Наследници

6

Срещу дивана имаше един стар плетен стол с прокъсана възглавничка и преметнато през облегалката разнищено одеяло. Не го използваше никой освен котаракът. Рей се стовари на него, защото това беше най-близкото място за сядане, и дълго време остана така. Чакаше баща си да започне да диша, да се събуди, да седне, да поеме нещата в ръце и да попита: „Къде е Форест?“

Но съдията лежеше неподвижно. Единственото дишане в Кленова градина беше в резултат на доста измъчените усилия на Рей да се овладее. В къщата цареше тишина, а душният въздух сякаш бе станал още по-тежък. Рей гледаше бледите ръце, отпуснати спокойно, и чакаше да трепнат поне леко. Нагоре-надолу, много бавно, докато кръвта отново запулсира и дробовете започнат да се изпълват с въздух и да го изпускат. Но нищо не се случи. Баща му лежеше изпънат като дъска, със събрани ръце и стъпала и опряна в гърдите брадичка, сякаш бе легнал със съзнанието, че тази дрямка ще продължи вечно. Устните му бяха стиснати в лека усмивка. Силният наркотик беше спрял болката.

Когато шокът попремина, заваляха въпроси. От колко време бе мъртъв? Дали го бе довършил ракът, или старецът просто бе предозирал морфина? Какво значение имаше? Дали всичко това не беше нагласено за синовете му? Къде, по дяволите, беше Форест? Не че би имало полза от него.

Останал за последен път насаме с баща си, Рей се опитваше да сподави сълзите си и обичайните мъчителни въпроси — защо не дойдох по-рано, защо не идвах по-често, защо не пишех, не се обаждах… ако не се овладееше, списъкът можеше да продължи.

Най-после Рей се надигна. Коленичи мълчаливо до дивана, склони глава на гърдите на съдията, прошепна „обичам те, татко“ и изрече кратка молитва. Когато се изправи, в очите му имаше сълзи, а не това искаше. По-малкият му брат щеше да пристигне всеки момент и Рей беше решил да не показва чувствата си.

На махагоновото писалище намери пепелник с две лули. Едната беше празна. Чашката на другата беше пълна с наскоро пушен тютюн. Беше леко топла, или поне така му се стори, макар че не бе сигурен. Представи си как съдията пуши, докато подрежда книжата върху бюрото си — да не би момчетата да видят разхвърляното, — и когато болката го пронизва, той се изтяга на дивана, посяга към морфина, за да получи малко облекчение, и се унася.

До пишещата машина лежеше един от служебните пликове на съдията. По средата му беше напечатано: „Завещание на Рубън В. Атли“. Отдолу беше вчерашната дата, 6 май 2000 г. Рей го взе и излезе от стаята. Откри още една диетична сода в хладилника и излезе на верандата, където седна на люлката и зачака брат си.

Дали да се обади в погребалното бюро да приберат баща му, преди да е дошъл Форест? Известно време се мъчи с този въпрос, а после прочете завещанието. То беше прост документ от една страничка, която не криеше никакви изненади.

Реши да изчака до шест часа и ако Форест още го няма, да се обади в погребалното бюро.

Когато се върна в кабинета, съдията беше все така мъртъв. Това не учуди Рей. Той върна плика до пишещата машина, прегледа част от другите книжа и отначало се почувства неловко, че го прави. Но бе посочен за изпълнител на завещанието и скоро, така или иначе, трябваше да се заеме с документацията. Щеше да опише цялото имущество, да плати сметките, да легализира прехвърлянето на последните остатъци от семейното богатство на рода Атли и с това всичко щеше да свърши. Завещанието разделяше наследството по равно между двамата синове, тъй че делбата щеше да бъде чиста и сравнително елементарна.

Докато поглеждаше часовника и чакаше брат си, Рей разрови тук-там из кабинета под зоркия поглед на генерал Форест. Стъпваше тихо, защото още не искаше да безпокои баща си. Чекмеджетата на бюрото бяха пълни с канцеларски материали. На махагоновото писалище имаше куп пристигнали наскоро писма.

Зад дивана имаше голяма библиотека, натъпкана с юридически трактати, които изглеждаха непипнати от години. Лавиците бяха от орехово дърво, изработени като подарък от един убиец, пуснат от затвора благодарение на дядото на съдията в края на миналия век. Поне според семейните легенди, които по правило минаваха за чиста монета преди появата на Форест. Под лавиците имаше дълъг орехов шкаф, висок не повече от метър. Шкафът имаше шест вратички и се използваше за съхранение на разни вещи. Рей никога не бе поглеждал вътре. Диванът стоеше пред шкафа и почти го закриваше.

Една от вратичките беше отворена. Вътре се виждаше подреден куп тъмнозелени кутии за канцеларски стоки от „Блейк и син“. Рей се бе нагледал на такива кутии, откакто се помнеше. „Блейк и син“ беше стара печатница в Мемфис. Практически всеки адвокат и съдия в щата винаги си купуваше хартия за писма и пликове от „Блейк и син“. Рей се наведе и мина зад дивана, за да погледне по-добре. Шкафът беше тъмен и тесен.

Зад отворената вратичка само на няколко пръста над пода бе оставена отворена кутия за пликове. В нея обаче нямаше пликове. Беше пълна с пари — стодоларови банкноти. Стотици банкноти, прилежно подредени в кутия трийсет сантиметра широка, четирийсет и пет сантиметра дълга и около дванайсет сантиметра висока. Рей я вдигна и видя, че тежи. Имаше още дузини такива кутии навътре в шкафа.

Извади още една. И тя беше пълна със стодоларови банкноти. Същото се отнасяше и за третата. В четвъртата кутия банкнотите бяха стегнати с жълти хартиени ленти, на които пишеше „$2000“. Рей бързо преброи петдесет и три ленти.

Сто и шест хиляди долара.

Пълзейки на четири крака зад гърба на дивана, като внимаваше да не го докосне и да не обезпокои баща си, Рей отвори другите пет вратички на шкафа. Имаше поне двайсет тъмнозелени кутии „Блейк и син“.

Изправи се и отиде до вратата на кабинета, а после излезе на верандата да глътне малко чист въздух. Чувстваше се замаян и когато седна на най-горното стъпало, голяма капка пот се търколи по носа му и падна върху панталона му.

Макар да не му се удаваше да разсъждава особено трезво в момента, Рей успя да направи няколко бързи сметки. Ако там имаше двайсет кутии и всяка съдържаше поне сто хиляди долара, то скритото съкровище далеч надхвърляше доходите на съдията от трийсет и две години в съдебната зала. Като председател на канцлерски съд той бе работил на пълен работен ден, не се бе занимавал с нищо странично и от изборното поражение преди девет години досега не бе правил нищо съществено.

Не играеше комар и доколкото знаеше Рей, никога не беше купил нито една акция.

По улицата се приближи някаква кола. Рей замръзна, внезапно изплашен да не е Форест. Колата отмина, той скочи на крака и отиде в кабинета. Вдигна единия край на дивана и го премести на петнайсет сантиметра по-далеч от библиотеката, после направи същото и с другия край. Падна на колене и започна да вади кутиите „Блейк и син“. Събра пет от тях и ги пренесе през кухнята до една стаичка зад килера, където прислужницата Айрийн държеше метлите и парцалите си. Същите метли и парцали още си бяха там, очевидно недокоснати след смъртта й. Рей поразчисти паяжините и остави кутиите на пода.

Килерът с метлите нямаше прозорец и не се виждаше откъм кухнята.

Рей отиде в трапезарията и оттам погледна към алеята пред къщата. После се втурна обратно към кабинета, нагласи седем кутии една върху друга и ги занесе в килера с метлите. Пак погледна през прозореца на трапезарията, пак не видя никого и пак се върна в кабинета, където съдията изстиваше с всеки изминал миг. Още два курса до килера с метлите и работата беше свършена. Общо двайсет и седем кутии, скрити на сигурно място там, където никой нямаше да ги намери.

Бе почти шест часът, когато Рей отиде до колата и извади куфара си. Трябваха му суха риза и чисти панталони. Изми се и се подсуши с кърпа в единствената баня на долния етаж. После подреди кабинета, върна дивана на мястото му и тръгна от стая в стая да търси още такива шкафове.

Беше на втория етаж, в спалнята на съдията. Прозорците бяха вдигнати, а Рей претърсваше дрешника, когато чу шум от кола на улицата. Изтича долу и успя да се тръшне на люлката на верандата точно когато Форест паркира зад неговото ауди. Рей задиша дълбоко и се опита да се успокои.

Шокът от смъртта на баща му стигаше за един ден. Шокът от намирането на парите направо го извади от релси.

Форест изкачи стълбите колкото се може по-бавно, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на белите си работни панталони. Лъскави черни военни ботуши с яркозелени връзки. Вечно различен.

— Форест? — каза тихо Рей и брат му се обърна да го види.

— Здрасти, братле.

— Той е мъртъв.

Форест спря и го изгледа за миг, а после зарея поглед към улицата. Носеше стар кафяв блейзър върху червена тениска — подобен тоалет само той можеше да намъкне. Като първия самозван свободен дух на Клантън Форест винаги се стараеше да бъде ултрамодерен, алтернативен, авангарден, хипарски.

Беше понатежал, но му отиваше. Дългата му пясъчноруса коса сивееше по-бързо от косата на Рей. Върху нея бе нахлупил опърпана бейзболна шапка на „Къбс“.

— Къде е той? — попита Форест.

— Там, вътре.

Форест отметна мрежата против комари и Рей влезе след него в къщата. Спря пред вратата на кабинета и сякаш се поколеба какво следва да направи. Докато се взираше в баща им, главата му се килна леко на една страна и за секунда на Рей му се стори, че брат му ще рухне на земята.

— О, господи — промълви той, а после някак си стигна до плетения стол, където седна и загледа невярващо съдията. — Наистина ли е мъртъв? — успя да каже той със стиснати челюсти.

— Да, Форест — отвърна Рей.

Брат му преглътна, сподави сълзите си и най-сетне каза:

— Ти кога дойде?

Рей седна на една табуретка и се обърна с лице към брат си.

— Ами някъде около пет. Влязох, помислих си, че спи, а после осъзнах, че е умрял.

— Съжалявам, че ти го намери — рече Форест, като бършеше ъгълчетата на очите си.

— Все някой трябваше да бъде.

— Какво ще правим сега?

— Ще се обадим в погребалното бюро.

Форест кимна, сякаш знаеше, че точно такъв е редът. Изправи се бавно и несигурно и отиде до канапето. Докосна ръцете на баща си.

— Преди колко време е починал? — попита той.

— Не знам. Преди няколко часа.

— Какво е това?

— Опаковка морфин.

— Мислиш ли, че е взел свръхдоза?

— Надявам се — отвърна Рей.

— Може би трябваше да бъдем тук.

— Да не започваме с това.

Форест огледа стаята, като че никога досега не я беше виждал. Отиде до бюрото и погледна пишещата машина.

— Май все пак няма да му трябва нова лента — каза той.

— Май не — отвърна Рей и погледна шкафа зад дивана. — Има завещание, ако искаш го прочети. С вчерашна дата.

— Какво пише?

— Поделяме си всичко по равно. Аз съм изпълнител.

— Разбира се, че ти ще си изпълнител. — Форест заобиколи махагоновото писалище и хвърли бърз поглед на хартиите по него. — Девет години не съм стъпвал в тази къща. Не е за вярване, а?

— Така е.

— Отбих се няколко дни след изборите, казах му колко съжалявам, че хората не са гласували за него, а после му поисках пари. Скарахме се.

— Хайде, Форест, недей сега.

Хрониките на войните между Форест и съдията можеха да продължат до безкрай.

— Така и не получих онези пари — измърмори той и отвори едно чекмедже на писалището. — Сигурно трябва да преровим всичко, нали?

— Да, но не сега.

— Ти го направи, Рей. Ти си изпълнителят. Ти се разправяй с мръсната работа.

— Трябва да се обадим в погребалното бюро.

— Трябва да пийна нещо.

— Не, Форест, моля те.

— Гледай си работата, Рей. Ще пия, когато ми се пие.

— Това си го доказал хиляда пъти. Хайде, ще се обадя в погребалното бюро и ще почакаме на верандата.

Пръв пристигна един полицай, млад мъж с бръсната глава. Изглеждаше така, сякаш някой бе прекъснал неделната му дрямка и го бе извикал на работа. Разпита ги на верандата, а после влезе да огледа трупа. Трябваше да се попълват документи и докато се занимаваха с това, Рей приготви кана гранулиран чай с много захар.

— Причина за смъртта? — попита полицаят.

— Рак, болно сърце, диабет, старост — отвърна Рей. Двамата с Форест се люлееха леко на люлката.

— Това стига ли? — подметна Форест като пълен кретен. Всяко уважение, което някога бе хранил към ченгетата, се беше изпарило.

— Ще искате ли аутопсия?

— Не — отвърнаха в хор двамата братя.

Полицаят приключи с формулярите и накара Рей и Форест да се подпишат. Докато той потегляше, Рей каза:

— Ще се разчуе моментално.

— Моля ти се, не и в прекрасния ни градец.

— Не е за вярване, а? Големи клюкари са тия тук.

— Аз им давам повод от двайсет години.

— Да, наистина.

Седяха рамо до рамо, и двамата с празни чаши.

— И какво ще получим в наследство? — попита накрая Форест.

— Искаш ли да видиш завещанието?

— Не, просто ми кажи.

— Изброил е имуществото си — къщата, мебелите, колата, книгите и шест хиляди долара в банката.

— Това ли е всичко?

— Само това споменава — отвърна Рей, избягвайки лъжата.

— Трябва да има още пари тук някъде — рече Форест, готов да тръгне да търси.

— Сигурно ги е раздал всичките — заяви спокойно брат му.

— Ами държавната му пенсия?

— Взе си я накуп, когато загуби изборите, огромна грешка. Струваше му десетки хиляди долари. Предполагам, че е раздал останалото.

— Няма да ме прецакаш, нали, Рей?

— Хайде стига, Форест, няма бог знае какво за делене.

— Някакви дългове?

— Пише, че нямал.

— Нещо друго?

— Ако искаш, прочети завещанието.

— Не сега.

— Подписал го е вчера.

— Мислиш ли, че е планирал всичко?

— Ами така изглежда.

Една черна катафалка от погребално бюро „Мейгъргел“ спря пред Кленова градина, а после бавно зави по алеята.

Форест се наведе напред, опря лакти на коленете си, зарови лице в дланите си и заплака.