Трета част
Глава 23
1
Хамилтънови бяха необикновени, безкрайно чувствителни хора, а някои хвърчаха тъй нависоко, че им се случваше и да паднат. По света такива хора често се срещат.
От всичките си дъщери Самуел се радваше най-много на Юна. Още съвсем малко момиченце, тя просто гладуваше за наука, тъй както другите деца за курабийки в късния следобед. По отношение на учението Юна и баща й бяха в конспирация — тайно се заемаха книги, тайно се четяха, загадките им се споделяха насаме. От цялата челяд Юна бе с най-слабо чувство за нелепи несъответствия. Запозна се и се омъжи за един мрачен и напрегнат човек, чиито пръсти бяха прегорени от химикали, най-вече сребърен нитрат. Беше от ония мъже, които живеят сиромашки, за да могат безспир да си пробват шансовете. Неговият шанс беше фотографията. Вярваше, че външният свят може да бъде прехвърлен на хартия, но не в призрачните отсенки на черно-бялото, а в багрите, които възприема и човешкото око.
Името му беше Андерсън, не притежаваше почти никаква дарба да общува с другите. Като повечето техничари, ужасяваше се и ненавиждаше размишленията. Чужди му бяха индуктивните скокове на мисълта. Изкопаваше си едно стъпало и се качваше с една стъпка — точно така катерачът изкачва последния ръб на планинския връх. Към Хамилтънови изпитваше родена от страх злоба, тъй като всички те наполовина вярваха, че са с криле, поради което им се случваха и лоши падания. Андерсън никога не падаше, не се подхлъзваше назад, никога не хвърчеше. Стъпваше бавно, бавно нагоре и накрая — както разправяха — открил, каквото търсел: цветния филм. Бе се оженил за Юна може би заради слабото й чувство за хумор, което пък му поддържаше самочувствието. И тъй като семейството й го плашеше и озадачаваше, отведе я на север в някакви мрачни и забутани места някъде по границата на Орегон. Изглежда бе водил доста примитивен живот сред своите стъкленици и хартии. Юна пишеше безстрастни писма, безрадостни, но и без никакво самосъжаление. Била добре и се надявала, че и вкъщи всички са добре. Съпругът й вече бил близко до своето откритие.
След което тя умря и трупът й бе изпратен у дома.
Аз не познавах Юна. Беше умряла много преди да помня каквото и да било. Години по-сетне Джордж Хамилтън ми е разправял за нея, а очите му се пълнеха и гласът му жалостиво трепваше. „Юна не беше красиво момиче като Моли — разправяше ми той. — Но имаше най-изящните ръце и нозе. Като трева й бяха тънки глезените, като трева се и движеше. Дълги пръсти с тесни, продълговати като бадеми нокти. Юна беше с чудна кожа, прозрачна, направо сияеща. Не се смееше и не играеше като нас. Нещо все я държеше настрана. Вечно имаше вид на човек, който слуша. Когато четеше, в лице заприличваше на човек, който слуша музика. Речем ли нещо да я попитаме, вярно е, отговаряше, стига да го знае, но не засукано и шарено, и пълно с «може би» и с «възможно е», както бихме постъпили ние. Ние преливахме от измишльотини. А в Юна имаше нещо просто и чисто — разказваше Джордж. — И един ден я докараха у дома. Ноктите й бяха изядени до живо месо, пръстите й напукани и захабени. А нозете й, милите нещастни нозе… — Джордж не можа веднага да продължи, след което, с решителността на човек, който се мъчи да се държи в ръце, довърши: — Нозете й бяха напукани, нарязани от камънак и трънаци. Милите крачета, дълго време не бяха обували обувки! А кожата й бе загрубяла като говежда… Смятаме, че е било нещастен случай — додаде той. — Толкова най-различни химикали! От това ще е.“
А Самуел размишляваше и тъгуваше с мисълта, че нещастният случай е станал от страдание и отчаяние. Смъртта на Юна го бе разтърсила като безмълвно земетресение. Не произнасяше своите храбри и окуражаващи думи, просто седеше сам-самичък и се люлееше на стола. Струваше му се, че причина за всичко е била неговата немарливост. И плътта му, която с такава радост бе удържала на времето, малко по малко взе да отстъпва. Младата кожа старееше, ясният му поглед мътнееше, огромните му рамене леко се поприсвиха. Приемайки нещата по свой начин, Лайза се справяше някак с трагедията — за нея отсам Рая не съществуваше никаква надежда. Но Самуел се бе оградил от природните закони с една стена от присмех и смъртта на Юна бе подкопала това укрепление. Той бе вече старец.
Другите му деца преуспяваха. Джордж работеше в застрахователното дело. Уил забогатяваше. Джо бе заминал на изток и съдействаше за оформянето на една нова професия, наречена „реклама“. В собствената му област недостатъците на Джо се превръщаха в предимства. Бе открил, че е възможно да предава и на другите своите материални фантазии, които, правилно използвани, са и същността на рекламата. Голям човек ставаше Джо на това ново поприще.
С изключение на Деси, която успешно въртеше своето шивачество в Салинас, останалите момичета се бяха омъжили. Единствен Том бе все още наникъде. Самуел бе споделил с Адам Траск, че Том се е насочил към велики неща. Като наблюдаваше сина си, бащата долавяше стремежите и опасенията му, напредването и крачките назад — същото бе изпитвал и той. Том не притежаваше меката поетичност на баща си, нито неговите весели и оптимистични възгледи. Но доближеше ли се човек до него, усещаше силата, топлината и желязната цялост на характера. А под всичко това — и една затвореност, едно стеснително свиване в себе си. Можеше да бъде безгрижен като баща си, но внезапно, точно в разгара й, тази веселост се прекъсваше като цигулкова струна и Том видимо пропадаше в някакви мрачини.
Беше мургав младеж. Навярно от слънцето, кожата му бе тъмночервена, като че вените му бяха увековечили някаква нордическа или може би вандалска кръв. Тъмночервени бяха косите, брадата и мустаците му и на този фон очите светеха изненадващо сини. Беше як, с набити рамене и ръце, ала с прибрани хълбоци. Би могъл да се мери по вдигане, бягане, ходене и езда с всекиго, но му липсваше каквото и да било чувство за надпревара. Уил и Джордж бяха хазартни типове и често се мъчеха да въвлекат и брат си в радостите и скърбите на приключението. Но Том казваше: „Опитвал съм, но ми изглежда просто уморително. Мислил съм защо трябва да е така. Ако спечеля, не изпитвам никакво тържество, ако загубя, не преживявам никаква трагедия. А без тези неща всичко е безсмислено. Не е това познатият начин да се печелят пари. Щом не наподобява нито раждането, нито смъртта, нито радостта или страданието, поне на мен ми се струва… че изобщо нищо не струва. Ако можех да усетя нещо, добро или лошо, и аз бих го правил.“
Уил не можеше да вникне в подобна позиция. Целият му живот бе една надпревара, състоеше се от всевъзможни рискове. И понеже обичаше Том, стараеше се да му предаде нещата, които сам намираше за приятни. Взе го в търговията и се помъчи да го инжектира с насладата от покупко-продажбата от надхитряването на другите, от разобличаването на техните измами, от машинациите в живота. Но Том всякога се завръщаше във фермата объркан, но без да укорява, усещайки, че някъде е изпуснал нишката. Чувстваше, че е трябвало да намери наслаждение в мъжките радости на борбата, но не бе в състояние да се прави, че ги изпитва.
Самуел бе твърдял, че Том всякога си препълва паницата — било с фасул, било с жени. Мъдър беше Самуел, но според мен познаваше само едната страна на Том. Том се отваряше може би малко повече към децата. И това, което пиша за него, е плод както на спомените, така и на известните ми факти плюс предположенията, изградени от това съчетание. Кой знае дали ще кажа истината?
Ние живеехме в Салинас и познавахме кога е пристигнал Том — мисля, той винаги идваше нощем — по това, че под нашите възглавници, моята и на Мери, напипвахме пакетчета дъвка. А в ония дни дъвката бе нещо много ценно, както се ценеше и петачето. Минаваха месеци, без да ни гостува, но всяка сутрин със събуждането ние бъркахме под възглавниците да проверим. Правя го и досега, макар от толкова много години да не съм намирал дъвка.
Сестра ми Мери не желаеше да бъде момиче. За нея това бе нещастие, с което така и не свикна. Правеше физически упражнения, играеше на топчета, на джелик, а момичешките дрехи й пречеха. Естествено, това бе много преди да й станат ясни предимствата да си момиче.
Ние си знаехме, че някъде в телата ни, по всяка вероятност под мишниците, има едно конче, което, натисне ли се както трябва, изведнъж ще ни позволи да полетим. Точно по същия начин Мери си бе измислила някаква магия, която я превръщаше в така желаното силно момченце. Ако заспи в определена вълшебна поза с извити по определен начин крака, глава под тайнствен ъгъл и „заключени“ един върху друг пръсти, на сутринта ще се събуди момче. Всяка нощ се опитваше да открие точната комбинация, но все не успяваше. Обикновено й помагах да си кръстосва пръстите. Вече се бе отчаяла дали някога ще налучка магията, когато една сутрин под възглавниците си намерихме дъвка. Отгънахме си по една и тържествено замляскахме — оттогава не е имало нищо по-вкусно от ментовата дъвка „Бийман“.
Мери нахлузваше дългите си черни рипсени чорапи и внезапно каза с огромно облекчение:
— Разбира се!
— Какво „разбира се“? — попитах я аз.
— Вуйчо Том — рече тя и задъвка с оглушително мляскане.
— Какво вуйчо Том? — запитах отново.
— Той ще знае как се става момче.
Колко било просто! Учудих се как сам не съм се сетил.
В кухнята майка ни напътстваше датското момиче, което бе дошло да ни прислужва. Бяхме сменили доста момичета. Новодошлите датски фермерски семейства пращаха дъщерите си да прислужват в американски къщи и така те научаваха не само езика, но и американската кухня, подреждането на трапезата, добри обноски и всички останали дребни полезнотии на салинаския хайлайф. След някоя и друга година, с дванайсет долара месечно, момичетата се превръщаха в изключително желани партии за американските младежи. Те не само придобиваха американски маниери, но все така можеха да работят като кобили на полето. Някои от най-изтънчените днешни семейства в Салинас водят началото си от тези именно момичета. И сега в кухнята имаше някаква Матилда с ленени къдри, около която мама къткаше като квачка. Ние нахълтахме.
— Станал ли е?
— Ш-шт! — рече мама. — Пристигна късно, оставете го да се наспи.
Но в задната спалня се чуваше шуртене на вода в легена и ние разбрахме, че вече е на крак. Свихме се като котета пред вратата му и зачакахме да се покаже. В първите минути помежду ни винаги имаше известна нерешителност. Мисля, че вуйчо ни Том бе също толкова стеснителен, колкото и ние. Според мен искаше му се да изхвръкне от стаята и да ни подхвърли във въздуха, но въпреки това спазихме официалния тон.
— Благодарим ти за дъвката, вуйчо Том.
— Радвам се, че ви е харесала.
— Ами ако останеш и довечера, ще ядем ли стриди плакия?
— Ще направим всичко възможно, стига майка ви да разреши.
Преместихме се в гостната и насядахме. От кухнята долетя гласът на мама:
— Деца, оставете го на мира!
— Не ми пречат, Оли — извика й той.
Настанихме се в триъгълник. Колко тъмно бе лицето на Том и колко сини бяха очите му! Носеше хубави дрехи, но никога не изглеждаше добре облечен. В това значително се различаваше от баща си. Червените му мустаци никога не биваха сресани косата му все стърчеше, а ръцете му бяха корави от труд.
— Вуйчо Том — поде Мери, — как се става момче?
— Как ли? Момчетата, Мери, просто се раждат момчета.
— Не, не става дума за това. Аз как мога да стана момче?
— Ти? — Том внимателно я изгледа.
— Аз не искам да съм момиче, вуйчо Том — рукнаха словата й. — Искам да бъда момче. А момичетата — какво? — прегръдки, целувки и кукли! Не искам да бъда момиче! Не искам! — Очите й се напълниха с ядовити сълзи.
Том се вгледа в ръцете си и с нащърбени нокти откъсна някаква кожичка. Мисля, дощя му се да изрече нещо хубаво, думи, каквито би казал баща му, сладостни, крилати думи, ласкави и красиви…
— Няма да те обичам, ако си момче — каза той.
— Защо?
— Защото ми харесваш като момиче…
В храма на Мери божеството рухна.
— Значи харесваш момичета?
— Да, Мери, много обичам момичетата.
На лицето й се изписа отвращение. Ако това е вярно, значи Том е глупак. С тон, който означаваше „не ми ги разправяй такива“, Мери каза:
— Това добре, но как мога аз да стана момче?
Том имаше вярно ухо. Стана му ясно, че главоломно пада в очите на Мери, а не му се искаше да загуби нейната привързаност и възхищение. Заедно с това у него трептеше тънката стоманена жица на правдата, която прерязваше главичките на бързо скалъпените лъжи. Загледа се в косата на Мери, светлоруса, почти бяла, стегнато сплетена да не й пречи и с вече зацапана опашка на плитката — преди всяка по-трудна стрелба с топче тя бършеше длани в косите си. Том погледна проницателно в нейните студени и враждебни очи.
— Аз не мисля, че ти наистина искаш да се промениш.
— Искам!
Не беше прав Том, тя наистина го искаше.
— Добре — каза той, — само че не можеш. И някой ден ще бъдеш благодарна.
— Няма да бъда благодарна — каза Мери, извърна се към мен и с мразовито презрение рече: — Тоя нищо не знае!
Том неволно се сви и аз изтръпнах пред това нечувано престъпно обвинение. Мери беше по-смела и по-безжалостна от повечето деца и затова бе спечелила всички стъклени топчета в Салинас.
— Ако майка ви каже, че може — неловко продума Том, — още тази сутрин ще поръчам стридите и довечера ще ги взема.
— Не обичам стриди! — сопна се Мери, изтича в нашата стая и тръшна вратата.
— Истинско момиче — каза Том, мрачно загледан подире й. Сега бяхме останали сами и аз почувствах, че съм длъжен да превържа нанесената от Мери рана.
— Аз пък умирам за стриди плакия — рекох.
— Разбира се, че умираш. Мери също.
— Вуйчо Том, наистина ли мислиш, че няма никакъв начин Мери да стане момче?
— Да, наистина — тъжно рече той. — Щях да й кажа, ако знаех.
— Тя е най-добрата бейзболистка в Уест Енд. — Том въздъхна и наново се загледа в ръцете си. Виждах, беше сразен от неуспеха си и го съжалих, страшно мъчно ми стана за него. Донесох изтърбушената тапа с напряко набодени топлийки, образуващи решетка. — Искаш ли да ти подаря една от моите клетки за мухи? — попитах го.
О, колко благороден беше той!
— Наистина ли ще ми я подариш?
— Да. Ето виж, дръпваш една карфичка, пъхаш вътре мухата и я затваряш, а тя почва да бръмчи.
— Много ми харесва. Благодаря ти, Джон.
Залови се цяла сутрин да дълбае с остро джобно ножче един къс дърво и когато се върнахме от училище, той бе изрязал малко човешко лице с подвижни очи, уши и устни, чиито миниатюрни лостчета се съединяваха в кухината отзад. На шията имаше дупчица, затворена с тапа. Чудна играчка беше! Хващаш муха, провираш я през дупчицата и затваряш тапата. И главичката внезапно оживява. Очите се въртят, устните приказват, ушите мърдат — полудялата муха стъпва по лостчетата и ги движи. Дори Мери донякъде му прости, но доверието й в него не се възвърна, докато не разбра колко е щастлива, че е момиче, но тогава бе вече късно. Главата той подари и на двама ни. Скрита някъде, тя все още съществува и все още работи.
Понякога Том ме водеше на риболов. Тръгвахме преди изгрев-слънце и поемахме с кабриолета направо към връх Фримънт. Наближехме ли планините, звездите избледняваха и надигаща се, светлината потъмняваше ридовете. Помня, че докато пътувахме, притисках ухо и буза о палтото на Том. Помня също как прехвърляше леко ръка през рамото ми и от време на време ще ме потупа през ръкава. Накрая ще спрем под някой дъб, ще изведем коня от теглича, ще го напоим на бързея и ще го привържем зад кабриолета.
Не си спомням Том да е говорел. Сега, като си помисля, установявам, че не помня нито какъв е бил гласът му, нито какви думи е употребявал. За дядо си помня, но сетя ли се за Том, в спомените ми настъпва някакво топло мълчание. Може би изобщо не е приказвал. Том имаше чудесни рибарски принадлежности и сам си правеше мухи за стръв. Но по нищо не личеше да се тревожи ще хванем ли пъстърва, или не. Той нямаше нужда да доказва надмощието си над животните.
Помня петопръстата папрат, растяща под малките водопади. Зелените й пръсти потрепваха под ударите на водните капки. Спомням си и уханията на планината: дивата азалия и далечния мирис на скункс, сладостното упоение на вълчия боб и потта на впрегнат кон. Няма да забравя плавните, красиви танци на мишеловите високо в небето и Том, който дълго гледа подир тях, но не помня нито веднъж да е споменал нещо за тях. Помня как държах примката на въжето, а Том набиваше колчета и наплиташе снадки. Помня миризмата на постланата в кошницата папрат и тънкия апетитен дъх на прясна и влажна дъгова пъстърва, кокетно легнала в това зелено ложе. Помня най-сетне как ще се върнем при кабриолета, ще насипем веян ечемик в кожената торба на коня и ще му я завържем зад ушите. Но в моите уши не е останал нито един звук от гласа му, нито една думица. В спомена ми той е останал тъмен и мълчалив, неописуемо топъл.
Том чувстваше мрака в себе си. Баща му беше мъж хубав и умен, майка му — нисичка, но математически точна. Всичките му братя и сестри бяха красиви или надарени, или с късмет. Том ги обичаше горещо всичките, но му се чинеше, че е тежък и прикован за земята. Изкатерваше планини от възторг и се препъваше в каменния мрак между върховете. Обземаха го изблици на безразсъдна смелост, но те биваха ограничавани от стоборите на страховете.
Самуел бе казал, че Том неуверено се стреми към велики неща, като се мъчи да реши трябва ли да поеме хладнокръвно всяка отговорност. Самуел познаваше характера на сина си и долавяше у него скритото буйство, но то го плашеше, тъй като Самуел не бе от буйните — дори когато удари Адам Траск с пестник, той бе далеч от всякакви стихии. Пръст тук имаха и книгите, които, някои тайно, влизаха в къщата — Самуел се носеше леко по гребена на книгата и безгрижно пазеше равновесие между многото идеи, подобно на човек, който управлява кану по разпенени бързеи. Том обаче се втурваше в книгата, пълзеше и се търкаляше между кориците й, риеше тунели като къртица в нейните разсъждения и затвореше ли я, тя бе цялата изписана на лицето и на ръцете му.
Несдържаност и стеснителност — слабините на Том имаха нужда от женска утроба, а същевременно се смяташе недостоен за жена. Минаваха продължителни периоди, когато се гърчеше в стенещо въздържание, след това грабваше влака за Сан Франциско да се овъргаля в жени и после тихомълком се връщаше в ранчото с чувството за слабост, неосъщественост и малоценност, за което се наказваше с работа: заемаше се да изорава и засява неблагодарни участъци земя и сечеше коравите дъбаци, додето гърбът му се схващаше и ръцете му се превръщаха в уморени дрипи.
Възможно е баща му да е стоял между него и слънцето, тъй като Том се губеше в сянката на Самуел. Той пишеше тайно стихове, а по онова време най-разумното бе това да не се прави ничие достояние. Поети бяха само бледите кастрати и мъжете на Запада ги ненавиждаха. Поезията се смяташе за признак на слабост, израждане и развала. Да четеш стихове, бе равносилно да спечелиш освиркването на хората. А да ги пишеш, означаваше да те заподозрат и да те изолират от обществото. Приемаше се, че поезията е таен грях, и може би с пълно право. Никой не знае колко са стрували стиховете на Том, защото ги бе показвал само на една личност, а преди да умре, изгори всяка дума. Ако се съди по пепелта в печката, трябва да са били много.
От всички в семейството Том обичаше най-много сестра си Деси. Тя беше веселячка. Смехът започваше от прага й. Магазинът й в Салинас бе явление единствено по рода си. Тук бе светът на жената. В него всички правила и опасенията, които раждат железните правила, ставаха на пух и прах. Вратата бе затворена за мъже. В това светилище жените можеха да бъдат жени — уханни, разпътни, загадъчни, суетни, честни и заинтересувани. Баленовите корсети се появиха най-напред при Деси, тези свещени корсети, които моделираха и извайваха плътта на жените в плът на богини. При Деси идваха жени, които посещаваха нужника й, за да повръщат, да се дръгнат и да си изпускат душата, и от тази свобода се раждаше смях, смях до Бога. Мъжете дочуваха смеха през затворената врата и с право се плашеха какво ли става там, може би угаждайки, че причина за тази веселба са именно те, което до голяма степен бе вярно.
Виждам я Деси и сега със златното й пенсне, олюляващо се на един нос, чиято кост не е била създадена за пенсне, от очите й струят хомерически сълзи, а гърдите и се свиват от мускулните спазми на смеха. Косата й падаше напред и провисваше между пенснето и очите й, стъклата се изхлузваха от мокрия нос и се въртяха, увиснали на черната си панделка.
Роклите при Деси се поръчваха с месеци по-рано, при което, преди да се избере материята и моделът, трябваше магазинът й да се посети най-малко двайсет пъти. В Салинас не бе имало нищо по-здравословно от Деси. Преди нейното появяване мъжете разполагаха със своите ложи, клубове и публични домове, докато жените си нямаха нищо освен Гилдията на Светия олтар и префърцуненото кокетство на пастора.
И един ден Деси се влюби. Не знам никакви подробности за нейната любовна история — нито кой е бил мъжът и какви са били обстоятелствата, нито какво е попречило: религиозни различия, жива съпруга, болест или егоизъм. Предполагам, че майка ми знаеше, но случаят беше едно от ония неща, които потъват в семейните секрети, за да не излязат никога вече. Ако ли пък са знаели и други хора в Салинас, изглежда, са го запазили от солидарност като една от тайните на града. Едничкото, което ми е известно, е, че историята беше безнадеждна, мътна и ужасна. Година по-късно веселието на Деси бе пресушено и смехът секна.
Том беснееше безумен по баирите като лъв, страдащ от страхотна болка. Една нощ, недочакал сутрешния влак, оседла коня си и замина за Салинас. Самуел го последва и от Кинг Сити телеграфира в Салинас. На сутринта, когато с почерняло лице Том пришпори капналия кон по „Джон Стрийт“ в Салинас, шерифът вече го очакваше. Взе му оръжието, затвори го в килията и докато Самуел пристигне да го вземе, остави го на черно кафе и на бренди. Самуел не чете на Том никакво конско, отведе го вкъщи и повече нищо не спомена за случката. В дома на Хамилтънови се възцари мълчание.
2
През 1911 година в Деня на благодарността Хамилтънови се събраха в ранчото — присъстваха всички деца с изключение на Джо, който се намираше в Ню Йорк, и Лизи, която бе изоставила семейството си, за да премине в друго. Юна бе мъртва. Пристигнаха с подаръци и с такива количества храна, каквито фамилията трудно би могла да погълне. Освен Деси и Том всички се бяха изпоженили и децата им изпълниха къщата с гълчава. Домът екна по-шумен от всякога. Децата пищяха, викаха и се боричкаха. А мъжете току прескачаха до ковачницата и се връщаха, смутено бършейки мустаци.
Личицето на Лайза ставаше все по-зачервено. Стъкмяваше всичко, даваше нареждания. Кухненската печка не угасна. Леглата бяха заети до едно, а на пода, върху възглавници и дюшеци, спяха дечурлигата. Самуел изрови прежната си веселост, хапливият му ум заискри и приказката му отново доби познатия напевен ритъм. Взимаше участие в разговорите и песните, в спомените, но още преди полунощ неочаквано изнемощя. Налегна го отпадналост и се добра до леглото, където от два часа се намираше и Лайза. Учудваше се на себе си не защото си бе легнал, а защото бе поискал да си легне.
Щом майката и бащата се прибраха, Уил донесе уискито от ковачницата и родът се събра в кухнята. Уискито ги обикаляше в закръглените чаши за сироп. Майките се промъкнаха до спалните да проверят завити ли са децата и сетне се върнаха. Говореха тихо, да не смущават малките и старците. Тук бяха Том и Деси, Джордж и неговата красива Мами, Демпси по баща, Моли и Уилям Дж. Мартин, Олив и Ърнест Стайнбек, Уил и неговата Дайла. На всички, и на десетимата, им се щеше да изрекат едно и също нещо. Самуел бе вече старец. Откритието беше еднакво поразително с това ненадейно да зърнеш призрак. Кой знае как, не бяха вярвали, че може да се случи. Пиеха си уискито и полугласно разнищваха новата си мисъл.
— Раменете му — видяхте ли как са се прегърбили? И походката — не е вече така пъргава.
— Влачи си малко ходилата, но не е там работата, а в очите. Очите му са остарели.
— Вечер си лягаше последен.
— Забелязахте ли, насред изречението забрави какво е искал да каже.
— По кожата го познах. Сбърчила се е, а на ръцете е станала прозрачна.
— Все си пази десния крак.
— Да, нали тъкмо него му счупи конят.
— Знам, ама по-рано никога не му е обръщал внимание.
В тези неща виждаха лично оскърбление. „Не може да бъде, повтаряха те. Татко не може да остарее.“ Самуел е млад като зората, вечната зора. Да остарее до своето пладне — да, но, мили Боже! Да го стигне вечерта? А сетне и нощта? О, не, Господи! Съвсем нормално бе мислите им да се мятат и после да отскачат, без да споменат нищо на глас, но разсъдъкът им казваше: „без Самуел светът ще се свърши!“
Какво ще мислим по даден въпрос, ако не знаем какво е било неговото мнение?
Какво ще е времето напролет, ами по Коледа? А дъждовете? Каква Коледа ще е това?
Умовете им се дръпваха от подобни мисли и решиха да намерят жертва — оскърбени, трябваше някого да оскърбят. Обърнаха се към Том.
— Ти беше тука. През цялото време си бил тука.
— Как можа да стане така? Кога стана?
— Кой беше виновен?
— Да не би да си случайно ти, какъвто си побъркан?
Том издържа, той бе понесъл всичко това, защото бе станало пред очите му.
— Заради Юна беше — пресипнало рече той. — Не можа да я прежали. Каза ми, че човекът, истинският човек, няма право да клюмне, та скръбта да го убие. Непрекъснато ми е повтарял как трябва да вярвам, че времето ще се погрижи за всичко. Толкова често го казваше, че познах: губи почва.
— Защо не си ни обадил? Може би щяхме нещо да сторим.
Том подскочи, буен, но затворен в себе си:
— По дяволите! Какво трябваше да ви обадя? Че умира от мъка? Или че мозъкът в костите му се топи? Какво е трябвало да ви кажа? Вас ви нямаше. А аз трябваше да бъда свидетел, да виждам как очите му умират. Майната ви! — Излезе от кухнята и недодяланите му нозе изкънтяха по каменистата земя.
Засрамиха се. Уилям Мартин се обади:
— Ще отида да го доведа.
— Недей! — тутакси го спря Джордж и зетят кимна. — Недей. Остави го на мира. Познаваме го като вътрешностите си.
След малко Том се върна.
— Искам да ви се извиня — каза той, — много съжалявам. Може и да съм малко пийнал. Случи ли ми се, татко казва, че съм бил „развеселен“. Една нощ се връщам с коня — почна самопризнанието си той, — едва се довличам през двора и падам в розите. Изпълзях по стълбата на ръце и крака и повърнах на пода до леглото си. На сутринта се мъча да му кажа, че ме е срам за случилото се, а той знаете ли какво ми рече? „Виж к’во, Том, ти беше просто развеселен.“ Де да бях развеселен! А то иначе пиян човек може ли да изпълзи до вкъщи? Просто развеселен.
Джордж прекъсна несвързаните му приказки:
— Ние трябва да ти се извиним, Том — рече той. — Какво излезе? Че те обвиняваме, а не сме имали такова намерение. Или може би имахме и затова молим да ни извиниш.
— Труден е животът тук — сериозно каза Уил Мартин.
— Защо не го накараме да продаде всичко и да се премести в града? Да си поживее дълго и щастливо. Ние с Моли сме готови да ги приемем, да живеят при нас.
— Мисля, че няма да се съгласи — каза Уил. — Инат като магаре и горд като жребец. Гордостта му е като желязо.
Обади се Ърнест, мъжът на Олив:
— Добре де, нищо не ни струва да го питаме. Ще го вземем при нас, сам или двамата…
След което наново замълчаха, тъй като мисълта, че няма вече да го има това ранчо, тази суха и камениста пустош от височини, по които ти изхвръква сърцето, и тези неплодородни низини, им се стори непоносима. По инстинкт и благодарение на опита си в търговията Уил Хамилтън бе станал великолепен четец на недотам дълбоките подтици у мъжа и жената.
— Ако го накараме да прекъсне занаята — рече той, — все едно че искаме да прекъсне живота си. Той това няма да направи.
— Имаш право, Уил — каза Джордж. — Ще си помисли, че е дошло от всичко да се откаже. И ще го вземе за малодушие. Дума да не става, никога няма да продаде ранчото. Продаде ли го, сигурен съм, че и седмица няма да живее.
— Има друг начин — подхвърли Уил. — Да дойде например на гости. Том ще се справи тук. Време е мама и татко да видят малко свят. Какво ли не става сега. Да се поосвежи, пък като се върне, пак да си хване занаята. След време навярно няма и да му трябва. Сам е казвал, че времето върши по-добра работа и от динамита.
Деси отметна коса от очите си.
— Чудно ми е, наистина ли мислиш, че е толкова глупав. Изхождайки от опита си, Уил отвърна:
— Някой път на човек му се ще да е глупав, за да извърши онова, което умът му не разрешава. Тъй или иначе, можем да опитаме. Какво ще кажете?
Главите в кухнята кимнаха. Само Том седеше вкаменен и замислен.
— Том, не ти ли се ще да поемеш изцяло ранчото? — попита го Джордж.
— Та това е нищо — рече Том. — Хич не е страшно да го поддържаш, никога не е имало какво да се поддържа.
— Тогава защо не си съгласен?
— Не ми е толкова лесно да обидя баща си — каза Том.
— Той ще се усети.
— Но какво толкова лошо, ако му предложим?
Том разтърка уши, да прогони насъбраната се кръв, и те за миг побеляха.
— Не ви забранявам — рече той, — но аз не мога да го направя.
— Можем да му го напишем в писмо — предложи Джордж, — нещо като покана, шеговито. Омръзне ли му при някой от нас, нищо не пречи да отиде при другия. Години ще минат, докато погостува на всички ни.
С това и приключиха.
3
Том лично донесе писмото на Олив от Кинг Сити и понеже знаеше съдържанието му, изчака да останат насаме със Самуел и тогава му го даде. Самуел работеше в ковачницата с изчернени ръце. Хвана плика за ъгълчето, остави го на наковалнята и взе да мие ръце във ведрото с черна вода, където закаляваше горещото желязо. С върха на един гвоздей за подкова разряза плика и излезе на слънце да чете. Том бе свалил колелата на каруцата и смазваше осите с жълта грес, наблюдавайки баща си с крайчеца на окото. Самуел дочете писмото, сгъна го и го напъха обратно в плика. Седна на пейката пред ковачницата и се загледа в пространството. Сетне извади писмото, прочете го отново, сгъна го и го прибра в джоба на синята си риза. Том го видя, че става и се запътва полека по източния рид, ритайки кремъчните отломки по земята.
Бе капнал малко дъжд и сега се бе надигнал мъх от хилава тревица. На половината на склона Самуел клекна и взе в дланта си шепа корава камениста земя, разтри я с показалец и отдели кремък, пясъчник, късчета блестяща слюда, едно крехко коренче и един камък с жилки. Остави ги да се изсипят от ръката му и обърса длани. Откъсна стрък трева, захапа го и се взря нагоре към небето. На изток препускаше неспокоен сив облак, който дири дървеса, над които да се излее. Самуел се изправи и се спусна надолу. Надникна в навеса за сечивата и потупа дебелите подпори. Задържа се около Том и завъртя едно от колелата на каруцата, наблюдавайки сина си, като че го вижда за първи път.
— Та ти си бил вече голям мъж — рече той.
— Ти не знаеше ли? — попита Том.
— Да кажем, знаел съм… сигурно — каза Самуел и продължи разходката си. На лицето му бе цъфнал онзи жлъчен израз, така добре познат в семейството — самоязвителността, която го караше вътрешно да се смее. Мина покрай печалната зеленчукова градинка и обиколи цялата къща, отдавна вече остаряла. Дори последно пристроените спални бяха вече остарели, похабени от стихиите, маджунът около стъклата се бе свил и отлепил от тях. На пруста, преди да влезе в къщата, той се обърна да изгледа родната прегръдка на своето имение.
Лайза точеше кори за баница върху набрашнената дъска. Беше такава майсторка на точилката, че тестото сякаш оживяваше. Първо се разстилаше встрани, после, дръпнато от собственото си напрежение, леко се поприбираше. Лайза вдигна побледнялата кора, наложи я върху една от формите за пай и обряза краищата с нож. В една купа, потънали в червения си сок, малините си чакаха реда. Самуел приседна на един от кухненските столове, кръстоса колене и я погледна. Очите му се усмихваха.
— Нямаш ли какво да правиш по туй време на деня? — попита тя.
— Положително имам, майко, стига да пожелая.
— Тогава не стой там да ме разсейваш. Ако те е хванал дневният мързел, вестникът е в другата стая.
— Прочетох го — отвърна Самуел.
— Целия?
— Колкото ми беше нужно.
— Самуел, какво става с тебе? Намисляш май нещо. По лицето те познавам. Казвай какво е и ме остави да си довърша сладкиша.
Той ритна с преметнатия си крак и й се усмихна.
— Женица като трошица — подметна той. — И три като нея пак не правят залък.
— Я стига, Самуел! Нямам нищо против някоя шега в някоя вечер, но сега още няма единайсет. Хайде, казвай какво има!
— Лайза — подхвана той, — знаеш ли какво значи английската дума „ваканция“?
— Сега сутрешните шеги ли почваш?
— Знаеш ли, Лайза?
— Естествено. За глупачка ли ме имаш?
— И какво значи?
— Да отидеш на почивка край морето, по плажовете. Самуел, я се разкарай с майтапите си!
— Чудно, откъде ли я знаеш тази дума?
— Няма ли да ми кажеш какво си наумил? И защо да не я знам?
— Била ли си някога? А, Лайза?
— Че защо, аз… — Тя засече.
— Кажи, за петдесет години била ли си някога във ваканция? Малка, глупавичка, четвърт порция женица!
— Самуел, моля те да напуснеш кухнята! — разтревожено настоя Лайза.
Той извади писмото от джоба си и го разгъна.
— От Оли. Вика ни да им отидем на гости в Салинас. Приготвили стаите на горния етаж. Искала да опознаем децата. И ни е купила билети за празненствата Шатокуа22. Били Съндей щял да покаже как се преборва със Сатаната, а Брайън щял да произнесе своята реч за Златния кръст23. Ще ми се да го чуя. Овехтяла глупотевина, но казват, така говорел, че ти бъркал направо в душата.
Лайза се почеса по носа и той побеля от набрашнените й пръсти.
— Много ли ще бъде скъпо? — боязливо попита тя.
— Скъпо? Оли ни е купила билети. Подарък!
— Не можем да отидем — каза Лайза. — Кой ще гледа имота?
— Том ще го гледа. То пък какво ли гледане сред зима?
— Ще му бъде самотно.
— Джордж може би ще дойде, ще постои, може да мръдне и на лов за яребици. Виж какво има в писмото, Лайза.
— Какво е това?
— Два билета за влака до Салинас. Оли пише, че нямало да ни остави никаква вратичка за измъкване.
— Можеш направо да й ги върнеш и да й пратиш парите.
— Не мога. Защо, Лайза… майко, недей! Ето… ето ти кърпичка.
— Това е кърпата за съдове — рече Лайза.
— Я седни тука, майко. Ето, вземи. Навярно не можа да издържиш на мисълта, че ти предстои почивка. Вземи! Знам, че е кърпа за съдове. Разправят, Били Съндей тръшкал Нечестивия по целия подиум.
— Богохулство! — рече Лайза.
— Но ми се иска да го видя. А на тебе? Какво каза? Вдигни глава, не чух! Какво каза?
— Казах „да“ — рече Лайза.
Когато Самуел се приближи до него, Том чертаеше нещо. Вдигна към баща си притворени очи, мъчейки се да отгатне какво въздействие е имало писмото на Олив. Самуел погледна чертежа.
— Какво е това?
— Опитвам се да разработя механизъм за отваряне на вратник, без човек да слиза от каруцата. Това тук е теглещият лост, който отваря ключалката.
— А вратата от какво ще се отвори?
— Имам предвид силна пружина.
Самуел разгледа чертежа.
— А от какво ще се затвори?
— Този лост тук. Ще се плъзга към пружината от обратното напрежение.
— Ясно — каза Самуел, — може да проработи само ако вратата е окачена на добри панти. Иначе ще ти отнема два пъти повече време, отколкото двайсет години да избутваш кабриолета и да отваряш вратника.
— Понякога — запротестира Том, — ако си с плашлив кон…
— Знам — каза баща му. — По-важното е, че си доставяш удоволствие.
— Сега вече ме хвана! — захили се Том.
— Какво мислиш, Том, ще можеш ли да се справиш с ранчото, ако ние с майка ти направим едно малко пътешествие?
— Че разбира се! — каза Том. — Къде сте намислили да ходите?
— Оли ни вика да постоим у тях в Салинас.
— Но това е прекрасно! — извика Том. — Съгласна ли е мама?
— Съгласна е. Както винаги, забравя на каква цена.
— Чудесно! — повтори Том. — Колко време смяташ да ви няма? — Прилични на скъпоценни камъчета, язвителните очи на Самуел се вторачиха в лицето на Том. — Какво има, татко?
— Абе нещо в тона ти, синко, нещо съвършено дребно, едва го чух. Но го имаше. Том, сине, да знаеш, че ако имате някаква тайна с братята и сестрите си, мен това не ме интересува. Мисля, че така е добре.
— Не зная за какво говориш — рече Том.
— Благодари се на Господа, Том, че не пожела да станеш актьор. Много лош актьор щеше да бъдеш. Предполагам, че сте го измислили в Деня на благодарността, когато бяхте заедно. И сега всичко върви по мед и масло, нали? Тук виждам ръката на Уил. Но ако не искаш, не ми казвай.
— Аз не бях съгласен — рече Том.
— Не ти прилича — каза баща му. — Ти би пръснал истината в светлината на слънцето, за да я видя. Не казвай на другите, че зная. — Извърна се, но сетне се приближи отново и сложи ръка върху рамото на сина си. — Благодаря ти, синко, че пожела да ме удостоиш с истината. Не е особено умно, но е по-трайно.
— Радвам се, че ще отидете.
Самуел застана на вратата на ковачницата и зарея поглед в земята.
— Казват, че майката обичала най-много грозното си дете — рече той и поривисто поклати глава. — Том, ти беше откровен и аз ще ти се отплатя с откровеност. Само те моля да скъташ това в най-потайното си тъмно кътче и да не споменаваш нищо пред братята и сестрите си. Аз зная защо заминавам, Том, зная още и накъде съм тръгнал и съм доволен.
1
Хамилтънови бяха необикновени, безкрайно чувствителни хора, а някои хвърчаха тъй нависоко, че им се случваше и да паднат. По света такива хора често се срещат.
От всичките си дъщери Самуел се радваше най-много на Юна. Още съвсем малко момиченце, тя просто гладуваше за наука, тъй както другите деца за курабийки в късния следобед. По отношение на учението Юна и баща й бяха в конспирация — тайно се заемаха книги, тайно се четяха, загадките им се споделяха насаме. От цялата челяд Юна бе с най-слабо чувство за нелепи несъответствия. Запозна се и се омъжи за един мрачен и напрегнат човек, чиито пръсти бяха прегорени от химикали, най-вече сребърен нитрат. Беше от ония мъже, които живеят сиромашки, за да могат безспир да си пробват шансовете. Неговият шанс беше фотографията. Вярваше, че външният свят може да бъде прехвърлен на хартия, но не в призрачните отсенки на черно-бялото, а в багрите, които възприема и човешкото око.
Името му беше Андерсън, не притежаваше почти никаква дарба да общува с другите. Като повечето техничари, ужасяваше се и ненавиждаше размишленията. Чужди му бяха индуктивните скокове на мисълта. Изкопаваше си едно стъпало и се качваше с една стъпка — точно така катерачът изкачва последния ръб на планинския връх. Към Хамилтънови изпитваше родена от страх злоба, тъй като всички те наполовина вярваха, че са с криле, поради което им се случваха и лоши падания. Андерсън никога не падаше, не се подхлъзваше назад, никога не хвърчеше. Стъпваше бавно, бавно нагоре и накрая — както разправяха — открил, каквото търсел: цветния филм. Бе се оженил за Юна може би заради слабото й чувство за хумор, което пък му поддържаше самочувствието. И тъй като семейството й го плашеше и озадачаваше, отведе я на север в някакви мрачни и забутани места някъде по границата на Орегон. Изглежда бе водил доста примитивен живот сред своите стъкленици и хартии. Юна пишеше безстрастни писма, безрадостни, но и без никакво самосъжаление. Била добре и се надявала, че и вкъщи всички са добре. Съпругът й вече бил близко до своето откритие.
След което тя умря и трупът й бе изпратен у дома.
Аз не познавах Юна. Беше умряла много преди да помня каквото и да било. Години по-сетне Джордж Хамилтън ми е разправял за нея, а очите му се пълнеха и гласът му жалостиво трепваше. „Юна не беше красиво момиче като Моли — разправяше ми той. — Но имаше най-изящните ръце и нозе. Като трева й бяха тънки глезените, като трева се и движеше. Дълги пръсти с тесни, продълговати като бадеми нокти. Юна беше с чудна кожа, прозрачна, направо сияеща. Не се смееше и не играеше като нас. Нещо все я държеше настрана. Вечно имаше вид на човек, който слуша. Когато четеше, в лице заприличваше на човек, който слуша музика. Речем ли нещо да я попитаме, вярно е, отговаряше, стига да го знае, но не засукано и шарено, и пълно с «може би» и с «възможно е», както бихме постъпили ние. Ние преливахме от измишльотини. А в Юна имаше нещо просто и чисто — разказваше Джордж. — И един ден я докараха у дома. Ноктите й бяха изядени до живо месо, пръстите й напукани и захабени. А нозете й, милите нещастни нозе… — Джордж не можа веднага да продължи, след което, с решителността на човек, който се мъчи да се държи в ръце, довърши: — Нозете й бяха напукани, нарязани от камънак и трънаци. Милите крачета, дълго време не бяха обували обувки! А кожата й бе загрубяла като говежда… Смятаме, че е било нещастен случай — додаде той. — Толкова най-различни химикали! От това ще е.“
А Самуел размишляваше и тъгуваше с мисълта, че нещастният случай е станал от страдание и отчаяние. Смъртта на Юна го бе разтърсила като безмълвно земетресение. Не произнасяше своите храбри и окуражаващи думи, просто седеше сам-самичък и се люлееше на стола. Струваше му се, че причина за всичко е била неговата немарливост. И плътта му, която с такава радост бе удържала на времето, малко по малко взе да отстъпва. Младата кожа старееше, ясният му поглед мътнееше, огромните му рамене леко се поприсвиха. Приемайки нещата по свой начин, Лайза се справяше някак с трагедията — за нея отсам Рая не съществуваше никаква надежда. Но Самуел се бе оградил от природните закони с една стена от присмех и смъртта на Юна бе подкопала това укрепление. Той бе вече старец.
Другите му деца преуспяваха. Джордж работеше в застрахователното дело. Уил забогатяваше. Джо бе заминал на изток и съдействаше за оформянето на една нова професия, наречена „реклама“. В собствената му област недостатъците на Джо се превръщаха в предимства. Бе открил, че е възможно да предава и на другите своите материални фантазии, които, правилно използвани, са и същността на рекламата. Голям човек ставаше Джо на това ново поприще.
С изключение на Деси, която успешно въртеше своето шивачество в Салинас, останалите момичета се бяха омъжили. Единствен Том бе все още наникъде. Самуел бе споделил с Адам Траск, че Том се е насочил към велики неща. Като наблюдаваше сина си, бащата долавяше стремежите и опасенията му, напредването и крачките назад — същото бе изпитвал и той. Том не притежаваше меката поетичност на баща си, нито неговите весели и оптимистични възгледи. Но доближеше ли се човек до него, усещаше силата, топлината и желязната цялост на характера. А под всичко това — и една затвореност, едно стеснително свиване в себе си. Можеше да бъде безгрижен като баща си, но внезапно, точно в разгара й, тази веселост се прекъсваше като цигулкова струна и Том видимо пропадаше в някакви мрачини.
Беше мургав младеж. Навярно от слънцето, кожата му бе тъмночервена, като че вените му бяха увековечили някаква нордическа или може би вандалска кръв. Тъмночервени бяха косите, брадата и мустаците му и на този фон очите светеха изненадващо сини. Беше як, с набити рамене и ръце, ала с прибрани хълбоци. Би могъл да се мери по вдигане, бягане, ходене и езда с всекиго, но му липсваше каквото и да било чувство за надпревара. Уил и Джордж бяха хазартни типове и често се мъчеха да въвлекат и брат си в радостите и скърбите на приключението. Но Том казваше: „Опитвал съм, но ми изглежда просто уморително. Мислил съм защо трябва да е така. Ако спечеля, не изпитвам никакво тържество, ако загубя, не преживявам никаква трагедия. А без тези неща всичко е безсмислено. Не е това познатият начин да се печелят пари. Щом не наподобява нито раждането, нито смъртта, нито радостта или страданието, поне на мен ми се струва… че изобщо нищо не струва. Ако можех да усетя нещо, добро или лошо, и аз бих го правил.“
Уил не можеше да вникне в подобна позиция. Целият му живот бе една надпревара, състоеше се от всевъзможни рискове. И понеже обичаше Том, стараеше се да му предаде нещата, които сам намираше за приятни. Взе го в търговията и се помъчи да го инжектира с насладата от покупко-продажбата от надхитряването на другите, от разобличаването на техните измами, от машинациите в живота. Но Том всякога се завръщаше във фермата объркан, но без да укорява, усещайки, че някъде е изпуснал нишката. Чувстваше, че е трябвало да намери наслаждение в мъжките радости на борбата, но не бе в състояние да се прави, че ги изпитва.
Самуел бе твърдял, че Том всякога си препълва паницата — било с фасул, било с жени. Мъдър беше Самуел, но според мен познаваше само едната страна на Том. Том се отваряше може би малко повече към децата. И това, което пиша за него, е плод както на спомените, така и на известните ми факти плюс предположенията, изградени от това съчетание. Кой знае дали ще кажа истината?
Ние живеехме в Салинас и познавахме кога е пристигнал Том — мисля, той винаги идваше нощем — по това, че под нашите възглавници, моята и на Мери, напипвахме пакетчета дъвка. А в ония дни дъвката бе нещо много ценно, както се ценеше и петачето. Минаваха месеци, без да ни гостува, но всяка сутрин със събуждането ние бъркахме под възглавниците да проверим. Правя го и досега, макар от толкова много години да не съм намирал дъвка.
Сестра ми Мери не желаеше да бъде момиче. За нея това бе нещастие, с което така и не свикна. Правеше физически упражнения, играеше на топчета, на джелик, а момичешките дрехи й пречеха. Естествено, това бе много преди да й станат ясни предимствата да си момиче.
Ние си знаехме, че някъде в телата ни, по всяка вероятност под мишниците, има едно конче, което, натисне ли се както трябва, изведнъж ще ни позволи да полетим. Точно по същия начин Мери си бе измислила някаква магия, която я превръщаше в така желаното силно момченце. Ако заспи в определена вълшебна поза с извити по определен начин крака, глава под тайнствен ъгъл и „заключени“ един върху друг пръсти, на сутринта ще се събуди момче. Всяка нощ се опитваше да открие точната комбинация, но все не успяваше. Обикновено й помагах да си кръстосва пръстите. Вече се бе отчаяла дали някога ще налучка магията, когато една сутрин под възглавниците си намерихме дъвка. Отгънахме си по една и тържествено замляскахме — оттогава не е имало нищо по-вкусно от ментовата дъвка „Бийман“.
Мери нахлузваше дългите си черни рипсени чорапи и внезапно каза с огромно облекчение:
— Разбира се!
— Какво „разбира се“? — попитах я аз.
— Вуйчо Том — рече тя и задъвка с оглушително мляскане.
— Какво вуйчо Том? — запитах отново.
— Той ще знае как се става момче.
Колко било просто! Учудих се как сам не съм се сетил.
В кухнята майка ни напътстваше датското момиче, което бе дошло да ни прислужва. Бяхме сменили доста момичета. Новодошлите датски фермерски семейства пращаха дъщерите си да прислужват в американски къщи и така те научаваха не само езика, но и американската кухня, подреждането на трапезата, добри обноски и всички останали дребни полезнотии на салинаския хайлайф. След някоя и друга година, с дванайсет долара месечно, момичетата се превръщаха в изключително желани партии за американските младежи. Те не само придобиваха американски маниери, но все така можеха да работят като кобили на полето. Някои от най-изтънчените днешни семейства в Салинас водят началото си от тези именно момичета. И сега в кухнята имаше някаква Матилда с ленени къдри, около която мама къткаше като квачка. Ние нахълтахме.
— Станал ли е?
— Ш-шт! — рече мама. — Пристигна късно, оставете го да се наспи.
Но в задната спалня се чуваше шуртене на вода в легена и ние разбрахме, че вече е на крак. Свихме се като котета пред вратата му и зачакахме да се покаже. В първите минути помежду ни винаги имаше известна нерешителност. Мисля, че вуйчо ни Том бе също толкова стеснителен, колкото и ние. Според мен искаше му се да изхвръкне от стаята и да ни подхвърли във въздуха, но въпреки това спазихме официалния тон.
— Благодарим ти за дъвката, вуйчо Том.
— Радвам се, че ви е харесала.
— Ами ако останеш и довечера, ще ядем ли стриди плакия?
— Ще направим всичко възможно, стига майка ви да разреши.
Преместихме се в гостната и насядахме. От кухнята долетя гласът на мама:
— Деца, оставете го на мира!
— Не ми пречат, Оли — извика й той.
Настанихме се в триъгълник. Колко тъмно бе лицето на Том и колко сини бяха очите му! Носеше хубави дрехи, но никога не изглеждаше добре облечен. В това значително се различаваше от баща си. Червените му мустаци никога не биваха сресани косата му все стърчеше, а ръцете му бяха корави от труд.
— Вуйчо Том — поде Мери, — как се става момче?
— Как ли? Момчетата, Мери, просто се раждат момчета.
— Не, не става дума за това. Аз как мога да стана момче?
— Ти? — Том внимателно я изгледа.
— Аз не искам да съм момиче, вуйчо Том — рукнаха словата й. — Искам да бъда момче. А момичетата — какво? — прегръдки, целувки и кукли! Не искам да бъда момиче! Не искам! — Очите й се напълниха с ядовити сълзи.
Том се вгледа в ръцете си и с нащърбени нокти откъсна някаква кожичка. Мисля, дощя му се да изрече нещо хубаво, думи, каквито би казал баща му, сладостни, крилати думи, ласкави и красиви…
— Няма да те обичам, ако си момче — каза той.
— Защо?
— Защото ми харесваш като момиче…
В храма на Мери божеството рухна.
— Значи харесваш момичета?
— Да, Мери, много обичам момичетата.
На лицето й се изписа отвращение. Ако това е вярно, значи Том е глупак. С тон, който означаваше „не ми ги разправяй такива“, Мери каза:
— Това добре, но как мога аз да стана момче?
Том имаше вярно ухо. Стана му ясно, че главоломно пада в очите на Мери, а не му се искаше да загуби нейната привързаност и възхищение. Заедно с това у него трептеше тънката стоманена жица на правдата, която прерязваше главичките на бързо скалъпените лъжи. Загледа се в косата на Мери, светлоруса, почти бяла, стегнато сплетена да не й пречи и с вече зацапана опашка на плитката — преди всяка по-трудна стрелба с топче тя бършеше длани в косите си. Том погледна проницателно в нейните студени и враждебни очи.
— Аз не мисля, че ти наистина искаш да се промениш.
— Искам!
Не беше прав Том, тя наистина го искаше.
— Добре — каза той, — само че не можеш. И някой ден ще бъдеш благодарна.
— Няма да бъда благодарна — каза Мери, извърна се към мен и с мразовито презрение рече: — Тоя нищо не знае!
Том неволно се сви и аз изтръпнах пред това нечувано престъпно обвинение. Мери беше по-смела и по-безжалостна от повечето деца и затова бе спечелила всички стъклени топчета в Салинас.
— Ако майка ви каже, че може — неловко продума Том, — още тази сутрин ще поръчам стридите и довечера ще ги взема.
— Не обичам стриди! — сопна се Мери, изтича в нашата стая и тръшна вратата.
— Истинско момиче — каза Том, мрачно загледан подире й. Сега бяхме останали сами и аз почувствах, че съм длъжен да превържа нанесената от Мери рана.
— Аз пък умирам за стриди плакия — рекох.
— Разбира се, че умираш. Мери също.
— Вуйчо Том, наистина ли мислиш, че няма никакъв начин Мери да стане момче?
— Да, наистина — тъжно рече той. — Щях да й кажа, ако знаех.
— Тя е най-добрата бейзболистка в Уест Енд. — Том въздъхна и наново се загледа в ръцете си. Виждах, беше сразен от неуспеха си и го съжалих, страшно мъчно ми стана за него. Донесох изтърбушената тапа с напряко набодени топлийки, образуващи решетка. — Искаш ли да ти подаря една от моите клетки за мухи? — попитах го.
О, колко благороден беше той!
— Наистина ли ще ми я подариш?
— Да. Ето виж, дръпваш една карфичка, пъхаш вътре мухата и я затваряш, а тя почва да бръмчи.
— Много ми харесва. Благодаря ти, Джон.
Залови се цяла сутрин да дълбае с остро джобно ножче един къс дърво и когато се върнахме от училище, той бе изрязал малко човешко лице с подвижни очи, уши и устни, чиито миниатюрни лостчета се съединяваха в кухината отзад. На шията имаше дупчица, затворена с тапа. Чудна играчка беше! Хващаш муха, провираш я през дупчицата и затваряш тапата. И главичката внезапно оживява. Очите се въртят, устните приказват, ушите мърдат — полудялата муха стъпва по лостчетата и ги движи. Дори Мери донякъде му прости, но доверието й в него не се възвърна, докато не разбра колко е щастлива, че е момиче, но тогава бе вече късно. Главата той подари и на двама ни. Скрита някъде, тя все още съществува и все още работи.
Понякога Том ме водеше на риболов. Тръгвахме преди изгрев-слънце и поемахме с кабриолета направо към връх Фримънт. Наближехме ли планините, звездите избледняваха и надигаща се, светлината потъмняваше ридовете. Помня, че докато пътувахме, притисках ухо и буза о палтото на Том. Помня също как прехвърляше леко ръка през рамото ми и от време на време ще ме потупа през ръкава. Накрая ще спрем под някой дъб, ще изведем коня от теглича, ще го напоим на бързея и ще го привържем зад кабриолета.
Не си спомням Том да е говорел. Сега, като си помисля, установявам, че не помня нито какъв е бил гласът му, нито какви думи е употребявал. За дядо си помня, но сетя ли се за Том, в спомените ми настъпва някакво топло мълчание. Може би изобщо не е приказвал. Том имаше чудесни рибарски принадлежности и сам си правеше мухи за стръв. Но по нищо не личеше да се тревожи ще хванем ли пъстърва, или не. Той нямаше нужда да доказва надмощието си над животните.
Помня петопръстата папрат, растяща под малките водопади. Зелените й пръсти потрепваха под ударите на водните капки. Спомням си и уханията на планината: дивата азалия и далечния мирис на скункс, сладостното упоение на вълчия боб и потта на впрегнат кон. Няма да забравя плавните, красиви танци на мишеловите високо в небето и Том, който дълго гледа подир тях, но не помня нито веднъж да е споменал нещо за тях. Помня как държах примката на въжето, а Том набиваше колчета и наплиташе снадки. Помня миризмата на постланата в кошницата папрат и тънкия апетитен дъх на прясна и влажна дъгова пъстърва, кокетно легнала в това зелено ложе. Помня най-сетне как ще се върнем при кабриолета, ще насипем веян ечемик в кожената торба на коня и ще му я завържем зад ушите. Но в моите уши не е останал нито един звук от гласа му, нито една думица. В спомена ми той е останал тъмен и мълчалив, неописуемо топъл.
Том чувстваше мрака в себе си. Баща му беше мъж хубав и умен, майка му — нисичка, но математически точна. Всичките му братя и сестри бяха красиви или надарени, или с късмет. Том ги обичаше горещо всичките, но му се чинеше, че е тежък и прикован за земята. Изкатерваше планини от възторг и се препъваше в каменния мрак между върховете. Обземаха го изблици на безразсъдна смелост, но те биваха ограничавани от стоборите на страховете.
Самуел бе казал, че Том неуверено се стреми към велики неща, като се мъчи да реши трябва ли да поеме хладнокръвно всяка отговорност. Самуел познаваше характера на сина си и долавяше у него скритото буйство, но то го плашеше, тъй като Самуел не бе от буйните — дори когато удари Адам Траск с пестник, той бе далеч от всякакви стихии. Пръст тук имаха и книгите, които, някои тайно, влизаха в къщата — Самуел се носеше леко по гребена на книгата и безгрижно пазеше равновесие между многото идеи, подобно на човек, който управлява кану по разпенени бързеи. Том обаче се втурваше в книгата, пълзеше и се търкаляше между кориците й, риеше тунели като къртица в нейните разсъждения и затвореше ли я, тя бе цялата изписана на лицето и на ръцете му.
Несдържаност и стеснителност — слабините на Том имаха нужда от женска утроба, а същевременно се смяташе недостоен за жена. Минаваха продължителни периоди, когато се гърчеше в стенещо въздържание, след това грабваше влака за Сан Франциско да се овъргаля в жени и после тихомълком се връщаше в ранчото с чувството за слабост, неосъщественост и малоценност, за което се наказваше с работа: заемаше се да изорава и засява неблагодарни участъци земя и сечеше коравите дъбаци, додето гърбът му се схващаше и ръцете му се превръщаха в уморени дрипи.
Възможно е баща му да е стоял между него и слънцето, тъй като Том се губеше в сянката на Самуел. Той пишеше тайно стихове, а по онова време най-разумното бе това да не се прави ничие достояние. Поети бяха само бледите кастрати и мъжете на Запада ги ненавиждаха. Поезията се смяташе за признак на слабост, израждане и развала. Да четеш стихове, бе равносилно да спечелиш освиркването на хората. А да ги пишеш, означаваше да те заподозрат и да те изолират от обществото. Приемаше се, че поезията е таен грях, и може би с пълно право. Никой не знае колко са стрували стиховете на Том, защото ги бе показвал само на една личност, а преди да умре, изгори всяка дума. Ако се съди по пепелта в печката, трябва да са били много.
От всички в семейството Том обичаше най-много сестра си Деси. Тя беше веселячка. Смехът започваше от прага й. Магазинът й в Салинас бе явление единствено по рода си. Тук бе светът на жената. В него всички правила и опасенията, които раждат железните правила, ставаха на пух и прах. Вратата бе затворена за мъже. В това светилище жените можеха да бъдат жени — уханни, разпътни, загадъчни, суетни, честни и заинтересувани. Баленовите корсети се появиха най-напред при Деси, тези свещени корсети, които моделираха и извайваха плътта на жените в плът на богини. При Деси идваха жени, които посещаваха нужника й, за да повръщат, да се дръгнат и да си изпускат душата, и от тази свобода се раждаше смях, смях до Бога. Мъжете дочуваха смеха през затворената врата и с право се плашеха какво ли става там, може би угаждайки, че причина за тази веселба са именно те, което до голяма степен бе вярно.
Виждам я Деси и сега със златното й пенсне, олюляващо се на един нос, чиято кост не е била създадена за пенсне, от очите й струят хомерически сълзи, а гърдите и се свиват от мускулните спазми на смеха. Косата й падаше напред и провисваше между пенснето и очите й, стъклата се изхлузваха от мокрия нос и се въртяха, увиснали на черната си панделка.
Роклите при Деси се поръчваха с месеци по-рано, при което, преди да се избере материята и моделът, трябваше магазинът й да се посети най-малко двайсет пъти. В Салинас не бе имало нищо по-здравословно от Деси. Преди нейното появяване мъжете разполагаха със своите ложи, клубове и публични домове, докато жените си нямаха нищо освен Гилдията на Светия олтар и префърцуненото кокетство на пастора.
И един ден Деси се влюби. Не знам никакви подробности за нейната любовна история — нито кой е бил мъжът и какви са били обстоятелствата, нито какво е попречило: религиозни различия, жива съпруга, болест или егоизъм. Предполагам, че майка ми знаеше, но случаят беше едно от ония неща, които потъват в семейните секрети, за да не излязат никога вече. Ако ли пък са знаели и други хора в Салинас, изглежда, са го запазили от солидарност като една от тайните на града. Едничкото, което ми е известно, е, че историята беше безнадеждна, мътна и ужасна. Година по-късно веселието на Деси бе пресушено и смехът секна.
Том беснееше безумен по баирите като лъв, страдащ от страхотна болка. Една нощ, недочакал сутрешния влак, оседла коня си и замина за Салинас. Самуел го последва и от Кинг Сити телеграфира в Салинас. На сутринта, когато с почерняло лице Том пришпори капналия кон по „Джон Стрийт“ в Салинас, шерифът вече го очакваше. Взе му оръжието, затвори го в килията и докато Самуел пристигне да го вземе, остави го на черно кафе и на бренди. Самуел не чете на Том никакво конско, отведе го вкъщи и повече нищо не спомена за случката. В дома на Хамилтънови се възцари мълчание.
2
През 1911 година в Деня на благодарността Хамилтънови се събраха в ранчото — присъстваха всички деца с изключение на Джо, който се намираше в Ню Йорк, и Лизи, която бе изоставила семейството си, за да премине в друго. Юна бе мъртва. Пристигнаха с подаръци и с такива количества храна, каквито фамилията трудно би могла да погълне. Освен Деси и Том всички се бяха изпоженили и децата им изпълниха къщата с гълчава. Домът екна по-шумен от всякога. Децата пищяха, викаха и се боричкаха. А мъжете току прескачаха до ковачницата и се връщаха, смутено бършейки мустаци.
Личицето на Лайза ставаше все по-зачервено. Стъкмяваше всичко, даваше нареждания. Кухненската печка не угасна. Леглата бяха заети до едно, а на пода, върху възглавници и дюшеци, спяха дечурлигата. Самуел изрови прежната си веселост, хапливият му ум заискри и приказката му отново доби познатия напевен ритъм. Взимаше участие в разговорите и песните, в спомените, но още преди полунощ неочаквано изнемощя. Налегна го отпадналост и се добра до леглото, където от два часа се намираше и Лайза. Учудваше се на себе си не защото си бе легнал, а защото бе поискал да си легне.
Щом майката и бащата се прибраха, Уил донесе уискито от ковачницата и родът се събра в кухнята. Уискито ги обикаляше в закръглените чаши за сироп. Майките се промъкнаха до спалните да проверят завити ли са децата и сетне се върнаха. Говореха тихо, да не смущават малките и старците. Тук бяха Том и Деси, Джордж и неговата красива Мами, Демпси по баща, Моли и Уилям Дж. Мартин, Олив и Ърнест Стайнбек, Уил и неговата Дайла. На всички, и на десетимата, им се щеше да изрекат едно и също нещо. Самуел бе вече старец. Откритието беше еднакво поразително с това ненадейно да зърнеш призрак. Кой знае как, не бяха вярвали, че може да се случи. Пиеха си уискито и полугласно разнищваха новата си мисъл.
— Раменете му — видяхте ли как са се прегърбили? И походката — не е вече така пъргава.
— Влачи си малко ходилата, но не е там работата, а в очите. Очите му са остарели.
— Вечер си лягаше последен.
— Забелязахте ли, насред изречението забрави какво е искал да каже.
— По кожата го познах. Сбърчила се е, а на ръцете е станала прозрачна.
— Все си пази десния крак.
— Да, нали тъкмо него му счупи конят.
— Знам, ама по-рано никога не му е обръщал внимание.
В тези неща виждаха лично оскърбление. „Не може да бъде, повтаряха те. Татко не може да остарее.“ Самуел е млад като зората, вечната зора. Да остарее до своето пладне — да, но, мили Боже! Да го стигне вечерта? А сетне и нощта? О, не, Господи! Съвсем нормално бе мислите им да се мятат и после да отскачат, без да споменат нищо на глас, но разсъдъкът им казваше: „без Самуел светът ще се свърши!“
Какво ще мислим по даден въпрос, ако не знаем какво е било неговото мнение?
Какво ще е времето напролет, ами по Коледа? А дъждовете? Каква Коледа ще е това?
Умовете им се дръпваха от подобни мисли и решиха да намерят жертва — оскърбени, трябваше някого да оскърбят. Обърнаха се към Том.
— Ти беше тука. През цялото време си бил тука.
— Как можа да стане така? Кога стана?
— Кой беше виновен?
— Да не би да си случайно ти, какъвто си побъркан?
Том издържа, той бе понесъл всичко това, защото бе станало пред очите му.
— Заради Юна беше — пресипнало рече той. — Не можа да я прежали. Каза ми, че човекът, истинският човек, няма право да клюмне, та скръбта да го убие. Непрекъснато ми е повтарял как трябва да вярвам, че времето ще се погрижи за всичко. Толкова често го казваше, че познах: губи почва.
— Защо не си ни обадил? Може би щяхме нещо да сторим.
Том подскочи, буен, но затворен в себе си:
— По дяволите! Какво трябваше да ви обадя? Че умира от мъка? Или че мозъкът в костите му се топи? Какво е трябвало да ви кажа? Вас ви нямаше. А аз трябваше да бъда свидетел, да виждам как очите му умират. Майната ви! — Излезе от кухнята и недодяланите му нозе изкънтяха по каменистата земя.
Засрамиха се. Уилям Мартин се обади:
— Ще отида да го доведа.
— Недей! — тутакси го спря Джордж и зетят кимна. — Недей. Остави го на мира. Познаваме го като вътрешностите си.
След малко Том се върна.
— Искам да ви се извиня — каза той, — много съжалявам. Може и да съм малко пийнал. Случи ли ми се, татко казва, че съм бил „развеселен“. Една нощ се връщам с коня — почна самопризнанието си той, — едва се довличам през двора и падам в розите. Изпълзях по стълбата на ръце и крака и повърнах на пода до леглото си. На сутринта се мъча да му кажа, че ме е срам за случилото се, а той знаете ли какво ми рече? „Виж к’во, Том, ти беше просто развеселен.“ Де да бях развеселен! А то иначе пиян човек може ли да изпълзи до вкъщи? Просто развеселен.
Джордж прекъсна несвързаните му приказки:
— Ние трябва да ти се извиним, Том — рече той. — Какво излезе? Че те обвиняваме, а не сме имали такова намерение. Или може би имахме и затова молим да ни извиниш.
— Труден е животът тук — сериозно каза Уил Мартин.
— Защо не го накараме да продаде всичко и да се премести в града? Да си поживее дълго и щастливо. Ние с Моли сме готови да ги приемем, да живеят при нас.
— Мисля, че няма да се съгласи — каза Уил. — Инат като магаре и горд като жребец. Гордостта му е като желязо.
Обади се Ърнест, мъжът на Олив:
— Добре де, нищо не ни струва да го питаме. Ще го вземем при нас, сам или двамата…
След което наново замълчаха, тъй като мисълта, че няма вече да го има това ранчо, тази суха и камениста пустош от височини, по които ти изхвръква сърцето, и тези неплодородни низини, им се стори непоносима. По инстинкт и благодарение на опита си в търговията Уил Хамилтън бе станал великолепен четец на недотам дълбоките подтици у мъжа и жената.
— Ако го накараме да прекъсне занаята — рече той, — все едно че искаме да прекъсне живота си. Той това няма да направи.
— Имаш право, Уил — каза Джордж. — Ще си помисли, че е дошло от всичко да се откаже. И ще го вземе за малодушие. Дума да не става, никога няма да продаде ранчото. Продаде ли го, сигурен съм, че и седмица няма да живее.
— Има друг начин — подхвърли Уил. — Да дойде например на гости. Том ще се справи тук. Време е мама и татко да видят малко свят. Какво ли не става сега. Да се поосвежи, пък като се върне, пак да си хване занаята. След време навярно няма и да му трябва. Сам е казвал, че времето върши по-добра работа и от динамита.
Деси отметна коса от очите си.
— Чудно ми е, наистина ли мислиш, че е толкова глупав. Изхождайки от опита си, Уил отвърна:
— Някой път на човек му се ще да е глупав, за да извърши онова, което умът му не разрешава. Тъй или иначе, можем да опитаме. Какво ще кажете?
Главите в кухнята кимнаха. Само Том седеше вкаменен и замислен.
— Том, не ти ли се ще да поемеш изцяло ранчото? — попита го Джордж.
— Та това е нищо — рече Том. — Хич не е страшно да го поддържаш, никога не е имало какво да се поддържа.
— Тогава защо не си съгласен?
— Не ми е толкова лесно да обидя баща си — каза Том.
— Той ще се усети.
— Но какво толкова лошо, ако му предложим?
Том разтърка уши, да прогони насъбраната се кръв, и те за миг побеляха.
— Не ви забранявам — рече той, — но аз не мога да го направя.
— Можем да му го напишем в писмо — предложи Джордж, — нещо като покана, шеговито. Омръзне ли му при някой от нас, нищо не пречи да отиде при другия. Години ще минат, докато погостува на всички ни.
С това и приключиха.
3
Том лично донесе писмото на Олив от Кинг Сити и понеже знаеше съдържанието му, изчака да останат насаме със Самуел и тогава му го даде. Самуел работеше в ковачницата с изчернени ръце. Хвана плика за ъгълчето, остави го на наковалнята и взе да мие ръце във ведрото с черна вода, където закаляваше горещото желязо. С върха на един гвоздей за подкова разряза плика и излезе на слънце да чете. Том бе свалил колелата на каруцата и смазваше осите с жълта грес, наблюдавайки баща си с крайчеца на окото. Самуел дочете писмото, сгъна го и го напъха обратно в плика. Седна на пейката пред ковачницата и се загледа в пространството. Сетне извади писмото, прочете го отново, сгъна го и го прибра в джоба на синята си риза. Том го видя, че става и се запътва полека по източния рид, ритайки кремъчните отломки по земята.
Бе капнал малко дъжд и сега се бе надигнал мъх от хилава тревица. На половината на склона Самуел клекна и взе в дланта си шепа корава камениста земя, разтри я с показалец и отдели кремък, пясъчник, късчета блестяща слюда, едно крехко коренче и един камък с жилки. Остави ги да се изсипят от ръката му и обърса длани. Откъсна стрък трева, захапа го и се взря нагоре към небето. На изток препускаше неспокоен сив облак, който дири дървеса, над които да се излее. Самуел се изправи и се спусна надолу. Надникна в навеса за сечивата и потупа дебелите подпори. Задържа се около Том и завъртя едно от колелата на каруцата, наблюдавайки сина си, като че го вижда за първи път.
— Та ти си бил вече голям мъж — рече той.
— Ти не знаеше ли? — попита Том.
— Да кажем, знаел съм… сигурно — каза Самуел и продължи разходката си. На лицето му бе цъфнал онзи жлъчен израз, така добре познат в семейството — самоязвителността, която го караше вътрешно да се смее. Мина покрай печалната зеленчукова градинка и обиколи цялата къща, отдавна вече остаряла. Дори последно пристроените спални бяха вече остарели, похабени от стихиите, маджунът около стъклата се бе свил и отлепил от тях. На пруста, преди да влезе в къщата, той се обърна да изгледа родната прегръдка на своето имение.
Лайза точеше кори за баница върху набрашнената дъска. Беше такава майсторка на точилката, че тестото сякаш оживяваше. Първо се разстилаше встрани, после, дръпнато от собственото си напрежение, леко се поприбираше. Лайза вдигна побледнялата кора, наложи я върху една от формите за пай и обряза краищата с нож. В една купа, потънали в червения си сок, малините си чакаха реда. Самуел приседна на един от кухненските столове, кръстоса колене и я погледна. Очите му се усмихваха.
— Нямаш ли какво да правиш по туй време на деня? — попита тя.
— Положително имам, майко, стига да пожелая.
— Тогава не стой там да ме разсейваш. Ако те е хванал дневният мързел, вестникът е в другата стая.
— Прочетох го — отвърна Самуел.
— Целия?
— Колкото ми беше нужно.
— Самуел, какво става с тебе? Намисляш май нещо. По лицето те познавам. Казвай какво е и ме остави да си довърша сладкиша.
Той ритна с преметнатия си крак и й се усмихна.
— Женица като трошица — подметна той. — И три като нея пак не правят залък.
— Я стига, Самуел! Нямам нищо против някоя шега в някоя вечер, но сега още няма единайсет. Хайде, казвай какво има!
— Лайза — подхвана той, — знаеш ли какво значи английската дума „ваканция“?
— Сега сутрешните шеги ли почваш?
— Знаеш ли, Лайза?
— Естествено. За глупачка ли ме имаш?
— И какво значи?
— Да отидеш на почивка край морето, по плажовете. Самуел, я се разкарай с майтапите си!
— Чудно, откъде ли я знаеш тази дума?
— Няма ли да ми кажеш какво си наумил? И защо да не я знам?
— Била ли си някога? А, Лайза?
— Че защо, аз… — Тя засече.
— Кажи, за петдесет години била ли си някога във ваканция? Малка, глупавичка, четвърт порция женица!
— Самуел, моля те да напуснеш кухнята! — разтревожено настоя Лайза.
Той извади писмото от джоба си и го разгъна.
— От Оли. Вика ни да им отидем на гости в Салинас. Приготвили стаите на горния етаж. Искала да опознаем децата. И ни е купила билети за празненствата Шатокуа22. Били Съндей щял да покаже как се преборва със Сатаната, а Брайън щял да произнесе своята реч за Златния кръст23. Ще ми се да го чуя. Овехтяла глупотевина, но казват, така говорел, че ти бъркал направо в душата.
Лайза се почеса по носа и той побеля от набрашнените й пръсти.
— Много ли ще бъде скъпо? — боязливо попита тя.
— Скъпо? Оли ни е купила билети. Подарък!
— Не можем да отидем — каза Лайза. — Кой ще гледа имота?
— Том ще го гледа. То пък какво ли гледане сред зима?
— Ще му бъде самотно.
— Джордж може би ще дойде, ще постои, може да мръдне и на лов за яребици. Виж какво има в писмото, Лайза.
— Какво е това?
— Два билета за влака до Салинас. Оли пише, че нямало да ни остави никаква вратичка за измъкване.
— Можеш направо да й ги върнеш и да й пратиш парите.
— Не мога. Защо, Лайза… майко, недей! Ето… ето ти кърпичка.
— Това е кърпата за съдове — рече Лайза.
— Я седни тука, майко. Ето, вземи. Навярно не можа да издържиш на мисълта, че ти предстои почивка. Вземи! Знам, че е кърпа за съдове. Разправят, Били Съндей тръшкал Нечестивия по целия подиум.
— Богохулство! — рече Лайза.
— Но ми се иска да го видя. А на тебе? Какво каза? Вдигни глава, не чух! Какво каза?
— Казах „да“ — рече Лайза.
Когато Самуел се приближи до него, Том чертаеше нещо. Вдигна към баща си притворени очи, мъчейки се да отгатне какво въздействие е имало писмото на Олив. Самуел погледна чертежа.
— Какво е това?
— Опитвам се да разработя механизъм за отваряне на вратник, без човек да слиза от каруцата. Това тук е теглещият лост, който отваря ключалката.
— А вратата от какво ще се отвори?
— Имам предвид силна пружина.
Самуел разгледа чертежа.
— А от какво ще се затвори?
— Този лост тук. Ще се плъзга към пружината от обратното напрежение.
— Ясно — каза Самуел, — може да проработи само ако вратата е окачена на добри панти. Иначе ще ти отнема два пъти повече време, отколкото двайсет години да избутваш кабриолета и да отваряш вратника.
— Понякога — запротестира Том, — ако си с плашлив кон…
— Знам — каза баща му. — По-важното е, че си доставяш удоволствие.
— Сега вече ме хвана! — захили се Том.
— Какво мислиш, Том, ще можеш ли да се справиш с ранчото, ако ние с майка ти направим едно малко пътешествие?
— Че разбира се! — каза Том. — Къде сте намислили да ходите?
— Оли ни вика да постоим у тях в Салинас.
— Но това е прекрасно! — извика Том. — Съгласна ли е мама?
— Съгласна е. Както винаги, забравя на каква цена.
— Чудесно! — повтори Том. — Колко време смяташ да ви няма? — Прилични на скъпоценни камъчета, язвителните очи на Самуел се вторачиха в лицето на Том. — Какво има, татко?
— Абе нещо в тона ти, синко, нещо съвършено дребно, едва го чух. Но го имаше. Том, сине, да знаеш, че ако имате някаква тайна с братята и сестрите си, мен това не ме интересува. Мисля, че така е добре.
— Не зная за какво говориш — рече Том.
— Благодари се на Господа, Том, че не пожела да станеш актьор. Много лош актьор щеше да бъдеш. Предполагам, че сте го измислили в Деня на благодарността, когато бяхте заедно. И сега всичко върви по мед и масло, нали? Тук виждам ръката на Уил. Но ако не искаш, не ми казвай.
— Аз не бях съгласен — рече Том.
— Не ти прилича — каза баща му. — Ти би пръснал истината в светлината на слънцето, за да я видя. Не казвай на другите, че зная. — Извърна се, но сетне се приближи отново и сложи ръка върху рамото на сина си. — Благодаря ти, синко, че пожела да ме удостоиш с истината. Не е особено умно, но е по-трайно.
— Радвам се, че ще отидете.
Самуел застана на вратата на ковачницата и зарея поглед в земята.
— Казват, че майката обичала най-много грозното си дете — рече той и поривисто поклати глава. — Том, ти беше откровен и аз ще ти се отплатя с откровеност. Само те моля да скъташ това в най-потайното си тъмно кътче и да не споменаваш нищо пред братята и сестрите си. Аз зная защо заминавам, Том, зная още и накъде съм тръгнал и съм доволен.
Глава 24
1
Питал съм се защо става така, че истините за живота и смъртта засягат и съсипват едни хора повече от други. Смъртта на Юна отне земята изпод нозете на Самуел, разби добре защитената му цитадела и в нея нахлу старостта. За разлика от него Лайза, която положително е обичала семейството си не по-малко, не рухна и не се сви. Продължи да живее равно, скърбеше, но надмогваше скръбта. Струва ми се, че Лайза може би приемаше света тъй, както приемаше и Библията — с всичките й абсурди и поврати. Не обичаше смъртта, но знаеше, че тя съществува, и дойдеше ли, не можеше да я изненада.
Самуел бе може би разсъждавал, философствал върху смъртта, бе се шегувал с нея, но в действителност не вярваше в нея. В неговия свят смъртта не фигурираше като действащо лице. Той, както и всички около него бяха безсмъртни. И когато истинската смърт се появи, това беше безчинство, грубо отрицание на безсмъртието, което усещаше дълбоко в себе си; тази едничка пукнатина в зида на Самуел причини срутването на целия градеж. Изглежда, винаги бе мислил, че ще може лесно да се измъкне от смъртта — тя бе за него личен противник, когото с един замах можеше да премахне.
Лайза я приемаше просто като смърт, нещо обещано и очаквано. Колкото и потънала в скръб, тя продължаваше нататък, ще сложи гърне фасул на печката, ще опече шест баници, с най-голяма точност ще пресметне какво ще е нужно, за да нахрани по насита дошлите за погребението гости. В тъгата си не пропускаше да се погрижи за чистата бяла риза на Самуел, да изчетка и почисти от петна черното му сукнено палто, да лъсне обущата му с черна вакса. Може би добрият брак се изгражда тъкмо от такива два типа, спойка от няколко вида сила.
Приемеше ли нещо веднъж, Самуел би могъл като че ли да стигне по-далеч и от Лайза, но пътят към това прозрение го разкъсваше на парчета. След решението му да отидат в Салинас Лайза почна внимателно да го наблюдава. Трудно й беше да угади какво му е дошло в ума, но като майка добра и предпазлива, досещаше се, че нещо е намислил. Тя бе завършена реалистка. И понеже за всичко останало й беше все едно, зарадва се, че ще посети децата си. Глождеше я любопитство какво ли правят, как са техните деца. Тя не се привързваше към места. Местата бяха само кътчета за отдих по пътя към Небето. Не обичаше труда заради самия него, но си вършеше работата просто защото трябваше да я свърши. Но бе вече уморена. Непрекъснато й ставаше все по-трудно да се преборва с болките и изтръпването, които заран — разбира се, без никакъв успех — се мъчеха да я приковат за постелята. И тя очакваше Небето като място, където дрехите не се мърсят, където храната не се готви и съдовете не се мият. Лично за нея на Небето имаше неща, които не одобряваше напълно. Твърде много се пееше там; не й беше ясно как могат богоизбраните да издържат толкова дълго на небесната леност, която им се обещаваше. Тя и на Небето би си намерила работа. Все трябва там да има нещо, което да запълва времето на хората — било някой облак да се позакърпи, било с мехлем да се намажат нечии изнемощели криле. Може би сегиз-тогиз яките на робите имат нужда от преподгъване, а дойде ли дотам, не можеше да повярва, че дори на Небето в някое ъгълче няма да се намери паяжина, която да обереш с преметнат на метлата мокър парцал.
От посещението в Салинас хем се радваше, хем се боеше. Предложението й се бе сторило толкова хубаво, че подозираше тук да има нещо, граничещо с греха. Ами Шатокуа? Е, тя можеше и да не отиде и сигурно нямаше да отиде. Но Самуел ще се побърка, трябва да го държи под око. Така и не бе се простила с чувството си, че той е млад и безпомощен. Хубаво бе, дето не знаеше какво става в главата му, а покрай нея — и в тялото му.
За Самуел местата имаха особено значение. Ранчото му беше като сродна душа и напуснеше ли го, все едно че забива нож в близко същество. Веднъж обаче взел решение, Самуел се захвана да доведе работата докрай. Навести официално всичките си съседи, хората от старото време, които помнеха какво е било и как е било. И когато, заминавайки, напусна старите си приятели за тях бе ясно, че повече няма да го видят, макар нищо да не бе им споменал. Зазяпваше се в планините и в дърветата, дори в хорските лица, сякаш да ги запомни за вечни времена.
Посещението при Траск остави последно. Не бе ходил там от месеци. Младостта на Адам бе вече преминала. Момчетата бяха единайсетгодишни, а Ли… е, Ли си бе останал същият. Придружи Самуел до навеса.
— Отдавна исках да поговоря с вас — започна Ли. — Но работа колкото щеш. А и гледам веднъж в месеца да прескачам до Сан Франциско.
— Нали знаеш как е — рече Самуел. — Като знаеш, че еди-къде си имаш приятел, не отиваш да го видиш. Сетне него вече го няма и съвестта те изгризва до дрипа, че не си се сетил за него.
— Научих за дъщеря ви. Моите съболезнования.
— Получих ти писмото, Ли, пазя го. Хубави неща беше написал.
— Китайски работи — каза Ли. — Изглежда, колкото остарявам, повече на китайски ме избива.
— Нещо се е променило в тебе, Ли. Какво е то?
— Опашката, мистър Хамилтън. Отрязах си опашката.
— Да, това е.
— Всички постъпихме така. Не чухте ли? Вдовицата на императора вече я няма. Китай е свободен. Манчжу вече не са върховни господари и ние няма защо да носим опашки. Прокламация на новото правителство24. Вече никъде не са останали опашки.
— И каква е разликата, Ли?
— Не е голяма. Така е по-лесно, но на скалпа ми сега е по-леко и малко ми е несвойствено. С удобствата мъчно се свиква.
— Как е Адам?
— Добре е. Но особена промяна няма. Чудно ми е какъв ли е бил по-рано.
— И аз съм се питал. Само един кратък разцвет. Синовете сигурно са пораснали.
— Пораснаха. Доволен съм, че останах. Като ги гледах как се развиват и като помагах колкото е възможно, доста неща понаучих.
— Научи ли ги на китайски?
— Не. Мистър Траск не ми разреши. Предполагам, прав е бил. Щеше да бъде ненужно усложнение. Но сме големи приятели, вярно е, приятели сме. От баща си се възхищават, но ми се чини, че мене ме обичат. Много са различни. Нямате представа колко са различни.
— В какво?
— Като се върнат от училище, ще видите. Все едно са двете страни на един и същи медал. Кейл е саможив и мрачен, вечно нащрек, докато брат му, с една дума, е момче, което ти допада още преди да си отвори устата, а след това все повече ти харесва.
— И ти не обичаш Кейл, нали?
— Установявам, че вътре в себе си го браня. Бори се за живота си, докато брат му няма защо да се бори.
— Имам същата история и в моя род — каза Самуел. — Но не я разбирам. При една и съща кръв, при едно и също възпитание човек би си казал, че трябва да бъдат еднакви, а те не са, изобщо не са.
По-късно Самуел и Адам слязоха по засенчения от дъбове път до мястото, където почваше оврагът — от тук можеха да погледнат към долината на Салинас.
— Ще останеш ли на вечеря? — попита Адам.
— Не искам да ме държат отговорен за смъртта на други кокошки — рече Самуел.
— Ли е приготвил печено.
— Е, в такъв случай…
Старата рана все тъй караше Адам да държи едното си рамо по-ниско. Лицето му бе кораво и непроницаемо, а погледът виждаше само най-общото, без да се взира в подробностите. Двамата мъже спряха на пътя и се загледаха в долината, тучно зелена от пролетните валежи.
— Чудно ми е — тихо поде Самуел, — че не се срамуваш, дето остави тази земя да пустее.
— Нямаше причини да я засаждам — отвърна Адам. — Вече говорихме за това. Мислел си, че ще се променя. Не се промених.
— Гордееш ли се със своята рана? — попита Самуел. — Кара ли те да се чувстваш грандиозен и трагичен?
— Отде да знам?
— Помисли! Може би играеш някаква роля на една огромна сцена, чиято единствена публика си ти?
В гласа на Адам бликна едва сдържан яд.
— За да ми четеш лекции ли си дошъл? Радвам се, че дойде, но защо си ме заял?
— Да видя ще мога ли да събудя в тебе някакъв гняв. Аз съм от любопитните. Пред мен една пустееща земя, а току до мен — един празен човек. На разсипничество ми прилича. А аз разсипничество не мога да понасям, защото никога не съм могъл да си го позволя. Нима е хубаво да усещаш, че си осъдил живота си на безплодие?
— Какво друго можех да направя?
— Да се опиташ наново.
Адам го погледна в очите.
— Страх ме е, Самуел — рече той. — По-добре да я карам както сега. Сигурно ми липсва живец, или може би смелост.
— А децата? Не ги ли обичаш?
— Да, да.
— Обичаш ли едното повече от другото?
— Защо питаш?
— Не знам. Долових нещо в гласа ти.
— Да се прибираме в къщата — предложи Адам. Закрачиха назад под дърветата. Неочаквано Адам попита: — Чувал ли си, че Кати била в Салинас? Не стигна ли и до тебе мълвата?
— А ти чу ли?
— Да, но не повярвах. Не мога да повярвам.
Самуел стъпваше безшумно в песъкливите коловози на пътя. Мисълта му вяло проследи тази на Адам и почти с нежелание стигна момент, с който — бе се надявал — отдавна е свършено. Накрая издума: — Никога няма да я забравиш.
— Сигурно не. Изстрела забравих обаче. За него вече не се и сещам.
— Не мога да те уча как да живееш живота си — каза Самуел, — въпреки че ти казвам как да живееш. Зная, че за теб ще е може би по-добре да се измъкнеш от своите съжаления и да те забрулят житейските ветрове. Казвам ти това и сам пресявам спомените си, както хората промиват боклука под дъските на кръчмата заради златните песъчинки, изпадали в процепите. Но това е дребен, много дребен златодобив. Много си млад още, Адам, за да промиваш спомените си. Трябва да посъбереш нови, та на стари години златодобивът да е по-богат. — Адам бе свел глава, от стискане челюстта издуваше слепоочията му. Самуел го изгледа. — Точно така — рече той. — Трябва да стискаш зъби! Какви сме! Как отстояваме грешките си! Нужно ли е да ти казвам какво правиш, за да не си въобразяваш, че ти си го измислил? Нощем, като си лягаш и духваш лампата, тя застава на вратата, зад нея някакво сияние, и виждаш как нощницата й се полюшва. Тя пристъпва нежно към леглото ти, а ти, затаил дъх, отмяташ завивката да я приемеш и преместваш глава на възглавницата, за да сториш място за нейната до твоята. Почти усещаш сладостния дъх на тялото й, като нейната кожа не ухае никоя друга кожа на света…
— Стига! — викна Адам. — Проклет да си, престани! Престани да риеш в живота ми! Същински койот, който души около мъртвата крава!
— По същия начин — спокойно продължи Самуел — и при мен идваше една, нощ след нощ, месец подир месец, години, та и до този момент. Викам си, трябвало е с двойно резе да си залостя ума, да си зазидам сърцето за нея, ама не успях. Цял живот съм лъгал Лайза. На нея съм предлагал измамата, фалшификацията, а най-хубавото съм кътал за тези тъмни сладостни часове. Сега бих могъл само да желая и при нея да е идвал някой таен посетител. Само че никога няма да го узная. Мисля си, навярно тя е залостила сърцето си й е запратила ключа му по дяволите.
Адам бе вкопчил ръце така, че кръвта се бе дръпнала от побелелите му кокалчета.
— Караш ме да се съмнявам в себе си — свирепо каза той. — Всякога е било така. Страх ме е от тебе. Какво да направя, Самуел? Кажи ми! Не зная как можеш тъй ясно да виждаш нещата. Как би трябвало да постъпя?
— Аз ги знам тези „би трябвало“ до едно, Адам, но никога не съм ги изпълнявал. Винаги съм ги знаел. Необходимо е да се опиташ да си намериш някоя нова Кати и да я оставиш да унищожи Кати-мечтата. Остави ги двете да премерят сили. А ти, докато ги наблюдаваш отстрани, трябва да обречеш разума си на победителката. Това е второто най-добро „би трябвало“. Първото е да издириш и да откриеш една нова прелест, която да изтрие старата.
— Страх ме е да опитвам — рече Адам.
— Защото ти си казал! Но сега ще ти покажа какво е себелюбие. Заминавам, Адам. Дойдох да се сбогуваме.
— Какво значи това?
— Дъщеря ми Олив ни покани с Лайза да й погостуваме в Салинас и вдругиден заминаваме.
— Но нали ще се върнете?
— След като гостуваме на Олив месец-два — продължи Самуел, — ще пристигне писмо от Джордж. Ще пише, че много ще се наскърби, ако не му отидем на гости в Пасо Роблес. След това Моли ще ни извика в Сан Франциско, а после Уил, след това може би дори Джо от Изток, стига да доживеем дотогава.
— Добре, няма ли да ти е хубаво? Заслужил си го. Достатъчно си се блъскал с тази своя купчина от прах.
— Обичам я тази купчина от прах — каза Самуел. — Обичам я, както кучката обича изтърсачето си. Обичам всеки кремък оголената канара, която ти троши лемежа, тъничката и безплодна почвица и безводното й сърце. Някъде в моята купчина от прах се крие богатство.
— Ти заслужаваш почивка.
— Ето, виждаш ли? Пак го казваш. С това трябваше да се съглася и се съгласих. Когато казваш, че заслужавам почивка казваш все едно, че животът ми е свършил.
— А ти вярваш ли?
— Нали с това именно се съгласих?
— Нямаш право! — възбудено рече Адам. — Че ако се съгласиш, значи повече да не живееш.
— Зная — отвърна Самуел.
— Но нямаш право!
— Защо не?
— Аз не искам.
— Аз съм един старец, Адам, който си пъха носа навсякъде. И тъжното е, че почнах да губя това свое качество. Може би затова разбрах, че е време да навестя децата си. Налага се непрестанно да се правя, че се интересувам от всичко.
— Бих предпочел да се съсипеш от работа върху своята купчина пепел.
— Страшно приятно е да чуя това — усмихна се Самуел. — Благодаря ти. Не е лошо да ти засвидетелстват обич, дори и да е късно.
Адам изведнъж се изправи пред него и Самуел трябваше да се запре.
— Аз зная какво си направил за мене — рече Адам. — Но не мога с нищо да ти го върна. Мога само да те помоля за още нещо. Ако те помоля, би ли сторил за мене още една добрина, та дано ми спасиш живота?
— Стига да можех.
Адам протегна ръка и описа дъга в западна посока.
— Тази земя там… ще ми помогнеш ли да създадем онази градина, за която сме говорили? С вятърните помпи и кладенците, с блоковете от люцерна? Можем да произвеждаме цветни семена. Това са пари. Помисли си какво би било, акри с дъхава секирка и златни килими от невен! И, да кажем, десет акра рози за градините на целия Запад! Помисли само какво ухание ще разнася западният вятър!
— Ще ме разплачеш — каза Самуел, — а това никак не подхожда на един стар човек. — Очите му наистина се навлажниха. — Благодаря ти, Адам. Твоето мило предложение е самото ухание на западния вятър.
— Значи си съгласен?
— Не, това няма да стане. Но ще си го представям, докато слушам Уилям Дженингс Брайън в Салинас. И току-виж съм повярвал, че наистина е било.
— Но аз държа да стане!
— Иди поприказвай с Том. Той ще ти помогне. Горкият, дай му само възможност, целият свят би засадил с рози.
— Знаеш ли какво правиш, Самуел?
— Зная, толкова добре зная, че сякаш половината вече съм направил.
— Що за упорит човек си ти!
— Заядлив — каза Самуел. — Лайза твърди, че съм заядлив. Но сега децата ме пипнаха в своята паяжина и аз мисля, че така ми е добре.
2
Масата за вечеря беше подредена в къщата.
— Имах намерение да ви сервирам под дървото като друг път — рече Ли, — но навън се захлади.
— Правилно, Ли — каза Самуел. Двамата близнаци тихо се присламчиха и срамежливо загледаха госта. — Хей, момчета, откога не съм ви виждал! Ама хубави имена ви дадохме, а? Ти беше Кейлъб, нали?
— Аз съм Кейл.
— Дадено, Кейл. — Обърна се към другия: — А ти? Можа ли да откриеш защо се наричаш Аарон?
— Моля?
— Не се ли казваш Аарон?
— Да, сър.
— Той си го пише с едно „а“ — ухили се Ли. — Съучениците му смятат, че с две „а“ е малко префърцунено.
— Имам трийсет и пет белгийски заека, сър — похвали се Арон. — Не искате ли да ги видите? Клетката е при извора. Имам и осем новородени, вчера се родиха.
— Бих искал да ги видя, Арон. — Устата му се изкривиха. Кейл, да не ми кажеш сега, че си станал градинар?
Ли извърна рязко глава и стрелна Самуел:
— Недейте! — неспокойно рече той.
— Догодина татко ще ми даде един акър на равното — каза Кейл.
— Мъжкият ми заек тежи седем килограма и половина — похвали се Арон. — Ще го подаря на татко за рождения му ден. — Чуха Адам да отваря вратата на стаята си. — Не му казвайте — припряно додаде Арон, — пазя го в тайна.
Ли разряза задушеното месо.
— Все да ми смутите съзнанието, мистър Хамилтън! — каза той. — Сядайте, момчета.
Като спускаше ръкави, Адам влезе и седна начело на масата.
— Добър вечер, момчета — рече той и те му отговориха в един глас.
— Добър вечер, татко.
— Не му казвайте — прибави Арон.
— Няма — увери го Самуел.
— Какво да не казва? — попита Адам.
— Не може ли човек да скрие нещо? — обади се Самуел.
— Имаме си тайни със сина ти.
— Веднага след вечеря — намеси се Кейл — и аз ще ви кажа една тайна.
— С радост ще я чуя — каза Самуел. — Истински се надявам вече да не съм я отгатнал.
Ли вдигна поглед от нарязаното месо и погледна Самуел. След това се зае да подрежда резените в чиниите. Момчетата залапаха бързо и безмълвно като вълчета.
— Може ли да станем, татко? — попита Арон.
Адам кимна и близнаците пъргаво излязоха. Самуел погледна след тях.
— Имат вид на по-големи от единайсет — рече той.
— Доколкото си спомням, на единайсет моите още пискаха и врещяха и се гонеха в кръг. А тия приличат на възрастни мъже.
— Сериозно? — попита Адам.
— Мисля, че разбирам защо е така — рече Ли. — В къщата няма жена, за да се радва на бебета. Мъжете според мен не са много по бебетата, тъй че на момчетата никога не им е трябвало да се правят на малки. Няма какво да спечелят. Но не знам за добро ли е, за лошо ли…
Самуел обра соса по чинията си с резен хляб.
— Питам се, Адам, дали ти е ясно какъв човек имаш в лицето на Ли. Философ, който може да готви, или готвач, който може да размишлява? На много неща ме е научил. Трябва да си възприел доста от него.
— Боя се, че не съм се вслушвал — отвърна Адам, — или пък недостатъчно е говорел.
— Адам, защо не си искал децата да научат китайски?
Адам се замисли.
— Изглежда — рече той, — дошло е време за откровения. Струва ми се, от чиста ревност. Наричам го другояче, но може би не съм искал толкова лесно да се отдалечат от мен в посока, която не мога да проследя.
— Напълно разумно и почти съвсем човешко — отбеляза Самуел. — Но да го осъзнаеш, е голяма победа. Интересно, дали ми се е случвало да стигна дотам.
Ли донесе сивия емайлиран кафеник, напълни чашите и седна. Стопли длан о заоблената си чаша и се засмя.
— Много ме разтревожихте, мистър Хамилтън — каза той, — нарушихте спокойствието на Китай.
— Какво искаш да кажеш, Ли?
— Почти ми се струва, че аз съм ви разказал всичко това. По всяка вероятност само съм го съчинил в ума си и ми се е щяло да го споделя с вас. Но тъй или иначе, историята е забавна.
— Искам да я чуя — каза Самуел и погледна към Адам.
— Ти не искаш ли, Адам? Или отново ще се гмурнеш в своя приоблачен вир?
— Тъкмо това си мислех — отвърна Адам. — Смешно, обзело ме е някакво вълнение.
— Чудесно — каза Самуел, — може би нищо по-добро не може да се случи на един човек. Да чуем какво ще ни разкажеш, Ли.
Китаецът посегна към врата си и се усмихна.
— Недоумявам как ще свикна с липсата на опашката. Изглежда, ми е вършила работа повече, отколкото съм предполагал. Да, историята. Нали съм ви казвал, мистър Хамилтън, че ставам все по-китаец? Хрумвало ли ви е някога, че сте по-ирландец?
— Идва и заминава — рече Самуел.
— Помните ли как ни прочетохте шестнайсетте стиха от четвърта глава на Битието и какъв спор водихме?
— Как да не помня, нищо че беше много отдавна.
— Близо десет години — уточни Ли. — Този разказ така дълбоко ми влезе в главата, че го проучих дума по дума. И колкото повече мисля за него, толкова по-бездънен ми се вижда. Тогаз сравних преводите, с които разполагаме. Бяха удивително близки. Едно място обаче ме смути. Във версията на крал Джеймс25 се казва, че когато Йехова попитал Каин защо е разгневен, питал го с думите: „Нямаше ли да те приемат, ако беше постъпил добре? Но ако не си постъпил добре, грях ще легне на твоя праг и ще иска да вървиш по волята му, но ти трябва да го победиш.“ Порази ме именно това „ти трябва“, защото е като обещание, че Каин ще надвие греха.
Самуел кимна:
— Но децата му не го изпълняват докрай.
Ли отпи от кафето си.
— Тогава взех Американската стандартна Библия26. Там беше съвсем ново. Пасажът е различен. Казва се „Победи го!“ Разликата е значителна. Това вече не е обещание, а заповед. И взех тогава да разсъждавам. Каква ли е била първоначалната дума в най-първия текст, та са били направени два съвсем различни превода?
Самуел опря длани на масата, наведе се и в очите му светна старото младо огънче.
— Ли — рече той, — не ми казвай сега, че си учил староеврейски!
— Ще ви кажа — отвърна Ли. — Тя е дълга и широка. Ще пийнете ли по капка китайска ракия?
— Онази, дето има вкус на царски гнили ябълки ли?
— Да. С нея говоря по-добре.
— А може би аз слушам по-добре — рече Самуел. Когато Ли изчезна към кухнята, той попита: — Адам, знаел ли си за тези неща?
— Не — призна си Адам. — Не ми е казвал. Или не съм го слушал.
Ли се върна с камениновата си бутилка и три порцеланови чашки, толкова тънкостенни и нежни, че светлината сияеше през тях. Като наливаше почти черната течност, Ли каза:
— Да пием по китайски. Направена е с много пелин. Питие и половина, ако пийнеш достатъчно, има същото въздействие като абсента.
Самуел опъна една глътка.
— Искам да знам защо ти е толкова интересно.
— Защото ми се стори, че човекът, който е могъл да съчини тази велика история, ще да е знаел съвършено точно какво е искал да каже, тъй че да няма никаква двусмислица.
— Казваш „човекът“. Следователно не смяташ, че става дума за една божествена книга, написана с мастиления пръст на Господа?
— Мисля, че мозъкът, който е могъл да измисли това, е бил мозък удивително божествен. И в Китай сме имали няколко подобни глави.
— Просто исках да знам — рече Самуел, — в края на краищата ти не си презвитерианец, така ли?
— Нали ви казах, че ставам все по-китаец? Но да продължа. Отидох в Сан Франциско, където е седалището на нашето фамилно сдружение. Не сте ли чували? Нашите по-големи семейства имат центрове, където може да отиде всеки член, да даде или да получи помощ. Родът Ли е много голям, сам се е погрижил за себе си.
— Чувал съм — каза Самуел.
— Сигурно за китайци със секири, които водят Тонгови войни27 заради заробени момичета?
— Нещо подобно.
— В действителност е малко по-друго — продължи Ли.
— Отидох там, тъй като в нашия род е имало немалко древни високопочтени благородници, които са били големи учени. По-точно — мислители. Човек може години наред да си блъска ума само над едно изречение от учения, когото вие наричате Конфуций. Реших, че там ще има специалисти по езиците, които да ми обяснят. Това са изтънчени старчета. Следобед изпушват по две лули опиум, което ги отморява и освежава мисълта им, а сетне цяла нощ будуват с прекрасно прочистени глави. Няма според мен друг народ, който така добре да използва опиума. — Ли накваси език с черната напитка. — Аз почтително поставих своя въпрос на един от тези мъдреци, прочетох му текста и споделих какво съм разбрал. На другата нощ ме чакаха четирима, поканиха ме да вляза и разисквахме цялата нощ. — Ли се засмя. — Сигурно е смешно — каза той, — знам, че другиму надали бих посмял да го кажа. Представете си четирима престарели господа, като най-младият е вече над деветдесетте, които изучават староеврейски! Повикаха един начетен равин и се заеха да учат, сякаш са деца. Граматика, упражнения, думи, прости изречения. Да можехте да видите как се пише на иврит с четка и с китайски туш! Това, че се пише от дясно на ляво, не ги смути, както би смутило вас, понеже ние пишем от горе на долу. Ах, как искаха всичко да изпипат! И стигнаха до зародиша на нещата.
— А ти? — попита Самуел.
— Следвах ги, слисан от красотата на гордите им чисти умове. Заобичах си расата и за пръв път ми се дощя да съм истински китаец. Срещах се с тях на всеки две седмици, а тук, в стаята си, изпълних сума страници. Купих всички познати речници на иврит. Но старците все ме изпреварваха. Не се мина много и надминаха дори равина! Накрая той си доведе един колега. Е, да можехте, мистър Хамилтън, да присъствате на тези нощни спорове и дискусии! Въпросите, разчепкването им и тази чудесна промисъл… тази красива промисъл! Като минаха две години, почувствахме, че вече сме в състояние да се заемем с тия ваши шестнайсет стиха от четвърта глава на Битието. Моите старейшини сметнаха също като мен, че думите „ти трябва“ и „победи го“ са много съществени. И ето в какво се състоеше златното зрънце, до което се добрахме след цялото ровене: „Ти можеш“, „Ти можеш да надвиеш греха“. Старейшините се усмихваха и кимаха, разбирайки, че тези години са били добре оползотворени. Вън от всичко това ги измъкна от техните китайски черупки и в момента изучават старогръцки.
— Фантастично! — продума Самуел. — Постарах се да внимавам, но, изглежда, нещо пропуснах. Защо са толкова съществени тези думи?
Пълнейки крехките чашки, ръката на Ли потрепера. Изпи своята на един дъх.
— Не разбирате ли? — извика той. — Американският стандартен превод нарежда на хората да надвият греха, а за грях можем да приемем и невежеството. Джеймсовият превод с думите „ти трябва“ обещава, че хората на всяка цена ще победят греха. Но староеврейската дума, думата „тимшел“, тоест „ти можеш“, вече предлага избор. Може би това е най-важната дума на света. Тя означава, че пътят е открит и отново възлага всичко на човека. Защото „ти можеш“ е равносилно на „ти не можеш“. Не разбирате ли?
— Да, да, разбирам. Ти не вярваш, че става дума за божествен закон. Защо смяташ, че е толкова важно?
— Ето защо! — рече Ли. — Откога исках да ви кажа. Дори предвиждах какво ще ме питате и се подготвих добре. Съществено е всяко писано слово, което е повлияло на мисленето и на живота на безброй хора. Съществуват милиони, в различни секти и църкви, които приемат заповедта „Победи го!“ и поставят тежестта върху подчинението. Милиони повече са ония, които чувстват предопределението в „ти трябва“. Нищо, каквото и да правят, не може да отмени онова, което ще стане. Но „ти можеш“! Ехе, това прави човека голям, приравнява го с боговете, защото в слабостта си, в своята низост и с убийството на брата си, той пак притежава великия избор. Той може да си избере път, да го извърви в борба и да победи. — В гласа на Ли ехтеше триумфален напев.
— Вярваш ли в това, Ли? — попита Адам.
— Да, вярвам. Вярвам. Много е лесно от леност и слабост да се хвърлиш в скута на божеството и да кажеш: „Нищо не можах да сторя, така било писано.“ Помислете обаче за величието на избора! Тъкмо той прави човека човек. Котката няма избор, пчелата е длъжна да прави мед. В това няма нищо свято. Знаете ли, тия старци, които неусетно се носеха към смъртта, сега са много любопитни да умрат.
— Искаш да кажеш, че тези китайци са повярвали в Стария завет? — попита Адам.
— Тези старци вярват на истинските истории, още като ги чуят, и познават какви са. Те са тълкуватели на истината. Знаят, че шестнайсетте стиха представляват една история на човечеството от всяка епоха, от всяка култура или раса. Те не вярват, че човек може да напише петнайсет стиха и три четвърти истини и същевременно да излъже с един глагол. Конфуций съветва хората как трябва да живеят, за да мине животът им добре и ползотворно. Но тук, тук имаме стълба, по която можем да се изкачим до звездите. — Очите на Ли искряха. — И не можем никога да я изгубим, тя откъсва нозете ни от слабостта, от страха и от леността.
— Не ми е понятно как си могъл да въртиш кухня, да възпитаваш децата, за мен да се грижиш и пак да се занимаваш с такива неща — каза Адам.
— И аз не разбирам — рече Ли. — Но след пладне и аз като старейшините, ни повече, ни по-малко, изпушвам своите две лули. И се чувствам човек. И схващам, че човекът е нещо изключително важно, дори може би по-важно и от небесните светила. Тук няма никаква теология. Лишен съм от всякаква набожност. Но заобичах това блестящо сечиво, човешката душа. Във Вселената тя е нещо прекрасно и неповторимо. Вечно нападана, но никога не унищожавана, защото „ти можеш“.
3
Адам и Ли изпратиха Самуел до навеса. Ли носеше калаен фенер да осветява пътеката — беше една от ония ясни нощи на ранната зима, когато в небето е гъмжило от звезди и поради това земята изглежда двойно по-тъмна. Над хълмовете бе легнала тишина. Не помръдваше никоя твар, ни тревопасна, ни хищна, а въздухът бе тъй застинал, че клонакът и шумата на горуните се рисуваха неподвижни на Млечния път. Тримата мъже мълчаха. От време на време проскърцваше само дръжката на фенера, люлеещ светлика си в ръката на Ли.
— Кога смяташ да се върнеш от своето пътешествие? — попита Адам. — Самуел не отвърна. Славословие търпеливо чакаше в яхъра с наведена глава, втренчил млечните си очи в сламата под копитата му. — Май цял живот няма да се разделиш с тоя кон.
— На трийсет и три години е — каза Самуел. — Зъбите му се претриха. Налага се от ръка да го храня с топла ярма. Има и лоши сънища, понякога трепери и плаче на сън.
— По-грозна кранта не съм виждал — рече Адам.
— Знам. Струва ми се, тъкмо затова го избрах като жребче. И знаеш ли, преди трийсет и три години за него съм дал два долара. Нищо не му беше в ред! Копитата му като палачинки, задните крака — дебели, къси и прави, ще речеш, няма колене, главата му тъпа като чук, гърбът му хлътнал, гърдите сплескани, а задницата огромна. Устата му е като желязо, а на подопашния ремък и досега се противи. Оседлаеш ли го, оставаш с впечатлението, че си се качил на шейна, която се спуска по чакълеста урва. Не може да ходи в тръс, а като върви, се препъва. За трийсет и три години не открих в него нищо хубаво. Дори нравът му е отвратителен, себелюбив, сприхав, подъл и непокорен. И до ден днешен не смея да го заобиколя отзад, положително ще ми тегли някое чифте. Като му давам ярмата, опитва се да ми ухапе ръката. Но си го обичам.
— И сте го нарекли Славословие? — удиви се Ли.
— Естествено — каза Самуел, — рекох си, че едно такова злонадарено същество заслужава поне един свестен атрибут. Вече не му остава много.
— Може би трябва да го избавиш от страданията му — рече Адам.
— Какви страдания! — възкликна Самуел. — Той е едно от малкото щастливи и самодоволни създания, които съм срещал.
— Сигурно вече го наболява тук-там.
— Да, но той не е на това мнение. Славословие и досега се мисли за великолепен кон. Адам, би ли го застрелял?
— Да, мисля, че мога. Да, ще мога.
— Наемаш ли се с това задължение?
— Наемам се. На трийсет и три години е, отдавна си е изживял живота.
Ли бе оставил фенера на земята. Самуел приклекна до него и машинално протегна ръце към топлината на жълтеникавия ореол.
— Все нещо ме човърка, Адам — каза той.
— И какво е то?
— Ти наистина ще застреляш коня ми, защото смъртта може да се окаже по-сносна, така ли?
— Ами да, имах предвид…
— Адам — бързо го прекъсна Самуел, — харесваш ли си живота?
— Разбира се, че не.
— Ако притежавах лекарство, което може да те изцели, но и да те убие, трябва ли да ти го дам? Изследвай себе си, човече!
— Какво лекарство?
— Никакво — каза Самуел. — Ако ти кажа, че може да те убие, ще ми повярваш ли?
— Внимавайте, мистър Хамилтън — намеси се Ли, — внимавайте!
— За какво става дума? — попита Адам. — Кажи ми за какво мислиш.
— Мисля, че веднъж няма да внимавам — меко рече Самуел. — Ли, ако греша… чуй ме, ако съм в грешка, ще поема отговорността, цялата вина ще поема, каквато и да е.
— Сигурен ли сте, че сте прав? — нетърпеливо го попита Ли.
— Естествено, че не съм. Адам, искаш ли такова лекарство?
— Да. Не го знам какво е, но ми го дай.
— Адам, Кати е в Салинас. Станала е собственичка на публичен дом, най-порочния и долния в целия ни край. Там можеш да купиш злото и грозното, извратеното и пошлото, най-лошите неща, които човешкият мозък може да измисли. Куцо и сакато ходи там да се задоволява. Но има и по-лошо. Кати, която сега се нарича Кейт, взема младото, свежото и красивото и така го обезобразява, че никога повече не може да се възстанови. Ето, това ти е лекарството. Да видим как ще ти подейства.
— Ти си лъжец! — каза Адам.
— Не, Адам. Може да съм много неща, но лъжец не съм.
Адам се извърна към Ли.
— Вярно ли е?
— Аз не съм противоотрова — рече Ли, — вярно е.
Адам се олюля в светлината на фенера, след това обърна гръб и побягна. Чуха тежките му стъпки, препускащи и лутащи се. Чуха да пада в драките, да се заплита в тях и пълзейки, да продължава пътя си по склона. Затихна едва когато прехвърли челото на възвишението.
— Вашето лекарство действа като отрова — рече Ли.
— Поемам отговорността — каза Самуел. — Много отдавна съм научил едно нещо: щом кучето ти глътне стрихнин и вземе да мре, грабвай брадвата и го отнасяй на дръвника. Изчакваш поредния гърч и в същия момент му отсичаш опашката. Ако отровата не си е свършила работата кучето ти може и да оздравее. Сътресението от болката може да противодейства на отровата. Но без това сътресение неминуемо умира.
— Но отде знаете, че тук е същият случай?
— Не знам. Но без това той неминуемо ще умре.
— Смелчага сте вие — каза Ли.
— Не смелчага, а старец. И ако трябва да нося нещо в съвестта си, няма да е задълго.
— Сега според вас какво би направил? — попита Ли.
— Знам ли го? Но във всеки случай няма да се мотае повече като дрипа. Вземи фенера да ми светнеш. Може ли?
На жълтеникавата светлина Самуел пъхна юздечката в устата на Славословие. Беше тъй изтънена, че приличаше на стоманена нишка. Оглавникът бе отдавна изоставен. Старата чукоподобна глава можеше да протяга муцуна накъдето си иска, да спре и да хрупне от крайпътната трева. На Самуел му беше все едно. Нежно пристегна подопашния ремък и конят се завъртя с намерение да го ритне. Когато вече го бе вкарал между тегличите на колата, Ли попита:
— Ще имате ли нещо против да се повозя донякъде с вас? Ще се върна пешком.
— Тръгвай — рече Самуел и се помъчи да не забележи как Ли му помогна да се качи в кабриолета.
Нощта бе много тъмна и Славословие показа отвращението си към нощните пътешествия, като се препъваше на всеки четири-пет стъпки.
— Изплюй камъчето, Ли — подкани го Самуел. — Какво искаше да ми кажеш?
Ли не показа, че е изненадан.
— Може би и аз съм любопитен като вас — каза той. — Свикнал съм да обмислям. Вероятностите са ми известни, но тази вечер окончателно ме побъркахте. Бих се обзаложил, че вие сте последният човек, който би съобщил на Адам.
— А ти знаеше ли за нея?
— Разбира се — отвърна Ли.
— Децата знаят ли?
— Едва ли, но това е само въпрос на време. Знаете колко жестоки са децата. Някой ден ще им го изкрещят в училищния двор.
— Дали да не ги махне по-далеч от тук? — каза Самуел. — Какво мислиш, Ли?
— Не ми отговорихте на въпроса, мистър Хамилтън. Как можахте да направите това?
— Смяташ ли, че сбърках?
— Не, съвсем не искам да кажа това. Но никога не съм ви подозирал, че можете да заемете твърда и непоколебима позиция по какъв да е въпрос. Така ви бях преценил. Интересно ли ви е?
— Покажи ми човека, комуто няма да е интересно, когато обсъждат него самия — рече Самуел. — Продължавай.
— Вие, мистър Хамилтън, сте човек мекушав. И аз винаги съм смятал, че тази мекушавост е дошла, защото не искате да си имате неприятности. Съзнанието ви е леко и свободно като агънце, което подскача по поляна с маргарити. И доколкото аз знам, вие никога не сте се отличавали с мъртва захапка по един или друг въпрос. И тази вечер изведнъж направихте нещо, което скъса портрета, който ви бях нарисувал.
Самуел намота поводите около клечката, забодена в гнездото за камшика, и Славословие се запрепъва по изровения път. Старецът поглади брада, грейнала съвършено бяла в звездното сияние. Свали черната си шапка и я остави в скута си.
— Мен, ако питаш, и аз бях изненадан не по-малко от тебе — издума той. — Но ако искаш да разбереш защо, надникни в себе си.
— Не ви разбирам.
— Ако ми беше разказал за проучванията си по-рано, щеше да бъде съвършено различно, Ли.
— Пак нищо не разбирам.
— Внимавай, Ли, ще ми развържеш езика. Нали съм ти казал, ирландското у мен е на талази. Сега приижда.
— Мистър Хамилтън — поде Ли, — вие заминавате и няма да се върнете. При това не възнамерявате да живеете още дълго.
— Вярно е, Ли. Как позна?
— Смъртта се носи около вас. Излъчва се от вас.
— Не допусках, че някой ще я забележи — каза Самуел. — Знаеш ли, на живота си гледам като на някаква музика, невинаги хубава, но въпреки това стегната и мелодична. А ето вече толкоз време, откак животът ми не звучи като пълногласен оркестър. Чува се само един тон, тонът на неизменната печал. И в това отношение не съм единственият, Ли. Струва ми се, мнозина от нас са приели, че животът завършва с поражение.
— Изглежда, мнозина са прекалено богати — рече Ли. — Забелязал съм, че по-голямо незадоволство от това на богатите няма. Нахрани един човек, облечи го, настани го в хубава къща и той ще пукне от отчаяние.
— Виновен е твоят нов превод на тия две слова, „ти можеш“. Хвана ме за гушата и здравата ме разтърси. А когато замайването ми попремина, пред мен се откри път, нов и светъл. И животът ми, който е към края си, изглежда, ще продължи с един прекрасен финал. Моят живот зазвуча в една нова, последна мелодия, сякаш птича песен в нощта.
Ли се взираше към него в мрака.
— Същото се случи и с ония старци от моя род.
— Ти можеш да надвиеш греха, Ли. Това е то. Аз не вярвам, че могат да бъдат унищожени всички хора. Мога да ти посоча имената на десетина, които не са били унищожени, и тъкмо те са хората, чрез които живее светът. И това е валидно както за духа, така и за бойното поле — помнят се само победителите. Положително много са ония, които падат, но остават други, като огнени стълбове, които повеждат уплашените в мрачината. Ти можеш! Ти можеш! Какво величие! Истина е, че сме слаби, болнави и сприхави, но ако бяхме само това, щяхме да изчезнем от лицето на земята още преди хилядолетия. И едничкият знак, че на света е съществувал човекът, щяха да бъдат шепа останки, я вкаменила се челюст, я някой поломен зъб из пластовете варовик. Но изборът, Ли, изборът да победиш! Никога по-рано не съм го разбирал или приемал. Ясно ли ти е сега защо тази вечер казах това на Адам? Упражних правото си на избор. Може и да съм сгрешил, но като му казах, принудих го или да живее, или да се оттегли от играта. Как беше онази дума, Ли?
— Тимшел — отвърна Ли. — Може ли да спрете тука?
— Много път ще биеш обратно.
Ли слезе от кабриолета.
— Самуел! — извика той.
— Тук съм! — Старецът се закиска. — Лайза хич не обича да й се обаждам така.
— Самуел, вие ме надминахте!
— Време е, Ли.
— Сбогом, Самуел — рече Ли и бързешком пое по пътя назад. Дочу железните шини, които захапаха пръстта. Обърна се и се загледа подир колата. На билото старият Самуел се очерта в небето, а белите му коси грееха в светлината на звездите.
1
Питал съм се защо става така, че истините за живота и смъртта засягат и съсипват едни хора повече от други. Смъртта на Юна отне земята изпод нозете на Самуел, разби добре защитената му цитадела и в нея нахлу старостта. За разлика от него Лайза, която положително е обичала семейството си не по-малко, не рухна и не се сви. Продължи да живее равно, скърбеше, но надмогваше скръбта. Струва ми се, че Лайза може би приемаше света тъй, както приемаше и Библията — с всичките й абсурди и поврати. Не обичаше смъртта, но знаеше, че тя съществува, и дойдеше ли, не можеше да я изненада.
Самуел бе може би разсъждавал, философствал върху смъртта, бе се шегувал с нея, но в действителност не вярваше в нея. В неговия свят смъртта не фигурираше като действащо лице. Той, както и всички около него бяха безсмъртни. И когато истинската смърт се появи, това беше безчинство, грубо отрицание на безсмъртието, което усещаше дълбоко в себе си; тази едничка пукнатина в зида на Самуел причини срутването на целия градеж. Изглежда, винаги бе мислил, че ще може лесно да се измъкне от смъртта — тя бе за него личен противник, когото с един замах можеше да премахне.
Лайза я приемаше просто като смърт, нещо обещано и очаквано. Колкото и потънала в скръб, тя продължаваше нататък, ще сложи гърне фасул на печката, ще опече шест баници, с най-голяма точност ще пресметне какво ще е нужно, за да нахрани по насита дошлите за погребението гости. В тъгата си не пропускаше да се погрижи за чистата бяла риза на Самуел, да изчетка и почисти от петна черното му сукнено палто, да лъсне обущата му с черна вакса. Може би добрият брак се изгражда тъкмо от такива два типа, спойка от няколко вида сила.
Приемеше ли нещо веднъж, Самуел би могъл като че ли да стигне по-далеч и от Лайза, но пътят към това прозрение го разкъсваше на парчета. След решението му да отидат в Салинас Лайза почна внимателно да го наблюдава. Трудно й беше да угади какво му е дошло в ума, но като майка добра и предпазлива, досещаше се, че нещо е намислил. Тя бе завършена реалистка. И понеже за всичко останало й беше все едно, зарадва се, че ще посети децата си. Глождеше я любопитство какво ли правят, как са техните деца. Тя не се привързваше към места. Местата бяха само кътчета за отдих по пътя към Небето. Не обичаше труда заради самия него, но си вършеше работата просто защото трябваше да я свърши. Но бе вече уморена. Непрекъснато й ставаше все по-трудно да се преборва с болките и изтръпването, които заран — разбира се, без никакъв успех — се мъчеха да я приковат за постелята. И тя очакваше Небето като място, където дрехите не се мърсят, където храната не се готви и съдовете не се мият. Лично за нея на Небето имаше неща, които не одобряваше напълно. Твърде много се пееше там; не й беше ясно как могат богоизбраните да издържат толкова дълго на небесната леност, която им се обещаваше. Тя и на Небето би си намерила работа. Все трябва там да има нещо, което да запълва времето на хората — било някой облак да се позакърпи, било с мехлем да се намажат нечии изнемощели криле. Може би сегиз-тогиз яките на робите имат нужда от преподгъване, а дойде ли дотам, не можеше да повярва, че дори на Небето в някое ъгълче няма да се намери паяжина, която да обереш с преметнат на метлата мокър парцал.
От посещението в Салинас хем се радваше, хем се боеше. Предложението й се бе сторило толкова хубаво, че подозираше тук да има нещо, граничещо с греха. Ами Шатокуа? Е, тя можеше и да не отиде и сигурно нямаше да отиде. Но Самуел ще се побърка, трябва да го държи под око. Така и не бе се простила с чувството си, че той е млад и безпомощен. Хубаво бе, дето не знаеше какво става в главата му, а покрай нея — и в тялото му.
За Самуел местата имаха особено значение. Ранчото му беше като сродна душа и напуснеше ли го, все едно че забива нож в близко същество. Веднъж обаче взел решение, Самуел се захвана да доведе работата докрай. Навести официално всичките си съседи, хората от старото време, които помнеха какво е било и как е било. И когато, заминавайки, напусна старите си приятели за тях бе ясно, че повече няма да го видят, макар нищо да не бе им споменал. Зазяпваше се в планините и в дърветата, дори в хорските лица, сякаш да ги запомни за вечни времена.
Посещението при Траск остави последно. Не бе ходил там от месеци. Младостта на Адам бе вече преминала. Момчетата бяха единайсетгодишни, а Ли… е, Ли си бе останал същият. Придружи Самуел до навеса.
— Отдавна исках да поговоря с вас — започна Ли. — Но работа колкото щеш. А и гледам веднъж в месеца да прескачам до Сан Франциско.
— Нали знаеш как е — рече Самуел. — Като знаеш, че еди-къде си имаш приятел, не отиваш да го видиш. Сетне него вече го няма и съвестта те изгризва до дрипа, че не си се сетил за него.
— Научих за дъщеря ви. Моите съболезнования.
— Получих ти писмото, Ли, пазя го. Хубави неща беше написал.
— Китайски работи — каза Ли. — Изглежда, колкото остарявам, повече на китайски ме избива.
— Нещо се е променило в тебе, Ли. Какво е то?
— Опашката, мистър Хамилтън. Отрязах си опашката.
— Да, това е.
— Всички постъпихме така. Не чухте ли? Вдовицата на императора вече я няма. Китай е свободен. Манчжу вече не са върховни господари и ние няма защо да носим опашки. Прокламация на новото правителство24. Вече никъде не са останали опашки.
— И каква е разликата, Ли?
— Не е голяма. Така е по-лесно, но на скалпа ми сега е по-леко и малко ми е несвойствено. С удобствата мъчно се свиква.
— Как е Адам?
— Добре е. Но особена промяна няма. Чудно ми е какъв ли е бил по-рано.
— И аз съм се питал. Само един кратък разцвет. Синовете сигурно са пораснали.
— Пораснаха. Доволен съм, че останах. Като ги гледах как се развиват и като помагах колкото е възможно, доста неща понаучих.
— Научи ли ги на китайски?
— Не. Мистър Траск не ми разреши. Предполагам, прав е бил. Щеше да бъде ненужно усложнение. Но сме големи приятели, вярно е, приятели сме. От баща си се възхищават, но ми се чини, че мене ме обичат. Много са различни. Нямате представа колко са различни.
— В какво?
— Като се върнат от училище, ще видите. Все едно са двете страни на един и същи медал. Кейл е саможив и мрачен, вечно нащрек, докато брат му, с една дума, е момче, което ти допада още преди да си отвори устата, а след това все повече ти харесва.
— И ти не обичаш Кейл, нали?
— Установявам, че вътре в себе си го браня. Бори се за живота си, докато брат му няма защо да се бори.
— Имам същата история и в моя род — каза Самуел. — Но не я разбирам. При една и съща кръв, при едно и също възпитание човек би си казал, че трябва да бъдат еднакви, а те не са, изобщо не са.
По-късно Самуел и Адам слязоха по засенчения от дъбове път до мястото, където почваше оврагът — от тук можеха да погледнат към долината на Салинас.
— Ще останеш ли на вечеря? — попита Адам.
— Не искам да ме държат отговорен за смъртта на други кокошки — рече Самуел.
— Ли е приготвил печено.
— Е, в такъв случай…
Старата рана все тъй караше Адам да държи едното си рамо по-ниско. Лицето му бе кораво и непроницаемо, а погледът виждаше само най-общото, без да се взира в подробностите. Двамата мъже спряха на пътя и се загледаха в долината, тучно зелена от пролетните валежи.
— Чудно ми е — тихо поде Самуел, — че не се срамуваш, дето остави тази земя да пустее.
— Нямаше причини да я засаждам — отвърна Адам. — Вече говорихме за това. Мислел си, че ще се променя. Не се промених.
— Гордееш ли се със своята рана? — попита Самуел. — Кара ли те да се чувстваш грандиозен и трагичен?
— Отде да знам?
— Помисли! Може би играеш някаква роля на една огромна сцена, чиято единствена публика си ти?
В гласа на Адам бликна едва сдържан яд.
— За да ми четеш лекции ли си дошъл? Радвам се, че дойде, но защо си ме заял?
— Да видя ще мога ли да събудя в тебе някакъв гняв. Аз съм от любопитните. Пред мен една пустееща земя, а току до мен — един празен човек. На разсипничество ми прилича. А аз разсипничество не мога да понасям, защото никога не съм могъл да си го позволя. Нима е хубаво да усещаш, че си осъдил живота си на безплодие?
— Какво друго можех да направя?
— Да се опиташ наново.
Адам го погледна в очите.
— Страх ме е, Самуел — рече той. — По-добре да я карам както сега. Сигурно ми липсва живец, или може би смелост.
— А децата? Не ги ли обичаш?
— Да, да.
— Обичаш ли едното повече от другото?
— Защо питаш?
— Не знам. Долових нещо в гласа ти.
— Да се прибираме в къщата — предложи Адам. Закрачиха назад под дърветата. Неочаквано Адам попита: — Чувал ли си, че Кати била в Салинас? Не стигна ли и до тебе мълвата?
— А ти чу ли?
— Да, но не повярвах. Не мога да повярвам.
Самуел стъпваше безшумно в песъкливите коловози на пътя. Мисълта му вяло проследи тази на Адам и почти с нежелание стигна момент, с който — бе се надявал — отдавна е свършено. Накрая издума: — Никога няма да я забравиш.
— Сигурно не. Изстрела забравих обаче. За него вече не се и сещам.
— Не мога да те уча как да живееш живота си — каза Самуел, — въпреки че ти казвам как да живееш. Зная, че за теб ще е може би по-добре да се измъкнеш от своите съжаления и да те забрулят житейските ветрове. Казвам ти това и сам пресявам спомените си, както хората промиват боклука под дъските на кръчмата заради златните песъчинки, изпадали в процепите. Но това е дребен, много дребен златодобив. Много си млад още, Адам, за да промиваш спомените си. Трябва да посъбереш нови, та на стари години златодобивът да е по-богат. — Адам бе свел глава, от стискане челюстта издуваше слепоочията му. Самуел го изгледа. — Точно така — рече той. — Трябва да стискаш зъби! Какви сме! Как отстояваме грешките си! Нужно ли е да ти казвам какво правиш, за да не си въобразяваш, че ти си го измислил? Нощем, като си лягаш и духваш лампата, тя застава на вратата, зад нея някакво сияние, и виждаш как нощницата й се полюшва. Тя пристъпва нежно към леглото ти, а ти, затаил дъх, отмяташ завивката да я приемеш и преместваш глава на възглавницата, за да сториш място за нейната до твоята. Почти усещаш сладостния дъх на тялото й, като нейната кожа не ухае никоя друга кожа на света…
— Стига! — викна Адам. — Проклет да си, престани! Престани да риеш в живота ми! Същински койот, който души около мъртвата крава!
— По същия начин — спокойно продължи Самуел — и при мен идваше една, нощ след нощ, месец подир месец, години, та и до този момент. Викам си, трябвало е с двойно резе да си залостя ума, да си зазидам сърцето за нея, ама не успях. Цял живот съм лъгал Лайза. На нея съм предлагал измамата, фалшификацията, а най-хубавото съм кътал за тези тъмни сладостни часове. Сега бих могъл само да желая и при нея да е идвал някой таен посетител. Само че никога няма да го узная. Мисля си, навярно тя е залостила сърцето си й е запратила ключа му по дяволите.
Адам бе вкопчил ръце така, че кръвта се бе дръпнала от побелелите му кокалчета.
— Караш ме да се съмнявам в себе си — свирепо каза той. — Всякога е било така. Страх ме е от тебе. Какво да направя, Самуел? Кажи ми! Не зная как можеш тъй ясно да виждаш нещата. Как би трябвало да постъпя?
— Аз ги знам тези „би трябвало“ до едно, Адам, но никога не съм ги изпълнявал. Винаги съм ги знаел. Необходимо е да се опиташ да си намериш някоя нова Кати и да я оставиш да унищожи Кати-мечтата. Остави ги двете да премерят сили. А ти, докато ги наблюдаваш отстрани, трябва да обречеш разума си на победителката. Това е второто най-добро „би трябвало“. Първото е да издириш и да откриеш една нова прелест, която да изтрие старата.
— Страх ме е да опитвам — рече Адам.
— Защото ти си казал! Но сега ще ти покажа какво е себелюбие. Заминавам, Адам. Дойдох да се сбогуваме.
— Какво значи това?
— Дъщеря ми Олив ни покани с Лайза да й погостуваме в Салинас и вдругиден заминаваме.
— Но нали ще се върнете?
— След като гостуваме на Олив месец-два — продължи Самуел, — ще пристигне писмо от Джордж. Ще пише, че много ще се наскърби, ако не му отидем на гости в Пасо Роблес. След това Моли ще ни извика в Сан Франциско, а после Уил, след това може би дори Джо от Изток, стига да доживеем дотогава.
— Добре, няма ли да ти е хубаво? Заслужил си го. Достатъчно си се блъскал с тази своя купчина от прах.
— Обичам я тази купчина от прах — каза Самуел. — Обичам я, както кучката обича изтърсачето си. Обичам всеки кремък оголената канара, която ти троши лемежа, тъничката и безплодна почвица и безводното й сърце. Някъде в моята купчина от прах се крие богатство.
— Ти заслужаваш почивка.
— Ето, виждаш ли? Пак го казваш. С това трябваше да се съглася и се съгласих. Когато казваш, че заслужавам почивка казваш все едно, че животът ми е свършил.
— А ти вярваш ли?
— Нали с това именно се съгласих?
— Нямаш право! — възбудено рече Адам. — Че ако се съгласиш, значи повече да не живееш.
— Зная — отвърна Самуел.
— Но нямаш право!
— Защо не?
— Аз не искам.
— Аз съм един старец, Адам, който си пъха носа навсякъде. И тъжното е, че почнах да губя това свое качество. Може би затова разбрах, че е време да навестя децата си. Налага се непрестанно да се правя, че се интересувам от всичко.
— Бих предпочел да се съсипеш от работа върху своята купчина пепел.
— Страшно приятно е да чуя това — усмихна се Самуел. — Благодаря ти. Не е лошо да ти засвидетелстват обич, дори и да е късно.
Адам изведнъж се изправи пред него и Самуел трябваше да се запре.
— Аз зная какво си направил за мене — рече Адам. — Но не мога с нищо да ти го върна. Мога само да те помоля за още нещо. Ако те помоля, би ли сторил за мене още една добрина, та дано ми спасиш живота?
— Стига да можех.
Адам протегна ръка и описа дъга в западна посока.
— Тази земя там… ще ми помогнеш ли да създадем онази градина, за която сме говорили? С вятърните помпи и кладенците, с блоковете от люцерна? Можем да произвеждаме цветни семена. Това са пари. Помисли си какво би било, акри с дъхава секирка и златни килими от невен! И, да кажем, десет акра рози за градините на целия Запад! Помисли само какво ухание ще разнася западният вятър!
— Ще ме разплачеш — каза Самуел, — а това никак не подхожда на един стар човек. — Очите му наистина се навлажниха. — Благодаря ти, Адам. Твоето мило предложение е самото ухание на западния вятър.
— Значи си съгласен?
— Не, това няма да стане. Но ще си го представям, докато слушам Уилям Дженингс Брайън в Салинас. И току-виж съм повярвал, че наистина е било.
— Но аз държа да стане!
— Иди поприказвай с Том. Той ще ти помогне. Горкият, дай му само възможност, целият свят би засадил с рози.
— Знаеш ли какво правиш, Самуел?
— Зная, толкова добре зная, че сякаш половината вече съм направил.
— Що за упорит човек си ти!
— Заядлив — каза Самуел. — Лайза твърди, че съм заядлив. Но сега децата ме пипнаха в своята паяжина и аз мисля, че така ми е добре.
2
Масата за вечеря беше подредена в къщата.
— Имах намерение да ви сервирам под дървото като друг път — рече Ли, — но навън се захлади.
— Правилно, Ли — каза Самуел. Двамата близнаци тихо се присламчиха и срамежливо загледаха госта. — Хей, момчета, откога не съм ви виждал! Ама хубави имена ви дадохме, а? Ти беше Кейлъб, нали?
— Аз съм Кейл.
— Дадено, Кейл. — Обърна се към другия: — А ти? Можа ли да откриеш защо се наричаш Аарон?
— Моля?
— Не се ли казваш Аарон?
— Да, сър.
— Той си го пише с едно „а“ — ухили се Ли. — Съучениците му смятат, че с две „а“ е малко префърцунено.
— Имам трийсет и пет белгийски заека, сър — похвали се Арон. — Не искате ли да ги видите? Клетката е при извора. Имам и осем новородени, вчера се родиха.
— Бих искал да ги видя, Арон. — Устата му се изкривиха. Кейл, да не ми кажеш сега, че си станал градинар?
Ли извърна рязко глава и стрелна Самуел:
— Недейте! — неспокойно рече той.
— Догодина татко ще ми даде един акър на равното — каза Кейл.
— Мъжкият ми заек тежи седем килограма и половина — похвали се Арон. — Ще го подаря на татко за рождения му ден. — Чуха Адам да отваря вратата на стаята си. — Не му казвайте — припряно додаде Арон, — пазя го в тайна.
Ли разряза задушеното месо.
— Все да ми смутите съзнанието, мистър Хамилтън! — каза той. — Сядайте, момчета.
Като спускаше ръкави, Адам влезе и седна начело на масата.
— Добър вечер, момчета — рече той и те му отговориха в един глас.
— Добър вечер, татко.
— Не му казвайте — прибави Арон.
— Няма — увери го Самуел.
— Какво да не казва? — попита Адам.
— Не може ли човек да скрие нещо? — обади се Самуел.
— Имаме си тайни със сина ти.
— Веднага след вечеря — намеси се Кейл — и аз ще ви кажа една тайна.
— С радост ще я чуя — каза Самуел. — Истински се надявам вече да не съм я отгатнал.
Ли вдигна поглед от нарязаното месо и погледна Самуел. След това се зае да подрежда резените в чиниите. Момчетата залапаха бързо и безмълвно като вълчета.
— Може ли да станем, татко? — попита Арон.
Адам кимна и близнаците пъргаво излязоха. Самуел погледна след тях.
— Имат вид на по-големи от единайсет — рече той.
— Доколкото си спомням, на единайсет моите още пискаха и врещяха и се гонеха в кръг. А тия приличат на възрастни мъже.
— Сериозно? — попита Адам.
— Мисля, че разбирам защо е така — рече Ли. — В къщата няма жена, за да се радва на бебета. Мъжете според мен не са много по бебетата, тъй че на момчетата никога не им е трябвало да се правят на малки. Няма какво да спечелят. Но не знам за добро ли е, за лошо ли…
Самуел обра соса по чинията си с резен хляб.
— Питам се, Адам, дали ти е ясно какъв човек имаш в лицето на Ли. Философ, който може да готви, или готвач, който може да размишлява? На много неща ме е научил. Трябва да си възприел доста от него.
— Боя се, че не съм се вслушвал — отвърна Адам, — или пък недостатъчно е говорел.
— Адам, защо не си искал децата да научат китайски?
Адам се замисли.
— Изглежда — рече той, — дошло е време за откровения. Струва ми се, от чиста ревност. Наричам го другояче, но може би не съм искал толкова лесно да се отдалечат от мен в посока, която не мога да проследя.
— Напълно разумно и почти съвсем човешко — отбеляза Самуел. — Но да го осъзнаеш, е голяма победа. Интересно, дали ми се е случвало да стигна дотам.
Ли донесе сивия емайлиран кафеник, напълни чашите и седна. Стопли длан о заоблената си чаша и се засмя.
— Много ме разтревожихте, мистър Хамилтън — каза той, — нарушихте спокойствието на Китай.
— Какво искаш да кажеш, Ли?
— Почти ми се струва, че аз съм ви разказал всичко това. По всяка вероятност само съм го съчинил в ума си и ми се е щяло да го споделя с вас. Но тъй или иначе, историята е забавна.
— Искам да я чуя — каза Самуел и погледна към Адам.
— Ти не искаш ли, Адам? Или отново ще се гмурнеш в своя приоблачен вир?
— Тъкмо това си мислех — отвърна Адам. — Смешно, обзело ме е някакво вълнение.
— Чудесно — каза Самуел, — може би нищо по-добро не може да се случи на един човек. Да чуем какво ще ни разкажеш, Ли.
Китаецът посегна към врата си и се усмихна.
— Недоумявам как ще свикна с липсата на опашката. Изглежда, ми е вършила работа повече, отколкото съм предполагал. Да, историята. Нали съм ви казвал, мистър Хамилтън, че ставам все по-китаец? Хрумвало ли ви е някога, че сте по-ирландец?
— Идва и заминава — рече Самуел.
— Помните ли как ни прочетохте шестнайсетте стиха от четвърта глава на Битието и какъв спор водихме?
— Как да не помня, нищо че беше много отдавна.
— Близо десет години — уточни Ли. — Този разказ така дълбоко ми влезе в главата, че го проучих дума по дума. И колкото повече мисля за него, толкова по-бездънен ми се вижда. Тогаз сравних преводите, с които разполагаме. Бяха удивително близки. Едно място обаче ме смути. Във версията на крал Джеймс25 се казва, че когато Йехова попитал Каин защо е разгневен, питал го с думите: „Нямаше ли да те приемат, ако беше постъпил добре? Но ако не си постъпил добре, грях ще легне на твоя праг и ще иска да вървиш по волята му, но ти трябва да го победиш.“ Порази ме именно това „ти трябва“, защото е като обещание, че Каин ще надвие греха.
Самуел кимна:
— Но децата му не го изпълняват докрай.
Ли отпи от кафето си.
— Тогава взех Американската стандартна Библия26. Там беше съвсем ново. Пасажът е различен. Казва се „Победи го!“ Разликата е значителна. Това вече не е обещание, а заповед. И взех тогава да разсъждавам. Каква ли е била първоначалната дума в най-първия текст, та са били направени два съвсем различни превода?
Самуел опря длани на масата, наведе се и в очите му светна старото младо огънче.
— Ли — рече той, — не ми казвай сега, че си учил староеврейски!
— Ще ви кажа — отвърна Ли. — Тя е дълга и широка. Ще пийнете ли по капка китайска ракия?
— Онази, дето има вкус на царски гнили ябълки ли?
— Да. С нея говоря по-добре.
— А може би аз слушам по-добре — рече Самуел. Когато Ли изчезна към кухнята, той попита: — Адам, знаел ли си за тези неща?
— Не — призна си Адам. — Не ми е казвал. Или не съм го слушал.
Ли се върна с камениновата си бутилка и три порцеланови чашки, толкова тънкостенни и нежни, че светлината сияеше през тях. Като наливаше почти черната течност, Ли каза:
— Да пием по китайски. Направена е с много пелин. Питие и половина, ако пийнеш достатъчно, има същото въздействие като абсента.
Самуел опъна една глътка.
— Искам да знам защо ти е толкова интересно.
— Защото ми се стори, че човекът, който е могъл да съчини тази велика история, ще да е знаел съвършено точно какво е искал да каже, тъй че да няма никаква двусмислица.
— Казваш „човекът“. Следователно не смяташ, че става дума за една божествена книга, написана с мастиления пръст на Господа?
— Мисля, че мозъкът, който е могъл да измисли това, е бил мозък удивително божествен. И в Китай сме имали няколко подобни глави.
— Просто исках да знам — рече Самуел, — в края на краищата ти не си презвитерианец, така ли?
— Нали ви казах, че ставам все по-китаец? Но да продължа. Отидох в Сан Франциско, където е седалището на нашето фамилно сдружение. Не сте ли чували? Нашите по-големи семейства имат центрове, където може да отиде всеки член, да даде или да получи помощ. Родът Ли е много голям, сам се е погрижил за себе си.
— Чувал съм — каза Самуел.
— Сигурно за китайци със секири, които водят Тонгови войни27 заради заробени момичета?
— Нещо подобно.
— В действителност е малко по-друго — продължи Ли.
— Отидох там, тъй като в нашия род е имало немалко древни високопочтени благородници, които са били големи учени. По-точно — мислители. Човек може години наред да си блъска ума само над едно изречение от учения, когото вие наричате Конфуций. Реших, че там ще има специалисти по езиците, които да ми обяснят. Това са изтънчени старчета. Следобед изпушват по две лули опиум, което ги отморява и освежава мисълта им, а сетне цяла нощ будуват с прекрасно прочистени глави. Няма според мен друг народ, който така добре да използва опиума. — Ли накваси език с черната напитка. — Аз почтително поставих своя въпрос на един от тези мъдреци, прочетох му текста и споделих какво съм разбрал. На другата нощ ме чакаха четирима, поканиха ме да вляза и разисквахме цялата нощ. — Ли се засмя. — Сигурно е смешно — каза той, — знам, че другиму надали бих посмял да го кажа. Представете си четирима престарели господа, като най-младият е вече над деветдесетте, които изучават староеврейски! Повикаха един начетен равин и се заеха да учат, сякаш са деца. Граматика, упражнения, думи, прости изречения. Да можехте да видите как се пише на иврит с четка и с китайски туш! Това, че се пише от дясно на ляво, не ги смути, както би смутило вас, понеже ние пишем от горе на долу. Ах, как искаха всичко да изпипат! И стигнаха до зародиша на нещата.
— А ти? — попита Самуел.
— Следвах ги, слисан от красотата на гордите им чисти умове. Заобичах си расата и за пръв път ми се дощя да съм истински китаец. Срещах се с тях на всеки две седмици, а тук, в стаята си, изпълних сума страници. Купих всички познати речници на иврит. Но старците все ме изпреварваха. Не се мина много и надминаха дори равина! Накрая той си доведе един колега. Е, да можехте, мистър Хамилтън, да присъствате на тези нощни спорове и дискусии! Въпросите, разчепкването им и тази чудесна промисъл… тази красива промисъл! Като минаха две години, почувствахме, че вече сме в състояние да се заемем с тия ваши шестнайсет стиха от четвърта глава на Битието. Моите старейшини сметнаха също като мен, че думите „ти трябва“ и „победи го“ са много съществени. И ето в какво се състоеше златното зрънце, до което се добрахме след цялото ровене: „Ти можеш“, „Ти можеш да надвиеш греха“. Старейшините се усмихваха и кимаха, разбирайки, че тези години са били добре оползотворени. Вън от всичко това ги измъкна от техните китайски черупки и в момента изучават старогръцки.
— Фантастично! — продума Самуел. — Постарах се да внимавам, но, изглежда, нещо пропуснах. Защо са толкова съществени тези думи?
Пълнейки крехките чашки, ръката на Ли потрепера. Изпи своята на един дъх.
— Не разбирате ли? — извика той. — Американският стандартен превод нарежда на хората да надвият греха, а за грях можем да приемем и невежеството. Джеймсовият превод с думите „ти трябва“ обещава, че хората на всяка цена ще победят греха. Но староеврейската дума, думата „тимшел“, тоест „ти можеш“, вече предлага избор. Може би това е най-важната дума на света. Тя означава, че пътят е открит и отново възлага всичко на човека. Защото „ти можеш“ е равносилно на „ти не можеш“. Не разбирате ли?
— Да, да, разбирам. Ти не вярваш, че става дума за божествен закон. Защо смяташ, че е толкова важно?
— Ето защо! — рече Ли. — Откога исках да ви кажа. Дори предвиждах какво ще ме питате и се подготвих добре. Съществено е всяко писано слово, което е повлияло на мисленето и на живота на безброй хора. Съществуват милиони, в различни секти и църкви, които приемат заповедта „Победи го!“ и поставят тежестта върху подчинението. Милиони повече са ония, които чувстват предопределението в „ти трябва“. Нищо, каквото и да правят, не може да отмени онова, което ще стане. Но „ти можеш“! Ехе, това прави човека голям, приравнява го с боговете, защото в слабостта си, в своята низост и с убийството на брата си, той пак притежава великия избор. Той може да си избере път, да го извърви в борба и да победи. — В гласа на Ли ехтеше триумфален напев.
— Вярваш ли в това, Ли? — попита Адам.
— Да, вярвам. Вярвам. Много е лесно от леност и слабост да се хвърлиш в скута на божеството и да кажеш: „Нищо не можах да сторя, така било писано.“ Помислете обаче за величието на избора! Тъкмо той прави човека човек. Котката няма избор, пчелата е длъжна да прави мед. В това няма нищо свято. Знаете ли, тия старци, които неусетно се носеха към смъртта, сега са много любопитни да умрат.
— Искаш да кажеш, че тези китайци са повярвали в Стария завет? — попита Адам.
— Тези старци вярват на истинските истории, още като ги чуят, и познават какви са. Те са тълкуватели на истината. Знаят, че шестнайсетте стиха представляват една история на човечеството от всяка епоха, от всяка култура или раса. Те не вярват, че човек може да напише петнайсет стиха и три четвърти истини и същевременно да излъже с един глагол. Конфуций съветва хората как трябва да живеят, за да мине животът им добре и ползотворно. Но тук, тук имаме стълба, по която можем да се изкачим до звездите. — Очите на Ли искряха. — И не можем никога да я изгубим, тя откъсва нозете ни от слабостта, от страха и от леността.
— Не ми е понятно как си могъл да въртиш кухня, да възпитаваш децата, за мен да се грижиш и пак да се занимаваш с такива неща — каза Адам.
— И аз не разбирам — рече Ли. — Но след пладне и аз като старейшините, ни повече, ни по-малко, изпушвам своите две лули. И се чувствам човек. И схващам, че човекът е нещо изключително важно, дори може би по-важно и от небесните светила. Тук няма никаква теология. Лишен съм от всякаква набожност. Но заобичах това блестящо сечиво, човешката душа. Във Вселената тя е нещо прекрасно и неповторимо. Вечно нападана, но никога не унищожавана, защото „ти можеш“.
3
Адам и Ли изпратиха Самуел до навеса. Ли носеше калаен фенер да осветява пътеката — беше една от ония ясни нощи на ранната зима, когато в небето е гъмжило от звезди и поради това земята изглежда двойно по-тъмна. Над хълмовете бе легнала тишина. Не помръдваше никоя твар, ни тревопасна, ни хищна, а въздухът бе тъй застинал, че клонакът и шумата на горуните се рисуваха неподвижни на Млечния път. Тримата мъже мълчаха. От време на време проскърцваше само дръжката на фенера, люлеещ светлика си в ръката на Ли.
— Кога смяташ да се върнеш от своето пътешествие? — попита Адам. — Самуел не отвърна. Славословие търпеливо чакаше в яхъра с наведена глава, втренчил млечните си очи в сламата под копитата му. — Май цял живот няма да се разделиш с тоя кон.
— На трийсет и три години е — каза Самуел. — Зъбите му се претриха. Налага се от ръка да го храня с топла ярма. Има и лоши сънища, понякога трепери и плаче на сън.
— По-грозна кранта не съм виждал — рече Адам.
— Знам. Струва ми се, тъкмо затова го избрах като жребче. И знаеш ли, преди трийсет и три години за него съм дал два долара. Нищо не му беше в ред! Копитата му като палачинки, задните крака — дебели, къси и прави, ще речеш, няма колене, главата му тъпа като чук, гърбът му хлътнал, гърдите сплескани, а задницата огромна. Устата му е като желязо, а на подопашния ремък и досега се противи. Оседлаеш ли го, оставаш с впечатлението, че си се качил на шейна, която се спуска по чакълеста урва. Не може да ходи в тръс, а като върви, се препъва. За трийсет и три години не открих в него нищо хубаво. Дори нравът му е отвратителен, себелюбив, сприхав, подъл и непокорен. И до ден днешен не смея да го заобиколя отзад, положително ще ми тегли някое чифте. Като му давам ярмата, опитва се да ми ухапе ръката. Но си го обичам.
— И сте го нарекли Славословие? — удиви се Ли.
— Естествено — каза Самуел, — рекох си, че едно такова злонадарено същество заслужава поне един свестен атрибут. Вече не му остава много.
— Може би трябва да го избавиш от страданията му — рече Адам.
— Какви страдания! — възкликна Самуел. — Той е едно от малкото щастливи и самодоволни създания, които съм срещал.
— Сигурно вече го наболява тук-там.
— Да, но той не е на това мнение. Славословие и досега се мисли за великолепен кон. Адам, би ли го застрелял?
— Да, мисля, че мога. Да, ще мога.
— Наемаш ли се с това задължение?
— Наемам се. На трийсет и три години е, отдавна си е изживял живота.
Ли бе оставил фенера на земята. Самуел приклекна до него и машинално протегна ръце към топлината на жълтеникавия ореол.
— Все нещо ме човърка, Адам — каза той.
— И какво е то?
— Ти наистина ще застреляш коня ми, защото смъртта може да се окаже по-сносна, така ли?
— Ами да, имах предвид…
— Адам — бързо го прекъсна Самуел, — харесваш ли си живота?
— Разбира се, че не.
— Ако притежавах лекарство, което може да те изцели, но и да те убие, трябва ли да ти го дам? Изследвай себе си, човече!
— Какво лекарство?
— Никакво — каза Самуел. — Ако ти кажа, че може да те убие, ще ми повярваш ли?
— Внимавайте, мистър Хамилтън — намеси се Ли, — внимавайте!
— За какво става дума? — попита Адам. — Кажи ми за какво мислиш.
— Мисля, че веднъж няма да внимавам — меко рече Самуел. — Ли, ако греша… чуй ме, ако съм в грешка, ще поема отговорността, цялата вина ще поема, каквато и да е.
— Сигурен ли сте, че сте прав? — нетърпеливо го попита Ли.
— Естествено, че не съм. Адам, искаш ли такова лекарство?
— Да. Не го знам какво е, но ми го дай.
— Адам, Кати е в Салинас. Станала е собственичка на публичен дом, най-порочния и долния в целия ни край. Там можеш да купиш злото и грозното, извратеното и пошлото, най-лошите неща, които човешкият мозък може да измисли. Куцо и сакато ходи там да се задоволява. Но има и по-лошо. Кати, която сега се нарича Кейт, взема младото, свежото и красивото и така го обезобразява, че никога повече не може да се възстанови. Ето, това ти е лекарството. Да видим как ще ти подейства.
— Ти си лъжец! — каза Адам.
— Не, Адам. Може да съм много неща, но лъжец не съм.
Адам се извърна към Ли.
— Вярно ли е?
— Аз не съм противоотрова — рече Ли, — вярно е.
Адам се олюля в светлината на фенера, след това обърна гръб и побягна. Чуха тежките му стъпки, препускащи и лутащи се. Чуха да пада в драките, да се заплита в тях и пълзейки, да продължава пътя си по склона. Затихна едва когато прехвърли челото на възвишението.
— Вашето лекарство действа като отрова — рече Ли.
— Поемам отговорността — каза Самуел. — Много отдавна съм научил едно нещо: щом кучето ти глътне стрихнин и вземе да мре, грабвай брадвата и го отнасяй на дръвника. Изчакваш поредния гърч и в същия момент му отсичаш опашката. Ако отровата не си е свършила работата кучето ти може и да оздравее. Сътресението от болката може да противодейства на отровата. Но без това сътресение неминуемо умира.
— Но отде знаете, че тук е същият случай?
— Не знам. Но без това той неминуемо ще умре.
— Смелчага сте вие — каза Ли.
— Не смелчага, а старец. И ако трябва да нося нещо в съвестта си, няма да е задълго.
— Сега според вас какво би направил? — попита Ли.
— Знам ли го? Но във всеки случай няма да се мотае повече като дрипа. Вземи фенера да ми светнеш. Може ли?
На жълтеникавата светлина Самуел пъхна юздечката в устата на Славословие. Беше тъй изтънена, че приличаше на стоманена нишка. Оглавникът бе отдавна изоставен. Старата чукоподобна глава можеше да протяга муцуна накъдето си иска, да спре и да хрупне от крайпътната трева. На Самуел му беше все едно. Нежно пристегна подопашния ремък и конят се завъртя с намерение да го ритне. Когато вече го бе вкарал между тегличите на колата, Ли попита:
— Ще имате ли нещо против да се повозя донякъде с вас? Ще се върна пешком.
— Тръгвай — рече Самуел и се помъчи да не забележи как Ли му помогна да се качи в кабриолета.
Нощта бе много тъмна и Славословие показа отвращението си към нощните пътешествия, като се препъваше на всеки четири-пет стъпки.
— Изплюй камъчето, Ли — подкани го Самуел. — Какво искаше да ми кажеш?
Ли не показа, че е изненадан.
— Може би и аз съм любопитен като вас — каза той. — Свикнал съм да обмислям. Вероятностите са ми известни, но тази вечер окончателно ме побъркахте. Бих се обзаложил, че вие сте последният човек, който би съобщил на Адам.
— А ти знаеше ли за нея?
— Разбира се — отвърна Ли.
— Децата знаят ли?
— Едва ли, но това е само въпрос на време. Знаете колко жестоки са децата. Някой ден ще им го изкрещят в училищния двор.
— Дали да не ги махне по-далеч от тук? — каза Самуел. — Какво мислиш, Ли?
— Не ми отговорихте на въпроса, мистър Хамилтън. Как можахте да направите това?
— Смяташ ли, че сбърках?
— Не, съвсем не искам да кажа това. Но никога не съм ви подозирал, че можете да заемете твърда и непоколебима позиция по какъв да е въпрос. Така ви бях преценил. Интересно ли ви е?
— Покажи ми човека, комуто няма да е интересно, когато обсъждат него самия — рече Самуел. — Продължавай.
— Вие, мистър Хамилтън, сте човек мекушав. И аз винаги съм смятал, че тази мекушавост е дошла, защото не искате да си имате неприятности. Съзнанието ви е леко и свободно като агънце, което подскача по поляна с маргарити. И доколкото аз знам, вие никога не сте се отличавали с мъртва захапка по един или друг въпрос. И тази вечер изведнъж направихте нещо, което скъса портрета, който ви бях нарисувал.
Самуел намота поводите около клечката, забодена в гнездото за камшика, и Славословие се запрепъва по изровения път. Старецът поглади брада, грейнала съвършено бяла в звездното сияние. Свали черната си шапка и я остави в скута си.
— Мен, ако питаш, и аз бях изненадан не по-малко от тебе — издума той. — Но ако искаш да разбереш защо, надникни в себе си.
— Не ви разбирам.
— Ако ми беше разказал за проучванията си по-рано, щеше да бъде съвършено различно, Ли.
— Пак нищо не разбирам.
— Внимавай, Ли, ще ми развържеш езика. Нали съм ти казал, ирландското у мен е на талази. Сега приижда.
— Мистър Хамилтън — поде Ли, — вие заминавате и няма да се върнете. При това не възнамерявате да живеете още дълго.
— Вярно е, Ли. Как позна?
— Смъртта се носи около вас. Излъчва се от вас.
— Не допусках, че някой ще я забележи — каза Самуел. — Знаеш ли, на живота си гледам като на някаква музика, невинаги хубава, но въпреки това стегната и мелодична. А ето вече толкоз време, откак животът ми не звучи като пълногласен оркестър. Чува се само един тон, тонът на неизменната печал. И в това отношение не съм единственият, Ли. Струва ми се, мнозина от нас са приели, че животът завършва с поражение.
— Изглежда, мнозина са прекалено богати — рече Ли. — Забелязал съм, че по-голямо незадоволство от това на богатите няма. Нахрани един човек, облечи го, настани го в хубава къща и той ще пукне от отчаяние.
— Виновен е твоят нов превод на тия две слова, „ти можеш“. Хвана ме за гушата и здравата ме разтърси. А когато замайването ми попремина, пред мен се откри път, нов и светъл. И животът ми, който е към края си, изглежда, ще продължи с един прекрасен финал. Моят живот зазвуча в една нова, последна мелодия, сякаш птича песен в нощта.
Ли се взираше към него в мрака.
— Същото се случи и с ония старци от моя род.
— Ти можеш да надвиеш греха, Ли. Това е то. Аз не вярвам, че могат да бъдат унищожени всички хора. Мога да ти посоча имената на десетина, които не са били унищожени, и тъкмо те са хората, чрез които живее светът. И това е валидно както за духа, така и за бойното поле — помнят се само победителите. Положително много са ония, които падат, но остават други, като огнени стълбове, които повеждат уплашените в мрачината. Ти можеш! Ти можеш! Какво величие! Истина е, че сме слаби, болнави и сприхави, но ако бяхме само това, щяхме да изчезнем от лицето на земята още преди хилядолетия. И едничкият знак, че на света е съществувал човекът, щяха да бъдат шепа останки, я вкаменила се челюст, я някой поломен зъб из пластовете варовик. Но изборът, Ли, изборът да победиш! Никога по-рано не съм го разбирал или приемал. Ясно ли ти е сега защо тази вечер казах това на Адам? Упражних правото си на избор. Може и да съм сгрешил, но като му казах, принудих го или да живее, или да се оттегли от играта. Как беше онази дума, Ли?
— Тимшел — отвърна Ли. — Може ли да спрете тука?
— Много път ще биеш обратно.
Ли слезе от кабриолета.
— Самуел! — извика той.
— Тук съм! — Старецът се закиска. — Лайза хич не обича да й се обаждам така.
— Самуел, вие ме надминахте!
— Време е, Ли.
— Сбогом, Самуел — рече Ли и бързешком пое по пътя назад. Дочу железните шини, които захапаха пръстта. Обърна се и се загледа подир колата. На билото старият Самуел се очерта в небето, а белите му коси грееха в светлината на звездите.
Глава 25
1
Зимата в Долината на Салинас заприлича на потоп, мокра, но прекрасна. Дъждовете се лееха благи и попиваха в земята, но реките не преляха. През януари пашата избуя, а през февруари и хълмовете се покриха с тлъста трева, кожите на добитъка станаха загладени и гъсти. Тихите дъждове продължиха и през март; всяка следваща буря учтиво изчакваше своята предшественица да се всмуче в почвата. След това се разля топлина и долината се покри от цвят — жълт, син и златист.
Том живееше в ранчото сам. Дори тази купчина от пепел пищно се разхубави, кремъкът се скри в тревата, Хамилтъновите крави затлъстяха, а от влажните гърбове на Хамилтъновите овце сякаш никнеше трева.
По пладне на 15-и март Том седеше на пейката пред работилницата. Слънчевата утрин бе отминала и сега над планините откъм океана пъплеха сиви дъждовни облаци, чиито сенки пълзяха по светналата земя. Том чу клопота на конски копита и забеляза, че към къщата, подканяйки уморения си кон, с подскачащи лакти се носи някакво момче. Изправи се и тръгна към пътя. Момчето наближи къщата в галоп, дръпна си шапката, метна един жълт плик на земята, обърна коня и отново го пришпори в галоп.
Том се развика след него, сетне се наведе с нежелание и вдигна телеграмата. Седна пак на слънце пред работилницата с телеграмата в ръка. И погледна планината и старата къща, сякаш да запази нещо от тях, преди да е отворил плика. Прочете неизбежните четири думи: името, случката и деня. Сгъна бавно телеграмата, сгъна я още веднъж и още веднъж, докато не се превърна в хартиено квадратче, не по-голямо от палеца му. Влезе в къщата през кухнята, през малката всекидневна и оттам — в стаята си. От шкафа извади черния си костюм, преметна го върху облегалото на стола, а на седалката постави бяла риза и черна вратовръзка. След това се отпусна на леглото, извръщайки лице към стената.
2
Четириколките и двуколките се бяха изтеглили от салинаското гробище. Семейството и приятелите се върнаха в дома на Олив, на булевард „Централен“, да хапнат, да пийнат кафе, да видят кой как е понесъл събитието, да сторят и рекат благоприличните за случая неща.
Джордж предложи на Адам Траск да го откара с наетия файтон, но Адам отказа. Зашля се из гробищата и приседна върху циментовия бордюр около фамилната гробница на Уилямсови. По краищата на парка растяха традиционните плачещи кипариси, по пътеките нагъсто се белееха теменуги. Някой ги е бил посадил някога, но сега се бяха превърнали в напаст. Над гробните камъни вееше студен вятър и виеше в кипарисите. Многото звезди от ковано желязо бележеха гробовете на бойци от Великата армия на Републиката, а върху всяка звезда се вееше раздрано от вятъра знаменце, прикрепено там още миналата година в Деня на ветераните. Адам разглеждаше планината източно от Салинас, над която се извишаваше мекият връх Фримант. Въздухът беше кристално чист — така е понякога преди дъжд. И вятърът скоро донесе първите леки капки, макар небето все още да не бе заоблачено изцяло.
Адам бе пристигнал със сутрешния влак. Изобщо нямаше намерение да идва, но нещо, на което не успя да устои, го потегли. Преди всичко не му се вярваше, че Самуел е мъртъв. Все още дочуваше неговия плътен и лиричен глас да се въззема и спуска с другоземските си звуци, странната музика на случайно съчетани слова, които се гонят така, че никога не можеш със сигурност да отгатнеш какво ще последва. За повечето хора си абсолютно сигурен какво ще кажат в следващия миг. Адам погледна Самуел в ковчега и си даде сметка, че не е искал да го загубва. И тъй като лицето в ковчега не приличаше на Самуеловото, Адам отмина, за да остане насаме със себе си и да съхрани човека жив. Бе длъжен да присъства на погребението. Инак трябваше да наруши обичая. Застана обаче доста назад, откъдето нищо не се чуваше, а когато синовете се грабнаха да зарият гроба, той се отдалечи и закрачи по обраслите с бели теменуги пътеки.
Гробището пустееше, мрачното виене на вятъра огъваше коравите кипариси, а дъждовните капки наедряваха и пронизваха кожата като ужилвания. Адам се надигна, потръпна и тръгна бавно по белите теменужки около пресния гроб. Опечалените бяха подредили цветята си равномерно, да скрият купчината новообърната влажна пръст, но вятърът бе вече разпердушинил цветчетата, отвявайки по-малките букетчета на алеята. Адам ги събра и ги сложи обратно върху могилата.
Излезе от гробищата. Сега вятърът и дъждът го шибаха в гръб, но той не обръщаше внимание на влагата, проливаща се през черното палто. „Роми Лейн“ бе разкаляна от новоиздълбаните коловози, в които лъщяха локви, по краищата на уличката растяха нависоко див овес и синап, дивата ряпа бързаше да си пробие път нагоре, а над зеленото буйство на дъждовната пролет се надигаха лепкавите главици на аления репей. Черната лепкава кал покри обущата на Адам и оплеска крачолите му. До шосето за Монтерей оставаше близо миля. Измокрен и мръсен, Адам стигна дотам и сви на изток към Салинас. Извитата периферия на шапката му беше пълна с вода, яката му слегна от влага. При улица „Джон“ пътят правеше чупка и се превръщаше в Главната улица. Щом стъпи върху настилката, Адам изтърси калта от обущата си. Сградите му предложиха завет и почти начаса той се разтрепера от студ. Ускори крачка и преди да достигне края на улицата, хлътна в аперитива „Абът Хаус“. Поръча си бренди, гаврътна го и се разтрепера още повече.
Мистър Лапиър, кръчмарят, забеляза, че го тресе.
— Най-добре да пийнете още едно — рече му той. — Иначе зле ще се простудите. Искате ли един горещ ром? Веднага ще ви оправи.
— Искам — каза Адам.
— Ето, глътнете и този коняк, пък аз ще стопля вода.
Адам отнесе чашата си на една маса и вдървено седна с мокрите си дрехи. Мистър Лапиър домъкна от кухнята димящия чайник, постави сплесканата чаша на чинийка и я сложи на масата.
— Пийте, колкото можете да понесете по-горещо — посъветва го той. — Тая течност може и трепетлика да успокои. — Дръпна стол, седна и веднага се изправи. — Предадохте ми студа — каза той, — и аз ще си приготвя една чаша. — Донесе чаша и се настани срещу Адам. — Действа! Бяхте толкова блед, като влязохте, че се уплаших. Май не сте тукашен.
— От околностите на Кинг Сити — обясни Адам.
— За погребение ли?
— Да, един стар приятел.
— Голямо погребение, а?
— О, да.
— Не съм изненадан. Той имаше много приятели. Жалко, че не случи по-хубав ден! А вие трябва да изпиете още едно и право в леглото.
— Тъй ще е — каза Адам. — Чувствам се по-добре, по-спокойно.
— Бива си го! Ще ви спаси от някоя пневмония. — След като му наля втора чаша, той измъкна иззад тезгяха мокра кърпа. — Да поизбършете малко тая кал — рече той. — На погребение не е много весело, но когато и дъждът те накваси, става наистина доста тъжно.
— Заваля, когато свърши — каза Адам. — Намокрих се на връщане.
— Да ви дам една стаичка тук? Лягате, пращам ви още една чаша и на сутринта ви няма нищо.
— Така мисля да сторя — рече Адам. Усещаше кръвта си да го щипе по страните и да сгрява ръцете му, сякаш в тялото му се разливаше някаква чужда топла течност. След малко топлината стопи онова прикрито от студа ъгълче, в което бе подредил забранените си мисли, и мислите плахо излязоха на повърхността като деца, които не са сигурни как ще ги посрещнат. Адам пое мократа кърпа и се наведе да почисти крачолите си. Кръвта му нахлу в слепоочията. — Мога да изпия още една чаша.
— Ако е за простудата, това ви стига — рече мистър Лапиър.
— Но ако просто ви се пие, останал ми е малко ром „Джамайка“, отлежал. Препоръчвам ви го чист, без нищо. Петдесетгодишен е! Водата би му убила аромата.
— Просто искам да пийна — рече Адам.
— И аз ще пия един с вас. От месеци не съм отварял това шише. Не се търси много. В нашия град хората пият уиски.
Адам обърса обущата си и захвърли кърпата на пода. Надигна тъмния ром и се задави. Тежката и силна напитка се завъртя из цялата му глава със сладостния си аромат и се стовари в носа му като удар. Помещението сякаш се наведе встрани и след това наново се изправи.
— Добър е, нали? — попита мистър Лапиър. — Но те сваля като нищо. Повече от един не мога да изпия, освен, разбира се, ако човек не иска именно да го свали. Има някои, правят го.
Адам облегна лакти на масата. Усети, че ще го обземе словоохотливост, и поривът го уплаши. Гласът му прозвуча като чужд, а изречените думи направо го смаяха.
— Не идвам особено често — каза той. — Знаете ли къде е заведението на Кейт?
— Исусе! Този ром бил по-силен, отколкото предполагах — рече мистър Лапиър и продължи строго: — Живеете в ранчо, нали?
— Да. Имотът ми е край Кинг Сити. Казвам се Траск.
— Приятно ми е. Женен ли сте?
— Не, сега не.
— Вдовец?
— Да.
— Идете при Джени. Оставете Кейт! Там не е за вас. Джени е тук, до мен. Идете там и ще получите всичко, от каквото се нуждаете.
— Тук, до вас?
— Да, разбира се. Тръгвате на изток, пряка и половина, и свивате вдясно. Всеки ще ви каже къде е.
Езикът на Адам бе надебелял.
— А какво е при Кейт?
— Идете при Джени — настоя мистър Лапиър.
3
Беше кална и ветровита вечер. Улица „Кастровил“ тънеше в дълбока лепнеща кал, а китайският квартал бе така наводнен, че обитателите му бяха прехвърлили дъски през тясната уличка, разделяща техните бордеи. Облаците в притъмнялото небе бяха сиви като плъхове, въздухът бе не влажен, а усоен. Разликата според мен е в това, че влагата пада отгоре, докато усоят се надига от гнилоч и разложение. Следобедният вятър бе оставил въздуха пронизващ и начупен. Беше достатъчно студено, за да проветри главата на Адам от рома, без да възвръща стеснението му. Забърза се по непокритите пешеходни пътеки с прикован в земята поглед, да избягва локвите. Уличката бе осветена единствено от мъждукащия предупредителен фенер на железопътния прелез и малкия глобус с въглеродна жичка, който гореше пред входа на Джени.
Адам помнеше указанията. Отмина още две къщи и за малко да пропусне третата — тъмните храсти пред нея бяха високи и неподкастрени. Надникна през дворната врата към тъмната веранда, бавно отвори и продължи по обраслата пътека. В полумрака забеляза, че верандата е полусрутена и хлътнала, а стъпалата — разковани. Боята върху дъсчените стени бе отдавна изчезнала, за градината не се полагаха никакви грижи. Ако не бяха ивиците светлина по ръбовете на пуснатите завеси, би отминал, вземайки къщата за изоставена. Дъските на стъпалата щяха сякаш да се продънят от тежестта му, а подът на верандата изскърца, когато я прекоси.
Вратата се открехна — той видя, че някаква неясна фигура държи бравата. Обади се мек глас:
— Няма ли да заповядате?
Приемната се осветяваше от малки крушки под розови абажури. Под нозете си Адам усети мек килим. Видя блясъка на полираната мебел и сиянието на картини в златни рамки. Тутакси доби впечатлението за богатство и порядък. Гласът каза:
— Трябвало е да облечете тренчкот. Познаваме ли ви?
— Не, не ме познавате — отвърна Адам.
— Кой ви праща?
— Един човек от хотела. — Адам се взря в момичето. Беше облечена в черно, без никакви украшения. Имаше остро лице, красиво и остро. Помъчи се да се досети на какво животно, на какъв нощен звяр му заприлича. Напомняше някакво потайно и хищно животно.
— Ако искате, ще застана до някоя лампа — каза момичето.
— Няма нужда.
Тя се засмя.
— Седнете, ей там. Дошъл сте тук за нещо, нали? Ако ми кажете какво ви трябва, ще повикам подходящо момиче. — Ниският глас криеше добре пресметната, суха сила. Подбираше думите си, както се берат цветя в многоцветна градина, без припряно бързане. От това Адам се почувства глупаво.
— Искам да видя Кейт — изтърси той.
— Мис Кейт сега е заета. Очаква ли ви?
— Не.
— Нали знаете, и аз мога да се погрижа за вас.
— Мен ми трябва Кейт.
— Можете ли да ми кажете защо?
— Не.
Гласът на момичето стана като острие, наточено на брус.
— Не можете да я видите. Заета е. Ако не искате момиче или нещо друго, по-добре да си вървите.
— Добре, няма ли да й кажете, че съм дошъл?
— Тя познава ли ви?
— Не зная. — Почувства, че куражът му го напуска. Долови познатата студенина. — Не зная. Но не бихте ли предали, че я търси Адам Траск? Тя ще реши дали се познаваме или не.
— Ясно. Ще й предам.
Тя се приближи тихо до една врата вдясно и я отвори. Адам чу няколко заглушени думи, през вратата погледна някакъв мъж. Момичето бе оставило вратата отворена, за да знае Адам, че не е сам. В едната страна на стаята, над някакъв портал, висеше тежка завеса. Момичето разтвори дълбоките дипли и се скри. Адам се облегна в стола. С крайчеца на очите си видя мъжката глава — надникна и се отдръпна.
Стаята на Кейт бе подредена така, че да създава удобство и експедитивност. С нищо не напомняше стаята, в която бе живяла Фей. Стените бяха облепени с шафранена коприна, драпериите се спускаха в ябълковозелено. Беше стая на коприната: дълбоки кресла, тапицирани с копринени възглавници, лампи с копринени абажури, широко легло в другия край, покрито с лъскав бял сатен и грамада от исполински възглавници. По стените нямаше никакви картини или фотографии, нищо лично. Върху абаносовата тоалетна масичка до леглото нямаше нито шишенца, нито пулверизатори; блясъкът й се отразяваше в едно тройно огледало. Килимът бе стар, плътен — китайски килим с ябълковозелен дракон на оранжев фон. Единият ъгъл представляваше спалня, средата бе за официални срещи, в другия край бе оформен кабинет — картотека от златист дъб, голям сейф, черен със златни букви, писалище с ролетков похлупак и двойна лампа със зелен сенник, а зад него — един обикновен и един въртящ се стол.
Кейт седеше на въртящия се стол зад писалището. Бе все още красива. Отново бе с руси коси. Устата — малка и твърда, както винаги с повдигнати ъгълчета. Но очертанията й вече не бяха така остри. Раменете й се бяха налели, затова пък ръцете се бяха набръчкали и отслабнали. Страните й бяха закръглени, кожата под брадичката — набрана. Имаше все така малки гърди, но стомахът издаваше посъбрала се тлъстина. В бедра бе още тясна, ала краката и стъпалата изглеждаха уплътнени, над ниските обувки се издуваха наедрели прасци. През чорапите й едва-едва се забелязваха ръбовете на ластични бандажи, които трябваше да притискат вените. Въпреки това бе хубава и спретната. Остарели бяха само ръцете, дланите и пръстите лъщяха корави, а отгоре се бяха набраздили, изпъстрени с кафяви петънца. Носеше строга тъмна рокля с дълги ръкави, на която контрастираха единствено белите дантели, разцъфтели около врата и китките. Почти невидима беше следата, оставена от годините. Човек, който я вижда често, едва ли би открил каквато и да е промяна. По страните й нямаше бръчки, очите и бяха все тъй остри и безизразни, носът — изящен, устните — тънки и решителни. Белегът на челото почти не личеше, бе покрит с пудра с цвета на кожата й.
Кейт преглеждаше сноп снимки в еднакъв формат, всички направени с един и същ фотоапарат и почти побелели от магнезиевата светкавица. И макар действащите лица във всяка снимка да бяха различни, в позите им се забелязваше отегчително сходство. Нито едно от женските лица не беше обърнато към обектива. Кейт подреди снимките на четири купчинки и пъхна всяка в плик от дебела кафява хартия. Когато на вратата се почука, постави пликовете в една от клетките на писалището.
— Влез! О, Ева, влез. Доведе ли го?
Преди да отговори, момичето се приближи до масата. Тук, на по-силната светлина, лицето й се изписа напрегнато, с блестящи очи.
— Нов е. Непознат. Казва, че искал да се види с вас.
— Знаеш, Ева, че не може. Ти си наясно кой може да идва при мене.
— Казах му. Твърди, че навярно ви познавал.
— Добре де, кой е той?
— Едър, висок като върлина, леко пийнал. Казва, че се наричал Адам Траск.
Кейт не трепна и не издаде звук, ала Ева схвана, че вестта е попаднала, където трябва. Кейт бавно сви пръстите на дясната си ръка, а лявата се проточи като хилава котка към ръба на писалището. Притихна, сякаш затаи дъх. Ева се разтрепера. Мисълта й прескочи към чекмеджето в скрина й, където се намираше спринцовката за подкожни инжекции.
— Седни там, на големия стол, Ева — обади се най-сетне Кейт. Но момичето не помръдна и Кейт я шибна с една-едничка дума: — Сядай! — Ева се сви и отиде на креслото. — Не си хапи ноктите! — Ръцете на Ева се отделиха и увиснаха на страничните облегалки. Кейт се втренчи в стъкления зелен сенник на лампата, след това се размърда така внезапно, че Ева подскочи и сгърчи устни. Кейт издърпа чекмеджето и извади едно хартиено пакетче. — Вземи! Иди си в стаята и се оправяй! Но не го взимай всичкото. Не, не ти вярвам — Кейт тръсна пакетчето и го разкъса на две. Преди да подгъне краищата на едната половинка, която подаде на Ева, от нея изръси малко бял прашец. — Бързай сега! Като слезеш долу, кажи на Ралф, че му нареждам да стаи в хола, за да чува звънеца, но не и гласовете. И го наблюдавай да не се промъкне по-наблизо. Ако се звънне… не, кажи му… не, всъщност да постъпи, както си знае. След това доведи мистър Адам Траск.
— Ще се справите ли, мис Кейт?
Кейт не отмести поглед от нея, докато Ева не се обърна. След това викна подире й:
— Другата половинка ще получиш веднага щом той си отиде. Бързай сега!
Когато вратата се затвори, Кейт отвори дясното чекмедже на бюрото и извади револвер с късо дуло. Откачи цилиндъра, прегледа патроните, отново го затвори и го остави върху писалището, след което го покри с лист хартия. Угаси едната лампа и се настани на стола, скръствайки ръце на масата пред себе си. Когато се похлопа, извика:
— Влезте — едва разлепвайки устни.
В очите на Ева личеше влага, беше успокоена.
— Ето го — рече тя и затвори вратата зад Адам.
Той се огледа набързо и видя Кейт, седяща тихо зад бюрото си. Вторачи се в нея и бавно пристъпи напред. Ръцете й се разтвориха и дясната се протегна към листа. Студени и безизразни, очите й не се откъсваха от неговите. Адам видя косата й, белега, устните, набраздената шия, ръцете, раменете и плоските гърди и дълбоко въздъхна. Ръката на Кейт за миг потрепна.
— Какво искаш? — попита тя.
Адам седна на стола пред писалището. Идеше му да извика от облекчение, но се сдържа и каза:
— Сега нищо. Просто исках да те видя. Сам Хамилтън ми каза, че си тук.
В момента, когато той седна, ръката й се успокои.
— Преди това не беше ли чувал?
— Не — каза той. — Не бях чувал. В началото за малко да се побъркам, но сега ми няма нищо.
Кейт се отпусна и се усмихна, показвайки дребните си зъби и дългите кучешки, остри и бели.
— Уплаши ме — каза тя.
— Защо?
— Отде да знам какво си намислил.
— И аз не знаех — рече Адам, продължавайки да я наблюдава, сякаш не вижда жив човек.
— Дълго време те очаквах, но като не дойде, помислих, че съм те забравила.
— Аз не съм те забравил — каза той. — Но сега мога.
— Какво искаш да кажеш?
Адам се засмя ласкаво.
— Искам да кажа, че сега те виждам. Знаеш ли, май Самуел ми беше казал, че никога не съм те бил виждал. Вярно е. Помня ти лицето, но никога не съм го виждал. Сега мога да го забравя.
Устните й се притиснаха и се изправиха, раздалечените очи се свиха от жестокост.
— Мислиш, че можеш?
— Зная, че мога.
Тя промени тактиката.
— Може и да не се наложи. Ако всичко при тебе е наред, бихме могли да се съберем.
— Не мисля така — рече Адам.
— Ти беше такъв глупак — каза тя. — Като дете. Не знаеше какво да правиш със себе си. Сега мога да те науча. Изглеждаш ми вече мъж.
— Ти ме научи — рече той. — Беше един доста тежък урок.
— Ще пийнеш ли нещо?
— Да.
— По дъха те усещам, пил си ром. — Изправи се и донесе от шкафа бутилка и две чаши. Обръщайки се, откри, че той гледа напълнелите й глезени. Внезапното раздразнение обаче не измести усмивчицата от устните й. Шишето и чашите остави на кръглата масичка насред стаята и наля ром. — Ела, седни тук — рече тя, — по-удобно е. — Отивайки към креслото, той спря очи на закръгления й корем и тя улови погледа му. Подаде му чашата, седна и скръсти ръце на гърдите си. Седна и той с чашата в ръка. — Пий — подкани го тя, — ромът е много хубав.
Той се усмихна с усмивка, която никога не беше виждала.
— Когато Ева ми каза, че си дошъл, отпървом помислих да те изхвърля.
— Щях да се върна — каза той. — Трябваше да те видя. Не че не повярвах на Самуел, но просто да се уверя.
— Пий си рома — напомни тя. Той погледна нейната чаша.
— Нали не мислиш, че искам да те отровя?… — Млъкна ядосана, че е изрекла това. Усмихвайки се, той все така гледаше чашата й. Гневът й изби по лицето. Вдигна чашата и я докосна с устни. — От алкохола ми става лошо. Никога не пия. Отравя ме. — Стисна уста и прехапа долната си устна. Адам все така се усмихваше. Гневът й растеше, повече не можеше да се владее. Изпи рома на един дъх, закашля се, очите й се насълзиха. Обърса ги с опакото на ръката си. — Не ми вярваш особено — каза тя.
— Не ти вярвам — вдигна си чашата, отпи, сетне стана и напълни отново чашите.
— Повече няма да пия — разтревожена рече тя.
— Никой не те кара. Изпивам и тази и тръгвам.
Хапещият спирт бе прогорил гърлото й. Тя усети в себе си онова разбъркване, което я плашеше.
— Не ме е страх от тебе. От никого не ме е страх — каза тя и изля в гърлото си втората чаша.
— Нямаш никакво основание да се боиш от мене — каза Адам. — Сега можеш да ме забравиш. Впрочем ти каза, че си го сторила. — Усещаше победоносна топлина и сигурност, по-добре не бе се чувствал от години. — Дойдох за погребението на Сам Хамилтън. Прекрасен човек беше той. Ще ми липсва. Помниш ли, Кати, той ти помогна при раждането на близнаците.
Алкохолът бушуваше в Кейт. Тя му се съпротивляваше и тази съпротива се изписваше на лицето й.
— Какво ти става? — попита Адам.
— Казах ти, че ми е като отрова. Че ми става зле.
— Не можех да избирам — спокойно каза той. — Навремето ти стреля в мен. Знам ли какво още си направила.
— За какво намекваш?
— Чух за някакъв скандал — рече той. — Някакъв долен скандал.
За миг тя бе забравила, че волята й води борба с настъпващия алкохол — битката бе вече загубена. Червенината бе навлязла и в мозъка й, страхът бе изчезнал и на негово място застана непредпазливата жестокост. Тя сграбчи бутилката и напълни чашата си. Наложи се Адам да се надигне, за да налее в своята. Обладало го бе съвършено чуждо за него чувство. Виждаше у нея неща, които го задоволяваха. Хареса му да я гледа как се бори със себе си. Хубаво беше да я накаже, но трябваше да бъде и нащрек. „Трябва да внимавам — рече си той. — Да не говоря много!“ А на глас каза:
— През тия години Сам Хамилтън се оказа чудесен приятел. Много ще ми липсва.
Тя бе разляла рома и ъглите на устата й лъщяха мокри.
— Аз го мразех — каза тя. — Да можех, щях да го убия.
— Че защо? Беше любезен с нас…
— Той… той успя да надникне в мен.
— А защо не? Той надникна и в мен и с това ми помогна.
— Мразя го! — повтори тя. — Доволна съм, че е умрял.
— Щеше да е по-добре аз да бях надникнал в тебе.
— Ти си глупак. — Устните й се свиха. — Тебе не мразя. Ти си просто един слаб глупак. — С повишаването на нейното напрежение той изпадаше във все по-уютно спокойствие. — Седнал там и се хили! — викна тя. — И си мислиш, че си свободен, нали? Няколко чашки и си въобразяваш, че си мъж! Пръста си само да помръдна и ще ми дойдеш да хленчиш и да пълзиш на четири крака. — Чувството й за власт се бе развързало, напуснала я беше лисичата предпазливост. — Зная те аз! Познавам ти бъзливото сърце! — Адам продължаваше да се усмихва. Опита питието си, което й напомни пак да си напълни чашата. Гърлото на шишето издрънча в стъклото. — Имах нужда от тебе, когато бях наранена. Но ти се оказа помия. И когато вече не се нуждаех от тебе, помъчи се да ме спреш. Махни тая грозна, самодоволна усмивка от сурата си!
— Питам се какво толкова ненавиждаш.
— Питаш се значи? — Предпазливостта й почти окончателно се изпари. — Това не е ненавист, а презрение. Още като малка разбрах какви глупави лъжци са те, майка ми и баща ми, които се правеха на много добрички. А не бяха, знаех ги аз. Карах ги да правят каквото си поискам. Винаги съм могла да карам хората да направят каквото искам. Не бях още порасла, когато накарах един човек да се самоубие. И той се правеше на много добър, ама единствената му цел беше да спи с мене, малкото момиче.
— Казваш, че се е самоубил. Значи нещо страшно го е огорчило.
— И той беше глупак — отсече Кейт. — Нали го чух как се молеше на вратата. Цяла нощ се смях.
— Не бих желал да зная, че съм отнел някому белия свят — каза Адам.
— Защото си глупав. Помня как говореха. „Нали е прекрасна, малката, сладката, душица!“ А никой не ме познаваше. Карах ги да скачат през обръч, но нито веднъж не се усетиха.
Адам пресуши чашата си. Чувстваше се отдалечен, но съсредоточен. Стори му се, че вижда как поривите й пъплят като мравки и той ги разчита. Обзе го онова чувство на дълбоко разбиране, което алкохолът често дава.
— Няма значение харесвала ли си Сам Хамилтън — каза той. — Аз установих, че е мъдър. Помня, веднъж бе рекъл, че жена, която знае всичко за мъжете, обикновено знае добре само една част, докато останалите й убягват, но това не значи, че те не съществуват.
— Той беше лъжец и лицемер — изплю Кейт. — Лъжците най-много ги мразя, а всички са лъжци. Това е! Обичам да ги изобличавам, да натривам носовете им със собствената им гадост.
Адам вдигна вежди.
— Да не искаш да кажеш, че на този свят има само зло? Само безумие?
— Точно това искам да кажа.
— Не вярвам — спокойно каза Адам.
— Ти не вярваш! Той не вярвал! — Помъчи се да го имитира.
— Искаш ли да ти го докажа?
— Не можеш — рече той.
Тя скочи, изтича до писалището и донесе кафявите пликове.
— Погледни тук!
— Не желая.
— Тогава ще ти покажа. — И тя извади една снимка. — Виж тук! Този е щатски сенатор. Има намерение да се кандидатира за Конгреса. Виж му дебелото шкембе! Циците му са като на жена. И обича да го налагат с камшик. Тази черта виждаш ли я? Следа от камшик. Виж му само израза! Има жена и четири деца и ще се кандидатира за Конгреса! Не вярваш! Виж тука! Тая бяла медуза е съветник. Този грамаден и червен швед притежава ранчо край Бланко. А я тук! Това е професор от университета в Бъркли. Идва чак дотук, за да го плискаме с мръсотия от тоалетната. Професор по философия! Погледни тоя! Той е проповедник на Светото писание и по-малък брат на Исус. За да получи каквото искал, палел къщи. Сега му го предлагаме по друг начин. Виждаш ли този запален кибрит под кльощавата му кълка?
— Не искам да ги гледам. — рече Адам.
— Да, но ги видя. И не вярваш! Ще те накарам да ми се молиш, за да те пуснем тук! Ще те накарам срещу месечината да завиеш! — Тя се мъчеше да му наложи волята си, но разбираше, че той е много далеч и е свободен. Яростта й се сгъсти в отрова.
— Никой не е могъл да избяга — меко каза тя. Очите й бяха плоски и студени, но с нокти дереше тапицерията на креслото, късаше и разнищваше коприната.
Адам въздъхна.
— Ако имах такива снимки и тия хора знаеха това, нямаше да съм сигурен дали животът ми е в безопасност — рече той.
— Предполагам, че една такава снимка може да съсипе целия живот на един човек. Не е ли опасно за тебе?
— За дете ли ме вземаш? — попита го тя.
— Вече не — каза Адам. — Почвам да мисля, че човешкото в теб е извратено, а може би няма и нищо човешко.
— Може би позна — усмихна се тя. — Да не мислиш, че искам да бъда човек? Виж само тия снимки! По-добре да съм куче, отколкото човек. Но аз не съм куче. И съм по-умна от хората. Нищо не могат да ми направят. Не се безпокой опасно ли е. — Замахна с ръка към картотеката. — Там имам сто красиви снимки и тия мъже знаят, че ако нещо ми се случи, каквото и да е, по пощата веднага ще тръгнат сто писма с по една снимка и всяко писмо ще стигне там, където най-много ще навреди. Не, никой нищо не може да ми стори.
— Да допуснем — каза Адам, — че с теб се случи нещастие, че се разболееш…
— Няма значение — рече тя и се наведе към него. — Ще ти кажа една тайна, никой от тия мъже не я знае. След няколко години заминавам. И махна ли се, писмата, така или иначе, ще бъдат пуснати. — И се облегна засмяна назад.
Адам потръпна. Вгледа се по-внимателно в нея. Изразът и смехът й бяха детински, невинни. Изправи се и си наля още малко ром. Бутилката бе на свършване.
— Знам какво мразиш. Мразиш у тях нещо, което не можеш да разбереш. Ти не мразиш злината им. Мразиш у тях доброто, до което не можеш да се докопаш. Чудя се в крайна сметка какво искаш.
— Ще имам толкова пари, колкото са ми необходими. Ще замина за Ню Йорк и няма да остарея. Не съм стара. Ще си купя къща, хубава къща в хубав квартал, ще наема чудесна прислуга. А първо ще издиря един човек, стига да е жив, и много бавно, с огромно старание да боли, ще му отнема живота. Ако го изпипам добре, преди да умре, той ще полудее.
Адам тупна нетърпеливо крак.
— Глупости. Това не може да е вярно. Побъркана история. Всичко е измислица. На нищо не ти вярвам.
— Помниш ли как ме видя първия път? — попита тя. Лицето му се помрачи.
— О, Господи, помня.
— Помниш ли счупената ми челюст, разцепените устни и липсващите зъби?
— Помня. Но не искам да си спомням.
— Най-голямата наслада ще ми бъде да намеря човека, който извърши това — каза тя. — А след това… ще има и други наслади.
— Трябва да тръгвам — рече Адам.
— Не си отивай, мили — спря го тя. — Не си отивай сега, любов моя. Чаршафите ми са от коприна. Искам да ги усетиш с кожата си.
— Шегуваш се.
— Съвсем не, любов моя. Теб в любовта много не те бива, но ще те науча. Аз мога да те науча. — Изправи се несигурна и сложи ръка на рамото му. Лицето й му се стори свежо и младо. Наведе очи към ръката й — видя, че е сбръчкана като бледа маймунска лапа, и се отдръпна с отвращение.
Тя долови жеста му и устата й се вкамени.
— Не разбирам — каза той. — Зная, но не мога да повярвам. И зная, че на сутринта ще ми се струва невероятно. Ще бъде като кошмарен сън. Не, не, това не може да бъде сън. Защото не съм забравил, че си майка на синовете ми. Ти дори не попита за тях. Ти си майка на синовете ми.
Кейт подпря лакти на коленете си и обхвана брадата си с длани тъй, че пръстите покриха изострените й уши. Очите й светнаха от тържество. Заговори с подигравателно нежен глас:
— Глупакът винаги пропуска нещо, открих го още като малка. Аз съм майка на синовете ти. Твоите синове? Майката съм аз, да, но отде знаеш ти ли си бащата?
Адам раззина уста.
— Кати, какво значи това?
— Казвам се Кейт. Слушай, скъпи, и помни! Колко пъти съм те пуснала достатъчно близо до себе си, за да ми направиш деца?
— Ти беше изранена — каза той, — страхотно изранена.
— Веднъж — прекъсна го Кейт, — само веднъж.
— Бременността не ти понесе — запротестира той, — беше ти тежко.
Тя му се усмихна невинно.
— За брат ти обаче не бях толкова изранена.
— За брат ми?
— Забрави ли Чарлз?
— Дявол си ти — засмя се Адам. — И си мислиш, че ще повярвам някакви истории с брат ми?
— Все едно ще повярваш ли — рече тя.
— Не го вярвам — каза той.
— Ще го повярваш! Първо ще се зачудиш, сетне ще се разколебаеш. И ще си спомниш Чарлз, всичко за него. Бих могла да обикна Чарлз. Донякъде приличаше на мен.
— Нищо подобно.
— Ще си припомниш — продължи тя. — Някой ден сигурно ще си спомниш един чай, който ти е нагарчал. Ти ми изпи лекарството погрешка, нали помниш? И спа, както никога не си спал, събуди се късно и главата ти тежеше, нали?
— Ти беше в ужасно състояние, за да скроиш нещо подобно.
— Аз мога всичко — каза тя. — А сега, любов моя, събличай си дрехите. Пък аз ще ти покажа на какво още съм способна.
Адам притвори очи и главата му се завъртя от рома. После ги отвори и енергично поклати глава.
— Няма никакво значение, дори да е вярно — продума той. — Няма никакво значение. — И внезапно се разсмя, защото схвана, че наистина е така. Изправи се доста рязко, но се наложи да се задържи за облегалото, за да устои на замайването. Кейт подскочи и хвана лакътя му с две ръце.
— Да ти помогна да си свалиш палтото.
Адам изви ръка да се освободи от дланите й, като че по тях течеше ток. Олюлявайки се, отправи се към вратата.
В очите на Кейт блесна необуздана омраза. Тя извика, нададе продължителен и пронизителен животински крясък. Адам спря и се обърна към нея. Вратата се отвори с гръм. Биячът на заведението направи три крачки, спря, завъртя се с цялата си тежест и юмрукът му улучи Адам под ухото. Адам се строполи.
— С ботушите! — изкрещя Кейт. — Друсни му един с ботушите!
Ралф се приближи до падналия човек и премери разстоянието, но забеляза, че отворените очи на Адам са приковани в него. Обърна се раздразнено към Кейт.
— Казах да му друснеш един с ботушите — ледено рече тя. — Размажи му физиономията.
— Но той не се съпротивлява — каза Ралф. — Капчица сила не му е останала.
Кейт седна, дишайки през устата. Ръцете й се сгърчиха в скута.
— Мразя те, Адам — каза тя. — Мразя те за първи път. Мразя те! Чуваш ли, Адам, мразя те!
Адам понечи да седне, падна назад и пак се опита. Вече приседнал, вдигна очи към Кейт.
— Няма никакво значение — каза той. — Никакво значение. Изобщо никакво значение. — Застана на колене и се подпря на пода върху сгънатите си пръсти. — Знаеш ли, обичал съм те повече от всичко на света. Наистина. Беше тъй силно, че ми трябваше много, за да го убия в себе си.
— Ще се върнеш ти — каза тя, — ще пълзиш, ще си влачиш корема по пода и ще се молиш, ще просиш!
— Искате ли сега един ботуш, мис Кейт? — попита Ралф. Тя не му отговори. Адам продължи към вратата много бавно, старателно пазейки равновесие. Ръката му едва напипа рамката й.
— Адам! — извика Кейт.
Той се обърна едва. Усмихна й се, както човек би се усмихнал на един спомен. Сетне излезе и внимателно затвори. Кейт остана, вперила поглед във вратата. В очите й нямаше нищо.
1
Зимата в Долината на Салинас заприлича на потоп, мокра, но прекрасна. Дъждовете се лееха благи и попиваха в земята, но реките не преляха. През януари пашата избуя, а през февруари и хълмовете се покриха с тлъста трева, кожите на добитъка станаха загладени и гъсти. Тихите дъждове продължиха и през март; всяка следваща буря учтиво изчакваше своята предшественица да се всмуче в почвата. След това се разля топлина и долината се покри от цвят — жълт, син и златист.
Том живееше в ранчото сам. Дори тази купчина от пепел пищно се разхубави, кремъкът се скри в тревата, Хамилтъновите крави затлъстяха, а от влажните гърбове на Хамилтъновите овце сякаш никнеше трева.
По пладне на 15-и март Том седеше на пейката пред работилницата. Слънчевата утрин бе отминала и сега над планините откъм океана пъплеха сиви дъждовни облаци, чиито сенки пълзяха по светналата земя. Том чу клопота на конски копита и забеляза, че към къщата, подканяйки уморения си кон, с подскачащи лакти се носи някакво момче. Изправи се и тръгна към пътя. Момчето наближи къщата в галоп, дръпна си шапката, метна един жълт плик на земята, обърна коня и отново го пришпори в галоп.
Том се развика след него, сетне се наведе с нежелание и вдигна телеграмата. Седна пак на слънце пред работилницата с телеграмата в ръка. И погледна планината и старата къща, сякаш да запази нещо от тях, преди да е отворил плика. Прочете неизбежните четири думи: името, случката и деня. Сгъна бавно телеграмата, сгъна я още веднъж и още веднъж, докато не се превърна в хартиено квадратче, не по-голямо от палеца му. Влезе в къщата през кухнята, през малката всекидневна и оттам — в стаята си. От шкафа извади черния си костюм, преметна го върху облегалото на стола, а на седалката постави бяла риза и черна вратовръзка. След това се отпусна на леглото, извръщайки лице към стената.
2
Четириколките и двуколките се бяха изтеглили от салинаското гробище. Семейството и приятелите се върнаха в дома на Олив, на булевард „Централен“, да хапнат, да пийнат кафе, да видят кой как е понесъл събитието, да сторят и рекат благоприличните за случая неща.
Джордж предложи на Адам Траск да го откара с наетия файтон, но Адам отказа. Зашля се из гробищата и приседна върху циментовия бордюр около фамилната гробница на Уилямсови. По краищата на парка растяха традиционните плачещи кипариси, по пътеките нагъсто се белееха теменуги. Някой ги е бил посадил някога, но сега се бяха превърнали в напаст. Над гробните камъни вееше студен вятър и виеше в кипарисите. Многото звезди от ковано желязо бележеха гробовете на бойци от Великата армия на Републиката, а върху всяка звезда се вееше раздрано от вятъра знаменце, прикрепено там още миналата година в Деня на ветераните. Адам разглеждаше планината източно от Салинас, над която се извишаваше мекият връх Фримант. Въздухът беше кристално чист — така е понякога преди дъжд. И вятърът скоро донесе първите леки капки, макар небето все още да не бе заоблачено изцяло.
Адам бе пристигнал със сутрешния влак. Изобщо нямаше намерение да идва, но нещо, на което не успя да устои, го потегли. Преди всичко не му се вярваше, че Самуел е мъртъв. Все още дочуваше неговия плътен и лиричен глас да се въззема и спуска с другоземските си звуци, странната музика на случайно съчетани слова, които се гонят така, че никога не можеш със сигурност да отгатнеш какво ще последва. За повечето хора си абсолютно сигурен какво ще кажат в следващия миг. Адам погледна Самуел в ковчега и си даде сметка, че не е искал да го загубва. И тъй като лицето в ковчега не приличаше на Самуеловото, Адам отмина, за да остане насаме със себе си и да съхрани човека жив. Бе длъжен да присъства на погребението. Инак трябваше да наруши обичая. Застана обаче доста назад, откъдето нищо не се чуваше, а когато синовете се грабнаха да зарият гроба, той се отдалечи и закрачи по обраслите с бели теменуги пътеки.
Гробището пустееше, мрачното виене на вятъра огъваше коравите кипариси, а дъждовните капки наедряваха и пронизваха кожата като ужилвания. Адам се надигна, потръпна и тръгна бавно по белите теменужки около пресния гроб. Опечалените бяха подредили цветята си равномерно, да скрият купчината новообърната влажна пръст, но вятърът бе вече разпердушинил цветчетата, отвявайки по-малките букетчета на алеята. Адам ги събра и ги сложи обратно върху могилата.
Излезе от гробищата. Сега вятърът и дъждът го шибаха в гръб, но той не обръщаше внимание на влагата, проливаща се през черното палто. „Роми Лейн“ бе разкаляна от новоиздълбаните коловози, в които лъщяха локви, по краищата на уличката растяха нависоко див овес и синап, дивата ряпа бързаше да си пробие път нагоре, а над зеленото буйство на дъждовната пролет се надигаха лепкавите главици на аления репей. Черната лепкава кал покри обущата на Адам и оплеска крачолите му. До шосето за Монтерей оставаше близо миля. Измокрен и мръсен, Адам стигна дотам и сви на изток към Салинас. Извитата периферия на шапката му беше пълна с вода, яката му слегна от влага. При улица „Джон“ пътят правеше чупка и се превръщаше в Главната улица. Щом стъпи върху настилката, Адам изтърси калта от обущата си. Сградите му предложиха завет и почти начаса той се разтрепера от студ. Ускори крачка и преди да достигне края на улицата, хлътна в аперитива „Абът Хаус“. Поръча си бренди, гаврътна го и се разтрепера още повече.
Мистър Лапиър, кръчмарят, забеляза, че го тресе.
— Най-добре да пийнете още едно — рече му той. — Иначе зле ще се простудите. Искате ли един горещ ром? Веднага ще ви оправи.
— Искам — каза Адам.
— Ето, глътнете и този коняк, пък аз ще стопля вода.
Адам отнесе чашата си на една маса и вдървено седна с мокрите си дрехи. Мистър Лапиър домъкна от кухнята димящия чайник, постави сплесканата чаша на чинийка и я сложи на масата.
— Пийте, колкото можете да понесете по-горещо — посъветва го той. — Тая течност може и трепетлика да успокои. — Дръпна стол, седна и веднага се изправи. — Предадохте ми студа — каза той, — и аз ще си приготвя една чаша. — Донесе чаша и се настани срещу Адам. — Действа! Бяхте толкова блед, като влязохте, че се уплаших. Май не сте тукашен.
— От околностите на Кинг Сити — обясни Адам.
— За погребение ли?
— Да, един стар приятел.
— Голямо погребение, а?
— О, да.
— Не съм изненадан. Той имаше много приятели. Жалко, че не случи по-хубав ден! А вие трябва да изпиете още едно и право в леглото.
— Тъй ще е — каза Адам. — Чувствам се по-добре, по-спокойно.
— Бива си го! Ще ви спаси от някоя пневмония. — След като му наля втора чаша, той измъкна иззад тезгяха мокра кърпа. — Да поизбършете малко тая кал — рече той. — На погребение не е много весело, но когато и дъждът те накваси, става наистина доста тъжно.
— Заваля, когато свърши — каза Адам. — Намокрих се на връщане.
— Да ви дам една стаичка тук? Лягате, пращам ви още една чаша и на сутринта ви няма нищо.
— Така мисля да сторя — рече Адам. Усещаше кръвта си да го щипе по страните и да сгрява ръцете му, сякаш в тялото му се разливаше някаква чужда топла течност. След малко топлината стопи онова прикрито от студа ъгълче, в което бе подредил забранените си мисли, и мислите плахо излязоха на повърхността като деца, които не са сигурни как ще ги посрещнат. Адам пое мократа кърпа и се наведе да почисти крачолите си. Кръвта му нахлу в слепоочията. — Мога да изпия още една чаша.
— Ако е за простудата, това ви стига — рече мистър Лапиър.
— Но ако просто ви се пие, останал ми е малко ром „Джамайка“, отлежал. Препоръчвам ви го чист, без нищо. Петдесетгодишен е! Водата би му убила аромата.
— Просто искам да пийна — рече Адам.
— И аз ще пия един с вас. От месеци не съм отварял това шише. Не се търси много. В нашия град хората пият уиски.
Адам обърса обущата си и захвърли кърпата на пода. Надигна тъмния ром и се задави. Тежката и силна напитка се завъртя из цялата му глава със сладостния си аромат и се стовари в носа му като удар. Помещението сякаш се наведе встрани и след това наново се изправи.
— Добър е, нали? — попита мистър Лапиър. — Но те сваля като нищо. Повече от един не мога да изпия, освен, разбира се, ако човек не иска именно да го свали. Има някои, правят го.
Адам облегна лакти на масата. Усети, че ще го обземе словоохотливост, и поривът го уплаши. Гласът му прозвуча като чужд, а изречените думи направо го смаяха.
— Не идвам особено често — каза той. — Знаете ли къде е заведението на Кейт?
— Исусе! Този ром бил по-силен, отколкото предполагах — рече мистър Лапиър и продължи строго: — Живеете в ранчо, нали?
— Да. Имотът ми е край Кинг Сити. Казвам се Траск.
— Приятно ми е. Женен ли сте?
— Не, сега не.
— Вдовец?
— Да.
— Идете при Джени. Оставете Кейт! Там не е за вас. Джени е тук, до мен. Идете там и ще получите всичко, от каквото се нуждаете.
— Тук, до вас?
— Да, разбира се. Тръгвате на изток, пряка и половина, и свивате вдясно. Всеки ще ви каже къде е.
Езикът на Адам бе надебелял.
— А какво е при Кейт?
— Идете при Джени — настоя мистър Лапиър.
3
Беше кална и ветровита вечер. Улица „Кастровил“ тънеше в дълбока лепнеща кал, а китайският квартал бе така наводнен, че обитателите му бяха прехвърлили дъски през тясната уличка, разделяща техните бордеи. Облаците в притъмнялото небе бяха сиви като плъхове, въздухът бе не влажен, а усоен. Разликата според мен е в това, че влагата пада отгоре, докато усоят се надига от гнилоч и разложение. Следобедният вятър бе оставил въздуха пронизващ и начупен. Беше достатъчно студено, за да проветри главата на Адам от рома, без да възвръща стеснението му. Забърза се по непокритите пешеходни пътеки с прикован в земята поглед, да избягва локвите. Уличката бе осветена единствено от мъждукащия предупредителен фенер на железопътния прелез и малкия глобус с въглеродна жичка, който гореше пред входа на Джени.
Адам помнеше указанията. Отмина още две къщи и за малко да пропусне третата — тъмните храсти пред нея бяха високи и неподкастрени. Надникна през дворната врата към тъмната веранда, бавно отвори и продължи по обраслата пътека. В полумрака забеляза, че верандата е полусрутена и хлътнала, а стъпалата — разковани. Боята върху дъсчените стени бе отдавна изчезнала, за градината не се полагаха никакви грижи. Ако не бяха ивиците светлина по ръбовете на пуснатите завеси, би отминал, вземайки къщата за изоставена. Дъските на стъпалата щяха сякаш да се продънят от тежестта му, а подът на верандата изскърца, когато я прекоси.
Вратата се открехна — той видя, че някаква неясна фигура държи бравата. Обади се мек глас:
— Няма ли да заповядате?
Приемната се осветяваше от малки крушки под розови абажури. Под нозете си Адам усети мек килим. Видя блясъка на полираната мебел и сиянието на картини в златни рамки. Тутакси доби впечатлението за богатство и порядък. Гласът каза:
— Трябвало е да облечете тренчкот. Познаваме ли ви?
— Не, не ме познавате — отвърна Адам.
— Кой ви праща?
— Един човек от хотела. — Адам се взря в момичето. Беше облечена в черно, без никакви украшения. Имаше остро лице, красиво и остро. Помъчи се да се досети на какво животно, на какъв нощен звяр му заприлича. Напомняше някакво потайно и хищно животно.
— Ако искате, ще застана до някоя лампа — каза момичето.
— Няма нужда.
Тя се засмя.
— Седнете, ей там. Дошъл сте тук за нещо, нали? Ако ми кажете какво ви трябва, ще повикам подходящо момиче. — Ниският глас криеше добре пресметната, суха сила. Подбираше думите си, както се берат цветя в многоцветна градина, без припряно бързане. От това Адам се почувства глупаво.
— Искам да видя Кейт — изтърси той.
— Мис Кейт сега е заета. Очаква ли ви?
— Не.
— Нали знаете, и аз мога да се погрижа за вас.
— Мен ми трябва Кейт.
— Можете ли да ми кажете защо?
— Не.
Гласът на момичето стана като острие, наточено на брус.
— Не можете да я видите. Заета е. Ако не искате момиче или нещо друго, по-добре да си вървите.
— Добре, няма ли да й кажете, че съм дошъл?
— Тя познава ли ви?
— Не зная. — Почувства, че куражът му го напуска. Долови познатата студенина. — Не зная. Но не бихте ли предали, че я търси Адам Траск? Тя ще реши дали се познаваме или не.
— Ясно. Ще й предам.
Тя се приближи тихо до една врата вдясно и я отвори. Адам чу няколко заглушени думи, през вратата погледна някакъв мъж. Момичето бе оставило вратата отворена, за да знае Адам, че не е сам. В едната страна на стаята, над някакъв портал, висеше тежка завеса. Момичето разтвори дълбоките дипли и се скри. Адам се облегна в стола. С крайчеца на очите си видя мъжката глава — надникна и се отдръпна.
Стаята на Кейт бе подредена така, че да създава удобство и експедитивност. С нищо не напомняше стаята, в която бе живяла Фей. Стените бяха облепени с шафранена коприна, драпериите се спускаха в ябълковозелено. Беше стая на коприната: дълбоки кресла, тапицирани с копринени възглавници, лампи с копринени абажури, широко легло в другия край, покрито с лъскав бял сатен и грамада от исполински възглавници. По стените нямаше никакви картини или фотографии, нищо лично. Върху абаносовата тоалетна масичка до леглото нямаше нито шишенца, нито пулверизатори; блясъкът й се отразяваше в едно тройно огледало. Килимът бе стар, плътен — китайски килим с ябълковозелен дракон на оранжев фон. Единият ъгъл представляваше спалня, средата бе за официални срещи, в другия край бе оформен кабинет — картотека от златист дъб, голям сейф, черен със златни букви, писалище с ролетков похлупак и двойна лампа със зелен сенник, а зад него — един обикновен и един въртящ се стол.
Кейт седеше на въртящия се стол зад писалището. Бе все още красива. Отново бе с руси коси. Устата — малка и твърда, както винаги с повдигнати ъгълчета. Но очертанията й вече не бяха така остри. Раменете й се бяха налели, затова пък ръцете се бяха набръчкали и отслабнали. Страните й бяха закръглени, кожата под брадичката — набрана. Имаше все така малки гърди, но стомахът издаваше посъбрала се тлъстина. В бедра бе още тясна, ала краката и стъпалата изглеждаха уплътнени, над ниските обувки се издуваха наедрели прасци. През чорапите й едва-едва се забелязваха ръбовете на ластични бандажи, които трябваше да притискат вените. Въпреки това бе хубава и спретната. Остарели бяха само ръцете, дланите и пръстите лъщяха корави, а отгоре се бяха набраздили, изпъстрени с кафяви петънца. Носеше строга тъмна рокля с дълги ръкави, на която контрастираха единствено белите дантели, разцъфтели около врата и китките. Почти невидима беше следата, оставена от годините. Човек, който я вижда често, едва ли би открил каквато и да е промяна. По страните й нямаше бръчки, очите и бяха все тъй остри и безизразни, носът — изящен, устните — тънки и решителни. Белегът на челото почти не личеше, бе покрит с пудра с цвета на кожата й.
Кейт преглеждаше сноп снимки в еднакъв формат, всички направени с един и същ фотоапарат и почти побелели от магнезиевата светкавица. И макар действащите лица във всяка снимка да бяха различни, в позите им се забелязваше отегчително сходство. Нито едно от женските лица не беше обърнато към обектива. Кейт подреди снимките на четири купчинки и пъхна всяка в плик от дебела кафява хартия. Когато на вратата се почука, постави пликовете в една от клетките на писалището.
— Влез! О, Ева, влез. Доведе ли го?
Преди да отговори, момичето се приближи до масата. Тук, на по-силната светлина, лицето й се изписа напрегнато, с блестящи очи.
— Нов е. Непознат. Казва, че искал да се види с вас.
— Знаеш, Ева, че не може. Ти си наясно кой може да идва при мене.
— Казах му. Твърди, че навярно ви познавал.
— Добре де, кой е той?
— Едър, висок като върлина, леко пийнал. Казва, че се наричал Адам Траск.
Кейт не трепна и не издаде звук, ала Ева схвана, че вестта е попаднала, където трябва. Кейт бавно сви пръстите на дясната си ръка, а лявата се проточи като хилава котка към ръба на писалището. Притихна, сякаш затаи дъх. Ева се разтрепера. Мисълта й прескочи към чекмеджето в скрина й, където се намираше спринцовката за подкожни инжекции.
— Седни там, на големия стол, Ева — обади се най-сетне Кейт. Но момичето не помръдна и Кейт я шибна с една-едничка дума: — Сядай! — Ева се сви и отиде на креслото. — Не си хапи ноктите! — Ръцете на Ева се отделиха и увиснаха на страничните облегалки. Кейт се втренчи в стъкления зелен сенник на лампата, след това се размърда така внезапно, че Ева подскочи и сгърчи устни. Кейт издърпа чекмеджето и извади едно хартиено пакетче. — Вземи! Иди си в стаята и се оправяй! Но не го взимай всичкото. Не, не ти вярвам — Кейт тръсна пакетчето и го разкъса на две. Преди да подгъне краищата на едната половинка, която подаде на Ева, от нея изръси малко бял прашец. — Бързай сега! Като слезеш долу, кажи на Ралф, че му нареждам да стаи в хола, за да чува звънеца, но не и гласовете. И го наблюдавай да не се промъкне по-наблизо. Ако се звънне… не, кажи му… не, всъщност да постъпи, както си знае. След това доведи мистър Адам Траск.
— Ще се справите ли, мис Кейт?
Кейт не отмести поглед от нея, докато Ева не се обърна. След това викна подире й:
— Другата половинка ще получиш веднага щом той си отиде. Бързай сега!
Когато вратата се затвори, Кейт отвори дясното чекмедже на бюрото и извади револвер с късо дуло. Откачи цилиндъра, прегледа патроните, отново го затвори и го остави върху писалището, след което го покри с лист хартия. Угаси едната лампа и се настани на стола, скръствайки ръце на масата пред себе си. Когато се похлопа, извика:
— Влезте — едва разлепвайки устни.
В очите на Ева личеше влага, беше успокоена.
— Ето го — рече тя и затвори вратата зад Адам.
Той се огледа набързо и видя Кейт, седяща тихо зад бюрото си. Вторачи се в нея и бавно пристъпи напред. Ръцете й се разтвориха и дясната се протегна към листа. Студени и безизразни, очите й не се откъсваха от неговите. Адам видя косата й, белега, устните, набраздената шия, ръцете, раменете и плоските гърди и дълбоко въздъхна. Ръката на Кейт за миг потрепна.
— Какво искаш? — попита тя.
Адам седна на стола пред писалището. Идеше му да извика от облекчение, но се сдържа и каза:
— Сега нищо. Просто исках да те видя. Сам Хамилтън ми каза, че си тук.
В момента, когато той седна, ръката й се успокои.
— Преди това не беше ли чувал?
— Не — каза той. — Не бях чувал. В началото за малко да се побъркам, но сега ми няма нищо.
Кейт се отпусна и се усмихна, показвайки дребните си зъби и дългите кучешки, остри и бели.
— Уплаши ме — каза тя.
— Защо?
— Отде да знам какво си намислил.
— И аз не знаех — рече Адам, продължавайки да я наблюдава, сякаш не вижда жив човек.
— Дълго време те очаквах, но като не дойде, помислих, че съм те забравила.
— Аз не съм те забравил — каза той. — Но сега мога.
— Какво искаш да кажеш?
Адам се засмя ласкаво.
— Искам да кажа, че сега те виждам. Знаеш ли, май Самуел ми беше казал, че никога не съм те бил виждал. Вярно е. Помня ти лицето, но никога не съм го виждал. Сега мога да го забравя.
Устните й се притиснаха и се изправиха, раздалечените очи се свиха от жестокост.
— Мислиш, че можеш?
— Зная, че мога.
Тя промени тактиката.
— Може и да не се наложи. Ако всичко при тебе е наред, бихме могли да се съберем.
— Не мисля така — рече Адам.
— Ти беше такъв глупак — каза тя. — Като дете. Не знаеше какво да правиш със себе си. Сега мога да те науча. Изглеждаш ми вече мъж.
— Ти ме научи — рече той. — Беше един доста тежък урок.
— Ще пийнеш ли нещо?
— Да.
— По дъха те усещам, пил си ром. — Изправи се и донесе от шкафа бутилка и две чаши. Обръщайки се, откри, че той гледа напълнелите й глезени. Внезапното раздразнение обаче не измести усмивчицата от устните й. Шишето и чашите остави на кръглата масичка насред стаята и наля ром. — Ела, седни тук — рече тя, — по-удобно е. — Отивайки към креслото, той спря очи на закръгления й корем и тя улови погледа му. Подаде му чашата, седна и скръсти ръце на гърдите си. Седна и той с чашата в ръка. — Пий — подкани го тя, — ромът е много хубав.
Той се усмихна с усмивка, която никога не беше виждала.
— Когато Ева ми каза, че си дошъл, отпървом помислих да те изхвърля.
— Щях да се върна — каза той. — Трябваше да те видя. Не че не повярвах на Самуел, но просто да се уверя.
— Пий си рома — напомни тя. Той погледна нейната чаша.
— Нали не мислиш, че искам да те отровя?… — Млъкна ядосана, че е изрекла това. Усмихвайки се, той все така гледаше чашата й. Гневът й изби по лицето. Вдигна чашата и я докосна с устни. — От алкохола ми става лошо. Никога не пия. Отравя ме. — Стисна уста и прехапа долната си устна. Адам все така се усмихваше. Гневът й растеше, повече не можеше да се владее. Изпи рома на един дъх, закашля се, очите й се насълзиха. Обърса ги с опакото на ръката си. — Не ми вярваш особено — каза тя.
— Не ти вярвам — вдигна си чашата, отпи, сетне стана и напълни отново чашите.
— Повече няма да пия — разтревожена рече тя.
— Никой не те кара. Изпивам и тази и тръгвам.
Хапещият спирт бе прогорил гърлото й. Тя усети в себе си онова разбъркване, което я плашеше.
— Не ме е страх от тебе. От никого не ме е страх — каза тя и изля в гърлото си втората чаша.
— Нямаш никакво основание да се боиш от мене — каза Адам. — Сега можеш да ме забравиш. Впрочем ти каза, че си го сторила. — Усещаше победоносна топлина и сигурност, по-добре не бе се чувствал от години. — Дойдох за погребението на Сам Хамилтън. Прекрасен човек беше той. Ще ми липсва. Помниш ли, Кати, той ти помогна при раждането на близнаците.
Алкохолът бушуваше в Кейт. Тя му се съпротивляваше и тази съпротива се изписваше на лицето й.
— Какво ти става? — попита Адам.
— Казах ти, че ми е като отрова. Че ми става зле.
— Не можех да избирам — спокойно каза той. — Навремето ти стреля в мен. Знам ли какво още си направила.
— За какво намекваш?
— Чух за някакъв скандал — рече той. — Някакъв долен скандал.
За миг тя бе забравила, че волята й води борба с настъпващия алкохол — битката бе вече загубена. Червенината бе навлязла и в мозъка й, страхът бе изчезнал и на негово място застана непредпазливата жестокост. Тя сграбчи бутилката и напълни чашата си. Наложи се Адам да се надигне, за да налее в своята. Обладало го бе съвършено чуждо за него чувство. Виждаше у нея неща, които го задоволяваха. Хареса му да я гледа как се бори със себе си. Хубаво беше да я накаже, но трябваше да бъде и нащрек. „Трябва да внимавам — рече си той. — Да не говоря много!“ А на глас каза:
— През тия години Сам Хамилтън се оказа чудесен приятел. Много ще ми липсва.
Тя бе разляла рома и ъглите на устата й лъщяха мокри.
— Аз го мразех — каза тя. — Да можех, щях да го убия.
— Че защо? Беше любезен с нас…
— Той… той успя да надникне в мен.
— А защо не? Той надникна и в мен и с това ми помогна.
— Мразя го! — повтори тя. — Доволна съм, че е умрял.
— Щеше да е по-добре аз да бях надникнал в тебе.
— Ти си глупак. — Устните й се свиха. — Тебе не мразя. Ти си просто един слаб глупак. — С повишаването на нейното напрежение той изпадаше във все по-уютно спокойствие. — Седнал там и се хили! — викна тя. — И си мислиш, че си свободен, нали? Няколко чашки и си въобразяваш, че си мъж! Пръста си само да помръдна и ще ми дойдеш да хленчиш и да пълзиш на четири крака. — Чувството й за власт се бе развързало, напуснала я беше лисичата предпазливост. — Зная те аз! Познавам ти бъзливото сърце! — Адам продължаваше да се усмихва. Опита питието си, което й напомни пак да си напълни чашата. Гърлото на шишето издрънча в стъклото. — Имах нужда от тебе, когато бях наранена. Но ти се оказа помия. И когато вече не се нуждаех от тебе, помъчи се да ме спреш. Махни тая грозна, самодоволна усмивка от сурата си!
— Питам се какво толкова ненавиждаш.
— Питаш се значи? — Предпазливостта й почти окончателно се изпари. — Това не е ненавист, а презрение. Още като малка разбрах какви глупави лъжци са те, майка ми и баща ми, които се правеха на много добрички. А не бяха, знаех ги аз. Карах ги да правят каквото си поискам. Винаги съм могла да карам хората да направят каквото искам. Не бях още порасла, когато накарах един човек да се самоубие. И той се правеше на много добър, ама единствената му цел беше да спи с мене, малкото момиче.
— Казваш, че се е самоубил. Значи нещо страшно го е огорчило.
— И той беше глупак — отсече Кейт. — Нали го чух как се молеше на вратата. Цяла нощ се смях.
— Не бих желал да зная, че съм отнел някому белия свят — каза Адам.
— Защото си глупав. Помня как говореха. „Нали е прекрасна, малката, сладката, душица!“ А никой не ме познаваше. Карах ги да скачат през обръч, но нито веднъж не се усетиха.
Адам пресуши чашата си. Чувстваше се отдалечен, но съсредоточен. Стори му се, че вижда как поривите й пъплят като мравки и той ги разчита. Обзе го онова чувство на дълбоко разбиране, което алкохолът често дава.
— Няма значение харесвала ли си Сам Хамилтън — каза той. — Аз установих, че е мъдър. Помня, веднъж бе рекъл, че жена, която знае всичко за мъжете, обикновено знае добре само една част, докато останалите й убягват, но това не значи, че те не съществуват.
— Той беше лъжец и лицемер — изплю Кейт. — Лъжците най-много ги мразя, а всички са лъжци. Това е! Обичам да ги изобличавам, да натривам носовете им със собствената им гадост.
Адам вдигна вежди.
— Да не искаш да кажеш, че на този свят има само зло? Само безумие?
— Точно това искам да кажа.
— Не вярвам — спокойно каза Адам.
— Ти не вярваш! Той не вярвал! — Помъчи се да го имитира.
— Искаш ли да ти го докажа?
— Не можеш — рече той.
Тя скочи, изтича до писалището и донесе кафявите пликове.
— Погледни тук!
— Не желая.
— Тогава ще ти покажа. — И тя извади една снимка. — Виж тук! Този е щатски сенатор. Има намерение да се кандидатира за Конгреса. Виж му дебелото шкембе! Циците му са като на жена. И обича да го налагат с камшик. Тази черта виждаш ли я? Следа от камшик. Виж му само израза! Има жена и четири деца и ще се кандидатира за Конгреса! Не вярваш! Виж тука! Тая бяла медуза е съветник. Този грамаден и червен швед притежава ранчо край Бланко. А я тук! Това е професор от университета в Бъркли. Идва чак дотук, за да го плискаме с мръсотия от тоалетната. Професор по философия! Погледни тоя! Той е проповедник на Светото писание и по-малък брат на Исус. За да получи каквото искал, палел къщи. Сега му го предлагаме по друг начин. Виждаш ли този запален кибрит под кльощавата му кълка?
— Не искам да ги гледам. — рече Адам.
— Да, но ги видя. И не вярваш! Ще те накарам да ми се молиш, за да те пуснем тук! Ще те накарам срещу месечината да завиеш! — Тя се мъчеше да му наложи волята си, но разбираше, че той е много далеч и е свободен. Яростта й се сгъсти в отрова.
— Никой не е могъл да избяга — меко каза тя. Очите й бяха плоски и студени, но с нокти дереше тапицерията на креслото, късаше и разнищваше коприната.
Адам въздъхна.
— Ако имах такива снимки и тия хора знаеха това, нямаше да съм сигурен дали животът ми е в безопасност — рече той.
— Предполагам, че една такава снимка може да съсипе целия живот на един човек. Не е ли опасно за тебе?
— За дете ли ме вземаш? — попита го тя.
— Вече не — каза Адам. — Почвам да мисля, че човешкото в теб е извратено, а може би няма и нищо човешко.
— Може би позна — усмихна се тя. — Да не мислиш, че искам да бъда човек? Виж само тия снимки! По-добре да съм куче, отколкото човек. Но аз не съм куче. И съм по-умна от хората. Нищо не могат да ми направят. Не се безпокой опасно ли е. — Замахна с ръка към картотеката. — Там имам сто красиви снимки и тия мъже знаят, че ако нещо ми се случи, каквото и да е, по пощата веднага ще тръгнат сто писма с по една снимка и всяко писмо ще стигне там, където най-много ще навреди. Не, никой нищо не може да ми стори.
— Да допуснем — каза Адам, — че с теб се случи нещастие, че се разболееш…
— Няма значение — рече тя и се наведе към него. — Ще ти кажа една тайна, никой от тия мъже не я знае. След няколко години заминавам. И махна ли се, писмата, така или иначе, ще бъдат пуснати. — И се облегна засмяна назад.
Адам потръпна. Вгледа се по-внимателно в нея. Изразът и смехът й бяха детински, невинни. Изправи се и си наля още малко ром. Бутилката бе на свършване.
— Знам какво мразиш. Мразиш у тях нещо, което не можеш да разбереш. Ти не мразиш злината им. Мразиш у тях доброто, до което не можеш да се докопаш. Чудя се в крайна сметка какво искаш.
— Ще имам толкова пари, колкото са ми необходими. Ще замина за Ню Йорк и няма да остарея. Не съм стара. Ще си купя къща, хубава къща в хубав квартал, ще наема чудесна прислуга. А първо ще издиря един човек, стига да е жив, и много бавно, с огромно старание да боли, ще му отнема живота. Ако го изпипам добре, преди да умре, той ще полудее.
Адам тупна нетърпеливо крак.
— Глупости. Това не може да е вярно. Побъркана история. Всичко е измислица. На нищо не ти вярвам.
— Помниш ли как ме видя първия път? — попита тя. Лицето му се помрачи.
— О, Господи, помня.
— Помниш ли счупената ми челюст, разцепените устни и липсващите зъби?
— Помня. Но не искам да си спомням.
— Най-голямата наслада ще ми бъде да намеря човека, който извърши това — каза тя. — А след това… ще има и други наслади.
— Трябва да тръгвам — рече Адам.
— Не си отивай, мили — спря го тя. — Не си отивай сега, любов моя. Чаршафите ми са от коприна. Искам да ги усетиш с кожата си.
— Шегуваш се.
— Съвсем не, любов моя. Теб в любовта много не те бива, но ще те науча. Аз мога да те науча. — Изправи се несигурна и сложи ръка на рамото му. Лицето й му се стори свежо и младо. Наведе очи към ръката й — видя, че е сбръчкана като бледа маймунска лапа, и се отдръпна с отвращение.
Тя долови жеста му и устата й се вкамени.
— Не разбирам — каза той. — Зная, но не мога да повярвам. И зная, че на сутринта ще ми се струва невероятно. Ще бъде като кошмарен сън. Не, не, това не може да бъде сън. Защото не съм забравил, че си майка на синовете ми. Ти дори не попита за тях. Ти си майка на синовете ми.
Кейт подпря лакти на коленете си и обхвана брадата си с длани тъй, че пръстите покриха изострените й уши. Очите й светнаха от тържество. Заговори с подигравателно нежен глас:
— Глупакът винаги пропуска нещо, открих го още като малка. Аз съм майка на синовете ти. Твоите синове? Майката съм аз, да, но отде знаеш ти ли си бащата?
Адам раззина уста.
— Кати, какво значи това?
— Казвам се Кейт. Слушай, скъпи, и помни! Колко пъти съм те пуснала достатъчно близо до себе си, за да ми направиш деца?
— Ти беше изранена — каза той, — страхотно изранена.
— Веднъж — прекъсна го Кейт, — само веднъж.
— Бременността не ти понесе — запротестира той, — беше ти тежко.
Тя му се усмихна невинно.
— За брат ти обаче не бях толкова изранена.
— За брат ми?
— Забрави ли Чарлз?
— Дявол си ти — засмя се Адам. — И си мислиш, че ще повярвам някакви истории с брат ми?
— Все едно ще повярваш ли — рече тя.
— Не го вярвам — каза той.
— Ще го повярваш! Първо ще се зачудиш, сетне ще се разколебаеш. И ще си спомниш Чарлз, всичко за него. Бих могла да обикна Чарлз. Донякъде приличаше на мен.
— Нищо подобно.
— Ще си припомниш — продължи тя. — Някой ден сигурно ще си спомниш един чай, който ти е нагарчал. Ти ми изпи лекарството погрешка, нали помниш? И спа, както никога не си спал, събуди се късно и главата ти тежеше, нали?
— Ти беше в ужасно състояние, за да скроиш нещо подобно.
— Аз мога всичко — каза тя. — А сега, любов моя, събличай си дрехите. Пък аз ще ти покажа на какво още съм способна.
Адам притвори очи и главата му се завъртя от рома. После ги отвори и енергично поклати глава.
— Няма никакво значение, дори да е вярно — продума той. — Няма никакво значение. — И внезапно се разсмя, защото схвана, че наистина е така. Изправи се доста рязко, но се наложи да се задържи за облегалото, за да устои на замайването. Кейт подскочи и хвана лакътя му с две ръце.
— Да ти помогна да си свалиш палтото.
Адам изви ръка да се освободи от дланите й, като че по тях течеше ток. Олюлявайки се, отправи се към вратата.
В очите на Кейт блесна необуздана омраза. Тя извика, нададе продължителен и пронизителен животински крясък. Адам спря и се обърна към нея. Вратата се отвори с гръм. Биячът на заведението направи три крачки, спря, завъртя се с цялата си тежест и юмрукът му улучи Адам под ухото. Адам се строполи.
— С ботушите! — изкрещя Кейт. — Друсни му един с ботушите!
Ралф се приближи до падналия човек и премери разстоянието, но забеляза, че отворените очи на Адам са приковани в него. Обърна се раздразнено към Кейт.
— Казах да му друснеш един с ботушите — ледено рече тя. — Размажи му физиономията.
— Но той не се съпротивлява — каза Ралф. — Капчица сила не му е останала.
Кейт седна, дишайки през устата. Ръцете й се сгърчиха в скута.
— Мразя те, Адам — каза тя. — Мразя те за първи път. Мразя те! Чуваш ли, Адам, мразя те!
Адам понечи да седне, падна назад и пак се опита. Вече приседнал, вдигна очи към Кейт.
— Няма никакво значение — каза той. — Никакво значение. Изобщо никакво значение. — Застана на колене и се подпря на пода върху сгънатите си пръсти. — Знаеш ли, обичал съм те повече от всичко на света. Наистина. Беше тъй силно, че ми трябваше много, за да го убия в себе си.
— Ще се върнеш ти — каза тя, — ще пълзиш, ще си влачиш корема по пода и ще се молиш, ще просиш!
— Искате ли сега един ботуш, мис Кейт? — попита Ралф. Тя не му отговори. Адам продължи към вратата много бавно, старателно пазейки равновесие. Ръката му едва напипа рамката й.
— Адам! — извика Кейт.
Той се обърна едва. Усмихна й се, както човек би се усмихнал на един спомен. Сетне излезе и внимателно затвори. Кейт остана, вперила поглед във вратата. В очите й нямаше нищо.
Глава 26
1
Във влака, който го връщаше от Салинас в Кинг Сити, Адам Траск се намираше в някаква мъглявина от неясни очертания, звуци и багри. Не беше в състояние да проследи каквато и да било мисъл в главата си.
Сигурен съм, че в човешкото съзнание съществуват способи, чрез които в тъмните му дълбини се разглеждат, отхвърлят или приемат всякакви въпроси. Подобна дейност понякога задейства възможности, каквито човек не знае, че притежава. Колко често заспиваме тревожни, изпълнени с болка, без да съзнаваме каква е била причината за това състояние, а на сутринта пред нас е ясно, откриват се нови посоки и това е може би резултат от тези скрити разсъждения. Има пробуждания, когато в кръвта ни клокочи възторг, стомахът и гърдите са изопнати и наситени с радост, а мисълта с нищо не подсказва какво е било оправданието или причината.
Погребението на Самуел и разговорът с Кейт би трябвало да натъжат и огорчат Адам, но това не стана. От мрачното вълнение бе израсло въодушевление. Чувстваше се млад, свободен, пропит от ненаситна празничност. Вместо да отиде направо в хана, където бе оставил коня и двуколката си, отправи се към новия гараж на Уил Хамилтън. Свари го да седи в остъклената си канцелария, откъдето следеше работата на монтьорите си, без да чува грохота на работилницата. Коремът на Уил бе започнал богато да расте. Тъкмо преглеждаше една реклама за пури, внасяни направо и често от Куба. Смяташе, че тъжи за починалия си баща, но не беше така. Имаше само някакви дребни неприятности с Том, който от погребението бе заминал за Сан Франциско. Струваше му се, че е много по-достойно да потънеш в работа, каквото бе неговото намерение, а не в алкохол, както вероятно бе постъпил Том.
С влизането на Адам вдигна поглед и му направи знак с ръка да се настани в един от големите кожени фотьойли, поставени, за да приспиват клиентите, щом видят размера на сметката, която трябва да платят. Адам седна.
— Не помня предадох ли ти своите съболезнования.
— Лоша работа — рече Уил. — Ти беше ли на погребението?
— Бях — каза Адам. — Не знам известно ли ти е какво изпитвах към баща ти. Научи ме на неща, които никога няма да забравя.
— Всички го уважаваха — каза Уил. — На гробищата имаше повече от двеста души. Представи си, над двеста души!
— Такъв човек не може истински да умре — рече Адам, комуто откритието току-що бе дошло. — Не мога да си представя, че е умрял. Сега ми се струва още по-жив отпреди.
— Вярно е — съгласи се Уил, за когото не беше вярно. За Уил Самуел си бе мъртъв и толкова.
— Спомням си какво казваше — продължи Адам. — Когато го е казвал, не съм слушал внимателно, но сега нещата се връщат и сякаш го виждам, като говори.
— Вярно е — повтори Уил. — И аз си мислех същото. Прибираш ли се горе?
— Да. Но реших да намина, намислил съм да купя автомобил.
Отношението на Уил едва забележимо се промени, обзе го невидима бдителност.
— Бях готов да се закълна, че ти си последният човек в долината, който би си купил автомобил — подхвърли той и с полупритворени очи зачака отзвука у Адам.
— Струва ми се, заслужил съм си го — засмя се Адам. — И сигурно баща ти е виновен за тази промяна.
— Как по-точно?
— Да знаех, да ти го обясня! Както и да е, дай да поговорим за автомобила.
— Веднага ще ти разкрия цялата картина — рече Уил.
— Истината е, че едва смогвам да доставя достатъчно коли за всички поръчки. Няма какво, цял списък от желаещи.
— Така ли? Ами значи трябва да впишеш и мене.
— С удоволствие, мистър Траск, но… — Уил се поколеба.
— Но ти беше толкова близък на семейството, че… виж к’во, ако някой се откаже, веднага отиваш по-напред в списъка.
— Много любезно от твоя страна — каза Адам.
— А как ще искаш да уредим въпроса?
— Тоест?
— Ами мога да ти уредя да го изплащаш на месечни вноски.
— Така не излиза ли по-скъпо?
— Разбира се, има лихва, както и такса за доставката. Някои смятат, че е по-удобно.
— Мисля да платя в брой — каза Адам. — Няма смисъл да се протака.
— Малцина мислят така — захили се Уил. — И освен туй ще дойде ден, когато от продажбата в брой ще мина в загуба.
— За това изобщо не се досетих — рече Адам. — Нали все пак ще ме запишеш в списъка?
Уил се наведе към него.
— Мистър Траск, ще те пиша пръв. Ще получиш първия автомобил, който пристигне.
— Благодаря ти.
— Моля ти се, щом е за тебе…
— Държи ли се майка ти? — попита Адам.
Уил се облегна назад и на лицето му грейна предана усмивка.
— Забележителна жена е тя — каза той. — Като канара! Помня какви тежки времена сме преживели, никак не бяха малко. Баща ми не беше особено нагодлив човек. Или ще се носи в облаците, или ще се зарови в някоя книга. Всъщност майка ми беше тази, която ни обединяваше и която не допусна Хамилтънови да постъпят в бедняшкия приют.
— Чудесна жена! — каза Адам.
— Не само чудесна. Силна. Стъпила с двата крака на земята, като мощен стълб. Ти не отиде ли при Олив след погребението?
— Не, не отидох.
— Дойдоха повече от сто души. И майка ми опече за всички кокошки, та никой да не остане гладен.
— Не думай!
— Няма какво, така беше. И като си помислиш, че покойникът е собственият й съпруг!
— Забележителна жена! — Адам повтори думите на Уил.
— И практична. Знае си, че трябва всички да нахрани, и ги нахрани.
— Вярвам, че ще се оправи, все пак голяма загуба е за нея.
— Ще се оправи! — потвърди Уил. — И всички ни ще надживее, такава дребничка, каквато я гледаш.
Подкарал обратно към ранчото си, Адам установи, че забелязва неща, които с години не бе виждал. Видя дивите цветя в гъстата трева, видя червените крави по планинските склонове катереха се по леснодостъпните пътеки и пасяха в движение. Като наближи своята земя, Адам изпита такова внезапна и остро задоволство, че се залови да го разнищи. Ненадейно се хвана, че повтаря на глас в ритъма на клопащите конски копита: „Свободен, свободен! Тревогата свърши! Свободен! Без нея! Най-сетне без нея! О, Боже велики! Свободен!“
Протегна ръка и обра сребристосивите листа на поникналия покрай пътя градински чай. Пръстите му залепнаха от сока помириса острия пронизващ аромат и го вдъхна дълбоко в дробовете си. Беше доволен, че се прибира у дома. Дощя му се да види дали за двата дни, в които го е нямало, близнаците не са порасли. Дощя му се да ги види.
— Аз съм свободен, нея вече я няма! — пропя той.
2
Ли се показа от къщата да посрещне Адам и застана до главата на коня, докато Адам се смъкне от двуколката.
— Как са момчетата? — заинтересува се Адам.
— Отлично. Направих им лъкове и стрели и слязоха на реката да бият зайци. Само дето не съм приготвил пещта.
— Тук всичко наред ли е?
Ли го изгледа с любопитство, за малко да възкликне, но се отказа.
— Как мина погребението?
— Много народ — рече Адам. — Имал е стотици приятели. Главата ми и сега не може да побере, че го няма.
— Моят народ погребва мъртъвците с тъпани, наоколо разхвърлят книжни ленти за заблуда на демоните и вместо цветя на гроба поставят печени прасенца. Ние сме народ, който си угажда, и винаги сме малко гладни. Освен това нашите демони не са от най-хитрите, можем да ги надхитряваме. А това вече е някакъв напредък.
— Мен ако питаш, на Самуел именно такова погребение щеше да му допадне — каза Адам. — Щеше да му е интересно. — Забеляза, че Ли го е зяпнал. — Отведи коня, Ли, и ела да запариш малко чай. Искам да си поприказваме.
Адам влезе в къщата и съблече черното одеяние. Усети сладостната, но сега отвратителна миризма на ром, която се отделяше от него. Смъкна от себе си всичко, взе гъбата и натри кожата си с яйчен сапун, да прогони от порите си тази смрад. Навлече чиста синя риза и гащеризон, пран, додето омекне, бледосин, почти избелял на коленете. Обръсна се бавно и тъкмо бе сресал коси, от кухнята се разнесе подрънкването на Ли около печката. Мина във всекидневната. Пред големия му стол Ли бе поставил на масата чаша и захарница. Адам погледна пердетата на цветя — от дълго пране цветовете бяха вече избелели. Чергите се бяха протрили, през линолеума в хола минаваше кафеникава пътека. Всичко това бе ново за него. Когато Ли внесе чайника, Адам рече:
— Ли, вземи си и ти една чаша. И ако ти е останало от онова питие, мога да близна малко. Снощи се напих.
— Вие пиян? — учуди се Ли. — Не мога да повярвам.
— Да, ама се напих. Тъкмо за това искам да ти разкажа. Видях, че ме наблюдаваш.
— Видяхте? — попита Ли и отиде в кухнята да си донесе чашата, стъклени чаши и камениновото шише с китайската ракия. Като се върна, поясни: — Опитвал съм я през последните години само с вас и с мистър Хамилтън.
— С нея ли кръстихме близнаците?
— Да, с нея. — Ли наля кипящия зелен чай. А когато Адам сложи в чашата си две лъжички захар, намръщи се.
Адам разбърка чая, следейки захарните кристалчета, които се стапяха в течността.
— Отидох да я видя — каза той.
— Помислих си го — призна Ли. — Впрочем не виждам как е могъл един мъж да чака толкоз време.
— Може да не съм бил мъж.
— И това ми мина през ума. Как е тя?
— Не го разбирам — бавно каза Адам. — Просто не вярвам, че на света може да има подобно същество.
— На вас, хората от Запада, това ви е лошото, че нямате демони, с които да си обяснявате нещата. След това ли се напихте?
— Не, преди и по време. Изглежда, ми трябваше за кураж.
— Но сега нищо ви няма.
— Нищо ми няма — съгласи се Адам. — За това искам да си поговорим. — Помълча и тъжно добави: — Ако беше по това време миналата година, щях да хукна за разговор със Сам Хамилтън.
— Изглежда, и у двама ни е останало по нещо от него — каза Ли. — Навярно това именно е безсмъртието.
— Сякаш се пробудих от някакъв сън — продължи Адам. — Очите ми се проясниха по необясним начин. От гърба ми падна огромен товар.
— Дори си служите с изрази, каквито би употребил мистър Хамилтън. Ще си изградя цяла теория за безсмъртните си роднини.
Адам пресуши чашата с черното питие и облиза устни.
— Сега съм свободен. И трябва някому да го кажа. Сега мога вече да живея със синовете си. Мога дори и за жена да помисля. Знаеш ли какво значи това?
— Да, знам. То се вижда и в очите ви, и в стойката ви. За такива неща човек не може да лъже. А момчетата ще ви се харесат и това зная.
— Поне ще си позволя да опитам. Ще ми капнеш ли още малко от шишето и още малко чай?
Ли му наля чай и вдигна чашата си. Адам продължи:
— Не разбирам как не си париш устата, като го пиеш толкова горещ.
Ли вътрешно се усмихна. Докато го гледаше, Адам проумя, че Ли вече не е млад човек. Кожата по страните му бе изопната и лъщеше като полирана. Околоочията му възпалени червенееха. Ли изучаваше тънката като мидена черупка чаша в ръката си и спомените му го караха да се усмихва.
— Може би сега, като сте свободен, ще освободите и мен.
— Какво значи това?
— Не може ли да ме пуснете да си отида?
— Защо не, разбира се, можеш да си отидеш. Не си ли щастлив тук?
— Мисля, че никога няма да разбера на какво викате щастие. За нас най-съкровеното е да си доволен, което навярно е тъкмо обратното.
— Така му викай тогава. Ти не си ли доволен при нас?
— Според мен — каза Ли — никой няма да е доволен, когато знае, че са му останали много несвършени неща, на които държи.
— Ти на какво държиш?
— Как да ви кажа, за едното вече е твърде късно. Исках да си имам жена и собствени синове. Сигурно ми се е щяло да предам глупостта, която у родителите минава за мъдрост, да я наложа на безпомощните си дечица.
— Не си толкова стар.
— О, физически, струва ми се, все още мога да стана баща. Не за това мисля аз. Много сериозно съм обвързан с една безмълвна настолна лампа. Знаете ли, мистър Траск, едно време и аз имах жена. Също като вас и аз си я бях измислил, само че моята живееше единствено в мисълта ми. Беше ми добра другарка в стаичката. Аз говоря, тя ме слуша, после тя ще заговори, ще ми разкаже всички случки от следобеда на една жена. Беше много красива, съчиняваше малки кокетни шеги. Сега обаче не зная бих ли я изслушвал. А не бих желал да е тъжна и самотна. Така че първият ми проект пропада.
— А какъв беше вторият?
— За него съм разговарял с мистър Хамилтън. Искам да открия книжарница в китайския квартал на Сан Франциско. Ще живея в задното помещение, а дните ми ще бъдат изпълнени с разговори и спорове. Бих искал да продавам от ония блокчета туш с издълбани по тях дракони от времето на династията Сун28. Дървените им кутийки са проядени от червеи, а тушът се прави от боров дим и едно лепило, което се извлича само от кожата на диви магарета. Наглед тушът е черен, но когато рисуваш с него, внушава на очите ти, убеждава те, че съдържа всички цветове на света. Току-виж, дошъл при мен някой художник, ще поспорим за това как се рисува, ще се пазарим за цената…
— Измисляш ли си всичко това? — попита Адам.
— Не. Щом вие сте добре и сте свободен, бих желал най-сетне да притежавам такава книжарничка. В нея ми се ще и да умра.
Адам дълго не продума, разбъркваше само захарта в поизстиналия си чай. Накрая рече:
— Смешна работа. Дощя ми се да си роб, за да мога да ти откажа. Естествено, че можеш да отидеш където поискаш. Дори ще ти заема пари за книжарницата.
— О, аз парите ги имам. От доста време ги имам.
— Никога не ми е хрумвало, че можеш да си отидеш. Приемал съм те като част от дома. — Адам изправи рамене. — Не можеш ли малко да изчакаш?
— За какво?
— Искам да ми съдействаш да се сближа с момчетата. Искам да сложа имота в ред, а може да го продам или да го дам под наем. Ще ми се да знам с колко пари съм останал и какво може да се направи с тях.
— Не ми ли поставяте капан? — попита Ли. — Желанията ми вече не са тъй силни, каквито бяха. Боя се, че мога да бъда разубеден или още по-лошо — да бъда задържан, само защото зная, че някой има нужда от мен. Моля ви, гледайте да не ви трябвам! От това по-страшна въдица за самотен мъж няма.
— Самотен мъж — повтори Адам. — Щом не съм помислил за това, значи сериозно съм бил изпаднал.
— Мистър Хамилтън знаеше — каза Ли. Вдигна глава и натежалите му клепачи пропуснаха само две искрици. — Ние, китайците, се държим в ръце, не показваме какво ни е на душата. Обичах го, този мистър Хамилтън. С ваше разрешение Утре бих желал да прескоча до Салинас.
— Прави каквото искаш — рече Адам. — Бог знае, за мен достатъчно си сторил.
— Искам да разхвърлям ленти против демоните — каза Ли. — И да поставя едно печено прасенце върху гроба на баща си.
Адам припряно се изправя, събори чаената си чаша, излезе и остави Ли.
1
Във влака, който го връщаше от Салинас в Кинг Сити, Адам Траск се намираше в някаква мъглявина от неясни очертания, звуци и багри. Не беше в състояние да проследи каквато и да било мисъл в главата си.
Сигурен съм, че в човешкото съзнание съществуват способи, чрез които в тъмните му дълбини се разглеждат, отхвърлят или приемат всякакви въпроси. Подобна дейност понякога задейства възможности, каквито човек не знае, че притежава. Колко често заспиваме тревожни, изпълнени с болка, без да съзнаваме каква е била причината за това състояние, а на сутринта пред нас е ясно, откриват се нови посоки и това е може би резултат от тези скрити разсъждения. Има пробуждания, когато в кръвта ни клокочи възторг, стомахът и гърдите са изопнати и наситени с радост, а мисълта с нищо не подсказва какво е било оправданието или причината.
Погребението на Самуел и разговорът с Кейт би трябвало да натъжат и огорчат Адам, но това не стана. От мрачното вълнение бе израсло въодушевление. Чувстваше се млад, свободен, пропит от ненаситна празничност. Вместо да отиде направо в хана, където бе оставил коня и двуколката си, отправи се към новия гараж на Уил Хамилтън. Свари го да седи в остъклената си канцелария, откъдето следеше работата на монтьорите си, без да чува грохота на работилницата. Коремът на Уил бе започнал богато да расте. Тъкмо преглеждаше една реклама за пури, внасяни направо и често от Куба. Смяташе, че тъжи за починалия си баща, но не беше така. Имаше само някакви дребни неприятности с Том, който от погребението бе заминал за Сан Франциско. Струваше му се, че е много по-достойно да потънеш в работа, каквото бе неговото намерение, а не в алкохол, както вероятно бе постъпил Том.
С влизането на Адам вдигна поглед и му направи знак с ръка да се настани в един от големите кожени фотьойли, поставени, за да приспиват клиентите, щом видят размера на сметката, която трябва да платят. Адам седна.
— Не помня предадох ли ти своите съболезнования.
— Лоша работа — рече Уил. — Ти беше ли на погребението?
— Бях — каза Адам. — Не знам известно ли ти е какво изпитвах към баща ти. Научи ме на неща, които никога няма да забравя.
— Всички го уважаваха — каза Уил. — На гробищата имаше повече от двеста души. Представи си, над двеста души!
— Такъв човек не може истински да умре — рече Адам, комуто откритието току-що бе дошло. — Не мога да си представя, че е умрял. Сега ми се струва още по-жив отпреди.
— Вярно е — съгласи се Уил, за когото не беше вярно. За Уил Самуел си бе мъртъв и толкова.
— Спомням си какво казваше — продължи Адам. — Когато го е казвал, не съм слушал внимателно, но сега нещата се връщат и сякаш го виждам, като говори.
— Вярно е — повтори Уил. — И аз си мислех същото. Прибираш ли се горе?
— Да. Но реших да намина, намислил съм да купя автомобил.
Отношението на Уил едва забележимо се промени, обзе го невидима бдителност.
— Бях готов да се закълна, че ти си последният човек в долината, който би си купил автомобил — подхвърли той и с полупритворени очи зачака отзвука у Адам.
— Струва ми се, заслужил съм си го — засмя се Адам. — И сигурно баща ти е виновен за тази промяна.
— Как по-точно?
— Да знаех, да ти го обясня! Както и да е, дай да поговорим за автомобила.
— Веднага ще ти разкрия цялата картина — рече Уил.
— Истината е, че едва смогвам да доставя достатъчно коли за всички поръчки. Няма какво, цял списък от желаещи.
— Така ли? Ами значи трябва да впишеш и мене.
— С удоволствие, мистър Траск, но… — Уил се поколеба.
— Но ти беше толкова близък на семейството, че… виж к’во, ако някой се откаже, веднага отиваш по-напред в списъка.
— Много любезно от твоя страна — каза Адам.
— А как ще искаш да уредим въпроса?
— Тоест?
— Ами мога да ти уредя да го изплащаш на месечни вноски.
— Така не излиза ли по-скъпо?
— Разбира се, има лихва, както и такса за доставката. Някои смятат, че е по-удобно.
— Мисля да платя в брой — каза Адам. — Няма смисъл да се протака.
— Малцина мислят така — захили се Уил. — И освен туй ще дойде ден, когато от продажбата в брой ще мина в загуба.
— За това изобщо не се досетих — рече Адам. — Нали все пак ще ме запишеш в списъка?
Уил се наведе към него.
— Мистър Траск, ще те пиша пръв. Ще получиш първия автомобил, който пристигне.
— Благодаря ти.
— Моля ти се, щом е за тебе…
— Държи ли се майка ти? — попита Адам.
Уил се облегна назад и на лицето му грейна предана усмивка.
— Забележителна жена е тя — каза той. — Като канара! Помня какви тежки времена сме преживели, никак не бяха малко. Баща ми не беше особено нагодлив човек. Или ще се носи в облаците, или ще се зарови в някоя книга. Всъщност майка ми беше тази, която ни обединяваше и която не допусна Хамилтънови да постъпят в бедняшкия приют.
— Чудесна жена! — каза Адам.
— Не само чудесна. Силна. Стъпила с двата крака на земята, като мощен стълб. Ти не отиде ли при Олив след погребението?
— Не, не отидох.
— Дойдоха повече от сто души. И майка ми опече за всички кокошки, та никой да не остане гладен.
— Не думай!
— Няма какво, така беше. И като си помислиш, че покойникът е собственият й съпруг!
— Забележителна жена! — Адам повтори думите на Уил.
— И практична. Знае си, че трябва всички да нахрани, и ги нахрани.
— Вярвам, че ще се оправи, все пак голяма загуба е за нея.
— Ще се оправи! — потвърди Уил. — И всички ни ще надживее, такава дребничка, каквато я гледаш.
Подкарал обратно към ранчото си, Адам установи, че забелязва неща, които с години не бе виждал. Видя дивите цветя в гъстата трева, видя червените крави по планинските склонове катереха се по леснодостъпните пътеки и пасяха в движение. Като наближи своята земя, Адам изпита такова внезапна и остро задоволство, че се залови да го разнищи. Ненадейно се хвана, че повтаря на глас в ритъма на клопащите конски копита: „Свободен, свободен! Тревогата свърши! Свободен! Без нея! Най-сетне без нея! О, Боже велики! Свободен!“
Протегна ръка и обра сребристосивите листа на поникналия покрай пътя градински чай. Пръстите му залепнаха от сока помириса острия пронизващ аромат и го вдъхна дълбоко в дробовете си. Беше доволен, че се прибира у дома. Дощя му се да види дали за двата дни, в които го е нямало, близнаците не са порасли. Дощя му се да ги види.
— Аз съм свободен, нея вече я няма! — пропя той.
2
Ли се показа от къщата да посрещне Адам и застана до главата на коня, докато Адам се смъкне от двуколката.
— Как са момчетата? — заинтересува се Адам.
— Отлично. Направих им лъкове и стрели и слязоха на реката да бият зайци. Само дето не съм приготвил пещта.
— Тук всичко наред ли е?
Ли го изгледа с любопитство, за малко да възкликне, но се отказа.
— Как мина погребението?
— Много народ — рече Адам. — Имал е стотици приятели. Главата ми и сега не може да побере, че го няма.
— Моят народ погребва мъртъвците с тъпани, наоколо разхвърлят книжни ленти за заблуда на демоните и вместо цветя на гроба поставят печени прасенца. Ние сме народ, който си угажда, и винаги сме малко гладни. Освен това нашите демони не са от най-хитрите, можем да ги надхитряваме. А това вече е някакъв напредък.
— Мен ако питаш, на Самуел именно такова погребение щеше да му допадне — каза Адам. — Щеше да му е интересно. — Забеляза, че Ли го е зяпнал. — Отведи коня, Ли, и ела да запариш малко чай. Искам да си поприказваме.
Адам влезе в къщата и съблече черното одеяние. Усети сладостната, но сега отвратителна миризма на ром, която се отделяше от него. Смъкна от себе си всичко, взе гъбата и натри кожата си с яйчен сапун, да прогони от порите си тази смрад. Навлече чиста синя риза и гащеризон, пран, додето омекне, бледосин, почти избелял на коленете. Обръсна се бавно и тъкмо бе сресал коси, от кухнята се разнесе подрънкването на Ли около печката. Мина във всекидневната. Пред големия му стол Ли бе поставил на масата чаша и захарница. Адам погледна пердетата на цветя — от дълго пране цветовете бяха вече избелели. Чергите се бяха протрили, през линолеума в хола минаваше кафеникава пътека. Всичко това бе ново за него. Когато Ли внесе чайника, Адам рече:
— Ли, вземи си и ти една чаша. И ако ти е останало от онова питие, мога да близна малко. Снощи се напих.
— Вие пиян? — учуди се Ли. — Не мога да повярвам.
— Да, ама се напих. Тъкмо за това искам да ти разкажа. Видях, че ме наблюдаваш.
— Видяхте? — попита Ли и отиде в кухнята да си донесе чашата, стъклени чаши и камениновото шише с китайската ракия. Като се върна, поясни: — Опитвал съм я през последните години само с вас и с мистър Хамилтън.
— С нея ли кръстихме близнаците?
— Да, с нея. — Ли наля кипящия зелен чай. А когато Адам сложи в чашата си две лъжички захар, намръщи се.
Адам разбърка чая, следейки захарните кристалчета, които се стапяха в течността.
— Отидох да я видя — каза той.
— Помислих си го — призна Ли. — Впрочем не виждам как е могъл един мъж да чака толкоз време.
— Може да не съм бил мъж.
— И това ми мина през ума. Как е тя?
— Не го разбирам — бавно каза Адам. — Просто не вярвам, че на света може да има подобно същество.
— На вас, хората от Запада, това ви е лошото, че нямате демони, с които да си обяснявате нещата. След това ли се напихте?
— Не, преди и по време. Изглежда, ми трябваше за кураж.
— Но сега нищо ви няма.
— Нищо ми няма — съгласи се Адам. — За това искам да си поговорим. — Помълча и тъжно добави: — Ако беше по това време миналата година, щях да хукна за разговор със Сам Хамилтън.
— Изглежда, и у двама ни е останало по нещо от него — каза Ли. — Навярно това именно е безсмъртието.
— Сякаш се пробудих от някакъв сън — продължи Адам. — Очите ми се проясниха по необясним начин. От гърба ми падна огромен товар.
— Дори си служите с изрази, каквито би употребил мистър Хамилтън. Ще си изградя цяла теория за безсмъртните си роднини.
Адам пресуши чашата с черното питие и облиза устни.
— Сега съм свободен. И трябва някому да го кажа. Сега мога вече да живея със синовете си. Мога дори и за жена да помисля. Знаеш ли какво значи това?
— Да, знам. То се вижда и в очите ви, и в стойката ви. За такива неща човек не може да лъже. А момчетата ще ви се харесат и това зная.
— Поне ще си позволя да опитам. Ще ми капнеш ли още малко от шишето и още малко чай?
Ли му наля чай и вдигна чашата си. Адам продължи:
— Не разбирам как не си париш устата, като го пиеш толкова горещ.
Ли вътрешно се усмихна. Докато го гледаше, Адам проумя, че Ли вече не е млад човек. Кожата по страните му бе изопната и лъщеше като полирана. Околоочията му възпалени червенееха. Ли изучаваше тънката като мидена черупка чаша в ръката си и спомените му го караха да се усмихва.
— Може би сега, като сте свободен, ще освободите и мен.
— Какво значи това?
— Не може ли да ме пуснете да си отида?
— Защо не, разбира се, можеш да си отидеш. Не си ли щастлив тук?
— Мисля, че никога няма да разбера на какво викате щастие. За нас най-съкровеното е да си доволен, което навярно е тъкмо обратното.
— Така му викай тогава. Ти не си ли доволен при нас?
— Според мен — каза Ли — никой няма да е доволен, когато знае, че са му останали много несвършени неща, на които държи.
— Ти на какво държиш?
— Как да ви кажа, за едното вече е твърде късно. Исках да си имам жена и собствени синове. Сигурно ми се е щяло да предам глупостта, която у родителите минава за мъдрост, да я наложа на безпомощните си дечица.
— Не си толкова стар.
— О, физически, струва ми се, все още мога да стана баща. Не за това мисля аз. Много сериозно съм обвързан с една безмълвна настолна лампа. Знаете ли, мистър Траск, едно време и аз имах жена. Също като вас и аз си я бях измислил, само че моята живееше единствено в мисълта ми. Беше ми добра другарка в стаичката. Аз говоря, тя ме слуша, после тя ще заговори, ще ми разкаже всички случки от следобеда на една жена. Беше много красива, съчиняваше малки кокетни шеги. Сега обаче не зная бих ли я изслушвал. А не бих желал да е тъжна и самотна. Така че първият ми проект пропада.
— А какъв беше вторият?
— За него съм разговарял с мистър Хамилтън. Искам да открия книжарница в китайския квартал на Сан Франциско. Ще живея в задното помещение, а дните ми ще бъдат изпълнени с разговори и спорове. Бих искал да продавам от ония блокчета туш с издълбани по тях дракони от времето на династията Сун28. Дървените им кутийки са проядени от червеи, а тушът се прави от боров дим и едно лепило, което се извлича само от кожата на диви магарета. Наглед тушът е черен, но когато рисуваш с него, внушава на очите ти, убеждава те, че съдържа всички цветове на света. Току-виж, дошъл при мен някой художник, ще поспорим за това как се рисува, ще се пазарим за цената…
— Измисляш ли си всичко това? — попита Адам.
— Не. Щом вие сте добре и сте свободен, бих желал най-сетне да притежавам такава книжарничка. В нея ми се ще и да умра.
Адам дълго не продума, разбъркваше само захарта в поизстиналия си чай. Накрая рече:
— Смешна работа. Дощя ми се да си роб, за да мога да ти откажа. Естествено, че можеш да отидеш където поискаш. Дори ще ти заема пари за книжарницата.
— О, аз парите ги имам. От доста време ги имам.
— Никога не ми е хрумвало, че можеш да си отидеш. Приемал съм те като част от дома. — Адам изправи рамене. — Не можеш ли малко да изчакаш?
— За какво?
— Искам да ми съдействаш да се сближа с момчетата. Искам да сложа имота в ред, а може да го продам или да го дам под наем. Ще ми се да знам с колко пари съм останал и какво може да се направи с тях.
— Не ми ли поставяте капан? — попита Ли. — Желанията ми вече не са тъй силни, каквито бяха. Боя се, че мога да бъда разубеден или още по-лошо — да бъда задържан, само защото зная, че някой има нужда от мен. Моля ви, гледайте да не ви трябвам! От това по-страшна въдица за самотен мъж няма.
— Самотен мъж — повтори Адам. — Щом не съм помислил за това, значи сериозно съм бил изпаднал.
— Мистър Хамилтън знаеше — каза Ли. Вдигна глава и натежалите му клепачи пропуснаха само две искрици. — Ние, китайците, се държим в ръце, не показваме какво ни е на душата. Обичах го, този мистър Хамилтън. С ваше разрешение Утре бих желал да прескоча до Салинас.
— Прави каквото искаш — рече Адам. — Бог знае, за мен достатъчно си сторил.
— Искам да разхвърлям ленти против демоните — каза Ли. — И да поставя едно печено прасенце върху гроба на баща си.
Адам припряно се изправя, събори чаената си чаша, излезе и остави Ли.
Глава 27
1
Тази година дъждовете бяха толкова кротки, че река Салинас не излезе от бреговете си. В широкото й, сиво пясъчно корито лъкатушеше хилав поток, чиято вода, непомътена от тиня, се носеше чиста и приятна. Израслите в това корито върби се бяха богато разлистили, а по земята пълзяха бодливите леторасти на къпината. Беше доста топло за март. От юг непрекъснато подухваше лек ветрец, който обръщаше листата тъй, че излагаше на показ сребърните им гърбове. Под безупречната закрила на преплетения къпинак и безразборно напластените от водата клечаци на слънцето спокойно се приличаше сиво горско зайче, което на закуска бе намокрило в росната трева кожухчето на гърдите си и сега го сушеше. Зайчата муцунка се бърчеше, ушите му сегиз-тогиз се завъртаха да изследват не вещаят ли дребните шумове опасност за горския заек. В земята бе прокънтяло отмерено трептене, доловимо с лапите, ушите се бяха завъртели, муцунката се присви, но трептенето бе отминало. Сетне върбовите клони на трийсетина крачки по посоката на вятъра се раздвижиха, но до зайчето не достигна никаква обезпокоителна миризма. От две минути насам се разнасяха любопитни, но безопасни звуци — пукот на клечки, свистене като от крилете на див гълъб. Зайчето лениво протегна едното си задно краче на топлото слънце. Чу се някакво мятане, нещо изсвистя и тупна, простенвайки, като в козина. Зайчето остана абсолютно неподвижно и очите му се разшириха. През гърдите му бе преминала тръстикова стрела чийто железен връх се заби в земята от другата страна. Заекът се катурна встрани, лапите му затичаха и се запремятаха във въздуха и след миг той утихна.
От върбалака изпълзяха две приклекнали момчета. Носеха лъкове, дълги по четири стъпки, а от колчаните зад левите им рамене стърчаха перата на снопове стрели. Бяха с гащеризони и избелели сини ризи, на слепите си очи всяко от тях бе привързало по едно красиво перо от пуешка опашка. Ниско наведени, те се движеха предпазливо, нарочно стъпвайки на пръсти като индианци. Когато се приведоха да разгледат жертвата си, предсмъртната тръпка на зайчето бе замряла.
— Право в сърцето — извика Кейл, сякаш не би могло да бъде другояче. Арон погледна надолу, но нищо не каза. — Ще кажа, че ти си го направил — продължи Кейл. — Нищо няма да си приписвам и ще кажа, че е бил страхотен изстрел.
— Наистина беше — съгласи се Арон.
— Нали ти викам, пред Ли и пред татко тебе ще посоча.
— Заслугата… де да знам трябва ли ми — каза Арон. — Не цялата… Да ти кажа ли, ако ударим още един, ще кажем, че всеки е улучил по един, пък останем ли само с този, хайде да разправяме, че сме стреляли и двамата, ама не знаем кой го е улучил.
— Значи не искаш заслугата да е твоя — изпитателно рече Кейл.
— Не цялата. Можем да си я разделим.
— В края на краищата стрелата беше моя — каза Кейл.
— Не беше.
— Я погледни перата! Виждаш ли тази резка? Моя е.
— А как се е намерила в моя колчан? Не си спомням никакви резки.
— Ти може да не си спомняш. Но аз пак ще го припиша на тебе.
— Не, Кейл — с признателност рече Арон. — Не искам. Да кажем, че сме стреляли и двамата.
— Ами добре, щом искаш. Но ако Ли познае моята стрела?
— Просто ще кажем, че е била в моя колчан.
— И мислиш, че той ще повярва? Ще реши, че го лъжеш.
— Ако помисли, че ти си го застрелял — безпомощно каза Арон, — добре, нека си го мисли.
— Само исках да знаеш — рече Кейл. — В случай че си го помисли. — Той измъкна стрелата през заешкия труп и белите пера се оцветиха в тъмночервената кръв. Сетне прибра стрелата в колчана си. — Може да го носиш — великодушно каза той.
— Трябва да си ходим — напомни Арон, — може би татко се е върнал.
— Хайде да опечем тоя дърт заек за вечеря — предложи Кейл — и да изкараме цяла нощ на открито.
— През нощта става много студено. Не помниш ли, Кейл, сутринта как трепереше от студ?
— На мен не ми е много студено — рече Кейл. — Аз изобщо не усещам студа.
— Но сутринта го усети.
— Не е вярно. Само ти се подигравах, треперех и траках със зъби като пеленаче. Или искаш да ме изкараш лъжец?
— Не — каза Арон, — не ми е до кавга.
— Страх те е да се биеш, а?
— Не. Просто не искам.
— Ако кажа, че си страхливец, ще ме наречеш ли лъжец?
— Не.
— Значи те е страх, така ли?
— Предполагам.
Арон бавно се отдалечи, оставяйки заека на земята. Очите му бяха широко отворени, имаше красива, заоблена уста. Раздалечеността на сините му очи придаваше на израза му ангелска невинност. Беше с мека златиста коса и слънцето сякаш светеше в главата му. Смути се. Но той често се смущаваше. Схвана, че брат му крои нещо, но не разбираше какво. За него Кейл беше загадка. Не успяваше да проследи разсъжденията му и вечно оставаше изненадан от посоките, по които се отправяха. Кейл приличаше повече на Адам. Косата му беше тъмнокестенява. Беше по-едър от брат си, с по-голям кокал и по-набити рамене. Челюстта му бе с квадратната строгост на Адамовата. Имаше кафяви, зорки очи, които понякога искряха като черни. За останалите си размери обаче имаше твърде малки ръце, с къси и тънки пръсти и с изящни нокти. Кейл пазеше ръцете си. Малко бяха нещата, които можеха да го разплачат, и едно от тях беше порязан пръст. Никога не рискуваше да прави с тях какво да е, никога не пипаше насекоми и не разнасяше змии. Сбиеше ли се, грабваше или камък, или тояга.
Наблюдавайки отдалечаването на брат си, върху устните на Кейл се появи самоуверена усмивчица.
— Чакай, Арон! — подвикна той. Настигна го и му подаде заека. — Можеш да го носиш. — Беше любезен и обгърна братовите си рамене с ръка. — Не ми се сърди!
— Все искаш да се бием — оплака се Арон.
— Нищо подобно. Само се пошегувах.
— Така ли?
— Разбира се. Ето на, виж, вземи да носиш заека. И ако искаш, веднага си тръгваме. — Арон най-после се усмихна. Олекваше му всеки път, когато брат му пропъди напрежението. По ронливия скат двете момчета се изкатериха от реката до равното горе. Десният крачол на Арон се напои с кръвта на заека. — Ще се шашнат, че сме ударили заек — каза Кейл. — Ако татко се е прибрал, хайде да му го подарим. Ще му хареса заешко на вечеря.
— Хайде — радостно каза Арон. — И чуй какво. Ще му го дадем и двамата и няма да казваме кой го е убил.
— Добре, щом искаш — съгласи се Кейл. Повървяха мълчаливо известно време и Кейл изведнъж каза: — Тая земя цялата е наша, чак до другия край оттатък реката.
— Таткова е.
— Да, но като умре, ще стане наша.
Мисълта бе нова за Арон.
— Какво значи това, като умре?
— Всеки умира — рече Кейл. — Като мистър Хамилтън. Той умря.
— Е, да — каза Арон, — вярно е, че умря. — Но не видя връзката между мъртвия мистър Хамилтън и живия им баща.
— Слагат го в един сандък, изкопават трап и пускат вътре сандъка — обясни Кейл.
— Знам. — На Арон му се дощя да променят темата, за нещо друго да мислят.
— И аз знам нещо, но е тайна — каза Кейл.
— Каква?
— Ще издадеш.
— Няма, щом не даваш.
— Не зная дали да ти кажа.
— Кажи ми! — примоли се Арон.
— Няма ли да издадеш?
— Няма!
— Къде е според тебе майка ни?
— Умряла е.
— Не е умряла.
— Умряла е!
— Избягала е — рече Кейл. — Чух, мъжете си говореха.
— Лъжат!
— Избягала е — повтори Кейл. — Нали няма да издадеш, че съм ти казал?
— Аз не вярвам — каза Арон. — Татко казва, че била на небето.
— Съвсем скоро и аз ще избягам, ще я намеря и ще я доведа обратно — едва чуто рече Кейл.
— Мъжете къде казаха, че е отишла?
— Нямам представа, но ще я открия.
— Тя е на небето — каза Арон. — Защо ще ни лъже татко? — Погледна брат си, тихомълком умолявайки го да се съгласи. Но Кейл не се обади. — Ти не мислиш ли, че е на небето при ангелите? — настоя Арон. Но Кейл продължаваше да мълчи.
— Кои бяха мъжете, от които го чу?
— Просто някакви мъже в пощата на Кинг Сити. Мислеха, че няма да ги чуя. Но аз имам остро ухо. Ли казва, че съм можел да чуя как расте тревата.
— И защо е пожелала да избяга? — попита Арон.
— Знам ли! Сигурно не ни е обичала.
Арон разчопли нечестивата мисъл.
— Не — рече той. — Тия мъже са били лъжци. Татко казва, че е на небето. А ти знаеш, той не обича да говори за нея.
— Може би защото е избягала.
— Не. Питал съм Ли. И знаеш ли какво ми каза Ли? Ли каза: „Вашата майка ви обичаше и още ви обича.“ И ми показа една звезда, да си я гледам. Това, вика, сигурно е майка ви и тя ще ви обича, додето свети тая звезда. Да не мислиш, че и Ли е лъжец? — През напиращите сълзи Арон видя очите на брат си, непоколебими и разсъдливи. В тях нямаше сълзи.
Кейл почувства приятно вълнение. Бе открил още един начин, още едно тайно оръжие, което да използва за всяка своя цел. Вгледа се в Арон, видя трепкащите му устни и навреме забеляза разширяващите се ноздри. Арон щеше да заплаче, но доведен до сълзи, понякога се и сбиваше. А когато Арон едновременно плаче и се бие, става опасен. Нищо не е в състояние да го нарани, нищо не може да го спре. Веднъж Ли го бе държал в скута си, притиснал от двете му страни продължаващите да налитат юмруци, додето — но бе нужно много време — се усмири. И тогава ноздрите му се бяха разширили.
Кейл реши да скрие новото си оръжие. Можеше да го извади по всяко време, съзнавайки, че е попаднал на най-острото. Щеше да обмисли това на спокойствие и да прецени кога и доколко да го използва.
Но, изглежда, бе взел решението си твърде късно. Арон се нахвърли отгоре му и осакатеният заешки труп го бръсна в лицето. Кейл отскочи назад и извика:
— Но аз само се пошегувах! Честна дума, Арон, това беше само шега.
Арон се дръпна. На лицето му личаха смущение и болка.
— Аз такива шеги не обичам — каза той, подсмръкна и обърса нос с ръкава си.
Кейл се приближи, прегърна го, целуна го по бузата и рече:
— Повече няма да правя така.
Известно време момчетата се влачеха, без да продумат. Дневният светлик бе започнал да се оттегля. Кейл погледна през рамо гръмовещаещия облак, който се носеше черен над планините, гонен от сприхавия мартенски вятър.
— Ще има буря — каза той. — Нечувана буря.
— Ти наистина ли ги чу тия мъже? — попита Арон.
— Може да ми се е сторило — светкавично отвърна Кейл. — Боже мой, виж този облак!
Арон се извърна и погледна черното чудовище. От горната му страна се издуваха огромни тъмни кълба, а под себе си влачеше дълъг дъждовен шлейф. Докато го гледаха, облакът загърмоля и засвятка. Подхванат от вятъра, тътенът избарабанваше кухо над тлъстите мокри възвишения от другата страна на долината и се гмурваше над равното. Момчетата се обърнаха и хукнаха към дома, а облакът бумтеше в гърба им и раздираше с мълнии въздуха на люлеещи се късове. Настигна ги и по земята от опърпаното небе западаха първите едри капки. Усетиха миризмата на колендро, сладникава и силна. Тичаха и душеха аромата на гръмотевиците. Когато се завтекоха през черния път и нагазиха в коловозите, водещи към отклонението за вкъщи, дъждът ги връхлетя. Водата се изливаше като завеси, като стълбове. За миг бяха измокрени до кости, косите им залепнаха върху челата, стичаха се в очите им, а пуйчите пера на слепоочията клюмнаха под тежестта на водата. Тъй като повече от това не можеха да се измокрят, момчетата спряха да тичат. Нямаше никакъв смисъл да бързат за подслон. Спогледаха се и прихнаха от радост. Арон размаха заека, подхвърли го във въздуха, улови го и го препрати към Кейл. Схванал нелепостта, Кейл си го преметна през врата — главата и задните крака се намериха под брадата му. Момчетата се превиха и се закискаха като луди. Дъждът ехтеше в дъбовете покрай отклонението, а вятърът все тъй нарушаваше високото им достойнство.
2
Близнаците наближиха и зърнаха стопанските постройки на чифлика тъкмо в момента, когато Ли, нанизал на врата си едно жълто мушамено пончо, водеше някакъв чужд кон, впрегнат в крехък кабриолет с каучукови шини, към навеса.
— Дошъл е някой — рече Кейл, — виж двуколката.
Затичаха се отново — гостите винаги носеха някаква прелест.
Преди да стигнат стъпалата, забавиха ход и предпазливо заобиколиха къщата, защото гостите внушаваха също известно слабодушие. Влязоха през черния вход и застанаха в кухнята Целите вир-вода. От всекидневната се чуваха гласове — гласът на баща им и на още един мъж. Но третият глас присви стомасите им, по гръбнаците им плъпна нещо мразовито. Беше женски глас. Момчетата почти не бяха се сблъсквали с жени. Промъкнаха се на пръсти до стаята си и се загледаха един-друг.
— Кой може да е, а? — попита Кейл.
Подобно на фойерверк, в душата на Арон разцъфна една догадка. Дощя му се да извика: „Да не би да е майка ни? Може би се е върнала!“ Но веднага се досети, че тя е на небето, а оттам хората не се връщат.
— Не зная — каза той. — Ще си облека сухи дрехи. Момчетата се преоблякоха в чисти сухи дрехи, точно същите като подгизналите, които свалиха. Махнаха мокрите пуешки пера и пригладиха с пръсти косите си назад. И през цялото време дочуваха гласовете, предимно ниски по тембър, а сетне долавяха и високия женски глас; по едно време се вцепениха и се ослушаха — счу им се детски глас, глас на момиче, и това така ги развълнува, че дори не споделиха какво са чули. Тихо се измъкнаха в хола и пристъпиха към вратата на всекидневната. Леко, съвсем леко Кейл завъртя дръжката и повдигна вратата — изскърцването можеше да ги издаде. Едва се бе открехнал най-малкият възможен процеп, и от задната врата нахълта Ли, провлече нозе през хола, сваляйки пончото, и ги спипа.
— Малки момчета надничат? — каза той на диалект и когато Кейл притвори вратата, а езикът й щракна, Ли бързо добави:
— Баща ви си дойде. По-добре да влезете.
— А кой друг е там? — дрезгаво попита Арон.
— Някакви хора, минаваха оттук. Влязоха заради дъжда. — Ли постави ръка върху ръката на Кейл, все още държаща дръжката, завъртя и отвори вратата. — Момчетата дошли дома — оповести той и ги остави беззащитни на показ.
— Влизайте, момчета! — извика Адам. — Хайде, влезте!
Двамата наведоха глави, метнаха по един поглед на непознатите и размърдаха нозе. Мъжът беше с градски дрехи, а жената носеше най-модерните виждани тук тоалети. На стола до себе си бе оставила наметката, шапката и воалетката си и на момчетата им се стори, че е облечена изцяло в черна коприна и дантели. Черна дантела се изкачваше дори по някакви клечици и обгръщаше шията й. За един ден това би било достатъчно, но не беше всичко. До жената седеше момиченце, може би малко по-малко от близнаците. То имаше широкополо боне на сини карета с дантела отпред, рокля на цветя и малка престилка с джобове, вързана на кръста. Роклята бе подгъната нагоре и отдолу се подаваше червена плетена фуста, също поръбена с дантела. Момчетата не видяха лицето му — бе скрито под шапката, но ръцете лежаха скръстени в скута му; ясно се виждаше златното пръстенче с монограм на средния пръст. Момчетата бяха затаили дъх и в очните им дъна вече кръжаха ярки червени кръгове.
— Ето ги и синовете ми — рече баща им. — Близнаци са. Това е Арон, а този е Кейлъб. Момчета, здрависайте се с гостите.
Близнаците пристъпиха напред с наведени глави и вдигнати ръце — жест, говорещ или за отчаяние, или за предаване. Господинът, а след него и дантелената дама стиснаха отпуснатите им ръце. Арон, който вървеше пръв, се извърна от момиченцето, но жената каза:
— Няма ли да поздравиш дъщеря ми?
Арон изтръпна и протегна ръка към момичето със скритото лице. Нищо не се случи. Никой не сграбчи безжизнените му като колбаси пръсти, никой не ги стегна и разтърси, никой не ги усука. Ръката му просто увисна във въздуха пред нея. Той надникна през миглите си да види какво става. И тя бе свела глава, но имаше предимство, че е с боне. Дясната й ръчица с пръстенчето на средния пръст бе също протегната, но не се помръдна към Ароновата. Крадешком погледна жената. Тя се усмихваше с разтворени устни. Стаята беше готова да се пръсне от тишина. В този момент Арон чу оглушителното цвилене на Кейл. Тогава посегна напред улови й ръката и три пъти я тръсна нагоре и надолу. Беше мека като шепа листчета от цвят. Усети наслада, която го опари. Пусна й ръката и скри своята в джоба на гащеризона. Отстъпвайки припряно, забеляза Кейл, който пристъпи напред, ръкува се официално и каза „Здравейте“. Арон бе забравил да го издума, затова го произнесе едва сега, след брат си, но излезе неуместно. Адам и гостите му се изсмяха.
— Мистър и мисис Бейкън без малко да хванат дъжда — каза Адам.
— Добре, че се заблудихме тук — рече мистър Бейкън. — Исках да намеря Дългото ранчо.
— То е по-нататък. Трябва на следващото разклонение да свиете от главния път вляво, на юг. Мистър Бейкън е околийски инспектор — обърна се Адам към момчетата.
— Не зная защо, но гледам на тази длъжност извънредно сериозно — каза мистър Бейкън, също обръщайки се към момчетата. — Дъщеря ми, момчета, се казва Абра. Странно име, нали? — Говореше с оня тон, който възрастните пазят за децата. С декламаторска напевност продължи към Адам: — „На път бе Абра, неповикана по име, макар да чаках друга, Абра навести ме.“29 Не бих казал, че не съм чакал син, но Абра е такава утеха! Вдигни си главата, мила. — Абра остана неподвижна. Ръцете й пак се скръстиха в скута. А баща й повтори с наслаждение: — „Макар да чаках друга, Абра навести ме.“
Арон видя, че брат му разглежда малкото боне без капчица страх. И дрезгаво каза:
— Аз не мисля, че Абра е странно име.
— Той нямаше предвид странно в такъв смисъл — заобяснява мисис Бейкън. — Искаше да каже само, че е любопитно. — И към Адам: — Моят съпруг измъква от книгите най-необикновени неща. Скъпи, не трябва ли да тръгваме?
— О, недейте още, мадам! — енергично се обади Адам. — Ли прави чай, ще ви затопли.
— Колко приятно! — възкликна мисис Бейкън. — Деца — продължи тя, — дъждът спря, излезте да си поиграете. — Гласът й прозвуча тъй властно, че те се изнизаха навън — пръв Арон, след него Кейл, следван от Абра.
Мистър Бейкън сложи крак върху крак.
— Имате великолепни възможности — рече той — Голямо ли ви е мястото?
— Добър парцел е — каза Адам. — Прехвърля реката чак до отсрещния край. Не е лош имот.
— Значи всичко оттатък околийското шосе е ваше?
— Да. Само че ме е срам да си го призная. Оставил съм го на произвола. Изобщо не е обработвано. Изглежда, още като дете земеделската работа ми е дошла много. — Мистър и мисис Бейкън го загледаха и той разбра, че трябва някак да обясни защо е оставил тази добра земя да подивее. — Допускам, че съм мързелив. А и баща ми с нищо не ми помогна, остави ми достатъчно, за да преживявам, без да работя. — Сведе поглед, но усети облекчението у Бейкънови. Щом човекът е богат, значи не е мързелив. Само бедните са лениви. По същия начин само бедните са невежи. Богаташ, който нищо не знае, или е пропаднал, или пък е независим.
— А кой се грижи за момчетата? — попита мисис Бейкън.
— Каквато грижа са получили — засмя се Адам, — а тя не е много, е дело на Ли.
— На Ли?
Адам леко се подразни от този разпит.
— Имам само един прислужник — накъсо отвърна той.
— Искате да кажете, китаеца, когото видяхме? — Мисис Бейкън беше поразена.
Адам й се усмихна. В началото го бе притеснила, но сега се почувства по-самоуверен.
— Ли отгледа децата, а и за мен се грижеше.
— Но нима никога не са изпитали женско внимание?
— Не, не са.
— Горките агънца! — рече тя.
— Буйни са — каза Адам, — но вярвам, че са здрави. Според мен всички сме подивели като земята. Сега обаче Ли ще ни напуска и просто не зная как ще се оправяме.
Мистър Бейкън предпазливо преглътна храчката си да не разводни следващото му изказване:
— Мислил ли сте за образованието на синовете си?
— Не, да си призная, не съм се замислял.
— Моят съпруг — намеси се мисис Бейкън — е привърженик на образованието.
— Образованието е ключ към бъдещето — каза мистър Бейкън.
— А кое образование по-точно? — попита Адам.
— Начетените хора получават всичко — продължи мистър Бейкън. — Да, аз вярвам във факела на знанието. — Наведе се по-наблизо и заговори доверително: — След като няма да обработвате земята си, защо не я дадете под наем и да се преместите в околийския център, по-близо до добрите ни безплатни училища?
Само за миг Адам си помисли да каже „Защо не си гледате мизерната работа?“, но вместо това попита:
— Смятате, че това е добра перспектива?
— Смятам, че бих ви намерил свестен и благонадежден наемател — отвърна мистър Бейкън. — Ако няма да живеете на земята си, няма причини да не получавате нещо от нея.
Влизайки с чая, Ли предизвика силно раздвижване. Бе чул достатъчно нотки през вратата, за да е уверен, че Адам ги намира досадни. Беше абсолютно сигурен, че не обичат чай, но ако все пак пиеха, то едва ли щяха да харесат този, който им бе запарил. А когато го изпиха, изказвайки поздравления, той разбра, че Бейкънови здравата преследват определена цел. Опита се да улови погледа на Адам, но не успя. Адам разглеждаше килима между стъпалата си.
— Моят съпруг — говореше мисис Бейкън — прослужи доста години в училищното настоятелство… — Но Адам не чу последвалите реплики.
Представи си един голям глобус, едно земно кълбо, което се клатушка, окачено на някой клон от тукашните дъбове. И без никаква леснообяснима причина мислите му скочиха към баща му, куцукащ на дървения крак и тропащ по него с бастуна си за да привлече вниманието на останалите. Адам просто видя строгото войнишко лице на баща си, който насила налага на синовете си строева подготовка и ги кара да мъкнат тежки чували, за да им заякват раменете. Гласът на мисис Бейкън продължаваше да бръмчи в спомените му. Адам усещаше, че чувалите са пълни с камъни. Видя Чарлз — лицето му ехидно се хилеше, — Чарлз: подлите, свирепи очи, избухливостта му. Внезапно пожела да го види. Ще предприеме едно пътуване и ще вземе и момчетата. От възбуда чак се плесна по крака.
Мистър Бейкън млъкна насред приказката си.
— Моля?
— О, извинете — каза Адам. — Просто си спомних, че съм забравил да свърша нещо. — Търпеливо и любезно Бейкънови го зачакаха да обясни. „Защо не? — мислеше си Адам. — Аз няма да се кандидатирам за инспектор. Не съм в училищното настоятелство. Защо не?“ А на гостите каза: — Просто си спомних, че съм забравил да пиша на брат си цели десет години, че и повече… — При тези думи те изтръпнаха и се спогледаха.
В този момент Ли напълни чашите повторно. Адам видя как му се издуват страните и го чу доволно да сумти, оттегляйки се на по-сигурно в хола. Бейкънови не пожелаха да коментират случилото се — нужно им бе да останат насаме, за да го обсъдят. Ли подразбра тяхното желание, избърза да впрегне и докара кабриолета с каучуковите шини пред главния вход.
Абра, Кейл и Арон излязоха навън и застанаха един до друг на малката покрита веранда, загледани в дъжда, който плискаше и се стичаше от широко разклонените дъбове. Дъждовният облак бе отминал, боботейки, в далечен екот, но дъждът, който бе останал, сякаш бе решен още дълго да се лее.
— Тази госпожа разправяше, че дъждът бил спрял — каза Арон.
— Защото не погледна — мъдро отговори Абра. — Като си приказва, никога не поглежда.
— На колко си години? — попита Кейл.
— Десет, карам единайсетата — рече Абра.
— Хе! — извика Кейл. — Ние сме на единайсет, караме дванайсетата.
Абра повдигна шапката си. Тя обрамчи главата й като ореол. Беше хубава, тъмнокоса, с две плитки. Челцето й бе закръглено и изпъкнало, а веждите — равни. Един ден щеше да има изящен чип нос, но сега той все още приличаше на копче. Две нейни черти обаче никога нямаше да се променят: решителната брадичка и широката розова уста, грациозна като цвете. С цвят на лешник, очите й бяха проницателни, умни и всецяло решителни. Гледаше момчетата право в очите, единия, после другия; нямаше и помен от престорената й свенливост вътре.
— Не вярвам, че сте близнаци — каза тя. — Не си приличате.
— Но сме — каза Кейл.
— Но сме — потвърди Арон.
— Някои близнаци не си приличат — рече Кейл.
— Много близнаци не си приличат — каза Арон. — Ли ни е казал как става. Ако жената има само едно яйце, близнаците си приличат. Ако има две яйца, не си приличат.
— Ние сме от две яйца — каза Кейл.
Абра се усмихна, развеселена от бабините деветини на селските момчета.
— Яйца! — възкликна тя. — Ехе, яйца! — Не го изрече високо и грубо, но теорията на Ли се разтърси, олюля се и тя успя с трясък да я събори. — Тогава кой от вас е пържен и кой е на очи?
Момчетата си размениха неловки погледи. За първи път те се сблъскваха с неумолимата женска логика — всепобеждаваща дори, а може би особено когато е погрешна. За тях това бе нещо ново, възбуждащо и стряскащо.
— Ли е китаец — продума Кейл.
— О, ясно! — мило каза Абра. — Защо не ми кажете? Значи сигурно сте китайски яйца, дето ги слагат в гнездата. — Млъкна за малко, докато острието влезе до дъно. Всякаква съпротива и желание за борба се бяха изпарили. Абра взе надмощие, сега тя беше главатарят.
— Да идем да поиграем в старата къща — предложи Арон. — Покривът малко тече, ама е страхотно!
Изтичаха под капещите дъбове до старата къща на Санчес и се шмугнаха вътре през отворената й врата, неуморно проскърцваща на ръждясалите си панти. Кирпичената постройка преживяваше второто си разрушение. Голямата стая в цялата предна част бе измазана наполовина, бялата мазилка стигаше до средата и там се прекъсваше — така преди повече от десет години я бяха изоставили майсторите. Дълбоко поставените прозорци с подновени черчевета си бяха останали без стъкла. Новите подови дъски вече тъмнееха от ивици влага а в единия ъгъл се въргаляха стари хартии и почернели кесии с ръждясали в бодливи топки гвоздеи. Щом децата застанаха на входа, от вътрешността на къщата изхвръкна прилеп. Сивите му очертания се поколебаха между двете стени и изчезнаха през вратата. Момчетата разведоха Абра, отваряха й стенните шкафове да види умивалниците, тоалетните чинии и полилеите, все още опаковани в сандъци и очакващи да бъдат инсталирани. Във въздуха се носеше миризма на плесен и мокра хартия. Трите деца пристъпваха на пръсти и не смееха да проговорят, страхувайки се от кънтежа на стените в празната къща. Като се върнаха в голямата стая, близнаците застанаха пред гостенката си.
— Хареса ли ти? — попита Арон тихо заради ехото.
— М-м-м да — колебливо призна тя.
— Ние често играем тук — храбро каза Кейл. — Ако искаш, идвай да играем заедно.
— Но аз живея в Салинас — отсече Абра с тон, който им подсказа, че си имат работа с едно превъзхождащо ги същество, което няма време за просташки селски удоволствия.
Абра схвана, че е стъпкала най-голямото им съкровище. Познавайки слабостите на мъжете, тя все пак ги харесваше; освен това бе дама.
— Някой път — учтиво продължи тя, — когато минаваме оттук, може и да дойда да поиграем за малко.
Момчетата се почувстваха задължени.
— Ще ти дам заека си — неочаквано каза Кейл. — Щях да го подаря на татко, но ти го вземи за себе си.
— Какъв заек?
— Днес го застреляхме със стрела, право в сърцето. Дори не ритна.
Арон го погледна обидено.
— Но той беше мой…
— Ще ти го дадем да си го занесеш вкъщи — прекъсна го Кейл. — Хубав, едър.
— Че какво ще го правя тоя мръсен дърт заек, целия в кръв? — каза Абра.
— Ще го измия — рече Арон, — ще го сложа в кутия, с канап ще я завържем и ако не искаш да го ядеш, като намериш време, можеш да го погребеш в Салинас.
— Аз ходя на истински погребения — каза Абра. — Вчера бях на едно. Цветя накуп, хей до тоя покрив!
— Не искаш ли нашия заек? — попита Арон.
Абра погледна слънчевите му коси, сега ситно накъдрени, очите му, в които а-ха да бликнат сълзи, и усети в гърдите си онзи палещ блян и онзи сърбеж, които са началото на любовта. Дощя й се да го докосне, протегна се и хвана ръката му — пръстите й доловиха тръпката му.
— Ако го сложиш в кутия… — Поела вече юздите в свои ръце, Абра се огледа да прецени завоеванията си. Издигнала се високо над суетата, тя бе неуязвима за поведението на мъжете и сега изпита снизхождение към момчетата. Забеляза тънките им изпрани дрехи, тук-там позакърпени от Ли, и наново поде своите фантазии: — Горките момчета! — рече тя. — Бие ли ви баща ви?
Заинтригувани, но смутени, те отрекоха с глави.
— А много ли сте бедни?
— В какъв смисъл? — попита Кейл.
— Не седите ли в пепелта? Не сте ли длъжни да носите вода и съчки?
— Какви съчки? — попита Арон. Тя избягна отговора и продължи:
— Клети създания! — Стори й се, че в ръка държи магическа пръчица с трепкаща звезда на върха. — Мрази ли ви проклетата ви мащеха? Не иска ли да ви убие?
— Ние нямаме мащеха — каза Кейл.
— Никаква нямаме — рече Арон. — Майка ни е умряла.
Думите му разстроиха приказката, която тя съчиняваше, но почти начаса й послужиха за друга. Жезълът изчезна, затова пък тя се видя с огромна шапка и щраусово перо, носеща в ръка грамадна кошница, от която стърчат крака на пуйка.
— Сирачета без майка! — нежно каза Абра. — Аз ще ви стана майка. Ще ви държа на ръце, ще ви люлея и ще ви разказвам приказки.
— Доста сме големички — каза Кейл. — Няма да ти е по силите.
Абра се постара да не забележи грубостта му. Видя, че Арон се е хванал за приказката й. Очите му се усмихваха, сякаш вече се люлее в ръцете й, и тя отново почувства притеглянето на любовта.
— Кажете — приветливо запита тя, — хубаво ли беше погребението на майка ви?
— Не помним — каза Арон. — Били сме много малки.
— Добре, а къде е погребана? Нали носите цветя на гроба й? Ние непрекъснато носим на баба и на чичо Алберт.
— Не знаем — каза Арон.
В погледа на Кейл светна непознат интерес, едва ли не победа.
— Ще питам татко — наивно рече той — къде й е гробът, че да отнесем цветя.
— И аз ще дойда с вас — каза Абра. — Мога да плета венци. Ще ви науча и вас. — Направи й впечатление, че Арон мълчи. — Ти не искаш ли да сплетеш един венец?
— Искам — отвърна той.
Докосна го за втори път. Потупа го по рамото и погали бузата му.
— На майка ти ще й хареса — рече тя. — Нищо че са на небето, гледат надолу и всичко виждат. Татко ми е казал. Има и едно стихотворение за това, той го знае.
— Отивам да опаковам заека — рече Арон. — Имам една кутия, дето ми донесоха панталоните. — И хукна от старата къща. Като го проследяваше с очи, Кейл се усмихна.
— За какво се смееш? — попита Абра.
— А, за нищо — отвърна той и прикова погледа си в нея.
Тя се помъчи да го надфиксира — беше специалистка в надфиксирването, но Кейл не отклони очи. В самото начало бе изпитал някакво стеснение, което сега бе изчезнало, и чувството на тържество, че е разклатил превъзходството на Абра, го накара да се засмее. Беше му ясно, че тя предпочита брат му, но не му беше за пръв път. Кажи-речи всеки се привързваше към Арон заради златистите му коси и заради откритостта, позволяваща на чувствата му да разцъфват като мак. Поривите на Кейл се гушеха надълбоко, а надникнеха ли навън, бяха готови или да отстъпят, или да нападнат. Бе почнал да наказва Абра, задето хареса повече брат му, но и това не беше нищо ново. Правеше го, откак за първи път откри, че може. Това тайно наказване на другите постепенно бе станало за него нещо почти като творческо занимание.
Разликата между двете момчета може да се опише навярно по следния начин. Натъкнеше ли се Арон на мравуняк в някоя полянка из шубраците, лягаше по корем да наблюдава сложния мравешки живот: ще види как едни от тях мъкнат по мравешките пътеки храна, а други — бели яйца. Ще види още как срещнат ли се две обитателки на един мравуняк, допират пипалца и си говорят. Можеше с часове да лежи така, погълнат от това земно стопанство.
Кейл, от друга страна, видеше ли същия мравуняк, разритваше го на пух и прах и стоеше да гледа ужасените мравки, трудолюбиво справящи се с бедствието. Арон бе доволен, че е част от своя свят, Кейл се чувстваше длъжен да го променя.
Кейл не оспорваше факта, че хората харесват повече брат му, но си бе изработил метод да не им остава длъжен. Правеше си сметките и изчакваше, додето в един момент възхитеното от брат му лице не покаже, че отнякъде е уязвимо. Тогава нещо му се случваше, но жертвата тъй и не узнаваше защо и как. От възмездието си Кейл изстискваше соковете на силата, а от силата — радост. Това бе най-силното и най-чисто чувство, което познаваше. Далеч от мисълта да мрази Арон, той дори го обичаше, тъй като обикновено именно той ставаше причина Кейл да изпитва своите победи. Бе забравил — ако изобщо някога е знаел, че си отмъщава, защото иска да бъде обичан като Арон. Дотолкова всичко бе станало част от него, че предпочиташе не Ароновото, а своето.
Докосвайки Арон с ръка и с нежността си, като му говореше, Абра бе поставила в ход нов процес за Кейл. Откликът му беше несъзнателен. Мозъкът му се постара да открие някоя слабост на Абра и благодарение на остротата си моментално я забеляза в думите й. Едни деца искат да се правят на малки, други — на възрастни. Малко са ония, които се примиряват с възрастта си. Абра искаше да бъде голяма. Тя си служеше с изразите на големите и доколкото й се удаваше, им подражаваше в преживявания и обноски. Далеч зад себе си бе изоставила детинството, но все още не я биваше да играе на възрастния човек, когото обожаваше. Кейл усети това и то му даде оръдие да срине нейния мравуняк. Той знаеше колко време ще е необходимо на брат му, докато намери кутията. И въображението му подсказваше какво ще стане. Арон ще се помъчи да изчисти кръвта по заека, а това също отнема време. Ново време, докато намери канап, още време прилежно да завърже фльонгите. А междувременно Кейл бе разбрал, че започва да печели. Подушил, че сигурността на Абра е разколебана, той съзна, че може още повече да я разклати.
Накрая Абра отмести очи и каза:
— Защо се взираш така в хората? — Кейл погледна нозете й и бавно завдига очи, като хладнокръвно я огледа цялата, сякаш бе от дърво. Това, знаеше той, би могло да раздразни дори голям човек. Абра не издържа. — Нещо шарено ли виждаш?
— Ти ходиш ли на училище? — попита я Кейл.
— Разбира се, че ходя.
— Кой клас?
— За пети.
— И на колко си години?
— Карам единайсет.
Кейл се изсмя.
— Какво толкова смешно? — попита тя, но той не отговори. — Кажи де, кажи! Какво смешно има в това? — Той пак не се обади. — Мислиш се за много умен! — сопна се тя, но той продължи да й се смее и от неудобство тя се завайка: — Чудно, защо ли брат ти се забави толкова? Виж, дъждът спря.
— Предполагам, че го търси — каза Кейл.
— Кое, заека ли?
— О, не. Него ще намери, той е мъртъв. Но сигурно не може да хване другото. Бяга.
— Кое да хване? Какво бяга?
— Не ми е разрешил да казвам — рече Кейл. — Иска да бъде изненада. Улови го в петък. Че го и ухапа.
— За какво говориш?
— Ще видиш — каза Кейл, — когато отвориш кутията. Обзалагам се, ще ти поръча да не я отваряш веднага. — Това не беше предположение. Кейл познаваше брат си.
Абра разбра, че губи не само сражението, а и цялата война. Почваше да ненавижда това момче. Прехвърли в ума си всички смъртоносни изрази, които знаеше, но се отказа от тях, подозирайки в своята безпомощност, че ще бъдат безполезни. Млъкна. Излезе навън и погледна къщата, където бяха родителите й.
— Мисля да се връщам — рече тя.
— Почакай — спря я Кейл.
Когато се обърна, той я бе настигнал.
— Какво искаш? — попита го хладно.
— Не ми се сърди — каза той. — Не знаеш какво става тук. Трябваше да видиш гърба на брат ми.
Смяната на темата я смути. Той не я оставяше нито за минутка в едно и също настроение, а и правилно бе прочел интереса й към романтичните истории. Гласът му тайнствено се бе снишил и тя, за да бъде в тон, също снижи глас:
— Какво искаш да кажеш? Какво му е на гърба?
— Целият в белези — рече Кейл. — Китаецът.
Тя потрепери и се напрегна от любопитство.
— Какво той? Бие ли го?
— По-лошо — каза Кейл.
— А защо не кажеш на баща си?
— Не смеем. Знаеш ли какво ще стане, ако обадим?
— Не. Какво?
— Дума да не става — поклати той глава, правейки се, че внимателно обмисля. — Дори това не смея да ти кажа.
В този момент откъм навеса се зададе Ли, водещ коня и високата източена двуколка на Бейкънови с гумените шини. Мистър и мисис Бейкън се показаха от къщата и почти машинално всички погледнаха към небето.
— Сега не мога да ти кажа — продължи Кейл. — Китаецът ще разбере.
— Побързай, Абра! Тръгваме — извика мисис Бейкън.
Ли задържа неспокойния кон, докато помогнат на мисис Бейкън да се качи. Иззад къщата стремглаво дотича Арон — носеше картонена кутия, старателно обвързана с канап на причудливи джуфки, и я тикна на Абра.
— Дръж — каза той, — но не я развързвай, докато не се прибереш вкъщи.
Кейл видя отвращението върху лицето на Абра, ръцете й се дръпнаха от кутията.
— Вземи я, моето момиче — каза баща й. — И побързай, че много сме закъснели. — И пъхна кутията в ръцете й.
Кейл се приближи до нея.
— Искам нещо да ти пошепна — рече той и долепи уста до ухото й: — Подмокрила си гащите!
Тя се изчерви и си нахлупи бонето. Мисис Бейкън я пое под мишниците и я вдигна в двуколката. Ли, Адам и близнаците проследиха коня, който веднага премина в чудесен тръс.
Преди първия завой ръката на Абра се показа навън и кутията отхвърча назад върху пътя. Кейл, който наблюдаваше лицето на брат си, видя мъката в очите му. Когато Адам се прибра в къщата, а Ли тръгна с тава зърно да нахрани пилците, Кейл обгърна брат си през раменете и ободрително го притисна.
— Исках да се оженя за нея — каза Арон. — В кутията бях сложил писмо с предложение.
— Не се натъжавай — рече Кейл. — Ще ти дам да стреляш с моята пушка.
Арон трепна с глава.
— Ти нямаш пушка.
— Нямам ли? — рече Кейл. — Нима нямам?
1
Тази година дъждовете бяха толкова кротки, че река Салинас не излезе от бреговете си. В широкото й, сиво пясъчно корито лъкатушеше хилав поток, чиято вода, непомътена от тиня, се носеше чиста и приятна. Израслите в това корито върби се бяха богато разлистили, а по земята пълзяха бодливите леторасти на къпината. Беше доста топло за март. От юг непрекъснато подухваше лек ветрец, който обръщаше листата тъй, че излагаше на показ сребърните им гърбове. Под безупречната закрила на преплетения къпинак и безразборно напластените от водата клечаци на слънцето спокойно се приличаше сиво горско зайче, което на закуска бе намокрило в росната трева кожухчето на гърдите си и сега го сушеше. Зайчата муцунка се бърчеше, ушите му сегиз-тогиз се завъртаха да изследват не вещаят ли дребните шумове опасност за горския заек. В земята бе прокънтяло отмерено трептене, доловимо с лапите, ушите се бяха завъртели, муцунката се присви, но трептенето бе отминало. Сетне върбовите клони на трийсетина крачки по посоката на вятъра се раздвижиха, но до зайчето не достигна никаква обезпокоителна миризма. От две минути насам се разнасяха любопитни, но безопасни звуци — пукот на клечки, свистене като от крилете на див гълъб. Зайчето лениво протегна едното си задно краче на топлото слънце. Чу се някакво мятане, нещо изсвистя и тупна, простенвайки, като в козина. Зайчето остана абсолютно неподвижно и очите му се разшириха. През гърдите му бе преминала тръстикова стрела чийто железен връх се заби в земята от другата страна. Заекът се катурна встрани, лапите му затичаха и се запремятаха във въздуха и след миг той утихна.
От върбалака изпълзяха две приклекнали момчета. Носеха лъкове, дълги по четири стъпки, а от колчаните зад левите им рамене стърчаха перата на снопове стрели. Бяха с гащеризони и избелели сини ризи, на слепите си очи всяко от тях бе привързало по едно красиво перо от пуешка опашка. Ниско наведени, те се движеха предпазливо, нарочно стъпвайки на пръсти като индианци. Когато се приведоха да разгледат жертвата си, предсмъртната тръпка на зайчето бе замряла.
— Право в сърцето — извика Кейл, сякаш не би могло да бъде другояче. Арон погледна надолу, но нищо не каза. — Ще кажа, че ти си го направил — продължи Кейл. — Нищо няма да си приписвам и ще кажа, че е бил страхотен изстрел.
— Наистина беше — съгласи се Арон.
— Нали ти викам, пред Ли и пред татко тебе ще посоча.
— Заслугата… де да знам трябва ли ми — каза Арон. — Не цялата… Да ти кажа ли, ако ударим още един, ще кажем, че всеки е улучил по един, пък останем ли само с този, хайде да разправяме, че сме стреляли и двамата, ама не знаем кой го е улучил.
— Значи не искаш заслугата да е твоя — изпитателно рече Кейл.
— Не цялата. Можем да си я разделим.
— В края на краищата стрелата беше моя — каза Кейл.
— Не беше.
— Я погледни перата! Виждаш ли тази резка? Моя е.
— А как се е намерила в моя колчан? Не си спомням никакви резки.
— Ти може да не си спомняш. Но аз пак ще го припиша на тебе.
— Не, Кейл — с признателност рече Арон. — Не искам. Да кажем, че сме стреляли и двамата.
— Ами добре, щом искаш. Но ако Ли познае моята стрела?
— Просто ще кажем, че е била в моя колчан.
— И мислиш, че той ще повярва? Ще реши, че го лъжеш.
— Ако помисли, че ти си го застрелял — безпомощно каза Арон, — добре, нека си го мисли.
— Само исках да знаеш — рече Кейл. — В случай че си го помисли. — Той измъкна стрелата през заешкия труп и белите пера се оцветиха в тъмночервената кръв. Сетне прибра стрелата в колчана си. — Може да го носиш — великодушно каза той.
— Трябва да си ходим — напомни Арон, — може би татко се е върнал.
— Хайде да опечем тоя дърт заек за вечеря — предложи Кейл — и да изкараме цяла нощ на открито.
— През нощта става много студено. Не помниш ли, Кейл, сутринта как трепереше от студ?
— На мен не ми е много студено — рече Кейл. — Аз изобщо не усещам студа.
— Но сутринта го усети.
— Не е вярно. Само ти се подигравах, треперех и траках със зъби като пеленаче. Или искаш да ме изкараш лъжец?
— Не — каза Арон, — не ми е до кавга.
— Страх те е да се биеш, а?
— Не. Просто не искам.
— Ако кажа, че си страхливец, ще ме наречеш ли лъжец?
— Не.
— Значи те е страх, така ли?
— Предполагам.
Арон бавно се отдалечи, оставяйки заека на земята. Очите му бяха широко отворени, имаше красива, заоблена уста. Раздалечеността на сините му очи придаваше на израза му ангелска невинност. Беше с мека златиста коса и слънцето сякаш светеше в главата му. Смути се. Но той често се смущаваше. Схвана, че брат му крои нещо, но не разбираше какво. За него Кейл беше загадка. Не успяваше да проследи разсъжденията му и вечно оставаше изненадан от посоките, по които се отправяха. Кейл приличаше повече на Адам. Косата му беше тъмнокестенява. Беше по-едър от брат си, с по-голям кокал и по-набити рамене. Челюстта му бе с квадратната строгост на Адамовата. Имаше кафяви, зорки очи, които понякога искряха като черни. За останалите си размери обаче имаше твърде малки ръце, с къси и тънки пръсти и с изящни нокти. Кейл пазеше ръцете си. Малко бяха нещата, които можеха да го разплачат, и едно от тях беше порязан пръст. Никога не рискуваше да прави с тях какво да е, никога не пипаше насекоми и не разнасяше змии. Сбиеше ли се, грабваше или камък, или тояга.
Наблюдавайки отдалечаването на брат си, върху устните на Кейл се появи самоуверена усмивчица.
— Чакай, Арон! — подвикна той. Настигна го и му подаде заека. — Можеш да го носиш. — Беше любезен и обгърна братовите си рамене с ръка. — Не ми се сърди!
— Все искаш да се бием — оплака се Арон.
— Нищо подобно. Само се пошегувах.
— Така ли?
— Разбира се. Ето на, виж, вземи да носиш заека. И ако искаш, веднага си тръгваме. — Арон най-после се усмихна. Олекваше му всеки път, когато брат му пропъди напрежението. По ронливия скат двете момчета се изкатериха от реката до равното горе. Десният крачол на Арон се напои с кръвта на заека. — Ще се шашнат, че сме ударили заек — каза Кейл. — Ако татко се е прибрал, хайде да му го подарим. Ще му хареса заешко на вечеря.
— Хайде — радостно каза Арон. — И чуй какво. Ще му го дадем и двамата и няма да казваме кой го е убил.
— Добре, щом искаш — съгласи се Кейл. Повървяха мълчаливо известно време и Кейл изведнъж каза: — Тая земя цялата е наша, чак до другия край оттатък реката.
— Таткова е.
— Да, но като умре, ще стане наша.
Мисълта бе нова за Арон.
— Какво значи това, като умре?
— Всеки умира — рече Кейл. — Като мистър Хамилтън. Той умря.
— Е, да — каза Арон, — вярно е, че умря. — Но не видя връзката между мъртвия мистър Хамилтън и живия им баща.
— Слагат го в един сандък, изкопават трап и пускат вътре сандъка — обясни Кейл.
— Знам. — На Арон му се дощя да променят темата, за нещо друго да мислят.
— И аз знам нещо, но е тайна — каза Кейл.
— Каква?
— Ще издадеш.
— Няма, щом не даваш.
— Не зная дали да ти кажа.
— Кажи ми! — примоли се Арон.
— Няма ли да издадеш?
— Няма!
— Къде е според тебе майка ни?
— Умряла е.
— Не е умряла.
— Умряла е!
— Избягала е — рече Кейл. — Чух, мъжете си говореха.
— Лъжат!
— Избягала е — повтори Кейл. — Нали няма да издадеш, че съм ти казал?
— Аз не вярвам — каза Арон. — Татко казва, че била на небето.
— Съвсем скоро и аз ще избягам, ще я намеря и ще я доведа обратно — едва чуто рече Кейл.
— Мъжете къде казаха, че е отишла?
— Нямам представа, но ще я открия.
— Тя е на небето — каза Арон. — Защо ще ни лъже татко? — Погледна брат си, тихомълком умолявайки го да се съгласи. Но Кейл не се обади. — Ти не мислиш ли, че е на небето при ангелите? — настоя Арон. Но Кейл продължаваше да мълчи.
— Кои бяха мъжете, от които го чу?
— Просто някакви мъже в пощата на Кинг Сити. Мислеха, че няма да ги чуя. Но аз имам остро ухо. Ли казва, че съм можел да чуя как расте тревата.
— И защо е пожелала да избяга? — попита Арон.
— Знам ли! Сигурно не ни е обичала.
Арон разчопли нечестивата мисъл.
— Не — рече той. — Тия мъже са били лъжци. Татко казва, че е на небето. А ти знаеш, той не обича да говори за нея.
— Може би защото е избягала.
— Не. Питал съм Ли. И знаеш ли какво ми каза Ли? Ли каза: „Вашата майка ви обичаше и още ви обича.“ И ми показа една звезда, да си я гледам. Това, вика, сигурно е майка ви и тя ще ви обича, додето свети тая звезда. Да не мислиш, че и Ли е лъжец? — През напиращите сълзи Арон видя очите на брат си, непоколебими и разсъдливи. В тях нямаше сълзи.
Кейл почувства приятно вълнение. Бе открил още един начин, още едно тайно оръжие, което да използва за всяка своя цел. Вгледа се в Арон, видя трепкащите му устни и навреме забеляза разширяващите се ноздри. Арон щеше да заплаче, но доведен до сълзи, понякога се и сбиваше. А когато Арон едновременно плаче и се бие, става опасен. Нищо не е в състояние да го нарани, нищо не може да го спре. Веднъж Ли го бе държал в скута си, притиснал от двете му страни продължаващите да налитат юмруци, додето — но бе нужно много време — се усмири. И тогава ноздрите му се бяха разширили.
Кейл реши да скрие новото си оръжие. Можеше да го извади по всяко време, съзнавайки, че е попаднал на най-острото. Щеше да обмисли това на спокойствие и да прецени кога и доколко да го използва.
Но, изглежда, бе взел решението си твърде късно. Арон се нахвърли отгоре му и осакатеният заешки труп го бръсна в лицето. Кейл отскочи назад и извика:
— Но аз само се пошегувах! Честна дума, Арон, това беше само шега.
Арон се дръпна. На лицето му личаха смущение и болка.
— Аз такива шеги не обичам — каза той, подсмръкна и обърса нос с ръкава си.
Кейл се приближи, прегърна го, целуна го по бузата и рече:
— Повече няма да правя така.
Известно време момчетата се влачеха, без да продумат. Дневният светлик бе започнал да се оттегля. Кейл погледна през рамо гръмовещаещия облак, който се носеше черен над планините, гонен от сприхавия мартенски вятър.
— Ще има буря — каза той. — Нечувана буря.
— Ти наистина ли ги чу тия мъже? — попита Арон.
— Може да ми се е сторило — светкавично отвърна Кейл. — Боже мой, виж този облак!
Арон се извърна и погледна черното чудовище. От горната му страна се издуваха огромни тъмни кълба, а под себе си влачеше дълъг дъждовен шлейф. Докато го гледаха, облакът загърмоля и засвятка. Подхванат от вятъра, тътенът избарабанваше кухо над тлъстите мокри възвишения от другата страна на долината и се гмурваше над равното. Момчетата се обърнаха и хукнаха към дома, а облакът бумтеше в гърба им и раздираше с мълнии въздуха на люлеещи се късове. Настигна ги и по земята от опърпаното небе западаха първите едри капки. Усетиха миризмата на колендро, сладникава и силна. Тичаха и душеха аромата на гръмотевиците. Когато се завтекоха през черния път и нагазиха в коловозите, водещи към отклонението за вкъщи, дъждът ги връхлетя. Водата се изливаше като завеси, като стълбове. За миг бяха измокрени до кости, косите им залепнаха върху челата, стичаха се в очите им, а пуйчите пера на слепоочията клюмнаха под тежестта на водата. Тъй като повече от това не можеха да се измокрят, момчетата спряха да тичат. Нямаше никакъв смисъл да бързат за подслон. Спогледаха се и прихнаха от радост. Арон размаха заека, подхвърли го във въздуха, улови го и го препрати към Кейл. Схванал нелепостта, Кейл си го преметна през врата — главата и задните крака се намериха под брадата му. Момчетата се превиха и се закискаха като луди. Дъждът ехтеше в дъбовете покрай отклонението, а вятърът все тъй нарушаваше високото им достойнство.
2
Близнаците наближиха и зърнаха стопанските постройки на чифлика тъкмо в момента, когато Ли, нанизал на врата си едно жълто мушамено пончо, водеше някакъв чужд кон, впрегнат в крехък кабриолет с каучукови шини, към навеса.
— Дошъл е някой — рече Кейл, — виж двуколката.
Затичаха се отново — гостите винаги носеха някаква прелест.
Преди да стигнат стъпалата, забавиха ход и предпазливо заобиколиха къщата, защото гостите внушаваха също известно слабодушие. Влязоха през черния вход и застанаха в кухнята Целите вир-вода. От всекидневната се чуваха гласове — гласът на баща им и на още един мъж. Но третият глас присви стомасите им, по гръбнаците им плъпна нещо мразовито. Беше женски глас. Момчетата почти не бяха се сблъсквали с жени. Промъкнаха се на пръсти до стаята си и се загледаха един-друг.
— Кой може да е, а? — попита Кейл.
Подобно на фойерверк, в душата на Арон разцъфна една догадка. Дощя му се да извика: „Да не би да е майка ни? Може би се е върнала!“ Но веднага се досети, че тя е на небето, а оттам хората не се връщат.
— Не зная — каза той. — Ще си облека сухи дрехи. Момчетата се преоблякоха в чисти сухи дрехи, точно същите като подгизналите, които свалиха. Махнаха мокрите пуешки пера и пригладиха с пръсти косите си назад. И през цялото време дочуваха гласовете, предимно ниски по тембър, а сетне долавяха и високия женски глас; по едно време се вцепениха и се ослушаха — счу им се детски глас, глас на момиче, и това така ги развълнува, че дори не споделиха какво са чули. Тихо се измъкнаха в хола и пристъпиха към вратата на всекидневната. Леко, съвсем леко Кейл завъртя дръжката и повдигна вратата — изскърцването можеше да ги издаде. Едва се бе открехнал най-малкият възможен процеп, и от задната врата нахълта Ли, провлече нозе през хола, сваляйки пончото, и ги спипа.
— Малки момчета надничат? — каза той на диалект и когато Кейл притвори вратата, а езикът й щракна, Ли бързо добави:
— Баща ви си дойде. По-добре да влезете.
— А кой друг е там? — дрезгаво попита Арон.
— Някакви хора, минаваха оттук. Влязоха заради дъжда. — Ли постави ръка върху ръката на Кейл, все още държаща дръжката, завъртя и отвори вратата. — Момчетата дошли дома — оповести той и ги остави беззащитни на показ.
— Влизайте, момчета! — извика Адам. — Хайде, влезте!
Двамата наведоха глави, метнаха по един поглед на непознатите и размърдаха нозе. Мъжът беше с градски дрехи, а жената носеше най-модерните виждани тук тоалети. На стола до себе си бе оставила наметката, шапката и воалетката си и на момчетата им се стори, че е облечена изцяло в черна коприна и дантели. Черна дантела се изкачваше дори по някакви клечици и обгръщаше шията й. За един ден това би било достатъчно, но не беше всичко. До жената седеше момиченце, може би малко по-малко от близнаците. То имаше широкополо боне на сини карета с дантела отпред, рокля на цветя и малка престилка с джобове, вързана на кръста. Роклята бе подгъната нагоре и отдолу се подаваше червена плетена фуста, също поръбена с дантела. Момчетата не видяха лицето му — бе скрито под шапката, но ръцете лежаха скръстени в скута му; ясно се виждаше златното пръстенче с монограм на средния пръст. Момчетата бяха затаили дъх и в очните им дъна вече кръжаха ярки червени кръгове.
— Ето ги и синовете ми — рече баща им. — Близнаци са. Това е Арон, а този е Кейлъб. Момчета, здрависайте се с гостите.
Близнаците пристъпиха напред с наведени глави и вдигнати ръце — жест, говорещ или за отчаяние, или за предаване. Господинът, а след него и дантелената дама стиснаха отпуснатите им ръце. Арон, който вървеше пръв, се извърна от момиченцето, но жената каза:
— Няма ли да поздравиш дъщеря ми?
Арон изтръпна и протегна ръка към момичето със скритото лице. Нищо не се случи. Никой не сграбчи безжизнените му като колбаси пръсти, никой не ги стегна и разтърси, никой не ги усука. Ръката му просто увисна във въздуха пред нея. Той надникна през миглите си да види какво става. И тя бе свела глава, но имаше предимство, че е с боне. Дясната й ръчица с пръстенчето на средния пръст бе също протегната, но не се помръдна към Ароновата. Крадешком погледна жената. Тя се усмихваше с разтворени устни. Стаята беше готова да се пръсне от тишина. В този момент Арон чу оглушителното цвилене на Кейл. Тогава посегна напред улови й ръката и три пъти я тръсна нагоре и надолу. Беше мека като шепа листчета от цвят. Усети наслада, която го опари. Пусна й ръката и скри своята в джоба на гащеризона. Отстъпвайки припряно, забеляза Кейл, който пристъпи напред, ръкува се официално и каза „Здравейте“. Арон бе забравил да го издума, затова го произнесе едва сега, след брат си, но излезе неуместно. Адам и гостите му се изсмяха.
— Мистър и мисис Бейкън без малко да хванат дъжда — каза Адам.
— Добре, че се заблудихме тук — рече мистър Бейкън. — Исках да намеря Дългото ранчо.
— То е по-нататък. Трябва на следващото разклонение да свиете от главния път вляво, на юг. Мистър Бейкън е околийски инспектор — обърна се Адам към момчетата.
— Не зная защо, но гледам на тази длъжност извънредно сериозно — каза мистър Бейкън, също обръщайки се към момчетата. — Дъщеря ми, момчета, се казва Абра. Странно име, нали? — Говореше с оня тон, който възрастните пазят за децата. С декламаторска напевност продължи към Адам: — „На път бе Абра, неповикана по име, макар да чаках друга, Абра навести ме.“29 Не бих казал, че не съм чакал син, но Абра е такава утеха! Вдигни си главата, мила. — Абра остана неподвижна. Ръцете й пак се скръстиха в скута. А баща й повтори с наслаждение: — „Макар да чаках друга, Абра навести ме.“
Арон видя, че брат му разглежда малкото боне без капчица страх. И дрезгаво каза:
— Аз не мисля, че Абра е странно име.
— Той нямаше предвид странно в такъв смисъл — заобяснява мисис Бейкън. — Искаше да каже само, че е любопитно. — И към Адам: — Моят съпруг измъква от книгите най-необикновени неща. Скъпи, не трябва ли да тръгваме?
— О, недейте още, мадам! — енергично се обади Адам. — Ли прави чай, ще ви затопли.
— Колко приятно! — възкликна мисис Бейкън. — Деца — продължи тя, — дъждът спря, излезте да си поиграете. — Гласът й прозвуча тъй властно, че те се изнизаха навън — пръв Арон, след него Кейл, следван от Абра.
Мистър Бейкън сложи крак върху крак.
— Имате великолепни възможности — рече той — Голямо ли ви е мястото?
— Добър парцел е — каза Адам. — Прехвърля реката чак до отсрещния край. Не е лош имот.
— Значи всичко оттатък околийското шосе е ваше?
— Да. Само че ме е срам да си го призная. Оставил съм го на произвола. Изобщо не е обработвано. Изглежда, още като дете земеделската работа ми е дошла много. — Мистър и мисис Бейкън го загледаха и той разбра, че трябва някак да обясни защо е оставил тази добра земя да подивее. — Допускам, че съм мързелив. А и баща ми с нищо не ми помогна, остави ми достатъчно, за да преживявам, без да работя. — Сведе поглед, но усети облекчението у Бейкънови. Щом човекът е богат, значи не е мързелив. Само бедните са лениви. По същия начин само бедните са невежи. Богаташ, който нищо не знае, или е пропаднал, или пък е независим.
— А кой се грижи за момчетата? — попита мисис Бейкън.
— Каквато грижа са получили — засмя се Адам, — а тя не е много, е дело на Ли.
— На Ли?
Адам леко се подразни от този разпит.
— Имам само един прислужник — накъсо отвърна той.
— Искате да кажете, китаеца, когото видяхме? — Мисис Бейкън беше поразена.
Адам й се усмихна. В началото го бе притеснила, но сега се почувства по-самоуверен.
— Ли отгледа децата, а и за мен се грижеше.
— Но нима никога не са изпитали женско внимание?
— Не, не са.
— Горките агънца! — рече тя.
— Буйни са — каза Адам, — но вярвам, че са здрави. Според мен всички сме подивели като земята. Сега обаче Ли ще ни напуска и просто не зная как ще се оправяме.
Мистър Бейкън предпазливо преглътна храчката си да не разводни следващото му изказване:
— Мислил ли сте за образованието на синовете си?
— Не, да си призная, не съм се замислял.
— Моят съпруг — намеси се мисис Бейкън — е привърженик на образованието.
— Образованието е ключ към бъдещето — каза мистър Бейкън.
— А кое образование по-точно? — попита Адам.
— Начетените хора получават всичко — продължи мистър Бейкън. — Да, аз вярвам във факела на знанието. — Наведе се по-наблизо и заговори доверително: — След като няма да обработвате земята си, защо не я дадете под наем и да се преместите в околийския център, по-близо до добрите ни безплатни училища?
Само за миг Адам си помисли да каже „Защо не си гледате мизерната работа?“, но вместо това попита:
— Смятате, че това е добра перспектива?
— Смятам, че бих ви намерил свестен и благонадежден наемател — отвърна мистър Бейкън. — Ако няма да живеете на земята си, няма причини да не получавате нещо от нея.
Влизайки с чая, Ли предизвика силно раздвижване. Бе чул достатъчно нотки през вратата, за да е уверен, че Адам ги намира досадни. Беше абсолютно сигурен, че не обичат чай, но ако все пак пиеха, то едва ли щяха да харесат този, който им бе запарил. А когато го изпиха, изказвайки поздравления, той разбра, че Бейкънови здравата преследват определена цел. Опита се да улови погледа на Адам, но не успя. Адам разглеждаше килима между стъпалата си.
— Моят съпруг — говореше мисис Бейкън — прослужи доста години в училищното настоятелство… — Но Адам не чу последвалите реплики.
Представи си един голям глобус, едно земно кълбо, което се клатушка, окачено на някой клон от тукашните дъбове. И без никаква леснообяснима причина мислите му скочиха към баща му, куцукащ на дървения крак и тропащ по него с бастуна си за да привлече вниманието на останалите. Адам просто видя строгото войнишко лице на баща си, който насила налага на синовете си строева подготовка и ги кара да мъкнат тежки чували, за да им заякват раменете. Гласът на мисис Бейкън продължаваше да бръмчи в спомените му. Адам усещаше, че чувалите са пълни с камъни. Видя Чарлз — лицето му ехидно се хилеше, — Чарлз: подлите, свирепи очи, избухливостта му. Внезапно пожела да го види. Ще предприеме едно пътуване и ще вземе и момчетата. От възбуда чак се плесна по крака.
Мистър Бейкън млъкна насред приказката си.
— Моля?
— О, извинете — каза Адам. — Просто си спомних, че съм забравил да свърша нещо. — Търпеливо и любезно Бейкънови го зачакаха да обясни. „Защо не? — мислеше си Адам. — Аз няма да се кандидатирам за инспектор. Не съм в училищното настоятелство. Защо не?“ А на гостите каза: — Просто си спомних, че съм забравил да пиша на брат си цели десет години, че и повече… — При тези думи те изтръпнаха и се спогледаха.
В този момент Ли напълни чашите повторно. Адам видя как му се издуват страните и го чу доволно да сумти, оттегляйки се на по-сигурно в хола. Бейкънови не пожелаха да коментират случилото се — нужно им бе да останат насаме, за да го обсъдят. Ли подразбра тяхното желание, избърза да впрегне и докара кабриолета с каучуковите шини пред главния вход.
Абра, Кейл и Арон излязоха навън и застанаха един до друг на малката покрита веранда, загледани в дъжда, който плискаше и се стичаше от широко разклонените дъбове. Дъждовният облак бе отминал, боботейки, в далечен екот, но дъждът, който бе останал, сякаш бе решен още дълго да се лее.
— Тази госпожа разправяше, че дъждът бил спрял — каза Арон.
— Защото не погледна — мъдро отговори Абра. — Като си приказва, никога не поглежда.
— На колко си години? — попита Кейл.
— Десет, карам единайсетата — рече Абра.
— Хе! — извика Кейл. — Ние сме на единайсет, караме дванайсетата.
Абра повдигна шапката си. Тя обрамчи главата й като ореол. Беше хубава, тъмнокоса, с две плитки. Челцето й бе закръглено и изпъкнало, а веждите — равни. Един ден щеше да има изящен чип нос, но сега той все още приличаше на копче. Две нейни черти обаче никога нямаше да се променят: решителната брадичка и широката розова уста, грациозна като цвете. С цвят на лешник, очите й бяха проницателни, умни и всецяло решителни. Гледаше момчетата право в очите, единия, после другия; нямаше и помен от престорената й свенливост вътре.
— Не вярвам, че сте близнаци — каза тя. — Не си приличате.
— Но сме — каза Кейл.
— Но сме — потвърди Арон.
— Някои близнаци не си приличат — рече Кейл.
— Много близнаци не си приличат — каза Арон. — Ли ни е казал как става. Ако жената има само едно яйце, близнаците си приличат. Ако има две яйца, не си приличат.
— Ние сме от две яйца — каза Кейл.
Абра се усмихна, развеселена от бабините деветини на селските момчета.
— Яйца! — възкликна тя. — Ехе, яйца! — Не го изрече високо и грубо, но теорията на Ли се разтърси, олюля се и тя успя с трясък да я събори. — Тогава кой от вас е пържен и кой е на очи?
Момчетата си размениха неловки погледи. За първи път те се сблъскваха с неумолимата женска логика — всепобеждаваща дори, а може би особено когато е погрешна. За тях това бе нещо ново, възбуждащо и стряскащо.
— Ли е китаец — продума Кейл.
— О, ясно! — мило каза Абра. — Защо не ми кажете? Значи сигурно сте китайски яйца, дето ги слагат в гнездата. — Млъкна за малко, докато острието влезе до дъно. Всякаква съпротива и желание за борба се бяха изпарили. Абра взе надмощие, сега тя беше главатарят.
— Да идем да поиграем в старата къща — предложи Арон. — Покривът малко тече, ама е страхотно!
Изтичаха под капещите дъбове до старата къща на Санчес и се шмугнаха вътре през отворената й врата, неуморно проскърцваща на ръждясалите си панти. Кирпичената постройка преживяваше второто си разрушение. Голямата стая в цялата предна част бе измазана наполовина, бялата мазилка стигаше до средата и там се прекъсваше — така преди повече от десет години я бяха изоставили майсторите. Дълбоко поставените прозорци с подновени черчевета си бяха останали без стъкла. Новите подови дъски вече тъмнееха от ивици влага а в единия ъгъл се въргаляха стари хартии и почернели кесии с ръждясали в бодливи топки гвоздеи. Щом децата застанаха на входа, от вътрешността на къщата изхвръкна прилеп. Сивите му очертания се поколебаха между двете стени и изчезнаха през вратата. Момчетата разведоха Абра, отваряха й стенните шкафове да види умивалниците, тоалетните чинии и полилеите, все още опаковани в сандъци и очакващи да бъдат инсталирани. Във въздуха се носеше миризма на плесен и мокра хартия. Трите деца пристъпваха на пръсти и не смееха да проговорят, страхувайки се от кънтежа на стените в празната къща. Като се върнаха в голямата стая, близнаците застанаха пред гостенката си.
— Хареса ли ти? — попита Арон тихо заради ехото.
— М-м-м да — колебливо призна тя.
— Ние често играем тук — храбро каза Кейл. — Ако искаш, идвай да играем заедно.
— Но аз живея в Салинас — отсече Абра с тон, който им подсказа, че си имат работа с едно превъзхождащо ги същество, което няма време за просташки селски удоволствия.
Абра схвана, че е стъпкала най-голямото им съкровище. Познавайки слабостите на мъжете, тя все пак ги харесваше; освен това бе дама.
— Някой път — учтиво продължи тя, — когато минаваме оттук, може и да дойда да поиграем за малко.
Момчетата се почувстваха задължени.
— Ще ти дам заека си — неочаквано каза Кейл. — Щях да го подаря на татко, но ти го вземи за себе си.
— Какъв заек?
— Днес го застреляхме със стрела, право в сърцето. Дори не ритна.
Арон го погледна обидено.
— Но той беше мой…
— Ще ти го дадем да си го занесеш вкъщи — прекъсна го Кейл. — Хубав, едър.
— Че какво ще го правя тоя мръсен дърт заек, целия в кръв? — каза Абра.
— Ще го измия — рече Арон, — ще го сложа в кутия, с канап ще я завържем и ако не искаш да го ядеш, като намериш време, можеш да го погребеш в Салинас.
— Аз ходя на истински погребения — каза Абра. — Вчера бях на едно. Цветя накуп, хей до тоя покрив!
— Не искаш ли нашия заек? — попита Арон.
Абра погледна слънчевите му коси, сега ситно накъдрени, очите му, в които а-ха да бликнат сълзи, и усети в гърдите си онзи палещ блян и онзи сърбеж, които са началото на любовта. Дощя й се да го докосне, протегна се и хвана ръката му — пръстите й доловиха тръпката му.
— Ако го сложиш в кутия… — Поела вече юздите в свои ръце, Абра се огледа да прецени завоеванията си. Издигнала се високо над суетата, тя бе неуязвима за поведението на мъжете и сега изпита снизхождение към момчетата. Забеляза тънките им изпрани дрехи, тук-там позакърпени от Ли, и наново поде своите фантазии: — Горките момчета! — рече тя. — Бие ли ви баща ви?
Заинтригувани, но смутени, те отрекоха с глави.
— А много ли сте бедни?
— В какъв смисъл? — попита Кейл.
— Не седите ли в пепелта? Не сте ли длъжни да носите вода и съчки?
— Какви съчки? — попита Арон. Тя избягна отговора и продължи:
— Клети създания! — Стори й се, че в ръка държи магическа пръчица с трепкаща звезда на върха. — Мрази ли ви проклетата ви мащеха? Не иска ли да ви убие?
— Ние нямаме мащеха — каза Кейл.
— Никаква нямаме — рече Арон. — Майка ни е умряла.
Думите му разстроиха приказката, която тя съчиняваше, но почти начаса й послужиха за друга. Жезълът изчезна, затова пък тя се видя с огромна шапка и щраусово перо, носеща в ръка грамадна кошница, от която стърчат крака на пуйка.
— Сирачета без майка! — нежно каза Абра. — Аз ще ви стана майка. Ще ви държа на ръце, ще ви люлея и ще ви разказвам приказки.
— Доста сме големички — каза Кейл. — Няма да ти е по силите.
Абра се постара да не забележи грубостта му. Видя, че Арон се е хванал за приказката й. Очите му се усмихваха, сякаш вече се люлее в ръцете й, и тя отново почувства притеглянето на любовта.
— Кажете — приветливо запита тя, — хубаво ли беше погребението на майка ви?
— Не помним — каза Арон. — Били сме много малки.
— Добре, а къде е погребана? Нали носите цветя на гроба й? Ние непрекъснато носим на баба и на чичо Алберт.
— Не знаем — каза Арон.
В погледа на Кейл светна непознат интерес, едва ли не победа.
— Ще питам татко — наивно рече той — къде й е гробът, че да отнесем цветя.
— И аз ще дойда с вас — каза Абра. — Мога да плета венци. Ще ви науча и вас. — Направи й впечатление, че Арон мълчи. — Ти не искаш ли да сплетеш един венец?
— Искам — отвърна той.
Докосна го за втори път. Потупа го по рамото и погали бузата му.
— На майка ти ще й хареса — рече тя. — Нищо че са на небето, гледат надолу и всичко виждат. Татко ми е казал. Има и едно стихотворение за това, той го знае.
— Отивам да опаковам заека — рече Арон. — Имам една кутия, дето ми донесоха панталоните. — И хукна от старата къща. Като го проследяваше с очи, Кейл се усмихна.
— За какво се смееш? — попита Абра.
— А, за нищо — отвърна той и прикова погледа си в нея.
Тя се помъчи да го надфиксира — беше специалистка в надфиксирването, но Кейл не отклони очи. В самото начало бе изпитал някакво стеснение, което сега бе изчезнало, и чувството на тържество, че е разклатил превъзходството на Абра, го накара да се засмее. Беше му ясно, че тя предпочита брат му, но не му беше за пръв път. Кажи-речи всеки се привързваше към Арон заради златистите му коси и заради откритостта, позволяваща на чувствата му да разцъфват като мак. Поривите на Кейл се гушеха надълбоко, а надникнеха ли навън, бяха готови или да отстъпят, или да нападнат. Бе почнал да наказва Абра, задето хареса повече брат му, но и това не беше нищо ново. Правеше го, откак за първи път откри, че може. Това тайно наказване на другите постепенно бе станало за него нещо почти като творческо занимание.
Разликата между двете момчета може да се опише навярно по следния начин. Натъкнеше ли се Арон на мравуняк в някоя полянка из шубраците, лягаше по корем да наблюдава сложния мравешки живот: ще види как едни от тях мъкнат по мравешките пътеки храна, а други — бели яйца. Ще види още как срещнат ли се две обитателки на един мравуняк, допират пипалца и си говорят. Можеше с часове да лежи така, погълнат от това земно стопанство.
Кейл, от друга страна, видеше ли същия мравуняк, разритваше го на пух и прах и стоеше да гледа ужасените мравки, трудолюбиво справящи се с бедствието. Арон бе доволен, че е част от своя свят, Кейл се чувстваше длъжен да го променя.
Кейл не оспорваше факта, че хората харесват повече брат му, но си бе изработил метод да не им остава длъжен. Правеше си сметките и изчакваше, додето в един момент възхитеното от брат му лице не покаже, че отнякъде е уязвимо. Тогава нещо му се случваше, но жертвата тъй и не узнаваше защо и как. От възмездието си Кейл изстискваше соковете на силата, а от силата — радост. Това бе най-силното и най-чисто чувство, което познаваше. Далеч от мисълта да мрази Арон, той дори го обичаше, тъй като обикновено именно той ставаше причина Кейл да изпитва своите победи. Бе забравил — ако изобщо някога е знаел, че си отмъщава, защото иска да бъде обичан като Арон. Дотолкова всичко бе станало част от него, че предпочиташе не Ароновото, а своето.
Докосвайки Арон с ръка и с нежността си, като му говореше, Абра бе поставила в ход нов процес за Кейл. Откликът му беше несъзнателен. Мозъкът му се постара да открие някоя слабост на Абра и благодарение на остротата си моментално я забеляза в думите й. Едни деца искат да се правят на малки, други — на възрастни. Малко са ония, които се примиряват с възрастта си. Абра искаше да бъде голяма. Тя си служеше с изразите на големите и доколкото й се удаваше, им подражаваше в преживявания и обноски. Далеч зад себе си бе изоставила детинството, но все още не я биваше да играе на възрастния човек, когото обожаваше. Кейл усети това и то му даде оръдие да срине нейния мравуняк. Той знаеше колко време ще е необходимо на брат му, докато намери кутията. И въображението му подсказваше какво ще стане. Арон ще се помъчи да изчисти кръвта по заека, а това също отнема време. Ново време, докато намери канап, още време прилежно да завърже фльонгите. А междувременно Кейл бе разбрал, че започва да печели. Подушил, че сигурността на Абра е разколебана, той съзна, че може още повече да я разклати.
Накрая Абра отмести очи и каза:
— Защо се взираш така в хората? — Кейл погледна нозете й и бавно завдига очи, като хладнокръвно я огледа цялата, сякаш бе от дърво. Това, знаеше той, би могло да раздразни дори голям човек. Абра не издържа. — Нещо шарено ли виждаш?
— Ти ходиш ли на училище? — попита я Кейл.
— Разбира се, че ходя.
— Кой клас?
— За пети.
— И на колко си години?
— Карам единайсет.
Кейл се изсмя.
— Какво толкова смешно? — попита тя, но той не отговори. — Кажи де, кажи! Какво смешно има в това? — Той пак не се обади. — Мислиш се за много умен! — сопна се тя, но той продължи да й се смее и от неудобство тя се завайка: — Чудно, защо ли брат ти се забави толкова? Виж, дъждът спря.
— Предполагам, че го търси — каза Кейл.
— Кое, заека ли?
— О, не. Него ще намери, той е мъртъв. Но сигурно не може да хване другото. Бяга.
— Кое да хване? Какво бяга?
— Не ми е разрешил да казвам — рече Кейл. — Иска да бъде изненада. Улови го в петък. Че го и ухапа.
— За какво говориш?
— Ще видиш — каза Кейл, — когато отвориш кутията. Обзалагам се, ще ти поръча да не я отваряш веднага. — Това не беше предположение. Кейл познаваше брат си.
Абра разбра, че губи не само сражението, а и цялата война. Почваше да ненавижда това момче. Прехвърли в ума си всички смъртоносни изрази, които знаеше, но се отказа от тях, подозирайки в своята безпомощност, че ще бъдат безполезни. Млъкна. Излезе навън и погледна къщата, където бяха родителите й.
— Мисля да се връщам — рече тя.
— Почакай — спря я Кейл.
Когато се обърна, той я бе настигнал.
— Какво искаш? — попита го хладно.
— Не ми се сърди — каза той. — Не знаеш какво става тук. Трябваше да видиш гърба на брат ми.
Смяната на темата я смути. Той не я оставяше нито за минутка в едно и също настроение, а и правилно бе прочел интереса й към романтичните истории. Гласът му тайнствено се бе снишил и тя, за да бъде в тон, също снижи глас:
— Какво искаш да кажеш? Какво му е на гърба?
— Целият в белези — рече Кейл. — Китаецът.
Тя потрепери и се напрегна от любопитство.
— Какво той? Бие ли го?
— По-лошо — каза Кейл.
— А защо не кажеш на баща си?
— Не смеем. Знаеш ли какво ще стане, ако обадим?
— Не. Какво?
— Дума да не става — поклати той глава, правейки се, че внимателно обмисля. — Дори това не смея да ти кажа.
В този момент откъм навеса се зададе Ли, водещ коня и високата източена двуколка на Бейкънови с гумените шини. Мистър и мисис Бейкън се показаха от къщата и почти машинално всички погледнаха към небето.
— Сега не мога да ти кажа — продължи Кейл. — Китаецът ще разбере.
— Побързай, Абра! Тръгваме — извика мисис Бейкън.
Ли задържа неспокойния кон, докато помогнат на мисис Бейкън да се качи. Иззад къщата стремглаво дотича Арон — носеше картонена кутия, старателно обвързана с канап на причудливи джуфки, и я тикна на Абра.
— Дръж — каза той, — но не я развързвай, докато не се прибереш вкъщи.
Кейл видя отвращението върху лицето на Абра, ръцете й се дръпнаха от кутията.
— Вземи я, моето момиче — каза баща й. — И побързай, че много сме закъснели. — И пъхна кутията в ръцете й.
Кейл се приближи до нея.
— Искам нещо да ти пошепна — рече той и долепи уста до ухото й: — Подмокрила си гащите!
Тя се изчерви и си нахлупи бонето. Мисис Бейкън я пое под мишниците и я вдигна в двуколката. Ли, Адам и близнаците проследиха коня, който веднага премина в чудесен тръс.
Преди първия завой ръката на Абра се показа навън и кутията отхвърча назад върху пътя. Кейл, който наблюдаваше лицето на брат си, видя мъката в очите му. Когато Адам се прибра в къщата, а Ли тръгна с тава зърно да нахрани пилците, Кейл обгърна брат си през раменете и ободрително го притисна.
— Исках да се оженя за нея — каза Арон. — В кутията бях сложил писмо с предложение.
— Не се натъжавай — рече Кейл. — Ще ти дам да стреляш с моята пушка.
Арон трепна с глава.
— Ти нямаш пушка.
— Нямам ли? — рече Кейл. — Нима нямам?
Глава 28
1
Едва когато седнаха да вечерят, момчетата откриха промяната у баща си. Познаваха го само като присъствие, като уши, които слушат, но не чуват, очи, които гледат, но не виждат. Една мъглявина, наречена баща. Момчетата не бяха свикнали да споделят с него своите интереси и находки, своите нужди. Връзката им със света на възрастните се осъществяваше посредством Ли, който бе успял не само да ги отгледа, да ги храни, облича и възпитава, но и да им внуши уважение към баща им. За тях той беше загадка. Неговата дума и разпореждане стигаха до тях чрез Ли, който, естествено, ги съчиняваше сам, но ги приписваше на Адам.
Тази вечер, първата след завръщането на Адам от Салинас, Кейл и Арон, смаяни, а сетне и малко объркани, отведнъж установиха, че Адам ги слуша, задава въпроси и като ги гледа, ги вижда. Промяната ги направи неуверени.
— Чух, че днес сте били на лов — каза им Адам.
Като всички хора, изправени пред нова ситуация, момчетата станаха предпазливи. След известна пауза Арон призна:
— Да, сър.
— Уловихте ли нещо?
Последва още по-дълго мълчание и отново:
— Да, сър.
— И какво по-точно?
— Заек.
— С лъкове и стрели? Кой го застреля?
— Стреляхме и двамата — каза Арон. — Не разбрахме кой го улучи.
— Не си ли познавате стрелите? — попита ги Адам. — Като бях малък, обикновено ги бележехме.
Този път Арон се отказа от отговор, да не си навлече беля. Като изчака, Кейл рече:
— Стрелата беше моя, това е ясно, но според нас се е озовала в Ароновия колчан.
— Защо мислите така?
— Не знам — каза Кейл. — Но ми се струва, че Арон удари заека.
— А ти какво мислиш? — преместиха се очите на Адам.
— Може и аз да съм го ударил, но не съм сигурен.
— Е, както се вижда, добре се справяте с положението.
Тревогата слезе от лицата на момчетата. По нищо не приличаше на клопка.
— Къде е заекът? — попита Адам.
— Арон го подари на Абра — обясни Кейл.
— А тя го изхвърли — рече Арон.
— Защо?
— Де да знам. Поисках да се омъжи за мене.
— Сериозно?
— Да, сър.
— А ти, Кейл?
— Сигурно ще я преотстъпя на Арон.
Адам се разсмя и момчетата си спомниха, че никога не са го чували да се смее.
— Нали е прекрасно момиченце? — попита той.
— Ами да! — каза Арон. — Много е хубава и добра. Чудесна е!
— Добре, много се радвам, че ще ми стане снаха.
Ли раздигна масата и след кратко подрънкване на съдове в кухнята се върна.
— Готови ли сте за лягане? — обърна се той към двете момчета. Те запротестираха.
— Седни при нас — каза Адам. — Нека постоят още малко.
— Приготвил съм книжата, можем после да ги прегледаме — рече Ли.
— Какви книжа, Ли?
— Сметките по къщата и по имението. Казахте, че искате да видите с какви средства разполагате.
— Само не сметки от десет години насам!
— Преди не давахте да ви безпокоя с тях.
— Да, това е така. Седни сега за малко. Арон искал да се ожени за момиченцето, което ни гостува днес.
— Да не са се сгодили? — попита Ли.
— Мисля, че тя още не е приела предложението му — каза Адам. — Май ще трябва да почакаме.
Благоговението на Кейл пред променената атмосфера в къщата се бе изпарило на бърза ръка и сега той стоеше пред своя мравуняк, преценявайки как точно да го ритне. Решението бе взето.
— Тя наистина е чудесно момиче — рече той. — Хареса ми. И знаете ли защо? Каза да те питаме къде е гробът на майка ни, че да й занесем цветя.
— Ще може ли, татко? — попита Арон. — Щяла да ни научи как се плетат венци.
Мислите на Адам полетяха в галоп. Първо на първо, не го биваше да лъже, пък и не беше се опитвал. Решението, което тозчас му хрумна и тъй нагло излезе на езика му, направо го уплаши.
— И на мен ми се иска, момчета — каза той, — само че трябва да ви кажа, че гробът на майка ви е чак на другия край на страната, в родното й място.
— Защо? — попита Арон.
— Понеже някои хора държат да бъдат погребани в родните си места.
— А как е стигнала там? — заинтересува се Кейл.
— Качихме я на влака и я пратихме у дома й, нали, Ли?
Ли кимна:
— И при нас е така. Като умрат, почти всички китайци ги изпращат в Китай.
— Това го знам — каза Арон, — разказвал си ни по-рано.
— Така ли? — учуди се Ли.
— Разбира се — потвърди Кейл, леко разочарован. Адам бързо промени темата:
— Днес следобед — почна той — мистър Бейкън направи едно предложение. Бих искал да го обмислите. Каза, че за вас ще е може би по-добре, ако се преместим в Салинас. Там и училищата са по-добри, а и повече деца има да си играете.
Идеята вцепени близнаците, Кейл попита:
— Ами тука?
— Е, ще си запазим ранчото, ако ни се доще, да си дойдем — каза Адам.
— Абра живее в Салинас — припомни Арон. За него това беше достатъчно, вече бе забравил летящия пакет. Единственото, което си представяше, бяха една престилчица, едно боне и меки пръстчета.
— Абе вие помислете — каза Адам. — А сега май трябва да си лягате. Днес защо не сте ходили на училище?
— Учителката е болна — каза Арон.
— Мис Кълп — потвърди Ли — боледува от три дни. Ще учат чак в понеделник. Хайде, момчета!
Те послушно излязоха след него.
2
Когато Ли се върна, Адам се усмихваше неопределено на лампата и потупваше коляно с показалец.
— Знаят ли нещо? — попита той.
— Не знам — рече Ли.
— Дано да е само покрай момиченцето.
Ли донесе от кухнята голяма картонена кутия.
— Това са сметките. За всяка година са прихванати с отделен ластик. Всичко съм прегледал, в ред е.
— Искаш да кажеш всички сметки?
— За всяка година — каза Ли — има отделен тефтер и квитанции за всичко. Искахте да знаете какво ви е положението. Ето, тук е цялото. Наистина ли смятате да се преместите?
— Какво да ти кажа, обмислям въпроса.
— Бих желал да се намери някакъв начин да кажете на децата истината.
— Това би ги лишило от хубавата представа за майка им.
— А не се ли досетихте за другата опасност?
— Коя именно?
— Ами да кажем, че сами научат истината. Кой ли не знае?
— Като поотраснат, може да го приемат по-лесно.
— Не ми се вярва — рече Ли. — Но не това е най-голямата опасност.
— Струва ми се, Ли, не мога да ти следя мисълта.
— Аз мисля за лъжата. Тя е в състояние всичко да порази. Ако някога открият, че сте ги излъгал за това, биха пострадали всички истински неща и тогава вече на нищо няма да хващат вяра.
— Разбирам. Но какво мога да им кажа? Цялата истина не мога да им кажа.
— Но, да речем, само част от истината, колкото да нямате угризения, когато научат останалото.
— Ще трябва да си помисля, Ли.
— Ако се пренесете в Салинас, ще стане по-опасно.
— Трябва да помисля.
— Моят баща ми разказа за майка ми — настойчиво продължаваше Ли — още когато бях съвсем малък, не ме пожали. И докато растях, повтори ми го няколко пъти. Разбира се, не беше същото, но все пак беше достатъчно гадно. Сега съм доволен, че ми е казал. Как ли щях да се чувствам, ако не знаех?
— Не искаш ли да ми разкажеш?
— Не искам. Макар че би могло да ви убеди да промените това-онова по отношение на синовете ви. Например да им кажете, че е заминала, но не знаете къде.
— Но аз знам.
— Е, там е цялата работа. Или ще е от край до край истината или ще е половин лъжа. Не мога да ви принуждавам.
— Ще си помисля, Ли — каза Адам. — А каква е историята на майка ти?
— Наистина ли искате да я чуете?
— Само ако пожелаеш.
— Съвсем накратко — почна Ли. — Първият ми спомен е за малка и мрачна барака, в която живеехме сами с баща ми, насред една картофена плантация. Заедно с това си спомням как баща ми разказваше историята на майка ми. Иначе той говореше на кантонски, но историята разказваше на красив и литературен мандарински. Както и да е. Ще ви кажа… — И погледът на Ли се насочи към миналото. — Трябва най-напред да ви кажа, че когато тук, в Запада, вие сте прокарвали железниците, тежката работа по трасирането, нареждането на траверсите и завинтването на релсите се е извършвала от хиляди китайци. Евтина работна ръка, прилежна, а пукне ли някой, другите пет пари не дават. Набирали ги главно от Кантон, кантонците са набити, яки, издръжливи, не са и сприхави. Довели ги по силата на договор и навярно съдбата на баща ми не е била никакво изключение… Трябва да знаете, че в навечерието на нашата Нова година китаецът е длъжен да изплати всичките си дългове и да започне новата на чисто. Не смогне ли, все едно загубва честта си. Нещо повече, цялото му семейство остава без чест. Извинение никому.
— Не е лош обичай — отбеляза Адам.
— Добър или лош, така беше. Баща ми обаче нещо загази. Не можа да изплати едно задължение и семейството се събра да обсъди положението. А нашият род е почтен род. Ако някой е без късмет, никой не е виновен, но неизплатеният дълг тегне над цялата фамилия. Платиха бащиното ми задължение, но сетне трябваше той всичко да им върне, а това бе почти невъзможно… Агентите на железопътните компании, които набираха работната ръка, даваха при подписването на договорите цяла буца пари и по този начин хващаха сума хора с неплатени дългове. Дотук всичко честно и почтено. Да не беше само черната мъка! Баща ми бил младо момче, току-що задомено, бил силно, дълбоко и страстно привързан към жена си, а нейните чувства към него ще да са били изумителни. Тъй или иначе, сбогували се възпитано в присъствието на семейните старейшини. Често ми е хрумвало, че доброто възпитание е може би онзи външен заглушител, който не дава да се разбере, че ти се пръска сърцето. Вкарали стадото мъже като добитък в черния трюм на кораба — там трябвало да мируват месец и половина, додето не пристигнат в Сан Франциско. Можете да си представите как са изглеждали тези трюмове. Стоката трябвало да се достави в що годе работоспособно състояние, по тази причина не била тормозена. А през вековете хората от моя народ са се научили да живеят в близост помежду си, да се поддържат чисти и да се хранят и при най-непоносими условия. От седмица били вече в открито море, когато баща ми открил жена си. Била облечена като мъж, сплела коси на мъжка плитка. Седейки неподвижно и като си мълчала, не могли да я открият, а по онова време нямало ни прегледи, нито ваксинации. Преместила си чергата и седнала до баща ми. Приказвали си само на ухо, в тъмното. Баща ми хем негодувал срещу неподчинението й, хем се радвал. Та така било. Осъдени цели пет години на тежък труд. След като вече се намирали в Америка, и през ум не им минавало да бягат, честни хора били, нали договор подписали… — Ли замълча. — Мислех уж с няколко изречения да ви разкажа, но не знаете как е почнало. Ще си донеса чаша вода, вие искате ли?
— Да — каза Адам. — Едно нещо обаче не разбирам. Как е могла жена да върши тази работа?
— Ей сега ще се върна — каза Ли и отиде в кухнята. Оттам донесе две канчета вода и ги сложи на масата. — За какво ме питахте? — рече той.
— Как е могла майка ти да върши мъжка работа?
Ли се усмихна:
— Баща ми казваше, че била силна жена, и аз съм сигурен, че една силна жена е по-силна и от мъж, особено пък ако таи и обич в сърцето. Според мен любещата жена е нещо почти непоклатимо. — Адам направи кисела физиономия, а Ли продължи: — Един ден ще се уверите, ще видите.
— Нищо лошо не си помислих — каза Адам, — но отде мога да зная, като съм имал само един случай? И после?
— Само едно нещо не пошепнала майка ми в ухото му по време на това изнурително и безкрайно плаване. Пък и сума ти народ се натръшкал от страхотна морска болест, тъй че никой не забелязал колко й било лошо.
— Да не е била бременна? — извика Адам.
— Била е — каза Ли. — Но не пожелала да обременява баща ми с допълнителни тревоги.
— А като е тръгнала на път, знаела ли е?
— Не, не е знаела. Аз съм оповестил присъствието си на този свят в най-неподходящото време. Разказът излезе май по-дълъг, отколкото предполагах.
— Да, но не можеш току тъй да прекъснеш!
— Така излиза — рече Ли. — В Сан Франциско лавината от мишци и кости се изляла в конските вагони и локомотивите запъшкали по стръмнините. Откарвали ги да разсичат хълмовете на Сиера и да прокопават тунели под върховете. Майка ми била набутана в друг вагон и баща ми я видял чак когато стигнали една поляна високо в планината, където бил лагерът. Много красиво било, зелена трева, цветя, а наоколо заснежените хребети. Едва тогава му съобщила за мен… И се заловили за работа. Женските мускули заякват също като мъжките, а на майка ми и духът й бил със здрави мишци. С кирката и лопатата вършела каквото са очаквали от нея и това сигурно е било ужасно. Но постепенно ги обзела паническа тревога как ще роди детето.
— Толкова ли са били прости? — учуди се Адам. — Не е ли могла да отиде при началника и да обясни, че е жена, че е бременна? Положително са щели да се погрижат за нея.
— Ето, виждате ли? — рече Ли. — Не съм ви разказал достатъчно. Затуй и така се проточи. Не са били прости. Този човешки добитък е бил докаран само за едно — да работи. И когато работата се свърши, ония, които не са измрели, е трябвало да бъдат върнати обратно. Довеждали само мъже, никакви жени. На вашата страна не й е трябвало да се размножават. Един мъж, една жена и едно дете съумяват някак да пуснат корен, да се окопаят и да натрупат около себе си купчинка, наподобяваща дом. Тогава и Господ не може да ги изкорени оттам. Но една сган от мъже, нервни, похотливи, неспокойни, едва ли не болни от липсата на жени, такива ще отидат навсякъде, а най-вече у дома. А в тази глутница от полуобезумели, полудиви мъже майка ми е била единствената жена. Мъжете, колкото повече работят и лапат, толкова по-неукротими стават. За шефовете те са били не хора, а животни, които могат да станат опасни, ако не ги държат под око. Нали разбирате защо майка ми не е могла да поиска помощ? Направо биха я изхвърлили от лагера и, кой знае, току-виж, я разстреляли и заровили като болна крава. Затуй, че малко се били разшавали, петнайсет души били застреляни. Ето защо спазвали реда по едничкия начин, по който нашият нещастен род се е научил да спазва реда. Мислим си, че сигурно съществуват и по-добри начини, но никога не сме успявали да ги открием. Вечно е било едно и също: бичът, въжето и пушката. Защо ли се заех да ви разказвам?…
— А защо да не ми разкажеш? — попита Адам.
— Защото помня с какво лице ми го е разправял баща ми. Отварят се старите рани, още живи и болезнени. Почнеше ли да говори, баща ми спираше да се овладее, а сетне продължаваше строго, с твърди и остри слова, сякаш му се щеше да се прободе с тях… И така, двамата успели да останат в постоянна близост, твърдейки, че тя е племенник на баща ми. Месеците минавали и за тяхно щастие коремът й се надувал съвсем незабележимо, а тя все така се блъскала, дано заглуши болките. Баща ми гледал малко от малко да й помага, като се оправдавал: „Млад ми е племенникът, трошливи са му костите.“ Но нямали още никакъв план, не знаели какво ще правят. Тогава баща ми намислил да избягат нагоре в планината, до някоя още по-висока поляна, и там, до някое езеро, да изровят леговище за раждането, а когато майка ми роди и е вън от всякаква опасност, баща ми да се върне и да си понесе наказанието. Трябвало да подпише договор за нови пет години, за да изплаща обезщетението за своя непрокопсал племенник. Жалко щяло да бъде това бягство, но друго не им оставало и затуй им се сторило като блестящ изход. Имало две задължителни условия — да налучкат точния момент и да съберат необходимите провизии. Моите родители… — Ли замълча, усмихвайки се, че е употребил тази дума; тя му се стори толкова хубава, че реши да я стопли: — Моите мили родители се захванали с подготовката. Отделяли част от оризовата дажба и я криели под дюшеците си. Баща ми намерил парче дълга връв, а от жица извил кука, да лови пъстърва из планинските езера. Отказал се от тютюна, за да пести кибрита, който им раздавали. А майка ми засъбирала всяко раздърпано късче плат, нищела го по краищата и вадела конци да съшива с тресчица парцалите и да ми приготовлява пелени. Ах, как бих искал да я помня!
— И аз — рече Адам. — Разказвал ли си някога тази история на Сам Хамилтън?
— Не съм, но е трябвало. Той обичаше тържествата на човешката душа. За него тия неща бяха като лични победи.
— Вярвам, успели са да се доберат дотам — подхвърли Адам.
— Зная. Когато баща ми разказваше за това, аз все го прекъсвах: „И значи стигнали сте онова езеро, завел си майка ми там… този път не казвай какво се е случило! Веднъж поне да бъде другояче: стигнали сте езерото, а ти си построил колиба от борови клони…“ Тогава баща ми ставаше истински китаец и казваше: „В истината има повече красота, дори когато красотата е отвратителна. Разказвачите на приказки пред градските порти изопачават живота така, че на мързеливите, глупавите и слабите да им се вижда прекрасен, а това само задълбочава техните недъзи, без да ги учи на нищо, без нищо да лекува, без да извисява душите им.“
— Продължавай — притеснено каза Адам — докрай.
Ли се изправи, пристъпи към прозореца и разказа останалото, вгледан в звездите, мигащи и разклащани от мартенския вятър.
— От склона се търколил камък и счупил крака на баща ми. Наместили го и му дали работа като за сакат, да изправя на един камък с чук изкривените гвоздеи. И дали от тревоги или от преумора, майка ми взела да се превива преждевременно. Тогава полуобезумелите мъже разбрали истината и полудели напълно. Единият глад изостря другия, новото престъпление заличава предишното и дребните престъпления, които били извършени спрямо тези гладуващи мъже, припламнали в едно гигантско налудничаво злодеяние. Баща ми чул как изкрещели „Жена!“ и разбрал. Опитал да се затича, ала кракът му повторно се счупил от натиска и той пропълзял нагоре по изровения насип до пътя, където се разигравало всичко. Като се озовал там, небето се забулило с особена горест, а кантонците вече се измъквали да се изпокрият, та дано завинаги забравят, че мъжете могат да бъдат такива… Баща ми я сварил върху една глинеста купчина. Дори очи нямала да гледа, но устата й още шавала и го напътила какво да прави. Той ме измъкнал с нокти от разкъсаната плът на майка ми, а тя умряла на глината същия следобед. — Адам дишаше тежко. Ли продължи с напевен ритъм: — Преди да ненавиждате тези хора, запомнете това. Баща ми винаги го изричаше накрая: никое друго дете не се е радвало на такава грижа като мен. Целият лагер ми станал майка. И това е много красиво, чудовищно красиво. А сега, лека нощ. Повече не мога дума да кажа.
3
Адам припряно отваряше чекмеджетата, търсеше по лавиците, отваряше сандъците в къщата и накрая се видя принуден да повика Ли.
— Къде са мастилото и перото?
— Вие нямате — отговори му Ли. — От години не сте написал нито една дума. Ако искате, ще ви дам моите. — И донесе от стаята си едно тумбесто шише мастило, скъсено перо, сноп листа и плик и ги остави на масата.
— Как разбра, че искам да пиша писмо? — попита Адам.
— Ще се помъчите да пишете на брат си, нали?
— Точно така.
— Няма да ви е лесно след толкова време.
И наистина не беше лесно. Адам загриза и задъвка перото, устата му се кривеше в напрегнати гримаси. Още след първото изречение захвърляше листа и почваше отново. Почеса глава с перодръжката.
— Ли, ако реша да замина на Изток, ще останеш ли при децата, докато се върна?
— По-лесно ви е да пътувате, отколкото да пишете — каза Ли. — Естествено, ще остана.
— Не, ще пиша!
— Защо не поканите брат си да ни гостува?
— Брей, Ли! Та това е чудесна идея, как не се сетих!
— Освен това ви дава основание да пишете, а това вече е добър повод.
След това писмото бе написано сравнително по-лесно, поправено и преписано на чисто. Преди да го пъхне в плика, Адам бавно си го прочете наум:
„Мили братко Чарлз — почваше то, — ще се изненадаш, че ти пиша след толкоз време. Много пъти съм решавал да седна, но нали знаеш, човек все отлага. Питам се как ще те свари това писмо. Да се надяваме, в добро здраве. Доколкото разбирам от тия работи, сигурно вече имаш пет или дори десет деца! Ха-ха! Аз имам двама сина, близнаци. Майка им не е при нас. Селският живот не й понася. Живее в близкия град и от време на време се виждаме. Притежавам първокласно имение, но ме е срам да си призная, че не го поддържам както трябва. Надявам се отсега нататък да потръгне. Винаги съм взимал добри решения, но от няколко години нещо не ми вървеше. Сега съм добре. Ти как си, преуспяваш ли? Много бих искал да се видим. Защо не ни дойдеш на гости? Обширна е земята тук и ако искаш да се заселиш, може да се намери и място. Тукашните зими не са студени. А за «стари хора» като нас това е много важно. Ха-ха! И така, Чарлз, надявам се, ще помислиш и ще ми съобщиш. Пътуването ще ти се отрази добре. Искам да се видим. Имам много да ти разправям, но не мога да го напиша. Ето какво, Чарлз: прати ми писмо с всички новини от родния дом. Предполагам, станали са много неща. Човек, като остарее, чува предимно за хора, негови близки, които вече са починали. Изглежда, така е било писано на света. Пиши бързо и ми кажи Дали ще дойдеш. Твой брат, Адам“
Седеше с писмото в ръка и виждаше над него смуглото лице на брат си и белега на челото му. Долавяше дори нажежената горещина в кафявите му очи и както го гледаше, устните му се извиха, оголиха зъбите и на негово място застана сляп и безмилостен звяр. Поклати глава, да отърси от паметта си това видение, и се помъчи да възстанови брат си, като се усмихва. Постара се да си припомни челото му преди белега, но и двата образа се оказаха замъглени. Грабна перодръжката и под подписа си написа:
„П. С. Чарлз, никога и за нищо не съм те мразил. Винаги съм те обичал, защото си ми брат.“
Сгъна листа, оглаждайки ръбовете с нокът, и залепи плика с юмрук.
— Ли — извика Адам, — хей, Ли! — Китаецът се показа на вратата. — Ли, колко време му трябва на едно писмо да стигне до Изтока, до най-крайните щати?
— Знам ли? — каза Ли. — Може би петнайсетина дни.
1
Едва когато седнаха да вечерят, момчетата откриха промяната у баща си. Познаваха го само като присъствие, като уши, които слушат, но не чуват, очи, които гледат, но не виждат. Една мъглявина, наречена баща. Момчетата не бяха свикнали да споделят с него своите интереси и находки, своите нужди. Връзката им със света на възрастните се осъществяваше посредством Ли, който бе успял не само да ги отгледа, да ги храни, облича и възпитава, но и да им внуши уважение към баща им. За тях той беше загадка. Неговата дума и разпореждане стигаха до тях чрез Ли, който, естествено, ги съчиняваше сам, но ги приписваше на Адам.
Тази вечер, първата след завръщането на Адам от Салинас, Кейл и Арон, смаяни, а сетне и малко объркани, отведнъж установиха, че Адам ги слуша, задава въпроси и като ги гледа, ги вижда. Промяната ги направи неуверени.
— Чух, че днес сте били на лов — каза им Адам.
Като всички хора, изправени пред нова ситуация, момчетата станаха предпазливи. След известна пауза Арон призна:
— Да, сър.
— Уловихте ли нещо?
Последва още по-дълго мълчание и отново:
— Да, сър.
— И какво по-точно?
— Заек.
— С лъкове и стрели? Кой го застреля?
— Стреляхме и двамата — каза Арон. — Не разбрахме кой го улучи.
— Не си ли познавате стрелите? — попита ги Адам. — Като бях малък, обикновено ги бележехме.
Този път Арон се отказа от отговор, да не си навлече беля. Като изчака, Кейл рече:
— Стрелата беше моя, това е ясно, но според нас се е озовала в Ароновия колчан.
— Защо мислите така?
— Не знам — каза Кейл. — Но ми се струва, че Арон удари заека.
— А ти какво мислиш? — преместиха се очите на Адам.
— Може и аз да съм го ударил, но не съм сигурен.
— Е, както се вижда, добре се справяте с положението.
Тревогата слезе от лицата на момчетата. По нищо не приличаше на клопка.
— Къде е заекът? — попита Адам.
— Арон го подари на Абра — обясни Кейл.
— А тя го изхвърли — рече Арон.
— Защо?
— Де да знам. Поисках да се омъжи за мене.
— Сериозно?
— Да, сър.
— А ти, Кейл?
— Сигурно ще я преотстъпя на Арон.
Адам се разсмя и момчетата си спомниха, че никога не са го чували да се смее.
— Нали е прекрасно момиченце? — попита той.
— Ами да! — каза Арон. — Много е хубава и добра. Чудесна е!
— Добре, много се радвам, че ще ми стане снаха.
Ли раздигна масата и след кратко подрънкване на съдове в кухнята се върна.
— Готови ли сте за лягане? — обърна се той към двете момчета. Те запротестираха.
— Седни при нас — каза Адам. — Нека постоят още малко.
— Приготвил съм книжата, можем после да ги прегледаме — рече Ли.
— Какви книжа, Ли?
— Сметките по къщата и по имението. Казахте, че искате да видите с какви средства разполагате.
— Само не сметки от десет години насам!
— Преди не давахте да ви безпокоя с тях.
— Да, това е така. Седни сега за малко. Арон искал да се ожени за момиченцето, което ни гостува днес.
— Да не са се сгодили? — попита Ли.
— Мисля, че тя още не е приела предложението му — каза Адам. — Май ще трябва да почакаме.
Благоговението на Кейл пред променената атмосфера в къщата се бе изпарило на бърза ръка и сега той стоеше пред своя мравуняк, преценявайки как точно да го ритне. Решението бе взето.
— Тя наистина е чудесно момиче — рече той. — Хареса ми. И знаете ли защо? Каза да те питаме къде е гробът на майка ни, че да й занесем цветя.
— Ще може ли, татко? — попита Арон. — Щяла да ни научи как се плетат венци.
Мислите на Адам полетяха в галоп. Първо на първо, не го биваше да лъже, пък и не беше се опитвал. Решението, което тозчас му хрумна и тъй нагло излезе на езика му, направо го уплаши.
— И на мен ми се иска, момчета — каза той, — само че трябва да ви кажа, че гробът на майка ви е чак на другия край на страната, в родното й място.
— Защо? — попита Арон.
— Понеже някои хора държат да бъдат погребани в родните си места.
— А как е стигнала там? — заинтересува се Кейл.
— Качихме я на влака и я пратихме у дома й, нали, Ли?
Ли кимна:
— И при нас е така. Като умрат, почти всички китайци ги изпращат в Китай.
— Това го знам — каза Арон, — разказвал си ни по-рано.
— Така ли? — учуди се Ли.
— Разбира се — потвърди Кейл, леко разочарован. Адам бързо промени темата:
— Днес следобед — почна той — мистър Бейкън направи едно предложение. Бих искал да го обмислите. Каза, че за вас ще е може би по-добре, ако се преместим в Салинас. Там и училищата са по-добри, а и повече деца има да си играете.
Идеята вцепени близнаците, Кейл попита:
— Ами тука?
— Е, ще си запазим ранчото, ако ни се доще, да си дойдем — каза Адам.
— Абра живее в Салинас — припомни Арон. За него това беше достатъчно, вече бе забравил летящия пакет. Единственото, което си представяше, бяха една престилчица, едно боне и меки пръстчета.
— Абе вие помислете — каза Адам. — А сега май трябва да си лягате. Днес защо не сте ходили на училище?
— Учителката е болна — каза Арон.
— Мис Кълп — потвърди Ли — боледува от три дни. Ще учат чак в понеделник. Хайде, момчета!
Те послушно излязоха след него.
2
Когато Ли се върна, Адам се усмихваше неопределено на лампата и потупваше коляно с показалец.
— Знаят ли нещо? — попита той.
— Не знам — рече Ли.
— Дано да е само покрай момиченцето.
Ли донесе от кухнята голяма картонена кутия.
— Това са сметките. За всяка година са прихванати с отделен ластик. Всичко съм прегледал, в ред е.
— Искаш да кажеш всички сметки?
— За всяка година — каза Ли — има отделен тефтер и квитанции за всичко. Искахте да знаете какво ви е положението. Ето, тук е цялото. Наистина ли смятате да се преместите?
— Какво да ти кажа, обмислям въпроса.
— Бих желал да се намери някакъв начин да кажете на децата истината.
— Това би ги лишило от хубавата представа за майка им.
— А не се ли досетихте за другата опасност?
— Коя именно?
— Ами да кажем, че сами научат истината. Кой ли не знае?
— Като поотраснат, може да го приемат по-лесно.
— Не ми се вярва — рече Ли. — Но не това е най-голямата опасност.
— Струва ми се, Ли, не мога да ти следя мисълта.
— Аз мисля за лъжата. Тя е в състояние всичко да порази. Ако някога открият, че сте ги излъгал за това, биха пострадали всички истински неща и тогава вече на нищо няма да хващат вяра.
— Разбирам. Но какво мога да им кажа? Цялата истина не мога да им кажа.
— Но, да речем, само част от истината, колкото да нямате угризения, когато научат останалото.
— Ще трябва да си помисля, Ли.
— Ако се пренесете в Салинас, ще стане по-опасно.
— Трябва да помисля.
— Моят баща ми разказа за майка ми — настойчиво продължаваше Ли — още когато бях съвсем малък, не ме пожали. И докато растях, повтори ми го няколко пъти. Разбира се, не беше същото, но все пак беше достатъчно гадно. Сега съм доволен, че ми е казал. Как ли щях да се чувствам, ако не знаех?
— Не искаш ли да ми разкажеш?
— Не искам. Макар че би могло да ви убеди да промените това-онова по отношение на синовете ви. Например да им кажете, че е заминала, но не знаете къде.
— Но аз знам.
— Е, там е цялата работа. Или ще е от край до край истината или ще е половин лъжа. Не мога да ви принуждавам.
— Ще си помисля, Ли — каза Адам. — А каква е историята на майка ти?
— Наистина ли искате да я чуете?
— Само ако пожелаеш.
— Съвсем накратко — почна Ли. — Първият ми спомен е за малка и мрачна барака, в която живеехме сами с баща ми, насред една картофена плантация. Заедно с това си спомням как баща ми разказваше историята на майка ми. Иначе той говореше на кантонски, но историята разказваше на красив и литературен мандарински. Както и да е. Ще ви кажа… — И погледът на Ли се насочи към миналото. — Трябва най-напред да ви кажа, че когато тук, в Запада, вие сте прокарвали железниците, тежката работа по трасирането, нареждането на траверсите и завинтването на релсите се е извършвала от хиляди китайци. Евтина работна ръка, прилежна, а пукне ли някой, другите пет пари не дават. Набирали ги главно от Кантон, кантонците са набити, яки, издръжливи, не са и сприхави. Довели ги по силата на договор и навярно съдбата на баща ми не е била никакво изключение… Трябва да знаете, че в навечерието на нашата Нова година китаецът е длъжен да изплати всичките си дългове и да започне новата на чисто. Не смогне ли, все едно загубва честта си. Нещо повече, цялото му семейство остава без чест. Извинение никому.
— Не е лош обичай — отбеляза Адам.
— Добър или лош, така беше. Баща ми обаче нещо загази. Не можа да изплати едно задължение и семейството се събра да обсъди положението. А нашият род е почтен род. Ако някой е без късмет, никой не е виновен, но неизплатеният дълг тегне над цялата фамилия. Платиха бащиното ми задължение, но сетне трябваше той всичко да им върне, а това бе почти невъзможно… Агентите на железопътните компании, които набираха работната ръка, даваха при подписването на договорите цяла буца пари и по този начин хващаха сума хора с неплатени дългове. Дотук всичко честно и почтено. Да не беше само черната мъка! Баща ми бил младо момче, току-що задомено, бил силно, дълбоко и страстно привързан към жена си, а нейните чувства към него ще да са били изумителни. Тъй или иначе, сбогували се възпитано в присъствието на семейните старейшини. Често ми е хрумвало, че доброто възпитание е може би онзи външен заглушител, който не дава да се разбере, че ти се пръска сърцето. Вкарали стадото мъже като добитък в черния трюм на кораба — там трябвало да мируват месец и половина, додето не пристигнат в Сан Франциско. Можете да си представите как са изглеждали тези трюмове. Стоката трябвало да се достави в що годе работоспособно състояние, по тази причина не била тормозена. А през вековете хората от моя народ са се научили да живеят в близост помежду си, да се поддържат чисти и да се хранят и при най-непоносими условия. От седмица били вече в открито море, когато баща ми открил жена си. Била облечена като мъж, сплела коси на мъжка плитка. Седейки неподвижно и като си мълчала, не могли да я открият, а по онова време нямало ни прегледи, нито ваксинации. Преместила си чергата и седнала до баща ми. Приказвали си само на ухо, в тъмното. Баща ми хем негодувал срещу неподчинението й, хем се радвал. Та така било. Осъдени цели пет години на тежък труд. След като вече се намирали в Америка, и през ум не им минавало да бягат, честни хора били, нали договор подписали… — Ли замълча. — Мислех уж с няколко изречения да ви разкажа, но не знаете как е почнало. Ще си донеса чаша вода, вие искате ли?
— Да — каза Адам. — Едно нещо обаче не разбирам. Как е могла жена да върши тази работа?
— Ей сега ще се върна — каза Ли и отиде в кухнята. Оттам донесе две канчета вода и ги сложи на масата. — За какво ме питахте? — рече той.
— Как е могла майка ти да върши мъжка работа?
Ли се усмихна:
— Баща ми казваше, че била силна жена, и аз съм сигурен, че една силна жена е по-силна и от мъж, особено пък ако таи и обич в сърцето. Според мен любещата жена е нещо почти непоклатимо. — Адам направи кисела физиономия, а Ли продължи: — Един ден ще се уверите, ще видите.
— Нищо лошо не си помислих — каза Адам, — но отде мога да зная, като съм имал само един случай? И после?
— Само едно нещо не пошепнала майка ми в ухото му по време на това изнурително и безкрайно плаване. Пък и сума ти народ се натръшкал от страхотна морска болест, тъй че никой не забелязал колко й било лошо.
— Да не е била бременна? — извика Адам.
— Била е — каза Ли. — Но не пожелала да обременява баща ми с допълнителни тревоги.
— А като е тръгнала на път, знаела ли е?
— Не, не е знаела. Аз съм оповестил присъствието си на този свят в най-неподходящото време. Разказът излезе май по-дълъг, отколкото предполагах.
— Да, но не можеш току тъй да прекъснеш!
— Така излиза — рече Ли. — В Сан Франциско лавината от мишци и кости се изляла в конските вагони и локомотивите запъшкали по стръмнините. Откарвали ги да разсичат хълмовете на Сиера и да прокопават тунели под върховете. Майка ми била набутана в друг вагон и баща ми я видял чак когато стигнали една поляна високо в планината, където бил лагерът. Много красиво било, зелена трева, цветя, а наоколо заснежените хребети. Едва тогава му съобщила за мен… И се заловили за работа. Женските мускули заякват също като мъжките, а на майка ми и духът й бил със здрави мишци. С кирката и лопатата вършела каквото са очаквали от нея и това сигурно е било ужасно. Но постепенно ги обзела паническа тревога как ще роди детето.
— Толкова ли са били прости? — учуди се Адам. — Не е ли могла да отиде при началника и да обясни, че е жена, че е бременна? Положително са щели да се погрижат за нея.
— Ето, виждате ли? — рече Ли. — Не съм ви разказал достатъчно. Затуй и така се проточи. Не са били прости. Този човешки добитък е бил докаран само за едно — да работи. И когато работата се свърши, ония, които не са измрели, е трябвало да бъдат върнати обратно. Довеждали само мъже, никакви жени. На вашата страна не й е трябвало да се размножават. Един мъж, една жена и едно дете съумяват някак да пуснат корен, да се окопаят и да натрупат около себе си купчинка, наподобяваща дом. Тогава и Господ не може да ги изкорени оттам. Но една сган от мъже, нервни, похотливи, неспокойни, едва ли не болни от липсата на жени, такива ще отидат навсякъде, а най-вече у дома. А в тази глутница от полуобезумели, полудиви мъже майка ми е била единствената жена. Мъжете, колкото повече работят и лапат, толкова по-неукротими стават. За шефовете те са били не хора, а животни, които могат да станат опасни, ако не ги държат под око. Нали разбирате защо майка ми не е могла да поиска помощ? Направо биха я изхвърлили от лагера и, кой знае, току-виж, я разстреляли и заровили като болна крава. Затуй, че малко се били разшавали, петнайсет души били застреляни. Ето защо спазвали реда по едничкия начин, по който нашият нещастен род се е научил да спазва реда. Мислим си, че сигурно съществуват и по-добри начини, но никога не сме успявали да ги открием. Вечно е било едно и също: бичът, въжето и пушката. Защо ли се заех да ви разказвам?…
— А защо да не ми разкажеш? — попита Адам.
— Защото помня с какво лице ми го е разправял баща ми. Отварят се старите рани, още живи и болезнени. Почнеше ли да говори, баща ми спираше да се овладее, а сетне продължаваше строго, с твърди и остри слова, сякаш му се щеше да се прободе с тях… И така, двамата успели да останат в постоянна близост, твърдейки, че тя е племенник на баща ми. Месеците минавали и за тяхно щастие коремът й се надувал съвсем незабележимо, а тя все така се блъскала, дано заглуши болките. Баща ми гледал малко от малко да й помага, като се оправдавал: „Млад ми е племенникът, трошливи са му костите.“ Но нямали още никакъв план, не знаели какво ще правят. Тогава баща ми намислил да избягат нагоре в планината, до някоя още по-висока поляна, и там, до някое езеро, да изровят леговище за раждането, а когато майка ми роди и е вън от всякаква опасност, баща ми да се върне и да си понесе наказанието. Трябвало да подпише договор за нови пет години, за да изплаща обезщетението за своя непрокопсал племенник. Жалко щяло да бъде това бягство, но друго не им оставало и затуй им се сторило като блестящ изход. Имало две задължителни условия — да налучкат точния момент и да съберат необходимите провизии. Моите родители… — Ли замълча, усмихвайки се, че е употребил тази дума; тя му се стори толкова хубава, че реши да я стопли: — Моите мили родители се захванали с подготовката. Отделяли част от оризовата дажба и я криели под дюшеците си. Баща ми намерил парче дълга връв, а от жица извил кука, да лови пъстърва из планинските езера. Отказал се от тютюна, за да пести кибрита, който им раздавали. А майка ми засъбирала всяко раздърпано късче плат, нищела го по краищата и вадела конци да съшива с тресчица парцалите и да ми приготовлява пелени. Ах, как бих искал да я помня!
— И аз — рече Адам. — Разказвал ли си някога тази история на Сам Хамилтън?
— Не съм, но е трябвало. Той обичаше тържествата на човешката душа. За него тия неща бяха като лични победи.
— Вярвам, успели са да се доберат дотам — подхвърли Адам.
— Зная. Когато баща ми разказваше за това, аз все го прекъсвах: „И значи стигнали сте онова езеро, завел си майка ми там… този път не казвай какво се е случило! Веднъж поне да бъде другояче: стигнали сте езерото, а ти си построил колиба от борови клони…“ Тогава баща ми ставаше истински китаец и казваше: „В истината има повече красота, дори когато красотата е отвратителна. Разказвачите на приказки пред градските порти изопачават живота така, че на мързеливите, глупавите и слабите да им се вижда прекрасен, а това само задълбочава техните недъзи, без да ги учи на нищо, без нищо да лекува, без да извисява душите им.“
— Продължавай — притеснено каза Адам — докрай.
Ли се изправи, пристъпи към прозореца и разказа останалото, вгледан в звездите, мигащи и разклащани от мартенския вятър.
— От склона се търколил камък и счупил крака на баща ми. Наместили го и му дали работа като за сакат, да изправя на един камък с чук изкривените гвоздеи. И дали от тревоги или от преумора, майка ми взела да се превива преждевременно. Тогава полуобезумелите мъже разбрали истината и полудели напълно. Единият глад изостря другия, новото престъпление заличава предишното и дребните престъпления, които били извършени спрямо тези гладуващи мъже, припламнали в едно гигантско налудничаво злодеяние. Баща ми чул как изкрещели „Жена!“ и разбрал. Опитал да се затича, ала кракът му повторно се счупил от натиска и той пропълзял нагоре по изровения насип до пътя, където се разигравало всичко. Като се озовал там, небето се забулило с особена горест, а кантонците вече се измъквали да се изпокрият, та дано завинаги забравят, че мъжете могат да бъдат такива… Баща ми я сварил върху една глинеста купчина. Дори очи нямала да гледа, но устата й още шавала и го напътила какво да прави. Той ме измъкнал с нокти от разкъсаната плът на майка ми, а тя умряла на глината същия следобед. — Адам дишаше тежко. Ли продължи с напевен ритъм: — Преди да ненавиждате тези хора, запомнете това. Баща ми винаги го изричаше накрая: никое друго дете не се е радвало на такава грижа като мен. Целият лагер ми станал майка. И това е много красиво, чудовищно красиво. А сега, лека нощ. Повече не мога дума да кажа.
3
Адам припряно отваряше чекмеджетата, търсеше по лавиците, отваряше сандъците в къщата и накрая се видя принуден да повика Ли.
— Къде са мастилото и перото?
— Вие нямате — отговори му Ли. — От години не сте написал нито една дума. Ако искате, ще ви дам моите. — И донесе от стаята си едно тумбесто шише мастило, скъсено перо, сноп листа и плик и ги остави на масата.
— Как разбра, че искам да пиша писмо? — попита Адам.
— Ще се помъчите да пишете на брат си, нали?
— Точно така.
— Няма да ви е лесно след толкова време.
И наистина не беше лесно. Адам загриза и задъвка перото, устата му се кривеше в напрегнати гримаси. Още след първото изречение захвърляше листа и почваше отново. Почеса глава с перодръжката.
— Ли, ако реша да замина на Изток, ще останеш ли при децата, докато се върна?
— По-лесно ви е да пътувате, отколкото да пишете — каза Ли. — Естествено, ще остана.
— Не, ще пиша!
— Защо не поканите брат си да ни гостува?
— Брей, Ли! Та това е чудесна идея, как не се сетих!
— Освен това ви дава основание да пишете, а това вече е добър повод.
След това писмото бе написано сравнително по-лесно, поправено и преписано на чисто. Преди да го пъхне в плика, Адам бавно си го прочете наум:
„Мили братко Чарлз — почваше то, — ще се изненадаш, че ти пиша след толкоз време. Много пъти съм решавал да седна, но нали знаеш, човек все отлага. Питам се как ще те свари това писмо. Да се надяваме, в добро здраве. Доколкото разбирам от тия работи, сигурно вече имаш пет или дори десет деца! Ха-ха! Аз имам двама сина, близнаци. Майка им не е при нас. Селският живот не й понася. Живее в близкия град и от време на време се виждаме. Притежавам първокласно имение, но ме е срам да си призная, че не го поддържам както трябва. Надявам се отсега нататък да потръгне. Винаги съм взимал добри решения, но от няколко години нещо не ми вървеше. Сега съм добре. Ти как си, преуспяваш ли? Много бих искал да се видим. Защо не ни дойдеш на гости? Обширна е земята тук и ако искаш да се заселиш, може да се намери и място. Тукашните зими не са студени. А за «стари хора» като нас това е много важно. Ха-ха! И така, Чарлз, надявам се, ще помислиш и ще ми съобщиш. Пътуването ще ти се отрази добре. Искам да се видим. Имам много да ти разправям, но не мога да го напиша. Ето какво, Чарлз: прати ми писмо с всички новини от родния дом. Предполагам, станали са много неща. Човек, като остарее, чува предимно за хора, негови близки, които вече са починали. Изглежда, така е било писано на света. Пиши бързо и ми кажи Дали ще дойдеш. Твой брат, Адам“
Седеше с писмото в ръка и виждаше над него смуглото лице на брат си и белега на челото му. Долавяше дори нажежената горещина в кафявите му очи и както го гледаше, устните му се извиха, оголиха зъбите и на негово място застана сляп и безмилостен звяр. Поклати глава, да отърси от паметта си това видение, и се помъчи да възстанови брат си, като се усмихва. Постара се да си припомни челото му преди белега, но и двата образа се оказаха замъглени. Грабна перодръжката и под подписа си написа:
„П. С. Чарлз, никога и за нищо не съм те мразил. Винаги съм те обичал, защото си ми брат.“
Сгъна листа, оглаждайки ръбовете с нокът, и залепи плика с юмрук.
— Ли — извика Адам, — хей, Ли! — Китаецът се показа на вратата. — Ли, колко време му трябва на едно писмо да стигне до Изтока, до най-крайните щати?
— Знам ли? — каза Ли. — Може би петнайсетина дни.
Глава 29
1
Изпратил на брат си първото писмо за повече от десет години, Адам нетърпеливо зачака отговор. Забрави колко време е изтекло. Писмото още не бе стигнало до Сан Франциско, и той вече питаше Ли на висок глас:
— Чудна работа, защо не отговаря? Сигурно ми се сърди, дето не съм му писал. Ама и той не ми е писал. Не, всъщност той не е знаел къде да пише. Ами ако се е преместил?
— Има само два-три дена, откак сме го пуснали — успокои го Ли, — още време му трябва.
— Интересно, дали наистина ще дойде — питаше се Адам и не можеше да реши иска ли да види Чарлз. След като писмото бе вече заминало, Адам се боеше, че Чарлз може да приеме поканата. Заприлича на палаво дете, чиито пръсти се протягат към всеки подвижен предмет. Намесваше се в живота на близнаците, задаваше им безброй въпроси за училището.
— И какво научихте днес?
— Нищо.
— И таз хубава! Все нещо сте научили. Четохте ли?
— Да, сър.
— А какво четохте?
— Старата приказка за щуреца и мравката.
— А-а-а, това вече е интересно.
— Има и една друга, орелът отнася детенцето…
— Да, спомням си я. Само че съм забравил какво става.
— Още не сме стигнали до нея. Само картинките гледахме.
На момчетата им се повдигаше. В един такъв момент, когато Адам несръчно проявяваше бащинството си, Кейл му поиска назаем джобния нож с надеждата, че той ще забрави да си го вземе обратно. Но върбовата мъзга вече започваше да шурти, кората с леснина се отделяше от клоните и Адам си поиска ножа, да научи момчетата как да си дялкат върбови свирки — нещо, което Ли им беше показал още преди три години. За проклетия Адам бе забравил как се прави срезът и от свирките му така и не излезе нито едно пиукане.
Един ден, по пладне, по пътя се зададе ревящ и подскачащ нов „Форд“, управляван от Уил Хамилтън. Моторът се напъваше на първа скорост, а високата каросерия се полюшваше като подхванат от бурята кораб. Никелираният радиатор и резервоарът за фаровете на страничното стъпало ослепително блестяха току-що лъснати. Уил дръпна спирачния лост, завъртя контакта надолу и се облегна на кожената седалка. От загряването моторът се изкашля гладно няколко пъти.
— Ето го! — извика Уил с престорено въодушевление. Той презираше „Фордовете“ със смъртна омраза, ала тъкмо от тях трупаше от ден на ден състоянието си.
Адам и Ли се надвесиха над откритата вътрешност на автомобила, а Уил Хамилтън, запъхтян поради бремето на новите си тлъстини, се зае да обяснява как работи един механизъм, от който сам нищо не разбираше.
Трудно е сега човек да си представи каква непосилна задача е да се научиш как се подкарва, управлява и поддържа автомобил. Този процес като цяло бе не само усложнен, трябваше да се започне от нула. Днешните деца вдишват теорията, привичките и непоносимостта на двигателя с вътрешно горене още от люлката, но по онова време се почваше с кухата вяра, че това нещо изобщо няма да се задвижи, и понякога тя се оправдаваше. Освен това, за да подкараш един съвременен автомобил, нужно е да извършиш само две неща — да завъртиш ключа и да докоснеш стартера. Всичко останало става автоматично. Тогава обаче бе по-сложно. Изискваха се не само добра памет, здрава ръка, ангелски нрав и сляпа надежда, но така също и достатъчно опит в практикуването на заклинания — често се виждаха мъже, заловили се с манивелата на „Форд“ модел „Т“, да плюят по земята и да мърморят проклятия.
Уил Хамилтън даде своите обяснения, след това се върна и обясни повторно. Клиентите му стояха с широко разтворени очи, любопитни като териери, кимащи и без да го прекъсват, но когато започна за трети път, Уил видя, че доникъде не е стигнал.
— Вижте какво ще ви кажа — умно заключи той. — Нали разбирате, това не е по моята част. Просто исках да го видите и да го чуете, преди да съм ви го доставил. Сега се връщам в града и утре пращам колата със специалист, той за няколко минути ще ви научи на много повече неща, отколкото аз за цяла седмица. Исках само да го видите.
Но Уил бе забравил и собствените си напътствия. След като въртя известно време манивелата, взе назаем от Адам двуколка и кон и отпраши за града, обещавайки да прати монтьора още на другия ден.
2
На другия ден не можеше и въпрос да става близнаците да отидат на училище, защото не биха отишли. Висок, надменен и намусен, „Фордът“ стоеше под дъба, където го бе оставил Уил. Новите му собственици го обикаляха и от време на време го докосваха, както се потупва сприхав кон, когато искаш да го успокоиш.
— Не знам дали някога ще свикна с него — каза Ли.
— Разбира се, че ще свикнеш — неубедително рече Адам.
— Няма да се усетиш как ще обикаляш с него цялата околност.
— Ще се помъча да го разбера — каза Ли, — но да го карам — изключено!
Момчетата току налитаха оттук и оттам да пипнат нещо, сетне отскачаха встрани.
— Татко, за какво служи тая заврънгачка?
— Не пипайте там!
— Ама за какво служи?
— И аз не знам, но не пипам. Знаете ли какво може да стане?
— Чичкото не ти ли каза?
— Не помня какво ми е казал. По-добре стойте настрана, да не ви пратя на училище! Чуваш ли, Кейл? Не отваряй там!
Събудиха се и се бяха приготвили рано-рано сутринта. Към единайсет вече ги тресеше налудничаво нетърпение. Механикът пристигна с двуколката точно когато стана време за обяд. Беше с квадратни муцуни на обущата, панталони марка „Дукеса“ и широко палто с квадратни рамене, стигащо почти до коленете му. На седалката до него се мъдреше чанта с работно облекло и инструменти. Деветнайсетгодишен, той дъвчеше тютюн и благодарение на трите месеца в автомобилна школа бе добил огромно, макар и уморено презрение към човешката раса. Плю и подхвърли поводите на Ли.
— Махайте го тоя зоболапач! — рече той. — Как познавате коя му е предната част? — Слезе от двуколката тъй, както посланиците слизат от специалните железници. Захили се подигравателно на близнаците и се обърна студено към Адам: — Надявам се, че не съм закъснял за обяда. — Ли и Адам се спогледаха. Изобщо не бяха се сетили за това. Поканено в къщата, младото божество недоволно се съгласи на сирене, хляб, студено месо, печен сладкиш, кафе и парче шоколадова торта. — Свикнал съм да обядвам топла храна — каза той. — По-добре дръжте тия дечурлига по-надалеч, ако искате да остане нещо от автомобила. — След като се нахрани, без да бърза, и си отдъхна на верандата, механикът си взе чантата и се напъха в стаята на Адам. След няколко минути се показа в раиран гащеризон и бяла шапка, на чиято предница пишеше „Форд“.
— Е? — попита той. — Разучихте ли ги?
— Да ги разучим? — недоумяваше Адам.
— Дори не сте прочели инструкциите в книжката, която се намира под седалката, така ли?
— Не съм знаел, че има такава — рече Адам.
— Господи! — отвратен, въздъхна младият човек. Храбро сбирайки морални сили, той решително се отправи към автомобила. — Може да почваме — рече той, — че то иначе, както не сте ги разучили, Бог знае колко време ще изтече.
— Снощи мистър Хамилтън не можа да запали — каза Адам.
— Защото вечно се мъчи да пали с динамото — рече мъдрецът. — Добре. Хайде сега, елате насам. Познат ли ви е принципът на двигателя с вътрешно горене?
— Не — призна Адам.
— О, Исусе! — Той вдигна ламаринените капаци. — Това тук е двигател с вътрешно горене.
— Толкова млад и тъй осведомен! — тихо каза Ли. Момчето се врътна свъсено към него.
— Какво каза? — попита го и се обърна към Адам: — Какво рече тоя китаец?
Ли разпери ръце и угоднически се усмихна:
— Казва, много облазован човек — почти го прошепна. — Сигулно учило колеж. Много умно.
— Наричайте ме просто Джо — без никаква причина каза механикът и добави: — Колеж ли? Че какво се учи там? Могат ли да монтират едно делко, а? А да зачистят полюсите на една свещ? Колеж! — Плю и кафявият му пренебрежителен коментар пльосна на земята. Близнаците го наблюдаваха с възхищение. Кейл събираше на езика си слюнка, за да се упражнява.
— Ли се възхищаваше на обширните ви познания по въпроса — обясни Адам.
Заядливостта на момчето се изпари, заместена от великодушие.
— Наричайте ме просто Джо — каза то. — Аз съм длъжен всичко да знам. Изкарал съм автомобилната школа в Чикаго. Това се казва училище, какъв ти колеж! Моят старец казва, че добрият китаец, ама наистина добрият, си е добър като всички други. Честни хора са.
— Но не и лошите — рече Ли.
— Мани ги! Ами професионалните убийци по китайските квартали? Думата е за добрите китайци.
— Надявам се, че мога да се включа в тази група — подхвърли Ли.
— Ти ми изглеждаш добър китаец. Наричай ме просто Джо.
Този разговор зашемети Адам, но не и близнаците. Кейл се опита да каже на Арон:
— Наричай ме просто Джо.
Арон раздвижи устни, опитвайки същото:
— Наричай ме просто Джо.
Монтьорът отново бе добил професионално поведение, но този път тонът му бе по-любезен. Предишното му презрение бе отстъпило на доволна дружелюбност.
— Това тук — продължи той — е двигател с вътрешно горене. — Останалите погледнаха с подчертано страхопочитание безформената буца желязо. Момчето продължи толкова бързо, че думите му се сляха в нещо като химн на новата ера. — Действа посредством възпламеняването на газовете в затворено пространство. Налягането от експлозията се предава на едно бутало, което чрез мотовилката и коленчатия вал прехвърля движението на задните колела. Ясно ли е? — Кимнаха с празни погледи, страхувайки се да не прекъснат потока. — Биват два вида — двутактови и четиритактови. Този тук е четиритактов. Ясно? — Отново кимнаха. Поглеждайки го очаровани, кимнаха и близнаците.
— Интересно — каза Адам.
— Главната отлика на „Форда“ от другите видове автомобили — забързано продължаваше Джо — е планетното предаване, което почива на един ре… рево… реву-люцьонен принцип. — За миг се поизправи с напрегнато лице и когато четиримата му слушатели отново кимнаха, той ги предупреди: — Не си въобразявайте, че знаете всичко. Планетното предаване е ре-ву-лю-цьонно, не забравяйте! Най-добре да разучите това от книжката. А сега, ако дотук ви е ясно, да продължим с управлението на автомобила! — Последните думи той изрече с главни букви, тлъст черен шрифт. Очевидно се радваше, че е приключил първата част на лекцията си, но много по-радостни бяха слушателите му. Бяха почнали вече да издават напрежението, което им струваше съсредоточаването, а то съвсем не би могло да спадне от факта, че не са разбрали нито дума. — Елате сега тук — повика ги момчето. — Виждате ли тая далавера? Това е ключът за запалването. Завъртите ли го, готови сте да потеглите. Сега бутате тая шашма наляво. С това включваме акумулатора, нали виждате, пише АКУ, а то значи акумулатор. — Бяха извили вратове да надничат в автомобила. Близнаците се бяха покачили на страничното стъпало. — Не, чакайте! Аз малко избързах. Първо трябва да издърпате аванса и да натиснете газта, иначе може да ви откъсне ръката. Ей това тук, виждате ли, това е авансът. Вдигате нагоре, ясно ли е, нагоре! Така-а-а. А това е газта. Натискате надолу. Най-напред обяснявам, после ще го направя. Искам от вас да внимавате. Вие, дечките, слезте от колата! Тъмнеете ми. Слизайте, да ви вземат дяволите!
— Момчетата слязоха от стъпалото с неудоволствие, но очите им останаха приковани на равнището на вратата. Той си пое дълбоко дъх. — Готови ли сте? Дърпаме аванса, натискаме газта. Сега включваме акумулатора, нали помните, наляво. — Разнесе се бръмчене, напомнящо исполинска пчела. — Чувате ли? Това значи, че една от бобините дава контакт. Ако не се чуе, трябва да потегнете полюсите или да ги зачистите с шкурка. — Забеляза ужасения поглед на Адам. — Това може да се прочете и в книжката — учтиво рече той. След това мина пред автомобила.
— А сега, това тук е манивелата. А тази телчица, дето стърчи от радиатора, виждате ли я? Тя е за смукача. Гледайте сега внимателно, показвам! Хващате манивелата ето така и въртите, докато хване. Забелязвате ли как съм си обърнал палеца? Ако я хвана с палеца ето така и манивелата вземе, та се завърти обратно, отива и палец, и всичко! Ясно ли е? — Не ги погледна, но бе сигурен, че кимат. — Сега — продължи той — внимавайте! Завъртам и форсирам, докато се получи компресия, и тогава, ето, дръпвам телчицата и я обръщам, за да всмуче бензин. Чувате ли как засмуква? Това е. Само недейте да изтегляте много, защото ще се задави. Пускам телчицата и веднага щом хване, тичам и бутам аванса да възпламеня свещите, задържам газта, а тук превключвам на динамо, виждате ли, пише ДИН, и готово!
— Слушателите му стояха вцепенени. След всичко дотук те бяха включили двигателя. Момчето продължаваше: — Искам сега да повтаряте след мен, за да го запомните. Вдигаме нагоре, натискаме газта.
— Вдигаме нагоре, натискаме газта — повториха те в хор.
— Включваме на АКУ.
— Включваме на АКУ.
— Манивелата за компресия, палецът надолу.
— Манивелата за компресия, палецът надолу.
— Сега леко смукача…
— Сега леко смукача…
— Форсираме!
— Форсираме…
— Връщаме аванса, отпускаме газта!
— Връщаме аванса, отпускаме газта…
— Превключваме на ДИН.
— Превключваме на ДИН.
— Сега да повторим отначало. Наричайте ме просто Джо.
— Наричайте ме просто Джо!
— Не това! Вдигаме нагоре, натискаме газта…
Когато запреповтаряха молебствието за четвърти път, Адам почувства известна умора. Цялата работа му изглеждаше нелепа. Затова изпита истинско облекчение, когато малко по-късно, с един нисък, червен спортен автомобил пристигна Уил Хамилтън. Момчето вдигна очи към приближаващото се превозно средство.
— Ей тоя е с шестнайсет клапана — благоговейно рече той. — Специална изработка.
Уил се провикна от колата си:
— Как върви?
— Направо вълшебно — каза механикът. — Бързо възприемат.
— Виж какво, Рой — рече Уил, — налага се да те взема. Новата катафалка на мисис Хокс е избила лагер. Тая вечер ще трябва да поработиш, защото си я иска утре в единайсет.
Рой се изпъна и застана мирно.
— Само да си взема дрехите — каза той и се втурна към къщата. Когато препускаше обратно с чантата си в ръка, на пътя му застана Кейл.
— Хей — спря го той, — пък аз си мислех, че се казваш Джо.
— Как така Джо?
— Нали каза да те наричаме Джо? А мистър Хамилтън вика, че си Рой.
Рой се засмя и скочи в двуместния автомобил.
— Знаеш ли защо казвах да ме наричате Джо?
— Не. Защо?
— Защото името ми е Рой. — И както се смееше, млъкна и се обърна строго към Адам: — Вижте за книжката под седалката и я разучете. Чувате ли?
— Чувам — каза Адам.
1
Изпратил на брат си първото писмо за повече от десет години, Адам нетърпеливо зачака отговор. Забрави колко време е изтекло. Писмото още не бе стигнало до Сан Франциско, и той вече питаше Ли на висок глас:
— Чудна работа, защо не отговаря? Сигурно ми се сърди, дето не съм му писал. Ама и той не ми е писал. Не, всъщност той не е знаел къде да пише. Ами ако се е преместил?
— Има само два-три дена, откак сме го пуснали — успокои го Ли, — още време му трябва.
— Интересно, дали наистина ще дойде — питаше се Адам и не можеше да реши иска ли да види Чарлз. След като писмото бе вече заминало, Адам се боеше, че Чарлз може да приеме поканата. Заприлича на палаво дете, чиито пръсти се протягат към всеки подвижен предмет. Намесваше се в живота на близнаците, задаваше им безброй въпроси за училището.
— И какво научихте днес?
— Нищо.
— И таз хубава! Все нещо сте научили. Четохте ли?
— Да, сър.
— А какво четохте?
— Старата приказка за щуреца и мравката.
— А-а-а, това вече е интересно.
— Има и една друга, орелът отнася детенцето…
— Да, спомням си я. Само че съм забравил какво става.
— Още не сме стигнали до нея. Само картинките гледахме.
На момчетата им се повдигаше. В един такъв момент, когато Адам несръчно проявяваше бащинството си, Кейл му поиска назаем джобния нож с надеждата, че той ще забрави да си го вземе обратно. Но върбовата мъзга вече започваше да шурти, кората с леснина се отделяше от клоните и Адам си поиска ножа, да научи момчетата как да си дялкат върбови свирки — нещо, което Ли им беше показал още преди три години. За проклетия Адам бе забравил как се прави срезът и от свирките му така и не излезе нито едно пиукане.
Един ден, по пладне, по пътя се зададе ревящ и подскачащ нов „Форд“, управляван от Уил Хамилтън. Моторът се напъваше на първа скорост, а високата каросерия се полюшваше като подхванат от бурята кораб. Никелираният радиатор и резервоарът за фаровете на страничното стъпало ослепително блестяха току-що лъснати. Уил дръпна спирачния лост, завъртя контакта надолу и се облегна на кожената седалка. От загряването моторът се изкашля гладно няколко пъти.
— Ето го! — извика Уил с престорено въодушевление. Той презираше „Фордовете“ със смъртна омраза, ала тъкмо от тях трупаше от ден на ден състоянието си.
Адам и Ли се надвесиха над откритата вътрешност на автомобила, а Уил Хамилтън, запъхтян поради бремето на новите си тлъстини, се зае да обяснява как работи един механизъм, от който сам нищо не разбираше.
Трудно е сега човек да си представи каква непосилна задача е да се научиш как се подкарва, управлява и поддържа автомобил. Този процес като цяло бе не само усложнен, трябваше да се започне от нула. Днешните деца вдишват теорията, привичките и непоносимостта на двигателя с вътрешно горене още от люлката, но по онова време се почваше с кухата вяра, че това нещо изобщо няма да се задвижи, и понякога тя се оправдаваше. Освен това, за да подкараш един съвременен автомобил, нужно е да извършиш само две неща — да завъртиш ключа и да докоснеш стартера. Всичко останало става автоматично. Тогава обаче бе по-сложно. Изискваха се не само добра памет, здрава ръка, ангелски нрав и сляпа надежда, но така също и достатъчно опит в практикуването на заклинания — често се виждаха мъже, заловили се с манивелата на „Форд“ модел „Т“, да плюят по земята и да мърморят проклятия.
Уил Хамилтън даде своите обяснения, след това се върна и обясни повторно. Клиентите му стояха с широко разтворени очи, любопитни като териери, кимащи и без да го прекъсват, но когато започна за трети път, Уил видя, че доникъде не е стигнал.
— Вижте какво ще ви кажа — умно заключи той. — Нали разбирате, това не е по моята част. Просто исках да го видите и да го чуете, преди да съм ви го доставил. Сега се връщам в града и утре пращам колата със специалист, той за няколко минути ще ви научи на много повече неща, отколкото аз за цяла седмица. Исках само да го видите.
Но Уил бе забравил и собствените си напътствия. След като въртя известно време манивелата, взе назаем от Адам двуколка и кон и отпраши за града, обещавайки да прати монтьора още на другия ден.
2
На другия ден не можеше и въпрос да става близнаците да отидат на училище, защото не биха отишли. Висок, надменен и намусен, „Фордът“ стоеше под дъба, където го бе оставил Уил. Новите му собственици го обикаляха и от време на време го докосваха, както се потупва сприхав кон, когато искаш да го успокоиш.
— Не знам дали някога ще свикна с него — каза Ли.
— Разбира се, че ще свикнеш — неубедително рече Адам.
— Няма да се усетиш как ще обикаляш с него цялата околност.
— Ще се помъча да го разбера — каза Ли, — но да го карам — изключено!
Момчетата току налитаха оттук и оттам да пипнат нещо, сетне отскачаха встрани.
— Татко, за какво служи тая заврънгачка?
— Не пипайте там!
— Ама за какво служи?
— И аз не знам, но не пипам. Знаете ли какво може да стане?
— Чичкото не ти ли каза?
— Не помня какво ми е казал. По-добре стойте настрана, да не ви пратя на училище! Чуваш ли, Кейл? Не отваряй там!
Събудиха се и се бяха приготвили рано-рано сутринта. Към единайсет вече ги тресеше налудничаво нетърпение. Механикът пристигна с двуколката точно когато стана време за обяд. Беше с квадратни муцуни на обущата, панталони марка „Дукеса“ и широко палто с квадратни рамене, стигащо почти до коленете му. На седалката до него се мъдреше чанта с работно облекло и инструменти. Деветнайсетгодишен, той дъвчеше тютюн и благодарение на трите месеца в автомобилна школа бе добил огромно, макар и уморено презрение към човешката раса. Плю и подхвърли поводите на Ли.
— Махайте го тоя зоболапач! — рече той. — Как познавате коя му е предната част? — Слезе от двуколката тъй, както посланиците слизат от специалните железници. Захили се подигравателно на близнаците и се обърна студено към Адам: — Надявам се, че не съм закъснял за обяда. — Ли и Адам се спогледаха. Изобщо не бяха се сетили за това. Поканено в къщата, младото божество недоволно се съгласи на сирене, хляб, студено месо, печен сладкиш, кафе и парче шоколадова торта. — Свикнал съм да обядвам топла храна — каза той. — По-добре дръжте тия дечурлига по-надалеч, ако искате да остане нещо от автомобила. — След като се нахрани, без да бърза, и си отдъхна на верандата, механикът си взе чантата и се напъха в стаята на Адам. След няколко минути се показа в раиран гащеризон и бяла шапка, на чиято предница пишеше „Форд“.
— Е? — попита той. — Разучихте ли ги?
— Да ги разучим? — недоумяваше Адам.
— Дори не сте прочели инструкциите в книжката, която се намира под седалката, така ли?
— Не съм знаел, че има такава — рече Адам.
— Господи! — отвратен, въздъхна младият човек. Храбро сбирайки морални сили, той решително се отправи към автомобила. — Може да почваме — рече той, — че то иначе, както не сте ги разучили, Бог знае колко време ще изтече.
— Снощи мистър Хамилтън не можа да запали — каза Адам.
— Защото вечно се мъчи да пали с динамото — рече мъдрецът. — Добре. Хайде сега, елате насам. Познат ли ви е принципът на двигателя с вътрешно горене?
— Не — призна Адам.
— О, Исусе! — Той вдигна ламаринените капаци. — Това тук е двигател с вътрешно горене.
— Толкова млад и тъй осведомен! — тихо каза Ли. Момчето се врътна свъсено към него.
— Какво каза? — попита го и се обърна към Адам: — Какво рече тоя китаец?
Ли разпери ръце и угоднически се усмихна:
— Казва, много облазован човек — почти го прошепна. — Сигулно учило колеж. Много умно.
— Наричайте ме просто Джо — без никаква причина каза механикът и добави: — Колеж ли? Че какво се учи там? Могат ли да монтират едно делко, а? А да зачистят полюсите на една свещ? Колеж! — Плю и кафявият му пренебрежителен коментар пльосна на земята. Близнаците го наблюдаваха с възхищение. Кейл събираше на езика си слюнка, за да се упражнява.
— Ли се възхищаваше на обширните ви познания по въпроса — обясни Адам.
Заядливостта на момчето се изпари, заместена от великодушие.
— Наричайте ме просто Джо — каза то. — Аз съм длъжен всичко да знам. Изкарал съм автомобилната школа в Чикаго. Това се казва училище, какъв ти колеж! Моят старец казва, че добрият китаец, ама наистина добрият, си е добър като всички други. Честни хора са.
— Но не и лошите — рече Ли.
— Мани ги! Ами професионалните убийци по китайските квартали? Думата е за добрите китайци.
— Надявам се, че мога да се включа в тази група — подхвърли Ли.
— Ти ми изглеждаш добър китаец. Наричай ме просто Джо.
Този разговор зашемети Адам, но не и близнаците. Кейл се опита да каже на Арон:
— Наричай ме просто Джо.
Арон раздвижи устни, опитвайки същото:
— Наричай ме просто Джо.
Монтьорът отново бе добил професионално поведение, но този път тонът му бе по-любезен. Предишното му презрение бе отстъпило на доволна дружелюбност.
— Това тук — продължи той — е двигател с вътрешно горене. — Останалите погледнаха с подчертано страхопочитание безформената буца желязо. Момчето продължи толкова бързо, че думите му се сляха в нещо като химн на новата ера. — Действа посредством възпламеняването на газовете в затворено пространство. Налягането от експлозията се предава на едно бутало, което чрез мотовилката и коленчатия вал прехвърля движението на задните колела. Ясно ли е? — Кимнаха с празни погледи, страхувайки се да не прекъснат потока. — Биват два вида — двутактови и четиритактови. Този тук е четиритактов. Ясно? — Отново кимнаха. Поглеждайки го очаровани, кимнаха и близнаците.
— Интересно — каза Адам.
— Главната отлика на „Форда“ от другите видове автомобили — забързано продължаваше Джо — е планетното предаване, което почива на един ре… рево… реву-люцьонен принцип. — За миг се поизправи с напрегнато лице и когато четиримата му слушатели отново кимнаха, той ги предупреди: — Не си въобразявайте, че знаете всичко. Планетното предаване е ре-ву-лю-цьонно, не забравяйте! Най-добре да разучите това от книжката. А сега, ако дотук ви е ясно, да продължим с управлението на автомобила! — Последните думи той изрече с главни букви, тлъст черен шрифт. Очевидно се радваше, че е приключил първата част на лекцията си, но много по-радостни бяха слушателите му. Бяха почнали вече да издават напрежението, което им струваше съсредоточаването, а то съвсем не би могло да спадне от факта, че не са разбрали нито дума. — Елате сега тук — повика ги момчето. — Виждате ли тая далавера? Това е ключът за запалването. Завъртите ли го, готови сте да потеглите. Сега бутате тая шашма наляво. С това включваме акумулатора, нали виждате, пише АКУ, а то значи акумулатор. — Бяха извили вратове да надничат в автомобила. Близнаците се бяха покачили на страничното стъпало. — Не, чакайте! Аз малко избързах. Първо трябва да издърпате аванса и да натиснете газта, иначе може да ви откъсне ръката. Ей това тук, виждате ли, това е авансът. Вдигате нагоре, ясно ли е, нагоре! Така-а-а. А това е газта. Натискате надолу. Най-напред обяснявам, после ще го направя. Искам от вас да внимавате. Вие, дечките, слезте от колата! Тъмнеете ми. Слизайте, да ви вземат дяволите!
— Момчетата слязоха от стъпалото с неудоволствие, но очите им останаха приковани на равнището на вратата. Той си пое дълбоко дъх. — Готови ли сте? Дърпаме аванса, натискаме газта. Сега включваме акумулатора, нали помните, наляво. — Разнесе се бръмчене, напомнящо исполинска пчела. — Чувате ли? Това значи, че една от бобините дава контакт. Ако не се чуе, трябва да потегнете полюсите или да ги зачистите с шкурка. — Забеляза ужасения поглед на Адам. — Това може да се прочете и в книжката — учтиво рече той. След това мина пред автомобила.
— А сега, това тук е манивелата. А тази телчица, дето стърчи от радиатора, виждате ли я? Тя е за смукача. Гледайте сега внимателно, показвам! Хващате манивелата ето така и въртите, докато хване. Забелязвате ли как съм си обърнал палеца? Ако я хвана с палеца ето така и манивелата вземе, та се завърти обратно, отива и палец, и всичко! Ясно ли е? — Не ги погледна, но бе сигурен, че кимат. — Сега — продължи той — внимавайте! Завъртам и форсирам, докато се получи компресия, и тогава, ето, дръпвам телчицата и я обръщам, за да всмуче бензин. Чувате ли как засмуква? Това е. Само недейте да изтегляте много, защото ще се задави. Пускам телчицата и веднага щом хване, тичам и бутам аванса да възпламеня свещите, задържам газта, а тук превключвам на динамо, виждате ли, пише ДИН, и готово!
— Слушателите му стояха вцепенени. След всичко дотук те бяха включили двигателя. Момчето продължаваше: — Искам сега да повтаряте след мен, за да го запомните. Вдигаме нагоре, натискаме газта.
— Вдигаме нагоре, натискаме газта — повториха те в хор.
— Включваме на АКУ.
— Включваме на АКУ.
— Манивелата за компресия, палецът надолу.
— Манивелата за компресия, палецът надолу.
— Сега леко смукача…
— Сега леко смукача…
— Форсираме!
— Форсираме…
— Връщаме аванса, отпускаме газта!
— Връщаме аванса, отпускаме газта…
— Превключваме на ДИН.
— Превключваме на ДИН.
— Сега да повторим отначало. Наричайте ме просто Джо.
— Наричайте ме просто Джо!
— Не това! Вдигаме нагоре, натискаме газта…
Когато запреповтаряха молебствието за четвърти път, Адам почувства известна умора. Цялата работа му изглеждаше нелепа. Затова изпита истинско облекчение, когато малко по-късно, с един нисък, червен спортен автомобил пристигна Уил Хамилтън. Момчето вдигна очи към приближаващото се превозно средство.
— Ей тоя е с шестнайсет клапана — благоговейно рече той. — Специална изработка.
Уил се провикна от колата си:
— Как върви?
— Направо вълшебно — каза механикът. — Бързо възприемат.
— Виж какво, Рой — рече Уил, — налага се да те взема. Новата катафалка на мисис Хокс е избила лагер. Тая вечер ще трябва да поработиш, защото си я иска утре в единайсет.
Рой се изпъна и застана мирно.
— Само да си взема дрехите — каза той и се втурна към къщата. Когато препускаше обратно с чантата си в ръка, на пътя му застана Кейл.
— Хей — спря го той, — пък аз си мислех, че се казваш Джо.
— Как така Джо?
— Нали каза да те наричаме Джо? А мистър Хамилтън вика, че си Рой.
Рой се засмя и скочи в двуместния автомобил.
— Знаеш ли защо казвах да ме наричате Джо?
— Не. Защо?
— Защото името ми е Рой. — И както се смееше, млъкна и се обърна строго към Адам: — Вижте за книжката под седалката и я разучете. Чувате ли?
— Чувам — каза Адам.
Глава 30
1
В ония дни, както и в библейски времена, по земята все още ставаха чудеса. Една седмица след урока по Главната улица на Кинг Сити избумтя един „Форд“ и, потрепервайки, спря пред пощенската станция. На кормилото седеше Адам, до него Ли, а на задната седалка, изправени и надменни, бяха момчетата Адам наведе поглед към педалите и четиримата изпяха в хор: „Натискаме спирачката, даваме газ, изключваме!“ Моторчето изрева и спря. Адам се облегна за миг, схванат, но горд, и чак тогава слезе. Началникът на пощата надникна през пръчките на златната си решетка.
— Както виждам, и вие се сдобихте с такава проклетия — рече той.
— Трябва да вървим в крак с времето — каза Адам.
— Предричам, мистър Траск, че ще дойде ден, когато конете ще ги търсиш със свещ.
— Положително.
— Ще променят облика на страната. Навсякъде вече можеш да им чуеш дрънкането — продължаваше началникът на пощата. — Дори тук се усеща. Хората идваха за пощата си един път в седмицата, а сега се мъкнат всеки ден, че и по два пъти на ден. Не могат да си изчакат шантавите каталози. Препускат. Все препускат! — Неодобрението му беше толкова буйно, че Адам разбра: този още не си е купил „Форд“. И сега излъчваше особената си ревност. — Лично аз не бих си взел — каза началникът, а това значеше, че жена му го е натиснала да купи. Натискът идваше от жените. Ставаше дума за обществено положение!
Началникът ядосано разрови писмата в сандъчето за околността и измъкна един продълговат плик.
— Хайде, пък ще се видим в болницата! — злобно рече той. Адам му се усмихна, взе си писмото и излезе.
Човек, който не получава много писма, не бърза да ги отваря. Ще го премери в дланта си колко тежи, ще прочете името на подателя и адреса, поглежда почерка, изучава марката и датата на клеймото. На Адам му бе нужно да излезе от пощата и прекосявайки пешеходния плочник до автомобила, едва смогна да извърши всичко това. В левия ъгъл на плика беше напечатано „Белоус и Харви, адвокатска кантора“, от родния град на Адам в Кънектикът.
— Че какво, аз ги познавам тия Белоус и Харви — с нотка на доволство каза Адам, — добре ги познавам. Чудно, какво ли искат? — Вгледа се в плика по-отблизо. — И откъде ли са ми взели адреса? — Обърна плика да го разгледа и откъм гърба. Ли го наблюдаваше усмихнат.
— Може би в писмото има отговор на въпросите ви — подхвърли той.
— И аз тъй мисля — съгласи се Адам. Взел решение да отвори писмото, той извади джобния си нож, изправи по-голямото острие и заобръща писмото да види къде може да го провре. Но тъй като не намери отвор, вдигна писмото срещу слънцето, да бъде сигурен, че няма да среже листа, тръсна плика, съдържанието му падна в единия край и тогава сряза другия. Духна в него и с два пръста измъкна писмото. Зачете се много бавно.
„До мистър Адам Траск, Кинг Сити, Калифорния — предпазливо почваше то. — Уважаеми господине, за шест месеца бяхме изчерпали всякакви възможности да влезем във връзка с вас. Бяхме дали обяви във всички вестници, но безуспешно. Успяхме да установим вашето местонахождение едва когато началникът на пощата тук ни предаде вашето писмо, адресирано до брат ви. — Адам долови раздразнението им. Началото на следващия пасаж бележеше пълна промяна на настроението: — Длъжни сме с прискърбие да ви съобщим, че вашият брат Чарлз Траск се помина на 12-и октомври от белодробно заболяване, продължило две седмици. Тялото му почива в гробището на Благотворителния орден. Гробът му не е означен с камък и ние предполагаме, че ще пожелаете да се нагърбите сам с това печално задължение.“
Адам си пое дълбоко дъх, задържа го и прочете още веднъж пасажа. Изпусна въздуха бавно, да не излезе като въздишка.
— Брат ми Чарлз е починал — каза той.
— Моите съболезнования — обади се Ли.
— Наш чичо ли е той? — попита Кейл.
— Да, това беше чичо ви Чарлз — рече Адам.
— И мой ли? — попита Арон.
— И твой.
— Не знаех, че сме имали чичо — каза Арон. — Не може ли да занесем на гроба му цветя? Абра ще ни помогне, това й харесва.
— Само че е много далече, на другия край на Америка.
— Знам! — възбудено каза Арон. — Като занесем цветя на майка ни, ще отделим и за чичо Чарлз. Ех, защо не съм го познавал, преди да умре — жалко тъжно добави той. Мъртвите близки ставаха все повече. — А добър ли беше?
— Много добър — каза Адам. — Нямах друг брат, както и ти нямаш друг освен Кейл.
— И вие ли бяхте близнаци?
— Не, не сме близнаци.
— А богат ли беше? — попита Кейл.
— Не, разбира се — отвърна Адам. — Откъде ти хрумна?
— Ами ако е бил богат, ние ще получим всичко, нали?
— Срамота е — строго рече Адам — да се говори за пари, когато има смърт. Ние скърбим, защото е умрял.
— Как ще скърбя — каза Кейл, — когато дори не съм го виждал?
Ли вдигна ръка да прикрие усмивката си. Адам се върна на писмото — с новия ред настроението отново се променяше.
„Като адвокати на покойния, за нас е приятно задължение да ви информираме, че благодарение на своето трудолюбие и здрав разум брат ви е натрупал значително състояние, което в брой, земя и ценни книжа възлиза на доста повече от сто хиляди долара. Ние разполагаме със завещанието му, което беше съставено и подписано в нашата кантора, и при поискване можем да ви го изпратим. Съгласно клаузите му всички пари, имущество и ценни книжа трябва да се разделят поравно между вас и съпругата ви. В случай че съпругата ви се е поминала, всичко остава за вас. Завещанието предвижда още, че ако вие сте покойник, цялото имущество да премине във владение на жена ви. Като съдим от писмото ви, че все още населявате земята на живите, бихме желали да ви отправим своите поздравления. Ваши покорни слуги, Белоус и Харви. Подпис: Джордж Б. Харви“ В долната част на страницата бе надраскано следното: „Драги Адам, не забравяй слугите си в деня на своето благополучие! Чарлз никога не е похарчил дори един петак. Стискаше долара така, че чак орлето на герба пищеше. Надявам се, че ти и твоята съпруга ще се зарадвате на парите. Не се ли намира при вас свободно място за един добър адвокат? Имам предвид себе си. Твой стар приятел, Дж. Харви.“
Адам погледна момчетата и Ли над ръба на писмото. И тримата го чакаха да свърши. Устата му се сви в права линия, сгъна писмото, върна го в плика и грижливо го напъха във вътрешния си джоб.
— Някакви усложнения? — попита Ли.
— Никакви.
— Просто ми се стори, че се угрижихте.
— Не. Мъчно ми е за брат ми. — Адам се мъчеше да подреди в главата си фактите от писмото, но те шаваха и се въртяха като кокошка-носачка, преди да се намести в полога. Почувства, че трябва да остане сам, за да възприеме всичко. Качи се в автомобила и невиждащо се взря в механизмите. Не помнеше нито една подробност.
— Да ви помогнем ли? — попита Ли.
— Смешно! — каза Адам. — Забравил съм как се пали.
Ли и момчетата тихо заповтаряха:
— Вдигаме нагоре, натискаме газта, включваме на АКУ.
— Да бе, разбира се! Разбира се! — И щом оглушителната пчела в бобината забръмча, Адам завъртя манивелата, спусна се да дръпне аванса и да превключи на динамо.
Изкачваха бавно неравния път към къщата под дъбовете, когато Ли се обади:
— Забравихме да купим месо.
— Така ли? Вярно. Не можем ли да ядем нещо друго?
— Какво ще кажете за сланина с яйца?
— Чудесно, много добре.
— Утре и без това ще поискате да пратите отговор на писмото — каза Ли. — Тогава ще купите месо.
— Вярно — рече Адам.
Докато се приготовляваше гозбата, Адам седна и насочи поглед в пространството. Разбираше, че ще се наложи да поиска помощ от Ли, па макар и само като слушател, за да си избистри мислите.
Кейл бе отвел брат си навън и го дръпна под навеса за колите, където си отдъхваше високият „Форд“. Отвори вратата, настани се зад кормилото и подвикна:
— Хайде, качвай се!
— Татко каза да стоим по-далече — възпротиви се Арон.
— Той няма да разбере. Качвай се! — Арон плахо се качи и се отпусна на седалката. Кейл завъртя кормилото. — Би! Бий! Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че чичо Чарлз е бил богат.
— Не е бил.
— На всякакъв бас, че е бил!
— Според теб татко ни е излъгал?
— Не казвам това. Само се обзалагам, че е бил богат. — Известно време мълчаха. Кейл въртеше като луд по въображаемите завои. — На бас, че ще ти докажа!
— Как?
— Какво даваш?
— Нищо — рече Арон.
— Даваш ли свирката от еленовия крак? Залагам ей това топче срещу свирката от еленовия крак, че довечера след вечеря веднага ще ни пратят да спим. Хващаме ли се?
— Добре де — неохотно се съгласи Арон. — Но не виждам защо.
— Татко ще поиска да си говори с Ли — каза Кейл. — И аз ще подслушвам.
— Да не си посмял!
— Мислиш, че ме е страх?
— Ами ако те обадя?
Очите на Кейл охладняха, лицето му помръкна. Наведе се много близо и зашепна:
— Няма да ме обадиш. Иначе ще кажа кой му открадна ножа.
— Никой не му е крал ножа. У него си е. Днес отвори писмото с него.
— Ами утре? — Кейл мрачно се усмихна и Арон схвана мисълта му, разбирайки, че няма да го издаде. Нищо не би могъл да стори. Кейл беше в пълна безопасност.
Кейл забеляза объркването и безпомощността в лицето на Арон, усети, че е по-силен, и се зарадва. Можеше да надхитря брат си, да измисля по-добри номера. Започваше да смята, че може по същия начин да се отнася и с баща си. Пред Ли номерата му не минаваха, тъй като спокойният разум на Ли без никакво усилие се движеше много пред него и винаги го причакваше с разбиране и с едно сдържано предупреждение в последния момент: „Не прави така!“ Кейл уважаваше Ли и малко се боеше от него. Но Арон, какъвто си е безпомощен, беше като буца влажна глина в ръцете му. Неочаквано Кейл изпита безпределна обич към брат си и порив да го брани заради слабостта му. Обгърна го с ръка. Арон не се дръпна, нищо не направи. Само отдалечи глава да погледне Кейл в лицето.
— Случайно да ти се виждам толкова загубен? — каза Кейл.
— Не разбирам само защо се залавяш с такива неща.
— Какво по-точно? Какви неща?
— Ами все такива, мръсни и скришни — рече Арон.
— Какво значи скришни?
— Като със заека… дето идваш тука, в автомобила… И на Абра нещо погоди. Не знам какво, но ти я накара да изхвърли кутията.
— Брей! — извика Кейл. — Много пък искаш да знаеш! — Но му стана криво.
— Не искам да зная какво — бавно отвърна Арон. — Искам да зная защо правиш така. Вечно намисляш разни работи. Просто ми е чудно защо. Чудно ми е какво печелиш.
Болка прониза сърцето на Кейл. Намеренията му изведнъж му се сториха подли и мръсни. Съзна, че брат му го е разкрил. Закопня за обичта на Арон. Почувства се изоставен и гладен, без да знае какво да направи. Арон отвори вратата на „Форда“, слезе и се отдалечи от навеса. Няколко секунди Кейл продължи да върти кормилото, като се мъчеше да си въобрази, че фучи по пътя. Но от това нищо не излезе и той скоро последва Арон към къщата.
2
Като се навечеряха, а Ли бе измил съдовете, Адам каза:
— Според мен момчетата най-добре да си лягат. Денят не беше малък.
Арон бързо стрелна Кейл и полека измъкна свирката от джоба си.
— Не я искам — каза Кейл.
— Но сега е твоя — настоя Арон.
— Да, но не я искам! Няма да я взема.
Арон остави кокалената свирка на масата.
— Тук ще стои, да си я вземеш.
— Ей — намеси се Адам, — какъв е този спор? Казах момчетата да си лягат!
Кейл доби своя израз на „малко момче“.
— Защо? — попита той. — Още е рано да си лягаме.
— Защото не ви казах цялата истина — рече Адам. — Искам да разговарям с Ли насаме. Стъмва се, не можете да излезете навън, затова искам от вас да си легнете или поне да се приберете в стаята си. Разбрано ли е?
— Да, сър — казаха и двамата и тръгнаха подир Ли през вестибюла към стаята си в дъното на къщата. Вече по нощници, те се върнаха да пожелаят на баща си лека нощ. Ли дойде във всекидневната и затвори вратата към вестибюла. Сетне пое свирката от еленов крак, разгледа я и я върна на мястото й.
— Интересно, какво ли е станало — рече той.
— За какво говориш, Ли?
— Имало е май някакъв облог преди вечеря, а след като вечеряхме, Арон загуби баса и си плати. За какво разговаряхте?
— Помня само, че им казах да си лягат.
— Нищо, по-после ще се изясни — каза Ли.
— Струва ми се, че отдаваш прекалено голямо внимание на детинщините. Навярно е нещо незначително.
— Напротив, тук има нещо. — След малко попита: — Мистър Траск, не смятате ли, че на дадена възраст човешките хрумвания изведнъж стават значителни? Сега ли са по-изострени чувствата ви и по-ясни мислите, или когато сте бил десетгодишен? Виждате ли също така добре, чувате ли по-добре, усещате ли нещата също тъй жизнено?
— Може би си прав — каза Адам.
— Мен ако питате, една от великите заблуди е и тая, че времето давало по много от всичко. Да, само трупа годините и човешката мъка.
— И спомените.
— И спомените. Без това времето би се оказало беззащитно пред нас. За какво искахте да поговорим?
Адам извади писмото от джоба си и го остави на масата.
— Искам да го прочетеш, внимателно да го прочетеш и после да поговорим. — Ли измъкна своите полуочила и си ги надяна. Отгърна писмото под лампата и го прочете.
— Е? — запита Адам.
— Има ли тук свободна длъжност за адвокат?
— Какво, какво? А, да! Шегуваш ли се?
— Не — каза Ли. — Не се шегувам. Но по своя неясен, ала почтителен ориенталски обичай ви давам да разберете, че бих предпочел първо да зная вашето мнение и чак след това да ви предложа моето.
— Как да го разбирам? Че ми се сопваш ли?
— Да, сопвам се — каза Ли. — И ще изоставя ориенталския си обичай. Старея и ставам заядлив. Търпението ми се изчерпва. Не сте ли чувал? Всички слуги китайци, като остареят, си остават верни, но стават злобни.
— Не ми се щеше да ти обиждам чувствата.
— Не са обидени те! Искате да говорим за това писмо. Добре, говорете и от думите ви ще позная дали мога да предложа честното си мнение, или ще е по-добре да подкрепя вашето.
— Не го разбирам — безпомощно призна Адам.
— Вие сте се познавали с брат си. Щом не го разбирате, как мога аз да го разбера, когато никога не съм го и виждал.
Адам стана, отвори вратата на вестибюла, без да забележи сянката, плъзнала се зад нея, и отиде в стаята си. Като се върна, сложи на масата една избеляла кафеникава дагеротипия, точно пред Ли.
— Това е брат ми Чарлз — каза той, връщайки се да притвори отново вратата. Ли се вгледа в лъскавата метална плочка, обръщайки я насам-натам, да избегне отблясъците от лампата. — Доста отдавна е — рече Адам, — още преди да отида в казармата.
Ли се наведе ниско над снимката.
— Трудно е да се разгадае. Но от израза му не мога да кажа, че брат ви е носел много хумор.
— Никакъв — отсече Адам. — Никога не се смееше.
— Нямах точно това предвид. Когато прочетох условията в завещанието на брат ви, порази ме това, че е могъл да притежава особено брутално чувство за игра. Обичаше ли ви той?
— Не зная — отговори Адам. — Понякога съм си мислел, че ме обича. Веднъж се опита да ме убие.
— Да — каза Ли, — това му е написано на лицето, и привързаността, и убийството. И двете са го превърнали в скъперник, а скъперникът е човек, който се страхува и се спотайва в крепост от пари. Познаваше ли той жена ви?
— Да.
— Обичаше ли я?
— Мразеше я.
Ли въздъхна.
— Всъщност това няма значение. Нали не е ваш проблем?
— Не е.
— Тогава бихте ли посочили какъв е проблемът, че да го огледаме?
— Нали и аз това искам.
— Говорете тогава.
— Не мога да накарам мислите си да текат по-ясни.
— Ще ми позволите ли аз да подредя картите ви? Понякога това може да стори тъкмо страничният човек.
— Точно на това държа.
— Много добре тогава. — Ли внезапно изсумтя и на лицето му се изписа израз на удивление, а тъничката му малка ръка прихвана закръглената брадичка. — По дяволите! — сепна се той. — Как не се сетих!
Адам неловко трепна.
— Да беше ми казал какво те боде — раздразнено рече той.
— Караш ме да се чувствам прозрачен.
Ли измъкна от джоба си лула с дълго и тънко абаносово стъбло и подобна на чаша малка пиринчена глава. Напълни напръстничето с тютюн, тъй ситно нарязан, че приличаше на коса, сетне го запали, дръпна продължително четири пъти и остави лулата да угасне.
— Опиум ли е това? — попита Адам.
— Не — каза Ли. — Евтин китайски тютюн с неприятен вкус.
— Тогава защо го пушиш?
— Знам ли? — рече Ли. — Предполагам, напомня ми нещо… нещо, което свързвам с по-голямата яснота. Не е много сложно. — Отпусна си клепачите наполовина. — Добре тогава, ще се постарая да измъкна мислите ви като макарони и ще ги оставя на слънце, да поизсъхнат. Жената все още е ваша съпруга и все още е жива. Съгласно буквата на завещанието тя наследява някъде над петдесет хиляди долара. Доста пари са това. С тях могат да се извършат значителен брой добрини, но и много злини. Ако знаеше къде е и с какво се занимава, щеше ли брат ви да й завещае тези пари? Съдилищата гледат винаги да спазват желанието на завещателите.
— Брат ми не би го направил в такъв случай — каза Адам. И в този миг си спомни момичетата от горния етаж на кръчмата и редовните посещения на Чарлз.
— Може би ще се наложи да помислите вместо брат си — каза Ли. — Каквото върши сега жена ви, не е нито добро, нито лошо. От всяка земя могат да се родят светци. Да кажем, с тези пари тя би могла да направи нещо прекрасно. Нечистата съвест е най-доброто стъпало към филантропията.
Адам изтръпна.
— Тя ми е казвала какво смята да извърши, ако й паднат много пари. По-близко е до убийство, отколкото до благотворителност.
— Значи мислите, че не бива да получава тези пари?
— Казваше, че щяла да съсипе редица уважавани мъже в Салинас. В състояние е да го направи.
— А-ха, доволен съм, че мога да погледна на нещата отстрани. Сигурно панталоните на репутацията им тук-там са се протрили. Значи от морална гледна точка вие сте против това тя да получи своя дял.
— Да.
— Добре, да вземем предвид следното: тя няма нито име, нито минало. Една разблудница, поникнала направо от земята. И без ваша помощ, дори и да знаеше за това, не би могла да прояви претенции към парите.
— Предполагам, че е така. Да, разбирам, без моя помощ тя не ще може да претендира за тях.
Ли пое лулата и почисти тютюна с една тънка бронзова игла, след което наново я напълни. Докато поемаше своите четири бавни всмуквания, тежките му клепачи се повдигнаха и той се загледа в Адам.
— Извънредно деликатен морален въпрос — рече той. — С ваше позволение ще го предложа на обсъждане от моите почтени сродници, естествено, без да споменавам имена. Те ще го разчоплят от всички страни, както момчетата пощят куче за кърлежи. И, сигурен съм, ще стигнат до някои интересни резултати. — Остави лулата си на масата. — Но нали вие нямате избор?
— Какво искаш да кажеш с това? — запита Адам.
— Имате ли или не? Нима се познавате по-малко, отколкото аз ви познавам?
— Не зная как да постъпя — призна Адам. — Трябва здравата да се обмисли.
— Значи аз си губя времето! — ядосано каза Ли. — И себе си ли лъжете или само мене?
— Не ми говори така! — рече Адам.
— Защо не? Винаги съм ненавиждал измамата. Вашият път е начертан. Каквото има да правите, писано ви е. Писано е във всяка глътка въздух, която сте поел. Ще говоря, както си искам. Аз съм човек на приумиците, не ме свърта на едно място. Обичам лошата миризма на старите книги и сладостния аромат на задълбочената мисъл. Изправен пред два вида морал, човек избира онзи, на който е научен. Това, на което казвате обмисляне, няма да промени нещата. Нищо няма да се промени и от това, че жена ви е проститутка в Салинас.
Адам се изправи с гневен израз.
— Сега, понеже си решил да ни напускаш, ставаш и нагъл — викна той. — Казвам ти, не съм решил какво да правя с парите.
Ли въздъхна дълбоко. Подпрял ръце на коленете си, стана, приближи се до вратата и я отвори. След това се извърна към Адам и се усмихна.
— Дрън-дрън! — каза приветливо, излезе и затвори.
3
Кейл тихо се измъкна от тъмния вестибюл и се шмугна в стаята, където спяха с брат си. Върху възглавницата на двойното легло забеляза очертанията на Ароновата глава, но не можа да установи дали брат му спи. Съвсем леко се намести откъм своята страна, извърна се бавно, сплете пръсти зад главата си и се загледа в безчетното множество разноцветни точици, от които се състои мракът. Завесата на прозореца бавно се изду навътре, полъхна нощният вятър и износеното платно тихо шляпна стъклото. Налегна го безцветна, задушаваща меланхолия. Дощя му се от все сърце Арон да не беше го изоставял под сайванта за колите. От все сърце съжаляваше сега, че е клечал да подслушва на вратата във вестибюла. Задвижи устни в тъмното, думите се оформяха в главата му безшумно, но въпреки това ги чуваше:
„Мили боже, нека да бъда като Арон! Не ми позволявай да ставам лош! Не искам. Ако изоставиш всички като мен… та аз съм готов целия свят да ти дам! Пък като го нямам, какво, ще се напъна да го получа. Не искам да съм лош. Не искам да остана сам-самичък. Исус да ми е на помощ, амин!“
По страните му полека се стичаха парещи сълзи. Стегна се цял, напъвайки се да не се разплаче на глас и да не подсмърча. От възглавницата му в тъмнината долетя шепотът на Арон:
— Замръзнал си. Да не си настинал? — протегна се и докосна настръхналата кожа по ръката на Кейл. — Имал ли е пари чичо Чарлз? — нечуто попита той.
— Не — каза Кейл.
— Ама доста се забави. За какво искаше да си говори татко? — Кейл стихна и се помъчи да уравновеси дишането си. — Не искаш ли да ми кажеш? Голяма работа, ако не ми кажеш!
— Ще ти кажа — прошепна Кейл и се обърна с гръб към брат си. — Татко е решил да изпрати на майка ни един венец. Един голям, грамаден венец от карамфили.
Арон се полунадигна и развълнувано попита:
— Наистина? А как ще го прати чак дотам?
— По влака. Не говори толкова високо!
Арон зашепна отново:
— Но как ще стигнат, без да увехнат?
— С лед — рече Кейл. — Целия ще го опаковат с лед.
— Няма ли да трябва много лед? — попита Арон.
— Адски много лед! — отвърна Кейл. — Заспивай сега.
Арон помълча и пак се обади:
— Дано стигне свеж и хубав!
— Ще стигне — каза Кейл, а в съзнанието си изкрещя: „Не ми позволявай да бъда лош!“
1
В ония дни, както и в библейски времена, по земята все още ставаха чудеса. Една седмица след урока по Главната улица на Кинг Сити избумтя един „Форд“ и, потрепервайки, спря пред пощенската станция. На кормилото седеше Адам, до него Ли, а на задната седалка, изправени и надменни, бяха момчетата Адам наведе поглед към педалите и четиримата изпяха в хор: „Натискаме спирачката, даваме газ, изключваме!“ Моторчето изрева и спря. Адам се облегна за миг, схванат, но горд, и чак тогава слезе. Началникът на пощата надникна през пръчките на златната си решетка.
— Както виждам, и вие се сдобихте с такава проклетия — рече той.
— Трябва да вървим в крак с времето — каза Адам.
— Предричам, мистър Траск, че ще дойде ден, когато конете ще ги търсиш със свещ.
— Положително.
— Ще променят облика на страната. Навсякъде вече можеш да им чуеш дрънкането — продължаваше началникът на пощата. — Дори тук се усеща. Хората идваха за пощата си един път в седмицата, а сега се мъкнат всеки ден, че и по два пъти на ден. Не могат да си изчакат шантавите каталози. Препускат. Все препускат! — Неодобрението му беше толкова буйно, че Адам разбра: този още не си е купил „Форд“. И сега излъчваше особената си ревност. — Лично аз не бих си взел — каза началникът, а това значеше, че жена му го е натиснала да купи. Натискът идваше от жените. Ставаше дума за обществено положение!
Началникът ядосано разрови писмата в сандъчето за околността и измъкна един продълговат плик.
— Хайде, пък ще се видим в болницата! — злобно рече той. Адам му се усмихна, взе си писмото и излезе.
Човек, който не получава много писма, не бърза да ги отваря. Ще го премери в дланта си колко тежи, ще прочете името на подателя и адреса, поглежда почерка, изучава марката и датата на клеймото. На Адам му бе нужно да излезе от пощата и прекосявайки пешеходния плочник до автомобила, едва смогна да извърши всичко това. В левия ъгъл на плика беше напечатано „Белоус и Харви, адвокатска кантора“, от родния град на Адам в Кънектикът.
— Че какво, аз ги познавам тия Белоус и Харви — с нотка на доволство каза Адам, — добре ги познавам. Чудно, какво ли искат? — Вгледа се в плика по-отблизо. — И откъде ли са ми взели адреса? — Обърна плика да го разгледа и откъм гърба. Ли го наблюдаваше усмихнат.
— Може би в писмото има отговор на въпросите ви — подхвърли той.
— И аз тъй мисля — съгласи се Адам. Взел решение да отвори писмото, той извади джобния си нож, изправи по-голямото острие и заобръща писмото да види къде може да го провре. Но тъй като не намери отвор, вдигна писмото срещу слънцето, да бъде сигурен, че няма да среже листа, тръсна плика, съдържанието му падна в единия край и тогава сряза другия. Духна в него и с два пръста измъкна писмото. Зачете се много бавно.
„До мистър Адам Траск, Кинг Сити, Калифорния — предпазливо почваше то. — Уважаеми господине, за шест месеца бяхме изчерпали всякакви възможности да влезем във връзка с вас. Бяхме дали обяви във всички вестници, но безуспешно. Успяхме да установим вашето местонахождение едва когато началникът на пощата тук ни предаде вашето писмо, адресирано до брат ви. — Адам долови раздразнението им. Началото на следващия пасаж бележеше пълна промяна на настроението: — Длъжни сме с прискърбие да ви съобщим, че вашият брат Чарлз Траск се помина на 12-и октомври от белодробно заболяване, продължило две седмици. Тялото му почива в гробището на Благотворителния орден. Гробът му не е означен с камък и ние предполагаме, че ще пожелаете да се нагърбите сам с това печално задължение.“
Адам си пое дълбоко дъх, задържа го и прочете още веднъж пасажа. Изпусна въздуха бавно, да не излезе като въздишка.
— Брат ми Чарлз е починал — каза той.
— Моите съболезнования — обади се Ли.
— Наш чичо ли е той? — попита Кейл.
— Да, това беше чичо ви Чарлз — рече Адам.
— И мой ли? — попита Арон.
— И твой.
— Не знаех, че сме имали чичо — каза Арон. — Не може ли да занесем на гроба му цветя? Абра ще ни помогне, това й харесва.
— Само че е много далече, на другия край на Америка.
— Знам! — възбудено каза Арон. — Като занесем цветя на майка ни, ще отделим и за чичо Чарлз. Ех, защо не съм го познавал, преди да умре — жалко тъжно добави той. Мъртвите близки ставаха все повече. — А добър ли беше?
— Много добър — каза Адам. — Нямах друг брат, както и ти нямаш друг освен Кейл.
— И вие ли бяхте близнаци?
— Не, не сме близнаци.
— А богат ли беше? — попита Кейл.
— Не, разбира се — отвърна Адам. — Откъде ти хрумна?
— Ами ако е бил богат, ние ще получим всичко, нали?
— Срамота е — строго рече Адам — да се говори за пари, когато има смърт. Ние скърбим, защото е умрял.
— Как ще скърбя — каза Кейл, — когато дори не съм го виждал?
Ли вдигна ръка да прикрие усмивката си. Адам се върна на писмото — с новия ред настроението отново се променяше.
„Като адвокати на покойния, за нас е приятно задължение да ви информираме, че благодарение на своето трудолюбие и здрав разум брат ви е натрупал значително състояние, което в брой, земя и ценни книжа възлиза на доста повече от сто хиляди долара. Ние разполагаме със завещанието му, което беше съставено и подписано в нашата кантора, и при поискване можем да ви го изпратим. Съгласно клаузите му всички пари, имущество и ценни книжа трябва да се разделят поравно между вас и съпругата ви. В случай че съпругата ви се е поминала, всичко остава за вас. Завещанието предвижда още, че ако вие сте покойник, цялото имущество да премине във владение на жена ви. Като съдим от писмото ви, че все още населявате земята на живите, бихме желали да ви отправим своите поздравления. Ваши покорни слуги, Белоус и Харви. Подпис: Джордж Б. Харви“ В долната част на страницата бе надраскано следното: „Драги Адам, не забравяй слугите си в деня на своето благополучие! Чарлз никога не е похарчил дори един петак. Стискаше долара така, че чак орлето на герба пищеше. Надявам се, че ти и твоята съпруга ще се зарадвате на парите. Не се ли намира при вас свободно място за един добър адвокат? Имам предвид себе си. Твой стар приятел, Дж. Харви.“
Адам погледна момчетата и Ли над ръба на писмото. И тримата го чакаха да свърши. Устата му се сви в права линия, сгъна писмото, върна го в плика и грижливо го напъха във вътрешния си джоб.
— Някакви усложнения? — попита Ли.
— Никакви.
— Просто ми се стори, че се угрижихте.
— Не. Мъчно ми е за брат ми. — Адам се мъчеше да подреди в главата си фактите от писмото, но те шаваха и се въртяха като кокошка-носачка, преди да се намести в полога. Почувства, че трябва да остане сам, за да възприеме всичко. Качи се в автомобила и невиждащо се взря в механизмите. Не помнеше нито една подробност.
— Да ви помогнем ли? — попита Ли.
— Смешно! — каза Адам. — Забравил съм как се пали.
Ли и момчетата тихо заповтаряха:
— Вдигаме нагоре, натискаме газта, включваме на АКУ.
— Да бе, разбира се! Разбира се! — И щом оглушителната пчела в бобината забръмча, Адам завъртя манивелата, спусна се да дръпне аванса и да превключи на динамо.
Изкачваха бавно неравния път към къщата под дъбовете, когато Ли се обади:
— Забравихме да купим месо.
— Така ли? Вярно. Не можем ли да ядем нещо друго?
— Какво ще кажете за сланина с яйца?
— Чудесно, много добре.
— Утре и без това ще поискате да пратите отговор на писмото — каза Ли. — Тогава ще купите месо.
— Вярно — рече Адам.
Докато се приготовляваше гозбата, Адам седна и насочи поглед в пространството. Разбираше, че ще се наложи да поиска помощ от Ли, па макар и само като слушател, за да си избистри мислите.
Кейл бе отвел брат си навън и го дръпна под навеса за колите, където си отдъхваше високият „Форд“. Отвори вратата, настани се зад кормилото и подвикна:
— Хайде, качвай се!
— Татко каза да стоим по-далече — възпротиви се Арон.
— Той няма да разбере. Качвай се! — Арон плахо се качи и се отпусна на седалката. Кейл завъртя кормилото. — Би! Бий! Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че чичо Чарлз е бил богат.
— Не е бил.
— На всякакъв бас, че е бил!
— Според теб татко ни е излъгал?
— Не казвам това. Само се обзалагам, че е бил богат. — Известно време мълчаха. Кейл въртеше като луд по въображаемите завои. — На бас, че ще ти докажа!
— Как?
— Какво даваш?
— Нищо — рече Арон.
— Даваш ли свирката от еленовия крак? Залагам ей това топче срещу свирката от еленовия крак, че довечера след вечеря веднага ще ни пратят да спим. Хващаме ли се?
— Добре де — неохотно се съгласи Арон. — Но не виждам защо.
— Татко ще поиска да си говори с Ли — каза Кейл. — И аз ще подслушвам.
— Да не си посмял!
— Мислиш, че ме е страх?
— Ами ако те обадя?
Очите на Кейл охладняха, лицето му помръкна. Наведе се много близо и зашепна:
— Няма да ме обадиш. Иначе ще кажа кой му открадна ножа.
— Никой не му е крал ножа. У него си е. Днес отвори писмото с него.
— Ами утре? — Кейл мрачно се усмихна и Арон схвана мисълта му, разбирайки, че няма да го издаде. Нищо не би могъл да стори. Кейл беше в пълна безопасност.
Кейл забеляза объркването и безпомощността в лицето на Арон, усети, че е по-силен, и се зарадва. Можеше да надхитря брат си, да измисля по-добри номера. Започваше да смята, че може по същия начин да се отнася и с баща си. Пред Ли номерата му не минаваха, тъй като спокойният разум на Ли без никакво усилие се движеше много пред него и винаги го причакваше с разбиране и с едно сдържано предупреждение в последния момент: „Не прави така!“ Кейл уважаваше Ли и малко се боеше от него. Но Арон, какъвто си е безпомощен, беше като буца влажна глина в ръцете му. Неочаквано Кейл изпита безпределна обич към брат си и порив да го брани заради слабостта му. Обгърна го с ръка. Арон не се дръпна, нищо не направи. Само отдалечи глава да погледне Кейл в лицето.
— Случайно да ти се виждам толкова загубен? — каза Кейл.
— Не разбирам само защо се залавяш с такива неща.
— Какво по-точно? Какви неща?
— Ами все такива, мръсни и скришни — рече Арон.
— Какво значи скришни?
— Като със заека… дето идваш тука, в автомобила… И на Абра нещо погоди. Не знам какво, но ти я накара да изхвърли кутията.
— Брей! — извика Кейл. — Много пък искаш да знаеш! — Но му стана криво.
— Не искам да зная какво — бавно отвърна Арон. — Искам да зная защо правиш така. Вечно намисляш разни работи. Просто ми е чудно защо. Чудно ми е какво печелиш.
Болка прониза сърцето на Кейл. Намеренията му изведнъж му се сториха подли и мръсни. Съзна, че брат му го е разкрил. Закопня за обичта на Арон. Почувства се изоставен и гладен, без да знае какво да направи. Арон отвори вратата на „Форда“, слезе и се отдалечи от навеса. Няколко секунди Кейл продължи да върти кормилото, като се мъчеше да си въобрази, че фучи по пътя. Но от това нищо не излезе и той скоро последва Арон към къщата.
2
Като се навечеряха, а Ли бе измил съдовете, Адам каза:
— Според мен момчетата най-добре да си лягат. Денят не беше малък.
Арон бързо стрелна Кейл и полека измъкна свирката от джоба си.
— Не я искам — каза Кейл.
— Но сега е твоя — настоя Арон.
— Да, но не я искам! Няма да я взема.
Арон остави кокалената свирка на масата.
— Тук ще стои, да си я вземеш.
— Ей — намеси се Адам, — какъв е този спор? Казах момчетата да си лягат!
Кейл доби своя израз на „малко момче“.
— Защо? — попита той. — Още е рано да си лягаме.
— Защото не ви казах цялата истина — рече Адам. — Искам да разговарям с Ли насаме. Стъмва се, не можете да излезете навън, затова искам от вас да си легнете или поне да се приберете в стаята си. Разбрано ли е?
— Да, сър — казаха и двамата и тръгнаха подир Ли през вестибюла към стаята си в дъното на къщата. Вече по нощници, те се върнаха да пожелаят на баща си лека нощ. Ли дойде във всекидневната и затвори вратата към вестибюла. Сетне пое свирката от еленов крак, разгледа я и я върна на мястото й.
— Интересно, какво ли е станало — рече той.
— За какво говориш, Ли?
— Имало е май някакъв облог преди вечеря, а след като вечеряхме, Арон загуби баса и си плати. За какво разговаряхте?
— Помня само, че им казах да си лягат.
— Нищо, по-после ще се изясни — каза Ли.
— Струва ми се, че отдаваш прекалено голямо внимание на детинщините. Навярно е нещо незначително.
— Напротив, тук има нещо. — След малко попита: — Мистър Траск, не смятате ли, че на дадена възраст човешките хрумвания изведнъж стават значителни? Сега ли са по-изострени чувствата ви и по-ясни мислите, или когато сте бил десетгодишен? Виждате ли също така добре, чувате ли по-добре, усещате ли нещата също тъй жизнено?
— Може би си прав — каза Адам.
— Мен ако питате, една от великите заблуди е и тая, че времето давало по много от всичко. Да, само трупа годините и човешката мъка.
— И спомените.
— И спомените. Без това времето би се оказало беззащитно пред нас. За какво искахте да поговорим?
Адам извади писмото от джоба си и го остави на масата.
— Искам да го прочетеш, внимателно да го прочетеш и после да поговорим. — Ли измъкна своите полуочила и си ги надяна. Отгърна писмото под лампата и го прочете.
— Е? — запита Адам.
— Има ли тук свободна длъжност за адвокат?
— Какво, какво? А, да! Шегуваш ли се?
— Не — каза Ли. — Не се шегувам. Но по своя неясен, ала почтителен ориенталски обичай ви давам да разберете, че бих предпочел първо да зная вашето мнение и чак след това да ви предложа моето.
— Как да го разбирам? Че ми се сопваш ли?
— Да, сопвам се — каза Ли. — И ще изоставя ориенталския си обичай. Старея и ставам заядлив. Търпението ми се изчерпва. Не сте ли чувал? Всички слуги китайци, като остареят, си остават верни, но стават злобни.
— Не ми се щеше да ти обиждам чувствата.
— Не са обидени те! Искате да говорим за това писмо. Добре, говорете и от думите ви ще позная дали мога да предложа честното си мнение, или ще е по-добре да подкрепя вашето.
— Не го разбирам — безпомощно призна Адам.
— Вие сте се познавали с брат си. Щом не го разбирате, как мога аз да го разбера, когато никога не съм го и виждал.
Адам стана, отвори вратата на вестибюла, без да забележи сянката, плъзнала се зад нея, и отиде в стаята си. Като се върна, сложи на масата една избеляла кафеникава дагеротипия, точно пред Ли.
— Това е брат ми Чарлз — каза той, връщайки се да притвори отново вратата. Ли се вгледа в лъскавата метална плочка, обръщайки я насам-натам, да избегне отблясъците от лампата. — Доста отдавна е — рече Адам, — още преди да отида в казармата.
Ли се наведе ниско над снимката.
— Трудно е да се разгадае. Но от израза му не мога да кажа, че брат ви е носел много хумор.
— Никакъв — отсече Адам. — Никога не се смееше.
— Нямах точно това предвид. Когато прочетох условията в завещанието на брат ви, порази ме това, че е могъл да притежава особено брутално чувство за игра. Обичаше ли ви той?
— Не зная — отговори Адам. — Понякога съм си мислел, че ме обича. Веднъж се опита да ме убие.
— Да — каза Ли, — това му е написано на лицето, и привързаността, и убийството. И двете са го превърнали в скъперник, а скъперникът е човек, който се страхува и се спотайва в крепост от пари. Познаваше ли той жена ви?
— Да.
— Обичаше ли я?
— Мразеше я.
Ли въздъхна.
— Всъщност това няма значение. Нали не е ваш проблем?
— Не е.
— Тогава бихте ли посочили какъв е проблемът, че да го огледаме?
— Нали и аз това искам.
— Говорете тогава.
— Не мога да накарам мислите си да текат по-ясни.
— Ще ми позволите ли аз да подредя картите ви? Понякога това може да стори тъкмо страничният човек.
— Точно на това държа.
— Много добре тогава. — Ли внезапно изсумтя и на лицето му се изписа израз на удивление, а тъничката му малка ръка прихвана закръглената брадичка. — По дяволите! — сепна се той. — Как не се сетих!
Адам неловко трепна.
— Да беше ми казал какво те боде — раздразнено рече той.
— Караш ме да се чувствам прозрачен.
Ли измъкна от джоба си лула с дълго и тънко абаносово стъбло и подобна на чаша малка пиринчена глава. Напълни напръстничето с тютюн, тъй ситно нарязан, че приличаше на коса, сетне го запали, дръпна продължително четири пъти и остави лулата да угасне.
— Опиум ли е това? — попита Адам.
— Не — каза Ли. — Евтин китайски тютюн с неприятен вкус.
— Тогава защо го пушиш?
— Знам ли? — рече Ли. — Предполагам, напомня ми нещо… нещо, което свързвам с по-голямата яснота. Не е много сложно. — Отпусна си клепачите наполовина. — Добре тогава, ще се постарая да измъкна мислите ви като макарони и ще ги оставя на слънце, да поизсъхнат. Жената все още е ваша съпруга и все още е жива. Съгласно буквата на завещанието тя наследява някъде над петдесет хиляди долара. Доста пари са това. С тях могат да се извършат значителен брой добрини, но и много злини. Ако знаеше къде е и с какво се занимава, щеше ли брат ви да й завещае тези пари? Съдилищата гледат винаги да спазват желанието на завещателите.
— Брат ми не би го направил в такъв случай — каза Адам. И в този миг си спомни момичетата от горния етаж на кръчмата и редовните посещения на Чарлз.
— Може би ще се наложи да помислите вместо брат си — каза Ли. — Каквото върши сега жена ви, не е нито добро, нито лошо. От всяка земя могат да се родят светци. Да кажем, с тези пари тя би могла да направи нещо прекрасно. Нечистата съвест е най-доброто стъпало към филантропията.
Адам изтръпна.
— Тя ми е казвала какво смята да извърши, ако й паднат много пари. По-близко е до убийство, отколкото до благотворителност.
— Значи мислите, че не бива да получава тези пари?
— Казваше, че щяла да съсипе редица уважавани мъже в Салинас. В състояние е да го направи.
— А-ха, доволен съм, че мога да погледна на нещата отстрани. Сигурно панталоните на репутацията им тук-там са се протрили. Значи от морална гледна точка вие сте против това тя да получи своя дял.
— Да.
— Добре, да вземем предвид следното: тя няма нито име, нито минало. Една разблудница, поникнала направо от земята. И без ваша помощ, дори и да знаеше за това, не би могла да прояви претенции към парите.
— Предполагам, че е така. Да, разбирам, без моя помощ тя не ще може да претендира за тях.
Ли пое лулата и почисти тютюна с една тънка бронзова игла, след което наново я напълни. Докато поемаше своите четири бавни всмуквания, тежките му клепачи се повдигнаха и той се загледа в Адам.
— Извънредно деликатен морален въпрос — рече той. — С ваше позволение ще го предложа на обсъждане от моите почтени сродници, естествено, без да споменавам имена. Те ще го разчоплят от всички страни, както момчетата пощят куче за кърлежи. И, сигурен съм, ще стигнат до някои интересни резултати. — Остави лулата си на масата. — Но нали вие нямате избор?
— Какво искаш да кажеш с това? — запита Адам.
— Имате ли или не? Нима се познавате по-малко, отколкото аз ви познавам?
— Не зная как да постъпя — призна Адам. — Трябва здравата да се обмисли.
— Значи аз си губя времето! — ядосано каза Ли. — И себе си ли лъжете или само мене?
— Не ми говори така! — рече Адам.
— Защо не? Винаги съм ненавиждал измамата. Вашият път е начертан. Каквото има да правите, писано ви е. Писано е във всяка глътка въздух, която сте поел. Ще говоря, както си искам. Аз съм човек на приумиците, не ме свърта на едно място. Обичам лошата миризма на старите книги и сладостния аромат на задълбочената мисъл. Изправен пред два вида морал, човек избира онзи, на който е научен. Това, на което казвате обмисляне, няма да промени нещата. Нищо няма да се промени и от това, че жена ви е проститутка в Салинас.
Адам се изправи с гневен израз.
— Сега, понеже си решил да ни напускаш, ставаш и нагъл — викна той. — Казвам ти, не съм решил какво да правя с парите.
Ли въздъхна дълбоко. Подпрял ръце на коленете си, стана, приближи се до вратата и я отвори. След това се извърна към Адам и се усмихна.
— Дрън-дрън! — каза приветливо, излезе и затвори.
3
Кейл тихо се измъкна от тъмния вестибюл и се шмугна в стаята, където спяха с брат си. Върху възглавницата на двойното легло забеляза очертанията на Ароновата глава, но не можа да установи дали брат му спи. Съвсем леко се намести откъм своята страна, извърна се бавно, сплете пръсти зад главата си и се загледа в безчетното множество разноцветни точици, от които се състои мракът. Завесата на прозореца бавно се изду навътре, полъхна нощният вятър и износеното платно тихо шляпна стъклото. Налегна го безцветна, задушаваща меланхолия. Дощя му се от все сърце Арон да не беше го изоставял под сайванта за колите. От все сърце съжаляваше сега, че е клечал да подслушва на вратата във вестибюла. Задвижи устни в тъмното, думите се оформяха в главата му безшумно, но въпреки това ги чуваше:
„Мили боже, нека да бъда като Арон! Не ми позволявай да ставам лош! Не искам. Ако изоставиш всички като мен… та аз съм готов целия свят да ти дам! Пък като го нямам, какво, ще се напъна да го получа. Не искам да съм лош. Не искам да остана сам-самичък. Исус да ми е на помощ, амин!“
По страните му полека се стичаха парещи сълзи. Стегна се цял, напъвайки се да не се разплаче на глас и да не подсмърча. От възглавницата му в тъмнината долетя шепотът на Арон:
— Замръзнал си. Да не си настинал? — протегна се и докосна настръхналата кожа по ръката на Кейл. — Имал ли е пари чичо Чарлз? — нечуто попита той.
— Не — каза Кейл.
— Ама доста се забави. За какво искаше да си говори татко? — Кейл стихна и се помъчи да уравновеси дишането си. — Не искаш ли да ми кажеш? Голяма работа, ако не ми кажеш!
— Ще ти кажа — прошепна Кейл и се обърна с гръб към брат си. — Татко е решил да изпрати на майка ни един венец. Един голям, грамаден венец от карамфили.
Арон се полунадигна и развълнувано попита:
— Наистина? А как ще го прати чак дотам?
— По влака. Не говори толкова високо!
Арон зашепна отново:
— Но как ще стигнат, без да увехнат?
— С лед — рече Кейл. — Целия ще го опаковат с лед.
— Няма ли да трябва много лед? — попита Арон.
— Адски много лед! — отвърна Кейл. — Заспивай сега.
Арон помълча и пак се обади:
— Дано стигне свеж и хубав!
— Ще стигне — каза Кейл, а в съзнанието си изкрещя: „Не ми позволявай да бъда лош!“
Глава 31
1
Цяла сутрин Адам снова, размишлявайки, из къщата и по пладне отиде да намери Ли, който обръщаше с лопатата тъмната наторена пръст в зеленчуковата градина, за да насади своя пролетен зарзават: моркови и цвекло, репи, грах и зелен фасул, алабаши и къдраво шотландско зеле. Лехите бяха отбелязани с право изопнати канапи, като на крайните колчета беше привързал торбичките със семената, да му определят кое докъде. В единия ъгъл на градината, в очакване да отмине опасността от замръзване, стъклена рамка предпазваше готовите за присаждане домати, капии и зеле.
— Май се държах глупаво — поде Адам.
Ли се подпря на лопатата и спокойно го погледна.
— Кога тръгвате? — попита той.
— Мислех да хвана тоя в два и четирийсет. Ще мога да се върна с другия в осем.
— Както знаете, можеше и с писмо — рече Ли.
— Мислех за това. Ти би ли написал писмо?
— Не. Прав сте. По тая част съм кукуригу, никакви писма.
— Трябва да отида — каза Адам. — Какво ли не ми идваше на ума, но някакъв камшик все ме връщаше към това.
— Човек може да бъде безчестен по много начини — каза Ли, — но не и по този. Ами на добър час! Ще ми бъде интересно да чуя какво е казала и какво смята да прави.
— Ще взема двуколката — каза Адам. — Ще я оставя в обора на Кинг Сити. Ще ме хванат дяволите, ако подкарам „Форда“ сам.
Беше четири и петнайсет, когато Адам се изкачи по паянтовата стълба и почука на излющената врата към публичния дом на Кейт. Отвори я нов портиер, някакъв финландец с квадратно лице, по риза и панталони; дългите му ръкави се придържаха от червени копринени ластици. Остави Адам да почака на верандата, върна се след миг и го покани в трапезарията. Тя представляваше обширна, гола стая, чиито стени и дървения бяха боядисани в бяло. Средата й се заемаше от продълговата маса, покрита с бяла мушама, върху която паниците и чашите, обърнати върху своите чинийки, бележеха всяко място.
Кейт седеше начело на масата, а пред нея, разтворена, лежеше счетоводната книга. Беше строго облечена, със зелена козирка над челото, а в пръстите си нервно въртеше жълт молив. Когато Адам застана на прага, тя го погледна безстрастно и попита:
— Сега какво искаш?
Финландецът стоеше зад Адам. Вместо да отговори, Адам пристъпи към масата и остави писмото върху книгата пред нея.
— Какво е това? — попита тя и без да дочака обяснение, бързо го прочете. — Излез и затвори вратата! — обърна се към финландеца. Адам седна до нея, избутвайки приборите встрани, за да си сложи шапката. Когато вратата се затвори, Кейт попита: — Шега ли е това? — И сетне: — Не, ти не си от хората, които се шегуват — а след като размисли, — може би брат ти се шегува. Сигурен ли си, че е умрял?
— Само това писмо съм получил — отвърна Адам.
— А какво искаш от мене? — Адам сви рамене. — Ако си решил да ти се подписвам някъде, сбъркал си адреса. Какво искаш?
Адам прокара бавно пръста си по черната панделка, опасваща шапката му.
— Запиши си адреса на адвокатите и влез в лична връзка с тях.
— Какво си им казал за мене?
— Нищо — рече Адам. — Писах на Чарлз и бях отбелязал, че ти живееш в друг град, нищо повече. Когато писмото стигнало, той бил вече мъртъв. Получили го адвокатите. Впрочем те пишат за това.
— Изглежда, че тоя, дето е надраскал послеписа, ти е приятел. Какво му отговори?
— Още не съм отговарял.
— И какво възнамеряваш да пишеш в отговор?
— Същото. Че живееш в друг град.
— Не можеш да твърдиш, че сме разведени, защото не сме.
— Нямам и намерение.
— Знаеш ли колко ще ти струва, за да откупиш моя дял? Четирийсет и пет хиляди в брой.
— Не.
— Какво „не“! Не можеш да се пазариш.
— Не се пазаря. Прочете писмото и знаеш колкото и аз. Прави каквото искаш.
— Защо си толкова наперен?
— Чувствам се сигурен.
Тя го погледна изпод прозрачната зелена козирка. Върху нея, като лозички, падащи на зелен покрив, се виеха няколко къдрици.
— Адам, ти си глупак. Ако си беше мълчал, никой нямаше да разбере, че съм жива.
— Зная.
— Знаеш? Помислил си, че ще ме е страх да претендирам за парите? Ако си го мислел, значи си още по-голям глупак.
— На мен ми е все едно какво ще направиш — търпеливо рече той.
Тя му се усмихна цинично.
— Все ти е едно, така ли? Ами ако ти кажа, че в канцеларията на шерифа има една заповед с постоянна сила, оставена от предишния шериф, в която се казва, че ако някога използвам твоето име или си призная, че съм твоя жена, веднага ще ме изгонят от околията и от щата? Това не те ли блазни?
— Да ме блазни за какво?
— Да ме изгонят и ти да прибереш всичките пари.
— Нали аз ти донесох писмото — спокойно каза той.
— Искам да зная защо.
— Мен не ме интересува ти какво мислиш, нито пък какво мислиш за мене. В завещанието си Чарлз ти е оставил пари и не е предвидил никакви условия. Лично не съм виждал завещанието, но е имал желание да ти остави парите.
— Играеш опасна игра за петдесет хиляди долара — каза тя, — но няма да ги получиш. Не знам какъв номер си намислил, но ще разбера. Аз какво мисля ли? Че не си умен. Кой ти дава подобни съвети?
— Никой.
— Ами китаецът? Той е умен.
— Не ми е давал никакви съвети. — На Адам му стана любопитно, че съвсем не се вълнува. Имаше чувството, че изобщо не се намира тук. Когато я погледна, с изненада долови нещо, което преди не бе виждал — Кейт се страхуваше, страхуваше се от него. Но защо? Тя се овладя и пропъди страха от лицето си.
— Правиш го, защото си честен, това ли е? Просто си толкова захаросано добър, че не си струва да живееш.
— Това не ми е хрумвало — каза Адам. — Парите са си твои, а аз не съм крадец. Безразлично ми е твоето мнение.
Кейт избута козирката си нагоре.
— Искаш да ми внушиш, че просто изсипваш тия пари в скута ми. Добре, аз ще разбера накъде биеш. Недей да мислиш, че няма да се погрижа за себе си. Смяташ ли, че ще се хвана на такава глупава въдица?
— Къде си получаваш пощата? — търпеливо попита той.
— Защо те интересува?
— Ще пиша на адвокатите да се свържат с тебе.
— Да не си посмял! — каза тя, сложи писмото в счетоводната си книга и я затвори. — Ще го задържа. Ще поискам юридически съвет. Да не мислиш, че няма? Хайде сега, можеш да захвърлиш невинността си.
— Направи го ти! — рече Адам. — Искам само да получиш своето. Чарлз ти е завещал парите. Не са мои.
— Ще ти разкрия номера, ще видиш.
— Предполагам, че няма да го разбереш — каза Адам. — Голяма работа! Има толкова неща, които и аз не мога да разбера. Не разбирам как можеш да стреляш в мен и да изоставяш синовете си. Не разбирам как можеш ти, или който и да било, да живееш по този начин — и посочи с ръка къщата.
— Кара ли те някой да разбираш?
Адам се изправи и си взе шапката от масата.
— Май това е всичко. Сбогом. — И тръгна към вратата.
— Променил си се, мистър Мишок — провикна се тя след него. — Да не би най-после да имаш жена?
Адам спря и бавно се обърна със замислен поглед.
— Не беше ми идвало преди — каза той и запристъпва към нея, додето ръстът му почти не я затисна; наложи се тя да извие главата си назад, за да го гледа в лицето. — Казах, че не те разбирам — полека продължи той, — но едва сега ми стана ясно ти какво не разбираш.
— Какво не разбирам аз, мистър Мишок?
— Ти познаваш грозното у хората. Показа ми ония снимки. И се възползваш от всички тъжни и слаби неща у човека, а той ги притежава, Господ да му е на помощ.
— Всеки…
— Но ти — продължи Адам, сепнат от мисълта си, — точно така, ти не познаваш останалото. Не вярваш, че съм ти донесъл писмото, защото не ти искам парите. Не вярваш, че съм те обичал. А мъжете, които идват тук, при тебе, със своята грозота, мъжете от снимките, ти не вярваш, че тези мъже могат да носят в себе си и нещо добро, нещо красиво. Виждаш само едната страна и си мислиш — нещо повече, сигурна си, — че това е всичко.
Тя се изсмя подигравателно:
— Вятър те вее тебе! Какъв чудесен мечтател е станал мистър Мишока! Прочетете ми една проповед, мистър Мишок!
— Няма! Няма, защото ми е ясно, че една част от тебе липсва. Има хора, които не различават зеления цвят, но цял живот не са в състояние да го разберат. Според мен ти само отчасти си човек. Но с нищо не мога да ти помогна. Чудно ми е само дали някога си почувствала, че около теб има нещо невидимо. Би било ужасно, ако проумееш, че го има, а не можеш нито да го видиш, нито да го усетиш. Ужасно би било.
Кейт блъсна стола си назад и стана. Свити от двете й страни, юмруците й се криеха в диплите на полата. Постара се да прикрие пискливостта, която се вмъкна в гласа й.
— Нашият Мишок бил философ! — рече тя. — Но и за тази работа Мишокът го бива, колкото и за други неща! Нещо да си чувал за халюцинациите? Ако има неща, които не мога да видя, не смяташ ли за възможно това да са някакви сънища, които болнавият ти мозък е измайсторил?
— Не смятам — каза Адам. — Не смятам. И съм сигурен, че и ти не смяташ. — Обърна се, излезе и затвори вратата.
Кейт седна и се вторачи в затворената врата, без да осъзнава, че юмруците й нечуто бият бялата мушама. Разбра обаче, че белият четириъгълник на вратата се размаза от сълзите й, че цялото й тяло се тресе от нещо, напомнящо и гняв, но и тъга.
2
Когато Адам си излезе от Кейт, до тръгването на влака му за Кинг Сити оставаха повече от два часа. Някакъв порив го накара да свие от Главната улица и да се отправи по „Централното авеню“ към номер 130, високата бяла къща на Ърнест Стайнбек. Беше безупречна, приветлива къща, достатъчно широка, без да е претенциозна, заградена отвред с бял стобор, подстригана трева и рози и глицинии, пълзящи по белите й стени. Адам се изкачи по широките стъпала на верандата и натисна звънеца. Към вратата се приближи Олив, открехна я едва, а от двете й страни надничаха Мери и Джон. Адам свали шапка.
— Не ме познавате. Казвам се Адам Траск. Баща ви беше мой приятел. Дощя ми се да поднеса почитанията си на мисис Хамилтън. Тя ми помогна при раждането на близнаците.
— Ама моля ви се! — каза Олив и разтвори широките крила на вратата. — Чували сме за вас. Само миг! Нали виждате, създали сме на мама нещо като убежище… — Потропа на една врата в дъното на широкия хол и извика: — Майко! Един твой приятел иска да те види. — Отвори му и го покани в приятната стая, обитавана от Лайза. — Мен ще ме извините — рече тя на Адам, — Катрина задушава пилешко и аз трябва да я наблюдавам. Джон! Мери! Тръгвайте с мене! Хайде!
Лайза му се стори още по-дребничка. Седнала на плетен стол-люлка, тя бе много, много остаряла. Носеше дреха с широки поли от вълнена черна алпака, прищипната под шията от игла, на която със златни букви пишеше „Мама“. Приятната стаичка, едновременно спалня и всекидневна, бе претрупана от фотографии, шишета с тоалетна вода, дантелени игленици, четки и гребени, както и множеството порцеланови или сребърни украшения, подарявани за рождени дни и Коледи. На стената висеше голяма оцветена снимка на Самуел, хванала неговото хладно и безразлично достойнство, една изчистена и подправена отдалеченост, каквато приживе не бе притежавал. В снимката го нямаше онова негово излъчване, нямаше я изпитателната му жизнерадост. Висеше в тежка позлатена рамка и за ужас на дечурлигата очите й те следяха където и да си в стаята.
На плетената масичка до Лайза стоеше кафезът на папагала Поли, който Том бе купил от един моряк. Беше стара птица, славеща се с петдесетгодишна възраст, прекарала суров живот и придобила грубия език на корабния бак. Как не се мъчи Лайза, но така и не успя да замени живописния речник на младостта му с псалмопения. Поли завъртя глава да разгледа Адам и внимателно почеса с крак перушината около клюна си, при което безстрастно изрече:
— Изплюй камъчето, копеле!
Лайза му се намръщи.
— Поли — строго го смъмри тя, — това не е учтиво!
— Мръсно копеле! — установи Поли.
Лайза пренебрегна тази нецензурност и протегна тъничката си ръка.
— Мистър Траск, толкова се радвам да ви видя! Ще поседнете, нали?
— Минавах и си рекох да поднеса своите съболезнования.
— Получихме цветята ви — каза тя. Спомняше си всеки букет, пристигнал в къщата през това време. Адам бе изпратил един чудесен венец от имортели.
— Сигурно не ви е лесно да преустройвате живота си. — Очите на Лайза се препълниха и тя звучно затвори уста, да прикрие слабостта си. — Не би трябвало да човъркам скръбта ви — продължи Адам, — но той и на мене ми липсва.
Лайза извърна глава.
— Как са при вас нещата? — попита тя.
— Тази година е добре. Доста дъжд падна. Фуражът вече избуя…
— Том ми писа.
— Закопчай се! — извика папагалът. Лайза го погледна с онзи укор, с който се обръщаше към растящите си деца, когато почнеха да се бунтуват.
— Какво ви води в Салинас, мистър Траск? — попита тя.
— Ами работа — каза той и седна на един от плетените столове, който изстена под тежестта му. — Възнамерявам да се преселя тук. Казвам си, че може да е по-добре за синовете ми. Много са сами горе в чифлика.
— На нас никога не ни е било самотно в чифлика — сухо рече тя.
— Мисля, че тук поне училищата са по-добри. Нека се възползват моите близнаци.
— Дъщеря ми Олив нали преподаваше в „Пийч Трий“ и в „Плейто“, и в „Биг Сър“! — Тонът й не оставяше съмнение, че от тези не е имало по-свестни училища. Адам изпита топло възхищение към желязната й вежливост.
— Просто размишлявах по тия въпроси — каза той.
— Деца, които растат на село, са по-добре! — Такъв беше законът и тя можеше да го докаже със собствените си синове. Сега интересът й се насочи към него. — Да не би да търсите къща в Салинас?
— Мда, как да кажа, именно търся…
— Идете при дъщеря ми Деси — рече тя. — Деси иска да се върне във фермата при Том. Има чудесна малка къща на пряката при пекарната на Рейно.
— Непременно ще отида — каза Адам. — Още сега ще отида. Радвам се, че ви сварих толкова добре.
— Благодаря ви — рече тя, — удобно ми е тук. — Адам вече се приближаваше до вратата, когато тя се обади: — Мистър Траск, виждате ли се понякога със сина ми Том?
— Не, не съм го виждал. Нали разбирате, почти не напускам чифлика.
— Бих желала да отидете и да го видите — оживено рече тя. — Струва ми се, че е самотен. — И млъкна, сякаш се ужаси от това размекване.
— Ще отида, непременно ще отида. Довиждане, госпожо. Затваряйки вратата, чу папагалът да вика „Закопчай се, мръсно копеле!“, а Лайза го сгълча: „Поли, ако не внимаваш какво говориш, ще те пребия!“
Адам излезе от къщата и се отправи по свечеряващата се улица към Главната. До Френската пекарна на Рейно забеляза къщата на Деси, разположена в малка градина. Дворът бе гъсто обрасъл с високи птичи дрянове, които почти скриваха постройката. На градинската врата бе прикована усърдно изписана табела: „Деси Хамилтън, шивачка“.
На ъгъла на Главната и Централното авеню, с витрини, гледащи и към двете улици, се намираше гостилницата „Сан Франциско“. Адам влезе да хапне нещо за вечеря. На ъгловата маса седеше Уил Хамилтън и нагъваше котлет.
— Ела, седни при мене — подвикна той на Адам. — По работа ли?
— Да — каза Адам. — Бях на гости на майка ти.
Уил остави вилицата си.
— Дошъл съм за час, но не отидох да я видя, защото се вълнува. А сестра ми Олив ще обърне къщата, за да ми приготви специална вечеря. Просто не исках да ги безпокоя. Освен това трябва веднага да се връщам. Поръчай си котлет, добре ги правят. Как е мама?
— Жена с огромен кураж — каза Адам. — Всеки път й се възхищавам все повече.
— Такава си е. Просто не знам как е могла да запази ума си бистър с всички нас, че и с баща ми.
— Котлет, не много голям — поръча Адам на келнера.
— С картофи?
— Не. Впрочем да, пържени по френски. Майка ти се тревожи за Том. Как е той?
Уил изряза тлъстината по краищата на котлета си и я отмести към ръба на чинията.
— Има основания да се тревожи — рече той. — Нещо става с Том. Блее и се мъкне насам-натам като паметник.
— Според мен той много се облягаше на Самуел.
— Твърде много — съгласи се Уил. — Прекалено много. И сега, изглежда, не може да го преодолее. В известни отношения Том е като едно голямо бебе.
— Ще мина да го видя. Майка ти казва, че Деси щяла да се връща на ранчото.
Уил остави ножа и вилицата на покривката и зяпна Адам.
— Дума да не става! Няма да й разреша.
— Защо?
Уил застана в защитна позиция.
— Ами че защото тук си има прекрасна работа. Печели добре. Как ще захвърли всичко това? Срамота! — Пое ножа и вилицата, отряза си парче тлъстина и го пъхна в устата си.
— Аз ще гоня влака в осем — каза Адам.
— И аз — каза Уил. Повече не му се разговаряше.
1
Цяла сутрин Адам снова, размишлявайки, из къщата и по пладне отиде да намери Ли, който обръщаше с лопатата тъмната наторена пръст в зеленчуковата градина, за да насади своя пролетен зарзават: моркови и цвекло, репи, грах и зелен фасул, алабаши и къдраво шотландско зеле. Лехите бяха отбелязани с право изопнати канапи, като на крайните колчета беше привързал торбичките със семената, да му определят кое докъде. В единия ъгъл на градината, в очакване да отмине опасността от замръзване, стъклена рамка предпазваше готовите за присаждане домати, капии и зеле.
— Май се държах глупаво — поде Адам.
Ли се подпря на лопатата и спокойно го погледна.
— Кога тръгвате? — попита той.
— Мислех да хвана тоя в два и четирийсет. Ще мога да се върна с другия в осем.
— Както знаете, можеше и с писмо — рече Ли.
— Мислех за това. Ти би ли написал писмо?
— Не. Прав сте. По тая част съм кукуригу, никакви писма.
— Трябва да отида — каза Адам. — Какво ли не ми идваше на ума, но някакъв камшик все ме връщаше към това.
— Човек може да бъде безчестен по много начини — каза Ли, — но не и по този. Ами на добър час! Ще ми бъде интересно да чуя какво е казала и какво смята да прави.
— Ще взема двуколката — каза Адам. — Ще я оставя в обора на Кинг Сити. Ще ме хванат дяволите, ако подкарам „Форда“ сам.
Беше четири и петнайсет, когато Адам се изкачи по паянтовата стълба и почука на излющената врата към публичния дом на Кейт. Отвори я нов портиер, някакъв финландец с квадратно лице, по риза и панталони; дългите му ръкави се придържаха от червени копринени ластици. Остави Адам да почака на верандата, върна се след миг и го покани в трапезарията. Тя представляваше обширна, гола стая, чиито стени и дървения бяха боядисани в бяло. Средата й се заемаше от продълговата маса, покрита с бяла мушама, върху която паниците и чашите, обърнати върху своите чинийки, бележеха всяко място.
Кейт седеше начело на масата, а пред нея, разтворена, лежеше счетоводната книга. Беше строго облечена, със зелена козирка над челото, а в пръстите си нервно въртеше жълт молив. Когато Адам застана на прага, тя го погледна безстрастно и попита:
— Сега какво искаш?
Финландецът стоеше зад Адам. Вместо да отговори, Адам пристъпи към масата и остави писмото върху книгата пред нея.
— Какво е това? — попита тя и без да дочака обяснение, бързо го прочете. — Излез и затвори вратата! — обърна се към финландеца. Адам седна до нея, избутвайки приборите встрани, за да си сложи шапката. Когато вратата се затвори, Кейт попита: — Шега ли е това? — И сетне: — Не, ти не си от хората, които се шегуват — а след като размисли, — може би брат ти се шегува. Сигурен ли си, че е умрял?
— Само това писмо съм получил — отвърна Адам.
— А какво искаш от мене? — Адам сви рамене. — Ако си решил да ти се подписвам някъде, сбъркал си адреса. Какво искаш?
Адам прокара бавно пръста си по черната панделка, опасваща шапката му.
— Запиши си адреса на адвокатите и влез в лична връзка с тях.
— Какво си им казал за мене?
— Нищо — рече Адам. — Писах на Чарлз и бях отбелязал, че ти живееш в друг град, нищо повече. Когато писмото стигнало, той бил вече мъртъв. Получили го адвокатите. Впрочем те пишат за това.
— Изглежда, че тоя, дето е надраскал послеписа, ти е приятел. Какво му отговори?
— Още не съм отговарял.
— И какво възнамеряваш да пишеш в отговор?
— Същото. Че живееш в друг град.
— Не можеш да твърдиш, че сме разведени, защото не сме.
— Нямам и намерение.
— Знаеш ли колко ще ти струва, за да откупиш моя дял? Четирийсет и пет хиляди в брой.
— Не.
— Какво „не“! Не можеш да се пазариш.
— Не се пазаря. Прочете писмото и знаеш колкото и аз. Прави каквото искаш.
— Защо си толкова наперен?
— Чувствам се сигурен.
Тя го погледна изпод прозрачната зелена козирка. Върху нея, като лозички, падащи на зелен покрив, се виеха няколко къдрици.
— Адам, ти си глупак. Ако си беше мълчал, никой нямаше да разбере, че съм жива.
— Зная.
— Знаеш? Помислил си, че ще ме е страх да претендирам за парите? Ако си го мислел, значи си още по-голям глупак.
— На мен ми е все едно какво ще направиш — търпеливо рече той.
Тя му се усмихна цинично.
— Все ти е едно, така ли? Ами ако ти кажа, че в канцеларията на шерифа има една заповед с постоянна сила, оставена от предишния шериф, в която се казва, че ако някога използвам твоето име или си призная, че съм твоя жена, веднага ще ме изгонят от околията и от щата? Това не те ли блазни?
— Да ме блазни за какво?
— Да ме изгонят и ти да прибереш всичките пари.
— Нали аз ти донесох писмото — спокойно каза той.
— Искам да зная защо.
— Мен не ме интересува ти какво мислиш, нито пък какво мислиш за мене. В завещанието си Чарлз ти е оставил пари и не е предвидил никакви условия. Лично не съм виждал завещанието, но е имал желание да ти остави парите.
— Играеш опасна игра за петдесет хиляди долара — каза тя, — но няма да ги получиш. Не знам какъв номер си намислил, но ще разбера. Аз какво мисля ли? Че не си умен. Кой ти дава подобни съвети?
— Никой.
— Ами китаецът? Той е умен.
— Не ми е давал никакви съвети. — На Адам му стана любопитно, че съвсем не се вълнува. Имаше чувството, че изобщо не се намира тук. Когато я погледна, с изненада долови нещо, което преди не бе виждал — Кейт се страхуваше, страхуваше се от него. Но защо? Тя се овладя и пропъди страха от лицето си.
— Правиш го, защото си честен, това ли е? Просто си толкова захаросано добър, че не си струва да живееш.
— Това не ми е хрумвало — каза Адам. — Парите са си твои, а аз не съм крадец. Безразлично ми е твоето мнение.
Кейт избута козирката си нагоре.
— Искаш да ми внушиш, че просто изсипваш тия пари в скута ми. Добре, аз ще разбера накъде биеш. Недей да мислиш, че няма да се погрижа за себе си. Смяташ ли, че ще се хвана на такава глупава въдица?
— Къде си получаваш пощата? — търпеливо попита той.
— Защо те интересува?
— Ще пиша на адвокатите да се свържат с тебе.
— Да не си посмял! — каза тя, сложи писмото в счетоводната си книга и я затвори. — Ще го задържа. Ще поискам юридически съвет. Да не мислиш, че няма? Хайде сега, можеш да захвърлиш невинността си.
— Направи го ти! — рече Адам. — Искам само да получиш своето. Чарлз ти е завещал парите. Не са мои.
— Ще ти разкрия номера, ще видиш.
— Предполагам, че няма да го разбереш — каза Адам. — Голяма работа! Има толкова неща, които и аз не мога да разбера. Не разбирам как можеш да стреляш в мен и да изоставяш синовете си. Не разбирам как можеш ти, или който и да било, да живееш по този начин — и посочи с ръка къщата.
— Кара ли те някой да разбираш?
Адам се изправи и си взе шапката от масата.
— Май това е всичко. Сбогом. — И тръгна към вратата.
— Променил си се, мистър Мишок — провикна се тя след него. — Да не би най-после да имаш жена?
Адам спря и бавно се обърна със замислен поглед.
— Не беше ми идвало преди — каза той и запристъпва към нея, додето ръстът му почти не я затисна; наложи се тя да извие главата си назад, за да го гледа в лицето. — Казах, че не те разбирам — полека продължи той, — но едва сега ми стана ясно ти какво не разбираш.
— Какво не разбирам аз, мистър Мишок?
— Ти познаваш грозното у хората. Показа ми ония снимки. И се възползваш от всички тъжни и слаби неща у човека, а той ги притежава, Господ да му е на помощ.
— Всеки…
— Но ти — продължи Адам, сепнат от мисълта си, — точно така, ти не познаваш останалото. Не вярваш, че съм ти донесъл писмото, защото не ти искам парите. Не вярваш, че съм те обичал. А мъжете, които идват тук, при тебе, със своята грозота, мъжете от снимките, ти не вярваш, че тези мъже могат да носят в себе си и нещо добро, нещо красиво. Виждаш само едната страна и си мислиш — нещо повече, сигурна си, — че това е всичко.
Тя се изсмя подигравателно:
— Вятър те вее тебе! Какъв чудесен мечтател е станал мистър Мишока! Прочетете ми една проповед, мистър Мишок!
— Няма! Няма, защото ми е ясно, че една част от тебе липсва. Има хора, които не различават зеления цвят, но цял живот не са в състояние да го разберат. Според мен ти само отчасти си човек. Но с нищо не мога да ти помогна. Чудно ми е само дали някога си почувствала, че около теб има нещо невидимо. Би било ужасно, ако проумееш, че го има, а не можеш нито да го видиш, нито да го усетиш. Ужасно би било.
Кейт блъсна стола си назад и стана. Свити от двете й страни, юмруците й се криеха в диплите на полата. Постара се да прикрие пискливостта, която се вмъкна в гласа й.
— Нашият Мишок бил философ! — рече тя. — Но и за тази работа Мишокът го бива, колкото и за други неща! Нещо да си чувал за халюцинациите? Ако има неща, които не мога да видя, не смяташ ли за възможно това да са някакви сънища, които болнавият ти мозък е измайсторил?
— Не смятам — каза Адам. — Не смятам. И съм сигурен, че и ти не смяташ. — Обърна се, излезе и затвори вратата.
Кейт седна и се вторачи в затворената врата, без да осъзнава, че юмруците й нечуто бият бялата мушама. Разбра обаче, че белият четириъгълник на вратата се размаза от сълзите й, че цялото й тяло се тресе от нещо, напомнящо и гняв, но и тъга.
2
Когато Адам си излезе от Кейт, до тръгването на влака му за Кинг Сити оставаха повече от два часа. Някакъв порив го накара да свие от Главната улица и да се отправи по „Централното авеню“ към номер 130, високата бяла къща на Ърнест Стайнбек. Беше безупречна, приветлива къща, достатъчно широка, без да е претенциозна, заградена отвред с бял стобор, подстригана трева и рози и глицинии, пълзящи по белите й стени. Адам се изкачи по широките стъпала на верандата и натисна звънеца. Към вратата се приближи Олив, открехна я едва, а от двете й страни надничаха Мери и Джон. Адам свали шапка.
— Не ме познавате. Казвам се Адам Траск. Баща ви беше мой приятел. Дощя ми се да поднеса почитанията си на мисис Хамилтън. Тя ми помогна при раждането на близнаците.
— Ама моля ви се! — каза Олив и разтвори широките крила на вратата. — Чували сме за вас. Само миг! Нали виждате, създали сме на мама нещо като убежище… — Потропа на една врата в дъното на широкия хол и извика: — Майко! Един твой приятел иска да те види. — Отвори му и го покани в приятната стая, обитавана от Лайза. — Мен ще ме извините — рече тя на Адам, — Катрина задушава пилешко и аз трябва да я наблюдавам. Джон! Мери! Тръгвайте с мене! Хайде!
Лайза му се стори още по-дребничка. Седнала на плетен стол-люлка, тя бе много, много остаряла. Носеше дреха с широки поли от вълнена черна алпака, прищипната под шията от игла, на която със златни букви пишеше „Мама“. Приятната стаичка, едновременно спалня и всекидневна, бе претрупана от фотографии, шишета с тоалетна вода, дантелени игленици, четки и гребени, както и множеството порцеланови или сребърни украшения, подарявани за рождени дни и Коледи. На стената висеше голяма оцветена снимка на Самуел, хванала неговото хладно и безразлично достойнство, една изчистена и подправена отдалеченост, каквато приживе не бе притежавал. В снимката го нямаше онова негово излъчване, нямаше я изпитателната му жизнерадост. Висеше в тежка позлатена рамка и за ужас на дечурлигата очите й те следяха където и да си в стаята.
На плетената масичка до Лайза стоеше кафезът на папагала Поли, който Том бе купил от един моряк. Беше стара птица, славеща се с петдесетгодишна възраст, прекарала суров живот и придобила грубия език на корабния бак. Как не се мъчи Лайза, но така и не успя да замени живописния речник на младостта му с псалмопения. Поли завъртя глава да разгледа Адам и внимателно почеса с крак перушината около клюна си, при което безстрастно изрече:
— Изплюй камъчето, копеле!
Лайза му се намръщи.
— Поли — строго го смъмри тя, — това не е учтиво!
— Мръсно копеле! — установи Поли.
Лайза пренебрегна тази нецензурност и протегна тъничката си ръка.
— Мистър Траск, толкова се радвам да ви видя! Ще поседнете, нали?
— Минавах и си рекох да поднеса своите съболезнования.
— Получихме цветята ви — каза тя. Спомняше си всеки букет, пристигнал в къщата през това време. Адам бе изпратил един чудесен венец от имортели.
— Сигурно не ви е лесно да преустройвате живота си. — Очите на Лайза се препълниха и тя звучно затвори уста, да прикрие слабостта си. — Не би трябвало да човъркам скръбта ви — продължи Адам, — но той и на мене ми липсва.
Лайза извърна глава.
— Как са при вас нещата? — попита тя.
— Тази година е добре. Доста дъжд падна. Фуражът вече избуя…
— Том ми писа.
— Закопчай се! — извика папагалът. Лайза го погледна с онзи укор, с който се обръщаше към растящите си деца, когато почнеха да се бунтуват.
— Какво ви води в Салинас, мистър Траск? — попита тя.
— Ами работа — каза той и седна на един от плетените столове, който изстена под тежестта му. — Възнамерявам да се преселя тук. Казвам си, че може да е по-добре за синовете ми. Много са сами горе в чифлика.
— На нас никога не ни е било самотно в чифлика — сухо рече тя.
— Мисля, че тук поне училищата са по-добри. Нека се възползват моите близнаци.
— Дъщеря ми Олив нали преподаваше в „Пийч Трий“ и в „Плейто“, и в „Биг Сър“! — Тонът й не оставяше съмнение, че от тези не е имало по-свестни училища. Адам изпита топло възхищение към желязната й вежливост.
— Просто размишлявах по тия въпроси — каза той.
— Деца, които растат на село, са по-добре! — Такъв беше законът и тя можеше да го докаже със собствените си синове. Сега интересът й се насочи към него. — Да не би да търсите къща в Салинас?
— Мда, как да кажа, именно търся…
— Идете при дъщеря ми Деси — рече тя. — Деси иска да се върне във фермата при Том. Има чудесна малка къща на пряката при пекарната на Рейно.
— Непременно ще отида — каза Адам. — Още сега ще отида. Радвам се, че ви сварих толкова добре.
— Благодаря ви — рече тя, — удобно ми е тук. — Адам вече се приближаваше до вратата, когато тя се обади: — Мистър Траск, виждате ли се понякога със сина ми Том?
— Не, не съм го виждал. Нали разбирате, почти не напускам чифлика.
— Бих желала да отидете и да го видите — оживено рече тя. — Струва ми се, че е самотен. — И млъкна, сякаш се ужаси от това размекване.
— Ще отида, непременно ще отида. Довиждане, госпожо. Затваряйки вратата, чу папагалът да вика „Закопчай се, мръсно копеле!“, а Лайза го сгълча: „Поли, ако не внимаваш какво говориш, ще те пребия!“
Адам излезе от къщата и се отправи по свечеряващата се улица към Главната. До Френската пекарна на Рейно забеляза къщата на Деси, разположена в малка градина. Дворът бе гъсто обрасъл с високи птичи дрянове, които почти скриваха постройката. На градинската врата бе прикована усърдно изписана табела: „Деси Хамилтън, шивачка“.
На ъгъла на Главната и Централното авеню, с витрини, гледащи и към двете улици, се намираше гостилницата „Сан Франциско“. Адам влезе да хапне нещо за вечеря. На ъгловата маса седеше Уил Хамилтън и нагъваше котлет.
— Ела, седни при мене — подвикна той на Адам. — По работа ли?
— Да — каза Адам. — Бях на гости на майка ти.
Уил остави вилицата си.
— Дошъл съм за час, но не отидох да я видя, защото се вълнува. А сестра ми Олив ще обърне къщата, за да ми приготви специална вечеря. Просто не исках да ги безпокоя. Освен това трябва веднага да се връщам. Поръчай си котлет, добре ги правят. Как е мама?
— Жена с огромен кураж — каза Адам. — Всеки път й се възхищавам все повече.
— Такава си е. Просто не знам как е могла да запази ума си бистър с всички нас, че и с баща ми.
— Котлет, не много голям — поръча Адам на келнера.
— С картофи?
— Не. Впрочем да, пържени по френски. Майка ти се тревожи за Том. Как е той?
Уил изряза тлъстината по краищата на котлета си и я отмести към ръба на чинията.
— Има основания да се тревожи — рече той. — Нещо става с Том. Блее и се мъкне насам-натам като паметник.
— Според мен той много се облягаше на Самуел.
— Твърде много — съгласи се Уил. — Прекалено много. И сега, изглежда, не може да го преодолее. В известни отношения Том е като едно голямо бебе.
— Ще мина да го видя. Майка ти казва, че Деси щяла да се връща на ранчото.
Уил остави ножа и вилицата на покривката и зяпна Адам.
— Дума да не става! Няма да й разреша.
— Защо?
Уил застана в защитна позиция.
— Ами че защото тук си има прекрасна работа. Печели добре. Как ще захвърли всичко това? Срамота! — Пое ножа и вилицата, отряза си парче тлъстина и го пъхна в устата си.
— Аз ще гоня влака в осем — каза Адам.
— И аз — каза Уил. Повече не му се разговаряше.
Глава 32
1
Деси беше любимката на семейството. Моли, милото котенце, Олив, твърдоглавата, Юна, витаеща в облаците — към всички бяха привързани, но Деси бе спечелила сърцата им. Нейната жизнерадост и смях бяха заразителни като лещенка, нейната веселост обагряше дните, прехвърляше се върху другите и те я отнасяха със себе си.
Ще дам един пример. Мисис Кларънс Морисън от улица „Черковна“ 122 в Салинас имаше три деца и съпруг, собственик на галантериен магазин. Имаше дни, когато още по време на закуска Агнес Морисън оповестяваше: „Днес следобед отивам при Деси Хамилтън нещо да ми оправи.“ Децата се развеселяваха и докато не им направят забележка, почваха да ритат краката на масата с обкованите си обуща. Мистър Морисън потриваше длани и потегляше за магазина с надеждата, че този ден ще намине някой търговски пътник. А всеки търговски пътник, дошъл в такъв ден, положително щеше да получи добра поръчка. Децата и мистър Морисън навярно щяха да забравят защо денят е бил толкова хубав и защо е завършил така обещаващо.
Мисис Морисън отиваше към два часа в къщата до пекарната на Рейно и оставаше там до четири. А когато излезеше, от очите й бликаха сълзи, носът й течеше зачервен. По пътя за вкъщи бършеше нос и попиваше сълзите си, отново подхващайки да се смее. Може би Деси не бе направила нищо повече от това да забучи няколко черноглави карфици в игленика, от което той заприличваше на баптистки проповедник, а сетне го караше да произнесе кратка и суховата проповед. Или пък бе разказала за срещата си със стария Тейлър, който купувал стари къщи и ги премествал в обширното си празно място, където най-после се натрупали толкова много, че то заприличало на едно сухоземно Саргасово море30. А може би, жестикулирайки, е прочела някое стихотворение от списание „Чатърбокс“. Това нямаше значение. Но е било сърдечно и смешно, заразително смешно.
Завърнали се от училище, децата на Морисънови няма да сварят никакви охкания, никакви обвинения, никакви главоболия. Тяхната врява няма да предизвика скандали, за мръсните им вратове няма кой да се кара. И когато хихиканията им станеха неудържими, ето че и майка им захихикваше с тях. Като се прибереше у дома, мистър Морисън почваше да разказва как е минал денят и всички ще го слушат, опитваше се да предаде поне някои от вицовете на търговския пътник. Вечерята биваше вкусна — омлетите не се спихваха, а кейковете бухваха като балони от лек материал, сухарите ставаха хрупкави и се оказваше, че никой не може така добре да запържи яхнията като Агнес Морисън. След вечеря, когато на децата им се доспиваше от смях, мистър Морисън по всяка вероятност щеше да докосне Агнес по рамото — техният едновремешен сигнал — и те отиваха в леглото да правят любов, като никога щастливи.
Посещението при Деси даваше на хората заряд за още два дни и чак тогава той спадаше, главоболието се връщаше и ставаше ясно, че търговията не върви така добре като миналата година. Ето какъв човек беше Деси и какви работи правеше. Също като Самуел тя носеше в ръцете си трепет. Тя беше съкровището, любимката на семейството.
Деси не беше хубавица. Може би дори и симпатична не беше, ала излъчваше онова сияние, което тегли мъжете подир една жена с надеждата, че ще могат поне част от него да отразят. Човек би си помислил, че тя своевременно ще преживее своята първа любов, за да намери втората, но с нея не стана така. Помислете само, никой от Хамилтъновци, с цялата им неукротима пъргавост, не беше достатъчно пъргав в любовта. Както пролича, никой от тях не бе способен на по-лековати и променливи чувства.
Деси не вдигна ръце току-тъй, не се предаде лесно. По-страшно беше. Все тъй си гледаше работата и се държеше както обикновено, само че сиянието вече го нямаше. Хората, които я обичаха, страдаха, като я виждат как се мъчи, идеше им и те да споделят мъката й. Добри и верни бяха нейните приятели, но нали бяха хора — хората предпочитат да са добре и мразят да им е зле. Мина се време и разните мисис Морисън взеха да намират все по-уважителни причини да не посещават малката къща до пекарната. Не че не й бяха верни. Просто не им се искаше да се натъжават, тъй като мечтаеха за щастие. Не е трудно да намериш логично и добродетелно оправдание за това, че не вършиш онова, което не искаш да вършиш. Търговията на Деси почна да запада. А жените, които си бяха въобразявали, че искат рокли, така и не схванаха, че всъщност са искали да бъдат щастливи. Меняха се времената, разширяваше се пазарът на готовите дрехи. Да носиш такива, вече не се смяташе за неприлично. И щом мистър Морисън доставяше конфекция, беше повече от приемливо Агнес Морисън да се показва с нея пред хората.
Семейството се разтревожи за Деси, но какво можеш да направиш, щом тя не признаваше, че нещо не е в ред? Признаваше, че усеща твърде остри болки вляво, но те траели кратко време и се появявали само на пресекулки. Тогава дойде смъртта на Самуел и светът се разби като ваза. Неговите синове, дъщери и приятели се заровиха в отломките, мъчейки се отново да слепят някакъв друг свят. Деси реши да продаде ателието си и да се върне в чифлика при Том. В действителност нямаше какво толкова да разпродава. Лайза бе в течение на нещата, Олив и Деси писаха на Том. Но на Уил, седнал сега свъсен на масата в гостилницата „Сан Франциско“, не бяха съобщили. Вътрешно той кипна, накрая сви салфетката си на топка и стана.
— Забравих нещо — рече той на Адам. — Ще се видим във влака.
Измина разстоянието от половин пряка до къщата на Деси, прекоси обраслата й градина и звънна на вратата. Тя се вдигна от самотната си вечеря и се показа на вратата със салфетка в ръка.
— Ха, Уил! Здравей! — рече и подложи розовата си буза за целувка. — Откога си в града?
— По работа — каза той, — между два влака. Искам да поприказваме.
Тя го покани в кухнята, съчетана с трапезария — уютна стаичка, облепена с хартиени тапети на цветя. Наля машинално чаша кафе, тикна я пред него и нареди зад нея захарницата и каничката с каймак.
— Видя ли се с мама? — попита го тя.
— Сменям само влаковете — сърдито отвърна той. — Деси, вярно ли е, че си искала да се върнеш на фермата?
— Смятах.
— Аз не искам да отиваш.
— Защо? — Тя се усмихна неопределено. — Какво лошо? Том е самичък там.
— Но ти си имаш тук чудесна работа.
— Тук вече работа нямам — каза тя. — Мислех, че знаеш.
— Не искам да отиваш — мрачно повтори той.
Тя се усмихна с тъга и се постара да вложи малко присмех в думите си:
— Голямото братче май заповядва. Я да каже на Деси защо не иска?
— Много е откъснато там.
— Нали ще бъдем двама?
Уил гневно сви устни и тръсна:
— Том не е на себе си. Не е хубаво да си сама с него.
— Болен ли е? Значи има нужда от помощ!
— Не исках да ти казвам — продължи Уил, — но мисля, че Том не можа да се оправи след… след смъртта. Особен е.
— Уил — с нежност се усмихна тя, — ти винаги си го смятал за особен. Реши, че е особен, още когато не пожела да се запали по търговията.
— Това е друго. Сега е станал разсеян, не говори, нощно време се шляе сам по ридовете. Нали ходих да го видя, прописал е стихове! Цялата му маса в листа!
— Уил, а ти никога ли не си писал стихове?
— Не съм.
— Пък аз съм! — рече Деси. — По цялата маса листа!
— Не искам да отиваш.
— Остави ме сама да реша — тихо рече тя. — Изгубих нещо и сега ми се ще, ако може, пак да го намеря.
— Празни приказки!
Тя заобиколи масата и обви шията му с ръце.
— Мили братко, моля те, нека аз си реша!
Той изхвръкна от къщата ядосан и едва успя да хване влака.
2
В Кинг Сити Том посрещна Деси на гарата. Тя го забеляза от прозореца на вагона как върти очи да я зърне. Беше се излъскал, тъй гладко обръснат, че мургавото му лице сияеше като полирано дърво. Бе подрязал червените си мустаци, носеше нова шапка с плоско дъно и кафеникава широка куртка със седефена тока на колана. Обущата му лъщяха на обедното слънце, бе явно, че ги е минал с носната си кърпа още веднъж току преди пристигането на влака. Якият му зачервен врат бе пристегнат в колосана яка, над която бе привързал бледосиня плетена вратовръзка с игла във формата на подкова. Стараеше се да прикрие вълнението си, като стискаше отпред грубите си загорели ръце. Деси замаха неистово от прозореца, крещейки:
— Тук съм, Том! Тук съм! — макар да знаеше, че от писъка на колелата, когато вагонът го отмина, той няма да я чуе. Като слезе от стъпалата, видя го, че трескаво се оглежда в противоположната посока. Засмя се и го приближи изотзад.
— Извинете, непознати човече — тихо продума тя, — няма ли тук някой си мистър Том Хамилтън?
Той се завъртя кръгом, изцвили от радост, грабна я в мечешката си прегръдка и я понесе като в танц. Държеше я във въздуха с една ръка, а с другата я затупа по задника, гъделичкайки страната й с острия си мустак. Сетне я прихвана отново през раменете, погледна я и двамата отметнаха глави, разтресени от смях. Гаровият чиновник надникна от гишето и облегна на перваза защитените си в черни ръкавели лакти.
— Тия Хамилтъновци! Погледни ги! — рече той през рамо на телеграфиста.
Допрели върховете на пръстите си, Том и Деси танцуваха жига като на дворцов бал, той припяваше „Ку-ку-ригу“, а Деси пригласяше с „Куд-кудяк“, след което отново се прегърнаха. Том я погледна отвисоко.
— Не сте ли вие Деси Хамилтън? Май ви помня. Но сте се променила. Къде са ви свинските опашчици?
Дълго се суети, докато вземе квитанциите за багажа й, които се изгубиха в джобовете му, после, докато ги намери и установи, че е взел чужди вещи, но накрая натрупа всичките й кошници в дъното на колата. Запретнатите коне риеха спечената земя и така вдигнаха изведнъж глави, че изгладеният ок подскочи и тегличите изскърцаха. Амуницията им беше лустросана, а металните пулове по нея лъщяха като златни. По средата на камшика бе привързана червена фльонга, червени панделки бяха вплетени и в гривите и опашките на конете.
Том помогна на Деси да се настани на седалката и се направи, че свенливо наднича към глезена й. В това време шляпна поводите, отвърза кожените връзки между юздечките и дизгините, размота ремъците от дръжката на камшика и конете така рязко се обърнаха, че колелата изпищяха, протриваики калниците.
— Не искаш ли да пообиколим из Кинг Сити? Не е лош град.
— Не — каза тя, — мисля, че го помня. — Насочвайки се на юг, свиха наляво и Том подкара конете в приятен полюшваш тръс. — А къде е Уил? — попита тя.
— Не знам — троснато й отговори той.
— Говори ли с тебе?
— Да. Не трябвало да идваш.
— И на мен каза същото — рече Деси. — Накара и Джордж да ми пише.
— А защо да не идваш, ако ти се иска? — Том се ядоса. — Какво общо има Уил с тази работа?
— Той мисли, че си луд. — Тя докосна ръката му. — Казва, че си пишел стихове.
Лицето на Том се помрачи.
— Трябва да е влизал вкъщи, когато ме е нямало. Какво иска той впрочем? Няма право да ми наднича из книжата!
— Спокойно, спокойно — каза Деси, — Уил е твой брат, не забравяй.
— Ами ако аз взема да му се ровя из нещата?
— Не би ти дал възможност — сухо каза Деси. — Би заключил всичко в касата си. Хайде сега, да не си разваляме деня с ядове!
— Добре — съгласи се той, — бога ми, добре! Но той именно ме влудява. Като не искам да живея като него, луд съм, просто луд!
Деси промени темата насила.
— Знаеш ли, в последните дни доста ми се струпа. И мама искаше да дойде. Ти да си виждал някога мама да плаче?
— Не, или просто не мога да си спомня. Тя не е от ревливите.
— Да, ама се разплака. Не много, но за нея прекалено. Едно хълцане, две смръквания, един обърсан нос, после си изчисти очилата и млъкна, щракна уста като капак на часовник.
— О, Господи, Деси! — възкликна Том. — Колко е хубаво, че се върна. Хубаво е. Имам чувството, че съм бил болен и сега съм оздравял.
На околийското шосе конете ускориха ход.
— Адам Траск си купи „Форд“ — съобщи Том. — Може би трябваше да кажа, че Уил му продаде един „Форд“.
— Не знаех за „Форда“ — каза Деси. — Той ще ми купи и къщата. И ми дава много добра цена. — Засмя се. — Определих много висока сума и при пазарлъка щях да смъкна. Но мистър Траск прие първата цена и ме спипа натясно.
— А ти какво направи?
— Ами признах му за високата цена и казах, че съм очаквала да я оспори. Но ми се стори, че не му направи никакво впечатление.
— Искам да те помоля — поде Том — никога да не си разказала тая история на Уил. Ще накара да те вържат.
— Но къщата не струваше колкото поисках!
— Повтарям какво ти казах за Уил. А защо му е на Адам твоята къща?
— Щял да се пренесе там. Иска близнаците му да учат в Салинас.
— И какво ще направи с ранчото?
— Не зная, не ми е казвал.
— Ех, какво ли би станало, ако на татко му се беше паднала такава ферма вместо тая суха пепел!
— Не е чак толкоз лоша.
— Добра е за всичко друго, освен да те храни.
— А ти познаваш ли друго семейство, което да си е живяло по-весело? — откровено го попита Деси.
— Не познавам. Това се отнася до семейството, но не и до земята.
— Том, помниш ли, като заведе Джени и Бел Уилямс на танци в „Пийч Трий“ върху дивана?
— Мама не ми дава да забравя. Какво ще кажеш, няма ли да е хубаво да поканим някой ден Джени и Бел на гости?
— Хайде — прие Деси, — сигурно ще дойдат. — Когато отбиха от шосето, Деси се обади: — Спомням си го някак другояче.
— По-сухо ли?
— Май че е това. Том, много трева е поникнала!
— Ще купя двайсет глави добитък, те ще я опасат.
— Сигурно си забогатял.
— Не. И ако годината е добра, цената на месото ще падне. Интересно Уил как би постъпил? Той е човек на оскъдицата. Казвал ми е. „Гледай — казва — винаги да печелиш от оскъдицата!“ Хитрец е Уил.
Изровеният път си бе останал същият, само коловозите сега бяха по-дълбоки, а облите камъни стърчаха повече.
— Я! Каква е тази картичка в храста? — извика Деси и като минаваха, пресегна се и я взе. На нея пишеше „Добре дошла у дома!“ — Том, това е твоя работа.
— Не е. Някой друг е идвал.
На всеки петдесет метра се появяваше друга картичка, кога стърчаща в храсталака, кога провесена от клоните на някоя китра или прибодена в стъблото на конския кестен. На всичките пишеше „Добре дошла у дома!“, всяка от тях караше Деси да цвърчи от удоволствие. Като стигнаха височината над малката падина, в която се разстилаше имението на Хамилтънови, Том запря конете и я остави да се полюбува на гледката. На склона оттатък падината с варосани камъни бе изписано с грамадни букви „Добре дошла, Деси!“. Тя облегна глава на ревера му и както се смееше, така и заплака. Том гледаше строго пред себе си.
— Кой може да е направил това? — рече той. — Да не може човек да мръдне от къщи!
Призори Деси се събуди изтръпнала от болката, която я навестяваше от време на време. Усети я като застрашително шумолене; подскочи в едната й половина и се стрелна през корема, едно клъвващо ощипване, сетне леко прихващане, след това здрава хватка, която накрая премина в свирепо стягане, сякаш някаква великанска ръка я изкриви. Когато болката я отпусна, остана смъдеж като от ожулено. Той също не продължи дълго, но в това време външният свят се стопи и тя като че се заслуша в сражението, бушуващо в тялото й.
Като остана само с лошото чувство, тя забеляза утрото, сребреещо в прозорците. Усети аромата на благодатния утринен бриз, диплещ пердетата и донасящ уханието на треви, корени и влажна пръст. След това към шествието от възприятия се прибавиха и звуци: врабците се пазаряха помежду си, с монотонно мучене кравата мъмреше гладното си теле, което я мушка изотдолу, синята сойка кряскаше от неискрено вълнение, застанал на стража, един петел отправяше с къткане остри предупреждения, а от високата трева шепнешком му отговаряше къткането на кокошките, някъде съвсем наблизо. Курникът кипеше от възбуда заради снесеното яйце, а една едра, двукилограмова родайландка лицемерно се противеше на ужаса, че е похотливо притисната до земята от една проскубана останка от петле, което би могла да повали с един удар на крилото.
Гукането на гълъбите включи в процесията и спомени. В паметта на Деси изникна баща й, седи начело на масата и казва: „Заявих на Заека, че ще отглеждам гълъби, а той знаете ли какво вика? «Само не бели!» — вика. «Защо не бели?» — питам го, а той, носели, вика голямо нещастие. Завъдиш ли ято бели гълъби, веднага докарват страдания и смърт. Вземи си, вика, сиви. Пък аз обичам бели гълъби. «Сиви си вземи» — вика. «Ако ще чудо да стане, бели ще си взема.»“
А Лайза търпеливо го пита: „Самуел, защо трябва вечно да правиш опити? Сивите са също толкоз вкусни, а са и по-едри.“
„Няма да се оставя да ме заблуждават с разни бабини деветини“ — казва Самуел. А Лайза, с убийствената си простота, му отвръща: „Ти си вече заблуден от собствената си заядливост. Муле, което се препира, това си ти, истинско муле!“
„Нали все някой трябва да прави и тия неща — мрачно казва той. — Иначе на съдбата никога няма да й бъде натрит носът и човечеството и досега щеше да виси по горните клони на дърветата.“ И, естествено, той се сдобива с бели гълъби и опърничаво зачаква страдание и смърт, за да докаже своята правота. Сутрин, ето ги, още неоперени, прапрагълъбчетата гугукат и литват нагоре, около сайванта за каруците като вихърен бял шал.
В спомените на Деси нахлуха гласове и думи и къщата около нея се насели. Тъга и смърт, мислеше си тя, смърт и тъга. И тази мисъл усука стомаха й и спря смъдежа. Човек просто трябва да почака достатъчно дълго и те ще дойдат.
Счу й се шушнещият въздух в духалото на ковачницата и всекидневното иззвънтяване на чука о наковалнята. Чу как Лайза отваря вратичката на фурната и тупването на омесения самун върху обрашнената дъска. След това се засуети Джо, който търсеше обущата си по най-невероятни места, за да ги открие най-после там, където ги е оставил, под леглото. От кухнята долетя високият нежен глас на Моли, която чете утринни текстове от Библията, а Юна я поправя с плътен, гърлен и безстрастен тон. А Том сряза езика на Моли с джобното си ножче и умря от страх, като разбра каква смелост е проявил. „О, мили Том“ — рече тя и устните й се разшаваха. Боязливостта на Том беше също толкова огромна, колкото и смелостта му — сигурно с великите мъже е точно така. Неговата невъздържаност уравновесяваше гальовността му и той се превръщаше в разровено полесражение за силите, разпъващи го отвътре. Сега той беше смутен, но Деси го дръпна за юздата и го насочи, както конепродавецът насочва чистокръвния жребец към бариерата, за да покаже своята дресура и добра форма.
Една част от Деси лежеше в болка, другата все още се люлееше в съня, докато утрото изгря в прозореца. Спомни си, че Моли ще върви начело на големия парад на пикника по случай Четвърти юли, и то не с кого да е, а със самия Хари Форбс, сенатора на щата. А Деси още не е пришила сърмата на рокличката й. Насили се да стане. Има толкова много сърма, а тя тук се успива. „Ще я ушия, Моли! — извика тя. — Ще бъде готова!“
Стана от леглото, наметна робата си и тръгна боса из къщата, пренаселена от Хамилтъновци. В хола ги нямаше — отишли са по спалните. В спалните леглата бяха изрядно оправени — отишли са в кухнята, а в кухнята всички се пръснаха и се стопиха. Тъга и смърт. Вълната се отдръпна и тя остана на сухо, напълно разсънена. Къщата беше чиста, светеща, безупречна, с изпрани пердета и мити прозорци, но все пак тъй, както мъж може да го направи — огладените пердета висяха малко накриво, по стъклата се виждаха засъхнали капки, а един правоъгълник на масата показваше откъде е била махната книга.
Печката грееше, между колелата й блещукаше оранжева светлина, а огънят, понесен от тягата, меко бумтеше през отворения регулатор. Зад стъклената си витрина часовникът проблясваше с махалото и тиктакаше подобно на дървено чукче върху празна дървена кутийка.
Отвън се разнесе изсвирване, пронизително и дрезгаво като от тръстикова свирка, тънко и необикновено. Разпиля се някаква дива мелодия. След това по пруста изгърмяха стъпките на Том и той се намъкна с наръч дъбови дърва, толкова голям, че му закриваше очите. Остави ги да се сгромолясат в сандъка и рече:
— Значи си станала. Това беше с цел да те събуди, ако още спиш. — Лицето му грееше от радост. — Огрява вече утрото, няма време за излежаване.
— Говориш като баща си — рече Деси и двамата се засмяха. Радостта му премина в твърда решителност.
— Да — гръмко каза той. — Тук отново ще настъпи славно време. Досега се влачех от мъка като пребита змия. Нищо чудно, че Уил ме е взимал за побъркан. Но сега ти си тук и аз ще ти покажа. В живота отново ще вдъхна живот. Чуваш ли? Тази къща ще заживее!
— Доволна съм, че се върнах — каза тя и безутешно си помисли колко уязвим е той сега, колко е лесно да бъде разколебан и как ще трябва да го пази. — Изглежда, не си сядал ден и нощ, докато къщата не светне.
— Нищо подобно — каза Том. — Само едно завъртане на пръстите.
— Знам го аз това завъртане, с кофата и парцала, на колене, освен ако не си открил начин да използваш кокоша сила или да впрегнеш вятъра.
— Да съм открил… Да, именно затова не ми достига време. Открих как посредством един отвор вратовръзката може свободно да се движи в колосана яка.
— Но ти не носиш колосани яки.
— А вчера? Точно затова го измислих. А колкото до кокошките, ще развъдя милиони. Малки кокошарници по цялата ферма, на покрива ще имат халки, за да мога да ги потапям целите във варова баня. Яйцата ще падат на една подвижна лента, виж как! И аз ще я въртя…
— Мен ми се иска да завъртим една закуска — прекъсна го Деси. — Знаеш ли как изглежда едно пържено яйце? Знаеш ли как се променя цветът на тлъстината и месото на бекона?
— Ще го имаш! — извика той, отмести колелата на печката и се зае да разравя огъня; космите по ръката му се свиха и опърлиха. Напъха няколко дърва и оглушително засвирука.
— Приличаш ми — каза Деси — на ония с козите крака, дето надуват тръстикова флейта по баирите на Гърция.
— Да не мислиш, че не съм? — изрева той.
„Ако на него му е леко — тъжно си помисли Деси, — защо и на мен не ми олеква на сърцето? Защо не мога да се отърся от черните си мисли? Ще успея — изкрещя в себе си тя, — щом той може, и аз ще успея!“
— Том! — повика го тя.
— Да?
— Искам зачервено яйце.
1
Деси беше любимката на семейството. Моли, милото котенце, Олив, твърдоглавата, Юна, витаеща в облаците — към всички бяха привързани, но Деси бе спечелила сърцата им. Нейната жизнерадост и смях бяха заразителни като лещенка, нейната веселост обагряше дните, прехвърляше се върху другите и те я отнасяха със себе си.
Ще дам един пример. Мисис Кларънс Морисън от улица „Черковна“ 122 в Салинас имаше три деца и съпруг, собственик на галантериен магазин. Имаше дни, когато още по време на закуска Агнес Морисън оповестяваше: „Днес следобед отивам при Деси Хамилтън нещо да ми оправи.“ Децата се развеселяваха и докато не им направят забележка, почваха да ритат краката на масата с обкованите си обуща. Мистър Морисън потриваше длани и потегляше за магазина с надеждата, че този ден ще намине някой търговски пътник. А всеки търговски пътник, дошъл в такъв ден, положително щеше да получи добра поръчка. Децата и мистър Морисън навярно щяха да забравят защо денят е бил толкова хубав и защо е завършил така обещаващо.
Мисис Морисън отиваше към два часа в къщата до пекарната на Рейно и оставаше там до четири. А когато излезеше, от очите й бликаха сълзи, носът й течеше зачервен. По пътя за вкъщи бършеше нос и попиваше сълзите си, отново подхващайки да се смее. Може би Деси не бе направила нищо повече от това да забучи няколко черноглави карфици в игленика, от което той заприличваше на баптистки проповедник, а сетне го караше да произнесе кратка и суховата проповед. Или пък бе разказала за срещата си със стария Тейлър, който купувал стари къщи и ги премествал в обширното си празно място, където най-после се натрупали толкова много, че то заприличало на едно сухоземно Саргасово море30. А може би, жестикулирайки, е прочела някое стихотворение от списание „Чатърбокс“. Това нямаше значение. Но е било сърдечно и смешно, заразително смешно.
Завърнали се от училище, децата на Морисънови няма да сварят никакви охкания, никакви обвинения, никакви главоболия. Тяхната врява няма да предизвика скандали, за мръсните им вратове няма кой да се кара. И когато хихиканията им станеха неудържими, ето че и майка им захихикваше с тях. Като се прибереше у дома, мистър Морисън почваше да разказва как е минал денят и всички ще го слушат, опитваше се да предаде поне някои от вицовете на търговския пътник. Вечерята биваше вкусна — омлетите не се спихваха, а кейковете бухваха като балони от лек материал, сухарите ставаха хрупкави и се оказваше, че никой не може така добре да запържи яхнията като Агнес Морисън. След вечеря, когато на децата им се доспиваше от смях, мистър Морисън по всяка вероятност щеше да докосне Агнес по рамото — техният едновремешен сигнал — и те отиваха в леглото да правят любов, като никога щастливи.
Посещението при Деси даваше на хората заряд за още два дни и чак тогава той спадаше, главоболието се връщаше и ставаше ясно, че търговията не върви така добре като миналата година. Ето какъв човек беше Деси и какви работи правеше. Също като Самуел тя носеше в ръцете си трепет. Тя беше съкровището, любимката на семейството.
Деси не беше хубавица. Може би дори и симпатична не беше, ала излъчваше онова сияние, което тегли мъжете подир една жена с надеждата, че ще могат поне част от него да отразят. Човек би си помислил, че тя своевременно ще преживее своята първа любов, за да намери втората, но с нея не стана така. Помислете само, никой от Хамилтъновци, с цялата им неукротима пъргавост, не беше достатъчно пъргав в любовта. Както пролича, никой от тях не бе способен на по-лековати и променливи чувства.
Деси не вдигна ръце току-тъй, не се предаде лесно. По-страшно беше. Все тъй си гледаше работата и се държеше както обикновено, само че сиянието вече го нямаше. Хората, които я обичаха, страдаха, като я виждат как се мъчи, идеше им и те да споделят мъката й. Добри и верни бяха нейните приятели, но нали бяха хора — хората предпочитат да са добре и мразят да им е зле. Мина се време и разните мисис Морисън взеха да намират все по-уважителни причини да не посещават малката къща до пекарната. Не че не й бяха верни. Просто не им се искаше да се натъжават, тъй като мечтаеха за щастие. Не е трудно да намериш логично и добродетелно оправдание за това, че не вършиш онова, което не искаш да вършиш. Търговията на Деси почна да запада. А жените, които си бяха въобразявали, че искат рокли, така и не схванаха, че всъщност са искали да бъдат щастливи. Меняха се времената, разширяваше се пазарът на готовите дрехи. Да носиш такива, вече не се смяташе за неприлично. И щом мистър Морисън доставяше конфекция, беше повече от приемливо Агнес Морисън да се показва с нея пред хората.
Семейството се разтревожи за Деси, но какво можеш да направиш, щом тя не признаваше, че нещо не е в ред? Признаваше, че усеща твърде остри болки вляво, но те траели кратко време и се появявали само на пресекулки. Тогава дойде смъртта на Самуел и светът се разби като ваза. Неговите синове, дъщери и приятели се заровиха в отломките, мъчейки се отново да слепят някакъв друг свят. Деси реши да продаде ателието си и да се върне в чифлика при Том. В действителност нямаше какво толкова да разпродава. Лайза бе в течение на нещата, Олив и Деси писаха на Том. Но на Уил, седнал сега свъсен на масата в гостилницата „Сан Франциско“, не бяха съобщили. Вътрешно той кипна, накрая сви салфетката си на топка и стана.
— Забравих нещо — рече той на Адам. — Ще се видим във влака.
Измина разстоянието от половин пряка до къщата на Деси, прекоси обраслата й градина и звънна на вратата. Тя се вдигна от самотната си вечеря и се показа на вратата със салфетка в ръка.
— Ха, Уил! Здравей! — рече и подложи розовата си буза за целувка. — Откога си в града?
— По работа — каза той, — между два влака. Искам да поприказваме.
Тя го покани в кухнята, съчетана с трапезария — уютна стаичка, облепена с хартиени тапети на цветя. Наля машинално чаша кафе, тикна я пред него и нареди зад нея захарницата и каничката с каймак.
— Видя ли се с мама? — попита го тя.
— Сменям само влаковете — сърдито отвърна той. — Деси, вярно ли е, че си искала да се върнеш на фермата?
— Смятах.
— Аз не искам да отиваш.
— Защо? — Тя се усмихна неопределено. — Какво лошо? Том е самичък там.
— Но ти си имаш тук чудесна работа.
— Тук вече работа нямам — каза тя. — Мислех, че знаеш.
— Не искам да отиваш — мрачно повтори той.
Тя се усмихна с тъга и се постара да вложи малко присмех в думите си:
— Голямото братче май заповядва. Я да каже на Деси защо не иска?
— Много е откъснато там.
— Нали ще бъдем двама?
Уил гневно сви устни и тръсна:
— Том не е на себе си. Не е хубаво да си сама с него.
— Болен ли е? Значи има нужда от помощ!
— Не исках да ти казвам — продължи Уил, — но мисля, че Том не можа да се оправи след… след смъртта. Особен е.
— Уил — с нежност се усмихна тя, — ти винаги си го смятал за особен. Реши, че е особен, още когато не пожела да се запали по търговията.
— Това е друго. Сега е станал разсеян, не говори, нощно време се шляе сам по ридовете. Нали ходих да го видя, прописал е стихове! Цялата му маса в листа!
— Уил, а ти никога ли не си писал стихове?
— Не съм.
— Пък аз съм! — рече Деси. — По цялата маса листа!
— Не искам да отиваш.
— Остави ме сама да реша — тихо рече тя. — Изгубих нещо и сега ми се ще, ако може, пак да го намеря.
— Празни приказки!
Тя заобиколи масата и обви шията му с ръце.
— Мили братко, моля те, нека аз си реша!
Той изхвръкна от къщата ядосан и едва успя да хване влака.
2
В Кинг Сити Том посрещна Деси на гарата. Тя го забеляза от прозореца на вагона как върти очи да я зърне. Беше се излъскал, тъй гладко обръснат, че мургавото му лице сияеше като полирано дърво. Бе подрязал червените си мустаци, носеше нова шапка с плоско дъно и кафеникава широка куртка със седефена тока на колана. Обущата му лъщяха на обедното слънце, бе явно, че ги е минал с носната си кърпа още веднъж току преди пристигането на влака. Якият му зачервен врат бе пристегнат в колосана яка, над която бе привързал бледосиня плетена вратовръзка с игла във формата на подкова. Стараеше се да прикрие вълнението си, като стискаше отпред грубите си загорели ръце. Деси замаха неистово от прозореца, крещейки:
— Тук съм, Том! Тук съм! — макар да знаеше, че от писъка на колелата, когато вагонът го отмина, той няма да я чуе. Като слезе от стъпалата, видя го, че трескаво се оглежда в противоположната посока. Засмя се и го приближи изотзад.
— Извинете, непознати човече — тихо продума тя, — няма ли тук някой си мистър Том Хамилтън?
Той се завъртя кръгом, изцвили от радост, грабна я в мечешката си прегръдка и я понесе като в танц. Държеше я във въздуха с една ръка, а с другата я затупа по задника, гъделичкайки страната й с острия си мустак. Сетне я прихвана отново през раменете, погледна я и двамата отметнаха глави, разтресени от смях. Гаровият чиновник надникна от гишето и облегна на перваза защитените си в черни ръкавели лакти.
— Тия Хамилтъновци! Погледни ги! — рече той през рамо на телеграфиста.
Допрели върховете на пръстите си, Том и Деси танцуваха жига като на дворцов бал, той припяваше „Ку-ку-ригу“, а Деси пригласяше с „Куд-кудяк“, след което отново се прегърнаха. Том я погледна отвисоко.
— Не сте ли вие Деси Хамилтън? Май ви помня. Но сте се променила. Къде са ви свинските опашчици?
Дълго се суети, докато вземе квитанциите за багажа й, които се изгубиха в джобовете му, после, докато ги намери и установи, че е взел чужди вещи, но накрая натрупа всичките й кошници в дъното на колата. Запретнатите коне риеха спечената земя и така вдигнаха изведнъж глави, че изгладеният ок подскочи и тегличите изскърцаха. Амуницията им беше лустросана, а металните пулове по нея лъщяха като златни. По средата на камшика бе привързана червена фльонга, червени панделки бяха вплетени и в гривите и опашките на конете.
Том помогна на Деси да се настани на седалката и се направи, че свенливо наднича към глезена й. В това време шляпна поводите, отвърза кожените връзки между юздечките и дизгините, размота ремъците от дръжката на камшика и конете така рязко се обърнаха, че колелата изпищяха, протриваики калниците.
— Не искаш ли да пообиколим из Кинг Сити? Не е лош град.
— Не — каза тя, — мисля, че го помня. — Насочвайки се на юг, свиха наляво и Том подкара конете в приятен полюшваш тръс. — А къде е Уил? — попита тя.
— Не знам — троснато й отговори той.
— Говори ли с тебе?
— Да. Не трябвало да идваш.
— И на мен каза същото — рече Деси. — Накара и Джордж да ми пише.
— А защо да не идваш, ако ти се иска? — Том се ядоса. — Какво общо има Уил с тази работа?
— Той мисли, че си луд. — Тя докосна ръката му. — Казва, че си пишел стихове.
Лицето на Том се помрачи.
— Трябва да е влизал вкъщи, когато ме е нямало. Какво иска той впрочем? Няма право да ми наднича из книжата!
— Спокойно, спокойно — каза Деси, — Уил е твой брат, не забравяй.
— Ами ако аз взема да му се ровя из нещата?
— Не би ти дал възможност — сухо каза Деси. — Би заключил всичко в касата си. Хайде сега, да не си разваляме деня с ядове!
— Добре — съгласи се той, — бога ми, добре! Но той именно ме влудява. Като не искам да живея като него, луд съм, просто луд!
Деси промени темата насила.
— Знаеш ли, в последните дни доста ми се струпа. И мама искаше да дойде. Ти да си виждал някога мама да плаче?
— Не, или просто не мога да си спомня. Тя не е от ревливите.
— Да, ама се разплака. Не много, но за нея прекалено. Едно хълцане, две смръквания, един обърсан нос, после си изчисти очилата и млъкна, щракна уста като капак на часовник.
— О, Господи, Деси! — възкликна Том. — Колко е хубаво, че се върна. Хубаво е. Имам чувството, че съм бил болен и сега съм оздравял.
На околийското шосе конете ускориха ход.
— Адам Траск си купи „Форд“ — съобщи Том. — Може би трябваше да кажа, че Уил му продаде един „Форд“.
— Не знаех за „Форда“ — каза Деси. — Той ще ми купи и къщата. И ми дава много добра цена. — Засмя се. — Определих много висока сума и при пазарлъка щях да смъкна. Но мистър Траск прие първата цена и ме спипа натясно.
— А ти какво направи?
— Ами признах му за високата цена и казах, че съм очаквала да я оспори. Но ми се стори, че не му направи никакво впечатление.
— Искам да те помоля — поде Том — никога да не си разказала тая история на Уил. Ще накара да те вържат.
— Но къщата не струваше колкото поисках!
— Повтарям какво ти казах за Уил. А защо му е на Адам твоята къща?
— Щял да се пренесе там. Иска близнаците му да учат в Салинас.
— И какво ще направи с ранчото?
— Не зная, не ми е казвал.
— Ех, какво ли би станало, ако на татко му се беше паднала такава ферма вместо тая суха пепел!
— Не е чак толкоз лоша.
— Добра е за всичко друго, освен да те храни.
— А ти познаваш ли друго семейство, което да си е живяло по-весело? — откровено го попита Деси.
— Не познавам. Това се отнася до семейството, но не и до земята.
— Том, помниш ли, като заведе Джени и Бел Уилямс на танци в „Пийч Трий“ върху дивана?
— Мама не ми дава да забравя. Какво ще кажеш, няма ли да е хубаво да поканим някой ден Джени и Бел на гости?
— Хайде — прие Деси, — сигурно ще дойдат. — Когато отбиха от шосето, Деси се обади: — Спомням си го някак другояче.
— По-сухо ли?
— Май че е това. Том, много трева е поникнала!
— Ще купя двайсет глави добитък, те ще я опасат.
— Сигурно си забогатял.
— Не. И ако годината е добра, цената на месото ще падне. Интересно Уил как би постъпил? Той е човек на оскъдицата. Казвал ми е. „Гледай — казва — винаги да печелиш от оскъдицата!“ Хитрец е Уил.
Изровеният път си бе останал същият, само коловозите сега бяха по-дълбоки, а облите камъни стърчаха повече.
— Я! Каква е тази картичка в храста? — извика Деси и като минаваха, пресегна се и я взе. На нея пишеше „Добре дошла у дома!“ — Том, това е твоя работа.
— Не е. Някой друг е идвал.
На всеки петдесет метра се появяваше друга картичка, кога стърчаща в храсталака, кога провесена от клоните на някоя китра или прибодена в стъблото на конския кестен. На всичките пишеше „Добре дошла у дома!“, всяка от тях караше Деси да цвърчи от удоволствие. Като стигнаха височината над малката падина, в която се разстилаше имението на Хамилтънови, Том запря конете и я остави да се полюбува на гледката. На склона оттатък падината с варосани камъни бе изписано с грамадни букви „Добре дошла, Деси!“. Тя облегна глава на ревера му и както се смееше, така и заплака. Том гледаше строго пред себе си.
— Кой може да е направил това? — рече той. — Да не може човек да мръдне от къщи!
Призори Деси се събуди изтръпнала от болката, която я навестяваше от време на време. Усети я като застрашително шумолене; подскочи в едната й половина и се стрелна през корема, едно клъвващо ощипване, сетне леко прихващане, след това здрава хватка, която накрая премина в свирепо стягане, сякаш някаква великанска ръка я изкриви. Когато болката я отпусна, остана смъдеж като от ожулено. Той също не продължи дълго, но в това време външният свят се стопи и тя като че се заслуша в сражението, бушуващо в тялото й.
Като остана само с лошото чувство, тя забеляза утрото, сребреещо в прозорците. Усети аромата на благодатния утринен бриз, диплещ пердетата и донасящ уханието на треви, корени и влажна пръст. След това към шествието от възприятия се прибавиха и звуци: врабците се пазаряха помежду си, с монотонно мучене кравата мъмреше гладното си теле, което я мушка изотдолу, синята сойка кряскаше от неискрено вълнение, застанал на стража, един петел отправяше с къткане остри предупреждения, а от високата трева шепнешком му отговаряше къткането на кокошките, някъде съвсем наблизо. Курникът кипеше от възбуда заради снесеното яйце, а една едра, двукилограмова родайландка лицемерно се противеше на ужаса, че е похотливо притисната до земята от една проскубана останка от петле, което би могла да повали с един удар на крилото.
Гукането на гълъбите включи в процесията и спомени. В паметта на Деси изникна баща й, седи начело на масата и казва: „Заявих на Заека, че ще отглеждам гълъби, а той знаете ли какво вика? «Само не бели!» — вика. «Защо не бели?» — питам го, а той, носели, вика голямо нещастие. Завъдиш ли ято бели гълъби, веднага докарват страдания и смърт. Вземи си, вика, сиви. Пък аз обичам бели гълъби. «Сиви си вземи» — вика. «Ако ще чудо да стане, бели ще си взема.»“
А Лайза търпеливо го пита: „Самуел, защо трябва вечно да правиш опити? Сивите са също толкоз вкусни, а са и по-едри.“
„Няма да се оставя да ме заблуждават с разни бабини деветини“ — казва Самуел. А Лайза, с убийствената си простота, му отвръща: „Ти си вече заблуден от собствената си заядливост. Муле, което се препира, това си ти, истинско муле!“
„Нали все някой трябва да прави и тия неща — мрачно казва той. — Иначе на съдбата никога няма да й бъде натрит носът и човечеството и досега щеше да виси по горните клони на дърветата.“ И, естествено, той се сдобива с бели гълъби и опърничаво зачаква страдание и смърт, за да докаже своята правота. Сутрин, ето ги, още неоперени, прапрагълъбчетата гугукат и литват нагоре, около сайванта за каруците като вихърен бял шал.
В спомените на Деси нахлуха гласове и думи и къщата около нея се насели. Тъга и смърт, мислеше си тя, смърт и тъга. И тази мисъл усука стомаха й и спря смъдежа. Човек просто трябва да почака достатъчно дълго и те ще дойдат.
Счу й се шушнещият въздух в духалото на ковачницата и всекидневното иззвънтяване на чука о наковалнята. Чу как Лайза отваря вратичката на фурната и тупването на омесения самун върху обрашнената дъска. След това се засуети Джо, който търсеше обущата си по най-невероятни места, за да ги открие най-после там, където ги е оставил, под леглото. От кухнята долетя високият нежен глас на Моли, която чете утринни текстове от Библията, а Юна я поправя с плътен, гърлен и безстрастен тон. А Том сряза езика на Моли с джобното си ножче и умря от страх, като разбра каква смелост е проявил. „О, мили Том“ — рече тя и устните й се разшаваха. Боязливостта на Том беше също толкова огромна, колкото и смелостта му — сигурно с великите мъже е точно така. Неговата невъздържаност уравновесяваше гальовността му и той се превръщаше в разровено полесражение за силите, разпъващи го отвътре. Сега той беше смутен, но Деси го дръпна за юздата и го насочи, както конепродавецът насочва чистокръвния жребец към бариерата, за да покаже своята дресура и добра форма.
Една част от Деси лежеше в болка, другата все още се люлееше в съня, докато утрото изгря в прозореца. Спомни си, че Моли ще върви начело на големия парад на пикника по случай Четвърти юли, и то не с кого да е, а със самия Хари Форбс, сенатора на щата. А Деси още не е пришила сърмата на рокличката й. Насили се да стане. Има толкова много сърма, а тя тук се успива. „Ще я ушия, Моли! — извика тя. — Ще бъде готова!“
Стана от леглото, наметна робата си и тръгна боса из къщата, пренаселена от Хамилтъновци. В хола ги нямаше — отишли са по спалните. В спалните леглата бяха изрядно оправени — отишли са в кухнята, а в кухнята всички се пръснаха и се стопиха. Тъга и смърт. Вълната се отдръпна и тя остана на сухо, напълно разсънена. Къщата беше чиста, светеща, безупречна, с изпрани пердета и мити прозорци, но все пак тъй, както мъж може да го направи — огладените пердета висяха малко накриво, по стъклата се виждаха засъхнали капки, а един правоъгълник на масата показваше откъде е била махната книга.
Печката грееше, между колелата й блещукаше оранжева светлина, а огънят, понесен от тягата, меко бумтеше през отворения регулатор. Зад стъклената си витрина часовникът проблясваше с махалото и тиктакаше подобно на дървено чукче върху празна дървена кутийка.
Отвън се разнесе изсвирване, пронизително и дрезгаво като от тръстикова свирка, тънко и необикновено. Разпиля се някаква дива мелодия. След това по пруста изгърмяха стъпките на Том и той се намъкна с наръч дъбови дърва, толкова голям, че му закриваше очите. Остави ги да се сгромолясат в сандъка и рече:
— Значи си станала. Това беше с цел да те събуди, ако още спиш. — Лицето му грееше от радост. — Огрява вече утрото, няма време за излежаване.
— Говориш като баща си — рече Деси и двамата се засмяха. Радостта му премина в твърда решителност.
— Да — гръмко каза той. — Тук отново ще настъпи славно време. Досега се влачех от мъка като пребита змия. Нищо чудно, че Уил ме е взимал за побъркан. Но сега ти си тук и аз ще ти покажа. В живота отново ще вдъхна живот. Чуваш ли? Тази къща ще заживее!
— Доволна съм, че се върнах — каза тя и безутешно си помисли колко уязвим е той сега, колко е лесно да бъде разколебан и как ще трябва да го пази. — Изглежда, не си сядал ден и нощ, докато къщата не светне.
— Нищо подобно — каза Том. — Само едно завъртане на пръстите.
— Знам го аз това завъртане, с кофата и парцала, на колене, освен ако не си открил начин да използваш кокоша сила или да впрегнеш вятъра.
— Да съм открил… Да, именно затова не ми достига време. Открих как посредством един отвор вратовръзката може свободно да се движи в колосана яка.
— Но ти не носиш колосани яки.
— А вчера? Точно затова го измислих. А колкото до кокошките, ще развъдя милиони. Малки кокошарници по цялата ферма, на покрива ще имат халки, за да мога да ги потапям целите във варова баня. Яйцата ще падат на една подвижна лента, виж как! И аз ще я въртя…
— Мен ми се иска да завъртим една закуска — прекъсна го Деси. — Знаеш ли как изглежда едно пържено яйце? Знаеш ли как се променя цветът на тлъстината и месото на бекона?
— Ще го имаш! — извика той, отмести колелата на печката и се зае да разравя огъня; космите по ръката му се свиха и опърлиха. Напъха няколко дърва и оглушително засвирука.
— Приличаш ми — каза Деси — на ония с козите крака, дето надуват тръстикова флейта по баирите на Гърция.
— Да не мислиш, че не съм? — изрева той.
„Ако на него му е леко — тъжно си помисли Деси, — защо и на мен не ми олеква на сърцето? Защо не мога да се отърся от черните си мисли? Ще успея — изкрещя в себе си тя, — щом той може, и аз ще успея!“
— Том! — повика го тя.
— Да?
— Искам зачервено яйце.
Глава 33
1
Възвишенията останаха зелени чак докъм края на юни и едва тогава тревата почна да жълтее. Класовете на дивия овес така натежаха от зърно, че клюмнаха на стръковете си. Изворчетата продължаваха да бликат до късно лято. Говедата движеха с мъка тлъстината си, а кожите им лъщяха от здраве. Бе година, в която народът в Долината на Салинас забравя засухите. Фермерите купуваха земя повече, отколкото могат да си позволят, пресмятайки по кориците на чековите си книжки новите доходи.
Том Хамилтън се трудеше като колос не само с яките си мишци и груби длани, но и с цялото си сърце и душа. Наковалнята в работилницата отново закънтя. Боядиса старата къща в бяло, вароса и останалите пристройки. Отиде до Кинг Сити да разгледа миещите се нужници и след това си построи един от майсторски огъната ламарина и резбовано дърво. Тъй като водата от извора беше слаба, скова до къщата резервоар от секвоеви дъски, в който водата се изпомпваше от саморъчно направен вятърен двигател, така хитроумно нагласен, че се въртеше и при най-лекия ветрец. Два други проекта изпълни в макет от метал и дърво и се канеше наесен да ги изпрати в патентното бюро.
Но това не беше всичко. Работеше с лекота и ведро настроение. Деси се принуди да става много рано, за да поема къщната работа, преди да я свърши Том. Следеше неговото голямо и розово щастие — но това не беше лекото щастие на Самуел. То не изникваше от корените му, за да се понесе нагоре. Той го изработваше колкото може по-умело, правеше му калъпи и го моделираше. Деси, която бе имала повече приятелки от всички в долината, сега се намери без нито един доверен близък. За натрупаните си тревоги нямаше кому да разкаже. И болката си оставаше нейна тайна.
Когато Том я намери вдървена и напрегната от присвиващата я болка и тревожно извика:
— Деси, какво ти е? — тя овладя гримасата си и каза:
— Леко схващане, нищо повече. Просто едно леко схващане. Ето, вече нищо ми няма. — След миг и двамата се засмяха.
Смееха се постоянно, сякаш да си придават самоувереност. И само когато Деси вечер си лягаше, обземаше я мъката за нещо изгубено, вледеняваща и непоносима. Том лежеше в мрака на стаята си, объркан като дете. Чуваше ударите на сърцето си, нещо стържеше там, но съзнанието му побягваше от всякакви мисли и за по-сигурно се залавяше с дребни проекти, измишльотини, машини. В летните вечери често се изкачваха на хълма да погледат сиянието на заника иззад върховете на веригите от запад и да усетят зефира, доведен в долината от надигащия се, прегрят от деня въздух. Обикновено постояваха безмълвни да подишат на спокойствие. Стеснителни, те никога не отваряха дума за себе си. И не знаеха нищо един за друг. Сепнаха се и двамата, когато една вечер, на хълма, Деси го попита:
— Том, защо не се ожениш?
За миг я погледна, но премести очи.
— Коя ще ме вземе?
— Шегуваш ли се, или наистина мислиш така?
— Коя би ме взела? — повтори той. — Коя ще пожелае такъв като мене?
— Както ми се струва, ти май наистина си го мислиш. — И тук тя наруши негласната им уговорка: — Бил ли си влюбен в някоя?
— Не — отвърна той.
— Можеш да ми кажеш — рече тя, сякаш Том не беше й отговорил.
Като се заспускаха от хълма, Том повече не продума, но на верандата изведнъж заговори:
— Тук ти е скучно. Искаш да си отидеш. — Изчака малко. — Отговори! Не е ли така?
— Искам да остана тук, никъде не ми се живее. Ходиш ли понякога при жени? — попита го тя.
— Да — рече той.
— И добре ли ти е?
— Не особено.
— Какво ще правиш?
— Нямам представа.
Влязоха смълчани. Том запали лампата в едновремешната всекидневна. Прекроено от него, покритото с канаваца канапе издигаше пред стената кривото си облегало, а зелената постилка на пода бе вече избеляла от стъпки между вратите. Том седна до кръглата маса в средата и тя установи, че още е смутен от последното си признание. Какъв чист човек е, помисли си тя, колко е непригоден за тоя свят, който дори тя познаваше по-добре от него. Като юнак, който ще убие ламята, за да спаси девойката, той виждаше малките си прегрешения като толкова големи, че се смяташе за негоден и покварен. Ех, да беше сега баща им тук! Той бе почувствал величавото у Том и навярно би се досетил как да го освободи от сегашните му мрачини, за да полети на воля. Затова тя направи завой в разговора, дано раздуха някоя искрица у него.
— Както говорим за себе си, хрумвало ли ти е някога, че долината за нас е представлявала целия свят, с няколко пътувания до Сан Франциско? Ходил ли си някога по на юг от Сан Луис Обиспо? Аз никога.
— И аз — каза Том.
— Това не е ли глупаво?
— Много хора не са ходили — каза той.
— Но това не е закон. Можем да отидем в Париж, в Рим, в Йерусалим. Мило и драго бих дала да видя Колизеума.
Той я погледна с подозрение, очаквайки някаква шега.
— Как ще можем? — попита той. — Трябват много пари.
— Не мисля така. Няма защо да отсядаме в луксозни хотели. Ще пътуваме с най-евтините параходи, трета класа. Нали точно така баща ни е пристигнал от Ирландия. Бихме могли и в Ирландия да отидем. — Той продължаваше да я гледа, но в очите му нещо взе да пари. Деси продължи: — Една година ще посветим само на работа и ще спестяваме всяка стотинка. Аз бих могла да се захвана с шев и в Кинг Сити. Уил ще ни помогне. А на другото лято продаваш всичкия добитък и потегляме. Никой не ти го забранява със закон.
Том стана и излезе. Вдигна взор към летните звезди, към синеещата Венера и червеникавия Марс. Ръцете му се стегнаха, сви пестници, но ги отпусна. После се обърна и влезе в къщата. Деси седеше на същото място.
— Деси, искаш ли да заминеш?
— Повече от всичко на света.
— Тогава тръгваме!
— А ти искаш ли?
— Повече от всичко на света — рече той и добави: — А Египет? Идвало ли ти е наум за Египет!
— Атина! — каза тя. — Константинопол!
— Витлеем!
— Да, Витлеем. — И неочаквано заповяда: — Отивай да спиш! Предстои ни година работа, цяла година! Сега почивай. Ще взема от Уил пари назаем и ще купя сто свине.
— С какво ще ги храниш?
— С жълъди — рече Том. — Ще измисля машина, която да събира жълъди.
Той се прибра в стаята си, но тя го чуваше да трополи и тихо да си говори на глас. Деси надникна от прозореца към звездната нощ и усети радост. Не й беше ясно само дали наистина има желание да замине, дали и Том го иска. И докато се двоумеше, в лявата си половина отново дочу шепота на болката.
Когато стана на сутринта, Том бе вече на чертожната си маса, блъскаше челото си с юмрук и негодуваше. Деси погледна над рамото му.
— Машината за жълъди ли?
— Лесно трябва да стане — каза той, — но как да се отделят клечките и камъните?
— Знам, че си изобретател, но аз съм изнамерила най-великия жълъдоберач на света и той е готов да влезе в действие.
— Какво искаш да кажеш?
— Деца! — рече тя. — Тези неуморни ръчички.
— Не биха го направили, та дори и за пари.
— Но за награда ще го направят. Награда за всеки и една голяма награда за победителя, да кажем, награда за сто долара. Ще пометат цялата долина! Позволяваш ли да опитам?
Том се почеса по главата.
— Защо не? Но как ще събираш жълъдите?
— Децата ще ги носят тук — каза Деси. — Остави тази грижа на мене. Надявам се, разполагаш с достатъчно складова площ.
— Значи експлоатация на детски труд, така ли?
— Естествено — съгласи се Деси. — Като имах ателие, и аз експлоатирах младите момичета, които искаха да се научат на шев, а и те ме експлоатираха. Намислила съм да го наречем Голямото околийско състезание за събиране на жълъди — Монтерей. И няма да допускаме всеки. Да раздаваме велосипеди за награда, а? Ти не би ли събирал жълъди, ако се надяваш да спечелиш велосипед? Кажи, Том.
— Като нищо! — каза той. — Но не може ли и да им плащаме?
— Не с пари — рече Деси. — От това ще заприлича на наемен труд и тогава ще почнат да кръшкат. И аз бих почнала.
Том се облегна назад и се разсмя.
— И аз! Добре, значи ти се заемаш с жълъдите, а аз — с прасетата.
— Том — сепна се Деси, — няма ли да е смешно, ако не друг, а тъкмо ние почнем да печелим?
— Нали ти печелеше в Салинас — рече той.
— Донякъде, нищо особено. Но затуй пък колко бях богата на обещания! Ако всички ми бяха плащали за услугите, нямаше да се нуждаем от прасета. Можехме още утре да тръгнем за Париж.
— Ще отида да поговоря с Уил — каза Том и оттласна стола си от чертожната маса. — Искаш ли да дойдеш с мене?
— Не. Оставам да уточня всичко. А утре почвам Голямото състезание за жълъди.
2
На връщане в късния следобед към чифлика Том се чувстваше потиснат и наскърбен. Както винаги, Уил бе успял да сдъвче и да изплюе неговото въодушевление. Уил бе подръпвал устната си, беше си разтривал веждите, чеса си носа, бърса си очилата и бе извършил грандиозната операция подрязване и запалване на пура. Идеята за свинете беше изцяло шуплива и Уил бе сполучил да пъхне пръста си в шуплите. От състезанието за жълъдите нищо няма да излезе, макар да не се изясни защо. Цялата работа била несигурна, особено във времена като сегашните. Най-многото и най-доброто, което Уил би могъл да направи, било да се съгласи с обмислянето на въпроса. В един момент по време на разговора Том аха да каже на Уил за Европа, но светкавичният инстинкт го спря. Мисълта да се шляеш из Европа, освен, разбира се, ако не си вече пенсионер и капиталите ти не са вложени в сигурни акции, за Уил би била безумство, в сравнение с което проектът за свинете щеше да бъде чудо на търговската находчивост. Том не му каза нищо и го остави „да обмисли“ със съзнанието, че присъдата ще се противопостави на прасетата и жълъдите.
Горкият Том не знаеше и нямаше как да научи, че сполучливото разглобяване на един проект представлява една от творческите радости за бизнесмена. Да показваш ентусиазъм, значи да се правиш на идиот. А Уил действително щеше да го обмисли. Отделни подробности от проекта направо го очароваха. Том бе напипал нещо много интересно. Щом си в състояние да вземеш прасета на кредит, да ги угоиш с храна, която почти нищо няма да ти струва, да ги продадеш, да си изплатиш заема и да останеш с печалба, значи наистина си свършил голяма работа. Уил нямаше да ограби брат си. Той щеше да се намеси в печалбата му, но Том е мечтател, не можеш да му довериш изпълнението на един очевидно разумен план. Том например дори не знае цената на сланината и вероятните й колебания. Ако всичко потръгнеше добре, от Уил трябваше да се очаква да предложи на Том някакъв значителен подарък — може би дори един „Форд“. Та какво струва един „Форд“ като първа и едничка цена за жълъдите? Всеки човек в долината ще почне да събира жълъди.
Движейки се вече по Хамилтъновия път, Том се чудеше как да съобщи на Деси, че кроежите им нищо не струват. Най-доброто би било да ги замести с някаква нова идея. Как биха могли за една година да спечелят средства, та да заминат за Европа? И внезапно се досети, че не знае колко ще им трябват. Отде да знае колко струва билетът за парахода? Тази вечер ще трябва да изчислят.
Като стигна къщата, бе почти сигурен, че Деси ще изтича да го посрещне. Щеше да си надене най-хубавата маска и да каже някоя шега. Но Деси не изтича. „Сигурно е задрямала“ — помисли си той. Напои конете, прибра ги в яхъра и нахвърли сено в яслите.
Влизайки, Том видя Деси да лежи на дивана с извитото облегало.
— Дремеш ли? — запита той и тозчас забеляза цвета на лицето й. — Деси! — извика. — Какво има?
Тя събра сили да пропъди болката.
— Просто ме заболя стомахът. Здравата ме присви.
— Ох — рече той, — уплаши ме! Аз ги лекувам тия стомашни болки. — И донесе от кухнята чаша млечна течност. Подаде й чашата, а тя попита:
— Какво е това, Том?
— Добрата стара сода. Може малко да ти се повдигне, ама ще свърши работа.
Деси послушно я изпи и се намръщи.
— Помня го тоя вкус — каза тя. — Мама го пиеше, преди да узреят ябълките.
— Лежи си, без да мърдаш — каза той, — аз ще измисля някаква вечеря.
Чу го да трещи в кухнята. Болката се втурна в цялото й тяло. На всичко отгоре облада я и страх. Лекарството бе подпалило стомаха й. След малко се примъкна до саморъчно направената водна тоалетна и се помъчи да повърне содата. Потта от челото й я заслепи. Когато се опита да се изправи, диафрагмата й се стегна и тя не съумя да се освободи.
По-късно Том й донесе малко бъркани яйца, но тя поклати глава едва-едва.
— Не мога. — И му се усмихна. — По-добре да си легна.
— Содата скоро ще си каже думата — увери я Том. — И веднага ще ти мине. — Помогна й да си легне. — Помниш ли какво си яла?
Деси легна в спалнята си и напрегна цялата си воля да надвие болката. Към десет вечерта волята вече губеше почва.
— Том! Том! — извика тя. — Той се показа на вратата със „Световния алманах“ в ръка. — Том — рече тя, — извинявай, но ми е ужасно зле. Страшно ми е лошо.
Том приседна в полумрака на края на леглото й.
— Зле ли те присвива?
— Отвратително.
— Не можеш ли сега да отидеш до тоалетната?
— Не, не сега!
— Ще донеса лампа и ще остана при тебе — каза той. — Дано можеш малко да поспиш. До сутринта ще ти мине. Содата ще помогне.
Волята й отново се наложи и тя попритихна. Том й зачете откъси от алманаха да я разсейва и когато му се стори, че е заспала, прекъсна и задряма на стола до лампата.
Събуди го едва чут вик. Том пристъпи до разбърканата постеля. Очите на Деси бяха мътни и диви като на побеснял кон. От ъглите на устата й се издуваха тлъсти мехури, а лицето й гореше. Том пъхна ръка под завивката — мускулите й бяха стегнати като желязо. В този миг борбата й секна, главата й се отметна назад и върху полузатворените й очи засия светлина.
Том сложи на коня само оглавника и препусна на голо. Пътем се заопипва, измъкна си колана и зашиба уплашеното животно, хукнало като побъркано над каменистия, изровен коловоз.
Заспали на горния етаж на двуетажната си къща на околийското шосе, Дънканови не чуха думтежите на вратата, но чуха трясъка, с който тя се отпра заедно с пантите и ключалката. Докато Ред Дънкан се смъкна на долния етаж с пушка в ръка, Том вече крещеше в телефонната слушалка на централата в Кинг Сити.
— Доктор Тилсън! Повикайте го!… Не ме интересува!… Извикайте го, извикайте го, по дяволите!
Ред Дънкан стоеше сънлив с пушката към Том.
— Да! Да, да, чух! — обади се доктор Тилсън. — Том Хамилтън, ти ли си? Какво й е? Твърд ли е стомахът й?… А ти какво направи?… Сода? Ой, нещастен глупако! — Лекарят бе вече надмогнал яда си. — Том — рече той, — Том, момчето ми, ела на себе си. Върни се и слагай студени кърпи, колкото може по-студени. Предполагам, лед нямаш. Добре, сменяй кърпите! Тръгвам веднага, щом се подготвя. Чуваш ли ме? Том, чуваш ли ме?
Докторът окачи слушалката и се заоблича. Отвори с гневно изтощение стенния шкаф, събра скалпели и пинцети, гъби, маркучи и хирургически конци и ги наблъска в чантата си. Разклати петромаксовата си лампа да се увери, че е пълна, и сложи до нея туба с етер и маска. С будоарна шапчица и пеньоар, жена му погледна от вратата.
— Отивам в гаража — рече доктор Тилсън. — Обади се на Уил Хамилтън и му кажи, че искам да ме закара до бащиния му чифлик. Ако вземе да се опъва, кажи му, че сестра му умира.
3
Том се завърна в ранчото една седмица след погребението на Деси. Яздеше изправен и надут, с изопнати рамене и наведена брадичка, досущ като гвардеец на парад. Всичко бе извършил, без да бърза, изпипано. Конят бе начесан и сресан, шапката стоеше солидно на главата му. Дори Самуел не би се държал по-достойно от Том, който се прибираше сега в старата къща. Той не обърна глава дори когато един ястреб се спусна със свити нокти над някаква кокошка. При обора слезе, напои коня, задържа го за миг на вратата, сетне му върза въжето и насипа ечемик в сандъчето пред яслата. Свали седлото и обърна кечето наопаки да изсъхне. Ечемикът свърши, той изведе червения кон и го пусна на свобода, ако ще да опасе всеки незащитен инч земя по земното кълбо.
Когато влезе в къщата, столовете, печката и останалата покъщнина сякаш се отдръпнаха с отвращение от него. Запъти се към всекидневната и една от табуретките се дръпна от пътя му. Кибритът беше влажен и омекнал и с чувството, че трябва да се извини, Том отиде в кухнята да вземе друг. Лампата стоеше във всекидневната усамотена и чистосърдечна. Пламъчето на първата клечка бързо обиколи кръглия фитил и се вдигна жълто на цял инч.
Том седна и се огледа. Вечер. Очите му отбягнаха дивана от канаваца. Шумоленето на мишки в кухнята го накара да се обърне и тогава видя сянката си на стената — беше с шапка. Свали я и я остави на масата до себе си. Помъчи се да се залиса със защитни мисли; седнал под лампата, той знаеше, че съвсем скоро ще го извикат по име и че ще трябва да се изправи на подсъдимата скамейка — съдия щеше да си бъде сам той, а личните му престъпления — негови съдебни заседатели. И наистина, чу пронизителното повикване. Съзнанието му тръгна и застана пред обвинителите: Суетата, която го обвини, че се облича зле, че е мръсен и невъзпитан; Похотта му тикна парите, които бе дал за продажни жени; Безчестието го бе накарало да се прави на умен и способен — качества, които той не притежаваше; Леността и Лакомията се бяха хванали ръка за ръка. Но всички те можеха да му дадат само утешение, защото засега скриваха Големия мрак, седнал зад тях в очакване — мрачното и отвратително негово престъпление. Изрови по-дребни неща, опита се да изкара нищожните си грехове за добродетели, за да се спаси. Завистта към парите на Уил, Измяната към майчиния си бог, Кражбата на време и надежди, болнавия Отказ от любовта.
Тихо, но с глас, изпълваш, стаята, заговори Самуел:
„Бъди добър, бъди чист, бъди голям, бъди Том Хамилтън.“
Том не обърна внимание на баща си. Каза:
„Сега съм зает, поздравявам приятелите си“ — и почна да се кланя на Непочтителността и Грозотата, на Несиновното поведение и Занемарените нокти. След това отново се залови за Суетата. Големият мрак си проправи с рамене път напред. Бе твърде късно да се шикалкави с люлчените грехове. Този Голям мрак означаваше Убийство. Ръката на Том долови студенината на чашата и видя млечната течност, в която кристалчетата все още се разтваряха, преобръщаха се и пускаха сияйни мехурчета, а устата му високо повтори в празната, съвсем празната стая: „Това ще ти помогне, изчакай само до утре. Нищо няма да ти има.“ Тъкмо така бе прозвучало, точно така — бяха го чули стените, столовете и лампата и сега можеха да го докажат. За Том Хамилтън вече никъде по света няма място. И то не защото не може да потърси. Той разбърка възможностите като карти за игра. Лондон? Не! Египет, египетските пирамиди и Сфинкса? Не! Тогава Париж! Не! А защо, там греховете изглеждат далеч по-приятно. Не! Или, добре, изваждаме тази карта, може пак да ни дотрябва. Витлеем? О, мили Боже, никога! За чужденеца там е скучно.
Да вметнем тук: страшно трудно е да помниш как се умира или кога. Една повдигната вежда или шепот — дали пък не е това? Или една нощ, изпъстрена с разплискани светлини, докато накрая едно олово, изхвърлено с барут, намира твоята тайна и соковете ти изтичат.
Да, това е истината — Том Хамилтън е мъртъв, остава му само да свърши някои благоприлични неща и да сложи край.
Диванът се изтегна с укор, Том го погледна, но той му посочи лампата. „Благодаря — каза му Том, — не бях забелязал.“ И свали фитила, защото лампата димеше.
Мисълта му се унасяше. Но Убийството го зашлеви и отново го разсъни. Ето, Кървавият Том, Гуреливият Том — много е изморен той, за да се убие. За това се иска да се потрудиш, навярно боли, навярно е ад. Спомни си: майка му изпитваше отвращение към самоубийството, подозирайки, че то се състои от три неща, които тя изцяло не одобрява — лошо възпитание, страх и греховност. То бе нещо също толкова лошо, колкото прелюбодеянието и кражбата, ако не и по-лошо. Нужно е да се заобиколи по някакъв начин неодобрението на Лайза. Ако тя нещо не одобри, кара те да страдаш.
Самуел не би усложнявал нещата, но пък, от друга страна, как да пренебрегнеш Самуел, когато той витае във въздуха навсякъде. Том трябваше да му каже. И каза:
„Отче мой, съжалявам. Не мога иначе. Ти ме надцени. И сбърка. Бих желал да оправдая обичта и гордостта, които ти прахоса по мене. Ти може би щеше да измислиш изход, но аз не мога. Не мога да живея. Аз убих Деси и сега искам да заспя.“
И съзнанието му отговори вместо отсъстващия баща:
„Че защо, аз мога да разбера как става така. В дъгата от раждането до другото раждане можеш да си избереш всякакви образци. Дай сега да помислим как да стане тъй, че мама да не се тревожи. Защо си толкова нетърпелив, драги?“
„Защото не мога да чакам — рече Том. — Повече не мога да чакам.“
„Как да не можеш, сине мой, разбира се, че можеш, миличък. Както си и знаех, ти порасна голям. Измъкни чекмеджето на масата и след това виж за какво може да ти послужи ряпата, която наричаш своя глава.“
Том отвори чекмеджето и видя топ хартия за писма, пакет пликове и два огризани счупени молива, а в задния прашен ъгъл и няколко пощенски марки. Извади хартията и подостри моливите с джобното си ножче. Написа:
„Мила мамо, надявам се, че си добре със здравето. Занапред смятам да ти отделям повече време. Олив ме покани за Деня на благодарността — знаеш, че ще дойда. Нашата малка Олив приготвя пуйката почти като тебе, но си знам, че никога не би го повярвала. Неотдавна ме сполетя голям късмет — купих кон за петнайсет долара, скопен е, но на мен ми се струва чистокръвен жребец. Взех го евтино, тъй като е намразил човечеството. Предишният му собственик прекарвал много повече време на своя гръб, отколкото върху неговия. Трябва да ти кажа, че е страшно хитър екземпляр. Хвърли ме на два пъти, но аз така ще го пипна, че ще стане един от най-добрите коне в околията. Бъди сигурна, така ще го дресирам, ако ще да ми струва цялата зима. Не зная защо ти пиша за него, но човекът, от когото го купих, казваше нещо смешно. Този кон, казваше той, е толкова подъл, че ще ти опасе и гърба. Добре, спомни си какво казваше татко, когато отивахме на лов за зайци. Ако не ви носят на щита ви като победители, то поне донесете го! Ще се видим за Деня на благодарността. Твой син, Том“
Запита се дали това е достатъчно, но беше твърде капнал, за да почне отначало. Добави само: „Послепис: Забелязвам, че Поли с нищо не се е поправил. Този папагал ме кара да се изчервявам.“
На друг лист написа:
„Мили Уил, каквото и да си помислиш, помогни ми! Моля те заради мама. Преби ме кон, метна ме и ме ритна в главата. Моля ти се! Твой брат Том“
Лепна марки на писмата, сложи ги в джоба си и попита Самуел: „Така ли трябва?“
В спалнята си разпечата нова кутия патрони и пъхна един в барабана на добре смазания си „Смит и Уесън“, трийсет и осми калибър, завъртайки заредения канал с едно щракване вляво от иглата на ударника.
Застанал сънливо до оградата, конят му се приближи при изсвирването и почти задрямал, се остави да го оседлаят. Беше три часът сутринта, когато той пусна двете писма в кутията на Кинг Сити, метна се отново на коня и го обърна на юг, към яловите възвишения на старото Хамилтъново ранчо.
Доблестен мъж беше той.
1
Възвишенията останаха зелени чак докъм края на юни и едва тогава тревата почна да жълтее. Класовете на дивия овес така натежаха от зърно, че клюмнаха на стръковете си. Изворчетата продължаваха да бликат до късно лято. Говедата движеха с мъка тлъстината си, а кожите им лъщяха от здраве. Бе година, в която народът в Долината на Салинас забравя засухите. Фермерите купуваха земя повече, отколкото могат да си позволят, пресмятайки по кориците на чековите си книжки новите доходи.
Том Хамилтън се трудеше като колос не само с яките си мишци и груби длани, но и с цялото си сърце и душа. Наковалнята в работилницата отново закънтя. Боядиса старата къща в бяло, вароса и останалите пристройки. Отиде до Кинг Сити да разгледа миещите се нужници и след това си построи един от майсторски огъната ламарина и резбовано дърво. Тъй като водата от извора беше слаба, скова до къщата резервоар от секвоеви дъски, в който водата се изпомпваше от саморъчно направен вятърен двигател, така хитроумно нагласен, че се въртеше и при най-лекия ветрец. Два други проекта изпълни в макет от метал и дърво и се канеше наесен да ги изпрати в патентното бюро.
Но това не беше всичко. Работеше с лекота и ведро настроение. Деси се принуди да става много рано, за да поема къщната работа, преди да я свърши Том. Следеше неговото голямо и розово щастие — но това не беше лекото щастие на Самуел. То не изникваше от корените му, за да се понесе нагоре. Той го изработваше колкото може по-умело, правеше му калъпи и го моделираше. Деси, която бе имала повече приятелки от всички в долината, сега се намери без нито един доверен близък. За натрупаните си тревоги нямаше кому да разкаже. И болката си оставаше нейна тайна.
Когато Том я намери вдървена и напрегната от присвиващата я болка и тревожно извика:
— Деси, какво ти е? — тя овладя гримасата си и каза:
— Леко схващане, нищо повече. Просто едно леко схващане. Ето, вече нищо ми няма. — След миг и двамата се засмяха.
Смееха се постоянно, сякаш да си придават самоувереност. И само когато Деси вечер си лягаше, обземаше я мъката за нещо изгубено, вледеняваща и непоносима. Том лежеше в мрака на стаята си, объркан като дете. Чуваше ударите на сърцето си, нещо стържеше там, но съзнанието му побягваше от всякакви мисли и за по-сигурно се залавяше с дребни проекти, измишльотини, машини. В летните вечери често се изкачваха на хълма да погледат сиянието на заника иззад върховете на веригите от запад и да усетят зефира, доведен в долината от надигащия се, прегрят от деня въздух. Обикновено постояваха безмълвни да подишат на спокойствие. Стеснителни, те никога не отваряха дума за себе си. И не знаеха нищо един за друг. Сепнаха се и двамата, когато една вечер, на хълма, Деси го попита:
— Том, защо не се ожениш?
За миг я погледна, но премести очи.
— Коя ще ме вземе?
— Шегуваш ли се, или наистина мислиш така?
— Коя би ме взела? — повтори той. — Коя ще пожелае такъв като мене?
— Както ми се струва, ти май наистина си го мислиш. — И тук тя наруши негласната им уговорка: — Бил ли си влюбен в някоя?
— Не — отвърна той.
— Можеш да ми кажеш — рече тя, сякаш Том не беше й отговорил.
Като се заспускаха от хълма, Том повече не продума, но на верандата изведнъж заговори:
— Тук ти е скучно. Искаш да си отидеш. — Изчака малко. — Отговори! Не е ли така?
— Искам да остана тук, никъде не ми се живее. Ходиш ли понякога при жени? — попита го тя.
— Да — рече той.
— И добре ли ти е?
— Не особено.
— Какво ще правиш?
— Нямам представа.
Влязоха смълчани. Том запали лампата в едновремешната всекидневна. Прекроено от него, покритото с канаваца канапе издигаше пред стената кривото си облегало, а зелената постилка на пода бе вече избеляла от стъпки между вратите. Том седна до кръглата маса в средата и тя установи, че още е смутен от последното си признание. Какъв чист човек е, помисли си тя, колко е непригоден за тоя свят, който дори тя познаваше по-добре от него. Като юнак, който ще убие ламята, за да спаси девойката, той виждаше малките си прегрешения като толкова големи, че се смяташе за негоден и покварен. Ех, да беше сега баща им тук! Той бе почувствал величавото у Том и навярно би се досетил как да го освободи от сегашните му мрачини, за да полети на воля. Затова тя направи завой в разговора, дано раздуха някоя искрица у него.
— Както говорим за себе си, хрумвало ли ти е някога, че долината за нас е представлявала целия свят, с няколко пътувания до Сан Франциско? Ходил ли си някога по на юг от Сан Луис Обиспо? Аз никога.
— И аз — каза Том.
— Това не е ли глупаво?
— Много хора не са ходили — каза той.
— Но това не е закон. Можем да отидем в Париж, в Рим, в Йерусалим. Мило и драго бих дала да видя Колизеума.
Той я погледна с подозрение, очаквайки някаква шега.
— Как ще можем? — попита той. — Трябват много пари.
— Не мисля така. Няма защо да отсядаме в луксозни хотели. Ще пътуваме с най-евтините параходи, трета класа. Нали точно така баща ни е пристигнал от Ирландия. Бихме могли и в Ирландия да отидем. — Той продължаваше да я гледа, но в очите му нещо взе да пари. Деси продължи: — Една година ще посветим само на работа и ще спестяваме всяка стотинка. Аз бих могла да се захвана с шев и в Кинг Сити. Уил ще ни помогне. А на другото лято продаваш всичкия добитък и потегляме. Никой не ти го забранява със закон.
Том стана и излезе. Вдигна взор към летните звезди, към синеещата Венера и червеникавия Марс. Ръцете му се стегнаха, сви пестници, но ги отпусна. После се обърна и влезе в къщата. Деси седеше на същото място.
— Деси, искаш ли да заминеш?
— Повече от всичко на света.
— Тогава тръгваме!
— А ти искаш ли?
— Повече от всичко на света — рече той и добави: — А Египет? Идвало ли ти е наум за Египет!
— Атина! — каза тя. — Константинопол!
— Витлеем!
— Да, Витлеем. — И неочаквано заповяда: — Отивай да спиш! Предстои ни година работа, цяла година! Сега почивай. Ще взема от Уил пари назаем и ще купя сто свине.
— С какво ще ги храниш?
— С жълъди — рече Том. — Ще измисля машина, която да събира жълъди.
Той се прибра в стаята си, но тя го чуваше да трополи и тихо да си говори на глас. Деси надникна от прозореца към звездната нощ и усети радост. Не й беше ясно само дали наистина има желание да замине, дали и Том го иска. И докато се двоумеше, в лявата си половина отново дочу шепота на болката.
Когато стана на сутринта, Том бе вече на чертожната си маса, блъскаше челото си с юмрук и негодуваше. Деси погледна над рамото му.
— Машината за жълъди ли?
— Лесно трябва да стане — каза той, — но как да се отделят клечките и камъните?
— Знам, че си изобретател, но аз съм изнамерила най-великия жълъдоберач на света и той е готов да влезе в действие.
— Какво искаш да кажеш?
— Деца! — рече тя. — Тези неуморни ръчички.
— Не биха го направили, та дори и за пари.
— Но за награда ще го направят. Награда за всеки и една голяма награда за победителя, да кажем, награда за сто долара. Ще пометат цялата долина! Позволяваш ли да опитам?
Том се почеса по главата.
— Защо не? Но как ще събираш жълъдите?
— Децата ще ги носят тук — каза Деси. — Остави тази грижа на мене. Надявам се, разполагаш с достатъчно складова площ.
— Значи експлоатация на детски труд, така ли?
— Естествено — съгласи се Деси. — Като имах ателие, и аз експлоатирах младите момичета, които искаха да се научат на шев, а и те ме експлоатираха. Намислила съм да го наречем Голямото околийско състезание за събиране на жълъди — Монтерей. И няма да допускаме всеки. Да раздаваме велосипеди за награда, а? Ти не би ли събирал жълъди, ако се надяваш да спечелиш велосипед? Кажи, Том.
— Като нищо! — каза той. — Но не може ли и да им плащаме?
— Не с пари — рече Деси. — От това ще заприлича на наемен труд и тогава ще почнат да кръшкат. И аз бих почнала.
Том се облегна назад и се разсмя.
— И аз! Добре, значи ти се заемаш с жълъдите, а аз — с прасетата.
— Том — сепна се Деси, — няма ли да е смешно, ако не друг, а тъкмо ние почнем да печелим?
— Нали ти печелеше в Салинас — рече той.
— Донякъде, нищо особено. Но затуй пък колко бях богата на обещания! Ако всички ми бяха плащали за услугите, нямаше да се нуждаем от прасета. Можехме още утре да тръгнем за Париж.
— Ще отида да поговоря с Уил — каза Том и оттласна стола си от чертожната маса. — Искаш ли да дойдеш с мене?
— Не. Оставам да уточня всичко. А утре почвам Голямото състезание за жълъди.
2
На връщане в късния следобед към чифлика Том се чувстваше потиснат и наскърбен. Както винаги, Уил бе успял да сдъвче и да изплюе неговото въодушевление. Уил бе подръпвал устната си, беше си разтривал веждите, чеса си носа, бърса си очилата и бе извършил грандиозната операция подрязване и запалване на пура. Идеята за свинете беше изцяло шуплива и Уил бе сполучил да пъхне пръста си в шуплите. От състезанието за жълъдите нищо няма да излезе, макар да не се изясни защо. Цялата работа била несигурна, особено във времена като сегашните. Най-многото и най-доброто, което Уил би могъл да направи, било да се съгласи с обмислянето на въпроса. В един момент по време на разговора Том аха да каже на Уил за Европа, но светкавичният инстинкт го спря. Мисълта да се шляеш из Европа, освен, разбира се, ако не си вече пенсионер и капиталите ти не са вложени в сигурни акции, за Уил би била безумство, в сравнение с което проектът за свинете щеше да бъде чудо на търговската находчивост. Том не му каза нищо и го остави „да обмисли“ със съзнанието, че присъдата ще се противопостави на прасетата и жълъдите.
Горкият Том не знаеше и нямаше как да научи, че сполучливото разглобяване на един проект представлява една от творческите радости за бизнесмена. Да показваш ентусиазъм, значи да се правиш на идиот. А Уил действително щеше да го обмисли. Отделни подробности от проекта направо го очароваха. Том бе напипал нещо много интересно. Щом си в състояние да вземеш прасета на кредит, да ги угоиш с храна, която почти нищо няма да ти струва, да ги продадеш, да си изплатиш заема и да останеш с печалба, значи наистина си свършил голяма работа. Уил нямаше да ограби брат си. Той щеше да се намеси в печалбата му, но Том е мечтател, не можеш да му довериш изпълнението на един очевидно разумен план. Том например дори не знае цената на сланината и вероятните й колебания. Ако всичко потръгнеше добре, от Уил трябваше да се очаква да предложи на Том някакъв значителен подарък — може би дори един „Форд“. Та какво струва един „Форд“ като първа и едничка цена за жълъдите? Всеки човек в долината ще почне да събира жълъди.
Движейки се вече по Хамилтъновия път, Том се чудеше как да съобщи на Деси, че кроежите им нищо не струват. Най-доброто би било да ги замести с някаква нова идея. Как биха могли за една година да спечелят средства, та да заминат за Европа? И внезапно се досети, че не знае колко ще им трябват. Отде да знае колко струва билетът за парахода? Тази вечер ще трябва да изчислят.
Като стигна къщата, бе почти сигурен, че Деси ще изтича да го посрещне. Щеше да си надене най-хубавата маска и да каже някоя шега. Но Деси не изтича. „Сигурно е задрямала“ — помисли си той. Напои конете, прибра ги в яхъра и нахвърли сено в яслите.
Влизайки, Том видя Деси да лежи на дивана с извитото облегало.
— Дремеш ли? — запита той и тозчас забеляза цвета на лицето й. — Деси! — извика. — Какво има?
Тя събра сили да пропъди болката.
— Просто ме заболя стомахът. Здравата ме присви.
— Ох — рече той, — уплаши ме! Аз ги лекувам тия стомашни болки. — И донесе от кухнята чаша млечна течност. Подаде й чашата, а тя попита:
— Какво е това, Том?
— Добрата стара сода. Може малко да ти се повдигне, ама ще свърши работа.
Деси послушно я изпи и се намръщи.
— Помня го тоя вкус — каза тя. — Мама го пиеше, преди да узреят ябълките.
— Лежи си, без да мърдаш — каза той, — аз ще измисля някаква вечеря.
Чу го да трещи в кухнята. Болката се втурна в цялото й тяло. На всичко отгоре облада я и страх. Лекарството бе подпалило стомаха й. След малко се примъкна до саморъчно направената водна тоалетна и се помъчи да повърне содата. Потта от челото й я заслепи. Когато се опита да се изправи, диафрагмата й се стегна и тя не съумя да се освободи.
По-късно Том й донесе малко бъркани яйца, но тя поклати глава едва-едва.
— Не мога. — И му се усмихна. — По-добре да си легна.
— Содата скоро ще си каже думата — увери я Том. — И веднага ще ти мине. — Помогна й да си легне. — Помниш ли какво си яла?
Деси легна в спалнята си и напрегна цялата си воля да надвие болката. Към десет вечерта волята вече губеше почва.
— Том! Том! — извика тя. — Той се показа на вратата със „Световния алманах“ в ръка. — Том — рече тя, — извинявай, но ми е ужасно зле. Страшно ми е лошо.
Том приседна в полумрака на края на леглото й.
— Зле ли те присвива?
— Отвратително.
— Не можеш ли сега да отидеш до тоалетната?
— Не, не сега!
— Ще донеса лампа и ще остана при тебе — каза той. — Дано можеш малко да поспиш. До сутринта ще ти мине. Содата ще помогне.
Волята й отново се наложи и тя попритихна. Том й зачете откъси от алманаха да я разсейва и когато му се стори, че е заспала, прекъсна и задряма на стола до лампата.
Събуди го едва чут вик. Том пристъпи до разбърканата постеля. Очите на Деси бяха мътни и диви като на побеснял кон. От ъглите на устата й се издуваха тлъсти мехури, а лицето й гореше. Том пъхна ръка под завивката — мускулите й бяха стегнати като желязо. В този миг борбата й секна, главата й се отметна назад и върху полузатворените й очи засия светлина.
Том сложи на коня само оглавника и препусна на голо. Пътем се заопипва, измъкна си колана и зашиба уплашеното животно, хукнало като побъркано над каменистия, изровен коловоз.
Заспали на горния етаж на двуетажната си къща на околийското шосе, Дънканови не чуха думтежите на вратата, но чуха трясъка, с който тя се отпра заедно с пантите и ключалката. Докато Ред Дънкан се смъкна на долния етаж с пушка в ръка, Том вече крещеше в телефонната слушалка на централата в Кинг Сити.
— Доктор Тилсън! Повикайте го!… Не ме интересува!… Извикайте го, извикайте го, по дяволите!
Ред Дънкан стоеше сънлив с пушката към Том.
— Да! Да, да, чух! — обади се доктор Тилсън. — Том Хамилтън, ти ли си? Какво й е? Твърд ли е стомахът й?… А ти какво направи?… Сода? Ой, нещастен глупако! — Лекарят бе вече надмогнал яда си. — Том — рече той, — Том, момчето ми, ела на себе си. Върни се и слагай студени кърпи, колкото може по-студени. Предполагам, лед нямаш. Добре, сменяй кърпите! Тръгвам веднага, щом се подготвя. Чуваш ли ме? Том, чуваш ли ме?
Докторът окачи слушалката и се заоблича. Отвори с гневно изтощение стенния шкаф, събра скалпели и пинцети, гъби, маркучи и хирургически конци и ги наблъска в чантата си. Разклати петромаксовата си лампа да се увери, че е пълна, и сложи до нея туба с етер и маска. С будоарна шапчица и пеньоар, жена му погледна от вратата.
— Отивам в гаража — рече доктор Тилсън. — Обади се на Уил Хамилтън и му кажи, че искам да ме закара до бащиния му чифлик. Ако вземе да се опъва, кажи му, че сестра му умира.
3
Том се завърна в ранчото една седмица след погребението на Деси. Яздеше изправен и надут, с изопнати рамене и наведена брадичка, досущ като гвардеец на парад. Всичко бе извършил, без да бърза, изпипано. Конят бе начесан и сресан, шапката стоеше солидно на главата му. Дори Самуел не би се държал по-достойно от Том, който се прибираше сега в старата къща. Той не обърна глава дори когато един ястреб се спусна със свити нокти над някаква кокошка. При обора слезе, напои коня, задържа го за миг на вратата, сетне му върза въжето и насипа ечемик в сандъчето пред яслата. Свали седлото и обърна кечето наопаки да изсъхне. Ечемикът свърши, той изведе червения кон и го пусна на свобода, ако ще да опасе всеки незащитен инч земя по земното кълбо.
Когато влезе в къщата, столовете, печката и останалата покъщнина сякаш се отдръпнаха с отвращение от него. Запъти се към всекидневната и една от табуретките се дръпна от пътя му. Кибритът беше влажен и омекнал и с чувството, че трябва да се извини, Том отиде в кухнята да вземе друг. Лампата стоеше във всекидневната усамотена и чистосърдечна. Пламъчето на първата клечка бързо обиколи кръглия фитил и се вдигна жълто на цял инч.
Том седна и се огледа. Вечер. Очите му отбягнаха дивана от канаваца. Шумоленето на мишки в кухнята го накара да се обърне и тогава видя сянката си на стената — беше с шапка. Свали я и я остави на масата до себе си. Помъчи се да се залиса със защитни мисли; седнал под лампата, той знаеше, че съвсем скоро ще го извикат по име и че ще трябва да се изправи на подсъдимата скамейка — съдия щеше да си бъде сам той, а личните му престъпления — негови съдебни заседатели. И наистина, чу пронизителното повикване. Съзнанието му тръгна и застана пред обвинителите: Суетата, която го обвини, че се облича зле, че е мръсен и невъзпитан; Похотта му тикна парите, които бе дал за продажни жени; Безчестието го бе накарало да се прави на умен и способен — качества, които той не притежаваше; Леността и Лакомията се бяха хванали ръка за ръка. Но всички те можеха да му дадат само утешение, защото засега скриваха Големия мрак, седнал зад тях в очакване — мрачното и отвратително негово престъпление. Изрови по-дребни неща, опита се да изкара нищожните си грехове за добродетели, за да се спаси. Завистта към парите на Уил, Измяната към майчиния си бог, Кражбата на време и надежди, болнавия Отказ от любовта.
Тихо, но с глас, изпълваш, стаята, заговори Самуел:
„Бъди добър, бъди чист, бъди голям, бъди Том Хамилтън.“
Том не обърна внимание на баща си. Каза:
„Сега съм зает, поздравявам приятелите си“ — и почна да се кланя на Непочтителността и Грозотата, на Несиновното поведение и Занемарените нокти. След това отново се залови за Суетата. Големият мрак си проправи с рамене път напред. Бе твърде късно да се шикалкави с люлчените грехове. Този Голям мрак означаваше Убийство. Ръката на Том долови студенината на чашата и видя млечната течност, в която кристалчетата все още се разтваряха, преобръщаха се и пускаха сияйни мехурчета, а устата му високо повтори в празната, съвсем празната стая: „Това ще ти помогне, изчакай само до утре. Нищо няма да ти има.“ Тъкмо така бе прозвучало, точно така — бяха го чули стените, столовете и лампата и сега можеха да го докажат. За Том Хамилтън вече никъде по света няма място. И то не защото не може да потърси. Той разбърка възможностите като карти за игра. Лондон? Не! Египет, египетските пирамиди и Сфинкса? Не! Тогава Париж! Не! А защо, там греховете изглеждат далеч по-приятно. Не! Или, добре, изваждаме тази карта, може пак да ни дотрябва. Витлеем? О, мили Боже, никога! За чужденеца там е скучно.
Да вметнем тук: страшно трудно е да помниш как се умира или кога. Една повдигната вежда или шепот — дали пък не е това? Или една нощ, изпъстрена с разплискани светлини, докато накрая едно олово, изхвърлено с барут, намира твоята тайна и соковете ти изтичат.
Да, това е истината — Том Хамилтън е мъртъв, остава му само да свърши някои благоприлични неща и да сложи край.
Диванът се изтегна с укор, Том го погледна, но той му посочи лампата. „Благодаря — каза му Том, — не бях забелязал.“ И свали фитила, защото лампата димеше.
Мисълта му се унасяше. Но Убийството го зашлеви и отново го разсъни. Ето, Кървавият Том, Гуреливият Том — много е изморен той, за да се убие. За това се иска да се потрудиш, навярно боли, навярно е ад. Спомни си: майка му изпитваше отвращение към самоубийството, подозирайки, че то се състои от три неща, които тя изцяло не одобрява — лошо възпитание, страх и греховност. То бе нещо също толкова лошо, колкото прелюбодеянието и кражбата, ако не и по-лошо. Нужно е да се заобиколи по някакъв начин неодобрението на Лайза. Ако тя нещо не одобри, кара те да страдаш.
Самуел не би усложнявал нещата, но пък, от друга страна, как да пренебрегнеш Самуел, когато той витае във въздуха навсякъде. Том трябваше да му каже. И каза:
„Отче мой, съжалявам. Не мога иначе. Ти ме надцени. И сбърка. Бих желал да оправдая обичта и гордостта, които ти прахоса по мене. Ти може би щеше да измислиш изход, но аз не мога. Не мога да живея. Аз убих Деси и сега искам да заспя.“
И съзнанието му отговори вместо отсъстващия баща:
„Че защо, аз мога да разбера как става така. В дъгата от раждането до другото раждане можеш да си избереш всякакви образци. Дай сега да помислим как да стане тъй, че мама да не се тревожи. Защо си толкова нетърпелив, драги?“
„Защото не мога да чакам — рече Том. — Повече не мога да чакам.“
„Как да не можеш, сине мой, разбира се, че можеш, миличък. Както си и знаех, ти порасна голям. Измъкни чекмеджето на масата и след това виж за какво може да ти послужи ряпата, която наричаш своя глава.“
Том отвори чекмеджето и видя топ хартия за писма, пакет пликове и два огризани счупени молива, а в задния прашен ъгъл и няколко пощенски марки. Извади хартията и подостри моливите с джобното си ножче. Написа:
„Мила мамо, надявам се, че си добре със здравето. Занапред смятам да ти отделям повече време. Олив ме покани за Деня на благодарността — знаеш, че ще дойда. Нашата малка Олив приготвя пуйката почти като тебе, но си знам, че никога не би го повярвала. Неотдавна ме сполетя голям късмет — купих кон за петнайсет долара, скопен е, но на мен ми се струва чистокръвен жребец. Взех го евтино, тъй като е намразил човечеството. Предишният му собственик прекарвал много повече време на своя гръб, отколкото върху неговия. Трябва да ти кажа, че е страшно хитър екземпляр. Хвърли ме на два пъти, но аз така ще го пипна, че ще стане един от най-добрите коне в околията. Бъди сигурна, така ще го дресирам, ако ще да ми струва цялата зима. Не зная защо ти пиша за него, но човекът, от когото го купих, казваше нещо смешно. Този кон, казваше той, е толкова подъл, че ще ти опасе и гърба. Добре, спомни си какво казваше татко, когато отивахме на лов за зайци. Ако не ви носят на щита ви като победители, то поне донесете го! Ще се видим за Деня на благодарността. Твой син, Том“
Запита се дали това е достатъчно, но беше твърде капнал, за да почне отначало. Добави само: „Послепис: Забелязвам, че Поли с нищо не се е поправил. Този папагал ме кара да се изчервявам.“
На друг лист написа:
„Мили Уил, каквото и да си помислиш, помогни ми! Моля те заради мама. Преби ме кон, метна ме и ме ритна в главата. Моля ти се! Твой брат Том“
Лепна марки на писмата, сложи ги в джоба си и попита Самуел: „Така ли трябва?“
В спалнята си разпечата нова кутия патрони и пъхна един в барабана на добре смазания си „Смит и Уесън“, трийсет и осми калибър, завъртайки заредения канал с едно щракване вляво от иглата на ударника.
Застанал сънливо до оградата, конят му се приближи при изсвирването и почти задрямал, се остави да го оседлаят. Беше три часът сутринта, когато той пусна двете писма в кутията на Кинг Сити, метна се отново на коня и го обърна на юг, към яловите възвишения на старото Хамилтъново ранчо.
Доблестен мъж беше той.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги