Наклонената свещ

XVI

Съдията Нюарк председателствуваше предварителното разглеждане на обвинението срещу Роджър и Карол Бърбанк. Претъпканата съдебна зала бе явно доказателство, че публиката схващаше много добре подчертаното значение и по-нататъшните последици на това предварително разглеждане.

За да покаже изключителната важност, която прокурорският състав отдаваше на този случай, лично областният прокурор Хамилтън Бъргър водеше обвинението, подпомаган от Морис Линтън, един от най-способните му заместници.

Морис Линтън, слаб, пламтящ човек, е припряна и нервна жестикулация и дар да ораторствува, скочи от мястото си, за да направи встъпително изказване.

— Ваша почит, тъй като схващам, че някак си е необичайно да се произнася встъпителна реч при предварителното разглеждане на случай от този характер и тъй като нашите доказателства ще бъдат обстоятелствени, а, от друга страна, личи много явно от броя на свидетелите и подготовката, проведена от защитата, че в края на това предварително разглеждане ще бъде направен опит случаят да се изнесе вън от съда, искам само почитаемият съд да разбере какво възнамеряваме да докажем. Ще докажем, че Роджър Бърбанк е имал яростно скарване с убития в деня на убийството; че след това обвиняемата Карол Бърбанк се е постарала да изготви за баща си фалшиво алиби, като е подстрекавала към лъжесвидетелствуване. Смятаме да ви покажем, че в един мотел, където тя претендираше да се е състояла политическа среща, всъщност купчината от празни бутилки носи пръстовите отпечатъци само на Карол Бърбанк, Джъдсън Белтин и на никого другиго. Ще докажем, че Роджър Бърбанк, здрав, преливащ от сила мъж, добре трениран боксьор в младежката си възраст, е подмамил покойния на яхтата си и там го е убил.

Съдията отправи поглед към Пери Мейсън.

— Желаете ли да направите някакво изложение, мистър Мейсън?

Джексън, седнал в ляво и малко зад Мейсън, се наведе и прошепна:

— Мисля, че изказването на заместник областния прокурор направи силно впечатление на съдията. Добре би било и вие да кажете нещо.

— Ще чакаме — поклати глава Мейсън — да видим развоя на делото, ваша милост.

— Много добре. Обвинението да повика първия си свидетел!

Бе извикан лейтенант Траг, който свидетелствува за откриване трупа на Фред Милфийлд, идентифицирането му, положението, в което е бил намерен трупът, мястото, където е била закотвена яхтата, всъщност всички елементи, необходими за установяване на corpus delicti4.

— Можете да проведете кръстосан разпит — обяви накрая Линтън.

Мейсън се държеше преднамерено небрежно при кръстосания разпит.

— Убийството е било извършено на яхтата?

— Да.

— А тя къде бе закотвена?

— Мисля, че ако съветникът дочака малко — намеси се Бъргър, — на този въпрос ще бъде даден изчерпателен отговор. Разполагаме със свидетели, които ще представят скици, фотографии и карти.

— Тогава — отвърна Мейсън — да вярвам, че бих могъл да запазя правото си да разпитам този свидетел след представянето на споменатите доказателства.

— Нямаме възражения — съгласи се Бъргър.

— Това е всичко, лейтенант — обяви усмихнат Мейсън. След това Бъргър призова картограф, който представи карта на устието на реката, показваща мястото, където е била закотвена яхтата, представи скици от вътрешността на яхтата, палубата и кабината, след което областният прокурор обяви тържествено.

— Можете да започнете с вашия кръстосан разпит.

— Яхтата е била закотвена — започна Мейсън — на мястото, което сте означил с кръстче върху картата, веществено доказателство № 1 на обвинението. Това точно ли е?

— Съвсем точно.

— Колко дълбока е била водата на тази точка?

— Не зная — усмихна се картографът. — Засякох яхтата по триангулационния метод и после нанесох местоположението й на картата.

— Твърде интересно, но все пак не знаете ли дълбочината на водата?

— Не. Аз съм картограф, а не водолаз.

Публиката в залата се разсмя. Мейсън дори не се усмихна.

— Това е всичко — обяви той.

Картографът бе последван от фотограф. Той представи различни снимки, показващи вътрешността на яхтата и кабината, трупа на Фред Милфийлд, проснат на пода, закотвената яхта, заснета от дясна и лява страна, откъм носа и задната й част.

— Кръстосан разпит! — призова Линтън.

— Колко дълбока бе водата на посочения пункт? — запита съвсем спокойно Мейсън.

Кикотене заля залата. Фотографът отговори набързо.

— Не зная. Аз съм фотограф, а не водолаз.

Кикотенето нарасна в явно веселие. Съдията призова към ред.

— Това е всичко — произнесе безстрастно Мейсън. Джексън, някак си засегнат, се наведе и прошепна на патрона си.

— Струва ми се, залата ви се присмива.

— Наистина ли? — прошепна в отговор Мейсън, без да се потруди даже да обърне глава към своя помощник.

Бъргър повика мисис Дафни Милфийлд. Облечена в черно, с очи все още леко отекли от плач, тя се изправи на свидетелската скамейка.

— Вие сте вдовицата на Фред Милфийлд, починалия? — попита областният прокурор с онази задълбочена симпатия, която прокурорите винаги засвидетелствуват на вдовиците при случаите на убийства.

— Да — отговори тя, като гласът й едва се чуваше.

— Мисис Милфийлд, познавате ли се с Роджър Бърбанк, един от подсъдимите по настоящото дело?

— Да.

— От колко време го познавате?

— От десет години.

— Известно ли ви е, дали Роджър Бърбанк е поканил вашия съпруг за среща на някое определено място в деня, когато е намерил смъртта си?

— Да, мистър Бърбанк телефонира.

— Кога?

— Около 11:30 същия предиобед.

— Кой отговори на това повикване?

— Аз.

— Разпознахте ли гласа на Роджър Бърбанк?

— Познах го.

— Глас, който познавате от около десет години?

— Да.

— И какво каза мистър Бърбанк?

— Когато узна, че Фред не е в къщи, той ми заяви, че трябва да влезе във връзка с него на всяка цена, че Фред обезателно трябва да отиде на яхтата му за съвещание в 17:00 следобед. Съобщи, че яхтата ще бъде на обичайното място, че това, заради което иска да се срещне с Фред, е въпрос от най-голямо значение.

— И сте сигурна, че този, с когото говорихте, бе Роджър Бърбанк?

— Да.

— Предадохте ли това известие на съпруга си?

— Предадох го.

— Кога?

— Около двадесет минути след като получих съобщението.

— Как успяхте?

— Мъжът ми се обади по телефона, за да ме предупреди, че няма да се върне за вечеря, а може да закъснее и до след полунощ.

— И му предадохте искането на Роджър Бърбанк?

— Да.

— Какво отговори съпругът ви на това, ако изобщо е каза нещо?

— Каза ми, че вече е говорил по телефона с мистър Бър…

— Възразявам — намеси се Мейсън — на основание, че това е некомпетентно, не по същество и не е част от материята и следователно нещо, което не може да се провери.

— Добре издържано възражение! — определи съдията Нюарк.

— Можете да проведете кръстосан разпит — обяви Хамилтън Бъргър.

Джексън вече се бе навел и шепнеше на шефа си:

— Тази работа с „познанството от десет години“ е капан. Прокурорът се надява, че ще се вмъкнете в него и така ще отворите вратата, за да изнесе пред съда другия, стария случай за предишното убийство.

Мейсън кимна и се обърна към свидетелката.

— Казахте, че познавате Роджър Бърбанк от десет години, мисис Милфийлд?

— Да — отговори тя с глас, който едва ли бе нещо повече от шепот.

— Познавахте ли го добре?

— Твърде добре.

— През цялото това време той все в Лос Анжелос ли беше?

— Не.

— Къде беше, когато най-напред се запознахте с него?

— В Ню Орлеан. По това време аз се увличах по яхти, а мистър Бърбанк бе голям почитател на този спорт. На тази база се запознахме. Всъщност когато се срещнахме за първи път, аз гребях в скиф към една яхта и мистър Бърбанк с друга лодка започна състезание с мен.

— Познавахте го от по-дълго време, отколкото съпруга си?

— Да.

— А след това му телефонирахте?

— Телефонирах му, да.

— Припомнихте му старото познанство?

— Да.

Израз на триумфално самодоволство започна да се появява върху лицето на областния прокурор.

— Какво по-специално му казахте, мисис Милфийлд?

Свидетелката отправи скритом поглед към прокурора и като получи в отговор утвърдително кимване, произнесе много бързо:

— Преди всичко се погрижих да го уверя, че не ще споменавам нищо относно неприятностите, в които бе затънал в Ню Орлеан, където бе убил човек с удар на юмрука си.

Съдията се поначумери.

Без да изменя гласа си ни най-малко, Мейсън запита:

— Но независимо от това обещание, вие казахте на съпруга си?

— Та аз вече бях казала на Фред.

— И казахте ли го на някого от свързаните по служба другари на мъжа ви, например на Хари Ван Нийз?

— Да, казах му.

— Някому другиму?

— Не, само на тях двамата.

— И им го казахте, така че да могат да се представят на Бърбанк и да го притискат да ги финансира…

— Абсолютно не е вярно!

— Тогава, защо им го казахте?

— Просто така, смятах, че съпругът ми има право да го знае.

— А какво ще кажете за Ван Нийз? Считате ли, че и той има същото това право?

— Наистина — запротестира Бъргър — това разпитване отиде твърде далеч, ваша почит.

— Никак даже, ако почитаемият съд позволи — контрира Мейсън. — Почитаемият съд сигурно вече забеляза как свидетелката гореше от желание да се впусне в подробности от миналото на Бърбанк. Сега искам да покажа пристрастието й и я моля да доразвие отговора, който така много желаеше да бъде протоколиран.

— Та това е съвсем естествено свидетелката да е пристрастна — прогърмя Бъргър. — В края на краищата този човек е убиец на съпруга й.

— И е също така естествено да използувам този случай, за да ви покажа докъде се простира пристрастието й — реагира веднага Мейсън.

— Отговорете на въпроса — отреди съдията. — Въпросът беше, дали някой си Ван Нийз е бил считан от вас в правото си да знае за неприятностите, в които е бил попаднал в миналото си Бърбанк?

— Но това бе най-близкият делови сътрудник на мъжа ми.

— И оттук следва правото му да бъде информиран относно Бърбанк? — запита Мейсън.

— В известен смисъл, да.

— Понеже считахте тази информация за ценна делова придобивка?

— Не! Абсолютно не!

— Но информацията бе използувана тъкмо в този смисъл, нали така?

— От кого?

— От вашия съпруг и от Хари Ван Нийз.

— Това прилича на клюкарствуване — запротестира Бъргър. — Свидетелката не би могла да има познания за нещо, което се е случило между съпруга й и Бърбанк, с изключение само на това, което той може да й е съобщил. На всичко отгоре това засяга разговор между съпруг и неговата съпруга.

— Въпросът беше, дали тя знае — намеси се председателствуващият, — а това засяга нейните собствени знания по този въпрос.

— Не зная, в смисъл на свои собствени знания — отвърна много мило мисис Милфийлд.

— Но преди вашия телефонен разговор с Бърбанк, съпругът ви никога не бе се срещал с него?

— Не.

— Нито пък Хари Ван Нийз?

— Не.

— Но само седмица или десетина дни, след като им казахте за миналото на Бърбанк, те се свързаха с него и уредиха той да финансира едно голямо капиталовложение?

— Не смятам, че мистър Ван Нийз някога се е срещал с Бърбанк.

— Вашият съпруг уреждаше всичко, що се отнасяше до финансирането?

— Да.

— Следователно единствената цел за посещението на вашия съпруг у Бърбанк бе получаването на парите?

— Само подкрепа.

— Финансова подкрепа?

— Да.

— Под форма на пари в брой?

— Да.

— И така — надигна се Мейсън, насочил показалеца си в свидетелката — не убеждавахте ли вие съпруга си да се възползува от ситуацията, която му разкрихте, за да изнуди Роджър Бърбанк да му дава пари и…

— Ваша почит — протестираше Бъргър, скочил на крака, — та това е некомпетентно, не по същество и не отнасящо се до делото. На всичко отгоре то засяга привилегировано протежираните отношения между съпруг и съпруга. Това е твърде далеч от всякакви въпроси, повдигнати на директния разпит и аз възразявам, и то специално на основанието, че това не е никакъв кръстосан разпит!

— Възражението се приема по пункта за привилегированите отношения — отсъди председателствуващият Нюарк.

— А сега, мисис Милфийлд — възстанови разпита Мейсън, — бих искал да насоча вниманието ви към съботата, когато трупът е бил открит. По това време вие бяхте в апартамента си и аз ви посетих там, така ли?

— Да.

— Вие плачехте?

— Възразявам поради това, че кръстосаният разпит не е по същество — обадя се отново Бъргър.

— Това може да покаже нейната преднамереност — обърна се Мейсън към съда.

— Възражението се отхвърля! — отсече съдията.

— Посетих ви, нали? — повтори Мейсън.

— Да.

— И вие плачехте?

— Да.

— И докато бях у вас, лейтенант Траг от отдела за убийства също пристигна, нали?

— Да.

— И аз ви казах, че лейтенант Траг е свързан с отдела за убийства, и ви попитах, дали знаете някой да е бил убит, а вие отговорихте „може да е моят…“ и после спряхте. Не беше ли така?

— Да.

— И имахте предвид вашия съпруг?

— Да.

— Какво ви наведе на мисълта, че може да е бил съпругът ви?

— Защото… защото не бе се завърнал цяла нощ и защото знаех, че има неприятности с Роджър Бърбанк. Мистър Бърбанк го обвиняваше във фалшифициране на банковата му сметка.

— Това е всичко — приключи Мейсън. Допълнителният директен разпит на Бъргър бе проведен в помпозен маниер.

— И мистър Мейсън, защитавайки вашата кауза и узнал, че лейтенант Траг чака отвън на стълбището, ви посъветва да започнете да режете лук, за да обясните израза на отеклите ви от плач очи, нали?

— Разбира се, така я посъветвах — побърза Мейсън.

— Отговорете на въпроса! — подвикна Бъргър на свидетелката.

— Да.

— Е, защо мистър Мейсън стори това?

Съдията отправи питащ поглед към адвоката.

— Мисля, че това търпи възражение, мистър Мейсън, като директен разпит не по същество и търсещ заключението на свидетелката. В случай, че държите да възразите…?

— Не държа, ваша почит. Тъкмо обратно, искам да стане ясно, че дадох на тази млада лейди безплатен съвет, който да я доведе в състояние да…

— Да спаси лицето си — изръмжа Бъргър.

— Не да спаси лицето си, колега — усмихна се Мейсън, — а всъщност как да държи сметка за външния си вид и как да го оправдава.

Съдебната зала избухна в смях.

Сам усмихващ се прикрито, Нюарк призова залата към порядък, като заудря с чукчето си.

— Някакви други въпроси по допълнителния директен разпит?

— Нямам, ваша почит — произнесе намръщено прокурорът.

— Допълнителен кръстосан разпит?

— Не — бе краткият отговор на Мейсън.

— Свидетелят е свободен. Следващият ви свидетел, мистър Бъргър!

— Ваша почит — започна мрачно Бъргър, — възнамерявам да призова следващия си свидетел малко извън порядъка, но струва ми се, мога да ви приведа основания за това, а те са свързването показанията на този свидетел с другите, ако почитаемият съд разреши.

— Много добре — постанови съдията.

— Дж. С. Ласинг! — призова Бъргър.

Ласинг, човек със закръглени рамене, на възраст около петдесетте, с оклюмал външен вид, зае свидетелското място, като най-старателно отбягваше да срещне погледа и на двамата обвиняеми.

— Името ви е Дж. С. Ласинг, по професия контрактор за сондажни работи и живеещ на 6842, Авеню Ла Бреа, Колтън, Калифорния? — запита Бъргър.

— Да.

— По време на въпросната събота, когато бе разкрито тялото на Фред Милфийлд, да сте бил във или някъде близо около Санта Барбара?

— Да.

— През нощта в петък, предишния ден, сте обитавал вили № 13 и 14 в мотела Прибой и слънце на крайбрежния път между Лос Анжелос и Санта Барбара, така ли?

— Да.

— То е малко под Санта Барбара, между Вентура и Санта Барбара, а?

— Да.

— Имахте ли някакъв контакт с някого, докато бяхте там?

— Да.

— Телефонна връзка?

— Да.

— С кого?

— Възразявам! — намеси се Мейсън. — Некомпетентно, не по същество и незасягащо разглежданата материя.

— Възражението се приема — обяви съдията.

— Беше ли тази връзка с един от обвиняемите? — измени въпроса областният прокурор.

— Да.

— Тогава искам да ви попитам какъв бе разговорът?

— Същите възражения! — обади се Мейсън.

Съдията Нюарк се понамръщи.

— Ако е ясно, че този разговор е воден с един от обвиняемите, мистър Мейсън…

— Ако почитаемият съд позволи — намеси се Мейсън, — съвсем точно би било съветникът да запита свидетеля, дали е разпознал гласа на един от обвиняемите и дали някой от обвиняемите е направил някакви изявления по телефона пред него, но що се отнася до това, какво свидетелят е казал на обвиняемите, то е съвсем некомпетентно, не по същество и нямащо отношение към материята.

— Струва ми се, че това е така — отсъди Нюарк.

— Но ваша почит — запротестира Бъргър, — аз искам да вържа тези неща. Искам да покажа, че тъкмо поради този разговор обвиняемите са узнали къде се е намирал този свидетел, знаели са, че е в мотела Прибой и слънце.

— Какво общо има всичко това? — запита съдията.

— Тази връзка ще стане ясна чрез следващия мой свидетел.

— Да — промълви някак колебливо Нюарк, — готов съм да приема всичко това, ако измените въпроса така, че да покрие само този специфичен пункт.

— Много добре, ваша почит — отвърна Бъргър. — Мистър Ласинг, ще ви попитам, дали сте се свързвал с обвиняемия или неговата служба, за да предадете къде сте?

— Ами… свързах се с неговата кантора.

— С кого говорихте?

— С мистър Джъдсън Белтин.

— А кой е мистър Белтин?

— Секретар на Роджър Бърбанк, един вид управляващ от негово име.

— Вие познавате ли го и известно ли ви е всичко това?

— Да.

— От свое собствено знание, не от другиго?

— Да, от свое знание.

— Осъществявал сте делови връзки с мистър Бърбанк посредством мистър Белтин?

— Да.

— И какво казахте на мистър Белтин?

— Попитах го, дали мога да контрактувам с тях предстоящите сондажни работи в Скийнър Хийлз. Казах му, че се намирам в мотела Прибой и слънце и че ще бъда там, до обяд, като го помолих да ми се обади, ако има някакъв определен отговор. Той ми отговори, че…

— Наистина — прекъсна го съдията — не виждам какво печелим от излагането на разговора между този свидетел и мистър Белтин. Допускам, господин областен прокурор, че връзката, за която споменахте, е, че мистър Белтин по-късно е предал тази информация на единия или двамата подсъдими и че това е, което има отношение към разглеждането на настоящия случай?

— Да, ваша почит.

— Ще позволя въпросът да засегне само ТОЙ пункт, но не считам, че някакъв разговор между Белтин и този свидетел е изобщо уместен за излагане тук.

— Разбирам, ваша почит. Сега искам да ви попитам, мистър Ласинг, но кое време напуснахте мотела Прибой и слънце?

— Някъде около 10:00 предиобед.

— А кога проведохте този разговор с мистър Белтин?

— Късно в петък следобед, някъде около 16:45, а също така и в събота сутринта.

— Имаше ли в двете вили и други хора с вас?

— Да.

— Кои бяха те?

— Хора, свързани служебно с мен: работещите с мен геолог и сондьор; един човек, който от време на време ме финансира; и един друг, който също се интересува от моята работа.

— Правили сте изследвания на петролните полета в Скийнър Хийлз?

— Да.

— Как разбрахте, че там има петролни находища.

— Как да ви кажа — почеса се Ласинг по главата, — хем го знаех това нещо, хем го не знаех. Случи се така, че просто се натъкнах на него. Забелязах, че Милфийлд и Бърбанк се съюзяват и започват да изкупуват много земя в този район. Е, ние петроладжиите държим винаги по едно око на раздвижванията от широк мащаб по потенциалните петролоносни почви. Двамата организираха компанията за каракулски кожи, но това не можеше никак да ме заблуди мене.

— Така значи, отидохте и поогледахте земята?

— Да.

— Е, сега, мистър Ласинг, искам да ви поставя следния въпрос. Имал ли сте някакъв разговор с някого от обвиняемите относно пребиваването ви в мотела Прибой и слънце, след като напуснахте мотела?

Ласинг се заусуква неспокойно на мястото си и накрая продума:

— Да.

— С кого?

— С Карол Бърбанк.

— Какво й казахте?

— Смятам — намеси се съдията Нюарк — областният прокурор разбира, че този въпрос не бива да засяга друга материя, освен такава, свързана пряко с разглеждането на случая.

— Да, ваша почит.

— Отговорете на въпроса! — обърна се съдията към свидетеля.

— Ами… тя ме замоли, ако бих могъл да кажа, че… е, ако бих могъл да отказвам съобщаването имената на тези, които заемаха вилите заедно с мен. Ей така, да изглежда сякаш имам да скривам нещо, изобщо да не давам сведения кои са били те.

— И какво направихте вие?

— Отговорих й да не се тревожи. Бих сторил това.

— Това ли е. — попита някак си презрително Мейсън — базата, върху която възнамерявате да изградите обвинението си за подстрекателство към лъжесвидетелствуване?

— Да! — изплющя сякаш с камшик Бъргър.

— Та тя не го е молила да лъжесвидетелствува — усмихна се Мейсън.

— Аз мисля обратното — озъби се Бъргър.

— Да се прекратят пререканията между съветниците — разпореди се съдията. — Продължавайте с разпита ся, мистър Бъргър.

— Това е всичко — приключи прокурорът.

— Някакви въпроси по кръстосания разпит, мистър Мейсън?

— Да, ваша ПОЧИТ — усмихна се любезно Мейсън. — Мистър Ласинг, искам да ви запитам дали, когато и да било, Карол Бърбанк ви е молила да свидетелствувате за нещо, което е било фалш?

— А, не.

— Искала ли е от вас да правите изказвания върху каквото и да било, което да е невярно по своята същност?

— Ами, тя ме замоли само да мълча.

— Точно така. Замоли ви само да не говорите, а не е искала от вас да правите някакви изявления, ако бъдете призован като свидетел, да?

— Е, не. Не е искала от мен такива неща.

— А само да мълчите, вярно ли е?

— Да.

— Да не разкривате имената на обитавалите с вас вилите, така ли?

— Това е така.

— И специално ви замоли да заявявате, че баща й не е бил там, да?

— Да отричам неговото присъствие.

— Замоли ви да не споменавате имената на когото и да било от присъствувалите, така ли? Ако, разбира се, съм разбрал правилно вашето свидетелствуване?

— Точно така. Да, сър.

— И по ваше мнение всяко лице, включително и баща й?

— А, сега разбирам какво искате де кажете! Е, да, помоли ме да не съобщавам нито едно име, да действувам колкото може по-секретно във връзка с цялата работа.

— Замоли ли ви да отказвате да признавате, че баща й е бил там?

— Да отказвам да съобщя името на всеки, който е бил там.

— Да отказвате да заявявате, че баща й е бил там?

— Е, ако искате да се изразя по този начин, трябваше да отказвам представянето на каквото и да било име изобщо.

— Да отказвате да заявите, че баща й е бил там?

— Да.

— Това е всичко, мистър Ласинг. Благодаря ви!

Адвокатът отправи тържествуваща усмивка към масата на прокурорите и подхвърли:

— Ако това е подстрекателство към лъжесвидетелствуване, готов съм да го изям.

Ласинг напусна свидетелския стол.

— Това съвсем сигурно говори за опит от страна на обвиняемата Карол Бърбанк да създаде фиктивно алиби на баща си — загърмя областният прокурор.

— Свидетелят не е заявявал да е бил подтикван да декларира, че баща й е присъствувал, а тъкмо обратно. Никой не може да засвидетелствува едно алиби по друг начин, освен да се закълне, че някой е бил еди-къде си, а не, че не е бил там. Тя е искала от свидетеля тъкмо да отказва присъствието на баща й там.

— Добре, даже да е било така, тя искаше да направи тъй, та да приемем, че баща й е присъствувал там.

— Какво е искал някой да накара прокурорския състав да повярва, си е частна и лично негова работа. Важно е да може да се докаже това. Наистина, колега, вие сте много далеч от възможността да докажете, че мис Бърбанк е подтиквала към лъжесвидетелство.

— Нямам намерение да се дърля със съветника! — изтрещя Бъргър. — Ще докажа своята теза, преди делото да е приключило. Сега бих искал отново да повикам лейтенант Траг на свидетелската скамейка. Ако почитаемият съд обича, този свидетел бе използуван в първата част от представяне на своите показания само за доказване на corpus delicti.

— Много добре — съгласи се председателят.

Траг зае отново свидетелското място.

— Имахте ли — започна Бъргър — някакъв разговор с Карол Бърбанк в събота, деня, когато бе разкрит трупът па Фред Милфийлд?

— Да.

— Къде се състоя този разговор?

— В ресторант, известен, струва ми се, като Кирпичената къщичка, намиращ се на шосето между Лос Анжелос и Калабасас.

— Кой присъствува при този разговор?

— Мистър Роджър Бърбанк, единият от обвиняемите, и Джордж Авън, от полицията на Лос Анжелос.

— И какво бе казано при този разговор?

— Обвиняемата Карол Бърбанк заяви, че баща й бил посетил политическа конференция; че предвид обстоятелствата той не ще се опитва много дълго време да я държи в тайна, а ще изложи къде е бил и какво се е случило.

— Каза ли тя, че конференцията се е състояла в мотела Прибой и слънце!

— Само намекна.

— Можете ли да си припомните точно думите й?

— За съжаление не мога. По това време бях заинтересуван повече от Роджър Бърбанк.

— Направи ли Роджър Бърбанк някакво изказване във връзка с това?

— Той пъхна ръка в джоба си и извади ключа на вила № 14 от мотела Прибой и слънце.

— И заяви ли, че е прекарал там?

— Ами, как да кажа? Положително искаше да внуши това.

— Това — намеси се Мейсън — е собствено заключение на свидетеля и трябва да бъде извадено от протокола на това основание.

— И аз мисля така — постанови съдията. — Този свидетел е офицер от полицията и той трябва да е в състояние да ни известява само това, което е заявявал обвиняемият.

— Добре — усмихна се Траг, — той спусна ръка в джоба си, извади ключа на вила № 14 от споменатия мотел и ми го връчи.

— А по-късно обвиняемият Роджър Бърбанк придружи ли ви до мотела Прибой и слънце и идентифицира ли своята самобръсначка, която бе намерена там?

— Да, той извърши всичко това.

— А Карол Бърбанк предупреди ли ви, че бащините й прибори за бръснене могат да бъдат намерени във вила № 14 на мотела?

— Да, каза ни това.

— Вашият кръстосан разпит! — изрева Бъргър.

Усмивката върху лицето на Мейсън бе куртоазна.

— Карол Бърбанк ви каза, че самобръсначката на баща й била там?

— Да.

— А каза ли ви, че баща й е бил там?

— Е, не мога да си спомня, дали каза точно така, но тя положително подразбираше това.

— Искате да кажете, че вие сте подразбрал това от факта, че самобръсначката му е била там?

— Е, в известен смисъл, да, ако държите да го представите точно по този начин.

— Държа да бъде представено точно по този начин — усмихна му се адвокатът. — И така, тя ви каза, че бащината й самобръсначка е там?

— Да.

— А обвиняемият Роджър Бърбанк казвал ли ви е, че самобръсначката му е била там?

— Да, впоследствие.

— И ви посочи самобръсначката?

— Да.

— И я идентифицира?

— Да.

— И беше ли това неговата самобръсначка?

— Не зная. — Траг изглеждаше изпаднал в неловко положение.

— Точно така — изрече сухо Мейсън. — Той ви заявил, че самобръсначката му е била там. Дъщеря му ви казала същото. Открихте там самобръсначка и не предприехте никакви стъпки в една или друга насока, за да докажете, дали тя е била или не неговата самобръсначка, сторихте ли това?

— Тя бе подставена.

— Оставете настрана вашите заключения, лейтенант! Предприехте ли нещо, за да докажете, дали самобръсначката е притежание или не на обвиняемия Роджър Бърбанк?

— Е, не. Просто приех, че бе неговата самобръсначка.

Мейсън се изсмя леко.

— И така, Карол Бърбанк ви съобщи, че бащината й самобръсначка е там, в мотела; Роджър Бърбанк прие, че самобръсначката му е може би там. Отведохте го и открихте там самобръсначка. Опитахте се да го сплашите да признае, че и той е бил там, а той отказа това, така ли?

— Отказваше с половин уста, така че да си помисля, че лъже. Освен това не съм се опитвал да го сплашвам!

— Но все пак той отказа, нали?

— С половин уста, да.

— С половин уста, с четвърт уста или с три четвърти уста, но все пак той отказа, а?

— Да.

— Както разбирам, ваша почит, частицата или процентът от участието на човешката уста в неговите изявления е заключение на предубедения свидетел, а фактът всъщност е това, което човекът казва.

Съдията Нюарк кимна. Очите му намигнаха едва забележимо.

— Продължавайте, мистър Мейсън. Съдът си прави необходимите изводи.

Адвокатът се извърна към лейтенант Траг.

— И обвиняемият Роджър Бърбанк ви заяви, че ако го попитате публично, дали е бил в мотела Прибой и слънце през предишната нощ, той би отрекъл това, така ли?

— Да, но когато той заяви това, аз го схванах като допускане, че е бил там.

— Да, ясно! Всъщност ваша интерпретация на това, което той казва?

— Това бе смисълът, който долових зад думите му.

— За щастие, лейтенант, ние разглеждаме случая по това, каквото е казано, а не по това, което долавяте зад думите.

— В ресторанта дъщеря му Карол декларира, че той е бил там.

— Извинете, но и аз присъствувах на този разговор. Всъщност Карол не подметна ли само, че било възможно да се е състояла политическа конференция в мотела, а после не попита ли баща си, дали вече не е дошло време за него да каже къде точно е бил и да престане да се опитва да протежира политическата кариера на някои големци от Сакраменто; тогава обвиняемият не посегна ли към джоба на сакото си и не извади ли ключ, който постави върху масата, а вие го грабнахте веднага и открихте, че е ключът на вила № 14 от мотела Прибой и слънце!

— Е, да.

— Обвиняемият Роджър Бърбанк никога не е заявявал, че е бил там, така ли?

— Добре, но той представи този ключ.

— И после, след като представи ключа, той ни погледна право в очите и ви декларира, че ако го попитате, дали предишната нощ е присъствувал на конференцията, той ще отказва това, не беше ли така?

— Е, не мога да си спомня как точно се разви всичко.

— И Карол Бърбанк не каза ли „…но, татко, твоята самобръсначка е там, на полицата!“ или думи с подобен ефект?

— Е, да.

— И вие схванахте това като приемане от страна на Карол Бърбанк, че баща й е бил там?

— Добре, но самобръсначката му беше там.

— Тъкмо така, самобръсначката му е била там. Не сте ли съгласен, лейтенант, че не е никакво престъпление някой да постави самобръсначката си на такова място, каквото му е угодно?

— Добре, всичко това, взето ведно с обстоятелствата, води до съответен извод.

— Вие можете да си теглите какъвто искате извод, но мен ми се струва, че съдът ще предпочете да обсъжда случая с оглед фактите. Ако смятате да предявявате обвинение в лъжесвидетелство, нужно ви е да докажете лъжливи изявления, а не както в този случай да доказвате, че лицето е правило верни изявления, но по такъв начин, че полицаят, отговорен за проучването на фактите около престъплението, ги е схващал за неверни. В края на краищата държи се сметка за това, което човек казва и, за да бъде лъжесвидетелство, то трябва да е наистина лъжливо и да е казано под клетва.

— Това, което искаха от Ласинг да извърши, е лъжесвидетелство.

— О! — повдигна вежди Мейсън — молил ли го е някой да се кълне в неистини?

— Това бе вече разгледано.

— Точно така — усмихна се адвокатът, — то бе разгледано, а сега, лейтенант Траг, в събота сутринта, когато трупът бе разкрит, вие бяхте повикан на яхтата на Роджър Бърбанк?

— Да.

— И намерихте кървав отпечатък от обувка върху едно от стъпалата на стълбата, водеща от кабината към палубата?

— Ще стигнем и до това — намеси се бързо Бъргър — посредством друг свидетел.

— Аз ще стигна до него сега — отговори Мейсън, — всъщност вече съм стигнал. Можете ли да отговорите на този въпрос, лейтенант?

— Да, разбира се.

— Намерихте, значи, кървав отпечатък върху стъпалото?

— Да.

— Постарахте ли се някога да установите…

— Ако почитаемият съд позволява — прекъсна го Бъргър — това не е същински кръстосан разпит. Бих искал да представя своята теза в последователен ред. Бих искал да представя като доказателство обувка, принадлежаща на обвиняемата Карол Бърбанк. После да покажа кървавите следи върху тази обувка и едва тогава бих искал да покажа факта на кървав отпечатък върху стъпалото на стълбата.

— Но ако мистър Мейсън иска да разпита свидетеля по този пункт на кръстосан разпит, не виждам никакво основание, защо той трябва да бъде обвързан с начина, по който вие предпочитате да представяте вашите доказателства или да излагате вашата теза — отсъди председателят. — Този свидетел е полицейски офицер. Защитата положително е в правото си да го подложи на най-подробен кръстосан разпит. Още повече, че вие бихте могъл да изнесете всичко, което той знае, а не да представяте вашата теза късче по късче.

— Възнамерявах да докажа кървавия отпечатък чрез друг свидетел, ваша почит.

— Но въпросът сега е знае ли този свидетел за този отпечатък?

— Изглежда, знае.

— Тогава нека каже каквото знае — отряза Нюарк. — Съдът иска делото да се придвижва, а не да се забавя поради това, че обвинението иска да строи драматични градации в развоя му. Свидетелят е полицейски офицер и при кръстосания му разпит защитата има най-широки права. Възражението се отхвърля. Свидетелят да отговаря на поставените му въпроси!

— Да — отвърна предизвикателно Траг, — имаше такъв отпечатък върху най-долното стъпало и се случи така, че аз се добрах и до обувката, която го е оставила.

— Точно така — съгласи се Мейсън. — А сега нека хвърлим поглед върху фотоснимката, веществено доказателство № 5 на обвинението. Искам да насоча вниманието ви към свещта, която се вижда тук. Забелязахте ли я?

— Зная, там имаше свещ.

— Добре, вгледайте се хубаво във фотоса и проучете внимателно свещта.

— Да, сър, виждам я.

— Видът на свещта не ви ли внушава нещо необичайно?

— Не, сър. Това просто е свещ, фиксирана върху повърхността на масата в кабината на яхтата, където бе открит трупът.

— Каква част от свещта е изгоряла?

— Около един инч или може би съвсем малко по-малко.

— А вие проведохте ли някакви опити, с цел да установите какво време е необходимо за свещ от този тип, за да бъде изконсумиран приблизително един инч от дължината й при обстоятелства, подобни на тези, установени в кабината на яхтата?

— Не, не съм. Не съм го счел за необходимо.

— Защо?

— Понеже тая свещ не значи нищо.

— Защо да не значи нищо, лейтенант?

— Защото нам е известно кога е умрял Милфийлд и как е умрял. Той е бил мъртъв много преди да се стъмни. Ето защо тази свещ не значи абсолютно нищо.

— Забелязвате ли, че тази свещ е в известна степен наклонена по отношение на перпендикуляра, лейтенант?

— Да, забелязах това.

— Приложихте ли транспортир, за да измерите ъгъла на наклонението?

— Не.

— Фактически не е ли наклонена на осемнадесет градуса по отношение на перпендикуляра?

— Добре, да ви кажа право, не зная.

— Не ви ли се струва, че е на осемнадесет градуса от перпендикуляра?

— Може и така да е, да.

— И направихте ли някакви усилия, за да си обясните защо свещта е наклонена под този ъгъл?

— Обяснението е едно — усмихна се Траг. — Ако убиецът в бързината си е залепил свещта о масата, така че да може да вижда по-добре при извършване на убийството при дневна светлина, то той трябва да е бързал страшно много, та да не е успял да я постави в перпендикулярно положение.

— Нямате ли някаква друга теория?

— Каква друга теория би могла да съществува?

— Това е всичко, лейтенант — усмихна се Мейсън.

Бъргър погледна замислено към Мейсън. Бръчки покриваха челото му.

— Какво общо има тази наклонена свещ с всичко това? — запита той.

— Това е моята защита — гласеше отговорът на адвоката.

— Вашата защита?!

— Да.

Бъргър се поколеба за миг, а след това извести надуто:

— Е, добре, не ще успеете да запалите свещ над теорията, която притежавам.

Смях заля съдебната зала.

Мейсън се присъедини към смеха и когато той поутихна, отвърна бързо:

— Да сте чувал нещо за размътване на яйце със свещ, господин областен прокурор? Е, аз пък замътвам със свещ вашата теория и тя вече замирисва.

Съдията заудря отривисто с чукчето си.

— Съветниците трябва да се въздържат от подобни пререкания и коментарии и отклоняващи ни от същността подмятания. Повикайте следващия ваш свидетел, мистър Бъргър!

— Мистър Артър Сент Клеър — призова Бъргър. Човекът, който пристъпи към свидетелския стол и вдигна ръка да бъде заклет, бе усмихнат, вежлив, самообладан, на възраст някъде близо до четиридесетте. Дела Стрийт прошепна на шефа си.

— Това е мъжът, който ни придружи в таксито от гарата до хотела, същият, който говореше непрестанно за Сан Франциско. Бъдете нащрек. Умен е.

Мейсън кимна в съгласие.

Артър Сент Клеър се представи за числящ се към полицията на Лос Анжелос, отдел за цивилни полицаи, след което отправи поглед, пълен с почит и внимание към областния прокурор, готов за следващия въпрос.

— Познавате ли обвиняемата Карол Бърбанк?

— Да, сър.

— Да сте се виждал с нея в неделя, следващия ден след разкриване трупа на Фред Милфийлд?

— Виждах я, да, сър.

— Къде?

— На няколко места — усмихна се мъжът.

— Какво искате да кажете?

— Имах задание да не я изпущам от поглед. Проследих я от жилището й до няколко различни места.

— А до Юниън Търминъл? — запита Бъргър.

— Да, сър. Случайно тя се озова при Юниън Търминъл, а оттам отиде до хотел Уудридж.

— Насочвайки вниманието ви към Юниън Търминъл, видяхте ли там някой да се присъединява към нея?

— Да, сър.

— Кой?

— Мис Дела Стрийт, секретарката на Пери Мейсън.

— Аха! — възкликна Бъргър, като тонът му изразяваше жестокото доволство на котка, ръмжаща над току-що уловена мишка. — И какво се случи, след като мис Дела Стрийт се присъедини към мис Бърбанк?

— Наеха такси и бяха отведени до хотел Уудридж.

— А вие къде бяхте, докато пътуваха с таксито?

— Бях заедно с тях в таксито — ухили се свидетелят.

— И чухте техния разговор?

— Чух го.

— Какво направиха после?

— Отидоха до хотел Уудридж.

— Какво се случи, когато пристигнаха там?

— Мис Стрийт заяви на чиновника, че се надява мистър Мейсън да е телефонирал вече и е резервирал места за тях. Чиновникът отговори, че това е сторено. Тя попълни регистрационните карти и за двете, ползувайки инициалите на мис Бърбанк, а не собственото й име, и то без да постави пред него мис, мисис или мистър.

— И по-нататък?

— Мис Стрийт извади от чантата си плик, адресиран до мистър Пери Мейсън, и го подаде на чиновника, като го предупреди, че мистър Мейсън ще го потърси.

— И какво стана после?

— После аз пристъпих напред и им известих, че областният прокурор иска да ги види и че ги очакват в главната квартира на полицията, или нещо в този смисъл.

— А после?

— Взех плика в свое владение.

— Какво сторихте с него?

— Отворих го.

— И какво намерихте в него?

— Разписка, издадена от Юниън Търминъл в Лос Анжелос за оставен на съхранение багаж.

— Направихте ли нещо, за да можете да идентифицирате тази разписка, ако я видите повторно?

— Да.

— Какво?

— Написах върху нея своето име.

— Ще ви покажа разписка — произнесе с явно задоволство Хамилтън Бъргър, — която е издадена от службата за съхранение на багаж при гарата на Лос Анжелос, на чиято тръбна страна е написано с мастило „Артър Сент Клеър“, и искам да ви запитам това вашият подпис ли е?

— Да, сър, подписът е мой.

— А това ли е разписката, която бе в ПЛИка?

— Да, тя е.

— Разписката, която Дела Стрийт остави тогава на чиновника в хотел Уудридж и за която съобщи, че ще бъде потърсена от Пери Мейсън?

— Да, сър.

— Тя бе поставена в плик, носещ името на мистър Пери Мейсън?

— Да, сър.

— Ще ви покажа плик, адресиран с мастило „Мистър Пери Мейсън. Тук“ и искам да ви попитам, дали в него бе намерена разписката?

— Той е, същият.

— Това е пликът, който мис Стрийт подаваше на чиновника в хотела?

— Тя тъкмо го подаваше и аз го взех от ръката й, миг преди чиновникът да го поеме.

— И с тази разписка отидохте до гарата?

— Да, сър.

— И я представихте там?

— Да, сър.

— Какво получихте срещу нея?

— Един пакет.

— Отворихте ли го?

— Не веднага. Отнесох го в главната квартира и там бе отворен.

— Но вие присъствувахте при отварянето?

— Да.

— Какво съдържаше пакетът?

— Чифт обувки.

— Бихте ли познал тези обувки, ако ги видите?

— Да, сър.

Тези ли са? — попита Бъргър, като извади чифт обувки.

Свидетелят ги огледа.

— Да, сър, тези са.

— Проведохте ли някакви изследвания върху тези обувки, с цел да определите, дали по тях има някаква външна субстанция?

— Да, сър.

— Какво намерихте?

— Малки червенички петна между подметката и кожата, прилични на засъхнала кръв.

— Не знаете ли, дали тези петна наистина са кръв или не?

— Присъствувах при изследването им от лабораторен експерт, които обяви…

— Няма значение, не се занимавайте с казаното от него — прекъсна го Бъргър с израз на подчертано безпристрастие. — Мистър Мейсън би възразил незабавно, че това са данни от втора ръка, а не лични знания на свидетеля, затова трябва да процедираме съвсем последователно. Ще привлечем лабораторния експерт и нека той ни каже какво е открил. Вашите показания трябва да обхващат само това, което ви е известно от собствен опит.

— Да, сър.

— И това ли е всичко, което знаете?

— Това е, сър.

— Кръстосан разпит! — обяви драматично Бъргър.

За няколко мига Мейсън изучава съсредоточено Артър Сент Клеър. Свидетелят бе обърнал глава към адвоката, като показваше всички външни признаци на приветлива почтителност, а върху лицето му бе изписан буден интерес към въпросите, които Мейсън се готвеше да му постави.

— Вие проследявахте Карол Бърбанк? — започна Мейсън.

— Да, сър, така беше.

— И бяхте ли или не бяхте сам при изпълнението на тази задача?

Свидетелят се поколеба за момент.

— Имаше още един човек с мен — отвърна най-после той, но гласът му бе загубил доста от своята увереност.

— Кой беше този човек?

— Детектив.

— От отдела за убийства?

— От поделението за цивилни полицаи.

— Името му?

Свидетелят обърна поглед към Бъргър, който веднага скочи.

— Възразявам, ваша почит! Некомпетентно, не по същество и без връзка с материята, далеч от истински кръстосан разпит!

— Възражението се отхвърля! — откликна веднага Нюарк.

— Та как беше името му?

— Харви Тийз.

— И в неделя той и вие следихте заедно обвиняемата Карол Бърбанк?

— Да, сър.

— Той бе с вас и на Юниън Търминъл?

— Да, сър.

— А къде е той сега?

— Защо? Аз не зная.

— Кога го видяхте за последен път?

— Не мога да си спомня това.

— А когато преди малко заявихте, че не знаете къде е мистър Тийз, какво всъщност искахте да кажете?

— Точно каквото казах. Не зная къде е.

— Да? Имате предвид, че не знаете тъкмо в този момент къде се намира той, нали?

— Е… ами, да… естествено.

— Знаете ли дали Тийз е още на служба в полицията?

— Ами, мисля, че е.

— Знаете ли, че е?

— Изхождайки от свои собствени знания, не.

— Всъщност мистър Тийз замина в отпуск и ви каза, че заминава в отпуск, а също ви каза и къде отива, не е ли така?

Артър Сент Клеър се заусуква неловко на стола си.

— Е… не зная това, което някой ми казва. Мога да свидетелствувам само за неща, които зная аз самият.

— Но, това е факт, нали?

— Възразявам против това като некомпетентен, не по същност и некасаещ разглежданата материя кръстосан разпит! — издигна глас Морис Линтън. — Свидетелят е абсолютно прав. Съветникът няма никакво право да иска от него засвидетелствуване на чужди изказвания.

— Възражението ви идва твърде късно — отвърна раздразнено съдията Нюарк. — Ако бяхте възразил преди заявлението на свидетеля, че не знае къде е мистър Тийз, то би могло да бъде право, но след като свидетелят отговори с положителност, че не знае къде е Тийз, съветникът решително има право да покаже какво е имал предвид свидетелят с този отговор, а също така да покаже и значението на информацията, с която разполага този свидетел. Още повече, че нещо от това говори и за известно пристрастие и преднамереност от страна на свидетеля.

— Не виждам основания за това — възрази Линтън.

— Това показва враждебност у свидетеля — изтрещя съдията. — За свидетеля би било много по-лесно да отговори, че не знае къде е мистър Тийз, но е разбрал, че е заминал в отпуск. Не зная какво цели този кръстосан разпит, но е съвсем явно, че съветникът трябва да изтегля с ченгел сведенията, които търси, от устата на този свидетел. Артър Сент Клеър не би трябвало да се държи така. Това е най-малко неуместно за един служител на законността.

— Знаете ли защо мистър Тийз си взе тъкмо сега отпуската? — продължи Мейсън.

— Искаше да си отдъхне от напрежението в работата. Същите причини, поради които всеки един излиза в отпуск.

— Не е ли сега много необикновен сезон за отпуск?

— Аз не бих могъл да зная.

— Знаете ли дали мистър Тийз в неделя, когато бяхте заедно на служба, имаше намерение да ползува отпуската си?

— Не, не зная.

— Не ви спомена нищо за това?

— Не.

— А след това внезапно взе решение да ползува отпуск. Имате ли някаква идея защо?

— Казах ви всичко, което зная за това.

— Всъщност не реши ли мистър Тийз да вземе отпуск, понеже той взе въпросната разписка от земята и защото той я подаде на мис Дела Стрийт?

— Не зная.

— А знаете ли, че мистър Тийз взе падналата разписка и я връчи на мис Дела Стрийт?

— Е… не мога да се закълна в това, не.

— Защо не можете?

— Не видях разписката, по-точно не достатъчно отблизо, за да я разпозная.

Мейсън продължи с упорита настойчивост.

— Нека подходим към това по друг начин. Следяхте непрекъснато Карол Бърбанк, всяка секунда от пребиваването й в Юниън Търминъл?

— Да.

— Видяхте мис Бърбанк да отваря чантата си и от нея да полита към пода продълговат лист?

— Е… да.

— И видяхте мистър Тийз да вдига този лист и да го подава на мис Дела Стрийт?

— Тя посегна към него.

— Но Тийз го вдигна и й го връчи?

— Да.

— И единственото ви основание да заявявате сега, че не знаете дали този лист е въпросната разписка е, понеже не сте бил достатъчно близо, за да разчетете отбелязания върху него номер, така ли?

— Добре, мога ли да заявя, че разписката е била тази, ако не съм сигурен, че е същата?

— Беше ли листът с тази същата големина и форма?

— Да.

— С приблизително същия общ изглед?

— Да.

— Перфориран по една от страните?

— Ъ-ъ-ъ… да.

— И носещ голям номер, отпечатан върху него? Толкова видяхте ли?

— Да.

— На какво разстояние бяхте от Тийз, когато той го повдигна?

— Около два и половина до три метра.

— Каза ли ви Тийз, че е връчил на мис Стрийт тази разписка?

— Възразявам против този неправилен кръстосан разпит. Това е некомпетентно, не по същност и далеч от разглежданата материя. От свидетеля се иска да дава показания за нещо, казано от друго лице — запротестира гръмогласно Линтън. — Мистър Тийз не е този, когото разпитват. Изказванията на мистър Тийз пред този свидетел нямат никакво отношение към случая. Той може да свидетелствува само за това, което е видял лично.

— Смятам да подкрепя това възражение — отвърна съдията Нюарк. — Знае ли прокурорският състав защо се случи така, че мистър Тийз си взе отпуск тъкмо по това време?

— Струва ми се, че имаше да ползува две седмици — отговори Линтън.

— Знаете ли кога е взето решението, че той би могъл да ползува отпуската си тъкмо сега?

— Не, ваша почит, не зная — отвърна Линтън.

— Някакви по-нататъшни въпроси? — обърна се съдията към Мейсън.

— Никакви, ваша почит.

Нюарк отправи смръщен поглед към свидетеля, понечи да каже нещо, после се отказа и подкани прокурора.

— Повикайте следващия свидетел! Това е всичко, мистър Сент Клеър.

— Д-р Колфакс С. Нюбърн — извести Линтън.

Д-р Нюбърн бе висок, видимо балансиран човек. Той зае мястото си и каза на съдебния секретар с равен глас името, адреса и длъжността си, като маниерът му издаваше спокойна професионална компетенция.

— Аз ще приема квалификацията на доктора като съдебен експерт, що се отнася до процедурните правила, когато провеждам кръстосан разпит — декларира Мейсън.

— Много добре — съгласи се Линтън. — Доколкото зная, докторе, вие сте придаден като съдебен медик към следствения отдел, да?

— Точно така.

— Искам да ви покажа фотоснимка и да ви попитам, дали я познавате?

— Това е снимка на трупа, върху който извърших аутопсия.

— Кога видяхте за първи път този труп, докторе?

— Бях един от първите, които заедно с полицията пристигнаха на яхтата и видях трупа върху пода на кабината.

— И кога го видяхте по-късно?

— В неделя сутринта, когато извърших аутопсията.

— Каква бе причината за смъртта, докторе?

— Човекът бе понесъл удар, много силен удар в тилната част на главата. Получило се е счупване на черепа и обилен кръвоизлив. Старая се да ползувам достъпен език, за да може и незапознатият с медицинската терминология да го разбере.

— Съвсем правилно, докторе. А сега, кажете ни нещо повече за причините на смъртта и за времето на настъпването й.

— По мое мнение изпадане в безсъзнание е бил непосредственият резултат от този удар. Жертвата не е възстановила никога съзнанието си отново и, съдейки от изобилието на кръвоизлива и измененията, намерени в мозъка, бих могъл да кажа, че смъртта е настъпила след пет минути.

— Тогава, по ваше мнение, жертвата не се е помръднала от момента, когато е бил нанесен ударът?

— Точно така.

— Когато видяхте за първи път трупа, къде лежеше, като имам предвид заобикалящата го обстановка, показана ей на тази снимка?

— Лежеше тук — посочи докторът, — до стената на старборда на кабината, както се нарича по моряшки, т.е. дясната стена, ако се обърнете с лице към носа на кораба. Тази снимка е направена с обектив, обърнат към задната част на яхтата, следователно мястото, където се намираше трупът, е в лявата половина на тази снимка.

— Ще ви покажа фотоснимка, веществено доказателство С на обвинението и искам да ви запитам дали приблизително това бе положението и локализацията на тялото, когато го видяхте най-напред?

— Това е точно положението и локализацията на трупа, да, сър.

— Направихте ли съответен оглед и на помещението, когато трупът бе открит?

— Не когато бе открит трупът — поправи го с усмивка докторът, — а когато полицията пристигна.

— Направихте съответен оглед, нали?

— Да.

— Какво открихте?

— Намерих труп, лежащ в положение, както се вижда тук, с лице обърнато нагоре и тяло, опряно до дясната стена. Под главата открих локва кръв, говореща за значителен кръвоизлив. Забелязах също, че и в друга част на кабината килимът беше напоен с кръв. Искате ли да посоча мястото?

— Моля!

— Ето, приблизително тук — показа той.

Мейсън стана и заобиколи зад свидетеля, така че да може да види точката, която той фиксира върху снимката, и каза:

— Ако почитаемият съд разреши, докторът току-що посочи на тази част от снимката, веществено доказателство С на обвинението, която е в горния десен ъгъл и показва точно входа към кабината на яхтата. Така ли е, докторе?

— Правилно.

— Благодаря ви! — и Мейсън се върна на мястото си.

— Забелязахте, че и тук има локва кръв? — продължи Линтън.

— Да, сър, а също така имаше известен брой малки петна от кръв на повече или по-малко правилни интервали, разположени между двете локви.

— Изследвахте ли прага на кабината?

— Да, сър.

— Какво открихте?

— Прагът се издига на около три инча над пода, както е обичайно при конструкциите на яхтите. Покрит е с медна облицовка, по която се виждаха избледнели петна. След като изстъргах част от повърхността им, установих при изследването, че това е човешка кръв. Проведох и кръвно-групова проба и установих, че кръвта от петната е от същата кръвна група като тази на трупа.

— Мястото, където е открит трупът, е отдалечено на няколко стъпки от прага, нали? — запита Линтън.

— Да, сър.

— Съществува ли нещо, което да обясни как тялото е могло да бъде придвижено от едното кърваво петно до другото? Първото ще означаваме като положение № 1, а второто — положение № 2.

— Да, сър, съществува.

— Какво?

— Силата на гравитацията е могла да придвижи трупа — усмихна се д-р Нюбърн.

— Бихте ли ни обяснил?

— Когато пристигнахме на яхтата, отливът бе достигнал най-ниската си точка. Корабчето бе заседнало на дъното и така се бе наклонило, че бе трудно да се стъпва по палубата и наклонът бе такъв, че дясната страна на яхтата лежеше най-ниско. Що се отнася до медицинската страна на тези доказателства, съвсем явно е, че по време на отлива през предишната нощ тялото се бе претърколило и спряло до дясната стена на кабината, където бе и открито.

— Би ли могъл трупът да се премята до там, без да бъде докосван от някого?

— По мое мнение, трупът би се търкалял по пода, без да бъде докосван от някого, само ако отливът е настъпил преди развитието на послесмъртното вкочанясване (rigor mortis). АКО падналият с разтворени крака и ръце труп бе обхванат от вкочанясването известно време преди настъпване на отлива, много вероятно е тялото да не би могло да се измести твърде далеч от първоначалното си положение. С помощта на отлива обаче, и то преди пълното настъпване на вкочанясването, трупът съвсем сигурно ще се претърколи до най-ниската точка на кабината.

— Кога послесмъртното вкочанясване обхваща напълно тялото?

— По правило пълното вкочанясване настъпва в продължение на около десет часа от момента на смъртта. Нека кажем, че то се колебае между десет и дванадесет часа, ако искаме да бъдем по-прецизни относно варирането на това време в зависимост от околните условия.

— По времето, когато вие видяхте трупа, пълното вкочанясване беше ли се вече развило?

— О, да.

— И това стана в колко часа?

— В 11:17 събота предиобед.

— По ваше мнение, докторе, кога е настъпила смъртта?

— Смъртта е била настъпила от четиринадесет до осемнадесет часа преди момента, в който видях за първи път трупа.

— Можете ли да определите това време по часове?

— Видях трупа за първи път в 11:17, следователно може да се каже, че смъртта е настъпила след 17:17 на предишния ден и не по-късно от 21:17. Който и да е момент от периода между тези часове може да обясни настъпилите в трупа промени, наблюдавани от мен при изследването.

— Естеството на раната е било такова, че е предизвикало масивен кръвоизлив, така ли?

— Да, и вътрешен, и външен. Получила се е много тежка хеморагия.

— Според вашето мнение, смъртта е настъпила почти мигновено?

— Съдейки по измененията, които наблюдавах, загубата на съзнание е настъпила веднага след удара, а смъртта — след няколко минути.

— Открихте ли и други наранявания?

— Налице бе контузия върху долната челюст, непосредствено в ляво от върха на брадичката.

— Говореща за нанесен удар?

— Говореща за някаква травма. Имаше добре изразен подкожен кръвоизлив.

— Някакви други рани?

— Никакви.

— Кръстосан разпит! — оповести Линтън. — Свидетелят е ваш.

Мейсън се изправи бавно и застана с лице срещу доктора.

— Е, тогава тази рана, която можем да наименуваме фатална, е единствената причина за хеморагията, да?

— Точно така.

— А колко време след смъртта може да продължи кръвоизтичането от такава рана?

— Бих казал, че специално от тази рана обилното кръвотечение би се преустановило само няколко минути след настъпването на смъртта.

— Какво конкретно разбирате под „няколко минути“?

— Ами, със сигурност между десет и петнадесет минути.

— При раздвижване на трупа може ли да се получи допълнително дрениране на кръв?

— Да, сър, правилно.

— И колко време би продължило това?

— Би могло да продължи известно време.

— Тогава изтеклата кръв под главата на убития при положението, в което го намерихте, възможно ли е да е резултат на тренирането от раната вследствие раздвижването на трупа?

— Не, сър, не мисля така. Данните говореха за истинска хеморагия, а не за прост послесмъртен дренаж на кръв от раната. Съдейки по големината, естеството и разпространението на локвата кръв върху килима, бих казал, че това е резултат на истинска хеморагия.

— Във всеки случай вие не взимате предвид всичко това при определяне времето за настъпване на смъртта?

— При определяне времето за настъпване на смъртта съм се ръководил само от резултатите, получени от изследването на трупа. Що се отнася до изследване на обстановката около трупа, това е работа на полицейския детектив. Аз свидетелствувам тук само като съдебномедицински експерт. Времето за настъпване на смъртта съм фиксирал въз основа на най-разнообразни фактори, като температурата на тялото, степента на послесмъртното вкочанясване, и състоянието и степента на развитие на други характерни послесмъртни изменения. Аз не се заангажирам с никаква детективска дейност или умозаключения, обосновани върху положението и средата, заобикаляща група, освен ако те нямат някакво медицинско значение.

— Разбирам ви. Това е много точна и изискана позиция, докторе, и вие сте предпочел тъкмо нея.

— Благодаря ви!

— Трябва да приема, докторе, че са налице всички доказателства, че ударът, причинил смъртта, е бил нанесен със страшна сила?

— Ударът е бил изключително силен.

— Според вас може ли подобен удар да дойде в резултат на препъване и при падането удряне на главата о прага?

— Много се съмнявам в това. По мое мнение ударът е бил много силен. Ако той е последица на падането върху прага, то ударът, който го е изпратил там, би бил много по-силен отколкото при обикновено препъване. Главата му би трябвало да бъде ударена о прага с изключително голяма сила.

— Сила, която би дошла в резултат на удар?

— Удар може да бъде причина, да. Удар, нанесен от много силен мъж.

— Тогава не е ли възможно жертвата да е била ударена в долната челюст, там, където сте открил подкожен кръвоизлив, и силата на този удар да го прати с главата надолу върху прага, като по този начин причини раната, довела до смъртен изход?

— Възразявам срещу това — намеси се Линтън — като некомпетентен, не по същество и незасягащ делото кръстосан разпит. Той се отнася до факт, който не е доказан, и е отчаян опит на защитата да се улови за сламка, т.е. да си осигури база на тезата за убийство при самоотбрана.

— Възражението се отхвърля — отсъди Нюарк. — На защитата трябва да се осигури провеждането на кръстосан разпит върху всеки свидетел по отношение на всяка теория, която може да приляга за случая, при условие че теорията е уместна и че поставеният от защитата въпрос касае директно или индиректно проблеми, разисквани при прекия разпит на свидетеля. Отговорете на въпроса, докторе!

— Тази теоретична вероятност може да е правдоподобна — заключи свидетелят.

— А може ли да е възможна? — настоя Мейсън.

— Възможна е.

— Това е всичко.

— За момент, докторе — обади се Линтън. — Тъй като този елемент бе вмъкнат в случая, когато заявихте, че е възможно нараняването да е било предизвикано по споменатия начин, можете ли да ни кажете какво би трябвало да бъде естеството на подобен удар?

— Такъв удар би трябвало да бъде жестоко силен. Жертвата би трябвало да бъде ударена така, че силата на този удар да се предаде с цялата си тежест върху прага при съприкосновението на главата с него. С други думи, главата трябва да е била отметната със сила, многократно по-голяма отколкото тази при едно обикновено падане.

— Удар, който би връхлетял изненадващо съвсем неподготвен за него човек?

— Ами, много жесток удар.

— Не се касае за удар, който би бил нанесен при сбиване, когато този, който би го понесъл, е готов за това и се защитава, а удар, който сварва човека съвсем неподготвен за него, така ли?

— Това съвсем не е онова, което казах. Не съм експерт по бокс — добави с едва доловима усмивка докторът, — аз съм само съдебномедицински специалист.

— Но това, изглежда, трябва да бъде естественият извод, който може да бъде извлечен от вашите показания? — настоя Линтън.

— Тогава извлечете си го — отвърна със сух тон д-р Нюбърн. — Това ще си е ваш извод. Аз мога да свидетелствувам само за фактите, както съм ги намерил.

— Но е било необходимо ударът да бъде много жесток?

— Необходимо е било да бъде изразходвана голяма сила, за да се получи нараняване, каквото описах.

— Но не можете ли да ни кажете нещо повече от това, докторе?

— Мога само да повторя, че това не е такъв тип нараняване, което може да се очаква да се получи при удар на главата, причинен от обикновено падане, когато човек загуби по някакъв начин равновесие. Нараняването е от такъв тип, резултиращ от удар, нанесен с голяма сила. Моето засвидетелствуване може да достигне до тук и, струва ми се, то е толкова ясно, че не мога по никакъв друг начин да го изразя по-ясно, съветнико.

— Допускате, че силата, довела до падане, е била удар, и то много тежък удар.

— Да.

— Удар, нанесен от трениран боксьор?

— Не мога да се закълна в това.

— Но определено удар, който е бил много жесток?

— В популярното общоприето значение на думата, да.

— Струва ми се това е всичко — обяви Линтън.

— Това е всичко — съгласи се и Мейсън.

— Да се призове следващият свидетел! — разпореди съдията.

— Томас Лоутън Кемрън! — повика Линтън.

По външен вид това бе кален от бурите човек в края на петдесетте години, с широки рамене, набит, уравновесен, с лице, покрито от фина мрежа бръчици, от което, изпод гъсти черни вежди, твърди очи гледаха на света с разбиране. Той беше, това бе видно, пазачът на яхт-клуба, където Роджър Бърбанк държеше яхтата си. Отговаряше на въпросите със спокоен равен глас, без излишни слова, като по-голяма част от отговорите протичаха на откровен, разказен език.

Кемрън потвърди, че Бърбанк е имал навик да изтегля яхтата си в края на седмицата. Това обикновено ставало в петък по обяд. В петъка, за който става дума, Бърбанк пристигнал в яхт-клуба около 11:30, качил се на яхтата, освободил я от въжетата, прикрепващи я към кея, вдигнал платната, насочил я към канала и като заобиколил носа, се отправил към устието на реката или лагуните — наричайте мястото, както обичате. След един час се завърнал с моторницата, обслужваща яхтата, привързал я о кея и изчезнал за цял следобед. Някъде около 17:00 чул двигателя на моторницата и погледнал през прозореца на къщурката си. Видял, че лодката трещи някъде по посока на речното устие. Имало някой на кърмата, но свидетелят не бил готов да се закълне, че това е бил обвиняемият. Не видял фигурата достатъчно ясно, за да я идентифицира.

— Познавахте ли убития Фред Милфийлд? — запита Линтън.

— Да.

— Видяхте ли го този петък следобед?

— Видях го.

— Кога?

— Пристигна в яхт-клуба около 17:30 и нае от мен гребна лодка.

— Сигурен ли сте, че е бил Фред Милфийлд?

— Да.

— Имаше ли върху лодката някакъв отличителен знак?

— Да, номер.

— Какъв беше номерът?

— Двадесет и пет.

— Кога по-късно видяхте тази лодка?

— Почти едно денонощие по-късно. Намерихме я в събота следобед там, където бе заседнала в една плитчина, зареяна от вълните.

— Къде бе заседнала?

— Там, в устието на реката, около половин миля под мястото, където бе закотвена яхтата на мистър Бърбанк.

— Под пункта, където бе яхтата?

— Да.

— Тогава лодката трябва да се е откъснала, когато приливът е започнал да се оттегля, т.е. известно време след достигане връхната му точка?

— Ами… струва ми се, това е въпрос на заключение.

— След това не видяхте ли повече Бърбанк?

— Видях го да се завръща отново с моторната си лодка около половин час или три четвърти след заминаването на Милфийлд. Той завърза моторницата за кола, скочи, качи се в колата си и замина.

— Виждахте ли го по-късно отново?

— Ами, как да ви кажа, него не съм го виждал, но по някое време, когато говорех по телефона, чух, че някой задействува двигателя на моторницата. Чух пукота й, когато мина покрай къщичката ми, но бях зает с телефона и не можах да надзърна през прозореца. Като свърших разговора; погледнах, но лодката на Бърбанк бе изчезнала. Когато моторницата се завърна, бе станало тъмно, и така не видях кой е бил в нея.

— Какво се случи по-нататък с тази моторна лодка?

— Ами, доколкото аз мога да кажа, остана завързана за кея през пялата нощ. Не съм чувал някой да запалва мотора й. Ако някой бе сторил това, мисля, че бих се събудил, а не съм се събуждал. Заспах веднага след като си легнах. Това бе около полунощ. Лодката беше там, когато си лягах, и когато се събудих на утринта около 6:00, тя беше пак там.

— Кога видяхте отново Милфийлд?

— Това бе, след като онзи овчар се втурна…

— Не се занимавайте с това, което други са ви съобщили — прекъсна го Линтън. — Искам да зная само кога отново видяхте Милфийлд?

— В събота предиобед.

— Това бе денят, последвал събитията, за които току-що свидетелствувахте?

— Да, сър.

— И къде беше Фред Милфийлд?

— Трупът му лежеше върху яхтата на Роджър Бърбанк.

— Сам ли бяхте, когато го видяхте?

— Не, сър. С мен беше лейтенант Траг и двама други джентълмени, чиито имена съм забравил.

— Полицейски служащи?

— Вярвам, да.

— Жив ли бе мистър Милфийлд или не?

— Той беше мъртъв.

— Кръстосан разпит! — обърна се Линтън към Пери Мейсън.

— Видяхте ли действително Роджър Бърбанк да се връща в яхт-клуба с моторницата си? — започна Мейсън.

— Да, разбира се.

— Разговаряхте ли е него?

— Не.

— Видяхте го да се качва в колата си и да потегля?

— Да.

— Видяхте ясно?

— Толкова ясно, колкото можете да видите човек от такова разстояние.

— Какво беше разстоянието?

— О, около петдесетина метра.

— По това време бяхте с очилата си?

— Да, разбира се.

— Веднага щом го видяхте в моторницата, знаехте, че това е Бърбанк?

— Е, право да ви кажа, когато го видях, отначало някак си приех, че това е някой друг.

— Милфийлд?

— Да.

— Та, колко далеч от вас бе той?

— Както ви казах, около петдесет-шестдесет метра.

— Къде бяхте по това време?

— В къщичката си.

— Какво вършехте?

— Приготвях вечерята си.

— Бяхте с очилата си?

— Да.

— Погледнахте през прозореца?

— Да.

— И видяхте споменатия човек?

— Да.

— Може ли да е имало пара по стъклата на очилата ви, от готвенето?

— Ами, може и да е имало, случва се.

— И — изрече Мейсън, като насочи показалец в свидетеля, за да даде по-голям акцент на словата си — тогава помислихте, че този човек е Фред Милфийлд, нали?

— Да, така си помислих.

— Кога за първи път осъзнахте, че не е бил Фред Милфийлд?

— Когато го видях мъртъв на яхтата на Бърбанк.

— И отначало казахте на полицаите, че Милфийлд се е върнал от яхтата с моторната лодка. Когато те ви подчертаха, че това е невъзможно, тъй като Милфийлд лежи мъртъв на яхтата, решихте, че човекът, когото сте видял в моторницата, е бил Роджър Бърбанк, не е ли така?

— Да, сър, когато човек погледне тъй на всичко това, така е.

— Роджър Бърбанк имаше навик да изтегля яхтата си в петък по обяд?

— Да, сър, ползуваше я, за да се откъсне за малко от хората.

— Фред Милфийлд посещаваше ли го понякога там?

— Да, посещаваше го. Също така и мистър Белтин отиваше веднъж-два пъти в годината там, и то само когато се случваше нещо много важно. Както и да е, но на мистър Бърбанк това много не му се нравеше.

— Откъде знаете?

— Той ми го каза. Бил купил яхтата, за да може да се отделя временно от всичко, което го заобикаля. Не желаел моторна яхта, затова я поръчал е платна. Изтегляше я на около миля и я закотвяше в плитчините на устието. В Минутата, когато от очите му изчезвал яхт-клуба, той вече се чувствувал като нов човек. Представял си, че е на самотен остров.

— Споменахте, че я закотвял в плитчините?

— Да. Обичаше да обстрелва акули с харпун.

— През цялото ли време стоеше на котва в плитчините?

— Не, сър. Закотвяше се там около два часа преди връхната точка на прилива и оставаше може би около два часа след настъпването на тази връхна точка.

— Защо?

— Ами там, по тези плитчини по време на отлива водата става толкова плитка, че ако оставите някакъв съд, ще заседне на дъното.

— Все пак това не би причинило някаква вреда?

— Не, сър, само ако не се появи вятър. Излезе ли вятър, лодката може да се удари грозно о дъното.

— Дори в такива плитки води?

Свидетелят се усмихна.

— Та тъкмо в плитката вода ще се разбие. Не виждате ли, вълните могат да се разиграят така, че да повдигнат съда на гребена си и в следния миг, когато спадат, лодката ще се разбие с дъното. Затънала на съвсем безводно място, лодката е сигурна Плуваща в дълбоки води, също е сигурна, но лодка в плитки води при буря ще понесе най-страшни удари.

— Е, тогава къде би отишъл мистър Бърбанк по време на отлива?

— В канала, само на петдесет-сто метра от мястото, където обикновено стреля по акулите си.

— Знаете ли кога точно бе отливът през нощта, на въпросния петък?

— Да, сър.

— Кога?

— Ами… сега… аз не мога да ви посоча с точност до минута, но приливът беше около 17:40, може би с две минути по-рано или по-късно, да кажем средно 17:40.

— Това е времето на прилива?

— Да, сър.

— А, кога бе отливът?

— Отливът беше в 00:03 след полунощ.

— Тогава, ако някой трябваше да придвижи яхтата настрани от плитчините, то това трябваше да се извърши не по-късно от два часа след връхната точка на прилива? Това ще рече в 19:40 вечерта, така ли?

— Е, не е необходимо толкова да се бърза. Бих казал, че можете да се измъкнете със сигурност, нека речем, и до 20:00. Това би било крайният срок.

— И ако не се измъкнете до 20:00, няма да можете изобщо да излезете от плитчините?

— Точно така. Не можете да мръднете от там по-рано от два часа преди връхната точка на следващия прилив.

— А кога беше следващият прилив?

— В 06:26 събота сутринта.

— А най-ниската точка на отлива след това?

— В събота 12:45. Такова бе положението горе-долу, когато бе разкрит трупът.

— Можете ли да ни кажете нещо повече за това?

— Ами, беше около 10:00 сутринта в събота, струва ми се, така беше. Яхтата е започнала да засяда по малко в тинята, по това време, може би около 10:30.

— Имате предвид яхтата на Роджър Бърбанк?

— Да, същата.

— Добре, продължавайте. Яхтата започнала да засяда и какво става?

— Ами, изглежда някакъв човек, на име Палермо, е имал среща с Милфийлд и…

— Това съвсем явно са сведения от втора ръка, а не собствени, на свидетеля знания — намеси се Линтън.

— Искате ли да направите възражение срещу това? — запита Мейсън.

— Не желая да бъда поставен в положение да протестирам по такъв тривиален повод.

Мейсън се обърна към съдията.

— Вероятно част от това са чужди сведения, ваша почит, но просто се опитвам да възстановя картината на случилото се, и то по най-експедитивен начин.

— Но ние ще призовем и Франк Палермо, свидетелят, който откри трупа — продължи да спори Линтън, и можете да го попитате що е видял.

— Нямам намерение да разпитвам този свидетел за видяното от Палермо — отвърна Мейсън. Ще го попитам кога се е срещнал с Палермо и какво му е казал той. — Поставям тези и всички други въпроси, за да можем да изясним обстановката и да представим пълна картина пред съда. Искам да възстановя събитията в хронологичната им последователност.

— А защо искате да внасяте непоследователност в хода на делото, като го обременявате с излишни засвидетелствувания за това, какво е вършил Палермо, след като е открил трупа? — запита Линтън.

— Защото — усмихна се Мейсън — възможно е да разбуля нещо от полза за защитата.

— Този свидетел — подметна саркастично Линтън — не знае нищо от полза за защитата, нито пък другите свидетели, които застават на това място и говорят истината, биха знаели нещо от полза за защитата. Изобщо едва ли съществува някой, който да знае нещо от полза за защитата.

— Ако съществуваше такъв човек — отреагира на секундата Мейсън, — по всяка вероятност щеше да ползува в този момент отпуската си.

Избликът от смях бе усмирен от чукчето на Нюарк.

— Моля съветниците да се въздържат от подобни, извън делото коментари. Искате ли да направите възражение, мистър Линтън?

— Не, нямам намерение да изпадам в положение да възразявам срещу такива показания, ваша почит.

— Ако съветникът от обвинението не възразява, съдът е готов да чуе от всичко това толкова, колкото е необходимо, за да си изясни общия фон — отсъди Нюарк. — Продължавайте и отговаряйте на въпросите!

— Бих поставил въпроса по такъв начин — продължи Мейсън. — Вие бяхте човекът, който разговаря първи с този, който бе открил трупа?

— Вярвам, че е така, да.

— Разкажете ни какво точно се случи.

— Е, добре, беше събота предиобед, около 10:30, предполагам. Не погледнах тогава часовника. Видях лодка, идваща откъм устието на реката с човек, който гребеше с едно гребло, изправен.

— Имаше ли нещо, което да насочи вниманието ви специално към тази лодка?

— Да.

— Какво?

— Начинът, по който гребеше този човек.

— И какво по-специално в начина му?

— Всичко това е без компетенция и без връзка е делото изобщо — възрази Линтън.

— Възражението се отхвърля! — постанови Нюарк.

— Ами, малцина са тези, които действително умеят да вършат майсторски тази работа, а той я вършеше така. Лодката наистина се носеше по водата. И друго нещо ми направи впечатление — типът на лодката.

— Какъв вид лодка беше?

— Сгъваема, която може да се носи в автомобил.

— И кой бе в лодката?

— Когато дойде по-близо, той се разприказва, силно възбуден, речта му изпълнена с чужд акцент, името му било Франк Палермо, бил ей от там горе, от Скийнър Хийлз и имал среща с Милфийлд на яхтата и…

— Всичко това са чужди показания — посочи Линтън.

— Възразявате ли срещу тях?

— Да, ваша почит. Възразявам, понеже това са чужди думи и кръстосаният разпит върви така против процедурните правила. Този човек е…

— Подкрепям възражението! — отсъди Нюарк.

— Добре — и Мейсън се обърна към свидетеля. — Ограничете се само с това, което вие сте сторил.

— Е, добре, този човек разказа какво е открил и в резултат на това аз се свързах с полицията.

— Какво съобщихте в полицията?

— Същото възражение! — обади се Линтън.

— Отхвърлено! — отряза Нюарк. — Сега свидетелят бива разпитван върху неща, които сам той е казал и извършил.

— Ами, телефонирах в полицейската главна квартира и им казах…

— Няма значение какво сте им казал — намеси се Линтън отново.

— Тъкмо обратно — отвърна Мейсън. — Мен ме интересува какво е съобщил свидетелят в полицията. Надявам се, това е част от делото и при всички обстоятелства чрез него можем да открием евентуално пристрастие.

— Възражението се отхвърля!

— Известих в полицията, че съм пазач на яхт-клуба и че някакъв побъркан чужденец претендира, че е имал среща с Милфийлд…

— Ваша почит — протестира отново Линтън, — това е точно същата материя, върху която преди малко съдът не позволи на свидетеля да дава показания.

— О, не, не е — отговори съдията. Тогава той свидетелствуваше относно това, което му е казал Палермо. Сега дава показания за това, което сам той е казал на полицията. Защитата има пълно право да разпитва свидетеля по отношение на заявеното и стореното от самия него с оглед да открие пристрастие.

— Но все едно — продължи да протестира Линтън, — съветникът сега е на път да постигне същото, което преди малко му бе отказано на процедурни основания, тъй като свидетелят сега ще изложи разговора си с полицията по телефона!

— И нека го изложи! — отсече Нюарк. — Възражението ви е отхвърлено!

— Продължавайте — подкани Мейсън, — отговаряйте на въпросите.

— Съобщих в полицията, че този Палермо пристигна с лодка и заяви, че имал среща с Милфийлд на яхтата на Роджър Бърбанк; че когато пристигнал там, яхтата била вече полегнала хубавичко на една страна, заседнала в тинята на дъното, после я заобиколил и извикал няколко пъти…

— Искам свидетелят да разбере — извика отчаяно Линтън, — че той трябва да свидетелствува относно това, което сам той е заявил на полицията, а не какво му е казал Палермо.

— Но аз говоря точно за това, което казах на полицията, че Палермо ми го е казал. Това не е ли правилно?

— Правилно е — засмя се съдията. — Продължавайте!

— Предадох им, че Палермо ми е казал, че като обиколил един-два пъти, накрая се качил на яхтата и повикал, за да разбере има ли някой там. Като не получил отговор, отворил люка, спуснал се по стълбите в кабината и намерил тук Милфийлд да лежи мъртъв.

— Разговаряхте ли повече с полицията? — запита Мейсън.

— Това бе приблизително всичко.

— Някакъв разговор между вас и полицията относно Палермо?

— Е, да, малко повече. Изглежда в полицята знаеха кой съм аз и попитаха, дали Палермо е наел лодката от мен.

— И какво им отговорихте?

Свидетелят се усмихна.

— Отговорих им тъкмо това, което Палермо ми отговори, когато го попитах откъде е взел лодката.

— И какво беше то?

— Изглежда Палермо не е привърженик на прахосване на пари. Било му ясно, че трябвало да гребе до яхтата, и тъй като си имал собствена сгъваема лодка, с която развеждал ловци из езерото, не виждал защо ще е необходимо да плаща на някакви градски обирджии петдесет цента или долар, за да наема лодка, така че просто сгънал лодката и я натоварил в автомобила си, а след топа стигнал с нея до яхтата.

— Не виждам какъв евентуален принос има всичко това но отношение на делото — вметна веднага Линтън.

— То може да се окаже факт от полза за защитата — засмя се адвокатът леко.

— Не виждам по какъв начин.

— Това — каза Мейсън с подигравателна симпатия в тона си — е в резултат на юридически астигматизъм.

— Е, хайде, джентълмени, нека се занимаваме само с делото — забеляза Нюарк.

— Съобщихте ли на полицията нещо, което Палермо да ви е казал относно времето, когато е напуснал жилището си в Скийнър Хийлз, за да спази часа на срещата?

— Каза ми нещо за това, но аз не го съобщих на полицията.

— Тогава свидетелят явно не може да дава показания за това — подхвърли Линтън.

— И явно свидетелят не бива разпитван за това — извести Мейсън.

— Процедирайте! — разпореди се малко троснато председателят.

— Вие давате лодки под наем? — продължи Мейсън.

— Да, сър, точно така.

— Има ли наблизо друго място, където да се наемат лодки?

— Не, сър. Мисля, че в този район единствено при мен могат да се наемат лодки.

— Дадохте ли някому лодка под наем през вечерта на този петък, когато бе извършено убийството?

— Възразявам и срещу това като неправилен кръстосан разпит!

— Възражението се отхвърля!

— Отговорете на въпроса, мистър Кемрън.

— Дадох под наем една гребна лодка.

— Само една?

— Да, сър.

— Какъв период от време покрива вашият отговор?

— От 16:00 в петък следобед до момента, когато бе открит трупът.

— Кой нае лодката?

Кемрън се усмихна.

— Името на човека бе Смит. Депозира пет долара и нае лодката, с цел да прави известни проучвания върху нощните навици на акулите. В края на краищата така се представи и претендираше, че затова наема лодката.

— И кога я нае?

— Около 21:00.

— За какъв срок от време?

— Върна лодката точно в 22:20, т.е. около час и половина от наемането й. Спомням си, възникна някакъв спор относно продължителността на наемането и аз му казах да го приемем за един час, защото не можех да зная, дали беше или не точно 21:00, когато тръгна.

— Един час не е ли твърде кратък срок за проучване нощните навици на акулите?

— Зависи от това колко навици ще проучвате и колко акули.

В залата се чу смях.

— Но, джентълмени — надигна се Линтън, — свидетелят не е експерт по акулите.

Кемрън се поокашля неодобрително.

— Тъкмо обратно. Аз съм експерт по акулите, изучавал съм ги.

Съдията Нюарк явно прояви интерес към тази фаза от показанията на свидетеля.

— Не знаете ли кой беше този джентълмен? — запита той, навеждайки се напред. — Известно ви е само, че името му е Смит?

— Да, сър.

— Докладвахте ли това в полицията?

— Ами… струва ми се, не. Спомням си, че никой не ме попита.

— Това ли бе единствената лодка, давана под наем през вечерта на убийството?

— Да.

— През кой период от време, казахте?

— От 16:00 в петък до събота сутринта. Дадох и друга лодка в 15:00, но в 17:00 тя бе обратно в яхт-клуба.

— Кой я бе наел?

— Една жена, също непозната.

— Сама жена, несъпровождана от никого?

— Точно така. Искаше я за риболов. Почти не давам лодки за риболов.

— А можете ли да опишете този Смит? — запита съдията.

— Да, сър. Беше млад човек, доста мургав, много слаб и много зелен с греблата. Запомних това, понеже ми направи впечатление, че…

— Мисля, че впечатленията на свидетеля не са уместни тук — възрази Линтън.

— Може би е така — съгласи се раздразнено съдията, — но съдът е заинтересуван в тази фаза от показанията на свидетеля. Та казахте, че не е бил много вещ с греблата?

— Точно така, ваша почит.

— Не е ли това доста необикновено за човек, който проявява интерес, дори това да е само академичен интерес, към навиците на акулите?

— Та тъкмо това исках да споделя, когато този правник ме възпря. Направи ми впечатление, че е твърде странно, дето човекът…

— Струва ми се, че сега вече не са ми необходими вашите впечатления, мистър Кемрън — усмихна се Нюарк. — Можете ли да опишете външността на този човек с колкото е възможно по-големи подробности? Как бе облечен? Колко тежи.

— Ами, беше се увил в едно пардесю и това бе друго нещо, което… е, не бе наистина странно, но някак не в ред.

— В какъв смисъл?

— Ами, как да ви кажа, ваша почит? Човек, тръгнал да гребе с лодка, обикновено облича някакъв жакет от мушама или кожа, или нещо от този сорт, а така също и спортен панталон с високи обувки или ботуши. Много невероятно е човек, практикуващ гребане, да тръгне да гребе облечен с пардесю, и то от добро качество.

— Защо?

— Е, не знаете ли, че лодките винаги пропускат вода и дъното им винаги повече или по-малко е замърсено с какво ли не. С пардесю в лодката, то значи да бъде замърсено о дъното й, не можете го опази от това. Поради начина, по който се строят гребните лодки, местата за сядане са ниско поставени и когато седнете, полата па палтото ви ще се натопи непременно в тая каша на дъното.

— Да, да, прозирам мисълта ви — вече явно заинтригуван произнесе Нюарк. — И този човек беше облечен в пардесю? Можете ли да опишете дрехата му?

— Беше в светъл цвят, нещо като светлосиво, но бе от добро качество.

— Някаква специална кройка?

— Не, ваша почит.

— И, казвате, бе на възраст около тридесет?

— Бих казал близо до тридесетте, но не повече от тридесет.

— Нещо за външността му?

— Както отбелязах, беше много тънък и мургав и някак прегърбен. Не мога да ви опиша какво точно искам да кажа, но когато привикнете с морето, започвате да познавате хората, които работят с веслата и платната. Почти винаги те са с широк гръден кош и ако видите човек хилав в гърдите, той винаги се отличава от другите — забелязвате го.

— Разбирам — откликна веднага съдията. — Значи, този човек нае лодката около 21:00 и се завърна около 22:30?

— Да, ваша почит, така беше.

— Спомена ли нещо относно това, къде е бил?

— Загатна само, че е бил из плитчините да изучава акулите. Носеше със себе си електрическо фенерче.

— Имаше ли някакъв бележник?

— Не се виждаше такъв, но не зная какво имаше в джобовете си.

— Запита ли нещо за местонахождението на плитчините? — отправи въпрос Мейсън.

— Не, сър. Видимо знаеше точно къде да отиде. Седна в лодката и пое, но веднага пролича, че не разбира нищо от лодки.

— Как пролича?

— Та ударите му е веслата не бяха никак правилни. Ту потъват дълбоко във водата, ту едва се плъзнат по повърхността. Не знае да борави с лодка, беше явно.

— И това бе единствената наемана тази вечер лодка?

— Точно така.

— Бихте ли познал този човек, ако го видите отново?

— Да, сър, така ми се струва.

— Това е всичко — и Нюарк се обърна към Мейсън. — Продължавайте, съветнико!

— И така — Мейсън внезапно промени предмета на кръстосания си разпит — очаквахте полицаите, когато пристигнаха, така ли?

— Да, сър.

— Сам ли пожелахте да ги отведете до яхтата?

— Да, сър. Попитаха ме, дали зная къде би могла да бъде яхтата и аз им казах, че зная къде обичайно пуска котва мистър Бърбанк.

— Кога горе-долу пристигнахте на яхтата?

— О, предполагам около 11:15.

— Това ще рече по време на най-ниската точка на отлива.

— Оставаше около един час и половина до достигане най-ниската точка на отлива.

— По това време беше ли вече заседнала яхтата на дъното?

— Спокойно мога да заявя, че беше заседнала.

— Доста наведена на дясната си страна?

— Твърде много. Беше трудно да се стои върху нея.

— И това навеждане сигурно е пообъркало доста много обстановката на яхтата?

— А, по тези неща не зная нищо. Не мога да направя никаква декларация относно състоянието на вещите.

— В каква степен се бе наклонила яхтата?

— Доста много.

— Колко по отношение на перпендикуляра?

— Трябва да беше някъде между двадесет и пет и тридесет градуса.

— И при тези обстоятелства бе трудно да се крепите на краката си.

— Да, трудно беше.

— Трупът лежеше на пода?

— Да.

— В положението, показано на тази снимка?

— Да, сър, правилно.

— Тогава, ако убийството е било извършено по някое време вечерта, до сутринта трябва да се е вметнал още един отлив. Това ще рече отливът, установил се в 00:03 след полунощ, рано в събота сутринта, нали?

— Да, сър.

— А също така има и един вметнат прилив?

— Да, сър.

— Кога е бил той?

— В 6:26 събота сутринта.

— Помните добре времето на приливите и отливите, нали?

— Това е моята работа, т.е. част от нея, помня ги добре.

— Ето сега тази снимка — посочи Мейсън. — Положението, в което е показано тялото, е съвсем в дясната страна на кабината, трупът лежи с главата в най-ниската част от ъгъла.

— Да, сър.

— Не е ли твърде вероятно тялото да се е претърколило от мястото, където е било поначало, в противоположната страна на кабината?

— Да, сър, възможно е.

— И то по време на отлива от 00:03 след полунощ?

— Да, сър.

— Положението, в което бе немерено тялото, както е и зафиксирано върху фотоса, може ли да бъде пречка за претъркулването по време на споменатия отлив?

— Бих казал, че при това положение и трупът не би имало пречка да се претърколи.

— Той не е експерт по трупове — протестира Линтън.

— Експерт е по водни съдове — отсече съдията.

— Вземете например наклоняване като това — започна да обяснява свидетелят на съдията — и всичко ще отиде на наклонената надолу страна на кабината. Ето на, специално в случая в тази яхта, дясната й страна е била надолу. Трупът може съвсем спокойно да е лежал на противоположната страна, когато убийството е било извършено, но нищо не би могло да му попречи при отлива в 00:03 да се търкулне точно на обратната страна.

Мейсън извади от джоба си транспортир и пристъпи до съдийската маса.

— Ако почитаемият съд има желание, може да проведе малко кабинетна детективска работа.

— Благодаря ви — усмихна се съдията, — тъкмо това беше на ума ми.

— Не мога да разбера какви са тези реплики между съда и съветника — възрази Линтън.

Съдията Нюарк постави транспортира върху снимката и отговори:

— Струва ми се, „Това е съвсем елементарно, мой скъпи Уотсън“ — цитира той усмихнат думите на Шерлок Холмс.

Съдебната зала зашумя във весело възбуждение, което дори съдията не се опита да възпре.

— Надявам се, ако почитаемият съд позволи, аз съм в правото си да искам да ми се даде някакво обяснение — измърмори обърканият заместник областен прокурор.

— Съдът провежда — обясни му Нюарк — дребна аматьорска детективска дейност върху правите, посочени от мистър Мейсън. Ще забележите, че свещта върху този фотос е закрепена под известен наклон по отношение на масата.

— Е, та какво от това? — учуди се Линтън.

— Транспортирът показва, че ъгълът на наклонението е приблизително седемнадесет градуса по отношение на перпендикуляра.

— Добре, какво ако е така? Когато убиецът набързо е прикрепвал свещта, той не е ползувал нито отвес, нито правоъгълник, за да е сигурен, че ще е точно права.

— Това, което, струва ми се, вие недоглеждате и което, съвсем съм сигурен, е в мисълта на мистър Мейсън, е, че когато восъкът от тази свещ се е стичал, той се е разполагал доста равномерно около нея.

— Е, та каква връзка има всичко това? — настоя Линтън. — Восъкът си тече равномерно на всички страни, не е ли така?

— Не, ако свещта поначало е била под наклон — усмихна се Нюарк. — Свещта сама по себе си е ням свидетел на факта, че когато е горяла, тя е била в право положение.

— Но как е възможно това? Като гледате снимката, съвсем ясно се вижда, че свещта е отклонена доста много от перпендикуляра.

— Точно така. И струва ми се, това, което мистър Мейсън има На ум, е, че фактът на извън перпендикулярният стоеж на свещта е отлично указание кога тя е била запалена. Нали това е вашата мисъл, колега?

— Тъкмо това е — отговори Мейсън. — Ето защо показанията относно приливите и отливите са от такова първостепенно значение.

Председателствуващият Нюарк изучава съсредоточено снимката в продължение на няколко мига, а след това извести.

— Вече наближава 17:00 и заседанието ще трябва де се прекрати за днес. Разглеждането на делото ще продължи утре предиобед в 10:00. Междувременно съдът би желал да посъветва обвинението да преразгледа своите теории по случая, като ги съобрази с факта на тази наведена свещ и с изказването на мистър Мейсън относно времето на приливите и отливите. Това е много важна нишка. Заседанието се закрива.