Наклонената свещ

X

Дъглас Бъруел се оказа висок, около тридесетгодишен младеж, с изпъкнали лицеви ябълки, с големи тъмни очи, блестящи като у туберкулозните, и черна вълниста коса. Под очите си имаше тъмни кръгове. Косата му бе разрошена. Върху масичка, поставена до най-удобното кресло, се намираше пепелник, препълнен с угарки от цигари, всяка от които явно не беше пушена повече от половината. Гласът му издаваше силното емоционално напрежение, в което бе изпаднал, а в маниерите му нямаше и следа от преливащата гостоприемност на Ван Нийз.

— Е, какво означава това? — попита той рязко.

Като му отправи остър изучаващ поглед, без всякакви предисловия Мейсън сякаш изплющя с камшик.

— Искам да ви поставя няколко въпроса относно мисис Милфийлд.

Ако без предупреждение Мейсън бе нанесъл удар в стомаха му, реакцията на младежа не би била изпълнена с по-голяма изненада и списвана.

— Относно… относно…

— Относно мисис Милфийлд — повтори твърдо Мейсън, като затвори вратата с крак и посочи удобното кресло на секретарката си. — Сядай, Дела!

— Но аз не знам нищо за мисис Милфийлд.

— Познавате ли Фред Милфийлд?

— Срещал съм го, да.

— Във връзка с работа?

— Да.

— Кога се срещнахте с жена му?

— Аз… защо, струва ми се, срещал съм я само веднъж, мистър… как, казахте, бе името ви?

— Мейсън.

— Срещнах я само веднъж, мистър Мейсън. И мога ли да попитам какви са основанията ви за всичко това? Не одобрявам вашето безцеремонно нахлуване в стаята ми и начина, по който ме затрупваше с въпросите си. Да не сте свързан с полицията?

— Чухте ли, че нейният съпруг е убит?

— Да.

— Как разбрахте, че е бил убит?

— Тя ми каза.

— О, виждал сте я отново?

— Позвъних у дома им по телефона — гласът му бе станал предпазлив, но същевременно и важен, — за да се опитам да се свържа с мистър Милфийлд, и тя ми каза.

— Това ли бе единствената причина да позвъните?

— Да.

— И по-специално не сте в приятелски отношения с жена му?

— Мистър Мейсън, казах ви, че съм виждал тази жена само веднъж. Направи ми впечатление на много привлекателна, но да не съм жив, ако мога да ви я опиша. Влезе през едното ми око и излезе през другото.

— Та това е великолепно! То ми дава право да образувам чудесно дело.

— Какво искате да кажете?

— Имате достатъчно основания да заведете дело и аз да ви представлявам.

— Вие сте адвокат?

— Да.

— О, мислех, че сте от полицията.

— Директно не, но полицията естествено ще очаква да предприемете някакви мерки и аз съм в състояние да ви представлявам.

— Да предприемам мерки?! Какво означава това?

— По обвинение във фалшификация.

— Кого да обвиня във фалшификация? Мейсън бръкна в джоба си и извади пакета писма.

— Човека, който е фалшифицирал вашето име върху тези писма. Човека, който написа тези твърде интересни, някак наивни и същевременно пропити от страст писма до мисис Милфийлд и постави вашето име под тях.

Съпротивата напусна Бъруел, както въздухът — спукана гума.

— Моите писма! — възкликна той.

— Вашите писма?

— Да.

— Струва ми се, казахте, че едва познавате тази дама?

— Мистър Мейсън, откъде се сдобихте с тях?

— Трябва ли да се впускаме в това?

— Да.

— Биха ми дадени.

— От кого?

— Би могла да бъде полицията, би могъл да бъде и някой журналист, а може да е и някой клиент. Не мога да ви кажа откъде ш получих, но мога да ни кажа какво ще сторя с тях.

— Какво?

— Ще ги предам на полицията.

— Мистър Мейсън, моля ви, не правете топа!

— Защо?

— Ще попаднат в ръцете на вестникарите.

— Много съжалявам, но не мога да укривам доказателства от полицията.

— Доказателства?!

— Да.

— За какво?

— Доказателства, свързващи ви с убийството на Фред Милфийлд.

— Мистър Мейсън, да не сте се побъркал?!

— Никак.

— Как е възможно тези писма да имат връзка…

— Чуйте, Бъруел — прекъсна го Мейсън, — защо не изясните пашата позиция? Мисис Милфийлд се бе приготвила да отлети за Сап Франциско, за да се свърже с пас. Беше готова да избяга с пас, но бе задържана от свой приятел. Тя…

— Значи приятел я възпрял! — възкликна Бъруел.

Мейсън кимна.

— Не. Не е било така. Тя е променила решението си внезапно. Телефонира ми и предаде, че е помислила по-добре и че няма да дойде. Тя… мистър Мейсън, това не е нова клопка, нали? Не се опитвате отново да ми поставите капан?

— Позвънете й и я попитайте — посочи Мейсън телефона.

Бъруел се втурна към апарата, но в последния миг се въздържа.

— Не, аз… Не, не ще направя това… не сега.

— Както искате. Сторете го по-късно. Тя се е запътила към Сан Франциско. Приятел на съпруга й я накарал да промени решението си и ето ви и вас тук, Фред Милфийлд е научил всичко това. Бил е на яхтата на Бърбанк. С вашата младост и лудост сте отишъл там да се срещнете с него. Произлязло е сбиване, той ви е ударил, вие не сте му останал длъжен и…

— Спрете! — изпищя Бъруел. — Нямате абсолютно никакво основание да правите такова заключение. С Фред Милфийлд не съм имал нищо общо. Нямах никаква причина да се срещам с него. Никога не съм и искал да го видя. Той бе груб, тираничен съпруг. Не се интересуваше ни най-малко от емоционалните потребности на съпругата си. Пренебрегваше женската й жажда за нежност и ласка, докато сам се отдаваше напълно в плен на вечната гонитба на всемогъщия долар. Не бе достоен да се докосне до ръба на полата й. Той не заслужаваше…

— Сигурно четете много романтиката на миналия век — прекъсна Мейсън тирадата му. — Защо не се върнете в настоящето?

Очите на Бъруел преливаха от тъга.

— Добре — произнесе меко адвокатът, стараейки се да изрази съчувствие към явната мъка на младежа, — след като пристигнахте в Лос Анжелос и влязохте във връзка с мисис Милфийлд, какво ви каза тя?

— Каза ми…

— Да? — подкани го предпазливо Мейсън.

— Ами — преодоля колебанието си Бъруел — каза ми, че съпругът й е убит и не бива да се опитвам да се срещам с нея, за да не привлека подозренията на полицаите.

— Кога стана това?

— Малко след като слязох от влака.

Мейсън хвърли прикрит поглед към Дела и попита небрежно:

— Пристигнахте тук с Ларк3, нали?

— Точно така.

— Позвънихте й още от гарата или от хотела?

— От хотела.

— В колко часа?

— О, някъде около 10:00.

— Ясно — произнесе съвсем без интерес Мейсън. — И ви каза, че мъжът й е бил убит?

— Не точно тогава. Не можах да се свържа с пея, когато позвъних за първи път.

— А как, намерихте я по-късно? — и адвокатът пусна писмата в джоба си.

— Да. Когато най-сетне успях да се свържа с нея, съобщи ми за смъртта на мъжа си.

— Каза ли ви, че е бил убит?

— Не точно така, но ми предаде, че се е случило нещастие и той е бил убит и че полицията извършва разследване.

— Какво ви посъветва да правите?

— Да не се доближавам до дома й, да не правя опити да се свързваме нея и да взема следващия влак за Сан Франциско.

— А вие не сторихте така?

— Не.

— Значи пристигнахте с Ларк?

— Точно така.

— И, доколкото разбрах от разказа ви, потърсихте мисис Милфийлд веднага щом се настанихте в града?

— Опитах се да я потърся, да, обаче тя не отговаряше до малко след обяд.

— Малко след обяд, а? — продума сякаш на себе си замислено адвокатът. — Смятате ли да е било по-късно от 13:00?

— О, не, беше някъде близо след 12:00.

Мейсън хвърли бърз поглед към Дела и попита без какъвто и да било интерес:

— И тогава чухте за първи път всичко това?

— Да.

— Разказа ли ви някакви подробности?

— Каза ми, че трупът бил открит на яхтата на мистър Бърбанк и че не бива да говоря нищо по този въпрос.

— И не заминахте обратно за Сан Франциско?

— Съвсем не. Искам да бъда тук. Искам да съм близо до нея, за да мога да й помогна, в случай че стане нещо, в случай че…

— Няма да стане нищо — прекъсна го Мейсън.

— О, зная! Разумът ми говори, че е така, но не мога да замина.

— Надявате се, че ще можете да я видите, не е ли така?

— Е, да.

— Познавате ли Роджър Бърбанк?

— Не.

— Мога да ви потърся отново, но между другото искам да ви посъветвам, че ако аз бях па ваше място, не бих се опитвал да се свържа с нея по какъвто и да било начин.

— Мистър Мейсън, не можете ли да ми кажете как е тя? Не бихте ли ми казал как изглежда… как устоява? Това ужасно напрежение! То…

— Ставате ли бъбрив, когато се напиете? — прекъсна го Мейсън.

— Не — засмя се нервно Бъруел, — главата ми се замайва и лягам да се наспя.

Изражението му беше някак свенливо-оправдателно.

Както държеше вратата отворена пред Дела, Мейсън се обърна към младия човек.

— Моят съвет е — и в гласа му прозвучаха твърдите нотки на команда — да започнете без отлагане и да се напиете здраво. Лека нощ!