Мъртвите риби

III

— Мършава работа — каза господарят му.

Той проверяваше съдържанието на чантата.

Помощникът, изправен пред масата, чакаше.

— Повредили сте ги — добави господарят. — Зъбчетата на тази са съвсем повредени.

— Мрежата е много стара — каза помощникът. Ако искате да ви хващам млади марки в добро състояние, дайте ми пари за нова мрежа.

— А кой похабява тая мрежа — попита господарят. — Вие или аз?

Помощникът не му отговори. Изгорената му ръка го болеше.

— Отговорете — настоя господарят. — Вие или аз?

— Аз заради вас — отвърна помощникът.

— Не ви карам насила — каза господарят. — Ако искате да печелите по петдесет франка на ден, трябва все пак да ги заслужите.

— Без трийсет франка за билет… — каза помощникът.

— Какъв билет? Плащам ви пътя отиване и връщане.

— С фалшиви билети.

— Вие пък внимавайте.

— Как мога да забележа?

— Никак не е трудно — каза господарят. — Щом са направени от пресован картон, явно са фалшиви. Истинските са от дърво.

— Добре. Ще ми върнете ли трийсетте франка?

— Няма. Всичките марки са в лошо състояние.

— Не е вярно — отвърна помощникът. — Цели два часа ги лових, трябваше да разбивам леда. Взех най-строги предохранителни мерки и от шейсет само една-две са повредени.

— Такива не искам — каза господарят. — Искам двуцентовата Гвиана от 1855 година1. Какво да правя с тая занзибарска серия, нали вчера ми наловихте от нея.

— Ловя каквото намеря — каза помощникът. — Особено пък с такава мрежа. Освен това на Гвианите не им е сезонът. А Занзибарите можете да ги размените.

— Тази година всички събират от тях — отвърна господарят. — Вече не струват нищо.

— А мокрите ми крака, а инсталацията на решетката, а дръжката на вратата… — избухна внезапно помощникът.

Жълтото му слабо лице се набразди от бръчки и той сякаш беше готов да се разплаче.

— Това закалява — каза господарят. — Иначе какво да правя тук? Скучно ми е.

— Вървете да ловите марки — отвърна помощникът.

С голямо усилие успяваше да се сдържа.

— Затова ви плащам — каза господарят. — Вие сте крадец. Крадете парите, които печелите.

Помощникът прокара уморено протрития ръкав по челото си. Главата му кънтеше като камбана. Масата леко се отдръпна от него и той потърси нещо, за да се опре. Но и камината, на свой ред, му се изплъзна и той се свлече на пода.

— Станете — каза господарят. — Не на моя килим…

— Бих искал да вечерям… — промълви помощникът.

— Следващия път се приберете по-рано — каза господарят. — Станете. Не искам да ви гледам на килима. Ставайте, да ви вземат дяволите!

Гласът му трепереше от ярост, а възлестите му пръсти барабаняха по бюрото.

Помощникът направи неимоверно усилие и успя да коленичи. Корема го болеше, от ръката му течеше серум и кръв. Беше я увил с мръсна носна кърпичка.

Господарят бързо избра три марки и му ги хвърли в лицето. Те се залепиха на бузата му като вендузи, чу се едно „пльок“.

— Да ги върнете там, откъдето сте ги взели — каза той. Натъртваше сричките, за да им придаде формата на стоманени остриета.

Помощникът плачеше. Меките му коси падаха по челото, а лявата му буза беше белязана от марките. Той се надигна тежко.

— За последен път — каза господарят, — не искам повредени марки. И не ми ги разправяйте тия за мрежата.

— Няма, господине — отвърна помощникът.

— Ето ви вашите петдесет франка — каза господарят.

Извади една банкнота от джоба си, изплю се върху нея, скъса я на две и я хвърли на земята.

Помощникът се наведе с мъка. Коленете му пукаха глухо на къси триоли.

— Ризата ви е мръсна — каза господарят. — Тази нощ ще спите отвън.

Помощникът прибра банкнотата и излезе от стаята. Вятърът духаше още по-силно и клатеше релефното стъкло пред кованата решетка на входната врата. Той затвори вратата на кабинета, като хвърли и един последен поглед на господаря си. Наведен над своя албум със занзибарски марки, въоръжен с дебела жълта лупа, той започваше да ги сравнява, за да ги оцени.