На изток от Рая

1

Долината на Салинас се намира в Северна Калифорния. Представлява издължена и тясна мочурлива и гъсто обрасла низина между две планински вериги; река Салинас се вие и провира по средата й, додето най-сетне се излее в залива Монтерей.

Помня как наричахме в детството разните треволяци и скритите цветя. Помня къде живееха жабите и по кое време се пробуждаха птиците лете, на какво ухаеха дърветата и годишните времена, как изглеждаха хората, как пристъпваха и дори как миришеха. Спомените за миризми са много богати.

Помня, че Габиланските възвишения на изток от долината бяха меки и весели планини, изпълнени със слънце, с хубост и с някаква примамка, от която ти се ще да се изкатериш в топлите им поли, досущ както ти се иска да се качиш в скута на любяща майка. Бяха зовящи планини и предлагаха любовта на кафеникавата си трева. Веригата на Санта Лусия препречваше небето на запад и пазеше долината откъм океана и беше мрачна и надвиснала планина, недружелюбна и опасна. Вечно съм долавял у себе си ужас от Запада и любов към Изтока. Откъде се е взело това, не зная, може би е, защото зората надничаше иззад върховете на Габиланите, а нощта припъпляше от билата на Санта Лусия. Изглежда, раждането и смъртта на деня са се вплели някак в усещането ми за двете планински вериги.

От двете страни на долината през дълбоките дерета между рътлините се изцеждаха малки ручеи и се вливаха в коритото на река Салинас. През зимите на дъждовни години потоците лудо прииждаха, реката набъбваше, а понякога, бясна и закипяла, заливаше бреговете и носеше разрушение. Тя размиваше границите на фермите и отнасяше цели акри земя, поглъщаше хамбари и къщи и ги влачеше в своите водовъртежи. Помиташе крави, свине и овце, давеше ги в калната си кафява вода и ги отмъкваше в морето. Сетне, в края на пролетта, реката се отдръпваше от бреговете и откриваше пясъчните си коси. През лятото тя се скриваше под земята. В дълбоките вирове под някой по-висок бряг оставаха тук-там езерца. Камъшите и тревите отново порастваха, върбите вдигаха клони с оплетени в тях останки от тинята. Салинас беше просто една временна река. Лятното слънце я натикваше под земята. Съвсем не беше някоя свястна река, но нали ни беше единствена, гордеехме се колко е страшна в дъждовна зима и как пресъхва в сухите лета. Човек се гордее с всяко нещо, стига то да му е едничкото. И може би колкото по-малко притежаваш, толкоз повече ти се иска да се биеш в гърдите.

Между двете планини и под полите им земята бе равна, тъй като навремето долината е била дъно на морски залив, врязан на сто мили в сушата. Преди много векове речното устие при Мое Ландинг е било входът на този продълговат фиорд. Веднъж, на петдесет мили по долината, баща ми реши да издълбае кладенец. След горната почва следваше ситен камънак, а под него — бял морски пясък, примесен с мидени черупки и дори късчета китова кост. След двайсет стъпки пясък наново се показа чернозем и дори парче от секвоя, това незагиващо червено дърво, което не гние. Преди да стане вътрешно море, долината ще да е била гора. И всичко това — току под нозете ни. Понякога нощем ми се струваше, че усещам както морето, така и гората от секвои преди него.

Почвата по широките заравнени места на долината беше тлъста и плодородна. Нужна бе само една богата на дъждове зима и тя се покриваше с треви и цветя. Невероятни бяха пролетните цветя след влажна зима! Цялата долина и скатовете на планините се застилаха с килим от вълчи боб и макове. Една жена ми беше казала, че багрите на цветята стават още по-ярки, ако в букета се прибавят няколко бели цвята за по-голям контраст. А листчетата на вълчия боб са сини и поръбени с бяло, тъй че една поляна цъфнал вълчи боб е по-синя, отколкото може да си представи човек. Тук и там сред нея са кръпките от калифорнийски макове. Цветовете им също пламтят — не оранжеви, не и златисти; все едно, че чистото злато е течно и над него е кипнал каймак — може би тъкмо като такъв златен каймак е и цветът на маковете. Отминеше ли цъфтежът им, поникваше жълт синап и растеше високо нагоре. Когато дядо ми се заселил в долината, синапът ставал толкова висок, че над жълтите му цветове се подавала само главата на конник. По височините тревата пъстрееше от лютичета, дебелец и жълти теменуги с черни очи. Малко по-късно се появяваха червените и жълти свещи на индианския лопен. Такива бяха цветята по припечните места.

В дъбаците, където биваше засенчено и полумрачно, цъфтеше и ухаеше венерин косъм, а под обраслите с мъхове речни брегове избуяваха цели грамади от петлистна папрат и тлъстига. Там се срещаха камбанки и дребна върбинка, чиито кремавобели фенерчета навяваха греховни мисли — те бяха толкова редки, че откриеха ли магичните им цветове, децата до края на деня се чувстваха особено привилегировани и важни.

През юни тревата посърваше и потъмняваше, хълмовете ставаха кафяви, но не чисто кафяви — нещо средно между златисто, оранжево и червеникаво — цвят, който е неописуем. След това, до дъждовете, пръстта изсъхваше и ручеите секваха. На равното земята се напукваше. Река Салинас потъваше под пясъчното си дъно. В долината се понасяше вятър, вдигаше прахоляк и пресъхнали стръкове, колкото по на юг, толкова по-силен и пронизващ. Утихваше едва привечер. Беше бръснещ, ядовит вятър, който вбива прахоляка в кожата и възпалява очите. Наизлезли на работа по къра, хората си слагаха очила и връзваха кърпи пред устата си.

Почвата на долината беше дълбока и плодна, докато планинските склонове бяха покрити само с една кожа от пръст, колкото да задържи тревните коренчета. С височината почвата изтъняваше съвсем, в нея щръкваха остриетата на кремъка и на границата с храсталаците тя се превръщаше в нещо като сух кремъчен чакъл, ослепително отразяващ огненото слънце.

Дотук разказвах за добрите години, когато падаха обилни дъждове. Но имаше и сушави години, когато в долината всичко изтръпваше от ужас. Водата се обръщаше на всеки трийсетина години. Минават например пет-шест влажни и приказни години с валежи между петдесет и седемдесет литра и тогава земята избуява от растителност. После идват шест-седем сравнително добри години с по трийсет до четирийсет литра валежи. Сетне се зареждат сушавите години, когато едва се събират и петнайсетина литра дъжд. Земята пресъхва и тревата я стигне няколко инча, я — не. В долината се появяваха огромни оголени и напукани места. Дъбовете заприличваха на юфка, пелинът посивяваше. В земята зейваха пукнатини, изворите пресъхваха и добитъкът безутешно гризеше сухите клони. Тогава фермерите и чифликчиите се изпълваха с отвращение към Долината на Салинас. Кравите окльощавяваха и често умираха от глад.

Хората мъкнеха по фермите си вода с варели, да има поне за пиене. Имаше семейства, които продаваха на безценица всичко и побягваха. И винаги ставаше така, че по време на суша народът забравяше плодородните години, а върнеха ли се дъждовните години, изчезваше всеки спомен за отминалата засуха. Все така ставаше.

2

Такава беше дългата Долина на Салинас. По историята си тя не се отличаваше от другите части на щата. Първо тук имало индианци, изостанало племе без никакво усърдие, изобретателност или култура, народ, който живеел от корени, скакалци и стриди, твърде ленив, за да ловува или риболовства. Хранели се с онова, което можели да си откъснат, а нищо не засаждали. Горчивите жълъди стривали на брашно. Дори когато се вдигали на бой, това напомняло някаква хилава пантомима.

После дошли като изследователи коравите и сухи испанци, алчни и земни, жадни за злато и ревниви към своя бог. Събирали души, тъй както се събират скъпоценни камъни. Трупали планини и долини, реки и цели хоризонти, тъй както днес човек печели права над строителни парцели. Тези несломими, изсушени мъже неуморно сновели по брега на север и на юг. Някои от тях останали в обширните като княжества владения, дадени им от испански крале, нямащи и най-малка представа за даренията си. Първи собственици, те живеели в бедни феодални имения, а говедата им се множали и растели на воля. На определено време собствениците избивали добитъка заради кожата и тлъстините, а месото оставяли на лешоядите и койотите.

Когато пристигнали, испанците се видели длъжни да раздадат имена на всичко, което виждат. Такова е първото задължение на всеки завоевател, дълг и привилегия. Първо трябва да дадеш име, а едва след това ще го отбележиш на ръчно изрисуваната карта. Естествено, те били религиозен народ и мъжете, които можели да четат и пишат, които съставяли летописите и чертаели картите, били твърдите неизтощими монаси, съпътстващи воините. Така първите имена на местности били имената на светци и на църковните празници, които ги сварвали при всяка спирка. Светците са много, но не са безброй, затова в първите наименования срещаме редица повторения. Имаме например Сан Мигел, Сен Мишел, Сан Ардо и Сан Бернардо, Сан Бенито, Сан Лоренцо, Сан Карлос, Сан Франсискито. И сетне празниците: Нативидад, тоест Рождество, Насимиенте, тоест Рождение, Соледад, тоест Самота. Но местата били кръщавани и на впечатленията, с които оставала експедицията в определения момент: Буена Есперанса, тоест добра надежда, Буена Виста — защото гледката била прекрасна, Чуалар, защото им се харесало. Следвали и описателни наименования: Пасо де лос Роблес — проход на дъбовете, Лос Лаурелес — заради лавровите дръвчета, Туларситос — заради тръстиките в тресавището, и Салинас — заради белите като сол алкални почви.

Имена давали и покрай забелязаните птици и животни: Габилани — защото в тези планини се въдели ястреби, Топо — заради къртиците, Лос Гатос — заради дивите котки. Хрумването понякога се раждало от оприличаването на самото място: Тасахара, защото приличало на чаша с чинийка, Лагуна Сека — сухо езеро, Корал де Тиера — ограда от пръст; Парайсо — защото е като рай.

След това дошли американците. По-алчни, защото били и повече. Заграбили земите и променили законите в полза на своите права. Стопанствата им се разпрострели навсякъде — в началото по долините, сетне по планинските склонове, издигали малки дъсчени къщи, покрити с червено дърво, заграждали с разцепени колове говеждите си стада. Само някъде от земята да бликне вода, и там начаса изниквала къща, семейството почвало да расте и да се плоди. Пред праговете посаждали мушкато и рози. Коловозите на четириколесните им каруци изместили пътеките, а нивите им с царевица, ечемик и пшеница почнали да изяждат жълтия синап. На всеки десетина мили по оживените пътища се появявал смесен магазин и ковачница, които се превръщали в ядки на бъдещи градчета — Брадли, Кинг Сити, Грийнфилд.

Американците били много по-склонни от испанците да кръщават разните места с човешки имена. Но след като долините били вече заселени, тези имена се отнасяли все по-често за места, в които нещо се е случило, и за мен те са най-очарователни от всички названия, тъй като всяко предполага някаква забравена история. Сещам се за Болса Нуева, тоест нова кесия, за Морокохо, сиреч куция мавър (кой е бил той и как е попаднал тук?), за каньона Див кон, за Мустанговото кръстовище и за прохода Пешове на риза. Названията на местностите носят нещо от хората, които са ги давали — почтителни или непочтителни, описателни, веднъж поетични, друг път — презрителни. Какво ли не би могъл да наречеш Сан Лоренцо, но Пешове на риза или Куция мавър са нещо съвършено различно.

След пладне ветровете шумели над селищата и фермерите почнали да засаждат защитни пояси от евкалипти на мили разстояние, за да не се отвява орната земя. Горе-долу така е било в Долината на Салинас, когато дядо ми довел тук невястата си и се поселил на склона източно от Кинг Сити.

1

Опитвайки се да ви разкажа за Хамилтънови, ще трябва да разчитам на дочуто, на стари фотографии, на разказани истории и на спомени, вече помътнели и объркани с легендите. Хамилтънови не били хора от първа ръка и за тях са останали оскъдни писмени данни, ако не смятаме обичайните свидетелства за раждане, за венчавки, поземлена собственост или смърт.

Младият Самуел Хамилтън, както и жена му произхождали от северните части на Ирландия. Дедите му били дребни фермери, нито бедни, нито богати, чийто живот от векове текъл върху един и същи имот, в една и съща каменна къща. Все пак те съумявали да бъдат учудващо добре начетени и благовъзпитани; и както става твърде често в тази зелена страна, роднински връзки ги свързвали и с много големи, и с много нищожни люде, тъй щото един от братовчедите да е баронет, а друг — просяк. И, то се знае, родът им водел началото си от старите ирландски крале, както е с всеки ирландец.

И досега не зная защо Самуел е изоставил каменната къща и зелените акри на дедите си. С политика никога не се занимавал, ето защо е малко вероятно да е побягнал поради обвинение в бунтарство; бил невероятно честен, а това изключва намесата на властите. В семейството ни се шепнеше — това беше не дори и мълва, а по-скоро едно неизречено чувство, че е трябвало да се махне от любов, нямаща обаче нищо общо с любовта на жената, за която се венчал. Дали е била щастлива любов, или е заминал наранен от някаква нещастна връзка, не мога да кажа. Ние винаги сме предпочитали да вярваме, че е първото. Самуел е бил хубавец, обаятелен и жизнерадостен. Затова е мъчно човек да си представи, че коя да е млада ирландска селянка би могла да го отблъсне.

Дошъл в Долината на Салинас цъфтящ и добронамерен, изпълнен с изобретателност и енергия. Имал яркосини очи, а след преумора едното леко се извивало навън. Бил едър, но и нараним мъжага. Въпреки мръсния фермерски занаят винаги изглеждал безукорен. Имал умни ръце. Бил добър ковач, дърводелец и резбар, от дърво и метал можел всичко да измайстори. Вечно изнамирал как по нов, по-сполучлив и по-бърз начин да изработи нещо вече познато, но до края на живота си така и не се научил да печели пари. Други, които притежавали този талант, присвоявали неговите изобретения, продавали ги и забогатявали, но Самуел едва припечелвал хляба си.

Не съм сигурен какво е насочило стъпките на Самуел към Долината на Салинас, едно съвсем неподходящо място за човек от плодороден край, но ето че той пристигнал трийсет години преди началото на века и довел своята дребничка ирландка, корава и строга женица с нищожно като на кокошка въображение. Със своя непреклонен презвитериански мозък и нравствени устои тя била в състояние да заклейми и да лиши от смисъл кажи-речи всяко приятно нещо на този свят.

Не знам къде Самуел се е запознал с нея, как е успял да я задиря и да се ожени за нея. Все ми се струва, че някъде в сърцето си е носел образа на друга — бил е човек на любовта, а стопанката му съвсем не била жена, която си показва чувствата. При все това от младите години до смъртта му в Салинас не се е и чуло да е имал връзка с чужда жена.

Когато Самуел и Лайза се заселили в Долината на Салинас, цялата равна земя — плодоносните наноси, гънките на хълмовете и горите — била вече заграбена, но все още се намирали отдалечени парцели, където можело да се свие гнездо, и Самуел Хамилтън се спрял на голите ридове източно от днешния Кинг Сити.

Следвайки общоприетата практика, той нарекъл една четвъртина на свое име, една на жена си и, тъй като тя била бременна, една на бъдещото дете. През годините им се родили девет деца, четири момчета и пет момичета, като след всяко раждане към ранчото прибавял по още една четвъртина, което прави всичко единайсет четвъртини, или хиляда седемстотин и шейсет акра.

Ако земята им беше що годе свястна, Хамилтънови са щели да бъдат богати хора. Но акрите били каменисти и сухи. Извори нямало, а почвената кора била толкоз тънка, че кремъкът я пробивал. Едва виреел дори пелинът, липсата на влага осакатявала дъбовете. И в сравнително добри години се раждал толкова малко фураж, че добитъкът ставал кожа и кости само от търчане насам-натам да търси паша. От оголените си рътлини Хамилтънови гледали на запад и съзерцавали богатствата на низината и зеления листак по бреговете на Салинас.

Самуел издигнал къщата с двете си ръце, построил обор и ковачница. Не се минало много, и разбрал, че дори да притежава десет хиляди акра от тази планинска земя, той не ще може да изкара нищо от каменистата почва без вода. Сръчните му ръце изработили сонда за пробиване на кладенци, каквито издълбал в имотите на мнозина по късметлии от него. Изобретил и сглобил вършачка, с която обикалял по жътва низините и вършеел зърното, което неговата ферма упорито му отказвала. А в ковачницата точел лемежи, поправял брани, запоявал счупени оси и подковавал коне. Всички от областта носели сечивата си той да ги потяга и усъвършенства. Отгоре на всичко обичали да го слушат, като им говорел за света и за неговите идеи, за поезията и философията в страни, намиращи се далеч от Долината на Салинас. Имал плътен и дълбок глас, еднакво приятен и в реч, и в песен, и макар да нямал ирландски акцент, в говора му се долавяли извивки, живост и някаква напевност, които го правели сладкозвучен за ушите на мълчаливите фермери от дъното на долината. Донасяли и уиски и, скрити от кухненския прозорец и неодобрителното око на мисис Хамилтън, опъвали палещи глътки от шишето, а после дъвчели стръкове див анасон, за да прикриват дъха на уискито. И ден, в който край ковашката пещ не се събирали поне трима-четирима да слушат чука и приказките на Самуел, минавал за лош ден. Казвали му, че е гениален разказвач на смехории, и се мъчели внимателно да отнесат неговите истории по домовете си, ала все не успявали да разберат как ставало тъй, че историите се разпилявали по пътя и нито веднъж в кухните им не звучали така, както той ги е разказал.

От своята кладенчова сонда, от вършачката и ковачницата Самуел би трябвало бързо да забогатее, само че му липсвал всякакъв търговски нюх. Клиентите му, вечно изправени пред недостиг на пари, обещавали да си платят след жътва, после отлагали за след Коледа, сетне за по-нататък, додето накрая забравяли. Самуел пък бил неспособен да напомня. Тъй Хамилтънови си останали сиромаси.

Децата им идвали на бял свят тъй редовно, както се изнизвали и годините. На малкото претрупани лекари в околията не им било до ражданията из фермите, освен ако радостта не се обръщала в кошмар и не се проточвала няколко дни. Самуел Хамилтън акуширал сам всичките си деца, завързвал прилежно пъпните им върви, тупвал ги по задничетата и почиствал бъркотията.

Когато се родило последното, за малко да се задуши, взело да почернява и Самуел долепил уста до устицата на бебето, почнал да му вкарва въздух и да го изсмуква, додето малкото задишало само. Ръцете на Самуел били толкова добри и гальовни, че го викали съседи от двайсет мили да помага при ражданията. Еднакво добре се справял и с кобилите, и с кравите, и с жените.

Самуел притежавал една голяма черна книга, на чиято корица със златни букви пишело „Домашен лекар на доктор Гън“. Стояла на една лавица, винаги подръка. Едни от страниците били огънати и мърляви от употреба, а други изобщо не били виждали светлина. Да разлисти човек „Доктор Гън“ — все едно да проследи боледуванията в семейство Хамилтън. Стига да погледнеш най-често отгръщаните страници — счупвания на кости, порязвания, охлузвания, заушки, брусница, болки в гърба, скарлатина и дифтерит, ревматизъм, женски неразположения, изсипване и, разбира се, всичко, свързано с бременността и раждането. Изглежда, Хамилтънови са били или хора с късмет, или пък много морални, тъй като разделът за гонорея и сифилис никога не е бивал отварян.

Самуел нямал равен, когато дойдело да успокои някой нервен пристъп или да утеши подплашено дете. И това се дължало на неговото сладкодумство и на душевната му нежност. Както се носел телесно чист, така чист бил и в помислите си. Щом влезели в ковачницата да поприказват и послушат, мъжете спирали да псуват — не защото нещо ги притеснявало, а ей така, машинално, сякаш тук не е място за ругатни.

У Самуел през цялото време се запазило нещо чуждоземно. Дължало се по всяка вероятност на особената напевност в речта, но това пък от своя страна предразполагало и мъже, и жени да му разкриват неща, които иначе не биха споделили нито с роднини, нито с близки приятели. Това, че е другокрайненец, го поставяло встрани, правело го най-сигурен пазител на хорските тайни.

Лайза Хамилтън била ирландка от съвършено друго тесто. Имала малка закръглена глава, съдържаща малки и закръглени убеждения. Носът й напомнял копче, брадичката й била непреклонна и леко изтеглена назад, очертана от властна челюст, която би могла да прогони всичките ангели господни.

Лайза била най-обикновена добра готвачка, къщата й (всякога нейната къща) — пометена, разтребена, измита. Раждането на децата много-много не я спирало, пазела се най-много половин месец. Тазът й бил сякаш от мека китова кост, защото непрекъснато раждала все големи деца.

Имала великолепно развито чувство за грях. Безделието било грях, а също и картоиграчеството, тъй като за нея то било равносилно на безделие. Подозирала всяко веселие, било то танц или песен, та дори и смях. Според нея хората, които се веселят, били готови жертви на дявола. Какъв срам — Самуел обичал да се смее! Мен ако питате, бил е готова жертва на дявола. А жена му, когато смогвала, го предпазвала.

Косите си носела винаги пригладени назад и събрани в корав кок. Не помня как се е обличала, но дрехите й положително са отговаряли на характера й. И никаква искрица хумор, само от време на време някое убождане с убийствен сарказъм. Плашеше внуците си, защото не притежаваше никаква слабост. Изстрада живота си храбро и без да се завайка, убедена, че такъв именно живот нейният Бог е отредил всекиму. Вярваше, че възнаграждението идва по-късно.

2

Когато хората за пръв път дошли на запад, особено тия от дребните стопанства на Европа, които не били техни и за които се водели разпри, и разбрали, че само с подписването на една хартийка и иззиждането на основите могат да станат собственици на толкова много земя, изглежда, ги обладал алчният сърбеж за повече имоти. Искали все повече и повече земя, ако е възможно добра, но тъй или иначе — земя. В спомена им може би е мъждукала представата за феодална Европа, където великите родове ставали и оставали велики, защото владеели много. Ранните заселници заграбвали земи, от които нито имали нужда, нито можели да обработват; грабели безполезна земя само за да я притежават. И съотношенията взели да се изменят. Човек, който в Европа можел да мине за състоятелен с десет акра, в Калифорния, с две хиляди, се смятал за беден като мишка.

Не минало много време, и цялата земя по голите баири край Кинг Сити и Сан Ардо била разпределена, хълмовете се изпъстрили с дрипави ферми, из които хората с всички сили се мъчили да изчоплят по някой залък от плитката камениста почва. Също като койотите, те живеели разумно, близо до отчаянието, от нищожни доходи. Пристигнали тук без средства, без никакви съоръжения и сечива, без кредити, те нямали ни най-малка представа за новата земя, нито пък знаели как да я използват. Не зная какво ги е тласкало към това — божествена глупост или велика вяра. Подобни авантюри отдавна вече не се предприемат в света. Семействата им оцелели и се увеличили. Били открили някакво средство или оръдие, което вече е почти изчезнало или може би само временно заспало. Твърди се, че тъй като дълбоко вярвали в един справедлив и нравствен Бог, те съумели да впрегнат тази вяра, оставяйки по-дребните грижи сами да дирят своето решение. Но аз мисля, че те са могли да въоръжат Бога със собственото си себеотрицание и достойнство, за да ги получат сетне от него, тъкмо защото са си вярвали и са се уважавали като индивиди, защото вън от всякакво съмнение са били уверени в своята стойност и морална цялост. Тези неща вече са се стопили навярно защото хората вече не си вярват, а стане ли така, не остава нищо друго, освен може би да се намери някой силен човек, макар и стъпил на погрешен път, и да се тръгне по петите му.

Мнозина са дошли в Долината на Салинас без пукната пара, но е имало и други, които са продали по нещичко и са почнали новия си живот тук с пълни кесии. Обикновено те купували земя, добра земя, издигали къщи от дялано дърво, постилали килими и слагали на прозорците си розетки от разноцветно стъкло. Няколко такива семейства взели хубавата земя на долината, разчистили жълтия синап и посадили пшеница.

Такъв човек бил Адам Траск.

1

Адам Траск се родил в малка ферма в покрайнините на градец, недалеч от голям град в щата Кънектикът. Бил едничък син и дошъл на този свят половин година след като баща му в 1862 година бил повикан под знамената на един кънетикътски полк. Майката останала да гледа фермата, родила Адам и пак и оставало време да изповядва примитивната си теософия. Смятала, че съпругът й положително ще бъде убит от дивите и варварски бунтовници, и се подготвила да се свърже с него там, където според нея е „отвъд“. Но той се завърнал само месец и половина след раждането на Адам. Десният му крак бил откъснат от коляното надолу и той куцукал на дървената нога, която сам си бил издялал от буковина, вече напукана на места. Измъкнал от джоба си и оставил на гостната маса оловния куршум, който му дали да стиска със зъби, докато отрежат разкъсания крак.

Сайръс, бащата на Адам, бил страхотна личност (впрочем вечно си е бил неукротим), обичал да препуска с двуколка и така сполучил да направи дървения си крак, че да изглежда елегантен и дори привлекателен. Бил въодушевен от военната си кариера, колкото и кратка да била тя. Понеже бил природно див, допаднали му краткото обучение, пиенето, хазартът и връзките с развалени жени, които били негова неразделна част. Сетне го пратили на юг с едно попълнение. И това му допаднало — получил възможност да види нови места, да краде кокошки и да задиря южняшки момичета по сеновалите. Безцветната, отчайваща умора на продължителните маневри и сражения не му направила никакво впечатление. За пръв път се сблъскал с неприятеля една пролетна утрин в осем часа, а в осем и половина десният му крак бил вече размазан от тежък куршум, който непоправимо натрошил костите му на трески. Но и сега бил с късмет, защото бунтовниците се оттеглили и полевите хирурзи припълзели начаса. Сайръс Траск изживял своите пет минути ужас, докато изрежат висящото месо, загладят края на костта и обгорят живата плът. Белезите от зъби върху парчето олово доказват това. Не била малка и болката, докато раната заздравее в необикновено хигиеничните за тогавашните лазарети условия. Но Сайръс бил човек жизнен и як. И докато ваел буковата си протеза и подскачал с патерицата, пипнал особено упорит трипер от някаква млада негърка, която му подсвирнала изпод една купчина дървен материал и му взела десет цента. Приготвил новия си крак и болезнено схванал на какъв е хал, той с дни накуцвал насам-нататък да търси момичето. Пред другарите си по стая се заклел какво ще стори, когато я намери. Заканвал се да й отреже ушите и носа с джобното си ножче и да си вземе парите обратно. Дялайки дървения си крак, обяснявал как ще го направи. „Само на смешна кучка ще ми стане — разказвал. — Така ще я подредя, че и пиян индианец няма да я погледне.“ Но, изглежда, вечната светлина на любовта подразбрала неговите намерения, защото така и не я открил. Когато Сайръс бил изписан от болницата и освободен от войската, гонореята му била вече пресъхнала. Като се върнал в Кънектикът, от нея имало само толкова, колкото било нужно на жена му.

Мисис Траск била бледна, затворена женица. Слънчевата жега никога не обгаряла страните й, смях от открито сърце не повдигал ъгълчетата на устата й. Прибягвала до религията, за да лекува злините на света, а и своите, и според болката изменяла и религията. След като установила, че нейната теория за контакт с един мъртъв съпруг е излишна, тя тутакси се огледала за ново нещастие. Диренето й било скоро възнаградено от заразата, която Сайръс домъкнал от войната. Щом узнала в какво състояние се намира, изработила си нова теология. Нейният бог на отвъдните връзки се преобразил в бог на отмъщението, най-благодатното божество, което някога си е измисляла, и както се оказало — последното. За нея било най-лесно да припише болестта си на някакви сънища, които й се присънили, когато съпругът й го нямало. Но такава болест не можела да бъде достатъчно наказание за нейните среднощни видения. Новият й бог бил майстор в наказанията. Поискал й жертва. Разровила мозъка си да открие подходящо егоистично унижение и едва ли не щастлива стигнала до жертвата — себе си. Две седмици писала и поправяла правописните грешки на последното си писмо. Признавала си престъпления, каквито не би могла да извърши, съобщавала грешки, далеч над своите възможности. Сетне, облечена с тайно съшита плащеница, излязла в една лунна нощ и се удавила в някакво блато, толкова плитко, че се наложило да коленичи в тинята и да пъхне глава във водата. За това се иска голяма сила на волята. Когато накрая била обзета от топла несвяст, тя с раздразнение мислела, че когато на сутринта я извадят, бялата й плащеница отпред ще бъде изкаляна. Такава и била.

Сайръс Траск ожалил жена си с едно буре уиски и трима стари приятели от войската, които се отбили при него на връщане към домовете си в Мейн. Малкият Адам доста плакал в началото на траурното бдение, тъй като опечалените, неразбиращи нищо от бебета, пропуснали да го нахранят. Сайръс скоро решил въпроса. Натопил един парцал в уиски, дал го на малкото да смуче и след като смукнал три-четири пъти, малкият Адам заспал. Събуждал се на няколко пъти по време на бдението да протестира, получавал отново напоения парцал и пак заспивал. Два дни и половина бебето било пияно. И каквото и да се е случило в развиващото му се мозъче, то се оказало благоприятно за обмяната на веществата: от тези два дни и половина той си спечелил желязно здраве. На края на третия ден баща му най-после излязъл и купил коза — Адам жадно пиел мляко, повръщал, пак пиел и се оправил. В това бащата не видял нищо тревожно, тъй като вършел същото.

Не минал месец, и изборът на Сайръс Траск паднал върху седемнайсетгодишната дъщеря на един от съседите му. Задирянето протекло бързо и реалистично. Никой не се съмнявал в неговите намерения. Те били почтени и разумни. Баща й поощрил връзката. Имал две по-малки дъщери, докато Алис, голямата, била вече на седемнайсет и това й било първото предложение.

Сайръс искал жена, да се грижи за Адам. Имал нужда от човек, който да поддържа къщата и да готви, а слугите стрували пари. Като буен човек, той имал нужда и от женско тяло, но и то, не си ли женен за него, излиза скъпо. За половин месец Сайръс се сгодил, венчал, преспал и я оплодил. Съседите съвсем не видели прибързаност в тези постъпки. За онова време било напълно нормално за един живот мъжът да смени три до четири жени.

Алис Траск притежавала редица възхитителни качества. Вкъщи не миела, а направо рендосвала дъските, чистела и най-затънтените ъгли. Не била особено красива и затова нямало защо да бъде следена. Имала светли очи, жълтеникаво лице и криви зъби, но била необикновено здрава и по време на бременността не се оплакала нито веднъж. Обичала ли е деца, никой не може да каже. Никой не я попитал, а и тя нищо не издумвала, ако не я заговорят. От позицията на Сайръс това е била може би най-голямата й добродетел. Никога не изричала мнение и не давала съвет, а когато говорел някой мъж, тя давала вид, че слуша, продължавайки да си гледа къщната работа.

Младостта, неопитността и мълчаливостта на Алис Траск се оказали ценни за Сайръс като капиталовложение. Продължавайки да обработва фермата, както биха я обработвали всички негови съседи, той се хвърлил в нова кариера — тази на воин ветеран. Енергията, която едно време го карала да беснее, сега го направила замислен. Извън Министерството на войната никой не можел да каже колко и как е служил в армията. Дървеният крак се превърнал едновременно в доказателство за бойните му подвизи и в гаранция, че повече не би се захванал с подобно нещо. Почнал плахо да разказва на Алис за своите походи, но колкото повече усвоявал тънкостите на повествованието, толкова повече се множали битките, в които е участвал. В самото начало си давал сметка, че лъже, но не минало много, и взел сам да вярва в истинността на всяка разказана история. Преди да го мобилизират, нямал никакви особени интереси към военното дело. Сега се заловил да купува всяка книга за войната, четял всички съобщения, абонирал се за нюйоркски вестници, изучавал карти. Географските му познания преди били минимални, нямал капка информираност за военните действия. Сега станал авторитет. Знаел не само отделните битки, настъпления и прегрупирания, но също и замесените в тях части до полк, с полковниците и местосъсредоточенията им. И от разказване почнал да си вярва, че във всичко е взел участие.

То било постепенен процес, който се извършвал, докато Адам и по-малкият му природен брат полека възмъжавали. Адам и малкият Чарлз седели смълчани и смирени, а баща им обяснявал как са разсъждавали и какво са планирали отделните генерали, къде са допуснали грешка и как именно трябвало да постъпят. По едно време — той вече бил сигурен в това — заявил на Грант и на Мак Клелън в какво са сбъркали, като ги помолил да приемат неговия анализ на положението. Но те неизменно отказвали неговия съвет, за да се окаже едва по-късно, че е бил прав.

Едно нещо Сайръс не посмял да направи и може би постъпил умно. Нито веднъж не си прибавил нашивка — почнал като редник Траск, той си останал редник Траск. От всичките му разкази излизало, че в едно и също време е бил и най-подвижният, най-вездесъщият редник в цялата история на тази военна кампания. Понякога се налагало едновременно да се намира на четири различни места. Но сякаш по инстинкт никога не разказвал тези случки непосредствено една след друга. Алис и момчетата разполагали с пълен негов портрет: един редник, горд, че е такъв, който не само се оказвал там, където е станало всяко любопитно и важно събитие, но е могъл безпрепятствено да присъства на щабните заседания и да одобрява или оспорва решенията на генералите.

Смъртта на Линкълн била за Сайръс като заливане с вряла вода. Той вечно си спомняше какво почувствал, когато за първи път чул вестта. И след това не можеше нито да я спомене, нито да я слуша, без в очите му да бликне внезапна влага. И макар никога да не твърдеше това в действителност, човек би останал с непоколебимото впечатление, че редник Сайръс Траск е бил един от най-близките, най-сърдечни и най-доверени приятели на Линкълн. Когато мистър Линкълн искал да разбере нещо за войската, за истинската войска, а не за ония надути кукли в златни ширити, той се обръщал към редник Траск. И как Сайръс успявал да внуши това, без да изрече и една дума, бе просто тържество на хипнозата. Никой не би могъл да го нарече лъжец. И това се дължало главно на факта, че лъжата се намирала в главата му, а истините, излизащи от устата, само носели нейните оттенъци.

Скоро почнал да пише писма, а по-после и статии за воденето на войната, а изводите му били интелигентни и убедителни. Наистина Сайръс развил у себе си един блестящ военен ум. Неговите критики както на войната по начина, по който била водена, така и на военната организация, която се запазила, били неотразимо задълбочени. Статиите му в различни списания почнали да привличат внимание. Писмата му до Министерството на войната, отпечатвани едновременно и във вестниците, захванали да оказват силно влияние върху решенията на армията. Може би ако Великата армия на Републиката1 не бе си спечелила политическа сила и власт, гласът му нямало да се чува така ясно във Вашингтон, но как да пренебрегнеш човек, който говори от името на близо един милион мъже! Ето такъв глас по военните въпроси станал Сайръс Траск. Стигнало се дотам, че с него се консултирали по въпроси на войсковата организация, на взаимоотношенията между офицерите, на личния състав и въоръжението. Познанията му на експерт били безспорни за всекиго, който го слушал. Той просто бил един военен гений. Нещо повече, оказал се един от организаторите на Великата армия на Републиката като сплотена и значителна сила в живота на нацията. След няколко неплатени поста в тази организация той станал платен секретар и останал такъв до края на живота си. Пътувал из страната от единия до другия край, посещавал събрания, конференции и биваци. Толкоз за обществения му живот.

Частният му живот също се преплел с новата професия. Като човек, предан на една идея, той организирал дома си и фермата на военна нога. Изисквал и получавал донесения за развитието на личното си стопанство. Може би Алис предпочитала тъкмо това — не била от хората, които много говорят. За нея много по-лесно било да даде един сбит отчет. Грижела се за растящите момчета, поддържала къщата, осигурявала редовното пране. Но трябвало и да си пази силите, макар в нито един от своите отчети да не споменавала за това. Без никакво предупреждение силите внезапно я напускали, налагало се да седне и да почака, додето се възстановят. Нощно време се обливала в пот. Чудесно разбирала, че е болна от онова, което наричали „охтика“, била сигурна дори без непогрешимия симптом — тежката мъчителна кашлица. Не знаела колко й остава да живее. Някои хора си отивали само за няколко години. Правило нямало. Очевидно не посмяла да спомене за това на съпруга си. Той имал система за лечение на болестите, твърде много напомняща наказание. Болки в стомаха церял с такова раздиращо очистително, че е истинско чудо как са оцелявали. Кажела ли какво й е, Сайръс би започнал такова лечение, което ще я убие, преди да я довърши туберкулозата. Вън от това, колкото повече се „милитаризирал“ Сайръс, толкова повече жена му научавала единствения начин, по който войникът може да остане читав. Гледала никога да не бие на очи, никога да не се обажда, ако не я попитат нещо, да върши онова, което се очаква от нея и никога повече, и да не се стреми към повишение. Превърнала се в истински редник от последната редица. Така било далеч по-лесно. Алис се оттегляла все по-назад, докато накрая едва се забелязвала.

Но момчетата не могли да избягат. Сайръс бил решил, че макар армията да не е безупречна, тя все още предлага едничката почтена професия за един мъж. Тъгувайки, че не може да си остане войник поради дървения крак, той не можел да си представи за синовете си друга кариера освен военната. И усещал, че момчетата трябва да изучат военния занаят като него, от най-ниското стъпало. Тогава то ще разбере за какво става дума от опит, а не от чертежи и от учебници. Едва проходили, взел да ги запознава с оръжейния наръчник, а в началните класове строевата подготовка, насъщна като дишането, вече ги отвращавала до полуда. Непрекъснато ги подлагал на упражнения и тактувал с пръчка, почуквайки дървената си нога. Карал ги да правят походи с мили, носейки пълни с камъни раници, за да им укрепват раменете. А в горичката зад къщата неспирно се грижел за точната им стрелба.

2

Когато едно дете за първи път изобличи възрастните, когато в сериозната му главица за пръв път се вмъкне истината, че възрастните не са божествено всезнаещи, че преценките им невинаги са мъдри, а мисленето правилно и присъдите справедливи, неговият свят изведнъж се оказва в паническа пустота. Боговете се катурват, сигурността изчезва. И което е най-важно: боговете не падат постепенно, а с трясък, стават на парчета или потъват дълбоко в зеления жабуняк. Непосилна работа е да ги издигаш наново, те вече никога не изпускат същия блясък. И светът на детето никога повече не възвръща предишната си цялост. Мъчително е такова израстване.

Адам разбра баща си. Не че нещо у баща му се беше променило, просто нови неща се случиха с Адам. Открай време бе ненавиждал дисциплината като всяко нормално животно, но тя беше истинска и неизбежна като шарка, не можеш да я отречеш или наругаеш, можеш само да я мразиш. Сетне много бързо, почти с едно прещракване в мозъка, Адам разбра, най-малкото за себе си, че методите на баща му нямат никаква връзка с каквото и да било на света, освен със самия него, баща му. Подготовката и упражненията изобщо не бяха предназначени за момчетата, а имаха за цел да направят Сайръс велик човек. Същото прещракване в мозъка му откри, че баща му съвсем не е велик, че е наистина човек с много силна воля, праволинеен малък човек с грамадна хусарска фуражка. Никой не знае кое причинява това — някой особен израз в очите, една разобличена лъжа или миг на колебание. След това божеството в детското съзнание рухва.

Младият Адам винаги е бил послушно дете. Душата му се съпротивляваше срещу насилието, срещу раздорите, срещу безмълвното, изпълнено с ругатни напрежение, което събужда старите свади в една къща. В желанието си да живее в спокойствие той се пазеше от всякакво вироглавие и от кавги, а това биваше възможно само ако стои настрана, тъй като неприятности имаше във всичко. Прикриваше съществуването си зад булото на смътна неопределеност, а пред погледа му течеше животът — бурен и богат. Това не го предпазваше от огорченията, но поне му осигуряваше недосегаемост.

Брат му Чарлз, по-малък само с година и нещо, растеше агресивен като баща си. Роден атлет, с вродено чувство за време и съгласуваност, у него бликаше волята на състезателя да побеждава другите, което осигурява успеха в този свят.

Малкият Чарлз печелеше всички надпревари с Адам било то в умение, в сила или в бърз ум, печелеше ги тъй лесно, че скоро му станаха безинтересни и трябваше да си търси противници сред другите деца. Стана тъй, че между двете момчета се породи особена привързаност, само че тя приличаше по-скоро на съюз между брат и сестра, отколкото между двама братя. Чарлз се биеше с всички момчета, които дразнеха или обиждаха Адам, и обикновено ги надвиваше. Пазеше Адам от строгостта на баща си посредством лъжи, а някога дори взимаше вината върху себе си. Към брат си той се отнасяше с онази привързаност, която изпитваме към безпомощните, към слепите кученца и новородените.

Адам наблюдаваше хората от своя свят от скритите подстъпи на съзнанието си, през дългите тунели на своето зрение. От една страна, баща му: в началото една еднокрака природна стихия, съществуваща, за да могат покрай нея малките момчета да се чувстват още по-малки, а глупавите — да съзнават своята глупост; сетне, подир сгромолясването на божеството, той виждаше баща си като полицай по рождение, онзи служител, когото можеш да заобиколиш или измамиш, но не и да предизвикаш. През дългите тунели на своето зрение Адам виждаше природения си брат Чарлз като светло същество от друга раса, надарено с физическо здраве, бързина и готовност, нещо, което се намира в съвсем друг план, от което можеш да се възхищаваш, както човек се възхищава на ленивата опасност, скрита в черния леопард, и което по никакъв начин не можеш да сравняваш със себе си. Но на Адам нито веднъж не мина през ума да се довери на брат си — да му разкаже за жаждата, за мрачните сънища, за мечтите и тихите радости, притулени в дъното на неговия зрителен тунел; по-скоро би поделил мислите си с някое гиздаво дърво или с полетелия фазан. Адам се радваше на Чарлз, както жените се радват на някой тлъст диамант, зависеше от брат си така, както жената зависи от блясъка на своя брилянт и чувството за сигурност, вложено в неговата стойност. Но за любов, привързаност и единомислие не можеше да става и дума.

Към Алис Траск Адам изпитваше спотаено чувство, подобно на сгряващ свян. Тя не му беше майка — знаеше го, защото му го бяха казвали безброй пъти. Ала не от казаното, по-скоро от тона, с който се изричаха нещата, той бе разбрал, че истинската му майка навремето е извършила нещо срамно, например забравила да нахрани кокошките или не улучила мишената на тяхното горско стрелбище. И това, че сега я няма, се дължи именно на този пропуск. Адам понякога си мислеше, че само да узнае какъв е бил нейният грях, какво пък — би сгрешил и той, стига по този начин също да се махне от тук.

Алис се отнасяше към момчетата еднакво — къпеше ги, хранеше ги, а всичко друго оставяше на баща им, който бе дал ясно и веднъж завинаги да се разбере, че физическото и умственото развитие на синовете му е изключително негова грижа. Никому не отстъпваше дори правото на похвала или на упрек. Алис никога не се оплакваше, не гълчеше, не се смееше, нито плачеше. Устата й бе навикнала да стои стисната в черта, която нищо не скрива, но и нищо не подсказва. Но веднъж — Адам тогава беше съвсем малък — той тихомълком се промъкна в кухнята. Алис не го забеляза. Кърпеше чорапи и се усмихваше. Адам тайно се измъкна, излезе от къщата и отиде на едно скришно място в гората, зад един дънер, който му беше добре познат. Там се напъха между коренаците като в сигурно убежище. Беше сащисан, като да я бе сварил гола. Дишаше възбудено, стягаше го гърлото. Защото Алис наистина се бе разголила — тя се усмихваше. Не можеше да схване как си бе позволила подобно разпътство. И го заболя за нея със страстен и пламенен копнеж. Не му стана ясно какво е всичко това, но продължителната липса на прегръдка, на люлка и ласка, гладът за една кърмеща гръд, за нежността на един скут, за глас, който гали и носи състрадание, за сладостното чувство на вълнение — всички тези неща изведнъж изпълниха неговия копнеж, но той не ги усети, защото не знаеше, че на света има такива неща, отде да разбере, че му липсват?

Естествено, хрумваше му, че може би не е прав и че някаква несретна сянка е забулила лицето му и е замъглила погледа. Тогава възстановяваше в спомена си ясната картина и се досещаше, че и очите й се усмихваха. Особената светлина можеше да е причина за едното или за другото, но не и за двете.

И взе да я дебне, както се дебне дивеч, както дни наред бе наблюдавал белките по рида, притихнал бездиханен като камъче, за да гледа как старите белки извеждат малките си на слънце. Спотаен, и от най-неподозирани ъгълчета той шпионираше Алис и установи, че е истина. Останеше ли сама, сигурна, че наистина е сама, тя понякога позволяваше на мисълта си да заиграе на воля и тогава се усмихваше. И колко интересно: тя можеше да закопае усмивката си в земята също тъй светкавично, както и белките прибираха малките си в дупката.

Адам скътваше това съкровище дълбоко, но задоволството трябваше да се заплаща с нещо. И Алис почна да намира подаръци: ту в кошницата с конците, ту в излющената си чанта, ту под възглавницата — по два червеникавокафяви карамфила, перо от синигерова опашка, половин пръчица зелен восък за писма, по някоя задигната носна кърпичка. Отначало Алис се сепваше, но свикна и щом намереше неочаквания подарък, озаряваше я волната усмивка, за да изчезне веднага като пъстърва, прекосила острието на слънчевия лъч във вира. Не зададе нито един въпрос, никому нищо не спомена.

Нощем кашлицата й се усилваше, пронизителна и тревожна, и накрая Сайръс се видя принуден да я премести в друга стая — иначе не го оставяше да мигне. Но продължи често да я посещава, подскачайки на босия си крак, подпрян с ръка на стената. И момчетата дочуваха и усещаха трясъка на неговото тяло из цялата къща на отиване и на връщане от леглото на Алис.

Колкото повече порастваше, толкова повече Адам почна да се страхува от едно нещо. Изтръпваше, че ще дойде ден, когато ще го повикат и ще го вземат войник. Баща му постоянно припомняше, че такъв ден непременно ще настъпи, и често говореше за това. Тъкмо Адам имал нужда от войската, за да го направи мъж. Чарлз вече е почти мъж. И какъв опасен мъж беше Чарлз, още на петнайсет години! Тогава Адам беше на шестнайсет.

3

С годините привързаността между двамата братя порасна. Може да се каже, че от страна на Чарлз това чувство бе отчасти и пренебрежение, но все пак пренебрежение, което закриля. Случи се така, че една вечер момчетата заиграха в двора на джелик, игра, нова и за двамата. На земята се поставя малка подострена в краищата клечка, която сетне се удря в единия край с тояга. Подскочила във въздуха, клечката се запраща с тоягата колкото може по-далеч.

Адам не беше много по игрите. Но, кой знае как — по някаква грешка на окото или по-добър рефлекс, той победи брат си — четири пъти изпрати джелика по-далече от Чарлз, За него преживяването бе нещо ново, обзе го някакво диво опиянение и той забрави да следи и да се съобразява, както обикновено, с настроението на брат си. На петия път джеликът избръмча като пчела и отиде далече в полето. Обърна се сияещ към Чарлз и моментално нещо в гърдите му замръзна. Омразата в лицето на Чарлз го сепна. „Мен ако питаш, чиста случайност — неубедително се оправда той. — На бас, че втори път няма да мога.“

Чарлз нагласи своя джелик, удари и когато той се надигна във въздуха, замахна, но не улучи. След това бавно, с ледени и безстрастни очи, пристъпи към Адам. Адам се отдръпна ужасен. Не посмя да се обърне и да побегне, защото брат му щеше да го настигне. Със стреснат поглед и глътнал език, той почна бавно да отстъпва. Чарлз приближи и го цапардоса с тоягата през лицето. Адам вдигна ръце да закрие разкървавения си нос, но Чарлз завъртя тоягата, хласна го в ребрата, та чак дъхът му спря, сетне го удари по главата и го простря. Паднал в безсъзнание на земята, Чарлз го срита тежко в стомаха и се отдалечи.

След малко Адам дойде на себе си. Гърдите го боляха, дишаше плитко. Помъчи се да седне, но гърчът на скъсани мускули в стомаха отново го повали. Забеляза, че Алис наднича от прозореца — лицето й говореше за нещо, което по-рано никога не бе виждал. Не разбра какво е; не беше мекушавина, не и слабост, навярно беше омраза. Тя долови, че той я гледа, спусна пердето и се скри. Когато Адам най-после се надигна от земята и превит надве, се довлече в кухнята, намери там леген с гореща вода, явно приготвен за него, и чиста кърпа. Мащехата му кашляше в стаята си.

Чарлз притежаваше едно голямо качество — никога и за нищо не съжаляваше. Нито веднъж не спомена за побоя, очевидно така го и бе забравил. Но Адам се постара повече никога да не печели на каквото и да било. Всякога бе усещал заплахата, идеща от брат му, но сега осъзна, че никога не бива да печели от него, освен ако не е готов да убие Чарлз. Чарлз не се извини. Чисто и просто не бе изневерил на себе си.

Чарлз не призна на баща си за боя, Адам не се оплака, не ги обади и Алис и все пак той, изглежда, подразбра. Месеци наред към Адам се обръщаше особено ласкаво, говореше му по-внимателно и повече за нищо не го наказа. Почти всяка вечер му четеше наставления, но никога грубо. Адам се боеше повече от нежността, отколкото от грубостите, тъй като му се стори, че го готвят за жертвоприношение, сякаш са го подложили на предсмъртни милувки — така приласкават и прикоткват обещаните на боговете жертви, за да отидат на заколение честити и да не ги разгневят със своето страдание.

Сайръс търпеливо обясняваше на Адам каква е природата на войника. И при все че познанията му се кореняха не толкова в личния опит, колкото в прочетеното, те бяха сериозни и точни. Разказваше на сина си за печалното войнишко достойнство, за това колко нужен е той, като се имат предвид пораженията на човечеството, наказание за нашите слабости. Може би Сайръс ги откриваше у себе си и затова нещата, които разправяше, бяха твърде различни от парадната, креслива войнственост в по-младите му години. Върху войника, казваше Сайръс, се сипят унижения, за да може, когато му дойде времето, да посрещне с по-малко негодувание последното унижение — нелепата и безсмислена смърт. Сайръс говореше това само на Адам, на Чарлз не даваше да слуша.

Един късен следобед Сайръс изведе Адам на разходка и неговите мрачни заключения от всичките изследвания и теории ненадейно бликнаха и заляха сина му с плътния си ужас:

— Трябва да знаеш, че войникът е най-святото от всички човешки същества, понеже го подлагат на най-много изпитания, най-много от всички. Ще се постарая да ти обясня. Ето виж — откакто свят светува, човека го учат, че да убива хора, е най-недопустимото зло. Който убие, трябва да бъде убит, защото е допуснал огромен грях, може би най-грозния грях, който познаваме. А после взимаме войника, тикваме му смъртта в ръцете и му заповядваме: „Използвай я добре и умната!“ И не му слагаме никакви спирачки. Върви да изтрепеш толкова много от тия или ония свои братя, колкото можеш! А ние за това ще те възнаградим, тъй като са те учили на друго, а ние го провалихме.

Адам облиза засъхналите си устни, понечи нещо да попита, не успя, после пак се помъчи:

— А защо трябва да го правят? Защо е така?

Сайръс бе дълбоко развълнуван и заговори тъй, както нито един път не бе говорил:

— Не зная — рече той. — Изучавах и, да кажем, научих как стоят нещата, но така и не успях да се докосна до причината. Хич и не се надявай да установиш, че хората разбират онова, което вършат. Толкова много неща се правят по инстинкт… както пчелата сбира мед или както лисицата си мокри лапите в ручея, за да заблуди кучетата. Може ли да ти обясни лисицата защо постъпва така? Коя пчела помни какво е зима, та да я очаква отново? Когато разбрах, че трябва да вървиш в казармата, рекох си да не ти казвам нищо за бъдещето, та да можеш самичък да изровиш своите истини, но сетне ми се стори по-добре, ако аз те предпазя с малкото, което знам. Скоро ще те вземат, наближаваш възрастта.

— Не искам — начаса отвърна Адам.

— Скоро ще те вземат — продължи баща му, недочул. — Искам да ти го кажа, да не ти дойде изневиделица. Първо ще ти смъкнат дрехите, но няма да свършат с това. Ще ти изсмучат и малкото достойнство, което имаш, и ще изгубиш и онова, което смяташ за свое рождено право, правото да живееш и никой да не ти се набърква в живота. Ще те накарат да живееш, да се храниш, да спиш и да ходиш по нужда лакът до лакът с други хора. И щом те облекат наново, ще бъде невъзможно да се разпознаеш от другите. Нямаш дори право да си вържеш едно парцалче или да си боднеш на гърдите бележка „Това съм аз, различавайте ме от останалите“.

— Не искам — повтори Адам.

— Няма да мине много — поде пак Сайръс — и в главата ти не би минала нито една мисъл, която да не е като мислите на другите. Ще забравиш всяка дума, по-различна от думите на другите. Ще вършиш неща, защото и другите ги вършат. А опасността ще усещаш другояче — като опасност за цялата тая стан от еднакво мислещи и еднакво действащи мъже.

— Ами ако откажа? — попита Адам.

— Да — рече Сайръс, — понякога и това става. Току-виж намерил се някой, който не желае да върши онова, което се изисква от него. И знаеш ли какво става? Цялата машина хладнокръвно се посвещава в смазването на неговото своеволие. Ще налагат духа ти и твоето търпение, твоето тяло и ума ти, с железни тояги ще ги налагат, само и само да изкарат от тебе това опасно желание да бъдеш по-различен. И ако накрая не им се поддадеш, ще те изповърнат и както си вонлив, ще те изхвърлят навън — нито част от тях, но още не и свободен. Затуй е по-добре да се приспособиш. Правят го само за да се предпазват. Нещо тъй тържествуващо нелогично и тъй красиво безсмислено, каквото е една армия, не би допуснало да бъде отслабено от нечие несъгласие. Ако не я сравняваш непрекъснато с други неща, за да я взимаш на присмех, постепенно и сигурно ще откриеш, че армията съдържа някаква своя вътрешна логика, някакъв смисъл и красота, ужасяваща красота. И невинаги онзи, който може да приеме това, е непременно лош човек, понякога дори е много по-добър. Хубаво ме слушай какво ти думам, доста дълго съм размишлявал. Има хора, които се плъзват към унилата помийна яма на службата, предават се и стават безлични. Но такива поначало не са били кой знае колко лични. Може би ти си от тях. Но има други, пропадат надолу, потъват в общото блато и след това се издигат още по-самоуверени, отколкото са били, защото са изгубили мъничко от своята суетност, но пък са спечелили всичко най-скъпоценно на ротата и на полка. Можеш ли да слезеш толкова ниско, ще можеш и да се издигнеш, още по-високо, отколкото си се надявал. Тогава ще изпиташ една свещена радост, ще се радваш на другарство, равно почти на дружбата с ангелите небесни. Тогава ще установиш какво струват хората дори когато са примитивни. Но първо не паднеш ли, никога няма да се домогнеш до това.

Като се прибираха вкъщи, Сайръс сви вляво и навлезе в горичката. Свечеряваше се. Ненадейно Адам се обади:

— Татко, виждаш ли там онзи дънер? Обичах да се крия между корените му от другата страна. След всяко твое наказание се скривах там, а понякога отивах и когато просто ми е мъчно.

— Да отидем да го видим — предложи баща му. Адам го заведе и Сайръс се вгледа в подобната на гнездо трапчинка между коренаците. — Отдавна го знам — рече той. — Веднъж беше изчезнал за дълго време и аз си помислих, че сигурно си имаш такова местенце. Намерих го, защото предчувствах от какво кътче имаш нужда. Виждаш ли как е утъпкана пръстта, оскубана е и малкото трева. И докато си се гушил тука, разнищвал си кората на лико. Щом го видях, веднага познах, че тук ти е скривалището.

Адам гледаше смаян баща си.

— Но ти никога не си идвал да ме търсиш.

— Естествено — отвърна Сайръс. — Не бих направил това. Най-лесно е да притесниш човека. Аз не бих го направил. Необходимо е винаги да оставяш на човека един изход преди смъртта. Запомни го! Аз съм знаел, досещах се колко много те притеснявам. Но не исках да те блъсна от високото. — Продължиха припряно между дърветата. — Толкова неща искам да ти кажа. Но повечето ще забравя. Да ти кажа например, че войникът се отрича от много, за да получи нещо в замяна. От деня на раждането му всяко обстоятелство, всеки закон и правило и всяко право учат човека да съхранява собствения си живот. И той започва с този велик инстинкт, а сетне всичко го потвърждава. После отива войник и го принуждават да научи как да го нарушава — учат го, че е длъжен хладнокръвно да жертва живота си, без да полудее. Ако успееш да постигнеш това — а обърни внимание, че не всички успяват — значи си се сдобил с един от най-висшите дарове. Виж какво, сине — гласът на Сайръс беше сериозен, — почти няма човек, който да не се страхува, и хората дори не знаят от какво се поражда този страх: сенки, обърканост, безчислени и безименни опасности, страх от безликата смърт. Но ако се приучиш да виждаш не сенките, а истинската смърт, познаваема и определена от куршум или сабя, от стрела или копие, тогава вече няма да има защо да се боиш, най-малкото не така, както преди. Ще бъдеш човек, по-различен от другите, уверен там, където останалите крещят от ужас. Там е именно голямата награда. И може би едничката награда. Може би това е бленуваната чистота, заградена отвсякъде с мръсотия. Хайде, че притъмня. Ще ми се пак да си поприказваме утре вечер, когато и двамата сме помислили по това, което ти казах.

— Защо не поприказваш и с брат ми? — прекъсна го Адам. — Чарлз сигурно ще отиде, него много повече го бива от мене.

— Чарлз няма да отиде — отсече Сайръс. — Няма да има никакъв смисъл.

— Но от него ще излезе по-добър войник.

— Само външно — рече Сайръс. — Не и отвътре. Чарлз не се страхува от нищо и затова никога нищо няма да научи за храбростта. Освен себе си той друго не знае, тъй че никога не ще постигне онези неща, които се постарах да ти обясня. Да го пратиш във войската, би означавало да развържеш у Чарлз онова, което трябва да се държи в окови, а не да го пускаш свободно. Не бих посмял да го пратя.

— Но ти никога не го наказваш — възрази Адам, — оставяш го да я кара както си знае, хвалиш го, не му се присмиваш, а сега не искаш да го пратиш в казармата. — Изведнъж млъкна, уплашен от думите си, от гнева, презрението или грубостта, които могат да му довлекат.

Баща му не отговори. Излезе от горичката с ниско сведена глава, опрял брада в гърдите си; бедрото му странно се привдигаше и падаше при всеки монотонен удар на дървения крак в земята. Когато трябваше да го премести напред, дървеният му крак описваше полукръг встрани.

Беше се стъмнило, през отворената кухненска врата блестеше златистата светлина на лампите. На прага се появи Алис, вгледа се да види идват ли и когато чу приближаващите неравни стъпки, се прибра обратно в кухнята.

Сайръс наближи стълбищната площадка пред кухнята и преди да спре, вдигна глава и попита:

— Къде си?

— Тук съм, зад гърба ти.

— Попита ме нещо. И май ще трябва да ти отговоря. Не знам дали ще е хубаво, или не. Ти не си умен. Не знаеш какво искаш. Нямаш нужната бруталност. Оставяш се другите да те мачкат. Понякога ми се струва, че си слабак, който и на кучешко лайно не може да заприлича. Доволен ли си от този отговор? Тебе обичам повече. Винаги съм те обичал повече. Навярно не е добре да ти го казвам, но е така. Повече те обичам. Инак защо бих си давал труд да те нагрубявам? Сега си затваряй устата и върви да вечеряш. Утре вечер пак ще поговорим. Боли ме кракът.

4

На масата никой не се обади. Тишината се накъсваше единствено от сърбането на супата и скърцането на дъвчещи зъби. Баща му махваше с ръка да отпъди нощните пеперуди от шишето на газената лампа. Адам мислеше, че брат му скритом го наблюдава. При едно внезапно вдигане на главата долови бързия поглед на Алис. А като се навечеря, бутна стола си назад.

— Мисля да се поразходя.

Чарлз се изправи.

— И аз ще дойда.

Алис и Сайръс ги изпратиха с поглед до вратата и тогава тя зададе един от редките си въпроси:

— Какво си направил? — Гласът й беше неспокоен.

— Нищо.

— Ще го пратиш ли?

— Да.

— А той знае ли?

Сайръс се загледа мрачно в тъмнината зад отворената врата.

— Знае.

— Няма да му допадне. Не е честно.

— Няма значение — каза Сайръс и високо повтори: — Няма значение! — Тонът му сякаш казваше: „Затваряй си устата. Не е твоя работа!“ За миг помълчаха, след което й рече: — Нали не е твое дете.

Алис не се обади.

Момчетата поеха по тъмния изровен път. Някъде напред, там, където се виждаха накъсаните светлини на селището, Чарлз попита:

— Искаш ли да отидем и да видим какво става в кръчмата?

— Не беше ми хрумвало — рече Адам.

— Тогава за какви дяволи си тръгнал нощя на разходка?

— Ти можеше и да не идваш — каза Адам. Чарлз се приближи.

— Какво ти приказваше днес следобед? Видях ви, като вървяхте заедно. Какво ти каза?

— Все едно и също. За войската.

— Мен другояче ми се стори — с подозрение рече Чарлз. — Видях как се навежда наблизо, така разговаря с мъжете, именно разговаря, а не приказва.

— Приказваше — търпеливо отвърна Адам, но притаи дъх, защото усети, че стомахът му се присвива от страх. Сетне пое дълбока глътка въздух и го задържа, дано прогони опасенията си.

— И какво по-точно ти каза? — Чарлз беше настойчив.

— За войската… и какво е да си войник.

— Не ти вярвам — каза Чарлз. — Знам те какъв си: мръсноуст и долен лъжец. Искаш нещо да скриеш.

— Нищо — рече Адам.

— Твоята шантава майка се е удавила — дрезгаво изсъска Чарлз. — Сигурно е забелязала на какво приличаш. То й е стигнало. — Адам тихо изпусна дъха си, потискайки коварния страх. Но замълча. — Гледаш да ми го отнемеш! — извика Чарлз. — Но не знам как ще успееш. Какво си намислил да правиш?

— Нищо — каза Адам.

С един скок Чарлз се намери пред него и Адам трябваше да спре с гърди, почти допрени до гърдите на брат си. Отстъпи назад, предпазливо, както се отстъпва от змия.

— Спомни си рождения му ден! — изкрещя Чарлз. — Взех шест долара и му купих германски нож с бисерна дръжка, три острия и тирбушон. Къде е този нож? Да си видял дали го използва? На теб ли ти го даде? Тъй и не видях да го отваря. Да не ти е в джоба, а? Какво може да е направил с него? Едно „благодаря“, и толкоз! И повече нищо не се чу за бисерния германски нож за шест долара.

В гласа му бушуваше гняв и Адам отново усети пълзящия страх. Но знаеше, че на разположение има още един миг. Толкова често бе виждал как тази унищожителна машина смита всичко по пътя си. Първо идваше гневът, после студенината и самообладанието, погледът, който нищо не казва, и доволната усмивка; гласът стихваше и минаваше в шепот. Станеше ли тъй, чакай убийство — хладнокръвно и майсторско убийство с ръце, които пипат точно и без грубост. Адам преглътна слюнката си да навлажни пресъхналото гърло. Каквото и да кажеше, то нямаше да бъде чуто, защото разгневеше ли се, брат му не слушаше и дори не чуваше. Сега тъмнееше пред Адам, по-нисък, но по-широкоплещест, по-як, но още неприклекнал за удар. Устните му блестяха влажни на звездната светлина, но усмивката още я нямаше, в гласа още звучеше яростта.

— Ти какво направи за рождения му ден? Мислиш, че не съм видял! Да си давал шест долара? Или поне четири? Донесе му едно помиярче, което си намерил в гората. Хилеше се като идиот и повтаряше какъв чудесен птичар щяло да стане. Това кученце сега спи в неговата стая. И когато чете, все с него си играе. Обучава го! А къде е ножът? „Благодаря“ ще ми вика, едно голо „благодаря“! — Чарлз вече шептеше, раменете му увиснаха.

Адам отскочи отчаяно назад и вдигна ръце да си предпази лицето. Брат му се придвижваше пресметливо, с уверена стъпка. Единият му юмрук отхвръкна внимателно, да установи разстоянието, последван от пронизващ удар в стомаха, и Адам отпусна ръце. Тогава връхлетяха четири удара в главата. Адам усети, че костта и хрущялът на носа му са премазани. Вдигна отново ръце и Чарлз стовари пестник в сърцето му. През цялото време Адам не сваляше очи от брат си — така безнадеждно и объркано осъденият гледа своя палач.

Внезапно, за най-голяма своя изненада, Адам диво замахна — един висок и безопасен удар без сила и без посока. Чарлз се сниши и безпомощната ръка мина зад врата му. Адам обхвана брат си с две ръце и като хълцаше, притисна се о него. Усети как точните му юмруци се впиват в стомаха му и от това му се повръщаше, но не се откъсваше от него. Времето течеше бавно. С тялото си почувства, че брат му се измества встрани, за да го принуди да разтвори крака. После усети как коляното му се вдига, разминава се с неговите колене, плъзва се по бедрата му и накрая се забива в слабините му — раздра го мълниеносна бяла болка, която отекна в цялото му тяло. Ръцете му паднаха. Прегъна се на две и заповръща, а хладнокръвното убийство продължаваше. Адам различаваше ударите по слепоочията си, по страните, в очите. Устната му се разцепи и се размаза о зъбите, но иначе кожата му сякаш надебеля и се изопна, все едно че е покрит с плътен каучуков пласт. Смътно се питаше защо нозете му не се прегъват, защо още не е паднал, защо е още в съзнание. Побоят се проточи безкрайно. Дочуваше как се е запъхтял брат му, как си поема дъх на бързи тласъци като ковач, виждаше го в размътената звездна тъмнина през кървавите сълзи, стичащи се от очите му. Забеляза невинния, нищо неказващ поглед и едва доловимата усмивка на мокрите устни. В този миг проблесна светлина и настъпи мрак.

Чарлз се изправи над него, гълтайки въздух като изтощено куче, после се обърна и бързо пое към къщата, потривайки ожулените кокалчета на пръстите си.

Съзнанието на Адам се върна бързо и заплашително. Мозъкът му се въргаляше в някаква болезнена мъгла. Натежало и подпухнало, тялото го болеше. Но той забрави раните си начаса. По пътя се зачуха бързи стъпки. Обзе го несъзнателният ужас и свирепостта на плъх. Вдигна се с усилие на колене и изпълзя от пътя в пресъхващия ров отстрани. Прикрита с високи треви, канавката бе пълна с една педя вода. Адам се довлече тихо до водата, като гледаше да не я разплиска шумно.

Стъпките се приближиха, намалиха ход, повъртяха се, върнаха се. От скривалището си Адам виждаше в тъмнината единствено тъмнина. Сетне просветна кибрит: дребното синкаво пламъче горя колкото да се прихване клечката и чудновато освети отдолу лицето на брат му. Чарлз вдигна клечката и се огледа и сега Адам забеляза брадвата в дясната му ръка.

Нощта след угасването на кибрита стана още по-непрогледна. Чарлз продължи бавно и запали още една клечка, след нея още една. Оглеждаше пътя за някакви следи, но най-после се отказа. Дясната му ръка се издигна и запрати брадвата далече в полето. Сетне отривисто се отправи към мъждукащите светлини на селището.

Адам лежа в студената вода дълго, недоумяващ как ли се чувства брат му. Питаше се дали сега, когато яростта му е поохладняла, той ще изпита тревога, съжаление, ще му стане ли съвестно или просто нищо. Адам бе почувствал тези неща вместо него. Съвестта му го свързваше с Чарлз и той изживя болката на угризението вместо него така, както бе писал някога домашните му. Изпълзя от водата и се изправи. Раните прегаряха, кръвта по лицето му засъхваше. Реши да не се прибира и да остане в мрака, докато баща му и Алис си легнат. Разбираше, че не е в състояние да посрещне никакви въпроси, тъй като не знаеше никакви отговори; колкото и да се стараеше да ги намери, толкова по-тежко ставаше за изтерзания му разсъдък. Около челото му се носеше замая, поръбена със сини светлини, и той съзнаваше, че скоро ще припадне. Затътра се бавно по пътя с разкрачени нозе.

На площадката спря и погледна вътре. Увиснала на веригата си от тавана, лампата хвърляше жълт кръг и осветяваше Алис и кошницата за кърпеж, сложена на масата пред нея. От другата страна баща му хапеше дървената си перодръжка, топваше я в шишето с мастило и вписваше нещо в черния си дневник.

Алис вдигна очи и видя окървавеното лице на Адам. Ръката й подскочи към устата и тя прехапа пръсти.

Адам провлече единия си крак на горното стъпало, сетне другия и се подпря на рамката на вратата.

Сега и Сайръс вдигна глава. Изгледа го с далечно недоумение. Изкривена, самоличността му се проясняваше постепенно. Изправи се объркан и смутен, заби перодръжката в мастилницата и обърса пръсти в панталоните си.

— Защо го е направил? — попита тихо.

Адам се помъчи да отговори, но устата му бе скована и суха. Облиза устни и кръвта наново бликна.

— Не зная — рече той.

Сайръс се приближи и така свирепо го хвана за ръката, че той се олюля и дръпна ръка.

— Не ме лъжи! Защо го е направил? Скарахте ли се?

— Не.

— Казвай! — Сайръс отново го сграбчи. — Искам да зная всичко. Кажи! Трябва да ми кажеш! Ще те принудя. По дяволите, все го защитаваш. Мислиш, че не знам ли? Какво ме баламосваш? Казвай или, ей Богу, ще те оставя на вратата цяла нощ!

Адам едва скалъпи някакъв отговор:

— Мисли, че не го обичаш.

Сайръс пусна ръката му, подскочи назад до стола си и седна. Зачука с перодръжката в мастилницата и с невиждащи очи се взря в дневника.

— Алис — подвикна той, — помогни на Адам да си легне. Сигурно ще се наложи да му разпориш ризата. Виж там, оправи го. — Надигна се пак, отиде в ъгъла, където на гвоздеи висяха горните им дрехи и като бръкна под тях, откачи си пушката. Отвори я да провери дали е заредена и изтрополя навън.

Алис посегна с ръка, сякаш би го задържала с невидимо въже, но то се скъса и мислите й се скриха зад лицето.

— Иди си в стаята. Сега ще ти донеса един леген вода.

Адам се просна на леглото гол до кръста. Алис се зае да промива раните му с ленена кърпа, напоена с топла вода. Дълго мълча, а след това продължи изречението на Адам, като че изобщо не е имало промеждутък:

— Той си мисли, че баща му не го обича. Но ти го обичаш, винаги си го обичал. — Адам не отвърна. — Чудно момче — тихо рече тя, — човек трябва да го опознае. Гледаш го, костелив орех, все сърдит, но това е, докато го опознаеш. — Млъкна да се изкашля, кашлицата я преви надве, а след пристъпа страните й поруменяха от изтощение. — Трябва да го опознаеш — повтори тя. — От сума време ми прави дребни подаръци, разни хубави неща, дето и през ум няма да ти мине, че ги е забелязал. Ама не ми ги дава направо, а ги крие, където знае, че ще ги намеря. Гледаш го с часове и с нищо не издава, че го е направил. Трябва да го опознаеш.

Алис му се усмихна и Адам затвори очи.

1

Чарлз стоеше пред тезгяха на селската кръчма и развеселен се смееше на вицовете, които закъснелите скитници си разказваха. Измъкна една кесия за тютюн, в която жалко подрънкваха монети, и поръча на мъжете още по едно, та да разказват още. Хилеше се и разтриваше олющените си кокалчета. Стана му много приятно, когато, приели неговата почерпка, скитниците вдигнаха чаши и му викнаха: „За твое здраве!“ Поръча още по едно за новите си приятели и тръгна с тях за нови подвизи на друго място.

Като се озова в нощта, Сайръс преливаше от почти заслепяваща ярост към Чарлз. Потърси сина си на пътя, а после провери и в кръчмата, но Чарлз бе вече излязъл. Да го бе намерил тази нощ, като нищо би го убил или най-малкото би понечил. Посоката на една грандиозна постъпка може да изопачи хода на историята, но това навярно правят всички постъпки, всяка според силата си — все едно дали ще прескочиш камък по пътя, дали ще ти секне дъхът, като видиш хубаво момиче, или нечии нокти ще се впият в градинската пръст.

Естествено, не се мина много, и на Чарлз съобщиха, че баща му го търси с пушка в ръка. Кри се половин месец и когато накрая се върна, убийството беше утихнало в най-обикновен яд и той си изтърпя наказанието посредством претоварване с работа и лъжливо театрално смирение.

Адам пролежа четири дни, вдървен, изтръпнал от болка, стенещ при всяко движение. На третия ден баща му реши да докаже колко е влиятелен сред военните. Направи го като компрес за собствената си гордост, а също и в знак на нещо като почест към Адам. У тях, направо в стаята на Адам, пристигнаха един кавалерийски капитан и двама сержанти в сини униформи. Двама редници останаха да им пазят конете долу на входа. Без да става от леглото си, Адам бе записан за кавалерийски редник. В присъствието на баща си и Алис той подписа Устава на армията и се закле. Очите на баща му блестяха просълзени.

Когато военните си отидоха, той дълго остана при него.

— Не случайно те записах в конницата — рече му тогава. — Казарменият живот не се изтрайва много време. Но конницата винаги има работа. Проверил съм. В индианските земи ще ти бъде по-интересно, предстоят действия. Не мога да ти кажа откъде знам, но се очакват сражения.

— Тъй вярно, сър — каза Адам.

2

Винаги ми се е струвало необяснимо защо обикновено тъкмо хора като Адам е трябвало да служат войници. Първо на първо, той не обичаше да се бие, а и не само че не заобича, както става с някои мъже, а напротив — отвращението му към насилието непрекъснато растеше. На няколко пъти командирите му го дебнеха да го хванат в симулация, но открито в нищо не го обвиниха. През петте години военна служба Адам свърши много повече работа от всички в ескадрона, но случеше ли се да убие неприятел, това бе чисто и просто резултат на случаен рикошет.

Стрелец с отлично око и непогрешим усет, той упорито бягаше от точните попадения. По това време сраженията с индианците напомняха вече рискованите пътища на говеждите кервани. Племената бяха принуждавани да се бунтуват, да се местят, изтребваха ги, а техните тъжни и свъсени останки се заселваха по най-безплодните земи. Мръсна работа беше това, но какво да се прави, страната се развиваше. За Адам, който се оказа само едно оръдие, който виждаше не бъдещите плантации, а единствено разпраните кореми на достойни човешки същества, тя бе отвратителна и безсмислена. Когато изпразваше карабината си, за да не улучи, вършеше предателство към своята част, но му беше все едно. Чувството за ненасилие у него растеше, додето най-сетне се превърна в предразсъдък, както всички предразсъдъци, абсурдни за мисълта. Непоносимо чуждо му беше да причини каквато и да е болка комуто и да е, с каквато и да е цел. Това чувство го завладя дотолкова, а то наистина се превръщаше в идея фикс, че накрая взе да заличава всякакви разумни мисли в тази област. Във войнишкото му досие обаче никъде не се появи и намек за страхливост. Дори на три пъти му изказаха похвала и го наградиха за храброст.

И колкото повече го отблъскваше насилието, толкова по-силно поривът го водеше в противоположна посока. Няколко пъти той рискува живота си, за да извлича ранени другари, и доброволно помагаше в полевите лазарети въпреки изтощението от редовната войнишка тегоба. Другарите му се отнасяха към него с надменна привързаност и с онази неизречена боязън, която хората изпитват към деяния, които не разбират.

Чарлз пишеше на брат си редовно — за стопанството и за селото, за болните крави и ожребилата се кобила, за новите пасбища и поразения от мълния хамбар, за туберкулозата, довела до задушаващата смърт на Алис, за това, че баща му се е преместил на постоянна платена длъжност във Великата армия на Републиката във Вашингтон. Както е у мнозина, които нямат дар слово, Чарлз пишеше вдъхновено. Разказваше за своята самота и за своите тревоги, споделяше с хартията много неща, които не съзнаваше, че носи.

По време на своето отсъствие Адам опозна брат си по-добре, отколкото преди или след това. И в тази размяна на писма помежду им се породи близост, каквато и двамата не бяха очаквали.

Едно от писмата на брат си Адам запази, но не защото го бе разтълкувал докрай, а защото му се стори, че съдържа скрито значение, което му се изплъзваше.

„Мили братко Адам — почваше писмото, — взимам перото с надеждата, че си в добро здраве. — Все така пишеше в началото, за да премине по-безболезнено към същественото. — Още не съм получил отговор на последното си писмо, но предполагам, че си имаш друга работа. Дъждовете подраниха и съсипаха ябълковия цвят. За зимата едва ще има достатъчно, но все ще гледам да подсигуря колкото мога. Тази вечер изчистих къщата, навсякъде е мокро и сапунено, но надали е по-чисто. Как е могла според теб мама да я поддържа? Сега е съвсем друга. Постепенно потъмнява от нещо, не зная какво е но май няма с нищо да се премахне. Аз поне разнесох мръсотията по-равномерно навсякъде. Ха-ха! Татко писа ли ти за своето пътуване? Заминал е направо за един бивак на Великата армия в Сан Франциско, Калифорния. Там ще бъде и министърът на войната и татко щял да им го представи. За него това не е кой знае каква чест, защото вече три-четири пъти е разговарял с президента и дори е бил на вечеря в Белия дом. Ще ми се да го видя този Бял дом. Може би като се върнеш, ще успеем да отидем двама. Ще отседнем за няколко дни при татко, той така и така ще иска да те види. Мисля, че е време да си потърся жена. Фермата е хубава и нищо, че не съм добра партия, все ще се намери момиче, не по-лошо от нея. Ти какво мислиш? Не си ми казвал ще се върнеш ли да живееш у дома, след като се уволниш? Но дано е така. Липсваш ми. — Писмото спираше тук, виждаше се драскотина и мастилено петно, после ръкописът продължава с молив, но вече с друго настроение. — По-късно. Точно на това място писецът отказа. Счупи му се единият връх. Ще трябва да купя от селото друг писец. Този беше целият в ръжда. — Думите се зареждаха по-гладко. — Като че ли трябва да изчакам новия писец, а не да продължавам с молив. Но сега седя в кухнята, лампата гори, а аз го ударих на размишления и стана късно… сигурно минава полунощ, но кой да види. Черния Джо кукурига в кокошарника. След това маминият люлеен стол изскърца тъй, сякаш е седнала в него, за малко да събуди целия свят Знаеш, че тия неща не ми действат, но ме накараха да се замисля за миналото. Нали така става понякога? Май няма да е зле да скъсам това писмо, има ли смисъл да ти пиша? — Тук думите започваха да се надпреварват. — Но щом ще го хвърля, по-добре да го довърша. Струва ми се, че цялата къща е оживяла, отвсякъде надничат очи, а зад вратите стоят хора, готови да влязат веднага щом отместиш поглед. Чак кожата ми настръхва. Исках да кажа…искам да кажа…така и не разбрах…добре, защо баща ни направи това? Тоест защо не хареса онзи нож, дето му го купих за рождения ден. Защо не му хареса? Хубав беше ножът, а той имаше нужда от хубав нож. Да беше го употребил, веднъж да го беше наточил или дори да го извади от джоба и да го погледне — повече нямаше нищо да искам. Ако беше го приел, аз нямаше да те последвам. Но се наложи да изляза след тебе. Стори ми се, че маминият стол се полюшна. От светлината е. Не се хващам на такива работи. Все ми се струва, че е останало нещо недовършено. Все едно, че си захванал нещо, ама не си го довършил и не можеш да се сетиш как. Нещо си остана ненаправено докрай. Аз не биваше да съм тук. Вместо да обитавам тази добра ферма и да си търся жена, сега трябваше да се скитам по света. Нещо не е както трябва, не е свършено, имало е прибързване и нещо е останало забравено. Аз трябваше да съм там, където си ти, а ти да си тука. Досега не бях мислил за това. Може би защото е късно, много по-късно. Погледнах навън, разсъмва се. Сигурен съм, че не съм задрямал. Как може нощта да мине толкова бързо? Сега вече не мога да си легна. И без това не бих заспал.“

Писмото беше без подпис. Навярно Чарлз е забравил, че е възнамерявал да го унищожи, и го е изпратил. Но Адам го запази и всеки път, когато го препрочиташе, изпитваше мразовита тръпка, но не знаеше защо.

1

Във фермата на Хамилтънови малките растяха, всяка година се раждаше ново. Джордж стана високо, хубаво момче, любезно и приветливо. Още от началото у него се забелязваше нещо изискано. Беше вежлив от най-ранна възраст, момченце, което хората наричат „лесно дете“. От баща си наследи навика да се носи спретнато, винаги чист и добре сресан, изглеждаше всякога добре облечен, дори когато слагаше по-прости дрехи. Момче, непознаващо греха, той израсна и като безгрешен мъж. Не можеха да му припишат нито една простъпка, а пропуснеше ли някое задължение, отдаваха го просто на небрежност. Някъде към зрелостта, горе-долу когато тези неща се проявяват, откриха, че боледува от злокачествена анемия. И тази телесна слабост да е подхранвала такива добродетели!

Уил, по-малък от Джордж, растеше бавно, набит и глуповат, с бедно въображение, ала с огромна сила. От малък, стига някой да му покажеше какво трябва да направи, работеше като вол, а кажеха ли му, биваше неуморим. Беше консервативен не само в политиката, а във всичко. Всяка нова идея му се струваше революционна, затова ги отбягваше с подозрение и гнус. Уил обичаше така да живее, че никой да не може да го обвини в каквото и да било, затуй гледаше по възможност в нищо да не се отличава от останалите.

Навярно отвращението на Уил към всяка промяна и новост имаше нещо общо и с баща му. Когато Уил съзряваше, баща му така и не се задържа достатъчно дълго в Долината Салинас, за да видят синовете му в негово лице представителя на „старото поколение“. Той си оставаше чужденец, ирландец. А по това време в Америка мразеха ирландците. Гледаха на тях с презрение, особено по източния бряг, но то, изглежда, не бе успяло да проникне в Запада. Самуел беше не само човек на разнообразието, но обичаше нововъведенията и смелите идеи, А в малките и откъснати поселища на такъв човек винаги се гледа с подозрение, освен ако той не докаже, че не е опасен за околните. Бляскав мъж като Самуел би могъл да причини, а и причинява немалко бели. Можеше например да се окаже твърде привлекателен за жените на мъже, които си знаят, че са скучновати. Да не говорим за неговото образование и начетеност, за книгите, които купуваше или заемаше, за познанията му върху неща, които не стават нито за ядене, нито за съжителство, за интереса му към поезията и преклонението пред добрата литература. Ако беше заможен човек като Торнови или Делмарови с техните огромни къщи и необходни равни имоти, той сигурно би притежавал грамадна библиотека. У Делмарови имаше библиотека с дъбови лавици, препълнена от книги. Взимайки от тях, той бе изчел много повече от техните книги, отколкото самите Делмарови. Образованите богаташи в тия времена се приемаха добре. Никой не ги одумваше, ако пратят синовете си в колеж, можеха да носят жилетка, бяла риза и вратовръзка в делничен ден, да си слагат ръкавици и да се грижат за ноктите си. И понеже животът и постъпките на богатите са една мистерия, кой би могъл да знае какво им трябва и какво не им трябва? А каква нужда има сиромахът от стихове, от живопис или от музика, на която ни може да пее, нито да танцува? Подобни неща няма да му помогнат да събере реколтата, нито да осигури някоя дрешка за гърбовете на децата си. И ако въпреки това той има такива интереси, значи има може би причини, неподлежащи на чуждото внимателно око.

Да вземем например Самуел. Предварително рисуваше предметите, които възнамерява да изработи от желязо или дърво. В това нямаше нищо лошо, бе разбираемо и дори за завист. Но по краищата на тия скици той рисуваше други неща: веднъж дървета, друг път — човешки лица, животни и буболечки, а понякога — просто фигури, които никой не можеше да разгадае. На тях хората се засмиваха, смутено притеснени. А и още нещо — човек никога не знаеше отнапред какво ще си помисли Самуел, какво ще каже или направи — можеше да е всичко.

През първите няколко години след заселването на Самуел в Салинаската долина към него проявяваха известно недоверие. И вероятно като малко момче Уил е чувал какво се говори в лавката на Сан Лукас. Момчетата не обичат бащите им да са по-различни от другите мъже. Може би точно тогава Уил е изработил своя консерватизъм. По-късно, когато се народиха останалите деца, Самуел вече бе неделима част от долината и тя се гордееше с него така, както се гордее човек, който е собственик на петел. Вече не се бояха от него, защото не прелъсти жените им и не ги подлъга да излязат от своята любима посредственост. Долината Салинас бе обикнала Самуел, но по това време Уил бе вече оформен човек.

Има хора, в никакъв случай невинаги заслужено, които боговете истински обикват. На такива всичко им идва без никакво усилие, без дори да са го предвиждали. Уил Хамилтън беше от тях. Даровете, които му се струпваха, бяха тъкмо онези, на които би се зарадвал. Още като юноша Уил беше винаги с късмет. Колкото баща му не можеше да печели пари, толкова той не можеше да не печели. Когато се зае да отглежда кокошки и те почнаха да снасят, цената на яйцата скочи. Беше младеж, когато двама негови приятели, собственици на магазинче, се изправиха пред фалит поради несъстоятелност. Помолиха Уил да им даде назаем малко пари, за да си оправят сметките за тримесечието, срещу което му предоставиха една трета от печалбата. Той не беше скръндза и им даде каквото искаха. За по-малко от година магазинът се съживи, на втората се разшири, на третата откри клонове тук и там и сега неговите наследници — една обширна търговска система — господстват над значителна част от района. Пак поради неизплатени дългове Уил се сдоби и с ателие за поправка на велосипеди. Сетне неколцина от богаташите в долината си купиха автомобили и неговите механици взеха да ги поправят. На голямо изпитание го постави един решителен поет, чиито видения се изразяваха в пиринч, формовано желязо и каучук. Този човек се наричаше Хенри Форд, а плановете му, ако не толкова незаконни, бяха поне смехотворни. Сумтейки, Уил пое южната половина на долината за изключително свой периметър и след петнайсет години тя се напълни до гуша с „Фордове“, а Уил, като богат човек, се возеше на „Мармън“.

Най-много на баща си приличаше Том, третият син. Роден във възбуда, той живееше сред мълнии. В живота се втурна презглава. Беше ненадминат по своята жизнерадост и въодушевление. Той не откриваше света и неговите жители, а ги създаваше сам. Пръв изчиташе книгите на баща си. Живееше в селения грейнали и нови, необходени като Рая в шестия ден. Мисълта му се рееше като жребец в безгрижно пасбище и когато по-късно светът опъна прегради, той се хвърляше срещу бодливата тел, а когато накрая го заобиколи последната стена, той се нахвърли и срещу нея, проби я и изхвръкна на воля. И както бе способен на колосална радост, така можеше да таи и грамадна мъка — когато кучето му умря, светът за него свърши.

Том беше изобретателен като баща си, но много по-смел. Залавяше се с неща, каквито баща му не би посмял и да помисли. Обладаваше огромна плътска жажда и тя непрекъснато го пришпорваше в слабините. У Самуел това го нямаше. И може би тъкмо тази неспирна ненаситност го накара да си остане ерген. Родил се беше в семейство с висок морал. И може би по тази причина неговите копнежи, стремления и отдушниците, които намираше за тях, го караха да се чувства недостоен, а понякога го пращаха разридан в планинските усои. Том представляваше чудна сплав от диващина и нежност. Работеше нечовешки, само и само в труда да се отърве от пагубните си страсти.

Ирландците са известни с безнадеждната си склонност да се веселят, но едновременно с това ги владее един упорит и мрачно разсъждаващ дух, който, яхнал раменете им, се вглежда в техните мисли. Рекат ли гръмко да се засмеят, той бърка с дългите си пръсти в гърлата им. Осъждат се, преди някой да ги е обвинил, а това ги поставя вечно в защитна позиция.

Том бе деветгодишен, когато се разтревожи, че миловидната му по-малка сестра Моли има дефект в говора. Накара я да отвори широко уста и видя, че смущението идва от срастване на подезичната ципа. „Ще го оправя“ — рече той, отведе я на скришно далеч от къщата, наточи джобното си ножче на един камък и сряза коварната пречка. После побягна и повърна.

С разрастването на семейството растеше и къщата на Хамилтънови. Беше замислена така, че все да си остава недовършена, та при нужда да изграждат всякакви пристройки. В техния хаос първоначалното помещение и кухнята скоро изчезнаха. Междувременно Самуел не забогатя. У него се разви твърде лошият навик да патентова, болест, от която страдат мнозина. Изобрети някаква част за вършачка, по-добра, по-евтина и по-ефикасна от досегашните, но агентът по патентно право изсмука малкия му приход за годината. Самуел изпращаше проектите си на един производител, който редовно отхвърляше плановете му, но се възползваше от методите. През следващите години пръсна всичките си средства по съдилища и чак когато загуби делото, разходите му намаляха. Това бе първата му сериозна среща с правилото, че без пари не можеш да се пребориш с парите. Но патентната треска вече го бе заразила и припечеленото от вършитба и от ковачницата изтичаше за патенти. Децата му ходеха боси, с изпокърпени колене и дъна, храната все не достигаше, а той плащаше ли, плащаше за тъничките листове с чертежи на зъбчати колела, равнини и геометрични проекции.

Едни хора размишляват на едро, други — на дребно. Самуел и синовете му Том и Джо мислеха на едро, а Джордж и Уил — на дребно. Джоузеф беше четвъртият син, едно замечтано момче, което цялото семейство особено обичаше и му отдаваше цялата си грижа. Той откри рано, че с една усмихваща се безпомощност най-добре ще се предпази от всякакъв труд. Братята му до един бяха яки и неуморни работници и за тях беше по-лесно да свършат и работата на Джо, вместо да го карат да работи. Майка му и баща му го взимаха за поет, тъй като не го биваше за нищо друго. Това му бе направило такова впечатление, че прописа леки стихчета, за да го докаже. Физически ленив, Джо по всяка вероятност бе мързелив и умствено. Животът му протичаше в празно съзерцание, а майка му, убедена, че е безпомощен, го обичаше най-много от всичките си деца. В действителност не беше ни най-малко безпомощен, защото постигаше точно каквото иска с най-малко усилие. Джо беше любимецът на семейството.

Във феодални времена младеж, който не умее да си служи с меча и копието, обикновено се е насочвал към църквата. В семейството на Хамилтън неспособността на Джо да се справя както трябва със земеделието или ковашкия занаят го насочи към по-нататъшното образование. Не беше нито слаб, нито болнав, но да се размърда, бе много трудно. Яздеше зле и презираше конете. Семейството му се смееше от умиление при спомена за това как Джо се помъчи да усвои плуга: първата му измъчена бразда бе лъкатушна като поток в равнината, а втората се допря до първата само на едно място, след това я пресече и побягна встрани. Постепенно той се отърва от всякаква земеделска работа. Майка му обясняваше, че умът му бил в облаците, сякаш това е някаква особена добродетел.

Когато Джо се провали във всяка работа, баща му в отчаянието си реши да му повери пашата на шейсет овце. Най-малка тегоба от всичко друго, то бе задължение, класически неизискващо никакъв майсторлък. От него не се очакваше нищо, освен да прави компания на овцете. А Джо ги изгуби — изгуби шейсет овце и не можа да ги открие там, където се бяха скрили на сянка в едно сухо дере. Според семейното предание Самуел събрал цялата челяд, дъщерите и синовете, и ги накарал да обещаят, че след неговата смърт ще се грижат за Джо, тъй като в противен случай Джо щял много да се мъчи.

Помежду Хамилтъновите момчета имаше и пет момичета: Юна, най-голямата, замислена и прилежна брюнетка; Лизи (може би тя трябваше да бъде най-голяма, тъй като бе кръстена на майка си), за която малко може да се каже. По всичко личи, тя много рано бе решила да се срамува от своите. Омъжи се млада и замина, след което я виждаха само на погребения. Способността й горчиво да мрази нямаше равна сред всички Хамилтъновци. Когато синът й порасъл и се оженил за момиче, което тя не одобрявала, Лизи с години не му говорила. После идваше Деси, чийто смях бе толкова заразителен, че нямаше човек, който да не се радва на близостта й. Следваше Олив, моята майка. Последна беше Моли, една малка красавица с разкошна руса коса и теменужени очи.

Това бяха Хамилтънови. Цяло чудо е как Лайза, този дребосък от кожа и кости, ги е раждала в продължение на години, как ги е изхранвала, как е месила хляб, шила им е дрехи и ги е учила на добри обноски и на железен морал.

Удивително е как е могла Лайза да оформи децата си. Нямаше абсолютно никакъв житейски опит, беше невежа и ако не се смята дългото пътешествие от Ирландия до тук, нищо друго не бе видяла. Не познаваше никакви други мъже освен своя, съжителството с когото приемаше като изтощително, а понякога и болезнено задължение. По-голямата част от живота й бе протекла в раждане и отглеждане на деца. Едничък интелектуален събеседник й беше Библията, ако не се смятат Самуел и децата, които тя изобщо не слушаше. В тази книга тя намираше и нужната история, и своята поезия, и познание за разните народи, и всякакви неща, своята етика и нравственост и своето спасение. Никога не изучаваше, нито пък проверяваше Библията, просто я четеше. Многото пасажи, в които Писанието видимо си противоречеше, ни най-малко не я смущаваха. Накрая тя бе стигнала дотам, че знаеше всичко това, но продължаваше да си чете, без да му обръща внимание.

Лайза се радваше на всеобщо уважение: бе добра жена, отгледала добри деца. И държеше главата си изправена навсякъде. Почитаха я и съпруг, и деца, и внуци. У нея имаше някаква желязна сила, не знаеше какво е компромис, в лицето на всяка насрещна неправда изправяше своята праведност, а това те кара да я гледаш със страхопочитание, макар и не с любов.

Лайза ненавиждаше с непреклонна фанатичност всяко спиртно питие. Да се поглъща алкохол в каквато и да било форма, за нея бе равносилно на престъпление срещу един и без това разгневен бог. Едно дето самата тя никога не се бе докосвала до него, но се противопоставяше на употребата му и от всички останали. Естествено, в резултат съпругът й Самуел, а и всичките й деца таяха една почти страстна привързаност към пиенето.

Веднъж, много болен, Самуел я попита:

— Лайза, не може ли да глътна една чаша уиски, че да ми олекне?

Тя опъна острата си брадичка.

— Искаш да се изправиш пред трона господен и да му дъхтиш на спирт? Изключено!

Самуел се обърна на другата страна и продължи неутешимо да боледува.

Като наближи седемдесетте, Лайза взе да уринира все по-трудно и затова докторът й предписа да взима като лекарство по една супена лъжица портвайн. Първата лъжица изпи, като се насили и сбърчи лице, но се оказа, че не е толкова лошо. От този ден нататък тя изгуби своя напълно трезвен дъх. Пиеше виното все на супени лъжици и все като лекарство, но след време стигна до един литър дневно и оттогава стана много по-спокойна и щастлива жена.

Самуел и Лайза Хамилтън отгледаха децата си и те бяха вече отраснали, възрастни хора, когато настъпи новият век. На фермата източно от Кинг Сити растеше цяло племе Хамилтъновци. Млади мъже и жени, това бяха все американци. Самуел така и не видя повече Ирландия и постепенно съвсем я забрави. Зает човек беше той. Не му оставаше време за носталгия. За него Долината на Салинас олицетворяваше целия свят. Едно пътуване в годината до Салинас, на шейсет мили северно, където почваше долината, му беше напълно достатъчно, работата във фермата не свършваше, а грижата за изхранването и обличането на плодовитото семейство му отнемаше повечето време…но не всичкото. Огромна енергия обладаваше той. Дъщеря му Юна стана замислена ученичка, мургава и винаги напрегната. Той се гордееше с нейния необуздан и вечно търсещ ум. След като изкара няколко срока в салинаското основно училище, Олив се готвеше за общински квалификационни изпити, за да стане учителка — една чест, каквато в ирландските семейства се е смятало наличието на проповедник вкъщи. Джо щеше да бъде изпратен в колеж, защото удивително не го биваше за нищо друго. Уил бе доста напреднал по пътя към своята неочаквана състоятелност. Том се беше изжулил при срещата си със света и ближеше раните си. Деси изучаваше шивашкия занаят, а Моли, прелестната Моли, очевидно щеше да се омъжи за богат човек.

За наследство никой не поставяше въпрос. Колкото и голяма да беше планинската ферма, тя си остана нечувано бедна. Самуел пробиваше кладенец подир кладенец, но на своята земя вода тъй и не можа да открие. Виж, иначе би било по-различно. Водата би ги направила сравнително заможни. Едничък източник им беше помпата пред къщата, през която едва стигаше малко вода от дълбокото. Понякога намаляваше катастрофално, а на два пъти и пресъхна. Трябваше да смъкват добитъка от горния край на фермата, за да пие, след това отново да го отвеждат на паша.

Общо взето, беше добро, здраво установено семейство, трайно и завинаги пуснало корени в Долината на Салинас, не по-бедно от много други, а и не по-богато от трети. Добре уравновесен род, в който имаше и консерватори, и радикали, и мечтатели, и реалисти. Самуел можеше да бъде доволен от плодовете на слабините си.

1

След като Адам постъпи във войската, а Сайръс се премести във Вашингтон, Чарлз остана във фермата сам. Хвалеше се как щял да си вземе жена, ала не правеше нищо, за да стане това по обикновения начин: като си определя срещи с момичета и ги води на танци, за да се увери по един или друг начин в техните добродетели, докато накрая смирено се поддаде на брака. Истината бе, че Чарлз изпитваше неизмерима боязън от момичета. И като повечето стеснителни мъже, задоволяваше естествените си нагони, търсейки анонимността на проститутката. За срамежливия мъж такава жена е самата сигурност. След като й е платил, и то предварително, тя се превръща във вещ и плахият може спокойно да се весели и дори да е груб с нея. Освен това отсъства ужасът, че могат евентуално да ти откажат, който обикновено присвива червата на по-неуверените мъже.

Споразумението беше просто и, по разбираеми причини, тайно. Собственикът на хана държеше на горния си етаж три стаи за приходящи, които за по две седмици даваше под наем на разни момичета. Изтекат ли двете седмици, на тяхно място идваха нови. Мистър Холъм, ханджията, нямаше нищо общо със споразумението. Можеше почти със сигурност да каже, че нищо не знае. Той просто прибираше нормалния наем в петорен размер. Момичетата се осигуряваха, разпределяха, преместваха, контролираха и ограбваха от някакъв сутеньор на име Едуардс, който живееше в Бостън. Стоката му се движеше на бавни кръгове из малките градчета и никъде не се застояваше повече от половин месец. Системата беше безкрайно резултатна. Никое момиче не се задържаше някъде толкова дълго, че да предизвика забележка било от страна на гражданството, било от страна на шерифа. Стояха си предимно по стаите и отбягваха публичния показ. Под страх от побой им беше забранено да пият, да вдигат шум или да се влюбват. Храната им се носеше по стаите, а на клиентелата се осигуряваше грижливо прикритие. На пияниците не се разрешаваше да се качват при тях. На половин година всяко момиче имаше право на едномесечна отпуска, за да се напие и да прави каквото си иска. Но ако по време на работа не се подчинеше на правилата, мистър Едуардс лично я разголваше, запушваше й устата и я налагаше с камшика си, додето й остане един дъх живот. Повтореше ли, озоваваше се в затвора по обвинение в скитничество и открита проституция.

Двуседмичният престой имаше и друго предимство, Много от момичетата биваха болни и почти винаги успяваха да се изпарят, преди подаръкът им да се е излюпил у някой клиент. Така мъжете нямаше кому да се гневят. Мистър Холъм не знаеше нищо по тези въпроси, а Едуардс никога не се появяваше в обществото като служебно лице. Изобщо в работата му имаше много добри неща. Момичетата си приличаха по редица признаци: едри, напращели, лениви и тъпи. Човек трудно можеше да установи кога е дошла новата смяна. Чарлз Траск свикна да посещава хана поне веднъж на две седмици, пролазваше до горния етаж, свършваше там работата си набързо и слизаше в бара за едно умерено напиване.

Къщата на семейство Траск не е била никога радостна къща, но откак в нея остана само Чарлз, тя доби мрачния вид на ускорената разруха. Дантелените пердета почерняха, подовете, макар и премитани, бяха лепливи и влажни. А мазнината от тиганите полира цялата кухня: и стените, и прозорците, и тавана. Постоянното стъргане на живелите тук жени и двугодното основно изтупване бяха поддържали дома сравнително чист. Чарлз най-многото да помете. Отказа се от чаршафите си и спеше между две одеяла. Каква полза да чистиш една къща, когато няма кой да я види? Той се поизмиваше и навличаше чисти дрехи единствено вечерите, когато прескачаше до хана.

Бе станал неспокоен и се будеше в зори. И работеше по полето главно защото се чувстваше самотен. Върнеше ли се от къра, ще се надъни с пържено, лягаше и заспиваше в дълбоко вцепенение.

Тъмното му лице придоби сериозната безизразност на човек, който почти всякога е сам. За брат си тъгуваше повече, отколкото за майка си и баща си. И съвършено неточно си спомняше времето отпреди заминаването на Адам като щастливото време, за което мечтаеше да се върне пак.

През тия години не се разболя нито веднъж, ако, разбира се, не се смята хроничният запек, който беше и все още е нещо обикновено за мъже, които живеят сами, сами си готвят и се хранят в самота. Ето защо редовно гълташе мощното слабително, наречено „Жизнения еликсир на отец Джордж“.

На третата година от своето самотничество преживя нещастен случай. Бе се захванал да вади камъни и да ги влачи до каменния зид. Но един доста голям балван му се опъна. Чарлз го атакува с дълъг железен лост, камъкът се размърда, но все се претъркулваше на мястото си. Най-сетне изгуби търпение. На лицето му се изписа усмивчица, сякаш вместо с камъка трябваше да се пребори в мълчалива ярост с човек. Натика лоста дълбоко под него и налегна с цялата си тежест. Лостът се отметна и горният му край го цапардоса по челото. Няколко минути лежа в безсъзнание на полето, след това се изтърколи и полуослепял, едва се добра до къщата. По средата на челото му, от косата до веждите, минаваше дълга и разкъсана подутина. Няколко седмици превързваше главата си, защото раната му забра, но това не го разтревожи. В ония дни се смяташе, че гнойта е благодатна, тъй като показва, че раната зараства както трябва. Когато тя наистина зарасна, остана дълъг набръчкан белег, но докато в повечето случаи кожата на белега е по-светла от останалата, неговата ставаше все по-тъмнокафява. Вероятно лостът бе втрил ръжда под кожата, та се получаваше нещо като татуировка.

Раната не обезпокои Чарлз, но белегът го смущаваше. Напомняше дълга драскотина, оставена от нокът. Гледаше го често в огледалцето до печката и сресваше косата си ниско над челото, дано го прикрие по-добре. Почна да се срамува от белега, намрази го. Погледнеше ли го някой там, дразнеше се, а пък да го запитат от какво му е, пламваше от ярост. В писмо до брат си сподели какво го мъчи:

„Все едно, че някой ме е белязал като крава. И тая проклетия все потъмнява. Сигурно, като се върнеш у дома, ще е станала черна. Сега ми трябва само още една от другата страна, за да замязам на католик по заговезни. Ядосва ме, но не знам защо. Толкова други белези имам. Просто все едно, че съм белязан. Отида ли в града, например в кръчмата, всички все там ме гледат. И ги чувам какво си говорят, когато решат, че не ги слушам. Проклетници, ако знаех само защо са толкова любопитни! Дотам е стигнало, че вече не ми се ходи в града.“

2

Адам се уволни в 1885 година и пое за дома. Външно не беше се променил особено. В поведението му нямаше нищо военно. В кавалерията беше по-друго, макар в някои ескадрони да се гордееха с небрежната си походка. Струваше му се, че върви като на сън. Не е лесно да се простиш с един живот, с който така издълбоко си привикнал, колкото и да го ненавиждаш. На сутринта се бе събудил на секундата, но изчака тръбата в леглото. Прасците му усещаха, че я няма прегръдката на гамашите, шията му изглеждаше гола без стегнатата яка. Озова се в Чикаго и без да има никаква причина, нае мебелирана стая за една седмица, престоя в нея два дни, замина за Бъфало, там му хрумна друго и отиде на Ниагарския водопад. Не искаше да се прибере вкъщи и гледаше да отлага това колкото може по-дълго. В спомените му родният дом не бе свързан с нищо приятно. Чувствата, които бе изпитвал там, сега бяха мъртви и той нямаше никакво желание да ги съживява. Гледаше водопада с часове. И ревът на водите го хипнотизираше и вцепеняваше.

Една вечер изпита съсипващата липса на другарите си по палатка от казармата. Нещо отвътре го накара да хукне и да потърси компания, за да се стопли, каква да е компания. Първото многолюдно място, на което попадна, беше една пивничка, претъпкана и задимена. Въздъхна от удоволствие, че е намерил гнездо в човешката маса, досущ като котка, която се е сгушила в купчина насечени дърва. Поръча си уиски, изпи го и усети колко му е хубаво и топло. Не виждаше и не чуваше нищо. Просто попиваше чуждото присъствие. Стана късно и мъжете почнаха да се разотиват, а него отново го достраша от мига, когато трябва да се върне у дома. Скоро остана сам с кръчмаря, който се бе заел да лъска махагона на тезгяха, мъчейки се с поглед и жест да внуши на Адам, че трябва да си върви.

— Ще пия още едно — каза Адам.

Кръчмарят му подаде бутилката. Сега Адам го забеляза за първи път. На челото му имаше малиновочервен белег.

— Не съм тукашен — рече Адам.

— На водопада повечето са така — отвърна кръчмарят.

— Бях във войската. Кавалерия.

— Хубаво — рече кръчмарят.

Адам изведнъж реши, че е длъжен да направи впечатление на този човек и по някакъв начин да му влезе под кожата.

— Бихме се с индианците. Голяма работа беше! — Онзи не отвърна. — И брат ми има белег на челото.

Кръчмарят докосна с пръсти малиновочервения белег.

— По рождение — рече той. — Всяка година става все по-голям. И на брат ти ли е така?

— Неговият е от рана. Писа ми.

— Забелязваш ли, че моят прилича на котка?

— Да, наистина прилича.

— Оттам ми е и прякорът, Котката. Цял живот го нося. Казват, че когато ме е раждала, старата сигурно се е уплашила от някоя котка.

— Прибирам се вкъщи. Сума време съм отсъствал. Ще пиеш ли едно?

— Благодаря. Къде си отседнал?

— В пансиона на мисис Мей.

— Знам я. Разправят, че издувала хората със супа, за да не ядат много месо.

— Според мен всяка професия си има тънкостите — каза Адам.

— И според мен е така. В моята само колко са!

— Положително — съгласи се Адам.

— Но има една тънкост, която много ми трябва, но не я знам. Чудя се как да я науча.

— И каква е тя?

— Как, по дяволите, да те накарам да се прибереш, че да затворя. — Адам се облещи към човека, облещи се, но нищо не каза. — Шегувам се — неловко каза кръчмарят.

— Май че утре ще се прибера — рече Адам. — Искам да кажа у нас, вкъщи.

— Добър ти път! — каза кръчмарят.

Адам тръгна през стъменото градче, ускорявайки крачка, сякаш самотата му дишаше в гърба. Като се качваше по хлътналите предни стъпала на пансиона, те предупредително изскърцаха. Холът едва светлееше от точицата жълта светлинка на газена лампа с толкова ниско смъкнат фитил, че припламваше като на угасване. Собственицата стоеше на отворената си врата, носът и, хвърлил сянка чак до брадата, а студените й очи проследиха Адам, както правят очите на портрет, нарисуван в пълен фас. Носът й душеше уискито в стомаха му.

— Лека нощ — каза Адам. Тя не отвърна.

Вече в горния край на стъпалата, Адам погледна надолу. Беше повдигнала глава и сега брадата й проточваше сянката си по шията, а очите й гледаха без зеници.

Стаята му замириса на многократно овлажняван и пресъхвал прахоляк. Измъкна клечка кибрит, драсна и запали парчето свещ в лакирания свещник. Леглото му се стори хлътнало като хамак и покрито е кирлив шарен юрган, чийто памучен пълнеж се подаваше по краищата. Стъпалата на верандата отново изскърцаха и Адам се досети, че жената ще застане на вратата си, за да облее с негостоприемността си новодошлия. Седна на дървения стол, облегна лакти на коленете си и подпря брадата си с ръце. Някой от наемателите долу в хола започна търпеливо и продължително да кашля в безмълвната нощ. Адам осъзна, че не може да си отиде у дома. Старите войници бяха разказвали как става онова, което и той се готвеше да направи: „Беше просто непоносимо. Нямаш къде да се денеш. Никого не познаваш. Поскитах, поскитах, па скоро ме хвана паника като дете и докато се усетя, моля се на сержанта отново да ме приемат, все едно че голяма услуга ми прави.“

Отново в Чикаго, Адам влезе пак във войската и помоли да го пратят в стария му полк. В железницата, потеглил на запад, той срещна хора от своя ескадрон и те му се сториха нужни и мили.

Изчаквайки смяната на влаковете в Канзас Сити, чу да го викат по име и в ръката му пъхнаха заповед да се яви при министъра на войната във Вашингтон. За пет години Адам бе не толкова научил, колкото попил правилото никога да не се чуди на заповед. За военнослужещия високопоставените далечни богове от Вашингтон бяха побъркани и ако войникът искаше да се предпази от неприятности, за генералите трябваше да се сеща колкото може по-рядко. На съответния ден Адам съобщи името си на един чиновник и седна в някаква чакалня. Баща му го намери там. Трябваше му миг да разпознае Сайръс, но много повече, за да свикне, че това е той. Сайръс бе станал голям човек. И дрехите му бяха като на голям човек — черно рипсено сако и панталони, широкопола черна шапка, палто с кадифена яка и абаносов бастун, който Сайръс държеше като сабя. И като голям човек се държеше. Говореше бавно и приятно, отмерено и спокойно, с овладени жестове, а новите зъби му придаваха лисича усмивка, нямаща нищо общо с обзелите го чувства.

Адам най-сетне схвана, че това е баща му, но продължаваше да се озадачава. Неочаквано погледна надолу — дървения крак го нямаше! Кракът на баща му беше прав, прегъваше се в коляното, а ходилото бе обуто във висока велурена обувка. При движение накуцваше, но това не беше тропотът на дървената протеза. Сайръс долови погледа му.

— Механичен — обясни той. — На панта и пружина. Ако си кажа, мога и да не куцам. Като го сваля, ще ти го покажа. А сега ела с мене.

— Аз имам заповед, сър — рече Адам. — Трябва да се явя при полковник Уелс.

— Знам, че имаш заповед. Нали аз казвам на Уелс какви заповеди да издава! Ела.

— Ако нямате нищо против, сър — с неудобство каза Адам, — мисля, че първо трябва да се явя пред полковник Уелс.

Баща му се извърна.

— Изпитвам те — великодушно рече той. — Исках да видя има ли днес дисциплина в армията. Добро момче си ти. Знаех си, че добре ще ти се отрази. Мъж и войник си ти, синко!

— Аз имам заповед, сър — отвърна Адам. Този човек му беше чужд. У Адам се надигаше далечно раздразнение. Тук имаше нещо неистинско. И това негово чувство не можа да се разсее нито от бързината, с която се отваряха вратите до полковника, нито от сервилността на офицера, нито дори от думите „Министърът веднага ще ви приеме“.

— Представям ви сина си, господин министре, най-обикновен редник от армията на Съединените щати, какъвто съм бил и аз.

— Мен ме уволниха като ефрейтор, сър — поправи го Адам. До слуха му едва стигаше размяната на комплименти. Той мислеше: „Този човек е министър на войната, не вижда ли, че не е така, както казва баща ми? Та той играе. Какво е станало с него? Смешно, как министърът не разбира.“ Запътиха се към малкия хотел, където живееше Сайръс, и по пътя баща му показваше забележителностите — сгради, исторически места и прочие, — вършейки това с нахалството на лектор.

— Живея на хотел — обясняваше той. — Мислех да си взема къща, но тъй като съм в непрекъснато движение, едва ли би си струвало парите. Повечето време пътувам из страната.

Администраторът в хотела също не виждаше нищо. Поклони се на Сайръс, наричайки го „сенатор“, и даде да се разбере, че на Адам ще бъде осигурена стая дори ако се наложи да бъде изхвърлен друг човек.

— Ще ви моля да изпратите в стаята ми шише уиски.

— Ако желаете, ще ви пратя и натрошен лед.

— Лед ли? — възмути се Сайръс. — Синът ми е войник. — Потупа крака си с бастуна и той издаде кух звук. — Аз също съм бил войник, обикновен редник. За какво ни е лед?

Адам се смая от удобствата на Сайръс. Имаше не само спалня, но и приемна, а тоалетната бе скрита като шкаф в самата спалня. Като се настани в едно дълбоко кресло, Сайръс въздъхна. После подигна крачола на панталона си и Адам забеляза някакво устройство от метал, кожа и дърво. Сайръс откопча кожения пояс, който прикрепяше протезата за сакатия му крак, и подпря имитацията на стола си.

— Понякога страшно ме стиска — каза той.

Сега вече баща му отново беше старият, онзи, когото Адам помнеше. Бе изпитал за миг наченките на презрение, но сега детският страх, уважението и непокорството се върнаха и той наново се превърна в момче, което не иска да си има неприятности и затова проверява настроението на баща си.

Сайръс се поотпусна, изпи си уискито, разхлаби яка и погледна Адам:

— Е?

— Какво, сър?

— Защо се върна в армията?

— Ами…не зная, сър. Дощя ми се.

— Но ти не обичаш войската, Адам.

— Не.

— Защо тогава се върна?

— Не исках да си отида вкъщи.

Сайръс въздъхна и потри с върховете на пръстите си облегалките на креслото.

— И ще останеш ли в казармата?

— Не знам, сър.

— Мога да те вкарам в Уест Пойнт2. Влияние имам. Ще ти издействам уволнение и ще влезеш в Уест Пойнт.

— Не искам да ходя там.

— Ти предизвикваш ли ме? — тихо попита Сайръс.

Адам не можа веднага да отговори, разсъдъкът му най-напред подири изход, и тогава рече:

— Да, сър.

— Налей ми уиски, синко — рече Сайръс. Поемайки чашата, продължи: — Питам се знаеш ли наистина, че имам много голямо влияние. Ако искам, мога да подкрепя всеки кандидат за Белия дом с гласовете на цялата Велика армия на Републиката. Дори президентът се интересува от моето мнение по разни обществени въпроси. Мога да провалям сенатори, а постове мога да бера като ябълки. Мога да създавам хора, мога и да унищожавам хора. Знаеш ли това?

Адам знаеше нещо повече, а именно, че Сайръс се брани, като заплашва.

— Да, сър, чувал съм.

— Мога да ти издействам назначение във Вашингтон, при мен мога да те назнача, да те науча на това-онова…

— По-добре да се върна в полка, сър. — И Адам забеляза, че лицето на баща му помръкна от болката на победения.

— Сигурно сгреших. Ти си усвоил безсловесната упоритост на войника. — Сайръс въздъхна. — Ще ти осигуря заповед за връщане в полка. И ще изгниеш в казармата!

— Благодаря, сър — рече Адам и след малко попита: — Защо не извикаш Чарлз?

— Защото аз…Не, Чарлз си е добре на мястото, там си е по-добре.

Адам не забрави бащиното си лице и тона му. Да си ги спомня, разполагаше с достатъчно време, тъй като изгни в казармата. Помнеше още, че Сайръс е сам и самотен. И го разбираше.

3

Като изтекоха петте години, Чарлз зачака Адам. Беше боядисал къщата и плевника, а когато времето наближи, извика жена да почисти отвътре, та всичко да светне. Беше най-обикновена женица, бабичка чистофайница. Погледна посивелите от прах скапващи се пердета, изхвърли ги и окачи нови. Изстърга мазнината от печката, насъбрала се след смъртта на майка му, сетне почисти стените от кафявата лъскава нечистотия, напластена от пърженето на мазнини и от газените лампи. Подовете изми с луга, одеялата накисна в сода за хляб и през цялото време си мърмореше под носа: „Мъже — мръсни животни. В сравнение с тях свинете са по-чисти. Направо мухлясват в собствената си пот. Не виждам коя жена може да ги вземе. Всичко вони на мърша. Погледни само печката — лоясала от времето на Метусаил!“

Чарлз се премести в бараката с инструментите, където ноздрите му нямаше да бъдат връхлитани от безупречната, ала болезнена миризма на луга, сода, амоняк и сапун за пране. Остана обаче с впечатлението, че тя не одобрява начина, по който е поддържал къщата досега. И когато най-после тя отнесе недоволните си брътвежи от светналия дом, Чарлз си остана в бараката. Искаше му се Адам да се върне в чиста къща. В бараката, където спеше, стояха земеделските сечива и необходимите за тяхното поддържане и поправка инструменти. Чарлз откри, че може да си готви и да пържи много по-бързо и ефикасно на ковашката пещ, отколкото на кухненската печка. Мехът бързо разгаряше коксовите въглени до желаната горещина. Мъжът няма време да чака сгорещяването на една печка. И се чудеше как това не му бе хрумнало по-рано.

Чарлз чакаше Адам, но Адам не идваше. Може би го беше срам и да пише. Всъщност Сайръс съобщи на Чарлз с едно ядосано писмо, че Адам се е върнал във войската против неговата воля. Освен това Сайръс намекваше, че някой ден Чарлз може да го посети във Вашингтон, но така и не повдигна въпроса повторно.

Чарлз се върна в къщата и заживя в дивашка мръсотия, умирайки сякаш от удоволствие да окепази труда на мърморещата жена.

Мина повече от година, преди Адам да му пише, събирайки достатъчно кураж, което бе смущаваща новост:

„Не знам защо се записах отново във войската. Сякаш някой друг направи това вместо мене. Пиши ми веднага, да зная как си.“

Чарлз не му отговори, докато не получи четири нетърпеливи писма, и накрая безстрастно му писа:

„Аз и без това не те очаквах“, след което подробно изреди какво става със стопанството и добитъка. Времето започна да си казва думата. След това Чарлз писа на брат си чак след Нова година и получи от Адам писмо, също написано след Нова година. Толкова се бяха отчуждили, че почти не споменаваха за себе си и не задаваха въпроси.

Започна да вика при себе си, една след друга, всякакви повлекани и когато го изкарваха от кожата му, изхвърляше ги тъй, като че продава свиня. С нищо не го привличаха, а и пет пари не даваше дали той с нещо ги привлича. Взе да страни от всички. Връзка поддържаше единствено с кръчмата и с пощата. Съселяните му навярно порицаваха живота, който водеше, но имаше нещо, което уравновесяваше грозното му битие дори в техните очи. Стопанството му никога по-рано не бе процъфтявало така. Чарлз бе разчистил земя, бе издигнал зидове и прокарал канализация, а освен това прибави към фермата и още сто акра земя. Нещо повече, бе започнал да отглежда тютюн и сега зад къщата внушително се издигаше един нов и дълъг тютюнев хамбар. С тези неща успя да запази уважението на съседите си. Земеделецът не може никога да мисли лошо за добрия земеделец. Чарлз даваше повечето си пари и цялата си енергия за стопанството.

1

През следващите пет години Адам продължи да върши нещата, с които всяка армия предпазва хората си от окончателно побъркване — безконечното лъскане на метал и на кожа, паради, маршировки и наряди, проверки и тържествени церемонии за знамето — целия този театър от заетост за мъже, които нищо не правят. През 1886 година в Чикаго избухна голямата стачка в кланиците и полкът на Адам бе натоварен на железницата, но стачката свърши, преди да са имали нужда от тях. В 1888 година семинолите3, които никога не бяха подписвали мирен договор, опасно се разшаваха и кавалерията отново бе качена на конските вагони, но семинолите се прибраха в тресавищата си и утихнаха. И сънната монотонност отново налегна войските.

Времето е странна и противоречива категория в съзнанието на човека. Разумно би било да се допусне, че периодите на еднообразие и липса на събития ще ти се струват безкрайни. Би трябвало, но не е така. Тъкмо безличните и лишени от случки периоди нямат почти никаква продължителност, докато времето, опъстрено с интересни неща, изранено от трагедии и прорязано от радост, остава за дълго в паметта. И това е правилно, ако се замисли човек. Безметежността няма с какво да се проточи във времето. От нищо до нищото не изминава никакво време.

Вторите пет години на Адам изтекоха, преди да ги е усетил.

Бе дошъл вече краят на 1890 година и от гарнизона на Сан Франциско той се уволни със сержантски нашивки. Писмата между Чарлз и Адам се бяха превърнали в голяма рядкост, но току преди уволнението Адам писа на брат си: „Този път вече се връщам.“ Трябваше да минат повече от три години, преди Чарлз да научи нещо повече за него.

Адам изчака зимата, пътешествайки срещу течението на реката до Сакраменто, поживя в долината на Сан Хоакин и когато пукна пролет, видя се без петак. Нави едно одеяло на руло и бавно се отправи на изток — кога пешком, кога заедно с други, под товарните вагони на едва движещи се влакове. Нощем се присламчваше към скитниците, лагеруващи в покрайнините на градовете. Научи се да проси — за храна, не за пари. И докато се усети, сам се превърна в скитник.

Сега такива мъже са рядкост, но през деветдесетте бяха много, скитащи самотници, които държаха да живеят именно така. Едни бягаха от отговорност, други обществото бе прогонило със своята несправедливост. Захващаха по някоя работа, но не се застояваха. Сегиз-тогиз пооткрадваха, но само храна и от време на време по някоя дреха от въжетата за пране. Биваха всякакви — начетени и невежи, чистоплътни и мръсни, но всички имаха едно общо: не можеха да се свъртят на едно място. Следваха топлината, но избягваха големите горещини и големите студове. С напредването на пролетта те се движеха подире й на изток, а първият скреж ги тласваше на запад и на юг. Бяха братя на койота, който, макар да е диво животно, живее по-близо до човека и до курниците му. Обикаляха около градовете, но не влизаха в тях. Сдружаваха се помежду си за ден или за седмица, след което се разделяха.

Около малките огньове, на които къкреше общата супа, се говореше за какво ли не, но лични подробности за себе си никой не споменаваше. Адам научи за създаването на Международния профсъюз на индустриалните работници и за неговите гневни апостоли. Слушаше всякакви философски спорове — от метафизиката, през естетиката до мистичния надличностен опит. По нощувките за другар можеше да му се падне или убиец, или свещеник, комуто са отнели расото или сам той го е захвърлил, я професор, принуден да изостави топлото си място в някой враждебно настроен факултет, я някой самотник, който бяга от спомените си, паднал архангел и утрешен Сатана — и около огъня всеки предлагаше по някоя мисъл, както би хвърлил в котела морков, лук, картофи или месо. Научи се да се бръсне със счупено стъкло и да преценява къщите още преди да е похлопал за някой комат. Научи как да избягва враждебната полиция или поне да я умилостивява и да оценява жените по доброто им сърце. Новият живот допадна на Адам. Когато есента обагри дърветата, той се намираше чак някъде към Омаха; без да пита, без причина или мисъл, побърза да се премести на запад и на юг, просто прелетя над планините и с облекчение се озова в Южна Калифорния. Обиколи морския бряг от северната граница до Сан Луис Обиспо, научи се да разравя отливките блата за змиорки, молюски, миди и попчета, да разкопава дюните за стриди и да лови зайци по крайбрежните пясъци с примки от рибарска връв. След това се излягаше на топлия пясък и броеше вълните.

Пролетта отново го погна на изток, но сега той не бързаше както преди. Планинското лято беше прохладно, а и планинците бяха любезни, каквито са самотните хора. Адам се хвана на работа в ранчото на една вдовица недалеч от Денвър, смирено споделяйки нейната трапеза и легло, додето студът не го подкара отново на юг. Отправи се по Рио Гранде, мина Албукерк и Ел Пасо, мина Големия завой и през Ларедо стигна Браунсвил. Научи испански, колкото да си поиска хляб и развлечение, и узна, че и когато са безкрайно бедни, хората пак имат какво да ти дадат и най-вече имат желанието да ти го дадат. Обикна сиромасите така, както не би се привързал, ако сам не беше сиромах. Бе станал вече опитен скитник, чийто трудов принцип е смирението. Мършав и загорял от слънцето, той умееше да владее личността си така, че да не изпитва нито раздразнение, нито ревност. Гласът му се омекоти, а в речта му се бяха смесили толкова много наречия и диалекти, че никъде не правеше впечатление на другокрайненец. Това му беше като защитна мантия, великата безопасност на скитника. До железницата прибягваше все по-рядко, тъй като благодарение на невъздържаното насилие, упражнявано от Съюза на индустриалните работници и утежнено от жестоките разправи с тях, против скитниците се надигаха разпалени настроения. Адам бе задържан за скитничество. Избухливата грубост на полицаите и на затворниците го уплаши и го прогони далеч от сборищата на другите скитници. От този ден пътуваше сам, като се стараеше всякога да е обръснат и чист.

Когато наближи новата пролет, той тръгна на север. Бе почувствал, че е дошъл краят на безделието и безгрижието. Насочи се на север към Чарлз и към бледнеещите спомени за детството.

Прекоси набързо необходния Тексас, мина през Луизиана и през върховете на Алабама и Мисисипи и навлезе във Флорида. Разбираше, че трябва да се движи бързо. Негрите бяха достатъчно бедни, за да са отзивчиви, но им бе трудно да повярват на бял, колкото и окаян да е той. Бедните бели пък се бояха от непознати.

Близо до Талахаси бе заловен от хората на местния шериф, осъдиха го за скитничество и го пратиха в наказателна дружина по пътно строителство. Така именно прокарваха пътищата. Присъдата му беше за половин година. Освободиха го и незабавно го прибраха отново за още шест месеца. Сега той вече си обясни как могат хората да се държат помежду си като зверове и разбра, че най-лесният начин да общуваш с тях е да се държиш като звяр. Едно чисто и открито лице и очи, вдигнати да срещнат други очи, винаги привличаха вниманието, а веднъж привлечено, вниманието водеше до наказание. Адам осъзна, че онзи, който постъпва грозно и грубо, всъщност наранява себе си, но за тази рана трябва да накаже другия. Когато работиш, да те пазят мъже с пушки, нощем да оковават глезените ти с верига — това бяха най-обикновени предпазни мерки, ала дивашките побоища за най-малката проява на воля, за най-нищожния показ на достойнство или съпротива, показваха, изглежда, че охраната се страхува от затворниците, а от прекараните във войската години Адам знаеше, че онзи, който се страхува, може да бъде опасно животно. И както всеки човек на света Адам се плашеше от онова, което бичът би сторил на тялото и душата му. Огради се със стена, махна всякакъв израз от лицето си и всяка светлинка в очите си и онемя. По-сетне го удивляваше не толкова случилото се, колкото фактът, че е могъл да го приеме с най-малкото огорчение. То бе много по-ужасно впоследствие, отколкото когато бе станало. Защото да гледаш как налагат някого, докато мускулите на гърба му побелеят и залъщят през раните, а ти с нищо да не покажеш нито съжаление, нито гняв, нито интерес, означаваше триумф на самообладанието. Адам научи и това.

След първите няколко минути почваш не толкова да виждаш, колкото да чувстваш хората. По време на втората си присъда по пътищата на Флорида Адам сведе своята самоличност до минимум. Не предизвикваше никакви вълнения, не издаваше никакъв трепет, стана колкото е възможно по-незабележим. И щом стражата не го усещаше, тя не се и страхуваше от него. Възлагаха му да почиства лагера, да раздава на затворниците черпаците помия или да пълни кофите с вода.

Адам изчака да останат три дни до повторното му освобождаване. Точно след пладне донесе кофите и се върна на реката за още вода. Там напълни кофите с камъни и ги потопи, след което се плъзна във водата и заплува по течението, спря да почине и заплува още по-нататък. Така продължи по реката до здрач, когато намери скришно място под обрасъл с шубраци бряг. Но остана във водата. Късно през нощта дочу минаващите от двете страни на реката кучета. Беше натрил главата си със зелени листа, за да премахне човешката миризма. Проседя във водата, издал отгоре само нос и очи. На сутринта псетата се върнаха, изгубили вече всякакъв интерес, а мъжете бяха твърде изтощени, за да оглеждат бреговете както трябва. Когато си отидоха, Адам изрови от джоба си парче напоено с вода пържено свинско шкембе и го изяде.

Беше се обучил да не бърза. Повечето ги залавяха, когато бягат. Трябваха му пет дни, докато измине краткото разстояние до Джорджия. Не рискуваше в нищо и потискаше нетърпението си с желязно самообладание. Дори се зачуди на какво е способен. В околностите на Валдоста, Джорджия, лежа скрит до след полунощ и тогава влезе в града като сянка, промъкна се до задния вход на един евтин магазин и бавно насили един от прозорците, при което болтовете на ключалката се измъкнаха от разсъхналите се дървени рамки. Върна ключалката на мястото й, но остави прозореца отворен. Наложи се да действа на лунната светлина, струяща през мътните прозорци. Открадна чифт евтини панталони, бяла риза, черни обуща, черна шапка и една мушама, пробвайки преди това всяко поотделно. Преди да изскочи през прозореца навън, погледна да се увери, че не е разбъркал нещо. Не бе взел нищо, от което нямаше да има неотложна нужда. Дори не бе потърсил чекмеджето на касата. Спусна внимателно прозореца и от сянка в сянка се шмугна в лунната светлина. През деня се тулеше, а нощем търсеше храна — репи, няколко царевични мамула от тоя или оня хамбар, шепа къснозрейни ябълки — все неща, чието отсъствие не може да се забележи. Новите подметки изстърга с пясък, намачка и мушамата. Чак след три дни заваля необходимият дъжд, или поне в крайната си предпазливост той бе смятал, че се нуждае от него. Заваля късно следобед. Адам се сви под мушамата в очакване да се смрачи и когато притъмня, той се върна през подгизналата нощ до Валдоста. Черната шапка бе прихлупил ниско над очите, с жълтата мушама се уви плътно около врата. Намери гарата и надникна през един размазан от дъжда прозорец. Със зелена козирка и черни сатенени ръкавели, чиновникът се бе навел през гишето и разговаряше с някакъв приятел. Изчака двайсетина минути и накрая приятелят си отиде. Адам го проследи по перона, после си пое дълбоко дъх да се успокои и влезе.

2

Чарлз получаваше много малко писма. Понякога със седмици не се обаждаше в пощата. Беше февруари на 1894 година, когато от някаква адвокатска кантора във Вашингтон пристигна дебел плик и началникът реши, че може би става дума за нещо много важно. Отиде лично до фермата на Траск, свари Чарлз да реже дърва и му връчи писмото. И след като му бе струвало толкова труд, изчака да чуе какво му пишат. Чарлз не се възпротиви. Изчете бавно петте страници, сетне се върна да ги прочете наново, движейки устни според думите. После го сгъна и се обърна да си влезе. Началникът на пощата подвикна след него:

— Нещо неприятно ли, мистър Траск?

— Баща ми е умрял — каза Чарлз, влезе и се заключи.

— Много тежко го прие — разправи началникът в града. — Наистина тежко. Но спокоен човек. Нищо не каза.

Чарлз запали лампата, макар че още бе светло. Остави писмото на масата, изми си ръцете и седна да го прочете още един път. Не бе имало кой да му прати телеграма. Адвокатите бяха намерили адреса в книжата на баща му. Съжаляваха, предлагаха съболезнованията си. Но бяха и възбудени. Когато съставяли завещанието на Траск, смятали, че ще остави на синовете си неколкостотин долара. Просто на такъв им изглеждал. Когато обаче разгледали документите му, открили, че притежава в банката над деветдесет и три хиляди и още десет хиляди в ценни книжа. Тогава променили мнението си за мистър Траск. Хора с толкова пари се смятали за богаташи. Не бивало за нищо да се безпокоят, защото с такава сума можело да се постави началото на цяло предприятие. И адвокатите поздравяваха Чарлз и брат му Адам. Съгласно завещанието, съобщаваха те, наследството трябвало да се раздели по равно. След сумата се изреждаха личните вещи, оставени от покойния: пет парадни саби, подарени на Сайръс при различни годишни събрания на Великата армия на Републиката, чукче от маслиново дърво със златен монограм, масонски амулет с диамантен пергел, златните коронки, свалени от зъбите му, преди да си сложи новите протези, сребърен часовник, бастун със златна дръжка и така нататък.

Чарлз прочете писмото още два пъти и наведе чело в дланите си. Питаше се къде ли е Адам. Защо сега Адам не си е у дома? Всичко му беше объркано и неясно. Накладе огън, сложи тигана да се нагорещява, наряза дебели парчета осолена сланина и ги пусна вътре. Сетне се върна да погледне писмото. Неочаквано го грабна и го пъхна в чекмеджето на кухненската маса. Бе решил засега повече да не мисли по този въпрос.

Естествено, той поначало мислеше за малко неща, но мисълта му приличаше на мъгляв затворен кръг и все се връщаше в началото: как е успял да натрупа всичко това?

Когато две събития имат нещо общо, било по своето естество или по време и пространство, ние правим радостното заключение, че са сходни, и благодарение на тази наша склонност съчиняваме чудеса и сетне ги превръщаме в разкази. На Чарлз никога не му се беше случвало да му донесат писмо на крак вкъщи. Няколко седмици по-късно до фермата дотича момче, което му донесе телеграма. Чарлз винаги свързваше писмото с телеграмата, както обикновено свързваме два смъртни случая и чакаме трети. Завтече се към селската поща с телеграмата в ръка.

— Я чуй какво пише тука! — извика той на телеграфиста.

— Чел съм го вече.

— Чел си го?

— Нали идва по жицата — рече телеграфистът, — пък аз записвам.

— О, вярно! „Веднага изпрати телеграфически сто долара. Връщам се. Адам“

— Пристигна с наложен платеж. Дължиш ми шейсет цента.

— Валдоста, Джорджия — никога не съм го чувал.

— И аз не съм, но ето, че го има.

— Кажи, Карлтън, какво значи да пратиш пари телеграфически?

— Донасяш ми сто и два долара и шейсет цента, а аз телеграфирам на чиновника от Валдоста и му казвам да изплати на Адам сто долара. Освен това ми дължиш още шейсет цента.

— Ще ти дам… Но я ми кажи, отде да знам, че това е Адам? Не може ли всеки да вземе парите?

Телеграфистът си позволи една покровителствена усмивка:

— Обикновено правим така: ти поставяш някакъв въпрос, на който никой друг не може да знае отговора. Аз пращам въпроса заедно с отговора. Тамошният телеграфист го задава на оня и ако се окаже, че не може да отговори, не получава никакви пари.

— Виж ти, колко хитро! Чакай да измисля някой по-така…

— Ти по-добре ми донеси стоте долара, докато банката е още отворена.

Играта се хареса на Чарлз. Върна се с парите и рече:

— Измислих въпроса!

— Дано не е второто име на майка ти! Хората не помнят такива неща.

— Не, нищо подобно. Ето: Какво подари на татко за рождения ден, преди да заминеш за казармата?

— Добър въпрос, ама много дълъг. Не можеш ли го съкрати на пет-шест думи?

— Нали аз плащам! Отговорът е: кученце.

— Това никой няма да го познае! — съгласи се Карлтън.

— Ти плащаш, не аз!

— Каква комедия ще бъде, ако е забравил — каза Чарлз.

— Никога няма да се върне у дома.

3

Адам пристигна откъм селото. Ризата му беше мръсна, а откраднатите дрехи — намачкани и заплескани от цяла седмица спане с тях. Между къщата и хамбара поспря и се ослуша за брат си: след миг го чу да кове нещо в големия нов тютюнев хамбар.

— Хей, Чарлз! — извика той.

Чукането престана, настъпи тишина. Адам почувства, че брат му надзърта през пукнатините на стената. В това време Чарлз се показа, приближи го живо и си стиснаха ръце.

— Как е?

— Чудесно — отвърна Адам.

— Господи, колко си отслабнал!

— Сигурно, пък и с доста години съм остарял.

Чарлз го изгледа от глава до пети.

— Не ми изглеждаш цъфтящ.

— И не съм.

— Къде ти е багажът?

— Нямам.

— Боже мой! Къде си бил?

— Предимно обикалях насам-натам…

— Като скитник?

— Като скитник.

След всички тия години и при живота, който бе превърнал кожата на Чарлз в сбръчкан пергамент и бе зачервил тъмните му очи, Адам се досети, спомняйки си, че сега Чарлз го занимават две неща — въпросите и нещо друго.

— Защо не се прибра у дома?

— Ударих го на чергарство и не можах да се откажа. Нали разбираш? Тоя белег наистина е ужасен.

— За него именно ти писах. Все по-ужасен става. А ти защо не писа? Гладен ли си? — Чарлз постоянно пъхаше сърбящите го ръце в джобовете, вадеше ги, пипаше си брадата, почесваше си темето.

— Може и да изчезне. Веднъж видях един кръчмар — неговият приличаше на котка. От рождение. И му казваха Котката.

— Гладен ли си?

— Ами да, как да не съм.

— Смяташ ли да останеш тук?

— Да кажем…Сега ли искаш до говорим за това?

— Да кажем — като ехо рече Чарлз. — Баща ни умря.

— Знам.

— Откъде, по дяволите?

— На гарата ми казаха. Кога стана това?

— Има около месец.

— От какво?

— Пневмония.

— Тук ли е погребан?

— Не. Във Вашингтон. Получих писмо и вестници. Пренесли са го на лафет, отгоре със знаме. Бил е вицепрезидентът, а от президента имало венец. Пише го във вестниците. И снимки има — ще ти покажа, всичко съм запазил.

Адам се взря в лицето на брат си, когато Чарлз погледна встрани.

— Яд ли те е за нещо? — попита го той.

— За какво да ме е яд?

— Така ми се стори…

— Няма за какво да ме е яд. Хайде, ела, ще ти приготвя нещо да хапнеш.

— Добре. Дълго ли се е мъчил?

— Не. Скоротечна пневмония. Веднага го е отнесла.

Чарлз таеше нещо. Искаше да го изрече, ала не знаеше как. И търсеше прикритие в думите. Адам млъкна. Може би по-добре да мълчи и да остави Чарлз да обикаля и души, додето се реши.

— Не съм от тия, дето вярват в послания от задгробния свят — поде Чарлз. — И все пак, знаеш ли? Някои твърдят, че са получавали. Старата Сара Уитбърн, кълне се. Човек не знае какво да мисли. На тебе случвало ли ти се е? Абе ти езика ли си прехапа?

— Не, мисля си — рече Адам. И той наистина си мислеше с удивление: „Ето че не се страхувам от брат си! Как съм се боял до смърт, а сега вече — не! Интересно защо. Дали е от войската? Или от наказателната дружина? Или пък от смъртта на баща ни? Може би, но не го разбирам.“ Сега, когато го нямаше страха, той можеше да каже каквото поиска, докато едно време бе подбирал словата си така, че да не предизвиква неприятности. Не беше лошо това сегашно чувство — все едно че е бил мъртъв и е възкръснал.

Влязоха в кухнята, каквато той си я спомняше и каквато всъщност не помнеше. Стори му се по-малка и по-жалка. Почти весело той каза:

— Чарлз, слушам те и виждам, че искаш да ми кажеш нещо, но все го заобикаляш като пес около клечка. По-добре ми кажи, да не те яде.

В погледа на Чарлз заискри ярост. Вдигна глава. Силата му се беше стопила. И с тъга си помисли: „Вече не мога да му изляза насреща. Не мога.“

— Може би не е хубаво да ми е добре, когато баща ни вече го няма — подсмя се Адам, — но да ти кажа, Чарлз, никога в живота не съм се чувствал по-добре. Никога не ми е харесвало толкова. Хайде, Чарлз, изплюй камъчето, че ще те задави!

— Ти обичаше ли баща ни? — попита го Чарлз.

— Няма да ти отговоря, докато не разбера накъде биеш.

— Да или не?

— А това какво те засяга?

— Кажи ми!

Освободената изобретателна смелост бе проникнала и в мозъка, и в костите на Адам.

— Добре, ще ти кажа. Не. Не го обичах. Понякога ме плашеше. Друг път… да, друг път го обожавах, но през цялото време съм го мразел. Кажи ми сега защо искаш да знаеш.

— Не мога да разбера. — Чарлз разглеждаше ръцете си. — Просто не може да ми влезе в главата. Той те обичаше повече от всичко на света.

— Не вярвам.

— Все едно, така е. Нали харесваше всичко, което му даваш! А мене не ме обичаше, каквото и да му дам, не му обръщаше внимание. Помниш ли какво му подарих? Едно джобно ножче. Нарязах и продадох товар дърва, за да го купя. И какво? Той дори не го взе, като тръгна за Вашингтон. И досега стои в писалището му. А ти му подари кученце, което нищо не ти е струвало. Ще ти го покажа и на снимка, било е на погребението, носи го някакъв полковник. Било сляпо и сакато и след погребението го застреляли.

Адам се сепна от свирепия тон на брат си.

— Не виждам — рече той, — не виждам какво имаш предвид.

— Аз го обичах — каза Чарлз. И за първи път — Адам не можа да си спомни друг случай — Чарлз се разплака. Наведе глава в ръцете си и заплака.

Адам понечи да се спусне към него, но частица от едновремешния страх се върна и той си каза: „Ако го докосна, току-виж посегнал да ме убие.“ Застана на отворената врата и се загледа навън, слушайки подсмърчането му зад гърба си.

Неугледен беше дворът, винаги е бил такъв. Навсякъде разхвърляно, неподредено, изоставено, личеше липсата на планомерност; нямаше никакви цветя, по земята бяха разпръснати хартии и трески. А и къщата не беше хубава. Като убежище за подслон и хранене иначе бе здраво изградена. Но и фермата, и къщата изглеждаха мрачни, необичани и непредлагащи любов. Та това не бе дом, по който да копнееш и в който да се връщаш. Внезапно Адам си спомни за мащехата си — също толкова необичана, колкото и фермата, по свой начин отзивчива и чиста, но както стопанството можеше да бъде дом, така и тя ще да е била съпруга.

Брат му вече не подсмърчаше. Адам се обърна. Чарлз бе вторачил празен поглед пред себе си.

— Кажи ми за майка — рече Адам.

— Умря. Писах ти.

— Разкажи ми за нея.

— Нали ти казах. Умря. Много отдавна. Тя не ти беше майка.

В паметта на Адам проблесна усмивката, която веднъж бе доловил на лицето й, сякаш пред себе си я видя. Но гласът на Чарлз премина през този образ и го разкъса:

— Едно ми кажи, но не бързай, помисли, преди да отговориш или не отговаряй, ако няма да си искрен. — Чарлз нагласи устни да произнесе въпроса: — Смяташ ли, че е възможно баща ни да е бил безчестен?

— Какво имаш предвид?

— Не е ли ясно? Казах го точно. „Безчестен“ има само едно значение.

— Не зная — рече Адам. — Не зная, никой не е споменавал такова нещо. Виж само какъв човек стана. Нощувал е в Белия дом, вицепрезидентът е отишъл на погребението му…Нима ти прилича това на безчестие? Хайде, Чарлз — примоли се той, — кажи каквото искаш да ми кажеш, откакто съм дошъл.

Чарлз навлажни устни. Кръвта му, изглежда, се бе отдръпнала, а заедно с нея и решителността, и остротата. Гласът му се беше изравнил:

— Татко е направил завещание. Оставя всичко по равно на мене и на тебе.

Адам се засмя.

— Винаги можем да разчитаме на фермата. Предполагам, че няма да умрем от глад.

— Това са над сто хиляди долара — продължи равният глас.

— Ти си луд. Може би по-скоро сто долара. Откъде ще ги вземе?

— Няма грешка. Заплатата му във Великата армия е била сто трийсет и пет долара месечно. За жилище и храна е плащал от джоба си. А когато е пътувал, са му давали по пет цента на миля и са му плащали за хотел.

— Сигурно ги е имал открай време, но ние не сме знаели.

— Не, не ги е имал през цялото време.

— Тогава да пишем до Великата армия и да питаме. Там все някой ще знае.

— Не бих посмял — каза Чарлз.

— Виж какво! Не изгърмявай, без да си зареден. На света има и спекулация. Сума хора забогатяват. Той се е познавал с големи личности. И може да е попаднал на нещо добро. Помисли си само за ония, които по златната треска заминаха за Калифорния и се върнаха богати.

Лицето на Чарлз беше напълно унило. Гласът му така спадна, че Адам се наведе, за да чува. Чарлз продължи безизразно като при доклад:

— Баща ни е постъпил във федералната армия през юни 1862 година. Изкарва три месеца подготовка тук, в нашия щат. Значи септември. Пращат ги на юг. На дванайсети октомври го раняват в крака и го вкарват в лазарет. Върна се през януари.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Не е бил в Чанселързвил — думите на Чарлз изтъняха и добиха болезнена бледнина, — не е бил и в Гетисбърг, нито в Ричмънд, нито в Апоматокс.4

— Отде знаеш?

— От уволнителното удостоверение. Беше с другите му книжа. — Адам дълбоко въздъхна. В гърдите му, сякаш удрящи юмруци, се надигна радост. И поклати недоверчиво глава. Чарлз продължи: — Как тогава е успял? Как, по дяволите, е успял? Никой не си е задавал този въпрос. Ти? Аз? Майка ми? Никой. Нито дори във Вашингтон.

— Има ли в тази къща нещо за ядене? — Адам се изправи. — Ще ида да го стопля.

— Снощи заклах една кокошка. Ако почакаш, ще ти изпържа малко.

— А нещо по-набързо?

— Сланина и яйца.

— Предпочитам — каза Адам.

Макар че въпросът остана да виси, в главите си и двамата обикаляха около него, опипваха го отстрани. Казаното уж не го засягаше, но умовете не го оставяха. Щеше им се отново да го повдигнат, а не можеха. Чарлз опържи сланина и яйца и претопли котлето с боб.

— Изорах пасбището — рече той. — Засадих ръж.

— Хвана ли се?

— Отлично, още повече че извадих камънака. — И докосна челото си. — Нали тая проклетия стана, като вадех един камък.

— Да, писа ми — рече Адам. — Не знам казах ли ти колко много означаваха писмата ти за мен.

— А ти изобщо не ми писа подробно как я караш.

— Май защото не ми се и мислеше за това. Доста противно беше. Повечето време.

— Вестниците писаха за разни операции. Ти участва ли?

— Да. Не исках да мисля. И още не искам.

— А индианци избивахте ли?

— Избивахме.

— Сигурно наистина са диви.

— Наистина.

— Ако не искаш, може и да не ми разказваш.

— Не искам.

Вечеряха на газената лампа.

— Може и по-светло да бъде, ама все не намирам време да измия шишето.

— Аз ще го измия — рече Адам. — Не е лесно за всичко да се грижиш.

— Много е хубаво, дето се върна. Не искаш ли след вечеря да отидем до хана?

— Ще видим. Мен повече ми се ще да си постоя тука.

— За там не съм ти писал, но в хана вече има женски. Знам ли, ако искаш, можеш да дойдеш с мене. Сменят ги на всеки две седмици. Де да знам, ако ти се ще да ги огледаш…

— Женски ли?

— Да, на горния етаж. Доста е удобно. Все си мислех, че като си дойдеш…

— Тази вечер не. Може би друг път. По колко взимат?

— По един долар. Бива си ги, повечето са хубавици.

— Друг път — повтори Адам. — Чудно ми е, че са ги допуснали.

— В началото и аз се изненадах. Ама му намериха цаката.

— Често ли ходиш?

— Веднъж на две-три седмици. Тук ми е доста самотно, сам човек…

— Беше ми писал, че смяташ да се ожениш.

— Абе смятах. Но не намерих каквато ми трябва.

Братята заобикаляха главния въпрос от всички страни. От време на време аха да го зачекнат, но мигом се оттегляха към реколти и местни клюки, политика и здравословно състояние. Но знаеха, че рано или късно ще се върнат към него. Чарлз бе по-нетърпелив от Адам да нагази в дълбокото — той бе имал време да обмисли всичко, докато за Адам тази област на мисли и чувства беше нова. Би предпочел да го отложат за някой друг ден, но същевременно бе уверен, че брат му няма да допусне това.

Неочаквано той открито подхвърли:

— Другия въпрос да оставим за утре!

— Разбира се, щом искаш — съгласи се Чарлз. Лека-полека заобиколните теми взеха да се изчерпват.

Прехвърлиха всички познати, всички местни събития. Разговорът се запъна, а времето вървеше.

— Не ти ли се спи? — попита Адам.

— След малко — отвърна Чарлз.

Млъкнаха, а нощта неспокойно се разхождаше около къщата, да ги подсеща и да ги подтиква.

— Как само ми се щеше да бъда на това погребение! — издума Чарлз.

— Сигурно е било страшно шик — каза Адам.

— Не искаш ли да прегледаш изрезките от вестниците? Събрал съм всичко в моята стая.

— Не, тази вечер не.

Чарлз извъртя стола си и подпря лакти на масата.

— Трябва да го измислим — припряно рече той. — Можем да го отлагаме колкото си искаме, но ако щем да пукнем, трябва да измислим какво ще правим.

— Известно ми е — каза Адам. — Просто ми трябваше време да помисля.

— Каква полза? Аз разполагах с време, с време колкото щеш, но се въртя все в затворен кръг. Гледам уж да не мисля, пак се въртя в кръг. Предполагаш, че времето ще помогне?

— Не предполагам. Няма да помогне. Какво искаш първо да обсъдим? Можем да почнем веднага. И без това умът ни е все в това.

— Ами ето тия пари — поде Чарлз. — Повече от сто хиляди долара, цяло състояние!

— Е, какво „тия пари“?

— Добре де, откъде са?

— Мога ли да знам? Казах ти, може и от спекулации. Възможно е някой във Вашингтон да му е уредил нещо.

— Вярваш ли?

— На нищо не вярвам — каза Адам. — Нищо не знам, тъй че в какво да вярвам?

— Но това са много пари — каза Чарлз. — Цяло състояние, което ни е завещано. Ще ни изкара до края на живота, а пък можем да накупим дяволски много земя и тя ще ни се отплаща. Може и да не ти е хрумвало, но ние сме богати. По-богати от всички в нашия край.

Адам се засмя:

— Казваш го така, сякаш са ни осъдили на затвор.

— Но откъде са?

— Какво те е грижа? Най-добре да ги приемем и да им се радваме.

— Не е бил на Гетисбърг. Не е взел участие в нито едно от големите сражения на тази война. Бил е ранен в най-обикновена престрелка. И всичко, което разказваше, е било лъжа.

— Какво искаш да кажеш? — попита Адам.

— Мисля, че той е откраднал парите — сломено каза Чарлз. — Питаш ме, ето, това мисля.

— Имаш ли представа откъде ги е откраднал?

— Не.

— Тогава защо мислиш, че са крадени?

— Защото разправяше лъжи за войната.

— Е, та?

— Щом може да лъже за войната, значи може и да краде.

— Как?

— Беше на длъжности, все големи постове във Великата армия на Републиката. Вероятно е могъл да разполага с касата, да подправя документи…

— Ами щом мислиш така — Адам въздъхна, — пиши им и всичко разкажи! Да си прегледат книжата и ако се окаже вярно, да им върнем парите.

Лицето на Чарлз се бе сгърчило, белегът на челото му — още по-тъмен.

— На погребението му да отиде вицепрезидентът! Президентът праща венец! Половин миля шествие от каляски и стотици пешаци! А знаеш ли кои са му носили ковчега?

— Какво имаш предвид?

— Представи си, окаже се, че е бил крадец. Тогава ще излезе наяве и това, че никога не е бил нито на Гетисбърг, нито никъде. И тогава всеки ще разбере, че е бил и мошеник и че целият му живот е представлявал една страхотна измама. И тогава, дори някога да е казвал истината, никой няма да повярва в това.

Адам седеше неподвижно. Очите му бяха спокойни, но беше нащрек.

— Смятах, че си го обичал — кротко каза той. Почувства се облекчен и освободен.

— Обичах го. И още го обичам. Нали затуй сега ми е толкова гадно. Целият му живот да отиде напразно! А и гробът му! Току-виж го изкопали и го изхвърлят от там! — Възбудата късаше мислите му. — А ти хич ли не го обичаше?

— До този момент не бях сигурен — каза Адам. — Беше ми много объркано какви бива или не бива да са чувствата ми. Не, не го обичах.

— Значи ти е все едно дали животът му е бил пропилян, дали ще изровят нещастното му тяло и дали…О, велики Боже!

Мисълта на Адам се залута, мъчейки се да подбере думи за чувствата си.

— Би трябвало да ми е все едно.

— Точно така! — с горчивина рече Чарлз. — След като не си го обичал! Дори си готов да им помогнеш да го очернят. — Адам знаеше, че брат му вече не е опасен. Нямаше я вече ревността да го насъсква. Цялата вина на бащата падаше върху него, бащата си е баща и никой не може да ти го отнеме, за нищо на света.

— Как, след като всички разберат, ще минаваш през града? — питаше го Чарлз. — Как ще погледнеш хората в очите?

— Казах ти, че ми е все едно. Все едно, защото не вярвам.

— Какво не вярваш?

— Не вярвам, че е задигнал пари. Вярвам в това, което разправяше за войната, и че е бил навсякъде, за където е споменавал.

— Но доказателствата? Уволнителното…

— Нямаш никакви доказателства, че е крал. Сам си го измислил, защото не ти е ясно откъде са дошли тези пари.

— Военните му документи…

— Може да не са верни — рече Адам. — Сигурен съм, че не са верни. Аз вярвам в баща си.

— Не виждам как можеш.

— Чакай да ти обясня — каза Адам. — Доказателствата, че Господ не съществува, са страшно силни, но за сума хора не са по-силни от убеждението, че го има.

— Ти нали каза, че не си обичал баща ни. Как можеш да имаш вяра в него, след като не го обичаш?

— Може би тъкмо по тази причина — бавно изрече Адам, опитвайки терена. — Ако бях го обичал, сега навярно щях да бъда ревнив към него. Също като тебе. Знае ли се — може би любовта прави хората подозрителни, съмняващи се. Не е ли истина, че когато обичаш една жена, никога не си сигурен в нея, тъй като не си сигурен в себе си? Разбирам го абсолютно ясно. Разбирам как си го обичал и колко е значело това за теб. Аз не го обичах. Той може да ме е обичал. Все ме изпитваше, нагрубяваше и наказваше, а накрая ме отпрати като жертвоприношение навярно, за да му се опрости нещо. Но теб не те е обичал и затова ти е имал доверие. Изглежда… Защо не?… Става тъкмо обратното.

— Нищо не разбирам — пулеше се Чарлз.

— До голяма степен и аз — рече Адам. — Тази мисъл ми идва за пръв път. Но ми е добре. Дори по-добре, отколкото ми е било досега. Отървах се от нещо. Някой ден може би ще се сдобия с това, което ти притежаваш, но сега го нямам.

— Нищо не разбирам — повтори Чарлз.

— Разбираш ли, че според мен нашият баща не е бил крадец? Не вярвам и в това, че е бил измамник.

— Да, но книжата…

— Книжа аз не гледам! Книжата и пукната пара не струват пред вярата в баща ми.

Чарлз дишаше тежко:

— Значи… тогава…ще приемеш парите.

— Разбира се.

— Дори да са крадени?

— Не ги е откраднал! Той не може да ги открадне!

— Нищо не разбирам — рече Чарлз.

— Така ли? Ясно, изглежда, в това е цялата тайна, Виж какво, никога не съм споменавал за това, но спомняш ли си как ме преби малко преди да замина?

— Да.

— Помниш ли след това? Ти се върна с брадва да ме убиеш.

— Не си спомням съвсем точно. Трябва да съм бил луд.

— Тогава не знаех, но сега вече знам — ти се бореше за своята любов.

— За любов?

— Да — каза Адам. — А парите ще ги използваме добре. Може да останем тук, може да заминем, примерно за Калифорния. Ще видим какво ще правим. И, естествено, длъжни сме да издигнем паметник на баща си, голям паметник.

— Не бих могъл никога да се махна от тук — каза Чарлз.

— Ще видим как ще потръгне. Няма защо да се бърза. Все ще го измислим някак.

1

На този свят има родители — хора, на които им се раждат чудовища — вярвам в това. Едни могат да се видят: клети и страшни, с грамадни глави и малки телца; някои се раждат без ръце, без нозе, някои — с по три ръце, други с опашки или с уста, поставени на най-различни места. Мислело се е, че това става случайно и че никой не е виновен. А навремето се е смятало, че те са видимото наказание за скрити грехове.

Щом има такива физически уроди, не може ли да се допусне, че ще се раждат и умствени, психически страшилища? В лице и тяло може да са съвършени, но ако един ненормален ген или деформирана яйцеклетка могат да произведат физически изрод, не е ли възможно същият процес да доведе и до една деформирана душа?

В по-голяма или по-малка степен чудовищата са отклонения от общоприетата норма. Както едно дете може да се роди без ръка, така може да се роди и без човещина или без никакви наченки на съвест. Човекът, който губи ръката си при нещастен случай, води страхотна борба, додето се нагоди към недъга, докато роденият без ръце страда само заради хората, които го намират по-особен. Тъй като никога не е имал ръце, те не му липсват. Понякога, докато сме малки, въобразяваме си какво би било да имахме криле, но няма никакви основания да подозираме, че птиците изпитват същите усещания. Не, за урода уродливо е нормалното, понеже всеки е нормален за себе си. Сигурно още по-объркано е това за духовните чудовища — видимо те с нищо не се отличават от останалите. За човек, роден без съвест, душевната болка навярно изглежда смешна. За престъпника честността е глупост. Не бива да забравяме, че чудовището е само едно отклонение и че за чудовището нормалното е чудовищно.

Убеден съм, че Кати Еймс си е била родена, или по-точно е била лишена от склонностите, които след това да я водят и тласкат през целия й живот. Изглежда, някой маховик й е бил с по-голяма или по-малка тежест, та колелата й не се въртяха в пълно сцепление. Още от самото си рождение не беше като другите хора. И точно както сакатият ще се приучи да използва своя недъг, за да бъде по-сръчен и от здравия в една ограничена област, така и Кати, с помощта на своите отлики, пораждаше мъчителни и смайващи смутове в своя свят.

Имало е време, когато за момичета като Кати са казвали, че в тях се е вселил Сатаната. Биха я подложили на църковни молитви, да прогонят от нея злите духове, и ако заклинанията не помогнат, биха я изгорили на клада като вещица за доброто на паството. На вещиците едно никой не би простил: заложбата им да всяват суматоха у хората, да им размътват главите, да ги притесняват и да им внушават завист.

От пръв поглед, сякаш природата бе замаскирала вълчата си яма, Кати олицетворяваше самата невинност. Имаше разкошна златиста коса, широко поставени лешникови очи и клепачи, които отпускаше така, че й придаваха сънна тайнственост. Носът й бе изтънчен и прав, скулите й — високи, изтеглени встрани и събиращи се в малка брадичка, от което лицето й добиваше сърцевиден овал. Добре оформена, с очертани устни, устата й беше необикновено малка, от ония, на които казват „розови пъпки“. Имаше много малки уши без месеста част, така прилепнали до главата, че дори когато сресваше косите си нагоре, те оставаха почти незабелязани.

Кати си остана с детска фигура дори когато израсна, нежна, с тънки ръце и съвсем мънички длани. Гърдите й не се развиха особено. Преди пубертета зърната им бяха дори хлътнали, та майка й трябваше да ги разтрива — беше десетгодишна, защото взеха да я болят. Имаше тяло на момче — теснобедра и с прави крака, с тънки, но не кокалести глезени. Стъпалата й бяха малки и закръглени, с твърдо месесто ходило, напомнящо копито. Беше хубаво дете и стана хубава жена. Гласът й бе дрезгаво-мек и можеше така сладостно да прозвучи, че ставаше неустоим. Но, изглежда, в гърлото й трептеше стоманена струна, защото, стига да пожелае, гласът й почваше да стърже като пила.

Още от дете у нея имаше нещо, което караше хората, като я погледнат, да извърнат поглед, сетне отново да я погледнат, смутени от някаква необикновеност. През очите й надничаше нещо, което при втори поглед винаги изчезваше. Движенията й бяха нечути, говореше малко, но влезеше ли някъде, всички се обръщаха да я видят. Поставяше хората в някакво неудобно положение, но от това те не се чувстваха отблъснати. Мъже и жени я наблюдаваха, искаха да са по-близо до нея, мъчеха се да открият от какво идва смущението, което тя сееше така умело. И понеже тези неща всякога са си били така, самата Кати не виждаше нищо странно.

Отличаваше се от другите деца в редица отношения, но едно я отделяше особено ярко. Повечето деца ненавиждат разликата. Те искат да изглеждат, да говорят, да се обличат и да постъпват досущ като всички останали. Ако, да кажем, модата налага една абсурдна дреха, за детето е жива мъка и болка да не го облекат в подобна безсмислица. Ако се приемеха гердани от свински пържоли, колко нещастно би било онова дете, което не може да си сложи свински пържоли! Това робуване на общото обикновено засяга всяка игра, всяка обществена или друга постъпка. Това е защитната окраска, която децата приемат заради своята безопасност.

У Кати тези неща липсваха. Тя никога не се съобразяваше с мода или поведение. Обличаше каквото си поиска. И като последица, много често останалите деца й подражаваха. Колкото тя растеше, групата, стадото, а това означава всяка сбирщина от деца, почна да долавя онова, което усещаха и възрастните — че у Кати има нещо нередно. Скоро стана така, че с нея не дружеше повече от едно дете наведнъж. Останалите момчета и момичета почнаха да я отбягват, като че тя носеше някаква безименна опасност.

Кати беше лъжкиня, но не лъжеше тъй, както лъжат повечето деца. Нейното не беше фантасмагории, когато, за да изглежда по-истинско, измисленото се разказва тъкмо като истинско. Това е чисто и просто нормално отклонение от видимата действителност. И аз мисля, че разликата между една лъжа и един разказ е в това, че разказът прибягва до украшенията и наподобяването на истината, за да задържи интереса както на слушателя, така и на разказвача. Разказаната история не носи нито печалба, нито загуба. Лъжата обаче е средство и за печалба, и за измъкване. Предполагам, че ако строго се придържаме към подобно определение, тогава ще трябва да смятаме писателя за лъжец, особено ако се е замогнал финансово.

Лъжите на Кати не бяха невинни. Предназначени бяха или да избегне някое наказание, или да се отърве от работа, или от отговорност, целта им беше личната изгода. Повечето лъжци се издават — едно, защото забравят какво са казали, и друго, защото лъжата им внезапно се изпречва пред неопровержимата истина. Но Кати не забравяше лъжите си, изработила си беше най-успешния способ да лъже. Придържаше се колкото е възможно по-близо до истината, тъй че всеки можеше да се заблуди. Бе научила още две средства — или да изпъстря лъжите си с истини, или да изрича истината тъй, сякаш е лъжа, Обвинят ли някого в лъжа, а се окаже, че е казал истината, остава му един аванс, който дълго време ще прикрива още редица неистини.

Тъй като Кати беше единствено дете, майка й не разполагаше в семейството с противоположност за сравнение. И смяташе, че всички деца са като нейното. А тъй като всички родители се тревожат, беше убедена, че и нейните приятелки имат същите грижи. Баща й не беше толкова самоуверен. Притежаваше малка работилница за щавене на кожи в едно масачузетско градче, от която, ако се стараеше повече, би могъл да си подсигурява приличен и удобен живот. Мистър Еймс имаше случаи да среща и други деца, когато пътуваше далеч от дома си, та затуй се досещаше, че Кати не е като останалите. Тези неща повече се чувстват, човек няма как да ги разнищи. Беше неспокоен заради дъщеря си, но не би могъл да обясни защо.

Почти няма човек на света, който да не храни апетити, да няма подбуди, стимулиращи вълнения, островчета на самолюбие и склонности, прикътани току под повърхността. Хората обикновено или обуздават своите страсти, или им се отдават скришно. Кати не само познаваше тези желания у другите, но и умееше да извлича от тях лична полза. Много е възможно да не вярваше в други стремления у човека, тъй като едновременно биваше свръхестествено предпазлива в едни посоки и съвършено сляпа в други.

Още много млада, Кати научи, че полът, с присъщите му копнения и мъка, ревност и забрани, е най-смущаващият порив у хората. В ония дни това наистина бе смущаващо, много повече от сега, защото по тия въпроси тогава не смееха да говорят. Всеки таеше своя малък ад в себе си, а пред хората се правеше, че той не съществува, но затънеше ли в него, ставаше безпомощен. Кати узна, че като направлява и използва тази страна от човешката природа, ще може да се сдобие и да упражнява власт над едва ли не всекиго. Защото тя беше едновременно и оръжие, и заплаха. На нея никой не можеше да се противопостави. И тъй като Кати, изглежда, нито веднъж не изпадна в сляпа безпомощност, по всяка вероятност тя самата твърде слабо се е поддавала на пола; и наистина, презираше ония, които му слугуват. Ако се замисли човек от определена страна, имала е право. А каква свобода биха могли да притежават мъжете и жените, ако не бяха постоянно лъгани, измамвани, поробвани и тероризирани от телесната си страст! Единствен недостатък на такава свобода е, че без нея човек би изгубил всичко човешко и би се превърнал в чудовище.

На десет години Кати вече знаеше нещичко за силата на плътта и хладнокръвно започна своите опити. Обмисляше всичко трезво; предвиждайки затрудненията, тя се подготвяше за тях. Игрите на мъж и жена сред децата датират открай време. Предполагам, всеки, който не е ненормален, се е срещал с малки момиченца в някое скрито зашумено място, в оборските ясли, под някоя върба, във водостока под някое шосе или най-малкото е мечтал за това. Почти всички родители рано или късно се сблъскват с този въпрос и стига да си спомнят собственото си детство, децата им са значи с късмет. Но през детството на Кати не беше така лесно. Отричайки това у себе си, родителите се ужасяваха да го открият у децата си.

2

В една пролетна утрин, когато, обсипана с късно изпаряваща се роса, младата трева се изправяше на слънцето, а топликът попиваше в земята и надигаше жълтите глухарчета, майката на Кати привърши простирането на изпраните дрехи. Еймсови живееха на края на града, зад къщата им имаше обор, сайвант за колите, зеленчукова градина и ограден двор за два коня. Мисис Еймс си припомни, че бе видяла Кати да отива към обора. Извика я, но когато никой не й отвърна, помисли, че сигурно се е заблудила. Готвеше се вече да свърне към къщи, когато откъм сайванта дочу кикот.

— Кати! — повика я тя.

Отговор не дойде. Обзе я тревога. Напрегна се да си спомни как бе прозвучал този кикот. Това не беше гласът на Кати. Кати не се кикотеше.

Никой не може да каже как и защо ужасът обхваща един родител. Разбира се, много пъти се страхуваш, без да има никаква причина. И това най-често се случва на родители с едно дете, на които им минават най-черни мисли, че ще го изгубят.

Мисис Еймс спря и се ослуша. Чу тихи потайни гласове и безшумно се приближи до сайванта. Двойната врата беше затворена. Гласовете идваха отвътре, но тя не различи гласа на Кати. Пристъпи чевръсто, дръпна вратите и яркото слънце нахлу в сайванта. Гледката я накара да застине с отворена уста. Кати лежеше на земята с вдигнати поли, гола до кръста, а край нея коленичеха две момчета по на около четиринайсет. От блъсъка на внезапната светлина замръзнаха и те. Очите на Кати се изпразниха от ужас. Мисис Еймс познаваше момчетата, познаваше и родителите им.

Изведнъж едното от тях подскочи, втурна се покрай мисис Еймс и изтича зад ъгъла на къщата. Другото заотстъпва безпомощно, сетне изкрещя и търти през вратата. Мисис Еймс посегна след него, но пръстите се плъзнаха по якето му и то изчезна. Вън откънтяха бягащите му стъпки.

Мисис Еймс понечи да каже нещо, гласът й излезе като квакащ шепот:

— Ставай!

Кати обърна към нея празни очи, но не мръдна. Тогава майка й видя, че китките и са вързани с дебело въже. Изпищя, хвърли се долу и зачовърка възлите. После отнесе Кати в къщата и я сложи на леглото.

След като прегледа Кати, домашният лекар установи, че липсват признаци за изнасилване.

— Благодарете на Бога, че сте отишла навреме — няколко пъти повтори той.

Дълго време Кати не проговори. Шок — реши докторът. Но и когато най-после Кати излезе от шока, пак отказа да говори. Почнеха ли да я разпитват, очите й се разширяваха, бялото опасваше ирисите й, спираше да диша, тялото й се вдървяваше и страните се зачервяваха от стаения дъх.

На срещата с родителите на момчетата присъства и доктор Уилямс. Мистър Еймс мълча през цялото време, държейки въжето, с което бяха вързани китките на Кати. В очите му се четеше объркване. Някои неща не разбираше, но не отвори дума за тях.

Мисис Еймс изпадна в постоянна налудничавост. Тя бе присъствала. Бе видяла. Беше главният свидетел. От тази налудничавост надничаше някакъв садистичен демон. Тя искаше кръв. И като настояваше за възмездие, тя сякаш изпитваше удоволствие. Градът и околността трябваше да бъдат под закрила: на тази основа поставяше всичко. Слава Богу, беше отишла навреме. Ами ако следващия път не успееше? Как щяха да се почувстват другите майки? А Кати беше само десетгодишна.

По онова време наказанията бяха много по-сурови от днес. Човек твърдо вярваше, че бичът насажда добродетели. Най-напред поотделно, а след това и заедно момчетата ядоха такъв камшичен пердах, че им се отвориха живи рани.

Тяхното престъпление беше достатъчно осъдително, но лъжите се оказаха зло, което и бичът не би могъл да изкорени. В началото тяхната самозащита беше направо смехотворна. Цялата работа — казваха те — била измислена от Кати, а те двамата й дали по пет цента. Не били й вързали ръцете. Спомнят си, че тя си играела с въжето. Първа мисис Еймс го поде, а сетне отекна и целият град: „Искат да кажат, че сама си е вързала ръцете? Едно десетгодишно дете!“ Ако момчетата си бяха признали престъплението, може би щяха да си спестят част от наказанието. Но тяхното отричане доведе до изтезаващия гняв не само на бащите им, които ги пребиха с камшиците, но и на цялата община. Със съгласието на родителите им момчетата бяха пратени в изправителен дом.

— Все това я преследва — разказваше мисис Еймс на съседките си. — Сигурно би се пооправила, само да можеше да си го издума. Но попитам ли я, всичко сякаш наново се връща и пак изпада в шок.

Еймсови повече не й споменаха нищо. Въпросът бе приключен. Съвсем скоро мистър Еймс забрави своите упорити съмнения. Би се чувствал ужасно, ако двете момчета стоят в поправителен дом за нещо, което не са извършили.

Когато Кати напълно се оправи от сътресението, момчетата и момичетата я наблюдаваха от разстояние, но, очаровани от нея, постепенно взеха да пристъпват по-наблизо. При нея не се случиха момичешките разочарования, нещо обикновено за дванайсет-тринайсетгодишните. Момчетата нямаха никакво намерение да си спечелват подигравките на своите приятели и затова след училище никой не я изпращаше до вкъщи. Но и момчета, и момичета еднакво попадаха под силното й влияние. Останеше ли някое момче насаме с нея, усещаше как го тегли някаква сила, неразбираема и непреодолима. Тя беше нежна, много приятна, говореше тихо. Ходеше сама на дълги разходки и рядко се случваше някое момче да не й се изтъпани от храсталака, срещайки я уж случайно. Навсякъде се шептяха разни неща, но никой не знаеше какво прави Кати. Каквото и да се случеше, тръгваше неясна мълва, което от своя страна бе необичайно за една възраст, когато всеки има много тайни, но нито една от тях не остава задълго скрита, за да събуди съмнения.

Кати свикна едва-едва да се усмихва, то бе по-скоро намек за усмивка. Поглеждаше настрани и надолу, което трябваше да подскаже на самотното момче, че тя крие тайни, които би могла да сподели.

В мислите на баща й се въртеше още един въпрос, но той го зарови надълбоко, долавяйки, че не е честно да се пита за това. Кати притежаваше забележителния късмет да намира разни предмети — кога златен амулет, кога пари, сребърно кръстче с червени камъчета, които се оказваха рубини, копринена чантичка, — много неща намираше тя, но когато баща й даде обява в седмичния „Куриер“ за намереното кръстче, никой не си го потърси. Мистър Еймс, Уилям Еймс, бащата на Кати, беше прикрит човек. Рядко споделяше какво му минава през ума. Досега не бе посмял да се разкрие пред погледа на своите съседи. И огненото езиче на подозрението запази за себе си. Колко по-добре би било, ако не знаеше нищо, по-безопасно, по-мъдро и далеч по-удобно. Колкото до майка й, тя бе така омотана и уплетена в пашкул от прозрачни полулъжи, забулени истини и предположения — всичките посадени от Кати, че дори да се изправеше пред една истина, не би я разпознала.

3

Кати се разхубавяваше с всеки ден. Нежната, цъфтяща кожа, златистите коси, раздалечените, скромни и все пак обещаващи очи, малката, сочна уста привличаха и задържаха хорското внимание. Основното осмокласно училище завърши с толкова добри бележки, че родителите й я записаха в малката местна гимназия, макар по онова време да беше необичайно за момиче да продължава образованието си. Кати обаче заяви, че иска да стане учителка, което очарова майка й и баща й, тъй като тази бе едничката достойна професия за момиче от добро, но несъстоятелно семейство. Чест за родителите биваше дъщеря, която е станала учителка.

На четиринайсетгодишна възраст Кати влезе в гимназията. Вкъщи винаги я бяха смятали за безценна, но навлизайки в чудесата на алгебрата и латинския, тя се издигна в облаците, където родителите й не можеха да я последват. Бяха я изгубили. Струваше им се, че е повишена в по-горна класа.

Учителят по латински език беше блед, напрегнат младеж, пропаднал в духовната семинария, но добил достатъчно знания, за да преподава неизбежната граматика, Цезар и Цицерон. Беше смирен млад човек, който таеше тлеещите въглени на неуспеха в гърдите си и дълбоко в себе си вярваше, че лично Бог го е отхвърлил, при това с основание. След време забелязаха, че у Джеймс Гру нещо пламна, че в погледа му избликна сила. Нито веднъж не го видяха заедно с Кати и за връзка помежду им никой не намекна. Джеймс Гру възмъжа. Стъпваше решително и си тананикаше. Написа толкова убедителни писма, че управата на духовната семинария погледна благосклонно на молбата му отново да бъде приет.

И тогава огънят погасна. Раменете му, дотогава прави и широки, мрачно се свиха. Очите му станаха трескави, ръцете му затрепераха. Нощно време го виждаха коленичил в църквата да мълви беззвучни молитви. Изостави училището и прати вест, че е болен — тогава се разбра, че се шляел сам-самин из хълмовете край града. Късно една нощ той потропа на Еймсовата врата. Мистър Еймс възнегодува, че го вдигат от леглото, запали свещ, метна върху нощницата едно палто и отиде да отвори. Пред него застана един див, обезумял Джеймс Гру с блестящи очи и трепереща снага.

— Трябва да говоря с вас — дрезгаво рече той на мистър Еймс.

— Полунощ минава — строго отговори мистър Еймс.

— Трябва да говорим насаме. Облечете нещо и елате навън. Нещо трябва да ви кажа.

— Млади човече, вие сте май пиян или болен. Приберете се да поспите, полунощ минава.

— Не мога да чакам. Трябва да ви говоря.

— Елате утре сутринта в кожарницата — рече мистър Еймс и като затвори решително вратата пред олюляващия се посетител, спря отвътре и се ослуша. Гласът отвън се завайка отново:

— Не мога да чакам! Не мога да чакам! Не мога… — След което нозете му бавно се смъкнаха по, стъпалата.

Мистър Еймс прикри блясъка на свещта с длан и се върна в леглото. Стори му се, че вратата на Кати безшумно се затваря, но може би го заблуди подскачащият пламък на свещта, тъй като завесата сякаш също се помести.

— Кой беше, за Бога? — попита го жена му, когато си лягаше.

Мистър Еймс не си даде сметка защо отговори така, навярно да избегне по-нататъшни разисквания:

— Пиян — каза той, — сбъркал къщата.

— Не знам какво става с тоя свят — рече мисис Еймс. Като угасна светлинката, легна си в тъмното, но зеленикавият кръг от пламъчето на свещта продължи да трепти в очите му и в тази несигурна и пулсираща рамка той видя безумните умолителни очи на Джеймс Гру. Дълго време не можа да заспи.

На утрото плъпна мълва, тук-там поизопачена и допълнена, но до следобеда историята се изясни. Клисарят бе намерил Джеймс Гру проснат на пода пред олтара с простреляно чело. До него се търкаляла пушката, а до нея пръчката, с която е натиснал спусъка. Недалеч, също на пода, имало и свещ, взета от олтара. Една от другите три свещи още горяла, а останалите две изобщо не били запалвани. Една върху друга намерили две книги — църковните химни и молитвеника. Както се досещаше клисарят, Джеймс Гру вероятно е подпрял пушката на книгите, за да насочи дулото към слепоочието си, а ритването след изстрела бе отхвърлило пушката от книгите. Доста хора си спомниха, че рано сутринта, още преди съмнало, са дочули гърмежа. Джеймс Гру не бе оставил никакво писмо и никой не съумя да обясни защо може да го е направил.

Първата мисъл на мистър Еймс бе да посети следователя и да разкаже за среднощното посещение. Сетне си каза, че от това няма да има никаква полза. Да знаеше нещо, как да е. Но той не знаеше абсолютно нищо. В стомаха му се надигна неприятно усещане. Все си повтаряше, че грешката не е негова. „Как можех да го предотвратя? Та аз дори не зная какво искаше от мен.“ Но се чувстваше виновен и потиснат. На вечеря жена му заговори за самоубийството и на него му се отяде. Кати мълчеше, впрочем както обикновено. Хранеше се на малки, скромни залчета и често вдигаше салфетката да обърсва уста. Мисис Еймс разказваше в подробности как намерили трупа и пушката.

— За едно нещо — рече тя — исках да попитам. Да не би този пиян, дето снощи е идвал тук…не може ли това да е бил младият Гру?

— Не — веднага каза той.

— Сигурен ли си? Може да не си го познал в тъмното.

— Нали бях със свещта — рязко рече той. — Нямаше нищо общо, беше с голяма брада.

— Няма защо да ми се сопваш — каза тя. — Просто се питах.

Кати обърса уста и оставяйки салфетката на масата, се усмихна. Мисис Еймс се обърна към дъщеря си:

— Ти си го виждала всеки ден в училище. Да ти се е сторил напоследък угнетен? Да си забелязала нещо, което…

Кати погледна в чинията си и вдигна очи.

— Струваше ми се, че е болен. Да, не изглеждаше добре. Днес всички в училище обсъждаха и някой, не помня кой, подхвърли, че мистър Гру имал някакви неприятности в Бостън. Но не чух какви неприятности. Той на всички се харесваше. — И кокетно обърса уста.

Така именно постъпваше Кати. До вечерта на другия ден целият град знаеше, че Джеймс Гру е имал някакви неприятности в Бостън и, естествено, никой не би си въобразил, че тази история е съчинена от Кати. Дори мисис Еймс забрави къде я беше чула.

4

Малко след като навърши шестнайсет, Кати се промени. Една сутрин тя изобщо не стана от леглото, за да отиде на училище. Майка й я свари в постелята, вторачила се в тавана.

— Побързай, ще закъснееш! Наближава девет.

— Няма да ходя. — Гласът й беше напълно безизразен.

— Лошо ли ти е?

— Не.

— Тогава бързай! Хайде, ставай!

— Няма да ходя.

— Значи си болна. Досега не си отсъствала.

— Няма да ходя на училище — спокойно рече Кати. — Повече няма да стъпя.

Майка й зяпна.

— Какво значи това?

— Никога повече — каза Кати, продължавайки да се блещи в тавана.

— Добре, да видим какво ще каже баща ти! Толкова труд и разноски и когато ти остават две години, докато се дипломираш! — После се приближи и каза тихо: — Да не мислиш да се омъжваш?

— Не.

— Какво криеш там? Каква е тази книга?

— Ето я, не я крия.

— О! „Алиса в Страната на чудесата“. Голяма си за нея.

— Мога да стана толкова малка — отвърна Кати, — че да не можеш да ме видиш.

— Какви ги дрънкаш?

— И никой да не може да ме намери.

— Стига шеги! — ядоса се майка й. — Не разбирам какви си ги намислила. Как смята да постъпи госпожицата на прищевките?

— Още не знам — рече Кати. — Смятам да замина.

— Добре, госпожице на прищевките, полежи си, пък като се върне баща ти, сигурно ще има какво да ти каже.

Кати бавно извърна глава и погледна майка си. Очите й бяха безизразни и студени. Мисис Еймс неочаквано се уплаши от дъщеря си. Излезе безшумно и затвори вратата. В кухнята седна, сбра длани в скута си и се загледа през прозореца към овехтяващия сайвант за коли. Дъщеря й се беше отчуждила. Както повечето родители рано или късно тя почувства, че губи контрол, че юздите за направляването на Кати вече се изплъзват от пръстите й. Не си даваше сметка, че всъщност никога не е имала власт над нея. Кати всякога я беше използвала за свои облаги. Миг по-късно мисис Еймс наложи бонето си и пое за кожарницата. Реши да разговаря с мъжа си по-далеч от къщи.

Кати се надигна без звук от леглото чак следобед и дълго време стоя пред огледалото.

Същата вечер, отвратен от това, което трябваше да извърши, мистър Еймс държа лекция на дъщеря си. Спомена за нейната обвързаност, за нейните задължения и за вродената обич към родителите. Към края на своята реч той осъзна, че тя не го слуша. Побесня и почна да я заплашва. Заговори за властта, която Бог е дал на родителите над децата, и как тази власт е узаконена от държавата. Сега вече успя да привлече вниманието й. Погледна го право в очите, усмихна се едва, но не мигна. Накрая трябваше да отмести поглед, а това още повече го разяри. Заповяда й да спре своите глупости. И заобиколно я заплаши, че ако не му се подчини, ще играе камшикът.

Приключи с нотка на слабост:

— Искам да ми обещаеш, че утре ще отидеш на училище и ще престанеш да вършиш безобразия.

— Добре — каза тя. Устицата й се бе изпънала, на лицето си нямаше никакъв израз.

По-късно същата нощ мистър Еймс каза на жена си с увереност, която не изпитваше:

— Виждаш ли, малко строгост и готово. Може би сме я държали твърде хлабаво. А тя не е лошо момиче, просто е позабравила кой командва тука. От малко строгост никой не е пострадал. — И как му се искаше да е поне толкова самоуверен, колкото бяха думите му!

На сутринта нея вече я нямаше. Липсваха пътната й кошница и най-хубавите й дрехи. Леглото бе грижливо оправено, а стаята — напълно безлична, нищо не подсказваше, че тук е расло момиче. Никакви картини, никакви сувенири, нищо от обикновения безпорядък на растежа. Кати никога не бе играла с кукли. И в стаята не бе оставила никакъв отпечатък.

Мистър Еймс бе по свой начин разсъдлив човек. Нахлупи си бомбето и бързо се отправи към гарата. Чиновникът беше сигурен: Кати бе заминала с първия влак. Купила си билет за Бостън. С негова помощ мистър Еймс съчини телеграма до полицията в Бостън, купи си билет за отиване и връщане и хвана влака в десет без десет. Много оправен мъж беше той, особено в критични положения.

Тази нощ мисис Еймс седя в кухнята, затворила вратата, тебеширенобяла, стиснала ръба на масата да не й треперят ръцете. Звуците, най-напред ударите, а след това и писъците, достигаха до нея съвсем ясно, въпреки затворената врата.

Мистър Еймс биеше лошо, защото никога не беше го правил. Замахна към краката на Кати с камшика си, но тя остана безмълвна и втренчи в него спокойните си студени очи, а това го вбеси. Първите удари бяха опипващи и плахи, но когато тя не издаде и глас, започна да я налага по бедрата и раменете. Камшикът плющеше и режеше. В гнева си на няколко пъти не я улучи, а приближеше ли се повечко, камшикът се увиваше около тялото й.

Но Кати схващаше бързо. Разбра го и се научи и щом откри това, започна да крещи, да се гърчи, да плаче и да се моли и със задоволство установи, че ударите веднага станаха по-леки.

Мистър Еймс се ужаси от шума и болката, които причиняваше, и спря. Кати падна на леглото разхълцана. Ако баща й я беше погледнал, щеше да види, че в очите й няма сълзи, а е изопнала шия и от стиснатите челюсти са се издули възли под слепоочията й.

— Втори път ще правиш ли така? — попита я той.

— Не, не! Прости ми! — рече тя и се обърна на леглото, за да скрие от него студенината на лицето си.

— Гледай да запомниш коя си! И не забравяй аз кой съм!

Гласът на Кати секна, сетне сухо изхлипа:

— Няма да забравя.

В кухнята мисис Еймс чупеше ръце. Мъжът й докосна рамото й с пръсти.

— Не исках — рече той, — но трябваше. Мисля, че е за нейно добро. Изглежда ми съвсем променена. Навярно не сме извили клончето, додето е било зелено. И сме й спестявали боя. Може и ние да сме виновни. — Беше сигурен, че макар жена му да бе настоявала за този бой, макар насила да го бе накарала да напердаши Кати, сега тя го мрази, че я бе послушал. И го налегна отчаяние. Без съмнение, тъкмо от това Кати бе имала нужда. Както казваше мистър Еймс, „тя сякаш разцъфна“. Винаги сговорчива, сега тя стана и по-внимателна. Неделите минаваха, а тя помагаше на майка си в кухнята и дори предлагаше да свърши повече работа, отколкото бе необходимо. Захвана се да плете на майка си шал, разточително начинание, което би отнело месеци. Мисис Еймс се хвалеше на съседките: „Само какво чувство за цвят има. Ръждиво и жълто! Оплете вече три квадрата.“ За баща си Кати винаги имаше готова усмивка. Прибереше ли се вечер, окачаше му шапката и нагласяше стола му под лампата така, че с леснина да чете. Промени се и в училище. Винаги добра ученичка, сега почна да крои планове за бъдещето. Отиде при директора да се осведоми не може ли една година по-рано да се яви на изпити за учителска диплома. Директорът отгърна досието й и реши, че спокойно може да опита, разчитайки на успех. И посети мистър Еймс в кожарската работилница да обсъдят въпроса.

— Не ни е казвала — с гордост рече мистър Еймс.

— Жалко, май не трябваше да ви съобщавам. Дано не съм провалил изненадата!

Мистър и мисис Еймс сметнаха, че са изпаднали в някакъв магически сън, който изведнъж е решил всичките им проблеми.

И го отдаваха на онази несъзнателна мъдрост, която осенява единствено родителите.

— Не съм виждал в живота си човек така да се промени — каза мистър Еймс.

— Та тя винаги си е била добро дете — отвърна жена му.

— И забелязваш ли колко се е разхубавила? Че тя е направо красавица. Какъв цвят има само на бузите!

— Не ми се струва, че дълго ще учителства с тази външност — каза мистър Еймс.

Наистина Кати цъфтеше. Подготвяйки се за изпитите, детинската усмивка не слизаше от устните й. Време й оставаше за всичко Почисти избата и натъпка хартия между камъните на основите, да не духа. Кухненската врата скърцаше, тя смаза пантите, после и ключалката, която превърташе трудно, и понеже така и така бе извадила тенекията с масло, намаза и пантите на входната врата. Пое като свое задължение да пълни лампите с газ и да им поддържа шишетата чисти. Топеше ги направо в петрол и за целта в мазето постави цял варел.

— Човек трябва да види, за да повярва — казваше баща и.

Но така беше не само вкъщи. Тя се пребори със смрадта в кожарската работилница и почна да посещава баща си. Току-що навършила шестнайсетте, за него тя все още си беше малка. И затова се удивляваше на въпросите й от професионално естество.

— Тя е по-умна от редица мъже, да не им казвам имената — споделяше той със своя помощник. — Един ден току-виж поела работата!

Кати се интересуваше не само от обработката на кожите, но и от търговската страна. И баща й обясняваше заеми, изплащания, цени и заплати. Показа й как се отваря касата и остана много доволен, когато след първия опит тя запомни комбинацията на ключалката.

— Ето как виждам аз цялата работа — каза той на жена си. — у всеки от нас има по нещичко от Сатаната. Не бих искал детето ми да няма известна практичност. Това според мене си е направо нещо като енергия. И ако смогнеш да я хванеш и да я подчиниш, защо да не я насочиш в правилната посока?

Кати изкърпи всичките си дрехи и си подреди нещата. Един майски ден се върна от училище и от вратата се хвана за куките. Майка й се беше облякла за излизане.

— Имам едно ходене до църковния клуб — каза й тя.

— Нали другата седмица ще разпродаваме торти, пък аз съм председателка. Баща ти викаше: ако искаш да прескочиш до банката, да изтеглиш парите за надниците и да му ги занесеш в кожарницата. Понеже отивам сега за тортите, аз няма да мога.

— Защо да не отида — рече Кати.

— Парите са приготвени в един плик, само да ги вземеш — каза мисис Еймс и побърза да излезе.

Кати заработи живо, но без да бърза. Навлече една стара престилка да не си изцапа дрехите. В избата намери буркан от желе с капачка и го отнесе в сайванта, където прибираха сечивата. В кокошарника хвана една ярка, сложи я на дръвника и отсече главата й. После подложи под трепкащата шия буркана и той се напълни с кръв. Потръпващата ярка занесе на торището и дълбоко я зарови. Като се върна в кухнята, свали престилката, пъхна я в печката и разрови въглените, додето пламъците подхванаха плата. Изми си ръцете, огледа си обувките и чорапите и обърса едно по-тъмно петно от дясната си обувка. След това се погледна в огледалото. Страните й светеха от свежест, очите искряха, устата й се изви в детинската си усмивчица. Излизайки, скри буркана под най-ниското кухненско стъпало. От излизането на майка й не бяха минали и десет минути.

Леко, сякаш танцува, Кати обиколи къщата и се озова на улицата. Дърветата вече се разлистваха, а в тревата жълтееха първите глухарчета. Кати се отправи безгрижно към центъра на града, където се намираше банката. Беше толкова свежа и приветлива, че минувачите се извръщаха да я изгледат.

Пожарът избухна в три през нощта. Надигна се, пламна, изрева, пропадна и се сгромоляса още преди да го забележат. Когато доброволците, теглейки помпата си, дотичаха, оказа се, че не им е останало нищо друго, освен да мокрят покривите на съседните постройки, за да не се подпалят и те.

Къщата на семейство Еймс бе изгоряла като барут. Пожарникарите и обичайната публика, която пожарите привличат, се заоглеждаха в осветените от огъня лица да зърнат мистър и мисис Еймс и дъщеря им. И внезапно всички установиха, че ги няма. Хората заковаха погледи в огромната огнена купчина, представяйки си, че са в нея заедно с децата си; във всяко гърло се качи по едно разтуптяно сърце. Доброволците се захванаха да заливат жаравата с вода, сякаш след толкова време е възможно да се спаси някакъв телесен остатък от семейството. По града тръгна ужасяващата вест, че цялото семейство Еймс е изгоряло.

На утрото градът плътно наобиколи димящите черни останки. Предните засенчваха лица против горещината. Доброволците продължаваха да пръскат, та да охладят овъглената бъркотия. Към пладне следователят успя да хвърли няколко мокри дъски и от тях да разрови с железен лост подгизналите вече купища въглени. От мистър и мисис Еймс бе останало толкова, колкото да се установи със сигурност, че труповете са два. Непосредствените им съседи посочиха приблизителното място, където се е намирала стаята на Кати, но при все че следователят и неколцина помагачи разринаха останките с градинско гребло, не можаха да открият ни зъб, ни кост.

В това време началникът на доброволната пожарникарска бригада бе намерил топките и бравата на кухненската врата. Разгледа озадачено почернелия метал, но не разбра какво точно го бе озадачило. Взе от следователя греблото и се зае трескаво с работа. Почна да рови на мястото, където е била входната врата, и най-сетне попадна и на нейната ключалка, изкривена и полустопена. Около него се събраха зяпачи, които настоятелно го заразпитваха:

— Какво търсиш бе, Джордж?

— Джордж, какво откри?

Накрая се приближи и следователят:

— Джордж, какво имаш предвид?

— В бравите няма ключове — неловко отвърна началникът.

— Сигурно са изпаднали.

— Как?

— Стопили са се.

— Но бравите не са!

— Сигурно Бил Еймс ги е извадил.

— От вътрешната страна ли? — Той вдигна трофеите си.

Щръкнаха езиците и на двете брави.

Тъй като къщата на собственика бе изгоряла и доколкото се виждаше, собственикът бе изгорял с нея, работниците от кожарската работилница от уважение не отидоха на работа. Събраха се около опожарената къща и от кумова срама предложиха да помогнат кой с каквото може, ала по-скоро се пречкаха. Едва следобед Джоъл Робинсън, помощникът на мистър Еймс, отиде до кожарницата. Завари там касата отворена, а документацията разхвърляна по пода. Счупеният прозорец показваше откъде се е промъкнал крадецът.

Сега цялата история доби друг оттенък. Значи не можеше да става дума за нещастен случай. Възбудата и съчувствието бяха заместени от страх, а с него се промъкна и близнакът му, гневът. Тълпата започна да се пръска.

Но не й се наложи да отиде далеч. В сайванта за коли се намери онова, което се нарича „следи от борба“ — в случая един счупен сандък, разбит фенер от кабриолет, драскотини от нокти в прахоляка и разпиляна слама. Наблюдаващите може би нямаше да видят в това следи от борба, ако по земята не изобилстваха локви кръв. Полицаят пое нещата в свои ръце. Това беше негова област. Избута и подкара всички да напуснат сайванта.

— Или искате да заличите всички улики? — развика се той. — Хайде, всеки да застане отвънка!

След това се разтършува из помещението, взе нещо, в един ъгъл намери друго. И се изправи на вратата с находките си в ръце окървавена синя панделка за коса и кръстче с червени камъчета.

— Някой да познава тия неща?

В един малък град, където всеки познава всекиго, е почти възможно да повярваш, че някой твой познат може да извърши убийство. Ето защо, ако уликите не водят неопровержимо в определена посока, всеки допуска, че се отнася до някакъв мрачен другоселец, някакъв странник от външен свят, в който стават такива неща. Тогава се нападат скитническите сборища, довеждат празноскитащите, изпитателно преглеждат регистрацията на хотелите и всеки, който е непознат, машинално става заподозрян. Не забравяйте, че беше май, скитниците отскоро бяха плъпнали по пътищата, защото затоплянето им позволяваше да разпъват одеялата си до всеки поток. Бяха тръгнали и циганите — само на пет мили бе спрял цял катун. И какво претърсване падна при тия клети създания!

На мили наоколо претърсиха няма ли някъде новоразровена пръст, изгребаха всички подозрителни водоеми да дирят тялото на Кати. „Колко хубавичка беше“ — казваше всеки и с това си обясняваше, че вижда причина да са я отвлекли. Накрая доведоха някакъв заекващ и космат полуумен и го подложиха на разпит. Беше чудесен кандидат за бесилката, тъй като не само нямаше никакво алиби, ами не можеше и да си спомни какво изобщо е вършил през живота си. Неговият хилав мозък подуши, че тези, които го разпитваха, искат нещо от него, и тъй като беше дружелюбно създание, помъчи се да им го даде. При всеки нагласен, подвеждащ въпрос той с радост влизаше в капана и умираше от щастие, че полицаят изглежда доволен. Постара се мъжки да угоди на тези превъзхождащи го личности. В него имаше нещо много мило. Едничката беда на самопризнанието му беше, че си призна твърде много в твърде много направления. Трябваше също непрекъснато да му напомнят онова, което се предполагаше, че е извършил. И когато строгите и ужасени съдебни заседатели го намериха за виновен, той наистина се разтопи — почувства, че най-сетне го смятат за нещо.

Имало е и все още има хора, съдии, чиято преданост към закона и неговото предназначение да сее справедливост напомня по същността си любовта към жена. Такъв човек председателстваше следствието преди процеса, човек толкова добър и чист, че самото му съществуване правеше порока невъзможен. Без внушенията, които обичайно се отправят към подсъдимата скамейка, самопризнанието представляваше чиста глупост. Съдията лично го разпита и установи, че заподозреният се старае да следва тези внушения, но просто не може да си спомни нито какво е направил, нито кого е убил, а още по-малко — защо. Въздъхвайки уморено, съдията му направи знак да напусне съдебната зала и повика с пръст шерифа.

— Виж какво, Майк — рече той, — не бива да постъпваш така. Ако този нещастник беше просто малко по-умен, би могъл да го докараш до бесилката.

— Но нали си призна! — Бидейки човек съвестен, шерифът се почувства засегнат.

— Той ще си признае и това, че се е изкачил по златни стъпала и е прерязал гърлото на свети Петър с топка за кегелбан — каза съдията. — По-внимателно, Майк! Законът е създаден да спасява, а не да унищожава.

При всички подобни местни трагедии времето е като мокра четка върху акварел. Острите контури се размиват, страданието се стапя, багрите се размесват и от многото отделни мазки се получава едно плътно сиво петно. Само след месец вече не бе така належащо непременно някой да бъде обесен. След два месеца едва ли не всекиму стана ясно, че срещу никого не е имало истински улики. Ако не беше убийството на Кати, пожарът и кражбата можеха да бъдат просто едно съвпадение. Тогава хората проумяха, че без трупа на Кати не може да се докаже нищо, въпреки предположението, че е мъртва.

От Кати остана само един сладостен дъх.

1

Мистър Едуардс водеше сутеньорския си бизнес по един изряден и хладнокръвен начин. Поддържаше съпругата си и двете добре възпитани деца в хубава къща в един хубав бостънски квартал. Още с раждането си двете му деца, момчета, бяха регистрирани в Гротън.

Мисис Едуардс поддържаше един безупречно чист дом и управляваше прислугата. Естествено, на мистър Едуардс много пъти се налагаше да отсъства по работа, но съумяваше да води удивително заседнал живот и да прекарва у дома си много повече вечери, отколкото човек може да си представи, работата си гледаше със счетоводителска прецизност и точност. Беше едър и силен мъж в края на четирийсетте, почнал доста да пълнее, но все пак в изненадващо добро състояние за период, в който мъжът би искал да е позатлъстял, па макар единствено да доказва, че е преуспял в живота.

Професионалната методика бе разработил сам — обиколния маршрут през малките градове, краткия престой на всяко от момичетата, дисциплината, процентите. Добре се ориентираше в пътя си и рядко допускаше грешки. Никога не пращаше момичетата си в големите градове. С гладните шерифи по селата можеше да се справи, но към опитната и ненаситна полиция от големия град изпитваше дълбоко уважение. Идеалният пункт за него биваше малкият градец с ипотекиран хотел и без други забавления, тоест там, където единствена конкуренция можеха да му бъдат местните съпруги или някое безпътно момиче. Бе започнал с десет пункта. А преди да умре на шейсет и седем години от задавяне с кокоша кост, неговите групи от по четири момичета бяха разположени в трийсет и три селища на Нова Англия. Беше постигнал повече от възможното: беше богат — начинът, по който го стигна смъртта, е сам за себе си символ на успеха и благоденствието.

В наши дни системата на публичните домове е до известна степен на отмиране. Учените сочат различни причини. Някои твърдят, че упадъкът на морала сред девойките е нанесъл смъртен удар на публичния дом. Други, навярно по-идеалистично настроени, изтъкват, че полицейският контрол в по-разширени мащаби постепенно ликвидира тези домове. В последните дни на миналия век и в началото на нашия публичният дом беше всеприета, ако не и открито обсъждана институция. Всеобщо бе мнението, че той закриля порядъчните жени. Нежененият мъж би могъл да отиде в такава къща и да освободи плътската си енергия, от която става неспокоен, и в същото време да поддържа общоприетото становище за чистотата и високата нравственост на жената. Загадка, но пък още колко много загадки има в нашето обществено мислене!

Публичните домове се колебаеха между дворци, пълни със злато и плюш, и най-сбутани бордеи, чиято смрад би прогонила и свиня. Сегиз-тогиз тръгваха приказки за това как господарите на занаята крадат и заробват млади момичета и може би редица от тия истории са били верни. Но голямото мнозинство проститутки влизаха в професията от леност и глупост. В домовете бяха освободени от всякаква отговорност. Хранеха ги, обличаха ги и се грижеха за тях, додето престареят, когато ги изритваха. Но и този край не беше пречка. Младостта смята, че никога не може да остарее.

Имаше случаи в занаята да се появи някое по-умно момиче, но то обикновено се издигаше до нещо по-добро. Или отваряше свой дом, или успешно ще се залови за изнудвачество, или пък ще се омъжи за богаташ. За умните имаше дори по-особено название. Почтително ги наричаха куртизанки.

Мистър Едуардс нямаше равен както в набирането, така и в надзираването на своите момичета. Ако се окажеше, че някоя не е плиткоумна в достатъчна степен, изхвърляше я. Не искаше и много големи красавици. Току-виж някой местен младеж се влюбил в красивата курва и тогава ще има да й плаща майка си и баща си. Забременееше ли някоя, можеше да избира — или да напусне, или да й се направи аборт, но толкова брутален, че значителна част отиваха на оня свят. И въпреки това момичетата обикновено избираха помятането.

В работите на мистър Едуардс не всичко вървеше гладко. И той си имаше своите проблеми. По времето, за което разказвам, той бе подложен на редица нещастия. При една железопътна катастрофа бяха убити две групи от по четири момичета. Друга група изгуби за сметка на религията, когато някакъв селски проповедник изведнъж бил обладан от небесен огън и почнал с проповедите си да пали и жителите на градчето. Набъбващото паство се видяло принудено да се премести от църквата на полето. И тогава, както става тъй често, проповедникът извадил своя най-страхотен коз: предсказал на коя дата ще настъпи краят на света и цялата околия поела блееща след него. Мистър Едуардс замина за това градче, извади тежкия бич от пътната си чанта и безмилостно наложи своите момичета. Но вместо да приемат нещата от негова гледна точка, те го помолиха за още малко бой, за да ги избави от техните въображаеми грехове. Отвратен, той отказа, взе им дрехите и се прибра в Бостън. Момичетата си спечелиха значителна слава, отивайки голи до религиозното сборище, за да се изповядат. Та ето как мистър Едуардс се разправяше и набираше своите момичета, вместо да ги търси една от тук, друга — от там. Предстоеше му изцяло да възстановява цели три групи.

Не ми е известно как е научила Кати Еймс за мистър Едуардс. Възможно е да й е казал файтонджията. Ако едно момиче истински се интересува, все има как да узнае. Когато тя се появи в кантората му, той тъкмо бе станал в лошо настроение, отдавайки болката в стомаха си на задушената камбала, която жена му бе поднесла предната вечер. Цяла нощ не беше мигнал. Изхвърли рибата от себе си и в двете посоки, ала все още му беше отпаднало и го напъваше.

По тази причина той не можа веднага да възприеме момичето, което се назова Катрин Еймсбъри. Беше твърде хубава за неговите работи. Говореше с нисък, гърлен глас, беше нежна, почти чуплива, с приятна кожа. С една дума, далеч не беше от типа на мистър Едуардс. И ако не беше така отпаднал, незабавно би я отпратил. Но макар че не се вгледа в нея отблизо, докато й задаваше обичайните въпроси, предимно относно сродници, които биха причинили неприятности, нещо в тялото на мистър Едуардс се насочи към нея. Той не беше похотлив човек, още повече че никога не смесваше професионалния си живот с частните удоволствия. Сегашната му реакция го сепна. Озадачен, той вдигна очи към момичето, при което клепачите й тайнствено и прелестно се сведоха и по излеко издадените устни пробяга зрак. На устата й се появи котешка усмивка. Мистър Едуардс се наведе на писалищната си маса, дишайки тежко. Той осъзна, че я иска за себе си.

— Не разбирам защо момиче като тебе… — почна той и попадна в най-древното правило на света: че момичето, в което си влюбен, не може да бъде никакво друго освен честно и вярно.

— Баща ми почина — скромно каза Катрин. — Само че преди смъртта си остави всичко да се разпилее. Не знаехме, че е взимал заеми за фермата. Но аз не мога да позволя на банката да я отнеме от майка ми. Такъв удар би я довършил. — Очите на Катрин се замъглиха от сълзи. — Помислих, че мога да изкарам колкото за вноските…

Ако мистър Едуардс някога е имал шанс, той беше именно сега. Вярно, някъде в мозъка му иззвъня едно предупредително звънче, но то се оказа недостатъчно силно. Приблизително осемдесет процента от момичетата, които идваха при него, се нуждаеха от средства, за да изплащат някаква ипотека. И мистър Едуардс си беше изработил неизменното правило да не вярва на нито една тяхна дума в нито един момент, освен на това какво са яли на закуска, но понякога те лъжеха и за закуската. И ето го сега този огромен, затлъстял, зрял собственик на продажна плът — притиска шкембе в масата, а страните му тъмнеят от прилив на кръв и по бедрата и пищялките му пробягват тръпки на възбуда. Мистър Едуардс се чу да казва:

— Добре, добре, мила моя, дай да обсъдим. Може пък и да се намери начин да си осигуриш тези вноски. — И това на момиче, което просто бе помолило да го наемат за проститутка. Но така ли беше всъщност?

2

Мисис Едуардс беше последователно, макар и не дълбоко религиозна. Голяма част от времето си отделяше на църковните дейности и затова нямаше кога да се замисли било за техния произход, било за тяхното въздействие. Тя знаеше, че мистър Едуардс се занимава с внос и дори да бе разбрала — което положително бе така — какъв по-точно е неговият бизнес, не би повярвала. Още една загадка. За нея съпругът й винаги е бил един хладнокръвно пресметлив човек, който й поставяше малко от задължителните физически изисквания. И ако с нея никога не е бил сърдечен, то никога не е бил и жесток. Нейните драми и емоции имаха връзка само със синовете, с гардероба и с храната. Беше благодарна и доволна от живота си. Когато настроението на съпруга й почна да се скършва, от което той стана неспокоен и заядлив, гледаше в една точка, а сетне, побеснял от нерви, хукваше навън, тя отдаде това, първо, на стомаха му, второ — на служебни несполуки. Когато случайно го свари в банята, седнал върху тоалетната тихо да си плаче, даде си сметка, че той е болен човек. Той се постара бързо да затули от погледа й зачервените си налети очи. И когато не помогнаха нито билки, нито очистителни, тя разбра, че е безпомощна.

Ако през тия години мистър Едуардс чуеше за нещо подобно, направо би се изсмял. Но сега същият този мистър Едуардс, най-безмилостният сутеньор на света, се беше влюбил безнадеждно и нещастно в Катрин Еймсбъри. Нае за нея една приветлива тухлена къщичка, а после й я подари. Купуваше й най-разкошните неща, които човек може да си въобрази, украси къщата от горе до долу, поддържаше я вечно претоплена. Килимите бяха дебели и меки, а стените — претрупани с картини в тежки рамки.

По-клет мистър Едуардс никога не бе се чувствал. По служебна необходимост бе научил за жените толкова много, че и за миг не вярваше на нито една. А тъй като дълбоко обичаше Катрин и любовта изискваше доверие, чувствата му го разкъсваха на тръпнещи късове. Бе длъжен да й вярва, а в същото време не й вярваше. Стремеше се да купи верността й с подаръци и с пари. Отделеше ли се от нея, измъчваше го мисълта, че в къщата й се мъкнат други мъже. От страх да не оставя Катрин сама намрази инспекционните си обиколки извън Бостън. В известна степен почна да гледа на работата си през пръсти. За първи път изпитваше подобна любов и това едва не го убиваше.

Едно нещо не знаеше мистър Едуардс, а и нямаше как да го узнае, тъй като Катрин не би допуснала — тя му беше вярна в смисъл, че нито приемаше, нито посещаваше други мъже. За Катрин мистър Едуардс беше също такава делова перспектива, каквато за него бяха неговите четиричленни групи. И ако той си служеше с едни похвати, тя също притежаваше свои. Веднъж спечелила го, а то стана за късо време, тя успяваше вечно да изглежда леко недоволна. Даваше му да разбере, че трудно се свърта на едно място, сякаш всеки миг може да побегне. Като знаеше кога ще я навести, гледаше всеки път да я няма и да се върне светнала, като че току-що е изживяла нещо невероятно. Непрекъснато се оплакваше колко е трудно да избягва похотливите погледи и докосвания на мъжете от улицата, които едва се удържат да не й се лепнат. Неведнъж се втурваше вкъщи подплашена, че с мъка се е отървала от мъж, който я проследил. Когато се връщаше късно следобед, сварвайки го да я чака, почваше да обяснява: „Какво толкова, бях на пазар. Знаеш, трябва да си купувам това-онова.“ И казаното звучеше като лъжа.

Когато правеха любов, убеждаваше го, че все остава не докрай задоволена, че ако е по-добър, у нея би се надигнала вълна от нечувана страст. Правеше-струваше, поддържаше го в непрестанно неравновесие. И самодоволно установяваше как издръжливостта му се топи, как ръцете му започват да треперят, как спадат килограмите му, а в погледа се долавя див и оцъклен израз. И щом усетеше издалеч приближаването на безумния му назидателен гняв, наместваше се в скута му да го утешава, та за момента да повярва в нейната невинност. И го убеждаваше.

Катрин искаше пари и свикна да ги получава колкото може по-бързо и по-лесно. И когато с успех го превърна в безформена маса, а Катрин отлично определи кога е станало това, захвана и да го краде. Претърсваше му джобовете и прибираше всяка по-едра банкнота. Той не смееше да протестира от страх да не го напусне. Скъпоценностите, които й подаряваше, изчезваха и въпреки твърдението, че ги е загубила, той бе сигурен, че са продадени. Осребряваше сметките й при бакалина, да не говорим за тоалетите. И не намираше сили да се отърве от нея. Тя не продаде къщата, но я заложи, за да вземе от нея и последната възможна стотинка.

Една вечер ключът му не стана на входната врата. Мина доста време, докато тя се обади на неговото блъскане. Да, сменила бравата, защото си изгубила ключа. Страхува се, нали живее сама! Всеки може да влезе. И за него ще поръча ключ, но това така и не стана. От този ден всеки път той трябваше да звъни и неведнъж минаваше дълго време, преди да му отворят, а понякога изобщо не му се отваряше. Нямаше как да разбере вкъщи ли си е била, или не. Мистър Едуардс прати хора да я следят, но невинаги тя знаеше кога.

В основата си мистър Едуардс бе човек прост, но дори и простият крие в себе си потиснати импулси, тъмни, извратени. Катрин беше умна, но дори и умната жена понякога пропуска да забележи своенравните помисли на мъжа.

Тя допусна една-единствена погрешна стъпка, колкото и да се бе старала да я избегне. Както се полага, мистър Едуардс натрупа шампанско в малкото им привлекателно гнездо. В началото Катрин отказа да го близне.

— Повръща ми се от него — обясняваше тя. — Опитвала съм, но не мога да го пия.

— Глупости — настояваше той, — изпий само една чаша. Нищо няма да ти стане.

— Благодаря ти, недей! Не мога да го пия.

Мистър Едуардс прие съпротивата й за женска деликатност и повече не настоя. Но една вечер му хрумна, че не знае нищо за нея. Виното би развързало езика й. И колкото повече мислеше за това, толкова по-добра му се струваше тази идея.

— Не е честно да не изпиеш с мен една чаша.

— Нали ти казвам, не ми понася.

— Глупости!

— Казвам ти, не искам.

— Глупаво е. Или искаш да ти се разсърдя?

— Не.

— Тогава изпий една чаша.

— Не искам.

— Изпий я! — Той й подаде чашата, но тя се отдръпна.

— Ти не знаеш. Става ми лошо.

— Пий!

Тя надигна чашата, изля я в гърлото си и трепереща застина, сякаш се ослушва. Кръвта й нахлу в страните. Наля си втора чаша, след това трета. Очите й потънаха и охладняха. Мистър Едуардс се уплаши. С нея ставаше нещо, което не можеше да предотврати нито тя, нито той.

— Не исках да пия, запомни това! — спокойно рече тя.

— Може би не бива повече.

Тя се засмя и си наля още една чаша.

— Сега вече няма значение. Дали ще е повече, е все едно.

— Не е лошо човек да глътне една-две чаши — неловко се съгласи той.

Тя заговори тихо:

— Слушай, тлъст плужек! Какво знаеш ти за мене? Въобразяваш си, че не разбирам всяка скапана мисъл, която ти хрумне? Искаш ли да ти кажа? Чудиш се как е могло едно толкова прекрасно момиче като мене да изучи всякакви долни номера. Ще ти обясня. Научила съм ги по бараките, чуваш ли? По бараките! Работила съм по места, за каквито не си и чувал, цели четири години! А номерата ги учех от моряци, от Порт Саид ми ги носеха. Познавам например всеки нерв от въшливото ти туловище и знам как да го използвам!

— Катрин — запротестира той, — ти не знаеш какво приказваш!

— Ясно ми беше. Ти искаше да се разприказвам, нали? Ето, приказвам!

И бавно пристъпи към него. Мистър Едуардс преодоля напора си да отстъпи. Страхуваше се от нея, но остана неподвижен. Пред очите му тя допи шампанското в чашата, нежно чукна ръба й в масата и завъртя нащърбеното стъкло в бузата му.

Чак сега той побягна от къщата. Излизайки, чу смеха й.

3

За човек като мистър Едуардс любовта е осакатяващо чувство. Тя унищожи преценките му, изтри онова, което знаеше, отслаби го. Повтаряше си, че тя не е с всичкия си, и се мъчеше да го повярва — Катрин го улесняваше сама. Ужасена от своята несдържаност, тя положи всички усилия да възвърне предишния си очарователен образ в очите му.

Така болезнено влюбен, мъжът е в състояние да се подложи на невероятно самоизмъчване. Мистър Едуардс желаеше с цялото си сърце да повярва в добрината й, но демонът в него и нейното избухване го тласкаха към обратното. Донякъде несъзнателно той лека-полека научаваше истината и същевременно не искаше да я приеме. Узна например, че тя не внася парите си в банката. С помощта на сложна система от огледала един от неговите служители откри в избата на тухлената къщичка мястото, където ги е скътала. Един ден от детективската агенция, която бе наел, пристигна стара вестникарска изрезка от някакъв провинциален седмичник, в която се описваше някакъв пожар. Мистър Едуардс внимателно я проучи. Гърдите и стомахът му се превърнаха в разтопен метал, а някъде в черепа му, зад очите, засия червенина. Към любовта се примеси истинска паника, а утайката от тази смес е обикновено жестокост. Примъкна се замаян до кушетката в кантората си и легна по очи, опирайки чело в хладната черна кожа. За миг остана така, сякаш увиснал, едва дишащ. И постепенно мозъкът му се проясни. В устата си усети солен вкус, раменете го заболяха от безмерна ярост. Но запази спокойствие. Умът му вряза във времето своя замисъл като фенер, който праща остър сноп лъчи в тъмна стая. Размърда се бавно и прегледа куфара си, както правеше винаги, преди да се отправи на инспекционна обиколка — чисти ризи и бельо, нощница и чехли, тежкият бич, извил снагата си покрай стените на куфара.

Прекоси тежко градинката пред тухлената къща и позвъни. Катрин мигновено му отвори. Беше с палто и шапка.

— О! — извика тя. — Колко жалко! Трябва за малко да изляза.

Мистър Едуардс остави куфара си.

— Не може! — рече той.

Тя се вгледа в него. Долови някаква промяна. Той мина тромаво край нея и се насочи към подземието.

— Къде отиваш? — Гласът й пронизително отекна. Той не отвърна. След малко се върна отдолу, носейки сандъче от дъбова дъска. Отвори куфара и пъхна сандъчето.

— Това е мое — тихо изрече тя.

— Знам.

— Какво си намислил?

— Да направим едно малко пътешествие.

— Къде? Аз не мога.

— До едно градче в Кънектикът. Имам работа там. По-рано ми беше казала, че искаш да работиш. Ще работиш.

— Сега не искам. Не можеш да ме принудиш. Ще извикам полицията.

Усмивката му беше тъй ужасяваща, че тя отстъпи. Слепоочията му пулсираха, подути от кръв.

— Може би искаш да се прибереш в родния си град? — каза той. — Преди няколко години там имало голям пожар. Помниш ли този пожар?

Очите й изпитателно се взряха в него, търсейки някое слабо място, но погледът му бе равен и твърд.

— И какво ще трябва да правя? — смирено попита тя.

— Просто ела с мен на една разходка. Нали искаш да работиш?

В главата й се въртеше само една мисъл. Трябва да отиде с него и да изчака случая. Един мъж не може да е непрекъснато нащрек. Да му противоречи сега, би било опасно — най-добре да тръгне и да го издебне. Това винаги дава резултат. Все така е ставало. Но думите му истински уплашиха Катрин.

На свечеряване слязоха от влака в някакъв градец, прекосиха го по едничката му притъмняла вече улица и се озоваха на другия му край. Катрин се озърташе на четири, по-внимателна от всякога. Нямаше никаква представа какво може да е скроил. В чантата си носеше нож с тънко острие.

Мистър Едуардс си мислеше, че знае какви са собствените му намерения. Щеше да я наложи с бича, да я остави в една от стаите на хотела, пак да я пребие, сетне да я премести в друг град и така нататък, докато за нищо вече няма да я бива. И тогава щеше да я изхвърли. Местният шериф би се погрижил да не я пусне да избяга. Ножът не го смущаваше — знаеше и за него.

Спряха в нечий имот между каменен зид и редица кедри. Първата му грижа бе да грабне чантата от ръката й и да я метне над зида. Ножът излизаше от играта. Но не бе сигурен какво ще прави със себе си — през целия си живот той никога не бе се влюбвал в жена. Смяташе, че едничката му цел е да я накаже. След два удара бичът се оказа недостатъчен. Хвърли го на земята и почна с юмруци. Въздухът излизаше от дробовете му като писукащо стенание.

Катрин напрегна всички сили да не обезумее от страх. Помъчи се да избегне стоварващите се пестници или поне да ги омекотява, но накрая страхът я облада и се опита да побегне. Той я настигна с един скок и я повали, но сега и юмруците вече не му стигаха. Полудяла, ръката му напипа камък и в този миг един ален и ревящ прибой разкъса хладното му самообладание.

Към размазаното й лице погледна по-късно. Вслуша се в сърцето й, но освен ударите на своето не можа да чуе нищо. Обладаха го две завършени, отделни мисли. Едната казваше: „Трябва да я погреба, да изкопая трап и да я заровя.“ А другата приплакваше като дете: „Повече не мога! Просто не зная как да я докосна.“ А след това го връхлетя прималяването, което идва на мястото на яростта. И той се завтече далеч от това място, изоставяйки и куфара си, и бича, и дъбовото сандъче с парите. Лъхтеше в мрачината и се питаше къде да се скрие, за да повърне.

Никой никога за нищо не го попита. След дълго боледуване, по време на което жена му го огради с нежни грижи, той се върна към работата си и никога повече не допусна до себе си безумството на любовта. „Човек, който не извлича поука от преживяното — казваше той, — е глупак.“ И след това докрай гледаше на себе си с особено боязливо уважение. Така и не бе осъзнал, че у него е горяло желанието да убие.

А това, че не уби Катрин, беше пълна случайност. Всеки негов удар имаше предназначението да я довърши. Дълго време тя лежа в безсъзнание и още дълго като полужива. Установи, че й е счупена ръката, и разбра, че ако иска да живее, трябва да потърси помощ. Волята за живот я накара да се повлече по тъмния път, дано открие подкрепа. Сви в някаква вратня, но още не изкачила стъпалата пред входа, загуби свяст. Петлите в курника бяха почнали да кукуригат, а на изток светна сивата ивица на зората.

1

Когато двама мъже живеят заедно, в резултат на зародилото се взаимно раздразнение, те обикновено поддържат доста немарливо къщата си. Щом са сами, двамата постоянно се намират в състояние пред скарване. Не мина много след връщането на Адам Траск и напрежението почна да расте. Двамата братя бяха прекалено много заедно и твърде рядко с други хора. Няколко месеца им отидоха, докато уредят парите на Сайръс и лихвените проценти. Отидоха заедно до Вашингтон да видят гроба — плоча от хубав камък, увенчана с чугунена звезда и герб и с дупка за поставяне на флагче в Деня на падналите герои. Братята останаха дълго край гроба, после си тръгнаха и повече не споменаха Сайръс. Ако Сайръс наистина е бил безчестен, бе го сторил добре. Никой не зададе въпрос за парите. Но той все така смущаваше мислите на Чарлз.

Като се върнаха, Адам го попита:

— Защо не си купиш нови дрехи? Сега си богат, а се държиш, като че те е страх да похарчиш и един цент.

— Страх ме е — призна Чарлз.

— Защо?

— Ами ако се наложи да ги връщам?

— Ти още ли ще опяваш за това? Ако имаше нещо нередно, мислиш ли, че досега нямаше да чуем?

— Знам ли — отвърна Чарлз. — Предпочитам да не говоря. Но същата вечер той отново повдигна въпроса.

— Едно нещо ме тревожи — поде той.

— За парите ли?

— Да, за парите. Ако човек спечели толкова пари, все трябва да има някакви боклуци.

— Какво имаш предвид?

— Ами документи, счетоводни книги, разписки, продавателни, сметки… а ние прегледахме татковите неща и не открихме нищо подобно.

— Може да ги е изгорил — подхвърли Адам.

— Може — съгласи се Чарлз.

Братята заживяха в стила, установен от Чарлз — стил, който той за нищо не искаше да промени. Удареше ли сутрин четири и половина, той бе вече на крак, сякаш месинговото махало го сръчкваше в ребрата. Всъщност се събуждаше секунда преди четири и половина. И вече с отворени очи, той мигваше веднъж и чуваше гонга. За миг оставаше да лежи неподвижен, взирайки се в мрака; почесваше корема си, посягаше към масата до леглото и ръката му попадаше точно върху кутийката серен кибрит. Пръстите му изваждаха клечка и я драсваха. Сярата в синята главичка пламваше, а след това се подхващаше и клечката. Чарлз запалваше свещта до леглото си, отхвърляше завивката и ставаше. Носеше дълги сиви гащи, издути на коленете и хлабави около глезените. Отиваше с прозявка до вратата, отваряше я и се провикваше:

— Четири и половина, Адам! Време е за ставане, събуди се!

— Няма ли веднъж да забравиш? — приглушено викна Адам.

— Време е за ставане — Чарлз нахлузи панталоните си и наниза презрамките над хълбоците. — Но ти може да не ставаш. Богат човек си. Търкаляй се в постелята цял ден!

— Ти също. Но продължаваме да ставаме по тъмно.

— Ти няма защо да ставаш — повтори Чарлз. — Само че ако искаш да работиш земята, по-добре да работиш!

— Значи да купим още земя — мрачно каза Адам, — за да имаме още повече работа.

— Хайде, хайде! Щом не искаш, не ставай.

— Бас държа, че и да останеш в леглото, не можеш да заспиш — каза Адам. — Ставаш, защото искаш да станеш, а после се биеш в гърдите, сякаш имаш по шест пръста на ръката.

Чарлз отиде в кухнята и запали лампата.

— Не може хем да си лежиш, хем да управляваш стопанство — каза той, изчука пепелта от скарата на печката, хвърли хартия върху голите въглени и задуха, додето се разгорят.

Адам го наблюдаваше от вратата.

— Значи и кибрит не употребяваш.

— Я си гледай шантавата работа! — избухна Чарлз. — Стига си ме заяждал!

— Дадено — отвърна Адам, — ще си я гледам. Моята работа май не е тук.

— Както щеш. Щом пожелаеш да се махнеш, махай се начаса!

Глупава беше тази кавга, но Адам вече не можеше да я прекрати. Гласът му продължаваше да кънти въпреки волята, сипеше ядни и дразнещи думи.

— Дяволски си прав! Поискам ли, махам се. Тоя дом е толкова мой, колкото и твой.

— Тогава защо не свършиш някоя работа?

— Боже мой! — извика Адам. — За какво се дърлим? Хайде стига!

— Не желая неприятности — каза Чарлз. Сипа претоплен качамак в две купи и ги хлъзна на масата.

Братята седнаха. Чарлз намаза резен хляб с масло, после бръкна с ножа в мармалада и го разстла върху маслото. Посегна с ножа към маслото за втория резен и то се изцапа с мармалад.

— Поврага! — кипна Адам. — Не можеш ли да си обършеш ножа? Виж как изцапа маслото!

Чарлз остави ножа и хляба на масата и облегна длани от двете им страни.

— Най-добре да се пръждосаш оттук.

Адам се изправи.

— Най-добре да живея в кочината — каза той и излезе.

2

Минаха осем месеца, преди да се видят отново. Чарлз се връщаше от работа и свари Адам да си полива главата с вода от кухненската кофа.

— Здравей — рече той. — Как си?

— Чудесно — отвърна Адам.

— Къде беше?

— В Бостън.

— И никъде другаде?

— Никъде. Разглеждах града.

Братята заживяха постарому, но всеки внимаваше да не показва яда си. В известен смисъл всеки предпазваше другия и така спасяваше себе си. Чарлз, ранобуден както винаги, приготовляваше закуската и чак тогава будеше Адам. Адам пък почистваше къщата и се залови да води книжата на фермата. По този предпазлив начин живяха цели две години, но накрая раздразнението им отново мина границата.

Една зимна вечер Адам вдигна глава от приходно-разходната книга и рече:

— Чудесно е в Калифорния. Особено през зимата. Там можеш да посадиш абсолютно всичко.

— Естествено, че можеш. А какво ще го правиш, след като се роди?

— Да кажем пшеница, а? В Калифорния сеят много пшеница.

— Но я напада главнята — каза Чарлз.

— Защо си толкова сигурен? Виж какво, Чарлз, в Калифорния всичко расте толкова бързо, че казват: посадиш ли нещо, бързо бягай встрани, ако не искаш кълновете да те съборят.

— Тогава защо, по дяволите, не отидеш там? Когато кажеш, готов съм да ти откупя дела.

Адам си замълча, но на сутринта, докато се решеше пред малкото огледалце, наново подкачи:

— В Калифорния изобщо няма зима. През цялото време е като пролет.

— Аз обичам зимата — каза Чарлз. Адам се приближи до печката.

— Не се сърди! — рече той.

— А ти не се заяждай. Колко яйца искаш?

— Четири — отвърна Адам.

Чарлз сложи седем яйца на затоплящата се печка и грижливо стъкна огъня с подпалки, докато накрая той неистово лумна. Нагласи тигана направо върху пламъка. И докато припържваше сланината, мрачното му настроение взе да преминава.

— Адам — почна той, — не знам забелязваш ли, но всяка втора дума ти е за Калифорния. Наистина ли искаш да заминеш?

— Тъкмо това и аз искам да разбера — изсмя се Адам. — Знам ли? То е нещо като ставането сутрин: не ми се става, но и не ми се ще да се излежавам.

— Голям въпрос го направи — рече Чарлз.

— В казармата — продължи Адам — всяка сутрин почваше с оная проклета тръба. И аз се заклех пред Бога, че изляза ли веднъж, всеки ден ще спя до обяд. А ето че сега се вдигам половин час преди тръбата. Кажи ми, Чарлз, за какви дяволи се блъскаме?

— Не може хем да си лежиш, хем да управляваш стопанство — каза Чарлз и разбърка с вилица съскащата сланина.

— Погледни сега — разпалено поде Адам, — никой от нас няма ни дете, ни коте, да не говорим за жени. И както сме я подкарали, май така ще си останем завинаги. Време не ни остава да се огледаме за жена. А кроим планове да присъединим към нашата земя и тази на Кларк, стига да е прилична цената. Защо?

— Страшно хубав имот — каза Чарлз. — Заедно с нашия ще стане една от най-хубавите ферми в околността. Я кажи, да не си намислил да се жениш?

— Не. Нали точно това ти казвам. След някоя и друга година ще имаме най-хубавата ферма в околността. Двама самотни и вонящи старци, които се пребиват от работа. После единият от нас ще пукне и приказната ферма ще остане на другия самотен и вонящ старец, сетне и той ще пукне…

— Какви си ги задрънкал? — прекъсна го Чарлз. — Чак неудобно ми става и почвам да се изпотявам. Изплюй камъчето, какво си намислил?

— Нямам никакви развлечения — отговори Адам — или най-малкото не са достатъчно. Пребивам се от работа за това, което получавам, а всъщност няма за какво да работя.

— Ами тогава се откажи! — викна Чарлз. — Върви по дяволите! Не виждам някой да те е вързал. Иди в Южните морета и се люлей на хамак, ако смяташ, че ще ти бъде по-хубаво.

— Недей да се сърдиш — спокойно рече Адам. — То е като ставането. Не искам да ставам, не искам и да лежа. Не искам да стоя тук, но и не искам да се махна.

— Дразниш ме — каза Чарлз.

— Помисли, Чарлз. На теб харесва ли ти тука?

— Да.

— И смяташ да изкараш тук целия си живот?

— Да.

— Исусе, де да ми беше толкова лесно! Според теб какво ми е?

— Мисля, че е мъжки сърбеж. Ела довечера в хотела и ще се излекуваш.

— Май си прав — каза Адам. — Но с курволяка никога не ми е било много хубаво.

— Все едно е. Затваряш си очите и… никаква разлика.

— В полка момчетата си имаха по някоя наоколо. Известно време и аз имах. Индианка.

Чарлз заинтригуван го погледна.

— Баща ни ще се обърне в гроба, ако разбере, че си мърсувал в армията, и то с индианки. И как беше?

— Доста добре. Переше ми дрехите, кърпеше ме, сегиз-тогиз ще сготви.

— За другото питам аз. Там как беше?

— Добре. Една такава приятна, нежна и мила. Приятна. Мила.

— Имаш късмет, че не те е ръгнала с ножа, докато спиш.

— Никога. Много добра беше.

— Нещо ти светнаха очите. Тая женска май доста ти е завъртяла главата.

— Май така беше — призна Адам.

— И какво стана с нея?

— Едра шарка.

— Друга не намери ли?

Очите на Адам се натъжиха.

— Натрупахме ги като дърва, над двеста души, ръце и крака стърчат на всички страни… Отгоре нахвърляхме сух пръчколяк и ги заляхме с петрол.

— Чувал съм, че индианците не издържат на шарката.

— Направо ги убива — рече Адам. — Сланината прегаря.

Чарлз рязко се обърна към огъня.

— Тъкмо ще стане хрускава — каза той. — Обичам да ми хруска. — Изтика сланината в една чиния, счупи яйцата в горещата мазнина, а те подскочиха, краищата им се заогъваха в кафеникава дантела, зацвъртяха. — Имаше тук една учителка — продължи Чарлз. — Такава хубавица не си виждал. С най-малките крачета. Дрехите си купуваше все от Ню Йорк. Руса. Но такива малки ходила надали си виждал. Пееше в хора. Всички тръгнаха на църква. Пребиваха се кой по-напред да влезе. Доста отдавна беше.

— Когато ми писа, че имаш намерение да се жениш?

— Именно — Чарлз се ухили. — Не остана младо биче в околията да не го тръшна венчалната треска.

— И какво стана с нея?

— Нали знаеш как става? Жените се разшаваха, как ще я оставят! Съюзиха се и хайде, изгониха я. Казваха, че носела копринено бельо. Много беше префърцунена! Училищният съвет я уволни насред срока. Стъпалото й ей таковичка. И все й се виждаха глезените, уж случайно. Все си ги показваше.

— Ти запозна ли се с нея? — попита Адам.

— Не. Ходех на църква. Зор да влезеш. Такива хубави момичета не са за малки градчета. На всеки му бръмва мухата. Докарват бъркотии.

— Помниш ли дъщерята на Самуелс? — сети се Адам. — И тя беше много хубава. Какво стана с нея?

— Същото. Бъркотия. И замина. Чух, че живеела във Филаделфия. Шивачка станала. За една-единствена рокля взимала по десет долара.

— Навярно и ние трябва да се махнем — рече Адам.

— Още ли мислиш за Калифорния?

— Да.

Търпението на Чарлз се изпари.

— Да се разкарваш оттука! — разкрещя се той. — Искам да се махнеш от тоя дом. Ще ти изплатя целия дял или ще го продам, или каквото кажеш, само се пръждосвай, кучи сине!… — Замълча. — Прощавай за това, последното! Но да пукна, вбесяваш ме!

— Ще си отида — каза Адам.

3

След три месеца Чарлз получи цветна илюстрована картичка от Рио де Жанейро. На гърба Адам бе написал с разкрачен писец: „Когато там е зима, тук е лято. Защо не дойдеш?“ Половин година по-късно пристигна втора картичка, този път от Буенос Айрес. „Мили Чарлз, ей Богу, това се казва голям град! Говорят испански и френски. Пращам ти една книга.“

Но книга не дойде. Чарлз проверяваше цяла зима, че и през пролетта. Но вместо книга пристигна си Адам, загорял и с чуждоземни дрехи.

— Как си? — попита го Чарлз.

— Чудесно. Получи ли книгата?

— Не.

— Интересно, какво ли е станало с нея? Беше с картини.

— Оставаш ли?

— Така мисля. Имам да ти разказвам за тази страна…

— Не искам и да чувам — отсече Чарлз.

— Господи, колко си ограничен! — каза Адам.

— Виждам как всичко ще се повтори. Ще постоиш година, година и нещо, после ще те хванат дяволите, а от това и мене ще ме хванат дяволите. Първо ще се разярим един на друг, сетне ще станем много учтиви помежду си, което е най-лошото. Тогава ще избухнем, ти отново ще заминеш, после пак ще се върнеш и всичко пак ще се повтори…

— Ти искаш ли да остана? — попита Адам.

— Искам — каза Чарлз. — Когато те няма, липсваш ми. Но знам, че пак ще стане същото.

Тъкмо така и стана. Известно време обсъждаха старите времена, известно време си разказваха какво се е случило, докато са били разделени, и накрая изпаднаха в онова продължително и грозно мълчание, което означава часове работа, без да се обели дума, предпазлива любезност и светкавици от яд. И понеже времето им заедно беше безгранично, това сякаш продължи безкрайно.

Една вечер Адам се обади:

— Знаеш ли, че ставам на трийсет и седем? Половин живот.

— Почва се — каза Чарлз. — Похабен живот. Виж какво, Адам, може ли този път да не се караме?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… ако не изневерим на навика си, ще се караме три-четири седмици, докато се приготвиш за ново заминаване. Ако не те свърта тук, не може ли направо да си тръгнеш и да си спестим кавгата?

Адам се разсмя и напрежението в стаята изчезна.

— Добре че си имам толкоз умен брат! — каза той. — Много ясно, щом треската ме тресне яката, заминавам си без бой. Да, така ми харесва. Чарлз, ти нали забогатяваш?

— Добре я карам, но не бих казал богат…

— Значи искаш да кажеш, че не си купил четири постройки и хотела?

— Не съм.

— Но си ги купил. Чарлз, благодарение на тебе нашата ферма стана най-свястната в тоя край. Хайде да построим и една нова къща, с баня и вана, с течаща вода и клозет, а? Вече не сме сиромаси. Ето, хората казват, че ти си може би най-богатият човек в околността.

— Нямаме нужда от нова къща — грубо го прекъсна Чарлз. — Задръж си побърканите хрумвания!

— Знаеш ли колко е хубаво да ходиш по нужда, без да излизаш навън?

— Задръж си побърканите идеи! — Адам се забавляваше.

— Тогава аз ще си построя една съвсем малка къщичка там горе, до гората. Какво ще кажеш? Така няма да си стъпваме по нервите.

— Не искам да строиш на мястото.

— Половината е моя.

— Ще я купя.

— Но аз не искам да я продавам. — Очите на Чарлз блеснаха.

— Аз пък ще ти подпаля проклетата къща!

— Сигурен съм — каза Адам, внезапно отрезнял. — Вярвам, че ще го направиш. Иначе не би ме гледал така.

— Много размишлявах — бавно рече Чарлз — и само чаках да зачекнеш въпроса. Но, изглежда, няма да го сториш.

— Изясни се.

— Нали помниш, че телеграфически ми бе поискал сто долара?

— Как да не помня. Тогава ми спаси живота. Но защо?

— Така и не си ми ги върнал.

— Не може да бъде.

— Не си.

Адам наведе поглед към старата маса, до която бе седял Сайръс, почуквайки дървения си крак с пръчка. А старата газена лампа висеше над средата на масата и от кръглия рочестърски фитил струеше трептяща жълта светлина. И бавно каза:

— Утре ще ти ги върна.

— Доста време ти дадох.

— Вярно е, Чарлз. Не трябваше да забравям. — Замълча и се замисли. Накрая додаде: — Ти не знаеш защо ми трябваха.

— Не съм те питал.

— И аз не съм ти казвал. Сигурно от срам. Бях в затвора, Чарлз. Избягах.

Чарлз отвори уста.

— За какво приказваш?

— Ще ти обясня. Бях бродяга, арестуваха ме за скитничество и ме пратиха да чукам камъни по пътищата. Нощем ни връзваха краката с верига. След шест месеца ме пуснаха и веднага пак ме прибраха. Така строят пътищата. Три дни преди да ми изтече втората половин година, избягах. Преминах границата на Джорджия, ограбих един магазин да си взема дрехи и ти пратих телеграмата.

— Да не повярваш! Но всъщност аз ти вярвам. Ти не лъжеш. Разбира се, вярвам ти. Но защо не ми разказа?

— Сигурно ме е било срам. Но сега ми е още по-срамно, че не съм ти върнал парите.

— Да забравим! — каза Чарлз. — И аз пък, защо ли ти споменах?

— А, моля ти се! Утре ще ти ги върна.

— Да пукна! — извика Чарлз. — Брат ми — затворник!

— Няма защо толкова да се радваш.

— Не знам защо — продължи Чарлз, — но почвам да се гордея. Брат ми — затворник! Едно ми кажи, Адам. Кой те би да изчакваш последните три дни преди освобождаването, та тогава да бягаш?

Адам се усмихна.

— Имаше причини — рече той. — Страх ме беше, че ако си излежа присъдата, току-виж ме пипнали на нова сметка. И си казвах, че ако дочакам края, едва ли ще си помислят, че искам да избягам. И още…

— Смислено — съгласи се Чарлз. — И още какво?

— Това, мисля, е най-многозначителното — каза Адам — и най-трудно за обяснение. Смятах, че дължа на държавата шест месеца. Такава беше присъдата. И хич не ми беше приятно да я мамя. Измамих я само с три дни.

Чарлз избухна в смях.

— Ама че си луд кучи син! — възкликна той с любов. — Но нали казваш, че си ограбил магазин?

— Върнах им парите с десет на сто лихва — рече Адам. Чарлз се наведе напред.

— Разкажи ми за наказателната бригада, Адам.

— Разбира се, Чарлз, ще ти разкажа.

1

След като научи за затвора, Чарлз почна да се отнася с по-голямо уважение към Адам. Взе да изпитва към брат си онази привързаност, която чувстваш към човек, който не е съвършен и следователно не заслужава да го ненавиждаш. Адам също се възползва от това. Зае се да изкушава Чарлз.

— Идвало ли ти е наум, Чарлз, че имаме достатъчно пари, за да си позволим всичко, каквото ни скимне?

— Добре де, какво може да ни скимне?

— Можем да отидем до Европа и да се разходим из Париж.

— Какво е това?

— Какво става?

— Май чух някой на верандата.

— Сигурно котка.

— Сигурно. Скоро ще трябва да поизтрепем няколко.

— Чарлз, а може да отидем и до Египет и да разгледаме Сфинкса.

— Можем и тук да си останем и да свършим с парите си някоя полезна работа. Като се хванем здраво на работа, някой ден нещо полезно… Ах, тези котки! — Чарлз скочи към вратата, отвори я с един замах и викна: — Марш! — След което млъкна и Адам видя, че се взира в стъпалата. Приближи се.

Един мръсен вързоп от кални парцали се мъчеше да изпълзи по стъпалата. Една възтънка ръка едва се залавяше за тях, а другата безпомощно се влачеше отзад. На подпухналото лице личаха попукани устни и очи, надничащи от подути и насинени клепачи. Челото зееше разранено, кръвта продължаваше да се стича в сплъстените коси.

Адам слезе по стълбите и коленичи.

— Помогни ми — рече той, — хайде, дай да я внесем вътре. Така… внимавай с ръката, изглежда счупена. — Като я внесоха, тя припадна. — Да я сложим на моето легло. А ти най-добре изтичай за доктора.

— Не мислиш ли, че е по-добре да впрегнем и да я откараме дотам?

— Да я движим? Изключено! Луд ли си?

— Може би не толкова луд, колкото тебе. Помисли за миг!

— За Бога, какво има да се мисли?

— Двама мъже, които живеят сами, и ей това в къщата им.

Адам се слиса.

— Нима говориш сериозно?

— Сериозно, разбира се. Според мен по-добре да я заведем. След два часа ще знае цялата околия. Отде я знаеш каква е? Как се е домъкнала дотука? Какво й се е случило? Адам, поемаш ужасен риск.

Адам смразяващо отсече:

— Ако ти веднага не отидеш, ще отида аз и ще те оставя тук.

— Мисля, че правиш грешка. Ще отида, но ти казвам, ще си пострадаме.

— Аз ще поема пострадването — заяви Адам. — Върви!

Когато Чарлз излезе, Адам отиде в кухнята и напълни легена с гореща вода от чайника. В стаята си натопи носна кърпа във водата и поизчисти засъхналата кръв и кал от лицето на момичето. Тя дойде на себе си и сините й очи засияха. Спомените му препуснаха назад — беше тъкмо тази стая, това легло. Над него се надвесваше мащехата му с мокра кърпа в ръка и той почти усети щипещата болка от намокрянето на раната. Тя му бе повтаряла все едно и също. Чуваше го, ала не можеше да си припомни какво е.

— Ще ти мине — каза той на момичето. — Повикали сме лекар. Всеки момент ще е тук. — Устните й се разшаваха. — Не се мъчи да говориш. Нищо не казвай. — И докато я миеше леко с кърпата, обзе го нещо голямо и топло. — Можеш да останеш. Можеш да останеш колкото искаш. Аз ще се грижа за тебе. — Изстиска кърпата и напои слепената коса, след което я отдели от драскотините по главата. — Чуваше се как говори, почти като че стои отстрани и слуша непознат човек: — Тук боли ли? Горките очи, ще ги покрием с хартия да не им блести. И ще се оправиш. Виж, това тук на челото не е много хубаво. Боя се, че ще ти остане белег. Можеш ли да ми кажеш името си? Недей, не се мъчи! Има време. Има много време. Чуваш ли? Двуколката на доктора. Бързо дойде, нали? — И отиде към кухненската врата. — Тука, докторе, тя е вътре.

2

Беше много тежко наранена. Ако в онова време имаше рентгенови апарати, лекарят би установил много повече увреждания, но и тези, които откри, бяха достатъчно. Лявата ръка и три ребра бяха счупени, челюстта й — пукната. Черепът също бе спукан, липсваха зъбите от лявата й страна. Скалпът й беше съдран и откъснат, челото — оголено до костта. Това видя докторът, това установи. Намести й ръката, бинтова ребрата и заши скалпа. На спиртната си лампа изви стъклената тръбичка на един капкомер — през отвора на липсващите зъби с нея тя щеше да поема вода и течна храна, за да не движи спуканата челюст. Постави й голяма доза морфин, даде един флакон опий на хапчета, изми си ръцете и си облече палтото. Още ненапуснал стаята, пациентката му заспа.

В кухнята седна на масата да изпие горещото кафе, което Чарлз сложи пред него.

— Е? Какво е станало с нея? — запита той.

— Отде да знаем — рязко отвърна Чарлз. — Намерихме я на верандата. Ако искаш, иди да видиш следите по пътя, дето се е влачила.

— Познавате ли я?

— Бога ми, не!

— Ти често се качваш на горния етаж в хотела, да не е оттам?

— В последно време не съм ходил. Пък и в тоя вид не бих я различил.

Лекарят обърна глава към Адам.

— А ти да си я виждал по-рано?

Адам бавно поклати глава.

— Кажи — дрезгаво рече Чарлз, — какво гледаш да надушиш?

— Ще ви кажа, защото сте заинтересовани. Това момиче не е въргаляно от брана, макар че така изглежда. Така може да я подреди само човек, човек, които не е хранил към нея и капка симпатия. Ако искате истината, някой се е помъчил да я убие.

— Защо не я питаш? — каза Чарлз.

— Доста време няма да може да говори. Освен това черепът й е пукнат и само Господ знае какво може да й докара. Та се питам дали да не обадим на шерифа.

— Не! — Адам отвърна така бурно, че останалите двама се обърнаха към него. — Оставете я! Нека почива.

— А кой ще се грижи за нея?

— Аз ще се грижа — каза Адам.

— Виж сега какво… — започна Чарлз.

— Ти не ми се бъркай!

— Къщата не е само твоя.

— Искаш да си отида ли?

— Нямах това предвид.

— Съгласен съм, ако трябва тя да си отиде, и аз ще си отида.

— Спокойно — намеси се докторът. — Ти защо се палиш толкова?

— Аз и едно ранено куче не бих изхвърлил.

— Но и не би се разгорещил. Да не криеш нещо, а? Излиза ли някъде снощи? Да не си ти?

— Цяла нощ си е бил тук — отсече Чарлз. — Хърка като локомотив.

— Защо не я оставите на мира? — попита Адам. — Оставете я да се оправи.

Лекарят се изправи и отупа ръце.

— Адам — почна той, — баща ти ми беше един от най-старите приятели. Познавам и тебе, и цялото ви семейство. Не сте глупави хора. И не виждам защо не признаваш простите факти. Изглежда, не искаш. И трябва да ти се говори като на дете. Това момиче е било нападнато и аз съм сигурен, че който е направил тази работа, е имал намерение да я усмърти. И ако не съобщя на шерифа, нарушавам закона. Признавам, някои закони съм нарушавал, но този не съм.

— Добре, кажи му. Само да не я безпокои, докато не се пооправи.

— Нямам навик да безпокоя пациентите си — рече докторът. Още ли настояваш да остане тук?

— Да.

— Подписваш си смъртната присъда. Утре ще намина. Тя сега ще спи. Ако иска, дайте й вода и топла супа, но през тръбичката. — И си излезе.

Чарлз се обърна към брат си.

— За Бога, Адам, какво е това от тебе?

— Остави ме на мира.

— Какво те прихвана?

— Остави ме на мира, ти казах! Просто ме остави на мира.

— Боже мой! — извика Чарлз, плю на пода и тревожен и притеснен тръгна на работа.

Адам се зарадва, че той излезе. Разшета се из кухнята, изми съдовете от закуската и помете. Като подреди всичко, отиде в стаята си и дръпна един стол до леглото. От морфина момичето хъркаше дълбоко. Отоците по лицето й спадаха, но очите бяха все така посинели и подути. Адам безмълвно я наблюдаваше. Строшената и превързана ръка лежеше отпусната на стомаха, а дясната се подаваше над завивката със свити като птиче гнездо пръсти. Детска ръка, почти бебешка ръчица. Адам докосна китката й с пръст и пръстите й конвулсивно трепнаха. Китката беше топла. Потайно, сякаш се бои да не го хванат, той изправи ръката и пипна възглавничките на върха на пръстите й. Бяха розови и меки, докато кожата по гърба на ръката сякаш излъчваше някакво бисерно сияние. Адам се усмихна от щастие. Дишането й секна и той застина нащрек, сетне в гърлото й нещо изхриптя и монотонното хъркане продължи. Преди да се измъкне на пръсти от стаята, той погали още веднъж ръката и дланта й под завивката.

Няколко дни Кати лежа в мрачната яма на шока и опия. Кожата й на пипане бе станала като олово, поради болките почти не се движеше. Долавяше, че около нея има суетня. Лека-полека главата и очите й се избистриха. Тук имаше двама млади мъже, единият от време на време, другият се навърташе много повече. Досети се, че третият, който идва, е лекар, а освен него се появи и един висок слаб човек, който я заинтересува повече от останалите; този интерес се пораждаше от страх. Може би тя бе успяла да долови нещо през наркозата и сега го систематизираше. Твърде бавно нейното съзнание събираше последните дни и ги пренареждаше. Появи й се лицето на мистър Едуардс, видя го как изгуби спокойната си самоувереност и как сетне се размазва в убийствена ненавист. Никога по-рано в живота си тя не бе изпитвала толкова силен страх, а ето че разбра какво е. И мисълта й се засуети, душейки като плъх, който търси изход за бягство. Мистър Едуардс е научил за пожара. Но само той ли? И откъде е разбрал? При тази мисъл у нея се надигаше сляп ужас, от който всичко ти се разбърква.

От дочутото схвана, че високият е шериф и че иска да я разпита, че младият, на име Адам, иска да я отърве от този разпит. Да не би шерифът да знае за пожара?

Повишавайки гласове, те й помогнаха да реши какво поведение ще възприеме. Шерифът каза:

— Тя не може да е без име. Все някой трябва да я познава.

— Как да ти каже? Челюстта й е счупена. — Това бе гласът на Адам.

— Ако не е левачка, би могла да отговаря писмено. Виж какво, Адам, ако някой се е опитвал да я убие, по-добре да го пипна, докато още мога. Дай един молив и ме остави да я разпитам.

— Нали чу, докторът каза, че има счупване на черепа — обади се Адам. — Знаеш ли дали ще си спомни?

— Ти ми дай молив и хартия, пък ще видим.

— Не искам да я безпокоиш.

— По дяволите, Адам, не е важно какво искаш! Казвам ти да ми донесеш молив и хартия.

— Какво ти става? — Това беше гласът на другия млад мъж. — Ще излезе, че ти си виновният. Дай му молива.

Когато тримата влязоха безшумно в стаята, свариха я със затворени очи.

— Спи — отсече Адам, шепнейки. Тя отвори очи и ги погледна. Високият се доближи до леглото.

— Нямам желание да ви тревожа, госпожице. Аз съм шерифът. Знам, че не можете да говорите, но не бихте ли драснали тук някои неща?

Тя се помъчи да кимне и трепна от болка. Бързо мигна няколко пъти да покаже, че е съгласна.

— Това се казва момиче! — възкликна шерифът. — Виждате ли? Готова е. — Постави един бележник на леглото и сви пръстите й около молива. — Хайде сега, пишете. Как се казвате?

И тримата се вторачиха в лицето й. Устата й изтъня, очите й се свиха. После ги затвори и моливът тръгна по хартията. „Не зная“ — надраска с едри букви.

— Добре, ето ви нов лист. Какво си спомняте?

„Черно. Не ми идва нищо“ — написа моливът и излезе от ръба на бележника.

— Не помните ли коя сте, откъде дойдохте? Помислете.

Изглежда, преживяваше силна борба. Лицето й показа отказ и се натъжи. „Не. Объркано ми е. Помогнете.“

— Горката! — трогна се шерифът. — Все пак благодаря, че се постарахте. Като ви стане по-добре, пак ще опитаме. Недейте, не пишете повече.

Моливът написа „Благодаря ви“ и падна от пръстите й.

Тя бе спечелила шерифа. И той застана на мнението на Адам. Против нея беше само Чарлз. Когато братята идваха в стаята й да я повдигат за подлогата, за да я боли по-малко, тя изучаваше враждебно намусеното лице на Чарлз: в него бе забелязала нещо, което я разтревожи. Видя го често да поопипва белега на челото си, да го разтрива и да го проследява с пръсти. Веднъж той разбра, че го наблюдават. Погледна виновно пръстите си и навъсено рече:

— Не бой се! И ти ще имаш, и то може би още по-хубав!

Тя му се усмихна, а той отмести поглед. И щом Адам донесе топлата й супа, Чарлз заяви:

— Отивам в града да обърна някоя бира.

3

Адам не помнеше да е бил някога толкова щастлив. Не се смущаваше от това, че не знае името й. Бе казала да я наричат Кати и за него то бе достатъчно. Готвеше за нея разнообразни гозби, преравяйки готварските рецепти на майка си и мащехата си.

Огромна бе жизнеността на Кати. Възстановяването й започна твърде скоро. Отоците по лицето изчезнаха и то доби прелестта на оздравяването. За късо време, макар и с помощ, вече можеше да сяда. Внимателно отваряше и затваряше уста и взе да приема леки храни, изискващи по-малко дъвкане. Превръзката на челото й стоеше, но по лицето не останаха почти никакви следи, ако не се смята хлътналата буза над изкъртените зъби. Беше неспокойна, мислите й се блъскаха да намерят изход. Говореше малко дори когато това не я затрудняваше.

Един следобед чу някой да се върти в кухнята и извика:

— Ти ли си, Адам?

— Не, аз съм — отвърна й гласът на Чарлз.

— Би ли дошъл само за минутка, моля те!

Той застана на прага с намръщени очи.

— Не идваш много често — каза тя.

— Така е.

— Не ти харесвам, нали?

— Май и това е така.

— Ще ми кажеш ли защо?

Не успя веднага да намери отговор.

— Не ти вярвам.

— Защо?

— Знам ли. И не вярвам, че си загубила паметта си.

— Но защо ми е да лъжа?

— Не знам. Но затова не ти вярвам. Има нещо… долавям.

— Никога не си ме виждал.

— Може. Но има нещо, което ме смущава и трябва да го науча. А ти отде знаеш, че не съм те виждал?

Тя замълча, а той тръгна да си отива.

— Чакай — спря го тя. — Какво си наумил да правиш?

— За какво?

— За мене.

Изгледа я с любопитство.

— Истината ли да ти кажа?

— Иначе защо ще питам?

— Не знам точно, но ето какво: веднага щом мога, ще те отпратя оттук. Брат ми са го хванали дяволите, но ще го оправя дори ако се наложи да го смажа.

— Нима можеш? Той е голям и як човек.

— Ще мога.

Тя му хвърли унищожителен поглед.

— Къде е Адам?

— В града, да вземе още от твоите проклети церове.

— Ти си подъл.

— Знаеш ли какво мисля? Че не съм и наполовина толкова подъл, колкото си ти под тая нежна кожа. За мен ти си Сатана.

Кати приглушено се засмя.

— Значи сме двама. Чарлз, а колко ми остава?

— За кое?

— Докато ме изхвърлиш? Честно ми кажи.

— Дадено, ще ти кажа. Седмица до десетина дни. Щом се изправиш на крака.

— Ами ако не си тръгна?

В погледа му светна надмощие, почти радост при мисълта за премерване на силите.

— Добре, друго ще ти кажа тогава. Като беше упоена, издума доста неща, както се говори насън.

— Не ти вярвам.

Той се засмя — бе забелязал внезапното свиване на устните й.

— Ако щеш. И ако тръгнеш да си гледаш работата на минутката, когато си в състояние, нищо няма да издам. Но ако се опънеш, всичко ще стане ясно, и на тебе, и на шерифа.

— Не вярвам да съм казала нещо лошо. И какво ли мога да кажа?

— Няма да спорим. Работа ме чака. Питаш ме, отговарям.

И излезе. Зад кокошарника се преви от смях, удари се по бедрото и си каза: „Мислех я за по-умна!“ И от дни насам почувства облекчение.

4

Чарлз успя да я уплаши до смърт. И ако той я бе разбрал, бе го разбрала и тя. Това беше едничкият срещан от нея човек досега, който водеше играта по нейните правила. Кати се помъчи да проследи мисълта му и от това съвсем не й стана по-леко. Разбираше, че номерата й пред него не могат да минат, а имаше нужда от закрила и почивка. Парите й се бяха стопили. Трябваше й подслон, и то подслон за дълго време. Изтощена и болна, тя пресмяташе в ума си всички възможности.

Адам се върна от града с шишенце успокоително и напълни една лъжица.

— На вкус е ужасно — рече той, — но помага.

Глътна го без съпротива и дори не се и намръщи.

— Добър си към мене — рече тя. — Но се чудя защо. Толкова неприятности ви докарах.

— Не е вярно. Ти съживи цялата къща. Нито веднъж не се оплака, нищо! А колко беше пострадала.

— Много си добър, много мил.

— Искам да бъда.

— Имаш ли излизане? Защо не постоиш да поприказваме?

— Разбира се. Важна работа нямам.

— Вземи един стол, Адам, и седни.

Когато се настани до нея, тя протегна ръка и той я пое в двете си ръце.

— Толкова добър и мил — повтори тя. — Адам, нали ще спазиш едно обещание?

— Ще се помъча. За какво говориш?

— Сама съм и се страхувам — изплака тя. — Страх ме е.

— Как да ти помогна?

— Никой не може да ми помогне.

— Кажи, да опитам.

— Там е най-лошото, дори не мога да ти кажа.

— Защо да не можеш? Ако е тайна, ще си остане между нас.

— Да, но тайната не е моя, нали разбираш?

— Не.

Пръстите й сграбчиха и стиснаха ръката му.

— Адам, аз изобщо не съм загубвала паметта си.

— Тогава защо каза…

— Нали това се мъча да ти обясня. Ти обичал ли си баща си, Адам?

— Като че повече го уважавах, отколкото обичах.

— Хубаво, ако някой, когото ти уважаваш, изпадне в беда, не би ли направил всичко, за да го предпазиш от пълен провал?

— Разбира се, надявам се…

— Е, точно така е с мене.

— Но от какво беше пострадала?

— Свързано е. Затова не мога да ти разкажа.

— Баща ти ли беше?

— О, не! Но всичко е така преплетено.

— Имаш предвид, че ако ми кажеш кой те подреди така, може да пострада баща ти?

Тя въздъхна. Той щеше да досъчини историята сам.

— Адам, имаш ли ми доверие?

— Разбира се.

— Ужасно е да те моля за такова нещо.

— Съвсем не е, особено ако искаш да предпазиш баща си.

— Нали разбираш, тайната не е моя. Да беше моя, веднага щях да ти кажа.

— Естествено, че разбирам. И аз бих постъпил така.

— Ти изобщо много неща разбираш. — В очите й бликнаха сълзи. Той се наведе над нея и тя целуна бузата му.

— Не се тревожи — рече той. — Аз ще се погрижа за тебе.

— Мисля, че няма да можеш. — Кати се отпусна на възглавницата си.

— Отде накъде?

— Брат ти е против мене. Иска да се махна.

— Той ли ти го каза?

— Не. Просто го усещам. Той не разбира нещата като теб.

— Но е с добро сърце.

— Зная, само че тая добрина не е като твоята. И ако се наложи да си отида, шерифът ще почне да ме разпитва, пък аз ще се окажа съвсем сама.

Той се загледа в пространството.

— Брат ми не може да те изгони. Половината от фермата е моя. Имам свои пари.

— Ако той настоява да си отида, ще трябва. Не мога да ви провалям живота.

Адам се изправи и излезе от стаята. Застана на задния вход и зарея поглед в следобеда. Далече в полето брат му вдигаше камъни от дървената платформа и ги трупаше на каменния зид. Адам вдигна очи към небето. От изток прииждаше покривало от сребристи облаци. Пое дълбоко дъх и в гърдите си усети гъдел и възбуда. Слухът му сякаш ненадейно се прочисти и той чу къткането на кокошките и духналия над земята източен вятър. Чу конски копита да клопат по пътя и далечни удари върху дъска — някой съсед обковаваше хамбара си. И всички тия звуци се сляха в някаква музика. Очите му също се избистриха. Огради, зидове и навеси ярко изпъкнаха в жълтата следобедна светлина и също се свързаха в някаква хармония. Промяна бе настъпила във всичко. Ято врабци се спуснаха в прахоляка и се заборичкаха за трохи, после отлетяха подобно на сивкав шал, който се вие в светлината. Адам наново погледна брат си. Бе изгубил представа за времето, не би могъл да каже откога стои на вратата.

Не бе изтекъл и миг. Чарлз все така се бореше с един и същ едър камък. А Адам още не бе изпуснал дъха, пълен и дълбок, който пое със спирането на времето.

Изведнъж той осъзна, че радостта и мъката му са се претопили в една материя. В едно се бяха сбрали и страхът с решителността. Установи, че е почнал да си тананика проста повтаряща се мелодия. Извърна се, прекоси кухнята и застана на вратата, загледан в Кати. Тя отпаднало му се усмихна и той си помисли: „Какво дете! Какво безпомощно дете!“ Заля го прилив на обич и я попита:

— Искаш ли да се омъжиш за мен?

Лицето й се опъна, ръката й конвулсивно се затвори.

— Не ми отвръщай сега — рече той. — Искам първо да си помислиш. Но ако се омъжиш за мене, аз ще мога да те пазя. И вече никой нищо не би ти причинил.

Кати в миг дойде на себе си.

— Ела, Адам, седни тук. Дай ми сега ръка. Това е добре, така трябва. — Повдигна ръката му и я допря до страната си.

— Милият — сломено каза тя. — О, мили! Адам, ти вярваш в мене. Ще ми обещаеш ли нещо сега? Ще обещаеш ли да не казваш на брат си, че си ме помолил?

— Да се омъжиш за мене ли? Защо не?

— Не това! Тази нощ искам да помисля. А може и да не ми стигне само една нощ. Нали ще ми позволиш? — Вдигна ръка към челото си. — Знаеш, не съм сигурна дали мога да размишлявам като хората. А трябва.

— Смяташ ли, че можем да се оженим?

— Моля те, Адам, остави ме да помисля. Моля те, мили!

Той се усмихна и припряно каза:

— Само не протакай дълго. Чувствам се като котка, която се е покатерила толкова високо на дървото, че сега не знае как да слезе.

— Нека да размисля. Освен това, Адам… ти си добър.

Той излезе и се отправи към мястото, където брат му подреждаше камъните.

Когато Адам изчезна, Кати се надигна от леглото и с несигурни стъпки се приближи до тоалетната масичка. Наведе се да се види в огледалото. Челото й все още бе превързано. Повдигна крайчеца на превръзката, колкото да забележи яростната червенина отдолу. Не само бе готова да се омъжи за Адам, бе го решила сама още преди той да й го предложи. Боеше се. Имаше нужда от закрила и от пари. Адам щеше да й даде и двете. А тя можеше да го води за носа, в това бе сигурна. Нямаше желание да се омъжва, но за момента бракът ставаше изход. Тревожеше я само едно. Адам изпитваше към нея топло чувство, което тя не разбираше, тъй като го нямаше у нея — впрочем никога не бе усещала нещо подобно към когото и да било. А мистър Едуардс здравата я бе подплашил. В досегашния й живот това бе единственият случай, когато изпусна положението от ръцете си. И взе решение вече никога да не допуска това да се повтори. А като си помисли какво ли ще каже Чарлз, усмихна се на себе си. С Чарлз изпитваше някакво родство. Стана й все едно, че той я подозира.

5

Адам приближи и Чарлз се изправи. Хвана се за кръста да поразтрие изтръпналите си мускули.

— Господи, още колко камъни остават! — рече той.

— Един приятел в казармата разправяше, че в Калифорния имало долини, дето с километри не можеш да намериш нито един камък, дори малко камъче.

— Затуй пък ще има нещо друго — каза Чарлз. — Според мен няма ферма, в която всичко да е наред. В Средния запад плачат от скакалци, другаде от урагани. Какво са шепа камъни?

— Мен ако питаш, прав си. Реших да ти помогна.

— Много мило. Тъкмо си мислех, че до края на живота си смяташ да си държите ръцете с оная оттатък. Докога ще стои у нас?

Адам за малко щеше да съобщи за предложението си, но тонът на Чарлз го накара да се откаже.

— Знаеш ли — поде Чарлз, — преди малко се отби Алекс Плат. Никога не можеш да познаеш какво му се е случило. Намерил цяло състояние.

— Тоест как?

— Ами нали помниш онова място в имота му, дето стърчи един гъстак от кедри, знаеш го, досам пътя.

— Знам го. И какво?

— Алекс се движел между дърветата и каменната си ограда, зайци дебнел. И намира пътна чанта с прилежно подредени мъжки дрехи. Всичко подгизнало от дъжда. Изглежда, от доста време е била там. Вътре имало и дървено сандъче с ключалка. Разбил го и какво да види — близо четири хиляди долара. Намерил и дамска чанта, но била празна.

— И никакво име, нищо?

— Това е чудното. Никакво име, нито на дрехите, нито на бельото. Като че ли човекът е държал да остане неизвестен.

— Ще ги задържи ли Алекс?

— Отнесъл всичко на шерифа. Шерифът ще даде обявление и ако никой не се обади, остава за Алекс.

— Положително някой ще се обади.

— И аз тъй мисля. Но не му казах на Алекс. Беше толкова доволен. Но интересна работа, да няма етикетчета с име, не да кажеш, че са били отпрани, ами изобщо да няма!

— Много пари са това — каза Адам. — Не може да не си ги потърсят.

— Алекс доста се повъртя. Жена му, знаеш, навсякъде си вре носа. — И Чарлз замълча. — Адам — рече накрая, — имаме да си говорим нещо. Цялата околия вече шушука.

— За какво? Какво искаш да кажеш?

— По дяволите! За това… това момиче. Не може при двама мъже да живее момиче. Алекс разправя, че жените наоколо били страшно разлютени. Адам, не е за нас такова нещо. Тукашни сме, с добро име…

— Искаш да я изгоня, преди да е оздравяла?

— Искам да се отървем от нея, да си ходи! Не ми се нрави.

— Така си беше от началото.

— Знам. Не й вярвам. Тука има нещо… нещо, не го знам какво е, но не ми харесва. Кога ще я изхвърлиш?

— Да ти кажа ли — бавно изрече Адам, — нека остане още една седмица, после ще се погрижа за нея.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Слава Богу, ще трябва да съобщя на жената на Алекс. Оттам нататък тя ще разнесе вестта. Господи, колко ще се радвам отново да си останем сами! Надявам се, че още не й се е върнала паметта.

— Не е — отвърна Адам.

6

Пет дни по-късно, Чарлз бе отишъл да купува фураж за телетата, Адам впрегна и докара кабриолета пред кухненските стъпала. Помогна на Кати да се качи, с едно одеяло зави коленете й, друго наметна върху раменете й, подкара към околийското управление и там мировият съдия ги венча.

Когато се върнаха, Чарлз си беше дошъл. Изгледа ги кисело, като влязоха в кухнята, и рече:

— Помислих, че си я качил на железницата.

— Ние се оженихме — простичко каза Адам, а Кати му се усмихна.

— Защо? Защо трябваше?

— А защо не? Не може ли човек да се ожени?

Кати веднага се шмугна в спалнята и затвори вратата. Чарлз се разбесня:

— Пет пари не струва тая, казвам ти! Курва!

— Чарлз!

— Казвам ти, курва и половина! За нищо не бих й повярвал. Кучка! Уличница!

— Стига, Чарлз! Стига, предупреждавам те! Затваряй си мръсната уста за жена ми!

— Жена! Колкото една безстопанствена котка!

— Според мен ти ревнуваш — бавно каза Адам. — Май ти имаше намерение да се ожениш за нея, а?

— Ама че загубен глупак! Аз да ревнувам! Дето не мога с нея под един покрив да живея!

— Няма да ти се наложи — спокойно рече Адам. — Заминавам. Ако искаш, ще ти продам половината, вземи цялата ферма. И без това винаги си ламтял за нея. Остани си тук, докато изгниеш!

— Няма ли да се отървеш от нея? — Чарлз бе снишил глас. — Умолявам те, Адам. Махни я! Ще те разкъса на парчета, ще те унищожи, Адам, ще те довърши!

— Отде знаеш толкова за нея?

Очите на Чарлз изстинаха.

— Не знам — каза той и стисна уста.

Адам изобщо не попита Кати иска ли да вечеря с тях. Отнесе две чинии в спалнята и седна до нея.

— Заминаваме — каза й той.

— Нека да си отида! Моля ти се, пусни ме да си отида! Не искам заради мене да се намразвате с брат си. Не мога да си обясня защо не ме обича.

— Според мен ревнува.

— Ревнува? — Очите й се присвиха.

— На мен поне така ми се струва. Но няма защо да се безпокоиш. Ние ще се махнем. Заминаваме за Калифорния.

— Не искам да отида в Калифорния — тихо рече тя.

— Глупости! Там е чудесно, слънчево през цялото време, красиво…

— Не искам да ходя в Калифорния.

— Сега си моя жена — меко рече той, — искам да дойдеш с мене.

Тя замълча и повече нищо не каза.

Когато чуха Чарлз да тръшва вратата, Адам се обади:

— Така е по-добре за него. Ще се понасвятка и ще му поолекне.

Кати сведе скромен поглед към пръстите си.

— Адам, аз не мога да ти бъда жена, докато не оздравея напълно.

— Зная — каза той, — разбирам. Ще почакам.

— Но искам да останеш при мен. Страх ме е от Чарлз. Толкова ме мрази!

— Ще си внеса походното легло, тъй че ако се уплашиш, само ме извикай. Протегни се и ме бутни.

— Колко си добър — рече тя. — Няма ли да изпием по един чай?

— Разбира се, и на мен ми се пие. — Донесе димящите чаши и се върна за захарницата. После се намести на стола до леглото й. — Доста е силничък. За тебе не е ли много силен?

— Силен го обичам.

Той допи чашата си.

— Не ти ли се стори малко особен? Вкусът му сякаш… — Ръката й подскочи към устата.

— А! Я да опитам. — И сръбна от утайката. — Адам — извика, — сбъркал си чашата, моята си взел! Бях си сложила лекарството.

Той облиза устни.

— Надявам се, няма да ми навреди.

— Че няма, няма — тихо се засмя тя. — Но дано не се наложи да те будя посред нощ.

— Защо?

— Защото си ми изпил приспивателното. Едва ли ще можеш лесно да се пробудиш.

Колкото и да се стараеше да остане буден, Адам затъваше в тежък опиев сън.

— Докторът ли ти предписа да взимаш толкова много? — попита я с натежал глас.

— Просто не си свикнал — рече тя.

Чарлз се върна към единайсет. Кати долови потайните му стъпки. Той влезе в стаята си, съблече се и си легна. Завъртя се, сумтейки, да се настани по-удобно, и отвори очи. До леглото му стоеше Кати.

— Какво искаш?

— А ти какво мислиш? Влез малко навътре.

— Къде е Адам?

— Изпи погрешка моето приспивателно. Направи ми място.

Дъхът му бе дрезгав.

— Вече бях с една курветина.

— Какво здраво момче си! Влез малко навътре!

— Ами строшената ти ръка?

— Аз имам грижата, ти не се тревожи.

Изведнъж Чарлз се разсмя:

— Горкото копеле! — И отметна завивката да я приеме.