Мъжът, който търсеше сянката си

Епилог

Опелото се провеждаше в Стуршюркан. Вътре беше пълно с хора, макар че не се прощаваха с някой държавник, а с възрастен адвокат, който цял живот беше помагал на млади хора, тръгнали по грешен път, без някога да е участвал в зрелищни процеси. Но материалът на „Милениум“ за така наречения „Близначен скандал“ сигурно беше изиграл известна роля, пък и все пак ставаше дума за нашумяло убийство.

Часът беше два следобед. Погребението беше дос​ тойно и затрогващо, с доста нетрадиционна проповед, в която свещеничката почти не спомена Бог или Исус, но обрисува починалия с фини щрихи. Думите ѝ обаче останаха в сянката на прочувствената реч, която полусестрата на Холгер, Брит-Мари Нурѐн, държа преди малко. Тя наистина трогна насядалите по пейките посетители, особено една висока африканка на име Лулу Магоро, която плачеше почти неконтролируемо.

Други също имаха сълзи в очите или пък бяха свели глави почтително – роднини, приятели, стари колеги, съседи, някои клиенти, които, изглежда, се справяха добре с живота, както и Микаел Блумквист, разбира се, сестра му Аника Джанини, комисар Ян Бублански, годеницата му Фара Шариф, криминалните инспектори Соня Мудиг и Йеркер Холмберг, а също и Ерика Бергер и всички хора, които в по-голяма или по-малка степен бяха близки с Холгер. Но в църквата имаше и други посетители, които, изглежда, бяха дошли най-вече от любопитство и се оглеждаха едва ли не алчно наоколо, с което притесняваха свещеничката – висока, слаба жена на около шейсет години, с побеляла коса и остри черти. Все пак тя отново пристъпи напред с присъщия си авторитет и кимна на един мъж с черно ленено сако, който седеше на втория ред. Той се казваше Драган Армански и беше собственик на охранителната фирма „Милтън Секюрити“.

Драган поклати глава. Беше негов ред да говори, но вече не искаше, трудно беше да се каже защо. Свещеничката прие извинението му, подготви посетителите за прощаването с покойния и даде знак на музикантите.

В същия миг една млада жена от задните редове се изправи и викна: „Спрете, чакайте“. По някаква причина мина известно време, докато хората разберат, че това е Лисбет Саландер. Може би се дължеше на облеклото ѝ. Тя носеше шит по поръчка черен костюм, с който приличаше на момче, макар че бе забравила да се среши. Косата ѝ беше все така буйна и рошава, а и походката ѝ не беше по-смирена, както би подобавало, предвид обстоятелствата. В движенията ѝ имаше нещо агресивно, но въпреки това тя някак парадоксално изглеждаше странно нерешителна. Щом стигна до олтара, сведе глава, без да погледне никого в очите. За миг изглеждаше, сякаш се кани да се върне обратно на мястото си.

– Искаш ли да кажеш няколко думи? – попита свещеничката.

Тя кимна.

– Заповядай. Разбрах, че с Холгер сте били близки.

– Бяхме близки – повтори Лисбет.

След това отново замълча, а из църквата се разнесе шепот. Невъзможно бе да се разчете езикът на тялото ѝ, но повечето хора сметнаха, че Лисбет изглежда или ядосана, или като парализирана. Когато най-накрая заговори, гласът ѝ едва се чуваше.

– По-високо – викна някой.

Тя вдигна поглед и се огледа объркано.

– Холгер беше... мрънкало – каза тя. – Имаше тежък характер. Не проявяваше уважение към хората, които предпочитат да мълчат, затворени в себе си. Не знаеше кога да се откаже. Настояваше на своето и караше най-различни неуравновесени чудаци да говорят и да споделят. Беше достатъчно тъп, че да вярва в доброто у хората, дори и в мен, а това не беше особено популярен възглед. Холгер беше горд, стар глупак, който не приемаше чужда помощ, колкото и да се нуждаеше от такава. Винаги правеше всичко възможно, за да изрови истината, и то не заради самия себе си. И, естествено...

Тя затвори очи.

– ...се намери повод да го ликвидират. Убиха беззащитен стар мъж в собственото му легло и честно казано, това ме вбесява, особено като се има предвид, че двамата с Холгер...

Тя така и не завърши изречението и като че ли не знаеше какво повече да каже. Загледа се с празен пог​ лед някъде встрани, но след малко изпъна гръб и погледна право към събралите се хора.

– Последния път, когато се видяхме, говорихме за статуята ей там – продължи тя. – Холгер се чудеше защо тя ме впечатлява толкова много, а аз казах, че никога не съм я възприемала като паметник на героична постъпка. За мен тя изобразява гнусното малтретиране на един дракон. Холгер ме разбра и ме попита какъв тогава е този огън, който бълва драконът? Казах, че това е същият огън, който гори във всички тормозени хора. Същият огън, който ни изпепелява, но понякога... ако някой глупак като Холгер ни забележи, поиграе с нас малко шах, заприказва ни и изобщо се поинтересува от нас, огънят може да се превърне в нещо съвсем различно. В сила, която ни помага да отвърнем на удара. Холгер знаеше, че човек може да се изправи дори когато е прободен с копие, затова беше такова досадно мрънкало.

Лисбет отново замълча, след което се обърна, пок​ лони се сковано към ковчега и каза „благодаря“ и „извинявай“. Долови погледа на Микаел Блумквист, който ѝ се усмихна, и тя може би отвърна на усмивката му. Трудно е да се каже.

Хората зашепнаха и се разшумяха. Предстоеше сбогуването с покойника, но на свещеничката ѝ беше трудно да въдвори ред. Ето защо никой не забеляза как Лисбет Саландер се изниза покрай скамейките, излезе навън и се отправи към площада и уличките на Гамла стан.