Мъжът, който търсеше сянката си

Глава 16

Микаел тръгна покрай реката в Нюшьопинг и стигна до хотел „Форшен“. Постройката беше семпла, с кафяви дървени стени и червен покрив. Приличаше по-скоро на хостел, отколкото на хотел. Но се издигаше красиво до водата. Във фоайето имаше макет на мелница и няколко снимки на рибари с гумени ботуши.

На рецепцията стоеше младо русо момиче, което вероятно работеше по заместване за лятото. Едва ли беше на повече от седемнайсет. Носеше дънки и червена риза и гледаше в телефона си. Микаел се изплаши, че може да го разпознае и по някакъв начин да оповес​ ти посещението му в интернет. Безразличният ѝ пог​ лед обаче го успокои. Той продължи към втория етаж и почука на сивата врата с номер 214. Беше осем и половина вечерта. Отвътре се чу пресипнал глас.

– Кой е?

Микаел се представи и вратата се отвори. За миг той остана без дъх. Хилда фон Кантерборг приличаше на подивяла. Косата ѝ беше рошава, а погледът блуждаещ и нервен, като на изплашено животно. Хилда имаше голям бюст и широки рамене и бедра. Светлосинята ѝ рокля едва покриваше тялото ѝ, а от челото и врата ѝ течеше пот. По кожата ѝ имаше пигментни петна. Изглеждаше, все едно някой я е надрал с гребло.

– Благодаря, че се съгласи да се срещнем, беше много отзивчиво от твоя страна – каза той.

– Отзивчиво? Просто ме е страх. Това, което си казал на Лота, звучи откачено.

Микаел я помоли да не съди предварително. Посъветва я първо да се успокои и да диша по-спокойно.

Извади бутилките розе от чантата и ги остави на кръглата дъбова маса до отворения прозорец.

– Опасявам се, че вече не са особено студени – каза той.

– Случвали са ми се и по-лоши неща.

Тя отиде до банята и взе две чаши „Дуралекс“, които остави на масата.

– Искаш да си трезвен и мъдър, или ще пиеш с мен?

– Зависи ти как ще се чувстваш по-комфортно – отговори той.

– Всички пияници искат компания, така че ще пиеш. Приеми го като журналистическа стратегия.

Тя му наля до ръба на чашата и Микаел отпи голяма глътка, за да покаже, че е сериозен. Погледна към прозореца и замръкващото небе навън.

– Първо искам да ти гарантирам, че... – започна той.

– Не гарантирай нищо – прекъсна го тя. – Не можеш, а и не са ми притрябвали засукани приказки за защита на източниците. Ще ти кажа каквото имам да ти казвам, защото не искам да мълча повече.

Тя пресуши чашата си и го погледна в очите. Беше очарователна по някакъв особен начин. Излъчваше нещо безразсъдно и същевременно привлекателно, внушаваше усещане за свобода.

– Добре, разбирам и съжалявам, ако съм те притеснил. Да започваме ли?

Тя кимна и Микаел извади диктофона си и го включи.

– Разбира се, чувал си за Държавния институт за расова биология – каза тя.

– Божичко, да – отвърна той. – Отвратителна институция.

– Вярно, но можеш да се успокоиш, господин звезден репортер, не е толкова вълнуващо, колкото звучи. В Швеция вече трудно можеш да намериш стари расови биолози, а институтът бил закрит още през 1958-а, както може би знаеш. Споменавам го просто защото има връзка, приемственост. Първоначално обаче не знаех за това. Когато започнах работа в Регистъра, смятах, че просто ще работя с надарени деца. Всъщност...

Тя отпи от чашата си.

– ...не знам как да започна.

– Просто говори – каза той. – Все ще се ориентираме някак.

Тя си наля още розе, запали една цигара „Голоаз“ и я погледна развеселено.

– Тук е забранено да се пуши – каза тя. – А тази история би могла да започне именно така, с пушене – и с подозрението, че то може да е вредно. Още през петдесетте години е имало учени, които твърдели, че пушенето може да предизвика рак на белия дроб. Представяш ли си?

– Невероятно!

– Наистина, и както се досещаш, това мнение било посрещнато с яростна съпротива. Вярно, казали хората: пушачите може и да заболяват често от рак на белите дробове, но не е задължително причината да е тютюнът. Спокойно би могло да се дължи и на това, че ядат много зеленчуци. Нямало доказателства. Популярен лозунг от онова време бил Лекарите пушат „Камел“. Хъмфри Богарт и Лорън Бекол били издигнати като сериозни аргументи в подкрепа на това колко е готино да се пуши. И все пак... подозрението се загнездило в умовете на хората, а това не е малко. Британското министерство на здравеопазването открило, че смъртността от рак на белия дроб се е увеличила петнайсет пъти за две десетилетия, а група лекари от Каролинския институт в Стокхолм решили да проучат въпроса с помощта на близнаци. Със своето идентично ДНК те са идеален обект за изследвания. За две години бил съставен регистър, включващ повече от единайсет хиляди близнаци. Те били интервюирани относно упот​ ребата на цигари и алкохол и резултатите допринесли значително за тъжното прозрение, че в крайна сметка не е толкова хубаво да се пие и пуши.

Хилда се засмя тъжно, дръпна дълбоко от цигарата си и довърши още една чаша от топлото розе.

– Но не се спряло дотам – продължи тя. – Регистърът бивал допълван. Появявали се още близнаци, включително такива, които не живеели заедно. През трийсетте години няколкостотин близнаци в Швеция били разделени при раждането, най-вече поради бедност. Много от тях се срещнали с братята или сестрите си чак след като пораснали. Те представлявали безценен научен материал и изследователите започнали да проучват не само нови болести и техните причини, ами си задали и класическия въпрос: кое е това, което ни формира? Доколко е наследствеността и доколко средата?

– Чел съм за това – каза Микаел – и знам за Шведския регистър на близнаците. Но тяхната дейност е напълно законна, нали?

– Абсолютно, там се провеждат важни и стойностни изследвания. Просто се опитвам да ти дам по-пълна картина. Докато Регистърът на близнаците се разраствал, Институтът по расова биология си сменил името, станал Институт по медицинска генетика и бил зачислен към университета в Упсала. Последният му директор, Ян Арвид Бьок, от професор по расова биология станал професор по медицинска генетика. Всъщност не било въпрос само на семантика. Господата постепенно започнали да се занимават с нещо, което поне наподобявало наука. Едновремешните измервания на черепи и глупостите за чистотата на шведско-германската раса били изоставени.

– Но старите регистри на ромите и другите малцинства останали?

– Да, но освен тях се запазило и нещо друго, много по-лошо.

– Какво?

– Представата за човека. Може и да няма раса, по-добра от останалите. Може би изобщо не съществуват човешки раси. Но все пак... някои доморасли шведи са по-трудолюбиви и талантливи от други. Защо? Може би защото са получили хубаво, стабилно шведско възпитание. И дали тогава не бихме могли да разберем как да създадем идеалния швед – такъв, който не пуши „Голоаз“ и не се налива с розе?

– Не звучи добре.

– Не, духът на времето се промени, но хората, които някога са били крайни в една посока, лесно стават крайни в съвсем друга, нали? Скоро въпросната шайка в Упсала започнала да вярва във Фройд и Маркс така, както преди това вярвала в расовите биолози. Вярно, мястото се наричало Институт за медицинска генетика, така че не отхвърляли значението на гените, ни най-малко. Но преди всичко вярвали в социалните и материалните фактори. В което няма нищо лошо, разбира се, особено сега, когато класовите бариери често са като непробиваеми стени. Но от тази групичка – в която водещата фигура беше професорът по социология Мартин Стейнберг – считали, че влиянието на обкръжението малко или много се подчинява на определени закони. Даден тип майка и даден тип социални и културни фактори автоматично трябвало да създадат даден тип човек. Само че не е така, изобщо. Хората са значително по-сложни. Но господата искали да направят експеримент и да опитат да установят какво възпитание и каква социална среда са нужни, за да се оформи един отличен швед. Били в тясна връзка с Регистъра на близнаците и следели техните изследвания, а освен това се срещали и с Роджър Стафорд, американския психоаналитик.

– Четох за това.

– Чух, но не си го виждал на живо, нали? Беше невероятно харизматичен. Където и да отидеше, ставаше център на вниманието. Но по-важното е, че направил дълбоко впечатление на една жена от групата. Жената се казва Ракел Грейс и е психиатър и психоаналитик и... Бих могла да ти разкажа много за нея. Тя не просто хлътнала до уши по Роджър Стафорд, ами била обсебена и от работата му и искала да я продължи. В някакъв момент, не съм сигурна точно кога, тя и групата взели решение умишлено да разделят близнаци, еднояйчни и двуяйчни, и да ги пращат в диаметрално противоположни в социално отношение семейства. Но тъй като целта от самото начало била елитарна – да се създадат добри, забележителни шведи, – групата внимавала с клиентелата. Търсели под дърво и камък. Разровили се даже в старите регистри на роми, номади и сами, като се оглеждали за изключително талантливи хора, които даже старите расови биолози не биха стерилизирали принудително. Сред тях подбирали родители, на които са им се родили близнаци. Искали, ако мога да се изразя цинично, първокласен материал за изследвания.

Микаел отново се замисли за виртуозния китарист, споменат от Лисбет.

– И Лео Манхеймер и Даниел Брулин били едни от тези близнаци?

Хилда фон Кантерборг замълча, загледана през прозореца.

– Да, и това е причината да седим тук, нали? – каза тя. – Това, което си разказал на Лота, звучи налудничаво: че Лео вече не е Лео. Честно казано, не вярвам. Просто не мога. Знаеш ли, Андерш и Даниел Брулин, както се казваха тогава, имат номадски корени. Идваха от изключително музикално семейство. Майката, Росана, била фантастична певица. Има я на запис. Пее Strange Fruit на Били Холидей просто сърцераздирателно. Но умряла от родилна треска само няколко дни след раждането. Дори не посещавала гимназия, но оценките ѝ отпреди това били отлични. Първа в класа по всички предмети. Бащата се казвал Кенет и имал маниакална депресия, но бил гениален китарист. Не бил зъл или студен човек, по-скоро чистокръвен невротик, който не се справял с грижите за близнаците. Затова ги пратил в детски дом в Гевле, където Ракел Грейс ги открила и почти веднага ги разделила. Дори не искам да знам как са подхождали Ракел и Мартин, докато търсят семейства за всички близнаци. Но с Даниел и Андерш, или Лео, както го прекръстиха, беше особено ужасно.

– В какво отношение?

– Толкова е несправедливо. Даниел прекара няколко години в детския дом. После попадна при зъл, лишен от въображение селянин в Хюдиксвал, който си търсеше помощници за фермерската работа. Вярно, в началото имаше съпруга, но тя бързо се омете и от тогава насетне говорим за чиста проба детски труд. Даниел и доведените му братя работеха здраво от сутрин до вечер и често дори не ходеха на училище. А Лео, от друга страна... той живееше в заможно и влиятелно семейство в Нокебю.

– При Херман и Вивека Манхеймер.

– Именно, а Херман беше важна клечка с непрек​ лонен характер. Мартин Стейнберг не можал да му устои. Най-ключовото условие в експеримента беше осиновителите да не знаят нищо за произхода на детето и най-вече това, че то има близнак. Но Херман Манхеймер държал да знае. Вероятно се е възползвал от положението си, а може да е разполагал и с неофициални механизми, чрез които да повлияе на групата. Във всеки случай Мартин се огънал. Пречупил се. Разказал му под секрет за произхода на Лео, което беше достатъчно лошо само по себе си. Но стана още по-зле. Херман започна да се колебае. Винаги бе изпитвал неприязън към „татари“ и „паплач“, както се изразяваше. Без знанието на Ракел и Мартин, той помолил бизнес партньора си Алфред Йогрен за съвет.

– Разбирам – каза Микаел. – И по някакъв начин синът Ивар също разбрал за това.

– Да, но това стана много по-късно. Към момента, когато узнал истината, Ивар вече завиждаше на Лео, който беше считан за много по-обещаващ и умен. Не бива да забравяме, че той винаги е правел всичко възможно, за да излезе начело и да накисне Лео. Двете семейства сякаш бяха обградени от минно поле и моят колега Карл Сегер беше повикан, за да помогне.

– Но ако Херман Манхеймер е имал такива идиотски предразсъдъци, защо е взел момчето?

– Като цяло, Херман беше просто стар реакционер. Не мисля, че беше безсърдечен, въпреки случилото се с Карл. Но Алфред Йогрен... той беше истинска свиня и расист. Категорично посъветвал Херман да откаже. Всичко щеше да пропадне, ако не бяха докладите, че детето се развива много бързо в двигателно отношение и така нататък. В крайна сметка това натежа, а и Вивека беше очарована от Лео.

– Значи са го приели, защото е бил преждевременно развит?

– Общо взето. Лео беше на седем месеца, имаше бистър поглед и очакванията към него бяха големи още отрано.

– В гражданското му досие пише, че е биологичен син на семейство Манхеймер. Не разбирам как родителите са успели да убедят другите хора в това, след като момчето е било осиновено толкова късно.

– Най-близките приятели и съседи са знаели истината, разбира се. Но за тях това е било въпрос на чест. Знаели колко я боли Вивека от това, че не може да има собствени деца.

– Самият Лео знаел ли е, че е осиновен?

– Разбрал го на седем или осем години, когато синовете на Йогрен започнали да му се подиграват. Вивека била принудена да му разкаже. Но го помолила да го пази в тайна – заради честта на семейството.

– Разбирам.

– Да, не им е било лесно.

– Лео страда от хиперакузис.

– И не само това. Днес бихме го описали като свръхчувствителен. Беше изключително емоционален. Светът просто беше твърде суров за него и той се отдръпна встрани. Беше много самотно дете. Понякога си мисля, че Карл беше единственият му истински приятел. В началото Карл, аз и останалите млади психолози нямахме цялостен поглед върху ситуацията. Мислехме, че просто изследваме група надарени деца. Дори не ни бяха казали, че работим с близнаци. Бяхме разпределени по такъв начин, че да срещаме само едно от децата. Но постепенно разбрахме как стоят нещата – и постепенно се примирихме, макар и в различна степен, трябва да отбележа. От всички нас на Карл му беше най-трудно да приеме, че близнаците са били разделени умишлено. Може би защото беше толкова близък с Лео. Останалите деца като че ли нямаха усещането, че са били отделени от някого. Но с Лео беше различно. Той също не знаеше, че има еднояйчен близнак, а само, че е осиновен. Но подозираше нещо и често казваше, че се чувства като половин човек. За Карл ставаше все по-трудно. Казваше, че не издържа, и постоянно ме питаше за Даниел: „И той ли се чувства така?“. Отговарях му, че и той не е добре, че е самотен. Споменах му, че Даниел понякога проявява признаци на депресия. „Трябва да им разкажем“, каза ми Карл, а аз отвърнах, че не можем, че по този начин ще навредим на всички ни. Но Карл продължаваше и накрая направи най-голямата грешка в живота си. Отиде при Ракел и...

Хилда отвори втората бутилка, въпреки че първата още не беше съвсем празна.

– Ракел Грейс изглежда сериозна и коректна – продължи тя. – Успя да залъже Лео. Двамата продължиха да поддържат контакт. Виждат се по Коледа и така нататък. Но в действителност тя е студена като лед и именно заради нея съм тук с фалшиво име и треперя и пия. Тя ме държи под око от години и ту ме ласкае, ту ме заплашва. Беше се запътила към апартамента ми, когато побягнах. Видях я на улицата.

– И Карл е отишъл при нея – каза Микаел.

– Изпъчил гърди и ѝ казал, че смята да говори с Лео, пък да става каквото ще. Няколко дни по-късно беше мъртъв. Застреляха го като дивеч в гората.

– Искаш да кажеш, че е бил убит?

– Не знам. Винаги съм го отричала, отказвах да приема, че съм участвала в проект, който може да доведе до нечия смърт.

– Но в действителност винаги си подозирала обрат​ ното, не е ли така? – попита Микаел.

Хилда не отговори. Просто отпи от розето си и се загледа през прозореца.

– Четох материалите от разследването – продължи Микаел. – Още тогава станалото изглеждаше съмнително, а сега изведнъж се оказва, че е имало и мотив. Не виждам друго обяснение, освен всички да са били замесени – Манхеймер, Йогрен, Грейс. Рискували са да бъдат разкрити и асоциирани с дейност, която е разделяла братя и сестри като с... меч. Били са принудени да се отърват от заплахата, която би могла да завлече всички им в калта.

Хилда фон Кантерборг изглеждаше изплашена и за известно време се умълча.

– Във всеки случай цената беше висока – каза тя. – Лео така и не се съвзе. Въпреки парите и всички инвестиции в него той никога не се почувства щастлив. Самочувствието му си остана ниско. Включи се неохотно в семейния бизнес, където го мачкаха кретени като Ивар.

– А братът, Даниел?

– В известен смисъл той беше по-силен, може би защото ножът беше опрял до кокала. Всички неща, с които Лео бе окуражаван да се занимава – да чете, да учи, да свири, – Даниел трябваше да прави скришом. Животът му беше ужасен. Доведените му братя го тормозеха и биеха и той се чувстваше различен и отхвърлен.

– Какво е станало с него?

– Избяга от фермата и изчезна от полезрението на Регистъра. Макар че ме изритаха малко след като стана това, така че не съм съвсем сигурна за второто. Последното, което направих за него, беше да му кажа за едно музикално училище в Бостън. Оттогава не съм говорила с него, чак до...

Микаел усети, че нещо се е случило. Видя го в начина, по който тя държеше чашата, разчете го в блуждаещия ѝ поглед.

– Да?

– Седях у дома и пиех. Беше сутрин, декември месец преди година и половина. Бях си наляла една чаша и четях вестник. Тогава звънна телефонът. В Регистъра имахме строго правило никога да не казваме истинските си имена. Но аз... още тогава пиех и явно съм се изпуснала, защото Даниел успя да ме открие още когато избяга, а ето че толкова години по-късно отново ми се обади ненадейно и каза, че е разбрал.

– Разбрал е какво?

– Че Лео съществува и че двамата са еднояйчни близнаци.

– Огледални, нали?

– Да, но тогава още не го е знаел, пък и нямаше значение, поне на този етап. Беше страшно разгневен, пита ме дали съм знаела. Дълго се колебах. Накрая казах „да“ и той замълча. Каза, че никога няма да ми прости, после затвори. Искаше ми се да изкрещя, да падна на земята и да умра. Обадих се на номера, от който ме беше потърсил. Свързах се с хотел в Берлин, но там не бяха чували за Даниел Брулин. Опитах да се свържа с него по всякакви начини. Не успях.

– Мислиш ли, че се е срещнал с Лео?

– Всъщност не, въпреки всичко.

– Защо смяташ така?

– Защото такива събития се разчуват. Няколко от двойките близнаци, които наблюдавахме, се срещнаха като големи. Неизбежно е в днешната цифрова ера. Някой вижда снимка във фейсбук или инстаграм и казва, че човекът прилича на този или онзи. Хората започват да говорят и историята често стига до медиите. Журналистите обичат такива новини. Но никой от нашите близнаци не знае цялата истина. Винаги има обяснения – фалшиви обяснения, подготвени от самото начало. Освен това вестниците се концентрират просто върху необикновената среща. Никой не е стигал до дъното на историята. Не разбирам как ти си я надушил, честно казано. Поверителността в проекта беше строга до нелепост.

Микаел също отпи от розето, макар че не му харесваше. Зачуди се как да се изрази.

– Мисля, че това е пожелателно мислене, Хилда – каза той, запазвайки съчувствения си тон. – Според мен много неща сочат, че двамата са се срещнали. Има нещо, което не се връзва. Един мой приятел добре поз​ нава Лео – за всеки случай Микаел реши да говори за Малин в мъжки род – и напоследък го наблюдава внимателно. Напълно е убеден, че Лео е започнал да си служи с дясната ръка, както казах и на сестра ти. Освен това за нула време е станал много добър китарист.

– Значи, е сменил и инструмента!

Хилда се сви напрегнато в стола си.

– Нима намекваш, че... – продължи тя.

– Просто питам какви заключения би си извадила, ако се опиташ да мислиш непредубедено.

– Тогава, ако казаното от теб е вярно, бих предположила, че Лео и Даниел са си сменили самоличностите.

– Защо?

– Защото... – тя търсеше правилните думи. – Защото са много меланхолични и изключително надарени личности. Лесно биха могли да сменят обстановката. Може би за тях това би било нещо ново и вълнуващо. Карл все повтаряше, че Лео се чувства като затворник, който трябва да играе роля, която не харесва.

– А Даниел?

– Не знам... за него сигурно би било фантастично да се озове в света на Лео.

– По телефона си се сблъскала със силен гняв, нали така каза? – продължи Микаел. – За Даниел сигурно е било ужасно болезнено да осъзнае, че неговият близнак е израснал в заможен дом, докато той самият бил ратай във ферма.

– Да, но...

Хилда погледна към бутилките вино, сякаш се боеше, че няма да ѝ стигнат за дълго.

– Трябва да разбереш, че тези момчета са нечувано чувствителни и рядко способни на емпатия. Но също така и самотни. С Карл често сме го обсъждали. Двамата бяха като създадени един за друг и ако наистина са се срещнали, предполагам, че е било невероятно изживяване – може би най-хубавото, което им се е случвало.

– Значи, не смяташ, че е възможно да се е случило нещо неприятно?

Хилда поклати глава, по-скоро конвулсивно, отколкото убедено, или поне така се стори на Микаел.

– Каза ли на някого, че Даниел ти е звънял?

Хилда фон Кантерборг се колеба прекалено дълго. Но от друга страна не беше лесно да тълкува реакциите ѝ. Тя си запали нова цигара с фаса на старата и каза:

– Не. Вече нямам връзка с Регистъра. С кого бих могла да говоря?

– Каза, че Ракел Грейс те посещава от време на време.

– На нея не бих казала и дума. Винаги съм внимавала как се държа пред нея.

Микаел потъна в мисли и след малко продължи по-строго, отколкото бе възнамерявал.

– Трябва да ми отговориш на още един въпрос – каза той.

– За Лисбет Саландер ли става дума?

– Как разбра?

– Не е тайна, че двамата сте близки.

– Тя беше ли част от проекта?

– Лисбет бе детето, което тревожеше Ракел Грейс повече от всички останали, взети заедно.

Лео Манхеймер влезе в дома си с човека, който изглеж​ даше като него самия. Мъжът носеше овехтяло черно палто с бяла кожена яка, сиви официални панталони и червеникавокафяви ботуши, които, изглежда, бяха видели свят. Свали шапката и палтото си и остави китарата. Косата му беше по-разрошена, бакенбардите по-дълги, а бузите по-обветрени. Но това само подсилваше вледеняващата прилика.

Беше като да се наблюдава в нова форма. По тялото му изби студена пот и Лео усети, че му се гади. Осъзна, че е изплашен до смърт. Подът под краката му сякаш се бе разтворил. Но чувствата, които го обзеха, не бяха толкова прости. Погледна ръцете и пръстите на мъжа, после своите собствени и му се прииска да вземе огледало. Искаше да сравни всеки милиметър, всяка бръчица по лицата им. Но още повече му се искаше да пита, да пита и никога да не спре. Замисли се за музиката, която бе долетяла от стълбището, и за думите на мъжа, че не се чувствал цял – точно като него самия. В гърлото му се образува буца.

– Как е възможно? – попита той.

– Мисля... – започна мъжът.

– Какво?

– Че сме били част от експеримент.

Лео едва успя да възприеме казаното. Спомни си Карл и бащините стъпки, които долетяха от стълбите в онзи есенен ден. Олюля се и седна на червения диван под картината на Брур Юрт. Мъжът се настани на съседния фотьойл и дори само в движението и стойката на тялото му имаше нещо зловещо познато.

– Подозирах го – каза Лео. – Че нещо не е наред.

– Знаеше ли, че си осиновен?

– Майка ми ми разказа.

– Но си нямал представа, че съществувам?

– Не, никаква, или...

– Какво?

– Мислил съм си. Сънувал съм. Представял съм си всичко възможно. Къде си израснал?

– В една ферма до Хюдиксвал. После се преместих в Бостън.

– Бостън – промълви Лео.

Чу туптенето на сърце. Помисли, че е неговото, но беше на мъжа, неговия близнак.

– Искаш ли нещо за пиене? – попита Лео.

– Ще ми е нужно.

– Шампанско? Става ли? Влиза директно в кръвта.

– Звучи добре.

Лео се изправи и тръгна към кухнята, но се спря, без да знае защо. Беше твърде объркан и развълнуван, за да осъзнава какво върши.

– Извинявай – каза той.

– За какво?

– Така се шокирах на вратата. Дори не си спомням как се казваш.

– Дан – каза мъжът. – Дан Броуди.

– Дан? – повтори Лео. – Дан.

После отиде и взе бутилка „Дом Периньон“ и две чаши. Може би всичко започна още тогава, а може би не точно. Разговорът продължи да бъде сюрреалистичен и непонятен още известно време. Но навън валеше сняг, беше петък вечер и от коли и апартаменти долитаха гласове, смях и музика. Двамата братя се усмих​ ваха, вдигаха чаши и се отпускаха все повече. Скоро говореха така, сякаш имаха да наваксват за цял живот мълчание.

Обсъждаха всичко и впоследствие никой от тях не можеше да преразкаже разговора и посоките, които бе поел. Всяка нишка, всяка тема бе прекъсвана от въп​ роси и вмятания. Думите като че не стигаха, двамата сякаш не успяваха да говорят достатъчно бързо. Нас​ тъпи нощ, после нов ден, а те само от време на време правеха пауза, за да ядат, спят или свирят. Свиреха с часове и за Лео това бе най-значимото.

Той беше самотник. Свиреше на пианото всеки ден още от дете, но винаги сам. Дан от своя страна беше свирил със стотици музиканти – аматьори, професионалисти, виртуози, некадърници, такива, които са се отдали само на един жанр, такива, които са овладели всички, и такива, които могат игриво да сменят тоналността по средата на песните и с лекота да доловят всяка промяна в ритъма. Но въпреки това никога не бе свирил с човек, който да го разбира толкова интуитивно и непосредствено. Това не беше просто джем сешън, двамата общуваха и обменяха опит чрез музиката си, а Лео от време на време се качваше на някой стол или маса и отправяше тост:

– Как се гордея с теб! Толкова си добър, свириш фантастично!

Изпитваше такова поразително щастие от това да свири с брат си, че самият той засвири по-добре и започна да проявява повече творчество в солата си. Разбира се, Дан беше по-умел, но и той си възвърна страстта в музиката. Понякога двамата говореха и свиреха едновременно.

Говореха за живота си така, сякаш го правеха за пръв път. От устите им излизаха изречения и мисли, които не бяха формулирали по-рано. Оставиха историите си да се смесят и украсят взаимно. Вярно бе, макар и Дан да не го каза, че не всички чувства бяха взаимни. Понякога го изгаряше завист и той си спомняше как бе гладувал като дете. Сещаше се и за бягството от фермата и думите на Хилда фон Кантерборг: „Работата ни е да изучаваме, без да се намесваме“.

В такива мигове изпитваше гняв и понякога, когато Лео се оплакваше как не посмял да се отдаде на музиката, а бил принуден да стане съсобственик в „Алфред Йогрен“ – принуден да стане съсобственик! – несправедливостите му се струваха повече, отколкото може да понесе. И все пак това беше изключение. През този декемврийски уикенд Дан живя безкрайно щастливо.

Беше истинско чудо да срещнеш не просто своя брат близнак, ами човек с твоите мисли, чувства и слух. Колко ли дълго обсъждаха само това? Звуците! Задълбаха в темата като същински нърдове. Беше зашеметяващо да обсъждаш нещо, което никой друг не разбира. Понякога Дан също се качваше на стол, за да вдигне наздравица.

Обещаха си да поддържат връзка. Заклеха се да не се разделят. Казаха си много грандиозни и красиви неща. Разговаряха подробно за хората, които ги бяха изследвали като деца, за тестовете и филмите и въпросите. Дан разказа за Хилда фон Кантерборг, а Лео за Карл Сегер и Ракел Грейс, с която бе поддържал контакт през годините.

– Ракел Грейс – каза Дан. – Как изглежда тя?

Лео му каза за родилния белег на врата ѝ и Дан изтръпна. Осъзна, че и той я е срещал. Това беше решителен момент. Беше седемнайсети декември, неделя, единайсет вечерта. На улицата бе тъмно и тихо и вече не валеше сняг. Единственият шум идваше от далечни снегорини.

– Грейс не си ли пада малко вещица?

– Държи се ужасно хладно – каза Лео.

– Направо ме караше да настръхвам.

– Аз също никога не съм я харесвал.

– Но си продължил да се виждаш с нея?

– Никога не съм можел да ѝ се опълча – каза Лео, сякаш за да се оправдае.

– Понякога сме малко слаби – успокои го Дан.

– Такива сме. Но освен това Ракел беше връзката ми с Карл. Винаги ми е разказвала хубави истории за него. Такива, каквито съм искал да чуя, предполагам. Другата седмица ще обядвам с нея.

– Някога питал ли си я за произхода си?

– Хиляди пъти и тя все казва...

– ... че някой те е оставил в детски дом в Гевле, но не се знае кои са биологичните ти родители.

– Даже звънях в проклетия дом и оттам потвърдиха информацията.

– А как се връзва това с расистките обиди?

– Тя казва, че това са просто слухове.

– Лъже.

– Очевидно.

По лицето на Лео се изписа мрачна гримаса.

– Ракел Грейс е нещо като паяка в мрежата, не мис​ лиш ли?

– Вероятно.

– Трябва да ги накажем!

В апартамента на Флурагатан се разпали диво желание за мъст и когато неделната вечер премина в нощ, а после и в понеделнишка сутрин, двамата се бяха разбрали да си мълчат и да не казват на никого за срещата си. Лео щеше да се обади на Ракел Грейс, да отмени обяда, да я покани тук и да я накара да се почувства в безопасност, докато Дан се крие в съседната стая. Ракел Грейс щеше да се види в чудо. Братята крояха план.

Хилда фон Кантерборг пиеше чаша след чаша, но въп​ реки това не изглеждаше пияна. Ръцете ѝ обаче трепереха. Цялата беше в пот. Шията и гърдите ѝ бяха мокри.

– Ракел Грейс и Мартин Стейнберг искаха в проекта да има и еднояйчни, и двуяйчни близнаци, както е прието. И двете групи са нужни, за да се направи сравнение. Лисбет Саландер и сестра ѝ Камила бяха вписани в един от регистрите на Института за медицинска генетика. Двете бяха идеални. Никой не изпитваше кой знае какъв респект към Агнета. Но баща им беше...

– Чудовище.

– Много надарено чудовище, трябва да отбележа, а това правеше дъщерите крайно интересни. Ракел Грейс искаше да ги раздели. Беше обсебена от тази идея.

– Въпреки че момичетата са имали дом и майка.

– Въпреки това. Наистина не искам да защитавам Ракел, нито за миг. Но все пак... Тя имаше аргументи и от чисто човешка гледна точка. Бащата, Залаченко, беше агресивен и алкохолизиран.

– Знам всичко това.

– Знам, че знаеш. Но искам да го изтъкна в наша защита. Онзи дом беше като излязъл от ада, Микаел. Не говоря само за насилието и тормоза. Бащата освен това фаворизирал Камила, така че отношенията между сестрите били катастрофални още в началото. Те са родени, за да бъдат врагове.

Микаел се замисли за Камила и убийството на колегата му Андрей Зандер. Стисна здраво чашата си, но не каза нищо.

– Действително имаше причини – самата аз смятах така преди време, Лисбет да бъде пратена в друго семейство – продължи Хилда.

– Но тя е обичала майка си.

– Знам, повярвай ми. Научих много за тяхното семейство. Когато си беше у дома, Залаченко смазваше Агнета от бой и наглед това я беше пречупило. Но когато ставаше дума за дъщерите ѝ, тя беше боец. Предлагаха ѝ пари. Заплашваха я. Връчваха ѝ неприятни писма с правителствени печати. Но тя отказваше да приеме. „Лисбет остава при мен, казваше. Никога няма да я изоставя.“ Бореше се със зъби и нокти, процесът се проточи и всъщност вече беше твърде късно да разделяме момичетата, особено според представите от онова време. Но за Ракел въпросът беше принципен, направо фикс идея, и аз бях повикана, за да посреднича.

– И какво стана?

– Оставах все по-впечатлена от Агнета. По онова време общувахме много и на практика се сприятелихме. Опитах да ѝ помогна да задържи Лисбет. Наистина се борех за това. Но Ракел не се остави да бъде победена толкова лесно и една вечер се появи с личния си великан, Бенямин Форш.

– Кой е това?

– Обикновен социален работник, само че работи за Ракел от цяла вечност. Мартин Стейнберг се погрижи той да бъде назначен при нея. Бенямин не е свръхинтелигентен, но е едър и лоялен. Ракел му е помагала в множество трудни моменти, включително когато той изгуби сина си при автомобилна катастрофа. В замяна Бенямин би направил всичко за нея. Сигурно вече е на повече от петдесет и пет години, но е висок над два мет​ ра и е в изключителна физическа форма. Донякъде изглежда мил, има топъл, тъжен поглед и рошави вежди, които понякога го карат да изглежда малко комично. Но може да бъде и груб, ако Ракел поиска това от него. А онази вечер на Лундагатан...

Хилда се поколеба и отпи от розето си.

– Да?

– Случило се скоро след смъртта на Карл Сегер и точно по това време аз съм била на помен – продължи тя. – Вероятно не е съвпадение, операцията е била внимателно планирана. Било студен октомврийски ден. Камила щяла да спи при приятелка, така че Агнета и Лисбет останали сами вкъщи. Тогава Лисбет беше на шест. Рожденият ѝ ден е през април, нали? С Агнета седели в кухнята, пиели чай и ядели сухари. Над Шинарвиксбериет се виела буря.

– Откъде знаеш тези неща?

– Имам три източника – нашия собствен официален доклад, който вероятно е най-малко достоверното опи​ сание на събитията, както и версията на Агнета. Впос​ ледствие обсъждахме станалото с часове.

– А третият източник?

– Самата Лисбет.

Микаел я погледна учудено. Знаеше колко е затворена Лисбет, когато става дума за живота ѝ. Самият той не бе чувал нищо за тази случка, дори от Холгер.

– Как си я накарала да проговори? – попита той.

– Беше преди около десет години – каза Хилда. – Лисбет се намираше в период, в който искаше да узнае повече за майка си. Разказах ѝ каквото знаех. Казах, че Агнета е била силна и интелигентна личност. Пролича си, че това я зарадва. Седяхме дълго у дома и си говорихме, а накрая тя ми сподели тази история. Беше като удар в корема.

– Лисбет знаеше ли, че работиш за Регистъра?

Хилда фон Кантерборг отвори третата бутилка вино.

– Не – каза тя. – Нямаше представа. Дори не знаеше името на Ракел. Мислеше, че всичко е просто във връзка с попечителството – принудителна мярка от страна на социалните. Не знаеше нищо за изследването на близнаците, а аз...

Хилда завъртя чашата в ръка.

– Премълчала си истината.

– Следяха ме, Микаел. Бях положила клетва за мълчание. Знаех какво се е случило с Карл.

– Разбирам – каза той и в известен смисъл наистина го мислеше.

На Хилда не ѝ е било лесно. Достатъчно смело пос​ тъпваше, като разговаряше с него в момента. Нямаше защо да я съди.

– И какво е станало? – попита той.

– Онзи път на Лундагатан ли?

– Да.

– Имало буря, както казах. Бащата се отбил в апартамента предния ден и съответно Агнета имала синини и болка в корема и гениталиите. Пиела чай с Лисбет в кухнята. Тогава на вратата се позвънило и както можеш да се досетиш, двете се ужасили. Помислили си, че Залаченко се е върнал.

– Но била Ракел Грейс.

– Ракел и Бенямин, което не е много по-добре. Обяснили високопарно, че ще вземат Лисбет съгласно този или онзи закон, за да я защитят. После станало страшно.

– Как така?

– Лисбет сигурно се е почувствала предадена. Била е толкова малка. В началото, докато Ракел идвала да ѝ прави различни тестове, Лисбет се надявала, че тя може да им помогне. За Ракел Грейс могат да се кажат много неща, но тя излъчва власт и уравновесеност. Изглежда даже царствено, с изправената си стойка и белега на врата. Мисля, че Лисбет си е мечтаела тя да ги спаси и да се погрижи баща ѝ да се махне от живота им. Но после осъзнала, че Ракел е като всички останали.

– Които просто оставяли тормозът да продължава.

– Които го оставяли да продължава – повтори Хилда. – И изведнъж Ракел на всичко отгоре поискала да отведе Лисбет, за да я предпази. Нея! Ракел дори извадила спринцовка със стесолид. Смятала да приспи момичето и да го вземе със себе си. Но тогава Лисбет подивяла. Захапала пръста на Ракел, качила се върху масата до стената във всекидневната, отворила прозореца и скочила. Живеели на първия етаж. Но до земята все пак имало два метра и половина, а Лисбет била малко, кльощаво момиченце. Не носела обувки, само чорапи, дънки и някаква блуза, а навън бушувала буря и валял дъжд, ако не се лъжа. Приземила се на крака, но залитнала напред и си ударила главата. Въпреки това веднага се изправила и се затичала в мрака. Тичала ли, тичала. Наляво-надясно, към Слусен[60] и после Гамла стан. Накрая стигнала до площад „Мюнтториет“ и Двореца, премръзнала и подгизнала. Мисля, че е спала в някакъв вход. Нямало я два дни.

Хилда замълча за миг.

– Моля те...

– Какво?

– Днес съм в окаяно състояние. Дали не би могъл да изтичаш до рецепцията и да поръчаш няколко бири? Трябва ми нещо по-студено от тази помия – каза тя и посочи розето.

Микаел я погледна раздразнено. Накрая все пак ким​ на, излезе от стаята и слезе при младото момиче на рецепцията. Но за своя изненада не просто купи шест бутилки „Карлсберг“, ами изпрати и криптирано съобщение на Лисбет, което може би не беше много мъдър ход. Чувстваше обаче, че ѝ го дължи.

Написа следното:

Жената с родилния белег на врата, която е искала да те отведе като малка, се казва Ракел Грейс. Тя е психоаналитик и психиатър и една от отговорните фигури в Регистъра.

После се качи обратно при Хилда фон Кантерборг и изслуша остатъка от историята.

Глава 17

Лисбет седеше в бара на Операта и опитваше да празнува освобождението си. Не ѝ се получаваше. Групичка млади момичета с венци в косите, вероятно на моминско парти, се лигавеха на близката маса. Смехът им я пронизваше и Лисбет се загледа към Кунгстредгорден. Отвън минаваше мъж с черно куче.

Беше дошла тук заради пиенето и може би също заради настроението и хората, но резултатът не беше добър. От време на време хвърляше поглед към моминското парти вляво. Може би имаше шанс да си тръгне с някого, с някой мъж, или пък жена.

Мислеше за това и за какво ли още не и току пог​ леждаше неспокойно към телефона си. Беше получила имейл от Хана Балдер, майката на Аугуст, момчето с аутизма и фотографската памет, което бе станало свидетел на убийството на баща си и което Лисбет бе скрила в малка къща на остров Ингарьо.

Момчето се бе върнало у дома след дълъг престой в чужбина и според майката се чувстваше „добре, предвид обстоятелствата“, а това звучеше обещаващо. Но Лисбет не спираше да мисли за очите му, които бяха като от стъкло и не просто виждаха и регис​ трираха много повече, отколкото би трябвало, ами сякаш се криеха зад невидима мембрана. Лисбет бе установила, не без болка, че някои неща се запечатват в съзнанието. Просто не можеш да се отърсиш, трябва да живееш с тях. Спомняше си как момчето блъска глава в масата в див пристъп на фрустрация. За миг почувства, че ѝ се иска да стори същото: да блъсне челото си в барплота. Вместо това се задоволи да стисне челюсти и в същия миг забеляза, че някой се приближава.

До нея седна млад мъж със син костюм, тъмноруса коса и заострена челюст. „Леле, колко си кисела“, каза той, след което изкоментира сцепената ѝ устна, а това не беше добра идея – нито първото, нито второто. Но тя дори не можа да го изгледа изпепеляващо, защото получи криптирано съобщение от Микаел и щом го прочете, застина още повече. После се изправи, хвърли няколко стотачки на бара, сръчка мъжа и излезе.

Градът блестеше, а в далечината се чуваше музика. Беше прекрасна лятна вечер, стига да можеш да го почувстваш. Лисбет обаче не можеше. Изглеждаше така, сякаш е готова да убие някого. Извади мобилния си телефон и потърси името, което Микаел ѝ бе дал. Бързо осъзна, че Ракел Грейс има защитена самоличност. Само по себе си това не беше проблем. Всички оставяме следи след себе си. Поръчваме стоки по интернет, не внимаваме и оставяме адресите си. Но сега, докато вървеше по моста „Стрьомбрун“ към Гамла стан, Лисбет не можеше да направи нищо, нито дори да хакне някоя онлайн книжарница или друго място, откъдето Ракел Грейс би могла да си е купила нещо. Вместо това мислеше за дракони.

Мислеше за това как като малко момиче побягна по чорапи през Стокхолм и стигна до Двореца и до една църква, която светеше в мрака. Това беше Стуршюркан, но тогава Лисбет не знаеше това. Сградата просто я привлече. Беше премръзнала, краката ѝ бяха мокри и тя имаше нужда да си почине и да се стопли. Мина покрай голям стълб, после през вътрешен двор и накрая влезе в църквата. Таванът вътре беше толкова висок, че сякаш стигаше до небето. Помнеше, че влезе по-навътре, за да се скрие от погледите, които ѝ хвърляха хората. Тогава видя статуята. Едва по-късно разбра, че е известна и че изобразява свети Георги, който убива дракон и спасява девица в беда. В онзи момент нито знаеше това, нито би се заинтересувала от него. Лисбет виждаше в статуята нещо коренно различно. Виждаше малтретиране. Драконът – все още си го спомняше твърде ясно – лежеше по гръб, промушен с копие, докато мъж с равнодушно, празно изражение, замахваше към него с меч. Драконът беше беззащитен и сам и Лисбет се замисли за майка си.

Драконът ѝ напомняше за нея и тя почувства с всяка фибра на тялото си, че иска да я спаси, или още по-добре – самата тя да се превърне в дракон, да избълва огнена струя, да свали рицаря от коня му и да го убие, защото той, разбира се, бе не кой да е, а Зала. Той беше бащата. Той беше злото, което унищожаваше живота им. Но това не бе всичко.

Статуята изобразяваше още един човек – жена, която лесно можеше да бъде пропусната, защото стоеше встрани. На главата си носеше корона и беше вдигнала ръце, сякаш държеше книга. Най-странното от всичко бе, че е толкова спокойна. Все едно не гледаше кръвопролитие, ами море или поляна. В онзи миг Лисбет по никакъв начин не би могла да си представи, че жената е девица, която рицарят спасява. В очите на Лисбет тя излъчваше хлад и безразличие. Изглеждаше точно като дамата с родилния белег, от която бе избягала и която, също като всички останали, позволяваше домашното насилие да продължава.

Мама и драконът не просто биваха измъчвани, ами светът гледаше безразлично отстрани. Лисбет изпита дълбока неприязън към рицаря и жената от статуята и се втурна обратно под дъжда и бурята, разтреперана от студ и гняв. Оттогава бяха минали много години, но, странно, на Лисбет случката ѝ се струваше скорошна. Сега, докато вървеше по моста към Гамла стан, прибирайки се у дома, тя повтаряше тихо едно име: Ракел Грейс.

Бе открила връзката с Регистъра, която търсеше още откакто Холгер я посети във „Флудберя“.

Хилда фон Кантерборг отвори една от бирите. Лявото ѝ око блуждаеше леко и тя от време на време губеше нишката. Понякога като че я измъчваха душевни терзания, а друг път проявяваше смайваща проницателност, сякаш алкохолът просто изостряше ума ѝ.

– Не знам какво е правила Лисбет, след като е избягала от Стуршюркан. Знам само, че на следващия ден е просила пари на Сентрален и е откраднала едно ватирано яке и чифт твърде големи обувки от Оленс[61]. Агнета не беше на себе си, разбира се, а аз... аз бях бясна и казах на Ракел, че ще изложи на риск целия проект, ако прокара плановете си. Накрая тя отстъпи. Остави Лисбет на мира. Но продължи да я мрази и мисля, че имаше пръст в приемането ѝ в „Санкт Стефан“.

– Защо го казваш?

– Защото добрият ѝ приятел Петер Телебориан работеше в клиниката.

– Значи са били приятели?

– Телебориан беше един от пациентите, които се излежаваха на психиатърския диван на Ракел. И двамата вярваха в потиснати спомени и подобни глупости и той беше много лоялен към нея. Но интересното беше, че Ракел не просто мразеше Лисбет, ами все повече се страхуваше от нея. Мисля, че тя по-рано от всички разбра на какво е способна Лисбет.

– Мислиш ли, че Ракел Грейс има нещо общо със смъртта на Холгер Палмгрен?

Хилда фон Кантерборг се загледа в токовете на обувките си. Отвън се чуваха гласове.

– Тя е безмилостна. Аз ли не знам? Когато реших да напусна Регистъра, Ракел проведе срещу мен клеветническа кампания, която в много отношения ме пречупи. Но убийство... не знам. Не го вярвам. Или поне не искам да го повярвам, а още по-малко бих могла...

Лицето ѝ се изкриви в гримаса.

– Какво? – попита Микаел.

– ... да повярвам онова за Даниел Брулин. Той е толкова ранимо и надарено момче. Никога не би навредил на някого, най-малкото на своя брат близнак. Те са като създадени да бъдат заедно.

Микаел си мислеше да отвърне, че именно това казват хората, когато техни приятели или познати извършат ужасяващо престъпление. Не разбираме. Не е възможно. Не и той, не и тя. И все пак стават такива неща. Някой, за когото сме имали добро мнение, бива обзет от сляпа ярост и немислимото се случва. Но реши да си замълчи и опита да не си вади прибързани заключения. Имаше редица възможни сценарии. Микаел и Хилда поговориха още известно време, уговориха се как да комуникират през следващите дни и обсъдиха някои практически подробности. Той ѝ каза да внимава и да се грижи за себе си, след което извади телефона си и провери за късни влакове до Стокхолм. Имаше един след петнайсет минути, така че той отново благодари на Хилда, прибра диктофона си, прегърна я и се забърза към гарата. По пътя отново потърси Лисбет Саландер. Смяташе, че вече е време да се видят.

Във влака изгледа видео, изпратено от сестра му, в което побеснелият Башир Кази изглежда признаваше, че стои зад убийството на Джамал Чаудъри.

Видеото не просто имаше много гледания в интернет, ами бе предизвикало сериозно оживление в полицейс​ кия участък на Бергсгатан, особено след като в добавка към него комисар Ян Бублански от отдел „Убийс​ тва“ получи още две видеа, в които се анализираше движението на ръката на заподозрения от метростанцията. Филмчетата бяха причината млад мъж с объркан пог​ лед и физика на бегач да седи свит в една от стаите за разпити на седмия етаж заедно със своя имам Хасан Фердуси.

Бублански познаваше Хасан от по-рано. Имамът беше приятел с годеницата му Фара Шариф още от университета, а освен това бе един от хората, които покрай нарастващите нива на антисемитизъм и ислямофобия в страната се опитваха да сближат двете религиозни общности. Бублански не винаги беше съгласен с имама, особено по израелския въпрос, но много го уважаваше и не без основание го бе посрещнал с почтителен поклон.

Вече бе узнал, че имамът е помогнал да се осъществи пробива в разследването на смъртта на Джамал Чаудъри, и му беше благодарен, разбира се, но това също така му тежеше, тъй като разкриваше сериозната некомпетентност на колегите му. Освен това Бублански вече беше залят с работа. Май-Брит Турел най-накрая се бе обадила, за да каже, че наистина е имала посещение във връзка с документите, които бе оставила на Холгер Палмгрен. Посетителят бе Мартин Стейнберг – виден гражданин, както изглежда. Беше заемал длъжности в социалните служби и в правителството. Стейнберг ѝ бе казал, че някои хора вече са си изпатили заради документите, след което я бе накарал да се закълне в Бог и в покойния професор Калдин, че никога повече няма да говори по този въп​ рос и няма да споменава пред никого за посещението му. Всичко това заради „безопасността на някогашните пациенти“. Стейнберг бе взел сканираните копия от документите, които Май-Брит съхранявала на един флаш драйв. Тя не знаеше какво друго се съдържа в тях освен записките от лечението на Саландер. Но Бублански имаше лошо предчувствие, особено след като не можа да се свърже със Стейнберг. Искаше му се да продължи да върви по тази следа, но засега трябваше да забрави за нея. Помолиха го да се заеме с настоящия разпит и той трябваше да го направи, независимо дали има време, или не. Нямаше друг избор, освен просто да стисне зъби.

Погледна часовника си. Беше девет без петнайсет сутринта. Още един ясен, слънчев ден. Само че Бублански нямаше да може да му се наслади. Обърна се към младия мъж, който седеше смълчан до имама и чакаше назначения си защитник. Младежът се казваше Халил Кази и изглежда бе признал, че е убил Джамал Чаудъри от любов към сестра си. От любов?

Това беше непонятно, но Бублански все пак трябваше да се опита да разбере. Такъв бе злощастният му жребий в живота. Хората вършеха ужасни неща, а на него се падаше да открие защо и да събере нужните доказателства. Погледна имама и младия мъж и по някаква причина се замисли за морето.

Микаел се събуди в двойното легло в апартамента на Лисбет на Фискаргатан. Не си бе представял точно това. Но вината си беше негова. Появи се на вратата ѝ и тя го пусна с мълчаливо кимване. Вярно, в началото работиха и обменяха информация. Но и двамата бяха изкарали тежък ден и накрая Микаел просто нямаше сили да продължи със същата целеустременост. Попита Лисбет за дракона в Стуршюркан, докато почистваше съсирената кръв по устната ѝ. Часът беше един и половина през нощта и небето вече просветляваше, докато двамата седяха на червения ѝ диван от Икеа.

– Заради онази случка ли си татуира дракона на гърба? – попита той.

– Не – отговори тя.

Очевидно не искаше да говори за това, а той нямаше желание да я притиска. Беше изморен и се изправи, за да си ходи, но Лисбет го дръпна обратно на дивана и сложи ръка на гърдите му.

– Направих си татуировката, защото драконът ми помогна – каза тя.

– Как ти е помогнал?

– Мислех си за него, докато лежах овързана в „Санкт Стефан“.

– Какво си си мислела?

– Че пронизаният дракон изглежда в неизгодно положение, но някой ден ще се надигне, ще разпръсне огъня си и ще унищожи своите врагове. Това ми помогна да издържа.

В очите ѝ имаше мрачно, тревожно сияние. Двамата се спогледаха и като че ли бяха на път да се целунат. Но нищо не стана. Лисбет потъна в мис​ ли и се загледа към града. По релсите минаваше влак. Лисбет каза, че е издирила Ракел Грейс. Беше я открила чрез онлайн магазин за дезинфекционни препарати в Солентюна. Микаел отвърна, че това е добре, въпреки че се разтревожи. Малко след това, в контраст с разгорещения миг преди малко, той ким​ на и я попита дали може да подремне в леглото ѝ. Лисбет нямаше нищо против. Скоро след това тя също си легна и бързо заспа.

Сега, на следващата сутрин, Микаел чу шум откъм кухнята, довлачи се дотам и включи кафеварката. Видя как Лисбет вади хавайска пица от микровълновата и сяда на масата. Той самият се разрови из хладилника ѝ, но не откри нищо и изруга. После обаче се сети, че тя току-що излизаше от затвора и сигурно бе имала предостатъчно неща за вършене през първия си ден на свобода. Затова Микаел се задоволи с кафе и пусна P1 по кухненското радио. Хвана края на новините и чу, че се говори за температурен рекорд в Стокхолмския регион. Поздрави Лисбет с „добро утро“ и в отговор получи някакво измърморване. Тя носеше дънки и черна тениска, не беше гримирана, имаше синини по лицето, а едната ѝ устна беше подута. Микаел ѝ каза да внимава, а тя кимна. Малко след това двамата излязоха навън, обсъдиха набързо плановете си и се разделиха при Слусен.

Микаел отиваше в офиса на инвестиционния посредник „Алфред Йогрен“.

Лисбет отиваше да търси Ракел Грейс.

Назначеният по случая адвокат Харалд Нилсон седеше и потропваше нервно с химикалка по масата, докато Халил Кази даваше показания в стаята за разпит. От време на време чутото идваше в повече на Бублански. Халил би трябвало да има светло бъдеще. Вместо това се бе хвърлил в бездната, повличайки със себе си и други хора. Всичко бе станало в началото на октомври преди няма и две години.

След като избягала от апартамента в Сикла, Фария тайно поддържала контакт с Халил и споделила с него, че възнамерява да се откъсне окончателно от семейст​ вото си. Ето защо искала да се сбогува с малкия си брат и двамата се разбрали да се срещнат в едно кафене при Нора Банториет. Халил се кълнеше, че не е казал на никого за това. Явно обаче братята му го бяха проследили. Завлекли сестра му в някаква кола, откарали я обратно в апартамента в Сикла и се отнесли с нея като с животно. Първите няколко дни я държали вързана. Запушили устата ѝ с лепенка и сложили парче картон на гърдите ѝ. На него пишело „курва“. Башир и Ахмед я биели. Плюели я и позволявали това да правят и другите мъже, които им идвали на гости.

Халил разбрал, че вече не считат Фария за сестра, дори за човек. Били ѝ отнели правата върху собственото ѝ тяло. Халил смятал, че знае какво я очаква. Щяла да бъде отведена на някое затънтено място отвъд контрола на полицията, където да измие опетнената чест на семейството с кръвта си. Понякога казвали, че бракът с Камар можел да я спаси. Но Халил не вярвал на тези приказки. Фария вече била омърсена, пък и как биха могли да я изведат от страната?

Халил бил сигурен, че Фария я очаква единствено смърт. Не можел да сигнализира, тъй като той самият бил държан като затворник и телефонът му бил отнет. Отчаян, той можел да се надява единствено на божествена намеса. И действително го споходило малко чудо, или поне облекчение. Братята развързали ръцете на Фария, изхвърлили картонения надпис и ѝ разрешили да се къпе, да яде в кухнята и да се движи из апартамента без було. Даже ѝ правели подаръци – сякаш вместо да я накажат, искали да я обезщетят за страданията.

Подарили ѝ радио, а пък Халил получил степер втора ръка, който братята му взели от един познат от Худинге. Това му вдъхнало малко сила. Бягането му липсвало. Обстоятелството, че не можел да се движи, че вече не усещал лекотата в стъпките си, било засилило страданието му, така че започнал да тренира с часове на степера. Сякаш се носел във въздуха и вече виждал светлина в тунела, тънък лъч надежда, макар че все още очаквал най-лошото. Два дни по-късно Башир и Ахмед влезли в стаята му и седнали на леглото. Башир държал пистолет. Въпреки оръжието, братята не изглеждали ядосани. Носели изгладени ризи с един и същ син цвят и му се усмих​ вали. Башир казал:

– Имаме добри новини!

Фария щяла да живее, или по-точно: щяла да живее, ако някой плати нужната цена. Иначе Аллах щял да се разгневи, честта на семейството щяла да остане опетнена, а покварата да плъзне и да отрови всички им. Дали на Халил възможност да избира. Можел да умре още сега заедно със сестра си или да убие Джамал и да спаси и двама им. Първоначално Халил не разбрал какво имат предвид. Или по-точно отказал да разбере. Просто продължил да тренира. Братята му повторили въпроса.

– Защо аз? Никога не съм можел да нараня някого – отвърнал Халил като в транс.

Башир му обяснил, че единствено той не бил поз​ нат на полицията, имал добра репутация дори сред враговете на семейството и най-вече, по този начин щял да изкупи предателството си. В някакъв момент, тогава или по-късно, Халил се съгласил. Щял да убие Джамал. Каза, че бил в безизходица и се чувствал абсолютно отчаян. Обичал сестра си, а животът му бил в опасност.

Имаше обаче нещо, което Бублански не разбираше: Защо Халил не се бе обадил в полицията, когато го пуснали навън, за да убие Джамал? Халил твърдеше, че точно това планирал. Искал да разкаже всичко и да потърси закрила. Казваше, че го зашеметило това колко добре била организирана операцията. Почувствал се като парализиран. Имало замесени и други хора, ислямисти, които не го изпускали от поглед и при всяка възможност му обяснявали колко ужасен човек е Джамал. Срещу него имало издадена фатва. Бил осъден на смърт от благочестиви и правоверни мюсюлмани в Бангладеш. Джамал бил по-лош от свинете, евреите и плъховете, които пренасят чума. Той представлявал всичко ужасно и мръсно. Бил опозорил семейството им. Стъпка по стъпка въвлекли Халил в мрака, съзнанието му се замъглило и той извършил немислимото. Бутнал Джамал под влака. Не действал сам, но именно той се засилил и бутнал младежа на перона.

– Убих го – каза Халил.

Фария Кази се намираше в стаята за посещения в отделение „H“ на женския затвор „Флудберя“. Срещу нея седяха криминален инспектор Соня Мудиг и адвокат Аника Джанини. Атмосферата беше напрегната. Аника за втори път ѝ показа видеото, в което Башир, изглежда, разкриваше, че стои зад убийството на Джамал. Обясни как ще бъде изтълкуван анализът на движенията и каза, че Халил е дал подробни показания и е признал, че е бутнал Джамал на релсите.

– Вярвал е, че това е единственият начин да те спаси, Фария, теб и самия себе си. Казва, че те обича.

Фария не отговори. Вече знаеше всичко това и ѝ се искаше да изкрещи: „Обича ме? Аз го мразя“. И наистина го мразеше. Но знаеше също, че това не е цялата истина и именно затова бе мълчала толкова време. Колкото и болка да ѝ бе причинил, тя все още искаше да го предпази. Мислеше си, че най-вероятно го прави заради майка им. Веднъж ѝ бе обещала, че ще се грижи за Халил. Но вече нямаше как да го защити, нали? Стис​ на устни, погледна жените и попита:

– Гласът на Лисбет Саландер ли се чува на видеото?

– Да, това е Лисбет.

– Тя окей ли е?

– Окей е. Бори се за теб.

Фария преглътна, стегна се и започна да разказва. Стаята се изпълни с почтително напрежение, както ставаше винаги, когато някой свидетел или заподозрян най-накрая проговори след дълго мълчание. Ето защо Аника Джанини и Соня Мудиг, потънали в дълбока концентрация, не чуха, че телефоните в коридора звънят и пазачите отвън разговарят все по-оживено.

В стаята за посещения беше непоносима жега. Соня Мудиг избърса потта от челото си и повтори това, което Фария Кази вече им бе казала два пъти, като двете версии бяха еднакви, и все пак не съвсем. Соня все още имаше чувството, че нещо липсва.

– Значи, ти се е струвало, че всичко се подобрява. Вярвала си, че братята ти са омекнали. Че може би си щяла да получиш някаква свобода въпреки всичко.

– Не знам какво вярвах – каза тя. – Бях просто съсипана. Но Башир и Ахмед ми се извиниха. Никога преди не го бяха правили. Казаха, че са прекалили. Че се срамуват. Че просто искат да водя почтен живот и че съм страдала достатъчно. Дадоха ми радио.

– И не си се замислила, че това може да е капан.

– Мислех си го през цялото време. Бях чела за такива случаи. Семействата вдъхват на момичетата усещане за сигурност, а после...

– Ги убиват.

– Осъзнавах, че съществува сериозна опасност. Гледах Башир и езикът на тялото му ме плашеше. Вечер не смеех да затворя очи. Коремът ми се беше свил на топка. Но може и нарочно да съм се заблуждавала, трябва да го разберете. Иначе не бих могла да издържа. Джамал така ми липсваше, че щях да се побъркам. Така че таях и надежда, най-вече надежда. Мислех си, че Джамал е някъде там и се бори за мен. Затова изчаквах и си въобразявах, че нещата се подобряват. Халил обаче се беше смахнал. Не слизаше от степера си. Откачена работа. По цяла нощ чувах шума от машината. Шъш, шъш. Влудяваше ме, не знаех как издържа. Не спираше да тренира и само от време на време идваше при мен, прегръщаше ме и ми се извиняваше стотици пъти. Казах му, че ще го защитя, че Джамал и приятелите му ще се погрижат за нас, и може би, не знам... Трудно е да се каже сега, след станалото.

– Опитай се да бъдеш по-ясна. Важно е – намеси се Соня Мудиг необичайно остро.

Аника Джанини погледна часовника си, приглади косата си с премерено движение и каза ядосано:

– Стига! Ако Фария звучи неясно, това е, защото самата ситуация е била неясна и тежка. Всъщност смятам, че като се имат предвид обстоятелствата, ясният начин, по който се изразява, е достоен за уважение.

– Просто искам да разбера – продължи Соня. – Фария, трябва да си се досещала, че нещо е на път да се случи. Каза, че Халил е бил свръхнапрегнат и трескав. Че е станал кожа и кости от тренировки.

– Чувстваше се ужасно. Той също беше затворник. Но въпреки това мислех, че вече е по-добре. Едва впос​ ледствие се замислих за погледа му.

– Какво е имало в погледа му?

– Отчаяние. Изглеждаше като преследвано животно. Но тогава не исках да го възприема.

– И не си чула, че братята ти са излезли от апартамента вечерта на девети октомври?

– Тогава спях, или поне се опитвах. Но си спомням, че се прибраха посред нощ и зашепнаха нещо в кухнята. Не чух какво си говорят. На следващия ден ме погледнаха странно, а аз приех това за добър знак. Втълпих си, че Джамал е наблизо. Усещах присъствието му. Но часовете минаваха, а атмосферата ставаше все по-неловка и изнервена. Свечери се и накрая се изправих срещу Ахмед, както вече ви разказах.

– Стоял е до прозореца.

– В стойката му имаше нещо гневно и заплашително и той дишаше тежко. Усетих тежест в гърдите. Ахмед каза, че той е мъртъв. Не разбрах за кого говори. Джамал е мъртъв, продължи той. Тогава ми причерня пред очите. Паднах на колене, струва ми се. Но все още не проумявах.

– Била си в шок – каза Аника.

– Но въпреки това в следващия миг си била обзета от чудовищна сила – добави Соня Мудиг.

– Да, нали ви обясних?

– Наистина го направи – каза Аника.

– Бих искала да го чуя отново.

– Внезапно в стаята се появи Халил – каза Фария. – А може да е бил там през цялото време. Изкрещя, че е убил Джамал, което ме обърка още повече. Той продължи. Каза, че го е направил заради мен. Че иначе щели да ме убият. Че е трябвало да избира между мен и Джамал. Тогава се появиха силата и яростта. Нещо в мен избухна и аз се втурнах към Ахмед.

– А защо не към Халил?

– Защото...

– Да...?

– Въпреки всичко, явно още тогава съм го разбрала.

– Кое? Че са се възползвали от обичта на Халил към теб?

– Че са го принудили да го стори и са съсипали живота му, също както направиха с моя живот и този на Джамал. Ето защо изгубих контрол. Откачих. Не можеш ли да разбереш?

– Мога – каза Соня. – Всъщност мога. Но някои други неща не са ми толкова ясни. Най-вече мълчанието ти по време на разпитите. Каза, че си искала отмъщение. Че си отмъстила на Ахмед, като си го бутнала през

прозореца. Но си можела да отмъстиш и на Башир, най-големият мръсник от всички. Можела си да го вкараш в затвора за участие в заговор за убийство. Ние щяхме да ти помогнем.

– Вие не разбирате!

Гласът ѝ секна.

– Какво не разбираме?

– Животът ми свърши с този на Джамал. Какво щях да спечеля, ако и Халил бе влязъл в затвора? Той беше единственият в семейството, когото...

Фария се взираше напрегнато във вратата.

– Какво?

– Когото обичах.

– Но трябва да си го мразела. Той е убил любовта на живота ти.

– Мразех го. Обичах го. Мразех го. Толкова ли е трудно за разбиране?

Аника Джанини тъкмо се канеше да прекъсне разпита и да обяви, че момичето има нужда от почивка, когато на вратата се почука. Рикард Фагер искаше да говори със Соня Мудиг.

Соня Мудиг веднага разбра, че се е случило нещо сериозно, което е накърнило самочувствието на директора на затвора. Подразни се от това, че той говореше обстоятелствено, навлизаше в ненужни подробности, вместо да изплюе камъчето, сякаш искаше по-скоро да се защити, отколкото да обясни какво е станало. Каза, че имало пазачи и видеонаблюдение и детектори за метал и че Бенито била в тежко състояние, с черепна травма, мозъчно сътресение и счупена челюст.

– Значи е избягала от болницата, това ли искаш да кажеш? – попита Соня.

Именно това бе станало. Фагер продължи: „Никой не очакваше, че тя би могла да излезе оттам“. Всички посетители били претърсвани. Или поне би трябвало да е така. Но нещо се случило с компютърната система на отделението. Всичко изгаснало и част от медицинската апаратура спряла да функционира. Положението станало сериозно. По коридорите хукнали лекари и сестри и в същия момент в болницата се появили трима мъже с костюми. Съобщили, че искат да посетят друг пациент, инженер от „АББ“, който лежал в същото отделение. Всичко се случило твърде бързо. Мъжете били въоръжени с нунчакута. Рикард Фагер, този идиот, реши, че моментът е удачен да обясни какво е нунчаку: дървени пръчки, свързани с верига, които се използват в бойните спортове. Соня го прекъсна.

– Какво е станало?

– Мъжете набили пазачите, освободили Бенито и избягали със сив ван със сменени номера. Единият от тях е идентифициран като Есбьорн Фалк от МК „Свавелшьо“, криминалния мотоклуб.

– Знам какво е МК „Свавелшьо“ – каза тя. – Какво е направено до този момент?

– Бенито е обявена за национално издирване. Свързахме се с медиите. Алвар Олсен е в безопасност.

– А Лисбет Саландер?

– Какво за нея?

– Идиот – измърмори Соня и каза, че поради критичната ситуация трябва веднага да тръгва.

Докато излизаше от затвора, тя се обади на Бублански и му разказа за Бенито и Фария Кази. Щом чу краткото обобщение на разказа на момичето, по някаква причина Бублански изрецитира една еврейска пословица:

„Винаги можеш да погледнеш човек в очите, но не винаги в сърцето.“

Глава 18

Днес Дан Броуди отново закъсняваше за работа. Вървеше вяло, преследван от мрачни мисли. Но беше по-добре облечен. Носеше светлосин ленен костюм и тениска. Нямаше вратовръзка, а вместо дебелите кожени обувки бе обул маратонки. Слънцето печеше безмилостно, докато Дан вървеше по Бириер Ярлсгатан и си мислеше за Лео. Внезапно чу скърцане на спирачки и залитна, точно както бе станало във „Фотографиска“.

Беше му трудно да диша, но все пак продължи напред и отново потъна в спомените си. Разбира се, в дните след онзи декемврийски уикенд имаше нотка на болка и завист, но въпреки това те бяха най-щастливите в живота му. С Лео говореха и свиреха непрестанно. Но никога не излизаха навън заедно, само поотделно. Вече бяха обмислили плана си. Смятаха да се изправят срещу Ракел Грейс, но тя не биваше да подозира нищо, затова не искаха да плъзнат слухове.

Лео беше отложил коледния си обяд с Грейс. Вместо това я покани в дома си в събота, двайсет и трети декември, в един часа следобед. Докато чакаха деня на срещата, братята продължаваха играта си на самоличности. В града и двамата бяха Лео, което ги забавляваше неимоверно. Упражняваха ролята, като разиграваха пародийни сценки.

Подстригаха се по един и същи начин, а Лео даваше на Дан костюмите, ризите и обувките си. Лео все казваше, че Дан се представя по-достоверно от него самия.

– Сякаш се задълбочаваш повече в ролята.

Лео работеше само на половин ден, но една вечер трябваше да отиде в „Риш“ с колегите. Прибра се рано и разказа, че е бил толкова близо – тук вдигна ръка и приближи палеца и показалеца си – да разкрие пред Малин Фруде за срещата им.

– Но не го направи?

– Не, не, тя, изглежда, си помисли, че съм влюбен.

– Това нарани ли я?

– Не твърде много.

Дан знаеше, че Лео флиртува с Малин, която се развеждаше и скоро щеше да напусне „Алфред Йогрен“. Но Лео казваше, че тя едва ли го обича. Според него беше влюбена в Блумквист, журналиста, а вероятно и самият Лео не я обичаше. Всичко беше по-скоро игра, или може би не съвсем.

Двамата с Лео не спираха да анализират какво ли не, както и да обменят мисли, спомени и клюки. Сключиха пакт, който никой от тях не можеше да наруши. Дан си спомняше колко внимателно планираха срещата с Ракел Грейс. Обсъждаха внимателно всички подробности – как Дан ще се скрие, а Лео ще започне да я разпитва, първоначално предпазливо, а после по-нас​ тойчиво.

Предния ден, петък, двайсет и втори декември, Малин Фруде организираше прощално парти в дома си на Бундегатан. Лео, точно като Дан, не обичаше събирания в малки апартаменти, бяха твърде шумни. Каза, че не може да отиде. Имаше друга идея. Искаше да покаже на Дан кабинета си в „Алфред Йогрен“. Офисът сигурно беше съвсем празен. Повечето колеги бяха при Малин, а и едва ли някой щеше да работи извънредно в петък вечерта, особено преди Коледа. На Дан идеята му се стори добра. Любопитно му беше да види работното място на Лео.

В осем вечерта двамата излязоха навън с десет минути разлика. Първи беше Лео, с бутилка бургундско и бутилка шампанско в куфарчето. След това бе ред на Дан, който също бе облечен като Лео, но носеше по-светъл костюм и по-тъмно палто. Беше студено. Валеше сняг. Щяха да празнуват.

На следващия ден, след срещата с Грейс, щяха да оповестят историята си публично, а Лео, въпреки че Дан се противеше, щеше да направи голямо дарение на негово име. Каза, че щял да сложи край на неравенството, както и на скуката в „Алфред Йогрен“ и на кариерата си на финансист. Вечерта беше чудесна. Двамата планираха как ще започнат да свирят заедно, пиеха и вдигаха наздравици, а във въздуха се усещаше нещо обещаващо. „Утре, казваха. Утре!“.

И все пак нещо се обърка. Дан си мислеше, че кабинетът в „Алфред Йогрен“ е на Лео. По тавана в стаята бяха изрисувани ренесансови ангели, по стените висяха картини от края на миналия век, дръжките на чекмеджетата бяха златни, а по бюрата имаше китайски вази. Мебелировката беше толкова крещяща и претрупана, че на Дан му се прииска да провокира Лео. Подхвърли му реп​ лика, която контрастираше с досегашния им разговор.

– Добре си се обзавел – каза той.

Лео бе съгласен.

– Знам. Срам ме е. Никога не съм харесвал кабинета, беше на татко.

Дан отиде по-далеч.

– И въпреки това държеше да ме поканиш тук, нали? Искал си да снобееш и да ми го натриеш в носа.

– Не, не, извинявай – отвърна Лео. – Просто исках да ти покажа живота си. Знам, че е несправедливо.

– Несправедливо?

Дан повиши глас. Сякаш думата „несправедливо“ вече не стигаше. Беше нещо повече. Беше неморално. Отвъд всякакви граници. Разговорът продължи да лъкатуши, Дан обвиняваше, после се вразумяваше, молеше за извинение, след което отново преминаваше в атака. Ненадейно, трудно бе да се каже кога точно, нещо между тях като че ли се оказа безвъзвратно разрушено. Чувствата, които още отначало лежаха под повърхността, потискани от бурното щастие на братската среща, сега преляха у Дан и не просто отвориха рана между него и Лео, ами, изглежда, хвърлиха нова светлина върху цялата ситуация.

– Имаш всичко това, а не спираш да хленчиш и да се оплакваш. Мама не ме разбираше, татко нищо не знаеше. Не ми даваха да свиря. Горкият аз, колко бях малък, жалък и богат. Повече не искам да чуя и дума за това. Схващаш ли? Мен ме биеха и гладувах. Нямах нищо, нищичко, а ти...

Цялото му тяло се тресеше и той не разбра какво точно се случи. Може би и двамата бяха пияни. Може би това допринесе за развоя на събитията. Във всеки случай Дан нарече Лео лайно, фалшив идиот и сноб, който кокетничи с депресиите си. За малко да строши две китайски вази, но вместо това излезе от стаята, блъсна вратата и изчезна.

Дълго време нямаше представа къде отива. Обикаля с часове, премръзнал и разплакан. Но накрая се върна в хостела „аф Чапман“ до Шепсхолмен и спа там. В единайсет часа на следващия ден се върна на Флурагатан при Лео, прегърна го и се извини. И двамата казаха, че съжаляват, след което се приготвиха за срещата с Ракел Грейс. Но във въздуха все още витаеше нещо неизяснено, което щеше да повлияе на това, което предстоеше да се случи.

Дан се замисли за тази случка и направи незабележима гримаса, когато сви по Смоландсгатан година и половина по-късно. Мина покрай „Констнершбарен“[62] и излезе на площад „Нормалмстори“. Беше горещо и задушно. Часът беше десет сутринта и Дан никак не се чувстваше готов за срещата с най-прочутия разследващ журналист в Швеция.

От друга страна, Ракел Грейс и Бенито Андершон – които нямаха нищо общо, с изключение на садизма си и факта, че здравословното им състояние не беше особено добро – бяха готови да се срещнат с Лисбет Саландер. Никоя от тях не знаеше за съществуването на другата и ако случайно се бяха срещнали, щяха да се изгледат с взаимно презрение. Но двете бяха еднакво целеустремени и решени да извадят Лисбет от строя. И двете имаха връзки и едната не беше по-малко интелигентна от другата, макар и образованието им да се различаваше.

Бенито беше близка с онзи клон на МК „Свавелшьо“, който получаваше информация от сестрата на Лисбет, Камила, и нейните хакери. Ракел Грейс пък разполагаше с подкрепата на своята организация, която също бе технически компетентна. Преди всичко обаче, въпреки заболяването си, Ракел разчиташе на своята бдителност и на силата на волята си.

В момента живееше временно в един хотел на Кунгсхолмен. Знаеше много добре, че нещата ще се влошат сериозно, и в действителност го беше очаквала. Очакваше го още от онзи двайсет и трети декември преди около година и половина, когато всичко излезе извън контрол. Вярно, тогава не съзираше друг изход, но действията ѝ си оставаха хазартни. Сега отново бе готова.

Предпочиташе да започне със Саландер и Кантерборг. Засега обаче нямаше как да ги открие, затова бе решила най-напред да се захване с Даниел Брулин. Той беше слабото звено. Ето защо в момента Ракел вървеше покрай „НК[63]на Хамнгатан. Носеше тънък сив костюм и черно памучно поло и въпреки гаденето и болките се чувстваше силна.

Но жегата я измъчваше. Какво се случваше с Швеция? Когато беше млада, нямаше такива лета. Това си беше тропически климат, пълна лудост. Беше потна и лепкава, но стисна зъби и изпъна гръб. В застоялия въздух се долавяше задушлива воня. Ракел подмина една разкопана отсечка от тротоара, където работеха двама мъже със сини гащеризони, които ѝ се сториха дебели и грозни. Продължи нататък към „Нормалм​ стори“ и се канеше да ускори крачка към „Алфред Йогрен“, когато забеляза нещо крайно тревожно. Журналистът Микаел Блумквист, на когото вече се бе натъкнала в жилищната сграда на Хилда, тъкмо минаваше през главния вход. Ракел направи крачка назад. После се обади на Бенямин.

Време беше той да си заработи заплатата.

Дан Броуди, или Лео Манхеймер, както се наричаше понастоящем, седеше на стола в прекомерно луксозния си кабинет и усещаше как сърцето му бие и стените се приближават. Какво да прави? Неговият junior advisor[64] – както се титулуваше секретарят му, понеже беше мъж – съобщи, че Микаел Блумквист го очаква на рецепцията. Дан отговори, че ще дойде след двайсет минути.

Почувства, че е неучтиво да го каже, но имаше нужда – далеч не за първи път – да обмисли как би могъл да разобличи Ракел Грейс. Кой знае, може би Микаел Блумквист можеше да му помогне. Мисълта му бе хрум​ вала и преди и Дан бе склонен да поеме по този път, каквото и да му костваше това.

Валеше сняг. Двамата чакаха Ракел Грейс в апартамента на Флурагатан, а Дан не спираше да се извинява.

– Няма проблеми – каза Лео. – Вчера имах посетител в офиса, след като ти си тръгна.

– Кой?

– Малин – отговори той. – Пихме шампанско. Не мина много добре, въобще не бях във форма. Когато пак останах сам, написах едно нещо. Искаш ли да видиш?

Дан кимна, а Лео стана от пианото и излезе от стаята за около половин минута. Върна се с лист хартия, прибран в найлонов джоб. Изглеждаше сериозен и изпълнен с вина. Пресилено бавно Лео подаде на Дан бежовия лист, който имаше релефен воден знак в горния край.

– Мисля, че е нужна и нотариална заверка – каза той.

В документа с изящен почерк бе написано, че Лео му отстъпва половината от всичките си активи.

– Божичко – каза Дан.

– В дните между Коледа и Нова година ще се срещна с адвокатката си и ще я информирам – продължи Лео. – Като се имат предвид обстоятелствата, би трябвало всичко да мине гладко. Дори не гледам на това като на подарък. Получаваш това, което отдавна ти се полага.

Дан замълча. Знаеше, разбира се, че трябва да се разчувства, да се хвърли на врата на брат си и да каже: „Ти си луд, това е твърде много, твърде щедро“.

Но редовете върху бежовия лист не го накараха да се почувства по-добре, нито правеха ситуацията по-проста. Първоначално Дан не разбра защо реагира така дребнаво и обидчиво. После осъзна, че в подаръка има нещо агресивно, позитивно агресивно, както биха казали психолозите. Самият факт, че Лео може да му даде толкова пари, показваше смазващото му превъзходство. Колкото и щедър да бе жестът, той го караше да се чувства нищожен.

Дан изрече редица мили думи, но накрая добави решително:

– Не мога да го приема.

Видя отчаянието в очите на Лео.

– Защо?

– Не става така. Миналото не може да се поправи толкова лесно.

– Идеята ми не е да поправям нещо. Искам просто да постъпя правилно. Така и така проклетите пари не ме интересуват.

– Не те интересуват?

Дан направо не беше на себе си, но въпреки всичко осъзнаваше абсурдността на ситуацията. Предлагаха му десетки милиони, които щяха да променят живота му из основи, а той се чувстваше наранен и ядосан. Може би се дължеше на вчерашната разправия, на алкохола, на това, че почти не бе спал. Имаше безброй възможни причини, като комплекса му за малоценност и какво ли още не. Така или иначе, Дан се разкрещя:

– Нищо не разбираш. Не можеш да говориш така на човек, който цял живот е живял в периферията. Твърде късно е, Лео! Твърде късно!

– Не, не е. Можем да започнем отначало.

– Твърде късно е – повтори той.

– Стига! – изръмжа Лео в отговор. – Не си справедлив.

– Чувствам се купен. Разбираш ли? Купен!

Отиде твърде далеч. Знаеше това и изпита болка, когато Лео не го контрира със същата ярост, ами просто отвърна тъжно:

– Знам.

– Какво знаеш?

– Че те са унищожили твърде много. И ги мразя заради това. Но все пак... Ние се открихме. Това е нещо голямо, нали?

В гласа му имаше такова отчаяние, че Дан смотолеви:

– Благодарен съм, разбира се, но...

Не можа да продължи. Не му хареса собственото му „но“ и се канеше да каже нещо различно, може би „извинявай, аз съм идиот“, нещо от този род. Впоследствие добре си спомняше този момент. Бяха на ръба на помирението и сигурно отново щяха да намерят общ език, стига само да имаха време. Но не стана така. Откъм стълбите се чу шум – стъпки, които скоро затихнаха. Още нямаше дванайсет. До срещата с Ракел Грейс оставаше повече от час и Лео дори не беше сложил масата и сервирал храната от фирмата за кетъринг.

– Скрий се – прошепна той.

Лео прибра документа с дарението, а Дан влезе в близката спалня и затвори вратата.

Лео Манхеймер открай време беше източник на притеснения, и то не само заради онова, което бяха принудени да направят с Карл Сегер. В последно време обаче беше особено нестабилен. Ракел Грейс смяташе, че това се дължи на Маделейн Бард. Загубата ѝ го бе направила подозрителен, затова Ракел се замисли, когато той отмени коледния им обяд и вместо това я покани в дома си. Тя знаеше всичко за Лео.

Знаеше например, че като много други ергени, Лео не обичаше да готви или да кани хора вкъщи, особено такива, в чиято компания не се чувства комфортно. Ето защо Ракел Грейс реши да се появи по-рано с обяснението, че иска да му помогне в кухнята. В действителност искаше да разбере дали има някакъв проблем и дали Лео не е открил нещо.

Навън валеше сняг, а тя вървеше под изрисуваното синьо небе във входа, когато чу развълнувани гласове откъм апартамента. Гласове, които тревожно си приличаха. Тя потръпна и осъзна, че нещо определено не е наред. За момент Ракел остана на място, без да знае какво да направи. Лео имаше ненадминат слух и тя се изненада, че гласовете вътре не замлъкнаха. Прати съобщение на Бенямин:

После добави:

След това изпъна гръб, почука на вратата и се приготви за най-топлата си коледна усмивка. Но не се наложи да я използва. Лео грейна още щом отвори вратата, целуна я по бузите и взе палтото ѝ, точно както бе възпитан да прави. Разбира се, беше твърде деликатен, за да отбележи, че тя е подранила с цял час.

– Изглеждаш елегантно както винаги, Ракел. Как е коледното настроение? – каза той.

– Прекрасно – отвърна тя.

Ракел отбеляза наум, че Лео играе ролята си доста добре. Трябваше да огледа лицето му подробно, докато открие следи от напрежение. При други обстоятелства вероятно би могъл да я заблуди. Но в момента погледът ѝ бе остър, а освен това Лео беше допуснал някои очевидни грешки. Сигурно сам го осъзнаваше. Преди малко се чуваха гласове, но ето че сега бяха сами. И най-вече – това ѝ направи особено впечатление – на дивана имаше китара. Китара! Ракел попита:

– Как е Вивека?

– Мисля, че краят наближава.

– Горката.

– Ужасно е – каза той.

Глупости, помисли си Ракел. Сигурно се радваш, че старата сврака най-накрая ще умре.

– Когато и двамата родители си отидат, човек остава сам – продължи тя и докосна ръката му, може би за да го успокои, или пък за да покаже, че изпитва съчувствие, а не подозрение, както бе в действителност. Но това се оказа грешка. Лео изтръпна, изглежда не му беше приятно и в очите му проблесна гняв. Ракел се изплаши и отново погледна китарата. Реши засега да остави нещата така. Искаше да даде време на Бенямин да приготви чантата ѝ и да дойде тук. Безобидният разговор продължи още десетина минута. Накрая обаче Ракел не издържа и попита:

– Кой е тук?

– Ти как мислиш?

Тя каза, че не знае. Че няма представа. Но това не беше вярно. Започваше да разбира. Забеляза колко напрегнати са раменете на Лео и как той я гледа, сякаш я вижда за пръв път. Осъзна, че трябва да нанесе твърд и безмилостен удар още преди Даниел Брулин да е изскочил от съседната стая.

Глава 19

Ракел Грейс не беше в дома си на Карлбергсвеген и Лисбет реши да не губи време. Хвана метрото в обрат​ ната посока, слезе на Слусен и тръгна по Йотгатан. Аника Джанини ѝ бе съобщила, че Бенито Андершон е избягала от лазарета в Йоребру, така че Лисбет беше нащрек. Тя винаги внимаваше, а животът в затвора също бе допринесъл за това, но може би все пак подценяваше заплахата. По петите ѝ имаше повече групировки, отколкото предполагаше. Стари и тъмни сили от миналото обединяваха силите си и обменяха информация.

Юнското слънце беше изпепеляващо и оживените улици бяха позатихнали. Хората вървяха бавно, гледаха витрините и седяха в ресторантите и уличните кафенета. Лисбет продължи към Фискаргатан. Джобът ѝ извибрира. Беше получила криптиран есемес от Блумквист, в който пишеше:

Лисбет обмисли дали да отиде до „Нормалмстори“, за да види дали може да помогне с нещо. Но се отказа. Първо искаше да се добере до Ракел Грейс и като начало смяташе да провери дали не може да я проследи до друг адрес. Продължи по Фискаргатан, като остана нащрек. Чудеше се дали наистина е добра идея да се прибере у дома. Апартаментът принадлежеше на Ирене Несер, фалшивата ѝ самоличност, а Лисбет се бе постарала да остави достатъчно димни завеси. Но мрежата се затягаше. Хората в квартала я забелязваха. Вече беше полузнаменитост – статус, който ѝ бе особено омразен. Двама души – проклетията Кале Блумквист и агентът на АНС Ed the Ned вече я бяха проследили дотук, а слуховете плъзваха лесно. Хората приказваха. Трябваше да продаде скапания апартамент. И без това беше твърде голям за нея. Трябваше да се премести някъде далеч. Може би най-добре беше да се чупи още сега.

Но беше твърде късно. Усети го в мига, в който видя сивия бус нагоре по улицата. В автомобила нямаше нищо особено – стар модел, паркиран съвсем нормално до тротоара. Въпреки това събуди подозрението ѝ. Бусът потегли към нея и Лисбет тръгна в обратната посока. Но не стигна далеч. Мъж с брада изскочи ненадейно от един вход и притисна мокър парцал към лицето ѝ. Започна да ѝ се гади. Ама че беше идиотка. Усети, че ще припадне. Улицата и стените на сградите затанцуваха около нея и тя не можеше да се бори повече. Успя единствено да извади телефона си и да прошепне:

– Дива витра.

След това се олюля и мъжът я вкара в буса през задната врата. Макар че виждаше замъглено, Лисбет усети миризмата на сладък парфюм, която ѝ беше твърде добре позната.

Дан чуваше гласовете, които идваха от всекидневната. Разбра, че нещата не се развиват по план. Ракел Грейс, изглежда, ги беше разкрила и той не видя друго решение, освен да се втурне навън и да я притисне до стената, без да се бави, но и без ефекта на изненадата, на който се бяха надявали.

Може би затова нещата се объркаха толкова бързо, а може би и Дан бе подценил впечатлението, което ще му направи Ракел Грейс. Но самият ѝ вид го захвърли обратно в момчешките му години. Спомни си как тя стоеше на втория етаж във фермата и го наб​ людаваше хладно, докато Дан свиреше на китарата си. Осъзна, че сигурно още тогава го е сравнявала с Лео и е анализирала приликите. Тази мисъл го изкара извън кожата му.

– Помниш ли ме? – каза той.

Беше побеснял и направи крачка напред, но не можеше да избяга от смущението, което изпитваше паралелно с гнева.

Ракел Грейс остана на място, запазила забележително самообладание.

– Помня те – каза тя. – Как се чувстваш?

– Искаме да знаем точно какво е станало – изсъска той и едва тогава тя отстъпи леко.

Въпреки това приглади спокойно яката си и погледна ръчния си часовник. Беше облечена с черен костюм и черно поло. Косата ѝ беше къса, боядисана в тъмно русо. Устата ѝ потръпваше и тя очевидно беше изнервена, но въпреки това излъчваше нарастващ, вледеняващ хлад. Имаше авторитета на учителка и Дан се почувства сякаш по-скоро тя ще го нахока, а не обрат​ ното.

– Успокой се – каза тя.

– Няма – продължи той. – Имаш много да обясняваш.

– Ще ви разкажа. Ще ви кажа цялата истина. Но първо трябва да знам дали сте говорили с медиите.

Дан не отговори.

– Разбирам, че сте разстроени. Но не би било добре, ако историята изтече в пресата, преди да сте проумели цялостната картина. Нещата изобщо не са такива, как​ вито си мислите.

– Не сме казали нищо. Засега – отговори Дан и се зачуди дали това не беше грешка, особено след като долови известно задоволство в изражението на Ракел.

Погледна към Лео. Той стоеше мълчаливо, като в шок, и не му подсказа какво да прави. На Дан не му харесваше, че Ракел Грейс все още има инициативата.

– Вече съм стара жена – каза тя – и ме боли коремът. Извинете, че говоря толкова открито. Може ли да седна на дивана? След това ще ви разкажа.

– Заповядай – каза Лео. – Сядай и започвай. Искаме да получим отговори на всичките си въпроси.

Ракел Грейс започна отдалеч, надявайки се, че Бенямин ще се появи, преди да е казала нещо важно или да се е оплела в необмислени лъжи. Лео и Даниел седяха в два фотьойла и се взираха в нея. Въпреки напрежението и кризисната ситуация Ракел бе удивена. Двамата смайващо си приличаха – повече, отколкото бе нормално за еднояйчни близнаци на тази възраст. Приликата се подсилваше от това, че се бяха подстригали еднакво и носеха еднотипни дрехи.

– Ето какво стана – каза тя. – Намирахме се в изключително неприятна ситуация. От няколко болници и детски домове получавахме доклади за еднояйчни близнаци, чиито родители не могат да се грижат за тях.

– Кои сте вие? – сряза я Даниел и макар че в гласа му имаше гняв и омраза, Ракел приветстваше всяко прекъсване.

Обясни – хрумна ѝ на момента, – че в палтото ѝ има нещо, с което току-що се е сдобила и което би могло да им помогне да разберат контекста малко по-добре. Попита ги да го донесе ли, питайки се дали думите ѝ звучат поне малко правдоподобно. Но братята я оставиха да излезе от стаята и тогава Ракел почувства нещо, което ѝ вдъхна сила. Изпитваше презрение. Даниел и Лео бяха слаби и жалки, не беше ли така? Щом стигна до външната врата, тя се закашля, за да ги разсее, като в същото време с бързо движение провери дали вратата е отключена. Престори се, че търси нещо в джобовете на палтото си, след което възкликна:

– Да му се не знае!

Върна се на дивана, поклати глава и се впусна в неопределен и многословен монолог. Това провокира Лео, особено когато Ракел спомена Карл Сегер. Лицето на Лео почервеня, той загуби самообладание, погледна я диво, нарече я звяр и чудовище и настоя тя да обясни какво е станало с Карл. Ракел си спомни гневните пристъпи на момчетата отпреди години и този път наистина се изплаши. Но избликът се оказа по-скоро щастливо обстоятелство, тъй като в същия миг Бенямин се появи в антрето. Виковете само засилиха целеустремеността му и той се втурна вътре, без да почука или да се поколебае. Насочи се към Лео и хвана ръцете му откъм гърба, а в същото време Ракел се наведе бързо и се зарови в лекарската чанта, която Бенямин бе оставил на пода. Близнаците се развикаха за помощ и Даниел се нахвърли на Бенямин. Ракел разбираше по-добре от всякога, че трябва да действа решително и ефективно – така както само тя умееше. Прегледа набързо медикаментите в чантата. Стесолид, опиати, морфин, всичко възможно, и накрая... през тялото ѝ преминаха ледени тръпки: панкурониев бромид, синтетично кураре, извлечено от същата растителна отрова, която южно​ американските коренни племена използват за стрелите си. Би било брутално и отвъд всякакви граници. Чакай... в чантата имаше и физостигмин, противоотрова, която можеше да намали ефекта изцяло или частично. Хрумна ѝ идея. Дръзка и дива идея, която се коренеше в това, което Даниел изръмжа по-рано по време на разговора им. Той говореше за несправедливост и жестокост и в думите му се долавяше дълбока горчивина. Ракел си сложи найлоновите ръкавици и вдигна глава.

Както винаги, Бенямин беше непоклатим. Държеше здраво Лео, който отново крещеше „звяр“ и „чудовище“, докато Даниел опитваше да го освободи. Това сложи точка на въпроса. Ракел приготви спринцовка, което отне известно време. Трябваше да измери правилната доза. После се изправи и осъзна, че няма време да търси вена. Трябваше да инжектира отровата мускулно, а това може би имаше известни предимства, или поне тя така си втълпи, след което заби иглата през пуловера на Лео. Той погледна шокирано, а Даниел се разкрещя: „Какво правиш? Какво правиш?“. Ракел направи неволна гримаса.

Врявата можеше да привлече вниманието на съседите или други хора, а дотогава Лео можеше вече да има гърчове и да се задушава, след като дихателната му мускулатура е започнала да отказва. Положението беше критично и Ракел се намираше в опасност. Беше преминала поредната граница и сега трябваше да бъде по-умна от всякога. Ето защо каза с най-авторитетния си медицински глас:

– Укротете се. Дадох му успокоително, нищо повече. Дишай, Лео. Така! Скоро ще се почувстваш по-добре. Трябва да говорим като разумни хора, нали? Не да викаме „звяр“ и „чудовище“ и други глупости. Това е... Йон, той работи с мен и има медицинско образование. Ще постигнем разбирателство, убедена съм в това. Сега наистина е време да ви разкажа цялата тъжна история. Радвам се, че най-накрая сте се срещнали.

– Лъжеш – изплю Даниел.

Ситуацията беше неконтролируема. Братята вдигаха твърде много шум. Ракел се боеше, че всеки момент в апартамента може да нахлуе някой съсед. Продължи да говори, опитвайки се да обуздае ситуацията, като междувременно отброяваше минутите до неизбежното – отровата да проникне в кръвта, да подейства на никотинергичните ацетилхолинови рецептори и да блокира мускулите. За щастие, не се появиха други хора. Никой не бе подал сигнал в полицията. Лео Манхеймер просто залитна – Ракел знаеше, че ще стане точно така – и падна сгърчен върху червения персийски килим. Макар че за нея това беше драстична стъпка, тя си позволи една шеметна секунда на наслада. Знаеше, естествено, че във всеки един момент би могла да го спаси. А би могла и да го остави да умре. Това зависеше от обстоятелствата, така че трябваше да разсъждава трезво, да звучи интелигентно и убедително и да се възползва от горчивината и комплекса за малоценност на Даниел.

Щеше да го накара – такъв беше планът ѝ – да изиграе ролята на живота си.

Още докато Лео падаше към килима, Дан Броуди осъз​ на, че се случва нещо ужасяващо. Лео се срина така, сякаш тялото му вече не функционираше. Хвана се за гърлото, след което се вцепени. Дан забрави всичко останало, падна на колене до брат си, изкрещя и го разтърси. Тогава Ракел Грейс заговори. Дан почти не я слушаше. Беше се отдал изцяло на това да вдъхне живот на Лео, а и думите на Ракел бяха твърде непонятни, за да може да ги възприеме.

– Даниел – каза тя. – Ще оправим всичко. Ще се погрижим да заживееш по-добре, отколкото някога си си мечтал. Ще имаш фантастичен живот с неограничени ресурси.

Това бяха безсмислици, празни думи, а междувременно състоянието на Лео се влошаваше все повече. Той скимтеше, имаше конвулсии и се бореше да си поеме дъх. Лицето му беше пепеляво, а устните посинели. Задушаваше се, а погледът му беше неясен и паникьосан. Дан се канеше да му направи изкуствено дишане – нещо, на което се научи в Бостън, след като една от тогавашните му приятелки за малко да се предозира с кокаин. Ракел обаче го спря внимателно и каза няколко изречения, в които той не можа да не се вслуша, може би защото се намираше в ситуация, в която бе готов да се хване за всяка сламчица. А и Ракел вече звучеше различно, не толкова пламенно, а по-скоро като уравновесен лекар. Провери пулса на Лео през найлоновите си ръкавици, след което се усмихна успокоително.

– Няма страшно – каза тя. – Конвулсиите му са леки. Скоро ще е по-добре. Дадох му силна, но безопасна доза седатив. Ето, виж!

Тя му подаде спринцовката и Дан я взе, макар да не разбираше каквото доказва това.

– Защо ми я даваш?

Ракел се изправи и застана до едрия мъж, който още носеше връхни дрехи – синьо ватирано яке и зимни ботуши – и се усмихваше нервно и подкупващо, точно като Ракел. На Дан му хрумна ужасна мисъл.

– Искаш отпечатъците ми да са по нея ли? – попита той и пусна спринцовката на земята.

– Спокойно, Даниел. Чуй ме.

– Защо да те слушам?

Той извади телефона си, трябваше да повика линейка. Само че мъжът грубо го спря. Дан се паникьосваше все повече. Да не би да искаха да убият Лео? Възможно ли беше изобщо? Парализиращ страх заби нокти в тялото му. До него Лео дишаше тежко и изглеждаше, сякаш наистина умира. Дан изкрещя право в свръхчувствителното му ухо.

– Бори се! Ще се справиш!

И Лео действително реагира. Челото му се набръчка. Той стисна зъби и лицето му възвърна малко от цвета си. Но беше само временно. След миг отново пребледня и изглежда пак не му достигаше въздух. Дан се обърна към Ракел Грейс.

– Спаси го, по дяволите! Нали си лекар. Не искаш да го убиеш, нали? Или искаш?

– Не, не, какво говориш? Естествено, че не. Скоро ще е на крака, ще видиш. Отмести се и ще го свестя – отвърна тя.

Щом видя колко решително Ракел пристъпва и взима чантата си, Дан нямаше друг избор, освен да ѝ се довери. Това показваше колко е отчаян. Хвана ръката на брат си, надявайки се, че човекът, който му бе инжектирал отрова, ще го спаси.

Ракел Грейс съзнаваше, че е от жизненоважно значение да се държи като лекар и да излъчва увереност. Ето защо потисна импулса да запуши дихателните пътища на Лео и да ускори целия процес. Вместо това приготви спринцовка с физостигмин, вдигна ръкава на пуловера му и заби иглата във вената на ръката му. Състоянието му мигновено се подобри, макар че Лео продължаваше да е сериозно замаян. Ракел усети – и това беше най-важното, – че си е възвърнала малко от доверието на Даниел.

– Сега ще се оправи ли? – попита той.

– Ще се оправи – потвърди Ракел и продължи да говори.

Импровизираше, разбира се. Но можеше да се уповава на кризисната стратегия за Лео Манхеймер, която бе разработена още отдавна и включваше Ивар Йогрен. Ивар беше научил логин данните на Лео във фирмата и от негово име, или по-скоро чрез представители, беше направил редица нелегални транзакции на пазарите за опции и акции. Транзакциите бяха събрани в папка, която можеше да вкара Лео в затвора и да съсипе социалното и професионалното му реноме. Тези данни вече бяха използвани срещу него, против волята на Ракел. Благодарение на тях Ивар спечели Маделейн Бард, от което Ракел определено не беше във възторг. Личното ѝ мнение беше, че Ивар Йогрен е глупак. Но тя трябваше да се примири с това, защото имаше нужда от него и от данните, за да може да притисне Лео, ако той научи нещо и реши да я изоб​ личи.

– Даниел – каза тя. – Сега ме чуй, трябва да ти кажа нещо важно. По-важно от всичко, което чу досега.

Той я погледна така умолително и отчаяно, че ѝ вдъх​ на увереност. Тя заговори едновременно меко и строго, като лекар, който съобщава важна информация.

– Лео е свършен. Боли ме да го кажа, но е така. Търгувал е с вътрешна информация и е направил нелегални транзакции. Ще го пипнат.

– А? За какво говориш?

Ракел видя, че Дан не възприема думите ѝ. Просто милваше брат си по косата и повтаряше, че всичко ще е наред. Останалото бяха празни приказки. Това подразни Ракел и тя продължи по-остро:

– Казах да ме слушаш. Лео не е такъв, какъвто си мислиш. Той е мошеник. Имаме доказателства. Лео си служи с измама и ще влезе в затвора.

Даниел я гледаше объркано.

– Защо му е да го прави, по дяволите? Парите дори не го интересуват.

– Тук бъркаш.

– Така ли? Та той искаше да ми даде половината от притежанията си, просто така.

Той направи жест с ръка и Ракел прехапа устна. Тази информация не ѝ се понрави.

– Защо да се задоволяваш само с половината?

– Не искам нищо. Искам само...

Той млъкна. Бе разбрал, а може би не. Но във всеки случай подозираше нещо. Паниката се завърна в очите му. Ракел очакваше да се стигне до нов изблик, може би дори до насилие. Погледна към Бенямин, за да се увери, че е готов. Но нищо не се случи. Даниел просто наблюдаваше Лео напрегнато.

– Какво му даде всъщност? Не беше успокоително, нали?

Тя не отговори. Не знаеше как да изиграе картите си. Осъзнаваше, че всяка дума, всеки нюанс в интонацията ѝ може да се окаже от решаващо значение.

– Кураре – каза накрая.

– И какво е това?

– Растителна отрова.

– Защо, по дяволите, си му дала отрова?

Той отново крещеше.

– Сметнах го за необходимо – отговори тя.

Даниел погледна към Бенямин. Приличаше на отчаяно животно, хванато в капан.

– Но после...

– Да?

– После му даде нещо друго.

– Физостигмин. Облекчава ефекта от отровата – каза тя.

– Добре, значи сега ще го заведем в болница, нали? – попита той.

Ракел замълча и той вдигна телефона си. Тя се замисли дали да каже на Бенямин да му го вземе, но се въздържа. Докато не решеше да позвъни, нямаше опасност. Засега търсеше в Гугъл, вероятно информация за отровата. Зачете се, но след известно време в очите му проблесна ужас и тогава Ракел дръпна телефона от ръцете му, при което Даниел откачи. Започна да крещи и да размахва ръце и крака и дори на Бенямин му беше трудно да го озапти.

– Успокой се, Даниел.

– Няма!

– Стига. Искам да ти направя фантастичен подарък, не разбираш ли? – каза тя.

– Какво говориш, мамка му? – изрева той.

Тя отвърна, че физостигминът противодейства на ефекта от отровата само временно.

– Искаш да кажеш, че не можеш да го спасиш?

Гласът му не звучеше човешки.

– Съжалявам, но не мога – излъга тя.

Наложи се Бенямин да се намеси. Той сграбчи здраво Даниел и облепи устата му с лепенка. Ракел помоли за извинение и обясни по-подробно:

– Скоро дихателната мускулатура отново ще бъде блокирана. Лео Манхеймер ще умре от задушаване – каза тя и го погледна. – Ситуацията е доста деликатна, Даниел. Лео умира, а твоите отпечатъци са по спринцовката. Освен това имаме очевиден мотив, нали? Виждам в очите ти, че му завиждаш за всичко, което е получил. Но позитивното е...

Даниел се мяташе диво, опитвайки да се освободи.

– Позитивното е, че Лео все пак може да продължи да живее – по нов начин, чрез теб, Даниел – продължи тя и посочи целия апартамент. – Можеш да получиш неговия живот, неговите пари и възможности. Можеш да заживееш като в мечтите си. Можеш да заемеш неговото място, Даниел. Можеш да имаш всичко, обещавам. Противната лакомия на Лео и ужасните неща, които е вършил, никога няма да излязат наяве. Ние ще се погрижим за това. Ще те подкрепим по всички възможни начини. Вие сте огледални близнаци, това е малка пречка, вярно. Но приликата ви е просто изключителна. Ще се получи, вече го знам.

В същия миг Ракел чу странен шум. Идваше от Даниел, който бе раздробил един от зъбите си.

Глава 20

Лео Манхеймер най-накрая излезе от кабинета си и Микаел се изправи, за да се здрависа с него. Срещата беше необикновена. Микаел бе отделил много време да изучава Лео, а ето че сега двамата стояха тук, лице в лице. Микаел веднага усети, че между тях има нещо неизказано и болезнено, някаква сянка или призрак.

Лео разтърка нервно ръце. Ноктите му бяха дълги и поддържани. Носеше светлосин ленен костюм, сива тениска и маратонки. Косата му беше буйна и малко рошава. Изглеждаше напрегнат и като че ли се ослушваше за нещо. Не покани Микаел вътре, а остана в голямото фоайе пред рецепцията.

– Хареса ми разговора ти с Карин Лаестандер във „Фотографиска“ – каза Микаел.

– Благодаря – каза Лео. – Беше...

– ...компетентен – допълни Микаел и се усмихна приятелски. – И верен. Живеем във време, когато лъжите и фалшивите новини влияят на света повече от всякога. Или може би трябва да кажем „алтернативните факти“?

– Post-truth society[65] – каза Лео и се усмихна несигурно.

– Така е, а освен това си играем и със собствените си самоличности, не е ли така? Преструваме се на такива, каквито не сме – във фейсбук и така нататък.

– Аз нямам фейсбук.

– Нито пък аз. Не го разбирам. Но все пак понякога играя роли – продължи Микаел. – Това е част от работата ми, така да се каже. Ами ти?

Лео погледна първо към ръчния си часовник, а пос​ ле към площада, който се виждаше през прозореца.

– Извинявай – каза той. – Графикът ми за днес е безнадеждно претрупан. За какво искаш да говорим?

Микаел отговори:

– Според теб за какво става дума?

– Нямам представа.

– Значи, не си правил никакви глупости? Нищо, което би заинтригувало вестника ми „Милениум“?

Лео преглътна. Замисли се, сведе глава към пода и каза:

– В миналото съм правил някои транзакции, които биха могли да се осчетоводят по-добре. Малко е оплетено.

– Ще се радвам да погледна – отвърна той. – Такива каши са по моята специалност. Но в момента се интересувам от по-лични неща. Дребни промени, може да се каже.

– Промени?

– Именно.

– Какви?

– Например това, че си станал десничар.

Лео – ако това изобщо беше Лео – като че ли отново се ослуша за нещо.

– Всъщност не съм. Просто смених ръцете. Винаги съм можел да боравя и с двете. Нарича се амбидекстрия.

– Значи, пишеш еднакво добре с лявата и с дясната ръка?

– До голяма степен.

– Можеш ли да ми покажеш?

Микаел извади бележник и химикалка.

– Предпочитам да не го правя.

По горната устна на Лео изби пот. Погледът му блуждаеше.

– Днес май не се чувстваш много добре?

– Не особено.

– Сигурно е от жегата.

– Може би.

– Аз също съм в доста лоша форма – продължи Микаел. – Пих досред нощ с Хилда фон Кантерборг. Ти я познаваш, струва ми се?

Микаел забеляза страха в очите на мъжа и разбра, че го е спипал. Долови го в погледа му, в езика на тялото. Но може би – той се вгледа по-внимателно – имаше и нещо друго, което не можеше да се определи толкова лесно. Може би някакво нетърпение или пък колебание. Сякаш Лео, или който и да е беше това, се канеше да вземе важно решение.

Микаел каза:

– Хилда ми разказа невероятна история.

– Аха.

– Ставаше дума за близнаци, разделени при раждането. По-конкретно за момче на име Даниел Брулин. То ден след ден се е бъхтело в една ферма до Хюдик, докато брат му...

– Не говори толкова високо – прекъсна го мъжът.

– Защо?

Микаел се престори на изненадан и погледна мъжа.

– Може би е по-добре да се разходим – каза той.

– Не знам...

– ... дали да се разходим?

Мъжът очевидно не знаеше какво да каже. Вместо това смотолеви нещо за тоалетната и тръгна натам. Не го изигра особено добре, защото още преди да се е скрил от поглед, извади мобилния си телефон. Явно щеше да говори с някого. Именно това убеди Микаел, че предположението му е правилно. Той на свой ред взе телефона си и прати съобщение на Лисбет, че Лео най-вероятно е Даниел.

Мъжът обаче се бавеше и Микаел започваше да се притеснява, че са го преметнали – че онзи се е омел през някоя задна врата и е напуснал сградата. Микаел чакаше, но нищо не се случваше, с изключение на потока от хора. Младата брюнетка на рецепцията се усмихваше, пожелаваше „приятен ден“ на всички и ги молеше да изчакат на някой от диваните или да продължат навътре в сградата.

Мястото беше стилно. Таваните бяха високи, а по червените тапети висяха маслени картини на възрастни господа с костюми, вероятно стари съсобственици и членове на борда на директорите. Всички тези мъже по стените създаваха някак неприлично усещане.

Телефонът на Микаел звънна. Обаждаше се Аника и той се канеше да вдигне, когато мъжът – независимо кой беше – най-накрая се зададе по коридора. Вече крачеше по-овладяно. Може би беше взел някакво решение. Трудно бе да се каже. Вратът му беше зачервен и той изглеждаше напрегнат и сериозен. Гледаше в земята и не каза нищо на Микаел, просто съобщи на жената на рецепцията, че излиза за два часа.

Слязоха с асансьора и тръгнаха по „Нормалмстори“. Стокхолм се пържеше. Хората си вееха с ръце или с вестници и носеха саката си през рамо. Излязоха на Хамнгатан и мъжът хвърли нервен поглед назад. Микаел го забеляза и се замисли дали да не вземат автобус или такси. Вместо това пресякоха улицата и стигнаха до Кунгстредгорден. Вървяха мълчаливо, сякаш чакаха нещо да се изясни или да се случи. На Микаел това не му харесваше, макар да не знаеше защо точно.

Мъжът отново се огледа. Потеше се повече, отколкото би трябвало. Намираха се до Операта и Микаел долови някаква неясна заплаха. Зачуди се дали не е допуснал грешка, дали представителите на Регистъра не са една стъпка напред. Обърна се, но не видя нищо. Във въздуха по-скоро цареше спокойствие и усещане за почивка. Навсякъде по пейките и уличните кафенета седяха хора, обърнали лица към слънцето. Може би просто нервността на спътника му беше заразна. Микаел реши да мине право на въпроса.

– И какво сега? Лео ли да те наричам, или Даниел?

Мъжът прехапа устни и погледът му потъмня. В следващия миг се хвърли върху Микаел, който падна на земята.

Ракел Грейс, която чакаше на една пейка на „Нормалм​ стори“, видя Даниел Брулин да се отправя нанякъде с Микаел Блумквист. Осъзна, че са се отприщили сили, които рано или късно ще доведат до разкритието на историята. В действителност това не я изненада или шокира.

Знаеше, че рискът винаги е бил голям. Финалното прозрение я отчая, но също така ѝ даде усещане за свобода. Сега, когато беше с единия крак в гроба, Ракел притежаваше силата на човек, който няма какво да губи. Бенямин Форш отново беше с нея. Вярно, той не умираше, но беше обвързан с нея не само чрез дългите години на лоялно подчинение, ами и чрез неназовимото, което бяха извършили заедно. Ако всичко излезеше наяве, Бенямин щеше да пострада не по-малко от нея. Без да задава въпроси, той се съгласи да извади Блумквист от играта и да отведе Даниел някъде, където ще могат да го вразумят.

Бенямин носеше слънчеви очила и черно яке с качулка, въпреки горещината. Близо до тялото си криеше спринцовка с кетамин, упоително средство, което бързо щеше да приспи журналиста. Самата Ракел, с известни усилия, тъй като коремът я болеше още от сутринта, се беше добрала до алеята, която минава покрай Кунгстредгорден. Видя как Бенямин крачи бързо напред под ярките слънчеви лъчи.

Жизнеността ѝ се завърна. Градът се превърна в бляскава сцена, застинала в един-единствен концентриран миг. Ракел се загледа съсредоточено в Даниел и Блумквист, които забавиха крачка. Журналистът като че ли зададе въпрос. Това е добре, успя да си помисли Ракел. Ако разговаряха, щяха да са по-невнимателни. Тя вярваше, че всичко ще мине по план.

По улицата се задаваше карета с кон, в небето се носеше син балон с горещ въздух, а наоколо обикаляха нищо неподозиращи хора. Сърцето ѝ се разтуптя и тя затаи дъх в очакване. Но тогава се случи нещо. Даниел видя Бенямин и бутна Блумквист встрани. Журналистът се строполи на земята, а Бенямин пропусна и се спря разколебан със спринцовката в ръка. Блумквист скочи на крака. Ситуацията беше непредвидима. Бенямин направи нов опит, журналистът отново се изплъзна и Бенямин побягна. Страхливец! Ракел видя вбесена как Даниел и Блумквист се втурнаха по посока на „Операшеларен“[66], хванаха едно такси и изчезнаха. Жегата я обгърна като мокро одеяло и тя отново почувства колко е болна и колко ѝ се гади. Въпреки това изпъна гръб и бързо се отдалечи.

Лисбет Саландер лежеше притисната до пода на сивия бус. Ритаха я в корема и лицето, а след известно време отново навряха миризливия парцал в носа ѝ. Чувстваше се замяна и слаба, а за кратки периоди вероятно изпадаше и в безсъзнание. Въпреки това ясно разпозна Бенито и Башир, а това бе опасна комбинация. Бенито изглеждаше бледа, а главата и челюстта ѝ бяха превързани. Като че ли ѝ костваше доста усилия да се движи, така че стоеше неподвижно, което беше добре. Проб​ лемът бяха мъжете, които ѝ се бяха нахвърлили: Башир, брадясал, потен и облечен със същите дрехи като вчера, както и един едър мъж на около трийсет и пет години, с бръсната глава, сива тениска и черен кожен елек. Трети мъж седеше зад волана.

Стори ѝ се, че бусът се отправи към Слусен. Опита се да регистрира всички детайли в каросерията – купчина въжета, ролка тиксо, две отвертки. Отнесе още един ритник, този път във врата. Някой я сграбчи за ръцете, след което я завързаха, претърсиха дрехите ѝ и ѝ взеха телефона. Това я притесни, но не, гологлавият мъж реши да задържи телефона и го пъхна в джоба си. Това беше достатъчно. Лисбет забеляза физиката и резките му движения, както и склонността постоянно да гледа към Бенито. Очевидно беше нейното кученце, а не на Башир.

От лявата страна имаше седалки и тримата се бяха настанили именно там, докато Лисбет лежеше на пода. Усещаше сладкия парфюм, миризмата на медицински спирт и вонята на пот от маратонките им. Като че ли се движеха на север, но не можеше да бъде сигурна, беше твърде зашеметена. Дълго време никой не продума. Чуваше се само дишането им, шумът от двигателя и дрънченето на каросерията. Бусът беше стар, сигурно на трийсетина години. Постепенно стана по-тихо. Излязоха на междуградски път и след около двайсет минути останалите се разприказваха. Лисбет се надяваше точно на това.

Башир изглеждаше ужасно. Явно беше спал зле, а вратът му беше насинен, вероятно вследствие на удара, който му бе нанесла със стика за хокей.

– Ох, ох! Как ще страдаш, малка курва такава – каза той.

Лисбет не отговори.

– А накрая ще те убия бавно с моята Керис – допълни Бенито.

Лисбет продължаваше да не продумва. Нямаше нужда. Знаеше, че всяка дума се записва на множество компютри.

Не беше нищо сложно, не и за нея. Когато я нападнаха, тя прошепна кодовите думи „дива витра“ в слушалката на модифицирания си айфон. Чрез гласовия асистент Сири кодът бе активирал алармена система, която включваше подсиления микрофон и разпращаше аудиозаписа, както и GPS координатите на телефона до всички членове на така наречената Република на хакерите.

Републиката се състоеше от група елитни хакери, всички от които се бяха заклели тържествено да не използват алармата, освен ако не е абсолютно наложително. Ето защо сега редица млади и талантливи хора, пръснати по целия свят, следяха напрегнато драмата в буса. Повечето от тях не знаеха шведски, така е. Но все пак имаше достатъчно, които разбираха, включително безформеният приятел на Лисбет, който живееше на Хьогклинтавеген в Сундбюбери.

Той се наричаше Чумата, беше голям като къща, прегърбен и изглеждаше като човек, който живее на социални помощи, само че беше и си оставаше дигитален гений. Сега Чумата стоеше пред компютъра си с опънати нерви и следеше GPS координатите, които отиваха на север към Упсала. Колата – звучеше като по-стар, голям автомобил – сви по шосе 77 на изток към Книвста, което не беше добре. Навлизаха във все по-слабо населен район, където GPS системата даваше по-неточни координати. Жената в колата отново заговори. Гласът ѝ беше дрезгав и немощен, сякаш не беше в добро здраве.

– Разбираш ли колко бавно ще умреш, уличнице? Разбираш ли?

Чумата погледна отчаяно към клавиатурата си. Около нея имаше хартии, кенчета, трохи, бутилки кока-кола и недоизядена храна. Самият той беше небръснат, с прорасла коса и носеше оръфания си син халат. Болеше го гърбът. Беше надебелял още повече, страдаше от диабет и не бе излизал навън от повече от седмица. Какво можеше да направи? Ако разполагаше с адрес, би могъл да хакне електрическата система и водоснабдяването, да открие съседите и да организира граждански патрул. Но сега... беше безпомощен. Целият трепереше. Сърцето му биеше силно. Нямаше представа къде отиват.

Съобщенията в групата се сипеха едно след друго. Лисбет беше както тяхната звезда, така и тяхна приятелка. Но доколкото Чумата можеше да види, никой нямаше добро предложение или план за действие, който би могъл да се приложи достатъчно бързо. Дали да се обади в полицията? Никога не го беше правил и си имаше основателни причини за това. Почти нямаше киберпрестъпления, които да не е вършил. Някой винаги го преследваше по един или друг начин, но въпреки това, помисли си той, въпреки това дори бегълците понякога трябва да потърсят помощ от закона. Спомни си, че Лисбет – или Осата, както бе известна в хакерските среди – беше споменавала някакво ченге на име Бублански. Каза, че той бил окей, а за нея „окей“ беше доста силна дума в този контекст. В продължение на няколко минути Чумата стоеше като парализиран пред картата на Упланд, която се виждаше на екрана. После взе чифт слушалки, усили звука и пусна аудиофайла. Искаше да чуе всички нюанси, както в гласовете, така и в шума на двигателя. В слушалките се чу бучене. Първоначално никой не говореше. След малко обаче един глас произнесе думите, които Чумата най-малко искаше да чуе:

– В теб ли е телефонът ѝ?

Говореше жената, която звучеше като болна. Изглежда тя командваше операцията – тя и мъжът, който от време на време се обръщаше към шофьора на чужд език, който след бързо аудиотърсене определиха като бенгалски.

– В джоба ми е – отвърна един от мъжете.

– Може ли да погледна?

Чу се шумолене и пращене. Телефонът премина в ръцете на жената. Чумата я чуваше как диша, докато го разглежда.

-- Има ли нещо нередно?

– Не знам – отговори жената. – Като че ли не. Но може би ченгетата могат да ни подслушват чрез тази гадория.

– Трябва да се отървем от телефона.

Мъжът отново заговори на бенгалски. Колата забави ход. Една врата изскърца и се отвори, въпреки че автомобилът все още се движеше. Вятърът забуча в слушалката, след което се чу свистене, последвано от непоносимо шумни удари. Чумата дръпна рязко слушалките от главата си и блъсна с юмрук по масата. Hell, damn, fuck! От останалите компютри заваляха ругатни. Връзката с Осата беше прекъсната.

Чумата опита да помисли, да оцени ситуацията. И изведнъж се сети – пътните камери. Как можа да забрави за тях? За да получат достъп до камерите, трябваше да хакнат Пътната агенция, нали така? Само че това изискваше време, а те не разполагаха с такова.

Някой знае ли как може да се проникне бързо в системата на Пътната агенция?, написа той, след което включи всички в криптирана аудиовръзка.

– В нета има обществен достъп до част от пътното наблюдение – каза някой.

– Не е достатъчно – отвърна Чумата. – Там картината е твърде неясна. Трябва ни по-близък кадър, за да видим модела и номера на колата.

– Знам заобиколен път.

Гласът принадлежеше на млада жена и на Чумата му трябваха секунда-две, за да я идентифицира. Беше Нели, един от новите им членове.

– Наистина ли? – възкликна той. – Чудесно! Хайде! Свържете се с нея! Помогнете ѝ! Давайте, бързо! Пращам ви часа и координатите.

Чумата влезе в сайта www.trafiken.nu, който показваше къде точно се намират камерите покрай шосе Е4 към Упсала. Същевременно с това пусна отначало файла от телефона на Осата. Алармата се беше включила в 12,52, а първата камера по пътя беше тази при автогарата „Хага сьодра“ и... чакай малко. Автомобилът, изглежда, беше минал оттам около тринайсет минути по-късно, в 13,05. След това камерите бяха по-нагъсто, което беше добре, помисли си той. Пътните участъци се наричаха „Линвеварторпет“, „Линвеварторпет сьодра“ и „Линвеварторпет нора“, „Хага нора гриндар“, „Хага нора“, „Стура фрьосунда“, „Йерва круг“, „Меланйерва“ и Голф игрище „Улриксдал“. По протежение на първата отсечка имаше предостатъчно камери и дори движението да беше натоварено, трябваше да открият колата без проблеми, особено като знаеха, че очевидно става дума за стар, голям автомобил, вероятно бус или дори по-лек камион.

– Как върви? – викна Чумата.

– Спокойно, спокойно, работим по въпроса, има някаква пречка, сложили са нещо ново. Мамка му, denied. Чакай! Shit, по дяволите... yes! Да видим... така... влизаме... само да разберем... Що за идиоти са правили това, amateur shit[67]!

Това не беше нищо необичайно. Псувни, адреналин, пот и викове, но този път още по-голяма степен. Въп​ росът беше на живот и смърт. Проникнаха в системата, прегледаха записите от камерите и накрая не остана място за съмнение. Знаеха кой е автомобилът: сив стар мерцедес с фалшиви номера. Но с какво им помагаше това? Почувстваха се още по-безпомощни, докато гледаха как бусът минава покрай камерите като някакво бледо зло същество. Накрая мерцедесът навлезе в горите източно от Книвста, в посока Вадабушьон, и се скри от погледа на Пътната агенция.

– Цифров мрак. Shit, shit!

В Хакерската република никога не се бяха чували толкова крясъци и ругатни. Чумата не видя друг изход, освен да се обади на комисар Бублански.

Глава 21

Бублански седеше в кабинета си на улица „Бергсгатан “ и разговаряше с имама Хасан Фердуси. Вече знаеше много добре как е станало убийството на Джамал Чау​ дъри. Замесено беше цялото семейство Кази с изключение на бащата, както и двама бангладешки ислямисти в изгнание. Операцията беше доста добре организирана, но все пак не толкова, че да не е могла да бъде разкрита още при първото полицейско разследване, и то без чужда помощ.

Това беше голям срам за полицията, нямаше две мнения. Преди малко Бублански проведе дълъг разговор с шефа на Сепо Хелена Крафт, а сега размени няколко мисли с имама за това как в бъдеще биха могли да предугаждат и предотвратяват престъпления като това. Но, често казано, Бублански беше малко разсеян. Искаше да се върне към разследването на смъртта на Холгер Палмгрен и да провери подозренията, които таеше към онзи професор, Мартин Стейнберг.

– Моля?

Хасан Фердуси каза нещо, което Бублански не разбра напълно. Нямаше обаче време да помисли над думите на имама, тъй като телефонът му звънна, а в същия миг получи обаждане и по скайп, което идваше от потребител, нарекъл се Total fucking shitstorm for Salander[68]. Това беше достатъчно странно само по себе си. Кой би използвал такова потребителско име? Бублански вдигна мобилния телефон и в другия край на линията млад мъж се разкрещя на разговорен шведски.

– Ако искаш да те изслушам, първо трябва да се представиш – каза Бублански.

– Казвам се Чумата – продължи мъжът. – Пусни си компютъра и отвори линка, който ти пратих, след това ще ти обясня.

Бублански влезе в пощата си, кликна на линка и изслуша младия мъж, който ругаеше повече от допустимото и използваше непонятни компютърни термини, но беше точен в описанието на ситуацията. Много скоро Бублански се отърси от вцепенението и смайването си и прати хеликоптер, както и полицейски автомобили от Упсала и Стокхолм в посока Вадабушьон. След това хукна към волвото в гаража заедно с Аманда Флуд. За по-сигурно я остави тя да кара и двамата потеглиха на север по Упсалавеген с включени светлини.

Мъжът пред него го спаси от сериозно нападение. Микаел още не разбираше какво означава това, но би трябвало да е добър знак. Усещаше се, че вече не са подчинени на същите прости роли като във фоайето на „Алфред Йогрен“. Вече не бяха разследващият репортер и плячката му. Микаел беше задължен на събеседника си и отношенията им бяха придобили нов оттенък.

Навън печеше слънце. Двамата седяха в малък тавански апартамент на Тавастгатан, а скосените прозорци гледаха към Ридарфиерден. Пред тях имаше полуготова маслена картина на море и бял кит. В изоб​ ражението имаше някаква хармония, въпреки неспокойната смесица от цветове. Все пак обаче Микаел обърна картината към прозореца. Не искаше нищо да го разсейва.

Апартаментът принадлежеше на Ирене Вестервик, застаряващата художничка. С Микаел всъщност не бяха близки, но той се чувстваше някак приобщен към нея, и то не само защото тя беше умна и вдъхваше доверие. Ирене странеше от всичко временно и злободневно и когато беше с нея, Микаел често виждаше света от малко по-широка перспектива. Докато пътуваха насам с таксито, той ѝ се обади и я попита дали може да ползва ателието ѝ за няколко часа, може би за цял ден. Тя ги посрещна на входа, облечена със сива памучна рокля, и му подаде ключовете с нежна усмивка.

Сега Микаел и мъжът, вероятно Даниел, седяха в апартамента пред обърнатата картина. За всеки случай телефоните им бяха изключени и оставени в малката кухня вляво. Беше горещо и двамата се потяха обилно. Микаел опита да отвори прозореца, но без успех.

– Онзи спринцовка ли държеше?

– Така изглеждаше.

– Какво може да е имало в нея?

– В най-лошия случай синтетично кураре.

– Отрова?

– Да. В по-големи дози блокира всичко, дори дихателната мускулатура, така че умираш от задушаване.

– Явно си запознат с ефекта – каза Микаел.

Мъжът изглеждаше тъжен и Микаел се загледа през прозореца, в синьото небе.

– Даниел ли да те наричам? – попита той.

Мъжът мълчеше. Колебаеше се.

– Дан – отвърна накрая.

– Това галено име ли е?

– Не, получих зелена карта и станах американски гражданин. Положих големи усилия да изтрия връзката със старото си име. Сега се казвам Дан Броуди.

– Или по-скоро Лео Манхеймер.

– Да, вярно.

– Странно е, нали?

– Странно е.

– Смяташ ли да ми разкажеш историята си, Дан?

– Ще опитам.

– Имаме време. Никой няма да ни потърси тук.

– Дали се намира нещо по-силно за пиене?

– Ще погледна в хладилника.

Микаел отиде в кухнята и откри цял куп бутилки бяло вино от регион Сансер. Помисли си, на границата с черния хумор, че това е новото му правило – да се напива, за да изкопчи информация. Взе една бутилка с капачка на винт и две чаши.

– Ето – каза той и наля.

– Не знам откъде да започна. Но каза, че си се срещнал с Хилда. Тя каза ли ти за...

Дан отново се поколеба, сякаш мислеше за име или случка, които не могат да бъдат назовани току-така.

– За какво?

– За Ракел Грейс?

– Хилда говори много за нея.

Дан нямаше коментар. Просто вдигна чашата си и отпи спокойно и решително. После бавно започна да разказва. Историята започваше в един джаз клуб в Берлин, със соло на китара и една жена, която го гледаше.

Навлязоха в някаква гора и спряха. В буса беше нетърпимо горещо. Отвън не долитаха други звуци освен чуруликане на птици и бръмчене на мухи. Двигателят работеше на празен ход. Лисбет беше жадна. Кашляше и се чувстваше зле. Бяха я упоили с някаква форма на хлороформ, вързаха я, ритаха я, и тя все още лежеше на пода. Сега обаче се изправи на колене и останалите не възразиха, но продължиха да я държат под око. Двигателят спря и те си кимнаха. Бенито изпи две таблетки с малко вода. Лицето ѝ имаше пепеляв цвят и тя остана седнала, а Башир и другият мъж се изправиха. Мъжът имаше татуировки по предмишниците и Лисбет едва сега видя емблемата на кожения му елек. МК „Свавелшьо“, същият клуб, с който преди си сътрудничеше баща ѝ, а след него и сестра ѝ. Да не би Камила и нейните хакери да бяха открили адреса ѝ?

Лисбет се загледа в задната врата на буса и си припомни как мъжът я отвори, за да изхвърли телефона. С математическа точност прецени силата в движението му, или по-скоро липсата на такава. Не можеше да разхлаби въжето около китките си, но би могла да отвори вратата с ритник. Това беше добре, както беше добре, че Бенито има черепна травма, а мъжете са изнервени. Чуваше се в дишането им и си личеше в погледите им. Башир направи гримаса, точно както във Валхолмен, и отмести десния си крак назад. Канеше се да я изрита. Лисбет пое удара и реагира леко пресилено. Не че имаше нужда. Ритникът беше силен и попадна в ребрата ѝ. Последва още един в лицето и тя се престори на замаяна, но в действителност наблюдаваше Бенито внимателно.

Лисбет още от началото имаше чувството, че това е шоуто на Бенито. Последната дума щеше да е нейна. И ето че сега тя се наведе към сивата пазарска чанта на пода и извади оттам червено парче кадифен плат. В същия миг мъжете сграбчиха здраво Лисбет за раменете. В това вече ѝ бе трудно да открие нещо положително, особено след като Бенито отново бръкна в чантата и извади една кама. Керис беше права и лъскава, с дълго, позлатено в края острие. Дръжката беше умело издялана и представляваше глава на демон с дръпнати очи. Оръжието би трябвало да се намира в музей, а не в ръцете на пребледнялата психопатка с бинтована глава, която разглеждаше камата с нездрава нежност.

Бенито се зае да обяснява как възнамерява да използва оръжието. Лисбет не я слушаше особено със​ редоточено, а не беше и необходимо. Бе чула достатъчно. Ножът щеше да я намушка през червения плат, малко под ключицата и насочен надолу, право към сърцето. Докато вадеше острието, Бенито щеше да избърше кръвта в плата. Каза, че процедурата изисквала финес.

Лисбет продължаваше да регистрира всичко наоколо – всеки предмет, всяка прашинка, всеки миг невнимание или колебание. Погледна към Башир, който стоеше от лявата ѝ страна, решителен и развълнуван. Лисбет щеше да умре, което, разбира се, прекрасно го устройваше. Но въпреки това не изглеждаше съвсем доволен и на нея не ѝ бе особено трудно да се досети защо. Действаше като помощник на жена с дяволска кама, а идиот като него, който наричаше жените курви и блудници и ги считаше за хора втора ръка, едва ли можеше да приеме лесно такава ситуация.

– Познаваш ли Корана? – попита тя.

Веднага забеляза реакцията му, дори само по начина, по който стискаше рамото ѝ. Репликата го смути. Лисбет продължи, като каза, че Пророкът забранява всички видове кериси и казва, че те принадлежат на Сатаната и демоните, след което цитира една сура, която сама си измисли. Приписа ѝ някакво число и го подкани да провери в интернет.

– Потърси и ще видиш!

Бенито се изправи с камата в ръка и провали всичко.

– Баламосва те – каза тя. – По времето на Мохамед дори не е имало такива ками. Това е оръжие за свещени бойци по целия свят.

Башир като че ли ѝ повярва, или поне му се искаше да ѝ вярва.

– Окей, окей, само побързай – отвърна той и добави нещо на бенгалски, предназначено за шофьора.

Бенито внезапно се раздвижи, макар че явно ѝ се виеше свят. Причината за оживлението не бяха думите на Лисбет. Някъде над тях се чу шум – бръмчене на хеликоптер. Разбира се, може би това нямаше нищо общо с тях. Но Лисбет знаеше, че от Републиката на хакерите едва ли са стояли безучастно. Шумът от хеликоптера беше едновременно обещаващ и притеснителен. Обещаващ, защото означаваше, че наблизо може да има помощ, и притеснителен, защото прогони всяко колебание у похитителите ѝ и те се разбързаха.

Башир и другият мъж притиснаха раменете ѝ надолу. Бенито се приближи до нея с бледото си лице, дългата кама и червения плат. Лисбет Саландер се замисли за Холгер. Замисли се за майка си и за дракона и стегна мускулите на краката си.

Щеше да се изправи, каквото и да ѝ костваше това.

Микаел и Дан мълчаха. Бяха стигнали до момент в историята, за който им беше трудно да говорят. Погледът на Дан блуждаеше. Той се размърда нервно.

– Лео продължаваше да лежи на килима, но изглеж​ даше по-добре. Получи нова инжекция и се посвести. Наистина мислех, че кризата е отминала, но тогава...

– Тя ли ти каза за отровата?

– Даже ме остави да проверя в интернет, може би за да прочета сам, че физостигминът облекчава ефекта само временно. Но видях и още нещо.

– Какво?

– Ще стигна дотам. Ракел дръпна телефона от ръцете ми и каза, че ще ме натопи за убийството на брат ми, ако не ѝ сътруднича. Бях като вцепенен, почти не съзнавах какво се случва. Сложиха ми слънчеви очила и шапка. Ракел каза, че нямало да е добре, ако хората видят двама Леовци на стълбите. Каза, че трябва да го изкараме от апартамента, докато той все още може да се крепи на крака. Това ми се стори като доб​ ра възможност. Ако излезехме навън, можех да повикам помощ.

– Но не го направи?

– Не срещнахме никого в асансьора или на стълбите. Беше денят преди Бъдни вечер. Мисля, че мъжът изобщо не се казваше Йон, както го представи Ракел, ами Бенямин. Тя няколко пъти го нарече така. Беше същият мъж, който те нападна днес. Но тогава...

– Да?

– Лео едва стоеше изправен. Мъжът го помъкна навън и го вкара в черно рено, което стоеше паркирано на улицата. Вече беше започнало да се стъмва, или поне така ми се струваше – каза той, след което отново замълча.

Улицата пред Дан беше загадъчно празна, подобно на каменист и пуст пейзаж от някой кошмар. Може би в този миг би могъл да побегне и да повика помощ. Но как да остави Лео, своя брат? Невъзможно, не беше ли така? Температурата навън се бе повишила, снегът беше мокър и можеше да премине в дъжд. Сложиха Лео в колата и Дан попита:

– Сега ще го заведем в болница, нали?

– Да, това правим – каза Ракел Грейс.

Повярва ли ѝ изобщо? Та тя току-що го беше зап​ лашила и беше казала, че няма надежда. Дан не можеше да си отговори. Просто влезе в колата, мислейки за едно-единствено нещо – това, което бе прочел в интернет: ако дишането се поддържа, пациентът може да се възстанови от отравянето с кураре. Дан седна на задната седалка от едната страна на Лео, а от другата се настани мъжът, който навярно се казваше Бенямин.

Той беше едър, може би стотина килограма. Ръцете му бяха неестествено големи и въпреки че беше на около петдесет години, лицето му изглеждаше момчешко, със зачервени бузи, големи сини очи и сводесто чело. Но Дан не обърна особено внимание на това. Беше се съсредоточил изцяло върху дишането на Лео. Опитваше да му помага и отново попита дали наистина отиват в болницата. Ракел, която щеше да кара, този път отговори по-конкретно. Отивали в „Каролинска“, в това и това отделение.

– Довери ми се – каза тя.

Обясни, че се била свързала със специалисти. Те очаквали Лео. Щели да направят така и така. Може би Дан знаеше, че това са глупости. Може би беше твърде шокиран, за да възприеме същината на ситуацията. Трудно бе да се каже. Дан предпочете да се фокусира единствено върху опитите да поддържа дишането на Лео. Никой не му пречеше, което все пак беше нещо. Ракел караше бързо, както и трябваше. По улиците нямаше много движение и те тръгнаха нагоре по моста „Солнабрун“. Червените болнични сгради се издигаха в мрака и за миг той повярва, че може би всичко все пак ще се нареди.

Но това беше просто димна завеса, опит да го успокоят за известно време. Вместо да спре, Ракел ускори, подмина „Каролинска“ и продължи на север към Солна. Дан предполагаше, че се е разкрещял и разбунтувал. Изпитваше болка в бедрото, а протестите му ставаха все по-вяли и немощни. Гневът и отчаянието не бяха изчезнали, просто силите му го напускаха. Той тръсна глава и замига. Мъчеше се да мисли ясно и да поддържа Лео жив. Но му беше трудно да говори и да се движи. Чу как Ракел Грейс и мъжът си шепнат нещо някъде в далечината. Гласовете им сякаш долитаха през гъста мъгла. Дан изгуби представа за времето.

Внезапно обаче Ракел повиши глас. Този път говореше на него и в интонацията ѝ имаше нещо хипнотично. Какво казваше? Обясняваше му какво би могъл да получи. Богатства и сбъднати мечти. Каза му, че щял да бъде щастлив.

– Щастлив, Даниел. И ние винаги ще сме насреща.

Лео едва дишаше, от другата му страна седеше грамадният Бенямин, а Ракел говореше за щастие и богатство. Това... не можеше да се опише. Думите не стигаха.

Микаел Блумквист не би могъл да го проумее. Но Дан трябваше да опита. Нямаше друго решение.

– Думите ѝ изкушиха ли те? – попита Микаел.

Бутилката вино стоеше на бялата масичка и Дан изпита желание да я разбие в главата на журналиста.

– Трябва да разбереш – каза той, опитвайки да звучи спокойно. – В онзи миг за мен не съществуваше живот без Лео.

Дан отново замълча.

– Какво си мислеше?

– Само едно: че ще се справим. Аз и Лео.

– Какъв беше планът ти?

– План ли? Не знам. Предполагам, че да им играя по свирката, надявайки се междувременно да намеря изход, нещо, за което да се хвана. Отдалечавахме се все повече от града. Възвърнах си малко от силите. През цялото време гледах Лео. Влошаваше се. Имаше спазми. Не можеше да се движи. Трудно ми е да говоря за това.

– Не бързай.

Дан отпи още няколко глътки вино и продължи:

– Вече не знаех къде се намираме. Нямах представа. Бяхме някъде сред природата. Пътят се стесни. Наоколо имаше иглолистна гора, беше тъмно и валеше дъжд, не сняг. Видях табела, на която пишеше „Видокра“. Продължихме надясно по един горски път. След десет минути Ракел спря и Бенямин слезе от колата. Извади нещо от багажника. Не исках да знам какво. Чуваше се страшно дрънчене, а аз се заех с Лео. Отворих вратата, сложих го да легне на седалката и започнах да му правя изкуствено дишане. Знаех горе-долу как става, може би не много добре, но опитах. В нищо друго не съм влагал толкова усърдие. Бях замаян, а Лео беше повърнал без дори да забележа. В колата миришеше лошо. Наведох се към него. Сякаш се надвесвах над самия себе си, разбираш ли? Като че допирах устни до собствения си умиращ аз. Странното е, че ме оставиха да продължа. Ракел и онзи Бенямин вече се държаха по-мило с мен. Не разбирах какво точно се случва. Вниманието ми беше насочено към Лео, а може би и към Ракел, или по-точно към думите ѝ. Тя каза с мек глас, че Лео ще умре. Ефектът на физостигмина скоро щял да отшуми. Нямало какво да се направи. Ужасно е, каза тя. Но хубавото било, че никой нямало да го търси. Никой нямало да се чуди къде е отишъл – стига аз да заема мястото му. Майка му била на смъртно легло, а аз бих могъл да подам оставка и да продам своя дял от „Алфред Йогрен“ на Ивар. Хората нямало да се учудят. Всички знаели, че Лео отдавна мечтае да напусне. Всичко сякаш се подреждало по такъв начин, че божествената справедливост да възтържествува и да получа всичко, което заслужавам. Послушах я. Не виждах друг изход. Казах: „Окей, разбирам, може и да се получи“. Мънках и хъмках. Бяха ми взели телефона, нали ти казах, намирахме се насред гората и не виждах светлините на нито една къща или на каквото и да е.

Бенямин се върна. Изглеждаше ужасно. Беше подгизнал от пот и дъжд. По панталоните му имаше пръст и сняг. Шапката му стоеше накриво и той не продумваше. Във въздуха витаеше тихо и зловещо разбирателство. Бенямин издърпа Лео от задната седалка. Идиотът беше толкова нескопосан. Лео си удари главата в земята, а аз се наведох и го погледнах. Спомням си, че свалих шапката на Бенямин и я сложих на Лео. После закопчах палтото му. Дори не го бяхме облекли като хората. Нямаше шал. Вратът му беше гол. Носеше домашните си обувки, те бяха развързани и връзките им се влачеха по земята. Сцената беше покъртителна. Зачудих се дали да не потърся помощ. Да се втурна през гората или по пътя и да се надявам, че ще срещна някого. Но имаше ли време за това? Не ми се вярваше. Дори не бях сигурен дали Лео е още жив. Последвах Бенямин в гората. Той влачеше Лео след себе си. Движеше се тромаво и изглежда тялото му тежеше, въпреки че Лео беше толкова слаб и лек. Предложих да му помогна, но на Бенямин идеята не му се понрави. Искаше да се махна оттам. „Върви – каза ми той. – Махай се, това тук не е за теб.“ После повика Ракел, но тя не го чу, струва ми се. Духаше силен вятър, който поглъщаше думите. Дърветата шумоляха. Храстите и клоните изподраха лицата и ръцете ни. Накрая стигнахме до голям смърч. Дървото беше старо и болно, а до него имаше купчина камъни и пръст, както и една лопата. Помислих си, или исках да си мисля, че сме се натъкнали на дупката случайно и че тя няма нищо общо с нас.

– Но това е било гроб.

– Опит за гроб – каза Дан Броуди. – Не беше особено дълбок. На Бенямин сигурно му е било ужасно трудно да разкопае замръзналата почва. Изглеждаше на края на силите си. Остави Лео на земята и ми изкрещя да изчезвам. Казах му, че е безсърдечна свиня и че трябва да се сбогувам, а той отново ме заплаши и ми напомни, че Ракел вече има достатъчно доказателства, за да ме натопи за убийството. Отвърнах: „Знам, разбирам, просто трябва да кажа сбогом, той ми е брат, сам ще го погреба. Остави ме на мира, покажи малко човещина, махай се, остави ме да страдам на спокойст​ вие. Няма да избягам, а и Лео вече е мъртъв. Виж го“. Вече крещях. „Виж го!“ Тогава той наистина ме остави. Предполагам, че не се е отдалечил много, но се махна и аз останах сам с Лео. Клекнах под смърча и отново се надвесих над брат си.

Аника Джанини бе обядвала в столовата на персонала във „Флудберя“ и сега отново се намираше в отделение „H“, където Соня Мудиг провеждаше подновения разпит на Фария Кази.

След обяда Соня Мудиг се държеше компетентно и ефективно и бе съгласна с Аника, че е важно не просто да се сдобие с цялостната картина около тормоза над момичето, ами да провери дали атаката над брата не може да бъде разглеждана по-скоро като убийство по невнимание, а не като непредумишлено такова. Съществуваше ли наистина намерение за убийство?

Аника смяташе, че има надежда. Бе накарала Фария да разгледа критично собствените си мотиви. Но по едно време Соня Мудиг излезе в коридора, за да проведе някакъв разговор, а след като се върна, не беше на себе си. Това раздразни Аника.

– Стига си блъфирала, за бога. Виждам, че нещо се е случило. Трябва да изплюеш камъчето. Сега!

– Знам, извинявай. Не знам как да го кажа – отвърна Соня Мудиг, – но Башир и Бенито са отвлекли Лисбет Саландер. Полицията е мобилизирана, но положението не изглежда добре.

– Разкажи ми всичко – изстреля Аника.

Соня сподели подробностите и Аника настръхна. Фария се сви в стола и обви ръце около краката си. Но след малко в нея настъпи промяна. Аника първа я забеляза. Очите на момичето не излъчваха само ужас и гняв. Имаше и още нещо, някаква дълбока съсредоточеност.

– Вадабушьон ли каза?

– А? Да, последните данни за тях са от пътна камера, която е уловила как бусът завива по горски път в района около езерото – отговори Соня.

– Ние...

– Да, Фария? – подкани я Аника.

– Преди, когато не можехме да си позволим да пътуваме до Майорка, ходехме на къмпинг до Вадабушьон.

– Окей – продължи Аника.

– Посещавахме езерото доста често. Все пак е толкова близо. Понякога отивахме само за уикенда, съвсем спонтанно. Тогава мама още беше жива, и нали знаете, езерото е обградено от гора, гъста гора, има малки пътечки и скришни места и веднъж...

Фария се замисли, все още обгърнала коленете си с ръце.

– Имаш ли интернет на телефона? – попита тя. – Ако можеш да изкараш подробна карта на района, ще опитам да обясня. Ще опитам да си спомня.

Соня Мудиг потърси в интернет, изруга, потърси отново и накрая грейна. Намери карта, която им бяха пратили от полицията в Упсала.

– Покажи ми – каза Фария с новооткрита самоувереност.

– Влезли са в гората ето тук – каза Соня Мудиг и посочи.

– Чакай малко... – отвърна Фария. – Трудно ми е да се ориентирам. Но до езерото има място, което се нарича Сьодервикен, нали? Или Сьодра викен, Сьодра странден, нещо такова.

– Не знам, ще проверя.

Соня добави думата „Сьодра“ в търсачката.

– Може би имаш предвид Сьодра Страндвикен? – каза тя и отново ѝ показа телефона.

– Точно, да, това трябва да е – каза Фария развълнувано. – Да видим. Там има малък черен път, който все пак е достатъчно широк за кола. Може ли да е това?

Тя посочи някаква точка на картата.

– Но не съм сигурна. Едно време точно до отбивката имаше жълта табела. Спомням си какво пишеше: „Общественият път свършва тук“. Малко по-навътре, може би два километра нататък по пътя, има една пещера. Не истинска пещера, по-скоро пространство насред куп широколистни дървета. Намира се вляво от върха на един хълм. Сякаш минаваш през завеса, през врата от листа, и се озоваваш на съвсем скришно място. Растителността те обгръща отвсякъде. Има само малка пролука, през която се вижда клисура с поток. Башир ме заведе там веднъж. Мислех, че иска да ми покаже нещо вълнуващо, само че той опита да ме сплаши. По онова време тялото ми започваше да се оформя и няколко момчета на плажа ми бяха подсвирнали. Когато стигнахме, той ми наговори разни гадости за това как едно време хората водели тук жени, които се държали като курви, и ги наказвали. Изплаших се до смърт, затова и запомних мястото толкова добре. И сега си помислих... – тя се поколеба, – ... че Башир може би е завел Саландер там.

Соня Мудиг кимна мрачно и благодари. После си взе телефона и позвъни.

Ян Бублански получаваше сведения от пилота на хеликоптера Сами Хамид. Сами кръжеше ниско над Вадабушьон и околните гори, но засега не бе видял следи от сив бус. Никой не беше виждал подобен автомобил, нито летовниците, нито полицаите в района. Това не беше толкова изненадващо. Около езерото се ширеха множество плажове, но отвъд тях гората беше гъста и изпълнена с пътеки и пътища, които наподобяваха лабиринт. Районът беше като създаден за скривалище, а това тревожеше Бублански. Отдавана не бе ругал толкова много и през цялото време подканваше Аманда Флуд да кара по-бързо.

Колата летеше по шосе 77. Оставаше им още известно време, докато стигнат до езерото. С помощта на гласова идентификация бяха разбрали, че преследват Бенито и Башир Кази, което никак не звучеше добре. Бублански не оставаше без работа и за секунда. Поддържаше връзка с полицията в Упсала и провеждаше разговори с всички, които биха могли да имат някаква информация. Даже звъня няколко пъти на Микаел Блумквист, но журналистът беше изключил телефона си, което накара Бублански да изпсува за пореден път.

Комисарят отправяше ту ругатни, ту молитви. Колкото и трудно да му беше да разбере Лисбет Саландер, той изпитваше бащина нежност към нея, особено откакто Саландер им помогна да разкрият едно сериозно престъпление. Отново пришпори Аманда. Приб​ лижаваха езерото. Телефонът звънна. Обаждаше се Соня Мудиг, която дори не го поздрави, а директно го помоли да въведе „Сьодра Страндвикен“ в GPS навигацията, след което даде слушалката на Фария Кази. Бублански не разбираше защо му е да говори с нея. Фария обаче съвсем не звучеше така, както бе очак​ вал. В гласа ѝ имаше яростна целеустременост, сякаш разполагаше с информация от жизнено значение. Бублански се заслуша напрегнато, надявайки се да не е твърде късно.

Глава 22

Лисбет Саландер нямаше представа къде се намира. Беше горещо и тя чуваше лек ромон на вода, бръмчене на мухи и комари и свистенето на вятъра в клоните на дървета и храсти. Преди всичко обаче се бе съсредоточила върху краката си.

Те бяха кльощави и нямаха кой знае какъв вид, но бяха тренирани, пък и в момента бяха единственото, с което можеше да се защити. Стоеше на колене в буса, а ръцете ѝ бяха завързани. Бенито се приближаваше към нея. Камата и парчето плат трепереха в ръцете ѝ. Лисбет погледна към вратата на буса. Мъжете натискаха раменете ѝ надолу и крещяха. Тя вдигна очи. Лицето на Башир лъщеше от пот. Той отвърна на погледа ѝ така, сякаш искаше да ѝ се нахвърли. Но нямаше как, беше принуден само да я държи.

Лисбет отново се зачуди дали не може да ги настрои едни срещу други. Но времето ѝ изтичаше. Бенито вече беше пред нея с дългата си кама, подобно на зла кралица от приказките. Атмосферата вътре като че ли се промени. В застиналия въздух витаеше някакво прек​ лонение, сякаш се случваше нещо нечувано. Един от мъжете разкъса тениската ѝ и оголи ключиците ѝ. Тя погледна Бенито, която беше пребледняла. Яркото ѝ червило се открояваше на фона на сивата ѝ кожа. Сега обаче стоеше по-стабилно на краката си и вече не трепереше, сякаш чудовищният момент бе изострил сетивата ѝ. Когато заговори, гласът ѝ беше с една октава по-нисък:

– Притиснете я здраво. Така. Това е важно. Това е нейната смърт. Виждаш ли моята Керис? Сочи към теб. Сега ще страдаш. Сега ще умреш.

Бенито се обърна към нея и се усмихна. В погледа ѝ нямаше и помен от милост и човещина. В продължение на няколко секунди Лисбет не виждаше друго освен острието на ножа и червеното парче плат, което Бенито приближаваше до гърдите ѝ. В следващия миг обаче я засипаха най-различни впечатления. Забеляза, че в превръзката на Бенито има три игли, както и че дясната ѝ зеница е по-голяма от лявата, и че на дясното крило на вратата имаше табела на ветеринарна клиника „Багармосен “. Видя кучешка каишка и три жълти кламера на пода, както и синьо петно от мастило на стената до тях. Но преди всичко гледаше към червеното кадифе. Бенито не го бе хванала много удобно, което беше добър знак. Платът беше някаква ритуална вехтория и колкото и уверена да беше Бенито с камата, кадифето ѝ беше чуждо. Като че ли не знаеше какво да прави с него и точно както подозираше Лисбет, накрая го хвърли на пода.

Лисбет стъпи здраво на палците си. Башир ѝ изкрещя да не мърда и тя долови притеснението в гласа му. Погледна Бенито, която примигна, вдигна камата и я насочи напред, търсейки точното място под ключицата. Лисбет се подготви. Стегна тялото си, питайки се дали изобщо е възможно. Беше коленичила, не можеше да движи ръцете си и мъжете я държаха здраво. Но щеше да опита. Затвори очи и се престори, че се примирява със съдбата си, като в същото време слушаше тишината и диханията в автомобила. Усети вълнение, жажда за кръв, но също така и страх, примесен с възбуда. Дори в такава компания, екзекуцията очевидно не беше проста работа и... Чакай?

Тя долови нещо. Трудно беше да определи какво. Идваше от далеч, но звучеше като шум от двигатели, не само от една кола, а от много.

В този миг Бенито се приготви да нанесе смъртоносния удар. Време беше, крайно време. Лисбет се хвърли нагоре, мускулите ѝ сякаш експлодираха и тя стъпи на крака, но не успя да избегне камата.

Аманда Флуд и Ян Бублански се носеха по тесния чакълен път покрай Вадабушьон. Щом видяха жълтата табела с надпис „Общественият път свършва тук“, Аманда наби спирачки толкова рязко, че колата поднесе. Аманда изгледа ядосано Бублански, сякаш вината беше негова. Комисарят не забеляза това, тъй като говореше по телефона с Фария Кази.

– Виждам табелата, виждам я – изкрещя той, а може би и изруга, когато колата се разтресе и се плъзна по чакъла.

Аманда овладя автомобила и сви по калния път, или по-скоро пътека. Дъждът, който се изсипа преди жегите, бе забил ноктите си в земята, оставяйки дълбоки бразди. Сега пътят беше почти непроходим и колата се тресеше и подскачаше. Бублански изрева:

– Намали, да му се не знае, не бива да го пропуснем!

Мястото, което според Фария се криеше зад завеса от клони и листа, би трябвало да се намира на върха на някакъв хълм. Бублански обаче не виждаше никакво възвишение и честно казано, не вярваше, че ще го открият. Шансовете им за успех не бяха големи. Бусът можеше да е скрит къде ли не из гората или пък да пътува към съвсем друго място, което беше по-вероятно. Освен това от онази случка бяха минали години, а и как Фария би могла да е сигурна къде точно се намира полянката? Как би могла да си спомня толкова много конкретни детайли от детството си или въобще да има представа за разстоянието след толкова време?

На него гората му изглеждаше еднаква навсякъде – гъста растителност, без никакви отличителни особености. На път беше да се откаже. Клоните над главите им се преплитаха толкова плътно, че блокираха светлината. Зад тях вече се чуваха и други полицейски автомобили, което беше добре, разбира се, стига да бяха на прав път. Но Бублански не проумяваше как биха могли да открият нещо. Гората му се струваше непрогледна и той потъна в мисли. Но ето че ей там... не беше точно хълм, но все пак наистина имаше лек наклон нагоре. Аманда даде газ и колата отново поднесе. Приб​ лижаваха върха, а Бублански обясняваше по телефона какво вижда наоколо. Отдели особено внимание на един голям, кълбовиден камък, който Фария може би си спомняше. Тя обаче не можа да се сети, а и Бублански не стигна по-далеч. Откъм гората се чу шум. Нещо се удари в метална повърхност, след което последваха крясъци и развълнувани гласове. Той погледна Аманда, която спря рязко. Бублански извади служебното си оръжие и изскочи навън. Залута се сред листа, дървета и храсти и след малко установи слисано, че наистина е открил мястото.

Дан Броуди се намираше в друга гора през друг сезон. Беше денят преди Бъдни вечер, а той бе паднал на колене в мокрия сняг под стария смърч, недалеч от Видокра. Взираше се в Лео, който лежеше до него с посинялото си лице и сивите си очи, които вече бяха съвсем безжизнени. Това бе миг на съвършен ужас, но едва ли продължи много дълго.

Дан веднага се захвана да прави изкуствено дишане на брат си. Устните на Лео бяха студени като снега под него и Дан не усети трахеята и белите дробове да реагират на опитите му. Непрестанно му се струваше, че чува приближаващи се стъпки. Времето му скоро щеше да изтече и щяха да го принудят да се върне в колата като половин човек. Отново и отново, като мантра или молитва, той си мислеше: „Събуди се, Лео, събуди се!“. Но вече нямаше вяра в собствения си план, дори и да успееше да вдъхне живот на брат си.

Бенямин вероятно се намираше съвсем наблизо. Може би се взираше в него през пролука в дърветата. Сигурно беше изнервен и нетърпелив и искаше просто да погребе Лео и да се разкара оттук. Положението беше безнадеждно. Въпреки това Дан продължаваше, все по-отчаяно. Стискаше носа на Лео и издишваше в дихателните му пътища, толкова силно и бурно, че му се зави свят и едва не изгуби представа къде се намира. Някъде в далечината се чу кола, бръмчене на двигател, което постепенно затихна.

В гората нещо изшумоля, сякаш някое животно се беше подплашило. Няколко птици се разлетяха, след което настана тишина. Плашеща тишина. Като че самият живот го напусна. Дан бе принуден да спре за миг и да си поеме дъх.

Беше изразходвал кислорода в кръвта си. Закашля се и едва след секунда или две осъзна, че се случва нещо странно. Сякаш кашлицата му отекваше в пръст​ та и се размножаваше. Постепенно проумя, че звукът идва от Лео. Той дишаше тежко и спазматично. Дан не можеше да повярва. Вторачи се в него и почувства... какво? Радост, щастие? Не, усети просто, че трябва да побърза.

– Лео – прошепна той. – Искат да те убият. Трябва да се скриеш в гората. Сега. Стани и бягай!

Лео изглежда не разбираше. Мъчеше се да си поеме въздух и да се ориентира. Дан му помогна да се изправи на крака, след което го поведе между дърветата. Буташе го здраво и Лео падна. Удари се, но отново стана и се залута в гората, олюлявайки се. Дан не знаеше нищо повече, не се загледа след него.

Върна се да зарови дупката. С яростни движения започна да хвърля пръстта обратно и скоро чу това, от което се бе опасявал през цялото време. Стъпките на Бенямин. Погледна в дупката и осъзна, че ще го разкрият, така че продължи още по-френетично. Загребваше пръст с лопатата и псуваше, търсейки някаква закрила в работата и ругатните. Вече чуваше дишането на Бенямин, шумоленето на крачолите му и хрущенето на подметките му в снега. Очакваше Бенямин да му се нахвърли или да подгони Лео. Но той мълчеше, а някъде в далечината мина още една кола. Над гората отново се разлетяха птици.

– Не можех да го гледам такъв. Погребах го – каза Дан.

Стори му се, че думите прозвучаха кухо, а и не получи отговор. Подготви се за нещо ужасно и затвори очи. Но нищо не се случи. Бенямин, от когото се носеше миризма на тютюн, се приближаваше бавно и тромаво.

– Ще ти помогна – каза той.

Нахвърлиха останалата пръст над гроба, в който нямаше труп. Отделиха значително време да наместят камъните и туфите, след което се върнаха при колата и Ракел Грейс. Вървяха бавно и с наведени глави. Докато пътуваха към Стокхолм, Дан мълчеше и слушаше мрачно всички предложения и планове на Ракел.

Лисбет се бе изстреляла като гюле и камата я прободе отстрани. Не знаеше колко сериозна е раната, нито имаше време да мисли за това. Бенито залитна и започна да размахва бясно ножа във въздуха. Лисбет направи бърза крачка встрани, удари я с глава и се втурна към задната врата. Блъсна я с тяло, вратата се отвори и Лисбет се стовари върху тревата отвън, с вързани ръце и бушуващ във вените адреналин. Въп​ реки че се приземи на крака, тя се претърколи напред и се свлече надолу по изпречилия ѝ се склон, чак до малко поточе. Видя как водата почервенява от кръвта ѝ, но се изправи мигновено и хукна през гората. Зад нея се чуваха гласове и приближаващи се автомобили, но тя не си и помисли да спре. Просто искаше да се махне.

Ян Бублански не видя Лисбет, само двама мъже, които слизаха по един склон. До тях имаше сив бус, чиято предница сочеше към пътя. Не беше сигурен какво да прави.

– Спрете, полиция, не мърдайте! – извика той, насочил служебното си оръжие към мъжете.

В гората беше непоносимо горещо и той чувстваше тялото си натежало. Задъхваше се, а мъжете пред него бяха по-млади и енергични и със сигурност по-безмилостни. Но щом се огледа и се заслуша към пътя, Бублански прецени, че ситуацията все пак е под контрол. Аманда Флуд не беше далеч от неговата позиция, а след нея се задаваха още полицаи. Мъжете изглеждаха стреснати и като че ли не бяха въоръжени.

– Без глупости – каза той. – Обградени сте. Къде е Саландер?

Мъжете не отговориха. Вместо това погледнаха притеснено към буса и отворената задна врата. Бублански усети, че оттам ще се появи нещо неприятно. Нещо, което се движеше бавно и с усилия. Накрая от буса излезе залитаща бледа човешка фигура, с кървава кама в ръка: Бенито Андершон. Тя се олюля и изсъска насреща му, все едно предимството беше на нейна страна.

– Ти кой си?

– Комисар Ян Бублански. Къде е Лисбет Саландер?

– Малката еврейка? – отвърна тя.

– Попитах къде е Лисбет Саландер.

– Мъртва е, предполагам – изръмжа тя, отново показа камата и тръгна към него.

Той ѝ изкрещя да спре. Бенито продължи да върви, сякаш оръжието му не означаваше нищо. Отново изкрещя нещо антисемитско и Бублански си помисли, че не си струва да я застреля. Не биваше да я превръща в мъченица сред адските кръгове, които тя обитаваше. Ето защо Аманда Флуд бе тази, която стреля. Уцели я в левия крак, а малко след това колегите им пристигнаха с гръм и трясък и всичко приключи. Но така и не откриха Лисбет Саландер. В буса имаше само петна от кръвта ѝ.

Гората я бе погълнала.

– И какво стана с Лео? – попита Микаел.

Дан наля още от бялото вино и погледна първо към обърнатата картина, после през прозореца.

– Лутал се – каза той.

– Жив ли е?

– Лутал се – повтори Дан. – Вървял в кръг между дърветата. Препъвал се, падал, гадело му се. Топял сняг в ръцете си и го пиел. Станало късно и се развикал: „Помощ, помощ, има ли някой?“. Но никой не го чул. След няколко часа попаднал на стръмно нанадол​ нище, спуснал се по него и стигнал до поляна, някакво открито място, което му се сторило бегло познато, сякаш е бил там и преди, или пък го е сънувал. В другия край, до ръба на гората, видял светлините на къща с голяма веранда. Дотътрил се дотам и позвънил. В къщата живеели мъж и жена, млада двойка. Казвали се Стина и Хенрик Нуребринг, в случай че искаш да провериш. Подготвяли се за Коледа. Опаковали подаръци за двете си малки момчета и в първия момент Лео им изкарал акъла, естествено. Сигурно е изглеждал като развалина. Но ги успокоил и казал, че колата му е поднесла и се ударила в дърво, а той изгубил телефона си и вероятно има мозъчно сътресение. Казал, че е бродил наоколо, и предполагам, че историята им е прозвучала достоверно.

Двамата му помогнали и го оставили да си вземе топъл душ. Дали му нови дрехи и му сервирали Янсонс фрестелсе[69], коледна шунка, гльог и малко твърд алкохол. Лео живнал и възвърнал част от силите си. Но не бил сигурен какво да прави. Искал единствено да се свърже с мен, но си спомнил, че Ракел бе взела телефона ми. Боял се също, че следят пощата ми, така че не знаел как да постъпи, поне първоначално. Но Лео е умен. Мисли с един ход по-напред от останалите. Зачудил се дали не може да прати кодирано съобщение, което звучи съвсем невинно. Нещо, което действително бих могъл да получа в деня преди Бъдни вечер.

– И какво направил?

– Помолил мъжа да ползва телефона му и ми написал:

Congrats Daniel, Evita Kohn wants to tour with you in US in February. Please confirm. Django. Will be a Minor Swing. Merry Christmas.[70]

– Окей – каза Микаел. – Мисля, че разбирам донякъде. Но кажи каква му е била идеята.

– Като начало не е искал да разкрие новото ми име. Освен това е избрал музикантка, с която знае, че никога не съм свирил, така че да не могат да ме проследят чрез нея. И най-важното – подписал се като...

– Джанго.

– Джанго – повтори Дан. – Това само по себе си бе достатъчно, за да се досетя, но освен това пишеше и Will be a Minor Swing.

Дан замълча и потъна в мисли.

– Minor Swing е песен, изпълнена с невероятна радост от живота. Всъщност това може би не е най-правилното описание. В нея има и мрачен нюанс. Джанго написал песента заедно със Стефан Грапели. С Лео вече я бяхме свирили четири или пет пъти. Обожавах​ ме я. Само че...

– Да?

– След като Лео пратил съобщението, състоянието му отново се влошило. Паднал на земята. Сложили го на един диван, но му било трудно да диша и устните му посинели. Аз обаче не знаех нищо за това. Вече беше късна вечер, а аз седях в апартамента му и пиех вино. И тримата бяхме там: Бенямин, Ракел Грейс и аз. Наливах се, докато Ракел обясняваше целия противен план, който бе скалъпила. Слушах я неохотно и потресено. Съгласих се занапред да бъда Лео и да правя това, което Ракел ми каже. После тя ми разясни всички подробности: как трябвало да си поръчам нова кредитна карта, да получа нови кодове, да посетя Вивека в старческия дом и да се преструвам на Лео, да си взема отпуска и да замина, да прочета за финансовите пазари и да се освободя от американския и норлендския си акцент. Обсъдихме всичко, абсолютно всичко. Ракел хвърчеше из апартамента. Изрови паспорта и документите на Лео и ме накара да се упражнявам да имитирам подписа му. Мъмреше ме ту за едно, ту за друго. Беше нетърпимо и през цялото време във въздуха витаеше заплахата, че аз, като Даниел, мога да бъда осъден за убийството на брат си. Като Лео пък можех да вляза в затвора за търговия с вътрешна информация и укриване на данъци. Седях като парализиран и я гледах. Или се опитвах да я гледам, но през повечето време извръщах поглед или затварях очи и виждах как Лео се препъва сред дърветата и изчезва в мрака и студа. Не разбирах как би могъл да се спаси. Представях си го паднал в снега и измръзнал до смърт. Освен това не мислех, че Ракел наистина вярва в плана си. Смятах, че ме е погледнала и е осъзнала, че не бих могъл да се справя, че ще се пречупя при най-малкото подозрение.

Спомням си как от време на време хвърляше погледи към Бенямин и му даваше заповеди. Освен това шеташе. През цялото време подреждаше, прибираше химикалки по чекмеджетата, бършеше маси и столове, сортираше, търсеше, чистеше. В някакъв момент извади мобилния ми телефон от джоба си и видя съобщението от Лео. Прочете го наум и ме разпита за приятелите ми, за колегите музиканти и за деловите ми контакти. Отговарях както намеря за добре. Една част беше истина, струва ми се, но преди всичко ѝ разправях полуистини и лъжи. Не съм сигурен. Едва можех да говоря, но все пак... За да спестя пари, си бях взел шведска SIM карта и малко хора имаха този номер, така че съобщението веднага ме заинтригува. „Какво пише?“, попитах я колкото се може по-равнодушно. Ракел ми показа есемеса, прочетох го и... как да го опиша? Отново се почувствах жив. Но трябваше да внимавам. Не мисля, че Ракел забеляза нещо. Каза ми: „По работа е, нали?“. Кимнах и тя обясни, че трябва да отклонявам всякакви подобни предложения. Прибра обратно телефона ми и направи някаква още по-строга забележка. Аз обаче вече не я слушах. Просто кимах, разигравах театър и дори успях да прозвуча алчно. Попитах я: „Колко пари ще получа всъщност?“. Тя ми каза много точна сума, която впос​ ледствие се оказа преувеличена, все едно решението ми зависеше от няколко милиона повече или по-малко. Вече беше единайсет и половина вечерта. Седяхме там от часове и аз бях смъртно изморен и вероятно доста пиян. „Не мога повече – казах ѝ. – Имам нужда от сън.“ Спомням си, че Ракел се поколеба. Смееше ли да ме остави сам? Но накрая изглежда реши, че трябва да ми се довери. Боях се да не размисли, затова не посмях да я помоля да ми върне телефона. Просто стоях вцепенено, кимах на обещанията и заплахите ѝ и повтарях „да, да“ и „не, не“, когато беше удачно.

– Но накрая са си тръгнали.

– Тръгнаха си, а аз мислех само за едно – цифрите, изписани на дисплея. Спомнях си последните пет, но не бях сигурен за останалите. Започнах да претърсвам чекмеджетата и джобовете на дрехите и накрая открих личния телефон на Лео. Типично за него, телефонът не беше заключен. Пробвах всички възможни варианти. Някои от номерата не съществуваха, но все пак събудих цял куп хора. Никой от тях не знаеше за какво говоря. Ругаех, плаках и бях сигурен, че Ракел скоро ще получи втори есемес от Лео и всичко ще отиде по дяволите. Тогава обаче си спомних табелата, която подминахме малко преди да спрем с колата. На нея пишеше „Видокра“. Логично беше Лео да е открил помощ някъде наблизо, затова...

– Потърсил си „Видокра“ и петте цифри в интернет?

– Да, и веднага попаднах на името Хенрик Нуребринг. Мрежата е нещо чудесно, нали? Видях дори как изглежда къщата му. Проверих на колко години е, колко струват имотите в района, какво ли не. Помня, че се колебаех. Ръцете ми трепереха.

– Накрая обаче си се обадил, нали?

– Обадих се. Може ли да направим кратка пауза?

Микаел кимна сериозно и потупа Дан по рамото. После отиде в кухнята, включи телефона си и пусна чешмата. В следващия миг устройството започна да пиука и вибрира. Микаел провери какво става и изруга. После се върна в стаята и претегли внимателно думите си.

– Каквото и да се е случило, Дан, надявам се, разбираш, че трябва да публикуваме историята възможно най-скоро, не на последно място заради самия теб – каза той. – Като се имат предвид обстоятелствата, ще се радвам, ако останеш в ателието. Ще се погрижа моят началник и колега Ерика Бергер да ти прави компания. Окей ли е? Тя е добър и надежден човек, ще ти хареса. Аз обаче трябва да тръгвам.

Дан Броуди кимна объркано и за миг придоби толкова безпомощен вид, че Микаел го прегърна бързо и недодялано, след което му подаде ключовете за ателието и му благодари.

– Смело беше да разкажеш тази история. Очаквам с нетърпение да чуя продължението.

Още докато слизаше по стълбите, Микаел звънна на Ерика по криптирана линия. Тя обеща, точно както Микаел очакваше, че още сега ще тръгне към ателието. Щом затвори, Микаел опита неколкократно да се свърже с Лисбет. Не успя, отново изпсува и вместо това се обади на комисар Ян Бублански.

Глава 23

Ян Бублански трябваше да е доволен. Залови както Башир и Разан Кази, така и Бенито Андершон и един прословут член на МК „Свавелшьо“. Само че не беше доволен, ни най-малко. Полицаи от Упсала и Стокхолм претърсиха гората около Вадабушьон, но не откриха други следи от Лисбет Саландер, освен кръвта в буса, както и една лятна вила с разбита врата малко по-нататък по билото, където също има петна кръв и отпечатъци от маратонки с малък номер. Беше непонятно, мислеше си Бублански. Лисбет можеше да получи медицинска помощ. Линейките бяха на път. Въпреки това бе предпочела да се скрие в непроходимата гора, далеч от всякакви пътни артерии и цивилизация. Може би не беше разбрала, че помощта е близо, а просто бе побягнала, за да спаси живота си. Нямаше как да знаят. Но ако камата на Бенито беше засегнала жизненоважен орган, значи състоянието на Саландер беше лошо, може би дори критично. Защо тя не бе като останалите хора?

Бублански тъкмо пристигна в полицейското управ​ ление на Берисгатан и се запъти към кабинета си, когато телефонът му звънна. Обаждаше се Микаел Блумквист, най-накрая. Комисарят обясни най-общо какво е станало и забеляза, че думите му разтревожиха журналиста. Микаел му зададе редица въпроси и едва след това сподели, че е започнал да разбира защо Холгер Палмгрен е бил убит. Каза, че щял да се върне към този случай при първа възможност, но сега имал друга работа. Бублански не видя какво друго може да направи, освен да въздъхне и да се примири.

Часът беше дванайсет и десет през нощта. Най-накрая бе Бъдни вечер. По перваза на прозореца беше натрупал тежък мокър сняг. Небето изглеждаше сиво и мрачно. Градът беше притихнал. Откъм Карлавеген се чуваха само отделни автомобили. Дан седеше на дивана, хванал телефона на Лео в ръка. Цялото му тяло се тресеше, докато набираше номера на Хенрик Нуребринг от Видокра.

Сигналите отекваха в ушите му. Нямаше отговор. Включи се гласовата поща и млад мъжки глас го подкани да остави съобщение, завършвайки с двойното пожелание „всичко добро, всичко хубаво“. Дан огледа отчаяно апартамента. Нямаше и следа от драмата, която се бе разиграла вътре. Напротив, наоколо цареше клинична чистота, която му се отразяваше зле. Миришеше на дезинфектант, затова Дан, без да спира да звъни, потърси убежище в гостната, където бе спал през седмицата. Погледът му обиколи отчаяно помещението и той изруга.

И тук имаше следи от Ракел Грейс. Как бе успяла? Гостната също беше подредена и почистена и Дан изпита желание да сее хаос, да разкъса чаршафите, да захвърли книгите в стената, да унищожи остатъците от присъствието на Ракел. Но нямаше сила за нищо. Просто се загледа през прозореца и дочу музикален мотив, който долиташе от нечие радио. Може би мина минута или две и той отново извади телефона си, но не успя да набере номера. Мобилният звънна в ръката му и той вдигна, развълнуван и изпълнен с очакване. В слушалката прозвуча гласът от гласовата поща, само че вече не звучеше толкова оживено, ами сериозно и сдържано, сякаш се бе случило нещо ужасно.

– Лео там ли е? – заекна Дан.

Не получи отговор. Дори не чуваше дишане, нищо. Тишината предвещаваше катастрофа и накара ужасът, преживян в гората, да се завърне. Дан си спомни студените устни на Лео, изгасващия блясък в очите и зас​ тиналите му дробове.

– Той там ли е? Жив ли е?

– Чакай – каза гласът.

Слушалката изпука. Чуха се детски викове. Някой остави нещо върху маса или бюро. Чуваше се шетане и шумолене. Времето минаваше. Изведнъж – като от нищото – светът на Дан отново бе озарен от цветове и живот.

– Дан? – каза глас, който звучеше досущ като неговия.

– Лео. Ти си жив.

– Добре съм. Отново се влоших и имах гърчове, но Стина, която е медицинска сестра, ми помогна.

Лео каза, че лежи на дивана, завит с две одеяла. Говореше с изтощен, но все пак спокоен глас. Изглежда, не знаеше какво да каже в присъствието на двойката, но спомена Джанго и Minor Swing.

– Ти ми спаси живота – каза Лео.

– Май да.

– Това е сериозно.

– Това е суинг, искаш да кажеш.

– Няма нищо по-суинг, братко.

Дан не отговори, а потъна в тържествена тишина.

– Contra mundum – продължи Лео.

– Какво? – попита Дан.

– Ние срещу света, приятел. Ти и аз.

Решиха да се срещнат в хотел „Амарантен “ на Кунгсхолмсгатан, недалеч от метростанция „Родхюсет“. Лео бе сигурен, че там няма да срещне никой познат. Братята прекараха ранното утро на Бъдни вечер на четвъртия етаж, в стая с дръпнати пердета, където разговаряха и правеха планове. Подновиха сключения пакт и малко преди обяд, в предколедната навалица, Дан купи два мобилни телефона с предплатени карти, чрез които да комуникират.

После се върна на Флурагатан и когато Ракел Грейс му се обади по стационарния телефон, той отново заяви сериозно, че е решил да я послуша. Също така проведе разговор с една медицинска сестра от старческия дом, която му обясни, че Вивека е упоена и не ѝ остава много време. Той пожела весела Коледа на персонала на отделението, каза им да целунат Вивека по челото и обеща скоро да я посети.

По-късно същия ден се върна в „Амарантен “ и разказа на Лео каквото знаеше за папката, с която Ракел Грейс твърдеше, че може да го вкара в затвора. В нея имало доказателства за сделки с вътрешна информация и данъчни измами, които Ивар Йогрен бил направил от името на Лео. Дан видя бездънния гняв в очите на брат си. Омразата му го изплаши и той седеше смълчан, докато Лео обясняваше как ще си отмъстят на Ивар Йогрен и Ракел Грейс и на всички замесени. Дан сложи ръка на рамото на Лео, споделяйки болката му. Самият той обаче не мислеше за отмъщение, а за среднощното пътуване и гроба до стария смърч, както и за тирадите на Ракел за могъщите сили, които стояли зад гърба ѝ. Чувстваше с цялото си тяло, че не би посмял да отвърне на удара, не и веднага. Може би, както му хрумна впоследствие, това се дължеше на класовите им различия. Той не притежаваше вярата на Лео, че е възможно да победиш властимащите. А може би просто изхождаше от собствения си опит: все пак бе видял колко безмилостно действат.

– Абсолютно, ще си отмъстим – каза той. – Ще ги разбием, но първо трябва да опипаме почвата, нали? Трябва да имаме доказателства, да сме подготвени. Не можем ли да гледаме на ситуацията като на шанс за нещо ново?

Не знаеше какво да каже, стреляше наслуки. Но пос​ тепенно Лео започна да се вслушва в думите му и час по-късно, след продължителна дискусия, те започнаха да планират, първоначално колебливо, после все по-сериозно. Много скоро осъзнаха, че трябва да действат бързо. В противен случай Ракел Грейс и организацията ѝ щяха да разберат, че са били измамени.

На Коледа Лео преведе пари по сметката на брат си, като скоро щеше да му изпрати още. След това резервира самолетен билет до Бостън на името на Дан, само че не Дан бе този, който замина, а Лео, предрешен като брат си и с неговия американски паспорт. Самият Дан остана в апартамента на Лео, а в деня след Коледа бе посетен от Ракел Грейс. Двамата очертаха аспектите на новия му живот. Той изигра ролята си добре и ако понякога не изглеждаше толкова отчаян, колкото се очакваше, Ракел Грейс си го обясняваше с това, че Дан вече започва да се чувства добре в новата си среда. „Хората виждат собственото си зло в другите“, както каза Лео по телефона след това.

На двайсет и седми декември Дан посети майката на Лео в старческия дом и като че ли никой не заподозря нищо. Това му вдъхна кураж. Беше облечен подобаващо и не говореше много. Опитваше се да си придаде разстроен, но сдържан вид, а от време на време наистина се разчувстваше, макар че седеше до човек, когото никога преди не бе срещал. Вивека Манхеймер беше дребна, изпосталяла и бледа и в нея имаше нещо птицеподобно. Някой беше сресал косата ѝ и дори я бе гримирал леко. Тя спеше, с глава облегната високо на две възглавници. Устата ѝ беше отворена и тя дишаше едва доловимо. По едно време – смяташе, че така е редно – Дан я погали по рамото и ръката. Вивека отвори очи и се взря критично в него. Стана му неприятно, но не се притесни. Жената бе под въздействието на морфина и винаги можеше да се каже, че бълнува.

– Кой си ти? – попита тя.

В крехките ѝ, изострени черти се появи нещо сурово и осъдително.

– Аз съм, мамо. Лео – отвърна той.

Тя като че се замисли над думите му. Преглътна, съб​ ра сили и каза:

– Така и не оправда надеждите ни, Лео. Разочарова мен и баща си.

Дан затвори очи и си припомни всичко, което Лео му беше разказал за майка си.

– Ти също не беше това, на което се надявах – отговори той с учудваща лекота, може би тъкмо защото за него Вивека бе една непозната. – Не ме разбираше. Ти разочарова мен.

Тя го погледна учудено и замаяно.

– Разочарова Лео – добави той. – Разочарова двама ни – също като всички останали.

Изправи се и се прибра, вървейки пеша през Стокхолм. На следващия ден, двайсет и девети декември, Вивека Манхеймер почина. Дан съобщи с имейл, че няма да може да отиде на погребението. Писа на Ивар Йогрен, че излиза в отпуск, и получи обратно редица ругатни и приказки за безотговорност, на които не отговори. На четвърти януари напусна страната, след като получи одобрение от Ракел Грейс.

Отлетя за Ню Йорк и се срещна с брат си във Вашингтон. Двамата прекараха една седмица заедно, преди отново да се разделят. Лео се завъртя из джаз средите в Бостън и обясни, че е започнал да свири на пиано, но прекарваше повечето време сам и не смееше да се показва публично. Шведският му акцент го тревожеше и изпитваше носталгия по дома чак докато не реши да се премести в Торонто, където срещна Мари Денвър. Тя беше млад интериорен дизайнер, но мечтаеше да стане художничка. По онова време обмисляше да основе фирма със сестра си, но не беше сигурна дали притежава смелостта за нещо такова. Лео – или Дан, както се наричаше понастоящем – вложи средства във фирмата и стана активен член на ръководството. Не след дълго двойката си купи къща в квартал Хогс Холоу в Торонто. Там Лео редовно свиреше на пиано в компанията на тесен кръг умели аматьори, всички от които бяха лекари.

Дан също се лута дълго време, пътувайки из Европа и Азия. Свиреше на китара и четеше за финансовия пазар с искрено любопитство. Усещаше, или вярваше, че от позицията на външен човек може да предложи нова метаперспектива върху борсата и в крайна сметка реши да заеме мястото на Лео в „Алфред Йогрен “, не на последно място за да узнае с какви компромати разполагаха Ракел и Ивар. Разбра, че няма да е лесно да се измъкне. Нае един от най-добрите бизнес адвокати в Стокхолм, Бенгт Валин. Когато стана ясен обхватът на нелегалните действия, извършени от панамската компания „Мосак Фонсека“ от името на Лео, той бе посъветван да не предприема нищо.

Времето минаваше и животът се нормализира, както става обикновено. Двамата изчакваха и тайно поддържаха връзка. Дан се обади именно на Лео, когато се измъкна от Микаел Блумквист във фоайето на „Алфред Йогрен“. Лео мисли дълго и накрая му каза сам да прецени дали е време да разкаже историята, като добави, че за целта едва ли има по-подходящ човек от Блумквист. И ето че Дан реши да говори с журналиста, само че още не му бе разказал за новия живот на Лео. След като Микаел си тръгна, Дан продължи да пие вино и отново позвъни до Торонто. Последва дълъг разговор, който бе прекъснат едва когато Дан чу дискретно почукване на вратата. Беше Ерика Бергер.

По-рано през деня Ракел Грейс се добра с мъка до Хамнгатан и хвана такси, с намерението да се върне у дома и да рухне в леглото си. По пътя обаче се ядоса на себе си. Не беше типично за нея да отстъпва пред болестта или пред каквито и да било спънки. Реши на всяка цена да продължи да се бори, като използва на практика всичките си контакти и връзки – освен Мартин Стейнберг, който се бе сринал след редицата обаждания от полицията, – за да издири Блумквист и Даниел Брулин. Изпрати Бенямин да провери в офиса на „Милениум“ и в апартамента на Микаел на Белмансгатан. Но Бенямин се сблъска единствено със заключени врати. Накрая Ракел се отказа поне до утре и остави Бенямин да я откара от офиса в квартал Алвик до апартамента ѝ на Карлбергсвеген. Искаше най-сетне да си почине, но също така и да унищожи по-деликатните документи от проекта, които все още съхраняваше в дома си в сейфа зад гардероба в спалнята.

Часът беше четири и половина следобед. Все още беше ужасно горещо и Бенямин ѝ помогна да слезе от колата. Ракел наистина имаше нужда от него, не само като бодигард. Трябваше ѝ помощ, за да върви. След всичкото напрежение днес беше изморена и замаяна. Гадеше ѝ се, а черното ѝ поло беше подгизнало от пот. Улицата се люлееше пред очите ѝ. Въпреки това тя се изпъчи и отправи победоносен поглед към небето. Да, щяха да я разобличат и унижат, но тя се бе борила – убедена беше – в името на нещо по-голямо от нея самата: науката и бъдещето. Решена бе да си отиде дос​ тойно. Закле се, че ще остане горда и силна до края, колкото и болна да беше.

Спряха до входа и Ракел помоли Бенямин да ѝ даде портокаловия сок, който ѝ бе купил по пътя. Макар да смяташе, че е некултурно, тя отпи направо от бутилката и си възвърна малко от силите. Качиха се с асансьора до шестия етаж, тя отключи блиндираната врата и каза на Бенямин да деактивира алармената система. Канеше се да прекрачи прага, но изведнъж застина и хвърли поглед към стълбите. По тях се изкачваше бледа фигура – млада жена, която изгледаше като излязла от подземното царство.

Лисбет Саландер все пак се беше поосвежила. Вярно, движеше се трудно, лицето ѝ беше бяло, очите кър​ вясали, а по бузите ѝ имаше драскотини от клони и храсти. Но само преди час си купи тениска и чифт дънки втора употреба от един магазин на Упландсгатан и изхвърли окървавените си дрехи в кофата.

После си купи телефон от магазина на „Теленор“ и се снабди с бинт и спирт за дезинфекция от близката аптека. Спряла насред улицата, Лисбет превърза хълбока си, като първо отлепи кафявото опаковъчно тиксо, с което бе спряла кръвотечението в лятната вила до Вадабушьон, където влезе с взлом.

Известно време след като избяга от буса, Лисбет припадна за кратко в гората. Когато се свести, стана на крака и сряза въжето около китките си с помощта на един остър камък. Щом стигна до шосе 77, едно младо момиче я качи на стоп със стария си роувър. Откара я до Васастан, където Лисбет привлече доста внимание. Изглеждаше болна и опасна, поне според свидетеля Шел Уве Стрьомгрен, който я бе видял да влиза във входа на Карлбергсвеген.

Лисбет не се огледа в огледалото в асансьора. Не вярваше, че би ѝ подействало ободряващо. Чувстваше се ужасно. Не смяташе, че камата е засегнала някаква важна част от тялото ѝ, но беше изгубила много кръв и чувстваше, че всеки момент би могла да припадне.

Грейс, или Нурдин, както гласеше заблуждаващата табелка на вратата, не си беше у дома. Лисбет седна на долната площадка и прати съобщение на Блумквист. В отговор той я смъмри и ѝ наговори куп глупости. Тя обаче искаше просто да разбере какво е успял да научи. Микаел обобщи накратко, а Лисбет прочете съобщението, кимна и затвори очи. Усети как болката и виенето на свят се усилват и със сетни сили успя да устои на желанието да легне на пода и да изпъшка. За миг ѝ се стори, че ще е невъзможно да се изправи и да предприеме каквото и да било. Но се замисли за Холгер.

Спомни си как бе дошъл до „Флудберя“ с инвалидната си количка и отново осъзна колко много бе означавал той за нея през годините. Но преди всичко се замисли за това, което Микаел ѝ разказа за смъртта му, и проумя истината: единствено Ракел Грейс можеше да е убила стария човек. Това ѝ вдъхна сила. Лисбет трябваше да отмъсти и за Холгер. Трябваше да удари с всичка сила, колкото и лошо да бе състоянието ѝ. Ето защо се изправи и тръсна глава. Най-накрая, след десет или петнайсет минути, разнебитеният асансьор спря на шестия етаж. Вратата се отвори и отвътре излязоха едър мъж на около петдесет години и стара жена с черно поло. Странното бе, че Лисбет я разпозна още по стойката. Сякаш дори само изправеният гръб на Ракел бе достатъчен да върне Саландер в детството ѝ.

Тя обаче не си позволи да мисли за това. Побърза да изпрати съобщение на Бублански и Мудиг, след което тръгна нагоре по стълбите. Не стъпваше особено стабилно, а очевидно и не особено тихо. Грейс я чу, обърна се и погледна Лисбет в очите, първо с изненада, а после – щом я разпозна – с ужас и омраза. Въпреки това не се случи нищо. Лисбет просто спря на стълбите и притисна раната от камата с ръка.

– Срещаме се отново – каза тя.

– Доста време ти отне.

– И все пак сякаш беше вчера, нали?

Ракел Грейс не отговори на въпроса. Вместо това изръмжа:

– Бенямин! Доведи я тук!

Бенямин кимна и изглежда, задачата не му се стори особено трудна, най-вече след като измери Лисбет с поглед и установи, че е половин метър по-висок и два пъти по-широк от нея. Тръгна решително към нея, носен напред не само от силата на тялото си, ами и от наклона на стълбите. Лисбет пристъпи бързо встрани, хвана лявата ръка на мъжа и я дръпна. В този миг целеустремеността на Бенямин вече не му беше от полза. Той падна по стълбите и се приземи върху каменния под с главата и лакътя напред. Лисбет обаче не видя нищо от това. Без да губи време, тя тръгна нагоре, бутна Ракел Грейс в антрето и заключи вратата. Малко след това отвън се чуха силни удари.

Ракел отстъпи назад, грабна кафявата си лекарска чанта и за няколко секунди предимството бе на нейна страна. Това обаче нямаше нищо общо с чантата или съдържанието ѝ. Лисбет просто едва не припадна. Усилието отпреди малко бе накарало световъртежът да се завърне с притеснителна сила. Тя замижа и се огледа. Въпреки мъглата, паднала пред погледа ѝ, Лисбет осъзна, че никога преди не е виждала нещо подобно. В апартамента липсваха всякакви цветове, всичко беше черно или бяло и излъскано до блясък. Сякаш тук не живееше човек, а робот, някаква машина за почистване. Едва ли имаше и една прашинка, все едно в помещението се поддържаше стерилна среда. Лисбет залитна и се подпря на едно черно бюро. Стори ѝ се, че ще изгуби съзнание, но забеляза нещо с периферното си зрение. Ракел Грейс се приближаваше, хванала нещо в ръка. Лисбет отстъпи назад и осъзна, че това е канюла. Тогава спря и събра сили.

– Чух, че имаш навика да бодеш хората със спринцовки – каза тя, а Ракел премина в атака.

Не постигна нищо. Лисбет изрита спринцовката, която падна върху лъскавия бял под и се изтърколи встрани. Главата ѝ отново се замая, но тя остана на крака и се съсредоточи върху Ракел. Изненада я колко спокойна изглеждаше старата жена.

– Просто ме убий. Ще умра с достойнство – каза Грейс.

– С достойнство?

– Точно така.

– Няма да получиш тази възможност.

Лисбет изглеждаше болна и говореше с изтощен, без​ звучен глас. Ала Ракел Грейс разбра, че това е краят. Погледна наляво към Карлбергсвеген и се поколеба за секунда-две. После осъзна, че няма алтернатива. Всичко друго би било по-добро от това да попадне в лапите на Лисбет Саландер. Ето защо се втурна към балкона и отвори вратата, обзета от изпълнено с ужас желание да се хвърли във въздуха и да полети надолу. Но щом стигна до парапета, нечии ръце я сграбчиха и я спряха. И двете не си бяха представяли, че нещо такова би могло да се случи.

Ракел бе спасена от човека, от когото се страхуваше повече от всичко. Лисбет я върна обратно в стерилния апартамент, държейки я здраво.

– Ще умреш, Ракел. Спокойно – прошепна тя в ухото ѝ.

– Знам – отвърна тя. – Имам рак.

– Ракът не стига.

Лисбет произнесе думите с такава ледена интонация, че ужасът заби ноктите си в Ракел и тя не можа да не попита:

– Какво имаш предвид?

Лисбет не я погледна. Главата ѝ бе наведена надолу.

– Холгер означаваше много за мен – каза тя и стис​ на китката на жената толкова силно, че кръвта ѝ сякаш спря.

– Така че ракът не е достатъчен, Ракел. Трябва да умреш от срам и ти обещавам, че това ще е най-лошото от всичко. Ще се погрижа за теб да се разчуят толкова много гадости, че всички да те запомнят единствено със злините, които си извършила. Ще бъдеш погребана в собствените си изпражнения.

Лисбет вече не изглеждаше като блед призрак, излязъл от гробището, ами говореше с такова убеждение, че Ракел наистина ѝ повярва, особено след като Саландер закрачи решително към вратата и пусна вътре група полицаи, които вече бяха арестували Бенямин.

– Добър вечер, фрю Грейс. Двамата с теб имаме много да си говорим. Току-що задържахме твоя колега, професор Стейнберг – каза мургав, възрастен мъж с мека усмивка, който се представи като криминален комисар Ян Бублански.

На полицаите им трябваха по-малко от двайсет минути, за да открият сейфа зад гардероба. Един парамедик отведе Лисбет навън и Ракел се загледа след нея. Саландер така и не се обърна. Сякаш за нея тя вече не съществуваше.

Глава 24

Микаел Блумквист седеше в кухнята на редакцията на Йотгатан. Преди малко беше приключил с дългия репортаж за Регистъра и Проект 9. Денят беше горещ, както обикновено. От две седмици не бе падала и капка дъжд. Той изпъна гръб, пийна малко вода и се загледа в синия диван, красящ офисния пейзаж.

На него се бе излегнала Ерика Бергер, зачетена в статията му. Не можеше да се каже, че Микаел е притеснен. Сигурен беше, че материалът е разтърсващ и че публикуването на сензационната история ще се отрази страшно добре на вестника. Но все пак не знаеше как ще реагира Ерика. Това не се дължеше само на факта, че на места репортажът бе проблематичен от етична гледна точка. Причината бе преди всичко караницата им.

Беше ѝ казал, че няма да ходи до архипелага по време на лятната почивка, нито да празнува по какъвто и да е начин. Искаше да се концентрира върху историята си, да прегледа документите, които бе получил от Бублански, и да продължи интервютата с Хилда фон Кантерборг, Дан Броуди и Лео Манхеймер, който тайно бе пристигнал в Стокхолм заедно с годеницата си от Торонто. И никой не можеше да твърди, че Микаел не се бе трудил усилено. Работеше, кажи-речи, денонощно не само по репортажа за Регистъра, ами и по разказа на Фария Кази. Вярно, че не той пишеше тази статия, а Софи Мелкер, но Микаел постоянно се месеше, а освен това обсъждаше съдебния процес със сестра си, която полагаше всевъзможни усилия Фария да бъде оправдана и да заживее нов живот със защитена самоличност.

Микаел поддържаше връзка и със Соня Мудиг, която ръководеше подновеното разследване на смъртта на Джамал Чаудъри, която вече се разглеждаше като убийство. Башир, Разан и Халил Кази, както и още двама души, бяха задържани и очакваха съдебния процес. Бенито беше преместена в затвора „Хамерфорш“ в Херньосанд и срещу нея също щяха да бъдат повдигнати нови обвинения. Микаел често водеше дълги разговори и с Бублански, а освен това влагаше повече усилия от всякога в чисто езиковата страна на писането.

Накрая обаче дори той остана без сили. Имаше нужда от почивка и малко спокойствие. Вече виждаше едва ли не двойно, а у дома пред компютъра беше горещо и задушно. Един следобед почувства копнеж и се обади на Малин Фруде.

– Моля те – каза той. – Не можеш ли да дойдеш?

Малин откликна и каза, че може да намери кой да гледа детето, стига Микаел да обещае да купи ягоди и шампанско, да махне кувертюрата на леглото, да не се разсейва и да не се държи като проклетия Кале Блумквист. Той сметна, че условията звучат разумно, и не след дълго двамата се въргаляха в леглото, щастливи, пияни и забравили за околния свят. Докато Ерика Бергер не дойде на спонтанно посещение с бутилка скъпо червено вино в ръка.

Ерика никога не бе смятала, че Микаел е образец на добродетелта, пък и самата тя беше омъжена и не особено съвестна, що се отнасяше до любовните забежки. Въпреки това ситуацията излезе от контрол. Разбира се, Микаел би могъл – ако имаше време и сили – да анализира защо всичко тръгна толкова накриво. Но една от причините беше пламенният темперамент на Малин, както и това, че Ерика се почувства наранена и смутена. Всъщност всички бяха смутени. Жените се скараха помежду си, а после се нахвърлиха и на него, или поне Ерика му се нахвърли, след което си тръгна побесняла, затръшвайки вратата.

Оттогава двамата с Микаел разговаряха доста лаконично, и то само по чисто професионални въпроси. Сега обаче Ерика лежеше и четеше, а Микаел си мис​ леше за Лисбет. След като я изписаха от болницата, тя замина първо за Гибралтар, а после за Токио. Въпреки това те общуваха редовно и си говореха за Фария Кази и разбира се, за разследването срещу отговорните фигури в Регистъра.

Засега обществото не бе запознато с цялостния контекст, а имената на заподозрените все още не бяха публикувани. Ето защо Ерика бе предложила да побързат и да издадат извънреден брой, преди някой да им е отмъкнал историята. Може би затова така се ядоса, когато завари Микаел да пие шампанско в леглото с друга жена, все едно успехът на „Милениум“ не беше заложен на карта.

В действителност той се отнасяше възможно най-сериозно към задачите си. Сега хвърли кос поглед към Ерика, която най-накрая свали очилата си за четене, изправи се и тръгна към кухнята. Носеше дънки и синя блуза с отворено деколте. Настани се до Микаел, който не знаеше какво да очаква – аплодисменти или критика.

– Не разбирам – каза тя.

– Това звучи притеснително – отговори той. – Надявах се, че ако не друго, поне съм внесъл малко яснота около историята.

– Не разбирам защо са го пазили в тайна толкова дълго.

– Лео и Дан?

Тя кимна.

– Както съм написал, имало е доказателства, уличаващи Лео в незаконни сделки с помощта на подставени лица. Сега може и да е очевидно, че Ракел Грейс и Ивар Йогрен са го натопили, но Лео и Дан не са открили начин да ги разобличат. Освен това – надявам се, че това също става ясно от текста – двамата са харесали новите си роли, пък и не са им липсвали пари. Лео често е превеждал сериозни суми на Дан, а и мисля, че братята са изживявали нов вид свобода. Свободата на актьорите, така да се каже. Получили са възможността да започнат отначало и да открият нещо ново. Дори бих казал, че ги разбирам.

– И са се влюбили.

– В Юлия и Мари.

– Снимките са чудесни.

– И това е нещо.

– Имаме късмет, че работим с добри фотографи, ако не друго – каза тя. – Но нали се сещаш, че Ивар Йогрен ще ни съди до дупка?

– Мисля, че сме добре подготвени в това отношение, Ерика.

– Опасявам се да не ни погнат и за клевета срещу починал човек заради онзи стар ловен инцидент.

– Смятам, че там също мога да се аргументирам. Пък и всъщност говоря единствено за съмнителните обстоятелства около смъртния случай.

– Не знам дали това е достатъчно. Звучи доста компрометиращо.

– Окей, пак ще го погледна. Има ли нещо, което не те притеснява, или което даже... проумяваш?

– Това, че си задник.

– Само малко. И главно вечерно време.

– Смяташ ли занапред да се посветиш на една жена, или ще продължаваш по старому?

– В най-лошия случай бих могъл да пийна шампанско и с теб.

– Ще ти се наложи.

– Под заплаха за живота ми ли?

– Ако се налага, да, защото този текст, или поне час​ тите, за които няма да ни съдят, ами, текстът е...

Тя не довърши.

– Приличен? – пробва той.

– Може да се каже – отговори тя и се усмихна, след което добави „благодаря“ и разпери ръце, за да го прегърне.

Вниманието им обаче бързо бе привлечено от нещо друго. Впоследствие беше трудно да се възстанови точната хронология. Вероятно Софи Мелкер реагира първа. Тя седеше пред компютъра си и извика нещо, което остана нечуто, но изразяваше шок или изненада. Малко след това, а може би дори в същия момент, Ерика и Микаел видяха новината на телефоните си, но никой от тях не се притесни особено. Не ставаше дума за терористичен акт или опасност от война. Просто срив на борсата. Въпреки това обаче всички бяха погълнати от развоя на събитията. Наоколо постепенно настъпи онова оживление, което се среща във всяка медийна редакция, когато се случи някое важно и разтърсващо събитие.

Всички бяха дълбоко концентрирани и съобщаваха на висок глас, когато на мониторите им изскочеше нова информация, което се случваше почти постоянно. Сривът растеше така, сякаш земята се бе продънила. Индексът на стокхолмската борса падна от минус шест на минус осем, девет и четиринайсет процента, качи се обратно и после пак потъна като засмукан от черна дупка. Катастрофата и паниката бяха повсеместни и засега като че ли никой не разбираше какво се случва.

Нямаше конкретни фактори, които биха могли да са породили кризата. Хората просто мърмореха: „Непонятно, пълна лудост, какво става?“. Малко по-късно бяха повикани експерти, които запяха старата песен – за прегрялата икономика, за твърде ниските лихви, високите пазарни стойности, политическите заплахи от запад и изток, нестабилната ситуация в арабския свят, фашистките и антидемократични настроения в Европа и САЩ и всеобщия смут, който напомняше за трийсетте години на миналия век. Но това бяха все стари теми, а през деня не се бе случило нищо ново, което би могло да предизвика катастрофа с такива размери.

Паниката се появи от нищото, подклаждана от собствената си инерция. Микаел Блумквист не беше единственият, който си спомни хакерската атака срещу „Файнанс Секюрити“ през април. Провери какво се говори в социалните медии и не остана изненадан. Там бе пълно със слухове и твърдения, които твърде често намираха отзвук и в сериозните медии.

– Не се срива само борсата – каза Микаел на глас, макар че звучеше, сякаш говори на себе си.

– Какво имаш предвид? – попита Ерика.

– Истината също потъва – каза той.

Такова бе усещането му. Сякаш интернет троловете командваха парада и не просто бяха създали изкуствено равновесие, където лъжите и фактите се изправяха едни срещу други като еквивалентни величини, ами бяха забулили целия свят с буря от измислици и теории на конспирацията. Някои от тях бяха изкусно съшити, други не толкова. Съобщаваше се например, че финансистът Кристер Талгрен се е застрелял в апартамента си в Париж, съкрушен, че милионите или милиардите му са се изпарили като дим. Новината звучеше странно отчасти защото Талгрен лично я опровергаваше в туитър и отчасти защото описанието звучеше архетипно, като ехо от смъртта на Ивар Крюгер, който се бе зас​ трелял през 1932 г.

Слуховете като цяло представляваха смесица от митовете и градските легенди на новото и старото време. Говореше се за роботизирана търговия, която е излязла от контрол, както и за хакнати уебсайтове, финансови центрове и медийни компании, но също така за хора, готови да скачат от балкони и покриви в Йостермалм, което звучеше не просто пресилено и мелодраматично, ами и като спомен от финансовата криза през 1929 г., когато работниците по покривите на Уолстрийт били сметнати за отчаяни инвеститори и така със самото си физическо присъствие допринесли за срива на борсата.

Твърдеше се, че „Ханделсбанкен“[71] е преустановила плащанията си, а „Дойче банк“ и „Голдман Сакс“ са на прага на фалита. Отвсякъде се сипеше информация и дори за тренираното око на Микаел не бе лесно да определи кое е истина и кое не, кои страхове бяха обосновани и кои фабрикувани и автоматизирани от троловете на изток.

Забеляза обаче, че Стокхолм определено беше засегнат най-много и пропадането във Франкфурт, Лондон и Париж не беше толкова голямо, макар че и там паниката се засилваше. Във всеки случай фючърсите сочеха силно движение надолу на индексите Дау Джоунс и Насдак и сякаш нищо не помагаше. Напротив, шефовете на национални банки, министрите, икономис​ тите и гурутата, които говореха за „свръхреакция“ и обясняваха, че не трябва „да клатим лодката“, по-скоро постигаха обратен ефект. Всяко изказване биваше изкривено и се тълкуваше негативно. Овцете вече се бяха разбягали, без никой да знае кой или какво ги е подплашило. Стокхолмската борса затвори, което може би беше злощастно решение, тъй като малко преди това курсовете започнаха да възвръщат позициите си. Със сигурност обаче бе вярно, че трябваше да се проведе разследване и анализ на случилото се, преди търговията да бъде подновена.

– Жалко за историята ти с близнаците. Ще се изгуби насред цялата тази каша.

Микаел вдигна очи от компютъра и погледна тъжно Ерика, която бе застанала до него.

– Радвам се, че мислиш за журналистическата ми суета, докато светът полудява – каза той.

– Мисля за „Милениум“.

– Разбирам. Но сега ще трябва да изчакаме с публикацията, нали? Не можем да издадем нов брой, без да зачекнем и тази новина.

– Това май е вярно, за съжаление. Имаш ли сили пак да се захванеш за работа? – попита тя.

– Имам.

– Добре – каза Ерика и двамата си кимнаха.

Лятото се очертаваше да бъде непоносимо горещо и натоварено, така че Микаел Блумквист реши да се разходи, преди да се захване със следващия си репортаж. Излезе навън и тръгна надолу по Йотгатан, мислейки за Лео и Дан.