Наклонената свещ

XI

Скийнър Хийлз разстилаше меките извивки на хълмовете си под топлото калифорнийско слънце. Пролетната трева ги застилаше с нежен зелен килим и им придаваше изглед на напиращо плодородие. Подир месец-два, когато сухият сезон наложи своята власт, слънцето ще опърли хълмовете в златистокафяво. Тогава най-привлекателните места ще бъдат масивните петна от американски вечно зелен дъб, върху които погледът може да си отпочине от блестящите до болка слънчеви лъчи. Сега тези дървета представляваха тъмнозелени фигури, разхвърляни върху склоновете, покрити със светлозелено кадифе.

Мейсън спря колата след един завой на пътя върху най-високата част на разлюлените пред погледа хълмове и се обърна към Дела.

— Ето, пристигнахме.

— Каква красота! — възкликна възхитена тя.

— Наистина! — съгласи се Мейсън.

— А къде са каракулските овце?

Адвокатът извади бинокъл, излезе от колата под лъчите на пролетното агънце и облегна лакти върху отворената врата, за да фиксира по-добре тръбите.

— Ето ги там.

— Искате да кажете тези малки петна долу по пасището?

— Да.

— Дайте да погледна.

Дела Стрийт се извъртя бързо на мястото си и скочи навън, като шумолеше с полата си. Мейсън й подаде бинокъла и я насочи къде да гледа.

— О, колко интересно! Оттук, значи, идват нашите кожени палта.

— Точно така.

— Искате да кажете, че тези овце правят…

— Не израслите овце. От тяхната вълна се правят платове, одеяла, килими и други подобни неща. Астрагановите палта се правят от кожите на еднодневни, новородени агнета.

— Та да се постъпва така с агънцата е толкова жестоко!

— Така е.

— Никога не съм знаела това.

— От друга страна, ако не беше заради кожарската индустрия, тази порода никога не би била отглеждана и агънцата изобщо нямаше да се раждат, виждаш ли?

— Нещо като онова, кое е по-рано, пилето или яйцето?

— Съвсем точно.

— И какво предлагате да правим сега?

— Възнамерявам да открия този Франк Палермо и да разбера какво знае той, ако, разбира се, се съгласи да говори. След това ще проведем хубав откровен разговор с нашите клиенти.

— Смятате, че клиентите ни укриват нещо?

— Ако казаното от Ван Нийз е истина, те крият нещо — отвърна Мейсън и като посочи криволичещия път, продължи. — Съгласно моите сведения трябва ей там да завием наляво и да хванем пътя, който извива по посока на онези покрити с храсти хълмове.

Дела подаде бинокъла на шефа си, той го прибра, настани се в колата и поеха по изобилните завои на пътя. Пресякоха едно дере по малък дървен мост и пътят започна да се издига. Колата се понесе по редица от скатове и изведнъж зави наляво по кален черен път.

— Пресни следи от кола — отбеляза Дела. — Изглежда, пътят се използува твърде много.

— Ъхъ — отвърна нечленоразделно Мейсън.

— Известно ли ви е как изглежда Палермо?

— Знам само от кой тип хора е.

— Като какъв ще да е?

— Глава на бик, инатчийски упорит, лукав, с блестящи очи, два здрави юмрука и нахално държание. Дъхът му е съставен половината от чеснова миризма, а другата половина от изпарения на кисело вино.

— Обрисувахте го като много суров човек.

— Може да съм несправедлив към него, но той е точно от този тип хора, които разкриват труповете, оставени от другите.

Вече пътуваха покрай жалки подобия на жилища — небоядисани бараки със стърчащи върху тях кюнци, които им служеха за комини — опустели, порутени колиби, които бяха мълчаливи свидетели на човешката битка с нищетата. Сега благодарение покупките на Фред Милфийлд и активната дейност на Скийнър Хийлз Каракул Къмпани притежателите им разпродаваха земята си на привлекателни цени и бягаха далеко, търсейки по-добър живот.

Черният път се издигна над един гребен и после се спусна в малка долина. Пред тях се намираше колиба, подобна на всички останали. Различаваше се но тънката струя дим, къдреща се из импровизирания комин.

— Сигурно приготвя неделния си обяд — заключи Мейсън.

— Това ли е мястото, което търсим? — запита секретарката.

— Съгласно моята скица, то е.

Мейсън промуши колата под простряно изсушено пране, после моторът затрещя по наклона отсреща, заобиколи купчина дърва и влезе в изпълнения с разхвърляни боклуци двор, ограждащ бараката. Непосредствено зад нея се издигаха високи хълмове, които маркираха края на пасбищната земя. Тези хълмове бяха гъсто покрити с нискостеблен храстовиден дъб, изпъстрен с малки китки храсталаци от градински чай.

Вратата на бараката се отвори внезапно. Човек с широк гръден кош и лъснало лице, над което висеше стоманеносив перчем, застана на прага. Сивозелените му очи гледаха въпросително и издаваха усилията му да познае посетителите.

— Търся Франк Палермо — заговори адвокатът.

— Добре. Пристигнали сте тъкмо, дето трябва. Това е Франк Палермо — постави ръка на гърдите си той. — Какво ви нося тук?

— Аз съм Пери Мейсън, адвокатът.

Внезапна вълна на ентусиазъм заля лицето на човека пред тях. Завтече се към посетителите с протегната ръка.

— Гос’ин Мейсън! За бога! Голям адвокатин като вас идва да види дребен овчарин като мене. Ама чудо, я! Басирам се с вас, че тая кола ви е струвала маса пара, а? Та слизайте, де! Дайте тука и тази лейди. Шъ си направим хубава приказка — вие и аз. Шъ му дръпнем по една чаша вино, не ли?

— Не — отвърна Мейсън, усмихвайки се към Дела. — Ще си поговорим ей тук. Много бързам — и той скочи и пое протегнатата ръка.

— Ама шъ пийнете чаша вино, е? Да донеса?

— Съжалявам, но никога не пия преди обяд.

Лицето на Палермо оклюма.

— Приготвил съм специално вино — такова, дето не може се намери в никакъв ресторант. Пфу, ресторантаджийско вино! Та то сладни. Каква файда да пиете сладко вино? Пий хубаво кисело вино, което те прави як, не ли?

— Хубаво е, ако си навикнал на него, но ако не си, то е твърде силно питие.

— Не е силно в’обще. Коя е тая госпойца? Да не е жена ви?

— Тя е моята секретарка.

— Секретарка, е? За какъв дявол ти е секретарка?

— Тя записва всичко казано — очите на Мейсън се усмихваха.

Дела също отправи усмивка към Палермо.

Овчарят намигна просташки и интимно, сякаш искаше да каже, че така могат да разговарят само двама приятели, разбиращи езика си.

— Исусе Христе! Ей това е вече нещо! Записва разни неща, а? — и, отхвърлил назад глава, той се разсмя гърлено.

Дела Стрийт отвори крадешком вратичката на нишата в предната част на колата, извади стенографски бележник и молив, нагласи ги върху скута си, където Палермо не би могъл да ги види, и се приготви да записва, а после се обърна към Мейсън.

— Излезе, че вашето описание се оказа много точно. А как е дъхът му? Улучихте ли и този път? Аз съм извън обсега му.

— Ти си истинска щастливка. Ако успея да те поставя в близост до него, обонятелните ти нерви ще ме провъзгласят направо за пророк.

Внезапно Палермо престана да се смее. Гъстите вежди се свъсиха над святкащите му малки очички, докато мяташе бързи погледи от адвоката към секретарката му и обратно.

— Какво е това, дето си бърборите?

— Моята секретарка ми напомня, че следобед имам насрочена служебна среща и трябва да побързаме обратно.

— Хайде де, та работите ли и в неделя?

— Понякога.

— Та вие вадите толкова пара — и той отново огледа колата. — Защо ви е притрябвало да работите и в неделя?

— Аз изкарвам толкова много пари — обясни му изтежко Мейсън, — че ми се налага да работя и през неделите, за да изкарвам за данъци.

— Пази бо’! Вадите толкова много пари и пак ви не достига за данъците! За бо’ вие прекалявате, ама много прекалявате! Виж к’во, имам идея да направим двамата голяма пара. Исках да дойда при вас, господи, а ето че вие сте тук.

— Искахте да се срещнете с мен във връзка със земята?

— Разбира се, за земята, как си мислите? Накарвате вашия човек да започне дело срещу мене, ъ? После всички ставаме богати.

— Как? — попита Мейсън.

— Доказвате, че нямам право върху земята, ъ?

— Та вие и нямате такова право, Палермо.

— Не, не! Аз казвам да го направите, както аз ви казвам. Ще го нагласим. Ще помогна да докажете, че нямам право.

— Искате да кажете, че нарочно ще загубите делото?

— Точно така! — закима той енергично и очите му бляскаха хитро.

— Защо?

Интуитивно Палермо посегна още веднъж за ръката на адвоката, опитвайки се да го изтегли по-далеч от колата.

— Но как? — питаше Мейсън.

— Ние правим пара от овцете, от кожите за палтата на мадамите — отвърна Палермо и загърмя отново със смеха си. — Басираш се, че правим пара от овчи кожи, ъ?

Мейсън чакаше търпеливо.

Палермо принизи глас до такава степен, че дъхът му, пропит с чеснов аромат, обля здраво Мейсън, когато се наведе плътно над него.

— Искаш ли да знаеш нещо? Подписах на Милфийлд контракт да купи моята собственост за… е, за много пари.

— Но вие нямате никакви права върху тези осемдесет акра земя.

— Пфу! Придобих вече право. Не се безпокой за мене, Франк Палермо, той е хитър човек. Вие сте адвокатин, но аз самият знам закона доста добре, може би, ъ? Аз пет години стоя на тази земя и плащам данъци. След това всичко да не мога да правя нищо, не? Видях го това веднъж в съда. Моят брат прави същите работи. Аз идвам тук и реших да бъда хитър и умен като моя брат.

— Само че този път се оказахте прекалено хитър.

За миг в малките, поставени дълбоко в орбитите очи светна неприязън, след това държанието на Палермо стана отново крещящо приятелско.

— Виж, гос’ин Мейсън, знаеш ли к’во се случи? Завчера един човек дойде до моята колиба, пристигна в голяма кола като вашата. Той казва: „Палермо, колко нара той, Милфийлд, е готов да плати за твоята земя?“ А аз казвам: „Защо вие искате да знаете?“ Той казва: „Защото, може би, аз ти давам повече“. Аз казвам: „Добре, аз направих договор — една цена в контракта — но Милфийлд, той ми даде пара в банкноти и аз ги бутнах в джоба. Тая пара, за нея нищо не се казва в договора“.

— Казахте ли му колко пари получихте в брой?

— Ами да, казах му. То е хиляда долара, хиляда долара на банкноти. Но контрактът, той нищо не казва за хиляда долара в брой. После Милфийлд показва този договор тук наоколо, купува земята за написаната цена и нрави така, че всичко изглежда както трябва, ясно?

Мейсън кимна.

— Е добре, този човек, той казва: „Гледай, може би аз мога да ти изкарам пет хиляди долара за това парче“. Разбирате ли, пет хиляди долара! Бога ми, какъв късмет! Вече подписах моето име на контракта, но не мисия, че този контракт струва нещо.

— Защо да не струва?

— Няма свидетели.

— Но вие сте го подписал.

— Съвсем вярно, подписах моето име, но защо, по дяволите, да не го подпиша? Получих хиляда долара суха пара като подписах моето име, защо не?

— Тогава, доколкото разбирам, искате да заведа дело срещу вас, с което да се докаже, че нямате никакви права над тази земя?

Малките диви очички заблестяха от удоволствие, че играта им е разбрана.

— Точна това искам!

— И напускате ли земята?

Палермо закима енергично в знак на потвърждение.

— А сега какво да правим?

— За бо’! Кво шъ правим? Ето на, аз не мога да продавам на Милфийлд, защото нямам никакви права, виждате ли? Той няма да получи нищо обратно от хилядата долара, защото няма свидетели. Шъ се кълна в бога, чс никога не е плащал никакви хиляда долара. Цената, дето трябва да я плати, е на контракта и никакви свидетели. Така, вие шъ поемете притежанието, а аз няма да претендирам за него, значи не мога и да продавам. Продавате земята на този човек за пет хиляди долара. Взимате половината за вас и половината за мене. И двамата правим пара, не ли?

Палермо бе впил поглед в Мейсън, опитвайки се да прозре как ще реагира адвокатът на неговото предложение.

— Струва ми се, моята клиентка не ще прояви интерес към подобна сделка. Как бе името на този човек, който идва при вас?

— По дяволите! Не поиска да каже никакво име. Каза, името му щяло да се чуе по-късно. Но нали съм хитрец, когато не гледаше, записах номера на афтонобила му, голяма кола като ваш’та. Кола хубава, написах номера. Какво, по дяволите, ви е грижа какво ви казва някой за името си, щом като сте хванал номера на колата му, ъ?

— Това стана в петък?

— Петък, да.

— По кое време?

— Следобед.

— Кога по-точно?

— Не знам. Не нося часовник. Точно малко подир обяд. Виждате ли това дърво? Сянката му, когато човекът идва, е точно тук.

Палермо се отдалечи на около четиринадесет стъпки от големия американски вечно зелен дъб и изрови с пета в земята малка ямка.

— Точно тука — каза той, — сянката е точно тука. Мейсън огледа дървото и ъгъла на падането на слънчевите лъчи и кимна.

— И имате регистрационния номер на колата му?

— Сигурно, улових номера му. Взех молив и написах. Аз съм умен и хитър човек. Вие сте умен адвокатин, а аз съм хитър овчарин. Вие поемате собствеността на земята, продавате я бързо за пет хиляди и делим наполовина.

— И — попита Мейсън, хвърляйки бърз поглед към Дела — ще разделим ли също хилядата долара, които получихте в брой от Милфийлд?

— Какво? — дръпна се назад Палермо. — Какви, дявол да го вземе, ги дрънкате? Никога не съм получавал. Няма свидетели.

Мейсън се засмя.

Палермо мушна късите си дебели пръсти в малкото джобче на панталона и измъкна добре сгънато късче хартия. Върху него бяха надраскани разкривени цифри, характерни за почерка на неграмотен човек. Той прочете: 8Р3035.

Мейсън се усмихна и поклати глава.

— Не съм тук, за да оправям вашите собственически интереси и претенции, Палермо. Трябва да си наемете адвокат за това. Дойдох тук, за да ви попитам какво се случи в събота сутринта.

Малките, подозрително гледащи очи се присвиха още повече.

— Събота сутринта? Нищо! Отивам на яхтата да срещна Милфийлд, а той е умрял. Това е всичко.

— Откъде знаехте, че Милфийлд ще бъде на тази яхта?

— Защото аз знам, че е там.

— По какъв начин узнахте, че е там?

— Понеже той каза, че шъ е там.

— Телефонирахте на Милфийлд?

— Така е.

— Казахте ли му за човека, който ви е посетил?

— Да, казах.

— И какво ви отговори Милфийлд?

— Милфийлд, той каза да дойда на яхтата да го видя утре, целият развълнуван.

— Вижте какво, ако е трябвало да се срещнете с Милфийлд в събота сутринта, сигурно сте имали уговорена някаква работа?

Палермо махна с ръка като по нещо пропаднало.

— По дяволите! Можете ли да вземете пари от мъртъв човек? Знам го това. Написаното не струва. Адвокатът каза на брат ми всичко за тези неща.

— Но все пак имали сте нещо договорено, нещо, по което сте постигнали съгласие в разговора по телефона? Нещо, което щеше да се осъществи, ако Милфийлд бе жив?

— Няма свидетел — настояваше упорито на своето Палермо.

— Добре, пристигнахте на яхтата. Какво открихте?

— Окрих яхтата добре. Имах името от тази яхта, написано на парче хартия, ясно? Догребах до нея. Намерих яхтата. Значи, пристигнах там с лодка. Аз лично съм доста добър лодкар. Огледах бързо яхтата. Не видях никакъв начин да се стигне от нея до брега.

— Какво искате да кажете?

— Никаква лодка. Никаква моторничка. Ей така, само яхтата. Как вие ще стигнете от яхтата до брега, ъ? Добре, на мене си аз казвам: „Малката лодка е изчезнала. Това значи, че и хората от яхтата са заминали. То значи, Франк Палермо е блъскал пътя за нищо“. Мене ми стана мъчно. Започвам да викам, никой не отговаря. Е добре, тогава се качих на яхтата.

— А тя беше ли закотвена?

— Та яхтата е заседнала в тинята — разсмя се Палермо. — Тя не може да иде на никакво място, когато яхтата заседне в тинята.

— Но около нея имаше вода, нали?

— О, сигурно. Вода, но не колкото трябва.

— Вие бяхте със своя собствена лодка.

— Разбира се, в моята лодка. Ето я там лодката, сгъната. С тази лодка разкарвам ловци из езерото. Не мислете, че съм глупак да плащам за лодка, когато аз си имам лодка. По дяволите, аз, Франк Палермо, не съм шашав.

— Аз само се питах относно лодката — обясни Мейсън.

— Сега знаете. Добре, моята лодка.

— И какво направихте.

— Спуснах се по стълбичката към кабината.

— Люкът върху палубата беше ли отворен?

— Отворен, да.

— И какво открихте?

— Първо не намерих нищо. После поразгледах наоколо и гледам умрял човек. Милфийлд е. Идея премина през мозъка ми като светкавица: „Добре, Милфийлд е умрял, значи няма никакъв свидетел.“

— Къде лежеше той?

— На другата страна до стената па кабината.

— На ниската страна?

— Разбира се.

— Яхтата бе наклонена?

— Разбира се, отлив е.

— Какво сторихте?

— Измъкнах се колкото може по-бързо.

— Пипахте ли нещо?

— Само краката ми — ухили се Палермо, — аз не съм глупак.

— Може би сте докоснал люка на палубата, когато сте се спускал в кабината?

— Сигурно.

— Оставил сте там отпечатъци от пръсти?

— Е, та какво от това? То бе сутринта. Човекът вече е умрял цяла нощ.

— Но вие може да сте оставил следи от пръсти?

— Я казвай каква е работата? — повиши глас Палермо. — Сигурно искаш да ми поставиш някакъв капан и сам да вземеш всичките пет хилядарки? Какво искаш да кажеш с тези следи от пръсти, ъ?

— Само се опитвам да разбера…

— Опитваш се да разбереш твърде дяволски много! Какво ти бърка, та не щеш да направиш с мене сделка? Сигурно опитваш да сложиш въжето около шията ми, та да можеш да грабнеш земята, ъ?

Внезапно Палермо се обърна и закрачи важно към бараката.

— Просто исках да ви попитам… — започна Мейсън. Палермо се извърна. Лицето му бе потъмняло от гняв.

— Обирай си парцалите от моето владение и по дяволите! — крещеше той. — Когато направих тази колиба, аз си купих и пушка.

Мейсън наблюдаваше как освирепелият човек се мушна в бараката.

— Струва ми се, шефе — промълви Дела Стрийт, — сдобихте се с пялата информация, която можехте да получите тук.

Мейсън кимна, но не продума. Наблюдаваше мълком как вратата на бараката изтрещя зад Палермо.

— По-добре да тръгваме, преди да е грабнал пушката — настоя Дела. — Та той е напълно побъркан.

— Само като психологически експеримент, Дела, бих искал да видя, дали този дивак наистина ще вземе пушката.

— Нервите ми, шефе…

— И аз имам нерви — съгласи се усмихнат Мейсън. — Изглежда, не ще излезе.

Адвокатът почака още тридесет секунди, после заобиколи бавно колата и седна зад волана.

Дела Стрийт завъртя ключа на мотора.

— Искате ли да телефонираме на Пол Дрейк относно номера на колата? — запита тя, поглеждайки боязливо към бараката.

— Не е необходимо — стисна устни Мейсън. — Разпознах номера.

— Познахте го?! Чия е колата?

— Колата е тази, с която вчера направих това забавно пътуване. Тази, с която Карол Бърбанк ме отведе до мотела, а след топа и до малкия кирпичен ресторант.