Наследството на тамплиерите

1

Копенхаген, Дания

Четвъртък, 22 юни, в наши дни, 14:50 ч.

Котън Малоун забеляза ножа в същия миг, в който видя Стефани Нел. Бе се разположил удобно в бял плетен стол на масичка пред кафе „Николай“. Бе приятен слънчев следобед и ширналият се пред него прочут Хобро Плац гъмжеше от хора. В кафето кипеше обичайната оживена дейност — настроението бе леко трескаво, — а той чакаше Стефани от близо половин час.

Тя беше дребничка, на около шейсет години, макар никога да не бе признавала възрастта си, а когато веднъж Малоун надникна в архива, съдържащ сведения за служителите на Министерството на правосъдието, в квадратчето, определено за година на раждане, мигаше текстът „няма информация“. В тъмната й коса сребрееха нишки, в кафявите й очи се долавяше едновременно състрадателният поглед на либерала и суровият блясък на прокурора. Двама президенти се бяха опитали да я назначат за министър на правосъдието, но тя бе отклонила и двете предложения. Един министър на правосъдието бе лобирал ожесточено за уволнението й — особено след като ФБР й бе възложило да го разследва, — но Белият дом категорично бе отхвърлил идеята, защото освен всичко останало Стефани Нел бе педантично почтена.

Мъжът с ножа, от друга страна, бе нисък и набит, с тесни черти и къса коса. В източноевропейското му лице се долавяше нещо измъчено, някакво отчаяние, което разтревожи Малоун повече, отколкото проблясващото острие. Бе облечен спортно, с джинси и яркочервено яке.

Малоун се надигна от стола, но очите му останаха приковани в Стефани. Почуди се дали да не извика, за да я предупреди, но разстоянието бе твърде голямо, а наоколо бе доста шумно. За миг една от модернистичните скулптури, с които бе осеян Хобро Плац, я скри от погледа му. Неприлично дебелата гола жена бе легнала по корем, а внушителните й бедра бяха закръглени като обрулени от ветровете планински склонове. Когато Стефани изникна от другата страна на бронзовата статуя, мъжът с ножа се бе доближил до нея и пред очите на Малоун сряза каишката, преметната през лявото й рамо, дръпна кожената чанта и блъсна Стефани върху плочите.

Някаква жена изпищя и гледката на размахалия нож крадец предизвика суматоха. Мъжът с червеното яке се втурна напред с чантата на Стефани в ръка, блъскайки хората по пътя си. Крадецът сви рязко вляво, заобиколи друга бронзова скулптура и хукна да бяга. Като че ли се бе насочил към Кобмагергаде, пешеходна улица, която излизаше от Хобро Плац, вървеше на север и потъваше дълбоко в търговската част на града.

Малоун скочи от масата. Искаше да пресрещне нападателя, преди да е успял да свие зад ъгъла, но няколко паркирани велосипеда препречиха пътя му. Заобиколи колелата, хукна отново и направи почти пълен кръг около някакъв фонтан, преди да скочи върху жертвата си.

Стовариха се заедно върху твърдия камък, мъжът с червеното яке пое основната част от удара и Малоун веднага отбеляза колко жилаво бе тялото на противника му. Мъжът се претърколи веднъж и заби коляно в корема на Малоун. Въздухът рязко изсвистя от дробовете му и вътрешностите му се свиха. Мъжът с червеното яке скочи на крака и побягна по Кобмагергаде.

Малоун се изправи, но моментално се присви отново и пое няколко плитки глътки въздух. По дяволите. Загубил бе форма. Посъвзе се и отново хукна, но беглецът вече имаше четирийсетина метра преднина. Докато траеше кратката им схватка, Малоун не бе видял нож, но докато си пробиваше път по улицата между магазинчетата, забеляза, че мъжът все още стиска кожената чанта. Гърдите му горяха, но разстоянието помежду им намаляваше.

Нападателят дръпна количката за цветя от ръцете на дрипавия старец, предлагащ стоката си на Хобро Плац и Кобмагергаде. Малоун ненавиждаше уличните продавачи, които сякаш нарочно блокираха пътя към книжарницата му, особено в събота. Мъжът с червеното яке блъсна количката по паветата към Малоун. Не можеше да я остави да лети надолу — по улицата имаше твърде много хора, включително деца, така че се стрелна вдясно, сграбчи я и я спря с рязко дръпване.

Хвърли поглед назад и забеляза Стефани, която тъкмо завиваше по Кобмагергаде, придружена от полицай. Бяха на половин футболно игрище зад него, а той нямаше време да чака.

Втурна се напред, чудейки се накъде ли се е насочил мъжът. Вероятно бе оставил кола там, където Кобмагергаде се вливаше в поредния оживен копенхагенски площад, или пък го чакаше шофьор. Дано да не беше така. Там бе Меката на пазаруващите „Стрьогет“. Стълпотворението от хора бе кошмарно. Бедрата го наболяваха от неочакваното натоварване, мускулите му бегло си спомняха дните във флота и Министерството на правосъдието. Година след доброволното му оттегляне спортният му режим едва ли би впечатлил бившия му работодател.

Пред него се извисяваше Кръглата кула, сгушена плътно до църквата „Света Троица“, като термос до кутия за пикник. Масивната цилиндрична сграда бе девететажна. Датският крал Кристиян IV я бе построил през 1642 г. и символът на царуването му — позлатена цифра 4, обгърната от буква „С“ — блестеше върху мрачното тухлено здание. Под нея се пресичаха пет улици и мъжът с червеното яке можеше да избере всяка една, за да се изплъзне от преследвача си.

Появиха се полицейски коли.

Едната спря с изскърцване на гуми под южната стена на Кръглата кула. Друга пристигна откъм Кобмагергаде, отрязвайки пътя за бягство на север. Мъжът бе в клопка на площада. Спря за миг, сякаш преценяваше положението, после се втурна надясно и изчезна във вътрешността на кулата.

Какво ли смяташе да направи този глупак? Нямаше друг изход, освен портала на приземния етаж. Но може би той не го знаеше. Малоун изтича до входа. Познаваше норвежеца в будката за билети. Човекът прекарваше часове наред в книжарницата му, а страстта му беше английската литература.

— Арни, къде изчезна онзи мъж? — попита той на датски, едва поемайки дъх.

— Мина тичешком, без да плати.

— Има ли някой горе?

— Една възрастна двойка се качи преди известно време.

Към върха на кулата нямаше нито асансьор, нито стълби. Догоре се виеше спираловидна пътека, направена още през XVII век, за да изтеглят астрономическите инструменти. Местните екскурзоводи обичаха да разказват как веднъж руският император Петър Велики се изкачил до върха на кон, а императрицата го следвала в каляска.

Малоун чуваше как на горния етаж отекват стъпки. Поклати глава, предусещайки какво го очаква.

— Кажи на полицията, че се качвам. — И се затича.

В средата на спираловидната пътека мина покрай стъклена врата, водеща към Голямата зала. Бе заключена, лампите бяха загасени. Външните стени на кулата бяха опасани от декоративни двойни прозорци с метални решетки. Заслуша се и отново долови бързи стъпки над главата си. Продължи да се изкачва, а дишането му ставаше все по-тежко и накъсано. Забави крачка, когато мина покрай един средновековен макет високо на стената, изобразяващ движението на планетите. Знаеше, че изходът към площадката на покрива бе само на няколко метра зад последния завой.

Вече не чуваше стъпките. Направи няколко крачки напред и мина през сводестия вход. В центъра се издигаше осмоъгълна обсерватория — не от времето на Кристиян IV, а от по-скоро, — опасана с широка тераса. От лявата му страна бе защитена от декоративна желязна ограда, а единственият вход бе препречен с верига. Плетеници от ковано желязо красяха външния ръб на кулата отдясно. Отвъд ниските перила се надигаха червените покриви и зелените заострени кули на града.

Малоун заобиколи площадката и видя проснат на земята възрастен мъж. Над тялото се бе изправил мъжът с червеното яке. Бе опрял ножа в гърлото на възрастна дама и бе обгърнал с ръка гръдния й кош. Жената явно бе на ръба на истерията, но страхът бе стегнал гърлото й.

— Не мърдайте — каза й Малоун на датски.

Огледа мъжа. Мъката още проблясваше в тъмните печални очи. Капчици пот лъщяха на яркото слънце. Нещо възпря Малоун да се приближи повече. Звукът от стъпки подсказваше, че полицията ще пристигне всеки миг.

— Защо не се успокоите? — попита той на английски.

Явно бе, че мъжът разбира, но ножът не помръдна. Погледът му се стрелкаше във всички посоки. Изглежда, се колебаеше какво да прави и Малоун се разтревожи още повече. Отчаяните хора винаги вършат безразсъдни неща.

— Хвърлете ножа. Полицията вече идва. Няма как да се измъкнете.

Мъжът отново изви очи към небето, а после погледна Малоун. В очите му се четеше нерешителност. Какво всъщност ставаше? Крадец на чанти, който хуква към върха на трийсетметрова кула без изход.

Стъпките под тях се чуваха все по-силно.

— Полицията идва.

Мъжът отстъпи към железните перила, но продължи да притиска възрастната жена. Малоун усети безусловния ултиматум, който налагаше някакво решение, затова отново поясни:

— Няма как да се измъкнете.

Мъжът стисна още по-здраво тялото на жената и олюлявайки се, отстъпи още. Опря гръб на високите до кръста външни перила, а зад него и жертвата му остана само въздух. Паниката внезапно изчезна от очите му и го обзе някакво странно спокойствие. Блъсна жената напред и Малоун я подхвана, преди да се свлече на земята. Мъжът с червеното яке изписа кръст във въздуха и стискайки чантата на Стефани, се извъртя над перилата, изкрещя една-единствена дума — „beauseant“ — и рязко замахна с ножа през гърлото си в същия момент, в който тялото му политна към улицата.

Жената започна да вие, а полицаите се появиха откъм портала. Малоун я пусна и се втурна към перилата. Мъжът с червеното яке лежеше проснат върху паважа трийсет метра по-долу.

Малоун се извърна и погледна към небето, погледът му се плъзна покрай знамето на върха на обсерваторията, датския национален флаг — бял кръст върху червен фон, — увиснал вяло в неподвижния въздух.

Какво ли бе гледал мъжът? И защо беше скочил?

Взря се отново надолу и видя Стефани, която си проправяше път с лакти сред нарастващата тълпа. Кожената й чанта лежеше на няколко метра от мъртвия и пред озадачения му поглед тя я дръпна от паважа и се стопи сред зяпачите. Проследи я с поглед как се провира сред множеството и се отдалечава по една от уличките, които тръгваха от Кръглата кула и потъваха в претъпкания „Стрьогет“, без нито веднъж да се обърне.

Малоун поклати глава, смаян от случилото се, и промърмори на себе си:

— Какво, по дяволите, става тук?

2

Стефани бе потресена. След двайсет и шест години работа за Министерството на правосъдието, последните петнайсет от които като ръководител на проекта „Магелан“, бе научила, че ако едно животно има четири крака, хобот и обича фъстъци, значи е слон. Няма нужда да му се окачва табела. Това означаваше, че мъжът с червеното яке не беше крадец на чанти, а нещо съвсем друго и че някой бе наясно с намеренията й.

Видяла бе как крадецът скача от кулата — първия й непосредствен контакт със смъртта. Години наред бе чувала агентите си да коментират подобни случки, но между прочитането на доклад и реалната смърт имаше огромна разлика. Тялото бе ударило паважа с ужасяващ глух звук. Сам ли бе скочил? Или Малоун го бе принудил? Дали бе имало борба? Беше ли казал нещо, преди да скочи?

Бе пристигнала в Дания с една-единствена цел и бе решила, докато е тук, да се срещне с Малоун. Преди години той бе един от първите й дванайсет избраници за проекта „Магелан“. Познаваше баща му, наблюдавала бе как синът методично се издига и се бе зарадвала, когато прие предложението й да се прехвърли от Военноморската прокуратура към Министерството на правосъдието. Впоследствие се превърна в най-добрия й агент и тя бе разочарована, когато миналата година реши да се оттегли.

Оттогава не го беше виждала, макар на няколко пъти да бяха разговаряли по телефона. Когато бе хукнал след крадеца, бе забелязала, че високата му фигура все още е стегната, а косата му, гъста и вълниста, бе запазила червеникавокафявия оттенък, който помнеше. Почти като старите камъни на сградите около нея. През десетината години, в които бе работил за нея, винаги се бе държал прямо и бе вземал самостоятелни решения, което всъщност го правеше добър детектив, на когото можеше да има доверие. Той обаче беше и състрадателен. Всъщност бе много повече от неин служител.

Беше неин приятел.

Но това не означаваше, че би желала да й се бърка в работата.

Съвсем в стила му бе да хукне след мъжа с червеното яке, но сега това щеше да й създаде проблеми. Ако се видеше с него, щеше да има въпроси от негова страна, и то такива, на които нямаше намерение да отговаря.

Явно срещата със стария приятел трябваше да почака.

Малоун излезе от Кръглата кула и тръгна след Стефани. Докато напускаше площадката на покрива, лекарите се грижеха за възрастната двойка. Мъжът бе ударен по главата, но щеше да се оправи. Жената бе в истерия и Малоун чу как един от лекарите настоява да я отведат до чакащата линейка.

Тялото на мъжа с червеното яке все още лежеше насред улицата под бледожълтия чаршаф, а полицаите се опитваха да разпръснат хората. Промъквайки се сред тълпата, Малоун видя как вдигат чаршафа, а полицейският фотограф се залавя за работа.

Крадецът си бе прерязал гърлото. Окървавеният нож лежеше на метър от неестествено изкривената му ръка.

От разреза на гърлото бе шурнала кръв и се бе стекла на паважа в тъмна локва. Черепът бе хлътнал, тялото бе смачкано, краката усукани, сякаш лишени от кости. Полицаите бяха наредили на Малоун да не се отдалечава. Искаха да запишат изявлението му. Но точно сега той предпочиташе да открие Стефани.

Измъкна се от тълпата зяпачи и хвърли поглед към тъмнеещото небе, където късното следобедно слънце сияеше с разточително великолепие. Нямаше нито едно облаче. Щеше да бъде идеална нощ за съзерцаване на звездите, но никой нямаше да пристъпи в обсерваторията на върха на Кръглата кула. Беше затворена за вечерта, защото някакъв мъж току-що бе скочил от нея към смъртта си.

Кой беше този мъж?

Мислите на Малоун се лутаха между любопитството и тревогата. Съзнаваше, че ще е най-добре да се върне в книжарницата и да забрави за Стефани Нел и делата й. Работата й вече не го засягаше. Знаеше обаче, че няма да го направи.

Ставаше нещо, което никак не му харесваше.

Забеляза Стефани на петнайсетина метра напред на Вестергаде, поредната от дългите улици, които образуваха паяжина в търговския център на Копенхаген. Тя крачеше бързо, съсредоточено, рязко сви надясно и изчезна в една от сградите.

Той ускори ход и скоро видя табелата „Антиквариат Хансен“ — книжарница, чийто собственик бе един от малцината в града, които не бяха приели радушно Малоун. Петер Хансен не обичаше чужденците, особено американците, и дори се бе опитал да осуети членството на американеца в Датската асоциация на търговците на антикварни книги. За щастие неговата неприязън не се бе оказала заразна.

Малоун усети как се пробуждат инстинктите, чувствата и сетивата, задрямали дълбоко, откакто се бе оттеглил преди година. Усещания, които не му се нравеха, но винаги го бяха тласкали напред.

Спря близо до входната врата и забеляза Стефани, потънала в разговор с Хансен. Двамата влязоха в магазина, който заемаше партера на триетажна сграда. Познаваше вътрешното разположение, тъй като предната година бе разучил копенхагенските книжарници. Почти всички бяха пример за скандинавското чувство за ред, с тематично подредени рафтове и спретнато наредени книги. Хансен обаче бе по-безреден. Книжарницата му бе еклектична смесица от старо и ново — предимно ново, тъй като не бе склонен да плаща допълнително за частни колекции.

Малоун се вмъкна в сумрака, надявайки се някой от служителите да не го извика по име. Два-три пъти бе вечерял с управителката на книжарницата и всъщност от нея бе разбрал, че не е сред любимците на Хансен. За щастие нея я нямаше и едва десетина души оглеждаха рафтовете. Бързо се шмугна към задната част, където имаше безброй отрупани с полици ниши. Чувстваше се неловко. В крайна сметка Стефани просто му се бе обадила да каже, че ще е в града за няколко часа и иска да го види за малко, но това беше преди случката с мъжа с червеното яке. Беше дяволски любопитен да разбере какво толкова е търсел този човек, та да умре заради него.

Поведението на Стефани не би трябвало да го изненадва. Винаги бе предпочитала да крие информацията, понякога твърде дълбоко, което често бе предизвиквало конфликти. Но едно е да си в безопасност пред компютъра в кабинета в Атланта, а съвсем друго — на бойното поле. Добри решения се вземат само при наличието на добра информация.

Зърна Стефани и Хансен в една ниша без прозорци, която служеше за кабинет. Малоун бе идвал веднъж, когато се бе опитал да се сприятели с този идиот. Хансен бе едър мъж с дълъг нос, силно издаден над прошарените му мустаци. Малоун се настани зад редица отрупани рафтове и дръпна една книга, преструвайки се, че чете.

— И сте дошли чак дотук само за това? — питаше Хансен със сухия си дрезгав глас.

— Чували ли сте за търга в Роскилде?

Типично за Стефани да отговори на въпроса с въпрос.

— Често го посещавам. Предлагат се много книги.

Малоун също бе чувал за този търг. Роскилде се намираше на трийсет минути западно от Копенхаген. Продавачите на антикварни книги в града се събираха веднъж на три месеца и организираха разпродажба, която привличаше купувачи от цяла Европа. На същия търг, два месеца след като отвори книжарницата си, Малоун бе спечелил близо двеста хиляди евро от четири книги, които бе успял да открие на някаква никому неизвестна разпродажба в Чешката република. Тези средства направиха много по-безболезнен прехода от работата му като държавен служител към предприемачеството. Но събудиха и доста завист, а Петер Хансен не си бе направил труда да прикрие яда си.

— Трябва ми една от книгите, за които говорихме. Още тази вечер. Обещахте, че няма да има проблем да я купя — заяви Стефани с тон на човек, свикнал да раздава заповеди.

— Американци — подсмихна се Хансен. — Всички сте еднакви. Целият свят се върти около вас.

— Съпругът ми твърдеше, че можете да намерите и неоткриваемото. Книгата, която желая, вече е намерена. Просто искам да бъде купена.

— Ще бъде купена от онзи, който предложи най-високата цена.

Малоун трепна. Стефани не знаеше в каква опасна територия навлиза. Основното правило за добрата сделка е да не показваш колко много желаеш съответния предмет.

— Това е малко известна книга, която не интересува никого — каза тя.

— Но очевидно вие се интересувате, което означава, че ще има и други.

— Нека направим всичко възможно да предложим най-високата цена.

— Защо е толкова важна тази книга? Никога не съм я чувал. Авторът е напълно неизвестен.

— И мотивите на съпруга ми ли сте поставяли под съмнение?

— Какво значи това?

— Значи, че не ви влиза в работата. Набавете ми книгата, и ще ви платя цената, както се споразумяхме.

— Защо не си я купите сама?

— Нямам намерение да давам обяснения за постъпките си.

— Със съпруга ви се работеше доста по-лесно.

— Той е мъртъв.

Макар да не бе вложила никакво чувство в изявлението, настана кратко мълчание.

— Заедно ли ще пътуваме до Роскилде? — попита Хансен, явно схванал, че няма да научи нищо повече.

— Ще ви чакам там.

— Нямам търпение.

Стефани изскочи от кабинета и Малоун се сви още повече в своята ниша. Извърна настрани лице, докато тя минаваше покрай него. Чу как вратата на кабинета се затръшва и се възползва от момента, за да се придвижи към изхода. Стефани излезе от тъмния магазин и сви наляво. Малоун изчака, после се промъкна напред и загледа как бившата му шефка се отдалечава, провирайки се между следобедните купувачи към Кръглата кула. Тръгна подире й. Тя не се обърна нито веднъж. Сякаш изобщо не подозираше, че някой би могъл да се интересува от действията й. А би следвало да го съзнава, особено след случилото се с онзи мъж. Питаше се защо ли не е нащрек. Наистина, тя не беше действащ агент, но не беше и глупава.

Вместо да завие на север при Кръглата кула и да тръгне към Хобро Плац, където се намираше книжарницата на Малоун, тя продължи направо. След още три пресечки изчезна в хотел „Д’Англетер“.

Чувстваше се донякъде обиден, че бе решила да си купува книга в Дания, а не се бе обърнала към него за съдействие. Очевидно не искаше да го забърква. Всъщност след случилото се при Кръглата кула явно дори не желаеше да разговаря с него. Погледна часовника си. Минаваше четири и трийсет. Търгът започваше в шест, а Роскилде бе на половин час път. Не бе възнамерявал да ходи. Каталогът, разпратен преди седмици, не съдържаше нищо интересно. Но нещата вече стояха другояче. Стефани се държеше твърде странно. А дълбоко в съзнанието му един познат глас, който го бе опазил жив в продължение на дванайсет години като правителствен агент, му нашепваше, че тя ще има нужда от помощта му.

3

Абатство „Де Фонтен“

Френски Пиренеи, 17:00 ч.

Сенешалът коленичи до леглото, за да утеши умиращия си учител. Седмици наред се бе молил този момент да не настъпва. Но твърде скоро възрастният мъж, който бе управлявал мъдро ордена в продължение на двайсет и осем години, щеше да бъде възнаграден със заслужен покой и щеше да се присъедини към предшествениците си в рая. За нещастие на сенешала хаосът във физическия свят щеше да продължи, а тази перспектива го ужасяваше. Стаята бе просторна, древните стени от камък и дърво не бяха изгнили и само чамовите греди на тавана бяха почернели от годините. Единственият прозорец, приличащ на свъсено око, нарушаваше фасадата на външната стена и служеше за рамка на един водопад, спускащ се по голия склон. Сгъстяващият се мрак бе плъзнал по ъглите на стаята.

Сенешалът погали студената и лепкава ръка на стареца.

— Чувате ли ме, учителю? — попита той на френски.

Уморените очи се отвориха.

— Не съм си отишъл още. Но ще е скоро.

И други бяха правили подобни изказвания в последния си час и сенешалът се запита дали наистина тялото просто се изтощава, губи енергията да накара дробовете да дишат и сърцето да тупти и накрая смъртта завладява кътчетата, където някога е процъфтявал животът. Стисна ръката по-силно.

— Ще ми липсвате.

На тънките устни заигра усмивка.

— Ти ми служи добре, както и очаквах. Именно затова избрах теб.

— Предстоят много конфликти.

— Готов си. Погрижил съм се.

Сенешалът бе втори по ранг след магистъра. Беше се издигнал бързо в йерархията, прекалено бързо според някои, и само неоспоримият авторитет на магистъра бе успявал да потуши недоволството. Но скоро смъртта щеше да прибере закрилника му и той се опасяваше, че ще последва открит бунт.

— Няма гаранция, че аз ще бъда вашият приемник.

— Подценяваш се.

— Уважавам силата на противниците ни.

Обгърна ги тишина, а чучулигите и косовете зад прозореца се възползваха от нея, за да оповестят присъствието си. Сенешалът се взря в учителя си. Старецът бе облечен с небесносиня роба, осеяна със златни звезди. Въпреки че приближаващата смърт бе изострила чертите на лицето му, в слабото му тяло още имаше жизненост. Сивата брада висеше дълга и неподдържана, ръцете и краката бяха сковани от артрит, но очите блестяха все така силно. Знаеше, че двайсет и осемте години водачество бяха научили този стар воин на много неща. Вероятно най-важният урок бе да съумява да излъчва дори пред лицето на смъртта неизменна изтънченост. Лекарят бе потвърдил диагнозата рак преди месеци. Както повеляваше уставът, болестта бе оставена да следва хода си, а естествените последици от божиите действия се приемаха безропотно. Векове наред хиляди братя бяха понасяли подобен край и бе немислимо магистърът да наруши традицията.

— Жалко, че не мога да усетя мириса на водните пръски — прошепна старецът.

Сенешалът погледна към прозореца, направен още през XVI век. Крилата му бяха широко разтворени, позволявайки на сладостния аромат на мокър камък и сочна зеленина да се просмуква в ноздрите му. В далечината водата бучеше.

— Стаята ви е най-подходящото място.

— Една от причините да искам да стана магистър.

Сенешалът се усмихна, защото знаеше, че старецът се шегува. Чел бе Хрониките и беше наясно, че менторът му се бе възкачил на този пост благодарение на умението си да се възползва от всяка приумица на съдбата с адаптивността на гений. Управлението му се характеризираше с мир и спокойствие, но това скоро щеше да се промени.

— Трябва да се моля за душата ви — каза сенешалът.

— Това може да почака. По-добре се приготви.

— За какво?

— За конклава. Събери гласове в своя полза. Подготви се. Не давай възможност на враговете ти да се обединят. Припомни си всичко, на което съм те учил. — Гласът пресекваше от немощ, но дълбоко в тембъра се долавяше твърдост.

— Не съм убеден, че искам да бъда магистър.

— Искаш.

Приятелят му го познаваше добре. Скромността налагаше да откаже мантията, но всъщност повече от всичко на света искаше да бъде следващият магистър.

Усети как ръката в неговата потръпна. Възрастният човек пое няколко глътки въздух, за да се успокои.

— Подготвил съм посланието. Там е, на писалището.

Знаеше, че дълг на следващия магистър е да изчете внимателно този завет.

— Дългът трябва да се изпълни — каза учителят. — Както е било от самото Начало.

Сенешалът не желаеше да слуша за дълг. Вълнуваха го по-скоро емоциите. Огледа стаята, която съдържаше само леглото, молитвен стол, обърнат към дървено разпятие, три стола с по една стара тъкана възглавница, писалище и две древни мраморни статуи в нишите на стената. В миналото тази стая щеше да е пълна с испанска кожа, холандски порцелан, английски мебели. Но желанието за показност отдавна бе изкоренено от ордена.

Възрастният човек задиша тежко.

След няколко минути си пое с мъка въздух, премигна няколко пъти и после каза:

— Не още, приятелю. Но съвсем скоро.

4

Роскилде, 18:15 ч.

Малоун изчака започването на търга и едва тогава се промъкна в залата. Наясно бе с организацията и знаеше, че наддаването няма да започне преди шест и двайсет, тъй като имаше предварителни процедури по регистриране на купувачите и потвърждаване на споразуменията с продавачите, преди парите да започнат да сменят собствениците си. Роскилде беше древен град, сгушен до тесен фиорд. Основан от викингите, той бе служил като столица на Дания чак до XV век и все още излъчваше царствено достолепие. Търгът се провеждаше в центъра на града, близо до Домкирке, в сграда на улицата, където някога бяха властвали обущарите. В Дания продажбата на книги бе истинско изкуство. Цялата нация притежаваше дълбоко вкоренено уважение към писменото слово — нещо, на което Малоун, като истински библиофил, бе започнал да се възхищава. Някога книгите бяха просто хоби, нещо, което да го разсейва от напрежението на опасната му професия, но днес бяха целият му живот.

Забеляза Петер Хансен и Стефани в предната част на залата и остана в дъното й, зад една от каменните колони, които подпираха сводестия таван. Нямаше намерение да наддава, така че беше без значение, че от подиума нямаше да го виждат.

Книгите започнаха да сменят собствениците си, някои срещу значителни суми. Петер Хансен се оживи едва при следващото заглавие.

— „Надгробните паметници на Лангедок“ от Йожен Стюблен. Авторско право от 1887 година — обяви водещият търга. — Местна история, доста обичайна за онова време, отпечатана едва в неколкостотин копия. Част е от наследство, с което се сдобихме съвсем наскоро. Книгата е в много добро състояние, подвързана е с кожа, без видими петна, и съдържа няколко невероятни гравюри. Една от тях е отпечатана в каталога ни. Не спада към обичайните ни книги, но томчето наистина е прекрасно, така че решихме, че може да проявите интерес. Начална оферта, моля.

Веднага постъпиха три, и трите ниски, последната на четиристотин крони. Малоун пресметна наум. Шейсет долара. След това Хансен се намеси с осемстотин. Останалите потенциални купувачи се отказаха от наддаването, но един от служителите, обслужващ по телефона участници, които не бяха успели да дойдат на търга, заяви цена от хиляда крони. Хансен бе явно смутен от неочакваното предизвикателство, особено от някой, който се обаждаше отдалеч, и вдигна предложението си на хиляда и петдесет. Телефонният участник отговори с две хиляди. В битката се включи и трети наддаващ. Виковете продължиха, докато цената шеметно се покачи на девет хиляди крони. Останалите явно усещаха, че в тази книга има нещо по-особено. След още една минута интензивно наддаване Хансен отправи предложение за двайсет и четири хиляди крони. Повече от четири хиляди долара.

Малоун знаеше, че Стефани е държавен служител със заплата от около седемдесет-осемдесет хиляди долара годишно. Съпругът й бе починал преди години и й бе оставил някакви средства, но тя не беше богата и със сигурност не бе колекционер на книги. Той бе озадачен, че е готова да плати такава сума за някакъв неизвестен пътеводител. В книжарницата му носеха подобни книги с кашони, някои от XIX и началото на XX век, когато личните описания на далечни места са били на мода. Повечето използваха изключително изтъркан език и като цяло нямаха никаква стойност.

Тази обаче явно бе изключение.

— Петдесет хиляди крони — извика представителят на неизвестния участник.

Над два пъти повече от последната цена на Хансен.

Хората започнаха да се обръщат и Малоун пъргаво се скри зад колоната, когато Стефани се извърна и хвърли поглед към масата с телефона. Надникна иззад ръба на колоната и видя, че Стефани и Хансен разменят няколко реплики, после насочват вниманието си към подиума. Настъпи кратка тишина, докато Хансен обмисляше следващия си ход, но явно се съобразяваше със Стефани.

Тя поклати глава.

— Книгата се продава на участника по телефона за петдесет хиляди крони.

Водещият търга свали книгата от стойката и обяви петнайсетминутна пауза. Малоун знаеше, че организаторите възнамеряват да използват паузата, за да разгледат „Надгробните паметници на Лангедок“ и да разберат защо цената й бе надвишила осем хиляди долара. Знаеше, че търговците от Роскилде бяха проницателни и не бяха свикнали да им се изплъзват съкровища. Стефани и Хансен останаха на местата си, така че се наложи да продължи да прегръща колоната. В залата имаше няколко познати лица и Малоун се надяваше никой да не го извика по име. Повечето лениво се насочиха към отсрещния ъгъл, където се предлагаха закуски. Забеляза, че двама мъже се приближават към Стефани и се представят. И двамата бяха набити, с къси коси, облечени с памучни панталони и ризи под възшироки бежови сака. Когато единият се наведе да стисне ръката й, Малоун забеляза отчетливата издутина от пистолета, прилепнал до гръбнака му. След няколко реплики мъжете се отдалечиха. Разговорът изглеждаше приятелски, а когато Хансен се отправи към безплатната бира, Стефани приближи един от уредниците, размени няколко думи с него и излезе от залата през страничната врата.

Малоун се насочи към същия уредник, Грегос, слаб датчанин, когото познаваше добре.

— Котън, радвам се да те видя.

— Винаги съм нащрек за някоя добра сделка.

Грегос се усмихна.

— Тук рядко се случват такива.

— Май последната книга се оказа голяма изненада.

— Мислех, че може да докара петстотин крони. Но петдесет хиляди? Невероятно.

— Имаш ли идея защо?

— Нямам представа — поклати глава Грегос.

Малоун направи знак към страничната врата.

— Жената, с която току-що разговаря. Накъде тръгна?

— Интересува ли те?

— Не и по този начин. Но ме интересува.

Малоун бе станал любимец на аукционната къща, когато преди няколко месеца им бе помогнал да открият един своенравен продавач, предложил три екземпляра на „Джейн Еър“ от около 1847 г., които се оказаха крадени. Когато полицията иззе книгите от новия купувач, къщата се бе принудила да върне парите до последната крона, но продавачът вече бе осребрил своя чек.

За да им помогне, Малоун бе открил мъжа в Англия и бе възстановил парите. В резултат си бе осигурил неколцина благодарни приятели в новата си родина.

— Питаше къде се намира Домкирке. Интересуваше се от параклиса на Кристиян Четвърти.

— Каза ли защо?

— Само че щяла да се разходи дотам — отвърна Грегос.

Малоун протегна ръка и стисна дланта на Грегос. В нея остана сгъната банкнота от хиляда крони. Отбеляза, че Грегос оцени жеста и небрежно пъхна парите в джоба си. Аукционната къща не гледаше с добро око на безплатните услуги.

— А, и още нещо. Кой предложи най-високата цена по телефона за онази книга?

— Както много добре знаеш, Котън, подобна информация е строго поверителна.

— Както ти много добре знаеш, мразя правилата. Познавам ли го?

— Притежава сградата, в която си под наем в Копенхаген.

Почти се усмихна. Хенрик Торвалдсен. Трябваше да се досети.

Търгът продължаваше. Докато купувачите се настаняваха отново по местата си, той се отправи към входа и забеляза, че Петер Хансен също сяда. Излезе в хладната датска вечер и макар да бе почти осем вечерта, лятното небе все още бе осветено от алените лъчи на бавно залязващото слънце. На няколко пресечки се издигаше червената тухлена фасада на Домкирке, където от XIII век насам погребваха датските крале.

Какво ли правеше Стефани там?

Тъкмо се канеше да тръгне, когато към него се приближиха двама мъже.

Единият притисна нещо твърдо в гърба му.

— Мирно и кротко, мистър Малоун, или ще ви застрелям веднага — прошепна глас в ухото му.

Той се озърна наляво и надясно.

Мъжете, които бяха разговаряли със Стефани в залата, го бяха обградили от двете страни. Гледаха го със същия напрегнат поглед, който бе видял в очите на човека с червеното яке преди няколко часа.

5

Стефани влезе в Домкирке. Водещият търга я бе уверил, че лесно ще намери сградата, и се беше оказал прав. Чудовищната тухлена сграда бе твърде голяма за градчето. В грандиозната постройка имаше безброй параклиси и галерии, над които се извисяваше сводест таван и прозорци с витражи, които придаваха на древните стени божествена атмосфера. Личеше си, че катедралата вече не е католическа. Ако не грешеше, вътрешността беше лутеранска, а архитектурният стил притежаваше отчетливо френско излъчване. Стефани беше вбесена, че изпусна книгата. Смяташе, че ще се продаде за не повече от триста крони, което беше около петдесетина долара. Но анонимен купувач бе платил над осем хиляди долара за някакво безобидно описание на Южна Франция отпреди стотина години. Което потвърждаваше, че някой бе наясно със задачата й.

Може би човекът, който я чакаше? Двамата мъже, които се бяха приближили към нея след наддаването, й бяха казали, че всичко ще се изясни, ако се разходи до катедралата и открие параклиса на Кристиян IV. Идеята за тази разходка й се стори глупава, но нима имаше избор? Разполагаше с твърде кратко време, в което да свърши много неща.

Спазвайки указанията, които й бяха дали, тя заобиколи преддверието. Пред главния олтар се провеждаше служба. Около петдесетина души бяха коленичили между скамейките. Музиката от органа отекваше във вътрешността на катедралата с металически вибрации. Откри параклиса на Кристиян IV и пристъпи в него през натруфена желязна решетка.

Чакаше я нисичък мъж с рядка сива коса, сплескана върху главата му като шапка. Имаше неправилни черти и гладко избръснато лице и носеше светли памучни панталони и риза с разкопчана яка. Едрият му гръден кош бе стегнат в кожено яке, а когато се приближи към него, моментално определи погледа в тъмните му очи като студен и подозрителен. Вероятно бе усетил опасенията й, защото изражението му леко омекна и той й се усмихна обезоръжаващо.

— Мисис Нел, толкова се радвам да ви видя.

— Откъде знаете коя съм?

— Добре запознат съм с работата на съпруга ви. Той беше голям учен и се занимаваше с редица въпроси, които ме интересуват.

— Кои например? Съпругът ми работеше по много въпроси.

— Главният ми интерес е към Рен-льо-Шато. Разработката му върху така наречената голяма тайна на този град и земите, които го заобикалят.

— Вие ли сте човекът, който купи книгата?

Той вдигна ръце, уж се предаваше.

— Не съм аз и точно затова поисках да разговаряме. Участвах в наддаването чрез посредник, но — както и вие, сигурен съм — бях шокиран от крайната цена.

Тя тръгна из кралската гробница, за да спечели малко време за размисъл. Огромни картини красяха ослепителните мраморни стени. Пет саркофага заемаха центъра под огромния сводест таван.

Мъжът направи жест към ковчезите.

— Кристиян Четвърти се смята за най-великия монарх на Дания. Както Хенри Осми за Англия, Франсоа Втори за Франция и Петър Велики за Русия. Променил е страната си из основи. Оставил е следи от делата си навсякъде.

Тя не се интересуваше от подобен урок по история.

— Какво искате?

— Позволете ми да ви покажа нещо.

Пристъпи към металната решетка на входа на параклиса. Тя го последва.

— Според легендата тази решетка е направена от самия дявол. Изяществото на изработката е невероятно. Съдържа монограмите на краля и кралицата и множество приказни създания. Но погледнете внимателно долната част.

Тя се загледа и забеляза гравираните в метала думи.

— Гласят следното: „Caspar Fincke bin ich genannt, dieser Arbeit bin ich bekannt“. Тоест: „Каспар Финке се наричам и с този труд на слава се обричам“.

Тя извърна лице към него.

— Какво точно искате да кажете?

— Върху Кръглата кула в Копенхаген около ръба на терасата на покрива също има желязна решетка. Финке е проектирал и нея. Изработил я е ниска, за да може окото да се наслаждава на гледката, но това, от друга страна, улеснява скачането.

Тя схвана мисълта му.

— Мъжът, който скочи оттам днес, е работел за вас?

Той кимна.

— Защо умря?

— Рицарите на Христа уверено водят божиите битки, без да се боят, че извършват грях с убийството на врага, нито пък се страхуват от собствената си смърт.

— Той се самоуби.

— Когато се наложи да убиеш или да приемеш смъртта, това не е престъпление, а слава.

— Май не знаете да отговаряте на въпроси.

— Просто ви цитирам един велик теолог, написал тези думи преди осемстотин години — усмихна се мъжът. — Свети Бернар от Клерво.

— Кой сте вие?

— Защо не ме наричате Бернар?

— Какво искате?

— Две неща. Първо, книгата, която и двамата загубихме в наддаването. Но осъзнавам, че не можете да ми я осигурите. А второто все пак е у вас. Изпратили са ви го преди месец.

Тя успя да се овладее навреме. Този човек определено бе наясно със задачата й.

— И какво е то?

— О, изпитвате ме. Мъчите се да прецените доколко може да ми се вярва. Е, добре. Пратката, която сте получили, е съдържала дневник, принадлежал някога на съпруга ви. Личен дневник, който е водел чак до ненавременната си смърт. Изкарах ли изпита?

Тя не отговори.

— Искам този дневник.

— Защо е толкова важен?

— Мнозина смятаха съпруга ви за чудат. За странен. Представител на ново езотерично течение. Академичната общност му се надсмиваше, а пресата го подиграваше. Но според мен той бе гениален. Виждаше неща, които никой друг не забелязваше. Погледнете само колко е постигнал. Та той постави началото на цялата днешна притегателна сила на Рен-льо-Шато. Книгата му бе първата, която изтъкна пред света чудесата на това кътче. Продаде се в петмилионен тираж из целия свят. Истинско постижение.

— Съпругът ми е продал доста книги.

— Четиринайсет, ако не се лъжа, но нито една в мащабите на първата, „Съкровището в Рен-льо-Шато“. Благодарение на него сега има стотици книги на тази тема.

— Какво ви кара да смятате, че разполагам с дневника на съпруга ми?

— И двамата знаем, че в момента щеше да е у мен, ако не бе намесата на мъж на име Котън Малоун. Доколкото съм осведомен, някога е работел за вас.

— Какво точно?

Като че ли непрестанното предизвикателство му допадаше.

— Вие сте служител на американското Министерство на правосъдието и оглавявате звено, наречено „Проект Магелан“. Дванайсет адвокати, всеки един избран лично от вас, които работят под вашето ръководство и решават, нека ги наречем, деликатни въпроси. Котън Малоун дълго време е бил ваш служител. Но миналата година се е пенсионирал предсрочно и сега притежава книжарница в Копенхаген. Ако не бяха неумелите действия на моя помощник, щяхте да се насладите на лек обяд с мистър Малоун, да се сбогувате с него и да дойдете тук за търга, което е и истинската цел на посещението ви в Дания.

Вече нямаше място за преструвки.

— За кого работите?

— За себе си.

— Съмнявам се.

— Защо ще се съмнявате?

— Поради дългогодишния ми опит.

Той отново се усмихна, което я подразни.

— Дневникът, моля.

— Не е у мен. След днешния случай прецених, че се нуждае от сигурно съхранение.

— У Петер Хансен ли е?

Тя не отговори.

— Ясно. Предполагам, че нищо няма да ми кажете.

— Мисля, че разговорът приключи. — Тя се обърна към отворената врата и излезе бързо. Отдясно, откъм главната порта, забеляза още двама късо подстригани мъже — не онези от търга, — но вече бе наясно кой ги командва.

Хвърли поглед назад към мъжа, чието име не беше Бернар.

— Като помощника ми на върха на Кръглата кула днес и вие няма как да се измъкнете.

— Върви на майната си.

Тя се извъртя наляво и хлътна в дълбините на катедралата.

6

Малоун прецени положението. Намираше се на публично място в съседство с шумна улица. От залата влизаха и излизаха хора, а други чакаха служителите да докарат автомобилите им от близкия паркинг. Очевидно наблюдението му над Стефани не бе останало незабелязано. Вътрешно се проклинаше, че не бе внимавал повече.

Все пак реши, че въпреки отправените заплахи двамата мъже до него не биха рискували да привлекат вниманието върху себе си. Само искаха да го забавят, а не да го елиминират. Може би задачата им бе да осигурят достатъчно време, така че онова, което се случваше в катедралата със Стефани, да се развие по план.

Което означаваше, че трябва да действа.

Гледаше как от залата излизат нови и нови редовни клиенти. Един от тях, длъгнест датчанин, притежаваше книжарница на „Стрьогет“, близо до магазина на Петер Хансен. Видя, че пиколото докара автомобила му.

— Вагн — провикна се Малоун и направи крачка напред, отдалечавайки се от оръжието, опряно в гърба му.

Приятелят му чу името си и се обърна.

— Котън, как си? — отговори той на датски.

Малоун небрежно тръгна към колата, а когато погледна назад, късо подстриганият мъж припряно прибираше пистолета под сакото си. Бе го сварил неподготвен, което потвърждаваше предположението му. Тези момчета бяха аматьори. Готов беше да се обзаложи, че дори не говореха датски.

— Мога ли да те помоля да ме върнеш в Копенхаген? — попита той.

— Разбира се. Имаме място. Качвай се.

Малоун протегна ръка към задната врата.

— Оценявам жеста ти. Човекът, с когото щях да пътувам обратно, иска да поостане, а аз трябва да се прибирам.

Малоун затръшна вратата, помаха от прозореца и с удоволствие отбеляза обърканото изражение на лицата на двамата мъже, когато колата потегли.

— Нищо ли не ти хареса днес? — попита Вагн.

Той хвърли поглед към шофьора.

— Нищичко.

— И на мен също. Решихме да си ходим и да вечеряме рано.

Малоун погледна жената до себе си. Отпред до шофьора седеше друг мъж. Не познаваше никого, така че се представи. Колата бавно запълзя в лабиринта от тесни улички на Роскилде към магистралата за Копенхаген.

Зърна двете еднакви кули и медния покрив на катедралата.

— Вагн, бих искал да сляза тук. Май ще трябва да остана още малко.

— Сигурен ли си?

— Току-що се сетих, че трябва да свърша нещо.

Стефани се втурна в катедралата. Зад масивните колони, които се издигаха отдясно, литургията продължаваше. Ниските й токчета потракваха по плочите, но благодарение на гръмкия орган звукът бе доловим само за нея. Коридорът отпред заобикаляше главния олтар, а поредица от ниски стени и паметни плочи отделяше вътрешната галерия от мястото за хора.

Тя хвърли поглед назад и видя как онзи, който се бе нарекъл Бернар, уж небрежно върви напред, но другите двама не се виждаха никъде. Осъзна, че всеки момент ще излезе от другата страна на сградата. За първи път оцени пълния размер на рисковете, които поемаха агентите й. Никога не бе работила на терен — не влизаше в задълженията й, — но пък и не изпълняваше официална задача. Бе лична работа, а официалната й версия беше, че е на почивка. Никой не знаеше, че е в Дания. Никой, освен Котън Малоун. А предвид сегашното затруднено положение тази анонимност се превръщаше в проблем.

Заобиколи вътрешната галерия.

Преследвачът остана на прилично разстояние зад нея, знаейки, че тя няма къде да отиде. Мина покрай няколко каменни стъпала, които се спускаха към друг страничен параклис, и видя, че двамата мъже се появяват в задното преддверие, препречвайки пътя й за бягство. Зад нея Бернар продължаваше неумолимо да се приближава. От лявата й страна се намираше друга гробница, Параклис на Влъхвите.

Тя изтича вътре.

Между изящно украсените стени лежаха два мраморни надгробни камъка, и двата с формата на римски храм. Тя отстъпи към по-отдалечения. И в този момент, осъзнавайки най-лошото, я връхлетя див, безразсъден ужас.

Беше влязла в капан.

Малоун стигна до катедралата и влезе през главния вход. Отдясно забеляза двама мъже — набити, с къси коси и цивилни дрехи, — досущ като ония, които току-що бе оставил пред аукционната зала. Реши да не рискува и бръкна под сакото за автоматичната берета, стандартното оръжие за всички агенти от проект „Магелан“. Бяха му позволили да го задържи, когато се пенсионира, и бе успял да го вмъкне нелегално в Дания — притежаването на огнестрелно оръжие тук бе забранено.

Стисна ръкохватката, сложи пръст на спусъка и измъкна пистолета, прикривайки го с бедро. Не бе хващал оръжие повече от година. Смяташе, че това усещане, което никак не му бе липсвало, бе част от миналото му. Но скочилият към смъртта си мъж бе привлякъл вниманието му, ето защо бе дошъл подготвен. Така постъпва добрият агент и това бе една от причините, поради които бе придружавал ковчезите на неколцина приятели, вместо самият той да бъде носен по централната пътека в църквата.

Двамата бяха с гръб към него, с отпуснати ръце, празни длани. Гръмката музика от органа заглушаваше стъпките му. Приближи се и каза:

— Тежка нощ, а, момчета?

И двамата се извърнаха и той размаха пистолета.

— Хайде да запазим добрия тон.

Над рамото на единия зърна трети мъж, на трийсетина метра навътре в страничната галерия, който небрежно крачеше към тях.

Видя как пъхна ръка под коженото си яке. Реши да не чака какво ще се случи по-нататък и се хвърли зад празната редица скамейки отляво. Трясъкът на изстрела заглуши музиката от органа и в дървената облегалка пред него се заби куршум.

Видя как другите двама посягат за оръжието си. Стреля два пъти от легнало положение. Изстрелите сякаш експлодираха в катедралата, пронизвайки музиката. Единият мъж падна на земята, другият побягна. Малоун се надигна на колене и незабавно чу три нови изстрела. Хвърли се обратно на земята, а дървото около него затрещя от нови куршуми. Изпрати още два изстрела към самотния стрелец.

Органът спря.

Хората започнаха да осъзнават какво се случва, наскачаха от скамейките и хукнаха покрай скривалището на Малоун, търсейки безопасност навън. Той използва объркването, за да надникне над скамейките, и видя, че мъжът с коженото яке стои край входа на един от страничните параклиси.

— Стефани — извика той сред бъркотията.

Никакъв отговор.

— Стефани. Аз съм, Котън. Обади се, ако си добре.

Отново никакъв отговор.

Запълзя по корем, озова се отсреща и се изправи. Пътеката пред него заобикаляше катедралата и извеждаше на отсрещната стена.

Колоните, които се редяха от двете страни, щяха да затруднят стрелбата, а после подиумът за хористите щеше да го скрие напълно, така че той хукна напред.

Стефани чу как Малоун извика името й. Слава богу, че този човек не можеше да не си пъха носа в чужди работи. Тя все още се криеше зад черната мраморна плоча в Параклиса на Влъхвите. Чуваше изстрелите и бе наясно, че Малоун прави каквото може, но численото превъзходство бе поне трима срещу един. Трябваше да му помогне, но каква полза от нея? Не носеше оръжие. Поне можеше да го уведоми, че е добре. Преди да успее да отговори обаче, през желязната решетка зърна Бернар с пистолет в ръка.

Страхът сграбчи мускулите й и скова ума й в непозната паника.

Бернар влезе в параклиса.

Малоун заобиколи подиума за хористите. От църквата още бягаха хора, чуваха се превъзбудени, истерични гласове. Все някой бе повикал полицията. Трябваше само да задържи нападателите, докато дойде помощ.

Направи остър завой около закритата галерия и видя единия от мъжете, по които бе стрелял, да помага на приятеля си да се измъкнат през задната врата. Онзи, който бе започнал стрелбата, не се виждаше. Разтревожи се. Забави крачка и стисна пистолета, готов за всичко.

Стефани настръхна. Бернар бе на шест метра от нея.

— Знам, че сте тук — каза той с плътен, гърлен глас. — Спасителят ви дойде, така че нямам време да се занимавам с вас. Знаете какво искам. Ще се срещнем пак.

Перспективата не бе особено въодушевяваща.

— Съпругът ви също не прояви благоразумие. Преди единайсет години му направиха подобно предложение за дневника и той отказа.

Думите му я жегнаха. Разбираше, че е по-добре да си мълчи, но не можа да се стърпи. Вече не.

— Какво знаете за съпруга ми?

— Достатъчно. Нека спрем дотук.

Тя го чу да се отдалечава.

Малоун видя мъжа с коженото яке да излиза от един от страничните параклиси.

— Спри — извика той.

Мъжът се извъртя и насочи пистолета си. Малоун се хвърли към някакви стълби, водещи към друго помещение, пристроено към катедралата, и се изтърколи надолу по пет-шест стъпала. Три куршума се сплескаха в стената над него.

Пъргаво се изкатери обратно, готов да отвърне на огъня, но мъжът вече тичаше към задното преддверие в противоположната част на църквата. Малоун се изправи.

— Стефани — извика.

— Тук съм, Котън.

Видя бившата си шефка да се появява от дъното на параклиса и да тръгва към него с каменно изражение. Отвън се чуваха сирени.

— Да изчезваме — каза той. — Ще има доста въпроси, а имам чувството, че няма да ти се иска да им отговаряш.

— Правилно си схванал. — Тя мина покрай него.

Тъкмо се канеше да предложи да използват някой от другите изходи, когато главните врати се разтвориха с трясък и вътре нахлуха униформени полицаи. Той все още стискаше пистолета, който те мигновено забелязаха. Спряха се и вдигнаха автоматични оръжия. Двамата със Стефани замръзнаха на място.

— Hen til den landskab. Nu — чу се заповед. На земята. Веднага.

— Какво искат от нас? — попита Стефани.

Малоун пусна пистолета и се смъкна на колене.

— Нищо хубаво.

7

Раймон дьо Рокфор стоеше пред катедралата, зад кръга от зяпачи, и наблюдаваше разиграващата се драма. Той и двамата му помощници бяха изчезнали в паяжината от сенки, хвърляни от гъстите дървета, които се издигаха от другата страна на площада. Бе успял да се измъкне през една странична врата и да се скрие точно преди полицаите да щурмуват главния вход. Като че ли никой не го забеляза. Поне за момента органите на реда щяха да се съсредоточат върху Стефани Нел и Котън Малоун. Щеше да мине известно време, преди свидетелите да споменат за присъствието и на други въоръжени мъже. Беше изпадал в подобни ситуации и знаеше, че преимуществото винаги е на страната на хладнокръвните. Реши да се отпусне. Хората му трябваше да са убедени, че той контролира нещата.

Предната фасада на тухлената катедрала се къпеше в ярка червено-бяла светлина. Пристигнаха нови полицаи и той се удиви, че град с размера на Роскилде разполага с толкова много служители на реда. От съседния площад прииждаха хора. Хаосът бързо се настаняваше на сцената. Което бе идеално. Винаги се бе чувствал невероятно свободен сред хаоса, стига да можеше да го контролира.

— Ранен ли си? — обърна се той към мъжа, когото Малоун бе уцелил.

Мъжът отметна назад якето си и му показа, че бронежилетката бе свършила работа.

— Само натъртен.

От тълпата се измъкнаха другите му двама помощници, които бе изпратил на търга. Бяха докладвали по радиостанциите, че Стефани Нел не бе успяла да спечели книгата, и той им бе наредил да я изпратят при него. Бе решил, че ще успее да я сплаши, но опитът бе пропаднал. И което бе по-лошо, бе привлякъл доста внимание към действията си. Дължеше се на Котън Малоун. Хората му бяха забелязали, че следи Стефани, и той ги бе инструктирал да го задържат, докато приключи разговора си с нея. Явно и този опит се бе провалил.

Двамата се приближиха и единият каза:

— Изгубихме Малоун.

— Аз го открих.

— Изобретателен е. И нагъл.

Знаеше, че е така. Бе направил справка за Котън Малоун, след като разбра, че Стефани Нел ще пътува за Дания, за да се срещне с него. Напълно възможно бе Малоун да е замесен в плановете й, така че се бе постарал да научи всичко възможно за него.

Истинското му име беше Харолд Ърл Малоун, 46-годишен, роден в американския щат Джорджия. Майка му бе коренячка от Джорджия, а баща му бе завършил академията в Анаполис и се бе издигнал до командир във флота, преди подводницата му да потъне, когато Малоун бе само на десет години.

Синът бе последвал стъпките на баща си, бе се записал във военноморската академия и бе завършил сред отличниците на курса. Бяха го приели в училище за пилоти, където бе изкарал достатъчно висок успех, за да се обучава за военен пилот. Но, доста любопитно, по средата на курса бе подал молба за преместване, бе постъпил в юридическия факултет на университета в Джорджтаун и се бе дипломирал, докато бе стажувал в Пентагона. После бе пренасочен към Военната прокуратура, където бе изкарал девет години като щатен адвокат. Преди тринайсет години го бяха прехвърлили в Министерството на правосъдието и новосформирания проект „Магелан“ на Стефани Нел. Бе останал там до миналата година, когато се бе пенсионирал предсрочно.

Що се отнася до личния живот, Малоун бе разведен, а четиринайсетгодишният му син живееше с бившата му съпруга в Джорджия. Непосредствено след пенсионирането си Малоун бе напуснал Америка и се бе преместил в Копенхаген. Беше заклет библиофил и католик по рождение, но не бе особено религиозен. Владееше добре няколко езика, нямаше особени пристрастия или фобии и бе склонен към целеустременост и натрапчива самоотверженост. Притежаваше фотографска памет. Дьо Рокфор определено би предпочел такъв човек да работи за него вместо срещу него.

И последните няколко минути го бяха доказали.

Съотношението на силите три към едно явно не бе смутило Малоун, особено след като бе решил, че Стефани Нел е в опасност.

Малко по-рано младият сътрудник на Дьо Рокфор също бе демонстрирал лоялност и смелост, макар да бе действал прибързано с кражбата на чантата на Стефани Нел. Трябваше да изчака срещата й с Котън Малоун и да я нападне, когато се връща към хотела, сама и уязвима. Може би се бе опитал да му угоди, знаейки колко важна е мисията им. Може би просто бе проявил нетърпение. Но хванат в капана на Кръглата кула, младият мъж не се бе поколебал кой е правилният избор и бе предпочел смъртта пред залавянето. Жалко, но такъв бе процесът на обучение. Онези, които притежаваха интелигентност и талант, се издигаха. Всички останали отпадаха.

Той се обърна към един от помощниците си и попита:

— Разбра ли кой е предложил най-високата цена за книгата?

Младият човек кимна.

— Струваше ми хиляда крони, за да подкупя представителя му в залата.

Цената на човешките слабости не го интересуваше.

— Името?

— Хенрик Торвалдсен.

Телефонът в джоба му завибрира. Вторият по ранг след него знаеше, че е зает, така че обаждането явно бе важно. Отвори капачето на телефона.

— Време е — каза гласът в ухото му.

— Кога?

— До няколко часа.

Неочакван бонус.

— Имам една задача за теб — каза той в телефона. — Проучи един човек. Хенрик Торвалдсен. Богат датчанин, живее в северната част на Копенхаген. Знам малко, но ми трябва пълна информация до час. Обади ми се, когато научиш всичко. — Затвори телефона и се обърна към подчинените си. — Трябва да се връщаме. Но първо да свършим още две неща преди изгрев-слънце.

8

Закараха Малоун и Стефани до полицейското управление в покрайнините на Роскилде. Мълчаха през целия път, тъй като и двамата бяха наясно, че е най-добре да си държат устите затворени. Малоун вече бе съвсем сигурен, че присъствието на Стефани в Дания нямаше нищо общо с проекта „Магелан“. Стефани никога не работеше извън офиса. Нейното място бе на върха на пирамидата — всички й докладваха в Атланта. Още повече че когато се бе обадила предишната седмица, за да му каже, че ще се отбие да го види, беше казала, че идва в Европа на почивка. Ама че почивка, помисли си той, когато ги оставиха сами в една ярко осветена стая без прозорци.

— А, между другото, кафето в „Николай“ е страхотно — каза той. — Изпих и твоето. Естествено, това беше след като препусках след някакъв мъж чак до върха на Кръглата кула и наблюдавах как скача оттам.

Тя не отговори.

— Успях все пак да видя, че прибра чантата си от улицата. Случайно да забеляза, че до нея лежи мъртвец? Май не си. Доста бързаше.

— Достатъчно, Котън — каза тя с тон, който му бе добре познат.

— Вече не работя за теб.

— Тогава защо си тук?

— И аз се питах същото в катедралата, но куршумите ме разсеяха.

Преди тя да успее да каже още нещо, вратата се отвори. Влезе висок мъж с червеникава коса и светлокафяви очи. Това бе полицейският инспектор на Роскилде, който ги бе докарал от катедралата. Държеше беретата на Малоун.

— Обадих се по телефона, както поискахте — обърна се инспекторът към Стефани. — Американското посолство потвърди самоличността ви и статута ви чрез вашето Министерство на правосъдието. Чакам инструкции от нашето Министерство на вътрешните работи какво да предприема. — Той се обърна. — Вие, мистър Малоун, сте съвсем друга работа. Имате виза за временно пребиваване като собственик на магазин. — Той показа пистолета. — Нашите закони забраняват притежаването на оръжие, да не говорим за стрелба в националната ни катедрала, която освен всичко е и един от обектите на световното културно наследство.

— Гледам да нарушавам само най-важните закони — отговори Малоун, за да не остави мъжа с представата, че е успял да го стресне.

— Възхищавам се на чувството ви за хумор, мистър Малоун. Но въпросът е сериозен. За мен може би не, но за вас — определено.

— Свидетелите не споменаха ли, че имаше още трима мъже, които всъщност започнаха стрелбата?

— Разполагаме с описанията им. Но е малко вероятно да са все още в района. Вие обаче сте тук.

— Инспекторе — обади се Стефани. — Възникналата ситуация бе мое дело, а не на мистър Малоун. — Тя му хвърли гневен поглед. — Мистър Малоун навремето работеше за мен и е решил, че се нуждая от помощта му.

— Искате да кажете, че нямаше да се стигне до стрелба, ако не беше намесата на мистър Малоун?

— Съвсем не. Само казвам, че ситуацията излезе извън контрол, но не по вина на мистър Малоун.

Инспекторът прие изказването с очевидно недоверие. Малоун се питаше какво ли цели Стефани. Лъжите не бяха силната й страна, но реши да не я предизвиква пред инспектора.

— Присъствието ви в катедралата в качеството ви на официален държавен служител на Съединените щати ли беше? — попита я инспекторът.

— Не мога да ви отговоря. Предполагам, разбирате.

— Нима работата ви включва дейности, които не бива да се обсъждат? Мислех, че сте адвокат.

— Така е, но екипът ни редовно участва в разследвания, свързани с националната сигурност. Всъщност това е основната причина за съществуването му.

Инспекторът не бе особено впечатлен.

— Каква работа имате в Дания, мисис Нел?

— Дойдох на гости на мистър Малоун. Не съм го виждала повече от година.

— И това е била единствената ви цел?

— Защо не изчакаме обаждането от Министерството на вътрешните работи?

— Цяло чудо е, че никой не е пострадал в престрелката. Повредени са няколко паметни плочи, но няма ранени.

— Уцелих един от стрелците — отбеляза Малоун.

— Ако е така, то не е кървял.

Което означаваше, че са носели бронирани жилетки. Отрядът бе дошъл добре подготвен, но за какво?

— Колко време възнамерявате да останете в Дания? — Инспекторът се обърна към Стефани.

— Утре заминавам.

Вратата се отвори и един униформен служител подаде на инспектора лист хартия. Той прочете текста и каза:

— Явно имате високопоставени приятели, мисис Нел. Началниците ми нареждат да ви пусна и да не ви задавам въпроси.

Стефани тръгна към вратата.

Малоун също се изправи.

— В листа споменава ли се за мен?

— Вас също трябва да пусна.

Малоун посегна за пистолета си. Мъжът не му го подаде.

— Нямам инструкции да ви върна оръжието.

Малоун реши да не спори. По-късно можеше да се заеме с този проблем. А сега трябваше да разговаря със Стефани. Хукна след нея и я настигна отвън. Тя се извърна с лице към него, чертите й бяха изопнати.

— Котън, оценявам какво направи в катедралата. Но ме чуй внимателно. Не се бъркай в работата ми.

— Нямаш представа какво се случва. В катедралата си се забъркала в нещо много сериозно, и то напълно неподготвена. Онези тримата са искали да те убият.

— Тогава защо не го сториха? Имаха достатъчно възможности, преди да се появиш.

— Което прави нещата още по-любопитни.

— Нямаш ли си достатъчно работа в книжарницата?

— Предостатъчно.

— Тогава върви да си я вършиш. Когато напусна миналата година, подчерта, че ти е писнало да стрелят по теб. Доколкото си спомням, каза, че новият ти датски благодетел ти е предложил живота, който винаги си искал. Така че върви да му се наслаждаваш.

— Ти си тази, която ми се обади и поиска да ми дойдеш на гости.

— Оказа се лоша идея.

— Онзи човек днес не беше крадец.

— Не се бъркай.

— Дължиш ми го. Спасих ти живота.

— Никой не те е молил.

— Стефани!

— По дяволите, Котън. Няма да повтарям. Ако продължаваш да се месиш, ще бъда принудена да взема мерки.

Той настръхна.

— И какво смяташ да направиш?

— Приятелят ти датчанин няма чак толкова дебели връзки. И аз мога да предизвикам някои събития.

— Давай — отвърна той с нарастващ гняв.

Тя не отговори. Завъртя се ядосано и си тръгна. Искаше му се да я догони и да довърши започнатия спор, но реши, че все пак е права. Това не го засягаше. А и бе създал достатъчно проблеми за една вечер. Време бе да се прибере у дома.

9

Дьо Рокфор приближи книжарницата. Пешеходната улица отпред бе пуста. Повечето от многобройните кафенета и ресторанти в района бяха на няколко пресечки разстояние. Смяташе да напусне Дания веднага щом приключи с останалите две задачи. Свидетелите от катедралата вероятно вече бяха дали описанието му, както и на двамата му колеги. Така че бе важно да не се застояват повече от необходимото. Беше довел и четиримата си подчинени от Роскилде и възнамеряваше да надзирава всеки техен ход. Стигаха му толкова импровизации за един ден. Бяха стрували живота на един от хората му при Кръглата купа. Не искаше да изгуби още някого. Двама вече душеха около задната част на книжарницата. Другите двама бяха до него. Най-горният етаж на сградата светеше. Чудесно.

Със собственика имаха за какво да си поговорят.

Малоун извади диетична пепси от хладилника и слезе четири етажа по-надолу до приземния етаж. Книжарницата му заемаше цялата сграда, като първия етаж бе за книги и клиенти, следващите два — за склад, а четвъртият етаж представляваше малък апартамент, в който той живееше. Беше свикнал с тясното пространство и дори се чувстваше по-добре, отколкото в къщата от 185 квадратни метра, в която живееше навремето в Атланта. Продажбата й миналата година за малко над триста хиляди долара му бе докарала чиста печалба от шейсет хиляди долара, които да инвестира в новия си живот. Живот, предложен му, както Стефани преди малко го бе смъмрила, от новия му датски благодетел, чудат дребен човечец на име Хенрик Торвалдсен, който допреди четиринайсет месеца му беше напълно непознат, а понастоящем бе най-близкият му приятел.

Бяха си допаднали от самото начало. Възрастният бе видял в по-младия нещо специално — какво точно, Малоун така и не разбра — и първата им среща в Атланта в един дъждовен четвъртък бе решила бъдещето и на двамата. Стефани бе настояла Малоун да си вземе месец отпуск след един шумен процес в Мексико Сити, който включваше трафик на наркотици и показното убийство на висш служител от Агенцията за борба с наркотиците, оказал се по случайност личен приятел на американския президент. Връщайки се към съдебната зала след обедната почивка, Малоун бе попаднал сред кръстосания огън на наемни убийци, който нямаше никаква връзка с делото. Бе се опитал да се намеси и се бе прибрал вкъщи с куршум в лявото рамо. Равносметката след стрелбата — седем мъртви и девет ранени. Единият от убитите бе млад датски дипломат на име Кай Торвалдсен.

— Дойдох да разговарям с вас лично — бе започнал Хенрик Торвалдсен.

Седяха в кабинета на Малоун. Рамото го болеше ужасно. Не си направи труда да попита Торвалдсен как го е открил, нито пък откъде знае, че говори датски.

— Синът ми бе изключително скъп за мен — каза Торвалдсен. — Бях въодушевен, когато се присъедини към дипломатическия корпус. Сам поиска назначението в Мексико Сити. Изучаваше ацтеките. Един ден щеше да стане достоен член на нашия парламент. Държавник.

Първите впечатления определено са добри, реши Малоун. Торвалдсен очевидно бе културен човек, изискан, едновременно елегантен и екстравагантен. Но изтънчеността грубо контрастираше с деформираното му тяло с гротескно извит като на чапла гръбнак. Състарената кожа на лицето му говореше за живот, изпълнен с трудни решения, дълбоките бръчки около очите се проточваха чак до слепоочията. Ръцете му бяха изпъстрени със старчески петна и изпъкнали вени. Гъстата червеникавосива коса бе сресана назад и подхождаше на сребристите вежди, които му придаваха тревожно изражение. Само очите не бяха загубили силата си — сиво-сини и необичайно проницателни. Едното бе увредено от катаракт.

— Дойдох да се запозная с човека, застрелял убиеца на сина ми.

— Защо?

— За да ви благодаря.

— Можехте да се обадите по телефона.

— Предпочитам да виждам човека, с когото говоря.

— В момента предпочитам да бъда оставен на мира.

— Разбрах, че животът ви е бил в опасност.

Малоун сви рамене.

— И че напускате работата си. Отказвате се от службата си. Пенсионирате се от военна служба.

— Доста неща сте разбрали.

— Информацията е най-големият лукс.

Това не го впечатли.

— Благодаря за потупването по гърба. В рамото имам дупка, която ме побърква от болка. Така че ако сте казали каквото имахте да казвате, бихте ли си тръгнали?

Торвалдсен дори не помръдна от канапето. Започна да оглежда кабинета и съседните стаи, доколкото можеше, през свода към коридора. Всички стени бяха покрити с книги.

— И аз ги обожавам — продума гостът. — И моят дом е пълен с книги. Цял живот ги колекционирам.

Малоун усещаше, че този мъж, прехвърлил шейсет, е способен на грандиозни ходове. Докато му отваряше вратата, бе забелязал, че е пристигнал с лимузина. Любопитството му надделя.

— Откъде знаете, че говоря датски?

— Говорите няколко езика. С гордост научих, че родният ми език е един от тях.

Това не бе отговор, но нима действително бе очаквал да получи такъв?

— Фотографската ви памет вероятно е истинска благословия. Моята си отиде с годините. Вече не успявам да запомня почти нищо.

Малоун се съмняваше, че е така.

— Какво искате?

— Мислили ли сте за бъдещето?

— Мислех да отворя книжарница за антикварни книги. Имам какво да предложа.

— Чудесна идея. Аз пък имам една книжарничка за продан, стига да я харесате.

Малоун реши да се включи в играта. Какво толкова. Нещо в острите пламъчета в очите на стареца обаче му подсказваше, че гостът му съвсем не се шегува. Твърдите груби ръце затършуваха в джоба на костюма и Торвалдсен сложи върху канапето визитната си картичка.

— Личният ми номер. Ако проявявате интерес, обадете ми се.

Възрастният човек се изправи. Американецът остана седнал.

— Какво ви кара да смятате, че проявявам интерес?

— Защото е така, мистър Малоун.

Самонадеяността му бе неприятна, още повече че беше прав. Торвалдсен затътри крака към входната врата.

— Къде се намира книжарницата? — попита Малоун, като вътрешно се проклинаше, че показва интерес.

— В Копенхаген. Къде другаде?

Спомни си, че бе изчакал три дни, преди да се обади. Перспективата да живее в Европа винаги му бе допадала. Дали Торвалдсен го знаеше? Никога не бе вярвал, че ще е възможно да заживее отвъд океана. Беше държавен служител. Американец по рождение и възпитание. Но това беше преди Мексико Сити. Преди седемте трупа и деветимата ранени.

Все още си спомняше изражението на съпругата си, с която живееха разделени, в деня след обаждането до Копенхаген.

— Съгласна съм. Достатъчно дълго живеем разделени, Котън, време е за развод. — Изявлението бе прозвучало с безцеремонността на прокурор, какъвто всъщност беше.

— Има ли някой друг? — бе попитал, без всъщност да се интересува.

— Не че има значение, но да. По дяволите, Котън, разделени сме от пет години. Сигурна съм, че и ти не си бил самотен през цялото това време.

— Права си. Време е.

— Наистина ли ще се пенсионираш?

— Вече го направих. Влезе в сила вчера.

Тя поклати глава, както правеше, когато Гари се нуждаеше от майчински съвет.

— Кога ли най-сетне ще се успокоиш? Флотът, после училището за военни пилоти, Военната прокуратура, проектът. Сега внезапното пенсиониране. Какво следва?

Никога не му бе допадал снизходителният й тон.

— Ще се местя в Дания.

Изражението й не се промени. Със същия успех можеше да каже, че отива на луната.

— Какво целиш?

— Писна ми да стрелят по мен.

— Откога? Та ти си влюбен в проекта.

— Време е да порасна.

Тя се усмихна.

— И смяташ, че преместването в Дания ще извърши такова чудо?

Нямаше намерение да обяснява поведението си. И без това не я интересуваше.

— Всъщност искам да говоря с Гари.

— Защо?

— За да разбера дали има нещо против.

— Откога започна да се интересуваш какво мислим ние?

— Заради него напуснах. Искам да продължава да има баща.

— Глупости, Котън. Напуснал си заради самия себе си. Не използвай момчето за извинение. Каквото и да си намислил, правиш го заради себе си, а не заради него.

— Не ми обяснявай какви са мотивите ми.

— Че кой друг да ти обясни? Доста дълго бяхме женени. Да не мислиш, че ми е било лесно да те чакам да се върнеш бог знае откъде? И да се чудя дали няма да те изпратят в чувал? Платих си цената, Котън. Гари също. Но детето те обича. Дори те боготвори. И двамата знаем какво ще каже, защото разсъждава по-трезво от нас. Въпреки провала ни като двойка, с него наистина успяхме.

Отново беше права.

— Виж, Котън. Причините да заживееш от другата страна на океана са си твоя работа. Но ако това ще те направи щастлив, давай. Само не използвай Гари като извинение. Той няма нужда от недоволен баща, който се опитва да компенсира собственото си тъжно детство.

— Май ти е приятно да ме обиждаш.

— Не точно. Но трябва да си казваме истината и ти го знаеш.

Огледа притъмнялата книжарница. Мислите за Пам никога не му действаха добре. Враждебността й към него бе дълбока и бе започнала още преди петнайсет години, когато беше дързък мичман. Изневеряваше й и тя го знаеше. Ходиха на семеен терапевт и взеха решение да спасят брака си. Десет години по-късно се бе прибрал след задача и бе открил, че го е напуснала. Беше наела къща за себе си и Гари в другия край на Атланта, вземайки само най-необходимото. Една бележка му съобщаваше новия й адрес и края на брака им. Студена и прагматична, каквато бе самата Пам. Любопитно бе, че не бе поискала незабавен развод. Живееха разделени, държаха се любезно един към друг и разговаряха само при необходимост заради Гари.

Но в крайна сметка настъпи време за решения, и то сериозни. Така че той подаде оставка, оттегли се от службата, сложи край на брака си, продаде къщата и напусна Америка; всичко в рамките на една безкрайна, ужасна, самотна, изтощителна, но и удовлетворяваща седмица.

Погледна часовника си. Трябваше да изпрати имейл на Гари. Общуваха поне веднъж дневно, а в Атланта все още бе късен следобед. Чакаше сина си в Копенхаген след три седмици, за да прекара един месец с него както миналото лято. Очакваше гостуването му с нетърпение.

Конфликтът със Стефани продължаваше да го измъчва. Виждал бе подобна наивност и по-рано у агенти, които, макар да съзнаваха рисковете, просто ги пренебрегваха. Какво му бе повтаряла така често? Изричай ги, върши ги, проповядвай ги, крещи ги, но никога, абсолютно никога не вярвай на собствените си глупости. Добър съвет, в който тя самата би следвало да се вслуша. Та тя нямаше и представа в какво се замесва. Но пък нима той имаше? Жените не бяха силната му страна. Макар да бе прекарал половината си живот с Пам, така и не бе отделил нужното време, за да я опознае. Нима бе възможно да разбере Стефани? По-добре да не й се бърка в работата. В крайна сметка това си беше нейният живот.

Но нещо продължаваше да го гложди. Когато беше на дванайсет, разбра, че се е родил с фотографска памет. Не наистина фотографска, както се описваше по филмите и книгите, а просто чудесна памет за подробностите, които повечето хора пропускаха. Помагаше му в ученето, а езиците му се удаваха, но понякога се вбесяваше, когато не можеше да отдели от цялото някакъв детайл. Както беше в случая.

10

Дьо Рокфор отвори входната врата и влезе в книжарницата. Двама от хората му го последваха. Другите двама останаха отвън да наблюдават улицата. Запромъкваха се сред тъмните рафтове към задната част на претрупания приземен етаж и нагоре по тесните стълби. Движеха се бързо и безшумно.

Когато стигнаха последния етаж, Дьо Рокфор прекрачи през отворената врата в осветения апартамент. Петер Хансен се бе разположил в един фотьойл и четеше, на масичката до него имаше бира и горяща цигара в пепелник. На лицето му се изписа смайване.

— Какво правите тук? — попита той остро на френски.

— Имахме уговорка.

Търговецът скочи.

— Победиха ни в наддаването. Какво можех да направя?

— Каза ми, че няма да има проблем. — Помощниците му застанаха в отсрещния край на стаята, до прозорците. Той остана до вратата.

— Книгата се продаде за петдесет хиляди крони. Нечувана цена — каза Хансен.

— Кой я спечели?

— От аукционната къща не биха разкрили такава информация.

Дьо Рокфор се зачуди дали Хансен действително го смята за толкова глупав.

— Платих ти, за да се постараеш Стефани Нел да купи книгата.

— И аз наистина се опитах. Но никой не ме уведоми, че книгата ще се продава на такава цена. Останах до края на наддаването, но тя се отказа. Нима беше готов да платиш повече от петдесет хиляда крони?

— Щях да платя колкото е нужно.

— Но теб те нямаше там, а тя не беше толкова непоколебима. — Хансен като че ли се поуспокои и първоначалната му изненада се замени със самодоволство, което Дьо Рокфор с мъка успяваше да игнорира. — И все пак, защо е чак толкова ценна тази книга?

Гостът огледа тясната стая, която вонеше на алкохол и цигари. Стотици книги лежаха разпилени между купчините вестници и списания. Питаше се как бе възможно човек да живее в подобен безпорядък.

— Ти ми кажи.

Хансен сви рамене.

— Нямам представа. Не пожела да ми каже защо я иска.

Търпението на Дьо Рокфор се изчерпваше.

— Знам кой я е купил.

— Откъде?

— Известно ти е, че служителите на аукционната къща са склонни към преговори. Мисис Нел се свърза с теб, за да действаш като неин агент. Аз пък се свързах с теб, за да се погрижиш тя да се сдобие с книгата, така че да получа копие от нея, преди да й я предадеш. След това ти си уредил телефонен участник.

Хансен се усмихна.

— Доста дълго ти отне да се сетиш за този ход.

— Всъщност ми отне само няколко минути, след като събрах нужната информация.

— Сега, когато само аз разполагам с книгата, а Стефани Нел е извън играта, какво си готов да дадеш, за да я получиш?

Дьо Рокфор вече бе наясно какъв ход да предприеме.

— Въпросът е каква ще е цената за теб самия.

— За мен книгата няма никаква стойност.

Направи знак и двамата му помощници сграбчиха ръцете на Хансен. Дьо Рокфор заби юмрук в корема му. Хансен шумно издиша и се сгърчи напред.

— Исках Стефани Нел да получи книгата, след като си направя копие — изсъска Дьо Рокфор. — Точно за това ти платих. Нищо повече. Някога ми беше от полза. Вече не е така.

— Книгата… е… у… мен.

Дьо Рокфор сви рамене.

— Лъжеш. Знам точно къде се намира книгата.

Хансен поклати глава.

— Няма… да можеш… да я… вземеш.

— Грешиш. Всъщност ще е доста лесно.

Малоун щракна ключа за флуоресцентните лампи в историческия отдел. Книги от всякаква форма, цвят и размер заемаха черните лакирани рафтове. Но той търсеше едно конкретно томче отпреди няколко седмици. Беше го купил заедно с други исторически книги от средата на XX век от един италианец, който смяташе, че стоката му е далеч по-ценна от цената, която Малоун бе готов да плати. Повечето продавачи не можеха да разберат, че цената се влияе от търсенето, редкостта и уникалността. Възрастта невинаги бе важна, защото, както и през XXI век, винаги се бяха печатали боклуци.

Помнеше, че бе продал няколко от книгите на италианеца, но се надяваше тази все още да е у него. Не помнеше да е напускала магазина, макар да бе възможно някой от служителите му да е извършил продажбата. За щастие книгата лежеше на втория ред отдолу, точно където я бе поставил.

Твърдата корица, облечена някога с тъмнозелено ленено платно, сега бе избеляла до лимонено. Беше без хартиена обложка. Страниците бяха тънки като паяжина, с позлатени ръбове, изпълнени с множество гравюри. Заглавието все още личеше, изписано с неравни златни букви.

„Рицарите на Храма на Соломон“

Годината на издаване беше 1922-ра. Още от началото бе заинтригуван, тъй като бе чел твърде малко за тамплиерите. Знаеше, че не са били обикновени монаси, а по-скоро религиозни воини — нещо като духовнически отряд на специалните сили. Но твърде опростената му представа беше за мъже в бели роби, украсени с елегантни червени кръстове. Явно холивудски стереотип. Спомняше си, че когато бе прелистил томчето, то го бе запленило.

Отнесе книгата до един от многото фотьойли, пръснати из книжарницата, настани се удобно и започна да чете.

Малоун продължаваше да чете. Някъде в дълбините на съзнанието му нещо все го глождеше — нещо, което бе прочел при първия бегъл преглед на книгата преди няколко седмици. Бе научил, че преди разгрома на ордена през 1307 г. членовете му се били превърнали в специалисти по корабоплаване, управление на имоти, отглеждане на животни, земеделие и, най-важното — финанси. Докато църквата забранявала научните опити, тамплиерите се учели от своите врагове арабите, чиято религия насърчавала свободната мисъл. Освен това успели да укрият, досущ както днешните банки разпределят богатството си сред множество трезори, невероятно количество активи. Съществувал дори един средновековен френски стих, който чудесно описвал баснословно богатите тамплиери и внезапното им изчезване.

Историята не била особено ласкателна към ордена. Макар да завладявали въображението на поети и хроникьори — рицарите на Граала в „Парсифал“ били тамплиери, както и демоничните антигерои в „Айвънхоу“, — когато върху кръстоносните походи бил лепнат етикетът за европейска агресивност и империализъм, тамплиерите били неотменно свързвани с брутален фанатизъм и жестокост.

Малоун продължаваше да прехвърля книгата, докато накрая стигна онзи откъс, който бегло помнеше от първия прочит. Знаеше, че е там. Паметта никога не му изневеряваше. Думите описваха как на бойното поле тамплиерите винаги развявали вертикално знаме, разделено на две части — едната черна, олицетворяваща греховете, от които братята рицари се били отказали, а другата — бяла, представляваща новият им живот в ордена. На знамето имало надпис на френски. В превод думата означавала възвишено, благородно, славно състояние. Терминът се използвал и като боен вик на ордена.

Beauseant. Бъди прославен.

Точно тази дума бе промълвил мъжът с червеното яке, преди да скочи от Кръглата кула.

Какво всъщност ставаше?

В съзнанието му заработиха старите инстинкти. Чувства, които смяташе за затихнали през последната година. Добрите агенти бяха едновременно любопитни и предпазливи. Забравиш ли едно от двете, неизбежно се стига до катастрофални последствия. Преди години бе допуснал подобна грешка при една от първите си задачи и безразсъдността му бе струвала живота на колега агент. Това не бе единственият човек, за чиято смърт се чувстваше виновен, но беше първият и той никога не забрави проявената небрежност. Стефани бе загазила. В това нямаше съмнение. Беше му наредила да не се бърка в работата й, така че би било безсмислено да говори отново с нея. Но може би Петер Хансен би могъл да даде повече информация.

Погледна часовника си. Късно беше, но Хансен бе известен като нощна птица и със сигурност не си беше легнал още. Ако пък беше легнал, щеше да го събуди. Остави книгата и се запъти към вратата.

11

— Къде е дневникът на Ларс Нел? — попита Дьо Рокфор.

Все още в ръцете на двамата мъже, Петер Хансен вдигна недоумяващ поглед към него. Дьо Рокфор знаеше, че навремето Хансен бе работил в тясно сътрудничество с Ларс Нел. Когато разбра, че Стефани Нел ще идва в Дания, за да участва в търга в Роскилде, бе предположил, че тя ще се свърже с Петер Хансен. Ето защо бе побързал да осъществи контакт с книжаря.

— Нима Стефани Нел не е споменала дневника на съпруга си?

Хансен поклати глава.

— Изобщо. Нито дума.

— А докато беше жив Ларс Нел, не е ли споменавал, че води дневник?

— Никога.

— Осъзнаваш ли в какво положение се намираш? Не стана въобще така, както исках. И което е по-лошо, ти ме измами.

— Знам само, че Ларс водеше изключително подробни бележки. — Гласът на Хансен издаваше примирение.

— Разкажи ми.

Хансен сякаш се стегна.

— Когато ме пуснете.

Дьо Рокфор реши да позволи на глупака тази малка победа. Направи знак и мъжете отслабиха хватката. Хансен бързо изгълта половин чаша бира, после я сложи на масата.

— Ларс написа доста книги за Рен-льо-Шато. Всички истории за изгубени пергаменти, тайни геометрични фигури и загадки осигуряваха големи печалби. — Хансен явно се бе посъвзел. — Загатваше за всевъзможни съкровища. Златото на вестготите, богатството на тамплиерите, плячката на катарите. Вземи конец и изтъчи одеяло, така казваше.

Дьо Рокфор знаеше всичко за Рен-льо-Шато, малко селце в Южна Франция, съществувало още по римско време. В края на XIX век някакъв свещеник вложил огромни суми за реставриране на местната църква. Десетилетия по-късно плъзнали слухове, че свещеникът финансирал промените с откритото от него несметно богатство. Ларс Нел бе научил за интригуващото местенце преди трийсет години и бе написал книга за легендата, която се превърна в международен бестселър.

— Е, тогава какво е записвал в дневника си? — попита той. — Информация, различна от публикуваното в книгите?

— Нали ти казах, не съм чувал за никакъв дневник. — Хансен грабна чашата и с наслада отпи нова глътка. — Но доколкото познавам Ларс, съмнявам се да е споделил всичко със света чрез книгите си.

— И какво точно е скрил?

По устните на датчанина плъзна лукава усмивка.

— Не се ли сещаш? Но те уверявам, че нямам никаква представа. Аз самият знам само това, което е написано в книгите на Ларс.

— На твое място не бих правил догадки.

Хансен не даде вид да се е смутил.

— Кажи ми, какво толкова важно има в книгата, за която наддавахме тази вечер? Та тя дори не е за Рен-льо-Шато.

— Тя е ключът към всичко.

— Как може една неизвестна книга на повече от сто и петдесет години да бъде ключ към каквото и да било?

— Понякога най-простите неща са най-важни.

Хансен протегна ръка към цигарата си.

— Ларс беше особен човек. Така и не можах да го проумея. Беше обсебен от тази история за Рен. Обожаваше мястото. Дори си купи къща там. Веднъж му ходих на гости. Ужасно мрачна.

— Ларс каза ли ти дали е открил нещо?

Хансен отново го изгледа с подозрение.

— Какво например?

— Недей да хитруваш. Не съм в настроение.

— Явно знаеш нещо, иначе нямаше да си тук. — Хансен се наведе, за да закрепи цигарата в пепелника. Но ръката му продължи напред и се стрелна в отвореното чекмедже на страничната масичка, откъдето се появи пистолет.

Единият от мъжете изрита оръжието от ръката му.

— Това беше глупаво — отбеляза Дьо Рокфор.

— Майната ти — изсъска Хансен, разтривайки ръка.

Радиостанцията на кръста на Дьо Рокфор изпука и един глас заговори:

— Приближава се мъж. — Пауза. — Малоун. Идва към нас.

Посещението не бе съвсем неочаквано, но може би беше време да изяснят на Малоун, че ставащото не е негова работа. Той улови погледа на двамата си подчинени. Те пристъпиха напред и отново сграбчиха Петер Хансен за ръцете.

— Измамата си има своята цена — заяви Дьо Рокфор.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Някой, с когото не биваше да си играеш. — Дьо Рокфор направи кръстен знак. — Бог да е с теб.

Малоун видя, че прозорците на третия етаж светят. Улицата пред книжарницата на Хансен беше пуста. Край тъмния тротоар бяха паркирани само няколко коли, които със сигурност щяха да изчезнат преди сутринта, когато пазаруващите отново щяха да нахлуят в тази част от предназначената за пешеходци „Стрьогет“.

Какво беше казала Стефани по-рано на Хансен? Съпругът ми твърдеше, че можете да откриете неоткриваемото. Значи Петер Хансен е имал контакти с Ларс Нел и това сътрудничество обясняваше защо Стефани бе потърсила Хансен, вместо да се обърне към Малоун. Но не даваше отговор на множество други въпроси, които вълнуваха бившия й подчинен.

Не познаваше Ларс Нел. Починал бе около година, преди Малоун да се присъедини към проекта „Магелан“, ръководен от Стефани. Но впоследствие бе прочел всичките му книги, които бяха смесица от история, факти, предположения и невероятни съвпадения. Ларс бе обсебен от идеята за световна конспирация и вярваше, че в района в Южна Франция, известен като Лангедок, е скрито някакво голямо съкровище. Което отчасти бе разбираемо. Ставаше дума за земя на трубадури, място на замъци и кръстоносни походи, където за пръв път се бе родила легендата за Светия Граал. За съжаление проучванията на Нел не бяха довели до някакъв съществен научен труд. Вместо това теориите му подклаждаха интереса на съвременните писатели и филмовите продуценти, които преувеличаваха първоначалните му догадки и предлагаха версии, които варираха от извънземни и римски съкровища до скритата същност на християнството. Естествено, нищо не бе доказано или открито. Но Малоун бе убеден, че френската туристическа индустрия обожава всичките тези хипотези.

Книгата, която Стефани се бе опитала да купи на търга в Роскилде, бе озаглавена „Надгробните паметници на Лангедок“. Странно заглавие и още по-странна тема. Каква ли връзка можеше да има? Знаеше, че Стефани никога не се бе впечатлявала от работата на съпруга си. Този спор бе основният проблем в брака им и в крайна сметка бе довел до континентално разделение — Ларс живееше във Франция, а тя в Америка. Тогава какво правеше тя в Дания единайсет години след смъртта му? И защо разни хора искаха толкова много да й попречат, та чак бяха готови да жертват живота си?

Продължаваше да крачи и да се опитва да подреди мислите си. Наясно бе, че Петер Хансен няма да се зарадва да го види, затова трябваше внимателно да подбере думите си. Трябваше да предразположи този идиот и да научи всичко възможно. Дори бе готов да му плати, ако се наложеше.

Нещо разби един от горните прозорци в сградата на Хансен.

Той погледна нагоре и видя как някакво тяло полита с главата надолу, преобръща се във въздуха и удря капака на една от паркираните коли.

Хукна напред и разпозна Петер Хансен. Потърси пулс. Слаб. Колкото и да бе невероятно, Хансен отвори очи.

— Чуваш ли ме? — попита го.

Мълчание. Нещо изсвири край главата на Хансен и гръдният му кош се изду. Още едно изсвистяване, черепът се разцепи и кръв и плът опръскаха сакото на Малоун. Той погледна нагоре. До разбития прозорец три етажа над него стоеше мъж с пистолет. Същият човек с коженото яке, който бе започнал стрелбата в катедралата и бе нападнал Стефани. В краткия промеждутък, който му бе нужен, за да се прицели отново, Малоун скочи зад колата. Заваляха куршуми. Всеки изстрел бе заглушен, приличаше на плясък с ръце. Един от куршумите рикошира в задния капак до тялото на Хансен. Друг разби предното стъкло.

— Мистър Малоун, тази работа не ви засяга — извика отгоре мъжът.

— Сега вече ме засяга.

Нямаше намерение да стои и да спори. Приклекна ниско и използвайки паркираните коли като щит, се понесе надолу по улицата. Нови изстрели, като тупване на възглавница, се опитваха да пробият метал и стъкло.

След шест-седем метра хвърли поглед назад. Лицето бе изчезнало от прозореца. Той се изправи и затича, свивайки в първата пресечка, после в още една, опитвайки се да превърне лабиринта от улички в предимство пред преследвачите си, да остави колкото се може повече сгради помежду им. Слепоочията му пулсираха. Сърцето му биеше учестено. По дяволите. Отново бе в играта. Спря за миг и загълта хладния въздух. Отзад тичешком приближаваха стъпки. Питаше се дали преследвачите му познават „Стрьогет“. Редно бе да предположи, че е така. Зави отново и се оказа обграден от тъмни магазини. Стомахът му се сви от напрежение. Нямаше много пътища за бягство. Пред него бе един от многото открити площади в района, с фонтан в средата. Всички кафета наоколо бяха затворени за през нощта. Не се виждаше никой. Едва ли имаше кой знае колко места за криене. От другата страна на празното пространство се издигаше църква. През затъмнените витражи на прозорците се процеждаше слаба светлина. През лятото църквите на Копенхаген оставаха отворени до полунощ. Трябваше да се скрие някъде, поне за известно време. Не можеше да се върне в книжарницата. Те със сигурност знаеха къде живее. Така че хукна към мраморния портал.

Бравата изщрака и се завъртя. Той бутна тежката врата, после лекичко я затвори, надявайки се преследвачите му да не забележат. Няколко лампи осветяваха празната църква. Внушителен олтар и няколко статуи хвърляха призрачни сенки. Малоун погледна към олтара и забеляза стълби и бледа светлина отдолу. Насочи се към нея и започна да се спуска, а в гърдите му се надигна студена вълна от напрежение.

В подножието на стълбите желязна врата се отваряше към широко трикорабно пространство с нисък сводест таван. В центъра бяха разположени два каменни саркофага с по една огромна гранитна плоча отгоре. Тъмнината се нарушаваше единствено от слаба кехлибарена светлина край нисък олтар. Мястото изглеждаше подходящо да се скрие за малко. Опита се да се успокои, но краткотрайното му облекчение бе нарушено от отварянето на врата някъде над главата му. Погледът му се стрелна към горната част на свода, едва на метър от главата му. На горния етаж отекнаха стъпки.

Пристъпи по-дълбоко в сенките. Обзе го познатата паника, която потисна с голяма доза самоконтрол. Трябваше му нещо, с което да се защити, така че заопипва в тъмнината. В една апсида на шест-седем метра забеляза метален свещник. Промъкна се до него. Свещникът беше висок метър и петдесет, в средата стърчеше една-единствена восъчна свещ, дебела около десет сантиметра. Той я извади и стисна металния ствол. Тежък беше. Със свещника в ръка той прекоси на пръсти криптата и зае позиция зад някаква колона. Някой слизаше по стълбите.

Малоун се взря в тъмнината между саркофазите, тялото му се изопна от онази възбуда, която в миналото винаги бе прояснявала мислите му. В основата на стълбите се появи силуетът на мъж. Държеше пистолет, а заглушителят, щръкнал от дулото, се различаваше дори в полумрака. Малоун стисна по-здраво железния прът и вдигна ръка. Преследвачът се приближаваше. Мускулите на Малоун се напрегнаха. Преброи наум до пет, стисна зъби, после замахна със свещника, удари мъжа право в гърдите и го блъсна назад върху един от саркофазите. Хвърли желязото и замахна с юмрук. Пистолетът на нападателя излетя и издрънча на пода. Той се свлече.

Малоун заопипва за пистолета, а в същото време други стъпки отекнаха в криптата. Откри оръжието и здраво стисна ръкохватката. Изтрещяха два изстрела в неговата посока. От тавана се посипа прах, когато куршумите удариха камъка. Той се хвърли към най-близката колона и стреля. Куршумът рикошира в стената в дъното.

Вторият нападател спря и зае позиция зад по-отдалечения саркофаг.

Сега Малоун беше в капан. Между него и единствения изход имаше въоръжен мъж. Първият нападател се мъчеше да се изправи, стенейки от болка. Малоун имаше пистолет, но шансовете му не бяха особено добри.

Мъжът, който се опитваше да се надигне от пода, внезапно рухна отново. Минаха няколко секунди. Тишина. Отгоре отекнаха стъпки. Вратата на църквата се отвори и затвори. Тишината бе влудяваща. Малоун впи поглед в тъмнината. Никакво движение.

Реши да рискува и запълзя напред. Първият нападател лежеше проснат на пода. Другият също лежеше неподвижно. Опипа за пулс. Долавяше се, но беше слаб. Забеляза нещо отзад на врата на единия. Наведе се и измъкна малка стреличка, връхче на игла, дълга един сантиметър. Спасителят му разполагаше с доста сложна екипировка.

Мъжете на пода бяха онези от търга. Но кой ли ги беше обезвредил? Наведе се, взе двата пистолета и претърси телата. И двамата нямаха документи. Под сакото на единия имаше радиостанция. Измъкна устройството заедно със слушалката и микрофона.

— Има ли някой? — каза в микрофона.

— А кой е отсреща?

— Ти човекът от катедралата ли си? Онзи, който току-що уби Петер Хансен?

— Наполовина вярно.

Наясно бе, че никой не би казал кой знае какво по открит канал, но отговорът бе достатъчно ясен.

— Хората ти са обезвредени.

— Твое дело ли е?

— За съжаление не мога да си припиша заслугата. Кой си ти?

— Това няма връзка с разговора ни.

— С какво обърка плановете ти Петер Хансен?

— Ненавиждам хора, които ме мамят.

— Очевидно. Но някой току-що изненада момчетата ти. Не знам кой беше, но доста ми допадна.

Мълчание. Изчака минута и тъкмо се канеше да проговори, когато радиостанцията изпука.

— Надявам се, ще се възползваш от късмета си и ще се върнеш към продажбата на книги.

Радиостанцията изщрака и изключи.

12

Абатство „Де Фонтен“

Френски Пиренеи, 23:30 ч.

Сенешалът се събуди. Беше се унесъл на един стол край леглото. Бърз поглед към часовника върху нощната масичка го уведоми, че е спал почти час. Погледна болния си учител. Не чу познатия звук от затруднено дишане. На струите ярка светлина, която нахлуваше от вътрешността на абатството, различи тънкия воал на смъртта в очите на стареца.

Опипа за пулс. Магистърът беше мъртъв.

Смелостта го напусна, когато коленичи, за да каже молитва за мъртвия си приятел. Ракът бе победил. Битката бе приключила. Но скоро щеше да започне нова битка от съвсем различен характер. Отправи гореща молба към Бога да допусне душата на стареца в рая. Никой не заслужаваше спасението повече от него. Бе научил всичко от магистъра — собствените му недостатъци и емоционалната самота още преди години го бяха поставили под влиянието на възрастния мъж. Учил бе бързо и се бе старал никога да не го разочарова. Грешките се прощават, стига да не се повтарят, бе му казал само веднъж магистърът, защото никога не повтаряше.

Мнозина от братята възприемаха тази прямота за арогантност. Други се дразнеха от отношението му, което възприемаха като снизходително. Но никой не поставяше под въпрос неговия авторитет. Дълг на всеки брат бе да се подчинява. Въпроси можеха да се задават само при избора на магистър.

А именно това вещаеше новият ден.

За шейсет и седми път от Началото, датиращо от първата половина на XII век, един мъж щеше да бъде избран за магистър. Средната продължителност на службата за шейсет и шестимата преди него бе едва осемнайсет години, а приносът им бе от незначителен до несравнимо голям. Всеки един обаче бе служил на ордена до смъртта си.

Някои дори бяха загинали в битка, но дните на войни отдавна бяха отминали. Днешните битки бяха по-завоалирани, съвременните бойни полета не биха могли да се впишат в представите на предците. Съдилищата, интернет, книгите, списанията, вестниците — това бяха все места, които орденът редовно проверяваше, за да се увери, че тайните му са в безопасност, а съществуването му — незабележимо. И всеки магистър, дори и неподходящ, бе успявал в тази най-важна цел. Сенешалът обаче се опасяваше, че следващият мандат ще бъде решаващ. Назряваше гражданска война, която мъртвецът пред него бе възпирал с невероятната си способност да предвижда мислите на врага.

В тишината, която го обгърна, звукът от плискащите отвън води сякаш се приближи. Лятно време братята често ходеха при водопадите, за да поплуват в леденото езеро, и за миг той усети копнеж по подобни удоволствия, съзнавайки, че в скоро време не се очертават мигове на отмора. Реши да не съобщава на братята за смъртта на магистъра, преди да дойде време за утринните молитви, до които имаше още пет часа. Навремето всички се събираха за първа молитва след полунощ, но тази кратка служба бе отменена, както и много други правила от устава. Сега цареше по-реалистичен ред, който зачиташе значимостта на съня, и се бе нагодил по-скоро към реалностите на XXI, отколкото на XIII век.

Знаеше, че никой не би посмял да пристъпи в покоите на магистъра. Само той като сенешал разполагаше с тази привилегия, особено откакто магистърът се бе разболял. Затова се пресегна за одеялото и опъна завивката над мъртвеца.

През ума му препускаха десетки мисли и трябваше да си наложи да се пребори с надигащото се изкушение. Ако не друго, то правилата налагаха чувство за дисциплина и той се гордееше, че никога съзнателно не ги бе престъпвал. Но сега няколко от тях надигаха глас срещу него. Разсъждавал бе върху тях през целия ден, докато наблюдаваше как приятелят му умира. Ако смъртта бе прибрала магистъра, докато абатството все още кипеше от дейност, щеше да е невъзможно да извърши това, което обмисляше в момента. Но в този ранен час щеше да разполага с нужната свобода, а в зависимост от събитията през следващия ден това вероятно щеше да се окаже единствената му възможност.

Така че протегна ръце, смъкна одеялото и разтвори небесносинята роба, разкривайки безжизнените гърди на стареца. После измъкна златната верижка през главата. На нея се полюшваше сребърно ключе.

— Прости ми — прошепна той, докато придърпваше отново одеялото.

Забързано прекоси стаята до ренесансовия шкаф, потъмнял от дебели пластове восък. Вътре лежеше бронзова кутия, украсена със сребърен кръст. Единствен сенешалът знаеше за съществуването й и безброй пъти бе гледал как магистърът я отваря, макар той никога да не му бе позволил да разгледа съдържанието. Отнесе кутията до бюрото, пъхна ключето в ключалката и отново се помоли за прошка.

Търсеше подвързаното с кожа томче, което магистърът притежаваше от години. Знаеше, че го пази в кутията — учителят му бе прибирал книгата в негово присъствие, — но когато отвори капака, вътре имаше само броеница, няколко листа хартия и требник. Книгата я нямаше.

Страховете му вече бяха съвсем реални. Вече знаеше със сигурност това, което до този момент само подозираше.

Върна кутията в шкафа и излезе от стаята. Абатството представляваше лабиринт от крила на различни нива, всяко добавено през различен век, сякаш архитектите се бяха наговорили да създадат сложна плетеница, която понастоящем подслоняваше четиристотин братя. Разполагаше със задължителния параклис, прекрасна градина, работилници, офиси, гимнастически салон, общи помещения за къпане, хранене и забавления, помещение, в което заседаваше конклавът, сакристия, трапезария, приемни, лазарет и внушителна библиотека. Спалнята на магистъра бе разположена в част, построена през XV век, с прозорци към стръмни скали над тясна долчинка. Жилищата на братята бяха наблизо и сенешалът мина през сводестия портал, който водеше към подобната на пещера обща спалня, където въпреки късния час светеха лампи, тъй като уставът забраняваше стаята да бъде тъмна по каквато и да било причина. Не усети никакво движение, а единственият шум беше похъркването на братята. Някога, преди векове, на вратата щеше да има стража и той се замисли дали в близко бъдеще нямаше да се наложи да възобновят този обичай.

Промъкна се безшумно по широкия коридор, следвайки червената пътека, която покриваше грубите каменни плочи. От двете му страни картини, скулптури и пръснати паметни плочи напомняха за миналото на абатството. За разлика от другите манастири из Пиренеите, този не беше плячкосан през Френската революция и затова и произведенията на изкуството, и идеите бяха оцелели. Стигна главното стълбище и се спусна до приземния етаж.

През нова поредица от сводести коридори мина покрай помещенията, в които се провеждаха лекциите върху монашеския живот за външните посетители. Не идваха много хора, едва няколко хиляди годишно, а приходът от дейността представляваше скромна помощ за разходите по поддръжката, но все пак имаше достатъчно гости, за да вземат мерки братята да не бъдат обезпокоявани.

Влезе в библиотеката.

Малко литературни колекции могат да се похвалят, че никога не са накърнявани, но безбройните томове в това хранилище бяха запазили своята неприкосновеност вече седем века. Започнала едва с няколко книги, колекцията се бе разраствала чрез дарения, завещания, покупки, а в началото и чрез труда на преписвачи, които работели усърдно денем и нощем. И тогава, и сега темите бяха разнообразни, с акцент върху теологията, философията, логиката, историята, законите, естествените науки и музиката. Латинският стих, издълбан в мазилката над главния вход, бе особено подходящ: Claustrum sine armario est quasi castrum sine armamentario. (Манастир без библиотека е като крепост без крепостни стени.)

Спря и се ослуша.

Нямаше никой.

Всъщност тук никога не бе имало охрана, тъй като осемвековното съществуване на устава се бе доказало далеч по-ефективно за опазването на книгите. Никой брат не би се осмелил да влезе без разрешение. Но той не беше от братята. Бе сенешалът. Поне още един ден.

Запровира се между рафтовете към задната част на огромната зала и се спря пред черна метална врата. Прокара пластмасова карта през скенера, прикрепен към стената. Само магистърът, маршалът, архиварят и той самият притежаваха карти. Достъп до книгите, които лежаха зад тази врата, се получаваше само с пряко разрешение от магистъра. Дори архиварят бе длъжен да получи одобрение, преди да премине оттатък. Зад вратата се съхраняваха множество безценни книги, стари устави, нотариални актове, регистри на членовете и, най-важното, Хрониките, съдържащи историята на цялото съществуване на ордена. Както протоколите от заседанията увековечаваха постиженията на британския Парламент или американския Конгрес, така и Хрониките описваха с подробности успехите и провалите на ордена. Все още се пазеха писмени архиви, повечето с полуизгнили корици и бронзови закопчалки, всяка от които наподобяваше миниатюрен сандък, но основната част от информацията бе сканирана и качена на компютри. Вече бе леко да се ровиш из деветвековните архиви на ордена.

Той пристъпи в залата, обходи слабо осветените рафтове и откри сборника със старинни ръкописи на определеното му място. Томчето бе широко едва двайсет сантиметра и дебело около два и половина. Бе попаднал на тези страници, подвързани с увити в гравирана телешка кожа дъсчици, преди две години. Не бе точно книга, а по-скоро неин по-ранен предшественик — древно изобретение, заменило пергаментовите свитъци и позволяващо текстът да се изписва от двете страни на листа.

Внимателно отгърна предната корица.

Нямаше заглавна страница, а текстът, написан на ръка на латински, бе обрамчен от цветна рамка в тъмночервено, зелено и златно. Бе научил, че преписът е направен през XV век от един от писарите на абатството. Повечето древни ръкописи бяха станали жертва на годините, пергаментите им бяха използвани като подвързия за други книги, за запечатване на буркани или като подпалки за огнището. Слава богу, този бе оцелял. Информацията, която съдържаше, бе безценна. Не бе казвал на никого, дори на магистъра, какво бе открил в ръкописа и тъй като вероятно щеше да има нужда от тази информация, а едва ли щеше да има по-добра възможност от настоящата, пъхна книгата в гънките на расото си.

Прекоси една от пътеките между рафтовете и взе друго тънко томче, отново с изписани на ръка редове, но този път от втората половина на XIX век. Книга, писана не за определена публика, а по-скоро като личен летопис. Възможно бе и тя да му потрябва, така че пъхна и нея под дрехата си.

След това напусна библиотеката, съзнавайки, че компютърът, който контролираше входната врата, бе отчел часа на посещението му. Магнитните ленти, прикрепени към книгите, щяха да издадат, че са изнесени от залата. Нямаше избор, тъй като единственият изход от библиотеката бе през контролираната от сензори врата, а отстраняването на лентите можеше сериозно да повреди книгите. Можеше единствено да се надява, че в бъркотията, която щеше да настъпи в следващите няколко дни, едва ли някой щеше да намери време да проучва компютърните данни.

Уставът бе повече от ясен. Кражбата на имущество на ордена се наказваше с отлъчване. Налагаше се да поеме този риск.

13

23:50 ч.

Малоун реши да не рискува и се измъкна от църквата през един от задните изходи, отвъд сакристията. В момента най-важно бе да се добере до Стефани. Не можеше да си позволи да се засяга от грубото й държане. Мъжът от катедралата, онзи, който бе убил Петер Хансен, очевидно имаше свои проблеми. Някой бе ликвидирал двамата му съучастници. Нямаше представа кой го бе направил и защо, но му бе благодарен, тъй като измъкването от гробницата вероятно щеше да се окаже сложно. За кой ли път се прокле, че се е забъркал във всичко това, но вече бе твърде късно. Беше затънал, независимо дали му харесваше, или не.

Излезе от „Стрьогет“ по заобиколен път и накрая стигна „Конгенс Ниторв“, шумен градски площад, ограден от внушителни сгради. Всичките му сетива бяха нащрек и той зорко се озърташе за преследвачи. В този късен час на площада почти нямаше движение. В източния му край беше Нихавн. Крайбрежната алея беше пълна с хора, които вечеряха на изнесените отвън масички. Носеше се музика.

Малоун забърза по тротоара към хотел „Д’Англетер“. Ярко осветената седеметажна сграда бе обърната към морето и заемаше цялото място между две пресечки. Елегантната сграда бе строена през XVIII век и стаите бяха приютявали крале, императори и президенти. Влезе във фоайето и мина край рецепцията. От лоби бара долиташе нежна мелодия. Няколко късни посетители си пиеха кротко вътре. Върху един от мраморните плотове имаше цяла редица телефони и той използва един от тях, за да позвъни в стаята на Стефани Нел. Телефонът иззвъня три пъти, преди тя да отговори.

— Събуди се — каза той.

— Май въобще не ме слушаш, Котън. — Гласът все още звучеше със същата нервност както в Роскилде.

— Петер Хансен е мъртъв.

Настъпи тишина.

— В стая шестстотин и десет съм.

Той влезе в стаята. Стефани бе облечена в един от хотелските халати. Разказа й всичко, което току-що се бе разиграло. Тя слушаше безмълвно както навремето, когато й докладваше. В уморените й черти долови нещо като чувство за поражение. Надяваше се то да промени отношението й към него.

— Сега вече ще ми позволиш ли да ти помогна? — попита той.

Тя го изгледа внимателно. Както често бе забелязвал, очите й променяха цвета си според настроението й. В някои отношения му напомняше за майка му, макар да бе само с десет-дванайсет години по-възрастна от него. Гневът й минути по-рано не бе необичаен за характера й. Не обичаше да греши и ненавиждаше, когато друг изтъкваше грешките й. Талантът й бе не в събирането на информация, а в нейния анализ и оценка — Стефани бе педантичен организатор, който кроеше и планираше с хитростта на пантера. Много пъти бе наблюдавал как взема трудни решения без никакво колебание — министри и президенти бяха разчитали на трезвата й преценка, — така че настоящото й объркване го озадачаваше, както и необичайният ефект, който оказваше върху обикновено разумните й преценки.

— Аз ги насочих към Хансен — промърмори тя. — В катедралата не се възпротивих, когато намекна, че вероятно дневникът на Ларс е у Хансен. — После му предаде разговора.

— Опиши ми го.

Когато тя го стори, той отбеляза:

— Това е същият тип, който започна стрелбата и който уби Хансен.

— Мъжът, който скочи от Кръглата кула, работеше за него. Искаше да открадне чантата ми, в която бе дневникът на Ларс.

— След което отиде на същия търг, сигурен, че ще си там. Кой знаеше, че ще ходиш?

— Само Хансен. В службата знаят единствено, че съм на почивка. Взела съм телефон с всички видове обхвати, но ги предупредих да не ме безпокоят, освен в случай на катастрофа.

— Откъде разбра за търга?

— Преди три седмици получих колет с клеймо от Авиньон, Франция. Вътре намерих бележка и дневника на Ларс. — Тя млъкна. — Не бях виждала този дневник от години.

Малоун знаеше, че по принцип темата бе табу. Ларс Нел се бе самоубил преди единайсет години. Бяха го намерили обесен на един мост в Южна Франция, а в джоба му имаше бележка, която гласеше единствено: „Стефани довиждане.“ За учен, написал толкова много книги, подобно кратко съобщение изглеждаше почти обидно. Макар по това време вече да бяха разделени, Стефани понесе тежко загубата и Малоун помнеше колко трудни бяха следващите няколко месеца. Никога не бяха разговаряли за смъртта му. Дори фактът, че сега я споменаваше, бе нещо изключително.

— Дневник за какво? — попита той.

— Ларс бе запленен от тайните на Рен-льо-Шато.

— Знам. Чел съм книгите му.

— Не си ми казвал.

— Никога не си ме питала.

Тя явно долови раздразнението му. Доста неща се случваха и нито един от двамата нямаше време за празни приказки.

— Ларс си изкарваше прехраната, развивайки теории за онова, което евентуално е станало в Рен-льо-Шато и околностите му — каза тя. — Но записваше много от личните си догадки в дневника, който винаги носеше със себе си. След като умря, мислех, че е останал у Марк.

Друга неприятна тема. Марк Нел бе завършил средновековна история в Оксфорд и работеше като преподавател в университета в Тулуза, Южна Франция. Преди пет години бе изчезнал в Пиренеите. Лавина. Тялото му така и не бе открито. Малоун знаеше, че трагедията бе още по-голяма, поради факта че Стефани и синът й не бяха особено близки. Доста неприятности се бяха случили на семейство Нел, от които нито една не му влизаше в работата.

— Този проклет дневник бе като призрак, завърнал се да ме тормози — въздъхна тя. — Седеше си там. Изписан с почерка на Ларс. Бележката ме уведомяваше за търга и за книгата. Помня, че Ларс я бе споменавал, и в дневника имаше бележки за нея, така че дойдох да я купя.

— И никакви предупредителни звънчета ли не зазвъняха в главата ти?

— А защо? Работата на съпруга ми нямаше нищо общо с моята. Занимаваше се с безобидно търсене на несъществуващи неща. Откъде бих могла да предположа, че ще са замесени хора, готови да убиват?

— Онзи мъж, дето скочи от Кръглата кула, бе достатъчно ясен знак. Трябваше да дойдеш при мен още тогава.

— Трябва да свърша това сама.

— Какво да свършиш?

— Не знам, Котън.

— Защо е толкова важна тази книга? На търга научих, че представлява блудкав пътепис без никаква стойност. Бяха шокирани, че се продава на такава цена.

— Нямам представа. — Почувства раздразнение в гласа й. — Наистина, не знам. Преди две седмици седнах, прочетох дневника на Ларс и трябва да призная, че бях като омагьосана. Колкото и да е срамно, до миналата седмица не бях прочела нито една от книгите му. А когато го направих, започнах да се чувствам ужасно заради отношението си към него. Единайсет години могат доста да променят гледната ти точка.

— И какво възнамеряваше да правиш?

Тя поклати глава.

— Не знам. Просто да купя книгата. Да я прочета и да видя какво ще се получи оттам нататък. Смятах да отскоча до Франция и да прекарам няколко дни в къщата на Ларс. Отдавна не съм ходила там.

Очевидно се опитваше да се помири със своите демони, но трябваше да вземе предвид и реалността.

— Трябва ти помощ, Стефани. Нещо се мъти тук, а аз имам опит точно в такива неща.

— Не трябва ли да си гледаш книжарницата?

— Сътрудниците ми могат да я поемат за няколко дни.

Колебаеше се, но явно обмисляше предложението му.

— Ти беше най-добрият агент, който съм имала. Все още ти се сърдя, че напусна.

— Направих каквото трябваше.

Тя поклати глава.

— И то точно Хенрик Торвалдсен да те отвлече. Първо удар под кръста, после обида.

Миналата година, когато се бе пенсионирал и й бе казал, че възнамерява да се премести в Копенхаген, тя се бе зарадвала за него. До момента, в който не научи, че Торвалдсен има пръст в решението му. Типично за нея, така и не бе обяснила реакцията си, а той я познаваше достатъчно добре, за да премълчи въпросите си.

— Имам и други лоши новини за теб — каза той. — Човекът, който спечели търга за книгата. Онзи по телефона. Бил е Хенрик.

Тя му хвърли презрителен поглед.

— Работил е с Петер Хансен — добави той.

— Какво те навежда на такова заключение?

Той й разказа какво е научил по време на наддаването и какво му бе казал мъжът по радиостанцията. Ненавиждам хора, които ме мамят.

— Явно Хансен е играел и за двата лагера срещу играча в средата, а именно последният е спечелил.

— Изчакай ме отвън — каза тя.

— Затова и дойдох. Двамата с Хенрик трябва да поговорите. Но трябва да излезем оттук предпазливо. Възможно е онези мъже все още да са долу.

— Ще се облека.

Той тръгна към вратата.

— Къде е дневникът на Ларс?

Тя посочи към сейфа.

— Вземи го.

— Разумно ли е?

— Полицията ще открие тялото на Хансен. Няма да им отнеме много време да съберат две и две. Трябва да сме готови да действаме.

— Мога да се справя с полицията.

Той я погледна право в очите.

— От Вашингтон те измъкнаха от затвора в Роскилде, защото нямат представа какво правиш. Убеден съм, че в момента някой от министерството се опитва да разбере. Мразиш въпросите, но няма да можеш да кажеш на министъра на правосъдието да върви по дяволите, когато ти се обади. Все още не съм сигурен какви точно ги вършиш, но знам със сигурност, че не желаеш да разговаряш по въпроса. Така че си стягай багажа.

— Именно тази твоя арогантност никак не ми липсва.

— А твоята слънчева личност остави празнина в живота ми. Не можеш ли поне веднъж да направиш каквото ти казвам? На терена е достатъчно трудно и без да се държиш глупаво.

— Нямам нужда да ми се напомня подобно нещо.

— Напротив, имаш.

И той излезе.

14

Петък, 23 юни, 1:30 ч.

Малоун и Стефани излязоха от Копенхаген по магистрала 152. Макар да бе шофирал от Рио де Жанейро до Петрополис и по крайбрежното шосе от Неапол до Амалфи, Малоун смяташе пътя на север към Хелсингьор, по протежение на скалистия източен бряг на Дания, за най-пленителния от всички крайбрежни маршрути. Рибарски селца, букови гори, летни вили и сивата шир на неподвластния на приливите и отливите проток Йоресунд излъчваха дух на неувяхващо великолепие.

Времето не предлагаше изненади. Ситен дъждец пръскаше предното стъкло. Поривите на вятъра превиваха клоните на дърветата. След един от по-малките морски курорти, затворен за през нощта, главният път навлизаше в сушата, пресичайки обширна гориста местност. Малоун тръгна по затревената алея, мина през отворената порта и покрай две бели къщи и паркира насред покрития с чакъл двор. Къщата пред тях бе истински образец на датския барок — триетажна, построена от облицовани с пясъчник тухли и увенчана от изящно извит меден покрив. Едното крило бе обърнато към сушата. Другото гледаше към морето.

Запознат бе с историята на къщата. Носеше името „Кристиангате“ и бе построена преди триста години от предприемчив представител на семейство Торвалдсен, превърнал тонове безполезен торф в гориво за производството на порцелан. През XIX век датската кралица обявила стъкларската работилница за официален доставчик на двореца и до ден-днешен Аделгате Гласверкер, с отличителния си знак от два кръга и черта под тях, бе сред най-големите производители в Дания и Европа. Понастоящем конгломератът се оглавяваше от патриарха на рода Хенрик Торвалдсен.

Отвори им прислужник, който не се изненада при вида им. Което бе любопитно, като се има предвид фактът, че минаваше полунощ, а Торвалдсен живееше самотен като бухал. Поканиха ги в голяма зала, в която дъбовите греди, доспехите и маслените портрети свидетелстваха за благородния произход на обитателите на къщата. Дългата маса бе поне четиристотингодишна, припомни си Малоун думите на Торвалдсен, а тъмната й повърхност блестеше с патината на многовековна употреба. Торвалдсен седеше в единия й край, а пред него бяха сложени портокалов сладкиш и димящ самовар.

— Моля ви, заповядайте. Седнете.

Домакинът се надигна от стола с видимо затруднение и се усмихна. Приведената му от артрита фигура бе висока не повече от метър и шейсет, а развлеченият му пуловер едва успяваше да прикрие гърбицата. Малоун долови блясъка на лъскавите сиви очи. Приятелят му бе намислил нещо. Нямаше съмнение. Малоун посочи сладкиша.

— Толкова си бил сигурен, че ще дойдем, че си ни опекъл сладкиш?

— Не бях сигурен, че ще дойдете и двамата, но за теб знаех.

— И защо?

— Щом разбрах, че си присъствал на търга, ми стана ясно, че е въпрос на време да научиш за участието ми.

Стефани пристъпи напред.

— Искам си книгата.

Торвалдсен я изгледа с непроницаем поглед.

— Няма ли да кажете едно „Здравейте“? Или „Приятно ми е да се запознаем“?

— Не сте ми приятен.

Торвалдсен се настани отново на стола си начело на масата. Малоун реши, че сладкишът изглежда добре, така че седна и си отряза едно парче.

— Не съм ви приятен? — повтори Торвалдсен. — Странно, като се има предвид, че никога не сме се срещали.

— Чувала съм за вас.

— Нима проектът „Магелан“ разполага с досие за мен?

— Името ви изниква на най-необичайни места. Наричаме ви личност от международен интерес.

Лицето на Торвалдсен се сгърчи, сякаш изпитваше агонизираща болка.

— Човек би помислил, че съм терорист или престъпник.

— Кое от двете сте?

Датчанинът я погледна с внезапно любопитство.

— Казвали са ми, че притежавате гениалността да замисляте велики дела и упоритостта да ги довеждате до край. Странно как с тези способности сте се провалили напълно като съпруга и майка.

Очите на Стефани пламнаха от възмущение.

— Въобще не ме познавате.

— Знам, че когато Ларс почина, живеехте разделени от години. И че сте имали безброй недоразумения. Както и че сте били напълно отчуждена от сина си.

Яростна червенина заля лицето на Стефани.

— Вървете по дяволите.

Торвалдсен не показа да се е смутил от думите й.

— Грешите, Стефани.

— За какво?

— За много неща.

Дьо Рокфор откри имението точно там, където го бе упътила поисканата информация. Само половин час след като бе разбрал самоличността на човека, помогнал на Петер Хансен да закупи книгата, лейтенантът му вече бе съставил пълно досие. И в момента се взираше към величествения дом на победителя в наддаването — Хенрик Торвалдсен. Нещата започваха да се навързват.

Торвалдсен бе един от най-богатите хора в Дания, а корените на рода му стигаха чак до викингите. Авоарите му бяха внушителни. Наред с Аделгате Гласверкер притежаваше акции в британски банки, полски мини, немски фабрики и европейски транспортни фирми. В континент, в който старите пари означаваха милиарди, Торвалдсен оглавяваше повечето списъци на богаташи. Беше особняк, затворен човек, който рядко напускаше имението си. Благотворителната му дейност бе пословична, особено по отношение на оцелелите от холокоста, антикомунистическите структури и международните благотворителни организации.

Беше на шейсет и две години и приближен на кралското семейство, по-точно на кралицата. Съпругата и синът му бяха починали. Съпругата от рак, а синът бе застрелян преди повече от година, докато бе работил в датската мисия в Мексико Сити. Мъжът, ликвидирал един от убийците, бе американски агент и адвокат на име Котън Малоун. Съществуваше дори връзка с Ларс Нел, макар и неприятна, тъй като Торвалдсен имаше заслугата за някои не особено ласкателни публични изказвания относно проучванията на Нел. Един неприятен инцидент отпреди петнайсет години в парижката библиотека „Сент Жьонвиев“, при който двамата шумно се бяха надвиквали, бе широко отразен във френската преса. Което донякъде обясняваше защо Хенрик Торвалдсен се бе заинтригувал от предложението на Петер Хансен, но не съвсем.

А той искаше да научи всичко.

Откъм протока Йоресунд на пориви долиташе свеж океански въздух, а дъждът бе отслабнал до влажна мъгла. Двама от помощниците му стояха до него. Другите двама чакаха в колата, все още замаяни от инжектираното в телата им лекарство. Не можеше да си отговори кой се бе намесил. През целия ден не бе усетил да го наблюдават и въпреки това някой скришом бе проследил действията му. Някой с достатъчно умения, щом използваше упойващи стрели.

Но всяко нещо по реда си. Поведе другите двама през подгизналия двор към редицата храсти, засадени пред елегантната сграда. В стаята на приземния етаж, която вероятно денем предлагаше зашеметяваща гледка към морето, светеха лампи. Не бе забелязал пазачи, кучета или охранителни системи. Любопитно, но не и учудващо. Приближи се към осветения прозорец. Паркираната кола не бе убягнала от вниманието му и той се запита дали съдбата най-после нямаше да му се усмихне. Внимателно се вгледа и видя Стефани Нел и Котън Малоун, които разговаряха с някакъв възрастен мъж.

Усмихна се. Съдбата определено бе благосклонна към него. Направи знак и един от хората му извади найлонова торба. Той смъкна ципа и извади микрофон. Внимателно залепи гумената чашка за влажния прозорец. Сега изключително прецизният приемник в торбата щеше да улови всяка дума. Пъхна миниатюрен говорител в ухото си.

Преди да ги убие, искаше да чуе всичко възможно.

— Защо не седнете? — подкани ги Торвалдсен.

— Много сте любезен, хер Торвалдсен, но предпочитам да стоя права — натърти Стефани с изпълнен с презрение глас.

Торвалдсен посегна към кафето и напълни чашата си.

— Съветвам ви да ме наричате всичко друго, но не и хер. — Той остави самовара на масата. — Ненавиждам всичко, което дори бегло напомня за Германия.

Малоун погледна към нея, за да види как ще приеме нареждането. Щом Торвалдсен попадаше в графата „личност от международен интерес“ в досиетата на проекта, със сигурност бе наясно, че дядо му, чичовците му, лелите и братовчедите бяха станали жертва на нацистката окупация в Дания. Въпреки това очакваше, че тя ще отговори остро, но изражението й омекна.

— Тогава ще ви наричам Хенрик.

Торвалдсен пусна бучка захар в чашата си.

— Оценявам чувството ви за хумор. — Той разбърка кафето. — Отдавна разбрах, че всички неща могат да се уредят на кафе. Човек е готов да сподели много повече за личния си живот след чаша добро кафе, отколкото след бутилка шампанско или литър вино.

Малоун знаеше, че Торвалдсен обича да разсейва слушателя си с празни приказки, докато оценява ситуацията. Възрастният мъж отпи от димящата чаша.

— Както казах, Стефани, време е да научите истината.

Тя се приближи към масата и седна срещу Малоун.

— В такъв случай ще трябва да разпръснете всичките ми предубеждения спрямо вас.

— И в какво по-точно се изразяват те?

— Мога да говоря дълго по този въпрос. Но ще бъда кратка. Преди три години сте имали контакти с един определен синдикат, занимаващ се с кражба на художествени произведения и свързан с израелци с радикални убеждения. Миналата година сте се намесили в националните избори на Германия, като незаконно сте преливали пари към определени кандидати. По някаква причина обаче и немците, и израелците предпочели да не ви подвеждат под отговорност.

Торвалдсен направи нетърпелив жест в знак на съгласие.

— Виновен съм и по двете обвинения. Тези израелци с радикални убеждения, както ги нарекохте, са заселници, които не смятат, че е редно корумпираното израелско правителство да събори домовете им. За да подпомогнем каузата, им осигурихме средства от богати араби, които се занимават с трафик на крадени произведения на изкуството. Чисто и просто произведенията бяха откраднати от крадците. Може би в папките ви се споменава, че вещите са били върнати на собствениците им.

— Срещу такса.

— Каквато би поискал и всеки частен детектив. Ние просто насочихме събраните пари към по-достойни каузи. Според мен в действията ни имаше определена справедливост. Що се отнася до изборите в Германия, финансирах неколцина кандидати, които бяха изправени пред силната опозиция на радикалната дясна партия. С моя помощ всичките спечелиха. Не виждам причина да се позволява на фашистите да укрепят позициите си. А вие?

— Действията ви са били незаконни и създадоха огромни проблеми.

— Действията ми разрешиха огромен проблем. Което е много повече от постигнатото от американците.

Стефани не остана особено впечатлена.

— Защо се намесвате в моята работа?

— А защо това да е ваша работа?

— Защото засяга труда на съпруга ми.

Лицето на Торвалдсен се изопна.

— Не помня да сте проявявали интерес към труда на Ларс, докато беше жив.

Малоун мълчаливо отбеляза думите не помня, които говореха за добро познаване на миналото на Ларс Нел. А тя сякаш не ги чу, което съвсем не беше типично за Стефани.

— Не смятам да обсъждам личния си живот. Просто ми кажете защо купихте тази книга днес.

— Петер Хансен ме уведоми за интереса ви. Спомена, че и друг човек желае да получите книгата. Но не и преди да направи копие за себе си. Платил на Хансен да се погрижи нещата да се развият по този начин.

— А каза ли ви кой е този човек? — попита тя.

Торвалдсен поклати глава.

— Хансен е мъртъв — вметна Малоун.

— Не се учудвам. — В гласа на Торвалдсен не се долавяше емоция.

Малоун му разказа случилото се.

— Хансен бе алчен — отбеляза датчанинът. — Смяташе, че книгата има огромна стойност, затова искаше да я купя тайно, а той да я предложи на другия клиент на определена цена.

— Което сте се съгласили да направите, какъвто сте човечен. — Стефани явно не смяташе да се церемони с него.

— С Хансен сме работили заедно в доста случаи. Обясни ми каква е ситуацията и аз предложих да му помогна. Опасявах се, че в противен случай ще се обърне към някой друг, който да играе ролята на анонимен купувач. Аз също исках книгата, така че се съгласих на условията му, но без, естествено, да имам намерение да му я давам.

— Нима наистина смятате…

— Как е сладкишът? — попита Торвалдсен.

Малоун усети, че приятелят му се опитва да установи контрол над ситуацията.

— Чудесен е — отговори с пълна уста.

— Престанете да увъртате — настоя Стефани. — Каква е тази истина, която трябва да науча?

— Със съпруга ви бяхме близки приятели.

Лицето на Стефани помръкна от погнуса.

— Ларс не ми е споменавал и дума за подобно нещо.

— Като се имат предвид обтегнатите ви отношения, това е напълно разбираемо. Но както при вашата професия, и в неговата имаше тайни.

Малоун дояде сладкиша си и се загледа как Стефани размишлява над думите, в които очевидно не вярваше.

— Лъжете — заяви тя накрая.

— Мога да ви покажа кореспонденция, която ще докаже правотата ми. С Ларс общувахме често. Имахме общи цели. Аз финансирах първоначалните му проучвания и му помагах, когато имаше затруднения. Платих къщата му в Рен-льо-Шато. Споделях страстта му и ми бе приятно, че мога да му услужа.

— Каква страст? — попита тя.

Торвалдсен я премери с поглед.

— Толкова малко знаете за него. Как ли ви измъчват угризенията?

— Не се нуждая от психологически анализи.

— Така ли? Дошли сте в Дания да купите книга, за която нищо не знаете, само защото е свързана с труда на човек, който е мъртъв от повече от десет години. И твърдите, че не изпитвате угризения?

— Искам си книгата, лицемерен глупак такъв.

— Първо трябва да чуете онова, което имам да ви казвам.

— Побързайте тогава.

— Първата книга на Ларс бе изключително успешна. Няколко милиона екземпляра из целия свят, макар в Америка продажбите да бяха скромни. Следващите не се приеха така добре, но все пак се продаваха — достатъчно, за да финансират начинанията му. Ларс смяташе, че противоположната гледна точка би могла да популяризира легендата за Рен. Затова спонсорирах няколко автори, които отправиха критики към Ларс и издадоха книги, анализиращи заключенията му относно Рен и изтъквайки грешките. Книгите поведоха след себе си и други. Някои добри, други не толкова. Аз самият веднъж също си позволих няколко неласкателни публични коментара за Ларс. И съвсем скоро, точно както искаше той, се появи нов жанр.

Очите й горяха.

— Вие сте луд!

— Полемиката поражда обществен интерес. А Ларс не пишеше за масовата публика, така че трябваше сам да си създаде обществения интерес. След известно време обаче този интерес сякаш заживя собствен живот. Рен-льо-Шато е доста популярно градче. Направиха се телевизионни репортажи, специално списание, интернет е пълен със сайтове, посветени единствено на загадките му. Туризмът е най-печелившият отрасъл в района. Благодарение на Ларс градът сам по себе си се превърна в индустрия.

Малоун знаеше, че съществуват стотици книги за Рен. Няколко рафта в книжарницата му бяха пълни с подобни издания. Но искаше да разбере друго.

— Хенрик, двама души умряха днес. Единият скочи от Кръглата кула и докато падаше, си преряза гърлото. Другия го хвърлиха от прозорец. Тук не става въпрос за стратегия за разпалване на обществен интерес.

— Бих казал, че днес в Кръглата кула си се сблъскал лице в лице с рицар тамплиер.

— Аз пък бих ти казал, че си луд, но мъжът изкрещя нещо, докато падаше. Beauseant.

Торвалдсен кимна.

— Бойният вик на тамплиерите. Тълпа галопиращи рицари с този вик на уста били достатъчни да внушат абсолютен ужас у врага.

Малоун си припомни прочетено в книгата.

— Тамплиерите били смазани през 1307 година. Вече не съществуват рицари.

— Не е така, Котън. Направен бил опит да ги премахнат, но папата променил мнението си. Така нареченият Шинонски пергамент освободил тамплиерите от всички обвинения в ерес. Климент Пети лично издал булата, но тайно, през 1308 година. Мнозина смятат, че документът е изчезнал, когато Наполеон плячкосал Ватикана, но наскоро го откриха. Ларс вярваше, че орденът все още съществува, аз също.

— Ларс доста често споменава тамплиерите в книгите си — отбеляза Малоун, — но не помня да е писал, че все още съществуват.

Торвалдсен кимна.

— Напълно умишлено. Били са, а и още са твърде противоречиви фигури. Бедни според обета си, но богати на авоари и знания. Обърнали взор навътре към душите си, но запознати със светските нрави. Монаси и воини. Холивудският стереотип и истинският тамплиер са съвсем различни неща. Не се поддавайте на романтиката. Били са свирепа пасмина.

Малоун не се впечатли.

— Как са успели да оцелеят цели седемстотин години, без никой да разбере?

— Как успява насекомото или животното да живее, без никой да разбере за съществуването му? А ето че всеки ден описват нови видове.

Добър аргумент, помисли си Малоун, но все още не бе съвсем убеден.

— И за какво всъщност става въпрос?

Торвалдсен се облегна назад.

— Ларс търсеше съкровището на рицарите тамплиери.

— Какво съкровище?

— В началото на управлението си Филип Четвърти девалвирал френската валута, за да стимулира икономиката. Мярката се оказала толкова непопулярна, че под прозорците му се събрали тълпи, готови да го убият. Побягнал от двореца си към Парижкия храм, където потърсил убежище при тамплиерите. Тогава именно за пръв път осъзнал богатството на ордена. Години по-късно, когато отчаяно се нуждаел от средства, изобретил план как да ги обвини в ерес. Знаете, че всички притежания на еретиците ставали собственост на държавата. Но след арестите от 1307 година Филип открил, че не само парижкият, но и всички други трезори в тамплиерските светилища из цяла Франция са празни. Така и не открил нищо от тамплиерските богатства.

— А Ларс е смятал, че съкровището се намира в Рен-льо-Шато? — попита той.

— Не конкретно там, но някъде из Лангедок — отговори Хенрик. — Има достатъчно следи в полза на подобно заключение. Но тамплиерите значително затрудниха намирането му.

— И какво общо има книгата, която купи тази вечер? — попита пак Малоун.

— Йожен Стюблен бил кмет на Фа, съседно на Рен селце. Бил високообразован, музикант и любител астроном. Пръв написал пътеводител за района, а след това написал и „Надгробните паметници на Лангедок“. Необичайна книга, която описва надгробните камъни в и около Рен. Доста странен интерес, признавам, но не бил рядкост. Южна Франция е известна с уникалните си гробници. В книгата има скица на една надгробна плоча, която привлякла вниманието на Стюблен. Тази скица е особено важна, защото въпросната плоча вече не съществува.

— Може ли да погледна за какво точно говориш? — попита Малоун.

Торвалдсен се изправи с усилие от стола и с мъка пристъпи към една странична масичка. Върна се с книгата от търга.

— Доставиха ми я преди час.

Малоун отвори книгата на обозначената страница и заразглежда рисунката.

— Ларс бе приел, че скицата на Стюблен е точна, и вярваше, че надгробният камък е следа, която насочва към съкровището. Дълги години търсеше тази книга. В Париж би трябвало да има един екземпляр, тъй като Националната библиотека пази копия от всичко, отпечатвано във Франция. Но макар да фигурира в каталога, копието липсва.

— Само Ларс ли е знаел за книгата? — попита Малоун.

— Разговарях с аукционната къща. Била е собственост на железопътен инженер, участвал в строежа на линията от Каркасон на юг към Пиренеите. Инженерът се пенсионирал през 1927-а и починал през 1946 година. Книгата попаднала сред вещите на дъщеря му, която също неотдавна починала. Внукът я предложил на търг. Инженерът се интересувал от Лангедок, особено от Рен, и също колекционирал изображения на надгробни надписи.

Обяснението не прозвуча достатъчно убедително на Малоун.

— Тогава кой е съобщил на Стефани за търга?

— А, виж това е основният въпрос за вечерта — отбеляза Торвалдсен.

— В хотела ми каза, че към дневника си получила и бележка — обърна се Малоун към Стефани. — У теб ли е?

Тя бръкна в чантата си и извади смачкан, подвързан с кожа дневник. Между страниците му бе пъхнат сгънат на две сивкав лист. Подаде го на Малоун и той зачете внимателно посланието.

Малоун си преведе последната фраза наум. Слава на Бога. Погледна през масата към Стефани.

— От кого смяташ, че е бележката?

— От сътрудник на Ларс. Реших, че някое от приятелчетата му иска да ми предаде дневника и смята, че ще се заинтригувам от книгата.

— След единайсет години?

— Съгласна съм, доста странно изглежда. Но преди три седмици не ми направи особено впечатление. Винаги съм смятала, че проучванията на Ларс са съвсем безобидни.

— Тогава защо дойдохте? — попита Торвалдсен.

— Както сам казахте, Хенрик, измъчат ме угризения.

— А аз не бих искал да ги задълбочавам. Не ви познавам, но пък познавах Ларс. Беше добър човек и, както казахте, търсенията му бяха безобидни. Но бяха важни. Смъртта му ме покруси. Винаги съм се питал дали наистина е било самоубийство.

— Аз също — прошепна тя. — Опитах се да търся вината навсякъде, само и само да си го обясня, но дълбоко в себе си така и не можах да приема, че Ларс се е самоубил.

— Което обяснява най-добре от всичко защо всъщност сте тук — отбеляза Хенрик.

Малоун усещаше колко неловко се чувства Стефани, затова реши да й помогне да превъзмогне емоциите си.

— Може ли да видя дневника?

Тя му подаде дневника и той набързо прелисти стотината страници, на които видя множество цифри, скици, знаци и написан на ръка текст. След това разгледа гръбчето с опитното око на библиофил и нещо привлече вниманието му.

— Липсват страници.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж тук — показа й той горния ръб. — Виждаш ли миниатюрните пролуки?

Той отгърна на една от пролуките. Там, където листът е бил прикрепен към гръбчето, сега имаше само тънка ивица хартия.

— Срязани са с бръснач. Винаги внимавам точно за такива неща. Нищо не унищожава стойността на книгата така, както липсващите страници. — Той разгледа отново най-подробно дневника и установи, че са изчезнали осем.

— Въобще не бях забелязала.

— Доста неща са ти убягнали.

— Готова съм да призная, че се провалих в много отношения — изчерви се тя.

— Котън — намеси се Торвалдсен, — цялото начинание може да се окаже с много по-голяма стойност. Възможно е сред откритото да се намерят и архивите на тамплиерите. Оригиналните архиви на ордена се съхранявали в Йерусалим, после били преместени в Акр и накрая в Кипър. Според историците след 1312 година документите преминали в ръцете на рицарите хоспиталиери, но няма доказателства, че се е случило точно така. Филип Четвърти ги търсил от 1307 до 1314 година, но не открил нищо. Мнозина твърдят, че тези летописи представлявали една от най-великите колекции на средновековието. Представи си само какво би означавало откриването на този архив.

— Може да се превърне в най-великата книга, създавана някога.

— Ръкописи, които никой не е виждал от четиринайсети век насам, някои от които със сигурност напълно неизвестни на човечеството. Струва си да се проучи перспективата за откриването на подобно съкровище, колкото и да е нищожна.

Малоун бе напълно съгласен.

— Какво ще кажете да сключим примирие? — обърна се Торвалдсен към Стефани. — Заради Ларс. Сигурен съм, че агенцията ви си сътрудничи с много „личности от международен интерес“ за постигане на взаимно изгодни цели. Какво ще кажете да направим същото?

— Искам да видя писмата, които сте си разменили с Ларс.

— Ще ги получите.

Стефани погледна към Малоун.

— Прав си, Котън, наистина ще ми трябва помощ. Съжалявам за предишния си тон. Мислех, че ще се справя сама. Но след като сега сме приятели, хайде да идем до Франция и да видим какво има в къщата на Ларс. Не съм ходила там от доста време. А и в Рен-льо-Шато има няколко души, с които бихме могли да поговорим. Хора, с които Ларс е работил. После ще видим накъде да се насочим.

— Преследвачите ни вероятно също ще дойдат — каза той.

— Добре, че те имам — усмихна се тя.

— И аз бих искал да дойда — намеси си Торвалдсен.

Малоун бе смаян. Хенрик рядко напускаше Дания.

— А с каква цел ще ни удостоиш с компанията си?

— Знам това-онова за проучванията на Ларс. И тази информация може да се окаже полезна.

— Аз нямам нищо против — вдигна рамене Малоун.

— Добре, Хенрик — каза Стефани. — Това ще ни даде възможност да се опознаем. Явно, както сам казахте, ще трябва да науча доста неща.

— Както и всички ние, Стефани, както всички ние.

Дьо Рокфор с мъка се сдържаше. Подозренията му се потвърждаваха напълно. Стефани Нел бе тръгнала по пътя, отъпкан от съпруга й. Освен това притежаваше дневника му заедно с копие на „Надгробните паметници на Лангедок“, вероятно единственото. Ето къде бе проблемът с Ларс Нел. Беше добър. Много добър. А сега вдовицата му разполагаше с всички следи. Бе сгрешил, доверявайки се на Петер Хансен. Но тогава ходът му се бе сторил уместен. Нямаше да повтори грешката си. Твърде много зависеше от изхода, за да си позволи да повери каквато и да е част от задачата на непознат.

Продължи да слуша, докато обсъждаха какво да правят след пристигането си в Рен-льо-Шато. Малоун и Стефани решиха да отпътуват на следващия ден. Торвалдсен щеше да се присъедини след няколко дни. Когато сметна, че е чул достатъчно, Дьо Рокфор свали микрофона от стъклото и се оттегли с помощниците си под прикритието на гъстите дървета. Тази вечер нямаше да убива.

Липсват страници.

Тази изчезнала информация от дневника на Ларс Нел му бе необходима. Изпращачът на дневника бе хитър. Разделянето на плячката предотвратяваше прибързаните постъпки. Очевидно сложният ребус съдържаше повече неизвестни, отколкото бе предполагал. И засега той изоставаше.

Но нямаше значение. Щом всички играчи се озовяха във Франция, лесно щеше да се справи с тях.