На изток от Рая

1

Има мигове, когато човешкото съзнание засиява от тържество. Случва се едва ли не всекиму. Усещаш го как расте или приближава досущ като горящия фитил към динамита. То е някаква тръпка в стомаха, блаженство в жилите, в ръцете. Кожата ти възприема въздуха и всяко дълбоко вдишване носи сладост. В началото доставя наслада като от протягане с прозявка; в мозъка ти нещо проблясва и целият свят пред очите ти започва да излъчва светлина. Човек може цял живот да е живял сиво, в полята и горите на душата му да е царял мрак и печал. А събитията, дори значителните, да са преминавали безлични и бледи. И внезапно — тържеството — песента на щуреца гали слуха му, дъхът на земята се надига запял към ноздрите му, а шарената сянка под дървото се превръща в благословия за очите. Тогава човек се устремява навън като порой, който обаче не отнася нищо от него. И аз подозирам, че стойността на един човек в света би трябвало да се измерва със същността и броя на неговите триумфи. Може да са съвършено лични, но те ни свързват със света. Те са майката на всяко творчество, те придават разликите на отделните индивиди.

Не зная как ще бъде по-нататък. В света се извършват чудовищни промени, техните сили могат да очертаят едно бъдеще, чийто лик да е още непознат. Някои от тези сили ни се струват зли може би не защото са такива, а защото имат власт да унищожават неща, които сме смятали за добри. Вярно е, че двама души вдигат по-голям камък, отколкото един човек. Дружина работници могат по-бързо и по-добре да сглобят един автомобил, отколкото един работник, а хлябът, произведен в голям завод, излиза еднакъв и е по-евтин. Когато нашата храна, облекло и покрив станат рожба на едно сложно масово производство, тогава и в нашето съзнание ще навлязат масови представи, за да изместят всички останали мисли. В наше време масовото производство е навлязло и в икономиката, и в политиката, и дори в нашата религия. А това е опасно. В света съществува огромно напрежение, напрежение като пред взрив, хората са сковани и объркани. В такъв момент ми изглежда напълно в реда на нещата да си задавам въпроси от рода на: „В какво вярвам? За какво и срещу какво трябва да се боря?“

Нашият вид, човешкият, е единственият съзидателен вид и той разполага само с едно творческо оръдие — ума и духа на отделния човек. Нищо никога не е било създавано едновременно от двама души. Добро сътрудничество не съществува нито в музиката, нито в изкуството, нито в поезията, нито в математиката, нито във философията. След като чудото на творчеството веднъж се е случило, групата може да го доизгради и разшири, но групата не може да притежава творческо хрумване. Неговата безценност се крие в самотния ум на отделния човек.

Силите, вложени в разбиранията за групата, са обявили война за унищожаването на тази скъпоценност — човешкия ум. Свободното, незнаещо граници съзнание се преследва, ограбва, притъпява и упоява от безчестие, недохранване, потискане, принудително насочване, от зашеметяващите удари на уеднаквяването. Самоубийствен е пътят, по който, изглежда, е тръгнал нашият човешки вид.

Ето защо вярвам, че свободният, търсещ ум на човека е най-скъпоценното нещо на света. И аз ще се боря тъкмо за тази свобода на съзнанието да се движи ненасочвано в посоката, която си избере. И ще се боря против всяка идея, религия или власт, които ограничават или унищожават индивида. Защото, ако тържеството на човека може да бъде убито, значи ние сме загубени.

2

Адам Траск бе расъл безцветно, завесите на живота му приличаха на прашни паяжини, а дните му се състояха от бавната процесия на полусъжаления и болнаво недоволство. И ненадейно чрез Кати той бе осенен от тържеството.

Тук няма никакво значение фактът, че бях нарекъл Кати „чудовище“. Ние може би не разбираме Кати, но, от друга страна, сме способни на много неща в различни посоки, на големи добродетели и на големи пороци. Та кой от нас в мислите си не е решавал да се окъпе в черната вода от приказката? Навярно у всекиго от нас има по едно скрито блато, в което се въдят и растат, и укрепват всякакви грозни и долни неща. Ала ние ограждаме тези плаващи твари и рекат ли да изпълзят навън, подхлъзват се и падат назад. Не е ли обаче възможно в мрачните блата на някои хора злото така да се развие, че да се прекачи през оградата и да плъпне на свобода? Няма ли такъв човек да стане за нас чудовище? И не сме ли по някакъв начин сродени с него чрез тези наши скрити води? След като ние сме ги измислили, би било абсурдно да не разбираме еднакво и ангелите, и дяволите.

Каквато и да беше Кати, тя доведе Адам до неговото тържество. Духът му се понесе на воля, освободи се от страховете, горчивините и противните спомени. Тържеството на човека озарява света и го променя тъй, както светещата ракета променя бойното поле. Може би Адам не виждаше Кати изобщо — толкова силно сияйна бе тя в неговите очи. Прогорен в съзнанието му беше един образ на хубост и нежност, едно прелестно и свято момиче, невъобразимо скъпо, чисто и любещо — такава беше Кати за своя съпруг и каквото и да стореше или кажеше тя, нищо не бе в състояние да деформира неговата Кати.

Беше заявила, че не иска да замине за Калифорния, но той не се вслуша, тъй като неговата Кати го хвана за ръката и тръгна първа. Толкова сияйно беше неговото тържество, че той дори не забеляза враждебната болка у брат си, не видя блясъка в очите му. Дяла си от фермата продаде на Чарлз за по-малко, отколкото струваше, и с тези пари и половината от завещанието на баща си най-сетне бе свободен и богат.

Братята се разделиха като чужди, подадоха си ръце на перона и Чарлз изчака потеглянето на влака, след което разтри белега си. Отиде в хотела, изпи набързо четири чаши уиски и се изкачи на горния етаж. Плати на момичето, но нищо не можа да направи. Заплака в ръцете й и накрая тя го изгони. Във фермата се развихри, насили земята, прибавяше нови парцели, сееше и жънеше и разшири нейните граници. Не знаеше почивка и отдих и забогатя без радост, уважаван, но без приятели.

В Ню Йорк Адам спря колкото да си купят с Кати дрехи, след което се качиха на железницата и тя ги пренесе през целия континент. А как стана тъй, че се озоваха в долината Салинас, е много лесно разбираемо.

В ония дни железниците — разрастващи се, конкуриращи се помежду си в борбата си за печалби и влияние — използваха всякакви средства, за да привличат пътници. Железопътните компании печатаха реклами не само по вестниците, а издаваха брошури и афиши, описващи и картинно показващи красотите и богатствата на Запада. И никое от твърденията им не беше пресилено — богатствата бяха наистина неограничени. Южната тихоокеанска железница, оглавявана от неизчерпаемата енергия на Леланд Станфорд, бе започнала вече да господства не само в областта на транспорта, но и в политиката. Нейните линии се удължаваха и навлизаха в долините. Изникваха нови градчета, откриваха се нови гари с нови заселници — компанията трябваше да си създава клиенти, за да съществува.

Дългата долина Салинас бе част от нейната експлоатационна територия. Адам бе виждал и разучавал една великолепна цветна брошура, в която долината се представяше като такъв район, който и небето се опитва безуспешно да наподобява. Прочетеше ли написаното, полудяваше дори онзи, който не е имал никакво желание да се засели в Салинас.

Адам не бързаше да купува земя. Най-напред купи кола и кон и се зае да обикаля, да се запознава с дошлите преди него, да разговаря за почви и води, за климат и реколти, за цени и съоръжения. За него това не бяха празни приказки. Адам бе дошъл тук, за да остане, да вдигне дом, да създаде семейство, а може би и род.

Кръстосваше оживено фермите, вдигаше буци пръст и ги стриваше с пръсти, говореше, кроеше и мечтаеше. Хората от долината го харесаха, радваха се, че е дошъл да живее тук, защото схващаха, че е стабилен човек.

Безпокоеше го само едно — здравето на Кати. Беше неразположена. Придружаваше го с колата при обиколките му, но не отваряше уста. Една сутрин се оплака, че се чувства зле, и остана в стаята си в хотела на Кинг Сити, а съпругът й замина сам. Когато се върна, беше към пет следобед, Адам я свари полумъртва от загуба на кръв. За щастие намери доктор Тилсън на трапезата и го отвлече от печеното телешко. Докторът я прегледа набързо, постави й тампон и се обърна към Адам:

— Хайде да почакате долу, а?

— Добре ли е?

— Да. Веднага ще ви повикам.

Адам потупа Кати по рамото и тя му се усмихна. Доктор Тилсън затвори вратата и се върна до леглото. Лицето му руменееше от яд.

— Защо сте направила това?

Устата на Кати представляваше тъничка стегната черта.

— Знае ли съпругът ви, че сте бременна? — Главата й бавно се поклати встрани. — С какво го направихте? — Тя прикова поглед в него. Той огледа стаята, пристъпи до тоалетната масичка и вдигна от нея кука за плетене. Сетне я разклати пред лицето й. — Старата мръсница, старата престъпница! Глупачка! За малко да се убиете, при това плодът ви е останал. Предполагам, сте глътнала и някакъв боклук, да се отровите, да си напъхате камфор, петрол и червен пипер! Господи, само вие, жените, можете да направите подобни неща! — Очите й бяха студени като стъкло. Той дръпна един стол и седна до нея. — Защо не искате да родите детето? — благодушно я попита. — Имате си добър съпруг. Или не го обичате? Имате ли намерение да ми кажете нещо? Кажете, по дяволите! Не се правете на ненормална! — Устните й не помръднаха, очите й не мигнаха. — Любезна моя — каза той, — не разбирате ли? Нямате право да унищожавате живота. От такова нещо мога да побеснея. Бог ми е свидетел, някои пациенти изпускам, защото не знам достатъчно. Но се мъча, винаги се мъча. И какво? Да видиш едно умишлено убийство! — И продължи да говори, ужасен от болнавото мълчание между изреченията си. Тази жена го озадачаваше. В нея имаше нещо нечовешко. — Познавате ли мисис Лоръл? Жената плаче и гине за дете. Каквото има, каквото може да намери, всичко би дала за едно дете, а вие, вие искате да пронижете вашето с кука за плетене! Добре — извика той, — не желаете да говорите, няма и нужда. Но ще ви кажа. Бебето е живо. Не сте го улучила. И още нещо, вие ще го родите. Знаете ли какво предвижда законът в този щат за аборт? Не ми отговаряйте, а ме изслушайте! Ако това се повтори, ако пометнете това бебе и аз имам основания да подозра, че се касае за нещо незаконно, лично ще ви обвиня, ще свидетелствам против вас и ще гледам да ви накажат! Надявам се, имате достатъчно мозък да ми повярвате, защото не се шегувам.

Кати наплюнчи устни с малкото си заострено езиче. Студенината от очите й се дръпна и на нейно място изгря слаба печал.

— Съжалявам — простена тя, — съжалявам. Само че вие не разбирате.

— Тогава защо не ми обясните? — Гневът му изчезна като мъгла. — Кажете, мила.

— Не ми е лесно. Адам е толкова добър, толкова силен. А аз… аз съм белязана. Епилепсия!

— Не може да бъде! Вие не!

— Не, но дядо ми, баща ми… и брат ми. — Тя закри очи с ръце. — Не можех да поднеса такова нещо на мъжа си.

— Нещастно дете! — възкликна той. — Горката ми тя! Човек не може да бъде сигурен. Много е възможно детето ви да е здраво, повече от възможно! Ще ми обещаете ли повече да не опитвате никакви номера?

— Да.

— Добре тогава. Няма да кажа на мъжа ви какво сте направила. Лежете сега и ме оставете да видя спряло ли е кървенето. — След няколко минути си затвори чантата, а куката пусна в джоба си. — Утре сутринта ще намина пак — рече той.

Като слезе по тесните стъпала в хола, Адам го връхлетя. Доктор Тилсън предотврати пороя от „Как е тя? Добре ли е? От какво е станало? Мога ли да се кача?“

— Браво, браво, горе главата! — И приложи заучения си трик, своята редовна шега: — Жена ви е болна.

— Докторе…

— Едничката хубава болест на света…

— Докторе…

— Жена ви ще си има бебе — отстрани Адам и го остави зяпнал зад себе си. Тримата мъже, насядали около печката, му се ухилиха. Единият сухо отбеляза:

— Да бях аз, какво пък, ще поканя неколцина, да кажем, трима приятели, и ще му пийнем.

Намекът му беше напразен. Адам се втурна непохватно по тесните стъпала.

Адам се спря на имението Бордони, едно ранчо на няколко мили южно от Кинг Сити, почти на еднакво разстояние между Сан Лукас и Кинг Сити. На семейство Бордони бяха останали деветстотин акра от дарението, направено на прадядото на мисис Бордони от испанската корона, първоначално състоящо се от десет хиляди акра. Бордони бяха швейцарци, но мисис Бордони бе дъщеря и наследница на испанско семейство, заселило се в долината на Салинас в много ранни времена. И както ставаше с повечето стари родове, земята постепенно намаляваше. Една част бе изгубена на комар, друга част — отнета заради данъци, известен брой акри биваха откъсвани подобно на купони от талон, за да се купят някои престижни вещи, например кон, диамант или красива жена. Останалите деветстотин акра съставляваха сърцевината на дарението на Санчес, а и най-добрата му част. Простираха се по двата бряга на реката и нагоре, от двете страни, достигаха полите на планината — на това място долината се стеснява, след което отново се разгръща. Старата къща на Санчес се използваше и досега. Построена от кирпич, тя се издигаше на една малка поляна в диплите на планината, в една миниатюрна долинка, напоявана от един безценен и непресъхващ ручей сладка вода. Естествено, той беше причината първите Санчес да изградят къщата си именно тук. Долинката се засенчваше от грамадни вечнозелени дъбове, почвата беше особено богата и нейната зеленина не се срещаше никъде в околността. Стените на невисоката къща бяха дебели метър и нещо, а кръглите покривни греди — привързани с въжета от говежда кожа, които са били намотавани мокри. При изсъхването си кожата се свива и прилепва греда о греда, след което въжето се вкоравява като желязо и е почти вечно. Този строителен метод има само един недостатък. Ако ги оставиш, плъховете могат да прегризат въжетата.

Старата къща изглеждаше като изникнала от земята и беше твърде приветлива. Сега Бордони я бе превърнал в обор. Преселник от Швейцария, той изповядваше националната страст към чистотата. Нямаше вяра на дебелите стени от кал и на известно разстояние бе построил друга къща с дървена конструкция, докато през дълбоко хлътналите прозорци на старата сега надничаха кравите му. Бордони нямаха деца и когато жена му умря в най-хубавите си години, той бе налегнат от самотен копнеж по миналото си в Алпите, искаше да продаде ранчото и да се върне там. Адам Траск отказваше да избързва с покупката, а и Бордони бе поставил доста висока цена, служейки си с типичния способ на продавача, който се прави, че му е все едно дали ще продаде, или не. Бордони знаеше, че Адам ще купи земята му, много преди самият Адам да се реши на това.

Адам имаше намерение да остане там, където заживее, там да растат още неродените му деца. Боеше се да не купи някой имот, а после да види друг, който повече ще му хареса, но през цялото време имението на Санчес го теглеше към себе си. С предстоящото раждане на Кати животът пред него се простираше дълъг и приятен. Но той премина през всички етапи на предпазливостта. Обиколи всеки кът на имението с кола, на кон, пешком. Направи сонда в почвата да види, да пипне и помирише пръстта отдолу. Разпитваше за всяко диво растение по полето, покрай реката и по склоновете. На влажните места коленичеше да изучава следите на дивеча, оставени в калта: кугуар и елен, койот и дива котка, язовец и миеща мечка, невестулка и заек, върху чиито стъпки във всички посоки се кръстосваха следите на яребици. Ходеше сред върбите и ясените, провираше се през плетениците на дивите къпини край реката, потупваше дънерите на вечнозеления и нискостебления дъб, на лавъра, на китрата и шипката.

Бордони го наблюдаваше с присвити очи и обръщаше чашите червено вино, изцедено от гроздето на малкото му, растящо на баира лозе. Приятно му беше да се понапива всеки следобед. И Адам, който никога не беше опитвал вино, взе да го харесва.

Час по час искаше мнението на Кати за мястото. Одобрява ли го? Ще бъде ли щастлива там? И не искаше да чуе нейните уклончиви отговори. Въобразяваше си, че тя напълно споделя неговото въодушевление. В хотела на Кинг Сити разговаряше с мъжете около печката, преглеждаше идващите от Сан Франциско вестници.

— За водата мисля аз — рече той една вечер. — Интересно, колко ли дълбоко трябва да се копае, за да бликне кладенец?

Един от чифликчиите кръстоса джинсови колене.

— Трябва да се видиш със Сам Хамилтън — подхвърли той. — От всички нас той най-много разбира от вода. Магьосник на водата, а и кладенци дълбае. Той ще ти каже. Половината от кладенците в нашия край са негова работа.

Приятелят му се изкиска.

— Сам има законно основание да се интересува от водите. В неговия имот не можа да излезе и една капка.

— Как да го намеря? — запита Адам.

— Ще ти кажа как. И без това отивам при него да ми изкове едни скоби. Ако искаш, ела с мен. Мистър Хамилтън ще ти допадне. Чудесен мъж.

— И нещо като гений на комедията — прибави приятелят му.

3

Луис и Адам Траск потеглиха към ранчото на Хамилтънови с четириколката на Луис Липо. В багажния сандък дрънчаха въпросните железа, а върху тях подскачаше еленов бут, загънат в мокро платно, да не се развали. В ония дни бе нещо обичайно, когато се отправиш някому на гости, да вземеш за подарък значително количество храна, тъй като, ако не искаш да обидиш дома му, трябва и да останеш на вечеря. Защото неколцина гости можеха да нарушат прехраната за цяла седмица, ако не възстановяваха онова, което унищожават. Обикновено стигаше да вземеш един свински бут или една телешка плешка. Луис Липо се погрижи за елена, а пък Адам осигури шише уиски.

— Да те предупредя — каза Луис. — Мистър Хамилтън няма да има нищо против, ала мисис Хамилтън гледа на тия неща с лошо око. На твое място ще скрия шишето под седалката и ще го извадя чак като отидем в ковачницата. Ние все така правим.

— Не дава ли на мъжа си да пие?

— Само колкото едно птиче — обясни Луис. — Нейните разбирания са железни. Скрий бутилката под седалката.

Излязоха от пътя в долината и поеха през голите изровени хълмове по коловоз, издълбан от зимните дъждове. Конете опъваха шии в хамутите, четириколката се друсаше и поклащаше. Годината се бе оказала недобра към планината, още през юни всичко изсъхна и камъните лъснаха сред недораслата изгоряла трева. Дивият овес едва бе стигнал четири-пет пръста над земята, сякаш съзнавайки, че ако час по-скоро не върже семе, едва ли ще може да се самозасее наново.

— Не е много приветливо тъдява — отбеляза Адам.

— Приветливо? Тая земя, мистър Траск, човека съсипва, изяжда го като нищо. Приветливо! Мястото на Хамилтън не е малко, но могат да изпукат от глад, пък и децата много. Не ги храни това ранчо. Затуй се е хванал с други неща, напоследък и синовете почнаха да помагат. Много свястно семейство.

Адам се загледа в тъмната ивица фий, показала се на един завой.

— За какъв дявол тогава се е заселил на такова място?

Както всеки човек, Луис Липо обичаше да обяснява, особено на някой пришълец, стига да не присъства друг местен човек, който би му възразил.

— Ще ти кажа — почна той. — Ето, вземи мене. Баща ми беше италианец. Пристигнал тук след някакви бъркотии, но донесъл малко суха пара. Ранчото ми не е голямо, но е прекрасно. Баща ми го купи, той го избра. И да вземем тебе — не знам какво имаш, няма и да те питам, но казват, че си хвърлил око на имота на стария Санчес, а пък Бордони никога нищо не е харизал ей така. Значи не ти е празен джобът, иначе защо ще се хващаш с него.

— Не съм зле — скромно призна Адам.

— Аз малко отдалече започнах — продължи Луис. — Когато Хамилтънови дойдоха в долината, нямаха и едно цукало. И взеха каквото беше останало, държавна земя, която никой не искаше. Там и в добрите години с двайсет и пет акра дори една крава не можеш изхрани; казват, че в лошите години и койотите бягали, хората се чудят, просто не знаят как живеят Хамилтънови. Но мистър Хамилтън веднага се хвана на работа, та я подкараха някак. Изпървом работеше на други, докато накрая сглоби тая вършачка.

— Изглежда, му е потръгнало. Навсякъде чувам за него.

— Абе потръгна му. Девет деца отгледа. Но се хващам на бас, че и пет пари не е скътал. Та и как да скъта?

Едната страна на четириколката се надигна, претърколи се над голям заоблен камък и се смъкна надолу. Конете тъмнееха от пот, под хамутите се бе образувала пяна.

— Ще ми бъде приятно да си поговорим — рече Адам.

— Една реколта успя той да отгледа — добри деца му се родиха и добре ги възпита. Всички се наредиха освен може би Джо, най-малкия. Разправят, че щели да го пращат в колеж, ама другите са си на място. Хамилтън може да се гордее. Къщата им е хей там, оттатък онова възвишение. Не забравяй да скриеш уискито, че току-виж те направила на нищо!

Сухата пръст пропукваше на слънцето, стържеха щурци.

— Наистина забравена от Бога земя — каза Луис.

— Чак ми става неудобно — рече Адам.

— От какво?

— Дето имам пари и не съм принуден да живея на такова място.

— Аз също, но не ми е неудобно. Дори страшно се радвам.

Когато колата се изкачи на възвишението, Адам съзря малкия грозд от сгради, образуващи живелището на Хамилтънови. Една къща с много пристройки, обор за добитъка, работилница, сайвант за каруци. Суха, изядена от слънцето гледка. Нито едно голямо дърво, само нищожна, ръчно поливана градина.

Луис се обърна към Адам и в гласа му трепна враждебна нотка:

— Длъжен съм веднага да ти кажа две-три неща, мистър Траск. Има хора, като срещнат Самуел Хамилтън за пръв път, и си внушат, че е човек на празните приказки. Защото не говори като другите. Той е ирландец. И постоянно бъка от планове, по сто хрумвания на ден. Вечно е изпълнен с надежди. Исусе, и такъв човек да живее на тази земя! Но запомни това: в работата е без грешка, отличен железар. Някои от проектите му бяха съвсем годни. Чувал съм го да предсказва какво ще стане и наистина става.

Адам се разтревожи от тази загатната заплаха.

— Не съм такъв, че да обиждам някого — каза той и усети, че Луис неочаквано го е взел за чужд и недоброжелателен човек.

— Просто исках да си наясно. Идват хора от Изток и си мислят, че ако човек няма много пари, значи за нищо не го бива.

— Не бих си помислил…

— Мистър Хамилтън може да няма и пет спестени пари, но си е наш и за нас си е добър. Най-свястното семейство, което някога ще видиш. Просто исках да не забравяш това.

Адам бе готов да се защити, но каза:

— Няма да забравя. Добре, че ми напомни.

Луис отново се обърна напред.

— Ето го, виждаш ли, пред работилницата. Сигурно ни е чул.

— С брада ли е? — взирайки се, попита Адам.

— Да, разкошна брада. Много бързо му побелява, доста се е прошарила.

Минаха покрай къщата и забелязаха мисис Хамилтън, която ги гледаше от прозореца, след това заобиколиха към работилницата, където Самуел вече ги чакаше.

Адам видя един едър мъжага с патриаршеска брада, чиято сивееща коса трептеше на вятъра като хвърчилки от магарешки бодил. Над брадата, където слънцето бе обгорило ирландската му кожа, страните розовееха. Носеше чиста синя риза, комбинезон и кожена престилка. Под навитите ръкави се виждаха чисти мускулести ръце и само дланите и пръстите бяха очернени от пещта. Като го огледа набързо, Адам се върна на очите му — светлосиви и преливащи от младежка радост. Бръчките около тях, начертани от смеха, тръгваха във всички посоки като спици.

— Колко се радвам да те видя, Луис — изрече той. — Дори тук, в безгрижието на нашето малко небесно царство, ние пак обичаме да виждаме приятелите си. — И се усмихна на Адам, а Луис каза:

— Водя мистър Адам Траск, запознайте се. Не е тукашен, от Изток е, дошъл да се засели.

— Радвам се — рече Самуел, — но ще се ръкуваме друг път. Не ми се ще да ви цапам ръката с тия ковашки куки.

— Нося няколко железни ленти, мистър Хамилтън, да ми изковеш ъгли, че да стегна гредите; пропадат и ще вземат да се издънят.

Разбира се, Луис. Слизайте, слизайте. Ще откараме конете на сянка.

— Отзад има един къс еленско, а мистър Траск е донесъл и нещо друго.

Самуел погледна към къщата.

— Това „нещо друго“ ще го извадим, като закараме колата под навеса. — Адам долови песенните трели в речта му, но не можа да открие нито едно произнесено по друг начин слово, с изключение може би на по-изострените „т“-та и по-меките „л“-та. — Луис, няма ли да разпрегнеш? Аз ще внеса месото. Как ще се зарадва Лайза! Много обича еленска супа.

— Има ли някой от младите?

— Няма, никой не остана. Джордж и Уил си бяха дошли за неделята, но снощи заминаха на танци в Дивия кон, в училището „Пийч Трий“. По тъмно ще се върнат накуп. Освен това ни липсва един диван. После ще ви кажа, Лайза им е приготвила отмъщение. Всъщност Том е виновен. После ще ви кажа. — Засмя се и се отправи към къщата с увития еленов бут.

— Ако искате, внесете „другото нещо“ в работилницата, да не го пече слънцето. — Като доближи къщата, чуха го да се провиква:

— Лайза, никога няма да познаеш! Луис Липо е донесъл едно парче еленово месо, от тебе по-голямо!

Луис настани колата под навеса, Адам му помогна да разпрегне, сетне привързаха ремъците и отведоха конете на сянка.

— Искаше да каже да не държим бутилката на слънце — поясни Луис.

— Тя сигурно е светият ужас, а?

— Дребна е като скорец, ама с железни разбирания.

Самуел ги намери в работилницата.

— Лайза ще бъде много доволна, ако останете на вечеря — каза им той.

— Но тя не ни се е надявала — възпротиви се Адам.

— Ш-шт, човече! Сега ще приготви допълнителни кнедли за супата. Такава радост е да ни дойдете на гости. Дай ми желязото, Луис, да видим какво точно ще искаш. — Разпали огън от трески в черния квадрат на огнището, задуха отгоре му с меха, после поднесе парче мокър кокс с пръсти, додето се подхвана и той. — Хайде, Луис — рече той, — духай ми сега с крилото си. Ама по-бавно бе, човек, бавно и равномерно! — И напъха железните ленти в тлеещия кокс. — Не, сър, мистър Траск, Лайза е свикнала да готви за девет гладни деца, тъй че нищо не може да я изненада. — Премести желязото на по-силен огън и се засмя. — Последните думи си ги вземам назад като свещена лъжа — каза той. — Жена ми ръмжи като обли камъни в прибой. А вас двамата искам да предупредя да не споменавате думата „диван“. За Лайза тя носи само яд и мъка.

— Вие споменахте нещо преди — подхвърли Адам.

— Ако познавахте сина ми Том, щяхте по-добре да схванете, мистър Траск. Луис го познава.

— Знам го, разбира се — потвърди Луис.

— Моят Том е дяволско момче — продължи Самуел. — Сипва си в чинията повече, отколкото може да изяде. Винаги засява повече, отколкото може да пожъне. Много удоволствия, много мъки. Има такива хора. Лайза смята, че аз съм такъв. Представа нямам какво ще стане с Том. Или голям човек, или въже. Какво да ви кажа, Хамилтънови са били бесени и по-рано. Някой път ще ви разправя по-подробно.

— За дивана ли? — вежливо подхвърли Адам.

— Точно така. Както казва и Лайза, изразявам се тъй, като че думите са подивели овце. Та задава се значи тази танцова забава в училището „Пийч Трий“ и момчетата, Джордж, Том, Уил и Джо, до един решиха да отидат. И, разбира се, поканиха си и момичета. Джордж, Уил и Джо, нали са бедни и прости момчета, поканиха всеки по една приятелка. Но Том, както обикновено, се хвърлил на по-голяма порция, поканил и двете сестри Уилямс — Джени и Бел. По колко дупки ще искаш за винтовете, Луис?

— По пет — отвърна Луис.

— Хубаво. Трябва да ви кажа, мистър Траск, че моят Том се отличава с целия егоизъм и самолюбие на момче, което си въобразява, че е грозно. Повечето време се носи занемарен като угар, ама дойде ли празненство, накичва се като майско дърво и разцъфтява като пролетна поляна. Само че това му отнема сума време. Нали забелязахте, сайвантът е празен. Джордж, Уил и Джо тръгнаха рано, без да се разкрасяват като Том. Джордж взе кабриолета, Уил се метна на четириколката, а Джо се качи на малката двуколка. — Сините очи на Самуел блестяха от задоволство. — Показва се тогава Том, излъскан като римски император, и какво да види? Едничкото нещо на колела, което беше останало, е талигата за сено, а на нея не можеш да покачиш и една от сестрите Уилямс. За добро или за лошо, Лайза още си доспиваше. Том седна на стъпалата и го измисли. Гледам го, води два коня от навеса, сваля ритлата, а после изнася дивана от вкъщи, едва го влачи, и пристяга краката на рамката с веригата на колесника — прекрасния диван от конски косъм с извита облегалка, за който Лайза умира. Бях й го подарил да се излежава още преди раждането на Джордж. Додето се усетя, Том се излегнал удобно на дивана върху колелата и поел по стръмното да вземе сестрите Уилямс. Като го докара обратно, Господ да ми е на помощ, от изтъркване сигурно ще е изтънял като вафла. — Самуел остави клещите и сложи ръце на хълбоците, та по-добре да се залее от смях. — А на Лайза от носа й серни пламъци излизат! горкият Том!

— Не искате ли да опитате от „другото нещо“? — засмян го попита Адам.

— Това може — каза Самуел, пое шишето, бързо отпи глътка уиски и го подаде обратно. — Уискебоу, така е на ирландски, уиски, вода на живота. Не е лъжа! — Измъкна зачервените железа от жаравата, отнесе ги до наковалнята, проби дупките, изкова ги с чука под ъгъл в рой разкрачени искри. После натопи съскащото желязо във ведрото, пълно до половина с черна вода.

— Заповядай — рече той и ги метна на пода.

— Благодаря ти — каза Луис. — Колко прави това?

— Удоволствието да те видя.

— Вечно е така — безпомощно отбеляза Луис.

— Как! Когато ти издълбах кладенеца, нали ми плати?

— А, добре че ме подсети! Мистър Траск има намерение да закупи имението на Бордони, старото дарение на Санчес, нали помниш?

— Знам го много добре — каза Самуел. — Чудесно място.

— Та питаше за водата и аз му казах, че от тия неща ти разбираш най-много.

Адам подаде бутилката, Самуел я надигна за една скромна глътка и обърса уста с чистата част от опакото на ръката си.

— Още не съм решил — каза Адам. — Сега само разпитвам.

— Олеле, човече Божи, сега вече загазихте! — викна Самуел.

— Казват, много опасно било да задаваш въпрос на ирландец, защото щял да ти отговори. Надявам се, знаете какво вършите, след като ми давате право да говоря. Две мнения съм чувал: едното казва, че мълчаливецът е мъдрец, а според другото — човек, който не приказва, е човек, който не мисли. Естествено, аз съм за второто, Лайза твърди, че не било вярно. И какво искате да научите?

— Ами например за имота на Бордони. Дълбоко ли трябва да се копае до вода?

— Нужно е да се види на място — на някои места трийсет стъпки, другаде сто и петдесет, а има и такива места, дето трябва да стигнеш едва ли не до центъра на Земята.

— Но вие нали можете?

— Почти навсякъде освен на моето място.

— Разбрах, че тук нямало.

— Разбрал сте? Сигурно и Господ на небето е чул! Всичко бях опищял.

— Край реката там има един парцел от четиристотин акра. Дали ще излезе там вода?

— Трябва да погледна. Малко необикновена е тази долина. Ако имате достатъчно търпение, може би ще успея да ви кажа нещо, защото съм я оглеждал и съм си пъхал жилото в пръстта. Гладният се насища с въображение, това наистина е така.

— Мистър Траск е от Нова Англия — обади се Луис Липо. — Решил е да остане. Но и по-рано е идвал на запад, като военен, с индианците се е бил.

— Сериозно? Значи вие трябва да разказвате, пък аз да ви слушам.

— Не ми се говори за тия неща.

— Защо не? Господ да е на помощ и на семейството ми, и на съседите, ако се бях сражавал с индианци!

— Но аз не исках да се бия с тях, сър. — Това „сър“ се промъкна, без да иска.

— Да, ясно ми е. Положително не е лесно да убиваш хора, които нито познаваш, нито мразиш.

— А може точно това да го прави по-лесно — подхвърли Луис.

— Имаш известно право, Луис. Но в сърцето си някои хора са приятели на целия свят, докато други, които първо себе си мразят, разстилат цялата си омраза наоколо като масло върху резен горещ хляб.

— Я по-добре да поговорим за земята — намеси се Адам с чувство на неудобство: в съзнанието му бе изплувала тъжната картина на камари от трупове.

— Кое време е?

Луис се показа навън и погледна слънцето.

— Десет няма.

— Аз почна ли, спирачка нямам. Синът ми Уил казва, че не мога ли да намеря човешки уши, почвал съм да говоря на дърветата — въздъхна и седна на едно буре от гвоздеи. — Казах, че долината е необикновена, но това е може би защото съм се родил в една много зелена страна. Луис, за теб не е ли необикновена?

— Не, по-далече не съм и ходил.

— Разкопавал съм я колкото искаш — продължи Самуел. — Отдолу нещо е ставало, навярно и сега става. Показва се океанско дъно, а под него съвсем друг свят. Но земеделецът от това няма защо да се стряска. Отгоре почвата е добра, особено по заравнените места. В горната част на долината е по-лека и песъклива, но пък има примес от торната връхна планинска почва, която водите са измивали зимно време. На север долината се разширява, почвата става по-черна, по-тежка и на места по-богата. Уверен съм, че по-рано там е имало блата и от векове коренищата са гниели и са я направили по-черна, наторили са я. Почнеш ли да я обръщаш, показва се и малко мазна глина, тя пък я скрепява. Така е на север, някъде от Гонзалес, чак до устието. Встрани, около Салинас и Бланко, при Кастровил и Мое Ландинг, блата има и досега. И когато един ден и те пресъхнат, това ще бъдат най-богатите земи в този червен край.

— Той винаги предсказва какво щяло да стане един ден — вметна Луис.

— Човешкият ум не може да остане във времето, както остава тялото му.

— Ако река да остана тук, нужно ми е да зная как и какво може да бъде — рече Адам. — Когато се родят, децата ми нали тук ще живеят!

Погледът на Самуел се зарея над главите на приятелите му, отвъд потъмнялото огнище, към златистата слънчева заря.

— Трябва да знаете, че в по-голямата част от долината, някъде дълбоко, другаде току под повърхността, лежи пласт, на който му викат „циментова плоча“. Това е здраво спечена глина, също мазна, на едни места само една стъпка дебел, на други повече. И тая циментова плоча задържа водата. Ако я нямаше, зимните дъждове щяха да се просмукват надълбоко и да овлажняват пръстта, а лете водата наново щеше да достига корените. Но щом пластът над тази почва се напои, излишната вода се стича по наклона или остава на повърхността и предизвиква гниене. Това е едно от най-тежките проклятия над нашата долина.

— Но е чудесно място за живот, нали?

— Да, така е, но човек не го свърта на едно място, като знае, че може да стане и по-заможен. Мислил съм, че ако можеше да се пробият хиляди дупки, през които водата да се просмуква, въпросът би се решил. Опитах с динамит. Пробивам циментовата плоча, пъхам няколко пръчки динамит и взривявам. Пластът се накъсва и водата попива. Но я, за Бога, си помислете какво количество динамит се иска! Четох, че един швед, същият, дето е изобретил динамита, създал нов, по-силен и по-сигурен експлозив. Може би там е решението.

— Все разсъждава как да промени нещата — полуподигравателно, но и полувъзхитен отбеляза Луис. — Никога не се примирява с даденото положение.

Самуел му се усмихна.

— Казват, че едно време хората живеели по дърветата. И някому хич не е допаднал някой висок клон, иначе и до ден днешен нозете ти нямаше да знаят какво е равната земя. — И отново се засмя. — Мога да си представя как съм седнал на бунището и създавам в мислите си един свят, досущ както Господ е създал този. Но Господ е видял своя свят, а аз никога няма да видя своя освен по този начин. Един ден тази долина ще цъфти от огромни богатства. Тя е в състояние да храни целия свят и може би така ще стане. И тогава тук ще живеят хиляди и хиляди щастливи хора… — Сякаш облак помрачи очите му, чертите му потънаха в печал и той замлъкна.

— Според вас излиза, че е добре човек да се установи тук — каза Адам. — При такова бъдеще къде другаде бих могъл да отгледам децата си?

— Едно не разбирам — продължи Самуел. — Над тази долина лежи някаква чернилка. Не мога да схвана каква е, но я чувствам. Понякога, в ослепително белия ден, усещам как тя закрива слънцето и го изстисква като сюнгер от всичката му светлина. — Гласът му се надигна. — В тази долина има някаква черна сила. Не знам… не знам. Като че тук витае някакъв стар призрак, измъкнал се от мъртвия подземен океан, за да размътва въздуха със злочестини. Потаен като скрита мъка. Не го зная какво е, но го виждам, долавям го в тукашните хора.

Адам потръпна.

— Щях да забравя, че обещах рано да се върна. Кати, жена ми, нали е бременна…

— Но Лайза се е приготвила.

— Ще разбере, като й обясните за какво става дума. Жена ми не се чувства добре. И благодаря, дето ми казахте за водата.

— Потиснаха ли ви моите брътвежи?

— Не, не, съвсем не. Първо дете е на Кати, самотно й е.

Адам се бори с мислите си цяла нощ, а на другата сутрин впрегна и след едно ръкостискане с Бордони имението Санчес стана негово.

1

За Американския запад в ония дни има толкова много да се разказва, че е трудно да решиш откъде да захванеш. Една история води подире си сто други. Работата е да улучиш за кое първо да отвориш дума.

Спомняте си, Самуел Хамилтън бе казал, че децата му са отишли на танци в училището „Пийч Трий“. По онова време селските училища бяха и културни средища. Протестантските църкви в градовете се бореха за своето съществувание в среда, за която бяха новопришълци. Появила се първа на арената и окопала се здраво, католическата църква тънеше в удобството на своите традиции, докато мисионерските й конвенти биваха постепенно изоставяни, покривите им хлътваха и в зеещите олтари гнездяха гълъби. Библиотеката на конвента „Сан Антонио“ от книги на латински и испански бе изхвърлена в един хамбар за зърно, където плъховете изгризаха кориците им от овча кожа. Съкровищница на изкуствата и науките извън градовете беше училището, където учителят поддържаше и носеше факела на знанието и красотата. Училището беше място, където хората си даваха среща да послушат музика или да поспорят. При избори урните се поставяха в училището. Общественият живот — дали това ще е коронясването на Царицата на пролетта през май, траурно събрание за починал президент, или танци до зори — не можеше да диша никъде другаде. Учителят биваше не само интелектуален образец, но и обществен водител, а учителката се превръщаше в брачна стръв за цялата околност. Истински гордо пристъпваха ония семейства, чийто син бе взел за жена учителка. За нейните деца отнапред се знаеше, че ще носят както унаследена, така и придобита култура.

На Самуел-Хамилтъновите дъщери не беше писано да станат съсипани от работа селянки. Бяха хубави момичета, от които се излъчваше сиянието на произхода им от ирландските крале. Самочувствието им бе надраснало сиромашията. Никой и не помисляше, че могат да заслужават съжаление. Самуел отглеждаше определено превъзходна раса. Те бяха по-начетени и по-възпитани от повечето свои връстнички. Самуел им бе предал своята слабост към знанието и така ги отграничи от гордото невежество на тяхната съвременност. Олив Хамилтън стана учителка. Това означаваше да напусне дома си петнайсетгодишна и да заживее в Салинас, където постъпи в гимназия. На седемнайсет се яви пред околийската изпитна комисия по всички изкуства и науки и на осемнайсет вече преподаваше в „Пийч Трий“.

В нейния клас имаше ученици, по-възрастни от нея. Изискваше се голям такт да си учителка. Да поддържаш ред между големи и недисциплинирани момчета без пистолет и камшик, беше трудна и опасна задача. Учителката в едно планинско училище бе изнасилена от учениците си.

На Олив Хамилтън се наложи не само да преподава по всички предмети, но и на всички възрасти. В ония дни малко бяха младежите, които отиваха по-нагоре от осми клас, а поради земеделските задължения това им отнемаше по четиринайсет-петнайсет години. Олив трябваше също така да се занимава с елементарна медицина, тъй като непрекъснато ставаха нещастни случаи. След сбиванията в училищния двор шиеше раните, нанесени с нож, нейно бе и задължението да изстисква отровата на гърмящата змия от пръстите на босоногите момченца.

На първокласниците преподаваше четене, а на осмокласниците — алгебра. Дирижираше хора, проявяваше се като литературна критичка, съчиняваше всекидневните хроники, които се печатаха в седмичния „Салинас Джърнъл“. В добавка тя ръководеше целия обществен живот — не само абитуриентските балове, но и танците, събранията, обсъжданията, псалмопенията, коледните и първомайските тържества, патриотичните изблици в Деня на падналите герои и на Четвърти юли. Беше в избирателната комисия, оглавяваше и обединяваше всички благотворителни мероприятия. Далеч не беше лека нейната работа, защото предполагаше невероятни задължения и отговорности. Учителят не можеше да има частен живот. Ревниво я наблюдаваха няма ли да прояви слабост на характера. Нямаше право да живее у едно семейство повече от един учебен срок, понеже подобен факт би причинил завист — предоставяйки на учителката квартира, семейството изведнъж се издигаше в обществото. Ако пък въпросният дом включваше син за женене, автоматично следваше предложение. Случеха ли се повече кандидати, за ръката й се повеждаха люти битки. Тримата синове на Агуита едва не се усмъртиха помежду си за Олив Хамилтън. Рядко се задържаха учителките в селските училища. Работата им биваше тежка, а предложенията толкова упорити, че се омъжваха твърде скоро.

Разбира се, това бе житейски път, какъвто Олив Хамилтън бе решила да не следва. Тя не споделяше интелектуалните възторзи на баща си, но времето, което прекара в Салинас, я убеди, че не бива да се омъжва за фермер. Искаше й се да живее в града, може би не толкова голям като Салинас, но поне да не е запокитен в пущинаците. В Салинас Олив бе изпитала сладостите на живота — църковния хор, хоровите одежди, църковното дружество, фасулените вечери на Епископалната църква. Бе се сблъскала с изкуствата — пиесите на пътуващи трупи и дори опери с тяхното очарование на един загатнат, далечен и благоуханен свят. Беше посещавала вечеринки, бе участвала в литературни четения и викторини, пя в хор и свири в оркестър. Салинас я изкушаваше. Там тя можеше да отиде на прием облечена като за прием и да се върне вкъщи със същата рокля, без да е нужно да сгъва дрехите си в дисаги, да язди десет мили и след туй да ги разгъва и отново да ги глади.

Колкото и да беше отдадена на своята професия, Олив бленуваше за градски живот и когато младият мъж, издигнал мелницата в Кинг Сити, поиска ръката й, тя прие, но при условие че ще се съгласят на таен и продължителен годеж. Тайната бе наложителна, защото разбереше ли се за годежа, сред младежите от околността щяха да настъпят размирици.

Олив не притежаваше всички умствени способности на баща си, но имаше чувство за хумор, съчетано с непоколебимата и силна воля на майка си. И тя пълнеше главите на невъзприемчивите си ученици с колкото може повече светлина и красота. Срещу учението обаче хората издигаха стена. Държаха децата им да могат да четат и да смятат и това им стигаше. Всичко в повече би могло да ги направи незадоволени и шавливи. Изобилстваха примери, доказващи, че учението кара сина да бяга от фермата, за да живее в града, смятайки, че там ще е по-добре от баща си. Аритметика, колкото да измерва земята и дървения материал и да си води сметките, писмо, колкото да поръчва по пощата стока и да пише на роднините, четмо, колкото да чете вестника, земеделските справочници и списания, музика, колкото да участва в църковната служба и празненствата — това бе достатъчно да подпомогне момчето, без да го тласка в странични пътища. Учението беше за докторите, юристите и учителите — класа, отделна и смятана за несвързана с народа. Имаше, разбира се, и някои щастливи изключения като Самуел Хамилтън, когото обичаха и приемаха, но я да не можеше да изкопае кладенец, да подкове кон или да подкара вършачката, Боже опази, какво биха мислили за семейството му!

Олив се омъжи за младия си годеник и се премести най-напред в Пасо Роблес, после в Кинг Сити и накрая в Салинас. Беше прозорлива като котка. Всяка нейна постъпка се основаваше не толкова на разсъдливост, колкото на чувство. От майка си бе взела волевата брадичка и малкия нос, а от баща си — хубавите очи. Ако не смятаме майка й, беше най-категорична от останалите Хамилтъновци. Нейната теология беше странна смесица от ирландските вярвания във феите и един библейски Йехова, когото по-късно взе да обърква с баща си. Смяташе, че Небето е едно прекрасно лично ранчо, населявано от мъртвите й сродници. Изличаваше всички външни явления, които можеха да я разстроят, като направо отказваше да повярва, че ги има, но ако при все това не се поддаваха на нейното неверие, побесняваше. Разказваха, че можела горчиво да плаче и се тюхка, ако няма възможност едновременно да отиде на две танцови забави в събота вечер. Едната е, да кажем, в Грийнфийлд, а другата — в Сан Лукас, на двайсет мили разстояние. За да успее и двете да посети и сетне да се прибере у дома, би означавало да язди цели шейсет мили. И това беше факт, който само с неверието й в него не можеше да се пренебрегне. Затова плачеше до изнемога и не отиваше на нито една от забавите.

Когато съзря, изработи си навика да се справя с неприятните факти посредством стрелба във всички посоки. Когато аз, единствен син от децата й, бях на шестнайсет години, прихванах плеврална пневмония, по онова време болест смъртоносна. Отпадах все повече, додето накрая върховете на ангелските криле почнаха да докосват очите ми. В лечението на болестта Олив приложи стрелбата във всички посоки и тя се оказа ефикасна. Проповедникът на Епископалната църква се молеше със и за мене, игуменката и монахините от съседния конвент два пъти на ден призоваваха над мен помощта на Небето, а някакъв далечен роднина, от сектата „Християнска наука“, бе натоварен да медитира по мой адрес. Измъкнати бяха всички познати заклинания, магии и билкови микстури, освен това тя повика две отлични медицински сестри и най-добрите лекари в града. Методът й беше много практичен. Взех да се оправям. Беше любеща, но и твърда в семейството, а нас, три дъщери и мене, учеше да вършим домашната работа, да мием съдове, да перем, да се държим в общество. Щом се ядосаше, в очите й се появяваше нещо тъй ужасяващо, че можеше направо да свлече кожата на лошото дете, като че е варен бадем.

Когато оздравях от пневмонията, настъпи часът да се уча отново да прохождам. Бях прекарал девет седмици в легло, мускулите ми се бяха отпуснали и възстановяването щеше да стане извънредно мудно. Изправях се с чужда помощ, но всяка моя клетка изпищяваше, страхотно болеше и раната в ребрата, откъдето източваха гнойта в плеврата. Така веднъж паднах обратно в леглото и се развиках: „Не мога! Не мога да се изправя!“

Олив ме прониза с ужасяващите си очи.

— Ставай! — каза тя. — Баща ти работи по цял ден и не мигва нощем. Заради тебе е задлъжнял. Хайде, ставай!

И аз станах.

За Олив думата „дълг“ беше също тъй грозна, както и самото понятие. Неплатена до петнайсето число на месеца сметка ставаше дълг. Тази дума предполагаше мръсотия, разпуснатост и безчестие. Твърдо вярвайки, че нейното семейство е най-доброто в света, Олив по най-снобски начин не допускаше то да изпада в дългове. И насади ужаса от дългове така дълбоко и у децата си, че дори сега, при изменената икономическа структура, в която да имаш задължения, е просто част от самия живот, не се ли плати една сметка до два дни, нещо почва да ме човърка. Олив така и не възприе системата на покупки с изплащане, когато тя стана толкова популярна. Вещ, купена на кредит, не е твое притежание, а само те вкарва в дълг. Ако искаше да купи нещо, пестеше, а това значи, че съседите ни се сдобиваха с новите заврънгачки най-малко две години преди нас.

2

Олив беше жена сърцата. Какво друго, ако не кураж се изисква да отглеждаш деца? Трябва да ви разкажа какво направи тя по време на Първата световна война. Тя не можеше да разсъждава в международни мащаби. Непосредствена граница за нея представляваше семейната география, следващата граница бе градът, тоест Салинас, а най-отвъд минаваше пунктирана, неясно определена линия очертаваща околията. Така тя не можа напълно да повярва във войната, дори и тогава, когато Трети ескадрон, нашата доброволческа кавалерия, бе свикан да натовари конете на железницата и се отправи някъде по широкия свят.

Мартин Хопс живееше до нас, зад ъгъла. Беше нисък, набит, червенокос, с широка уста и червени очички. Беше може би най-срамежливото момче в Салинас. Да му кажеш „добър ден“, означаваше всичко да го засърби от притеснение. Числеше се към Трети ескадрон само защото в гарнизона имаше игрище за баскетбол.

Ако германците познаваха Олив и бяха достатъчно разумни, щяха да сторят всичко възможно да не я предизвикват. Но те или не я познаваха, или бяха просто глупави. Убивайки Мартин Хопс, те изгубиха и войната, защото майка ми се разгневи и ги взе на мушка. Тя обичаше Мартин Хопс. Той никога и никому не бе причинил зло. Когато го убиха, Олив обяви война на германската империя. Заозърта се за оръжие. Да плете шапки и чорапи, не й се стори достатъчно смъртоносно. Известно време се подвизаваше с униформа на Червения кръст и с други, подобно облечени дами, се събираха в казармата, където намотаваха бинтове и размотаваха клюки. Не беше много лошо, но не беше и пряко попадение в сърцето на кайзера. Срещу живота на Мартин Хопс Олив искаше кръв. Накрая откри своето оръжие в облигациите на свободата. В живота си никога не бе продавала каквото и да било, ако не смятаме благотворителните ангелски торти, които сегиз-тогиз се предлагаха от името на църковното дружество в криптата на Епископалната църква, сега обаче се зае да продава облигации с чували. В това начинание се хвърли с такава свирепост, че, както си мисля, хората се страхуваха да не си купят. А купеха ли, Олив ги караше да вярват, че участват в истинска битка, че нанизват байонет в корема на Германия.

Тъй като продажбата на облигации стигна невиждани размери и все не отслабваше, Министерството на финансите нямаше как да не забележи тази нова амазонка. Първо запристигаха циркулярни похвални писма, а след това истински, с подписа на министъра, собственоръчен, а не от гумен печат. Ние бяхме горди, но се възгордяхме още повече, когато взеха да пращат награди: германска каска (толкова малка, че никой не можеше да я нахлупи), байонет, назъбено парче шрапнел върху абаносова подставка. Тъй като ние не бяхме дорасли за въоръжен конфликт, освен дето марширувахме с дървените си пушки, войната на майка ни всъщност беше и от наше име. Тя надмина себе си, надмина всички от нашия край. След като учетвори своя и без това баснословен принос, отличиха я с най-голямата от всички награди — разходка с боен самолет.

О, колко бяхме горди! Макар и на чужд гръб, това беше такава велика радост, че едва можехме да я понесем. Горката ми майка! Длъжен съм да ви кажа, че имаше известни неща, в чието съществуване майка ми не можеше да повярва, каквито и да бяха доказателствата за обратното. Едното беше лош Хамилтън, другото — самолетът. Фактът, че бе виждала и двете, не я убеди нито с грам, че те съществуват.

Като знам какво направи, мъчил съм се да си представя как се е чувствала. В душата й сигурно е пропълзял ужас, защото как може да се лети на нещо, което не съществува? Ако да е било наказание, летенето би се оказало необикновено жестоко, но то бе награда, подарък, чест, отличие! Изглежда, се е вгледала в очите ни, видяла е там нашето блеснало обожание и е разбрала, че е попаднала в капан. Да не отиде, би значело да разстрои семейството. Беше обсадена, не оставаше друг честен изход освен смъртта. И когато е взела решение да полети с това несъществуващо нещо, тя, изглежда, не е хранила ни най-малката надежда, че ще се върне жива. Олив си направи завещанието — сума време й отне, завери го и нотариално, за да е сигурна, че е законно. Сетне отвори своето сандъче от розово дърво, в което държеше писмата от мъжа си, писани по времето на годежа им и след това. Не знаехме, че й е писал стихотворения, но имаше и такива. Запали камината и ги изгори до едно. Нейни си бяха, не искаше да ги вижда никое друго човешко същество. Купи си изцяло ново бельо. Изпитваше ужас, че могат да я намерят мъртва с кърпено или още по-лошо — незакърпено облекло. Мисля, че е виждала широката и крива уста на Мартин Хопс, който я гледа със сащисаните си очи, и е почувствала, че по някакъв начин ще се разплати за неговия откраднат живот. Към нас стана повече от внимателна, не забелязваше лошо измитите от вечерята чинии, които оставяха мазни петна по кърпата за съдове.

Предвидено беше тържеството да се състои на салинаската арена за родео. Заведоха ни до игрището с военен автомобил, в който се чувствахме по-тържествени и бляскави, отколкото и на най-доброто погребение. Баща ни тогава работеше в захарната фабрика на Спрекълс, на пет мили от града, и не сколаса да се откъсне или може би не пожела от страх, че няма да понесе напрежението. Олив обаче бе уредила, заплашвайки, че няма да полети, аеропланът да гледа да стигне поне до захарната фабрика, пък после, ако ще, и да се разбие.

Сега си давам сметка, че народът от неколкостотин души, които се събраха там, бе дошъл чисто и просто да види самолета, но по него време си мислехме, че са дошли, за да почетат майка ни. Олив не беше висока жена и на тая възраст вече бе почнала да пълнее. Помогнахме й да слезе от автомобила. Положително се бе сковала от страх, но малката й брадичка твърдо стърчеше напред. Самолетът бе кацнал насред поляната, опасана от коридорите на хиподрума. Беше застрашително малък и крехък — двуплощник с открита кабина и дървен колесник, овързан със струни от пиано. Крилата бяха облечени с платно. Олив се вцепени. Приближи го отстрани, както вол приближава ножа. Над дрехите, които по нейно убеждение трябваше да й бъдат погребални, двама сержанти нахлузиха едно подплатено палто и авиаторска шуба и още едно палто, а тя с всеки кат ставаше все по-закръглена. Сложиха й кожен шлем и очила — с нейния нос като копче и розовите бузи си представяте на какво заприлича — на очилата топка. Двамата сержанти я повдигнаха до кабината и я напъхаха в нея, а тя изцяло изпълни отвора й. Когато почнаха да я привързват, тя изведнъж се съживи и бясно размаха ръце да й се обърне внимание. Един от войниците се покатери до нея, изслуша я, после доближи сестра ми Мери и отведе до самолета. Олив бе задърпала дебелата подплатена авиаторска ръкавица на лявата си ръка, освободи и двете, свали годежния си пръстен с брилянтчето и го подаде на Мери. След като се увери, че златната венчална халка стои здраво на пръста й надяна ръкавиците отново и обърна лице напред. Пилотът се настани в предната кабина и един от сержантите налегна с цялата си тежест дървеното витло. Малкият въздушен кораб се понесе напред, зави, изрева по арената и се заклатушка във въздуха. Олив гледаше право напред и навярно очите й бяха затворени.

Проследихме го как се въззема и отдалечава, оставяйки подире си сиротна тишина. Комисията по облигациите, приятели и близки, простите непочетени зрители така и не помислиха да се разотиват. Аеропланът се превърна в точица на небето към „Спрекълс“ и се изгуби. След четвърт час отново го видяхме да се носи спокойно и много високо. И тогава за наш ужас той сякаш се препъна и почна да пада. Падаше безкрайно, но накрая се задържа, заиздига се и направи лупинг. Един от сержантите се засмя. За миг самолетът остана неподвижен, сетне като че полудя. Завъртя се около корпуса си, изпълни няколко от завоите на Имелман6, няколко външни и вътрешни лупинга, обърна се и прелетя над арената с корема нагоре. Успяхме да различим черната топчица, представляваща шлема на майка ни. Един от войниците бавно промълви:

— Според мене тоя е мръднал. Жената вече не е млада.

Самолетът се приземи достатъчно стабилно и дотича до публиката. Моторът замря. Пилотът се измъкна от кабината си, зашеметено клатейки глава.

— Най-страшната жена, която съм виждал! — продума той, присегна се, разтърси безчувствената ръка на Олив и бързо се отдалечи.

Да се изтръгне Олив от кабината, бяха необходими четирима мъже и доста дълго време. Беше толкова скована, че не можаха да я прегънат. Заведохме я у дома и я сложихме да легне; два дни не се вдигна.

Случилото се стана ясно постепенно. Едни неща разказа пилотът, други разказа Олив, но за да се получи що-годе някакъв смисъл, трябваше да се съпоставят двете истории. Полетели и както било наредено, почнали да кръжат над захарната фабрика „Спрекълс“ — направили три обиколки, да е сигурно, че баща ни ги е видял, и тогава на пилота му хрумнало да се пошегува. Нямал нищо лошо предвид. Изкрещял нещо и лицето му се изкривило. От рева на мотора Олив нищо не чула. Пилотът намалил газта и извикал: „Един лупинг?“ Обикновена шега. Олив видяла очилатото му лице, а вихърът грабнал думите му и ги преиначил. Олив чула „ще се захлупим“. „Ясно, помислила, знаех си, че точно така ще стане.“ Ето я и смъртта. Мозъкът й бързо проверил не е ли забравила нещо. Завещанието било готово, писмата — изгорени, била с ново бельо, за вечеря вкъщи била оставила предостатъчно храна. Подвоумила се дали е угасила лампата в задната стая. Всичко това станало за секунда. След това й минало през ума, че може би ще се намери някакъв неочакван шанс за спасение. Младият пилот очевидно бил уплашен, а страхът е най-опасното нещо, което би го сполетяло в подобно положение. Ако се поддаде на паниката, блъскаща в сърцето й, току-виж, изплашила го повече. Затуй решила да му вдъхне кураж. Усмихнала се приветливо и кимнала, да не го смути, след което светът изведнъж се преобърнал. На излизане от лупинга той се обърнал към нея и извикал: „Още?“ Олив далеч не могла да чуе каквото и да било, но изправената й брадичка говорела, че е решена да подпомогне пилота, та да не го е толкова страх, когато се разбият на земята. Усмихнала се и пак кимнала. В края на всеки лупинг той се обръщал назад и всеки път тя го окуражавала. След това той продължаваше да повтаря:

— Най-страшната жена, която съм виждал! Аз устава наруших, а тя иска още! Бога ми, каква авиаторка става от нея!

1

Адам заседна на земята си като доволна котка. От входа до малката алея под гигантския дъб, впил корени в подземните води, той можеше да се наслаждава на своите акри, стигащи реката, прехвърлящи се от другата й страна по наносната лъка, а след това пълзящи по заоблените хълмове на запад. Приятно беше тук дори когато лятното слънце цедеше лъчите си. Посред мястото като пояс минаваше редица речни върби и чинари, а западните склонове бяха покрити с жълто-кафяви ливади. Незнайно по какви причини възвишенията на запад от долината Салинас бяха с по-тлъста почва от източните и там тревата растеше по-буйна и гъста. Може би върховете задържат дъжда и по-равномерно разпределят водите или, защото са по-гористи, привличат и повече валежи. От имението Санчес, сега вече Траск, се обработваха съвсем малко площи, но в представите си Адам виждаше високо изкласилата пшеница, а покрай реката — зелените квадрати на люцерната. Зад гърба му се носеше нестройният чукот на доведени чак от Салинас дърводелци да преустроят старата къща на Санчес. Адам бе решил да живее в нея. Тъкмо това беше мястото, където трябваше да сложи началото на своя род. Изгребаха оборския тор, изкъртиха старите подове, избиха прозоречните рамки, излъскани от вратовете на добитъка. На тяхно място се появи нов, пресен дървен материал, ухаещ на борова смола, кадифените дъски на червеното дърво, новия покрив обковаха с дълги цепени летви. Дебелите стари стени попиваха пласт след пласт новата мазилка, забъркана от вар и солена вода — като изсъхнеше, тя сякаш излъчваше някаква собствена светлина.

Възнамеряваше тук да бъде постоянното му седалище. Градинар подкастри едновремешните рози, посади мушкато, очерта зеленчукови лехи и доведе водата от извора с пресичащи се във всички посоки вади. Адам предвкусваше удобствата, в които щяха да живеят той и неговите наследници. Под един навес, покрити с платнища, чакаха сандъци с тежка покъщнина, пратена от Сан Франциско и докарана от Кинг Сити с волски каруци. Добре щеше да се живее тук. Готвачът му Ли, китаец с плитка на косата, нарочно бе отишъл до Пахаро да купи гърнета и тенджери, тигани и чайници, бурета, буркани, всякакви медни и стъклени съдове за кухнята. По-далеч от къщата в посоката на вятъра се строеше нов свинарник. Наблизо изграждаха кокошарник и езерце за гъски, както и кучкарник — сигурна защита срещу койотите. Проектите на Адам нямаше да се реализират бързо, с претупване. Хората му се трудеха прилежно, без да си дават зор. Работата щеше да трае дълго. Адам държеше да се свърши добре. Проверяваше всяка сглобка на гредите. Полагаше мостри от различни бои на една дъска и отдалеч ги преценяваше. В един от ъглите на стаята му се натрупаха каталози — за машини, за мебели, за семена и фиданки. Сега се благодареше, че баща му го бе направил богат. Споменът за Кънектикът в паметта му постепенно потъваше в мрак. Възможно е ярката и плоска светлина на Запада да измиваше спомена за родното място. Помислеше ли за бащината къща, за фермата и града, за лицето на брат си, над тях падаше черна завеса. И той ликвидира спомените.

Временно бе настанил Кати в белосаната и чиста втора къща на Бордони — там да изчака ремонта и детето. Без съмнение детето щеше да се роди много преди завършването на преустройството. Но Адам не искаше да бърза. „Искам здрав градеж — непрекъснато нареждаше той. — Да трае! Кораво дърво и медни гвоздеи! Да няма нищо, което да ръждясва и да гние!“

Не беше само той единственият, който мислеше изключително за бъдещето. Цялата долина, целият Запад бяха като него. Дошло бе време, когато миналото бе изгубило своето очарование и свежест. Трябваше да извървиш доста път, додето попаднеш на човек, при това много стар, който още би искал да върне златното минало. Хората бяха врязани в настоящето и се чувстваха в него удобно, нищо че то беше трудно и неплодоносно, но затуй пък се намираше на прага пред едно фантастично бъдеще. Рядко биваше да се срещнат двамина, да застанат трима пред тезгяха или да насядат десетима в някой бивак и да дъвчат недопеченото еленско месо, и да не отворят дума за бъдещето на долината, вцепеняващо в своето величие, и то не като за нещо предполагаемо, а за нещо сигурно. „Ще го бъде! — казваха. — Кой знае, може и да го доживеем.“

Всички търсеха в бъдещето онова щастие, което сега им липсваше. Да вземем например онзи, който, за да доведе семейството си от планинското ранчо, го натоварваше в по-големичък сандък със заковани отдолу дъбови плазове — те сами го смъкваха целия раздрусан по неравните надолнища. В сандъка, постлан със слама, жената крепеше децата си, да ги опази от подскачането на плазовете по камънака, от което зъбите така тракаха, че можеха и езика си да прехапят. Бащата забиваше пети в земята и си мислеше: „Като се прокарат тук пътища, и нашето време ще дойде. Ще се настаняваме радостни и щастливи в колата и за три часа сме направо в Кинг Сити. Какво повече може да се желае на този свят?“

Или пък онзи, който обикаля своята гора от вечнозелени дъбове, корави като въглища, ала топлещи много повече, най-доброто дърво за огрев на света. А в джоба му се мъдри вестник с известието: „В Лос Анджелис дъбовите дърва вървят по три долара кубика.“ „Брей, мамицата му, веднъж да пуснат насам железницата, отсичам и последното дърво, нарязвам и натрупвам край линията да изсъхне хубаво — на кубик половин долар ще ми излезе. Ако направим сметката докрай, да кажем, Южната тихоокеанска ми вземе по долар и двайсет, пак ще остане по долар и трийсет на кубик, а тая горичка има-няма девет хиляди кубика, значи всичко към десетина хиляди готови пари!“

Други пък пророкуваха — и от челата им струеше светлина, че един ден през цялата долина ще минават канавки, които ще разнасят водата навсякъде — знае ли се, може и да го доживеем, или пък ще се пробият дълбоки кладенци, от които водата ще се изпомпва с парни машини от земните недра. Представяте ли си? Помислете само при това изобилие от вода какво може да роди тая земя! Направо цветуща градина!

Друг един, само че той не беше с всичкия си, казваше, че някой ден ще изнамерят начин, било чрез замразяване, било другояче, ей тази тук праскова да се пренесе цяла-целеничка чак до Филаделфия.

В градовете говореха за канализация и за вътрешни клозети, а някои вече си имаха; за осветление с волтова дъга по уличните ъгли (в Салинас бяха вече поставили), за телефони. Бъдещето не познаваше никакви граници, никакви пречки. Щеше да стане така, че да няма човек къде да събира толкова щастие. Доволството щеше необуздано да се спусне по долината като река Салинас през март в дъждовна година.

Вглеждаха се над тази равна, суха и прашна долина и грозноватите градчета, изникнали като гъби, и виждаха една красота — кой знае, можеше и да я доживеят! И това дава достатъчно основание човек да не се присмива толкова на Самуел Хамилтън. Той позволяваше на въображението си да се рее много по-изящно от това на другите и чуеше ли човек какво се прави в Сан Хосе, съвсем не му се струваше вече глупаво. Самуел не можеше да разбере само едно: дали хората щяха наистина да бъдат щастливи, когато всичко това стане факт. Щастливи? Беше объркан. Нека първо стане, пък тогава ще видим какво е щастие.

Самуел си спомняше какво говореха за един братовчед на майка му в Ирландия, благородник, богат и красив, който въпреки това се застрелял върху копринения диван, седнал до най-хубавата жена в света, която го обичала. „Ние сме способни на такъв апетит — казваше Самуел, — който и с торта от земята до небето не може да се задоволи.“

Адам Траск предчувстваше, че в бъдеще го чака щастие, но и сега се радваше на удовлетвореност. Сърцето му подскачаше към гърлото всеки път щом видеше Кати да седи на слънце, спокойна, с наедряваща утроба, а кожата й му се струваше тъй прозрачна, че му напомняше ангелите от картичките в неделното училище. От време на време ветрецът ще раздвижи светлите й коси или тя ще вдигне поглед и тогава вътрешностите на Адам се издуваха под натиска на възторга, равен може би само на тъгата. И ако Адам седеше на земята си като лъскав и охранен котарак, като котка се чувстваше и Кати. Тя притежаваше нечовешкото качество да се отказва от онова, което не може да получи, и да изчаква възможното. Тази способност й даваше голямо предимство. Бременността й бе чиста случайност. Когато опитът й да пометне пропадна и лекарят я заплаши, отказа се от подобна тактика. Не искам да кажа, че се бе примирила с бременността си. Проседя я така, както би изтърпяла всяка болест. Същото бе и с брака й с Адам. Озовала се в клопка, тя бе избрала най-добрия възможен изход. И в Калифорния не бе пожелала да отиде, но за момента й бяха отказани други удобни случаи. Още малко дете, тя бе научила да печели, възползвайки се от инерцията на противника. Много по-лесно беше да насочиш силата на един човек там, където е невъзможно да й се противопоставиш. Малцина бяха хората в света, които биха могли да знаят, че Кати не желаеше да е там, където е, и в състоянието, в което се намираше. Тя се отпусна и зачака промяната, която, уверена бе, трябва да настъпи някой ден. Тя носеше единственото решаващо качество, което се изисква от един голям и способен престъпник: никому не вярваше, никому не се доверяваше. Беше като самотен остров. Много е вероятно изобщо да не е погледнала новите имоти на Адам и преустройващата се къща, нито мислено дори да е виждала осъществяването на грандиозните му планове, тъй като нямаше никакво намерение да живее тук, след като неразположението й премине, след като капанът се отвори. На въпросите му обаче отговаряше съответно — да постъпва другояче, би било празен ход, излишна енергия, нещо съвършено чуждо за един хищник.

— Виждаш ли, скъпа, как е ориентирана къщата? Прозорците гледат право към долината.

— Чудесно е.

— Знаеш ли, може би е глупаво, но установявам, че се опитвам да мисля, както е мислел старият Санчес преди сто години. Каква ли е била тогава долината? Изглежда, всичко е премислил твърде внимателно. И знаеш ли, поставял е тръби. Да, направени от червено дърво, сърцевината пробита или изгорена — така са докарвали водата от извора. Изкопахме няколко парчета.

— Забележително — каза Кати. — Трябва да е бил умен.

— Защо не знам повече за него? Като гледам как е поставена къщата, как са засаждани дърветата, облика на къщата и нейната съразмерност, допускам, че е бил истински художник.

— Нали е бил испанец? Те са все артистични хора, чувала съм. Помня, в училище говореха за един художник… не, той беше грък.

— Откъде ли мога да науча нещо за стария Санчес?

— Ами все някой ще знае.

— При това планиране и този труд Бордони да си държи кравите в къщата! Знаеш ли за какво най-много се чудя?

— За какво, Адам?

— Чудя се дали си е имал някоя Кати и каква е била тя.

Тя се усмихна, сведе очи и погледна встрани.

— Ти пък!

— Сигурно е имал. Сигурно! И аз така — нямах нито сили, нито цел, нито… абе дори нямах и особено желание да живея, преди да имам тебе.

— Адам, смайваш ме. Внимавай, Адам! Не ме пързаляй, обидно е.

— Извинявай, много съм непохватен.

— Не, не си. Просто не мислиш. Как ме виждаш? Да плета и да шия? Така ми е най-удобно, да си седя.

— Ще си вземем всичко, от което имаме нужда. Ти стой, гледай си удобството. Мен ако питаш, ти се трудиш най-здраво от всички тук. Но отплатата… отплатата ще бъде божествена.

— Адам, боя се, че белегът на челото ми няма да изчезне.

— Докторът каза, че с времето ще се загуби.

— Да, понякога ми се струва, че избледнява, но после пак се показва. Днес не ти ли се вижда по-тъмен?

— Не, не ми се вижда.

Но не беше така. Наподобяваше огромен отпечатък от пръст, на пръстени от сбръчкана кожа. Той посегна с ръка, но тя дръпна глава.

— Недей! Още е много чувствително, пипнеш ли, зачервява се веднага.

— Ще изчезне. Малко по-бавно, това е всичко.

Тя се усмихна, но когато той се обърна и се отдалечи, погледът й отново стана безизразен и блуждаещ. Помести се неспокойно — бебето риташе. Отпусна се и мускулите й се отхлабиха. Продължаваше да чака.

До стола й, поставен под най-големия от дъбовете, приближи Ли.

— Иска ли чай госпожата?

— Не… впрочем, да.

Изгледа го изпитателно, ала по-навътре от тъмнокафявото на очите му не можа да проникне. В негово присъствие се чувстваше неловко. Кати винаги бе успявала да се разрови в мислите на кой да е човек и да изкопае оттам и неговите подбуди, и желанията му. Но мозъкът на Ли не поддаваше и отскачаше като гумена топка. Беше с изпито, приятно лице, широко чело, говорещо за твърдост и чувствителност, устните му бяха извити в постоянна усмивка. Дългата му блестящочерна плитка бе завързана в края с тясна панделка от черна коприна, висеше върху рамото му и се движеше ритмично на гърдите. Ако трябваше да върши нещо по-енергично, завиваше плитката на темето си. Ходеше с тесни памучни панталони, черни чехли без пети и китайска рубашка с бродирани петелки. Винаги гледаше да скрие ръце в ръкавите си, сякаш се боеше да не им се случи нещо — навик на китайците в ония дни.

— Ще изнесе малка маса — рече той, поклони се и повлече чехлите.

Кати го проследи с поглед и веждите й смръщено се събраха. Ли не я плашеше, но с него й беше неудобно. Инак беше добър и почтителен прислужник, а то значи отличен. С какво би могъл да й навреди?

2

С напредването на лятото река Салинас се прибра в земята, оставяйки под високите си брегове зеленикави блата. Добитъкът по цял ден се излежаваше сънлив под върбите и се размърдваше чак вечерта, за да се нахрани. Тревата доби цвят на печена пръст. А следобедните ветрове, неизменно духащи по протежение на долината, вдигаха такива прахоляци, които напомняха мъгла и се носеха в небето едва ли не до планинските върхове. На издуханите от вятъра места като негърски глави щръкваха корените на дивия овес. Върху изметената земна повърхност се носеха сламки и клончета, додето не ги спреше нещо по-здраво вкоренено, а малките камъчета се търкаляха криволичещи пред вятъра.

Стана по-ясно от всякога защо старият Санчес бе построил къщата в падината — вятърът и праховете там не проникваха, а изворът, макар и да намаляваше, продължаваше да бълва чиста и студена вода. Като гледаше обаче своята суха и покрита с прах земя, Адам изпитваше паниката, която обзема всеки пришълец от Изтока, попаднал за първи път в Калифорния. Лете в Кънектикът две седмици без дъжд са вече засушаване, а цял месец — истинска суша. Не е ли зелено, полето значи е загинало. Но в Калифорния от края на май до първи ноември поначало не вали. И човекът от Изтока, колкото и да е предупреждаван, смята, че в сухите месеци земята тук гине.

Адам прати Ли да отнесе на Самуел Хамилтън бележка, с която го викаше да обсъдят пробиването на няколко кладенеца в новото му имение.

Самуел седеше на сянка и наблюдаваше сина си Том, който сглобяваше измисления от него нов и необичаен капан за еноти, когато Ли пристигна с колата на Траск. Скръствайки ръце в ръкавите си, Ли зачака Самуел да дочете бележката.

— Том — обади се Самуел, — смяташ ли, че би могъл да поемеш работата, та аз да изтичам до един пресъхнал човек, за вода да поговорим?

— А защо да не дойда с тебе? Може да имаш нужда от помощ.

— В приказките? Няма да имам. Ако стигне аз да си кажа думата, до копаене скоро няма да допрем. С кладенците вървят и много приказки, по пет-шестстотин думи за всяка лопата.

— Ще ми се да дойда. Нали у мистър Траск? Не можах да се запозная с него, когато е идвал.

— Това ще стане, когато почнем да копаем. Пък съм и по-стар от тебе. В преговорите аз държа първенството. Освен това, Том, енотът ще си пропъхне красивата лапичка ей тука и ще се измъкне. Знаеш колко е хитър.

— Това тука виждаш ли го? Навинтва се и се притиска. И ти да си, не можеш се измъкна.

— Защото не съм хитрец като енота. Все пак мисля, че си го изпипал. Том, момчето ми, хайде да оседлаеш Славословието, пък аз да кажа на майка ти къде отивам.

— Аз довел калуца — намеси се Ли.

— Да, но нали все пак ще трябва да се върна вкъщи.

— Аз довездам облатно.

— Глупости! — рече Самуел. — Ще си взема коня, с него да се върна.

Самуел се намести в колата до Ли, а тежко подкованият и оседлан кон затътри нозете си отзад.

— Как се казваш? — дружелюбно попита Самуел.

— Ли. Има и длуги имена. Но Ли е бастино, на семейство. Казвайте Ли.

— Много съм чел за Китай. Там ли си роден?

— Не. Тук лоден.

Самуел дълго мълча; каручката се заклатушка по коловозите, слизащи в прашната долина.

— Ли — поде най-сетне той, — не искам да го приемаш като неуважение, но никога не ми е било ясно защо вашите хора продължават да говорят завалено, след като някаква си неграмотна маймуна от черните ирландски тресавища, главата й пълна с галски, а езикът й като картоф, за десет години се научава да ломоти английски колкото за тройка.

Ли се ухили.

— Аз говоли китайски.

— Добре, допускам, че си имаш основания. Това не е моя работа. Надявам се, ще ми простиш, но не вярвам.

Ли го погледна и кафявите очи под заоблените клепачи сякаш се разтвориха, станаха по-дълбоки и вече не така чужди, станаха просто човешки очи, топли и разбиращи. Ли се изсмя.

— Това е повече от удобство — каза той, — дори нещо повече от самозащита. Прибягваме до него, за да ни разбират.

Самуел с нищо не показа, че е забелязал промяната.

— Първите две разбирам — замислено рече той, — но последното ми се изплъзва.

— Знам — каза Ли, — мъчно е да се повярва, но на мен и на моите приятели толкова често ни се е случвало, че вече ни се струва като правило. Ако се изправя например пред някоя дама или господин и му заговоря, както ви говоря сега, няма да бъда разбран.

— Защо?

— Очакват завален говор и само завален говор слушат. Но ако им говоря на правилен английски, няма и да ме чуят, значи няма и да ме разберат.

— Нима е възможно? Аз как те разбирам?

— Нали затова разговарям с вас. Вие сте от ония редки личности, които могат да сложат граница между наблюдението и предубеждението. Виждате нещата каквито са, докато повечето хора виждат само онова, което очакват.

— Не бях се замислял. Пък и не съм бивал поставян на такива изпитания като тебе. В твоите думи има искрица истина. Знаеш ли, много ми е приятно да разговаряме. Щеше ми се да ти задам сума въпроси.

— На вашите услуги.

— Сума въпроси. Ето например тази плитка на косата ти. Бях чел, че била отличителен знак на робите, наложен от манджурците, когато завладели Южен Китай7.

— Вярно е.

— Тогава, за Бога, защо я носиш тук, където няма никакъв манджурец?

— Говоря с китайски акцент, а плитката е китайски атрибут. Нали разбирате?

Самуел гръмко се засмя.

— С това би трябвало да ме убедиш. Да можех и аз да си имам подобно скривалище!

— Чудя се дали ще мога да ви обясня — рече Ли. — Много е трудно, когато няма сходство в житейския опит. Както разбрах, и вие не сте раждан в Америка.

— Не съм. В Ирландия.

— И за няколко години можете напълно да се обезличите. Докато аз, който съм роден в Грас Вели, ходил съм на училище и съм изкарал две-три години в Калифорнийския университет, нямам никакъв шанс да се смеся с вас.

— Ами ако си отрежеш плитката и се обличаш и говориш като другите?

— Не става. Опитвал съм. За така наречените „бели“ пак си оставам китаец, при това такъв, на когото не може да се вярва. В същото време китайските ми приятели ще странят от мен. Отказах се. — Ли спря колата под едно дърво и развърза поводите. — Време е за обяд — рече той, — приготвил съм тук нещо. Нали ще хапнете?

— Разбира се. Само да се наместим под оная сянка. Понякога забравям да ям, а това е много необяснимо, тъй като винаги съм гладен. Любопитни неща разказваш. Долавям приятната нотка на една меродавност. Сега почна да ми се мярка мисълта, че би трябвало да се върнеш в Китай.

Ли насмешливо се усмихна.

— Струва ми се, че след някоя и друга минута ще се уверите: цял живот съм опитвал, без да пропускам нито една възможност. Бях в Китай. Баща ми беше сравнително заможен човек. Но нищо не излезе. Казваха, че съм изглеждал като чуждоземен демон, че съм приказвал като чуждоземен демон. Правех грешки в поведението, не познавах чувствителността, която се беше развила, след като баща ми е напуснал Китай. Не ме приеха. Може и да не ми повярвате, но тук се чувствам по-малко чужд, отколкото в Китай.

— Ще трябва да повярвам, защото в това има смисъл. Даваш ми материал за разсъждения най-малко до двайсет и седми февруари. Имаш ли нещо против въпросите ми?

— По същество не. Бедата е там, че като говориш завалено, почваш и да мислиш завалено. Непрекъснато пиша, за да си поддържам английския. Да слушаш и да четеш, не е като да говориш и да пишеш.

— Не се ли случва да сбъркаш? Искам да кажа, да минеш на чист английски?

— Не. Според мен въпросът е кой какво очаква от тебе. Като погледнеш човека в очите, виждаш, че иска да му приказваш завалено и да си влачиш нозете. Приказваш му завалено и почваш да влачиш нозе.

— Сигурно е така — рече Самуел. — И аз също. Разказвам на хората смешки, защото идват при мен откъде ли не, за да се посмеят. И се мъча да ги развеселявам дори когато ми е тежко.

— Нали за ирландците казват, че били весел народ, преливащ от майтапи?

— Като с твоя завален език и плитката! Не са такива. Те са мрачен народ, надарен да страда повече, отколкото е заслужил. Казват, че без уиски, което да напоява и да смекчава света, ирландците ще си теглят куршума. А дрънкат вицове, защото от тях това се очаква.

Ли разгъна някакво малко шише.

— Ще опитате ли? Китайците пият „нкапи“.

— Какво е то?

— Китайска лакия, силна лабота. Впрочем най-обикновено бренди, но с пелин. Много е силно. Смекчава света.

Самуел сръбна от бутилката.

— Има вкус на гнили ябълки.

— Да, но хубави гнили ябълки. Опитайте го на задната част на езика.

Самуел отпи голяма глътка и килна глава назад.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Наистина е хубаво.

— Ето тука сандвичи, туршия, сирене… а това е мътеница.

— Добре си се справил.

— Да, старая се.

Самуел захапа един сандвич.

— Колебаех се между петдесетина въпроса. От това, което ми каза, се оформи един, най-страшният. Имаш ли нещо против?

— Ни най-малко. Само за едно искам да ви помоля — да не говорим така, когато наоколо има други уши. Само ще ги обърка, пък и бездруго няма да повярват.

— Ще се помъча — каза Самуел. — Но ако се изпусна, помни, че съм геният на смешките. Не е лесно да срежеш един човек на две части по средата и всеки път да улучваш една и съща половинка.

— Мисля, че се догаждам какво ще ме питате.

— Какво?

— Защо съм приел да бъда слуга.

— Как, по дяволите, позна?

— Трябваше да последва.

— Не ти ли е неприятен този въпрос?

— От вас не. Неприятни въпроси няма освен ония, които са облечени в снизхождение. Лично аз не зная кога да си слуга е станало недостойно. Та това е убежището на философа, храната на леността и ако се изпълнява както трябва, е позиция, даваща власт и дори любов. Не разбирам защо по-интелигентните хора не си избират подобна кариера. Да се научат да го вършат добре и сетне да жънат облагите. Добрият слуга е абсолютно застрахован не поради добрината на господаря, а поради неговите навици и лентяйство. Хич не е лесно човек да си подправя гозбата и сам да си подрежда дрехите, когато си ляга. Ще си вземе и лош слуга, но няма да се промени. Но добрият слуга, пък аз съм превъзходен, може изцяло да подчини своя господар, да му подсказва какво да мисли, как да постъпва, за кого да се ожени, кога да се разведе, да го направи страхливо послушен или да дозира щастието му, а накрая и да бъде споменат в неговото завещание. Само да бях поискал, можех да ограбя, да разголя и да пребия всеки, за когото съм работил, и пак щях да получа неговата благодарност. Най-сетне, в сегашното си положение аз съм незащитен. А господарят ще ме защитава и пази. Вие трябва и да се блъскате, и да се тревожите. А аз работя по-малко и по-малко се тревожа. И съм добър слуга. Лошият слуга нито работи, нито се тревожи, ала пак е нахранен, облечен и защитен. Не познавам друга професия, в която да се среща такава навалица от несведущи, а изрядността да е така рядка. — Слушайки напрегнато, Самуел се наведе към Ли, а Ли продължи: — Какво облекчение ще бъде сега, като мина отново на завалена реч.

— Тук сме съвсем близко до имението на Санчес — отбеляза Самуел. — Защо спряхме толкова наблизо?

— Поговолим плез това влеме — отвърна Ли. — Аз китаец номел едно. Готови за тлъгване?

— Какво, какво? А, да, разбира се. Но сигурно ти е самотно.

— Там е цялата работа — съгласи се Ли. — Мислел съм да отида в Сан Франциско и да отворя магазинче.

— Нещо като пералня? Или бакалница?

— Не. Китайски перални и ресторанти колкото щете. Мислех за може би книжарница. Допада ми, пък и конкуренцията няма да е кой знае каква. Но навярно няма да стане. Слугата губи замах.

3

След пладне Самуел и Адам яхнаха конете и поеха из имението. Както всеки следобед, задуха вятър и жълтата прах литна към небето.

— Добро място — извика Самуел, — рядко хубава земя!

— Имам чувството, че се отвява шепа по шепа — каза Адам.

— Не, само леко се придвижва. Една част отива в ранчото на Джеймс, но пък толкова идва откъм Сауди.

— Да, но този вятър не ми харесва. Дотяга ми.

— Никой не обича дълго да духа. Дразни и животните, прави ги неспокойни. Не знам забелязахте ли, но малко по-нагоре в долината взеха да садят каучукови дървета, за да спират вятъра. Евкалипти им казват, австралийски. Разправят, че за година пораствали с десет стъпки. Опитайте с няколко реда, да видим какво ще стане. След време хем ще спират ветровете, хем са чудесни за огрев.

— Добра идея — съгласи се Адам. — Но мен преди всичко вода ми е нужна. Този вятър би могъл да изпомпва всичката вода, която открия. Смятам, че ако се пробият няколко кладенеца и редовно се напоява, почвата няма да се отвява. Бих могъл да засея фасул.

Самуел присви очи на вятъра.

— Ако искате, ще се помъча да ви изкарам вода. Направил съм една малка помпа, бързо ще изтегля. Мое изобретение. Вятърните двигатели са доста скъпо нещо. Но ако аз ви ги направя, ще си спестите излишни пари.

— Много добре — каза Адам. — Няма да имам нищо против вятъра, ако работи за мене. А осигурим ли вода, ще насея люцерна.

— Но за нея никога не са давали добра цена.

— Не мислех за това. Преди няколко седмици се поразходих около Грийнфийлд и Гонзалес. Там са се настанили швейцарци. Имат чудесни малки стада от млечни крави и в годината получават по четири реколти люцерна.

— И аз чух за тях. Докарали са швейцарски крави.

Лицето на Адам светеше от намерения.

— Ей такова нещо искам. Маслото и сиренето ще продавам, а с млякото ще угоявам прасета.

— Ще спечелите за долината добро име — рече Самуел. — А за бъдещето ще се окажете истинска скъпоценност.

— Само да намеря вода.

— Водата аз ще ви доставя, стига да я има. Ще я намеря! Донесъл съм си вълшебната пръчица. — И потупа с длан една раздвоена тояжка, привързана за седлото му.

Адам посочи вляво, където едно обширно заравнено място подхранваше нисък гъстак от пелин.

— Ето тук — каза той — лежат трийсет и шест акра земя, равна почти като тепсия. Направих сонда. Горната почва е средно три и половина стъпки, като най-отгоре е пясък, а на един плуг дълбочина започва глина. Мислите ли, че тук може да бликне вода?

— Не знам, ще видим.

Слезе от коня, подаде повода на Адам и развърза своя чаталест жезъл. Хвана го за разклоненията и като го изправи нагоре, тръгна бавно с протегнати напред ръце. Вървеше на зигзаг. По едно време се намръщи и се върна няколко крачки, но после поклати глава и продължи. Адам яздеше бавно след него, водейки коня му, без да откъсва поглед от пръчката. Видя как потрепва и подскача, сякаш невидима риба е задърпала въдицата. Лицето на Самуел бе изопнато от напрежение. Продължи нататък, докато пръчката енергично изви върха си надолу въпреки силата на правите му ръце. Той бавно описа полукръг, откъсна стрък пелин и го пусна на земята. Отдалечи се от кръга, изправи пръчката отново и запристъпя едва-едва към оставения знак. Щом го доближи, върхът на пръчката отново се изви надолу. Самуел въздъхна, отпусна се и хвърли пръчката в нозете си.

— Тук мога да извадя вода — каза той, — и то не от много дълбоко. Силно дърпаше, доста вода е.

— Хубаво — рече Адам. — Искам да ви покажа още няколко места.

Самуел изтръгна една по-солидна пръчка от пелин и я заби в земята. На върха я цепна кръстообразно и прегъна четирите краища вместо знак. След това срита околните треволяци, за да не загуби после следата. При втория опит, на около триста крачки по-нататък, пръчката едва не се откъсна от ръцете му.

— А тука е цяло море от вода — каза той.

Третият опит не беше толкова резултатен. Чак след половин час пръчката незабележимо трепна.

Без да бързат, двамата се върнаха обратно към къщата на Траск. Беше златист подиробед — жълтият прахоляк в небето позлатяваше светлината. Както винаги при изтляването на деня, вятърът взе да утихва, но прахта понякога не се уталожваше чак до среднощ.

— Знаех, че мястото си го бива — каза Самуел. — Туй всеки ще види. Но не знаех, че е толкова хубаво. Изглежда, тук под земята се е събрала отцедената от планините вода. Знаете как да избирате земя, мистър Траск.

— Ние имахме ферма в Кънектикът — усмихна се Адам. — От шест поколения само камъни вадим. Едно от първите неща, които съм запомнил, е как довличахме камъните до зидовете. И си мислех, че по всички ферми е така. А тук ми е необикновено, дори ми се струва, че върша грях. Ако му потрябва на човек камък, трябва доста път да бие.

— Необясними са пътищата на греха — забеляза Самуел. — Мисля, че ако на човек се наложи да смъкне от себе си всичко, което има, и отвън, и отвътре, пак ще съумее да потули някъде по някой грях, за да има какво да му пречи. Последното, от което се отказваме.

— Може би е по-добре, за да бъдем смирени. Страхът от Бога в душите ни…

— Тъй ще е — съгласи се Самуел. — Според мен смирението е нещо полезно, рядко има човек да не си носи поне една частица, но когато се вгледаш в скромността, мъчно виждаш каква й е стойността, освен ако не решиш, че е драгоценна, защото причинява приятна болка. Страданието… чудя се дали са го изучили добре.

— Разкажете ми за пръчката — каза Адам. — Как познава?

Самуел погали своя жезъл, вече привързан за седлото.

— Аз лично не бих й вярвал, но си върши работата. — И се усмихна на Адам. — Може би става точно така. Може би аз си знам къде е водата, с кожата си я усещам. Едни хора са надарени в една посока, други — в друга. Да кажем, скромността или дълбокото неверие в себе си — те са ме принудили да прибягвам до магията, за да изтиквам на повърхността неща, които и без това са ми известни. Виждате ли в това някакъв смисъл?

— Ще трябва да си помисля — каза Адам.

Конете им следваха пътя си сами, навели ниско глави с отпуснати юзди.

— Искате ли да нощувате у нас? — попита Адам.

— Мога, но по-добре да си отида. Не съм предупредил Лайза, че ще отсъствам през нощта. Не ми се ще да я тревожа.

— Но тя нали знае къде сте?

— Естествено, знае. Но ще се прибера още тази нощ. Няма значение по кое време. Ако настоявате да остана за вечеря, с удоволствие. А кладенците? Кога искате да ги почна?

— Веднага щом ви е възможно.

— Знаете, че никак не е евтино човек да си има работа с водата. Ще трябва да ви поискам по петдесет цента на стъпка, ако не и повече, зависи на какво ще се натъкнем. Много пари ще дойде.

— Парите аз ги имам. Мене кладенците ми трябват. Вижте, мистър Хамилтън…

— Самуел е по-просто.

— Виж, Самуел, намислил съм от тази земя да направя градина. Запомни, казвам се Адам. Досега не съм притежавал никакъв рай, камо ли да са ме прогонвали от него8.

— Не съм чувал по-добър довод да създадеш градина — възкликна Самуел. Сетне се засмя: — А къде ще бъде овощната?

— Ябълки няма да садя — рече Адам. — Би означавало да си търся белята.

— А какво е мнението на Ева? Не забравяй, тя има думата! Всяка Ева се радва на ябълките.

— Но не и тази. — Очите на Адам блестяха. — Тази Ева ти не я познаваш. Би одобрила каквото и да реша. Мисля, че никой не може да разгадае нейната добрина.

— Каква рядкост! До ден днешен не съм познавал такъв природен дар!

Наближаваха малката странична долинка, от чието гърло се излизаше при къщата на Санчес. Оттук вече се виждаха закръглените зелени корони на гигантските дъбове.

— Дар — повтори Адам тихо. — Човек не знае. Никой не може да знае. Водил съм безцветен живот, мистър Хамилтън, тоест Самуел. Не че е бил лош, ако го сравниш с другите, но е бил едно нищо. И не зная защо споделям всичко това.

— Може би защото искам да го чуя.

— Майка ми е умряла… не я помня. Мащехата ми беше добра жена, но болнава и объркана. А баща ми беше строг и прекрасен човек, може би герой.

— Но ти не го обичаше, нали?

— Струваше ми се като в църква, нямах никакъв страх от него.

— Знам — кимна Самуел, — някои се стремят към това. — И се усмихна унило. — Всякога съм искал другото. Лайза твърди, че в това ми е слабостта.

— Моят баща ме набута във войската, на Запад — рече Адам. — Срещу индианците.

— Да, ти ми каза. Но не разсъждаваш като военен.

— Не ме биваше… Аз май всичко ти разказвам.

— Щом е така, значи е необходимо. Винаги има причина.

— От войника се иска да върши онова, което ние имаме за задача. Ако не друго, да е съгласен. Аз така и не можах разумно да си обясня защо убивам мъже и жени, нито пък разбрах, когато ми го обясняваха.

Известно време яздеха, без да продумат.

— От армията се измъкнах — продължи Адам — целият в кал, сякаш излизах от тресавище. Доста поскитах, преди да се върна у дома, в къщата, която помнех, ала не обичах.

— А баща ти?

— Почина. А у нас, такова място — или да безделничиш, или да се претрепеш от работа в очакване на смъртта. Все едно че ти предстои последен излет.

— Сам ли?

— Не, имам брат.

— А къде е той? Чака си излета?

— Да, да, точно така. И тогава се появи Кати. Ще ти разкажа някой път, когато мога и когато поискаш да узнаеш.

— Искам — каза Самуел. — Историите ги ям като грозде.

— От нея излиза някаква светлина. И всички цветове се променят. Светът се избистря. И ти е хубаво да посрещнеш новия ден. Нищо не те ограничава. И всички хора стават хубави и добри. И страховете ми изчезнаха.

— Познато ми е — рече Самуел, — като стар приятел. Никога не изчезва, само се измества — или то, или ти. Да, познато ми е — и очите, и носът, устата и косите…

— И всичко това от едно младо пребито момиче!

— А не от тебе?

— Не, иначе щеше да бъде така още преди. Обратно, Кати го донесе, само с нея го има. Сега разбираш защо ги искам тия кладенци. Да се отплатя по някакъв начин за полученото богатство. Ще направя градината толкова хубава и толкова красива, че да бъде най-подходящото за нея място, за нея и за нейния блясък.

Самуел преглътна няколко пъти и когато заговори, гласът му бе сух, като че нещо бе стиснало гърлото му.

— Разбирам какво съм длъжен да направя — каза той.

— Съвсем ясно го разбирам, ако изобщо съм мъж и ако изобщо съм ти приятел.

— Не те разбирам.

— Мой дълг е — иронично продължи Самуел — да тегля един ритник в мутрата на тази твоя заблуда, а след като падне, да я вдигна и да я наплескам с тиня, ама достатъчно гъста, че да погълне опасната й светлина. — Гласът му се засилваше от напрежение. — Би трябвало да ти я покажа, както е покрита с нечистотии, та да видиш колко е мръсна и опасна! Би трябвало да те принудя по-отблизо да я погледнеш, за да схванеш колко всъщност е грозна. Би трябвало да те накарам да помислиш за непостоянството и да ти дам примери. Би трябвало да ти връча кърпичката на Отело! О, зная, че съм длъжен! Длъжен съм да оправя заплетените ти мисли, да ти отворя очите, че твоите пориви са мътни като олово и скапани като мъртва крава в дъждовно време. И ако изпълня дълга си както трябва, бих могъл да ти върна стария живот, да изпитам радост от това и да те приветствам отново в плесенясалото братство…

— Ти шегуваш ли се? Май не трябваше да казвам…

— Това е приятелски дълг. И аз имах един приятел, който навремето направи същото за мен. Но аз не съм истински приятел. Никой от равните ми няма да ме похвали. Всичко е прелестно, дръж си го, тържествувай с него! А аз ще ти изкопая кладенците дори ако се наложи да спусна сонда чак до непрогледния център на Земята. И ще ти изстискам вода, както се изстисква портокалов сок.

Минавайки под големите дъбове, отправиха се към къщата.

— Ето я — рече Адам, — седнала е навън. — И извика:

— Кати, той казва, че има вода, много вода! — Сетне към него:

— Ти знаеше ли, че е бременна?

— Дори отдалече изглежда очарователна — каза Самуел.

4

Денят бе минал зноен, затова Ли подреди масата на открито, под един от дъбовете, и когато слънцето докосна планините на запад, защапука напред-назад от кухнята да изнася студено месо, кисели салати от картофи и туршии, торта от кокосово брашно и сладкиш с праскови за вечеря. В средата на масата бе оставил исполински каменен кърчаг, пълен с мляко.

Адам и Самуел се зададоха от умивалнята с блестящи от вода лица и коси. След сапуна брадата на Самуел бе станала пухкава. Застанаха до поставената на магарета маса и зачакаха Кати. Тя излезе, пристъпвайки бавно, като внимаваше къде ще мине, сякаш се бои, че може да падне. Широката пола и престилката донякъде скриваха подутия й корем. Беше със спокойно, детинско лице и пляскаше с длани. Едва като стигна масата, вдигна очи най-напред към Самуел, после към Адам. Адам й подаде стол.

— Ти не се познаваш с мистър Хамилтън, скъпа.

— Приятно ми е — рече тя и протегна ръка. Самуел я изучаваше.

— Прелестно лице — отбеляза той. — Радвам се. Надявам се, добре сте?

— О, да! Добре съм.

Мъжете седнаха.

— Ще не ще, тя винаги прави нещата официални — рече Адам. — Всяко хранене е нещо като празник.

— Не говори така, не е вярно — каза тя.

— На тебе, Самуел, не ти ли се струва като тържествен случай? — попита Адам.

— Струва ми се. И мога да ви кажа, че от мене по-голям кандидат за тържествени случаи няма. Децата ми са още по-зле. Синът ми Том днес искаше да дойде с нас. Умира да се разкара от ранчото.

Изведнъж Самуел усети, че продължава да говори само за да предотврати тишината, която би налегнала масата. Млъкна и се възцари безмълвие. Докато ядеше своя резен печено агнешко, Кати гледаше в чинията си. Когато лапаше с малките си остри зъби, тя вдигаше очи. Широко поставени, те не казваха нищо. Самуел потръпна.

— Нали не е хладно? — попита Адам.

— Хладно? Не. Просто ме полазиха тръпки.

— Да, познавам това чувство.

И отново настана тишина. Самуел изчака някой да заговори, макар да знаеше отнапред, че това няма да стане.

— Харесва ли ви нашата долина, мисис Траск?

— Какво? Ах, да.

— Ако не е много нагло да запитам, кога очаквате бебето?

— След около месец и половина — каза Адам. — Жена ми е от онзи тип хора, които не говорят много.

— Понякога мълчанието е най-красноречиво — рече Самуел и забеляза, че за миг очите на Кати се вдигнаха и пак се спуснаха; стори му се, че белегът на челото й потъмня. Нещо я бе шибнало, както се шибва с плетен камшик впрегнат в двуколка кон. Самуел се помъчи да си спомни какво бе казал, та тя така се прибра в себе си. Усети, че го обзема онзи вид напрежение, което изпитваше току преди водната му пръчица да се наведе надолу, усещането за нещо необяснимо и натегнато. Погледна Адам — той наблюдаваше жена си с възхищение. Ако е имало нещо необяснимо, то не е Адам. На лицето му беше изписано щастие. Кати дъвчеше бялото месо с предни зъби. По-рано Самуел не бе виждал да се дъвче така. И когато преглътна, езичето й обиколи устните завчас.

В съзнанието на Самуел се повтаряха едни и същи думи: „Нещо… о какво ли ще е то? Нещо нередно.“ А тишината така продължаваше да тежи над масата.

Зад себе си дочу нозе. Обърна се. Ли сложи на масата чайник и се отдалечи, влачейки нозе.

И Самуел заговори, за да прогони мълчанието. Разказа как пристигнал в долината от Ирландия, но още в началото установи, че не го слушат нито Кати, нито Адам. За да се увери в това, изпробва една малка хитрост — беше я измислил да проверява дали децата му го слушат, когато го молеха да им почете и не го прекъсваха. Издума две абсолютно безсмислени изречения. Не се усетиха — нито Адам, нито Кати. Отказа се.

Натъпка си вечерята, изсърба чая врял и сгъна салфетката си.

— Мадам, ще ме извините. Отивам си. Благодаря за гостоприемството.

— Лека нощ — каза му тя.

Сякаш откъснат от приятно съновидение, Адам скочи.

— Не си отивай. Надявах се да те убедя при нас да нощуваш.

— Не, благодаря, пък и не мога. С коня не е далече. Струва ми се, впрочем знам, сега ще огрее и луната.

— Кога ще почнеш кладенците?

— Първо да си наглася сондата, да наточа това-онова, къщата си в ред да сложа… След няколко дни ще пратя машинариите по Том.

Адам бе почнал да се съживява.

— Дано да е скоро — рече той. — Искам по-бързо. Кати, ние с тебе ще си създадем най-хубавия дом на света. Друг такъв никъде няма да има.

Самуел премести поглед към лицето й. Бе си останало непроменено. В очите нямаше израз, извитата нагоре уста беше като изрязана в камък.

— Чудесно ще бъде — рече тя.

При което за миг Самуел почувства, че му иде да стори или каже нещо, да разтърси Кати и да я изведе от нейното отдалечение. И наново потръпна.

— Пак ли тръпки? — попита Адам. Сумракът гъстееше и дърветата се виждаха на небето притъмнели. — Хайде, лека нощ.

— Ще те изпратя.

— Недей, остани при жена си. Не си се навечерял.

— Но аз…

— Сядай, човече. Мога да си намеря коня, пък не го ли намеря, ще задигна някой от твоите. — Самуел леко тласна Адам на стола му. — Лека нощ. Лека нощ, мадам. — След което бързо се отправи към навеса.

Старото плоскокопитно Славословие изтънчено скубеше сено от яслата с приличните си на калкани устни. Синджирът му подрънкваше, докосвайки дървото. Самуел откачи седлото от огромния гвоздей, на който висеше с дървеното си стреме, и го преметна върху широкия гръб. И вече пристягаше каишите през халките на подпругата, когато чу зад гърба си някакъв шум. Обърна се и зърна силуета на Ли, очертан върху последните светли, незасенчени петна.

— Кога се връщате? — тихо попита китаецът.

— Не зная. Някой и друг ден, или седмица. Ли, какво става?

— Какво да става?

— Господи, мравки ме полазиха. Тук има нещо нередно, нали?

— Какво искате да кажете?

— Прекрасно знаеш какво искам да кажа.

— Китаец само лаботи, не чува, не говоли.

— Да, смятам, че си прав. Разбира се, прав си! Прости, че те попитах, не беше много възпитано. — Обърна се, пъхна юздечката в устата на Славословие и прокара ушите му в оглавника. Откачи синджира и го пусна в яслата. — Лека нощ, Ли — рече той.

— Мистър Хамилтън…

— Какво?

— Не ви ли трябва готвач?

— В моята къща не мога да си позволя готвач.

— Няма да ви искам много.

— Лайза ще те убие. Защо, искаш да напуснеш ли?

— Просто ми хрумна да питам. Лека нощ.

5

Адам и Кати останаха в притъмняващата вечер под дървото.

— Добър човек — каза Адам. — Харесва ми. Ще ми се да го придумам да поеме работата тук и да върти имението, нещо като главен надзирател.

— Нали си има свое имение и семейство? — рече Кати.

— Да, зная. Но това е най-лошата земя, която си виждала. От надниците при мене може да изкара много повече. Ще го помоля. Човек не свиква с нов край така изведнъж. Все едно че се раждаш повторно и се налага всичко отначало да учиш. Едно време знаех откъде да очаквам дъждовете. А тук е друго. Знаех, с кожата си усещах кога ще задуха, кога ще застуди. Но ще се науча. Да мине малко време. Добре ли се чувстваш, Кати?

— Да.

— Един ден, и той няма да бъде далече, ще видиш как цялата долина ще се раззелени от люцерна, ще я гледаш от великолепния голям прозорец на завършената къща. Ще посадя евкалиптови огради, ще изпиша семена и разсад за нещо като опитна градина. Мога да опитам и личи, китайския орех. Интересно, дали ще вирее тук? Тъй или иначе, ще пробвам, Ли ще ми каже. А щом се роди детето, ще можеш да идваш с мене, ще обикаляме целия имот с колата. Та ти изобщо не си го разгледала. Казах ли ти? Мистър Хамилтън ще постави вятърни помпи, оттук ще ги виждаме, като се въртят. — И доволно протегна нозе под масата. — Ли би трябвало да изнесе свещи. Чудно, с какво ли се е захванал…

— Адам — почти нечуто се обади Кати, — аз не исках да идвам тук. И няма да остана. Щом мога, веднага ще си отида.

— Глупости! — изсмя се той. — Ти си като децата, които за пръв път се отделят от вкъщи. Като свикнеш, като се роди детето, и ще ти хареса. Знаеш ли, когато и аз заминах за казармата, мислех си, че ще умра от мъка по дома. Но я преодолях. Всички я преодоляваме. Тъй че не приказвай такива глупости.

— Това не е глупост.

— Не ми говори, мила! След като родиш, всичко ще се измени, ще видиш. Ще видиш!

Прихвана длани зад врата си и се загледа в бледите звезди сред клоните на дърветата.

1

Самуел Хамилтън яздеше към дома си, нощта бе така задяна от лунната светлина, че хълмовете бяха добили съвсем лунен вид, сякаш посипани с бяла прах. Изсушени от луната, дървета и земя бяха притихнали, недишащи, мъртви. Сенките изглеждаха черни, без полусенки, а на открито всичко беше безцветно бяло. Тук-там Самуел долавяше движение — притаени, тварите, които се хранят по месечина, вършеха своята работа — еленът, който денем спи в гъстаците, цяла нощ хрупа листа; зайците, полските мишки и всички други малки и беззащитни същества се чувстват по-сигурни на тази прикриваща ги светлина, но щом ушите и муцунките заподозрат опасност, те изпълзяват, подскачат и замръзват, заприличвайки на камъни или шубрачета. Сега се трудят и хищниците — невестулките, продълговати като отблясъци кафява светлина; трътлестите диви котки, приклекнали ничком над земята, почти невидими, освен ако жълтите им очи не отразят за миг попадналата в тях светлина; лисиците, душещи с остри навирени нослета топлокръвната си вечеря; еноти, които тепат с лапи току до потока и разговарят с жабите. Койотите сумтят по скатовете и разкъсвани от радост и мъка, вдигат глави към своята богиня Луна, за да излаят чувствата си, полустрастни и полуподигравателни. И над всички тези сенки се носи улицата, влачейки петно неясен страх по земята отдолу. Следобедният вятър бе утихнал, дочуваха се само леките въздишки на бриза, раздвижен от несекващите минерални извори на стоплените сухи рътлини.

Гръмките отекващи копита на Славословие караха тези нощни жители да млъкнат, но това траеше само додето отмине. Брадата на Самуел изпускаше бели отблясъци, а сивеещата му коса стърчеше високо над главата. Черната си шапка бе обесил на лъка на седлото. Болезнен спазъм свиваше стомаха му, някакво мрачно предчувствие, което напомня гадене. Беше онази мирова скръб, надигаща се в душата като изпарение, която разстила наоколо си отчаяние, а ти се ровиш да откриеш в него виновното събитие, ала не намираш нищо. През ума на Самуел отново преминаха и чудесното ранчо, и признаците на вода, но от тях не можеше да се роди никаква мирова скръб, тъй като не таеше нито капка потисната завист. Вглеждаше се в себе си дано спипа такава завист, но не забелязваше никаква. Сети се за мечтата на Адам да създаде райска градина, за това как обожаваше Кати. Но и там нищо — нищо, ако не ставаше дума за паметта му, която тайно се бе върнала към неговата, вече изцелена загуба. То бе станало тъй отдавна, че бе забравил болката. Когато всичко е отминало, паметта е размекната, топла и уютна. Неговите слабини и бедра бяха забравили глада.

Както яздеше през светлината и мрака на поляните и дърветата, мисълта му продължаваше да се рее. Кога всъщност мировата скръб почна да го човърка в гърдите? И се сети — това беше Кати, прелестната, слабичка и нежна Кати. Но какво по-точно у нея? Беше мълчалива, но толкова много жени са мълчаливи. Тогава какво? Откъде бе дошло? Спомни си че бе почувствал някаква неизбежност, сродна на онази, която го овладяваше, когато вълшебната пръчка е в ръцете му. И си спомни как бе настръхвал от някакви тръпки. Сега вече определи кога, къде и от кого бе дошло всичко. Бе се случило на вечерята, бе дошло от Кати.

Възстанови образа й пред очите си и се вгледа в раздалечените й очи, в нежните ноздри, в устата, наистина по-малка, отколкото му се нравеше, но апетитна, малката упорита брадичка и отново пак в очите й. Студени ли бяха те? От очите ли беше? Мисълта му се завъртя на едно и също място. В очите на Кати не бе прочел никаква реплика, те нищо не бяха му казали. Зад тях не бе видял нищо познато. Това не бяха човешки очи. Напомняха му нещо, но какво ли? Някакъв спомен, нещо случило се? Помъчи се да си припомни и то се възвърна сам-само.

Споменът изскочи от годините завършен, с всичките си багри и звуци, с целия порой от чувства. Видя се съвсем мъничко момче, толкова мъничко, че се пресягаше високо, за да хване бащината си ръка. Усети под краката си каменната настилка на Лондондери, навалицата и веселието на първия голям град, който виждаше. Имаше панаир с куклени театри, сергии с всякаква стока, коне и овце, заградени насред улицата — за продажба, размяна и наддаване, други сергии с разноцветни дрънкулки, примамливи и поради разположението на баща му — почти достъпни. След това тълпата се изви като могъща река и ги понесе по някаква тясна улица като тресчици в наводнение, притисна го в гърдите и гърба и едва не отлепи нозете му от земята. Тясната улица излезе на един площад и там, пред сивата стена на някаква сграда, стърчеше висока, скована от греди скеля с провиснала въжена примка.

Хорските талази изтикаха Самуел и баща му още по-наблизо и още по-наблизо. В слуха на паметта му прозвуча бащиният глас: „Това не е работа за деца. То за никого не е, ама за деца — хич!“ Баща му се заблъска да се извърне и със сила да си пробие път назад, срещу прилива на човешката вълна. „Пуснете ни! — викаше той. — Моля, пуснете ни! С дете съм.“ Но безликата вълна безстрастно ги притисна. Самуел вдигна глава да види скелята. На високата платформа се бяха изкачили неколцина мъже с черни дрехи и черни шапки, а помежду им стоеше човек със златисти коси, тъмни панталони и светлосиня, разкопчана на гърдите риза. Самуел и баща му бяха толкова близо, че бе достатъчно да си вдигне главата, за да гледа.

Златният човек беше като че без ръце. Погледна някъде над множеството, сетне наведе поглед право към Самуел. Картината стана ясна, светла и съвършена. В очите на човека нямаше никаква дълбочина, не приличаха на ничии други очи, това не бяха очи на човек.

Внезапно нещо на платформата се раздвижи и баща му сложи и двете си ръце върху главата на момчето — дланите скриха ушите му, а пръстите се сключиха на тила му. Самуел бе принуден да сведе глава и лицето му се долепи плътно в черното празнично палто на баща му. Както и да се въртеше, не можа да си отмести главата. Виждаше единствено една светла ивица в ъглите на очите си, а до ушите му стигна приглушен от дланите на баща му рев. В ушите си чу как се блъска сърцето му. Сетне усети, че ръцете и дланите на баща му се вцепеняват с пристегнати мускули, а с лицето си долови, че баща му диша на пресекулки, дълбоко поема дъх и го задържа, а ръцете изведнъж затрепераха.

Към този спомен имаше още нещо, изрови и него и видя сценката пред себе си, във въздуха над главата на коня: една вехта, очукана кръчмарска маса, говор на висок глас, смехове. Пред баща му е поставена калаена халба, а пред него — чаша горещо мляко, подсладено и ароматизирано с канела. Устните на баща му бяха необяснимо посинели, в очите му блестяха сълзи.

„Никога нямаше да те доведа, ако знаех. Това и голям човек не бива да гледа, камо ли малки момчета.“

„Но аз нищо не видях — бе проплакал Самуел. — Ти ми хвана главата.“

„Слава Богу!“

„Какво стана там?“

„Няма как, ще ти кажа. Убиха един лош човек.“

„Златния ли?!“

„Да, него. Няма защо да го жалиш. Той си заслужаваше да го усмъртят. Не веднъж, много пъти е вършил страховити неща, каквито само един злодей може да измисли. Мен ме натъжава не това, че го обесиха, а че го превърнаха в зрелище. Трябваше да го извършат скрито, никой да не види.“

„Аз видях златния човек. Той гледаше право в мен.“

„Сега съм значи още по-благодарен, че го очистиха.“

„А какво е направил?“

„Кошмарни неща няма да ти разказвам.“

„Този, златният човек, беше с най-необикновените очи. Сториха ми се като очи на коза.“

„Пий си млякото, че после ще ти купя пръчка с панделки и една ей толкоз дълга сребърна свирка.“

„И лъскавата кутийка с картинките?“

„И нея! Само си изпий млякото и повече не ме питай.“

Ето какво изчопли той от прашното минало.

Славословие изкачваше последното нагорнище преди падината на неговото ранчо и препъваше нозе в камънака по пътя.

„Разбира се, очите! — мина през ума му. — Само два пъти в живота съм виждал такива очи, нечовешки очи. Това ще е от нощта и от луната — каза си Самуел. — Иначе какво, по дяволите, общо може да има между златния човек, обесен толкова отдавна, и тази очарователна утрешна първескиня? Права е Лайза. Някой ден моето въображение ще ме откара и в пъкъла. Но първо да разбера каква е тази глупост, че да не подозирам горкото дете в най-лоши неща. Човек много лесно може да се излъже. Да помислим сега по-сериозно и сетне да забравим. Ще е някакво съвпадение във формата и цвета на очите. Но не, не е това. Въпросът е в израза, а той няма нищо общо нито с формата, нито с цвета. Добре, тогава откъде идва този зъл израз? Не може ли понякога такъв израз да се появи и на едно свято лице? Хайде, стига занесии, не позволявай да те смущават подобни неща, за нищо на света! — Той потръпна. — Около гроба си ще трябва да опъна мрежа против всякакви върколаци“ — мина му през ума.

И Самуел Хамилтън взе решение да помогне с каквото може за превръщането на долината Салинас в рай — така тайно би изкупил вината си за тези грозни мисли.

2

Когато на сутринта Самуел влезе в кухнята, Лайза Хамилтън се суетеше като леопард в клетка пред печката с пламнали бузи, същински червени ябълки. Огънят на дъбовите цепеници пращеше в отворения капак да сгорещи пещта за хляба, бял и бухващ в нощвите. Лайза бе станала по тъмно, както винаги, за нея бе еднакво греховно както да се излежава в леглото след изгрев слънце, така и да стои накрак, след като се е стъмнило. И в едното, и в другото нямаше нищо добродетелно. В целия свят само едно същество можеше безнаказано, защото за него не бе престъпление, да се изтяга в нейните колосани чаршафи, след като слънцето се е вдигнало, та дори вече е наближило пладне, и това беше най-малкият й син Джо. При тях в ранчото сега живееха само Том и Джо. Том, едър и зачервен, вече пуснал изящни извити мустаци, седеше на кухненската маса със спуснати ръкави, както го бяха научили. Лайза изсипваше гъсто тесто от делвата в пръстения тиган. Сгорещени, питките се подуваха като възглавнички, пукваха се като вулканчета и показваха, че трябва да се обърнат. Радващи окото с кафеникавия си цвят, тук-там бяха изпъстрени с по-тъмнокафяви петна, а сладкият им аромат пълнеше цялата кухня. Самуел влезе откъм двора, където обикновено се миеше. Лицето и брадата му блестяха от вода и прекрачвайки прага, спусна ръкавите на синята си риза. Мисис Хамилтън не допускаше навити ръкави на трапезата. Те означаваха или простотия, или неуважение към гозбата.

— Закъснях, майко — рече Самуел.

Тя остана обърната гърбом. Лъжицата й се движеше като змия, която се готви да клъвне, и горещите питки обръщаха към подницата белите си съскащи коремчета.

— По кое време се прибра? — попита го тя.

— О, късно, много късно. Да е било някъде към единайсет. Не погледнах колко е, да не те събудя.

— Не се събудих — строго каза Лайза. — Навярно ти се вижда здравословно да скиташ по цели нощи, но Господ си знае работата. — Беше добре известно, че Лайза Хамилтън и Господ Бог имат еднакви убеждения по почти всички въпроси. Тя се извърна, протегна ръка и пред Том, между ръцете му, се настани чиния с хрускави парещи питки. — А как изглежда мястото на Санчес? — попита тя.

Самуел се приближи до жена си, наведе се от своята височина и целуна закръглената й червена буза.

— Добро утро, майко. Дай ми благословията си.

— Бог да те благослови — машинално рече тя. Самуел седна на масата и каза:

— Бог да те благослови, Том. Та мистър Траск се е заел с големи преобразования. Стяга старата къща, там да живеят.

Лайза рязко се обърна от печката.

— Тая, дето през последните години държаха кравите и свинете?

— Ами! Той е сменил всичките подове и прозорци. Всичко е ново, боядисано…

— Свинската воня никога няма да излезе — твърдо рече Лайза. — Свинята оставя такава смрад, че с нищо не можеш я изми, от нищо не се маха.

— Нали влизах, майко, да огледам! На нищо не ми замириса, освен на прясна боя.

— Като изсъхне боята, ще ти замирише свинята — каза тя.

— Подредил си е градина с вада изворна вода, а на отделно място ще засажда цветя, рози и тям подобни. Някои храсти ще му докарат чак от Бостън.

— Не виждам как Господ ще изтърпи такова разхищение — мрачно каза тя. — Не че и аз не бих искала някоя роза…

— Обеща ми да бодне няколко пръчки и за нас — рече Самуел.

Том бе излапал питките си и сега разбъркваше кафето.

— Що за човек е той, татко?

— Ами свестен човек ми се струва. И приказката му добра, и пипето му сече. Мечтател…

— Търкулнало се гърнето… — прекъсна го Лайза.

— Знам, майко, знам. Само че никога ли не ти е хрумвало, че моите мечти заместват нещо, което не притежавам? А плановете на мистър Траск са реални, той си има и доларчета да ги осъществява. Иска да превърне земята си в градина и ще успее.

— А жена му каква е? — попита Лайза.

— Много млада и много хубава. Кротка, почти не говори, скоро ще добие първо дете.

— Това го знам — рече Лайза. — Как се е казвала преди?

— Не зная.

— Добре, а откъде е?

— И това не зная.

Тя му подаде чиния с питки, напълни чашата му с кафе и доля и на Том.

— Че какво тогава си разбрал? Как се облича?

— Как! Много хубаво, красиво. Синя рокля и розово жакетче, прищипнато в кръста.

— Това да забележиш, можеш! А позна ли домашно ли са шити, или са купувани готови?

— Май са от магазин.

— Нищо не познаваш! Нали мислеше, че пътният костюм, който Деси си уши да замине за Сан Хосе, бил купен от магазина.

— Деси ми е умната любимка — каза Самуел. — Иглата пее в ръцете й!

— Деси смята да отваря шивачница в Салинас — обади се Том.

— Каза ми — рече Самуел. — Може да има голям успех.

— В Салинас? — Лайза сложи ръце на кръста си. — Нищо не ми е казала.

— Боя се, че й направихме лоша услуга — каза Самуел. — Милата, искаше да го скрие, че да бъде истинска изненада за майка й, ама ние го раздрънкахме като тенекиени барабани.

— Могла е да ми каже — сопна се Лайза. — Аз изненади не обичам. Продължавай! Та какво прави сега?

— Кой?

— Мисис Траск, разбира се.

— Да прави? Нищо. Седи. Седи на един стол под дъба. Времето й съвсем е наближило.

— А ръцете й, Самуел? Ръцете! Какво прави с ръцете си?

Самуел разрови паметта си.

— Струва ми се, нищо. А, спомних си. Ръцете й са много мънички, държи си ги в скута.

— И не шие? — Лайза смръкна. — Не кърпи, не плете?

— Не, майко.

— Не знам колко е добре за тебе да ходиш там. Богатство и безделие — това са дяволски дарове, а ти не си от най-устойчивите.

Самуел вдигна глава и се разсмя от удоволствие. Понякога жена му истински го забавляваше, само дето не можеше да й обясни с какво.

— Аз ще ходя там само за богатството, Лайза. Имах намерение след закуска да ти разкажа, затуй седни и слушай. Иска да му изкопая четири-пет кладенеца, а може да му построя вятърни помпи и резервоари.

— Не са ли това само приказки? Вятърните помпи с вода ли се движат? Ще ти плати ли, или ще ми се връщаш с обичайните извинения? „Ще плати, когато си прибере реколтата“ — подигра му се тя. — „Ще плати, като умре богатият му чичо.“ От опит знам, Самуел, пък и ти би трябвало да знаеш, че не ти ли платят веднага, изобщо не плащат. С твоите обещания досега можехме да си купим ферма в долината.

— Адам Траск ще плати — каза Самуел. — Той е заможен, баща му е оставил цяло състояние. Работа има за цяла зима, майко. Ще турим нещо настрана и такава Коледа ще направим, че и небето ще слезе отгоре ни! По петдесет цента на стъпка ще плати, помпите отделно. С изключение на тръбите останалото ще мога и тук да направя. Но ще имам нужда от момчетата, да помагат. Искам да взема Том и Джо.

— Джо не може — каза тя. — Знаеш го, че е слабичък.

— Мислех да му отнема малко от тая слабост. Заради нея няма да умре от гладя!

— Джо няма да дойде. — Думата й беше окончателна. — А докато вас с Том ви няма, кой ще се грижи за ранчото?

— Мислех да извикам Джордж. И без това не му харесва чиновническа работа, па ако ще и в Кинг Сити.

— Може да не му харесва, но за осем долара седмично да му причиниш толкова неудобства!

— Майко — извика Самуел, — сега ни е паднало да си надраскаме името в книжата на Първата национална банка! Няма защо да спираш с езика си пътя ни към замогването. Моля те, майко!

Докато си гледаше работата, тя продължи цяла сутрин да си мърмори, а Том и Самуел се хванаха да потегнат изкопните инструменти, точиха дрелките, чертаха скици на нов тип вятърни помпи, оразмеряваха материал за резервоари от червено дърво. Малко преди пладне към тях се присъедини и Джо; всичко така го очарова, че помоли баща си да вземат и него.

— Направо мога да ти кажа, Джо, че съм против — рече му Самуел. — Майка ти ще има тука нужда от тебе.

— Татко, но аз искам да дойда с вас! Забрави ли, догодина тръгвам на колеж в Пало Алто. Тъй и тъй ще замина, нали? Нека дойда. Ще поработя яко.

— Сигурен съм, стига да можеше. Но аз съм против. И ако случайно стане дума с майка ти, ще ти бъда много благодарен, ако се изпуснеш, че съм ти отказал. Може дори направо да й го кажеш.

Джо се захили, а Том се засмя на глас.

— Ще я оставиш ли да те разубеди? — попита Том. Самуел скастри синовете си:

— Аз съм човек с твърдо мнение. Реша ли си нещо, и впряг волове не може да ме помести. От всички страни съм огледал и съм решил: Джо не може да дойде. Нали не искате да съм от тия, дето не си държат на думата?

— Сега ще отида при нея да си поговорим — каза Джо.

— Само че спокойно, сине! — подвикна подире му Самуел. — Мисли с главата си! Останалото оставяш на нея. В туй време аз ще укрепвам твърдото си мнение.

Два дни по-късно големият фургон потегли, препълнен с дървен материал и сечива. Том държеше поводите на четирите коня, а от двете му страни Самуел и Джо клатеха крака.

1

Когато казах, че Кати е чудовище, струваше ми се, че е така. Сега се навеждам с лупа ниско над буквите, изписани за нея, препрочитам бележките и се питам наистина ли това е вярно. Бедата е там, че след като не знаем към какво се е стремяла, никога не ще узнаем и до какво се е домогнала. Може би, вместо да се стреми към нещо, тя е бягала от нещо, но не знаем успяла ли е да избяга. Не е изключено да се е опитвала някому или на всички да разкаже какво й е, но не е могла поради липса на общ език. Може би животът й е бил нейният език, студено-официален, разточително оформен, ала неразгадаем. Лесно е да кажеш, че е лоша, но докато не знаем защо, това е без смисъл.

В съзнанието си аз изградих образа на Кати, смирено седяща в очакване да дойде краят на бременността в една ферма, която й е противна, и с един мъж, когото не обича.

Седеше тя на стола си под дъба, сключила с ръце любещ заслон. Наедря прекомерно, просто необичайно много, и то по време, когато жените се радваха на едрите бебета и се изпълваха с гордост от всеки допълнителен грам. Формите й се развалиха; тежък, издут и изопнат, коремът й не й даваше възможност да стои, без да се подпира с ръце. Но с тази деформация свършваше всичко. Раменете, шията, ръцете, лицето й — те си бяха все същите, нежни, момичешки. Гърдите й си останаха малки, зърната им не потъмняха. В млечните й жлези нямаше и капка напрежение, организмът явно не се готвеше да храни новороденото. Седнеше ли зад масата, никой не би познал, че е бременна.

В онези дни още не измерваха тазовия отвор, не правеха кръвни картини, не даваха калций за усилване. Всяко дете струваше на жената по един развален зъб. Тъй беше по закон. Очакваше се жената да добие необичайни вкусове, към нечистотии, както казваха някои, което отдаваха на природата на Ева, все тъй изтърпяваща наказанието си заради първородния грях.

В сравнение с други странните прищевки на Кати бяха прости. Дърводелците, които поправяха старата къща, се оплакваха, че не могат да задържат по-дълго време бучките креда, с която чертаеха по дъските. Бучките непрекъснато изчезваха. Кати ги задигаше, натрошаваше ги на ситно и ги криеше в джоба на престилката си. Останеше ли сама, дъвчеше ги със зъби. Говореше малко. Гледаше в пространството. Сякаш бе на съвсем друго място, оставила една дишаща кукла да прикрива отсъствието й.

Около нея кипеше трескава дейност. Адам се носеше щастлив, планираше и строеше своя рай. Самуел и синовете му изкопаха кладенец от четирийсет стъпки и спуснаха в него нова и скъпа метална помпа — Адам искаше най-хубавото.

Хамилтъновците преместиха сондьорското скеле и се заловиха за нов кладенец. Спяха в палатка до сондата и си готвеха на лагерен огън. Но все някой от тях прескачаше с кон до вкъщи било за инструмент, било да отнесе някое съобщение.

Адам припкаше насам-натам като смутена пчела, която не знае кой от многото цветове да избере. Сядаше до Кати да й разкаже за току-що получените корени ревен. Скицираше й новия вид перка, която Самуел бе изобретил за помпите — беше с променящ се ъгъл, за него време нещо нечувано. Препускаше до кладенеца и с въпросите си все забавяше работата. Разбира се, докато обсъждаше кладенците с Кати, то при Хамилтънови говореше непрекъснато за раждания и за отглеждане на кърмачета. За Адам това бе хубаво, най-хубавото време в живота му. Сега беше повелител на своя безкраен, необгледен живот. А лятото преминаваше в задушна, уханна есен.

2

При кладенеца Хамилтънови бяха привършили обяда си с хляба на Лайза, изсъхналото сирене и отровното кафе, сварено в консервена кутия. Очите на Джо тежаха и тъкмо обмисляше как да кръшне в драките и да подремне. Самуел коленичи в песъкливата почва да разгледа изкривените и разкъсани витла на сондажната бургия. Току преди да прекъснат работа, за да обядват, бургията се бе натъкнала на нещо, на трийсет стъпки дълбочина, което бе приплескало стоманата, като че е олово. Самуел изстърга ръба на витлото с джобното си ножче и заразглежда стружките в дланта си. Очите му засвяткаха от Детска възбуда. Протегна ръка и изсипа стружките в ръката на Том.

— Погледни, сине. Какво мислиш, че е това?

Джо изобиколи предната част на палатката и се приближи. Том се взря в парчетата.

— Каквото и да е, твърдо е — рече той. — Диамант да е, не е, толкова голям… На метал прилича. Или искаш да кажеш, че сме пробили някой заровен локомотив?

Баща му се засмя:

— На трийсет стъпки дълбочина! — Беше във възторг.

— Изглежда ми като инструментална стомана — продължи Том. — Ние тук нямаме нищо, с което да излезем насреща й. — И забеляза едва загатнатия радостен израз в бащиното си лице. Тръпка на споделена радост парна и него. Децата в семейство Хамилтън обичаха миговете, в които умът на баща им захвърляше всякакви юзди. Тогава светът се населяваше с чудеса.

— Метал, казваш — рече Самуел. — И мислиш, че е стомана. Том, първо ще направя едно предположение, а после ще вземем проба. Чуйте сега и запомнете. Мисля, че ще открием никел, може и сребро, въглерод и манган. Как ми се ще да го изкопаем! Намира се в морски пясък. Нали все на това се натъкваме.

— Я повтори, какво е според тебе? Никел и сребро…

— Трябва да е било преди много хиляди века — почна Самуел, а синовете му вече знаеха, че той вижда всичко съвсем ясно. — Тук всичко навярно е било вода, едно вътрешно море, над което са кръжали и гракали чайки. И ако е станало през нощта, било е страшно красиво. Най-напред една светла линия, сетне един бял лъч, а след това цяло дърво от ослепителна светлина, която се спуска на дълга дъга от небето. И тогава водата изведнъж изригва и се вдига огромна гъба от изпарения. Ушите ви щяха да бъдат зашеметени от този звук, защото трясъкът ще дойде едновременно с избухването на водата. След което отново ще настъпи черна нощ, след ослепителната светлина така става. Малко по малко ще почнете да различавате мъртвата риба, която изплува и показва сребристите си кореми в светлината на звездите, а птиците ще се спуснат с писъци да я грабят. Колко красиво само като си го представиш, и какво мъртвило, нали? — Както всеки път, той ги бе накарал да видят всичко.

— Смяташ, че е метеорит, нали? — тихо попита Том.

— Точно така. И ще го докажем с пробата.

— Хайде да го изкопаем! — нетърпеливо каза Джо.

— Ти можеш да го изкопаеш, пък ние ще търсим вода.

— Ако пробата покаже никел и сребро в достатъчно количество, ще има ли полза да се разработи? — Том беше сериозен.

— Ти си ми истински син — рече Самуел. — Та ние не знаем колко е голям, като къща или като шапка!

— Но като извадим още проби, ще видим.

— Можем, само че трябва да направим всичко тайно, а предположенията си да заровим в земята.

— Защо? Не разбирам.

— Виж, Том. Нямаш ли милост към майка си? И без това доста главоболия й създаваме. Предупредила ме е ясно и просто, че ако дам още един долар за патентоване на разни неща, ще има да я помним. Имайте милост! Не виждате ли, че потъва от срам, когато я питат хората с какво се занимаваме? Майка ви е честна жена. И ще трябва да отговори: „Отидоха да изкопаят една звезда.“ — И весело се засмя. — Никога няма да го преживее. А и как ще ни го върне! Три месеца няма да видим баница.

— Но ние не можем да го пробием — каза Том. — Ще се наложи да се преместим на друго място.

— Ще му пуснем малко взрив — рече баща му — и ако не се разпука, тогава ще почнем нова дупка. — Той се изправи. — Сега трябва да се върна до вкъщи за барут и да наточа бургията. Хайде, защо не дойдете и вие с мен? Тъкмо ще изненадаме мама и ще я накараме да готви цяла нощ и да се оплаква. Така ще премълчи, че ни се е зарадвала.

— Някой идва насам, някой тича! — прекъсна го Джо. Наистина към тях в галоп препускаше конник, необикновен конник, който се бе разперил на седлото като вързана кокошка. Когато наближи, разпознаха Ли — лактите му подскачаха като криле, а плитката се мяташе като змия. Чудно бе, че изобщо се държи и че пришпорва коня до краен предел. Спря се задъхан и поде:

— Мис Адам казва ела! Мис Кати зле, идвате бълзо! Мис плаче и вика.

— Чакай малко, Ли — спря го Самуел. — Кога се започна?

— По закуска.

— Добре, успокой се. Как е Адам?

— Мис Адам луда. Клещи, смее, повлъща.

— Естествено — рече Самуел. — Ах, тия млади бащи! И на мен се е случвало. Том, метни ми едно седло, хайде!

— Какво е станало? — попита Джо.

Самуел присви очи и погледна най-малкия си син.

— Аз и двама ви съм измъкнал на тоя свят. И още не сте доказали, че според вас съм му направил лоша услуга. Том, ти ще събереш сечивата. Върни се у дома и наточи бургията. Сандъчето с барут е на лавицата в плевника, само че внимателно, ако ти харесва да имаш ръце и крака! Джо, ти остани да наглеждаш тук.

Но какво ще правя тук сам? — завайка се Джо.

За миг Самуел замълча. После продума:

— Джо, обичаш ли ме?

— Разбира се.

— Ако чуеш, че съм извършил голямо престъпление, ще ме предадеш ли на полицията?

— Какви ги дрънкаш?

— Ще ме предадеш ли?

— Няма!

— Добре тогава. В кошницата ми под дрехите ще намериш две книги. Нови са, тъй че бъди по-нежен с тях. Това е двутомникът на един човек, за когото светът тепърва ще има да слуша. Ако искаш, почни да четеш, все малко ще ти се отворят очите. Казва се „Принципи на психологията“, автор е Уилям Джеймс9, от Източните щати. Няма нищо общо с разбойника по железниците10. Само че, Джо, ха си ме издал за книгите, ха съм те погнал от вкъщи! Майка ти, ако усети, че си давам парите за книги, също ще ме изгони.

Том доведе оседлания кон.

— Може ли след него и аз да ги прочета?

— Да — каза Самуел и преметна леко крак над седлото.

— Хайде, Ли!

Китаецът настояваше да препуснат, но Самуел го озапти:

— По-спокойно, Ли! Обикновено раждането трае по-дълго, отколкото си мислиш.

Известно време яздеха, без да продумат. След малко Ли се обади:

— Жалко, че сте си купил тези книги. Аз ги имам в сбита форма, в един том, само основните текстове. Можех да ви го заема.

— Тук ли ти е? Имаш ли много книги?

— Тук не много, трийсет-четирийсет. Но сте добре дошъл, ако някоя не сте чел…

— Благодаря, Ли. Бъди сигурен, че при първа възможност ще ги прегледам. Знаеш ли, можеш да говориш човешки и с моите момчета. Джо е малко по-лековат, но Том е сериозен и може да му бъде от полза.

— Трудно ще се реша, мистър Хамилтън. Стеснително ми е да разговарям с непознати, но щом казвате, ще се помъча.

При падината, в която се намираше къщата на Траск, подкараха по-бързо.

— Кажи — поде Самуел, — как е майката?

— Предпочитам вие сам да видите и да решите — каза Ли.

— Нали разбирате, когато човек живее сам, както е с мене от толкова време, умът му може да изхвърчи по най-нереалната допирателна, ако социалният му свят излезе дори за малко от релсите.

— Да, знам. Но аз не съм сам, макар че също хвърча по допирателна. Може би не същата.

— Значи не мислите, че си въобразявам?

— Не го зная какво е, но за твое успокоение мога да ти кажа, че и аз имам чувството за някаква чудата особеност.

— Ще излезе, че и с мен е същото — рече Ли и се усмихна. — Да ви кажа ли докъде съм стигнал? Откакто съм дошъл тук, все си припомням китайските приказки, които баща ми разказваше. При нас, китайците, демонизмът е доста добре развит.

— Смяташ, че тя е демон, така ли?

— Разбира се, не — отвърна Ли. — Вярвам, че съм далеч от подобна глупост. Но не знам какво е. Как да ви кажа, мистър Хамилтън, у слугата се насажда способността да усеща вятъра и да съди за климата в дома, където работи. А тук има нещо нередно. И може би то е причината да си спомням бащините приказки с техните демони.

— Вярваше ли баща ти в тях?

— О, не! Но смяташе, че трябва да познавам изворите. И вие, хората на Запада, също сте увековечили не един мит.

— Я ми разправи — рече Самуел — от какво така се смути. По-точно тази сутрин.

— Ако не бяхте дошъл, щях да се опитам — каза Ли. — Но сега няма защо. Сам ще видите. Може и да съм луд. Естествено, мистър Адам така се е стегнал, че току-виж, се скъсал като струна от банджо.

— Подскажи ми нещо, ще спестим време. Какво направи тя?

— Нищо. Там е работата, мистър Хамилтън. И преди съм присъствал на раждания, и то не едно, но това е нещо ново.

— Защо?

— Ами защото… мога само да ви кажа на какво ми заприлича. Много повече напомня жестока битка на живот и смърт, отколкото на раждане.

Когато навлязоха в падината и поеха под дъбовете, Самуел рече:

— Да се надяваме, Ли, че не си ме намерил в лошо време. Необикновен ден, а не ми е ясно защо.

— Няма вятър — каза Ли. — От месец насам за пръв път следобед няма вятър.

— Вярно. Както знаеш, така съм потънал в подробности, че не обръщам никакво внимание на това какъв е денят. Най-напред открихме една заровена звезда, а сега сме на път да извадим на бял свят един съвсем нов човек. — Сред клоните на дъбовете той забеляза жълто огрените ридове. — Да се родиш в такъв хубав ден! Ако тия признаци имат пръст в живота на човека, какъв чудесен живот се задава! Ли, ако Адам играе на много привързан, ще ни се пречка. Затуй стой наблизо, в случай че имам нужда от нещо. Нали? Я виж дърводелците как са насядали под онова дърво!

— Мистър Адам преустанови всяка работа. Реши, че чукането може да смущава жена му.

— Стой наблизо! Значи Адам играе на привързан. Той не знае, че жена му по всяка вероятност не би чула и самия Господ, ако заудря в небето барабаните за вечерна проверка.

Седнали под дървото, работниците вдигнаха ръце за поздрав.

— Как сте, мистър Хамилтън? Как е семейството?

— Много добре, чудесно. Ха! Това не е ли Холман Заека? Къде се губиш бе, Заек?

— Ходих по проучвания, мистър Хамилтън.

— И какво намери, Заек?

— Грънци, мистър Хамилтън! Не можах да намеря дори мулето, с което бях тръгнал.

Продължиха към къщата.

— Ако ви остане минутка — бързо изрече Ли, — бих искал да ви покажа нещо.

— Какво е то, Ли?

— Опитвам се да превеждам древнокитайска поезия на английски, но не съм сигурен става ли. Ще хвърлите ли един поглед?

— С голямо желание, Ли. Какво пък, от това има ли по-добра почерпка?

3

Бялата дървена къща на Бордони беше притихнала в почти зловещо безмълвие. Всички пердета бяха спуснати, Самуел слезе от коня направо на стъпалата, отвърза подутите дисаги и остави животното на Ли. Почука, но никой не се обади и той влезе. След външната светлина всекидневната му се стори мрачна. Надникна в кухнята, чийто под Ли бе изстъргал до бяло. В единия край на печката въздишаше сив каменинов кафеник. Самуел похлопа леко по вратата на спалнята и влезе.

Вътре беше тъмно почти като в рог, защото освен плътно спуснатите транспаранти на прозорците бяха заковани и одеяла. Кати лежеше на голямото балдахинено легло, а до нея с лице, заровено в покривките, седеше Адам. Той вдигна глава и погледна с невиждащи очи.

— Защо седите на тъмно? — благо попита Самуел.

— Тя не иска да й свети — дрезгаво отрони Адам. — Очите я болят.

С всяка стъпка в стаята Самуел добиваше нова тежест.

— Светлина трябва да има — рече той. — Тя може да си затвори очите. Дори ако иска, ще й ги превържа с черна кърпа. — Пристъпи към прозореца и хвана одеялото да го дръпне, но Адам се хвърли отгоре му и го спря.

— Не пипай! — свирепо му заповяда той. — Светлината й пречи!

— Виж какво, Адам — обърна се Самуел, — зная какво ти е. Обещал съм ти да се грижа за всичко и ще си изпълня обещанието. Надявам се само за теб да не се грижа. — Смъкна одеялото, вдигна транспаранта и в стаята нахлуха златните следобедни лъчи.

Кати издаде звук, подобен на мяукане, и Адам се намери до нея.

— Затвори очи, скъпа. Сега ще ти ги покрия с нещо. Самуел пусна дисагите си на един стол и се изправи до леглото, казвайки с нетърпящ възражение глас:

— Адам, ще те помоля да излезеш от стаята и да стоиш навън.

— Не, не мога. Защо?

— Защото не искам да ми се пречкаш. Прието е за напълно нормално да се напиеш.

— Няма да го бъде.

— При мен гневът идва много бавно, а отвращението — още по-бавно — каза Самуел, — но усещам, че и двете почват да се надигат. Излез от стаята и не ми създавай неприятности, иначе ще си отида и всички неприятности ще се струпат върху тебе.

Сега вече Адам го послуша и като го провождаше до вратата, Самуел подвикна:

— И да не си се затичал, ако случайно чуеш нещо! Чакай ме да изляза. — Затвори, забеляза, че в бравата има ключ, и го превъртя. — Разстроен и буен човек — каза той, — обича ви. — Досега не беше се вглеждал в нея. В погледа й откри нескрита омраза, непрощаваща, убийствена омраза. — След малко всичко ще свърши, мила. Кажете ми сега, водата изтече ли? — Враждебните й очи блеснаха към него, ръмжащи, устните й откриха ситните зъби, но не му отговори. Той впери поглед в нея. — Не съм дошъл по своя воля, а като приятел. И съвсем не ми е толкова приятно, млада госпожо. За вашите тревоги нищо не зная, пък и от минута на минута ми става все по-безразлично. Но може би ще ви спестя страданието, кой знае? Ще ви задам още един въпрос. И ако не отговорите и отново ми изръмжите, ще си взема шапката и ще ви оставя да се въргаляте.

Думите му паднаха в съзнанието й като оловни капки във вода. Костваше й грамадно усилие. Потръпвайки, той видя как лицето й се променя, стоманените острия в очите й се скриха, устните й се свиха от права линия на дъга, ъгълчетата се повдигнаха. В ръцете й долови движение, юмруците се разтвориха и пръстите й отново порозовяха. Лицето й пак стана младо и невинно, търпеливо в болката си. Сякаш в някакъв магически фенер бяха подменили една картинка с друга. И тихо му каза:

— Водата изтече призори.

— Така е по-добре. А болките почнаха ли?

— Да.

— На колко време?

— Не знам.

— Добре, аз съм тук от четвърт час.

— Откакто сте дошъл, на два пъти, но слаби.

— Чудесно. Къде са ви кърпите?

— Ей в оная кошница.

— Всичко ще се оправи, мила — меко рече той.

Отвори дисагите и извади едно дебело въже, облечено със синьо кадифе и вързано в двата края на халки. Върху синьото бяха избродирани стотици дребни розови цветчета.

— Лайза ви прати родилното си въже — рече той, — да се държите, когато почне. Направи си го в навечерието на първото раждане. Като се вземат нашите, че и децата на приятелите ни, това въже доста народ е измъкнало на бял свят. — И промуши двете халки в долните стълбове на леглото.

Очите й внезапно светнаха, гърбът й се огъна като пружина и в страните й нахлу кръв. Той я зачака да извика и предпазливо погледна затворената врата. Но вик нямаше, само поредица от глухи изскимтявания. След няколко секунди тялото й се отпусна и ненавистта отново се настани в израза й. Дойде нов напън.

— Ето, мила — утешително заговори Самуел. — Една ли бяха, или две? И аз не знам. Колкото повече вижда човек, толкова се убеждава, че всички са различни. Я да взема да си измия ръцете. — Главата й се затръшка встрани. — Тъй, тъй, моето момиче. Още малко, и бебето ще се покаже. — Положи ръка на челото й, където тъмнееше ядовитият белег. — Как можа да си нараниш така главата?

Главата й се изви назад и острите й зъби се впиха в месестата част на дланта му под малкия пръст. Той извика от болка и се помъчи да се отдръпне, но челюстите й вече се бяха сключили, а главата й се завъртя и заобръща, подмятайки ръката му, както куче си играе с възглавница. Измежду стиснатите й зъби излизаше оглушително ръмжене. Той я зашлеви по бузата, но това се оказа безрезултатно. Тогава Самуел машинално, сякаш се бори с куче, протегна лявата си ръка, хвана я за гърлото и спря дъха й. Тя се огъна, зъбите й разкъсаха месото, отпуснаха се и той издърпа ръката си. От разкъсаната рана струеше кръв. Отстъпи от леглото и погледна поразията, оставена от зъбите й. Сега го обзе страх. Но когато върна очите си върху нея, лицето й отново изглеждаше спокойно, младо и невинно.

— Съжалявам — побърза да каже тя, — о, колко страшно съжалявам! — Самуел потръпна. — От болката беше — оправда се Кати.

Самуел се засмя.

— Май че трябваше да ти запуша устата! Едно време същото ми се случи с една кучка, коли беше. — Забеляза как за миг в очите й просветна ненавист, но тя бързо се оттегли. — Имате ли с какво да го промия? Хората са по-отровни и от змиите.

— Не зная.

— Добре де, уиски поне нямате ли? С уиски ще го промия.

— Второто шкафче.

Заля кървящата рана с уиски и, докато от спирта го засмъдя, опита се да прилепи разкъсаната кожа. В стомаха си усещаше силна премала, желанието да повърне замрежи погледа му. Отпи глътка уиски, дано му премине. При мисълта да обърне отново очи към леглото изпита ужас.

— Някой и друг ден тази ръка за нищо няма да я бива — рече той.

След това Самуел разказа на Адам:

— Изглежда, е направена от китова кост. Докато аз се приготвя, тя роди. Бебето изскочи като тапа. Вода още нямах да го изкъпя. И дори не се хвана за въжето! Все едно от балени, много еластична! — Впусна се към вратата и повика Ли да донесе топла вода. Адам се втурна в стаята. — Момче! — извика Самуел. — Имаш син! Чакай малко! — смъмра го той, защото Адам бе забелязал бъркотията в леглото и лицето му бе почнало да позеленява. — Прати ми Ли — разпореди се той, — а ти, Адам, ако все още имаш власт над ръцете и краката си, бягай в кухнята и ми свари едно кафе! И провери дали лампите са пълни и дали са им чисти шишетата! — Адам се обърна като пияна кукла и излезе от стаята. След миг надникна Ли. Самуел посочи вързопа в коша за пране. — Облей го с топла вода, Ли, и гледай да не го лъхне течение! Господи, Лайза трябваше да е тук. Не мога всичко наведнъж… — И се обърна към леглото. — Ей сега, мила, ей сега ще те изчистя. — Кати отново се сгъна и изръмжа от болка. — След малко ще премине — рече той. — Нали трябва да излезе и ризата. А при тебе става бързо. Ето на, дори не ти се наложи да дърпаш въжето на Лайза… — Но в този момент видя нещо, опули се и незабавно се залови за работа. — Всемогъщи Боже! Още едно!

Както и с първото, второто излезе също тъй лесно и невероятно бързо. Самуел върза пъпната връв, Ли пое второто бебе, изми го, пови го и го постави в коша. Самуел почисти майката, отмести я нежно и смени постилките. Но установи, че няма никакво желание да я погледне в лицето. Пипаше колкото може по-живо, тъй като ухапаната ръка бе почнала да се вдървява. Покри я до брадичката с чист бял чаршаф и повдигна главата й да й пъхне чиста възглавница. Накрая се наложи да я погледне. Златистите й коси бяха мокри от пот, но в израза бе настъпила промяна — сега беше безизразен, каменно застинал. Гърлото й видимо пулсираше.

— Имаш двама синове — рече Самуел, — две чудесни момчета. Но не си приличат. Родиха се в отделни ризи. — Тя го наблюдаваше хладно и без никакъв интерес. — Сега ще ти ги покажа.

— Не — безчувствено отсече тя.

— Хайде, хайде, не искаш ли да си видиш синовете?

— Не. Не ги искам.

— Ох, как ще се промениш! Сега си изморена, но после ще бъде друго. И да ти кажа ли? Такова бързо и лесно раждане още не бях виждал в живота си.

Очите й се отместиха от лицето му.

— Не ги искам. Искам да затулите прозорците, не ми трябва светлина.

— От изтощението е. Подир някой и друг ден ще почувстваш друго. Нищо няма да помниш.

— Ще помня! Вървете си. Изнесете ги! Да дойде Адам!

Самуел бе изненадан от тона й — в него не личеше нито неразположеност, нито изтощение, нито мекота. Затова думите му прозвучаха, без да ги е искал:

— Противна си ми! — След което му се дощя изреченото да се върне обратно в гърлото му и в мисълта. Но словата не направиха на Кати никакво впечатление.

— Пратете Адам — повтори тя.

В малката всекидневна Адам погледна разсеяно синовете си, побърза да влезе в спалнята и затвори вратата. След миг се дочуха удари — той отново заковаваше одеялата на прозорците. Ли донесе кафето на Самуел.

— Ръката ви изглежда много зле — рече той.

— Виждам. Страх ме е, че ще ми направи някоя беля.

— Защо ви го направи тя?

— Знам ли? Не е като другите хора.

— Мистър Хамилтън — каза Ли, — позволете ми да се погрижа за ръката ви. Иначе може да я загубите.

Самуел се уплаши до смърт.

— Прави каквото искаш, Ли. В душата ми се е свила и мъка, и страх. Да бях сега дете, че да заплача! Много стар съм вече, за да се паникьосвам. В такова отчаяние не съм изпадал кой знае откога, от оня миг, когато в ръката ми, до един бликнал извор, издъхна едно птиче.

Ли излезе от стаята и след малко се върна, носейки малка абаносова кутия с гравирани усукани дракони. Седна до Самуел и извади отвътре един китайски бръснач с формата на клин.

— Ще боли — тихо предупреди той.

— Ще гледам да изтърпя, Ли.

Китаецът прехапа устни, изпитвайки сякаш болката, която щеше да причини, и дълбоко сряза ръката около белезите от зъбите, откривайки отдолу и отгоре месото, сетне оряза оръфаните краища и от раната накрая рукна чиста червена кръв. Разклати шишенце с някаква жълтеникава емулсия — на етикета се четеше „Балсам на Хол“ — и заля дълбоките срезове. Напои носна кърпа с балсама и превърза ръката. Самуел изтръпна от болка и се хвана със здравата си ръка за облегалото.

— Предимно карболова киселина — поясни Ли. — Усеща се по миризмата.

— Благодаря ти, Ли. Стегнал съм се като децата.

— Според мен по-спокоен не съм бил — каза Ли. — Ще ви направя още една чаша кафе. — Върна се с две чаши и отново седна до Самуел. — Смятам да се махна. По своя воля никога не бих стоял в кланица.

— Какво искаш да кажеш? — Самуел изстина.

— И аз не знам. Просто се изпуснах.

— Хората са глупаци, Ли — Самуел потрепера. — Май не ми беше хрумвало досега, но и китайците са глупаци.

— Какво ви кара да мислите така?

— Може би защото си въобразяваме, че чужденците са по-силни и по-добри от нас.

— Не ви разбирам.

— Сигурно тази глупост е нужна — каза Самуел. — Борбата с драконите, самохвалството, жалката храброст постоянно да предизвикваме Бога и детинският страх, който превръща всяко сухо дърво край притъмнелия път в призрак. Може би е хубаво и необходимо, но…

— Не ви разбирам — търпеливо повтори Ли.

— Навярно някакъв вятър е раздухал въглените в глупавата ми глава — каза Самуел. — По гласа ти познавам, че и с теб е така. Над тази къща чувам да плющят крила. Чувствам, че наближава нещо страховито.

— И аз.

— Знам, че и ти. И това ме кара да съм още по-неспокоен в своята глупост. Това раждане стана твърде бързо, твърде лесно, все едно че е родила котка. И аз се боя за тия котенца. Ужасни мисли ми се въртят в главата.

— Пак не разбирам — за трети път рече Ли.

— Искам да доведа тук жена си — извика Самуел. — Стига кошмари, стига призраци, стига глупост! Искам тя да дойде. Казват, миньорите занасяли в забоите канарчета, за да изпробват въздуха. Лайза не се поддава на глупостите. И освен това, Ли, ако Лайза забележи призрак, значи това е призрак, а не откъслек от някакъв кошмар. Ако Лайза долови опасност, ще трябва да залостим вратите.

Ли се надигна и приближи коша за прането да погледне новородените, но трябваше да се взре, тъй като светлината ненадейно бе почнала да гасне.

— Спят — каза той.

— Още малко, и ще ревнат. Ли, защо не впрегнеш, да отидеш до нас и да доведеш Лайза, а? Кажи й, че имам нужда от нея. Ако Том е там, нека остане да наглежда къщата. Ако не е, ще го пратя на сутринта. Ако Лайза рече да се опъне, кажи й, че тук имаме нужда от женска ръка, от проницателния поглед на жена. Тя ще те разбере.

— Ще отида — каза Ли. — Може пък и да се плашим един друг като деца на тъмно.

— И на мен ми мина през ума — рече Самуел. — Кажи на Лайза, че съм си наранил ръката на сондата. За нищо на света не й обаждай какво и как е станало в действителност.

— Първо ще запаля няколко лампи и след това тръгвам — каза Ли. — Нейното присъствие ще ни донесе облекчение.

— Точно така, Ли, ще ни донесе. Тя ще съумее да хвърли светлина в тази подземна дупка.

След като Ли подкара в сумрака, Самуел пое в лявата си ръка една лампа, но трябваше пак да я остави на пода, за да си отвори вратата на спалнята. Вътре бе тъмно като в рог и жълтата светлина се устреми нагоре, без да докосва леглото. Силен и рязък, оттам долетя гласът на Кати:

— Затвори вратата! Не искам светлина. Излез, Адам! Искам да остана сама, на тъмно!

— Искам да остана при теб — дрезгаво рече Адам.

— Не ми трябваш.

— Ще остана.

— Остани, но повече не ми приказвай! Моля, затворете вратата и махнете лампата!

Самуел се върна във всекидневната. Остави лампата на масата до коша за прането и надникна към двете спящи личица. Стиснаха клепачи и се разсумтяха — светлината явно ги подразни. Самуел погали сгорещените челца с пръст. Едното от близначетата отвори уста, прозя се необикновено широко и пак заспа. Самуел отмести лампата, приближи външната врата и пристъпи на открито. Вечерницата беше толкова ярка, че слизайки към западните планини, сякаш пулсираше в лумнали пламъци. Във въздуха не помръдваше нищо и Самуел долови аромата на черния пелин, напечен през деня. Бе непрогледно тъмна нощ. И гласът, който се обади в мрака, го сепна.

— Как е тя?

— Кой си ти? — попита Самуел.

— Аз съм, Заека! — Човекът излезе от тъмното и светлината на отворената врата очерта формите му.

— Майката ли, Заек? А, добре е тя…

— Ли каза близнаци.

— Да, момчета. По-хубаво от това здраве му кажи! Сега вече се надявам, че мистър Траск ще разкопае долината до корен. И ще засее само захарна тръстика. — Самуел не си даде сметка как промени темата: — Знаеш ли, Заек, на какво налетяхме днес? На метеорит!

— Какво е това, мистър Хамилтън?

— Опашата звезда, която е паднала преди милион години.

— Сериозно? И я намерихте? Ей, какви работи! А как си нарани ръката?

— Нали ти казах, опашата звезда. — Самуел се засмя. — Не е толкова интересно. Прищипах я на скрипеца.

— Лошо ли?

— Не, не лошо.

— Две момчета! — повтори Заека. — Моята ще пукне от завист.

— Защо не влезеш да поседнеш?

— Не, не, благодаря. Отивам да спя. С всяка година утрото сякаш идва все по-рано.

— Така е, Заек. Лека нощ.

Лайза Хамилтън пристигна към четири сутринта. Самуел спеше на стола и сънуваше, че е хванал един нажежен до червено железен лост и не може да го пусне. Лайза го събуди и огледа ръката му още преди да е хвърлила поглед към бебетата. И докато се зае да свърши както трябва нещата, които той бе почнал по своя тромав, мъжки начин, даде му нареждания и го отпрати. Трябваше да стане още тази минута, да оседлае Славословие и да препусне направо към Кинг Сити. И без да гледа кое време е, да събуди оня нехранимайко доктор, за да му оправи ръката. При положение че не е нещо сериозно, да се върне вкъщи и да чака. А освен това е престъпление да изостави най-малкия си син, не по-голям от бебе, да клечи до някаква дупка в земята и да няма кой да се погрижи за него. Работата е такава, че не е чудно от нея да се позаинтересува и сам Господ Бог.

Самуел бе жадувал за обективност, за действие и ги намери. Тя го бе отпратила на разсъмване. Ръката му бе превързана в единайсет, а към пет следобед вече се намираше на собствения си стол, пред собствената си маса, съскащ от треска, докато Том вареше кокошка, за да го нагости със супа.

Три дни пролежа Самуел в борба с трескавите призраци, като им измисляше всякакви имена, и накрая огромната му сила срази възпалението и то скимтящо побягна.

Вдигайки поглед към Том, с прояснени очи той каза:

— Трябва да ставам. — Опита се, но се отпусна безпомощно назад и се закиска — това бе звукът, който издаваше, когато някоя сила в света се случеше да го порази. Беше си втълпил, че дори победен, пак би могъл да открадне една малка победа, присмивайки се на поражението. А Том продължаваше да му поднася пилешка супа, от което вече му идваше да го усмърти. Бабините деветини все така владееха света и все още се намираха хора да вярват, че пилешката супа лекува всяко страдание и болест, та дори би добре дошла и за погребение.

4

Лайза не се прибра цяла седмица. Почисти къщата на Траскови от тавана до всяка жилка на дъсчените подове. Изпра всичко, което позволяваше да бъде сгънато и напъхано в корито, а останалото изми със сюнгер. За новородените състави делова програма и с радост отбеляза, че плачат почти през цялото време и са почнали да наддават на тегло. Използваше Ли като роб, тъй като не му вярваше особено. На Адам не обръщаше внимание, понеже не можеше за нищо да го вкара в работа. Накара го да измие прозорците и щом той приключи, изми ги втори път сама.

С Кати прекара достатъчно време, за да реши, че е разсъдливо момиче, което не говори много и не се мъчи да учи баба си как се прави баница. Прегледа я обстойно и установи, че е напълно здрава, че не е нито разранена, нито заразена и че няма да може да кърми.

— Толкоз по-добре — бе заявила тя. — Тия двамата дръвници могат да изсмучат такъв дребосък като тебе до последната капчица кръв. — Бе забравила, че е по-дребна от Кати и че бе откърмила всичките си деца.

В съботния следобед Лайза прегледа още веднъж какво е свършила, остави списък с напътствия, дълъг колкото ръката й, в който се изчерпваше всичко — от колики до развъждане на къщни мравки, стегна пътната си кошница и нареди на Ли да я откара у дома.

Свари къщата си във вид на противно мръсен обор и се залови да я почисти с размаха и отвращението на един Херкулес. Самуел я издебваше да прелети наблизо, за да я пита.

— Как са децата?

— Добре са, растат.

— Как е Адам?

— Как! Носи се уж като жив, но по нищо не му личи. Мъдър е Господ, че е дал пари на такива особени хора, иначе биха загинали от глад.

— Как е мисис Траск?

— Кротка, отпусната, като повечето източни богаташки (Лайза не бе срещала нито една източна богаташка), но от друга страна, послушна и почтителна.

— Чудна работа — рече Лайза, — не мога да видя у нея нито един истински недостатък, освен може би дето е малко мързелива, но пак нещо не ми харесва. Да не е пък заради тоя белег? От какво й е?

— Не знам — отвърна Самуел.

Лайза насочи показалеца си като пистолет между очите му.

— Ето какво ще ти кажа. Без и самата да го съзнава, тя някак е омагьосала съпруга си. Върти се около нея като болен гъсок. Мен ако питаш, още не е успял да си види близнаците както трябва.

Самуел изчака Лайза да се завърти около него и пак попита:

— Добре де, щом тя е мързелива, а той я обикаля като месечина, кой ще ги гледа тия чудесни дечица? Близнаците искат грижа!

Лайза остави метлата, дръпна един стол до него и седна с ръце на коленете.

— Не забравяй, никога не бих казала истината, ако ти не ми вярваш!

— Аз и не мисля, че можеш да излъжеш, скъпа — каза той, а тя се усмихна, вземайки думите му за комплимент.

— Добре, ще ти кажа нещо, дето може да ти се стори прекалено. Понеже нищо не знаеш.

— Кажи!

— Самуел, нали го знаеш този китаец с дръпнатите очи и плитката, със заваления говор?

— Ли? Разбира се, знам го.

— Хубаво. Не би ли казал направо, че е езичник?

— Отде да знам?

— Виж, Самуел, всеки ще си го помисли. Но той не е. — И тя се изправи.

— А какъв е?

Тя го потупа по ръката с железния си пръст.

— Презвитерианец, при това доста умен, доста умен, ти казвам, като му пресееш шантавите приказки. А? Какво ще кажеш?

В старанието си да задържи смеха гласът на Самуел излезе съвсем неравен:

— Не може да бъде!

— Пък аз ти казвам, че може! Е, сега кой, мислиш, се грижи за близнаците? Аз на езичник от начало до край вяра нямам, но на презвитерианец… Разбра всичко, на което го научих.

— Нищо чудно тогава, че наддават — рече Самуел.

— Похвала заслужава, че и молитва!

— И туй ще направим — съгласи се Самуел, — двамата!

5

Една седмица Кати отдъхваше и събираше сили. Втората събота на октомври тя не излезе от спалнята си цялата сутрин. Адам реши да влезе, но беше заключено.

— Заета съм — извика му тя и той се отдалечи.

Сигурно си подрежда тоалетната масичка, помисли той, защото я чу да отваря и затваря чекмеджета. Късно следобед Ли се приближи до Адам, приседнал на стъпалата.

— Миси ме плаща до Кинг Сити да купи бибелон — с нежелание съобщи той.

— Добре, върви — каза Адам, — нали ти е господарка.

— Миси казва да не се влъща до понеделник. Да вземе…

— От дълго време не е вземал почивен ден — спокойно се обади Кати от вратата. — Една почивка ще му дойде добре.

— Разбира се — рече Адам. — Просто не съм се сетил. Приятно прекарване! Ако имам нужда от нещо, дърводелците нали са тука…

— Неделя мъжете плибилат у дома.

— Ще извикам индианеца. Лопес ще ми помогне.

Ли почувства погледа на Кати.

— Лопес пиян. Намелих бутилка уиски.

— Аз мога да се справя, Ли! — сприхаво рече Адам. — Стига си спорил!

Ли погледна Кати, застанала на прага. Сетне наведе очи.

— Може вълне късно — каза той и му се стори, че между очите й се появиха две тъмни резки, които веднага изчезнаха. — Довиждане — рече той и се обърна.

Когато се свечери, Кати се прибра в стаята си. В седем и половина Адам почука на вратата.

— Приготвил съм ти вечеря, скъпа. Не е много.

Вратата се отвори, сякаш е чакала току зад нея. Беше спретнато облечена в тоалет за път, с обточен с черен ширит жакет, с черни кадифени ревери и големи смолисти копчета. На главата си имаше широкопола сламена шапка с миниатюрно дъно, която се прикрепяше от дълги игли за коса с катраненочерни камъни. Адам зяпна. Но тя не му даде възможност да се обади.

— Заминавам.

— Кати, какво значи това?

— Бях ти казала.

— Не си.

— Не си ме чул. Няма значение.

— Не ти вярвам.

Гласът й бе като мъртъв, студен като метал.

— Пет пари не давам дали вярваш. Отивам си.

— Децата…

— Можеш да ги хвърлиш в някой от кладенците си.

Той нададе панически вик:

— Кати! Ти си болна. Не можеш да си отидеш! От мене? Не, не… Не от мене!

— Мога да направя всичко. На тебе всяка жена може да направи каквото си иска. Ти си глупак.

Думата проби мъглата, която го бе обгърнала. Неочаквано ръцете му се протегнаха към раменете й и я блъснаха назад. И додето тя се изправи на крака, той извади ключа от другата страна на вратата, тръшна я и заключи. Застана запъхтян, допрял ухо до дъската, а в него се разля отровата на безумно отвращение. Слухът му долови, че тя се движи тихо насам-натам. Отвори се чекмедже и в главата му подскочи мисъл: тя ще остане! След това чу изщракване, което не успя да определи. Ухото му почти докосваше вратата. Гласът й прозвуча толкова отблизо, че той отхвърли глава назад. В гласа й долови особена плътност.

— Скъпи — тихо рече тя, — не знаех, че ще го приемеш по този начин. Съжалявам, Адам.

Дъхът му хрипливо изскочи от гърлото. Мъчейки се да завърти ключа, ръката му се разтрепера и след като го обърна, той падна на пода. С един тласък отвори вратата. Тя бе застанала на три стъпки. В дясната си ръка държеше неговия 44-калибров „Колт“, чието дуло черно се вглеждаше в него. Направи стъпка към нея и забеляза, че петлето е запънато.

Тя дръпна спусъка. Тежкият куршум го блъсна в рамото, сплеска се и откъсна парче от плешката му. Блясъкът и изтрещяването го задушиха, той се затътра назад и падна. Бавно и предпазливо, както се пристъпва към ранено животно, тя се приближи към него. Той се вторачи в очите й, които безстрастно го оглеждаха. Сетне подхвърли револвера на пода до него и напусна къщата. Дочу стъпките й на верандата, по трошливите сухи дъбови листа на пътеката и повече нищо. А еднообразният звук, който бе долитал през цялото време, беше плачът на двете близначета, настояващи да си получат вечерята. Той бе забравил да ги нахрани.

1

Новият наместник-шериф, назначен да се грижи за района на Кинг Сити, се казваше Хорас Куин. Оплакваше се, че новата му длъжност твърде често го откъсвала от ранчото му. Жена му се оплакваше още повече, но истината е, че откак Хорас бе станал наместник, не се бе случвало никакво по-особено престъпление. Той бе предвиждал да си извоюва добро име и да се кандидатира за шериф. Шерифът е длъжностно лице с голяма важност. Неговият пост не е така несигурен като този на областния прокурор и е почти толкова тежък и достоен, колкото на един съдия от върховния съд. Хорас нямаше желание цял живот да остане в чифлика си, а и жена му се натискаше да живее в Салинас, където имаше някакви роднини.

Когато до Хорас стигна мълвата, потвърдена от индианеца и дърводелците, че Адам Траск е бил застрелян, той мигновено оседла коня си и остави на жена си да довърши разрязването на свинята, която бе заклал сутринта.

Точно северно от големия чинар, където Хестърският път свива вляво, Хорас срещна Джулиъс Юскадай. Джулиъс тъкмо се стараеше да реши дали да отиде на лов за яребици, или да слезе в Кинг Сити и там да хване влака за Салинас, та да отръска част от прахоляка по панталоните си. Юскадай бяха заможни и красиви хора с баски произход.

— Ако тръгнеш с мене, отивам в Салинас — каза му Джулиъс. — Казаха ми, че точно до „Джени“, недалеч от Лонг Грийн, имало ново заведение на някоя си Фей. Чух, било много хубаво, като в Сан Франциско. Имало и пианист.

Хорас облегна лакът върху лъка на седлото и подгони с камшика една муха от рамото на коня.

— Друг път — каза той. — Сега трябва нещо да свърша.

— Да не би да си тръгнал към Траск, а?

— Именно. Ти чу ли нещо?

— Да, само че няма никакъв смисъл. Мистър Траск се бил застрелял в рамото с един четирийсет и четири, а после изгонил останалите от ранчото. Как може човек да се застреля в рамото с четирийсет и четвърти калибър, а, Хорас?

— Не знам. Тия от Изтока са много хитри. Затуй реших да отида и да проверя на място. Жена му не роди ли скоро?

— Близнаци, както чух — рече Джулиъс. — Може би те са го застреляли.

— Единият е държал револвера, а другият дръпнал спусъка, така ли? Друго не чу ли?

— Все объркани работи, Хорас. Не искаш ли компания?

— Нямам намерение да те назначавам за свой заместник, Джулиъс. Шерифът разправяше, че ревизорите вдигали голяма патърдия заради заплащането. Хорнби от Алъсал така възложил на баба си да го замества и я държал на пусия три седмици точно преди Великден.

— Шегуваш се!

— Не, не се шегувам. Пък и шерифска звезда нямаш.

— Я остави, аз съвсем не искам да ти ставам заместник. Просто си рекох да те придружа, за компания. Любопитно ми е.

— И на мене. Много ще ми е приятно да дойдеш. Ако стане нещо, винаги мога да ти нанижа свидетелската клетва на шията. Как я нарече тази на новото заведение?

— Фей. Била от Сакраменто.

— В Сакраменто много ги бива. — И докато яздеха нататък, Хорас разказа точно в какво ги бива тия от Сакраменто.

Беше приказен ден за езда. И когато свиха в падината на Санчес, взеха да ругаят лошия лов през последните години. Има три неща, които никога не са както трябва: земеделието, риболовът и ловът, естествено, в сравнение с други години. Джулиъс рече:

— Исусе, как ме е яд, че са ги избили гризлите! В осемстотин и осемдесета дядо ми утрепал една около Плейто, тежала четиристотин килограма!

След което замлъкнаха, навлизайки с конете си под дъбовете, мълчание, което идваше от самото място. Никакъв звук, никакво движение.

— Тъкмо се чудех дали е завършил ремонта на старата къща — обади се Хорас.

— Къде ти! Нали Холман Заека работеше тука, от него знам, че Траск ги събрал един ден и ги изгонил. Казал им повече да не се връщат.

— Казват, че Траск имал цяло гърне с пари.

— Абе, добре е човекът, нищо не му липсва — каза Джулиъс.

— Сам Хамилтън му пробива четири кладенеца, ако и него не е прогонил.

— Как е мистър Хамилтън? Все се каня да го навестя.

— Много е добре. Както винаги, пълен с енергия.

— Трябва да отида някой ден да го видя — повтори Хорас. На стъпалата ги посрещна Ли.

— Здравей, Чан Чун! — подвикна Хорас. — Господарят ти тук ли е?

— Болен — отговори Ли.

— Искам да го видя.

— Не може вижда. Болен.

— Хайде, стига — рече Хорас. — Предай му, че наместник-шерифът Куин настоява да го види.

Ли изчезна и след миг се върна.

— Влезте — рече той. — Аз взима кон.

Адам лежеше на балдахиновото легло, където се бяха родили близнаците. Подпираше се на висока купчина възглавници, а лявото му рамо и половината гърди бяха превързани на топка с каквото се е намерило в къщата. Стаята миришеше на Холовия балсам. (По-късно Хорас бе рекъл на жена си: „Ако някога си виждала смъртта в очите, това беше!“) Страните на Адам се бяха слепили с костта и опъваха кожата на носа му. Очите му сякаш щяха да изскочат от главата и заемаха цялата горна половина на лицето, светещи от страданието, напрегнати и късогледи. Кокалестата му дясна ръка стискаше завивката.

— Здравейте, мистър Траск — рече Хорас. — Чух, нещо сте пострадал. — Почака за отговор и продължи: — И си казах, я да го наобиколя и да видя как е. Та как стана? — По лицето на Адам премина прозрачният израз на някаква неудържима досада. Той едва се помести в завивките. — Ако ви боли, като говорите, шепнете — доброжелателно додаде Хорас.

— Само като си поема дълбоко дъх — нечуто каза Адам. — Чистех си револвера и той гръмна.

Хорас и Джулиъс се спогледаха. Адам улови този поглед и страните му порозовяха от притеснение.

— Редовно се случва — каза Хорас. — Под ръка ли ви е револверът?

— Мисля, че Ли го прибра.

Хорас пристъпи до вратата.

— Хей, Чан Чун! Я донеси револвера!

В същия момент Ли пъхна револвера с дръжката напред през полуотворената врата. Хорас го огледа, измъкна барабана, изсипа патроните и помириса цилиндъра на единствената празна клетка.

— Тия проклетии се чистят по-добре, ако са насочени навън, а не към човека. Ще се наложи да дам доклад в околията, мистър Траск. Няма да ви отнемам много време. Вие сигурно сте чистил цевта с шомпол, револверът е гръмнал и ви е улучил в рамото.

— Точно така, сър — живо отговори Адам. — Защото при чистенето не извадихте барабана.

— Именно.

— А вие пъхахте шомпола с дулото към вас и със запънат ударник? — От бързото вдишване дъхът на Адам заскриптя. — И навярно шомполът също е изхвръкнал, пронизал ви е и ви отнесъл лявата ръка, така ли? — Бледите, измити от слънцето очи на Хорас не се отделяха от лицето на Адам, когато добронамерено добави: — Какво се случи, мистър Траск? Кажете ми какво стана.

— Казвам ви честно, сър, нещастен случай.

— Нали не бихте искал да напиша в доклада си това, което току-що разказах? Шерифът ще си помисли, че съм полудял. Какво стана?

— Как да кажа, аз много-много с револвери не съм боравил. Може и да не е станало точно така, но го чистех и той изгърмя.

В носа на Хорас нещо засвири и той пое въздух през устата, за да го спре. Приближи се бавно от краката към главата и облещените очи на Адам.

— Вие пристигнахте неотдавна от Източните щати нали, мистър Траск?

— Точно така, от Кънетикът.

— И сигурно там хората вече не използват толкова много огнестрелните оръжия?

— Не много.

— Дивечът ли намаля?

— Е, все има.

— Значи сте свикнал повече на пушки.

— Така е. Но аз не съм ходил често на лов.

— Предполагам, че почти не сте използвал револвери, тъй че и не знаете как да си служите с тях.

— Това е вярно — искрено рече Адам. — Малцина там имат пистолети.

— И значи, щом пристигнахте тук, купихте си този четирийсет и четвърти калибър, понеже тук всички имат, и искахте да се научите как се борави, нали?

— Ами помислих, че няма да е зле да се науча.

Джулиъс Юскадай стоеше напрегнат, с израз и тяло готов да погълне всичко, заслушан, но мълчалив. Хорас въздъхна и дръпна погледа си от Адам. Очите му се плъзнаха покрай Джулиъс и над него, след това се върнаха отново към собствените му ръце. Остави револвера върху тоалетната масичка и прилежно подреди до него оловно-пиринчените патрони.

— Знаете ли — поде той, — аз съм шерифски наместник от скоро време. Мислех си, че ще е приятна работа и подир някоя година току виж, кандидатирам се за шериф. Но работата изисква доста кураж. И хич не ми е приятна. — Адам го наблюдаваше с неспокойствие. — Смятам, че досега никой не се е страхувал от мене. Да ми е сърдит, да, но не и да се страхува. Долно е, би ме накарало да се чувствам подлец.

— Хайде сега! — раздразнено се обади Джулиъс. — Не можеш да си подадеш оставката по никое време.

— Това е гнусотията, че не мога, дори да исках. И така, мистър Траск, вие сте служил в кавалерията на Съединените щати. А кавалерията е въоръжена с карабини и револвери. Вие… — Млъкна и преглътна. — Какво точно стана, мистър Траск?

Очите на Адам сякаш се разшириха, влажни и почервенели по краищата.

— Нещастен случай беше — прошепна той.

— Имаше ли свидетели? С вас ли беше жена ви, когато стана?

— Адам не отговори и Хорас го видя, че затваря очи. — Мистър Траск, зная, зле ви е. И гледам всичко да бъде колкото може по-безболезнено. Хайде сега, почивайте, пък аз в това време ще поговоря с нея. — Почака миг, после се обърна към вратата, където бе застанал Ли. — Чан Чун, кажи на господарката, че ще бъда възхитен, ако си поговорим няколко минути.

Ли остана безмълвен. Без да отваря очи, Адам каза:

— Жена ми отиде на гости.

— И не е присъствала на нещастието? — Хорас хвърли поглед към Джулиъс и видя странното изражение на устните му. В ъглите устата му се бе извила нагоре едва забележимо, като в язвителна усмивка. През мисълта му блесна: „Джулиъс е стигнал по-далеч от мене, бива го за шериф.“ — Разкажете — рече той, — това ми е някак любопитно. Жена ви роди дете, всъщност близнаци, преди две седмици, а сега е отишла на гости. Да не е заминала с децата? Стори ми се, преди малко ги чух. — Хорас се наведе над леглото и бутна лакътя на стиснатата дясна Адамова ръка. — Противно ми е, но сега не мога да зарежа всичко. Траск! — викна той. — Искам да ми кажете какво се е случило! Това вече не е от любопитство, а в името на закона. Хайде, по дяволите, отворете си очите и разкажете! Иначе, Господ ми е свидетел, ще ви отведа при шерифа, нищо, че сте ранен.

Адам вдигна клепачи — очите му бяха празни като на сомнамбул. Гласът му бе равен, без никаква интонация, без чувство. Произнасяше сякаш съвършено точно думи от език, който не разбира.

— Жена ми замина — каза той.

— Къде отиде?

— Не зная.

— Как да разбирам това?

— Не зная къде е отишла.

Обаждайки се за първи път, Джулиъс ги прекъсна:

— Защо е заминала?

— Не знам.

— Внимавайте, Траск! — ядоса се Хорас. — Почвате да играете опасна игра, а на мен хич не ми допада онова, което почвам да си мисля. Длъжен сте да знаете защо е заминала.

— Не зная защо е заминала.

— Болна ли беше? Имаше ли в поведението й нещо необичайно?

— Не.

— Чан Чун — Хорас се обърна към Ли, — ти знаеш ли нещо по този въпрос?

— Събота бил Кинг Сити. Влъща се май дванайсет плез нощта и намила мистъл Тласк на земята.

— Значи и ти не си бил, когато е станало?

— Не е бил.

— Ясно, Траск, налага се отново да се обърна към вас. Отвори малко това перде, Чан Чун, не мога да виждам. Така е по-добре. Първо, нека бъде вашата, докато не съм се намесил. Жена ви заминала. Тя ли стреля по вас?

— Беше нещастен случай.

— Добре де, нещастен случай, но револверът в ръката й ли беше?

— Беше нещастен случай.

— Не сте особено услужлив. Но да кажем — заминала и се наложи да я открием — разбирате ли? — лесно е като детска игра. Така излиза, ако ви слушам. Откога сте женени?

— Близо година.

— Какво й беше моминското име?

След продължителна пауза Адам тихо рече:

— Няма да ви кажа. Обещал съм.

— Внимавайте! Откъде е?

— Не зная.

— Мистър Траск, само заради приказките ви трябва да ви тикна в околийския затвор. Дайте ни описание. Колко беше висока?

— Не много висока — очите на Адам светнаха. — Малка и нежна.

— Чудесно. Каква коса? Очи?

— Тя беше красива.

— Беше?

— Е!

— Особени белези?

— Господи, никакви. Да… белег на челото.

— Не знаете името й, нито откъдешна е, нито къде е заминала, не можете да я опишете. И ме смятате за глупак.

— Това беше нейна тайна — каза Адам. — Бях обещал да не я разпитвам. Страхуваше се за някого. — И без предупреждение Адам заплака. Цялото му тяло се затресе, дъхът му високо и начесто засвистя. Така плачат безнадеждните.

Хорас усети, че го обзема съжаление.

— Ела в другата стая, Джулиъс — каза той и тръгна към всекидневната. — Е, Джулиъс? Кажи какво мислиш. Луд ли е?

— Не мога да знам.

— Дали не я е убил?

— И на мен това ми мина.

— На мен също — призна Хорас. — Боже мой! — Втурна се към спалнята и се върна с револвера и патроните. — Забравих ги. Няма дълго да се задържа на тази работа.

— Какво ще правиш? — попита Джулиъс.

— Струва ми се, нищо. Нали ти казах, не ми се щеше да ти предлагам заплата, но сега трябва да си вдигнеш дясната ръка.

— Не искам да ме упълномощаваш, Хорас. Искам да отида в Салинас.

— Нямаш друг избор, Джулиъс. Ако не си вдигнеш смотаната ръка, ще трябва да те арестувам.

Джулиъс вдигна ръка с нежелание и повтори клетвата с отвращение.

— Значи това ми се пада, дето ти правих компания — каза той. — Баща ми жив ще ме одере. Казвай, сега какво?

— Аз ще прибягам до шефа. Имам нужда от шерифа. Ще арестувам Траск, но не искам да го мърдам от тук. А ти, Джулиъс, ще трябва да останеш. Съжалявам. Имаш ли оръжие?

— Глупости! Нямам.

— Добре, вземи това, ето ти и звездата ми. — И Хорас отбоде звездата от ризата си и му я подаде.

— И кога ще се върнеш?

— Когато сколасам. Ти виждал ли си някога мисис Траск?

— Не съм.

— И аз не съм. И трябва да кажа на шерифа, че Траск не знае нито името й, нито нищо. Не е много висока, но е красива. Ама че дяволско описание! Най-добре да си дам оставката, преди да разкажа на шерифа, защото и без това положително ще ме уволни, като ме чуе. Смяташ ли, че е възможно той да я убие?

— Отде, по дяволите, да знам!?

— Не се нервирай.

Джулиъс пое револвера, нареди патроните в барабана и го подхвърли в ръка.

— Хорас, искаш ли да ти дам един съвет?

— Струва ли ти се, че имам нужда?

— Ами… Сам Хамилтън я познаваше. Заека ни обади, че той е изродил децата й, а мисис Хамилтън се е грижела за нея. Защо не се отбиеш пътем, да разбереш как изглежда в действителност?

— Сега съм сигурен, че трябва да задържиш звездата — каза Хорас. — Добър съвет. Аз тръгвам.

— Искаш ли да огледам наоколо?

— Искам само да внимаваш да не изчезне и той и да не си причини нещо. Разбрано? Пази се!

2

Към полунощ Хорас се качи на товарния влак в Кинг Сити и се настани при машиниста. На сутринта бе вече в Салинас. Като околийски център, Салинас бързо се разрастваше. Всеки момент населението трябваше да надхвърли две хиляди души. Беше най-значителното градче между Сан Хосе и Сан Луи Обиспо и всеки разбираше, че му предстои блестящо бъдеще. От гарата на Южната тихоокеанска железница Хорас се отправи към „Евтината гостилница“ да закуси. Не искаше да вдига шерифа толкова рано и да причинява каквато и да е неприязненост, когато това не е необходимо. В гостилницата се натъкна на младия Уил Хамилтън, който с пепитения си костюм имаше вид на преуспяващ бизнесмен.

Хорас седна на масата при него.

— Как си, Уил?

— О, много добре.

— По работа ли?

— Ами да, имам една малка сделка.

— Някога пък може и за мен да се сетиш. — На Хорас му се стори странно, че говори така с един тъй млад човек, но около Уил Хамилтън се носеше ореолът на успеха. Всеки знаеше, че един ден ще стане доста влиятелна фигура в околията. Има хора, чието бъдеще, добро или лошо, просто се излъчва от самите тях.

— Непременно, Хорас. Според мен ранчото ти отнема цялото време.

— Ако изникне нещо друго, може би ще се реша да го дам под наем.

Уил се наведе през масата.

— Знаеш ли, Хорас, нашият район от околията е доста пренебрегнат. Не ти ли е хрумвало да се кандидатираш за някоя длъжност?

— Какво имаш предвид?

— Ами нали си пълномощник. Не си ли мислил да се кандидатираш за шериф?

— Не, не съм.

— Добре, помисли си! Имай си го едно наум! След някоя и друга седмица ще ти се обадя да поговорим. Но си помисли!

— Непременно, Уил. Само че си имаме чудесен шериф.

— Знам. Двете неща нямат нищо общо. Кинг Сити не е дал нито един околийски чиновник, разбираш ли?

— Разбирам. Ще помисля. А, да не забравя! Вчера се отбих у вас, видях се с майка ти и баща ти.

Лицето на Уил светна.

— Сериозно? Как са те?

— Прекрасно. Да знаеш, баща ти е истински комик, направо гений!

Уил се ухили.

— Вечно ни разсмиваше като малки.

— Но е и мъдър човек, Уил. Показа ми какъв нов вятърен двигател е измислил, най-страхотното нещо, което бях виждал.

— Ох, Господи — възкликна Уил, — значи пак ще опрем до патентните власти!

— Но този е добър — рече Хорас.

— Те всички са добри. Но печелят единствено патентните агенти. Майка ми се е побъркала.

— Предполагам, имаш друга идея.

— Единственият начин да се печелят пари — каза Уил — е да продаваш нещо, което друг е произвел.

— Прав си, Уил, но този е най-страхотният вятърен двигател, който си виждал.

— Значи и тебе те е спечелил.

— Така излиза. Но нали не би искал от него да стане друг човек?

— О, не, за Бога! А ти си помисли какво ти казах.

— Дадено.

— Имай си го наум! — додаде Уил.

Длъжността на шерифа не е лека. И щастлива можеше да се смята онази околия, която от торбата с късметите при избори успяваше да измъкне добър шериф. Сложна длъжност. Очевидните задължения на шерифа — да налага закона и да поддържа реда — бяха далеч от най-съществените. Вярно, шерифът е и околийски представител на въоръжените сили, но в една общност, кипяща от индивидуалисти, грубият или глупав шериф не се задържа дълго. Имаше водни права, спорове за граници между имотите, отвлечени конфликти, домашни взаимоотношения, въпроси за бащинство — и всичко това трябваше да се решава без силата на оръжието. Добрият шериф прибягва до арест само когато нищо друго не е помогнало. Най-добър беше не шерифът, който е най-добър побойник, а най-добър дипломат. Добър беше и шерифът на околията Монтерей. Притежаваше блестящата дарба да си гледа работата.

Хорас влезе в канцеларията на шерифа, намираща се в стария околийски затвор, някъде към девет часа и десет минути. Стиснаха си ръце, обсъдиха времето и реколтата и най-сетне Хорас бе готов да пристъпи към същността.

— И така, сър — почна той, — трябваше да дойда при теб за съвет. — И му разказа цялата история с най-малките подробности: какво е чул от всекиго, кой как е изглеждал, кое време е било, накратко всичко.

След миг-два шерифът притвори очи и сплете пръсти. От време на време прекъсваше разказа, отваряйки очи, но без да тълкува.

— И ето тук се натъкнах на засечка — каза Хорас. — Не успях да открия какво се е случило. Не можах дори да разбера как изглежда тази жена. Не друг, а Джулиъс Юскадай ме посъветва да се срещна със Самуел Хамилтън.

Шерифът се размърда, кръстоса крака и се вгледа в случая.

— И ти мислиш, че той е убил жена си.

— Мислех. Но мистър Хамилтън донякъде ме разубеди. Според него Траск не е човек, който може да убие.

— Всеки може — каза шерифът. — Трябва само да му намериш спусъка и всеки би изгърмял.

— Мистър Хамилтън ми съобщи някои необикновени неща за жената. Когато акуширал малките, тя му ухапала ръката. Само да я видиш тази ръка! Като че е от вълк ръфана.

— Сам даде ли описание?

— Да. И той, и жена му. — Хорас извади от джоба си лист и прочете подробното описание на Кати. Хамилтънови знаеха твърде много за Кати, всичко от външността й. Когато Хорас свърши, шерифът въздъхна.

— И двамата ли са единодушни за белега?

— Да, и двамата. И двамата отбелязаха, че понякога белегът ставал по-тъмен от обикновено.

Шерифът отново затвори очи и се облегна назад. Но изведнъж се изправи, открехна една от вратичките на рулетковото си писалище и измъкна пайнт11 уиски.

— Почерпи се! — каза той.

— Защо не. Наздраве! — Хорас обърса уста и му подаде бутилката. — Идва ли ти нещо на ума?

Шерифът отпи три големи глътки уиски, запуши шишето, прибра го и едва тогава отговори:

— Нашата околия се управлява добре. Разбирам се с цивилната полиция, помагам им, когато имат нужда, и те ми помагат, когато имам нужда. Ето, вземи един град като Салинас, който непрекъснато расте, идват, заминават външни лица — ако не следим отблизо какво става, възможни са и безредици. Моята служба се разбира с местните хора много добре. — И погледна Хорас в очите. — Не се притеснявай, няма да държа реч. Просто искам да ти кажа как са нещата. Ние не гоним хората. Ние сме длъжни да живеем заедно с тях.

— Да не съм сбъркал някъде?

— Не си, Хорас. Правилно си постъпил. Ако не беше дошъл в града или ако беше довел мистър Траск, щяхме да си имаме адски неприятности. Слушай сега. Ще ти кажа нещо…

— Слушам — рече Хорас.

— Оттатък железопътната линия, в китайския квартал, има една уличка с публични домове.

— Знам я.

— Всеки я знае. Ако речем да ги затворим, те просто ще се преместят. На хората тия домове им трябват. Обаче следим да не стават големи патаклами. Поддържаме връзка със собствениците. И с помощта на някой и друг бакшиш успях да заловя там неколцина, които се търсеха.

— Джулиъс ми каза…

— Чакай, не бързай! Да ти кажа всичко, за да не повтаряме. Преди около три месеца при мен дойде една доста засукана жена. Искала да открие тук дом, но да си бъдело по закона. От Сакраменто беше, и там имала заведение. Носеше препоръчителни писма от редица доста важни персони, безупречно досие, никога никакви неприятности. Адски чисто гражданско поведение.

— Джулиъс ми каза. Нарича се Фей.

— Именно. Та отвори тя едно чудесно заведение, тихо, добре подредено. Отдавна беше време старата Джени и Черната да имат някаква конкуренция. Дяволски се озлобиха, но им казах, каквото казвам и на теб. Че е време да срещнат някаква конкуренция.

— Имало и пианист.

— Да, има. Добър е. Слепец. Впрочем ще ме оставиш ли да разкажа…

— Извинявам се — рече Хорас.

— Ха така! Знам, бавно разказвам, но съм изчерпателен. Тъй или иначе, Фей се оказа тъкмо такава, каквато изглежда — една чудесна и солидна гражданка. Сега, има едно нещо, от което тихият и добър публичен дом се опасява най-много на света. Да речем, побегне от къщи някое безотговорно и разпуснато момиче и цъфне в такъв дом. Таткото я открива и вдига патърдия до Бога. Намесват се църквите и женските дружества и за нула време публичният дом си спечелва лошо име. И ние трябва да го закрием. Разбираш ли?

— Да — меко отвърна Хорас.

— Само не избързвай! Много мразя да разправям неща, които другите вече са налучкали. В неделя вечерта Фей ми прати една бележка. При нея постъпило момиче, но не могла да му измъкне много нещо. Смущаващото за Фей било, че момичето имало вид на избягала, но същевременно било адски опитно курве. Владеело всички номера и хватки. Отидох да я видя. Разказа ми обичайните глупости, но не открих у нея нищо лошо. Зряла жена, от която още никой не се е оплакал. — Шерифът разпери ръце. — Ето, това е. Какво ще правим сега?

— И ти си абсолютно сигурен, че това е мисис Траск?

— Раздалечени очи, руси коси и белег на челото. Постъпила е в неделя следобед.

Пред очите на Хорас се появи разплаканото лице на Адам.

— Велики боже! Шерифе, намери някой друг да му каже! Ако река аз, по-добре да си дам оставката.

Шерифът се загледа в пространството.

— Казваш, той нито знаел как се казва, нито откъде е. Значи наистина го е измамила, нали така?

— Горкият човечец! — рече Хорас. — Горкият, той я обича. Не, за Бога, друг трябва да му каже това. Аз не мога.

Шерифът се изправи.

— Ела да прескочим до „Евтината гостилница“ за чаша кафе.

Закрачиха по улицата и известно време мълчаха.

— Хорас — обади се шерифът, — ако река да разкажа само една малка част от това, което знам, цялата загубена околия ще пламне като слама.

— И аз така мисля.

— Близнаци родила, казваш.

— Да, момченца.

— Слушай, Хорас. На света знаем само трима: тя, ти и аз.

Аз ще я предупредя: каже ли някога нещо, така ще я изритам от околията, че задникът й ще се подпали. А ти, Хорас, ако те засърби някога езикът, преди да кажеш някому нещо, дори на жена си, помисли за тия момченца, какво ще бъде, ако разберат, че майка им е курва!

3

Адам седеше на стола под големия дъб. Лявата му ръка беше майсторски привързана за тялото така, че не можеше и рамото си да помести. Ли изнесе коша за прането, остави го на земята до Адам и пак се скри в къщата. Близначетата бяха будни, и двете гледаха жадно и невиждащо към разлюлените от вятъра дъбови листа. Един изсъхнал лист се спусна, въртейки се, и падна в коша.

Адам се приведе и го извади. Не бе чул коня на Самуел, додето едва не го прескочи, но Ли го бе видял, че идва. Изнесе стол и отведе Славословие в яхъра.

Самуел приседна тихо. Не искаше да смущава Адам нито като го гледа твърде много, нито като не го поглежда. Вятърът по върхарите се поднови и един лъх разбърка косите му.

— Реших, че е по-добре да продължа с кладенците — спокойно каза той.

— Не — рече Адам. Гласът му бе като ръждясал от неупотреба. — Не искам никакви кладенци. Ще ти платя за свършеното досега.

Самуел се приведе над панера и сложи пръст в малката длан на едно от близначетата. Пръстчетата се затвориха и останаха така.

— Според мен последният лош навик, от който хората се отказват, е даването на съвети.

— Не ми трябват съвети.

— Никому не трябват. Просто дар от този, който ти ги дава. Прецени подбудите, Адам.

— Какви подбуди?

— Прави се, че живееш, като на театър. И след време, след много време, ще се окаже, че това е наистина така.

— Защо ми е? — попита Адам. Самуел гледаше близнаците.

— Каквото и да правиш, а и нищо да не правиш, все ще трябва да преглътнеш нещо. Дори да се оставиш на произвола, пак ще поникнат бурени и гъстаци. Все нещо ще израсне. — Адам замълча и Самуел се надигна. — Пак ще дойда — каза той. — И непрекъснато ще идвам. А ти помисли за подбудите, Адам!

В дъното на яхъра Ли хвана поводите на Славословие, докато Самуел се метна на гърба му.

— Виждаш ли какво става с твоята книжарница, Ли?

— Да — каза китаецът, — навярно и бездруго не съм държал толкова на нея.

1

Изглежда, всяка нова страна се развива по определена система. Първи пристигат откривателите — яки, храбри, подобни на деца. Те могат да се пазят в пустошта, ала са наивни и безпомощни спрямо хората — това е вероятно и причината те да вървят първи. Когато новата земя се поизноси по краищата, нахлуват деловите люде и правистите, да помогнат в по-нататъшното й развитие, да решават проблемите на собствеността, обикновено присвоявайки си всички изкушения. Накрая се настанява и културата, забавленията и укрепителният отдих, начин да избягаш от болката да се живее. Тази култура бива на различно равнище.

Църквата и публичните домове са се появили в Далечния запад едновременно. Поотделно и двете институции биха изпаднали в ужас при мисълта, че са всъщност различните лица на едно и също нещо. Едно е сигурно: и двете са били с амбицията да преследват една и съща цел — химните, всеотдайността и лиризмът на църквата са измъквали човека за миг от безрадостното му битие; същото са постигали и вертепите. Залюлени в своя ритъм, наперени, гръмогласни и самоуверени, разните секти пренебрегвали законите на изплащането и задълженията и издигали храмове, които не можели да се изплатят и за сто години. Наистина вярно е, че сектите се борели със злото, но в изтънчената си жажда за власт водели битка и помежду си. Воювали под знамето на една и съща догма. Всяка секта самонадеяно вярвала, че всички останали до една ще отидат в пъкъла. И в своята самомнителност всяка привеждала все същия довод: Светото писание, върху което са изградени и нашата нравственост, и нашето изкуство, поезията и взаимоотношенията ни. Само мъдрият е в състояние да долови различията между сектите, но общото между тях е видно за всекиго. Те внедрили музиката — може би не най-добрата, но поне нейната форма и смисъл. Внесли съвест или по-скоро събудили задрямалата съвест. Не били чисти, но криели в себе си една възможна чистота, подобно на кирливата бяла риза. От нея всеки човек можел да постигне за себе си нещо наистина прекрасно. Действително, когато го изобличили, преподобният Билинг се оказал крадец, прелюбодеец, развратник и скотоложец, но това не променило факта, че съумял да предаде редица добродетели на голям брой възприемчиви люде. Билинг отишъл в затвора, но никой отпосле не посегнал на добрините, оставени от него. Толкова ли е важно, че подтиците му са били нечестиви? Суровината му е била добра и тук-там се е оказала трайна. Послужих си с Билинг само за да приведа един очебиен пример. Честните проповедници имали сили, били неуморни. Сражавали се с дявола без никакви задръжки, позволени били и ритници, и изваждане на очи. Човек може да помисли, че те са възпявали истината и красотата с кучешки вой, досущ както циркаджийски свирки с по една клапа биха изсвирили националния химн. Но все пак част от истината и красотата оставали, както бихме различили и химна. Нещо повече, сектите изградили структурата на обществения живот в долината на Салинас. Църковната вечеря е дядо на провинциалния клуб, а четвъртъчните рецитации в приземието на енорийската канцелария родили селския театър.

Докато църквите, носещи сладостния аромат на душевното благочестие, се настанявали като хвърлящи къчове, пръдливи пивоварни коне в деня, когато зрее бирата, тяхната протестантска сестра, носеща освобождение и радост за плътта, припълзявала безшумно и безлично, с наведена глава и забулен лик.

Сигурно сте виждали в оня изкуствен Запад, който филмите показват, блестящите дворци на греха и изкълчените танци; може би някои от тях съществуват, но не и в долината на Салинас. Там публичните домове бяха тихи, подредени и благоразумни. И наистина, ако, след като си чул крясъците на екстаз при кулминацията на религиозното превращение, съпътствано от думкащия ритъм на хармониума, застанеш изведнъж под прозореца на един публичен дом и се заслушаш в пристойните гласове, лесно би могъл да объркаш самоличността на двете паства. Вертепите не се допускаха, но се приемаха.

Ще ви разкажа за тържествените дворове на любовта в Салинас. Бяха същите като в други градове, но тяхната уличка в Салинас има особена връзка с нашия разказ.

Тръгва се по Главната улица на запад, докато се стигне чупката. Тук Главната се пресича от улица „Кастровил“. Сега „Кастровил“ се нарича улица „Пазарска“, Бог знае защо. Улиците се кръщаваха в зависимост от мястото, към което водят. Така улица „Кастровил“, тръгнеш ли по нея, след девет мили те завежда до селището Кастровил, улица „Алъсал“ води до Алъсал и тъй нататък.

И така, стигнеш ли до улица „Кастровил“, свиваш вдясно. Две преки по-нататък диагонално през улицата по посока юг минава трасето на Южната тихоокеанска железница и друга една уличка пресича „Кастровил“ от изток на запад. Живота ми вземете, ама не мога да си спомня как й беше името. Та тръгнеш ли вляво по нея и прекосиш линията, озоваваш се в китайския квартал. Сега завиваш надясно и си вече на въпросната улица. Къщите бяха от черен кирпич, зиме всичко се покриваше с дълбока лъскава кал, която лете се втвърдяваше като набразден чугун. Напролет по краищата израстваше висок треволяк — див овес, слез и примесен тук-там жълт синап. В ранните утрини над конските фъшкии цвъртяха врабци.

Спомняте ли си гълчавата им, старци? Помните ли как източният бриз носеше ароматите на китайския квартал — пържена сланина, прахан, черен тютюн и пепел от изгорял опиум? А помните ли плътния блеещ удар на големия гонг от гостилницата на Джос и как звукът му задълго увисваше във въздуха?

Спомняте ли си небоядисаните и непостегнати къщички? Изглеждаха толкова малки, стараеха се да се обезличат чрез външното си запустение, а диво обраслите им дворове гледаха да ги скрият от улицата. Не помните ли, че капаците на прозорците им бяха вечно затворени и поръбени с тънки линийки жълта светлина? Отвътре се дочуваше единствено шепот. Сегиз-тогиз предната врата ще се открехне да пусне някое селско момче, ще долети смях и може би приглушеният тон на пиано със свален горен капак, през чиито струни е прокарана верижка от тоалетно казанче, след което вратата се затваря и звуците замират. Сетне дочуваш конски копита по прахоляка и Пет Булийн докарва пред входа своя файтон, от който може би ще слязат четирима-петима солидни мъже — големи хора, богаташи или службаши, навярно банкери или колегиумът на съдилището. А Пет завива зад ъгъла, свива се на капрата и ги изчаква. Огромни котки преминават на вълни през улицата и изчезват във високия буренак. И тогава — помните ли? — чува се свирката на железницата, фарът пробива тъмнината и товарният влак от Кинг Сити прекосява запъхтян улица „Кастровил“, навлиза в Салинас и след това се чува как пъшка на гарата. Не помните ли?

Всяко градче притежава своите знаменити съдържателки на публични домове, тези вечни жени, за които с години се носят сантиментални спомени. В една такава „мадам“ за мъжа има нещо особено привлекателно. Тя съчетава мисълта на бизнесмена, непоколебимостта на боксьора, топлотата на единомишленика и хумора на трагичния актьор. Около нея се натрупват митове, но колкото и странно, това не са похотливи митове. Историйките за една мадам, които се помнят и преповтарят, могат да се отнасят до всичко друго, само не и до леглото. В спомените си нейните стари клиенти я рисуват като човеколюбка, специалистка по медицински въпроси, пазителка на реда и поетеса на плътските усещания, без да е пряко замесена в тях.

В продължение на години Салинас подслоняваше две такива съкровища: Джени, понякога наричана Джени Пръдливата, и Черната, собственица и управителка на „Лонг Грийн“. Джени беше отлична компаньонка, умееща да пази тайна, скришом даваше заеми. За Джени от Салинас могат да се изпишат томове литература.

Черната беше красива, студена жена с белоснежни коси и мрачно, потискащо достойнство. Скрити дълбоко в черепа, кафявите й очи гледаха към грозния свят с философска скръб. Ръководеше своето заведение като катедрала, посветена на един печален, ала напълнен с кръв Приап12. Искаш ли добре да се посмееш и да те смушкват в ребрата, отиваш при Джени и получаваш всичко, което можеш да купиш с парите си. Но ако в твоята неизменна самотност се прокрадва сладостната мирова скръб, граничеща със сълзи, мястото ти е в „Лонг Грийн“. Излезеш ли от там, имаш чувството, че ти се е случило нещо извънредно сериозно и строго, което няма нищо общо с обикновеното хвърляне в леглото. Човек с дни след това пазеше спомена за тъмните красиви очи на Черната.

Когато от Сакраменто пристигна Фей и отвори своя дом, двете титулярки трепнаха от враждебност. Съюзиха се да прогонят Фей, ала откриха, че всъщност тя не представлява конкуренция.

Фей беше жена матерински тип, едрогърдеста, широкобедра и сърдечна. Предлагаше гръд, на която да поплачеш, утешаваща и гальовна. Железният пол на Черната и кръчмарските вакханалии на Джени си имаха своите поклонници, които Фей не би могла да привлече. Заведението й се превърна в убежище за млади мъже, хленчещи в своя пубертет, оплакващи изгубено целомъдрие и болезнено готови да изгубят още. Фей връщаше вярата на пропаднали съпрузи. Нейният дом заместваше бездействието на безчувствените съпруги. То бе сякаш бабината кухня, ухаеща на канела. А случи ли ти се нещо плътско при Фей, осъзнаваш, че е било простимо съвпадение. Домът й повеждаше младежите на Салинас по трънливия път на любовта безболезнено и здравословно. Чудесна жена беше Фей, не особено умна, ала високоморална и лесно наранима. Хората й вярваха, а и тя вярваше всекиму. Опознаеше ли я, никой не би поискал да я оскърби. Не беше конкуренция за другите, защото се намираше в трета позиция.

В един магазин или на едно ранчо работната ръка представлява образ и подобие на господаря — точно същото е и в един публичен дом: момичетата твърде много напомнят своята мадам, отчасти защото тя наема определен тип и отчасти защото опитната мадам оставя отпечатъка на своята личност върху цялата си дейност. При Фей можеше да стоиш безкрайно дълго време, докато чуеш грозна или двусмислена дума. Прибежките до спалните и заплащането ставаха тъй безшумно и естествено, че изглеждаха направо инцидентни. Общо взето, тя държеше един дяволски прекрасен дом, както се бяха уверили шерифът и цивилният полицай. Изпитваща отвращение към болестите, тя плащаше за редовните прегледи на момичетата. При Фей възможността да прихванеш нещо неприятно беше много по-малка, отколкото при учителката в неделното училище. Фей даваше солидна лепта за всяко благотворително мероприятие. И скоро се превърна в здрава и желана гражданска опора за растящия градец Салинас.

2

Момичето Кейт смая Фей — беше толкова младо и хубаво, толкова изискано, толкова добре образовано. Фей я заведе в своята непорочна спалня и я подложи на такъв разпит, какъвто не би заслужила никоя друга девойка. По вратите на публичните домове по всяко време хлопаха разни жени и Фей моментално проникваше в почти всяка от тях. И бързо им подписваше паспортите като мързеливи, отмъстителни, похотливи, незадоволени, алчни, амбициозни. Кейт обаче не спадаше към нито една от тези категории.

— Надявам се, нямаш нищо против, че ти задавам подобни въпроси — каза й тя. — Просто ми е твърде необяснимо, че е трябвало да дойдеш тук, Ето на, би могла да си имаш съпруг, личен файтон и градска къща на две улици, без да си мръднеш пръста, направо! — При което Фей въртеше ли, въртеше венчалната халка на дебелото си кутре.

— Толкова е трудно да се обясни — срамежливо се усмихна Кейт. — Дано не настоявате всичко да разберете. Тук е замесено щастието на едно същество, което ми е близко и скъпо. Моля ви, не ме питайте.

— Познавам такива истории. — Фей тържествено кимна. — Имах едно момиче, което издържаше детенцето си, ала дълго, дълго време никой не разбра. Това момиче си имаше чудесна къща и съпруг, почти обясних къде. Готова съм езика да ми отрежат, ама не бих издала. А ти, скъпа, имаш ли си дете?

Кейт сведе поглед, мъчейки се да прикрие блясъка на сълзи в очите си, и когато успя да потисне буцата в гърлото си, прошепна:

— Извинете, не мога да говоря за това.

— Нищо, нищо! Времето всичко ще оправи.

Фей не беше от умните, но и далеч не беше глупава. Прескочи до шерифа и му даде ясен отчет. Нямаше никакъв смисъл да поема рискове. Долавяше, че при Кейт има нещо нередно, но ако нямаше да навреди на заведението й, то наистина не й влизаше в работата. Възможно бе Кейт да е мошеничка на дребно, но явно не бе така. Тя се зае веднага с работа. А когато клиентите почнат да се връщат редовно и по име да търсят все едно и също момиче, значи попадението е сполучливо. Това не става само с едно красиво лице. За Фей беше повече от очевидно, че Кейт не е новачка в занаята.

Добре е за всяко ново момиче да се знаят две неща: първо — ще работи ли? И второ — ще се разбира ли с останалите момичета? Нищо не би могло така да разстрои един публичен дом, както едно момиче с лош характер.

По втория въпрос Фей не се наложи дълго да си блъска главата. Кейт бе приветлива още от първия ден. Помагаше на останалите да поддържат чистота в стаите си. Легнеха ли болни, обслужваше ги, изслушваше тревогите им, отговаряше на всички въпроси, свързани с любовта, и още със самото си идване почна да им дава пари на заем. За по-свястно момиче не може и да се мечтае. Стана първа приятелка с всички в дома.

Нямаше неприятност, с която Кейт да не може да се справи, нямаше тежка работа, от която да се уплаши, а в добавка към всичко това осигуряваше и бизнеса. В скоро време вече си имаше свой кръг постоянни клиенти. Кейт се оказа и паметлива. Помнеше всички рождени дни и винаги поднасяше подаръци и торта със свещи. Фей си даде сметка, че притежава истинско съкровище.

Хората, които си нямат понятие от тия неща, смятат, че е лесна работа да си съдържателка на публичен дом: седиш си на голямото кресло, пийваш си бира и прибираш на момичетата половината пари — така си мислят. Но то съвсем не е така. Нали трябва да храниш тези момичета — значи трябва да поддържаш снабдител и готвач. А проблемът с прането е далеч по-сложен от този на кой да е хотел. Длъжна си да поддържаш момичетата в добър вид, да бъдат колкото е възможно по-щастливи, защото някои стават и раздразнителни. Самоубийствата трябва да се поддържат на абсолютния минимум, тъй като курвите, особено ония, които са понапреднали на години, леко въртят бръснача, а това докарва на дома лошо име.

Тази работа хич не е лесна, а при неразумни разходи води и до загуби. Когато Кейт предложи да помага в пазаруването и определянето на менюто, Фей се зарадва, макар да не й беше ясно как момичето ще намери време и за това. Да, но се подобри не само храната — още първия месец, след като Кейт пое нещата, сметката при бакалина спадна с една трета. С прането също — Фей не разбра какво е говорила Кейт с перача, но таксата му изведнъж се понижи с двайсет и пет на сто. Фей вече не виждаше как би могла да я кара без Кейт.

В един късен следобед, преди да започнат работа, седяха в стаята на Фей и пиеха чай. Сега бе много по-уютно, тъй като Кейт бе пребоядисала всичко дървено и бе окачила дантелени пердета. Другите започнаха да схващат, че имат не една, а две господарки, но се радваха — толкова бе лесно да се погаждаш с Кейт! Бе ги научила на много нови хватки, при това съвършено безкористно. И минеше не минеше, често си правеха майтап.

След година време Фей и Кейт бяха вече като майка и дъщеря. А момичетата говореха: „Само гледайте, този дом един ден ще бъде неин!“

Ръцете на Кейт бяха постоянно заети, най-вече с бродерия по носни кърпички от най-тънката батиста. Извезваше великолепни инициали и почти всички момичета употребяваха и ценяха нейните кърпички.

Лека-полека стана нещо напълно естествено. Фей, този символ на материнството, почна да мисли за Кейт наистина като за своя дъщеря. Усещаше го тя и в гърдите си, и с чувството си, и накрая нейното природно разбиране за морал взе връх. Беше против една нейна дъщеря да бъде проститутка — последица съвършено оправдана. И Фей дълбоко се замисли как именно да постави въпроса. Защото бе наистина въпрос. По природа Фей подхождаше към всеки въпрос странично. Тя не би могла да каже: „Искам да се откажеш от мърсуването.“

Затова я подхвана така:

— Ако е тайна, не ми отговаряй, но все ми идваше да те питам какво точно ти каза шерифът? Боже мой, нима мина година оттогава? Как върви времето! Според мен колкото по остаряваш, толкова по-бързо. Вие тогава разговаряхте, кажи-речи, час. Нали той не те… разбира се, че не! Той е семеен човек. Ходи при Джени. Но не ми е работа да ти се бъркам…

— Изобщо няма нищо тайно — каза й Кейт. — Щях да ти кажа. Поръча ми да се прибера вкъщи. Беше много мил. Много мил и отзивчив, като му обясних, че не мога.

— А каза ли му защо? — ревниво попита Фей.

— Естествено, не. Нима мислиш, че мога да му кажа нещо, което не съм споделила с тебе? Не ставай глупава, скъпа. Какво смешно момиченце си ти!

Фей се усмихна и доволно се сгуши на стола си.

Лицето на Кейт остана спокойно, но тя помнеше всяка думица от този разговор. Впрочем шерифът й бе допаднал. Той беше прям.

3

Бе затворил вратата на стаята й, оглеждайки всичко наоколо с бързото и паметливо око на добър полицай — никакви снимки, нищо от онези лични вещи, които издават човека, нищо освен дрехи и обувки.

Той седна на малкия бамбуков стол-люлка и бутовете му увиснаха от двете страни. Пръстите му се срещнаха като на съвещание, говорейки си подобно на мравки. Приказваше с улегнал тон, почти сякаш не го интересува какво изрича. Може би това й направи впечатление.

В началото тя прие своя леко глуповат израз на престорена скромност, но само след първите му няколко думи се отказа и впи погледа си в него, мъчейки се да прочете мислите му. Той нито я гледаше в очите, нито ги избягваше. Но тя съзнаваше, че я наблюдава също така внимателно, както и тя него. Долови как погледът му обходи белега на челото й, като че почти го докосна с ръка.

— Нямам намерение да правя дознание — спокойно каза той. — От доста време съм на тази служба. Още един мандат и ми стига. Вие знаете, млада девойко, че ако беше преди петнайсет години, щях да извърша известни проверки и предполагам, бих разкрил нещо твърде гадно. — Изчака някакъв отклик от нейна страна, но тя не се възпротиви и той бавно кимна. — Не искам и да знам — рече той. — Искам само в нашата околия да бъде мирно и тихо, като имам предвид всякакъв вид спокойствие, което значи хората нощно време да заспиват. Още не се познавам със съпруга ви — рече той и тя разбра, че е забелязал лекото свиване на мускулите й. — Чувал съм, че е крайно свестен човек. Чух също, че е бил много тежко ранен. — За миг я погледна в очите. — Не искате ли да знаете колко лошо сте го улучили?

— Не — каза тя.

— Е, ще се оправи. Рамото му е размазано, но ще се оправи. Този Чун се грижи за него твърде добре. Разбира се, според мен с лявата си ръка няма да е в състояние да вдигне каквото и да било още много време. Тия, четирийсет и четири калибровите, здравата размазват човека. И ако китаецът не се е бил върнал навреме, щял е да пукне от загуба на кръв и тогава вие щяхте да стоите при мен в затвора.

Кейт бе затаила дъх, ослушвайки се да открие някакъв намек какво й предстои, но нищо не откри.

— Много ми е мъчно — каза тя.

Очите на шерифа станаха особено внимателни.

— Сега за първи път направихте грешка — отбеляза той. — На вас не ви е мъчно. Едно време познавах един като вас, преди дванайсет години го обесихме пред затвора. Така правехме тук.

Малката стая с тъмното махагоново легло, мраморния умивалник с кана и леген, с вратата към нишата за нощното гърне, с хартиените тапети, безконечно повтарящи своите розички, тази малка стая притихна, сякаш всеки звук бе изсмукан от нея. Шерифът се бе вторачил в картината, представляваща три херувимчета — само главите им, къдравокоси, с бистри погледи и крилца като на гълъб, изникнали там, където би трябвало да са шиите им.

— Смешна картинка за един вертеп — смръщено рече той.

— Тук я заварих — каза Кейт. Очевидно увертюрата бе свършила.

Шерифът се изпъна, раздалечи пръсти и се хвана за страничните облегалки. Дори бутовете му се поприбраха.

— Оставила сте две дечица — рече той. — Момченца. Успокойте се. Не се и опитвам да ви накарам да се връщате. Дори мисля да направя така, че да не се връщате. Мисля, че ви познавам. Бих могъл да ви предам по етапен ред до границата на околията, там ще ви поеме тамошният шериф и така нататък, докато цопнете в Атлантическия океан. Но не искам да постъпвам така. Пет пари не давам как живеете, стига само да не ми създавате неприятности. Уличницата си остава уличница.

— Какво искате? — с равен глас попита Кейт.

— Виж, това е друга работа — каза шерифът. — Ето какво искам. Забелязвам, променила сте си името. Искам да запазите новото. Надявам се, измислила сте вече някое родно място — добре, нека да ви бъде родно място. А що се отнася до вашите мотиви, ако евентуално пийнете повечко, дръжте си мотивите поне на две хиляди мили от Кинг Сити. — Тя се усмихваше, при това непресторено. Почваше да вярва на този човек, допадна й. — Сетих се за още нещо. Познавате ли много хора в Кинг Сити?

— Не.

— Чух за куката за плетене — небрежно подхвърли той. — Не е чудно някой ваш познат да намине насам. Това ли е естественият цвят на косата ви?

— Да.

— Боядисайте я за известно време черна. Повечето хора по този начин стават неузнаваеми.

— А това? — Тя нежно докосна с пръст белега си.

— Ами… това е… как се казваше? По дяволите, как се казваше? Тази сутрин ми беше на езика.

— Съвпадение ли?

— Именно, съвпадение! — Очевидно бе приключил. Извади тютюн и хартийка и сви цигара, неугледна и на буци. Отчупи клечка серен кибрит, драсна и я подържа, додето отровният син пламък премине в жълт. Цигарата му се запали накриво.

— Няма ли да ме заплашите? — обади се Кейт. — Искам да кажа, какво ще направите, ако аз…

— Няма. Стигне ли се дотам, вярвам, че ще измисля нещо достатъчно заядливо. Каквато и да сте, каквото и да вършите, каквото и да приказвате, не искам да причинявате зло на мистър Траск и на момчетата. Представете си, че сте мъртва и сега сте някоя съвсем друга, и ще я караме чудесно. — Изправи се, отиде до вратата и се обърна. — Имам син, тази година навършва двайсет. Едро, приятно на вид момче със счупен нос. Всички го обичат. Не желая да стъпва тук. Ще кажа и на Фей. Да върви при Джени. Появи ли се, кажете му да отиде при Джени. — И затвори вратата зад гърба си.

Кейт си погледна пръстите и се усмихна.

4

Фей се изви в стола, за да достигне късчето прегорял орехов фондан. И като заговори, устата й беше пълна със сладкиш. Кейт се разтревожи, че тя може би чете мисли, защото Фей каза:

— Все така не ми харесва. Казах ти го тогава, казвам ти и сега. С руса коса те харесвах повече. Не разбирам какво ти хрумна да я боядисваш. И без това имаш светла кожа.

С ноктите на палеца и показалеца Кейт хвана един-единствен косъм от главата си и нежно го изтегли. Прекалено умна бе тя. Изрече най-добрата от всички лъжи — истината.

— Не исках да ти казвам. Беше ме страх, че някой може да ме познае и с това да нараня нечии чувства.

Фей се надигна от стола, пристъпи до Кейт и я целуна.

— Какво добро дете си ти! Какво мислещо съкровище!

— Да пием чай — предложи Кейт. — Ще ида да донеса.

— Излезе от стаята и във вестибюла, упътила се към кухнята, избърса с върховете на пръстите си следата от целувката.

Като се настани отново на стола, Фей си избра парче фондан, от което се подаваше цял орех. Сложи го в устата си, но захапа късче орехова черупка. Криво и остро, то попадна в кухия й зъб и се забоде право в нерва. Пред очите й заигра синьо болезнено сияние. Челото й се изпоти. И когато Кейт се върна, носейки подноса с чайника и чашите, Фей човъркаше със закривен пръст в устата си, стенеща от изтезанието.

— Какво има? — извика Кейт.

— Зъбът! Черупка!

— Я да видя! Отвори си устата и ми покажи! — Кейт надникна в отворената уста, сетне се пресегна към резбованата масичка и купата за орехи и взе иглата за чистене на ядки. За част от секундата изтръгна черупката и я поднесе на дланта си.

— Ето!

Болката в нерва прекрати своя писък и агонията спадна в тъпа треска.

— Толкова ли е мъничка? А ми се стори като къща! Виж какво, скъпа — рече Фей, — отвори второто чекмедже, там са ми лекарствата. Дай камфора и малко памук. Ще ми помогнеш ли да го натъпчеш в зъба?

Кейт донесе шишенцето и напъха топче напоен памук в зъба с върха на иглата.

— Трябва да го извадиш.

— Знам. Ще го извадя.

— От тая страна и аз нямам три зъба.

— Да, ама не ти личи. Помисля ли за вадене, тръпки ме побиват. Ще ми дадеш ли от балсама на Пинкам? — Наля си глътка от билковата смес и въздъхна от облекчение. — Чудно лекарство е това! — рече тя. — Светица е тая жена, дето го е измислила.

1

Беше приятен следобед. Залязващото слънце обагряше връх Фримант13 в розово. Фей го наблюдаваше от своя прозорец, а някъде от улица Кастровил долиташе сладостният дрън на конските звънчета от осморен впряг, смъкващ зърно от билото. В кухнята готвачът подрънкваше със съдове. По стената зашумоля триене, а после на вратата едва чуто се похлопа.

— Влизай, Перде! — провикна се Фей.

Вратата се отвори и на прага застана изкривеният дребен пианист с перде и на двете очи в очакване да я чуе, за да разбере къде е.

— Какво искаш? — попита Фей. Той се извърна към нея.

— Не се чувствам добре, мис Фей. Иде ми да се свия на леглото и довечера изобщо да не свиря.

— Миналата седмица две нощи ти беше зле. Кажи, Перде, не ти ли харесва тази работа?

— Не се чувствам добре.

— Добре, добре. Но ти препоръчвам повече да се пазиш. Трябва няколко седмици да оставиш на мира лулата с опиума — тихо се обади Кейт.

— О, мис Кейт! Не знаех, че сте тук. Не съм пушил.

— Пушиш — каза Кейт.

— Добре, мис Кейт, ще го оставя. На всяка цена. Не ми е добре. — Затвори вратата и го чуха да влачи ръка по стената, за да се ориентира.

— Каза ми, че е спрял — рече Фей.

— Не е спрял.

— Горкичкият! — каза Фей. — Не му остава вече за какво да живее.

Кейт се изправи пред нея.

— Толкова си добра — рече тя, — всекиму вярваш. Някой ден, ако не внимаваш или ако аз не внимавам вместо тебе, току-виж, някой задигнал и покрива над главата ти.

— Че кой ще тръгне от мен да краде? — попита Фей. Кейт сложи ръка върху месестото рамо на Фей.

— Всички не са добри като тебе.

В очите на Фей блеснаха сълзи. Взе от стола носната си кърпичка, обърса очи и едва-едва докосна ноздрите си.

— Ти си ми като истинска дъщеря, Кейт.

— Почвам да вярвам, че наистина съм — каза Кейт. — Така и не познавам майка си. Умряла е, като съм била малка.

Фей си пое дълбоко дъх и се впусна в предоставената възможност:

— Кейт, не ми харесва, дето работиш тук.

— Защо пък не?

В старанието да намери думи Фей заклати глава.

— Не че се срамувам. Притежавам един чудесен дом. И ако не съм аз, кой знае някой друг какво мръсно място би завъртял. Никому не правя зло. Не че се срамувам.

— Няма и защо — рече Кейт.

— Но дето и ти работиш, това не ми харесва. Просто не ми харесва. Ти си ми като дъщеря. Не искам дъщеря ми да се занимава с подобна работа.

— Не ставай глупава, мила — каза Кейт. — Налага ми се, дали ще е тук или другаде… Казвала съм ти. Длъжна съм да събера тези пари.

— Не си длъжна.

— Разбира се, че съм. Къде от друго място да ги взема?

— Можеш да ми бъдеш дъщеря. Можеш да управляваш дома. Да ме заместваш във всекидневните грижи и да не се качваш на горния етаж. Нали знаеш, понякога не ми е добре.

— Знам, клета моя. Но на мен ми трябват пари.

— Има достатъчно и за двете ни, Кейт. Мога да ти дам толкова, колкото припечелваш, че и повече. Ти го заслужаваш.

Кейт поклати печално глава.

— Обичам те — рече тя — и бих искала да ти угодя. Но ти имаш нужда от своите малки резерви. Я си представи, че нещо ти се случи? Не, не мога да оставя работата. Знаеш ли, мила, довечера имам петима от редовните.

Съкрушението блъсна Фей.

— Не искам да работиш!

— Трябва, майко.

Думичката свърши своята работа. Фей избухна в плач, а Кейт седна на облегалото да я гали по бузите и да попива рукналите сълзи. С няколко подсмърквания кризата отмина.

Дрезгавината се сгъстяваше над цялата долина. Под тъмните коси лицето на Кейт светеше като озарено.

— Вече нищо ти няма — каза тя. — Ще надникна в кухнята и после ще се облека.

— Кейт, не можеш ли да кажеш на редовните си клиенти, че си неразположена?

— Естествено, че не мога, майко.

— Днес е сряда, Кейт. След един часа може би няма да има хора.

— Да, но Дърварите14 ще имат банкет.

— О, вярно. Но в сряда Дърварите едва ли ще се заседят по-късно от два часа.

— Ти май имаш нещо предвид.

— Кейт, като затворите, ела да ми тропнеш на вратата. Ще имам малка изненада за тебе.

— Каква изненада?

— Е, не обаждам. Тайна! Като минаваш през кухнята, помоли готвача да ми се обади.

— Изненадата да не е с торта?

— Не ме питай сега, скъпа. Нали е сюрприз!

Кейт я целуна.

— Колко си безценна, майко!

Като затвори вратата й, Кейт се спря за миг във вестибюла. Погали с пръсти малката си заострена брадичка, очите й бяха спокойни, сетне изтегна ръце над главата и се протегна с щедра прозявка, бавно прокарвайки длани по тялото си от подножието на гърдите до бедрата. Краищата на устните й леко се повдигнаха и тя се отправи към кухнята.

2

Малцината редовни посетители дойдоха и си отидоха, а двама търговски пътници, следвайки маршрутите си, попитаха за Дърварите, но от тях нямаше и следа. Момичетата седяха в приемната и се прозяваха в очакване до два след полунощ.

Нещастен случай бе задържал Дърварите. Току насред заключителната фаза на събранието им, малко преди вечеря, Кларънс Монтийт получил инфаркт. Сложили го на килима да легне и докато се появи лекарят, мокрели челото му. Никому и през ум не минало да седне да вечеря с понички. След като доктор Уайлд пристигнал и прегледал Кларънс, Дърварите направили носилка от дръжките на две знамена, проврени през ръкавите на две палта. По пътя за дома му Кларънс починал и се наложило наново да подирят доктор Уайлд. По това време те вече кроели как ще направят погребението, написали некролог за „Салинас Джърнъл“ и на никого не му било до публичен дом.

На другия ден, след като разбраха какво се е случило, момичетата до една си спомниха какво бе рекла Етел в два без десет.

— Боже мой! — бе рекла Етел. — Никога тук не е било толкоз тихо. Никаква музика, а на Кейт сякаш са й отрязали езика. Все едно, че сме насядали на умряло.

После Етел не можеше да се начуди, че го е казала — като че е познала. Грейс добави:

— Интересно, кой пък можа да отреже на Кейт езика! Не ти ли е добре? Кейт! Попитах не ти ли е добре.

— О! — трепна Кейт. — Бях се замислила за нещо.

— Хубаво, само че на мен ми се спи — рече Грейс. — Хайде да затваряме! Да питаме Фей може ли да затворим. Тази вечер и китаец няма да се появи. Отивам да питам Фей.

Гласът на Кейт я сряза:

— Остави Фей на мира! Не е добре. Ще затворим в два.

— Тоя часовник — каза Етел — май не е верен. Какво й е на Фей?

— Може би за това се бях и замислила — отвърна Кейт. — Фей не е добре, до смърт съм обезпокоена. Ако можеше да се овладее, не би го показала.

— Мислех, че нищо й няма — рече Грейс. Етел отново улучи право в целта:

— Абе и на мен нещо не ми харесва. Подпухнала е, забелязах.

— Слушайте, момичета — съвсем тихо поде Кейт, — само да не се издадете, че съм ви казала! Не й се щеше да ви тревожи. Каква мила жена е тя!

— Това е най-хубавият дом, в който някога съм си вдигала краката — рече Грейс.

— Гледай само да не те чуе какви приказки приказваш! — предупреди я Алис.

— Топки! — каза Грейс. — Тя си знае всички приказки.

— Но не обича да ги чува, особено от нас.

— Искам да ви разкажа какво стана — търпеливо почна Кейт. — Късно днес следобед пихме заедно чай и тя припадна, направо умря. Как искам да отиде да се прегледа!

— Забелязах, че нещо е подпухнала и е леко зачервена — повтори Етел. — Тоя часовник не е верен, но не помня оставаше или избързваше.

— Хайде, лягайте си, момичета — рече Кейт. — Аз ще заключа.

И когато всички се прибраха, Кейт се затвори в стаята си и облече новата рокля от имприме, с която приличаше на момиченце. Изчетка си косите и ги сплете в тлъста конска плитка, на която привърза малка бяла фльонга. Страните си напарфюмира с Флоридска вода. За миг се поколеба, сетне измъкна от горното чекмедже на тоалетната си масичка златно часовниче, окачено на карфица с формата на водна лилия, загъна го в една от своите носни кърпички от фина батиста и излезе. Вестибюлът бе непрогледно тъмен, но под вратата на Фей се прокрадваше светла черта. Кейт почука съвсем леко.

— Кой е? — обади се Фей.

— Аз съм, Кейт.

— Не влизай още! Почакай малко. Ще ти кажа кога. — Кейт дочу шумолене и някакво дращене, след което Фей отново се обади: — Готово, влизай!

Стаята бе украсена. В ъглите на бамбукови пръчки висяха японски фенери със свещи, а гирляндите от червена разтегателна хартия, провесени от средата на тавана до ъглите, придаваха на стаята вид на шатра. На масата, заобиколена от свещници, се мъдреше голяма бяла торта, до нея кутия шоколадени бонбони и кофичка, от която, сред натрошен лед, стърчеше голяма бутилка шампанско. Фей бе облякла най-хубавата от дантелените си рокли, а очите й светеха от възбуда.

— За Бога, какво става тук? — извика Кейт. — Прилича на празненство. — И затвори вратата.

— Празненство я! Празненство в чест на скъпата ми дъщеря!

— Че аз нямам рожден ден.

— Но може би в известен смисъл имаш — каза Фей.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. Но ти донесох подарък — и тя остави сгънатата кърпичка в скута на Фей. — Внимателно разгъвай.

Фей вдигна часовника.

— О! Скъпа моя, миличка моя! Побъркано дете! Не, не мога да го взема! — Отвори капака на циферблата, а след това, с нокът, и задното капаче. На него бе изгравирано „На К. от цяло сърце. А.“

— На майка ми беше — прошепна Кейт — и бих желала сега да го носи новата ми майка.

— Мило дете, мило дете!

— Мама ще бъде доволна.

— Но нали аз устройвам това празненство! И аз имам подарък за безценната си дъщеря, но ще й го поднеса, както аз си знам. Хайде, Кейт, отвори шишето и налей две чаши, пък аз да разрежа тортата. Искам всичко да стане красиво. — И когато всичко бе готово, Фей седна до масата и вдигна чаша: — За новата ми дъщеря, да ми е жива и здрава и щастлива!

Като отпиха, Кейт предложи нова наздравица:

— За майка ми!

— Ще ме разплачеш — рече Фей. — Не ме карай да плача. Виж там на масичката, дай ми махагоновата кутийка. Ето, тази! Сложи я сега тук и я отвори!

В полираната кутийка лежеше свитък бяла хартия, вързан с червена панделка.

— Какво, за Бога, е това? — попита Кейт.

— Моят подарък. Разгъни го!

Кейт развърза извънредно внимателно червената панделка и разви свитъка. Беше изписан с красиви, удебелени букви, подредени старателно, а като свидетел се бе подписал готвачът.

„Прехвърлям цялото си имущество, движимо и недвижимо, без изключение, на Кейт Олби, тъй като я приемам за собствена дъщеря.“

Просто, ясно и законно неуязвимо. Кейт го прочете три пъти, погледна отново датата, разгледа подписа на готвача. Фей я наблюдаваше с отворени в очакване устни. И докато Кейт движеше своите, четейки наум, устните на Фей също се местеха. Кейт сви хартията, завърза панделката, остави свитъка в кутията и затвори капака. Едва сега се облегна назад.

— Доволна ли си? — най-сетне се обади Фей.

Очите на Кейт се взираха в очите на Фей и сякаш някъде отвъд, да проникнат в разсъдъка зад зениците.

— Мъча се да се овладея, майко — тихо изрече тя. — Не познавам друг, който може да бъде толкова добър. Страх ме е, че ако твърде прибързано река нещо или се приближа до тебе, ще се разпадна на късове.

Беше по-драматично, отколкото бе очаквала Фей, сдържано, но пълно с напрежение.

— Смешен подарък, нали? — каза Фей.

— Смешен ли? Не, не е смешен.

— Искам да кажа, че едно завещание е малко необикновен подарък. Но то означава много повече. Сега, след като си ми истинска дъщеря, мога да ти кажа: аз, тоест ние притежаваме в брой и в ценни книжа малко повече от шейсет хиляди долара. В бюрото си държа точен запис на всички сметки, другото е затворено в каси. Имота в Сакраменто продадох на много добра цена. Но защо мълчиш, детето ми? Тревожи ли те нещо?

— Всяко завещание мирише на смърт. Все едно, че е саван.

— Но нали всеки оставя завещание?

— Зная, майко — мрачно се усмихна Кейт. — Мина ми една мисъл. Сетих се за всичките ти близки, които разгневено биха се вдигнали да осуетят подобно завещание. Не мога да го приема.

— Горкото ми момиче! Това ли те смущава? Аз нямам никакви близки. Доколкото знам, и никакъв роднина. Пък и да имам някакви, кой ще разбере? Нима мислиш, че само ти имаш тайни? Нима мислиш, че нося името, с което съм се родила?

Кейт се вгледа продължително и безизразно във Фей.

— Кейт! — извика тя. — Кейт, нали имаме празненство! Какво така се опечали? Я не се стягай!

Кейт стана, внимателно дръпна масата встрани и седна на пода, облягайки буза върху коляното на Фей. Нежните й пръсти проследиха един сърмен конец от дантелата, изкусно очертаващ формата на лист. Фей я погали по страните и главата, докосна необичайните й уши и свенливо попипа ръбците на белега.

— Мисля, че никога не съм била толкова щастлива — каза Кейт.

— Мила моя, ти също ме правиш щастлива. По-щастлива от всякога. Сега вече не се чувствам сам-сама. Сега нямам от какво да се боя. — Кейт все така нежно следеше сърмените нишки с нокът. Обзети от някаква топлина, дълго мълчаха, Додето Фей не се размърда. — Кейт — рече тя, — забравихме, че имаме тържество. Забравихме виното. Налей, детето ми. Трябва да го отпразнуваме.

— Нужно ли е, майко? — стеснително попита Кейт.

— Че да не е лошо? Защо не? Аз обичам по някоя и друга глътка. Виното прогонва отровите. Ти не обичаш ли шампанско Кейт?

— Никога не съм го пила много. Не ми понася.

— Глупости! Я налей! — Кейт се вдигна от пода и напълни чашите. — Изпий го сега — каза Фей. — От тебе ще гледам. Нали няма да позволиш на една стара жена да се излага сама?

— Ти не си стара жена, майко.

— Не приказвай, пий! Няма да близна, докато не си изпразниш чашата. — И вдигна чаша, изчаквайки Кейт да пресуши своята, сетне я гаврътна. — Чудно, чудно! Напълни ги пак! Хайде, скъпа, гълтай! След две-три чаши лошавините изчезват. — Организмът на Кейт се противеше на шампанското, спомни си нещо и се уплаши. — Да видя дъното, дете — каза Фей. — Ето на! Виждаш ли колко е хубаво? Налей отново.

След втората чаша преображението у Кейт настъпи почти незабавно. Опасенията й се изпариха, изчезна изобщо всякакъв страх. Тъкмо от това се бе страхувала, а сега бе вече много късно. Виното проправи пролуки през всичките грижливо изградени прегради, защитни позиции и илюзии, но сега вече й беше все едно. Нещата, които бе изучила как да прикрива и направлява, излязоха наяве. Гласът й стана студен, устните й се присвиха. Раздалечените й очи станаха като цепки, наблюдателни и пълни с подигравка.

— Сега ти ще пиеш, майко, пък аз ще те гледам — каза тя. — Дай да ти налея! Обзалагам се, че не можеш да изпиеш две чаши, без да спираш.

— Не се обзалагай с мен, Кейт. Ще изгубиш. Шест мога да изпия, без да си взимам дъх.

— Да видя!

— Ами ако мога, ти ще ме последваш ли?

— Разбира се.

Състезанието започна, върху масата се образува локва вино, шишето взе да се изпразва.

— Като бях момиче — закиска се Фей, — ах, какви истории мога да ти разкажа! Няма да повярваш.

— И аз — отвърна Кейт — мога да разказвам неща, на които никой не може да повярва.

— Ти? Не ставай глупава! Та ти си дете!

— Такова дете — засмя се Кейт — още не си виждала. Дете, и то какво дете! — В смеха й се прокрадна тънък пронизителен писък. Той прониза виното и накара Фей да млъкне. Тя спря погледа си на Кейт.

— Необикновена ми изглеждаш — каза тя. — Може да е от светлината. Но изглеждаш друга.

— Друга съм.

— Наричай ме „майко“, скъпа.

— Майко… скъпа!

— Кейт, какъв хубав живот ще заживеем!

— Сто на сто. Ти дори не знаеш. Нищо не знаеш.

— Винаги ми се е щяло да отида в Европа. Вземаме кораба и се връщаме с прекрасни тоалети от Париж.

— Може и да стане, но не сега.

— Защо не, Кейт? Имам достатъчно пари.

— Ще имаме още повече.

— Защо да не заминем сега? — умолително попита Фей.

— Можем да продадем това заведение. С клиентелата, която сме завъдили, можем навярно да му вземем едно десет хиляди.

— Не!

— Какво значи това „не“? Заведението е мое, мога да го продам.

— А забрави ли, че съм ти дъщеря?

— Не ми харесва тонът ти, Кейт. Какво става с тебе? Има ли още вино?

— Разбира се, ето ти още малко, виж го в шишето. Хайде, изпий го направо от бутилката. Браво, майко, разля си го по шията! Нека ти влезе под корсета, майко, по тлъстото шкембе!

— Кейт! — проплака Фей. — Не ставай лоша! Толкова ни беше хубаво! Какво искаш сега, всичко да развалиш?

Кейт изтръгна бутилката от ръката й.

— Дай това тука! — Отпуши я, пресуши я и я захвърли на пода. Чертите й се бяха изострили, очите й блестяха. Разтворени, устните на малките й уста показваха малките остри зъби; кучешките стърчаха по-дълги и по-остри. Засмя се сдържано.

— Майко, мила майко, сега ще ти покажа как се върти публичен дом. Ще ги научим тия безцветни плужеци, дето идват тук да си хвърлят отвратителното семе само за един долар! Удоволствия ще им предложим, майко скъпа!

— Кейт — сряза я Фей, — ти си пияна. Не разбирам какво говориш.

— Не разбираш, скъпа майко? Искаш ли да ти обясня?

— Искам да си мила. Да бъдеш, каквато си беше.

— Да, но е много късно. Аз не исках да пия. Но ти ме принуди, ти, гаден и тлъст червей! Нали съм твоята мила и сладка дъщеря, забрави ли? Да, помня колко се изненада, като разбра, че съм имала редовни клиенти. Да не мислиш, че ще се откажа от тях? Да не мислиш, че ми дават по един жалък и соникакъв долар? Не-е-е, десет ми дават и цената непрекъснато се качва! Не могат при никого да отидат. Никой друг няма да ги обслужи като мене.

Фей се разплака като дете.

— Кейт — рече тя, — не говори така! Ти не си такава. Не си такава!

— Мила майко, моя сладка дебела майко, свали панталоните на който и да е от моите редовни клиенти! И виж полумесеците по слабините им, много са красиви. И ситните прорезчета, които дълго кървят. О, скъпа майко, аз притежавам най-сладкия комплект от бръснарски ножчета, подредени като полумесец, и са остри, ах, колко са остри!

Фей понечи да стане от стола, но Кейт я блъсна обратно.

— И знаеш ли, мила ми майко, това ще се въведе в цялото ни заведение. Цената: двайсет долара. И ще караме тия незаконородени типове да се къпят. А кръвта им ще избърсваме с бели копринени кърпички. Да, майко мила, кръвта от нашите възлести камшичета! — Фей почна дрезгаво да вие. Кейт тозчас затули устата й с шепа. — Не вдигай шум! Бъди добричка. Можеш да олигавиш цялата ръка на дъщеря си, но шум да няма! — Сякаш да се увери, тя дръпна ръка от устата на Фей и я обърса в полите й.

— Искам да напуснеш дома! — изшептя Фей. — Да се махаш! Моят дом е свестен, без такива гадости. Да се махаш!

— Не мога да си отида, майко. Горката ми, не мога да те оставя. — Гласът й стана леден. — А сега ми се доповръща от тебе. Повръща ми се. — Взе чаша от масата, приближи тоалетката и до половината й наля от камфоровия опиат. — Вземи, майко, изпий го. Добре ще ти дойде.

— Не го искам.

— Нали си добричка? Изпий го. — И вежливо й го наля в устата. — Още една глътка остана, само една и край.

Известно време Фей смътно мънка, след това се отпусна на стола и тежко захъркала, заспа.

3

В потайните места на съзнанието й бе почнал да се насъбира ужас, а след ужаса дойде и паниката. Кейт си спомни миналия случай и я обзе желанието да повърне. Стисна си ръцете и паниката й се засили. Запали от лампата свещ и с несигурна стъпка прекоси тъмния вестибюл към кухнята. В една чаша насипа горчица на прах, разбърка я с вода на каша и я изпи. Докато кашата се движеше пареща по пътя си, Кейт се хвана за ръба на умивалника. Повдигна й се няколко пъти и повърна. Накрая, немощна и с разтуптяно сърце, успя да се пребори с виното и умът й се избистри.

Прехвърли цялата вечер в мислите си, като паметта й се връщаше, подобно на душещо животно, върху всяка отделна сцена. Наплиска си лицето, изми умивалника и прибра горчицата на рафта. След това се върна в стаята на Фей.

Наближаваше утро, осветяващо гърба на връх Фримант, който сега се рисуваше черен на небесния фон. Фей все така хъркаше на стола си. Кейт я понаблюдава известно време и след това й оправи леглото. Повлече, изпъна и вдигна брутната водоизместимост на спящата жена. Положила я вече на леглото, тя я съблече, изми й лицето и прибра дрехите.

Денят бързо напредваше. Кейт седеше до леглото и наблюдаваше отпуснатото лице с отворена уста, мърдащо устни навън и навътре. По едно време Фей неспокойно се раздвижи, пресъхнали, устните й изломотиха някакви неразбираеми слова, но една въздишка отново я унесе в дрямка. Кейт внимателно се заоглежда. Издърпа горното чекмедже на тоалетната масичка и разгледа стъклениците, съставляващи аптечката на публичния дом: камфоров опий, болкоуспокояващо, балсама на Лидия Пинкам, железен тоник за усилване, мехлема на Хол, английска сол, рициново масло, амоняк. Взе шишенцето амоняк, навлажни една носна кърпа и от прилично разстояние я поднесе над устата и носа на Фей. Задушаващи и разтърсващи, изпаренията накараха Фей да прохърква и мъчително да се заизмъква от черната си паяжина. Очите й широко се отвориха от ужас.

— Няма нищо, майко — рече Кейт. — Няма нищо. Просто сънуваш кошмари, имала си лош сън.

— Да, сън — издума Фей, сънят отново я надви, отпусна се пак назад и захърка, но амонякът вече я бе докарал почти до пълно съзнание и сега тя бе по-неспокойна. Кейт върна шишенцето в чекмеджето. После оправи масата, попи разляното вино и отнесе чашите в кухнята.

Пропълзяла през процепите на щорите, зората изпълни къщата с виделина. Готвачът се размърда в своята пристройка зад кухнята, заопипва да си намери дрехите и нахлузи тежките си кундури.

Кейт се движеше безшумно. Изпи две чаши вода, а третата върна в стаята на Фей и затвори вратата. След това подигна десния клепач на Фей — окото се обърна търсещо към нея, не беше се обърнало нагоре. Кейт действаше бавно и прецизно. Пое кърпичката и я помириса. Амонякът бе изветрял, но миризмата му все още бе остра. Просна кърпата върху лицето на Фей и когато Фей се заогъва и завъртя, почти да се събуди, дръпна я и остави Фей наново да потъне в сън. Три пъти извърши това. Като прибра кърпата, взе от мраморната плоча на тоалетката една кука от слонова кост, отметна завивката и почна да натиска тъпия й край по висящите гърди на Фей с постоянно нарастваща сила, докато спящата заскимтя и се загърчи. Сетне Кейт направи същото по всички по-чувствителни места на тялото й — под мишницата, в слабините, по ушите, по клитора, но всеки път дръпваше куката, преди Фей да се е разсънила напълно.

Сега Фей изплува почти до повърхността на съня. Заскимтя, замята се, засмърка. Кейт я погали по челото, прокара меко пръсти по вътрешната страна на ръката й и тихо заговори:

— Мила… мила! Ти сънуваш ужасен сън. Събуди се, майко, събуди се от този кошмар!

Дишането на Фей се нормализираше. Издаде огромна въздишка, обърна се на една страна и се унесе, замъркала блажено. Кейт се надигна от леглото, а в главата й някакъв талаз завъртя света. Задържа се, доближи вратата и се ослуша, измъкна се и предпазливо се прибра в стаята си. Бързо се съблече, надяна си нощницата, наметна халата и обу чехлите. Среса коси, вдигна ги на кок и ги покри с нощна шапчица, напои лицето си с Флоридска вода и нечуто се върна в стаята на Фей. Тя спеше все така мирно на едната си страна. Кейт отвори вратата към вестибюла, донесе чашата студена вода и капна в ухото на Фей.

Фей се разпищя. Етел показа уплашено лице от стаята си и видя Кейт по халат и чехли до вратата на Фей. Готвачът се бе озовал зад Кейт и протягаше ръка да я спре.

— Не влизайте, мис Кейт. Де да знаете какво има.

— Глупости, с Фей става нещо! — Кейт се втурна в стаята и изтича към леглото й. В погледа на Фей се четеше нещо диво, тя плачеше и стенеше. — Какво има? Кажи какво има, скъпа? — Готвачът стърчеше насред стаята, от вратата надничаха три още неразсънени момичета. — Кажи какво ти е? — извика Кейт.

— О, мила… сънища, ах, какви сънища! Не мога повече!

Кейт се извърна към вратата.

— Имала е кошмари. Ще се оправи. Лягайте си. Ще остана за малко при нея. Алекс, донеси една каничка чай! — Неуморна беше Кейт. Това забелязаха и останалите момичета. Слагаше мокри кърпи върху многострадалното чело на Фей, държеше й чашата чай, подкрепяше раменете й. Галеше я като дете, но ужасеният израз така и не напускаше очите на Фей. В десет часа Алекс донесе кутия бира и без дума да обели, сложи я върху тоалетката. Кейт наля и поднесе чашата до устните на Фей.

— Ще ти помогне, милата ми. Изпий я.

— Да не видя нито капка!

— Вятър и мъгла! Изпий я като лекарство. Нали си добро момиче? Хайде сега, легни и гледай да заспиш.

— Страх ме е да спя.

— Страшни ли ти бяха сънищата?

— Ужасни! Жестоки!

— Разкажи ми ги, майко. Може да ти олекне.

Фей се сви.

— Никому няма да ги разкажа! Как можаха да ми се присънят! Все едно че не съм ги сънувала аз.

— Горката ми майчица! Колко те обичам — рече Кейт. — А сега да заспиш! Аз ще те пазя от сънища.

Фей постепенно клюмна и заспа. Кейт седеше до леглото и я изучаваше.

1

Изпадне ли човек в несигурно състояние и в опасност, привързаността може сериозно да ограничи правилните изводи. Хората грешат толкова често, когато бързат. Ако се налага да извършиш една трудна и деликатна постъпка, първо си длъжен да проучиш целта и тогава, приел веднъж тази цел за желана, изцяло да я забравиш и да се вдълбочиш единствено в средствата. По такъв начин нетърпението, избързването или опасенията не биха те тласнали към погрешна стъпка. Извънредно малко са ония, които са разбрали това.

Това, че Кейт винаги имаше успех, се дължеше или на факта, че е осъзнала тази истина, или пък се е родила с това съзнание. Кейт никога не избързваше. Появеше ли се преграда, изчакваше я да се вдигне и тогава продължаваше нататък. Беше способна напълно да се разтоварва между минутите на действие. Бе също така привърженица на един похват, лежащ в основата на резултатната борба — да оставиш противника сам да свърши тежката работа, водеща го до поражение, или така да направляваш силите му, че да ги превърнеш в негова слабост.

Кейт не бързаше. Светкавично обмислила целта си, тя незабавно я изхвърли от главата си. Захвана се за работата методично: издигаше укрепление и го нападаше — покажеше ли то и най-малката слабост, сриваше го и атакуваше наново. Осъществяваше това или късно нощем, или когато е съвършено сама, поради което в поведението й не се забелязваше никаква промяна, нито пък загриженост. Градиво за укрепленията й бяха отделните личности, всевъзможни материали, познанието и времето. До първите стигаше накрая — заемаше се най-напред със събирането на знания и данни, като едновременно обаче поставяше в ход редица незабележими пружини и махала, оставени сами да набират инерция.

За завещанието пръв съобщи готвачът. Трябва да е бил той. Така или иначе, и той смяташе така. Кейт го чу от Етел, след това го спипа в кухнята, където месеше хляб с обрашнени до лактите огромни космати ръце и побелели от маята длани.

— Смяташ, че е много хубаво да се хвалиш, дето са те взели за свидетел, а? — меко почна тя. — Според теб какво ще си помисли мис Фей?

Той се смути.

— Но аз не…

— Какво не? Не си казал или не си се сетил, че някому ще навредиш?

— Мисля, че не съм…

— Мислиш, че не си казал? Знаят само трима. Или според тебе съм дрънкала аз? А може би мис Фей? — В зениците му надникна стъписване и тя разбра, че сега вече той далеч не е сигурен казал ли е, или не. След малко щеше да е положителен, че е казал.

Три от момичетата заедно, за по-голям кураж, дойдоха да питат Кейт вярно ли е това за завещанието.

— Мисля, че Фей няма да е особено доволна да обсъждам въпроса — каза им Кейт. — Алекс не трябваше да си отваря устата. — Решителността им се разколеба, а тя допълни: — Защо не питате Фей?

— О, това никога!

— Но си позволявате да говорите зад гърба й! Хайде, тръгвайте, да отидем при нея и да я питате.

— Недей, Кейт! Няма нужда.

— Добре, тогава съм длъжна да й съобщя какво сте ме питали. Не е ли по-хубаво и вие да сте налице? Нима според вас ще й стане много приятно, ако разбере, че сте дрънкали зад гърба й?

— Какво пък…

— Лично на мен ще ми стане криво. Всякога съм предпочитала човек, който говори открито. — Безмълвно ги подбра, изведе и набута в стаята на Фей. — Питат ме — почна тя — знаеш за какво. Алекс си призна, че го е изпял.

Фей бе леко озадачена.

— Защо, скъпа, не виждам каква голяма тайна има тук.

— Много се радвам, че мислиш така — рече Кейт. — Но нали разбираш, аз не бих споменала нищо, докато не го направиш ти.

— Нима смяташ, Кейт, че не е хубаво да се каже?

— О, съвсем не. Доволна съм, но все ми се струваше, че няма да е честно, ако те изпреваря.

— Толкова си мила, Кейт! Не виждам тук нищо лошо. Нали виждате, момичета, че съм сам-самичка на света, а Кейт я приех като своя дъщеря. Така се грижи за мен! Подай ми кутията, Кейт.

Всяка от тях взе завещанието в собствената си ръка и го прочете — беше толкова просто, че дума по дума можеше да се повтори и пред останалите.

Почнаха да наблюдават Кейт в очакване да се промени, да стане може би тиранична, ала напротив, сега тя беше още по-приветлива с тях.

Седмица по-късно Кейт се разболя, но продължи да надзирава дома и никой нямаше да разбере, ако не я бяха зърнали във вестибюла вцепенена и с изписано по лицето страдание. Помоли момичетата да не обаждат на Фей, но те престъпиха тази молба и Фей лично я принуди да легне, след което извика доктор Уайлд.

Той беше чудесен човек и доста добър лекар. Погледна й езика, премери пулса, зададе някой и друг интимен въпрос и потупа долната си устна.

— Тук, нали? — попита той и леко я притисна в кръста. — Не? А тук? Боли ли? Ясно. Смятам, че се налага една промивка на бъбреците. — Остави някакви жълти, зелени и червени хапчета, които трябваше да се изгълтат последователно. Хапчетата свършиха работа. Но тя получи още едно възпаление.

— Ще отида в кабинета на доктора — сподели с Фей.

— Ще го повикам да дойде.

— За да ми донесе още хапчета? Вятър работа! Утре отивам при него.

2

Доктор Уайлд беше добър и честен човек. Бе свикнал да казва за своята професия, че е сигурен единствено в едно: сярата лекува сърбежа. Към лекарската си практика се отнасяше сериозно. Както толкова други селски доктори, имаше обща специалност, бе едновременно и пастор, и градски психиатър. Познаваше повечето тайни, слабости и безумни постъпки в Салинас. Така и не бе успял да се научи да приема безстрастно смъртта. И наистина, умреше ли негов пациент, винаги го мъчеше чувството, че в нещо се е провалил, че е безнадеждно неук. Не беше от много смелите и до хирургия прибягваше само в краен и несигурен случай. По това време в помощ на лекарите вече настъпваха дръгсторите15, но доктор Уайлд бе от малцината, които поддържаха собствени диспансери и сами приготовляваха лекарствата по собствени рецепти. Многото години усилна работа и често прекъсваният му сън го бяха направили малко разсеян и замислен.

Беше в сряда сутрин, осем и половина, когато Кейт се спусна по Главната улица, изкачи стъпалата на сградата, помещаваща и Монтерейската околийска банка, и в коридора откри вратата, на която пишеше „Д-р Уайлд, приема от 11 до 2“.

В девет и половина доктор Уайлд остави кабриолета си в обора и уморено надигна черната си чанта. Връщаше се от Алъсал, където бе изчакал възнесението на старата, много старата мисис Джърман. Тя не бе смогнала да завърши живота си прилично. Към завещанието се оказаха редица допълнения. Дори сега доктор Уайлд все още се питаше дали този неин корав, сух и жилав живот наистина окончателно я бе напуснал. Беше деветдесет и седем годишна и един смъртен акт за нея нямаше никакво значение. Та тя бе коригирала свещеника, дошъл да я подготви. За него бе останала само загадката на смъртта. Често ставаше така. Вчера Алън Дей, трийсет и седем годишен, висок шест стъпки и един инч, як като бик, наспорил четиристотин акра земя и многочислено семейство, така мърцина предаде живота си на една пневмония след простуда и тридневна треска. Доктор Уайлд знаеше, че това е загадка. Клепачите му стържеха. Готвеше се да се изкъпе и разтрие с гъбата и да пийне една чаша, преди да са пристигнали първите му посетители със стомашните си разстройства.

Изкачи се по стълбите и пъхна износения си ключ в бравата на кабинета си. Ключът не се завъртя. Остави си чантата на пода и опита със сила. Ключът пак отказа да се превърти. Сграби дръжката, дръпна навън и зачовърка с ключа. Вратата се отвори от вътрешната страна и пред него на прага застана Кейт.

— Ах, добро утро. Бравата заяде. Вие как влязохте?

— Не беше заключено. Беше рано и влязох да почакам.

— Не е било заключено? — Той обърна ключа в обратната посока и наистина езикът веднага се показа. — Значи остарявам — каза той, — взел съм да забравям. — И въздъхна. — Да ме пита човек защо ли изобщо заключвам? Бравата може да се отвори и с парче тел. А и кой ли ще поиска да влезе? — Изглежда, я виждаше за първи път. — До единайсет не приемам.

— Имах нужда от още хапчета, а не мога да дойда по-късно — оправда се Кейт.

— Хапчета ли? Ах, да. Вие сте от момичетата на Фей.

— Именно.

— И по-добре ли сте?

— Да, хаповете много ми помогнаха.

— Абе то от тях вреда няма — рече той. — И вратата за диспансера ли бях оставил отключена?

— Какво е това диспансер?

— Ей там, онази врата?

— Сигурно и нея.

— Остарявам. Как е Фей?

— Какво да ви кажа, тревожи ме. Преди известно време й беше много лошо. Имаше спазми и нещо май не беше с всичкия си.

— По-рано страдаше от стомах — каза доктор Уайлд. — Така не може да се живее, да се храниш по всяко време и да си здрав. Поне аз не мога. Казваме му стомашни смущения. А то идва от преяждане и от недоспиване нощем. А сега хаповете. Помните ли какви бяха на цвят?

— Три вида: жълти, червени и зелени.

— О, да. Спомням си.

Докато насилваше хапчетата в кръглата картонена кутийка, Кейт застана на вратата.

— Колко много лекарства!

— Да — съгласи се доктор Уайлд, — и колкото по-остарявам, толкова по-малко използвам. Някои съм доставил още като почвах работа. Но никога не съм ги прилагал. Запасите на всеки новак… Имах намерение да експериментирам с алхимия.

— С какво?

— Нищо, нищо. Ето, вземете. И кажете на Фей повечко да спи и да яде зеленчуци. Цяла нощ не съм мигнал. Няма да ви изпращам… — Като тръгна към манипулационната, нозете му се олюляха.

Кейт погледна подире му, сетне плъзна очи по лавиците с буркани и стъкленици. Затвори вратата на диспансера и се огледа в кабинета. Една от книгите в библиотечката бе малко излязла напред. Бутна я навътре и тя се изравни със своите побратими. След това си взе голямата ръчна чанта от коженото канапе и се махна. Когато се озова в стаята си, Кейт измъкна от чантата пет малки шишенца и лист изписана хартия. Напъха всичко в един чорап, скри вързопчето в един шушон и го постави до другаря му в дъното на гардероба.

3

През следващите месеци в дома на Фей постепенно настъпиха промени. Момичетата обикновено са развлечени и обидчиви. Кажеш ли им да се постегнат или да си почистят стаите, би ги обхванала дълбока погнуса и цялата къща би завоняла на лошо настроение. Но сега не стана така.

Една вечер Кейт заяви на масата, че случайно надникнала в стаята на Етел и тя се оказала толкова спретната и чиста, че не могла да не й купи подарък. И когато Етел разгъна пакета още на масата, оказа се огромно шише одеколон „Хойт“, с чиято помощ дълго време щеше да ухае на свежест. Етел остана много доволна и скришом се помоли дано Кейт не е видяла мръсните дрехи под леглото. След вечеря тя не само измъкна дрехите, но помете и почисти паяжините от всички ъгли. След това един следобед Грейс се оказа тъй привлекателна, че Кейт не можа да се сдържи и й подари иглата си от фалшив диамант с форма на пеперуда. Наложи се Грейс да припне и да си облече чиста блуза, за да има къде да я прибоде.

Готвачът Алекс, който, ако бе вярвал на онова, което обикновено се говореше за него, би трябвало да вижда в себе си един убиец, откри, че има златни ръце, когато дойде до сладкиши. Той установи, че готвенето е нещо, което не се учи. Просто трябва да го усещаш в себе си.

Пердето узна, че никой не го мрази. Незабележимо се измени начинът, по който свиреше на раздрънканото като локомобил пиано. И веднъж каза на Кейт:

— Странно, какви неща си спомня човек, като се замисли за миналото!

— Като например? — попита го тя.

— Ами като това — и той засвири.

— Прекрасно! Какво е то?

— Ами не знам. Мисля, че е Шопен. Да можех да видя нотите!

Разказа й как е изгубил зрението си — това още с никого не бе споделял. Тъжна история. В събота вечерта откачи веригата от струните на пианото и изсвири нещо, което си бе припомнил и разучавал цяла сутрин — нещо, както си мислеше Пердето, наречено „Лунно“ и съчинено от Бетховен. Етел каза, че наистина звучало като по месечина, и попита Пердето не знае ли думите.

— То е без думи — отвърна Пердето.

Вдигнал се от Гонсалес за съботната нощ, Оскар Трип отбеляза:

— Не може да е без думи. Толкова е хубаво!

Една вечер всички получиха подаръци, тъй като домът на Фей минаваше за най-доброто заведение, най-чисто и най-уютно в цялата околия. А кой би могъл да е отговорен за това? Разбира се, момичетата, кой друг! Нима друг път са бивали така възнаградени за своето старание?

Алекс се прибра в кухнята и свенливо обърса очи с опакото на ръката си. Зарече се, че може да направи такъв сливов пудинг, от който да им изскочат очите.

Джорджия взе всяка сутрин да става в десет и да взима уроци по пиано от Пердето, а ноктите й вече не бяха мръсни.

Връщайки се една неделя от обедната литургия, Грейс сподели с Трикси:

— Бях готова да се омъжа и да зарежа курварлъка. Представяш ли си?

— Та това е прекрасно! — рече Трикси. — Момичетата на Джени дойдоха да опитат тортата за рождения ден на Фей и не можаха да повярват на очите си. За нищо друго не говорят, само за това как било при Фей. Джени е бясна.

А видя ли тази сутрин равносметката на дъската? — Как да не съм! Осемдесет и седем сеанса за една седмица.

— Я да видим дали Джени или Черната ще успеят да ни достигнат, когато няма празници!

— Празници я! Не помниш ли, че сме Велики пости? Сега при Джени не бутат нито един сеанс.

След болестта и лошите съновидения Фей, потисната, притихна. Кейт знаеше, че постоянно я наблюдават, но друг изход нямаше. Бе сторила всичко, за да се увери, че свитъкът все така се намира в кутията и че всички момичета или са го видели, или поне са чули за него.

Един следобед Фей вдигна поглед от своя пасианс — Кейт бе почукала и влязла в стаята й.

— Как се чувстваш, майко?

— Направо чудесно. — В очите й светна нещо потайно. Не беше много умна Фей. — Знаеш ли, Кейт, дощя ми се да отида до Европа.

— Та това е прекрасно! Заслужаваш го, а и можеш да си го позволиш.

— Но не искам да пътувам сама. Искам и ти да дойдеш с мене.

Кейт я погледна с изненада.

— Аз? Искаш да ме вземеш?

— Естествено, защо не?

— О, сладката ми! Кога можем да потеглим?

— Ти искаш ли?

— Вечно съм мечтала за това. Кога можем да тръгнем? Нека да е по-скоро!

Подозрението в погледа на Фей се изпари, лицето й се поотпусна.

— Да кажем, на лято — рече тя. — Да го заплануваме за лятото, а, Кейт?

— Добре, майко.

— Но ти… нали повече няма да ми правиш никакви номера?

— Че защо? Ти си толкова добра към мен.

Фей бавно прибра картите, подравни колодата и я пусна в чекмеджето на масата. Кейт придърпа един стол.

— Искам да ми дадеш съвет за едно нещо — каза тя.

— За какво?

— Нали знаеш, мъча се да ти бъда в помощ.

— Та ти вършиш всичко, мила.

— Знаеш, че най-много харчим за храна, през зимата излиза още по-скъпо.

— Да.

— Е, в момента могат да се купят плодове и всякакви зеленчуци на цената на спанака. А през зимата, както знаеш, трябва да плащаме за консервирани праскови, за консервиран зелен фасул…

— Да не си намислила да консервираш?

— Хубаво де, а защо не?

— Ами Алекс какво ще каже?

— Ако щеш вярвай, майко, но можеш да го попиташ. Алекс го предложи.

— Не може да бъде!

— Е, питай го! Честен кръст!

— Хайде бе! Да ми изсъхне… прощавай, щях да се изпусна!

Кухнята се превърна в консервна работилница. Помагаха всички момичета. Алекс наистина повярва, че идеята е била негова. В края на сезона вече притежаваше сребърен часовник, на чийто капак за доказателство бе изгравирано името му.

Обикновено Фей и Кейт се хранеха на дългата маса в трапезарията, но в неделните вечери, когато Алекс си взимаше почивката, а момичетата вечеряха тлъсти сандвичи, Кейт поднасяше вечеря за двама в стаята на Фей. Биваше приятно, като в истинска женска компания. На масата винаги имаше нещо по-особено, някакво малко лакомство — било гъши пастет, било бъркана салата или кейк, купен от пекарната на Ланг отсреща. Вместо с бяла мушама и хартиени салфетки, както беше в трапезарията, масата на Фей бе винаги застлана с бяла дамаска, а салфетките бяха ленени. Това внушаваше чувството за празненство, слагаха свещи и нещо рядко за Салинас — купа със свежи цветя. Кейт умееше извънредно красиво да подрежда цветя, само цветните главички, които береше от буренаците по полето.

— Какво умно момиче! — казваше Фей. — Всичко може, идва й отръки. Нали ще ходим в Европа! И знаете ли, Кейт говори френски! Да, най-сериозно. Като останете насаме, помолете я да ви каже нещо на френски. Сега ме учи. Знаете ли как е хляб на френски? — Фей се забавляваше чудесно. Кейт й носеше трепет и вечни проекти.

4

На четиринайсети октомври, събота, над Салинас прелетяха първите диви патици. Фей ги видя от прозореца: едно исполинско V, полетяло на юг. Когато Кейт я навести преди вечеря, както правеше всякога, Фей й разказа.

— Мен ако питаш, зимата е вече на прага. Трябва да накараме Алекс да сложи печките.

— Готова ли си за лекарството, майко?

— Готова съм. Като ме глезиш така, ставам мързелива.

— Обичам да те глезя — каза Кейт. Извади от шкафчето шишето със сиропа на Пинкам и го вдигна срещу светлината. — На свършване е, ще трябва да вземем още.

— Мисля, че са ми останали още три шишета, нали бях взела цяла дузина.

Кейт взе чашата.

— Вътре има муха — рече тя, — ще отида да я измия.

В кухнята изплакна чашата, а от джоба си извади капкомер, чието връхче бе запушено с късче картоф, както някои хора захапват чучурите на газените бидони. Сетне внимателно отброи няколко бистри капки стрихнинова тинктура. Обратно в стаята при Фей, доля трите лъжици билков сироп и разклати съдържанието. Фей го изпи и се облиза.

— Малко нагарча — отбеляза тя.

— Така ли, скъпа? Я да опитам — и Кейт изпи една лъжица от шишето, след което се намръщи. — Такъв му е вкусът — рече тя. — Изглежда, дето е стояло толкова време… Ще го изхвърля. Вярно, горчи. Ще ти донеса чаша вода.

По време на вечеря лицето на Фей пламна. Спря да яде и сякаш се заслуша.

— Какво има? — попита Кейт. — Майко, какво става? Като че Фей едва откъсна вниманието си от нещо друго.

— Знам ли? Нещо ми притрепера сърцето. Изведнъж просто се уплаших и сърцето ми се разтупа.

— Не искаш ли да те заведа в стаята ти?

— Не, мила, вече нищо ми няма.

— Ама съвсем ти се е зачервило лицето — обади се Грейс и си остави вилицата.

— Не ми харесва — каза Кейт. — Да бяхме извикали доктор Уайлд.

— Не, сега всичко е наред.

— Стресна ме — рече Кейт. — Друг път ставало ли ти е?

— Е, понякога не ми стига дъхът. Но предполагам, че съм почнала много да пълнея.

В тази съботна вечер Фей не се чувстваше много добре и Кейт я придума да си легне в десет часа. На няколко пъти надникна при нея, додето се увери, че е заспала.

На другия ден Фей се чувстваше напълно добре.

— Сигурно просто въздухът не ми достига — обясни тя.

— Тогава ще дадем на моята любимка храна като за болен човек — каза Кейт. — Направила съм ти пилешка супа и салата от зелен фасул, точно както я обичаш, с олио и оцет, а после и чаша чаец.

— Честна дума, Кейт, съвсем нищо ми няма.

— Няма да ни навреди, ако хапнем нещо леко. Снощи така ме изплаши. Имах една леля, умря от сърце. Такова нещо не се забравя, както знаеш.

— Аз никога не съм се оплаквала от сърце. Само дето се задъхвам по стъпалата.

Кейт отиде в кухнята и сложи приборите на два подноса. Отмери олиото и оцета в чашка и поля фасулената салата. Върху подноса на Фей постави любимата й купичка, а супата премести към огъня да се стопли. Накрая извади капкомера от джоба си, изстиска две капки силно очистително от млечка в салатата и я разбърка. Прескочи до стаята си и погълна съдържанието на едно шишенце свещена кора16, после бързо се върна отново в кухнята. Напълни купичките с гореща супа, доля в чайника кипяща вода и отнесе подносите в стаята на Фей.

— Уж мислех, че не съм гладна — поде Фей, — ама както ухае тази супа…

— Приготвих ти специална салата — рече Кейт, — по стара рецепта, с розмарин и чубрица. Виж дали ще ти хареса.

— М-м-м, много е вкусна! — каза Фей. — Има ли нещо, което да не умееш, скъпа моя?

Първо подейства на Кейт. По челото й избиха капчици пот, присви се и застена от болка. Очите й се втренчиха, от устата й потече слюнка. Фей се втурна във вестибюла и се развика за помощ. Момичетата и неколцината неделни посетители нахълтаха в стаята. Кейт се гърчеше на пода. Двама от редовните клиенти я вдигнаха върху леглото на Фей и се помъчиха да я изопнат, но тя изпищя и отново се присви. Потта се лееше от тялото й и мокреше дрехите.

Фей попиваше челото й с кърпа, когато я прихвана и нея.

Мина час, додето открият доктор Уайлд, който бе седнал с един приятел на сантасе. Довлякоха го две от вече пощурелите блудници. Фей и Кейт лежаха безжизнени от повръщане и разстройство, а спазмите продължаваха на пресекулки.

— Какво сте яли? — попита доктор Уайлд. Сетне забеляза подносите. — Домашно консервиран ли е този фасул?

— Разбира се — отвърна Грейс, — тук си го правихме.

— Яде ли някоя от вас?

— Не. Нали виждате…

— Вървете и строшете всички буркани! — нареди доктор Уайлд. — Долнопробен зелен фасул! — И измъкна помпата за промивки.

Във вторник дойде да види двете прибелели, изтощени жени. Леглото на Кейт бяха внесли в стаята на Фей.

— Сега вече мога да ви кажа — рече той, — но не мислех, че ще оживеете. Голям късмет! И повече никакъв домашно консервиран зелен фасул! Купувайте си от готовите консерви.

— Какво е било? — попита Кейт.

— Ботулизъм. Много нещо за това отравяне не се знае, но извънредно малко хора оцеляват. Само дето вие сте млада, а пък тя е по-яка. — После се обърна към Фей: — Още ли тече кръв от червата?

— Да, малко.

— Ето ви тук няколко хапчета морфин, ще ви стегнат. Сигурно нещо ви се е разранило. Но нали има една приказка, курвата лесно не умира. Хайде сега, горе главата, и двете!

Това беше на седемнайсети октомври.

Фей така и не се оправи. За малко се посъвземаше, но пак рухваше. На трети декември й стана много зле и този път възстановяването доста се проточи. На дванайсети февруари кръвотечението се засили и напрежението, изглежда, отслаби сърцето й. Доктор Уайлд дълго я преслушва. Кейт измършавя, стройната й снага се превърна в кожа и кости. Момичетата се помъчиха да я заместят в грижите за Фей, ала Кейт не искаше и да чуе.

— Бог знае кога за последен път е спало това момиче — каза Грейс. — И ако рече Фей да пукне, сигурна съм, че това ще убие Кейт.

— Абе тя само дето не се е побъркала — добави Етел. Доктор Уайлд изведе Кейт в притъмнената гостна и остави черната си чанта на един стол.

— По-добре да ви кажа — почна той. — Сърцето й, боя се, няма да понесе. Отвътре цялата е разкъсана. Това проклето отравяне! По-лошо и от гърмяща змия. — Дръпна поглед от изпитото й лице и продължи: — Затуй сметнах, че е по-добре да ви кажа, да сте подготвена. — Гласът му омекна и той сложи ръка на кльощавото й рамо. — Малцина могат да бъдат толкова верни. Ако приеме, давайте й по малко топло мляко.

Кейт донесе леген топла вода и го сложи на масата до леглото. Когато Трикси надникна, Кейт миеше Фей и я подсушаваше с кърпите от финия лен. След това изчетка правите й руси коси и ги сплете. Кожата на Фей се бе смачкала, очертаваше челюстите и черепа, а в огромните й очи нямаше нищо. Опита се да продума, но Кейт я смъмра:

— Ш-ш-шт! Пази си силите! Силите пази!

Донесе от кухнята чаша топло мляко и го остави на масата. От джоба си извади две шишенца и всмукна по малко с капкомера и от двете.

— Отваряй устата, майко. Това е ново лекарство. Не се страхувай, ужасно е на вкус. — Изстиска течността навътре върху езика на Фей и повдигна главата й, за да пийне мляко и да убие лошия вкус. — Почивай сега, аз след малко ще се върна.

Кейт се измъкна безшумно от стаята. В кухнята бе тъмно. Отвори външната врата, излезе и се шмугна в тревния гъстак. Земята бе влажна от пролетните дъждове. В дъното на празното място изкопа малка дупка с едно заострено колче и пусна в нея шепа стъклени шишенца заедно с един капкомер. Натроши стъклата с колчето и ги покри с пръст. Когато Кейт се прибра, отново започваше да вали.

В началото се наложи да вържат Кейт, за да не се нарани. От бяс изпадна в мрачно вцепенение. И мина дълго време, докато здравето й се възстанови. А завещанието бе забравила. Най-сетне Трикси й припомни.

1

Адам Траск се затвори в себе си. Недовършената къща на Санчес остана да зее към дъждовете и ветрищата, дъските по новонакования под се изметнаха и набъбнаха от влага. Проектираната зеленчукова градина се отдаде на буйството на плевелите. Адам бе сякаш обвит в някаква лепкава ципа, която забавяше движенията и задържаше мисълта му. На света гледаше като през мътна вода. От време на време съзнанието му се силеше да изплува и достигнеше ли светлината, разсъдъкът го заболяваше и той отново се отдръпваше в своята сивота. Знаеше, че близнаците съществуват, само защото ги чуваше да се смеят или да плачат, но към тях изпитваше единствено далечно омерзение. За Адам те символизираха неговата загуба. Съседите влизаха с колите си в долинката му и тъй като всеки от тях бе познал както гнева, така и скръбта, помагаха му. Но бяха безсилни да се преборят с облака, надвиснал отгоре му. Адам с нищо не им се противеше. Той просто не ги виждаше и като мина още време, съседите престанаха да се движат по пътя под дъбовете.

В началото Ли гледаше да събуди живота у Адам, но Ли си имаше и друга работа. Готвеше, переше, къпеше близнаците, хранеше ги. Старателен и настойчив, обикна двете момченца, говореше им на кантонски и всъщност първите думи, които различаваха и се мъчеха да повтарят, бяха китайски.

На два пъти Самуел Хамилтън понечваше да изтласка Адам от неговото вцепенение. Накрая Лайза го сгълча:

— Не искам да ходиш там. Връщаш се друг човек. Самуел — каза му тя, — не можеш да го промениш. Той тебе променя. Като те погледна, все едно че него виждам.

— А ти помислила ли си за двете момчета? — попита я.

— За твоето собствено семейство съм помислила — сопна му се тя. — Или искаш да ни наложиш траур за дни напред?

— Ясно, майко — каза той, но се натъжи; такъв беше Самуел — и личната си работа не можеше да гледа, ако знае, че друг някой страда. И съвсем не му беше лесно да остави Адам, потънал в своето усамотение.

Адам му беше платил за труда, платил му беше дори за частите на вятърните двигатели, но самите двигатели не пожела. Самуел продаде съоръженията и прати на Адам парите. Но отговор не получи. Усети, че го е яд на Адам Траск. Взе да му се струва, че Адам намира някакво удоволствие в своята печал. Но време за размишления не оставаше. Джо бе отишъл да учи в колежа, основан от Леланд Станфорд17 и построен от него в имението му близо до Пало Алто. Том тревожеше баща си, все повече се задълбочаваше в книгите. Добре гледаше и другата си работа, но Самуел разбираше, че Том не живее с пълно сърце. Уил и Джордж напредваха в търговията, а Джо пишеше писма в римувани стихове и в рамките на здравословното отправяше хитроумни нападки срещу редица общоприети истини.

Самуел писа на Джо:

„Щеше да ме разочароваш, ако не беше станал безбожник — бях радостен да прочета, че на тази възраст и с този ум си възприел агностицизма тъй, както човек приема парчето баница на пълен стомах. Ще те помоля обаче от дъното на цялата си разбираща душа: не се старай да покръстваш майка си в друга вяра. Последното ти писмо тя посрещна единствено като знак, че не си добре. Майка ти не вярва, че съществуват многобройни злини, които да не могат да се изцелят посредством един хубав силен бульон. Тя отдава смелия ти поход срещу устоите на нашата цивилизация на стомашни смущения. И това я тревожи. Нейната вяра е като планина, а ти, сине мой, още нямаш дори лопата.“

Лайза старееше. Самуел виждаше това на лицето й, макар сам да не се чувстваше стар, нищо че брадата му беше побеляла. Затова пък Лайза живееше със старото време и това доказваше всичко.

Бе време, когато тя гледаше на неговите кроежи и пророчества като на невъздържани детински крясъци. Сега беше на мнение, че са недостойни за един възрастен мъж. В ранчото бяха останали само тримата — Лайза, Том и Самуел. Юна се бе омъжила за другоземец и сега живееше далеч. Деси въртеше шивашкото си ателие в Салинас. Олив се омъжи за младия си приятел, а Моли, също омъжена, живееше, представете си, в апартамент в Сан Франциско. В спалнята й ухаеше на парфюми, пред камината бе просната кожа от бяла мечка, а с кафето си след вечеря Моли пушеше цигара със златен мундщук марка „Вайълет-Майло“.

Един ден, като вдигаше бала сено, Самуел си изкълчи кръста и от това го заболя повече душата, отколкото гърбът, тъй като не можеше да си представи един живот, в който Сам Хамилтън да е лишен от възможността да вдигне една бала сено. Почувства се така оскърбен от този свой кръст, сякаш някое от децата му се е показало безчестно.

В Кинг Сити доктор Тилсън го прегледа основно. С течение на годините свръхнапрегната работа докторът бе станал още по-взискателен.

— Изкълчил си кръста.

— Изкълчих го — рече Самуел.

— И биеш толкова път, за да ми кажеш, че си изкълчил кръста си, пък аз да ти взема два долара?

— Ето ти ги двата долара.

— Искаш също да знаеш как да се лекуваш, нали?

— Точно така.

— Повече не се пресилвай. А сега си вземи парите. Уж не си глупав, Самуел, но се вдетиняваш.

— Но ме боли.

— Разбира се, че боли. Иначе как щеше да познаеш, че кръстът ти е изкълчен?

— Добър човек си ти — засмя се Самуел, — тази добрина струва повече от два долара. Задръж ги.

Лекарят внимателно го изгледа.

— Надявам се, че казваш истината, Самуел. Ще задържа парите.

Самуел отиде да се види и с Уил в новия му приветлив магазин. Едва позна сина си — Уил бе почнал да пълнее и да преуспява, носеше сако и жилетка, а на малкия пръст — златен пръстен.

— Приготвил съм за мама едно пакетче — каза Уил. — Разни консерви от Франция. Гъби, пастет от черен дроб и сардини, ама толкова малки сардини, че с просто око не се виждат.

— Тя ще ги изпрати на Джо — рече Самуел.

— Накарай я да си хапне, не можеш ли?

— Не мога — каза баща му. — Но с радост ще ги изпрати на Джо.

В този момент в магазина влезе Ли. Очите му светнаха.

— Здлавейте, мистъл! — поздрави той.

— Здрасти, Ли! Как са момчетата?

— Момчета много добле.

— Ли, тъкмо отивам да изпия една бира отсреща. Ела и ти, много ще се радвам.

Ли и Самуел седнаха в кръчмата на малка кръгла маса и Самуел зарисува по избеленото дърво разни фигурки с влагата от бирената си чаша.

— Исках да дойда и да ви видя какво правите с Адам, но си рекох, че с нищо не мога да ви бъда от полза.

— Но нямаше да причините и никаква вреда. Все мислех, че ще го преодолее. Но продължава да се движи като сянка.

— Не мина ли повече от година? — попита Самуел.

— Три месеца отгоре.

— Хубаво, с какво мога да помогна според тебе?

— Не знам — рече Ли. — Но ако предизвикате някое ново сътресение… Друго нищо не помага.

— Не ме бива по сътресенията. Може да стане така, че аз да се потреса. Кажи, впрочем, какви имена даде той на близнаците?

— Нямат никакви имена.

— Шегуваш се, Ли!

— Аз не се шегувам.

— А той как ги нарича?

— Нарича ги „ония“.

— А когато говори с тях?

— Когато говори с тях, казва им „ти“ или „вие“.

— Що за глупост! — ядоса се Самуел. — Що за бунак е този човек?

— Все мислех да намина и да ви кажа. Като мъртъв е, освен ако не го събудите.

— Ще дойда — каза Самуел, — и камшика ще донеса. Нямали имена! Дяволски си прав, Ли, трябва да дойда.

— Кога?

— Утре.

— Ще заколя кокошка — рече Ли. — Близнаците тце ви харесат, мистър Хамилтън. Великолепни момчета. Но на мистър Траск няма да казвам, че ще дойдете.

2

С голямо притеснение Самуел съобщи на жена си, че желае да посети ранчото на Траск. Смяташе, че тя ще иззида яки стени от възражения, а той, за един от малкото пъти в живота си, няма да се подчини на волята й, колкото и безспорни да са нейните доводи. При мисълта, че може да не се подчини на жена си, в стомаха му нещо се сви. Изложи целта си тъй, като че се изповядва. Докато говореше, Лайза покри уста с ръце и сърцето му примря. Вече млъкнал, тя продължи да го гледа — със студенина, помисли той. Накрая Лайза продума:

— Самуел, надяваш ли се да трогнеш този човек от камък?

— Не зная, майко. — Той не бе очаквал това. — Не зная.

— И мислиш, че тъкмо сега е извънредно важно на тия дечица да се дадат имена?

— Да, така ми се струва — сломено рече той.

— Самуел, а помисли ли защо искаш да отидеш? Не е ли това естественото и неизлечимо твое желание навсякъде да си напъхваш носа? Или черната ти неспособност да си гледаш своята работа?

— Виж какво, Лайза. Твърде добре си познавам недостатъците. Но си казах, че тук думата е за нещо повече.

— Дано да е нещо повече — отвърна тя. — Този човек и досега не е осъзнал, че има живи синове. Ей така ги е отрязал от себе си.

— И на мен така ми изглежда, Лайза.

— Ами ако ти каже да си гледаш работата? Тогаз какво?

— Тогаз… и аз не знам.

Челюстта й се затвори и зъбите й тракнаха.

— Ако не дадеш на тези момчета имена, да знаеш, че в този дом за теб няма да се намери нито едно топло местенце! Да не си посмял да ми се връщаш и да хленчиш, че не те е послушал! Стане ли така, ще отида аз!

— Ще го накарам да ми захапе ръкава! — закани се Самуел.

— Това ти няма да направиш! Познавам те, Самуел, твоята свирепост бързо минава. Ще му наговориш разни захаросани думи, а после ще ми се домъкнеш и ще ме молиш да забравя, че някога си ходил там.

— Главата му ще пръсна! — изрева Самуел. Тръшна вратата на спалнята, а Лайза се усмихна към дъските.

Скоро след това се показа с черния си костюм и с блестящата колосана риза. Наведе се напред и Лайза привърза тънката му черна вратовръзка. Бялата брада бе така сресана, че светеше.

— Не е зле да прокараш една четка и по черните си обуща — посъветва го тя.

Докато мажеше с черна вакса износените си обуща, Самуел извърна глава и я попита:

— А може ли да взема Библията? Най-хубавите имена се намират в Библията.

— Не ми се ще много да излиза от къщата — кисело рече тя. — Ако закъснееш на връщане, аз какво ще си чета? В нея сме вписали имената на децата ни. — Забеляза, че лицето му посърна. Влезе в спалнята и се върна оттам с една малка Библия, оръфана и омачкана, с корици, подвързани и подлепени в кафява бакалска хартия. — Вземи тази — каза тя.

— Но тя е на майка ти.

— Тя няма да има нищо против. С изключение на едно име всички останали имат вече по две дати.

— Ще я запъна да не се повреди — обеща Самуел.

— Майка ми обаче — остро каза Лайза — ще има едно нещо против и то е същото, което имам и аз: ти си вечно недоволен от Писанието такова, каквото е. Все го ровиш и все не му хващаш вяра, все го обръщаш напред-назад като енот на мокър камък, а това ме дразни.

— Защото се мъча да го проумея, майко.

— Какво има тук да се проумява? Чети, и толкоз. Всичко е написано черно на бяло. Кой ти иска да го проумяваш? Ако е искал Господ да го проумееш, щял е да ти го вкара в главата или пък да го напише по друг начин.

— Но, майко…

— Самуел, ти си най-свадливият човек, който е живял на този свят.

— Да, майко.

— Няма защо непрекъснато да се съгласяваш! Мирише ми на неискреност. Казвай каквото мислиш! — Изгледа тъмната му фигура, отдалечаваща се в колата. — Чудо съпруг — гласно си каза тя, — ама заядлив.

А Самуел се чудеше и маеше: „Тъкмо си мисля, че я познавам, и вземе, та направи нещо такова!“

3

Последната половин миля, като кривна от Долината на Салинас и пое по неравния път сред големите дъбове, Самуел се помъчи да си изтъче такова покривало от свирепост, с което да прикрие своята обърканост. Повтаряше си героични слова…

Адам се оказа още по-мършав, отколкото го помнеше Самуел. Погледът му бе мътен, сякаш очите не му служеха за гледане. Докато схване, че пред него е застанал Самуел, мина време, след което устата му изписаха гримаса на неудоволствие.

— Чувствам се засрамен — поде Самуел, — дето съм дошъл непоканен.

— Какво искаш? — рече Адам. — Не ти ли платих?

— Да ми платиш? Да, плати ми. Да, за Бога, плати, но ще ти кажа, че плати повече, отколкото струваше направеното от мен.

— Какво? Накъде биеш?

Гневът на Самуел почна да расте и дори да пуска листа.

— Представи си един човек, който цял живот се е противопоставял на заплащането. И как, след като цял живот съм се старал да установя колко струвам, как можа ти, печални човече, да ме впишеш в някакви тефтери?

— Ще платя! — възкликна Адам. — Казвам ти, ще платя. Колко? Плащам!

— Ти си плати, но не на мен.

— Защо си дошъл тогава? Върви си!

— По-рано ме канеше.

— Но сега не съм те поканил.

Самуел сложи ръце на кръста си и се наведе.

— Виж какво ще ти кажа, съвсем кротко. Снощи, в тази жестока и люта нощ, проблесна светла мисъл и мракът стана по-благ с приближаването на деня. Тази мисъл, както казват по-великите от нас, ме държа, откак изгря Вечерницата до последната звезда на Голямата мечка в ранния светлик. И реших да се самопоканя.

— Не си добре дошъл.

— Бе ми подсказано — рече Самуел, — че в един изключителен миг на възторг от твоите слабини са се пръкнали близнаци.

— Какво ти влиза това в работата?

При тази грубост очите на Самуел се озариха от особена радост. Забеляза, че в къщата се мярка Ли и наднича към него.

— В името на Божията благодат, не ме предизвиквай! Аз съм човек, който вярва, че моето потомство ще живее в мир.

— Не те разбирам.

— А и как би могъл? Адам Траск, едно псе вълча порода с две кутрета, едно недорасло петле, дало бащинство, като оплодило едно яйце! Мръсна буца кал! — Страните на Адам се помрачиха и като че за първи път очите му прогледнаха. Самуел с радост усети, че в стомаха му се надига палеща ярост. — О, приятелю мой — извика той, — отдръпни се от мене! Умолявам те! — В ъглите на устата му се събра слюнка. — Умолявам те! — кресна той. — В името на всичко свято, което още помниш, отдръпни се назад! Усещам как в гушата ми накипява убийство.

— Махай се от дома ми! — каза Адам. — Хайде, пръждосвай се! Държиш се като луд. Да те няма! Този имот е мой, купил съм го.

— Очите си и носа също си купил — присмя му се Самуел. — И своята праведност си купил. И пръста, с който ме пъдиш, и него си купил! Чуй ме, защото след малко ще те убия! Купил си! Купил с част от едно безценно наследство! Помисли, човече, заслужаваш ли децата си?

— Дали ги заслужавам? Та те, ако не се лъжа, са тук. Не те разбирам.

— Пази ме, Боже, Лайза! — изрева Самуел. — Не е така, както мислиш, Адам. Чуй ме, преди палецът ми да е напипал онова фатално място на гърлото ти! Скъпоценните близнаци! Незабелязани, неусетени, които няма кой да ръководи, неоткрити… казвам това смирено, с отпуснати ръце.

— Върви си! — дрезгаво каза Адам. — Ли, донеси ми пушката! Този човек е луд. Ли!

Ръцете на Самуел се намериха върху гърлото на Адам, стегнаха го тъй, че слепоочията му затуптяха, а очите му се наляха с кръв.

— Я се остави с тия меки пръсти! — изръмжа Самуел. — Нито си ги купил тия момчета, нито си ги откраднал, нищо не си разменил срещу тях. Получил си ги по някакво необяснимо и чудесно благоволение свише. — Коравите му палци внезапно пуснаха гърлото на съседа.

Адам остана запъхтян и опипа гърлото си, върху което бяха лежали ръцете на ковача.

— Какво искаш от мен?

— У тебе няма капка любов.

— Имаше. Достатъчно, за да ме убие.

— Никога никому не е достатъчно. Но градина, в която има само камъни, заслужава малко, а не много.

— Стой по-далеч от мен. И аз мога да се бия. Не мисли, че не мога да се защитавам.

— Да, имаш две оръжия, при това без имена.

— Ще се бия с тебе, старче. Я се виж, дъртак!

— Умът ми — рече Самуел — не може да приеме глупака, който вдига камък и цял ден не е сколасал да му даде име, например Питър. А ти? Цяла година живееш и пресушаваш душата си, без дори номера на синовете си да сложиш.

— Това си е моя работа — каза Адам.

Самуел замахна с тежкия си юмрук на труженик и Адам се просна в прахта. Извика му да стане и когато Адам се надигна, удари го повторно. Този път Адам не мръдна, но не изпусна от вкаменения си поглед страховития старец. Жаравата в очите на Самуел погасна и той бавно изрече:

— Синовете ти нямат имена.

— Майка им ги лиши от себе си — отвърна Адам.

— А ти ги лишаваш от баща. Не можеш ли да усетиш как мръзне нощем изоставеното дете? Къде е топлината, къде е птичата песен, кое утро ще бъде добро? Не можеш ли, Адам, поне малко да си припомниш как е било?

— С мен не е било — каза Адам.

— Или си го унищожил. Твоите момчета не са кръстени. — Наведе се, обхвана раменете на Адам и му помогна да се изправи. — Но ние ще им дадем имена. Ще помислим надълго и ще им намерим хубави имена, да не ходят голи. — И изтупа прахоляка от ризата на Адам.

Адам доби отнесен, ала напрегнат израз, сякаш се вслушваше в някаква понесена от вятъра музика, но очите му вече не бяха мъртви като преди малко.

— Мъчно мога да си представя — каза той, — че ще благодаря на човек, който ме е обидил и ме е отупал като черга. Но аз съм благодарен. Оскърбена благодарност, но все пак благодарност.

Самуел се усмихна и бръчици наобиколиха очите му.

— Естествено ли ти се стори? Правилно ли постъпих?

— За какво говориш?

— За това, че донякъде обещах на жена си да го направя. Не й се вярваше, че ще мога. Знаеш, не съм от побойниците. За последен път човешка душа съм пребивал в графство Дери и то беше заради едно момиченце със зачервен нос и заради един учебник.

Адам гледаше Самуел, но в съзнанието си зърна и усети брат си Чарлз, черен и готов да убие, а оттам си спомни за Кати и за това как го гледаше над дулото.

— Страх нямаше — каза Адам, — беше повече изтощение.

— Сигурно не съм бил достатъчно разгневен.

— Самуел, само за едно ще те питам и повече нищо. Чул ли си нещо? Някакви известия за нея, изобщо каквото и да било?

— Нищо не съм чул.

— Това е почти облекчаващо — рече Адам.

— Изпитваш ли омраза?

— Не. Само нещо като присвиване на сърцето. Може би по-късно ще се превърне в омраза. Ти разбираш, между красотата и ужаса нямаше и една крачка. Объркан съм, объркан.

— Някой ден — каза Самуел — ще седнем и всичко ще подредиш на масата, ред по ред, като пасианс. Но сега… сега ти не разполагаш с всички карти.

Иззад навеса се донесе възмутеният крясък на недоволна кокошка, а след това и тъп удар.

— Нещо става при кокошките — сепна се Адам. Надигна се втори крясък.

— Ли е при кокошките — обясни Самуел. — Знаеш ли, ако кокошките имаха държава, църква и история, щяха да тълкуват човешката радост с неразбиране и отвращение. Случи ли му се на човек нещо весело и обнадеждаващо, все някоя кокошка отива стенеща на заколение.

Двамата замлъкнаха — мълчание, което се нарушаваше единствено от малки, престорени любезности: безсмислени въпроси за здравето и времето, чиито отговори никой не чува. И това може би щеше да продължи, додето се скарат отново, ако не беше се намесил Ли. Ли изнесе маса и два стола, които постави един срещу друг. На второто си идване донесе пайнт уиски и две чаши. Сетне домъкна близнаците, по един във всяка ръка, сложи ги на земята до масата и им даде по една пръчка — да размахват и да следят сенките им. Момченцата седнаха тържествени, огледаха се, впериха очички в брадата на Самуел, после подириха Ли. Бяха необичайно облечени — с правите панталони и опашатите сърмени жакети на китайчета. Единият беше тюркоазносин, а другият избелялорозов, с черни опашки и ширити. На главите им се мъдреха кръгли шапчици от черна коприна, на чиито плоски дъна стърчеше по един яркочервен помпон.

— Откъде, за Бога, си намерил тези дрехи, Ли? — попита Самуел.

— Не съм ги намирал — сопна се Ли, — имах си ги. Едничките им други дрехи аз уших сам от корабно платно. На кръщавка момчетата трябва да са облечени добре.

— Но, Ли, ти си изоставил заваления говор!

— Завинаги, надявам се. Е, в Кинг Сити още го брътвя. — Отправи няколко къси напевни срички към момченцата на земята, те се засмяха и поклатиха пръчките във въздуха. — Ще ви налея да пийнете — рече Ли. — Това уиски си беше тука.

— Това уиски си го купил вчера в Кинг Сити — каза Самуел.

Сега, след като Самуел и Адам седнаха на една маса и всички прегради бяха паднали, Самуел се скри зад завеса от притеснение. Не беше лесно да се възстановят неща, които преди това си смачкал с юмруци. Помисли си за себеотрицанието и въздържаността — две добродетели, които омекват, ако няма къде да ги приложиш. Умът му почваше да се присмива над себе си. Седяха двамата и наблюдаваха необикновено ярко облечените братчета. „Понякога — мислеше Самуел — твоят противник може да ти помогне повече от приятеля.“ И вдигна очи към Адам.

— Мъчното е да почнеш — каза той. — Прилича на отлагано писмо, което с всяка минута става все по-непосилно. Не би ли ми подал ръка?

Адам го погледна за миг и после пак свали очи към момченцата на земята.

— В главата ми нещо трещи — рече той, — такива звуци чуваш под вода. Ще трябва да изтръгна себе си от цяла една година.

— Навярно ще ми разкажеш какво е било, тъй по-лесно ще потръгне.

Адам гаврътна питието, наля си още и почна да върти чашата под ъгъл. Кехлибареното уиски се надигаше в единия й край и въздухът се изпълни с неговия пронизващ и стоплящ плодов аромат.

— Мъчително ми е да си спомням — поде той. — Беше не толкова страдание, колкото празнота. Само че и тя ме пробождаше. Казваш, че от колодата ми липсвали някои карти. Същото си мислех и аз. И може би никога няма да ги събера всичките.

— Нея ли имаш предвид? Когато човек твърди, че не иска да говори за нещо, той обикновено иска да каже, че не е в състояние да мисли за нищо друго.

— Може и така да е. Тя съществува в цялата тази празнота, но аз много неща съм забравил с изключение на последната картина. Тя е като изрисувана с огън.

— Тя стреля в теб, нали, Адам? — Устните на Адам изтъняха, погледът му притъмня. — Няма нужда да ми отговаряш — каза Самуел.

— Не виждам защо не — рече Адам. — Да, тя стреля.

— Имала ли е намерение да те убие?

— За това най-много съм си мислел. Не, смятам, че не е искала да ме убива. Не би ми позволила подобно достойнство. У нея нямаше никаква омраза, поначало никакво чувство. Това съм го научил в армията. Ако искаш да убиеш човека, стреляш в главата, в сърцето или в стомаха. А тя ме улучи именно където е искала. И досега виждам как се измести цевта. Струва ми се, нямаше да имам нищо против, ако бе поискала смъртта ми. Би означавало поне нещо като любов. Но аз й бях досадна пречка, не враг.

— Изглежда, доста си разсъждавал.

— Имах доста време. Искам нещо да те питам. Освен последния ужас нищо друго не помня. Беше ли тя много красива, Самуел?

— За тебе, да, защото сам я беше създал. Според мен ти не виждаше нищо друго освен своето създание.

— Питам се коя беше тя. — Адам сякаш мислеше гласно. — Каква беше… Стигаше ми да не зная.

— А сега искаш ли да знаеш?

Адам сведе очи.

— Не от любопитство. Но бих искал да зная каква кръв тече в синовете ми. Когато пораснат… нали трябва нещо да открия в тях?

— Да, така е. Но отсега те предупреждавам, че не тяхната кръв, а твоето подозрение може да събуди злото у тях. Те ще станат такива, каквито ги направиш.

— Но кръвта им…

— Аз в кръвта много не вярвам — каза Самуел. — Дали човек ще открие в децата си добро или зло, то ще бъде само онова, което сам е посадил у тях, след като се пръкнат от майчината си утроба.

— Да, но от свиня състезателен кон не става.

— Не става, но затова пък можеш да отгледаш бързоходна свиня.

— Едва ли тук някой ще се съгласи с тебе. Мисля, че и мисис Хамилтън не би се съгласила.

— Това е абсолютно вярно. Тя би се възпротивила най-много от всички, ето защо никога не бих й казал нещо подобно. Защо да изсипва отгоре ми мълниите на своето несъгласие? Тя печели всеки спор посредством разпаленост и с убеждението, че разликата в мненията е лично оскърбление. Прекрасна жена е тя, но човек трябва да се научи как да я води… Да поговорим за децата.

— Ще пиеш ли още едно?

— Ще пия, благодаря. Голяма загадка са имената. Тъй и не узнах името ли се оформя от детето, или детето се променя така, че да отговаря на името си. Едно обаче е сигурно: лепнат ли някому прякор, значи му е било дадено неподходящо име. Харесват ли ти обикновените имена Джон, Джеймс, Чарлз?

Загледан в братчетата, при споменаването на това име Адам изведнъж видя от очите на едното момче да наднича брат му. Наведе се.

— Какво има? — попита Самуел.

— Не може да бъде! — извика Адам. — Тия момчета не са еднакви! Не си приличат.

— Естествено, че не си приличат. Не са еднояйчни.

— Ей това тук… това прилича на брат ми. Току-що установих. Интересно, на мен ли прилича другото?

— И двете ти приличат. В едно лице има от всичко, което е било преди тях.

— Сега вече не толкова — каза Адам. — Но за миг ми се стори, че виждам дух.

— Навярно тъкмо това са и духовете — отбеляза Самуел. Ли изнесе чинии и ги постави на масата. — Вие имате ли духове в Китай? — попита Самуел.

— Милиони — отвърна Ли. — От духове повече няма. Според мен в Китай нищо не умира. Пренаселено е там. Тъй или иначе, аз като бях, точно с това впечатление останах.

— Седни, Ли — каза Самуел. — Мъчим се да измислим имена.

— Сега задушавам кокошките. Скоро ще е готово.

Адам отмести поглед от близнаците и когато се обърна, очите му се бяха стоплили и омекнали.

— Няма ли да пийнеш, Ли?

— Аз си пийвам в кухнята китайска ракия — каза Ли и влезе в къщата.

Самуел се наведе, вдигна едно от момченцата и го сложи в скута си.

— Да вземем това например — рече той. — Трябва да видим дали с нещо не подсказват как да ги кръстим.

Адам взе другото и несръчно го закрепи на коляното си.

— Твърде много си приличат — каза той, — но не и ако се вгледаш отблизо. Този е с по-закръглени очи от другия.

— Да — добави Самуел. — И главичката му е по-кръгла, и ушите му са по-големи. Докато другият напомня повече на… на куршум. Тоя сигурно ще израсте, но не много. А тоя ще бъде по-тъмен, и в косата, и в кожата. Този, вярвам, ще стане хитрец, а хитростта ограничава ума. Хитростта само те напътства какво да не правиш, ако не е много уместно. А виж как се държи тоя! Много по-напреднал от другия, по-развит. Не е ли странно колко различни могат да бъдат, когато ги загледаш по-внимателно?

Изразът на Адам се променяше, ставаше все по-открит. Вдигна си пръста и детето се надигна да го хване, при което едва не се изтърси от скута му.

— Хей! — извика Адам. — По-полека! Да не искаш да паднеш, а?

— Ще бъде грешка, ако им дадем имена заради някакви качества, които си мислим, че притежават — каза Самуел.

— Може и да сбъркаме, сериозно да сбъркаме. По-добре да им поставим по-далечна цел, в която да се мерят, име, за което трябва да бъдат достойни. Човекът, на когото аз съм кръстен18, бил ясно повикан от самия Господ Бог и аз затова цял живот се ослушвам. Веднъж-дваж ми се стори, че някой споменава името ми, но не беше ясно, не беше никак ясно.

Като придържаше детето за ръчичката, Адам се наведе над масата и напълни с уиски двете чаши.

— Благодаря ти, че дойде, Самуел — рече той. — Благодаря ти и за това, че ме удари… То не е много редно да се каже, ама…

— И за мен не беше редно да го направя. Лайза никога няма да повярва, затуй няма и да й казвам. Човек се наскърбява повече, ако не повярват на истината, а на лъжата, която изрича. Голяма смелост се изисква да поддържаш една истина, неприемлива за света. Това се наказва и обикновено наказанието е разпъване на кръст. Липсва ми такава смелост.

— Питал съм се — каза Адам — защо човек с твоите познания се е захванал да обработва едно безплодно място в планината.

— Именно защото нямам смелост — отвърна Самуел.

— За нищо не бих могъл да поема отговорността. И щом Господ не ме е повикал по име, трябвало е аз да го повикам. Но и това не сторих. Ето, в това е разликата между величието и посредствеността. Не е несрещана болест. Но е чудесно, когато посредственият човек разбере, че да си велик, значи да си най-самотният на света.

— Бих казал, че величието има различни степени — подхвърли Адам.

— Не мисля така — рече Самуел. — Все едно да кажеш, че има малка големина. Не. Аз съм на мнение, че домогнеш ли се до такава отговорност, в избора си оставаш сам със своето величие. При единия случай се радваш на топлинка, на другарство и на разбирателство, а при другия — на вледеняващо, самотно величие. Още тук трябва да избираш. Доволен съм, че за себе си избрах посредствеността, но нима мога да кажа каква щеше да ми бъде наградата, ако бях избрал другото? И от децата ми никое няма да стигне до величието, с изключение, може би, на Том. Точно сега се измъчва да направи избора си. Страшно мъчително е да гледаш отстрани. Някъде дълбоко в себе си очаквам от него да приеме. Но не е ли странно това? Баща, който иска синът му да бъде осъден на величие! Какво самолюбие!

— Не било лесна работа да измислиш име, уверих се — засмя се Адам.

— А ти какво очакваше?

— Не знаех, че може да бъде толкова приятно.

Ли донесе блюдо задушено кокоше месо, купа с димящи варени картофи и дълбок съд със салата от цвекло, всичко поставено на дъска за сладкиши.

— Не знам добре ли е станало — каза той. — Кокошките бяха малко старички, а ярки нямаме. Тази година пилетата ги издавиха невестулките.

— Сядай и ти — рече Самуел.

— Чакайте да си изпия ракийцата — отвърна Ли. В негово отсъствие Адам каза:

— Не мога да си обясня. По-рано говореше другояче.

— Сега ти има доверие — каза Самуел. — Той има дарбата да бъде докрай верен, без да се надява на каквато и да е отплата. Като човек е може би много по-добър, отколкото можем да мечтаем за себе си.

Като се върна, Ли приседна в другия край на масата.

— Оставете децата на земята — рече той. Щом ги оставиха, близнаците почнаха да протестират, но Ли им каза нещо остро на кантонски диалект и те се умълчаха. Мъжете се хранеха мълчаливо, както повечето селски хора. Внезапно Ли се надигна, втурна се в къщата и се върна с дамаджана червено вино.

— Забравих го — рече той. — Бях го намерил в къщата.

Адам се засмя.

— Помня, че тук пих вино, преди да купя земята. Навярно съм я купил заради виното. Кокошката е добра, Ли. Имам чувството, че от дълго време не съм усещал вкуса на храната.

— Оправяш се — отбеляза Самуел. — Някои хора мислят, че ако оздравеят, ще затъмнят славата на своето страдание. Но компресът на времето не признава никаква слава. Всеки оздравява, само трябва да изчака.

4

Ли разчисти масата и даде на момченцата по една изчистена кокоша кълка. Седнали в тържествени пози, те държаха своите мазни жезълчета и се редуваха ту да ги разглеждат, ту да ги смучат. Виното и чашите останаха на масата.

— Сега най-добре да изберем имената — рече Самуел. — Усещам как Лайза отдалеч ми дърпа поводите.

— Не ми идва на ума как да ги кръстим — каза Адам.

— Нямаш ли в семейството някое име, някоя примамка за богат роднина, някаква семейна гордост, достойна за увековечаване?

— Не. Искам, доколкото е възможно, да почнат всичко отначало.

Самуел сви пръсти и се чукна по челото.

— Какъв срам! — извика той. — Колко лошо, че не могат да имат имената, които им се полагат!

— Какво искаш да кажеш?

— Нали казваш „отначало“? Снощи си мислех… Не ти ли е хрумвало ти как се казваш?

— Аз ли?

— Ти я! И твоите първородни — Каин и Авел!

— О, не! — възкликна Адам. — Това не бива!

— Знам, че не бива. Все едно изкушаваме съдбата, каквато и да е тя. Но не е ли удивително, че Каин е може би най-познатото име по цял свят, а доколкото зная, носил го е само един човек?

— Вероятно затова името никога не загубвало своя смисъл — обади се Ли.

Адам се загледа в мастиленочервеното вино в чашата си.

— Само като го чуя, и ме побиват тръпки — рече той.

— Откакто свят светува — почна Самуел, — в душите ни витаят и ни преследват две предания. Носим ги навсякъде като невидими опашки. Преданието за първородния грях и преданието за Каин и Авел. Но аз не ги разбирам — нито едното, нито другото. Изобщо не ги разбирам, но ги чувствам. Лайза много ми се сърди. Казва, че нямало защо да ги проумявам. Според нея излишно е да се мъчиш да доказваш нещо, което е истина. Може би е права. Може би наистина е права. Ли, Лайза ми докладва, че си бил презвитерианец. Ти разбираш ли Райската градина и Каин и Авел?

— Тя смяташе, че трябва да съм нещо, а пък аз преди много време съм посещавал неделно училище в Сан Франциско. Хората са доволни, когато си нещо, за предпочитане — каквито са те.

— Той те попита дали ги разбираш — намеси се Адам.

— Струва ми се, разбирам грехопадението, защото донякъде мога да го усетя и в себе си. Но братоубийството — не. А може пък и да съм забравил някои подробности.

— Повечето хора не обръщат внимание на подробностите — каза Самуел. — А мен тъкмо те ме поразяват. Авел не е имал деца. — Погледна небето. — Господи, как минава денят! Досущ като един живот, толкова бързо, когато нехаеш за него, и толкова бавно, когато го наблюдаваш. Не! — отсече той. — Аз изпитвам радост. И съм си дал обещание да не приемам радостта за грях. Доставя ми удоволствие да се ровя в нещата. Какво е удоволствието да преместиш камък, ако не погледнеш под него? А това, че никога няма да видя обратната страна на Луната, ме изпълва с черно разочарование.

— Аз нямам Библия — рече Адам. — Семейната остана в Кънектикът.

— Аз имам — каза Ли, — ще я донеса.

— Няма нужда — спря го Самуел. — Лайза ми позволи да взема Библията на майка й. В джоба ми е. — Измъкна пакетчето и разгъна оръфаната книга. — Тази сякаш е била драна и дъвкана. Интересно, какви ли страдания е побрала! Дай ми една употребявана Библия и мисля, ще мога всичко да ти разкажа за нейния собственик по местата, омърляни от търсещите му пръсти. Докато Лайза я цапа равномерно. Ето, най-вехтата от всички истории! Ако с нещо ни смущава, трябва да търсим този смут у нас самите.

— Не съм я чувал от дете — каза Адам.

— Тогава може би си мислиш, че е дълга и широка, но тя е много кратка — рече Самуел. — Ще ви я прочета и сетне ще се върнем отначало. Дай ми малко вино, гърлото ми пресъхна за вино. Ето тук, една толкова кратичка история, която е оставила толкова дълбока рана! — И наведе очи. — Я вижте! — извика.

Децата са заспали на земята.

— Ще ги покрия — каза Ли и стана.

— Пръстта е топла — рече Самуел. — Слушайте сега: „И Адам позна жена си Ева и тя зачена и като роди Каин, каза: «Родих мъжка рожба от Бога.»“ — Адам бе почнал нещо да говори, Самуел го погледна и той млъкна, скривайки очи с ръка. Самуел продължи да чете: — „И тогава тя роди брат му Авел. И Авел стана пастир, а Каин почна да обработва земята. И като мина време, отиде Каин и принесе на Господа дар от земните плодове. И Авел също принесе първородните на стадото си и от тлъстината им. И погледна Бог благосклонно на Авел и на даровете му, а Каин и неговите дарове пренебрегна.“

— Ето тук — обади се Ли. — Впрочем продължавайте нататък. После ще се върнем.

— „И се разгневи Каин и лицето му помръкна. И рече Бог Каину: «Защо си разгневен и защо помръкна лицето ти? Нямаше ли да те приемат, ако беше постъпил добре? Но ако не си постъпил добре, грях ще легне на твоя праг и ще иска да вървиш по волята му, но ти трябва да го победиш.» Тогава рече Каин на брата си Авел да излязат на полето и като излязоха на полето, Каин се хвърли на брата си и го уби. И Бог попита Каин: «Къде е Авел, твоят брат?» А оня му отвърна: «Не зная. Да не съм аз пастир на брата си?» И му рече Бог: «Какво направи? Гласът на братовата ти кръв вопие към мен от земята. И ти ще бъдеш прокълнат от тази земя, която раззина паст да попие братовата ти кръв, проляна от твоята ръка. И когато обработваш земята, тя отсега нататък няма да ражда нищо, а ти ще бъдеш бездомен и ще станеш скитник.» А Каин рече на Бога: «Това наказание е по-тежко, отколкото мога да понеса. Виж, ти днес ме изгонваш от лицето на земята и от своето лице. И аз ще стана беглец и скитник по земята и всеки, който ме срещне, ще ме убие.» А Господ Бог му рече: «Ако някой посегне да убие Каин, за отмъщение ще бъдат взети седем живота.» И тогава Бог постави на Каина знак, та да не го убие, който го срещне. И Каин се отдалечи от божието присъствие и заживя в земята Нод на изток от Рая.“19 — Самуел затвори откъснатата корица на книгата, почти отегчен. — Толкова! Шестнайсет стиха, не са повече. Господи, бях забравил колко е страшно, няма ни една нотка на упование. Сигурно Лайза е права. Няма нищо за разбиране.

Адам въздъхна дълбоко.

— Безутешна история, нали?

Ли напълни една чаша от своето камениново шише с тъмна гъста напитка, изгълта я и разтвори уста, повторно да усети вкуса й върху задната половина на езика си.

— Никоя история не може да бъде силна и трайна, ако не долавяме в сърцата си, че е истинска и вярна за нас. Какъв огромен товар от вина носят хората!

— А ти се мъчиш да поемеш целия! — обърна се Самуел към Адам.

— Аз също — каза Ли. — Всеки постъпва така. Гледаме да си напълним ръцете с вина, сякаш е нещо безценно. Изглежда, го правим доброволно.

— Аз от това се чувствам по-добре — намеси се Адам, — а не по-зле.

— По-точно? — попита Самуел.

— Всяко момче си въобразява, че то е изнамерило греха. За добродетелите си мислим, че ги научаваме, понеже за тях слушаме непрекъснато. А грехът е по природа в нас.

— Разбирам. Но с какво може да ни успокои тази история?

— С това — заговори възбудено Адам, — че ние сме произлезли от нея. Тя е като наш баща. Част от вината ни попива в нашето потомство. Нима сме имали друг избор? Ние сме деца на бащите си, което означава, че не сме първите. Все пак е извинение, а в този свят липсват достатъчно извинения.

— При това не са убедителни — допълни Ли. — Иначе отдавна сме щели да ликвидираме вината си и светът нямаше да е пълен с отчаяни и наказани хора.

— Не ви ли хрумва обаче някаква друга рамка за тази картина? — попита Самуел. — С извинение или без извинение, ние принадлежим на рода си и носим вината.

— Помня, че бях малко оскърбен от Бога — каза Адам.

— Каин и Авел са му дали, каквото са имали, а той приел Авел и отблъснал Каин. Винаги съм смятал, че това е било несправедливо, и никога не можах да го проумея. А вие?

— Може би разсъждаваме от различни гледища — рече Ли.

— Доколкото си спомням, тази история е била съчинена от и за един скотовъдски народ. Те не са били земеделци. Няма ли тогава богът на овчарите да сметне тлъстото агне за по-драгоценно, отколкото снопа пшеница? Жертвоприношението трябва да бъде от най-доброто и най-скъпото.

— Да, това го разбирам — рече Самуел. — Но, Ли, нека те предупредя: не довеждай източното си мислене до вниманието на Лайза.

— Добре — оживено се намеси Адам, — но защо Господ е осъдил Каин? Несправедливо е!

— Голямо предимство е да се вслушваш в точните слова — каза Самуел. — Бог не е осъдил Каин. Дори той може да има предпочитания, нали? Да предположим, че Господ е обичал повече агнешко, отколкото зеленчуци. Аз например съм същият. И може би Каин му е донесъл връзка моркови. А Бог рекъл: „Това не обичам. Опитай пак. Донеси ми нещо, което обичам, и ще те туря наравно с брат ти.“ Но Каин се ядосал, оскърбили му чувствата. А оскърбят ли някому чувствата, иде му да замахне по нещо, и Авел се случил жертва на гнева му.

— Свети Павел казва на евреите, че Авел е бил с вяра20 — обади се Ли.

— В „Битието“ за това не се говори — отвърна Самуел, — имал ли е вяра, нямал ли е. Намеква се само за нрава на Каин.

— А какво казва мисис Хамилтън за парадоксите в Библията? — полюбопитства Ли.

— Нищо не казва, защото не признава, че ги има.

— Но…

— Млък! Иди да я питаш. И ще се върнеш по-стар, но не и по-малко объркан.

— Вие двамата сте изучавали всичко това — прекъсна ги Адам. — На мен само ми е минало през кожата и почти нищо не е останало. Значи Каин е бил прогонен заради убийството, така ли?

— Точно така, заради убийството.

— И Бог го е жигосал?

— Не чу ли? Върху Каин бил поставен печат не за да го унищожи, а да го спаси. Както и проклятието към всеки, който би вдигнал ръка да го убие. Било е предпазващ знак.

— Не мога да се отърва от чувството — каза Адам, — че Каин е опрал пешкира.

— Може и така да е — рече Самуел, — но Каин е живял и деца е народил, а Авел е останал да живее само в приказката. Ние сме потомци на Каин. И не е ли странно, че ние тук, трима възрастни мъже, толкова хиляди години след това сме седнали да обсъждаме това престъпление, сякаш е станало вчера в Кинг Сити и още не са изправили убиеца пред съда?

Едно от близначетата се пробуди, прозя се, погледна Ли и отново заспа.

— Нали помните, мистър Хамилтън — каза Ли, — бях ви доверил, че се опитвам да превеждам старокитайска поезия на английски? Не, не се безпокойте, няма сега да ви чета. Но като се занимавам с това, установявам как някои древни неща изглеждат нови и ясни като днешното утро. Попитах се защо. Разбира се, хората се интересуват само от себе си. Ако една история не се отнася до слушателя, той няма и да я чуе. Та оттук изведох и правилото: голяма и трайна е онази история, която се отнася до всички, инак би се изгубила. Чуждото и необяснимото са безинтересни, само дълбоко личното и познатото…

— Отнеси сега това към историята за Каин и Авел — рече Самуел.

— Аз не съм убил брат си — каза Адам и тозчас млъкна. Мисълта му препусна назад във времето.

— Струва ми се, аз мога да го отнеса — отговори Ли. — Според мен това е най-известната история на света, понеже засяга всеки човек. Тя е, мисля, история, символична за човешката душа. Не ми се сърдете, ако не съм ясен, просто налучквам какво искам да кажа. За едно дете няма по-голям ужас от това да не го обичат, да го отблъснеш е за него пъкълът, от който трепери. И, струва ми се, в по-голяма или по-малка степен такова отблъскване е изпитал всеки. С отритването идва гневът и за отмъщение, че си бил отритнат, гневът ражда престъпление, а престъплението довежда вината — такава е историята на човечеството. Мисля, че ако можехме да ликвидираме отблъскването, човекът щеше да бъде друг. Може би шантавите щяха да са по-малко. Дълбоко съм убеден, че и затворите щяха да са по-малко. Но всичко е там, в началото. Дете, на което отказват обичта, към която се стреми, ритва котката и притулва тайната си вина; друго открадва, дано златото го направи обичано; трето тръгва да покорява света. И винаги тази вина, отмъщението и нова вина! Човекът е едничкото животно, което притежава вина. Почакайте! Значението на тази древна и ужасна история според мен е в това, че тя представлява една схема на душата — на онази скрита, отхвърлена, виновна душа. Мистър Траск, казахте, че не сте убил брат си, и после нещо си припомнихте. Не желая да знам какво е то, но нима не е свързано с Каин и Авел? А вие, мистър Хамилтън, какво мислите за моя източен брътвеж? Знаете, че съм толкова от Изтока, колкото и вие.

Самуел бе опрял лакти на масата и закрил очи, подпираше чело с ръце.

— Искам да помисля — рече той, — проклет да си, искам да помисля! Когато остана сам, ще трябва всичко това да разнищя и хубаво да видя. Ти комай събори един мой свят. И сега не зная какво да издигна на негово място.

— Не може ли светът да бъде изграден около една всеприета истина? — попита го Ли. — Не могат ли да се изкоренят някои безумия и страдания, щом причините са известни?

— Не знам, дявол да те вземе. Ти смути моята красива вселена. Започна една спорна игра и я превърна в становище. Остави ме на мира, трябва да си помисля! Пусна ми една муха в мозъка и тя сега снася там яйцата си. Питам се какво ли ще каже Том по тоя въпрос. Сигурно ще го скъта в шепите на мисълта си и бавно ще го върти в мозъка си като мръвка на шиш. Адам, я ела на този свят! Стига толкова ровичкане в спомени!

Адам се сепна и дълбоко си пое дъх.

— Не е ли това много просто? — попита той. — Винаги ме е било страх от простите неща.

— Съвсем не е просто — рече Ли, — а отчайващо сложно. Но накрая винаги става ясно като бял ден.

— Скоро няма да има бял ден — каза Самуел. — Седим, а в туй време вечерта дошла. Уж дойдох да кръстим децата, а те и досега са без имена. Стигнахме до задънена улица. За теб, Ли, ще е най-добре да не набъркваш сложните си разсъждения в каноните на установената религия, че току-виж забили гвоздеи в ръцете и краката на някой китаец! Църквата обича усложненията, но само своите собствени. Аз трябва да си тръгвам за вкъщи.

— Дай няколко имена — отчаяно се примоли Адам.

— От Библията ли?

— Откъдето и да е.

— Чакай тогава. От всичкия народ, който е потеглил от Египет, само двама са стигнали до Обетованата земя. Не искаш ли техните имена? Като символ.

— Кои бяха те?

— Кейлъб и Джошуа.21

— Джошуа е бил войник, пълководец. Не обичам генерали.

— Добре, но Кейлъб е бил нещо като капитан.

— Значи не е генерал. Мен Кейлъб ми харесва… Кейлъб Траск…

Едното от децата се пробуди и тозчас заскимтя.

— Ти го повика по име! — рече Самуел. — Джошуа не ти допада, но Кейлъб сам се обади. Умник! По-тъмният! Виж, и другият се е събудил. Аз например винаги съм харесвал името Арон, само че той не успял да стигне Обетованата земя. — Почти радостно, разплака се и второто близначе.

— По-добре не може да бъде — каза Адам. Изведнъж Самуел се разсмя.

— За две минути — каза той — и след цял водопад от думи. Кейлъб и Арон, сега вече вие сте хора, членове на човешкото братство и вече имате право на проклятие.

Ли взе близнаците в ръце.

— Запомнихте ли ги? — попита той.

— Разбира се — рече Адам, — този е Кейлъб, а този Арон.

В припадащия здрач Ли понесе разплаканите момченца към къщата.

— Вчера не можех да ги различавам — каза Адам. — Арон и Кейлъб.

— Благодари се на добрия Бог, че търпеливата ни мисъл даде плод — поде Самуел. — Лайза щеше да предпочете Джошуа. Тя много обича да чете за срутените стени на Йерихон. Но и Арон й харесва, тъй че, надявам се, всичко е наред. Отивам да впрегна.

Адам го придружи до навеса.

— Радвам се, че дойде — каза той. — Камък ми падна.

Самуел напъха юздечката в съпротивляващата се уста на Славословие, наниза челния ремък и пристегна подпругата.

— Дано сега се сетиш за градината на равното. Просто я виждам, както я беше замислил.

Адам не избърза да отговори.

— Струва ми се — рече накрая, — че у мен вече няма сили за това. Не мога да усетя дали ме тегли, или не. Колкото да живея, пари имам достатъчно. На мен лично не ми трябваше никаква градина, сега кому да я показвам?

Самуел се извърна към него с насълзени очи.

— Не мисли, че някога ще ти мине! — проплака той. — Хич не се и надявай! По-добър ли си от другите мъже? Казвам ти, додето ти не умреш, нищо друго няма да умре. — Постоя запъхтян още миг, сетне се метна на кабриолета, шибна Славословие и без да се сбогува, потегли с присвити рамене.