Наследници

2

Пролет в Пиемонт, ясно спокойно небе, все по-зелени хълмове. С всеки изминал ден долината Шенандоа се променяше от теглените под прав ъгъл съвършени бразди. Утре се очакваше дъжд, макар че в Централна Вирджиния никоя прогноза не вдъхваше доверие.

Със своите почти триста летателни часа Рей започваше всекидневния си осемкилометров пробег, без да изпуска от очи небето. Да тича можеше и в слънце, и в дъжд, но с летенето работата беше по-сложна. Беше дал дума (на себе си и на застрахователната компания) да не лети нощем и да не рискува при облаци. Деветдесет и пет процента от всички катастрофи с малки самолети ставаха при лошо време или по тъмно, така че след три години пилотиране Рей още предпочиташе да бъде страхливец. „Има стари пилоти и храбри пилоти — гласеше пословицата, — но няма стари храбри пилоти.“ Рей изобщо не се съмняваше в това.

Централна Вирджиния беше твърде красива, за да бръмчиш в някакви си облаци. Той чакаше идеалното време — никакъв вятър да не го подмята и да не пречи на кацането, никаква мъгла да не замрежва хоризонта и да го обърква, да няма опасност от буря или вероятност от дъжд. Ясното небе по време на сутрешния му крос обикновено показваше какъв ще бъде денят. Можеше да отложи обяда, да отмени някой час, да остави писането за някой дъждовен ден, пък и защо не за дъждовна седмица. При добра синоптична прогноза Рей отпрашваше към летището.

То се намираше северно от града, на четвърт час с кола от Юридическия факултет. В летателната школа на Докър Рей бе посрещнат с обичайната грубост от собствениците Дик Докър, Чарли Йейтс и Фог Нютън, и тримата пенсионирани пилоти от военновъздушните сили. Те обучаваха повечето авиатори любители в околността. Събираха се всеки ден в Кабината — ред стари театрални столове в приемната на летателната школа, където пресушаваха галони кафе и си разказваха самолетни истории и лъжи, които ставаха все по-невероятни с всеки изминал час. Всеки клиент и курсист получаваше равна доза обиди; който иска, да си върви, който иска, да стои, все тая. Получаваха добри пенсии.

Появата на Рей вдъхнови серията вицове за адвокати. Никой не беше особено остроумен, но всички бяха по-срещнати с бурен смях.

— Нищо чудно, че си нямате клиенти — каза Рей, докато попълваше формуляра.

— Къде ще ходиш? — попита Докър.

— Да пробия няколко дупки в небето.

— Ще предупредим диспечерите.

— Няма, много сте заети.

След две минути обиди и попълване на формуляри Рей беше готов. За осемдесет долара на час можеше да наеме самолет „Чесна“, който да го издигне на хиляда и шестстотин метра над земята, далеч от хора, телефони, коли, студенти и научни трудове. Днес към списъка се прибавяха умиращият баща, лудият брат и неизбежният хаос, който го очакваше вкъщи.

На площадката имаше трийсет леки самолета. Повечето бяха малки чесни с високи крила и неподвижни колесници; по-сигурни от тях засега нямаше. Но се виждаха и по-луксозни машини. До наетата от него чесна стоеше една „Бийч Бонанза“ — едномоторна красавица с мощност двеста конски сили, която Рей можеше да подкара след месец тренировки. Тя можеше да лети с близо сто и трийсет километра в час по-бързо от чесната и беше снабдена с достатъчно радиоелектроника, за да събуди апетитите на всеки пилот. На всичко отгоре тази тук се продаваше — за 450 000 долара — скъпичко, разбира се, но не прекалено. Според последния анализ от Кабината собственикът притежавал търговски центрове и искал да си купи „Кинг Еър“.

Рей се съсредоточи върху малката чесна. Като всички неопитни пилоти огледа внимателно самолета си, следвайки списъка с инструкциите. Инструкторът му Фог Нютън започваше всеки урок със страховит разказ за загиналите в пламъците пилоти, които от мързел претупвали този етап.

Когато се увери, че всички външни части са в безупречно състояние, той отвори вратата, влезе и закопча колана си. Двигателят потегли гладко, радиоуредите се събудиха за живот. Рей довърши проверката и се обади в кулата. Преди него имаше един редовен полет и само десет минути след като затвори вратата, той получи разрешение за излитане. Отлепи се гладко от земята и зави на запад, към долината Шенандоа.

На хиляда и триста метра височина пресече планината Афтън, която му се видя съвсем близко. Имаше малко турбулентност и самолетът се раздруса, но не беше нищо необичайно. Когато премина хълмовете и полетя над равнината, въздухът стана спокоен и тих. Официално видимостта беше трийсет километра, макар че на тази височина се виждаше доста по-надалеч. Без таван и без нито едно облаче. Рей завърши проверката на уредите по време на полет, разчете горивната си смес за нормално пътуване и се отпусна за пръв път, откакто бе обявил готовност за излитане.

Шумът по радиото изчезна и нямаше да се появи отново, преди Рей да наближи кулата в Роуаноук на шейсет и пет километра на юг. Реши да избегне Роуаноук и да остане в неконтролираното въздушно пространство.

Знаеше от собствен опит, че психиатрите в Шарлотсвил вземат по двеста долара на час. Пилотирането излизаше на сметка и беше много по-ефективно, макар че тъкмо един добър психиатър го бе посъветвал колкото се може по-скоро да си намери ново хоби. Рей ходеше при него, защото трябваше да говори с някого. Точно месец след като бившата мисис Атли подаде молба за развод, заряза работата си и напусна къщата им само с дрехите и бижутата си — всичко това бе изпълнено с безмилостна ефикасност за по-малко от шест часа. — Рей се сбогува за последен път с психиатъра, отиде до летището, попадна в Кабината и получи първата си обида от Дик Докър или Фог Нютън, не помнеше точно кой.

Подейства му добре — някой се интересуваше от него. Последваха още ругатни и Рей, макар наранен и объркан, намери нов дом. Вече три години кръстосваше ясното самотно небе на планините Блу Ридж и долината Шенандоа, успокояваше гнева си, проливаше по някоя сълза и разискваше грижите си с празната седалка до него. Тя си отиде, повтаряше седалката.

Някои жени си тръгват и в крайна сметка се връщат. Други си отиват и дълго се терзаят. Трети те напускат така решително, че изобщо не поглеждат назад. Заминаването на Вики беше толкова добре планирано и хладнокръвно изпълнено, че първият коментар на адвоката на Рей беше следният: „Откажи се, мой човек.“

Тя бе получила по-изгодно предложение, като спортист, който сменя отборите в последния момент. Ето новата униформа, усмихнете се пред камерите, забравете стария отбор. Докато Рей бе на работа една прекрасна сутрин, Вики си замина с лимузина. Отзад беше микробусът с вещите й. Двайсет минути по-късно тя влезе в новия си дом, имение с коневъдна ферма на изток от града, където Лю Ликвидатора я чакаше с разтворени обятия и предбрачно споразумение. Лю беше корпоративен лешояд, чиито набези му бяха осигурили към половин милиард според проучванията на Рей. На шейсет и четири години той беше осребрил жетоните си, беше напуснал Уолстрийт и бог знае защо бе избрал да свие новото си гнездо в Шарлотсвил.

Някъде по пътя бе попаднал на Вики, бе й предложил сделка, бе й направил децата, които трябваше да й даде Рей, и сега с красивата си жена и с новото си семейство искаше да бъде възприеман сериозно като новия Баровец.

Писна ми, каза на глас Рей. Говореше на глас на сто и шейсет метра височина и никой не му отговаряше.

Предполагаше и се надяваше, че Форест не пие и не взема наркотици. Но подобни предположения обикновено се оказваха погрешни, а надеждите — напразни. След като двайсет години висеше по клиники и пак се пропиваше, брат му едва ли някога щеше да се оправи. Освен това Рей беше сигурен, че Форест няма нито цент — състояние, което вървеше ръка за ръка с лошите му навици. И следователно щеше да търси пари и да се ослушва за наследството на баща им.

Каквото не бе раздал на болни дечица и благотворителни каузи, съдията бе пропилял за лечение на Форест. Толкова пари бяха прахосани там, толкова години, че съдията де факто беше анатемосал Форест, както само той можеше да направи. Трийсет и две години председателят Атли бе прекратявал бракове, беше давал деца за осиновяване, бе изпращал душевноболни в клиники и престъпни бащи в затвора — всевъзможни драстични и съдбовни решения се прилагаха само с един негов подпис. Когато за пръв път седна на съдийския стол, той представляваше закона на щата Мисисипи, но към края на кариерата си приемаше нареждания само от Господ.

Ако някой можеше да прокуди сина си, това беше уважаемият съдия Рубън В. Атли.

Форест се преструваше, че пропъждането не го вълнува. Смяташе се за свободен дух и твърдеше, че не е стъпвал в Кленова градина от девет години. Бе посетил баща си веднъж в болницата след първия инфаркт, когато докторите свикаха семейството. За всеобщо учудване се появи трезвен. „Петдесет и два дни, братле“, прошепна гордо той на Рей, докато чакаха свити в коридора на болницата. Когато лечението даваше резултати, Форест ги съобщаваше наляво и надясно.

Ако съдията смяташе да включи по-малкия си син в завещанието, никой не би се учудил повече от самия Форест. Но шансът някакви пари или имоти да преминат в неговите ръце би го помамил да дойде за трохи и огризки.

Когато стигна Ню Ривър Гордж до Бекли, Западна Вирджиния, Рей зави обратно към летището. Пилотирането струваше по-малко от терапията, но все пак не беше евтино. Броячът се въртеше. Ако спечелеше от лотарията, би си купил онази бонанза и би летял на воля. Скоро му предстоеше едногодишна отпуска, за да си почине от стреса на академичния живот. От него се очакваше да завърши тухлата си от осемстотин страници върху монополите и имаше известен шанс това да стане. Мечтата му обаче беше да си купи бонанза на лизинг и да изчезне в небето.

Трийсет и два километра западно от летището се обади в кулата и получи указания как да се включи в графика за кацане. Вятърът беше лек и променлив, кацането нямаше да представлява проблем. В последния момент, когато пистата беше на хиляда и петстотин метра под него и Рей се спускаше безупречно с малката си чесна, по радиостанцията се обади друг пилот. Представи се на диспечера като „Чалънджър 244 Делта Майк“ и беше на двайсет и четири километра на север. От кулата му дадоха разрешение за кацане, след като чесната преди него се приземи.

Рей държа мисълта за другия самолет достатъчно дълго далеч от съзнанието си, за да кацне като по учебник, а после изкара чесната от пистата и я спря на рампата.

Чалънджър е малък реактивен самолет, канадско производство, който събира от осем до петнайсет седалки в зависимост от конфигурацията. Може да лети от Ню Йорк до Париж нонстоп, предлага страхотен комфорт и собствена стюардеса, която да сервира храна и напитки. Новата машина струва към двайсет и пет милиона долара в зависимост от безкрайния списък от екстри.

Този „244 Делта Майк“ беше собственост на Лю Ликвидатора, който го бе задигнал от една от многото злочести компании, разпродадени и ошушкани от него. Рей го видя как каца и за секунда си пожела самолетът да се разбие и да изгори на пистата. Гледката би го зарадвала. Но нищо подобно не се случи и докато Ликвидатора се носеше към частния терминал, Рей се оказа хванат натясно.

След развода си бе виждал Вики два пъти и определено не искаше да я среща сега — той да седи в двайсетгодишната чесна, а тя да се спуска по стълбите на скъпоценния си реактивен самолет. Може пък да не беше на борда. Може би Лю Родовски просто се връщаше от поредния си набег.

Рей спря горивото и моторът замря. Когато лъскавият чалънджър се приближи, той започна да се смъква колкото се може по-ниско на седалката си.

Още преди да спре на по-малко от трийсет метра от спотаения Рей, на площадката бе излязъл лъскав черен събърбан, като че ли в Шарлотсвил пристигаше кралска особа. Двама младежи в еднакви зелени ризи и къси панталони в цвят каки изскочиха от него, готови да посрещнат Ликвидатора и неговите спътници. Вратата на самолета се отвори, стъпалата се спуснаха и Рей, надничащ над таблото си, усети, че не може да откъсне очи. Единият пилот слезе пръв, понесъл две големи торби с покупки.

Последва го Вики, а след нея — близнаците. Трябва да бяха двегодишни, Симънс и Рипли, нещастни деца, кръстени с безполови фамилни имена, защото майка им беше откачена, а баща им вече бе наплодил девет други дечица и вероятно пет пари не даваше как се казват. Бяха момчета, поне в това Рой бе сигурен, защото следеше статистиките в местния вестник — всяко раждане, смърт, кражба и т.н. Родиха се в болницата „Марта Джеферсън“ седем седмици и три дни след развода по взаимно съгласие на мистър и мисис Атли и седем седмици и два дни след като видимо бременната Вики се омъжи за Лю Родовски. За него това бе четвърта разходка до олтара или каквото там използваха за тази цел в конефермата.

Стиснала ръцете на момчетата, Вики внимателно слизаше по стълбите. Петстотинте милиона долара й подхождаха, както и тесните дизайнерски джинси на дългите крака, които от своя страна бяха отслабнали значително, откакто собственичката им стана част от хайлайфа. Всъщност Вики изглеждаше фантастично изпосталяла — костеливи ръце, малък плосък задник и хлътнали бузи. Не можеше да види очите й, защото те бяха добре скрити зад тъмните прилепнали до кожата очила, последната мода от Холивуд или Париж, изберете сами.

Ликвидатора обаче не слабееше. Той чакаше нетърпеливо зад настоящата си жена и настоящото си котило. Твърдеше, че пробягвал маратони, но, от друга страна, малко от изказванията му в пресата излизаха верни. Беше набит и шкембест. Половината му коса бе окапала, а другата половина — посивяла от старост. Вики беше на четирийсет и една и можеше да мине за трийсетгодишна. Той беше на шейсет и четири и изглеждаше на седемдесет, или поне така реши с огромно задоволство Рей.

Най-сетне семейството се натовари в събърбана, докато шофьори и пилоти наместваха и разместваха куфари и големи торби от „Сакс“ и „Бъргдорф“. Една бърза разходчица по магазините в Манхатън, само четирийсет и пет минути с твоя чалънджър.

Събърбанът замина, спектакълът свърши и Рей се изправи в своята чесна.

Ако не я мразеше толкова, би седял така дълго, потънал в спомени за брака си.

Нямаше предупреждения, нито кавги, нито някакво охладняване. Вики просто получи по-добро предложение.

Рей отвори вратата, за да може да диша, и осъзна, че яката му е прогизнала от пот. Избърса веждите си и слезе от самолета.

За пръв път му се прииска да не бе стъпвал на летището.