Мъжът, който търсеше сянката си

Глава 13

Лисбет Саландер бе напуснала отделението с повишено ниво на сигурност за последен път. Сега се намираше в караулното помещение, където я обискираше момче на нейните години, с къса коса, зачервена кожа и малки, арогантни очи.

– Микаел Блумквист звъня и питаше за теб – каза момчето.

Лисбет дори не вдигна поглед, игнорирайки информацията. Беше осем и половина сутринта и тя просто искаше да се махне оттук. Подразни я бумащината, която трябваше да се отметне. Надраска няколко нечетливи реда в бланките, които ѝ подадоха, взе лаптопа и мобилния си телефон и най-накрая я пуснаха.

Мина през портата в желязната ограда, прекоси железопътните релси и седна на олющената червена пейка до шосето, където зачака автобус 113 към Йоребру. Сутринта беше гореща, ясна и безветрена. Около Лисбет кръжаха две мухи. Тя вдигна лице към слънцето, наслаждавайки се на времето, но въпреки това не изпита особено силно щастие от свободата.

Но се радваше, че отново разполага с лаптопа. Както си седеше на пейката, облечена с черни дънки, които лепнеха по краката ѝ, Лисбет сложи компютъра в скута си и се логна. Провери дали Аника Джанини ѝ е изпратила полицейското разследване на смъртта на Джамал Чаудъри, както беше обещала. Материалът беше в пощенската ѝ кутия, което беше добре. Лисбет смяташе да го изчете по пътя към Стокхолм.

Аника Джанини имаше теория. Подозрение, което се основаваше на любопитния факт, че Фария Кази бе мълчала по време на всички разпити, както и на кратък видеозапис от метростанция „Хорнстул“, който Аника бе обсъдила с имам от Бутшюрка на име Хасан Фердуси. Имамът смяташе, че Аника може да е на прав път. Идеята беше Лисбет, със своите компютърни познания, също да провери теорията. Ето защо отвори видеозаписа, прикачен към разследването. Но преди да го пусне, се загледа към пътя и пожълтелите полета и се замисли за Холгер Палмгрен. Бе мислила за него, кажи-речи, цяла нощ. „Говори с Хилда фон...“

Единствената „Хилда фон“, за която Лисбет се сещаше, беше Хилда фон Кантерборг, старата Хилда с характерните енергични жестове, която вечно седеше в кухнята у дома на Лундагатан и която беше една от малкото приятелки на майка ѝ по времето, когато целият ѝ живот се разпадаше. Хилда просто ги подкрепяше, не криеше някакви тайни, или поне Лисбет така си мис​ леше. Това беше и причината да я потърси един път преди десетина година. Двете цяла вечер разговаряха и пиха евтино розе, защото Лисбет искаше да научи повече за майка си. Хилда ѝ разказа доста, а Лисбет от своя страна сподели с нея това-онова за себе си; довери ѝ неща, които не бе казвала даже на Холгер. Вечерта беше дълга. Вдигнаха чаши в чест на Агнета и всички жени, чийто живот беше разрушен от задници и гадняри.

Но Хилда с нищо не бе показала, че знае за Регистъра. Да не би да бе премълчала най-важното? Първоначално Лисбет отказа да го повярва. Обикновено усещаше, когато има нещо заровено под повърхността. Но, разбира се, сломената фасада на Хилда можеше да я е подвела. Спомни си файловете, които свали от компютъра на Алвар. В документите имаше инициали. Х.К. Възможно ли бе това да е съкращение от Хилда фон Кантерборг? Лисбет написа името в няколко търсачки и разбра, че Хилда е била по-влиятелен психолог, отколкото си бе мислила. Това я жегна, но реши да изчака с присъдата си.

Автобус 113 към Йоребру се зададе по пътя, вдигайки облак прах и чакъл след себе си. Лисбет плати на шофьора и седна най-отзад. Изгледа записа от метростанцията, заснет точно след полунощ на десети октомври преди близо две години. Постепенно един дребен детайл я заинтригува. Имаше нещо специфично в ръката на заподозрения мъж. Дали това означаваше нещо? Не беше сигурна.

Знаеше, че разпознаването на движенията е млада наука. Не се съмняваше, че жестовете на всеки човек имат свое математическо съответствие. Но засега това беше трудно за измерване. Всяко леко движение съдържа огромно количество информация и не е строго детерминирано. Всеки път се почесваме по темето по различен начин. Жестовете ни винаги са сродни, но никога напълно идентични. Нужни са сензори, сигнални процесори, жироскопи, акселерометри, проследяващи алгоритми, хармонични анализи, измервания на честота и разстояние, за да могат движенията да се опишат и сравнят с точност. Вярно, в нета имаше доста програми, които можеше да свали. Но не, не вярваше, че има смисъл. Щеше да отнеме твърде много време. Вместо това ѝ хрумна нещо друго.

Замисли се за приятелите си от Републиката на хакерите и дълбоката невронна мрежа, ДНМ, над която Чумата и Тринити работеха от толкова дълго време. Дали не можеше да се пригоди за нуждите на Лисбет? Не звучеше неправдоподобно. Вярно, трябваше да намери по-голям регистър с движения, които ДНМ да изучи. Но това би трябвало да е възможно.

Захвана се за работа във влака и накрая ѝ хрумна налудничава идея. Това не би се понравило на Службата за лишаване от свобода, особено още на първия ден от освобождаването ѝ. Но това нямаше нищо общо. Лисбет слезе на централната гара в Стокхолм, взе си такси до Фискаргатан и продължи да работи.

Дан Броуди остави китарата – чисто нова „Рамирез“ – на масата, отиде в кухнята и си направи двойно еспресо, което изпи толкова бързо, че си изгори езика. Беше десет и десет. Времето летеше. Беше зациклил на „Спомен от Алхамбра“ и сега закъсняваше за работа. Не че на някого му пукаше толкова, но не искаше да бъде неб​ режен. Ето защо излезе от кухнята и отвори гардероба в спалнята. Избра бяла риза, тъмен костюм и черни обувки „Чърч“. После се забърза надолу по стълбите и откри, че навън вече бе ужасно горещо. Лятото беше дошло с пълна сила, което не го радваше особено.

Костюмът не подхождаше на сезона. Под ярката слънчева светлина дрехите му се сториха твърде строги. Само след няколко метра гърбът и мишниците му вече се бяха изпотили. Това засили усещането му за отчуждение. Загледа се към работниците в Хумлегорден. Звукът от косачките го измъчваше и Даниел продължи с бързо темпо надолу към площад „Стюреплан“. Все още се чувстваше неспокоен, но забеляза с известно задоволство, че по улиците има и други мъже с костюми и потни чела, които също изглеждаха измъчени. Жегата бе дошла внезапно след дълъг дъждовен период. Малко по-нататък по Бириер Ярлсгатан[51] видя линейка и се замисли за майка си.

Тя бе починала при раждането му. Дан се беше появил на този свят с името Даниел Брулин. Баща му беше пътуващ музикант, който никога не се бе интересувал от него и почина рано от цироза на черния дроб след продължително пиянство. Даниел израсна в детски дом в Гевле, а по-късно, от шестгодишен, заживя като едно от четирите приемни деца в селска ферма северно от Хюдиксвал. Трудеше се здраво още от малък, помагаше с животните, прибирането на жътвата, почистването на обора и клането и разфасоването на прасетата. Приемният му баща Стен, стопанинът, не криеше, че е взел приемните деца – все момчета – за работна ръка. По времето, когато получи попечителството над децата, Стен беше женен за червенокоса, ниска жена на име Кристина. Тя обаче рано-рано се махна оттам и повече не се обади. Казваха, че се е преместила в Норвегия. Никой, който познаваше Стен, не се учудваше, че се е уморила от него. Той не беше отблъскващ. Напротив, беше висок и внушителен и имаше добре поддържана брада, която рано посивя. Но в устните и челото му имаше нещо мрачно, което плашеше хората. Рядко се усмихваше, не обичаше да общува или да приказва излишно и мразеше всичко претенциозно и засукано.

Все повтаряше: „Не се правете на важни. Не си мис​лете, че сте нещо“.[52] Когато в пристъп на веселие изтърсеха, че като пораснат, искат да станат футболисти или адвокати, или милионери, Стен винаги изръмжаваше: „Човек трябва да си знае мястото!“. Беше стиснат на хвалби, поощрения и пари. Вареше си домашен алкохол, ядеше месо от животни, които сам е застрелял или заколил, и беше почти независим от околния свят. Не купуваше нищо, което не е на промоция, част от разпродажба или с изтекъл срок на годност. Мебелите взимаше от битпазара или от съседи и роднини. Къщата беше боядисана в крещящо жълто. Никой не проумяваше защо, докато не стана ясно, че Стен е получил боята без пари, понеже била в излишък.

Стен нямаше вкус към литературата. Никога не четеше книги или дори вестници. Но това не пречеше на Даниел. Имаха си библиотека в училище. По-голям проблем беше непоносимостта на Стен към всякаква музика, която не е шведска и жизнерадостна. От биологичния си баща Даниел бе наследил единствено фамилията си и една китара „Левин“[53] с найлонови струни, която дълго време стоя захвърлена на тавана. Когато стана на единайсет обаче, Даниел я свали в стаята си и не след дълго я обикна. Не само защото инструментът сякаш през цялото това време бе чакал именно него. Даниел почувства, че е роден да свири.

Бързо научи основополагащите акорди и хармонии и осъзна, че може да свири песни, които е чул един- единствен път по радиото. Дълго време репертоарът му беше обичайният за момче от неговото поколение: Tush на ЗиЗи Топ, баладата на Скорпиънс Still Loving You, Money for Nothing на Дайър Стрейтс и разни други рок класики. Но после се случи нещо. Един студен есенен ден Даниел се изниза от обора. Беше на четиринайсет и по това време училището беше ад. Лесно му бе да учи, но не издържаше да слуша учителите. Шумът и виковете около него го смущаваха и той непрестанно копнееше за тишината и спокойствието на фермата, макар че мразеше работата и дългите дни. Скатаваше се доколкото беше възможно и опитваше да отделя време за себе си.

През онзи ден – часът беше пет и половина – той отиде в кухнята и пусна радиото, откъдето зазвуча някаква сладникава песен. Даниел завъртя копчето за смяна на честотата и улови P2[54]. По принцип не слушаше този канал, мислеше, че е за стари чичковци. Това, което чу, само потвърди предубежденията му. Изнервящо соло за кларинет, което звучеше като пчела или алармен сигнал.

И все пак той се заслуша и след малко се случи нещо. Засвири китара – колеблива, игрива китара. Даниел потръпна. Стаята бе изпълнена с нещо непоз​ нато, с някакво чувство на преклонение, и въздухът вътре сякаш се сгъсти. Даниел не чуваше нищо друго, нито доведените си братя, които ругаеха и се караха, нито птиците, тракторите и далечните автомобили, нито дори приближаващите се стъпки. Просто стоеше, обзет от внезапно и неочаквано щастие. Опита се да разбере защо тоновете се различават от всички други, които някога бе чувал, и защо го докосваха толкова силно. В следващия миг усети остра болка в скалпа и врата си.

– Проклет мързеливец, да не мислиш, че не съм забелязал как се измъкваш от работа?

Беше Стен, който го дърпаше за косата, крещеше и псуваше. Но Даниел не му обръщаше внимание. Беше съсредоточен само в едно: да изслуша песента докрай! Музиката сякаш му разкриваше нещо ново и непознато, по-богато и всеобхватно от досегашния му живот. Макар да не разбра кой изпълнява песента, Даниел впери поглед в стария кухненски часовник над зиданата печка, докато Стен го влачеше навън. Знаеше, че е важно да запомни точния час. На следващия ден помоли да ползва телефона в училище и се обади на Шведското национално радио.

Никога преди не бе чувал нещо подобно. Липсваха му енергията и самоувереността на тази музика. Даниел беше момче, което дори не вдигаше ръка в класната стая, въпреки че знаеше отговорите. Винаги се бе чувствал нищожен, когато общуваше с градски хора, особено ако работата им беше свързана с нещо толкова бляскаво като радиото или телевизията. Но ето че все пак позвъни. Свързаха го с Шел Брандер от редакция „Джаз“. Даниел попита на пресекулки коя песен е звучала по радиото вчера точно след пет и половина вечерта. За всеки случай изтананика малко от нея. Това спести на Шел Брандер всякакви колебания.

– Ти да видиш! Хареса ли ти?

– Да – отвърна Даниел.

– Значи, имаш добър вкус, млади човече. Това е Nuages на Джанго Райнхарт.

Даниел, когото никога преди не бяха наричали „млади човече“, помоли Шел да му каже как се пише името и още по-притеснено попита:

– Кой е това?

– Един от най-добрите китаристи в света, бих казал. При все това е свирил солата си само с два пръста.

Впоследствие Даниел не беше сигурен какво му е разказал Шел Брандер още тогава и какво е научил сам по-късно. Постепенно обаче разбра, че зад музиката има история, която още повече увеличаваше стойността на чутото. Джанго бил беден. Израснал в Либерши в Белгия и често крадял пилета, за да оцелее. Още от малък свирел на китара и цигулка и бил считан за обещаващ талант. На осемнайсет години обаче обърнал една свещ в караваната, където живеел. Хартиените цветя на жена му – тя се препитавала, като ги продава – се запалили. Джанго получил тежки изгаряния и дълго време никой не вярвал, че ще може да свири отново, особено след като се оказало, че няма да може да използва два от пръстите на лявата си ръка. Но с помощта на нова техника той продължил да се развива, станал световно известен и придобил култов статус.

Но преди всичко Джанго бил циганин, или ром, както вече бе прието да се казва. Самият Даниел също беше ром. Идваше от номадския народ. Беше го разбрал по най-трудния възможен начин – чрез болката, която изпитваше, когато другите го изолираха и го наричаха татарин. Дори за миг не се беше съмнявал, че да си ром е ужасно срамно. Благодарение на Джанго вече можеше да се гордее с произхода си. Вярно, беше различен, но от това можеше пък и да излезе нещо. Щом Джанго бе станал най-добрият в света с изгорена ръка, значи и за Даниел имаше надежда.

Взе пари назаем от една съученичка, купи си сборен албум на Джанго Райнхарт и научи всичките му класики, Minor Swing, Daphne, Belleville и Djangology, всичките, и за нула време промени стила си на свирене. Изостави блус гамите и вместо това се обърна към минорните арпеджио акорди с добавена секста, а в солата си ползваше минорно-мажорни и умалени акорди с добавена септима. С всеки изминал ден страстта му нарастваше. Упражняваше се, докато по върховете на пръстите му не се образуваха мазоли. Свиреше с плам, който не утихваше дори през нощ​ та. Сънуваше китарата. Не мислеше за нищо друго и веднага щом му се удадеше шанс, отиваше в гората, сядаше на някой камък или пън и часове наред импровизираше. Постоянно попиваше нови знания и влияния, не само от Джанго, ами и от Джон Скофийлд, Пат Метини и Майк Стърн, всички велики модерни джаз китаристи.

Отношенията му със Стен се влошаваха право пропорционално. „Мислиш се за нещо, а? Само че си просто едно малко лайно“, ръмжеше Стен за щяло и за нещяло и отбелязваше, че Даниел „винаги е вървял с вирнат нос“. За Даниел, който цял живот се бе чувствал по-долен и нищожен, тези думи бяха непонятни. Опит​ ваше да угажда на Стен, доколкото беше възможно, въпреки че нито искаше, нито можеше да се отдели от китарата. Скоро започна да яде шамари. Получаваше и юмручни удари, а понякога се включваха дори доведените му братя. Удряха го в корема и по ръцете или го стряскаха със силни звуци, като стържеха метал в метал или блъскаха капаци от тенджери. Даниел започна да изпитва яростна, страдалческа омраза към работата на полето, особено лятно време, когато нямаше къде да избяга и трябваше да тори, оре, бранува и сее.

През лятото момчетата често работеха от рано сут​ рин до късно вечер. Даниел се трудеше здраво, за да се хареса на останалите и те отново да го приемат. Понякога успяваше. Вечер свиреше каквито песни поискат братята му и понякога получаваше аплодисменти и известен статус. И все пак знаеше, че им е в тежест. Не пропускаше възможност да се измъкне от задълженията си.

Един следобед, докато слънцето изгаряше врата му, Даниел чу в далечината да пее кос. Тогава беше на шестнайсет. През есента щеше да започне втората година в гимназията и вече мечтаеше за осемнайсетия си рожден ден, когато щеше да стане пълнолетен и да се махне оттук. Планираше да кандидатства в Музикалната академия или да стане джаз музикант и да работи толкова усърдно и амбициозно, че един ден да запише албум. Мечтите занимаваха ума му ден и нощ. А понякога, като сега, чуваше някакъв звук сред природата, който сякаш го улавяше в примка и го откъсваше от полето.

Свирна с уста в отговор на коса. В мислите му вариацията на птичата песен се разви в мелодия. Пръс​ тите му почнаха да се движат по грифа на невидима китара и внезапно Даниел потръпна. По-късно, като възрастен, често щеше да копнее за тези мигове, когато имаше усещането, че ще изгуби нещо безвъзвратно, ако не седне да композира. В такива моменти нищо на този свят не можеше да му попречи да избяга някъде с китарата си. Даниел още си спомняше забраненото вълнение в гърдите, когато бос, с развят анцуг и стиснал китарата в ръка се втурна надолу към езерото Блакосшернен, седна на разнебитения кей и засвирука с уста мелодията, която му беше хрумнала преди малко, акомпанирайки си с китарата. Това бяха прекрасни минути. Винаги щеше да си ги спомня така.

Но не продължиха дълго. Явно някое от момчетата го беше видяло да се изнизва и го бе издало. Стен изникна до него по къси панталони и гол до кръста. Беше побеснял и Даниел, който не знаеше дали да се извини, или просто да побегне, се колеба прекалено дълго. Стен хвана китарата и я дръпна от ръцете му с такава сила, че падна назад и си удари лакътя. Не беше сериозно. Но нещо в него преля. Той се изправи с почервеняло лице и разби китарата в кея. След това изглеждаше шокиран, сякаш не осъзнаваше какво е направил. Но това не променяше нещата.

Даниел се почувства, все едно от тялото му е бил изтръгнат жизненоважен орган. Изкрещя „свиня“ и „идиот“ – думи, с които никога преди не се беше обръщал към Стен. После хукна през полето, нахълта в къщата, напъха плочите си и малко дрехи в една раница и избяга от фермата.

Стигна до магистрала Е4 и вървя с часове, докато един тираджия не го качи на стоп до Гевле. Продължи на юг и спа в гората. Крадеше ябълки и сливи и ядеше каквито горски плодове намери. Една възрастна жена му даде сандвич с шунка и го откара до Сьодертеле. Млад мъж пък го почерпи обяд и го метна до Йоншьопинг. Късно вечерта на двайсет и втори юли Даниел пристигна в Гьотеборг. Няколко дни по-късно получи нископлатена черна работа на пристанището, а след шест седмици, през които живееше, кажи-речи, на магия и понякога спеше по входовете, Даниел си купи нова китара. Не „Селмер Макафери“, китарата на

Джанго, ами „Ибанез“ втора ръка.

Реши да се хване на работа на един кораб до Ню Йорк. Но не беше така лесно, както бе чел и слушал. Нямаше паспорт и виза, а човек вече не можеше просто да се присъедини към екипажа на някой кораб, дори като чистач. Една ранна вечер, след края на работния му ден на пристанището, една жена го чакаше на пристана. Казваше се Ан-Катрине Лидхолм, беше пълна, облечена в розово и имаше дружелюбен поглед. Работеше в социалните служби и каза, че е получила обаждане във връзка с него. Едва тогава Даниел разбра, че е обявен за изчезнал и го издирват. Неохотно последва жената до офиса на социалните на площад „Йернториет“.

Ан-Катрине обясни, че е говорила със Стен по телефона и е останала с добро впечатление, което още повече засили подозренията на Даниел.

– Липсваш му – каза тя.

Той отговори „глупости“ и каза, че не може да се върне. Щяха да го бият. Животът му щеше да се превърне в ад. Ан-Катрине го остави да ѝ разкаже за фермата, след което му предложи няколко варианта. Никой от тях не му се понрави. Ан-Катрине каза, че той е твърде млад и има нужда от подкрепа и напътствия. Тогава Даниел се сети за стокхолмчаните, както ги наричаше тайно. Стокхолмчаните бяха психолози и лекари, които го посещаваха всяка година, докато беше малък. Мереха височината и теглото му, задаваха му въпроси, водеха бележки и му даваха да решава всевъзможни тестове.

Тестовете никога не му бяха харесвали особено и Даниел понякога плачеше след посещенията на стокхолмчаните. Чувстваше се самотен и изложен на показ. В тези мигове мислеше за майка си и за живота заедно с нея, който така и нямаше да изживее. В същото време не ги мразеше. Те му се усмихваха окуражително, хвалеха го и му казваха, че е талантлив и умен. Никой от тях не бе изричал лоша дума. Освен това Даниел не намираше нищо странно в посещенията. Смяташе за естествено, че властите искат да знаят как се справя в приемното си семейство, и нямаше проблем да пишат за него в протоколите и списанията си. По-скоро възприемаше това като знак, че въпреки всичко животът му означава нещо. Понякога, в зависимост от това кой правеше тестовете, посещенията всъщност бяха приятно разсейване от работата във фермата, особено през последните години, когато стокхолмчаните започнаха да проявяват интерес към музиката му и го снимаха как свири на китара. Няколко пъти, когато му се струваха смаяни и ги чуваше да си шепнат, Даниел се размечтаваше как записите се разпространяват и стигат до ръцете на музикални агенти или директори на продуцентски компании.

Психолозите и лекарите – често посетителите бяха различни – винаги казваха само първото си име и той не знаеше нищо за тях. Освен за една жена, която, вероятно погрешка, един ден му стисна ръката и се представи с цялото си име. Но той не си я спомняше само заради това. Беше очарован не само заради формите ѝ, дългата червеникаворуса коса и високите токчета, които бяха толкова неподходящи за меките алеи пред къщата. Жената му се усмихна така, сякаш наистина го харесваше. Казваше се Хилда фон Кантерборг, носеше изрязани блузи и рокли, имаше големи очи и плътни, червени устни, които Даниел си мечтаеше да целуне.

Именно за нея се сети в офиса на социалните служби в Гьотеборг, когато каза, че иска да позвъни по телефона. Взе един указател на стокхолмския регион и го запрелиства нервно. В продължение на минута бе убеден, че името е било просто прикритие, което беше и първият път, когато му хрумваше мисълта, че стокхолмчаните не са били обикновени служители от шведската бюрократична система. Но накрая откри името и каталога и набра номера. Не получи отговор, но остави съобщение.

Когато се върна на следващия ден, след като нощува в „Стокхолмс Стадсмишун“[55], Даниел научи, че Хилда е върнала обаждането му и е оставила друг номер. Този път вдигна и като че ли се зарадва да чуе името му. Той веднага разбра, че тя знае за бягството му от фермата. Каза, че „много съжалява“, и го нарече „изключително талантлив“. Даниел изпита непоносима самота и потис​ на импулса да заплаче.

– Тогава ми помогни – каза той.

Тя отвърна:

– Мили Даниел, бих направила всичко. Но работата ни е да изучаваме, без да се намесваме.

През годините Даниел щеше многократно да си припомня тази реплика. Тя щеше да допринесе за това да си създаде нова самоличност, която да защитава с всички сили. Но в онзи момент го обзе крайно неприятно усещане и той възкликна: „А? Какво имаш предвид?“. Хилда очевидно се притесни. Заговори за други неща – как той трябвало да завърши гимназия и да не взима прибързани решения. Даниел каза, че просто иска да свири на китара. Хилда фон Кантерборг отвърна, че можел да учи музика. Той каза, че искал да отплава с кораб за Ню Йорк и да свири в джаз клубовете там. Тя настоятелно се опита да го разубеди. Каза: „Не на твоите години и с твоите предпоставки“.

Двамата продължиха да обсъждат въпроса чак докато Ан-Катрине и останалите социални служители започнаха да губят търпение. Тогава Даниел обеща да си помисли. Каза, че се надява да я види. Тя отвърна, че се надява да види него. Но това така и не стана. Даниел нямаше да я срещне никога повече, нито пък щеше да има време да мисли за бъдещето си.

Беше споменал, че иска да се качи на кораб и да свири в Ню Йорк, и без да разбере как точно стана, едни хора се появиха и му помогнаха да си набави паспорт и виза, и му уредиха място като кухненски помощник и сервитьор на един товарен кораб, собственост на морския превозвач „Валениус“. Корабът нямаше да го откара в Ню Йорк, ами в Бостън. Към трудовия му договор имаше бележка, прикрепена с кламер, на която беше написано с химикалка: „Музикален колеж „Бърк​ ли“, Бостън, щата Масачузетс. Успех! Х.“.

Животът му никога повече нямаше да бъде същият. Щеше да стане американски гражданин на име Дан Броуди и да преживее много фантастични и вълнуващи неща, но дълбоко в сърцето си винаги щеше да се чувства самотен и разочарован. В началото на кариерата си наистина за малко да пробие. Един ден, когато беше едва на осемнайсет, имаше джем сесия в джаз клуб „Райлис“ на улица „Хемпшир“ в Бостън. Изсвири соло, което беше в духа на Джанго, но в същото време в него имаше нещо ново и различно. През публиката премина шепот. Хората започнаха да говорят за него и той се срещна с някои мениджъри и представители на звукозаписни компании. Но всички смятаха, че нещо му липсва, може би смелост и самоувереност. Нещата все се проваляха на финалната права. През целия си живот той щеше да бъде изпреварван от не толкова талантливи, но по-напористи хора. Щеше да му се наложи да се задоволи с живот в сянката на звездите. Все нещо нямаше да му достига. Все повече щеше да му липсва страстта, която бе изпитал, докато свиреше на кея при Блакосшернен.

Лисбет бе открила няколко по-големи бази данни с движения на длани, които се използваха за медицински проучвания и разработване на роботи. Въведе дан​ ните в дълбоката невронна мрежа на Републиката на хакерите и се захвана за работа. Беше толкова съсредоточена, че забрави да яде и да пие, въпреки жегата. Накрая вдигна поглед от монитора и започна да пие, но не вода, от каквато тялото ѝ имаше нужда. Пиеше „Туламор Дю“.

Копнееше за алкохол. Копнееше и за секс, слънчева светлина, джънк фуд, мириса на морето и шума на баровете и усещането за свобода. Но засега се задоволи с уиски. Помисли си, че няма лошо, ако мирише на пияница. Хората не очакваха много от алкхолиците. Обърна се към Ридарфиерден и затвори очи. После ги отвори, изпъна гръб и остави алгоритмите на невронната мрежа да работят и да се самообучават, а тя самата отиде в кухнята и си стопли пица в микровълновата. После позвъни на Аника Джанини.

Аника не се зарадва много, когато чу плановете ѝ. Опита се да я разубеди, но след като не успя, каза, че Лисбет може да заснеме заподозрения, но нищо повече. Препоръча ѝ да се свърже с имама Хасан Фердуси. Той можеше да ѝ помогне с „по-човешките аспекти“. Лисбет не я послуша. Но това нямаше голямо значение. Аника се свърза с имама от нейно име и го прати във Валхолмен.

Лисбет пък изяде пицата си, пи уиски и хакна компютъра на Микаел. Остави следното съобщение:

Микаел видя написаното от Лисбет и се зарадва, че са я пуснали. Опита да ѝ се обади, но тя не вдигна. Микаел изруга и се замисли над съобщението ѝ. Значи, тя също знаеше, че става дума за Хилда фон Кантерборг. Какво означаваше това? Познаваше ли я? Или пък се беше добрала до информацията благодарение на хакерските си умения? Нямаше представа. Но едно беше сигурно: нямаше нужда от увещанията на Лисбет, за да тръгне по дирите на фон Кантерборг. Отдавна се бе съсредоточил изцяло върху това.

Само че не разбираше какво общо има въпросният Даниел Брулин. Откри всички мъже с това име в интернет, но никой от тях не беше китарист или дори музикант. Може би и не вложи достатъчно усилия в търсенето. Беше твърде зает с други неща.

Започна се вчера вечерта със статията, за която му подшушна сестрата на Хилда фон Кантерборг. В нея нямаше нищо забележително. На първо четене му се стори твърде обща, за да съдържа някаква ексклузивна или експлозивна информация. Темата беше старата класика – наследство и обкръжение. Кое от двете ни оформя?

Хилда фон Кантерборг пишеше, под псевдонима Леонард Барк, това, което Микаел вече знаеше твърде добре – че въпросът отдавна е политизиран. Лявото, разбира се, предпочита да смята, че преди всичко социалните фактори осигуряват житейските предпоставки на хората, докато дясното се застъпва за силата на гените.

Хилда фон Кантерборг считаше политизирането за злощастно обстоятелство и отбелязваше, че науката винаги тръгва в грешна посока, когато се ръководи от идеологически подбуди. Във въведението се усещаше известна напрегнатост, сякаш авторката се канеше да каже нещо шокиращо. Но като цяло, статията беше балансирана, макар че полемизираше със старото поколение марксисти и психоаналитици и показваше, че наследствените фактори оформят личността повече, отколкото изследователите и обществеността през шейсетте и седемдесетте години са си представяли.

В есето обаче нямаше нищо детерминистично. Не се казваше, че гените предопределят съдбата ни. Споменаваше се само, че някои качества като интелигентността и когнитивните ни способности имат силно наследствен компонент, особено в зряла възраст. Но като цяло, се твърдеше, че генетиката и средата ни се отразяват в еднаква степен. Микаел горе-долу това и очакваше да прочете.

И все пак едно нещо го изненада. Социалните фактори, за които се твърдеше, че ни оформят най-много, не бяха тези, които си беше представял: характерът на родителите ни, отношенията ни с тях и начинът, по който ни отглеждат. Хилда фон Кантерборг пишеше, че майките и бащите често са убедени, че са имали решаваща роля за развитието на децата си. „Но се самоласкаят.“

Това, което очертава съдбата ни, според фон Кантерборг, е по-скоро така наречената от нея уникална среда – тази, която не делим с никого, дори с братята и сестрите си. Това е средата, която сами търсим и създаваме, например когато открием нещо, което ни забав​ лява и впечатлява и то ни тласне в определена посока. Донякъде като онзи път, когато Микаел гледа филма „Цялото президентско войнство“ като момче и бе споходен от силно желание да стане журналист.

Наследството и средата винаги работят заедно, пишеше фон Кантерборг. Търсим събития и дейности, които стимулират гените ни и им помагат да разцъфтят, а в същото време бягаме от нещата, които ни плашат или ни карат да се чувстваме неудобно. Именно това, а не по-общите взаимовръзки, оформят характера ни в най-голяма степен, пишеше тя. Културните и финансовите предпоставки, разбира се, ни дават различни възможности да развиваме талантите си, а и със сигурност прихващаме оценките и начина на мислене на обкръжението си. Но най-много ни оформят преживелиците, които не делим с никого. На пръв поглед те може да са незабележими, но в дългосрочен план са от голямо значение и малко по малко ни бутат напред в живота.

За основа на заключенията си фон Кантерборг бе използвала редица научни трудове, измежду които MISTRA, Minnesota Study of Twins Reared Apart[56], както и изследвания на Шведския регистър на близнаците към Каролинския институт. Еднояйчните, или така наречените монозиготни близнаци, имат на практика идентичен набор от гени. Ето защо са идеален обект за изследване, ако искаме да разберем значението на наследствеността и обкръжението.

По света има хиляди еднояйчни близнаци, които са израснали отделно едни от други или защото един от тях е бил осиновен, или защото в някои злощастни случаи са били разменени в родилните отделения. Често ставаше дума за сърцераздирателни човешки истории, но те бяха дали на учените уникална възможност да изследват факторите, влияещи на развитието ни.

Групите от еднояйчни близнаци, разделени при раждането, са били сравнени с близнаци, израснали заедно, както и с двуяйчни близнаци, които споделят само половината си ДНК и които също са били разделени като малки или пък отгледани в едно семейство. Всички научни трудове стигаха горе-долу до едно и също заключение: личността ни се оформя на първо място от наследствените фактори в комбинация с уникалната ни среда.

Микаел с лекота можеше да отправи критични контрахипотези, а освен това виждаше някои проблеми при тълкуването на събраните резултати. Въпреки това обаче намираше статията за интересна в най-общ смисъл. Покрай нея прочете и няколко малко или много фантастични истории за еднояйчни близнаци, които израсли в различни семейства, но се срещнали като възрастни и били поразени от това колко си приличат не само на външен вид, ами и като поведение. Попадна и на историята за така наречените близнаци Джим от Охайо, САЩ, които независимо един от друг пушели цигари „Сейлъм“, гризели си ноктите, страдали от мигрена, имали дърводелски работилници в гаража, кръстили кучетата си Той, оженили се на два пъти, като и в двата случая съпругите им имали еднакви имена, кръстили синовете си Джеймс Алън и какво ли още не.

Микаел разбираше защо вестниците, търсещи сензации, бяха толкова въодушевени от историята. Той самият не ѝ отдаде голямо значение. Знаеше колко лесно е човек да попадне в плен на приликите и съвпаденията. Сензационното и набиващото се на очи винаги се задържа в съзнанието ни за сметка на обикновеното, което може би именно по силата на по-скромното си естество говори много по-точно за реалността.

Въпреки това Микаел разбираше, че всички тези изследвания на близнаци са довели до промяна на парадигмата в епидемиологията. Изследователската общност бе придобила повече вяра в силата на гените и в тяхната заплетена взаимовръзка със социалната среда. По-рано, най-вече през шейсетте и седемдесетте години, бе съществувала по-голяма увереност във влиянието на обкръжението ни. Мнозина учени били повлияни от водещите идеологии по онова време и вярвали, че хората могат да бъдат моделирани в най-различни форми. Разпространени били редица повече или по-малко механични представи за човека. Смятало се, че определени среди на развитие или методи на отглеждане почти неизбежно водят до оформянето на определен вид индивиди. Много изследователи си мечтаели да успеят да потвърдят тази хипотеза научно и може би дори да разберат дали бихме могли да създаваме по-добри и щастливи хора. Това била една от причините тъкмо тогава да бъдат проведени толкова много изследвания на близнаци, включително няколко, които Хилда фон Кантерборг описваше с уклончивата формулировка „преднамерени и радикални“.

Някъде там Микаел се сепна и реши да проучи въп​ роса по-подробно. Нямаше представа дали е на прав път. Но се зарови по-надълбоко в темата. Пробва също така да комбинира именно думите „преднамерени и радикални“ с изследвания на близнаци. Така попадна на името Роджър Стафорд.

Роджър Стафорд беше американски психоаналитик и психиатър и професор в Йейл. Бе имал близки работни взаимоотношения с дъщерята на Фройд, Ана, а хората го описваха като харизматичен и чаровен. Имаше негови снимки с Джейн Фонда, Хенри Кисинджър и Джералд Форд. Беше се движил сред популярните кръгове и самият той приличаше малко на филмова звезда.

Но Стафорд беше най-известен с нещо не толкова ласкаещо. То бе свързано именно с „преднамереното и радикалното“. През септември 1989 от „Уошингтън Поуст“ бяха разкрили, че в края на шейсетте Стафорд е установил връзка с пет жени, директори на осиновителни бюра в Ню Йорк и Бостън. Три от тях имали психологическо образование, а за две се смятало, че са били в любовни отношения с него. Възможно беше Стафорд да ги е използвал с користни цели. От друга страна, това едва ли е било необходимо. По онова време той бил голям авторитет. Няколко от книгите му присъствали в справочните библиотеки на осиновителните бюра. В една от тях, „Егоистичното дете“, той твърдеше, че еднояйчните близнаци се чувстват по-добре и стават по-самостоятелни, ако израснат без своя близнак. Впоследствие се оказало, че това заключение е напълно безпочвено, но по онова време било разпространено сред терапевтите по източното крайбрежие и директорките имали основание да му се доверят.

Стафорд се уговорил с тях да му се обаждат, когато се появяват близнаци за осиновяване. След консултация с него децата били пращани в отделни семейства. Ставало дума за общо четиресет и шест пеленачета, от които двайсет и осем били еднояйчни близнаци, а осем​ найсет двуяйчни. Никое от приемните семейства не знаело, че детето им е близнак и има брат или сестра. В същото време били задължени да разрешават на Стафорд и екипа му ежегодно да преглеждат децата и да им правят редица личностни тестове. Казвали, че било за тяхно добро.

Твърдеше се, че родителите били избирани изключително грижливо. Бяха се изприказвали куп хубави работи. И все пак беше очевидно, че зад цялата работа са стояли други интереси. Една от директорките – жена на име Рита Бърнард – сметнала за странно, че Стафорд настоявал близнаците да бъдат осиновени от родители, които се различават по обществен статус, образование, религиозна принадлежност, темперамент, характер, етнос или възпитателни методи. По думите ѝ Стафорд като че не се интересувал толкова от доброто на децата, колкото искал да проведе изследване върху наследствеността и социалната среда.

Стафорд не криеше, че е извършвал научна дейност и си е водил записки. Считал това за отлична възможност да научи повече за оформянето ни като индивиди. Казваше, в пристъп на гордост и самозащита, че работата му ще се превърне в „безценен научен ресурс“. Но категорично отричаше, че не е поставял бъдещето на децата на първо място. Отказал да публикува материалите си „от съображения за поверителност“ и вместо това ги дарил на Детския изследователски център към Йейл, като поставил изискването до тях да бъде осигурен публичен достъп чак през 2078, когато всички замесени ще бъдат мъртви. Казваше, че не искал да експлоатира съдбите на децата.

Това, разбира се, звучеше благородно, но не липсваха и критици, които твърдяха, че Стафорд е засекретил материалите, защото не са отговаряли на очакванията му. Повечето хора бяха единодушни, че експериментът е крайно неетичен и че Стафорд е лишил близнаците от щастието да израснат заедно. Колега психиатър от Харвард даже беше сравнил дейността му с експериментите на Йозеф Менгеле в Аушвиц. Стафорд отвърнал на удара гордо и бурно, с помощта на двама или трима адвокати. Не след дълго дебатът приключил. Погребението на Роджър Стафорд след смъртта му през 2001 протекло не без помпозност и в присъствието на няколко знаменитости. В специализираните издания и сутрешните вестници бяха публикувани хубави некролози. Експериментът не бе очернил наследството му може би защото децата, разделени така брутално, до едно идваха от долните слоеве на обществото.

В онези години често ставаше така, Микаел го знаеше отдавна. Човек можеше да злоупотребява с етнически или други малцинства в името на науката и на обществото и да му се размине. Ето защо, също като много други, Микаел отказваше да приеме експеримента на Стафорд за изолиран феномен. Стигна до дъното на историята и откри, че Роджър Стафорд е посещавал Швеция през седемдесетте и осемдесетте години. Имаше негови снимки с тогавашните водещи психоаналитици и социолози: Ларш Малм, Биргита Едберг, Лиселоте Седер, Мартин Стейнберг.

По онова време не се знаело нищо за експеримента на Стафорд и може би той бе посещавал Швеция по други причини. Но Микаел продължи да се рови. През цялото време си мислеше за Лисбет, разбира се. Тя също беше близначка, имаше двуяйчен кошмар на име Камила. Микаел знаеше, че когато е била малка, някакви държавни служители са се опитвали да я изследват и тя е мразела посещенията им. Замисли се и за Лео Манхеймер, за високото му IQ и за информацията от Еленор Юрт, че той може да произлиза от номадския народ, както и за казаното от Малин, според която Лео вече не бил левичар. Този път не отхвърли твърдението като неправдоподобно, напротив.

Разтърси се за медицински феномени, които биха могли да обяснят промяната, и се задълба в една статия в „Нейчър“, където се обясняваше защо оплодената яйцеклетка в матката може да се раздели и да доведе до появата на еднояйчни близнаци. После стана от бюрото си и в продължение на една-две минути стоя като вкопан, мърморейки си нещо. После отново позвъни на Лота фон Кантерборг и ѝ разказа какво мисли. Или по-точно рискува, представяйки ѝ новите си, налудничави подозрения като факти.

– Звучи болно – каза тя.

– Знам. Но ще го предадеш ли на Хилда, ако ти се обади? Кажи ѝ, че ситуацията е критична.

– Обещавам – каза Лота фон Кантерборг.

Микаел си легна, като остави мобилния си телефон на нощното шкафче. Но никой не звънна. Въпреки това той почти не спа и сега, на следващия ден, отново седеше пред компютъра. Проучваше хората, с които Роджър Стафорд се беше срещал в Швеция, и за своя изненада се натъкна на името на Холгер Палмгрен. Холгер и професорът по социология Мартин Стейнберг бяха работили заедно по време на съдебен процес преди повече от две десетилетия. На Микаел не му се вярваше това да означава нещо – в крайна сметка Стокхолм е малък. Все се натъкваме едни на други.

Въпреки това си записа номера и адреса на Мартин Стейнберг, който явно живееше на остров Лидингьо, и продължи да се рови в миналото му. Но вече не беше толкова съсредоточен. Чувстваше се разкъсан между няколко желания. Дали да не прати криптирано съобщение на Лисбет, за да ѝ разкаже какво е открил? Или да потърси Лео Манхеймер и да опита да разбере дали е на прав път? Изпи още едно еспресо и изведнъж усети, че Малин му липсва. За нула време присъствието ѝ в живота му се бе наложило като нещо съвсем естествено.

Отиде в банята и се качи на кантара. Беше наддал и реши да направи нещо по въпроса, а също и да се подстриже. Косата му стърчеше във всички посоки и той опита да поприглади перчема си. Но бързо се отказа и се върна при бюрото си, откъдето позвъни на Лисбет, изпрати ѝ имейл и есемес и ѝ остави съобщение в специално създадения за целта файл в компютъра си:

Обади ми се! Мисля, че открих нещо!

Погледна изреченията. Не му звучаха добре, пък и я имаше думата „мисля“, разбира се. Лисбет не беше по половинчатите неща. Изтри ги и вместо това написа: Открих нещо. Надяваше се, че казва истината. После отиде до гардероба, сложи си изгладена памучна риза, излезе навън и тръгна към метростанция „Марияториет“.

Щом се озова на перона, извади бележките си от снощи и отново се зачете в тях. Стигна до въпросителните и спекулациите и се зачуди да не би да е откачил. После погледна електронната табела над главата си и видя, че влакът пристига. Точно тогава телефонът му звънна. Обаждаше се Лота фон Кантерборг. Дишаше тежко.

– Говорих с нея – каза тя.

– С Хилда?

– Каза, че онова за Лео Манхеймер не може да е вярно.

– Разбирам.

– Но иска да се срещне с теб – продължи тя. – Иска да ти каже какво знае. Вярвам ѝ. В момента тя се намира... Може би не бива да го казвам по телефона.

– Звучи разумно.

Микаел предложи да се срещнат в „Кафебар“ на Санкт Паулсгатан още сега, след което се забърза нагоре по стълбите.

Глава 14

Ян Бублански се намираше в старомодно мебелиран апартамент в Аспуден и разговаряше с Май-Брит Турел – жената, която според Лисбет Саландер бе посетила Холгер Палмгрен преди две седмици. На Бублански му се струваше, че Май-Брит е добронамерена възрастна дама. Но в нея имаше нещо чудновато. В ръцете си въртеше парче от сервирания сладкиш и изглеждаше странно разсеяна и разхвърляна, най-вече като се имат предвид дългите години, през които бе работила като секретарка на лекар.

– Не знам какво точно му дадох – каза тя. – Просто слушах много за момичето и реших, че е време той да разбере всичко – колко ужасно са се отнасяли с нея.

– Значи, си дала на Палмгрен оригиналните документи?

– Общо взето. Отделението е затворено отдавна и нямам представа какво се е случило с всички журнали. Но у мен имаше някои документи, които професор Калдин ми е давал така, между нас си.

– Тоест тайно?

– Може и така да се каже.

– Важни документи, предполагам?

– Вероятно.

– В такъв случай не е ли редно да имаш копия, или да си ги сканирала на компютър?

– Може би, но аз...

Бублански замълча. Сметна, че моментът е подходящ да я остави да говори. Но единственият резултат бе, че Май-Брит се захвана да чопли сладкиша още по-нервно и така и не довърши изречението си.

– Не е ли вярно... – каза Бублански.

– Кое?

– Че някой те е посетил или ти се е обадил във връзка с тези документи и в момента това те притеснява малко?

– Нищо подобно – отвърна Май-Брит твърде припряно и тревожно.

Бублански се изправи. Реши, че е крайно време. Погледна я с най-меланхоличната си усмивка, с която можеше да направи силно впечатление на хора, които се борят със съвестта си.

– Тогава ще те оставя на спокойствие – каза той.

– Аха, добре.

– За всеки случай ще ти извикам такси, за да седнеш в някое приятно кафене в града. Въпросът е сериозен и мисля, че ти трябва малко време да помислиш, не е ли така, фрю Турел?

След това ѝ подаде визитната си картичка и тръгна към колата си.

Този ден Дан Броуди – или Даниел Брулин, както се казваше преди да емигрира – свиреше в джаз клуб „Ей-Трейн“ в Берлин с квинтета на Клаус Ганц. Годините минаваха. Беше на трийсет и пет, беше отрязал дългата си коса, беше свалил обецата от ухото си и вече се обличаше със сиви костюми. Изглеждаше като чиновник и това му харесваше. Струваше му се, че изживява някаква житейска криза.

Турнетата и пътуванията му бяха омръзнали. Но не виждаше друг изход. Нямаше спестявания. Не притежаваше нищо ценно, нямаше апартамент, кола, нищичко, а шансът да пробие и да стане богат и известен като че ли отдавна се бе изпарил. Изглежда, беше обречен да стои на заден план, макар че често беше най-талантливият музикант на сцената и винаги имаше кой да го наеме, пък било то и срещу все по-малки хонорари. Времената бяха такива. Ставаше трудно да преживяваш като джаз музикант, а и самият той може би вече не свиреше с такъв плам.

Дори не репетираше кой знае колко, но въпреки това се справяше. Често не се чувстваше достатъчно стимулиран, особено по време на пътуванията. Вместо да се упражнява непрестанно като едно време, той четеше. Потъваше в книгите и се отдръпваше от хората. Не понасяше празните приказки, а още по-малко крясъците и шума в баровете. Определено се чувстваше по-добре, когато не пие, а работи над себе си. Чисто и просто беше станал порядъчен човек и все повече му липсваше обикновеният живот – жена и дом, нормална работа, чувство за сигурност.

През годините беше пробвал всички възможни наркотици и бе имал предостатъчно любовни връзки и краткотрайни обвързвания. Но винаги имаше чувството, че нещо липсва, така че търсеше убежище в самотата и в музиката си. Музиката беше неговата утеха. Но вече дори тя не му помагаше и той започваше да се чуди дали не е избрал грешен път в живота. Може би трябваше да стане учител. Веднъж преживя нещо разтърсващо в старото си училище, музикалния колеж „Бъркли“ в Бостън. Предложиха му да води уъркшоп за Джанго Райнхарт и той се изплаши.

Вярваше, че не може да говори пред хора и че това е една от причините музикалните компании да не инвестират в него – липсваше му сценично присъствие. Въп​ реки това прие предложението и се подготви страшно добре. Втълпяваше си, че ще се справи, ако просто се придържа към сценария и свири повече, отколкото говори. Но когато в крайна сметка се изправи пред всичките двеста студенти, подготовката се оказа недостатъчна. Коленете му омекнаха. Разтрепери се, без да може да обели и дума. След около половин вечност успя да каже:

– Едно време си мечтаех да бъда готиното хлапе в училище, а ето ме сега, стърча тук като идиот!

Това дори не беше шега, а по-скоро отчайващата истина. Но студентите се засмяха, а той им разказа за Джанго и Стефан Грапели, за Хот квинтета на Клъб дьо Франс, за алкохолизма и липсата на писмени източници. Изсвири Minor Swing и Nuages, а после варианти на някои сола и рифове. Ставаше все по-смел. Хрумваха му както шеги, така и сериозни коментари. Разказа как Джанго го грозяла смърт. Като всички роми по времето на Хитлер, той бил изправен пред заплахата да се озове в концентрационен лагер и да загине, но го спасил не кой да е, а един нацист, офицер от Луфтвафе, който бил любител на музиката му. Джанго преживял войната, но починал през 1953, докато се връщал от гарата в Авон, Франция. „Бил е голям човек, каза Дан. Той промени живота ми.“ Настана тишина и той не знаеше какво да очаква.

Но секунда след това в залата прогърмяха аплодисменти. Студентите даже се изправиха на крака и завикаха, а Дан се прибра щастлив и замаян.

Оттогава носеше този спомен със себе си и понякога, включително през настоящото турне в Германия, вмъкваше една-две реплики между песните или разказваше някой анекдот, с който разсмиваше хората, въп​ реки че не той беше звездата. Често това го радваше повече от солата му може би точно защото беше нещо необичайно.

Но беше разочарован, че от колежа не му се обадиха повече. Представяше си как учителите и професорите говорят за него и казват: „Ето човек, който наистина може да ентусиазира студентите“. Но не дойдоха нови предложения, а Дан беше твърде горд и страхлив, за да се обади и да им каже колко би се радвал да се върне. Дори не проумяваше, че това е един от проблемите му в живота: че му липсва амбиция в страна, където амбицията е самият ключ към успеха, самият двигател на обществото. Мълчанието от страна на колежа го измъчваше. Чувстваше се мрачно, беше се затворил в себе си и свиреше без особено желание.

Сега беше девет и двайсет вечерта, петък, осемнайсети декември, а клубът бе пълен. Публиката беше по-изтънчена от обикновено. Хората бяха по-изтупани и изглеждаха по-снобски, а може би и по-равнодушни и незаинтересовани. Приличаха му на финансисти. Миришеха на пари и Дан се почувства неприятно. През определени периоди се бе случвало да изкарва доста прилични доходи. Никога не бе гладувал, с изключение на първите няколко години, след като избяга от фермата. Но дори когато имаше пари, те просто изтичаха между пръстите му. Не умееше да пести. Опитът му с финансистите не беше много по-добър. Бе попадал на хора от Уолстрийт, които го третираха като слуга. Да вървят по дяволите!

Реши да не обръща внимание на публиката и да се съсредоточи върху музиката, но в началото на концерта караше най-вече по инерция. После обаче дойде време за Stella by Starlight – песен, която бе свирил хиляди пъти и с която смяташе да блесне. Засвири предпоследното соло преди Клаус и затвори очи. Песента беше в си бемол, но вместо да следва прогресията с втора, пета и първа степен, той се заигра почти извън тоналността. Действително солото не беше блестящо, поне по неговите стандарти. От друга страна, не беше и лошо. Чуха се спонтанни аплодисменти още в началото. Дан вдигна глава, за да покаже, че ги оценява, и тогава видя нещо странно.

Млада жена с елегантна червена рокля и блестящо зелено бижу около шията го гледаше съсредоточено. Беше руса, красива, с изящни крайници и остри, лисичи черти на лицето. Изглеждаше богата. Сигурно беше от финансистите. Но в нея нямаше нищо равнодушно или незаинтересовано. Тя беше в екстаз. Дан не си спомняше друг път жена да го е гледала по този начин, не и непозната жена, а още по-малко красавица от висшите кръгове на обществото. И все пак не това бе най-чудноватото в погледа ѝ. В него имаше и някакво усещане за интимност, нещо едновременно фамилиарно и развълнувано. Жената като че ли не се взираше в непознат китарист, а в скъп приятел, когото виждаше да прави нещо, което преди това дори не бе могла да си представи. Изглеждаше разтърсена и омагьосана, а в края на солото му устните ѝ оформиха няколко думи. Тя каза нещо фантастично и прочувствено, сякаш го познаваше. Усмихваше се до ушите и клатеше глава. В очите ѝ имаше сълзи.

След изпълнението тя отиде при него. Вече беше по-плаха. Може би я бе наранил, като не отвърна на погледите ѝ. Жената докосна нервно бижуто си и погледна ръцете и китарата му. Изглеждаше притеснена и замислена, а между очите ѝ имаше тревожна бръчица. Дан изпита внезапна симпатия и закрилнически инстинкт. Слезе от сцената и ѝ се усмихна. Тя сложи ръка на рамото му и каза на шведски:

– Беше невероятен. Знаех, че свириш на пиано, но това тук беше... магично. Ужасно си добър, Лео.

– Не се казвам Лео – отговори той.

Лисбет Саландер знаеше, че със сестра си Камила попадат в списъка на държавното учреждение, наречено Регистър за изследвания на генетиката и социалната среда. Регистърът беше секретен и малцина бяха чували за него, но по документи се водеше част от Института за медицинска генетика в Упсала, който до 1985-а бе носил името Държавен институт за расова биология.

В списъка имаше още шестнайсет души, повечето от които по-големи от нея и Камила. Всички бяха описани с означенията MZA и DZA. Лисбет бързо разбра, че MZ означава монозиготен и се отнася за близнаци от една яйцеклетка. С DZ бяха обозначени двуяйчните близнаци. А идваше от английската дума apart, което пък идваше от reared apart, отгледани поотделно.

Не беше трудно да се досети, че хората в списъка са двуяйчни и еднояйчни близнаци, които са били разделени едни от други според предварително изготвен план, особено като се имаше предвид, че двете с Камила, за разлика от другите, бяха отбелязани като DZ – failed A[57]. С изключение на тях, разпределението беше равномерно. Имаше осем еднояйчни и осем двуяйчни близнаци, разделени като малки. Под имената бяха записани резултати от редица тестове за интелигентност и изследвания на личността.

Имаше двама от братя, които бързо се бяха откроили: Лео Манхеймер и Даниел Брулин. Описваха ги като огледални близнаци с необикновени заложби. Резултатите им бяха доста сходни, като редица от показателите бяха направо изключителни. Изглежда имаха номадски корени. В една бележка, подписана от М.С., пишеше:

„...която не се привърза към него така, както се надявахме.“

На Лисбет ѝ призля от тази формулировка, без да отдава голямо значение на характеристиката като цяло, особено щом видя глупостите, изписани за нея и Камила. Сестра ѝ например беше „много красива, макар и малко хладна и нарцистична“. Малко хладна и нарцистична? Малко? Що за простотии! Спомняше си как Камила се взираше в психолозите със сърнените си очи и разбира се, завърташе и техните глави. И все пак... тук-там в материалите имаше и полезна информация, която можеше да доведе до нещо. Споменаваха се „злощастни обстоятелства“, поради които се наложило „да се информират родителите на Лео под строга тайна“. Не ставаше ясно за какво е трябвало да бъдат информирани. Но не беше невъзможно да става дума за самия проект, а това би било интересно.

Лисбет се сдоби с документи за близнаците, като хакна компютърната система на Института за медицинска генетика в Упсала и създаде мост между сървърната мрежа и вътрешната мрежа на РГС, Регистъра за изследвания на генетиката и социалната среда. Начинанието беше сложно и ѝ отне часове тежка работа. Знаеше много добре, че малцина биха могли да се справят с подобна хакерска атака, особено с толкова малко време за подготовка.

Ето защо се надяваше, че ще бъде богато възнаградена. Но се оказа, че замесените са били изключително внимателни. Лисбет не откри името на нито една от отговорните фигури. Имаше само инициали като Х.К. и М.С. Положението беше отчайващо и тя възложи надеждите си на документите за Даниел и Лео. Файловете бяха непълни. Очевидно по-голямата част от текста липсваше и беше архивирана по друг начин. Въпреки това материалите събудиха интереса ѝ – не на последно място заради въпросителния знак до името на Лео, който някой беше опитал да изтрие малко небрежно.

Даниел Брулин очевидно бе пожелал да стане китарист и емигрирал. Беше изкарал едногодишен курс в музикалния колеж „Бъркли“, за който бе получил стипендия. След това следите му се губеха. Вероятно си беше сменил името. Лео пък беше учил в Търговското училище в Стокхолм. В по-късна бележка пишеше, че той бил „дълбоко огорчен след раздялата с жена с неговото обществено положение. Първа проява на желание за насилие. Опасен? Нови пристъпи на паракузис?“.

После, вероятно неотдавна, се съобщаваше решение, отново подписано от М.С., че РГС официално се закрива. „Проект 9 се прекратява. Притеснителни признаци у Манхеймер.“

Лисбет не знаеше какво означава това и тъй като беше в затвора и не можеше сама да проучи Лео или обкръжението му, бе помолила Микаел да се заеме с това. В последно време той беше безнадежден, правеше се на баща и се тревожеше за нея. Понякога ѝ се искаше просто да разкъса дрехите му и да го събори върху затворническия матрак, за да го накара да млъкне. Но той не беше от хората, които се отказват току-така, и понякога – Лисбет го признаваше, макар и неохотно – забелязваше неща, които самата тя бе пропуснала. Затова съзнателно не му разказа всичко. Смяташе, че Микаел ще има по-ясен поглед, ако се разтърси непредубедено. Скоро щеше да му се обади. Възнамеряваше да разнищи цялата каша.

Седеше на една пейка на Фльойтвеген във Валхолмен, извадила лаптопа си, който бе свързан с мобилния ѝ телефон. Погледна нагоре към сиво-зелените блокове, които променяха цвета си на слънчевата светлина. Беше горещо и задушно, а тя не беше облечена подходящо. Носеше кожено яке и черни дънки. Хората често описваха Валхолмен като гето. Нощем ставаха палежи на коли. Младежки банди обикаляха и обираха минувачите. Изнасилвач вилнееше на свобода, а в пресата често се коментираше, че никой от местната общност не смее да говори с полицията.

Но тъкмо сега Валхолмен беше същинска идилия. На поляната пред блоковете седяха две забулени жени с кошница за пикник. Няколко малки момчета играеха футбол. Двама мъже стояха до входа вляво, пръскаха вода с един маркуч и се смееха като деца. Лисбет избърса капка пот от челото си и продължи да работи с дълбоката невронна мрежа.

Беше точно толкова трудно, колкото беше очаквала. Записът от метростанцията беше твърде кратък и неясен, а голяма част от тялото на заподозрения – млад мъж – беше скрита от други хора, които идваха от перона. Лицето му така и не се виждаше. Мъжът носеше шапка и слънчеви очила и беше навел главата си. Лисбет не можа да измери дори разстоянието между раменете.

В действителност разполагаше само с разперване на пръстите и рязък, некоординиран жест с дясната ръка. Не знаеше колко характерно е това. Може би ставаше дума просто за нервна реакция, за аномалия в иначе нормалните му движения. Но в жеста имаше нещо специално, беше белязан от конвулсивна неравномерност, която възлите в невронната мрежа в момента сравняваха с видеозапис, който Лисбет бе заснела преди четиресет минути. На него се виждаше как млад мъж бяга за здраве по близката пътека.

В моделите на движение имаше съответствия и това ѝ даваше известна надежда. Но не беше достатъчно. Трябваше да го улови в ситуация, която напомня повече на тази от метрото. Ето защо от време на време надигаше глава и поглеждаше в посоката, в която се бе отправил младежът. Асфалтираната пътека все още беше пуста, така че Лисбет отдели време да провери пощата и съобщенията си.

Микаел пишеше, че е открил нещо, и тя отново поиска да му се обади. Но в момента би било пагубно да се разконцентрира. Трябваше да е готова. Продължи да седи с невронната си мрежа, като от време на време поглеждаше към пътеката. След петнайсет минути младежът се зададе в далечината. Беше висок и имаше правилна крачка. Бягаше като професионалист, макар че беше анорексично слаб. Но това не я касаеше. Интересуваше се единствено от дясната му ръка – от разперените пръсти и неравномерното замахване нагоре. Лисбет го засне с мобилния си телефон и веднага получи съобщение от мрежата. Съответствието беше намаляло, може би вследствие на умората след джогинга. А може би информацията просто не беше достатъчна. Лисбет отново се разколеба.

От самото начало нямаше големи изгледи за успех, но предположението беше разумно. Мъжът на записа беше един от малкото пътници, излезли от перона след смъртта на Джамал Чаудъри, които не бяха идентифицирани. Определено той изглеждаше най-съмнително и приликите с момчето на пътеката бяха очевидни. Ако подозренията ѝ бяха верни, това би обяснило и мълчанието на Фария по време на разпитите. Но това не означаваше, че е набелязала правилния човек. Погрешните предположения също могат да изглеждат логични.

Лисбет имаше нужда от повече видеоматериал, затова пъхна лаптопа в чантата си, стана от пейката и извика. Младежът забави крачка и замижа към нея, огрян от слънчевите лъчи. Тя извади манерка с уиски от вът​ решния си джоб, отпи и пристъпи несигурно напред. Момчето не ѝ обърна много внимание, просто спря, за да си поеме дъх. Лисбет каза завалено:

– Леле, как тичаш само.

Той не отговори. Очевидно просто искаше да се отърве от нея и да влезе във входа си, но Лисбет не се отказа толкова лесно.

– Можеш ли да направиш така? – попита тя и раздвижи ръката си.

– Защо?

Нямаше добър отговор на този въпрос, така че тя направи крачка напред и каза:

– Защото искам.

– Да не си луда?

Лисбет не каза нещо. Просто се взираше в него с черните си очи. Младежът изглежда се изплаши и тя реши да се възползва. Приближи се до него с разлюляна, заплашителна походка.

– Хайде – изръмжа тя и момчето наистина махна с ръка или защото го беше страх, или защото искаше да ѝ угоди, така че тя да го остави на мира.

След това се прибра и така и не забеляза, че Лисбет го снимаше с телефона си.

Тя остана отвън и погледна лаптопа си. Видя как възлите на мрежата се активират. Изведнъж всичко си пролича ясно. Беше познала, имаше съответствие в асиметрията на пръстите. Не че това би могло да послужи за доказателство в съда, но беше достатъчно, за да я убеди.

Насочи се към вратата. Не знаеше как ще влезе, но се оказа лесно. Натисна здраво вратата и се озова в занемарен вход, където почти всичко беше изпочупено и захабено. Миришеше на пикня и цигарен дим, а асансьорът не работеше. Партерът беше осветен от слънцето и там сивите, надраскани стени все още се виждаха, но още на втория етаж настана тъмница. Във входа нямаше прозорци, а функциониращите лампи бяха малко. Въздухът беше застоял, а по стълбите имаше боклуци.

Лисбет вървеше бавно, съсредоточена в компютъра си. Държеше го пред себе си с лявата си ръка. На третия етаж спря за момент и изпрати анализа на движенията на Бублански и годеницата му Фара Шариф, която беше професор по компютърни науки, а после и на Аника Джанини. Щом стигна четвъртия етаж, прибра лаптопа в чантата си и огледа табелите. На тази най-вляво пишеше „Х. Кази“, което явно означаваше Халил Кази. Лисбет изпъна гръб и се подготви. Самият Халил не я тревожеше, но според Аника братята му често го посещаваха. Лисбет почука. Чуха се стъпки и вратата се отвори. Халил я зяпна, вече не толкова изплашено.

– Здрасти – каза тя.

– Сега пък какво искаш?

– Да ти покажа нещо. Един видеоклип.

– Какъв клип?

– Ще видиш – каза тя и той я пусна вътре.

Всичко стана твърде лесно и тя скоро осъзна защо. Халил действително не беше сам вкъщи. Башир Кази – разпозна го от снимките – се вторачи презрително в нея и тя разбра, че ще бъде горе-долу толкова трудно, колкото се бе опасявала.

Дан Броуди не проумяваше нищо. Жената отказваше да повярва, че той не е онзи Лео. Завъртя бижуто между пръстите си, докосна косата си и каза, че разбирала защо не иска да се набива на очи, а после отбеляза как винаги е смятала, че той заслужава нещо по-добро.

– Дори не съзнаваш колко си готин, Лео – каза тя. – Никога не си го съзнавал. Нито пък някой от „Алфред Йогрен“. Да не говорим за Маделейн.

– Маделейн?

– Тя е глупачка. Да предпочете Ивар пред теб. Колко зле трябва да е? Ивар е тлъст, шибан задник.

Дан смяташе, че жената се изразява детински. Но може би причината беше, че е изгубил досег със съвременния шведски. Жената беше нервна. Изглеждаше разтревожена. Стояха насред най-голямата гъчканица. Хората си проправяха път покрай тях, за да си купят пиене от бара. Клаус и останалите от групата дойдоха да го питат дали иска да отиде да вечеря с тях. Дан поклати глава и отново погледна жената. Гърдите ѝ се надигнаха и той усети полъх на парфюм. Беше много красива. Всичко беше като насън – хубав сън, струваше му се, макар че не беше напълно сигурен. Чувстваше се замаян.

Някъде далеч се счупи чаша. Млад мъж изкрещя силно и Дан направи гримаса.

– Извинявай – каза жената. – Може би все още сте приятели, ти и Ивар.

– Не познавам никакъв Ивар – отвърна той твърде остро.

Жената го погледна толкова отчаяно, че той веднага съжали и осъзна, че е готов да ѝ каже каквото и да е – че се казва Лео, познава Маделейн и смята, че Ивар е задник, точно както тя очакваше от него. Не искаше да я разочарова повече. Искаше тя да е толкова щастлива и развълнувана, колкото беше по време на солото му.

– Извинявай – каза той.

– Няма нищо – отговори тя.

Дан я погали по косата, въпреки че никога не галеше непознати жени по косата. Беше срамежлив и стеснителен по природа. Но не и сега. Усети, че иска да се преструва, пък било то и само за малко. Искаше отново да я види грейнала, затова призна, че се казва Лео. Или по-точно казано, спря да го отрича. Прибра китарата в калъфа и предложи да пийнат по чашка на някое по-тихо място. Тя отвърна „разбира се, с удоволствие“.

Тръгнаха надолу по Песталоцищрасе. Трудно му беше да води разговор, защото всяка дума беше потенциален капан. На моменти му се струваше, че е разкрит, на моменти – че и тя разиграва театър. Не гледаше ли костюма и обувките му критично или учудено? Дрехите, които допреди малко смяташе за елегантни, сега му изглеждаха евтини и зле скроени. Дали все пак тя просто не се занасяше с него? От друга страна, знаеше, че е швед. Никой тук не беше наясно с корените му.

Озоваха се в малък бар надолу по улицата и си поръчаха маргарити. Дан я остави да говори, което му даде някои насоки. Все още не знаеше как се казва, не смееше да я попита. Но разбра, че тя отговаря, поне частично, за фармацевтичен фонд към „Дойче банк“.

– Представяш ли си какво издигане, в сравнение с тъпотиите, с които Ивар ме караше да се занимавам?

Ивар, отбеляза Дан наум. Ивар, който може би носеше фамилията Йогрен, също като инвестиционния посредник „Алфред Йогрен“, където жената бе работила до неотдавна и където имаше друга жена на име Малин Фруде, която изглежда ѝ беше конкурент.

– Чух, че с Малин май се срещате? – каза тя.

Той отвърна колебливо:

– Не съвсем, всъщност изобщо.

Отговаряше колебливо на всичко, дори когато съвсем искрено обясни как така е започнал да свири с Клаус Ганц. Каза, че имал връзки. Тил Брьонер и Чет Харолд го препоръчали.

– Свирих с тях в Ню Йорк. Клаус реши да рискува – каза той.

Тя му повярва. Но последното изречение беше нелепица, разбира се. За никоя джаз банда не представ​ ляваше риск да го наеме. Поне дотолкова беше наясно със собствените си способности.

– И все пак китара, Лео? Просто си невероятен. Сигурно свириш отдавна. Кога започна?

– Като тийнейджър.

– Мислех, че Вивека одобрява само рояла и цигулката.

– Свирех тайно – каза той.

– Изглежда, пианото ти е помогнало. Донякъде разпознах хармониите по време на солото ти, не че съм някакъв експерт. Но си спомням, когато те чух да свириш в дома на Томас и Ирене. Усещането беше същото, в музиката имаше същата притегателна сила.

Същото усещане като пианото? Какво имаше предвид? Какво означаваше това? Искаше да я попита, да разбере повече. Но не смееше. През повечето време мълчеше или просто се усмихваше и се съгласяваше с нея. От време на време вмяташе някоя безопасна реп​ лика или разказваше за нещо, което е чел. Например това – сигурно е имало причина да го спомене, – че гренландската акула може да живее четиристотин години, защото животът ѝ се развива на бавни обороти.

– Сигурно е скучно – каза тя.

– Но продължително – отвърна той с комично пров​ лечен глас, на което тя се засмя.

Дан придобиваше все повече кураж. Осмели се дори да отговори накъде ще тръгне борсата „сега, когато пазарните стойности са толкова надути, а лихвите са толкова ниски“.

– Нагоре – каза той. – Или надолу.

Очевидно този коментар също беше забавен. Дан сякаш осъзна нещо: харесваше му да влиза в чужда роля, това добавяше нови аспекти към характера му и му позволяваше да се държи по-разкрепостено. Почувства се освободен. Ролята му помогна да навлезе в свят, който допреди това бе недостъпен за него. Свят на пари и възможности. Може би се дължеше на алкохола. Или на начина, по който жената го гледаше. Но Дан започваше да говори все повече и собствените му асоциации и хрумвания му допадаха.

Преди всичко искаше хората да го видят с нея. Влюби се в нейната изисканост, която не можеше да се опише, нито да бъде сведена до дрехите, бижутата и обувките ѝ. Личеше си също така в дребните ѝ жестове и изрази, във фъфленето ѝ и в непринудения начин, по който разговаряше с бармана и гледаше на света. Той откри достойнство в самото ѝ съществуване. Гледаше бедрата, краката и гърдите ѝ и чувстваше, че иска да я има. Целуна я по средата на едно изречение. Демонстрира повече настойчивост, отколкото би могъл като Дан Броуди. Щом излязоха от бара, притисна тялото си до нейното.

В хотела ѝ – „Адлон Кемпински“ до Бранден​ бургската порта – той я облада бурно и безстрашно. Вече не беше сдържан любовник като преди и щом свършиха, тя каза прекрасни неща за него, а той ѝ отговори със същото. Изпитваше щастие. Вярно, чувстваше се като самозванец, извършил дързък подвиг, но все пак беше щастлив. Може би и влюбен, не само в нея, ами и в новия си аз. Въпреки това обаче не можеше да заспи. Искаше да проучи името, с което тя го наричаше, и да разбере какво става. Но изчака, тъй като искаше да бъде сам, когато го направи. Обмисляше да се изниже на разсъмване, но не можеше да прояви такава безчувственост към нея. Тя бе така сладка, докато спеше. Изглеждаше чиста и невинна, сякаш дори сънищата ѝ бяха по-фини. На рамото ѝ имаше червено петно. Дан харесваше всичко в нея.

Малко преди шест часа той отново обви ръце около нея и прошепна „благодаря“, но след това каза, че трябва да тръгва. Обясни, че имал среща. Тя каза, че разбирала, и му даде визитната си картичка. Казваше се Юлия Дамберг. Дан обеща да ѝ се обади „скоро, скоро“. Облече се, излезе навън и взе такси.

Още по време на пътуването потърси информация за инвестиционния посредник „Алфред Йогрен“. Изпълнителен директор на фирмата беше именно Ивар Йогрен. Изглеждаше като първокласен задник. Едър, с двойна брадичка и малки, воднисти очи. Но това не беше важно. Отдолу имаше снимка на главния аналитик и съдружник Лео Манхеймер и... изображението го нокаутира.

Дълго време отказваше да го повярва. Беше пълна лудост. Но това бе той. Или, естествено, не беше той. Но човекът на снимката толкова приличаше на него, че му се зави свят. Свали колана си и се наведе напред, за да види отражението си в огледалото за обратно виждане.

Това само влоши положението. Усмивката му беше досущ като тази на аналитика. Разпозна гънките около устните, бръчките по челото, както и погледа, носа, къдриците, всичко, всичко, дори стойката, макар че човекът от снимката беше по-поддържан. И костюмът му определено беше по-скъп.

Щом се прибра в хотелската си стая, Дан продължи да търси. Забрави за всичко останало. Не беше на себе си, просто ругаеше и клатеше глава. Приликата беше съкрушителна. Само контекстът беше различен. Лео Манхеймер принадлежеше на друг свят, друга класа. Беше на светлинни години от Дан и в същото време беше като него. Не можеше да го проумее. Най-разтърсващото бе музиката. Дан намери стар запис от Консертхюсет[58] в Стокхолм. Лео беше на двайсет или двайсет и една, а изражението му беше напрегнато и тържествено. Залата беше пълна с хора. Събитието беше полуофициално, а Лео присъстваше като гост-музикант.

По онова време, вярно, никой не би могъл да ги обърка като вчера. Тогава Дан беше дългокос бохем, който носеше обикновени дънки и блузи, докато Лео беше същият поддържан мъж като на снимката в сайта на „Алфред Йогрен“, със същата прическа и подобен шит по поръчка костюм, просто беше малко по-млад и без вратовръзка. Но нищо от това нямаше значение.

Щом Дан пусна видеото, от очите му бликнаха сълзи. Плачеше не само заради прозрението, че има еднояйчен близнак, ами и заради собствения си живот – детството във фермата, ударите и изискванията на Стен, работата на полето, счупената китара, бягството и пътуването до Бостън, както и месеците след това, прекарани в мизерия. Плачеше заради това, което не бе знаел и заради липсата, която бе чувствал. Но най-вече плачеше заради това, което чуваше. Накрая взе китарата си и засвири с Лео – петнайсет години по-късно.

Не го разчувства само меланхоличната песен, която очевидно беше авторска композиция. Ставаше дума и за звученето и хармониите. Лео Манхеймер свиреше със същите арпеджио тризвучия като Дан по онова време, с половин тон нагоре от тониката, когато завършваше своите прогресии с втора, пета и първа степен. Използваше, също като Дан, старите умалени акорди, вместо минорна септима с понижена пета или девета степен като повечето музиканти, и често завършваше музикалните фрази с шестия тон от дорийския лад.

Дан си мислеше, че е уникален, когато попадна на Джанго и оформи собствения си стил. Беше се отдалечил толкова много от собственото си поколение, което се интересуваше само от своя рок и поп и хип-хоп. Но ето че в Стокхолм имаше мъж, който изглеждаше като него и беше открил същите хармонии и гами, въпреки че живееше в съвсем различен свят. Беше просто непонятно. Толкова много чувства изплуваха на повърхността – копнеж и надежда, може би и любов, но преди всичко недоумение. Имаше брат.

Имаше брат, който бе попаднал в заможно семейст​ во от Стокхолм. В този факт имаше нещо не просто смайващо, ами и дълбоко несправедливо. Впоследствие си спомняше, че гневът и яростта се пробудиха още тогава, пулсирайки бясно във вените му наред с всички останали чувства. Разбира се, Дан още не схващаше какво се е случило, но все пак имаше подозрения. Замисли се за хората от Стокхолм и техните тестове, въпроси и филми. Дали те знаеха?

Естествено, че са знаели. Той събра две и две и строши една чаша в стената. После намери номера на Хилда фон Кантерборг и ѝ се обади. Часовете бяха отлетели незабелязано, но все пак още беше рано. Въпреки това фон Кантерборг не звучеше трезва. Още нямаше обед, а тя изглежда беше пияна, което го подразни.

– Обажда се Даниел Брулин – каза той. – Помниш ли ме?

– Как казваш ти е името?

– Даниел Брулин.

В слушалката се чу тежко дишане и може би, той не беше сигурен, чист страх.

– Мили Даниел – каза тя. – Помня те, разбира се. Как си? Така се притеснихме, когато не ни се обади.

– Знаеше ли, че имам еднояйчен близнак? Знаеше ли?

Гласът му секна и настана тишина. Фон Кантерборг наля нещо в чаша, а това, съчетано с мълчанието ѝ, му беше достатъчно. Разбра, че е знаела. Че това е била истинската причина за посещенията във фермата и за чудноватите ѝ думи: „Работата ни е да изучаваме, без да се намесваме“.

– Защо не ми каза нищо?

Тя продължаваше да не отговаря и той повтори въп​ роса си, този път още по-агресивно.

– Не можех – прошепна тя. – Бях подписала клетва за поверителност.

– Значи, някакъв документ е бил по-важен от живота ми?

– Беше нередно, Даниел. Нередно! Вече не съм част от институцията. Изритаха ме. Протестирах твърде много.

– Значи е била шибана институция.

Той изгуби самообладание. Не знаеше какво да каже. Обърна внимание само на въпроса ѝ.

– Да не би с Лео да сте се открили?

Тогава нещо в него чисто и просто се пречупи. Първоначално не можа да го проумее. Но вероятно се дължеше на фамилиарния начин, по който тя говореше за него и Лео – сякаш отдавна бе свикнала да произнася имената им заедно, докато за него това беше същински катаклизъм.

– Той знае ли?

– Лео?

– Да, много ясно!

– Не мисля, Даниел. Не мисля. Не мога да кажа повече. Наистина не мога. Всъщност вече ти казах твърде много.

– Твърде много? Обадих ти се, когато бях в критично положение, когато нямах нищо, а ти какво ми каза? Нито дума. Остави ме да порасна, без да знам най-важ​ ното нещо в живота си. Ти ме ограби...

Търсеше думи, но не намери такива, които да отдават заслуженото на чувството, което изпитваше.

– Извинявай, Даниел, извинявай – каза тя, заеквайки.

Той ѝ изкрещя нещо оскърбително, после затвори и поръча да му донесат бира. Много бира. Налагаше се да успокои нервите си и да помисли ясно, защото още тогава осъзна, че трябва да се свърже с Лео. Да се срещне с него. Но как? Дали да му пише, да се обади, просто да се появи пред него? Лео Манхеймер беше богат. Беше различен, сигурно по-щастлив и корав, и може би – Хилда намекна за възможността – Лео вече знаеше за съществуването му и беше предпочел да не се свързва с него. Може би се срамуваше от бедния си, потиснат близнак. Не звучеше неправдоподобно, нали?

Дан отново отвори сайта на „Алфред Йогрен“ и погледна снимката на Лео. Нямаше ли известна несигурност в очите му? Така му се струваше, което му вдъхна малко смелост. Може би в крайна сметка Лео не беше толкова наперен. Дан се замисли за непринудения разговор с Юлия предната вечер и потъна в мечти и представи, които си противоречаха с фактите. Почувства как гневът постепенно избледнява и сълзите се завръщат.

Какво да прави? Написа името си в Гугъл и потърси записи от собствените си изпълнения. Накрая намери запис отпреди половин година, когато тъкмо се беше подстригал. Беше облечен със сивия си костюм, седеше в един джаз клуб в Сан Франсиско и свиреше солото от All the things you are, на което придаваше същото мелодично звучене, което имаше изпълнението на Лео в Консертхюсет. Дан написа дълъг имейл и прикачи записа към него. Още си спомняше първите редове.

Дан изписа двайсет и две страници. Не ги изпрати. Не смееше. Вместо това се обади на Клаус Ганц и му съобщи, че в семейството му има смъртен случай. После си резервира билет за Стокхолм и отлетя на следващата сутрин.

За пръв път от осемнайсет години стъпваше в Швеция. Духаше студен, вледеняващ вятър. Валеше сняг. Беше десети декември и същия ден щеше да се проведе церемонията по връчване на Нобеловите награди. Коледните витрини вече осветяваха улиците и Дан се огледа смаяно. Стокхолм беше красивият, далечен град от детството му. Чувстваше се изнервен и трескав, но и изпълнен с очакване като малко момче. Въпреки това щяха да минат пет дни, докато посмее да се свърже с брат си. През това време следваше Лео Манхеймер като сянка.

Глава 15

Башир Кази имаше дълга, буйна брада и носеше камуф​ лажни панталони и бял ловджийски елек. Ръцете му бяха груби и здрави. Чисто физически беше впечатляваща гледка. Но се беше отпуснал на кожения диван пред телевизора и след надменния поглед, който хвърли на Лисбет, Башир не ѝ обърна повече внимание. С малко късмет можеше да се окаже, че е напушен. За всеки случай тя залитна леко и отпи от манерката си. Башир се ухили и се обърна към Халил.

– Каква е тая курва, която си пуснал вкъщи?

– Никога преди не съм я виждал. Просто стоеше отвън и разправяше, че иска да гледаме някакъв видео​ клип. Разкарай я оттук!

Халил се страхуваше от нея. Беше очевидно. Но още повече се страхуваше от брат си, а това би трябвало да послужи на целите ѝ. Тя остави чантата с лаптопа си на едно сиво бюро до вратата.

– Е, коя си ти, момиченце? – попита Башир.

– Никоя – отвърна тя.

Това също не предизвика пресилена реакция, но Башир все пак се изправи бавно и въздъхна, вероятно колкото да покаже, че му е омръзнало от мацки, които се правят на отворени.

– Как можа да се върнеш в тоя квартал – каза той на Халил. – Тук живеят само курви и идиоти.

Лисбет огледа апартамента. Беше едностаен, с малка кухня вдясно. Навсякъде имаше разхвърляни дрехи и мебелите бяха малко – високо легло, масичка и коженият диван. Точно до бюрото имаше стик за хокей с топка, облегнат на стената.

– Това не беше най-проницателното обобщение – вметна тя.

– Какво каза?

– Изрази се доста общо, не смяташ ли, Башир?

– Откъде знаеш как се казвам?

– Току-що се чупих от затвора и идвам да ти предам съобщение от дружката ти Бенито.

Рискува. И все пак не съвсем, тъй като беше почти сигурна, че двамата са общували, а и Башир наостри уши. Определено беше чувал името, пролича си по проблясъка в замъглените му очи.

– И що за съобщение?

– Видеосъобщение. Искаш ли да го видиш?

– Зависи.

– Мисля, че ще ти хареса – каза тя.

Извади телефона си и се престори, че ѝ е трудно да го пусне. В действителност обаче въведе няколко команди и се свърза с инфраструктурата, която Републиката на хакерите поддържаше ежедневно. После направи крачка напред и погледна настоятелно Башир в очите.

– Бенито винаги се радва да услужи на приятелите си, знаеш го. Но има някои аспекти, които трябва да се обсъдят.

– Какви например?

– Това е затвор, което само по себе си е проблем. Все пак добре се справи, като успя да вкараш нож в отделението. Поздравявам те.

– Изплюй камъчето.

– Камъчето е Фария.

– Какво за нея?

– Как сте могли да се отнасяте толкова зле с нея?

– А?

– Държали сте се като свине.

Башир изглеждаше объркан.

– Какво говориш, по дяволите?

– Свине. Гадове. Шибани задници. Има различни думи, всички от които са твърде умерени, като се имат предвид обстоятелствата. Трябва да бъдете наказани, не си ли съгласен?

Лисбет очакваше реакция. Но бе подценила силата на внезапния гневен изблик, който последва първоначалното смущение. Без секунда колебание, Башир я цапардоса с юмрук право в брадичката. Лисбет едва успя да запази равновесие, но вниманието ѝ бе насочено главно към телефона, който стискаше здраво до бедрото си, насочила камерата към лицето на Башир.

– Изглеждаш сърдит.

– И представа си нямаш!

Тя отнесе още един удар и отново се олюля, но не направи опит да отвърне, дори не вдигна ръка да се защити. Погледът, който ѝ отправи Башир, бе едновременно бесен и смаян. Устата на Лисбет кървеше. Тя отново реши да блъфира.

– Май не постъпихте много умно, като убихте Джамал?

Башир я удари отново и този път ѝ беше по-трудно да остане на място. Замая се и тръсна глава, надявайки се погледът ѝ да се проясни малко. Забеляза ужасените очи на Халил, който стоеше точно до нея. И той ли щеше да ѝ се нахвърли? Не беше сигурна, неговите мисли не бяха толкова лесни за отгатване. Но Лисбет предполагаше, че той ще продължи да стои като парализиран. В слабата му фигура имаше нещо жалко.

– А, умно ли беше? – повтори тя и погледна Башир колкото се може по-подигравателно.

Той изгуби самообладание и спря да мисли, точно както се надяваше Лисбет.

– О, да, ти дори не можеш да проумееш колко умно беше, пачавро.

– Така ли, и защо?

– Той превърна Фария в курва – изкрещя Башир. – Курва! Опозори всички ни!

Той пак я удари и този път Лисбет не беше сигурна, че успя да задържи телефона в правилната позиция.

– Но тогава и Фария трябва да умре, нали? – заек​ на тя.

– Като плъх, като малка свиня. Няма да се откажем, преди да изгори в ада.

– Хубаво – каза Лисбет. – Започва да ми се изяснява. Сега искаш ли да изгледаш видеозаписа ми?

– И защо, по дяволите, бих искал нещо такова?

– Защото в противен случай Бенито ще се разочарова, а това не е добре. Вече би трябвало да си го схванал.

Башир се поколеба, виждаше се в очите и в разтрепераната му ръка. Но това не променяше нещата, той все още не беше на себе си от гняв, а Лисбет нямаше да може да понесе още много удари. Направи бързо изчисление, измери разстоянието на око и предугади поредицата от събития. Дали да го удари с глава? Да отвърне на ударите и да го изрита с коляно между краката? Реши да потърпи още малко, да се направи на пречупена и победена. Не беше нужно да се преструва кой знае колко. Следващият удар дойде отстрани и беше по-силен от всички останали. Горната ѝ устна се сцепи и главата ѝ изкънтя. Лисбет отново залитна.

– Хайде, покажи ми – изръмжа той.

Тя избърса уста, изкашля се, изплю малко кръв и се стовари върху кожения диван.

– Записът е на телефона ми – каза тя.

– Окей, покажи ми – отвърна Башир и седна до нея.

Тя се разцъка разсеяно из мобилния си. Халил също се приближи, което беше добре, помисли си Лисбет. Гледайки да не бърза и да не изглежда твърде чевръста в пръстите, тя въведе необходимите команди и скоро на екрана се появи програмен код. Личеше си, че братята са неспокойни.

– Какво става, по дяволите? – попита Башир. – Развали ли се? Какъв е тоя скапан телефон?

– Не, не – каза тя. – Това е нормално. – В момента записът се качва в един така наречен ботнет. И сега – виждате ли? – кръщавам файла, натискам Command и Control и го разпространявам.

– Какво имаш предвид, да ти се не знае?

Лисбет усети остра миризма на пот.

– Ще обясня – продължи тя. – Ботнет е мрежа от хакнати компютри, които са заразени с вирус – с троянски коне. Малко е незаконно, но е практично. Преди да ви разкажа повече, трябва да изгледате клипчето. Аз самата още не съм го видяла. Изобщо не е редактирано. Само изчакайте малко... Ето го!

Лицето на Башир се появи на екрана. Той гледаше объркано телефона, като момче, което не разбира труден въпрос.

– Какво е това, мамка му?

– Това си ти, разбира се. Малко брадясал може би, а и образът не е съвсем на фокус. Трудно се снима от такава позиция. Но става по-интересно. Вече си по-темпераментен. Ето, сега ме удряш много добре, и... слушай! Звучи ми, сякаш си признаваш за убийството на Джамал Чаудъри.

– Какво, мамицата ти?

На записа Башир викаше как Фария ще умре като плъх и свиня и ще гори в ада. След това образът се разклати, чуха се още думи, последвани от още удари, които камерата не бе уловила добре. Картината беше преминала в мешавица от кадри, на които се виждаха предимно стените и тавана.

– Какво си направила, по дяволите? – изкрещя той и удари масичката с юмрук.

– Спокойно, спокойно – каза Лисбет. – Няма причина за паника.

– Какво искаш да кажеш? Отговори ми, уличница такава!

Гласът му се накъса.

– Все още значителна част от населението на земята не е видяло записа – отвърна тя. – Бих казала, че едва ли са го получили повече от няколкостотин милиона души, а много от тях, бъди сигурен, ще го сметнат за спам и веднага ще го изтрият. Но имах време да го преименувам. Клипчето се казва „Башир Кази“. Така че приятелите ти сигурно ще искат да го видят, както и полицията, разбира се, и Сепо, и познатите на твоите познати, и сульо и пульо. Може да стане популярно в Ютюб. Тези неща са непредвидими. Мрежата е смахнато място. Никога не съм я разбирала напълно.

Башир изглеждаше почти като луд. Главата му се клатеше конвулсивно.

– Разбирам, че е малко стресиращо – каза Лисбет. – Никога не е лесно да се справиш с публичността. Спомням си първия път, когато ме лепнаха по вестникарските афиши. Честно казано, още не съм се съвзела напълно. Но положителното е, че има изход.

– Как така?

– Ще ти кажа. Само да...

Тя се възползва от изумлението и отчаянието му и със светкавично движение го хвана за главата, блъсна я два пъти в масата и се изправи.

– Можеш да избягаш, Башир – каза тя. – Можеш да побегнеш толкова бързо, че срамът да не те настигне.

Башир я зяпаше втрещено. Дясната му ръка трепереше. Той се хвана за челото.

– Може да се получи – продължи тя. – Не за дълго, но поне за известно време. Можеш да бягаш, също като брат си. Е, може би не толкова бързо, започнал си да трупаш килограми, нали? Но все ще се дотътриш донякъде.

– Ще те убия – промърмори Башир.

Той се изправи, сякаш се канеше да ѝ се нахвърли. Но изглежда, сам не си вярваше. Хвърли притеснен пог​ лед към вратата и прозорците, а Лисбет го подкани:

– Тогава побързай. Добре ще е скоро да тръгваш, струва ми се.

– Ще те намеря – просъска той.

– Значи, пак ще се видим.

Гласът ѝ звучеше монотонно и хладно. Тя пристъпи към бюрото и стената и му обърна гръб, предоставяйки му отлична възможност да я нападне. Но той беше точно толкова стъписан и вцепенен, колкото бе очаквала. Освен това мобилният му телефон звънна.

– Сигурно е някой, който е гледал записа. Но няма проблеми, нали? Просто не вдигай и гледай в земята, когато си навън.

Башир изрече някаква заплаха и тръгна към нея. Но не стигна далеч. Лисбет грабна стика, облегнат на стената, и го удари по врата, по скулата и в корема.

– Това е от Фария – каза тя.

Башир се преви на две и получи нов удар, но успя да се изправи. Излезе през вратата, олюлявайки се, тръгна надолу по тъмните стълби и накрая се озова под следобедното слънце.

Лисбет продължаваше да държи стика. Халил Кази стоеше до кожения диван зад нея, в спортните си дрехи и червени маратонки, с мигащи очи и отворена уста. Още беше тийнейджър, жилав и тънък като клечка. Пог​ ледът му беше ужасѐн. Едва ли представляваше заплаха. Но можеше да избяга и да си изгуби ума. Аника ѝ беше казала, че е суициден. Лисбет хвърли едно око на часовника си, без да изпуска вратата от поглед.

Беше четири и двайсет. Провери пощата си. Нито Бублански, нито Фара Шариф бяха отговорили. Аника пишеше: Отлично, изглежда обещаващо. Веднага се прибирай!

Халил дишаше тежко и тя се обърна към него. Той като че ли искаше да каже нещо.

– Това си ти, нали? – промълви той.

– Коя?

– Тази от вестниците.

Тя кимна.

– С теб трябва да изгледаме едно друго клипче. Не е толкова вълнуващо, става дума най-вече за движение на ръце.

Тя остави стика на мястото му, взе чантата с лаптопа от бюрото и каза на Халил да седне на дивана. Той беше пребледнял, а краката му сякаш всеки момент можеха да се огънат. Но се подчини и седна.

Тя му разказа, накратко и по същество, за разпознаването на движения, за дълбоките невронни мрежи, за джогинга му преди малко и за записа от видеокамерите в метрото. Веднага видя, че младежът я разбра. Тялото му се вдърви и той смотолеви нещо неразбираемо. Лисбет седна до него, показа му файловете и продължи да обяснява. Но той, изглежда, вече не възприемаше нищо от казаното, ами се взираше с празен поглед в екрана. Телефонът му звънна и той се обърна към нея.

– Вдигни – каза му тя.

Халил взе мобилния си и по скованото благоговение в гласа му веднага си пролича, че се обажда някой, към когото Халил изпитва дълбоко уважение. Беше неговият имам, който се намираше наблизо – явно благодарение на Аника. Имамът питаше дали може да се качи. Лисбет сметна, че може да е за добро, и кимна. Изповедите бяха по неговата част, пък и Аника ѝ беше казала хубави неща за него.

Не след дълго на вратата се почука. Висок, изискан господин, около петдесетгодишен, с малки очи, дълга брада и червен тюрбан на главата влезе в апартамента. Кимна на Лисбет, след което се обърна към Халил с меланхолична усмивка.

– Здравей, момчето ми – каза той. – Има ли нещо, което искаш да ми разкажеш?

Думите му бяха натежали от тъга и за миг всички замълчаха. Лисбет внезапно се почувства не на място и не знаеше какво да направи. Накрая се изправи.

– Не мисля, че тук е безопасно – каза тя. – Бих ви предложила да излезете или да отидете в джамията.

Остави ги сами, без да се сбогува, и потъна в мрачното стълбище с компютъра си.

Дан Броуди седеше на една пейка на площад „Нор​ малм​ стори“. Беше пристигнал в Стокхолм по-рано през същия ден. Вече не валеше сняг. Небето беше ясно, той носеше черно палто, слънчеви очила и сива вълнена шапка, смъкната над челото. Четеше книга за банкрута на „Лемън Брадърс“. Искаше да научи нещо за света на брат си.

Беше се настанил в хостела „аф Чапман“ до остров Шепсхолмен. Това беше стар, преустроен кораб. Една стая струваше шестстотин крони на нощ, горе-долу колкото можеше да си позволи. Още по пътя насам няколко души го бяха разпознали, от което го заболя. Сякаш вече не беше себе си, ами по-бедно копие на друг човек. Той, обиграният музикант, отново се превърна в селянчето от Хелсингланд, което се чувстваше по-долу от столичаните. Щом стигна до Бириер Ярлсгатан, Дан се шмугна в един магазин за дрехи и си купи чифт слънчеви очила и сива шапка и опита да се скрие зад тях.

Не спираше да се чуди как да постъпи. Дали все пак да не му пише, да му прати видеолинк, или пък да му се обади? Не смееше. Искаше първо да го види, затова седеше пред офиса на „Алфред Йогрен“ на „Нормалмстори“ и чакаше.

Ивар Йогрен се появи отвътре с уверена, дразнеща походка. Посрещна го BMW със затъмнени стъкла, все едно беше високопоставен държавник.

Но Лео го нямаше. Намираше се горе в червената тухлена сграда. Дан се бе обадил да попита за него на английски. Казаха му, че Лео е на съвещание, което скоро щяло да приключи. Всеки път когато вратата се отвореше, Дан потръпваше. Но времето си минаваше. Над Стокхолм отдавна бе паднал мрак. Откъм водата задуха вятър и стана твърде студено, за да си седи и чете.

Изправи се и закрачи напред-назад по площада, масажирайки върховете на пръстите си под кожените ръкавици. Нищо не се случваше. Трафикът оредя и Дан се загледа в близкия ресторант със стъклената фасада. Гостите вътре си приказваха и се усмихваха. Почувства се отлъчен. Животът явно си течеше без него. Звучеше като глъчка от парти, на което не е бил поканен. Замисли се. Даде си сметка, че винаги бе стоял встрани.

В този миг се появи Лео. Дан никога нямаше да го забрави. Времето сякаш спря, полезрението му се сви и звуците заглъхнаха. Но преживяването не му донесе само щастие, не и тогава, докато стоеше в студа, огрян от светлините на ресторанта. Видът на Лео засили болката му. Приликата беше поразителна. Брат му ходеше по същия начин, усмихваше се по същия начин, движеше ръцете си по същия начин, имаше същите бръчици около устата и под очите. Всичко беше еднакво, но въп​ реки това чувството беше като да се гледа в позлатено огледало. Мъжът ей там беше той и не беше той.

Лео Манхеймер беше човекът, който Дан бе могъл да бъде. Колкото повече го гледаше, толкова повече разлики откриваше. Не бяха само обувките, палтото и скъпият костюм отдолу. В очите му имаше блясък, а в стъпките – енергичност. Лео Манхеймер излъчваше самочувствие, каквото Дан никога не бе притежавал. Това го жегна и той се задъха.

Сърцето му биеше силно. Погледна жената, която вървеше до Лео, сложила ръка на кръста му. Изглеж​ даше интелигентна и изтънчена и като че ли бе влюбена в него. Смееше се. И двамата се смееха и Дан разбра, че жената е онази Малин Фруде, която Юлия бе споменала с щипка ревност. Стоеше като парализиран. Не пос​ мя да се представи и вместо това ги видя как се отдалечават към Библиотексгатан. Тръгна след тях, без да знае защо. Вървеше бавно и поддържаше дистанция.

Но едва ли имаше риск да го забележат, бяха твърде погълнати един от друг. Двамата изчезнаха по посока на Хумлегорден, като продължаваха да се кикотят. Смехът им се носеше безгрижно във въздуха. Дан се почувства тежък, сякаш простотата и лекотата в щастието им притискаше собственото му тяло към земята. Обърна се и се отправи обратно към хостела си, без и за секунда да се замисли, че чуждият блясък обикновено е измамен или че другите хора може би считаха самия него за късметлия.

Животът често е най-красив от разстояние. Но тогава Дан не разбираше това.

Микаел отиваше в Нюшьопинг. Носеше чанта за през рамо, в която имаше бележник, диктофон и три бутилки розе. Лота фон Кантерборг му каза да ги купи. Сестра ѝ, Хилда, беше отседнала в хотел „Форшен“ до река Нюшьопингсон под фалшивото име Фредрика Нурд. Казваше, че е готова да говори, стига да бъдат изпълнени определени условия. Бутилките бяха едно от тях.

Другото беше Микаел да бъде изключително предпазлив. Хилда смяташе, че я преследват, а разказаното от него не беше подобрило ситуацията. Лота каза, че информацията е накарала Хилда съвсем да излезе от релси. Ето защо Микаел не бе казал на никого къде отива, нито дори на Ерика.

Сега седеше в едно кафе точно до Пръстена[59] в Сентрален и чакаше Малин. Имаше чувството, че е важно да говори с нея. Трябваше да обърне всеки камък, да провери всяка една от теориите си и да разбере дали всичко се връзва, или не. Малин дойде с десет минути закъснение, облечена с дънки и синя блуза. Изглеждаше прелестно, въпреки че и тя, също като половината град, беше плувнала в пот.

– Извинявай – каза Малин. – Наложи се да оставя Луве при мама.

– Можеше да го вземеш. Имам само няколко кратки въпроса.

– Знам. Но после имам друга работа.

Той я целуна набързо и мина на въпроса.

– Когато се видя с Лео във „Фотографиска“, нещо друго направи ли ти впечатление? Някаква друга разлика, освен това, че изведнъж е станал десничар.

– Какво точно имаш предвид?

Микаел погледна към часовника на гарата.

– Например родилен белег, който преди е бил от другата страна, или пък чупка в косата, която е сменила посоката си. Лео е доста къдрав.

– Плашиш ме, Микаел. За какво говориш?

– Разследвам една история за еднояйчни близнаци, разделени при раждането. Засега не мога да кажа повече и искам и ти да си мълчиш, можеш ли да ми го обещаеш?

Тя го хвана за ръката, внезапно обзета от ужас.

– Значи искаш да кажеш...

– Нищо не искам да кажа, Малин, още не – отговори той. – Но се чудя... От гледна точка на генетиката еднояйчните близнаци са идентични, или поне почти. Във всеки един от нас настъпват известни генетични промени, малки мутации.

– Давай по същество.

– Първо трябва да изредя няколко просто факта, иначе ще е съвсем неразбираемо. Еднояйчните близнаци произлизат от една яйцеклетка в матката, която бързо се разделя на две. Интересното е колко бързо. Ако клетката се раздели по-късно от четири дни след оплождането, близнаците ще имат една плацента, а това повишава рисковете за ембрионите. А ако яйцеклетката се раздели още по-късно, между седем и дванайсет дни след оплождането, децата често стават огледални близнаци. Двайсет процента от всички еднояйчни близнаци са огледални.

– Какво означава това?

– Че са идентични, но са огледални образи на другия. Единият е левичар, а другият десничар. Даже сърцата им могат да се окажат от различни страни.

– Тоест имаш предвид...

Тя заекваше и Микаел я погали по бузата, за да я успокои.

– Цялата идея може да се окаже нелепа – каза той. – А дори да не е така, ако наистина във „Фотографиска“ си срещнала не Лео, а огледалния му близнак, това не значи, че е извършено някакво престъпление, някаква кражба на самоличност в стил „Талантливият мистър Рипли“. Може просто да са си сменили ролите, да са решили да се позабавляват, да пробват нещо ново. Ще ме изпратиш ли до влака, Малин? Трябва да побързам.

Първоначално тя остана като вкаменена. После се изправи и двамата слязоха до долното ниво, минаха покрай множеството магазини и се насочиха към единайсети перон. Микаел каза, че отива в Линшьопинг по работа. Искаше да остави възможно най-малко следи.

– Изчетох купища истории за еднояйчни близнаци, които са се срещнали за пръв път чак като големи хора, а преди това не са знаели за съществуването си – продължи той. – Тези срещи, Малин, почти винаги са описвани като фантастични. Казват, че няма по-разтърсващо преживяване. Представи си само! Мислиш си, че си сам, единствен по рода си – и изведнъж се появява втори човек като теб. Пише, че еднояйчните близнаци, които са се запознали в по-късен етап от живота си, не могат да се наприказват. Обсъждат всичко. Таланти, недостатъци, навици, жестове, спомени, всичко. Това има оздравителен ефект. Близнаците израстват, стават по-щастливи, отколкото са били преди. Много от тези истории ме трогнаха, Малин, а ти самата каза, че известно време Лео е бил в еуфория.

– Да. Само че този период отмина.

– Вярно е.

– Той замина и изгубихме връзка.

– Точно така – каза Микаел. – И аз си мислех за това. Но сещаш ли се за нещо, във външния му вид, или каквото и да е, което би могло да ми помогне да разбера какво се е случило?

Спряха. Бяха стигнали до перона, а влакът вече беше там и чакаше.

– Не знам – каза тя.

– Помисли!

– Ами, може би има едно нещо. Казах ти, че Лео се е сгодил за Юлия Дамберг, помниш ли?

– Това те натъжи, нали?

– Всъщност не.

Той не ѝ повярва съвсем.

– Преди всичко ме изненада – каза тя. – Юлия работеше при нас преди време, но се премести във Франкфурт и няколко години никой не се беше чувал с нея. Но малко преди да напусна фирмата, тя звънна и искаше да говори с Лео. Не мисля, че той ѝ се обади. Позвъняването ѝ по-скоро му досади. Но Юлия спомена нещо странно.

– Какво?

– Попита ме дали знам, че Лео бил дори по-добър китарист, отколкото пианист. Каза, че бил истински виртуоз. Не бях чувала нищо такова и попитах Лео.

– Той какво каза?

– Нищо. Изчерви се и само се засмя. Това беше по времето, когато грееше като слънце.

– Така звучи – каза Микаел, без да се заслуша в продължението.

Думите виртуозен китарист отекнаха в ушите му с притеснителен звън. Вече беше потънал дълбоко в размисли, когато се сбогува с Малин и се качи във влака.

В продължение на два дни Дан стоя настрана. Часовете течеха неспокойно. Четеше в стаята си в хостела или излизаше за кратки, нервни разходки из Шепсхолмен или Юргорден. Понякога обличаше сивия си анцуг и отиваше да тича. Вечер пиеше повече от обикновено в бара на кораба. Спеше зле, така че използваше нощите да пише за живота си в един бележник с червени кожени корици.

Четвъртък следобед, на тринайсети декември, Дан се върна на „Нормалмстори“. И този път не посмя да се приближи. В петък взе китарата си и седна на пейката до ресторанта на площада. Отново валеше сняг и той мръзнеше. Температурата беше паднала и палтото му не беше достатъчно за този студ. Но не можеше да си позволи нещо по-топло. Парите му започваха да привършват, а той не можеше отново да се хване в някой джаз бенд, за да се издържа. Мислеше единствено за Лео. Всичко останало му се струваше маловажно.

В петък Лео излезе рано от офиса. Носеше тъмносиньо кашмирено палто и бял шал и вървеше забързано. Дан тръгна след него. Този път го следваше по-отблизо, което беше грешка. Пред киносалон „Парк“ Лео се обърна и зашари с поглед, сякаш усещаше, че го преследват. Въпреки това не го забеляза. На улицата беше пълно с хора и Дан, който носеше слънчевите си очила и шапката, се насочи бързо към Стюреплан. Лео продължи направо и пресече Карлавеген.

Пред малайзийското посолство на Флурагатан Дан спря, а Лео се прибра във входа си. Вратата се тресна и Дан остана отвън на студа и зачака. И преди бе чакал по същия начин и знаеше, че трябва да мине малко време. Лампите на последния етаж щяха да се включат чак след няколко минути.

Прозорците блестяха като сияние от някакъв по-красив свят. Понякога се чуваха звуците на рояла, а Дан често разпознаваше хармониите и очите му се насълзяваха. Сега обаче му беше твърде студено и той предимно ругаеше. В далечината се чуваха сирени. Задуха силно и той се приближи към къщата и свали слънчевите очила. Чу стъпки зад гърба си. Към него се зададе възрастна дама с черна шапка и яркозелено палто, която разхождаше малък мопс на каишка. Жената го погледна приятелски.

– Днес нямаш ли желание да се прибираш, Лео?

Само за миг, не по-дълго, той я погледна ужасено. После се усмихна, все едно репликата беше забавна и сполучлива.

– Понякога човек не знае какво иска – каза той.

– Това е толкова вярно. Но хайде, влизай. Твърде студено е, за да стоиш навън и да философстваш.

Тя въведе кода и двамата влязоха вътре и зачакаха асансьора. Жената отново го погледна и каза с развеселена усмивка:

– Какво е това палто, което си навлякъл?

Жегна го тревога.

– Просто стар парцал – каза той.

Възрастната дама се засмя.

– Стар парцал? Така казвам, когато съм си облякла най-хубавата рокля и се надявам на комплименти.

Дан опита да се засмее и на този коментар. Не се получи много добре и жената прехапа устни и го погледна сериозно. Беше сигурен, че е прозряла измамата, сякаш не само облеклото, ами и недодяланите му реп​ лики бяха разкрили липсата на стил и класа.

– Извинявай, Лео – каза жената. – Разбирам, че в момента ти е тежко. Как се чувства Вивека?

Той разбра по интонацията, че „добре“ не би било правилен отговор на въпроса.

– Горе-долу – каза той.

– Да се надяваме, че няма да страда дълго.

– Да се надяваме – каза той и почувства, че не би издържал да се качи в асансьора с нея, затова добави: – Знаеш ли какво? Трябва малко да поспортувам. Ще се кача по стълбите.

– Глупости, Лео. Строен си като газела. Прегърни Вивека от мен. Кажи ѝ, че мисля за нея.

– Ще го направя – отвърна той и забърза нагоре по стълбите с китарата си.

Когато наближи етажа на Лео, забави крачка. Ако слухът на брат му беше дори наполовина толкова добър, колкото неговия, трябваше да бъде тих като мишка. Измина оставащото разстояние на пръсти. Лео живееше сам на последния етаж, което беше добре, мястото му се стори достатъчно отдалечено. Възможно най-безшумно, Дан седна в коридора, облегнал гръб на стената. Какво да прави? Сърцето му туптеше. Устата му беше пресъхнала.

Миришеше на измито и чисто. Дан погледна към тавана и видя рисунка на синьо небе. Кой рисува небеса по тавана на жилищен вход? На долните етажи се влачеха крака и бучаха телевизори. Вътре в апартамента обаче се чу отместването на стол, отварянето на капак и натискането на клавиш. Ла.

Първоначално звучаха само басови ноти, сякаш Лео не знаеше дали му се свири сериозно. Но накрая поде някакъв инструментал. Импровизираше, а може би не. В музиката се повтаряше една меланхолична и обезпокоителна нишка и точно като в стария запис от Консертхюсет, Лео постоянно използваше шестия тон от минорния лад, този път почти ритуално или маниакално, но също така по-рафинирано и зряло. По някакъв начин успя да предизвика усещане за нещо счупено и изгубено, или поне Дан го възприе така и настръхна.

Случи се внезапно и той не можеше да го обясни. Очите му се наляха със сълзи и той потрепери, не непременно само заради музиката. Дължеше се и на сродството в хармониите, на самия факт, че Лео свиреше с такава болка, сякаш той, без да е музикант, успяваше по-добре от Дан да изрази тяхната мъка.

Тяхната мъка?

Това бе странна мисъл и въпреки това той веднага почувства, че е вярна. Допреди малко за него Лео бе непознат – човек от по-различно и щастливо тесто. Но сега Дан откри себе си в него и се изправи несигурно. Мислеше да звънне. Но вместо това извади китарата от калъфа, настрои я набързо и засвири с Лео. Не беше трудно да налучка акордите и да последва нишката. Начинът, по който Лео синкопираше и преминаваше от триоли към осмини, наподобяваше неговият собствен стил. Дан се почувства... у дома. Не можеше да го опише по друг начин. Сякаш бе свирил с него многократно. Продължаваше да му акомпанира вече няколко минути. Може би Лео нямаше неговия слух. Или може би беше погълнат изцяло от свиренето. Трудно бе да се каже.

Изведнъж обаче Лео спря насред мелодията, на фа диез. Но не се чуха стъпки, нито друго движение. Лео явно беше застинал. Дан стори същото и зачака. Какво ставаше? Чу тежко дишане някъде вътре и отново подхвана нишката, само че в малко по-бърз, нов вариант, добавяйки нещо от себе си. Столчето за пиано се плъзна по пода и той чу стъпки, които се приближаваха към вратата. Стоеше с китарата в ръка и се чувстваше като просяк, като уличен музикант, който е влязъл в някой скъп салон и се надява, че ще го приемат. Но, естествено... изпитваше още много неща. Изгаряше от надежда и копнеж. Затвори очи и чу как ръцете на Лео свалят непохватно веригата на вратата.

Вратата се отвори и Лео го погледна. Първоначално като че не разбра какво вижда. После челюстта му увис​ на. Изглеждаше изплашен и шокиран.

– Кой си ти?

Това бяха първите му думи, а как можеше да отговори Дан? Какво да каже?

– Казвам се... – той замълча за миг, преди да продължи. – ...Дан Броуди. Аз съм джаз китарист. Мисля, че съм твоят брат близнак.

Лео не отговори. Изглеждаше, сякаш му иде да падне на колене. Лицето му беше бяло.

– Аз...

Това бе всичко, което успя да каже. Дан също нямаше сили да говори. Сърцето му биеше силно, а думите засядаха в гърлото му, но и той пробва с едно „аз“.

– Аз...

– Какво?

Лео звучеше отчаяно и едва успяваше да контролира гласа си. Дан устоя на импулса да побегне и вместо това каза:

– Когато те чух да свириш на рояла.

– Да?

– Помислих си, че през целия си живот съм се чувствал като половин човек. Сякаш нещо ми липсва, и сега най-накрая...

Не стигна по-далеч и не знаеше дали думите са истина, или полуистина – или пък просто формулировки и фрази, които са дошли от само себе си.

– Не проумявам – каза Лео. – Откога знаеш?

Ръцете му се бяха разтреперили.

– Само от няколко дни.

– Не проумявам – повтори той.

– Трудно е, знам. Направо нереално.

Лео протегна ръка. Жестът изглеждаше странно официален, предвид обстоятелствата.

– Винаги съм... – каза той.

– Какво?

Той прехапа устни. Ръцете му не спираха да треперят.

– Винаги съм се чувствал по същия начин. Искаш ли да влезеш?

Дан кимна и престъпи прага на апартамента, който беше по-луксозен от всичко, което бе виждал през живота си.