Наследници

28

Два дни по-късно Рей пристигна в залива на Мисисипи. Искаше да види някои приятели от университетските дни в Тулейн и сериозно се замисли дали да не посети старите си заведения. Копнееше за коктейл от стриди при „Франки и Джони“ до дигата, кексчета от „Масперо“ на Декатур Стрийт във Френския квартал, бира „Дикси“ в „Чарт Рум“ на Бърбън Стрийт, кафе от цикория и кифлички в „Кафе дьо Монд“, все любими стари местенца отпреди двайсет години.

Но престъпността в Ню Орлиънс беше широко застъпена и красивата му спортна кола можеше да пострада. Какъв късмет би извадил крадецът, който я отмъкнеше и отвореше багажника! Не, крадците нямаше да го спипат, нито полицаите, защото Рей следваше стриктно указаните ограничения. Беше перфектният шофьор — спазваше законите и внимаваше за всяка кола.

Задръстванията по магистрала 90 го забавиха, така че цял час пълзя на изток през Лонг Бийч, Гълфпорт и Билокси, плътно покрай плажа, покрай лъскавите нови казина близо до водата, покрай новите хотели и ресторанти. Хазартът беше завзел крайбрежието толкова бързо, колкото бе пристигнал и в полята около Тюнайка.

Рей прекоси залива на Билокси и влезе в окръг Джаксън. До Паскагула видя премигваща, взета под наем реклама, която приканваше пътуващите да спрат в „Яж колкото можеш“ при цена само 13,99 долара. Беше пълна дупка, но паркингът бе добре осветен.

Рей го огледа внимателно и реши, че може да седне на маса до прозореца и да държи под око колата си. Беше му станало навик.

Около залива има три окръга. Джаксън на изток до границата с Алабама, Харисън по средата и Ханкок на запад до Луизиана. Един местен политик беше пробил във Вашингтон и осигуряваше поръчки на корабостроителниците в окръг Джаксън. Хазартът плащаше сметките и строеше училищата в окръг Харисън. През януари 1999 г. съдия Атли бе посетил Ханкок — най-слабо развития и най-слабо населения щат.

След като вечеря бавно със супа от раци и скариди с лютив сос плюс няколко сурови стриди, той свърна бавно покрай залива, през Билокси и Гълфпорт. В градчето Пас Крисчън намери каквото търсеше — нов нисък мотел с врати, които се отваряха навън. Околностите изглеждаха безопасни, паркингът беше наполовина пълен. Рей плати в брой шейсет долара за една вечер и спря колата колкото се можеше по-близо до вратата си. Промени си мнението по отношение на оръжията. Един странен звук през нощта и щеше да изскочи навън за секунди с вече заредения трийсет и осем калибров револвер на съдията. Беше напълно подготвен да спи и в колата, ако се наложи.

Окръг Ханкок беше кръстен на онзи Джон, чийто подпис се четеше ясно под Декларацията за независимост. Сградата на съда бе построена през 1911 г. в центъра на Бей Сейнт Луис и беше практически пометена от урагана Камий през август 1969 г. Центърът на урагана мина право през Пас Крисчън и Бей Сейнт Луис и всички сгради пострадаха. Повече от сто души загинаха, а много така и не бяха намерени.

Рей спря, за да прочете историческата справка на табелата сред моравата пред съда, а после отново се обърна да погледне малкото си ауди. Чувстваше се нервен, макар че съдебните архиви обикновено се водеха за общодостъпни. Чиновниците в Клантън пазеха архивите си и следяха кой влиза и излиза. Не беше сигурен какво търси и откъде да започне. Най-много обаче се страхуваше от това, което можеше да намери.

В секретариата на съда постоя достатъчно дълго, за да привлече вниманието на красива млада дама с молив в косата.

— Мога ли да ви помогна? — провлече глас тя. Той държеше адвокатски тефтер, сякаш това би го легитимирало и би му отворило всички врати.

— Ам’чевий нали пазите архивите от делата? — попита той. Много внимаваше да наниже правилно това „ам’чевий“, и то, разбира се, прозвуча неестествено.

Момичето се намръщи и погледна Рей така, като че бе нарушил обществения ред.

— Имаме протоколи от всяка сесия на съда — рече тя бавно, тъй като събеседникът й явно не беше особено умен. — Както и самите съдебни досиета.

Рей си водеше записки.

— И освен това — добави тя след кратка пауза — имаме стенограмите, направени от съдебната секретарка, но не ги държим тук.

— Мога ли да видя протоколите? — попита той, като се хвана за първото, което бе споменала.

— Разбира се. За коя сесия?

— Януари миналата година.

Момичето направи две крачки надясно и затрака нещо на една клавиатура. Рей огледа просторното помещение, където няколко дами седяха зад бюрата си, някои пишеха, други подреждаха документи, трети говореха по телефона. Последния път, когато беше ходил в секретариата на съда в Клантън, там имаше само един компютър. Окръг Ханкок беше с десет години напред.

В един ъгъл двама адвокати пиеха кафе от големи картонени чаши и си шепнеха тихо по важни въпроси. Пред тях имаше папки с нотариални актове от последните два века. И двамата имаха очила на носовете си, протъркани обувки и вратовръзки с дебели възли. Проверяваха нотариални актове за по сто долара на парче, част от десетките досадни занимания на легионите провинциални адвокати. Единият забеляза натрапника и го изгледа с подозрение.

И аз можех да бъда такъв, помисли си Рей.

Младата дама се наведе и извади голяма папка, пълна с компютърни разпечатки. Разгърна я, порови, спря и завъртя папката към него.

— Ето — посочи тя. — Януари 99-а, сесията е две седмици. Ето графика, който продължава на няколко страници. В тази колонка се вписва крайното решение. Както виждате, повечето дела продължават през мартенската сесия.

Рей гледаше и слушаше.

— Кое дело ви интересува по-точно?

— Спомняте ли си дело, гледано от съдия Атли от окръг Форд? Мисля, че е идвал тук по специална покана — рече небрежно Рей.

Момичето го изгледа така, сякаш бе поискал да види протокола от собствения й развод.

— Репортер ли сте? — попита тя и Рей едва не направи крачка назад.

— Трябва ли да бъда? — попита той. Две от останалите секретарки бяха спрели работата си и го гледаха намръщено.

Момичето се усмихна пресилено.

— Не, но покрай този процес се вдигна много шум. Тук си пише всичко — посочи отново тя.

В регистъра делото беше вписано просто като „Гибсън срещу «Майър-Брак»“. Рей кимна одобрително в знак, че точно това е търсел.

— А къде се намира досието? — попита той.

— Доста дебело е — отвърна момичето.

Той я последва в едно помещение с черни метални шкафове, пълни с хиляди досиета. Тя знаеше точно къде да отиде.

— Подпишете тук — рече момичето и му подаде една тетрадка. — Само името си и датата. Аз ще попълня останалото.

— За какво беше делото? — попита той, докато пишеше.

— Съдебен иск, заведен от роднините на починалия. — Тя отвори дълго чекмедже и посочи от единия до другия му край. — Всичко това е по вашия въпрос. Пледоариите започват тук, после представянето на документите, после стенограмите от съда. Можете да ги занесете до онази маса там, но не можете да ги изнасяте от помещението. Нареждане на съдията.

— Кой съдия?

— Рубън Атли.

— Нали знаете, че той почина?

— Това не е толкова лошо — рече тя на излизане.

След нея стана задушно и минаха няколко секунди, преди Рей да се опомни. Документацията стигаше на метър над бюрото, но това не пречеше. Цялото лято беше пред него.

Клийт Гибсън беше умрял през 1997 г. на шейсет и една годишна възраст. Причината за смъртта беше бъбречна криза. Причината за бъбречната криза беше лекарство на име „Раякс“, произведено от „Майър-Брак“ според обвиненията по делото, признати за верни от гледащия делото съдия, уважаемия Рубън В. Атли.

Мистър Гибсън беше взимал раякс осем години заради високия си холестерол. Лекарството бе предписано от лекаря му и бе продадено от фармацевт, и двамата съдени от вдовицата и децата на починалия. След като вземал раякс пет години, мистър Гибсън имал проблеми с бъбреците, които били лекувани от различни доктори. По това време раякс, като сравнително ново лекарство, нямал известни странични ефекти. Когато бъбреците на Гибсън напълно отказали да работят, той се запознал с някой си мистър Патън Френч, адвокат. Това станало малко преди смъртта му.

Патън Френч бе от „Френч и Френч“ в Билокси. Според фирмената бланка там работеха още шест адвокати. В допълнение към производителя, лекаря и фармацевта обвиняемите включваха един търговец на лекарства на едро и неговата компания в Ню Орлиънс. Всеки обвиняем беше наел адвокати от голяма фирма, включително и тежка артилерия от Ню Йорк. Съдебните сблъсъци бяха настървени, сложни, дори яростни. Мистър Патън Френч и малката му фирмичка от Билокси водеха забележителна война срещу гигантите от другата страна.

„Майър-Брак“ беше швейцарски фармацевтичен гигант, частна компания с интереси в шест страни според писмените показания на американския му представител. През 1998-а печалбата му възлизаше на 635 милиона долара върху приходи от 9,1 милиарда. Рей чете показанията цял час.

Кой знае защо, Патън Френч бе предпочел да подаде иска на роднините в канцлерския съд, съда на справедливостта, вместо в Окръжния съд, където повечето дела се гледаха със съдебни заседатели. По закон в канцлерския съд съдебни заседатели се викаха само при оспорване на завещание. Рей беше присъствал на няколко такива жалки разпри, докато работеше като помощник на съдията.

Канцлерският съд имаше юрисдикция по две причини. Първо, Гибсън беше мъртъв и наследството му следваше да бъде уредено именно там. Второ, той имаше дете под осемнайсетгодишна възраст. Юридическите права на малолетните се уреждаха от канцлерски съд.

Освен това Гибсън имаше три деца, които не бяха малолетни. Делото можеше да бъде заведено както в канцлерския съд, така и в Окръжния — една от стотиците особености на законите на щата Мисисипи. Веднъж Рей бе помолил съдията да му обясни тази енигма, а отговорът както обикновено беше: „Ние имаме най-великата съдебна система в цялата страна.“ Всеки стар съдия вярваше в това.

Правото на адвокатите да избират къде да подадат иск не беше особеност на никой щат. Подборът на подходящо място беше игра, която се играеше из цялата страна. Но когато искът на вдовица от селския щат Мисисипи срещу швейцарска фармацевтична компания, чието лекарство се произвеждаше в Уругвай, бе подаден в канцлерския съд на окръг Ханкок, това вече беше прекалено. За такива международни спорове си имаше федерални съдилища и „Майър-Брак“ и техните адвокати се опитаха галантно да изтеглят делото. Съдия Атли държеше на своето, също както и федералният съдия. Бяха включени и местни обвиняеми и така прехвърлянето към някой федерален съд беше отказано.

Рубън Атли бе поел делото и докато бързаше да започне процеса, търпението му към адвокатите на защитата бе започнало да се изчерпва. Рей не можа да не се усмихне на някои от разпоредбите на баща си. Те бяха сбити, безапелационно конкретни и имаха за цел да размърдат ордите адвокати, които се суетяха около обвиняемите. Днешните правила за бързи процеси не бяха необходими в съдебната зала на Рубън Атли.

Ставаше очевидно, че раякс е лош продукт. Патън Френч беше намерил двама експерти да разбият лекарството на пух и прах. Експертите, които го защитаваха, бяха просто говорители на компанията. Раякс сваляше холестерола до забележителни равнища. Лекарството беше одобрено набързо и беше заляло пазара, където бе станало изключително популярно. Сега десетки хиляди бъбреци бяха увредени и мистър Патън Френч бе приклещил „Майър-Брак“ на тепиха.

Процесът бе продължил осем дни. Въпреки възраженията на защитата съдопроизводството започваше всяка сутрин точно в осем и петнайсет. И често продължаваше до осем вечерта, което водеше до нови възражения, напълно игнорирани от съдия Атли. Рей много пъти беше виждал подобни сцени. Съдията вярваше в усилената работа, а тъй като нямаше съдебни заседатели, с които да се церемони, действаше брутално.

Присъдата беше издадена два дни след показанията на последния свидетел, решителен удар в името на юридическата ефективност. Очевидно съдията бе останал в Бей Сейнт Луис и бе издиктувал присъда от четири страници на съдебния секретар. Това също не учуди Рей. Съдията мразеше излишното бавене на решенията на съда.

Освен това можеше да разчита на бележките си. През осемте дни неспирно изслушване на показания съдията бе запълнил поне трийсет адвокатски тефтера. Присъдата му съдържаше достатъчно детайли, за да впечатли експертите.

Семейството на Клийт Гибсън получаваше 1,1 милиона обезщетение за реални щети — цената на живота му според един икономист. А за да санкционира „Майър-Брак“ за предлагането на такъв лош продукт, съдия Атли бе определил 10 милиона долара наказателно обезщетение. Съдебното решение представляваше унищожителна критика на корпоративната алчност и безотговорност. Очевидно съдията бе дълбоко обезпокоен от порочните практики на „Майър-Брак“.

Въпреки това Рей не знаеше баща му някога да е прибягвал до наказателни обезщетения.

Както обикновено, след процеса бяха подадени възражения, до едно отхвърлени от съдията с по две-три лаконични изречения. От „Майър-Брак“ искаха наказателните обезщетения да се отменят. Патън Френч искаше те да бъдат увеличени. И двете страни получиха писмено мъмрене.

Колкото и да беше странно, обжалване нямаше. Рей все очакваше да намери нещо такова. Прерови документите след приключване на делото два пъти, а после отново прехвърли цялото чекмедже. Може пък въпросът да беше уреден допълнително. Записа си, че трябва да попита служителката.

Имаше едно неприятно спречкване за адвокатските такси. Патън Френч разполагаше с договор, подписан от семейство Гибсън, според който получаваше петдесет процента от обезщетението. Както обикновено, баща му бе сметнал това за прекалено. В канцлерския съд адвокатските такси се определят изключително от съдията. Рубън Атли никога не даваше повече от трийсет и три процента. Не беше трудно да си направиш сметката и мистър Френч се беше борил да получи заслуженото си възнаграждение. Негова светлост не отстъпваше.

Делото „Гибсън“ показваше съдия Атли в най-добрата му форма и Рей беше едновременно горд и разчувстван. Трудно можеше да повярва, че се бе състояло преди почти година и половина, когато баща му страдаше от диабет, сърдечна недостатъчност и вероятно рак, макар че последното щеше да стане ясно шест месеца по-късно.

Биваше си го стария воин.

Всички служителки бяха отишли на обяд, с изключение на една дама, която ядеше пъпеш на бюрото си и гледаше нещо в интернет. Рей излезе и отиде да търси библиотека.