Всяка улица имаше история, всяка сграда криеше спомени. Дарените с щастливо детство могат да карат по улиците на родния си град и блажено да се връщат назад в годините. Останалите се прибират по задължение и си тръгват колкото се може по-бързо. Рей беше в Клантън от петнайсет минути и вече не го свърташе.
Градът хем беше променен, хем не беше. Евтините тенекиени постройки и караваните се тъпчеха колкото се може по-близо до магистралата за максимална видимост. Окръг Форд нямаше никакъв застроителен план. Собственикът на земята можеше да си строи каквото му хрумне без разрешение, без инспекция, без правила, без да предупреди съседите си, без нищо. Само свинефермите и ядрените реактори изискваха одобрение и формуляри. В резултат цареше пълно безредие, което с всяка година ставаше все по-грозно.
Но в по-старите квартали, близо до площада, градът изобщо не се беше променил. Дългите сенчести улици бяха също тъй чисти и спретнати както навремето, когато Рей ги обикаляше на колело. Повечето къщи още принадлежаха на негови познати, а ако старите собственици бяха починали, новите поддържаха моравите окосени, а капаците на прозорците — боядисани. Само няколко сгради изглеждаха запуснати. Две-три бяха изоставени.
По тези дълбоко религиозни ширини още важеше неписаното правило в неделя да няма друго освен ходене на църква, седене по верандите, гостуване на съседите, почивка и отмора по Божията воля.
Беше облачно и доста хладно за май. Докато обикаляше старата си махала и убиваше времето до уречения час, Рей се опитваше да мисли за хубавите си спомени от Клантън. Ето стадион „Дизи Дийн“, където бе играл в детската лига за „Пиратите“, а ето обществения басейн, където плуваше всяко лято освен през 1969-а, когато градът предпочете да го затвори, вместо да допусне там негърчета. Ето църквите — баптистката, методистката и презвитерианската; застанали на пресечката на Елм и Секънд Стрийт като уморени часови, те се надпреварваха чия камбанария да е най-висока. Сега бяха празни, но след час и нещо по-ревностните богомолци щяха да се съберат за вечерната служба.
Площадът беше пуст като улиците, които водеха към него. С осемте си хиляди жители Клантън беше точно толкова голям, колкото да привлече мощните търговски вериги, заличили безброй малки градчета. Но тук хората оставаха верни на своите търговци в центъра и до площада нямаше ни една празна или запечатана сграда, което не беше малко чудо. Магазинчетата се редуваха с банки, кантори и кафенета, но всичко това бе затворено в неделя.
Рей мина бавно из гробището и огледа парцела на семейство Атли в старата му част, където надгробните камъни бяха по-големи. Някои от предците му бяха издигнали паметници на покойните си близки. Рей винаги си бе мислел, че семейното богатство, което тъй и не бе видял, е скрито някъде тук. Паркира колата и отиде до гроба на майка си, нещо, което не бе правил от години. Тя бе погребана сред роднините на мъжа си, в края на парцела, защото едва бе станала част от семейството.
Скоро, след по-малко от час, Рей щеше да седи в кабинета на съдията, да пие отвратителен гранулиран чай и да слуша инструкции как точно трябва да бъде изпратен баща му. Много заповеди щяха да бъдат раздадени, много указания и наставления, защото съдията беше велик човек и не му беше безразлично как ще го запомнят хората.
Рей потегли отново, мина покрай водонапорната кула, която бе изкачвал два пъти, като на втория отдолу го бяха чакали полицаи. Смръщи се при вида на старото си училище, където не бе стъпвал от завършването си. Зад него беше футболното игрище, на което Форест Атли разбиваше противника и замалко не стана известен, преди да го изхвърлят от отбора.
Беше пет без двайсет, неделя, седми май. Време за семейната среща.
В Кленова градина нямаше признаци на живот. Моравата пред къщата беше косена преди няколко дни, а отзад бе паркиран старият черен линкълн на съдията, но други веществени доказателства за дългогодишно обитаване не се виждаха.
Фасадата на къщата бе доминирана от четири големи кръгли колони с портик. Когато Рей живееше тук, колоните бяха боядисани в бяло. Сега зеленееха от диви лози и бръшлян. Глициниите се катереха буйно по капителите и пролазваха по покрива. Плевели задушаваха всичко — цветни лехи, храсти, алеи.
Заляха го спомени, както ставаше винаги; той спря бавно пред къщата и поклати глава при вида на красивия някога дом. И все същото чувство на вина. Трябваше да остане, да основе с баща си кантора „Атли и Атли“, да си вземе тукашна жена и да се сдобие с половин дузина наследници, които да живеят в Кленова градина, да обожават съдията и да радват старините му.
Рей затръшна вратата колкото се може по-силно с надеждата да оповести идването си на всички, но шумът бързо заглъхна. Къщата в съседство беше същата руина, обитавана от семейство стари моми, които от десетки години бяха на умиране. И тя беше с архитектура отпреди Гражданската война, но без лозите и плевелите, и бе напълно засенчена от пет от най-големите дъбове в Клантън.
Предните стъпала и верандата бяха наскоро преметени. Една метла беше облегната на вратата, която бе открехната. Съдията отказваше да заключва къщата си и тъй като не одобряваше и климатиците, оставяше вратите и прозорците вечно отворени.
Рей си пое дълбоко дъх и бутна вратата толкова силно, че тя се удари шумно в подпорката. Влезе в къщата и зачака да го лъхне воня. Години наред съдията държеше стар котарак с лоши навици и къщата си носеше последствията. Но сега котаракът го нямаше и миризмата не беше никак неприятна. Въздухът беше топъл и прашен, изпълнен с тежкото ухание на тютюн за лула.
— Има ли някой вкъщи? — попита той, но не твърде високо. Никакъв отговор.
Салонът, също като останалата част от къщата, се използваше за склад на кашоните със стари папки и книжа, които съдията пазеше така, сякаш бяха нещо важно. Седяха си тук, откакто го бяха изхвърлили от сградата на съда. Рей погледна надясно към трапезарията, където нищо не се бе променило от четирийсет години, и зави към коридора, който също бе отрупан с кашони. Направи тихо няколко стъпки и после надникна в кабинета на баща си.
Съдията дремеше на дивана.
Рей се дръпна бързо назад и отиде в кухнята, където за свое учудване не намери мръсни чинии в мивката и мръсотия по плота. Обикновено кухнята беше разхвърляна, но не и днес. Намери диетична сода в хладилника и седна на масата, опитвайки се да реши дали да събуди баща си, или да отложи неизбежното. Старецът беше болен и имаше нужда от почивка, тъй че Рей отпи от содата и погледна стрелките на часовника над печката, които бавно се движеха към пет часа.
Сигурен беше, че Форест ще се появи. Срещата беше твърде важна, за да я пропусне. Никога през живота си не бе идвал навреме. Отказваше да носи часовник и твърдеше, че никога не знае кой ден е. Повечето хора му вярваха.
Точно в пет часа Рей реши, че му е омръзнало да чака. Беше изминал дълъг път за тази среща и искаше да свършат работата. Влезе в кабинета, забеляза, че баща му не е помръднал, и цяла минута седя като замръзнал — не искаше да го събуди, но в същото време се чувстваше като натрапник.
Съдията носеше същите черни панталони и същата бяла колосана риза като онези, с които се издокарваше открай време. Тъмносини тиранти, без вратовръзка, черни чорапи и обувки с връзки. Беше отслабнал и се губеше под дрехите си. Лицето му беше изпито и бледо, косата — тънка и пригладена назад. Ръцете бяха скръстени на корема и изглеждаха почти толкова бели, колкото ризата.
До китките му, прикрепена отдясно на колана, имаше малка бяла пластмасова кутийка. Рей направи крачка напред, безшумна крачка, за да я види по-добре. Беше опаковка морфин.
Затвори очи, а после ги отвори и огледа стаята. Бюрото под генерал Форест никога не се бе променяло. Старата пишеща машина „Ъндъруд“ още стоеше там, а до нея имаше куп хартия. На метър и нещо беше голямото махагоново писалище, останало от онзи Атли, който се беше бил с Форест.
Под строгия поглед на генерал Нейтан Бедфорд Форест, застанал в средата на една стая, в която времето бе спряло, Рей започна да си дава сметка, че баща му не диша. Проумя това бавно. Прокашля се, но не видя и следа от реакция. После се наведе и докосна китката на съдията. Нямаше пулс.
Съдия Рубън В. Атли бе мъртъв.