Наследството на Борн

Единайсета глава

В търбуха на полет 113 Джейсън Борн спеше, ала в подсъзнанието му за пореден път се изтърколи нишката на живота, който бе погребал дълбоко преди много време. Сънищата му преливаха от образи, чувства, гледки и звуци — макар да беше посветил изтеклите междувременно години на тяхното изтласкване.

Какво се случи през онзи горещ летен следобед в Пном Пен? Никой не знаеше. По-точно, нямаше оцелели, за да разкажат. Известните факти: Борн е зает с някаква среща в климатизирания си офис в комплекса на Американското външно министерство и не го свърта от скука и отегчение; през това време жена му Дао води сина им и дъщеря им да поиграят в широката кална река току пред къщата им; изневиделица се появява вражески самолет и се спуска рязко над водата; открива стрелба по децата и жената на Борн.

Колко пъти бе виждал мислено потресаващата гледка! Дали Дао първа е забелязала самолета? Но той се е появил внезапно и се е плъзнал безшумно към реката. Ако все пак го е видяла, сигурно е извикала децата при себе си и тримата са се потопили под водата; навярно тя ги е покрила със собственото си тяло в напразен опит да ги спаси; а писъците им са отеквали в ушите й, кръвта им е пръскала по лицето й, болката се е вкопчвала в гърлото й, вещаейки наближаващата й смърт. Поне това беше картината, която той рисуваше в съзнанието си — в която бе повярвал и която сънуваше. Която го бе докарала до ръба на лудостта. Писъците, които си въобразяваше, че е чула Дао миг преди смъртта си, бяха същите, които ехтяха в главата му нощ след нощ и го будеха, облян в пот и задъхан. Именно тези сънища го принудиха да напусне дома им и да изостави всичко скъпо в живота си. Защото гледката на всяка позната вещ забиваше остър нож право в сърцето му. Напусна Пном Пен и се озова в Сайгон, където за него се погрижи Александър Конклин.

Де да можеше да остави кошмарите си в Пном Пен. Но не, те го последваха във влажните виетнамски джунгли и го измъчваха като гнойни рани, за които трябваше непрекъснато да се грижи. Каквото и да правеше, фактите си оставаха факти — не можеше да си прости, че не е бил там, че не е защитил жена си и децата си.

Сега, докато се носеше на трийсет хиляди фута11 височина над бурните води на Атлантическия океан, изкрещя в неспокойния си сън. Каква е ползата от баща и съпруг, запита се за кой ли път, който не може да защити семейството си?

Директорът на ЦРУ беше изтръгнат от мъртвешкия си сън в пет сутринта. Обади му се по спешност съветничката по националната сигурност, за да му съобщи, че след час го очаква в кабинета си за важна среща. „Кога спи тая кучка, по дяволите?“, запита се директорът, докато затваряше. Седна на ръба на леглото, с гръб към Маделин. „Нищо не е в състояние да я събуди“, помисли си с горчивина. Още преди доста години тя се бе научила да не обръща внимание на звънящия по всяко време на нощта и сутринта телефон.

— Събуди се! — разтърси я той. — Викат ме по спешност и ми трябва кафе.

Без никакви протести тя стана, облече си робата, нахлузи чехлите и слезе в кухнята.

Директорът разтърка лице и се затътри към банята, затвори вратата. Седнал на тоалетната чиния, звънна на заместника си. От къде на къде Линдрос ще спи, щом шефът му е буден? За негов ужас обаче, Мартин се оказа напълно буден и активен.

— Рових се цяла нощ в архивите на четири-нула. — Линдрос имаше предвид свръхсекретните документи за служители на ЦРУ. — Мисля, че научих всичко, което има да се знае, по отношение на Алекс Конклин и Джейсън Борн.

— Супер. Тогава ми намери Борн.

— След всичко, което разбрах за тях, сър — за тясното им сътрудничество, за редицата случаи, в които са спасявали взаимно живота си, — ми се струва почти невероятно Борн да е убил Конклин.

— Алонзо-Ортис ме вика на среща — излая директорът. — След онова фиаско на „Уошингтън Съркъл“, как мислиш, да споделя ли с нея онова, което току-що ми каза?

— Но, сър, аз…

— Напълно си прав, момчето ми. Трябват ми факти, факти и пак факти, искам да я залея с факти и за десерт да й сервирам една добра новина.

— За момента не разполагаме с такава — прокашля се Линдрос. — Борн изчезна яко дим.

— Изчезна яко дим ли? За бога, Мартин, ти разузнавателна операция ли ръководиш или какво?

— Онзи е истински магьосник.

— Напротив, той е човек от плът и кръв като всеки от нас — избоботи директорът. — Как допусна да ти се изплъзне за пореден път между пръстите? Нали твърдеше, че всички точки са под наблюдение.

— Да, но той просто…

— Изчезна, разбрах. Значи това имаше да ми казваш? Ей сега вече Алонзо-Ортис ще ми сложи главата на дръвника. Но най-напред възнамерявам да клъцна твоята.

Директорът прекъсна връзката и хвърли телефона през отворената врата на леглото си. Изкъпа се, облече се, глътна от голямата чаша кафе, която Маделин безропотно му подаде, и се качи в очакващата го вече кола.

Погледът му проби армираното стъкло и жадно погълна фасадата на къщата му, тъмночервените тухли с бледи клиновидни камъни на сводовете в ъглите, с кепенци на прозорците. Някога бе принадлежала на руски тенор, Максим еди-кой си. Директорът я хареса заради съразмерната й елегантност и аристократично излъчване, каквито не се намираха в днешните сгради. Най-хубавото обаче беше онова старомодно чувството за неприкосновеност на личността, което внушаваше. То се дължеше до голяма степен на павирания двор, опасан с листата тополи, и на ръчно изработената желязна ограда.

Отпусна се назад на плюшената седалка на линкълна, загледан мрачно в спящия Вашингтон. „Мамка му, по това време са будни само червеношийките, рече си, нима не ми се полага малко уважение, нима след всичките тези години не съм заслужил да спя след пет сутринта?“

Прелетяха през моста „Арлингтън Мемориал“, река Потомак изглеждаше оловносива и неподвижна като самолетна писта. На другия бряг, зад мемориала „Линкълн“, който малко или повече наподобяваше дорийски храм, се извисяваше Вашингтонският монумент — сърдит и навъсен като стрелите, с които спартанците са пронизвали враговете си право в сърцата.

Водата се затваря над главата му и той чува звън, все едно монаси са ударили камбаната, гласът й отеква от хребет на хребет и обикаля гористите планини; монасите, които преследваше, докато беше пленен от червените кхмери. Мирише и на още нещо… на канела. Водата, разбунена от бързото течение, е оживяла от нетипични звуци и аромати. Течението го дърпа, потапя го все по-надолу и той започва да потъва. Колкото и яростно да се бори, колкото и отчаяно да се стреми към повърхността, усеща как се върти и потъва като натъпкан с олово. Ръцете му драпат към дебелото въже, вързано за левия му глезен, но то е хлъзгаво и се изплъзва от пръстите му. За него е ужасно важно, задължително е да разбере какво го дърпа към гибелта му, сякаш това би го спасило от неназовим ужас. Продължава да пада все по-надолу, тъмнината го обгръща, а той все така не разбира как е попаднал в тази ситуация. Под него, на другия край на опънатото въже, забелязва мъглив силует — нещото, което го дърпа към дъното. От вълнение в гърлото му е заседнала буца, сякаш валмо коприва, взира се да види по-ясно очертанията, пак чува онзи звън, не, този път е по-отчетлив, не са камбани, друго е, нещо смътно познато, полузабравено. Най-сетне разбира какво го дърпа към дъното — човешко тяло. Изведнъж тялото започва да ридае…

Хан се стресна и се събуди, гърлото му е свито от стон. Прехапа устни и се огледа в мрачния салон на самолета. Навън беше тъмно като в рог. Беше заспал, макар че се заричаше да остане буден, защото знаеше, че в противен случай ще го връхлети вечният му кошмар. Надигна се, отиде до тоалетната, където изтри потта от лицето и ръцете си с хартиени кърпи. Чувстваше се по-уморен, отколкото при излитането на самолета. Докато се взираше във физиономията си в огледалото, пилотът съобщи колко време остава до летище „Орли“: четири часа и петнайсет минути. За Хан това беше цяла вечност.

Когато излезе, отвън се беше събрала опашка. Върна се на мястото си. Джейсън Борн имаше конкретна крайна цел — разбра го от информацията, която получи от Файн. Борн разполагаше с пратка, адресирана до Алекс Конклин. Дали е възможно да е заел самоличността на Конклин? Хан вероятно би обмислил подобен вариант, ако беше на мястото на Борн.

Погледна през илюминатора към черното небе. Ясно е, че Борн е някъде в гъмжилото на милионния град, но Хан бе почти сигурен, че Париж е само междинна спирка за противника му. Тепърва ще се наложи да разгадава коя е крайната точка от пътуването му.

Секретарката на съветничката по националната сигурност се покашля дискретно и директорът си погледна часовника. Онази кучка Роберта Алонзо-Ортис го остави да чака вече четирийсет минути. В тези среди игричките на власт бяха практика, но тя все пак е жена, за бога. Пък и двамата са членове на Съвета по национална сигурност! Но да, тя е дясната ръка на президента; нейните съвети имат най-голяма тежест пред него. Къде, по дяволите, е Брент Скоукрофт, когато човек има нужда от него? Надяна на лицето си усмивка и се извърна от прозореца, през който гледаше, докато мисълта му бе заета с разни неща.

— Вече може да ви приеме — изчурулика секретарката. — Разговорът й с президента току-що приключи.

„Отмъстителната кучка не пропуска случай, помисли си директорът. Как само й е кеф да ми се прави на всемогъща.“

Съветничката по националната сигурност се беше укрепила зад писалището си — масивна антика, инсталирана в кабинета й на нейни разноски. За директора това бе необяснимо и нелепо, още повече, че на плота нямаше нищо друго, освен комплект месингови химикалки, подарък от президента за встъпването й в длъжност. Директорът нямаше вяра на хора с разтребени бюра. На изящна позлатена поставка зад гърба й бяха забучени американското знаме и знамето с президентския печат. Между тях се виждаше паркът „Лафайет“. От другата страна на писалището й имаше два тапицирани стола. Директорът ги погледна едва ли не с копнеж.

Роберта Алонзо-Ортис изглеждаше свежа и бодра в тъмния си костюм и бяла копринена риза. На ушите и се поклащаха емайлирани обеци със златни подложки и с американското знаме отгоре.

— Току-що разговарях по телефона с президента — каза тя без предисловия: никакво „Добро утро“ или „Заповядайте, седнете“.

— Секретарката ви ме информира.

Алонзо-Ортис го стрелна с поглед — мимолетно напомняне за това колко мрази да я прекъсват.

— Разговорът ни касаеше вас.

Макар да се постара да остане невъзмутим, директорът усети как тялото му трепва.

— В такъв случай може би беше редно и аз да присъствам.

— Не би било неуместно — вметна тя, преди той да има време да отвърне на словесния й шамар. — Конференцията по тероризма се открива след пет дни. Всички служби са в готовност, затова ми е адски неприятно да повтарям, че само ние тук сме принудени да вървим по тънък лед. Няма сила, способна да осуети конференцията, особено някакъв разбеснял се убиец на ЦРУ. Президентът очаква конференцията да приключи с небивал успех. За него тя може да се окаже ключът към преизбирането му на поста. Нещо повече — би могла да се превърне в неговия завет. — Просна длани върху свръхлъскавата повърхност на плота. — Искам да ме разберете съвсем ясно — за мен конференцията е приоритет номер едно. Нейният успех ще гарантира, че идните поколения ще помнят и славят този президентски мандат.

Тъй като не получи покана да седне, директорът изслуша прав дългата й тирада. Той схвана подтекста, унизен от помпозните и гръмки приказки. Не беше човек, който се поддава на заплахи, най-малкото — прикрити. Почувства се като наказан първокласник.

— Наложи се да го информирам за провала на „Уошингтън Съркъл“ — продължи тя, а на лицето й се изписа такова отвращение, сякаш директорът я бе накарал да занесе в Овалния кабинет чувал с изпражнения. — Всеки провал неизменно води след себе си заключения. От вас се иска да анализирате изводите от последния, за да бъде погребан възможно най-скоро. Ясно ли е?

— Напълно.

— Защото нещата няма да се разсеят от само себе си — додаде тя.

На слепоочието на директора бе започнала да пулсира вена. Изпита неистово желание да я замери с нещо.

— Казах, че разбирам напълно.

Роберта Алонзо-Ортис го изгледа от упор, сякаш се опитваше да прецени дали може да му се вярва.

— Къде е Джейсън Борн? — рече най-накрая.

— Напусна страната. — Юмруците на директора бяха побелели от стискане. Не можеше да каже на тая кучка, че Борн просто е изчезнал. Всъщност с усилие произведе и този отговор. В следващия миг забеляза изражението на лицето й и разбра грешката си.

— Напуснал е страната? — Алонзо-Ортис стана. — И къде е отишъл?

Директорът запази мълчание.

— Ясно. Ако Борн припари в района на Рейкявик…

— Защо да го прави?

— Нямам представа. Доколкото си спомням, се е побъркал. Вършее и прави поразии. Сигурно е наясно, че саботирането на конференцията би ни изложило, както нищо друго. — Този път изглеждаше наистина разярена и директорът за пръв път изпита страх от нея. — Искам главата му — изсъска.

— Аз също. — Директорът едва се сдържаше. — Той уби вече двама души, единият от които е мой стар приятел.

Съветничката по националната сигурност заобиколи писалището си.

— Президентът иска Борн да бъде ликвидиран. Един разбеснял се агент — а нека си го кажем направо, Борн е най-тежкият възможен случай — е способен на всичко. А не можем да си позволим да ни изненада с нещо. Ясна ли съм?

Директорът кимна.

— Можете да ми вярвате — смятайте Борн за мъртъв; за изчезнал, все едно никога не е съществувал.

— От вашата уста в Божиите уши. Президентът ви държи под око — рече Роберта Алонзо-Ортис, с което приключи разговора толкова грубо и внезапно, колкото го бе започнала.

Джейсън Борн пристигна в Париж във влажна, облачна сутрин. На фона на дъжда градът на светлините не му се показа в пълния си блясък. Сградите с мансарди под покривите изглеждаха сивкави и натъжени, характерните парижки кафенета, изпълващи тротоарите с глъчка и живот, бяха пусти. Животът, макар и притихнал, си продължаваше, но градът беше различен от дните, когато го обливаха сияйни слънчеви лъчи и от почти всеки ъгъл долитаха сърдечни разговори и смехове.

Изтощен както физически, така и психически, през по-голямата част от полета Борн спа, свит на кълбо и полегнал на една страна. Сънят му сегиз-тогиз беше прекъсван от смущаващи кошмари, но все пак успя да му осигури тъй нужната почивка след болезнената душевна агония, в която го запратиха събитията около излитането му. Събуди се вкочанен от студ, с мисълта за малката каменна фигурка на Буда, увесена на врата на Хан. Физиономията сякаш му се подиграваше, хилеше се насреща му — загадка, върху която трябваше да помисли. Знаеше, че изработката не е уникална — в магазина, от който избраха подаръка на Джошуа, имаше още поне десетина подобни! Освен това много будисти в Азия носят такива амулети за късмет и предпазване от зло.

В съзнанието му изплува онова характерно изражение на Хан, изпълнено с очакване и омраза, когато попита: Позна го, нали? След което изсъска с жар: Този амулет си е мой, Борн. Разбираш ли? Този Буда си е мой! „Хан не е Джошуа Уеб“, каза си Борн. Той е умен, но жесток човек — убиец, взел много жертви. Изключено е да е негов син.

Въпреки силния вятър, който ги посрещна още щом оставиха бреговете на Съединените щати зад гърба си, полет 113 на „Ръш Сървис“ кацна на летище „Шарл дьо Гол“ горе-долу по разписание. Борн изпита неистово желание да скочи от товарния самолет още на пистата, но се удържа. Следващият самолет захождаше за приземяване. Ако скочи сега, ще се озове сам насред пистите, на място, където никой от летищния персонал няма работа. Предпочете да се въоръжи с търпение и да остане вътре още малко.

Машината забави ход и Борн разбра, че е време да действа. Докато самолетът е в движение и двигателите работят, няма да се приближи никой от наземния персонал. Отвори вратата и скочи на плаца точно когато наблизо минаваше цистерна с гориво. Успя да се покатери в движение. Керосиновите пари извикаха спомена за изненадващата атака на Хан и за момент му прилоша. Скочи от камиона при първия удобен случай и се насочи към сградата на терминала.

Вътре се блъсна в един хамалин, затрупа го с извинения на френски и се заоплаква от адска мигрена, като за убедителност притискаше главата си с ръка. Свърна зад ъгъла и се отправи надолу по коридора, като не след дълго мина през две врати — отвори ги с пропуска, задигнат от хамалина при сблъсъка. Озова се в същинската част на терминала, която за негова неприятна изненада се оказа най-обикновен хангар. Вътре сновяха шепа хора. Но поне беше от другата страна на митницата.

Изхвърли пропуска на хамалина в първото кошче, което мярна. Не искаше да го намерят у него, когато онзи съобщи за липсата. Застана под голям стенен часовник и свери своя. Беше малко след шест сутринта парижко време. Обади се на Робине и му описа къде се намира.

Министърът явно остана озадачен.

— С чартърен полет ли пътува, Джейсън?

— Не, с товарен самолет.

— Bon, сега ми стана ясно какво правиш на стария трети терминал. Сигурно са те отклонили от „Орли“. Стой където си, mon ami. Идвам да те взема. — Изкикоти се. — Между другото, добре дошъл в Париж. Бог да ги убие преследвачите ти.

Борн отиде да се поизмие. Когато се погледна в огледалото в мъжката тоалетна, видя изпито и измършавяло лице, тревожни очи и кръв по шията. Едва се позна. Напълни шепите си с вода и обля лицето и главата си, за да отмие потта, мръсотията и остатъците от грима, който бе използвал преди време. Навлажни хартиена кърпа и попи хоризонталния прорез от нож на шията си. Трябваше да намаже раната с антибиотичен крем възможно най-скоро.

Стомахът му се беше свил на топка и макар да не беше гладен, знаеше, че трябва да хапне нещо. Мине се не мине, устата му се изпълваше с вкус на керосин, от което моментално му се повдигаше, чак очите му се насълзяваха. За да отклони мислите си от неприятното усещане, направи пет минути упражнения за разтягане и още пет обща гимнастика, за да освободи от напрежението мускулите си. Не обърна внимание на болката, която му причиниха упражненията, съсредоточи се върху дълбокото си равномерно дишане.

Когато се върна в терминала, Жак Робине го чакаше. Беше висок, изключително атлетичен мъж, облечен в елегантен костюм на фино райе, лъснати спортни обувки и стилен шлифер от туид. Беше поостарял, в косата му имаше повече сребърни нишки, но като цяло беше такъв, какъвто бе изплувал от накъсаната памет на Борн.

Французинът веднага забеляза приятеля си и на лицето му грейна усмивка. Но не тръгна да го посрещне. Показа му с жестове да се насочи към терминала вдясно. Борн моментално разбра причината. В хангара бяха влезли няколко полицаи и разпитваха летищния персонал — очевидно издирваха подозрителното лице, отмъкнало пропуска на хамалина. Борн продължи, без да забързва крачка. Беше вече пред входа, когато забеляза, че от другата страна на вратата има още двама полицаи с автомати, препасани на гърдите, които следят зорко кой влиза и кой излиза от терминала.

Робине също ги видя. Свъси чело и избърза пред Борн, излезе с гръм и трясък през вратата и се отправи директно към полицаите, за да отклони вниманието им. Представи се и те му обясниха, че издирват заподозряно лице, по всяка вероятност терорист, който е откраднал пропуска на човек от персонала. Показаха му фотокопие на снимка на Борн, явно пратена по факса.

Министърът отвърна, че не е виждал този човек. Изведнъж на лицето му се изписа страх. Защото, ами да, не е изключено терористът да е изпратен след него. Дали биха били така любезни да го съпроводят до колата му?

Щом тримата се отдалечиха, Борн отвори вратата и потъна в сивкавата мъгла. Видя как полицаите изпращат Робине до пежото му и се отдалечи в противоположната посока. Министърът се качи в автомобила си и скришом хвърли поглед към Борн. Благодари на полицаите, които се върнаха на поста си пред входа на терминала.

Робине подкара колата, направи обратен завой и се насочи към изхода на летището. Извън полезрението на полицаите забави ход и свали страничния прозорец.

— Разминахме се на косъм, mon ami.

Борн понечи да се качи, но Робине поклати глава.

— При положение, че цялото летище е вдигнато на крак, със сигурност ще има още полицейски постове. — Посегна под волана и натисна бутона за отваряне на капака на багажника. — Няма да пътуваш в лукс. — Погледна го извинително. — Но за момента е най-сигурното, което мога да ти предложа.

Без повече приказки Борн влезе в багажника и затвори капака, Робине тръгна. Добре, че министърът се оказа прозорлив. Преминаха през две блокади, преди да напуснат летището. Първата беше организирана от националната полиция, втората — от Ке д’Орсе, френския еквивалент на ЦРУ. За човек като министъра нямаше проблем да мине през огражденията, но и на двете места му показаха снимката на Борн и го попитаха дали е виждал беглеца.

Десет минути след като се качи на магистралата А1, Робине спря на аварийна отбивка и отвори капака. Борн излезе от багажника, премести се на предната седалка, Робине се върна на магистралата и отпраши на север.

— Той е! — Хамалинът посочи нискокачествената снимка на Джейсън Борн. — Този човек ми открадна пропуска.

— Сигурен ли сте, мосю? Погледнете по-внимателно.

Инспектор Ален Савой попремести снимката пред потенциалния свидетел. Намираха се в хале във вътрешността на трети терминал на летище „Шарл дьо Гол“, където Савой бе решил да устрои временния си щаб. Мястото беше доста отвратително, смърдеше на плесен и дезинфектанти. Струваше му се, че където и да отиде, попада все на такива места. В живота му нямаше нищо постоянно.

— Да, сигурен съм — потвърди онзи. — Блъсна се в мен и каза, че имал мигрена. Десет минути по-късно, когато трябваше да мина през охраняема врата, установих, че пропускът ми липсва. Той го е взел.

— Да, прав сте — кимна инспекторът. — Присъствието ви е засечено на две места, след като сте съобщили за кражбата. Заповядайте. — Подаде му пропуска.

Инспекторът беше нисък на ръст и доста чувствителен на тази тема. Лицето му изглеждаше в безпорядък, като обраслата му тъмна коса. Устните му изглеждаха постоянно свити, сякаш дори когато почива, продължава да мисли за работата си.

— Намерихме го в кофа за боклук.

— Благодаря ви, инспекторе.

— Да ви предупредя, че ще бъдете глобен. В размер на една дневна надница.

— Но това е нечувано! — възмути се хамалинът. — Ще уведомя синдиката. Може да се стигне до демонстрация.

Инспектор Савой въздъхна. Беше свикнал с подобни заплахи. Синдикалистите вдигаха митинги за щяло и нещяло.

— Можете ли да ми кажете още нещо за инцидента?

Мъжът поклати глава и инспекторът го освободи. Втренчи поглед в пратения по факса лист. Освен снимката на Джейсън Борн върху него имаше и телефонен номер в САЩ. Савой извади мобилния си телефон и набра номера.

— Мартин Линдрос, заместник-директор на ЦРУ. Слушам ви.

— Мосю Линдрос, тук инспектор Ален Савой от Ке д’Орсе. Открихме беглеца ви.

— Моля?

Небръснатото лице на Савой се разтегли в усмивка. Ке д’Орсе обикновено сучеше от цицката на ЦРУ. За инспектора беше огромно удоволствие — да не говорим за чувството за национална гордост — да преобърне нещата.

— Добре ме чухте. Джейсън Борн пристигна на летище „Шарл дьо Гол“ около шест часа парижко време тази сутрин. — Сърцето му изпръхтя при шума на рязко поемане на въздух от другата страна на линията.

— Задържахте ли го? — попита Линдрос. — Борн арестуван ли е?

— За жалост, не.

— Какво имате предвид? Къде е?

— Тук е загадката. — Тишината се проточи толкова, че накрая Савой все пак трябваше да отговори: — Още ли сте на телефона, мосю Линдрос?

— Да, инспекторе. Просто си преглеждам записките. — Пак настъпи тишина, този път по-кратка. — Алекс Конклин е имал тайна връзка във висшите френски правителствени кръгове. Човекът се казва Жак Робине — познавате ли го?

— Certainement12. Мосю Робине е министърът на културата. Нали не очаквате да повярвам, че човек от неговия ранг е във връзка с онзи луд?

— Не, ни най-малко — побърза да го успокои Линдрос. — Но Борн вече уби господин Конклин. Щом в момента е в Париж, е логично да се предположи, че може да посегне и на господин Робине.

— Един момент, не затваряйте, ако обичате. — Савой беше сигурен, че името на Робине му се мярна някъде из бумагите от деня. Махна на един от подчинените си да му донесе папка с документи. Запрелиства трескаво докладите, където бяха отбелязани всички разпити, извършени сутринта на територията на „Шарл дьо Гол“ от всички възможни институции — полиция и тайни служби. Не след дълго попадна на търсеното име. Веднага грабна слушалката.

— Мосю Линдрос, днес мосю Робине е идвал тук.

— На летището ли?

— Да, и не само това. Бил е разпитан на същия терминал, където е установено, че е пристигнал Борн. Всъщност министърът е изглеждал доста притеснен, като е чул името на беглеца. Помолил е двама полицаи да го придружат до автомобила му.

— Това доказва теорията ми. — Гласът на Линдрос бе задъхан от превъзбуда и тревога. — Трябва да намерите Робине, инспекторе. Незабавно.

— Няма проблеми — отвърна Савой. — Просто ще се обадя в кабинета му.

— Точно това не бива да правите — извика Линдрос. — Тази операция трябва да остане в пълна тайна.

— Но Борн не може…

— През краткото време, откакто работя по това разследване, инспекторе, се научих да не употребявам израза „Борн не може“, защото Борн може. Той е изключително умен и опасен убиец. Всеки, който го приближи, рискува живота си. Ясно ли е?

— Не ви разбрах, мосю?

Линдрос се постара да говори по-бавно.

— Не знам как ще намерите Робине, но използвайте само сигурни и неофициални канали. Изненадате ли министъра, е възможно да изненадате и Борн.

— D’accord13. — Савой стана и се огледа за тренчкота си.

— Чуйте ме добре, инспекторе. Силно съм притеснен за живота на господин Робине. Сега всичко зависи от вас — приключи разговора Линдрос.

Покрай тях прелитаха наблъскани един в друг високи блокове, бизнес центрове, лъскави фабрики — според американските разбирания, скучни и еднообразни сгради, на които свъсеното време придаваше още по-отблъскващ вид. Не след дълго Робине слезе от магистралата и зави на запад по CD47. Вече валеше като из ведро.

— Къде отиваме, Жак? — попита Борн. — Трябва да се добера до Будапеща по възможно най-бързия начин.

— D’accord — отвърна Робине. От време на време поглеждаше в огледалото за обратно виждане, за да провери дали нямат опашка от полицаи. Екипи от разузнаването би забелязал по-трудно, защото използваха немаркирани коли и ежемесечно сменяха марките и моделите, като ги въртяха между отделите. — Бях ти запазил билет за полет, който излетя преди пет минути. Но докато пристигнеш, ситуацията на шахматната дъска се промени. ЦРУ нададе неистов вой за главата ти, който достигна до всички точки на света, където Агенцията има влияние — включително до моя район.

— Но не може да няма начин…

— Разбира се, че има начин, mon ami — усмихна се Робине. — Винаги има начин — един приятел ме научи на това, казваше се Джейсън Борн. — Качи се на № 17 и зави на север. — Докато ти почиваше в багажника на колата ми, аз не стоях със скръстени ръце. В четири часа от „Орли“ излита военен самолет.

— Имаш предвид четири следобед? — уточни Борн. — А няма ли вариант да стигна до Будапеща с кола?

— Прекалено е рисковано, навсякъде е пълно с полиция. Пък и откачените ти американски приятелчета вдигнаха на крак и нашето разузнаване. — Французинът сви рамене. — Всичко е уредено. Разполагам с всички необходими документи, за да се качиш на борда. При военните ще си на сигурно място, няма кой да те проверява. Пък и във всеки случай е най-добре да оставим инцидента от трети терминал да поотшуми, non! — Изпревари няколко бавно движещи се коли. — Дотогава ще трябва да те скрием някъде.

Борн извърна глава и се загледа в безрадостния промишлен пейзаж. Събитията, разразили се при последната му среща с Хан, се стовариха отгоре му с тежестта на товарен влак. Не можеше да отклони вниманието си от парещата болка в душата си, както човек непрекъснато опипва с език болния си зъб, било то само за да провери докъде е пробила болката. Строго аналитичната половина от мозъка му вече бе установила, че казаното от Хан по никакъв начин не потвърждава теорията, че азиатецът познава отблизо Дейвид или Джошуа Уеб. Имаше намеци, подмятания — окей, но доколко бяха сериозни?

Борн, усетил погледа на Робине, се извърна още повече към прозореца.

Французинът изтълкува погрешно мрачното мълчание на приятеля си.

— До шест тази вечер ще си в Будапеща, mon ami, не се притеснявай.

— Merci, Жак. — Борн мигновено се отърси от потискащите мисли. — Благодаря ти за любезността и помощта. Какво следва?

— Alors14, отиваме в Гусенвил. Не може да се каже, че е най-живописното френско градче, но там ни очаква един човек, който ще те заинтригува — поне така мисля.

До края на пътуването Робине не каза нито дума повече. По отношение на Гусенвил се оказа прав. Беше от онези някогашни френски села, които поради близостта си до летището бяха превърнати в модерни промишлени зони. Потискащите редици от високи сгради, бизнес центровете със стъклени фасади и огромните търговски центрове от рода на „Уол-март“ изглеждаха малко по-приветливи благодарение на площадчетата и тротоарите, украсени с пъстри цветни лехи.

Борн забеляза радиостанцията, монтирана под таблото — вероятно предназначена за шофьора на Жак. Робине спря да зареди и Борн го попита за честотите, които използват националната полиция и Ке д’Орсе. Докато Робине пълнеше резервоара, Борн прослуша и двете, но не засече информация за инцидента на летището и изобщо нищо, което да го касае. Загледа се в колите, които влизаха и излизаха в бензиностанцията. Приближи се жена и помоли Жак да погледне предната дясна гума на автомобила й. Струвало й се, че е поспаднала. След малко наблизо спря кола с двама млади мъже. Слязоха. Единият вдигна крак на предната броня, другият влезе в магазина. Този, който остана край колонката, хвърли поглед на пежото на Жак, но в следващия момент забеляза жената, която тъкмо се бе върнала при своята кола, и се загледа в нея.

— Нещо в ефира? — попита Робине, щом седна до Борн.

— Нищо.

— Липсата на новини е добра новина — заключи той и тръгна.

Залутаха се из неприветливите градски улички, Борн сегиз-тогиз хвърляше по едно око в огледалото, за да види дали двамата младежи от бензиностанцията не ги следят.

— Гусенвил има древни кралски корени — обясни Робине. — Някога градчето било собственост на Клотер, жената на Кловис — крал на Франция през шести век. По времето, когато франките все още били считани за варвари, той наложил католицизма, като заставил римляните да ни приемат в лоното на църквата. Императорът го направил консул. Така ние сме се простили с варварството, за да се превърнем в яростни защитници на вярата. Днес от средновековния облик на града не е останало нищо. — Министърът спря пред редица жилищни блокове. — Френската история нерядко е скрита на най-невероятни места — заключи той.

— Надявам се не ме водиш в апартамента на настоящата си любовница? — каза Борн, докато се оглеждаше. — Спомням си, че последния път в кафенето, където бяхме седнали, влезе жена ти и се наложи да се преструвам, че дамата на масата ни е с мен.

— Ако не ме лъже паметта, прекара чудесен следобед. — Робине поклати глава. — Не, Делфин, с всичките й парцалки „Диор“ и джунджурийки „Ив Сен Лоран“ по-скоро би си прерязала вените, отколкото да дойде да живее в Гусенвил.

— Ами тогава какво правим тук?

Министърът го изгледа продължително под дъжда.

— Скапано време — рече накрая.

— Жак…?

— О, да, извинявай, mon ami. Нещо се отплеснах._ Alors_, искам да те запозная с Милен Дютронк. — Килна глава на една страна. — Чувал ли си това име? — Борн не беше и французинът продължи: — Така и предполагах. Е, сега, след като Алекс е вече покойник, мисля, че имам право да ти го кажа. Мадмоазел Дютронк беше негова любовница.

— Нека позная — извика внезапно Борн, — светли очи, дълга чуплива коса, леко иронична усмивка.

— Значи все пак ти е казал?

— Не, видях нейна снимка — може би единствената вещ в спалнята му, загатваща за личен живот. — Замълча за миг, после попита: — Тя знае ли?

— Обадих й се още щом разбрах.

Борн се запита защо Робине не е дошъл да й го съобщи лично — обикновено така се прави.

— Стига приказки — министърът измъкна една торба иззад шофьорското място. — Да вървим при Милен.

Слязоха от пежото и изтичаха под дъжда през цветна алея до циментово стълбище. Робине натисна звънеца на апартамент 4А и след минутка електронната брава изжужа.

Отвътре сградата изглеждаше толкова неприветлива, колкото и отвън. Изкачиха стълбите до четвъртия етаж и тръгнаха по коридор с еднакви врати от двете страни. С приближаването им се отвори врата. На прага стоеше Милен Дютронк.

Беше с около десетина години по-възрастна от жената на снимката. Борн я прецени около шейсетте, макар да изглеждаше на не повече от петдесет. Независимо от възрастта, светлите й очи бяха запазили блясъка си, а усмивката й изглеждаше все така загадъчна. Беше облечена в дънки и мъжка риза — дрехи, които подчертаваха изящната й женственост. Обувките й бяха с ниски токове, а косата й, на вид естествено руса — вързана на конска опашка.

— Bonjour, Жак — поднесе лице към Робине и докато се целуваха два пъти, извърна поглед към непознатия.

В лицето й Борн видя детайли, които фотоапаратът не беше уловил. Цветът на очите, изящната извивка на ноздрите, белотата на равните зъби. Лицето на тази жена излъчваше едновременно сила и мекота.

— А вие трябва да сте Джейсън Борн. — Сивите й очи го огледаха безпристрастно от горе до долу.

— Моите съболезнования за Алекс — рече той.

— Благодаря ви. Беше голям шок за всички, които го познаваха. — Отдръпна се от прага. — Заповядайте.

Докато домакинята затваряше входната врата, Борн огледа стаята. Госпожица Дютронк живееше насред прозаичен и скучен градски пейзаж, но апартаментът й нямаше нищо общо с външния свят. За разлика от повечето хора на нейната възраст, тя не се бе заринала със стари мебели и реликви от миналото. Всичко в жилището й беше стилно и удобно. Няколко стола, комплект от две канапета, поставени едно срещу друго от двете страни на камината, фигурални завеси. Апартаментът й създаваше уют, който човек трудно би загърбил, заключи Борн.

— Разбрах, че пътуването ви е било доста изтощително и дълго — подхвана тя. — Сигурно умирате от глад. — Не спомена нищо за окаяния му външен вид, за което той й благодари мислено. Настани го, сервира му ястие, наля му питие — типично европейска кухня. Когато всичко бе готово, седна срещу него и сключи ръце върху масата.

Едва тогава Борн забеляза, че лицето й е обляно в сълзи.

— Бързо ли е починал? — попита тя. — Мира не ми дава въпросът дали се е мъчил.

— Не — искрено отвърна Борн. — Мисля, че не се е мъчил.

— Поне това е успокоение. — На лицето й се изписа дълбоко облекчение. Мадмоазел Дютронк се облегна назад и Борн едва сега осъзна, че през цялото време е седяла в напрежение. — Благодаря ти, Джейсън. — Вдигна глава, изразителните й сиви очи се взряха в него. Те казваха всичко. — Мога ли да те наричам Джейсън?

— Разбира се.

— Познаваше Алекс добре, нали?

— Доколкото някой може да познава добре Алекс Конклин.

Погледът й светкавично се стрелна към Робине, но това бе достатъчно.

— Трябва да се обадя по телефона. — Министърът вече държеше мобилния си телефон в ръка. — Ще ме извините, ако ви оставя за малко, надявам се.

Жената изпрати с блуждаещ поглед Робине, който се отправи към дневната. После се обърна към Борн.

— Това, което ми каза току-що, Джейсън, беше отговор на истински приятел. Дори Алекс да не ми беше говорил никога за теб, щях да съм убедена, че си такъв.

— Алекс ви е говорил за мен? — Борн поклати глава. — Той никога не говори за работата си с цивилни лица.

Пак същата усмивка, този път насмешката в нея личеше по-ясно.

— Е, аз не съм точно… цивилно лице, както се изрази. — В ръката й имаше кутия цигари. — Имаш ли нещо против да запаля?

— Не, разбира се.

— Защото на повечето американци не им е приятно. Май сте развили мания на тая тема, а?

Въпросът беше риторичен и Борн не отговори. Проследи с поглед как запали цигарата си, вдиша дълбоко дима, после го изпусна бавно, изящно.

— Всъщност определено не съм цивилно лице. — Димът я обгърна. — Работя за Ке д’Орсе.

Борн не помръдна. Ръката му под масата намери керамичния пистолет на Дерон.

Сякаш прочела мислите му, мадмоазел Дютронк поклати глава.

— Успокой се, Джейсън. Жак не ти е подготвил капан. Тук си сред приятели.

— Не разбирам — призна Борн. — Ако вие работите за френското разузнаване, Алекс със сигурност не би споделял с вас нищо, свързано с работата си, за да не ви поставя в неудобна ситуация.

— Така е. Спазвахме тези правила дълги години. — Мадмоазел Дютронк дръпна от цигарата си и остави дима да излезе през разтворените й ноздри. Имаше навика да повдига леко глава, докато издиша. Заприлича му на Марлене Дитрих. — Но в един момент, беше съвсем наскоро, се случи нещо. Не знам какво, той не пожела да ми каже, колкото и да го молех.

Остана загледана в Борн през облака дим. Човек, работещ за разузнавателна агенция, би трябвало да умее да запазва каменно изражението на лицето си и по никакъв начин да не разкрива чувствата или мислите си. В нейните очи обаче Борн видя как мисълта й работи трескаво и разбра, че тя няма намерение да се пази от него.

— Кажи ми, Джейсън, като дългогодишен приятел на Алекс, да си го виждал някога изплашен?

— Не — веднага отвърна Борн. — Алекс не познаваше страха.

— Е, въпросния ден той беше изплашен. Именно затова настоях да ми каже какво става, за да се опитам да помогна или поне да го убедя да се пази повече.

Борн се надвеси напред, напрегнат така, както преди малко бе усетил събеседницата си.

— Кога се случи това?

— Преди две седмици.

— Успяхте ли да разберете за какво изобщо се касае?

— Единственото, което знам, е едно име — Феликс Шифър.

Пулсът на Борн заби учестено.

— Доктор Шифър е работил за АМИПО.

Тя свъси чело.

— Алекс ми каза, че работи към Отдела за тактически несмъртоносни оръжия.

— Това е подразделение на ЦРУ — рече Борн почти на себе си. Мозайката постепенно започваше да се подрежда. Възможно ли е Алекс да е вербувал Шифър да напусне АМИПО и да отиде в Отдела за тактически оръжия? Несъмнено за Алекс не е било проблем да помогне на Шифър „да изчезне“. Но защо да го прави? Ако е бракониерствал на територията на Министерството на отбраната, би следвало да бъде подготвен за ответна реакция.

Погледна Милен.

— Доктор Шифър ли беше причината за страха на Алекс?

— Не пожела да ми каже, Джейсън. Но това е нормално. Онзи ден Алекс говори с много хора по телефона, отговори на много обаждания за кратко време. Беше ужасно напрегнат и разбрах, че явно е достигнал до критичен момент в изключително сериозна оперативна акция. Чух името на доктор Шифър да се споменава на няколко пъти. Подозирам, че е бил обект на въпросната операция.

Инспектор Савой седеше в ситроена си, заслушан в стърженето на чистачките по предното стъкло. Мразеше дъжда. В деня, когато го напусна жена му, валеше; в деня, когато дъщеря му замина да учи в Америка, за да не се върне никога повече, пак валеше. Сега тя живееше в Бостън, беше женена за скучен банкер по инвестициите. Имаше три деца, къща, имот — всичко, за което може да мечтае едно момиче. А той какво? Седи в тоя забутан град, как му беше името, а, да — Гусенвил, и си гризе ноктите чак до живеца. И за капак на всичко — пак вали.

Е, поне има малко разнообразие, все пак следи най-търсената мишена на ЦРУ. Докопа ли Джейсън Борн, кариерата му ще бъде изстреляна в космоса. Може дори самият президент да го забележи. Хвърли поглед към колата, паркирана край отсрещния тротоар — пежото на министър Робине.

От архива на Ке д’Орсе разбра марката, модела и регистрационния номер на автомобила. Колегите му го информираха, че след напускане на летището Робине е тръгнал на север по А1. След като провери кой отговаря за северната част от полицейската мрежа, Савой лично се обади на всички коли, една по една, за да ги предупреди да не използват по никакъв повод радиочестоти, които не са абсолютно сигурни — в съгласие с предупреждението на Линдрос. Никой от постовете не бе забелязал колата на Робине и Савой тъкмо започваше да губи надежда, когато му се обади Жюстин Берар и му каза, че не само е видяла колата на министъра, но и е разменила няколко думи с него на една бензиностанция. Робине й се сторил напрегнат, нервен, дори малко груб.

— Значи поведението му ти се стори особено?

— Да, определено. Макар че го осъзнах по-късно. Но съм сигурна, че беше притеснен.

— Сам ли пътуваше министърът? — попита инспекторът.

— Не мога да кажа със сигурност. Валеше като из ведро, прозорците бяха замъглени — отвърна Берар. — Пък и да си призная, вниманието ми беше съсредоточено върху Робине.

— Да, апетитно парче — изкоментира Савой по-остро, отколкото бе възнамерявал. Оценяваше помощта на Берар — беше видяла накъде тръгва министърът, а по-късно откри и колата му пред жилищен блок в Гусенвил.

Мадмоазел Дютронк свали цигарата от устата си, погледът й беше фиксиран върху белега на врата на Борн.

— Раната ти пак се е разкървила. Ела. Трябва да се погрижим за нея.

Поведе го към банята, решена в морскосиньо и кремаво. Имаше прозорче към улицата, откъдето се процеждаше оскъдна светлина от намръщения ден. Сложи го да седне и проми раната със сапун и вода.

— Кървенето спря. — Намаза зачервеното място с антибиотичен крем. — Не си се порязал, без да искаш. Бил си се с някого.

— Не беше лесно да се измъкна от Щатите.

— Ти си същият твърдоглавец като Алекс. — Отдръпна се за миг, като че да го огледа по-добре. — Тъжен си, Джейсън. Потънал си в скръб.

— Мадмоазел Дютронк…

— Наричай ме Милен. Настоявам. — Умело приготви превръзка от стерилна марля и цитопласт и запечата раната. — Сигурно си променяш външния вид на всеки три дни.

— Да — той се усмихна в отговор на нейната усмивка. — Merci, Милен.

Докосна го нежно по бузата.

— Наистина изглеждаш ужасно тъжен. Знам колко бяхте близки с Алекс. Ти му беше като син.

— Той ли го каза?

— Не беше нужно. Винаги когато заговаряше за теб, в очите му проблясваше особено пламъче. — Огледа за последно превръзката. — Знам, че не съм сама в скръбта си.

Борн изпита силно желание да й разкаже всичко, да й признае, че го измъчва не само смъртта на Алекс и Мо, но и срещата с Хан. Успя да се въздържи. Нейната скръб й бе достатъчна.

— Каква ви е уговорката с Жак? — попита след малко. — Имате вид на хора, които не се понасят.

Милен отвърна поглед към фигуралното стъкло на прозорчето, по което се стичаше дъждът.

— Той прояви голяма смелост, като те доведе тук. Сигурно му е коствало много да ме помоли за помощ. — Застана с лице към Борн, в очите й напираха сълзи. Смъртта на Алекс явно бе изкарала на повърхността бурни чувства. Джейсън едва сега осъзна, че миналото на тази жена е разтърсено дълбоко от размътените води на настоящите събития. — На света има много мъка, Джейсън. — По бузата й се изтърколи една-единствена сълза, проблесна за миг и капна. — Преди Алекс в живота ми присъстваше Жак.

— Била сте негова любовница?

— Тогава той още не беше женен — поклати глава тя. — И двамата бяхме много млади. Правехме любов като луди и понеже и двамата, както казах, бяхме млади и зелени, аз забременях.

— Значи имате дете?

— Non. — Тя изтри очите си. — Не можех да го задържа. Не обичах Жак. Случилото се ми помогна да го разбера. Той ме обичаше и освен това… освен това беше ревностен католик.

Засмя се, но някак тъжно, Борн се сети за историята на Гусенвил, която му разказа Жак в колата — как франките били спечелени за църквата. Приемайки католицизма, крал Кловис е проявил прозорливост, но нещата опирали по-скоро до оцеляване и политика, отколкото до вяра.

— Жак никога не можа да ми прости. — В тона й нямаше самосъжаление, от което изповедта й прозвуча още по-разтърсващо.

Той се наведе и нежно я целуна и от двете страни, тя простена и го прегърна импулсивно.

Остави го да си вземе душ, а когато Борн излезе от банята, откри върху тоалетната чиния френска военна униформа, старателно скатана. Той се облече и погледна през прозореца. Вятърът люлееше яростно клоните на близката липа. Забеляза симпатична жена, около четирийсетгодишна, да слиза от колата си и да се качва в паркиран до тротоара ситроен, в който седеше мъж на неопределена възраст и нервно си гризеше ноктите. Жената отвори предната дясна врата и се пъхна вътре.

На пръв поглед най-обикновена сцена, ако Борн не беше видял тази жена на бензиностанцията. Същата, която се посъветва с Жак за предната си дясна гума.

Френското разузнаване!

Върна се бързо в дневната, където Жак още говореше по телефона. Щом видя изражението на Борн, министърът прекъсна разговора.

— Какво има, mon ami?

— Клопка — отвърна кратко Борн.

— Моля? Как е възможно!

— Не знам, но отсреща на улицата има черен ситроен с двама агенти вътре.

Милен дойде от кухнята.

— Други двама оглеждат сградата отзад. Но не се тревожи, няма как да разберат точно къде се намираш.

В този момент на вратата се позвъни. Борн извади пистолета си, но Милен го спря с поглед. Направи знак с глава и двамата мъже се дръпнаха встрани. Тя отвори и видя пред себе си инспектор Савой в доста окаян вид.

— Ален, bonjour — поздрави го.

— Съжалявам, че прекъсвам почивката ви — ухили се глуповато той, — но седях навън и в един момент се сетих, че живеете тук.

— Няма ли да влезете, ще ви направя кафе.

— Благодаря, ще трябва да откажа. Нямам време.

— И какво по-точно правехте пред дома ми? — попита Милен с огромно облекчение.

— Търсим Жак Робине.

— Министъра на културата? — облещи се тя. — И какво ще прави той точно тук, в Гусенвил?

— Знам точно толкова, колкото и вие — сви рамене Савой. — Но така или иначе, колата му е отсреща.

— Не можеш толкова лесно да излъжеш инспектора, Милен, прекалено умен е. — Робине се появи откъм дневната, закопчавайки бялата си риза. — Вече знае за нас.

Милен се извърна и стрелна с очи министъра. Той й се усмихна нежно.

Устните му обърсаха нейните, тялото му се прилепи до нейното.

Савой, проследил цялата сцена, пламна.

— Министър Робине… нямах представа… не исках да се натрапвам…

— Приемам извиненията ви — махна с ръка Робине. — Но кажете, за какво съм ви притрябвал?

Савой въздъхна облекчено и му подаде размазаното фотокопие на снимката на Борн.

— Издирваме този човек, господин министър. Известен убиец от ЦРУ, който нещо е побеснял. Имаме основания да смятаме, че е по следите ви и иска да ви убие.

— Но това е ужасно, Ален!

Борн, който наблюдаваше театъра от дъното на стаята, видя в изражението на Милен искрен потрес.

— Не познавам този човек — рече министърът, — нито пък имам някаква представа защо би искал да отнеме живота ми. Но знае ли човек какво се мъти в главата на един убиец, нали така? — Сви рамене и се обърна към Милен, която му подаде сакото и шлифера. — Така или иначе, май се налага по най-бързия начин да се прибера в Париж.

— Ще ви придружим — рече твърдо инспекторът. — Качете се при мен, а помощничката ми ще върне вашата кола. — Покани го с ръка. — Моля, заповядайте.

— Няма да откажа. — Робине му подаде ключа от пежото. — Оставям се на вашите грижи, инспекторе.

Обърна се и притисна Милен в прегръдката си. Савой се отдръпна дискретно с обяснението, че ще изчака в коридора.

— Изведи Джейсън до подземния паркинг — прошепна в ухото й. — Вземи куфарчето ми и преди да се разделите, му дай документите, които са вътре. — Каза й комбинацията и тя кимна.

Дютронк го погледна в очите и го целуна по устните.

— Умната, Жак.

Очите му отвърнаха безмълвно. Щом той се отдалечи, Милен бързо се върна в дневната.

Повика тихичко Борн и той се появи.

— Трябва да се възползваме максимално от предимството, което ти осигури Жак.

— D’accord — кимна Борн.

— Хайде, нямаме време за губене! — Милен взе куфарчето на Робине.

Отвори входната врата, огледа коридора и го поведе към подземния гараж. Спря пред металната решетка. Огледа плаца, доколкото можа.

— Паркингът изглежда чист, но все пак бъди нащрек — човек никога не знае.

Отвори куфарчето и му подаде пакет.

— Тук са парите, които ти трябват, заедно с лична карта и всичко останало. Казваш се Пиер Монтефор — куриер. Задачата ти е да предадеш лично на военното аташе в Будапеща свръхсекретни документи, при това не по-късно от шест вечерта местно време. — Пъхна в ръката му връзка ключове. — На третата редица, предпоследното място вдясно, ще видиш военен мотоциклет.

Борн и Милен се спогледаха за миг. Той понечи да каже нещо, но тя го изпревари.

— Запомни, Джейсън, животът е твърде кратък, за да си позволим да скърбим.

Борн тръгна с твърда крачка и изправен гръб и се озова в мрачно и тъмно помещение с бетонни стени и накапана с машинно масло настилка. Вървеше, без да се оглежда. Щом стигна до третата редица коли, сви вдясно. Само миг по-късно вече беше при мотора — сребрист „Воксан“ VB-1 с мощен 996-кубиков двуцилиндров двигател. Завърза куфарчето зад гърба си така, че агентите на френското разузнаване да го забележат отдалеч. На едната дръжка висеше каска — сложи си я. Яхна мотора и го избута извън клетката за паркиране, запали и излезе под дъжда.

Жюстин Берар тъкмо се беше замислила за сина си Ив, когато й се обади инспектор Савой. Напоследък й се струваше, че единственият начин за комуникация със сина й са видеоигрите. Когато за пръв път го би на „Автокрадци“, като изпревари колата му със своята, той я погледна и за пръв път я оцени като реално живо същество, а не като досадницата, дето му готви и му пере дрехите. Оттогава все й вадеше душата да го вози на служебната си кола.

Досега все успяваше да отбие атаките, но напоследък усещаше, че започва да се предава — първо, защото наистина смяташе, че е добър шофьор, и, второ, защото адски й се искаше синът й да се гордее с нея.

След като Савой я информира, че е намерил министър Робине и че ще го ескортират до Париж, тя пое нещата в свои ръце и се зае да освободи поставените наблюдателни постове, като разпореди да заемат стандартна конфигурация за съпровождане на VIP персона. Видя инспектора да извежда министъра от входа на блока и даде знак на стоящия наблизо полицай. В същото време огледа улицата, за каквато и да е следа от Джейсън Борн.

Берар преливаше от гордост и чувство за добре свършена работа. Няма значение дали инспектор Савой бе открил министъра в този лабиринт от сгради благодарение на находчивостта или на късмета си. Важното е, че наградата заслужава тя — понеже именно нейният сигнал доведе инспектора в Гусенвил. И тя ще присъства лично, когато заведат министър Робине жив и здрав в Париж.

Савой и Робине пресякоха улицата под зорките погледи на цяла орда полицаи с готови за стрелба пистолети. Жюстин отвори вратата на Савой, а той й даде ключовете от пежото на министъра.

Докато Робине се настаняваше на задната седалка в колата на Савой, Берар чу мощен рев на мотор. Тътенът идваше откъм подземния гараж на сградата, в която Савой откри министър Робине. Тя изпружи врат, разпознала рева на „Воксан“ VB-1 — мотор, използван от военните.

В следващия миг от подземния гараж изхвърча куриер, яхнал въпросния мотор. Берар грабна телефона си. Какво търси военен куриер в Гусенвил? Тя вървеше като в сън към пежото на министъра. Изкрещя личния си код в слушалката и поиска да я свържат с отдела за връзка с военните. Стигна до пежото, отключи го и седна зад волана. В условията на повишена готовност не й отне много време, за да получи търсената информация. Нямаше данни за изпратен военен куриер в района на Гусенвил.

Запали двигателя и потегли рязко. Въпросителният вик на инспектора бе заглушен от свистене на гуми. Жюстин скочи върху педала на газта и полетя след воксана. Единственото й предположение беше, че Борн е бил готов за действие, видял е агентите и се е оказал в капан, при което е решил, че единственото му спасение е моментално да изчезва.

В кратката информация, предоставена им от ЦРУ, пишеше, че Борн е майстор на бързите преобличания и внезапните появявания. Ако наистина този куриер е той — а като се замисли, вероятността е почти сто процента, — залавянето или убиването му би променило радикално траекторията на кариерата й. Представяше си реакцията на министъра, който я засипва с благодарности, задето му е спасила живота, и ходатайства за повишението й, а дори, защо не, й предлага да стане шеф на охраната му.

Междувременно обаче ще трябва да залови мнимия куриер. За щастие министерската кола се оказа доста по-добра от обикновено пежо. Вече усещаше как мощният двигател реагира мигновено на всяко докосване на педала на газта. Зави рязко наляво, мина на червено, изпревари отдясно камион, който едва се тътреше. Не обърна внимание на възмутения рев на сирената му. Цялото й същество беше съсредоточено върху преследването на воксана.

Отначало Борн не повярва, че са го засекли толкова бързо, но пежото продължи да го следва плътно и той бе принуден да признае, че нещо се е объркало сериозно. Видя как Робине влиза в немаркираната кола, знаеше, че някой от френските агенти ще върне колата на министъра в Париж. Новата му самоличност явно не върши добра работа. Ще трябва първо да се освободи трайно от опашката си. Приведе се напред и се запромушва между колите, като ги изпреварваше ту отляво, ту отдясно, от време на време се принуждаваше да намалява рязко, за да не се блъсне в някой бавен камион. Вземаше завоите под опасно скосени ъгли, наясно, че във всеки един момент може да запрати мотора в банкета. Но всичките му усилия се оказаха напразни — пежото продължаваше да го следва неотлъчно. Още по-лошо — дори като че го настигаше.

Въпреки всичките трикове на воксана и по-ниската маневреност на нейната кола Берар успя да скъси дистанцията. Беше дръпнала специалната ръчка, инсталирана във всички министерски коли, и сега светлинната сигнализация мигаше яростно и подканваше по-съсредоточените в пътя шофьори да минат встрани. В главата й изплуваха най-високите и сложни нива от „Автокрадци“. Светкавичното минаване през улиците, колите, които трябваше да изпреварва или заобикаля — всичко това удивително приличаше на ситуациите в играта. Веднъж се наложи да промени решението си в последния момент и за да не изпусне мотора, се качи на тротоара. Минувачите се разпръснаха като пилци.

Мярна табела за изход към А1 и веднага разбра, че куриерът се е насочил натам. Качи ли се на магистралата, няма шанс да го хване. Прехапала съсредоточено долната си устна, изцеди и последната капка сила, на която бе способно пежото, и скъси още малко дистанцията. Воксанът вече беше само на две коли пред нея. Изнесе се вдясно, изпревари първата, направи знак на тази пред нея да намали, шофьорът се стресна както от агресивното й каране, така и от мигащите светлини на пежото.

Берар не бе свикнала да пропуска предоставена й възможност. Приближаваха изхода за магистралата — сега или никога. Качи пежото на тротоара с идеята да изненада Борн отстрани, така че, ако иска да я види, да му се наложи да отлепи поглед от пътя. Знаеше, че при тази скорост той не може да си го позволи. Свали прозореца си, натисна газта до дупка и колата скочи напред в дъжда.

— Отбийте встрани! — изкрещя. — Аз съм агент на френското разузнаване! Спрете или не отговарям за действията си!

Куриерът не й обърна никакво внимание. Тя извади пистолета си и го насочи към главата му. Ръката й, сключена в лакътя, не трепваше. Проследи го в мерника и се прицели в предната част на мотора. Дръпна спусъка.

В същия миг воксанът сви рязко вляво, мина в съседната лента, като се размина на сантиметри от приближаващата отзад кола, прескочи ниската бетонна преграда между платната и се вряза в насрещното движение.

— Господи! — възкликна тя. — Отива към ускорителната лента!

Забави скоростта и видя как моторът лети между колите, слизащи от А1. Свистене на гуми, клаксони, ужасени шофьори, които ругаеха гневно и размахваха юмруци. Всичко това се регистрираше само в една част на съзнанието й. Другата част беше съсредоточена върху връхлитащите я отзад коли и върху усилията й да прескочи преградата. Успя, пресече шосето и навлезе в ускорителната лента.

В следващия миг нямаше друг избор, освен да спре — посрещна я плътна стена от автомобили. Изскочи навън в дъжда и видя как воксанът криволичи между колите в насрещното движение. Борн очевидно беше изключителен шофьор, но колко още ще издържи на тези смъртоносни каскади?

Моторът се изгуби зад сребристия тумбест силует на цистерна. Берар притаи дъх, забелязала в съседното платно да приближава огромен тежкотоварен камион. Чу се оглушителен писък на спирачки, после воксанът се вряза челно в решетката на чудовището и избухна в мощен облак от петролни пламъци.

Дванайсета глава

Джейсън Борн видя пред себе си — както обичаше да казва — пръста на съдбата. Летеше между двете ленти в насрещното платно. От дясната му страна имаше цистерна, отляво приближаваше огромен тежкотоварен камион. Взе решението мигновено — нямаше време за обмисляне. Съсредоточи цялото си същество върху оползотворяването на предоставената му от съдбата възможност.

Разтвори крака и за момент единствената му връзка с мотора се оказа лявата ръка, опряна в седалката. Насочи мотора към гигантския камион, който приближаваше в лявата лента, после отлепи ръка от седалката. С другата си ръка се протегна, докато пръстите му напипаха една от стъпенките на извитата метална стълба, опасваща тумбестото туловище на цистерната. Моторът излетя изпод краката му. Степенката, хлъзгава от дъжда, едва не се изплъзна от хватката му, вятърът за малко да го отнесе като вейка. Очите му се насълзиха от болката, разкъсваща същото рамо, което бе натоварил и при висенето от самолета. Успя да се хване и с другата ръка и стисна здраво лоста. Премести тежестта си към стълбата и се долепи плътно до цистерната. Воксанът се вряза челно в решетката на радиатора на другия камион.

Цистерната подскочи, амортисьорите й се заклатиха, изненадани от мощната ударна вълна. Но така или иначе, продължи напред към летище „Орли“, приближавайки Борн към свободата.

Много бяха причините за бързото и стремително изкачване на Мартин Линдрос по хлъзгавия йерархичен склон в Агенцията, увенчано с назначаването му за заместник-директор на трийсет и осем годишна възраст. Беше умен, беше учил, където трябва и умееше да си пази главата дори в най-критични ситуации. Нещо повече, почти феноменалната му памет му помагаше да се справя гладко и безпроблемно с административното управление на Агенцията. Всички тези качества несъмнено бяха важни, всъщност дори задължителни за успешен ръководител на неговото ниво. Директорът обаче го избра за свой заместник поради още една много важна причина: Линдрос беше сирак.

Познаваше отлично баща му. Бяха изкарали заедно три години в Русия и Източна Европа, докато Линдрос-старши не загина при атентат с кола бомба. Тогава Мартин беше на двайсет и понесе тежко смъртта на баща си. На погребението, докато наблюдаваше бледото сипаничаво лице на младежа, взе решението да го вербува в същата мрежа, на която баща му бе служил толкова самоотвержено.

Това беше лесноосъществимо — младежът имаше своята ахилесова пета. Директорът реши да действа, воден от непогрешимия си инстинкт. А той подсказа, че младежът ще търси начин да отмъсти за смъртта на баща си. Директорът се погрижи след завършването на Йейл Линдрос да замине за Джорджтаун. Това беше важно поради две причини: първо, така Мартин щеше да му е физически подръка; и, второ, можеше да е спокоен, че младежът е изкарал нужната подготовка, която ще му даде възможност да се изкачи нагоре в йерархията на ЦРУ. Директорът лично се погрижи Мартин Линдрос да започне работа в Агенцията и проследи отблизо всяка фаза от развитието му. И тъй като искаше да го обвърже със себе си за вечни времена, най-накрая му даде онова, което младежът толкова копнееше да научи — името и адреса на терориста, отговорен за бомбения атентат.

Мартин Линдрос изпълни инструкциите на директора до последната подробност и ръката му не трепна, когато опря дулото в челото на виновника. Дали онзи наистина беше човекът, отговорен за поставянето на бомбата, това дори директорът не можеше да каже. Но какво от това? Така или иначе, онзи беше терорист и в живота си беше направил не една и две бомби. Беше мъртъв — един терорист по-малко, — а Линдрос щеше да спи спокойно, доволен, че е отмъстил за убийството на баща си.

— Видя ли сега как ни прецака Борн? — ядосваше се Линдрос. — Видял е хората ти и се е обадил на вашингтонската полиция. Знаел е, че нямаш право да действаш в този район, освен ако не си в комбина с Агенцията.

— За жалост е точно така, както казваш — поклати глава детектив Харис от полицията на Вирджиния и пресуши чашата си с долнокачествено уиски. Дано сега, щом жабарите са го засекли, имат повече късмет от нас и приключат с него.

— Скапани жабари — мрачно провлачи Линдрос.

— Е, все от време на време вършат и нещо полезно, нали?

Двамата седяха във „Фроги Ботъм Лаундж“ на „Пенсилвания Авеню“. По това време на деня барът беше пълен със студенти от университета „Джордж Вашингтон“. Вече повече от час Линдрос гледаше голи пъпове, надупчени с халки, и стегнати бедра, с мъка нахлузени в мини-жупи. Повечето от присъстващите бяха поне с двайсетина години по-млади от него. В живота на човек идва момент, каза си той, когато се поглежда в огледалото и вижда, че младостта му е отминала. Никое от тези момичета не би се обърнало да го погледне. Изобщо не го забелязваха.

— Защо човек не може да остане вечно млад? — попита на глас.

Харис се засмя и викна по още едно.

— Смешно ли ти се вижда?

Бяха преминали през етапа, в който си крещяха като обезумели, после през ледената тишина, евтините номерца и язвителните забележки. Накрая си казаха майната му на всичко и отидоха да се отрежат!

— Аха, адски е смешно — каза Харис и освободи пред двамата място за новите чаши. — Я се погледни, седиш тука, заглеждаш се по мацките и си мислиш, че животът ти е свършил. Не е работата в мацките, Мартин, макар че да ти призная, никога не съм пропускал възможност да забия гадже.

— Окей, умнико — в какво е работата тогава?

— Загубихме — ето в това е. Вързахме се на играта на Джейсън Борн и той ни би с шест на нула от неделя насам. Не че нямаше причина да се амбицира.

Линдрос се поизправи, което предизвика кратък пристъп на световъртеж. Опря ръка в слепоочието си.

— Какво означава това, по дяволите?

Харис имаше навика да се жабурка с уискито, все едно е освежител за уста. Преглътна и се чу леко щракване.

— Според мен Борн не е убил Конклин и Панов.

— За бога, Хари, да не почваме пак — изсумтя Линдрос.

— Готов съм да го повтарям, докато ми размажеш физиономията. Само не мога да разбера защо не искаш да ме чуеш?

— Добре, де, добре — вдигна глава Линдрос — Кажи ми защо смяташ, че Борн е невинен?

— Какъв е смисълът да ти казвам?

— Ами питам те — не може ли?

Харис се позамисли. Сви рамене, извади си портфейла, измъкна от него бележка и я разгъна на масата.

— Заради ей този фиш за неправилно паркиране.

Линдрос взе листчето и го заразглежда.

— Фиш, издаден на името на някой си доктор Феликс Шифър. — Поклати неразбиращо глава.

— Феликс Шифър е натрупал цяла камара глоби — обясни Харис. — Едва ли щях да запомня това име, но този месец трябваше да изчистим разни глоби от тоя сорт, та едно от моите момчета се оплака, че изобщо не успява да хване дирите на въпросния Шифър. — Посочи листчето. — Отне ми известно време, но накрая разбрах защо не можем да открием доктора. Оказа се, че цялата кореспонденция на Феликс Шифър я получава Алекс Конклин.

— Е, и? — повдигна вежди Линдрос.

— Ами като пробвах да вляза в досието на доктор Феликс Шифър, ударих на камък.

— Какъв камък по-точно? — В главата на Линдрос започваше да се прояснява.

— Камък, поставен от правителството на САЩ. — Хари обърна съдържанието на чашата в устата си, нажабурка се и глътна. — Информацията за доктора е засекретена — с голямо „3“. Нямам представа в какво се е забъркал Конклин, но работата е била заровена толкова надълбоко, че дори хората от най-близкото му обкръжение не са знаели за какво става въпрос. — Инспекторът поклати глава. — Не го е убил разбеснял се агент, Мартин. Залагам си главата.

Докато се качваше в сградата на „Хуманистас“ с частния асансьор, Степан Спалко беше в почти приповдигнато настроение. Като се изключи неочакваната засечка с Хан, другото се нареждаше по план. Чеченците бяха негови; бяха интелигентни, безстрашни и готови да умрат за каузата си. Що се отнася до Арсенов, той, ако не друго, беше всеотдаен и дисциплиниран водач. Точно затова Спалко избра него да предаде Халид Мурат. Мурат нямаше особено доверие на Спалко — беше човек с обострен нюх за двуличието. Но Мурат вече го нямаше. Спалко не се и съмняваше, че чеченците ще се придържат стриктно към предначертания план. От друга страна, онзи ужасен човек, Александър Конклин, беше мъртъв и в ЦРУ бяха убедени, че виновникът за смъртта му е Джейсън Борн: с един куршум — два заека. Но така или иначе, оставаше основният въпрос за оръжието и за Феликс Шифър. Като знаеше още колко работа го чака, тръпки го побиха. Времето му изтичаше, а имаше още доста неща за довършване.

Слезе на среден етаж, до който можеше да се стигне само с неговата магнитна карта. Влезе в личния си апартамент, облян от слънце, и застана пред панорамните прозорци с изглед към Дунава, към тучната зеленина на остров Маргит и града отвъд. Погледът му се спря върху Парламента, мислите му отлетяха към близкото бъдеще, което щеше да му донесе нечувана власт.

Слънчевата светлина озаряваше средновековната фасада, умопомрачителните опорни стени, куполите и кулите. Вътре ежедневно се срещаха големци, водеха се непрестанни разговори. Дробовете му се изпълниха с въздух. Не друг, а той, Спалко, знаеше къде се крие реалното могъщество и сила на света. Простря ръка, свита в юмрук. Скоро всички ще разберат — американският президент в Белия дом, руският президент в Кремъл, шейховете в приказните си арабски палати. Съвсем скоро всички ще разберат що е страх.

Съблече се и влезе в разкошната просторна баня с лазурносини плочки. Застанал под осемте струи, които пръскаха над главата му, взе душ и се зае да търка тялото си, докато кожата му порозовя. Подсуши се с огромна мека турска хавлиена кърпа и се преоблече в дънки и дънкова риза.

Отиде до излъскания до блясък мокър бар от неръждаема стомана и си направи кафе от машина, която мелеше зърната в момента. Сложи си суха сметана и захар, после добави и лъжичка бита сметана от ниския хладилник под плота. В следващите няколко минути остана така, отдаден на вкуса и аромата на кафето, оставил мисълта си да се рее в произволна посока, за да се наслади максимално на очакването. Днес щеше да преживее още толкова вълнуващи събития!

Остави чашата и си сложи готварска престилка. Смени изрядно лъснатите си обувки със зелени гумени градинарски ботуши.

Отпи от кафето и се приближи до стена, облицована с ламперия, пред която имаше масичка с едно–единствено чекмедже. Отвори чекмеджето и бръкна в кутията с гумени ръкавици вътре. Като си тананикаше тихичко, извади един чифт и си ги сложи. Натисна бутон и две от плоскостите на ламперията се плъзнаха встрани. Озова се в определено причудлива стая. Стените бяха бетонни, черни, на пода имаше бели плочки с наклон към средата на помещението, където беше изкопана доста широка канавка. На стената висеше навит маркуч. Таванът беше шумоизолиран. Единствените мебели в стаята бяха дървена маса, цялата изподраскана и тук-там оцапана с кръв, и зъболекарски стол с модификации, направени според изричните и подробни указания на Спалко. Край стола имаше масичка на три колела, отрупана с богато разнообразие от метални инструменти с краища във всякакви застрашителни форми: заострени като стрели, извити като куки, усукани като тирбушони.

На стола седеше Ласло Молнар, ръцете и краката му бяха оковани в стоманени белезници. Беше гол, както майка го е родила. Лицето и тялото му бяха надрани, насинени и подпухнали, очите му се губеха в черни кръгове от болка и отчаяние.

Спалко влезе в стаята с отривистата, самоуверена крачка на лекар.

— Скъпи ми Ласло, трябва да призная, че изглеждаш скапан. — Застана достатъчно близо, за да забележи как ноздрите на Молнар потрепнаха, раздразнени от аромата на кафе. — Но това е нормално, нали така? Все пак прекара доста тежка нощ. Нощ, за каквато изобщо не ти е минавало през ума, докато се приготвяше за операта по-рано вечерта, прав ли съм? Но не се тревожи, тепърва те очакват още доста силни емоции. — Остави чашата си до лакътя на Молнар и взе един инструмент. — Да, струва ми се, че този ще свърши работа.

— Какво… какво ще правите? — попита Молнар с треперлив, немощен гласец.

— Къде е доктор Шифър? — попита Спалко, все едно се интересува какво ще бъде времето.

Главата на Молнар се замята насам-натам, устните му се прилепиха плътно, сякаш искаше да е сигурен, че от устата му няма да излезе нито дума.

Спалко пробва острието на инструмента си.

— Честно да ти кажа, не разбирам защо се колебаеш, Ласло. Оръжието е у мен, въпреки че доктор Шифър е в неизвестност…

— Измъкнаха ти го изпод носа — промълви Молнар.

Спалко се усмихна и допря инструмента до тялото на жертвата си, почти веднага след това се чу вик.

Спалко се отдръпна, взе си чашата и отпи.

— Както вероятно си разбрал, стаята е напълно шумоизолирана. Никой не може да те чуе — няма кой да те спаси. Вадас — най-малко от всички. Той дори не знае, че си изчезнал. — Взе друг инструмент и го завъртя в тялото на Молнар. — Така че, както виждаш, надежда няма — освен ако не ми кажеш онова, което ме интересува. Може и да не ти се вярва, Ласло, но в момента аз съм единственият ти приятел. — Повдигна брадичката на Молнар и го целуна по окървавеното чело. — Аз съм единственият, който те обича искрено.

Молнар затвори очи и пак разтърси глава.

Спалко го погледна право в очите.

— Не искам да ти причинявам болка, Ласло. Вярваш ми, нали? — Гласът, за разлика от действията му, беше почти нежен. — Но упорството ти ме тревожи. — Продължи с изтезанията. — Питам се дали си даваш ясна сметка за обстоятелствата, в които се намираш. Болката, която изпитваш в момента, е заради Вадас. Именно той те постави в това затруднено положение. Е, и Конклин, разбира се, но той е мъртъв.

Молнар нададе нечовешки вик. На мястото на зъбите му, изтръгнати бавно и мъчително, зееха черни дупки.

— Искам да те уверя, че това, което правя, не ми доставя ни най-малко удоволствие — изрече Спалко бавно и съсредоточено. За него беше важно Молнар да разбира какво му говори, въпреки адската болка, която му причиняваше.

— Аз съм просто инструментът на твоя инат. Не разбираш ли, че не ти, а Вадас трябваше да плати тази цена?

Спалко спря за миг. Ръкавиците му бяха плувнали в кръв, беше се задъхал така, сякаш е изкачил тичешком три етажа. Въпреки несравнимото удоволствие, което доставяше разпитът, работата никак не беше лека. Молнар започна да скимти.

— Защо го правиш, Ласло? Молиш се на Господ, който не съществува и следователно не може нито да те защити, нито да ти помогне. Както казват руснаците, помогни си сам, та да ти помогне и Бог. — Спалко му се усмихна с топлотата на човек, притекъл се на помощ на свой боен другар. — А руснаците ги разбират тия неща, какво ще кажеш? Тяхната история е написана с кръв. Първо царете, после апаратчиците, сякаш партията е нещо по-добро от династията от деспоти! Нека ти кажа едно, Ласло — руснаците може да не знаят как се прави политика, но що се отнася до религията, са много навътре. Религията, всяка религия, е измама. Голямата заблуда на слабохарактерните, страхливите, безропотните, които нямат силата да застанат начело, а предпочитат да бъдат водени. Нищо, че това винаги завършва със собствената им смърт. — Спалко поклати глава тъжно, авторитетно. — Не, Ласло, единствената реално съществуваща сила на света е властта. Властта и парите. Само те имат значение — нищо друго.

Молнар успя да поотдъхне, докато Спалко редеше монолога си с онзи тон на другарство и съпричастност, който имаше за цел да предразположи жертвата към палача. Но изтезанията продължиха и нещастникът изблещи очи от ужас.

— Само ти можеш да си помогнеш, Ласло. Отговори ми на въпроса. Кажи ми — къде Вадас скри Шифър.

— Престани! — задъхано извика Молнар. — Моля те, стига!

— Не мога да спра, Ласло. Вече би трябвало да си разбрал — не мога да го направя. Наясно си с цялата ситуация. — Сякаш в потвърждение на думите си, Спалко отново натисна с инструмента. — Само ти можеш да ме накараш да спра!

На лицето на Молнар се изписа пълно объркване, огледа се с безумен поглед, като че едва сега осъзнал какво се случва с него. Спалко видя промяната и разбра — беше виждал това изражение към края на всеки успешен разпит: обектът не пристъпва към изповедалнята плавно, а удържа фронта, докато може, докато съзнанието откаже да търпи повече. В един момент, сякаш опънат ластик, достига максимума на разтягане и се свива. Така се ражда нова реалност, изкусно съградена от провеждащия разпита.

— Не…

— Кажи ми — избълбука Спалко с меден гласец, ръката му, обута в гумена ръкавица, започна да гали жертвата по челото. — Отговори на въпроса ми и приключваме. Ще се събудиш от ужасен кошмар.

— Обещаваш ли? — погледна го Молнар.

— Довери ми се. Аз съм ти приятел, Ласло. Искам същото, което искаш и ти — да не страдаш повече.

Молнар вече плачеше с глас, очите му се препълниха със сълзи, които потекоха по бузите му и закапаха мътни и червени. Зарида така, както не му се беше случвало от детските години.

Усетил, че стоят на ръба, Спалко не каза нищо. Именно сега ще се разбере дали ще получи всичко или нищо: Молнар или ще прекрачи в територията, накъдето го насочва Спалко, или ще избере да се удави в собствената си болка.

Тялото на Молнар се тресеше от силните емоции, отключени по време на разпита. Отметна глава назад. Лицето му беше пепелявосиво и напълно изтощено. Очите, в които блестяха сълзи, сякаш бяха потънали още по-дълбоко в орбитите. Нямаше и следа от онзи розовобузест, щастливо почерпен жизнерадостен почитател на операта, когото хората на Спалко измъкнаха от „Ъндърграунд“. Беше друг човек. Безвъзвратно променен.

— Прости ми, Господи! — прошепна той с дрезгав глас. — Доктор Шифър е в Крит. — Последва адрес.

— Браво, моето момче — меко каза Спалко.

Ето че и последната плочка от пъзела си дойде на мястото. Тази нощ той и хората му ще отидат да намерят доктор Шифър и ще получат от него и последните данни, необходими им, за да осъществят нападението над хотел „Ошкюхлид“.

Спалко захвърли инструмента и Молнар изрева като ранено животно. Кървясалите му очи се обърнаха в орбитите. Едва се сдържаше да не заридае пак.

Бавно, внимателно Спалко допря чашата е кафе до устните на Молнар и проследи безстрастно как онзи изпива до дъно горещата сладка течност.

— Най-сетне — избавление.

Дали го каза на себе си или на Молнар — не можеше да се каже.

Тринайсета глава

Нощем Парламентът приличаше на величествен унгарски щит срещу някогашните нашественически орди. За обикновения турист, очарован от мащабите и красотата на сградата, тя изглеждаше солидна, вечна, непревземаема. Но в очите на Джейсън Борн, току-що пристигнал в Будапеща след бурните събития, преживени във Вашингтон и Париж, тя беше като част от приказен град, нарисуван в детска книжка, изделие от неземно бял камък и блед бакър, което всеки миг ще се сгромоляса под тежестта на тъмнината.

Таксито го остави пред осветения търговски център „Мамут“ на площад „Москва“. Беше в доста мрачно настроение. Трябваше да си купи нови дрехи. Влезе в страната под името Пиер Монтефор, френски военен куриер, поради което на митницата почти не го проверяваха. Но преди да се появи в хотела като Алекс Конклин, трябваше да смени униформата, която му даде Жак.

Купи си рипсен панталон, памучна риза „Сий Айланд“ и черно поло, добави островърхи черни чепици и черно кожено яке. Обиколи магазините, сля се с тълпата от купувачи, постепенно попи енергията на мястото — за пръв път от дни имаше възможност да се разхожда свободно сред хората. Осъзна, че внезапното проясняване на настроението му се дължи на факта, че е разплел загадката с Хан. Той, разбира се, не е Джошуа — просто е добър актьор. Някой — може би Хан, може би човек, за когото Хан работи — иска да се добере до Борн, да го извади от равновесие толкова грубо, че да разруши концентрацията му и да го отдалечи от мислите за убийствата на Алекс Конклин и Мо Панов. След като не са способни да убият Борн, поне да го пратят за зелен хайвер да търси несъществуващия си син. Как е разбрал Хан или човекът, който го е наел, за Джошуа — това беше друг въпрос, чийто отговор предстоеше да бъде намерен. Въпреки това сега, когато сведе първоначалния шок до рационален проблем, извънредно логичната му мисъл успя да разграфи ситуацията на сектори и да си състави план за нападение.

Борн се нуждаеше от информация, която можеше да му осигури само Хан. Двамата трябва да си разменят ролите — сега Борн ще го подмами в капана. Първата стъпка беше да направи така, че Хан да разбере къде е. Беше сигурен, че азиатецът, знаейки за къде е полетът на „Ръш Сървис“, вече се е добрал до Париж. Не е изключено дори да е чул за „смъртта“ на Борн на А1. Всъщност, доколкото го опозна, Хан също като него беше доста добър в превъплъщенията. На негово място Борн би потърсил информация директно от Ке д’Орсе.

Двайсет минути по-късно Борн излезе от магазина, взе такси, от което тъкмо слизаше клиент, и за нула време се озова пред внушителния каменен портал на грандхотел „Данубиус“ на остров Маргит. В сградата го въведе униформен портиер.

Борн имаше чувството, че не е спал от седмица. Прекоси блещукащото мраморно фоайе. Представи се на служителя на рецепцията като Александър Конклин.

— О, господин Конклин, очаквахме ви. Бихте ли изчакали за момент, ако обичате.

Мъжът изчезна в задната стаичка, откъдето миг по-късно се появи управителят.

— Добре дошли, добре дошли! Аз съм господин Хазас, на вашите услуги. — Беше нисък, набит и мургав мъж с тънки мустачки и коса, сресана на път по средата. Протегна ръка — беше топла и суха. — За нас е удоволствие, господин Конклин. — Махна с ръка. — Насам, моля.

Въведе Борн в офиса си, където отвори сейф и извади пакет, горе-долу с размерите на кутия за обувки. Борн трябваше да се подпише, за да я получи. На опаковката бе напечатано: „Александър Конклин, до поискване.“ Нямаше марки.

— Пакетът беше донесен лично — отвърна управителят на въпроса на Борн.

— От кого?

— Боя се, че не знам — разпери ръце господин Хазас.

Борн усети внезапен прилив на гняв.

— Как така не знаете? Абсурд е да не записвате доставките.

— О, да, господин Конклин, разбира се, че ги записваме, в това отношение, както и във всичко друго, нашият хотел е безупречен. Но конкретно в този случай… нямам представа как е станало… явно липсва всякаква информация за доставката. — Усмихна се ведро, като в същото време сви безпомощно рамене.

След трите дни непрекъсната битка за оцеляване, след като бе принуден да поема удар след удар, Борн установи, че не му е останало и капка търпение. Гневът и отчаянието се сляха в река от сляпа ярост. Тресна вратата, сграбчи Хазас за изрядно колосаната униформа и го блъсна в стената с такава сила, че очите на онзи за малко да изхвръкнат от орбитите.

— Но, господин Конклин — заекна, — нямам…

— Трябват ми отговори! — изкрещя Борн. — Веднага!

Ужасеният служител едва не заплака.

— Но аз не знам отговорите! — Дебелите му пръсти трепереха. — Ето я книгата, убедете се сам.

Борн го пусна, коленете на онзи се подгънаха и той се свлече на пода. Без изобщо да го забележи, Борн отиде до бюрото и разтвори счетоводната книга. Различи два почерка — единият надиплен, другият — нервен, — с които бяха въведени прилежно данните на входящите пратки. Остана малко изненадан, че може да чете на унгарски. Наклони книгата, огледа внимателно колоните, за да види дали нещо не е изтрито — някакъв белег, че информацията е била подправена. Нищо.

Завъртя се към господин Хазас и го вдигна рязко.

— А как ще отчетете този пакет, след като не е вписан в счетоводната книга?

— Аз лично бях тук, когато го донесоха, господин Конклин. — Очите на управителя се въртяха нервно. — Искам да кажа, че бях дежурен. Кълна ви се, в един момент той просто се озова на плота. Ей така — появи се изневиделица. Не видях човека, който го донесе, питах колегите — никой не бе видял нищо. Беше по обяд, когато гостите освобождават стаите и е доста натоварено. Явно нарочно е оставен анонимно — иначе просто нямам обяснение.

Беше прав, разбира се. Яростта на Борн мигом се изпари и той се запита защо си го изкара на този напълно безобиден човечец. Пусна го.

— Извинявайте, господин Хазас. Имах доста дълъг ден, наложи се да водя тежки преговори.

— Разбирам, сър. — Господин Хазас се постара да поизглади, доколкото можа, връзката и сакото си, като не изпускаше от очи Борн, сякаш уплашен да не би онзи пак да му се нахвърли. — Светът на бизнеса понякога изнервя всички ни. — Покашля се и след миг вече беше съвсем на себе си. — Да ви предложа процедура в нашия балнеоцентър. Нищо не възстановява по-добре вътрешното равновесие от една парна баня и масаж.

— Много мило от ваша страна — отвърна Борн. — Може би по-късно.

— Банята затваря в девет часа — продължи господин Хазас, доволен, че най-сетне получи смислен отговор от тоя куку. — Но ако желаете да я посетите по-късно, само ми кажете и аз ще го уредя.

— Друг път, много ви благодаря. Моля, погрижете се да изпратят в апартамента ми четка и паста за зъби. Забравих да си взема — подхвърли Борн на излизане.

Щом остана сам, Хазас отвори едно чекмедже на бюрото си и с все още трепереща ръка извади бутилка ракия. Напълни си малка чашка, като разля малко върху счетоводната книга. Изобщо не обърна внимание, гаврътна чашата, усети как алкохолът прокарва огнена пътека в стомаха му. Когато се почувства достатъчно успокоен, вдигна телефона и набра местен номер.

— Пристигна преди десет минути — каза. Нямаше нужда да се представя. — Впечатлението ми ли? Напълно откачен. Веднага ще ти обясня какво имам предвид — като не му казах кой е доставил пакета, за малко да ме удуши с голи ръце. — Слушалката се хлъзна в запотената му ръка, той я хвана с другата. Сипа си още два пръста. — Разбира се, че не му казах, пък и никъде не е отбелязано. Лично се погрижих. Огледа всичко адски подробно, признавам му го. — Заслуша се за миг. — Качи се в апартамента си. Да, сигурен съм.

Затвори, после трескаво набра друг номер, направи същото съобщение, този път на друг, доста по-страховит глас. Накрая се отпусна в стола си и затвори очи. „Слава богу, и това свърши“, помисли си.

Борн се качи с асансьора на последния етаж. Ключът отвори едното от двете крила на масивната лакирана такова врата и той се озова в просторен, пищно мебелиран апартамент с една спалня. Точно под прозореца му тъмнееше потъналият в зеленина вековен парк. Остров Маргит носеше името на дъщерята на унгарския крал Бела IV, живяла в доминикански манастир на острова през XIII век. Руините на манастира, пищно осветени, се виждаха на източния бряг. Отправи се директно към безупречната баня, като се съблече пътьом, разхвърляйки дрехите зад гърба си. Неотвореният пакет метна на леглото.

Прекара десет блажени минути гол под горещата вода — толкова гореща, колкото можа да понесе, — после се насапуниса и свали наслоената мръсотия и пот от тялото си. Внимателно опипа мускулите на гърдите си, за да прецени всички поражения, нанесени му от Хан. Дясното рамо го болеше ужасно, следващите десет минути посвети на него — раздвижи го леко, масажира го. При последната каскада на стълбата на цистерната за малко да го извади от ябълката, така че сега чувстваше пареща болка. Вероятно бе скъсал мускулни връзки, но при тези обстоятелства не можеше да направи нищо повече, освен внимателно да разтрие мястото.

Завърши с леден душ за около три минути, спря водата и се подсуши с хавлията. Облечен в луксозния хотелски халат, седна на леглото и отвори пакета. Намери вътре пистолет и патрони. „В какво, за бога, си се забъркал, Алекс“, запита се не за пръв път.

Остана доста време така, загледан в оръжието. Видя му се странно злокобно, от дулото сякаш струеше мрак. В един момент осъзна, че мракът всъщност настъпва от собственото му подсъзнание. Изведнъж прозря, че нещата изобщо не стоят така, както ги видя, докато обикаляше търговския център „Мамут“. Тук не ставаше въпрос за логично и точно математическо уравнение. Светът е хаотичен. Човек отчаяно се стреми да наложи някакъв модел над събитията, които се случват с него, за да ги види в сравнително по-приемлив вид. Като в сън осъзна, че яростта, която изпита преди малко, всъщност не е била насочена към управителя на хотела, а към Хан — човекът, който успя да го проследи, да го разстрои и обърка и в крайна сметка да го изпързаля. Единственото му желание беше да удари лицето му в земята, да прогони спомена за него от главата си.

Фигурката на Буда извика спомена за четиригодишния Джошуа. Той отново е Дейвид Уеб, намира се в Пном Пен. Привечер е, небето изглежда златисто–зеленикаво. Прибира се от работа, Джошуа излиза да го посрещне и се хвърля в прегръдките му. Уеб го вдига, завърта го, целува го по бузките, малкият се дърпа свенливо — никога не бе позволявал на баща си да го целува.

В следващия спомен Джошуа е вече в леглото си. Чува се песента на щурчетата и дървесните жаби, в прозореца нахлуват светлините на отминаващите по реката корабчета. Синът му се е заслушал в приказката, която баща му чете. После е събота и двамата играят бейзбол с екипировката, която Уеб донесе чак от Америка. Светлината пробягва по невинното личице на детето и го озарява.

Борн примигна и въпреки нежеланието му пред погледа му изплува каменната фигурка на Буда, увесена на врата на Хан. Скочи и с неистов рев се хвърли към бюрото. С един замах свали от плота лампа, бележник, подложка за писане и кристален пепелник. Стиснал ръце в юмруци, започна да се удря в главата. С отчаян стон се свлече на колене и започна да се люлее напред-назад. Телефонът иззвъня и го изтръгна от унеса му.

С мъка дойде на себе си. Телефонът продължаваше да звъни, в първия момент той си каза, че няма да вдига. Все пак грабна слушалката.

— Обажда се Янош Вадас — чу се дрезгав шепот. — Църквата „Матяш“. В полунощ — не закъснявай.

Преди Борн да е успял да каже каквото и да било, линията прекъсна.

Когато Хан научи за смъртта на Джейсън Борн, сякаш целият му свят се срина, сякаш оголените му нерви бяха безмилостно остъргани от въздуха навън. Опря опакото на ръката си в челото, убеден, че е вдигнал температура.

Намираше се на летище „Орли“, разговаряше със служители от френското разузнаване. Оказа се, че да измъкнеш информация от тях е толкова лесно — чак звучи нелепо. Представи се за репортер на „Льо Монд“. Сдоби се с нужните акредитиви чрез своя връзка в Париж — на баснословна цена. Не че имаше някакво значение — разполагаше с повече пари, отколкото би могъл да похарчи, — но чакането го изнерви. Минутите прерастваха в часове, следобедът преля във вечер и Хан в един миг осъзна, че прословутото му търпение е на път да се изчерпи. От мига, в който видя Дейвид Уеб — Джейсън Борн, времето бе придобило друг смисъл, миналото се превърна в настояще. Стисна юмруци, слепоочията му пулсираха гневно, запита се колко пъти, откакто срещна Борн, се бе чувствал на ръба на умопомрачението. Най-ужасният момент беше, когато седяха на онази пейка в стария квартал на Вашингтон — Александрия, и Борн разговаряше с Хан така, сякаш помежду им няма нищо общо, сякаш миналото беше изгубило всякакъв смисъл и се беше случило в нечий друг живот, принадлежал на човек, чието съществуване Хан си е въобразявал. Нереалността на този момент, за който той бленуваше от години, за който се молеше от години, го съкруши. Все едно някой издърпа оголените краища на нервите му и ги натърка с шкурка. Емоциите, за чието овладяване и преодоляване беше полагал неистови усилия през последните години, изригнаха, изплуваха на повърхността, задавиха го. А сега и тази новина, която се стовари отгоре му като гръм от ясно небе. Почувства, че празнината, която от дълго време се опитваше да запълни, зейва още по-страшна и дълбока, заплашва да го погълне целия. Не го сдържаше на едно място — нито миг повече не можеше да остане там.

Уж разговаря с пресаташето на Ке д’Орсе и си води записки, а мисълта му е далеч в джунглите на Виетнам, в къщата от бамбук и дърво на мисионера Ричард Уик — високият слабоват мъж с мрачен вид, който го измъкна от пустошта, след като Хан уби виетнамския контрабандист на оръжие и избяга от плен. Въпреки всичко мисионерът имаше леко сърце и в кафявите му очи се долавяше топло съчувствие. Вярно, че положи неимоверни усилия да вкара Хан в Христовата вяра, но понякога, по време на задушевна вечеря и в кротките мигове след това, беше добър и внимателен и в крайна сметка успя да спечели доверието на Хан.

Дотолкова, че една вечер Хан реши да му разкаже за миналото си, да разкрие пред него наранената си душа, с надеждата да намери лек за нея. Отчаяно се нуждаеше от лечение, искаше му се да се освободи от отровата, която прояждаше душата му все по-надълбоко. Искаше да сподели с някого яростта си от това, че е бил изоставен, да се освободи от нея, защото едва наскоро бе започнал да разбира, че се е превърнал в затворник на собствените си чувства.

Копнееше да излее душата си пред Уик, да опише с думи бурните чувства, разтърсващи цялото му същество. Но така и не му се удаде случай. Уик беше безкрайно зает с опитите си да разпространява Божието Слово из този „затънтен и забравен от Бога край“. Поради тази причина организираше групи за изучаване на Библията, в които по принуда беше включен и Хан. Всъщност едно от любимите забавления на Уик беше да вдигне Хан пред класа и да го кара да рецитира откъси от Библията, сякаш Хан бе някакъв налудничав гений, който си изкарва прехраната по карнавали и събори, като демонстрира необичайните си умения.

Хан мразеше тези моменти, чувстваше се унизен. Всъщност странното е, че колкото повече се гордееше Уик с него, толкова по-ужасно употребен се чувстваше. Докато един ден мисионерът не доведе друг младеж. Но тъй като новото момче беше бяло — останал сирак след смъртта на двойка мисионери, познати на Уик, — то получи цялото внимание и любов, на които се бе надявал Хан и които сега разбра, че никога няма да има. Въпреки това унизителните рецитации продължиха, докато другото момче седеше и наблюдаваше мълчаливо, неизпитало унижението, на което беше подложен Хан.

Така и не успя да разбере как точно го използва Уик. Едва в деня, когато избяга, разбра същинските мащаби на предателството на мисионера. Неговият благодетел и закрилник не се интересуваше от него, от Хан, а просто искаше да вкара поредната душа в Христовата вяра, да покаже на още един дивак светлината на Божията любов.

В този момент мобилният му телефон иззвъня и Хан се върна обратно в безрадостното си настояще. Погледна екрана да види кой го търси, извини се и се отдалечи от служителя на Ке д’Орсе, с когото разговаряше, за да потъне сред анонимната тълпа в чакалнята на летището.

— Каква изненада — каза в слушалката.

— Къде си? — Гласът на Степан Спалко прозвуча грубо, сякаш имаше прекалено много грижи на главата.

— На летище „Орли“. Току-що научих от френското разузнаване, че Дейвид Уеб е мъртъв.

— Нима.

— Блъснал се е с мотор в насрещен камион. Челен удар. — Хан замълча в очакване на реакция. — Трябва да отбележа, че не звучиш особено доволен. Нали това искаше?

— Рано е да се радваш на смъртта на Дейвид Уеб, Хан — сухо отвърна Спалко. — Имам човек на рецепцията на грандхотел „Данубиус“, който ми съобщи, че Александър Конклин току-що се е настанил.

Хан остана като гръмнат, коленете му поддадоха, мина встрани, за да се подпре на една стена.

— Уеб?

— Едва ли е духът на Алекс Конклин!

За свое огорчение установи, че го облива студена пот.

— Но откъде си сигурен, че е той?

— Моят човек ми го описа. Видях снимката, която се разпространява в ефира.

Хан стисна зъби. Знаеше, че този разговор по всяка вероятност ще свърши зле, но не можеше да не продължи напред.

— Значи си знаел, че Дейвид Уеб и Джейсън Борн са едно и също лице. Защо не ми каза?

— Не виждах причина да го правя — безстрастно отвърна Спалко. — Поиска да получиш данни за Уеб и аз ти ги дадох. Нямам навика да чета мислите на хората. Но приветствам инициативността ти.

Хан почувства внезапен прилив на омраза, който го разтърси до дън душа. Успя да запази гласа си спокоен.

— Сега, след като Борн е успял да се добере до Будапеща, колко време мислиш, че ще му отнеме, за да стигне до теб?

— Вече се погрижих да взема нужните мерки, за да предотвратя подобно нещо — отвърна Спалко. — Но си мисля, че нямаше да ми се наложи да си създавам толкова главоболия, ако беше убил копелето, когато имаше тази възможност.

Хан, изгубил доверието на човека, който веднъж вече го бе излъгал — не само това, който го бе използвал като своя маша, — усети нов прилив на гняв. Спалко искаше от него да убие Борн. Защо? Ще намери отговора на този въпрос, преди да осъществи своя акт на отмъщение. Този път изгуби ледения си самоконтрол и в гласа му прозвучаха красноречиви ядни нотки.

— Не се притеснявай, ще унищожа Борн. Но ще стане така, както аз пожелая, и тогава, когато аз избера.

„Хуманистас“ държеше три хангара на летище „Ферихеги“. В един от тях, опрял ремарке в чартърен самолет, върху чийто корпус бе изобразено логото на компанията — разтворена длан, която държи зелен кръст, — беше спрял закрит камион. Мъже в униформи товареха в самолета последните сандъци с оръжие, а Хасан Арсенов проверяваше митническата декларация. Щом чеченецът се отдалечи, за да каже нещо на един от товарачите, Спалко се обърна към Зина.

— След броени часове заминавам за Крит — каза той заговорнически. — Искам да дойдеш с мен.

Тя зяпна от изненада.

— Трябва да се върна с Хасан в Чечения, за да подготвим последните подробности около предстоящата мисия.

Очите на Спалко не се отделяха от нейните.

— Във финалния етап Хасан няма нужда от теб. Всъщност, доколкото мога да преценя, би се чувствал по-добре без… да има кой да го разсейва.

Зина не можеше да откъсне поглед от неговия, устните й се разтвориха.

— Искам да сме наясно, Зина — довърши Спалко, видял, че Арсенов се връща. — Това не е заповед. Решението зависи изцяло от теб.

Въпреки напрегнатия момент говореше бавно и отчетливо, обмисляйки всяка дума. Предлагаше й възможност. Каква точно, тя нямаше представа. Но й беше ясно, че е настъпил обратен момент в живота й. Каквото и да е нейното решение, ще е окончателно — пролича по начина, по който той направи предложението си. Може би наистина зависеше от нея, но Зина знаеше, че ако му откаже сега, животът й ще се промени в един или друг аспект. Истината обаче беше, че не желаеше да му отказва.

— Винаги съм искала да отида в Крит — прошепна миг преди Арсенов да се върне.

Спалко й кимна. После се обърна към лидера на терористите.

— Наред ли е всичко?

Арсенов вдигна глава от папката.

— Нима е възможно да не е наред, Шейх? — Погледна си часовника. — Двамата със Зина излитаме след по-малко от час.

— Всъщност Зина ще пътува с оръжията — без никакви притеснения заяви Спалко. — Пратката ще трябва да се срещне с моя рибарски кораб на Фарьорските острови. Искам един от вас да замине за там, за да следи за прехвърлянето и за последната отсечка от пътуването до Исландия. Ти обаче трябва задължително да се върнеш при хората си. — Усмихна се. — Не се съмнявам, че ще преживееш няколко дни без Зина.

Арсенов свъси чело, погледна любовницата си, тя му отвърна със спокоен поглед.

— Разбира се, Шейх, както кажеш — кимна накрая той.

На Зина й се стори любопитно, че Шейха излъга Арсенов за плановете си спрямо нея. Без да усети, се оказа въвлечена в таен заговор и потръпваше от нетърпение и вълнение да проследи събитията, които я очакваха. Видя изражението на Хасан и нещо в нея се пречупи, но после си помисли за неизвестността и за онова сладостно изречение: „Заминавам за Крит, искам да дойдеш с мен.“

Застанал до Зина, Спалко протегна ръка и Арсенов се здрависа енергично, по войнишки.

— Ла иллаха ил Аллах.

— Ла иллаха ил Аллах — отвърна чеченецът и кимна.

— Отвън чака лимузина, която ще те отведе до пътническия терминал. Ще се видим в Рейкявик, приятелю.

Спалко се обърна и се насочи към пилота, за да даде последни инструкции, като остави Зина да се сбогува с настоящия си любовник.

Хан се усети опустошен от непознати чувства. Четирийсет минути по-късно, докато чакаше да извикат пътниците за полета до Будапеща, още не бе преодолял шока от новината, че Джейсън Борн все пак е жив. Седеше с ръце на коленете, лице, заровено в шепите, и безуспешно се опитваше да проумее света. За човек като него, за когото настоящето беше белязано от миналото, бе невъзможно да намери модел, който да му помогне да разбере по-добре света около себе си. Миналото беше загадка, а споменът му за него беше като уличница, сключила сделка с подсъзнанието му, която непрекъснато изкривяваше фактите, смесваше или пропускаше събития — и при всички положения засилваше действието на отровата, която разяждаше вътрешностите му.

Чувствата, които го връхлитаха в момента, бяха дори още по-съсипващи. Беше бесен, задето разбра именно от Спалко, че Джейсън Борн е жив. Защо инстинктът му, обикновено безпогрешен, не му подсказа да се порови по-надълбоко. Нима агент със способностите на Борн просто ей така ще се метне срещу летящ насреща му камион? Ами тялото? Направена ли е надеждна идентификация? Доколкото разбра, още оглеждали мястото, но огънят и последвалата експлозия били сторили толкова поражения, че щяло да отнеме още доста часове, ако не и дни, докато успеят да разберат какво точно се е случило. А дори тогава останките може да не позволят достатъчно достоверна идентификация на трупа. Не биваше да се доверява направо. Трябваше да действа тактически, както преди три години, когато едва се измъкна от пристанището в Сингапур.

Един друг въпрос обаче не му даваше мира и колкото и усилия да полагаше, не успяваше да си отговори на него. Какво почувства, когато разбра, че Джейсън Борн все пак е жив? Въодушевление? Страх? Ярост? Отчаяние? Или по малко от всичко — главозамайващ калейдоскоп, който започна да се върти пред очите му.

Извикаха пътниците за неговия полет и той се отправи към изхода като в сън.

Спалко приближи входа на клиника „Юроцентър Био-I“ на улица „Хатию“ № 75, потънал в размисъл. Започваше да подозира, че Хан може да му създаде проблеми. Азиатецът имаше своите предимства — нямаше равен при елиминиране на обекти, това несъмнено, но напоследък бе станал твърде опасен и дори изключителните му способности не можеха да компенсират риска. Този въпрос започна да мъчи Спалко още първия път, когато Хан докладва, че не е убил Джейсън Борн. Тогава долови нещо нередно в цялата ситуация и чувството заседна в гърлото му като рибена кост, която и до днес не можеше нито да преглътне, нито да изкашля навън. Нищо не помагаше. След последния им разговор беше убеден, че ще трябва да се погрижи незабавно и окончателно за унищожението на досегашния си наемен убиец. Не би позволил някой да попречи на бъдещата му операция в Рейкявик. Все едно дали Борн или Хан. В това отношение двамата бяха еднакво опасни.

Влезе в кафенето на ъгъла срещу грозната модернистична сграда на клиниката. Усмихна се в отговор на приветливото изражение на мъжа, който се надигна да го посрещне.

— Извинявай, Петер — каза, докато сядаше на масата.

Доктор Петер Сидо спокойно вдигна ръка.

— Не се притеснявай, Степан. Знам колко си зает.

— Не чак толкова, че да не успея да намеря доктор Шифър.

— И слава богу! — Сидо загреба лъжица бита сметана и я сложи в кафето си. Поклати глава. — Честно да ти кажа, Степан, не знам какво щях да правя без теб и връзките ти. Когато установих, че Феликс е изчезнал, едва не се побърках.

— Не се тревожи, Петер. С всеки изминал ден се приближаваме до него. Довери ми се.

— О, разбира се. — Сидо имаше обикновена и дори невзрачна външност. Среден на ръст и тегло, с мътни очи, увеличени от очила с метални рамки, и коса, която се стелеше около главата му без определена форма — явно лишена от грижите му. Носеше кафяво сако от туид на шарка рибена кост, пооръфано на маншетите, бяла риза и вратовръзка в кафяво и черно, излязла от мода преди най-малко десетина години. Приличаше на търговски или погребален агент — но не беше нито едното, нито другото. Под невзрачната външност се криеше забележителен ум.

— Въпросът ми е — продължи Спалко — дали имаш онова, което ми трябва.

Сидо очевидно очакваше този въпрос, защото моментално кимна.

— Всичко е синтезирано и готово. Само дай знак.

— Носиш ли го?

— Само мостра. Останалото е заключено на сигурно място в хладнината стая на клиниката. А за мострата не се тревожи — нося я в куфарче мое производство. Продуктът е изключително деликатен. До момента, в който влезе в употреба, трябва да се съхранява при минус трийсет и два градуса по Целзий. Куфарчето, което направих, има вътрешно охлаждане, което може да работи четирийсет и осем часа. — Наведе се под масата и извади метална кутия с размерите на две стандартни книги с меки корици. — Добре ли е на размери?

— Чудесно е, благодаря. — Спалко взе кутията. Беше неочаквано тежка, несъмнено заради хладилното устройство. — В стъкленицата, която исках ли е?

— Разбира се. — Сидо въздъхна. — Все още не разбирам напълно защо ти е нужен толкова силно смъртоносен патоген.

Спалко го изгледа. Докторът извади цигара и я запали. Спалко знаеше, че ако избърза с обяснението, ще развали ефекта, а при доктор Сидо ефектът бе от изключително значение. Макар да бе гениален в разработването на летливи патогени, по отношение на човешките качества добрият доктор имаше доста какво да учи. Не че се различаваше особено от повечето учени, чийто поглед не стигаше по-далече от носа им. В случая обаче наивността на Сидо пасваше идеално на нуждите на Спалко. Човекът си искаше приятеля и нищо друго нямаше значение за него. Поради тази причина едва ли би обърнал особено внимание на обясненията на Спалко. Просто трябваше да успокои съвестта му — нищо повече.

Най-накрая Спалко заговори.

— Както ти казах, обадиха ми се от един специализиран отдел за борба с тероризма, създаден със съвместните усилия на американци и англичани — отвърна след дългата пауза.

— Ще присъстват ли на конференцията следващата седмица?

— Разбира се — излъга Спалко. Такъв отдел изобщо не съществуваше — измисли си го. — Както и да е, та те са на крачка от разбиването на мощна мрежа от биотерористи, които използват смъртоносни летливи патогени и химически вещества — разбира се, ти си наясно с тези неща по-добре от всеки друг. Свързаха се с мен и постигнахме споразумение. Налага се да направят някои изпитания. Аз ще ти намеря доктор Шифър, в замяна на което ти ще осигуриш онова, от което се нуждае антитерористичната организация.

— Да, това го разбрах. Вече ми обясни… — гласът на Сидо заглъхна. Започна да си играе нервно с лъжичката, да потупва с нея салфетката, накрая Спалко не издържа и го помоли да престане.

— Извинявай — каза онзи и побутна очилата на носа си. — И все пак не мога да разбера какво ще правят с моя продукт. Знам, че спомена за някакви изпитания.

Спалко се наведе напред. Настъпи критичният момент. Трябваше да заблуди Сидо. Огледа се в двете посоки. Заговори почти шепнешком.

— Чуй ме много внимателно, Петер. Казах ти повече, отколкото би трябвало. Всичко това е строго секретно.

Сидо, също приведен напред, кимна.

— Всъщност опасявам се, че с това, което ти казах, вече наруших клетвата за конфиденциалност, която трябваше да подпиша.

— О, боже! — Сидо изглеждаше притеснен. — Изложих те на риск.

— Не се тревожи за това, Петер. Ще се оправя. Освен ако не споделиш с някого чутото, разбира се.

— О, не, не бих го направил — за нищо на света.

— Знам, че не би го направил, Петер — усмихна се Спалко. — Вярвам ти напълно.

— Оценявам го, Степан — знаещ го.

Спалко прехапа устни, за да не избухне в смях. Продължи комедията.

— Нямам представа какво включват въпросните изпитания, Петер, защото нищо не са ми казали — прошепна толкова тихо, че онзи трябваше почти да допре носа си до неговия, за да го чуе. — Пък и не бих питал.

— Разбира се.

— Но съм убеден — както би трябвало да вярваш и ти, че тези хора правят всичко, което е по силите им, за да запазят сигурността ни в този все по-несигурен свят. — Всичко се свежда до спечелването на нечие доверие, рече си Спалко. Но за да спечелиш някой балама, в случая Сидо, е нужно да го накараш да повярва, че ти му се доверяваш изцяло. Сполучиш ли да направиш това, можеш да измъкнеш от него абсолютно всичко, а той дори няма да заподозре, че си го изиграл. — Но според мен каквото и да искат да сторят, ние сме длъжни да им помогнем както можем. Това им казах още първия път, когато ми се обадиха.

— Аз бих им казал същото — Сидо изтри потта от невзрачната си горна устна. — Повярвай, Степан, можеш да разчиташ на това сто процента.

Военноморската обсерватория на „Масачузетс Авеню“ и Трийсет и четвърта улица беше официалният източник за определяне на времето в Съединените щати и едно от малкото места, където луната, звездите и планетите бяха под постоянно наблюдение. Най-мощният телескоп на обсерваторията бе на повече от век и все още се използваше. Именно с негова помощ през 1877 г. д-р Асаф Хол открил двете луни на Марс. Никой не знае защо е решил да ги кръсти Деймос (Безпокойство) и Фобос (Страх), но директорът на ЦРУ беше установил, че в моменти на непреодолима депресия изпитва желание да отиде в обсерваторията. Именно поради тази причина си беше оборудвал кабинет в самото сърце на сградата, недалеч от телескопа на д-р Хол.

Мартин Линдрос го завари там тъкмо когато водеше таен разговор по закрита телефонна линия с Джейми Хъл, шефа на американската охрана на конференцията в Рейкявик.

— За Файяд ас-Сауд не се притеснявам — нареждаше Хъл с високомерния си тон, — арабите нямат представа от съвременни средства за охрана, така че с удоволствие правят каквото им кажем. — Поклати глава. — Виж, руснаците и особено онзи техният Борис Илич Карпов направо ме побъркват. Всичко поставя под съмнение. Аз кажа бяло, той — черно. Няма умора да спори.

— Да не искаш да кажеш, че не можеш да се оправиш с един вманиачен шеф на руската охрана, Джейми?

— Моля? — Сините очи на Хъл заблестяха от изненада, рижите му мустачки заподскачаха на горната устна. — Не, сър, ни най-малко.

— Защото мога да те сменя като едното нищо. — В гласа на директора се прокрадваха нотки на жестокост.

— Не, сър…

— И повярвай, ще го направя. Изобщо не съм в настроение да…

— Няма да се наложи, сър. Ще сложа Карпов на мястото му.

— Гледай да го направиш наистина. — Линдрос долови в гласа на ветерана внезапна умора. Надяваше се Джейми да не я е усетил по телефона. — Преди, по време и след президентската визита ни е нужен надежден фронт. Ясно ли е?

— Тъй вярно, сър.

— Предполагам, че от Джейсън Борн няма следа.

— Ни най-малко, сър. Мога да ви уверя, че сме изключително бдителни.

Линдрос, усетил, че шефът му се е сдобил с цялата необходима му засега информация, се покашля.

— Имам среща, Джейми — каза директорът, без да се обърне. — Ще се чуем утре. — Изключи говорителя и отпусна ръце на бюрото, загледан в снимката на Марс и двете й необитаеми луни.

Линдрос свали шлифера си и седна. Стаята, която си бе избрал Стария, беше малка, тясна и свръхгореща дори посред зима. На стената имаше портрет на президента. Срещу него се намираше единственият прозорец с гледка към високи борове, черни и бели, осветени от мощните прожектори на безукорната охрана на сградата.

— Новините от Париж са добри — подхвана Линдрос. — Джейсън Борн е мъртъв.

Директорът вдигна глава, отпуснатото му дотогава лице се пооживи.

— Хванали ли са го? Как е станало? Надявам се копелето да е издъхнало в адски мъки.

— Най-вероятно е станало именно така, сър. Загинал е на магистралата А1, северно от Париж. Моторът, който е карал, се е блъснал челно в тежкотоварен камион. Агент на френското разузнаване е видял всичко с очите си.

— Боже мой — възкликна директорът. — Всичко е станало на пихтия. — Сключи вежди. — Доказано ли е абсолютно категорично?

— Докато не получим окончателната идентификация, въпросът остава отворен — отвърна Линдрос. — Изпратихме им зъбния картон на Борн, както и ДНК проби, но според френските власти е имало жестока експлозия, а после се е разразил такъв пожар, че е възможно костите да са изпепелени. При всички положения ще са им нужни поне още ден-два, докато огледат подробно мястото на инцидента. Увериха ме, че ще ми се обадят веднага, щом имат нова информация.

Директорът кимна.

— А Жак Робине е невредим — додаде Линдрос.

— Кой?

— Френският министър на културата, сър. Бил е приятел на Конклин и от време на време му е сътрудничил. Опасявахме се, че е следващата мишена на Борн.

Двамата потънаха в мълчание. Директорът, се отнесе в спомени. Може би си мислеше за Алекс Конклин, може би разсъждаваше над ролята на безпокойството и страха в съвременния живот и се чудеше на прозорливостта на д-р Хол. Беше се захванал с агентурна работа с лъжливата представа, че по този начин ще помогне за облекчаването на безпокойството и страха, с които явно се бе родил. Вместо това потапянето му в зоната на здрача доведе до точно обратното. Въпреки това и през ум не му беше минавало да напусне професията. Не можеше да си представи живота без нея. Контурите на съществото му се определяха от това кой е той и какво е направил в тайния свят, невидим за цивилните граждани.

— Ще ми позволите ли да ви обърна внимание, сър, че е доста късничко.

— Нищо ново не ми казваш, Мартин — въздъхна дирек торът.

— Мисля, че е време да се прибирате при Маделин — рече кротко Линдрос.

Директорът прокара ръка през лицето си. Изведнъж се почувства адски изморен.

— Мади е при сестра си във Финикс. Тази нощ съм сам у дома.

— Все едно, прибирайте се.

Линдрос се надигна и усети погледа на шефа си.

— Виж какво, Мартин, може да ти се струва, че тази работа с Борн е приключила, но всъщност не е така.

Линдрос вече държеше в ръка шлифера си. Спря се.

— Не ви разбирам, сър.

— Дори да е мъртъв, през последните часове от живота си той успя да ни направи на маймуни.

— Сър…

— Обществени демонстрации, каквито не можем да си позволим. В днешно време ни наблюдават под лупа, задават ни трудни въпроси, които, ако не съумеем да отклоним незабавно, водят до тежки последици. — Очите на директора блестяха. — Липсва ни един-единствен елемент, за да приключим с този епизод и да го пратим в чекмеджетата на историята.

— И кой е той, сър?

— Нужна ни е изкупителна жертва, Мартин — някой, върху когото да се изсипе цялата помия, а за нас да остане миризмата. — Погледна мрачно подчинения си. — Имаш ли някого предвид, Мартин?

Линдрос усети стомаха си да се стяга на тревожно кълбо.

— Хайде, Мартин — подкани го сурово директорът, — слушам те.

Линдрос продължаваше да го гледа безмълвно, сякаш не можеше да накара челюстта си да се раздвижи.

— Естествено, че имаш такъв човек, Мартин, знам го.

— Това ви харесва, нали?

При това обвинение директорът трепна вътрешно. Не за пръв път изпита огромно облекчение, че синовете му са далеч от тази работа, в която щеше да се наложи да бъде техен началник. Той стои най-отгоре на стълбицата — щеше да се погрижи всички да го разберат.

— Щом не искаш да го назовеш, ще те улесня: детектив Харис.

— Не можем да му причиним това — рязко каза Линдрос. Усети как гневът закипява в сърцето му като отворена бутилка с газирана напитка.

— Ние ли? Кой говори за нас, Мартин? Случаят си е твой. Мисля, че се разбрахме от самото начало. Сега ти си единственият, който ще определи виновниците.

— Но Харис не е сбъркал никъде.

Директорът повдигна вежда.

— Дълбоко се съмнявам, но дори така да е, кой го е грижа?

— Мен, сър.

— Чудесно, Мартин. В такъв случай значи трябва лично да поемеш вината за фиаското в Стария град и на „Уошингтън Съркъл“.

Линдрос сви устни.

— Това ли е алтернативата?

— Лично аз не виждам друга, а ти? Онази кучка е решила да ме направи на пух и прах, все едно как. Ако трябва да жертвам някого, предпочитам да е застаряващ инспектор от полицията на Вирджиния вместо собствения ми заместник. Ако се набодеш на собствената си шпага, Мартин, как смяташ, че ще се отрази на мен?

— Господи! — извика Линдрос, извън себе си от ярост. — Как сте успели да издържите в този змиярник толкова години?

Директорът стана и си взе шлифера.

— Защо си мислиш, че съм издържал?

Борн пристигна пред готическата каменна катедрала „Матяш“ в дванайсет без двайсет. Прекара следващите двайсет минути, като оглеждаше внимателно околността. Въздухът беше резлив и вледеняващ, небето — ясно. Но на хоризонта се надигаше фронт от гъсти облаци, замириса на дъжд. Сегиз-тогиз звук или мирис отключваха нещо в наранената му памет. Беше сигурен, че е идвал и друг път на това място, макар че не се сещаше нито кога, нито по каква работа. За пореден път, докато докосваше празнината на загубата и копнежа, Алекс и Мо завладяха мислите му толкова силно, сякаш във всеки един момент щяха да застанат до него.

Смръщил чело, продължи да оглежда района, за да е сигурен, доколкото е възможно, че мястото на срещата не е под наблюдението на врага.

Щом удари дванайсет, Борн се приближи към внушителната южна фасада на църквата, от която се издигаше осемдесетметровата готическа каменна кула с водоливниците й с фантастични фигури. На най-долното стъпало седеше жена. Висока, слаба и удивително красива. Уличните лампи огряваха рижата й коса. Зад нея над портата се виждаше релеф на Дева Мария от XIV в. Младата жена го попита как се казва.

— Алекс Конклин — отвърна той.

— Паспортът ви, моля — рече тя с обигран глас като на митнически служител.

Той й го подаде и проследи как оглежда документа с очи и го опипва с възглавничките на пръстите си. Имаше интересни ръце — елегантни, с дълги пръсти, силни, с подрязани нокти. Ръце на музикант. Беше на не повече от трийсет и пет.

— Как да съм сигурна, че сте Александър Конклин? — попита.

— Нима на света има нещо абсолютно сигурно? — отвърни той с въпрос. — Просто ми повярвайте.

Жената изпухтя.

— Как ви е малкото име?

— В паспорта ясно…

Тя го изгледа сурово.

— Имам предвид истинското ви име — онова, с което сте се родили.

— Алексей — отвърна Борн, спомнил си, че Конклин е руски емигрант.

Младата жена кимна. Лицето й беше като изваяно, със зелени унгарски очи, големи и дълбоки; имаше широки, щедри устни. От нея лъхаше прекомерна официалност и педантичност, но в същото време се усещаше и една чувствителност а ла fin de siècle, която по своята тайнствена природа намекваше загадъчно за един по-невинен век, в който премълчаното често означава повече от свободно изреченото. — Добре дошли в Будапеща, господин Конклин. Казвам се Анака Вадас. — Вдигна изящната си ръка и посочи. — Моля, последвайте ме.

Прекосиха площада пред църквата и завиха зад ъгъла. Уличката беше толкова тъмна, че Борн едва различи малката дървена врата със старовремски обков. Жената светна с фенерче. Оказа се доста силно. Извади от портмонето си старовремски ключ, пъхна го в ключалката, завъртя го първо в едната посока, после в другата. След миг вратата се отвори.

— Баща ми ви чака вътре — рече. Влязоха в просторната катедрала. На трептящата светлина на фенерчето Борн успя да види, че стените са украсени с цветни стенописи. Фреските изобразяваха живота на унгарски светци.

— През 1541 г. Буда е превзета от турските нашественици и през следващите сто и петдесет години църквата е била главната джамия на града — обясни тя, като насочи фенерчето към нужното изображение. — В духа на своите традиции турците унищожили великолепните фрески, като ги варосали. Днес всичко е реставрирано така, както е било през XIII век.

Борн мярна слаба светлина напред в далечината. Анака го въведе в северното крило, където имаше няколко по-малки параклиса. В най-близкия до централния олтар се намираха саркофазите на унгарския крал Бела III и съпругата му Анна, живели през X в. и положени в безупречно симетрични ложета. В някогашната крипта, в сенките край редица средновековни дърворезби, стоеше фигура.

Янош Вадас протегна ръка. В мига, в който Борн понечи да отвърне на поздрава, от мрака изплуваха трима здравеняци. Борн мигновено извади пистолета си. На лицето на Вадас се изписа усмивка.

— Погледнете ударника, господин Борн. Нима мислите, че бих ви дал изправен пистолет?

Борн забеляза, че Анака го държи на мушка.

— Алексей Конклин бе мой дългогодишен приятел, господин Борн. Пък и дори да не беше, снимката ви е във всички новини. — Имаше пресметливото лице на ловец, тъмни, надвиснали вежди, квадратна челюст и будни очи. На младини линията на косата му се бе събирала в изразен шпиц на челото, но сега човекът беше прехвърлил шейсетте и беше поолисял, така че над челото му лъщеше гол триъгълник. — Според мен вие сте убили Алексей и другия мъж, доктор Панов, ако не ме лъже паметта. Смъртта на Алексей е достатъчно основание да заповядам да ви убият незабавно — още тук и сега.

— За мен Алекс беше повече от приятел — беше мой наставник.

Вадас изглеждаше тъжен и примирен. Въздъхна.

— И се обърнахте срещу него, предполагам, защото и ние, както всички останали, искате да се доберете до онова, което е в главата на Феликс Шифър.

— Нямам представа за какво говорите.

— О, ама разбира се — иронично рече Вадас.

— Откъде си мислите, че знам истинското име на Алекс? Алексей и Мо Панов бяха приятели.

— Значи убийството им представлява акт на крайна лудост.

— И аз така мисля.

— Според преките наблюдения на господин Хазас вие не сте с всичкия си — кротко продължи Вадас. — Нали си спомняте господин Хазас, управителя на хотела, когото една не пребихте. Доколкото си спомням, нарече ви ненормален.

— Значи чрез него разбрахте кога да ми се обадите — отрони Борн. — Вярно, може да съм му поизкълчил ръката малко повечко, но усетих, че ме лъже.

— Лъжеше ви заради мен — не без гордост каза Вадас.

Под бдителните погледи на Анака и тримата мъже Борн се приближи до Вадас и му подаде безполезното оръжие. Щом онзи протегна ръка да го вземе, Борн се завъртя. Почти едновременно с това извади керамичния си пистолет и го опря в слепоочието на унгареца.

— Нима мислехте, че ще използвам непознат пистолет, без да го разглобя и сглобя? — Той се обърна към Анака с делови тон: — Ако не желаете да видите как мозъкът на баща ви залива вековната история на страната ви, свалете оръжието. Не го гледайте — правете каквото ви казвам. — Анака отпусна ръката с пистолета си. — Ритнете го насам.

Тя изпълни нареждането.

Никой от тримата мъже не помръдна, стояха като истукани. Борн не ги изпускаше от поглед. Свали дулото от слепоочието на Вадас и го пусна.

— Ако исках, можех да ви застрелям.

— И аз — вас — изсъска Анака.

— Не се и съмнявам — отвърна Борн. Вдигна керамичния пистолет, показвайки на Вадас и хората му, че няма намерение да го използва. — Но това се случва между врагове. — Вдигна пистолета на Анака и й го подаде с дръжката към нея.

Без да каже нито дума, тя го взе и го насочи към него.

— Какво сте сторили с дъщеря си, господин Вадас? Да убива за вас, разбирам, но ми се струва, че е готова да стреля и без причина и мисъл.

Вадас застана между Анака и Борн, свали пистолета й с ръка.

— Имам достатъчно врагове, Анака — рече меко.

Тя прибра оръжието, но очите й продължаваха да святкат враждебно към Борн.

— Както вече казах — погледна го Вадас, — убийството на Алексей е извършено от умопомрачен човек, а, доколкото мога да преценя, вие не сте никак луд.

— Това беше капан, който имаше за цел да стовари вината върху мен, докато истинският убиец се разхожда на свобода.

— Интересна теория. И защо?

— Точно затова дойдох в Будапеща.

Вадас го погледна от упор. Огледа се, разперил ръце.

— Ако Алексей беше жив, щяхме да се срещнем тук. Как да ви обясня, това място има специално значение. Тук, в зората на четиринайсети век, се е издигал първият храм на Буда. Огромният орган, който виждате на балкона, е озвучавал двете венчавки на крал Матяш. Последните двама крале на Унгария, Франц Йосиф I и Карл IV, са короновани именно тук. Както виждате, това е място е богата история, а двамата с Алексей възнамерявахме да променим историята.

— С помощта на доктор Феликс Шифър, нали? — рече Борн.

Вадас не успя да отговори. Чу се гръм и в следващия миг той бе повален по гръб с прострени встрани ръце. На челото му зееше кървава дупка. Борн сграбчи Анака и се хвърли върху каменния под. Хората на Вадас се завъртяха и като се наредиха в полукръг, отвърнаха на огъня. Единият бе прострелян почти веднага, просна се на пода и издъхна. Вторият се добра до една от пейките и отчаяно се опита да се прикрие, но един куршум се вряза в гърба му. Изпъна се назад, пистолетът му изкънтя на пода.

Борн отмести поглед от третия мъж и огледа Вадас, който лежеше възнак в локва кръв, която все повече се уголемяваше. Тялото му беше неподвижно, гърдите му не се повдигаха. Стрелбата бе подновена и Борн подири с поглед третия телохранител, който тъкмо се надигаше, за да отвърне на огъня откъм балкона с органа. Главата му се отметна рязко назад, ръцете му се разпериха встрани, на гърдите му изби червено петно, което запълзя по тялото му. Посегна да покрие смъртоносната рана, но очите му се обърнаха в орбитите.

Борн се взря в мрачния балкон, различи тъмен силует и стреля. Разхвърчаха се каменни отломки. Сграбчи фенерчето на Анака, плъзна светлинния сноп по витата стълба към органа. Анака, най-сетне свободна, започна да осъзнава хаоса, видя баща си и изпищя.

— Назад! — предупреди я Борн. — В опасност си!

Анака изобщо не го чу и се хвърли към баща си.

Борн я прикри, като продължи да стреля в посока на балкона, но не получи отговор — и нищо чудно. Снайперистът явно бе изпълнил задачата си и по всяка вероятност вече се измъкваше.

Без да губи нито секунда повече, Борн хукна нагоре по стълбата към балкона. На едно място видя използван пълнител, продължи да тича напред. Балконът беше празен. На пода имаше каменна настилка, стената зад органа бе покрита с резбована ламперия. Борн мина зад органа — и там нямаше никого. Огледа пода, после ламперията. Един от панелите му се стори едва забележимо по-различен от останалите, рамката около него изглеждаше с милиметри по-широка, сякаш…

Борн опипа мястото с пръсти и откри тясна врата. Отвори я и се озова пред стръмна вита стълба. Извадил пистолета си в готовност, заизкачва стъпалата, които свършваха в друга врата. Бутна и нея — водеше към покрива на катедралата. Щом показа главата си в рамката й, се чу изстрел. Дръпна се обратно, но успя да забележи фигура, която тичаше по керемидите на покрива — доста стръмни и опасни. Отгоре на всичко ръмеше, от което настилката беше и хлъзгава. За щастие убиецът бе твърде зает да си гледа в краката и да се опитва да пази равновесие, за да има време да стреля.

Борн моментално съобрази, че новите му обувки не стават за такъв терен, свали ги и ги метна през парапета. Започна да се изкачва на зигзаг по покрива. На трийсетина метра под него, зашеметително далеч, се виждаше площадът, върху който се издигаше обляната в уличните светлини на Стария свят катедрала. Борн продължаваше да преследва снайпериста, като се придвижваше на пръстите на ръцете и краката си. Нещо дълбоко в него му подсказваше, че човекът, когото преследва, вероятно е Хан. Но как е възможно да е пристигнал в Будапеща пръв и защо ще стреля по Вадас, а не по Борн?

Вдигна глава и забеляза, че фигурата се е насочила към южната кула. Запрепъва се след него, решен да не го остани да се измъкне. Керемидите бяха стари и ронливи. Една се разполови в ръката му в мига, в който се хвана за нея; залитна, изгуби равновесие, но все пак успя да се закрепи. Хвърли керемидата. Тя се разби на хоризонталния покрив над страничния олтар, който се простираше на три-четири метра под него.

Мисълта му работеше трескаво. Най-опасният момент щеше да настъпи, когато снайперистът се добере до сигурното прикритие на кулата. Ако по това време Борн остане незащитен на покрива, ще се превърне в идеалната мишена. Дъждът се усилваше, придвижването и видимостта бяха допълнително затруднени. Макар и на не повече от трийсетина метра, южната кула едва се виждаше.

Борн вече приближаваше, когато дочу нещо — звън на метал в камък — и се просна възнак върху покрива. Целият беше подгизнал, усети как куршумът изсвистя на милиметри от ухото му, керемидите до дясното му коляно се пръснаха и той осъзна, че е изгубил предимството си. Плъзна се по стръмния покрив и се преметна през ръба. Инстинктивно се отпусна и щом рамото му удари покрива на олтара по-долу, се изтърколи, свит на кълбо, използвайки инерцията на тялото си, за да омекоти падането. Долепи се до един витраж извън полезрението на снайпериста.

Обърна се и видя, че не е чак толкова далеч от кулата. Точно пред него имаше по-ниска куличка, виждаше се процепът на един от прозорците. Градежът беше средновековен и в процепа нямаше стъкло. Промъкна се и се изкатери догоре, където намери тесен каменен парапет, който водеше право до южната кула.

Борн не знаеше дали снайперистът ще го забележи, докато се промъква през парапета. Пое си дълбоко дъх и изхвърча през вратата, спринтирайки по тясната стена. Пред него мръдна сянка и той се просна по очи в мига, в който изгърмя изстрел. Без да губи нито секунда, стана и продължи да тича с всички сили и преди снайперистът да е успял да зареди наново, се метна през отворен прозорец на кулата.

Чуха се нови изстрели, разхвърчаха се каменни отломки, но Борн вече тичаше нагоре по стълбата към върха. Високо над главата си чу металическо щракване, от което заключи, че противникът му е останал без муниции, така че удвои сили и взе да прескача по три стъпала наведнъж, за да се възползва максимално от временното си предимство. Чу се второ щракване и пълнителят изтрополи надолу по каменните стълби. Борн сведе глава и изви гръб, за да се движи максимално незабележимо. Не последваха други изстрели и той се поуспокои, че силите им се изравняват.

Но това не беше достатъчно — трябваше да е сигурен. Насочи фенерчето на Анака нагоре и го включи. Съвсем близо над себе си мярна сянката, която се дръпна панически. Той хукна с нови сили нагоре. Изгаси фенерчето, за да не може снайперистът да го види добре.

Приближаваха върха на кулата, намираха се на осемдесетина метра над земята. Снайперистът нямаше накъде повече да отстъпва. За да се измъкне от капана, трябваше да убие Борн. Липсата на изход караше и двамата да действат по-безразсъдно и дръзко. От Борн зависеше дали ще успее да реализира последната възможност в своя полза.

Над главата си мярна тавана на кулата — кръгла площадка, заобиколена от колони, свързани с високи сводове, през които вятърът и дъждът влизаха свободно. Борн забави устремното си изкачване. Знаеше, че ако продължи, има голяма вероятност да го посрещне канонада от куршуми. Но пък, от друга страна, не можеше да остане на стълбата. Взе фенерчето и го подпря на горното стъпало под ъгъл, легна няколко стъпала по-надолу и наведе ниско глава, после се протегна колкото можа и натисна копчето.

Последва оглушителен дъжд от куршуми. Трясъкът им още не бе заглъхнал по стълбите, когато Борн се метна нагоре през оставащите му няколко стъпала. Бе заложил на това, че в отчаянието си снайперистът ще изпразни и последния си пълнител с мисълта, че реализира последната си възможност за унищожаване на мишената.

Борн изплува от облака прах и отломки и се нахвърли стремително върху снайпериста, поваляйки го на каменния под, точно под един свод. Онзи стовари юмруците си върху гърба на нападателя и успя да го повали на колене. Главата на Борн клюмна и се показа незащитеният му тил — изкушението бе твърде голямо, за да го пропусне противникът. Посегна да нанесе удар с дланта си, но миг преди ръката му да докосне плътта, Борн се извъртя и сграбчи стрелеца за китката, като се възползва от инерцията на тялото му, за да го извади от равновесие. Нанесе му мощен удар в бъбреците.

Снайперистът обаче успя да обвие крака около тялото на Борн и го повали на земята. Скочи отгоре му с цялата си тежест. Двамата се вкопчиха един в друг в яростен двубой, светлината на фенерчето се затъмни от облак прах. Все пак се виждаше достатъчно, за да различи Борн продълговатото лице с остри черти, русата коса и светлите очи. Гледката го изненада. Едва сега си даде сметка, че през цялото време е бил убеден, че нападателят му всъщност е Хан.

Борн не искаше да го убива; но трябваше да му зададе няколко въпроса. Живо го интересуваше кой е, за кого работи и защо е трябвало да убие Вадас. Но мъжът се бореше с яростта и настървението на обречен и успя да нанесе удар по дясното рамо на Борн, обездвижвайки цялата му ръка. Преди Борн да е успял да промени положението на тялото си и да се защити, онзи го яхна. Нанесе три последователни удара и Борн се изтърколи през сводестия отвор върху ниския парапет. Снайперистът го последва, стиснал пушката си в ръце, за да я използва като тояга.

Борн разтърси глава и се опита да овладее болката в дясната си ръка. Противникът му беше на милиметри, вдигнал ръка, в която проблесна тежкият приклад на оръжието. В очите му се четеше смъртоносна решителност, зъбите му лъщяха оголени като на хищник. Тялото му се изви застрашително, прикладът полетя надолу с явното намерение да размаже черепа на Борн. В последната възможна секунда Борн се дръпна встрани и снайперистът полетя в бездната, увлечен от собствената си тежест.

Борн реагира незабавно, протегна се и успя да сграбчи мъжа за китката, но от дъжда всичко се хлъзгаше като намазано с олио и пръстите му не успяха да задържат хватката. Мъжът нададе вик и полетя, след миг се разби долу на плочите.

Четиринайсета глава

Хан пристигна в Будапеща с падането на нощта. Взе такси от летището и се регистрира в хотел „Данубиус“ под името Хън Рафарин, с което се бе представил и в ролята си на репортер на „Льо Монд“ в Париж. С тази самоличност мина през митницата на летището, но си беше подготвил и други документи, също фалшиви, според които беше заместник-инспектор от Интерпол.

— Идвам от Париж, за да взема интервю от господин Конклин — рече той със съкрушен глас. — Тези закъснения! Ужасно изостанах. Дали е възможно да съобщите на господин Конклин, че най-сетне съм пристигнал? И двамата сме доста заети.

Както и предполагаше, служителят на рецепцията се обърна и погледна кутийките зад гърба си, върху които имаше златни плочки с номерата на стаите.

— В момента господин Конклин не е в апартамента си. Искате ли да му оставите съобщение?

— Май не ми остава нищо друго. Да се надяваме, че утре ще свършим работата. — Хан се престори, че пише бележка за „Господин Конклин“, запечата я и я подаде на служителя. Взе си ключа и се обърна, но с периферното си зрение забеляза, че мъжът оставя бележката в кутийката, под която пише „Подпокривен етаж — ап. 3“. Доволен, взе асансьора до своята стая, която се намираше на етажа под апартамента на Борн.

Изкъпа се, извади някои принадлежности от чантата си и излезе от стаята. Качи се на горния етаж по стълбите. Остана в коридора достатъчно дълго, за да свикне с шумовете, характерни за всяка сграда. Притаи се безмълвен и неподвижен, в очакване на нещо — звук, вибрация, усещане, което да му подскаже дали да продължи напред или да отстъпи.

След като още известно време не се случи нищо, тръгна предпазливо напред, оглеждайки внимателно коридора, за да е сигурен, че теренът е чист. Накрая се озова пред тиковата двойна врата на апартамент номер три. Извади шперц и го пъхна в ключалката. След броени секунди вратата се отвори.

Постоя неподвижно и тук, на прага, поглъщайки обстановката в апартамента. Инстинктът му подсказа, че вътре няма никого. Все пак беше нащрек за поставен капан. Залитна, победен от дългото безсъние и прилива на емоции, но се окопити и огледа помещението. В стаята нямаше почти никакви следи от човешко присъствие, като се изключи отвореният празен пакет с размерите на кутия за обувки. В леглото явно никой не беше спал. Къде ли е Борн, запита се Хан.

Най-сетне успя да овладее мислите си и да ги съсредоточи върху конкретната ситуация; отиде в банята, светна лампата. Видя пластмасова четка за коса, четка и паста за зъби, шишенце с освежител за уста — всичко това осигурено от хотела, заедно със сапун, шампоан и крем за ръце. Отвъртя капачката на пастата за зъби, стисна тубичката и изхвърли част от съдържанието й в мивката, пусна водата, за да отмие остатъците. Извади кламер и малка сребриста кутийка, в която имаше две капсули с обвивки от бързоразтворим желатин. Едната беше бяла, другата — черна.

— „Едното хапче пулса учестява, а другото — съвсем го то забавя; на татко хапчето въобще не ти влияе“ — занарежда той с ясен тенор върху мелодията на „Белия заек“15, докато вадеше бялата капсула от вдлъбнатинката.

Тъкмо се канеше да я пъхне в тубичката с паста за зъби и да запълни изпразненото количество, когато нещо го спря. Преброи до десет, завъртя капачката и остави пастата точно там, където я бе намерил.

Остана така за момент, смутен, втренчен в двете капсули, които забърка собственоръчно, докато чакаше полета си за Париж. Тогава имаше съвсем ясна цел — в черната капсула беше сложил отрова в количество, достатъчно, за да парализира тялото на жертвата, но да остави мисълта й бистра. Борн явно знаеше повече за плановете на Спалко, отколкото Хан — как иначе би проследил всичките нишки до базата в Унгария. Преди да го убие, Хан възнамеряваше да изтръгне от него цялата възможна информация. Поне се опитваше да убеди сам себе си, че ще го направи.

Все пак нямаше как да не признае, че в главата му, където от години зрееше мисълта за отмъщение, напоследък се отваряше място и за други мисли. Колкото и да се опитваше да не ги допуска в съзнанието си, те продължаваха да напират. Всъщност, даде си сметка той, колкото по-яростно ги потиска, толкова по-упорито отказват да се махнат.

Почувства се пълен глупак. Стоеше на прага на отдавна мечтаното отмъщение, а се усещаше неспособен да осъществи детайлно изработения си план. Вместо да се съсредоточи върху работата си, непрекъснато си представяше погледа на Борн, когато му показа фигурката на Буда, увесена на златна верижка. Стисна амулета си и както винаги го обзе онова познато усещане за спокойствие и сигурност, което малката фигурка винаги му внушаваше. Какво му става?

Изпръхтя ядно и се измъкна от апартамента. По пътя към стаята си на долния етаж взе мобилния си телефон и набра местен номер. Отговориха му на второто позвъняване.

— Ало? — Беше Итън Хърн.

— Как върви? — попита Хан.

— Ами, да ти призная, забавлявам се.

— Нали ти казах.

— Къде си? — поинтересува се най-новият служител на „Хуманистас“ ООД.

— В Будапеща.

— Виж, това вече е изненада — отвърна Хърн. — Не изпълняваше ли задача в Източна Африка?

— Отказах я — рече Хан. Беше стигнал до фоайето и се насочваше към изхода. — Всъщност за момента съм се оттеглил от бизнеса.

— Явно работата е доста сериозна, щом си стигнал чак до Будапеща.

— Честно казано, дойдох заради шефа ти. Какво успя да изровиш?

— Нямам конкретна информация, но крои нещо и подозирам, че този път е наистина голямо.

— Защо мислиш така? — попита Хан.

— Първо, ухажва двама чеченци — отвърна Хърн. — На пръв поглед, в това няма нищо необичайно, при положение че сме подели важна кампания в Чечения. И въпреки това в посещението им имаше нещо странно, доста странно. Въпреки че и двамата се носеха по западняшки — мъжът беше без брада, жената — без шал около главата, — ги познах. Така де, поне него: Хасан Арсенов, лидерът на чеченските бунтовници.

— Продължавай — подкани го Хан, осъзнавайки, че получава повече информация, отколкото е платил.

— После, преди две вечери, ме прати на опера. Искал да хвърли стръв на доста тлъста риба — Ласло Молнар.

— Е, и какво му е странното? — не разбра Хан.

— Ами две неща — отвърна Хърн. — Първо, Спалко се намеси насред вечерта и пое нещата в свои ръце. Всъщност направо ми заповяда да си взема почивка на другия ден. И второ, Молнар изчезна.

— Как така изчезна?

— Буквално — все едно никога не е съществувал — обясни Хърн. — Спалко ме мисли за голям баламурник, изобщо не му хрумва, че може да проверя. — Изхихика под мустак.

— Не залагай много на това — предупреди го Хан. — Увлечеш ли се, ще стъпиш накриво. И не забравяй какво ти казах: не подценявай Спалко. Допуснеш ли това, смятай се за мъртъв.

— Разбрах, Хан. Боже, не съм толкова глупав.

— Ако беше глупав, нямаше да работиш за мен — подсети го Хан. — Имаш ли домашния адрес на този Ласло Молнар?

Итън Хърн му го даде.

— Е, остава само да си държиш ушите отворени и да се снишаваш — приключи разговора Хан. — Интересува ме всичко, до което можеш да се добереш.

Джейсън Борн проследи как Анака Вадас излиза от моргата, където предположи, че е била отведена от полицията, за да идентифицира труповете на баща си и тримата му служители, застреляни в църквата. Що се отнася до снайпериста, той беше паднал по лице, което означаваше, че ще бъде разпознат по зъбите. Полицията по всяка вероятност вече бе пуснала пръстовите му отпечатъци в базата данни на Европейския съюз. По откъслечните думи от разговорите между полицаите в църквата заключи, че властите са останали доста изненадани от факта, че Янош Вадас е бил унищожен от професионален убиец, но Анака нямаше обяснение на този факт, така че накрая на полицаите им писна и я оставиха да си върви. Разбира се, никой не подозираше за присъствието на Борн. Той остана да наблюдава нещата отстрани по необходимост — все пак го издирваха в цял свят, — но вътрешно го разкъсваше безпокойство. Не знаеше дали може да се довери на Анака. Нали съвсем доскоро тя държеше насочен в главата му пистолет. Но Борн се надяваше, че действията му след убийството на баща й са я убедили в добрите му намерения.

И явно беше така, защото Анака не спомена нито дума за него пред полицията. Нещо повече — той откри обувките си в параклиса, който тя му показа на влизане в църквата — точно между саркофазите на крал Бела III и съпругата му. Плати на един шофьор на такси и я последва до полицията, после до моргата. Сега наблюдаваше как полицаите я изпращат и й пожелават лека нощ. Бяха й предложили да я закарат до вкъщи, но тя отказа. Предпочете да извади мобилния си телефон и да си повика такси — поне Борн така предположи.

Когато се убеди, че Анака е останала сама, той излезе от сенките, където се криеше, и се насочи право към нея. Тя го забеляза и свали телефона от ухото си. Ужасът в погледа й го смути.

— Вие! Как ме намерихте! — огледа се тревожно, или поне така му се стори. — Да не би да сте вървели след мен през цялото време?

— Исках да се уверя, че сте добре.

— Застреляха баща ми пред очите ми — сряза го тя. — Мислите ли, че съм добре?

Той си даваше сметка, че стоят под улична лампа. Паднеше ли мрак, по навик започваше да мисли за видимост и сигурност; беше му в кръвта — непреодолимо.

— Местната полиция е костелив орех — отбеляза той.

— Нима? И откъде знаете? — Отговорът му обаче явно не я вълнуваше, защото тръгна да си върви, токчетата й загракаха по паважа.

— Трябва да си помогнем взаимно, Анака.

Вървеше изправена, със скован гръб и високо вдигната глава.

— Какво ви кара да изречете такава глупост?

— Напротив, вярно е.

Обърна се рязко и го погледна в очите.

— Не, не е вярно. — Очите й святкаха. — Вие сте виновен за смъртта на баща ми.

— Какви глупости! — Поклати глава. — Баща ви беше убит заради онова, което са кроили заедно с Алекс Конклин. Това е и причината самият Конклин да бъде убит в дома си, а също и основанието ми да съм тук.

Тя изсумтя възмутено. Борн разбираше причината за раздразнителността й. Беше се озовала, вероятно повлияна от баща си, в един предимно мъжки свят, в който сега бе избухнала война — в една или друга степен. Най-малкото, не й харесваше да се движи под охрана.

— Не искате ли да узнаете кой уби баща ви?

— Честно казано, не. — Вдигна стиснатия си юмрук на хълбока. — Искам да го погреба и да забравя, че някога съм чувала имена като Алексей Конклин и доктор Феликс Шифър.

— Не говорите сериозно!

— Да не би да ме познавате, господин Борн? Имате ли изобщо някаква представа що за човек съм? — Лазурните й очи го огледаха, главата й бе леко наведена настрани. — Едва ли. Налучквате в тъмното. Нали затова дойдохте, представяйки се за Алексей. Глупав ход, прозрачен като найлон. И сега, след като тотално омазахте нещата, след като се проля кръв, твърдите, че е ваш дълг да разберете какво са замисляли Алексей и баща ми.

— А вие познавате ли ме, Анака?

Тя направи крачка към него и на устните й се изписа сардонична усмивка.

— О, да, господин Борн, познавам ви отлично. Виждала съм достатъчно такива като вас, всеки си мисли, че е по-умен от предходния.

— Е, кой съм аз?

— Мислите, че няма да ви кажа ли? Знам точно кой сте, господин Борн. Вие сте котка с кълбо прежда. Единствената ви мисъл е да размотаете кълбото, независимо от цената. За вас всичко е игра — загадка, която трябва да бъде разрешена. Всичко останало е без значение. Загадката, която се стремите да разрешите, всъщност е ваша същностна характеристика. Без нея вие изобщо не бихте съществували.

— Грешите.

— Напротив, не греша. — Сардоничната усмивка разшири устните й. — Нали затова не разбирате как е възможно да обърна гръб на всичко това, защо не искам да работя с вас и да ви помогна да намерите убиеца. Защо да го правя? Да не би това да върне баща ми? Той е мъртъв, господин Борн. Той вече нито мисли, нито диша. Превърнал се в купчина останки, които времето ще довърши.

Тя се обърна и за втори път понечи да се отдалечи.

— Анака…

— Вървете си, господин Борн. Каквото и да ми кажете, не ме интересува.

Той се затича да я настигне.

— Как може да говорите така? Пет човека изгубиха живота си заради…

Тя го изгледа с поглед, в който се четеше безкрайно много тъга, и Борн разбра, че жената е на ръба да заплаче.

— Умолявах баща ми да не се забърква, но нали знаете, стари приятели, изкушението от агентурната работа — нямам представа защо точно. Предупреждавах го, че всичко ще завърши зле, но той просто се засмиваше, да, засмиваше се и казваше, че съм негова дъщеря и няма как да разбера тези неща. Е, това ме поставяше на мястото ми, нали така?

— Чуйте ме, Анака, издирват ме за двойно убийство, което не съм извършил. Двамата ми най-близки приятели бяха застреляни, а аз бях посочен за главния заподозрян. Разбирате ли…

— Господи, нима не чухте нито дума от това, което ви казах? През едното ухо влязло, през другото излязло.

— Не мога да се справя сам, Анака. Нуждая се от помощта ви. Няма към кого другиго да се обърна. Животът ми почти буквално е във вашите ръце. Моля ви, разкажете ми за доктор Шифър. Кажете ми каквото знаете и се кълна, че никога повече няма да ме видите.

Живееше на улица „Фо“, № 106–108 във Визиварош, хълмисто кварталче със стръмни стълби вместо улици, скътано между Цитаделата и Дунава. От панорамните й прозорци се виждаше „Бем Тер“. Именно на този площад през 1956, часове преди началото на бунта, се събрали хилядите с развени унгарски знамена, от които предварително били изрязали сърпа и чука, за да се отправят към Парламента.

Апартаментчето й беше малко и изглеждаше претъпкано, най-вече заради огромния роял, който буквално заемаше половината дневна. Библиотеката, покрила цялата стена от пода до тавана, беше натъпкана с книги, списания и журнали, посветени на историята и теорията на музиката, биографии на композитори, музиканти, диригенти.

— Свирите ли? — попита Борн.

— Да — отвърна кратко Анака.

Той седна на табуретката пред пианото и погледна нотите, подредени на поставката. Шопен, ноктюрно в си-бемол минор, № 1, оп. 9. Трябва да е доста добра, за да се справи с подобно нещо, рече си.

През панорамния прозорец в дневната се виждаше булевардът, както и сградите от другата страна. Тук-там светеше по някой прозорец, нощта огласяше лек джаз от петдесетте — Телониъс Мънк. Пролая куче, замлъкна. Сегиз-тогиз минаваше кола.

Анака светна и се запъти право към кухнята, сложи вода за чай. Отвори кухненски шкаф с цвят на лютиче и извади два комплекта чашки и чинийки, а докато чаят заври, донесе бутилка ракия и наля щедро в двете чаши.

Отвори хладилника.

— Нещо за ядене? Сирене, салам? — Все едно предлагаше на отколешен приятел.

— Не съм гладен.

— И аз не съм. — Въздъхна и затвори вратата. Сякаш решението й да го покани в дома си бе изтрило без следа предишното й поведение.

Повече не стана въпрос нито за Вадас, нито за безуспешните опити на Борн да догони убиеца му. Той нямаше нищо против.

Подаде му чашата с чай и алкохол и се преместиха в дневната, настаниха се на тежко канапе на достойна възраст.

— Баща ми работеше с професионален посредник на име Ласло Молнар — започна тя без предисловия. — Именно той засекрети вашия доктор Шифър.

— Засекрети ли? — попита Борн. — Не разбирам.

— Доктор Шифър беше отвлечен.

— От кого? — Напрежението в гласа му нарастваше.

— Баща ми знаеше, но не и аз — поклати глава тя. Смръщи чело и се замисли. — Именно затова му се обади Алексей. Нуждаеше се от помощта на баща ми за спасяването на доктор Шифър и откарването му на безопасно място.

В главата на Борн прозвуча гласът на Милен Дютронк: Онзи ден Алекс говори с много хора по телефона, получи много обаждания за кратко време. Беше ужасно напрегнат и разбрах, че явно е достигнал до критичен момент в изключително сериозна оперативна акция. Чух името на доктор Шифър да се споменава на няколко пъти. Подозирам, че е бил обект на въпросната операция. Ето за какво се е касаело всъщност.

— Значи баща ти е успял да спаси доктор Шифър.

Анака кимна. Светлината на лампата озаряваше косата й в огненочервено. Очите й и половината й чело тънеха в сянка. Седеше със събрани колене, леко приведена напред, ръцете й стискаха чашата, сякаш се нуждаеше от топлината й.

— Щом баща ми успя да се добере до доктор Шифър, го предаде на Ласло Молнар. От съображения за сигурност. И двамата с Алексей изпитваха неистов страх от човека, отвлякъл доктор Шифър.

Борн си помисли, че и това съвпада напълно с информацията, получена от Милен. Въпросния ден той беше изплашен…

Умът му работеше трескаво.

— За да започнат нещата да си идват по местата, Анака, трябва да разбереш, че убийството на баща ти е било предварително замислено. Снайперистът вече е бил на позиция, когато влязохме в катедралата. Знаел е какво прави баща ти.

— Какво искаш да кажеш?

— Баща ти беше застрелян, преди да успее да ми даде необходимите ми сведения. Някой не иска да открия доктор Шифър и все повече започвам да вярвам, че става въпрос за същия човек, който е отвлякъл Шифър и от когото са се страхували баща ти и Алекс.

Анака облещи очи.

— Значи е възможно Ласло Молнар също да е в опасност.

— Възможно ли е този загадъчен човек да е знаел за връзката на баща ти с Молнар?

— Баща ми беше изключително предпазлив, държеше много на мерките за безопасност, така че ми се струва малко вероятно. — Погледна го, в очите й блесна страх. — От друга страна, случилото се в катедралата показва, че мерките му за безопасност не са стопроцентови.

Борн кимна в знак на съгласие.

— Знаеш ли къде живее Молнар?

Анака го закара до апартамента на Молнар в шикозния квартал на посолствата, наречен Розадомб — Розовият хълм. В тази си част Будапеща представляваше смесица от бледи каменни сгради, изящно глазирани, сякаш торти за рожден ден, наконтени с трегери и корнизи, със старинни павирани улички, балкончета от ковано желязо с кашпи за цветя, кафененца, осветени от изискани газеничета, чиято лимонена светлина разкриваше червеникави стени, облицовани с ламперия, великолепни стъклени изделия, изрисувани и орнаментирани с елементи в стил fin de siècle. Подобно на Париж, Будапеща също беше организирана първо и основно около криволичещата река, която я разделяше на две. Мостовете, които свързваха двете половини на града, придаваха особено очарование. Наред с това, Будапеща бе и градът на дялания камък, готическите кули, стръмните обществени стълбища, осветените крепостни стени, куполите от кована мед, обраслите с бръшлян стени, монументалните скулптури и лъскавите мозайки. А завалеше ли, изникваха чадъри, хиляди чадъри, които се разгъваха като платна по реката.

Тези и много други неща въздействаха адски силно върху Борн. Сякаш беше попаднал на място, което си спомняше като в сън, със свръхчувствителността на съня, избуяла от пряката връзка с подсъзнанието. И въпреки това не успяваше да обособи конкретен спомен от потока на емоциите си, отприщен от разбитата му памет.

— Какво има? — попита Анака, сякаш доловила неспокойствието му.

— Бил съм тук. Помниш ли, като ти казах, че местната полиция е костелив орех.

— За това си напълно прав — кимна тя. — Да не би да се опитваш да ми кажеш, че нямаш представа откъде го знаеш?

Отметна глава назад на седалката.

— Преди години преживях ужасен инцидент. Е, не беше точно инцидент. Бях прострелян на една яхта и паднах зад борда. Бях на косъм от смъртта заради шока, загубата на кръв и измръзванията. Един доктор във френското градче Ил дьо Пор Ноар извади куршума и се погрижи за мен. Физически се възстанових напълно, но паметта ми пострада сериозно. Известно време имах амнезия, след това бавно и болезнено започнах да възвръщам откъслечни спомени. Истината, с която трябва да се примиря, е, че паметта ми не можа да се възстанови напълно — и вероятно никога няма да може.

Анака продължи да шофира, но по изражението на лицето й Борн разбра, че историята му я е развълнувала.

— Нямаш представа какво е да не знаеш кой си — продължи той. — Не го ли преживееш лично, няма как да разбереш и дори не можеш да опишеш какво чувстваш.

— Без пристан.

— Да — погледна я той.

— Навсякъде около тебе море, нито следа от земя, няма ги слънцето, луната и звездите, за да те упътят, да ти покажат пътя към дома.

— Нещо такова. — Описанието й го изненада. Прииска му се да я попита откъде знае подобно нещо, но в това време тя спря колата край тротоара пред огромна и разкошна каменна сграда.

Слязоха от колата и се упътиха към преддверието. Анака натисна звънеца, включи се слаба лампа, мъждивата й светлина разкри под с мозайка и редица звънци. На звънеца на Ласло Молнар не отвърна никой.

— Това не означава нищо — успокои го тя. — Молнар най-вероятно е с доктор Шифър.

Борн се приближи до входната врата — широка и масивна, с фигурално стъкло в горната част.

— Скоро ще разберем дали е така.

Надвеси се над ключалката и след миг вратата се отвори. Анака натисна друг бутон и стълбищното осветление се включи за трийсет секунди, докато намерят пътя към широкото стълбище към апартамента на Молнар, намиращ се на втория етаж.

Горната ключалка затрудни повече Борн, но в крайна сметка успя да я преодолее. Анака понечи да влезе, но той я спря с ръка. Извади керамичния си пистолет и полека отвори вратата. Лампите светеха, но беше тихо. Обиколиха дневната, спалнята, банята и кухнята, за да установят, че навсякъде блести от чистота и няма никакви следи както от взлом, така и от Молнар.

— Това, което ме притеснява — каза Борн, — са светнатите лампи. — Едва ли е излязъл с доктор Шифър.

— Значи може да се върне всеки момент — предположи Анака. — Да го почакаме.

Борн кимна. В дневната разгледа подробно няколко снимки, поставени по етажерките и на бюрото.

— Това ли е Молнар? — попита Анака и й показа възпълен мъж, с гъста и лъскава черна коса.

— Да. — Тя се огледа. — Дядо ми и баба ми живееха в същата сграда, като дете много съм играла из коридорите. Местните хлапета знаеха какви ли не скривалища.

Борн плъзна пръсти по старите грамофонни плочи, подредени до скъпа стереоуредба със сложен обръщателен механизъм.

— Доколкото виждам, е запален почитател на операта и ценител на музиката.

Анака се огледа.

— Не виждам CD плеър.

— Хора като Молнар ще ти кажат, че прехвърлянето на музика на дигитален носител отнема цялата топлота и финес на един запис.

Борн се обърна към бюрото, където имаше лаптоп. Забеляза, че е включен както в електрическата мрежа, така и към модем. Мониторът беше черен, но щом докосна корпуса, усети топлина. Натисна бутон „ESCAPE“ и мониторът се събуди. Значи компютърът е бил в „спящ“ режим — изобщо не е бил изключван.

Анака също се приближи и надзърна зад гърба му.

— „Антракс, аржентинска хеморагична треска, криптококи, белодробна чума…“ — зачете тя. — Божичко, какво е търсил Молнар в уебсайт, в който се описват последиците от смъртоносните, как им казваха, патогени?

— Знам само, че началото и краят на тази загадка е доктор Шифър — отвърна Борн. — Алекс Конклин се е свързал с Шифър, когато докторът е работил за АМИПО — програма за усъвършенстване на оръжията, разработвана от американското Министерство на отбраната. В рамките на следващата година доктор Шифър е бил преместен в директората за тактически несмъртоносни оръжия към ЦРУ. Малко след това изчезва. Нямам представа върху какво е работил Шифър и защо заниманията му са предизвикали интереса на Алекс Конклин дотолкова, че е бил готов да вбеси цялото Министерство на отбраната и да отклони утвърден учен от правителствения контингент от програма на Агенцията.

— Може би доктор Шифър е бактериолог или епидемиолог. — Анака потръпна. — Написаното в този уебсайт е потресаващо.

Отиде в кухнята да си налее чаша вода, докато Борн разгледа по-подробно страницата, за да се опита да разбере какво е търсел Молнар в подобен сайт. След като не откри нищо, влезе в падащото меню с последните сайтове, посетени от Молнар. Кликна върху най-последния. Оказа се научен форум в реално време. Прехвърли се в архива и се опита да види кога за последно Молнар е влизал във форума и по какви теми е разговарял. Оказа се, че Ласло 1647М се е регистрирал там преди приблизително четирийсет и осем часа. Борн с разтуптяно сърце зачете диалога, който са водили Молнар и друг член на форума.

— Анака, ела да видиш това — провикна се той. — Както изглежда, доктор Шифър не е нито бактериолог, нито епидемиолог. Занимавал се е с поведението на бактериологичните частици.

— Господин Борн, бихте ли дошли насам — отвърна Анака. — Веднага.

Усетил напрежението в гласа й, той моментално изтича към кухнята. Тя стоеше пред мивката като вцепенена. Ръката й стискаше чаша с вода. Лицето й беше бяло като платно; щом усети погледа му, прехапа устни.

— Какво има?

Тя посочи процепа между кухненския плот и хладилника, където той видя натрупани седем-осем бели решетести етажерки.

— Какво е това? — попита.

— Етажерки от хладилник — отвърна Анака. — Някой ги е извадил. — Обърна се към Борн. — Но защо?

— Може би Молнар си е купувал нов хладилник.

— Този хладилник е съвсем нов.

Той надзърна отзад.

— Включен е, компресорът работи нормално. Не погледна ли вътре?

— Не.

Той стисна дръжката и отвори вратата. Анака ахна.

— Боже мой — възкликна той.

Отвътре ги гледаха чифт безжизнени очи. В дълбините на оставения без етажерки хладилник бе пъхнато свитото, посиняло от студ тяло на Ласло Молнар.

Петнайсета глава

От шока ги изтръгна настоятелен вой на сирени, който ту се усилваше, ту заглъхваше. Борн изтича до прозореца и погледна към Розовия хълм; по улицата се изкачваха пет-шест коли — опел астра и шкода фелиция — със синьо-бели буркани. Отвътре наизскачаха полицаи и се втурнаха право към сградата на Молнар. Поредният капан! Сцената толкова приличаше на случилото се в къщата на Конклин, че Борн беше сигурен, че е дело на един и същи човек. А това беше важно, защото му показваше две неща: първо, че двамата с Анака са били наблюдавани. От кого? Хан? Едва ли. Хан предпочиташе директното нападение. Второ, Хан вероятно бе казал истината, когато твърдеше, че не е отговорен за смъртта на Алекс и Мо. Борн нямаше основание да мисли, че Хан го е излъгал. Но все някой беше извикал полицията у Конклин. Дали човекът, за когото работи този някой, се е установил в Будапеща? Твърде е възможно. Преди да бъде убит, Конклин се е стягал да заминава за Будапеща. Доктор Шифър също е бил тук заедно с Янош Вадас и Ласло Молнар. Всички пътища водеха към този град.

Докато в главата му се блъскаха всички тези мисли, Борн извика на Анака да избърше чашата и да я остави, да не забравя и крана на чешмата. Самият той грабна лаптопа на Молнар, изтри стереоуредбата и дръжката на входната врата и двамата изхвърчаха от апартамента.

Полицаите вече тичаха нагоре по стълбите. За асансьора и дума не можеше да става — сигурно щеше да е пълен с полиция.

— Нямаме друг избор, освен да продължим нагоре — извика Борн, докато тичаха.

— Но защо са тук? — не разбираше Анака. — Откъде са знаели, че сме в апартамента?

— Няма друг начин, освен някой да ни е следил — отвърна Борн, без да спира. Не му се нравеше положението, в което ги поставяше полицията. Прекрасно помнеше съдбата на снайпериста в катедралата „Матяш“. Качваш ли се нагоре, често падаш лошо.

Бяха стигнали етажа под покрива, когато Анака го дръпна за ръката.

— Насам!

Поведе ги към страничен коридор. Зад тях стълбището се тресеше от стъпките на много хора, тръгнали да заловят свиреп убиец. В дъното на коридора имаше врата, която приличаше на авариен изход. Анака я отвори. Озоваха се в късо коридорче, има-няма три метра, в края на което имаше друга врата, този път от метални плоскости. Борн изпревари Анака.

Забеляза, че вратата е залостена отгоре и отдолу. Плъзна плоскостите и я отвори. Зад нея имаше само тухлена стена, беше студено като в гроб.

— Ще огледате ли тук! — разпореди инспектор Сила, без да обръща внимание на новия си колега, който бе оповръщал лъснатите си обувки. Академията определено не ги подготвя както едно време, рече си, докато оглеждаше натъпкания в собствения му хладилник нещастник.

— В апартамента няма никого — отвърна един полицай.

— Въпреки това проверете за отпечатъци — настоя инспекторът. Беше едър русоляв мъж със счупен нос и умни очи. — Съмнявам се, че злодеят е бил толкова тъп, че да остави следи, но човек никога не знае. — Посочи жертвата.

— Огледай тези следи от изгаряне. А прорезните рани изглеждат доста дълбоки.

— Изтезаван е — заключи сержантът му, атлетичен младок, — при това от професионалист.

— Бих казал, повече от професионалист — додаде инспектор Сила и се наведе към хладилника да подуши отблизо, сякаш трупът беше месо, за което имаше съмнения, че е започнало да се разваля. — Този човек е изпитвал удоволствие от стореното.

— Анонимният глас по телефона съобщи, че убиецът е в апартамента.

— Ако не в апартамента, то със сигурност в сградата — вдигна глава инспекторът. — Отдръпна се, за да направи място на току-що пристигналия екип криминалисти, въоръжени с куфарчета и фотоапарати със светкавици. — Разпореди се да бъде покрита цялата сграда.

— Вече го направих — отвърна сержантът, сякаш за да подскаже елегантно на шефа си, че не възнамерява цял живот да си остане сержант.

— Достатъчно време посветихме на мъртвия — заключи инспектор Сила, — да вървим при извършителите.

Пътьом сержантът доложи, че асансьорът е под наблюдение, както и долните етажи.

— Единственият изход на убиеца е нагоре.

— Разположете стрелци по покрива — заповяда инспекторът.

— Вече са на позиции — веднага отвърна сержантът. — Пуснах ги в асансьора още с влизането в сградата.

— Колко етажа има нагоре? Три? — попита Сила.

— Тъй вярно, сър.

Инспекторът се заизкачва, прескачайки по две стъпала наведнъж.

— Щом покривът е под наблюдение, няма закъде да бързаме.

Съвсем скоро намериха вратата към коридорчето.

— Накъде води това?

— Нямам представа, сър — отвърна сержантът, ядосан на себе си, че няма готов отговор.

Двамата мъже стигнаха до дъното на коридора и застанаха пред металната врата.

— Виж ти, виж. Има резе отгоре и отдолу. — Наведе се и огледа резетата. — Били са дръпнати съвсем наскоро.

— Явно убиецът е останал не по-малко изненадан от нас.

Сила заоглежда тухлената стена, за да види дали няма нещо необичайно. Плъзна ръка и заопипва тухлите една по една — шестата помръдна. Като очакваше сержантът му да възкликне, инспекторът вдигна ръка пред устата си и го погледна строго. Наведе се към него.

— Вземи трима души и покрийте съседната сграда — рече в ухото му.

Отначало Борн, напрегнал максимално слуха си, помисли, че едва доловимия в непрогледния мрак звук издават плъховете, с които споделяха неудобното пространство между стените на сградата на Молнар и съседния блок. Но после шумът се повтори и той разбра какво е — стържене на тухла по хоросан.

— Откриха скривалището ни — прошепна и сграбчи Анака. — Трябва да се махаме.

Нишата, в която се бяха скрили, беше съвсем тясна, нямаше и метър дълбочина, но над главите им не се виждаше таван. Бяха стъпили на нещо като под от метални тръби. Не изглеждаше много надежден и Борн изобщо не искаше да мисли за бездната, която щеше да зейне под краката им, ако някоя от тръбите се измести.

— Знаеш ли как да се измъкнем? — попита я.

— Мисля, че да.

Анака се обърна надясно и заопипва стената на съседната сграда.

Спъна се, но успя да се задържи.

— Трябва да е някъде тук — измърмори.

Продължиха напред, като стъпваха леко и внимателно.

Внезапно една тръба поддаде под тежестта на Борн и кракът му пропадна в празното пространство. Той се наклони рязко, рамото му се удари в стената и лаптопът на Молнар се изплъзна от ръката му. Той посегна да го хване, Анака пък се протегна да задържи него и го издърпа нагоре. Компютърът се удари в една от тръбите, преобърна се и полетя в бездната, изгубен навеки.

— Добре ли си? — попита тя, щом той успя да се поизправи.

— Нищо ми няма, но лаптопът на Молнар падна.

Миг по-късно замръзна на място. Долови движение някъде зад тях — бавно и потайно; в пролуката дишаше още някой. Борн стисна фенерчето, пръстът му докосна плъзгача.

— Той е тук. Приказките са забранени.

Усети как тя кимна, дори долови аромата на тялото й — цитрус и мускус.

Нещо изтрака зад гърба им — обувката на полицая бе ритнала спойката между две тръби. Всички застинаха по местата си. Сърцето на Борн биеше лудо. В следващия миг ръката на Анака намери неговата и го дръпна покрай стената до едно място, където мазилката липсваше или беше изкъртена нарочно.

Но изникна нов проблем. Пъхнеха ли се в пролуката в стената, полицаят зад тях щеше да види светлината, макар и съвсем слаба, нахлуваща от другия край на своеобразния тунел. И щеше да разбере накъде са свърнали. Борн реши да рискува.

— Дай ми знак миг преди да се пъхнеш в дупката — прошепна той, допрял устни в ухото й.

Тя го стисна за ръката, за да му покаже, че е разбрала, и остана хваната за него. При следващото стискане той насочи фенерчето право зад тях и го включи. Внезапният сноп светлина временно ослепи преследвача им и Борн насочи енергията си да помогне на Анака да се пъхне през дупката с размери метър на метър.

Тя успя да се промуши, но в следващия миг Борн, който продължаваше да свети в очите на противника им, усети как тръбите под краката му започнаха да вибрират. Секунда след това получи мощен удар по главата.

Инспектор Сила напрегна взор въпреки ослепителната светлина. Хванаха го неподготвен — нещо, което го вбеси, понеже се гордееше със способността си винаги да предвижда всички възможни ситуации. Разтърси глава, не помогна — снопът светлина го заслепяваше напълно. Ако остане на място, докато фенерчето изгасне, убиецът със сигурност ще му се изплъзне. Реши да действа изненадващо и да атакува, въпреки че не вижда нищо. Изсумтя, засили се по тръбите и връхлетя върху извършителя с главата напред.

В такова тясно и тъмно пространство не можеше да се разчита на видимост, така че се довери изцяло на юмруците, пръстите на ръцете и върховете на обувките си — точно както ги учеха в академията. Беше човек, който вярва в дисциплината, строгите мерки и силата на преимуществото. Докато летеше напред, си помисли, че извършителят едва ли би очаквал сляпа атака, така че полицаят се постара да го засипе с градушка от юмручни удари за възможно най-кратко време, за да се възползва максимално от елемента на изненадата.

Но убиецът се оказа силен и трениран. Още по-лошо — явно имаше богат опит в ръкопашния бой и Сила веднага разбра, че ако схватката се проточи, ще я загуби. Трябваше да надделее бързо и сигурно. Увлечен в осъществяването на намерението си, допусна фаталната грешка да оголи страничната част на врата си. Усети силен натиск, но не и болка. Коленете му се подкосиха, но той вече беше изгубил съзнание.

Борн се пъхна през дупката в стената и помогна на Анака да върнат тухлите по местата им.

— Какво стана? — попита тя, останала почти без дъх.

— Полицаят се оказа по-умен, отколкото очаквах.

Озоваха се в друг къс тухлен коридор. Минаха през една врата и вече бяха в коридора на съседната сграда, облян в мека светлина, която струеше от аплиците по облицованите с тапети стени. Тук-там имаше тъмни дървени пейки.

Анака вече беше натиснала бутона на асансьора, но миг преди той да спре на техния етаж, Борн забеляза през решетката двама полицаи с извадени оръжия.

— О, не! — извика той и дръпна Анака към стълбището. В същия миг отдолу се чу тежко дишане и той разбра, че пътят им е пресечен. Двамата полицаи вече излизаха от асансьора и се втурнаха по коридора след тях. Борн дръпна Анака нагоре по стълбите. За секунди отключи първата попаднала пред погледа му врата и двамата скочиха вътре, преди полицаите да са се появили на площадката.

Апартаментът, в който влязоха, беше тъмен и тих. Не можеше да се каже дали вътре има някой. Борн мина до страничния прозорец, отвори го и огледа каменния перваз над тясна уличка, където бяха оставени три огромни контейнера за боклук. Откъм улица „Ендроди“ идваше достатъчно светлина. Три прозореца по-нататък тръгваше аварийна пожарна стълба, която слизаше до пустата — поне на вид — уличка.

— Хайде — извика той и прекрачи върху перваза.

— Да не си се побъркал? — облещи се насреща му Анака.

— Искаш да те хванат ли? — Той я изгледа спокойно. — Това е единственият изход.

— Страх ме е от високо — преглътна тя.

— Не сме чак толкова високо — успокои я той и й подаде ръка, подкани я с пръсти. — Хайде, нямаме време за губене.

Тя си пое дълбоко дъх и прекрачи до него, той затвори прозореца след нея. Тя се обърна и погледна надолу и ако Борн не я беше сграбчил, щеше да полети в бездната. Той я залепи за каменната стена на сградата.

— Господи, нали каза, че не сме чак толкова високо!

— Ами да, от моя гледна точка е така.

— Ще ти го върна тъпкано — прехапа устни тя.

— Вече се опита. — Стисна я за ръката. — Просто ме следвай и всичко ще бъде наред — обещавам ти.

Придвижиха се до края на перваза. Не искаше да я притеснява, но наистина нямаха време за губене. Полицията беше плъзнала из цялата сграда и беше въпрос на броени минути, докато стигнат и до тази задна уличка.

— Сега ще трябва да ме пуснеш — рече той и веднага, видял какво се кани да направи тя, додаде строго: — Не гледай надолу! Ако усетиш, че ти се завива свят, обърни поглед към стената, съсредоточи се върху нещо малко, някакъв орнамент примерно, все едно какво. Насочи мислите си към него и страхът ти ще се изпари.

Тя кимна, пусна го и той разтвори крака, за да стъпи на съседния перваз. Протегна нагоре дясната си ръка и успя да се хване над близкия прозорец, после премести тежестта от левия върху десния си крак. Отлепи левия си крак от първия перваз, на който стоеше Анака, и се плъзна леко върху втория. Обърна се и се усмихна, протегна й ръка.

— Сега си ти.

— Не! — Тя разтърси енергично глава. Лицето й беше бяло като платно. — Не мога да го направя.

— Напротив, можеш. — Подкани я с пръсти. — Хайде, Анака, направи първата стъпка, останалото е лесно. Просто изместваш тежестта от ляво на дясно.

Тя продължаваше да върти глава безмълвно.

Той все така й се усмихваше, без да й показва нито капка от нарастващото си притеснение. Тук, застанали на външната стена на сградата, бяха напълно незащитени. Ако в този момент полицията влезе в уличката — край с тях. Трябваше да се доберат до пожарната стълба, при това по най-бързия начин.

— Протегни крак, Анака, сложи го на съседния перваз.

— Божичко! — Стоеше на ръба, точно там, където бе стоял той преди секунди. — Ами ако падна?

— Няма да паднеш.

— Но аз…

— Ще те хвана. — Усмивката озари цялото му лице. — Хайде, време е да вървим.

Тя изпълни напътствията му и преметна десния си крак на ръба на другия перваз. Той й показа как да се хване над главата си с дясната си ръка. Послуша го незабавно.

— А сега прехвърли тежестта от ляво на дясно и вдигни левия си крак.

— Не мога да мръдна.

Борн усети, че очите й всеки момент ще се стрелнат надолу.

— Затвори очи — каза й. — Усещаш ли ръката ми върху твоята? — Тя кимна, сякаш се опасяваше, че вибрациите от гласа й ще я запратят директно в бездната. — Прехвърли тежестта, Анака. Просто натисни върху десния си крак. Точно така, а сега отлепи левия изцяло и прехвърли…

— Не!

Прегърна я през кръста.

— Добре, тогава от теб се иска само да отлепиш левия си крак от перваза. — Щом тя го направи, той я вдигна и в следващия миг вече я бе долепил плътно до себе си. Тя се притисна в него, треперейки от страх и от освободеното напрежение.

Оставаха още само два перваза. Съпроводи я до края на втория и повториха упражнението. Колкото по-бързо приключат, толкова по-добре и за двамата. Втория и третия път тя се справи доста по-добре — дали от нерви или просто успя да изключи съзнанието си и да следва безпрекословно напътствията му.

Най-сетне стигнаха до пожарната стълба и заслизаха към улицата. Лампата откъм улица „Ендроди“ хвърляше дълги сенки върху асфалта. Борн се изкуши да я угаси с един изстрел, но не посмя. Предпочете да забърза темпото надолу.

Намираха се на една ръка разстояние от вертикалната падаща стълба, която щеше да ги отведе право на паважа, когато с периферното си зрение той забеляза промяна в светлинния фон. От двете страни на уличката се промъкваха сенки. Беше двойка полицаи.

Още щом нарушителят беше забелязан, сержантът на Сила взе един полицай и двамата излязоха да обиколят отвън. Оказа се прав — забелязаха, че се бе промъкнал към съседната сграда. След успешното бягство от апартамента на Молнар едва ли щеше да се остави да го заловят на стълбището. Което означаваше, че ще потърси изход навън, и сержантът искаше да покрие всички възможни пътища за бягство. Изпрати човек на покрива, по един на двата входа — главния и задния. Остана само страничната уличка. Нямаше представа как престъпникът би се добрал до там, но не искаше да рискува.

За щастие още щом сви към уличката, забеляза нечий силует на пожарната стълба. Благодарение на светлината откъм улица „Ендроди“ видя колегата си да се приближава отсреща. Вдигна ръка и му посочи фигурата на стълбата. Тръгна с пистолет в ръка към падащата стълба, фигурата се размърда и внезапно като че се разполови. Сержантът ахна от изненада. Значи са двама.

Вдигна пистолета си и стреля. От металната стълба се разхвърчаха искри, едната фигура се хвърли във въздуха, сви се на кълбо и изчезна между двата огромни контейнера за боклук. Полицаят се втурна в атака, но сержантът остана на място. Видя как колегата му стига до ъгъла на близкия контейнер и се привежда напред, за да се пъхне в пролуката.

Сержантът вдигна глава към втората фигура. На мъждивата светлина не се виждаше много добре, но горе като че ли нямаше никого. И по стълбата не се забелязваше движение. Къде ли се дяна вторият престъпник?

Погледна обратно към полицая, но не го видя. Направи няколко крачки напред, извика го по име. Никакъв отговор. Извади радиостанцията си, за да извика подкрепление, когато нещо се стовари отгоре му. Олюля се и се строполи на земята, успя да се вдигне на коляно, разтърси глава. Изведнъж от тъмнината между двата контейнера изскочи фигура. Докато осъзнае, че не е колегата му, получи удар, от който загуби съзнание.

— Постъпи ужасно глупаво — рече Борн и се протегна да помогне на Анака да стане от паважа.

— Благодаря. — Отблъсна ръката му и се изправи сама.

— Май спомена, че те е страх от високо.

— От смъртта ме е страх повече.

— Да изчезваме, преди да са надошли още полицаи. Май ти трябва да водиш.

Светлината на лампата помогна на Хан да види как Борн и Анака се измъкват от уличката. Макар да не успя да различи лицата им, разпозна Борн по фигурата и походката. Що се отнася до жената, съзнанието му я регистрира, но не й обърна почти никакво внимание. И той като Борн беше по-заинтригуван от въпроса какво е привлякло полицията в апартамента на Ласло Молнар точно когато и Борн е там. И пак като Борн се удиви от странно близкото развитие на нещата тук и в имението на Конклин в Манасас. Усещаше се почеркът на Спалко. Проблемът беше, че за разлика от Манасас, когато Хан забеляза човека на Спалко, сега нямаше и следа от него — Хан бе огледал внимателно всички сгради в района на Молнаровия блок. Кой тогава е извикал полицията? Все трябва да е имало някой на място, за да им се обади, щом Борн и жената се появят на местопрестъплението.

Запали колата, която беше взел под наем, и успя да види как Борн се качва в такси. Хан, който вече познаваше Борн, бе готов за всякакви смени на посока, превозни средства и други номера, имащи за цел да освободят преследвания от преследвачите му.

Най-накрая таксито на Борн стигна до улица „Фо“. Четири пресечки северно от великолепните кубета на банята „Кирали“ Борн слезе от колата и се насочи към жилшцна сграда на номер 106–108.

Хан намали и спря край отсрещния тротоар малко по-напред по улицата — не искаше да минава пред входа. Изключи двигателя и потъна в тъмнина. Алекс Конклин, Джейсън Борн, Ласло Молнар, Хасан Арсенов. Сети се за Спалко и се зачуди как тези толкова различни имена са навързани едно за друго. Трябва да има някаква логика, не може да няма, но каква ли е?

Прекара в размисъл следващите пет-шест минути, докато пред входа на номер 106–108 спря друго такси, от което слезе млада жена. Напрегна взор да види лицето й, преди тя да изчезне зад тежката врата на входа, но успя да различи само червената й коса. Зачака, загледан във фасадата на сградата. Борн не бе включил стълбищното осветление, което най-вероятно означаваше, че чака жената — тоест, че отиват в нейния апартамент. Около три минути след влизането на жената, в унисон с очакванията на Хан, светна прозорец — на последния, четвърти етаж.

Успокоен, че знае къде са отишли, азиатецът се отпусна, за да потъне в зазен16, но след като опитите му за прочистване на съзнанието не дадоха никакъв резултат в продължение на цял час, се отказа. В тъмното ръката му намери каменната фигурка на Буда. Почти веднага след това потъна в дълбок сън, който го запрати в недрата на вечния му кошмар.

Водата е синьо-черна, върти се яростно, сякаш задвижвана от злокобна енергия. Той се опитва да излезе на повърхността, протяга се, докато костите му изпращят от напрежение. Но каквото и да прави, продължава да потъва в тъмнината, дърпан от въжето, завързано около глезена му. Дробовете му горят. Копнее за глътка въздух, но знае, че отвори ли уста, водата ще нахлуе в гърлото му и той ще се удави.

Протяга се надолу, мъчи се да развърже въжето, но пръстите му не успяват да захванат хлъзгавата повърхност. Усеща ужаса от онова, което го дебне в тъмнината — като ток, разтърсващ тялото му. Ужасът го потиска като грях. Удържа порива си да заговори. В този миг чува шум, надигнал се от бездната — камбанен звън, напев на монаси, които червените кхмери всеки миг ще посекат. Постепенно звукът се избистря и песента се подема от един-единствен глас, чист тенор, който повтаря някакви звуци, подобни на молитва.

Взира се все по-напрегнато в мрака, докато накрая започва да различава силуета на фигурата, завързана за другия край на въжето — тежестта, която го тегли упорито към неговата съдба и която най-вероятно произвежда звука. Знае, че тази фигура, която мощното течение под него върти яростно, му е позната до болка — като собственото му лице, като собственото му тяло. Но изведнъж, толкова рязко, че потръпва до мозъка на костите си, осъзнава, че звукът всъщност не идва от тази позната фигура, понеже тя е мъртва — именно поради това тежестта й го дърпа надолу, за да го удави.

Звукът като че приближава и скоро той разпознава кристалния тенор — собственият му глас, извиращ от дълбините на душата му. Изведнъж докосва всяка фибра на съществото му.

— Лий-Лий! Лий-Лий! — запява, миг след това се удавя…

Шестнайсета глава

Спалко и Зина пристигнаха в Крит преди изгрев-слънце. Кацнаха на летище „Казандзакис“ край Ираклион. Придружаваха ги военен лекар и трима мъже, които Зина огледа доста внимателно по време на полета. Не изглеждаха неестествено едри или поне не толкова, че да се набиват на очи сред тълпата. Изостреното чувство за безопасност на Спалко го бе научило в случаи като този, когато пътуваше не в качеството си на президент на „Хуманистас“, а като Шейха, да бъде максимално незабележим както той, така и хората му. Зина усети силата, която струеше от тези неподвижни като статуи мъже; те упражняваха пълен контрол над телата си и движенията им бяха плавни и уверени — като на танцьори или йоги. Долови и напрегнатите им, съсредоточени погледи, зад които личаха дългогодишен опит и тренировки. Дори когато й се усмихваха почтително, тя усещаше застрашителната енергия, която дебнеше в тях, свита на кълбо, в търпеливо очакване на мига, в който ще бъде освободена.

Крит, най-големият остров в Средиземно море, винаги е бил вратата между Европа и Африка. В продължение на векове той се е припичал на горещото средиземноморско слънце с око, втренчено в египетския град Александрия и либийския Бенгази. Разбира се, остров с толкова благословено местоположение не би могъл да се опази от нашествия. Историята му, застанала на кръстопътя на културите, по необходимост е кървава. Нашественици от различни земи заливали пристанищата на Крит като вълни, които се разбиват в бреговете, и всеки носел своята култура, език, архитектура и религия.

Ираклион е основан през 824 г. от сарацините. Заобиколили го с дълбок ров, поради което и го нарекли Хендек — от арабското кандак. Сарацините управлявали сто и четирийсет години, след което градът бил превзет от византийците. Пиратската вълна била тъй опустошителна, че били нужни триста кораба, за да изнесат заграбеното до Византия.

По време на венецианското робство градът бил преименуван на Кандия. Тогава станал най-значимият културен център в Източно Средиземно море. Първото турско нашествие сложило край на всичко това.

Тази история, написана на много езици, беше оставила своите следи навсякъде: в масивната венецианска крепост, предназначена да пази живописното пристанище от нападения; в градския дворец, разположен във венецианска лоджия; в турския фонтан „Морозини“, издигнат край някогашната църква на светеца покровител на града, превърната от турците в джамия.

Но в задъхания съвременен град нямаше и спомен от минойската култура — първата и от археологическа гледна точка основополагаща критска цивилизация. Неин красноречив паметник са останките от двореца на Кносос в непосредствена близост до града. В исторически план е важно да се отбележи, че сарацините са основали Хендек, защото там от хилядолетия е било главно минойско пристанище.

Дълбоко в себе си Крит си остава остров, обгърнат в митове; попаднеш ли там, на всяка крачка ще ти бъде припомняна легендата за неговото раждане. Векове преди сарацини, венецианци или турци изобщо да са съществували, Крит изплувал от дълбините на легендата. Минос, първият цар на Крит, бил полубог. Баща му Зевс, преобразен на бик, изнасилил майка му Европа и така бикът се превърнал в символ на острова.

Минос и двамата му братя се надпреварвали за владичество над Крит, но Минос се помолил на Посейдон да му позволи да използва силата на морето, за да победи братята си, като в замяна му обещал вечното си подчинение. Посейдон чул молитвата и от бурното море изплувал снежнобял бик. Минос трябвало да го принесе в жертва в знак на подчинението си на бога на морето, но алчният цар запазил бика за себе си. Разярен, Посейдон направил така, че съпругата на Минос да се влюби в бика. Тя скришом убедила Дедал, любимия архитект на Минос, да й направи крава с куха вътрешност, където Пазифея да се скрие, за да се съеши с бика. В резултат на този сексуален акт се родило чудовището Минотавър — човек с глава и опашка на бик, — чиито зверства причинили такива опустошения на острова, че Дедал построил огромен лабиринт, от който Минотавър да не може да избяга.

Докато Спалко и антуражът му се придвижваха из стръмните улички на града, той размишляваше над този мит. Харесваше гръцката митология, пълна с изнасилвания и кръвосмешения, кръвопускане и високомерие. В много от митовете откриваше аспекти от самия себе си, което го окуражаваше да се възприема като полубог.

Подобно на много средиземноморски островни градове, Ираклион беше построен в полите на планина, стръмните улички, щедро обслужвани от таксита и автобуси, бяха осеяни с каменни къщи. Всъщност гръбнакът на целия остров беше планинска верига, наречена Бялата планина.

На адреса, с който Спалко се сдоби при разпита на Ласло Молнар, се намираше къща, разположена горе-долу по средата на склона. Беше собственост на архитект на име Истос Дедалика, който се оказа не по-малко митичен от древния си съименник. Екипът на Спалко успя да разбере, че къщата се дава под наем от компания, свързана с Молнар. Пристигнаха на мястото тъкмо когато нощното небе се канеше да се разцепи като черупка на орех, за да разкрие кървавото средиземноморско слънце. След кратък оглед всички се оборудваха с миниатюрни слушалки, за да имат постоянна връзка помежду си посредством безжична мрежа. Провериха оръжията си — мощни съвременни арбалети, които им осигуряваха изключително важната в подобни случаи безшумност. Спалко свери часовника си с двама от другите и ги изпрати към задния вход, докато той и Зина се приближиха отпред. Петият член на екипа остана да наблюдава и да ги предупреди, за каквото и да е подозрително движение по улицата или евентуално приближаване на полицията.

Околността беше пуста и тиха. Никакви хора. В къщата не светеше, но Спалко и не бе очаквал друго. Погледна часовника си и започна да брои в микрофона, докато малката стрелка се плъзна върху шестицата.

Вътре в къщата наемниците вече бяха на крак. Беше ден за местене, още няколко часа и трябваше да тръгват след другите. Криеха доктор Шифър на ново място в Крит на всеки три дни. Всичко ставаше бързо и безшумно, скривалището се избираше в последния момент. Подобни мерки за сигурност налагаха няколко човека да остават след другите, за да е гарантирано, че и най-незабележимите следи от присъствие са прибрани или заличени.

В този час на деня наемниците бяха пръснати из цялата къща. Един си вареше гъсто турско кафе в кухнята, друг беше в банята, трети пускаше сателитната телевизия. Последният хвърли отегчен поглед към екрана, доближи се до прозореца и огледа улицата. Всичко изглеждаше нормално. Протегна се като котка, разкърши снага насам-натам. После надяна кобура си през рамо и се отправи на сутрешна обиколка из обекта.

Отключи входната врата, отвори я и получи куршум в сърцето — изстрелян от Спалко. Отскочи назад с разперени ръце, очите му потънаха в орбитите; издъхна, преди да е докоснал земята.

Спалко и Зина влязоха във вестибюла точно когато другите двама от екипа им проникваха през задния вход. Наемникът в кухнята изпусна чашата си с кафе, извади оръжието си и преди да падне мъртъв, успя да рани един от хората на Спалко.

Спалко кимна на Зина и хукна нагоре по стълбата, като вземаше по три стъпала наведнъж.

Чула изстрелите откъм банята, Зина заповяда на един от колегите си да се върне при задния вход, а на другия — да разбие вратата, което той направи професионално и с лекота. В банята не ги посрещна огън. Видяха прозореца, през който се беше измъкнал наемникът. Зина не остана изненадана — нали затова изпрати човек при задния вход.

Миг по-късно се чу красноречиво щрак и резето на вратата падна, веднага след това някой изсумтя тежко.

Спалко, вече на втория етаж, се запромъква приведен от стая в стая. Първата спалня се оказа празна и той се придвижи към втората. Докато минаваше покрай леглото, мярна движение в огледалото над шкафа вляво. Имаше някой под леглото. Спалко падна на колене и натисна спусъка на арбалета. Леглото подскочи. Онзи отдолу започна да се гърчи, чу се пухтене.

Без да се изправя, Спалко зареди друга стрела и се прицели, приведен напред. В следващия момент усети тежък удар по главата, на милиметри от него се заби куршум. Захвърли арбалета и извади ловен нож, вдигна ръка назад през главата си и острието потъна в тялото на нападателя. Щом ножът опря до дръжката в плътта, Спалко завъртя ръка, стиснал зъби от усилието, и само след миг бе възнаграден с обилна вълна от кръв.

Изпъшка и се освободи от тежестта на чуждото тяло, издърпа ножа и обърса кървавото острие в кувертюрата на леглото. Наведе се и изстреля приготвената стрела под леглото. Във въздуха се разхвърчаха вътрешностите на матрака, движението на пода внезапно секна.

Провери и останалите стаи на втория етаж, след което изтича надолу по стълбите към дневната, натежала от мирис на барут. Един от хората му тъкмо влизаше през отворената задна врата, водейки пред себе си последния от наемниците, доста тежко ранен. Всичко приключи за по-малко от три минути — точно както го беше предвидил Спалко. Колкото по-малко внимание привлекат върху къщата, толкова по-добре.

От доктор Феликс Шифър нямаше и следа. Въпреки това Спалко знаеше, че Ласло Молнар не го е излъгал. Тези мъже бяха част от наемния контингент, нает от Молнар, след като двамата с Конклин са организирали бягството на Шифър.

— Каква е равносметката? — попита Спалко.

— Марко е ранен. Нищо сериозно, куршумът засегна външната част на ръката му и излезе — отвърна един от мъжете. — Двама от противниците са мъртви, един е тежко ранен.

— Има още двама убити горе — кимна Спалко.

Другият посочи с автомата си оживелия наемник.

— Ако искаме този да оцелее, му трябва незабавна медицинска помощ.

Спалко погледна Зина и кимна. Тя се приближи към ранения, коленичи и го обърна по гръб. Той простена, облян в кръв.

— Как се казваш? — попита тя на унгарски.

Той я погледна с очи, помътнели от болката и осъзнали приближаващата смърт.

Тя взе кибрит.

— Как се казваш? — повтори на гръцки.

Когато не получи отговор, се обърна към хората на Спалко.

— Дръжте го — заповяда им.

Двама от тях клекнаха да изпълнят заповедта й. Онзи започна да се съпротивлява, но скоро притихна. Изгледа Зина невъзмутимо и хладнокръвно. В крайна сметка беше професионален войник.

Тя запали клечката. Заедно с пламъка се надигна и мирис на сяра. Зина разтвори горния и долния клепач на едното му око и доближи пламъка до незащитената му очна ябълка.

Другото око на войника замига яростно, гърлото му започна да хъхри. Пламъкът, отразен в лъщящата очна ябълка, се приближи. Зина забеляза страх, придружен с известно съмнение. Човекът явно не вярваше, че е способна да изпълни докрай заплахата си. Жалко за него, но всъщност това изобщо не я интересуваше.

Нещастникът изкрещя, тялото му се изви на дъга въпреки опитите на двамата мъже да го удържат неподвижен. Продължи да се гърчи и да вие дори след като загасналата клечка се изтърколи на гърдите му. Здравото му око се въртеше бясно в ябълката, сякаш се опитваше отчаяно да намери сигурно скривалище.

Зина невъзмутимо запали втора клечка, в същия миг наемникът повърна. Това не й попречи ни най-малко. Сега беше моментът той да разбере, че има един-единствен отговор, който може да я накара да престане. Войникът не беше глупав. Знаеше за какво става въпрос. Също така знаеше, че никаква сума пари не си струва тези мъчения. През насълзеното му здраво око Зина видя, че се е предал. Така или иначе не възнамеряваше да го пусне, преди да й е казал къде е скрит доктор Шифър.

Зад нея, проследил сцената от началото до края, Степан Спалко беше извънмерно впечатлен. Когато постави на Зина задачата да разпита ранения, той не знаеше дали тя ще се справи достойно. В известен смисъл това беше изпитание за нея. Но наред с другото Спалко можа да я опознае в една близка на сърцето му област, която му доставяше огромно удоволствие.

Тъй като беше човек, комуто ежедневно се налага да си служи със словото, за да манипулира хора и събития, Спалко се беше научил да няма вяра на думите. Хората лъжат — това е факт. Някои лъжат заради последиците; други лъжат, без да подозират, че го правят — един вид инстинкт за самосъхранение; трети лъжат себе си. Единствено в делата и особено в реакцията в извънредни и напрегнати ситуации проличава истинската същност на човека. Тогава няма място за лъжа — можеш спокойно да се довериш на това, което виждат очите ти.

Сега Спалко знаеше за Зина нещо, което доскоро не му беше известно. Съмняваше се, че Хасан Арсенов го знае — че изобщо ще повярва, дори да му кажат. Дълбоко в себе си Зина беше твърда като скала — по-твърда от Арсенов. Докато наблюдаваше как изтръгва информацията от безпомощния наемник, Спалко разбра, че тя може да живее без любовника си, но той без нея — едва ли.

Борн се събуди от звуците на бързи упражнения за разсвирване и уханен аромат на кафе. Известно време се задържа на границата между съня и будното състояние. Осъзнаваше, че лежи на канапето в апартамента на Анака Вадас, завит с пухена завивка, върху възглавница, пълна с гъши пух. Скочи рязко и се огледа — слънцето осветяваше щедро стаята. Обърна се и видя Анака да седи пред блестящия роял, до нея имаше огромна чаша кафе.

— Колко е часът?

Тя не вдигна ръце от клавиатурата.

— Минава обяд — отвърна, без да се извърне да го погледне.

— Господи!

— Да, за мен е време да посвиря, за теб — да ставаш. — Засвири непозната за него мелодия. — Като станах сутринта, си помислих, че си се върнал в хотела, но те открих тук, спеше като бебе. Направих кафе. Искаш ли?

— О, да.

— Знаеш къде е кухнята.

Едва тогава вдигна глава и се обърна към него, проследи с поглед как се измъква изпод завивката и си облича панталона и ризата. Борн се запъти към банята, оправи се и едва тогава отиде в кухнята.

— Имаш хубаво тяло въпреки многото белези — рече тя, докато той си наливаше кафето.

Огледа се за сметана, но тя явно го пиеше чисто.

— Белезите вървят с репутацията ми.

— Дори този около врата ти ли?

Беше зает да рови в хладилника и не й отговори, но неволно докосна раната си и се сети за всеотдайната помощ на Милен Дютронк.

— Явно е нов. Какво стана?

— Оказах се в схватка с доста едро и ядосано същество.

Тя трепна, внезапно почувствала се неловко.

— Което се е опитало да те удуши, така ли?

Най-сетне намери сметана. Капна си малко в кафето, добави две лъжички захар и отпи. Върна се в дневната.

— Гневът променя хората и ги прави способни на подобни неща — нима не го знаеше?

— Че откъде да го знам? Аз не принадлежа към твоя свят, пълен с насилие.

— Доколкото си спомням, се опита да ме убиеш — или си забравила? — изгледа я равнодушно той.

— Аз не забравям — отвърна кратко Анака.

Нещо в думите му я подразни, но той не разбра какво. Явно душата й беше доста ранима. Или пък се дължеше на внезапната насилствена смърт на баща й.

Така или иначе, той реши да смени темата.

— В хладилника ти няма нищо, което да става за ядене.

— Свикнала съм да се храня навън. Съвсем наблизо има едно много уютно кафене.

— Дали да не отскочим? — предложи той. — Умирам от глад.

— Добре, но първо трябва да приключа с упражненията. Снощи се прибрахме късно и денят ми се обърка.

Тя се намести пред рояла и табуретката изскърца по пода. В стаята прозвучаха първите акорди на Шопеновото ноктюрно в си бемол минор, звуците се завихриха като листа, които падат в златен есенен следобед. Борн се изненада, че музиката му достави такова удоволствие.

След известно време стана, приближи се до малката писалищна маса и пусна компютъра.

— Моля те, недей — каза Анака, без да сваля очи от нотите. — Разсейва ме.

Той седна и се опита да се отпусне, докато великолепната музика вилнееше из апартамента.

Преди последните акорди да са отшумели, Анака стана и отиде в кухнята. Борн я чу как отвинтва кранчето и оставя водата да се изстуди. Явно отнемаше доста време. После се върна с чаша в ръка, която пресуши на една дълга глътка. Борн, загледан в нея от мястото си пред компютъра, забеляза извивката на бледата й шия и няколко самотни кичура огненочервена коса.

— Снощи се справи отлично — каза Борн.

— Благодаря ти, че ме свали от перваза. — Очите й се плъзнаха встрани, сякаш не желаеше да чува никакви похвали за поведението си предишната вечер. — Никога в живота си не съм се чувствала по-изплашена.

Седяха в кафенето, преливащо от полилеи от шлифован кристал, кадифени възглавнички и прозрачни аплици, накачени по черешовите стени. Седяха един срещу друг на маса до прозореца, недалеч от терасата, която беше празна — бледото слънце все още не осигуряваше достатъчно топлина, за да поседнеш навън.

— Притеснява ме, че апартаментът на Молнар беше под наблюдение — подхвана Борн. — Как иначе полицията ще се озове на мястото точно по това време?

— Но защо някои ще наблюдава апартамента?

— За да види дали ще се появим. Откакто съм в Будапеща, непрекъснато някой ми се пречка.

— И сега ли? — Анака погледна нервно през прозореца. — Мисълта, че някой наблюдава жилището ми, че ни следи… направо тръпки ме побиват.

— Никой не ни проследи от апартамента ти дотук, не се безпокой. — Млъкна, докато им сервираха храната. Щом келнерът се отдалечи, продължи: — Спомняш ли си предпазните мерки, които взех снощи, след като се измъкнахме от полицията? Взехме различни таксита, сменяхме ги по два пъти, обръщахме посоката.

— Бях твърде изморена, за да питам какво означават странните ти заръки — кимна тя.

— Никой не знае накъде сме тръгнали и че изобщо сме заедно.

— Е, поне малко облекчение. — Тя въздъхна, изпускайки дълга струя въздух.

Когато Хан видя Борн и жената да напускат сградата й, си помисли само едно: въпреки уверенията на работодателя му, че Борн е далече, примката около врата на Спалко се затяга. Борн някак беше успял да разбере за Ласло Молнар — човекът, от когото се интересуваше Спалко. Нещо повече, беше открил къде живее унгарецът и по всяка вероятност се е намирал в жилището му, когато полицията се появи. Защо Молнар е толкова важен за Борн? Хан трябваше да разбере.

Изпрати с поглед двамата, докато се отдалечиха. После слезе от колата, която беше взел под наем, и се запъти към входа на № 106–108 на улица „Фо“. Отключи с шперц долната врата и влезе в коридора. Качи се с асансьора на последния етаж и намери стълбата към тавана. Не остана изненадан, че на капака е поставена аларма, но с лекота прекъсна захранването и елиминира системата. Излезе на покрива и се отправи към предната част на сградата.

Надвесен над ръба, успя да види панорамния прозорец точно под себе си. Прехвърли се през ниския парапет и успя да стъпи на перваза под прозореца. Първото крило, което побутна, се оказа затворено, но следващото поддаде. Отвори го и проникна в апартамента.

Изгаряше от желание да поогледа наоколо, но тъй като не знаеше колко ще се забавят Борн и жената, не искаше да рискува. Чака го работа — няма време за удоволствия. Потърси с очи подходящо място, спря се на абажура от матирано стъкло, който се спускаше от средата на тавана. Прецени, че ще свърши работа, дори нещо повече — беше идеален за целта.

Придърпа табуретката от рояла под абажура и стъпи отгоре й. Извади миниатюрно електронно подслушвателно устройство и го прехвърли през ръба на стъклото. Слезе, пъхна в ухото си слушалката и активира устройството.

Чу всички шумове в стаята — преместването на табуретката, стъпките му по дюшемето на път за дивана, където бяха оставени възглавница и завивка. Взе възглавницата, помириса я. Миришеше на Борн, но и на нещо, заровено дълбоко в паметта му. Щом споменът започна да изплува, захвърли възглавницата, все едно беше пламнала в огън. Бързо излезе от апартамента по обратния път и не се обърна, докато не стигна до фоайето на първия етаж. Реши да излезе през задния изход. Никога не е излишно да проявиш повече предпазливост.

Анака се съсредоточи върху закуската си. През прозореца нахлуваше светлина, която озаряваше изключителните й пръсти. Хранеше се така, както и свиреше — държеше приборите, все едно бяха музикални инструменти.

— Къде си се научила да свириш така? — попита Борн.

— Хареса ли ти?

— Да, много.

— И защо?

— Защо ли? — погледна я той.

— Ами да, питам защо ти хареса? Какво чуваш в музиката ми?

Борн се замисли за момент.

— Ами, бих казал, че долавям скръб.

Тя остави вилицата и ножа и след като ръцете й бяха вече свободни, затананика откъс от ноктюрното.

— Това е заради неразрешените доминант септакорди. По този начин Шопен разширява допустимите граници на дисонанса и тоналността. — Продължи да тананика, нотите зазвучаха във въздуха. — Така разгръща възможностите на музиката. И й придава мрачно звучене — именно заради въпросните неразрешени доминант септакорди.

Замлъкна, красивите й бледи ръце увиснаха леко над масата, дългите й пръсти бяха леко извити, сякаш заредени с енергията на композитора.

— Нещо друго?

Той се замисли, после поклати глава.

Тя взе ножа и вилицата си и продължи да се храни.

— Майка ми ме научи да свиря. Преподаваше пиано. И щом почувства, че започвам да напредвам, ми даде да свиря Шопен. Беше й любим, но музиката му е адски трудна за изпълнение — не само технически, но и емоционално — да усетиш точното чувство.

— Майка ти още ли свири?

Анака поклати глава.

— Нейното здраве, също като на Шопен, беше крехко. Туберкулоза. Почина, когато бях на осемнайсет.

— Ужасно е да загубиш родител на тази възраст.

— Животът ми се промени завинаги. Бях смазана от скръб, това е естествено, но за своя изненада и срам, под скръбта си усещах, че съм й ядосана.

— Така ли?

— Чувствах се изоставена — кимна тя, — лишена от пристан, захвърлена в морето, без да мога да намеря пътя към брега.

Борн разбра защо Анака реагира толкова адекватно на разказа му за загубата на паметта.

— Най-много от всичко съжалявам за неблагодарното си отношение към нея. — Тя смръщи чело. — Когато ми предложи да седна на пианото, отказах категорично.

— Естествено — успокои я той. — Предложението е дошло от нея. Нещо повече — това й е била работата. — Почувства леко пърхане в дълбините на стомаха, сякаш тя току-що бе изсвирила някой от прочутите дисонанси на Шопен.

— Когато говорех на сина си за бейзбол, той извръщаше глава — искаше да играе футбол. — При спомена за Джошуа Борн потъна в себе си. — Всичките му приятели играеха футбол, но не беше само заради това. Майка му беше тайландка; по нейно желание започнахме да го възпитавахме в традициите на будизма от съвсем крехка възраст. „Американското“ в него не го вълнуваше.

Анака се нахрани и бутна чинията си.

— Напротив, мисля, че именно заради „американското“ в себе си се е противял. Че как иначе? Нали всеки ден в училище са му го напомняли.

Без да ще, Борн си спомни един епизод: видя Джошуа цял бинтован, едното му око — синьо-черно. Дао скалъпи някакво обяснение — как малкият бил паднал вкъщи, но на другия ден заведе Джошуа на училище и остана там няколко часа. Борн не прояви повече любопитство — по онова време беше толкова зает в работата си, че изобщо не му хрумна да се замисли.

— Виж, това не ми е минавало през ума — рече.

Анака сви рамене.

— Не е и нужно — отвърна без капка ирония в тона. — Ти си американец. Светът ти принадлежи.

Значи на това се дължи вродената й враждебност. Дали просто не й е заложено в кръвта — страхът от страшния американец, възроден наскоро?

Тя помоли келнера за още кафе.

— Ти поне си имал възможност да разговаряш със сина си. Докато аз и майка ми… — Сви рамене.

— Синът ми е мъртъв — отвърна Борн. — Загина заедно с майка си и сестра си. Бяха убити в Пном Пен преди години.

— Ах! — Като че ли най-сетне студената й, безразлична маска се пропука. — Ужасно съжалявам.

Той извърна глава, всеки спомен за Джошуа беше като сол върху отворена рана.

— Със сигурност си успяла да се сдобриш с майка си, преди да почине.

— Де да беше така. — Анака се втренчи в кафето си със сериозно изражение. — Едва когато ме запозна с Шопен, осъзнах огромния подарък, който ми е направила. О, как обичах да свиря ноктюрните му, нищо, че още не бях дорасла за тях.

— И не й каза нищо?

— Бях в пубертета. Почти не си говорехме. — Очите й потъмняха от скръб. — Сега, когато я няма, ужасно ми се иска да си бяхме говорили.

— Поне си имала баща си.

— Да, разбира се — имах баща си.

Седемнайсета глава

Директоратът за тактически несмъртоносни оръжия се помещаваше в няколко безлични тухлени сгради, обрасли в бръшлян — бивш девически пансион. От ЦРУ бяха преценили, че е по-надеждно да се нанесат в стара сграда, вместо да строят нова. По този начин щяха да използват готовата вече структура и вътре в нея да изградят лабиринта от лаборатории, конферентни зали и тестови обекти, необходими за нуждите на директората, като използват собствения си висококвалифициран персонал, без да се налага да се доверяват на външни подизпълнители.

Въпреки че Линдрос показа документ за самоличност, го вкараха в бяла стая без прозорци, където го снимаха, взеха му отпечатъци и сканираха ретините му. Оставиха го да чака сам.

Накрая, след близо четвърт час, влезе агент в костюм и обяви:

— Заместник-директор Линдрос, директорът Драйвър ще ви приеме.

Без да каже нито дума, Линдрос последва агента. Още четвърт час обикаляха из безлични, слабо осветени коридори. Имаше чувството, че се въртят в кръг.

Най-накрая водачът му спря пред врата, която според Линдрос по нищо не се различаваше от другите, покрай които минаха. И тук, както навсякъде в сградата, нямаше никакви означения, никакви табелки върху или в близост до вратата — виждаха се само две крушки. Едната светеше и червено. Агентът почука три пъти. След секунда червената крушка изгасна, а вместо нея светна съседната — в зелено. Онзи отвори вратата и отстъпи встрани, за да стори път на посетителя.

Линдрос видя насреща си директор Ранди Драйвър — пясъчноруса персона с подстрижка на морски пехотинец, орлов нос и присвити сини очички, които му придаваха перманентно подозрителен вид. Имаше широки рамене и мускулесто тяло, което пъчеше малко повече от нормалното. Седеше на футуристичен плетен въртящ се стол зад бюрото си от матирано стъкло и неръждаема стомана. В средата на всяка от белите метални стени висеше по една репродукция на Марк Ротко. На картините се виждаше нещо, подобно на парчета цветен бинт върху открити рани.

— Господин заместник-директор, какво неочаквано удоволствие — посрещна го Драйвър с изкуствена усмивка, която противоречеше на думите му. — Признавам, че не съм свикнал да ми правят изненадващи проверки. Бих се радвал на благоволението ви да си уговорим среща предварително.

— Моите извинения — отвърна кратко Линдрос, — но не става въпрос за изненадваща проверка. Разследвам убийство.

— На Александър Конклин, предполагам.

— Да. Налага се да разпитам един ваш служител. Доктор Феликс Шифър.

С тези думи Линдрос като че ли хвърли бомба. Драйвър се вкамени зад бюрото си, изкуствената усмивка замръзна на лицето му като маска. След малко като че се поокопити.

— За какво се касае, за бога?

— Вече ви казах — повтори Линдрос. — Става въпрос за разследване, което тече в момента.

— Не виждам връзка — разпери ръце директорът.

— Не е и нужно — сряза го Линдрос. Не стига, че Драйвър го остави да чака в онази стая като сгазил лука гимназист, ами сега се опитва и да шикалкави. Търпението на заместник-директора бе на изчерпване. — От вас се иска единствено да ми кажете къде е доктор Шифър.

Драйвър го погледна откровено враждебно.

— Не забравяйте, че тук сте на моя територия. — Стана. — Докато вървяха процедурите по идентифицирането ви, си позволих волността да се обадя на началника ви. От неговия кабинет нямаха представа какво, за бога, търсите тук.

— Естествено — сопна се Линдрос, ясно съзнавайки, че битката вече е изгубена за него. — С директора имаме среща в края на всеки работен ден.

— Вашите занимания не ме интересуват ни най-малко, заместник Линдрос. Ще ви кажа само, че никой няма да разпитва когото и да било от моите служители без писменото нареждане на директора на ЦРУ.

— Директорът ме е упълномощил да водя това разследване с всички средства, които сметна за уместни.

— Вие го казвате — сви рамене Драйвър. — Вероятно разбирате моята глед…

— Не, не разбирам — прекъсна го Линдрос. Знаеше, че този разговор няма да го доведе доникъде. Нещо повече — беше наясно, че е в противоречие с дипломатическия тон, но Ранди Драйвър вече го бе изкарал извън нерви и той не можа да се удържи. — От моя гледна точка, вие сте упорит и твърдоглав и се опитвате да пречите на работата ми.

Драйвър се надвеси напред, кокалчетата му, опрени на плота на бюрото, изпукаха.

— Вашата гледна точка няма никаква връзка. При липсата на официално подписани документи нямам какво повече да ви кажа. Разговорът ни приключи.

Костюмираният агент сигурно е слушал отнякъде, защото в следващия момент вратата се отвори и онзи цъфна на прага, готов да изпрати Линдрос до изхода.

Налудничавата идея озари детектив Харис след едно преследване на нарушител. По радиостанцията съобщиха, че бял мъж в последен модел „Понтиак GTO“ с вирджински номера, който минал на червено пред църквата „Фолс“ и заминал на юг по шосе 649. Харис, когото Мартин Линдрос най-безцеремонно отстрани от случая „Конклин-Панов“, се връщаше от Слийпи Холоу, където разследваха стандартен грабеж с убийство в магазин. Чу съобщението. Намираше се точно на шосе 649.

Направи бесен обратен завой с патрулката и отпраши на север с пуснати светлини и сирена. Почти веднага забеляза черния понтиак, следван от три полицейски коли.

Мина в насрещното платно, предизвиквайки вълна от клаксони и свистящи гуми от приближаващите отсреща коли, и се насочи право срещу нарушителя. Шофьорът го забеляза, премина в другата лента и когато Харис го погна, криволичейки бясно между спрелите коли, онзи слезе от шосето и се затресе по аварийната лента.

Харис изчисли ъгъла и се втурна да му пресече пътя, при което го принуди да връхлети в една бензиностанция. Ако понтиакът не успееше да спре навреме, щеше да се вреже директно в колонките за зареждане.

Чу се писък на спирачки и колата се разтресе на огромните си амортисьори. Харис се измъкна от патрулката с изваден пистолет и се насочи право към шофьора.

— Излизай от колата! Ръцете на тила!

— Полицай…

— Млъквай и изпълнявай! — прекъсна го Харис и продължи напред с твърда крачка, като оглеждаше другия за оръжие.

— Добре, добре!

Нарушителят излезе точно когато на плаца се появиха другите полицейски коли. Беше младеж на не повече от двайсет и две, тънък като вейка. В колата намериха бутилка алкохол и пистолет, скрит под предната седалка.

— Имам си разрешително — заобяснява младежът. — В жабката е!

Оръжието наистина се оказа законно притежавано. Човекът работел като куриер, пренасял диаманти. Защо е пиел, докато е шофирал, това беше друга тема, от която Харис не се интересуваше особено.

В участъка обаче се оказа, че разрешителното е фалшиво. Детективът се обади в магазина, откъдето би трябвало да е купено оръжието. Вдигна му мъж, който говореше с акцент, и потвърди, че е продал пистолет на въпросния младеж. Нещо в този глас подразни Харис. И той запали колата и отиде право в магазина — за да установи, че такъв изобщо не съществува. Оказа се апартамент, в който имаше един руснак с компютър. Арестува руснака и конфискува компютъра.

Когато се върна в участъка, влезе в базата данни за издадени разрешителни през последните шест месеца. Въведе името на фантомния оръжеен магазин и откри — за свой потрес — над триста фалшиви продажби, въз основа на които бяха издадени официални разрешителни. Но сред файловете на конфискувания компютър го чакаше още по-голяма изненада. Когато стигна до списъка, вдигна телефона и се обади на мобилния на Линдрос.

— Здрасти, Хари е.

— О, здравей — отвърна Линдрос, но явно мислеше за друго.

— Какво става? Звучиш ужасно.

— В задънена улица съм. Още по-кофти, току-що, така да се каже, ми избиха зъбите, та си седя и се чудя дали имам достатъчно нерви да се явя на Стария.

— Виж, Мартин, знам, че официално не се занимавам със случая…

— Господи, Хари, исках да поговорим за това…

— Не, нямах това предвид — прекъсна го инспекторът. Разказа надве-натри историята с шофьора на понтиака, каза му за пистолета и за фалшивите разрешителни. — Разбираш ли, тези пичове могат да доставят оръжие на всеки, който си плати.

— Е, и? — не се ентусиазира особено Линдрос.

— Освен това могат да впишат в разрешителното каквото си решат име — примерно Дейвид Уеб.

— Чудесна теория, ама…

— Не е теория, Мартин! — Харис буквално крещеше в слушалката. Всички в стаята се обърнаха да видят какво става, изненадани да го чуят да повиши тон. — Самата истина е!

— Моля?

— Чу ме. Същата мрежа „продава“ оръжие на някой си Дейвид Уеб, само дето Уеб изобщо не го е купил, защото магазинът, посочен в разрешителното, изобщо не съществува.

— Добре, но откъде да сме сигурни, че Уеб не е знаел за тази мрежа и не я е използвал, за да си набави незаконно оръжие?

— Стигаме до най-сладкия момент — отвърна Харис. — Разполагам с електронния списък от компютъра на въпросната мрежа. Всяка продажба е прилежно вписана. Парите за пистолета, който Уеб би трябвало да си е купил, са пратени от Будапеща.

Манастирът беше кацнал високо на планинския хребет. По стръмните тераси долу в ниското се отглеждаха портокали и маслини, но горе, където сградата се беше врязала като кътник дълбоко в плътта на скалата, растяха само магарешки бодили и див лауданум. Кри-кри, популярните критски планински козли, бяха единствените същества, способни да оцелеят на нивото на манастира.

Древната каменна сграда отдавна тънеше в забвение. Миряните едва ли знаеха кой сред многобройните опустошители в легендарната история на острова я е издигнал. Подобно на самия Крит, манастирът бе минал през много ръце, бе станал ням свидетел на молитви, жертвоприношения и кръвопролития. Но и един бегъл поглед стигаше, за да се разбере, че наистина е доста стар.

От древни времена въпросите за сигурността са били основна грижа както на воините, така и на монасите, поради което е разбираемо местоположението на манастира навръх планината. Единият от склоновете беше застлан с ароматни терасирани овощни градини; другият образуваше клисура, наподобяваща по форма на късите извити мечове на сарацините, вдълбана навътре в скалата, извадила на показ плътта на планината.

След професионалната съпротива в къщата в Ираклион Спалко реши, че ще трябва да обмисли следващия си ход внимателно и в най-големи подробности. За нападение през деня и дума не можеше да става. Откъдето и да подходеха, със сигурност щяха да бъдат обезвредени далеч преди да са стигнали дебелите и назъбени външни стени на манастира. Затова, докато хората му откарваха ранения си другар в самолета, за да го оставят на грижите на лекаря и да се преоборудват, Спалко и Зина взеха под наем мотопеди, с които възнамеряваха да обиколят района на манастира.

Оставиха превозните си средства край ръба на клисурата и се спуснаха надолу пеш. Небето беше вълшебно синьо, толкова искрящо, сякаш насищаше с аурата си всички други цветове. Над минералните извори прелитаха и се стрелваха птички, при вятър цялата околност се изпълваше с възхитителен портокалов аромат. От момента, в който се качи на самолета на Спалко, Зина търпеливо очакваше да разбере защо поканата важеше само за нея.

— Съществува подземен вход към манастира — каза той, докато се смъкваха по сипея към долната част на клисурата, до основите на сградата. Кестените бяха отстъпили място на по-жилавите кипариси, чиито извити стебла се подаваха от пукнатини между камъните. Зина и Спалко използваха гъвкавите клони за импровизирани хватки и продължаваха надолу към дъното на клисурата.

Тя можеше само да гадае откъде си набавя информация Шейха. Във всеки случай беше ясно, че разполага с огромна мрежа от хора, покриваща целия свят, готови на мига да му предоставят данни за всичко, което го интересува.

Направиха кратка почивка, облегнати на скална издатина. Следобедът преваляше, затова хапнаха маслини, питка и малко октопод, маринован в зехтин, оцет и чесън.

— Кажи ми, Зина — подхвана Спалко, — сещаш ли се за Халид Мурат… липсва ли ти?

— Ужасно много. — Тя избърса устни с опакото на ръката си и отхапа от питката. — Но сега Хасан е нашият водач — всичко тече, всичко се променя. Случилото се с Халид беше трагично, но не и неочаквано. Всички ние сме мишени на безумния руски режим и всеки от нас трябва да свикне да живее с тази мисъл.

— Ами ако ти кажа, че руснаците нямат нищо общо със смъртта на Мурат?

Зина остави храната.

— Не те разбирам. Знам какво се случи. Всички знаят.

— Не — рече кротко Спалко, — знаеш само онова, което ти разказа Хасан Арсенов.

Тя се втренчи в него и внезапно осъзнала какво се опитва да й каже той, загуби почва под краката си.

— Откъде…? — Вълнението й беше толкова силно, че гласът й изневери, наложи се да се прокашля и да започне наново, наясно, че част от нея всъщност не желае да чуе отговора на въпроса, който възнамеряваше да зададе. — Откъде знаеш?

— Знам — отвърна простичко Спалко, — защото Арсенов сключи сделка с мен да убие Халид Мурат.

— Но защо?

Очите му се впиха в нейните.

— Хайде, Зина, знаеш защо… точно ти ли ме питаш… ти, неговата любовница, която го познава по-добре от всеки друг… Точно ти знаеш прекрасно отговора.

Жалко, но тя наистина го знаеше — Хасан й го бе намеквал неведнъж. Халид Мурат си беше от старото поколение. Неговият поглед не излизаше извън границите на Чечения. Според Хасан Халид Мурат не се бе обърнал към света, когато бе имал тази възможност, камо ли да успее да се справи с руските неверници.

— Нима не подозираше?

Най-потискащото беше, че Зина наистина не бе заподозряла нищо — нито за миг. Беше повярвала на версията на Хасан от първата до последната дума. Искаше й се да излъже Шейха, да се покаже пред него по-умна. Но усетила бремето на смазващия му поглед, знаеше, че той вижда право през нея и би разбрал, ако го излъже. А в такъв случай сигурно би разбрал и че не бива да й се доверява и би приключил с нея.

И така, унижена, Зина поклати глава.

— Заблудил ме е.

— Теб и всички останали — рече той монотонно. — Все едно. — Внезапно се усмихна. — Е, сега вече знаеш истината; разбираш какво е да разполагаш с информация, недостъпна за останалите.

Известно време тя не каза нищо, стоеше, опряла хълбоци в нагрятата от слънцето Скала и търкаше длани в бедрата си.

— Не разбирам едно — рече след малко, — защо реши да ми го кажеш?

Спалко долови страха и безпокойството в гласа й и реши, че така и трябва да бъде. Тя осъзнаваше, че стои на ръба на пропаст. Доколкото умееше да преценява хората, предположи, че Зина го е разбрала в мига, в който той й предложи да пътува с него за Крит; или поне със сигурност малко след това, когато той излъга Арсенов.

— Да — рече, — ти бе избрана.

— Но за какво? — Зина осъзна, че трепери.

Той се приближи до нея. Закри слънчевата светлина, като вместо топлината на слънцето й предложи своята собствена. Тя го подуши както тогава, в хангара, мъжката му миризма я възбуди.

— Избрана си за велики дела. — Вече стоеше плътно до нея, гласът му глъхнеше, но силата в него се усещаше по-осезаемо.

— Хасан Арсенов е слаб, Зина. Разбрах го в мига, когато дойде при мен със заговора си за убийство. Защо съм му нужен, запитах се. Един истински воин, който е убеден, че водачът му е загубил качествата си, би се заел лично с работата; не би наемал за това хора, които, ако са достатъчно умни и търпеливи, един ден ще използват слабостта му срещу него.

Зина трепереше — както заради думите му, така и заради силата на физическото му присъствие, от което усещаше кожата си настръхнала, цялото си тяло наежено. Устата й беше пресъхнала, гърлото й — пълно с копнеж.

— Щом като Хасан Арсенов е слаб, Зина, каква полза имам от него? — Спалко вдигна ръка на гърдите й и ноздрите й потръпнаха. — Ще ти кажа каква. — Тя затвори очи. — Мисията, която ще предприемем съвсем скоро, е изключително опасна — във всеки един от своите етапи. — Натисна лекичко и плъзна ръката си нагоре болезнено бавно. — Ако нещо се обърка, редно е да разполагаме с лидер, който да привлече като магнит вниманието на враговете и те да се лепнат за него, докато ние продължим необезпокоявани работата си. — Притисна тялото си в нейното, усети как тя откликва насреща му с импулс, който не бе по силите й да овладее. — Разбираш ли какво имам предвид?

— Да — прошепна тя.

— Ти си силната, Зина. Ако ти беше решила да свалиш Халид Мурат от престола, никога не би се обърнала към мен. Ти би отнела живота му със собствените си ръце и би възприела това като благословен акт за благото на народа си и за твое добро. — Другата му ръка се плъзна по вътрешната страна на бедрото й. — Прав ли съм?

— Да — издиша тя. — Но народът ми никога не би приел жена за водач. Това е немислимо.

— За тях — да, но не и за нас. — Протегна крак. — Помисли си, Зина. Как ще го постигнеш?

Горещата вълна от хормони й пречеше да мисли ясно. Една част от нея осъзнаваше, че това влиза в плановете на Спалко. Че той не го прави само от желание да я обладае тук, на голата скала, под голото небе. Както и по-рано, докато бяха в къщата на архитекта, той я подлагаше на изпитание. Ако сега тя се отдадеше изцяло на негата си, ако не успееше да се концентрира, ако той успееше да обвие съществото й в плаща на копнежа дотолкова, че тя да не може да отговори на въпроса му — край с нея. Ще си намери друг кандидат, готов да работи за каузата му.

Докато той разкопчаваше блузата й и докосваше пламналата й кожа, тя си наложи да се съсредоточи върху времето на управлението на Мурат. Обикновено, след края на съвещанията им, провеждани два пъти седмично, когато всички съветници се разотиваха, Мурат изслушваше Зина и нерядко действаше според нейните преценки. Тя така и не се осмели да признае на Хасан каква роля е играла от страх да не би той да я обсипе с жестоката си ревност.

Но сега, просната на скалата под набезите на Шейха, реши да се впусне презглава. Сграбчи го за тила, долепи главата му до шията си и прошепна в ухото му:

— Ще намеря някой… ще намеря човек с достатъчно страховита външност, чиято любов към мен ще го прави сговорчив… и ще управлявам чрез него. Чеченците ще виждат неговото лице, ще чуват неговия глас, но той ще прави онова, което аз му наредя.

Той се отдръпна за момент и тя го погледна право в очите — те блестяха както от възхищение, така и от сласт. И обзета от нов прилив на чувства, тя разбра, че е преминала и втория тест. След това се отвори пред него и бе обладана мигновено. Последва дългата, изтерзана въздишка на споделената им наслада.

Осемнайсета глава

Ароматът на кафе още не беше напуснал апартамента. Върнаха се веднага, след като се наобядваха, без да спазят традицията на кафето и десерта. Борн имаше твърде много грижи на главата си. Но почивката, макар и кратка, възстанови силите му, позволи на подсъзнанието му да извади на показ информацията, която той трябваше да осмисли.

Влязоха в апартамента почти долепени един до друг. От Анака се надигна познатият аромат на цитрус и мускус — сякаш мъгла, стелеща се над река. Той не успя да се въздържи и напълни дробовете си с уханието й. За да се разсее, насочи мрачните си мисли към непосредствените си ангажименти.

— Забеляза ли изгарянията, порязванията, пробожданията и другите белези по тялото на Ласло Молнар?

— Не ми напомняй — потръпна тя.

— Изтезавали са го с часове, дори може би два-три дни.

Тя го изгледа изпод свъсените си, сериозни вежди.

— Което означава — продължи той, — че вероятно им е казал местонахождението на доктор Шифър.

— Или точно обратното — поради което и са го убили.

— Не мисля, че можем да си позволим да се доверяваме на предположения.

— Какво имаш предвид — кои „ние“?

— Да, добре, знам, че оттук нататък съм сам.

— Ти какво, опитваш се да ми вмениш чувство за вина ли? Забравяш, че изобщо не ме интересува къде се намира доктор Шифър.

— Дори да става въпрос за нещо, което, ако попадне в лоши ръце, може да причини бедствие в световен мащаб?

— Какви ги говориш?

Хан, седнал в колата под наем, паркирана пред сградата на Анака, притисна слушалката до ухото си. Думите им се чуваха съвсем ясно.

— Алекс Конклин беше факир в работата си — просто нямаше равен. От личен опит знам, че по отношение на организирането и осъществяването на сложни мисии никой не можеше да се мери с него. Както вече ти казах, той толкова е държал на доктор Шифър, че го е измъкнал от строго секретна програма на Министерството на отбраната, вкарал го е в ЦРУ и в един момент се е погрижил да „изчезне“. Което означава, че докторът се е занимавал с изключително важни неща, заради които Алекс се е чувствал длъжен да го държи на безопасно място. И както излиза, е бил прав да се тревожи, понеже някой е отвлякъл доктор Шифър. Благодарение на операцията, която проведе баща ти по поръчка на Алекс, докторът е бил спасен от похитителите и скрит на място, известно само на Ласло Молнар. Сега баща ти е мъртъв, Молнар — също. С тази разлика, че преди да бъде убит, Молнар е бил изтезаван.

Хан се поизправи, сърцето му щеше да се пръсне. Баща ти? Нима е възможно жената, придружаваща Борн, жената, на която Хан не обърна никакво внимание, наистина да е Анака?

Тя застана в слънчевата пътека, прокарана през панорамния й прозорец.

— Върху какво ли е работил доктор Шифър, та всички са толкова заинтригувани?

— Нали твърдеше, че личността му изобщо не те интересува?

— Не ставай заядлив. Отговори ми на въпроса.

— Шифър е най-изтъкнатият световен експерт по поведение на бактериологичните частици. Разбрах го от онзи форум в интернет, в който беше участвал Молнар. Извиках те да ти го кажа, ама ти се оказа заета да откриваш трупа на домакина в хладилника.

— Звучи ми супер отвлечено.

— Нали си спомняш сайта, в който беше влизал Молнар?

— Антракс, аржентинска хеморагична треска…

— … криптококи, белодробна чума. Според мен е възможно докторът да е работил с тези смъртоносни биологични или каквито там се наричат организми, ако не и с нещо още по-ужасно.

Анака го изгледа, после тръсна глава.

— Според мен Алекс е бил толкова превъзбуден, да не кажа изплашен — продължи Борн, — защото доктор Феликс Шифър е открил ново биологично оръжие. Което, ако съм прав, означава, че той държи в ръцете си свещения граал на терористите.

— О, боже! Но това са само предположения. Откъде си сигурен?

— Трябва да продължа да ровя в тази посока — рече Борн. — Още ли си толкова категорична, че не те интересува доктор Шифър и местонахождението му.

— Не виждам как ще го намерим. — Обърна се и се насочи към рояла, сякаш беше нейният амулет, предпазващ я от злото.

— „Намерим“ — повтори Борн. — Ти говориш в множествено число.

— Грешка на езика.

— Фройдистка грешка, както е видно.

— Престани — тросна му се тя. — Не сега.

Беше я опознал достатъчно, за да знае кога да спре. Отиде при писалищната маса и седна. Видя LAN линията, свързваща лаптопа й с интернет.

— Хрумна ми нещо — рече. И тогава видя драскотините. Слънцето обливаше щедро табуретката й пред рояла и върху лакираната до блясък повърхност ясно личаха няколко пресни следи. Някой е влизал в апартамента й в тяхно отсъствие. Защо? Огледа се за други издайнически белези.

— Какво има? — попита Анака. — Какво се сети?

— Нищо — отвърна той. Възглавницата му не беше в положението, в което я беше оставил. Беше изкривена леко надясно.

Тя вдигна ръка на хълбока си.

— Кажи де, какво ти хрумна?

— Първо трябва да си взема нещо — реши да импровизира той. — Трябва да отскоча до хотела. — Не искаше да я плаши, но трябваше да намери начин да извърши някои тайни проверки. Не беше изключено — дори напротив, беше вероятно — човекът, проникнал в апартамента й, да е все още наблизо. Нали някой ги беше проследил и до апартамента на Ласло Молнар. Но как, по дяволите, ги е проследил дотук? Та той взе всички възможни предпазни мерки. Е, имаше как — ако преследвачът им е Хан.

Борн грабна коженото си яке и се запъти към вратата.

— Няма да се бавя, обещавам. Междувременно, ако искаш да помогнеш, влез в онзи уебсайт и виж дали няма да изскочи още нещо.

Джейми Хъл, началникът на американската охрана на конференцията по тероризма в Рейкявик, имаше специално отношение към арабите — не ги харесваше, не им вярваше. Та те дори не вярват в Бог — е, поне не в този, в когото трябва, — камо ли да почитат Христос Спасителя. Беше потънал в подобни мисли, докато крачеше по коридорите на огромния хотел „Ошкюхлид“.

Друга причина да ги ненавижда беше фактът, че контролират седемдесет процента от световния нефт. То ако не беше така, кой ли щеше да им обърне някакво внимание? Ако нещата стояха по друг начин, досега да са се избили едни други в сложните си мрежи от междуплеменни вражди. В хотела имаше четири арабски екипа по сигурността — по един за всяка от присъстващите страни, — но работата им се координираше от Файед ас-Сауд.

За арабин, Файед ас-Сауд не беше чак толкова неприятен. Беше саудитец — или може би сунит? Поклати глава. Все едно. Още една причина да не ги харесва — никога не знаеш кой кой е, да му се не види, и кой на кого е готов да пререже гърлото. А Файед ас-Сауд даже беше учил някъде в Европа, май в Лондон — ако не в Кеймбридж. Абе какво значение има! Важното е, че можеш да му говориш на обикновен английски и той не те гледа, все едно ти е израсла втора глава.

Освен това имаше вид на човек с мозък в главата, тоест знаеше си мястото. По отношение на нуждите и желанията на президента Хъл му имаше пълно доверие за всичко, а не като на онова комунистическо изтърсаче Борис Илич Карпов. Сега горко съжаляваше, че се оплака от него пред Стария, в отговор на което си получи конското. Ама тоя Карпов наистина е най-изнервящото копеле, с което е имал нещастието да работи.

Влезе в залата с множество редове, където щеше да се проведе конференцията. Имаше елипсовидна форма, с вълнообразен таван от сини шумоизолиращи плоскости. Под тях бяха скрити широки тръби, през които влизаше въздухът, пречистван от сложната вентилационна и климатизационна система, изцяло отделена от масивната мрежа на хотела. Стените бяха от лакирано тиково дърво, столовете — със сини възглавнички, всички хоризонтални повърхности в помещението бяха или бронзови, или от матирано стъкло.

От първия си ден в Рейкявик Хъл и двамата му колеги се събираха тук всяка сутрин, за да обсъждат и спорят върху сложната подготовка на охраната на мероприятието. Следобед всеки провеждаше съвещание със собствения си екип, преглеждаха подробностите и запознаваха хората си с най-новите процедури. С идването на екипите по сигурността хотелът прекрати приема на външни посетители, за да могат на спокойствие да прокарват електронните си връзки и да правят нужните тестове за гарантиране сигурността на обекта.

Още с влизането си в залата Джейми Хъл забеляза двамата си колеги. Файед ас-Сауд беше елегантен и тъмноок, с орлов нос и почти кралска осанка. Борис Илич Карпов, началникът на елитните спецчасти „Алфа“ към Федералната служба за сигурност, беше набит здравеняк с широки рамене и тесен ханш, с гъста черна коса и плоско татарско лице с надвиснали вежди, под които се долавяше нещо животинско. Хъл не беше виждал Карпов да се усмихва, а що се отнася до Файед ас-Сауд, се съмняваше, че изобщо знае как се прави.

— Добро утро, уважаеми колеги — поздрави Борис Илич с досадния си монотонен глас, с който напомняше на американеца за говорител от 50-те. — Остават три дни до началото на конференцията, а имаме още много работа. Да запретваме ръкави, а?

— Разбира се — рече Файед ас-Сауд и зае обичайното си място на подиума, където само след трийсет и шест часа петимата ръководители на водещите арабски държави щяха да седнат редом с президентите на Съединените щати и Русия, за да открият първата съгласувана инициатива на арабския и западния свят за борба с международния тероризъм. — Получих инструкции от колегите ми от другите ислямски държави участнички и бих се радвал да ви запозная с тях.

— Искате да кажете, искания — войнствено рече Карпов. Така и не можа да се примири с решението да водят срещите си на английски — победиха го с два на един гласа.

— Защо вечно гледаш на нещата песимистично, Борис? — попита Хъл.

Карпов се наежи. Хъл знаеше неприязънта му към прословутата склонност на американците да фамилиарничат.

— Исканията миришат лошо, господин Хъл. — Потупа върха на зачервения си нос. — Надушвам ги.

— Изненадан съм, че изобщо можеш да надушиш нещо, Борис, след толкова години водка.

— Пиенето на водка ни прави силни, истински мъже. — Червените устни на Карпов се свиха в презрителна гримаса. — За разлика от вас, американците.

— Защо ли изобщо те слушам, Борис? За какви руснаци ми говориш? Страната ти е една жалка развалина. Комунизмът се оказа толкова мощна разяждаща сила, че унищожи Русия отвътре. А руснаците? Те банкрутираха духовно.

Карпов скочи, бузите бяха придобили цвета на носа и устните му.

— Дотук с обидите! Чашата преля!

— Съжалявам, че си на това мнение. — Хъл се изправи и прекатури стола си. Беше забравил напълно предупрежденията на шефа си. — Защото едва сега започвам.

— Господа, господа! — Арабинът застана между двамата. — Бихте ли ми обяснили как детинските ви заяждания ще свършат работата, за която сме се събрали. — Гласът му бе спокоен и уравновесен, изгледа първо единия, после другия. — Над всеки от нас има по един държавен глава, комуто служим с безрезервна преданост. Така ли е? Е, в такъв случай нека го правим по най-добрия възможен начин. — Нямаше да ги остави, докато и двамата не потвърдят думите му.

Карпов си седна на мястото, макар и със скръстени на гърдите ръце. Хъл вдигна стола си, издърпа го до масата и се тръсна отгоре с кисела физиономия.

Файед ас-Сауд ги изгледа поред.

— Може и да не се харесваме взаимно — рече, — но трябва да се научим да работим заедно.

Някъде дълбоко в подсъзнанието си Хъл усещаше, че има и още нещо у Карпов освен агресивното му безкомпромисно поведение, което го дразни. Отне му известно време, докато разбере на какво се дължи, но накрая успя. Нещо в руснака, може би наглото му самодоволство, му напомняше за Дейвид Уеб — или Джейсън Борн, както бе разпоредено да го наричат. Именно Борн се бе превърнал в писаното момче на Алекс Конклин въпреки всички маневри и тайни акции, които Хъл организираше с кански усилия, преди да му писне и да се премести в Центъра за борба с тероризма. На новия пост постигна доста успехи, няма спор, но така и не забрави какво бе принуден да зареже заради Борн. Конклин беше легендарна фигура в Агенцията. Откак постъпи в ЦРУ преди двайсет години, Хъл си мечтаеше да работи с него. Има детски мечти — човек лесно се разделя с тях. Но мечтите, които преследваш като възрастен, са съвсем друго нещо. Горчивината от пропуснатия шанс остава завинаги — поне Хъл не успя да я преодолее.

Всъщност дори се зарадва на думите на директора, че не е изключено Борн да пътува към Рейкявик. При мисълта, че Борн е обезумял и се е обърнал срещу своя покровител, кръвта на Хъл закипяваше. Ако Конклин бе избрал него, да си е жив и здрав и до днес. Мисълта, че именно нему може да се удаде възможността да изпълни разпореждането на Агенцията и да елиминира Борн, му звучеше като осъществена мечта. Но после дойде новината за смъртта на Борн и въодушевлението преля в разочарование. Хъл стана раздразнителен, всички го нервираха, включително агентите от тайните служби, с които бе жизненоважно да поддържа топли и открити взаимоотношения. Сега, след като всичките му мечти бяха потъпкани, отправи свиреп поглед към Карпов и в отговор получи същия.

След като излезе от апартамента на Анака, Борн не слезе с асансьора до фоайето. Изкачи късото сервизно стълбище към покрива. Капакът беше осигурен с алармена система, но той я елиминира бързо и безпроблемно.

Слънцето бе изоставило следобеда на оловносиви облаци и режещ вятър. Борн погледна на юг и видя четирите изящни купола на турската баня „Кирали“. Приближи се до ръба на покрива, надвеси се горе-долу от същото място, на което се намираше и Хан преди не повече от час.

Огледа улицата от наблюдателната си позиция, като най-напред внимателно провери мрачните входове, после подири с поглед пешеходци, които се движат бавно или са спрели. Забеляза две момичета, хванати за ръце, майка с детска количка и старец. Спомни си колко изкусен бе Хан в преобличането.

След като не откри нищо подозрително, насочи вниманието си към спрените коли — търсеше нещо нередно, колкото и маловажно да е на пръв поглед. Всички коли под наем в Унгария бяха обозначени чрез съответни надписи. Кола под наем в жилищен квартал определено беше нещо, заслужаващо внимание.

Забеляза черната шкода малко по-нататък на отсрещната страна на улицата. Огледа подробно местоположението й. Човек, седнал зад волана на колата, би имал пряка видимост към сградата на № 106–108. В момента обаче вътре нямаше никой, около колата също не се виждаше и следа от присъствие.

Обърна се и закрачи по покрива.

Хан, приведен в готовност край стълбата, видя Борн да се приближава към него. Разбра, че това е шансът му. Борн, зает с мисли за безопасността си, беше напълно неподготвен. Хан го видя като в сън — сън, който сънуваше от години, — как върви право насреща му, потънал в размисъл. И изпадна в ярост. Този мъж бе седял до него и не го беше познал. Дори когато Хан му каза кой е, онзи пак затвори очите си пред истината. Това само потвърди съмнението му, че Борн никога не го е обичал, че го е изоставил, без да му мигне окото, че е избягал от него.

Когато Хан се изправи, бе движен от справедлив гняв. Борн стъпи в сенките пред вратата и получи мощен удар с чело в хрущяла на носа. Рукна кръв и Борн се олюля. Хан реши да използва докрай предимството си и настъпи, но получи шут.

— Che-sah! — извика Борн.

Хан успя да посрещне удара, сви едната си ръка в лакътя и притисна в сгъвката глезена на противника си. Но Борн го изненада. Вместо да изгуби равновесие, се изпъна, опря гърба и бедрата си в стоманената врата, вдигна десния си крак и останал без опора, го стовари със зашеметяваща сила върху дясното рамо на Хан, принуждавайки го да пусне глезена му.

— Mee-sah! — подвикна тихичко.

Застана лице в лице с Хан, който трепереше сякаш от болка, но в следващия миг събра достатъчно сили, за да нанесе силен удар в корема на противника си. После го сграбчи с двете ръце за главата и го блъсна във вратата. Борн изгуби ориентация.

— Какво е намислил Спалко? — попита грубо Хан. — Знаеш, нали?

На Борн му се виеше свят, гнетеше го силна болка, беше в шоково състояние. Напрегна всичките си сили, за да избистри погледа и мисълта си.

— Кой… кой е Спалко? — гласът му едва се чу, сякаш идеше много от далеч.

— Не се прави, че не знаеш.

Борн поклати глава, от което всичко му се завъртя, прилоша му. Затвори очи.

— Мислех… мислех, че искаш да ме убиеш.

— Чуй ме!

— Кой си ти? — прошепна дрезгаво Борн. — Откъде знаеш за сина ми? Откъде знаеш за Джошуа?

— Слушай какво ти говоря! — Хан доближи главата си до Борн. — Степан Спалко е човекът, поръчал убийството на Алекс Конклин; човекът, който ти заложи капан — всъщност не само на теб, а и на мен. Защо, Борн? Ти знаеш и трябва да ми кажеш.

Борн сякаш бе попаднал в поле от плаващи айсберги — всичко около него се движеше безкрайно бавно. Мисълта му отказваше да работи, не можеше да свърже две най-прости неща. Изведнъж нещо привлече вниманието му. Стори му се толкова необичайно, че успя да пробие плътната пелена на повляклата го инерция. Нещо в дясното ухо на Хан. Какво е? Измъчван от нечовешка болка, той се премести бавно и забеляза миниатюрна слушалка.

— Кой си ти? По дяволите — кажи ми кой си!

Сякаш два разговора се водеха паралелно, сякаш двамата мъже бяха в различни светове, живееха различен живот. Повишиха глас, чувствата им се разпалиха от въглените и колкото повече си крещяха, толкова повече се отдалечаваха един от друг.

— Вече ти казах! — Ръцете на Хан бяха оцапани с кръвта на Борн, която струеше обилно от носа му. — Аз съм синът ти!

Пренебрегнал болката в главата си, Борн подкоси с глезен краката на Хан и го блъсна. Но докато падаше, онзи го повлече със себе си. Хан се просна по гръб на покрива, в същия миг вдигна крака и Борн се озова във въздуха — получил мощен шут, се изтърколи презглава на земята.

Борн сви глава, приземи се на рамене и се превъртя, за да омекоти удара. Двамата се изправиха почти едновременно, застанаха с разперени встрани ръце и пръсти, търсещи опора. Борн рязко се изпъна и удари Хан, като успя да го извади от равновесие и да го завърти. Веднага след това нанесе нов, светкавично бърз удар в чувствителната точка точно под ухото. Лявата страна на Хан изтръпна и Борн, възползвал се от предимството си, го фрасна съкрушително в лицето.

Онзи се олюля, коленете му се подкосиха, но като пиян до козирката здравеняк някак си успя да се задържи на крака. Борн, разярен като бик, продължи да го обсипва с удари и да го изтласква все по-назад, все по-близо до ръба на покрива. Но в извънмерната си ярост допусна грешка, като позволи на Хан да скъси дистанцията. За своя изненада, вместо да продължи да бута противника си към ръба, сам се оказа под атака — Хан замахна със задния си крак и отпусна цялата тежест на тялото си върху предния. Шутът беше толкова силен, че Борн се отлепи от земята и зъбите му изтракаха.

Свлече се на колене и Хан го довърши с кроше в слънчевия сплит, от което той изгуби равновесие, но азиатецът не му позволи да падне, сграбчи го за гърлото и го разтърси.

— Казвай веднага — изсъска. — Разкажи ми всичко, което знаеш!

— Върви по дяволите — успя да пророни Борн, задъхан от невероятната пареща болка.

Юмрукът на Хан намери челюстта му.

— Не се ли изразявам ясно?

— Опитай с повечко сила.

— Ти си абсолютно откачен.

— Това възнамеряваше, нали? — Борн тръсна глава категорично. — Цялата тая налудничава история, че си моят син Джошуа…

— Аз наистина съм твоят син.

— Чуй се само — дори не можеш да изречеш името му. Стига вече с тоя фарс, няма да ти спечели нищо. Ти си международен убиец, известен си като Хан. Няма да те заведа до този Спалко или до който там се опитваш да се добереш. Няма да допусна отново да ме използват като маша.

— Нямаш представа какво вършиш. Нямаш… — Изречението му увисна във въздуха, тръсна вбесен глава и реши да смени подхода! Стисна малката каменна фигурка на Буда в шепата си.

— Виж това, Борн. — Изплю думите, все едно бяха отрова. — Погледни го.

— Амулет, който всеки в Югоизточна Азия би могъл да си купи…

— Не и този. Този ми е подарък от теб — да, точно от теб. — Очите му блестяха, в гласа му потрепери нещо, което, за свой срам, той не успя да овладее. — А после ме изостави, за да изгния сам в джунглите на…

На сантиметри от десния крак на Хан се заби куршум. Той захвърли противника си и скочи. Втори куршум за малко да го уцели в рамото и той побърза да се метне зад тухлената стена на асансьорната шахта.

Борн се обърна и видя Анака, стъпила на горната площадка на стълбището, стиснала пистолета с две ръце. Пристъпи предпазливо напред, хвърли поглед на Борн.

— Добре ли си?

Той кимна, но в същия миг Хан, преценил ситуацията, се стрелна към ръба на покрива и скочи върху съседната сграда. Борн обърна внимание, че Анака свали оръжието и се наведе над него, вместо да започне да стреля напосоки.

— Глупости, изобщо не си добре. Целият си в кръв.

— От носа ми е. — Седна, но му се виеше свят. Видял недоверието в очите й, бе принуден да добави: — Наистина изглежда страшничко, но всъщност е дреболия.

Кръвта шурна с нова сила, Анака извади салфетка и я попи.

— Благодаря.

— Нали каза, че отиваш да вземеш нещо от хотела — прекъсна го тя. — Защо се качи тука?

Той се надигна бавно, но не мина без нейната помощ.

— Задръж за минутка. — Тя хвърли поглед в посоката, накъдето изчезна Хан, после пак насочи вниманието си към Борн, лицето й светна. — Той ни е наблюдавал, нали? Той е извикал полицията, докато бяхме в апартамента на Ласло Молнар.

— Не знам.

— Не ти вярвам — поклати глава тя. — Това е единственото разумно обяснение на факта, че ме излъга. Не си искал да ме притесняваш, защото нали ме убеждаваше, че в апартамента ми сме в безопасност. Какво стана?

Той се поколеба, после си даде сметка, че няма избор и трябва да й каже истината.

— Когато се върнахме от кафенето, имаше пресни драскотини по табуретката пред рояла.

— Моля? — Тя облещи очи и поклати глава. — Не разбирам.

Борн се сети за слушалката в ухото на Хан.

— Да вървим долу — ще ти покажа.

Насочи се към вратата, но тя се поколеба.

— Не знам.

— Какво не знаеш? — попита той през рамо.

Лицето й бе станало сурово и някак унило, печално.

— Ти ме излъга.

— Направих го, за да те защитя, Анака.

— Как да ти вярвам оттук нататък? — попита през сълзи.

— Анака…

— Кажи ми, моля те, защото наистина трябва да знам. — Тя не помръдваше от мястото си и той знаеше, че не може да я накара да се приближи и на крачка до стълбата. — Нужен ми е отговор, в който да се вкопча и да приема за чиста монета.

— Какво искаш да ти отговоря?

Тя разпери ръце, отпусна ги покрай тялото си съкрушена.

— Осъзнаваш ли какво вършиш, как обръщаш всяка моя дума. — Поклати глава. — Къде си се учил да караш хората да се чувстват толкова отвратително?

— Исках да те предпазя от всякакви неприятности — отвърна той. Думите й го нараниха дълбоко и въпреки че много внимаваше лицето му да не издаде чувствата му, подозираше, че тя разбра какво изпитва. — Мислех, че постъпвам правилно. И все още съм на това мнение, дори на тази цена — да не ти кажа истината, поне за известно време.

Тя го изгледа продължително. Вятърът се блъскаше на талази в бакърената й коса и я развяваше като крило на птица. Долу откъм улицата се надигнаха гласове, някой настояваше да разбере каква е тая глъчка? Никой не можа да му отговори и след малко кварталът притихна, само от време на време пролайваше куче.

— Мислеше си, че ще се справиш с тази ситуация — продължи Анака, — че ще се справиш с него.

Борн се запъти със скована крачка към ръба на покрива и се надвеси. Противно на очакванията му, колата под наем си стоеше на мястото — празна. Може пък да не е била на Хан или пък той все още да е наблизо. Макар и трудно, успя да се изправи. Болката го връхлиташе на талази, стоварваше се все по-безмилостно върху брега на съзнанието му и ендорфините, освободени от шока от травмата, започваха да се разсейват. Имаше чувството, че го боли всяка костица на тялото му, но най-ужасно беше положението с челюстта и ребрата.

Най-сетне намери сили да бъде искрен с нея.

— Сигурно си права, така е.

Тя вдигна ръка и отметна кичур коса от бузата си.

— Кой е този човек, Джейсън?

За пръв път се обръщаше към него на малко име, но това се регистрира съвсем бегло в съзнанието му. В момента полагаше отчаяни — и безуспешни — усилия да намери отговор, удовлетворителен за самия него.

Хан, проснат на стълбите на съседната сграда, върху чийто покрив скочи, беше втренчил невиждащ поглед в безличния таван на стълбището. Очакваше Борн да хукне след него. Или може би, рече си със замъглено от схватката съзнание, очакваше Анака Вадас да насочи пистолета си към него и да дръпне спусъка. Досега трябваше да е стигнал до колата и да е отпрашил. Вместо това си лежи тук, като че оплетен в мрежа.

В главата му се блъскаха неотложните мисли за това, какво е трябвало да направи. Трябваше да убие Борн още първия път, когато го видя, но тогава разполагаше с план, който му се струваше смислен, който бе начертал най-щателно и подробно и който трябваше да го възнагради — поне така вярваше тогава! — с най-върховното отмъщение, полагащо му се по право. Трябваше да убие Борн в търбуха на товарния самолет, излитащ за Париж. Тогава наистина възнамеряваше да го стори — както бе възнамерявал и преди малко.

Лесно можеше да се утеши с обяснението, че Анака Вадас го е прекъснала, но страшната, невъобразима истина беше, че пропусна шанса си преди идването на жената и избра да не се възползва от отмъщението си.

Защо? Чувстваше, че е неспособен да намери отговор на този въпрос.

Мисълта му, обикновено спокойна като езеро, прескачаше от спомен на спомен, сякаш настоящето бе непоносимо за нея. Спомни си стаята, в която няколко години живя в плен на виетнамския контрабандист на оръжие, спомни си и краткия миг свобода, преди да го спаси мисионерът Ричард Уик. Спомни си къщата на Уик, чувството на простор и свобода, което постепенно угасна, за да изпълзи на негово място ужасът, изживян при червените кхмери.

Най-ужасното — онова, което се опитваше да забрави — беше, че първоначално се усещаше привлечен от философията им. Каква ирония — групировката им била основана от шепа млади камбоджански радикалисти, обучавани в Париж; техните постулати били изградени на базата на френския нихилизъм. „Миналото е мъртво! Унищожавай всичко и създавай ново бъдеще!“ Това беше мантрата на червените кхмери, повтаряна отново и отново, докато измести всички други мисли и гледища от главата ти.

Нищо чудно, че философията им се стори приемлива за Хан — самият той беше беглец по неволя, изоставен, отритнат, човек, прокуден по-скоро от обстоятелствата, отколкото предумишлено. За Хан миналото беше мъртво — свидетел на неговия повтарящ се кошмар. Но ако червените кхмери научиха Хан на унищожение, то беше защото те първи унищожиха него.

Те не понечиха да повярват в историята за отхвърленото дете и започнаха бавно, ден след ден, капка по капка, да изцеждат живота от жилите му. Както се изрази неговият наставник, целта им била да изпразнят съзнанието му от всичко. Била им нужна празна плоча, върху която да напишат радикалната си версия за новото бъдеще, което очаквало всички им. Пускали му кръв, продължи усмихнатият мъж, за негово добро, за да го прочистят от токсините на миналото. Всеки ден му четеше части от манифеста им, след което изброяваше имената на противниците на бунтовническия режим, които заплатили за убежденията си със смърт. Повечето, естествено, бяха непознати на Хан, но шепа хора — предимно монаси и няколко момчета на неговата възраст — беше познавал, макар и бегло. Някои от момчетата му се подиграваха и стовариха върху крехките му плещи мантията на отхвърления. След известно време в графика се появи нова точка. След като изслушаше определена част от манифеста, Хан трябваше да я повтори наизуст. Той се подчиняваше, макар и все по-трудно.

Един ден, след серията от четене и рецитиране, мъжът му прочете имената на новите жертви, изгорели в огъня на революцията. В края на списъка присъстваше и Ричард Уик — мисионерът, който беше спасил Хан и вярваше, че го връща в цивилизацията и го среща с Господ. Трудно е да се каже каква вълна от чувства отприщи у Хан споменаването на това име, но като цяло беше объркан и разстроен. Сега беше прекъсната и последната му връзка с външния свят. Той остана напълно и окончателно сам. В относителната уединеност на нужника младежът избухна в ридания, без да знае защо. Ако някога бе мразил някого, то това беше този човек, който го употреби и след това го изостави емоционално. А сега най-неочаквано той оплакваше неговата смърт.

По-късно същия ден наставникът му го изведе от бункера, където го държаха, откакто беше в плен. Въпреки че небето беше навъсено и валеше като из ведро, Хан примигна, заслепен от светлината на деня. Беше минало доста време. Дъждовният сезон беше започнал.

Сега, докато лежеше на стълбата, Хан си помисли, че в годините, през които растеше, никога не бе държал живота си в своите ръце. Истински куриозно и смущаващо бе, че и сега не упражняваше контрол над него. Беше се заблуждавал, че е свободен наемник, преминал през много препятствия, за да се утвърди в сфера, където вярваше — доста наивно, както се оказа, — че хората като него са на почит. Сега си даваше сметка, че откакто прие първата поръчка на Спалко, се бе превърнал в негов инструмент — сега повече от всякога.

Ако иска да се освободи от оковите, които го задушават, трябва да предприеме нещо спрямо Спалко. Осъзнаваше, че в края на последния им телефонен разговор се държа прекалено рязко, и сега съжаляваше. С онзи свой кратък прилив на гняв, тъй нетипичен за характера му, не постигна нищо, освен да постави Спалко нащрек. Но после се сети, че откакто Борн седя до него на пейката в парка в стария квартал Александрия, обичайната му непробиваемост беше преодоляна. Чувства, които нито можеше да назове, нито да проумее, напираха да изплуват на повърхността, задръстваха съзнанието му, разклащаха увереността му. Внезапно разбра, че опре ли до Джейсън Борн, губи представа какво точно иска.

Седна изправен, огледа се. Беше доловил звук — категорично. Стана, стиснал перилото, мускулите му се напрегнаха, готови за действие. Пак същият звук. Извърна глава. Какъв е този звук? Къде го е чувал преди?

Сърцето му заби лудо, пулсът стегна гърлото му — звукът се усилваше по стълбата, отекваше в главата му, защото той отново крещеше: „Лий-Лий! Лий-Лий!“.

Но Лий-Лий не можеше да му отговори; защото Лий-Лий беше мъртва.

Деветнайсета глава

Подземният тунел към манастира лежеше, скътан в прикритието на сенките и времето, в най-дълбоката цепнатина на най-северната стена на клисурата. Слънцето преваляше и осветяваше този своеобразен пролом, който вероятно преди векове се е сторил подходящ за целта и на монасите, избрали да построят именно над него своето сигурно убежище. Не е изключено да са били монаси воини — дългите укрепления говореха за битки и кръвопролития, за необходимост да се опази неприкосновеността на манастира.

Екипът мълчаливо следваше снопа на слънчевите лъчи все по-навътре в пролома. Между Спалко и Зина вече не течеше задушевен разговор, нищо не подсказваше за случилото се преди броени часове, макар то да бе знаменателно. Така да се каже, беше своеобразна благословия; акт, засвидетелстващ лоялност и сила. Последвалите мълчание и тайнственост само допълнително подчертаваха неговия ефект. Не друг, а Спалко бе човекът, хвърлил поредния камък в поредното спокойно езеро. Сега седеше на брега и наблюдаваше как вълничките се разпространяват все по-надалеч и променят дълбоката същност на езерото и всичките му обитатели.

Облените от слънце скали се изгубиха зад гърба им и те потънаха в мрак; оттук нататък щеше да се наложи сами да си осветяват пътя. Освен Спалко и Зина имаше още двама души — третият им колега бе качен обратно в самолета на летище „Казандзакис“, за да получи медицинска помощ. Носеха компактни импрегнирани раници, пълни с всякакви джунджурии — от гранати със сълзотворен газ до кълбета връв. Спалко нямаше представа какво могат да очакват и държеше да е подготвен за всякакви ситуации.

Двамата мъже вървяха напред, преметнали автоматите си в готовност през раменете. Проломът се стесни и ги принуди да продължат в индийска нишка. Скоро небето изчезна съвсем зад скалата и четиримата се озоваха в пещера. Беше влажно, вонеше на разложено и плесен.

— Тука смърди като в отворен гроб — отбеляза един от мъжете.

— Вижте! — извика другият. — Кости!

Спряха и насочиха фенерчетата си към купчина кости на дребен бозайник, но на няма и стотина метра по-нататък попаднаха на бедрена кост на доста по-едро животно.

Зина клекна и взе костта.

— Не я докосвай! — извика първият. — Да пипаш човешки кости е на нещастие.

— Какви ги говориш? Та археолозите само това правят. — Зина се засмя. — Пък и изобщо не е сигурно, че е на човек. — Въпреки всичко остави костта там, където я бе намерила.

Пет минути по-късно се струпаха около череп, който безспорно бе принадлежал на човек. Фенерчетата им озариха линията на челото и хвърлиха дълбоки сенки върху очниците.

— От какво ли е умрял? — попита Зина.

— От студ — предположи Спалко — или от жажда.

— Горкичкият просяк.

Продължиха напред, все по-надълбоко в скалата, върху която се издигаше манастирът. Колкото по-навътре навлизаха, толкова повече кости намираха. Сега всички бяха човешки, по повечето личаха следи от борба, имаше много счупвания.

— Нещо не ми се вярва всичките тези да са умрели от студ или жажда — отбеляза Зина.

— От какво тогава? — попита един от мъжете, но не получи отговор.

Спалко ги подкани да продължават напред. По негови изчисления бяха стигнали точно под назъбените външни стени на манастира. В далечината напред фенерчетата им намериха странно образувание.

— Пещерата се разцепва — рече единият и насочи лъча на фенерчето си първо наляво, после надясно.

— Не е възможно — прекъсна го Спалко. Изпревари ги и пъхна глава в левия ръкав. — Този ръкав е задънен. — Прокара пръсти по ръба на отворите. — Прокопани са от човешка ръка. Преди много години, вероятно още при построяването на манастира. — Влезе в дясното разклонение, гласът му прозвуча странно. — Да, този ръкав продължава, но има завои и чупки.

Когато излезе, лицето му имаше странно изражение.

— Нещо не ми прилича на тунел. Ясно защо Молнар е избрал да скрие доктор Шифър точно тук. Според мен стоим на входа на лабиринт.

Двамата мъже се спогледаха.

— Ами тогава — обади се Зина — как ще намерим обратния път?

— Няма как да знаем какво ни чака оттук нататък. — Спалко извади кутийка с големината на тесте карти. Ухили се и й показа как работи. — Това е GPS — система за глобално позициониране. Вече отбелязах изходната ни точка. Да вървим.

Съвсем скоро обаче установиха, че нещата не вървят на добре, а още пет минути по-късно се озоваха там, откъдето бяха тръгнали.

— Какво става? — попита Зина.

— GPS-ът не работи — смръщи чело Спалко.

— Какво му е според теб?

— Сигурно някои минерали в състава на скалата блокират сигнала, излъчван от сателита — отвърна Спалко. Не можеше да си позволи да им каже, че няма никаква представа защо устройството не работи в лабиринта. Предпочете да отвори раницата си и да извади кълбото с връв. — Да се поучим от Тезей и да оставяме след себе си нишка.

Зина го изгледа недоверчиво.

— Ами когато връвта свърши?

— При Тезей не се е случило. И тъй като се намираме съвсем близо до манастира, да се надяваме, че и на нас няма да ни се случи.

На доктор Феликс Шифър съвсем му додея. Вече дни наред не вършеше нищо друго, освен да изпълнява заповеди, докато отрядът от охранители го премести на Крит под прикритието на нощта, след което започнаха да сменят местоположението му често-често. Не се задържаха на едно и също място повече от три дни. Къщата в Ираклион му хареса, но в крайна сметка и тя му писна. Нямаше какво да прави. Отказваха да му донесат вестници, не му даваха да слуша радио. Телевизор нямаше, но и да имаше, едва ли щяха да му разрешат да гледа. И въпреки всичко, рече си, онази къща беше цвете в сравнение с тази разпадаща се купчина камъни. Тук разполагаше само с походно легло, където да прилегне, и с огнище, на което да се топли. Единствената мебел бяха тежки ракли и бюфети; другото си го носеха отвън — сгъваеми столове, походни легла и чаршафи. Канализация нямаше. Скалъпиха някакъв нужник на двора и вонята от него се носеше из цялата сграда. Беше мрачно и влажно дори по обяд и бог да им е на помощ, щом паднеше нощта. Дори да се намираше нещо за четене, нямаше с какво да си светнеш.

Копнееше за свободата си. Ако беше набожен, вероятно би се молил за избавлението си. Толкова отдавна не беше виждал Ласло Молнар и не беше говорил с Алекс Конклин. Когато попита охранителите си защо, му отвърнаха с най-святата за тях дума — сигурност. Комуникациите били несигурни. Опитаха се да го успокоят, че скоро ще се види с приятеля и с благодетеля си. Но когато попита кога, просто свиха рамене и се съсредоточиха в безкрайната си игра на карти. Усещаше, че те също са отегчени — поне тези от тях, които не бяха на пост.

Бяха седем човека. Първоначално бяха повече, но една част останаха в Ираклион. Доколкото бе успял да разгадае схемата, вече би трябвало да са дошли, но ги нямаше. Така че този ден карти не се играеха — всички бяха на пост. Във въздуха витаеше странно напрежение, от което косата му настръхваше.

Шифър беше длъгнест мъж с проницателни сини очи и изпъкнал нос под буйна грива от прошарена коса. Някога, преди да започне работа в АМИПО, когато беше по-представителен, често го вземаха за Бърт Бакарак. Но тъй като никак не го биваше в отношенията с хората, не знаеше как да отвърне. Обикновено изломотваше нещо неразбираемо и отминаваше, но явното му смущение само подсилваше впечатлението у отсрещната страна.

Стана, отиде крадешком до прозореца, но един от охранителите го извика и той бе принуден да се върне на мястото си.

— Сигурност! — предупреди го наемникът с напрегнатост в тона, ако не в погледа.

— Все тая сигурност! Вече ми писна от тая дума! — извика Шифър.

Но така или иначе се върна на стола, където му бяха казали да седи. Намираше се далеч от всички врати и прозорци. Потръпна от влагата.

— Искам си лабораторията. Искам да се върна на работа! — Шифър се вгледа в мрачните очи на наемника. — Чувствам се като затворник, разбирате ли?

Шефът на екипа, доловил неспокойствието на поверения му обект, се приближи.

— Моля ви, докторе, седнете си на мястото.

— Но аз…

— За ваше добро е — продължи Кийган. Беше от мургавите ирландци, с тъмна коса и очи, със сурово лице, застинало в мрачна решителност, и с тежката походка на уличен кавгаджия. — Плащат ни, за да осигурим безопасността ви, и приемаме работата с нужната сериозност.

Шифър седна покорно.

— Ще ми каже ли някой какво става?

Кийган се втренчи в него и остана така известно време. После явно размисли и приклекна до стола му.

— Гледах да ви спестявам някои новини — подхвана с тих глас, — но вече ми се струва, че е най-добре да знаете.

— Какво да знам? — Шифър изглеждаше болезнено притеснен. — Какво се е случило?

— Алекс Конклин е мъртъв.

— О, боже, не! — Внезапно плувнал в пот, докторът вдигна ръка да се избърше.

— С Ласло Молнар не сме се чували от два дни.

— Господи!

— Успокойте се, докторе. Твърде е възможно Молнар да е прекъснал връзката от съображения за сигурност. — Очите на Кийган се втренчиха в неговите. — От друга страна, хората ни, които останаха след нас в Ираклион, още не са дошли.

— Това го разбрах — рече Шифър. — Мислите ли, че нещо… че са претърпели злополука?

— Принуден съм да го допусна като възможност.

Лицето на Шифър лъщеше от пот. Не можеше да овладее пристъпа си на ужас.

— В такъв случай е възможно Спалко да е открил местонахождението ми. И да се намира тук, в Крит.

— Не е изключено. — Лицето на Кийган беше непроницаемо като камък.

— И какво правите по въпроса? — запита Шифър. Ужасът го правеше агресивен.

— Поставили сме хора с автомати по наблюдателните постове на стената, макар че се съмнявам Спалко да прояви глупостта да нападне през гола местност. — Кийган поклати глава. — Не, ако наистина е тук и иска да стигне до вас, докторе, няма да има друг избор. — Стана и преметна оръжието си през рамо. — Ще трябва да мине през лабиринта.

Неспокойствието на Спалко и тримата му спътници растеше с всеки следващ завой и чупка на лабиринта. Това беше единственият логичен път за нападение на манастира, което означаваше, че беше логично да очакват клопка.

Погледна назад и видя, че е размотал близо седемдесет процента от кълбото. Вече би трябвало да наближават или да са в самия център на манастира. Нишката го успокояваше, че не се въртят в кръг. Вярваше, че при всяко разклонение е взел правилното решение.

Обърна се към Зина.

— Надушвам засада — рече едва чуто. — Ти остани тук и чакай. — Потупа я по раницата. — Ако попаднем в затруднение, знаеш как да действаш.

Тя кимна и тримата продължиха напред, леко приведени. Тъкмо се изгубиха от погледа й, когато се чуха картечни откоси. Тя мигновено отвори раницата си и извади граната със сълзотворен газ, тръгна по нишката. Още преди втория ъгъл усети мирис на барут. Надзърна и видя единия от хората на Спалко проснат на земята в локва кръв. Спалко и другият бяха приковани от вражески огън. От наблюдателната си позиция Зина видя, че ги обстрелват от две страни.

Дръпна скобата на гранатата и я метна над главата на Спалко. Тя тупна на земята, изтърколи се наляво и се взриви със съскане. Спалко даде знак на другия и двамата се отдалечиха от облака дим.

Чу се кашляне и давене. Дотогава тримата неканени гости вече си бяха сложили противогазите и бяха готови за атака. Спалко метна втората граната вдясно, с което прекрати огъня откъм тази посока, но за жалост не преди и другият от екипа му да бъде прострелян с три куршума в гърдите и врата. Мъжът се строполи, от устните му забълбука кръв.

Спалко и Зина се разделиха — единият наляво, другият надясно — и унищожиха обезвредените наемници — по двама от двете страни — с точни изстрели от автоматите си. Забелязаха стълбата едновременно и хукнаха към нея.

Шон Кийган грабна Феликс Шифър за ръката, като в същото време крещеше на хората си на стената да напуснат постовете си и да се върнат в центъра на манастира, накъдето теглеше изпадналия в ужас доктор.

Ирландецът се впусна в действие веднага щом усети миризмата на сълзотворен газ, надигнала се от лабиринта под тях. Секунди след това чу подновената стрелба, последвана от гробно мълчание. Двамата мъже от наблюдателните постове на стената се втурнаха в стаята и Кийган ги насочи към каменната стълба за лабиринта, където бе изпратил останалите си хора, за да устроят засада на Спалко.

Преди да премине на частна практика и да стане наемник, Кийган години наред бе работил за ИРА, така че беше отлично запознат със ситуациите на числено и оръжейно превъзходство. Дори гледаше на тях като на предизвикателство и с удоволствие се впускаше да ги преодолява.

Но димът бе обхванал целия манастир и се стелеше на талази, а сега от мъглата се чу и картечна стрелба. Хората му нямаха никакъв шанс. Бяха покосени преди изобщо да разберат кой ги атакува.

Кийган също нямаше желание да се срещне очи в очи с убийците. Дръпна доктор Шифър след себе си и се втурна през поредицата малки, тъмни, душни стаички, за да търси изход.

Както беше по план, Зина и Спалко се разделиха веднага щом излязоха от гъстите облаци дим, избълвани от гранатите, които бяха хвърлили през вратата в края на стълбата. Спалко обиколи стаите една по една, докато Зина търсеше изхода.

Спалко пръв забеляза Кийган и Шифър и им извика да спрат, но в отговор получи картечен откос, който го принуди да се скрие зад масивна дървена ракла.

— Нямаш никакъв шанс да се измъкнеш жив — подвикна Спалко към наемника. — Ти не ми трябваш. Само ми дай Шифър.

— Двамата сме свързани — отвърна Кийган. — Взел съм комисиона и смятам да си я заслужа.

— Какъв смисъл има? Работодателят ти Ласло Молнар е мъртъв. Янош Вадас — също.

— Не ти вярвам — извика ирландецът. Шифър изскимтя и той го дръпна да престане.

— А как си мислиш, че ви открих? — продължи Спалко. — Изтръгнах информацията от Молнар. Хайде. Знаеш, че той единствен знаеше къде сте.

Тишина.

— Всички са мъртви — обади се наново Спалко и се придвижи напред. — Кой ще ти изплати останалата част от хонорара? Предай ми Шифър и ще си получиш парите, плюс премия от мен. Как ти звучи?

Кийган тъкмо се канеше да отговори, когато Зина, която беше заобиколила в гръб, го простреля в тила.

При вида на изригналите кръв и вътрешности д-р Шифър заскимтя като пребито пале. После, загубил и последния си охранител, видя как Степан Спалко се приближава към него. Обърна се и се блъсна в Зина.

— Няма къде да избягаш, Феликс — успокои го Спалко. — Вече ти е ясно, нали?

Шифър погледна Зина ококорен. Започна да ломоти нещо, тя вдигна ръка на потното му чело и приглади назад косата му, сякаш беше болно дете.

— Веднъж вече беше мой — каза Спалко, прескачайки трупа на Кийган. — Сега отново си в ръцете ми. — Извади от раницата си два предмета. Бяха изработени от хирургическа стомана, стъкло и титан.

— О, боже — възкликна Шифър, потресен от дън душа и напълно неволно.

Зина му се усмихна, целуна го по двете бузи, сякаш бяха близки приятели, срещнали се след дълга раздяла. В следващия миг той избухна в сълзи.

Спалко остана очарован от ефекта, който разпръсквателят NX20 оказа върху своя създател.

— Двете половини си пасват идеално, а, Феликс? — В сглобен вид устройството NX20 беше не по-голямо от автомата на Спалко. — И сега, след като разполагам с нужните съставки, ти ще ме научиш как да ги използвам.

— Не! — треперливо изрече Шифър. — Не, не, не!

— Ти за нищо не се тревожи — прошепна Зина, докато Спалко слагаше длан върху тила му, от което нещастният доктор се сгърчи в ужас. — Попаднал си в прекрасни ръце.

Стълбата беше къса, но слизането се оказа за Борн по-мъчително, отколкото си бе представял. С всяка стъпка травмата, получена вследствие на удара в ребрата, изпращаше по цялото му тяло болезнени импулси. Трябваше му гореща баня и малко сън — две неща, които със сигурност не можеше да си позволи.

Щом се върнаха в апартамента на Анака, той й показа драскотините и тя изруга едва чуто. С общи усилия преместиха табуретката под лампата и Борн се качи на нея.

— Нали ти казах? — попита.

— Нямам никаква представа какво става тук? — поклати глава тя.

Той отиде до масата с компютъра и написа на една бележка: „Имаш ли стълба?“

Тя го изгледа странно, но кимна.

„Донеси я“, продължи да пише той.

Когато тя се върна в стаята, той се покачи на стъпало, което му позволяваше да погледне в купата на абажура. И, разбира се, видя каквото търсеше. Внимателно се пресегна и вдигна устройството с два пръста. Слезе и й го показа върху разтворената си длан.

— Какво…? — Забеляза рязкото тръсване на главата му и въпросът й увисна във въздуха.

— Да ти се намират клещи? — попита той.

Анака го изгледа с любопитство, но отвори един шкаф и му подаде клещите. Борн постави кутийката в клещите и стисна. Чу се пукане.

— Миниатюрен електронен предавател — обясни.

— Моля? — любопитството й бе преминало в объркване.

— Ето защо мъжът от покрива е проникнал в жилището ти — за да остави това в абажура. Искал е не само да наблюдава, но и да слуша.

Тя огледа уютната си стая и потръпна.

— Мили боже, това място никога повече няма да е същото за мен. — Обърна се към Борн. — Какво иска този човек? Защо се стреми да записва всеки наш ход? — Изпухтя. — Свързано е с доктор Шифър, нали?

— Възможно е. Не знам. — Внезапно се почувства зле, още малко и щеше да изгуби съзнание, така че почти падна на дивана.

Анака хукна към банята да донесе нещо за промиване на рани и бинт. Той отпусна глава на възглавниците и се опита да изчисти съзнанието си от всичко случило се. Трябваше да се съсредоточи, да остане с бистър ум, да обмисли следващия си ход.

Анака се върна от банята с поднос, върху който имаше купичка с топла вода, гъба, кърпи и торбичка с лед, шише с риванол и чаша вода.

— Джейсън?

Той отвори очи.

Пъхна му чашата с вода в ръката и щом той я изпи, му подаде торбичката с лед. — Бузата ти е започнала да отича.

Той наложи мястото с леда и усети как болката постепенно отстъпва пред безчувствеността. Но щом се протегна да остави чашата на масичката, нещо го преряза като с нож. Отпусна се назад бавно, внимателно. Мислеше си за Джошуа, който бе възкръснал в съзнанието му, ако не в действителност. Може би затова изпитваше такава ярост към Хан — защото Хан бе възродил ужасното минало и бе извикал на светло едно привидение, тъй близко на Дейвид Уеб, че той го бе запазил и в двете си личности.

Докато наблюдаваше как Анака почиства лицето му от засъхналата кръв, си спомни онзи кратък момент в кафенето, когато той отвори дума за баща й, а тя посърна. Но той чувстваше, че трябва да го направи. Той беше баща, насилствено разделен от сина си. Тя беше дъщеря, насилствено разделена от баща си.

— Знам, че темата е болезнена за теб, Анака — подхвана той кротко, — но за мен е ужасно важно да ми разкажеш за баща си. — Усети как тя се стяга, как се отдръпва. — Можеш ли да говориш за него?

— Какво те интересува? Как са се запознали с Алексей, предполагам?

Тя се съсредоточи върху действията си, но той се запита дали не избягва погледа му нарочно.

Лицето й беше помръкнало.

— Въпросът е доста особен… и личен.

— Става въпрос за миналото ми, разбери… — Гласът му заглъхна. Не можеше нито да я излъже, нито да й каже цялата истина.

— За онова минало, което си спомняш само откъслечно. — Тя кимна. — Разбирам. — Изстиска гъбата и водата в купата порозовя. — И така, Янош Вадас бе идеалният баща. Той ме промени, когато бях съвсем малка, приспиваше ме с приказки, пееше ми, когато бях болна. Присъстваше на всичките ми рождени дни и специални случаи. Честно казано, нямам представа как е успявал. — Изстиска гъбата за втори път; раните бяха започнали да кървят пак. — Аз бях на първо място. Винаги. Той никога не се изморяваше да ми повтаря колко много ме обича.

— Била си щастливо дете.

— По-щастливо от всичките ми приятели, от всички хора, които виждах. — Гледаше по-съсредоточено от всякога, сякаш решена да спре кървенето на всяка цена.

Борн беше изпаднал в състояние, близко до транс, беше се отнесъл в мисли за Джошуа, за останалите членове на първото си семейство, за всичко онова, което никога нямаше да направи с тях, за всички мънички моменти, които човек забелязва и запомня, докато расте детето му.

Най-накрая Анака се справи с кръвта и надзърна под торбичката с лед. По лицето й не можеше да се разбере какво е видяла. Отпусна се на пети, положила ръце в скута си.

— Мисля, че трябва да си свалиш якето и ризата.

Той я погледна.

— За да огледам ребрата ти. Видях, че те заболя, щом се протегна да си оставиш чашата.

Тя простря ръка напред и той сложи в шепата й торбичката с лед. Анака размърда пръсти.

— Трябва да я напълня пак.

Когато се върна, го завари гол до кръста. Вляво се виждаше огромно и подпухнало червено петно, което той опипа лекичко с пръсти.

— Боже мили, та на теб ти е нужна цяла вана с лед.

— Поне няма нищо счупено.

Метна му торбичката. Той я сложи на мястото и ахна неволно. Тя седна пак в същата поза и погледът й обгърна тялото му. Де да можеше да проникне в главата й.

— Предполагам, мисълта за сина ти, когото са убили толкова млад, не ти дава мира.

Той стисна зъби.

— Просто… онзи мъж на покрива… онзи, който ни шпионира… той ме проследи чак от Щатите. Твърдеше, че иска да ме убие, но вече знам, че ме излъга. Всъщност иска да го заведа при един човек — и това е причината да ни шпионира.

— До кого иска да се добере? — попита Анака с мрачна физиономия.

— До някой си Спалко.

— Степан Спалко ли? — извика тя с изненада.

— Именно. Познаваш ли го?

— Разбира се, че го познавам. Всеки в Унгария го познава. Той е президент на „Хуманистас“ ООД, благотворителна организация. — Смръщи чело. Сега вече наистина се притесних, Джейсън. Този човек е опасен. Щом иска да се добере до господин Спалко, трябва да информираме властите.

Борн поклати глава.

— И какво ще им кажем? Опасяваме се, че човек, за когото знаем само, че се казва Хан, иска да се свърже със Степан Спалко? Не знаем дори причината. А те какво ще ни кажат според теб? Ами защо въпросният Хан просто не вдигне телефона и не му се обади?

— Тогава поне да звъннем на някого в „Хуманистас“.

— Преди да знам какво става, Анака, не искам да се обаждам на никого. Така само ще размътим води, които и бездруго са доста тинести и пълни с въпроси, на които нямам отговори.

Той стана, отиде до масата с компютъра и седна.

— Казах ти, че имам идея. Може ли да използвам лаптопа ти?

— На твое разположение е.

Борн пусна компютъра, а тя събра купата, гъбата и другите неща и ги отнесе в кухнята. Докато влизаше в интернет, я чу да пуска чешмата. Отиде в мрежата на американското правителство, започна да прехвърля сайт след сайт и докато Анака се върне, бе открил каквото му трябваше.

Агенцията разполагаше с цял набор от обществено достъпни сайтове, в които можеше да влезе всеки с интернет подръка. Но съществуваха още десетина други — закодирани, защитени с пароли, — които бяха част от прословутия интранет на ЦРУ.

Анака забеляза, че Борн е потънал в работата си.

— Какво става? — Заобиколи го и застана зад гърба му. След секунда се облещи. — Какво вършиш, за бога?

— Точно каквото си мислиш. Влизам незаконно в основната база данни на ЦРУ.

— Но как е…

— Не ме питай — отвърна той, докато пръстите му препускаха бясно по клавиатурата. — Повярвай, хич не ти трябва да знаеш.

Алекс Конклин винаги бе влизал през главния вход, но вероятно защото всеки понеделник сутринта в шест му се предоставяха актуализираните шифри. Докато Дерон, изкусният фалшификатор и приятел на Борн, му разкри тънкостите на един друг фин занаят — как се прониква в базите данни на правителството на САЩ. В бизнес като неговия това си беше доста полезно умение.

Проблемът беше, че файъруолът — софтуерната програма, предназначена да се грижи за сигурността на данните — на ЦРУ се отличаваше с изключителна коварност. Освен дето паролата се сменяше ежедневно, с нея беше свързан и променящ се алгоритъм. Дерон обаче показа на Борн как да заблуди системата и да я накара да си мисли, че ти знаеш паролата, докато всъщност не я знаеш. И в крайна сметка да накараш програмата да ти я даде сама.

Слабото място на защитата беше алгоритъмът, производен на основния алгоритъм, който криптираше секретните файлове на ЦРУ. Борн знаеше формулата, понеже Дерон го накара да я научи наизуст.

След като проникна в сайта, на екрана се появи прозорец, в който трябваше да напише актуална парола. Той въведе алгоритъма, състоящ се от доста по-дълга поредица от цифри и букви, отколкото можеше да поеме оставеното за паролата място. След първите три стринга програмата разпозна написаното и се обърка. Номерът е, подучи го Дерон, да успееш да допишеш алгоритъма, преди програмата да се е усетила и да се е затворила, отказвайки ти достъп. Формулата беше доста дълга. Нямаше време за грешки и дори за моментно колебание и Борн започна да се поти, защото не вярваше, че е възможно софтуер да остане в шах толкова дълго време.

В крайна сметка все пак успя да допише алгоритъма, преди програмата да се е затворила. Прозорецът изчезна и екранът се промени.

— Вътре съм — обяви той.

— Чиста алхимия — прошепна Анака удивена.

Борн ровеше в сайта на Директората за тактически несмъртоносни оръжия. Въведе името на Шифър, но остана разочарован от откъслечната информация, която получи. Нямаше нищо за последните занимания на доктора, нищо за образованието и квалификацията му. Всъщност, ако Борн вече не беше научил някои неща, би останал с впечатлението, че въпросният Феликс Шифър е треторазреден учен със скромен принос за директората.

Реши да пробва друго. Използва същия алгоритъм, който Дерон го бе накарал да наизусти — същия, който Конклин бе използвал, за да следи задкулисните събития в Министерството на отбраната.

Веднъж влязъл вътре, проникна в сайта на АМИПО и отиде право в архива. За негов късмет компютърните специалисти на правителството бяха прословути с бавните си реакции при изтриване на стари файлове. Информацията за Шифър още си стоеше, че дори имаше и малко предистория. Оказа се, че докторът е възпитаник на Масачузетския технологичен институт и почти веднага след дипломирането си една от големите фармацевтични фирми му дава право да ръководи собствена лаборатория. Задържа се там по-малко от година, но на тръгване взима със себе си свой колега от лабораторията — доктор Петер Сидо, с когото работи цели пет години, преди да бъде прехвърлен на правителствена служба и да влезе в структурите на АМИПО. Нямаше обяснение защо е напуснал частния сектор, за да премине на държавна работа, но някои учени са си такива. Просто не са пригодни към обществения живот, като затворници, които дори след излежаване на присъдата извършват ново престъпление в мига, в който излязат на свобода, само и само да се върнат в изрядно подредения свят, където има кой да се грижи за тях.

Борн продължи да чете и установи, че Шифър е бил прикрепен към Службата за науки, свързани с отбраната, за която се говореше, че е свързана с мрежата за незаконна търговия с биологични оръжия. В АМИПО доктор Шифър се занимавал с опити за биологично „почистване“ на заразена с антракс стая.

Борн прелисти по-надолу, но не откри повече подробности. Притесняваше го, че тази информация едва ли е била достатъчна, за да възбуди силния интерес на Конклин.

Анака надзърна през рамото му.

— Има ли нещо, което би могло да ни подскаже къде се е скрил доктор Шифър?

— Едва ли — не, не мисля.

— Добре тогава. — Тя го стисна за раменете. — Долапът е празен, а и двамата сме гладни.

— Май не ми се излиза, ако не възразяваш. Предпочитам да си почина.

— Да, прав си. Не си в подходяща форма за разходки. — Усмихна се и си взе палтото. — Ще отскоча до ъгъла да взема нещо за хапване. Някакви предпочитания?

Той поклати глава и я изпрати с поглед до вратата.

— Внимавай, Анака.

Тя се извърна и дръпна пистолета от чантата си.

— Не се тревожи, ще се оправя. — Отвори вратата. — До след малко.

Той я чу да се отдалечава, но вниманието му отново бе погълнато от компютъра. Усети как пулсът му се учестява, наложи си да се успокои, но не постигна особен успех. Въпреки огромното си желание се поколеба. Знаеше, че трябва да продължи, но в същото време разбираше, че е скован от ужас.

Втренчен в ръцете си, все едно принадлежат на някой друг, прекара следващите пет минути в опити за преодоляване на защитата на сайта на американската армия. В един момент удари на камък. Военният екип от компютърни специалисти бяха актуализирали софтуера съвсем наскоро и бяха добавили и трета защита, за която Дерон или не му беше казал или, по-вероятно, още не знаеше. Пръстите му се отлепиха от клавиатурата, както пръстите на Анака след края на ноктюрното, за миг се поколеба. Не е прекалено късно да се върне, каза си, няма нищо срамно в това. За толкова години вече беше свикнал да му се отказва всякаква информация, свързана с първото му семейство, включително доклада за тях, съхраняван в архивите на американската армия. Не можа да си спести поредната порция тормоз, не можа да избяга от мисълта за последните мигове на любимите си същества — мигове на смазващ ужас. Дао, дете на войната, несъмнено е чула рева на самолетен двигател в спокойния и горещ летен следобед. Отначало, заслепена от слънцето, сигурно не го е видяла, но тътенът се е усилил, туловището на машината най-сетне е затъмнило слънцето и Дао е разбрала. И тогава, с вкочанено от ужас сърце, се е опитала да покрие децата с тялото си, в отчаян опит да ги предпази от куршумите, които вече са започнали да обсипват водната повърхност. Джошуа! Алиса! Елате насам! — сигурно е крещяла така с надеждата да ги опази от неизбежното.

Борн, седнал пред компютъра на Анака, осъзна, че хлипа. Остави сълзите да се стичат по бузите му — нещо, което не бе правил от много години. После тръсна глава, обърса лицето си с ръкав и преди да се е разколебал, се съсредоточи върху конкретните си действия.

Успя да намери начин да заобиколи последното ниво на защитната програма и пет минути след началото на затормозяващия процес вече беше вътре. Бързо, преди нервите му да са се сринали за втори път, влезе в архива, където се пазеха сведения за смъртните случаи, и написа имената и датата на смъртта там, където беше необходимо — Дао Уеб, Алиса Уеб, Джошуа Уеб. Втренчи се в имената и потъна в размисъл. Това беше моето семейство, човешки същества от плът и кръв, които се смееха и плачеха и които някога ме прегръщаха и ме наричаха „скъпи“ и „татко“. В какво са се превърнали сега? В имена, изписани на компютърния екран. В статистика. Сърцето му щеше да се пръсне от мъка, усети с нова сила онзи пристъп на бяс, поразил го следобеда след тяхната смърт. Не съм способен да го преживея втори път, рече си, това ще ме съсипе. Преизпълнен с непосилна скръб, натисна ENTER. Нямаше друг избор, нямаше връщане назад. От мига, в който с него се зае Алекс Конклин и го превърна най-напред в един различен Дейвид Уеб, а после и в Джейсън Борн, мотото му беше „Няма връщане назад“. Тогава защо продължава да чува гласовете им. Толкова ми липсваше, скъпи! и Татко, ти си дойде!

Тези спомени, преминали през пропускливата бариера на времето, го оплетоха в мрежата си, поради което в началото не реагира на информацията, изплувала на монитора. Остана втренчен няколко минути, без да забележи аномалията.

Видя в ужасяващи подробности онова, което се бе надявал никога в живота си да не види — снимките на любимата си съпруга Дао, раменете и гърдите й разкъсани от куршуми, лицето й гротескно разкривено от болезнените рани. На втората страница бяха снимките на Алиса, бедното й телце и главица изглеждаха още по-обезобразени заради своята крехкост, заради по-малките размери. Той седеше, парализиран от мъка и ужас, и не можеше да отмести поглед от монитора. Трябва да продължи. Още една страница, още една серия от снимки, за да бъде пълна трагедията.

Премина на третата страница и се подготви да види снимките на Джошуа. Но снимки нямаше.

Втрещен, в първия момент не можа да помръдне от мястото си. Помисли си, че може би компютърът е забил, че погрешка е заредил друга страница от архива. Но не, името си беше там — Джошуа Уеб. А под него пишеше нещо, което се вряза в съзнанието на Борн като нагорещена игла: „Дрехи, описани по-долу както следва; част от обувка (без подметката и тока), открита на десет метра от труповете на Дао и Алиса Уеб. След издирване, продължило един час, Джошуа Уеб е обявен за мъртъв. ННТ.“

ННТ. Съкращението, използвано от военните, се впи в мозъка му. НЯМА НАМЕРЕНО ТЯЛО. Борн почувства как го обгръща леден плащ. Търсили са Джошуа един час — някакъв си един час? Защо не са му казали? Той погреба три ковчега, сърцето му щеше да се пръсне от мъка, от самообвинения, от вина. А те са знаели през цялото време — гадните копелета са знаели! Облегна се назад. Лицето му беше пребледняло, ръцете му трепереха. В душата си усещаше ярост, която знаеше, че не може да удържи.

Сети се за Джошуа — сети се за Хан.

Изведнъж го обзе неспокойствие и трескавост, внушени от ужаса на немислимата възможност, която отхвърли още щом видя фигурката на Буда около врата на Хан: ами ако Хан наистина е Джошуа? Ако е той, значи се е превърнал в машина за убиване, в чудовище. Борн знаеше прекрасно колко лесно е да намериш пътя към лудостта и умението да убиваш в джунглите на Югоизточна Азия. Имаше, разбира се, и друга възможност, към която съзнанието му предпочете да се придържа и в която да се вкопчи: че заговорът срещу Джошуа е бил далеч по-мащабен и сложен, отколкото изглежда на пръв поглед. Ако е така, ако тези архиви са фалшифицирани, значи конспирацията достига до най-високите върхове на американското правителство. Странното беше, че щом допусна в себе си обичайните конспиративни подозрения, чувството, че е дърво без корен, само се засили.

Пред очите му изплува Хан, стиснал в ръка фигурката на Буда. Чу го да казва: „Този амулет ми е подарък от теб — да, точно от теб. А после ме изостави, за да изгния сам в джунглите.“

Внезапно в гърлото на Борн се надигна буца, стомахът му се преобърна и той скочи от стола, претича през стаята, без да обръща внимание на болката, и влетя в банята, където изповръща съдържанието на стомаха си до последната капка.

В контролната зала, дълбоко в недрата на щаба на ЦРУ, дежурният офицер, загледан в монитора, вдигна телефона и набра номер. Изчака малко, докато чу електронен глас да му казва: „Говорете“. Поиска да го свържат с директора. Гласът му беше анализиран, съпоставен със списъка от дежурни. Нещо прещрака и се чу мъжки глас: „Един момент, моля“. След малко в слушалката прозвуча ясният баритон на директора.

— Прецених, че е редно да ви информирам, сър. Алармата се активира. Някой е преодолял защитата и е проникнал в секретните файлове на военните. Влязъл е в докладите за смъртта на следните лица: Дао Уеб, Алиса Уеб, Джошуа Уеб.

Настъпи кратка, напрегната пауза.

— Казваш, Уеб, синко — значи си сигурен, че става въпрос за Уеб.

Внезапната припряност в гласа на директора накара дежурния да се изпоти два пъти.

— Тъй вярно, сър.

— Къде е локализиран хакерът?

— В Будапеща, сър.

— Алармата свършила ли си е работата? Засечен ли е пълният IP адрес?

— Тъй вярно, сър — проникването е станало от компютър на улица „Фо“ № 106–108.

В кабинета си директорът се усмихна мрачно. По странно съвпадение, когато звънна телефонът, той тъкмо разлистваше последния доклад на Мартин Линдрос. Французите най-сетне бяха преровили подробно останките от катастрофата, при която се предполагаше, че е загинал Джейсън Борн. Не бяха открили никакви следи от човешко тяло. Нито зъб дори. Така че въпреки свидетелските показания на агентката от Ке д’Орсе нямаше категорично потвърждение за смъртта на Борн. Ръката на директора се сви в юмрук и той удари ядно по бюрото. Борн им се бе изплъзнал за пореден път. Но въпреки гнева и объркването дълбоко в себе си той не беше изненадан ни най-малко. В крайна сметка Борн беше ученик на най-изкусния специалист по изчезванията, работил някога в Агенцията. Колко пъти Алекс Конклин бе инсценирал собствената си смърт — макар и не по такъв зрелищен начин.

Разбира се, каза си директорът, не е изключено друг, а не Джейсън Борн, да е проникнал в секретните файлове на американската армия, за да се добере до потъналите в забрава досиета на една жена и двете й деца, които дори не се числяха към военните и които бяха останали в паметта на не повече от шепа хора. Малко вероятно, нали?

Не, помисли си директорът по-бодро — Борн не е загинал при експлозията край Париж; той си е жив и здрав и в момента е в Будапеща. Защо пък точно там? А може би компютърните му изпълнения са първата му сериозна грешка, която ще доведе ЦРУ до успех. Защо Борн се е интересувал от досиетата на първата си жена и деца, директорът нямаше представа, нито пък го интересуваше. Важното беше, че любопитството на Борн беше отворило вратата към окончателното му унищожение.

Директорът посегна към телефона. Можеше да възложи задачата на свой подчинен, но искаше да се наслади на удоволствието сам да даде точно тази заповед за елиминиране. Набра номер в Европа и си помисли: „Сега вече те пипнах, копеленце.“

Двайсета глава

За град, основан в края на XIX в. като британски железопътен пункт по линията Момбаса-Уганда, Найроби имаше потискащо скучен силует, очертан от лъскави модерни сгради. Намираше се в равнина, насред савана, която години наред бе приютявала племето масаи, преди да бъде приобщена към западната цивилизация. Понастоящем представляваше най-бързо развиващият се град в Източна Африка и като такъв беше податлив на непривични огорчения и неприятности, както и на смущаващи срещи между старото и новото, на бързото натрупване на капитали и унизителна бедност — всички тези крайности се търкаха една в друга, докато захвърчат искри, докато се стигне до сблъсъци и се наложи да се въдворява ред. При тези високи нива на безработицата бунтовете бяха практика, както и нападенията късно нощем, особено в района на парк „Ухуру“ на запад от центъра.

Но групата хора, току–що пристигнала от летище „Уилсън“ в две армирани лимузини, не се интересуваше ни най-малко от тези проблеми. Нищо, че новодошлите забелязаха предупредителните знаци за опасност от насилие и частните охранители, които патрулираха из центъра и западната част на града, където се намираха правителствените сгради и западните посолства; не бяха забравени и основните пътни артерии — шосетата „Латема“ и „Ривър“. Минаха покрай битпазара, където се продаваше от пиле мляко в боеприпасите. Огнехвъргачки, танкове и преносими ракети земя-въздух бяха изложени до евтини лъскави дрешки и цветни ръчно тъкани платове с традиционни мотиви.

Спалко пътуваше в предната кола с Хасан Арсенов. Във втората кола седяха Зина, Магомет и Ахмет, двама от най-висшестоящите офицери на Арсенов. Те не си бяха направили труда да обръснат гъстите си бради. Бяха облечени в традиционните си черни роби и гледаха западните дрехи на Зина с изумление. Тя им се усмихна и се вгледа внимателно в лицата им, в търсене на някакъв белег на промяна.

— Всичко е готово, Шейх — подхвана Арсенов. — Хората ми са идеално подготвени и в готовност. Говорят перфектно исландски; запомниха наизуст както картата на хотела, така и твоите предписания. Очакват моята окончателна заповед.

Спалко, загледан в неспиращия поток от хора, местни и чужденци, облени от пурпурните лъчи на залязващото слънце, се усмихна, макар и само на себе си.

— Не долавям ли нотка на скептицизъм в гласа ти?

— Ако има нещо такова — призна Арсенов, — то се дължи на нетърпението от дългото очакване. Цял живот съм чакал момента, в който ще отхвърлим руското иго. Народът ми твърде дълго живя, изтласкан в периферията. Векове наред чакаше да бъде приет в семейството на исляма.

Спалко кимна разсеяно. За него мнението на Арсенов вече не означаваше нищо. В момента, в който бъде хвърлен на вълците, той ще престане да съществува.

Същата вечер петимата вечеряха в частна зала, запазена от Спалко на последния етаж на хотел „360“ на „Кениата Авеню“. Тази зала, както и стаите на гостите, бяха с изглед към националния парк „Найроби“, пълен с жирафи, гну, газели и носорози, наред с лъвове, леопарди и биволи. По време на вечерята не разговаряха по работа, по нищо не личеше целта на настоящото им посещение.

След като масата бе вдигната, нещата се промениха. Екип на „Хуманистас“ бе дошъл в Найроби предварително и бе прокарал в залата компютърна аудио-видеомрежа. Имаше и голям екран и Спалко премина към своята презентация, показа исландския бряг, Рейкявик и околностите му, въздушни снимки на хотел „Ошкюхлид“, последвани от снимки отвътре и отвън.

— Това е вентилационната и климатизационна система, която, както забелязвате тук и тук, е съоръжена с детектори за движение и инфрачервени топлинни сензори — последен писък на техниката — обясни той. — Тук се намира алармената система, която като всяка от системите в хотела има електронна верига за самоохрана, подсигурена с резервна батерия. — След това повтори за пореден път плана, при това в най-големи подробности, като започна от момента на пристигането и свърши със заминаването. Всичко беше планирано. Всичко беше в готовност.

— Утре сутрин по изгрев-слънце — заключи и другите се изправиха заедно с него. — La illaha ill Allah.

— La illaha ill Allah.

Късно през нощта Спалко лежеше в кревата и пушеше. Беше включил само една лампа и виждаше блещукащите светлини на града и, отвъд, гористия мрак на резервата. Изглеждаше потънал в размисъл, но всъщност умът му работеше като бръснач. Чакаше.

Далечният рев на дивите животни не даваше на Ахмед да заспи. Седна в леглото, разтърка очи с дланите на ръцете си. За него беше необичайно да не спи дълбок сън и нямаше представа как да постъпи. Полежа още малко насила, но вече беше буден, сърцето му биеше бясно и нямаше никакъв шанс да заспи.

Насочи мислите си към предстоящия ден и цъфналото цвете на неговото обещание. Нека Аллах ни помогне да започнем нова ера, помоли се той.

Въздъхна, пак седна, прехвърли крака през ръба на леглото и се изправи. Сложи си непривичните европейски панталони и риза. Дали ще свикне някога с тях. Аллах не би го допуснал.

Тъкмо отваряше вратата на стаята си, когато видя Зина в коридора. Придвижваше се с необичайна лекота, напълно безшумно, хълбоците й се поклащаха предизвикателно. Той неведнъж се бе облизвал, когато я видеше да минава покрай него, и се бе опитвал да вдъхне колкото се може повече от аромата й.

Ахмед надникна в коридора. Тя се отдалечаваше от стаята си. Къде ли отива? Миг по-късно си отговори на въпроса. Облещи очи, щом я видя да чука тихичко на стаята на Шейха, след секунда в рамката на вратата се показа самият той. Може би я бе извикал, за да обсъдят някои пропуски в организацията, с които Ахмед не бе запознат.

В следващия миг я чу да казва с глас, какъвто никога досега не я бе чувал да използва:

— Хасан заспа.

И разбра всичко.

Чул тихото потропване на вратата, Спалко се обърна, изгаси цигарата си, стана и прекоси просторната стая, за да отвори.

В коридора стоеше Зина.

— Хасан заспа — рече, сякаш това обяснява присъствието й.

Без да каже нито дума, той отстъпи и тя влезе, като затвори тихо вратата зад себе си. Той я сграбчи и я метна на леглото. Броени минути по-късно тя вече крещеше, а телесните им течности заливаха тялото й. В секса им имаше нещо дивашко, сякаш най-сетне бяха стигнали до края на света. А щом всичко свърши, се оказа, че още не е свършило, защото тя остана върху него, продължи да го гали и докосва, да му шепти желанията си с най-красноречиви слова, докато, възбуден, той не я облада отново.

Накрая тя се сгуши в него, от полуразтворените й устни излизаше дим. Лампата беше угасена и на далечния фон на блещукащите градски светлини тя задържа погледа му в своя. От първия път, когато той я докосна, тя копнееше да го опознае — доколкото й беше известно, никой не го познаваше. Ако той проговори пред нея, ако я посвети в скритите тайни на живота си, тя ще знае, че той е свързан с нея така, както тя с него.

С върха на пръста си обиколи извивката на ухото му и продължи надолу по неестествено гладката кожа отстрани на лицето му.

— Искам да ми разкажеш какво се случи — рече кротко.

Очите на Спалко бавно излязоха от негата.

— Беше преди много години.

— Значи е още по-важно да ми разкажеш.

— Наистина ли искаш да знаеш? — Обърна глава и се взря в очите й.

— Наистина.

Той въздъхна.

— По онова време живеех в Москва с по-малкия си брат. Той все се забъркваше в някакви каши, просто му идваше отвътре. Беше склонен към пристрастяване.

— Наркотици?

— Слава на Аллах, не. В неговия случай се касаеше за комар. Не можеше да спре да залага дори след като изгуби всичко. Вземаше назаем от мен, аз, разбира се, винаги му давах, защото той все ми разказваше някаква покъртителна история, на която решавах да повярвам.

Той се обърна в прегръдката й, тръсна пакета за цигара, запали я.

— Както и да е, в един момент историите му вече не звучаха толкова правдоподобни или пък аз реших, че повече не мога да си позволя да им вярвам. Така или иначе, казах — стига. И повярвах, както се оказа, най-глупашки, че ще спре с тези неща. — Всмукна дълбоко от цигарата, издиша шумно дима. — Но той не престана. Как мислиш, какво направи? Отиде при последните хора, с които би трябвало да се забърка, защото те бяха единствените, готови да му заемат пари.

— Мафията.

— Именно — кимна той. — Взе пари от тях с ясното съзнание, че ако ги загуби, няма как да им ги върне. Знаеше какво ще направят с него, но както вече ти казах, не беше способен да спре. Заложи и както се случва почти винаги, загуби.

— И после? — попита тя в напрегнато очакване, нетърпелива да чуе продължението.

— Те изчакаха определения срок, за да си получат парите, и след като той не им ги даде, го подгониха.

Спалко се вгледа в горящия край на цигарата си. Прозорците бяха отворени. На фона на жуженето на уличния трафик и шепота на палмови листа сегиз-тогиз се чуваше гръмовен животински рев или неистов вой.

— Първия път го ступаха — продължи Спалко полушепнешком. — Не пострада сериозно, защото те още се надяваха, че ще си получат парите. Щом разбраха, че той няма пукнат грош и няма да им върне нищо, го притиснаха наистина, застреляха го насред улицата като куче.

Беше си изпушил цигарата, но остави фаса да тлее между два пръста. Сякаш напълно бе забравил, че държи нещо в ръката си. Зина, легнала до него, не отрони нито дума, погълната от разказа му.

— Минаха шест месеца — продължи Спалко и метна фаса си през прозореца. — Аз си изпълних задълженията. Платих, на когото имаше да се плаща и накрая получих своя шанс. Разбрах, че шефът, разпоредил убийството на брат ми, всяка седмица ходи на бръснар в хотел „Метропол“.

— Не ми казвай, че си се престорил на бръснар и когато той е седнал на стола, си го заклал като пиле.

Той я погледна, после избухна в смях.

— Звучи адски живописно, много кинематографично. — Поклати глава. — Но в реалния живот е неизпълнимо. Въпросният шеф се бръснеше при един и същи бръснар от петнайсет години и нито веднъж не се бе съгласил да го обслужи някой друг. — Наведе се и я целуна по устните. — Не гледай толкова разочаровано. Приеми го като урок и се поучи от него. — Намести ръката си около нея, притисна я до себе си. Някъде в резервата изрева леопард.

— И така, изчаках да го обръснат и напарфюмират, да се отпусне след деликатните грижи. Стоях на улицата пред хотела, на място, пълно с хора, което само един луд би избрал за атака. Щом той излезе, го застрелях заедно с бодигарда му.

— И избяга.

— В известен смисъл. Онзи ден избягах, но шест месеца по-късно, в друг град, в друга страна, получих коктейл „Молотов“, метнат от преминаваща наблизо кола.

Тя плъзна нежно ръка по гланцираната му кожа.

— Толкова те харесвам такъв — несъвършен. Болката, която си изтърпял, ти придава… героичен вид.

Спалко не каза нищо, след малко усети как тя започва да диша все по-дълбоко и се унася в сън. Разбира се, нито дума от казаното не беше вярно, макар че разказът се получи доста добър — изключително кинематографичен! А истината — какво се бе случило в действителност? Той вече почти не си спомняше. Толкова дълго бе изграждал непробиваемата си фасада, че вече бе започнал да потъва в собствените си измислици. Във всеки случай, никога не би разкрил истината на друг човек, защото това би го поставило в неизгодна позиция. Когато хората те опознаят, започват да си мислят, че те притежават — че истината, която си споделил с тях в момент на слабост, който те наричат интимност, те обвързва с тях.

В това отношение Зина беше като другите и той усети в устата си горчивия вкус на разочарованието. Но пък, от друга страна, досега не бе срещал човек, който да не го е разочаровал. Просто другите не бяха в неговата категория. Те не умееха да разгадават нюансите на света така, както ги виждаше той.

За известно време бяха забавни, но само за известно време. Той отнесе тази мисъл със себе си в дълбините на дълбок и необезпокояван сън, а когато се събуди, Зина я нямаше, беше се върнала в леглото на нищо неподозиращия Хасан Арсенов.

Призори петимата се качиха в два рейнджроувъра, натоварени с багаж и шофирани от служители на „Хуманистас“, и се насочиха към южния изход на града, към необятния мизерен бедняшки квартал, който се бе проснал като гангренясал крайник в околностите на Найроби. Пътуваха в мълчание, преди тръгване бяха хапнали по няколко залъка, защото стомасите на всички бяха свити от напрежение — дори Спалко се усещаше леко притеснен.

Въпреки че утрото беше кристалночисто, над бедняшкия квартал се стелеше гъст смог — неопровержимо доказателство за липсата на добра хигиена и вечното присъствие на холерата. Постройките бяха буквално съборетини, повечето тенекиени или талашитени, тук-там по някоя дървена колиба, както и няколко ниски бетонни постройки, които човек би взел за бункери, ако не бяха криволичещите въжета с пране, развявано от прашния вятър. Освен това имаше огромни купчини пръст, за които на пръв поглед нямаше обяснение, но след малко лъснаха опожарените останки на няколко колиби, тук-там по някоя обувка с прогорена подметка, дрипава синя рокля. Тези няколко обекта, знаци на събития, случили се съвсем наскоро — а тук историята се ограничаваше до близкото минало, — придаваха подчертано запуснат вид на грозотата и мизерията в тази нечовешка бедност. Ако тук можеше да се задържи някакъв живот, той беше накъсан, хаотичен, тъжен и унил отвъд всякакво слово или мисъл. Всичко беше белязано от чувството за вечна нощ, която не отстъпваше дори пред светлината на новия ден. Отвсякъде лъхаше на обреченост, по което това място им заприлича на битпазара, покрай който бяха минали предния ден. Ширещата се в този град икономика „на черно“ до голяма степен беше отговорна за потискащия пейзаж, през който пъплеха, възпрепятствани от гъсти тълпи, изпълващи страничните улички и преливащи на шосето. Светофари нямаше, а дори и да съществуваха, колите щяха да бъдат спирани от орди вонящи просяци или търговци, предлагащи жалките си стоки.

Най-сетне се добраха до централната част на квартала, където влязоха в изтърбушена сграда на два етажа, изпълнена с дим. Всичко вътре тънеше в пепел — бяла и мека като стрити кости. Шофьорите донесоха багажа, натоварен в два сандъка.

Вътре имаше сребристи защитни скафандри за работа с отровни вещества, донесени по специална поръчка на Спалко. Всеки от костюмите беше оборудван със собствен независим дихателен апарат. Спалко отвори единия сандък и извади NX20 от кутията му, внимателно сглоби двете части под зорките погледи на четиримата чеченци. Подаде устройството на Хасан Арсенов, а през това време се обърна да извади тежката кутия, дадена му от доктор Петер Сидо. Отключи я изключително внимателно. Всички погледи бяха вперени в стъкленицата. Беше толкова миниатюрна и толкова опасна. Притаиха дъх, сякаш се опасяваха да не навредят по някакъв начин.

Спалко нареди на Арсенов да държи NX20 на ръка разстояние от тялото си. Отвори титаниевия капак и постави стъкленицата в зарядната камера. NX20 още не може да бъде активиран, обясни той. Доктор Шифър беше създал редица предпазни мерки срещу случайно или преждевременно разпръскване. Посочи пломбата със сгъстен въздух, която при заредена камера може да се активира при затворен и заключен капак. Той го направи, взе устройството от Арсенов и ги поведе нагоре по стълбите, които огнената стихия не бе унищожила само защото бяха излети от бетон.

Щом се качиха на втория етаж, се струпаха пред един прозорец. Както в цялата сграда, стъклата му бяха счупени. Беше останала само рамката. През нея огледаха хромите и сакатите, умиращите от глад, болните. Жужаха мухи, появи се трикрако куче, което се изходи насред импровизиран пазар за употребявани вещи, струпани направо в прахта. През улицата претича разревано голо хлапе. Една старица, превита о две, се изкашля и се изплю.

Тези гледки обаче не съставляваха основния интерес на чужденците. Те следяха напрегнато всяко движение на Спалко, вслушваха се във всяка негова дума с внимание, граничещо с маниакалност. Математическата точност на оръжието действаше като вълшебство, развалящо магията на болестта, материализирала се в цялата околност.

Спалко им показа двата спусъка на NX20 — един по-малък, а зад него другия, по-големия. По-малкият, обясни, вкарва заряда от външната във вътрешната камера. След това се потвърждава с ей този бутон, тук, отляво, и NX20 е готов за експлоатация. Дръпна малкия спусък, натисна бутона и вътре в оръжието нещо забълбука — намек за приближаващата смърт.

Дулото беше грозно и сплеснато, но в същото време доста удобно. За разлика от конвенционалните оръжия, NX20 трябваше да бъде насочено най-общо в желаната посока, подчерта Спалко. Подаде дулото през прозореца. Всички притаиха дъх, докато пръстът му обви големия спусък.

Животът наоколо си течеше по обичайния хаотичен сценарий. Младеж беше подложил под устата си паница с царевична каша и загребваше енергично с двата си пръста, докато група полумъртви от глад същества го наблюдаваха с неестествено ококорени очи. По улицата мина невъзможно кльощаво момиче на колело, двама беззъби старци стояха, забили погледи в купчините пръст на улицата, сякаш в тях беше запечатана цялата история на живота им.

Чу се слабо изсъскване — поне така се стори на петимата, скрити на сигурно място зад надеждните си високотехнологични скафандри. Видимо нямаше никакви следи от изтичане. Доктор Шифър го беше замислил така.

Петимата наблюдаваха с нарастващо напрежение, докато секундите се нижеха по-бавно от всякога. Сетивата им се изостриха до краен предел. В ушите им пулсираха собствените им вени, сърцата им биеха тежко. Никой не смееше да диша.

Според обясненията на доктор Шифър първите признаци, че газът наистина се е разпръснал, трябваше да се появят след три минути. Това бе кажи-речи последното, което изрече, преди Спалко и Зина да хвърлят полуживото му тяло в бездната на лабиринта.

Спалко, който не откъсваше поглед от голямата стрелка на часовника си и бавното й приближаване към границата от три минути, вдигна глава. Гледката прикова вниманието му изцяло.

Когато се чу първият вик, десетина души вече се бяха строполили мъртви. Викът бързо заглъхна, но наоколо се надигаха нови и нови писъци, за да секнат почти в зародиш. Смъртта се завихри в ужасяваща спирала и започна да сее хаос и тишина. Нямаше къде да се скриеш, нямаше как да я избегнеш, никой не успя да я изпревари, дори тези, които понечиха да побягнат.

Спалко направи знак и чеченците го последваха надолу по стълбите. Щом Спалко свали NX20, шофьорите бяха готови. Затвориха сандъците и ги отнесоха в джиповете.

Петимата обиколиха пеш улицата, свърнаха по съседните преки. Продължиха по четири преки във всяка посока и навсякъде видяха един и същи резултат: смърт и умиращи, още смърт и още умиращи. Върнаха се по колите триумфиращи. Щом всички се настаниха, джиповете потеглиха, за да обиколят целия периметър от един квадратен километър — площта, върху която според доктор Шифър се разпростираше въздействието на NX20. Спалко със задоволство установи, че докторът нито е излъгал, нито е преувеличил.

През следващия час, докато зарядът се изчерпа, колко ли ще са труповете и умиращите? След първите хиляда Спалко престана да брои, но предположи, че ще са около три пъти по толкова, може би дори пет пъти.

Преди да напуснат града на мъртвите, той даде заповед и шофьорите му започнаха да палят наред, заливайки всичко с нафта. Към небето мигновено се надигнаха пелени от пламъци, които поглъщаха всичко по пътя си.

Гледката им подейства успокояващо. Огънят щеше да заличи следите от случилото се тук тази сутрин, понеже никой не биваше да знае за него — не преди да приключи мисията им в Рейкявик.

„Което ще стане само след някакви си четирийсет и осем часа“, помисли си тържествуващ Спалко. Нищо не можеше да ги спре.

„Светът ми принадлежи.“