Мъртвите риби

VI

Помощникът напразно се опитваше да отвори вратата на вагона. Във влака беше много топло, така щом слезеха пътниците, хващаха хрема, а механикът имаше брат, търговец на носни кърпички.

Цял ден се беше мъчил за някакъв мизерен улов и сърцето му се бе надуло от задоволство, защото той щеше да убие господаря си. Най-после успя да разтвори двете крила на вратата, като дърпаше нагоре и надолу, и разбра, че шефът с фуражката я беше обърнал настрани, за да му свие гаден номер. Щастлив, че се е справил, той скочи леко на перона и бръкна в джоба си. Веднага намери парчето пресован картон, което щеше да даде на изхода, и бързо се придвижи към същия изход, зает от някакъв човек с лукаво изражение, в когото разпозна служителя от предната вечер.

— Имам фалшив билет… — каза той.

— Аха! — каза другият. — Дайте да видим…

Той подаде билета си и мъжът го взе, после го заразглежда с такова внимание, че фуражката му се отмести и ушите се пъхнаха в подплатата.

— Добре направено — каза човекът.

— Само дето не е от дърво, а от картон — отвърна помощникът.

— Наистина ли? — учуди се служителят. — Бих се заклел, че е от дърво, ако естествено не знаех, че е от картон.

— И само като си помислите — каза помощникът, — че господарят ми го даде за истински…

— Истинският струва само дванайсет франка — каза човекът. — За тези плащат много по-скъпо.

— Колко? — попита помощникът.

— Ще ви дам трийсет франка за него — отвърна човекът и пъхна ръката си в джоба.

Жестът му беше толкова непринуден, че помощникът го заподозря в лоши намерения. Но човекът извади само три десетфранкови банкноти, фалшифицирани с багрило от орех.

— Ето — добави той.

— Фалшиви, разбира се? — каза помощникът.

— Ами помислете, не мога да ви дам истински банкноти за фалшив билет — отвърна служителят.

— Да — каза помощникът, — но ще си взема билета.

Присви се, за да събере сили, благодарение на което слабият му юмрук смъкна кожата от дясната половина на лицето с фуражката. Човекът вдигна ръка до козирката си и падна, козирувайки, поради което удари лакътя си в твърдия цимент на перона, настлан с шестоъгълници, сини и фосфоресциращи точно на това място.

Помощникът прекрачи тялото и отмина. В него набъбваше един топъл и ясен живот и той забърза по пътеката. Откачи мрежата от ремъка, за да си помогне при изкачването. Мяташе я върху железните колове, на които беше опъната защитната решетка покрай изравнения път, теглеше се с дръжката и се катереше леко сред острите камъни по пътеката. След няколко метра мрежата се скъса и отхвръкна. Той щеше да надене металния обръч на врата на господаря си.

Стигна много бързо до желязната порта и я бутна без предохранителни мерки. Надяваше се да го удари ток, за да разпали яростта му, но не усети нищо и спря. Пред стълбите нещо мърдаше едва. Затича се по алеята. Въпреки студа, кожата му доби ръждив цвят и той усети миризмата на занемареното си тяло с дъх на слама и хлебарки. Напрягаше слабите си бицепси, а пръстите му се впиваха в бамбуковата дръжка. Явно господарят му беше убил някого.

Спря стъписан, когато разпозна тъмния костюм и блестящата колосана яка. Главата на господаря му беше вече само една възчерна маса, а краката му дълбаеха две дълбоки успоредни бразди.

Обхвана го нещо като отчаяние, трепереше от главата до петите, изпълнен с ярост и желание да коли. Хвърли две очи наоколо, смутен и объркан. Толкова неща се беше приготвил да каже. Трябваше да ги каже.

— Защо направи това, свиньо?

„Свиньо“ отекна в безучастния въздух старомодно и слабовато.

— Свиня! Мръсник! Гад! Мерзавец! Мръсна гад! Крадец! Негодник! Гад такава!

От очите му потекоха сълзи, защото господарят не отговаряше. Стисна бамбуковата дръжка и я заби в гърба му.

— Отговаряй, стари глупако. Ти ми даде фалшив билет.

Натисна с цялата си тежест и дръжката потъна в размекнатата от отровата тъкан. Завъртя острието като стрелката на жироскоп, за да извади джигера.

— Фалшив билет, слама с хлебарки, трийсет франка и глад, а петдесетте ми франка за днес?

Господарят почти не мърдаше вече, а джигерът не излизаше.

— Исках да те убия, гад мръсна. Трябваше да те убия. Ще те убия мъртъв, стари глупако, теб, да. Къде са петдесетте ми франка, а?

Отскубна дръжката от раната и заудря с всичка сила овъгления череп, който се пръсна като кора на прегоряло суфле. На мястото на главата вече нямаше нищо. Трупът свършваше до яката.

Помощникът престана да трепери.

— Предпочете да си отидеш? Добре. Но аз трябва да убия някого.

Седна на земята, заплака като снощи и неговата живинка дотича с леки стъпки, търсейки ласките му. Помощникът затвори очи. Усещаше топлия нежен допир до бузата си и пръстите му стиснаха крехката шия. Живинката не се опитваше да се освободи и когато милувката върху бузата му стана студена, той разбра, че я е удушил. Тогава се изправи. Затътри се по алеята и излезе на пътя, вървеше надясно, без да знае защо, а господарят вече съвсем не мърдаше.