Наследници

32

Стюардът донесе няколко вида малцово уиски на горната палуба, където Френч бе поканил Рей за последното питие и поредния разказ. Светлините на Билокси трепкаха в далечината. Рей не пиеше уиски и определено не разбираше нищо от различните видове малц, но се включи в ритуала, защото знаеше, че Френч ще се напие още повече. Сега истината се лееше като порой, а той искаше да я чуе цялата.

Избраха „Лейгавулин“ заради привкуса на пушено, каквото и да значеше това. Имаше четири други бутилки, наредени като горди стари стражници в парадни униформи. Рей се зарече да не пие повече. Щеше да отпива по мъничко и да плюе, а ако имаше възможност — да го изхвърля през борда. За негово облекчение стюардът наля миниатюрни дози в къси дебели чаши, достатъчно тежки, за да напукат пода.

Наближаваше десет, но на Рей му се струваше много по-късно. Заливът беше тъмен и не се виждаха никакви други яхти. От юг подухваше ветрец и леко поклащаше „Кралят на исковете“.

— Кой знае за парите? — попита Френч, като премлясна.

— Аз, ти и този, който ги е докарал там.

— Значи той те преследва.

— Кой?

Дълга глътка и пак мляскане. Рей поднесе уискито до устните си и съжали за това. Колкото и да бяха изтръпнали, те отново пламнаха.

— Джорди Прийст. Той работеше за мен някъде около осем години, първо като момче за всичко, после като куриер, после като ловец на клиенти. Семейството му живее тук открай време, и все в някакъв сенчест бизнес. Баща му и чичовците му въртяха казина, бордеи, нелегални пивоварни, нощни барове, изобщо нищо законно. Бяха част от онова, което навремето се наричаше „крайбрежна мафия“ — шайка бандити, които презираха честния труд. Преди двайсет години контролираха доста неща тук, сега са минала работа. Повечето влязоха в затвора. Бащата на Джорди беше застрелян пред един бар до Мобайл. Добре го познавах. Абе гадна сбирщина. Семейството ми ги познава от години.

Той намекваше, че семейството му е било част от същата банда мошеници, но не можеше да го каже направо. Те бяха фасадата, адвокатите, които се усмихваха за камерите и сключваха тайните сделки.

— Джорди влезе в затвора на около двайсет години. Беше част от мафията с крадени коли, която покриваше няколко щата. Когато си излежа присъдата, аз го наех и след време той стана един от най-добрите ловци на клиенти по крайбрежието. Беше особено добър в трудовите злополуки. Познаваше работниците по нефтените сонди и щом някой пострадаше, той уреждаше да поемем делото. Давах му приличен процент. Човек трябва да се грижи за посредниците си. Една година му платих почти осемдесет хиляди, и все в брой. Той ги профука, разбира се, по казина и мадами. Обожаваше да ходи във Вегас, да се натрясква по цяла седмица и да пръска пари като голям тежкар. Държеше се като идиот, но не беше глупав. Беше на приливи и отливи. Когато закъсаше, все измисляше откъде да изкара пари. А после все успяваше да ги загуби.

— Сигурен съм, че ще стигнем и до моя проблем — каза Рей.

— След малко — отвърна Френч. — След делото „Гибсън“ в началото на миналата година парите потекоха като река. Трябваше да платя за някои услуги. Наложи се да раздам доста пари. Сухо за адвокатите, които ми препращаха делата си. Сухо за лекарите, които преглеждаха хиляди нови клиенти. Не всичко беше незаконно впрочем, но много хора не искаха да се знае. Направих грешката да използвам Джорди за куриер. Мислех, че мога да му имам доверие. Мислех, че ще бъде лоялен. Сгреших.

Френч беше допил чашата си и беше готов за следващата дегустация. Рей се преструваше, че е зает със своята първа доза.

— Значи той е докарал парите в Клантън и ги е оставил на верандата? — попита той.

— Да, а три месеца по-късно открадна от мен един милион долара в брой и изчезна. Имаше двама братя и през последните десет години все един от тримата беше в затвора. Но вече не са. Сега всички са пуснати под гаранция и се опитват да ме изнудват за много пари. Знаеш, че изнудването е сериозно престъпление, но аз не мога да ида при ФБР.

— Защо мислиш, че той е хвърлил око на трите милиона?

— Подслушваме го. Разбрахме преди няколко месеца. Наел съм много сериозни хора да открият Джорди.

— Какво ще правиш, като го намерите?

— О, има награда за главата му.

— Искаш да кажеш, че сте се обърнали към някой килър?

— Да.

И Рей посегна за още едно уиски.

Спа на яхтата, в просторна стая някъде под водата, и когато намери пътя към горната палуба, слънцето се бе вдигнало високо и въздухът вече бе горещ и лепкав. Капитанът каза „добро утро“ и посочи пред себе си, където Френч крещеше нещо по телефона.

Верният стюард изникна кой знае откъде с чаша кафе. Закуската беше на горната палуба, където бяха пили уиски. Сега тук беше опънат навес, за да пази сянка.

— Обожавам да ям на открито — заяви Френч, когато дойде при Рей. — Спа десет часа.

— Наистина ли? — попита гостът и отново погледна часовника, който още показваше източно време. Той беше на яхта в Мексиканския залив, на хиляди километри от дома, не беше сигурен в деня и часа, а сега му тежеше и мисълта, че го преследват някакви твърде неприятни типове.

Масата беше отрупана с различни видове хляб и мюсли.

— Тин Лу може да ти приготви каквото поискаш — казваше междувременно Френч. — Бекон, яйца, гофрети, пръжки.

— Това е достатъчно, благодаря.

Френч беше свеж и кипящ от енергия. Започваше поредния изнурителен ден с енергията, която можеше да бъде породена само от перспективата за половин милиард от адвокатски хонорари. Беше с бяла ленена риза, закопчана догоре като черната снощи, с къси панталони и мокасини. Очите му бяха ясни и се стрелкаха палаво насам-натам.

— Току-що поех още триста дела срещу производителите на минитрин — каза той, като си сипа щедра порция корнфлейкс в голяма купа. Всички съдове носеха задължителния монограм „Ф&Ф“.

На Рей му писна да слуша за искове и обезщетения.

— Добре, но мен повече ме интересува Джорди Прийст.

— Ще го намерим. Вече звъннах тук-там.

— Сигурно е в града. — Рей извади от задния си джоб сгънат лист хартия. Беше снимката на 37Ф, която бе открил вчера сутринта под чистачката си. Френч я погледна и спря да дъвче.

— И това се намира във Вирджиния? — попита той.

— Да, второто от трите помещения, които наех. Намериха първите две и съм сигурен, че знаят за третото. И знаят точно къде съм бил вчера сутринта.

— Но очевидно не знаят къде са парите. Иначе просто щяха да ги вземат от багажника на колата ти, докато спиш. Или щяха да те спрат някъде по пътя между Билокси и Клантън и да ти пуснат един куршум.

— Откъде знаеш какво смятат да правят?

— Разбира се, че знам. Мисли като мошеник, Рей. Мисли като бандит.

— За теб може да е лесно, но за някои хора си е проблем.

— Ако Джорди и братята му знаеха, че имаш три милиона долара в багажника на колата си, просто щяха да ги вземат. И толкова. — Той остави снимката и нападна закуската си.

— Нищо не е толкова просто — рече Рей.

— Какво искаш да направиш? Да оставиш парите при мен?

— Да.

— Не бъди глупав, Рей. Три милиона долара без данъци.

— Каква полза, ако получа куршум в ухото? Имам си много прилична заплата.

— Няма страшно. Остави парите там, където са. Дай ми малко време да намеря тези момчета и да ги неутрализирам.

Неутрализирането окончателно уби апетита на Рей.

— Яж де! — изръмжа Френч, когато гостът му се умълча.

— Направо ми се гади от тази работа. Мръсни пари, някакви бандити ми разбиват апартамента и ме преследват къде ли не, подслушвателни устройства, наемни убийци. Какво, по дяволите, правя тук?

Френч изобщо не спря да дъвче. Вътрешностите му сигурно бяха с месингово покритие.

— Потърпи малко — каза той, — и парите ще бъдат твои.

— Не ги искам.

— Искаш ги, разбира се.

— Не, не ми трябват.

— Дай ги на Форест тогава.

— Само това липсваше.

— Дай ги на някоя благотворителна организация. Дай ги на факултета си. Дай ги за каквото ти харесва.

— Защо просто не ги дам на Джорди, за да не ме застреля?

Френч остави лъжицата си и се огледа, като че ли някой дебнеше скрит наблизо.

— Добре де, снощи видяхме Джорди в Паскагула — каза той една октава по-ниско. — По петите му сме. Мисля, че ще го спипаме до двайсет и четири часа.

— И ще го неутрализирате?

— Ще го сложим във фризера.

— Ще го сложите във фризера ли?

— Край с Джорди. Парите ти ще бъдат в безопасност. Просто потрай малко, а?

— Искам да си тръгвам.

Френч избърса обезмасленото мляко от долната си устна, извади миниатюрна радиостанция и нареди на Дики да приготви лодката. Няколко минути по-късно бяха готови за качване.

— Хвърли един поглед — рече Френч, като му подаде кафеникав плик двайсет на трийсет сантиметра.

— Какво има вътре?

— Снимки на братята Прийст. Ако случайно попаднеш на тях.

Рей отвори плика, чак когато спря в Хатисбърг, на час и половина от крайбрежието. Зареди бензин и си купи ужасен вакуумиран сандвич, а после отново потегли. Бързаше да стигне Клантън, където Хари Рекс познаваше шерифа и всичките му помощници.

Джорди имаше злобно презрително изражение, запечатано на полицейска снимка от 1991 г. Братята му Слат и Алвин не бяха по-голяма хубост. Нито един от тримата не приличаше на останалите. Лошо потекло. Една майка, но несъмнено различни бащи.

Да вземат по милион на човек, ако щат. Само да го оставят на мира.