Наследството на тамплиерите

57

Абатство „Де Фонтен“, 11:40 ч.

Дьо Рокфор гледаше капелана на масата срещу него. Мъжът го чакаше, когато се завърна от Живор. Нямаше нищо против. След вчерашния им конфликт той също искаше да поговори с италианеца.

— Никога не си позволявай да ми се противопоставяш — заяви той. Притежаваше властта да го отстрани, ако според устава причиняваше безредие или представляваше по-скоро пречка, отколкото преимущество.

— Моята работа е да бъда твоята съвест. Капеланите са служили на магистрите още от Началото. — Намекваше, че евентуалното решение за отстраняването му трябва да бъде подкрепено от братството, което можеше да се окаже трудно, тъй като беше доста популярен. Дьо Рокфор леко отстъпи.

— Няма да ми се противопоставяш пред братята.

— Не съм се противопоставял. Просто отбелязах, че смъртта на двама братя тежи на съвестта на всички ни.

— А на моята не?

— Трябва да бъдеш внимателен.

Седяха зад затворената врата на стаята му, нежното бучене на водопада долиташе през отворения прозорец.

— Този подход не ни води доникъде.

— Не знам дали го съзнаваш, но смъртта на тези мъже подкопава властта ти. Братята вече говорят, а си магистър едва от няколко дни.

— Няма да търпя несъгласие.

На устните на капелана се появи тъжна, но спокойна усмивка.

— Говориш точно като човека, на когото се противопоставяше. Какво се е променило? Толкова ли ти е повлиял сенешалът?

— Той вече не е сенешал.

— За съжаление го познавам само с това име. Но ти очевидно знаеш повече.

Дьо Рокфор се замисли дали потайният венецианец е искрен. Бе дочул разни приказки и шпионите му бяха докладвали, че капеланът проявява жив интерес към действията на магистъра. Зачуди се дали този човек, който се представяше за негов приятел, няма задни мисли. В крайна сметка той самият бе постъпил по същия начин преди години.

Всъщност искаше да сподели дилемата си, да обясни случилото се, да разкаже какво знае и да потърси съвет, но смяташе, че ще е глупаво да се довери на когото и да било. Достатъчно бе, че Кларидън знаеше, но той поне не беше от ордена. Но с капелана нещата стояха другояче. Той можеше да се превърне в негов враг. Затова сподели само очевидното.

— Търся Великата тайна. И съвсем скоро ще я открия.

— Но на цената на два трупа.

— Мнозина са умрели заради убежденията ни — каза магистърът, повишавайки глас. — През първите два века от съществуването ни двайсет хиляди братя са жертвали живота си. Двама мъртви в днешни дни не са от значение.

— Човешкият живот има много по-голяма стойност сега, отколкото тогава.

Дьо Рокфор забеляза, че гласът на капелана се снижи.

— Не, стойността му е същата. Промяната е в нашата липса на преданост и самоотверженост.

— Сега не сме във война. Светите земи не са превзети от неверници. Опитваме се да открием нещо, което най-вероятно не съществува.

— Това е богохулство.

— Не, истината. И ти много го добре знаеш. Мислиш, че намирането на Великата тайна ще промени всичко, но грешиш. Все още е необходимо да воюваш за уважението на онези, които ти служат.

— Ако сторя обещаното, ще имам тяхното уважение.

— Добре ли си го обмислил? Нещата не са толкова прости. Последствията сега ще са много по-сериозни. Светът вече не е невеж и неграмотен. Предизвикателствата са много по-големи. За твое съжаление в нито един римски, гръцки или еврейски исторически източник не се споменава за Исус Христос. Както и в нито едно литературно произведение от онова време. За съществуването му се споменава само в Новия завет. И защо? Знаеш отговора много добре. Ако Исус изобщо е съществувал, той е проповядвал посланието си в затънтената Юдея. Никой не му обръщал внимание. Римляните не се интересували от него, стига да не подтиквал към бунт. А евреите се карали помежду си, което устройвало римляните. Исус дошъл и си отишъл. Не бил важен. И все пак днес той контролира съзнанието на милиарди. Християнството е най-разпространената религия в света. Във всяко едно отношение е Месията. Възкръсналият Бог. И никакво твое откритие не може да промени това.

— Ами ако открием костите му?

— Как ще разбереш, че костите са негови?

— А първите девет рицари как са го разбрали? Виж само какво са постигнали. Крале и кралици са се подчинявали на волята им. Как иначе можем да си обясним тази власт, освен чрез онова, което са знаели?

— Смяташ, че са споделили тези знания? И какво мислиш, че са направили. Показвали са костите на Христос на всеки крал, дарител, на всеки вярващ?

— Нямам представа какво са правили, но е имало ефект. Мъжете се надпреварвали да бъдат приети в ордена. Светските власти се мъчели да спечелят благосклонността му. Защо да не бъде отново така?

— Може. Но не по начина, който си избрал.

— Чувствам се оскърбен. След всичко, което сме направили за Църквата. Двайсет хиляди братя и шестима магистри са умрели за Исус Христос. Саможертвата на рицарите хоспиталиери не може да се сравнява с тяхната. И въпреки това не съществува нито един тамплиерски светец, но има множество канонизирани хоспиталиери. Искам да поправя тази несправедливост.

— Но как? — Капеланът не изчака отговора му. — Каквото е, не ще се промени.

Той отново се сети за бележката: „Отговорът е намерен“, както и за телефона в джоба си. „Ще се обадя с информация преди залез-слънце.“ Погали издутината на телефона в джоба на панталона си. Капеланът продължаваше да говори за търсенето на несъществуващото. Ройс Кларидън все още търсеше информация в архивите. В съзнанието му обаче се въртеше една мисъл. Защо не звънеше телефонът?

— Хенрик! — изкрещя Малоун. — Не мога да понеса повече.

Току-що бе изслушал обяснението на Марк, че руините на близкото абатство са собственост на Торвалдсен. Бяха паркирали сред дърветата на километър от Свети Агулус и чакаха.

— Котън, нямах никаква представа, че притежавам тази собственост.

— И ние би трябвало да ти повярваме? — попита Стефани.

— Не ме интересува дали ми вярвате, или не. Не знаех нищо за това допреди няколко минути.

— Тогава как си го обясняваш? — попита Малоун.

— Не си го обяснявам. Знам само, че дадох на Ларс сто и четирийсет хиляди долара назаем три месеца преди да умре. Така и не ми каза за какво му трябват, а и аз не го попитах.

— Дал си му толкова много пари, без да го попиташ за какво са му? — учуди се Стефани.

— Парите му трябваха и аз му ги дадох. Имах му доверие.

— Абатът в градчето твърди, че клиентът закупил развалините от местните власти. Те искали да се отърват от тях, а купувачите били малко, тъй като абатството е високо в планината и е в лошо състояние. Било продадено на търг тук, в Свети Агулус. — Марк се обърна към Торвалдсен. — Твоята оферта била най-висока. Свещеникът познавал баща ми и твърди, че той не е присъствал.

— Значи Ларс е ангажирал друг да се пазари от негово име, защото определено не съм бил аз. После е прехвърлил собствеността на мое име, за да си осигури прикритие. Ларс беше параноик. Ако знаех, че аз съм собственикът, щях да ви кажа още снощи.

— Едва ли — промърмори Стефани.

— Виж какво, Стефани, не ме е страх от теб, нито от останалите. Няма какво да ви обяснявам. Смятам ви за мои приятели и пак ви казвам, че ако знаех, щях да ви кажа.

— Защо не предположим, че Хенрик казва истината — намеси се Касиопея. Тя бе необичайно мълчалива по време на целия разговор. — Нека просто отидем горе. В планината се стъмва рано. Искам да разбера какво има там.

— Права е — съгласи се Малоун. — Да тръгваме. Ще спорим по-късно.

Пътят до възвишенията им отне петнайсет минути и изискваше стабилни нерви и здрави спирачки. Следваха упътването на абата и скоро зърнаха рушащата се постройка, кацнала върху една канара над бездънна пропаст. Пътят свършваше на километър от руините и изкачването по обрасла с мащерка пътека, виеща се под тунел от огромни борове, им отне още десетина минути.

Влязоха в развалините. Дебелите стени бяха голи и Малоун прокара пръсти по сиво-зелените гранитни блокове, всеки от които вероятно беше изкопан от планината и загладен с безгранично търпение от нечии грижовни ръце. Величествената някога галерия се извисяваше към небето с колони и капители, потъмнели до неузнаваемост от патината на вековете и слънцето. Мъх, оранжеви лишеи и остра сива трева покриваха земята, а каменният под отдавна се бе превърнал в пясък. Свиреха щурци.

Трудно беше да се определят очертанията на стаите, тъй като повечето стени и голяма част от покрива липсваха, но килиите на монасите си личаха, заедно с една голяма зала и друго просторно помещение, вероятно библиотека или скрипториум. Малоун предположи, че животът тук е бил скромен и аскетичен.

— Хубаво местенце си имаш — каза той на Хенрик.

— Тъкмо се възхищавах какво човек е могъл да купи за сто и четирийсет хиляди долара преди дванайсет години.

Касиопея изглеждаше очарована.

— Представете си само как монасите са прибирали оскъдната реколта от педята плодородна земя. Летата тук са били кратки, дните къси. Почти долавям монотонните им песнопения.

— Мястото е доста усамотено — отбеляза Торвалдсен. — Сами са се обрекли на забвение.

— Ларс ти е завещал собствеността — обади се Стефани — поради някаква причина. Тук трябва да има нещо.

— Може би — обади се Касиопея, — но абатът в градчето казал на Марк, че Ларс не е открил нищо. Може да се окаже поредният случай, по който е работел.

— Криптограмата ни доведе дотук — поклати глава Марк. — Може баща ми да не е открил нищо, но е сметнал мястото за достатъчно важно, за да го купи. Следователно сме дошли на точното място.

Малоун седна на камъка и погледна към небето.

— До мръкване ни остават още пет-шест часа. Предлагам да се възползваме от тях. Сигурен съм, че нощем тук става доста студено и якетата няма да ни стоплят.

— В роувъра сложих малко инструменти и екипировка — каза Касиопея. — Предположих, че може да слизаме под земята, и взех лампи, фенерчета и малък генератор.

— Помислила си за всичко — възкликна Малоун.

— Елате — извика Джефри.

Малоун се вгледа навътре в руините. Беше забелязал, че Джефри се отдалечава. Влязоха и го откриха, застанал пред някогашен римски портал. От майсторската му изработка не бе останало почти нищо, освен изтърканото изображение на бикове с човешки глави, крилати лъвове и мотив с палмови листа.

— Църквата е издялана от камък — отбеляза Джефри.

Малоун забеляза, че стените наистина не бяха сътворени от човешки ръце, а бяха част от скалата, която се издигаше над някогашното абатство.

— Фенерчетата ще ни потрябват — обърна се той към Касиопея.

— Едва ли, вътре е светло — каза Джефри.

Малоун тръгна пръв. В сенките жужаха пчели. Прашни снопове светлина се процеждаха през процепи в камъка, направени под различни ъгли, така че да улавят движещото се слънце. Нещо привлече погледа му. Пристъпи към една от каменните стени, вече останала почти без орнаменти, с изключение на една гравюра на около два метра над главата му. Тя представляваше шлем с ивици плат, които се спускаха от двете страни на мъжко лице. Чертите бяха изтрити, носът бе изгубил очертанията си, очите бяха празни и безжизнени. Над него имаше сфинкс, а под него каменен щит с три чука.

— Това е тамплиерски знак — каза Марк. — Виждал съм подобна гравюра в нашето абатство.

— Но защо е тук? — попита Малоун.

— Каталонците, които живеели тук през четиринайсети век, не обичали френския крал. Отношението към тамплиерите по тези земи било добронамерено, дори след чистката. Ето защо избрали това място за убежище.

Масивните стени се издигаха към кръглия таван. От фреските не бе останала нито следа. Водата, процеждаща се през скалите, отдавна бе заличила всичко.

— Прилича на пещера — каза Стефани.

— По-скоро на крепост — отбеляза Касиопея. — Нищо чудно да е било последната защита на абатството.

Малоун си мислеше същото.

— Има обаче един проблем. — И той посочи към мрачните стени. — Няма друг изход.

Нещо привлече вниманието му. Приближи се към една от стените, почти изцяло потънала в сянка, и се взря. Останалите също се приближиха. На два-три метра височина забелязаха очертанията на букви, грубо издялани в сивия камък.

— P, R, N, V, I, R — прочете той.

— Не, има още — каза Касиопея. — Още едно I, може би Е и като че ли още едно R.

Той се напрегна да разчете написаното.

Мислите на Малоун запрепускаха. Спомни си думите в средата на надгробната плоча на Мари д’Отпул. REDDIS REGIS CELLIS ARCIS, както и казаното от Кларидън в Авиньон.

Reddis означава да върнеш нещо, да възстановиш нещо, взето преди време. Regis произлиза от rex, което означава крал. Cella ще рече хранилище. Arcis произлиза от arx — твърдина, крепост, цитадела.

По онова време думите му се бяха сторили безсмислени. Вероятно е трябвало да ги подреди другояче.

Хранилище, крепост, възстановявам нещо взето, крал.

С няколко предлога посланието можеше да звучи и така: В едно хранилище в крепостта възстановете нещо, взето от краля.

Ами стрелата, пресичаща надгробната плоча по средата между думите, започвайки в горната част с буквите p-s и завършвайки с præ-cum.

Præ-cum. Латинското за „моли се да дойде“.

Той отново впи поглед в буквите, издялани в скалата.

„Моли се да дойде“ на френски.

Усмихна се и сподели с останалите мислите си.

— Абат Бигу е бил доста хитър, признавам.

— Стрелата върху плочата — каза Марк — също трябва да е от значение. Точно в средата е, върху изпъкналата част.

Всички сетива на Малоун бяха нащрек. Прехвърляше в съзнанието си информацията, когато изведнъж забеляза пода. Повечето плочи бяха изкъртени, малкото останали бяха изпочупени и напукани, но той установи някаква схема. Поредицата от правоъгълници, обрамчени с тънка линия, продължаваше от предната до задната част и от ляво на дясно.

Започна да брои. В един от правоъгълниците имаше седем плочи в едната посока и девет надолу. В другите беше същото.

— Подът е нареден в схемата седем-девет — заяви той.

Марк и Хенрик се приближиха към олтара, броейки плочите.

— От задната врата до олтара също има девет плочи — каза Марк.

— А напречно са седем — каза Стефани, която тъкмо бе открила последния правоъгълник покрай външната стена.

— Добре, изглежда, сме на правилното място — каза Малоун. Отново си представи надгробната плоча. Моли се да дойде. Погледна думите на френски, издълбани в камъка, и после пода. Пчелите продължаваха да жужат край олтара.

— Хайде да вземем фенерчетата и генератора. Трябва да виждаме какво правим.

— Мисля, че трябва да останем за през нощта — добави Касиопея. — Най-близката странноприемница е в Елн, на около петдесет километра. Ще трябва да преспим тук.

— Имаме ли припаси? — попита Малоун.

— Можем да си купим каквото ни трябва — отвърна тя. — Елн е относително голям град. Можем да купим всичко необходимо, без да привличаме внимание. Но не ми се иска да си тръгваме.

Ясно беше, че никой не иска. Бяха обзети от въодушевление. Загадката вече не бе някаква невъзможна за разшифроване абстрактна концепция. Отговорът явно беше някъде тук. И противно на това, което Малоун бе казал на Касиопея вчера, той искаше да го открие.

— Аз ще отида — каза Джефри. — Вие трябва да решите каква ще бъде следващата ви стъпка.

— Оценяваме жеста ти — отвърна Торвалдсен.

Касиопея бръкна в джоба си и извади пачка банкноти.

— Ще ти трябват пари.

Джефри взе парите и се усмихна.

— Направете ми списък, и ще се върна до залез-слънце.

58

Малоун освети с фенерчето каменните стени на църквата, търсейки други следи. Бяха разтоварили екипировката, която Касиопея беше донесла, и я бяха довлекли до абатството. Стефани и Касиопея бяха отвън и се мъчеха да я подредят. Хенрик беше предложил да намери дърва за огън. А Малоун и Марк се бяха върнали в църквата да огледат дали не са пропуснали нещо.

— Църквата отдавна е изоставена — каза Марк. — Поне от триста години според свещеника в градчето.

— Навремето явно е била внушителна.

— Този тип архитектура не е нещо необичайно. В целия район на Лангедок е имало подземни църкви. Във Вал близо до Каркасон се намира една от най-известните. В добро състояние е. Стенописите също. Всички църкви в района са с фрески. Такава е била модата. За съжаление благодарение на революцията твърде малка част от това изкуство се е запазила.

— Животът тук сигурно е бил доста труден.

— Монасите са аскети. Не са имали вестници, радио, телевизия, музика, театър. Само няколко книги и стенописите в църквата, които да ги разсейват.

Малоун продължи да се взира в тъмнината, която го заобикаляше, нарушавана единствено от гаснещата бледа светлина.

— Да приемем, че криптограмата в доклада на маршала е автентична — каза Марк. — Няма причина да смятаме обратното.

— Само дето маршалът е изчезнал малко след като е написал доклада.

— Винаги съм смятал, че този маршал е бил обсебен като Дьо Рокфор. Мисля, че е търсел съкровището. Сигурно е знаел историята за семейната тайна на Дьо Бланшфор. Тази информация, както и фактът, че абат Бигу може да е знаел тайната, е била част от Хрониките ни от векове. Сигурно е предполагал, че Бигу е оставил и двете криптограми и че те ще го отведат до Великата тайна. И тъй като е бил алчен, тръгнал да търси сам.

— Тогава защо е записал криптограмата?

— Какво значение има? Притежавал ключа, даден му от абат Жели. Никой друг няма и най-малка представа какво означава криптограмата. Тогава защо да не си напише доклада и да не покаже на магистъра, че работи по въпроса?

— По тази логика маршалът може да е убил Жели и просто да се е върнал и да е записал какво е станало след това, за да замаскира следите си.

— Напълно е възможно.

Малоун се приближи до буквите PRIER EN VIEN, издълбани в стената.

— Нищо друго не е оцеляло — промърмори той.

— Така е за съжаление. В църквата има доста ниши, в които вероятно е имало статуи. Заедно със стенописите църквата навремето явно е била доста богато украсена.

— А как тогава са оцелели тези три думи?

— Едва се разчитат.

— И добре, че е така — каза той и си помисли, че вероятно Бигу се е погрижил за това.

Отново си представи надгробната плоча на Мари дьо Бланшфор. Двувърхата стрела и думите præ-cum. Моли се да дойде. Той загледа пода и плочите, подредени по схемата седем-девет.

— Някога тук трябва да са били подредени скамейките, нали?

— Сигурно. Дървени. Но отдавна са изчезнали.

— Ако Сониер е научил шифъра на криптограмата от Жели или я е разгадал сам…

— Маршалът пише в доклада си, че Жели не се е доверявал на Сониер.

Малоун поклати глава.

— Възможно е маршалът отново да се опитва да ни подведе. Сониер, изглежда, е разбрал нещо, което маршалът не е знаел. Да предположим, че е открил Великата тайна. От това, което знаем, Сониер многократно се е връщал при нея. В Рен ти ми разказа как двамата с любовницата му напускали града и се връщали с камъни за тайника, който строял. Може да е идвал тук да тегли от частната си банка.

— По времето на Сониер пътуването би било лесно с влак.

— Следователно трябвало е хем да има достъп до скривалището, хем да запази местонахождението му в тайна.

Той отново погледна издяланите букви. PRIER EN VENIR. Моли се да дойде. После коленичи.

— Има логика, но какво виждаш оттам, което аз не виждам оттук? — попита Марк.

Той огледа църквата. Вътре нямаше нищо, освен олтара. Каменната плоча отгоре беше дебела около десетина сантиметра, поддържана от правоъгълна основа от гранитни блокове. Той преброи блоковете в един хоризонтален ред. Девет. След това преброи вертикалните. Седем. Прокара лъча на фенерчето по покритите с мъх камъни. Между блоковете все още си личаха дебели вълнообразни линии хоросан. Проследи няколко от тях с лъча и после го прокара нагоре по долната част на гранитната основа.

И го видя. Сега вече разбра. Усмихна се. Моли се да дойде. Умно.

Дьо Рокфор не слушаше бръщолевенето на ковчежника. Говореше нещо за бюджета на абатството и за надвишени суми. Абатството се финансираше от дарения, възлизащи на милиони евро, които им бяха завещани отдавна и се пазеха фанатично, за да не изпадне орденът във финансови затруднения. Орденът почти изцяло се самоиздържаше. Земите, фермите и пекарната задоволяваха основните му нужди. Винарната и мандрата също. Имаха вода в такова изобилие, че дори я бяха прокарали до долината, бутилираха я и продаваха из цяла Франция. Естествено, много хранителни продукти и материали трябваше да се купуват, но приходите от продажбата на виното и на водата, наред с таксите от посетителите, бяха предостатъчни. Какви бяха тогава тези приказки за надвишени разходи?

— От пари ли имаме нужда? — прекъсна той ковчежника.

— Ни най-малко, магистре.

— Тогава защо ме занимаваш с това?

— Магистърът трябва да е информиран за всички финансови решения.

Този идиот беше прав. Макар че не искаше да го занимават с подобни неща, ковчежникът можеше да му бъде от полза.

— Изучавал ли си финансовата ни история?

Въпросът свари ковчежника неподготвен.

— Разбира се, магистре. Всички ковчежник е длъжен да я познава. В момента обучавам по-нискостоящите от мен.

— Какво е било богатството ни по време на чистката?

— Несметно. Орденът е притежавал над девет хиляди имения, но земята им е невъзможно да бъде оценена.

— А ликвидното ни богатство?

— Отново е трудно да се каже. Имали сме златни динари, византийски монети, златни флорини, драхми, марки, както и кюлчета сребро и злато. През 1306 година Дьо Моле пристигнал във Франция с дванайсет коня, натоварени с кюлчета сребро, чиято стойност никога не е била оценявана. Освен това не броим предметите, които сме пазели на съхранение.

Дьо Рокфор знаеше какво има предвид. Орденът въвел идеята за съхраняване на различни предмети — завещания, ценни документи, бижута и други лични вещи на богати хора. Репутацията му била безупречна и тази услуга процъфтявала из целия християнски свят, естествено, срещу заплащане.

— Предметите, които сме съхранявали — продължи ковчежникът, — били изгубени по време на чистката. Инвентарният списък бил в архива ни, който също бил изгубен. Но със сигурност мога да твърдя, че богатството ни би възлизало на милиарди евро в наши дни.

Беше чувал за отправилите се на юг каруци със слама, придружавани от четирима избрани братя и техния водач Жилбер дьо Бланшфор, който бил инструктиран да не казва на никого за скривалището. Дьо Бланшфор си беше свършил добре работата. Седемстотин години по-късно местонахождението на съкровището все още беше тайна.

Какво толкова ценно бе имало в каруците? Беше разсъждавал върху отговора на този въпрос цели трийсет години. Телефонът в дрехата му завибрира и го стресна. Най-сетне.

— Какво има, магистре? — попита ковчежникът.

— Сега ме остави — нареди Дьо Рокфор.

Мъжът стана, поклони се и излезе. Дьо Рокфор отвори телефона и каза:

— Надявам се да не ми губите времето.

— Нима истината би могла да бъде загуба на време?

Веднага разпозна гласа. Беше Джефри.

— И защо да вярвам на думите ти? — попита той.

— Защото сте мой магистър.

— Ти беше верен на предшественика ми.

— Докато беше жив, да. Но след смъртта му обетът към братството ме задължава да съм верен на този, който носи белите одежди.

— Дори да не харесваш този човек?

— Мисля, че и вие години наред правехте същото.

— И да се опиташ да нараниш магистъра си е част от твоята представа за вярност, така ли? — Още не беше забравил удара по слепоочието с дръжката на пистолета, преди Джефри и Марк Нел да напуснат абатството.

— Тази демонстрация бе необходима заради сенешала.

— Откъде се сдоби с този телефон?

— Предишният магистър ми го даде. Възнамерявахме да го ползваме по време на експедицията ни извън стените на абатството. Реших да го използвам за друго.

— Двамата с магистъра добре сте планирали нещата.

— За него беше важно да успеем. Изпрати дневника на Стефани Нел, за да я въвлече.

— Дневникът е безполезен.

— И аз така разбрах. Научих го едва вчера.

Дьо Рокфор зададе въпроса, който го интересуваше.

— Разшифроваха ли криптограмата? Онази от доклада на маршала?

— Да, разшифроваха я.

— Къде сте, братко?

— Свети Агулус. В разрушеното абатство на север от селото. Не много далеч от вас.

— И Великата тайна е там?

— Всички следи водят натам. В момента се опитват да открият скривалището. Изпратиха ме в Елн за припаси.

Магистърът усети, че започва да вярва на човека от другия край на линията. Но не бе сигурен дали заради отчаянието си или заради правилната си преценка.

— Братко, ако ме лъжеш, ще те убия.

— Не се съмнявам. Убивали сте и преди.

— И кого съм убил? — не се сдържа по-възрастният мъж.

— Със сигурност сте отговорен за смъртта на Ърнст Сковил. А Ларс Нел? Това е по-трудно да се докаже, поне доколкото знам от предишния магистър.

Дьо Рокфор осъзна, че ако прояви интерес, само ще признае вината си и затова каза:

— Ти си голям идеалист, братко.

— Наричали са ме и с по-лоши имена.

— Какви са мотивите ти?

— Искам да бъда рицар. А вие сте този, който взема решенията. Преди няколко дни в църквата, когато арестуваха сенешала, ясно показахте, че това няма да се случи. Тогава реших, че ще поема друг път, който предишният магистър не би одобрил. И го направих. Научих каквото можах и зачаках момента, в който ще мога да ви кажа онова, което желаете. В замяна търся само опрощение.

— Ще го имаш, ако говориш истината.

— След малко се връщам при развалините. Останалите планират да лагеруват там през нощта. Вече сте разбрали, че са доста умни както поотделно, така и заедно. И макар да не бих посмял да налагам преценката си, бих предложил да действате решително.

— Уверявам те, действията ми ще бъдат решителни.

59

Малоун се доближи до олтара. Бе забелязал, че под горната плоча няма хоросан. Вниманието му бе привлечено от подреждането на камъните в схемата седем-девет и когато коленичи, забеляза пролуката. Той се наведе и светна с фенерчето.

— Горната плоча не е свързана с основата.

— Нямало е смисъл — отвърна Марк. — Гравитацията я е държала на място. Погледни само. Дебела е десетина сантиметра и е почти два метра дълга.

— Бигу скрил криптограмата си в колоната на олтара в Рен. Чудех се защо е избрал точно това място. Гениално, не мислиш ли? За да стигне до него, трябва само да повдигне леко горната част, за да я освободи от жлеба, и после да пъхне стъкленицата в процепа. Плъзва горната част обратно, и ето ти идеалното скривалище. Но има още нещо. По този начин Бигу изпраща съобщение. — Той остави фенерчето на пода. — Трябва да повдигнем плочата.

Марк отиде в единия край, а Малоун застана в другия. Хванаха каменната плоча от двете страни и пробваха дали ще се отмести.

Тя леко помръдна.

— Прав си — каза Малоун. — Просто е поставена отгоре. Няма защо да внимаваме толкова. Отмести я.

Двамата разклатиха плочата, така че да я отместят достатъчно, а после гравитацията им помогна и плочата рухна на земята.

Малоун се втренчи в правоъгълния отвор.

— Тук е пълно с камъни — каза Марк.

— Естествено, хайде да ги извадим — усмихна се Малоун.

— Защо?

— Постави се на мястото на Сониер. Ако не искаш някой да намери скривалището ти, би поставил върху него каменна плоча. А камъните са още по-добро решение. Както каза вчера, трябва да мислим като хората преди сто години. Огледай се. Никой не би дошъл да търси съкровище тук. Та това са само руини. И кой би се сетил да разруши олтара? Мястото си стои така от векове. Но в случай че някой го открие, защо да не сложат още една защита?

Правоъгълната основа се намираше на около метър от пода и те бързо извадиха камъните. След десет минути основата беше празна. На дъното й имаше само кал и прах.

Малоун скочи вътре и му се стори, че усеща леки вибрации. Наведе се и опипа с пръсти. Сухата пръст беше като пясък. Марк му светеше с фенерчето, а той започна да изтребва пръстта с шепи. След няколко сантиметра стигна до нещо. Разчисти пръстта с две ръце и видя дъски.

Погледна към Марк и се ухили.

— Колко е хубаво да се окажеш прав.

Дьо Рокфор влетя в стаята и застана пред съвета. След разговора с Джефри незабавно бе свикал офицерите на ордена.

— Великата тайна е намерена — обяви той.

По лицата на всички се изписа удивление.

— Предишният сенешал и приятелите му са открили скривалището. С тях е един от моите шпиони. Той ми докладва за действията им. Време е да си възвърнем наследството.

— Какво предлагате? — попита един от тях.

— Да вземем няколко рицари и да ги хванем.

— Още кръвопролития? — попита капеланът.

— Не и ако операцията е изпипана внимателно.

Това не успокои капелана.

— Предишният сенешал и Джефри, който явно е вашият човек, тъй като нямаме информация друг рицар да работи с тях, вече застреляха двама наши братя. Нищо не подсказва, че няма да застрелят още хора.

Беше чул достатъчно такива приказки.

— Капелане, това не е въпрос на вяра. Съветите ви са излишни.

— Безопасността на членовете на този орден е задължение на всички нас.

— Осмелявате се да твърдите, че не се грижа за сигурността на ордена? — повиши глас той. — Нима се противопоставяте на властта ми? Не одобрявате ли решенията ми? Кажете, капелане, искам да знам.

Дори венецианецът да се чувстваше застрашен, нищо във вида му не го показваше. Той спокойно отвърна:

— Вие сте моят магистър. Дължа ви преданост… независимо от всичко.

Арогантният му тон не се понрави на Дьо Рокфор.

— Но, магистре — продължи капеланът, — не казахте ли самият вие, че всички трябва да участваме в решения от такава важност? — Неколцина от останалите членове на събранието кимнаха. — Не казахте ли на тайното заседание, че ще поемете нов курс?

— Капелане, предстои ни да предприемем най-великата мисия, която този орден е осъществявал от векове наред. Нямам време да споря с вас.

— Мислех, че най-великата ни мисия е да възхваляваме нашия Исус и Бог. Тя е въпрос на вяра и аз имам право да говоря.

Това беше прекалено.

— Свободен сте.

Капеланът не помръдна. Никой не пророни дума.

— Ако не напуснете веднага, ще ви арестувам и ще бъда принуден да ви накажа. — Той замълча за момент. — Което няма да е приятно.

Капеланът се изправи и вирна глава.

— Ще си тръгна. Както заповядахте.

— Ще си поговорим по-късно, бъдете сигурен.

Изчака го да излезе и се обърна към останалите.

— Отдавна търсим Великата тайна. Сега тя е на една ръка разстояние. Принадлежи единствено на нас. Тя е нашето наследство. Трябва да вземем онова, което ни принадлежи. С мен ще дойдат дванайсет рицари. Оставям на вас да ги изберете. Ще ги чакам напълно въоръжени след час в гимнастическия салон.

Малоун извика Стефани и Касиопея и ги помоли да донесат лопатата, която бяха взели от роувъра. Върнаха се заедно с Хенрик и докато влизаха в църквата, Малоун им обясни какво бяха намерили с Марк.

— Доста умно от твоя страна — отбеляза Касиопея.

— И аз имам своите моменти на слава.

— Трябва да извадим останалата пръст — каза Стефани.

— Подай ми лопатата.

Той загреба меката пръст. След няколко минути се показаха три почернели дъски. До половината бяха вързани с метални въжета. Другата част представляваше врата, която се отваряше нагоре.

Той се наведе и леко погали метала.

— Желязото е ръждясало. Пантите за нищо не стават. Стоте години са си казали думата. — Той се изправи и с помощта на лопатата изчопли остатъците от ръждясалите панти.

— Какво искаш да кажеш с това „сто години“? — попита Стефани.

— Сониер е направил тази врата — отвърна Касиопея. — Дървото е в относително добро състояние и определено не е от векове. Изглежда гладко рендосано, което не е било обичайно за средновековните дърводелци. Сониер трябвало да влиза и излиза лесно и затова, когато открил входа, направил нова врата.

— Съгласен съм — каза Малоун. — Това обяснява как се е оправил с тежката каменна плоча. Просто я е отмествал, махал е камъните от вратата, спускал се е долу и на излизане е връщал всичко на мястото му. Явно е бил в добра форма. И е бил дяволски хитър.

Той провря лопата в цепнатината под ръба на вратата и я повдигна. Марк се протегна и я хвана. Малоун хвърли лопатата настрани и двамата освободиха вратата от рамката. Отдолу зейна отвор.

Торвалдсен се загледа в дупката.

— Невероятно. Това може да се окаже истинското място.

Стефани освети с фенерчето отвора. До една от каменните стени беше подпряна стълба.

— Как мислите? Дали ще ни издържи?

— Има само един начин да разберем.

Малоун протегна крак и леко пренесе тежестта си върху едно стъпало. Стълбата беше стабилна и той се надяваше пироните все още да държат. Забеляза няколко ръждясали главички. Натисна по-силно, държейки се за горната част на олтара, в случай че стъпалото поддаде. Оказа се здраво.

— Мисля, че ще ме издържи.

— Аз съм по-лека — каза Касиопея. — С удоволствие ще мина първа.

Той се усмихна.

— Ако нямаш нищо против, нека аз си окажа тази чест.

— Видя ли, че съм права. Наистина го искаш.

Права беше. Онова, което се намираше долу, го привличаше като търсенето на редки книги из прашни рафтове. Човек никога не знае какво може да открие.

Държейки се за олтара, той се спусна до второто стъпало. Бяха на около половин метър разстояние едно от друго.

— Изглежда здрава — каза той.

Продължи да слиза, опипвайки внимателно всяко стъпало. Над него Стефани и Касиопея осветяваха с фенерчетата си. На светлината видя, че е стигнал до края на стълбата. Под него всичко беше покрито със ситен чакъл и камъни.

— Хвърлете ми фенерче — извика той.

Торвалдсен му пусна едно. Той го хвана и зашари наоколо с лъча. От пода до тавана имаше около пет метра. Малоун забеляза, че изходът се намира в средата на естествен коридор, издълбан във варовика от дъжда и топящия се сняг в продължение на милиони години. Беше чувал, че Пиренеите са изпъстрени с пещери и тунели.

— Защо просто не скочиш? — попита Касиопея.

— Изглежда много лесно. — Усети някакъв хлад в тила си, който не беше само от студения въздух. — Ще мина зад стълбата. Хвърлете един камък право надолу.

Той се отмести от пътя на камъка.

— Пазиш ли се? — извика Стефани.

— Давай.

Камъкът излетя през отвора. Той го проследи с поглед. Камъкът достигна чакъла и продължи да пада. Останалите засвяткаха с фенерчетата около мястото.

— Прав си — каза Касиопея. — Точно под повърхността има дупка, която само чака някой да скочи от стълбата.

— Хвърлете още камъни около нея, все някъде трябва да има твърда земя.

Четири камъка заваляха надолу и се удариха с тътен в земята. Той разбра къде да скочи и се пусна от стълбата. Освети капана с фенерчето си. Дупката беше около метър широка и поне метър дълбока. Той протегна ръце и докосна наредените отгоре дъски. Те бяха достатъчно тънки, за да се разлетят на трески от тежестта на човек, но и достатъчно плътни, за да издържат слоя чакъл и прах. На дъното на дупката имаше метални пирамиди с остри върхове и широка основа, готови да разкъсат неканени гости. Бяха помътнели от времето, но върховете им не бяха притъпени.

— Сониер е взел всичко на сериозно — каза той.

— Може да са капани на тамплиери — отбеляза Марк. — От месинг ли са?

— Бронз.

— Орденът е имал отлични познания по металургия. Месинг, бронз, мед — използвали са всичко. Църквата забранявала научните изследвания и те заимствали всичко от арабите.

— Дъските не може да са на седемстотин години — отбеляза Касиопея. — Сониер сигурно е подновил защитата на тамплиерите.

Това не му се понрави.

— Което означава, че е едва първият капан.

60

Малоун гледаше как Стефани, Касиопея и Марк слизат по стълбата. Торвалдсен остана горе, за да чака Джефри да им подава инструменти.

— Говоря сериозно — каза Марк. — Тамплиерите са били любители на капаните. Чел съм в Хрониките за техниките, които са разработили.

— Дръжте очите си отворени на четири — каза Малоун. — Ако искаме да намерим нещо, трябва да бъдем много внимателни.

— Минава три часът — каза Касиопея. — Слънцето ще се скрие след още два. Тук е студено още сега.

Малоун с удоволствие би си сложил ръкавици и топли чорапи, каквито Джефри бе отишъл да купи. Проходът, който се простираше и в двете посоки, се осветяваше само от процеждащата се от тавана светлина. Малоун се съмняваше, че без фенерчетата ще виждат по-далеч от носа си.

— Слънчевата светлина не ни върши никаква работа. Долу ще ни трябва изкуствена. Трябва само Джефри да се върне с храната и топли дрехи. Хенрик — провикна се той, — кажи ни, когато добрият брат се върне.

— Приятно търсене, Котън.

— Какво мислите за това място? — попита той останалите.

— Може да е част от хореум — отвърна Касиопея. — Когато римляните управлявали тези земи, създали подземни складове за съхранение на малотрайни стоки. Служели им като съвременните хладилни камери. Няколко са оцелели. Това може да е една от тях.

— И тамплиерите са разбрали за нея? — попита Стефани.

— Те също са ползвали подобни — каза Марк. — Учили са се от римляните. Касиопея може да се окаже права. Когато Дьо Моле наредил на Жилбер дьо Бланшфор да скрие богатството от храма, може да е избрал точно такова място. Под невзрачна църква в малко абатство без никаква връзка с ордена.

Малоун насочи лъча на фенера напред, обърна се и погледна в другата посока.

— Накъде?

— Добър въпрос — отвърна Стефани.

— Вие с Марк тръгнете натам — каза той. — Ние с Касиопея ще тръгнем в другата посока.

Долови, че нито Марк, нито Стефани харесаха тази идея, и каза:

— Няма време за спорове. Забравете ги. Просто си вършете работата. Ти би казала точно така, Стефани.

— Прав е. Да тръгваме — обърна тя към Марк.

Малоун ги проследи с поглед, докато не се изгубиха в тъмнината.

— Браво, Малоун — прошепна Касиопея. — Но смяташ ли, че е разумно да ги изпращаш заедно? Имат толкова много неща за изясняване.

— Няма нищо по-добро от малко напрежение, за да се оценят един друг.

— Това и за нас двамата ли се отнася? — попита тя.

— Тръгвай и ще видим — освети лицето й той.

Дьо Рокфор и още дванайсет братя приближиха от юг полуразрушеното абатство. Умишлено избягнаха селцето и паркираха на около километър от него в гъстата гора. Тръгнаха пеш през шубрака и червените скали. Беше чувал, че районът привлича туристите като магнит. Над тях се надвесваха зелени склонове и лилави зъбери, но пътеката бе добре отъпкана, вероятно от местните овчари, и стигаше на около километър от разрушените стени и купчини отломки, представлявали навремето храм на човешката набожност.

Той спря и погледна часовника си. Наближаваше четири часът. Брат Джефри бе казал, че ще се върне при развалините в четири. Огледа се. Руините се издигаха върху издадена скала на около стотина метра нагоре. Колата на Малоун беше паркирана отдолу.

— Скрийте се сред дърветата — заповяда той. — Не се показвайте.

След няколко минути един ландроувър се спусна по стръмния път и спря до колата на Малоун. Той видя Джефри да слиза и да се оглежда, но не издаде присъствието си. Все още не беше сигурен дали това не е капан.

Джефри се поколеба, после отвори багажника и извади два кашона. Взе ги и тръгна по пътеката към абатството. Дьо Рокфор го изчака да мине и изскочи на пътя.

— Чаках те, братко.

Джефри спря и се обърна. Лицето му беше пребледняло. Той не каза нищо, остави кашоните на земята, бръкна под якето си и извади деветмилиметров автоматичен пистолет. Дьо Рокфор позна пистолета. Австрийското оръжие бе от арсенала на абатството.

Джефри провери пълнителя.

— Тогава доведете хората си и да приключваме.

Непоносимото напрежение прогони всички мисли от главата на Малоун. Вървеше след Касиопея, докато си проправяха път през подземния проход. Той беше около метър широк и два метра висок, със сухи грапави стени.

От повърхността ги деляха четири-пет метра спечена пръст. Тесните пространства не бяха най-любимите му места. Касиопея обаче запазваше хладнокръвие. Беше виждал подобна смелост у агенти, които работеха най-добре под крайно напрежение. Оглеждаше внимателно чакъла пред тях за следи от други капани. Винаги му се бе струвало смешно, когато в приключенските филми подвижните платформи от камък и метал, които би трябвало да са на хиляди години, все още действаха, сякаш са били смазани вчера. Желязото и камъкът бяха чувствителни към въздуха и водата. Бронзът обаче беше издръжлив. Нови островърхи копия на дъното на някой дълбок трап щяха да се окажат доста неприятни.

Касиопея спря, насочила светлината на фенера си на около три метра напред.

— Какво има? — попита той.

— Виж.

Той насочи фенера си към мястото и го видя.

Стефани мразеше затворени пространства, но нямаше намерение да го казва на глас, особено пред сина си, който и без това нямаше особено високо мнение за нея. За да разсее напрежението, което изпитваше, тя попита:

— Как ли рицарите са донесли съкровището си тук?

— Вкарвали са предметите един по един. Нищо не е можело да ги спре, освен залавянето и смъртта.

— Сигурно им е било доста трудно.

— Имали са предостатъчно време.

И двамата внимателно оглеждаха земята пред краката си. Марк опипваше повърхността пред всяка стъпка.

— Предпазните им мерки надали са били прекалено изтънчени — каза Марк, — но са били ефикасни. Орденът е притежавал подземни трезори из цяла Европа. Повечето са били охранявани и чрез всевъзможни капани. Тук няма нужда от пазачи заради отдалечеността на мястото и поставените капани. А и не биха искали да привличат внимание с присъствието на рицари.

— На баща ти щеше да му хареса тук — не можа да се стърпи тя.

— Да, знам.

Светлината на фенерчето й попадна на нещо върху стената. Тя сграбчи рамото на Марк.

— Виж.

В скалата бяха издълбани букви.

— Какво пише? — попита тя.

— „Не нам, Господи, не нам, а на своето име дай слава. Бедните рицари на Христа и на храма на Соломон.“ Това е мотото на тамплиерите.

— Значи е истина. Това е мястото.

Марк не отговори.

— Прости ми, Господи — прошепна тя.

— Господ няма нищо общо с това. Човекът е сътворил тази бъркотия и само той може да я оправи. — Марк посочи с фенерчето надолу. — Погледни.

Тя се вгледа в осветения кръг и видя метална решетка — врата, която водеше към друг проход.

— Тук ли са складирали всичко? — попита тя и без да чака отговор, избърза покрай него. Едва направила няколко стъпки, чу как Марк изкрещя:

— Не!

Земята се разтвори под краката й.

Фенерчетата им осветиха скелет, проснат върху пода на прохода, с череп, опрян в стената.

— Да се приближим — каза Малоун.

Тръгнаха предпазливо напред, но той забеляза, че подът леко хлътва. Сграбчи Касиопея за рамото.

— Виждам го — каза тя и спря. — Тази е дълга. Няколко метра.

— Проклетите ями са били незабележими по тяхно време, но дървото отдолу вече е изгнило. — Те заобиколиха хлътналата част, стъпвайки по твърдия под, и се приближиха до скелета.

— Само кости — каза тя.

— Погледни гърдите. Ребрата и лицето. На места са счупени. Явно е паднал в ямата. Тези дупки са от копията.

— Кой ли е бил?

Нещо привлече погледа му. Приклекна и бръкна между костите, откъдето извади почерняла сребърна верижка, на която висеше медальон.

— Печатът на тамплиерите. Двама мъже на един кон. Олицетворявал бедността на отделния рицар. Преди няколко дни видях подобна рисунка в една книга. Обзалагам се, че това е маршалът, написал доклада, който в момента използваме. Изчезнал от абатството, когато узнал решението на криптограмата от абат Жели. Дошъл, намерил отговора, но не бил достатъчно предпазлив. Сониер вероятно е открил тялото му и просто го е оставил тук.

— Но как би могъл Сониер да знае? Как е разшифровал криптограмата? Марк ми позволи да прочета доклада. Според Жели Сониер не бил разгадал криптограмата, която намерил в църквата, и тъй като го подозирал, не му казал нищо.

— Да, ако предположим, че написаното от маршала е истина. Сониер или маршалът са убили Жели, за да не разкаже какво е открил. Ако убиецът е бил маршалът, което е доста вероятно, то тогава той е написал доклада, за да прикрие следите си. Така никой не би се досетил, че е напуснал абатството, за да дойде тук и да открие сам Великата тайна на ордена. Тогава какво значение би имало, че е записал криптограмата?

Той извърна глава от скелета и насочи фенера си към прохода.

— Погледни тук.

Касиопея се изправи и видя издълбан в скалата кръст с четири равни рамена, които се разширяваха в края.

— Изображението с кръста — каза тя. — Само тамплиерите са можели да го носят благодарение на един папски декрет.

Той си спомни прочетеното в книгата за тамплиерите.

— Кръстовете били червени върху бял фон и символизирали желанието за саможертва в битката срещу неверниците. — Той проследи надписа над кръста с лъча на фенера.

— С този символ ще го победиш — преведе той. — Същият надпис стои в църквата в Рен над съда със светена вода до вратата. Сониер го е поставил там.

— Изявлението на Константин при първата му битка с Максентий. Точно преди битката Константин видял в небето бляскав кръст и тези думи под него.

— Има малка разлика обаче. Марк каза, че в оригиналната фраза няма думата „го“. Само „С този символ ще победиш“.

— Прав е.

— Сониер е вмъкнал това „го“ между тринайсетата и четиринайсетата буква във фразата — 1314.

— Годината, в която Жак дьо Моле бил екзекутиран.

— Сониер е решил да прибави и малко ирония в символизма си и наистина е успял.

Той зашари с фенерчето в тъмнината и забеляза, че проходът свършва след двайсетина метра. В края му имаше метална решетка, заключена с верига и резе, препречваща коридор, който водеше в друга посока.

Касиопея също го забеляза.

— Май пристигнахме.

Зад тях се чу тропот и някой извика:

— Не!

И двамата се обърнаха.

61

Дьо Рокфор спря на входа към руините и направи жест на хората си да се пръснат в двете посоки. Наоколо цареше неестествена тишина. Не се забелязваше движение. Не се чуваха гласове. Брат Джефри стоеше до него. Дьо Рокфор продължаваше да се притеснява дали това не е капан. Ето защо бе дошъл въоръжен. Беше доволен от избраните от съвета рицари. Братята бяха едни от най-добрите в ордена, опитни бойци с непоклатима смелост.

Той надникна над купчина обрасли с мъх натрошени камъни, навътре към разрушената постройка, зад избуялата трева. Светлото небе над главите им притъмняваше. Слънцето се спускаше зад планината. Притесняваше се за времето. Внезапните бури и дъждове бяха обичайни за летните месеци в Пиренеите.

Той направи жест на хората си да се приближат. Забеляза, че някой беше приготвил дърва за палене на огън покрай три срутени стени.

— Ще вляза — прошепна Джефри. — Очакват ме.

Ходът му се стори подходящ и Дьо Рокфор кимна.

Джефри спокойно излезе на открито и се приближи към мястото за огъня. Там нямаше никой. Тогава мъжът изчезна сред развалините. След малко отново се появи и им направи знак да се приближат. Дьо Рокфор нареди на хората си да изчакат и се показа на открито сам. Вече беше инструктирал помощника си при нужда да напада.

— Само Торвалдсен е в църквата — каза Джефри.

— Каква църква?

— Монасите са издълбали църква в скалите. Малоун и другите откриха под олтара вход до няколко пещери. Сега ги изследват. Казах на Торвалдсен, че ще отида за покупки.

Тази новина се понрави на магистъра.

— Бих искал да се срещна с Торвалдсен.

С пистолет в ръка той последва Джефри в подобната на тъмница кухина, издълбана в скалите. Торвалдсен стоеше с гръб към тях, загледан в съоръжението, което някога бе поддържало олтара. При влизането им възрастният мъж се обърна. Дьо Рокфор вдигна пистолета си.

— Нито дума. Или ще бъде последната, която ще изречеш.

Земята под Стефани бе поддала и краката й попаднаха в един от капаните, които толкова се стараеха да избягнат. Какво си мислеше? Когато видя издълбаните в скалата думи и металната решетка, която чакаше да бъде отворена, тя осъзна, че съпругът й е бил прав. Забрави предпазливостта и се втурна напред. Марк се опита да я спре. Чу вика му, но беше прекалено късно. Вече летеше надолу. Тя вдигна ръце в опит да запази равновесие и се подготви за бронзовите копия. Внезапно усети как една ръка я хваща здраво през гърдите. Политна назад, но някакво тяло смекчи удара й в земята. Секунда по-късно всичко беше тихо. Марк лежеше под нея.

— Добре ли си? — попита тя, като се претърколи.

Синът й се изправи.

— Камъните под гърба ми са доста приятни.

В тъмнината зад тях чуха стъпки, придружени от два подскачащи светли кръга. Малоун и Касиопея дотичаха.

— Какво стана? — попита Малоун.

— Не внимавах — каза тя, докато се изправяше и изтупваше прахта от дрехите си.

Малоун насочи светлината към правоъгълната дупка.

— Падането ти щеше да е гадно. Долу е пълно с копия, всичките добре заострени.

Тя се приближи и погледна в отвора, после се обърна и каза на Марк:

— Благодаря ти, сине.

Марк разтриваше врата си, за да облекчи болката в мускулите.

— Малоун — каза Касиопея, — погледни.

Двамата разгледаха мотото на тамплиерите, което Стефани и Марк бяха открили.

— Бях тръгнала към тази решетка, когато земята под мен поддаде.

— Решетките са две — промърмори Малоун. — В двата края на този коридор.

— Има още една решетка ли? — попита Марк.

— С друг надпис.

Малоун им разказа какво бяха открили.

— Съгласен съм с теб — каза Марк. — Този скелет сигурно е на отдавна изгубения маршал. — Той извади изпод ризата си една верижка. — Всички носим подобни медальони. Дават ни ги при посвещаването.

— Очевидно — каза Малоун — тамплиерите са се подсигурили и са разделили скривалището. — Той посочи капана. — И са превърнали откриването му в истинско предизвикателство. Маршалът е трябвало да бъде по-внимателен.

Малоун погледна Стефани.

— Както и всички ние.

— Разбирам — отвърна тя, — но както ти често ми напомняш, аз не съм действащ агент.

Той се усмихна на сарказма й.

— Тогава да видим какво има зад решетката.

Дьо Рокфор се прицели право в сбърченото чело на Хенрик Торвалдсен.

— Чувам, че си един от най-богатите мъже в Европа.

— Аз пък чувам, че си един от най-амбициозните прелати в съвременната история.

— Не би трябвало да слушаш Марк Нел.

— Не слушам него. Баща му ми каза.

— Баща му не ме познаваше.

— Не бих казал. Следил си го достатъчно дълго.

— Което се оказа пълна загуба на време.

— Затова ти беше по-лесно да го убиеш, нали?

— Така ли мислиш? Че съм убил Ларс Нел?

— Както и Ърнст Сковил.

— Не знаеш нищо, старче.

— Знам само, че си ми проблем. — Торвалдсен посочи Джефри. — Знам също, че той предаде приятеля си. Както и ордена си.

Дьо Рокфор видя как Джефри понесе обидата. В бледосивите му очи блесна презрение, после бързо изчезна.

— Аз съм верен на магистъра. Положил съм клетва.

— Значи ни предаде заради обета си?

— Не очаквам да ме разберете.

— Никога няма да те разбера.

Дьо Рокфор свали пистолета и направи знак на хората си. Те влязоха в църквата. Той им даде знак да мълчат и с жест им нареди да се разделят на две. Шестима трябваше да излязат вън, а другите да останат вътре.

Малоун заобиколи капана, в който Стефани за малко не попадна, и се приближи до решетката. Останалите го последваха. На веригата висеше катинар във формата на сърце.

— Месинг. — Той прокара ръка по решетката. — Но вратата е от бронз.

— Веригата и катинарът сигурно са от времето на Сониер — каза Марк. — Месингът е бил рядкост през средновековието. За производството му е нужен цинк, а той се намирал трудно.

— Този вид катинари — каза Касиопея — навремето са били широко разпространени по тези места. С тях са затягали веригите на робите.

Никой не понечи да отвори вратата и Малоун знаеше причината. Вътре можеше да ги очаква друг капан.

Той внимателно разрови пръстта и чакъла с крак и опипа пода. Беше твърдо. Освети външната част на решетката с фенера си. Десният й край се държеше на две бронзови панти. Той насочи лъча през нея. Коридорът рязко завиваше вдясно. Не се виждаше нищо. Страхотно. Провери веригата и катинара.

— Бронзът е все още здрав. Няма да можем да разбием катинара.

— Ами ако го отрежем? — попита Касиопея.

— Става, но с какво?

— С клещите, които донесох. Те са най-отгоре в чантата с инструментите, до генератора.

— Отивам да ги взема — каза Марк.

— Има ли някой горе?

Думите проехтяха от кухината под олтара и стреснаха Дьо Рокфор. Той веднага позна гласа на Марк Нел. Торвалдсен понечи да отговори, но Дьо Рокфор сграбчи стареца и запуши с ръка устата му, преди да успее да каже и дума. След това извика двама от братята, които хванаха ритащия датчанин и отново запушиха устата му. Дьо Рокфор им показа да го отведат в ъгъла на църквата.

— Отговори му — прошепна той на Джефри.

Новооткритият му съюзник можеше да докаже верността си. Джефри втъкна пистолета в колана си.

— Тук съм — пристъпи към олтара той.

— О, ти си се върнал. Браво. Някакви проблеми?

— Не. Купих всичко от списъка. Какво става долу?

— Открихме нещо, но ни трябват клещи. В чантата с инструменти са, до генератора.

Дьо Рокфор видя как Джефри отиде до генератора и взе чифт големи клещи. Какво ли бяха открили? Младият брат хвърли инструмента надолу.

— Благодаря — каза Марк Нел. — Ще дойдеш ли?

— Ще остана тук с Торвалдсен, за да наглеждаме. Не ни трябват неканени гости.

— Добра идея. Къде е Хенрик?

— Разопакова покупките и приготвя огъня за през нощта. Слънцето вече залезе. Ще отида да му помогна.

— Ако искате, пригответе генератора и размотайте кабелите за лампите. Може да ни потрябват след малко.

— Ще се погрижа. — Джефри се отдръпна от олтара и прошепна: — Тръгна.

Дьо Рокфор знаеше какво трябва да направи.

— Време е да поемем командването на тази експедиция.

Малоун взе клещите и хвана с тях месинговата верига. Стисна дръжките и приложи всичката си сила върху метала. Чу се изщракване и веригата заедно с катинара се плъзна на земята.

Касиопея се наведе и ги вдигна.

— Сещам се за няколко музея, които с удоволствие ще ги вземат. Сигурна съм, че съществуват малко експонати в такова добро състояние.

— А ние просто ги срязахме — каза Стефани.

— Нямахме особено голям избор — отвърна Малоун. — Нали бързаме? — Той насочи светлината на фенерчето през решетката. — Застанете до стената. Ще отворя вратата внимателно. Изглежда безопасно, но човек никога не знае.

Той провря клещите през решетката и отстъпи встрани, опирайки се на каменната стена. Пантите бяха здрави и той разклати решетката напред-назад. Накрая вратата се отвори.

Канеше се да влезе, когато отгоре долетя глас:

— Мистър Малоун, държа Хенрик Торвалдсен. Искам вие и придружителите ви да излезете. Веднага. Давам ви една минута, след което ще застрелям стареца.

62

Малоун се изкачи последен. Когато слезе от стълбата, видя шест въоръжени мъже и Дьо Рокфор. Слънцето бе залязло. Вътрешността на църквата беше осветена от пламъците на два малки огъня, а димът им се стрелкаше в нощта през отворите.

— Мистър Малоун, най-накрая да се срещнем — каза Раймон дьо Рокфор. — Добре се справихте в катедралата в Роскилде.

— Радвам се, че сте ми почитател.

— Как ни открихте? — попита Марк.

— Определено не чрез фалшивия дневник на баща ти, въпреки че беше хитър ход. Пише за очевидни неща и е променил незначително подробностите, за да ни заблуди. Когато мосю Кларидън разшифрова криптограмата в дневника, се оказа, че тя също е безполезна. Ларс ни каза, че крие божиите тайни. Наистина ли ги е скрил долу?

— Така и не успяхме да разберем — отвърна Малоун.

— Ще поправим това. Но в отговор на въпроса ти…

— Джефри ни предаде — прекъсна го Торвалдсен.

Лицето на Марк помръкна.

— Какво?

Малоун беше забелязал пистолета в ръката на Джефри.

— Истина ли е?

— Аз съм брат от храма, верен на магистъра си. Последвах дълга си.

— Дълга си? — изкрещя Марк. — Ах ти, лъжливо копеле.

Той се хвърли към Джефри, но двама от братята препречиха пътя му. Джефри не помръдна.

— Въвлече ме в цялата тази работа, за да може Дьо Рокфор да спечели, така ли? Това ли означаваше нашият магистър за теб? Той ти вярваше. Аз ти вярвах.

— Бях сигурна, че нещо не е наред — заяви Касиопея. — Всичко в теб сочеше, че ще ни донесеш неприятности.

— Би трябвало да знаете — обади се Дьо Рокфор, — тъй като вие бяхте точно това за мен. Оставихте ме да намеря дневника на Ларс Нел в Авиньон. Мислехте, че известно време ще се занимавам с него. Но, както виждате, верността към братството ни е на първо място. Така че усилията ви са били напразни. — Дьо Рокфор се обърна към Малоун. — Тук имам шестима мъже, а отвън чакат още шест и всички са добре обучени. Вие нямате оръжие или поне така ме информира брат Джефри. Но нека се уверим. — Той направи жест с ръка и един от братята обискира Малоун, а после останалите.

— Обади се в абатството, когато отиде за провизиите, нали? — обърна се Марк към Джефри. — Чудех се защо предложи да идеш. Не си ме изпускал от поглед последните два дни.

Джефри продължи да стои неподвижно, с безизразно лице.

— Ти си отвратително същество — изсъска Марк.

— Съгласен съм — каза Дьо Рокфор и Малоун видя как се прицелва и изстрелва три куршума в гърдите на Джефри. Младият мъж се олюля и Дьо Рокфор го довърши с последен куршум в главата.

Тялото на Джефри рухна на земята. От раните му рукна кръв. Малоун прехапа устна. Не можеше да направи нищо. Марк скочи към Дьо Рокфор, но той светкавично насочи пистолета към гърдите му. Марк се спря.

— Той ме удари в абатството — заяви Дьо Рокфор. — Нападението над магистъра се наказва със смърт.

— Не и през последните петстотин години — изкрещя Марк.

— Той беше предател. Предаде и теб, и мен. Безполезен е и за двама ни. Това е професионалният риск на шпионина. Със сигурност е знаел какъв риск поема.

— А ти наясно ли си какви рискове поемаш?

— Доста странен въпрос от човек, убил свой брат от ордена. Това също се наказва със смърт.

Малоун внезапно осъзна, че цялото представление е предназначено за присъстващите. Дьо Рокфор имаше нужда от враг, поне за момента.

— Направих каквото трябваше — изсъска Марк.

— Така ще направя и аз — отпусна спусъка Дьо Рокфор.

Стефани пристъпи напред и застана между двамата, закривайки Марк с тялото си.

— И мен ли ще убиеш?

— Ако се наложи.

— Но аз съм християнка и не съм навредила на никого от братята.

— Думи, мила госпожо, само думи.

Тя измъкна синджирче с медальон изпод дрехата си.

— Девата. Винаги е с мен.

Малоун знаеше, че Дьо Рокфор не би могъл да я застреля. Тя също. И затова разиграва този театър. Но за разлика от нея Дьо Рокфор не можеше да си позволи да се държи лицемерно. Беше впечатлен. Все пак нужна бе голяма смелост да се изправиш пред зареден пистолет. Той свали пистолета. Малоун се хвърли към кървящото тяло на Джефри. Един от мъжете вдигна ръка да го спре.

— На ваше място бих хвърлил оръжието — каза мъжът.

— Остави го — намеси се Дьо Рокфор.

Малоун се приближи към тялото. Хенрик се взираше в трупа. Лицето на датчанина бе изкривено от болка и Малоун зърна нещо, което не бе виждал никога през годината от познанството им. Сълзи.

— Двамата с теб слизаме долу — заяви Дьо Рокфор на Марк. — Ще ми покажеш какво сте открили. Останалите ще чакат тук.

— Майната ти.

Дьо Рокфор сви рамене и насочи пистолета си към Торвалдсен.

— Той е евреин. Правилата са други.

— Не го предизвиквай — обърна се Малоун към Марк. — Направи каквото ти казва. — Надяваше се Марк да разбере, че сега не е моментът да действат.

— Добре. Слизаме — отстъпи Марк.

— И аз бих искал да дойда — каза Малоун.

— Не — нареди Дьо Рокфор. — Това засяга единствено братството. Макар никога да не съм смятал Нел за един от нас, той все пак положи клетвата и това има значение. Опитът му може да послужи. А ти, от друга страна, може да ми създадеш проблеми.

— Откъде си толкова сигурен, че Марк ще се държи прилично?

— Сигурен съм, защото иначе всички ще умрете, преди да успее да излезе от дупката.

Марк се спусна по стълбата, следван от Дьо Рокфор. Посочи наляво и му каза какво бяха открили. Дьо Рокфор пъхна пистолета в преметнатия през рамото му кобур и насочи фенера напред.

— Ти ще водиш. И нали знаеш какво ще се случи, ако има проблеми.

Марк тръгна напред, а светлината от фенера му се сля с лъча на Дьо Рокфор. Промъкнаха се покрай ямата, в която за малко не загина Стефани.

— Гениално — отбеляза Дьо Рокфор, като я видя.

Стигнаха до отворената решетка. Марк си припомни предупреждението на Малоун, че вероятно има и други капани. Коридорът зад решетката се стесни до по-малко от метър, после рязко зави надясно. Само след няколко метра нов остър завой ги изведе наляво. Марк напредваше стъпка по стъпка. Сви зад последния завой и спря.

Насочи лъча на фенерчето си и видя пред себе си помещение, голямо около десет квадратни метра, с висок сводест таван. Мнението на Касиопея, че подземията вероятно имат римски произход, изглеждаше доста разумно. Бяха попаднали на истинска съкровищница и когато светлината от фенерчето му разсея тъмнината, пред очите им се разкриха невероятни чудеса.

Първо забеляза статуетките. Малки пъстри фигурки. Няколко варианта на Девата върху трон, прегърнала младенеца. Позлатени изображения на майчината скръб над тялото Христово. Ангели. Бюстове. Всички бяха наредени в прави редици като войници покрай задната стена. След това забеляза проблясъка на златото от правоъгълните ковчежета. Някои бяха покрити с плочки от слонова кост, други — с мозайки от оникс и позлата, а няколко — с мед и украсени с гербове и религиозни сцени. Всички бяха твърде ценни, за да се използват само за съхранение на ценности. Бяха реликвариуми, в които се пазеха останките на светии, и вероятно бяха грабнати в бързината, за да послужат за пренасянето на съкровищата.

Марк чу, че Дьо Рокфор смъква раницата от гърба си, и внезапно помещението потъна в ярката оранжева светлина на захранвана с батерия лампа. Дьо Рокфор подаде и на него една.

— Тези ще свършат по-добра работа.

Макар да презираше това чудовище, Марк осъзнаваше, че е прав. Взе лампата и се разделиха, за да видят какво още имаше вътре.

— Покрийте го — обърна се Малоун към един от братята и посочи Джефри.

— С какво? — последва въпрос.

— Жиците за лампите са увити в одеяло. Мога да използвам него. — Той посочи към отсрещната страна на църквата, зад един от запалените огньове.

Мъжът се замисли за миг, после каза:

— Добре. Вземи го.

Малоун прекоси неравния под и намери одеялото, като трескаво обмисляше ситуацията. Върна се при тялото и го покри. Трима от пазачите се бяха оттеглили при другия огън. Останалите трима бяха до изхода.

— Не е бил предател — прошепна Хенрик.

Всички го зяпнаха.

— Влезе сам и ме предупреди, че Дьо Рокфор е пристигнал. Сам го повикал. Но бил длъжен. Предишният магистър го накарал да се закълне, че щом открием Великата тайна, ще информира Дьо Рокфор. Не е имал избор. Не искал да го направи, но се доверил на стареца. Поиска да му съдействам, помоли ме за прошка и каза, че ще се погрижи за мен. За съжаление не успях да му върна услугата.

— Глупаво е било от негова страна — отбеляза Касиопея.

— Може би — каза Торвалдсен. — Но положената клетва е била важна за него.

— А обясни ли ти защо е трябвало да информира Дьо Рокфор? — промърмори Стефани.

— Спомена само, че магистърът предвиждал някаква конфронтация между Марк и Дьо Рокфор. А задачата на Джефри била да гарантира, че ще се стигне до нея.

— Марк няма да се справи — обади се Малоун. — Ще му трябва помощ.

— Съгласна съм — добави Касиопея през зъби, без да мърда устни.

— Шансовете ни не са особено добри. Срещу нас са дванайсет въоръжени мъже, а ние не разполагаме с нищо.

— Не бих казала — прошепна Касиопея.

Хареса му палавият блясък в очите й.

Марк заразглежда съкровищата. Никога не бе виждал такова богатства. Реликвариумите бяха пълни със злато и сребро на монети и кюлчета. Имаше златни динари, сребърни драхми и византийски монети, всички подредени в спретнати купчинки. И скъпоценни камъни. Три ковчежета с необработени камъни. Бяха невероятно много. Погледът му бе привлечен от чаши за причастие и съдове за реликви, повечето от слонова кост, стъкло, сребро и злато. Някои бяха покрити с релефни изображения и инкрустирани със скъпоценни камъни. Питаше се чии ли останки са съдържали. За един поне бе сигурен. Прочете надписа и прошепна „Дьо Моле“.

Дьо Рокфор се приближи.

В реликвариума имаше късчета почерняла кост. Марк бе запознат с историята. Жак дьо Моле бил изгорен жив на един остров в Сена, в сянката на Нотр Дам, крещейки, че е невинен и проклинайки Филип IV, който безстрастно наблюдавал екзекуцията. През нощта неколцина братя преплували реката и разровили горещата пепел. Преминали обратно с парещите кости на Дьо Моле в уста. А сега се взираше в една от тях. Дьо Рокфор се прекръсти и промърмори някаква молитва.

— Виж само какво са направили.

Но Марк осъзна нещо друго, много по-съществено.

— Това означава, че някой е идвал тук и след март 1314 година. Явно са се връщали, докато накрая измрели всички. Петима със сигурност знаели за мястото. Черната смърт ги погубила в средата на четиринайсети век. Но не казали на никого и съкровището било изгубено завинаги.

Тази мисъл го изпълни с тъга. Обърна се и на светлината от лампата зърна разпятия и статуи от почерняло дърво край стените, образци на римски, германски, византийски и късен готически стил. Изящно издълбаните извивки бяха така съвършени, че изображенията изглеждаха като живи.

— Невероятно — промълви Дьо Рокфор.

Богатството бе несметно, каменните ниши по дължината на две от стените бяха пълни догоре. Марк бе изучавал най-подробно историята и предназначението на средновековното резбарство въз основа на оцелелите находки, но сега пред него бе изложена огромна, поразителна колекция.

Вдясно от себе си, върху един каменен пиедестал, забеляза голяма книга. Корицата все още проблясваше — златно фолио, предположи той — и бе осеяна с перли. Явно някой я бе отварял и преди, тъй като под нея бяха разпилени парчета пергамент. Наведе се, приближи лампата и различи латински букви. Успя да разчете част от текста и бързо определи, че става въпрос за инвентарен опис.

Дьо Рокфор забеляза интереса му.

— Какво е това?

— Счетоводна книга. Сониер вероятно се е опитал да я разгледа, когато е открил подземието. Но е трябвало да внимава с пергамента.

— Крадец. Ето какъв е бил. Най-обикновен крадец. Нямал е никакво право да взема нищо.

— А нима ние имаме?

— Та то е наше. Оставено ни е от самия Дьо Моле. Разпнали са го на вратата, но той не е казал нищо. Костите му лежат тук. Всичко тук е наше.

Вниманието на Марк бе привлечено от полуотворено ковчеже. Насочи светлината и видя още пергамент. Бавно отвори капака. Пантите оказаха слаба съпротива. Не смееше да докосне наредените пластове, затова се опита да разчете написаното върху горния лист. Старофренски, заключи той веднага. Знаеше достатъчно, за да разбере, че е завещание.

— Документи, които орденът е пазел. Сандъкът вероятно е пълен със завещания и нотариални актове от тринайсети и четиринайсети век. — Той поклати глава. — До самия край братята са се старали да изпълнят дълга си. — Замисли се за невероятните възможности, които лежаха пред тях. — Какви ли неща бихме научили от тези документи?

— Това не може да е всичко — внезапно обяви Дьо Рокфор. — Няма книги. Нито една. Къде е знанието?

— Това е, което виждаш.

— Лъжеш. Трябва да има още. Къде е?

Марк се обърна с лице към Дьо Рокфор.

— Това е всичко.

— Не ме заблуждавай. Много добре знаеш, че братята ни са скрили знанието. Филип така и не успял да го намери. Виждам го в очите ти. Има и още. — Дьо Рокфор измъкна пистолета си и вдигна дулото към челото на Марк. — Казвай.

— Предпочитам да умра.

— Нима предпочиташ и майката ти да умре? Или пък приятелите ти? Защото тях ще убия първо, а ти ще стоиш и ще гледаш, докато не узная това, което искам.

Марк се опита да прецени ситуацията. Не се страхуваше от Дьо Рокфор. Колкото и да бе странно, не изпитваше никакъв страх. Въпросът бе, че и той самият искаше да разбере. Баща му бе търсил години наред и не бе открил нищо. Какво бе казал магистърът на майка му за него? Не притежава решимостта да довежда битките си до край. Пълна глупост. Отговорът на бащините му търсения бе само на няколко крачки.

— Е, добре. Ела с мен.

— Тук е доста мрачно — каза Малоун на брата, който очевидно бе главният тук. — Имате ли нещо против да включим генератора и да запалим лампите?

— Ще изчакаме магистърът да се завърне.

— На тях самите ще им трябват лампите, а ще са ни нужни поне няколко минути, за да подготвим всичко. Възможно е магистърът ви да не иска да чака. — Надяваше се това да даде резултат. — Какво толкова ще стане? Просто ще запалим няколко лампи.

— Добре. Действайте.

Малоун се оттегли при другите.

— Лапна въдицата. Давайте да ги запалим.

Стефани и Малоун се насочиха към единия комплект, а Хенрик и Касиопея към другия. Халогенните лампи бяха поставени върху триножници. Нагласиха ги в два противоположни ъгъла на помещението и насочиха крушките нагоре. Свързаха кабелите и ги прекараха до генератора, изправен до олтара. До него лежеше торба с инструменти. Касиопея понечи да бръкне в нея, но един от пазачите я спря.

— Искам само да взема отвертка. Трябва да свържа жиците. Не мога да ползвам друго.

Мъжът се поколеба за миг, после отстъпи с пистолет в ръка. Касиопея бръкна в торбата и внимателно извади отвертката. На светлината на огньовете тя прикачи жиците към изводите на генератора.

— Да проверим връзката с лампите — каза тя на Малоун. Двамата небрежно тръгнаха към първата. — Пушката със стреличките е в торбата с инструментите — прошепна тя.

— Предполагам същите онези чудни нещица, които използва в Копенхаген? — Устните му се движеха беззвучно.

— Действат много бързо. Трябват ми само няколко секунди, докато стрелям. — Тя зачовърка по триножника.

— Колко стрели имаш?

— Четири. — Тя си даде вид, че е приключила.

Тръгнаха към втората лампа.

— Имаме шестима гости.

— За другите двама ще се погрижиш ти.

Спряха до втория триножник.

— Трябва и нещо, което да ги разсее и обърка — прошепна той. — Имам идея.

Тя зачовърка задната част на лампата.

— Действай.

63

Марк поведе Дьо Рокфор обратно по коридора, покрай стълбата, към мястото, което Малоун и Касиопея бяха открили. От църквата не се процеждаше никаква светлина. Когато тръгваха от залата със съкровището, той взе със себе си клещите, предполагайки, че другата решетка също ще има верига. Стигнаха до издълбани в скалата думи.

— С този знак ще го победиш — прочете магистърът и освети с фенера си втората врата. — Това ли е?

Марк кимна и посочи подпряния на стената скелет.

— Той също е дошъл да види. — Марк му разказа за маршала от времето на Сониер и за медальона, потвърждаващ самоличността му, който Малоун беше открил.

— Така му се пада — каза Дьо Рокфор.

— Да не би ти да си по-добър от него?

— Аз съм тук заради братята.

На светлината на лампата Марк забеляза, че подът пред тях е леко хлътнал. Без да каже нищо, той мина покрай стената, заобикаляйки капана, който Дьо Рокфор явно не беше забелязал, тъй като се взираше в скелета. Когато стигна до вратата, сряза веригата с металните клещи. Спомни си предпазливостта на Малоун и отстъпи настрани, докато отваряше решетката.

След входа отново имаше два остри завоя. Той внимателно пристъпи напред. Не се виждаше друго освен скали. Зави при първия завой, после при втория. Дьо Рокфор беше точно зад него и светлината на лампите им разкри още една зала, много по-голяма от предишната. Беше осеяна с каменни колони с различна форма и големина. Върху тях бяха подредени купчини с книги. Имаше стотици томове.

Стомахът на Марк се сви, когато осъзна, че най-вероятно тези ръкописи са съсипани. Макар залата да бе хладна и суха, времето със сигурност бе повредило хартията и мастилото. Щяха да се съхранят по-добре, ако бяха поставени в сандък. Братята, скрили тези книги, едва ли си бяха представяли, че ще бъдат намерени чак след седемстотин години.

Той пристъпи до една от купчините и разгледа най-горната книга. Инкрустацията от позлатено сребро върху дървените дъсчици вече беше почерняла. Той разгледа гравюрите на Христос с двама мъже, които му заприличаха на Петър и Павел. Беше сигурен, че са изработени от глина и восък и позлатени. Италианската школа. Немската находчивост. Той внимателно отгърна корицата и приближи лъча светлина. Предположението му се оказа вярно. Не можеше да разчете думите.

— Можеш ли да прочетеш нещо? — попита Дьо Рокфор.

Марк поклати глава.

— Трябва да се направи лабораторен анализ. Нужна е професионална реставрация. Не трябва да ги пипаме.

— Струва ми се, че някой вече е сторил това.

Марк видя разпръснати по земята книги и парчета от откъснати страници.

— Отново Сониер — каза той. — Ще са нужни години, за да се извлече някаква полезна информация от тях. И то ако предположим, че изобщо съдържат нещо полезно. Единствената им стойност вероятно е чисто историческа.

— Те са наши.

И каква полза, помисли си Марк. Прехвърли в съзнанието си различни възможности. Сониер несъмнено бе идвал тук. Ето го източника на богатството му. Не му било трудно от време на време да слиза долу и да пренася кюлчета злато и сребро. Самите монети биха предизвикали въпроси. Банковите чиновници вероятно биха проявили любопитство относно източника им, но суровият метал бил идеалната валута в началото на XX век, когато икономиката се крепяла на размяната на злато и сребро.

И все пак абатът бе отишъл по-далеч. Беше използвал богатството, за да построи църква със знаци, сочещи към нещо, в което Сониер очевидно е вярвал. Бил е толкова сигурен в него, че е искал да сподели наученото. С този знак ще го победиш. Тези думи бяха издълбани не само тук, но и в църквата в Рен. Марк си представи изписаното над входа на църквата. Възненавидях царството на този свят, и всички преходни богатства, заради любовта към моя Бог Исус Христос, когото видях, когото възлюбих, в когото вярвам, и когото почитам. Дали това не бяха думите на древен респонсориум? Възможно бе. И въпреки това Сониер съзнателно ги бе използвал.

Когото видях.

Той прокара лъча по цялата зала и разгледа колоните.

Изведнъж го видя.

Къде е най-подходящото място да скриеш камъче?

Къде, наистина?

Малоун се върна при генератора, където го чакаха Стефани и Хенрик. Касиопея още оправяше триножника. Той се наведе да провери дали в двигателя има бензин.

— Шумно ли работи? — попита той тихо.

— Можем само да се надяваме. За съжаление в днешно време ги правят доста тихи.

Той не докосна чантата с инструментите, за да не привлече вниманието към нея. До момента пазачите им не се бяха сетили да проверят съдържанието й. Явно имаше какво да се желае от обучението по самозащита в абатството. Човек можеше да се научи на ръкопашен бой, да стреля и да борави с нож, но не от всеки ставаше агент.

— Всичко е готово — заяви Касиопея високо.

— Трябва да стигна до Марк — прошепна Стефани.

— Разбирам те — отвърна Малоун, — но не бива да избързваме.

— Да не би да мислиш, че Дьо Рокфор ще му позволи да се върне? Та той застреля Джефри, без да се замисли.

Малоун видя тревогата й и прошепна:

— Наясно съм със ситуацията. Запази самообладание.

Той също искаше да хване Дьо Рокфор. Заради Джефри.

— Трябва ми една секунда при чантата с инструментите — промълви Касиопея, докато приклякваше и пъхаше отвертката, която беше използвала.

Четирима от пазачите бяха в отсрещния край на църквата, до един от огньовете. Други двама стояха вляво. Изглежда, никой от тях не им обръщаше особено внимание.

С ръка в чантата с инструменти Касиопея леко му кимна. Готово. Той се изправи и се провикна.

— Ще запалим двигателя.

Водачът кимна в съгласие. Малоун прошепна на Стефани:

— Когато го запаля, отиваме при ония двамата. Аз се заемам с единия, ти — с другия.

— С удоволствие.

Беше нетърпелива и той я разбираше.

— Спокойно, тигре. Не е толкова лесно.

— Само гледай!

Марк се приближи към една от каменните колони. Тя стоеше изправена върху правоъгълна подпора, подобна на онази пой олтара. Заинтригува го подреждането на каменните блокове. Девет квадратни плочи водоравно и седем отвесно. Приведе се и освети долната част. Върху горния ред плочи не се забелязваше хоросан. Като при олтара.

— Трябва да махнем тези книги — каза той.

— Нали твърдеше, че не трябва да се местят.

— Важно е да разберем какво има вътре.

Марк остави лампата си на пода и взе няколко древни ръкописа. Във въздуха литна прах. Той внимателно ги постави върху каменния под. Дьо Рокфор го последва. Скоро горната част на колоната беше разчистена.

— Би трябвало плочата да се плъзга — каза Марк.

Хванаха краищата й и тя се отмести много по-лесно, отколкото при олтара, тъй като колоната беше два пъти по-малка. Плъзнаха я и тя се разби на парчета на земята. Във вътрешността на колоната Марк откри тясно ковчеже, дълго около шейсет и високо около четирийсет сантиметра. Беше издялано от сиво-бежов камък — варовик, ако не се лъжеше — и беше в забележително добро състояние.

Той грабна лампата. Както очакваше, от едната й страна имаше надпис.

— Това е костница — каза Дьо Рокфор. — Надписана ли е?

Марк разгледа надписа и установи, че е на арамейски. Следователно беше автентичен. Обичаят мъртвите да се полагат в подземни крипти, докато всичките им останки се превърнат в сухи кости, които се преместват в каменни ковчежета, е бил доста разпространен сред евреите през първи век. Знаеше, че бяха оцелели около хиляда подобни костници. Само една четвърт от тях обаче имаха надпис, обозначаващ съдържанието им, което вероятно се обясняваше с факта, че голяма част от населението по онова време е било неграмотно. През вековете се бяха появявали множество фалшификати, а преди няколко години бяха открили костница, която се предполагаше, че съдържа костите на Яков, полубрата на Исус. Друго доказателство за автентичността на костницата беше използваният материал, който би трябвало да е тебеширен варовик от каменоломните край Йерусалим, както и стилът на резбата, микроскопския анализ на патината и въглеродни проби.

Марк беше учил арамейски в гимназията. Езикът беше труден и допълнително усложнен от различните стилове, диалекти и множеството грешки на древните писари. Начинът на издълбаване на буквите също можеше да се окаже проблем. В повечето случаи те бяха плитки, издълбани с пирон. Друг път бяха надраскани наслуки върху повърхността. Рядко, както беше в случая, буквите бяха ясни и дълбоко издълбани. Не му беше трудно да преведе думите. Беше ги виждал и преди. Прочете ги от дясно на ляво според изискванията на езика и ги обърна наум.

— Исус, син на Йосиф.

— Неговите кости?

— Сега ще проверим. — Той разгледа капака. — Повдигни го.

Дьо Рокфор се протегна и хвана плоския капак. Размърда го, докато камъкът се освободи. Повдигна капака и го положи вертикално до костницата. Марк рязко си пое дъх. В костницата имаше кости. Част от тях се бяха превърнали в прах, но повечето бяха непокътнати. Бедрена кост, пищял, няколко ребра, таз. Костици, прилични на пръсти, части от гръбнак. И череп.

Това ли беше открил Сониер? Под черепа лежеше малка книга в учудващо добро състояние. Това вероятно се дължеше на факта, че бе съхранявана в костницата, която от своя страна беше поставена в колоната. Корицата беше изящна, със златно покритие и обсипана с камъни, подредени във формата на кръст. Христос лежеше върху кръста, също изсечен от злато. Около кръста имаше камъни във всички нюанси на аленото, нефритеното и лимоненожълтото.

Марк взе книгата и издуха прахта и паяжините от корицата. Дьо Рокфор се приближи. Марк прочете посланието, изписано на латински в непрекъснат готически шрифт, без препинателни знаци. Мастилото беше смесица от синьо и алено.

Дьо Рокфор, който четеше над рамото му, каза:

— Книгата е поставена тук по някаква причина.

Марк беше съгласен.

— Виждаш ли какво следва?

— Мислех, че си тук заради братята. Не трябва ли книгата да бъде върната в абатството и прочетена на всички?

— Ще реша, като я прочета.

Зачуди се дали братята някога щяха да разберат. Той обаче искаше да узнае съдържанието на книгата и затова разгледа написаното на следващата страница.

— Написано е на арамейски. Мога да разбера само няколко думи. Този език е мъртъв от две хиляди години.

— В посланието се споменава, че това е превод.

Той внимателно разлисти страниците и забеляза, че следващите четири страници са написани на арамейски. По-нататък видя думи, които разбираше. СЛОВОТО НА БРАТЯТА. Латински. Ръкописът се беше запазил в отлично състояние, а повърхността му беше придобила цвят на старинен пергамент. Цветното мастило също беше доста ясно. Имаше и заглавие.

Той започна да чете.

64

Малоун се приближи до един от братята, облечен като останалите с джинси, вълнено сако и шапка върху късо подстриганата коса. Според думите на Дьо Рокфор отвън имаше поне още шестима, но той щеше да се тревожи за тях едва след като отстранеше тези в църквата. Тогава поне щеше да бъде въоръжен.

Видя как Стефани грабва една лопата и разравя огъня. Огънят лумна отново. Касиопея и Хенрик стояха до генератора.

Той се обърна към Касиопея и кимна. Тя дръпна въжето за запалване. Генераторът изръмжа и после утихна. След още две дръпвания буталата се задействаха и двигателят тихо забоботи. Лампите върху двата триножника светнаха, а яркостта им се усилваше с увеличаването на волтажа. Халогенните крушки бързо се затоплиха и от стъклото започна да се надига влага, която бързо изчезваше. Малоун забеляза, че това привлече вниманието на пазачите им и даде възможност на Касиопея да изстреля четирите стрели с въздушната пушка. Той веднага се сети за майсторското й изпълнение в Рен.

Генераторът ръмжеше. С чантата с инструментите до краката й, Касиопея все още се преструваше, че настройва копчетата на генератора. Лампите, изглежда, бяха достигнали пълната си мощност и пазачите им загубиха интерес. Една от крушките гръмна. След нея другата. Бяла като светкавица светлина лумна нагоре и също толкова бързо изчезна. Малоун използва тази частица от секундата, за да стовари юмрука си върху челюстта на брата до него. Мъжът се олюля и падна на земята. Малоун се протегна и взе оръжието му.

Стефани грабна горящо парче дърво от огъня и се обърна към пазача до нея, който наблюдаваше гърмящите крушки.

— Хей — извика тя.

Мъжът я погледна. Тя хвърли дървото. Пазачът се опита да се отмести от пътя му, но парчето го удари в гърдите. Мъжът изпищя, а Стефани го удари с лопатата в лицето.

Малоун видя как Стефани хвърля горящото дърво към пазача и го удря с лопатата. Погледът му се стрелна към Касиопея, която държеше въздушната пушка. Явно вече беше произвела един изстрел, тъй като само трима от пазачите им бяха прави. Единият от тях посегна към бедрото си, друг подскочи и затършува в якето си. После двамата се строполиха на земята. Последният от братята при олтара видя какво става и се извъртя към Касиопея, която беше коленичила на трийсетина метра от него, с насочена пушка. Мъжът скочи зад подпората на олтара. Касиопея не уцели.

Малоун знаеше, че няма повече стрели. Братът щеше да започне да стреля всеки момент. Опипа пистолета в ръката си. Не искаше да го използва. Изстрелът щеше да бъде чут не само от Дьо Рокфор, но и от братята отвън. Той се затича през църквата, постави ръце върху подпората на олтара и в момента, в който братът се показа с пистолет в ръка, той се изправи и го изрита с всички сили.

— Не беше зле — отбеляза Касиопея.

— Не беше ли казала, че никога не пропускаш?

— Но той скочи.

Касиопея и Стефани обезоръжиха падналите братя. Хенрик се приближи.

— Отдавна не ми се беше налагало да правя това.

— Радвам се, че не си го забравил.

— Как направихте номера с крушките? — попита Хенрик.

Малоун се усмихна.

— Увеличих волтажа — усмихна се Малоун. — Действа всеки път. — Той огледа църквата. Нещо не беше наред. Защо братята отвън не бяха реагирали на гърмящите крушки? — Би трябвало да си имаме компания.

Касиопея и Стефани се приближиха с пистолети в ръка.

— Може да са при развалините — предположи Стефани.

Той се вгледа във входа.

— А може би просто не съществуват.

— Уверявам ви, че съществуваха — отекна мъжки глас отвън.

Един мъж бавно се приближи, но лицето му оставаше в сянка. Малоун вдигна пистолета си.

— А вие кой сте?

Мъжът спря до един от огньовете. Сериозните му очи бяха дълбоко хлътнали в лицето. Погледът му се отклони към надупченото тяло на Джефри.

— Магистърът го е застрелял?

— Без никакви угризения.

Мъжът направи болезнена гримаса и устните му се раздвижиха като в молитва. Тогава каза:

— Аз съм капеланът на ордена. Брат Джефри ми позвъни, след като се обадил на магистъра. Дойдох да предотвратя насилието, но явно съм закъснял.

Малоун сниши пистолета си.

— Значи сте участвали в плана на Джефри?

Мъжът кимна.

— Той не искаше да се обажда на Дьо Рокфор, но беше дал дума на предишния магистър. А сега даде и живота си за него.

— Какво изобщо става тук? — попита Малоун.

— Разбирам гнева ви.

— Нищо не разбирате — намеси се Хенрик. — Нещастникът е мъртъв.

— И аз скърбя за него. Той служеше на ордена с чест.

— Но е постъпил глупаво, като се е обадил на Дьо Рокфор — намеси се Касиопея. — Просто предизвика неприятностите.

— В последните дни от живота си предишният ни магистър задейства сложна верига от събития. Той ми разказа какво възнамерява да направи. Сподели кой всъщност е нашият сенешал и защо го е приел в ордена. Разказа ми за баща му и за предстоящите събития. И аз дадох обет за вярност, също като брат Джефри. Знаехме какво става. Сенешалът обаче не знаеше нищо. Беше ми наредено да не се намесвам, докато брат Джефри не потърси помощта ми.

— Твоят магистър е под нас заедно със сина ми — каза Стефани. — Котън, трябва да слезем долу.

Той долови нетърпението в гласа й.

— Сенешалът и Дьо Рокфор не могат да съществуват заедно — каза свещеникът. — Те са пълни противоположности. За доброто на братството може да оцелее само единият от тях. Предишният магистър се притесняваше дали сенешалът ще може да се справи сам. — Свещеникът погледна Стефани. — Ето защо вие сте тук. Той вярваше, че ще влеете сили на сенешала.

Стефани не беше в настроение за мистицизъм.

— Синът ми може да умре заради глупостта си.

— Този орден е оцелявал векове наред чрез битки и конфликти. Това е нашият път. Предишният магистър просто ускори конфронтацията. Знаеше, че Дьо Рокфор и сенешалът ще стигнат до сблъсък, но искаше битката между тях да има някакъв смисъл, да постигне някаква цел. Затова насочи и двамата към Великата тайна. Знаеше, че е скрита някъде, но се съмнявам да е вярвал, че някой от двамата ще успее да я открие. Сигурен беше обаче, че конфликтът назрява и че победителят ще е един. Знаеше също, че ако Дьо Рокфор се окаже победител, той бързо ще изолира съюзниците си, което и направи. Смъртта на двама от братята тегне над нас. Всички смятат, че ще има още жертви…

— Котън — прекъсна го Стефани, — аз тръгвам.

Капеланът не се помръдна.

— Мъжете отвън са обезоръжени. Направете каквото трябва. Тук няма да има повече кръвопролития.

Малоун сякаш чу думите, които мъдрият капелан не бе изрекъл.

Долу обаче нещата стоят другояче.

65

66

Марк бе едновременно объркан и смаян. Чел бе за Симон. Първоначално името му било Цефас на арамейски, след това Петрос или камък — на гръцки. Накрая станал Петър, а Евангелието цитираше думите на Христос: На тоя камък ще съградя църквата си.

Това бе първото древно описание, което звучеше смислено. Без свръхестествени събития или чудодейни появи. Без действия, които противоречат на историята и на логиката. Без лишени от последователност подробности, които да хвърлят сянката на съмнението. Бе просто разказ на обикновен рибар за общуването му с един велик човек. Човек, чиито добри дела и мъдри думи бяха продължили да живеят и след смъртта му и бяха вдъхновили рибаря да продължи каузата му.

Симон определено не бе притежавал интелекта и способностите да предложи сложните религиозни идеи, които се появили много по-късно. Неговите разбирания се бяха свеждали до човека Исус, когото бе познавал и когото Бог бе прибрал чрез насилствена смърт. Симон бе наясно, че за да познае Бог, за да бъде част от него, трябва да следва стъпките на човека Исус. Неговото послание щеше да остане живо само ако той и другите след него успееха да му вдъхнат живот. И така смъртта нямаше да задържи Исус. Щеше да има възкресение. Не в буквален, а в духовен смисъл. И в съзнанието на Симон Исус действително бе възкръснал. От това начало в една есенна нощ, шест месеца след екзекуцията на човека Исус, се бе родила Християнската църква.

— Тези арогантни глупаци — измърмори Дьо Рокфор. — С помпозните им църкви и теологични брътвежи. Всичко е лъжа.

— Не е така.

— Какво говориш? Не е имало никакво зрелищно разпъване на кръста, нито празна гробница, нито ангели, провъзгласяващи възкресението на Христос. Всичко е измислица, съчинена от хората. Написаното има смисъл. Всичко започва в момента, в който един човек осъзнава нещо със собствения си ум. Нашият орден е изтрит от лицето на земята, братята ни са измъчвани и избивани и всичко в името на уж възкръсналия Христос.

— Ефектът е същият. Ражда се Църквата.

— Нима смяташ, че Църквата щеше да просъществува, ако цялата й теология се основаваше единствено на откровението на един обикновен човек? Колко покръстени щеше да има?

— Но точно това се е случило всъщност. Исус е бил обикновен човек.

— Когото хората след него обожествили. И ако някой се опълчел срещу това, го обвинявали в ерес и изгаряли на кладата. Точно тук, в Пиренеите, били изтребени всички катари, задето не повярвали.

— Свещениците са направили каквото са сметнали за правилно. Наложило се е да преувеличават, за да оцелеят.

— Нима оправдаваш постъпката им?

— Всичко е свършено.

— Но ние можем да го поправим.

— Сониер със сигурност е прочел това.

— И не е казал на никого.

— Точно така. Видял е колко безсмислено би било.

— Не е казал на никого, защото щял да загуби несметни богатства. Нямал никакъв морал. Бил е крадец.

— Може и така да е. Но информацията определено му е повлияла. Оставил е толкова много следи в църквата си. Бил учен човек, знаел латински. Ако е открил посланието, в което съм убеден, значи го е разбрал. И все пак го е върнал в скривалището и е заключил вратата след себе си. — Марк се втренчи в костницата. Нима виждаше костите на човека Исус? Заля го вълна от тъга, когато осъзна, че от баща му също бяха останали само кости.

Спря погледа си върху Дьо Рокфор.

— Ти ли уби баща ми?

Малоун видя Стефани да се втурва към стълбите.

— Къде отиваш?

— Той може да ме ненавижда, но все пак ми е син.

Естествено бе да иска да бъде при него. Малоун не можеше да я пусне сама.

— Идвам с теб.

— Предпочитам да се оправя сама.

— Въобще не ме интересува какво предпочиташ. Идвам.

— Аз също — намеси се Касиопея.

Хенрик я сграбчи за ръката.

— Не. Остави ги. Трябва сами да разрешат това.

— Да разрешат какво? — настоя Касиопея.

Капеланът направи крачка напред.

— Сенешалът и магистърът трябва да се изправят един срещу друг. Майка му неслучайно бе въвлечена. Нека отиде. Нейната съдба е при тях.

Стефани изчезна надолу по стълбата и Малоун я видя да отскача на една страна, за да избегне ямата. Последва я с лампа в едната ръка и пистолет в другата.

— Накъде? — прошепна Стефани.

Той й направи знак да мълчи. После чу гласовете. Долитаха от лявата му страна, откъм залата, която бяха открили с Касиопея.

— Натам — беззвучно раздвижи устни той.

Знаеше, че по пътя няма капани чак до входа на залата, но напредваха сантиметър по сантиметър. Когато стигнеха скелета и издълбаните в стената думи, трябваше да са особено предпазливи. Гласовете се чуваха по-ясно.

— Попитах дали ти си убил баща ми — повтори Марк.

— Баща ти бе слаба душа.

— Това не е отговор.

— Бях при него в нощта, в която сложи край на живота си. Последвах го до моста. Поговорихме. Беше обезсърчен. Ядосан. Успял бе да разгадае криптограмата, онази в дневника му, но тя не му донесла никаква информация. Просто му липсваше нужната сила, за да продължи.

— Въобще не познаваш баща ми.

— Напротив. От години го наблюдавах. Скачаше от задача на задача, без да довърши нито една, което му носеше проблеми както в работата, така и в личния живот.

— Очевидно е открил достатъчно, за да ни доведе дотук.

— Не. Тези открития принадлежат другиму.

— И ти не се опита да му попречиш да се обеси?

Дьо Рокфор вдигна рамене.

— Защо да го правя? Беше твърдо решен да умре, а и не виждах никаква полза да го спирам.

— Значи ти си тръгна и го остави да умре?

— Просто не се намесих в нещо, което не ме засяга.

— Подлец. — Марк направи крачка напред. Дьо Рокфор вдигна пистолета. Марк все още стискаше книгата от костницата. — Давай. Застреляй ме.

Дьо Рокфор запази хладнокръвие.

— Ти уби свой брат. Знаеш какво е наказанието.

— Той умря заради теб. Ти го изпрати.

— Хайде пак. За теб важат едни правила, а за нас останалите — други. Нали ти натисна спусъка.

— При самозащита.

— Остави книгата!

— И какво ще направиш с нея?

— Каквото са направили и магистрите в Началото. Ще я използвам срещу Рим. Винаги съм се чудел как влиянието на ордена толкова бързо е нараснало. Неведнъж сме успявали да се противопоставим на опитите на Църквата да ни слее с рицарите хоспиталиери. И всичко е било заради тази книга и тези кости. Рим не можел да рискува те да станат публично достояние. Представи си как са се почувствали папите, когато научили, че физическото възкресение на Христос е само мит. Естествено, не можели да бъдат сигурни. Текстът на Симон можел да се окаже точно толкова измислен, колкото и евангелията. Но все пак думите притежават сила, а и трудно можели да пренебрегнат костите. Нали самите те били заобиколени от реликви. Всяка църква съхранявала реликви от светии. Хората били толкова лековерни. А това била най-великата реликва. Магистрите използвали знанието си като оръжие и заплахата им подействала.

— А днес?

— Днес е точно обратното. Повечето хора не вярват в нищо. Съвременният човек си задава твърде много въпроси, а евангелията предлагат твърде малко отговори. Но тази книга е съвсем различно нещо. Ще обясни всичко.

— Значи ще действаш като един съвременен Филип Четвърти?

Дьо Рокфор се изплю на земята.

— Ето това мисля за него. Искал е знанието, за да може да контролира Църквата. Наследниците му също. Но си е платил за алчността. И той, и цялото му семейство.

— Нима вярваш, че би могъл да контролираш каквото и да било?

— Нямам никакво желание да контролирам. Но искам да видя физиономиите на всичките онези надути прелати, докато обясняват колко недостоверно е посланието на Симон Петър. Все пак неговите кости лежат в сърцето на Ватикана. Построили са катедрала около гроба му и са кръстили базиликата на негово име. Той е първият им светия, първият папа. Как ще обяснят, че думите му се разминават с истината? Ти не би ли искал да ги чуеш?

— Кой може да твърди със сигурност, че думите са негови?

— А кой може да твърди, че думите на Матей, Марк, Лука и Йоан са техни?

— Да се промени всичко из основи не е добра идея.

— И ти си слаб като баща си. Нямаш сърце за битка. Ти би го заровил, нали? И не би казал на никого. Би оставил ордена да изгние в забрава, омърсен от клеветите на един алчен крал. Страхливците като теб са причината да се намираме в това положение. С магистъра чудесно си подхождахте. И той беше страхливец.

Марк бе чул достатъчно. Без предупреждение вдигна лампата в лявата си ръка, накланяйки яркия сноп лъчи, и за миг заслепи Дьо Рокфор. Магистърът примижа и когато вдигна ръка към очите си, другата, с която държеше пистолета, неволно се отпусна.

Марк изрита пистолета, после хукна навън. На три метра от себе си видя друга светлина. Зърна Малоун и майка си. Зад него се появи Дьо Рокфор.

— Спри.

Той се подчини. Дьо Рокфор се приближи. Марк видя как майка му вдига пистолета си.

— Залегни, Марк — изкрещя тя.

Той остана изправен. Дьо Рокфор бе точно зад него, опрял дуло в тила му.

— Свалете оръжието — нареди й Дьо Рокфор.

Малоун показа своя пистолет.

— Не можеш да застреляш и двама ни.

— Но мога да застрелям него.

Малоун съзнаваше, че няма голям избор. Не можеше да стреля в Дьо Рокфор, без да уцели Марк. Но защо Марк не бе залегнал?

— Свали пистолета — прошепна Малоун на Стефани.

— Не.

— Аз бих го послушал — обади се Дьо Рокфор.

— И бездруго ще го застреля. — Стефани не помръдна.

— Възможно е — отговори Малоун. — Но нека не го предизвикваме.

Вярно бе, че веднъж бе загубила сина си заради недоразумения. Явно не смяташе да позволи отново да й го отнемат. Той се вгледа в изражението на Марк. Нито сянка от страх. Насочи лъча на фенерчето си към книгата в ръката му.

— Затова ли беше всичко?

— Великата тайна, заедно с огромно богатство и документи — кимна Марк.

— Струваше ли си?

— Не аз ще преценявам.

— Струваше си — твърдо заяви Дьо Рокфор.

— И сега какво? — попита Малоун. — Няма как да се измъкнеш. Хората ти са ликвидирани.

— Ти ли го направи?

— Отчасти да. Но капеланът на ордена ви е тук с отряд рицари. Май е имало бунт.

— Ще видим — заяви Дьо Рокфор. — Ще го кажа само още веднъж, мисис Нел. Свалете оръжието си. Както мистър Малоун правилно отбеляза, какво ще загубя, ако застрелям сина ви?

Малоун продължаваше да обмисля положението, умът му прехвърляше вариантите. И тогава, в мътната светлина от лампата на Марк, той съзря решението. Видя леката вдлъбнатина в пода. Почти незабележима, ако не знаеш какво да търсиш. Поредният капан, който обхващаше цялата ширина на коридора и се простираше чак до Марк. Погледна към него и долови в очите му, че знае за капана. Вече знаеше защо Марк бе останал прав. Бе искал Дьо Рокфор да се втурне след него.

Бе време да се сложи край на всичко. И то тук и сега. Протегна се и измъкна пистолета от ръката на Стефани.

— Какво правиш? — възмути се тя.

С гръб към Дьо Рокфор, Малоун прошепна „пода“ с едва забележимо помръдване на устни и усети, че Стефани е разбрала какво й казва.

— Разумен ход — отбеляза Дьо Рокфор.

Стефани мълчеше. Бе схванала положението. Думите на Малоун, предназначени за Марк, бяха привидно отправени към Дьо Рокфор.

— Е, добре. Ти си на ход.

Марк чудесно съзнаваше това. Магистърът бе писал на майка му, че синът й не притежава решителността да довършва битките си. Да ги започне бе лесно, да продължи — още по-лесно, но довършването се бе оказало изключително трудно. Но вече не беше така. Магистърът бе създал сценария и актьорите го бяха изпълнили. Време бе за последното действие. Раймон дьо Рокфор бе опасен. Двама братя бяха загинали заради него и никой не можеше да каже къде ще свърши всичко. Един от двамата трябваше да си отиде. Марк знаеше, че само на крачка пред него в пода има дълбок отвор и се надяваше дъното му да е осеяно с бронзови копия. Сляп за всичко наоколо, Дьо Рокфор нямаше представа за тази опасност. Точно по този начин би ръководил и ордена. Саможертвата на хиляди братя в продължение на седемстотин години щеше да отиде на вятъра заради неговата арогантност.

Посланието на Симон най-после бе осигурило историческо потвърждение на собствения му религиозен скептицизъм. Библейските противоречия и неубедителните им обяснения винаги бяха смущавали Марк. Опасяваше се, че религията е просто инструмент, използван от хора, за да манипулират други хора. Потребността на човешкия ум от отговор, дори на въпроси, на които бе невъзможно да се отговори, бе позволила на невероятното да се превърне в божия истина. Хората някак черпеха утеха от вярата, че смъртта не е краят. Че има и друго. Исус уж доказваше това чрез собственото си физическо възкресение и предлагаше същото спасение на всички, повярвали в него.

Но след смъртта нямаше живот. Поне не в буквалния смисъл.

Споменът на другите за теб се превръща в твой вечен живот. Като запазил живи делата и думите на човека Исус, Симон Петър осъзнал, че вярванията на мъртвия му приятел възкръсват в него самия. А проповядването на това послание и следването на стъпките му се превърнали в негов път към спасението. Не бива да съдим другите, а само себе си. Животът не е безкраен. За всеки е отредено определено време. После, както сочеха костите в костницата, се връщаме в пръстта.

Можеше само да се надява, че неговият живот бе имал някакъв смисъл и че другите щяха да го запомнят с него. Пое си дълбоко дъх. След това подхвърли книгата към Малоун, който я улови.

— Защо го направи? — попита Дьо Рокфор.

Марк усети, че Малоун се досеща какво смята да направи. Майка му също осъзна. Прочете го в очите й, които се наляха със сълзи. Искаше да й каже, че съжалява, че е сгрешил, че не е трябвало да я съди. Тя сякаш долови мислите му и направи крачка напред. Малоун препречи пътя й с ръка.

— Дръпни се, Малоун — нареди му тя.

Марк използва този миг, за да се промъкне напред и да опипа докъде стига подът.

— Върви — нареди Дьо Рокфор. — Вземи обратно книгата.

— Разбира се.

Марк направи нова крачка. Все още стъпваше по твърда земя. Но вместо да тръгне към Малоун, както бе заповядал Дьо Рокфор, той се наведе рязко, за да избегне дулото, опряно в главата му, и заби лакът в ребрата на Дьо Рокфор. После го сграбчи и успя да се извърти така, че да залитнат към капана, който нямаше да издържи тежестта им. Чу как майка му пищи, после пистолетът на Дьо Рокфор изгърмя. Не можа да прецени накъде бе полетял куршумът. Двамата се сгромолясаха върху фалшивия под и полетяха в дупката. Марк дръпна ръце от тялото на Дьо Рокфор и копията се нанизаха с пълна сила в гръбнака на врага му. От устата му бликна кръв.

— Още в деня, в който повдигна възражението срещу магистъра, ти казах, че ще съжаляваш за стореното — прошепна Марк. — Мандатът ти свърши.

Дьо Рокфор се опита да проговори, но дъхът го напусна заедно с бликащата кръв. Тялото му се отпусна.

— Добре ли си? — попита отгоре Малоун.

Марк се надигна. Когато се размърда, тялото на Дьо Рокфор легна още по-плътно върху копията. Отгоре се посипа пясък и чакъл. Марк се измъкна от дупката и изтри мръсотията от себе си.

— Току-що убих човек.

— Той щеше да убие теб — отбеляза Стефани.

— Това не е достатъчно извинение, но само с него разполагам.

Лицето на майка му бе обляно със сълзи.

— Мислех, че пак ще те загубя.

— Надявах се да избягна копията, но не знаех доколко мога да разчитам на Дьо Рокфор.

— Трябваше да го убиеш — каза Малоун. — Никога нямаше да се спре.

— Ами куршумът? — попита Марк.

— Изсвири покрай мен — отговори Малоун. После посочи книгата. — Това ли търсеше?

Марк кимна.

— Има и още.

— Преди малко те попитах струваше ли си.

Марк посочи към дъното на коридора.

— Елате да погледнем, и сам ще ми кажеш.

67

Абатство „Де Фонтен“, сряда, 28 юни, 12:40 ч.

Марк огледа кръглата зала. Братята отново бяха облекли церемониалните одежди и се бяха събрали, за да изберат магистър. Дьо Рокфор бе мъртъв. Бяха го положили в Залата на предците предишната вечер. По време на погребението капеланът бе отправил възражение Дьо Рокфор да бъде достоен за памет и всички единодушно го бяха подкрепили. Докато слушаше речта на свещеника, Марк изведнъж прозря, че всичко, случило се през последните няколко дни, е трябвало да се случи. За съжаление бе убил двама мъже. Бе поискал прошка от Бог за първия, но след смъртта на Дьо Рокфор бе изпитал единствено облекчение.

Сега капеланът отново говореше, този път пред конклава.

— Братя, съдбата се намеси, но не така, както очакваше нашият последен магистър. Неговият път бе погрешен. Възвърнахме си Великата тайна благодарение на сенешала. Той бе избран от нашия предишен магистър да довърши търсенето. Той се изправи пред врага си, поставяйки нашето благо над своето, и успя там, където векове наред магистрите ни са се проваляли.

Марк видя как стотици глави кимат в съгласие. Никога до този момент не бе успявал да въздейства така на хората. Водил бе самотно съществуване, а проучванията с баща му, които впоследствие продължи сам, бяха единственото му приключение, поне допреди няколко дни.

Великата тайна бе извадена изпод земята предишната сутрин и донесена в абатството. Двамата с Малоун собственоръчно бяха извадили костницата и посланието.

Новият магистър щеше да реши какво да прави с тях.

Този път Марк не стоеше сред офицерите на ордена. Бе заел мястото си на обикновен брат сред тържествено смълчаните редици. Не бе избран за член на конклава, затова наблюдаваше заедно с останалите как дванайсетимата се захващат със задачата си.

— Няма съмнение как трябва да постъпим — заяви един от членовете на конклава. — Бившият сенешал трябва да бъде наш магистър. Нека бъде така.

Залата утихна.

Марк искаше да възрази, но уставът забраняваше, а той бе нарушил достатъчно от повелите му, че да му стигне за цял живот.

— Съгласен съм — каза друг член на конклава.

Останалите десетима също кимнаха.

— Значи така ще бъде — обяви онзи, който бе издигнал кандидатурата му. — Той бе наш сенешал, а сега ще бъде наш магистър.

Залата избухна в аплодисментите на четиристотин братя, изразяващи одобрението си. Започнаха да напяват.

Beauseant.

Вече не беше Марк Нел. Беше магистърът.

Всички очи се обърнаха към него. Отдели се от редиците на братята и се изправи в кръга. Пред него стояха мъже, на които отдавна се възхищаваше. Включил се бе в ордена, за да постигне онова, за което бе мечтал баща му, и да избяга от майка си. Останал бе, защото бе обикнал ордена и магистъра си.

В съзнанието му нахлуха думите на Йоан:

Симон Петър го бе познал и го бе приел, както и всички след Симон, и тяхната тъмнина се бе превърнала в светлина. Може би благодарение на прозрението на Симон сега всички те бяха деца на Бога.

Той изчака залата да утихне.

— Мислех, че може би е време да напусна това място — започна той тихо. — Последните няколко дни ми наложиха трудни решения. Смятах, че животът ми като ваш брат е приключил. Убих един от нас и дълбоко съжалявам. Но нямах избор. Убих и магистъра, но не се разкайвам. — Гласът му се извиси. — Той постави под съмнение всичко, в което вярваме. Алчността и безразсъдството му щяха да доведат до гибелта ни. Интересуваше се единствено от своите нужди, своите желания, а не от нашите. — Усети как го изпълва невероятна сила, а в ума му зазвучаха думите на учителя му. Помни всичко, на което съм те учил. — Като ваш водач ще начертая нов път. Ще излезем от сянката, но не за да отмъщаваме или да търсим справедливост, а за да си възвърнем мястото в този свят като Бедните рицари на Христа и на Храма на Соломон. Това сме ние. И това ще бъдем. Предстоят ни велики дела. Бедните и потъпканите се нуждаят от защита. Ние можем да бъдем техният спасител.

Сети се за думите на Симон. Всички ние носим Божия образ, всички сме достойни за любов, всички можем да израснем в Божия дух. Бе първият магистър от седемстотин години, който щеше да се ръководи от тези думи. И възнамеряваше да ги следва.

— А сега, добри ми братя, време е да се сбогуваме с брат Джефри, чиято саможертва направи възможен този ден.

Малоун бе впечатлен от абатството. Заедно със Стефани, Хенрик и Касиопея ги бяха приели и развели навсякъде. Те бяха първите външни хора, на които се оказваше подобна чест. Капеланът, в ролята на техен екскурзовод, им бе показал всяко кътче и търпеливо бе обяснил историята му. След това ги бе оставил с думите, че конклавът започва. Преди няколко минути се бе завърнал при тях и ги бе придружил до параклиса. Искаха да почетат Джефри, а присъствието им бе възможно благодарение на важната роля, която бяха изиграли в намирането на Великата тайна.

Седяха на първата редица скамейки, точно пред олтара. Параклисът бе великолепен. В него от векове се събираха тамплиерите. И Малоун съвсем осезаемо усещаше присъствието им. До него седеше Стефани, после Хенрик и Касиопея. Чу как Стефани ахва, когато песнопенията спряха и иззад олтара се появи Марк. Докато останалите братя носеха червеникавокафяви одежди, а главите им бяха покрити, той беше в бялата мантия на магистър. Малоун се пресегна и стисна треперещата й ръка. Тя му се усмихна.

Марк се приближи до обикновения ковчег на Джефри.

— Този брат даде живота си за нас. Спази обета си. Затова ще му окажем честта да бъде погребан в Залата на предците. Преди него там са полагани само магистри. А сега към тях ще се присъедини и този герой.

Никой не каза и дума.

— Възражението, отправено от брат Дьо Рокфор към нашия предишен магистър, се отменя. Почетното му място в Хрониките ще бъде възстановено. А сега нека се сбогуваме с брат Джефри. Чрез него ще се възродим.

Службата продължи един час. Малоун и останалите последваха братята към Залата на предците. Ковчегът бе поставен в една от нишите до предишния магистър.

После излязоха навън при колите.

— А сега какво ще правиш, Малоун? — попита го Касиопея.

— Ще продавам книги. А и синът ми ще дойде да прекара един месец с мен.

— Имаш син? На колко години е?

— На четиринайсет, но все едно е на трийсет. Страхотно дете е.

— Като баща си значи — усмихна се Касиопея.

— По-скоро като майка си.

От няколко дни доста често мислеше за Гари. Споровете между Стефани и Марк го накараха да се замисли за собствените си недостатъци като баща. Но те явно не се бяха отразили на Гари. Докато Марк бе изпълнен с негодувание, Гари бе отличник в училище, спортист и нито веднъж не бе възразил срещу преместването на Малоун в Копенхаген. Дори го бе насърчил да замине, съзнавайки, че и баща му има нужда да бъде щастлив. Малоун изпитваше чувство за вина за това свое решение. Но очакваше с нетърпение времето, което щеше да прекара със сина си. Предишната година бе първото им лято заедно в Европа. Тази година възнамеряваха да пътуват до Швеция, Норвегия и Англия. Гари обожаваше да пътува. Още едно нещо, по което си приличаха.

— Хубаво ще бъде — каза той.

Малоун, Стефани и Хенрик щяха да стигнат с кола до Тулуза, откъдето щяха да хванат полет за Париж. Оттам Стефани щеше да се прибере у дома в Атланта. Малоун и Хенрик щяха да се върнат в Копенхаген. Касиопея тръгваше към замъка си с ландроувъра.

Беше се облегнала на колата и Малоун отиде при нея. Отвсякъде ги заобикаляха планини. След два-три месеца зимата щеше да облече всичко в сняг. Част от вечния кръговрат и в природата, и в живота. Добро, после лошо, после пак добро. Сети се как по повод пенсионирането си бе казал на Стефани, че му е писнало от всички глупости. Тя се бе усмихнала на наивността му и бе казала, че докато има хора, по земята няма да има спокойно кътче. Играта бе една и съща навсякъде. Само играчите се сменяха.

Е, той нямаше нищо против. Събитията от последната седмица доказаха, че все още е играч и винаги щеше да бъде такъв. Но ако някой го попиташе, щеше да отговори, че е търговец на книги.

— Пази се, Малоун — каза тя. — Вече няма да мога да те прикривам.

— Имам чувството, че пак ще се видим.

— Човек никога не знае. Възможно е — усмихна се тя.

— Ами Кларидън? — Малоун си обърна към Марк.

— Помоли за прошка.

— А ти благородно му я даде.

Марк се усмихна.

— Каза, че Дьо Рокфор щял да смъкне кожата от стъпалата му и няколко братя го потвърдиха. Иска да се присъедини към нас.

— А вие готови ли сте за подобно нещо? — попита Малоун.

— Доста по-лоши хора са изпълвали редиците ни. Ще оцелеем. Възприемам го като лично наказание.

Стефани и Марк размениха тихо няколко думи. Вече се бяха сбогували насаме. Тя изглеждаше спокойна и уравновесена. Малоун бе доволен. Между двамата трябваше да се установи примирие.

— Какво ще стане с костницата и текста на Симон? — Малоун попита Марк. Наблизо нямаше други братя, така че можеха спокойно да обсъдят въпроса.

— Ще си останат запечатани. Светът се чувства добре с вярата си. Не смятам да променям това.

— Добра идея — съгласи се Малоун.

— Но този орден ще излезе от сянката.

— Точно така — намеси се Касиопея. — Вече обсъдих с Марк как да се включат в благотворителната организация, която ръководя. Световната инициатива за борба срещу СПИН и срещу глада би се зарадвала на прилив на капитали, а орденът може да допринесе доста.

— Хенрик също усилено лобира да се включим в любимите му каузи — допълни Марк. — И аз се съгласих да помогна и там. Така че рицарите тамплиери ще бъдат доста ангажирани. Ще приложим уменията си по подходящ начин.

Той протегна ръка и Марк я стисна.

— Вярвам, че тамплиерите са в най-добрите ръце. Желая ти късмет.

— И на теб, Котън. Все още искам да науча как си се сдобил с това име.

— Обади ми се някой ден, и ще ти разкажа.

Качиха се в колата. Малоун седна зад волана. Докато закопчаваха коланите, Стефани каза:

— Доста съм ти задължена.

Малоун зяпна.

— За първи път чувам такива думи от теб.

— Недей да свикваш.

Малоун се усмихна.

— И се възползвай разумно.

— Да, госпожо.

Той запали колата.