Наследството на Борн

Двайсет и първа глава

— Май имаш вътрешен кръвоизлив — заключи Анака, след като за пореден път огледа отеклата синина на тялото му. — Трябва да те заведем в болница.

— Много смешно — сряза я той. Но наистина го болеше повече, имаше чувството, че при всяко поемане на въздух ребрата му се врязват дълбоко в плътта. Но за болница и дума не можеше да става.

— Добре — примири се тя, — тогава да извикаме лекар. — И вдигна ръка, за да парира отказа му. — Познавам един приятел на баща ми — Ищван, изключително дискретен човек. Татко го е използвал в особени случаи и не е имал проблеми.

Борн поклати глава.

— Най-много да отидеш до аптеката — нищо повече.

Преди да е размислил, тя грабна палтото и чантата си и извика, че няма да се бави.

В известен смисъл Борн остана доволен, че Анака излезе — нуждаеше се от малко време насаме със себе си. Свит на дивана, се сгуши по-плътно в завивката. В главата му сякаш гореше огън. Беше убеден, че доктор Шифър е разковничето. Първо трябва да открие него, а той ще го доведе и до човека, поръчал убийствата на Алекс и Мо и заложил капана на Дейвид Уеб. За жалост обаче едва ли има достатъчно време. Феликс Шифър е в неизвестност. Ласло Молнар е мъртъв от два дни. Ако, както предполагаше Борн, Молнар не е издържал на изтезанията и в крайна сметка е дал нужните отговори, докторът най-вероятно вече е заловен. А това означава, че изобретението на Шифър, някакво биологично оръжие с кодово име NX20, също е във вражески ръце. Борн не можеше да забрави как при споменаването на това оръжие Ленард Файн, човекът на Конклин, едва не си глътна езика.

Но кой е врагът? Единственото име, известно му за момента, бе Степан Спалко — шеф на благотворителна организация с международна известност. Но въпреки тази дейност според Хан именно въпросният Спалко е поръчал убийствата на Алекс и Мо и е отклонил дирята към Борн. Възможно ли е Хан да лъже? Ако има свои сметки за разчистване със Спалко, едва ли ще тръгне да споделя информацията си с Борн.

Хан!

Дори самата мисъл за този човек изпълваше Борн с нежелани емоции. Направи усилие да съсредоточи яростта си в друга посока — правителството на САЩ. Да го излъжат. Съзнателно да скрият от него истината. Защо? Какво са се опитали да скрият? Дали са подозирали, че Джошуа е жив? И ако да, защо не са го казали на баща му? Какво са целели? Притисна главата си с ръце. Погледът му се премрежи; предмети, които преди минута му се струваха близо, сега изглеждаха далеч. Дали не откача? Изруга наум, отметна завивката и стана, без да обръща внимание на внезапната болка, пронизала тялото му. Заклатушка се към якето си, под което беше скрит керамичният пистолет. Взе го. За разлика от успокоително тежкото стоманено оръжие, това тук беше леко като перце. Подържа го, пъхна пръста си зад спусъка. Остана доста време втренчен в пистолета, докато мисълта му се бореше да проумее кой болен мозък, заровен дълбоко във военните структури, е взел решение да скрият от Дейвид Уеб, че тялото на сина му не е намерено. Сигурно са преценили, че след като не знаят със сигурност дали е оцелял или не, ще си спестят доста разправии, ако просто го обявят за мъртъв.

Болката се върна бавно, с всяко поемане на въздух потъваше все по-дълбоко в казана на агонията. Нямаше друг избор, освен да се върне на дивана и да се завие плътно с пухения юрган. Останал сам в притихналия апартамент, се замисли над все същия отбягван въпрос: ами ако Хан казва истината, ако той все пак е Джошуа? И пак стигна до потресаващия отговор: ако е така, значи синът му се е превърнал в наемен убиец, в жесток и безмилостен килър, чужд на всякакво съжаление и чувство за вина, лишен от човешки чувства.

Джейсън Борн клюмна и зарида отчаяно. Не се беше чувствал така от времето, когато Алекс Конклин го превърна в това, което бе днес.

Когато Кевин Маккол получи задачата да елиминира Борн, тъкмо беше възседнал Илона — млада унгарка с атлетично тяло и без задръжки. Илона беше истинска вълшебница с краката си. Когато телефонът звънна, тя работеше усърдно с тази част на тялото си.

По случайност двамата се намираха в турската баня „Кирали“ на улица „Фо“. Беше събота, ден, в който пускаха само жени, та се наложи Илона да го вкара тайно. Това придаде допълнителен чар на авантюрата им. Както всеки друг в този бранш, Маккол бързо свикна да прекрачва закона — все пак законът беше самият той.

Изсумтя сърдито и се отскубна от партньорката си, за да вдигне телефона. И дума не можеше да става да не отговори. Изслуша мълчаливо инструкциите на директора на ЦРУ. Трябваше да тръгва незабавно. Заповедта беше спешна, а мишената се намираше в обхват.

И така, без да откъсва поглед от лъсналото тяло на Илона, върху което играеха цветни слънчеви зайчета, отразени от пъстрите плочки на банята, започна да се облича. Беше едър мъжага с физиката на централен нападател от Средния запад и плоско, невъзмутимо лице. Беше маниак на тема фитнес и му личеше. Мускулите му потрепваха при всяко движение.

— Не съм свършила — пророни Илона, впила в него огромните си черни очи.

— Нито пък аз — отсече той и излезе.

Двата реактивни самолета стояха в готовност на плаца на летище „Уилсън“ в Найроби. Техен собственик беше Степан Спалко. На корпусите и опашките им се виждаше логото на „Хуманистас“ ООД. И двата бяха пристигнали от Будапеща, като на борда на единия беше пътувал Спалко, а на другия — екип от негови служители от „Хуманистас“. Първият щеше да се върне обратно в Будапеща с шефа и хората му, а вторият — да откара Зина и Арсенов в Исландия, за да се срещнат с останалите терористи, които се очакваше да пристигнат от Чечения през Хелзинки.

Спалко стоеше с лице към Арсенов, Зина беше малко по-назад, вляво от чеченеца. За Арсенов тази нейна позиция навярно беше израз на уважение, но Спалко знаеше, че истината е друга. Така Зина можеше спокойно да гледа Шейха с блеснали очи.

— Ти изпълни своето обещание, Шейх — рече Арсенов. — Това оръжие ще ни донесе победа в Рейкявик — без никакво съмнение.

— Скоро ще получите всичко, което заслужавате — кимна Спалко.

— С колкото и благодарности да те обсипем, пак няма да са достатъчни.

— Не се подценявай, Хасан. — Спалко извади кожено куфарче и го отвори. — Паспорти, пропуски, карти, планове, актуални снимки — всичко необходимо. — Подаде му го. — Срещата с кораба е утре сутринта в три. Нека Аллах ви даде сила и кураж. Нека Аллах напътства железния ви юмрук.

Щом Арсенов се обърна да разгледа ценния багаж, Зина пристъпи напред.

— Да се надяваме, че при следващата ни среща ще прекрачим във великото бъдеще, Шейх.

— Миналото ще умре — усмихна се той, но по-същественото го казваха очите му, — за да отстъпи пред това велико бъдеще.

Зина, която вътрешно ликуваше, в безмълвно задоволство, последва Хасан Арсенов, който вече стоеше на стълбата към самолета.

Спалко проследи с поглед как вратата се затваря зад двамата, после тръгна към другия самолет, който го очакваше търпеливо на плаца. Извади мобилния си телефон, набра номер и отсреща се чу познат глас.

— Борн напредва притеснително успешно — рече. — Вече е невъзможно да допусна Хан да го убие публично. Да, знам, ако изобщо има намерение да го убива. Хан е любопитно създание — загадка, която така и не съм успял да разплета. Но вече е непредвидим и съм длъжен да приема, че действа по свой собствен график. Ако Борн загине, Хан ще потъне в джунглата и дори аз няма да мога да го открия. Нищо не бива да попречи на събитията, които ще се случат след два дни. Това ясно ли е? Добре. А сега ме чуй — има само един начин да обезвредим и двамата.

Маккол получи не само името и адреса на Анака — по някаква щастлива случайност мястото се оказа само на четири преки северно от банята, — но и снимката й, изпратена под формата на файл до мобилния му телефон. Така че щом тя излезе от входа на №106-108, той я разпозна веднага. Остана поразен от красотата и величествената й осанка. Видя я да изважда мобилния си телефон от чантата, после отключи синя шкода и седна зад волана.

Щом Анака посегна да завърти контактния ключ, Хан се надигна от задната седалка на колата й.

— Май е време да разкажа всичко на Борн — рече.

Тя се стресна, но не понечи да се обърне. Въпрос на стабилна подготовка. Погледна го в огледалото за обратно виждане.

— Какво ще му разкажеш, след като нямаш никаква представа за ситуацията?

— Напротив, имам. Знам например, че ти докара полицията в апартамента на Молнар. Знам и причината — Борн започна да приближава с твърде уверени крачки към истината, прав ли съм? Още малко и щеше да разбере защо Спалко го вкара в онзи капан. Аз се опитах да му го кажа, но той май не вярва на нито една моя дума.

— И с право. Ти с нищо не си заслужил доверието му. Убеден е, че си част от мащабен заговор, който има за цел да го манипулира.

Хан, чиято хватка беше здрава като клещи, се пресегна и стисна Анака за ръката, уж небрежно плъзнала се към чантата й.

— Не си го и помисляй. — Отвори чантата и извади пистолета. — Веднъж вече се опита да ме убиеш. Повярвай ми — втори шанс няма да ти се удаде.

Тя го погледна в огледалото. В душата й бушуваше море от чувства.

— Мислиш, че те лъжа за Джейсън. Грешиш.

— Интересува ме само как успя да го заблудиш, че обичаш баща си — попита Хан, — при положение, че го мразиш от дъното на душата си.

Тя не отговори, дишаше бавно, опитваше се да се окопити. Осъзнаваше, че се намира в извънредно неблагоприятна ситуация. Въпросът беше как ще се измъкне.

— Сигурно си била на седмото небе, когато са го застреляли — продължи Хан. — Макар че не, доколкото те познавам, вероятно би предпочела да свършиш работата сама.

— Ако ще ме убиваш — прекъсна го тя троснато, — давай. Спести ми дрънканиците си.

Той се плъзна напред като кобра и я сграбчи за гърлото. На лицето й най-сетне се изписа тревога. Първата цел на Хан беше постигната.

— Не смятам да ти спестявам нищо, Анака. Нима ти го направи, когато имаше тази възможност?

— Не мислех, че си толкова крехък.

— Ти изобщо не мислеше, докато бяхме заедно. Поне не мислеше за мен.

— Напротив, мислех за теб непрекъснато. — Усмивката й беше хладна.

— И повтаряше всяка своя мисъл пред Степан Спалко. — Ръката му се стегна около гърлото й. — Вярно ли е?

— Защо питаш, щом вече знаеш отговора? — успя да пророни тя.

— Откога Спалко ме разиграва?

— От самото начало — отвърна Анака, затворила очи.

Хан стисна зъби от гняв.

— И каква е неговата игра? Какво иска от мен?

— Не знам. — Той я стисна толкова силно, че прекъсна целия приток на въздух към дробовете й и гърлото й изсвистя. Поотпусна хватката си; за да й позволи да продължи. — Колкото и болка да ми причиняваш, ще получаваш все един и същи отговор, понеже това е самата истина.

— Истината! — Той се изсмя презрително. — Ти не би разпознала истината дори да ти е под носа. — Беше склонен да й повярва, но се ядоса, че не може да извлече повече полза от нея. — Каква ти е задачата с Борн?

— Да го държа далеч от Степан.

Той кимна, спомни си последния си разговор със Спалко.

— Звучи ми логично.

Лъжата излезе от устата й с лекота. Прозвуча като истина не само защото Анака имаше дългогодишна практика в тази област, а и защото до преди последното обаждане на Спалко задачата й наистина беше да отклонява Борн в други посоки. Но сега плановете на Спалко се бяха променили и след като помисли, Анака реши, че е в нейна полза да сподели с Хан предишната си задача. Не беше толкова страшно, че Хан я нападна, но само при положение, че успее да се измъкне жива.

— Къде е Спалко сега? — продължи да я разпитва той. — В Будапеща ли?

— По-точно казано, лети от Найроби за Будапеща.

Хан я изгледа изненадан.

— Какво е правил в Найроби?

Тя направи опит да се засмее, но пръстите му се бяха врязали в плътта й тъй болезнено, че от гърлото й се изтръгна нещо, което повече приличаше на кашлица.

— Нима вярваш, че би ми казал? Знаеш колко е потаен.

Хан долепи устни до ухото й.

— Знам колко потайни бяхме аз и ти, Анака. Но май се оказва, че тайната ни не е била чак толкоз скрита.

Тя се взря в очите му през огледалото.

— Не му казвах всичко. — Беше й странно да го гледа по този начин. — Някои неща запазих за себе си.

Хан сви презрително устни.

— Нали не очакваш да ти повярвам.

— Вярвай каквото щеш — тросна му се тя, — и без това винаги си го правил.

— Какво намекваш? — разтърси я той.

Тя изохка, но веднага прехапа долната си устна.

— Допреди да прекарам известно време с теб, все не успявах да проумея дълбините на омразата, която изпитвах към баща си. — Той отпусна още малко хватката си, Анака преглътна. — Но ти, с твоето целенасочено враждебно отношение към своя баща, ми показа пътя. Научи ме да бъда търпелива, да се наслаждавам на мисълта за отмъщението. И, да, прав си — когато го застреляха, усетих горчивина, защото не свърших работата сама.

Не смяташе да го показва, но думите й го потресоха. Допреди да ги чуе, не си бе давал сметка до каква степен е разкрил душата си пред нея. Почувства се засрамен и възмутен, задето бе допуснал тази жена да му влезе толкова дълбоко под кожата, без той изобщо да разбере.

— Бяхме заедно една година — припомни си той, — което за хора като нас е цяла вечност.

— Тринайсет месеца, двайсет и един дни и шест часа — уточни тя. — Спомням си мига, когато се разделихме, защото разбрах, че не мога да те контролирам така, както искаше Степан.

— Защо, какво ти е пречело? — Въпросът му прозвуча нехайно, макар вътрешно да изгаряше от любопитство да чуе отговора.

Очите й отново намериха отражението на неговите.

— Защото, докато бях с теб, не бях способна да се самоконтролирам.

Дали казва истината, или пак си играе с него? Хан, който допреди в живота му да се върне Джейсън Борн имаше ясни отговори на повечето въпроси, не знаеше. За пореден път се почувства засрамен и възмутен, дори леко уплашен, че прословутата му наблюдателност и инстинкти му изневеряват. Колкото и да се стараеше, не успя да попречи на емоциите да изпълзят от дълбините на съществото му и да обвият съзнанието му в отровен смог; да замъглят преценката му и да го захвърлят в едно неясно и мътно море. Усети как копнежът му по Анака се надига, по-силен от всякога. Желаеше я тъй неистово, че не можа да се удържи и допря устни в онази прелестна трапчинка отзад на тила й.

И не забеляза внезапната сянка, паднала върху задницата на шкодата. Анака мярна движението с периферното си зрение. Миг по-късно задната врата се отвори рязко и Кевин Маккол стовари дулото на пистолета си в тила на Хан.

Ръката около шията на Анака се отпусна, тялото полегна настрани — Хан беше в безсъзнание.

— Здравейте, госпожице Вадас — поздрави едрият американец на чист унгарски. Усмихна се и прибра пистолета й в огромната си лапа. — Приятно ми е, Маккол. Но ще съм ви задължен, ако ме наричате Кевин.

Зина си мечтаеше за оранжево небе, под което от Кавказ към руските степи слиза съвременна орда — войска от чеченци с NX20 в ръце, — готова да въздаде страшното си отмъщение. Но опитът на Спалко се оказа толкова потресаващ, че времето сякаш изгуби реалните си измерения. И тя потъна обратно в миналото, видя се дете, живееше в мизерната колиба на родителите си, съсипаното лице на майка й се взираше в нея, устните редяха: „Без сили останах. И за вода не мога да отида. Не издържам…“

Но все някой трябваше да издържи. Зина беше на петнайсет, най-голямата от четири деца. Когато дойде дядо й по бащина линия, отведе със себе си само брат й Канти — продължителя на рода. Останалите мъже в семейството или бяха избити от руснаците — като чичовците на Зина, — или бяха заточени в ужасяващите лагери в Побединское и Красная турбина.

Оттогава нататък тя пое задълженията на майка си, тръгна да събира желязо, да носи вода. Но нощем, колкото и да беше изтощена, не можеше да заспи, пред очите й непрекъснато изплуваше насълзеното лице на Канти, ужасът му, че се разделя със семейството си, с всичко познато.

Три пъти седмично Зина прекосяваше опасното поле с невзривени мини, за да види брат си, да го целуне по бледите бузки и да му донесе новини от дома. Един ден отиде и откри дядо си мъртъв. От Канти нямаше и следа. Руските спецчасти бяха нахлули изненадващо, убили дядото и отвели внука в лагера в Красная турбина.

Следващите шест месеца Зина опита какво ли не, за да получи някакви новини от Канти, но тогава беше млада и нямаше представа как стават тези неща. Освен това, понеже беше без пукната пара, не можа да намери човек, готов да й съдейства. Три години по-късно, когато майка й вече беше починала, а сестрите й — разпратени по приемни семейства, Зина отиде при бунтовниците. Пътят, който избра, не беше лек — трябваше да се съобразява с мъжки заплахи и желания, да се научи на кротост и сервилност, да развие и използва свои качества, които дотогава бе смятала за не особено забележителни. Но тъй като винаги се бе отличавала с бистър ум, бързо се научи да използва даденото й от природата. Това беше и нейният трамплин, изстрелял я в орбитата на играта на власт. За разлика от мъжете, които растяха в йерархията благодарение на качества като грубост и жестокост, тя беше принудена да използва тялото си. След година, в която се наложи да изтърпи прищевките на не един и двама свои покровители, успя да убеди поредния си любовник да организират нощно нападение над Красная турбина.

Това беше единствената причина да се присъедини към бунтовниците и да се спусне в дълбините на ада. Но изведнъж я обзе ужас, уплаши се от онова, което можеше да открие. Оказа се, че няма нищо за откриване — от брат й нямаше и следа. Сякаш Канти никога не бе съществувал.

Зина се събуди с вик. Седна, огледа се, осъзна, че е в самолета на Спалко на път за Исландия. Обляното в сълзи личице на Канти още витаеше из недоразбуденото й съзнание, ноздрите й усещаха задушливата миризма на луга, която се носеше от масовите гробове в Красная турбина. Отпусна глава назад. Неизвестността я терзаеше отвътре. Ако знаеше със сигурност, че брат й е мъртъв, вероятно би преодоляла чувството си за вина. Но ако по някаква чудна случайност той е все още жив, тя така и няма да разбере, няма да му се притече на помощ и да го избави от мъченията, но които руснаците със сигурност продължават да го подлагат.

Усетила приближаващи стъпки, Зина вдигна глава. Беше Магомет, един от двамата висши офицери на Хасан, които пътуваха с тях до Найроби, за да застанат на прага на свободата. Другият, Ахмет, грижливо я отбягваше, откакто я видя да се чувства тъй удобно в европейската си рокля. Магомет беше мъж канара с очи като турско кафе и дълга къдрава брада, която решеше с пръсти в мигове на нервност. Спря се над нея леко приведен, подпрян на облегалката.

— Наред ли е всичко, Зина? — попита.

Очите й подириха Хасан, видя, че е заспал. Веднага изви устни в дяволита усмивка.

— Сънувах приближаващата победа.

— Ще бъде прекрасно, нали? Най-накрая ще отмъстим! Ще удари и нашият час!

Тя усещаше, че Магомет би дал мило и драго да може да поседи до нея, но не го покани. Нека се радва на благоволението й изобщо да го допусне до себе си. Протегна се, изпъчи гърди, беше й забавно да види как очите му се разширяват съвсем лекичко. „Остава само да изплези език“, помисли си.

— Да ти донеса ли кафе? — попита той.

— Ами да, би ми дошло добре.

Той много внимаваше гласът му да звучи неутрално и следеше зорко за евентуални намеци от нейна страна. След важната задача, поставена й от Шейха, нейното положение вече беше друго. Всички забелязаха оказаното й доверие — и той, и Ахмет. Те, както повечето чеченци, по принцип я смятаха за по-низше същество. За миг се поколеба, осъзнала необятността на културната бариера, която се опитваше да срути. Успя да се окопити и да възвърне самообладанието си. Планът, който си състави — не без подстрекателството на Шейха, — беше брилянтен. Зина беше напълно убедена в неговата ефективност. Магомет понечи да се обърне, но тя го спря, готова да вкара плана си в действие.

— Направи кафе и за себе си.

Щом той се върна, тя пое чашата от ръката му и отпи, без да го покани да седне. Той остана прав, подпрял лакти на облегалката, стиснал чашата си с две ръце.

— Разкажи ми за него — подхвана Магомет.

— За Шейха ли? Не си ли питал Хасан?

— Хасан Арсенов не казва нищо.

— Сигурно ревниво пази положението си на привилегирован — рече тя, надзъртайки над ръба на чашата.

— Това и за теб ли важи?

Тя се засмя меко.

— Не, аз нямам нищо против да споделя впечатленията си. — Отпи от кафето. — Шейхът е ясновидец. Той вижда света не такъв, какъвто е, а какъвто ще бъде след година, след пет години! Да прекараш край него известно време, е изключително преживяване. Той е човек, който упражнява пълен контрол върху всички аспекти на личността си, човек, чиято власт се разпростира из целия свят.

— Значи наистина сме спасени — въздъхна Магомет.

— Да, така е. — Зина остави чашата, извади бръснач и крем за бръснене, които бе намерила в добре оборудваната тоалетна.

— Ела, седни срещу мен.

Колебанието му продължи само миг. Щом седна, беше толкова близо до нея, че коленете им почти се докосваха.

— Не можеш да се появиш в Исландия в този вид.

Тъмните му очи проследиха пръстите й, които започнаха да решат брадата му. Без да откъсва поглед от неговия, Зина взе ръката му в своята и я отдели от брадата му. Отвори бръснача, намаза с крем дясната му буза. Острието простърга по кожата му. Магомет трепна, после, докато тя движеше инструмента по лицето му, затвори очи.

В един момент Зина усети, че Ахмет се е надигнал от мястото си и я наблюдава. Дотогава половината брада на Магомет вече беше изчезнала. Тя не прекъсна работата си, Ахмет стана и се приближи. Не каза нищо, но гледаше с невярващ поглед как брадата на другаря му изчезва и под нея лъсва голото му лице.

Накрая се покашля.

— Може ли после да обръснеш и мен? — попита тихо.

— Не очаквах човек като него да носи толкова посредствено оръжие — рече той, докато измъкваше Анака от шкодата. Изруга възмутено и прибра пистолета.

Тя остана доволна от объркването на американеца, решил, че нейният пистолет всъщност принадлежи на Хан. Стоеше на тротоара под надвисналото следобедно слънце, навела глава, снишила поглед, но вътрешно ликуваше. Както повечето мъже, на него и през ум не му минаваше, че е възможно тя да е въоръжена, камо ли да знае как да използва оръжието си. И това определено щеше да е в негов ущърб — Анака щеше да се погрижи.

— Първо, нека те успокоя — няма да пострадаш. От теб се иска само да отговаряш на въпросите ми вярно и да се подчиняваш безпрекословно на заповедите ми. — Натисна лекичко с пръст един нерв на лакътя й — колкото да й покаже сериозността на намеренията си. — Разбрахме ли се?

Тя кимна, в следващия миг той натисна по-силно и тя извика.

— Когато ти задам въпрос, очаквам да получа отговор.

— Да, разбрах — отвърна тя.

— Чудесно. — Той я отведе в сумрачния коридор на №106-108 на улица „Фо“. — Търся Джейсън Борн. Къде е?

— Не знам.

Той докосна нещо от вътрешната страна на лакътя й, при което коленете й се подкосиха от болка.

— Втори опит: къде е Джейсън Борн?

— Горе. — По бузите й се изтърколиха сълзи. — В апартамента ми.

Хватката му се отпусна осезаемо.

— Видя ли, не било трудно. Тихо и кротко. Дали да не се качим, а?

Тя отключи и влязоха. Светна във фоайето и се заизкачваха по широкото стълбище. Щом стигнаха до четвъртия етаж, Маккол я спря.

— А сега ме чуй — рече спокойно. — Не искам да му показваш по никакъв начин, че се е случило нещо. Ясно ли е?

Тя понечи да кимне, но се осъзна навреме.

— Да — каза.

Той я долепи до стената.

— Предупредиш ли го, опиташ ли се да му дадеш знак, жива ще те изкормя. — Блъсна я напред. — Давай.

Тя застана пред вратата, пъхна ключа и го завъртя. Видя Джейсън да лежи на дивана вдясно, свит на кълбо, затворил очи.

Щом я чу да влиза, той вдигна глава.

— Нямаше ли да ходиш…

В същия момент Маккол блъсна Анака и вдигна пистолета си.

— Ето ме и мен! — извика, насочи дулото към дивана и дръпна спусъка.

Двайсет и втора глава

Анака, в очакване на благоприятния момент, остави Маккол да предприеме първата крачка, след което сви ръка в лакътя, вдигна го и блъсна американеца в рамото, при което той изгуби мишената си и куршумът прелетя над главата на Борн и се заби високо в стената.

Маккол изрева бясно, протегна лявата си ръка, като в същото време се опитваше да стабилизира дясната, за да се прицели наново. Пръстите му се вкопчиха в косата на Анака, дръпнаха здраво и тя залитна. В същия миг Борн измъкна керамичния пистолет изпод завивката си. Искаше да застреля натрапника право в гърдите, но Анака му пречеше на видимостта. Прицели се леко встрани и уцели противника в дясната ръка. Онзи изпусна пистолета си, от раната шурна кръв. Останал невъоръжен, Маккол дръпна Анака пред гърдите си като жив щит, тя изпищя.

Подпрян на коляно, Борн се мъчеше да стабилизира ръката си, докато Маккол, притиснал Анака пред себе си, заотстъпва към отворената врата.

— Това не е краят — изсъска американецът, вперил поглед в Борн. — Още не съм се провалял в заповед за елиминиране. Не възнамерявам да го правя и сега.

След тази заплаха сграбчи Анака и я запрати към стаята.

Борн се надигна от мястото си и успя да я хване, преди тя да се е блъснала в дивана. Остави я и хукна към коридора, но щом се показа на прага, видя как вратата на асансьора се затваря. Завтече се по стълбите, накуцвайки. Раната отстрани до корема му пареше болезнено, краката му бяха слаби. Задъха се и адски му се прииска да спре, поне колкото да възстанови дишането си, но продължи, като прескачаше стъпалата по две по три. При горната площадка на първия етаж се подхлъзна на ръба на едно стъпало и полетя надолу, останалите взе къде пълзешком, къде с премятане. Изохка и се изправи, блъсна вратата и се озова във фоайето. По мраморните плочки на пода имаше следи от кръв, но убиецът не се виждаше. Пристъпи напред във фоайето и краката му изневериха. Остана да седи на земята полузамаян, стиснал пистолета си, дланта на другата му ръка почиваше на бедрото му. В очите му се четеше болка, имаше чувството, че е забравил как се диша.

„Трябва да го догоня това копеле“, помисли си. Но в главата му нещо бучеше неистово, постепенно осъзна, че вероятно е сърцето му, което блъска лудо в гърдите. Не можеше да мръдне поне за момента. За няколкото мига, докато се появи Анака, успя да осъзнае, че инсценираната му смърт в Париж е заблудила Агенцията за кратко.

На лицето на Анака беше изписана тревога.

— Джейсън! — Коленичи край него и го обгърна с ръце.

— Помогни ми да стана.

Пое част от тежестта му и го повдигна.

— Къде е? Накъде избяга?

Той не успя да й отговори. „Боже, помисли си, тя май е права.“ Явно наистина му беше нужна медицинска помощ.

Може би причината да дойде на себе си толкова скоро беше злъчта, насъбрана в сърцето му. Освести се и излезе от шкодата броени минути след нападението. Главата го болеше зверски, но внезапната атака беше наранила повече егото му. Прехвърли в ума си цялата жалка сцена. С категоричност, от която му се преобърна стомахът, отсече, че причината за уязвимостта му са нелепите и опасни чувства, които изпитва към Анака.

Какво по-красноречиво доказателство, че не бива да допуска да се обвързва емоционално? Първо, заплати скъпо и прескъпо за чувствата към родителите си; после дойде обвързването с Ричард Уик; а в последните години и романът му с Анака, която, както се оказа, от самото начало е предавала всичко на Степан Спалко.

За него пък изобщо не искаше да се сеща. Познаваме се от доста време. Имаме общи тайни, доста съкровени при това. Това бяха думите на Спалко при срещата им в Грозни. Ще ми се да вярвам, че отношенията помежду ни не са просто като на бизнесмен и клиент.

И Спалко като Ричард Уик се бе опитал да прекрачи дистанцията. Уж искаше да станат приятели, да вкара Хан в своя затворен и, така да се каже, интимен свят. Безупречната ти репутация до голяма степен се дължи на задачите, поставяни ти от мен. Сякаш Спалко, също като Уик, се мислеше за благодетел на Хан. Тези хора живееха с илюзията, че са избрани, че са част от някакъв елит. Спалко, също като Уик, измами Хан, за да го употреби както му е удобно.

Какво иска Спалко от него? Всъщност вече почти не го интересуваше. Спалко е минало. Сега мислеше само за отмъщение — за онзи акт на справедливо възмездие, който щеше да изправи миналите несправедливости. Не можеше да се задоволи с по-малко от смъртта на Спалко. Това щеше да е първата и последна поръчка, която Хан възнамеряваше да изпълни за себе си.

И тогава, докато се спотайваше в сенките край входа и несъзнателно разтриваше цицината, появила се на главата му след удара, чу гласа й. Идваше от дълбинето, от сенките около душата му, за да изплува чак до повърхността, а после да поеме обратно към дъното под бурните вълни.

— Лий-Лий! — пророни тя. — Лий-Лий!

Чу гласа й, който го зовеше. Хан знаеше какво иска тя от него — да се присъедини към нея в дълбинните води. Главата му щеше да се пръсне от болка, притисна я между дланите си и от устните му се изтръгна жаловит стон, сякаш последното балонче въздух напусна дробовете му. Лий-Лий. Толкова отдавна не беше мислил за нея — а може би беше мислил? Сънуваше я почти всяка нощ. Отне му доста време, докато го осъзнае. Защо? Какво се беше променило сега, та да го навести толкова категорично след всичките изминали години?

Тогава чу да се тряска врата и вдигна глава точно навреме, за да види от входа на №106-108 да излиза тичешком едър мъж. Държеше едната си ръка с другата и по кървавата диря след него Хан предположи, че човекът е имал среща с Джейсън Борн. Устните му се извиха в усмивка, разбра, че това е нападателят му.

Обзе го внезапен порив да го убие, но се овладя и реши друго. Излезе от сянката и хукна след фигурата, която се отдалечаваше по улица „Фо“.

Синагогата на улица „Дохани“ беше най-голямата в Европа. Западното крило на масивната сграда беше със сложна тухлена фасада в синьо, червено и жълто — хералдическите цветове на Будапеща. Над входа имаше огромен витраж. Над тази внушителна гледка се издигаха две мавритански многоъгълни кули, завършващи с удивителни медни и златни куполи.

— Ще вляза да го извикам — рече Анака, щом слязоха от шкодата. От службата на Ищван се опитаха да я свържат с негов колега, но тя настоя да се види с доктор Амбрус, като обясни, че той е отколешен приятел на семейството й. Така че накрая й казаха къде може да го намери.

— Колкото по-малко хора те видят в това състояние, толкова по-добре.

Борн беше съгласен с нея.

— Виж, Анака, вече изгубих броя на случаите, в които ми спасяваш живота.

— Ами престани да броиш — усмихна му се тя.

— Човекът, който те нападна…

— Кевин Маккол.

— Да, та той е агент за специални поръчки на ЦРУ. — Нямаше нужда да й обяснява в какво се състоят тези поръчки. Това беше друго нейно ценно качество. — Справи се чудесно с него.

— До момента, когато не ме превърна в свой щит — горчиво рече тя. — Не биваше да допускам…

— Все едно, нали се измъкнахме. Останалото е без значение.

— Но той избяга и кой знае кога…

— Следващия път ще съм готов да го посрещна.

Усмивката се върна на лицето й. Поведе го към двора на синагогата и го остави там с уверението, че може да чака спокойно, без да се притеснява от непредвидени срещи.

Ищван Амбрус, познатият лекар на Янош Вадас, беше на служба в синагогата, но се отзова веднага щом Анака му каза, че случаят е спешен.

— Разбира се, за мен е удоволствие да ти помогна с каквото мога, Анака — рече, надигна се от мястото си и двамата закрачиха под великолепните полилеи към изхода. Зад гърба им остана гигантският орган с пет хиляди тръби — доста необичайна гледка в еврейски храм, — на който някога са свирели Ференц Лист и Камий Сен Санс.

— Смъртта на баща ти беше тежък удар за всички ни. — Той пое ръката й и я стисна за кратко. Имаше здравите, силни пръсти на хирург или зидар. — Държиш ли се, скъпа?

— Справям се — отвърна тя тихо и го изведе навън.

Борн седеше на двора, където бяха погребани пет хиляди евреи, загинали в жестоката зима на 1944–1945 г., когато Адолф Айхман превърна синагогата в концентрационно депо, откъдето изпрати десет пъти по толкова хора в лагерите на смъртта. Дворът, затворен между арките на вътрешната лоджия, беше пълен с паметни плочи, обрасли с тъмнозелен бръшлян. Стволовете на дърветата също бяха пристегнати в хватката на увивното растение. Студеният вятър свистеше в листата — звук, който на място като това сякаш идеше от далечни гласове.

Беше почти невъзможно да седиш в този двор и да не си мислиш за мъртвите и за ужасните страдания, изживени през онези мрачни времена. Запита се дали над главите им не е надвиснал поредният такъв страшен период. Сепна се от мислите си и видя Анака в компанията на елегантен и пъргав мъж с тънки мустачки, обло лице и розови бузи. Беше облечен в кафяв костюм с жилетка. Обувките на малките му крачета бяха излъскани до блясък.

— Е, значи вие сте въпросният човек, претърпял злополука — рече онзи, след като Анака ги представи, уточнявайки, че Борн владее родния им език. — Не, не ставайте — спря го с ръка, седна до него и започна прегледа. — Какво да ви кажа, сър, Анака ми е спестила някои елементи от реалното състояние на нещата. Изглеждате като човек, минал през месомелачка.

— Така се и чувствам, докторе — Борн трепна неволно, щом пръстите на Амбрус докоснаха по-болезнено място.

— На идване забелязах, че сте потънали в размисъл — подхвана разговор унгарецът. — В известен смисъл мястото е доста потискащо, целият този двор, пълен с жертви, а в по-широк смисъл и за всички загуби на човечеството по време на холокоста. — Пръстите му бяха изненадващо леки и чевръсти, докато опипваха болезнената подутина отстрани на корема на Борн. — Но какво да ви кажа, в историята от онова време има и светли мигове. Преди идването на Айхман и копоите му равинът и неколцина духовници успели да изнесат двайсетте и седем свитъка на Тората от кивота във вътрешността на синагогата. Изнесли ги и ги заровили в християнско гробище, където те останали на сигурно място чак до края на войната, далеч от ръцете на нацистите. — Усмихна се. — Е, какъв е изводът? И в най-тъмната нощ има надежда да проблесне зора. Човек не знае откъде ще получи съчувствие. А вие имате две счупени ребра.

Изправи се.

— Да вървим. У дома имам всичко необходимо, за да ви превържа. След около седмица болката ще се уталожи и ще бъдете като нов. — Размаха дебелия си показалец. — Но през това време трябва да ми обещаете, че ще почивате. Никакви физически усилия. Всъщност най-добре би било да не правите каквито и да било усилия.

— Не мога да ви обещая такова нещо, докторе.

Амбрус въздъхна и стрелна с очи Анака.

— Е, защо ли не съм изненадан.

Борн стана.

— Всъщност, да ви призная, опасявам се, че ще се наложи да направя точно обратното на това, което ме посъветвахте. Така че съм принуден да ви помоля да направите каквото можете, за да закрепите пострадалите ми ребра.

— Какво, да ви сложа ризница ли? — Докторът се засмя на собствената си шега, но видял изражението на Борн, веселостта му угасна почти веднага. — Господи, синко, какво предлагаш да направя?

— Ако знаех, вероятно нямаше да създавам грижи на никого — мрачно отрони Борн.

Макар да го свариха напълно неподготвен, доктор Амбрус не ги подведе. Отидоха в дома му на хълма Буда, където си беше оборудвал миниатюрна амбулатория в помещение, където друг би си направил кабинет. Под прозореца му имаше розови храсти, но сандъчетата за здравец още бяха празни в очакване на по-топло време. Стените бяха кремави, корнизите — бели, а по шкафовете бяха подредени снимки на съпругата и двете деца на Амбрус.

Докторът сложи Борн да седне на кушетката и започна да си мърмори под мустак, ровеше усърдно по шкафовете, изваждаше по нещо оттук–оттам. Върна се при пациента, на когото беше казал да се съблече до кръста, нагласи подвижната желязна лампа така, че да осветява максимално бойното поле. След това се зае да бинтова ребрата на Борн стегнато с три вида материали — памук, ластичен бинт и някаква друга еластична лента, за която каза, че съдържа кевлар.

— По-добра превръзка — здраве му кажи — обяви той, след като приключи.

— Не мога да дишам — оплака се Борн.

— Чудесно, защото така няма да те боли толкова. — Разклати кафяво пластмасово шишенце. Ще ти дам успокоителни, но за човек като теб… не, по-добре не. Лекарството ще попречи на възприятията ти и нищо чудно следващия път да те видя на операционната маса.

Борн се усмихна на опита за шега.

— Ще направя каквото е по силите ми, за да ви спестя тази гледка. — Бръкна в джоба си. — Какво ви дължа?

Докторът вдигна ръце.

— Моля ви.

— Как да ти се отблагодаря, Ищван? — попита Анака.

— Най-добрата отплата за мен е да те видя отново, скъпа. — Той пое лицето й между дланите си, целуна я първо по едната буза, после по другата. — Обещай ми, че в скоро време ще дойдеш у нас на вечеря. Липсваш ни — и на мен, и на Бела. Хайде, скъпа, моля те. Бела ще ти сготви от нейния гулаш, който ти толкова обичаше като малка.

— Би било чудесно, Ищван, непременно ще намина някой път.

Останал доволен от обещанието, доктор Амбрус ги изпрати.

Двайсет и трета глава

— Трябва да се вземат някакви мерки за Ранди Драйвър — рече Линдрос.

Директорът приключи с подписването на купчина документи, бутна ги встрани и едва тогава вдигна глава.

— Чух, че здравата те е наемел.

— Нещо не ви разбирам, сър — намирате това за забавно ли?

— Съжалявам, Мартин — отвърна Стария с подигравателна усмивка, която не се постара да прикрие. — Напоследък не намирам много източници на забавление.

Ослепителната слънчева светлина, която цял следобед озаряваше статуите на тримата войници пред прозореца, беше омекнала и сега бронзовите фигури изглеждаха мрачни, спотаени в тегнещите отгоре им сенки. Крехката светлина на поредния пролетен ден бързо премина в нощ.

— Искам срещу него да бъдат взети мерки. Искам достъп до…

Лицето на директора придоби сериозно изражение.

— Искам това, искам онова — абе ти да не си на три годинки?

— Вие лично ми възложихте да разследвам убийствата на Конклин и Панов. Просто изпълнявам заповедите ви.

— Да разследваш ли? — В гласа му затрептяха гневни нотки. — Няма никакво разследване. Казах ти, Мартин, при това съвсем ясно, че искам да се сложи точка на цялата история. Оная кучка живи ще ни одере, ако продължава да се лее кръв. Искам нещата да обръгнат и да се забравят възможно най-скоро. Най-малко ми е притрябвало да си пъхаш носа из подразделенията на Агенцията и да вилнееш вътре като слон в стъкларски магазин. — Вдигна ръка, за да парира обясненията на заместника си. — От тебе се иска да окачиш въжето на врата на Харис и да издигнеш бесилото му нависоко — толкова нависоко, че Алонзо-Ортис да е абсолютно убедена, че си знаем работата.

— Щом настоявате, сър… Но с цялото ми уважение, позволете да отбележа, че това в момента би било огромна грешка. — Директорът зяпна в изненада, но Линдрос не трепна, вместо това използва случая да плъзне върху бюрото му разпечатката, която му прати Харис.

— Какво е това? — Стария обичаше да го информират предварително за съдържанието на онова, което му се дава за четене.

— Част от списък в компютърния архив на руска мрежа за нелегална търговия с оръжие. Пистолетът, с който е извършено убийството на Конклин и Панов, фигурира в него. Оръжието е регистрирано на името на Уеб, но документът всъщност е фалшив. Това доказва, че става въпрос за клопка — че Уеб не е убил двамата си най-близки приятели.

Директорът се съсредоточи върху разпечатката, плътните му вежди надвиснаха над очите.

— Това не е никакво доказателство, Мартин.

— Пак с цялото ми уважение, сър, не разбирам как може да пренебрегвате фактите, след като са ви пред очите.

Директорът въздъхна, бутна листа встрани и се облегна назад.

— Как да ти кажа, Мартин, обучил съм те добре. Но май ми се струва, че има още много да учиш. — Посочи документа на бюрото си. — От този документ става ясно, че оръжието, с което Джейсън Борн е убил Алекс и Мо Панов, е било платено чрез телеграфен запис от Будапеща. Борн има безброй банкови сметки в Европа, главно в Цюрих и Женева, но защо не и в Будапеща. — Изсумтя. — Хитър номер — поредният, на който го е научил лично Алекс.

Сърцето на Линдрос падна в петите.

— Значи не мислите…

— Ти какво, искаш да представя това така наречено доказателство на оная кучка ли? — Директорът поклати глава. — Ще ми го натика направо в гърлото.

Разбира се, първото, което мина през главата на Стария, беше, че Борн е проникнал в компютърната база данни на правителството от Будапеща — нали затова активира Кевин Маккол. Но нямаше смисъл да го казва на Мартин. Това само би го объркало допълнително. Не, помисли си директорът, парите за оръжието идват от Будапеща, накъдето беше отлетял Борн. Поредното съкрушително доказателство за неговата вина.

Линдрос прекъсна мислите му.

— Значи не ме оторизирате да се върна при Драйвър…

— Седем и половина минава, Мартин, и стомахът ми ужасно се бунтува. — Стария се изправи. — За да ти докажа, че не е нищо лично, те каня на вечеря.

„Европейска скара“ беше ресторант за посветени, където директорът имаше постоянно запазена маса. Опашките бяха за обикновените граждани и дребните държавни чиновници, не за него. На тази територия могъществото му надигаше глава от сенчестия свят, където дремеше, за да се прояви в пълния си блясък пред цял Вашингтон. Малцина в правителствените структури притежаваха властта на Стария. Нищо не можеше да се сравни с усещането да се възползваш от тази сила след тежък ден. Оставиха колата на портиера и се изкачиха по дългото гранитно стълбище до ресторанта. Попаднаха в тесен коридор, на чиито стени висяха снимки на президенти и други известни политически фигури, вечеряли в заведението. Както обикновено, директорът спря пред фотографията на Дж. Едгар Хувър и неговата сянка — Клайд Толсън. Очите на Стария се впиха в лицата им, сякаш можеше да изтръгне с огън двамата от пантеона на великите мъже.

— Никога няма да забравя как засякохме бележката на Хувър, с която се призоваваха всичките му висши офицери да проучат връзката на Мартин Лутър Кинг и комунистическата партия с демонстрациите срещу войната във Виетнам. — Поклати глава. — От какъв свят съм бил брънка.

— Това е история, сър.

— Позорна история, Мартин.

След това изявление той прекрачи стъклените врати на заведението. Залата се състоеше от дървени сепарета, прегради от шлифован кристал и бар с огледала. Както обикновено, имаше опашка, през която директорът мина като „Куин Мери“ през флотилия от моторници. Спря се пред подиума, обслужван от елегантен салонен управител с прошарена коса.

С приближаването на директора онзи се обърна, стиснал до гърдите си тесте продълговати менюта.

— Господин директор! — облещи очи. По обикновено румените му бузи пропълзя лека бледност. — Нямахме представа, че ще ни удостоите с присъствието си тази вечер.

— Откога трябва да се обаждам предварително, Джак?

— Да ви предложа питие на бара, господин директор? Любимото ви уиски?

— Гладен съм, Джак — потупа се по корема Стария. — Ще пропуснем аперитивите и ще се отправим директно към масата ми.

Управителят изглеждаше определено притеснен.

— Само минутка, господин директор, ако обичате.

— Какво му става? — раздразнено попита директорът.

Линдрос хвърли поглед на ъгловата маса на директора, видя, че е заета, и на свой ред пребледня. Директорът улови изражението му и се завъртя, за да надзърне между тълпата сервитьори и гости към любимата си маса, където неговото място, символ на могъществото и силата му, бе заето от Алонзо-Ортис. Съветничката по националната сигурност на Съединените щати беше погълната от разговора си с двама сенатори от Комитета за международно разузнаване.

— Ще я убия, Мартин. Господ да ми е на помощ, ще разкъсам тъпата кучка парче по парче.

В същия момент управителят, плувнал в гореща пот, се върна.

— Приготвили сме ви чудесна маса, господин директор — за четирима е, но сега е специално за вас, господа. Питиетата са от заведението.

Директорът преглътна яростта си.

— Чудесно — рече, давайки си сметка, че няма как да скрие пламналото си лице. — След теб, Джак.

Управителят ги поведе по маршрут, който старателно заобикаляше старата маса на директора, за което той му благодари наум.

— Казах й, господин директор — тихичко заобяснява управителят. — Дадох ясно да се разбере, че специално тази ъглова маса е ваша, но тя настоя. Изобщо не приемаше откази. Какво можех да направя? Питиетата ви идват, секундичка. — Джак изломоти всичко това на един дъх, докато ги настаняваше и оставяше пред тях менютата с питиетата и храната. — Мога ли да направя нещо друго за вас, господин директор?

— Не, Джак, благодаря — директорът вдигна менюто си.

Миг по-късно се появи едричък келнер с бакенбарди и им сервира две чаши за уиски заедно с бутилката и гарафа вода.

— С комплиментите на управителя.

Ако до момента Линдрос бе успял да заблуди сам себе си, че шефът му се е поуспокоил, илюзиите му рухнаха, когато видя как Стария вдига чашата си, за да отпие. Ръката му трепереше, в очите му блестеше неподправена ярост.

Линдрос забеляза внезапно отворилата се пред него възможност и като истински тактик не я пропусна.

— Алонзо-Ортис иска убийствата да бъдат изтласкани на заден план, докато нещата се поуталожат. Но ако основната версия, а именно, че убиецът е Джейсън Борн, се окаже невярна, всичко останало отива на кино — включително привилегированата позиция на госпожата.

Директорът вдигна глава.

— Познавам те, Мартин. Вече си начертал план, нали?

— Тъй вярно, сър, и ако съм прав, ще направим Алонзо-Ортис на глупачка. Но за да се случи това, ми е нужна пълната и безпрекословна подкрепа на Ранди Драйвър.

Келнерът се появи със салатите им.

Директорът изчака да останат сами и доля чашите.

— Значи смяташ, че тази работа с Ранди Драйвър наистина е важна? — усмихна се напрегнато.

— Повече от важна, сър. Жизненонеобходима.

— Жизненонеобходима, казваш. — Директорът бодна от салатата, огледа парченцето лъскав домат, закачено на върха на вилицата му. — Още утре сутринта имаш подписаните документи.

— Благодаря ви, сър.

Директорът се намръщи, погледът му потърси очите на заместника и остана в тях.

— Има само един начин да ми благодариш, Мартин — дай ми възможност да сложа тъпата кучка на мястото й.

Маккол знаеше, че предимството да имаш момиче на всяко пристанище се състои в това да има къде да се скриеш при нужда. Разбира се, винаги можеше да отиде в тайната къща на Агенцията в Будапеща — всъщност къщите бяха повече от една, но с тази кървяща ръка нямаше намерение да се появява на официално място и да е принуден да дава обяснения защо не е изпълнил задачата за елиминиране на Джейсън Борн, която директорът лично му възложи. В отдела, където работеше, единственото важно нещо бяха резултатите.

Илона си беше у дома, когато той, притиснал ранената си ръка, се дотътри до прага й.

Както обикновено, беше готова за действие. Този път обаче по изключение той държеше да свършат първо работата. Изпрати я в кухнята да му приготви нещо за ядене — изрично поръча да е богато на протеини, защото имаше нужда да възстанови силите си. Влезе в банята, съблече се гол до кръста и изми кръвта от дясната си ръка. После проми мястото. Режещата болка прониза рязко ръката му и коленете му се подкосиха, та беше принуден да приседне за момент на затворената тоалетна чиния, за да се съвземе. След малко болката се поуталожи до дълбоко пулсиране и той успя да огледа и прецени получените травми. Добрата новина беше, че раната е чиста; куршумът беше преминал директно през мускула и беше излязъл от другата страна. Наведе се настрани, за да отпусне лакътя си на ръба на мивката, още веднъж дезинфекцира раната, подсвирна тихичко през зъби. Стана, порови из чекмеджетата, но не намери стерилни тампони. Под мивката обаче откри ролка лейкопласт. Отряза си парче и го уви около раната.

Върна се в стаята, където Илона вече му беше сервирала храната. Седна и омете всичко наред, без изобщо да го опита предварително. Беше горещо и хранително — друго не го интересуваше. Докато той лапаше, тя стоеше права зад него и масажираше стегнатите му рамене.

— Ужасно си напрегнат — рече. Беше крехко миньонче с искрящи очи, открита усмивка и всички нужни извивки по тялото. — Какви си ги вършил, след като ме заряза в банята? Така хубаво се беше отпуснал.

— Бачках — отвърна той лаконично. От опит знаеше, че не е разумно да не отговаря на въпросите й, колкото и да не му се водеха излишни разговори. Трябваше да си събере мислите, да начертае план за второто и окончателно нападение над Джейсън Борн. — Нали знаеш, че работата ми е напрегната.

Изкусните й пръсти продължиха да отнемат напрежението от плещите му.

— Ами напусни.

— Обичам си работата — отвърна и бутна празната чиния. — Не бих я напуснал никога.

— И въпреки това изглеждаш начумерен. — Заобиколи го и протегна ръка. — Искаш ли да отидем в леглото. Нека ти помогна да се почувстваш по-добре.

— Ти върви — подкани я той. — Чакай ме там. Трябва да завъртя няколко телефона служебно. Щом свърша, целият съм твой.

Утрото нахлу в безличната схлупена стаичка на евтиния хотел с вълна от викове и крясъци. Звуците на събуждащата се Будапеща проникнаха през тънките стени като че през марля и изтръгнаха Анака от прегръдката на съня. Остана да лежи неподвижна в сивкавата мрачна сутрин, просната до Борн на двойното легло. Накрая се обърна и го погледна.

Как само се промени животът й, откакто го срещна на стълбите на църквата „Матяш“! Баща й беше мъртъв, тя не можеше да се върне в апартамента си, понеже местонахождението му беше известно както на Хан, така и на ЦРУ. Всъщност, като се изключи роялът, в апартамента нямаше много неща, които да й липсват. Но пък привързаността й към инструмента можеше да се сравни с чувството, което изпитват еднояйчни близнаци, разделени от огромни разстояния.

Ами Борн, какво изпитва към него? Беше й трудно да определи, още от най-ранна възраст душата й бе заключена, за каквито и да е емоции. Този механизъм, своеобразен инстинкт за самосъхранение, беше пълна загадка дори за специалисти, претендиращи, че познават явлението. Ключът бе заровен толкова дълбоко в съществото й, че тя нямаше никакъв достъп до него — друга проява на самосъхранението на личността.

Както за всичко друго, Анака излъга Хан и за това, че не е могла да се контролира в негово присъствие. Заряза го по нареждане на Степан. Не че тя имаше нещо против — дори изпита огромно удоволствие да види изражението на лицето на Хан, когато му съобщи, че връзката им е приключила. Причини му болка, а това й харесваше. В същото време осъзна, че този човек наистина я бе обичал и й стана любопитно, тъй като самата тя не беше способна да изпитва подобни чувства. Разбира се, преди много–много години бе обичала майка си, но каква беше ползата от това чувство? Майка й не успя да я предпази; даже по-лошо — умря.

Бавно и внимателно се отдръпна от Борн, обърна се и стана от леглото. Тъкмо посягаше към палтото си, когато той, напълно буден след дълбокия сън, я повика.

Тя се сепна и го погледна.

— Изглеждаше дълбоко заспал. Аз ли те събудих?

Той я гледаше, без да мига.

— Къде отиваш?

— Имам… имаме нужда от нови дрехи. Как си? — попита, след като го видя да се надига с мъка.

— Добре. — Не беше в настроение да приема съчувствие.

— Освен дрехи ще са ни нужни и дегизировки.

— И на двамата ли?

— Маккол явно те познаваше, което означава, че са му изпратили твоя снимка.

— Но защо? — Тя поклати глава. — Откъде са знаели в ЦРУ, че двамата с теб сме заедно?

— Не са знаели или поне не са били сигурни. Мислих, мислих и накрая реших, че единственият начин да са стигнали до теб, е чрез IP адреса. Вероятно съм активирал някаква вътрешна аларма, след като съм проникнал в мрежата на правителството.

— Мили боже! — Тя си облече палтото. — И въпреки това далеч по-сигурно е да изляза аз, отколкото ти.

— Знаеш ли някъде магазин за театрални гримове?

— Има един квартал, недалеч оттук. Да, сигурна съм, че там ще се намери.

Борн взе тефтерче и химикал от бюрото и набързо нахвърля списък.

— Това ще стигне и за двама ни. Написал съм ти и кой номер риза нося, както и обиколката на врата и кръста ми. Имаш ли пари? Аз имам предостатъчно, но са в долари.

Тя поклати глава.

— Много е опасно. Трябва да отида в някоя банка, да ги обменя във форинти, а това може да привлече нечие внимание. Докато банкомати има навсякъде.

— Внимавай — предупреди я той.

— Не се тревожи. — Хвърли поглед на списъка. — Ще се върна до два-три часа. Не излизай от стаята.

Слезе с малкия раздрънкан асансьор. Служителят на рецепцията беше сам във фоайето, което съответстваше по размери и вид на асансьора. Човекът вдигна глава от вестника си, изгледа отегчено гостенката и продължи да си чете. Присъствието на Кевин Маккол усложняваше нещата и изнервяше Анака, но Степан я успокои по телефона, когато му се обади да му съобщи новината. Тя го държеше в течение и му звънеше от апартамента си всеки път, щом пуснеше водата в кухнята.

Сля се с тълпата от минувачи и си погледна часовника. Взе си кафе и сладко рогче от ъглово кафе, после, когато вече наближаваше към търговския квартал, мина и през банкомат. Пъхна дебитната си карта, изтегли максимално позволената сума, прибра пачката в портмонето си и въоръжена със списъка на Борн, отиде да пазарува.

В другия край на града Кевин Маккол влезе в клона на банка „Будапеща“, където Анака Вадас имаше сметка. Извади документите си с красноречив жест и не след дълго бе поканен в кабинета с прозрачни стени на шефа на банковия клон — елегантен мъж със строг, делови костюм. Здрависаха се, представиха се и управителят посочи на Маккол тапицирания стол срещу бюрото си.

— Какво мога да направя за вас, господин Маккол?

— Издирваме международен беглец — започна американецът.

— Разбирам, а Интерпол не са ли намесени?

— Напротив, както и Ке д’Орсе в Париж, където е локализирано последното местонахождение на беглеца, преди да отлети за Будапеща.

— И как се нарича този издирван от вас човек?

Маккол извади официалния документ, разпространяван от ЦРУ, разгъна го и го остави пред управителя.

Унгарецът си сложи очилата и зачете.

— А, да, Джейсън Борн. Гледам Си Ен Ен. Надзърна над златните рамки на очилата си. — Значи казвате, че е в Будапеща.

— Вече го засякохме.

Управителят остави листа встрани.

— И с какво мога да ви бъда полезен?

— Борн е бил в компанията на ваш клиент. Анака Вадас.

— Нима? — Банкерът се намръщи. — Баща й беше убит… застреляха го преди два дни. Мислите ли, че е дело на вашия беглец?

— Твърде е възможно. — Маккол положи всички усилия да овладее нетърпението си. — Ще съм ви благодарен, ако ни съдействате и ни помогнете да разберем дали госпожица Вадас е използвала банкомат през последните двайсет и четири часа.

— Разбирам — кимна важно управителят. — Беглецът се нуждае от пари. Може да я принуди да му осигури средства.

— Именно. — Маккол си помисли, че е готов на всичко, само и само човекът срещу него да се задейства.

Унгарецът се завъртя на стола си и започна да пише по клавиатурата на компютъра си.

— Ами да видим тогава. Да, ето я. Анака Вадас. — Поклати глава. — Каква трагедия. А сега е подложена и на това.

Изчака така, втренчен в монитора, докато компютърът не изчурулика.

— Излиза, че сте прав, господин Маккол. Пин кодът на Анака Вадас е бил използван в банкомат преди по-малко от половин час.

— Адресът? — наведе се напред Маккол.

Управителят му го написа на едно листче, подаде му го и американецът излетя от стаята, извиквайки едно „Мерси“ през рамо.

Борн слезе във фоайето на хотела и попита служителя на рецепцията къде е най-близкото интернет кафе. Измина пеша няколкото преки до „АМИ интернет кафе“ на улица „Ваци“ № 40. Вътре беше претъкано и задимено, хората седяха пред компютрите и пушеха, докато си четяха пощата, търсеха нещо конкретно или просто сърфираха из мрежата. Поръча си двойно еспресо и кифла от девойка с щръкнала прическа, която му подаде опърпано листче с номера на станцията и го упъти към свободния компютър, свързан с интернет.

Борн седна и се залови за работа. В полето за търсене написа името на Петер Сидо, някогашния партньор на доктор Шифър — нямаше намерени резултати. Това само по себе си беше едновременно странно и подозрително. Ако Сидо е учен с някакво име в съответните среди — както вероятно беше, след като е работел с Феликс Шифър, — значи би трябвало все някъде в мрежата да изскочи името му. Фактът, че не изскочи, накара Борн да се замисли над вероятността „отсъствието му“ да е съвсем съзнателно. Трябваше да опита по друг начин.

Лингвистът в него като че разпозна името Сидо. Дали не беше от руски произход? Или от славянски? Потърси в такива сайтове — пак нищо. После опита на унгарски — бинго!

Оказа се, че повечето унгарски фамилни имена означават нещо. Може да са производни от името на бащата или от името на някакво място, което подсказва за произхода на дадения човек. В други случаи фамилията може да разкрива професия — стори му се любопитно, че Вадас означава ловец. Или друг вид принадлежност. На унгарски Сидо означаваше евреин.

И така, Петер Сидо е унгарец, също като Вадас. Конклин беше избрал да работи с Вадас. Дали е съвпадение? Борн не вярваше в съвпаденията. Имаше връзка. Усещаше я. Което го наведе на следната идея: всички ключови болници и изследователски институти в Унгария се намират в Будапеща. Възможно ли е Сидо да работи тук?

Пръстите му запрепускаха по клавиатурата, влезе в електронния телефонен указател на Будапеща. Намери името на доктор Петер Сидо. Записа си адреса и телефона, излезе от интернет, плати за използваното време и занесе кафето и кифлата си на една маса в ъгъла, далеч от другите посетители. Бръкна да извади телефона от джоба си, за да набере номера на Сидо, като в същото време отхапа от кифлата си. Отпи от еспресото. След няколко позвънявания отсреща се чу женски глас.

— Здравейте, госпожа Сидо — подхвана бодро Борн.

— Да, моля?

Затвори, без да каже нищо повече и си дояде закуската, докато чакаше таксито, което бе поръчал по телефона. С едно око непрекъснато следеше входа на кафето и всеки новодошъл — внимаваше за Маккол или друг агент, изпратен да изпълни задачата. Сигурен, че всичко е чисто, излезе на улицата, за да посрещне таксито си. Даде на шофьора адреса на Петер Сидо и двайсетина минути по-късно спряха пред малка къща с каменна фасада и миниатюрни железни балкончета на всеки етаж. Отпред зеленееше градинка.

Изкачи стъпалата и позвъни. Отвори му възпълна жена на средна възраст с меки кафяви очи и лъчезарна усмивка. Беше с кестенява коса, прибрана отзад на кок, стилно облечена.

— Госпожа Сидо? Съпругата на доктор Петер Сидо?

— Да, аз съм. — Изгледа го въпросително. — Какво обичате?

— Казвам се Дейвид Шифър.

— Да?

Той се усмихна обезоръжаващо.

— Братовчедът на Феликс Шифър, госпожа Сидо.

— Съжалявам — рече жената, — но Феликс никога не ви е споменавал.

Борн беше подготвен за подобен отговор. Изкикоти се.

— Не съм изненадан. Вижте, бяхме изгубили връзка. Току-що пристигам от Австралия.

— Австралия! Боже мой! — Отстъпи от прага. — Моля, заповядайте. Сигурно ще ме помислите за ужасно невъзпитана.

— Ни най-малко — успокои я Борн. — Просто изненадана, както е нормално.

Въведе го в неголяма дневна, мебелирана удобно, макар и леко мрачно, и го покани да се чувства като у дома си. Къщата ухаеше на мая и захар. Докато Борн се настаняваше в мек тапициран стол, тя подхвана:

— Да ви предложа чай, кафе? Имам и щолен17. Пекох го тази сутрин.

— Обожавам го, най-вкусен е с кафе. Благодаря ви.

Тя се засмя и тръгна към кухнята.

— Каква е унгарската връзка в семейството ви, господин Шифър?

— Моля ви, Дейвид — рече той, стана и я последва в кухнята. Тъй като не познаваше фамилната история на Шифърови, се озова в деликатна ситуация. — Да ви помогна с нещо?

— О, благодаря, Дейвид. В такъв случай, аз съм Ести. — Посочи му покрита тава. — Защо не отрежете по едно парче?

На вратата на хладилника, сред няколко семейни фотографии, забеляза снимка на млада жена — красива и сама. С една ръка придържаше шотландското си боне, вятърът развяваше дългата й тъмна коса. Зад нея се виждаше лондонската крепост „Тауър“.

— Това дъщеря ви ли е?

Ести погледна и се усмихна.

— Да, Роза, най-малката. Учи в Лондон. В „Кеймбридж“ — уточни тя с разбираема гордост. — Другите ми дъщери, ето ги тук, със семействата си, и двете са щастливо омъжени, слава богу. Роза ми е амбициозната. — Усмихна се свенливо. — Мога ли да споделя с теб една тайна, Дейвид? Обичам всичките си деца, но Роза ми е любимката — и на Петер. Мисля, че в нея той вижда нещо от себе си. Тя е по науките.

След още малко суетене в кухнята каната с кафе и чинийките с кекс бяха подредени върху подноса и Борн го отнесе в дневната.

— Значи сте братовчед на Феликс — подхвана домакинята, щом се настаниха — той на стола, тя — на дивана. Между тях имаше ниска маса, върху която Борн остави подноса.

— Да, и съм жаден за новини от него — отвърна той, докато тя наливаше кафето. — Но не мога да го открия, така че си помислих… тоест, надявах се мъжът ти да ми помогне.

— Съмнявам се, че Петер знае къде е Феликс. — Ести Сидо му подаде кафето и едната чинийка. — Не искам да те тревожа, Дейвид, но напоследък ми се вижда доста изнервен. Макар че Петер и Феликс не са работили заедно от доста време, напоследък водят оживена кореспонденция. — Сложи си сметана в кафето. — Приятелските им отношения се запазиха все така сърдечни.

— Значи активната им кореспонденция е по-скоро на лично ниво.

— Нямам представа. Но ми се струва, че има нещо общо и с работата им.

— Как да ти кажа, Ести, не ми е удобно да се натрапвам. Но идвам от толкова далеч, за да се видя с братовчед си, и, честно казано, вече започнах малко да се притеснявам. Всичко, което ти или мъжът ти можете да ми кажете, би ми било от огромна полза.

— Разбира се, Дейвид, разбирам те напълно. — Отхапа апетитна хапка от сладкиша. — Предполагам, че Петер би се зарадвал много да те види. Но в момента е на работа.

— Дали ще е удобно да те помоля за служебния му телефон?

— О, това едва ли ще ти помогне много. Той никога не вдига, когато е на работа. По-добре е да отидеш направо в клиниката „Юросентър Био-I“ на улица „Хатию“ № 75. Първо ще те прекарат през детектор за метал, след което ще те спрат на пропуска. Поради естеството на работата им мерките за сигурност в клиниката са изключителни. За да влезе човек в сектора, където работи Петер, му е нужен специален пропуск — бял за посетители, зелен за докторите, които работят там, син за асистентите и поддържащия персонал.

— Благодаря за информацията, Ести. Мога ли да попитам каква е специалността на съпруга ти?

— Значи Феликс не ти е казвал?

Борн отпи от ароматното кафе, преглътна.

— Както, сигурен съм, знаеш, Феликс е доста потаен, никога не сме говорили за работата му.

— Такъв си е той. — Ести Сидо въздъхна. — Петер е същият, но като се има предвид в каква опасна сфера работи, може би е за добро. Ако знаех с какво се занимава, сигурно щях да сънувам кошмари. Но иначе е епидемиолог.

Сърцето на Борн прескочи.

— Опасно, казваш. Сигурно работи с някакви вредни организми. Антракс, белодробна чума, аржентинска хеморагична треска…

Лицето на Ести Сидо помръкна.

— О, боже, моля те! — Размаха пухкавата си ръка. — Знам, че работи с такива неща, но нямам никаква представа от тях.

— Извинявай. — Борн се надвеси напред, наля й още кафе, за което тя му благодари с облекчение.

Облегна се назад, погледът й се беше отнесъл.

— Как да ти кажа, Дейвид, така, като се замисля, една вечер, беше съвсем наскоро, Петер се прибра доста превъзбуден. Толкова, че за пръв път си позволи да наруши принципите си и да ми спомене нещо. Приготвях вечерята, той закъсня повече от обичайното и се наложи да върша шест неща едновременно — печеното не е хубаво да се препича, затова го извадих и щом Петер се появи на прага, го върнах обратно във фурната. Казвам ти, онази вечер не беше на себе си. — Отпи от кафето си. — Та докъде бях стигнала?

— Че доктор Сидо се прибрал превъзбуден — подсети я Борн.

— Да, именно. — Взе парченце кекс с два пръста. — Каза, че се е чувал с Феликс, който имал някакъв напредък с… с нещото, върху което работел вече повече от две години.

Устните на Борн пресъхнаха. Стори му се странно, че съдбата на света едва ли не зависи от една домакиня, с която той си седи в приятна обстановка и пийва кафенце с домашен сладкиш.

— Каза ли ти Петер за какво по-точно се касае?

— Ама разбира се — разпалено отвърна Ести. — Нали затова беше толкова развълнуван. Спомена някакъв биохимичен разпръсквател — каквото и да означава това. Според Петер най-ценното в него било, че е преносим. Можел да се носи, както ми обясни, в калъф за акустична китара. — Топлите й очи се втренчиха в неговите. — Любопитно обяснение, като се има предвид все пак, че става въпрос за научно откритие?

— Наистина, прелюбопитно — отрони Борн, а мисълта му препускаше трескаво в отчаян опит да подреди парченцата от накъсаната картина, чието преследване вече за малко не му струва живота. — Е, Ести, май е време да вървя — рече той и стана. — Нямам думи да изразя благодарността си за гостоприемството и отделеното време. Всичко беше прекрасно, особено щоленът.

Тя се изчерви, усмихна му се топло и го изпрати до вратата.

— Заповядай пак, Дейвид, дано следващия път обстоятелствата са по-ведри.

— Непременно — обеща той.

На улицата се спря. Информацията на Ести Сидо потвърди не само подозренията, но и най-големите му страхове. Ето защо всички искат да се докопат до доктор Шифър — явно наистина е създал преносимо устройство за разпръскване на химически и биологични патогени. В голям град като Ню Йорк или Москва това означаваше хиляди жертви без никакъв шанс за спасение в радиуса на действие на разпръскването. Доста потискаща перспектива, която като нищо можеше да се осъществи, ако Борн не открие доктор Шифър. Ако има човек, който знае къде е докторът, това е приятелят му Сидо. Дори само фактът, че напоследък е бил развълнуван, потвърждаваше това предположение.

Нямаше никакво съмнение, че е наложително да се срещне с доктор Сидо — колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Нали си давате сметка, че си търсите белята — попита Файед ас-Сауд.

— Съвсем ясно — отвърна Джейми Хъл. — Но Борис ме принуждава. Не по-зле от мен знаеш, че е голямо копеле.

— Първо на първо — продължи арабинът, без да се пали, — ако продължавате да го наричате Борис, няма какво да говорим повече. Обричате се на кървава вражда. — Разпери ръце. — Вероятно грешката е моя, господин Хъл, но ми се ще да ви помоля да ми обясните защо държите да усложнявате допълнително задачата, която и бездруго е сериозно изпитание за професионалните ни умения.

Двамата агенти оглеждаха въздухопроводната и климатизационната система, където вече бяха монтирани топлочувствителни инфрачервени детектори и детектори за движение. Това мероприятие беше извън рутинните ежедневни проверки на тримата топ охранители.

Очакваше се първите гости от договарящите се страни да пристигнат след по-малко от осем часа. Дванайсет часа след това щяха да се появят и самите лидери и срещата да започне. Вече никой нямаше право на нито една грешка — включително Борис Илич Карпов.

— Какво, да не искаш да ме убедиш, че не го смяташ за копелдак? — попита Хъл.

Файед ас-Сауд сравни разклонението, където се намираха, с отбелязаното на картата, с която като че ли никога не се разделяше.

— Честно казано, вълнуват ме други неща. — Доволен от обезопасения периметър, арабинът продължи напред.

— Ясно — трябва да я карам като кон с капаци.

— Моля? — изгледа го онзи.

— Мислех си, че двамата с теб сме добър отбор. Разбираме се прекрасно. Що се отнася до охрана и безопасност, сме на едно мнение.

— Искате да кажете, че изпълнявам заповедите ви, без да създавам проблеми.

— Така ли прозвуча? — Американецът изглеждаше засегнат.

— Не е нужно да го казвате директно, господин Хъл. Вие, както повечето американци, сте доста прозрачни. Ако не положите изрични усилия да пазите самообладание, непрекъснато сте или ядосани, или сърдити.

Хъл усети как в душата му се надига възмущение.

— Ние не сме деца!

— Напротив — продължи все така монотонно Файед ас-Сауд. — Понякога се държите точно като шестгодишния ми син.

Хъл едва се въздържа да не извади своя 357-милиметров „Глок 31“ и да го тикне в лицето на арабина. Как си позволява да говори така на висш американски държавник! Все едно да заплюе американското знаме, за бога! Но нима има смисъл от демонстрация на сила? Не, колкото и да не иска да си го признае, трябва да намери друг подход.

— Добре тогава, какво предлагаш? — попита с възможно най-безразличен глас.

— За да бъда честен докрай — отвърна Файед ас-Сауд без капка емоция, — предпочитам двамата с господин Карпов да изгладите търканията си сами.

Хъл поклати глава.

— Изключено, приятелю — знаеш го не по-зле от мен.

За жалост арабинът наистина го знаеше. Хъл и Карпов вече бяха затънали дълбоко в недрата на взаимната си враждебност. Най-доброто, на което можеше да се надяват, беше да успеят да удържат омразата си до спорадични изстрели един към друг, без да се стига до ескалация на напрежение.

— Мисля, че ще съм най-полезен и на двама ви, ако запазя неутралитет — рече накрая. — В противен случай, кой ще ви пази да не се разкъсате на парчета?

След като купи всичко необходимо за Борн, Анака излезе от бутика за мъжки дрехи. Тъкмо смяташе да се отправи към квартала с магазини за театрални принадлежности, когато забеляза движение покрай витрината зад себе си. Не трепна, не хукна напред, а, напротив, забави крачка, за да може да се огледа по-спокойно и да установи, че наистина я следят. Пресече улицата възможно най-небрежно, спря пред една витрина. В отражението видя Кевин Маккол, който уж вървеше към ъгловото кафе на тротоара откъм нейната страна. Анака знаеше, че не може да отиде да купува гримове, ако не му се измъкне.

Застана с гръб към него и извади мобилния си телефон, набра номера на Борн.

— Джейсън, Маккол ме откри — каза тихичко.

— Къде си?

— В началото на „Ваци“.

— Наблизо съм.

— Нали се разбрахме да си стоиш в хотела. Къде си ходил?

— Открих следа — отвърна той.

— Нима? — Сърцето й биеше лудо. Да не би да е разбрал за Степан. — Каква по-точно?

— Първо трябва да се отървем от Маккол. Иди на улица „Хатюи“ № 75. Чакай ме на рецепцията.

Обясни й точно какво трябва да прави. Тя го изслуша напрегнато.

— Сигурен ли си, че се налага, Джейсън?

— Прави каквото ти казвам — сряза я той — и всичко ще се оправи.

Анака затвори и спря такси. Качи се и даде на шофьора адреса, който Борн я накара да повтори. Щом тръгнаха, се огледа, но не видя Маккол, макар че беше сигурна, че я е проследил. След малко един очукан тъмнозелен опел си проправи път между колите и се залепи за таксито. Анака надзърна в страничното огледало на шофьора и видя познатото едро телосложение на американеца. На устните й се плъзна усмивка. Кевин Маккол захапа стръвта. Сега остава планът на Борн да проработи.

Степан Спалко, току-що завърнал се в сградата на „Хуманистас“ ООД в Будапеща, тъкмо преглеждаше международния трафик на тайните служби за някакви новини, когато мобилният му телефон иззвъня.

— Какво има? — троснато попита той.

— Пътувам за среща с Борн на „Хатюи“ 75 — рече Анака.

Спалко се извърна и се отдалечи от инженерите, които обслужваха разкодиращите машини.

— Това е клиниката „Юросентър Био-I“. Значи знае за Петер Сидо.

— Каза, че е напипал нова следа, но не можах да измъкна нищо повече.

— За този човек няма прегради. Ще се погрижа за Сидо, но не бива да допускаш Борн да се приближава до кабинета му.

— Ясно — рече Анака. — Във всеки случай, преди това Борн ще трябва да се справи с агента на ЦРУ, който го следи.

— Борн ми трябва жив, Анака — жив е хиляди пъти по-ценен, поне засега. — Спалко пресяваше мислено възможностите, отхвърляше ги една по една, докато не стигна до приемливо решение. — Остави всичко на мен.

Анака кимна, таксито летеше напред.

— Можеш да разчиташ на мен, Степан.

— Знам.

Анака се загледа през прозореца.

— Така и не ти благодарих за баща ми.

— Отдавна трябваше да се случи.

— Хан си мисли, че съм ядосана, защото не съм го направила сама.

— И какво, прав ли е?

В очите на Анака имаше сълзи, тя ги избърса някак с досада.

— Все пак ми беше баща, Степан. Каквото и да е направил… все пак ми беше баща. Отгледал ме е.

— Но не те е отгледал както трябва, Анака. Никога не е знаел как да ти бъде баща.

Тя си спомни за лъжите, които сервира на Борн, без да й мигне окото, за перфектното детство, което винаги си бе мечтала да има. Баща й нито веднъж не й бе прочел приказка за лека нощ, нито веднъж не я бе преоблякъл; нито веднъж не бе дошъл на празник в училище — все беше някъде. А що се отнася до рождените й дни, винаги ги забравяше. Една сълза успя да се промъкне през преградата и се изтърколи по бузата й, заседна в ъгълчето на устата й, Анака усети соления вкус, сякаш подсилил горчивината на спомена.

Тръсна глава.

— Едно дете явно не може да осъди безапелационно родителите си.

— Не и аз.

— Било е различно. Пък и знам какво изпитваше към майка ми — подсети го тя.

— Обичах я, вярно. — В съзнанието на Спалко изплува образът на Саса Вадас: огромни очи, грейнали очи, кадифена кожа, пълната извивка на устните й, когато плавната й усмивка озари лицето ти, за да те приласкае. — Тя беше абсолютно уникална, особено създание, истинска принцеса, както подсказва името й.

— Тя беше роднина колкото на тебе, толкова и на мене — рече Анака. — Със сърцето си бе почувствала страданието ти, без да си й казал нещо.

— Чаках дълго време, за да отмъстя на баща ти, Анка, но никога не бих го направил, ако не бях сигурен, че и ти го искаш не по-малко от мен.

Анака се засмя, вече напълно беше се съвзела. Краткият емоционален момент, на който се бе поддала, я отврати.

— Не очакваш от мен да ти повярвам, нали, Степан?

— Виж, Анака…

— Не забравяй с кого говориш. Познавам те, ти уби баща ми в удобен за теб момент. И да, прав си, той щеше да каже на Борн всичко. А ако Борн бе научил достатъчно, щеше да те погне моментално. Това, че аз също исках смъртта на баща си, беше чисто съвпадение.

— Сега вече разбираш защо си толкова важна за мен.

— Може да е така, Степан, може и да не е — за мен няма никакво значение. Нямам представа как се гради емоционална връзка, дори да исках да опитам.

Мартин Линдрос представи официалните си документи лично на Ранди Драйвър, шефа на Директората за тактически несмъртоносни оръжия. Драйвър, който зяпаше Линдрос така, сякаш можеше да го стресне с поглед, взе документите без коментар и ги хвърли на бюрото си.

Беше заел стойка на изряден пехотинец — изправен, глътнал корема, стегнал мускули, готов да влезе в бой. Сините му очи, разстоянието, между които беше доста малко, изглеждаха почти кривогледи; изражението на лицето му беше сърдито. В кабинета му, където всичко беше бяло и метално, се носеше едва доловима миризма на дезинфектант, сякаш по случай идването на Линдрос бе поръчал да излижат още веднъж всичко.

— Личи, че си запретнал здраво ръкави след последната ни среща — каза той, без да поглежда събеседника си. Явно осъзна, че няма да го стресне само с поглед. Затова премина към словесна атака.

— Аз съм си такъв — работлив — отвърна Линдрос. — Ти просто ме принуди да си губя времето с глупости.

— Което ме прави изключително щастлив. — Физиономията на Драйвър леко се пропука в някакво подобие на усмивка.

Линдрос пристъпи от крак на крак.

— Защо гледаш на мен като на враг?

— Ами сигурно защото наистина си враг. — Драйвър най-сетне седна зад бюрото си от матирано стъкло и неръждаема стомана. — Как другояче да нарека човек, който ми се изтърсва изневиделица с намерението да ми разрови градината?

— Просто разследвам…

— Стига с тия простотии, Линдрос! — скочи Драйвър вбесен. — Почне ли лов на вещици, го надушвам от сто метра! Ти си хрътката на Стария. Не се опитвай да ме пързаляш. Изобщо не става въпрос за убийството на Алекс Конклин.

— И защо мислиш така?

— Защото това разследване е заради мен!

Сега вече Линдрос наистина остана заинтригуван. Не пропусна да забележи, че Драйвър току-що пъхна в ръката му силен коз. Сграбчи го, без да се колебае, и се усмихна велемъдро.

— И защо да искаме да разследваме точно теб, Ранди? — Подбираше внимателно думите си, като съвсем съзнателно избра да говори в множествено число, за да покаже, че действията му са изцяло подкрепени от директора. За да ядоса Драйвър допълнително, се обърна към него на малко име.

— Ти знаеш отговора, по дяволите! — изруга онзи, паднал в поставения от Линдрос капан. — Знаел си още първия път, когато дойде да душиш тука. Видях го изписано на лицето ти, когато отвори въпрос за Феликс Шифър.

— Искам да ти дам възможност да изчистиш нещата, преди да се явя пред директора. — Линдрос се забавляваше и следваше пътя, по който го поведе Драйвър, макар да не знаеше докъде ще го изведе. От друга страна, през цялото време беше нащрек. Едно подхлъзване, една грешка и Драйвър ще разбере, че действа слепешката, и ще се затвори, докато адвокатът му не го посъветва какво да предприеме. — Още не е късно да се възползваш.

Драйвър го изгледа за момент, после попи с ръка потното си чело. Отпусна се, преди да седне тежко в модернистичния си стол.

— Боже мили, каква каша! — пророни. Все едно някой го беше цапардосал мощно и в дробовете му не бе останала и капка въздух. Погледна картините на Ротко по стените, сякаш бяха врати, през които може да се измъкне. Най-накрая, примирил се със съдбата си, плъзна поглед към човека, който търпеливо стоеше прав пред бюрото му.

— Заповядай, заместник, седни — посочи му с ръка. Гласът му прозвуча тъжно. Щом Линдрос се настани, подхвана: — Всичко тръгна от Алекс Конклин. Така де, то май по принцип всичко започва с него, нали така? — Въздъхна, сякаш сполетян от внезапна носталгия. — Преди близо две години Алекс дойде при мен с предложение. Каза, че се сприятелил с някакъв учен от АМИПО. Станало случайно, макар че честно да ти кажа, Алекс е оплел толкова народ, че се съмнявам нещо в живота му да е станало случайно. Предполагам, вече си се досетил, че въпросният учен е Феликс Шифър.

Замълча за момент.

— Умирам за цигара. Нещо против?

— Трови се — отвърна Линдрос. Ето откъде идвала миризмата: освежител за въздух. В сградата, като във всяко правителствено учреждение, пушенето беше забранено.

— Няма ли да ми правиш компания? — попита. — Подарък от Алекс.

Линдрос отказа и Драйвър дръпна едно чекмедже, в което имаше кутия с пури, взе си една и изпълни целия ритуал по запалването й. Успокояваше си нервите. Заместник-директорът подуши аромата — пурата беше кубинска.

— Та, Алекс дойде при мен — продължи Драйвър. — Не, всъщност не се изразих точно… заведе ме на вечеря. Разказа ми как се запознал с въпросния човек, който работел за АМИПО. Феликс Шифър. Военните порядки не му били по вкуса и искал да се махне. Дали мога да помогна на приятеля му?

— И ти се съгласи просто ей така? — подпита Линдрос.

— Разбира се, че се съгласих. Предишната година генерал Бейкър, шефът на АМИПО, изтегли при себе си едно от нашите момчета. — Драйвър пафна от пурата. — Отмъщение му е майката. Веднага се възползвах от възможността да му го върна тъпкано на оня загубеняк Бейкър.

Линдрос се намести на стола.

— Конклин каза ли ти с какво се е занимавал Шифър в АМИПО?

— Естествено. Сферата му на дейност включвала опити с летливи частици. Разработвал методи за почистване на затворени помещения, заразени с биологични частици.

— Като антракс, да речем? — понадигна се Линдрос.

— Именно — кимна Драйвър.

— И докъде са стигнали опитите му?

— В АМИПО ли? Нямам представа.

— Но сигурно си се поинтересувал от постиженията му — все пак си го взел на работа.

Драйвър го стрелна с поглед, после натисна нещо по клавиатурата на компютъра си. Завъртя монитора така, че да виждат и двамата.

Линдрос се наведе.

— На мен ми изглеждат пълни глупости, ама аз хабер си нямам от научни дела.

Драйвър се втренчи в горящия край на пурата си, сякаш сега, когато бе настъпил моментът на истината, не можеше да си наложи да погледне Линдрос.

— Работата е там, че наистина са пълни глупости.

— Какво имаш предвид, по дяволите? — попита Линдрос, усети как кръвта изстива в жилите му.

Драйвър продължаваше да гледа отнесено края на пурата си.

— Шифър не е работил върху това — тук няма никакъв смисъл.

— Не те разбирам — поклати глава Линдрос.

— Опитвам се да ти кажа, че твърде е възможно докторът изобщо да не е специалист по летливите частици — въздъхна Драйвър.

— Тоест допускаш да се е занимавал с нещо друго, ако те разбирам правилно — в гърлото на Линдрос заседна ледено кълбо.

— Ами да, след като го казваш, съм склонен да се съглася. — Драйвър облиза устните си. — Възможно е Шифър да е работил по съвсем други проекти, за които не е искал да знаят нито АМИПО, нито ние.

— И защо не го питаш какви са тези проекти? — Линдрос изглеждаше объркан.

— Много бих искал — отвърна Драйвър. — Проблемът е, че не знам къде е Феликс Шифър.

— Ако ти не знаеш, кой би могъл да каже? — попита заместник-директорът.

— Единственият, който знаеше, беше Алекс.

— Господи, та Алекс Конклин е мъртъв! — Линдрос стана и се надвеси над бюрото, грабна пурата от устата на Драйвър. — Откога доктор Шифър е в неизвестност, Ранди?

— От шест седмици — отвърна онзи, затворил очи.

Сега вече Линдрос разбра. Ето защо Драйвър се бе държал толкова враждебно при предишната им среща. Бил е ужасен, че в Агенцията са разбрали за колосалния пробив в сигурността.

— Как, по дяволите, допусна това да се случи? — попита Линдрос.

Сините очи на Драйвър се втренчиха в него.

— Алекс е виновен. Доверих му се, но нима имах избор? Познаваме се от години — та той е легендарна фигура в Агенцията, за бога! А изведнъж какво направи? Скри Шифър вдън земя.

Драйвър втренчи мрачен поглед в пурата си.

— Той ме използва, Линдрос, изигра ме най-елегантно. Изобщо не е искал Шифър да работи за директората. Изобщо не го е направил в името на Агенцията и на всички нас. Измъкнал е доктора от АМИПО, за да може след това да го скрие.

— Но защо? Защо е искал Шифър да изчезне?

— Нямам идея. Де да знаех.

В гласа на Драйвър звучеше болка и Линдрос за пръв път го съжали. Излизаше, че всичко, което беше чувал за Александър Конклин, е вярно. Факирът на манипулациите, пазителят на всички черни тайни, агентът, който няма доверие на никого, освен на Джейсън Борн, неговото протеже. За миг се зачуди как ли ще се отрази тази информация на Стария. Двамата с Конклин бяха дългогодишни близки приятели; бяха израсли заедно в Агенцията — това бе техният живот. Разчитаха един на друг, вярваха си взаимно, а сега — този горчив хап. Конклин наруши почти всички основни правила на ЦРУ, за да се добере до целта си: доктор Феликс Шифър. Изигра не само Драйвър, но и ЦРУ. Как ще успее да опази Стария от тази новина? Но въпреки тези си мисли Линдрос си даваше сметка за неотложния въпрос, довел го в директората.

— Очевидно Конклин е знаел с какво реално се е занимавал доктор Шифър и е искал да държи нещата в свои ръце — продължи Линдрос. — Но какво, да му се не види, е това нещо?

Драйвър го погледна безпомощно.

Степан Спалко стоеше в центъра на площад „Капистран“, на хвърлей място от лимузината си. Над него се издигаше кулата „Мария Магдалена“ — единственият спомен от францисканската църква от ХШ в., чийто неф и олтар били унищожени от нацистите през Втората световна война. Докато чакаше, усети как режещият вятър развява черното му палто и се промъква към кожата му.

За всеки случай си погледна часовника. Сидо закъсняваше. Беше трениран да не се тревожи, но тази среща беше толкова важна, че не успя да потисне досадния гъдел на безпокойството. Глокеншпилът с двайсет и четири плочки, който се намираше на върха на кулата, удари петнайсет минути след кръглия час. Сидо закъсняваше недопустимо.

Спалко, загледан в постоянното движение на тълпите, тъкмо се канеше да наруши протокола и да се обади на Сидо по мобилния телефон, който лично му беше подарил, когато видя учения да бърза към него откъм другата страна на кулата. Носеше нещо, което му заприлича на бижутерско куфарче с мостри.

— Закъсня — кратко каза Спалко.

— Знам, но нищо не можеше да се направи — доктор Сидо обърса челото си с ръкава на палтото. — Едва го измъкнах от склада. Беше пълно със служители от лабораторията и трябваше да изчакам, докато хладнината стая се изпразни, за да не събуждам…

— Не тук, докторе!

Спалко, който едва се удържа да не го фрасне, задето онзи заговори по работа на обществено място, стисна Сидо за лакътя и почти го занесе до дебелите сенки, които хвърляше зловещият силует на бароковата каменна кула.

— Разбрахме се да си държиш езика зад зъбите пред други хора, Петер, забрави ли? — продължи Спалко. — Двамата с тебе сме част от елитна групировка. Вече ти го казах.

— Знам — нервно изфъфли Сидо, — но ми е трудно да…

— Не ти е трудно да им измъкваш парите, нали?

Сидо отвърна очи.

— Заповядай — рече. — Това е всичко, за което ме помоли, даже малко отгоре. — Вдигна куфарчето. — Хайде да приключваме. Трябва да се връщам в лабораторията. Когато се обади, правех изключително важно изчисление.

Спалко бутна ръката на Сидо.

— Изчакай малко, Петер. Още съвсем малко.

Очилата на Сидо блеснаха.

— Но нали ме извика, защото ти трябва сега — веднага. Както ти казах, веднъж поставен в преносимото куфарче, материалът е жив само за четирийсет и осем часа.

— Не съм забравил.

— Направо съм в шах, Степан. Поех огромен риск, като го изнесох от лабораторията в работно време. Сега трябва да се върна веднага, в противен случай…

Спалко се усмихна и в същото време затегна хватката около ръката на Сидо.

— Никъде няма да вървиш, Петер.

— Моля?

— Съжалявам, че не те предупредих по-отрано, но… хм, за парите, които ти плащам, не е достатъчно да ми осигуриш само продукта. Трябваш ми ти.

— Но това е невъзможно — поклати глава докторът. — Няма смисъл да ти го казвам!

— Няма невъзможни неща, Петер — и няма смисъл да ти го казвам.

— Не, изключено. Точка по въпроса — отсече Сидо.

Спалко се усмихна мило и извади от вътрешния джоб на палтото си снимка.

— Каква беше приказката за снимката и оригинала? — попита, докато му я поднасяше.

— Откъде имаш снимка на дъщеря ми? — преглътна докторът.

Усмивката на Спалко не слезе от устните му.

— Направена е лично от един от хората ми, Петер. Виж датата.

— От вчера е. — В пристъп на бяс Сидо разкъса снимката. — В наши дни са възможни всякакви фалшификации — рече, внезапно успокоен.

— Напълно си прав. Но те уверявам, че специално тази снимка си е съвсем истинска.

— Лъжец! Аз съм дотук! Пусни ме!

Спалко го пусна.

— Не искаш ли да поговориш с Роза, Петер? — попита, докато Сидо се отдалечаваше. Подаде му телефона си. — Имам предвид веднага?

Доктор Сидо спря насред крачка. Обърна се. Лицето му беше потъмняло от гняв и едва сдържан страх.

— Ти ме убеди, че си приятел на Феликс. Приех те за свой приятел.

Спалко продължи да държи телефона в протегнатата си ръка.

— Роза би се радвала да поговори с теб. Ако сега си тръгнеш… — Сви рамене. В тишината надвисна заплаха.

Бавно, тежко Сидо се върна. Взе телефона в свободната си ръка, долепи го до ухото си. Установи, че сърцето му бие толкова лудешки, че му пречи да мисли.

— Роза?

— Татко? Татко? Къде съм? Какво става?

Паниката в гласа на дъщеря му го хвърли в неописуем ужас. Не си спомняше някога да е бил по-уплашен.

— Ти ми кажи какво става, скъпа?

— В стаята ми нахлуха някакви мъже, сграбчиха ме, нахлузиха ми качулка на главата…

— Достатъчно — рече Спалко и взе телефона от треперещата ръка на Сидо. Прекъсна връзката и си прибра телефона.

— Какво си й сторил? — гласът на доктор Сидо трепереше от внезапно сполетялото го нещастие.

— Все още нищо. И нищо няма да й се случи, Петер, докато ми се подчиняваш.

Сидо преглътна, Спалко пак го стисна за ръката.

— Къде… къде отиваме?

— Ще направим малка обиколка — отвърна Спалко и поведе жертвата си към очакващата го лимузина. — Приеми го като ваканция, Петер. Заслужен отдих.

Двайсет и четвърта глава

Клиника „Юросентър Био-I“ се помещаваше в модерна каменна сграда с цвят на олово. Борн влезе с енергичната, уверена походка на човек, който знае точно къде и защо отива.

Всичко вътре говореше за пари — много пари. Фоайето беше изцяло от мрамор. Класическата строгост на колоните бе разнообразена с бронзови статуи. В сводести ниши, издялани в стените, бяха поставени бюстове на легендарни полубогове в областта на биологията, химията, микробиологията и епидемиологията. Сред цялото това спокойствие и разкош грозният детектор за метал изглеждаше подчертано агресивен. Оттатък ръбатото устройство имаше висок плот, зад който се суетяха три служителки, които изглеждаха доста заети.

Борн мина през детектора без проблеми, керамичният му пистолет не даде никаква индикация. Застана на рецепцията със строг, делови вид.

— Александър Конклин за доктор Петер Сидо — изрече толкова отривисто и категорично, че прозвуча като заповед.

— Документ за самоличност, ако обичате, господин Конклин — отвърна една от трите служителки, като без да ще се поведе по тона му.

Борн й подаде фалшивия си паспорт, жената го погледна, вдигна очи към посетителя, колкото да сравни лицето му със снимката, и му върна документа. Подаде му бял пластмасов пропуск.

— Моля, не го сваляйте, докато сте в сградата, господин Конклин. — Тонът и поведението на Борн бяха толкова категорични, че тя изобщо не го попита дали доктор Сидо го очаква. Като че се разбираше от само себе си, че „господин Конклин“ има предварително уговорена среща. Упъти госта и Борн тръгна.

За да влезе човек в сектора, където работи Петер, му е нужен специален пропуск — бял за посетители, зелен за докторите, които работят там, син за асистентите и поддържащия персонал. Думите на Ести Сидо се бяха запечатали в съзнанието му, така че, без да губи време, се заоглежда да намери подходящ служител.

На път за епидемиологичното крило се размина с четирима души, но никой от тях не носеше пропуск с нужния цвят. Пък и трябваше да е човек, който поне горе-долу да отговаря на ръста и телосложението му. Пътьом провери всички врати в коридора, на които не пишеше кабинет или лаборатория — търсеше склад или друго помещение, където беше малко вероятно да завари човек от медицинския екип. Не се притесняваше от среща с чистачка или друг член на помощния персонал, понеже беше малко вероятно те да са на работа в този късен час.

Най-сетне видя отсреща му да се приближава мъж в бяла престилка, който що-годе му съответстваше като физика. На престилката му беше окачен зелен пропуск, на който пишеше доктор Ленц Моринц.

— Извинете, доктор Моринц — спря го Борн с извинителна усмивка, — дали бихте могли да ме упътите към микробиологичното крило. Май нещо се загубих.

— Да, така изглежда — отвърна докторът. — Ако продължите по този коридор, отивате право в епидемиологичното крило.

— О, боже, сигурно някъде съм завил в грешната посока.

— Не се притеснявайте, не е сложно.

Докато Моринц се извръщаше, за да му посочи правилния път, Борн го перна косо с опакото на ръката си и коленете на бактериолога се подкосиха. Борн го подхвана, преди онзи да е докоснал земята. Успя да го поизправи и почти го занесе, почти го завлече до най-близкото складово помещение, без да обръща внимание на силната болка в ребрата си.

Светна лампата, свали си якето и го напъха в един ъгъл.

Взе престилката и пропуска на доктора. Намери някаква ролка с тиксо и завърза ръцете на нещастника зад гърба, уви стегнато глезените му и не пропусна да му залепи устата. Замъкна тялото в ъгъла и го скри зад купчина кашони. Върна се при вратата, изгаси осветлението и излезе в коридора.

Таксито на Анака спря пред клиниката „Юросентър Био-I“, но тя остана вътре, а броячът продължи да работи. Степан й даде ясно да разбере, че навлизат във финалния етап на мисията. Оттук нататък всяко взето решение, всеки предприет ход са от изключително значение. Сега всяка грешна стъпка може да означава провал. Борн или Хан. Не можеше да прецени кой от двамата е по-непредвидим, къде се крие по-голямата опасност. Борн й се виждаше по-уравновесен, а Хан действаше без да му мигне окото. Не можеше да си позволи да пренебрегне сходството, което откриваше между себе си и Хан.

При все това напоследък си даде сметка, че различията помежду им са повече, отколкото бе предполагала. Първо, Хан не успя да си наложи да убие Джейсън Борн въпреки заявеното си желание да го стори. После пък, не по-малко изненадващо, онази негова грешка в шкодата, когато се наведе да я целуне по тила. Откакто Анака го напусна, неведнъж си беше задавала въпроса дали чувствата му към нея са били искрени. Сега вече знаеше. Хан беше способен да изпитва чувства. При наличието на подходящ обект той можеше да изгради емоционална връзка. Честно казано, беше й трудно да го повярва — все пак знаеше как е израсъл.

— Госпожице? — въпросът на шофьора я изтръгна от мислите й. — Очаквате ли някого или да ви закарам на друго място?

Анака се наведе напред и пъхна в ръката му няколко банкноти.

— Не, благодаря, тук е чудесно.

Но пак не слезе от таксито. Огледа се, чудейки се къде ли е Кевин Маккол. Лесно му беше на Степан да си седи далеч от всякакви рискове зад бюрото в „Хуманистас“ и да й казва да не се притеснява от агента на ЦРУ. Но тя беше на улицата, преследвана от изкусен и опасен убиец и в компанията на набелязаната от агента жертва — тежко ранения Джейсън Борн. Разхвърчат ли се куршуми, ще бъде покрай нейната глава.

Най-накрая все пак слезе, напрегнато потърси с поглед очукания зелен опел, но се окопити, изпуфтя раздразнено и прекрачи прага на клиниката.

Вътре всичко беше точно така, както й го описа Борн. Откъде е успял да си набави толкова подробна информация за нула време? Нямаше как да не му го признае — адски го биваше в измъкването на сведения.

Мина през детектора за метал, алармата изпищя и служителят от другата страна я помоли да си отвори чантата, за да види съдържанието й. Следвайки стриктно инструкциите на Борн, Анака се приближи до високия мраморен плот, усмихна се на една от трите служителки, която вдигна главата си достатъчно, че да забележи присъствието й.

— Казвам се Анака Вадас — представи се. — Чакам един приятел.

Служителката кимна и се върна към работата си. Едната й колежка говореше по телефона, другата въвеждаше нещо в компютъра си. Звънна друг телефон и жената, която се усмихна на Анака, вдигна, каза нещо в слушалката и най-изненадващо се обърна към посетителката.

— Госпожице Вадас, доктор Моринц ви очаква — рече, щом Анака се приближи. — Хвърли бегъл поглед на шофьорската й книжка и й подаде бял пропуск. — Моля, не го сваляйте от себе си, госпожице Вадас. Докторът ви очаква в лабораторията си.

Обясни й как се стига и Анака тръгна по коридора, като се постара да не изглежда много изумена. На първото Т-образно разклонение зави наляво и се сблъска с мъж в бяла престилка.

— О, извинете! Бихте ли…? — Вдигна глава и срещу нея грейна физиономията на Борн. На престилката му беше закачен зелен пропуск с името на доктор Ленц Моринц. Тя не успя да сдържи смеха си. — Да, сега вече ми е ясно, радвам се да ви видя, доктор Моринц. — Примигна. — Е, не си приличаш много-много на снимката.

— Знаеш ги тези евтини фотоапарати — отвърна Борн и я дръпна за лакътя назад към коридора, откъдето тя идваше.

— Никога не те издокарват както трябва. — Надзърна зад ъгъла. — Ето го и нашия приятел от ЦРУ — точно по график.

Анака видя как Кевин Маккол размахва документите си пред лицето на една от служителките.

— Как ще прекара оръжието си през детектора? — попита Анака.

— Няма да го прекара — отвърна Борн. — Как мислиш, защо исках да се срещнем тук?

Анака не можа да потисне възхищението в погледа си.

— Вкара го в капан! Остави го без оръжие. — Наистина си го биваше. Осъзнала колко е добър, тя усети как я облива тревожна вълна. Надяваше се Степан Спалко да знае какво върши.

— Да ти кажа какво открих. В тази клиника работи някогашният партньор на Шифър, доктор Петер Сидо. Ако изобщо някой знае къде е Феликс Шифър, това е Сидо. Трябва да говорим с него. Но най-напред да се отървем от Маккол веднъж завинаги. Готова ли си?

Анака хвърли още един поглед на агента, после сви рамене и кимна в знак на съгласие.

Хан взе такси и последва очукания зелен опел. Нарочно не използва взетата под наем шкода — опасяваше се да не е капан. Изчака Кевин Маккол да паркира, каза на шофьора на таксито да подмине мястото и щом онзи слезе от опела, плати и последва американеца пеша.

Предната вечер, докато следеше Маккол от дома на Анака, Хан звънна на Итън Хърн и му продиктува номера на зеления опел. Час по-късно Хърн му даде името и телефона на агенцията за автомобили под наем, която беше използвал Маккол. Хан набра номера, представи се за агент на Интерпол и глуповатият служител му каза името и адреса на Маккол в Щатите. Местен адрес не беше посочил, но се оказа, че с типичната си американска арогантност беше използвал истинското си име. Оттук нататък за Хан не беше никакъв проблем да завърти още един телефон и да помоли своя човек в Берлин да пусне името на Маккол в базата данни — така стигна до ЦРУ.

Кевин Маккол зави по улица „Хатюи“ и влезе в модерната сива сграда с каменна фасада на номер 75, която по нещо наподобяваше средновековна крепост. Добре че Хан по навик изчака, преди да влезе. Секунда по-късно агентът изхвърча обратно на улицата. Хан с любопитство проследи как онзи отива до кошче за боклук, оглежда се, за да е сигурен, че никой не го наблюдава, вади пистолета от кобура си и бързо и грижливо го поставя в кошчето.

Хан изчака Маккол да се върне в сградата и не след дълго на свой ред прекрачи оловностъкления праг и влезе във фоайето. Маккол тъкмо размахваше наляво и надясно документите си и обясняваше кой е. Детекторът за метал обясни защо агентът е бил принуден да се отърве от оръжието си. Случайно ли беше или Борн му е заложил капан? Самият Хан би направил същото.

Щом Маккол получи пропуск и се отдалечи по коридора, Хан мина през детектора за метал и показа картата си от Интерпол, с която се беше сдобил в Париж. Служителката, естествено, изпадна в паника, особено след като вече беше пуснала агент на ЦРУ, и се зачуди дали не е редно да информира охраната или да се обади на полицията, но Хан спокойно я увери, че той и Маккол работят заедно и са тук само за разговор. После додаде сурово, че всяко прекъсване в случая може да доведе до неподозирани усложнения, които е сигурен, че тя не желае. Не докрай успокоена, тя все пак го пусна.

Кевин Маккол забеляза Анака по-нататък в коридора и предположи, че Борн също не е далеч. Беше убеден, че няма начин мадамата да го е вкарала в капан, но за всеки случай опипа кутийката, прикрепена към каишката на часовника му. В пластмасовата опаковка беше навито парче найлонова връв. Би предпочел да изпълни заповедта за елиминирането на Борн с пистолет — беше по-бързо и по-чисто. Човешкото тяло, колкото и да е здраво, е безсилно пред куршум, попаднал в сърцето, белите дробове или мозъка. Сега заради детектора за метал беше принуден да прибегне към други, по-силови методи, които отнемаха повече време и нещата често излизаха от контрол. Маккол си даваше сметка за риска, освен това приемаше факта, че може да се наложи да очисти и Анака Вадас. Тази мисъл го изпълни със съжаление. Толкова чаровна и сексапилна жена! Грехота е да се посяга на красотата.

Беше сигурен, че тя ще го отведе при Борн и затова не я изпускаше от очи. Каква друга причина би я довела тук? Прикри се, потупа още веднъж пластмасовата кутийка и зачака подходящия момент.

От мястото си в склада Борн видя Анака, която се отдалечи по коридора. Тя знаеше точно къде се намира той, но за нейна чест не отклони погледа си дори за частица от секундата, докато минаваше покрай тайната му позиция. Острият му слух долови стъпките на Маккол, преди очите му да го видят. Всеки човек има специфичен начин на ходене, походка, която е уникална, освен ако не се постараеш да я промениш нарочно. Маккол крачеше тежко и авторитетно, застрашително — без съмнение походка на професионален преследвач.

Борн беше наясно, че основна роля в случая играеше уцелването на точния момент. Мръдне ли прекалено рано, Маккол ще го види и ще има време да реагира, при което ще бъде проигран елементът на изненадата. Забави ли се, ще трябва да изтича, за да го догони, при което има риск агентът да го чуе. Но Борн вече познаваше спецификата на походката му и знаеше точно в кой момент ще се озове на нужното място. Изтласка от съзнанието си телесните болки и несгоди, особено счупените ребра. Нямаше представа какво може да му погоди физическото му състояние, но не му оставаше друго, освен да се довери на тройната превръзка на доктор Амбрус.

Маккол влезе в полезрението му — видя му се огромен и застрашителен. В мига, в който агентът минаваше покрай открехнатата врата на килера, Борн се впусна в атака, нанесе два последователни удара в десния му бъбрек. Тялото на агента се преви о две към Борн, който го сграбчи и го завлече в килера.

Но Маккол се завъртя и сгърчил лице от болка, заби мощния си юмрук в гърдите на Борн. Жертвата и нападателят бързо си смениха местата — Борн отстъпи, а Маккол извади връвта и посегна към врата на противника си. Борн успя да събере сила за две здрави крошета, които би трябвало да са доста болезнени. Онзи обаче се отърси и се изправи насреща му с кървясали очи и решителен вид. Успя да преметне връвта около врата на Борн и като я стегна безмилостно, повдигна стъпалата му от земята.

Борн се загърчи и се замята за глътка въздух, при което позволи на другия да затегне допълнително примката. Осъзнал грешката си, внезапно се отпусна, престана да се тревожи за дишането си и съсредоточи усилията си върху опитите за освобождаване. Коляното му се заби рязко в слабините на Маккол, който изпусна въздуха от дробовете си и за част от секундата отпусна хватката. Борн се възползва от благоприятната възможност и пъхна два пръста под връвта около шията си.

За беда Маккол беше огромен и се окопити по-бързо от очакваното. Задъхан от гняв, агентът съсредоточи цялата си енергия в ръцете и дръпна връвта с бясна сила. Борн обаче вече беше успял да спечели нужното му преимущество и закачил двата си пръста, ги изви рязко, докато връвта се скъса — сякаш огромна риба опъна с цялата си тежест кордата на въдицата.

Със същата ръка, с която скъса връвта, Борн замахна отдолу нагоре и фрасна Маккол в ченето. Главата на онзи се отметна назад към рамката на вратата, но Борн не успя да го затисне с тежестта на тялото си и полетя навътре в стаичката. Без да губи нито секунда, Маккол се метна след него и докопал нож за хартия, раздра бялата му престилка. С втория замах достигна ризата му и въпреки че Борн отскочи, извади на показ бинтованите му ребра.

На лицето на едрия мъжага се изписа триумфална усмивка. Регистрирал слабото място на противника, се възползва незабавно от него. Премести ножа в лявата си ръка, финтира и заби юмрука си в ребрата на Борн, който обаче не се подлъга и успя да парира удара с предната част на ръката си.

Това обаче го остави временно без защита и Маккол, без да се колебае, се насочи право към оголения му врат.

Чула шумотевицата от схватката, Анака се обърна, но в същия миг забеляза двама доктори да приближават по страничния коридор. Тя побърза да им препречи пътя към склада, където се водеше битката, и ги заля с дъжд от въпроси, като не ги остави на мира, докато не минаха критичното разклонение към склада, където се биеха двамата.

Щом изпълни мисията си, заряза докторите и се върна почти тичешком. Отдалече разбра, че Борн е в затруднено положение. Спомни си предупреждението на Степан, че Борн му трябва жив, и хукна с всички сили към мястото. Докато дойде, двамата противници вече бяха влезли в килера. Влетя през открехнатата врата точно навреме, за да види как Маккол замахва към оголения врат на Борн.

Метна се отгоре му и го повали на земята, острието проблесна на милиметри от лицето на Борн и се удари в близката желязна етажерка. Маккол я мярна с периферното си зрение, завъртя се, вдигна лакът високо във въздуха и го заби в гърлото на Анака.

Тя изхъхри, инстинктивно вдигна ръце към гърлото си и се строполи на пода. Маккол се нахвърли отгоре й, размахал ножа във въздуха. Борн се окопити, продължаваше да стиска връвта в ръката си — успя да я пристегне около врата на Маккол.

Онзи се изопна, но вместо да се хване за гърлото, стовари лакътя си в ранените ребра на Борн, който видя звезди посред бял ден, но все някак съумя да задържи хватката си, дръпна Маккол назад, далече от Анака, чу токчетата й да се влачат по плочките, Маккол продължаваше отчаяно да се опитва да докопа ребрата му.

Кръвта се качи в главата на агента, връвта стърчеше от двете страни на шията му като стоманено въже, съвсем скоро очите му се облещиха. Кръвоносните съдове в носа и бузите му се пръснаха, устните оголиха побледнелите му венци. Набъбналият му език закръжи бясно в зейналата му уста, но въпреки всичко той успя да нанесе един последен удар върху противника си. Борн подскочи, за миг отпусна хватката си и Маккол се посъвзе.

В същия момент Анака го изрита с всичка сила в корема. Маккол сграбчи вдигнатото й коляно и го изви яростно, за да обърне нападателката с гръб към себе си. Сключи лявата си ръка около шията й, а дясната притисна в слепоочието й. Възнамеряваше да й прекърши врата.

Хан, който наблюдаваше цялата сцена от малък тъмен кабинет малко по-нататък от другата страна на коридора, видя как Борн, с огромен риск за себе си, пусна въжето, което тъй майсторски беше пристегнат около врата на Маккол. Блъсна главата на убиеца в етажерката и забоде пръст в окото му.

Маккол понечи да изкрещи, но установи, че ръката на Борн е между зъбите му, и звукът издрънча в дробовете му и затихна вътре в него. Кракът му затрепери безпомощно във въздуха. Отказваше да умре, отказваше да се предаде. Борн извади керамичния си пистолет и удари с приклада меката област точно над лявото ухо на Маккол. Вече беше паднал на колене, главата му трепереше, ръцете му понечиха да притиснат нараненото му око. Но всъщност блъфираше. Опита се да заклещи Анака, да я дръпне към себе си. Заключи я в убийствената си хватка, а Борн, останал без избор, опря дулото в плътта му и дръпна спусъка.

Шум почти не се чу, но дупката във врата на Маккол беше впечатляваща. Продължаваше да стиска Анака дори в смъртта и Борн, след като прибра оръжието си, трябваше да я откопчи със сила от пръстите му.

Борн протегна ръка да помогне на Анака да се изправи, но Хан видя изражението на лицето му и дланта, притисната отстрани на корема. Ребрата. Пукнати ли са или са счупени?

Хан потъна обратно в сенките на празния кабинет. Заради него е. Помнеше съвсем ясно силния удар, който нанесе на Борн. Ръката му усети всичко в момента на сблъсъка, все едно през тялото му мина електричество — енергията на Борн. Странното беше, че не изпитваше чувство на върховно удовлетворение. По-скоро се възхити на силата и издръжливостта на противника си, на способността му да продължи титаничната битка с Маккол въпреки ударите в тази болезнена, наранена област на тялото си.

Какво му става, защо допуска такива мисли в главата си? Борн го пренебрегна, изостави го. Въпреки неопровержимите доказателства категорично отказа да приеме, че Хан е негов син. Що за човек би направил подобно нещо? Независимо от причината, Борн е избрал да вярва, че синът му е мъртъв. Нима това не означава, че изобщо не е искал да има син?

— Обслужващият персонал пристигна преди броени часове — каза Джейми Хъл на директора на ЦРУ, с когото разговаряха чрез секретна видеовръзка. — Запознахме ги с всички подробности. Готови сме да посрещнем официалните лица.

— Президентът вече лети натам — рече директорът, като посочи на Мартин Линдрос място да седне. — След около пет часа и двайсет минути президентът на Съединените щати ще кацне на исландска земя. Господ да ви помогне да сте готови за посрещането.

— Уверявам ви, сър, готов съм. Всички сме готови.

— Чудесно. — В същия миг погледна записките в компютъра си и се намръщи. — Информирай ме за развитието на отношенията ти с Карпов.

— Не се тревожете, ситуацията с Борис е под контрол.

— Звучи успокоително. Отношенията между президента и руската страна не са безпроблемни. Нямаш представа колко усилия ни костваше да убедим Александър Евтушенко да участва във форума. Представяш ли си какво ще стане, ако разбере, че двамата с шефа на охраната му сте готови да си прережете гърлата?

— Изключено е — няма да го допусна, сър.

— Дръж ме в течение по двайсет и четири часа в денонощието — изръмжа директорът.

— Разчитайте на мен, сър — въздъхна Хъл с облекчение.

Директорът се завъртя, прокара ръка през бялата си грива.

— Навлязохме във финалната отсечка, Мартин. Само на мене ли ми е толкова криво да си седя зад бюрото, докато Хъл следи нещата от първа ръка?

— Разбирам ви, сър, за съжаление е така. — Линдрос, пазил тайната в сърцето си през цялото това време, за малко да си изпусне нервите. Но дългът измести съчувствието. Не искаше да наранява Стария въпреки лошото му отношение напоследък.

Прокашля се.

— Излизам от среща с Ранди Драйвър, сър.

— И?

Линдрос си пое дълбоко дъх и разказа на шефа си за признанието на Драйвър, че Конклин е измъкнал доктор Феликс Шифър от АМИПО и го е довел в директората на Агенцията в името на свои неясни и тъмни планове; че после съзнателно е „покрил“ Шифър и че сега, когато Конклин е мъртъв, никой не знае къде е докторът.

Стария удари с ръка по бюрото.

— Боже мили, изчезването на толкова изтъкнат учен в навечерието на конференцията по тероризма е истинска катастрофа. Ако онази кучка надуши следата, ще го отнеса моментално без извинения и обяснения.

За момент в огромния ъглов офис настана пълна тишина. Световните лидери от миналото и настоящето сякаш гледаха двамата мъже в стаята с безмълвен укор.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш — сепна се след малко директорът, — че Алекс Конклин е измъкнал учен изпод носа на Министерството на отбраната и го е дръпнал при нас, за да го скрие неизвестно къде и защо?

Линдрос, отпуснал ръце в скута си, не отвърна, но не прояви глупостта да отмести поглед от очите на Стария.

— Ами това е… искам да кажа, в Агенцията не се прави така, а за Александър Конклин звучи направо невероятно. Не би извършил подобно нещо. Това означава да престъпи основни правила.

Линдрос се намести, мислеше си за разкритията, които направи при преглеждането на засекретените архиви на Агенцията.

— Правил го е доста често, сър. Знаете го.

Наистина никой не го знаеше по-добре от Стария.

— Но това е друго — не се съгласяваше той. — Това са вътрешни работи. Лично несъгласие с правилата на Агенцията и с мен. — Поклати глава. — Не го вярвам, Мартин. По дяволите, сигурно има друго обяснение!

Линдрос запази спокойствие.

— Знаете, че няма друго обяснение, сър. Наистина съжалявам, че точно аз ви нося тези новини.

В този момент в стаята влезе секретарката на Стария, подаде му лист хартия и излезе. Директорът разгъна бележката.

Жена ви иска да говори с вас. Казва, че е важно.

Смачка я и вдигна глава.

— Разбира се, че има друго обяснение — Джейсън Борн.

— Сър?

Директорът погледна Линдрос право в очите.

— Всичко това е дело на Борн, не на Алекс. Това е единственото смислено обяснение.

— Държа да отбележа, че според мен грешите, сър — опонира му Линдрос и се приготви за тежка схватка. — С цялото ми уважение, мисля, че допускате личните ви отношения с Алекс Конклин да влияят на преценката ви. След като се запознах със секретните архиви, смятам, че никой, включително и вие, не е бил по-близък с Алекс Конклин от Джейсън Борн.

Устните на директора се разтеглиха в широка усмивка.

— Виж, тук си прав, Мартин. Именно защото Борн е познавал Алекс толкова добре, е успял да използва връзката му с доктор Шифър. Повярвай ми, Борн е надушил нещо и е тръгнал по следата.

— Но няма доказателства…

— Напротив, има. — Директорът се намести в стола си. — Случайно знам къде е Борн.

— Сър? — Линдрос неволно се облещи насреща му.

— Улица „Фо“ № 106–108 — прочете Стария от едно листче. — Будапеща. — Хвърли на заместника си убийствен поглед. — Не твърдеше ли точно ти, че оръжието, използвано за убийството на Алекс и Мо Панов, е било платено от сметка в Будапеща?

— Тъй вярно, сър. — Сърцето на Линдрос прескочи.

— Поради тази причина дадох адреса на Кевин Маккол — кимна директорът.

— О, боже! Трябва да говоря с Маккол! — Линдрос пребледня.

— Съчувствам ти, Мартин, повярвай. — Директорът посочи с глава телефона. — Ако искаш, му се обади, но знаеш колко е бърз и точен. Много е вероятно Борн вече да е очистен.

Борн блъсна вратата на килера зад гърба си, съблече окървавената престилка. Тъкмо се канеше да я метне върху тялото на Маккол, когато забеляза нещо да мига край хълбока му. Мобилен телефон. Наведе се и го извади от калъфа, отвори капачето. Видя изписания на дисплея номер и разбра кой го търси — директорът на ЦРУ. Сърцето му закипя от ярост.

— Продължавай в същия дух — каза в слушалката — и ще плащаш на погребалните агенти за извънреден труд.

— Борн! — извика Линдрос. — Чакай!

Но той не изчака. Запрати телефона в стената с такава сила, че го разполови като мида.

Анака го изгледа сериозно.

— Стар враг?

— Стар глупак — изръмжа Борн и си взе якето. Болката го преряза през средата и той се сви неволно.

— Маккол явно добре те е понатупал.

Борн си облече якето със закачения на него пропуск за посетители, за да скрие раздраната си риза. Съсредоточи мислите си върху намирането на доктор Сидо.

— Ти как си? Някакви сериозни наранявания?

— Не се тревожи за мен. — Не вдигна ръка да разтрие червената ивица на врата си.

— Окей, няма да се тревожим един за друг — отвърна Борн, взе шише с някакъв препарат и изтри колкото можа петната от кръв по палтото й. — Трябва да намерим доктор Сидо възможно най-бързо. Съвсем скоро някой ще установи липсата на доктор Моринц.

— Къде е Сидо?

— В епидемиологичното крило. Хайде.

Огледа коридора, за да види дали всичко е чисто. Докато излизаха, забеляза, че вратата на един от съседните кабинети е леко открехната. Приближи се, за да огледа, но чу гласове и забърза напред. Трябваше му минутка, за да се ориентира, след което я поведе през поредица от летящи врати и скоро вече бяха в нужното крило.

— Сидо е в стая 902 — рече, докато оглеждаше номерата върху вратите, покрай които минаваха.

Крилото всъщност представляваше квадрат с вътрешен двор по средата. Покрай стената на три от коридорите имаше врати на лаборатории и кабинети, а четвъртият свършваше в заключена отвън метална врата с решетка. Епидемиологичното крило явно се намираше в задната част на сградата, защото по пода имаше следи, от които ставаше ясно, че оттук се изнасят сандъците с опасни биологични отпадъци.

— Ето я неговата лаборатория — посочи Борн и забърза напред.

Анака, която го следваше по петите, видя витрината с пожарната аларма точно там, където Степан й бе казал, че се намира. Пътьом отвори прозорчето. Борн почука на вратата към лабораторията на Сидо. След като не получи отговор, натисна дръжката. Анака го изчака да прекрачи прага, дръпна ръчката и алармата започна да вие.

Коридорът внезапно се изпълни с хора. Появиха се трима униформени от охраната на сградата. Действаха като хора, които си знаят работата. Изненадан от промяната в ситуацията, Борн огледа празния кабинет на Сидо. Видя недоизпита чаша с кафе, включен компютър с активиран скрийнсейвър. Натисна един бутон и мониторът се събуди, върху него изплува сложно химическо уравнение. В долната половина на екрана имаше текст: „Продуктът е изключително деликатен и трябва да се съхранява при -32°С. Не бива да се допуска дори минимална промяна в температурата.“ Въпреки настъпилия хаос Борн мислеше трескаво. Доктор Сидо не си беше на мястото, но явно е излязъл преди малко. По всичко личеше, че е изхвърчал набързо.

Анака влетя в стаята и го дръпна за ръкава.

— Охраната разпитва наред, проверява пропуските. Трябва да изчезваме веднага. — Задърпа го към вратата. — Трябва да се доберем до задния изход.

Навън цареше същински хаос. Пожарната аларма беше активирала пръскачките по тавана. В лабораториите беше пълно с леснозапалими вещества, включително резервоари с кислород, и персоналът беше разбираемо разтревожен. Охраната, освен че трябваше да проверява присъстващите, се наложи и да успокоява хората.

Борн и Анака се бяха насочили към металната врата на изхода, когато Борн забеляза Хан да си проправя път към тях. Сграбчи Анака и застана между нея и приближаващата заплаха. Не знаеше какво е намислил Хан. Дали възнамерява да ги убие, или само да им пресече пътя? Дали очаква от Борн да му разкаже какво е научил за Феликс Шифър и биохимичния разпръсквател? Не, този път в изражението на Хан имаше нещо различно, липсваше обичайната целеустременост и категоричност.

— Чуй ме! — опита се да надвика глъчката Хан. — Трябва да ме чуеш, Борн!

Но Борн, стиснал Анака за ръката, вече беше стигнал до металната врата, блъсна я и излезе на уличката зад клиниката, където беше паркиран камион за изхвърляне на опасни отпадъци. Пред него стояха шестима въоръжени мъже. Борн мигновено разбра, че е в капан, обърна се инстинктивно и изкрещя да предупреди Хан, който вървеше зад тях.

Анака нареди на двама от мъжете да открият огън. Хан, чул предупреждението на Борн, отскочи встрани частица от секундата преди да завали градушката от куршуми. В клиниката настъпи истинска суматоха, служители търчаха из коридорите и надаваха ужасени писъци, тряскаха се врати, хора напираха към изхода.

Двама души сграбчиха Борн изотзад. Той се завъртя и отвърна на атаката им.

— Намерете го! — крещеше Анака. — Намерете Хан и го убийте!

— Анака, какво…?

Изумен, Борн видя как двамата стрелци профучават покрай него, прескачайки телата на ранените.

Успя да нанесе удар на единия от нападателите, но другият веднага се включи в схватката.

— Внимавайте! Има пистолет! — предупреди Анака.

Един от въоръжените мъже изви ръцете на Борн зад гърба, другият го претърси за оръжие. Той успя да се изтръгне и счупи носа на нападателя си. Шурна кръв, онзи се строполи по гръб с ръце, вдигнати към обезобразеното му лице.

— Какви ги вършиш, по дяволите?

Тогава Анака, въоръжена с автомат, пристъпи напред и нанесе ужасяващ удар с приклада в счупените му ребра. Въздухът излезе от дробовете му, той изгуби равновесие. Усещаше коленете си като от каучук, внезапно остана без капчица сила. Сграбчиха го. Един от мъжете го удари по слепоочието. Борн се отпусна в ръцете им.

Двамата, които бяха изтичали в клиниката, се върнаха.

— Изчезнал е безследно! — докладваха на Анака.

— Все едно — рече тя и посочи мъжа, който се гърчеше на пода. — Вкарайте го в камиона.

Обърна се към Борн, видя как онзи със счупения нос е опрял дуло в слепоочието му. Очите му искряха от ярост, едва се сдържаше да не дръпне спусъка.

— Свали оръжието — рече Анака спокойно, но твърдо. — Трябва ни жив. — Изгледа го, по лицето й не трепваше нито едно мускулче. — Такива са разпорежданията на Спалко. Знаеш. — Онзи най-сетне свали оръжието.

— Хайде, вкарайте го в камиона — подкани ги Анака.

Борн я гледаше и не можеше да повярва на предателството й.

Тя му се ухили самодоволно, един от мъжете й подаде спринцовка с бистра течност. С енергично и уверено движение изпразни съдържанието й във вената на Борн. Очите му бавно изгубиха фокус.

Двайсет и пета глава

Хасан Арсенов беше оставил на Зина грижите за външния вид на личния състав. С други думи, беше я назначил за стилист. Тя изпълняваше заповедите му безпрекословно както винаги, но в действията й се долавяше известна доза цинизъм. Като планета, въртяща се в слънчевата орбита, в момента нейното слънце беше Шейха. А характерът й беше такъв, че не можеше да се чувства емоционално обвързана с двама души едновременно. Това означаваше, че вече не се въртеше в орбитата на Арсенов. Всичко започна онази нощ в Будапеща — макар че семената вероятно са били посадени преди това — и разцъфна с пълна сила под палещите лъчи на критското слънце. Зина пазеше скъп спомен за преживяното на средиземноморския остров, сякаш там се бе разиграла нейната лична легенда, споделена единствено с Шейха. Те бяха като… да речем… Тезей и Ариадна. Шейха й разказа мита за ужасния живот и кървавата смърт на Минотавъра. Зина и Шейха също бяха попаднали в лабиринт, при това в реалния живот, и се бяха измъкнали триумфално. В треската на тези нейни скорошни, ала скъпи спомени и през ум не й мина, че тук се касае за мит, принадлежащ към западната култура, където тя се бе внедрила едва ли не силом; че заставайки редом до Степан Спалко, всъщност се отдалечава от исляма, с който бе закърмена и който бе играл ролята на втора майка в живота й; на който се беше осланяла и уповавала в онези мрачни дни на руската окупация. Изобщо не й хрумна, че ако иска да живее по единия начин, трябва да се раздели с другия. А дори да се бе замислила, циничната й природа вероятно пак би направила същия избор.

Благодарение на нейния ум и усърдие чеченците се появиха на летище „Кефлавик“ гладко избръснати по европейски тертип, облечени в тъмни делови костюми. Всички изглеждаха толкова обикновено и стандартно, че изобщо не се набиваха на очи. Жените бяха свалили традиционния хиджаб — шала, който по принцип не сваляха от главите си. Откритите им лица изглеждаха съвсем по европейски, те бяха облечени стилно и с вкус. Преминаха през митницата безпрепятствено, показвайки фалшивите си френски паспорти, осигурени им от Спалко.

По изрична заръка на Арсенов всички разговаряха само на исландски дори когато бяха сами. От агенция на самото летище Арсенов взе под наем лека кола и три фургона, достатъчни, за да се придвижат всички от екипа, състоящ се от шестима мъже и четири жени. Арсенов и Зина се качиха в колата и се отправиха към Рейкявик; останалите се разпределиха в трите фургона и поеха на юг от града към градчето Хафнарфьордур — най-старото търговско пристанище на Исландия, където Спалко беше наел голяма дървена къща, кацнала на една скала точно над пристанището. Живописното селище с предимно дървени сгради беше заобиколено откъм сушата с потоци лава, над които се стелеха мъгли. Над целия район витаеше повсеместно чувство за изгубеност във времето. Сякаш сред пъстрите рибарски лодки долу всеки миг щеше да се появи страховит викингски кораб, готов за поредната си кървава мисия.

Арсенов и Зина обиколиха Рейкявик и разгледаха на живо улиците, които досега познаваха само на карта, придобиха по-ясна представа за уличното движение и местните порядки. Градът се оказа красив и живописен, разположен на полуостров, така че снежните планини и поразително синьо-черният Северен Атлантически океан се виждаха почти от всяка точка на сушата. Самият остров Исландия се е появил вследствие на разместване на тектонични плочи след отдръпването на американския и евразийския материк. Поради относително младата възраст на острова тук земната кора е по-тънка от другаде, с което се обяснява и удивителното изобилие на горещи минерали извори, използвани от исландците за отопление на домовете им. Цял Рейкявик е свързан с водопроводна мрежа, по която тече гореща вода и която се обслужва от местното енергоснабдяване.

В самия център минаха покрай модерната и странна на вид сграда на църквата „Халгримскиркя“, която приличаше на ракета-носител от научнофантастичен филм. Това беше най-високата постройка в града, надвишаваща с много метри всичко останало. Накрая отидоха до болницата и се отправиха към хотел „Ошкюхлид“.

— Сигурен ли си, че ще изберат този път? — попита Зина.

— Напълно — кимна Арсенов. — Това е най-късият маршрут, а те ще искат да стигнат до хотела по най-бързия начин.

Хотелът гъмжеше със служители от охраната на американските, арабските и руските служби за сигурност.

— Превърнали са го в крепост — отбеляза Зина.

— Точно както видяхме на снимките на Шейха — отвърна Арсенов полуусмихнат. — Все едно колко хора ще струпат — за нас няма никакво значение.

Паркираха колата и отидоха на пазар — имаха нужда от някои неща. Арсенов се чувстваше далеч по-добре в металната коруба на наетия автомобил. Попаднал сред тълпата, изпита остро чувство за различност от всички останали. Струваше му се, че тези слабовати, светлокожи и синеоки хора са напълно несъвместими с него. С черната си коса и очи, с едрото си телосложение и смугъл тен чеченецът се чувстваше тромав и непохватен като неандерталец сред кроманьонци. Зина, както изглежда, нямаше подобни проблеми. Тя поглъщаше новите места, новите хора и новите идеи с плашещ ентусиазъм. Арсенов се тревожеше за нея и за начина, по който един ден тя ще възпитава децата им.

Двайсет минути след операцията в клиниката Хан продължаваше да се опитва да проумее обзелото го неистово желание за мъст. И друг път се беше случвало врагът да го превъзхожда числено, да е по-добре въоръжен. Разумният човек в него — в повечето случаи той упражняваше пълен и безпрекословен контрол над съзнанието си — разбираше прекрасно абсурдността на опитите за атака срещу хората, изпратени от Спалко след него и Джейсън Борн. Но дълбоко в себе си копнееше да отвърне на удара. Странно, но именно предупреждението на Борн възбуди у него неустоимото желание да се хвърли в безразсъдна схватка и да направи на пух и прах копоите на Спалко. Това чувство извираше от дълбините на съществото му и беше толкова мощно, че стъпка всичките му разумни доводи да се отдръпне, да се скрие от преследвачите, изпратени от Анака. Изобщо нямаше да е проблем да се справи с тези двамата. Но каква полза? Анака ще прати други.

Седеше в кафе „Грендел“ на около два километра от клиниката, където още нямаше полиция и — надяваше се — агенти на Интерпол. Отпи от двойното еспресо и се опита да анализира силното чувство, което още не беше отпуснало душата му. За пореден път видя загриженото лице на Джейсън Борн, който, сам попаднал в капана, направи всичко възможно, за да предупреди Хан. В тези очи сякаш имаше повече тревога за чуждата безопасност, отколкото за положението, в което беше попаднал самият той. Не, това е невъзможно — абсурд!

Хан не беше от хората, които разиграват наум минали събития, но в случая май правеше точно това. Когато видя Борн и Анака да се отправят към изхода, понечи да го предупреди за нея, но беше твърде късно. Какво го подтикна да стори подобно нещо? Със сигурност не го беше планирал предварително. Беше спонтанен порив. А може би не? Припомни си с подробности, които леко го смутиха, какво изпита при вида на бинтованите ребра на Борн. Угризения? Невъзможно!

Сигурно полудява. Една мисъл не му даваше мира: защо Борн изложи на риск себе си, за да спаси Анака от смъртоносните набези на Маккол. Хан едва свикна с мисълта, че университетският преподавател Дейвид Уеб всъщност е международният убиец Джейсън Борн — така да се каже, колега. Но не знаеше друг случай, при който убиец излага на риск собствения си живот в името на нечий чужд — примерно на Анака.

Е, тогава кой е Джейсън Борн?

Поклати глава, отвратен от самия себе си. Въпреки че въпросът наистина беше в състояние да го подлуди, поне засега трябваше да го остави настрани. Добре поне, че разбра защо Спалко му се обади в Париж. Това беше своеобразен тест, който — според системата за оценяване на Спалко — Хан не издържа. От този момент нататък Хан се превърна в непосредствена заплаха за Спалко — каквато беше и Борн. Що се отнася до възприятията на Хан, той също възприемаше Спалко като враг. През целия си живот той познаваше един-единствен начин за справяне с враговете — елиминиране. Прекрасно съзнаваше опасността и я приемаше като предизвикателство. Спалко беше убеден, че е способен да се справи с Хан. Нима можеше да знае, че заради тази си арогантност ще изгори с още по-ярък пламък?

Хан допи чашата си, вдигна капачето на телефона си и набра номер.

— Тъкмо щях да ти се обаждам, изчаквах да изляза от сградата — чу гласа на Итън Хърн. — Случи се нещо.

— Какво по-точно? — Хан си погледна часовника, наближаваше пет.

— Преди около две минути пристигна камион с опасни отпадъци. Слязох в мазето и видях как двама мъже и една жена изнасят от него човек на носилка.

— Жената трябва да е била Анака Вадас — рече Хан.

— Супергадже!

— Слушай, Итън — прекъсна го Хан, — много внимавай с нея. Тя е изключително опасна.

— Жалко — замечта се Хърн.

— Сигурен ли си, че никой не те е видял? — Хан искаше да отклони вниманието му от Анака Вадас.

— Абсолютно, взех всички предпазни мерки.

— Добре. — Хан се замисли за момент. — Можеш ли да разбереш къде са откарали човека? Трябва ми точното място.

— Вече знам. Видях къде спря асансьорът. Четвъртият етаж — неприкосновената лична територия на Спалко. Влиза се само с магнитна карта.

— Можеш ли да се сдобиеш с такава?

— Изключено. Има само една и той не се разделя с нея.

— Значи трябва да намеря друг начин — заключи Хан.

— Магнитните карти не са ли защитени?

— Защитени са, но ако ти сече пипето… — засмя се Хан. — Винаги има начин да се влезе в заключена стая, Итън, както и да се излезе.

Хан стана, остави няколко монети на масата и си тръгна. Не го свърташе на едно място.

— Като стана дума за влизане и излизане, трябва да вляза в „Хуманистас“.

— Но там е…

— Имам причина да смятам, че Спалко ме очаква. — Хан пресече улицата, като огледа внимателно района за подозрителни лица.

— Виж, това е вече друго нещо — рече Хърн. Замълча, докато обмисли ситуацията. — Изчакай така, не затваряй. Трябва да си погледна в компютъра. Може да намеря нещо.

Не след дълго гласът му се чу в слушалката.

— Окей, пак съм тук. Наистина намерих нещичко. Мисля, че ще ти хареса.

Арсенов и Зина пристигнаха в къщата час и половина след другите. Всички се бяха преоблекли в дънки и работни ризи и бяха вкарали първия фургон в просторния гараж. Докато жените се заеха с торбите с храна, които донесоха Зина и Арсенов, мъжете отвориха сандъка с инструменти, който ги чакаше в къщата, и напълниха пистолетите за боядисване.

Арсенов взе снимките, които му бе дал Спалко, и се зае да боядисва фургона в цветовете на националния флаг на Исландия. Докато първата кола изсъхне, вкараха в гаража втората. С помощта на предварително приготвен шаблон изписаха от двете страни на возилото Хафнарфъордур — пресни плодове и зеленчуци.

Влязоха в къщата, където вече ухаеше апетитно на прясно сготвена храна. Преди да започнат да вечерят, си казаха молитвите. Зина бе обзета от вълнение, което я разтърсваше като електрически ток. Рецитираше наизустените думи, но мисълта й се рееше около Шейха и ролята й в триумфалната победа, от която ги делеше само един ден.

Разговорът по време на вечерята беше оживен от вълните на напрежение и очакване. Арсенов, който обикновено не приемаше прояви на фриволно поведение, този път позволи на другарите си да отпуснат нервите — макар и само за кратко. Докато жените разтребят масата, заведе мъжете в мазето, за да поставят нужните лепенки и обозначения от двете страни и върху предния капак на втория фургон. Изкараха го и на негово място вкараха третия, който боядисаха в цветовете на „Енергоразпределение“, Рейкявик.

После, изтощени от дългия ден, всички бяха готови за лягане. На другата сутрин щяха да стават много рано. Въпреки това Арсенов ги накара да преговорят още веднъж задълженията си, при това настоя да го направят на исландски. Искаше да види как им се отразява умствената умора. Не че се съмняваше в хората си — всичките му деветима другари се бяха доказали неведнъж. Това бяха хора с изключителна физическа и умствена издръжливост и което може би беше най-важното, изцяло лишени от чувство за разкаяние и угризение. Но все пак никой от тях не бе участвал в подобна мащабна операция, чието въздействие би трябвало да обхване целия свят. NX20 им осигуряваше средствата и възможностите. И Арсенов беше изключително доволен да види как те черпят от ресурсите си енергия и издръжливост, за да изиграят ролите си без грешка.

Поздрави ги и после, сякаш бяха негови родни синове и дъщери, сподели с тях огромната си обич и привързаност чрез едно Ла имаха ил Аллах.

— Ла иллаха ил Аллах — отвърнаха му те в един глас с такова чувство и участие, че той едва сдържа сълзите си. В този момент, докато се вглеждаха взаимно в лицата си, осъзнаха огромната тежест на мисията, която бяха поели. Що се отнася до Арсенов, той ги видя всичките, неговото семейство, събрани заедно в една странна и враждебна земя, на прага на най-великия момент в историята на неговия народ. Никога не бяха усещали бъдещето си толкова осезаемо, никога не бяха изпитвали подобна целеустременост, никога не се бяха чувствали по-справедливо предани на каузата си. Беше им дълбоко благодарен.

Зина тръгна да си ляга, но той я спря с ръка върху нейната. Тя го погледна и поклати глава.

— Трябва да им помогна с кислородната вода — рече й той я пусна. — Нека Аллах те дари със спокоен сън — додаде кротко тя и се качи по стълбата.

Арсенов се въртеше под завивките, но както обикновено сънят не идваше. Откъм леглото на Ахмет отсреща се носеше грохот като от дъскорезница. Прозорецът беше отворен, завесите се поклащаха от лек ветрец. Арсенов беше свикнал със студа от малък. Сега дори му харесваше. Впери поглед в тавана както всяка нощ, мислите му отплаваха към Халид Мурат и предателството, извършено спрямо учителя и приятеля. Въпреки че се бе наложило да го убие, личното му изменничество продължаваше да го яде отвътре. А и раната в крака, макар да заздравяваше бързо, го гризеше с неизпитвана досега болка. Както и да го мисли, си беше отвратително предателство — и нищо не беше в състояние да промени този факт.

Стана, излезе в коридора и се смъкна тихо на долния етаж. Както обикновено, беше легнал с дрехите. Навън го облъхна режещият нощен въздух. Извади цигара и запали. Ниско на хоризонта през осеяното със звезди небе плуваше подпухнала месечина. Дървета нямаше; не се чуваха насекоми.

Отдалечи се от къщата, неспокойното му съзнание започна да се прояснява, усети как го обзема спокойствие. Може пък, след като си допуши цигарата, да успее да открадне някой час сън преди срещата в три и половина с кораба на Спалко.

Тъкмо се канеше да изхвърли фаса и да се върне в спалнята, когато дочу шепот. Изненадан, извади пистолета си и се огледа. Гласовете, разнасяни от нощния въздух, идваха иззад два огромни камъка, извисили се като бивните на чудовище край ръба на скалата.

Хвърли цигарата, стъпка я и се насочи към скалното образувание. Стъпваше максимално предпазливо, но беше готов да изпразни оръжието си в сърцата на дебнещите ги шпиони.

Ала щом надникна зад скалата, видя не врагове, а Зина. Говореше приглушено с друг, по-едър човек, но от мястото си Арсенов не можеше да види кой е. Премести се по-наблизо. Не чуваше думите, но забеляза ръката на Зина върху китката на другия и разпозна в гласа й тембъра, който използваше, когато искаше да го съблазни.

Притисна слепоочията си с юмруци, сякаш за да спре внезапния пристъп на болка в главата си. В гърлото му напираше вик, очите му проследиха пръстите на Зина, които пълзяха като паяк нагоре по ръката на… кой е това, кого се опитва да съблазни любимата му? Ревността го подтикна към действие. С риск да го забележат, се приближи още по-напред, луната огря част от лицето му и пред очите му изплува лицето на Магомет.

Беше заслепен от ярост. Целият се тресеше. Помисли си за своя учител. Как би постъпил Халид Мурат в подобна ситуация? Несъмнено би излязъл пред двамата, би изслушал обясненията им и накрая би решил как да постъпи.

Арсенов се изправи в цял ръст и тръгна право към двойката, дясната му ръка беше опъната пред него. Магомет, който стоеше с лице към него, го видя и рязко отстъпи назад, отдалечавайки се от Зина. Зяпна, но беше толкова ужасен и шокиран, че не успя да произнесе нито дума.

— Какво има, Магомет? — попита тя, в следващия момент се обърна и видя приближаващия Арсенов.

— Хасан, недей! — изкрещя Зина в мига, в който Арсенов натисна спусъка.

Куршумът проникна през отворената уста на Магомет и отнесе задната част на главата му. Тялото му се строполи ничком в локва от кръв и вътрешности.

Арсенов насочи пистолета към Зина. Да, рече си, Халид Мурат със сигурност би постъпил другояче, но Халид Мурат е мъртъв, а той, Хасан Арсенов, поръчителят на убийството на Мурат, е жив и стои начело — именно защото знае как да действа в подобни ситуации. Светът се променя.

— Твой ред е — каза й.

Втренчена в черните му очи, Зина знаеше, че Хасан иска от нея да падне на колене и да го моли за милост. Не си правеше илюзии, че в момента той ще се вслуша в извиненията или обясненията й. Виждаше, че любовникът й не е на себе си от ярост и едва ли е способен да различи истината от находчивата лъжа. Но също така знаеше, че даде ли му онова, което Хасан иска, когато го желае, е капан, наклонена плоскост, по която тръгнеш ли веднъж, няма спиране. Оставаше й само едно.

— Спри! — заповяда му с блеснали очи. — Веднага спри! — Протегна се и обви пръсти около дулото на пистолета му, насочи го нагоре, над главата си. Пое риска да хвърли бърз поглед към мъртвия Магомет. Не би допуснала втори път същата грешка. — Какво ти става? — извика. — Толкова сме близо до постигането на общата цел, да не си се побъркал?

Намерила верния тон, тя му напомни за причината, довела ги в Рейкявик. За момент чувствата му към нея го бяха заслепили и го бяха накарали да забрави по-висшите си цели. Беше реагирал абсолютно първосигнално на сластния й глас и на ръката й върху Магомет.

Сепна се и свали пистолета.

— Е, какво ще правим сега? Кой ще поеме задълженията на Магомет? — попита тя.

— Ти си виновна — ти ще намериш решение.

— Хасан. — Не беше толкова глупава, че да се опитва да го докосне или дори да се приближи. — Ти си нашият лидер, решението е твое и ничие друго.

Той се огледа, сякаш току-що дошъл на себе си.

— Надявам се съседите ни да помислят изстрела за залп от повредено гърне на камион. — Погледна я. — Какво правеше тук с него?

— Опитвах се да го отклоня от пътя, по който беше поел — отвърна тя, като подбираше внимателно думите си. — Нещо му стана, докато му бръснех брадата в самолета. Оттогава започна да прави разни намеци.

— А ти какво му отговаряше? — Яростта отново взе връх в душата му.

— Ти как мислиш, Хасан, какво му отговарях? — отвърна тя остро. — Да не би да намекваш, че не ми вярваш?

— Видях ръката ти върху неговата, пръстите ти… — Гласът му увисна във въздуха.

— Погледни ме, Хасан. — Протегна се. — Моля те, погледни ме.

Той се извърна бавно, с неохота. Зина изпита въодушевление, ликуваше. Въпреки погрешната си преценка все пак не го бе изгубила.

Въздъхна вътрешно и продължи.

— Ситуацията изискваше известна деликатност. Сигурна съм, че разбираш. Ако го бях отблъснала грубо, ако го бях ядосала, можеше да се обърне срещу мен. Опасявах се, че гневът му може да навреди на каузата ни. — Не откъсваше очи от неговите. — Мислех само за мисията, довела ни тук, Хасан. Сега това е единственото, което ме интересува — би трябвало и за теб да е така.

Той постоя неподвижен, поглъщайки думите й. Грохотът и плискането на вълните, които се разбиваха в скалите далече под тях, му се сториха неестествено силни. Внезапно кимна и злополуката беше забравена. Той действаше по този начин.

— Трябва да се освободим от тялото.

— Ще го увием и ще го занесем с нас на срещата. Екипажът на кораба може да го изхвърли в открито море.

Арсенов се засмя на думите й.

— Ти си най-прагматичната жена, която познавам, Зина.

Борн се събуди, завързан на нещо като зъболекарски стол. Огледа се — намираше се в бетонна черна стая с канавка по средата на пода и маркуч, навит и закачен на едната стена. На количката край зъболекарския стол бяха натрупани всевъзможни лъскави инструменти от неръждаема стомана, предвидени да унищожават бавно и болезнено човешкото тяло. Гледката никак не му хареса. Опита се да размърда китките и глезените си, но дебелите кожени каиши бяха стегнати здраво с катарами, каквито се слагат на усмирителните ризи.

— Няма как да се измъкнеш — успокои го Анака и мина пред него. — Няма смисъл да опитваш.

Борн се загледа в нея и остана така известно време, сякаш се опитваше да избистри погледа си. Беше облечена в бели кожени панталони и черна копринена риза без ръкави и с дълбоко деколте — дрехи, които не се връзваха по никакъв начин с ролята на невинна класическа пианистка и любяща дъщеря. Мислено се укори, че допусна да го заблудят първоначалните прояви на омраза от нейна страна. Трябваше да прояви повече съобразителност. Да се усъмни, че всичко се подрежда твърде лесно, че е адски удобно тя да знае къде живее Молнар. Все едно, няма смисъл да се връща назад. По-добре да се опита да изтласка разочарованието дълбоко в себе си и да се съсредоточи върху сложната ситуация, в която се намира.

— Излиза, че си много добра актриса.

Устните й се разляха в широка усмивка и зад тях проблеснаха равните й бели зъби.

— Успях да убедя не само теб, но и Хан. — Придърпа единствения стол в помещението и се настани близо до Борн. — Как да ти кажа, познавам го прекрасно… твоя син. О, да, Джейсън, знам. Знам повече, отколкото предполагаш — далеч повече от самия теб. — Изкикоти се, звънливият ромон отекна весело в стаята, подхранен от изражението на лицето на Борн. — Дълго време Хан не знаеше дали си жив или не. Какво ли не направи, за да те открие, но все удряше на камък — твоите хора от ЦРУ се бяха постарали добре и те бяха скрили. Но Степан му помогна. Далеч преди Хан да разбере, че си жив, прекарваше дълги часове в тайни кроежи и планове как ще ти отмъсти. — Кимна. — Да, Джейсън, омразата му към теб беше изпепеляваща. — Опря лакти в коленете си и се наведе към него. — Е, как се чувстваш?

— Възхищавам се на изпълнението ти. — Въпреки силните чувства, които тя разбуни у него, той беше решен да не й достави удоволствието да види реакцията му.

— Аз съм жена с разнородни таланти — навири нос Анака.

— И изключително предана, както се убедих. — Той поклати глава. — Спасихме един другиму живота си. Това нищо ли не означава за теб?

Тя се изправи и го погледна строго, почти делово.

— Има поне един въпрос, по който можем да постигнем съгласие. Животът и смъртта са единствените неща, които имат значение.

— Ами тогава, пусни ме — предложи той.

— О, да, определено, толкова си паднах по тебе, Джейсън — изсмя се тя. — В живота не става така. Това, че те спасих, беше по една-единствена причина — Степан.

— Как го допусна? — попита той, смръщил лице.

— Защо не? С него се познаваме отдавна. Известно време той беше единственият приятел на майка ми.

— Спалко и майка ти са се познавали? — изненада се Борн.

Анака кимна. Сега, когато той беше вързан и не представляваше опасност за нея, изглежда, беше по-склонна да говори. Това му се стори доста подозрително.

— Двамата се срещнали, след като баща ми я изрита — продължи Анака.

— Тоест? — Любопитството му се разпали, въпреки че искаше да остане безпристрастен. Тази жена можеше да накара и змия да изплюе отровата си.

— Закара я в санаториум. — Очите на Анака потъмняха, някъде от дълбините на душата й надзърна старателно спотайвано чувство. — Прати я за освидетелстване. Не беше никакъв проблем. Тя беше толкова немощна, че нямаше как да му се противопостави. В онези години… всичко беше възможно.

— И защо го е направил? Не ти вярвам.

— Хич не ме интересува дали ми вярваш. — Изгледа го за момент, все едно влечуго съзерцава жертвата си. После, вероятно водена от вътрешна необходимост, продължи: — Беше му станала неудобна. Любовницата му го тормозеше. В това отношение той беше ужасно слаб. — Избилата омраза беше превърнала лицето й в грозна маска и Борн осъзна, че най-сетне е решила да сподели истината за миналото си. — Той така и не разбра, че знам какво е сторил, защото аз не го допуснах. Никога. — Тръсна глава. — Както и да е, Степан посещаваше същата клиника. По онова време ходеше на свиждане с брат си… който беше направил неуспешен опит да го убие.

Борн я наблюдаваше втрещен. Даде си сметка, че не може да прецени дали тя лъже, или казва истината. Досега беше сигурен, че е познал само в едно — тази жена водеше война. Ролите, които играеше толкова изкусно, бяха нейните атаки, нейните нашествия във вражеската територия. Вгледа се в непреклонните й очи и видя в тях нещо ужасно — способността й да манипулира хората, които привлича около себе си.

Тя се надвеси напред, стисна брадичката му между двата си пръста.

— Не си виждал Степан, нали? Цялата дясна половина на лицето и врата му са претърпели сложна пластична операция. Версиите му пред различните хора са различни, но истината е, че брат му го залял с бензин и се опитал да го запали.

Борн не успя да сдържи реакцията си.

— Боже мой, защо?

— Кой знае? — сви рамене тя. — Бил е опасно луд. Степан го е знаел, баща му — също. Но е отказвал да го признае, докато не е станало твърде късно. А дори след това е продължил да защитава момчето, да настоява, че случилото се е трагичен инцидент.

— Не е изключено — намеси се Борн. — Но дори да е така, това не те извинява за заговора срещу собствения ти баща.

— Как си позволяваш точно ти да го кажеш — изсмя се тя, — след като двамата с Хан се опитахте да се убиете един друг? Толкова бяс в двама души — пази боже!

— Той ме нападна. Аз се защитавах.

— Но той те мрази, Джейсън, при това с рядко срещана страст. Мрази те така, както аз мразех баща си. И знаеш ли защо? Знаеш ли? Защото си го изоставил, както моят баща изостави майка ми.

— Говориш, все едно наистина ми е син — Борн се изплю.

— О, да, точно така, забравих, че си решил да повярваш, че не е твой син. Много удобно. Така не се налага да се замисляш за това как си го изоставил да умре в джунглата.

— Не е вярно! — Борн знаеше, че не бива да й позволява да го примамва в тази емоционално нестабилна територия, но не можа да се въздържи. — Казаха ми, че е мъртъв. Нямах представа, че е възможно да е оцелял. Установих го едва когато проникнах в правителствената база данни.

— А остана ли достатъчно дълго на мястото, претърси ли основно всичко, за да провериш, да си сигурен? Не, погреба семейството си, без дори да надзърнеш в ковчезите! Ако беше го направил, щеше да видиш, че синът ти не е вътре. Не, тъпако, ти избра да напуснеш страната.

Борн започна да се мята и да се опитва да се освободи от ремъците.

— Супер! Кой седнал да ми чете лекции за семейството.

— Достатъчно! — Степан Спалко влезе в помещението с премерената крачка на цирков артист. — С господин Борн имаме да обсъждаме по-важни въпроси от семейните му неудачи.

Анака се изправи безропотно. Патупа Борн по бузата.

— Не гледай толкова начумерено, Джейсън. Не си първият, когото съм преметнала. Няма да си и последният.

— Не — отвърна той. — Последният ще е Спалко.

— Би ли ни оставила, Анака — рече Спалко и намести касапската си престилка с ръцете си, пъхнати в гумени ръкавици. Престилката беше чиста и прилежно изгладена. Засега по нея нямаше и капчица кръв.

Щом Анака излезе от стаята, Борн насочи вниманието си към човека, който според Хан беше поръчал убийствата на Алекс и Мо.

— Не се ли съмняваш в нея — поне мъничко?

— О, тя е изпечен лъжец. — Той се изкикоти. — А аз поназнайвам това-онова за лъжата. — Приближи се до количката и огледа с вид на ценител подредените отгоре инструменти. — Предполагам е логично да си мислиш, че понеже е изиграла теб, може да го направи и с мен. — Обърна се, светлината обля неестествено гладката кожа на лицето и врата му. — Ти какво, да не се опитваш да всееш разногласия помежду ни? За специалист от твоята класа би било нормално. — Сви рамене и избра един инструмент, завъртя го между пръстите си. — Това, което ме интересува, господин Борн, е какво си успял да разбереш за доктор Шифър и скромното му откритие.

— Къде е Феликс Шифър?

— Не можеш да му помогнеш, господин Борн, дори да сториш невъзможното и да се освободиш. Той изпълни предназначението си и сега никой не може да го възкреси.

— Убил си го. Както уби Алекс Конклин и Мо Панов.

Спалко сви рамене.

— Конклин ми отмъкна доктора, когато най-много се нуждаех от него. Е, разбира се, аз си го върнах. Винаги вземам това, от което имам нужда. Но Конклин трябваше да си плати, задето сметна, че може да ми играе номера безнаказано.

— Ами Панов?

— Той просто се оказа на грешното място в грешния момент — отвърна Спалко. — Нищо повече.

Борн си помисли колко добрини беше свършил Мо Панов в живота си и се почувства смазан от безсмислената му смърт.

— Как можеш да говориш за отнемането на два човешки живота като за нещо най-просто и обикновено — като да щракнеш с пръсти, ей така?

— То така си и беше, господин Борн — изсмя се Спалко. — А след утрешния ден отнемането на тези два човешки живота няма да е нищо, в сравнение с това, което предстои.

Борн се стараеше да не гледа към лъщящия инструмент. Но в главата му неволно изплува споменът за синьо-бялото тяло на Ласло Молнар, натикано в собствения му хладилник. Беше видял с очите си какво могат да причинят инструментите на Степан Спалко.

Тъй като се оказа лице в лице с факта, че Спалко е отговорен за смъртта и изтезанията над Молнар, Борн разбра, че всичко, което му беше казал Хан за него, е вярно. А след като Хан е казал истината за Спалко, нима не е възможно да е говорил истината през цялото време и да се окаже, че той наистина е Джошуа Уеб — собственият син на Борн? Фактите се трупаха, истината лъсваше пред очите му и Борн остави смазващата й тежест да падне върху плещите му. Не можеше да понесе гледката на… какво?

Вече беше все едно, защото Спалко започна да използва инструментите на мъчението.

— Още веднъж те питам — какво знаеш за откритието на доктор Шифър.

Погледът на Борн се плъзна покрай Спалко и замръзна върху сивата бетонна стена.

— Реши да не ми отговаряш. Приветствам тази проява на смелост. — Усмихна се очарователно. — И ми е жал за безполезността на този акт.

Опря спираловидния край на инструмента в плътта на Борн.

Двайсет и шеста глава

Хан влезе в „Худини“ — магазин за магически и логически игри на улица „Ваци“ № 87. Стените и витрините на миниатюрния бутик бяха претъпкани с всякакви видове, форми и разновидности магически трикове, мисловни задачи и плетеници — стари и нови. Деца от всякакви възрасти дърпаха родителите си по пътечките, сочеха и гледаха с ококорени очички вълшебните предмети.

Хан се приближи към една от забързаните продавачки и й каза, че търси Оскар. Тя го попита за името му, вдигна телефона и набра вътрешен номер. Каза нещо в слушалката и след миг упъти Хан към задната част на магазина.

Той мина през врата в дъното и се озова в малък вестибюл, осветен от гола крушка. Стените бяха в неопределен цвят; миришеше на варено зеле. Изкачи се по желязна вита стълба и влезе в офиса на втория етаж. Беше пълно с книги, предимно първи издания на литература, свързана с магията, биографии и автобиографии на известни магове и фокусници, специалисти по изчезването. На стената над стар дъбов сандък с ролетка имаше снимка на самия Хари Худини — при това с автограф. Както при последното посещение на Хан тук, старият персийски килим все така покриваше дървения под и все така отчаяно се нуждаеше от почистване, а огромният, троноподобен стол с висока облегалка си беше на същото почетно място срещу писалището.

Оскар седеше в същата поза, както преди година, когато се видяха за последен път. Беше мъж на средна възраст с крушовидно телосложение и огромни бакенбарди, подчертаващи допълнително и бездруго издутия му нос. Надигна се да посрещне госта и ухилен широко, заобиколи писалището и се здрависа сърдечно.

— Добре дошъл отново — рече и покани Хан да седне. — С какво мога да ти бъда полезен?

Хан му каза от какво се нуждае. Докато слушаше, Оскар си водеше записки, от време на време кимаше, по-скоро на себе си.

После вдигна глава.

— Това ли е? — Изглеждаше разочарован. Най-много от всичко на света обичаше предизвикателствата.

— Не съвсем — продължи Хан. — Остава магнитната ключалка.

— Е, най-после нещо интересно! — Оскар цял сияеше. Потърка ръце и стана. — Заповядай, приятелю, насам.

Въведе Хан в облепен с тапети коридор, осветен от лампи, подобни на газеничета. Вървеше, поклащайки се, изглеждаше смехотворно, като пингвин. Но когато човек го видеше да се измъква от три чифта белезници за няма и минута и половина, откриваше нов смисъл на думата „финес“.

Отвори вратата на работилницата си и влезе — просторно помещение, равномерно разделено на парцели, оградени с работни пейки, пред всяка от които имаше метален тезгях. Подкани Хан към единия, където взе да ровичка из чекмеджетата. Накрая извади малка черна кутийка с хромирани страни.

— Магнитните ключалки са на захранване, това ти е ясно, предполагам? — След като Хан кимна, онзи продължи:

— И са защитени срещу авария, тоест осигурява им се постоянен източник на енергия. Всеки, който използва подобни ключалки, знае, че прекъснеш ли захранването, вратата се отваря. Така че задължително се предвижда допълнителен източник на енергия, та дори и два — зависи колко те гони параноята.

— В този случай — адски много — увери го Хан.

— Това е чудесно — кимна Оскар. — В такъв случай забрави за прекъсване на тока — ще отнеме време, а дори да имаш достатъчно време, пак може да не успееш да елиминираш всички резервни източници. — Вдигна пръст във въздуха. — Това, което не се знае обикновено, е, че магнитните ключалки работят с променлив ток, тоест искам да кажа…

— Пак започна да рови из чекмеджетата, извади друг предмет. — … Нуждаеш се от портативен акумулатор, който да ти осигурява прав ток и да е достатъчно мощен, за да елиминира магнитния контакт.

Хан пое акумулатора. Беше по-тежък, отколкото изглеждаше.

— Как работи това?

— Представи си, че върху електрическата система падне гръм. — Оскар потупа акумулатора. — Това устройство ще обърка променливата верига за достатъчно време, че да успееш да отвориш вратата, но без да я прекъсва изцяло. Впоследствие тя ще се възстанови и ключалката ще заработи пак.

— Колко време имам? — попита Хан.

— Зависи от вида и модела на ключалката. — Оскар сви рамене. — Бих казал, петнайсетина минути, може и двайсет да са, но не повече.

— А не става ли да повторя още веднъж номера?

Оскар поклати глава.

— Много е вероятно да оставиш ключалката в заключеното й положение, след което ще се наложи да излизаш с все вратата. — Захили се и тупна Хан по гърба. — Не се тревожи, имам вяра в теб.

Хан го изгледа подозрително.

— Че откога имаш вяра в нещо изобщо?

— Прав си — Оскар му подаде кожено куфарче с цип. — В нашата професия не бива да вярваш на каквото и да било.

Точно в два и половина сутринта местно исландско време Зина и Арсенов положиха старателно опакованото тяло на Магомет в един от фургоните и се отправиха към отдалечен залив още по на юг по брега. Караше Арсенов. Зина, загледана в подробна карта, от време на време вдигаше глава и го упътваше.

— Усещам хората нервни — рече след известно време чеченецът. — Не е само заради очакването.

— Не предприемаме всеки ден такива мисии, Хасан.

Той я погледна.

— Понякога се питам дали във вените ти не тече ледена вода.

Тя се усмихна и го стисна за крака.

— Прекрасно знаеш какво тече във вените ми.

— Да, това го знам — кимна той. Трябваше да признае, че въпреки силното му желание да поведе народа си се чувстваше най-щастлив със Зина. Копнееше за времето, когато войната ще е свършила, а той ще захвърли бунтовническата дреха и ще бъде неин съпруг, баща на децата им.

— Никога не сме говорили за нас двамата, Зина — рече той, след като слезе от шосето и колата се затътри по черен път надолу към брега.

— Какво имаш предвид? — Тя, разбира се, знаеше прекрасно отговора, но трябваше да преодолее внезапно обзелия я ужас. — Говорили сме, естествено.

Наклонът стана доста сериозен и Арсенов намали. Зина забеляза последния завой по пътеката; оттатък лежеше скалистият залив и неспокойният Северен Атлантически океан.

— Не и за нашето бъдеще, за нашия брак, за нашите деца, които ще имаме един ден. Какъв по-подходящ момент, за да се вречем в любов.

В този момент тя си даде сметка колко интуитивен човек е Шейха. Изричайки тези слова, Хасан Арсенов подписа собствената си присъда. Той се страхуваше да умре. Зина го усети в подбора на думите, ако не в тона и очите му.

Видя съмненията му спрямо нея. Ако бе научила нещо, след като се присъедини към бунтовниците, то беше, че съмнението подкопава инициативата, увереността и най-вече действеността. Вероятно заради изключителното напрежение и безпокойство, той се беше разголил пред нея и слабостта му я отврати, както беше отвратила и Шейха. Съмнението на Хасан в нея явно се отразяваше на мисленето му. Тя допусна огромна грешка, като тръгна без време да вербува Магомет. Но беше ужасно нетърпелива да прегърне бъдещето, обещано й от Шейха. Въпреки това, съдейки по агресивната реакция на Хасан, той вероятно беше започнал да се съмнява в нея още преди. Да не би да е изгубил вяра в нея?

Пристигнаха на мястото на срещата петнайсет минути преди уговорения час. Тя се обърна и пое лицето му в ръце.

— Хасан, двамата с тебе отдавна крачим рамо до рамо в сянката на смъртта — подхвана тихо. — Оцеляхме по волята на Аллах, но и благодарение на безрезервната си отдаденост един на друг. — Наведе се и го целуна. — И ето, сега се обричаме един на друг, понеже очакваме смъртта в името на Аллах с повече трепет, отколкото враговете ни очакват живота си.

— Пред очите на Аллах, след ръката на Аллах, в сърцето на Аллах — изрече той импровизирана благословия.

Прегърнаха се, но Зина, естествено, беше отплавала далеч по вълните на океана. Питаше се какво ли прави Шейха в този момент. Копнееше да зърне лицето му, да усети близостта му. Скоро, успокои сама себе си. Съвсем скоро всичко, за което бе мечтала, ще й принадлежи.

След известно време излязоха от фургона и се изправиха на брега, заслушани в прибоя. Луната вече беше залязла в кратката нощ на Далечния север. Само още час и щеше да съмне и да дойде поредният нов дълъг ден. Намираха се горе-долу по средата на залива, който ги обгръщаше от двете страни като с ръкави, вълните утихваха, изгубили обичайната си мощ. Режещият вятър, надигнал се над черните води, накара Зина да потрепери, но Арсенов я прегърна.

Забелязаха светлинка, примигна три пъти. Корабът беше пристигнал. Арсенов светна с фенерчето си, за да отвърне на сигнала. Успяха да различат силуета на рибарския кораб, който приближаваше без светлини. Върнаха се във фургона, взеха товара и го смъкнаха до брега.

— Няма ли да се изненадат, като те видят пак? — попита Арсенов.

— Тези хора работят за Шейха, нищо не може да ги изненада — отвърна Зина. Според официалната версия тя би трябвало да се е срещала с хората на Шейха. Той, разбира се, вероятно ги беше инструктирал.

Арсенов включи фенерчето си и видяха насреща им да приближава тежко натоварена лодка с весла, легнала ниско върху водата. На рибарския кораб сигурно имаше още сандъци. Арсенов си погледна часовника. Надяваше се да разтоварят всичко преди изгрев-слънце.

Двамата непознати мъже насочиха носа на лодката към брега и го качиха на каменистия плаж. Слязоха. Не си губиха времето да се представят, но според дадените им нареждания се държаха със Зина така, все едно я познават.

Бързо и енергично четиримата разтовариха сандъците, подреждайки ги внимателно във фургона. Арсенов долови звук, обърна се и видя, че втора лодка акостира на чакъла — беше ясно, че няма да свършат преди зазоряване.

Натовариха тялото на Магомет на първата лодка, която вече беше разтоварена, и Зина им заповяда да изхвърлят товара, щом навлязат в открито море. Те се подчиниха, без да задават въпроси, което се понрави на Арсенов. Помисли си, че Зина явно ги е впечатлила първия път, когато им е доставила пратката.

Вече шестима, разтовариха за нула време втората лодка и пренесоха сандъците във фургона. След това мъжете се качиха в лодките си толкова безшумно, колкото бяха слезли. Зина и Арсенов ги бутнаха и те поеха обратно към кораба.

Арсенов и Зина се спогледаха. С пристигането на товара мисията им бе придобила плътност, каквато не бе имала досега.

— Усещаш ли го, Зина? — попита чеченецът, положил ръка върху един сандък. — Усещаш ли смъртта, която дебне отвътре?

— Усещам свободата — положи тя ръка върху неговата.

Закараха фургона обратно в базата, където ги посрещнаха другите членове на екипа, които благодарение умерената употреба на кислородна вода и цветни контактни лещи изглеждаха неузнаваеми. Никой не отвори дума за смъртта на Магомет. Злополучният му край беше факт и сега, когато ги деляха броени часове от началото на мисията, никой не се интересуваше от подробностите — занимаваха ги по-важни неща.

Свалиха сандъците от фургона и ги отвориха, вътре имаше компактни автомати, пакети пластичен експлозив С4, защитни облекла. В друг сандък, по-малък от останалите, имаше праз лук — пакетиран, заровен прилежно в настърган лед. По знак на Арсенов Ахмед си сложи гумени ръкавици и занесе сандъка с праз във фургона, на който пишеше „Хафнарфьордур — пресни плодове и зеленчуци“. След това русокосият и синеок Ахмед се качи зад волана и потегли.

Последният сандък трябваше да бъде отворен от Зина и Арсенов. В него се намираше NX20. Двамата надникнаха вътре, двете половини на устройството лежаха най-невинно в стиропореното си легло. Сетиха се за видяното в Найроби. Арсенов си погледна часовника.

— Съвсем скоро ще пристигне и Шейха със заряда.

Започваха финалните приготовления.

Малко след девет сутринта на приземния етаж на „Хуманистас“ ООД спря фургон на универсален магазин „Фонтана“. Към него се приближиха двама служители от охраната. Единият погледна списъка за деня и въпреки че видя поръчката от „Фонтана“ за кабинета на Итън Хърн, поиска да види описа на стоката. Шофьорът му го подаде и онзи му каза да отвори фургона. Служителят влезе вътре, провери стоката парче по парче, след това двамата с колегата му отвориха всички кашони, огледаха внимателно двата стола, бюфета, шкафа и разтегаемия диван. Отвориха всички вратички на мебелите, надникнаха вътре, опипаха възглавниците, обърнаха столовете. След като се убедиха, че всичко е наред, върнаха описа на шофьора и му обясниха как той и носачът да стигнат до офиса на Итън Хърн.

Шофьорът спря близо до асансьора и двамата с колегата му разтовариха мебелите. Бяха им нужни четири курса, докато качат всичко до шестия етаж, където Хърн ги очакваше. С най-голямо удоволствие им показа къде кое да оставят, а те от своя страна приеха с не по-малко удоволствие цифровото изражение на неговата благодарност, след като свършиха работата.

Щом си тръгнаха, Хърн затвори вратата и се зае да прехвърля купчините папки, които бе натрупал край бюрото си, в шкафа, подреждайки ги по азбучен ред. Над стаята надвисна спокойната тишина на офис, в който се върши активна работа. Не след дълго Хърн се изправи и се приближи до вратата. Отвори я и срещу него грейна лицето на жената, която късно предния ден бе придружавала носилката при пренасянето й в сградата.

— Вие ли сте Итън Хърн? — Той кимна и тя протегна ръка. — Анака Вадас.

От краткия допир Хърн установи, че ръкостискането й е силно и сухо. Спомнил си предупреждението на Хан, залепи на лицето си невинна въпросителна усмивка.

— Познаваме ли се?

— Приятелка съм на Степан. — Имаше ослепителна усмивка. — Имате ли нещо против да вляза или бързате?

— Имам среща — погледна си часовника — … след малко.

— Няма да ви бавя. — Тя се приближи до разтегаемия диван и седна, преметна крак връз крак. Изражението на лицето й, обърнато към Хърн, беше на човек, който е нащрек и в готовност.

Той се настани на стола си и го завъртя така, че да е с лице към нея.

— С какво мога да ви бъда полезен, госпожице Вадас?

— Не, мисля, че не ме разбрахте — жизнерадостно изчурулика тя. — Въпросът е как аз да ви бъда полезна.

— Права сте, не разбирам — поклати глава той.

Тя огледа стаята, тананикайки си нещо. Внезапно се наведе напред, опряла лакти в коленете си.

— Напротив, Итън, разбирате прекрасно. — Същата усмивка. — Е, добре, трябва да ви кажа, че знам нещо за вас, което дори Степан не знае.

Той върна въпросителното изражение на лицето си и разпери ръце с жест на безпомощност.

— Не преигравайте — прекъсна го тя. — Знам, че работите и за друг освен за Степан.

— Не ви…

Тя вдигна пръст към устните си.

— Видях ви вчера в гаража. Едва ли сте били там по здравословни причини, а дори да е така, наблюдавахте случващото се около вас с твърде активен интерес.

Той беше толкова втрещен, че изобщо не успя да отрече. Пък и какъв смисъл има? Беше го хванала натясно въпреки всички предпазни мерки, които беше взел. Погледна я. Наистина беше красива, но от нея се излъчваше и една страховита сила.

Тя килна глава.

— Не работиш за Интерпол — личи си по маниера ти. ЦРУ? Не, едва ли. Степан би разбрал, ако американците се опитваха да проникнат в организацията му. Е, за кого тогава?

Хърн не можеше да каже нито дума. Не беше способен да си отвори устата. Просто беше потресен от дъното на душата си, че тя вече знае — тази жена знаеше всичко.

— Не ме гледай като попарен, Итън. — Анака стана. — Честно да ти кажа, изобщо не ме засяга. Просто искам да се подсигуря, в случай че нещата тук се объркат. И осигуровката ми си ти. Засега нека просто приемем предателството ти за наша малка тайна.

Преди Хърн да се сети какво да й отговори, тя вече беше прекосила стаята и изчезнала навън. Той остана на мястото си, шокиран и вкаменен. Накрая все пак успя да се надигне, отиде до вратата, отвори я и огледа коридора в двете посоки, за да е сигурен, че жената наистина си е отишла.

После затвори вратата, отиде до дивана.

— Чисто е — рече.

Възглавниците се вдигнаха и той ги сложи на мокета. Талашитените плоскости, които покриваха механизма за разтягане, се размърдаха и той ги повдигна.

Отдолу, вместо матрак и скара, лежеше Хан.

Хърн осъзна, че е плувнал в пот.

— Знам, че ме предупреди, но…

— Спокойно. — Хан се измъкна от тясното като ковчег пространство. Хърн се беше издънил, но Хан беше зает с по-важни мисли, отколкото да си губи времето с наказания. — Просто не допускай тази грешка втори път.

Хан отиде до вратата и долепи ухо. Чуваха се само обичайните приглушени шумове от другите офиси на етажа. Беше облечен в черен панталон, обувки, риза и късо яке. На Хърн му се стори позаякнал в раменете, в сравнение с последната им среща.

— Сглоби дивана — заповяда му Хан — и се залавяй за работа, все едно нищо не се е случило. Среща ли имаш? Погрижи се да присъстваш, като при това не закъснявай. Всичко трябва да изглежда напълно нормално — както обикновено.

Хърн кимна и постави талашитените плоскости на мястото им, след което подреди отгоре възглавниците.

— Намираме се на шестия етаж — обясни, — твоята цел е на четвъртия.

— Покажи ми плана.

Хърн седна на компютъра си и показа плана на сградата.

— Само четвъртия етаж — рече Хан, наведен над рамото му.

Щом Хърн изпълни заповедта, Хан разгледа внимателно изображението.

— Това какво е? — посочи.

— Не знам. — Хърн се опита да го увеличи. — Прилича ми на празно пространство.

— Или пък е помещение в съседство със спалнята на Спалко.

— Само дето няма вход и изход — додаде Хърн.

— Любопитно. Дали пък господин Спалко не е направил някои корекции, за които не знаят дори архитектите му.

Наизустил разположението на етажа, Хан се извърна. Беше научил каквото му трябва, беше време да си намери скривалище. Вече при вратата, се обърна към Хърн.

— И не забравяй — не закъснявай за срещата си.

— Ами ти? Не можеш да влезеш там.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре — поклати глава Хан.

Знамената плющяха в безкрайната исландска утрин, облени в щедра слънчева светлина и облъхнати от мириса на горещите минерални извори. В единия край на летище „Кефлавик“ беше издигнато здраво скеле, поддържащо огромен подиум, опасан с кабели. Мястото беше избрано като най-надеждно, след изричното съгласие на Джейми Хъл, Борис Илич Карпов и Файед ас-Сауд. Никой от тримата, дори другарят Борис, не беше доволен от идеята държавните глави да се появят на толкова оживено и открито място, но по този въпрос президентите бяха категорични и единодушни. Общото им мнение беше, че не само е задължително да покажат дух на добра воля и сътрудничество пред широката публика, но и да демонстрират пълна липса на страх. Всички осъзнаваха ясно риска от атентат, след като заемат позиции на платформата; даваха си сметка и за многократното покачване на този риск непосредствено преди началото на конференцията по тероризма. Но явно всеки от тях го беше приел за част от работата си. Ако си решил да променяш света, неизменно ще се сблъскаш с хора, които искат да ти попречат.

И така, сутринта на откриването на конференцията, знамената на Съединените щати, Русия и четирите най-влиятелни ислямски държави плющяха на режещия вятър, отпред на подиума беше окачен транспарант с логото на конференцията, което бе внимателно обмислено от голям екип специалисти; целият район беше под желязна охрана, на всеки възможен стратегически наблюдателен пост имаше поставен снайперист. Присъстваха представители на пресата от цял свят. Всички бяха предупредени да се явят два часа преди началото на пресконференцията. Журналистите бяха педантично обискирани и сканирани, документите — проверени. Освен това им вземаха пръстови отпечатъци и вкарваха имената им в няколко бази данни. Фотографите бяха предупредени да не зареждат фотоапаратите си предварително, защото ще бъдат прекарани през рентгенови лъчи, всяко филмче ще бъде прегледано, а всеки фотограф ще трябва да зареди фотоапарата си пред очите на служител от охраната. Мобилните телефони бяха конфискувани, описани подробно и изнесени извън периметъра, а собствениците им щяха да си ги получат след края на пресконференцията. Всички разпоредби се изпълняваха стриктно и без претупване.

На платформата стъпи президентът на Съединените щати, придружаван плътно от Джейми Хъл и кордон от агенти от тайните служби. Слушалка, пъхната в ухото на Хъл, му осигуряваше постоянна връзка с всички членове от екипа, както и с руския и арабския му колега. Непосредствено след американския президент се появи Александър Евтушенко, президентът на Русия, придружаван от Борис и орда агенти с мрачни лица от Федералната служба за сигурност. След това един по един излязоха и президентите на четирите ислямски държави, всеки под закрилата на собствената си служба за сигурност.

Тълпата, както и представителите на пресата, напираха напред, но бяха отблъснати назад от платформата с официалните лица. Последна проба на микрофоните, телевизионните камери вече работеха. Първи пред микрофона застана президентът на САЩ. Беше висок, представителен мъж с подчертан нос и будни очи.

— Уважаеми съграждани от целия свят — започна той властно и авторитетно, с глас, ошлайфан в безброй важни срещи на високо равнище, изчистен от всякакви нотки на войнственост след множество пресконференции и излъскан до блясък от задушевните беседи в „Роуз Гардън“ и „Кемп Дейвид“, — днес е велик ден за световния мир и международната борба за справедливост и свобода срещу насилието и тероризма.

Днес за пореден път стоим на кръстопът в историята на света. Ще допуснем ли човечеството да бъде захвърлено в мрачните дебри на страха и безкрайната война, или ще се обединим, за да уцелим врага, където и да се крие той, право в сърцето?

Силите на тероризма са се обединили срещу нас. Не си правете илюзии — тероризмът е хидрата на днешния ден, многоглавото чудовище. Ние не се самозалъгваме, че пътят, по който сме поели, ще бъде лек и безпрепятствен, но нищо не може да ни попречи да продължим напред, водени от едно общо, съгласувано усилие. Единствено с общи сили можем да унищожим многоглавото чудовище. Единствено с общи усилия можем да направим света по-сигурен за всеки негов гражданин.

Речта на президента завърши с взрив от аплодисменти. Той отстъпи микрофона на руския си колега, който, в общи линии, каза същото и на свой ред предизвика бурни ръкопляскания. Четиримата арабски лидери се изказаха един след друг и макар техните слова да бяха по-премерени, те също засегнаха необходимостта от общи усилия в борбата с тероризма и унищожаването му — веднъж завинаги.

Последва кратка размяна на въпроси и отговори, след което шестимата лидери се подредиха за снимка. Впечатляваща гледка, придобила още по-сърцераздирателен вид, когато мъжете стиснаха ръцете си и ги вдигнаха във въздуха в безпрецедентен акт на солидарност между Запада и Изтока.

Тълпата постепенно започна да се разпръсва, настроението беше приповдигнато. И дори най-скептично настроените журналисти и фотографи се съгласиха, че конференцията започва с надежден старт.

— Даваш ли си сметка, че сменям вече трети чифт гумени ръкавици?

Степан Спалко седеше на стола, от който преди време бе станала Анака, близо до очуканата и омазана с кръв маса. Пред него имаше сандвич с бекон, маруля и домати. Беше го открил по време на дългия възстановителен период между поредицата операции в Съединените щати. Сандвичът беше сервиран в чиния от фин порцелан, вдясно от която бе поставен кристален бокал, в който искреше прелестно бордо.

— Все едно. И бездруго стана късно. — Посочи стрелката на хронометъра на китката си. — Знаеш ли какво си мисля, господин Борн — че чудесното ми забавление е към своя край. Трябва да ти призная, че ми подари една изключителна нощ. — Избухна в смях. — Което, опасявам се, е повече, отколкото аз съм направил за теб.

Сандвичът му беше разрязан на два еднакви триъгълника, точно както го обичаше. Взе едната половинка и отхапа, задъвка бавно и с наслада.

— От мен да го знаеш, господин Борн, сандвичът с бекон, маруля и домати не струва, ако беконът не е прясно изпечен и по възможност нарязан на дебели ивици.

Преглътна, остави сандвича и вдигна чашата, отпи глътка вино, като преди да го глътне, оплакна цялата си уста. Бутна стола си назад и се приближи до Борн, който лежеше завързан на зъболекарския стол. Главата му беше клюмнала на гърдите, всичко около него беше оплискано в кръв.

Спалко повдигна главата на Борн с кокалчето на пръста си. Очите му, замъглени от безкрайната болка, бяха потънали в тъмни кръгове, лицето му сякаш бе останало без капка кръв.

— Преди да си тръгна, ще ти призная цялата ирония на ситуацията. Броени мигове ни делят от триумфалната ми победа. Все едно какво знаеш. Няма никакво значение дали си ми казал, или не си ми казал информацията си. Важното е, че си тук при мен на сигурно място и че не можеш да ми попречиш по никакъв начин. — Засмя се. — Каква ужасна цена заплати за мълчанието си! И за какво, господин Борн? За нищо!

Хан видя пазача в коридора до асансьора и се промъкна предпазливо обратно към стълбището. През вратата от армирано стъкло мярна двама въоръжени пазачи, които пушеха и разговаряха на стълбата. На всеки петнайсет минути или единият, или другият надничаше през стъклото и проверяваше коридора на шестия етаж. През стълбите пиле не можеше да прехвръкне.

Той се обърна. Тръгна по коридора със спокойна, уверена крачка, извади въздушния пистолет, който беше купил от Оскар, и го стисна в ръката си. Щом пазачът го видя, Хан вдигна пистолета и пусна във врата му стреличка. Онзи се строполи на земята и изгуби съзнание от отровата, с която беше намазано връхчето на стрелата.

Хан хукна. Тъкмо да завлече обезвредения пазач в тоалетната, когато вратата се отвори и се появи друг служител от охраната, насочил пистолета си към гърдите на Хан.

— Стой на място! Хвърли оръжието! Да ти видя ръцете.

Хан се подчини. Докато простираше напред ръцете си, за да ги покаже на пазача, натисна скрито калъфче, прикрепено към вътрешната част на китката му. Пазачът стисна гърлото си. Стреличката жилеше като оса. В следващия миг вече не виждаше нищо. Това беше последната му мисъл, преди да изгуби съзнание — както колегата си преди това.

Хан издърпа двете тела в тоалетната и натисна бутона на стената в коридора. Миг по-късно асансьорът пристигна и двете крила на вратата се отдръпнаха. Влезе и натисна копчето на четвъртия етаж. Асансьорът тръгна надолу, но малко след петия етаж спря и увисна в празното пространство. Хан натисна няколко копчета — никакъв резултат. Знаеше, че разполага със съвсем малко време, за да избяга от капана, който му беше заложил Спалко.

Покачи се на парапета, обикалящ вътрешните стени на асансьора, и се протегна, за да стигне до люка горе. Тъкмо да го отвори, когато нещо привлече вниманието му и той се вгледа по-внимателно. Какъв е този металически блясък? Извади миниатюрно фенерче от комплекта, с който го оборудва Оскар, насочи го към винта в далечния ъгъл. Забеляза, че е увит с медна жица. Бомба! Опита ли се да отвори люка, ще детонира заряда, заложен на покрива.

В същия момент залитна, повлечен от внезапното раздвижване на асансьора, кабината се затресе надолу и той полетя в шахтата.

Телефонът на Спалко иззвъня и той излезе от стаята за разпит. През прозорците на спалнята му щедро нахлуваше слънчева светлина, усети топлината й по лицето си.

— Да?

В слушалката се чу глас, думите учестиха пулса му. Той е тук! Хан е в сградата! Ръката му се сви в юмрук. И двамата са негови. Мисията му тук беше към края си. Нареди на хората си да се съберат на третия етаж, позвъни в контролната зала на охраната и разпореди да дадат сигнал за учебна пожарна тревога, за да евакуират персонала на сградата. Двайсет секунди по-късно пожарната сирена зави оглушително и от всички офиси наизскачаха мъже и жени, които стройно и без паника се отправиха към стълбищата, откъдето бяха придружени до улицата. През това време Спалко се обади на шофьора и на пилота си, нареди на последния да приготви самолета, който го чакаше в хангара на „Хуманистас“ на летище „Ферихеги“. Съгласно инструкциите му машината вече беше заредена и проверена и летателният план беше съгласуван с кулата.

Оставаше да звънне само още един телефон, преди да се върне при Джейсън Борн.

— Хан е в сградата — рече, щом Анака вдигна. — Заклещен е в асансьора, изпратих хора да го очистят, ако успее да избяга. Но ти го познаваш по-добре от всеки друг. — Изсумтя в отговор на казаното от нея. — Това не ме изненадва. Погрижи се, когато сметнеш за удачно.

Хан натисна бутона за аварийно спиране — пак нищо, асансьорът продължаваше устремното си падане. С един от инструментите в комплекта на Оскар бързо свали стъклото на дисплея. Вътре имаше сноп жици. Хан веднага видя, че жицата на аварийния бутон е прекъсната. Сръчно я свърза наново и кабината с писък забави ход, аварийните спирачки задействаха и успяха да я спрат. Докато висеше в асансьора между втория и третия етаж, Хан продължи да бърника жиците с припряна сръчност.

Отвън на втория етаж въоръжените хора на Спалко бяха стигнали до външните врати на асансьора. Успяха да ги отворят ръчно с помощта на щанга и се озоваха пред зейналата шахта. Точно над главите им се поклащаше дъното на асансьорната кабина. Заповедите бяха категорични — знаеха точно какво трябва да направят. Насочиха автоматите си и откриха огън, като за броени секунди унищожиха долната половина на асансьора. Никой не би оцелял при такъв масиран огън.

Хан, долепен плътно до стената на шахтата, видя как долната половина на кабината полита в бездната. Тук беше защитен срещу рикоширали куршуми, пазеха го както вратите на кабината, така и самата шахта. Успя навреме да свърже нужните жици, да разтвори вътрешните врати и да се измъкне. Когато започна градушката от куршуми, тъкмо беше заел позиция до стената, на нивото на покрива.

Грохотът вече започваше да утихва, когато Хан долови жужене — сякаш към него летеше рояк пчели, пуснати от кошер. Вдигна глава и видя от горната част на шахтата да се спускат две въжета. Миг по-късно се появиха двама тежковъоръжени мъже, които слизаха на рапел по въжетата и бяха екипирани като за борба с безредици.

Единият го видя и насочи автомата си срещу него. Хан го уцели с въздушния си пистолет и оръжието на онзи изпадна от безчувствените му пръсти. Докато вторият се прицелваше, Хан скочи и се хвърли върху изпадналия в безсъзнание рейнджър, който беше увиснал неподвижно на въжето, задържан от катерачните си принадлежности. Оцелелият нападател, анонимен и непознат зад защитния шлем на главата си, откри огън срещу Хан, който завъртя безчувственото тяло, използвайки го като щит. С един ритник успя да избие автомата от ръцете на втория нападател. Двамата едновременно се строполиха върху тавана на кабината. В центъра на люка беше залепен малък пакет експлозив С4. Хан забеляза, че винтовете са разхлабени. Ако някой от двамата неволно докоснеше люка и го помръднеше дори съвсем леко, цялата кабина щеше да се взриви.

Хан стисна въздушния си пистолет, но рейнджърът, видял как пострада колегата му преди малко, се метна встрани, извъртя се и ритна нагоре, като изби оръжието от ръцете на Хан. В същия момент грабна автомата на партньора си. Хан отпусна тежестта си върху ръката му в опит да избие оръжието. В шахтата закънтяха картечни откоси от охраната на втория етаж.

Противникът на Хан, възползвал се от краткото разсейване, го изрита странично. Докато онзи стреляше, Хан скочи от покрива на кабината, плъзна се покрай стената и се закрепи на мястото, където беше спряла аварийната спирачка. Отдръпна се, за да се прикрие от обстрела и зачовърка спирачния механизъм. Мъжът на покрива, изпълзял по корем, надникна от ръба на кабината и се прицели. В мига, в който започна да стреля, Хан успя да освободи аварийната спирачка. Асансьорът полетя надолу, отнасяйки със себе си изненадания охранител.

Хан скочи към близкото въже и се покатери по него. Стигна до четвъртия етаж и моментално се зае да елиминира магнитната ключалка. В този момент асансьорът достигна дъното на шахтата в подземния етаж на сградата. Вследствие на удара люкът на тавана се разтресе и бомбата избухна. В шахтата лумна огън. Миг преди изригналата лава да го достигне, Хан успя да пребори механизма и се хвърли през вратата.

Вестибюлът на четвъртия етаж беше облицован в изискан кремав мрамор. От матовите аплици на стената струеше мека светлина. Хан се изправи. На няколко крачки пред него стоеше Анака. Стори му се изненадана, а вероятно беше и доста изплашена. Явно нито тя, нито Спалко бяха очаквали да го видят на четвъртия етаж. Той се усмихна безмълвно и се хвърли към нея. Не можеше да ги обвинява — извършеното от него беше истински подвиг.

Анака побърза да се шмугне зад една врата. Затръшна я и превъртя ключа. Знаеше, че трябва на всяка цена да се добере до Борн и Спалко, но Анака се бе превърнала във фактор, който не можеше да си позволи да пренебрегва. Докато летеше към вратата, извади набор от шперцове. Пъхна първия и зачовърка механизма. След няма и петнайсетина секунди вратата прещрака, Анака още не беше успяла да стигне до отсрещната стена. Хвърли му стреснат поглед през рамо и побърза да се измъкне през другата врата и да я затръшне зад себе си.

По-късно, когато се връщаше назад в ситуацията, Хан си казваше, че би трябвало да се досети по изражението й. Анака никога не бе показвала страх. Все пак Хан застана нащрек в малката стая, която му се стори доста застрашителна, квадратна, безлична, без нито един прозорец. Изглеждаше недовършена, прясно боядисана в мъртвешко бяло — дори резбованите корнизи. Никакви мебели, абсолютно нищо. Но се усети твърде късно, съскането вече беше започнало. Огледа се и видя клапите високо горе на тавана — от тях изтичаше газ. Притаи дъх и отиде при отсрещната, врата. Успя да вкара шперца, но не и да отвори. Сигурно има външно резе, помисли си, и веднага изтича до вратата, през която беше влязъл. Натисна дръжката и установи, че и тук е пуснато резе отвън.

Газът започна да изпълва залостената стая. Беше в капан.

До чинията от фин порцелан, по която тук-там бяха останали трохи, и чашата със столче с утайка от бордото Степан Спалко беше подредил вещите, конфискувани от Борн — керамичен пистолет, мобилния телефон на Конклин, пачка банкноти и джобно ножче.

Окървавен и пребит, Борн от няколко часа беше изпаднал в делта медитация — първо, за да се пребори с агонизиращите вълни на болката, които разтърсваха тялото му при всеки нов допир на инструментите на Спалко; второ, за да защити и съхрани вътрешната си енергия; и накрая, за да преодолее изтощителните последици от мъченията и да съхрани силите си.

В изпразненото му съзнание витаеха мисли за Мари, Алисън и Джейми, които проблясваха като пламъчета. Но картината, която виждаше най-ясно, бяха епизоди от живота му в слънчевия Пном Пен. Съзнанието му, успокоено до пълна безметежност, възкреси Дао, Алиса и Джошуа. Хвърляше топка към Джошуа, показваше му как да я лови с ръкавицата, която му бе донесъл специално от Щатите, после Джошуа се обърна към него и рече: „Защо се опита да ни заместиш? Защо не ни спаси?“ За миг се обърка, после в главата му увисна лицето на Хан, сякаш пълна месечина в беззвездно небе. Хан отвори уста: „Ти се опита да повториш Джошуа и Алиса. Дори използва първите букви на имената им.“

Искаше да се изтръгне от наложената насила медитация, да избяга от крепостта, която бе издигнал, за да съхрани себе си от най-ужасните последици от действията на Спалко. Беше готов на всичко, за да загърби това лице, което му отправяше обвинения, което го караше да изпитва смазваща вина.

Вина.

Бягаше от собствената си вина. Откакто Хан му призна истинската си самоличност, все бягаше от истината, както беше избягал от Пном Пен — колкото му държат краката. Помисли си, че бяга от сполетялата го трагедия, но истината беше, че бяга от товара на непосилната вина. Беше се оказал неспособен да защити семейството си, когато те имаха най-голяма нужда от него. Затръшна вратата на истината и избяга.

Бог да му е на помощ. Той е страхливец — както го нарече Анака.

Кървясалите очи на Борн проследиха как Спалко слага парите му в джоба си и взима пистолета.

— Използвах те, за да отклоняваш от мен вниманието на хрътките на световните разузнавателни организации. И ти се справи чудесно. — Насочи пистолета на Борн между очите му. — За жалост ти изпълни мисията си. — Показалецът му опря в спусъка.

В този момент в стаята влезе Анака.

— Хан е успял да проникне на етажа.

Спалко не успя да сдържи изненадата си.

— Чух експлозията. Не загина ли там?

— Намерил е начин да се измъкне от асансьора. Взривил го на дъното на шахтата.

— За щастие и последната пратка с оръжия е изнесена от подземието. — Най-сетне извърна глава към Анака. — Къде е Хан сега?

— Затворен е в специалната стая. Не може да се измъкне. Време е да вървим.

Спалко кимна. Знаеше, че що се отнася до уменията на Хан, Анака губеше ума и дума. Спалко с право насърчи връзката помежду им. Каквато беше лицемерна и потайна, тя бе успяла да го опознае така, както той никога не би допуснал, че е възможно. Анака погледна към Борн, уверена, че Спалко не е приключил работата си с него.

Вдигна ръка на рамото му.

— Самолетът ни чака, Степан. Нужно ни е време, за да се измъкнем от сградата незабелязани. Противопожарната система е задействана и кислородът се изпомпва от асансьорната шахта, за да не се стигне до фатални експлозии. Но огънят сигурно вече е достигнал във фоайето и пожарните коли ще дойдат всеки момент, ако вече не са пристигнали.

Беше помислила за всичко. Спалко я изгледа с възхищение. После, без предупреждение, замахна с ръката, в която стискаше керамичния пистолет на Борн, и го цапардоса по слепоочието.

— Ще си го запазя за спомен от първата и последната ни среща.

После двамата с Анака напуснаха стаята.

Хан, легнал по корем, копаеше бясно в ъгъла с малък лост от комплекта на Оскар. Лютеше му на очите, по бузите му се стичаха сълзи от газа, дробовете му щяха да се пръснат от липсата на кислород. Още броени секунди и щеше да припадне и нервната му система да премине на автопилот, позволявайки на газа да проникне в организма му.

В същия момент успя да изкърти парче от стената и веднага усети прилив на чист въздух отвън. Пъхна носа си в дупката и задиша жадно. Пое си дълбоко въздух и бързо нагласи пакета с експлозив, осигурен му от Оскар. Това най-вече показа на Оскар в колко сериозна ситуация е попаднал приятелят му и го подтикна да му осигури допълнителен набор от инструменти в случай на нужда.

Пак пъхна носа си в дупката, вдиша дълбоко и изтика пакетчето С4 колкото успя по-навътре. Изтича до отсрещния ъгъл на стаята и натисна копчето на дистанционното. Без да изчака отломките и прахът да се разсеят, скочи в дупката в стената и се озова в спалнята на Спалко.

Слънчевата светлина падаше косо в прозорците, под които блещукаше Дунав. Хан отвори навсякъде, та ако някъде е изтекъл газ, да се проветри по-бързо. Веднага чу воя на сирените, погледна и видя пожарните и полицейските коли, трескавата активност на улицата. Отдръпна се от прозорците, огледа се, за да се ориентира по архитектурния план, който му показа Хърн на компютъра си.

Отиде до мястото, където бе видял празно пространство, и забеляза полираните дървени плоскости. Долепил ухо до ламперията, започна да почуква тихичко с кокалчета. Установи, че третата плоскост от ляво на дясно всъщност е врата. Натисна и тя се завъртя.

Попадна в помещение с черни бетонни стени и бели плочки на пода. Вонеше на кръв и пот. Видя пред себе си Джейсън Борн — пребит и окървавен. Остана така, втренчен в него — бяха го вързали за нещо като зъболекарски стол, всичко около него беше опръскано с кръв. Борн беше гол до кръста. Ръцете, раменете, гърдите и гърбът му бяха подпухнали и разранени. Двата горни слоя бинтове, стягали ребрата му, бяха разкъсани, но най-вътрешният още си стоеше на мястото.

Борн обърна глава, забеляза Хан и го изгледа като ранен бик — окървавен, но непобедим.

— Чух втората експлозия — пророни Борн. — Помислих, че си загинал.

— Разочарован ли си? — Хан оголи зъби. — Къде е? Къде е Спалко?

— Опасявам се, че закъсня. Изчезна, взе и Анака Вадас със себе си.

— Тя през цялото време е работела за него — рече Хан. — Опитах се да те предупредя в клиниката, но ти не пожела да ме чуеш.

Борн въздъхна, затвори очи. Не му бе леко да чуе този укор.

— Нямах време.

— Ти май никога нямаш време да слушаш.

Хан пристъпи към стола. В гърлото му заседна буца. Знаеше, че трябва да настигне Спалко, но нещо го спираше, не му даваше да тръгне. Огледа пораженията, причинени от Спалко.

— Сега ще ме убиеш ли — каза Борн по-скоро като изявление, не като въпрос.

Хан знаеше, че никога няма да има по-подходящ момент. Онова мрачно кълбо в душата му, което бе отглеждал с години, което се бе превърнало в единствената му утеха, което омразата му подхранваше постоянно и което ден след ден бе пръскало отровата си в организма му — това кълбо отказваше да загине. То искаше да унищожи Борн, още малко и щеше да вземе връх в решенията му. Още малко. Хан усети импулс, който се надигна от корема към ръката му, но мина през сърцето и пресекна желанието му за действие.

Завъртя се рязко на пети и се върна в спалнята на Спалко. След миг се появи с чаша вода и някои неща, които успя да намери в банята. Поднесе чашата пред устните на Борн и започна да я повдига бавно, докато се видя празното й дъно. Сякаш движени от собствена воля, ръцете му разкопчаха катарамите и освободиха глезените и китките на Борн.

След това Хан почисти и дезинфекцира раните му. Борн не можеше да повдигне ръце от зъболекарския стол. В известен смисъл се чувстваше дори по-обездвижен, отколкото когато беше завързан. Не откъсваше очи от Хан, вглеждаше се във всяка извивка и ъгълче, във всяка черта на лицето му. Продължаваше да усеща подмолното течение на несигурността, вълната на страха. Вероятността да стои лице в лице със собствения си син след толкова години, през които го бе смятал за мъртъв, му идваше в повече.

От друга, страна мълчанието, в което бяха захвърлени, му се стори непоносимо. Така че избра да подхване разговор по неутралния въпрос, който интересуваше и двамата.

— Нали ме попита какво е намислил Спалко — рече. Дишаше бавно и на пресекулки, сепваше се при всяко докосване на памука до раните му. — Откраднал е биологично оръжие, създадено от Феликс Шифър — преносим биоразпръсквател. Успял е някак да убеди Петер Сидо, епидемиолог от клиниката, да му осигури заряд.

Хан хвърли напоения с кръв тампон и взе чист.

— Заряд с какво?

— Антракс или нещо подобно — все едно с какво. Едно е сигурно — че е смъртоносен.

Хан продължи да почиства раните на Борн. По пода заваляха кървави тампони.

— Защо ми го казваш сега? — попита с неприкрито подозрение.

— Защото разбрах какво възнамерява да направи Спалко с това оръжие.

Хан вдигна глава.

Борн установи, че изпитва физическа болка, когато го гледа в очите. Пое си дълбоко дъх и продължи:

— Явно времето го притиска. Наложи се да тръгне незабавно.

— Конференцията по тероризъм в Рейкявик.

— Това е единственото логично предположение — кимна Борн.

Хан се изправи и обърса ръце в панталоните си. Проследи с поглед как червеникавата вода се оттича в канавката.

— При положение, че реша да ти повярвам.

— Тръгвам след тях — продължи Борн. — След като подредих елементите в мозайката, установих, че Конклин е взел Шифър и го е скрил с помощта на Вадас и Молнар, защото е научил за заплахата, замисляна от Спалко. Знам и кодовото наименование на биоразпръсквателя — беше се отпечатало в един тефтер в къщата на Конклин: NX20.

— Значи затова е бил убит Конклин. Защо не е отишъл в Агенцията с информацията, с която е разполагал? ЦРУ сигурно са разполагали с повече възможности да осигурят надеждна защита на доктор Шифър и да го скрият от надвисналата над него опасност.

— Предполагам, че има редица причини — отвърна Борн. — Първо, Алекс вероятно е смятал, че няма да му повярват предвид репутацията на Спалко на участник и инициатор на хуманитарни мисии. Освен това не е разполагал с много време. Информацията му не е била достатъчно точна и подробна, за да се задейства веднага бюрократичната машина на Агенцията. И не на последно място — не би било типично за Алекс. Той не беше човек, свикнал да споделя тайните си.

Борн се надигна бавно, болката го преряза, подпря се с една ръка на облегалката на стола. След дългото обездвижване усещаше краката си като гумени.

— Спалко е убил Шифър, а що се отнася до доктор Сидо, трябва да допусна, че и той е при Спалко — жив или мъртъв. Не мога да му позволя да осъществи плановете си и да унищожи маса народ на конференцията.

Хан се обърна и му подаде мобилния си телефон.

— Ами хайде, обади се на ЦРУ.

— И мислиш, че ще ми повярват? Точно те, които смятат, че съм убил Конклин и Панов в имението в Манасас.

— Тогава ще се обадя аз. Дори бюрократична организация като ЦРУ би трябвало да приеме на сериозно анонимно обаждане, в което става въпрос за заплаха за живота на президента на Съединените щати.

Борн поклати глава.

— Шефът на американската охрана в Рейкявик е един тип на име Джейми Хъл. Той ще прави, ще струва, но със сигурност ще намери начин да прецака разузнаването. — Очите му блестяха. Не беше останала и следа от замъгления му поглед. — И така, остава една-единствена възможност, но не съм сигурен, че ще мога да се справя сам.

— Като те гледам — рече Хан, — се съмнявам да можеш да свършиш каквото и да било.

Борн с мъка погледна Хан в очите.

— Още по-сериозно основание да ми помогнеш.

— Ти си се побъркал!

Борн прие спокойно тази проява на враждебност.

— Ти също като мен искаш да пипнеш Спалко — при това не по-малко. Какво те притеснява?

— Всичко — озъби се Хан. — Я се погледни. На нищо не приличаш.

Борн бе успял да се надигне от стола и се разтъпкваше из стаята, разкършваше снага, постепенно, крачка след крачка, набираше сили и увереност в собственото си тяло. Хан видя всичко това и остана, меко казано, удивен.

— Обещавам, че няма сам да изнесеш цялата работа на гърба си — увери го Борн.

Хан не отхвърли предложението му веднага. Напротив, изръмжа нещо в знак на съгласие, като в същото време се питаше защо го прави.

— Най-напред трябва да се измъкнем оттук живи.

— Знам. Добре че беше ти да предизвикаш пожар! Сега сградата гъмжи от пожарникари, а сигурно е пълно и с полицаи.

— Ако не бях предизвикал този пожар, сега нямаше да съм тук.

Борн забеляза, че ироничните му забележки не разсейват напрежението. Дори напротив — само усложняват ситуацията. Двамата не умееха да разговарят. Запита се дали някога ще свикнат.

— Благодаря ти, че ми спаси живота.

Хан не го погледна в очите.

— Не се ласкай. Дойдох тук, за да убия Спалко.

— Най-сетне нещо, за което трябва да благодаря на Степан Спалко — въздъхна Борн.

Хан поклати глава.

— Няма да стане. Аз не ти вярвам, знам, че и ти не ми вярваш.

— Готов съм да рискувам — отвърна Борн. — Каквото и да се е случило между нас, тук става въпрос за нещо доста по-сериозно.

— Не ми казвай какво да мисля — сряза го Хан. — Никога не си ми помагал в това, пък и аз не съм изпитвал нужда. — Успя да си наложи да вдигне глава и да го погледне. — Е, добре, ето какво ще направим. Съгласен съм да работим заедно при едно условие. Ако намериш начин да ни измъкнеш оттук.

— Дадено. — Усмивката на Борн лъсна насреща му. — За разлика от теб, разполагах с достатъчно време да обмислям варианти за бягство от тази стая. Стигнах до извода, че дори някак да успея да се освободя от стола, няма да стигна далеч по стандартните начини. Не бих имал никакви шансове, ако трябваше да изляза лице в лице с охраната на Спалко. Така че стигнах до алтернативно решение.

Хан го изгледа с досада. Мразеше Борн все да е крачка пред него.

— Целият съм в слух?

Борн кимна към канавката.

— Канализацията? — попита Хан, сякаш не вярваше на ушите си.

— Тръбите са достатъчно широки, за да се провре през тях човек. — Протегна ръка, отвори джобното си ножче и го пъхна в решетката — Би ли ми помогнал?

Хан коленичи от другата страна. С помощта на ножчето Борн откачи леко решетката. Хан я повдигна, после двамата с общи усилия успяха да я махнат и да я преместят встрани.

Хан забеляза, че усилието причинява на Борн неистова болка. В този миг в душата му се надигна едно призрачно усещане, едновременно странно и познато; своеобразна гордост, която успя да осъзнае едва сега и която му причини немалко болка. Беше чувство, познато от детството му, преди да тръгне да се лута в шок, изгубен и изоставен, в околностите на Пном Пен. Оттогава насетне бе зациментирал това чувство толкова навътре в душата си, че беше забравил за съществуването му. До този момент.

След като се справиха с решетката, Борн взе парче окървавен бинт и уви в него телефона си, после го прибра заедно с ножчето в джоба си.

— Кой е пръв? — попита.

Хан сви рамене, без да показва по никакъв начин, че е впечатлен. Знаеше съвсем точно накъде извежда канализацията, предполагаше, че и Борн е наясно.

— Идеята е твоя.

Борн се пъхна в отвора.

— Изчакай десет секунди и ме последвай — рече и изчезна в тъмнината.

Анака беше въодушевена. Докато пътуваха към летището в бронираната лимузина на Спалко, знаеше, че оттук нататък никой и нищо не може да им попречи. Последната й маневра с Итън Хърн се беше оказала излишна, но тя не съжаляваше. Винаги беше по-сигурно да се действа предпазливо, а по времето, когато реши да се разправи с Хърн, съдбата на Спалко като че висеше на кантар. Сега, докато го наблюдаваше, си мислеше, че повече никога няма да си позволи да се усъмни в него. Този човек притежаваше смелостта, уменията и възможностите да постигне всичко, което реши, навсякъде, където избере — дори подобен мащабен удар. Трябваше да признае, че когато сподели с нея плановете си, тя се отнесе скептично и запази искрица недоверие до самия финал, когато той осъществи успешно плана си да преминат от другата страна на Дунава, използвайки стара канализационна тръба, която бе открил след закупуването на сградата на „Хуманистас“. Погрижи се да я обнови и се постара да изчезне от всички архитектурни планове на града. Показа й я едва сега — сподели с нея своята лична тайна.

Лимузината и шофьорът ги чакаха от другата страна на реката, под палещите лъчи на слънцето. Двамата се качиха и потеглиха по магистралата към летището. Анака се приближи до Степан и щом магнетичното му лице се извърна към нея, пое ръката му в своята. Докато се придвижваха в тунела, той свали кървавата престилка и ръкавиците. Сега беше в дънки, искрящо бяла риза и мокасини. По нищо не личеше, че е стоял буден цяла нощ.

— Мисля, че по чаша шампанско ще ни дойде добре, какво ще кажеш? — усмихна й се той.

— Ти мислиш за всичко, Степан — засмя се тя.

Посочи й чашите в ниша от вътрешната страна на вратата й. Бяха кристални, не пластмасови. Докато тя се навеждаше да ги вземе, той извади от минибара охладена бутилка шампанско. Покрай тях, от двете страни на магистралата, прелитаха многоетажни блокове, огрени от слънчевия диск.

Спалко разкъса алуминиевото фолио около гърлото, издърпа тапата и наля пенливата течност първо в едната чаша, после в другата. Остави бутилката и се чукнаха в безмълвна наздравица. Отпиха едновременно и тя се вгледа в очите му. Бяха като брат и сестра, може би по-близки, защото никой от двамата не бе обременен от товара на роднинските вражди. Няма друг човек, помисли си тя, който да е бил по-близо от него до осъществяването на желанията й. Не че някога си беше мечтала за партньор в живота. Би била доволна да разполага с баща като малка, но нямаше такъв. Замести го със Степан — силен, начетен, непобедим. Той беше всичко, което една дъщеря би могла да търси в баща си.

Вече излизаха от града и многоетажните блокове се поразредиха. Слънцето клонеше към заник, светлината чезнеше. Високото небе беше рубиненочервено, подухваше лек бриз — идеални условия за излитане.

— Малко музика? — предложи Спалко. — За да се насладим истински на шампанското. — Вдигна глава към стереоуредбата, монтирана над главата му. — Какво би ти доставило най-голямо удоволствие в момента? Бах? Бетховен? Не, разбира се, че не! Шопен.

Избра съответния диск и натисна копчето. Но вместо лиричните тонове на любимия си композитор Анака чу собствения си глас:

Не работиш за Интерпол — личи си по маниера ти. ЦРУ? Не, едва ли. Степан би разбрал, ако американците се опитваха да проникнат в организацията му.

Вкамени се, чашата замръзна в ръката й, недокосната устните.

Не ме гледай като попарен, Итън.

За свой ужас, видя грейналата усмивка на Степан над ръба на чашата.

Честно да ти кажа, изобщо не ме засяга. Просто искам да се подсигуря, в случай че нещата тук се объркат. И осигуровката ми си ти.

Спалко спря диска. Като се изключи тихото пърпорене на двигателя, в колата настъпи мъртвешка тишина.

— Предполагам се питаш как научих за предателството ти?

Анака установи, че временно е изгубила способността си да говори. Мисълта й се беше втвърдила, беше застинала на въпроса на Степан каква музика би й доставила най-голямо удоволствие. Какво не би дала, за да върне времето и да се озове в този момент! Шокираното й съзнание не можеше да се откъсне от пукнатината в действителността, зейнала като безкрайна пропаст под краката й. Съществуваха само съвършеният й живот преди пускането на записа и катастрофата, настъпила след това.

Дали Степан продължава да й се усмихва с онази отвратителна крокодилска усмивка? Установи, че й е трудно да фокусира погледа си. Неволно разтърка очи.

— Божичко, Анака, това наистина ли са сълзи? — Спалко печално поклати глава. — Разочарова ме, скъпа, макар че — нека ти призная — съм се питал кога ли ще ме предадеш. В това отношение твоят господин Борн се оказа съвсем прав.

— Степан… — Гласът й изневери. Не можа да го познае, а последното, което би направила, беше да се моли. Животът й и бездруго беше достатъчно жалък.

Имаше нещо между палеца и показалеца му, съвсем мъничък диск, по-миниатюрен от батерия за часовник.

— Електронно подслушвателно устройство, поставено в кабинета на Хърн. — Той се засмя. — Иронията е, че той бе извън моето подозрение. Такива устройства се поставят по правило в кабинетите на всеки новопостъпил служител. Поне за първите шест месеца. — Пусна диска в джоба си със сръчността на магьосник. — Неприятно стечение на обстоятелствата за теб, Анака. И късмет за мен.

Той си допи шампанското и остави чашата. Тя все така не можеше да помръдне. Седеше с изправен гръб и вдигнат лакът. Пръстите й обгръщаха столчето на чашата.

Той я изгледа с нежност.

— Сама знаеш, че всеки друг на твое място досега да е мъртъв. Но двамата с теб имаме общо минало, свързани сме с един и същ човек — майка ти. — Килна глава, лицето му погълна последните лъчи на следобедното слънце. Кожата от тази страна на главата му нямаше нито една пора, изглеждаше гладка и лъскава като прозорците на високите сгради, които останаха зад гърба им. Оттук до летището покрай магистралата нямаше почти никакви сгради.

— Обичам те, Анака. — Плъзна ръка около кръста й. — Обичам те така, както не бих могъл да обичам друг човек. — Куршумът от пистолета на Борн произведе изненадващо малко шум. Тялото на Анака подскочи назад в прегръдката му, главата й се отметна. Той усети как тръпката преминава през цялото й тяло — куршумът явно беше заседнал някъде до сърцето. Очите му не се отлепиха от нейните. — Много жалко, не мислиш ли?

Усети как топлината на тялото й пропълзява по ръката му, кръвта потече по кожената седалка. Очите й като че ли се смееха, но всичко останало в лицето й бе безизразно. Дори в мига на смъртта, помисли си той, тя не изпита страх. Е, и това ако не е нещо?

— Наред ли е всичко, господин Спалко? — попита шофьорът.

— Вече да — отвърна той.

Двайсет и седма глава

Дунав беше студен и тъмен. Тежко раненият Борн изхвърча пръв от тръбата на канализацията, но за Хан, макар и втори, имаше проблем. Не го притесняваше леденостудената вода, но тъмнината възкреси повтарящия се ужас от вечния му кошмар.

Шокът от водата и голямата дълбочина му внушиха усещането, че въжето пристяга глезена му и той започва бавно да потъва към дъното. Лий-Лий го викаше, Лий-Лий го подканваше да отиде при нея…

Усети как потъва ли потъва, а дъно все нямаше. В един миг, най-неочаквано, една силна ръка го сграбчи и започна да го тегли към повърхността. Лий-Лий? Тя ли е, зачуди се, паникьосан. Усети допира на чуждо тяло, едро и въпреки множеството рани адски силно. Борн го хвана през кръста, краката му с мощни тласъци го освободиха от капана на силното речно течение, в което беше попаднал, и го изтеглиха на безопасно място.

Хан имаше чувството, че ридае, искаше да изкрещи. Щом излязоха на повърхността на водата, започна да се мята неудържимо. Сякаш не искаше нищо друго, освен да накаже Борн, да го претрепе като куче. Но силите му стигнаха само да се изтръгне от ръката, обвила кръста му, и да впери очи в Борн, докато приближаваха каменния бряг.

— Какви ги вършиш? — извика Хан. — За малко да ме удавиш!

Борн понечи да му отговори, но се отказа. Посочи едно желязо, стърчащо над водата, което се виждаше по-надолу по течението. Отвъд дълбоките сини дебри на Дунава, където се намираше сградата на „Хуманистас“, продължаваха да сноват пожарни, линейки и полицейски коли. Около евакуираните служители на компанията се бяха събрали тълпи, които преливаха из улиците, по прозорците висяха хора, изпружили врат, за да видят по-добре. Към мястото се стичаха лодки и моторници и макар полицаите да им правеха знаци да си продължават по пътя, любопитните пасажери се трупаха покрай парапетите, за да видят с очите си злополуката. И разбираха, че са закъснели. Явно пожарите, предизвикани от експлозията в асансьорната шахта, вече бяха овладени.

Борн и Хан, придържайки се към сенките край брега, се отправиха към стълбата, която изкачиха по възможно най-бързия начин. За тяхно щастие всички погледи бяха вперени в сградата на „Хуманистас“. Малко по-нататък ремонтираха участък от бреговата ивица, така че успяха да пропълзят под прикритието на сенките, под нивото на улицата, но над водата, където върху разкъртения цимент бяха разхвърляни тежки греди.

— Дай ми телефона си — рече Хан. — Моят се намокри.

Борн разопакова телефона на Конклин и му го подаде.

Хан набра номера на Оскар и му обясни къде се намират и от какво имат нужда. Изслуша го и се обърна към Борн: — Връзката ми в Будапеща, казва се Оскар, ще ни уреди полет. И антибиотици за теб.

Борн кимна.

— А сега да видим колко го бива. Кажи му, че ми трябва подробен план на хотел „Ошкюхлид“ в Рейкявик.

Хан го стрелна ядно и за момент Борн си помисли, че ще затвори, само и само за да му направи напук. Прехапа долната си устна. Трябваше да се научи да разговаря с Хан не толкова войнствено.

Хан предаде на Оскар думите му.

— Ще отнеме около час — рече.

— Значи не каза, че е невъзможно?

— За Оскар тази дума не съществува.

— Моите хора не биха се справили по-добре.

Беше излязъл режещ, силен вятър, който ги принуди да се скрият по-навътре в импровизираната ниша. Борн се възползва от възможността да огледа по-подробно раните, причинени му от Спалко, и оцени грижите за дезинфекцията на надупчените му ръце, гърди и крака. Хан беше с яке, което свали и тръсна. Борн успя да забележи, че от вътрешната страна дрехата е цялата в джобове и джобчета, които изглеждаха пълни.

— Какво носиш там?

— Разни хитринки — отвърна сухо Хан. Без да обръща внимание на Борн, набра друг номер.

— Здрасти, Итън. Наред ли е всичко?

— Зависи — рече Хърн. — В целия хаос поне разбрах, че кабинетът ми се подслушва.

— Спалко знае ли за кого работиш?

— Никога не съм споменавал името ти. Пък и повечето пъти съм ти звънял от външен телефон.

— Въпреки това би било добре да изчезнеш.

— Съгласен съм. Радвам се да те чуя. След експлозиите не знаех какво да мисля.

— Имай повечко вяра — насърчи го Хан. — Какво имаш срещу него?

— Достатъчно.

— Събери всичко, с каквото разполагаш, и се махай. Аз ще му отмъстя, каквото и да ми струва.

— Какво означава това?

— Означава, че ми трябва подкрепление. Ако поради някаква причина не успееш да ми предадеш сведенията, искам да се свържеш… изчакай така. — Обърна се към Борн и рече: — Имаш ли доверен човек в Агенцията, на когото може да бъде предоставена информация за Спалко?

Борн поклати глава, но в следващия момент се сети нещо. Припомни си какво му беше казал Конклин за заместник-директора — че е не само умен човек, но и умее да отстоява позициите си докрай.

— Мартин Линдрос — отвърна.

Хан кимна и повтори името пред Хърн, после прекъсна връзката и върна телефона.

Борн не знаеше как да процедира. От една страна, искаше да намери начин за комуникация с Хан, от друга — не знаеше как да подходи и откъде да започне. Накрая реши да го попита как е стигнал до стаята за разпит на Спалко. Въздъхна облекчено, когато Хан заговори. Разказа му как е проникнал в сградата, скрит в дивана, за взрива в асансьора и за бягството си от заключената стая. За предателството на Анака обаче не спомена нито дума.

Борн слушаше с нарастващо възхищение, но сега част от него остана отстранена, сякаш разговора водеше друг човек. Не искаше да се обвързва. Психическите му рани още не бяха заздравели. Установи, че в сегашното си състояние на изнемощялост все още не е готов да разсъждава над въпросите и съмненията, които го разкъсваха отвътре. Така че двамата продължиха да разговорят на безопасни теми, като старателно заобикаляха щекотливите въпроси — като замък, който може да бъде обсаден, но не и превзет.

Час по-късно се появи Оскар. Донесе им хавлиени кърпи и одеяла, чисти дрехи, както и антибиотици за Борн. Имаше и термос с горещо кафе. Настаниха се на задната седалка на колата му и докато се преобличаха, той прибра изпокъсаните им мокри дрехи, като остави само специалното яке на Хан. Беше им донесъл и бутилирана вода и храна, които те погълнаха лакомо.

Дори да остана изненадан от раните на Борн, не го показа. Вероятно беше разбрал, че акцията на Хан е завършила успешно. Подаде на Борн олекотен лаптоп.

— Плановете на всички системи и подсистеми на хотела са свалени на хард диска, има още и карти на Рейкявик и околностите, както и някои други сведения, които ми се стори, че могат да ви бъдат от полза.

— Впечатлен съм — каза Борн на Оскар, но думите му важаха и за Хан.

Телефонът на Мартин Линдрос иззвъня малко след единайсет сутринта. Той скочи в колата си и за по-малко от осем минути беше в болницата „Джордж Вашингтон“. Детектив Хари Харис беше в интензивното. Линдрос използва личните си документи, за да съкрати процедурата и да принуди един от забързаните медицински служители да го отведе право при леглото на Харис. Дръпна пердето, опасващо три от стените на залата.

— Какво става? — попита.

Харис го погледна, колкото можа, от леглото, вдигнато на максимална височина. Лицето му беше подпухнало и бледо. Горната му устна беше разцепена, под лявото око имаше шев.

— Уволниха ме — ей това става.

— Не разбирам — поклати глава Линдрос.

— Съветничката по националната сигурност се обадила на шефа ми — директно и лично. Казала му да ме уволни. Да ме чупи без обезщетение и пенсия. Вчера той ме извика в кабинета си и ми го съобщи.

— И после?

— Какво после? Озовах се на улицата. Въпреки безупречната ми кариера, въпреки че през всичките тия години нямам едно-единствено нарушение… Изрита ме като куче.

— Имах предвид, как се озова тук?

— О, това ли питаш? — Харис завъртя глава, загледан в нищото. — Ми сигурно съм се напил.

— Сигурно си се напил?

— Нарязах се като талпа, чат ли си? — Очите му блестяха. — Не заслужавам ли поне това?

— Май не е било само напиването.

— Е, добре, де. Сдърпах се с някакви колоездачи, доколкото си спомням, и нещата излязоха от контрол.

— Да не би да си решил, че заслужаваш един хубав пердах?

Харис не отвърна.

Линдрос прокара ръка през лицето си.

— Знам, че ти обещах да се погрижа за това, Хари. Мислех, че държа нещата в свои ръце, дори шефа успях да спечеля на наша страна, така да се каже. Изобщо не предполагах, че Алонзо-Ортис ще предприеме самостоятелна акция.

— Майната й. Майната им на всички. — Засмя се горчиво. — Както казваше мама, за всяко добро дело се плаща.

— Виж, Хари, без теб изобщо нямаше да стигна до тая история с Шифър. Ще те измъкна.

— О, нима? И как, да му се не види, ще стане тая?

— Както казва Ханибал, един от примерите ми за подражание, или ще намерим начин, или ще измислим как.

Щом се приготвиха, Оскар ги закара до летището. Борн, скован от болки в цялото тяло, беше доволен, че има кой да кара. Въпреки това следеше изкъсо развитието на нещата. Направи му добро впечатление, че Оскар постоянно държи огледалата за обратно виждане под око. Но явно никой не ги преследваше.

Пред тях се мярна контролната кула на летището, малко след това Оскар слезе от магистралата. Не се виждаха ченгета. Всичко изглеждаше спокойно. Не и в душата на Борн.

Отправиха се към пистата за чартърни полети, без никой да ги спре. Екипажът ги очакваше, машината беше заредена и в готовност. Слязоха от фургона. Преди да се разделят, Борн стисна ръката на Оскар.

— Още веднъж ти благодаря.

— За нищо — усмихна се унгарецът. — Всичко е включено в сметката.

Отдалечи се с фургона и двамата се качиха в самолета.

Пилотът ги приветства с добре дошли на борда, прибра стълбичката, затвори вратата и я заключи. Борн им каза посоката и пет минути по-късно вече ускоряваха по пистата, готови за пътуването до Рейкявик, което щеше да отнеме два часа и десет минути.

— Среща с рибарския кораб след три минути — обяви пилотът.

Спалко нагласи слушалката в ухото си, взе хладилната чанта на Сидо и мина в задната част на самолета, за да си сложи парашутния костюм. Докато затягаше ремъците, гледаше доктора в тила. Петер Сидо беше закачен с белезници за мястото си. До него седеше един от въоръжените служители на Спалко.

— Знаеш къде да го закараш — обърна се той към пилота.

— Тъй вярно, сър. Няма да се доближаваме до Гренландия.

Спалко отиде при задната врата, даде сигнал на подчинения си, който стана и се приближи по тясната пътека.

— Имате ли достатъчно гориво?

— Тъй вярно, сър — отвърна пилотът. — Изчисленията ми са точни.

Спалко надникна през люка на вратата. Бяха снижили, Северният Атлантически океан изглеждаше синьо-черен, по повърхността му пробягваха вълнисти гребени — сигурно доказателство за прехвалената му бурност.

— Трийсет секунди, сър — обяви пилотът. — Духа доста силен вятър от север-североизток. Шестнайсет възела.

— Прието. — Спалко усети забавянето на скоростта. Под дрехите си имаше специален костюм с дебелина седем милиметра. За разлика от водолазните неопрени, които разчитаха на тънък слой вода между тялото и костюма, за да задържат телесната температура в приемливи граници, този беше запечатан при стъпалата и китките, за да не допуска навлизане на вода. Под трипластния костюм носеше специално термобельо с допълнителна система за запазване топлината на тялото при екстремен студ. И въпреки това, ако не паднеше под точно определен ъгъл, сблъсъкът с леденостудената вода можеше да го парализира и защитният костюм нямаше да го спаси. Но всичко беше изчислено и щеше да мине като по учебник. Закачи хладилната кутия за лявата си китка с верига и си сложи терморъкавиците.

— Петнайсет секунди — обяви пилотът. — Постоянен вятър.

„Чудесно, каза си Спалко, без допълнителни сътресения.“ Кимна на другия, който дръпна огромното резе и отвори вратата. Воят на вятъра изпълни вътрешността на самолета. Между Спалко и океана имаше четири хиляди метра въздух. При свободно падане от такава височина водата можеше да се окаже твърда като камък.

— Сега! — извика пилотът.

Спалко скочи. Ушите му засвистяха, вятърът забрули лицето му. Изпъна тялото си, единайсет секунди по-късно вече летеше със сто и осемдесет километра в час — пределна скорост. При все това нямаше усещането, че пада. По-скоро като че ли го обгръщаше нещо меко.

Погледна надолу, забеляза рибарския кораб и се завъртя хоризонтално, за да компенсира шестнайсетте възела вятър от север-североизток. След като зае позиция, погледна висотомера си. На седемстотин и шейсет метра дръпна въженцето, усети плавното опъване на раменете си, чу мекото шумолене на найлона и над него се разтвори гъбата на парашута. Изведнъж съпротивлението на тялото му нарасна почти трийсет пъти. Започна да пада с пет метра в секунда.

Над него искреше сияйната купа на небето; под него се простираше безкрайната шир на Северния Атлантически океан, неспокоен, развълнуван, сякаш меден съд, огрян от късните лъчи на захождащото слънце. Видя клатушкащия се рибарски кораб, а далеч зад него и силуета на исландския полуостров, където беше построен Рейкявик. Вятърът духаше с постоянна сила и трябваше да компенсира с насочване на парашута. Дишаше дълбоко, наслаждавайки се на приятното плавно спускане.

Сякаш времето беше спряло, после изведнъж, затворен в черупката на безкрайното синьо, в главата му нахлуха мисли за подробното планиране, за годините тежък труд, за маневрите и манипулациите, посредством които бе извървял този път; за онова, което смяташе за кулминацията на живота си. Сети се за годината, прекарана в Америка, в тропическия климат на Маями, за мъчителните процедури, с които се опитваха да възстановят и префасонират съсипаното му лице. Трябваше да признае, че с удоволствие разказа на Анака историята за измисления си брат, но пък как иначе би могъл да обясни присъствието си в лудница? Не можеше да признае, че е имал бурна връзка с майка й. Не беше никак сложно да подкупи докторите и сестрите, за да му осигурят време насаме с пациентката им. Колко продажни същества са хората, помисли си. Голяма част от успеха му се дължеше на факта, че умееше да се възползва от това човешко качество.

Каква удивителна жена беше Саса! Никога преди и никога след нея не срещна друга подобна. И съвсем естествено предположи, че Анака ще прилича на майка си. Разбира се, тогава той беше доста млад и глупостта му бе простима.

Какво би си помислила Анака, запита се, ако й беше казал истината, че преди години беше работил при престъпен бос, отмъстително, садистично чудовище, който го изпрати да разчисти едни кървави сметки, като знаеше прекрасно, че може да се окаже капан. Така и беше — и резултатът бе лицето на Спалко. Вярно, отмъсти си на Владимир, но не тъй живописно и героично, както го описа пред Зина. Постъпката му беше срамна, но по онова време не притежаваше силата да действа сам и по своя воля. Е, сега беше по-различно.

Вече беше паднал на около сто и петдесет метра над водата, когато вятърът рязко обърна посоката си. Спалко тръгна да се отдалечава от кораба, завъртя парашута, за да компенсира. Но не беше достатъчно, за да обърне курса. Мярна отражението на стъкло долу на кораба и разбра, че екипажът внимателно наблюдава спускането му. Корабът пое след него.

Хоризонтът се издигна, океанът започна да се приближава с шеметна бързина, изпълни целия свят, перспективата се промени. Вятърът внезапно секна и Спалко полетя надолу, в последния момент успя да завърти парашута, за да омекоти удара, доколкото му беше възможно.

Краката му разцепиха водната повърхност и той потъна. Въпреки че се беше подготвил психически, шокът от ледената вода го удари като с чук, въздухът напусна рязко дробовете му. Тежестта на хладнината кутия го дръпна надолу, но той се опита да се противопостави с мощни движения на краката. Изплува, отмятайки главата си назад, пое си дълбоко дъх и се зае да се освобождава от ремъците.

До слуха му достигна пърпоренето на двигателя на рибарския кораб и без дори да си прави труда да погледне, се отправи в тази посока. Вълните бяха толкова големи и течението толкова силно, че скоро се отказа да плува, защото беше безсмислено. Докато корабът пристигна, беше останал почти без сили. Знаеше, че без защитата на специалния костюм вече да е получил хипотермия.

Един от мъжете на кораба му хвърли въже, от палубата спуснаха и стълба. Вдигна глава и видя физиономия с проницателни сини очи и руса коса.

— Ла иллаха ил Аллах — поздрави Хасан Арсенов. — Добре дошъл на борда, Шейх. — Спалко се остави на грижите на хората си, които бързо се заеха да го увиват в абсорбиращи одеяла.

— Ла иллаха ил Аллах — отвърна на поздрава Спалко. — Едва те познах.

— И аз се познах трудно, когато се погледнах за пръв път в огледалото, с тази изрусена коса.

Спалко се взря в лицето на бунтовническия лидер.

— Как си усещате контактните лещи?

— Никой не се е оплакал. — Арсенов не откъсваше очи от металната кутия, привързана към китката на Спалко. — Тук е.

Спалко кимна. Хвърли поглед през рамото на чеченеца и видя Зина, обляна от последните слънчеви лъчи за деня. Златистата й коса искреше, кобалтовосините й очи се взираха в неговите с жадно очакване.

— Карайте към брега — разпореди Спалко. — Отивам да се преоблека в сухи дрехи.

Слезе във вътрешността на кораба, където в една каюта го очакваха прилежно сгънати чисти дрехи. На пода имаше чифт тежки черни обувки. Отключи хладилната кутия от ръката си и я остави на койката. Докато сваляше мокрия неопрен и термокостюма, огледа китката си, за да види колко зле е пострадала от веригата, пристегната за нея. Започна да търка дланите си една в друга, докато възстанови кръвообращението си.

Стоеше с гръб към входа, вратата се отвори и почти веднага след това се затвори. Той не се обърна — знаеше прекрасно кой е влязъл в каютата му.

— Позволи ми да те стопля — изчурулика Зина с меден глас.

Миг по-късно усети натиска на гърдите й, топлината на слабините й, долепени до задната страна на бедрата му. Възбудата от скока още не се беше уталожила в тялото му. Това, плюс неочакваното предателство на Анака Вадас, направи напора на Зина неустоим.

Обърна се, приседна на ръба на койката и й позволи да го възседне. Зина беше като разгонено животно. Той видя блясъка в очите й, чу плътните звуци, изтръгващи се дълбоко от корема й. Беше напълно отдадена на него и за момента това го удовлетворяваше.

Около деветдесет минути по-късно Джейми Хъл се намираше под нивото на улицата и проверяваше положението с доставките в хотела, когато забеляза другаря Борис. Руснакът се направи на изненадан от срещата, но не успя да заблуди Хъл. Напоследък имаше чувството, че Карпов го следва навсякъде, но може би развиваше параноя. Не че нямаше известно основание. Всички официални лица бяха в хотела. Конференцията се откриваше на следващата сутрин в осем — това беше и моментът на най-големия риск. Ужасяваше го мисълта, че другарят Борис някак си се е докопал до откритието на Файед ас-Сауд и е надушил плановете на Хъл и арабина.

И за да не даде възможност на руснака да долови ужаса в сърцето му, Хъл с прикачена на лицето си усмивка се приготви да поеме някоя и друга язвителна забележка. Беше готов на всичко, само и само да не разбере Карпов какво става.

— Работим извънредно, както виждам, скъпи ми господин Хъл — обяви Карпов с характерния си новинарски глас.

— Няма почивка за бдителните, а?

— Ще имаме достатъчно време за почивка след края на конференцията, когато задачата ни приключи.

— Но тя нашата задача край няма. — Хъл забеляза, че Карпов е облякъл един от отвратителните си шевиотени костюми. Приличаше повече на броня, отколкото на сносна дреха. — Колкото и много да постигнем, винаги ще има какво да се желае. Това е сред хубавите страни на работата ни, не мислиш ли?

Хъл почувства вътрешно желание да отвърне отрицателно, само и само да не бъде на неговото мнение, но предпочете да си държи езика зад зъбите.

— Е, как е охраната тук, долу? — Карпов оглеждаше терена с малките си кръгли очета. — Да се надяваме, че отговаря на високите ви американски изисквания.

— Току-що идвам.

— В такъв случай надявам се няма да ми откажете малко помощ? Две глави мислят по-добре от една, четири очи виждат по-добре от две.

Хъл внезапно се почувства изморен. Вече не си спомняше от колко време е тук, в тази забравена от бога страна, и откога не е спал като хората. Да няма нито едно дръвче, по което да разбереш кой сезон е! Усещаше се дезориентиран като първите подводничари.

Хъл видя как охраната спира фургон, доставящ хранителни продукти. Дежурният разпита шофьора и се качи отзад да провери товара. Не откри нищо нередно — нито в процедурата, нито в методологията.

— Това място не ви ли действа потискащо? — попита Хъл.

— Потискащо ли? Та тук, приятелю, е страната на приказките, да му се не види — избоботи Карпов. — Ако искаш да разбереш какво е потискащ пейзаж, иди да прекараш една зима в Сибир.

— Бил си заточен в Сибир? — смръщи чело Хъл.

— Да, но не е онова, което си мислиш — засмя се Карпов.

— Бях изпратен на мисия там преди няколко години, когато имаше изостряне на напрежението с Китай. Нали се сещаш, тайни военни операции, разузнавателни мероприятия — всичко това на най-мрачното и студено място, което можеш да си представиш. — Карпов изсумтя. — Или не, ти си американец, може би не си способен да си представиш подобно нещо.

Хъл се постара усмивката да остане залепена за физиономията му, но му коства доста усилия — както заради бушуващия в сърцето му гняв, така и защото се почувства лично засегнат. За късмет, малко след като фургонът с хранителни продукти влезе навътре, се появи друг — на енергото. Нещо явно бе привлякло вниманието на другаря Борис и Хъл го последва към спрелия фургон. Вътре имаше двама служители в униформа.

Карпов взе документа, който шофьорът покорно подаде на дежурния от охраната, огледа го.

— За какво става въпрос? — попита с типичния си нахакано-агресивен тон.

— Рутинна проверка на геотермичните ресурси, извършвана на всеки три месеца — безучастно отвърна шофьорът.

— Задължително ли е да се направи точно сега? — Карпов стрелна с очи русия шофьор.

— Да, сър. Системата ни свързва целия град. Ако не осъществяваме периодична поддръжка, излагаме на риск цялата мрежа.

— Не можем да допуснем подобен срив — намеси се Хъл. Кимна на един от охраната. — Провери фургона. Ако всичко е наред, пусни ги.

Отдалечи се от фургона, Карпов го последва.

— Не я обичаш тази работа, нали? — попита го руснакът.

Забравил за миг линията си на поведение, Хъл се завъртя на пети и се озъби насреща му.

— Напротив, много си я харесвам даже. — Но веднага се усети и се усмихна момчешки. — Е, добре, хвана ме. Да ти призная, предпочитам да имам възможност да използвам, как да се изразя, способностите си, свързани с физическите ми умения и качества.

Карпов кимна, очевидно успокоен.

— Разбирам. Няма по-приятно усещане от извършването на перфектно убийство.

— Именно — ангажирано се включи Хъл. — Да вземем например последната заповед за унищожение. Какво не бих дал да открия Джейсън Борн и да пусна куршум в главата му.

Гъстите вежди на руснака се повдигнаха.

— Имам чувството, че тази заповед те засяга лично. Не бива да допускаме подобна емоционална обвързаност, приятелю. Това пречи на добрата преценка.

— Майната й на добрата преценка. Борн ми отне онова, за което мечтаех най-силно — онова, което ми принадлежеше по право.

Карпов се замисли за миг.

— Явно съм останал с погрешно впечатление за теб, добри ми друже, господин Хъл. Май излиза, че си повече боец, отколкото си мислех. — Потупа американеца по гърба.

— Какво ще кажеш да се съберем на бутилка водка и да си разказваме бойни истории?

— Не е невъзможно — отвърна Хъл и изпрати с очи фургона, който се изгуби във вътрешността на хотела.

Степан Спалко, който пътуваше във фургона на „Енергоснабдяване“, Рейкявик, се беше дегизирал с цветни контактни лещи, а с помощта на каучукова отливка беше направил носа си огромен и грозен. Слезе от фургона и каза на шофьора да изчака. В едната си ръка държеше подложка, върху която беше прикрепен документът за поръчката, в другата стискаше куфарче с инструменти. Потъна в лабиринта във вътрешността на хотела. Знаеше пътя си през сложния комплекс от коридори по-добре от повечето служители, които обикновено се ориентираха само в участъка, за който се грижат.

Отне му дванайсет минути, докато стигне до нужното място. За това време го спряха за проверка четири пъти, въпреки че си носеше пропуска, окачен на видно място на гащеризона. Тръгна по стълбите, слезе три нива под земята, където го провериха още веднъж. Намираше се достатъчно близо до ключова подстанция на отоплителната система, така че присъствието му беше оправдано. Въпреки това поради близостта до шахтата на вентилационната и климатизационната система, обслужваща залата, в която щеше да се проведе конференцията, лостовият настоя да го придружи.

Спалко спря пред една разпределителна кутия и я отвори. Усещаше зоркия поглед на мъжа зад себе си като ръка на гърлото си.

— От колко време сте тук? — попита той на исландски, докато отваряше куфарчето, което носеше със себе си.

— Случайно да говорите руски? — попита в отговор мъжът.

— Да, случайно говоря. — Спалко започна да ровичка из нещата си. — Та въпросът ми беше, откога сте тук — има ли две седмици?

— Вече три — отвърна онзи.

— И за това време видяхте ли нещо от прекрасната ми родина Исландия? — Откри каквото търсеше сред множеството инструменти и го извади. — Знаете ли нещо за нея?

Руснакът поклати глава, което Спалко използва като повод да се впусне в дълъг монолог.

— Е, в такъв случай позволете ми да ви дам някои сведения. Исландия е остров, разположен върху площ от сто и три хиляди квадратни километра със средна надморска височина около петстотин метра. Най-високият й връх, Хванадалсхнукюр, се издига на две хиляди сто и деветнайсет метра, а над единайсет процента от страната е покрита с ледници, сред които Ватнайокютъл, най-големият в Европа. Парламентарният ни орган се нарича алтинг, състои се от шестдесет и трима души, които се избират на всеки четири…

Гласът му затихна, щом руснакът, отегчен до крайност от екскурзоводската лекция, обърна гръб и се отдалечи. Спалко моментално се залови за работа, извади пластина с четири крачета, които притисна в два снопа кабели, докато беше напълно сигурен, че са пробили изолацията.

— Готово — обяви и затвори разпределителната кутия.

— Сега накъде? Към отоплителната станция ли? — попита пазачът с нескритата надежда, че проверката на инсталацията ще приключи скоро.

— А, не — отвърна Спалко. — Първо трябва да се свържа с шефа. Връщам се при фургона. — Махна на тръгване, но онзи вече вървеше в обратната посока.

Върна се при колата, влезе и седна до шофьора. Останаха така, докато не се появи служител на охраната.

— Е, момчета, какво става?

— Засега приключихме — усмихна се Спалко с най-обезоръжаващата си усмивка, докато отбелязваше нещо върху фалшивия си работен лист. Погледна си часовника. — Леле, забавихме се повече, отколкото предполагах. Мерси, че се обадихте.

— Това ми е работата.

Шофьорът запали двигателя и фургонът потегли.

— Ето това е ползата от сухата тренировка — заключи Спалко. — Ще разполагаме точно с половин час, преди да дойдат да ни търсят.

Малкият самолет се издигна в небето. Борн погледна седналия от другата страна на пътеката Хан, вторачен право пред себе си, но като че ли не виждаше нищо. Борн затвори очи. Лампите в салона бяха изгасени. В тъмното тук–там просветваше по някоя лампичка за четене. Още час и щяха да кацнат на летище „Кефлавик“.

Борн стоеше неподвижен на мястото си. Искаше му се да вземе главата си между дланите и да зарони горчиви сълзи, които да отмият греховете от миналото му, но пред Хан не можеше да си позволи никаква проява на слабост. Безмълвните ограничения, които бяха приели, му се струваха крехки като яйчени черупки. Имаше толкова много неща, които можеха да ги счупят. В гърдите му бушуваха емоции, които го задушаваха. Болката, която разкъсваше изтерзаното му тяло, беше нищо в сравнение с агонията, която пареше в сърцето му. Стисна подлакътниците на седалката си толкова силно, че кокалчетата му изпукаха. Знаеше, че трябва да се вземе в ръце, но усещаше, че не може да остане на мястото си нито миг повече.

Стана, понесе се напред като сомнамбул и след миг вече седеше до Хан. Младежът с нищо не показа да е усетил присъствието му. Ако не беше учестеното му дишане, човек би помислил, че е изпаднал в дълбока медитация.

Сърцето на Борн биеше болезнено в натрошения му гръден кош.

— Ако наистина си мой син, трябва да знам — рече кротко. — Ако си Джошуа, просто трябва да съм сигурен.

— С други думи, продължаваш да не ми вярваш.

— Искам да ти вярвам — отвърна Борн, като се опитваше да не обръща внимание на познатия му вече остър нюанс в гласа на Хан. — Вече би трябвало да си го разбрал.

— Опре ли до теб, не съм сигурен, че разбирам каквото и да било. — Хан се извърна към него, лицето му беше пламнало от ярост. — Изобщо ли не ме помниш?

— Джошуа беше на шест — съвсем малко момче. — Борн позволи на чувствата си да изплуват и да го задавят. — А освен всичко друго няколко години страдах от амнезия.

— Амнезия ли? — Това откровение като че порази Хан.

Борн му разказа какво се беше случило.

— Имам само откъслечни спомени от живота си като Джейсън Борн преди този момент — заключи той. — А самоличността ми като Дейвид Уеб е заличена почти напълно от съзнанието ми — само в редки случаи някой аромат, звук или глас размества нещо в главата ми и извиква на повърхността разпокъсан спомен. Това е всичко, което ми остана — фрагменти от едно изгубено завинаги цяло.

Борн подири тъмните очи на Хан в мрака, помъчи се да открие в тях някаква следа от изражение, намек, по който да разбере какво мисли или чувства.

— Вярно е. Двамата с теб сме напълно непознати. Така че, преди да продължим… — Изречението увисна във въздуха, трябваше му малко време, за да продължи. Стегна се, наложи си да говори, защото тишината помежду им беше по-страшна от експлозията, която ги очакваше. — Опитай се да разбереш. Нужно ми е конкретно доказателство. Нещо неопровержимо.

— Майната ти!

Хан стана, понечи да прескочи краката на Борн и да стъпи на пътеката, но за пореден път, както преди време в залата за разпит на Спалко, нещо му попречи. После, без да ще, чу гласа на Борн и си спомни онази сцена на покрива в Будапеща.

Това възнамеряваше, нали? Цялата тая налудничава история, че си моят син Джошуа. Няма да те заведа до този Спалко или до който там се опитваш да се добереш. Няма да допусна отново да ме използват като маша.

Хан стисна фигурката на Буда, увесена на врата му, и се върна на мястото си. И двамата се бяха превърнали в маши на Степан Спалко. Той ги събра, а сега, по ирония на съдбата, пак той, в качеството си на техен общ враг, можеше да ги задържи заедно. Макар и за известно време.

— Добре, има едно нещо — отрони Хан с глас, който изобщо не приличаше на неговия. — Постоянно сънувам един кошмар. Под водата съм. Давя се, потъвам все по-надолу, защото съм завързан за трупа й. Тя ме вика, чувам гласа й, думите й, но се оказва, че всъщност аз викам нея.

Борн си спомни ужаса на Хан при падането им в Дунава, паниката, която го бе обзела, когато течението го повлече.

— Какво ти казва гласът?

— Това е моят глас. Аз повтарям Лий-Лий, Лий-Лий.

Борн усети как сърцето му прескача, някъде дълбоко, от неизследваните дебри на увреденото му съзнание изплува споменът за Лий-Лий. За един кратък безценен миг видя кръглото й личице със светли очички, обвито от правата черна коса на Дао.

— О, боже! — прошепна Борн. — Лий-Лий. Това беше галеното име, с което Джошуа наричаше Алиса. Никой друг не й казваше така. Не го знае никой друг освен Дао.

Лий-Лий.

— Един от ярките спомени, които пазя от онези времена и които успях да възстановя с много усилия и помощ, беше отношението на сестра ти към теб — продължи Борн. — Тя все искаше да е близо до теб. Нощем, когато я преследваха кошмари, единствен ти умееше да я успокоиш. Ти я наричаше Лий-Лий, тя ти казваше Джоши.

Сестра ми, да. Лий-Лий. Хан затвори очи и веднага се озова в дълбоките води на реката в Пном Пен. Полужив, изпаднал в шок, видя как простреляното телце на сестричката му се накланя към него. Лий-Лий. Четиригодишна. Мъртва. Светлите й очи, очите на тати, го гледаха, без да го виждат; сякаш го обвиняваха. Защо ти, а не аз? Но той знаеше, че това е гласът на собственото му чувство за вина. Ако Лий-Лий можеше да проговори, тя би казала: Радвам се, че не загина, Джоши. Толкова съм щастлива, че поне един от нас остана с тати.

Хан зарови лицето си в шепи, извърна поглед към люка. Искаше му се да умре. Защо не се удави тогава в реката, защо не оцеля Лий-Лий? Не можеше да търпи този живот нито секунда повече. В крайна сметка какво му остава. Поне в смъртта ще бъде заедно с нея…

— Хан.

Беше гласът на Борн. Но нямаше сили да го погледне, да се вгледа в очите му. Мразеше го, обичаше го. Не разбираше как е възможно. Не го биваше много в емоционалните ситуации. С отчаяна въздишка се изправи, добра се до пътеката и тръгна към предната част на самолета, където нямаше да му се налага да гледа Борн.

Обзет от неописуема мъка, Борн изпрати с поглед сина си. С огромно усилие на волята потисна порива си да го задържи, да го прегърне и да го приласкае при себе си. Но нещо му подсказа, че не бива да го прави. Като се има предвид миналото на Хан, подобен акт би могъл да отключи нова криза в отношенията им.

Не се заблуждаваше. И на двамата им предстоеше да изминат дълъг път, преди да се научат да се възприемат като едно семейство. А не беше изключено да се окаже и невъзможно. Но тъй като бе научен да мисли, че няма невъзможни неща, измести настрани тази потискаща мисъл.

В пристъп на неописуемо терзание най-сетне осъзна защо толкова дълго бе отхвърлял възможността Хан да е негов син. Анака, проклета да е, беше измислила всичко перфектно.

Нещо го накара да вдигне глава. Хан стоеше над него, ръцете му бяха вкопчени яростно в предната седалка.

— Каза, че съвсем наскоро си разбрал, че са ме смятали за безследно изчезнал.

Борн кимна.

— Колко време са ме търсили?

— Знаеш, че не мога да ти отговоря на този въпрос. Никой не би могъл. — Борн излъга инстинктивно. Нямаше никакъв смисъл да казва на Хан, че съответните органи са отделили някакъв си час да го търсят — напротив, можеше да се окаже пагубно. Изпита инстинктивно желание да предпази сина си от истината.

Хан замлъкна, но в тишината се усещаше нагнетена сила, сякаш душата му се подготвяше за сблъсък с болезнен и важен въпрос.

— Защо ти не продължи да ме търсиш?

Борн долови обвинителния тон и се почувства смазан. Кръвта изстина в жилите му. Откакто стана ясно, че е възможно Хан да е Джошуа, си задаваше все този въпрос.

— Бях полудял от скръб — отвърна, — но сега това не ми се вижда достатъчно оправдание. Не можех да приема факта, че съм се провалил като баща.

Нещо в лицето на Хан трепна, сякаш дълбоко в него се отприщи болезнен спазъм; една зловеща мисъл си проправи път нагоре, към повърхността на съзнанието му.

— Сигурно ти е било… трудно, когато двамата с майка сте се преместили в Пном Пен.

— Моля? Какво имаш предвид? — Борн, шокиран от изражението на Хан, отвърна по-остро, отколкото вероятно се полагаше.

— Ами, сещаш се. Сигурно колегите са ти подмятали, все пак си бил женен за тайландка.

— Обичах Дао с цялото си сърце.

— Мари не е тайландка, нали?

— Човек не избира в кого да се влюби, Хан.

Настъпи кратка пауза, след което в напрегнатата тишина, която се настани помежду им, Хан подхвана с небрежен тон, сякаш му е хрумнало в последния момент.

— И не на последно място, имал си две деца със смесена кръв.

— Никога не съм възприемал нещата от такава гледна точка — отвърна Борн монотонно. Сърцето му се късаше, защото долавяше болезнената нишка, изтъкала този въпрос. — Обичах Дао, обичах ви двамата с Алиса. Господи, та вие бяхте целият ми живот. В седмиците и месеците след това едва не се побърках. Бях съкрушен, не знаех дали имам сила да продължа. Ако не бях срещнал Алекс Конклин, вероятно не бих направил нито крачка напред. И въпреки това ми отне години, изпълнени с тежки, мъчителни усилия, докато успея да се възстановя, поне частично.

Млъкна, заслушан в дишането на двамата. Пое си дълбоко дъх и продължи:

— Мисълта, която не успях да преодолея, с която така и не се преборих, е, че трябваше да съм там, с вас, да ви защитя.

Хан го изгледа продължително, но напрежението беше изчезнало, нещо се беше променило безвъзвратно.

— Ако беше с нас, щеше да загинеш.

Обърна се, без да каже нито дума повече, и в последния възможен миг Борн видя в очите му Дао. И разбра по един дълбок и категоричен начин, че светът се е променил.

Двайсет и осма глава

В Рейкявик като във всеки цивилизован град по света заведенията за бързо хранене бяха доста разпространени. Всеки ден те, както и ресторантите от по-висок клас, се зареждаха с пресни меса, риба, зеленчуци и плодове. „Хафнарфьордур — пресни плодове и зеленчуци“ беше сред основните доставчици на местните вериги за бързо хранене. Фургонът на компанията, който беше спрял пред „Кебап Хьолин“ в центъра рано сутринта, натоварен с марули, арпаджик и праз, беше сред многото, които ежедневно кръстосваха града. Съществената разлика беше, че за разлика от останалите, конкретно този фургон не беше изпратен от „Хафнарфьордур“.

До късния следобед всичките три подразделения на университетската болница „Ландспитали“ бяха обсадени от хора, чието здравословно състояние непрекъснато се влошаваше. Лекарите започнаха да съобщават все по-притеснителни цифри на заболелите, едва смогваха да обработят кръвните им проби. До вечерта резултатите потвърдиха, че градът е пред епидемия от хепатит А.

Министерството на здравеопазването мобилизира всичките си сили, за да се справи с разрастващата се криза. Работата им бе възпрепятствана от няколко важни фактора: светкавичното разпространение на изключително опасна разновидност на болестотворния вирус, трудностите, свързани с проследяването на възможните хранителни продукти, които евентуално са донесли вируса, и макар никой да не го споменаваше гласно, явно всеки си го мислеше, за съсредоточеното общественото внимание върху Рейкявик поради международната конференция. Сред храните с най-висока степен на подозрение беше празът — виновник за последните сериозни инвазии на хепатит А в Съединените щати, но празът беше основна съставка във всички заведения за бързо хранене и, разбира се, не можеха да забранят месото и рибата.

До късна нощ разпитваха собствениците на всички компании, търгуващи с пресни зеленчуци, изпращаха екипи да проверяват складовете, контейнерите и фургоните на всеки търговец, включително „Хафнарфьордур“. За своя изненада и разочарование обаче, колкото и да ровеха, с напредването на часовете бяха принудени да признаят, че не са се приближили и на йота до откриването на източника на заразата.

В съответствие с резултатите, малко след девет вечерта Министерството на здравеопазването направи публично изявление. Рейкявик беше обявен за застрашен от епидемия от хепатит А. Тъй като източникът на инфекцията още не бе открит, поставиха града под карантина. Над всички бе надвиснала опасността от повсеместна епидемия, което не можеха да си позволят в началото на конференцията по тероризма и при вниманието на световната общественост, приковано към града. В интервюта по радиото и телевизията местните политици се опитваха да успокоят развълнуваната общественост, че са взети всички мерки за овладяването на вируса. Непрекъснато повтаряха, че министерството е насочило всичките си усилия за осигуряване безопасността на населението.

Малко преди десет вечерта Джейми Хъл се насочи към апартамента на президента, очевидно притеснен. Първо, тази история с хепатита, която ги сполетя съвсем изневиделица. А сега и неочакваната среща при президента.

Огледа се и видя агентите от тайните служби, които охраняваха държавния глава. По-надолу по коридора бяха агентите от руската Федерална служба за сигурност и арабите, които охраняваха своите делегации. Всички те от съображения за сигурност и за улеснение на екипите бяха настанени в едно и също крило на хотела.

Хъл мина през вратата, охранявана от двама агенти от тайните служби, които му заприличаха на огромни и внушителни сфинксове, и влезе в апартамента. Президентът крачеше неспокойно напред-назад и диктуваше на две от сътрудничките си, а прессекретарят нахвърляше бързи бележки на компютъра си. Вътре имаше още трима агенти от тайните служби. Те не позволяваха на президента да се приближава до прозореца.

Топ охранителят изчака безропотно, докато президентът освободи служителите от пресслужбата, които се изнизаха в индийска нишка към съседната стая.

— Джейми! — усмихна се широко президентът и протегна ръка. — Радвам се, че дойде. — Здрависаха се и той покани Хъл да седне, след което се настани срещу него.

— Разчитам на теб, Джейми, да приключим конференцията без инциденти.

— Мога да ви уверя, сър, че всичко е под контрол.

— Дори Карпов?

— Не ви разбирам, сър?

Президентът се усмихна.

— Чух, че двамата с Карпов не се разбирате много.

Хъл преглътна, питайки се дали му кроят шапка за уволнение.

— Имахме леки търкания, но вече всичко е изгладено.

— Радвам се да го чуя — продължи президентът. — И бездруго Александър Евтушенко ми създава достатъчно главоболия. Не искам допълнително да изострям отношенията ни заради неговия шеф на сигурността. — Опря длани в бедрата си и стана. — И така, шоуто започва в осем утре сутринта. Чака ни още доста работа. — Докато Хъл се изправяше, президентът му подаде ръка. — Никой не знае по-добре от мен колко опасности може да крие подобно мероприятие, Джейми. Но както всички знаем, няма връщане назад.

Навън в коридора мобилният телефон на Хъл иззвъня.

— Къде си, Джейми? — излая в ухото му директорът на ЦРУ.

— Тъкмо излизам от среща с президента. Остана доволен да разбере, че държа нещата под контрол, включително другаря Карпов.

Вместо да се зарадва, директорът занарежда с още по-тревожен глас.

— Слушай ме внимателно, Джейми. Случи се нещо, което налага да те информирам незабавно.

Хъл бързо се огледа и се оттегли встрани, за да не го чуят агентите от тайните служби.

— Оценявам доверието ви, сър.

— Става въпрос за Джейсън Борн — прекъсна го директорът. — Оказа се, че не е загинал в Париж.

— Моля? — За момент Хъл се почувства смазан. — Борн е жив?

— Не само е жив, ами е и във форма. Искам да запомниш добре какво ще ти кажа, Джейми — това обаждане, този разговор никога не ги е имало. Ако споменеш пред някого, аз ще отрека, след което ще ти съдера задника — разбрахме ли се?

— Напълно, сър.

— Нямам представа какво ще предприеме Борн оттук нататък, но нещо все ме кара да мисля, че Рейкявик влиза в плановете му. Може да е убил Алекс Конклин и Мо Панов, може и да не е, но със сигурност е елиминирал Кевин Маккол.

— Господи. Познавах Маккол, сър.

— Всички го познавахме, Джейми. — Стария се прокашля. — Не можем да допуснем това да остане безнаказано.

Яростта на Хъл мигновено се изпари, за да бъде заменена от чувство на неописуемо въодушевление.

— Оставете това на мен.

— Действай внимателно, Джейми. Първата ти и най-важна задача е сигурността на президента.

— Разбирам, сър. Напълно. Но можете да сте сигурен, че ако Джейсън Борн се появи, няма да напусне хотела.

— Напротив, нека го напусне — приключи разговора Стария, — но с краката напред.

Двама членове на чеченската група чакаха пред фургона на енергото, когато от ъгъла се появи автомобил на здравните служби, изпратен в хотел „Ошкюхлид“. Фургонът беше паркиран на отсрещната страна на улицата и ограден с оранжеви пластмасови конуси, служителите изглеждаха погълнати от работата си.

Медицинската кола спря рязко.

— Какви ги вършите? — попита един от служителите. — Имаме спешен случай.

— Майната ти, дребосък! — озъби му се на исландски един от чеченците.

— Моля?! — онзи изскочи от колата.

— Да не си сляп? Имаме важна работа. Мини от майната си, ако щеш.

Усетил напрежението в ситуацията, вторият медицински работник също слезе от колата. Арсенов и Зина, въоръжени и в готовност, изскочиха изневиделица и вкараха втрещените исландци във фургона.

Арсенов, Зина и още един чеченец спряха отвлечения автомобил пред входа за доставките на хотела. Четвъртият им колега беше отишъл да прибере Спалко и останалите с фургона на енергото.

Всички бяха облечени с униформи на държавни служители и представиха на дежурните от охраната пропуските си на медици, купени на баснословна цена от Спалко. Арсенов отговори на зададения му въпрос на исландски, но тъй като американците и арабите от охраната не го разбраха, премина на развален английски. Обясни, че са ги изпратили да се уверят, че кухнята на хотела не е заразена с хепатит А. Никой, най-малкото международният екип от охранители, не искаше някой от високопоставените гости да пипне опасния вирус. Медицинският екип беше проверен по протокол и бе пуснат в кухнята. Поне натам се отправи третият чеченец, но Арсенов и Зина имаха други намерения.

Борн и Хан продължаваха да оглеждат щателно плановете на хотела и подсистемите му, когато пилотът обяви, че кацат на летище „Кефлавик“. Борн, който беше крачил напред-назад, докато Хан седеше пред лаптопа, неохотно се върна на мястото си. Цялото тяло го болеше и неудобната седалка на малкия самолет само усилваше болежките му. Постара се да остави на заден план чувствата, свързани с намирането на сина му. Разговорът им и бездруго течеше мъчително, непрекъснато му се струваше, че Хан старателно избягва всякакви ситуации, които биха могли да го провокират да покаже чувствата си.

Процесът на сдобряване беше труден и за двама им. Все пак подозираше, че на Хан му е по-трудно. Това, което един син може да иска от баща си, беше далеч по-сложно от онова, което баща изисква от сина си, за да го обича безусловно.

Борн трябваше да признае, че се страхува от Хан, не само от онова, което му се беше случило, от онова, в което се беше превърнал, но и от неговите изключителни способности и умения. Дори самото му бягство от заключената стая беше истинско чудо само по себе си.

А имаше и още нещо — огромният проблем с взаимното им приемане и евентуално по-нататъшно сближаване, пред който всички останали пречки изглеждаха нищожни. За да приеме Борн, Хан трябваше да загърби целия си досегашен живот.

В това отношение Борн беше прав. Откакто двамата седяха на една и съща пейка в парка в стария квартал Александрия, Хан беше човек, обявил война на себе си. Той все още беше във война, само че сега войната беше излязла и извън него. Сякаш гледайки в огледало за обратно виждане, Хан изброяваше всички пропуснати възможности да убие Борн, но едва сега разбираше, че решението да не ги оползотвори е било съзнателно. Той не можеше да нарани Борн, но в същото време не можеше да отвори сърцето си за него. Спомни си отчаяния порив да се нахвърли срещу хората на Спалко на задния изход на клиниката в Будапеща. Спря го единствено предупреждението на Борн. В онзи момент успя да сведе чувствата си до желание да отмъсти на Спалко. Но сега знаеше, че те извират от съвсем друго място: от привързаността между членовете на едно семейство.

И въпреки това, за свой срам, осъзна, че се страхува от Борн. По отношение на сила, издръжливост и интелект Борн беше човек, от когото трябва да се страхуваш. Край него Хан се чувстваше нищожен, сякаш не бе постигнал абсолютно нищо в живота си.

Леко завъртане, тупване и писък на спирачки и вече бяха на земята и се носеха по пистата към задната част на летището, където кацаха частните самолети. Още преди да са спрели, Хан стана и се насочи по пътеката към вратата.

— Хайде, Спалко има поне три часа преднина — подкани той.

Но Борн също беше станал и го пресрещна на пътеката.

— Не се знае какво ни чака долу. Ще изляза пръв.

Гневът на Хан, спотайван близо до повърхността, изригна.

— Вече ти казах — не ме учи какво да правя! Имам си мозък в главата. Вземам собствени решения. Винаги съм го правил и смятам да го правя и занапред.

— Добре, прав си. Не се опитвам да ти отнема нищо — отдръпна се Борн, сърцето му се беше качило в гърлото. Този непознат беше неговият син. Всичко, което казва или прави в негово присъствие, ще увеличава последиците оттук занапред. — Но помисли си, че досега си бил сам.

— И по чия вина съм бил сам според теб?

Беше трудно да пренебрегне обидата, но Борн се постара да не й обръща внимание, доколкото му е възможно.

— Няма смисъл да си говорим за вина — отвърна равно. — Нали работим в един екип.

— И смяташ, че ще поверя нещата в твои ръце ли? — разпалено попита Хан. — И защо? Мислиш ли, че си го заслужил?

Вече пристигаха пред терминала. Борн видя колко крехка е връзката помежду им.

— Би било глупаво да смятам, че съм го заслужил по отношение на теб. — Погледна през люка към светлините на терминала. — Мислех си, че ако има проблем, ако попаднем в някакъв капан, по-добре да съм аз този, който…

— Ти чу ли и една дума от онова, което ти казах? — попита Хан и изпревари Борн на пътеката. — Нима отричаш всичко, което съм извършил до момента в живота си?

Пилотът вече беше излязъл от кабината.

— Отворете вратата и чакайте тук — заповяда му Хан строго.

Пилотът се подчини, отвори вратата и спусна стълбата.

Борн направи крачка напред по пътеката.

— Хан…

Блясъкът в очите на сина му го възпря. Проследи с поглед как слиза по стълбата, а долу го посреща митнически служител. Хан си показа документите и посочи самолета. Служителят му удари печат в паспорта и кимна.

Хан се обърна и се качи обратно по стълбата. Щом стъпи на пътеката, извади чифт белезници от якето си и ги щракна на китката на Борн и на своята китка.

— Казвам се Хан Льомар, инспектор към Интерпол. — Взе лаптопа под мишница и поведе Борн по пътеката. — Ти си мой затворник.

— Как се казвам?

— Ти ли? — Хан го бутна през вратата, следвайки го плътно. — Ти си Джейсън Борн, издирван за убийство от ЦРУ, Ке д’Орсе и Интерпол. Това е единственият начин да те пуснат в Исландия без паспорт. Все пак като всеки държавен служител на планетата и той е чел бюлетините на ЦРУ.

Митническият служител се отдръпна, оставяйки им достатъчно пространство, за да минат покрай него. Щом напуснаха терминала, Хан отключи белезниците. Навън скочиха в първото такси на опашката и дадоха на шофьора адрес, който се намираше на около километър от хотел „Ошкюхлид“.

Спалко, стиснал хладилната кутия между краката си, седеше до шофьора във фургона на енергото, докато чеченският бунтовник караше през централните улици към хотел „Ошкюхлид“. Мобилният му телефон звънна и той вдигна. Новините не бяха добри.

— Успяхме да затворим залата за разпит преди пристигането на полицията, сър — обади се началникът на сигурността му от Будапеща. — Току-що приключи щателното претърсване на цялата сграда. Не бяха открити следи нито от Борн, нито от Хан.

— Как е възможно? — попита Спалко. — Единият беше вързан, другият — заключен в обгазена стая.

— Чу се взрив — продължи началникът и се впусна в детайлни обяснения на случилото се.

— По дяволите! — В рядък пристъп на ярост, Спалко удари с ръка таблото пред себе си.

— Разширяваме периметъра на търсене.

— Не си правете труда. Знам къде са — прекъсна го Спалко.

Борн и Хан пътуваха към хотела.

— Как си? — попита Хан.

— Нищо ми няма — някак твърде бързо отвърна Борн.

— Не те боли, не те сърби?

— Напротив, боли ме и ме сърби навсякъде.

— Антибиотиците, които ти даде Оскар, са последен писък на медицината.

— Не се тревожи, взимам ги редовно.

— Защо си мислиш, че се тревожа? — Хан посочи с пръст към улицата. — Виж това.

Целият хотел беше обграден от полицаи. Два пункта, охранявани от полицаи и спецчасти от различни националности, бяха единствените места за влизане и излизане. В същия момент фургон на енергото спря пред втория пункт в задната част на хотела.

— Няма друг начин да влезем — рече Хан.

— Ами, аз се сещам за още един — прекъсна го Борн. Докато фургонът минаваше през пункта, иззад него се появиха двама хотелски служители.

Борн погледна Хан, който кимна. И той ги беше забелязал.

— Какво ще кажеш? — попита Борн.

— Ще кажа, че смяната им свърши — отвърна Хан.

— И на мен така ми се стори.

— Служителите на хотела разговаряха оживено помежду си, като млъкнаха само докато показваха пропуските си на охраната. В нормална ситуация биха си тръгнали след дежурство през подземния паркинг, но след пристигането на спецчастите на персонала бе разпоредено да паркира по близките улици.

Хан и Борн проследиха двамата мъже до странична уличка, далеч от погледите на полицаи и охрана. Изчакаха ги да приближат до автомобилите си и ги нападнаха в гръб — бързо и безшумно. Взеха ключовете, отвориха багажниците и вкараха загубилите съзнание мъже вътре, свалиха им пропуските и затвориха багажниците.

Пет минути по-късно се появиха на другия пункт в предната част на хотела, за да не се наложи да се срещат с полицаите, проверили документите на двамата служители на излизане.

Минаха през охраната без инциденти. Най-сетне се озоваха в хотела.

Спалко си помисли, че е настъпил моментът да се раздели с Арсенов. Той назряваше отдавна, откакто Спалко установи, че не може да търпи слабостта на чеченеца. Веднъж Арсенов му каза, че не е терорист, а човек, който иска народът му да има това, което заслужава. Подобна детинска вяра беше непростима грешка. Колкото и да се самозаблуждава, Арсенов трябва да приеме истината. А тя е, че независимо дали ще моли за пари, за освобождаване на затворници или за връщане на територии, той си остава терорист не заради методите, които използва, а заради целите, които иска да постигне. Не получи ли каквото желае, Арсенов убива. При това наред, и врагове, и цивилни граждани — мъже, жени, деца… Все му е едно. Той сее ужас и жъне смърт.

Спалко му нареди да придружи Ахмет, Карим и една от жените до подстанцията на вентилационната и климатизационната система на конферентната зала. Наложи се малка промяна в плана. Според предварителните уговорки този екип трябваше да се ръководи от Магомет. Но той беше мъртъв и като отговорен за смъртта му Арсенов прие задачата без въпроси и оплаквания.

— От момента, в който фургонът мине през охраната, разполагаме точно с трийсет минути — повтори Спалко. — Изтече ли половин час, ще дойдат да ви търсят — вече се убедихме лично. — Погледна си часовника. — Което означава, че имаме точно двайсет и четири минути, за да приключим мисията.

Щом Арсенов потегли с останалите от екипа си, Спалко дръпна Зина настрани.

— Нали си наясно, че повече няма да го видиш жив?

Тя кимна утвърдително с русата си глава.

— Някакви неприятни чувства?

— Напротив — облекчение — отвърна тя.

Спалко кимна.

— Да вървим. — Забързаха по коридора. — Нямаме време за губене.

Хасан Арсенов моментално пое ръководството над малката група. Задачата им беше от основно значение и той възнамеряваше да я изпълни както подобава. Свърнаха зад ъгъла и видяха дежурния от охраната на поста му пред решетката на огромната тръба.

Насочиха се право към него.

— Стой на място! — Спря ги той и стисна автомата си.

Те застанаха пред него.

— Ние сме от енергото — рече Арсенов на исландски, но видял празния поглед на пазача, повтори казаното и на английски.

Онзи смръщи чело.

— Тук няма отоплителни съоръжения.

— Знам — отвърна Ахмет, сграбчи автомата на онзи с едната си ръка, докато с другата блъсна главата му в решетката зад него. Карим и жената се приближиха, но Ахмет продължи да блъска с приклада нещастника, въпреки че беше ясно, че онзи е в безсъзнание и едва ли ще се съвземе в близките часове.

— Дай ми оръжието, Ахмет!

Чеченецът хвърли автомата към Арсенов и започна да рита пазача в лицето. Шурна кръв, замириса на смърт.

Арсенов насила откъсна Ахмет от жертвата му.

— Дам ли ти заповед, ще я изпълняваш, иначе ще ти извия врата.

Задъхан, Ахмет го изгледа яростно.

— Движим се по график — продължи Арсенов разпалено. — Няма време да задоволяваш долните си страсти.

Ахмет оголи зъби и се изсмя. Дръпна се от хватката на Арсенов и отиде да помогне на Карим да свалят решетката. Хвърлиха пазача в шахтата, после един по един пропълзяха след него. Ахмет, който се пъхна последен, върна решетката на мястото й.

Трябваше да пропълзят покрай пазача. Пътьом Арсенов допря пръст в сънната му артерия.

— Мъртъв е — обяви.

— Е, и? — войнствено попита Ахмет. — До сутринта и бездруго всички ще са трупове.

Запълзяха на колене и длани и не след дълго се озоваха пред разклонението. Пред тях започваше вертикална шахта. Извадиха въжетата и екипировката за спускане. Опряха в отвора лост и окачиха въжето, като го спуснаха надолу в шахтата. Арсенов тръгна пръв, уви въжето около лявото си бедро и го преметна през дясното. Започна да се придвижва надолу с равномерно темпо. По лекото раздрусване на въжето разбра кога всеки от екипа е тръгнал надолу.

Щом пристигна над първата разпределителна кутия, Арсенов спря. Светна си с миниатюрно фенерче и обиколи с концентрирания сноп стената на шахтата, осветявайки телефонните и електрическите кабели. Сред плетеницата от кабели забеляза нещо ново.

— Топлинен сензор — извика нагоре.

Карим, специалистът по електроника, беше точно над него. Докато Арсенов осветяваше стената с фенерчето си, другият извади клещи и парче жица с крокодилчета в двата края. Внимателно се прехвърли от долната страна на Арсенов и застана точно преди обхвата на действие на датчика. Ритна с единия крак и се залюля към стената, хвана се за сноп кабели. Пръстите му заровичкаха, преряза една жица и щракна крокодилчето за нея. После оголи жилото на съседен кабел и прикачи другото крокодилче.

— Готово — обяви.

Спусна се надолу и навлезе в обхвата на датчика, но алармата не се включи. Беше прекъснал веригата успешно. Датчикът не засече нищо нередно.

Карим направи място на Арсенов, който ги поведе към дъното на шахтата. Намираха се в ядрото на вентилационната подстанция на залата, в която щеше да се проведе конференцията.

— Целта ни е вентилационната система на залата, където ще се проведе конференцията — каза Борн, докато двамата с Хан прекосяваха с отривиста крачка фоайето. Хан стискаше под мишница лаптопа, който им даде Оскар.

— Логично е да пуснат разпръсквателя именно там.

По това време на нощта фоайето, огромно, високо и студено, беше пусто, виждаха се само служители на хотела и охраната. Официалните лица си бяха по стаите, едни вече спяха, други прехвърляха записките си за откриването на срещата, от което ги деляха броени часове.

— Охраната несъмнено е стигнала до същите изводи — продължи Хан, — което означава, че до възела на подстанцията ще стигнем безпрепятствено, но после ще трябва да обясняваме какво търсим там.

— Мислих за това — включи се Борн. — Време е да се възползваме от положението ми.

Минаха през главното крило на хотела безпроблемно и се насочиха към декоративния вътрешен двор със симетрични, покрити с чакъл пътечки, подкастрени вечнозелени храсти и каменни пейки с футуристичен вид. От другата страна на двора се намираха залите за срещи. Вътре ги посрещнаха три стълбища. Хан пусна лаптопа и след кратка консултация с картата установиха, че се движат в правилната посока.

— Насам — рече Хан и затвори компютъра.

Но след няма и трийсетина метра от стълбището чуха гробовен глас:

— Още една крачка и сте мъртви.

На дъното на вертикалната шахта чеченските бунтовници стояха приведени, разтревожени, с опънати до крайна степен нерви. Чакаха този момент от месеци. Бяха готови, изгаряха от нетърпение да осъществят плана си. Трепереха както от непосилното чакане, така и от студа, който ставаше все по-непоносим, колкото по-надолу под хотела потъваха. Оставаше им само да изпълзят по къса хоризонтална шахта, за да се доберат до вентилационните устройства, но от целта им ги делеше охраната в коридора пред изхода на системата. Трябваше да изчакат, докато охраната тръгне да патрулира.

Ахмет погледна часовника си и установи, че им остават още четиринайсет минути, за да довършат мисията и да се върнат във фургона. По челото му бяха избили ледени капки, мишниците му плуваха в пот, която се стичаше на струйки по тялото му и го гъделичкаше. Устата му беше пресъхнала, дишането му беше плитко и накъсано. Нормално, все пак бяха навлезли в решителния етап на мисията. Сърцето му биеше лудо и сякаш разтрисаше цялото му тяло. Още не можеше да се успокои от конфликта с Арсенов, който на всичкото отгоре го смъмри пред останалите. Докато се вслушваше напрегнато, наблюдаваше Арсенов, изпълнен с презрение. След онази нощ в Найроби Ахмет изгуби всичкото си уважение към своя лидер не само защото Арсенов допусна изневяра, но и защото изобщо не подозираше какво се случва под носа му. Плътните устни на Ахмет се извиха в усмивка. Беше му приятно да чувства, че има такава власт над Арсенов.

Най-сетне гласовете в коридора се отдалечиха. Той скочи в действие, решен да посрещне съдбата си, но здравата ръка на Арсенов го възпря болезнено.

— Още не. — Очите му искряха.

— Отдалечиха се — прошепна Ахмет. — Губим време.

— Ще тръгнем, когато аз дам заповед.

Този допълнителен сблъсък дойде твърде много на Ахмет. Той се изплю, презрението бе изписано красноречиво на лицето му.

— Защо ли изобщо те слушам и изпълнявам заповедите ти? Никой от нас не би трябвало да ги следва. Щом дори жена си не успяваш да задържиш при себе си…

Арсенов се хвърли срещу Ахмет и двамата се сборичкаха. Другите, ужасени, не смееха да се намесят.

— Няма да търпя повече твоята безочливост — изсъска Арсенов. — Или изпълнявай заповедите ми, или умри.

— Ами убий ме тогава — предизвика го Ахмет. — Но помни едно: в Найроби, в нощта преди демонстрацията, Зина влезе в стаята на Шейха, докато ти спеше.

— Лъжец! — извика Арсенов и в главата му изплува клетвата, която двамата със Зина си бяха дали. — Зина никога не би ми изневерила!

— Спомни си къде се намираше моята стая, Арсенов. Нали ти направи разпределението. Видях я със собствените си очи.

Очите на Арсенов засвяткаха враждебно, но все пак пусна Ахмет.

— Щях да те убия на място, но всички тук играем важна роля в тази мисия. — Даде знак на останалите. — Да приключваме с това.

Карим, специалистът по електроника, мина отпред, след него бяха жената и Ахмет, Арсенов вървеше най-отзад. Не след дълго Карим вдигна ръка и всички спряха.

Арсенов чу тих глас.

— Датчик за движение.

Видя Карим да се навежда, за да подготви инструментите си. Добре, че този човек е с тях. Колко бомби беше направил Карим за каузата им през годините? Всичко, до което се докоснеше, работеше перфектно. Той не допускаше грешки.

Както и предишния път, Карим извади жица с крокодилчета в двата края. Стиснал клещите в едната си ръка, избра нужните кабели, изолира ги, преряза единия и щракна крокодилчето към оголения меден край. После, пак както предишния път, махна изолацията и на втория кабел и захвана за него другото крокодилче, за да изолира веригата.

— Готово — обяви и продължиха, навлизайки в обхвата на датчика.

Алармата в коридора запищя, мъжете от охраната се втурнаха тичешком с готови автомати в ръце.

— Карим? — извика Арсенов.

— Това е капан! Някой е разменил жиците.

Борн и Хан се обърнаха и застанаха лице в лице с рейнджър от американската охрана. Беше в маскировъчен костюм и пълно бойно снаряжение. Приближи се, огледа пропуските им. Явно успокоен, насочи нагоре дулото на автомата си, но смръщеното изражение не напусна физиономията му.

— Какво правите тук, момчета?

— Трябва да извършим някои проверки — отвърна Борн. Спомни си фургона на енергото, който влизаше в хотела, пък и нещо от информацията на Оскар, свалена в лаптопа.

— Има повреда в отоплителната система. Изпратиха ни да помогнем на работниците от енергото, които вече трябва да са пристигнали.

— Сбъркали сте крилото — посочи американецът. — Трябва да се върнете в посоката, откъдето идвате, да завиете първо наляво, после надясно.

— Мерси — ухили се Хан. — Май нещо сме се оплели. Обикновено нямаме работа в тази част на хотела.

Тъкмо да се обърнат да вървят, коленете на Борн се подгънаха, той простена драматично и се строполи на земята.

— Какво има, мамка му! — извика войникът.

Хан коленичи край Борн и разтвори ризата му.

— Какво му се е случило, по дяволите! — възкликна непознатият, втренчен в обезобразеното тяло на Борн.

Със светкавично движение Хан го сграбчи за гърдите и блъсна главата му в пода. Докато Борн се изправи, Хан вече събличаше униформата на онзи.

— Май е по-скоро твоят ръст — рече Хан и подаде на Борн маскировъчните дрехи, които той облече набързо, докато Хан избутваше обезвредения войник настрани в сенките.

В същия миг се включи алармата и двамата хукнаха презглава към подстанцията.

Охраната работеше професионално и, похвално, дежурните от екипите на американците и арабите се разбираха перфектно. Всеки тип датчик предизвикваше различен вид аларма, така че те моментално разбраха, че задействаният сензор е за движение и бързо установиха точното му местонахождение. Часове преди началото на конференцията бяха в най-висока степен на готовност. Заповедите бяха първо да стрелят, после да задават въпроси.

Още докато тичаха, откриха огън и отнесоха решетката. Половината от войниците изпразниха пълнителите си в подозрителния отсек. Другата половина се разгънаха и останаха в готовност да продължат стрелбата, докато колегите им огледат мястото. Бяха открити три тела — двама мъже и една жена. Един от американците уведоми Хъл, негов колега арабин се свърза с Файед ас-Сауд.

В това време от съседните сектори се стекоха още служители от охраната, за да предложат допълнителна подкрепа.

Двама души се качиха по шахтата и когато се установи, че няма други врагове, отцепиха района. Разпокъсаните тела бяха извадени заедно с инструментите, с които Карим неутрализираше датчиците, и с нещо, което на пръв поглед приличаше на бомба с часовников механизъм.

Джейми Хъл и Файед ас-Сауд пристигнаха на мястото почти едновременно. Хъл прецени положението с бърз поглед и се обади по радиостанцията на командира на екипите.

— Обявявам първа степен на готовност. Имаше пробив в охраната. Трима нарушители са мъртви, повтарям, трима нарушители са мъртви. Заключете целия хотел, никой да не влиза и да не излиза от обекта. — Продължи да раздава заповеди с категоричен тон, преконфигурираше хората си според отиграната ситуация за действие при първа степен на готовност. Веднага след това се обади на тайните служби, които охраняваха президента и екипа му в крилото с официалните лица.

Файед ас-Сауд беше приклекнал и оглеждаше труповете. Телата бяха надупчени на решето, но лицата им, макар и окървавени, бяха непокътнати. Извади фенерче и освети едно от лицата. Посегна и бръкна с пръст в окото на един от мъжете. Върхът на пръста му се оцвети в синьо. Отдолу се показа кафяв ирис.

Някой от Федералната служба за сигурност вероятно се беше обадил на Карпов, защото руснакът се появи в тромав тръс. Беше останал без дъх и Файед ас-Сауд си помисли, че сигурно е изминал цялото разстояние тичешком.

Арабинът и американецът въведоха колегата си в обстановката. Файед ас-Сауд вдигна пръста си във въздуха.

— Били са с цветни лещи — и ето тук си личи, че косите им са изрусени, явно са искали да минат за исландци.

Лицето на Карпов помръкна.

— Този го познавам — рече и подритна един от труповете. — Казва се Ахмет. Един от висшите военни на Хасан Арсенов.

— Чеченският терористичен лидер! — възкликна Хъл. — Мисля, че трябва да уведомиш президента си, Борис.

Вдигнал ръце на хълбоците си, Карпов не помръдна.

— Належащият въпрос в случая е друг — къде е Арсенов?

— Май сме закъснели — прошепна Хан, надничайки иззад метална колона, откъдето видя как на мястото на инцидента пристигат двамата топ охранители. — Само дето не виждам Спалко.

— Може да е решил да не се излага на такъв риск и да не дойде в хотела.

Хан поклати глава.

— Познавам го. Може да е егоист, но също така е и перфекционист. Сигурен съм, че се спотайва някъде наблизо.

— Но явно не е тук — отрони Борн замислено. Видя как руснакът пристига тичешком и се присъединява към Джейми Хъл и арабина. Нещо в това сплеснато, грубо лице, в изпъкналото чело и надвисналите вежди му се стори смътно познато. Щом чу гласа му, беше сигурен.

— Руснака го познавам.

— Нищо чудно и аз го познах — отвърна Хан. — Борис Илич Карпов, шефът на елитния отряд „Алфа“ на Федералната служба за сигурност.

— Не, имах предвид друго — аз наистина го познавам.

— Как така? Откъде?

— Не помня — призна Борн. — Нямам представа дали е приятел или е враг. — Удари главата си с юмрук. — Де да можех да си спомня.

Хан се извърна към него и видя изписаното на лицето му терзание. Изпита опасен порив да прегърне Борн през раменете, да го успокои. Опасен, защото не знаеше докъде би довел подобен жест и какво би означавал. Усети как животът му продължава да се разпада още и още — началото бе поставено в мига, в който Борн седна до него в парка. „Кой си ти?“, се запита тогава. По онова време Хан не знаеше отговора на този въпрос. Още не беше сигурен, че го знае. Нима е възможно всичко, в което е вярвал или в което си е мислил, че вярва, да е лъжа?

Потърси спасение от тези смущаващи мисли в сферата, където двамата с Борн бяха най-добри.

— Притеснява ме онзи предмет — рече. — Бомба с часовников механизъм. Нали каза, че Спалко възнамерява да използва някакъв биоразпръсквател?

Борн кимна.

— Според мен имаме класически пример на отвличане на вниманието, само дето едва минава полунощ. Конференцията ще започне чак след осем часа.

— Нали затова бомбата е с часовников механизъм.

— Да, но защо да я залагат сега, толкова отрано?

— Охраната не е толкова нащрек — предположи Хан.

— Така е, но, от друга страна, шансовете някой да я намери при периодичните огледи са по-големи. — Борн поклати глава. — Не, пропускаме нещо, усещам го. Спалко е намислил друго. Какво обаче?

Спалко, Зина и другите от екипа достигнаха до целта си. Тук, далеч от крилото на хотела, където щеше да се проведе конференцията, охраната, макар и плътна, имаше някои пропуски, които Спалко веднага регистрира. Беше пълно с патрулиращи, но те не можеха да са едновременно навсякъде, така че, използвайки отдалечаването на една патрулна двойка, Спалко и хората му заеха позиция.

Намираха се три етажа под земята, в огромно бетонно помещение без прозорци, оградено отвсякъде, с изключение на една-единствена отворена врата. През стената в дъното на помещението минаваха дебели черни тръби, върху всяка беше отбелязано крилото на хотела, което обслужва.

Спалко и хората му извадиха специалните защитни костюми и ги облякоха, запечатвайки ги най-старателно. Две от чеченките излязоха в коридора, за да пазят пред вратата, един бунтовник застана на разстояние зад тях.

Спалко отвори по-големия от двата метални контейнера, които носеше лично. Вътре се намираше NX20. Внимателно сглоби двете половини, проверявайки дали всичките болтчета са надеждно затегнати. Подаде го на Зина, докато отключи хладилния контейнер, който получи от Петер Сидо. Вътре имаше миниатюрно стъклено контейнерче. Дори след видяното при демонстрацията в Найроби им беше трудно да повярват, че такова нищожно количество от вируса може да изтреби толкова много хора.

Както преди няколко дни в Найроби, Спалко отвори зарядната камера на разпръсквателя и постави вътре стъкленицата. Затвори и заключи камерата, взе NX20 от Зина и обви с пръст по-малкия от двата спусъка. След като го натисне, вирусът, все още запечатан в малкото шишенце, щеше да влезе в изстрелващата камера. След това с едно натискане на бутона отляво на дулото изстрелващата камера щеше да се отключи. После оставаше Спалко да се прицели в нужната посока и да натисне основния спусък.

Гушна разпръсквателя с вниманието, с което го бе държала Зина преди миг. Това оръжие изискваше нужното уважение — дори от него.

Вгледа се в очите на Зина, от които струеше любов към него и патриотична жар.

— А сега чакаме да запищи алармата.

И тя се включи — звукът бе слаб, но вибрациите бяха непогрешими, просторните бетонни коридори ги усилваха. Спалко усети напрежението, надвиснало над стаята, подхранвано от справедливия гняв и с години отлаганото очакване на отмъщението.

— Нашият час удари — рече Спалко така, че да го чуят всички. Долавяше трепета на ликуващите им сърца.

Повлечен от неустоимата сила на съдбата, която го буташе напред, Шейха дръпна малкия спусък и със зловещ съсък зарядът се приплъзна в изстрелващата камера, където застина в очакване на момента на освобождаването.

Двайсет и девета глава

— Всички са чеченци, нали, Борис? — попита Джейми Хъл.

Карпов кимна.

— И според сведенията ни всички са членове на терористичната група на Хасан Арсенов.

— Страхотен удар в полза на добрите — въодушевено извика вика Хъл.

— С такова количество С4 можеха да взривят почти цялата носеща конструкция — додаде арабинът, треперещ от студ. — Конферентната зала щеше да се срути и да погуби всички присъстващи.

— Голям късмет извадихме, че ги хвана детекторът — засмя се Хъл.

С течение на времето Карпов гледаше все по-намръщено. Въпросът, който измъчваше и Борн, не му даваше мира.

— Защо да залагат бомбата толкова рано? Защо да ни оставят толкова голям шанс да я открием преди началото на конференцията?

Файед ас-Сауд се обърна към един от хората си.

— Не може ли да вдигнем малко температурата? Явно ще прекараме доста време тук, а направо замръзвам.

— Сетих се! — извика Борн към Хан. Взе лаптопа, включи го, прехвърли картите, докато откри каквото търсеше. Избра път, свързващ мястото, където се намираха в момента, с централното крило на хотела.

— Хайде да вървим! — извика и затвори компютъра.

— Къде отиваме? — попита Хан, докато си проправяха път през подземните коридори.

— Помисли само. Видяхме фургон на енергото да влиза в хотела. Хотелът се отоплява от горещите минерални извори посредством система, която обслужва целия град.

— Ето защо Спалко е изпратил чеченците във вентилационната подсистема — извика Хан, докато вземаше със спринт един завой. — Изобщо не са имали намерение да залагат бомбата. Правилно сме се сетили — наистина е било отвличане на вниманието, но не за по-късно сутринта, когато ще започне конференцията. Спалко ще активира биоразпръсквателя сега!

— Именно — потвърди Борн. — Но няма да използва вентилационната система на конферентната зала. Целта му е централната отоплителна система! По това време на нощта всички официални лица са по стаите си — точно там, където той ще пусне вируса.

— Идва някой — каза една от чеченките.

— Стреляйте на месо — изкомандва Шейха.

— Но това е Хасан Арсенов! — извика другата жена.

Спалко и Зина се спогледаха смутено. Какво не е наред? Датчикът явно е задействан, алармата се включи, малко след това чуха и успокояващите залпове картечен огън. Как е успял Арсенов да избяга?

— Казах — на месо! — изкрещя Спалко.

Това, което не даваше мира на Арсенов и което го накара да си плюе на петите в мига, в който подуши капана — и на което дължеше избавлението си, за разлика от тримата си другари, — беше преследващият го ужас. Той го гризеше отвътре вече цяла седмица. Повтаряше си, че заради чувството за вина, задето предаде Халид Мурат — вината на героя, принуден да направи тежък избор в името на народа си. Истината обаче беше, че ужасът му беше свързан със Зина. Той не искаше да признае пред себе си онова, което виждаше с очите си — нейното отдръпване, емоционалното й изолиране, което с времето се беше втвърдило до лед. От известно време тя го отбягваше, но допреда броени мигове той отказваше да го приеме. Откровението на Ахмед избистри погледа му. Зина винаги бе живяла зад стъклена стена, никога не се бе разкривала докрай пред него. Имаше части от нея, до които той нямаше достъп, и започваше да му се струва, че колкото повече усилия полага, толкова повече тя се отдръпва от него.

Зина не го обичаше — запита се дали някога е изпитвала нещо към него. Дори мисията им да завърши с успех, той няма да живее с нея, двамата няма да имат деца. Последният им разговор на четири очи беше такъв фарс!

Внезапно изпита невероятен срам. Какъв глупак е само — да я обича повече от свободата си, осъзнал, че без нея няма да се чувства свободен. Сега, след нейната измяна, свободата щеше да горчи в устата му.

Докато крачеше тежко из студения коридор към отоплителната станция, видя как една от жените от собствения му екип вдига автомата си, сякаш се кани да го застреля. Вероятно защитният костюм пречи на видимостта й.

— Стой! Не стреляй! — извика той. — Аз съм Хасан Арсенов.

Куршумът го улучи в лявото рамо, шокиран, той се завъртя и се хвърли зад ъгъла, за да се скрие от пороя заблудени куршуми.

Във вихъра на ситуацията нямаше време за въпроси и разсъждения. Стрелбата продължи, но този път не беше насочена към него. Надзърна зад ъгъла и видя, че двете жени стоят приведени, с гръб, и стрелят по две фигури, които приближават по коридора.

Арсенов се изправи и възползвал се от паузата, се насочи към вратата на отоплителната станция.

— Арсенов явно не е сам, Зина — рече Спалко, чул стрелбата.

Тя превъртя оръжието си отпред на гърдите и кимна на другия мъж, който й метна още един автомат.

Спалко, който беше зад тях, отиде до стената с отоплителните тръби. Всички бяха с вентили, до които бяха монтирани уреди за измерване на налягането. Намери тръбата за крилото на официалните лица и започна да развърта вентила.

Хасан Арсенов разбра, че е трябвало да умре с другарите си във вентилационната шахта. Последните думи на Карим бяха: „Това е капан! Някой е разменил жиците!“ Ето кой ги е разменил — Спалко. Целта е била не само да се отклони вниманието на охраната — както им беше обяснил, — но и да има изкупителни жертви. При това е трябвало да са ключови фигури, за да може смъртта им да не остане незабелязана и Спалко да има достатъчно време да стигне до същинската си цел и да пусне вируса. Арсенов се почувства изигран и вече беше сигурен, че и Зина има пръст във всичко това.

Колко бързо гранясва любовта, как само за миг се превръща в омраза. Сега всички бяха против него — бойните му другари, мъжете и жените, с които се е бил рамо до рамо, с които е делил радости и скърби, уповавал се е на Аллах, споделял е общи идеали. Чеченци! Всички бяха покварени от могъществото на Степан Спалко и неговото отровно очарование.

В крайна сметка излизаше, че Халид Мурат е бил прав за всичко. Единствен е прозрял, че не бива да се доверява на Спалко и да го следва в безумието му. Веднъж Арсенов си позволи да обвини своя съратник и учител, че е остарял, че действа твърде предпазливо и не разбира разкриващия се пред очите им нов свят. Сега беше свидетел на онова, което Халид Мурат със сигурност е виждал: че новият свят е илюзия, създадена да обслужва интересите на човека, нарекъл себе си Шейха. Арсенов беше избрал да повярва на тази празна надежда. И Спалко се възползва от неговата слабост. Стига! Арсенов си даде клетва. Стига! Ако ще загине днес, то ще стане по негов избор, а не като жертвен агнец, отведен на заколение от Спалко.

Прилепи се до рамката на вратата, пое си дълбоко дъх, изпусна го и се претърколи през прага. Последвалият автоматичен огън му осигури цялата необходима информация. Запълзя по корем, без да се надига от земята. Видя оставения на пост чеченец, чийто автомат бе насочен право напред, и го застреля с четири куршума в гърдите.

Когато Борн забеляза двама терористи в защитни костюми да стрелят един след друг иззад колоната, кръвта изстина в жилите му. Двамата с Хан се скриха в чупката на близкия коридор и също откриха огън.

— Спалко е тук с биологичното оръжие — рече Борн. — Трябва да проникнем вътре незабавно.

— Няма да успеем, докато на тези двамата не им свършат куршумите — отвърна Хан. — Спомняш ли си плана на сградата? Какво имаше на тавана?

Без да прекратява стрелбата, Борн кимна.

— На шест-седем метра зад нас има люк — продължи Хан.

— Можеш ли да ме повдигнеш?

Борн изстреля един финален откос и заотстъпва.

— Ще успееш ли да видиш нещо в тъмното? — попита.

— В ръкава ми, освен другите неща, има и фенерче — кимна Хан и му посочи специалното си яке.

Борн пъхна автомата си под мишница и сключи пръстите на двете си ръце, за да направи столче. Кокалите му изпукаха под тежестта на младежа, усети парене в напрегнатите си мускули.

Хан бутна панела от тавана и се набра на мускули, за да се пъхне в дупката.

— Време? — попита Борн.

— Петнайсет секунди — отвърна Хан и изчезна.

Борн се обърна. Преброи до десет и като се показа зад ъгъла, откри стрелба. В следващия миг се сепна и автоматът му заглъхна. Усети как сърцето му бие болезнено в гърдите. Двамата чеченци бяха свалили защитните си костюми и напуснали прикритието на колоната, стояха срещу него. Чак сега видя, че са жени. Около кръста и на двете имаше колани от свързани пакети С4.

— Боже мили! Хан! Носят колани с експлозиви!

В същия миг светлината угасна. Хан беше прекъснал електричеството.

Веднага след като стреля, Арсенов се втурна презглава към чеченеца и го улови, преди онзи да е докоснал пода. В стаята имаше още двама души — Спалко и Зина. Прикрит зад мъртвия си другар, Арсенов откри огън. Зина! Тя заотстъпва, но ръката й продължи яростно да натиска спусъка и автоматичният огън помете тялото на мъртвия чеченец.

Пронизан от силна болка в гърдите, Арсенов облещи очи, в следващия миг тялото му изтръпна. Лампите угаснаха, той остана да лежи на пода, пълните му с кръв дробове изгъргориха. Като насън чу вика на Зина, разрида се от мъка по всичките си изгубени сънища, по бъдещето, което няма да дойде. Животът го напусна с въздишка, както бе дошъл, стоварвайки върху плещите му всички трудности, препятствия и болки.

Над подземието надвисна мъртвешка тишина. Сякаш времето бе спряло. Борн, насочил оръжието си в тъмнината, чу накъсаното дишане на двете жени бомби. Долови страха им, но наред с това и мрачната им решителност. Усетят ли, че той прави крачка към тях, мръдне ли Хан над главите им, мигновено ще детонират експлозивите, вързани около кръста им.

Беше напрегнал слуха си до краен предел и не след дълго долови меки, почти безшумни стъпки по тавана, които заглъхнаха така светкавично, както се бяха появили — Хан. Борн знаеше, че другият отвор към електрическата инсталация се намира горе-долу над вратата на отоплителната станция. Веднага разбра какво е намислил Хан. Щяха да са им нужни железни нерви и непоклатима ръка — и на двамата. Борн беше въоръжен с АР-15 с къса цев, която компенсираше отклонението с удивителна мощ на удара. Патроните бяха 223 калибър и изхвърчаха от дулото със скорост, надвишаваща осемстотин метра в секунда. Борн пристъпи безшумно напред, но доловил движение в мрака пред себе си, застина на място. Сърцето му се беше качило в гърлото. Дочу нещо. Съскане? Шепот? Стъпки? После пак настъпи тишина. Притаи дъх и се съсредоточи върху дулото на оръжието си.

Къде ли е Спалко? Дали вече е използвал биологичното оръжие? Дали смята да довърши мисията си, или ще зареже всичко и ще избяга? Тъй като не можеше да си отговори на тези въпроси, се постара да ги изтласка от мислите си. „Съсредоточи се, рече си, успокой се, дишай дълбоко и равномерно, все едно медитираш — слей се с оръжието.“

В следващия миг го видя. Фенерчето на Хан блесна в очите на едната жена и я ослепи. Нямаше време за мислене. Пръстът му беше върху спусъка — натисна го инстинктивно. Картечният огън озари коридора, Борн видя как главата на жената изхвърча от раменете й, плисна кръв и пихтия от мозък и кости.

Веднага скочи, оглеждайки се за втората жена. Лампите светнаха и Борн я видя — лежеше до другарката си безжизнена, с прерязано гърло. Миг по-късно Хан скочи от отвора в тавана и двамата заедно влязоха в отоплителната станция.

Малко преди това в тишината, която миришеше на барут, кръв и смърт, Спалко падна на колене, опипвайки около себе си да намери Зина. Тъмнината го свари неподготвен. На тъмно нямаше как да извърши деликатната операция по вкарването на дулото на NX20 във вентила на отоплителната тръба.

Протегна ръка и заопипва пода. Не бе обърнал внимание на точното й местоположение, не знаеше къде е застанала, пък и вероятно се бе преместила, щом е видяла Арсенов да връхлита в стаята. Чеченецът прояви находчивост, като използва мъртвото тяло на свой другар за предпазен щит, но Зина го надигра и успя да го убие въпреки това. Беше сигурен, че е жива, чу вика й.

Застина в очакване, спокоен, че жените камикадзе ще го защитят от неочакваните нападатели в коридора. Дали е Борн? Или Хан? Беше срамно да признае, че неизвестността, дебнеща в коридора, го плаши. Врагът, който и да е той, беше разгадал схемата му за отклоняване на вниманието, беше стигнал до уязвимата отоплителна станция по своя собствена логика. С притеснение усети как в сърцето му се надига паника, после чу накъсаното дишане на Зина и като че се поуспокои.

Косата й беше мокра и лепкава — усети го, докато я целуваше по бузата.

— Красивата ми Зина — прошепна в ухото й. — Силната ми Зина.

Усети как през тялото й преминава спазъм, сърцето му прескочи от ужас.

— Не умирай, Зина. Не бива да умираш. — В следващия миг усети солената й влажна буза и разбра, че тя плаче. Гърдите й се надигаха и отпускаха на неравномерни тласъци, подсилвани от риданията й.

— Зина… — Той избърса сълзите й с целувка. — Бъди силна. Сега трябва да си по-силна отвсякога. — Прегърна я нежно, усети как ръцете й бавно го обгръщат. — Настъпи часът на нашата триумфална победа — продължи той, докато нагласяваше NX20 в ръцете й. — Да, точно така, избрах теб, за да изстреляш заряда, да направиш решителната крачка към бъдещето.

Зина нямаше сили да отговори. Единствено мълчанието можеше да съхрани дъха в дробовете й. Спалко за пореден път прокле тъмнината, която му пречеше да види очите й, да се убеди, че му е повярвала. Нямаше друг избор, трябваше да поеме риска. Взе ръцете й и постави лявата върху дулото на биоразпръсквателя, а дясната — върху приклада. Десният й палец нагласи на спусъка.

— Трябва само да натиснеш — прошепна в ухото й. — Но не сега. Още малко. Трябва ми време.

Да, беше му нужно време — за да избяга. Беше уловен в капана на тъмнината — непредвидено обстоятелство, за което не се беше подготвил. При това положение дори не можеше да вземе оръжието със себе си. Трябваше да бяга, да си плюе на петите и да бяга с всички сили. Шифър беше абсолютно категоричен по този въпрос — зарядът е изключително деликатен материал.

— Ще се справиш, Зина, нали? — Целуна я по бузата. — Ти си достатъчно силна, знам го. — Тя понечи да каже нещо, ала той постави ръка на устните й, опасявайки се, че незнайните врагове може да чуят хърхорещия й глас. — Винаги ще съм до теб, Зина, не го забравяй.

После бавно и внимателно, неуловимо за увредените й сетива той се отдалечи. Понечи да се обърне, но се спъна в тялото на Арсенов и раздра защитния си костюм. За момент го обзе неконтролируема паника, представи си как остава тук, когато Зина дръпне спусъка, как вирусът се разпръсква във въздуха и го заразява. В главата му изплува живописната картина на Найроби, изобразена в най-ужасяващи, потресаващи подробности.

Успя да се окопити и захвърли безполезния костюм. Безшумно като котка си проправи път към изхода и излезе в коридора. Жените камикадзе го усетиха и се размърдаха.

— Ла иллаха ил Аллах — прошепна той.

— Ла иллаха ил Аллах — отвърнаха те.

После той се стопи в тъмнината.

Двамата я видяха едновременно — грозната, уродлива муцуна на оръжието, създадено от доктор Феликс Шифър. Борн и Хан застинаха по местата си.

— Спалко е избягал. Ето го защитния му костюм — отбеляза Борн. — Станцията има само един вход. — Сети се за движението, което му се стори, че долавя, за шепота и последвалите потайни стъпки. — Сигурно се е изнизал в тъмнината.

— Този го познавам — каза Хан. — Казва се Хасан Арсенов. Жената с оръжието не съм я виждал.

Терористката лежеше подпряна на трупа на свой събрат по оръжие. Как е успяла да се довлачи до това положение, двамата нямаха представа. Жената беше тежко ранена, може би фатално, макар че от разстоянието, на което стояха, не можеше да се прецени точно. Погледна ги, в очите й проблесна нечовешка болка, в която Борн сякаш видя не само физическо страдание, но и още нещо.

Хан, взел автомата на една от жените камикадзе, го насочи към тежко ранената терористка.

Без да откъсва поглед от очите й, Борн пристъпи напред и натисна надолу дулото на автомата.

— Винаги има изход — рече.

После клекна, така че да се изравни с жената. Продължаваше да я гледа в очите.

— Можеш ли да говориш? Можеш да ми кажеш името си?

За момент настъпи тишина, Борн с мъка задържа погледа си в очите й, преборвайки се с изкушението да погледне към пръста й на спусъка.

Накрая устните й се разтвориха и затрепериха. Зъбите й започнаха да тракат, една сълза преля в окото й и се изтърколи по омазаната буза.

— Какво те е грижа как се казва? — попита презрително Хан. — Това не е човек. Превърнали са я в машина за убиване.

— Има хора, които биха казали същото и за тебе, Хан. — Каза го толкова спокойно, че беше ясно, че няма намерение да обиди сина си — просто регистрираше известен факт.

Насочи вниманието си към жената.

— Много е важно да ми кажеш името си, разбираш ли?

Тя размърда устни и с огромно усилие произведе нещо средно между гъргорене и дращене.

— Зина.

— Е, Зина, вече сме на финала — продължи Борн. — Сега не съществува нищо друго, освен живота и смъртта. Така като те гледам, явно си решила да избереш смъртта. Сигурно си мислиш, че ако натиснеш спусъка, ще отлетиш в рая и ще станеш хурия18. Само че аз не го вярвам. Какво ще оставиш след себе си? Мъртвите си другари, поне един от които застрелян лично от теб. А, да, и Степан Спалко. Къде ли изчезна? Все едно. Мисълта ми беше, че в критичния момент той те изостави. Остави те да береш душа, Зина, а той си плю на петите и избяга. Е, не се ли питаш дали наистина, ако дръпнеш спусъка, ще се въздигнеш към рая или ще бъдеш заклеймена от ангелите Мункер и Накир, които задават въпросите. Имайки предвид живота ти, Зина, когато те попитат кой е твоят създател и кой е твоят пророк, нима ще можеш да им отговориш? Защото, както знаеш, само праведните си спомнят.

Зина вече ридаеше открито. Но гърдите й се повдигаха неравномерно и Борн се опасяваше да не би някой неочакван спазъм да я накара неволно да дръпне спусъка. Ако искаше да я спечели на своя страна, нямаше повече време за губене.

— Ако дръпнеш спусъка, ако избереш смъртта, няма да можеш да им отговориш. Знаеш го. Ти бе изоставена и предадена, Зина, от най-близките си хора. И ти на свой ред ги предаде. Но още не е твърде късно. Има време за възмездие. Винаги има изход.

В този миг Хан осъзна, че Борн говори колкото на Зина, толкова и на него. Почувства се като ударен от гръм. Усещането разтърси цялото му тяло, докато достигна едновременно крайниците и мозъка му. Сякаш беше чисто гол, напълно разобличен, изпита ужас единствено и само от себе си — от собствената си неподправена природа, която бе погребал преди толкова години в джунглите на Югоизточна Азия. Беше толкова отдавна, че вече не си спомняше точно къде и кога се случи. Истината беше, че бе непознат на самия себе си. Мразеше баща си, задето му разкри тази истина, но вече не можеше да продължава да отрича, че го и обича — пак поради тази причина.

И тогава Хан коленичи до човека, в когото разпозна своя баща, и като вдигна оръжието си така, че Зина да го вижда, протегна ръка към нея.

— Той е прав — обади се Хан с глас, който се различаваше коренно от обичайния му. — Това е начин да изкупиш миналите си грехове, извършените убийства, предателствата спрямо хора, които са те обичали, без дори да го осъзнават — вероятно.

Придвижваше се напред сантиметър по сантиметър, докато накрая ръката му намери нейната. Леко и внимателно откъсна показалеца й от спусъка. Тя пусна разпръсквателя и му позволи да го вземе от безполезната й прегръдка.

— Благодаря ти, Зина — рече Борн. — Сега Хан ще се погрижи за теб. — Той се изправи и като стисна сина си за рамото, се обърна и с енергична крачка се запъти след Спалко.

Трийсета глава

Степан Спалко се затича по пустия коридор, стиснал керамичния пистолет на Борн в ръката си. Знаеше, че пукотевицата неминуемо ще привлече охраната в централното крило на хотела. Мярна пред себе си шефа на арабската охрана, Файед ас-Сауд, придружаван от двама души. Отскочи встрани, за да се скрие. Още не го бяха забелязали и той реши да се възползва от предимството на изненадата. Изчака ги да се приближат, след което ги застреля, преди онези да успеят да реагират.

Изскочи от прикритието си и се надвеси над повалените противници. Файед ас-Сауд изпъшка и Спалко го застреля от упор в челото. Саудитецът се отпусна тежко и притихна. Спалко бързо взе пропуска на един от хората му, пъхна се в униформата му и свали цветните лещи от очите си. В същия момент мислите му се върнаха при Зина. Вярно, тази жена не познаваше страха, но фаталната й грешка бе пламенната й отдаденост към него. Тя успя да го опази от всички, особено от Арсенов. И Спалко виждаше, че това й доставя удоволствие. Осъзна, че движещата сила за Зина е била любовта й към Шейха. Тази нейна любов, отвратителната слабост на себеотдаването, го принуди да я напусне.

Чу бързи стъпки в коридора и се завърна обратно в настоящето, хукна напред. Съдбовната среща с арабите беше нож с две остриета, защото, вярно, осигури му надеждна дегизировка, но в същото време го и забави. Хвърли поглед назад и видя един униформен да тича към него. Изруга силно. Почувства се като Ахаб, погълнат изцяло от желанието за отмъщение и в крайна сметка погубен от него. Униформеният мъж беше Джейсън Борн.

Борн забеляза Спалко, който се бе преоблякъл в униформа на арабските спецчасти. Видя го как отваря врата и изчезва по стълбата. Прескочи труповете на мъжете, които Спалко бе застрелял току-що, и хукна след него. Изведнъж се озова в суматохата на фоайето. Преди броени часове, когато двамата с Хан влязоха в хотела, в просторното и светло помещение се усещаше напрежение, но беше спокойно и почти пусто. Сега гъмжеше от униформени, които се суетяха във всички посоки. Част от тях се занимаваха с персонала на хотела, разпределяха ги на групи според длъжностите им и в зависимост от мястото, където са се намирали в момента на инцидента. Други вече бяха започнали мъчителния и продължителен процес на разпитване на хората. Всеки от служителите трябваше да даде подробен отчет за действията си през последните два дни. Трети се бяха отправили към подземията на сградата или изпълняваха разпореждания, давани по радиостанциите, и отиваха в други части на хотела. Всеки беше погълнат от работата си и никой не обърна внимание на двамата мъже, които един след друг се отправиха към изхода.

Каква ирония, да гледаш как Спалко се движи сред всичките тези хора, как се смесва с тях, как се превръща в един от тях. За част от секундата Борн се поколеба дали да не вдигне тревога, но веднага отхвърли идеята. Спалко със сигурност щеше да отвърне на удара — все пак Борн беше обявен за международно издирване и елиминиране и смятан за опасен убиец. Спалко, естествено, го знаеше — нали лично той бе изплел изкусната мрежа около него. Докато напускаше хотела през главния изход, Борн си помисли и друго. „Двамата с теб много си приличаме, каза си, сега сме хамелеони, приели едни и същи цветове, за да скрием самоличността си от хората, които ни заобикалят.“ Беше му странно и притеснително да осъзнае, че цялата международна охрана, струпана в хотела, е враг колкото на него, толкова и на Спалко.

Навън се оказа, че всички изходи са блокирани. Със смесица от възхищение и ужас Борн проследи как Спалко се отправя към паркинга на служителите от охраната, който също влизаше в поставения под забрана периметър, но в момента беше пуст, понеже дори на хората от охраната не се позволяваше да влизат или излизат.

Борн го последва, но почти веднага го изгуби между редиците коли. Удари на бяг. Чу някой да го вика отзад. Отвори вратата на първото превозно средство, което му попадна пред погледа — джип. Изтръгна пластмасовия капак под волана и зачовърка жиците. В същия миг изръмжа двигател и Борн видя Спалко, седнал зад волана на друга кола, да напуска паркинга с мръсна газ.

Някой извика за втори път, чуха се бързи стъпки по паважа. Последваха изстрели. Борн, съсредоточен върху непосредствените си действия, успя да свърже нужните жици. Двигателят на джипа се задави, но запали. Борн натисна газта, гумите изсвистяха и колата се понесе към пропускателния пункт.

Беше лунна нощ, всъщност едва ли можеше да се нарече точно нощ. Слънцето, увиснало ниско над хоризонта, обагри небето в сивкаво и над Рейкявик се спусна немощен мрак. Следвайки неотлъчно криволичещите движения на Спалко през града, Борн установи, че се движат на юг.

Остана леко изненадан, понеже очакваше Спалко да тръгне към летището и беше сигурен, че онзи разполага с план за бягство, който включва придвижване по въздуха. Но колкото повече се замисляше, толкова по-малко изненадан се чувстваше. Явно започваше да опознава противника си. Вече беше разбрал, че Спалко никога не избира логичния начин за влизане или излизане от дадена ситуация. Този човек имаше уникално мислене, способно да обърка и най-желязната логика. Беше човек на риска, противник, който предпочита да вкара врага си в капан, вместо да го убива веднага.

И така „Кефлавик“ явно отпада като вариант за бягство. Беше твърде очевидно и както Спалко несъмнено е предвидил, твърде добре охранявано, за да се използва. Борн се опита да се ориентира, припомняйки си картата, която му даде Оскар. Какво имаше на юг от града? Хафнарфьордур, рибарско селище, което бе твърде малко, за да може да кацне самолет като този на Спалко. Крайбрежието! В крайна сметка, намираха се на остров. Спалко смята да избяга с кораб.

По това време на нощта трафикът не беше натоварен, особено след като излязоха извън града. Пътищата станаха по-тесни, лъкатушеха между скалистите издатини от вътрешната страна на назъбения бряг. Колата на Спалко взе един по-остър завой, Борн изостана. Изключи фаровете си и натисна газта. Виждаше автомобила на Спалко пред себе си, но се надяваше самият той да остане незабележим. Беше рисковано да изпуска преследваната кола от погледа си при всеки остър завой, но нямаше друг избор. Трябваше да накара Спалко да повярва, че се е измъкнал от преследвача си.

Пълната липса на дървета придаваше на пейзажа недвусмислено сериозен и улегнал вид, отзад синееха заледените хребети, отвсякъде лъхаше на вечна зима, която изглеждаше още по-призрачна от откъслеците зелено, разхвърляни тук и там. Небето беше огромно и през дългия период на измамно зазоряване през него прелитаха черните силуети на морски птици — извисяваха се и пикираха ниско над водата. Докато ги наблюдаваше, Борн изпита осезаемо чувство на безметежна свобода след пленничеството си в недрата на хотела. Въпреки студа свали прозореца и пое с отворени гърди соления влажен въздух. Ноздрите му уловиха сладостен аромат, погледът му се плъзна по осеяна с цветя поляна.

С приближаването си към морето пътят стана още по-тесен. Борн заслиза към брега през тучна долчинка, описа още един остър завой. Оттам нататък теренът стана доста стръмен, слизаше се по самата наветрена част на скалата. Мярна Спалко, после пак го изгуби зад поредния завой. Когато на свой ред взе завоя, пред очите му се откри Северният Атлантически океан, безбрежната му шир потрепваше на сивкавия мрак.

Спалко продължи към следващия завой, Борн го следваше от разстояние. Оказа се, че веднага след това има друг завой в обратната посока и за да не изгуби обекта, въпреки по-големия риск Борн даде газ. Вече навлизаше в завоя, когато долови звука. Беше мек и познат, надвика пърпоренето на вятъра — изстрел от собствения му керамичен пистолет. Предната му лява гума гръмна и джипът се завъртя. Борн мярна Спалко, който вече тичаше към колата си, стиснал пистолета в ръка. Гледката бързо му избяга и трябваше да се съсредоточи върху овладяването на колата, която се приближаваше застрашително до стръмния скалист бряг.

Изключи от скорост, но не беше достатъчно. Трябваше да спре и двигателя, но нямаше как да го направи без ключ. Задните гуми излязоха от пътя. Борн откопча предпазния колан и се подготви, в същия миг джипът изхвърча от скалата. Полетя във въздуха, превъртя се два пъти. Непогрешимият остър мирис на нажежен метал го блъсна в носа, примесен с парливата миризма на запалена гума.

Борн скочи миг преди джипът да се разбие в земята, превъртя се, в това време колата се вряза в една щръкнала скала, разхвърчаха се отломки. Изригнаха пламъци, на чиято светлина той успя да види в залива кораб, акостирал с нос към брега.

Спалко се спусна като бесен по стръмния път към залива. Хвърли поглед през рамо и видя обвития в пламъци джип. „Приятно пътуване в ада, Джейсън Борн. Най-сетне си мъртъв“, каза си. Но споменът за Борн щеше да го гризе още дълго. Защото той беше човекът, който осуети плановете му. И сега Спалко не разполагаше нито с NX20, нито с услужливите чеченци, които бе разигравал както си ще. Толкова месеци стратегии и планиране отидоха напразно!

Спалко слезе от колата и забърза през застлания с водорасли бряг. Въпреки че приливът беше във връхната си точка, а рибарският кораб беше доста близо до брега, към Спалко приближаваше гребна лодка. Той бе успял да се свърже с капитана веднага щом проби кордона около хотела. На борда на рибарския кораб бяха останали само двама души — капитанът и помощник-капитанът. Щом лодката достигна брега, Спалко скочи в нея, а помощник-капитанът натисна с греблото.

Спалко беше бесен и краткото, потискащо пътуване към рибарския кораб премина в тягостно мълчание.

— Пригответе се за отплаване, капитане — заповяда, щом стъпи на борда.

— С цялото ми уважение, сър — отвърна онзи, — но какво ще стане с останалите от екипажа?

Спалко го сграбчи за дрехата.

— Дадох ви заповед, капитане. Очаквам да я изпълните.

— Тъй вярно, сър! — избоботи капитанът и в очите му проблесна ядно пламъче. — Но в такъв случай, тъй като сме само двама, подготовката ще отнеме повечко време.

— Ами тогава се залавяйте за работа, мамка му! — изруга Спалко и слезе в каютата си.

Водата беше леденостудена и черна като подземието на хотела. Борн осъзнаваше, че трябва да се качи на борда на кораба по най-бързия начин. След трийсет секунди пръстите на ръцете и краката му изтръпнаха; още трийсет секунди и престана изобщо да ги чувства.

Двете минути, за които стигна кораба, му се сториха най-дългите в живота. Протегна ръка да хване намасленото буксирно въже и се изкатери по него. Докато движеше ръцете си нагоре по въжето, потръпна на режещия вятър.

Ситуацията му беше адски позната. Ноздрите му поглъщаха дъха на морето, солената вода съхнеше по кожата му — сякаш не беше в Исландия, а в Марсилия; сякаш не се опитваше да се качи на рибарски кораб, за да залови Степан Спалко, а тайно се промъкваше на луксозна яхта, за да екзекутира прословутия международен убиец Карлос. Именно в Марсилия започна всичко. Там, след яростната ръкопашна схватка с Карлос, Борн изхвърча зад борда, шокът от преживяната стрелба, фактът, че за малко не се удави, унищожиха голяма част от паметта му, лишиха го от целия му дотогавашен живот.

Докато се прехвърляше през планшира върху палубата на рибарския кораб, усети как го пронизва страх, който едва не го парализира. Предишния път се провали. Почувства се адски уязвим, сякаш не се надяваше да успее. Едва не се разколеба, но в този момент в главата му изникна образът на Хан, спомни си неговия въпрос при първата им среща в парка — „Кой си ти?“. Все още имаше чувството, че Хан не знае отговора и че ако Борн не му помогне да го открие, той няма да се справи сам. Мисълта за Хан извика и една по-скорошна картина — случилото се в отоплителната станция. Тогава, докато сваляше дулото на автомата си от Зина, Хан сякаш се раздели и с вътрешния си гняв.

Поел си дълбоко въздух, Борн се съсредоточи върху настоящето. Капитанът и помощникът му бяха в кабината на щурвала, погълнати от подготовката за тръгването. Не му беше никак трудно да ги приведе в безпомощно състояние. Въжета имаше в изобилие и тъкмо завързваше ръцете им на гърба, когато чу зад себе си гласа на Спалко.

— Дали да не потърсиш едно въже и за себе си.

Борн беше приведен напред. Двамата моряци лежаха настрани, завързани гръб в гръб. Без да се обръща, Борн извади от ръкава си ножчето. Моментално осъзна, че е допуснал сериозна грешка. Помощник-капитанът беше с гръб към него, но капитанът видя, че нападателят вече е въоръжен. Погледна Борн в очите, но не се опита да издаде звук или да помръдне, за да предупреди Спалко. Вместо това просто затвори очи и се направи на заспал.

— Изправи се и се обърни — заповяда Спалко.

Борн изпълни нареждането, но дясната му ръка остана полускрита зад бедрото. Спалко, облечен в чисти дънки и черно поло, стоеше на палубата с широко разтворени крака, стиснал керамичния пистолет. Борн за пореден път изпита чувството, че вече е бил в подобна ситуация. Както преди години, ситуацията бе преминала в ръцете на врага, само че вместо Карлос сега пред него стоеше Спалко. Оставаше само да дръпне спусъка, да рани Борн и той да се преметне зад борда. Но този път се намираха в Северния Атлантически океан, чиито ледени води, за разлика от меките средиземноморски, нямаше да му предоставят никаква възможност за избавление. Щеше да се вкочани за нула време и край с него.

— Ти просто отказваш да умреш, а, господин Борн?

Борн се хвърли към Спалко с отворен нож в ръка. Изненадан, онзи натисна спусъка, ала закъсня. Куршумът изсвистя във водата, докато острието се забиваше в крака му. Спалко простена и стовари пистолета в бузата на Борн. От раните на двамата рукна кръв. Лявото коляно на Спалко поддаде, но и Борн не издържа и се строполи върху палубата.

Спалко си спомни за слабото място на противника си и го изрита с все сила в натрошените ребра, при което Борн едва не загуби съзнание. Ножчето му изхвърча във водата. Спалко се наведе и завлече тялото му до планшира. Борн започна да се мята, Спалко го зашлеви с върха на пръстите си. Успя да го вдигне и да го надвеси над парапета.

Борн ту губеше съзнание, ту идваше на себе си. В един миг видя, че под него бушуват ледените води на океана, и осъзнал, че е на косъм от смъртта, се стегна. Пак същата ситуация — сценарият, разиграл се преди години. Болката беше трудно поносима, едва си поемаше дъх, но трябваше да мисли за живота — за собствения си живот, не за онзи, който му бяха отнели. Нямаше да допусне да го ограбят пак.

Щом Спалко се напъна да го преметне през парапета, Борн събра сила и ритна, колкото можа. Чу се пукане, подметката му намери челюстта на Спалко. Спалко инстинктивно вдигна ръце към главата си и заотстъпва, олюлявайки се, Борн настъпи към него. Нямаше време керамичният пистолет да бъде вкаран в действие; Борн вече беше изцяло във форма. Получи удар с пистолета по рамото и се олюля, повален от нов пристъп на болка.

Успя да протегне ръка и докопа счупената челюст на Спалко, който нададе вик и Борн успя да изтръгне пистолета от ръката му. Заби дулото под брадичката на противника си и дръпна спусъка.

Шумът не беше силен, но ударната вълна отлепи тялото на Спалко от палубата и го запрати в черните води на океана. Полетя с главата надолу.

Борн хвърли един поглед и видя безжизненото тяло да се поклаща на вълните с лице към водата. После рязко потъна, сякаш издърпан към дъното от огромно и мощно морско чудовище.

Трийсет и първа глава

Мартин Линдрос разговаря с Итън Хърн цели двайсет минути. Хърн разполагаше с изобилна информация за прословутия Степан Спалко. Всяка подробност от нея беше толкова изумителна, че на Линдрос му трябваше време, докато асимилира и приеме всичко, което чува. В крайна сметка се стигна и до нещо, което възбуди истинския интерес на заместник-директора — данни за трансфер на пари, извършен от името на една от многобройните дъщерни фирми на Спалко в Будапеща. Сумата беше изпратена за закупуване на оръжие от нелегална руска мафиотска групировка, действала на територията на Вирджиния до намесата на детектив Харис.

Час по-късно Линдрос разполагаше с две копия от документа, разпечатани от файловете, които Хърн му изпрати по имейла. Линдрос се качи в колата си и се отправи към дома на шефа си. От предишната вечер Стария беше на легло, повален от грип. Сигурно е зле, помисли си Линдрос, след като не е на работа по време на кризата с конференцията по тероризма.

Шофьорът му спря служебната кола пред портата, надвеси се през отворения прозорец и натисна бутона на интеркома. В настъпилата тишина Линдрос се запита дали шефът му не се е почувствал по-добре и не е решил да се върне на работа, без да информира никого от приближените си.

Но в този миг от устройството се чу познатият свадлив глас, шофьорът се представи и портата се плъзна безшумно встрани. Колата спря пред входа и Линдрос слезе. Почука на вратата с месинговото мандало и след малко на прага застана директорът. Лицето му беше набръчкано и подпухнало, косата му стърчеше на всички посоки, явно от лежането. Беше по раирана пижама, върху която бе навлякъл дебел халат. Кокалестите му стъпала бяха обути в меки пантофи.

— Заповядай, Мартин, влез. — Обърна се и остави вратата отворена, без да изчака Линдрос да прекрачи прага. Заместникът му влезе и затвори след себе си. Стария вече се беше отправил към кабинета, който се падаше по коридора вляво. В къщата беше тъмно, не се забелязваше никакво движение.

Директорът влезе в кабинета — типично мъжка бърлога със стени в ловджийско зелено, кремав таван и свръхголеми кожени фотьойли и диван. Имаше и огромен телевизор, в момента изключен, сложен на един от рафтовете на вградената библиотека. При всичките досегашни посещения на Линдрос в тази стая телевизорът беше включен на Си Ен Ен — все едно дали със или без звук.

Стария се отпусна тежко в любимия си фотьойл. Масичката до десния му лакът беше отрупана с голяма кутия носни кърпички, шишенца аспирин, колдрекс, биопарокс, бронхолитин и какво ли още не.

— За какво ви е всичко това, сър? — попита Линдрос и посочи миниатюрната аптека.

— Не знаех какво ми е необходимо — отвърна директорът, — така че взех всичко, което намерих в шкафчето с лекарствата.

Линдрос забеляза бутилката уиски и старовремската чаша и смръщи чело.

— Какво става, сър? — Изпружи врат, за да надзърне в коридора. — Къде е Маделин?

— А, Маделин. — Стария вдигна чашата си и отпи голяма глътка. — Маделин отиде при сестра си във Финикс.

— И ви е оставила сам? — Линдрос протегна ръка и включи близката настолна лампа, директорът примигна насреща му. — Кога ще се върне?

— Ами… — подхвана директорът, сякаш обмисляйки въпроса на заместника си. — Виж, Мартин, работата е там, че не знам кога ще се върне.

— Не ви разбирам, сър — отрони Линдрос с нарастващо притеснение.

— Маделин ме напусна. Поне така предполагам. — Погледът на директора изглеждаше празен, докато ръката му наливаше нова чаша уиски. Прехапа устни, имаше адски объркан вид. — Как се ориентира човек в подобна ситуация — не знам.

— Не сте ли си говорили?

— Да сме говорили? — Погледът на директора се поизбистри. Вдигна глава към Линдрос. — Не. По този въпрос не сме говорили никога.

— Тогава откъде знаете, че ви е напуснала?

— Да не би да мислиш, че си въобразявам — буря в чаша вода, а? — Очите на директора се оживиха за миг, в гласа му прозвуча едва сдържано вълнение. — Как да ти кажа, взела си е някои неща… лични вещи, любими… Без тях къщата е дяволски празна.

Линдрос седна.

— Съчувствам ви дълбоко, сър, но имам да ви казвам…

— Може пък никога да не ме е обичала, Мартин. — Стария подири бутилката с ръка. — Но как може човек да разбере такова загадъчно нещо като любовта?

Линдрос се надвеси напред и внимателно измъкна бутилката от ръката на шефа си. Стария не се изненада.

— Мога да ви обясня някои неща, сър, ако ми позволите.

— Чудесно — кимна разсеяно директорът.

Линдрос остави бутилката настрани.

— Но сега трябва да обсъдим един друг неотложен въпрос. — Остави разпечатката на файла, изпратен му от Итън Хърн, на масичката с лекарствата.

— Какво е това? В момента нямам сили да чета каквото и да било, Мартин.

— Добре, тогава ще ви го преразкажа — не се отказа Линдрос. Когато приключи с изложението, в стаята настъпи мъртвешка тишина, която отекна в цялата къща.

След известно време Стария вдигна насълзените си очи към заместника си.

— Защо го е направил, Мартин? Защо Алекс е решил да наруши всички правила и да открадне един от собствените ни хора?

— Предполагам е надушвал какво предстои да се случи, сър. Страхувал се е от Спалко. И както се оказва, имал е сериозни основания за това.

Стария въздъхна и отметна глава назад.

— С други думи, не става въпрос за измяна, така ли?

— Точно така, сър.

— Слава богу!

Линдрос се прокашля.

— Трябва да анулирате заповедта за елиминиране на Борн, сър. Незабавно. Някой трябва да се свърже с него.

— Да, разбира се. Смятам, че ти ще се справиш най-добре, Мартин.

— Тъй вярно, сър. — Линдрос стана.

— Къде отиваш? — Гласът на директора възвърна войнствените си нотки.

— При началника на щатската полиция във Вирджиния. Искам да хвърля на бюрото му копие от същите документи. Ще настоявам да върнат на работа инспектор Харис по наша препоръка. Що се отнася до съветничката по националната сигурност…

Директорът взе папката и я погали леко. Лицето му се оживи и възвърна част от цвета си.

— Дай ми една нощ, Мартин. — Предишният блясък бавно се завръщаше в очите му. — Ще измисля нещо приятно и подходящо за случая. — Засмя се. За пръв път — поне така му се струваше — от години. — Наказанието трябва да съответства на престъплението, нали така?

Хан остана край Зина до самия край. Скри NX20 и смъртоносния му заряд. В очите на охраната, изпълнила до пръсване помещението на отоплителната станция, Хан беше истински герой. Те изобщо не предполагаха за наличието на биологично оръжие. Не знаеха нищо и за самия Хан.

Той се чувстваше доста особено. Държеше ръката на умиращата млада жена, която не можеше да говори, едва дишаше и съвсем явно отказваше да го пусне. Може би просто не й се умираше.

Щом Хъл и Карпов видяха, че тя бере душа и едва ли ще им осигури някаква полезна информация, изгубиха интерес и я оставиха насаме с Хан. И той, който беше свикнал със смъртта, изживя нещо, което не му се беше случвало никога досега. Всеки тежък и мъчителен дъх, който Зина поемаше, му се струваше дълъг колкото цял живот. Той го виждаше в очите й, които също като ръката й не се отделяха от него. Тя потъваше в тишината, чезнеше в мрака. Хан не можеше да го приеме.

Изведнъж усети как собствената му болка си проправя път към повърхността на душата му, как изплува и застава до нейната болка. И направи нещо, на което не беше предполагал, че е способен — започна да й разказва живота си: как е бил изоставен, как е живял в плен на виетнамски контрабандист на оръжие, как мисионерът се е опитал да го направи християнин, как червените кхмери са положили всички усилия, за да му промият мозъка.

Накрая стигна и до най-болезнения момент — сподели със Зина чувствата си към Лий-Лий.

— Имах сестра — отрони с тих, дрезгав глас. — Сега сигурно щеше да е колкото тебе. Беше две години по-малка от мен, аз й служех за пример, бях нейният покровител. Толкова исках да я предпазя от всичко лошо, не само защото родителите ми ме учеха така, но защото изпитвах вътрешна необходимост да го правя. Когато отивахме да играем, кой да я защити, ако не аз? — Усети как очите му парят, погледът му се замъгли. Засрамен, тъкмо се готвеше да извърне глава, когато забеляза нещо в очите на Зина, едно неистово съчувствие, което означаваше всичко за него. И срамът му изчезна. Продължи разказа си, почувствал още по-силна и съкровена връзка с тази жена. — Но в крайна сметка измених на Лий-Лий. Сестра ми беше убита заедно с майка ми. Аз също би трябвало да съм мъртъв, но оцелях. — Ръката му пропълзя до дървената фигурка на Буда, почерпи сила от нея, както неведнъж преди. — Вече толкова години се чудя защо е трябвало да оцелея! Аз измених на сестра си.

Щом устните на Зина се разтвориха, Хан забеляза, че зъбите й са в кръв. Ръката й, която той стискаше с настървение, се вкопчи в неговата й той разбра, че тя го моли да продължи. Така той не само я освобождаваше от собствената й агония, но помагаше и на себе си да преодолее своята. И най-странното беше, че се получаваше. Макар Зина да не можеше да говори, макар да гаснеше бавно, мозъкът й работеше. Тя чуваше всичко, което той й разказваше, и по изражението й Хан разбираше, че думите му й въздействат — че слуша с интерес и разбира чутото.

— В известен смисъл ние с теб сме сродни души, Зина — продължи Хан. — Виждам себе си в теб — отчужден, изоставен, напълно сам. Знам, че това едва ли ще го разбереш съвсем, но собственото ми чувство за вина, родено от неспособността ми да защитя сестра си, ме накара да намразя баща си извън всякаква мяра. Виждах само и единствено това — че ни е изоставил. Че е изоставил мен. — После, в миг на удивително прозрение, Хан осъзна, че се взира в опушено огледало, че единствената причина да разпознае себе си в нея е тази, че се е променил. Всъщност Зина беше онова, което той беше някога. Беше далеч по-лесно да планира отмъщение срещу баща си, отколкото да се изправи лице в лице със собствената си вина. Именно фактът, че осъзна това, го изпълваше с желание да помогне на тази жена. Толкова му се искаше да успее да я върне към живота.

Но кой по-добре от него разбираше неумолимото приближаване на смъртта. Чуе ли стъпките й, никой не може да й попречи да дойде. Дори той. А когато настъпи моментът, когато Хан усети края и видя отражението му в лицето на Зина, се наведе и без дори да съзнава какво прави, се усмихна успокоително в лицето й.

Спомни си думите на Борн, преди да си тръгне от отоплителната станция.

— Не забравяй какво трябва да отговориш на ангелите, Зина. „Моят бог е Аллах, моят пророк е Мохамед, моята религия е ислям, моята кибла е свещената кааба.“ — Имаше чувството, че Зина иска да сподели с него толкова много неща, които не може да му каже. — Ти си праведна, Зина. И ще отидеш в рая.

Очите й проблеснаха, после, сякаш пламък, животът, който ги одухотворяваше, угасна.

Борн се завърна в хотел „Ошкюхлид“, където го очакваше Джейми Хъл. Отне му време, докато се добере до мястото. На два пъти без малко да изгуби съзнание, поради което му се налагаше да отбие встрани от пътя, да отпусне глава върху волана, разкъсван от ужасна болка, изтощен до краен предел. Но въпреки всичките несгоди желанието му да се върне при Хан го караше да продължава напред. Изобщо не го интересуваше охраната. Не го интересуваше нищо на този свят, освен да се види със сина си.

В хотела, след като скицира накратко ролята на Степан Спалко в атентата, по настояване на Хъл отидоха при лекар, за да се погрижи за многобройните му рани.

Импровизираните медицински кабинети бяха претъпкани с хора, които се нуждаеха от помощ и лежаха на пейки в коридорите. По-тежките случаи се откарваха в болницата с линейки. Имаше и жертви, за които още никой не говореше.

— Знаем каква роля изигра ти в цялата история и сме ти дълбоко благодарни — рече Хъл и се настани до Борн. — Разбира се, президентът иска да се срещнете, но не е спешно.

Появи се лекарка, която се зае да зашие раздраната буза на Борн.

— Ще заздравее, но няма да изглежда особено добре. Ако желаете, можете да се консултирате с пластичен хирург — посъветва го тя.

— Няма да ми е първият белег — успокои я Борн.

— Това се вижда отдалеч — сухо отвърна жената.

— Стори ни се притеснително, че открихме защитни костюми срещу биологична атака — продължи Хъл. — Но не и биологично или химическо оръжие. Да знаеш нещо по въпроса?

Борн трябваше да мисли бързо. Беше оставил Хан и Зина сами с биологичното оръжие. Изведнъж го прониза остър пристъп на страх.

— Не. Ние също останахме изненадани. Но тъй като всички бяха загинали, нямаше кого да попитаме.

Хъл кимна и щом лекарката приключи, помогна на Борн да стане и го изведе в коридора.

— Знам, че в момента ще ти дойде най-добре един горещ душ и чисти дрехи, но трябва да те разпитам незабавно. — Усмихна му се успокоително. — Касае се за националната сигурност. Ръцете ми са вързани. Но ако не друго, можем да го направим като бели хора — каня те на топла вечеря.

Без да каже нито дума повече, Хъл нанесе неочакван и болезнен удар в бъбреците на Борн, поваляйки го на колене. Докато Борн се опитваше да си поеме дъх, онзи извади другата си ръка. Между показалеца и средния му пръст блесна извито острие, намазано с нещо, което несъмнено беше отрова.

Хъл тъкмо се канеше да забие острието във врата на Борн, когато в коридора отекна изстрел. Борн, освободил се от хватката на Хъл, се строполи покрай стената. Огледа се и видя всичко: мъртвия Хъл върху кафявия килим, отровното острие в ръката му, а малко по-нататък — тантурестия Борис Илич Карпов, директора на отдел „Алфа“ към Федералната служба за сигурност, стиснал в ръката си пистолет със заглушител.

— Трябва да призная — рече Карпов на руски, докато помагаше на Борн да се вдигне на крака, — че винаги съм изпитвал тайно желание да убия агент на ЦРУ.

— Боже мой, благодаря ви — отвърна задъхано Борн на същия език.

— Удоволствието беше изцяло мое, повярвай ми. — Карпов впери поглед в Хъл. — Заповедта за унищожението ти беше отменена, но за него това явно няма значение. Май имаш врагове в собствената си Агенция.

Борн си пое няколко дълбоки глътки въздух, което само по себе си му причини доста болка. Изчака мисълта му да се проясни достатъчно.

— Откъде ви познавам, Карпов?

Руснакът избухна в боботещ смях.

— Господин Борн, както изглежда, слуховете за амнезията ти ще се окажат верни. — Прегърна Борн през кръста, за да го подкрепи. — Спомняш ли си…? Не, разбира се, че не си спомняш. Ами, работата е там, че сме се срещали няколко пъти. Последният от които ти ми спаси живота. — Пак се засмя на обърканото изражение на Борн. — Страхотия история, приятелю. Идеално се разказва на шише водка. А може и на две шишета, какво ще кажеш? След нощ като тази… знае ли човек?

— Бих пил една водка с огромно удоволствие — призна Борн, — но първо трябва да се видя с един човек.

— Хайде да вървим — подкани го Карпов. — Ще се обадя на хората ми да почистят този боклук, а после ще свършим всичко, което кажеш. — Ухили се, при което не изглеждаше толкова недодялан. — Знаеш ли, че вониш на развалена риба? Ама какво от това — свикнал съм на всякакви гадни вони. Толкова се радвам да те видя отново! Установил съм, че човек не си намира лесно приятели, особено в нашия бранш. Така че е редно да отбележим събитието, не мислиш ли?

— Напълно съм съгласен.

— И кой е този толкова важен човек, драги ми Джейсън, че не можеш да си позволиш най-напред да вземеш горещ душ и да си починеш?

— Един младеж на име Хан. Сигурно вече си го видял.

— Да, запознахме се — рече Карпов, докато водеше Борн по коридорите. — Наистина забележителен млад мъж. Остана до края до онази чеченка. Тя пък стискаше ръката му като спасителен пояс — до последния си дъх. — Поклати глава. — Направо невероятно.

Присви пълните си устни.

— Не че тя заслужаваше такова внимание. Че какво е направила тя в живота си — една най-обикновена убийца и разрушителка. Достатъчно е да си представиш с каква цел е дошла тука, за да ти стане ясно за какво чудовище говорим.

— И въпреки това е имала нужда да го държи за ръката — отрони Борн.

— Как не му омръзна — ей това не мога да разбера.

— Може и той да е имал нужда от нея по някакъв начин. Наистина ли я смяташ за чудовище?

— О, несъмнено — възкликна Карпов, — но самите чеченци ме научиха да ги възприемам така.

— Нещата не се променят, а? — попита Борн.

— Няма и да се променят, докато не ги заличим от лицето на земята — Карпов го изгледа косо. — Виж какво ще ти кажа, приятелю мой мечтателен, те казват за нас онова, което други терористи казват за американците. „Бог ви е обявил война.“ Горчивият опит ни е научил да вземаме на сериозно подобни изявления.

Карпов знаеше точно къде да намери Хан — в централния ресторант, който работеше криво-ляво, макар и с доста ограничено меню.

— Спалко е мъртъв — обяви Борн, за да прикрие връхлетелите го чувства при вида на Хан, който остави сандвича си и огледа шевовете по бузата на Борн.

— Ранен ли си?

— Имаш предвид освен досегашните рани? — Борн седна. — Нищо работа.

Карпов се настани до Борн и поръча на един минаващ наблизо келнер бутилка водка.

— Руска — додаде остро, — да не ми донесеш някаква полска помия. И искам големи чаши. Ние сме истински мъже — един руснак и двама герои, които спокойно могат да минат за руснаци! — След като направи поръчката, се обърна към събеседниците си. — Е, какво пропуснах? — попита дяволито.

— Нищо — отвърнаха едновременно Хан и Борн.

— Нима? — Руснакът повдигна гъстите си вежди. — Е, в такъв случай не остава друго, освен да си пийнем. In vino veritas. Истината е във виното, както казват древните римляни. А нима имаме право да не им вярваме? Били са адски добри воини, невероятни пълководци. Но щяха да са още по-добри, ако бяха пили водка вместо вино! — Той се изсмя хрипливо и двамата му събеседници не можеха да не последват примера му.

Водката и големите чаши пристигнаха. Карпов отпрати келнера.

— Човек трябва да отвори първата бутилка собственоръчно. Традиция.

— Глупости — обърна се Борн към Хан. — Навик, останал от едно време, когато руската водка е била толкова зле пречистена, че не било рядкост да намират нефт в нея.

— Не го слушай — сви устни Карпов, но в очите му проблесна пламъче. Напълни чашите и най-тържествено ги постави пред всеки от тримата. — Да споделиш бутилка висококачествена руска водка — ето на това му викам израз на приятелство — било то със или без нефт. Защото на бутилка водка човек може да поговори за старите времена, за другарите и за враговете, които вече ги няма.

Той вдигна чашата си, другите го последваха.

— На здаровя! — извика и отпи гигантска глътка.

— На здаровя! — повториха те и също отпиха.

Очите на Борн се насълзиха. Водката прогори улей в гърлото му, но след миг усети как стомахът му се затопля и нестихващата болка от последните дни се уталожва.

Карпов се наведе напред, лицето му беше пламнало — едно от силния алкохол, друго — заради удоволствието да е сред приятели.

— А сега ще се напием и ще си разкрием тайните. Ще разберем какво означава приятелството.

Отпи още веднъж.

— Започвам пръв. Ето първата ми тайна. Аз те познавам, Хан. Макар така и да не успях да се добера до твоя снимка, знам кой си. — Вдигна пръст на носа си. — Нямаше да остана в тоя бранш двайсет години, ако нямах шесто чувство. Имайки предвид това, държах Хъл далече от теб. Ако той беше заподозрял, че си тук, веднага да те е арестувал — независимо дали си герой или не.

— Защо го направи? — Хан се размърда на стола си.

— Ей-ей, ти какво, да не възнамеряваш да ме застреляш? Все пак си седим най-приятелски. Да не мислиш, че съм го направил за себе си? Нима не споменах, че ви смятам за приятели? — Поклати глава. — Има да учиш още много за приятелството, младежо. — Надвеси се напред. — Погрижих се за теб заради Джейсън Борн, който винаги работи сам. А сега ти беше с него, от което заключих, че сигурно много държи на теб.

Пак надигна чашата и посочи Борн.

— Твой ред е, приятелю.

Борн не откъсваше очи от водката си. Усещаше погледа на Хан върху себе си. Знаеше каква тайна иска да сподели, но се опасяваше, че ако го направи, Хан ще стане и ще си тръгне. От друга страна обаче, искаше да му каже. Най-накрая вдигна глава.

— На самия финал, когато се изправих срещу Спалко, едва не изгубих кураж. Спалко за малко да ме убие, но истината е… истината е, че…

— Ще ти олекне, като я кажеш, повярвай ми — насърчи го Карпов.

Борн отпи, преглътна, за да събере кураж, и се обърна към сина си.

— Помислих си за теб. Помислих си, че ако те предам сега, ако позволя на Спалко да ме убие, няма да мога да се върна при теб. А не можех да те изоставя. Не можех да допусна да се случи.

— Чудесно! — Карпов удари с чаша по масата. Посочи Хан. — А сега е твой ред, приятелю.

В надвисналата тишина Борн усети как сърцето му ще спре. Кръвта пулсираше в главата му, болката от множеството наранявания по тялото му се върна.

— Е, да не би вещицата да ти е откъснала езика? — Карпов не го свърташе. — Приятелите ти се разкриха пред теб, а ти ги караш да чакат.

Хан впери поглед в руснака.

— Позволете ми да ви се представя, Борис Илич Карпов. Казвам се Джошуа. Син съм на Джейсън Борн.

След доста часове и литри водка Борн и Хан стояха рамо до рамо в подземието на хотел „Ошкюхлид“. Помещението беше плесенясало и ужасно студено, но те усещаха само изпаренията от водката. Целият под беше в кървави петна.

— Сигурно се чудиш какво е станало с NX20 — рече Хан.

— Хъл разпитваше за защитните костюми — кимна Борн. — Каза, че не били открили никакви следи от биологично или химическо оръжие.

— Защото го скрих. Реших да изчакам да се върнеш, за да го унищожим заедно.

— Вярвал си, че ще се върна? — попита Борн след известно колебание.

— Май напоследък съм започнал да вярвам — отвърна Хан, застанал с лице към баща си.

— Или си възвърнал вярата си.

— Не ми казвай…

— Добре де, знам, няма да ти казвам какво да мислиш. — Борн сведе глава. — С някои неща се свиква по-трудно.

Хан отиде до мястото, където беше скрил NX20 — трудно забележима ниша в бетонната стена, скрита зад една от огромните тръби на отоплителната станция.

— Наложи се да оставя Зина за момент, за да свърша работата, но нямах друг избор. — Пое оръжието с разбираем респект и го подаде на Борн. После извади от нишата малка метална кутия.

— Тук е допълнителният заряд.

— Трябва да го изгорим — рече Борн, припомнил си текста, изписан на монитора на доктор Сидо. — Високата температура ще го унищожи.

Огромната кухня на хотела беше безупречно чиста. Блестящите повърхности от неръждаема стомана изглеждаха още по-студени при липсата на персонал. Борн се погрижи всички да напуснат помещението, докато двамата с Хан свършат работата си при огромните газови пещи. Борн ги запали и увеличи газта на най-силната степен. Вътре лумна мощен огън. След по-малко от минута изобщо не можеше да се стои пред пещта — толкова беше горещо.

Облякоха защитните костюми, разглобиха оръжието и всеки хвърли по една половина в огъня. После дойде ред и на кутията.

— Прилича на викингска погребална клада — рече Борн, загледан в оръжието, което се смаляваше, победено от огъня. Затвори вратата и двамата свалиха костюмите.

— Обадих се на Мари — рече Борн, обърнат с лице към сина си, — но още не съм й казал за теб. Чаках…

— Няма да се върна с теб.

— Аз бих предпочел друго — отвърна Борн, като подбираше внимателно всяка дума.

— Знам — рече Хан. — Но според мен имаш сериозно основание да не кажеш на жена си за мен.

Във внезапно погълналата ги тишина Борн усети как го обзема непоносима тъга. Прииска му се да отвърне поглед, да преглътне чувствата си — но нямаше да го стори. Повече нямаше да крие чувствата си нито от сина си, нито от себе си.

— Сега имаш Мари, имаш две деца — продължи Хан. — Това е новият живот, който Дейвид Уеб е изградил за себе си. Аз не съм част от този живот.

За няколкото дни, откакто онзи пръв куршум прелетя покрай ухото му в университетския двор, Борн научи много неща. Не на последно място сред тях беше кога да си държи езика зад зъбите в присъствието на сина си. Хан беше решил — точка по въпроса. Няма смисъл да се опитва да го накара да промени решението си. Само може да му навреди и да провокира неугасналия му напълно гняв да тормози душата му още известно време. А гневът е отровно чувство, което покълва дълбоко и не може да бъде изтръгнато за някакви си дни, седмици и дори месеци.

Борн осъзнаваше, че решението на Хан е мъдро. Болката все още не се беше уталожила, раната още не бе заздравяла, макар кървенето най-сетне да бе спряло. И както Хан прозорливо изтъкна, дълбоко в себе си знаеше, че завръщането на сина му в живота, който Дейвид Уеб си бе създал, няма никакъв смисъл. Хан не принадлежеше към него.

— Може би не сега, може би по-късно. Но независимо какво чувстваш към мен, искам да знаеш, че имаш брат и сестра, които заслужават да знаят, че имат по-голям брат. И че той е част от живота им. Надявам се, че ще настъпи момент, когато и това ще стане — заради всички нас.

Двамата отидоха до вратата и Борн ясно осъзна, че вероятно ще минат много месеци, преди да се срещнат отново. Но се надяваше все някога да се случи. Синът му трябваше да го разбере.

Пристъпи напред и прегърна Хан. Останаха така, притихнали. Борн чуваше съскането на газовите дюзи. Огънят в пещите продължаваше да гори яростно, унищожавайки ужасната опасност, надвиснала над човечеството.

Пусна Хан с неохота и за кратък миг се вгледа в очите на сина си, видя го преди години, като малко момче в Пном Пен, ослепителното слънце на Азия блестеше в лицето му, зад него се поклащаха пъстрите сенки на палмите. Видя и Дао, която ги гледаше и им се усмихваше.

— Но аз съм и Джейсън Борн — рече. — Не го забравяй.