Наследството на Борн

Пролог

Халид Мурат, лидерът на чеченските бунтовници, седеше неподвижен като статуя в средната кола от конвоя, който напредваше бавно из разбитите от бомбардировките улици на Грозни. Бронетранспортьорите БТР-60 БП бяха популярно военнотранспортно средство на въоръжение в руската армия и това превръщаше конвоя в обичайна за града гледка — патрул, тръгнал на рутинна обиколка. Предната и задната машина бяха претъпкани с въоръжените до зъби бойци на Мурат. Конвоят напредваше към Девета градска болница — едно от шестте или седемте скривалища, осигуряващи на Мурат минимална, но неизменна преднина пред руснаците, които го търсеха под дърво и камък.

Той беше около петдесетгодишен, имаше гъста черна брада, мечешко телосложение и блеснал поглед на ревностен фанатик. Рано осъзна, че железният юмрук е единственото ефективно средство за управление. Проследи от първа ръка безрезултатните опити на Джохар Дудаев да наложи спазването на ислямския закон — шериата. Видя с очите си как започна всичко, как земята потъна в кръв, след като военни лидери, намерили убежище в Чечения — чуждестранни поддръжници на Осама Бен Ладен, — нахлуха в Дагестан и организираха поредица от бомбени атентата в Москва и Волгодонск, довели до смъртта на близо двеста души. Вината беше несправедливо стоварена върху чеченските терористи, след което руснаците нахлуха в Грозни, започнаха разрушителните си бомбардировки и превърнаха почти целия град в развалини.

Сега небето над чеченската столица беше мътно, сякаш обвито в пелена от пепел и сгур и поръсено с жарава, която пламтеше тъй зловещо, все едно беше съставена от радиоактивни частици. Сред руините тлееха огньове, разлятото навсякъде гориво поддържаше пламъка.

Конвоят наближи опушения скелет на масивна сграда. През затъмнените прозорци на бронетранспортьора Халид Мурат огледа изтърбушената постройка, останала без покрив. Вътре танцуваха огнени пламъци. Изсумтя и обърна глава към своя заместник Хасан Арсенов.

— Някога Грозни бе обичаният дом на влюбени, които се разхождаха по широките кичести булеварди — отрони той, — на майки с детски колички, които изпълваха потъналите в зеленина квартали. Централният площад всяка вечер се озаряваше от щастливи, усмихнати лица. От всички точки на света прииждаха архитекти, за да видят с очите си великолепните сгради, спечелили на Грозни славата на един от най-прекрасните градове на света. — Поклати тъжно глава и сърдечно тупна другаря си по коляното. — Аллах, Хасан! Руснаците унищожиха цялата тази красота и ведрина.

Хасан Арсенов кимна. Беше пъргав, енергичен мъж, по-млад от Мурат с десетина години. Някогашен шампион по биатлон, той беше широкоплещест и с тесен ханш — роден атлет. Когато Мурат застана начело на чеченските бунтовници, избра Арсенов за своя дясна ръка.

— Преди войните — подхвана Арсенов мрачно, като посочи обгорената сграда, — когато Грозни все още беше важен център на нефтопреработващата промишленост, баща ми работеше в Института по нефтопреработване — точно тук. Днес вместо да носят печалби, кладенците ни се превръщат във факли, които замърсяват въздуха и водата ни.

Двамата бунтовници замлъкнаха, потресени от гледката: отляво и отдясно разрушени от бомбардировките сгради; пусти улици, из които тук-таме се мярваше по някое освирепяло от глад и мизерия същество — човек или животно. Спогледаха се. Очите им отразяваха мъката, задавила чеченския народ. Мурат понечи да каже нещо, но замръзна на място, доловил свистене на куршуми — звук, който не можеше да сбърка. Някой стреляше по конвоя. Почти веднага разбра, че оръжието е малокалибрено — твърде слабо, за да пробие здравата армирана коруба на бронетранспортьора. Арсенов, както винаги нащрек, посегна към радиостанцията си.

— Ще заповядам на другите да отвърнат на огъня.

— Не е нужно, Хасан, помисли — поклати глава Мурат. — Облечени сме в руски военни униформи, возим се в руски бойни машини. Човекът, който стреля по нас, вероятно е приятел, а не враг. Трябва да проверим каква е ситуацията, преди да пролеем кръвта на невинен човек. — Мурат грабна радиостанцията от ръката на Арсенов и заповяда на конвоя да спре.

— Лейтенант Гончаев! — каза в предавателя. — Изпратете екип на разузнаване. Разберете кой ни обстрелва, но не го убивайте.

Лейтенант Гончаев, който се возеше в предната машина, заповяда на хората си да се разгърнат под прикритието на непробиваемия конвой. Той лично ги последва по осеяната с отломки улица, като присви рамене, за да се предпази от режещия мраз. С отработени красноречиви жестове даде знак на бойците отляво и отдясно да се съберат към средата, откъдето се чуха немощните пушечни изстрели.

Екипът му беше отлично обучен. Момчетата се придвижваха чевръсто и безшумно, отскачаха от камъни, плъзгаха се покрай стени и настъпваха приведени и почти незабележими към безформената камара от изкривени арматурни железа. Изстрелите и бездруго бяха заглъхнали. Последната отсечка претичаха едновременно, за да затегнат окончателно примката около врага.

От позицията си в средната машина Хасан Арсенов не изпускаше от очи мястото, където Гончаев бе събрал хората си и очакваше престрелката, която така и не започна. Затова пък в далечината се появиха главата и раменете на лейтенанта. Застанал с лице към средната кола от конвоя, той размаха ръка, за да покаже, че ситуацията е под контрол. При този сигнал Халид Мурат се плъзна пред Арсенов, излезе от бронетранспортьора и се заизкачва по замръзналите отломки към хората си.

— Халид Мурат! — извика притеснено Арсенов и хукна след шефа си.

Мурат продължи най-невъзмутимо към ниската полуразрушена каменна стена, откъдето бяха дошли изстрелите. Погледът му обходи по камарите с боклуци, върху една от които се белееше чисто гол восъчен труп — дрехите на човека явно са били откраднати преди време. Дори от разстояние вонята на разложено удряше в носа като с чук. Арсенов догони чеченския лидер с изваден пистолет.

Когато Мурат стигна до стената, завари хората си заели позиции от двете й страни. Вятърът удряше на талази, свистеше и виеше между руините. Оловносивото небе бе станало още по-навъсено и мрачно, запрехвърча сняг. Снежната вихрушка ръсна върху ботушите на Мурат шепа бели пръски и се заплете в гъстата му брада.

— Локализирахте ли нападателите, лейтенант Гончаев?

— Тъй вярно, сър.

— Аллах винаги е насочвал ръката ми. Напътства ме и сега. Искам да ги видя.

— Всъщност той е само един — отвърна Гончаев.

— Така ли? — извика Арсенов. — Що за човек е? Знае ли, че сме чеченци?

— Вие сте чеченци? — чу се гласец. Иззад стената надникна бледото личице на десетинагодишен малчуган. Беше нахлузил на главата си мърлява вълнена шапка, над тънката карирана риза носеше протрит и разръфан пуловер, панталонът му бе целият в кръпки, а гумените ботуши бяха толкова огромни, че едва се крепяха на краката му — сигурно бяха откраднати от мъртвец. Макар и още дете, момчето гледаше с очите на възрастен — уморено и недоверчиво. Край него лежеше невзривен руски снаряд, сигурно намерен сред руините, който щеше да продаде срещу пари за хляб. Може би това беше единствената надежда на семейството му за спасение от глада. В лявата си ръка хлапакът стискаше пушка. Дясната му ръка свършваше до китката. Мурат деликатно извърна глава, но Арсенов не отмести погледа си.

— Сухопътна мина — отвърна момчето съкрушително прозаично, — поставена от някоя руска отрепка.

— Слава на Аллах! Какъв малък войник! — възкликна Мурат и озари малкия с ослепителната си, обезоръжаваща усмивка, която привличаше като магнит подчинените му. — Ела, ела насам. — Кимна и простря ръце напред. — Както виждаш, и ние сме чеченци като теб.

— Щом сте като мен — не се предаваше момчето, — защо пътувате с руски бронетранспортьори?

— Има ли по-сигурен начин да се скрием от руските хрътки, а? — Мурат му смигна и пак се усмихна, забелязал, че момчето е въоръжено с пистолет „Гюрза“. — И твоето оръжие е руско, от тези на спецчастите. Подобна смелост трябва да бъде възнаградена, не мислиш ли? — Мурат коленичи край момчето и го попита как се казва. — Знаеш ли кой съм, Азнор? — продължи, щом малкият му каза името си: — Аз съм Халид Мурат и също като теб искам да се освободим от руското иго. С общи усилия ще се справим, нали?

— Не съм искал да стрелям по другари чеченци — отвърна Азнор. Посочи конвоя с обезобразената си ръка. — Помислих, че правят чистка. — Имаше предвид отличаващите се с изключителна жестокост руски операции, при които търсеха укриващи се бунтовници. При такива чистки бяха избити над дванайсет хиляди чеченци. Две хиляди изчезнаха сякаш вдън земя, стотици други бяха ранени, изтезавани, осакатени и изнасилвани. — Руснаците убиха баща ми, чичовците ми. Ако бяхте руснаци, щях да ви убия.

— По лицето на малкия пробяга сянка на ярост и отчаяние.

— Не се и съмнявам — мрачно отвърна Мурат. Бръкна в джоба си и извади пари. За да може да вземе банкнотите със здравата си ръка, Азнор трябваше да пъхне пистолета в колана си. Мурат се надвеси над главата му и зашепна заговорнически: — Слушай внимателно… ще ти кажа откъде да си купиш още патрони за гюрзата, за да си готов, когато започне следващата чистка.

— Благодаря — усмихна се Азнор.

Халид Мурат му каза нещо на ухо, после отстъпи назад и го разроши по косата.

— Нека Аллах бъде с теб, войниче, във всичките ти начинания.

Чеченският лидер и помощникът му изпратиха с поглед момчето, което се отдалечи сред развалините, стиснало в ръка неизбухналия руски снаряд. След малко се отправиха към конвоя. Хасан въздъхна тежко и хлопна вратата, която ги отделяше от външния свят — от света на Азнор.

— Не те ли тормози мисълта, че изпращаш едно дете на смърт?

Мурат го погледна. Снегът по брадата му се бе стопил и започваше да капе. Арсенов си каза, че повече му прилича на имам, отколкото на полеви командир.

— Дадох на това дете, което между другото трябва да се храни и облича и — най-важното — да пази семейството си като възрастен, та на това дете му дадох надежда, конкретна цел. С две думи — осмислих му живота.

Мъката бе изсмукала всичката мекота и цвят от лицето на Арсенов. Очите му святкаха застрашително.

— Руските куршуми ще го разкъсат на парчета.

— Наистина ли го мислиш, Хасан? Нима вярваш, че Азнор е глупав или, още по-лошо, нехаен?

— Та той е само дете.

— Посято ли е семето, фиданките ще избият дори почвата да е суха и неплодородна. Винаги е било така, Хасан. Вярата и смелостта на един човек неизменно заразяват и останалите, пръсват своите семена, за да покълнат от тях още десет, двайсет, сто, хиляда!

— А през това време нашите сънародници все така ще ги убиват и изнасилват, ще умират от глад, ще ги тъпчат като добитък. Не е достатъчно, Халид! Изобщо не е достатъчно!

— Младежката припряност все още кипи у теб, Хасан. — Сграбчи другаря си за рамото. — Е, като се замисля, в това няма нищо чудно, нали така?

Арсенов, уловил искриците на съжаление в очите на Мурат, стисна зъби и извърна лице. Вятърът разнасяше над улиците подивели валма от сняг, които се въртяха като чеченски дервиши, изпаднали в транс. Мурат видя в това знак, че стореното току-що е важно и значимо, както е важно и значимо онова, което се канеше да изрече.

— Имай вяра — прошепна той тържествено. — Вярвай в Аллах и в това смело момче!

Десет минути по-късно конвоят спря пред Девета градска болница. Арсенов погледна часовника си.

— Време е — рече.

Противно на изискванията за безопасност, двамата лидери пътуваха в едно и също транспортно средство. Обяснението беше, че чакат важно обаждане.

Мурат се наведе напред, натисна бутон и пред тях се издигна звукоизолираща стена, която ги отдели от шофьора и четиримата охранители в предната част на машината. Добре обучените мъже седяха и гледаха право пред себе си през армираното стъкло.

— Искам да те питам нещо, Халид, защото моментът на истината настъпи. Кажи, какви възражения имаш?

Мурат повдигна неразбиращо лъсналите си от влагата вежди.

— Какви възражения?

— Нима не желаеш да получим онова, което ни се полага по право, Халид, онова, което ни е отредил Аллах?

— Твоята връзка с родината е много силна, приятелю. Знам го отлично. Неведнъж сме се били рамо до рамо, убивали сме заедно, всеки от нас дължи живота си на другия. Така че, чуй ме. Душата ми линее от мъка по моя народ. Болката на нашите близки ме изпълва с ярост, която едва сдържам в себе си. Това чувство ти е познато — знаеш за какво става въпрос по-добре от мен, по-добре от всеки друг може би. Но историята ни учи да се пазим от най-силните си желания. Последиците от това, които ни бе предложено…

— За което чертаехме планове!

— Така да бъде — съгласи се Халид Мурат. — Но не бива да забравяме последиците!

— Предпазливост — горчиво отрони Арсенов, — все тази предпазливост.

— Приятелю — усмихна се Халид Мурат и стисна другия за рамото, — не искам да се оставя да ме подведат. Безразсъдният враг, който действа прибързано, е лесна плячка. Трябва да се научиш да превръщаш търпението в добродетел.

— Търпение! — Арсенов се изхрачи. — Защо не посъветва онзи малък боец да прояви търпение. Даде му пари, каза му откъде да си купи муниции. Настрои го срещу руснаците. Всеки ден забавяне е поредният, в който излагаме на риск живота на това момче и на хилядите като него. От избора ни днес зависи бъдещето на Чечения.

Мурат натисна слепоочията си и ги разтри с кръгови движения.

— Има и други начини, Хасан. Винаги има и други начини. Може би трябва да се замислим…

— Нямаме време. Вече е обявено, датата е определена. Шейха е прав.

— Шейха, да, вярно. — Халид Мурат поклати глава. — Все този Шейх.

В същия миг иззвъня телефонът в колата. Халид Мурат погледна към верния си боен другар и спокойно вдигна слушалката.

— Да, Шейх — рече той почтително. — Двамата с Хасан сме тук. Очакваме разпорежданията ви.

Високо над улицата, по която минаваше конвоят, една фигура се плъзна върху равния покрив на сградата и се хвана за ниския парапет. Наблизо лежеше финландски снайпер „Сако“, модел TRG-41 — едно от многото оръжия, които той лично бе модифицирал според нуждите си. Прикладът от алуминий и полиуретан правеше винтовката не само смъртоносно точна, но и много лека. Човекът носеше руска военна униформа, която не противоречеше на спокойното му, уравновесено лице с намек за нещо азиатско. Върху униформата беше нахлузил седалка с ремъци от кевлар, от която висеше карабинер. В дясната си ръка стискаше черна матова плочка с размерите на цигарена кутия. Беше дистанционно с два бутона. От цялото му същество се излъчваше спокойствие, което често стряскаше околните. Сякаш този човек разбираше тишината, умееше да се обгръща в тишина, да я манипулира, да я използва като оръжие.

В черните му очи светът изглеждаше цялостен, а улицата, заедно със сградите, над които се рееше погледът му, бяха най-обикновен театрален декор. Преброи чеченските бунтовници, които в този момент слизаха от първия и последния бронетранспортьор. Осемнайсет. Шофьорите останаха по местата си, а в средната машина имаше още поне четирима гардове заедно с шефовете.

Щом първите няколко чеченци влязоха в болничното фоайе, за да проверят дали районът е чист, човекът на покрива натисна горния бутон на дистанционното и пластичният експлозив С4 взриви входа на болницата, който се сгромоляса върху хората. Ударната вълна разтресе цялата улица, тежките бронетранспортьори подскочиха върху гигантските си амортисьори. Част от бунтовниците, които се оказаха в епицентъра на взрива, бяха разкъсани на парчета, другите бяха смазани под тежестта на падналите отломки. Атентаторът обаче беше наясно, че поне неколцина бяха влезли доста навътре в коридора и са оцелели — вероятност, предвидена с плановете му.

Още преди да утихне грохотът и да се разсее пушилката от първия взрив, човекът на покрива погледна дистанционното в ръката си и натисна долния бутон. Улицата пред и зад конвоя изригна с оглушителен трясък, разхвърчаха се парчета настилка.

После, докато хората долу се суетяха и се опитваха да се справят с кървавата стихия, която убиецът бе изпратил насреща им, той посегна към снайпера и с премерено плавно движение го постави пред себе си. Винтовката беше изредена със специални патрони, които не се раздробяват в тялото, при това от най-малкия калибър, подходящ за модела на оръжието. През инфрачервената оптика атентаторът видя трима от бунтовниците, отървали се само с леки наранявания. Те тичаха към средния бронетранспортьор и крещяха на хората да излизат, преди да е избухнал следващият взрив. Мъжът проследи как отварят дясната врата, от която се подаде Хасан Арсенов, придружаван от бодигард. Значи в колата оставаха шофьорът, трима охранители и Халид Мурат. Арсенов се обърна и убиецът се взря в лицето му. В изражението на чеченеца се четеше решителност. Оптичният мерник се плъзна надолу и застина върху бедрото на Арсенов. Чу се изстрел, бунтовникът извика и се строполи на земята, притиснал с ръка лявото си бедро. Единият бодигард се спусна към него и го издърпа на безопасно място. Другите двама, мигновено съобразили откъде идват изстрелите, пресякоха улицата и влязоха в сградата, на чийто покрив се бе разположил убиецът.

От страничния вход на болницата изтичаха още трима чеченци, атентаторът захвърли снайпера. Проследи с поглед как бронетранспортьорът, в който се возеше Халид Мурат, се опитва да завие. По стълбите зад гърба му кънтяха стъпките на бунтовниците, които тичаха към покрива. Все така бавно и спокойно мъжът нагласи шиповете от сплав на титан и керамика върху обувките си. Извади арбалет и зави стрелата с прикаченото за нея въже точно зад бронетранспортьора, после провери дали въжето е добре обтегнато. До слуха му достигнаха викове. Чеченците бяха на последния етаж и всеки миг щяха да излязат на покрива.

Бронетранспортьорът долу вече завиваше и сега атентаторът виждаше муцуната му. Шофьорът се опитваше да заобиколи гигантските късове бетон, гранит и камъни, разпръснати при експлозиите. В очите на убиеца проблеснаха двете предни стъкла на машината. С този проблем руснаците тепърва трябваше да се справят — армираното стъкло беше прекалено тежко, за да се използва цяло парче, затова се налагаше да се сложат две отделни прозорчета, всяко в собствена рамка. Единственото слабо място на бронетранспортьора беше металната ивица между двете рамки.

Убиецът взе карабинера, висящ от седалката му, и го щракна за добре обтегнатото въже. Чу как бунтовниците блъснаха с трясък вратата на покрива на трийсетина метра от него. Забелязали убиеца, те откриха огън, без изобщо да забележат опънатата пред тях жица. В същия миг ги застигна мощен взрив, дошъл от последния експлозив С4, заложен от атентатора предната нощ. Без да се обръща да види резултата от действията си, той подръпна въжето за последен път и скочи от покрива. Беше изпънал тялото си така, че обувките с шипове да са насочени към металната преграда между двете армирани стъкла. Дори при минимално отклонение рамката нямаше да поддаде, а това можеше да му струва счупен крак.

Мощният сблъсък изпрати болезнен импулс нагоре по краката му и стигна до кръста му в мига, в който шиповете на обувките прорязваха като консервна кутия прозоречната рамка; останало без опора, стъклото потъна навътре. Разтроши се с трясък и парчетата се разхвърчаха в кабината. Едното се заби във врата на шофьора и почти го обезглави. Убиецът се завъртя наляво. Бодигардът, който седеше на предната седалка, бе оплискан с кръвта на шофьора. Тъкмо посягаше към оръжието си, когато азиатецът стисна главата му с мощните си ръце и му прекърши врата, преди онзи да е гъкнал.

Другите двама охранители, които седяха точно зад шофьорското място, откриха яростен огън, но убиецът се прикри зад тялото на мъртвия им колега, който се превърна в открита мишена. Използвайки мобилното си прикритие и оръжието на мъжа, той се прицели и с хирургическа точност пусна по един куршум в челата на двамата си противници.

Халид Мурат остана сам в машината. Чеченският лидер, с разкривено от омраза лице, беше отворил вратата и крещеше нещо на хората си. Убиецът се хвърли към него и го разтърси, сякаш беше играчка в ръцете му. Мурат с яростно движение се опита да му откъсне ухото със зъби. Бавно, методично, празнично едва ли не, убиецът обви с пръсти шията на последната си жертва и без да откъсва поглед от очите му, заби палеца си право в пръстеновидния хрущял на ларинкса му. В шията на Мурат мигновено нахлу кръв, която го задави и обезсили. Ръцете му се отпуснаха, понечи да посегне към лицето на убиеца. Не успя да го стигне. Мурат се давеше в собствената си кръв, която изпълни дробовете му. Дишането му стана насечено, от гърлото му се чуваше хриптене. Повърна кръв и забели очи.

Убиецът захвърли безжизненото му тяло и се прехвърли на предната седалка. Избута навън трупа на шофьора. Запали двигателя и настъпи газта, преди малкото оцелели бунтовници да са успели да реагират. Машината подскочи напред като състезателен кон от старта, разхвърчаха се отломки и чакъл, миг по-късно пропадна в огромната яма, образувана при втория взрив, и сякаш потъна вдън земя.

Озовал се под земята, убиецът изправи бронетранспортьора и го подкара напред в тесния тунел, поразширен от руснаците, с цел да го използват за тайни нападения срещу укрепленията на бунтовниците. Бронята на машината сегиз-тогиз остъргваше стените, разпръсквайки искри. Но вече беше в безопасност. Изпълнението на плана му приключи така, както бе започнало — с прецизността на часовник.

Минаваше полунощ, когато надвисналите облаци се разсеяха и луната най-сетне се показа. Нагнетената атмосфера долу й придаваше червеникав оттенък, трептящата й светлина чезнеше на фона на незагасналите огньове.

В средата на един стоманен мост стояха двама мъже. Във водата под тях се мержелееха неясните отражения на една безкрайна война.

— Край — подхвана единият. — Халид Мурат беше убит така, че смъртта му да предизвика максимални последствия.

— Не съм и очаквал друго, Хан — отвърна другият. — Безупречната ти репутация до голяма степен се дължи на задачите, които ти поставям. — Беше по-висок от убиеца поне с десетина сантиметра, широкоплещест, дългокрак. Единственото, което помрачаваше безукорния му вид, бе оголената лъщяща кожа, покриваща лявата част на главата и врата му. Този човек притежаваше магнетизма на роден водач. Никой не си позволяваше да бъде некоректен с него. Очевидно се чувстваше като у дома си и в лъскавите коридори на властта, и на обществени форуми, и в забутани тъмни улички.

Хан още не се беше отърсил от спомена за погледа в очите на Мурат в мига, преди да издъхне. Всеки се разделя с живота по различен начин. Хан беше установил, че в това отношение между хората няма нищо общо, защото животът на всеки човек, макар и неизменно греховен, протича неповторимо и по различен начин понася белезите, оставени от греховете. Както няма две снежинки с еднаква форма. При Мурат нямаше капчица страх. Изненада — да, ярост — със сигурност, но и още нещо, по-дълбоко — съжаление и болка, че делото на живота му остава недовършено. Но в последния поглед, помисли си Хан, винаги остава нещо недоизказано. Дали и в този случай се касае за предателство? Знаел ли е Мурат поръчителя на убийството си?

Извърна се към Степан Спалко, който му подаваше тежък плик, пълен с пари.

— Хонорарът ти — рече. — Плюс скромен бонус.

— Бонус ли? — Въпросът за парите отклони вниманието на Хан към преките му дела. — Не сме се договаряли за никакъв бонус.

Спалко сви рамене. На червеникавата светлина на луната бузата и вратът му проблясваха като намазани с кръв.

— Халид Мурат беше двайсет и петата ти поръчка. Приеми го за юбилеен подарък, ако искаш.

— Проявявате щедрост, господин Спалко. — Хан прибра плика, без да погледне вътре. Би било проява на лошо възпитание.

— Помолих те да ме наричаш Степан. Както аз се обръщам към теб с Хан.

— Има разлика.

— Нима?

Хан притихна, тишината го обгърна. Попи в тялото му и той сякаш изведнъж порасна, издължи се.

— Не съм длъжен да ви давам обяснения, господин Спалко.

— Хайде де — махна с ръка онзи. — Познаваме се от доста време. Имаме общи тайни, доста съкровени при това.

В тишината се усети напрежение. Някъде в покрайнините на Грозни небето се озари от експлозия, чуха се изстрели от малокалибрено оръжие, сякаш деца стреляха с пушки с капси.

— В джунглата научих две много важни неща — обади се най-сетне Хан. — Първо, да се доверявам само и единствено на себе си. Второ, да уважавам и най-крехките прояви на цивилизованост, защото единственото, което дели човека от анархията, властваща в джунглата, е способността му да знае мястото си в света.

Спалко го изгледа продължително. В очите на Хан се отразяваше задъханият ритъм на оръжията и той изглеждаше някак по-див и нецивилизован. Спалко си го представи сам в джунглата, жертва на лишенията, плячка на алчността и неконтролируемата жажда за кръв. Джунглите на Югоизточна Азия представляваха отделен свят — варварски, развращаващ морала, подвластен на собствени странни закони. Фактът, че Хан не само е оцелял в тази среда, но и е излязъл от нея като цивилизован човек, беше — поне според Спалко — една от загадките на света около него.

— Ще ми се да се надявам, че отношенията помежду ни не са просто като на бизнесмен и клиент.

— Смъртта има специфичен мирис — поклати глава Хан. — Попил е и във вас.

— И аз го усещам в теб. — Устните на Спалко бавно се разтеглиха в усмивка: — Виждам, че си съгласен с твърдението, че отношенията помежду ни са по-особени.

— И двамата сме пълни с тайни, нали така? — попита Хан.

— Преклонение към смъртта. Ясно осъзнаване на нейната мощ. — Спалко кимна доволно. — Нося онова, за което ме помоли.

Подаде му черна папка.

Хан за миг спря поглед в очите му. Проницателността му долови мимолетна нотка на снизходителност, която му се стори недопустима. Отдавна се бе научил да приема обидите с усмивка, да крие яростта си зад непроницаема маска. Още един от уроците на джунглата: да реагираш, докато кръвта ти още ври, означава да допуснеш непростима грешка; да изчакаш търпеливо, докато се успокоиш — това е рецептата за ефективно отмъщение. Взе папката и съсредоточи вниманието си върху нея. Отвори я. Вътре имаше един-единствен лист фина хартия, върху който се виждаше текст със ситни букви, групиран в три параграфа. В горния край имаше снимка на симпатично мъжко лице, под която пишеше „Дейвид Уеб“.

— Това ли е всичко?

— Събрано е от множество източници. Това е цялата информация, която съществува за този човек.

Отговорът прозвуча прекалено спокойно. Явно Спалко го беше репетирал.

— Но със сигурност е той.

— Извън всяко съмнение — кимна Спалко.

— Определено.

Ако се съди по светлината наоколо, стрелбата се беше усилила. Чуваше се грохот на минохвъргачки, изригваха вулкани от огнени пръски. Луната сякаш се бе наляла с още кръв.

Хан присви очи й гневно стисна дясната си ръка в юмрук.

— Никога не бих го открил. По-скоро бих решил, че е мъртъв.

— В известен смисъл той наистина е мъртъв — отвърна Спалко.

Изпрати с поглед Хан, който се отдалечаваше по моста. Извади цигара и я запали, пое дима в дробовете си и неохотно го изпусна навън. Щом Хан потъна в сенките, Спалко взе мобилния си телефон и набра презокеански номер.

— Досието е у него — рече, щом оттатък вдигнаха. — Подготвено ли е всичко?

— Тъй вярно, сър.

— Добре. В полунощ местно време започвате операцията.