгер Палмгрен – каза тя. – Не беше ли време, така или иначе?

Аника и Микаел пиеха виното си и гледаха смълчани към Шинарвиксбериет.

– Фария Кази сигурно е била по-притеснена за собствения си живот, отколкото за този на Джамал – продължи след малко Аника. – Но дните си минавали, а нищо не се случвало. Всъщност почти не знаем какво е ставало в апартамента в Сикла. Фария, общо взето, е мълчала по време на полицейските разпити, а показанията на баща ѝ и братята ѝ били толкова съгласувани и изгладени, че няма начин да са верни. Но можем да бъдем сигурни, че са се чувствали притиснати. Плъзнали слухове, имало сигнали в полицията, така че едва ли им е било лесно да успокоят Фария. Братята явно са осъзнали, че трябва да действат бързо.

– Разбирам – каза Микаел замислено.

– Знаем няколко неща със сигурност – продължи Аника. – Знаем, че точно в седем вечерта в деня след смъртта на Джамал големият брат Ахмед стоял до прозореца във всекидневната на четвъртия етаж. Фария отишла при него. Разменили си няколко изречения и по време на краткия разговор Фария ненадейно побесняла. Хвърлила се към Ахмед и го бутнала през прозореца. Защо? Защото ѝ е казал, че Джамал е мъртъв?

– Звучи логично.

– Да, определено. Така трябва да е станало. Но дали не е научила още нещо – нещо, което да я накара да излее гнева си тъкмо върху брат си?

– Това е добър въпрос, разбира се.

– И преди всичко: защо впоследствие не е казала нищо? Можела е само да спечели, като проговори. Въп​ реки това обаче е мълчала като стена по време на разпитите и съдебния процес.

– Горе-долу като Лисбет.

– Като Лисбет, но и не съвсем. Фария се затворила в себе си, плътно обгърната от беззвучна мъка. Отказала да има нещо общо с този свят и не отговаряла на отправените към нея обвинения.

– Лесно е да се разбере защо на Лисбет не ѝ харесва някой да закача това момиче – каза Микаел.

– Да, и това ме притеснява.

– Лисбет имала ли е достъп до компютър във „Флудберя“?

– Какво? Не, не – каза Аника. – В това отношение са строги. Без компютри и телефони. Всички посетители се претърсват внимателно. Защо питаш?

– Имам чувството, че Лисбет е научила нещо за детството си в затвора. Разбира се, може и Холгер да ѝ го е казал.

– Ще трябва да го питаш. Кога каза, че ще се срещате?

– В девет.

– Той ме е търсил.

– Да, каза ми.

– Днес опитах да му се обадя. Но нещо не беше наред с телефоните му.

– С телефоните?

– Звънях както на мобилния, така и на стационарния. И двата не работеха.

– Значи, стационарният също се е повредил. Кога му звъня? – попита Микаел замислено.

– Към един, горе-долу.

Микаел се изправи и погледна към хълма.

– Става ли този път вечерята да е от теб, Аника? Мисля, че трябва да тръгвам – каза той разсеяно и хук​ на към метростанция „Синкенсдам“.

Холгер Палмгрен видя през все по-сгъстяващата се мъгла как жената взима мобилния му телефон и документите за Лисбет от нощното шкафче и ги слага в кожената си чанта. Чу я да рови в шкафовете и чекмеджетата му. Но той не можеше да помръдне. Чувстваше се така, сякаш потъва в черно море и за миг си помисли, че ще има щастието просто да изпадне в летаргия.

Вместо това потръпна паникьосано. Въздухът в стаята сякаш беше станал отровен. Тялото му се изви нагоре. Не можеше да диша. Морето отново го обгърна, той потъна към дъното и си помисли, че всичко свършва. И все пак долови някаква бегла форма на повърхността. Един мъж, сякаш познат, разкъса дрехите му и махна пластирите от гърба му. Холгер забрави всичко останало. Концентрира се, борейки се отчаяно като водолаз, който трябва да излезе на повърхността, преди да е станало твърде късно. Като се имат предвид отровите в тялото му и респираторната депресия, която го обзе, усилията му бяха смайващи.

Холгер отвори очи и произнесе пет думи, които всъщност трябваше да са шест, но все пак дадоха началото на важно прозрение.

– Говори с...

– С кого? С кого? – викна мъжът.

– С Хилда фон...

Микаел се втурна нагоре по стълбите и откри, че вратата е отворена. Още щом влезе в апартамента и се сблъска със задушния, спарен въздух, той се досети, че нещо не е наред. Мина бързо покрай няколко документа, пръснати по пода в коридора, и влезе в спалнята. Холгер Палмгрен лежеше на леглото с неестествено извито тяло. Бедрата му бяха покрити с кафяво одеяло. Беше вдигнал дясната си ръка към гърлото, а пръстите му се бяха изкривили спазматично. Лицето му беше сиво като пепел, а устата зейнала и застинала в отчаяна гримаса. Старият мъж като че беше мъртъв. И изглежда беше умрял от ужасяваща смърт. За момент Микаел остана на място, безпомощен и шокиран. Но после му се стори, че вижда нещо, някакво проблясване дълбоко в очите на Холгер. Това го накара да се размърда и да се обади на спешна помощ. После разтърси Холгер и провери гръдния кош и устата му. Усети, че старият мъж не диша и не се поколеба. Стисна носа му и започна през равни интервали да издишва силно въздух в дробовете му. Устните на Холгер бяха посинели и студени и дълго време Микаел си мислеше, че няма да постигне нищо. Но въпреки това не искаше да се откаже и вероятно би продължил с изкуственото дишане до пристигането на линейката, ако старият мъж внезапно не се бе раздвижил, махайки с дясната си ръка.

Микаел първоначално изтълкува това като спазъм, причинен от възвръщането към живота, и за миг усети тънка струйка щастие и надежда. Но после се загледа в ръката на Холгер. Дали не се опитваше да му каже нещо? Махаше към гърба си и Микаел смъкна ризата му. Откри два пластира, залепени за кожата му, и без да се колебае, ги махна и се вгледа в надписите върху тях. Какво пишеше, по дяволите? Замижа и прочете:

Какво беше това? Погледна към Холгер и за миг се поколеба. С какво да се захване първо? Извади телефона си и отвори Уикипедия.

– Мамка му, мамка му!

Микаел се обади в спешна помощ, обясни кой е и че преди малко е звънял. Почти крещеше:

– Трябва да вземете налоксон, чувате ли? Трябват му инжекции налоксон. Изпаднал е в дълбока респираторна депресия.

Затвори и тъкмо се канеше да продължи с изкуственото дишане, когато Холгер опита да каже нещо.

– По-късно – спря го Микаел. – Пази си силите.

Холгер поклати глава и прошепна нещо. Невъзможно бе да чуе какво. Гласът прозвуча като дрезгаво, почти беззвучно грачене. Беше сърцераздирателно и Микаел прехапа устни. Отново понечи да вдъхне въздух в дробовете на стареца, но му се стори, че въпреки всичко долавя нещо. Две думи:

– Говори с...

– С кого? С кого?

С последни сили Холгер изграчи нещо, което звучеше като „Хилда от...“

– Хилда откъде?

– С Хилда фон... – прошепна Холгер.

Микаел имаше чувството, че това е нещо важно, нещо решаващо.

– Фон какво? Есен, Русен[38], какво?

Холгер го погледна отчаяно. После нещо стана с очите му. Зениците се разшириха. Челюстта му увис​ на. Състоянието му драстично се влоши и Микаел направи всичко по силите си – изкуствено дишане, сърдечен масаж, всичко, всичко, и за миг повярва, че наистина има резултат. Холгер бавно помести ръката си. В движението имаше нещо тържествено. Разкривените пръсти се свиха. Сякаш на инат старият мъж вдигна стиснатия си юмрук на една педя над леглото. После ръката падна обратно към одеялото и чаршафа. Клепачите се отвориха широко.

Тялото потръпна и Микаел разбра инстинктивно, че всичко е приключило. Въпреки това не се отказа от опитите да го свести. Натисна гърдите му по-силно и издиша въздух в устата му. Удари му шамар и му изкрещя да живее и да диша. Накрая беше принуден да приеме, че няма смисъл. Нямаше пулс, нямаше дишане, нищо. Микаел заби юмрука си в нощното шкафче толкова силно, че кутийката с лекарства полетя назад и таблетките се разпиляха по пода. Загледа се към Лилехолмен. Часът беше девет без петнайсет. Отвън на площада две тийнейджърки се смееха.

В стаята миришеше леко на готвено. Микаел намести одеялото, затвори очите на стареца и се загледа в лицето му. Нищо хубаво не можеше да се каже за чертите му. Бяха разкривени и стари. И все пак в тях имаше дълбоко вкоренено достойнство. Така му се струваше.

Светът сякаш внезапно бе станал малко по-лошо място. Микаел усети как в гърлото му се образува буца. Замисли се за Лисбет и посещението на Холгер в затвора, за всичко и нищо.

Малко след това пристигнаха парамедиците. Две момчета на по трийсет години. Микаел опита да им разкаже възможно най-обективно какво се е случило. Каза им за фентанила. Каза им, че Холгер вероятно е получил свръхдоза, че може би има подозрителни обстоятелства и че полицията трябва да бъде уведомена. Сблъска се с изморено и примирено равнодушие и му се прииска да закрещи и да вдигне скандал. Но стис​ на устни и кимна сдържано, когато момчетата покриха Холгер с един чаршаф, оставиха тялото да лежи в леглото и зачакаха пристигането на лекар, който да издаде смъртен акт. Микаел остана в апартамента. Съб​ ра възглавниците от пода, отвори прозорците и вратата на балкона, седна на черния фотьойл до леглото и опита да помисли трезво. Не успя. В главата му беше твърде голяма каша. Сети се обаче за разпръснатите документи в антрето, които подмина на влизане.

Изправи се, отиде да ги събере и се зачете в тях, застанал прав до изтривалката. Макар че първоначално не разбра връзката, едно име веднага му се наби на очи. Петер Телебориан. Това беше психиатърът, написал фалшив доклад, след като дванайсетгодишната Лисбет отмъстила на баща си, като го замерила със запалителна бомба. Телебориан беше мъжът, който уж искал да се погрижи за Лисбет, да я излекува и да я върне към нормалния живот, но в действителност я измъчвал умишлено ден след ден, час след час, връзвал я с колани и я подлагал на сериозен тормоз. Защо, за бога, в антрето на Холгер имаше документи за този човек?

Щом ги прегледа, Микаел установи, че не съдържат нищо ново. Изглежда, бяха фотокопия на същите записки, които впоследствие бяха довели до присъдата на Петер Телебориан за тежки служебни нарушения и отнемането на лекарските му права. Но беше ясно, че документите не са свързани и последователни. Един свършваше по средата на изречението, втори продължаваше от друго място. Явно липсваше нещо. Дали останалите страници бяха в апартамента? Или някой ги беше изнесъл?

Микаел се зачуди дали да не претърси шкафовете и чекмеджетата. Реши да не пречи на полицейското разследване, което вероятно щеше да последва, и вместо това се обади на комисар Ян Бублански и му разказа за случилото се. После набра номера на отделението с повишена сигурност в затвор „Флудберя“. Вдигна човек на име Фред. Гласът му беше провлечен и арогантен. Микаел едва не изгуби самообладание, особено когато хвърли един поглед към леглото и видя очертанията на тялото под белия чаршаф. Но се овладя и обясни колкото се може по-авторитетно, че има смъртен случай в семейството на Саландер, при което най-накрая му разрешиха да говори с Лисбет.

Искаше му се да не му се бе налагало да води този разговор.

Лисбет затвори, след което две фуражки я придружиха по дългия коридор обратно до килията ѝ. Тя изобщо не забелязваше дълбоката враждебност, която излъчваше лицето на надзирателя Фред Стрьомер. Не забелязваше и нищо от случващото се около нея и по никакъв начин не показваше какво чувства. Естествено, игнорира въпроса: „Някой умрял ли е?“. Дори не вдигна поглед. Просто продължи да върви, чувайки собствените си стъпки и дишане и нищо друго. Не разбра защо пазачите влязоха с нея в стаята. Естествено, оказа се, че искат да я дразнят. След случката с Бенито те се възползваха от всяка възможност да тровят живота ѝ и сега очевидно щяха за пореден път да претърсват килията ѝ. Не защото вярваха, че ще открият нещо, а защото това беше чудесен повод да разхвърлят всичко и да обърнат матрака на пода. Може би се надяваха, че тя ще избухне и ще могат наистина да ѝ дадат урок. Почти сполучиха. Но Лисбет стисна зъби и дори не ги погледна, докато излизаха.

Вдигна матрака от пода, седна на ръба на леглото и се съсредоточи върху казаното от Микаел. Мислеше за пластирите, които той беше отлепил от гърба на Холгер, за документите в антрето и за думите „Хилда фон“. Мислеше, но не можеше да разбере каква е връзката. Накрая се изправи, удари бюрото с юмрук и изрита гардероба и мивката.

В продължение на една замаяна секунда Лисбет изглеждаше готова да убие някого. Но отново се стегна и реши да кара поред. Първо трябва да научиш истината. После можеш да си отмъщаваш.

Глава 10

Криминален комисар Ян Бублански често се впускаше в дълги философски изложения. Този път обаче не продумваше. Беше облечен със синя риза, сиви ленени панталони и чифт обикновени мокасини. Часът беше 15,20, беше горещо и задушно, а екипът му бе работил здраво цял ден. Сега седяха в една от заседателните зали на петия етаж в полицейското управление на Бергсгатан.

На своята възраст Бублански се боеше от много неща. Но може би най-много се боеше от липсата на съмнение. Той беше вярващ мъж, който обаче не обичаше твърде силните убеждения и прекалено простите обяснения. Непрестанно излагаше контрааргументи и хипотези. Нищо не беше толкова безспорно, че да не може да бъде поставено под съмнение. Това му поведение водеше до известна мудност, но от друга страна го предпазваше от множество грешки. В момента изпитваше нужда да накара колегите си да се вразумят. Само че не знаеше откъде да започне.

В много отношения Бублански беше щастлив човек. Отскоро живееше с новата си партньорка, професор Фара Шариф, която – поне той така казваше – беше по-красива и умна, отколкото Бублански заслужаваше. Двамата тъкмо се бяха пренесли в тристаен апартамент до площад „Нюториет“ в Стокхолм. Бяха си взели лаб​ радор, често ядяха навън и посещаваха изложби. Съще​ временно обаче Бублански смяташе, че светът е полудял. Лъжите и глупостите се разпространяваха като никога преди. Демагозите и психопатите доминираха на политическата сцена, а предразсъдъците и нетолерантността тровеха света. Понякога това се отнасяше дори за иначе така разумната му работна група. Соня Мудиг – неговата най-приближена колежка – наистина сияеше като слънце и се носеха слухове, че е влюбена. Но това провокираше Йеркер Холмберг и Курт Свенсон, които постоянно я прекъсваха и се караха с нея. Не помагаше и това, че Аманда Флуд, най-младата в екипа, взимаше страната на Соня и като цяло се изказваше компетентно. Може би Свенсон и Холмберг чувстваха, че позицията им на старши авторитети беше застрашена. Бублански пробва да им се усмихне окуражително.

– Всъщност – каза Йеркер Холмберг.

– Дотук добре – отвърна Бублански.

– Всъщност не виждам защо някой би положил толкова усилия, за да убие един деветдесетгодишен мъж – продължи Йеркер.

– Осемдесетгодишен мъж – поправи го Бублански.

– Именно, осемдесетгодишен мъж, който почти не е излизал от апартамента си и явно, така или иначе, е можел да умре всеки момент.

– И все пак изглежда някой го е направил, нали? Соня, можеш ли да обобщиш с какво разполагаме до момента?

Соня, естествено, се усмихна. Действително грееше и дори на Бублански му се прииска тя да смекчи малко радостта си, ако ще просто за да има мир в къщата.

– На първо място с Лулу Магоро – каза Соня Мудиг.

– Не я ли обсъждахме достатъчно? – попита Курт Свенсон.

– Не, не сме – вметна Бублански доста остро. – Трябва да повторим и да резюмираме.

– Или, всъщност, не е само Лулу – продължи Соня, – а по-скоро цялата „София Кеър“, фирмата, която е отговаряла за грижите за Холгер Палмгрен. Вчера сут​ ринта отговорните лица във фирмата са получили съобщение, че Холгер е приет спешно в болница „Ерща“ поради сериозни болки в бедрата. Никой не е видял причина да се усъмни в информацията. Жената, която се обадила, заявила, че е завеждаща ортопедията, и се представила като Мона Ландин. Вдъхвала доверие и от „София Кеър“ ѝ предоставили данни за лекарствата и общото състояние на Холгер. След това всички домашни посещения в апартамента му били отменени. Лулу Магоро, която била много близка с Холгер, искала да го посети в болницата. Позвънила в „Ерща“, за да пита в коя стая е настанен, но по разбираеми причини – тъй като той не се намирал там – не научила нищо. Същия следобед обаче ѝ се обадила Мона Ландин, която очевидно ползвала измислено име. Заявила, че нямало опасност за Холгер, но в момента той бил приспан след дребна оперативна намеса и не бивало да го безпокоят. По-късно вечерта Лулу потърсила Холгер по телефона, но той бил... изключен. Никой от мобилния му оператор „Телиа“ не може да обясни какво е станало. Сутринта телефонът просто бил изключен от мрежата, но не е ясно кой служител го е направил. Изглежда, някой с компютърни умения и връзки в обществото е искал да изолира Холгер Палмгрен.

– Но защо им е да си правят целия този труд? – попита Йеркер.

– Има едно обстоятелство, на което си струва да обърнем внимание – каза Бублански. – Както казах, неотдавна Холгер Палмгрен е посетил Лисбет Саландер във „Флудберя“. Знаем, че Саландер е под заплаха, така че е логично да се запитаме дали Палмгрен не е бил въвлечен в нейните проблеми – може би защото е научил нещо или защото е искал да помогне. Лулу казва, че в събота Холгер я е помолил да му даде документи, които явно е получил преди няколко седмици от жена, която имала нещо общо с Лисбет.

– Коя е тази жена?

– Още не сме установили. Лулу не знаеше името ѝ, а Лисбет не желае да каже нищо, но имаме следа, която, надявам се, ще може да ни отведе напред.

– Каква следа?

– Както знаете, Микаел Блумквист е намерил няколко документа в антрето, може би защото Холгер или извършителят ги е изпуснал. Изглежда, това са журнали от детското отделение в психиатрична клиника „Санкт Стефан“, където Саландер е лежала като момиче. В документите се споменава името Петер Телебориан.

– Онзи мошеник.

– По-скоро онзи задник – каза Соня Мудиг.

– Някой свързал ли се е с Телебориан?

– Аманда говори с него днес. Той си живее охолно на Амиралсгатан със съпругата и немската си овчарка. Обяснил, че съжалява за Палмгрен, но не знае какво се е случило. Не пожелал да каже нещо повече и не познавал Хилда фон-нещо-си.

– Предполагам, че ще трябва пак да говорим с него – каза Бублански. – Междувременно ще прегледаме останалите документи и притежания на Холгер Палмгрен. Но да се върнем на Лулу Магоро, Соня.

– Лулу Магоро се грижела за Холгер вечерно време, четири или пет пъти в седмицата – продължи Соня. – Слагала му болкоуспокояващ пластир марка „Норспан“ с активна съставка... ще ми помогнеш ли, Йеркер?

Правилно, помисли си Бублански. Работи с тях! Накарай ги да се чувстват полезни.

– Бупренорфин – отговори Йеркер. – Това е опиоид, който се добива от растението сънотворен мак и се съдържа в лекарството субутекс, което се дава на хероинозависими. Бупренорфинът обаче е обичайно болкоуспокояващо при грижите за възрастни хора.

– Точно така, и обикновено Холгер е получавал скромна доза – каза Соня Мудиг. – Но вчера Микаел Блумквист е свалил от гърба му нещо съвсем различно. Два готови пластира фентанил актавис, които заедно са представлявали смъртоносна доза, нали така, Йеркер?

– Без съмнение. Биха могли да убият и кон.

– Именно. Невероятно е, че Холгер е оцелял толкова дълго и дори е успял да проговори.

– А думите му са интересни – намеси се Бублански.

– Така е, макар че трябва да се отнесем с известен скептицизъм към казаното от толкова замаян човек в такъв момент. Но както знаете, думите са следните: „Хилда фон“, или по-точно „Говори с Хилда фон“. Според Микаел Блумквист Холгер е искал да каже нещо важно, и разбира се, може да се разсъждава дали това е, или не е името на извършителя. Знаете, че получихме информация за стройна жена на неопределена възраст, със слънчеви очила, черна коса и кафява кожена чанта, която слизала забързано по стълбите вчера вечерта. Но сигналът е доста непълен и засега е невъзможно да определим важността му. Освен това се съмнявам, че Палмгрен би казал „говори с“, ако е имал предвид човекът, който му е навредил. Звучи ми по-скоро сякаш Хилда фон може да разполага с важна информация. Разбира се, възможно е и да е напълно несвързана със случая личност, която просто е изникнала в предсмъртните мисли на Палмгрен.

– Може и да е така, естествено, но все пак какво знаем за самото име?

– Първоначално бяхме обнадеждени – каза Соня. – В Швеция частицата „фон“ предшества благородничес​ ки фамилии и в този смисъл кръгът е доста ограничен. Но Хилда също така е обичайно име в Германия, а там „фон“ е просто предлог, който означава „от“, така че ако включим немскоезичния свят, групата става значително по-голяма. С Ян сме съгласни, че трябва да изчакаме, преди да започнем да разпитваме всички възможни благороднички с името Хилда. Но, естествено, продължаваме с търсенето и проверките.

– А какво казва Лисбет Саландер? – попита Курт Свенсон.

– Не много, за съжаление.

– Типично.

– Ами... да... може и да е така – продължи Соня. – Но още не сме разговаряли лично с нея. Помогнаха ни колегите от полицията в Йоребру, които тъкмо бяха разпитали Саландер във връзка с друг случай – тежко нападение срещу Беатрис Андершон във „Флудберя“.

– Кой, по дяволите, е посмял да нападне Бенито? – възкликна Йеркер.

– Главният надзирател в отделението, Алвар Олсен. Казва, че нямал друг избор. Ще стигна дотам.

– Надявам се, че Алвар Олсен има бодигардове – каза Йеркер.

– Мерките за сигурност в отделението са засилени, а Бенито ще бъде преместена в друг затвор, когато се възстанови. Сега е настанена в лазарета в Йоребру.

– Това не е достатъчно, гарантирам – каза Йеркер. – Имаш ли изобщо представа що за човек е Бенито? Виждала ли си жертвите ѝ? Вярвай ми, тя няма да се откаже, докато вратът на Алвар Олсен не бъде прерязан – бавно.

– И ние, и ръководството на затвора сме наясно, че положението е сериозно – каза Соня леко раздразнено. – Но за момента не виждаме непосредствена опасност. Може ли да продължа? Добре. Както казах, колегите ни от Йоребру не са научили много от Лисбет Саландер. Да се надяваме, че Бублански – на когото тя има известно доверие – ще има повече късмет. Всички тук имаме чувството, че Саландер е ключова фигура, нали? Според Микаел Блумквист Палмгрен бил притеснен за нея и споделил, че тревогата му е станала причина да извърши нещо невнимателно или глупаво. Това е интересно. Какво е направил? И в тази връзка на какви непредпазливи постъпки е способен един стар и обездвижен човек изобщо?

– Предполага се, че би могъл да направи телефонно обаждане или да потърси нещо от компютъра си – каза Аманда Флуд.

– Точно така! Но на този фронт не открихме нищо – с изключение на това, че дори не намерихме мобилния му телефон.

– Звучи подозрително – каза Аманда.

– Да, безспорно. И като стана дума, мисля, че има още нещо, за което трябва да поговорим. По-добре ти да поемеш оттук, Ян – каза Соня.

Бублански се размърда нервно, сякаш му се искаше да избяга. След това разказа историята на Фария Кази, за която го бяха информирали сутринта.

– Както чухте, Саландер не пожелала да говори с полицията за срещата си с Холгер Палмгрен – каза той. – Не е казала много и за нападението срещу Бенито. Но има едно нещо, на което е обърнала внимание. Разследването на смъртта на Джамал Чаудъри. Според нея то е проведено много зле и съм готов да се съглася.

– Какво те кара да мислиш така?

– Побързали са да отпишат станалото като само​ убийство. Ако това беше просто един от многото случаи, когато някоя бедна душа се е озовала на релсите, може би бих ги разбрал. Но тук не говорим за обикновен инцидент. Срещу Чаудъри имало фатва, а това не може да бъде подминато с лека ръка. В Стокхолм има малка група хора, които са се радикализирали под влиянието на екстремистките сили в Бангладеш и изглеждат готови да убият и за най-дребното провинение. Би трябвало да сме подозрителни към всеки инцидент с Джамал още откакто е пристигнал в Швеция, ако ще да става дума просто за подхлъзване на бананова кора. Но на всичкото отгоре той се е влюбил във Фария Кази, чиито братя искали да я омъжат за заможен ислямист от Дака. Сигурно можете да си представите гнева им, когато Фария избягала и се скрила тъкмо при човек като Джамал. Той не просто унищожил честта на семейството. Джамал бил и техен политически и религиозен враг, и хоп, ето че паднал пред мотриса в метрото. И какво направили нашите колеги? Набързо приели смъртта му за самоубийство, все едно разследвали взлом във Велингбю, въпреки че в случая имало редица странни обстоятелства. И не само това. Какво станало в деня след смъртта на Джамал? Фария Кази изпаднала в пристъп на лудост и блъснала брат си Ахмед през прозореца. Много ми е трудно да повярвам, че това няма нищо общо със случката в метрото.

– Окей, разбирам, не звучи добре. Но каква е връзката със смъртта на Холгер Палмгрен? – попита Курт Свенсон.

– Може би няма такава, но все пак – Фария Кази се озовава в отделението с повишена сигурност във „Флудберя“ и точно както е в случая на Лисбет, срещу нея има заплаха. Съществуват сериозни опасения, че семейството на Фария ще ѝ отмъсти, а днес от Сепо пот​ върдиха, че братята ѝ са се свързали именно с Бенито. Те наричат себе си правоверни, но имат повече общо с Бенито, отколкото с мюсюлманите, и решат ли да си отмъстят, тя е идеалният инструмент за целта.

– Мога да си го представя – каза Йеркер.

– Именно, а освен това се оказва, че Бенито се е интересувала както от Фария Кази, така и от Лисбет Саландер.

– Как са стигнали до това заключение?

– Благодарение на разследването, което провели от затвора, за да разберат как Бенито е успяла да вкара нож в отделението. Прегледали са всичко, абсолютно всичко, включително боклука в стаите за посещения. В едно от кошчетата там са открили смачкана бележка с почерка на Бенито, която съдържала крайно притеснителна информация. На листчето бил изписан адресът на училището, в което деветгодишната дъщеря на Алвар Олсен се е преместила преди няколко месеца. Но не само това. Имало е данни за още няколко души. За Фатима, леля на Фария и единствената роднина, с която момичето все още има близки отношения, но най-вече – и това е от особен интерес за нас – имало е информация за няколко близки до Лисбет Саландер хора: Микаел Блумквист, адвокат от Гибралтар на име Джереми Макмилан – не, още не знаем кой е това – и Холгер Палмгрен.

– Това вярно ли е? – каза Аманда Флуд.

– Да, за жалост. Направо е зловещо да гледаш бележката и да знаеш, че е написана преди смъртта му. До името му стоят адресът, пощенският код и телефонният му номер.

– Лошо – каза Йеркер Холмберг.

– Така е. Разбира се, не е задължително това да има нещо общо с убийството, или предполагаемото убийст​ во. Но все пак се набива на очи, нали?

– Набива се на очи – потвърди Соня Мудиг.

Микаел Блумквист вървеше по Хантверкаргатан в Кунгсхолмен, когато телефонът му звънна. Обаждаше се Софи Мелкер от редакцията. Попита го как се чувства. Той отвърна „горе-долу“, с което смяташе въпросът за приключен. Тя беше осмият човек днес, който изказваше съжалението и съболезнованията си. В това, разбира се, нямаше нищо лошо, но Микаел просто не издържаше. Искаше да преодолее ситуацията така, както се справяше винаги, когато някой умре – с тежък труд.

Сутринта беше в Упсала и прочете протокола от разследването срещу финансовия директор на „Русвик“, обвинен за убийството по непредпазливост на Карл Сегер. Сега отиваше да се срещне с Еленор Юрт, жената, която по онова време била сгодена за Сегер.

– Благодаря, Софи – каза Микаел. – Ще се чуем по-късно. Сега имам среща.

– Добре, ще говорим после.

– За какво?

– Ерика ме помоли да проверя нещо вместо теб.

– Вярно! Откри ли нещо?

– Зависи – каза тя.

– В смисъл? – попита той.

– В църковните досиета на Херман и Вивека Манхеймер няма нищо странно.

– Така си и мислех. Интересуваше ме досието на Лео – мислех си, че може да е осиновен или пък в миналото му да има нещо друго деликатно или странно.

– Разбрах това. Неговото досие също изглежда чисто и спретнато. Пише ясно, че е роден в енория Вестерлед, където са живели родителите му по време на раждането. Графа 20, озаглавена „Бележки за осиновители, осиновени деца и др.“, е съвсем празна. В документа няма нищо задраскано или засекретено. Всичко изглежда нормално. Всички енории, където е живял по време на детството и младините си, са изброени прилежно. Няма нищо необичайно.

– И все пак чух едно „зависи“.

– Нека го кажа така. И без това се намирах в Държавния архив, а цялата работа поразбуди любопитството ми, затова поисках да видя собственото си досие срещу сумата от осем крони, които всъщност не смятам да си удържам като служебни разходи.

– Колко щедро от твоя страна.

– Та, работата е там, че съм само три години по-голяма от Лео. Въпреки това моето досие изглежда коренно различно – каза тя.

– В какво отношение?

– Не е толкова прилежно. Почувствах се стара, докато го четях. В досиетата има една графа, номер 19. Там са записани датите и други бележки от случаите, когато съм се местила в друга енория. Не знам кой ги е вписвал, предполагам чиновници, назначени в църковната администрация. Но бележките са доста нееднородни. Някои писани на ръка, други на пишеща машина. Някои са подпечатани, а има и такива, които са написани накриво и излизат от редовете. Но при Лео всичко е перфектно, еднакво и отпечатано на една и съща машина или компютър.

– Сякаш досието е попълнено впоследствие?

– Ами... – каза Софи. – Ако ме питаше някой друг или ако бях видяла само неговото досие, тази мисъл изобщо не би ми хрумнала. Но нали знаеш, Микаел, ти ни караш да сме малко параноични. Когато си наблизо, всички сме на тръни. Така че да, не бих изключила възможността документът да е пренаписан впоследствие. За какво става дума всъщност?

– Още не знам. Софи, нали не си им казала името си?

– Пожелах да остана анонимна, както ми каза Ерика, а за щастие, не съм такава знаменитост като теб.

– Чудесно. Пази се и благодаря!

Той затвори и се загледа мрачно към площад „Кунгсхолм“. Слънцето грееше ярко, но това само правеше нещата още по-лоши. Продължи нататък към посочения адрес, Нор Меларстранд 32, където Еленор Юрт, някогашната годеница на Карл Сегер, живееше с петнайсетгодишната си дъщеря. Понастоящем работеше като куратор в „Буковски“, аукционна къща за произведения на изкуството. Беше на петдесет и две, разведена от три години, участваше в сдружения с идеална цел и тренираше баскетболния отбор на дъщеря си. Очевидно беше активна жена.

Микаел се загледа надолу към безветрения Меларен и към собствения си апартамент от другата страна. Беше ужасна жега и Микаел се чувстваше потен и тежък, когато въведе кода, взе асансьора до последния етаж и натисна звънеца. Не се наложи да чака дълго, преди вратата да се отвори.

Еленор Юрт изглеждаше учудващо млада. Косата ѝ беше къса, носеше черно сако и сиви панталони, имаше красиви, тъмнокафяви очи и малък, блед белег точно под линията на косата. Домът ѝ беше пълен с книги и картини. Предложи му чай и сухари. Изглеждаше притеснена и чашите издрънчаха, когато ги сложи на подноса. Настаниха се на светлосин комплект дивани под шарена маслена картина на Венеция.

– Трябва да призная, изненада ме, че си се разровил в тази история след толкова години – каза тя.

– Разбирам и съжалявам, ако отварям стари рани. Но бих искал да науча малко повече за Карл.

– Защо е този внезапен интерес към него?

Микаел се поколеба и отговори искрено:

– Ще ми се да знаех. Но мисля, че зад смъртта му се крие история, за която още не знаем. Имам чувството, че нещо не се връзва.

– Какво имаш предвид по-точно?

– Засега това е просто усещане. Днес бях в Упсала и прочетох всички свидетелски показания и всъщност в тях няма нищо странно, с изключение на това, че, ами, в тях няма нищо странно. През годините съм научил, че истината често е малко неочаквана или дори нелогична, защото хората не са напълно рационални. Но лъжите – особено нескопосаните – по правило са твърде хомогенни, обикновени и често клиширани.

– Значи, разследването на смъртта на Карл е клише – каза тя.

– Всички показания съвпадат твърде добре – отвърна той. – Има твърде малко несъответствия, твърде малко разлики в детайлите.

– Имаш ли да ми кажеш нещо, за което да не съм се замисляла?

Еленор Юрт звучеше на граница със саркастичното.

– Открих също така, че стрелецът, Пер Фелт... – започна той.

Еленор го прекъсна и обясни, че изпитвала уважение към професията и наблюдателните му способности, но що се отнасяло до разследването, не можел да я изненада.

– Чела съм го стотици пъти – каза тя. – Усещах всичко това, за което говориш, като нож в гърба. Мислиш ли, че не съм крещяла в лицата на Херман и Алфред Йогрен, че не съм ги питала „Какво криете, копелета такива?“ Така ли мислиш?

– Какъв отговор получи?

– Снизходителни усмивчици и любезни думи. „Разбираме, че не ти е лесно. Бедната, наистина съжаляваме.“ Но накрая, след като не се отказах, ме заплашиха. Трябвало да внимавам. Те били влиятелни мъже, а моите намеци били лъжи и клевети, познавали добри адвокати и така нататък. Бях твърде слаба и съкрушена и нямах сили да продължавам да се боря. Карл беше животът ми. Бях съсипана, не можех да уча, да работя, нищо. Не се справях дори с най-делничните задачи.

– Разбирам.

– Но се случи нещо странно, което всъщност е и причината сега да седя тук с теб. Кой мислиш ме успокои повече от всички останали – повече от родителите ми, братята и сестрите и приятелите ми?

– Лео?

– Точно така, малкият, прекрасен Лео. Той беше неутешим, също като мен. Седяхме у дома, плачехме, проклинахме света и копелетата в гората, а когато проплаках „вече съм половин човек“, той каза същото. Той беше просто дете. Но мъката ни обедини.

– Защо Карл е бил толкова важен за него?

– Виждаха се всяка седмица в кабинета на Карл у нас. Но не беше само това, разбира се. Лео възприема​ ше Карл не само като терапевт, ами и като приятел, може би единственият човек на този свят, който го разбираше. А Карл, от своя страна, искаше...

– Какво е искал?

– Да помогне на Лео и да го накара да разбере, че е изключително надарен човек с фантастични възможности, и разбира се... няма да го крия, Лео беше важен за изследването на Карл, за неговата дисертация.

– Лео има хиперакузис.

Еленор погледна изненадано Микаел и каза замислено:

– Да, това беше един от факторите. Карл се интересуваше дали слухът на момчето допринася за изолацията му и за това Лео да възприема света различно от останалите. Но Карл не беше циник, повярвай ми. Между тях имаше връзка, която дори аз не разбирах.

Микаел реши да рискува.

– Лео е бил осиновен, нали? – каза той.

Еленор отпи от чая си и примигна, загледана към балкона вляво.

– Може би – каза тя.

– Защо го казваш?

– Защото понякога ми се струваше, че има нещо деликатно, свързано с миналото му.

Микаел отново си пробва късмета.

– Лео има ли номадски корени?

Еленор го погледна съсредоточено.

– Странно – каза тя.

– Кое?

– Спомням си...

– Какво?

– Веднъж, когато Карл ни покани на обяд в двореца „Дротнингхолм“.

– И какво стана?

– Нищо всъщност, но въпреки това съм го запомнила. С Карл наистина се обичахме. Но понякога имах чувството, че той има тайни от мен – не само тези, свързани с работата му като терапевт. Сигурно това беше една от причините да ревнувам толкова. Онзи обяд беше именно един от тези случаи.

– В какъв смисъл?

– Лео беше разстроен, защото някой го беше нарекъл татарин. Вместо да се ядоса и да каже „Що за идиот говори такива неща?“, Карл просто разказа леко поучително, че татарин било расистка дума, останка от едно мрачно минало. Лео кимна така, сякаш бе чувал това и преди. Тогава още беше малък, но все пак знаеше за номадите, за родството им с ромите и за жестокостите, извършвани срещу тази група – принудителни стерилизации, лоботомии и дори етнически прочиствания в някои определени енории. Това ми се стори... не знам... странно за момче като него.

– Какво стана?

– Нищо, абсолютно нищо, по дяволите – каза тя. – Когато го попитах по-късно, Карл просто подмина въп​ роса. Естествено, това можеше да се дължи на нещо съвсем просто като лекарската тайна, но все пак останах с усещането, че той крие нещо от мен. Ето защо тази случка понякога изниква в съзнанието ми.

– Някое от момчетата на Алфред Йогрен ли е нарек​ ло Лео татарин?

– Беше Ивар, най-малкият, закъснялото дете. Единственият, който вървеше по стъпките на баща си. Поз​ наваш ли го?

– Малко – каза Микаел. – Бил е злобен, нали?

– Ужасно злобен.

– Защо?

– Винаги това се питаме. Но в случая още отрано имаше съперничество не само между момчетата, ами и между бащите им. Херман и Алфред се държаха, все едно организират боеве с петли, но вместо птици ползваха синовете си. Опитваха да се надцакат един друг с постиженията и способностите на децата си. Ивар печелеше във всички дисциплини, които изискваха бруталност и мускули, но Лео го превъзхождаше във всичко интелектуално, а това сигурно е пораждало много завист. Ивар знаеше за хиперакузиса на Лео. Но вместо да се съобразява, лятно време във Фалстербу той го будеше, като надуваше уредбата до умопомрачителни нива. Веднъж купи пакет балони, които надуваше и после пукаше зад гърба на Лео. Когато чу за това, Карл отведе Ивар настрани и му удари няколко шамара. Вдигна се врява до небето, както се досещаш. Алфред Йогрен откачи.

– Значи е имало агресия срещу Карл?

– Да, имаше. Но все пак трябва да кажа, че родителите на Лео винаги са се застъпвали за Карл. Знаеха колко важен е за момчето. Ето защо приех, или поне опитах да приема, че в гората все пак е станало инцидент, че стрелбата е била случайна. Херман Манхеймер никога не би убил най-добрия приятел на сина си.

– Карл как се е свързал със семейството?

– Чрез университета. Улучи добър момент, струва ми се. По-рано в училищата не се отделяше никакво внимание на децата със специални дарби. Считаше се, че това е в разрез с шведската идея за равенството. Освен това хората нямаха нужните познания, за да идентифицират тези деца. Множество интелигентни ученици не се чувстваха стимулирани и се отчуждаваха дотолкова, че ги пращаха в класове за деца със специални нужди. Говореше се, че в психиатричните заведения има свръхпредставеност на надарени деца. Карл не можеше да понесе това и се бореше за тези момчета и момичета. Само няколко години по-рано го наричаха елитист. После обаче започнаха да го викат в държавни комитети, а ръководителката му Хилда фон Кантерборг го свърза с Херман Манхеймер.

Микаел се сепна.

– Коя е Хилда фон Кантерборг?

– Доцент в Института по психология и ръководител на двама или трима докторанти – отговори Еленор Юрт. – Тогава беше млада, не много по-голяма от Карл, и я считаха за изключително обещаващ талант. Разбира се, именно затова е толкова трагично, че тя...

– Мъртва ли е?

– Не, доколкото знам. Но се замеси в скандал и чух, че впоследствие се е алкохолизирала тежко.

– Какъв скандал?

За миг Еленор Юрт придоби разсеян вид. После погледна интензивно Микаел право в очите.

– Случи се след смъртта на Карл, така че нямам вът​ решна информация. Но останах с впечатлението, че е обвинена несправедливо.

– Какво имаш предвид?

– Хилда фон Кантерборг не отстъпваше на който и да е нормален мъж академик с високо вирната глава. Срещала съм я на няколко пъти покрай Карл и мога да кажа, че имаше фантастично излъчване. Очите ѝ те поглъщаха. Изглежда, непрестанно се е впускала в любовни афери, а освен това беше лягала с двама-трима студенти, което не беше добре, естествено. Но всички те бяха зрели мъже, а тя бе умна, хората я харесваха и никой не възразяваше директно, поне в началото. Как да кажа, Хилда беше ненаситна. За живот, за знания – и за мъже. Определено не беше пресметлива или лоша. Просто беше all over the place[39].

– И какво се случи?

– Всъщност не знам. Разбрах само, че ръководството на института ненадейно изнамерило няколко нейни студенти, които твърдели, или по-скоро намеквали крайно уклончиво, че Хилда им е продала тялото си. Всичко звучеше толкова евтино – все едно не са могли да измислят нищо по-добро, за да я изкарат курва. Какво правиш?

Почти без да се усети, Микаел се беше изправил и търсеше нещо от мобилния си телефон.

– Намирам Хилда фон Кантерборг, която живее на Рутгер Фухсгатан, мислиш ли, че е тя? – попита той.

– Не са много жените с това име. Защо така се заинтересува от нея?

– Защото... – започна Микаел, но не довърши изречението. – Историята е малко объркана. Но разговорът с теб ми беше невероятно полезен.

– Но сега очевидно трябва да тръгваш.

– Изведнъж се оказа, че трябва да бързам. Имам чувството, че...

Това изречение също остана незавършено. Обади се Малин, която звучеше не по-малко развълнувано от него. Той обаче я помоли да се чуят по-късно. Стисна ръката на Еленор Юрт, благодари ѝ още веднъж и се втурна надолу по стълбите. Щом се озова на улицата, Микаел позвъни на Хилда фон Кантерборг.

Какво може да бъде простено и какво не? Лео и Карл често си бяха говорили за това. Въпросът беше важен и за двама им и те най-често заемаха великодушна позиция: почти всичко можеше да бъде простено, дори своеволията на Ивар. Преди време Лео се беше примирил с поведението му. Възприемаше Ивар като човек, който просто не може да се държи другояче; човек, който е зъл по начина, по който други хора са срамежливи или немузикални. Ивар не можеше да разбере чувствата на другите, така както някой, който не различава музикалните тонове, не може да разбере мелодията и хармонията на една песен. Лео гледаше на Ивар със снизхождение и от време на време получаваше някой одобрителен поглед или приятелско потупване по рамото. Ивар често го питаше за съвет, може би от личен интерес, но все пак... Понякога даже му правеше комплименти:

– Все пак не си бил толкова глупав, Лео!

Бракът на Ивар с Маделейн Бард сложи край на всичко това. Лео бе обсебен от омраза, която никоя терапия на този свят не можеше да излекува или удържи. Той я остави да го завладее. Приветстваше я като треска, като буря, която беше най-страшна през нощта или на разсъмване. Тогава яростта и жаждата за мъст туптяха в слепоочията и гърдите му. Фантазираше за случайни изстрели, злополуки, социални унижения, болести и грозни обриви. Даже дупчеше снимки и опит​ ваше със силата на мисълта си да направи така, че Ивар да падне от някой балкон или тераса. Беше на ръба на лудостта. Но нищо не се случваше, с изключение на това, че Ивар стана по-бдителен и неспокоен и вероятно самият той планираше нещо. Времето минаваше, Лео понякога се чувстваше по-добре, понякога по-зле, докато не дойде декември месец преди година и половина.

Валеше сняг и беше необичайно студено. Майка му лежеше на смъртния си одър. Лео ходеше при нея три пъти седмично и опитваше да бъде добър син и да я утешава. Но не беше лесно. Болестта не смекчаваше характера ѝ. Напротив, морфинът съвсем я лишаваше от автоцензура и на два пъти тя му каза, че е слабак.

– Винаги си бил разочарование, Лео.

Той не отговори. Никога не отговаряше на майка си, когато тя се държеше така. Но мечтаеше да напусне страната завинаги. Вече не се виждаше с почти никого, с изключение на Малин Фруде. Малин беше в развод и се канеше да напусне фирмата. Лео не вярваше, че тя го обича, но все пак му беше приятно, когато са заедно. Помагаха си през тежките периоди и се смееха, макар че гневът и делюзиите оставаха. Понякога Лео наистина се плашеше от Ивар Йогрен. Дори си втълпи, че го следят – може би Ивар беше пратил някой да го шпионира. Вече не се заблуждаваше. Знаеше, че може да очаква абсолютно всичко от него.

Очакваше абсолютно всичко и от себе си. Може би някой ден щеше да се нахвърли на Ивар и да го нарани ужасно. Или това, или самият той щеше да бъде нападнат тайно. Опитваше да отхвърли тези мисли като глупави и параноични. Но въпреки това те не му даваха мира. Чуваше стъпки зад гърба си и усещаше скришни погледи, насочени към него. Представяше си сенчести фигури, спотаени в тесни улички и кътчета, а на два пъти, докато вървеше през парка „Хумлегорден“, Лео дори се обърна рязко назад, но така и не видя нещо необичайно.

Петък, петнайсети декември, падна още повече сняг. Коледната украса осветяваше улиците на Стокхолм. Лео се прибра рано, преоблече се с дънки и вълнен пуловер и сложи чаша червено вино на пианото. Роялът беше марка „Бьозендорфер Империал“ с деветдесет и седем клавиша. Лео лично настройваше инструмента всеки понеделник. Столчето за пиано беше „Янсен “, с черна кожена тапицерия. Лео седна и засвири една нова композиция, която се основаваше на дорийски лад. В края на всяка музикална фраза натискаше шестия тон почти садистично, изкарвайки звук, който беше едновременно злокобен и меланхоличен. Лео продължи да свири и не чуваше нищо друго, нито дори стъпките по стълбището. Беше се съсредоточил дълбоко. Но изведнъж долови нещо толкова чудновато, че в продължение на минута си мислеше, че това е просто номер от страна на развълнувания му мозък и свръхчувствителния му слух. И все пак наистина звучеше, сякаш някой му акомпанира на китара. Спря да свири и тръгна към вратата. Дали да отвори? Обмисляше дали да не викне „Кой е там?“ през отвора за пощата.

В крайна сметка отключи вратата, отвори и в следващия миг сякаш се откъсна от реалността.

Глава 11

Затворничките в отдела с повишена сигурност бяха приключили с вечерята и напуснали столовата. Някои тренираха. Две-три пушеха и клюкарстваха на двора. Други гледаха филм – май че „Бандата на Оушън“. Останалите обикаляха из коридора и стаята за развлечение или си шепнеха нещо по килиите, чиито врати бяха широко отворени. На пръв поглед денят изглеждаше като всеки друг. Но всъщност всичко беше различно. Отделението никога вече нямаше да бъде същото.

Не само че имаше повече надзиратели от обикновено, ами никой нямаше право да приема посещения или телефонни разговори, а вътре беше непривично горещо и задушно. Самият директор Рикард Фагер беше там. Присъствието му изнервяше пазачите, които и без това се чувстваха обезпокоени от настроението сред затворничките.

Чувството за освобождение сякаш вибрираше във въздуха. В стъпките и усмивките се усещаше забравена лекота, а глъчката, която винаги кипеше от заплахи и страх, сега звучеше облекчено и развълнувано, като след падането на тиранин. От друга страна, отново като при падането на тиранин, в отделението се забелязваха признаци на тревога и вакуум във властта. Някои, като Тине Грьонлунд, изглежда се страхуваха да не им забият нож в гърба. Навсякъде и по всяко време се обсъждаше какво се бе случило и какво предстоеше да се случи.

Макар че много от приказките бяха лъжи и митове, затворничките все още знаеха повече от пазачите. Всички бяха наясно, че Лисбет е разбила лицето на Бенито и че животът ѝ е в опасност. Носеха се слухове, че близките на Лисбет вече са на мушка и че отмъщението ще бъде ужасяващо, особено сега, когато се твърдеше, че лицето на Бенито е обезобразено завинаги. Освен това всички знаеха, че за главата на Фария Кази е обявена награда, зад която стоят богати ислямисти и шейхове.

Всички съзнаваха, че веднага щом оздравее, Бенито ще бъде преместена в друг затвор, така че се очакваха големи промени. Дори самото присъствие на директора беше знаково. Рикард Фагер беше най-мразеният човек в пандиза – с изключение на две жени в отделение „C“, които бяха убили собствените си деца. Сега за пръв път затворничките го гледаха не само с омраза, ами и с известна надежда. Кой знае, може би преместването на Бенито щеше да им донесе някои облекчения?

Директорът на затвора погледна ръчния си часовник и отпрати една от затворничките, която дойде да се оплаче от жегата. Рикард Фагер беше на четиресет и девет години и доста красив, макар и в погледа му да имаше нещо празно. Носеше сив костюм, червена вратовръзка и нови обувки „Алдън“. Хората от ръководството обикновено не се обличаха показно, за да не провокират затворничките, но Фагер често правеше обратното, за да подсили авторитета си. Днес обаче съжаляваше за избора си. От челото му се стичаше пот, а сакото и залепналите за бедрата му крачоли го дразнеха.

Проведе един разговор по вътрешната линия, отиде при временния главен надзирател Хариет Линдфорш и зашепна в ухото ѝ. После двамата отидоха до килия номер седем, където вчера вечерта бяха изолирали Лисбет Саландер.

Лисбет седеше на бюрото си и правеше изчисления върху един конкретен аспект на така наречените примки на Уилсън, които придобиваха все по-централно значение в опитите ѝ да създаде теория на примковата квантова гравитация, когато чу Рикард Фагер и Хариет Линдфорш да влизат в килията ѝ. Не видя причина да вдига поглед и да прекъсва работата си. Затова и не забеляза как директорът сръчква Хариет и я подканва да обяви пристигането му.

– Директорът на затвора е дошъл да говори с теб – каза Хариет, едновременно остро и неохотно.

Чак тогава Лисбет се обърна и погледна Рикард Фагер, който тупаше ръкавите на сакото си, все едно се боеше да не би да се е изцапал тук вътре. Движеше незабележимо устни и мижеше, сякаш се опитваше да потисне гримасата си. Изглежда, не харесваше Лисбет кой знае колко, и добре правеше. Тя също не го харесваше. Беше прочела твърде голяма част от кореспонденцията му.

– Имам добри новини – каза той.

Лисбет мълчеше.

– Добри новини – повтори той.

Тя отново не каза нищо, което очевидно раздразни Рикард Фагер.

– Да не си глуха? – попита той.

– Не.

Лисбет гледаше в пода.

– Аха, хубаво – каза той. – Е, от присъдата ти остават девет дни. Но ще те освободим още утре. Сега ще бъдеш разпитана от комисар Ян Бублански от Стокхолм и искаме да се държиш отзивчиво.

– Значи, не искате да оставам тук?

– Няма значение какво искаме, имаме си директиви, а и персоналът потвърди...

На Рикард Фагер като че му беше трудно да продължи.

– ... че си се държала добре, а това е достатъчно за преждевременното ти освобождаване.

– Не съм се държала добре – каза Лисбет.

– Така ли? Получих доклади...

– Напудрени глупости, нищо повече. Точно като твоите собствени доклади.

– Какво знаеш пък ти за моите доклади?

Лисбет продължаваше да гледа надолу. Отговори бързо и формално, все едно четеше отнякъде.

– Знам, че са лошо написани и твърде многословни. Често използваш грешни предлози и пишеш надуто. Но преди всичко докладите ти са твърде украсени, издават невежество и понякога са лъжливи. Премълчаваш информация, с която безспорно разполагаш. Погрижил си се да заблудиш Службата за лишаване от свобода, че ситуацията в отделението е просто върхът. Това е сериозно, Рикард. Допринесъл си за превръщането на престоя на Фария Кази тук в ад. Това за малко да ѝ струва животът, което наистина ме вбесява.

Рикард Фагер не отговори. Просто зяпаше, а челюстта му потръпваше. Кръвта се оттече от лицето му, но той все пак опита да каже нещо. Прокашля се и заговори разпокъсано:

– Какво говориш, момиче? Какво имаш предвид? Чела си докладите ми? За някой публичен документ ли говориш?

– Някои от тях може и да са били публични.

Рикард Фагер не беше на себе си, когато полусъзнателно отвори уста.

– Лъжеш!

– Не лъжа. Чела съм ги, не е нужно да знаеш как.

Цялото му тяло се тресеше.

– Ти си...

– Какво?

На Рикард Фагер като че ли не му хрумна достатъчно силна дума.

– Искам да ти припомня, че освобождаването ти може да бъде отменено на мига – изръмжа вместо това.

– Ами отменяй го. Интересува ме само едно нещо.

По устните на Фагер изби пот.

– И какво ще да е то? – попита той безучастно.

– Фария Кази да получи подкрепа и помощ и да бъде държана в абсолютна безопасност, докато адвокатът ѝ, Аника Джанини, я изкара оттук. След това ще трябва да бъде включена в програма за защита на свидетелите.

Рикард Фагер изрева:

– Не си в позиция да изискваш каквото и да е!

– Тук грешиш, а и самият ти изобщо не би трябвало да имаш позиция – отвърна Лисбет. – Ти си лъжец и измамник, който е оставил гангстери да превземат най-важното отделение в затвора.

– Не знаеш за какво говориш – изтърси той.

– Не ми пука какво мислиш, разполагам с доказателства срещу теб. Искам просто да знам какво ще стане с Фария Кази.

Погледът на Фагер блуждаеше неконтролируемо.

– Ще се погрижим за нея – измърмори той.

Изглежда, се засрами от думите си и добави заплашително:

– Може би трябва да добавя, че Фария Кази не е единствената, срещу която има сериозна заплаха.

– Изчезвай оттук – каза тя.

– Предупреждавам те, няма да толерирам...

– Вън!

В продължение на секунда-две Рикард Фагер стоеше като парализиран. После дясната му ръка се разтрепери, а устните му помръднаха. Очевидно искаше да каже още нещо, но вместо това се обърна и нареди на Хариет да заключи, след което тресна вратата, а подметките му зачаткаха по коридора.

Фария Кази чу стъпките и се замисли за Лисбет Саландер. Многократно си бе припомняла атаката на Лисбет и сгромолясването на Бенито. Почти не можеше да се съсредоточи върху нещо друго. Сцената се разиграваше пред очите ѝ отново и отново, а понякога пораждаше асоциации, които отвеждаха Фария към други спомени. Спомени за всичко онова, поради което сега се намираше тук.

Припомняше си например как няколко дни след разговора с Джамал лежеше в стаята си в Сикла и четеше стихотворенията на Тагор. Башир мина да я нагледа към три часа следобед и изръмжа, че момичетата не бивало да четат, защото тогава ставали курви и вероотстъпнички, след което ѝ заби един шамар. Но този път тя нито се ядоса, нито се засегна. По-скоро почерпи сила от удара, изправи се и обиколи апартамента, прос​ ледявайки малкия си брат Халил с поглед.

Плановете ѝ се променяха с всяка изминала минута. Обмисляше да помоли Халил да я пусне навън, докато никой не гледа. Или пък можеше да го накара да се обади на социалните, на полицията, на старото ѝ училище. Можеше да го убеди да се свърже с някой журналист или с имама Фердуси, или с леля Фатима. Щеше да му каже, че ще си пререже вените, ако той не ѝ помогне.

Но не направи и не каза нищо. В пет часа отвори гардероба си. Там не беше останало почти нищо освен воали и домашни дрехи. Роклите и полите отдавна бяха нарязани или изхвърлени. Все пак Фария все още притежаваше чифт дънки и черна блуза. Облече ги, обу си кецовете и отиде в кухнята, където бяха Башир и Ахмед. Двамата я зяпнаха подозрително. Фария искаше да се разкрещи и да изпочупи всички чаши вътре. Но вместо това остана неподвижно и се заслуша. Чу стъпките на Халил, който отиваше към външната врата. Реагира незабавно и сякаш обгърната от някаква нереална мъгла извади един кухненски нож от чекмеджето, скри го под блузата си и отиде във всекидневната.

Халил стоеше до вратата, облечен със синия си анцуг. Изглеждаше окаян и объркан. Сигурно я бе чул да идва, защото се мъчеше изнервено да пъхне ключа в ключалката. Фария каза задъхано:

– Трябва да ме пуснеш да изляза, Халил. Не мога да живея така. По-скоро бих се самоубила.

Халил се обърна и я погледна толкова нещастно, че Фария отстъпи назад. В същия миг чу Башир и Ахмед да стават от местата си в кухнята. Извади ножа и каза тихо:

– Престори се, че съм те заплашила, Халил. Каквото и да е, само ме пусни!

– Ще ме убият – каза той и Фария си помисли, че всичко е свършило.

Нямаше да се получи. Не искаше да плати такава цена. Башир и Ахмед се приближаваха, а тя чу гласове и откъм стълбите. Край. Беше сигурна. И все пак се случи. С все същото нещастно изражение Халил отвори вратата, при което Фария пусна ножа на пода и се втурна навън. Мина на бегом покрай баща си и Разан, които бяха в коридора отвън, и се спусна надолу по стълбите. Известно време не чуваше нищо, единствено собствените си крачки и дишане. После горе забоботиха гласове и след нея тръгнаха тежки, гневни стъпки. Фария си спомняше как побягна. Беше толкова странно. Не беше излизала от месеци. Почти не се бе движила и съвсем логично беше в ужасна форма. Но есенният вятър и освежаващият хлад навън сякаш я понесоха напред.

Тичаше така, както не бе тичала през целия си живот, на зиг-заг между къщите, надолу към Хамарбюхамнен[40] и после обратно нагоре по моста към Рингвеген[41]. Там се качи на един автобус, който я откара до Васастан, където Фария продължи да тича и от време на време да пада. Лактите ѝ кървяха, когато стигна до входа на Упландсгатан, изкачи три етажа и позвъни на звънеца вдясно.

Стоеше пред вратата и след малко чу някой да се приближава. Изпълнена с надежда, тя затвори очи и отправи молитва. После вратата се отвори и Фария се изплаши до смърт. Джамал носеше халат посред бял ден, беше рошав и небръснат и изглеждаше стреснат и неориентиран. За миг Фария си помисли, че е направила грешка. Но Джамал просто беше шокиран. Едва успяваше да повярва на очите си. Накрая каза:

– Слава на Бога!

Фария цялата се разтресе, падна в прегръдките му и не искаше да го пусне. Джамал я поведе навътре и заключи вратата. Тук също имаше допълнителна ключалка, която обаче накара Фария да се чувства в безопасност, за разлика от ключалката в дома ѝ. Дълго време двамата не продумаха. Просто се сгушиха в тясното легло, а часовете минаваха. Постепенно започнаха да говорят, да се целуват, да плачат и накрая да се любят. Напрежението в гърдите ѝ бавно се разсея. Страхът изчезна и двамата с Джамал се сляха по съвършено нов за нея начин. Това, което не знаеше – или по-скоро не искаше да знае, – бе, че в дома ѝ в Сикла се случва промяна. Семейството имаше нов враг и този враг беше малкият ѝ брат Халил.

На Микаел му беше трудно да разбере какво се опитва да каже Малин Фруде. От друга страна, беше толкова съсредоточен в това да открие Хилда фон Кантерборг, че почти не я слушаше. Возеше се в такси по Вестербрун[42], на път към Рутгер Фухсгатан. Долу в парка хората се припичаха на слънце. Във водата фучаха моторници.

– Слушай, Мике – каза Малин. – Моля те, наистина. Все пак ти ме забърка в тази каша.

– Знам, съжалявам. Просто съм малко разсеян. Да караме поред. Става дума за онази нощ, когато Лео е пишел в офиса си, нали?

– Точно, знаех си, че в случката има нещо странно.

– Каза, че си си втълпила, че пише завещание.

– Само че въпросът не е какво е писал. А как.

– Какво имаш предвид?

– Той пишеше с лявата ръка, Микаел. Изведнъж ми просветна, че Лео винаги е бил левичар. Пишеше с лявата ръка, хващаше ябълки, портокали, каквото и да е, все с лявата. Но сега е станал десничар.

– Звучи доста странно.

– Но е вярно. Вероятно подсъзнателно съм се замислила за това още когато видях Лео по телевизията преди известно време. В откъса, който показаха, той праваше PowerPoint презентация. И държеше дистанционното с дясната ръка.

– Извинявай, Малин, но това не може да ме убеди.

– Още не съм свършила. Аз също не му отдадох голямо значение, всъщност едва го забелязах. Но впоследствие нещо започна да ме гложди, затова днес наблюдавах Лео особено внимателно във „Фотографиска“. Знаеш, че с него се сближихме към края на престоя ми в „Алфред Йогрен“, и тогава обръщах внимание на всякакви неща – включително как държи предметите и така нататък.

– Разбирам.

– По време на лекцията правеше всичко по същия начин, само че огледално. Като всеки десничар, Лео хвана бутилката на масата с дясната ръка и отвинти капачката с лявата, а после отново използва дясната, за да хване чашата, докато си налива вода. Именно тогава мисълта ми хрумна за пръв път. След лекцията отидох при него.

– И разговорът не беше от най-сполучливите.

– Абсолютно. Той просто искаше да се отърве от мен. Но го видях да взима чашата вино от бара с дясната ръка. Направо настръхнах.

– Възможно ли е да е нещо неврологично?

– Самият той казва нещо такова.

– Какво? Попитала си го?

– Не аз. Но след срещата направо се смахнах. Отказвах да повярвам на очите си. Изгледах всички телевизионни клипове, които успях да намеря в мрежата. После се обадих на бившите си колеги, но разговорите просто потвърдиха, че съм откачила. Никой не беше забелязал такова нещо. Хората никога не забелязват нищо, замислял ли си се? Но после се свързах с Нина Вест. Тя е валутен брокер, умът ѝ сече и знаеше за какво говоря. Досещаш се как се зарадвах да го чуя. Нина е говорила с Лео по този въпрос.

– И той какво ѝ е казал?

– Засрамил се и започнал да мънка. После казал, че е амбидекстър.

– Какво е това?

– Да можеш да си служиш с двете ръце еднакво добре. Проверих. Около един процент от хората са така. Някои доста успешни спортисти са амбидекстри, като например Джими Конърс, ако си го спомняш.

– О, да.

– Лео казал, че след смъртта на майка си внезапно сменил ръцете, че това било част от освобождението му. Търсел нов начин на живот, като цяло.

– Това не е ли правдоподобно обяснение?

– Не знам. Хиперакузис и амбидекстрия едновременно? Идва ми малко в повече.

Микаел помълча за момент, загледан към Синкенсдам.

– Напълно е възможно да притежава две необичайни качества. Но... – той помисли още малко. – Може и да си права, че в тази история има нещо гнило. Няма ли да се видим скоро?

– Разбира се.

Затвориха и Микаел продължи към Сканстул[43]и Хилда фон Кантерборг.

С годините Ян Бублански беше развил силна симпатия към Лисбет Саландер, но въпреки това не се чувстваше особено комфортно в нейно присъствие. Знаеше, че тя не обича органите на властта, и макар това да бе разбираемо с оглед на миналото ѝ, Бублански не обичаше такива заключения.

– Занапред трябва да се научиш да разчиташ на хората, Лисбет, включително на полицаите. Иначе ще ти е трудно – каза той.

– Ще опитам – отговори тя сухо.

Той седеше пред нея в стаята за посещения в отделение „H“ и се въртеше нервно в стола си. Стори му се, че Лисбет изглежда странно млада. Долавяше червени нюанси в черната ѝ коса.

– Първо искам да изразя искрените си съболезнования за кончината на Холгер Палмгрен. Това сигурно е било тежък удар за теб. Спомням си, когато изгубих съпругата си...

– Skip it[44]! – прекъсна го тя.

– Окей, да караме по същество. Имаш ли представа защо някой би искал да убие Палмгрен?

Лисбет Саландер вдигна ръка към рамото си, малко над гърдите, където имаше стар белег от прострелване. След това заговори със странен хлад в гласа, което накара Бублански да се почувства още по-неудобно, но пък казаното от нея имаше едно голямо преимущество – беше сбито и точно, а това в известен смисъл беше мечтата на всеки човек, който води разпит.

– Преди две седмици Холгер е бил посетен от възрастна дама на име Май-Брит Турел, която е била сек​ ретарка на професор Йоханес Калдин, бившият шеф на детското отделение към психиатричната клиника в Упсала.

– Там, където си лежала ти?

– Тя прочела за мен във вестниците и оставила на Холгер голям брой документи. Първоначално той сметнал, че в тях няма нищо ново, но все пак се оказало, че потвърждават плановете, за които всъщност винаги сме знаели, без обаче да осъзнаваме обхвата им: съществували са сериозни планове да бъда пратена в приемно семейство като малка. Винаги съм вярвала, че това е плод на заблудена доброжелателност поради ситуацията с онази свиня баща ми. Но в действителност тези планове са били част от научен експеримент, проведен от държавна институция, наречена Регистър за изследвания на генетиката и социалната среда. Институцията е тайна и не успях да открия имената на отговорните лица, което ме подразни. Затова се обадих на Холгер и го помолих да прочете документите по-подробно. Нямам представа какво е открил. Знам само това, което ми каза Микаел Блумквист по телефона – че Холгер е мъртъв, може би убит. Така че съветът ми е да се свържете с Май-Брит Турел. Тя живее в Аспуден[45]. Може би има копия или бекъп на документите. Също така би било добре да я наглеждате известно време.

– Благодаря – каза той. – Това беше полезна информация. С какво се е занимавал този Регистър?

– Мисля, че името говори достатъчно.

– Имената могат да са подвеждащи.

– Има един мръсник на име Телебориан.

– Разпитахме го.

– Разпитайте го пак.

– Имаш ли представа какво да търсим?

– Може да пробвате да притиснете шефовете на Центъра по генетика в Упсала. Но се съмнявам, че ще постигнете нещо в тази насока.

– Би ли могла да бъдеш малко по-конкретна, Лисбет? За какво става дума?

– За наука – или по-скоро псевдонаука – и за идиоти, които са си въобразявали, че могат да разберат как ни се отразяват социалното обкръжение и генетичното наследство, като пращат деца в други семейства.

– Не звучи добре.

– Правилна оценка, бих казала – отвърна Лисбет.

– И няма други следи?

– Не.

Бублански не ѝ вярваше съвсем.

– Сигурно знаеш, че последните думи на Холгер са били „Говори с Хилда фон...“, това говори ли ти нещо?

Говореше ѝ. Проговори ѝ още вчера, когато ѝ се обади Микаел. Но засега реши да не споделя нищо. Имаше си причини. Не спомена нищо и за Лео Манхеймер или жената с родилния белег. Отговори лаконично на останалите въпроси на Бублански, след което се сбогува и бе отведена в килията си. В девет часа на следващата сутрин щеше да си вдигне чукалата и да се махне от „Флудберя“. Предполагаше, че Рикард Фагер все още иска да се отърве от нея.

Глава 12

Както обикновено, Ракел Грейс не беше доволна от свършената работа. Трябваше да бъде по-строга с чистачките. Сега се налагаше да мие и подсушава сама, да полива саксийните си растения и да подрежда книгите и чашите. Освен това се чувстваше зле и от главата ѝ падаха кичури коса. Имаше да свърши много неща, но първо препрочете документите, които бе взела от Холгер Палмгрен. Не беше особено трудно да се досети кои бележки го бяха накарали да проведе телефонния разговор.

Сами по себе си те не бяха обезпокоителни, най-вече поради факта, че Телебориан бе проявил добрината да спомене Ракел само с една буква. Не се описваше самата им дейност, нито се споменаваха други деца. Така или иначе, проблемът не бе в това. Проблемът беше, че след всички тези години Холгер Палмгрен бе прочел документите точно сега.

Това можеше да е просто съвпадение, разбира се. Мартин Стейнберг смяташе така. Може би бележките бяха попаднали при Холгер още преди години, а той просто ги беше разлистил инцидентно и се бе зачудил над някои подробности, без да им отдава голямо значение. При такъв сценарии акцията ѝ би била безумна грешка. Но Ракел Грейс не вярваше в съвпаденията, не и когато толкова неща висяха на ръба на бездната. А и тя знаеше, че неотдавна Холгер Палмгрен бе посетил Лисбет Саландер в женския затвор „Флудберя“.

Ракел Грейс не възнамеряваше отново да подцени Лисбет Саландер, особено като се има предвид, че в документите се споменаваше Хилда фон Кантерборг. Хилда беше единствената връзка, която би могла да отведе Лисбет до нея. Вярно, Ракел Грейс беше убедена, че след злополучното си приятелство с Агнета Саландер, Хилда не се е разприказвала пред никого. Но нямаше гаранция, пък и съвсем не бе невероятно да съществуват копия от документите, така че беше изключително важно да се запита как Палмгрен се е сдобил с тях. Дали това бе станало във връзка със старото разследване на Телебориан, или ги бе получил по-късно, и в такъв случай от кого? Ракел беше убедена, че са премахнали всяка по-деликатна документация от психиатричната клиника „Санкт Стефан“, но може би... Ракел потъна в размисли и внезапно ѝ хрумна нещо: Йоханес Калдин, началникът на детското отделение. Калдин им беше като трън в очите. Възможно ли бе да е оставил някакви материали след смъртта си? Или може би някой от обкръжението му, като например...?

Ракел изруга.

– Естествено, онази вещица.

Отиде в кухнята и изпи две обезболяващи с чаша лимонена вода. После се обади на Мартин Стейнберг – страхливецът трябваше да се размърда – и му каза незабавно да се свърже с Май-Брит Турет, както донякъде неволно я нарече Ракел.

– Още сега – каза тя. – Веднага!

После си направи салата с рукола, орехи и домати и почисти банята. Часът беше пет и половина следобед. Беше горещо, въпреки отворената балконска врата. Искаше ѝ се да свали полото и да облече ленена риза. Устоя на изкушението и отново се замисли за Хилда. Презираше я. Хилда беше пияница и лека жена. Въпреки това едно време Ракел ѝ завиждаше. Хилда привличаше мъжете, а също така жените и децата. В доброто старо време, когато всички имаха толкова големи очаквания, идеите на Хилда се отличаваха с размах и свобода.

Проектът им всъщност не беше уникален. Имаха източник на вдъхновение в Ню Йорк. Но Ракел и Мартин посветиха дълги години на работата си и въпреки че резултатите ги изненадваха, а понякога и ги разочароваха, те никога не бяха смятали, че цената е твърде висока. Някои деца имаха по-лош късмет от други, вярно. Но такава беше лотарията на живота.

В основата си Проект 9 беше благороден и важен – така го възприемаше Ракел. Можеше да помогне на света да разбере как се създават по-силни и хармонични индивиди. Ето защо така се ядосваше, че Л.М. и Д.Б. изложиха на риск целия им труд и я принудиха да прибегне до такива ексцесии. Самите закононарушения не я измъчваха толкова, което понякога ѝ се струваше странно. Все пак Ракел Грейс не бе лишена от самосъзнание. Знаеше, че не е предразположена към разкаяние, но последствията я тревожеха.

От улицата долитаха отдалечени викове и смях. В кухнята и всекидневната миришеше на почистващ препарат и медицински спирт. Ракел отново погледна ръчния си часовник, стана от бюрото и взе друга лекарска чанта, черна и по-модерна, както и нова, дискретна перука, слънчеви очила, две канюли, ампули и малко шишенце със светлосин цвят. Накрая грабна сребрист бастун от гардероба и сива шапка от рафта в антрето. Излезе навън и зачака Бенямин да я вземе и да я откара в Сканстул.

Хилда фон Кантерборг си наля чаша бяло вино. Пиеше бавно. Нямаше съмнение, че е алкохоличка. Въп​ реки това обаче не злоупотребяваше толкова, колкото си мислеха хората. Преувеличаваше консумацията си на алкохол точно както преувеличаваше и другите си недостатъци. Хилда фон Кантерборг не беше пропаднала благородничка, за каквато я смятаха мнозина. Нито пък беше жена, която не прави нищо друго, освен да се напива. Продължаваше да публикува статии по психология под псевдонима Леонард Барк.

Баща ѝ се казваше Вилмер Карлсон и беше предприемач и блъфьор, преди областният съд в Сундсвал да го осъди за груба измама. Впоследствие някак си попадна на историята на лейтенант от кралските драгуни на име Юхан Фредрик Кантерберг, загинал в дуел през 1787 г., което сложило край на рода му. След редица преговори и маневри, Вилмер Карлсон успя, въпреки строгите правила на Камарата на благородниците, да смени името си – не на Кантерберг, ами на Кантерборг, и на своя глава добави едно „фон“, което постепенно се намърда в официалните регистри.

Хилда намираше името за тромаво и неестествено, особено откакто баща им ги напусна и те се преместиха в занемарен двустаен апартамент в центъра на Тимро[46]. В тази обстановка името фон Кантерборг звучеше също толкова не на място, колкото би се чувствала Хилда в Камарата на благородниците. Може би част от личността ѝ се оформи като контрапункт на фамилното име. Като тийнейджърка тя пробваше наркотици и се мотаеше с рокерите в града.

Въпреки това не беше просто някаква безделница. Справяше се добре в училище, а след гимназията записа психология в Стокхолмския университет. Макар първоначално да се отдаваше повече на купоните, учителите я забелязаха. Беше хубава и интелигентна и имаше новаторско мислене. Но също така беше морална, само че не по начина, по който се очакваше от момичетата по онова време. Не спазваше добро поведение, нито беше сдържана и миличка. Но мразеше несправедливостите и никога не предаваше доверието на хората.

Веднага след дисертацията си попадна случайно на професор Мартин Стейнберг в един малък ресторант на Рьорстрандсгатан във Васастан. Като всички докторанти Хилда познаваше Мартин. Той беше висок и красив, с добре поддържани мустаци и напомняше малко на Дейвид Нивън. Въпреки това беше женен за една трътлеста жена на име Гертруд, която хората понякога взимаха за майка му. Беше четиринайсет години по-голяма от него и доста невзрачна, особено като се има предвид притегателното излъчване на Мартин.

Понякога се твърдеше, че професор Стейнберг излиза с други жени. Говореше се, че е важна клечка с повече власт, отколкото разкрива автобиографията му, макар че и нея си я биваше. Бе заемал длъжността ректор в Колежа по социология и беше ръководил държавни разследвания. Хилда още тогава го считаше за твърде догматичен и смотан, но все пак беше очарована от него. Не само заради външния му вид и аурата му, а защото в него виждаше загадка, която следваше да бъде решена.

Ето защо се сепна, когато го видя в ресторанта с една жена със съвсем различно телосложение от това на съпругата му. Жената имаше къса, пепеляворуса коса и красиви очи, които гледаха решително. Фигурата ѝ беше стройна, излъчването царствено, а ръцете дълги и фини, с лакирани в червено нокти. Хилда не беше сигурна дали това е любовна среща, но Мартин Стейнберг очевидно се смути, когато я забеляза. В сцената всъщност нямаше нищо специално. И все пак Хилда остана с усещането, че е надникнала в тайния живот, който винаги си бе представяла, че Стейнберг води, така че бързо се изниза навън.

През последвалите дни и седмици Мартин Стейнберг я гледаше с известно любопитство и една вечер я помоли да се разходи с него по горската пътека до сградата на института. Небето беше мрачно. Мартин дълго мълча, сякаш се подготвяше да каже нещо важно и тайнствено. Но в действителност наруши мълчанието с въпрос, който смая Хилда с баналността си.

– Хилда, някога чудила ли си се защо си точно такава, каквото си?

Тя отвърна учтиво:

– Да, Мартин, чудила съм се.

– Това е един от големите въпроси, от значение не само за миналото, ами и за бъдещето ни – каза той.

Така се започна. Хилда стана част от Проект 9 и дълго време всичко ѝ се струваше безобидно. Известен брой деца, които живееха в приемни семейства и произлизаха от различни социални прослойки, още от малки участваха в тестове и биваха оценявани. В проекта нямаше нищо странно. Някои деца бяха много надарени. Други не. Но резултатите им не бяха публично оповестявани и първоначално Хилда не виждаше приз​ наци, че се отнасят с децата цинично и се възползват от тях. Напротив, държаха се с тях грижовно и с внимание, а в редица области прокарваха нови, макар и не революционни изследователски методи.

Впоследствие обаче възникнаха въпроси: Как са били избрани децата и как така се бяха озовали в толкова разнообразни семейства? Постепенно Хилда проумя връзката. Но тогава вече беше късно, пък и тя все още смяташе проекта за приемлив. Можеше да види както цялостната картинка, така и всеки отделен случай в изкупителна светлина.

Но настъпи следващата есен, а с нея дойде и новината, че Карл Сегер е бил застрелян по време на лов. Тогава Хилда се изплаши не на шега. Реши да се оттег​ ли. Мартин и Ракел Грейс веднага се усетиха. Дадоха ѝ възможност да свърши нещо добро и това я накара да остане още известно време. Щеше да спаси едно момиче от проекта. Момичето и нейната сестра близначка живееха на Лундагатан в Стокхолм, но домът им беше същински ад. Въпреки това властите не правеха нищо и на Хилда се падаше да реши проблема и да намери приемно семейство.

Само че нищо не беше толкова просто, колкото звучеше. Хилда се сближи с майката и момичето. Застъпи се за тях и това ѝ коства кариерата, а за малко и живота. Понякога съжаляваше. Но по-често се гордееше и смяташе това за най-добрата си постъпка от времето, прекарано в Регистъра.

Сега се свечеряваше, а Хилда пиеше шардонето си и гледаше през прозореца. Навсякъде се разхождаха щастливи хора. Дали и тя самата да не отиде да почете книга в някое улично кафене? Не стигна по-далеч в мис​ лите си. Забеляза една фигура да слиза от черно рено долу на улицата. Това беше Ракел Грейс, което само по себе си не беше необичайно. Ракел минаваше от време на време да я поздрави и я обсипваше с любезности и ласкателства. Но в последно време като че ли нещо не беше наред. Ракел звучеше напрегнато по телефона и отново прибягваше до заплахи като едно време.

Ето че сега беше долу на тротоара. Беше дегизирана, но Хилда не можеше да я сбърка. До нея вървеше Бенямин Форш, нейното момче за всичко. Ракел не просто го пращаше по задачи, ами се обръщаше към него, когато трябваше да се ползват мускули или да се вземат принудителни мерки. Хилда се изплаши и взе бързо и драстично решение.

Грабна портмонето, палтото и мобилния си телефон, който бе оставила в безшумен режим върху бюрото си. После излезе навън и заключи. Само че се оказа твърде бавна. Във входа вече се чуваха стъпки. Обзе я паника и Хилда се втурна надолу, съзнавайки, че може да налети право на Ракел и Бенямин. Но за щастие, те чакаха асансьора. Хилда тръгна към двора – единствения път, по който можеше да поеме, ако искаше да избегне входната врата. На двора имаше жълта ограда, която можеше да прескочи, ако преместеше градинската маса. Чу се скърцане, когато масата се плъзна по каменните плочки. Хилда се качи на оградата като нескопосано дете, скочи в съседния двор и излезе на Бохюсгатан. Оттам тръгна към „Ериксдалсбадет“[47] и морето. Вървеше бързо, въпреки че не беше съвсем трезва, а и левият крак я болеше след скока.

Когато стигна до открития фитнес при Орщавикен[48], Хилда извади мобилния си телефон. Някой я беше търсил многократно и щом изслуша съобщенията, тя изтръпна. Нещо наистина не беше наред. Журналистът Микаел Блумквист искаше да се свърже с нея и макар че учтиво я молеше за извинение, в гласа му имаше нещо развълнувано, особено във второто съобщение, в което добавяше, че сега, след смъртта на Холгер Палмгрен, било „особено наложително да разговарят“.

Холгер Палмгрен, измърмори тя. Холгер Палмгрен. Откъде ѝ беше познато това име? Потърси в интернет и веднага се сети. Палмгрен беше старият настойник на Лисбет Саландер. Очевидно нещо се печеше и това не беше добре. Ако медиите търсеха информация, Хилда беше слабото звено.

Закрачи още по-бързо, загледана към водата и дърветата и всички хора, които се шляеха наоколо или си правеха пикник. На поляната при яхтклуба, веднага след открития фитнес, трима тийнейджъри лежаха на едно одеяло и пиеха бира с наперен и небрежен маниер. Хилда фон Кантерборг спря и примигна, загледана в смартфона си. Не беше много наясно с технологиите, но знаеше, че чрез него могат да я проследят. Ето защо проведе последен бърз разговор със сестра си, за което веднага съжали. Общуването със сестра ѝ винаги я оставяше с укорителен, изпълнен с вина вкус в устата. Хилда се приближи до момчетата, избра едно, което имаше дълга, провиснала коса и дънково яке с ресни, и му даде телефона си.

– Дръж – каза тя. – Айфон, съвсем нов. Твой е. Можеш да смениш SIM картата.

– Защо, по дяволите, ми го даваш?

– Защото изглеждаш като свястно момче. Успех и не взимай наркотици – каза тя и отново закрачи забързано под вечерното слънце.

Трийсет минути по-късно беше пред банкомата при метростанция „Хорнстул“, плувнала в пот. Изтегли три хиляди крони в брой и потегли към Сентрален[49]. Отиваше в Нюшьопинг, в малкия, отдалечен хотел, където едно време се бе скрила, когато колегите от университета я обвиниха, че е курва и уличница.

Във входа Микаел Блумквист се натъкна на възрастна жена, която носеше шапка и бастун и изглеждаше малко плаха. Зад нея вървеше здрав мъж на неговите години. Сигурно беше висок два метра, имаше малки очи, кръгло лице и силни ръце. Но Микаел не им обърна много внимание. Просто се радваше, че е стигнал до адреса. Изтича нагоре по стълбите до апартамента на Хилда фон Кантерборг и позвъни. Тя, изглежда, не си беше у дома.

Излезе навън и тръгна към Кларион Хотел в Сканстул и отново опита да ѝ се обади. Вдигна му арогантно хлапе, може би неин син.

– Здрасти!

– Здрасти! – отвърна Микаел. – Хилда там ли е?

– Тука няма никаква шибана Хилда. Телефонът вече е мой.

– Какво искаш да кажеш?

– Една откачена алкохоличка ми го даде.

– Кога?

– Ей сега.

– Как изглеждаше?

– Стресирана и тъпа.

– Къде се намираш?

– Я си гледай работата – каза момчето и затвори.

Микаел изруга. Поради липса на други идеи, той отиде в бара на Кларион Хотел и си поръча една „Гинес“.

Трябваше да помисли, затова седна в един фотьойл до прозореца, който гледаше към Рингвеген. Зад него плешив, възрастен господин стоеше на рецепцията и дискутираше възмутено сметката си. Недалеч от масата му пък седяха две момичета, които си шепнеха нещо.

Мисълта за Лисбет не му даваше мира. Тя бе споменала списъци с имена, както и името Лео Манхеймер, чийто психолог, Карл Сегер, беше застрелян при подозрителни обстоятелства преди двайсет и пет години. Не беше пресилено да предположи, че историята продължава далеч назад във времето, особено след смъртта на Холгер Палмгрен и документите, които бе открил в антрето на апартамента му.

„Говори с Хилда фон...“

Можеше ли да е имал предвид друга жена, не Хилда фон Кантерборг? Възможно беше, но не особено вероятно, пък и току-що Хилда, наглед стресирана, бе дала телефона си на някакъв тийнейджър. Микаел допи бирата си и погледна момичетата на бара. Като че ли сега си шепнеха за него. Извади телефона си и потърси името Хилда фон Кантерборг в интернет. Предполагаше, че това, което го интересува, няма да се появи сред първите резултати в Гугъл, а може би изобщо нямаше да го има в мрежата. Но може би щеше да долови нещо между редовете. Понякога следите се криеха в банални и уклончиви отговори по време на интервюта или пък в избора на теми и интереси.

Не откри нищо. До момента, в който изгубила длъжността си в Стокхолмския университет, Хилда фон Кантерборг била доста продуктивен автор на научни статии. След това се беше покрила, а в старите ѝ материали нямаше горещи следи. Микаел не попадна на подозрителни намеци, нито пък на нещо, свързано с осиновени деца, а още по-малко с момчета с хипер​ акузис, които от левичари са станали десничари.

За сметка на това Хилда звучеше будно и разумно, когато се аргументираше против скритите расистки идеи, които още по онова време се проявяваха в изследванията на въздействието, което генетиката оказва върху човешката интелигентност. Беше написала и кратко есе в Journal of Applied Psychology[50] за така наречения ефект на Флин, който показва, че измеримите интелектуални дарби на човека се покачват постоянно от 1930 година насам вероятно защото мозъците ни биват стимулирани все повече.

Но като цяло, Микаел не откри следи. Отново вдиг​ на поглед към улицата и си поръча още една „Гинес“. Чудеше се дали може да се обади на някого и отново прегледа статиите, този път търсейки имената на съавтори и колеги на Хилда. После изписа фамилията „фон Кантерборг“ и откри само още един жив човек с това име. Жена, която се казваше Шарлота и беше шест години по-млада от Хилда. Живееше на Ренстиернас гата, само на няколко пресечки оттук. Изглежда беше фризьорка и имаше собствен салон на Йотгатан. Микаел потърси изображения на Хилда и Шарлота фон Кантерборг и видя приликата. Вероятно бяха сестри. Без да му мисли много, той набра номера на Шарлота.

– Лота – каза тя, щом вдигна.

– Казвам се Микаел Блумквист и съм журналист във вестник „Милениум“ – каза той и веднага забеляза, че жената се притесни.

Вярно, това не беше необичайно. Микаел често изразяваше съжаление, че има такъв ефект върху околните, и се шегуваше, че трябва да почне да пише по-позитивни статии, така че хората да не ги е страх, когато им се обади. Но този път усети, че има и още нещо.

– Съжалявам, че те безпокоя. Трябва да се свържа с Хилда фон Кантерборг – каза той.

– Какво ѝ се е случило?

Не попита: „Случило ли ѝ се нещо?“. Попита: „Какво...“

– Кога сте се чували за последно?

– Само преди час.

– Къде се намираше тя по това време?

– Мога ли да попитам защо се обаждаш? Имам предвид...

Тя се поколеба.

– Какво?

– В днешно време не се случва всеки ден да я търсят журналисти.

Шарлота дишаше тежко.

– Не исках да те тревожа – каза той.

– Хилда звучеше изплашено, все едно някой я прес​ ледва. Какво става всъщност?

– Честно казано, не знам – отговори Микаел. – Но един добър стар човек на име Холгер Палмгрен беше убит. Бях там, когато се бореше за живота си, и пос​ ледните му думи бяха, че трябва да говоря с Хилда. Мисля, че тя разполага с важна информация.

– Информация за какво?

– Това се опитвам да разбера. Искам да ѝ помогна. Да си помогнем взаимно.

– Сигурен ли си?

Микаел отговори учудващо откровено.

– В моята професия не е толкова лесно да обещаеш нещо. Истината – ако успя да се добера до нея – може да навреди и на тези, на които искам да помогна. Но повечето хора се чувстват по-добре, когато споделят това, което ги мъчи.

– Хилда се чувства ужасно – каза Лота.

– Разбирам.

– Чувства се ужасно от двайсет години. Но сега ми звучеше по-зле от всякога.

– Защо според теб?

– Аз... нямам представа.

Микаел чу колебанието в гласа ѝ и захапа като кобра.

– Мога ли да мина за малко? Виждам, че живееш наблизо.

Лота фон Кантерборг като че ли се притесни още повече. И все пак Микаел беше сигурен, че тя ще поддаде и ще го покани. Ето защо се изненада, когато Лота остро и непоклатимо отвърна: „Не!“.

– Не искам да се замесвам – добави тя.

– Да се замесваш в какво?

– Ами...

Тя замълча. Микаел чу тежкото ѝ дишане в слушалката и разбра, че моментът е решителен. Като журналист многократно бе попадал в ситуации, когато хората вземат решение дали да пропеят, или не. В такива мигове обикновено потъват в размисъл и се опитват да претеглят последствията. Микаел знаеше, че накрая често проговарят. Самото колебание ги предразполагаше и отключваше подсъзнателни пориви. Но нямаше гаранции и той се постара да не звучи твърде настойчиво.

– Искаш ли да ми кажеш нещо?

– Хилда понякога пише под псевдонима Леонард Барк – каза Лота фон Кантерборг.

– Какво, това е тя?

– Чел си нейни статии?

– Може да съм стар драскач, но следя и културните страници. Харесва ми как пише той – тоест тя. Но защо ми го казваш?

– Леонард Барк написа статия за „Свенска Дагбладет“ със заглавие „Родени заедно, отгледани отделно“. Мисля, че това беше преди три години.

– Окей.

– В статията ставаше дума за научно изследване, проведено от университета на Минесота. В материала няма нищо забележително. Но темата е важна за нея, личеше си по начина, по който говореше за статията.

– Окей – повтори Микаел. – Какво искаш да кажеш с това?

– Нищо, всъщност. Просто забелязах, че нещо в цялата история я мъчи.

– Можеш ли да си малко по-конкретна?

– Не знам нищо повече. Така и не успях да изровя нещо, а Хилда не каза и дума, колкото и да я притисках. Но предполагам, че ако прочетеш статията, ще си извадиш същите заключения като мен.

– Благодаря много. Ще проверя.

– Обещай да не пишеш нищо твърде лошо за нея.

– Мисля, че в тази история има доста по-големи злодеи от нея – отвърна той.

Сбогуваха се, Микаел плати бирите си и излезе от Кларион Хотел. Пресече кръстовището към Йотгатан и продължи към площад „Медборярплатсен“ и Санкт Паулсгатан. Само махваше с ръка, когато познати и непознати опитваха да го заговорят. Не беше в нас​ троение за общуване. Искаше единствено да прочете статията. Изчака обаче да се прибере и едва тогава я отвори в компютъра си.

Прегледа я три пъти, след което изчете редица есета на същата тема и проведе няколко разговора. Приключи чак в дванайсет и половина през нощта. Тогава изпи чаша бароло и си помисли, че може би все пак започва да разбира донякъде какво се е случило, макар все още да не проумяваше каква е ролята на Лисбет.

Трябваше да говори с нея – независимо какво смятаха от управата на затвора.