На изток от Рая

1

Детето ще запита: „Какво се разказва в приказката за света?“ А възрастният човек ще недоумява: „Накъде ще тръгне светът? Как ще свърши той и ще разберем ли, докато сме живи, за какво става дума?“

Убеден съм, че на този свят има една-единствена приказка, която ни плаши и вдъхновява, поради което живеем в един бисернобял мир на непресекваща мисъл и учудване. В своя живот, в мислите си, в своя глад и амбиции, в скъперничеството и жестокостта си, в своята добрина и щедрост човешките същества попадат в мрежите на доброто и злото. Според мен това е едничката приказка, която имаме — тя живее на всички интелектуални и емоционални равнища. Добродетелите и порокът са основата и вътъкът на първото ни осъзнаване, те ще бъдат и тъканта на последното независимо от промените, които ще наложим на полето, реките и планините, на стопанството и на нравите си. Няма друга приказка. Когато човек изчетка от себе си прахоляка и житейските отломъци, остава единствено с непосилния, но чист въпрос: „Добре ли, зле ли беше? Постъпих ли правилно, или съгреших?“

По време на Персийските войни Херодот разказва как Крез, най-богатият и най-обичаният цар на своето време, задал на Солон Атинянина един подвеждащ въпрос. И не би го задал, ако отговорът не го тревожеше. „Кой — попитал той — е най-щастливият човек на света?“ Той, изглежда, е бил разяждан от съмнения и глад за самоувереност. Солон му разказал за троица щастливци във време оно. А Крез, както се и предполагало, не слушал — бил нетърпелив за себе си. И когато Солон не го споменал, Крез се видял принуден да попита: „А мен не ме ли смяташ за щастлив?“ Солон не се поколебал да отговори: „Как да ти кажа, когато още не си умрял!“ Този отговор вероятно е преследвал Крез със своята злокобност в миговете, когато късметът го напуснал, богатството и царството му се стопили. И когато са го възкачили на високата клада, може би пак си го е припомнил и положително е съжалявал, че е задавал подобен въпрос.

И в наше време, умре ли човек, който е натрупал богатство, влияние, власт и е носел всички ония одежди, които будят завистта на останалите, след като живите оценят имуществото на починалия, неговата значимост, делата и спомените за него, отново се задава същият въпрос: с добро ли беше белязан животът му, или със зло? — което е равносилно в друга форма да зададеш въпроса на Крез. Завистта вече е забравена, останал е едничкият аршин: обичаха ли го хората, или го ненавиждаха? Като загуба ли преживяваме смъртта му, или тя ни е донесла известно облекчение?

Помня ясно смъртта на трима души. Единият беше най-богатият човек на столетието. Изпълзял до своето благосъстояние през душите и труповете на много хора, той бе прахосал дълги години, съсипвайки се да откупи обичта, с която бе злоупотребил, и през това време остави на света ценен принос, който може би далеч надхвърли причиненото при издигането му зло. Когато умря, пътувах по море. Вестта бе окачена на таблото за обяви — едва ли не всички я приеха със задоволство. Неколцина казаха: „Слава Богу, мръсникът умря!“

Другият, умен като Сатана, нямаше почти никакво усещане за човешкото достойнство, но изтънко познаваше всички страни на човешката слабост и лукавство. Той бе се възползвал от особените си познания, за да деформира хората и да ги купува, да подкупва, заплашва и прелъстява, додето накрая се оказа с доста голяма власт. Всяка своя постъпка обличаше в одеждите на порядъчността и аз съм се питал дали му е хрумвало някога, че никой подарък не е в състояние да ти върне обичта на човека, когото си лишил от личното му самоуважение. Продалият се не може да изпитва към онзи, който го е подкупил, нищо друго освен ненавист. Когато този човек се помина, нацията гръмна от славословия, но току под тях се ширна радостта, че е мъртъв.

Третият допусна може би редица грешки в постъпките си, ала целият му съзнателен живот бе посветен на мисията да вдъхва на хората мъжество, достойнство и добрина в едно време, когато те бяха бедни и наплашени и когато злите сили в света беснееха, за да оправдават страховете им. Малцина бяха ония, които не обичаха този мъж. Когато той умря, хората плачеха по улиците, а мислите им се вайкаха: „Какво ще правим сега? Как ще живеем по-нататък без него?“

С цялата си несигурност, в едно съм сигурен: под най-горния пласт на своята слабохарактерност хората искат да бъдат добри и да ги обичат. Повечето им пороци практически са опит да стигнат по най-късия път до обичта. Стигне ли човек до смъртта, нищо, че е бил може би способен, с влияние, гениален, умира ли необичан, животът му положително изглежда провал, а самата смърт — смразяващ ужас. И ми се струва, че ако вие или аз трябва да избираме между два пътя на мисълта и действието, длъжни сме да помним, че ще умрем, следователно нека се опитаме да живеем така, че нашата смърт да не носи облекчение на света.

Една-единствена приказка. Всички романи и стихове са изградени на неспирния конфликт между доброто и злото у нас. И ми хрумва, че докато злото трябва постоянно да се оплодява, доброто, добродетелите са безсмъртни. Порокът вечно се прикрива с нов, привлекателен и жизнен лик, докато добродетелите, за разлика от всичко друго на света, са вековни.

1

Ли помогна на Адам и момчетата да се пренесат в Салинас, а това ще рече — свърши сам цялата работа, стегна багажа, който взеха, изпрати ги на гарата, натовари задната седалка на „Форда“, разтовари и разопакова и настани семейството в малката къща на Деси. Когато направи всичко, което смяташе за необходимо да се чувстват удобно, както и някои излишни неща, а със закъснение и допълнителни неща, една вечер изчака официално близнаците да си легнат. Може би Адам схвана неговото намерение от студенината и формалното му поведение.

— Добре — каза той, — очаквах го. Казвай.

Това разби на пух и прах речта, която Ли бе наизустил и с която възнамеряваше да започне: „Ето вече толкова и толкова години, откак ви служа, доколкото способностите ми позволяват, но сега чувствам…“

— Отлагах колкото може повече — каза Ли. — Приготвил съм си и реч. Искате ли да я чуете?

— Искаш ли да я произнесеш?

— Не — рече Ли. — Не искам. Иначе е много хубава реч.

— Кога искаш да си отидеш? — попита Адам.

— Колкото е възможно по-скоро. Страх ме е, че ако не тръгна в скоро време, може да се откажа от намеренията си. Искате ли да изчакам, докато си намерите някой друг?

— По-добре недей — каза Адам. — Знаеш ме колко съм пипкав и може доста време да ми отнеме. Може и нищо да не направя.

— Тогава ще замина утре.

— Момчетата ще се пръснат от мъка — каза Адам. — Не ги зная какво ще правят. Най-хубаво ще бъде да се измъкнеш незабелязано, пък аз ще им го съобщя по-късно.

— Забелязал съм, че децата винаги ни изненадват — рече Ли. Така и стана. Като закусваха на другата сутрин, Адам каза:

— Момчета, Ли си отива.

— Така ли? — рече Кейл. — Довечера има баскетболен мач, билетите са по десет цента. Можем ли да отидем?

— Да. Но не чухте ли какво ви казах?

— Разбира се — рече Арон. — Каза, че Ли си отивал.

— И няма да се върне!

— Къде ще отиде? — попита Кейл.

— В Сан Франциско, там ще живее.

— Щях да забравя — обади се Арон, — на „Главната“, точно насред улицата, има един човек с печица, вари наденици и ги слага в малки хлебчета. Петак едното. Горчица си слагаш, колкото си искаш.

Ли стоеше на кухненския праг и се усмихваше на Адам. Когато близнаците си взеха учебниците, той подвикна:

— Сбогом, момчета!

— Сбогом! — извикаха те и изтрополяха навън. Адам се загледа в кафето си и каза, като да се извинява:

— Ама че добичета! Мен ако питаш, това ще ти е наградата за повече от десет години служба.

— Така ми харесва повече — каза Ли. — Ако се бяха престорили на затъжени, щяха да бъдат лъжци. Това нищо не значи за тях. Може би понякога, насаме, ще се сещат за мене. Но не искам да им е мъчно. Вярвам, че не съм от дребните душици, които са доволни, ако някой тъгува за тях. — И сложи на масата пред Адам петдесет цента. — Довечера, като тръгнат на баскетболен мач, дайте им ги от мое име и им кажете да си купят от кифлите с наденица. Малко мършав ми е прощалният подарък, ама нейсе!

Адам погледна сгъваемата кошница, която Ли бе внесъл в трапезарията, и попита:

— Това ли ти е целият багаж, Ли?

— Всичко освен книгите. Те са в сандъци в избата. Ако нямате нищо против, ще пратя да ги вземат или ще дойда лично, след като се установя.

— Разбира се. Ще ми липсваш, Ли, щеш или не щеш. Наистина ли ще отвориш книжарница?

— Такова ми е намерението.

— Нали ще се обаждаш?

— Не зная. Трябва да помисля. Казват, чистата рана зараствала най-бързо. За мен няма нищо по-печално от връзки, които се поддържат единствено посредством лепилото на пощенските марки. Не можеш ли да виждаш, да чуваш, да се докосваш до един човек, най-добре — забрави го!

Адам стана от масата.

— Ще дойда с теб до гарата.

— Не! — рязко го спря Ли. — Не, не искам това. Сбогом, мистър Траск. Сбогом, Адам! — И излезе от къщата толкова бързо, че Адамовото „сбогом“ го настигна чак на долното стъпало на предната врата, а „Не забравяй да пишеш!“ съвпадна с щракването на дворната порта.

2

След баскетболния мач Кейл и Арон имаха по пет наденици в хлебчета и това им дойде добре дошло, тъй като Адам бе забравил да приготви каквато и да било вечеря. Прибирайки се у дома, близнаците за първи път отвориха дума за Ли.

— Не мога да разбера защо си заминава — рече Кейл.

— И по-рано е казвал, че ще си отиде.

— Какво, мислиш, ще прави без нас?

— Знам ли? Но се обзалагам, че ще се върне — рече Арон.

— Какво искаш да кажеш? Татко вика, че щял да си отвори книжарница. Смешна работа! Китайска книжарница!

— Ще се върне — настоя Арон. — Ще му бъде самотно без нас. Ще видиш.

— Десет цента на бас, че няма!

— За какъв срок?

— За до края.

— Добре, хващам се! — каза Арон.

Арон не успя да си получи парите още близо месец, но спечели баса само след шест дни.

Ли се върна с влака в единайсет без двайсет и си влезе със собствения ключ. В трапезарията светеше, но Ли откри Адам в кухнята да стърже плътно почернялото дъно на тигана с върха на отварачката за консерви.

— Ако през нощта се накисне — рече Ли и пусна кошницата си на пода, — веднага ще излезе.

— Така ли? Каквото се хвана да приготвя, все загаря. На двора съм оставил една тенджера с цвекло. Толкова гадно вонеше, че я изнесох. Загоряло цвекло, отвратително!… Ли! — викна той изведнъж. — Какво се е случило?

Ли взе от ръцете му черния чугунен тиган, сложи го в умивалника и го напълни с вода.

— Ако си имахме от новите газови печки, след две минути щяхме да бъдем с по чаша кафе — каза той. — Мога впрочем да стъкна и огън.

— Печката не гори — отбеляза Адам.

— Почиствахте ли пепелта? — И Ли вдигна колелата.

— Пепелта ли?

— О, я идете в другата стая — рече Ли. — Аз ще сложа кафето.

Адам зачака нетърпеливо в трапезарията, но се подчини на заповедта му. Най-сетне Ли донесе две чаши кафе и ги сложи на масата.

— Сварих го в малката тенджерка — каза той, — много по-бързо завира. — Наведе се над сгъваемата си кошница и развърза гърлото й, от което измъкна едно камениново шише.

— Китайски абсент — поясни той. — Но китайската ракия издържа още десет години повече. Забравих да питам, взехте ли ми заместник?

— Усукваш го! — каза Адам.

— Знам. И знам също, че ще бъде най-хубаво да си го кажа и да се свърши всичко.

— Играл си на фън-дан и са те обрали.

— Не, де да беше така! Парите са си тук. Тази кьопава тапа е счупена, ще трябва да я напъхам вътре. — Наля от черната течност в кафето си. — Никога не го пия по този начин, ама е хубаво, кажете!

— Има вкус на гнили ябълки — каза Адам.

— Да, но не помните ли, Сам Хамилтън казваше, че много обичал гнили ябълки.

— Кога смяташ да ми кажеш какво се е случило с тебе? — прекъсна го Адам.

— Нищо не се е случило — отвърна Ли. — Просто самотия. Това е всичко. Не е ли достатъчно?

— Ами книжарницата?

— Не искам книжарница. Мисля, че си го знаех още преди да се кача на влака, ама рекох да опитам, да се уверя.

— Значи отиде и последната ти мечта?

— Добре съм се отървал! — Ли беше на ръба на полудяването. — Миста Тласк, китайче мисли да се напие!

Адам се разтревожи.

— Все пак какво ти е?

Ли вдигна шишето до устните си, отпи дълбоко голяма пареща глътка и се задъха, додето парите излязат от изгорялото му гърло.

— Адам — рече той, — аз съм несравнимо, невероятно, покоряващо радостен, че съм си у дома. В живота си никога не съм се чувствал по-страшно самотен.

1

В Салинас имаше две прогимназии, големи жълти сгради с високи прозорци. Прозорците вещаеха гибел, вратите не се усмихваха. Бяха съответно наречени „Ийст Енд“ и „Уест Енд“. Училището „Ийст Енд“ се намираше доста надалеч, минаваше се през целия град, а освен това там ходеха децата, живеещи източно от Главната улица. Затуй за него няма да говорим.

„Уест Енд“ представляваше внушителна постройка на два етажа, пред която в редица растяха чепати тополи. От двете му страни бяха дворовете — единият за момичета, другият за момчета. Зад училището момичешкият и момчешкият двор се разделяха от висока дъсчена тараба и допираха с краищата си едно тресавище с постоянна вода, в което растеше висок камъш и папур. В „Уест Енд“ учеха от трети до осми клас, а първолаците и второкласниците посещаваха „Бебешкото“ училище недалеч от тук. Имаше стаи за всеки клас — трети, четвърти и пети на първия етаж, а шести, седми и осми — на втория. Във всяка класна стая се виждаха обичайните чинове от издялкано дъбово дърво, подиум и четвъртита учителска маса, по един часовник „Сет Томас“31 и по една картина. Отделните картини определяха и отделните стаи, като преобладаваше влиянието на прерафаелитите32. В броня от глава до пети, Галахад33 сочеше пътя на третокласниците, бягащата Аталанта34 приканваше четвъртокласниците, Купата на свети Василий35 объркваше петокласниците и така нататък, додето накрая Изобличаването на Катилина изпращаше осмокласниците в гимназията с чувството за високи граждански добродетели.

Поради възрастта си Кейл и Арон бяха записани в седми клас, където изучиха до последната светлосянка картината на своята стая — Лаокоон, целият оплетен в змии. Момчетата бяха поразени от размерите и великолепието на „Уест Енд“ след едностайното селско училище. Дълбоко впечатление им правеше разточителството за всеки клас да има отделен учител. Приличаше на излишество. Но както става с всички хора, поразени бяха един ден, на втория бяха възхитени, а на третия вече не си спомняха ясно дали някога са ходили в друго училище.

Учителката им беше тъмнокоса и миловидна и ако разумно вдигаха или не вдигаха ръка, близнаците не биваше за нищо да се тревожат. Кейл откри това бързо-бързо и го разясни на Арон:

— Вземи повечето деца. Ако си знаят, вдигат ръка, ако не знаят, направо се свиват под чиновете. Знаеш ли какво ще правим?

— Не. Какво?

— Обърни внимание, че учителката не винаги посочва тия, които вдигат ръка. Обръща се към другите, а те, естествено, нищо не знаят.

— Правилно — съгласи се Арон.

— Виж сега, първата седмица ще учим като бесни, но няма да вдигаме ръка. Тя ще ни посочва, а ние ще си знаем. Това ще я тръшне. На втората седмица няма да учим, но ще вдигаме ръка, а тя няма да ни изпитва. На третата вече ще си седим мирно и тихо и тя никога няма да разбере знаем ли, не знаем ли. И съвсем скоро ще ни остави на мира. Няма да си губи времето да вдига човек, който си знае, я!

Системата на Кейл се оказа ефикасна. След кратко време близнаците не само бяха оставени на мира, но си спечелиха и славата на способни момчета. В действителност тя беше само губене на време, тъй като и двете момчета учеха достатъчно бързо. Кейл ставаше все по-добър в играта на топчета и скоро почна да събира всички плочки, тебеширчета, стъкла и биячи в училищния двор. Когато сезонът на топчетата отмина, взе да ги разменя срещу пумпали и по едно време притежаваше на законен склад и си играеше с най-малко четирийсет и пет различни пумпала във всякакви форми и цветове, от тромавите бебешки фърфалаци до източените и дори опасни с иглените си върхове разтварящи се въртеляци.

Нямаше човек, който да ги види и да не отбележи колко са различни един от друг близнаците, при това всички изглеждаха удивени, че това е така. Кейл растеше мургав и чернокос, жив, самоуверен и потаен. Може и да се е опитвал, но не можеше да прикрие, че е умна глава. Възрастните оставаха поразени от — както те си мислеха — преждевременната му зрелост и малко се плашеха от това. Кейл никому не се нравеше особено, всеки малко се боеше от него, а от страха идваше по-скоро уважение. Макар да нямаше приятели, той бе приет от подмилкващите му се съученици и естествено зае безучастния пост на главатар в училищния двор. Ако криеше своето остроумие, той криеше и раните си. Затова го бяха обявили за дебелокож и безчувствен, дори за жесток.

Арон печелеше привързаност от всички посоки. На вид беше стеснителен и крехък. Розово-бялата му кожа, златистите коси и раздалечените сини очи веднага привличаха погледа. В двора на училището необикновената му хубост стана причина за известни недоразумения, докато ония, които го бяха поставили на изпитание, не откриха, че Арон е твърдоглав, настойчив, а и напълно безстрашен побойник, особено ако го разплачеш. Думата тръгна и обичайните терористи над нови другарчета се научиха да не го закачат. Арон не се мъчеше да укрива своите наклонности, те сами се потуляха от това, че са точно обратните на външния му вид. Захванеше ли нещо, вървеше неотклонно по избрания път. Не се отличаваше с многоличие и мъчно се нагаждаше. Физиката му бе също толкова нечувствителна към болка, колкото и мисълта му — към дребните подробности.

Кейл познаваше брат си и успяваше да го използва, като го извеждаше от равновесие, но и тук резултатът беше само частичен. Кейл бе научил кога да отстъпи встрани и кога да избяга. Промяната на посоката хвърляше Арон в смущение, но това бе едничкото, което го хвърляше в смущение. Той начертаваше пътя си и го следваше и освен него не виждаше и не се интересуваше от нищо друго. Вълнуваха го малко, ала силни чувства. Всичко у него се спотайваше зад ангелския му образ, за който го беше грижа и чувстваше отговорност толкова, колкото е отговорен фавнът за пъстрите петна по младата си кожа.

2

В първия за него учебен ден Арон с нетърпение изчака междучасието и отиде в момичешкия двор, за да говори с Абра. Тълпата от разпискали се момичета не успя да го изхвърли, та се наложи една от учителките насила да го върне в момчешката половина. На обяд я изпусна, защото баща й дойде с високата двуколка да я заведе вкъщи да обядва. Но я чакаше след училище пред вратата на двора.

Тя излезе, заобиколена от приятелки. Лицето й бе спокойно и с нищо не издаваше, че го е очаквала. Явно бе най-хубавото момиче в училището, но е малко вероятно Арон да бе забелязал това. Облакът от момичета се понесе нататък и Арон закрачи на три стъпки след тях, търпелив и невъзмутим дори след като момичетата започнаха да подхвърлят през рамо своите кресливи и хапливи забележки. Една по една повечето се отделиха и поеха към домовете си. С Абра останаха само три и те я изпратиха до бялата им дворна врата. След като тя се прибра, приятелките й го изгледаха, закискаха се и продължиха по пътя си.

Арон приседна на бордюра. След миг ключалката се вдигна, бялата врата се открехна и се появи Абра. Пристъпи през тротоара и застана над него.

— Какво искаш?

Арон вдигна широко отворените си очи.

— Нали не си сгодена за никого?

— Ама че глупост! — каза тя. Той се вдигна на крака.

— Вярвам, че ще мине доста време, докато можем да се оженим — рече той.

— Че кой иска да се жени?

Арон не отговори. Може би изобщо не я чу. Тръгна до нея. Абра се движеше с умишлено твърда походка и гледаше точно пред себе си. В израза й се четеше и мъдрост, но и сладост. Изглежда, дълбоко се беше замислила. Крачейки до нея, Арон не сваляше очи от лицето й, сякаш цялото му внимание бе привързано към него със здрави върви. Минаха безмълвни покрай бебешкото училище — тук паважът свършваше. Абра свърна вдясно и го поведе през стърнището на окосените ливади. Спечените черни буци пръст се стриваха под нозете им. На синора на ливадата имаше малка помпена станция, до която, подхранвана от преливащата вода, пищно растеше върба. Дългите клони падаха като поли почти до земята. Абра раздели тази клонеста завеса и се намъкна в къщичката от листа, натрупани около дънера от премитащите ги висящи клони. През тях се виждаше навън, но вътре бе уютно, закрито, топло и скътано. През вехнещите листа просветваше жълтото следобедно слънце. Абра седна на земята, по-скоро кацна, и полите й се разпиляха наоколо като вълни. Скръсти ръце в скута си като за молитва. Арон седна до нея.

— Вярвам, че ще мине доста време, докато се оженим — повтори той.

— Не много — рече Абра.

— Да можеше веднага да стане!

— Няма да е много — каза Абра.

— Мислиш ли, че баща ти ще позволи? — попита той. За нея мисълта бе нова, обърна се и го изгледа.

— Може и да не го питам.

— А майка ти?

— Хайде да не ги тревожим — рече тя. — Ще решат, че е нещо лошо или смешно. Можеш ли да пазиш тайна?

— О, да! По-добре от мене никой не може. И без това си имам доста тайни.

— Тогава сложи и тази при другите — каза Абра. Арон взе една пръчка и начерта линия в пръстта.

— Абра, знаеш ли как се раждат децата?

— Да — каза тя. — На теб кой ти каза?

— Ли. Всичко ми е обяснил. И сигурно още дълго време няма да имаме деца.

Ъгълчетата на устата й се извиха от снизходителна мъдрост.

— Не чак толкова дълго — рече тя.

— Един ден ще си имаме и къща — унесено каза Арон.

— Прибираме се и залостваме вратата. Чудесно ще бъде. Но трябва да мине много време.

Абра протегна ръка и докосна рамото му.

— Какво си се разтревожил за това време? Ето, тук не е ли като къща? Докато чакаме, ще играем, че уж живеем тука. Ти ще ми бъдеш мъж и ще ме наричаш своя съпруга.

Арон си го повтори без глас и сетне го изрече високо:

— Моя съпруга.

— Нещо като подготовка — рече Абра.

Арон я прихвана подръка и тя сложи ръката му, с дланта нагоре, в скута си. Неочаквано той рече:

— А докато се подготвяме, можем да правим и нещо друго.

— Какво?

— Може да не ти хареса.

— Кажи какво!

— Да се правим, че ти уж си ми майка.

— Това е лесно — каза тя.

— Нямаш ли нищо против?

— Не, дори ми харесва. Искаш ли още сега?

— Разбира се — каза Арон. — Но как може да стане, ти как искаш?

— О, ще ти покажа как — рече Абра, загука и заприказва: — Ела, детето ми, сложи си главичката в скута на мама. Ела, синчето ми, мама ще те прегърне. — Дръпна главата му надолу и без никакво предупреждение Арон заплака неутешимо. Ридаеше тихо, а Абра го галеше по бузата и попиваше рукналите сълзи с крайчеца на полата си.

Слънцето се смъкна към река Салинас, зад която залязваше, и от златистото стърнище долетя чудна птича песен. Едва ли другаде по света имаше по-красиво място от това тук, под клонаците на върбата. Лека-полека плачът на Арон престана, стана му хубаво и топло.

— Добричкото ми бебенце! — продума Абра. — Чакай мама да му среше косицата.

Арон се изправи и почти ядосано рече:

— Много рядко плача, освен ако не ме е яд. Просто не знам защо заплаках.

— Помниш ли майка си? — попита го Абра.

— Не. Умряла е, като съм бил съвсем малко бебе.

— Не знаеш ли как е изглеждала?

— Не.

— Не си ли я виждал на снимка?

— Не, нали ти казах. Нямаме никакви снимки. Питах Ли и той каза, че няма снимки… не, май че Кейл го попита.

— Кога е умряла?

— Веднага след като сме се родили с Кейл.

— Как се е казвала?

— Ли разправяше, че името й било Кати. Защо ме разпитваш толкова?

— А как е била боядисана? — спокойно продължи Абра.

— Какво?

— С тъмна или със светла коса?

— Не зная.

— Баща ти не ви ли е казвал?

— Никога не сме го питали. — Абра замълча и след малко Арон я попита: — Какво стана? Езика ли си глътна? — Абра наблюдаваше залязващото слънце. Притеснен, Арон пак попита: — Разсърди ли ми се? — И предпазливо добави: — Моя съпруго?

— Не, не ти се сърдя. Просто се чудех.

— За какво?

— За нещо. — Абра решително изопна лице, прикривайки бушуващите отвътре колебания. — Какво значи да нямаш майка?

— Не зная. Като всичко друго.

— Според мен ти дори не знаеш каква е разликата.

— Не я знам. Хайде, кажи си го открито! Говориш като гатанките във вестника.

Абра продължаваше да задава въпроси с невъзмутимо съсредоточение:

— Искаш ли да си имаш майка?

— Шантав въпрос! — каза Арон. — Разбира се, че искам. Всеки иска. Нали нямаш за цел да ме оскърбяваш? И Кейл понякога се мъчи и след това ми се смее.

Абра отмести поглед от залязващото слънце. Виждаше неясно, светлината бе изпълнила очите й с пурпурни точици.

— Преди малко ти каза, че можеш да пазиш тайна.

— Мога.

— Признай ми тогава, имаш ли някоя тайна, за която си се заклел в двойна доза отрова и да ти прережат гърлото?

— Естествено, че имам.

— Кажи ми я, Арон — меко рече тя, гальовно произнасяйки името му.

— Какво да ти кажа?

— Кажи ми най-страшната, най-адската си тайна.

Арон се отдръпна разтревожен.

— Откъде накъде? Няма! С какво право ме питаш? Аз на никого няма да я кажа.

— Хайде, маминото, кажи на мама — пропя тя.

Сълзите отново запъплиха към очите му, но този път това бяха сълзи от гняв.

— Не съм сигурен дали искам да се оженя за тебе — каза той. — Мисля още сега да си тръгна за у дома.

Абра го хвана за китката и я дръпна. Кокетството в гласа й беше изчезнало.

— Исках само да проверя. Виждам, че наистина можеш да пазиш тайна.

— Защо ти беше нужно? Ядоса ме. Лошо ми е.

— Смятам да ти доверя една тайна — рече тя.

— Охо! — присмя й се той. — Ето кой не може да пази тайни!

— Опитвах се да реша — каза тя. — Смятам да ти съобщя тази тайна, защото може да ти е от полза. Може и да се зарадваш.

— А кой те е заклел да не казваш?

— Никой — рече тя, — аз на себе си.

— Е, това е друго, мисля. И каква е тази древна тайна?

Червено, слънцето снижи ръба си до билото на отсрещния покрив. Това бе къщата на Толот на шосето Бланко. Коминът на Толот щръкна пред него като черен палец.

— Слушай — тихо почна Абра, — помниш ли оня път, когато бяхме във вашата ферма?

— Разбира се!

— Е добре, в колата аз заспах, но после се събудих. Мама и татко не разбраха, че съм будна, и казаха, че майка ти не е умряла. Казаха, че била избягала. Нещо май й се е случило и тя избягала.

— Тя е мъртва — дрезгаво отсече Арон.

— Но няма ли да е прекрасно, ако не е?

— Баща ми казва, че е умряла. Той не лъже.

— Ами ако той само си мисли, че е умряла?

— Според мен щеше да знае — каза той, но в гласа му прозвуча несигурност.

— Няма ли да бъде прекрасно — каза Абра, — ако можехме да я открием? Да речем, изгубила си е паметта или нещо подобно. Чела съм за такива неща. А като я намерим, всичко ще си спомни. — Романтиката я обви в своето ярко сияние и я понесе като приливна вълна.

— Ще питам татко — каза Арон.

— Арон — строго му каза тя, — това, което ти казах, е тайна.

— Чия е?

— Моя. Хайде сега, повтаряй след мене: ако кажа някому, да глътна двойна доза отрова и да си прережа гърлото!

За миг той се поколеба, но след това повтори:

— Ако кажа някому, да глътна двойна доза отрова и да си прережа гърлото!

— Сега си плюй в шепата — продължи тя, — ето така, виж. Дай ми сега ръка да размажем плюнката. А сега избърсваме ръцете в косата си. — След като извършиха заклинанието, Абра тържествено обяви: — Ха сега, да те видя ще посмееш ли да се издадеш! Знаех едно момиче, издаде тайната след тази клетва и после изгоря, като им се запали плевникът. — Слънцето се скри зад къщата на Толот, а заедно с него изчезна и златистата светлина. Над връх Торо заблещука Вечерницата. — Жива ще ме одерат! — сепна се Абра. — Хайде да бързаме! Обзалагам се, че баща ми е тръгнал да ме търси с кучешката свирка. Ще ям бой!

— Ще ядеш бой? — Арон недоверчиво я изгледа. — Бият ли те?

— А ти какво си мислиш?

— Нека само опитат! — разпалено рече Арон. — Рекат ли да те бият, кажи им, че ще ги убия! — Раздалечените му сини очи се присвиха и заблестяха. — Никой няма право да бие моята жена!

В здрача под върбата Абра обви врата му с ръце и го целуна по отворената уста.

— Обичам те, съпруже мой — рече тя, обърна се и хукна, придържайки поли над коленете си. Отдолу проблясваше бялата й дантелена фуста.

3

Арон се върна до ствола на върбата, седна на земята и опря гръб на кората. В главата му бе паднала мъгла, стомахът го присвиваше от болки. Помъчи се да подреди чувството си в мисли и образи, дано прогони горестта. Не беше лесно. Неговият бавен и предпазлив мозък не можеше да поеме наведнъж толкова много мисли и чувства. Вратата му се беше затворила за всичко друго освен за физическата болка. След малко обаче тя се пооткрехна, пропусна за оглед един факт, сетне още един и още един, докато един по един умът му погълна всичките. Пред затворената врата остана само един, свръхзначителен факт, който вдигаше врява да го пропуснат, но Арон го задържаше за накрая.

Първо влезе Абра и той огледа дрехите й, лицето, допира на ръката й по бузата му, уханието, което изпускаше — малко на мляко и малко на одеколонен пулверизатор. Разгледа я, усети я, чу я и отново я помириса. Каза си колко е чиста, особено ръцете и ноктите, колко е пряма и как няма нищо общо с ония от училищния двор, дето само се кикотят. Сетне си спомни как му бе хванала главата, когато плака като сукалче, плака от копнеж, от желание за нещо, което някак бе почувствал, че ще получи. Навярно се разплака, защото долови, че то се приближава.

След това се замисли за изпитанието, на което го бе поставила. Интересно, какво би направила, ако й беше издал някоя тайна? И ако бе пожелал да го стори, какво би й разказал? Точно сега не се сещаше за никаква тайна освен за онази, която блъскаше вратата, за да влезе в съзнанието му. Мина му пак въпросът, който му зададе, най-страшният й въпрос: „Какво значи да нямаш майка?“ Наистина, какво значи? Нищо не значи. Да, ами на Коледа и на годишния изпит, когато майките на другите деца идват за тържеството в училищната стая? Нали тогава му идваше беззвучно да се разплаче, безсловесният копнеж? Ето, това значи.

Около Салинас, а и сред града се простираха тресавища и пълни с камъш блата. Във всяко блато се люпеха хиляди жаби. Привечер въздухът така се изпълва с песните им, че става нещо като крякаща тишина. Тя е като було, като постоянен спътник, който, секне ли отведнъж, както след отминаването на гръмотевицата, може всекиго да стресне. Ако някоя нощ жабешките песни ненадейно спрат, като нищо всеки в Салинас би се пробудил с усещането, че се е разнесъл необикновен шум. Изглежда, човешкият слух придава на милионогласната жабешка песен определен ритъм и хармония, тъй както очите ни приемат, че звездите трептят. Под върбата се стъмни съвсем. Арон не можеше да реши дали е готов за колосалния факт и докато се чудеше, той се плъзна и се намери в съзнанието му.

Значи майка му е жива. Често си я беше представял как лежи под земята, неподвижна, студена и неразложена. Но това не беше така. Тя се движеше някъде, говореше, ръкомахаше и гледаше с отворени очи. И в този прилив на щастие изведнъж го налегна мъка, обзе го усещането за загуба, за непоправима загуба. Арон недоумяваше. Как да се ориентира в тази мъгла от печал? Ако майка му е жива, значи баща му е лъжец. Ако единият е жив, другият е мъртъв. И Арон си каза на глас:

— Майка ми е умряла и е погребана някъде на изток.

Видя в мрачината лицето на Ли, дочу меката му реч. Ли се бе потрудил добре. Уважавайки истината до страхопочитание, той изпитваше естествена погнуса към лъжата. И много точно бе пояснил на момчетата какво значи това. Ако едно нещо е невярно, но ти не го знаеш, то е грешка. Но щом знаеш, че едно нещо е вярно, а го представяш за невярно, ставате достойни за отвращение — и ти, и нещото. Гласът на Ли се обади: „Зная, че понякога прибягваме до лъжата от доброта. Но не вярвам това да носи добро. Болката от истината е бърза и отминава, докато бавното и разяждащо страдание от лъжата никога не изчезва, като вечно кървяща рана.“ Ли се бе трудил търпеливо, без да бърза, и бе успял да превърне Адам в центъра, в основата и същността на истината.

Арон поклати глава в тъмното, трудно беше да повярва. „Ако баща ми лъже, значи Ли също е лъжец.“ Почувства се изгубен. Нямаше кого да попита. Кейл беше лъжец, но убедителността на Ли го бе направила хитър лъжец. И Арон разбра, че нещо трябва да умре — или майка му, или неговият свят.

Решението ненадейно се изпречи пред него. Абра не беше излъгала. Бе му казала само каквото е чула, родителите й също само го бяха дочули. Изправи се, изблъска майка си обратно сред мъртъвците и залости мислите си за нея.

За вечеря закъсня.

— Бях с Абра — обясни.

След вечеря, когато Адам се настани на новия си удобен стол и зачете „Салинаски показалец“, усети ласкаво докосване до рамото си и вдигна очи.

— Какво има, Арон? — попита той.

— Лека нощ, татко — рече Арон.

1

Февруари в Салинас обикновено е влажен и студен и носи куп неприятности. По това време се изливат най-поройните дъждове и ако реката реши да приижда, приижда тъкмо тогава. Февруари на 1915 година се оказа направо подгизнал.

Семейство Траск бе вече улегнало в Салинас. След като най-сетне се отказа от своята неопределена на вкус книжарска мечта, Ли си подреди ново жилище в къщата до пекарната на Рейно. В ранчото вещите му така си и бяха останали недоразопаковани — Ли бе живял с идеята, че ще се премести другаде. Тук за първи път в живота си той си нареди дом, удобен и траен. Падна му се голямата стая непосредствено до вратата откъм улицата. Сега Ли вече посегна към спестяванията си. Допреди никога не бе похарчвал и една ненужна стотинка, тъй като всичките му пари биваха заделяни за книжарницата. Но сега той си купи малко кораво легло и работна маса. Окачи лавици, измъкна книгите си, набави си отнякъде мек килим и закова репродукции по стените. Под най-подходящата лампа за четене, която успя да намери, нагласи дълбок и удобен морисов стол36. Накрая си купи пишеща машина и почна да се учи да пише на нея. Отървал се от собственото си спартанство, той преустрои и домакинството на Траск, срещу което Адам нямаше нищо против. В къщата се появиха газова печка, кабели за електричество и телефон. Харчеше безпощадно средствата на Адам — нова покъщнина, нови килими, газов бойлер за гореща вода, грамаден хладилник. За кратко време това се превърна в най-добре подредената къща в Салинас. Пред Адам Ли се защитаваше, казвайки:

— Пари имаш достатъчно, срамота е да не им се радваш.

— Че аз не се оплаквам — противеше се Адам. — Само че искам и аз нещо да купя. Какво да купя?

— Защо не прескочиш до музикалния магазин на Логън? Има от новите грамофони, чуй ги!

— Май така и ще направя — рече Адам. И купи един фонограф „Виктор“, висок готически инструмент, за който редовно ходеше да проверява не са ли дошли нови плочи.

Напредващият век изтръгваше Адам от неговата черупка. Абонира се за „Атлантик Мънтли“ и за „Нешънъл Джеографик“. Влезе в масонската ложа и сериозно се замисли дали да не се запише и при Елените37. А новият хладилник го очарова. Купи си справочник по замразяването и се зае да го изучи.

Истината бе, че Адам чувстваше необходимост да работи. От дългия си сън той излизаше с нуждата да върши нещо.

— Смятам да се захвана с търговия — рече той на Ли.

— Нямаш нужда. Имаш достатъчно, за да преживяваш.

— Но имам желание да върша нещо.

— Това е друго — каза Ли. — Знаеш ли с какво по-точно искаш да се хванеш? Мисля, че няма да си много добър в търговията.

— Защо не?

— Просто така си мисля — отвърна Ли.

— Слушай, Ли, искам да прочетеш една статия. Пише, че в Сибир изкопали мастодонт. Лежал в леда хиляди години и месото му още било свястно.

— На тебе — усмихна се Ли — май някъде под шапката шават бръмбари. Какво имаш по всички тия купички в ледника?

— Най-различни неща.

— Това ли наричаш търговия? Някои са се вмирисали.

— Просто ми хрумна — рече Адам. — И сега вече не мога да се отърва. Направо, изглежда, ме е обладала мисълта, че можеш да запазваш нещата, стига само достатъчно да ги изстудиш.

— Хайде в нашия ледник да не туряме мастодонтско месо — каза Ли.

Ако на Адам, както ставаше със Сам Хамилтън, му бяха хрумнали хиляди идеи, те може би щяха до една да се разсеят, но го бе споходила само тази. Замразеният мастодонт не му излизаше от ума. Купичките с плодове, сладкиши, късове месо, сготвено или сурово, продължаваха да стоят в хладилника. Купуваше си всяка достъпна книжка за бактериите и почна да изписва списания, печатащи статии от сравнително научно естество. И както обикновено става с хора, обладани само от една идея, той се превърна в маниак.

В Салинас имаше малко предприятие за производство на лед, не кой знае какво, но смогваше да снабдява шепата къщи, в които се срещаха ледници, и да подсигурява работата на сладоледаджийниците. Конете, теглещи фургона за лед, обикаляха града всеки ден. Адам взе да посещава работилницата за лед и не след дълго почна да носи своите купички, за да ги поставя в замразителните камери. От дън душа сега му се искаше Сам Хамилтън да е жив, за да обсъди с него въпроса за изстудяването. Предполагаше, че Сам би го изчерпал твърде скоро.

Един дъждовен следобед на връщане от ледарника, когато тъкмо си мислеше за Сам Хамилтън, Адам забеляза Уил Хамилтън да влиза в аперитива „Абатството“, последва го и се облегна на бара до него.

— Защо не дойдеш някой път да вечеряш с нас?

— На драго сърце — отвърна Уил, — но да ти кажа ли, ще гледам първо да свърша една сделка. Ако приключа навреме, ще намина. За нещо важно ли става дума?

— Как да ти кажа, не знам. Обмислям нещо и бих те помолил за съвет.

Почти всеки проект в бизнеса, който засягаше околията, рано или късно стигаше до вниманието на Уил Хамилтън. И може би щеше да си намери някакво извинение, ако не беше си спомнил, че Адам е богат човек. Намерението е едно нещо, но когато е подплатено с пари в брой, е съвсем друго.

— Дали пък не те блазни някое разумно предложение относно твоето ранчо? — попита той.

— Е, те синовете, особено Кейл, си го обичат. Не мисля да го изоставям.

— Смятам, че бих могъл да ти го върна.

— Не, дадено е под наем колкото да си плаща данъците. Ще си го задържа.

— Ако не успея да мина за вечеря — рече Уил, — дано мога да дойда по-късно.

Уил Хамилтън беше от най-състоятелните бизнесмени. Никой не знаеше с точност в колко търговски начинания има пръст, но бе известно, че е умен и сравнително богат. Сделката, която бе споменал, всъщност не съществуваше. Но неразделна част от практиката му беше вечно да е зает и ангажиран с нещо. Вечеря сам в „Абатството“ и след като пресметна колко време е минало, сви зад ъгъла на Централното авеню и позвъни на входа на Адам Траск.

Момчетата си бяха легнали. Седнал зад панерчето с кърпежите, Ли изкърпваше дългите черни чорапи, с които близнаците ходеха на училище. Адам четеше списанието „Сайънтифик Американ“. Той покани Уил и му предложи стол. Ли донесе кафеника и продължи да кърпи. Уил се настани на стола и запали дебела черна пура. Чакаше Адам да направи първия ход.

— Времето най-после се оправи, за разнообразие — поде Адам. — Как е майка ти?

— Великолепно. От ден на ден изглежда все по-млада. Синовете сигурно доста са порасли.

— Пораснаха, ами! Кейл се кани да участва в някаква училищна пиеса. Бива го за актьор. Арон пък се учи много добре. Кейл иска да се занимава със земеделие…

— В това няма нищо лошо, стига да постъпи правилно. Земята сега има нужда от напредничави земеделци. — Уил продължаваше нетърпеливо да изчаква. Запита се дали пък не преувеличават богатството на Адам. Възможно ли бе Адам да има намерение да му иска пари назаем? Уил бързо пресметна колко би отпуснал за ранчото на Траск и колко би могъл да вземе за него. Цифрите не бяха еднакви, различен беше и лихвеният процент. Но Адам все още не бе направил своето предложение. Уил стана още по-нетърпелив. — Не мога да остана за по-дълго — рече той, — обещах на един човек да се видим по-късно тази вечер.

— Няма ли да пиеш още едно кафе? — подхвърли Адам.

— Не, благодаря. Ще ме разсъни. Не искаше ли нещо да ми кажеш?

— Мислех си за баща ти — рече Адам — и реших, че трябва да поговоря с някой Хамилтън.

Едва забележимо Уил се отпусна на стола.

— Голям приказливец беше старият — каза той.

— С него на човек някак му ставаше по-леко — каза Адам. Ли вдигна поглед от дървеното яйце, с което замрежваше:

— Навярно най-добрият събеседник в света е онзи, който насърчава другите да говорят.

— Знаеш ли — рече Уил, — звучи ми особено, като те слушам как си служиш с такива сложни думи. Кълна се в Бога, но ти май говореше завалено.

— Беше то — каза Ли. — Било е, мисля, от суета. — Усмихна се на Адам и продължи към Уил: — Вие не чухте ли, че някъде в Сибир от ледовете изкопали мастодонт? Стоял си там сто хиляди години, а месото му прясно и досега.

— Мастодонт?

— Да, нещо като слон, който от дълго време не се среща по земята.

— И месото му все още прясно?

— И вкусно като свинска пържола — добави Ли. — И премести яйцето към пробитото коляно на черния чорап.

— Много интересно — каза Уил.

— Ли още не ми е размазал фасона — засмя се Адам, — но и това ще дойде. Изглежда, не мога да стигна право на думата. Цялата работа стана, понеже ми омръзна да седя и нищо да не върша. Искам да се хвана с нещо, че да си запълвам времето.

— Защо не си обработваш земята?

— Не. Не ми е интересно. Не разбираш ли, Уил, аз не съм човек, който си търси някаква длъжност. Аз търся работа. От служба нямам нужда.

Уил изостави предпазливостта си.

— Добре де, аз какво мога да сторя за тебе?

— Мислех да споделя с теб един проект, а ти да ми кажеш мнението си. Ти си човек на бизнеса.

— Разбира се — рече Уил. — Каквото зависи от мен…

— Позаинтересувах се от въпросите на замразяването. И ми хрумна нещо, от което не мога да се отърва. Вечер, като си легна, пак то ми идва в главата. Досега не ми се беше случвало така да се измъча. Може да се каже, че идеята е сериозна, но вероятно е пълна с пропуски.

Уил разкръстоса нозе и подръпна панталоните си, където го стягаха.

— Продължавай, направо в целта! — каза той. — Искаш ли пура?

Адам не чу нито предложението, нито схвана намека.

— Цялата страна се променя — продължи той. — Хората повече няма да живеят, както са живели. Ти знаеш ли къде е най-големият пазар на портокали през зимата?

— Не. Къде?

— В Ню Йорк, в града. Прочетох го. Ето например в студените райони на страната, какво ще кажеш, не им ли се иска на хората и през зимата да имат онова, което там загива? Грах, марули, цветно зеле? В огромна част от страната с месеци не виждат такива неща. А тук, в Долината на Салинас, ние можем да ги отглеждаме през цялата година.

— Това тук съвсем не е като онова там — каза Уил. — А ти какво си намислил?

— Ето какво. Ли ме накара да купим един от големите ледници и на мен ми стана интересно. Слагам вътре разни зеленчуци, но ги подреждам по различен начин. И знаеш ли, Уил, ако натрошиш леда на ситно, пъхнеш в средата една маруля и я завиеш с восъчна хартия, изтрайва три седмици и след това е съвсем като прясна.

— По-нататък? — с опасения го подкани Уил.

— Както знаеш, железниците си направиха специални вагони за плодове. Отидох да ги видя. Прилична работа. И знаеш ли, ние можем посред зима да пращаме с тях марули за източното крайбрежие.

— И къде тук виждаш себе си? — попита Уил.

— Намислих да купя работилницата за лед, тука в Салинас, и да видя не може ли да изнасяме някои неща.

— Това ще струва маса пари!

— Аз имам тая маса пари — каза Адам. Уил Хамилтън ядосано дръпна устната си.

— Защо ли се забърках в тази история? — рече той. — Уж всичко ми е ясно.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж какво — почна Уил, — дойде ли при мен човек да иска съвет за някакво намерение, аз знам, че на него съвет не му трябва. Той иска само да се съглася с него. И ако държа да си запазя приятелството му, казвам му, че идеята е великолепна, да си гледа работата. Но тебе те обичам, ти си приятел на моето семейство и затова няма в нищо да си напъхам главата.

Ли остави чорапите, свали панерчето на пода и си тури другите очила.

— Ти сега за какво се нервираш? — възрази Адам.

— Произхождам от един проклет род на изобретатели — каза Уил. — Идваха ни всякакви идеи още на закуска и затова се хранехме с идеи вместо със закуска. У нас имаше толкова много идеи, че забравяхме да припечелим нещо, за да купим провизии. Малко като се пооправихме, баща ми и Том почнаха да патентоват. Аз съм единственият в цялото семейство, с изключение на майка ми, който не е имал никакви идеи, единственият, който успя да спечели някой и друг петак. На Том му идваха идеи как да помага на хората и някои от тях аха да замиришат на социализъм. И ако сега ми кажеш, че ти е все едно дали ще имаш някаква печалба, ще те фрасна с тоя кафеник по тиквата!

— Мен наистина ми е все едно.

— Дотук, Адам! Без мене! Щом искаш без време да загубиш четирийсет-петдесет хиляди долара, карай, гледай си идеята! Но аз ти казвам, остави тая загубена работа! Тури й пепел!

— Че какво й е толкова лошото?

— Всичко й е лошо. Хората от източните щати не са свикнали зимно време да ядат зеленчуци. И няма да ги купуват. Ще ти бутнат вагоните на глуха линия и цялата ти пратка отива по дяволите. Пазарът не е без контрол! О, Господи! Полудявам, когато новаците се натискат да правят бизнес с някакво си хрумване.

Адам въздъхна.

— Ти ще изкараш Сам Хамилтън престъпник — рече той.

— Нали ми беше баща, обичах си го, ама да беше го избавил Господ от неговите идеи! — Уил погледна Адам и в очите му долови недоумение. Изведнъж го досрамя. Поклати бавно глава и додаде: — Не исках да кажа нищо лошо за близките си. Бяха според мен добри хора. Но съветът ми към тебе си остава в сила. Зарежи това замразяване!

Адам се извърна полека към Ли:

— Остана ли нещо от лимоновия пай, дето го ядохме на вечеря?

— Мисля, че не — отвърна Ли. — Стори ми се, в кухнята чух да шетат мишки и се боя, че утре по възглавниците на момчетата ще намерим трохи от белтъчена глазура. Но имате половин бутилка уиски.

— Така ли? Защо да не се почерпим?

— Разпалих се — каза Уил и се помъчи да се засмее на себе си. — Едно питие ще ми дойде добре. — Лицето му бе станало огненочервено, гласът му излизаше от гърлото с напрежение. — Взех да затлъстявам. — Изпи две питиета и се поотпусна. Намести се на стола и почна да поучава Адам: — Има неща, които никога не променят своята стойност. Щом искаш да си вложиш парите в нещо, огледай се в света. Войната в Европа ще продължи дълго време. А когато има война, има и гладни хора. Не казвам, че ще стане, но няма да се изненадам, ако и ние влезем във войната. На този Уилсън38 хич не му вярвам — само теория и големи приказки. А влезем ли и ние, от трайните хранителни продукти могат да се натрупат състояния. Вземи ориза, царевицата, житото, фасула. Те нямат нужда от лед. Това са стоки, които траят, и благодарение на тях хората оцеляват. Бих ти казал, че ако вземеш сега да засееш с фасул цялата си равна земя, дявол да я вземе, твоите синове няма защо да се тревожат за бъдещето си. Фасулът вече скочи на три цента. Ако влезем във войната, няма да се учудя, ако стигне и десет. Дръж си фасула на сухо, под ръка, да си чака пазара. Искаш ли печалба, засявай фасул.

Тръгна си в добро настроение. Срамът, който бе изпитал, се беше изпарил, а той остана с мисълта, че е дал разумен съвет. Щом Уил си отиде, Ли изнесе една трета от лимоновия пай и го разряза на две.

— Взел е да затлъстява — обясни той. Адам седеше умислен.

— Казах само, че искам нещо да върша.

— А ледарницата?

— Мисля да я купя.

— Може да засееш и малко фасул — каза Ли.

2

Към края на годината Адам осъществи големия си експеримент и той се оказа сензация в тази година от местни и международни сензации. Като почна подготовката, търговците заговориха за него, наричайки го далновиден, с чувство за бъдещето, с напредничави идеи. На изпращането на шестте вагона марули, наблъскани в лед, придадоха гражданска нотка. Присъстваха представители на Търговската камара. Вагоните бяха окичени с огромни плакати, на които пишеше „Марули от Долината на Салинас“. Но никой не пожела да вложи капитал в начинанието.

От Адам бе рукнала енергия, каквато той и не подозираше, че притежава. Да се съберат, сортират, опаковат, заледят и натоварят марулите, съвсем не беше дребна работа. Съоръжения за такава работа липсваха. Всичко трябваше да се върши импровизирано, беше наета много работна ръка, която трябваше и да се обучи. Всеки даваше съвети, но никой не помагаше. Изчисляваха, че Адам е похарчил за начинанието си цяло състояние, но какво точно е било това състояние, не можеше никой да каже. Не знаеше и самият Адам. Знаеше само Ли.

Проектът изглеждаше добър. Марулите бяха дадени на консигнация, при добра цена, на търговски посредници в Ню Йорк. След което влакът замина и всички се прибраха по домовете си да чакат. Окажеше ли се операцията успешна, много народ бе готов да изрови отнякъде капитали, за да се включи. Дори Уил Хамилтън се питаше дали не е дал погрешен съвет.

Последвалите събития не биха могли да имат по-пагубни резултати, дори ако бяха замислени от някой всемогъщ и непрощаващ враг. Когато влакът достигна Сакраменто, снежни лавини затвориха за два дни проходите на Сиера и шестте вагона бяха спрени на глуха линия, изцеждайки от себе си топящия се лед. На третия ден товарната композиция прекоси планините и тъкмо тогава в Средния запад настъпи необичайно за сезона затопляне. В Чикаго, без да има пряк виновник, просто защото тези неща се случват, се получи объркване на маневрите и Адамовите шест вагона марули останаха на гарата още пет дни. Това се оказа достатъчно, няма смисъл от повече подробности. В Ню Йорк пристигнаха шест вагона отвратителна каша, като заплатиха значителна сума просто за да бъде изхвърлена.

Адам прочете телеграмата от комисионната къща и се отпусна на стола си — лицето му бе озарено от необяснима смирена усмивка, която така и не се измести от там. Ли го избягваше, за да му даде възможност да се вземе в ръце. Децата научиха отзвука в Салинас: Адам бе един глупак. Подобни всезнаещи мечтатели винаги си навличат беля. Бизнесмените се поздравяваха помежду си за своята предвидливост, че са останали настрана. Да си бизнесмен, се иска опит. Хората, които получават своето състояние от наследство, винаги загазват. И ако ви трябват доказателства, вижте само какво направи Адам от своето ранчо. Глупакът пари не държи. Дано да му е за урок. А той бе удвоил производството на работилницата за лед.

Уил Хамилтън си спомни не само, че се е противопоставил, но и че е предсказал в подробности какво ще се случи. Не, той не изпитваше задоволство, но какво можеш да сториш, когато човек не се вслуша в съветите на един разумен търговец? Само Господ знае колко голям опит има Уил с гениалните си осенения. По обиколен път си припомни, че и Сам Хамилтън беше същият глупак. Колкото до Том Хамилтън, той направо си беше луд.

Когато Ли си даде сметка, че е минало достатъчно време, реши да говори направо. Седна очи в очи срещу Адам, за да е сигурен, че той няма да се разсее.

— Как се чувстваш? — попита го Ли.

— Добре.

— И нямаш намерение да си подвиеш опашката, така ли?

— Какво те кара да мислиш така? — попита Адам.

— Гледам ти израза, като по-раншния. И тая лунатична искра в погледа. Не се ли чувстваш смазан?

— Не — каза Адам. — Само се питам дали не съм разорен.

— Не съвсем — рече Ли. — Останаха ти около девет хиляди долара и ранчото.

— Дължа две хиляди за разтоварването на сметта.

— Те са извън тия девет хиляди.

— Дължа доста и за новите машини за лед.

— Платени са.

— И са ми останали девет хиляди?

— И ранчото — добави Ли. — Ледарницата може и да се продаде.

Лицето на Адам се изопна, отнесената усмивка изчезна.

— Аз все още вярвам, че ще излезе нещо — каза той. — Дотук бяха все злополуки. А работилницата за лед ще си запазя. Студът наистина запазва продуктите. И освен всичко от ледарницата все капят някакви пари. Сигурно ще измисля нещо.

— Гледай каквото измислиш да не струва пари — рече Ли. — Неприятно ще ми бъде да се разделя с газовата си печка.

3

Близнаците приеха провала на Адам твърде навътре. Петнайсетгодишни, те бяха живели доста дълго със съзнанието, че са синове на богат човек. Трудно беше да се простят с това чувство. И сигурно нямаше да бъде толкова лошо, ако цялата история не бе заприличала на цирк. С ужас си спомняха грамадните плакати по товарните вагони. И ако хората на бизнеса се присмиваха на Адам, то много по-жестоки бяха техните съученици. Само за двайсет и четири часа момчетата се превърнаха в Арон и Кейл Марулите или за по-кратко — Марулените кочани.

Арон реши да обсъди проблема с Абра.

— Сега всичко ще се промени — каза й той.

Абра бе пораснала истинска хубавица. Гърдите и се надигаха с годините, лицето й бе добило спокойствието и топлотата на хубостта. Бе вече много повече от миловидна — силна, самоуверена и женствена. Тя погледна разтревожения му израз и попита:

— Защо всичко ще се промени?

— Ами, първо, мисля, че вече сме бедни.

— При всички случаи би работил, нали?

— Знаеш, че искам да продължа в колежа.

— Пак можеш. Аз ще ти помагам. Всичките си пари ли изгуби баща ти?

— Не зная. Хората така казват.

— Кои са тия „хора“? — попита Абра.

— Как кои, всички! И сега навярно баща ти и майка ти няма да ти разрешат да се омъжиш за мен.

— Тогава няма да им казвам нищо — рече тя.

— Много си сигурна в себе си.

— Да, сигурна съм. Няма ли да ме целунеш?

— Тук? На улицата?

— Че защо не?

— Ще ни видят.

— Нека! — рече Абра.

— Не — каза Арон, — не ми харесва да правим тия неща публично.

Тя излезе пред него и го спря.

— Виж какво, господинчо! Целуни ме още сега!

— Защо?

— За да разберат всички — бавно изрече тя, — че аз съм госпожа Марулен кочан.

Смутен, той я целуна набързо и я дръпна редом до себе си.

— Май трябва сам да се откажа.

— Какво значи това?

— Ето на, сега вече не съм за тебе. Просто едно бедно момче като останалите. Да не мислиш, че не забелязах промяната у баща ти?

— Ти си побъркан — рече Абра и се понамръщи — тя също бе забелязала промяната у баща си.

Влязоха в сладкарницата на Бел и седнаха. Тази година модната напитка беше тоник от целина. Предишната се пиеше газиран екстракт от билки със сладолед. Абра духаше леко в чашата мехурчета през сламката и разсъждаваше за промяната у баща си след катастрофата с марулите. „Не смяташ ли — бе й рекъл, — че ще е разумно за разнообразие да се виждаш с друг човек?“ — „Но аз съм сгодена за Арон!“ — „Сгодена! — бе изсумтял той. — Откога дечурлигата взеха да се сгодяват? По-добре вземи, че се поогледай наоколо. В морето има и друга риба.“ Спомни си как неотдавна бе станало дума за фамилните несъответствия, а веднъж й бе намекнато, че някои хора не могат вечно да прикриват семейните си скандали. Това стана, когато се пусна слухът, че Адам е изгубил цялото си състояние.

Тя се наведе над масата.

— Знаеш ли, има нещо, което можем да направим — толкова е просто, че ще си умреш от смях.

— Какво е то?

— Можем да се заемем с ранчото на баща ти. Татко казва, че земята била отлична.

— Не — веднага отсече Арон.

— Защо?

— Не ми се става фермер, а и ти не можеш да бъдеш съпруга на фермер.

— Аз ще бъда съпруга на Арон, какъвто и да е той.

— Няма да се откажа от колежа.

— Ще ти помагам — повтори Абра.

— А откъде пари?

— Ще откраднем.

— Искам да се махна от тоя град — каза той. — Тук всички ми се присмиват. Непоносимо е.

— Много скоро ще забравят.

— Няма да забравят. И не ми се стои още две години, докато завършим училището.

— От мен ли искаш да избягаш?

— Не! Ох, по дяволите, защо му трябваше да се набърква в работи, които не разбира!

— Не обвинявай баща си — укори го Абра. — Я да беше станало? Сега всички щяха да му се кланят.

— Ама нали не стана? Така ме подреди! Главата си не мога да изправя. Господи, как го мразя!

— Арон! — строго го сряза Абра. — Не приказвай така!

— Знам ли сега дали не е лъгал и за майка ми?

Абра почервеня от гняв.

— Заслужаваш един шамар! И ако нямаше никой наоколо, щях аз да ти го зашлевя. — Погледна красивото му лице, сега изкривено от бяс и отчаяние, и внезапно промени тактиката си: — Защо не го питаш за майка си? Ей така, изтъпанваш се и направо го питаш!

— Не мога, обещах ти.

— Ти обеща само да не издаваш какво съм ти казала.

— Нали като го попитам, ще поиска да узнае откъде съм научил?

— Добре — извика тя, — разглезен дечко! Освобождавам те от клетвата. Върви и го питай!

— Не знам дали ще го направя.

— Понякога ми идва да те убия — рече тя. — Но, Арон… аз толкова много те обичам. Обичам те. — От високите столчета пред тезгяха с лимонадените кранове се понесе кикот. Гласовете им се бяха надигнали и връстниците им бяха дочули какво си говорят. Арон се изчерви и в очите му напряха гневни сълзи. Изскочи от сладкарницата и хукна по улицата.

Абра спокойно си взе чантичката, оправи си полата и я изтупа с длан. Сетне приближи спокойно мистър Бел и плати за двата тоника от целина. Отивайки към вратата, спря до хихикащата групичка и каза:

— Оставете го на мира! — Гласът й бе леден. На излизане я настигна един фалцет:

— О, Арон, колко много те обичам!

На улицата се завтече да настигне Арон, но не можа да го открие. Звънна у тях по телефона. Ли каза, че Арон не е вкъщи. Но Арон беше в стаята си, обхванат от негодувание. Ли го бе видял как се вмъква там и затваря вратата.

Абра обикаляше улиците на Салинас с надеждата, че някъде ще го съзре. Сърдита му беше, но й бе станало и учудващо самотно. Досега Арон никога не беше побягвал от нея. И Абра бе изгубила дарбата да се чувства добре сама.

Кейл обаче трябваше да свиква със самотата. Веднъж-дваж се помъчи да се присламчи към Абра и Арон, но те не го пожелаха. Ревнуваше, опита се да привлече момичето, но не успя. Намираше уроците си за прости и не особено интересни. Арон се стараеше повече, докато ги научи, поради което, вече овладял ги, изпитваше и по-силно чувство за нещо завършено. Така у него се разви уважение към знанието, много по-голямо от качеството на това знание. Кейл я караше как да е. Не се интересуваше особено нито от училищните спортове, нито от обществения живот на училището. Все по-неспокоен, губеше се по цели нощи. Растеше висок и строен и винаги внушаваше нещо мрачно.

1

Откакто се помнеше, Кейл бе копнял за топлина и привързаност, както и всички останали. Да беше едно дете или поне Арон да бе друго момче, Кейл навярно би постигнал това нормално и лесно. Но още от самото начало Арон веднага печелеше хората с хубостта и с простите си обноски. Съвсем естествено Кейл се надпреварваше за внимание и ласки по единствения начин, който бе научил — като се мъчи да подражава на Арон. И онова, което очароваше в русата невинност на Арон, се превръщаше в един мургав, подозрителен, неприятен Кейл с присвити очи. И понеже се мъчеше да изглежда друг, играта му бе неубедителна. Там, където приемаха Арон, Кейл биваше отблъскван, макар да бяха извършили или казали едно и също нещо.

Както няколко удара по муцунката биха накарали кученцето срамежливо да сведе глава, така няколко отблъсквания биха изпълнили със срам и едно момче. Но докато кученцето ще се свие или ще се търколи, подмазвайки се, по гръб, момчето би могло да потули срама си с лекомисленост, самохвалство или с потайност. А изпита ли веднъж едно момче какво значи да го отхвърлят, то ще открива такова отношение и там, където то не съществува, или още по-лошо, очаквайки го, ще го предизвиква у хората. У Кейл този процес бе толкова продължителен и бавен, че той не го почувства като особен. Около себе си бе издигнал стената на самоудовлетворението, достатъчно яка, за да го пази от света. И ако в нея имаше слаби места, те можеха да бъдат само в близост до Арон и Ли, а най-вече в пряка близост до Адам. Може би Кейл бе почувствал някаква сигурност в занесеността на баща си. Да не те забелязват изобщо, е много по-добре, отколкото да те забелязват накриво.

Още съвсем малък, Кейл бе открил една тайна. Примъкнеше ли се тихичко до седналия си баща и облегнеше ли се леко на коляното му, ръката на Адам машинално ще се вдигне и пръстите му ще погалят Кейл по рамото. Много е възможно Адам да не е и подозирал, че го върши, но милувката отприщваше у момчето такъв неудържим порой от чувства, че то ценеше тази особена радост и пестеливо си я доставяше само когато му бе нужна. Бе истинско вълшебство, което го правеше зависим. То бе празничният символ на неговото робско обожание.

Нещата не се изменят, ако ги изместиш другаде. И в Салинас Кейл нямаше повече приятели, отколкото в Кинг Сити. Съмишленици имаше, те усещаха неговия авторитет и дори малко му се възхищаваха, но приятели нямаше. Живееше самотен и се движеше сам.

2

И да знаеше, че Кейл излиза вечер и се връща много късно, Ли с нищо не се издаде, тъй като не можеше нищо да стори. Нощните стражи го виждаха понякога да се разхожда сам. Началникът Хайзърман реши да говори за това с училищния отговорник по отсъствията, който го увери, че Кейл не само не е бил забелязван да бяга от час, но и че на практика е много добър ученик. Началникът, разбира се, познаваше Адам и тъй като Кейл не чупеше прозорци и не предизвикваше никакви безредици, нареди на стражите да си отварят очите, но да не закачат момчето, освен ако не стане някоя беля.

Една вечер старият Том Уотсън настигна Кейл и го попита:

— Защо се разхождаш все по вечерно време?

— Нали никого не безпокоя — защити се Кейл.

— Знам, че не безпокоиш. Но е време да се прибираш и да спиш.

— Не ми се спи — отвърна Кейл, но това не означаваше нищо за стария Том Уотсън, който през целия си живот не помнеше миг, когато да не му се е спяло. Момчето надникна в игралната на фън-дан в китайския квартал, но не игра. Беше много загадъчно, но и без това и най-простите неща за Том Уотсън бяха загадки, тъй че той предпочете да махне с ръка.

По време на своите разходки Кейл често си припомняше разговора между Ли и Адам, дочут веднъж на верандата. Искаше му се да изрови истината. Информацията му се натрупваше постепенно, ту от забележка, доловена на улицата, ту от откъслечни разговори в игралния дом. Ако Арон беше на негово място, той едва ли би направил някаква връзка между тези факти. Но Кейл ги подреждаше. Той знаеше, че майка му не е мъртва. От първия разговор и от дочутите думи знаеше също, че на Арон далеч няма да му е приятно да я открие.

Една нощ Кейл се натъкна на Холман Заека — вдигнал се от Сан Ардо за полугодния си запой. Заека го поздрави с излияния — селяните винаги поздравяват така познати хора на чуждо място. Отпивайки от еднопайнтовата си плоска на уличката зад „Абатството“, Заекът съобщи на Кейл всички новини, които можа да си спомни. Бил продал част от земята си на добра цена и дошъл в Салинас да го отпразнува, а празникът означаваше от всичко по малко. Сега щял да отиде на оная улица и да покаже на курволяка какво може един истински мъж. Кейл приседна тихо до него и се заслуша. Когато уискито в шишето на Заекът стигна дъното, Кейл се измъкна и накара Луис Шнайдър да му купи друго шише. А Заекът остави празното и когато посегна отново, напипа пълното.

— Смешна работа — каза си той, — мислех, че съм имал само едно. Гледай ти, каква приказна грешка!

Преполовявайки второто стъкло, Заекът забрави не само кой е Кейл, но и на колко е години. Помнеше обаче, че сегашният му компаньон е негов стар и добър приятел!

— Виж кво, Джордж — каза той, — сложи ми още малко от тоя графит в молива и ще отидем заедно на Уличката. Хайде, не ми казвай, че не можеш да си го позволиш! Аз уреждам всичко. Не ти ли казах, че продадох четирийсет акра? И без това не струваха. — След малко продължи: — Ей, Хари, да ти кажа ли какво ще направим? Нямаме нищо общо с тия курви, дето взимат по два долара. Ще отидем при Кейт. По-скъпо е, по десетачка, но майната му! Там имат цирк. Ти виждал ли си цирк, Хари? Ехе, голяма работа! Кейт си знае работата. Помниш я Кейт, нали, Джордж? Жената на Адам Траск, майката на ония загубени близнаци! Исусе! Никога няма да забравя как го застреля и избяга! Тресна го в рамото и дим да я няма! Е, като жена никак не я биваше, ама като проститутка е адска история. Смешно, знаеш ли, казват, че от тях излизали най-добрите съпруги. Какво има да учат, за тях няма нищо ново. Ще ми помогнеш ли да стана, а, Хари? Та за какво ти разправях?

— За цирка — тихо рече Кейл.

— О, да! От тоя цирк на Кейт ще ти изхвръкнат очичките! Знаеш ли какво правят там?

Кейл тръгна малко по-назад, да не го забележи Заека. Заекът разказваше какво правели там. Но не от това на Кейл му се повдигна. То направо му се стори глупаво. А мъжете, които стоят отстрани и гледат! Като виждаше лицето на Заека под уличните лампи, Кейл си представяше как изглеждат лицата на зрителите в този цирк.

Минаха през обраслия двор и се качиха на небоядисаната веранда.

Макар и висок за възрастта си, Кейл се вдигна на пръсти. Пазачът на вратата не се вгледа отблизо в него. Полутъмната стая с ниските тайнствени лампи и нервно чакащи мъже скри неговото присъствие.

3

Досега всякога Кейл бе искал сам да трупа своята тъмна грамада от чуто и видяно, нещо като склад от материали, които, подобно на овехтели сечива, биха могли понякога да му вършат работа. Но след посещението при Кейт той почувства отчайваща нужда от помощ.

Като почукваше на пишещата си машина, една вечер Ли чу тихо да се хлопа и в стаята му влезе Кейл. Момчето седна на ръба на леглото, а Ли отпусна слабата си фигура в морисовия стол. Не можеше да се нарадва, че един стол може да му доставя такова удоволствие. Скръсти ръце на стомаха си, сякаш бе с китайска дреха, и търпеливо зачака. Кейл се бе вторачил в една точка в пространството току над главата на Ли. Сетне заговори бързо и приглушено:

— Знам къде е майка ми и с какво се занимава. Видях.

Мозъкът на Ли конвулсивно изшептя една напътствена молитва.

— И какво още искаш да знаеш? — кротко попита той.

— Още не съм намислил. Мъча се да се сетя. Ти ще ми кажеш ли истината?

— Разбира се.

Въпросите, които гъмжаха в главата на Кейл, бяха толкова объркващи, че той се затрудни да избере първия.

— Баща ми знае ли?

— Да.

— А защо казва, че е умряла?

— Да ви спести страданието.

Кейл помисли.

— Какво е направил баща ми, та е избягала?

— Той я обичаше от цялата си душа и сърце. И й даде всичко, каквото можеше да му дойде на ум.

— А тя е стреляла в него?

— Да.

— Защо?

— Защото не я пускаше да си отиде.

— Бил ли е някога груб с нея?

— Не знам такова нещо. Той никога не би я наранил.

— Ли, а тя защо го направи?

— Това не зная.

— Не знаеш или не искаш да кажеш?

— Не зная.

Кейл се умълча толкова дълго, че стиснал китките си, Ли усети как пръстите му изтръпват. Изпита облекчение, когато момчето отново заговори. Тонът му сега бе друг, в него имаше нещо умоляващо.

— Ли, ти си я познавал. Каква беше тя?

Ли въздъхна и отпусна ръце.

— Мога да кажа само какво мисля. И може да не съм прав.

— Нищо, кажи какво мислиш.

— Кейл — почна той, — размишлявал съм по този въпрос с часове и пак нищо не зная. Тя е една загадка. Струва ми се, не прилича на другите хора. У нея нещо липсва. Може би добрина или пък съвест. Човек разбира хората само ако ги чувства чрез себе си. А аз не мога да я почувствам. Сетя ли се за нея, всичките ми чувства пропадат в някаква тъмница. Не разбрах нито какво искаше, нито към какво се стремеше. Изпълнена беше с ненавист, но защо и към какво, не успях да разбера. Загадка. В тази нейна омраза имаше нещо болнаво. Не гневно, а безсърдечно. Не знам хубаво ли е, дето ти говоря така.

— Но аз трябва да зная.

— Защо? Не ти ли беше по-добре, преди да го знаеш?

— Да. Но сега не мога да остана дотук.

— Прав си — рече Ли. — Отиде ли си първородната невинност, спиране няма. Освен ако не си лицемер или глупак. Но аз повече не мога нищо да ти кажа, защото и сам не знам нищо.

— Тогава ми разкажи за татко — каза Кейл.

— Виж, това мога — рече Ли. Замълча. — Дали някой не чува какво си говорим? Приказвай по-тихо.

— Кажи за него — настоя Кейл.

— Според мен у баща ти ги има многократно умножени ония неща, които жена му нямаше. Неговата добрина и съвест, мен ако питаш, са толкова големи, че едва ли не са недостатъци. Спъват го, пречат му.

— А когато тя си отиде, той какво направи?

— Умря — каза Ли. — Ходеше, но беше мъртъв. Чак съвсем наскоро се окопити. — В лицето на Кейл Ли откри нов, непознат израз. Очите му бяха станали по-широки, устата, обикновено стегната и опъната, сега бе отпусната. Въпреки различния им цвят, сега за първи път Ли установи в лицето му някаква прилика с Арон. Като мускул, който дълго време е бил в напрежение, раменете му леко се тресяха. — Какво ти е, Кейл? — попита той.

— Колко го обичам! — рече Кейл.

— И аз го обичам — каза Ли. — То ако не беше така, щях ли да остана тук толкоз време? Може да не е мъдър тъй, както хората го разбират, но е добър човек. Може би най-добрият човек, когото познавам.

Кейл внезапно се изправи.

— Лека нощ, Ли.

— Стой малко. Казал ли си някому?

— Не.

— На Арон недей! Знам, че няма.

— Ами ако той научи сам?

— Тогава си длъжен да бъдеш до него, за да му помогнеш. Но не отивай сега. Кой знае ще можем ли пак да си поговорим, след като излезеш от тази стая. Току-виж си ме намразил, задето знам, че знаеш истината. Кажи ми едно — мразиш ли майка си, Кейл?

— Да — рече Кейл.

— Чудна работа — каза Ли. — Мисля си как баща ти не можа никога да я намрази. Изпитваше само скръб.

Кейл се отправи към вратата бавно и тихо. Мушна юмруците си дълбоко в джобовете.

— Ти нали каза кога разбираме хората. Мразя я, защото знам защо си е отишла. Знам, защото я усещам в себе си. — И остана с наведена глава. В гласа му бе трепнала печал.

— Стига! — рязко извика Ли и скочи. — Чуваш ли? Само да съм те хванал, че правиш нещо подобно! Естествено, че от нея има нещо в тебе. Всеки го има. Но у теб има и от другото. Хей, я вдигни глава! Погледни ме в очите!

Кейл повдигна глава и уморено каза:

— Какво искаш?

— Имаш и от другото! Чуваш ли ме? Ако го нямаше, хич не би се и замислил. Само смей да я подкараш по лесния път! Най-лесното е да се оправдаваме с наследственото. Пази се, да не те пипна! Погледни ме в очите и запомни какво ти казвам: Каквото и да правиш, правиш го ти, а не майка ти!

— Вярваш ли в това, Ли?

— Да, вярвам. По-добре и ти да го вярваш, защото инак ще ти счупя и последната костица!

След като Кейл си отиде, Ли се върна на стола си и унило се замисли: „Странно, какво ли стана с моята азиатска сдържаност?“

4

Откритието на Кейл за него бе по-скоро потвърждение, а не нещо ново. От дълго време си знаеше, макар и без подробности, че облакът е надвиснал. И сега се отнесе към нещата двояко. От една страна, изпитваше едва ли не приятното чувство за надмощие, идещо от знанието: можеше да осмисля изрази и постъпки, да тълкува беглите намеци, дори да се потапя в миналото и да го прережда. Но, от друга страна, това не стигаше да се противопостави на мъката, дошла с познанието.

Тялото му вече се преустройваше в мъжко, заогъваха го пронизващите вихри на съзряването. Ту ще го видиш смирен, пречистен и предан, ту пък, в следващия момент ще се оваля в гнусота, а подир това ще се изтезава от срам, за да излезе още по-смирен.

Откритието изостри чувствата. Взе да му се струва, че щом носи такова наследство, значи е явление, единствено по рода си. Не повярва докрай в думите на Ли, нито пък осъзнаваше, че през подобни преживявания минават и останалите момчета.

Представлението, което бе видял при Кейт, не излизаше от ума му. Споменът ту раздухваше в тялото и въображението му похотливи пламъчета, ту го отвращаваше със своята гнусота и гадост. Почна да се вглежда по-внимателно в баща си и откриваше у него може би повече печал и отчаяние, отколкото ги имаше в действителност. И у Кейл все повече растеше някаква страстна привързаност към баща му, желанието да го закриля и да отмъсти за страданията, които е преживял. В своето чувствително въображение Кейл смяташе тия страдания за непоносими. Веднъж нахлу в банята, докато Адам се къпеше, и забеляза грозния белег от куршума. Против волята си, чу се да пита:

— Татко, от какво ти е този белег?

Ръката на Адам се вдигна, сякаш да прикрие белега.

— Стара рана, Кейл. От походите срещу индианците. Някой път ще ти разкажа.

Наблюдавайки лицето на Адам, Кейл долови как умът му се бе втурнал в миналото, да изнамери някоя лъжа. Кейл се отврати не от лъжата, а от необходимостта да се изрича лъжа. Той лъжеше само когато би могъл да извлече една или друга изгода. Но да си принуден да изречеш лъжа, му се стори срамно. Идеше му да изкрещи „Знам от какво ти е белегът, но това няма значение!“ Естествено, не го направи. Рече само:

— Добре, разкажи ми.

Арон също попадна в мътилката на промените, но неговите пориви бяха по-мудни. Плътта му не издаваше такива пронизителни крясъци, както у Кейл. Страстите му взимаха религиозна посока. Бе решил в бъдеще да се посвети на проповедничество. Посещаваше всички служби на Епископалната църква, на празник помагаше с цветята и венците и прекарваше дълги часове с младия къдрокос свещеник мистър Ролф. Светското обучение на Арон бе почерпано от един млад човек без никакъв житейски опит и това му даде способността да обобщава нещата, която притежават само неопитните. Той получи конфирмация в Епископалната църква и се включи в неделния църковен хор. Абра го последва. С женския си ум тя знаеше, че тия неща са нужни, но несъществени.

Напълно естествено беше новопокръстеният Арон да се погрижи и за Кейл. В началото се молеше безмълвно за неговата душа, но накрая реши пряко да се обърне към него, порица безбожността му и му поиска да се поправи. Стига брат му да беше по-хитър, Кейл може би щеше да се постарае да не му противоречи. Но Арон бе достигнал вече такова състояние на ревностна чистота, в сравнение с която всеки друг изглеждаше затънал в калта. След няколко лекции от страна на Арон Кейл установи, че брат му е непоносим самохвалко, и му го каза. Но и за двамата настъпи облекчение, когато Арон изостави брат си на вечните мъки адови.

Беше неизбежно религиозният плам на Арон да вземе и плътски обрат. Говореше на Абра, че въздържанието е необходимо, решавайки за себе си да се посвети на пълно безбрачие. Умната Абра се съгласяваше, чувствайки, надявайки се, че този период ще отмине. Тя и без това не познаваше друго състояние освен безбрачието. Искаше да се омъжи за Арон и да му народи куп деца, но сега-засега не отваряше и дума. Досега не беше ревнива, но лека-полека взе да усеща в себе си инстинктивна, а може би и оправдана омраза към преподобния мистър Ролф.

Кейл наблюдаваше как брат му тържествува над грехове, които никога не бе познавал. Ехидно си мислеше да му съобщи за майка им, за да го види как ще се справи, ала побърза да отхвърли тази мисъл. Според него Арон изобщо не би понесъл това.

1

Мине се, не мине време, Салинас изживяваше умерени изригвания на висока моралност. Процесът обикновено протичаше по един и същи начин, всяко поредно изригване приличаше на предишното. Понякога то започваше от амвона, друг път — с новата амбициозна председателка на градския женски клуб. Хазартът биваше неизбежно обявяван за грях, който трябва да се изкорени. В това да се напада хазартът, имаше известни предимства. За него можеше да се спори, докато с проституцията въпросът стоеше иначе. Хазартът беше очевидно зло и повечето игрални домове бяха собственост на китайци, поради което нямаше опасност да се стъпи върху мазола на някой роднина. От църквата и женското дружество пожарът се пренасяше върху двата градски вестника. В уводните статии се настояваше за чистка. Полицията се съгласяваше, но си признаваше, че е късоръка, поради което искаше и понякога успяваше да получи увеличение на бюджета си. Стигнеха ли работите до уводни статии, всеки разбираше, че вече се играе с открити карти. Следваше спектакъл, старателно подготвен като балет. Полицията заставаше нащрек, игралните домове заставаха нащрек, а вестниците подготвяха предварително поздравителни редакционни статии. Тогава започваше хайката, добре обмислена и гарантирана. В мрежата на полицията попадаха двайсетина, а и повече китайци, докарани от Пахаро, някой и друг скитник, между шест и осем бездомници, които като пришълци не бяха предупредени какво ще става — тикваха ги в затвора, а на сутринта ги глобяваха и освобождаваха. Градът си отдъхваше в своята нова неопетненост, а игралните домове изгубваха само една работна вечер плюс съответните глоби. Един от триумфите на човека е и този, че може да познава нещо и пак да не вярва, че съществува.

Една есенна вечер на 1916 година Кейл наблюдаваше играта на фън-дан при Шорти Лим, когато хайката го прибра. В тъмнината никой не го забеляза, а на сутринта началникът с изненада го откри в дранголника. Началникът телефонира на Адам и го вдигна от закуска. Адам извървя двете преки до градския съвет пешком, отведе Кейл, прескочи до пощата да си вземе кореспонденцията и след това двамата се върнаха вкъщи.

Ли претопляше яйцата на Адам, а за Кейл бе опържил още две. На тръгване за училище Арон се показа в трапезарията и попита Кейл:

— Да те изчакам ли?

— Не — рече Кейл и без да вдига очи, продължи да лапа яйцата.

Адам не бе изрекъл още и една дума, ако не се смята онова „Хайде!“, което произнесе, след като благодари на началника в общината. Кейл нагъваше противната закуска и през миглите си хвърляше по някой поглед към лицето на баща си. Изразът на Адам си оставаше непроницаем: едновременно озадачен, ядосан, замислен и тъжен. Адам се взираше в кафето си, а мълчанието растеше, додето натежа като вечност, която много трудно можеш отмести.

— Още кафе? — попита надникналият Ли.

Адам бавно поклати глава. Ли се оттегли и този път затвори кухненската врата.

В тази тишина, прекъсвана единствено от тиктакането на часовника, Кейл почна да изпитва страх. Долавяше как от баща му се излъчва сила, каквато преди не беше познавал. По краката му плъзна сърбежът на изтръпването, но го достраша да ги помръдне, за да възстанови кръвообращението. Чукна чинията с вилицата, за да произведе някакъв звук, но тишината го погълна. Часовникът издаде девет целенасочени удара, но и те потънаха. И когато страхът взе да го смразява, на негово място дойде възмущението. Сигурно тъкмо така лисицата усеща гняв към онази своя лапа, която я задържа към капана. Ненадейно Кейл подскочи. Сам не бе очаквал, че ще го направи. Развика се, без да е подозирал, че ще се обади:

— Прави с мен, каквото си решил да правиш! Хайде! Давай да приключим!

Този вик също бе всмукан от тишината.

Адам полека вдигна глава. Наистина досега Кейл никога не беше поглеждал баща си в очите, защото е вярно, че малцина поглеждат някога бащите си в очите. Ирисите на Адам бяха светлосини и през тях тъмни радиални чертици водеха към вихрите на зениците му. Дълбоко във всяка зеница Кейл видя отражението на собствения си образ, сякаш от тях го гледаха двама Кейловци.

— Не оправдах надеждите ти, нали? — бавно рече Адам. Беше по-лошо, отколкото да се нахвърли отгоре му. Кейл потрепера:

— Какво искаш да кажеш?

— Бил си прибран от игрален дом. Не зная как си попаднал там, какво си правил и защо си отишъл. — Кейл се сниза в стола си и заби нос в чинията. — Игра ли комар, сине?

— Не, сър. Само гледах.

— Беше ли ходил преди това?

— Да, сър. Много пъти.

— Защо ходиш там?

— И аз не зная. Вечерно време не ме свърта на едно място, като бездомните котки. — Мисълта за Кейт и плоската шега му се сториха отвратителни. — И като не мога да заспя, разхождам се, дано ми се доспи.

Адам прецени всяка дума, внимателно я огледа и попита:

— И брат ти ли се разхожда?

— О, не, сър. Няма и да се сети. Той не е… не е като мен, да не го свърта.

— Нали виждаш, нищо не зная — каза Адам. — Нищо не зная за вас.

На Кейл му се дощя да се хвърли и да прегърне баща си, да го погали и да бъде погален. Дощя му се по някакъв див начин да покаже и да получи съчувствие и обич. Взе дървената халка за салфетката и пъхна показалеца си в нея.

— Ако ме питаш, ще ти кажа — тихо рече той.

— Не съм те питал. Аз не съм ви питал! Като баща съм толкова лош, колкото беше и моят баща. — Кейл никога не бе долавял подобен тон в гласа на баща си. Беше дрезгав и преливащ от топлота, с мъка подбираше думите си, търсейки ги опипом в мрака. — Баща ми бе издялал калъп — продължи Адам — и насила ме напъха в него. Оказах се лоша отливка, но не успях да се претопя. Никой не може да се претапя. Така си и останах, лоша отливка.

— Не съжалявай — рече Кейл, — и без това много си видял.

— Видял? Може би… Но не това, което е трябвало. Не познавам синовете си. Чудно, ще се науча ли някога?

— Ще ти кажа всичко, което поискаш да узнаеш. Само ме попитай.

— Та откъде ли да почна? От самото начало ли?

— Яд ли те е, или ти е мъчно, че ме затвориха?

За изненада на Кейл Адам се разсмя.

— Просто си бил там, нали? И не си извършил нищо лошо?

— Лошото е сигурно това, че съм бил. — Кейл търсеше в какво да се обвини.

— Веднъж и аз съм бил там — каза Адам. — И затова, че съм бил, лежах в затвора близо година.

Кейл се постара да преглътне еретичната мисъл.

— Не го вярвам — отсече той.

— Понякога и аз не вярвам, но знам, че когато избягах, обрах един магазин и задигнах чифт дрехи.

— Не вярвам — сломено каза Кейл, но топлината и близостта бяха толкова сладостни, че той се сгуши в тях и задиша плитко-плитко, да не ги смути.

— Помниш ли Самуел Хамилтън? — попита го Адам. — Положително го помниш. Ти беше още бебе, когато ми каза, че съм лош баща. Удари ме, на земята ме повали, за да ми го внуши.

— Този старец?

— Як старец беше той. Сега зная какво е имал предвид. Същият съм като баща си. Той не ми позволи да бъда личност и аз не приех синовете си като хора. Ето какво е искал да ми каже Самуел. — Погледна Кейл в очите и се усмихна. От обич към него Кейл изпита болка.

— Ние не сме на мнение, че си лош баща — каза той.

— Горките! — рече Адам. — Та по какво ще познаете? Никога не сте имали друг баща.

— Доволен съм, че попаднах в затвора — каза Кейл.

— Аз също, аз също. — Адам се засмя. — И двамата сме лежали в затвора, значи можем да си говорим. — Бе почнал да се развеселява. — Може би ще ми кажеш що за момче си ти, а? Ще можеш ли?

— Да, сър.

— Ще можеш?

— Да, сър.

— Добре, кажи ми. Нали разбираш, да си личност, предполага и да носиш отговорност. То не е само като да заемаш място в пространството. Какъв си ти?

— Ама не на шега, нали?

— Никаква шега! Разбира се, без шега! Разкажи ми за себе си. Ако искаш, естествено.

— Ами аз съм… — почна Кейл и млъкна. — Не е толкова лесно, като се опиташ…

— Дори ми се струва, че е невъзможно. Разкажи ми за брат си.

— Какво искаш да знаеш за него?

— Например какво мислиш ти за него? Повече, струва ми се, не можеш да кажеш.

— Той е добър. Не върши нищо лошо. Не му идват лоши мисли.

— Сега разказваш за себе си.

— Моля?

— Искаш да кажеш, че ти вършиш и мислиш лоши неща.

Страните на Кейл поруменяха.

— Вярно.

— Много ли са лоши тези неща?

— Да, сър. Да кажа ли?

— Не, Кейл. Ти вече каза. По гласа и по очите ти се познава, че водиш борба със себе си. Но няма защо да се срамуваш. Ужасно е човек да се срамува. Арон не се ли срамува понякога?

— Той не прави нищо, за което да се срамува.

— Сигурен ли си? — Адам се наведе към него.

— Съвсем сигурен.

— Кажи ми, Кейл, ти пазиш ли го?

— Как по-точно, сър?

— Ами например, ако чуеш нещо лошо, жестоко, грозно — няма ли да го скриеш от него?

— Да. Мисля, че да.

— Значи според теб той е твърде слаб, за да понесе неща, които ти можеш да понесеш?

— Не точно това, сър. Той е добър. Наистина е добър. Никога никому не е причинил зло. За никого нищо лошо не е казал. Не е подъл, не се оплаква, смел е. Не обича да се бие, но може.

— Ти обичаш брат си, така ли?

— Да, сър. А аз му причинявам зло. Лъжа го, подигравам му се. Понякога съвсем безпричинно го обиждам.

— Но после ти е криво, нали?

— Да.

— А на Арон криво ли му е?

— Отде да знам. Когато не пожелах да вляза в църквата, стана му криво. А един път Абра се ядоса и каза, че го мразела. Почувства се страхотно. Прилоша му. Треска го затресе. Не помниш ли? Ли ходи да вика доктора.

Адам бе смаян.

— И аз живея с вас, а не зная нищичко! Защо се беше ядосала Абра?

— Не знам трябва ли да кажа — рече Кейл.

— Тогава недей.

— Не че е нещо лошо. Дори си е в реда на нещата. Нали знаеш, Арон иска да стане проповедник. Мистър Ролф… той се стреми към истинската религия и на Арон това му допада, и си е намислил никога да не се жени, че може дори и отшелник да стане.

— Тоест нещо като монах?

— Да, сър.

— И това не се харесва на Абра?

— Как ще се харесва! Беше побесняла, чак слюнките й хвърчаха. Понякога и тя се ядосва. Грабна писалката на Арон, хвърли я на плочника и я стъпка. Каза, че половината й живот отишъл заради Арон.

Адам се засмя.

— На колко години е Абра?

— Наближава петнайсет. Но… изглежда на повече в някои отношения.

— И аз бих казал същото. И какво направи Арон?

— Замълча си, но страшно му докривя.

— Тогава според мен ти си бил длъжен да я дръпнеш настрана.

— Но Абра си е негово момиче — каза Кейл.

Адам се вгледа дълбоко в очите му. След това извика:

— Ли! — Никой не се обади. — Ли! — повтори той. — Не го чух да излиза. Искам още кафе.

Кейл скочи.

— Аз ще ти направя!

— Я ми кажи — рече Адам, — ти няма ли да ходиш на училище?

— Не искам.

— Но трябва. Арон отиде.

— Хубаво ми е тук — рече Кейл. — Искам да бъда с теб.

Адам си погледна ръцете.

— Направи кафето — тихо каза той и в гласа му трепна стеснителност.

Докато Кейл беше в кухнята, Адам учудено погледна в себе си. Нервите и мускулите му пулсираха в някакъв разгарящ се глад. Пръстите му копнееха да хващат, нозете — да тичат. Очите му алчно фокусираха предметите в стаята. Видя столовете, картините, червените рози от килима, видя нови и ясни вещи, едва ли не вещи-хора, но дружелюбни. И в мозъка му се зароди една остра жажда за бъдещето, едно предвкусване, приятно и съгряващо, сякаш предстоящите минути и седмици ще донесат само радост. Изпита чувството, че преживява една зора, предвещаваща чуден ден, който, спокоен и златист, ще премине над него. Сплете пръсти зад тила си и обтегна вдървените си нозе.

В кухнята Кейл се дразнеше, че водата в кафеника не завира, но от друга страна, бе доволен, че ще трябва да я изчака. Стане ли нещо познато, чудото повече не е чудо. Той бе изгубил вълшебството на неоценимото опознаване с баща си, но удовлетворението бе останало. Отровата на самотността и прогризващата завист към несамотните се бяха изцедили от него и сега личността му, съзнаваше го, бе чиста и блажена. Опита се да измъкне на повърхността една своя стара ненавист, за да се подложи на изпитание, и установи, че ненавистта е изчезнала. Дощя му се да бъде слуга на баща си, да му направи някакъв голям подарък, в негова чест да извърши някакво огромно добро дело.

Кафето прекипя и Кейл изгуби няколко минути, докато почисти печката. „Вчера — каза си той — не бих сторил това.“ Когато внесе димящия кафеник, Адам му се усмихна, подуши въздуха и каза:

— Тази миризма може да ме вдигне и от циментов гроб.

— Изкипя — рече Кейл.

— Трябва да кипне, за да е по-вкусно — каза Адам. — Интересна работа, къде ли се дяна Ли?

— Може да си е в стаята. Да проверя ли?

— Недей. Щеше да се обади.

— Татко, ще ми позволиш ли, като завърша, да поема ранчото?

— Много отрано кроиш планове. Ами Арон?

— Той иска да продължи в колежа. Не му казвай какво съм ти казал. Нека той да ти го съобщи, а ти се направи на изненадан.

— Че защо, това е чудесно — рече Адам. — Не искаш ли и ти да завършиш колежа?

— Аз съм сигурен, че ще мога да печеля пари от ранчото, поне колкото да издържам Арон, докато е в колежа.

Адам сръбна от кафето.

— Щедро от твоя страна — забеляза той. — Не знам трябва ли да ти го кажа, но когато одеве те попитах що за момче е Арон, ти така отчаяно го защити, че си помислих дали пък нямаш нещо против него, дали не го мразиш…

— Аз го мразех — буйно каза Кейл. — И съм го нагрубявал. Но да ти кажа ли нещо, татко? Вече не го мразя. И вече никога няма да го мразя. Мисля си, че никого вече няма да мразя, дори майка си… — Млъкна, сепнат от това, че се изпусна, и мозъкът му се смрази, напрегнат и безпомощен.

Адам погледна право пред себе си. Разтри челото си в длан и накрая тихо каза:

— Ти знаеш за майка си. — Това съвсем не беше въпрос.

— Да, да, татко.

— Всичко ли?

— Да, сър.

Адам се облегна на стола си.

— Арон знае ли?

— О, не! Не, татко, не знае.

— Защо го казваш по тоя начин?

— Защото не бих посмял да му кажа.

— Защо не?

— Мисля, че няма да го понесе. — Кейл беше като съсипан. — Няма у него толкова злоба, за да го понесе… — Поиска да продължи фразата „както и ти, татко“, но думите останаха неизречени.

По лицето на Адам се изписа умора.

— Слушай, Кейл — и той поклати глава, — мислиш ли, че има възможност Арон да не узнае? Добре си помисли!

— Той не стъпва по такива места — рече Кейл. — Той не е като мене.

— Ами ако някой му каже?

— Сигурен съм, че няма да му повярва. Първо, ще си помисли, че го лъжат, и второ, тежко му, който се реши да му каже!

— Ти беше ли там?

— Да, татко. Трябваше да се уверя. — И Кейл разпалено продължи: — Но ако замине за някой колеж и се махне завинаги от тоя град…

— Да — кимна Адам, — това е възможно. Но тук му остават още две години.

— Ами ако го предумам да побърза и да завърши за една година? Той е способен.

— А ти си още по-способен, а?

— Друг вид способност — рече Кейл.

Адам сякаш почна да се уголемява, додето запълни половината стая. Изразът му бе строг, а сините очи — остри и проницателни.

— Кейл — обади се дрезгаво той. — Какво, татко?

— Вярвам в тебе, сине — каза Адам.

2

Признанието на Адам посади у Кейл кълновете на щастието. Когато вървеше, все едно че не стъпваше по земята. Усмивката му почна да се появява по-често от свъсеността, почти не го обземаше предишният тайнствен мрак. Забелязвайки промяната, Ли кротко го попита:

— Да не си влюбен в някое момиче, а?

— Момиче ли? Не! Кой е умрял за момиче?

— Всеки — каза Ли. Тогава Ли попита Адам:

— Знаеш ли какво става с Кейл?

— Разбрал е за нея — отговори му Адам.

— Така ли? — Не се разтревожи особено. — Нали помниш, мислех, че би трябвало да им го кажеш.

— Не съм им казал. Той е разбрал.

— И таз хубава! — възкликна Ли. — Нима от такава вест едно момче ще си тананика, когато си учи уроците, и ще си подхвърля шапката, когато върви по улицата? Ами Арон?

— От това се страхувам — призна Адам. — Не ми се ще той да узнава.

— Ако вече не е късно.

— Може би трябва да поговоря с него. Да го подпитам.

— И с теб е станало нещо — след като размисли, рече Ли.

— Сериозно? Надявам се, така е — каза Адам.

Но да тананика и да си подхвърля шапката, да се справя бързо с уроците, беше най-малкото, което се забелязваше у Кейл. Обхванат от новата си радост, той се беше самообявил за пазител на бащиното си спокойствие. Не беше го излъгал, когато му заяви, че не изпитва омраза към майка си. Но това не променяше факта, че тя е била причината за болката и срама на Адам. Кейл разсъждаваше, че щом едно време е могла да постъпи така, значи е в състояние отново да го извърши. И си постави задача да научи колкото е възможно повече за нея. Неприятел, когото познаваш, не е толкова опасен, по-мъчно ще те изненада.

Влечеше го къщата оттатък железопътните линии, особено нощно време. Понякога следобед се криеше във високия буренак на отсамната страна на улицата и наблюдаваше мястото. Видя, че от там излизат момичета, облечени в тъмно, дори строго облекло. От къщата тръгваха винаги на двойки, а Кейл ги проследяваше с очи до ъгъла на улица „Кастровил“, където свиваха вляво към „Главната“. Откри, че ако не знаеш откъде идват, няма никога да знаеш какви са. Но не момичетата чакаше той. Искаше да види майка си на дневна светлина. И установи, че Кейт излиза всеки понеделник в един и половина. Като учеше допълнително и се справяше блестящо с уроците, уреди си в училище работите така, че да го освобождават в понеделник следобед. Когато Арон го запита, обясни му, че готвел някаква изненада, но се заклел да не обажда нищо. Арон и без това повече не се заинтересува. Потънал в себе си, той скоро забрави цялата история.

След като я бе проследил няколко пъти, Кейл запомни маршрута на Кейт. Всякога посещаваше едни и същи места: първо Монтерейската общинска банка, където я допускаха зад лъскавите решетки, пазещи блиндираното хранилище. Там се бавеше около петнайсет-двайсет минути. Сетне тръгваше бавно по Главната улица и разглеждаше витрините. Влизаше в „Портър и Ървин“, оглеждаше тоалетите, а понякога купуваше — ластик, безопасни игли, някой воал, чифт ръкавици. Към два и петнайсет влизаше в козметичния салон на Мини Франкън, стоеше там час и излизаше с вдигнати коси, прибодени на букли, забрадена с копринена кърпа, завързана под брадичката. В три и половина се качваше в канторите над магазина за земеделски сечива и посещаваше кабинета на доктор Роузен. Излезеше ли от доктора, спираше за миг в сладкарницата на Бел, откъдето купуваше шоколадови бонбони „Асорти“ в кутия от един килограм. Нито веднъж не свърна от пътя си. От Бел се връщаше направо на улица „Кастровил“ и оттам — в къщата си. В облеклото й нямаше нищо необикновено. Обличаше се досущ като всяка по-заможна жена в Салинас, която е излязла да пазарува в понеделник следобед, освен може би това, че носеше ръкавици, което в Салинас не беше прието. Ръкавиците правеха ръцете й топчести и меки. Държеше се като затворена в стъклена черупка. Не разговаряше с никого и сякаш никого не виждаше. От време на време някой мъж ще се извърне да я изгледа, след което неспокойно продължаваше по своите работи. Но общо взето тя се промъкваше покрай хората като невидима.

Кейл следи Кейт няколко седмици поред. Гледаше с нищо да не привлича вниманието й. И тъй като Кейт винаги гледаше право пред себе си, той бе убеден, че не го е забелязала.

Влезеше ли Кейт в двора си, Кейл продължаваше нехайно по улицата и се прибираше вкъщи по друг път. Не би могъл да обясни точно защо я следи, освен с желанието да научи всичко за нея.

В края на втория месец той я последва, когато завършваше обиколката си и както обикновено се прибра в гъсто обраслия си Двор. Кейл изчака за миг, след което продължи пред паянтовата Дворна врата. Застанала зад високия бухнат бръшлян, Кейт студено го повика:

— Ти какво искаш?

Кейл замръзна, увисна във времето, дъхът му секна.

Тогава си спомни какво бе научил още много малък — да разглежда и да запомня подробности, които нямат нищо общо с главния обект на вниманието му. Забеляза как южният вятър огъва младите листенца на бръшляна. Видя калната пътека, превърната от многото нозе в черна каша, и краката на Кейт, стъпили встрани на сухото. Чу как един от маневрените локомотиви на гарата на Южната тихоокеанска железница изпусна парата си с пронизителни суховати напъни. Усети мразовития въздух по растящия на бузите си мъх. И през цялото време не сваляше очи от Кейт, която пък не сваляше очи от него. По формата и цвета на очите и косите й, дори по начина, по който държеше раменете си — повдигнати, като че непрекъснато ги свива, — той установи колко много Арон прилича на нея. Нямаше достатъчно ясна представа за собствения си лик, за да познае и себе си в нейните уста, дребните зъби и широките скули. Постояха така миг, между два порива на южния вятър.

— Не ме следиш за първи път — обади се Кейт. — Какво искаш?

— Нищо — рече той и наведе глава.

— Кой те е пратил? — настоя тя.

— Никой… госпожо.

— Значи не искаш да кажеш?

Излезли, без да успее да ги спре, следващите му думи го слисаха:

— Вие сте ми майка, исках да видя как изглеждате. — Това бе самата истина и той я изстреля като змийско клъвване.

— Какво? Какво значи това? Кой си ти?

— Аз съм Кейл Траск — каза той. Сега усети, че равновесието помежду им едва доловимо се изменя, като при движението на люлка. В момента той се намираше в горното положение, а тя — в долното. И макар изражението и да бе останало същото, Кейл схвана, че сега тя е в отбрана. Изгледа го по-внимателно, взря се във всяка черта и в паметта й изплува смътно запомненият образ на Чарли.

— Ела с мен! — внезапно рече тя. Обърна се и тръгна покрай калната пътека. Кейл се поколеба за миг, сетне я последва по стъпалата. Помнеше голямото полутъмно помещение, но всичко останало беше ново за него. Кейт го преведе през някакъв хол и го покани в стаята си. Минавайки покрай кухненската врата, тя се провикна: — Чай! Две чаши!

В стаята сякаш го забрави. Съблече си палтото, дърпайки ръкавите с дебели, скрити в ръкавици неподвижни пръсти. След това се приближи до една наскоро поставена врата в другия край на стаята, до леглото й. Отвори я и премина в новопостроената малка пристройка.

— Ела тук — каза тя — и си донеси оня стол!

Стаичката беше като кутийка. Нямаше никакви прозорци и никаква украса. Стените бяха боядисани в тъмносиво. На пода бе постлан плътен сив килим. Единствените предмети тук бяха огромното кресло, натъпкано със сиви копринени възглавници, една наклонена маса за четене и стояща лампа с плътен абажур. Кейт дръпна верижката на електрическия ключ, улавяйки го дълбоко във вдлъбнатината между палеца и показалеца си, като че ръката й е изкуствена.

— Затвори вратата! — заповяда тя. Светлината хвърли своя кръг върху масата и смътно се разпръсна из сивата стая. Сивите стени сякаш изсмукваха светлината и я унищожаваха. Кейт се настани боязливо сред издутите пухени възглавници и бавно свали ръкавиците си. Пръстите и на двете й ръце бяха превързани.

— Няма какво да зяпаш! — ядосано каза тя. — Артрит! О, искаш да видиш? — Свали мазната на вид превръзка от десния си показалец и поднесе изкривения пръст под лампата. — Ето, виж! Артрит! — И простена от болка, като предпазливо и хлабаво намота отново бинта. — Господи, как ме боли от тия ръкавици! Седни — подкани го тя. Кейл приседна на ръба на стола. — Навярно и ти ще го пипнеш — рече Кейт. — Сестрата на баба ми е имала, а и на майка ми беше почнало… — Замълча и стаята утихна съвсем. На вратата едва се почука. — Ти ли си, Джо? — извика Кейт. — Остави там подноса. Джо, още ли си там? — През вратата долетя неясно мърморене. — В гостната има боклук — беззвучно продължи Кейт. — Почисти! Ан също не си е почистила стаята. Кажи й, че я предупреждавам. За последен път! Ева се държа чудесно снощи, ще се погрижа за нея. И, Джо, да кажеш на готвача, че ако и тази седмица поднесе моркови, да си стяга багажа! Чуваш ли ме? — Отново се разнесе мърморене. — Това е! — рече Кейт. — Мръсни свини! — изсъска тя. — Ще изгният, ако не ги наглеждам. Излез и донеси подноса с чая. — Когато Кейл отвори вратата, спалнята беше празна. Внесе подноса в пристройката и внимателно го остави на наклонената маса. Беше голям и сребърен, с калаен чайник, две бели порцеланови чаши, тънки като хартия, захар, каймак и отворена кутия с шоколадови бонбони. — Налей чая — нареди му Кейт. — Болят ме ръцете. — И пъхна в устата си един бонбон. — Видях, че оглеждаш стаята — продължи тя, след като преглътна. — Очите ме болят от светлината. Идвам тук да си почивам. — Забеляза, че Кейл я стрелна в очите, и твърдо повтори: — Болят ме очите от светлината… Какво има — дрезгаво попита тя, — не искаш ли чай?

— Не, госпожо — рече Кейл. — Не обичам чай.

Тя вдигна тънкостенната чаша до устните си с превързаните пръсти.

— Добре. Тогава какво искаш?

— Нищо, госпожо.

— Просто да ме видиш?

— Да, госпожо.

— И доволен ли си?

— Да, госпожо.

— Как ти изглеждам? — Показа му една изкривена усмивка и ситните си остри бели зъби.

— Добре.

— Трябваше да се досетя, че си потаен. Къде е брат ти?

— Предполагам, на училище или вкъщи.

— Как изглежда той?

— Повече прилича на вас.

— О, нима? Добре, а като мене ли е?

— Иска да става проповедник — каза Кейл.

— Според мен така трябва да бъде: прилича на мен, а иска да се посвети на църквата. В църквата един мъж може да извърши куп пакости. Дойде ли някой при мен, всякога е нащрек. Но в църква хората отиват с открити души.

— Той е съвършено искрен — каза Кейл.

Тя се наведе към него. Лицето й бе просветнало от любопитство.

— Напълни ми чашата. Тъп ли е брат ти? — попита го.

— Чудесен е — отвърна Кейл.

— Попитах те дали е тъп.

— Не, госпожо.

Тя се облегна назад и вдигна чашата.

— А как е баща ти?

— За него не искам да говорим — рече Кейл.

— Хайде бе! Значи си го харесваш.

— Обичам го — каза Кейл.

Кейт се взря в него отблизо, разтърсена от необяснима тръпка. В гърдите й се надигна болезнен бодеж. След това изведнъж се отчужди, възвръщайки самообладанието си.

— Не искаш ли бонбони? — попита тя.

— Да, госпожо. И защо го направихте?

— Кое защо съм направила?

— Защо стреляхте в баща ми и след това избягахте от нас?

— Той ли ти разказа?

— Не. Той не ни е разказвал.

Тя докосна едната си ръка с другата, при което двете й ръце отскочиха встрани, като че отблъснати от електричество. Попита го:

— А при баща ти понякога идва ли… идват ли момичета или млади жени у вас?

— Не — каза Кейл. — Защо стреляхте в него и офейкахте?

Страните и се изопнаха, устата й се изправи, като че цялата й мускулна система се стегна. Като вдигна глава, очите й бяха плитки и студени.

— Говориш твърде много за възрастта си — каза тя. — Но не говориш съвсем като възрастен. Май ще е най-добре да изтичаш да си поиграеш. И да си обършеш носа!

— Някой път изработвам здраво брат си — рече той. — Карам го да скимти, карам го да плаче. Той не знае как го постигам. Но аз съм по-хитър от него. И не искам да правя така, защото после ми става мъчно.

Кейт продължи, сякаш думите му бяха нейни:

— Всички се мислеха за толкова хитри! Гледаха ме и си въобразяваха, че ме познават! А аз ги измамих. Всички до един ги преметнах. И когато решиха, че могат да ми нареждат какво да правя… О, точно тогава ги преметнах най-страшно! Чарлз, тогава аз наистина ги измамих.

— Казвам се Кейлъб — поясни Кейл. — Кейлъб стигнал до Обетованата земя. Ли ми каза, така пише и в Библията.

— Аха, китаецът! — досети се Кейт и разпалено продължи: — Адам си помисли, че ме е хванал. Бях цялата пребита, изпотрошена, а той ме внесе вътре, прислужваше ми, готвеше ми. Опита се по този начин да ме върже. Повечето хора ги връзват именно така. Те са благодарни, те са задължени, а от това по-страшни вериги няма. Но мен никой не може да ме задържи. Само чаках, чаках, докато укрепна, и след това се изскубнах. Мене никой не може да ме хване в капана си. Знаех какво прави той и само изчаквах.

Сивата стая отново утихна. Чуваше се единствено възбуденото й съскащо дишане.

— Защо стреляхте в него? — обади се Кейл.

— Защото се помъчи да ме спре. Можех и да го убия, но не го направих. Исках само да ме пусне.

— Понякога не ви ли се е приисквало да бяхте останала?

— Исусе, никога! Та аз правех каквото си искам, още като малко момиченце. Никой никога не разбираше как става това. Никога. Вечно бяха толкова сигурни, че са прави! Но никога не узнаха. Никой нищо не разбра. — Изведнъж се досети за нещо. — Разбира се, ти си като мен. Може би дори си същият. Пък и защо ли да не си?

Кейл се изправи и си хвана ръцете зад гърба.

— Когато бяхте малка… — почна той, но замълча, докато си подреди мислите — имахте ли понякога чувството, че нещо ви липсва? Да кажем, другите знаят нещо, а вие не го знаете. Да речем, някаква тайна. И не искат да ви я кажат. Случвало ли ви сее?

Докато говореше, лицето й взе да потъва и когато той млъкна, тя бе изцяло откъсната, откритото помежду им пространство се оказа преградено.

— Какво съм седнала да разговарям с хлапетии! — рече тя. Кейл измъкна ръце иззад гърба си и ги пъхна в джобовете си. — Да разговарям с някакви клюнести дечурлига! Сигурно съм си изгубила ума. — В лицето на Кейл светеше вълнение, очите му се бяха разширили от това, което виждат. — Какво ти става? — попита го Кейт. Той остана неподвижен. Челото му блестеше изпотено, ръцете му се свиваха в юмруци. Както бе постъпвала всякога, Кейт вкара хитрата, но безчувствена кама на жестокостта си и меко се изсмя: — Може да си наследил от мен и някои интересни неща, като например това… — И вдигна изкривените си ръце. — Но ако се окаже епилепсия, припадъци, това няма да е от мене. — И весело го погледна, да долови сътресението и началото на неговата тревога.

— Отивам си — с радост в гласа каза Кейл. — Сега вече си отивам. Всичко е наред. Прав беше Ли.

— Какво ти каза Ли?

— Страхувах се, че имам нещо от вас — рече Кейл.

— Имаш — каза Кейт.

— Не, нямам. Аз съм си аз. И не съм длъжен да бъда като вас.

— И как разбра?

— Ей така, разбрах. Изведнъж всичко ми стана ясно. Ако съм подъл, то си е моя подлост.

— Този китаец наистина те е натъпкал с доста каши. Какво си ме зяпнал така?

— Аз не мисля, че очите ви болят от светлината — каза й Кейл. — Мисля, че вие просто се страхувате.

— Изчезвай! — изкрещя Кейт. — Махай се от тука!

— Махам се. — Той вече бе сложил ръка на бравата. — Не ви мразя — добави той, — но съм доволен, че се страхувате.

— Джо! — помъчи се да извика тя, но гласът й бе натежал и тя само изграка.

Кейл отвори вратата със замах, излезе и я тръшна.

Джо разговаряше с едно от момичетата в гостната. Доловиха изтуптяването на бързи, леки стъпки. Но докато се наканят да надникнат, някаква размазана фигура вече бе достигнала вратата, бе я отворила, промушила се през нея и те само чуха тежкото й хлопване. От верандата долетя само още една стъпка, а след нея изскърцването, което се разнася, когато нозете се приземяват след скок.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита момичето.

— Господ знае — отвърна Джо. — Понякога ми се струва, че имам видения.

— И на мен — каза момичето. — Казах ли ти, че Клара нещо са я прихванали?

— Според мен прекалява със спринцовката — отвърна Джо. — Да ти кажа ли, за мен правилото е: колкото по-малко знаеш, толкова по-добре се чувстваш.

— Абсолютно си прав — съгласи се момичето.

1

Кейт се отпусна на своя стол, дълбоко сред пухените възглавници. През нея минаваха нервни спазми, всяко косъмче й бе настръхнало и всеки нов гърч оставяше по тялото й ледени опарвания. Заговори тихо на себе си: „Дръж се — казваше си тя, — успокой се. Не се оставяй да те засегне. За миг не мисли! Ама че проклет сополанко!“ Изведнъж се сети за единствения човек, който някога я бе накарал да изпита тази паническа омраза — Самуел Хамилтън с бялата си брада и розовите бузи, човека със смеещите се очи, които бяха повдигнали кожата й, за да надникнат под нея.

С превързания си показалец напипа тънката верижка около врата си и издърпа от пазвата си окачената на нея тежест. На верижката бяха нанизани два ключа от сейф, златно часовниче с пъпка във формата на перуника и стоманена тубичка с халка на върха. Развинти внимателно капачето на тубичката, разтвори колене и изтърси отвътре желатинена капсулка. Вдигна я срещу светлината и вътре забеляза белите кристалчета — трийсет и пет сантиграма морфин, добро и сигурно средство. С особена нежност пусна капсулата обратно в тубичката, завинти капачката и напъха верижката обратно в дрехата си. В главата й продължаваха да се повтарят последните думи на Кейл: „Доволен съм, че се страхувате.“ Изрече думите на глас, за да прекъсне техния звук. Ритмичността им спря, но в съзнанието й се оформи ясна картина — нарочно я остави да се дообрисува докрай, за да я разгледа още веднъж.

2

Беше преди построяването на пристройката. Кейт бе осребрила завещаните й от Чарлз пари. Чекът бе обърнат в едри банкноти, а пачките банкноти тя депозира в хранилището на Монтерейската общинска банка. Някъде по това време се появиха и първите болки, които заусукваха ръцете й. Сега вече имаше достатъчно средства, за да се махне. Въпросът бе само да измъкне от публичния дом колкото е възможно повече. Но не беше зле и да почака, докато се почувства по-добре. Предишното й състояние обаче така и не се върна докрай. Ню Йорк й се стори студен и много далечен.

Веднъж получи писмо, подписано с името Етел. Коя, за Бога, е тази Етел? Която и да е тя, трябва да е била побъркана, за да иска от нея пари. Етел… имаше стотици жени с това име. Като цветята, те цъфтяха по всеки храст. А тази бе драскала нечетливо върху разчертана хартия. Не мина много време и Етел дойде да навести Кейт, а Кейт едва я позна.

Наблюдателна, изпълнена с подозрения, но самоуверена, Кейт седна зад писалището си.

— Доста време мина — каза тя.

Етел отговори като войник, който вече е навикнал на сержантските грубости.

— Зле живях — рече тя. Плътта й бе напълняла и висеше по цялото й тяло, а дрехите й притежаваха онази пресилена чистота, която подсказва нищета.

— Къде си отседнала? — попита я Кейт и се почуди кога ли тази дърта торба ще е в състояние да й каже защо е дошла.

— Имам стая в хотел „Южен Пасифик“.

— О, значи не работиш вече по публичните домове?

— Повече не ми се удаде — каза Етел. — Ти не трябваше да ме изхвърляш. — С крайчеца на памучната си ръкавица обърса няколко едри сълзи от ъглите на очите си. — Зле тръгнаха нещата — рече тя. — Най-напред си имах неприятности, когато пристигна новият съдия. Даде ми деветдесет дни, без да съм направила нищо, най-малкото не тука де. Излизам, значи, от там, ама отде да знам, че съм пипнала сифилис? Прехвърлих го на един железничар, чудесно момче, работеше по поддържане на линията. А той, като отече, размаза ме, строши ми носа, изби ми четири зъба и новият съдия — хоп, даде ми още сто и осемдесет. Ужас, Кейт, за сто и осемдесет дни човек изгубва всички контакти. Забравят те просто. Така и не можах да почна отново.

Кейт кимна с хладно и повърхностно съчувствие. Разбра накъде Етел ще размаха стръвта и реши да я изпревари. Издърпа си чекмеджето, измъкна пари и ги подаде на Етел.

— Никога няма да изоставя приятел в нужда — рече тя. — Защо не заминеш за друг град и да почнеш на чисто? Току-виж, променил ти се късметът.

Етел удържа с мъка ръката си да не грабне парите. След това разтвори банкнотите като карти за игра — четири десетачки. Устата й развълнувано заработи:

— Все се надявах, че някак ще намериш начин да ми предоставиш повече от четирийсет долара.

— Какво имаш предвид?

— Не получи ли писмото ми?

— Какво писмо?

— О! — провикна се тя. — Може би се е затрило по пощата. Всичката им работа е такава! Тъй или иначе, мислех си, че ще се погрижиш за мене. И без това вече не съм много здрава. Все нещо ми опъва червата. — Въздъхна и след това заговори толкова бързо, че Кейт установи многократните предварителни репетиции. — И така, ти може би помниш, че имам нещо като второ зрение — почна тя. — Каквото предскажа, сбъдва се. Каквото сънувам, това става. Хората разправяха, че трябвало с това да си изкарвам хляба. Била съм, казват, природно надарен медиум. Не помниш ли?

— Не — каза Кейт, — не помня.

— Не помниш? Е, сигурно не си забелязала. Но не и другите, сума неща съм им познавала.

— В какво се мъчиш да ме убедиш?

— Ето какъв сън ми се беше присънил. Помня го кога беше, защото го сънувах същата нощ, когато умря Фей. — Очите й сякаш шибнаха леденото лице на Кейт като камшици. — Нея вечер — решително продължи Етел — валя дъжд. Аз също сънувах, че вали, най-малкото беше мокро навсякъде. И тъй, виждам аз на сън как ти излизаш през кухненската врата. Не беше непрогледна тъмница, сегиз-тогиз надничаше месечината. Но най-интересна в съня ми беше ти. Запъти се към празното място отзад и нещо се наведе. Не те видях какво правиш. Сетне се промъкна обратно, на пръсти. И изведнъж ми става ясно — какво? Фей е умряла. — Млъкна в очакване на някоя дума от Кейт, но Кейт си остана безизразна. Етел изчака и като се увери, че Кейт няма да се обади, продължи:

— Та, както ти казвам, винаги съм си вярвала на сънищата. Чудна работа, но там не намерих нищо друго освен няколко счупени шишенца от лекарства и една гумичка от капкомер…

— И после ги занесе на доктора — лениво подхвърли Кейт. — И според него какво е имало в тях?

— О, аз съвсем не постъпих така.

— А е трябвало — рече Кейт.

— Защо да причинявам на хората тревоги? Аз и без това доста си ги имах. Прибрах начупените стъкълца в една кесийка и ги скрих.

— И сега идваш при мене за съвет, нали? — меко каза Кейт.

— Да, госпожо.

— Ето какво ще ти кажа аз — рече Кейт. — Според мен ти си една съдрана, дърта курва, която твърде често е яла бой по тиквата.

— Не ти ли се иска да кажеш, че съм и побъркана?

— Не, може и да не си, но си болна и много изтощена. Нали ти казах, приятел в нужда няма да оставя. Можеш пак да се върнеш тук. Да работиш не можеш, но ще помагаш, ще чистиш, ще вършиш работа на готвача. Тук ще спиш, тук ще се храниш. Как ти се струва? И малко джобни пари…

— Не, госпожо — схванато се раздвижи Етел. — Май не ми се ще да нощувам тук. Пък и кесийката не е у мен. Оставила съм я у една приятелка.

— Ти какво си беше наумила? — попита я Кейт.

— Мислех си, няма ли как да я наредиш тъй, че да получавам по сто долара на месец. Току-виж, закрепна и си поправя здравето.

— Каза, че живееш в хотел „Южен Пасифик“?

— Да, госпожо, стаята ми е точно над рецепцията. Нощният дежурен ми е приятел, като е на смяна, не мигва. Чудесно момче.

— Няма защо да си подмокряш гащите, Етел — прекъсна я Кейт. — Ако трябва да се тревожиш за нещо, то е колко може да струва това „чудесно момче“. Почакай — рече тя, изброи още шест десетдоларови банкноти от чекмеджето пред себе си и ги протегна напред.

— Ще ги получавам ли на всяко първо число, или да идвам да си ги взимам?

— Ще ти ги изпращам — каза Кейт. — Освен това, Етел — тихо продължи тя, — все си мисля, че трябва да дадеш ония шишенца на изследване.

Етел стисна здраво парите, кипяща от задоволство и добри чувства. Малко бяха нещата, които бе съумявала да подреди така добре.

— Не бих го направила — каза тя, — освен ако не ми се наложи.

След нейното излизане Кейт реши да се разтъпче на празното място зад къщата. Дори след всички тия години по неравността на земята тя установи, че на това място пръстта е била твърде прилежно разкопавана.

На другата сутрин съдията изслушваше обичайното изреждане на дребните нощни нарушения и кражби. За четвъртия случай чу с половин ухо и когато пострадалият свидетел завърши своето напрегнато изложение, попита:

— И колко ви липсват?

— Приблизително сто долара — заяви тъмнокосият мъж. Съдията се обърна към полицая:

— А колко намерихте у нея?

— Деветдесет и шест долара. Призори си е купила от дежурния хотелиер уиски, цигари и няколко списания.

— Тоя тип никога не съм го виждала в живота си! — извика Етел.

Съдията вдигна поглед от досието.

— Два пъти за проституция, а сега и кражба. Много скъпо ще ни излезеш. До обяд искам да напуснеш града. — И се обърна към полицая: — Кажи на шерифа да я изпрати до околийската граница. — А на Етел каза: — И ако се върнеш, ще те предам на околийския съд, а това значи „Сан Куентин“39. Ясно ли е?

— Господин съдия — каза Етел, — искам да говорим насаме.

— Защо?

— Трябва да ви обясня. Работата е нагласена.

— Всичко е нагласено — рече съдията, — Следващият!

Докато един от помощниците на шерифа отвеждаше Етел към околийската граница на моста на река Пахаро, пострадалият свидетел крачеше по улица „Кастровил“ към дома на Кейт, но изведнъж нещо му скимна и се върна в бръснарницата на Кено за едно подстригване.

3

Посещението на Етел не обезпокои особено Кейт. Тя знаеше, че никой няма да обърне внимание на една оплакваща се проститутка и че от изследването на счупените шишенца не би се открило нищо, напомнящо отрова. Почти напълно бе забравила Фей и принудителното напомняне бе само едно неприятно изживяване.

Полека-лека обаче взе да се хваща, че размишлява за случая. Една нощ, докато проверяваше списъка за бакалските покупки, в главата й се стрелна мисъл, нажежена и просветваща като метеор. Блесна и угасна тъй бързо, че Кейт изостави списъка и се помъчи да я догони. Откъде накъде тук се бе взело мургавото лице на Чарлз? И слисаните весели очи на Сам Хамилтън? И защо светкавичната мисъл я бе изпълнила с тръпчив ужас? Изостави я и отново се залови за работа, но някъде зад нея стоеше лицето на Чарлз и надничаше над рамото й. Заболяха я пръстите. Прибра сметките и тръгна да обиколи къщата. Беше вторник, провлачена и беззвучна нощ. Не се бяха събрали много посетители и представлението не се състоя.

Кейт познаваше отношението на момичетата към себе си. Изпитваха от нея отчайващ страх. Тя нарочно поддържаше това. Навярно я мразеха, но и това беше без значение. Затова пък й се доверяваха и то беше много по-важно. Следваха ли въведените от нея правила — и то стриктно, Кейт се грижеше за тях и ги закриляше. Тук не ставаше дума нито за обич, нито за уважение. Тя не възнаграждаваше никого, а нарушителките наказваше само два пъти — след това ги изгонваше. И момичетата живееха със сигурността, че безпричинно никой няма да ги накаже.

По време на обиколката й момичетата се държаха умишлено естествено. Кейт знаеше това и го очакваше. Но тази нощ й се струваше, че не е сама. По петите й сякаш се движеше и Чарлз. От трапезарията влезе в кухнята, отвори ледника и го огледа. Вдигна капака на кофата за боклук и провери какво е изхвърлено. Вършеше това всяка нощ, но сега влагаше още по-голямо старание.

Когато излезе от гостната, момичетата се спогледаха и объркани свиха рамене. Елоиз, която разговаряше с тъмнокосия Джо, се обади първа:

— Какво се е случило?

— Нищо не знам. Защо?

— И аз не разбирам. Стори ми се неспокойна.

— Като че нещо тършуваше.

— Какво ли?

— Дотук! — рече Джо. — И аз не знам, и ти не знаеш.

— Аха! Да си гледам работата.

— Абсолютно си права — каза Джо. — Каквото било, било.

— Не искам и да зная — рече Елоиз.

— Ти го каза! — допълни Джо.

На връщане от обиколката си Кейт каза на Джо:

— Лягам си. Не ме вдигай, ако не е наложително.

— С нещо да ти бъда полезен?

— Да, направи ми чай. Гладила ли си тая рокля, Елоиз?

— Да, мадам.

— Не си я догладила.

— Така е, мадам.

Кейт не можеше да се успокои. Грижливо прибра книжата си в нишите на писалището и когато Джо внесе подноса с чая, накара го да го остави до леглото й. Излегната върху възглавниците с чаша в ръка, тя се вторачи в мислите си. Защо Чарлз? И в този миг й се проясни. Чарлз беше умен. По свой, смахнат начин и Сам Хамилтън беше умен човек. Ето какво е означавала тази вцепеняваща мисъл! На този свят има умни хора. Сам и Чарлз бяха мъртви, но положително има други. И почна постепенно да разнищва: „Да кажем, че аз изровя тия шишенца? Какво ще си помисля и какво ще направя?“ В гърдите й се надигна тревожна вълна. Защо шишенцата са натрошени и заровени? Значи в тях не е имало отрова. Но защо тогава са закопани? Какво я бе накарало да постъпи така? Можеше да ги пусне в канала на Главната улица или да ги подхвърли в кофата за смет. Доктор Уайлд бе починал. Но какво има в оставената му архива? Тя не знаеше. Да кажем, намерила е стъкълцето и е разбрала какво е имало вътре. Би ли попитала някого, който знае повече: „Какво ще стане, ако се даде някому очистително от млечка?“ Да речем, дават се нищожни дози в продължение на много време? Би се досетила. А навярно и друг би се досетил. Да предположим, чуеш, че някаква заможна съдържателка на публичен дом завещала всичко на едно от новопостъпилите си момичета, а сетне умряла? Кейт знаеше отлично каква ще бъде първата й мисъл. Що за безумие допусна, като накара да изгонят Етел? Сега никой не може да я открие. На Етел трябваше да се заплати и с хитрост да й се отнемат стъкълцата. Къде бяха те сега? В някаква кесия, но къде? Как може да бъде намерена Етел? Етел веднага ще е разбрала защо и как са я прогонили. Етел не беше от умните, но може да е разказала всичко на някой умен човек. Това кречетало може да е разказало цялата история — как е боледувала Фей, какъв е бил видът й, какво завещание е написала…

Кейт дишаше учестено, а по снагата й плъпваха струйките на страха. Трябваше да замине за Ню Йорк или за друго място, без изобщо да мисли за продажба на къщата. Пари не й трябваха. Имаше в изобилие. Никой не би я намерил. Да, но ако сега избяга, а някой умник чуе историята на Етел — не биха ли се изяснили нещата?

Кейт стана от леглото и глътна увеличена доза бром.

От този ден нататък пъплещият ужас не я напусна. Почти се зарадва, когато се установи, че болката в ръцете е засилващ се артрит. Един зъл глас й бе нашепнал, че това е може би наказанието.

Поначало не излизаше много често из града, но сега изобщо не проявяваше никакво желание да се показва навън. Знаеше, че мъжете я познават и тайно я гледат в гръб. Какво би станало, ако случайно някой от тези мъже има лицето на Чарлз или очите на Самуел? Принуди се да излиза само един път в седмицата. След това поръча да издигнат пристройката и да боядисат стаичката в сиво. Обясняваше, че светлината дразнела очите й, и постепенно сама си повярва, че не може да понася светлина. След всяко обикаляне на града очите я боляха. И почна да прекарва все по-голяма част от времето си в стаичката.

Щом за хората е възможно, възможно е било и за Кейт в едно и също време да подхранва две противоположни мисли. Вярваше, че светлината дразни зрението й и че сивата стая е нейното скривалище, една тъмна цепнатина в земята, една пещера, където ничии очи не биха я следили. Настанена веднъж на стола с възглавниците, обмисляше да си направи скришна врата, та да има изход за бягство. Но сетне, по-скоро с чувство, отколкото с мисъл, се отказа от това намерение. Тогава пък не би имала никаква защита. Ако тя можеше да се измъкне, значи нещо друго също така би могло да се вмъкне — онова друго нещо, което бе почнало вече да пълзи около къщата, да се примъква нощем край стените, да се надига безмълвно, мъчейки се да надникне през прозорците. Все по-голяма трябваше да бъде силата на волята й, за да излиза в понеделнишките следобеди.

Когато Кейл почна да я следи, страхът й ужасяващо порасна. И когато го изчака, скрита зад чимшира, тя направо бе изпаднала в паника.

Сега обаче главата й потъна дълбоко в меките възглавници и очите й усетиха леката тежест на брома.

1

Уплашена и заедно с това привлечена, страната незабелязано се плъзгаше към война. Народът не бе изпитвал разтърсващите емоции на войната от близо шейсет години. Испанската историйка40 беше по-скоро експедиция, отколкото война. През ноември мистър Уилсън бе преизбран за президент с обещанието, че няма да ни въвлече във война, а същевременно го съветваха да борави с по-твърда ръка, което неизбежно означаваше война. Производството се разрасна, цените почнаха да се увеличават. По цялата страна сновяха английски търговски агенти, които купуваха храни, платове, метали и химически продукти. Нацията бе обзета от повишена възбуда. Макар и да я предвиждаха, хората не вярваха особено, че ще има война. В Долината на Салинас животът си течеше едва ли не както винаги.

2

Кейл и Арон отиваха на училище.

— Виждаш ми се уморен — каза Арон.

— Така ли?

— Чух те снощи, като се прибра. Четири часът. Какво правиш толкова до късно?

— Разхождах се, размишлявах. Какво ще кажеш да напуснем училище и да се върнем в ранчото?

— За какво?

— Да печелим пари за татко.

— Искам да уча в колежа. Де да можех вече да съм там! Всички ни се смеят. Искам да се махна от града.

— Държиш се като луд.

— Не съм луд. Но не съм изгубил аз тия пари! На мен не ми е хрумвала тая шантава идея за марулите. Въпреки това хората на мен се смеят. Дали ще има пари за училищна такса?

— Той не е имал намерение да пропилява тия пари.

— Но ги пропиля.

— Остават ти тази година и другата — рече Кейл — и чак тогава можеш да заминеш за колежа.

— Мислиш, че не знам ли?

— Ако се понапънеш, може би догодина ще вземеш приемните изпити през лятото и есента вече да си там.

— Не мога да го направя — обърна се Арон.

— Според мен можеш. Защо не говориш с директора? И се обзалагам, че преподобният Ролф ще ти помогне.

— Искам да се махна от този град — каза Арон. — И вече никога да не се връщам. Още ни наричат Марулени кочани. И ни се присмиват.

— Ами Абра?

— Абра ще постъпи както се полага.

— Ще се съгласи ли ти да заминеш? — попита Кейл.

— Абра ще постъпи така, както искам аз.

Кейл се замисли за миг.

— Ще ти кажа нещо. Аз ще се помъча да изкарам някакви пари. Ако си седнеш здраво и вземеш изпитите една година по-рано, ще мога да ти помагам, докато си в колежа.

— Ще ми помагаш?

— Разбира се.

— Че тогава още веднага ще отида при директора. — И Арон ускори крачките си.

— Почакай, Арон — извика Кейл, — чуй ме! Ако той ти каже, че е възможно, не съобщавай на татко!

— Защо да не му съобщавам?

— Просто си мислех колко ще бъде хубаво, ако накрая му кажеш, че си успял да се справиш.

— Не виждам каква е разликата.

— Не виждаш?

— Не — отвърна Арон. — Струва ми се глупаво.

Кейл изведнъж бе обзет от дивото желание да извика: „Аз знам коя е майка ни! Мога да ти я покажа!“ Това би поразило Арон и би го разкъсало отвътре.

Преди да удари първият звънец, Кейл видя Абра в коридора.

— Какво му е на Арон? — попита я той.

— Нямам представа.

— Имаш, имаш — настоя той.

— Просто не е на себе си. Мисля, че тоя свещеник…

— Изпраща ли те до вас?

— Разбира се. Но ми е като прозрачен. Сякаш са му изникнали криле.

— Още го е срам от оная история с марулите.

— Зная, че го е срам — рече Абра. — И се мъча да го разубеждавам. Но сигурно му е приятно.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо — отвърна Абра.

Същата вечер, след като масата бе вдигната, Кейл се обърна към баща си:

— Татко, ще имаш ли нещо против в петък следобед да прескоча до фермата?

Адам се извърна на стола си.

— За какво?

— Просто ми се дощя да я видя. Да поразгледам.

— И Арон ли иска да дойде?

— Не. Искам да отида сам.

— Не виждам защо да не идеш. Ли, има ли според теб причина да не отиде?

— Няма — каза Ли и се взря в Кейл. — Сериозно ли мислиш да се захванеш със земеделие?

— Защо не? Татко, ако ми позволиш да я поема, ще я обработвам.

— Арендата е за още една година — припомни Адам.

— Но след това мога да я обработвам, нали?

— А училището?

— Ще съм го завършил.

— Добре, ще видим — каза Адам. — Ами ако ти се доще да продължиш в колежа?

Когато Кейл се отправи към вратата, Ли го последва и излезе заедно с него.

— Можеш ли да ми обадиш какво става? — попита той.

— Просто ми се ще да позяпам.

— Добре, както виждам, аз не съм ти нужен. — Ли свърна да си влезе обратно, но извика: — Кейл! — Момчето спря. — Имаш ли някакви тревоги, Кейл?

— Не.

— Имам пет хиляди долара, ако ти трябват…

— За какво да ми трябват?

— Знам ли? — рече Ли.

3

Уил Хамилтън обичаше кантората си в гаража, наподобяваща стъклена клетка. Търговските му интереси бяха много по-широки от автомобилния бизнес, но друга кантора така и не си направи. Харесваше му това движение, което наблюдаваше през стените на квадратната си стъклена стаичка. За да не пропускат шума на гаража, стените й бяха от двойно стъкло. Седеше той на огромния въртящ се стол от червена кожа и почти непрекъснато се наслаждаваше от живота си. Когато някой заговореше какви пари печелел брат му Джо от рекламата на Изток, Уил винаги отбелязваше, че и той самият е твърде голям жабок за своя малък гьол. „Плаша се от големия град — казваше той. — Аз съм си селянче.“ Приятен му беше смехът, с който се посрещаха думите му. Това доказваше, че приятелите му виждат колко се е замогнал.

Една събота преди обяд при него се изтърси Кейл. Виждайки учудения му израз, той обясни:

— Аз съм Кейл Траск.

— Да, бе! Божичко, колко си пораснал! И баща ти ли е тук?

— Не, сам съм.

— Сядай. Надявам се, не пушиш.

— Понякога. Но само цигари.

Уил плъзна по бюрото си кутия „Мурад“. Кейл отвори капака и след това го затвори.

— Сега не ми се пуши.

Уил се вгледа в мургаволикото момче — хареса му. „Това момче е с остър ум — рече си той. — Не можеш лесно да го излъжеш.“ И каза:

— Както те гледам, готов си в най-скоро време да се заемеш с бизнес.

— Да, сър. Възнамерявам, като завърша училище, да се хвана с ранчото.

— В това няма никаква печалба — каза Уил. — Фермерите днес не вадят никакви пари. Всичкото прибират хората, които им купуват реколтата и препродават. От земеделие никога няма да спечелиш. — Уил разбираше, че Кейл го преслушва, че го изпитва и наблюдава, и това му допадна. Кейл също бе взел своето решение, но най-напред запита:

— Мистър Хамилтън, нали нямате деца?

— Нямам и това ми е мъката. Страшна мъка ми е… Ти защо питаш?

Кейл се направи, че не е чул въпроса.

— Бихте ли ми дал съвет?

Уил усети, че му става много приятно.

— Ако мога, с удоволствие. Какво по-точно искаш да знаеш?

И тогава Кейл извърши нещо, което още повече допадна на Уил. Прибягна към откровеността като към едничко оръжие.

— Искам да спечеля много пари — отвърна той. — Искам да ми кажете как.

Уил превъзмогна желанието си да прихне. Колкото и наивно да бе прозвучало това изречение, той и не помисли, че Кейл е наивник.

— Всеки иска това — рече той. — Какво наричаш ти „много пари“?

— Двайсетина-трийсет хиляди долара.

— Виж ти! — извика Уил и придърпа напред изскърцалия стол. Сега вече се разсмя, но без подигравка. Смехът му накара и Кейл да се усмихне. — Можеш ли ми каза защо са ти толкова много пари? — попита Уил.

— Да, сър, мога. — Сега Кейл отвори кутията „Мурад“, извади една от кръглите цигари и я запали. — Ще ви кажа защо. — Уил се отпусна на облегалката. Беше му интересно. — Баща ми загуби огромна сума.

— Зная — каза Уил. — Аз го предупредих да не изпраща тия марули през толкова щати.

— Предупредихте го? А защо?

— Нямаше никакви гаранции — обясни Уил. — Търговецът е длъжен да се обезпечи. Ако се случи нещо, с него е свършено. А то се случи. По-нататък?

— Искам да спечеля достатъчно, за да му върна изгубеното.

Уил зяпна.

— Защо?

— Защото искам.

— Много ли го обичаш?

— Да.

Месестото лице на Уил се сви, облъхна го смразяващият вихър на спомените. Не му се наложи едва-едва да се придвижва назад в миналото, защото то връхлетя в миг — всичките години, цяла една картина, едно чувство и отчаяние, застинали тъй, както само фотографията може да спре света насред път. Там се мярна Самуел, красив като зората, със своите приумици, напомнящи лястовичи полет; блестящият, замислен Том — като погаснал огън; Юна, понесена от ураганите, милата Моли, засмяната Деси, хубавецът Джордж, чиято приветливост изпълваше стаята с уханието на цветя; там бе и Джо, най-малкият, обичаният. Без усилие всеки бе донесъл своя принос в семейството. Едва ли не всеки е скътал скрита мъка, с никого несподелена, Уил бе запушил своя кладенец, смееше се гръмко и нито веднъж не даде простор на ревността си, възползваше се от извратени добродетели. Видя се тромав, глупав, назадничав, без искрата Божия. Нямаше велика мечта, която да го извиси, нито пък отчаяние, което да го тласне към самоунищожение. Той бе винаги в самия край, на ръба, мъчейки се да се задържи за семейството посредством дадените му способности — разума, грижата, приспособяването. Той водеше сметките, наемаше адвокатите, викаше гробарите и накрая се разплащаше за всичко. Останалите дори не подозираха, че имат нужда от него. Той притежаваше способността да печели пари и да ги съхранява. И мислеше, че заради тази способност другите Хамилтъновци го презират. Бе ги обичал сляпо и винаги бе стоял до тях с парите си, за да ги измъква от техните неудачи. Бе смятал, че те се срамуват от него, и затова с нокти и зъби се бореше за тяхното признание. Ето какво донесе вледеняващият вихър, засвистял сега през него. Леко изпъкналите му очи се бяха навлажнили и гледаха някъде встрани от Кейл. Момчето попита:

— Какво ви става, мистър Хамилтън? Не се ли чувствате добре?

Уил бе усещал семейството си, но не беше го разбрал. И те го бяха приели, без да узнаят, че тук има нещо за разбиране. А ето сега това момче. Уил го разбираше, усещаше, приемаше и бе съгласен с него. Такъв син би трябвало да има той, такъв брат или такъв баща. Студеният вятър на спомена премина в някаква топлота към Кейл, която го присви в стомаха и се надигна към гърдите. Трябваше да се напрегне, за да се върне в стъклената си кантора. Кейл седеше на стола и чакаше. Уил така и не узна колко време е мълчал.

— Бях се замислил — нечуто каза той. Сетне продължи със сериозен глас: — Беше ме попитал нещо. Аз съм човек на бизнеса. И не раздавам, а продавам.

— Да, сър. — Кейл седеше нащрек, но долови, че Уил Хамилтън го е харесал.

— Искам нещо да разбера, но искам истината — каза Уил. — Ще ми кажеш ли самата истина?

— Не зная — отвърна Кейл.

— Това ми харесва. Отде ще знаеш, след като не си чул въпроса! И това ми харесва. Умно… и честно. Чуй сега, ти нали имаш брат? Баща ти него ли обича повече?

— Всеки го обича — спокойно рече Кейл. — Арон всички го обичат.

— А ти?

— И аз, сър. Въпреки… Да, и аз.

— А какво е това „въпреки“?

— Понякога си мисля, че е глупав, но го обичам.

— А баща ти?

— Обожавам го.

— А той обича брат ти повече.

— Не зная.

— Казваш, че искаш да върнеш на баща си изгубените пари. Защо?

Очите на Кейл обикновено бяха присвити и предпазливи, но сега така се разшириха, сякаш поглъщат Уил и виждат през него, Кейл се бе слял като никога със собствената си душа.

— Баща ми е добър — каза той. — Искам да сторя това за него, защото аз не съм добър.

— Ще станеш ли добър, ако го сториш?

— Не — рече Кейл, — мислите ми са лоши.

Досега Уил не бе виждал човек, който да говори така открито. Тази откровеност почти го смая и той установи, че всъщност голата истина прави Кейл неуязвим.

— Още един въпрос — каза той, — отговори ми, само ако ти изнася. Мисля, че аз не бих отговорил. Ето какво: да кажем, набавиш тия пари и ги върнеш на баща си. Няма ли да ти мине през ума, че се мъчиш да купиш обичта му?

— Да, сър, ще ми мине. И ще бъде вярно.

— Друго не исках да зная. Това е всичко. — Уил се наведе и обхвана с ръце запотеното си, пулсиращо чело. Не помнеше друг път да е бивал така зашеметен, А у Кейл предпазливо се надигна чувството на победа. Разбираше, че е спечелил, но изопна лице да не се издаде. Уил вдигна глава, свали си очилата и обърса влагата. — Да излезем — предложи той, — да се поразходим с автомобила.

Сега Уил караше един огромен „Уинтън“ с дълго като ковчег торпедо, в чиито вътрешности се задъхваше мощно дихание. Пое на юг от Кинг Сити по междуселския път — наоколо пролетта сбираше сили, пред тях летяха полски чучулиги и сипеха песните си от оградните мрежи. На запад, със заснежена глава, се издигаше Пико Бланко, а редиците евкалипти в долината, които я пресичаха, за да я пазят от ветровете, вече сребрееха с новите си листа. Като стигна отклонението, водещо към входа на Трасковия имот, Уил отби встрани и спря. Откакто „Уинтънът“ се изниза от Кинг Сити, той не бе обелил дума. Огромният мотор пърпореше на празни обороти с едва чут шепот. Гледайки право напред, Уил се обади:

— Кейл, искаш ли да ми станеш съдружник?

— Да, сър.

— Само че аз не искам съдружник без капитал. Мога да ти заема една сума, но това е свързано само с главоболия.

— Мога да намеря пари — каза Кейл.

— Колко?

— Пет хиляди долара.

— Ти? Не ми се вярва. — Кейл замълча. — Вярвам ти — рече Уил. — На заем ли?

— Да, сър.

— С каква лихва?

— С никаква.

— И таз хубава! Кой ще ти ги даде?

— Няма да ви кажа, сър.

Уил поклати глава и се засмя. Това му бе доставило пълно удоволствие.

— Може и да съм дурак, но ти вярвам. А не съм дурак.

— Форсира мотора и отново го остави на празни обороти.

— Искам да ме слушаш внимателно. Вестници четеш ли?

— Да, сър.

— Всеки момент ще се намесим във войната.

— Така изглежда.

— Е, добре, мнозина мислят същото. Хубаво. А знаеш ли каква е в момента цената на фасула? Тоест за колко можеш да продадеш сто чувала в Салинас?

— Не съм сигурен. Май беше между шест и седем цента на килограм.

— Тогава защо казваш, че не си сигурен? Откъде знаеш цените?

— Нали имах намерение да си издействам от татко да обработвам ранчото.

— Ясно. Само че ти не искаш да го обработваш. Не си толкова загубен. Изполичарят на баща ти се казва Рантани, италиански швейцарец, добър земеделец. Обработва приблизително петстотин акра. Ако му гарантираме по десет цента на килограм и му дадем в заем посадъчния материал, той ще засее фасул. Така би направил всеки от околните фермери. Можем да сключим договори за пет хиляди акра фасул.

— И какво ще го правим този десетцентов фасул, щом на пазара върви за шест? — попита Кейл. — Или… аха! Да, но каква е сигурността?

— Съдружници ли сме? — попита Уил.

— Да, сър.

— Ще кажеш „Да, Уил.“

— Да, Уил.

— Кога можеш да получиш тия пет хиляди?

— До сряда.

— Дай си ръката! — Едрият мъж и хилавото мургаво момче тържествено стиснаха ръце. Без да изпуска ръката на Кейл, Уил продължи: — Сега вече сме съдружници. Аз имам връзка с агенцията за доставки в Англия. А в снабдителния корпус имам приятел. И се хващам на бас, че ще можем да продадем всичкия зрял фасул, който можем да набавим, за по двайсет цента килограма, ако не и за повече.

— Кога ще стане продажбата?

— Продажбата ще стане още преди да сме подписали всякакъв договор. Искаш ли сега да отидеш до ранчото и да си поговориш с Рантани?

— Да, сър — каза Кейл.

Уил превключи и грамадният зелен автомобил се впусна по страничния път.

1

Една война винаги се води от други. Ние в Салинас си знаехме, че Съединените щати са най-голямата и най-могъща държава на света. Всеки американец е стрелец по рождение, а в сражението струва колкото десет или двайсет чужденци.

Експедицията на Пършинг в Мексико след Виля41 за известно време разпердушини един от нашите митове. Ние наистина бяхме вярвали, че мексиканците не могат да стрелят в целта и че освен това са мързеливи и глупави. Когато нашата собствена кавалерийска дивизия се завърна сломена от границата, стана ясно, че в тия приказки няма нищо вярно. Дявол да го вземе, мексиканците били добри стрелци! А конницата на Виля била по-бърза и по-издръжлива от нашите градски момчета. Обучението от две вечери в месеца не могло да ги направи по-опитни. И на последно място, мексиканците, изглежда, надхитрили стария хитрец Пършинг и му устроили много повече засади. А когато пък към мексиканците се присъедини техният съюзник, дизентерията, и Господ не можа да ни помогне. Някои от нашите момчета не се оправиха след това с години.

Кой знае защо, но не виждахме никаква връзка между германците и мексиканците. И отново се върнахме към митовете си. Един американец струваше колкото двайсетима германци. И щом това се приемеше за вярно, оставаше само да бъдем малко по-строги и кайзерът веднага ще си плюе на петите. Смятахме, че той няма да посмее да ни попречи на търговията, но той посмя. Вярвахме, че ще си стои мирно и няма да потопява нашите кораби, но той почна да ги потопява. Глупаво от негова страна, но той го направи и тогава не оставаше нищо, освен да се бием с него.

Войната, поне в началото, се отнася до другите. Ние — аз, нашето семейство и приятелите — се виждахме насядали по страничните трибуни и това бе наистина вълнуващо. И тъкмо понеже войната винаги се отнася до другите, не по-малко вярно е, че винаги загива някой друг. Богородице, и това се оказа лъжа! Започнаха да се промъкват зловещи телеграми — тъжно, но ставаше дума за нашите братя. Уж бяхме тук, на повече от шест хиляди мили разстояние от бесовете и шумотевицата, но това не ни спаси.

И тогава забавлението свърши. Младите Красавици на Свободата маршируваха с бели шапки и униформи от бял шаяк. Чичо ни преписваше своята реч по случай Четвърти юли и си помагаше с нея да продаде повече военни облигации. Ние в училище се обличахме в маслиненосиво, налагахме войнишки шапки, а учителят по физика ни запознаваше с оръжейния наръчник. И, о, ужас! Марти Хопс убит, синът на Бърджис, дето живееха срещу нас, хубавецът, в когото сестричката ни беше влюбена от тригодишна възраст. Разкъсан на парчета! И тия разпуснати, влачещи нозе момчета с куфарчета и разхлабени стави, които се точеха в тромав строй по главната улица към гарата на Южната тихоокеанска железница! Приличаха на овце, а пред тях пристъпваше салинаският духов оркестър, засвирил „Да живее звездното знаме“. От двете им страни вървяха техните семейства и плачеха, а музиката звучеше като на погребение. Мобилизираните не поглеждаха майките си. Не смееха. Никога не бяхме мислили, че може да ни сполети война.

В Салинас започнаха да се появяват хора, които шептяха по кръчми и кафенета — разполагали с лични сведения от еди кой си войник. Оказваше се, че не знаем каква е истината. Нашите момчета заминавали за фронта без оръжие. Транспортните кораби бивали потапяни, а властта криела това от нас. Немската армия била къде-къде по-опитна, нашите шансове били никакви. Кайзерът бил голям умник. Готвел се да нахлуе и в Америка. Ще ни го съобщи ли обаче Уилсън? Няма да го съобщи. Обикновено се оказваше, че тия разкапани дърдорковци са същите, които разправяха, че в една битка американецът струва колкото двайсетима германци. Същите.

На малки групи из страната се движеха англичани с чуждоземните си униформи (които изглеждаха красиви) и купуваха всичко, което може да се пренася, плащаха си и плащаха твърде добре. Редица от тези английски търговци бяха осакатени, но въпреки това продължаваха да си носят униформите. Между многото неща купуваха и фасул, тъй като фасулът лесно се пренася и не се разваля, а и човек може дяволски добре да си живее само на един фасул. Вървеше по четирийсет и един цент килограма и трудно се намираше. Фермерите вече съжаляваха, загдето само преди половин година бяха подписали договори да си продават фасула срещу някакви си въшливи четири цента в повече от тогавашната цена.

Народът, а с него и Долината на Салинас запяха други песни. В началото пеехме как ще направим остров Хелголанд на пух и прах, как ще обесим кайзера, ще настъпим в крак и ще оправим бъркотията, забъркана от ония мръсни чужденци. След това изведнъж запяхме „На войната, край река от кърви, санитарките са първи — те са розите от Ничия земя“, запяхме „Ало, централа, свържи ме с Небето, че татко е там“, запяхме „Щом угасне светлината, коленичи дъщерята и на Господа се моли: «Боже, татко запази!»“ Имам чувството, че бяхме заприличали на здраво, ала неопитно момченце, на което още при първото спречкване му смачкват нослето и после страшно го боли. Затова копнеехме всичко да свърши по-скоро.

1

Веднъж към края на лятото Ли се върна у дома с голямата пазарска кошница. Тъй като живееше в Салинас, той бе станал по отношение на облеклото си истински американски консерватор. Излезеше ли от къщи, неизменно навличаше черно палто. Носеше бели ризи с високи колосани яки и харесваше тесните черни папийонки на ластик, каквито едно време бяха отличителният белег на сенаторите от Юга. Слагаше си черни тумбести шапки с права периферия, които никога не смачкваше, сякаш все още си оставяше място за усуканата на кок плитка. Безупречен беше Ли. По едно време Адам направи забележка за сдържаната елегантност на облеклото му, при което Ли му се ухили: „Това е задължително. Човек трябва да е много богат, за да ходи зле облечен като тебе. Бедните са длъжни да се обличат добре.“ Адам бе избухнал: „Бедните! Както е тръгнало, скоро ще почнем да взимаме на заем от тебе!“ — „Възможно е“ — бе отговорил Ли.

Този следобед, като остави тежката кошница на пода, Ли рече:

— Ще се помъча да сготвя супа от зимни пъпеши. Китайска кухня. Братовчед ми от китайския квартал ми обясни как. Занимава се с амбулантна търговия и хазарт.

— Смятах, че нямаш никакви роднини — каза Адам.

— Всички китайци са роднини, а тия, дето се наричат Ли, са си най-близки. Моят братовчед се беше набъркал в пушалните за опиум и неотдавна му се наложи да се крие по здравословни съображения, та тогава се научил да готви. Отрязваш на пъпеша един капак отгоре, слагаш го в голяма тенджера и вътре нареждаш една цяла кокошка, гъби, кестени, праз лук и една щипка джинджифил. После затваряш пъпеша и го вариш на бавен огън, ако може, и два дни. Сигурно е вкусно.

Адам се беше излегнал на креслото си с длани зад тила и се усмихваше към тавана.

— Добре, Ли, добре.

— Ти дори не ме чу — рече Ли. Адам се изправи.

— Човек си мисли, че познава собствените си деца, а изведнъж се оказва, че нищо не знае.

Ли се усмихна:

— Да не би да ти е убягнала някоя подробност от живота им?

— По една случайност го разбрах — засмя се Адам. — виждах, че Арон това лято много-много не се задържаше вкъщи, но си мислех, че ходи да играе.

— Да играе! Той не е играл от години.

— Добре де, каквото и да е! — продължи Адам. — Днес се видях с мистър Килкъни, нали го знаеш, от училището. Надявал се, че знам всичко. Знаеш ли с какво се е занимавало това момче?

— Не — каза Ли.

— Минал е целия учебен материал за идната година. Ще се яви на изпити за колежа и ще спести цяла година, Килкъни е уверен, че ще се справи. Какво ще кажеш, а?

— Забележително — отвърна Ли. — И защо всичко това?

— Как защо, да спечели една година!

— За какво му е дотрябвала?

— Как за какво бе, Ли? Просто е амбициозен. Не го ли разбираш?

— Не — каза Ли, — и никога не бих могъл.

— И дума да не спомене — рече Адам. — Интересно дали брат му знае.

— Според мен Арон иска да ни изненада. Не трябва с нищо да се изпуснем, докато не ни каже.

— Мисля, че си прав. Знаеш ли какво, Ли? Гордея се с него, страшно се гордея. И се чувствам спокоен. Да можеше и Кейл да има някакви амбиции…

— Може би и той има — прекъсна го Ли. — Някаква своя особена тайна.

— Може би. И той напоследък се губи, Бог знае къде ходи. Не мислиш ли, че не е хубаво да се откъсва много от дома?

— Кейл се мъчи да намери себе си — рече Ли. — Но според мен в неговата криеница няма нищо необикновено. Има хора, които цял живот си остават деца, безнадеждни деца.

— Помисли само — каза Адам, — да премине с цяла година напред! Когато ни го съобщи, ще трябва да му направим някакъв подарък.

— Златен часовник — подхвърли Ли.

— Правилно — съгласи се Адам. — Ще купя и ще дам да го гравират, да е готов. Какъв да бъде надписът?

— Ювелирът ще ти каже — рече Ли. — След два дни извади кокошката, очисти я от костите и върни месото вътре.

— Каква кокошка?

— В супата от зимен пъпеш.

— Имаме ли достатъчно пари да го пратим в колежа?

— Ако сме разумни и ако вкусовете му не са скъпи.

— Не ми се вярва — каза Адам.

— И аз си мислех така за своите вкусове, но какво? — И Ли погледна с възхищение ръкава на палтото си.

2

Енорийският дом на епископалната църква „Свети Павел“ беше просторен, построен без план. Бил е предназначен за свещеници с многолюдни семейства. Неженен и с непретенциозни вкусове, мистър Ролф затвори по-голямата част от къщата, но когато Арон имаше нужда от място, където да учи, даде му една обширна стая и се зае да му помага в учението. Мистър Ролф се бе привързал към Арон. Харесваше му ангелската хубост на момчето, гладките страни, тесните бедра и дългите му прави крака. Обичаше да седне в стаята и да гледа лицето на Арон как се напряга от усилие. Той разбираше защо Арон не може да работи у дома си, където атмосферата не беше подходяща за усърдна и чиста мисъл. Мистър Ролф съзнаваше, че Арон е негово изделие, неговият духовен син и неговият принос за църквата. Постара се да го насочи към безбрачие и схващаше, че го води в тихи води.

Водеха продължителни, откровени, интимни разговори.

— Зная, че ме критикуват — каза веднъж мистър Ролф. — Но така се е случило, че вярвам, за разлика от някои хора, в една по-висша църква. Никой не може да ме убеди, че изповедта не е също толкова съдържателно тайнство, както и причастието. Помни ми думата, аз ще я възстановя, но постепенно и предпазливо.

— Като се сдобия с църква, и аз така ще сторя.

— Изисква се огромен такт — рече мистър Ролф.

— Бих искал — почна Арон, — как да кажа… много бих искал и в нашата църква да имаме нещо подобно на августинските или францисканските ордени и манастири — да има място, където да се оттегли човек. Понякога се чувствам омърсен. Искам да се махна от мръсотията и да се пречистя.

— Зная как се чувстваш — с искреност каза мистър Ролф, — но в това не мога да се съглася с теб. Не може и да ми хрумне, че нашият повелител Исус би пожелал неговите служители да се оттеглят от службата си на хората. Спомни си как настояваше той да проповядваме Светото писание, да подпомагаме недъгавите и нищите, дори да слезем в калта, за да измъкваме грешниците от тинята. Неговият пример трябва вечно и неотлъчно да ни води. — Очите му почнаха да изпускат светлина и гласът му доби онази гърленост, с която звучеше на проповед: — Навярно не би трябвало да ти казвам това. Надявам се, няма да заподозреш у мен гордост, че го споделям с тебе. Но в него има нещо велико. От около пет седмици насам една жена редовно посещава вечерната служба. Мисля, че ти не би могъл да я забележиш от хоровата ниша. Сяда винаги на последния ред от лявата страна… всъщност да, можеш да я видиш. Пада се малко така, под ъгъл. Да, вижда се. Винаги е забулена и си тръгва, преди да съм се показал след последния химн.

— Коя е тя? — попита Арон.

— Който се интересува, научава. Направих съвършено дискретни проучвания — никога не би се досетил. Тя е… как да се изразя… собственицата на един дом с лоша слава.

— Тук в Салинас?

— Тук в Салинас! — Мистър Ролф се приведе. — Арон, аз разбирам твоето отвращение. Но трябва да се издигнем над него. Да не забравяме Спасителя и Мария Магдалена! Без никаква гордост ти казвам, че с радост бих й подал ръка.

— Какво търси тук?

— Може би онова, което ние предлагаме — спасение. Ще се иска огромен такт. Просто виждам как ще стане. И помни ми думата: тези хора са плахи. Един ден на вратата ми ще се почука и тя ще ме помоли да я пусна. Моля се, Арон, в този миг да бъда търпелив и мъдър. Трябва да ми повярваш — когато стане това, когато една заблудена душа подири светлината, от това за духовника няма по-висша и по-лъчезарна радост. Ето за какво сме ние, Арон. Ето за какво сме. — Мистър Ролф се помъчи да успокои дъха си. — Само се моля Богу да не пропадна — каза той.

3

Адам Траск разсъждаваше за войната с понятията от похода срещу индианците, за който и без това смътно си спомняше. От такава обща и продължителна война никой нямаше никаква представа. Ли се зачете в историята на Европа, дано от нишките на миналото успее да сплете тъканта на бъдещето.

Лайза Хамилтън почина с вечната си усмивчица на лицето, а когато руменината се отдръпна от страните й, видяха, че скулите й са поразително високо разположени.

Адам чакаше с нетърпение Арон да донесе вест за своите изпити. Часовникът от масивно злато стоеше под носните му кърпи в горното чекмедже на скрина, курдисваше го редовно и сверяваше точността му по своя часовник. Нарежданията за Ли бяха ясни: вечерта в деня на новината той ще опече пуйка и пудинг.

— Нали ще направим празненство? — каза той на Ли. — Какво ще кажеш и за шампанско?

— Прекрасно — рече Ли. — Чел ли си някога фон Клаузевиц42?

— Кой е той?

— Не особено забавно четиво — каза Ли. — Та, казваш, една бутилка шампанско?

— Достатъчно е. Знаеш, само да се чукнем. За едно празненство стига. — На Адам дори не му минаваше мисълта, че Арон може да бъде скъсан на изпитите.

Един следобед Арон се върна и попита Ли:

— Къде е баща ми?

— Бръсне се.

— Не ме чакайте за вечеря — каза Арон.

В банята застана зад баща си и заговори на сапунисаното лице в огледалото:

— Мистър Ролф ме е поканил на вечеря в енорията.

Адам обърса бръснача си в сгънато късче тоалетна хартия и отвърна:

— Чудесно.

— Мога ли да се окъпя?

— Излизам след минутка — рече Адам.

Арон мина през всекидневната, каза довиждане и излезе. Адам и Кейл го проследиха с поглед.

— Пипал ми е одеколона — каза Кейл. — Още мирише.

— Сигурно е официална вечеря — подхвърли Адам.

— Не го обвинявам, че иска да празнува. Доста труд хвърли.

— Да празнува ли?

— Изпитите. Не ти ли каза? Взе ги.

— А, да, изпитите — рече Адам. — Да, каза ми. Това се казва работа! Гордея се с него. Мисля да му подаря златен часовник.

— Не ти е казал, така ли? — рязко попита Кейл.

— Как! Каза ми, разбира се. Тази сутрин ми каза.

— Сутринта той още не знаеше — рече Кейл, стана и излезе.

Пое забързан в сгъстяващата се вечер по Централния булевард, покрай парка, покрай складовете на Джексън Смарт, почти до мястото, където уличните лампи свършваха и улицата се превръщаше в селски път — там отби встрани, за да заобиколи фермата на Толот.

В десет часа Ли тръгна за пощата да пусне едно писмо и свари Кейл да седи на долното стъпало на верандата.

— Какво става с тебе? — попита го той.

— Бях на разходка.

— Какво става с Арон?

— Не знам.

— Май нещо е кисел. Искаш ли да дойдеш с мен до пощата?

— Не.

— Защо си седнал тук?

— Ще го пребия!

— Недей — каза Ли.

— Защо?

— Защото мисля, че няма да можеш. Той ще те заколи.

— Изглежда, си прав — каза Кейл. — Неговата верица!

— Дръж си езика!

Кейл се засмя.

— Хайде, ще дойда с тебе.

— Чел ли си някога фон Клаузевиц?

— Дори не съм го чувал.

Когато Арон се прибра, на най-долното стъпала на входната веранда го чакаше Ли.

— Спасих те от бой — рече той. — Седни тука!

— Лягам си.

— Сядай! Трябва да поговорим. Защо не каза на баща си, че си взел изпитите?

— Нямаше да ме разбере.

— Имаш буболечки в задника си!

— Не обичам такъв език.

— Защо, мислиш, си служа с него? Аз случайно да не съм профан? Арон, баща ти живееше само с това.

— А отде е знаел?

— Ти беше длъжен сам да му кажеш.

— Това не ти влиза в работа.

— Искам сега, като влезеш, да го събудиш, ако спи, но мисля, че не спи. Искам да му кажеш.

— Няма.

— Арон — тихо почна Ли, — случвало ли ти се е някога да се биеш с дребосък, дето ти стига до половината?

— Какво искаш да кажеш?

— Че това е едно от най-неразбираемите неща на света. Такъв, дето няма да миряса, и накрая ще се видиш принуден да го праснеш, а това е още по-лошо. Тогава наистина вече всички ще те гледат накриво.

— За какво говориш?

— Ако не направиш това, което ти казвам, ще трябва да те набия. Не е ли смешно? — Арон се помъчи да мине покрай него, но Ли се изправи на пътя му, така непохватно стиснал юмручета, в такава глупава стойка, че го досмеша и той се засмя.

— Не знам как да го направя — каза той, — но все пак ще се опитам.

Арон отстъпи раздразнено. И когато най-сетне отново приседна на стъпалото, Ли въздъхна дълбоко.

— Благодари се на Бога, че ти се размина. Отвратително щеше да бъде. Слушай, Арон, не можеш ли да ми кажеш какво става с тебе? По-рано винаги си ми казвал.

Арон изведнъж се предаде.

— Искам да се махна от този мръсен град! — рече той.

— Как ще е мръсен? Като всички останали.

— Не ми е тук мястото. Изобщо да не бяхме идвали! Не мога да разбера какво ми е. Искам да се махна! — Гласът му премина в стенание.

Ли прихвана широките му рамене да го утеши.

— Още растеш, може от това да е — кротко му рече той. — Понякога си мисля, че светът ни поставя в такъв период на най-тежки изпитания, тогава се обръщаме навътре и като се видим, ужасяваме се. Но и това не е най-лошото. Решаваме, че всички са надникнали в нас. В такъв момент мръсотията е адски мръсна, а чистотата ни се струва снежнобяла. Ще ти мине, Арон. Малко почакай и ще видиш, ще мине. От това не ти става по-леко, защото не ми вярваш, но повече не мога да сторя за тебе. Опитай се да повярваш, че нещата не са нито толкова добри, нито толкова лоши, колкото ти изглеждат. Да, мога да ти помогна. Върви да лягаш сега, а утре стани рано и кажи на баща си за изпитите. И по-вълнуващо! Той е още по-самотен от вас, защото си няма красиво бъдеще, за което да мечтае. „Претегляй нещата“, казваше Сам Хамилтън. Прави се, че всичко е истина, и то може и да стане. Претегляй нещата! Направи го. А сега лягай. Аз ще трябва да опека пудинг за закуска. И, Арон, виж на възглавницата си — баща ти е оставил подарък.

1

Едва след като Арон замина за колежа, Абра действително успя да опознае семейството му. Двамата с Арон се бяха оградили вътре в себе си. А когато Арон замина, тя се привърза към другите Траскови. Установи, че вярва на Адам повече и обича Ли повече от баща си. Само дето не можеше да се реши как да приеме Кейл. Той я смущаваше — понякога предизвикваше у нея гняв, друг път болка или любопитство. Струваше й се, че е в постоянно съперничество с нея. Не можеше да реши допада ли му, или не, и затова не го обичаше. При посещенията си в дома на Траск изпитваше облекчение, когато Кейл го нямаше там, за да я оглежда потайно, да я претегля, преценява и осъжда, а хване ли го тя, бързо да отмества поглед.

Абра бе станала вече наперена и здрава жена с приятно оформена гръд, развита и готова да получи своето тайнство, чакаща го. Свикна да отива у Траскови след училище, да сяда с Ли и да му чете откъси от всекидневните писма на Арон.

В Станфорд Арон се чувстваше самотен. Писмата му бяха пропити с усамотения копнеж по неговото момиче. Когато бяха заедно, всичко изглеждаше някак всекидневно, но сега, от университета на деветдесет мили, той изповядваше страстната си любов, напълно откъснат от живота около себе си. Учеше, ядеше, спеше и пишеше писма до Абра и в това се състоеше целият му живот.

В следобедните часове Абра седеше в кухнята с Ли и му помагаше да ниже зелен фасул или да рони грах. Понякога приготовляваше пухкав маслен сладкиш и често, вместо да се прибере при родителите си, оставаше и на вечеря. Нямаше въпрос, по който да не може да разисква с Ли. И малкото неща, за които разговаряше с майка си и баща си, постепенно изтъняваха, избледняваха, ставаха измъчени и дори неистински. С Ли беше съвършено друго. Абра искаше да споделя с него само истински неща дори когато не бе напълно сигурна кое по-точно е истинско.

Леко усмихнат, Ли я слушаше, а чевръстите му крехки ръце шеметно вършеха работата си, сякаш водят свой, независим живот, Абра не съзнаваше, че говори изключително за себе си. Понякога, докато тя говореше, умът на Ли се понасяше някъде навън като бездомно куче, сетне се връщаше, а Ли току ще кимне от време на време и ще издаде полугласно хъмкане. Абра му се нравеше, долавяше у нея сила, доброта и топлина. Чертите й притежаваха онази груба мускулна здравина, която след време се превръща или в грозота, или в изключителна хубост. Разсъждавайки по време на нейните излияния, Ли си мислеше за гладките закръглени лица на кантонците, хората от неговата раса. Макар и хилави, те имаха лица като месечини. Би трябвало тъкмо този тип да му допада, тъй като красотата обикновено се определя по наше подобие. Но той не го харесваше. Сетеше ли се за китайската красота, в мисълта му изведнъж се появяваха кръвожадните ликове на манджурците, нагли и непроницаеми лица на хора, свикнали по наследство да бъдат властни.

— Може би така е било открай време — казваше тя, — не зная. Той никога не ми е говорил нашироко за баща си. Чак след като мистър Траск… с марулите де… чак тогава Арон много се ядоса.

— Защо? — попита Ли.

— Защото хората му се подиграваха.

Съзнанието на Ли подскочи назад във времето.

— Да се подиграват на Арон? Защо на него? Той не е имал нищо общо.

— Да, но той така го чувстваше. Искаш ли да знаеш какво мисля аз?

— Разбира се — каза Ли.

— Размишлявах, макар още да не съм напълно сигурна, но ми се струва, че той вечно се е чувствал някак осакатен, нещо като недовършен, защото е нямал майка.

Очите на Ли се разшириха, а след това се сведоха отново. Той кимна.

— Разбирам те. А смяташ ли, че и с Кейл е същото?

— Не.

— Тогава защо само Арон?

— Как да ти кажа, още не ми е ясно. Навярно едни хора изпитват по-големи нужди от другите или ненавиждат по-силно. Баща ми например ненавижда ряпа. Откакто го помня. И то без никаква причина. Репите просто го вбесяват, ама наистина го вбесяват. Ето на, веднъж майка ми приготви от злоба цял кастрон стъргана ряпа със сирене и пипер, та чак почерня от пипер. Татко изяде половин чиния и едва тогаз попита какво е това, Като му рече мама, че е ряпа, той хвърли чинията на пода, скочи и излезе. И както ми се струва, още не й е простил.

Ли се захили.

— Можел е да й прости, защото му е обадила, че е ряпа. Но представяш ли си, Абра, да я беше попитал и тя да му каже, че е нещо друго? Щеше да му хареса, да излапа още една чиния и чак след това да го познае. Тогава би могъл и да я утрепе.

— Положително. Но така или иначе, аз мисля, че Арон е имал по-голяма нужда от майка, отколкото Кейл. И според мен винаги е обвинявал баща си.

— Защо?

— Знам ли? Така си мисля.

— Ти нали се оправяш в нашата къща?

— Не трябва ли?

— Напротив.

— Да приготвя ли от онзи сладкиш?

— Днес няма нужда. Още не сме изяли предишния.

— Тогава какво да направя?

— Можеш да поръсиш телешкото с брашно. Ще останеш ли да хапнеш с нас?

— Благодаря, но не мога. Ще ходя на рожден ден. Ти смяташ ли, че той ще стане свещеник?

— Как мога да знам? — рече Ли. — Може да е само някакво хрумване.

— Дано не стане! — каза Абра и затвори уста, изненадана, че е изрекла подобно нещо.

Ли се надигна, измъкна дъската за рязане, сложи месото върху нея, а отстрани — ситото за брашно.

— Използвай опакото на ножа — посъветва я той.

— Знам — каза тя, надявайки се, че той не е чул предишните й думи.

Но Ли попита:

— Защо не искаш да стане свещеник?

— Не мога всичко да ти разправя.

— Можеш да разправяш каквото си искаш. Няма защо да ми обясняваш.

Върна се на стола си, а Абра поръси месото със ситото и го заудря с тъпото на един голям нож. Туп-туп — „Не бива да говоря така“ — туп-туп! Ли се обърна на другата страна, за да я остави да се успокои.

— Внушил си е едно и само това преследва — рече тя на висок глас, за да заглуши биенето на пържолата. — Щом като ще е църква, трябва да бъде от висшето духовенство. И разказваше, че монасите не бивало да се женят.

— Но от последното му писмо излиза нещо друго — отбеляза Ли.

— Знам. Но по-рано не беше така. — Ножът застина, а на младото й лице се изрисува болезнена обърканост. — Ли, аз не съм достатъчно добра за него.

— Това пък какво означава?

— Че не съм му интересна. Той всъщност не мисли за мене, а за някаква измислена жена, която е облякъл в моята кожа. Аз не съм такава, не съм като измислената.

— А каква е тя?

— Чиста! — каза Абра. — Безукорно чиста, една пълна чистота без никакво петънце. Аз не съм такава.

— Никой не е такъв — рече Ли.

— Той не ме познава и дори няма желание да ме опознае. На него му трябва онази, белият призрак.

Ли строши един резен сухар.

— Не го ли обичаш? Твърде си млада, но според мен това няма значение.

— Обичам го, разбира се. И ще бъда негова жена. Но ми се ще и той да ме обича. А как ще стане това, след като не ме познава? И не знае нищичко за мене? По едно време си мислех, че ме е разбрал. Но сега вече не съм сигурна дали е било така.

— Може би сега изживява труден период, който е само временен. Ти си умно момиче, прекалено умно. Не е ли доста мъчно да се вживяваш в другата, в оная с твоята кожа?

— Все ме е страх да не види у мен нещо, което липсва на измислената. Току-виж, съм се разгневила или пък му замириша на лошо, или нещо друго. Веднага ще усети.

— Не е сигурно — каза Ли. — Но никак няма да е лесно да бъдеш едновременно и Магдалена, и Богородица. Хората чисто и просто понякога замирисват.

— Ли, аз бих искала… — Тя се приближи до масата.

— Да не ми поръсиш пода с брашно! — рече той. — Какво би искала?

— Нали все размишлявам. Мисля си, че след като не е имал майка, Арон я е накичил с най-хубавите работи, които могат да му дойдат в ума.

— Възможно е. И ти смяташ, че е пренесъл всичко върху тебе. — Тя се вгледа в него, а пръстите й се движеха едва-едва по острието на ножа. — И ти се иска да измислиш как да го пренесеш обратно върху нея.

— Да.

— Ами ако тогава му станеш несимпатична?

— Предпочитам да опитам — рече тя. — Искам аз да си бъда аз.

— Не познавам друг човек, който така да се набърква в чуждите работи като мене — каза Ли. — И освен това не съм от тия, дето имат готов отговор за всяко нещо. Имаш ли намерение да очукаш това месо, или да се заема аз?

Абра продължи да удря с ножа.

— Смешно ли е според тебе, дето приемам всичко толкова надълбоко, след като още не съм завършила гимназия? — попита го тя.

— Не виждам как би могло да бъде другояче — каза Ли. — Смехът идва по-късно, като поникването на мъдреците, а в бясната надпревара със смъртта смехът над самите нас идва последен, макар понякога и не навреме.

Очукването на месото се ускори, стана неспокойно и неравномерно. Ли подреди няколко бобови шушулки на масата и те образуваха черта, ъгъл и окръжност. Чукането спря.

— Жива ли е мисис Траск?

Показалецът на Ли увисна за миг над масата, сетне бавно се спусна и превърна О-то в Q. Ясно му беше, че тя го наблюдава. Дори долавяше, че задавайки този въпрос, лицето й е изразявало панически страх. Мислите му се замятаха като плъх, попаднал в капан. Въздъхна и мислено махна с ръка. Извърна се полека, погледна я и установи, че предположението му е било вярно.

— Толкова сме разговаряли — беззвучно поде той, — но не си спомням някога да сме говорили за мене — стеснително се усмихна. — Абра, нека да ти кажа нещо за себе си. Аз съм слуга. Стар съм. И съм китаец. Знаеш и трите неща. Уморен съм и съм страхлив.

— Не си…

— Мълчи сега — рече той. — Аз съм много страхлив. И за нищо на света не бих си напъхал носа в чужди истории.

— Какво искаш да кажеш?

— Абра, има ли нещо друго освен репите, което баща ти ненавижда?

Изразът й показваше упорство.

— Попитах те нещо.

— Не съм чул — тихо каза той и поверително добави: — Не си ми задавала никакъв въпрос, Абра.

— Сигурно си мислиш, че понеже съм много млада…

— Веднъж — прекъсна я Ли — работех при една трийсет и пет годишна жена, която с успех бе съумяла да не се поддаде нито на житейския опит, нито на познанието, нито дори на красотата. Ако беше шестгодишна, родителите й положително биха се отчаяли. Но на трийсет и пет на нея й беше позволено да разполага както с парите, така и с живота на околните. Не, Абра, възрастта тук не играе никаква роля. И ако имах какво да ти кажа, щях да ти го кажа.

Абра се усмихна.

— Аз съм умна — рече тя. — Не трябва ли?

— Бог да ми е на помощ, не! — възпротиви се Ли.

— Значи не ми даваш да се помъча и да го открия сама?

— Мене ми е все едно какво ще правиш, стига аз да нямам нищо общо. Според мен колкото и слабости и отрицателни страни да има у един добър човек, той притежава толкова грехове, колкото може да носи. Имам от тях достатъчно, за да не ми дават мира. Може би в сравнение с някои други греховете ми не са от най-изисканите, но усещам, че с повече не бих се справил. Прости ми.

Абра се пресегна над масата и докосна ръката му с брашнените си пръсти. Жълтеникавата му кожа бе изопната и гладка като стъкло. Той наведе очи към белите следи от пръстите й.

— Баща ми е искал да има момче — каза Абра. — Допускам, че освен репите той ненавижда и момичетата. И на всеки срещнат разправя как е измислил шантавото ми име. „Макар да чаках друга, Абра навести ме.“

— Ти си чудесно момиче — усмихна й се Ли. — Утре ще купя репи и ще те поканя на вечеря.

— Жива ли е тя? — тихо попита Абра.

— Да — отвърна Ли.

Предната врата се тръшна и в кухнята влезе Кейл.

— Здравей, Абра. Ли, вкъщи ли е татко?

— Още го няма. За какво си се захилил такъв?

Кейл му подаде един чек.

— Дръж. Това е за тебе.

Ли погледна чека.

— Бях ти казал, че лихва не искам — каза той.

— Така е по-добре. Може пак да ти ги поискам.

— Няма ли да ми кажеш откъде си ги взел?

— Не, още не. Дошла ми е страхотна идея… — Очите му стрелнаха Абра.

— Трябва да си тръгвам — каза тя.

— Можем и нея да включим — каза Кейл. — Решил съм да го направим в Деня на благодарността43, Абра сигурно ще е тук и Арон ще си дойде.

— Какво искаш да направиш? — попита тя.

— Един подарък за баща ми.

— Какъв? — отново попита тя.

— Не казвам. Тогава ще разбереш.

— Ли знае ли?

— Да, но и той няма да издаде.

— Струва ми се, никога не съм те виждала толкова развеселен — рече Абра. — Като си помисля, май изобщо не съм те виждала весел. — Откри, че отношението й към него започваше да се стопля.

След като Абра си отиде, Кейл седна.

— Не знам кога да му го дам — каза той. — Преди вечеря или след вечеря.

— След — рече Ли. — Наистина ли имаш пари?

— Петнайсет хиляди.

— Честно?

— Съмняваш се дали не съм ги откраднал?

— Да.

— Честно. Нали помниш, за Арон взехме шампанско. И сега ще вземем. И… да, ще украсим цялата трапезария. Може и Абра да ни помогне.

— Действително ли мислиш, че на баща ти му трябват пари?

— А защо не?

— Дано си прав — каза Ли. — Как върви учението?

— Не много добре. Но след Деня на благодарността ще наваксам.

2

На другия ден след последния час Абра се затича да настигне Кейл.

— Здравей, Абра — подвикна той. — Правиш много хубави сладкиши.

— Последният стана малко сух. Трябва да е пухкав.

— Ли направо е пощурял за тебе. Какво си му направила?

— Много го обичам — каза тя и веднага добави: — Искам нещо да те питам, Кейл.

— Да?

— Какво става с Арон?

— Какво по-точно?

— Изглежда, мисли само за себе си.

— Според мен това не е ново. Да не сте се скарали?

— Не. Бях готова да се скараме, когато му хрумна да се посвети на църквата и да си остане неженен, но той се измъкна.

— Да не се ожени за тебе? Не мога да си представя.

— Кейл, той ми пише сега любовни писма, но те не са за мене.

— А за кого са?

— Сякаш ги пише на… себе си.

— Знам за срещата ви под върбата — каза Кейл. Тя не се показа изненадана.

— Наистина ли?

— Сърдита ли си на Арон? — попита той.

— Не, не съм му сърдита. Просто не мога да го намеря. Не мога да го опозная.

— Почакай известно време. Може би изживява нещо.

— Чудно ми е дали ще издържа. Мислиш ли, че през цялото време съм била на погрешен път?

— Отде да знам.

— Кейл, вярно ли е, че излизаш нощем късно и че дори посещаваш… съмнителни домове?

— Да — каза той, — вярно е. Арон ли ти каза?

— Не, не Арон. Добре де, защо ходиш там? — Той продължи да крачи до нея, без да отговори. — Кажи! — настоя тя.

— Теб какво те засяга?

— Защото си лош ли?

— Как ти звучи това?

— И аз не съм добра — рече тя.

— Ти си побъркана — каза Кейл. — Но Арон ще те излекува от всичко.

— Смяташ ли?

— Разбира се — рече Кейл. — Длъжен е.

1

Джо Валери живееше, наблюдавайки и ослушвайки се, и както сам си казваше, без да вири глава. Своята ненавист той бе изградил малко по малко — като се почне с една майка, която го бе зарязала, и с един баща, който ту го налагаше с камшика, ту се лигавеше с него. След това не бе трудно да прехвърли омразата си към учителя, който го държеше строго, към полицая, който го преследваше, и към проповедника, който му четеше лекции. Още преди да застане пред първия съдия в живота си, Джо бе създал у себе си една великолепна система от омраза към целия познат му свят.

Но омразата не може да живее сама. Тя има нужда от любов, която да я възпламенява — нещо като примамка или като подтик. Още в ранна възраст Джо възпита у себе си нежна и покровителствена любов към… Джо. Той утешаваше Джо, ласкаеше го, ценеше го. И за да спаси Джо от враждебния свят, огради го с високи зидове. Постепенно Джо се превърна в доказателство за човешките злини. Ако изпаднеше в беда, то се дължеше на един свят, който крои срещу него злобни съзаклятия. А нахвърлеше ли се Джо против света, това бе отмъщение, което негодяите сами си бяха заслужили, мръсници такива! Джо полагаше всеотдайни грижи за своята любов и си изработи лична система от правила, която би могла да се изрази по следния начин:

1. Никому не вярвай! Мръсниците гледат как да те унищожат.

2. Дръж си устата затворена! Не вири глава!

3. Отваряй си ушите! Ако някой се подхлъзне, дебни го и чакай!

4. Всички са кучи синове и каквото и да направиш, ще гледат да те използват.

5. Към всяко нещо пристъпвай по околен път!

6. Никога и за нещо не вярвай на жена!

7. Винаги обвивай надеждите си в пари! Всеки ще ги пожелае и всеки ще се продаде.

Имаше и други правила, но те бяха допълнителни разработки. Тази система му вършеше работа и тъй като не познаваше друга, Джо нямаше на каква основа да я сравнява с останалите. Знаеше, че е необходимо да си хитър, и затова се смяташе за хитър. Сполучеше ли в нещо, значи е бил хитър; провалеше ли се, значи е имал лош късмет. Не беше натрупал кой знае колко успехи, но я караше с минимум усилия. Кейт го държеше, защото знаеше, че за пари е готов да направи всичко на света, и защото се боеше да не го направи. Към него тя не хранеше никакви илюзии. В нейната област хора като Джо са необходимост.

Когато постъпи на работа при Кейт, Джо потърси слабостите, с които му предстоеше да се сблъска: суетност, сластолюбие, потиснати желания или съвест, алчност, истерия. Той знаеше, че не можеше да ги няма, след като Кейт е жена. Значителна бе обаче изненадата му, когато разбра, че дори и да ги има, той не ще може да ги открие. Тази жена разсъждаваше и постъпваше като мъж, само че по-безмилостно, по-светкавично и по-умно. Джо допусна няколко грешки и Кейт му ги натри в носа. И благодарение на страха си той почна да се възхищава от нея. Когато установи, че за някои неща не може да му се размине, взе да вярва, че за нищо не може да му се размине. Кейт го превърна в роб също тъй, както той бе превръщал жените в свои робини. Хранеше го, обличаше го, заповядваше му и го наказваше.

Щом Джо разбра, че тя е по-умна от него, оттам нататък оставаше само една крачка, за да реши, че тя е по-умна от всички. В неговото съзнание тя притежаваше двете най-велики заложби: беше хитроумна и знаеше кога да сложи спирачка — от това по-хубаво никому не е нужно. С радост вършеше най-долните й поръчения и се страхуваше да не ги изпълни както трябва. „Кейт никога не греши — казваше Джо. — И ако играеш по свирката й, тя няма да те изостави.“ Всичко това минаваше отвъд здравия разум и се превръщаше в навик. Когато помогна за изгонването на Етел от околията, за него това си беше едно от всекидневните задължения. Кейт знаеше какво прави, не е глупава.

2

Налегнеха ли я артритните болки, Кейт спеше зле. Почти усещаше как ставите й се втвърдяват и се връзват на възли. Понякога се мъчеше да мисли за други неща, дори и неприятни, само и само да прогони от съзнанието си болката и деформацията на пръстите си. В отделни случаи се опитваше да си припомни подробности от една стая, която отдавна не бе виждала. Ще се загледа в тавана, ще си представи стълбове от човешки фигури, ще почне да ги наставя един върху друг. Друг път прибягваше до спомените. Възстановяваше си образа на мистър Едуардс, облеклото му и думата, която бе врязана в металните щипки на тирантите му. Не беше й обръщала никога внимание, но знаеше, че там пише „Екселсиор“. Нощем често си мислеше за Фей, припомняше си очите й, косата, тоновете в говора й, как потрепваха ръцете й и как до нокътя на левия си палец имаше подутина, белег от едновремешно порязване. Кейт решаваше да изследва отношението си към Фей. Обичаше ли я, или я мразеше? Съжаляваше ли я? Имаше ли угризения, че е отнела живота й? Кейт искаше да измери собствените си мисли подобно на пиявица, която се движи педомерно. И установи, че към Фей не изпитва никакво чувство. Нито я обичаше, нито я мразеше — нея и спомена за нея. Докато умираше бавно, бе имало случаи, когато нейната шумотевица и воня така разгневяваха Кейт, че й бе идвало час по-скоро да я убие, за да свърши всичко. Припомняше си как бе изглеждала Фей, когато я видя за последен път — положена в пурпурния ковчег, цялата в бяло, с усмивката на погребалното бюро и наплескана с пудра и руж, да скриват пожълтялата й кожа. Някакъв глас зад Кейт бе отбелязал: „От години не е изглеждала по-добре.“ А друг един глас бе отговорил: „Дано и на мен ми се случи същото.“ След това се понесе тих кикот. Първият глас ще е била Етел, а вторият — Трикси. Кейт си спомни и своята полушеговита реакция. „Че какво пък — беше си помислила тя, — мъртвата проститутка е като всички останали.“ Да, първият глас е бил на Етел. Тази Етел, която постоянно се вмъкваше в нощните разсъждения на Кейт, тази глупачка, тази непохватна кучка с душещ нос, тази въшлива дърта торба, която я изпълваше с тръпен страх! Много често Кейт си повтаряше: „Почакай, защо я наричаш въшлива дърта торба? Не е ли, защото допусна грешка? Защо ти трябваше да я изгонваш? Ако ти беше дошъл умът навреме и я беше оставила тук…“

Кейт се питаше къде ли е сега Етел. Ами ако прибегне до някое от тия детективски бюра — поне да разбере къде е отишла? Да, и тогава Етел ще разкаже за оная нощ и ще покаже стъкълцата. И след това вместо един душещите носове ще станат два. Хубаво, но какво може да промени това? Всеки път щом погълне една бира, Етел все някому ще издрънка. Естествено, всеки ще си помисли, че тя е чисто и просто една пияна дърта курва. Докато един детектив… не, не, никакви детективи!

Много часове прекара Кейт с Етел. Дали на съдията му бе хрумнало, че всичко е нагласено — би било много просто. Можеше да не държи толкова на ония сто долара. Това бе очевидно. Ами шерифът? Джо беше казал, че са я оставили оттатък границата, в околия Санта Крус. Какво може да е разказала Етел на помощник-шерифа, който я бе извел от околията? Етел е мързелива като престарял прилеп. Сигурно е останала в Уотсънвил. Там е Пахаро, железопътен възел, след това идва река Пахаро и след моста се озоваваш в Уотсънвил. Място, където непрекъснато сноват десетки железничари — мексиканци, някои дори индуси. Тая простачка Етел може би си е помислила, че ще успее да залъгва стрелочниците. И няма ли да е чудно, ако е решила да остане в Уотсънвил, само на трийсет мили от тука? Тя би могла дори да прескача границата, за да се среща с приятелите си, само да поиска. Навярно понякога идва и в Салинас. Може и в момента да е в Салинас. Едва ли полицията ще си прави труда да я следи. Сигурно няма да е зле, ако прати Джо в Уотсънвил да провери не е ли там. Може да е отишла и в Санта Крус. Джо би могъл и там да провери. Няма да му отнеме много време. Джо може за няколко часа да открие всеки беглец във всеки град. Намереше ли я, все ще могат някак да я върнат обратно. Етел е глупачка. И може би, след като Джо я открие, по-добре ще е, ако Кейт лично отиде при нея. Ще заключи вратата и ще окачи табелката „Моля, не безпокойте“. Отива до Уотсънвил, свършва си работата и се връща. Никакви таксита. Ще вземе автобуса. В нощните рейсове никой никого не забелязва. Хората си изуват обувките, сгъват си палтата под главите и спят. Изведнъж разбра, че ще й бъде страшно да отиде до Уотсънвил. Но какво пък, ще се насили. И ще сложи край на всичките си терзания. Интересно, как не й беше хрумвало досега да прати Джо! Това е най-доброто. Биваше го в някои неща. Горкият негодник, той се мислеше за умен. С такива най-лесно можеш да си играеш. Докато Етел е проста. С нея е по-трудно.

Колкото повече се кривяха ръцете и мозъкът й, толкова повече Кейт почна да разчита на Джо Валери като на свой главен помощник, посредник и изпълнител. От момичетата в дома поначало се боеше — не че не заслужаваха повече недоверие от Джо, а по-скоро защото истеричността им, скрита твърде плитко, можеше по всяко време да избие през съобразителността, да разклати чувството им за самозащита и да прати по дяволите не само тях самите, но и всичко наоколо. Кейт винаги е била в състояние да се справя с тази вечно налична опасност, но сега, когато в ставите й бавно се натрупваше калций и страхът бе почнал бавно да се надига, тя все повече имаше нужда от помощ и трябваше да я търси от Джо. Известно й беше, че мъжете са малко по-здраво защитени от саморазрушението в сравнение с жените, които познаваше. Бе уверена, че може да се облегне на Джо, тъй като в архивите си пазеше едно сведение за някой си Джоузеф Венута, избягал от пътностроителната наказателна бригада на „Сан Куентин“ на четвъртата година, след като е бил осъден за кражба на пет години. Кейт нито веднъж не бе споменавала за това на Джо Валери, но си знаеше, че вземе ли много да знае, то ще окаже усмирително влияние.

Джо й поднасяше закуската всяка сутрин — зелен китайски чай, каймак и препечен хляб. Оставеше ли я на масичката до леглото, докладваше и получаваше нарежданията за деня. Той съзнаваше, че тя все повече разчита на него. И затова, без да бърза и да вдига много шум, преценяваше какви са възможностите изцяло да поеме работата в свои ръце. Случаят може би щеше да му се предостави, ако болестта й достатъчно напредне. Но дълбоко в себе си Джо се боеше от нея.

— Добро утро — поздрави я той една сутрин.

— Няма да се изправям, Джо — каза му тя. — Дай ми чая. Но ще трябва ти да държиш чашата.

— Нещо в ръцете ли?

— Да. Става им по-добре, като се затопля.

— Май не си спала добре.

— Напротив — рече Кейт. — Много добре спах. Взех си някакво ново лекарство. — Джо поднесе чашата до устните й и като духаше да охлажда чая, тя взе да сърба на малки глътки. — Стига — рече тя, недопила чашата и до половина. — Как мина нощта?

— Тъкмо исках да ти кажа — почна Джо. — Снощи пристигна Хик от Кинг Сити. Току-що си продал реколтата. Изкупил и къщата. Остави седемстотин долара, без да броим каквото е дал на момичетата.

— Как му беше цялото име?

— Не зная. Но се надявам, че пак ще дойде.

— Длъжен си да научаваш имената, Джо. Казвала съм ти.

— Беше много предпазлив.

— Още по-наложително да узнаеш името му. Някое от момичетата не го ли препипа?

— Не знам.

— Гледай да разбереш.

Джо бе доловил меката й благоразположеност и се почувства добре.

— Ще разбера — увери я той. — Имам от какво да почна.

Тя го огледа изпитателно и той разбра, че нещо има да става.

— Харесва ли ти тук? — благо го попита тя.

— Разбира се. Тук ми е добре.

— От теб зависи да ти е още по-добре… или по-зле.

— Много ми е добре. — Каза го неубедително и мисълта му се засуети да открие в какво е сбъркал. — Наистина, тук ми е чудесно.

Тя облиза устни със заострения си като стрела език.

— Ние двамата можем да работим в съдружие — рече тя.

— Както поискаш — верноподанически каза той и у него се надигнаха приятни предположения. Но търпеливо изчакваше. Беше й нужно доста време, докато започне. Накрая проговори:

— Джо, не обичам да ме крадат.

— Нищо не съм ти взел.

— Не казвам, че си ти.

— А кой?

— Ще ти кажа, Джо. Спомняш ли си онази дърта крадла, която се наложи да изгоним?

— Искаш да кажеш Етел не знам коя си?

— Да. Именно тя. Отмъкнала ми е нещо. Тогава не разбрах.

— И какво по-точно?

По лицето й плъзна студенина.

— Това не е твоя работа, Джо. Слушай! Ти си умен човек. Къде би отишъл да я търсиш?

Мисълта на Джо заработи светкавично, почивайки не толкова на разума, колкото на опита и на инстинкта.

— Беше доста смачкана. Не е отишла далече. Старите курви никога не отиват далече.

— Умен си. Смяташ ли, че може да е в Уотсънвил?

— Там или може би в Санта Крус. При всички случаи, обзалагам се, че не е по-далеч от Сан Хосе.

Тя погали нежно пръстите си.

— Искаш ли да изкараш пет стотака, Джо?

— Искаш да я намеря ли?

— Да. Просто я намери. Но тя да не знае. И ми дай адреса. Ясно? Само ми кажи къде се намира.

— О’кей — рече Джо. — Изглежда, здравата те е обрала.

— Не ти влиза в работата, Джо.

— Добре, мадам — съгласи се той. — Веднага ли искаш да тръгна?

— Да, Джо. Побързай.

— Може и да не е толкова лесно. Доста време мина.

— Ти си знаеш.

— Следобед ще замина за Уотсънвил.

— Хубаво, Джо. — Тя се замисли. Беше му ясно, че още не е свършила и сега се чуди дали да продължи. Кейт взе решението си: — Джо, направи ли тя нещо по-особено тогава… в съда?

— Ами! Нищо. Каза, че било нагласена работа. Винаги така казват. — И в този миг изникна нещо, което навремето не бе отбелязал. В паметта му се върна гласът на Етел, която бе изрекла: „Господин съдия, трябва да говоря с вас насаме. Имам нещо да ви кажа.“ Помъчи се да прикрие спомена по-надълбоко, за да не се издаде.

— Е? Какво има? — попита Кейт.

Беше закъснял. Мисълта му подири спасение.

— Има нещо — рече той, колкото да печели време. — Мъча се да си спомня.

— Хайде де, спомни си! — Гласът й прозвуча остро и нетърпеливо.

— Ами… — Бе намерил изход. — Чух я, като казваше на полицаите… чакай, какво беше… да, каза защо не я пуснат да замине на юг. Имала, каза, роднини в Сан Луис Обиспо…

— Така ли? — Кейт оживено се наведе към него.

— А полицаите рекоха, че било дяволски далече.

— Хитър си, Джо. Закъде ще заминеш най-напред?

— За Уотсънвил — рече той. — В Сан Луис имам приятел. Ще му звънна по телефона и той ще свърши работата.

— Джо — остро го прекъсна тя, — не искам да се вдига никакъв шум.

— За пет стотака всичко ще стане бързо и тихо — каза Джо. Усещаше се превъзходно, макар че очите й отново бяха станали присвити и изпитателни. Следващите й думи обаче отлепиха стомаха му от гръбнака.

— Джо, без да сменяме темата… Говори ли ти нещо името Венута?

Засили се да отговори, преди да му е пресъхнало гърлото:

— Абсолютно нищо.

— И се връщай колкото може по-скоро — нареди Кейт. — Кажи на Хелън да дойде, тя ще те замества.

3

Джо си стегна куфарчето, отиде на гарата и взе билет за Уотсънвил. На Кастровил, първата гара в северна посока, той слезе, изчака четири часа и се качи на експреса „Дел Монте“, който свързва Сан Франциско с Монтерей, крайна спирка на тукашното отклонение. В Монтерей изкачи стъпалата на хотел „Централ“ и се записа под името Джон Викър. Сетне изяде една пържола при „Татко Ърнст“, купи си бутилка уиски и се прибра в стаята си.

Изу си обувките, съблече сакото и жилетката, свали яката с вратовръзката и се просна на леглото. До пиринчената табла на кревата, върху масата, постави уискито и една чаша. Падащата на лицето му светлина не го смущаваше, той просто не я забеляза. На равни промеждутъци освежаваше мозъка си с половин чаша уиски, след което кръстоса ръце под главата си, кръстоса и глезени, събра мисли, впечатления, предположения, инстинкти и се захвана да ги съпоставя.

Досега бе свършил добра работа и си бе въобразявал, че е успял да я надхитри. Да, но я беше подценил. Как, дявол да го вземе, бе узнала, че полицията го търси? Мина му през ума да се пръждоса в Рино или в Сиатъл — пристанищни градове, а те винаги са за предпочитане. Но тук му хрумна друго: я почакай, дай да размислим! Етел нищо не бе откраднала. Но знае нещо. И Кейт се страхува от Етел. Петстотин долара са доста тлъста сума, за да се открие една скапана уличница. Онова, което Етел бе поискала да каже на съдията, беше, първо на първо, вярно; и второ — Кейт се боеше от това. Ех, да можеше да се възползва от тая история! По дяволите, но не и след като тя му размахва бягството от затвора! Джо нямаше намерение да лежи остатъка с допълнителни наказания. Но да се поразсъждава по въпроса беше безопасно. Да предположим, че заложи тия четири години срещу… е, да кажем, нови десет. Рискован ли е такъв хазарт? Няма какво да се мисли. Тя е знаела много отдавна, но не го е издала. Навярно го е приела като вярно куче.

А може би Етел е пробита карта?

Но чакай, я пак да помислим… Може би е въпрос на късмет. Може би трябва да тегли картата и тогава да реши. Но тя е дяволски отракана. Интересно, ще може ли да играе срещу нея? Но как, ако не й се противопостави?

Джо се надигна и си напълни чашата догоре. Угаси лампата и вдигна щората на прозореца. И като отпиваше уискито, загледа се в стаята от другата страна на вътрешната шахта, където някаква суха дребна женица по пеньоар переше чорапите си в леген. Уискито замънка в ушите му. Изглежда, е въпрос на късмет. Само Господ знае, Джо бе изчаквал достатъчно. Бог му е свидетел, той ненавиждаше тази кучка с остри зъбчета. Не е нужно веднага да взима решение. Отвори тихо прозореца и запрати перодръжката от масата към отсрещния прозорец. И се наслади на последвалата сцена — уплаха и лоши мисли, преди сухата дама да спусне с трясък своята щора.

След третата чаша бутилката се оказа празна. Джо изпита желание да излезе на улицата и да разгледа града. Но своевременно се овладя. Беше си изработил и се придържаше о правилото никога да не излиза от стаята си, когато пие. Така човек никога не се излагаше на неприятности. Неприятностите означаваха полиция, полицията — разследване, а то непременно би довело до една екскурзия през залива до „Сан Куентин“, при което вече не би имало пътностроителна бригада за добро поведение. И прогони мисълта за улицата. За случаи, когато е сам, Джо си бе запазил други забавления, само че не осъзнаваше, че е така. Сега стори същото. Излегна се на пиринчения креват и се върна във времето назад към своето клето и мрачно детство, към своето плачливо и порочно съзряване. Никъде никакъв късмет — той никога не бе изтеглял силната карта. Силните карти се падат все на големите клечки. За няколкото дребни кражби му се размина, но колекцията от джобни ножове? Полицията се изтърси направо у тях и го спипа. И щом името му влезе в тефтерите, вече не го оставиха на мира. Ако някое момче в Дали Сити задигнеше щайга ягоди от някой камион, търсеха него. И в училище не му провървя. Всички бяха против него — и учителите, и директорите. Кой ще ти търпи такава идиотщина? Трябваше да се махне. От спомена за лошия късмет се надигна една топла печал, той опита да я изтласка с други спомени, но очите му се насълзиха и устните му потрепнаха от жалост за самотното изгубено момче, което е бил. Ето го и сега, вижте го, с присъда, печели залъка си в публичен дом, докато другите хора имат и домове, и автомобили. Те са сигурни и щастливи и нощно време щорите им са затворени за Джо. Разплака се тихо и накрая заспа.

На сутринта стана в десет и погълна една чудовищна закуска при „Татко Ърнст“. Рано следобед взе автобуса за Уотсънвил и там изигра три партии моникс с един приятел, който, в отговор на едно телефонно обаждане, бе дошъл да го посрещне. Джо спечели последната партия и остави щеката на стойката, а на приятеля си подаде две десетдоларови банкноти.

— Глупости! — рече приятелят му. — Не ти ща парите.

— Вземи ги — настоя Джо.

— Та аз нищо не съм ти дал.

— Напротив, доста ми даде. Каза, че тя не е тук, а ти си от ония създания, които знаят.

— Не можеш ли да ми кажеш защо я търсиш?

— Уилсън, казах ти в самото начало и пак повтарям: не зная. Просто изпълнявам поръчка.

— Добре, аз съм дотук. Но май че ставаше дума за някакъв конгрес — или на зъболекарите, или може би на масоните. И не помня дали тя ми каза, че щяла да отиде, или на мен така ми се е сторило. Но ми е останало в главата. Претърси в Санта Крус. Познаваш ли там някого?

— Имам един-двама познати — рече Джо.

— Намери X. В. Малър, Хол Малър. Собственик на игрален дом в задното помещение.

— Благодаря — каза Джо.

— И виж какво, Джо, не ти искам парите.

— Не са мои. Купи си пури.

Автобусът го изтърси на десет метра от заведението на Хол. Бе дошло вече време за вечеря, но покерът продължаваше. Мина час, докато най-сетне Хол стана и се отправи към нужника. Джо го проследи и успя да установи връзка. Хол се взря в Джо с големите си бледи очи, уголемени двойно от дебелите стъкла на очилата. Закопча си панталоните, без да бърза, оправи ръкавелите си от черен сатен и поизправи зелената си козирка.

— Навъртай се тук, докато приключим играта — посъветва го той. — Не искаш ли да поиграеш?

— Колко играят за тебе, Хол?

— Само един.

— И аз ще играя за тебе.

— Петарка на час — рече Хол.

— И десет процента, ако спечеля, нали?

— Добре, дадено. Чиповете ги раздава Уилямс, един с пепелява коса.

В един часа сутринта Хол и Джо отидоха в гостилницата на Барлоу.

— Два котлета и пържени картофи по френски — поръча Хол. — Супа искаш ли?

— Не. И картофи не искам, запичат ме.

— Мен също — каза Хол, — но пак ги ям. Не се движа достатъчно. — Докато се хранеха, Хол мълчеше. С пълна уста не изрече почти нито една дума. — Каква е работата? — попита той след котлета.

— Служебна. Аз ще изкарам стотак, ти получаваш двайсет и пет. Става ли?

— Ще ти трябват ли някакви доказателства, документи?

— Не. Много си любезен, но ще мина и без тях.

— Слушай сега. Яви се при мене и ме моли да й осигуря работа. Но за нищо не я бива. И двайсетак не можеш изкара от нея за една седмица. Сигурно нямаше да разбера какво е станало, но Бил Праймъс, беше я виждал при мене, бил там, като я намерили, и дойде да ме пита за нея. Добро момче е Бил. Изобщо тук полицията е бижу. — Етел не беше лоша жена. Е, мързелива, разпусната, но с добро сърце. И все държеше на достойнството и на мястото си в обществото. Не беше от най-умните и най-хубавите и поради тези два недостатъка не беше и от най-късметлийките. Ако би могла да разбере, че когато са я вдигнали от брега, където я бяха изхвърлили вълните, полузаравяйки я в пясъка, полите й са били усукани над задника, сигурно е щяла да се смути. Тя лично би предпочела повече достойнство. — Тука в риболовния флот — продължи Хол — е пълно с малоумни копелдаци. Натряскат ли се, пощуряват. Мене ако питаш, сигурно са я качили на някое корабче и после са я блъснали зад борда. Не виждам как другояче ще се озове във водата.

— А може да е скочила от пристана?

— Кой, тя ли? — рече Хол с пълна уста картофи. — Мамо мила! Толкова много я мързеше, че пък и на себе си да посегне! Ако искаш, можем да проверим.

— Щом казваш, че е тя, значи е била тя — каза Джо и плъзна по масата една двайсетачка и един петак.

Хол сви банкнотите като цигара и ги пъхна в джоба на жилетката си. Отряза си едно триъгълно парче месо до реброто и го сложи в устата си.

— Тя беше — рече той. — Искаш ли пандишпан?

Джо възнамеряваше да поспи до обяд, но се събуди още в седем и остана дълго да се излежава. Правеше сметка да се върне в Салинас чак след полунощ. Нужно му беше време още да поразмисли. Като стана, изправи се пред огледалото и разгледа израза, който имаше намерение да си надене. Искаше му се да изглежда разочарован, но не много разочарован. Кейт е адски находчива. Нека тя да поведе, а той ще й приглася. Беше толкова открита, колкото стиснат юмрук. Джо бе принуден да си признае, че до смърт го е страх от нея. Предпазливостта му го съветваше: „Влизаш, казваш й и си получаваш петте стотака.“ На което разярено отговори: „Късмет! Колко пъти съм го имал? Част от късмета е да познаеш кога ти е дошъл късметът! Цял живот ли ще си остана един въшлив сводник? Трябва да се играе внимателно! Нека тя води разговора! В това няма нищо страшно. По-късно мога винаги да й кажа, сякаш току-що съм усетил, че нещо не върви в ред.“ „Но тя може само за шест часа да те натика обратно в килията!“ „Но не и ако играя внимателно. Какво мога да загубя? Нима някога съм имал късмет?“

4

Кейт се чувстваше по-добре. Изглежда, новото лекарство й се беше отразило добре. Болката в ръцете бе намаляла и взе да й се струва, че пръстите й са по-прави, а ставите не толкова отекли. За първи път от дълго време нощта бе спала добре и сега бе с добро самочувствие, дори малко възбудена. Имаше намерение за закуска да изяде едно сварено яйце. Стана, облече си халата и отново легна с огледало в ръка. Облегната на високите възглавници, зае се да проучва лицето си. Почивката бе извършила чудеса. Болката те кара да присвиваш челюст, очите ти стават измамно блестящи от страх, а мускулите на слепоочията и в края на бузите, та дори и нищожните мускулчета около носа леко изпъкват, а това именно е изразът на болезненост, на съпротива срещу страданието. Разликата по отпочиналото й лице бе смайваща. Изглеждаше с десет години по-млада. Разтвори устни и се загледа в зъбите си. Време е да отиде да й ги почистят. Тя се грижеше за зъбите си. Златният мост на мястото на изчезналите кътници бе единствената поправка в устата й. „Не е ли забележително — помисли си Кейт — колко млада изглеждам?“ Наспа се само една нощ, и каква промяна! Ето, и с това можеше да ги лъже. Те си мислеха, че тя е слаба и крехка. Усмихна се на себе си: да, крехка като стоманен капан. Винаги се беше грижила за себе си — никакъв алкохол, никакви наркотици, а в последно време спря да пие и кафе. И сега всичко бе дало резултат. Пред себе си виждаше едно ангелско лице. Повдигна малко огледалото, за да не вижда крепа около врата си.

Мислите й скочиха към друго едно ангелско лице, така силно напомнящо нейното. Как се казваше? Как, по дяволите, му беше името? Не беше ли Алек? Почти го видя, като минава бавно покрай нея, с бяла, поръбена с дантели стола44, навел прелестната си брадичка, а косите му сияят в светлината на свещите. Държи дъбовия жезъл, а бронзовият кръст се движи под ъгъл пред него. В него имаше нещо застинало красиво, нещо недокоснато и недосегаемо. Добре, нима нещо или някой някога бе успявал истински да докосне и самата Кейт? Истински да проникне в нея и да я омърси? Разбира се, нищо. Съприкосновенията одраскваха единствено безчувствената външност. Отвътре тя си беше ненакърнена, чиста и светла като това момче Алек — така ли му беше името? Засмя се — майка на двама синове, а изглежда като момиче. Би ли се усъмнил някой, ако я види с русия? Помисли си какво ли би било — да застанат редом в тълпата и хората сами да решат. Какво би направил Арон — да, това беше името! — какво би направил, ако знаеше? Брат му знае. Този малък кучи син! Не тази дума! Не бива да го нарича така. Може да се окаже съвсем вярно. Някои хора смятат, че е така. Не и хитър копелдак, защото бе роден в свят венчален съюз. Кейт се изсмя на глас. Беше й добре. Забавляваше се.

Смущаваше я другият, мургавият хитрец. Той приличаше на Чарлз. Тя бе уважавала Чарлз — и по всяка вероятност, ако би могъл, Чарлз щеше да я убие.

Чудодейно лекарство! Не само премахна артритните болки, но й възвърна и куража. В скоро време ще продаде всичко и както вечно бе възнамерявала, ще замине за Ню Йорк. Кейт се досети за опасенията си спрямо Етел. Колко ли е престрадала, горката смачкана, дърта торба! И как би могла да я унищожи с добрина! Какво би станало, ако, след като Джо я открие, я вземе със себе си в Ню Йорк? Да й е под ръка. Хрумна й нещо смешно — какво комично убийство може да се измисли! Убийство, което никой и при никакви обстоятелства не би заподозрял или отгатнал. Шоколади, цели кутии с шоколади, купчини фондан, бекон, най-крехък бекон, тлъстини; портвайн и след това масло, всичко напоено с масло и с разбита сметана. Никакви зеленчуци и плодове. И никакви забавления. Стой си вкъщи, скъпа! Аз имам доверие в тебе. Наглеждай къщата. Уморена си ти. Хайде в леглото! Дай да ти напълня чашата. Виж какви сладкиши съм ти купила. Защо не си легнеш с цялата кутия? Хубаво, ако не се чувстваш добре, вземи си очистително. Това кашу е чудесно, не намираш ли? Старата кучка ще се подуе и за половин година ще се пръсне. Или пък с тения. Сещал ли се е някой да използва тения? Кой беше оня, дето не можеше да си гребне вода със сито? Не беше ли Тантал45?

Устните на Кейт благо се усмихнаха, обзе я радост. Може би, преди да замине, няма да е зле, ако устрои празненство за синовете си. Просто едно скромно, малко празненство, последвано от един цирк за скъпите й рожби, нейните съкровища. Тогава се сети за красивото Ароново лице, толкова подобно на нейното, и някаква особена болка — болчица, която я преряза — се надигна в гърдите й. Той не е опитен, не може да се защити. Виж, мургавият му брат можеше да бъде опасен. Тя бе почувствала това. Кейл я беше надвил. Но преди да замине, тя ще му даде урок. Може би… защо пък, естествено — може би един трипер би поставил младия човек обратно на мястото му. Изведнъж осъзна, че не иска Арон да научи за нея. Би могъл да я посети в Ню Йорк. Ще си помисли, че винаги е живяла в малкия елегантен дом в Ийст Сайд. Ще го заведе на театър, на опера, хората ще ги видят заедно, ще се удивят от хубостта им, ще си кажат, че или са брат и сестра, или майка и син. Всички ще имат възможност да разберат. Биха могли да отидат заедно и на погребението на Етел. За нея ще трябва свръхголям ковчег и шестима борци да го носят. При тази мисъл Кейт се изпълни с такова задоволство, че не чу, когато Джо почука на вратата. Той я отвори само колкото да надзърне и да види развеселеното й усмихващо се лице.

— Закуската — оповести той и доотвори вратата с ръба на покрития с ленена салфетка поднос. Затвори я с коляно. — Там ли? — попита и посочи сивата стая с брадичката си.

— Не. Направо тук. Искам едно варено яйце и едно резенче препечен хляб с канела. Яйцето да се вари четири минути и половина. Внимавай, не го искам сополиво!

— Изглежда, се чувстваш по-добре, мадам.

— Така е — рече тя. — Новото лекарство е страхотно! А ти, Джо, ми се виждаш като ръфан от псета. Не си ли добре?

— Добре съм — каза той и остави подноса на масата пред голямото дълбоко кресло. — Четири минути и половина?

— Точно така. И ако се намери някоя хубава, сочна ябълка, донеси ми.

— Откакто те познавам, не си яла така, — рече той. Докато чакаше готвача да свари яйцето, Джо продължи да се ориентира. Може би тя знае. Ще трябва да е предпазлив. Но как, по дяволите, би могла да го намрази за нещо, което не му е известно? Тук нямаше никакво престъпление. Наново в стаята й, той каза:

— Нямаше ябълки. Праща ти тази круша, хубава е, вика.

— Още по-добре — каза Кейт.

Тя обели върха на яйцето и пъхна лъжичката в черупката.

— Как е? — попита Джо.

— Идеално — рече Кейт, — направо идеално.

— Добре ми изглеждаш.

— И се чувствам добре. А ти си направо скапан. Има ли нещо?

— Мадам — внимателно почна той, — едва ли друг човек има такава нужда от петстотин долара, както мене.

— Никой друг няма такава нужда… — шеговито повтори тя.

— Какво?

— Нищо. Какво се мъчиш да ми съобщиш? Че не си я намерил, нали? Е, ако си се потрудил да я потърсиш както трябва, ще си получиш петте стотачки. Кажи сега! — Взе солницата и я тръсна над зейналата черупка.

— Благодаря! — каза Джо. Бе си надянал израз на фалшива радост. — И без това съм в нужда, трябваха ми. Ами какво, проверих в Пахаро и в Уотсънвил. В Уотсънвил хванах нишка, но тя бе заминала за Санта Крус. Помирисах и там, но беше изчезнала.

Кейт опита яйцето и пак го посоли.

— И това е всичко?

— Не — каза Джо. — Продължих на сляпо, стигнах на юг чак до Сан Луис, била там, но и оттам се махнала.

— И никаква следа? И никаква идея къде може да е? — Джо почна да си дърпа пръстите. Целият му план, а може би и целият му живот зависеше от думите, които ще изрече. Затова не бързаше да отговори. — Говори де! — подкани го тя. — Виждам, че има нещо. Какво е то?

— Ами… не е кой знае какво. Не знам какво да мисля.

— Не мисли! Говори! Аз ще мисля. — Гласът й се изостри.

— Дори може и да не е вярно.

— За Бога! — гневно извика Кейт.

— Абе, говорих с човека, който последен се е срещал с нея. Джо се казва, като мене…

— А името на баба му не разбра ли? — саркастично го прекъсна тя.

— Та тоя Джо разправяше как една нощ се надънила с бира и казвала, че ще се върне в Салинас и ще си седне на задните части. След това изчезнала. И тоя тип нищо повече не знаеше.

Кейт не успя да скрие уплахата си. Джо правилно разчете внезапното й сепване, осъзнаването на истината и след това почти безнадеждния страх и сломеност. Каквото и да е, Джо вече разполагаше с нещо. Най-сетне бе изтеглил добрата карта. Тя вдигна поглед от скута си и погледна свитите си пръсти.

— Майната й на тая дърта мръсница! — рече тя. — Ще си получиш парите, Джо.

Джо задиша плитко — достраша го да не би страничният звук да я изтръгне от обзелото я самовглъбяване. Беше му повярвала. Нещо повече, бе повярвала и неща, които не й бе казал. Дощя му се колкото може по-скоро да се измъкне от стаята.

— Благодаря, мадам — каза той, но съвсем тихо, и нечуто се отправи към вратата. Бе хванал вече дръжката, когато тя се обади с престорена небрежност:

— Джо, между другото…

— Да?

— Ако чуеш нещо за… за нея, ще ми кажеш, нали?

— Дума да не става — рече той. — Да се поровя ли в случая?

— Недей, не си прави труда. Не е толкова важно.

Джо се прибра в стаята си, залости вратата, седна и скръсти ръце. Вътрешно се усмихваше. И веднага се зае да разработва по-нататъшния си курс. Реши: ще я остави да си блъска главата, да кажем, до другата седмица. Нека се поуспокои — тогава отново ще отвори дума за Етел. Не му беше ясно нито какво оръжие притежава, нито как трябва да го използва. Знаеше обаче, че е извънредно остро, и ръцете го сърбяха да го вкара в действие. И положително щеше да се изсмее гръмогласно, ако бе разбрал, че Кейт се е оттеглила в сивата стаичка, заключила е вратата и притихнала в големия стол, седи със затворени очи.

1

Понякога през ноември, но не често в Долината на Салинас пада дъжд. Той е тъй рядък, че „Джърнъл“ или „Индекс“, а понякога и двата вестника му посвещават уводни статии. За една нощ възвишенията меко позеленяват, а въздухът приятно замирисва. Що се отнася до земеделието, дъжд по това време на годината не е особено подходящ, освен ако не продължи повечко, а това е изключително необикновено. Обикновено засухата се възвръща и тревният мъх повяхва или пък сланата го попарва и така се пропилява съответното количество посев.

Годините на войната се оказаха дъждовни и мнозина прехвърлиха вината за това необичайно и безкомпромисно време на залповете от гигантските оръдия във Франция. В статии и спорове този въпрос сериозно се обсъждаше.

Във Франция ние нямахме много войска през тази първа зима, но за обучение, готови да отпътуват, бяха събрани милиони.

Макар и тежка, войната беше и вълнуваща. Съюзниците не успяха да спрат германците. В действителност те отново бяха взели инициативата, системно настъпваха към Париж и само Бог знаеше кога — ако изобщо бе възможно — ще бъдат спрени. Ако можехме да се спасим, спасител щеше да ни бъде генерал Пършинг. Неговата стройна войнишка фигура в красива униформа се появяваше всеки ден във всеки вестник. Брадичката му изглеждаше като издялана от гранит, а по китела му не се забелязваше нито една гънчица. Това бе върховният символ на войника. И никой не знаеше какво всъщност мисли той. Знаехме, че не можем да загубим, но въпреки това сякаш се готвехме за загуба. Вече не можеше да се купи бяло брашно, ако заедно с него не вземеш четири пъти повече и черно. Хората, които си го позволяваха, се хранеха с хляб и сухари от бяло брашно, а от черното правеха каша за домашните птици.

Местната гвардия се обучаваше в стария арсенал на Трети батальон — бяха все мъже, прехвърлили петдесетте, далеч не най-добрият войнишки материал, но два пъти седмично имаха строева подготовка, ходеха със значките на гвардията, носеха бойни шапки, подвикваха си един другиму команди и вечно се дърлеха кой да бъде офицер. Уилям С. Бърт умря в арсенала по средата на едно занятие — сърцето му не можа да го понесе. Имаше и „минит-мен“ хора на минутката, наречени така заради едноминутните им проамерикански речи в кината и църквите. И те носеха значки. Жените навиваха бинтове, ходеха с униформите на Червения кръст и се изживяваха като ангели на милосърдието. И всеки плетеше по нещо за някого. Плетяха се ръкавели — къси вълнени кюнци за китките, които трябваше да не допускат вятъра в ръкавите на войниците; плетяха се цели шлемове, отворени само на лицето — те пък трябваше да пазят главата от замръзване под новите тенекиени каски. Всяко късче първокачествена кожа отиваше за офицерски ботуши и за колани тип „Сам Браун“. Красиви бяха тези колани, но можеха да ги слагат само офицерите. Състояха се от широка препаска и презрамка, минаваща през гърдите, под левия пагон. Изкопирахме ги от англичаните, но дори и те бяха забравили първоначалното им предназначение — по всяка вероятност да държат тежката сабя. Сега освен на паради саби вече не се носеха, но офицер без колан „Сам Браун“ по-скоро би загинал жив. По-хубавите струваха не по-малко от двайсет и пет долара.

От англичаните научихме доста неща. Ако не бяха добри бойци, може би нищо нямаше да приемем. Мъжете почнаха да си слагат носните кърпи в ръкава, а някои глупаво суетни лейтенантчета се сдобиха с облечени в кожа бастунчета. На едно нещо обаче дълго се съпротивлявахме — ръчните часовници. Струваха ни се твърде просташки, беше невероятно някога да се повлияем от британците в това отношение.

Имахме и своите вътрешни врагове, затова играехме и на бдителност. В Сан Хосе цареше шпиономания, Салинас не можеше да остане по-назад, особено както се бе разраснал.

От двайсетина години в Салинас работеше кроячът мистър Фенхел, шиеше на ръка. Нисък и закръглен, той говореше с акцент, на който всички се присмиваха. Седнал по турски на масата в малкото си дюкянче на улица „Алъсал“, работеше по цял ден, а вечер се прибираше пешком до малката си бяла къща в другия край на Централния булевард. Вечно пребоядисваше къщата си и белия стобор пред нея. До войната никой не бе обръщал внимание на акцента му, но изведнъж очите ни се отвориха. Немски акцент! Значи си имахме свой, лично собствен германец! Разори се да купува военни облигации, но каква полза? Прекалено лесен начин да се прикриеш! В местната гвардия не пожелаха да го приемат. Как така — един шпионин да научи тайните планове за отбраната на Салинас! А кой пък ще е оня, дето ще си облече костюм, ушит от враг? Мистър Фенхел седеше по цял ден на своя тезгях и нямайки какво да прави, тропосваше, разпаряше, пак тропосваше и пак разпаряше едно и също парче плат. Към мистър Фенхел приложихме всяка жестокост, която можеше да ни дойде в главите. Той си беше нашият германец. Минаваше покрай нас всеки ден. Бе време, когато ще заговори всеки срещнат мъж или жена, всяко дете и куче и всички му отвръщаха. Сега вече никой не му говореше. Едва днес мога да си представя каква е била тлъстата му самотност, да видя лицето му, изразяващо накърнената гордост. По-малката ми сестра и аз също си показахме рогата към мистър Фенхел — един от ония срамни спомени, които и досега ме карат да се изпотявам и да ми става тясно около врата. Една вечер бяхме застанали на тревата в предния ни двор и го видяхме да се задава с тромавите си стъпчици. Черното му бомбе, току-що изчеткано, стърчеше изправено на главата му. Не помня да сме се наговаряли какво ще направим, но сигурно е било така — инак нямаше да изпълним всичко толкова добре. Когато се приближи, ние със сестричката ми бавно пресякохме улицата един до друг. Мистър Фенхел вдигна очи и видя, че се движим към него. Щом се изравнихме, спряхме се до канавката. Той се усмихна широко и поздрави:

— Топър фечер, Чон. Топър фечер, Мери.

Вдървили се един до друг, ние отвърнахме в хор:

— Хох дер Кайзер!46

И сега виждам лицето му, изумените му, невинни, сини очи. Опита се да каже нещо и неочаквано се разрида. Дори не си направи труд да опровергае, че е немец. Застана на едно място и се разхълца. И знаете ли? Ние с Мери се обърнахме кръгом и вдървено прекосихме улицата до нашия двор. Чувствахме се ужасно. И сега, щом се сетя, изпитвам същото.

Бяхме твърде малки, за да се справим с мистър Фенхел. За това се искаха яки мъжища, поне трийсетима. Една съботна вечер те се събраха в кръчмата и в колона по четирима тръгнаха по Централния булевард, скандирайки: „Хип! Хип!“ Събориха белия стобор на мистър Фенхел и подпалиха предната част на къщата му. Как ще оставим да се отърве някакъв си верен на кайзера кучи син? Сега вече Салинас можеше с вдигната глава да се нареди до Сан Хосе!

Разбира се, в Уотсънвил се размърдаха. Оваляли в катран и перушина един поляк, когото взели за германец. Говорел с акцент.

Ние в Салинас вършехме всичко, което неизбежно се върши по време на война, разсъждавайки по неизбежния начин. Добрите слухове посрещахме с радостни писъци, а при лошите вести умирахме от панически страх. Всеки знаеше по някоя секретна новина, която се чувстваше длъжен скрито да разпространи, за да я запази като тайна. Жизненото равнище се променяше по класическия начин. Надниците и цените се повишиха. Мълвата за недостиг на продукти доведе до запасяване. Чудесни, благовъзпитани дами си издираха очите за една консерва домати.

Но не всичко беше така елементарно, толкова лошо и шантаво. Имаше и героизъм. Мъже, които имаха възможност да се отърват от войската, се записваха доброволци. Други се противопоставяха на войната по морални или религиозни съображения и поемаха своя естествен за случая път към Голгота. Имаше хора, които дадоха всичко за войната, тъй като тя щеше да бъде последната война и веднъж спечелим ли я, ще я изтръгнем като трън от плътта на света и повече такива ужасни безсмислици няма никога да има.

Да загинеш в битка, не носи никакво достойнство. Това най-често представлява разкъсани човешки меса и кървища, което е гадост; но затова пък великото, да не кажем сладостното достойнство е в скръбта, в безпомощната и безнадеждна скръб, която пристига в семейството с някоя телеграма. Нищо не можеш да кажеш, нито да сториш, остава само една надежда — надеждата, че е загинал, без да се мъчи! Каква отчаяна е тази надежда на последния избор! Вярно е, намираха се хора, които, щом скръбта им започваше да губи острия си вкус, галантно я превръщаха в гордост и заради своята загуба си приписваха растяща важност. След края на войната някои от тях дори успяха да я оползотворят. Но това е естествено, както е естествено и онова, че човек, чиято житейска задача е да натрупва пари, ги натрупва и от една война. Никой не обвиняваше хората в това, но най-малкото се очакваше да вложат част от своята плячка във военни облигации. Мислехме си, че сме изобретили тези неща в Салинас, дори и скръбта.

1

В своя дом до пекарната на Рейно Ли и Адам Траск окачиха на стената карта на западния фронт, чиито змиевидни линии от разноцветни карфици ги изпълваха с чувството, че пряко участват в бойните действия. Тогава мистър Кели се помина и Адам Траск бе назначен на мястото му в наборната комисия. Бе логично да му дадат именно тази работа. Фабриката за лед и без това не му отнемаше много време, беше с чисто военно досие и бе преминал в запаса с чест.

Адам Траск бе виждал война — една малка война от маневри и кланета, но поне бе изпитал на гърба си как правилата се преобръщат и на човека се позволява да избива други хора до насита. Смътно помнеше Адам тази своя война. В паметта му се бяха запазили отделни ярки картини — някое човешко лице, натрупани и горящи тела, звънтенето на ножници при ускорен тръс, неравният и оглушителен трясък на гърмящи карабини, вледеняващият тънък глас на тръбата нощно време. Но тези картини бяха като замръзнали. В тях нямаше нито движение, нито чувство — бяха като илюстрации по страниците на книга, при това зле нарисувани.

Адам заработи честно, упорито, но с мъка. Не можеше да преодолее чувството си, че младите хора, които праща във войската, са осъдени на смърт. И тъй като съзнаваше, че е слаб, ставаше все по-строг и взискателен, все по-рядко приемаше извинения или незначителни телесни недостатъци. Взимаше списъците у дома си, посещаваше родителите, с една дума, вършеше много повече работа, отколкото се искаше от него. А на себе си гледаше като на съдия, който ненавижда бесилката, но осъжда на смърт чрез обесване.

Хенри Стантън, човек, който обичаше да се шегува, просто имаше нужда от това, забеляза, че Адам слабее и става все по-затворен. От всяка среща с кисели физиономии му прилошаваше.

— По-спокойно! — каза му Хенри веднъж. — Мъчиш се да поемеш цялата тежест на войната. Виж какво, има си хора за тая работа. Тук са те сложили само с определени задачи. Изпълнявай си задачите и си гледай спокойствието. Войната не зависи от тебе.

Адам измести летвите на щората, защото късното следобедно слънце му блестеше в очите, и се загледа в ярките успоредни ивици, които слънцето хвърли на писалището му.

— Знам — уморено рече той. — О, как го знам! Но я ми кажи, Хенри, нали аз избирам, нали аз трябва да преценявам личните им качества! Тогава ми иде да се побъркам. Пуснах сина на съдията Кендъл и го убиха още на ученията.

— Не е твоя работа, Адам. Я почни вечер да изпиваш по няколко чаши! Или иди на кино, да си поспиш! — Хенри бръкна с палци в ръкавите на жилетката си и се облегна назад.

Говорим си за тия неща, Адам, а от това, както ми се струва, не печели никой кандидат. Какво се тревожиш? Пускаш момчета, за които могат да ме убедят, че не бива да се пращат.

— Именно! — каза Адам. — И се питам докога ще продължава.

Хенри го изгледа проницателно, извади молив от натъпкания си джоб и потри с гумичката в задния му край големите си предни бели зъби.

— Разбирам те — тихо рече той.

— Какво ме разбираш? — сепна се Адам.

— Хайде, не се засягай. И аз по-рано, като сменях жените, не съм мислил, че съм много щастлив.

Адам проследи с показалец една от сенчестите ивици на масата.

— Да — рече той и гласът му прозвуча като въздишка.

— Има още много време, докато дойде редът на синовете ти, Адам.

— Да. — Пръстът на Адам бе навлязъл в осветена ивица и бавно се дръпна назад.

— Не бих искал… — почна Хенри.

— Какво не би искал?

— Само се чудя какво ли щеше да ми бъде, ако трябва сам да пратя синовете си.

— Аз бих си дал оставката — каза Адам.

— Да, разбирам. Човек би се изкусил да ги отхвърли… своите де.

— Не — рече Адам. — Ще си дам оставката, защото не бих ги отхвърлил. Един баща не може да освобождава своите.

Хенри сплете пръсти и от двете му ръце се образува един огромен пестник, който постави пред себе си на писалището. Лицето му изразяваше съжаление.

— Не може — съгласи се той, — прав си. Един баща не може.

— Хенри обичаше шегите и ако е възможно, избягваше всеки по-тържествен или по-сериозен проблем, защото не можеше да ги различи от мъката. — Как върви Арон в Станфорд?

— Чудесно. Пише, че му е трудно, но смята да се справи. За Благодарността се връща.

— Дано да го видя. Снощи срещнах Кейл. Умно момче.

— Но Кейл не се яви на приемни изпити една година по-рано — каза Адам.

— Е, може пък да е годен за нещо друго. Аз не съм бил в колеж. А ти?

— И аз — рече Адам. — Бях във войската.

— Голям опит се събира там. Обзалагам се, че за нищо не би го сменил, а?

Адам бавно се изправи, откачи си шапката от еленовите рога на стената и каза:

— Лека нощ, Хенри.

2

По пътя за вкъщи Адам се размисли за своята отговорност. От пекарната на Рейно излезе Ли с една златиста франзела в ръката.

— Дояде ми се хляб с чесън — рече той.

— Аз го обичам с пържола — каза Адам.

— Имаме и пържоли. Имаше ли писма?

— Забравих да погледна в кутията.

Като влязоха, Ли се отправи към кухнята. След миг Адам го последва и седна до кухненската маса.

— Ли — поде той, — да речем, пратим едно момче във войската и го убият. Ние ли сме отговорни?

— Продължавай — насърчи го Ли. — Предпочитам да чуя всичко наведнъж.

— Да кажем, има известни съмнения дали трябва да служи, но го пратим и там го убият.

— Ясно. Кое повече те тревожи — отговорността или вината?

— Не искам да нося вина.

— Понякога отговорността е по-страшна. Няма и капка приятно самолюбие.

— Сетих се за онова време, когато ние тримата със Сам Хамилтън надълго спорихме за една дума. Каква беше думата?

— Сега разбирам. Думата беше „тимшел“. „Ти можеш“.

— Тимшел. И ти каза, че…

— Казах, че в тази дума се съдържа величието на човека, стига да иска да се възползва от него.

— Помня, че Сам Хамилтън остана много доволен.

— Това го освободи — каза Ли. — Даде му правото да бъде човек, независим от всички останали.

— Но това е самота.

— Самотни са всички велики и драгоценни неща.

— Я пак ми повтори думата!

— Тимшел. Ти можеш!

3

Адам с нетърпение очакваше Деня на благодарността, когато Арон щеше да си дойде от колежа. Въпреки краткото му отсъствие Адам го беше забравил и съответно променил така, както всеки човек променя хората, които обича. Щом го няма, значи тези мълчания се дължат на липсата му, значи всяка дребна, но неприятна случка е по някакъв начин свързана с неговото отсъствие. Адам се улавяше, че говори и се хвали със сина си и разправя на хора, които не се интересуват особено, колко е умен Арон, как е прескочил цяла година в училище. Бе намислил — добре щеше да бъде — да си направят едно истинско тържество в Деня на благодарността, за да усети момчето, че усилията му са били оценени.

В Пало Алто Арон живееше в мебелирана стая под наем и всеки ден изминаваше по две мили до колежа и обратно. Не беше особено щастлив. В университета той бе очаквал да намери нещо неясно, но красиво. Въображението му бе рисувало — картина, никога невиждана в действителност — млади мъже с бистри погледи и безупречни девойки, всички в академични тоги, които отвред се стичат към един бял храм, увенчаващ горист хълм в залеза. Лицата им светят от преданост, гласовете им се извисяват в хор. И всякога е вечер. Нямаше представа откъде е почерпил това схващане за академичния живот — навярно от илюстрациите на Доре към Дантевия „Ад“ с техните многочислени сияйни ангели. Университетът „Леланд Станфорд“ не предлагаше нищо подобно. Насред ливадите сгради от кафяв варовик образуваха официалния площад, църквата беше с фасада от италианска мозайка, класните стаи бяха с ламперия от чамов фурнир; в зигзагите на студентските дружества, братствата, се разиграваха борбите и конфликтите на големия свят. А сияйните ангели бяха обикновени младежи с мръсни кадифени панталони — едни съсипани от четене, а други изучаващи малките пороци на бащите си.

Арон, който не бе съзнавал, че има дом, страдаше от главозамайваща носталгия. Не се опита нито да изучи живота наоколо си, нито да се включи в него. След първоначалния си блян той намираше естествената шумотевица, възбуда и бяс на студентите за ужасяващи. Напусна студентското общежитие и нае мрачна мебелирана стая, за да доразвие и доукраси друга една мечта, породила се в последно време. В своето ново, неутрално скривалище той се откъсваше изцяло от университета, посещаваше учебните часове и при първа възможност се прибираше, за да живее с новооткритите си спомени. Къщата до пекарната на Рейно се бе превърнала в скъпо и топло убежище, Ли — във върховния пример на приятел и съветник, баща му бе невъзмутимата надеждна фигура, олицетворение на божественото начало, брат му — умен и приветлив, а пък Абра… тъкмо с Абра свързваше той непорочната си мечта и създал я веднъж, влюби се в нея. Вечер, когато приключваше четенето, отдаваше се на поредното си нощно писмо до нея, както човек се потапя в благоуханна вана. И колкото Абра ставаше по-лъчезарна, по-чиста и по-красива, толкова повече растеше радостта на Арон, че е разкрил своята порочност. Трескаво изливаше на хартията своята радостна низвергнатост, за да й я прати, след което си лягаше пречистен като мъж след съвкупление. Пишеше й за всяка минала му лоша мисъл и веднага след това я порицаваше. Така се получаваха любовни писма, напоени с копнеж; техният висок стил бе почнал силно да тревожи Абра. Откъде можеше да схване, че плътските желания на Арон са потекли по най-нормалното си русло. Бе допуснал грешка. Можеше да си я признае, но нямаше как да се върне назад. Бе подписал договор със себе си. В Деня на благодарността щеше да се прибере у дома и тогава щеше да вземе решението си. Възможно е повече никога да не се върне в колежа. Бе си спомнил, че веднъж Абра предложи да заживеят в ранчото — сега то му бе станало мечта. Не бе забравил големите дъбове и чистия животворен въздух, свежия пелинов вятър от ридовете и понесените от него кафяви дъбови листа. Виждаше как Абра го чака под някое дърво да се върне от работа. Вечер е. Там, след като се е потрудил, естествено, той ще може да живее чист и в разбирателство със света, откъснат само посредством късото отклонение на пътя. А вечер ще се скрива от грозотата.

1

В края на ноември Черната умря. Съгласно последната й воля, погребаха я аскетично облечена в черно. Поставена в абаносов ковчег със сребърен обков, тя пролежа един ден в погребалното бюро на Мълър. Четирите огромни свещи в четирите края на ковчега правеха и без това острия й строг профил още по-отшелнически. До дясното й рамо клечеше дребният й черен съпруг, също като котарак, часове наред неподвижен като нея.

Както бе наредено, нямаше цветя, нямаше церемонии, нито проповед, нито опечаление. Но някакви странни избраници на католическото малцинство пристъпяха на пръсти до вратата на капелата, надничаха и отминаваха — адвокати и работници, чиновници и банкови касиери, повечето вече минали средна възраст. Момичетата й идваха едно по едно, спираха да я погледат от благоприличие и за късмет и си отиваха.

От Салинас си бе отишла цяла една епоха, мрачен и фатален секс, безнадежден и дълбоко нараняващ като човешка саможертва. При Джени все така щеше да гърми от трескава музика и да кънти от мучащи смехове. При Кейт щяха да опъват нервите до греховен екстаз, от което човек оставаше потресен, отмалял и уплашен за себе си. Но мрачната мистерия на плътските връзки, напомняща шаманско жертвоприношение, си бе отишла завинаги.

Погребението се състоя също съгласно завещанието — катафалката бе следвана само от един автомобил, в чийто заден ъгъл се гушеше дребничкият черен мъж. Бе навъсен ден. След като хората от службата на Мълър спуснаха ковчега с безшумните си смазани винчове, катафалката се оттегли и съпругът сам напълни трапа с новозакупена лопата. Гробарят, който през това време косеше изсъхналите плевели на около стотина крачки, чу довяното от вятъра ридание.

Джо Валери изпи една бира с Бийвърс Касапина при Кукумявката, след което и двамата отидоха да погледнат Черната. Касапина бързаше за Нативидад, където трябвало да откара за наддаването на Тавернети малка чарда хърфордско белоглаво говедо. На излизане от погребалното бюро Джо настигна Алф Никълсън, лудия Алф Никълсън, също останка от една отдавна отминала ера. Алф беше „момче“ за всичко, дърводелец, тенекеджия, ковач, електротехник, мазач, точилар на ножици и кърпач. Алф можеше всичко и тъкмо затова нямаше нищо, макар че не спираше да се труди. Знаеше абсолютно всичко за всекиго от незапомнени времена до наши дни. В миналото, когато бе на върха на славата си, до всеки дом и всяка клюка имаха достъп само две категории хора — шивачките и общите работници. Алф можеше да ти разкаже поотделно за всеки човек от двете страни на Главната улица. Беше злобен сплетник, неутолимо любопитен и отмъстителен, но без никаква злонамереност. Алф погледна Джо и се напрегна да си спомни.

— Знам те — рече той, — не ми казвай.

Джо се дръпна. Трябваше да се пази от хора, които го познават.

— Почакай — продължи Алф. — Сетих се. При Кейт. Ти работиш при Кейт.

Джо въздъхна облекчено. Бе си помислил, че Алф го познава отпреди.

— Правилно — лаконично се съгласи той.

— Помня всяко лице — рече Алф. — Виждал съм те, когато строих на Кейт онази шантава пристройка. За какво, по дяволите, й беше нужна? Без прозорец…

— Искаше да е тъмно — обясни Джо. — Не е добре с очите.

Алф подсмъркна. Трудно му беше да повярва в нещо просто или хубаво за когото и да било. Кажеш ли му „добър ден“, приемаше го за парола. Беше убеден, че хората живеят потайно и че само той е в състояние да ги разкрие. Посочи с глава назад към бюрото на Мълър.

— Беше паметник — каза той. — Старите си отиват един по един. Като се гътне и Джени Пръдливата, ще настъпи краят. Но Джени още се държи. — Джо беше неспокоен. Искаше му се да се откачи и Алф разбра това. Алф беше специалист по хората, които искат да се отърват от него. Помислете си, а може би тъкмо затова си носеше и торбата с всякакви истории. Ако можеше да чуе нещо по-сочно за друг човек, никой не бързаше да се махне. Всеки е сплетник по сърце. Заради тази му дарба никой на обичаше Алф, но всеки бе готов да го изслуша. Той разбра, че всеки момент Джо ще си намери извинение и ще изчезне. Досети се, че и той самият в последно време не е научавал нищо за Кейт. Срещу някоя стара история Джо би могъл да му предложи нещо по-ново. — Хубави дни бяха едно време — продължи той, — ама ти си бил тогава дечко.

— Имам среща с един човек — каза Джо. Алф се направи, че не го е чул.

— Ето, да вземем Фей — рече той. — Особен случай — и уж вметнато, добави: — Не знаеш ли, сегашният дом на Кейт принадлежеше по-рано на Фей. Никой така и не разбра как успя Кейт да го наследи. Тайнствена работа. Някои, разбира се, имаха известни подозрения… — Със задоволство бе установил, че лицето, с което трябва да се види Джо, може доста да почака.

— За какво са имали подозрения? — попита Джо.

— Майната им, нали знаеш какви ги дрънкат хората! Сигурно нищо особено. Но трябва да ти призная, че наистина изглеждаше странно.

— Да пием ли по една бира? — подхвърли Джо.

— Това вече е приказка — каза Алф. — Казват, че от погребение човек трябвало направо да се тръшне в леглото. Но аз вече не съм толкова млад. От погребения ожаднявам. Голяма жена беше Черната. За нея мога да ти разправям до утре. Знаем се от трийсет и пет… не, от трийсет и седем години.

— А коя е Фей? — попита Джо.

Влязоха в кръчмата на мистър Грифин. Мистър Грифин не можеше да понася алкохола и ненавиждаше пияниците със смъртоносно презрение. Собственик и управител на кръчма, намираща се на Главната улица, той бе такъв, че в събота вечер можеше да откаже да сервира на двайсетима мъже, за които е решил, че доста са пили. В резултат неговото прохладно, подредено и тихо заведение въртеше страхотна търговия. В кръчмата му можеха да се сключват сделки и да се водят кротки разговори, без никой да те прекъсне. Джо и Алф се настаниха на кръглата маса в дъното и изпиха по три бири. Джо научи всичко вярно и невярно, установено и неустановено, всяка отвратителна догадка. Това го доведе до пълно объркване, но му даде и няколко идеи. Нещо около смъртта на Фей не е било съвсем както трябва. Кейт е била може би съпруга на Адам Траск. Джо тутакси се хвана за това — възможно е Траск да предложи някакъв откуп. Историята с Фей навярно е прекалено рискована. Трябваше да размисли насаме. Минаха няколко часа и Алф взе да става неспокоен. Джо не поемаше топката. Не беше му предложил нищо в замяна, нито една вест или предположение. Алф се замисли: човек, който не си отваря устата, обикновено крие нещо. Интересно, кой би могъл да подхвърли нещо за него?

— Разбери — каза накрая той, — аз харесвам Кейт. Сегиз-тогиз ми дава работа, щедра е, не те бави с парите. Вероятно в приказките по неин адрес няма нищо вярно. И все пак, като си помислиш, доста студена жена. И лоши очи има. Какво ще кажеш, а?

— На мен ми е много добре — каза Джо.

Алф се ядоса от коварството на Джо и реши да изпробва още една възможност:

— Хрумна ми нещо. Това стана, когато зидах оная пристройка без прозорците. Един ден я виждам, че ме гледа с тия студени очи, и изведнъж ми текна: леле, ако знаеше какви неща съм чувал! А тя аха да ми предложи едно питие, че и пудинг. „Няма нужда — викам, — благодаря ви, мадам…“

— Ние се разбираме чудесно — каза Джо. — Имам среща с един човек.

Джо се прибра в стаята си да размисли. Нещо не беше в ред. Скочи, погледна в куфара си, отвори всички чекмеджета на скрина. Като че някой бе тършувал из нещата му. Изведнъж му дойде. Нищо не намери и това го раздразни. Помъчи се да подреди чутото. На вратата се похлопа и влезе Телма с подути очи и зачервен нос.

— Какво става с Кейт? — попита тя.

— Не се чувстваше добре.

— Не говоря за това. Бях в кухнята и си разбивах млечен шейк в един буркан, а тя влиза и ми се нахвърля…

— Не беше ли капнала вътре и малко царевично уиски?

— Глупости! Само ванилия. Как ще ми държи такъв език!

— Хайде бе! Сериозно?

— Да, ама на мене не минават!

— Минават, минават, и как още! — извика Джо. — Пръждосвай се, Телма!

Телма го изгледа със своите тъмни, красиви и замислени очи и се присламчи до онова сигурно островче, на което разчита всяка жена:

— Джо — попита го тя, — ти наистина ли си чист негодник, или само се правиш на такъв?

— Теб какво те засяга?

— Нищо — рече Телма. — Негодник!

2

Джо възнамеряваше да действа постепенно, внимателно, едва след като всичко е обмислил напълно. „Изтеглих добрите карти — казваше си той, — остава сега добре да ги изиграя.“ Влезе в стаята да получи вечерните нареждания — наложи се да ги приеме от тила на Кейт. Нахлупила ниско зелената си козирка, тя седеше на писалището си и не се обръщаше към него. След като приключи с отсечените си заповеди, тя продължи:

— Джо, питам се дали си гледаш работата. Болна бях, но сега отново съм добре или поне приблизително.

— Случило ли се е нещо?

— Само един симптом. Спипах Телма да нагъва уиски вместо ванилов екстракт. Не желая да пие уиски, а си мисля, че ти го вкарваш.

Мозъкът му трескаво подири спасение.

— Е, то и аз бях много зает…

— Зает ли?

— Разбира се, с твоята история.

— Каква история?

— Знаеш, за Етел.

— Стига с тая Етел!

— Добре — каза Джо, но неочаквано в главата му нещо прищрака. — Вчера се запознах с един, който я виждал.

Ако я познаваше по-добре, той не би забелязал многозначителната пауза, тези напрегнати десет секунди мълчание, след които Кейт тихо попита:

— Къде?

— Тук.

Тя завъртя бавно стола си и се обърна с лице.

— Не биваше да ти позволявам да работиш на тъмно, Джо. Трудно е да си признае човек някоя грешка, но аз съм длъжна. Трябва ли да ти напомням, че накарах да изгонят Етел от околията? Бях си въобразила, че нещо ми е направила. — В гласа й се прокрадна меланхолия. — Не бях права, по-сетне го разбрах. И оттогава все ме яде. Нищо не ми е направила. Искам да я намеря, за да й се извиня. Предполагам, странно ти е, че имам подобни чувства.

— Съвсем не, мадам.

— Намери ми я, Джо! По-добре ще ми бъде, ако й поискам прошка. Горкото старо момиче!

— Ще се помъча, мадам.

— И, Джо… ако ти потрябват за нещо пари, кажи ми. А намериш ли я, предай какво съм ти казала. Ако не иска да дойде тук, нека ти каже къде да й позвъня. Имаш ли нужда от пари?

— Точно сега не. Но ще се наложи по-честичко да излизам оттук…

— Не се тревожи. Това е всичко, Джо.

Идваше му сам да се прегърне. Навън, във вестибюла, той се хвана за лактите и даде възможност на радостта си целия да го залее. Почваше да вярва, че всичко се нарежда по негов план. Прекоси стъмената гостна, в която шепнешком се плискаше ранният вечерен разговор. Излезе навън и погледна звездите, заплували на стада сред понесените от вятъра облаци.

Джо се сети за своя заекващ баща — бе си спомнил какво го съветваше старецът. „Пази се от тия, дето се раззззмекват — казваше му той. — Има едни тттакива дами, дето вечно са ггготови да се раззззлигавят, те искат нещо от тебе, не ззззабравяй!“ „Мислех я за по-умна — каза си Джо, — а тя ми се размеква!“ Припомни си думите и тона, с който ги беше изрекла, да се увери, че нищо не е пропуснал. Нямаше грешка — беше се размекнала. И си спомни Алф, който му беше казал: „Аха да ми предложи едно питие, че и пудинг!“

3

Кейт остана на писалището си. Чуваше вятъра във високия чимшир на двора. Етел беше навсякъде — и във вятъра, и в тъмнината, тази тлъста, размъкната Етел, която се точи като медуза. Налегна я тъпа изтощеност. Влезе в пристройката, сивата стаичка, затвори вратата и седна в мрака — тя почти чуваше как болката отново пропълзява в пръстите й. Кръвта й оглушително затуптя в слепоочията. Потърси с ръка капсулата, висяща на врата й в своята цев, потърка стопления от гръдта й метал по страните си и самообладанието й се възвърна. Изми лице, гримира се, среса коси в бухнала прическа „а ла помпадур“, излезе във вестибюла и както винаги, на вратата на гостната спря и се ослуша.

Вдясно от вратата разговаряха две жени и един мъж. Щом пристъпи вътре, разговорът начаса се прекъсна.

— Хелън — поде Кейт, — ако не си заета в момента, искам да те видя насаме.

Момичето я последва през вестибюла до стаята й. Беше бледа блондинка с кожа, напомняща чиста, полирана кост.

— Какво се е случило, мис Кейт? — плахо попита тя.

— Седни. Нищо не се е случило. Ти беше ли на погребението на Черната?

— Не трябваше ли?

— Все едно. Беше ли?

— Да, мадам.

— Разкажи ми.

— За какво?

— Кажи ми каквото си спомняш. Как беше?

— Ами… беше малко страшно и малко красиво — неспокойно отговори Хелън.

— Как по-точно?

— Не зная. Никакви цветя, нищо. Но имаше нещо такова, нещо като… достойнство. Черната лежеше в ковчег от черно дърво с най-големите сребърни дръжки, които съм виждала. Кара те да се чувстваш… знам ли? Не зная как да се изразя.

— Ти вече се изрази. А как беше облечена?

— Облечена ли, мадам?

— Да, облечена! Или вече ги погребват голи?

По лицето на Хелън премина пристъп на усилие.

— Не знам — рече накрая, — не мога да си спомня.

— Не отиде ли до гробището?

— Не, мадам. Освен него никой не отиде.

— Освен кого?

— Мъжа й.

Следващите думи на Кейт дойдоха много бързо, почти светкавично:

— Тази вечер ще имаш ли редовни посетители?

— Не, мадам. Утре е Денят на благодарността, няма да има много работа.

— Бях забравила — каза Кейт. — Хайде, върви! — Изгледа оттеглящото се момиче и нервно се върна на писалището. Докато преглеждаше точка по точка квитанцията за водопроводните поправки, лявата й ръка се протегна към шията и докосна верижката. Тя даваше утеха и нова увереност.

1

Ли и Кейл се опитаха да разубедят Адам, че няма защо да посреща влака, нощната „Чучулига“ от Сан Франциско за Лос Анджелис.

— Нека Абра отиде самичка — подхвърли Кейл. — Той ще поиска най-напред с нея да се види.

— Според мен — рече Ли — той няма да забележи, ако има и други, тъй че е все едно дали ще отидем.

— Искам да го видя, като слезе от влака — рече Адам. — Сигурно се е променил. Искам веднага да видя промяната.

— Отсъствал е само няколко месеца — каза Ли. — Няма как много да се е променил, нито пък да е пораснал.

— Променил се е! Преживелиците винаги променят.

— Ако отидеш ти, ще трябва да дойдем и ние — каза Кейл.

— Ти не искаш ли да се видиш с брат си? — строго попита Адам.

— Разбира се, но не и той, поне в първата минута.

— И на него му се иска — рече Адам. — Не подценявате ли Арон?

Ли вдигна ръце.

— Както разбирам, ще отидем всички.

— Представяте ли си? — продължаваше Адам. — Научил е толкова нови неща. Дали няма да говори по друг начин? Както знаеш, Ли, в Източните щати момчетата почват да говорят на езика на съответния университет. Веднага ще познаеш кой е завършил Харвард и кой — Принстън. Поне така разправят.

— Ще се ослушвам — рече Ли. — Интересно, какъв ли диалект приказват в Станфорд. — И се усмихна на Кейл.

Адам не видя тук нищо смешно.

— Сложи ли в стаята му плодове? — попита той. — Той обича плодове.

— Круши, ябълки и грозде, мискет — отвърна Ли.

— Да, той обича мискет. Помня, че обичаше мискет.

Под натиска на Адам отидоха на гарата половин час преди пристигането на влака. Абра бе вече там.

— Ли — почна тя, — утре няма да мога да дойда на вечеря, баща ми държи да си бъда вкъщи. Но щом се освободя, веднага ще пристигна.

— Изглеждаш ми малко запъхтяна — рече Ли.

— А ти не си ли?

— Аз също — каза Ли. — Я погледни към линията и виж дали е вдигнат семафорът.

Към разписанията на влаковете гордост и опасения проявява почти всеки човек. Когато стрелката в далечината примигне от червена в зелена и дългият опипващ лъч на челния фенер се подаде от завоя и затрепти по стените на гаровата сграда, мъжете поглеждат часовниците си и казват: „Навреме е.“ Към гордостта тук се примесваше и облекчение. Точността до секундата ставаше все по-решаваща за нас. И колкото повече се преплитат и обединяват различните човешки дейности, толкова по-важна ще става и едната десета част от секундата, сетне ще измислим и точността до една стотна, докато един ден, макар да не ми се вярва, ще си кажем: „О, по дяволите! Какво толкова страшно сме намирали в часовете?“ Но тази загриженост по отношение на малките единици за време съвсем не е празна работа. Нещо, случило се по-рано или по-късно, може да наруши всичко наоколо, а смущението вече се разпространява в кръг подобно на вълните от хвърлен в тиха вода камък.

„Чучулигата“ връхлетя в гарата, сякаш изобщо няма намерение да спира. И едва когато локомотивът и багажните вагони отминаха, въздушните спирачки кресливо изсъскаха и уморената стомана с нежелание спря. От влака се изсипаха доста пътници за Салинас — предимно роднини, които се връщат за Деня на благодарността, ръцете им отрупани с кутии и пакети, опаковани за подарък. В първия миг семейството не забелязваше Арон, но когато го видяха, стори им се по-едър отпреди. Беше с ниска равна шапка с тясна периферия, по последна мода, а щом и той ги съзря, спусна се към тях, сваляйки шапката, при което установиха, че светлите му коси са високо подстригани като четка и стърчат право нагоре. Очите му сияеха и всички се смееха от радост, че го виждат пак. Арон си пусна куфара и с мощна прегръдка вдигна Абра във въздуха. След това я остави и подаде на Адам и Кейл двете си ръце. Прегърна Ли през раменете и едва не ги строши.

По пътя за вкъщи говореха един през друг.

— Е, как си?

— Изглеждаш чудесно.

— Колко си хубава, Абра!

— Не съм. А ти защо си подстрига косата?

— Всички вече така се подстригват.

— Но косата ти беше толкова хубава.

Бързаха по Главната улица, остана им само една къса пряка, завиха зад ъгъла при пекарната на Рейно с натрупаните франзели на витрината, чернокосата мисис Рейно им махна с набрашнена ръка и си бяха у дома.

— Кафето, Ли — обади се Адам.

— Приготвих го още преди да излезем, на печката е. — Беше подредил и чашите.

И внезапно всички се оказаха пак заедно — Арон и Абра на кушетката, Адам на стола си под лампата, Ли, който им подаваше чашите с кафе, и Кейл, застанал изопнат в касата на вратата за хола. Мълчаха — бе твърде късно да си кажат „здравей“ и още рано за други неща.

— Искам за всичко да ми разкажеш — бе казал Адам. — Ще имаш ли добри бележки?

— Изпитите са чак другия месец, татко.

— Нищо де. Добрите бележки и така ще ги вземеш. Сигурен съм. — Въпреки волята му по лицето на Арон премина нетърпелива гримаса. — Обзалагам се, че си уморен — продължи Адам. — Хубаво, утре ще си поговорим.

— Аз пък се обзалагам, че не е уморен — намеси се Ли.

— Обзалагам се, че иска да го оставим на мира.

Адам погледна Ли и каза:

— Разбира се, разбира се… Смяташ ли, че е време всички да си лягаме?

— Аз не мога да остана дълго време — рече Абра, решавайки въпроса. — Арон, защо не ме изпратиш до вкъщи? Утре пак ще бъдем заедно.

По пътя Арон я хвана под ръка. Потръпна.

— Ще има слана — каза той.

— Нали се радваш, че се върна?

— Да. И за колко неща имаме да говорим!

— За хубави неща?

— Може би. Дано ти се сторят хубави.

— Говориш много сериозно.

— Защото и въпросът е сериозен.

— Кога трябва да се връщаш?

— Най-късно в неделя вечер.

— Значи ще имаме много време. И аз искам да ти кажа някои неща. Разполагаме с утре, петък, събота и цялата неделя. Нали не се сърдиш, че няма да остана с вас тази вечер?

— А защо не?

— Друг път ще ти кажа.

— Искам да зная сега.

— Баща ми нещо го е прихванало.

— Против мене?

— Да. И утре няма да вечерям с вас, но вкъщи ще ям по-малко, тъй че кажи на Ли да ми запази една порция. — Арон все повече се затваряше в себе си. Тя го усети в отпускането на ръката му, в това, че млъкна и се загледа нагоре. — Не трябваше да ти казвам всичко това още тази вечер.

— Напротив — бавно рече той. — Кажи ми цялата истина. Все още ли искаш да… бъдеш с мен?

— Да.

— Добре тогава. Сега си отивам. Утре ще говорим.

Остави я на верандата с усещането за една едва докоснала я целувка. Стана й криво, че той бе приел всичко тъй лесно, и горчиво се присмя над себе си — бе си го изпросила, а след това й стана мъчно. Проследи високата му фигура, отдалечаваща се бързо в светлината на ъгловата лампа. „Сигурно съм се побъркала — помисли си тя, — почвам да си представям всякакви неща.“

2

След като пожела лека нощ на всички и се прибра в стаята си, Арон приседна на ръба на леглото и впери очи в събраните между коленете си ръце. Бе се почувствал изоставен и безпомощен, обвит като птиче яйце в перушината на бащините си амбиции. До тази вечер той не бе осъзнавал тяхната сила и сега се питаше дали ще намери у себе си достатъчно воля да се освободи от този мек, ала неотслабващ натиск. Но мислите му все не искаха да се съберат. Струваше му се, че къщата е станала студена от някаква влага, която го караше да потръпва. Стана и тихо отвори вратата. Под вратата на Кейл светеше. Арон почука и без да дочака отговор, влезе.

Кейл седеше зад новото си писалище. Премяташе разтегателна хартия и някакво кълбо от червена панделка, но с влизането на Арон побърза да скрие вещите на масата с един голям лист попивателна хартия.

— Подаръци ли? — усмихна се Арон.

— Да — отвърна Кейл и с това приключи въпроса.

— Може ли да поговорим?

— Разбира се. Ела насам и говори тихо, иначе и татко ще довтаса. Не обича нищо да пропуска. — Арон седна на леглото и пак се умълча. — Какво става? Неприятности ли имаш? — попита го накрая Кейл.

— Не, не неприятности. Просто исках да си поговорим. Кейл, нямам никакво желание да продължавам в колежа.

Кейл енергично изправи глава.

— Нямаш? А защо?

— Просто не ми допада.

— Нали не си казал на татко? Много ще го разочароваш. Стига му, дето и аз не искам да уча. И какво ще правиш?

— Мисля си да се заловя с ранчото.

— Ами Абра?

— Още навремето ми беше казала, че тъкмо това я влече.

Кейл се вгледа в брат си.

— Но ранчото е дадено под аренда.

— Аз само си мислех…

— В земеделието няма печалба — рече Кейл.

— На мен много не ми трябва, само колкото да преживея.

— Но за мен това е недостатъчно. Аз искам много пари — рече Кейл — и възнамерявам да ги спечеля.

— Как?

Кейл се почувства по-стар и по-уверен от брат си, дори усети, че може да го покровителства.

— Ако продължиш колежа, аз мога да поставя някакво начало и да почна да го разработвам. А като свършиш, можем да станем съдружници. Аз ще правя едно, ти — друго и може да се окаже твърде полезно.

— Не искам да продължавам. Защо ми е да продължавам?

— Защото… такова е желанието на татко.

— Но той не може да ме принуди.

Кейл се вторачи свирепо в брат си, в светлите му коси и раздалечените очи и внезапно му стана ясно защо баща му обича повече Арон, разбра го извън всякакво съмнение.

— Не бързай да решаваш — сряза го той. — По-добре ще бъде поне семестъра да завършиш. Сега още нищо не предприемай.

Арон се изправи и тръгна към вратата.

— За кого е този подарък?

— За татко. Ще го видиш утре след вечеря.

— Да не е Коледа?

— Не е — каза Кейл, — но е по-хубаво и от Коледа.

След като Арон се прибра в стаята си, Кейл откри своя подарък. Преброи още веднъж петнайсетте новички банкноти — бяха толкова крехки, че издаваха остър, пукащ звук. Наложи се Монтерейската околийска банка да ги достави чак от Сан Франциско, но стори това едва след като узна по каква причина се искат такива. Банката научи с изненада и недоверие първо, че могат да бъдат собственост на едно седемнайсетгодишно момче, и второ, че то има право да ги вземе у себе си. Банкерите не са особено склонни да раздават пари с лека ръка, дори ако това се налага по сантиментални съображения. Нужна бе думата на Уил Хамилтън, за да повярва банката, че парите принадлежат на Кейл, че са спечелени по честен път и че той може да прави с тях каквото си ще. Кейл загъна банкнотите в парче плат и ги свърза с червената панделка на фльонга, смътно напомняща изопнат лък. Пакетчето можеше да бъде взето и за носна кърпа. Скри го под ризите си в шкафа и си легна. Но сънят все бягаше. Беше възбуден и същевременно притеснен, искаше му се денят вече да е минал, да е дал подаръка си. Повтори си още веднъж каквото бе намислил да каже:

„Това е за тебе.“

„Какво е то?“

„Подарък.“

Оттук нататък му бе неизвестно какво ще се случи. Въртя се неспокойно в леглото, а призори стана, облече се и се измъкна навън.

На Главната улица видя Мартин Старика да мете плочниците с оборска метла. Градският съвет разсъждаваше, че е време да закупи механизирана метачка. Мартин Старикът се надяваше, че ще го оставят да я управлява, но цинично подозираше какво ще стане. Сега младите навсякъде обираха каймака. Край него премина боклукчийската кола на Бачигалупи и Мартин злобно я изпрати с поглед. Това се казваше бизнес! Тия италианци почваха да забогатяват! Ако не се смятаха няколкото псета, душещи още затворените врати, и сънливото оживление пред закусвалнята „Сан Франциско“, Главната улица бе още празна. Пет Булийн бе спрял новото си такси пред гостилницата, тъй като още предната вечер му бяха съобщили, че трябва да откара двете дъщери на Уилямс за сутрешния влак към Сан Франциско.

— Намира ли ти се една цигара, момко? — провикна се Мартин Старика към Кейл. Кейл спря и извади картонената кутия „Мурад“. — О, от скъпите! — рече Мартин. — Аз и кибрит нямам. — Кейл му запали цигарата, внимавайки да не опърли космалаците около устата му. Мартин се облегна върху дръжката на метлата и неутешимо задърпа дима. — Все младите обират каймака — рече той. — Няма да ми я дадат на мене…

— Кое? — попита Кейл.

— Как кое, новата метачка! Не си ли чул? Къде ходиш бе, момче? — Просто не му се вярваше, че ще се намери сносно осведомен човек, който да не знае за новата механизирана метачка. Изведнъж забрави, че разговаря с Кейл. Може пък братя Бачигалупи да му предложат работа. Те са печатница за пари. Три коли и един нов камион.

Кейл сви по улица „Алъсал“, влезе в пощата и надникна през стъкленото прозорче на кутия № 632. Празна. Върна се вкъщи и свари Ли да тъпче с пълнеж една огромна пуйка.

— Май не си лягал, а? — попита Ли.

— Напротив, бях на разходка.

— Не те свърта?

— Да.

— Не си виновен. И аз щях да съм така. Не е лесно да даваш на хората, макар че, мен ако питаш, по-трудното е да ти дават. Глупаво изглежда, нали? Искаш ли кафе?

— Нямам нищо против.

Ли обърса ръце и наля кафе — за себе си и за Кейл.

— Как ти се струва Арон?

— Предполагам, нищо му няма.

— Разговаряхте ли?

— Не — отвърна Кейл. Така беше по-лесно. Иначе Ли ще поиска да разбере какво е казал. Днешният ден нямаше да принадлежи на Арон, а на Кейл. Сам си беше подготвил този ден и го желаеше. Решен бе да си го присвои.

В това време, с още замъглени от съня очи, в кухнята влезе Арон.

— По кое време смяташ да обядваме, Ли?

— Отде да знам, някъде към три и половина — четири…

— Не може ли да стане към пет?

— Може, стига Адам да се съгласи. Защо?

— Ами защото Абра не може да дойде по-рано. Нещо съм намислил да предложа на татко и ми се ще и Абра да е тук.

— Смятам, че може да се уреди — каза Ли.

Кейл скочи и се прибра в стаята си. Запали настолната лампа и седна пред писалището, кипнал от недоволство и съпротива. Без никакво усилие Арон щеше да му отнеме деня. И ще се окаже, че днес ще бъде Аронов ден. След тора ненадейно го досрамя. Скри очи в ръцете си и взе да си повтаря: „Това е само ревност. Ревнувам. Такъв съм си аз, ревнивец. Не искам да бъда ревнивец! — И продължи да повтаря: — Ревнивец! Ревнивец!“ Сякаш като го изрича, ревността ще изчезне. Стигнал дотук, помъчи се и да се самонакаже. „Защо давам тия пари на баща си? За негово добро ли го правя? Не, за свое добро! Уил Хамилтън добре го каза: мъча се да го подкупя. Колко непочтено! Колко съм непочтен и аз! Седнал тук и се присвива от ревност към брат си! Защо да не назовем нещата с истинските им имена?“ Мислите на Кейл преминаха в дрезгав шепот: „Защо да не бъдем честни? Знам защо татко обича Арон. Защото прилича на нея. Баща ми не може да я забрави. Може и да не го знае, но е вярно. Интересно, досеща ли се. А това ме кара да ревнувам и нея. Защо да не си прибера парите и да се махна? Няма да им липсвам. След известно време дори ще забравят, че ме е имало, всички с изключение на Ли. А кой знае дали и той ме обича. Може би не. — Кейл подпря челото си с юмруци. — Длъжен ли е Арон така да се бори със себе си? Мисля, че не, но пък откъде да зная? Мога да го питам. Но няма да ми каже. — От гняв и жалост към себе си умът на Кейл се килна встрани. И тогава в главата му се обади друг глас, леден и презрителен: — Ако си честен, защо не си признаеш, че ти е драго да се самобичуваш? И това ще бъде истината. Бъди такъв, какъвто си, и постъпвай както искаш!“

Слисан от тази мисъл, Кейл се изправи. Дали му е драго? Разбира се. Бичувайки се, той се предпазваше от бичуването на другите. Мисълта му се стегна. Дай парите, но ги дай така, между другото. Недей да зависиш от нищо. И нищо не очаквай. Само ги дай, и толкова. И още отсега зарежи всичко. Дай! Давай! Дай този ден на Арон! Защо не? Скочи и хукна към кухнята.

Арон държеше кожата на пуйката, а Ли тъпчеше пълнежа в отворените й вътрешности. Фурната вече цвъртеше и пропукваше от увеличаващата се горещина.

— Чакайте сега да видим — почна Ли, — пуйката е девет килограма, по четирийсет минути на килограм, тоест девет по четирийсет — триста и шейсет минути, а това прави шест часа. Сега колко е часът? Значи дванайсет без единайсет, един без дванайсет… — И продължи да пресмята с пръсти.

— Като свършиш, Арон — обади се Кейл, — хайде да се поразходим.

— Накъде? — попита Арон.

— Из града. Искам нещо да те питам.

Кейл заведе брат си отсреща, до „Берж & Гарисиер“, вносители на тънки вина и ликьори.

— Имам тук някакви пари — каза той. — Помислих си, ако искаш, да купиш вино за обяда. Аз ще ти услужа.

— А какво вино?

— Дай да направим истински празник. Да вземем шампанско, това ще ти бъде подаръкът.

— Още сте малки, момчета — сряза ги Джо Гарисиер.

— Но не и за обяд, нали?

— Не мога нищо да ви продам. Съжалявам.

— Аз ще ви кажа какво ще направим — рече Кейл. — Ще ви платим, а вие ще изпратите шампанското направо на баща ни.

— Така може — съгласи се Джо Гарисиер. — Имаме малко „Яребиче око“… — И протегна устни, сякаш го опитваше.

— Какво представлява? — попита Кейл.

— Шампанско, прелестно, на цвят е също като око на яребица, розово, ама по-тъмно. И сухо. Четири и петдесет бутилката.

— Не е ли много скъпо? — попита Арон.

— Разбира се, че е скъпо! — засмя се Кейл. — Изпратете три бутилки, Джо! — А на Арон повтори: — Това ще е твоят подарък!

3

На Кейл денят му се стори безкраен. Имаше желание да излезе от къщи, но не успя. В единайсет Адам отиде до затвореното мобилизационно бюро да поразмишлява над документите на следващата партида младежи. Арон изглеждаше абсолютно спокоен. Седнал във всекидневната, той разглеждаше карикатурите от старите броеве на „Ривю ъв Ривюз“. Уханието на кипващите сокове в печащата се пуйка прииждаше от кухнята и почваше да пълни цялата къща. Кейл се прибра в стаята си, извади подаръка си и го сложи на масата. Реши да напише картичка, която да прикрепи на пакетчето. „На татко от Кейлъб“… „На Адам Траск от Кейлъб Траск“.

Накъса картичките на малки късчета и ги пусна в тоалетната. Защо да му ги дава днес? — размисли се той. Утре ще отиде незабелязано при него и ще му каже: „Това е за тебе.“ После ще се махне. Така ще е по-лесно. „Не — рече си на глас, — искам и другите да видят!“ Така трябваше да бъде. Но в дробовете си усещаше пристягане, дланите му се изпотиха от вълнение, сякаш му предстои да излезе на сцена. Спомни си онази сутрин, когато баща му го освободи от полицейския участък. Топлотата и близостта — ето кои неща не можеха да се забравят, също и доверието на Адам. Да, той дори го бе изрекъл: „Вярвам ти.“ И Кейл се бе почувствал по-добре.

Към три часа чу, че баща му се връща. Откъм всекидневната долитаха тихо разговарящи гласове. Кейл също отиде. Адам тъкмо казваше:

— Времената вече са други. Мъжът трябва да бъде специалист, иначе заникъде не е. Навярно затова толкова се радвам, че се записа в колежа.

— Мислел съм по въпроса — рече Арон, — но ми е чудно.

— Няма какво повече да мислиш. Първият ти избор е бил правилен. Я ме виж мене. Знам по малко за хиляда неща, но за нито едно не зная достатъчно, за да си изкарвам хляба в подобни времена. — Кейл тихо приседна. Адам не го забеляза. Лицето му показваше колко се е съсредоточил. — Нормално е човек да иска синът му да преуспее — продължи той. — А може би виждам нещата по-добре от тебе.

— Кухненската везна май нещо е мръднала — заяви Ли, подавайки глава от кухнята. — Пуйката ще се изпече по-рано от предвиденото по таблицата. Басирам се, че тази птица съвсем не е девет килограма.

— Ти само гледай да не изстине — рече Адам и продължи: — Старият Сам Хамилтън бе разбрал накъде вървим. Казваше, че вече не могат да съществуват всестранни философи. Бремето на познанието е твърде голямо, за да може да го възприеме един-единствен мозък. И предвиждаше, че ще дойде ден, когато отделният човек ще знае само една малка част, но ще я владее добре.

— Да — каза Ли от вратата, — но не го одобряваше. Презираше този ден.

— Наистина ли? — попита Адам.

Ли влезе в стаята, стиснал в дясната си ръка големия черпак и подложил лявата си шепа отдолу от страх да не капне на килима. Но вече в стаята, забрави това, размаха черпака и по пода покапа пуйча мазнина.

— Сега, като ме питаш, не съм сигурен — каза той. — Не зная той ли го презираше, или аз го намразих покрай него.

— Не се вълнувай толкова — рече му Адам. — Вече ми се струва, че щом се захванем да обсъждаме нещо, ти го приемаш като лична обида.

— Може би знанието става все по-огромно, а хората се смаляват — каза Ли. — Може би от това, че са коленичили пред атомите, душите им добиват атомни размерчета. И навярно тесният специалист не е нищо друго освен един страхливец, който се бои да надникне извън своето кафезче. Помислете си само какво загубва тесният специалист — целия свят отвъд неговата ограда!

— Ние говорехме единствено за това да преживяваш.

— Да преживяваш или да трупаш пари — възбудено каза Ли. — Лесно е да се печелят пари, ако става дума за парите, от които имаш нужда. Но с нищожни изключения, хората не искат пари. Те искат разкош, искат да бъдат обичани, да им се възхищават.

— Добре. Но ти лично какво имаш против колежа? За това беше думата.

— Извинявам се — рече Ли, — прав си, изглежда, твърде много се паля. Не, аз нямам нищо против колежа, стига това да е мястото, където човек може да отиде, за да научи в какво съотношение се намира към целия свой свят. Такова място ли е колежът, кажи, Арон?

— Не зная — отвърна Арон. Откъм кухнята се разнесе съскане.

— Тия проклети дреболии кипнаха! — извика Ли и се стрелна към вратата.

Адам го проследи с привързаност в очите.

— Какъв добър човек! Какъв предан приятел!

— Дай Боже да доживее сто години! — обади се Арон.

— Отде знаеш — засмя се баща му, — че вече не е стогодишен?

— Как върви работилницата за лед, татко? — изведнъж попита Кейл.

— Добре. Плаща си разноските, докарва и малка печалба… Защо?

— Намислил съм как да я направим наистина доходоносна.

— Не днес — побърза да го прекъсне Адам. — Ако не забравиш, в понеделник, но днес не. Знаете ли, не помня откога не съм се чувствал толкова добре. Чувствам се, ако щете, някак изпълнен. Дали е само от добрия сън снощи и от хубавата баня, или е може би защото всички сме заедно и нямаме тревоги? — Усмихна се на Арон. — Разбрахме какво означаваш за нас чак когато замина.

— Беше ми мъчно за дома — призна си Арон. — Първите дни ми се струваше, че ще умра.

С порозовели страни при тях радостно се втурна Абра.

— Забелязахте ли, че на връх Торо има сняг? — попита ги тя.

— Да, видях — каза Адам. — Казват, това означавало, че предстои добра година. Може и ние да се възползваме.

— Вкъщи едва съм хапнала — рече Абра, — не исках да си развалям апетита за тука.

Като изветрял старец Ли започна да се извинява за обяда. Първо обвини газовата печка, която не нагрявала като старите печки с дърва. Сетне обвини новата порода пуйки, на които липсвало нещо, което пуйките поначало притежавали. Но когато му казаха, че се държи като дърта госпожица, която си проси да я похвалят, разсмя се. За сливовия пудинг Адам отвори шампанското и тържествено напълниха чашите. На масата се възцари официална атмосфера. Предложиха се наздравици. Пиха за здравето на всеки присъстващ и когато дойде редът на Абра, Адам произнесе малка реч. Очите й светеха, а под масата Арон я държеше за ръката. Виното притъпи притеснението на Кейл и той вече не се страхуваше от подаръка си. След като си изяде пудинга, Адам рече:

— Струва ми се, че никога не сме прекарвали по-хубаво Деня на благодарността.

Кейл бръкна в джоба си, измъкна привързаното с червена панделка пакетче и го бутна пред баща си.

— Какво е това? — попита Адам.

— Подарък.

Адам явно се зарадва.

— Уж не е Коледа, а имаме и подаръци. Интересно, какво ли може да бъде?

— Носна кърпа! — подхвърли Абра.

Адам развърза омърляната джуфка, разгъна хартията и се вторачи в банкнотите.

— Какво е това? — каза Абра и се изправи да види по-добре. Арон се наведе напред. Застанал на вратата, Ли се стараеше да прикрие тревогата в лицето си. Метна един поглед към Кейл и забеляза в очите му пламъчета на радост и тържество. Адам бавно раздвижи пръсти и пръсна във ветрило хартийките със златно покритие. Гласът му сякаш прозвуча от много далеч:

— Какво е това? Какво… — И млъкна.

— Това е — преглътна Кейл, — … аз ги спечелих… да ти ги дам, за да… за компенсация на загубата от марулите.

Адам полека вдигна глава.

— Ти си ги спечелил? Как?

— С мистър Хамилтън… заедно… от фасул… — След това забърза: — Купихме го на зърно по десет цента и когато цените скочиха… За тебе са, петнайсет хиляди долара. Всичките са за тебе.

Адам посегна към новите банкноти, събра ги по ръбовете, сгъна хартията и подгъна краищата, поглеждайки безпомощно към Ли. Кейл долови във въздуха усещането за бедствие, за предстояща катастрофа, стори му се, че пада под тежестта на някакво замайване. Сетне чу баща си да казва:

— Трябва да ги върнеш.

Почти също тъй отдалеч долетя и собственият му глас:

— Да ги върна? На кого да ги върна?

— На хората, от които си ги взел.

— На Британската изкупвателна компания? Те няма как да си ги вземат. По цялата страна дават двайсет и пет цента за фасула.

— Върни ги тогава на фермерите, които сте ограбили.

— Ограбили? — извика Кейл. — Платили сме им по четири цента килограма над пазарски цени. Не сме ги ограбили!

— Кейл изпита чувството, че виси в пространството, а времето като че е спряло.

Баща му дълго мълча. Думите му после сякаш идваха на огромни промеждутъци.

— Аз изпращам момчета на война — каза той. — Подписвам се и те заминават. Едни ще загинат, други ще лежат безпомощни с откъснати ръце и крака. Никой няма да се върне невредим. Мислиш ли, синко, че бих могъл да печеля от това?

— Но аз го направих заради тебе — рече Кейл. — Исках да получиш тия пари за компенсация на загубата.

— Не ги искам, Кейл. А и марулите… мисля, че не се захванах с тях заради печалбата. Беше нещо като на игра, да се види мога ли да доставя марули чак там. Но загубих. Не ги искам парите.

— Кейл гледаше право пред себе си. Погледите на Ли, Арон и Абра сякаш пълзяха по страните му. Но не откъсваше очи от устните на баща си. — Хареса ми, че ти е хрумнало да ми направиш подарък — продължи Адам, — и ти благодаря, дето си го помислил…

— Ще ги скрия — прекъсна го Кейл, — ще ги пазя за тебе.

— Недей. Никога няма да ги поискам. Щях да бъда толкова щастлив, ако можеше да ми дадеш каквото ми даде брат ти, да се гордея с онова, което върши, да се радвам на това, че напредва. А парите, дори чистите пари, тук нямат място. — Очите му се разтвориха и той попита: — Наскърбих ли те, сине? Не се ядосвай. Ако искаш нещо да ми подариш, дай ми добър живот. Това бих оценил. — Кейл почувства, че се задушава. По челото му изби пот, на езика усети солено. Изведнъж стана и столът му се събори. Притаил дъх, той побягна от стаята. Адам се провикна подире му: — Не ми се сърди, сине!

Оставиха го необезпокояван. Седя в стаята си, подпрял лакти на писалището, мислейки, че ще се разплаче, но не се разплака. Помъчи се да даде воля на риданието, но сълзите се спираха в нажеженото желязо на главата му. След време дишането му стана по-равномерно и той долови, че умът му е заработил потайно и безшумно. Поиска да усмири злобата на безмълвните си мисли, но те се изплъзваха встрани и продължаваха нататък. Борбата с тях ставаше все по-вяла — омразата проникваше вече в цялото му тяло, отравяйки всеки нерв. И усети, че ще изгуби контрола над себе си. Сетне настъпи момент, в който и контролът, и страховете отстъпиха назад и мозъкът му изкрещя от болезнена победа. Ръката му се протегна към молива и взе да чертае върху подложката от попивателна малки, последователни и гъсти спирали. Когато час по-късно при него влезе Ли, той бе начертал стотици непрекъснато смаляващи се спирали и изобщо не вдигна глава. Ли внимателно затвори вратата.

— Донесох ти кафе — рече той.

— Не искам. Впрочем дай го. Благодаря ти, Ли. Много мило, дето си се сетил.

— Стига! — смъмри го Ли. — Стига, ти казвам!

— Кое стига? Какво искаш да спра?

— Веднъж, когато ме попита — неловко почна Ли, — аз ти бях казал, че всичко е вътре в тебе. Казах ти, че можеш да го овладееш, стига да искаш.

— Кое да овладея? Не разбирам за какво говориш.

— Не ме ли чуваш? — каза Ли. — Стига ли нещо до главата ти? Кейл, не знаеш ли за какво става дума?

— Чувам те, Ли. Какво ми казваш?

— Той не можеше другояче, Кейл. Природата му е такава. Само така би постъпил, друг избор той няма. Но ти имаш. Не ме ли чуваш? Ти имаш избор.

Спиралите бяха станали толкова малки, че линиите на молива се сливаха и образуваха блестяща черна точка.

— Не вдигаш ли много шум за нищо? — тихо рече Кейл.

— Ти май се заблуждаваш. Ако те слуша човек, ще си рече, че съм убил някого. Откажи се, Ли! Остави!

В стаята стана тихо. Когато след миг Кейл се извърна, в нея нямаше никого. Над чашата кафе на масата се издигаше перушина от пара. Кейл изпи кафето както си беше парещо и отиде във всекидневната. Баща му го посрещна с извиняващ се поглед.

— Извинявай, татко — рече Кейл, — не знаех какво точно ще си помислиш. — Взе пакетчето с парите, оставено върху дъската над камината, и го напъха във вътрешния си джоб, където бе стояло доскоро. — Ще видя какво мога да направя. — И уж небрежно попита: — А къде са останалите?

— О, Абра трябваше да се прибира и Арон отиде да я изпрати. А Ли излезе.

— Възнамерявам и аз да се поразходя — рече Кейл.

4

Бе вече късна ноемврийска нощ. Кейл открехна предната врата на един пръст и забеляза раменете и главата на Ли, очертани върху бялата стена на Френската пералня отсреща. Седнал на стъпалата в дебелото си палто, той му заприлича на вързоп. Кейл затвори безшумно вратата и се върна през всекидневната.

— От шампанското човек ожаднява — рече той, но баща му не вдигна глава.

Кейл се измъкна през задния вход и прекоси повяхващата градина на Ли. Прехвърли се през високата ограда, намери широката две стъпки дъска, служеща за мост над черното тинесто блато, и се озова на улица „Кастровил“ между пекарната на Ланг и тенекеджийницата. Закрачи към улица „Каменна“, където се намира католическата църква, свърна вляво покрай къщите на Кариага, Уилсън и Забала, сетне пак вляво излезе на Централния булевард при дома на Стайнбекови. Две преки по-нататък отново зави наляво покрай училището „Уест Енд“. Тополите покрай училищния двор бяха почти окапали, но тук-там на вечерния вятър все още се суетеше по някой пожълтял лист. Съзнанието на Кейл не усещаше нищо. Той дори не разбра, че въздухът се е изстудил от мразовития планински ветрец. Три преки напред той зърна брат си — идваше към него и мина под уличната лампа. Позна го по стойката и походката. Кейл забави крачка и когато Арон наближи, обади се:

— Здрасти. Излязох да те намеря.

— Съжалявам за днес следобед — рече Арон.

— Ти с нищо не си виновен, тури му пепел. — Обърна се и двамата поеха един до друг. — Искам да дойдеш с мене — рече Кейл, — искам нещо да ти покажа.

— Какво е то?

— А, това е изненада. Но е страшно интересно, ще видиш.

— Ще се бавим ли много?

— Не много. Изобщо няма да се бавим.

И свиха по Централния булевард към улица „Кастровил“.

5

Сержант Аксел Дейн обикновено отваряше наборното бюро в Сан Хосе към осем часа, но закъснееше ли, отваряше ефрейтор Кемп, а Дейн нямаше причини да се оплаква. Аксел съвсем не беше необикновен случай. Службата му в армията на Съединените щати в мирния период между Испанската война и войната с германците го бе направила напълно негоден за безинтересното и неподредено битие на цивилен гражданин. В това го бе убедил и месецът между двете му поредни постъпвания на работа във войската. А тия две постъпвания в мирновременната армия пък го направиха напълно негоден за бойни действия; бе изучил достатъчно номера как да се измъква от тях. Наборното бюро в Сан Хосе доказа, че той знае как да си гледа живота. Флиртуваше с най-малката дъщеря на Ричи, а тя живееше в Сан Хосе.

Кемп не притежаваше такъв стаж, но бързо усвояваше основните правила. Разбирай се със сержанта и когато е възможно, избягвай всякакви офицери. Той нямаше нищо против дребните неприятности, които му сервираше Дейн.

И така, в осем и половина Дейн влезе в бюрото и свари ефрейтор Кемп заспал на писалищната маса, а пред него седеше и чакаше едно момче с уморен вид. Дейн погледна момчето, сетне заобиколи дървената преграда и сложи ръка върху рамото на Кемп.

— Скъпи — рече той, — чучулигите вече пеят, зората се пукна. — Кемп вдигна глава от ръцете си, обърса нос с опакото на едната и подсмъркна. — Това е моят сладур — поясни сержантът. — Ставай, имаме клиент.

Кемп присви гурелясали очи.

— Войната може да почака — измънка той.

Дейн се вгледа по-внимателно в момчето.

— Господи, та той бил хубавец! Дано се погрижат за него по-добре. Ефрейторе, ти може би смяташ, че той е решил да се вдигне на оръжие против врага, но аз мисля, че иска да се отърве от любовта.

На Кемп му олекна: сержантът не беше напълно трезвен.

— Според теб бил е оскърбен от някоя дама? — Бе готов да подхване всяка игра, която сержантът измисли. — И си мислиш, че случаят е за Чуждестранния легион?

— Ами ако е решил да избяга от себе си?

— Знам го тоя филм — каза Кемп. — Разправя се за един подъл мръсник, сержант…

— Аз не вярвам — рече Дейн. — Ела насам, моето момче. Осемнайсет, нали?

— Да, сър.

— Какво ще кажеш? — обърна се Дейн към подчинения си.

— Страхотия! — рече Кемп. — Ще кажа, че щом са достатъчно едри, значи са и достатъчно стари.

— Да речем, че си на осемнайсет — каза сержантът. — И ще поддържаме тази възраст, така ли?

— Да, сър.

— Ето, попълни този формуляр. Като решиш точно в коя година си роден, напиши я ей тука и я запомни!

1

Джо не обичаше случаите, когато Кейт с часове седи неподвижно и гледа в една точка пред себе си. Това означаваше, че мисли, а тъй като лицето й оставаше безизразно, Джо не можеше да има никакъв достъп до мислите й. И това го смущаваше. Той нямаше никакво желание да изпусне първия си истински добър удар. Неговият план беше един-единствен — непрекъснато да я държи в напрежение, докато най-после тя капитулира. Тогава би могъл да се хвърли в съответното направление. Но как ще стане тази работа, ако тя седи и гледа стената? Разтревожена ли е, не е ли?

Джо знаеше, че не си е лягала, и когато я попита иска ли закуска, тя поклати глава така недоловимо, че той не успя да разбере дали го е чула. На себе си даваше предпазливия съвет: „Нищо недей да правиш! Само се навъртай наоколо и си дръж ушите и очите отворени!“ Момичетата в дома долавяха, че нещо се е случило, но нямаше и две да разказват една и съща история, пустите му кокошки!

Кейт обаче не разсъждаваше. Съзнанието й се носеше сред разни впечатления подобно на прилеп, който се лута и кръжи във вечерната тъмнина. Привиждаше й се лицето на русото момче с красиви черти, чиито очи изпущаха яростта на понесения удар. Отново чуваше грозните му слова, насочени не толкова срещу нея, колкото срещу него самия. И виждаше мургавия му брат, който се смее, подпрян на вратата. Кейт също се бе засмяла — най-бързата и най-добрата самозащита. Какво би направил синът й? Какво ли бе извършил, след като безмълвно си бе отишъл? Спомни си очите на Кейл, изразяващи вяла, ала материализирана жестокост — как се впиха те в нея, когато той бавно затвори вратата! Защо бе довел брат си? Какво му бе хрумнало? И с каква цел? Ако знаеше, би се погрижила за себе си. Но тя нямаше представа.

Болката отново пъплеше в ръцете й, обади се и на друго място — при всяко движение десният й хълбок я заболяваше свирепо. Така болката ще се придвижва все по-навътре, мислеше си тя, и рано или късно всички болки ще се срещнат в средата и ще се уплетат на възел като плъхове.

Въпреки съветите, които си даваше, Джо не биваше да оставя работата така. Отнесе пълния чайник до вратата й, тихо почука, отвори и влезе. Доколкото можа да види, тя не беше се отмествала.

— Донесох ти малко чай, мадам — рече той.

— Остави го на масата — каза тя, след това умът й се върна и добави: — Благодаря ти, Джо.

— Не се ли чувстваш добре, мадам?

— Пак оная болка. Лекарството ме заблуди.

— Нещо да сторя?

Тя си вдигна ръцете.

— Отрежи ги… през китките. — Лицето й се изкриви от новата болка, причинена от това движение. — Кара те да се чувстваш безнадеждно — жално рече тя.

Тъй като никога досега не бе издавала и една нотка на слабост, инстинктът на Джо му подсказа, че е време да се намеси.

— Може би не искаш да те тревожа — каза той, — но подочух нещичко за оная. — От кратката пауза, преди да е продумала, той разбра, че тя се напрегна.

— За коя? — тихо попита Кейт.

— За оная, другата.

— О! Имаш предвид Етел?

— Да, мадам.

— Омръзна ми тая Етел. Какво има сега?

— Ще ти кажа само какво стана. Аз нищо не проумявам. Бях в тютюнопродавницата на Келог, идва един при мене и вика: „Ти ли си Джо?“ А аз му казвам: „Отде знаеш?“ — „Ти нали търсеше едно лице?“ Добре, викам: „Можеш ли да ми разкажеш?“ По-рано не съм го виждал. А той казва, че искала да говори с мене. Щом иска, да говори! А оня ме гледа, гледа и вика: „Ти май забрави какво й нареди съдията.“ Сетих се, че е за това да не се връща. — Джо погледна Кейт в лицето, все така неподвижно и бледо, с поглед право напред.

— И след това ти поиска пари, нали? — рече Кейт.

— Не, мадам. Не поиска. Но каза нещо, от което нищо не разбрах. Пита ме: „Говори ли ти нещо името Фей?“ Пък аз му викам, че нищо не ми говори. „Приказвай тогава с нея.“ Казах му, че и това може да стане, и се махнах. Но абсолютно нищо не схванах и си казвам, по-добре тебе да питам.

— Говори ли ти нещо името Фей? — попита го Кейт.

— Абсолютно нищо.

Гласът й омекна съвсем.

— Искаш да кажеш, никога не си чувал, че Фей е била собственица на този дом?

В стомаха на Джо нещо болезнено се присви. Непоправим глупак! Как можа да се издаде! Мисълта му се залута.

— Абе, да, като си помислиш… май съм чувал, но ми се стори, че името е Фейт…

Внезапната му тревога бе добре дошла за Кейт. Тя отдалечи русокосата глава и болките и й даде възможност да се заеме с друго. Неговото предизвикателство бе събудило у нея нещо като задоволство.

— Фейт47 значи — тихо се засмя тя. — Налей ми чай, Джо. — С нищо не издаде, че забелязва треперещата му ръка и че чучурът на чайника няколко пъти чукна чашата. Не го погледна нито като остави чашата пред нея, нито като отстъпи назад, вън от полезрението й. Джо се тресеше от мрачни предчувствия. С умоляващ глас Кейт каза: — Джо, смяташ ли, че можеш да ми помогнеш? Ако ти дам десет хиляди долара, смяташ ли, че с това ще уредиш всичко? — Изчака секунда, след това се извъртя и го погледна право в очите. Бяха се навлажнили. Тъкмо облизваше устните си. При неочакваното й движение той се дръпна назад, сякаш го е ударила. Сега очите й плътно го следяха. — Хванах ли те, Джо?

— Нямам представа накъде биеш, мадам.

— Върви си и гледай да се досетиш, а после ела и ми кажи. Теб те бива да се досещаш. И нали ще ми пратиш Терез? — Искаше му се час по-скоро да напусне тази стая, в която го надхитриха и сразиха. Всичко бе объркал. Дали не бе провалил добрата си карта? На всичко отгоре кучката имаше наглостта да му каже: — Благодаря, че ми донесе чай. Чудесно момче си ти.

Дощя му се да тръшне вратата, но не посмя.

Кейт се изправи вдървена, като се стараеше да избегне болката при движението на хълбока си. Приближи бюрото и измъкна лист хартия. Трудно й беше да държи перодръжката. И така, движейки цялата си ръка, написа:

„Драги Ралф, съобщи на шерифа, че с нищо няма да му навреди, ако провери отпечатъците от пръстите на Джо Валери. Помниш го Джо, работи при мен. Твоя Кейт.“

Сгъваше писмото, когато се появи подплашената Терез.

— Викала сте ме. Какво съм направила? Старая се колкото мога. Мадам, бях и неразположена.

— Ела тук — рече Кейт и докато момичето изчакваше до писалището, бавно адресира плика и му залепи марка. — Искам да те изпратя да ми свършиш нещо — каза тя. — Най-напред отиваш в сладкарницата на Бел и купуваш две кутии смесени шоколадови бонбони, едната от два килограма и половина, другата от половин килограм. Голямата е за теб и момичетата. После се отбий в дръгстора на Крау и ми вземи две средни четки за зъби и една кутийка прах за зъби, нали ги знаеш, от тия с дупчиците?

— Да, мадам. — Терез си бе отдъхнала.

— Ти си добро момиче — продължи Кейт. — Отдавна те наблюдавам. Аз не съм добре, Терез. Ако се справиш добре с тая задача, сериозно ще се замисля дали да не те оставя да ме заместваш, като отида в болницата.

— Вие ще… наистина ли ще постъпите в болница?

— Не се знае още, скъпа. Но ще имам нужда от твоето съдействие. Ето ти пари за бонбоните. И не забравяй, средни четки за зъби!

— Добре, мадам. Благодаря ви. Веднага ли да тръгна?

— Да, и гледай да се измъкнеш така, че да не те усетят. Останалите да не знаят какво съм ти казала.

— Ще изляза отзад. — Терез се спусна към вратата.

— Щях да забравя — спря я Кейт. — Би ли пуснала това писмо?

— Разбира се, мадам, ще го пусна. Нещо друго?

— Това е всичко, мила моя.

След като момичето излезе, Кейт отпусна ръце на масата — така изкривените й пръсти почиваха най-добре. Ясно. И може би винаги го е очаквала. Длъжна е била. Но засега няма нужда да се мисли за това. Въпросът ще се върне сам. Ще приберат Джо, но ще се намери друг, а освен това оставаше и Етел. Рано или късно… рано или късно, но сега е излишно да се размишлява. Мисълта й предпазливо обходи положението и се върна към едно нещо, което все й се изплъзваше: ту се покаже, ту наново се потули. Появи се още първия път, когато се размисли за своя русоглав син. Бе дошло от лицето му — наранено, смутено и отчаяно. И тогава си спомни какво е то.

Бе още малко момиче, прелестно и с чисто лице като лицето на сина й. Съвсем малко момиченце. Винаги си е знаела, че е по-голяма умница и по-голяма красавица от всички други. Но от време на време я обземаше особен страх: струваше й се, че е заобиколена от високата стена на гора от неприятели. В такива моменти всяка мисъл, дума или поглед имаха за цел да я уязвят, а тя нямаше къде да избяга и къде да се скрие. И тъй като бягството бе невъзможно, а убежище липсваше, тя се разплакваше от ужас. И ето, един ден се бе зачела в някаква книжка. Още петгодишна можеше да чете. Помнеше книгата — кафява, с букви от сребърен бронз, дебели корици и по-изръфана платнена подвързия. Наричаше се „Алиса в Страната на чудесата“.

Кейт бавно отмести ръце и понадигна тежестта си от тях. Сега видя и илюстрациите — Алиса с дългата права коса, но и онова шише, на което пишеше „Изпий ме“. То именно промени живота й, Алиса я бе научила на това. Сега, когато гората от врагове се сключеше наоколо й, тя бе вече подготвена. В джоба си държеше шишенце с подсладена вода, на чието етикетче с червена рамчица бе надраскала „Изпий ме“. Отпиваше глътка от шишето и започваше да се смалява. Нека враговете я търсят сега! Кати ще наднича изпод някой лист или от мравешката дупка и ще им се смее. И те няма да я намерят. Никоя врата няма да я затвори — нито навън, нито отвътре. Тя просто ще си минава изправена през пролуката под всяка врата. Алиса бе винаги с нея — да си играят, да я обича и да й вярва. Алиса бе станала нейна приятелка, вечно готова да я посрещне като дребосъче. Всичко бе толкова хубаво, че почти си струваше да се чувства нещастна. Но, освен дето бе хубаво, имаше и още нещо — тя си го оставяше като последна резерва. Ставаше дума за опасността и за нейната безопасност. Трябваше само да изпие цялото шише и тогава щеше да се свие, да изчезне и да престане да съществува. А най-хубаво от всичко ще бъде това, че щом престане да съществува, значи никога не е била на този свят. Тук се криеше драгоценната и безопасност. Понякога в леглото отпиваше от „Изпий ме“ толкова, колкото да се превърне в точица, в най-ситна мушица. Но никога не го изпиваше до дъно, защото и никога не й се наложи. Там именно беше последното й спасение, усърдно скривано от всички.

Кейт печално поклати глава, спомняйки си онова недодялано момиченце. И й стана чудно как е могла да забрави този вълшебен номер. Той й бе служил при толкова много несполуки. Има нещо прекрасно в светлината, която се процежда през детелиновия лист. Кати и Алиса вървят сред високите треви, хванати през кръста като първи приятелки. На Кати нито веднъж не й се наложи да изпие „Изпий ме“ до дъно, защото имаше Алиса.

Кейт отпусна глава на попивателната папка между изкривените си пръсти. Обзе я студ и безутешност, самота и униние. Всичко, което е извършила, е било по принуда. Иначе тя е различна, тя притежава нещо повече от другите хора. Повдигна глава, но не посегна да избърше рукналите сълзи. Това бе истина. Тя е по-разумна и по-силна от останалите. Притежава нещо, което другите нямат. В този миг пред нея във въздуха увисна лицето на мургавия Кейл — устните му се извиваха в жестока усмивка. Почувства се смазана, останала без дъх. Те притежаваха нещо, което тя нямаше, но какво — не знаеше. И щом разбра това, усети, че е готова; а щом е готова, значи много отдавна е било така, може би през целия й живот. Мозъкът й бе заработил като дървен, тялото й се движеше разкривено като лошо направлявана марионетка, но тя се залови твърдо за работа. Бе настъпило пладне — позна по гълчавата на момичетата в трапезарията. Мързеланите бяха току-що станали от сън.

Кейт се затрудни да превърти топката на бравата, но най-сетне я хвана между дланите си и отвори. Момичетата замлъкнаха, смехът им се прекъсна по средата и всички обърнаха погледи към нея. От кухнята се показа и готвачът. Кейт им се видя като болен призрак, крива и някак ужасяваща. Облегна се на стената в трапезарията и се усмихна на момичетата. Тази усмивка ги уплаши още повече, наподобяваше началото на писък.

— Къде е Джо? — попита Кейт.

— Излезе, мадам.

— Чуйте — почна тя. — От сума време сън не ме хваща. Сега ще взема сънотворно, че да се наспя. Не искам никой да ме смущава, не искам никаква вечеря. Ще спя до утре по същото време. На Джо кажете, че до утре сутринта не желая никой и за нищо да ме търси. Разбрахте ли?

— Да, мадам — отвърнаха те.

— Лека нощ тогава. Сега е следобед, но за мен е лека нощ.

— Лека нощ, мадам — покорно и в един глас рекоха те. Кейт се извърна и заднишком, като рак, се прибра в стаята си.

След като затвори вратата, тя се огледа, уточнявайки простата последователност на това, което й предстои. Отново седна пред писалището. Този път, въпреки болката, с усилие принуди ръката си да пише четливо:

„Завещавам всичко, което имам, на сина си Арон Траск.“ Постави датата и се подписа: „Катерин Траск“. Сетне погали листа с пръсти и се изправи, оставяйки го на масата с написаното нагоре.

От средната маса взе чашата си, напълни я със студен чай, отнесе я в сивата стаичка на пристройката и я положи на стойката за четене. След това застана пред тоалетката, среса коси, нанесе малко руж по цялото си лице, леко го напудри и сложи бледото червило, което редовно употребяваше. Накрая почисти и изпили ноктите си. Затваряйки вратата на сивата стаичка, тя пресече пътя на външната светлина. Само настолната лампа хвърляше светлия си конус върху масата. Пренареди възглавниците, потупа ги с длан и се настани на стола. Отпусна за опит глава на пухената възглавница. Почувства се развеселена, сякаш се готви за някакво празненство. Внимателно напипа верижката в деколтето си и я измъкна, разви капачето на тубата и изтърси капсулата в дланта си. Усмихна й се и рече:

— Изяж ме! — след което я постави в устата си. Посегна към чая. — Изпий ме! — додаде тя и преглътна горчивата изстинала течност.

Наложи си да мисли само за Алиса — една такава дребничка, очакваща я. От периферията на погледа й надничаха други лица: баща й, майка й, Чарлз, Адам, Самуел Хамилтън, след това Арон, зърна и усмивката на Кейл. Не бе нужно да й казва каквото и да било. Светлинката в очите му говореше: „Ти пропусна нещо. Те всички го имаха, но на теб то липсваше.“ Насочи мислите си обратно към Алиса. На сивата стена отсреща имаше дупчица, издълбана с нокът. Алиса ще я чака там, ще прихване Кати през кръста и Кати ще прегърне талията на Алиса и ситни като главички на топлийки двете първи приятелки ще поемат нататък.

По крайниците й бе почнала да пъпли топла вкочаненост. Болката в ръцете изчезваше. Клепачите й натежаха, страшно натежаха. Прозина се. „Алиса не знае — рече си тя или само си го помисли. — Ние ще се разминем.“

Очите й се затвориха, почна да й се повдига, зави й се свят и тя потръпна. Отвори очи и ужасена се огледа. Сивата стаичка тъмнееше, конусът светлина изтичаше и се бърчеше като вода. След това очите й отново се притвориха, а пръстите й се събраха, сякаш обгърнали малки момичешки гърди. Сърцето й биеше тържествено, дишането й взе да се забавя, а тя ставаше все по-малка и по-малка, додето накрая изчезна, като че никога не е била.

2

Когато Кейт го отпрати, Джо отиде в бръснарницата — така постъпваше всякога, щом е неспокоен. Подстригаха го, измиха му косата с яйчен шампоан, разтриха я с тоник. Поръча си лицев масаж и козметична маска, направиха му маникюр и му лъснаха обувките. Обикновено тази процедура плюс една нова вратовръзка връщаха самочувствието на Джо, но този път, когато излезе от бръснарницата, след като бе оставил бакшиш от петдесет цента, той бе все още потиснат. Кейт го бе спипала като плъх, по долни гащи. Бързата й мисъл го бе оставила смутен и безпомощен. Не по-малко разстройващ бе и навикът й да прехвърля всичко на тебе, независимо дали иска да ти внуши нещо, или не.

Нощта започна безлично, но след това, развеселени от положената в Сан Хуан клетва за братство в дружеството „Сигма-Алфа-Епсилон“, в дома с поразмътени глави нахлуха шестнайсетима студенти от Станфорд, похотливи като жребци.

Флоранс, която в представлението пушеше цигара, бе хванала упорита кашлица и всеки път, когато понечваше да смукне, се задавяше и номерът й пропадна. Мъжкото пони пък страдаше от стомашно разстройство.

Студентите крещяха от удоволствие, блъскаха се по гърбовете и накрая задигнаха всичко, което се оказа незаковано. След като си отидоха, две от момичетата захванаха уморителна и еднообразна кавга, а Терез усети първите симптоми на сифилиса. Господи, каква нощ! Оттатък вестибюла, зад затворената си врата, умисленото страшилище мълчеше. Преди да си легне, Джо застана до вратата, но нищо не чу. В два и половина заключи входа и в три бе вече в леглото. Но не можа да заспи. Приседна в постелята и прочете седем глави от „Победата на Барбара Уърт“48, а щом съмна, слезе в смълчаната кухня и си свари цяла каничка кафе. Хванал чашата с две ръце, той седна и подпря лакти на масата. Нещо се беше изпортило, но не му стигаше умът да го проумее. Навярно е разбрала, че Етел е мъртва. Трябва да бъде по-предпазлив. И веднага реши, твърдо реши какво да предприеме. Ще влезе при нея в девет, но ще слуша внимателно. Сигурно нещо е пропуснал. Най-добре ще е, ако постави въпроса ребром, без да се прави на балама. Ще измъкне, да кажем, една хилядарка и ще си обере крушите, пък ако му откаже, какво — пак ще се махне. Беше му омръзнало да се разправя с жени. Ще си намери работа в Рино49, ще раздава карти и ще има определен работен ден без никакви жени. Току-виж се сдобил и с апартамент — ще си го подреди с широки кресла и с канапе. Какъв смисъл да си блъска главата в тоя загубен град? Тъй и тъй ще е по-добре да се пръждоса от този щат. Дори си помисли дали да не го направи начаса — става от масата, качва се горе, за две минути си стяга багажа и да го няма. Най-много три-четири минути. И никому нищо няма да каже. Възможността му допадна. Добрата карта с Етел може би не е толкова сигурна, както му се стори в началото, но пък една хилядарка си струва. Я по-добре да почака.

Готвачът пристигна в лошо настроение. На врата му бе почнал да излиза цирей и кожата отгоре му се опъваше под натиска на отока. В това състояние той не можеше да понесе никого в кухнята. Джо се прибра в стаята си, почете още малко и си стегна куфара. Каквото и да се случеше, бе решен да изчезва.

В девет часа застана пред вратата на Кейт и леко потропа, след което отвори. В леглото й не бе спал никой. Остави подноса, приближи се до вратичката на пристройката, чукна веднъж, после още веднъж, повика я и накрая отвори сам. Конусът светлина от лампата все така падаше върху масичката. Главата на Кейт бе потънала дълбоко във възглавниците.

— Сигурно цяла нощ си спала тук — подхвърли Джо. Заобиколи я отпред, забеляза обезкръвените устни и мътно проблясващите очи между полузатворените клепачи и разбра, че тя е мъртва. Огледа се на всички страни, премина обратно в голямата стая и провери дали вратата към вестибюла е добре затворена. Светкавично пребърка целия й гардероб, шкафа чекмедже по чекмедже, разрови й чантите, а също и кутийката до леглото и замръзна. Нямаше абсолютно нищо, дори посребрена четка за коса. Прилази пак в пристройката и застана пред нея — нито пръстен, нито огърлица. Тогава видя верижката около шията й, вдигна я и откачи клипса — от него паднаха едно златно часовниче, тубичка и два ключа от касетки, номера двайсет и седем и двайсет и девет.

— Ето, значи, къде ги криеш, кучко мръсна — изрече той, изхлузи часовника от верижката и го пъхна в джоба си. Идеше му да й удари един в носа. След това се досети за писалището. Собственоръчно написаното завещание привлече погледа му. Някой ще плати за него добри пари. Прибра го в джоба си. В едната ниша имаше всякакви разписки и квитанции, във втората — застраховки, в третата — малка тетрадка с досие за всяко от момичетата. Сложи и нея в джоба си. Освободи от ластика един сноп кафеникави пликове, отвори един и измъкна снимка. На гърба й с острия прилежен почерк на Кейт бе написано име, адрес и общественият пост. Джо се засмя на глас. Картата наистина се беше обърнала в негова полза. Бръкна в още един плик, сетне в още един… Златна мина! С тези снимки човек може да преживее години! Я го виж тоя съветник с тлъстия задник! Отново прихвана пликовете с ластика. В горното чекмедже откри осем десетдоларови банкноти и връзка ключове. Парите прибра. Отваряйки второто чекмедже, колкото да види, че в него има хартия за писане, червен восък и мастило, чу похлопване на вратата. Пристъпи до нея и едва я открехна. Отвън се обади готвачът:

— Един човек иска да те види.

— Кой е той?

— Дявол го взел, знам ли?

Джо огледа стаята, измъкна ключа, излезе и след като заключи от външната страна, пусна ключа в джоба си. Не е чудно нещо да е пропуснал.

Насред голямата предна стая стоеше Оскар Ноубъл, нахлупил сива шапка и пристегнал врат със закопчан догоре червен жакет. Очите му бяха бледосиви, досущ като щръкналите мустаци. Стаята тънеше в полумрак — още никой не бе вдигнал щорите. Джо се вмъкна откъм вестибюла с леки стъпки.

— Ти ли си Джо? — попита Оскар.

— Кой се интересува?

— Шерифът иска да си поприказвате.

Джо усети вледеняващо прерязване в стомаха.

— Арест? — рече той. — Заповед имате ли?

— Глупости — каза Оскар. — В нищо не те подозираме. Просто проверка. Идваш ли?

— Разбира се — каза Джо, — защо не? — Излязоха заедно. Джо потрепера. — Трябваше да си взема палтото.

— Ако искаш, върни се.

— Карай — рече Джо. Продължиха към улица „Кастровил“.

— Да са ти правили някога полицейска снимка? — попита Оскар.

Джо помълча и най-сетне отвърна:

— Да.

— За какво?

— За пиянство. Ударих едно ченге.

— Добре, скоро ще разберем — каза Оскар и сви зад ъгъла. Джо побягна като заек, прекоси улицата и железопътната линия и се понесе към магазинчетата и уличките на китайския квартал. За да извади револвера, наложи се Оскар да свали едната си ръкавица и да разкопчае дебелия жакет. Стреля веднага, но не улучи. Джо затича на зигзаг, отдалечи се на около петдесетина метра и се канеше да се шмугне между две постройки. Оскар пристъпи до телефонния стълб на бордюра, опря на него левия си лакът, хвана с лявата ръка дясната си китка и се прицели в излаза на уличката между постройките. Щом Джо кацна върху мерника му, той натисна спусъка.

Джо се простря по очи и подритна с едното си стъпало.

Оскар влезе в игралния дом на Филипинеца да телефонира и когато се показа отново на улицата, около трупа вече се бе скупчила тълпа.

1

На изборите през 1903 година Хорас Куин взе повече гласове от мистър Р. Кийф и спечели шерифския пост. Като заместник-шериф той бе натрупал достатъчно опит. И по-голямата част от избирателите решиха, че след като тъй и тъй Куин върши почти цялата работа, той би могъл да бъде и титуляр. Шерифът Куин остана на този пост до 1919 година — толкова дълго време, че ние, които тогава растяхме в околията Монтерей, смятахме думите „шериф“ и „Куин“ за естествено свързани една с друга. Не можехме да си представим, че шериф може да бъде някой друг. Куин остаря на тази служба. Куцаше от едновремешна рана. Знаехме, че е безстрашен и непобедим, тъй като бе оцелял от не една престрелка; освен всичко, той наистина приличаше на шериф — тъкмо така си ги представяхме. Беше с широко румено лице, а белите му мустаци се извиваха като рога на планински елен. Широкоплещест, на тия години бе почнал и да натежава, но това му придаваше още по-голям авторитет. Носеше елегантна широкопола шапка, широк еднореден жакет, а револвера през последните години слагаше в презраменен кобур. Старият му пояс твърде много притесняваше стомаха му. Околията си той познаваше още в 1903 година, но в 1917-а я знаеше и контролираше още по-добре. Известна и позната личност, той бе също такава част от Долината на Салинас, както и околните планини.

Шерифът Куин следеше Кейт през всичките години след нараняването на Адам. Когато почина Фей, той инстинктивно се досети, че навярно за това е виновна Кейт, но същевременно знаеше, че не притежава никакви улики да я обвини, а мъдрият шериф никога не си блъска главата с невъзможното. В края на краищата ставаше дума за две проститутки.

Годините си вървяха, Кейт играеше честно с него и той постепенно почна да я уважава. След като публични домове щеше да има и занапред, то нека поне ги управляват хора с чувство за отговорност. Неведнъж Кейт спипваше и му предаваше търсени от полицията лица. Нейният дом никога не се забъркваше в неприятни истории. И шерифът Куин се разбираше с Кейт.

Някъде около пладне в събота след Деня на благодарността шерифът Куин се зае да прегледа намерените в джобовете на Джо Валери книжа. Трийсет и осем калибровият куршум бе разкъсал едната страна на сърцето му и сплескан в реброто, бе откъснал парче колкото юмрук. Кафеникавите пликове се бяха слепили от почернялата кръв. Шерифът ги навлажни с мокра носна кърпа, за да ги отдели. Сетне прочете завещанието, което бе сгънато, така че кръвта бе останала само по външните краища. Сложи го встрани и заразглежда снимките в пликовете, при което дълбоко въздъхна. Всеки плик съдържаше честта и духовния мир на определен човек. Използвани умело, изображенията биха довели до пет-шест самоубийства. В това време Кейт вече се намираше върху дисекционната маса в клиниката на Мълър, в кръвоносните й съдове течеше формалин, а стомахът й, поставен в буркан, бе изпратен в кабинета на съдебния експерт.

След като прегледа всички снимки, шерифът Куин поиска някакъв телефонен номер и каза в слушалката:

— Можеш ли да се отбиеш при мен? Е, ще си поотложиш обяда… Да, смятам, ще се увериш, че е важно. Чакам те.

Няколко минути по-късно, когато в предната канцелария на стария тухлен околийски затвор, зад съдилището, до писалището му застана безименният посетител, шерифът Куин бутна пред него завещанието на Кейт.

— Какво е мнението ти на адвокат — валидно ли е това?

Човекът прочете двата реда и пое дълбоко дъх през носа си.

— Наистина ли е лицето, за което си мисля?

— Да.

— Тогава, щом се е казвала Катерин Траск, щом това е нейният почерк и ако Арон Траск е наистина неин син, валидно е, и още как.

Куин приповдигна краищата на разкошните си гъсти мустаци с показалец.

— Ти нали я познаваше?

— „Познаваше“ не е точната дума. Просто знаех коя е.

Куин облегна лакти на писалището и се наведе напред.

— Седни, искам да си поговорим.

Посетителят му придърпа един стол. Пръстите му си играеха с копчето на палтото.

— Изнудвала ли те е Кейт? — попита шерифът.

— Разбира се, не! Откъде накъде?

— Питам те като приятел. Знаеш, че е мъртва и можеш да ми кажеш.

— Нямам представа за какво намекваш. Мен никой не ме е изнудвал. — Куин измъкна една снимка от плика й, обърна я като карта за игра и я плъзна по масата. Посетителят намести очила и дъхът му отново свирна през носа. — Исусе! — тихо възкликна той.

— Нали не си знаел, че притежава такава снимка?

— А, знаех, тя ми съобщи. За Бога, Хорас, какво смяташ да правиш с всичко това? — Куин измъкна снимката от ръката му. — Хорас, какво ще правиш с всичко това?

— Ще го изгоря. — Шерифът прокара палец по ръбовете на пликовете. — Това тук представлява една адска колода, която може да вдигне цялата околия във въздуха.

На отделен лист хартия Куин написа списък от имена, след което се надигна на хромия си крак и се дотътри до желязната печка при северната стена на канцеларията. Смачка „Салинас Морнинг Джърнъл“ на топка, запали го и го пусна в печката. Щом вестникът се разгоря, хвърли кафеникавите пликове в пламъците, премести ръчката на „силно“ и затвори вратичката. Огънят забумтя и малките остъклени прозорчета в предната част на печката замигаха в жълто. Куин обърса ръце, сякаш с нещо ги бе изцапал.

— Вътре бяха и негативите — каза той. — Прерових цялото й бюро. Други копия нямаше.

Посетителят му се помъчи да каже нещо, но гласът излезе като дрезгав шепот:

— Благодаря ти, Хорас.

Шерифът докуца до писалището и взе списъка.

— Искам за нещо да те помоля — поде той. — Вземи този списък и съобщи на всички вписани, че съм унищожил снимките. Познаваш ги до един, Бог ми е свидетел, тъй че няма особено да се зачудят. Светци вече няма. Всекиго ще хванеш насаме и ще му кажеш точно какво се е случило. Ето, виж!

— И той отвори вратичката на печката, разравяйки почернелите хартии, които се превърнаха на пепел. — За това им разкажи! — рече той.

Посетителят погледна шерифа и Куин разбра: няма вече земна сила, която би възпряла този човек да го мрази. До края на живота им между тях ще има преграда, но никой никога не би подсказал това.

— Хорас, не зная как да ти благодаря.

— Няма нищо — с тъга отвърна шерифът. — Направих онова, което бих искал и приятелите ми да сторят за мен.

— Долна кучка! — тихо изсъска посетителят и Хорас Куин се досети, че половината от ругатнята се отнася до него. Стана му ясно и това, че повече няма да го избират за шериф. Тези мъже, обременени с чувството за вина, ще го прогонят, просто са длъжни. Въздъхна и седна.

— Върви сега да обядваш — каза той. — Аз имам още работа.

В един и четвърт шерифът Куин сви от Главната към Централния булевард. В пекарната на Рейно си купи една франзела, все още топла и сладостно ухаеща на втасало тесто. За да изкачи стъпалата до верандата на Траск, хвана се с едната ръка за парапета. Ли му отвори, вързал на кръста си пешкир за съдове.

— Няма го вкъщи — рече той.

— Връща се. Обадих му се в наборното. Ще го изчакам.

Ли се отдръпна да го пропусне, покани го във всекидневната и попита:

— Ще искате ли чаша прекрасно горещо кафе?

— Нямам нищо против.

— Съвършено прясно — рече Ли и се прибра в кухнята. Куин огледа комфортната всекидневна. И почувства, че не желае да остава повече на своя пост. Спомни си какво бе казал един лекар веднъж: „Обичам да акуширам, защото свършиш ли си добре работата, накрая те чака голяма радост.“ Шерифът често бе мислил за тази забележка. Струваше му се, че ако той си върши добре работата, накрая някого винаги го чака мъка. Обстоятелството, че тя е необходима, все по-малко означаваше нещо за него. Ще не ще, скоро ще се пенсионира. Всеки носи в съзнанието си една представа за наближаващото пенсионерство — ще върши онези неща, за които никога не му е оставало време: да пътува или да изчете пренебрегваните книги, които вечно е твърдял, че познава. От години шерифът си бе мечтал как ще прекарва тези ведри дни — на лов и на риба, ще скита по хребетите на Санта Лусия, ще нощува край полузабравени ручеи. Но сега, когато това време бе почти дошло, той разбираше, че не го иска. От спането на голата земя кракът ще го заболи. Припомняше си колко много тежи един елен и колко трудно се пренася полюляващото се мъртво животно от мястото на убиването му. И освен това, честно казано, вече не му се яде дивеч. Мадам Рейно би могла да го накисне във вино и да го шпикова с подправки, но, по дяволите, така приготвена, и една стара обувка ще добие приемлив вкус.

Ли бе купил машинка за кафе. Куин дочу как водата бълбука в стъклената каничка и дълго обучаваната му разсъдливост направи предположението, че Ли не е казал истината и че кафето няма да е прясно приготвено.

Добре работеше мозъкът на стария шериф. Изострен от продължителен опит, той можеше да възстанови не само човешки образи и да ги изучава наново, но и цели случки и разговори. И ги преповтаряше непрекъснато, като грамофонни плочи или кино. Докато мислеше за дивеча, мисълта му бе инвентаризирала всекидневната и като го смушка, рече му: „Хей, тук има нещо нередно, нещо необикновено.“ Шерифът се вслуша в този глас и огледа стаята: басма на цветя, дантелени пердета, бяла ажурена покривка на масата, възглавници по канапето, облечени в крещящо пъстри импримета… Една дамска стая в дом, където живеят само мъже. И се сети за своята всекидневна. Всеки предмет в нея, с изключение на стойката за лули, бе избиран, купуван и поддържан от мисис Куин. Впрочем тя бе купила и стойката, специално за него. Значи и у тях всекидневната бе женска. Но тук имаше нещо фалшиво. Тук всичко бе прекалено женско — това бе дамска стая, подредена от мъж, твърде претрупана и твърде подчертано женска. Сигурно е работа на Ли. Адам не би се досетил, камо ли да подреди така. Не, това е свършил Ли в желанието си да създаде домашен уют, а Адам дори и не забелязва. Хорас Куин си спомни, че когато го бе разпитвал навремето, Адам му се стори доста разстроен. И сега виждаше неговите блуждаещи и ужасени очи. Тогава го бе преценил като човек с такава изключителна честност, която не би допуснала нищо друго. През изтеклите години се бяха виждали неведнъж. И двамата членуваха в масонския орден. Заедно бяха преминали приемния изпит. След Адам и Хорас бе станал майстор на ложата, и двамата носеха майсторския отличителен знак. Но Адам се държеше встрани, сякаш невидима стена го отделяше от света. Никой не можеше да проникне до него, а и той към никого не протягаше ръка. Затова пък в онова едновремешно страдание тази стена не бе съществувала. Чрез жена си Адам се бе докоснал до живия свят. Хорас си я припомни — сива, измита, с игли, забити в гърлото и свързани с гумените маркучи, през които от тавана се стичаше формалин. Адам не бе в състояние да извърши нещо нечестно. Той и нищо не искаше. За да бъде нечестен, човек трябва бясно да се стреми към нещо. Шерифът се замисли какво ли се извършва зад тая невидима стена, какво ли напрежение съществува там, какви са радостите и мъките. Поотмести се на стола, за да не изтръпне кракът му. В къщата бе тихо, клокочеше само кафето. Доста дълго се придвижваше Адам от наборното бюро. „Остарявам — доволен си помисли шерифът — и това май ми допада.“ След това чу Адам да влиза от предния вход. Ли също го чу и се втурна през вестибюла.

— Шерифът е тук — посрещна го той. Навярно пожела да го предупреди.

Адам влезе усмихнат и протегна ръка.

— Здравей, Хорас! Носиш ли заповед за арестуване? — Като шега, това бе забележително постижение.

— Здрасти — отвърна Куин. — Твоят човек ми е обещал чаша кафе.

Ли влезе в кухнята и затрополи със съдовете.

— Нещо нередно ли има, Хорас? — попита Адам.

— В моята, работа винаги всичко е нередно. Ще изчакам кафето.

— Не се смущавай от Ли. Той си слуша поначало. И през затворена врата чува. Нищо не крия от него, не мога. — Ли внесе подноса. Едва забележимо се усмихваше, сякаш на себе си, и след като наля кафето и се махна, Адам отново попита:

— Нещо лошо ли е, Хорас?

— Предполагам, не е. Адам, беше ли тази жена все още омъжена за тебе?

Адам се напрегна.

— Да — каза той, — какво има?

— Снощи се е самоубила.

Лицето на Адам се сгърчи, очите му набъбнаха и в тях блеснаха сълзи. Стегна уста, но не издържа, захлупи лице в ръцете си и заплака.

— Горката ми любима! — изрече той. Куин остана неподвижен, остави го да му премине. След миг Адам дойде на себе си и вдигна глава. — Извини ме, Хорас. — Ли се показа от кухнята и тикна в ръцете му една навлажнена кърпа. Адам попи очите си и му я върна. — Не очаквах това — каза той засрамено.

— Какво да правя сега? Ще изискам трупа и ще я погреба.

— Аз не бих го сторил — каза Хорас. — Всъщност, ако смяташ, че си длъжен… Но аз не съм дошъл за това. — Извади от джоба си завещанието, прегънато на две, и му го подаде.

Адам се отдръпна.

— Нейна ли е тази кръв?

— Не е нейна. Кръвта няма нищо общо с нея. Прочети го. Адам прочете двата реда, втренчи се в листчето и отвъд него.

— Той не знае, че тя му е майка.

— Не си ли му казвал?

— Никога.

— Господи! — изпъшка шерифът.

— Сигурен съм, че няма да поиска нищо от нея — убедено каза Адам. — Направо да го скъсаме и все едно че нищо не е имало. Мисля, че ако разбере, Арон няма да пожелае нищо нейно.

— Боя се, че няма да може — рече Куин. — Малко са незаконните неща, които можем да направим. Тя е имала сейф в банката. Няма защо да ти обяснявам откъде съм взел завещанието и ключа. Бях в банката, без да изчаквам съдебното нареждане. Смятах, че ще намеря някаква връзка. — Не съобщи на Адам, че се е надявал да открие още снимки. — И Стария Боб ми разреши да отворя сейфа. Можем винаги да отречем. Но там има над сто хиляди долара със златно покритие. Цяла бала пари, абсолютно нищо друго. Само пари.

— Нищо друго?

— Освен едно. Сватбено удостоверение.

Адам се отпусна на облегалката. Отново се бе отдръпнал в себе си, зад меките защитни дипли между него и света. Забеляза кафето и сръбна.

— Според теб какво трябва да направя? — равно и тихо попита той.

— Мога да ти кажа само какво аз бих направил — каза шерифът Куин, — но не си длъжен да последваш съвета ми. Веднага бих повикал момчето и всичко ще му разкажа, от игла до конец. Дори ще му призная защо досега не съм му казвал. Колко е годишен той?

— Седемнайсет.

— Вече е мъж. Все някога ще научи. И най-добре, ако всичко стане наведнъж.

— Кейл знае — каза Адам. — Затова се чудя защо е направила завещанието за Арон.

— Божа работа. Ти какво мислиш?

— Знам ли? Но ще постъпя както казваш. Нали няма да си отидеш?

— Няма. Ще остана.

— Ли — извика Адам, — кажи на Арон да дойде при мене. Прибрал се е, нали?

Ли се показа на вратата. Спусна за секунда тежките си клепачи, сетне ги отвори.

— Още не е. Може би е заминал за колежа.

— Щеше да ми обади. Знаеш ли, Хорас, в Деня на благодарността изпихме доста шампанско. А къде е Кейл?

— В стаята си — отговори Ли.

— Добре, повикай го. Нека дойде. Кейл ще знае.

Кейл се появи с уморено лице и с отпуснати от изтощение рамене, но външността му си оставаше затворена, упорита и неприветлива.

— Знаеш ли къде е брат ти? — попита го Адам.

— Не знам — отвърна Кейл.

— Не бяхте ли заедно?

— Не.

— Няма го вече две нощи. Къде е?

— Откъде да зная? — рече Кейл. — Казано ли е, че трябва да се грижа за брат си?50

Адам сведе глава, снагата му потрепера. Моментна тръпка. В дъното на очите му проблесна остра, невероятно ярка синя светлинка.

— Сигурно се е върнал в колежа — побърза да каже той. Устните му се раздвижиха натежали, промърмори като човек, говорещ насън. — Не смяташ ли, че се е върнал в колежа?

Шерифът Куин се изправи.

— Каквото има да се върши, може да се свърши и по-късно — каза той. — Почини си, Адам, преживяното не е леко.

— Преживяното? — Адам вдигна поглед. — А, да. Благодаря ти, Джордж. Много ти благодаря!

— Джордж ли?

— Много ти благодаря — повтори Адам.

След като шерифът си отиде, Кейл се прибра в стаята си. Адам се отпусна на стола и много скоро задряма. Устата му се отвори и от небцето му се разнесе похъркване.

Ли остана още някое време, погледа го, после се върна в кухнята. Изпод сандъчето за хляб издърпа тънко, подвързано с кожа томче, чиито златни букви бяха почти напълно изтрити — „Размишленията на Марк Аврелий“ в превод на английски. Обърса си телените очила с кърпата за съдове, отвори книгата и я запрелиства. Усмихваше се, съзнателно търсейки подкрепа. Зачете бавно, движейки устни на всяка дума: „Всичко е само за един ден — и онзи, който помни, и онова, което се помни. Непрестанно наблюдавай и ще видиш, че всяко нещо се дължи на някаква промяна. Свикни да смяташ, че естеството на Вселената не обича нищо тъй силно, както да променя съществуващите неща, за да ги превърне в нови, подобни тям. Защото всичко, което съществува, е в един или друг смисъл зародишът на онова, което ще бъде.“ Ли погледна по-надолу: „Ти скоро ще умреш, но пак не си избавен и освободен от изменения, нито си се отърсил от подозрението, че нещо външно може да те нарани, нито пък си добродушно благоразположен към всичко, нито пък вече виждаш мъдростта единствено в справедливите постъпки.“

Ли вдигна поглед от страницата и отговори на книгата тъй, както би отговорил на някого от древните си предшественици:

— Това е вярно — рече той. — Много е трудно, съжалявам. Но не забравяй, пак ти беше казал: „Избирай винаги късия път, помни, че късият път е най-естествен.“

След това пусна страниците да се затворят и в пръстите му остана само началната, върху която с тъп дърводелски молив бе написано „Сам’л Хамилтън“. Изведнъж Ли се почувства добре. Интересно, дали някога Сам’л Хамилтън бе усетил липсата на тази книжка? Разбрал ли е кой я бе откраднал? На Ли се бе сторило, че единственият истински чист начин е да я задигне. И се радваше и досега. Пръстите му погалиха гладката кожена подвързия, после отнесе книгата и пак я скри под сандъчето за хляб. „Разбира се — каза си Ли, — той се е досетил кой е крадецът. Кой друг може да вземе Марк Аврелий?“ Отиде във всекидневната и постави стол близо до спящия Адам.

2

Кейл седеше на масата в своята стая с облегнати лакти и притискаше с длани цепещата го глава, разтривайки слепоочията. Присвиваше го стомах, целият, отвън и отвътре, вонеше на сладостно-киселата миризма на уиски, пропита в порите и в дрехите му, лениво пулсираща в главата.

Кейл никога не беше пил досега, не му се е налагало. Но отиването до Кейт не се оказа никакво облекчение за болката, а отмъщението му не се превърна в очакваната победа. В паметта му кръжаха облаци и несвързани късове от звуци, гледки и чувства. В момента той не можеше да раздели истинското от въображаемото. На излизане от Кейт бе докоснал брат си, но хлипащият Арон го отблъсна с юмручен удар като бич, който го повали. Арон бе постоял над него в тъмното, след това неочаквано се бе извърнал и побягнал, плачейки като сломено дете. Кейл и сега чуваше дрезгавите му вопли, заглушаващи хукналите стъпки. Кейл бе останал да лежи неподвижен на мястото, където падна, под високия чимшир в двора на Кейт. Откъм обръщалото се чуваха пъшканията и кихавиците на локомотивите, долиташе трясъкът на товарни вагони, лашкани в композиции. Сетне бе затворил очи, но като чу леки стъпки и долови чуждо присъствие, погледна нагоре. Някой се бе надвесил над него и той си помисли, че това е Кейт. Фигурата безшумно изчезна. Малко по-късно Кейл се бе надигнал, поизчетка се и тръгна към „Главната улица“. Бе се изненадал от най-обикновените си чувства. Дори тихичко запя с притаен глас:

„В тази ничия земя розичка расте.

Колко чудно е, че тя…“

Целия петък Кейл се мота като замаян. Вечерта Джо Лагуна му купи един кварт уиски. Кейл бе още млад, нямаше право да го купи. Джо поиска да му прави компания, но се задоволи с долара, който Кейл му пробута, и се върна да изпие един пайнт гроздова.

Кейл свърна в уличката зад енориашкия дом и намери сянката до стълба, където бе седял в нощта, когато за пръв път видя майка си. Кръстоса нозе на земята и преодолявайки погнусата и порива да повърне, взе да се налива с уиски. На два пъти повърна, но продължи да пие, докато земята изведнъж се изправи и се залюля, а уличната лампа царствено се завъртя в кръг. Най-сетне бутилката се изхлузи от ръката му и Кейл изгуби съзнание, продължавайки да повръща. Някакво сериозно улично псе с къса козина и закривена опашка, тръгнало на посещение по своите познати места, се шмугна в уличката, но го надуши и с широк завой го заобиколи. Намери го Джо Лагуна и също го помириса. После взе шишето, облегнато върху крака на Кейл, вдигна го към лампата и го разклати. Все още имаше една трета. Огледа се за тапата, но не я откри и се отдалечи, запушил гърлото с палец да не се разплиска уискито.

Когато в студеното утро Кейл се пробуди премръзнал, светът му се стори отвратителен. Довлече се до вкъщи като премазана хлебарка. Не се наложи да върви дълго — просто се измъкна от уличката и прекоси „Главната“.

Ли го чу на вратата и като залиташе в хола, долови издайническата воня, с която се довлече в стаята си и се строполи на леглото. Главата му се пръскаше от болка, но бе вече напълно буден. Бе изгубил всякакво съпротивление срещу страданието, с нищо не можеше да се предпази и от срама. След малко направи най-доброто, което смогна — изкъпа се с ледена вода, изтърка се цял с късче пемза и едва не се издра, но болката от това дране му се стори благодатна.

Знаеше, че е длъжен да открие на баща си своята вина и да го помоли за прошка. И не само сега, а и завинаги трябваше да се унижава пред Арон. Без това не можеше да живее. И все пак, когато го извикаха и застана в една стая с баща си и шерифа Куин, той бе вече див и гневен като разлютено куче, а самоомразата му се обърна навън, към всички останали — порочен пес, когото не обичат и който никого не обича. След това се върна в стаята си и вината му отново го връхлетя. Не притежаваше никакво оръжие, с което да я отблъсне. Обзе го панически страх за Арон. Може да е пострадал, може да е загазил. Арон не е в състояние да се защитава. Кейл схвана, че трябва да върне Арон, да го намери и да му върне предишното състояние. Това трябваше да стане дори ако се наложи Кейл да се пожертва. Мисълта за саможертва го облада така, както става с всички разяждани от вина хора. Саможертвата би настигнала Арон, би го върнала назад. Кейл отвори скрина си и измъкна плоското пакетче изпод носните си кърпи. Огледа се в стаята и домъкна на масата една порцеланова паничка за игли и карфици. Дишаше дълбоко и хладният въздух му се услади. Хвана една от новичките банкноти, сгъна я по средата под прав ъгъл, драсна клечка кибрит откъм долната страна на писалището и я запали. Плътната хартия се сгърчи и почерня, пламъкът се вдигна нагоре и Кейл пусна овъгленото парченце в чинийката чак когато огънят стигна върховете на пръстите му. Измъкна още една банкнота, запали и нея. След шестата, без да чука, в стаята влезе Ли.

— Замириса ми на дим — рече той и забеляза какво прави Кейл. — О!

Кейл се изопна пред евентуалната му намеса, но такава не последва. Ли скръсти ръце на корема си и тихомълком застана в очакване. Кейл упорито палеше банкнота подир банкнота, додето изгори всички до една, сетне стри овъглените късове на пепел и на свой ред зачака реакцията на Ли, но Ли продължаваше неподвижен да мълчи.

— Хайде — най-сетне не издържа Кейл, — казвай! Нали искаш нещо да ми кажеш? Казвай!

— Няма — рече Ли, — нямам какво да ти казвам. Ако и ти нямаш нужда нещо да ми кажеш, ще постоя и ще се махна. Ето, ей тук ще поседна. — Сви се на един стол, скръсти ръце и зачака. Усмихваше се на себе си с онова изражение, което наричаме „непроницаемо“.

Кейл се отдалечи.

— Мога да седя по-дълго от тебе — каза той.

— На състезание може би. Но ден след ден, години наред… кой знае, може и векове… Не, Кейл, ще изгубиш.

— Бих искал да си почнеш конското — злобно каза Кейл след няколко секунди.

— Нямам конско.

— Тогава за какви дяволи си се домъкнал? Знаеш какво направих. А снощи се напих.

— Първото го подозирам, а второто го надушвам.

— Надушваш го?

— Че ти още вониш — рече Ли.

— За първи път ми беше — каза Кейл. — Не ми хареса.

— И на мен — рече Ли. — От алкохол ми става лошо на стомаха. Освен това ме прави игрив. Разумен, но игрив.

— Как по-точно, Ли?

— Мога само да ти дам един пример. На млади години играех тенис. Харесваше ми, а и не беше лошо за един слуга. Ще може да отбива мъчните топки вместо господаря си, ако играят на двойки. Благодарност няма, но някой и друг долар… Веднъж, мисля пих шери, ми хрумна теорията, че най-бързите и най-неуловими животинки на света са прилепите. Намериха ме среднощ в камбанарията на методистката църква в Сан Леандро. Бях с ракета и, изглежда, съм обяснил на полицая, който ме арестува, че си тренирам бекхенда с прилепи.

Кейл се разсмя така жизнерадостно, че на Ли му се дощя да е било истина.

— Пък аз просто седях до един стълб и се наливах като свиня — рече той.

— Все тия животни…

— Страх ме беше, че ако не се напия, ще се самоубия — прекъсна го Кейл.

— Никога няма да го направиш — рече Ли, — твърде си посредствен. Между другото, къде е наистина Арон?

— Избяга. Не го знам къде отиде.

— Виж, той не е посредствен — неспокойно рече Ли.

— Знам. Точно за това си мислех. Нали не би посегнал, а, Ли? Какво ще кажеш?

— Ама че проклетия! Щом човек пожелае да повярва в нещо — изпитателно почна Ли, — казва на някой приятел да си мисли, че каквото той е поискал, е непременно вярно. Все едно да питаш келнер кое им е най-хубавото блюдо. Отде, по дяволите, да зная?

— Ах, защо го направих! — завайка се Кейл. — Защо го направих?!

— Не усложнявай нещата — посъветва го Ли. — Знаеш защо си го направил. Било те е яд на него. И те е било яд, защото баща ти е наранил чувството ти за достойнство. Не е мъчно да се разбере. Ти просто си зъл.

— Мисля, че това най-много ме смущава: защо съм зъл. Ли, аз не искам да бъда такъв. Помогни ми, Ли!

— Минутка! — рече Ли. — Стори ми се, че чух баща ти.

— И изхвръкна през вратата. Кейл долови гласове и след малко Ли се върна в стаята. — Отива на пощата. По това време на деня никога не са пристигали писма. И никой не получава писма следобед. Но всеки мъж в Салинас отива в пощата именно следобед.

— Някои гаврътват пътем по една чашка — отбеляза Кейл.

— Мен ми се струва, че им е станало навик, пък си и почиват. Срещат се с приятели… Виж какво, Кейл — рече Ли, — баща ти не ми харесва. Изглежда ми разсеян… О, щях да забравя! Ти още не знаеш. Снощи майка ти се е самоубила.

— Нима? — продума Кейл и след това изръмжа: — Вярвам, че така й се пада. Не, не исках да кажа това. Не искам да мисля по този начин. Ето пак, виждаш ли? Не искам, не искам да бъда такъв!

Ли се почеса по главата, от което цялата го засърбя. Печелейки време, той продължи да се чеше. Така добиваше вид на дълбоко замислен.

— Голямо удоволствие ли ти достави изгарянето на парите? — попита той.

— Като че ли да.

— И ти става много приятно от това самобичуване, нали? Наслаждаваш ли се на своето отчаяние?

— Ли!

— Само за себе си мислиш! И затаяваш дъх пред трагичната съдба на Кейлъб Траск, Кейлъб Великолепния, Кейлъб Неповторимия! Кейлъб, чието страдание плаче за своя Омир. Никога ли не ти е хрумвало, че си просто един сополанко? Веднъж лошо момче, друг път — невероятно щедро? С мръсни привички и удивително чисти мисли? Може би притежаваш малко повече енергичност от повечето останали, но само толкова, вън от това ти си досущ като всички други момчета-сополанковци. Нима се мъчиш да си приписваш някакво достойнство и трагичност само защото майка ти е била проститутка? И ако с брат ти се случи нещо, ще можеш ли да си присвоиш незабелязано славата на убиец, а, себелюбецо?

Кейл се обърна бавно към масата си. Притаил дъх, Ли го наблюдаваше, както лекарят следи как пациентът му ще понесе подкожната инжекция. И забеляза припламването на последователните му реакции — най-напред негодуванието от обидата, сетне войнствеността и накрая, водещи някъде към началото на облекчението, наранените чувства. Ли въздъхна. Така упорито се беше постарал, с такава нежност, и ето — изглежда, усилията му щяха да бъдат възнаградени.

— Ние сме буен народ, Кейл — тихо продължи той. — Не ти ли се вижда чудно, че слагам и себе си в това число? Може би ние наистина до един сме произлезли от нетърпеливите, сприхавите, от престъпници, кавгаджии и побойници, но сме потомци и на храбрите, непокорните и щедрите. Ако не са били такива, нашите прадеди са щели да си останат по своите родни места в другия свят и да мрат от глад върху изтощената земя. — Кейл извърна глава към Ли, от лицето му бе изчезнало всякакво напрежение. Усмихна се и Ли схвана, че все пак не е подвел момчето изцяло, Кейл вече разбираше каква е била задачата му — една добре изпълнена задача — и сега му е благодарен. — Ето защо включвам и себе си — продължи Ли. — Ние всички носим това наследство, безразлично от коя стара земя са тръгнали бащите ни. Независимо от цвета и от оттенъците, всички американци притежават, кажи-речи, едни и същи белези. Така, по чиста случайност, се е получила една порода хора. Затуй сме и свръхсмели, и свръхстрахливи, добри, но и жестоки като деца. Ние сме свръхдружелюбни и заедно с това се плашим от чужденците. Уж се надуваме, а всичко ни прави впечатление. Ние сме прекалено сантиментални, но и реалистични. Земни, материалисти, а в същото време… Нима си чувал за друга нация, която върши всичко в името на някакви идеали? Преяждаме, нямаме никакъв вкус, никакво чувство за мярка. Пилеем силите си като ненужна смет. Хората в бившите ни отечества казват за нас, че преминаваме от варварството направо към упадъка, без никаква междинна култура, Можем ли да допуснем, че ония, които ни критикуват, не са намерили ключа и не знаят езика на нашата култура? Такива сме, Кейл, всички до един. И ти не си по-различен.

— Продължавай да говориш — рече Кейл, усмихна се и повтори: — Продължавай.

— Повече няма нужда — каза Ли. — Аз свърших. Само ми се иска баща ти да се върне. Безпокоя се за него. — И неспокойно излезе от стаята.

В антрето, току зад входната врата, той свари Адам — облегнат на стената със смъкнати рамене и ниско прихлупена шапка.

— Какво става с тебе, Адам?

— Нямам представа. Май съм изморен, много изморен.

Ли го хвана за ръката и се наложи да го отведе до всекидневната. Адам се строполи тежко на своя стол. Ли му свали шапката. Адам взе да разтрива опакото на лявата си ръка. Очите му бяха необикновени — съвсем ясни, ала неподвижни. Пресъхнали и подпухнали, устните му пропускаха словата бавно, едва чуто, сякаш бълнува. И грубо потриваше ръката си.

— Чудна работа — рече той, — изглежда, съм припаднал в пощата. Никога не съм губил съзнание. Мистър Пиода ми помогна да се изправя. Стори ми се, беше за секунда. Никога не съм припадал.

— Имаше ли писма? — попита Ли.

— Да… да, мисля, че имаше. — Пъхна си лявата ръка в джоба, но след миг я измъкна. — Ръката ми е като безчувствена — извинително каза той, пресегна с дясната и извади жълта пощенска картичка, с каквито си служат правителствените учреждения. — Мисля, че я прочетох — каза той, — трябва да съм я прочел. — Вдигна я пред очите си и след това я пусна в скута си. — Ли, май ще се наложи да си взема очила. Досега никога не съм имал нужда. Не мога нищо да прочета. Буквите ми скачат.

— Дай аз да я прочета.

— Смешна работа… да, първата ми работа е да си взема очила. Чети, какво пише?

— „Мили татко — зачете Ли, — аз съм във войската. Казах им, че съм на осемнайсет години. Ще се оправя, не се тревожи за мен. Арон.“

— Интересно — рече Адам, — като че ли съм я чел. Но май не съм. — И отново разтри ръката си.

1

Мрачно и смутно време беше зимата на хиляда деветстотин седемнайсета-осемнайсета година. Германците помитаха всичко пред себе си. За три месеца англичаните дадоха триста хиляди убити. В редица подразделения на френската армия настъпиха метежи. Русия бе излязла от войната. Отпочинали и превъоръжени, източните германски дивизии бяха хвърлени на западния фронт. Войната ни се струваше безнадеждна. Още неизпратили и дванайсет дивизии на бойното поле, настъпи май. Чак през лятото почнахме да прехвърляме през океана войскови съединения в по-големи мащаби. Съюзническите генерали се джафкаха помежду си. Подводниците унищожаваха транспортните ни кораби.

Тогава ни стана ясно, че войната съвсем не е една кратка героична престрелка, а мудна, невероятно сложна история. През тия зимни месеци духът ни спадна. Преди да сме възприели настойчивостта, с която се води една продължителна война, ние вече бяхме изгубили пламъка на въодушевлението.

Лудендорф51 се оказваше непобедим. Нищо не бе в състояние да го възпре. Офанзивите му срещу разбитите армии на Франция и Англия следваха една подир друга. Усетихме се, че сигурно вече е твърде късно и че може би скоро ще се окажем сами пред непобедимите германци.

Стана нещо обичайно хората да дирят избавление от войната — едни в разнообразни фантасмагории, други в порока, трети — в неуместно веселие. Изпитвахме недостиг от гадатели, а кръчмите се тресяха от оборот. За да избягат от проникващия навсякъде страх и от унинието, някои се затваряха в своите лични драми и радости. Не е ли странно, че днес вече сме забравили това? Първата световна война помним като една бърза победа с духови оркестри и знамена, с паради и кавалерийски еквилибристики, с войници, които се завръщат, и със сбивания по пивниците с проклетите британци, които смятаха, че са спечелили войната. Как бързо забравихме, че през тази зима Лудендорф беше несломим и колко много хора умствено и душевно се подготвяха за една загубена война.

2

Адам Траск бе не толкова опечален, колкото объркан. Не му се наложи да иска освобождаване от наборното бюро. Поради разклатеното здраве дадоха му отпуска по болест. Седеше с часове и разтриваше опакото на лявата си ръка, масажираше я с твърда четка, правеше й бани в гореща вода.

— Кръвообращението — повтаряше той. — Веднъж да се нормализира, и всичко ще бъде в ред. Но очите… те ме смущават. Винаги съм имал добро зрение. Ще трябва май да отида на лекар, че да ми дадат очила. Аз и очила! Трудно ще им свикна. И днес бих отишъл, но се чувствам нещо замаян.

Всъщност той се чувстваше много по-замаян, отколкото си признаваше. Дори из къщи не можеше да ходи, ако не се подпира с ръка о стената. Често се налагаше Ли да му помага, за да се изправи от стола, да се надигне от леглото сутрин и да му завързва обувките, тъй като с неподвижната лява ръка не можеше да връзва възли. Почти всекидневно се сещаше за Арон.

— Разбирам, че на един младеж му се иска да постъпи доброволец — казваше той. — Ако Арон ме беше попитал, навярно щях да се помъча да го разубедя, но не бих му забранил. Ти знаеш това, Ли.

— Знам го.

— И точно това не разбирам. Защо му трябваше да го прави скришом? Защо не пише? Мислех, че го познавам по-добре. Писал ли е на Абра? Сигурно й е писал.

— Ще я питам.

— Питай. Час по-скоро я питай.

— Обучението им не е леко, така съм чувал. Може би не му остава време.

— Че колко време е нужно да драснеш една картичка?

— Когато ти беше войник, пишеше ли на баща си?

— Да не мислиш, че си ме хванал натясно? Не, не съм му писал, но аз си имах причина. Аз не исках да ставам войник. Но баща ми ме прати насила, а аз се съпротивлявах. Нали разбираш, имал съм причина. Но Арон? Учението му беше потръгнало… Е, поискаха писмени сведения за него. Ти чете писмото. Не си е взел дрехи, не си е взел златния часовник…

— В казармата не му трябват дрехи, а и от златни часовници нямат нужда. Там всичко е в кафяво.

— Изглежда, си прав. Но аз пак не разбирам. И ще трябва да сторя нещо за очите си. Не мога да искам от тебе всичко да ми четеш. — Зрението наистина го тревожеше. — Буквите виждам — казваше той, — но думите се губят, размазват се.

През деня по десетина пъти хващаше я вестник, я книга, взираше се, сетне ги захвърляше. За да не му дава да изпада в паника, Ли му ги четеше и често по средата на четенето Адам задрямваше. После се пробуждаше и питаше:

— Ти ли си, Ли? Или си Кейл? Знаеш, никога не съм имал неприятности с очите. Утре отивам направо да ми ги изследват.

Някъде по средата на февруари Кейл влезе в кухнята и рече:

— Ли, той непрекъснато говори само за това. Хайде да му прегледаме очите.

Ли вареше компот от кайсии. Отиде да затвори кухненската врата, после пак се върна при печката.

— Не искам да го водим — каза той.

— Защо?

— Защото мисля, че не е от очите. А истината може да го смути. Засега да не го тревожим. Преживя тежък удар. Нека се пооправи. Аз ще му чета каквото поиска.

— Какво е според тебе?

— Няма да ти кажа. Мислех уж доктор Едуардс да намине за едно приятелско посещение, уж само за едно „здрасти“…

— Както искаш — рече Кейл.

— Кейл, не си ли виждал Абра? — попита Ли.

— Защо, виждал съм я. Но ме отминава.

— Не можеш ли да я спреш?

— Как да не мога! Ще я тръшна на земята, ще й мацна един в мутрата и ще я накарам да говори. Но не искам.

— Вероятно трябва просто да разчупиш леда. Понякога преградата е толкова слаба, че щом я докоснеш, пада. Настигни я, кажи й, че искам да се видим.

— Няма.

— Чувстваш се ужасно виновен, нали? — Кейл замълча. — Не ти ли е приятна? — Кейл не отговори. — Ако я караш така, ще ти става все по-лошо вместо по-добре. Предупреждавам те, няма да е зле, ако станеш малко по-открит.

— Ти какво искаш? — развика се Кейл. — Да разкажа на баща си какво съм извършил? Ако кажеш, и това ще направя.

— Не, Кейл, не сега. Но като оздравее, длъжен си. И то заради себе си. Не би могъл сам да го понесеш, ще те убие.

— Навярно заслужавам да бъда убит.

— Стига глупости! — невъзмутимо го скастри Ли. — Това пък ще е най-евтиното самоснизхождение! Престани!

— Как?

Ли обаче промени темата.

— Не мога да разбера защо Абра не е дошла у дома нито веднъж.

— Сега няма за какво да идва.

— Не й прилича. Тук има нещо нередно. Виждал ли си я?

— Казах ти вече. — Кейл се намръщи. — И ти си почнал да откачаш. Три пъти се мъча да я заговоря. Три пъти бяга.

— Има нещо! Тя е добра жена, истинска жена.

— Момиче! — поправи го Кейл. — Смешно е да я наричаш жена.

— Не е — меко рече Ли. — Малко са ония, които по рождение са жени. Абра притежава и хубостта на жената, и куража, и силата, и мъдростта. Знае нещата и ги приема. Обзалагам се, че тя не може да бъде нито дребнава, нито нечестна, нито дори суетна, освен ако не би искала да се накичи със суетност.

— Ти май наистина имаш добро мнение за нея.

— Достатъчно добро, за да смятам, че няма да ни изостави. Тя ми липсва — добави Ли. — Кажи й да дойде при мене.

— Нали ти казах, отбягва ме.

— Добре де, настигни я! Ли иска да те види, кажи, липсваш му.

— А сега няма ли да ми обясниш за очите на татко? — попита Кейл.

— Не — отвърна Ли.

— Да поговорим за Арон?

— Не.

3

На другия ден Кейл се постара да заговори Абра насаме, но чак след часовете успя да я забележи — доста пред него, тя се прибираше у дома. Кейл свърна на първия ъгъл, избърза по успоредната улица, сетне, изчислявайки времето и разстоянието, отново сви към нейната улица и се озова пред нея.

— Здравей — поздрави той.

— Здравей. Стори ми се, че вървеше зад мене.

— Не си сбъркала. Заобиколих блока, за да те пресрещна. Искам да поговорим.

Тя го изгледа сериозно.

— Можеше да направиш това, без да заобикаляш блока.

— Да, но след като се помъчих да те заговоря в училище, а ти избяга…

— Беше в лошо настроение. Не ми се говори с тебе, когато си ядосан.

— Как можеш да знаеш, че съм бил ядосан?

— Беше ти изписано на лицето, в движенията. Но сега не си ядосан.

— Не съм.

— Искаш ли да ми поносиш книгите? — усмихна се тя.

— Да, разбира се. — Той усети някаква топлина. Пое учебниците й под мишница и закрачи редом с нея. — Ли иска да те види. Помоли ме да ти предам.

— Наистина ли? — Бе й станало приятно. — Кажи му, че ще дойда. Как е баща ти?

— Не е много добре. Зрението го мъчи.

Продължиха да вървят мълчаливи, но Кейл накрая не издържа.

— Знаеш ли за Арон?

— Да — рече тя и след малко продължи: — Отвори ми папката и виж какво има отпред.

Той размести книгите. В папката имаше пощенска картичка от един цент. „Мила Абра — пишеше там, — чувствам се омърсен. Не съм за тебе. Не съжалявай. Записах се в армията. Стой по-далеч от баща ми. Сбогом, Арон.“ Кейл ядно затвори папката и тихо продума:

— Кучи син!

— Какво?

— Нищо.

— Чух какво каза.

— Знаеш ли защо е заминал?

— Не, но мога да се досетя, ако съпоставя нещата. Само че не искам. Не съм готова. Освен ако ти не ми кажеш…

— Абра — неочаквано я спря той, — мразиш ли ме?

— Не, Кейл. Но ти малко ме мразиш. Защо?

— Аз… боя се от тебе.

— Няма причина.

— Дори не знаеш колко съм те обидил. Пък си и гадже на брат ми.

— С какво си ме обидил? Аз съвсем не съм гадже на брат ти.

— Добре де — с неудоволствие продължи той, — ще ти обясня, но не искам да забравяш, че ти си ме принудила. Майка ни беше проститутка и въртеше публичен дом в града. Бях го разбрал много отдавна. Вечерта в Деня на благодарността заведох Арон да я види. Аз…

— А той какво направи? — възбудено го прекъсна Абра.

— Полудя. Направо се побърка. Взе да й крещи. А като си тръгнахме, повали ме с един удар и побягна. Майка ни се самоуби, а татко… с него става нещо нередно… Сега знаеш какъв съм. Вече с основание можеш да ме пренебрегваш.

— Зная той какъв е — спокойно рече тя.

— Брат ми?

— Да, брат ти.

— Той беше добър. Всъщност, защо „беше“? Той си е добър. Не е като мене подъл и мръсен.

Бяха вървели много бавно. Абра се спря и се извърна към него. Кейл също спря.

— Кейл — поде тя, — аз знаех за майка ти още много отдавна.

— Знаела си?

— Чух го от родителите ми. Мислеха, че съм заспала. Искам да ти кажа нещо. Не е много лесно, но пък ще бъде добре да го знаеш.

— Наистина ли искаш?

— Трябва. Беше скоро, ужасно скоро — пораснах, не съм вече малко момиче. Разбираш ли какво имам предвид?

— Да — рече Кейл.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Добре тогава. Не е лесно да се каже сега. По-рано трябваше да го кажа. Не обичам вече Арон.

— Защо не го обичаш?

— Мъчих се да си обясня. Като деца живеехме в някаква приказка, която сами си бяхме измислили. Но, като пораснах, тази приказка взе да не ми стига. Трябваше да има нещо друго, тъй като приказката повече не можеше да бъде истинска.

— Да, но…

— Почакай, изслушай ме. Арон не порасна. И може би никога няма да порасне. Той поиска тази приказка, щеше му се да завърши по негов вкус. И не би понесъл никакъв друг край.

— А ти?

— Не искам и да зная как ще завърши. Държа само да присъствам в действието. Да ти призная, Кейл, ние доста сме се отчуждили. Свикнали сме с тази приказка и сме я оставили да продължава. Но аз повече не вярвам в нея.

— Ами Арон?

— Би обърнал света нагоре с краката, само и само да доведе приказката до своя край.

Кейл стоеше, забил поглед в земята.

— Не ми ли вярваш? — попита го Абра.

— Мъча се да проумея нещата.

— Като си дете, ти си център на всичко. Всичко става заради тебе. Че имало и други хора? Това са само някакви привидения, които са ти предоставили, за да има с кого да разговаряш. Но израстеш ли, заемаш мястото си, изпълваш собствените си размери и очертания. И от теб към другите, както и от другите към тебе, започват да се движат всякакви неща. По-лошо е, но същевременно е по-добре. Радвам се, че ми каза за Арон.

— Защо?

— Защото сега съм уверена, че не всичко съм измислила аз. Той не е издържал да узнае за майка си, защото не така му се е щяло да продължи приказката. А друга не би могъл да приеме. И затова реши да накъса света на парченца, както ме разкъса и мен, когато му хрумна да става духовник.

— Ще трябва да размисля — каза Кейл.

— Дай си ми учебниците — рече Абра. — И кажи на Ли, че ще дойда. Сега вече се чувствам свободна. И аз искам да помисля. Струва ми се, че те обичам, Кейл.

— Но аз съм лош.

— Защото си лош.

Кейл побърза да се прибере.

— Ще дойде утре — съобщи той на Ли.

— А ти ми изглеждаш развълнуван — отбеляза Ли.

4

Вкъщи Абра застъпва на пръсти. В хола мина близо до стената, където подът не скърцаше. Стъпи на покритата с килим стълба, но се разколеба и влезе в кухнята.

— Ето те и тебе — посрещна я майка й. — Защо не се прибираш направо у дома?

— Трябваше да остана след часовете. По-добре ли е татко?

— Да се надяваме.

— Какво каза докторът?

— Същото, каквото и в началото: преумора. Просто има нужда от почивка.

— Никога не е изглеждал преуморен — забеляза Абра. Майка й отвори сандъчето за картофи, извади три по-големи и ги отнесе на чешмата.

— Баща ти, мила моя, е много издръжлив човек. Как не ми дойде наум по-рано! Не му стигаше неговата си работа, ами се нагърби и с тия военни истории. Лекарят казва, че понякога човек рухва отведнъж.

— Да вляза ли да го видя?

— Виж какво, Абра, струва ми се, баща ти не желае никой да го безпокои. Звъня съдията Нудсен, а баща ти поръча да му кажа, че спи.

— Да ти помогна ли с нещо?

— Иди се преоблечи. Няма да е много приятно да си изцапаш хубавата рокля.

Абра мина на пръсти покрай вратата на баща си и се затвори в своята стая. Облепена с ярки книжни тапети, тя блестеше от лак. На тоалетната й масичка стояха в рамки снимките на родителите й, по стените, също в рамки, бяха окачени куплети от известни стихотворения, в шкафа всичко беше подредено, подът — също лакиран, обувките й — прилежно наредени една до друга. Всичко вършеше майка й, настояваше да го върши; тя решаваше какво трябва да прави Абра, тя определяше какво да облича. Абра отдавна се бе отказала да държи в стаята си лични вещи, дори интимни неща. Така бе продължавало от толкова дълго време, че Абра вече не смяташе стаята си за свое убежище. Убежища тя диреше единствено в мислите си. Малкото запазени писма държеше във всекидневната стая, напъхани между страниците на двутомните „Мемоари“ на Юлисес С. Грант52, които след своето излизане от печатницата, както отлично знаеше тя, не бяха отваряни от никого освен от нея.

Абра изпитваше радост, но не й трябваше да търси причината. Известни неща тя знаеше със сигурност и за такива неща не отваряше и дума. Така например ясно й беше, че баща й не е болен. Просто се криеше от нещо. Със същата сигурност знаеше, че Адам Траск е болен — беше го видяла как се движи по улицата. И се чудеше как може майка й да не знае, че баща й не е болен.

Абра съблече роклята и надяна памучната си престилка без ръкави, която се бяха разбрали да й служи за къщна работа. Среса се, мина отново на пръсти пред вратата на баща си и слезе долу. Там си отвори папката, взе картичката на Арон, а след това, във всекидневната, изтръска и останалите му писма от втория том на мемоарите. Сгъна ги стегнато, вдигна поли и ги затъкна в ластика на слипа си. Пакетчето малко я поизду, но в кухнята препаса още една престилка и подутината се прикри.

— Можеш да обелиш морковите — рече майка й. — Гореща ли е водата?

— Вече завира.

— Сложи в тая чаша едно кубче бульон. Хайде, мила! Според лекаря било укрепващо за баща ти.

Щом майка й отнесе димящата чаша на горния етаж, Абра отвори горивната камера за смет на газовата печка, напъха вътре писмата и ги запали.

— Мирише ми на пушек — установи майка й, като се върна.

— Подпалих боклука. Беше се напълнило.

— Друг път ме питай, като решиш да правиш такива неща — рече майка й. — Нарочно го бях оставила, да постоплим кухнята заранта.

— Извинявай, майко — каза Абра, — не се сетих.

— Постарай се да мислиш по тия въпроси. Напоследък ми се виждаш доста лекомислена.

— Прости ми, мамо.

— Спестеното означава спечелено — каза майка й. Телефонът в трапезарията зазвъня. Абра чу майка си да казва:

— Не може да го видите. Докторът така нареди. С никого не му дава да се среща… Не, не, с никого. — После се върна в кухнята.

— Отново съдията Нудсен.

1

Предстоящата среща с Ли стана причина на другия ден до края на часовете Абра да се чувства в повишено настроение. В едно от междучасията срещна Кейл в коридора.

— Каза ли му, че ще дойда?

— Заловил се е да прави някакви пасти — отвърна Кейл. Беше с униформа — задушаваща висока яка, отесняла куртка и намотани гамаши.

— О, вие ще имате военна подготовка — забеляза Абра. — Значи аз ще бъда първа. Какви пасти!

— Де да ги знам. Но нали ще ми оставиш една-две? Замириса ми на ягоди. Запази ми две, а?

— Искаш ли да видиш какъв подарък съм приготвила за Ли? Виж! — И тя отвори малка картонена кутия. — Нов модел белачка за картофи. Сваля само люспата. Страшно е лесно. Специално за Ли.

— Отидоха ми пастите! — рече Кейл и добави: — Може да позакъснея, но нали няма да си тръгнеш, докато не се върна?

— А после ще ми носиш ли книгите до вкъщи?

— Да — каза Кейл.

Тя го изгледа продължително, право в очите. Той едва устоя да не сведе поглед. После тя пое към класната си стая и се отдалечи.

2

Адам бе почнал да си поспива до късно, по-точно свикна често да се унася — кратки дремки и денем, и нощем. Ли надникна в стаята му няколко пъти, додето накрая го свари буден.

— Тази сутрин се чувствам прекрасно — рече Адам.

— Ако и на това му викаш сутрин… Наближава единайсет.

— Господи! Трябва да ставам.

— За какво? — попита го Ли.

— Как за какво? Всъщност за какво?… Добре ми е, Ли. Може да се разходя до наборното бюро. Как е навън?

— Студено — отвърна Ли.

Сетне му помогна да стане. Адам се затрудняваше от копчета, яки и връзки за обувки. И докато Ли го улесняваше, той се досети:

— Присъни ми се нещо много истинско… Баща си сънувах.

— Както съм чувал, голям джентълмен е бил старецът — каза Ли. — Изчел съм оня плик с изрезки, дето го прати адвокатът на брат ти. Наистина трябва да е бил голям човек!

— Знаеш ли — спокойно го погледна Адам, — че е бил крадец?

— Ти май наистина си сънувал — рече Ли. — Човекът е погребан в Арлингтън53! В една от изрезките пише, че на погребението му са били вицепрезидентът и министърът на войната! И знаеш ли, че точно сега, в тия военни времена, вестник „Салинас Индекс“ би могъл да пусне нещо за него? Как би искал да се напише подобна бележка?

— Той беше крадец — повтори Адам. — Навремето не мислех така, но сега зная. Злоупотребявал е с фондовете на Великата армия на Републиката.

— Не ми се вярва — каза Ли.

В очите на Адам се бяха появили сълзи. Напоследък твърде често очите му се насълзяваха.

— Седни сега тук и почакай да ти донеса закуска — нареди Ли. — Знаеш ли кой ще ни дойде на гости следобед? Абра.

— Абра ли? О, разбира се, Абра! Чудесно момиче.

— Много си я обичам — простичко призна Ли. Сетне настани Адам пред масичката за карти в спалнята му. — Не искаш ли да порешаваш ребуси, докато приготвя закуската?

— О, не, благодаря. Тази сутрин не. Ще ми се да поразмисля върху съня си, докато още го помня.

Когато Ли внесе подноса със закуската, Адам бе заспал на стола. Ли го събуди и докато хапне, почете му от „Салинас Джърнъл“, а после му помогна да отиде до тоалетната.

Кухнята ухаеше от пастите на сладко, във фурната ягодите бяха попрегорели, от което острият горчиво-сладък дъх ставаше стипчив и още по-приятен. Радостта на Ли безшумно растеше, радост от очакваната промяна. „Времето — мислеше си Ли — доста се понатрупа за Адам. Трябва и за мен да се е понатрупало, но не го усещам, чувствам се безсмъртен. Смъртен се чувствах само веднъж, бях още много млад. Но оттогава — никога вече. Смъртта отстъпи.“ И Ли си заблъска ума нормално ли е това. Заедно с това се питаше какво е имал предвид Адам, заявявайки, че баща му е бил крадец. Навярно част от съня му? Сега обаче мисълта на Ли се насочи по често следваната следа. Да кажем, че това е вярно. Значи Адам, този най-непоклатимо честен човек, когото можеш да срещнеш, е живял целия си живот с крадени пари. Ли се изсмя над себе си — ами това второ завещание и този Арон, чиято чистота почиваше отчасти на задоволяването на личните страсти? И той цял живот да разчита на печалбата от един публичен дом? Нима тук имаше някаква шега или пък блюдата на везните трябваше вечно да се възвръщат в състояние на равновесие веднага щом едното се наклони прекалено много и предизвика намесата на някаква автоматична контратежест? Сети се за Сам Хамилтън. Той бе тропал по толкова много врати. Бе съставял безброй планове и проекти и отникъде не бе капнала и стотинка. Разбира се, той обаче притежаваше много, беше много богат. И никой не можеше да му даде повече. Изглежда, богатствата се падат на бедните духом, на бедните откъм любопитство и радост. Или да го кажем направо — много богатите са една мизерна пасмина от негодници. Любопитно, вярно ли е наистина това? Та нали понякога постъпваха именно като такива? Сети се и за Кейл, който изгори парите, за да се самонакаже. Но наказанието нямаше да го нарани тъй жестоко, както самото престъпление. „Де да се случи тъй — рече си Ли, — че един ден някъде да се срещнем със Сам Хамилтън, колко великолепни истории ще има да му разказвам! — След което разсъдъкът му добави: — А и той също!“

Ли се върна при Адам и го свари, че се мъчи да отвори кутията, в която се пазеха изрезките за баща му.

3

Следобеда задуха студен вятър. Адам настояваше да прескочи до наборното бюро. Ли го загърна добре и на изпращане му заръча:

— Ако усетиш, че ти се мае главата, сядай, където и да си.

— Добре — прие Адам. — Днес още не ми е прилошавало. Може да се отбия при Виктор да ми види очите.

— Изчакай до утре, ще дойда с тебе.

— Ще видим — заяви Адам и тръгна, предизвикателно размахал ръце.

Абра пристигна със светнали очи и зачервен от ледения вятър нос, внасяйки такова задоволство, че щом я видя, Ли безгласно се ухили.

— Къде са пастите? — заинтересува се тя. — Хайде да ги скрием от Кейл! — И се настани в кухнята. — О, колко се радвам, че пак съм тук!

Ли се засили да говори, задави се и хубавите неща, които му се дощя да изрече, трябваше да произнесе много внимателно. Надвеси се над нея и почна:

— Да знаеш, не са много нещата, които съм искал в живота си. Доста рано се научих да не искам баща си и майка си. Да искаш много, значи да си спечелиш и много огорчения.

— Но сега искаш нещо — весело рече Абра. — Какво е то?

— Бих искал да си ми дъщеря — изломоти Ли, изненадан от себе си. Отиде до печката, изключи газта под чайника, сетне наново я подпали.

— И аз искам да си ми баща — тихо рече Абра, Той я погледна мигновено и отмести очи.

— Искаш?

— Да, искам. — Защо?

— Защото те обичам.

Ли побърза да се измъкне от кухнята. В стаята си приседна, здраво стиснал ръце, додето дъхът му се успокои. Изправи се и взе от масата си гравирана абаносова кутийка. На капака към небето се издигаше дракон. Занесе я в кухнята и я постави на масата между ръцете на Абра.

— Това е за тебе — рече той с тон, в който нямаше и следа от акцент.

Тя отвори кутийката и зърна малко, тъмнозелено нефритово медальонче. На повърхността му бе гравирана дясна човешка ръка, красива ръка с отпуснати в покой пръсти. Абра взе медальона, погледна го, навлажни го с върха на езика си и нежно го докосна до пълните си устни, след което притисна хладния камък до бузата си.

— Това беше единственият накит на майка ми — рече Ли.

— Абра се надигна, обви врата му с ръце и го целуна — такова нещо се случваше в живота му за първи път. Ли се засмя.

— Ориенталското ми спокойствие, изглежда, ме е изоставило — каза той. — Позволи ми да приготвя чая, скъпа. Само така ще се взема в ръце. — Вече при печката Ли продължи: — Никога не съм употребявал тази дума, никога и към никого на тоя свят.

— Сутринта се събудих много радостна — каза Абра.

— И аз — каза Ли. — И знам каква беше причината за това щастие. Предстоеше да дойдеш.

— Аз също се радвах, но…

— Променила си се — установи Ли. — Не си вече онова малко момиче. Ще ми кажеш ли?…

— Изгорих всички писма от Арон.

— Да не ти е причинил нещо лошо?

— Не, не мога да кажа. Но в последно време се чувствах неловко и все ми се щеше да му обясня, че не съм за него.

— И сега, когато не си длъжна да бъдеш съвършена, можеш да бъдеш добра. Нали?

— Предполагам. Сигурно е така.

— Знаеш ли за майката на момчетата?

— Да. А ти знаеш ли, че не съм опитала още нито една от пастите? Устата ми пресъхна.

— Пийни си чай, Абра. Харесва ли ти Кейл?

— Да.

— У него — каза Ли — са събрани всички хубави и всички лоши неща. Струва ми се, че един човек да се намери, само с пръст би могъл…

Абра сведе глава над чая си.

— Поиска да отидем до Алъсал, когато цъфнат дивите азалии.

Ли подпря ръце на масата и се наведе.

— Не питам дали ще отидеш.

— Няма защо — каза Абра. — Ще отида. Ли седна срещу нея.

— Идвай по-често в този дом — рече той.

— Баща ми и майка ми са против.

— Само веднъж съм ги виждал — дръзко каза Ли, — но ми се сториха добри хора. Понякога, Абра, и най-необикновеното лекарство се оказва ефикасно. Питам се, ще има ли полза, ако разберат, че Арон току-що е наследил над сто хиляди долара?

Абра кимна със сериозно изражение, като си наложи да не се усмихне.

— Надявам се, ще има — каза тя. — Но се чудя как да им съобщя новината.

— Мила моя — рече Ли, — ако аз чуя подобна новина, мисля, че първата ми работа ще бъде някому да телефонирам. Но ти навярно няма да получиш добра връзка.

Абра кимна.

— Ще ми кажеш ли откъде са тия пари?

— Няма да ти кажа — рече Ли.

Тя погледна будилника, закачен на стената.

— Наближава пет, трябва да си тръгвам. Баща ми не е добре. Мислех, че Кейл ще се върне от учение.

— Върни се ти, и по-скоро! — каза Ли.

4

На излизане тя се сблъска с Кейл на верандата.

— Почакай ме — рече той и влезе да си остави книгите.

— Погрижи се за учебниците на Абра! — провикна се Ли от кухнята.

Зимната нощ настъпваше с мразовит вятър, лампите по улицата неспокойно полюшваха мигащите си волтови дъги и караха сенките да притичват напред и назад като играчи на бейзбол, хукнали да стигнат първи до целта. Прибиращите се от работа мъже заравяха бради в яките си и бързаха към топлината. Монотонно разсипващата се музика на пързалката за кънки отекваше далеч в нощното безмълвие на улиците.

— Би ли си подържала учебниците за малко? — попита я Кейл. — Искам да си разкопчая яката, врата ми ще пререже. — Той откопча кукичките и въздъхна от облекчение. — Изприщих се — каза и пое обратно книгите й. Клоните на огромната палма в предния двор на Бърджис шляпаха с пресъхнал пукот, пред някаква кухненска врата, затръшната под носа й, безутешно мяучеше котка.

— Мен ако питаш, от теб кой знае какъв войник няма да излезе — каза Абра. — Ти не отстъпваш от волята си.

— Не се знае — рече Кейл. — Упражненията с дъртака Краг-Йоргенсен наистина ми се струват тъпи, но като му дойде времето, може да ми стане интересно и да се окажа по-добър.

— Пастите бяха фантастични — рече Абра. — Оставих ти една.

— Благодаря. Обзалагам се, че от Арон ще стане добър войник.

— Ще стане, да. И най-красивият войник в армията. Кога ще отидем за азалии?

— Чак напролет.

— Да отидем рано и да обядваме там.

— Ами ако вали?

— И да вали, и да пече, ние да отидем! — Взе си учебниците и влезе в двора. — До утре — каза тя.

Кейл не се върна направо вкъщи. Закрачи в тази неспокойна нощ, отмина гимназията, а после и пързалката. Над леда бе изопната огромна шатра, музиката от грамофона заглъхваше в далечината. На пързалката нямаше жива душа. Старият собственик седеше нещастен в будката си и почукваше с показалец свободния край на кочана билети. Главната улица бе опустяла. Вятърът носеше хартийките по тротоарите. От сладкарницата на Бел изникна Том Мийк, приставът, и тръгна редом с Кейл.

— Я си закопчай куртката, войнико! — кротко го посъветва той.

— Здравей, Том — отвърна Кейл. — Много ми стяга, дяволската!

— В последно време не те виждам нощем из града.

— Така е.

— Не ме баламосвай, че си се поправил.

— Може би.

Том се гордееше със способността си да се присмива на хората и да придава на това сериозен тон.

— Излиза, че си набарал някое момиче. — Кейл обаче не отговори. — Чух, че брат ти фалшифицирал рождената си дата и се записал в армията. Ти неговото гадже ли забърса?

— Именно, именно — рече Кейл. Любопитството на Том се наостри.

— Ей, как щях да забравя! Уил Хамилтън разправя наляво и надясно, че си изкарал петнайсет хиляди от фасул. Вярно ли е?

— Вярно е, вярно е — рече Кейл.

— Но ти си още малък, какво ще правиш с тия пари?

— Изгорих ги — рече Кейл и се усмихна на Том.

— Тоест как?

— Драснах клечка кибрит и ги запалих.

Том се вгледа в лицето му.

— О, да! Правилно! Хубаво си сторил… Хайде, лека нощ, аз трябва да вляза тук… — Том Мийк не обичаше хората да го правят на глупак. — Ама че кучи син! — рече си той. — Вчерашно говедо, ще ми се прави на хитрец!

Разглеждайки витрините, Кейл продължи бавно по Главната улица. Сети се, че не знае къде е погребана Кейт. Ако открие гроба й, може да занесе китка цветя. Мисълта го накара да се изсмее на себе си. Струва ли си, или просто се подиграва със собствената си личност? Салинаският вятър би отнесъл цял надгробен паметник, камо ли един букет карамфили. Кой знае защо, сети се как им викаха мексиканците. Изглежда, го бе чувал като дете: карамфилите наричаха „гвоздеи на любовта“, а невените — „гвоздеи на смъртта“. Може би по-добре да занесе на гроба й невени. „Започвам да разсъждавам като Арон“ — каза си той.

1

Зимата сякаш се заинати да поотпусне ледената си прегръдка. Студена, влажна и ветровита, тя продължаваше и след като времето й отмина. „Развалиха времето в целия свят с тия шантави оръдия във Франция“ — повтаряха хората. Житото в Долината на Салинас кълнеше бавно, а полските цветя толкова закъсняха, че някои дори се бяха отказали да ги чакат. Знаехме, най-малкото бяхме уверени, че на Първи май, когато всички неделни училища правят излети в Алъсал, дивите азалии, растящи по лъките на реката, непременно ще са нацъфтели. Без тях не можеше да има и Първи май.

Но Първи май се оказа студен. Земята подгизна от вледеняващ дъжд и излетът не можа да се състои. По клоните на азалиите нямаше още нито един разтворен цвят. Мина се половин месец, но от азалиите нямаше и помен. Когато бе обявил цъфтежа им за условен знак на излета, Кейл нямаше никаква представа, че ще стане така, но веднъж определен, символът не биваше да се нарушава. „Фордът“ чакаше под навеса на Уиндъм с напомпани гуми и с нов акумулатор, за да пали по-лесно. Ли бе предупреден, че дойде ли денят, ще трябва да приготви сандвичи, но се умори да чака и престана да купува пресен хляб на всеки два дни.

— Какво ти пречи все пак да отидеш? — питаше той.

— Не мога — отвръщаше Кейл. — Казал съм, като цъфнат азалиите.

— А как ще разбереш?

— Нали там живеят братята Силаки, всеки ден са на училище. Според тях — още седмица или десетина дни…

— О, Боже! Я не си отлагай излета!

Здравето на Адам постепенно се подобряваше. Ръката му бавно възстановяваше подвижността си. Почна и да чете по малко, но с всеки ден повече.

— Буквите подскачат само когато съм уморен — споделяше той. — Добре че не си взех очила, да си съсипвам очите! Знаех си аз, че нищо им няма.

Ли кимаше доволен. Бе ходил до Сан Франциско да си набави необходимите книги, изписа и редица отделни отпечатъци. Изучи всичко, което се знаеше за анатомичния строеж на мозъка, за симптоматиката и усложненията при тромбози и други увреждания. Четеше и задаваше въпроси със същото непоколебимо упорство, с което навремето бе издирвал, разголвал и възстановявал значението на едно староеврейско слово. Доктор Х. С. Мърфи бе опознал Ли доста обстойно и от професионалната досада в присъствието на един китайски слуга промени отношението си в истинско възхищение пред един учен. Стигна се дотам, че дори заемаше някои от публикациите и докладите от библиотеката на Ли, посветени на различни диагностични и клинични въпроси. „Този китаец — бе заявил той на доктор Едуардс — знае много повече за патологията на мозъчните кръвоизливи от мене и, обзалагам се, колкото тебе.“ И че това е така, го караше да говори с особено пристрастно раздразнение. Професията на медика несъзнателно се чувства уязвена от познанията на лаиците.

Съобщавайки му за подобрението на Адам, Ли сподели:

— Струва ми се, че абсорбцията продължава…

— Имах един пациент — поде доктор Мърфи и разказа един от своите благоприятни случаи.

— Винаги съм се опасявал от реактивизиране — рече Ли.

— Това трябва да оставим на Всевишния — каза доктор Мърфи. — Артерията не е вътрешна гума, да я закърпим. Между другото как ти разрешава да му мериш кръвното налягане?

— Хващаме се на бас колко ще е неговото и колко ще е моето. По-интересно от наддаване на конни състезания.

— И кой печели?

— Е, би трябвало да съм аз — каза Ли, — но му се оставям. Иначе играта ще се развали и ще пострада клиничната диаграма.

— А как става тъй, че го предпазваш от вълнения?

— Това вече е мое изобретение — каза Ли. — Нарекох го „разговорна терапия“.

— Сигурно ти отнема цялото време.

— Отнема го — съгласи се Ли.

2

На 28 май 1918 година американските войски изпълниха първата си сериозна задача в Първата световна война. На Първа дивизия под командването на генерал Бълард бе заповядано да завземат селището Кантини. Разположено на височина, то е най-високата точка в долината на река Авър. Отбраняван от окопана пехота, тежки картечници и артилерия, фронтът се простира на около два километра. След едночасова артилерийска подготовка, в 6 часа и 45 минути на 28 май бе даден сигнал за атака. В нея взеха участие 28-и пехотен полк с командир полковник Ийли, един батальон от 18-и полк с командващ офицер Паркър, една сапьорна дружина от Първи пионерски полк, дивизионната артилерия, командвана от Съмърол, и подкрепления от френски танкове и огнехвъргачки. Атаката се увенча с успех. Американските войски се окопаха на новите позиции и отблъснаха две мощни германски контраатаки. Първа дивизия бе поздравена от Клемансо, Фош и Петен54.

3

Дойде краят на май и чак тогава братята Силаки донесоха вестта, че моруноворозовите цветове на азалията са почнали да пробиват пъпките. Беше в сряда. Казаха му тъкмо когато часовникът биеше девет. Кейл се спусна към кабинета по литература. Мис Норис вече заемаше мястото си на подиума. Той измъкна носната си кърпа и шумно се изсекна. След това се скри в мъжката тоалетна, изчаквайки да чуе през стената пускане на вода откъм тоалетната на момичетата. Сетне излезе през вратата на приземието, промъкна се покрай червената тухлена стена, провря се под смрадликите и след като изгуби училището от поглед, тръгна бавно, за да го настигне Абра.

— Кога са цъфнали? — попита го тя.

— Сутринта.

— Няма ли да изчакаме до утре?

Той вдигна очи към веселото жълто слънце, за първи път стоплящо земята тази година.

— Ти искаш ли?

— Не — рече тя.

— И аз не искам.

Хукнаха, купиха хляб от Рейно и впрегнаха Ли в работа. Дочул високите им гласове, Адам надникна в кухнята.

— Отиваме на пикник — каза Кейл.

— Не сте ли на училище?

— Разбира се — отвърна Абра. — Но днес е празник.

Адам й се усмихна:

— Като роза си румена.

— Защо не дойдете с нас? — провикна се Абра. — Отиваме в Алъсал да наберем азалии.

— Да дойда, защо не? — каза Адам. — Не, няма да мога — добави след малко. — Обещах да прескоча до ледарницата. Подменяме част от тръбите. Но денят е чудесен.

— Ще ви донесем азалии — обеща Абра.

— Много ми харесват. Хайде, приятно прекарване!

След като Адам си отиде, Кейл попита:

— Ли, а ти защо не дойдеш с нас?

Той го изгледа под вежди.

— Не те мислех за толкова глупав.

— Хайде, тръгвай! — извика Абра.

— Не ставайте смешни — рече Ли.

Прелестна е рекичката, ромоляща през Алъсал към планините на изток от Долината на Салинас. Водата бълбука около заоблените камънаци и мие излъсканите корени на дърветата, които я държат отстрани. Въздухът се изпълваше от уханието на азалиите и приспивния дъх на галена от слънцето зеленина. Все още леко запъхтян от прегряването, „Фордът“ почиваше на брега. Задната седалка бе отрупана с нацъфтели клони.

Натопили немирни нозе във водата, Кейл и Абра седяха посред хартиите от сандвичите.

— Увяхват, преди да ги занесеш вкъщи — рече Кейл.

— Но пък са чудесно извинение — каза тя. — Ако ти не искаш тогава може би аз…

— Какво ти?

Тя се пресегна и го хвана за ръката.

— Това! — каза тя.

— Мен ме беше страх.

— И Защо?

— Не знам.

— Мен не ме е страх.

— Според мен момичетата от много неща не се страхуват.

— И според мен.

— А ти страхуваш ли се?

— Разбира се — каза тя. — От тебе. Особено като каза, че си подмокрям гащите.

— Просташко беше — рече той. — И сега не зная защо го казах. — Внезапно той замлъкна.

Пръстите й стегнаха ръката му.

— Знам какво мислиш — рече тя. — Не искам да мислиш за това. — Кейл гледаше раздиплената вода и обърна с палеца на крака си един закръглен кафеникав камък. — Въобразяваш си, че на тебе ти е най-сложно, нали? Мислиш, че си магнит за всяка злочестина…

— Нима…

— Чуй какво ще ти кажа. И баща ми си има неприятности.

— Какви неприятности?

— Аз не подслушвам по вратите, но достатъчно съм чула. Той не е болен. Страх го е. Извършил е нещо.

Той обърна глава.

— Какво?

— Допускам, че е взел пари от компанията. И сега не е наясно — ще го тикнат ли съдружниците му в затвора, или ще му позволят да ги върне, най-малкото да се опита.

— Откъде знаеш?

— Чух ги, като се разправяха в стаята, дето уж боледува. А майка ми пусна грамофона, да ги заглуши.

— Нищо ли не измисляш? — попита той.

— Не, нищо не измислям — каза тя. Той се примъкна по-близо, отпусна глава на рамото й и плахо я прихвана през кръста. — Тъй че, както виждаш, не си единственият… — Извъртя лице и го погледна. — Сега ме е страх — безсилно продума тя.

5

Бе три часът следобед. Ли седеше на масата си и разлистваше каталога за семена и разсади. Илюстрациите на миризливата секирка бяха цветни.

— Много добре ще стоят на задната ограда и тъкмо ще скриват помията. Но дали пък там има достатъчно слънце?

— Чул собствения си глас, — той вдигна поглед и се усмихна. Все по-често се хващаше да си говори на глас, когато в къщата няма никого. — От възрастта е — продължи той високо. — Мисълта се забавя и… — Млъкна и в миг се вцепени. — Чудна работа, да се ослушвам! Дали пък не оставих чайника на газта? Не! Помня. — И повторно се ослуша. — Слава Богу, че не съм суеверен. Инак и духове ще почнат да ми се счуват. Дори може и… — Входният гонг иззвъня. — Ето! Това чаках да чуя. Нека звъни! Няма да се оставям на чувствата си. Нека си звъни!

— Но гонгът повече не се обади. Налегна го някакво мрачно изтощение, някаква безнадеждност, която притисна раменете му. Засмя се. — Ако стана, ще намеря пъхната под вратата реклама, ако остана, бунашкият ми мозък ще повтаря, че на прага е застанала смъртта. Добре, предпочитам рекламата!

Ли седна във всекидневната и се загледа в плика на скута си. Неочаквано се изплю.

— Добре! — каза си той. — Каквото ще да става, по дяволите! — Разкъса плика, но в следващия момент остави листа на масата с текста надолу. Погледът му се отмести между коленете към пода. — Не — рече той, — нямам право. Никой няма право да отнема и най-малкото чуждо изпитание. Всекиму е обещан по един живот и по една смърт. И всеки има право на своята мъка. — Стомахът му се сви. — Но аз не притежавам и капка смелост. Бъзлив жълт търбух! Не мога да се понасям!

В банята отмери три чаени лъжички бромов еликсир в една чаша, добави вода и червеното лекарство порозовя. Върна чашата във всекидневната и я остави на масата. Телеграмата сгъна и я напъха в джоба си. А гласно изрече: — Ах, как мразя страхливците! Боже, как ги мразя! — Ръцете му трепереха, челото му се покри с капчици студена пот.

В четири часа чу Адам да завърта дръжката на вратата. Накваси устни, изправи се и бавно пристъпи към хола. Чашата с розовата течност бе в ръката му, вече уверена.

1

В дома на Траск светеха всички лампи. Вратата зееше полуоткрехната и къщата бе изстинала. Свит и сгърчен като лист, на стола до лампата във всекидневната седеше Ли. От стаята на Адам, също с отворена врата, долитаха гласове.

— Какво става тук? — попита Кейл, влизайки отвън.

Ли го погледна и му направи знак с глава към масата, където лежеше разтворената телеграма.

— Брат ти е убит — каза той, — а баща ти получи удар.

— Кейл се втурна към вестибюла. — Върни се! — спря го Ли.

— При него са доктор Едуардс и доктор Мърфи, не им пречи!

Кейл се изправи пред него.

— Много ли е страшно, Ли? Кажи, Ли, много ли е страшно?

— Не зная — продума Ли, сякаш си припомняше нещо отколешно. — Прибра се капнал, но аз бях длъжен да му прочета телеграмата. Това бе негово право. Пет минути си я преповтаряше на глас и тогава като че достигна до съзнанието му и там избухна.

— В съзнание ли е?

— Седни и чакай, Кейл — изнемощял каза Ли. — Седни и чакай. Свиквай. Ето, аз се старая.

Кейл грабна телеграмата и прочете нейното безлично и достойно съдържание. Доктор Едуардс се приближи с чанта в ръка. Кимна любезно, излезе и внимателно затвори вратата. Доктор Мърфи остави чантата си на масата и седна.

— Доктор Едуардс — въздъхна той — ме помоли да ви кажа.

— Как е той? — попита Кейл.

— Ще ви кажа всичко, което знаем. Кейл, ти сега си глава на семейството. Знаеш ли какво значи мозъчен удар? — Не изчака отговора на Кейл. — В този случай имаме кръвоизлив в мозъка. Засегнати са значителни части. Имало е и по-раншни малки кръвоизливи. Ли знае.

— Да — потвърди Ли.

Доктор Мърфи го изгледа и отново спря очи на Кейл.

— Лявата му страна е парализирана. Дясната — частично. По всяка вероятност е нарушено зрението на лявото око, но ние не можем да го установим. С други думи, баща ти е почти безпомощен.

— Може ли да говори?

— Малко и… много трудно. Не го безпокой.

Кейл се помъчи да намери точните думи:

— А може ли… да се оправи?

— Чувал съм за случаи на разнасяне на кръвта, но никога не съм виждал такива.

— Значи според вас ще умре?

— Не знаем. Може да живее още седмица, месец, година, дори още две години. А може и тази нощ да умре.

— Дали ще ме познае?

— Това сам ще трябва да установиш. За тази вечер ще ви изпратя болногледачка, а занапред ще трябва да си осигурите редовни сестри. — Докторът се изправи. — Съжалявам, Кейл. Трябва да го понесеш. Длъжен си да издържиш. — И добави:

— Вечно съм се удивлявал как хората понасят, винаги всичко понасят. Едуардс ще мине утре сутринта. Лека нощ. — И протегна ръка да докосне раменете на Кейл, но Кейл се отмести и тръгна към стаята на баща си.

Главата на Адам се поддържаше от високи възглавници. Лицето му беше спокойно и бледо, устата изопната — нито в усмивка, нито в укор. В отворените му очи, необикновено дълбоки и ясни, можеше сякаш да надникне всеки, а като че и те проникваха дълбоко в околния свят. Спокойни и разбиращи, в тях обаче не се четеше никакъв интерес. Когато Кейл влезе в стаята, те бавно се извъртяха към него, забелязаха първом гърдите му, сетне се вдигнаха към лицето и останаха приковани там.

Кейл приседна на стола до леглото.

— Прости ми, татко — рече той. Очите примигнаха бавно като жабешки. — Чуваш ли ме, татко? Можеш ли да ме разбереш? — Очите стояха неподвижни и непроменени. — Аз съм виновен! — извика Кейл. — Аз съм виновен за смъртта на Арон и за твоята болест! Аз го заведох при Кейт. Аз му показах майка му. Затова избяга. Не искам да бъда злодей, но все злочестини причинявам! — Опря глава в завивките на леглото, да избегне тези ужасни очи, но продължаваше да ги вижда. Разбираше, че те ще останат да го гледат, ще се превърнат до края на живота му в негова неделима част.

Гонгът звънна и след миг Ли се появи в стаята, следван от болногледачката — яка, едра жена с гъсти черни вежди. Отваряйки чантата си, тя като че пусна всички ветрове в стаята.

— Къде е моят пациент? Аха, ето го! Ами че ти изглеждаш великолепно! Какво търся аз тук? Я най-добре да станеш и да си сменим местата! Леле, колко добре изглеждаш! Не искаш ли да ме понаглеждаш малко, какъвто си ми грамаден и хубавец? — Провря мускулеста ръка под раменете на Адам и без никакво усилие го премести по-нагоре, със свободната ръка оправи възглавниците, потупа ги и отново го остави отгоре им. — Студени възглавници — продължи тя, — не обичаш ли студени възглавници? А сега, къде е банята? Имате ли уринатор и подлога? Не може ли да ми опънете тук едно походно легло?

— Дайте ми списък — каза Ли. — Ако имате нужда от помощ… с него…

— Как да имам нужда? Ние отлично ще се погодим, нали, сладкият?

Ли и Кейл се оттеглиха в кухнята.

— Преди тя да пристигне — почна Ли, — мислех да те убеждавам да хапнеш нещо за вечеря. Нали знаеш, има хора, които плюскат при всякакви обстоятелства, и добри, и лоши. Обзалагам се, че и тя е от тях. А ти, ако искаш, яж, твоя работа.

Кейл му се ухили.

— Щом си искал да ме убеждаваш, значи съм изпитвал отвращение към храната. Но след като поставяш въпроса така, мога да си направя един сандвич.

— Никакви сандвичи!

— Искам.

— Всичко си върви по реда. Възмутително! Обидно е, всеки постъпва по един и същ начин.

— Тогава не искам сандвич — рече Кейл. — Останаха ли пасти?

— Сандъчето за хляб е пълно. Но може да са поразтопени.

— Аз ги обичам разтопени — каза Кейл, донесе цялата тава и я сложи на масата пред себе си.

В този момент влезе болногледачката.

— Изглеждат ми хубави — заяви тя, грабна една паста, захапа я и дъвчейки, продължи: — Къде ви е телефонът? Мога ли да се обадя в дрогерията на Кръф за някои неща, които ще ми трябват? Къде държите чистото бельо? И къде е походното легло? Този вестник прочетен ли е? Къде, казахте, е телефонът? — Взе си още една паста и се махна.

— Той каза ли ти нещо? — тихо попита Ли.

Кейл заклати глава напред-назад, сякаш друго не можеше да направи.

— Ще бъде страшно — додаде Ли. — Но докторът е прав. Човек може на всичко да издържи. В това отношение сме невероятни животни.

— Аз не съм! — Гласът на Кейл бе равен, приглушен. — Аз не мога да издържа. Не, не мога. Няма да имам сили. И май ще трябва… ще трябва…

Ли свирепо стисна китката му.

— Слушай, мишко такава, мръсно пале! Да не си посмял да си въобразяваш подобни глупости! При това добросърдечие, с което си ограден! Откъде накъде твоята скръб ще е по-чиста от моята?

— Това не е скръб. Аз му казах какво съм направил. Аз убих брат си, аз съм убиец. И сега той го знае.

— Каза ли ти го? Бъди честен, каза ли ти го?

— Нямаше защо. То беше в очите му. С очи го каза. Трябва да се махна, но няма къде да отида. Няма!

Ли въздъхна и пусна китката му.

— Кейл — търпеливо почна той, — чуй ме. Мозъчните центрове на баща ти са увредени. И онова, което си забелязал в очите му, навярно е било в резултат на някакво налягане от страна на онези мозъчни клетки, които регулират зрението. Не помниш ли, той не можеше да чете. То не беше от очите, а именно от това налягане. И не можеш да знаеш дали е хвърлил вината на тебе. Не знаеш.

— Той ме обвини, зная! Каза ми, че съм убиец.

— Но ще ти прости. Обещавам.

На вратата застана болногледачката.

— Какво обещаваш, Чарли? Обещал си ми чаша кафе.

— Сега ще направя. Как е той?

— Спи като младенец. Има ли в тази къща нещо за четене?

— Какво предпочитате?

— Какво да е, само да не мисля за глупости.

— Ще ви донеса кафето. Имам тук някакви неприлични разказчета, написани от една френска кралица. Може да ви се сторят прекалено…

— Донеси ги с кафето! — нареди тя. — А ти, моето момче, защо не си подремнеш малко? Ние с Чарли ще държим крепостта. Да не забравиш книгата, Чарли!

Ли постави кафеварката на газовата печка. Сетне се върна до масата и каза:

— Кейл!

— Какво искаш?

— Иди при Абра.

2

Кейл стоеше на скромната веранда с пръст на звънеца. Най-сетне ярката лампа отгоре светна, резето, с което залостваха нощем вратата, изскриптя и мисис Бейкън надникна навън.

— Искам да говоря с Абра — каза Кейл. Устата й остана отворена от изумление.

— Какво искаш?

— Да говоря с Абра.

— Не може. Абра се прибра в стаята си. Отивай си!

— Казах ви, че искам да се видя с Абра! — извика Кейл.

— Тръгвай си, да не викам полиция!

— Какво става? — обади се отвътре мистър Бейкън. — Кой е там?

— Не е важно, върви си лягай, болен си. Аз ще се оправя сама. — И се обърна към Кейл: — Хайде, измитай се от верандата! Ако звъннеш още един път, ще телефонирам в полицията. Изчезвай! — Вратата се затръшна, лостът изскриптя и ярката лампа отгоре угасна.

Кейл остана усмихнат в мрака — бе си спомнил Том Мийк, който непохватно изниква пред него и казва: „Здравей, Кейл! Какви си ги намислил?“

— Виждам те! — провикна се отвътре мисис Бейкън. — Махай се от верандата, да ти видя гърба!

Пое бавно по алеята и свърна към дома, но не бе изминал и пряка, и Абра го настигна, запъхтяна от тичане.

— Измъкнах се през черния вход — обясни тя.

— Ще разберат, че те няма.

— Голяма работа!

— Не те ли е страх?

— Не.

— Абра — каза Кейл, — аз убих брат си, а баща ми е парализиран заради мене. — Тя се хвана за ръката му с две ръце.

— Чу ли какво ти казах?

— Чух.

— Абра, майка ми е била курва.

— Зная. Ти ми каза вече. А баща ми е крадец.

— В мен тече нейната кръв, Абра. Не разбираш ли?

— А в мен — неговата.

Продължиха умълчани. Кейл се мъчеше да възобнови изгубеното си равновесие. Духаше пронизващо и те ускориха ход, да се стоплят. Отминаха и последната улична лампа в самия край на Салинас. Пред тях се ширна чернота. Пътят стана неравен, покрит с лепкава и черна тиня. Настилката бе свършила, повече нямаше нито една светлинка. Пролетната кал под нозете им бе плъзгава, краката им се намокриха от росната трева.

— Къде отиваме? — попита Абра.

— Исках да избягам от очите на баща си. Непрекъснато са пред мене. И да затворя очи, пак ги виждам. И винаги ще ги виждам. Баща ми ще умре, но очите му все така ще ме гледат и ще ми повтарят, че съм убил брат си.

— Не си!

— Напротив, убих го. И очите му го повтарят.

— Не говори така. Къде отиваме?

— Още малко нататък. Там е ровът и помпената станция. Има и една върба. Спомняш ли си тази върба?

— Помня.

— Клоните й се спускат като шатра и върховете им докосват земята.

— Знам.

— А следобед, в слънчевите следобеди, вие с Арон разтваряте клоните, влизате вътре и никой не може да ви види.

— Ти си наблюдавал?

— Разбира се. Наблюдавах. Сега искам да влезеш с мен под върбата — каза той. — Точно това искам сега.

Тя се закова на място и го дръпна да спре.

— Не — каза Абра, — не е честно.

— Не искаш ли да влезем заедно?

— Щом си тръгнал да бягаш, не искам.

— В такъв случай не знам какво да правя — рече Кейл. — Кажи, какво да направя?

— Ще ме послушаш ли?

— Не знам.

— Да се връщаме — каза тя.

— Обратно? Къде?

— У вас, в бащиния ти дом — рече Абра.

3

Кухненската лампа ги обливаше със светлина. Ли бе запалил газовата фурна да пречупи мразовития въздух.

— Тя ме накара да дойдем — каза Кейл.

— Естествено, че тя. Аз си знаех.

— Той и сам щеше да се върне — намеси се Абра.

— Никога няма да разберем това — каза Ли. Излезе от кухнята за миг и се върна. — Още спи. — След което постави на масата едно камениново шише и три почти прозрачни порцеланови чашки.

— Помня го това питие — каза Кейл.

— Длъжен си. — Ли наля от тъмната течност. — Сръбваш и попиваш с език.

Абра облегна лакти на масата.

— Помогни му, Ли — каза тя. — Ти винаги си приемал нещата. Помогни му.

— Въпрос е дали приемам нещата, или не — отвърна Ли, — защото никога не съм имал случай да пробвам. Винаги съм се изправял пред тях не по-малко несигурен, а просто по-неспособен да се справя с несигурността. И се е налагало скришом да си поплаквам.

— Да плачеш? Ти?

— Когато умря Самуел Хамилтън, светът угасна като свещ. Аз я запалих отново, за да видя прелестните му създания, а какво видях? Чедата на този свят бяха подмятани, разкъсвани и унищожавани, сякаш жертва на една велика мъст. Ракията трябва добре да се попие с език. Първо — продължи той, — трябваше да открия собствената си глупост. И ето каква беше тази моя глупост: смятах, че добрите загиват, а лошите оцеляват и преуспяват. Смятах, че някога един разгневен и отвратен Бог е излял своя огън и жупел, за да унищожи или да пречисти своето нищожно творение от кал. Смятах, че съм наследил както белезите от това изгаряне, така и омърсението, което го е предизвикало. Мислех си, че всички сме ги наследили. И всичко сме наследили. Вие смятате ли, че това е така?

— Според мен, да — рече Кейл.

— Не знам — призна си Абра. Ли поклати глава.

— Недостатъчно. Не разсъждавате достатъчно добре. Може би… — И замълча.

Кейл бе усетил паренето на китайската ракия в стомаха си.

— Какво „може би“, Ли? — попита той.

— Може би един ден ще разберете, че хората от всяко поколение са чисти. Нима занаятчията, дори когато престарее, губи своята жажда да изработи една изящна чаша, тънка, здрава и прозрачна? — И вдигна чашката си към светлината. — И когато цялото омърсение бъде изгорено и човек се подготви за величавия потоп, следва отново жупел? Какво става тогава? Или камарата от шлака расте, или настъпва онова, от което може би никой на този свят не се отказва докрай, съвършенството.

— Той пресуши чашката и добави гръмко: — Слушай ме, Кейл! Нима можеш да помислиш, че онова, от което сме направени, някога ще се откаже от тоя стремеж?

— Нищо не разбирам — каза Кейл, — сега не мога.

Във всекидневната отекнаха тежките стъпки на болногледачката. Тя връхлетя в кухнята и погледна Абра, обхванала с длани страните си с лакти на масата.

— Имате ли кана? — попита тя. — Всички ожадняват, искам каната да ми е подръка. Нали разбирате, дишат през устата.

— Буден ли е? — попита Ли. — Ето ви кана.

— Да, събуди се поотпочинал. Измих му лицето, сресах го. Добър пациент. Дори опита да ми се усмихне.

— Ела, Кейл — изправи се Ли. — Искам и ти да дойдеш, Абра, трябва и ти да дойдеш.

Болногледачката напълни каната от чешмата и се повлече пред тях. Когато се струпаха в стаята, Адам седеше високо подпрян на възглавниците. С обърнати надолу длани, белите ръце лежаха от двете му страни, а сухожилията от кокалчетата до китките се опъваха изпъкнали. Лицето беше като восъчно, чертите се бяха изострили. Дишаше бавно през побледнелите си устни. В сините очи се отразяваше нощната лампа, светеща над главата му. Ли, Кейл и Абра застанаха до краката му и очите на Адам бавно обходиха всяко лице, а устата едва-едва потрепна като за поздрав.

— Ето го — рече болногледачката, — нали е чудесен? Стана ми любимец, сладурко ми е той.

— Тихо! — прекъсна я Ли.

— Не позволявам да ми смущавате пациента.

— Излезте от стаята — нареди Ли.

— Ще се оплача на доктора.

Ли се завъртя към нея.

— Излезте от стаята и затворете вратата! И може да си напишете оплакването.

— Не съм свикнала да се подчинявам на китайци.

— Излезте веднага и затворете вратата — каза Кейл.

Тя тръшна вратата достатъчно шумно, за да покаже колко е гневна. Адам мигна от трясъка.

— Адам! — обади се Ли. Широко отворените сини очи подириха откъде идва гласът и накрая намериха кафявите блестящи очи на Ли. — Не зная, Адам, какво чуваш и какво разбираш. Когато ти се схвана ръката и очите ти отказаха да четат, аз се запознах с всичко, което можах. Но има неща, които освен тебе никой не може да знае. Както ни гледаш сега, може да си нащрек и всичко да ти е ясно, или пък се намираш в някакъв заплетен и безцветен сън. Може, като новородените, да долавяш само светлината и движението… В мозъка ти има рана и затова е възможно да си като новодошъл на тоя свят. Сега вече твоята доброта може и да е лошавина, а нерадостната ти честност — ядна и раздразнителна. Никой не може да каже освен тебе. Адам, чуваш ли ме? — Сините очи се отместиха, затвориха се бавно и пак се отвориха. — Благодаря, Адам — рече Ли. — Знам колко ти е трудно. Но ще те помоля за нещо още по-трудно. Това е твоят син Кейлъб, твоят едничък син. Погледни го, Адам!

Бледите очи се завъртяха, додето се спрат на Кейл. Устата на момчето се помръдна пресъхнала, но не издаде звук. — Не зная колко ти остава да живееш — прозвуча гласът на Ли. — Може би още много. Може и час. Но синът ти ще живее, Адам. Ще си вземе жена и децата му ще бъдат твоето единствено продължение. — Ли обърса очи с пръсти. — В гнева си той извърши пакост, Адам, защото смяташе, че си го отблъснал. И този гняв доведе до смъртта на неговия брат и твой син.

— Не бива, Ли — прекъсна го Кейл.

— Трябва — рече Ли. — Трябва, дори това да го довърши. Аз съм направил своя избор. — Усмихна се тъжно и произнесе:

— Ако има виновен, виновният ще бъда аз. — Раменете му се изпънаха и той отчетливо продължи: — Твоят син е белязан с вина, сам се е белязал с вината си но тя е по-тежка, отколкото може да се носи. Не го погубвай със своя отказ! Не го погубвай, Адам! — Дъхът на Ли засвири в гърлото му. — Адам, благослови го! Не го оставяй сам с вината му. Чуваш ли ме, Адам? Дай му своята благословия. — В очите на Адам проблесна ужасна светлина, той ги затвори и повече не ги отвори. Между веждите му се появи бръчка. — Помогни му, Адам — настояваше Ли, — помогни му! Дай му възможност да се поправи, освободи го! Нали именно с това човекът се различава от животното? Освободи го! Благослови го! — Леглото като че се разклати от тази настойчивост. Адам се задъхваше от усилие и след това дясната му ръка бавно се повдигна — повдигна се на един инч и падна обратно. Цялата кръв се бе дръпнала от лицето на Ли. Той се приближи до възглавниците и с края на постелята обърса влажното лице на болника. Вгледа се в затворените му очи и прошепна: — Благодаря ти, Адам, благодаря ти, приятелю. Не можеш ли да помръднеш с устни? Накарай ги да изрекат името му!

Адам отвори клепачи с нечовешко изтощение. Устните му се разтвориха, но не издържаха. После се отвориха наново. Дробовете му се изпълниха, той изпусна въздуха през полузатворената уста с припряна въздишка и прошепната, думата сякаш увисна в пространството:

— Ти можеш!

Очите му се затвориха и той заспа.