Мъртвите риби

IV

Слезе по външната стълба, загръщайки се в дългото си сако, позеленяло от твърде продължителното съприкосновение с локвите с марки. Вятърът проникваше през дупките на плата и издуваше гърба му, докато не му направи гърбица, което не беше безвредно за гръбначния му стълб, той страдаше от вътрешна мимикрия и трябваше ежедневно да се бори, за да поддържа редовните функции и нормалната форма на своите повредени органи.

Съвсем се беше мръкнало и земята излъчваше мътна и евтина светлина. Помощникът зави надясно и тръгна покрай стената на къщата. Ориентираше се по черната линия на развития маркуч, с който господарят му давеше плъховете в мазето. Стигна до близката колибка, проядена от червеи, където вече беше спал предната нощ. Вътре сламата бе влажна и миришеше на хлебарки. Парче старо одеяло закриваше кръглия вход. Когато го повдигна, за да се вмъкне вътре пипнешком, блесна ослепителна светлина и се разнесе експлозия. В колибката беше гръмнал голям фишек и я изпълни със силна миризма на барут.

Помощникът подскочи и сърцето му обезумя. Опита се да усмири ударите, като спря да диша, но очите му веднага изхвръкнаха и той лакомо пое глътка въздух. Миризмата на барут влезе в дробовете му заедно с въздуха и го поуспокои.

Изчака отново да стане тихо и внимателно се ослуша, после свирна лекичко. Пропълзя в колибката, без да поглежда назад, и се сви върху мръсната слама. Отново свирна, после нададе ухо. Леки ситни стъпки се приближаваха и на бледата земна светлина той забеляза своята живинка, която идваше да го види. Тя беше питомна живинка, мека и космата, която той криво-ляво изхранваше с умряла риба. Тя влезе в колибката и легна до него. Изведнъж той се сети и докосна бузата си с ръка. Трите марки започваха да смучат кръвта му и той грубо ги отскубна, като едва се сдържа да не закрещи. Хвърли ги далече от себе си, навън от колибката. Във влажната земя те непременно щяха да се запазят до утре. Живинката започна да ближе бузата му и той й заговори, за да се успокои. Приказваше й тихо, тъй като господарят му използваше подслушвателна система, когато помощникът беше сам.

— До гуша ми дойде от него — прошепна той.

Живинката промърмори тихичко нещо и го заблиза още повече.

— Мисля, че трябва да направя нещо. Няма да се оставя да ме малтретира, ще си слагам чисти ризи, макар да ми забранява, и ще се снабдя с фалшиви билети от дърво. Освен това ще поправя мрежата и няма да му позволявам да й пробива дупки. Мисля, че би трябвало да му откажа да спя в колибката и да настоявам за своя стая, да поискам и увеличение на заплатата, защото не мога да живея с петдесет франка на ден. И ще напълнея, и ще стана много як и красив, ще се разбунтувам най-неочаквано и ще го прасна с една тухла по физиономията. Смятам, че ще го направя.

Той се обърна на другата страна и се замисли толкова напрегнато, че въздухът започна да излиза от колибката на талази през кръглия отвор и вътре не остана много за дишане. По малко влизаше през процепите, през пода, през сламата, но това засилваше още повече миризмата на хлебарки, която сега се смесваше с неприятния мирис на голи охлюви на топло.

— Не ми харесва тая колиба. Студено е. Добре че ти си тук. От мазето се чува, това е водата, която влиза в дупките на плъховете. Не може да се спи, когато всяка божа вечер в ушите ти пищят плъхове. Защо иска на всяка цена да избие тия плъхове, и то с вода? Плъхове се избиват с кръв.

Живинката не го ближеше вече. Той съзираше профила й върху сивия фон на светлеещата земя, нежната и муцунка и острите уши, жълтите й очи, които отразяваха някакви студени проблясъци. Тя се преобърна, търсейки удобно място, и се сгуши до него, с нос в бедрата му.

— Студено ми е — каза помощникът.

Тихо заплака. Сълзите му потекоха по сламата и от нея се издигна лека пара, а контурите на предметите се размазаха.

— Събуди ме утре сутринта — добави той. — Трябва да отнеса обратно трите марки. Дано не ми даде фалшив билет за влака.

Чу се някаква далечна шумотевица, после пронизително цвъртене и шум от ситно галопиране.

— Ох!… — каза помощникът. — Ей на̀! Пак започва с плъховете! Иска ми се той да е плъх. Сам ще държа маркуча. Да се надявам, че утре вечер ще ми даде петдесетте франка. Гладен съм. Мога да изям жив плъх.

Притискаше корема си с две ръце и все така плачеше, постепенно ритъмът на неговите ридания се забави — като машина, която спира, и превитото му тяло се отпусна. Краката му стърчаха през отвора на колибката, а той спеше, притиснал буза към вонящата слама. От празния му корем се чуваше шум на търкалящи се камъчета.