Наследството на Борн

Епилог

Когато президентът на Съединените американски щати отвори двете крила на тежката дъбова врата на кабинета си в Западното крило, директорът на ЦРУ се почувства като пред вратите на рая, след като е горял в седмия кръг на ада.

Директорът още не се беше възстановил напълно от неприятната болест, но след телефонното обаждане успя да се надигне от коженото кресло, да вземе душ, да се избръсне и облече. Очакваше това обаждане. Всъщност откакто изпрати на президента тайния доклад, придружен от съкрушителните доказателства, събрани от Мартин Линдрос и детектив Харис, Стария се подготвяше мислено за телефонния разговор. Но все пак не събра сили да свали предварително пижамата и халата си, остана да седи в креслото, потънал в себе си, заслушан да чуе познатия глас на жена си.

Сега, докато президентът го въвеждаше в пищния си ъглов кабинет в синьо и златисто, усети още по-осезаемо пустотата в собствения си дом. Това е неговият живот — животът, който бе градил упорито в продължение на десетилетия вярна и всеотдайна служба. Тези правила му бяха ясни, знаеше как да играе тази игра. Но другите…

— Радвам се да те видя — посрещна го президентът със сърдечна усмивка. — Доста време мина.

— Благодаря ви, сър — отвърна директорът. — И аз така смятам.

— Заповядай, седни. — Президентът му посочи тапициран стол с широка облегалка. Беше облечен в безукорно ушит тъмносин костюм, с бяла риза и червена вратовръзка на сини точици. Бузите му бяха румени, сякаш идваше от сутрешния си крос.

— Кафе?

— С удоволствие, благодаря ви, сър.

В същия момент, сякаш в отговор на неизречена заповед, вратата се отвори и в кабинета влезе един от президентските служители с гравиран сребърен поднос, върху който имаше изящна каничка с кафе и порцеланови чашки върху нежни чинийки. Директорът не успя да потисне задоволството си от факта, че чашките върху подноса са само две.

— Съветничката по националната сигурност ще дойде след малко — каза президентът и се настани срещу директора. Руменината му явно не се дължеше на физическо усилие, а на усещането за власт и могъщество. — Но преди това исках да ви благодаря лично за добрата работа през последните дни.

Служителят им сервира кафето и излезе, като затвори внимателно вратата след себе си.

— Тръпки ме побиват, като си помисля какво щеше да сполети човечеството, ако не бяхте вие и вашият човек Борн.

— Благодаря ви, сър. Всъщност никой от нас не вярваше на обвинението, че той е виновен за смъртта на Алекс Конклин и доктор Панов — отвърна директорът оживено и с лицемерна прямота, — но все пак наличието на улики, както се оказа — подхвърлени… С други думи, бяхме принудени да действаме според доказателствата.

— Разбира се, това ми е ясно. — Президентът сложи две бучки захар в кафето си и започна да бърка старателно. — Всичко е добре, когато свършва добре, макар че в нашия свят, за разлика от Шекспировия, всяко действие носи след себе си последици. — Отпи от кафето. — Както и да е, въпреки всичките кръвопролития конференцията протече по график, както ви е известно. И пожъна безпрецедентен успех. Всъщност надвисналата заплаха ни сплоти още повече. Всички държавни глави, та дори Александър Евтушенко, осъзнаха съвсем ясно заплахата, надвиснала над света, с която можем да се справим само с общи усилия, като забравим различията помежду си. В резултат на всичко това вече разполагаме с подписан, подпечатан и разпратен до всички участници официален документ с конкретни стъпки за борба на общ фронт срещу тероризма. Държавният секретар вече пътува към Близкия изток, за да проведе нова поредица от срещи и разговори. Поредният мощен удар срещу вражеските сили.

„Който ти гарантира преизбирането, додаде мислено директорът, да не говорим за завета, който ще остане след президентския ти мандат.“

Интеркомът изжужа дискретно, президентът се извини, стана и отиде до бюрото си. Заслуша се за момент, после вдигна глава. Проницателният му поглед се спря върху директора.

— Допуснах да се лиша от човек, способен да ми осигури ценни и смислени съвети. Уверявам те, че няма да повторя тази грешка. — Очевидно не очакваше отговор от събеседника си, защото продължи почти веднага: — Нека влезе.

Преливащ от емоции, директорът с мъка прикриваше вълнението си. За да се успокои, плъзна поглед по високия таван, кремавите стени, синия килим, корнизите, тежките, удобни мебели. Върху две огромни черешови дървени плоскости бяха окачени портретите на няколко президенти републиканци. В единия ъгъл се виждаше американското знаме. Отвън се беше ширнала ниско подстригана ливада, над която се стелеше гъста утринна мъгла. Насред нея бе разперила клони красива череша. Бледорозовите й цветове потрепваха като камбанки на хладния вятър.

Вратата се отвори и на прага на кабинета застана Роберта Алонзо-Ортис. Директорът отбеляза със задоволство, че президентът не мръдна от мястото си зад бюрото. Остана така, вперил поглед в новодошлата, като съвсем преднамерено не я покани да седне. Алонзо-Ортис беше облечена в строг черен костюм със сива копринена риза, удобни лачени обувки без ток. Изглеждаше като човека тръгнал на погребение. Което, помисли си пак със същото задоволство директорът, не беше далече от истината.

Тя видя Стария и на лицето й за частица от секундата се изписа изненада, която не успя да прикрие. В очите й блесна злъчна враждебност, но веднага се овладя и миг по-късно беше с обичайната непроницаема маска. Лицето й изглеждаше някак на петна, явно не бе успяла да овладее напълно морето от бурни чувства. Изобщо не поздрави директора, нито по някакъв начин показа да е забелязала присъствието му.

— Госпожо Алонзо-Ортис, извиках ви, за да споделя с вас някои мисли относно случилото се през последните дни. Надявам се ще го имате предвид занапред — започна президентът високопарно, с тон, който не допускаше да го прекъсват. — Подписах заповедта за елиминиране на Джейсън Борн, вслушвайки се във вашия съвет. Послушах ви и когато ме помолихте да се запозная с материалите около смъртта на Алекс Конклин и Морис Панов и проявих глупостта да одобря предложението ви за уволнение на детектив Хари Харис от Щатската полиция на Вирджиния — според вас наложително след инцидента на „Уошингтън Съркъл“.

Сега единственото, което мога да кажа, е, че съм безкрайно благодарен, че заповедта за унищожение не беше приведена в действие. Но съм потресен от последиците за кариерата на един чудесен детектив. Усърдието е похвално качество, но не и когато противоречи на истината — нещо, в което сте се врекли, когато заемахте тази длъжност.

Докато говореше, президентът не помръдна, нито отклони погледа си от нея. Изражението му беше напълно неутрално, но думите излизаха от устата му някак накъсано, което подсказа на директора на ЦРУ — а в крайна сметка, кой познаваше президента по-добре от него — дълбините на неговия гняв. Президентът не беше човек, когото може да си позволиш да направиш на глупак. Не беше човек, който прощава и забравя. Директорът бе разчитал точно на това, когато подготвяше съкрушителния си доклад.

— В моя кабинет, госпожо Алонзо-Ортис, няма място за политически опортюнисти — поне не за хора, които са готови да пожертват истината, за да спасят собствената си кожа. Работата е там, че трябваше да се постараете да помогнете с каквото можете в разследването, вместо да се опитвате да унищожите хора, които нямат никаква вина. Ако си бяхте свършили работата, може би щяхме да открием онзи терорист Степан Спалко навреме и да предотвратим кървавата баня по време на конференцията. А сега, в крайна сметка, всички ние трябва да благодарим на директора на ЦРУ — особено вие.

При тези думи Алонзо-Ортис трепна, сякаш президентът я зашлеви — което в известен смисъл си беше точно така.

Той взе от бюрото си лист хартия.

— Предвид току-що казаното приемам оставката ви и удовлетворявам молбата ви да се върнете в частния сектор. Решението ми влиза в сила от този момент.

Бившата съветничка по националната сигурност понечи да каже нещо, но острият като бръснач поглед на президента я разколеба.

— Не бих правил опит — отсече той.

Тя побледня, кимна отривисто и се обърна кръгом.

Щом вратата се затвори зад гърба й, директорът въздъхна дълбоко. За миг погледът му се засече с погледа на президента и всичко се изясни. Стария разбра защо главнокомандващият го покани да присъства на унижението на Алонзо-Ортис. Това беше неговото извинение. За всичките години служба на отечеството директорът никога не беше получавал извинение от президента. Беше толкова дълбоко развълнуван, че не знаеше как да реагира.

Замаян от бушуващите в душата му чувства, той стана. Президентът вече говореше по телефона, зает с други мисли. Стария се спря за миг, наслаждавайки се на победата си. След което също напусна светая светих, отдалечавайки се по пустите коридори на властта, превърнали се в негов дом.

Дейвид Уеб беше в дневната, тъкмо приключваше с окачването на транспаранта, на който пишеше „Честит рожден ден“. Мари се суетеше в кухнята, довършваше шоколадовата торта, която бе направила за единайсетия рожден ден на Джейми. Смесеният аромат на пица и шоколад се носеше из цялата къща. Уеб се огледа, питайки се дали балоните са достатъчно. Преброи трийсет — определено са повече от достатъчно.

Макар да се завърна към живота си на Дейвид Уеб, ребрата го свиваха болезнено при всяко поемане на дъх, а и раните непрекъснато му напомняха, че в същото време е и Джейсън Борн — и винаги ще бъде. Толкова години бе изпитвал ужас да не би тази скрита част от самоличността му да се прояви. Но сега след появата на Джошуа всичко се промени. Имаше основателна причина да приеме с отворени обятия самоличността на Джейсън Борн.

Но не и пред ЦРУ. След смъртта на Алекс Конклин нямаше какво да прави там, въпреки всичките уговорки на Стария, въпреки уважението и симпатиите си към Мартин Линдрос — човекът, благодарение на когото заповедта за унищожението му беше отменена. Именно Линдрос го заведе във военната болница в Бетесда. Между консултациите с какви ли не специалисти, които се занимаваха с раните на Уеб и натрошените му ребра, Линдрос успя да го разпита подробно. Благодарение на заместник-директора тази толкова неприятна задача му се беше сторила едва ли не лека, като на всичкото отгоре Уеб можа и да поспи и да се откъсне от всичко случило се.

Три дни по-късно Уеб вече беше нетърпелив да се върне при студентите си, искаше му се да е сред семейството си, макар в личния му живот да се бе отворила и празнина, свързана с намерения му син Джошуа. Искаше да каже на Мари, както й разказа с подробности всичко, което се бе случило, докато двамата не бяха във връзка. И всеки път, щом приближаваше до въпроса за другия си син, мозъкът му отказваше. Не че се страхуваше от реакцията й — в това отношение й имаше пълно доверие. По-скоро не знаеше как ще реагира самият той. След само седмица извън дома вече чувстваше известно отчуждение от Джейми и Алисън. Съвсем беше забравил за рождения ден на Джейми, докато Мари не му го напомни по най-деликатен начин. Усещаше живота си разделен категорично на две — преди изненадващото появяване на Джошуа и след това. Преди живееше в дълбоката тъма на скръбта, а сега изгря светлината на скорошната среща. Преди всичко беше белязано от знака на смъртта, а сега изведнъж бе започнал животът. Трябваше му време, за да осъзнае подтекста на случилото се. Как да сподели с Мари нещо толкова значимо, преди да го е осъзнал за себе си?

И така, сега, на рождения ден на малкия си син, той се отнесе в мисли за големия. Къде ли е Джошуа? Малко след като Оскар му съобщи, че тялото на Анака Вадас е открито край магистралата за летището, Джошуа изчезна — мигновено и внезапно, както се беше появил. Дали се е върнал в Будапеща, за да изпрати Анака? Уеб се надяваше да не го е направил.

Във всеки случай Карпов обеща да запази тайната им и Уеб му вярваше. Помисли си, че няма никаква представа къде живее синът му, че не знае дали изобщо има свой дом. Нищо не можеше да му подскаже къде се намира Джошуа и с какво се занимава, и това причиняваше на Уеб болка, каквато не бе изпитвал никога през живота си. Усещаше липсата на сина си едва ли не физически — сякаш бе изгубил крайник. Толкова много неща имаше да казва на Джошуа, толкова изгубено време имаха да наваксват. Не му беше лесно да проявява търпение, да живее в неизвестност, без да знае дали Джошуа ще се появи отново.

Празненството беше във вихъра си. Двайсетината малчугани крещяха колкото сила имат. Всичко се въртеше около Джейми, който беше роден за водач и с когото се съобразяваха всички останали. Откритото му лице, което толкова приличаше на Мари, сияеше от щастие. Уеб се запита дали някога ще види подобно щастие, изписано на лицето на Джошуа. В този момент сякаш помежду им съществуваше телепатична връзка, Джейми извърна глава и подири баща си с поглед, видя го и се ухили насреща му.

И тогава на вратата се позвъни. Уеб отиде да отвори. На прага стоеше служител от „Федекс“ с пакет в ръка. Уеб се подписа и веднага занесе пакета в мазето, в една стая, от която само той имаше ключ. Вътре разполагаше с портативен рентген, подарък от Конклин. Всички пратки, които влизаха в дома на Уеб, минаваха през този рентген — макар децата му да нямаха представа за това.

След като се увери, че пакетът е чист, го отвори. Вътре имаше бейзболна топка и две ръкавици — едната за голям човек, другата — подходяща за ръката на единайсетгодишно момче. Разгъна картичката, на която пишеше:

Дейвид Уеб погледна подаръка, който означаваше за него повече, отколкото някой би могъл да си представи. До слуха му достигнаха звуците на музика, заглушавана от весел детски смях. Помисли си за Дао, Алиса и Джошуа, които надничаха от накъсаните му спомени, и в главата му се роди картина, подсилена от силната, натрапчива миризма на кожа. Плъзна ръка по зърнестата повърхност на ръкавицата, опипа грубия шев. Отвътре напираха спомени! На устните му се появи горчива усмивка. Пъхна ръката си в по-голямата ръкавица и пое топката. После я стисна, сякаш беше блуждаещо огънче.

Усети нечии стъпки да приближават към стълбата, чу гласа на Мари, която го викаше.

— Ей сега идвам, съкровище — отвърна.

Остана така още известно време, неподвижен, смълчан, остави спомена за случилите се наскоро събития да витае около него. После въздъхна дълбоко и остави миналото настрани. Стиснал подаръка на Джейми в ръката си, изкачи стълбата и се върна при семейството си.