Наследството на тамплиерите

15

Абатство „Де Фонтен“, 8:00 ч.

Сенешалът стоеше пред олтара и се взираше в дъбовия ковчег. Братята влизаха в параклиса в тържествена редица, а звучните им гласове отекваха в сводовете. Мелодията бе древна, пееше се на погребението на всеки магистър още от самото Начало. В латинския текст се споменаваше за загуба, за мъка и болка. За ново Начало щяха да заговорят едва на другия ден, когато конклавът щеше да се свика, за да избере наследника. Уставът бе съвсем ясен. Не биваше да залязат две слънца без магистър и като сенешал той бе длъжен да гарантира спазването му. Наблюдаваше как братята се събират и се настаняват върху полираните дъбови скамейки. До един бяха облечени в прости, домашнотъкани роби, главите им бяха покрити с качулки, виждаха се само ръцете, събрани за молитва.

Църквата имаше формата на латински кръст с единичен неф и две пътеки. Липсваха пищни орнаменти, нищо не разсейваше съзнанието, потънало в размисъл за загадките на отвъдното, но въпреки това бе величествена. Капителите и колоните излъчваха впечатляваща сила. Братята се събрали в нея за пръв път след чистката от 1307 г. — онези, които успели да се измъкнат от ноктите на Филип IV, като избягали в провинцията, а после скришом се промъкнали на юг. Накрая се озовали тук. Били в безопасност в планинската крепост под прикритието на своята религиозна общност, но не спрели да градят планове, да полагат клетви и да помнят.

Притвори очи и остави музиката от гласовете им да изпълни душата му. Нямаше инструментален съпровод. Само човешки гласове. Черпеше сила от мелодията и се готвеше за предстоящите часове. Напевите секнаха. След миг тишина той пристъпи към ковчега.

— Нашият най-високопоставен и почитан магистър напусна този живот. В продължение на двайсет и осем години той управлява ордена с мъдрост и справедливост, следвайки устава. Сега за него е отредено място в Хрониките.

Един от мъжете дръпна назад качулката си.

— Възразявам срещу това.

Тръпки побиха сенешала. Уставът даваше правото на всеки брат да изкаже подобно възражение. Очаквал бе битка, но по-късно, по време на конклава, а не на самото погребение. Сенешалът се извърна към говорещия от първата редица. Раймон дьо Рокфор. Набит мъж с безизразно лице и характер, който от самото начало бе събудил подозрителността на сенешала. Раймон бе член на братството вече трийсет години и се бе издигнал до ранга на маршал, което го правеше трети в йерархията. В Началото, преди векове, маршалът е бил главнокомандващ на войските, предводител на рицарите в битките. Сега отговаряше за сигурността и за неприкосновеността на ордена. Заемаше този пост вече почти две десетилетия. Той и братята, които работеха под ръководството му, се радваха на привилегията да напускат абатството, когато пожелаят, без да докладват никому освен на магистъра, а маршалът никога не бе крил презрението, което изпитваше към мъртвия висшестоящ духовник.

— Изкажете възражението си — каза сенешалът.

— Нашият вече напуснал този свят магистър отслаби ордена. Политиката му не притежаваше необходимата смелост. Дошло е време да поемем нов курс.

Думите на Дьо Рокфор не съдържаха никаква емоция, а сенешалът познаваше добре способността му да облича клеветите в красноречие. Дьо Рокфор бе фанатик. Хора като него бяха поддържали могъществото на ордена през вековете, но магистърът неведнъж бе изказвал мнението, че ползата от такива като тях намалява. Имаше и други, които не бяха съгласни, и така бяха възникнали две фракции, като Дьо Рокфор оглавяваше едната, а магистърът — другата. Повечето братя не споделяха пристрастията си, както налагаше орденът. Но моментното безвластие бе и време за дебати. Общността избираше какъв курс да следва именно чрез свободни дискусии.

— До това ли се свежда възражението ви? — попита сенешалът.

— Твърде дълго братята бяха лишавани от правото на глас при вземането на решения. Не се искаше мнението ни и не се изслушваха съветите, които давахме.

— Това не е демокрация — възрази сенешалът.

— Не бих и искал да бъде. Но все пак ние сме братство, което се основава на общи потребности и цели. Всеки от нас е отдал живота и собствеността си на ордена. Не заслужаваме да ни пренебрегват.

Гласът на Дьо Рокфор бе умишлено смирен. Сенешалът отбеляза мислено, че никой не възропта срещу сериозността на предизвикателството, и светостта на параклиса му се стори опетнена. Имаше чувството, че е заобиколен от мъже с чужди помисли и цели. В съзнанието му отекваше една-единствена дума.

Бунт.

— Какво предлагате да направим? — попита сенешалът.

— Магистърът ни не заслужава обичайната почит.

Сенешалът запази безстрастното си изражение и зададе очаквания въпрос:

— Към гласуване ли призовавате?

— Точно така.

Уставът изискваше провеждането на гласуване по всякакви въпроси по време на съществуващото безвластие, стига някой да призовеше към това. При отсъствието на магистър всички участваха в управлението. Той се обърна към останалите братя, чиито лица не виждаше.

— Нека онези от вас, които смятат, че магистърът ни не бива да получи полагащото му се място в Хрониките, да вдигнат ръце.

Няколко ръце незабавно се вдигнаха. Други се поколебаха. Отпусна им двете минути, които орденът повеляваше за подобен избор. После започна да брои.

Двеста деветдесет и една ръце сочеха към небето.

— Повече от необходимите седемдесет процента подкрепят възражението. — Той потисна гнева си. — Магистърът ни ще бъде лишен от място в Хрониките.

Не можеше да повярва, че изрича тези думи. Може би старият му приятел щеше да му прости. Отдалечи се на една крачка от ковчега, назад към олтара.

— Тъй като не проявявате почит към починалия ни водач, ви освобождавам. За онези от вас, които желаят да присъстват на церемонията, след час ще продължа в Залата на предците.

Братята се оттеглиха мълчаливо, докато накрая остана само Дьо Рокфор. Французинът приближи ковчега. Грубото му лице излъчваше самоувереност.

— Това е цената, която ще плати заради страхливостта си.

Вече нямаше нужда от преструвки.

— Ще съжаляваш за стореното.

— Нима ученикът се мисли за магистър? Очаквам конклава с нетърпение.

— Ти ще ни унищожиш.

— Аз ще ни възкреся. Светът трябва да научи истината. Онова, което се случи преди толкова много векове, е грешка, която е време да поправим.

Сенешалът отчасти бе съгласен със заключението, но съществуваше и друга гледна точка.

— Нямаше нужда да оскверняваме един добър човек.

— Добър за кого? За теб? Аз лично усещах само презрение.

— Което е много повече от това, което заслужаваш.

— Защитника ти вече го няма. Сега сме само двамата. — Бледото лице на Дьо Рокфор се разтегна в мрачна усмивка.

— Очаквам битката с нетърпение.

— Аз също. — Дьо Рокфор замълча. — Трийсет процента от братството не ме подкрепиха, така че ви оставям да се сбогувате с нашия магистър.

Врагът му се извърна и тържествено напусна параклиса. Сенешалът изчака вратите да се затворят и положи трепереща длан върху ковчега. Усещаше как го обвива мрежа от омраза, предателство и фанатизъм. Отново чу вчерашните си думи към магистъра.

Уважавам силата на противниците ни.

Току-що бе провел кратка схватка със своя противник и бе загубил. Което не вещаеше нищо добро за предстоящите часове.

16

Рен-льо-Шато, Франция, 11:30 ч.

Преди Куиза Малоун сви на изток от главната магистрала и подкара наетата кола нагоре по виещия се път, който предлагаше изумителни гледки към близките хълмове, обрасли със скални рози, лавандула и мащерка. В далечината като мършави пръсти се издигаха обгорените останки на крепост. Докъдето стигаше погледът, земята носеше романтичния отпечатък на далечните времена, когато рицарите се спускали от укрепените височини като грабливи птици в преследване на врага.

Малоун и Стефани хванаха самолет от Копенхаген за Париж в четири сутринта, откъдето взеха първия редовен полет на „Ер Франс“ за Тулуза. Час по-късно те вече пътуваха с кола на югозапад към района, известен като Лангедок. По пътя Стефани му разказа за селцето, кацнало върху неприветливия склон, който изкачваха в момента.

Галите били първите заселници тук, привлечени от възможността да виждат на километри отвъд широката долина на река Од. Но всъщност вестготите построили крепостта, съживили древното келтско име на местността — Реде, което означавало „колесница“ — и в крайна сметка превърнали селото в търговско средище. Двеста години по-късно, когато вестготите били прогонени на юг в Испания, франките превърнали Реде в кралски град. Към XIII век обаче той започнал да запада и към края на Албигойските войни бил опожарен. Оттук преминали няколко богати фамилии от Франция и Испания и накрая дошъл един от лейтенантите на Симон дьо Монфор. Семейството построило замък, около който изникнало малко селце, и постепенно името се променило от Реде в Рен-льо-Шато. Потомците на Дьо Монфор управлявали земята и града до 1781 г., когато починала и последната наследница Мари д’Отпул дьо Бланшфор.

Преди смъртта й се говорело, че е предала някому голяма тайна — бе казала Стефани, — която семейството й пазило в продължение на векове. Нямала деца, а съпругът й починал преди нея, така че поради липса на друг, с когото да я сподели, тя предала тайната си на своя изповедник абат Антоан Бигу, който бил енорийският свещеник на Рен.

Докато се взираше напред към последния завой на тесния път, Малоун се опитваше да си представи живота в такова отдалечено място. Изолираните долини образуваха съвършеното убежище както за бегълци, така и за поклонници с неспокоен дух. Лесно се виждаше защо районът се е превърнал в Мека за въображението за търсачи на загадки, в място, от което писателите с неортодоксално въображение можеха да изковат репутацията си. Като Ларс Нел.

Наближиха града. Малоун намали и мина през порта с колони от варовик. Една табела предупреждаваше: FOUILESS INTERDITES. Разкопките са забранени.

— Наложило се е да сложат табела заради иманярите, така ли? — попита той.

Стефани кимна.

— Преди години хората ровели калта навсякъде в търсене на съкровище. Дори поставяли динамит. Наложило се да внесат ред.

Отвъд градската порта дневната светлина помръкна. Варовиковите сгради бяха плътно наредени като книги върху полица, много от тях със заострени покриви, дебели врати и ръждясали железни веранди. Тесен каменен път се виеше нагоре по склона. Хора с раници и пътеводители пъплеха във върволица, плътно до стените от двете страни на пътя. Малоун зърна два-три магазина, книжарница и ресторант. Няколко тесни улички се отклоняваха от главната улица към отделни сгради. Цялото градче не бе по-широко от петстотин метра.

— Само стотина души живеят тук постоянно — обади се Стефани. — Но се посещава от петдесет хиляди всяка година.

— Ларс е оказал сериозно влияние.

— По-голямо, отколкото съм предполагала.

Тя посочи напред и го упъти да завият наляво. Минаха покрай павилиони, предлагащи броеници, брошки, картини и сувенири на понеслите фотоапарати туристи.

— Идват с цели автобуси — каза тя. — С желанието да повярват в невъзможното.

Изкачиха още един склон и той паркира пежото на посипан с пясък паркинг. Там вече бяха паркирали два автобуса, а шофьорите им обикаляха наоколо и пушеха. От едната страна се издигаше водна кула, очуканите й камъни бяха украсени със зодиакалните знаци.

— Тълпите прииждат отрано — каза Стефани, докато излизаха от колата. — Идват да видят дома, който абатът построил с мистериозното съкровище, което уж намерил.

Малоун пристъпи към високата до кръста му каменна стена. Панорамата, която се разкриваше под него — ниви, гори, долини и скали, — бе наистина впечатляваща. Сребристозелените хълмове бяха осеяни с кестени и дъбове. Озърна се. Огромната грамада на заснежените Пиренеи скриваше хоризонта на юг. От запад вееше режещ вятър, за щастие стоплен от лятното слънце. Погледна надясно. На стотина метра се издигаше кула, построена в различен от готическия стил, с назъбен покрив и кръгла купичка, красяща кориците на множество книги и туристически брошури. Бе кацнала на ръба на една скала, сурова и предизвикателна, сякаш вкопчила се в камъка. От далечната й страна се извиваше дълга площадка назад към железен парник и към друга групичка стари каменни сгради, всяка увенчана с покрив от оранжеви плочи. По укрепленията крачеха хора с камери в ръце и се възхищаваха на гледката под тях.

— Това е купата „Магдала“. Бива си я, нали? — попита го Стефани.

— Струва ми се някак не намясто.

— И аз винаги така съм смятала.

Отдясно на „Магдала“ се намираше градина, която водеше към ниска сграда в ренесансов стил, която сякаш също бе от съвсем друга епоха.

— Вила „Витания“ — каза тя. — Сониер построил и нея.

Името му направи впечатление. Витания.

— Взел го е от Библията. В Светите земи означавало „къща с отговор“.

Тя кимна.

— Сониер явно е остроумничел с имената. — Тя посочи няколко сгради зад гърба им. — Къщата на Ларс е надолу по тази уличка. Преди да тръгнем натам, трябва да свърша нещо. Докато вървим, ще ти разкажа какво се е случило тук през 1891 година. Прочетох го миналата седмица. То е извадило това кътче от неизвестността.

Абат Беранже Сониер размишляваше над смелата задача, която му предстоеше. Църквата „Мария Магдалина“ била построена върху вестготски руини и осветена през 1059 г. Сега, осем века по-късно, вътрешността й тънеше в разруха заради покрива, който течеше така, сякаш въобще липсваше. Стените също се ронеха, основите поддаваха. Необходими бяха търпение и издръжливост, за да се отстранят щетите. Той смяташе, че задачата ще е по силите му.

Бе едър, мускулест, широкоплещест, с късо подстригана черна коса. Единствената привлекателна черта, от която се възползваше, бе трапчинката на брадичката му. Тя придаваше леко палаво изражение на суровите му черни очи и гъсти вежди. Роден и израснал на няколко километра оттук, в селцето Монтазел, той познаваше добре географията на Корбиер. Още от детството си познаваше Рен-льо-Шато. Църквата на селцето, посветена на света Мария Магдалина, бе използвана твърде рядко през последните десетилетия и никога не бе предполагал, че някой ден множеството й проблеми ще се превърнат в негови.

— Пълна бъркотия — заяви мъжът на име Русе.

Той погледна към зидаря.

— Напълно съм съгласен.

Приятелят му Бабу укрепваше една от стените. Архитектът на района наскоро бе препоръчал да съборят сградата, но Сониер никога не би го позволил. Имаше нещо в старата църква, което сякаш настояваше тя да бъде спасена.

— Ще са нужни много пари, за да се довърши ремонтът — заяви Русе.

— Страшно много пари. — Сониер добави и усмивка към думите си, за да даде на по-възрастния мъж да разбере, че приема предизвикателството. — Но ние ще направим този дом достоен за Бог.

Това, което не сподели, бе, че вече бе осигурил прилична сума. Завещанието на един от предшествениците му бе оставило шестстотин франка именно за ремонта. Бе успял да убеди и градската управа да му заеме още хиляда и четиристотин франка. Но основната част от парите бе дошла тайно преди пет години. Три хиляди франка му бяха завещани от графиня Шамбор, вдовицата на Анри, последния претендент от династията на Бурбоните за френския престол. Същевременно Сониер бе успял да привлече вниманието към личността си с антирепубликанските си проповеди, които пробуждаха монархически чувства у енориашите му. Правителството, раздразнено от думите му, бе спряло годишната му издръжка и бе настояло за уволнението му. Епископът му бе наредил да се оттегли от поста за девет месеца, но междувременно действията му бяха привлекли вниманието на графинята, която се бе свързала с него чрез посредник.

— Откъде да започнем? — попита Русе.

Доста бе мислил по този въпрос. Витражите на прозорците вече бяха подменени, а в скоро време щяха да довършат и новото стълбище пред главния вход. Северната стена, по която работеше Бабу, трябваше да се поправи, да се сложи и нов амвон и да се ремонтира покривът. Но той знаеше точно откъде трябва да започнат.

— Ще започнем от олтара.

Лицето на Русе изрази любопитство.

— Точно там гледат всички — поясни Сониер.

— Както кажете, абате.

Допадаше му уважението, което му засвидетелстваха по-възрастните енориаши, макар да бе само на трийсет и осем. През последните пет години бе заобичал Рен. Беше близо до дома си, разполагаше с предостатъчно възможности да изучава Светото писание и да усъвършенства латинския, гръцкия и еврейския. Освен това обичаше да се катери по планините, да ходи за риба и на лов. Но бе дошло време да извърши нещо градивно.

Приближи се до олтара. Горната му част бе от бял мрамор, издълбан от водата, която векове наред се бе стичала от пробития покрив. Мраморният къс се опираше на две декоративни колони, с издълбани вестготски кръстове и гръцки букви.

— Ще сменим горната част и колоните — обяви той.

— Как, абате? — попита Русе. — Няма начин да успеем да го повдигнем.

Той посочи към Бабу.

— Използвайте ковашкия чук. Няма нужда да сме прекалено деликатни.

Бабу домъкна тежкия инструмент и прецени ситуацията. С мощен замах вдигна чука и го стовари върху средата на олтара.

Дебелата повърхност се пропука, но камъкът не поддаде.

— Плътен е — каза Бабу.

— Давай пак — нареди Сониер с въодушевление.

Още един удар, и плочата се разцепи, а двете половини се срутиха една върху друга между все още изправените колони.

— Довършете — каза.

Набързо натрошиха двата къса на множество по-дребни. Сониер се наведе.

— Давайте да разчистим.

— Ние ще го направим, абате — каза Бабу, пускайки чука. — Вие само ги струпайте.

Двамата вдигнаха няколко едри къса и тръгнаха към вратата.

— Отнесете ги до гробището и ги подредете в купчина. Сигурно ще ни потрябват там — подвикна Сониер след тях.

Когато излязоха, той забеляза, че и двете колони бяха останали невредими. Изчисти прахта и парчетата от върха на едната с ръка. Върху другата все още лежеше къс мрамор и когато го захвърли в купчината, забеляза на върха на колоната плитък жлеб. Бе не по-голям от дланта му, явно предназначен да хване издатъка на горната част, но във вдлъбнатината проблясваше нещо.

Той се наведе и внимателно издуха прахта. Да, вътре имаше нещо. Стъкленица, която бе не по-дълга от показалеца му и съвсем малко по-дебела, а гърлото й беше запечатано с червен восък. Разгледа я отблизо и забеляза, че съдържа свитък хартия. Зачуди се колко ли време е стояла там. Не бе чувал олтарът да е ремонтиран наскоро, така че явно отдавна е била скрита вътре. Измъкна предмета от скривалището му.

— Всичко започна с тази стъкленица — каза Стефани.

— И аз съм чел книгите на Ларс — кимна Малоун. — Но мислех, че Сониер е открил три пергамента в колоната с някакви кодирани послания.

— Всичко това е част от мита, който други са добавили към историята — поклати тя глава. — Виж, по тази тема разговаряхме с Ларс. Повечето от слуховете плъзнали през петдесетте. Пуснал ги кръчмар от Рен, който искал да привлече повече клиенти. Лъжа след лъжа. Ларс така и не приел версията за тия пергаменти. Предполагаемото им съдържание е отпечатано в безброй книги, но никой никога не ги е виждал.

— Тогава защо е писал за тях?

— За да продава книгите си. Знам, че се чувстваше неудобно, но все пак го правеше. Винаги е повтарял, че каквото и богатство да е открил Сониер, то може да се проследи до 1891 година и до съдържанието на стъкленицата. Но само той вярваше в това. — Тя посочи една каменна сграда. — Това е къщата, в която е живял Сониер. Сега е превърната в музей. Колоната с жлеба е изложена на видно място.

Подминаха опашките пред будките и продължиха по калдъръма.

— Църквата „Мария Магдалена“ — каза тя, сочейки към една сграда в римски стил. — Някога била параклис на местните графове. А сега, само срещу няколко евро, можеш да видиш великото творение на абат Сониер.

— Май не одобряваш направеното.

Тя вдигна рамене.

— Никога не съм го одобрявала. Точно това беше проблемът.

Отдясно забеляза полусрутен замък, със спечени от слънцето мръсно кафяви стени.

— Това е имението на Отпул — каза тя. — По време на революцията попаднало в ръцете на правителството и оттогава е в окаяно състояние.

Заобиколиха източния край на църквата и минаха под каменна порта, върху която бе издълбан знак, напомнящ на череп с кръстосани кости. Малоун си припомни от книгата, която бе чел предишната вечер, че същият символ присъства върху много от надгробните плочи на тамплиерите.

Земята отвъд входа бе осеяна с камъчета. Знаеше как французите наричат това пространство. Enclos paroissiaux. Дворът на енорията. Не беше нищо особено — едната страна оградена от ниска стена, другата стигаща до църквата, а входът бе с формата на триумфална арка. Гробището приютяваше множество масивни камъни, надгробни плочи и паметници. Върху някои от гробовете бяха положени цветя, а много бяха украсени по френски обичай със снимки на покойниците.

Стефани се приближи към една от плочите, върху която нямаше нито цветя, нито снимка, а Малоун остана да я наблюдава отдалеч. Знаеше, че местните жители толкова са обичали Ларс Нел, че го бяха дарили с привилегията да бъде погребан в двора на любимата им църква.

Надгробната плоча бе проста и отбелязваше единствено името, датите и кратък епитаф за съпруга, бащата и учения.

Приближи се до нея.

— Въобще не се поколебаха да го погребат тук — промърмори тя.

Той разбра какво искаше да каже. В осветената земя.

— Кметът по онова време заяви, че липсвали неоспорими доказателства за самоубийство. С Ларс бяха близки и той искаше приятелят му да бъде погребан тук.

— Идеалното място — обади се той.

Знаеше, че тя изпитва болка и че би възприела всякаква проява на съчувствие като нарушаване на личното й пространство.

— Допуснах много грешки по отношение на Ларс — каза тя. — И повечето от тях впоследствие ми струваха и Марк.

— Бракът е трудно нещо. — Неговият собствен се бе провалил заради егоизма му. — Както и гледането на деца.

— Винаги съм смятала тази страст на Ларс за глупава. Аз бях юрист на държавна служба, занимавах се с важни задачи. А той търсеше невъзможното.

— Тогава защо дойде?

— Започнах да осъзнавам, че му го дължа. — Очите й останаха сведени към гроба.

— Или че го дължиш на самата себе си?

— Може би го дължа и на двама ни — промълви тя.

Той реши да не рови повече. Стефани посочи един отдалечен ъгъл.

— Любовницата на Сониер е погребана там.

Малоун бе разбрал за съществуването на любовница от книгите на Ларс. Била с шестнайсет години по-млада от Сониер, едва на осемнайсет, когато изоставила професията си на шапкарка и станала икономка на абата. Била край него в продължение на трийсет и една години до самата му смърт през 1917 г. Всичко, с което се бе сдобил Сониер, в крайна сметка било завещано на нейно име, включително земите и банковите му сметки. Ето защо впоследствие било невъзможно който и да е, включително и Църквата, да предяви претенции към тях. Продължила да живее в Рен, да се облича в траурни дрехи и да се държи също толкова странно, колкото и когато любовникът й бил жив, до смъртта си през 1953 г.

— Била странна птица — каза Стефани. — Години след смъртта на Сониер споменала, че богатството, което натрупал, можело да стигне за прехраната на целия Рен в продължение на сто години, но въпреки това тя живяла в мизерия до последния си ден.

— Някой разбрал ли е защо?

— Единствените й думи по въпроса били: Нямам право да го докосна.

— Нали уж не знаеше много?

— Не знаех до миналата седмица. Книгите и дневникът се оказаха пълни с информация. Ларс е отделил доста време да разпитва местните.

— Звучи ми като сведения от втора или трета ръка.

— Данните за Сониер действително не са автентични. Починал е толкова отдавна. Но любовницата му живяла чак до петдесетте, така че през седемдесетте и осемдесетте все още имало много хора, които я познавали. През 1946 година продала вила „Виталия“ на някакъв мъж на име Ноел Корбю. Именно той я превърнал в хотел — същият кръчмар, за когото споменах, че измислил голяма част от слуховете за Рен. Любовницата обещала да предаде на Корбю голямата тайна на Сониер, но към края на живота си получила удар, от който загубила говора си.

Тръгнаха по спечената земя, като на всяка крачка усещаха хрущенето на чакъла.

— Сониер също бил погребан тук по-рано, но кметът заявил, че гробът му е застрашен от търсачите на съкровища. — Тя поклати глава. — Така че преди няколко години изровили свещеника и го преместили в гробница в градината. Сега ще ти поискат три евро, за да видиш гроба му… цената, която гарантира безопасността на останките.

Долови сарказма й.

— Помня, че преди години идвах тук веднъж — посочи тя към гроба. — Когато Ларс дойде за пръв път в края на шейсетте, гробовете бяха обозначени само с два нащърбени кръста, обрасли с бурени. Никой не се грижеше за тях. Никой не се интересуваше. Сониер и любовницата му бяха напълно забравени.

Парцелът бе ограден с желязна верига, а в бетонните вази бяха поникнали цветя. Малоун забеляза епитафа върху един от камъните, който едва се разчиташе:

— Някъде четох, че плочата била твърде трошлива, за да я преместят — каза тя. — Така че я оставили. Още една атракция за туристите.

Той посочи към надгробната плоча на любовницата.

— А тя не е ли представлявала интерес за любопитните?

— Явно не, щом са я оставили тук.

— Връзката им не се ли е възприемала като скандална?

Тя вдигна рамене.

— Сониер щедро раздавал придобитото богатство. Помниш ли водната кула край паркинга? Той я построил за града. Павирал пътища, ремонтирал къщи, давал заеми. Така че му прощавали всички слабости. А и по онова време не било толкова необичайно свещениците да имат икономки. Или поне Ларс така е писал в една от книгите си.

Група шумни туристи се показаха иззад ъгъла и се насочиха към гроба.

— Ето ги, идват да зяпат — каза Стефани с известно презрение в гласа. — Чудя се дали щяха да се държат така и у дома си, в гробището, където са погребани техните близки.

Развълнуваната тълпа се приближи и някакъв екскурзовод започна да обяснява за любовницата на Сониер. Стефани се отдръпна назад и Малоун я последва.

— Това е само атракция за тях — промълви Стефани. — Мястото, където абат Сониер открил съкровището си и уж украсил църквата с послания, които някак насочват към местоположението му. Трудно е да си представиш, че някой може да вярва на подобни глупости.

— А Ларс не е ли писал точно това?

— До известна степен. Но помисли само, Котън. Дори и свещеникът да е открил богатство, защо ще оставя карта, та някой друг да може да го намери? Построил е всичко сам. Последното нещо, което би искал, е някой да посегне на богатството му. — Тя поклати глава. — Материалът е страхотен за книги, но значително се разминава с истината.

Тъкмо се канеше да разпита още, но забеляза как погледът й се отклонява към другия край на гробището, където няколко каменни стъпала водеха, надолу към сянката на дъб, надвесен над група плочи. В сенките забеляза пресен гроб, украсен с пъстри букети, а сребърните букви върху надгробната плоча светеха на фона на чистата сива повърхност.

Стефани тръгна натам и той я последва.

— О, боже — каза тя и лицето й доби загрижено изражение.

Той прочете текста. Ърнст Сковил. По отбелязаните дати изчисли, че мъжът е бил на седемдесет и три, когато е починал. Миналата седмица.

— Познаваше ли го? — попита я той.

— Разговарях с него преди три седмици. Точно след като получих дневника на Ларс. — Погледът й бе прикован върху гроба. — Беше един от хората, работили с Ларс, с които исках да се видя.

— Каза ли му какво възнамеряваш да направиш?

Тя бавно кимна.

— Съобщих му за търга, за книгата и че ще идвам в Европа.

Малоун не можеше да повярва на ушите си.

— Доколкото си спомням, снощи заяви, че никой не е знаел.

— Излъгах.

17

Абатство „Де Фонтен“, 13:00 ч.

Дьо Рокфор бе доволен. В първия си сблъсък със сенешала бе постигнал решителна победа. Досега в ордена бе имало успешни възражения само срещу шестима магистри, като греховете им варираха от кражба и страхливост до страст по някоя жена. Всичко това датираше отпреди векове, в десетилетията след чистката, когато братството бе слабо и неорганизирано. За съжаление значението на възражението бе по-скоро символично. Мандатът му като магистър все пак щеше да бъде отбелязан в Хрониките, успехите и постиженията му щяха да бъдат старателно описани, но в отделен текст щеше да се добави, че братята са го сметнали за недостоен за памет.

През последните няколко седмици помощниците му се бяха погрижили необходимите две трети от братята да са готови да гласуват за него и това да стане достояние на сенешала. Този жалък глупак трябваше да осъзнае колко тежка ще бъде предстоящата битка. Обидата от възражението бе без значение за магистъра. Независимо от всичко щяха да го положат в гробницата редом до предшествениците му. Възражението бе по-скоро начин да смаже предполагаемия му наследник и да спечели съюзници. Това бе древен инструмент, създаден от устава по времето, когато честта и паметта все още са означавали нещо. Но той бе успял да го възкреси успешно, за да го използва като първи залп във войната, която трябваше да приключи по залез-слънце. Той щеше да бъде новият магистър.

Орденът на бедните рицари на Христа и на Храма на Соломон съществуваше без прекъсване от 1118 г. Филип IV, крал на Франция, наричан с невероятно неуместното прозвище Филип Хубави, се бе опитал да го унищожи през 1307 г. Но и той, подобно на сенешала, бе подценил врага си и бе успял единствено да изпрати ордена в нелегалност.

Някога десетки хиляди братя ръководели комендантства, ферми, храмове и замъци на територията на девет хиляди имения из цяла Европа и Светите земи. Само видът на брата рицар, облечен в бяло, с червения кръст на гърдите, будел страх у враговете. Братята притежавали имунитет срещу отлъчване от Църквата и не били задължени да плащат феодални данъци. Орденът имал правото да задържи цялата плячка от войните. Подвластни единствено на папата, рицарите тамплиери представлявали самостоятелна държава.

Но в продължение на седемстотин години не бяха водили битки. Орденът се бе оттеглил в едно абатство в Пиренеите под прикритието на обикновена монашеска общност. Връзките с епископите в Тулуза и Перпинян бяха запазени, изпълняваха се и всички необходими задължения към Римската църква. Не се случваше нищо, което да привлече внимание, да отличи абатството или да възбуди любопитство към случващото се зад стените му. Всички братя полагаха два вида обети. Един към Църквата, който се полагаше по необходимост. И друг към братството, който означаваше всичко. Древните ритуали все още се извършваха, макар и под прикритието на тъмнината, зад здравите укрепления, при затворени порти.

И всичко това заради Великата тайна. Парадоксалното безсилие на този дълг го отвращаваше. Орденът съществуваше, за да брани тайната, но тя нямаше да съществува, ако не беше орденът. Сериозно затруднение. Но все пак дълг. Целият му живот бе представлявал подготовка за следващите няколко часа. Изоставен от родителите си, той бе отгледан от йезуитите в едно църковно училище близо до Бордо. В Началото братята били предимно разкаяли се престъпници, разочаровани любовници, хора, отхвърлени от обществото. Днес идваха от всички прослойки. От светските среди идваха най-много кандидати, но религиозната общност раждаше истинските водачи. Последните десет магистри бяха получили религиозно образование. Той самият бе следвал в Париж, после бе завършил семинарията в Авиньон. След завършването бе останал да преподава още три години. Когато орденът се бе обърнал към него, той бе прегърнал устава с неподправен ентусиазъм.

През своите петдесет и шест години така и не бе опознал женска плът, нито пък бе изкушаван от мъж. Съзнаваше, че издигането му до ранга на маршал бе опит на предишния магистър да задоволи амбициите му, може би дори бе капан, чрез който да си спечели достатъчно врагове, та по-нататъшното му издигане да стане невъзможно. Но Рокфор бе използвал поста си мъдро, бе създал приятели, бе спечелил преданост, правил бе услуги. Монашеският живот му подхождаше. През последните десет години бе изчел задълбочено Хрониките и сега бе наясно с всеки аспект — и добър, и лош — от историята на ордена. Не смяташе да повтаря грешките от миналото. Твърдо вярваше, че в Началото именно самоналожената изолация на братството бе ускорила падението му. Тайнствеността му бе създала аура и събудила подозрения; оттук крачката към обвиненията бе твърде малка. Затова трябваше да сложи край. Седемстотингодишното мълчание трябваше най-после да бъде нарушено. Правилникът бе съвсем ясен.

Да се знае, че когото магистърът нареди нещо, не бива да има колебание, заповедта трябва да се изпълни мигновено, сякаш идва от небето.

Телефонът на бюрото му издаде тих звън и той вдигна слушалката.

— Нашите двама братя в Рен-льо-Шато — съобщи заместникът му — докладваха, че Стефани Нел и Малоун в момента се намират там. Както предвидихте, Стефани отишла право на гробището и открила гроба на Ърнст Сковил.

Хубаво е да познаваш врага си.

— Нека братята ни само наблюдават, но да бъдат готови да действат.

— Относно другия въпрос, който поръчахте да разследваме. Все още нямаме представа кой извади от строя братята в Копенхаген.

Мразеше да му докладват за неуспехи.

— Готово ли е всичко за довечера?

— Ще бъде.

— Колко души придружиха сенешала до Залата на предците?

— Трийсет и четири.

— Знаем ли кои са?

— Всички до един.

— Трябва да получат възможност да се присъединят към нас. Ако не пожелаят, разправете се с тях. Но нека първо се постараем да привлечем по-голямата част. Което не би трябвало да представлява проблем. Малцина предпочитат да са на страната на губещите.

— Консисторията започва в шест.

Сенешалът явно следваше задълженията си и свикваше конклава преди падането на нощта. Изходът от консисторията бе единственото неизвестно в уравнението — процедурата бе организирана така, че да направи манипулациите невъзможни, — но той дълго я бе изучавал и се бе подготвил за нея.

— Бъдете готови — нареди Дьо Рокфор. — Сенешалът ще бърза, за да предизвика объркване. Господарят му бе избран по същия начин.

— Няма да понесе лесно поражението.

— Аз и не очаквам подобно нещо. Именно затова съм му подготвил изненада.

18

Рен-льо-Шато, 13:30 ч.

Малоун и Стефани си запробиваха път през претъпканото селце. По централната улица забръмча поредният автобус на път за паркинга. Стефани влезе в някакъв ресторант и размени няколко думи със собственика. Малоун се загледа в апетитно изглеждащата риба, която похапваха гостите, но осъзна, че храната ще трябва да почака. Ядосан бе, че Стефани го е излъгала. Тя явно не осъзнаваше сериозността на положението. Тези решителни мъже, готови да умират и да убиват, преследваха нещо. Неведнъж се бе сблъсквал с хора като тях и знаеше, че с колкото повече информация разполага, толкова по-големи бяха шансовете му за успех. Достатъчно трудно бе да се справиш с врага, но притесненията по повод съюзника само усложняваха положението.

Излизайки от ресторанта, Стефани съобщи:

— Ърнст Сковил бил блъснат от кола миналата седмица, докато правел обичайната си разходка отвъд стените. Местните го харесвали. Отдавна живеел тук.

— Някаква информация за колата?

— Нямало свидетели. Нищо, с което да се захванем.

— Ти всъщност познаваше ли го?

Тя кимна.

— Но той не ме харесваше особено. Рядко разговаряхме. Вземаше страната на Ларс при споровете ни.

— Тогава защо му се обади?

— Защото беше единственият, когото можех да разпитам за дневника на Ларс. Беше доста любезен, като се има предвид, че не бяхме разговаряли от години. Искаше да види дневника. Възнамерявах да се сдобрим, докато съм тук.

Не можеше да я разбере. Лоши отношения със съпруга, сина и с приятелите на съпруга. Източникът на вината й бе съвсем ясен, но какво точно възнамеряваше да направи по въпроса, бе твърде мъгляво. Тя го подкани с жест да продължат да вървят.

— Искам да проверя къщата на Ърнст. Притежаваше голяма библиотека. Искам да видя дали книгите му още са там.

— Женен ли беше?

Тя поклати глава.

— Самотник. Чудесен отшелник ставаше от него.

Тръгнаха по една от страничните улички между сгради, които сякаш бяха построени за отдавна починали обитатели.

— Наистина ли вярваш, че някъде тук има скрито съкровище?

— Трудно е да се каже, Котън. Ларс твърдеше, че деветдесет процента от историята за Сониер са измислица. А аз му се карах, че си губи времето с глупости. Но той вечно ми изтъкваше десетте процента истина. Именно това го бе запленило, а до голяма степен и Марк. Изглежда, преди стотина години тук са се случили странни неща.

— Сониер ли имаш предвид?

Тя кимна.

— Обясни ми.

— Всъщност и на мен не ми е съвсем ясно. Но мога да ти разкажа какво още знам за Беранже Сониер.

— Не мога да изоставя енория, където ме задържат интересите ми — заяви Сониер на епископа, когато се изправи пред възрастния мъж в двореца му в Каркасон, на 35 километра северно от Рен-льо-Шато.

В продължение на няколко месеца бе отлагал срещата с оправдания, че не е в състояние да пътува поради заболяване. Но епископът бе настоятелен и последната покана за аудиенция му бе връчена от човек, инструктиран да го придружи лично.

— Начинът ви на живот е доста по-разточителен от моя — заяви епископът. — Бих искал да получа информация за източника на средствата ви, които ми се струват едновременно неочаквани и значителни.

— Уви, монсеньор, питате ме за единственото нещо, което не съм в състояние да разкрия. Много грешници, на които с божията помощ съм показал пътя към покаянието, ми дариха тези значителни суми. Не бих искал да издам тайните на изповедта, като назова имената им.

Епископът като че ли обмисляше аргумента. Беше добре построен и бе възможно да мине.

— Тогава да поговорим за начина ви на живот. Той не е защитен от тайните на изповедта.

Сониер се престори на невинен.

— Начинът ми на живот е доста скромен.

— Слуховете говорят друго.

— Погрешно са ви информирали.

— Да видим. — Епископът отгърна корицата на дебелия тефтер, който лежеше пред него. — Поръчах да ми изготвят списък, който се оказа твърде интересен.

Сониер усети, че настръхва. Отношенията му с предишния епископ се характеризираха с разбиране и добронамереност и той се бе радвал на голяма свобода. Новият епископ бе съвсем различен.

— През 1891 година сте започнали ремонт на енорийската църква. Сменили сте прозорците, построили сте ново стълбище, сложили сте нов олтар и амвон и сте поправили покрива. Разходите са били приблизително две хиляди и двеста франка. Следващата година са укрепени външните стени и е сменен подът отвътре. Следват нова изповедалня, седемстотин франка, статуи и кръстове, изработени в Тулуза от Жискар за три хиляди и двеста франка. През 1898 година сте добавили кутия за дарения на стойност четиристотин франка. През 1900 година пред олтара е поставен доста пищен барелеф на света Мария Магдалина.

Сониер слушаше мълчаливо. Очевидно епископът бе посветен в тайните на енорийските архиви. Бившият ковчежник бе подал оставка преди няколко години, заявявайки, че задълженията му противоречат на вярванията му. Явно някой го бе открил.

— Дойдох тук през 1902 година — продължи епископът. — През последните осем години се опитвам — и мога да добавя напразно — да ви накарам да се явите пред мен и да дадете отговор на тревогите ми. Но през същото време вие сте успели да построите вила „Витания“ в съседство с църквата. Това, както ми казват, е внушителна сграда, имитация на различни стилове, цялата издялана от камък, с цветни стъкла, трапезария, салон и спални за гости. За доста гости, както научавам. Там организирате забавления.

Коментарът, изглежда, целеше да предизвика отговор, но Сониер мълчеше.

— После имаме и кулата „Магдала“, вашата приумица за библиотека над долината. Уведомиха ме, че съдържа някои от най-добрите образци на дърводелството в района, в допълнение към колекциите ви от марки и картички, които са огромни, и дори някои екзотични животни, които струват хиляди. — Епископът затвори тефтера. — Доходът ви от енорията не надвишава двеста и петдесет франка годишно. Как е възможно да построите всичко това?

— Както ви казах, монсеньор, получих множество частни дарения от хора, които биха се радвали на разцвета на енорията ми.

— Вие търгувате по време на литургиите — заяви епископът. — Продавате причастието. Престъплението ви е симония.

Бяха го предупредили, че именно такова обвинение ще му бъде отправено.

— Защо ме упреквате? Когато пристигнах, енорията бе в окаяно състояние. Все пак дълг на висшестоящите е да осигурят на Рен-льо-Шато църква, достойна за вярващите, както и прилично жилище за свещеника. В продължение на четвърт век аз се трудя, преустройвам и разширявам църквата, без да поискам дори и сантим от епархията. Струва ми се, че заслужавам похвала, а не обвинения.

— И колко твърдите, че сте похарчили за всичките тези подобрения?

Той реши да отговори.

— Сто деветдесет и три хиляди франка.

— Абате, с такива пари не бихте могли да купите само мебелите, статуите и цветните стъкла — изсмя се епископът. — По мои изчисления сте изхарчили повече от седемстотин хиляди франка.

— Не съм запознат със счетоводните принципи, така че не мога да ви кажа какви са били разходите. Зная само, че жителите на Рен обожават църквата си.

— Официални лица ми съобщават, че получавате между сто и сто и петдесет пощенски записа дневно. Идват от Белгия, Италия, Рейнланд, Швейцария и цяла Франция. Всеки на стойност между пет и четирийсет франка. Посещавате банката в Куиза, където ги осребрявате. Как обяснявате това?

— Цялата кореспонденция се движи от икономката ми. Тя отваря писмата и отговаря на всички запитвания. Този въпрос следва да зададете на нея.

— Вие сте този, който ходи в банката.

— Трябва да попитате нея — продължи да упорства Сониер.

— За съжаление тя не е служител на Църквата.

Сониер вдигна рамене.

— Абате, вие търгувате по време на литургия. Напълно е очевидно, поне за мен, че пликовете, пристигащи в енорията ви, не са послания от добронамерени лица. Но има и нещо още по-смущаващо.

Сониер запази мълчание.

— Направих някои изчисления. Освен ако не ви плащат невероятни суми за всяка литургия — а доколкото знам, стандартната тарифа сред грешниците е петдесет сантима, — трябва да изнасяте литургии по двайсет и четири часа дневно в продължение на около триста години, за да натрупате парите, които сте похарчили. Не, абате, вземането на пари при всяка служба е само фасада, която сам сте измислили, за да скриете истинския източник на богатството си.

Този човек бе много по-умен, отколкото изглеждаше.

— Ще ми отговорите ли нещо?

— Не, монсеньор.

— В такъв случай сте свободен от задълженията си в Рен и ще трябва незабавно да докладвате в енорията в Кустуж. Ще бъдете временно отстранен от служба, без да имате право да отслужвате литургии или да извършвате причестявания в църква до ново разпореждане.

— И колко дълго ще трае това? — попита Сониер спокойно.

— Докато Църковният съд разгледа жалбата ви, която, убеден съм, ще подадете.

— Сониер действително подал жалба — каза Стефани — чак във Ватикана, но починал през 1917 година, преди да бъде оправдан. Напуснал църквата, но не и Рен. Започнал да отслужва литургии във „Витания“. Местните го обичали и бойкотирали новия абат. Припомнете си, че земята около църквата, включително и самата вила, принадлежали на любовницата му. Проявил е голяма доза хитрост, така че Църквата не можела да направи нищо.

— И все пак, как е платил всичките тези подобрения? — полюбопитства Малоун.

Тя се усмихна.

— На този въпрос са се опитвали да отговорят мнозина, включително и съпругът ми.

Тръгнаха по поредната виеща се уличка, оградена от същите меланхолични къщи от камък с цвета на мъртво дърво с обелена кора.

— Ърнст живееше ето там — посочи тя.

Приближиха стара сграда, стоплена от пастелните цветове на рози, които пълзяха по беседка от ковано желязо. Вратата бе в ниша, над три стъпала.

Малоун ги изкачи, погледна през стъклото и не забеляза никакви следи от запуснатост.

— Местенцето изглежда доста спретнато.

— Ърнст беше маниак.

Той пробва дръжката. Заключено.

— Бих искала да вляза вътре — обади се тя от улицата. Той се огледа. На шест-седем метра вляво уличката свършваше. Над нея бе синьото небе, осеяно с пухкави облаци. Не се виждаше никой. Обърна се отново към вратата и изби стъклото с лакът. Провря ръка и освободи резето.

Стефани стоеше зад него.

— След теб — каза той.

19

Абатство „Де Фонтен“, 14:00 ч.

Сенешалът бутна желязната решетка и поведе опечалените през древната арка. Входът към подземната Зала на предците бе в края на дълъг коридор, където лежаха основите на една от най-старите сгради. Първите заселници в мрачните дълбини на пещерите преди хиляда и петстотин години били монаси. Пристигали все повече каещи се и се наложило да издигнат първите сгради. Абатствата по онова време или внезапно се разраствали, или пък западали, а това тук изникнало в резултат на строителен подем, който траял векове. По-късно било достроено от рицарите тамплиери. В края на XIII век те тихомълком си присвоили собствеността. Домът на ордена — maison chèvetaine — първоначално се намирал в Йерусалим, после в Акр, след това в Кипър и накрая, след чистката, се оказал именно тук. По-късно комплексът от сгради бил ограден с укрепени стени и бойни кули, а абатството се превърнало в едно от най-големите в Европа. Разположено високо в Пиренеите, то било изолирано както поради географското си местоположение, така и заради устава. Името му дошло от протичащата наблизо река, водопадите и изобилието от подземни води. Абатството на водопадите.

Сенешалът тръгна по тесните стъпала, издълбани в скалата. Подметките на платнените му сандали се хлъзгаха по влажния камък. Там, където навремето факли хвърляли светлина, сега пътят бе осветен от електрически лампи. Зад него пристъпваха трийсет и четиримата братя, избрали да го последват. Когато стигнаха подножието на стълбите, той тръгна напред, докато тунелът не се разшири в сводеста зала. В центъра й се издигаше каменна кула, прилична на дънера на старо дърво.

Братята бавно се събраха около дъбовия ковчег, който вече бе внесен и положен върху каменен блок. Меланхоличните песнопения се носеха през облаци тамян. Сенешалът пристъпи напред и песните спряха.

— Дошли сме тук, за да го почетем. Да се помолим — каза той на френски.

Така и направиха, а после изпяха химн.

— Нашият магистър ни ръководеше мъдро. Вие, които сте верни на паметта му, бъдете смели. Той би се гордял.

Настъпи кратко мълчание.

— Какво ни предстои? — попита тихо един от братята.

Дискусиите нямаха място в Залата на предците, но обхванат от мрачни предчувствия, той реши да допусне подобно заобикаляне на устава.

— Несигурност — заяви той. — Брат Дьо Рокфор е готов да поеме водачеството. Онези от вас, които бъдат избрани в конклава, трябва да положат доста усилия да го спрат.

— Той ще донесе гибел за ордена — продума друг брат.

— Съгласен съм — каза сенешалът. — Вярва, че можем да отмъстим за грехове отпреди седемстотин години. Дори да можехме, защо да го правим? Нали оцеляхме.

— Привържениците му действат доста грубо. Онези, които му се противопоставят, ще бъдат наказани.

Сенешалът знаеше, че именно по тази причина малцина присъстваха в залата.

— Предците ни са се изправяли пред много врагове. В Светите земи са се били срещу сарацините и са умирали с чест. Тук са търпели мъченията на Инквизицията. Магистър Дьо Моле бил изгорен на кладата. Нашата задача е да останем верни. — Знаеше, че тези думи издават слабост, но трябваше да ги изрече.

— Дьо Рокфор иска война срещу враговете ни. Един от последователите му ми каза, че дори смята да си възвърне плащаницата.

Той трепна. И по-рано радикални мислители бяха предлагали подобна демонстрация на неподчинение, но до този момент магистрите бяха успявали да ги възпрат.

— Трябва да го спрем на конклава. За щастие той не е в състояние да контролира избора на членовете.

— Плаши ме — промълви един от братята и мълчанието, което настъпи, ясно показваше, че и останалите изпитват същото.

След още час молитви сенешалът даде знак. Четирима носачи, облечени в алени роби, вдигнаха ковчега на магистъра.

Той се обърна и приближи две колони от червен порфир, между които бе поставена Златната порта. Названието идваше не от материала, от който бе направена, а от това, което някога се бе съхранявало зад нея.

Четирийсет и трима магистри лежаха в своите ниши под гладко полирания, оцветен в наситено синьо каменен таван, върху който на светлината на лампите искряха златни звезди. Телата отдавна се бяха превърнали в прах. Останали бяха само костите, поставени в костници, всяка носеща името на магистъра и годините на службата му. Отдясно имаше празни ниши, една от които щеше да приютява тялото на учителя му през следващата година. Едва в края й някой от братята щеше да се върне тук и да прехвърли костите в костница. Тази погребална практика, възприета отдавна от ордена, бе принадлежала на евреите в Светите земи още от времето на Христос.

Носачите поставиха ковчега в съответната ниша. В полумрака цареше дълбок покой.

Сенешалът мислеше за приятеля си. Магистърът бе най-младият син на заможен белгийски търговец. Насочил се към Църквата по неясни причини — просто защото чувствал потребност. Бил привлечен от един от многото пътуващи братя на ордена, обикалящи света в търсене на потенциални кандидати. Монашеският живот му прилягаше. И макар да не бе заемал висок пост след смъртта на предшественика си, всички братя единодушно бяха извикали: „Нека той бъде магистър.“ И той бе положил клетвата. Предавам се на всемогъщия Бог и на Дева Мария за спасението на душата си и така ще бъде през целия този свят живот през всичките ми дни до сетния ми ден. Сенешалът бе положил същия обет.

Остави мислите си да се понесат назад към времето, когато бе възникнал орденът — бойните викове в битките, стенанията на ранените и умиращите братя, изпълнените с мъка ридания при погребението на онези, които не бяха оцелели след поредния конфликт.

Такъв бе животът на тамплиерите. Първи се хвърляха в битките и последни напускаха бойното поле. Раймон дьо Рокфор копнееше по онези времена. Но защо? Безсилието на подобни действия бе доказано още когато Църквата и Държавата се бяха обърнали срещу тамплиерите по време на чистката, без да проявяват никаква благодарност за изминалите двеста години лоялна служба.

Братята бяха изгаряни на кладата, други бяха измъчвани и осакатявани за цял живот и всичко това от чиста алчност. За съвременния свят рицарите тамплиери бяха легенда. Отдавнашен спомен. Никой не се интересуваше дали все още съществуват, така че поправянето на несправедливостите му се струваше безнадеждна задача.

Покоят на мъртвите не трябваше да бъде нарушаван. Погледна отново към каменните ракли и освободи братята, с изключение на помощника си. Искаше да поговори с него насаме.

Младият мъж се приближи.

— Кажи ми, Джефри — заговори сенешалът, — крояхте ли нещо с магистъра?

Тъмните очи на мъжа изразяваха изненада.

— Какво искате да кажете?

— Карал ли те е магистърът да изпълняваш някакви задачи напоследък? Хайде, не ме лъжи. Него го няма, а аз съм тук. — Реши, че ако изтъкне поста си, ще му бъде по-лесно да научи истината.

— Да, сенешале. Изпратих два пакета от името на магистъра.

— Разкажи ми за първия.

— Дебел и тежък като книга. Изпратих го, докато бях в Авиньон, преди повече от месец.

— А вторият?

— Изпратих го в понеделник от Перпинян. Писмо.

— До кого беше адресирано?

— До Ърнст Сковил в Рен-льо-Шато.

Младият мъж бързо се прекръсти и потръпна.

— Какво има?

— Магистърът каза, че ще ми зададете тези въпроси. Каза също, че когато ме разпитате, трябва да говоря истината. Но добави, че трябва да бъдете нащрек. Мнозина са тръгвали по пътя, който възнамерявате да поемете, но никой не е успявал. Каза да ви пожелая късмет и Бог да е с вас.

Наставникът му бе велик човек, който явно е знаел много повече, отколкото е показвал.

— Каза също, че трябва да доведете това търсене до край. Това е вашата съдба. Независимо дали го съзнавате, или не.

Бе чул достатъчно. Празната дървена кутия от шкафа в спалнята на магистъра вече имаше своето обяснение. Книгата, която бе търсил в нея, бе изчезнала. Магистърът я бе изпратил извън абатството. С леко махване на ръка сенешалът освободи помощника си. Джефри се поклони и забърза към Златната порта.

— Почакай — спря го сенешалът. — Не ми каза къде си изпратил първия пакет, книгата.

Джефри се спря и се обърна, но не каза нищо.

— Защо не отговаряш?

— Не е редно да го обсъждаме. Не и тук. Толкова близо до него.

Очите на младия мъж се стрелнаха към ковчега.

— Нали каза, че сам той е искал да науча.

Погледът на помощника му бе изпълнен с тревога.

— Кажи ми къде си изпратил книгата. — Макар вече да се досещаше, все пак искаше да го чуе.

— В Америка. На една жена на име Стефани Нел.

20

Рен-льо-Шато, 14:30 ч.

Малоун заразглежда вътрешността на скромната къща на Ърнст Сковил. Видя еклектична колекция от британски антики, испанско изкуство от XII век и не особено впечатляващи френски картини. По негова преценка наоколо имаше около хиляда книги, повечето с пожълтели меки или овехтели твърди корици. Рафтовете покриваха всички стени, а книгите бяха педантично наредени по тема и размер. Стари вестници бяха наредени според годината на издаване. Същото важеше и за списанията. Абсолютно всичко бе свързано с Рен, Сониер, френската история, Църквата, тамплиерите и Исус Христос.

— Явно Сковил е бил познавач на Библията — отбеляза той, сочейки рафтовете с теологически анализи.

— Цял живот е изучавал Новия завет. Той беше източникът на библейска информация за Ларс.

— Къщата не ми изглежда да е претърсвана.

— Може да са го направили много внимателно.

— Вярно. Но какво биха търсили? Какво търсим самите ние?

— Не знам. Знам само, че разговарях със Сковил, а две седмици по-късно вече е мъртъв.

— Какво може да е знаел, че да се наложи да го убият?

Тя вдигна рамене.

— Разговорът ни беше приятен. Най-откровено смятах, че той ми е изпратил дневника. С Ларс работеха в тясно сътрудничество. Но се оказа, че той няма представа, че съм получила дневника, макар да прояви желание да го прочете. — Тя спря да оглежда. — Виж всички тези книги. Бил е напълно обсебен. — Тя поклати глава. — С Ларс години наред спорехме точно на тази тема. Винаги съм смятала, че пилее академичните си способности. Беше добър историк. Можеше да печели прилична заплата в някой университет, публикувайки достоверни проучвания. Вместо това кръстосваше света, за да гони сенките.

— Беше автор на бестселъри.

— Само първата му книга. Парите бяха още един повод за постоянни спорове.

— Звучиш като жена с много разочарования.

— Ти не си ли изпитвал такива? Помня, че прие развода с Пам доста тежко.

— Никой не обича да се проваля.

— Поне половинката ти не се е самоубила.

Права беше.

— По пътя насам спомена, че според Ларс Сониер извадил някакво послание от стъкленицата, която открил в колоната. От кого е било посланието?

— В дневника си пише, че вероятно е било от един от предшествениците на Сониер, Антоан Бигу, който служил като енорийски свещеник в Рен през втората половина на осемнайсети век, по времето на Френската революция. Споменах ти за него в колата. Той бил свещеникът, на когото Мари д’Отпул дьо Бланшфор изповядала семейната тайна на смъртното си легло.

— Значи според Ларс стъкленицата е съдържала тази семейна тайна?

— Не е толкова просто. Историята продължава. Мари се омъжила за последния маркиз Дьо Бланшфор през 1732 година. Потеклото на Дьо Бланшфор може да проследи френските си корени чак до тамплиерите. Семейството участвало както в кръстоносните походи, така и в Албигойските войни. В средата на дванайсети век един от прадедите им дори бил магистър и семейството контролирало Рен и заобикалящите го земи векове наред. Когато започнали да арестуват тамплиерите през 1307 година, семейство Дьо Бланшфор укрило много бегълци от хората на Филип Четвърти. Твърди се, макар никой да не знае със сигурност, че в редиците на тамплиерите винаги е имало членове на семейство Дьо Бланшфор.

— Звучиш като Хенрик. Наистина ли смяташ, че тамплиерите все още съществуват?

— Нямам представа. Но си спомням нещо, което каза мъжът от катедралата. Цитира свети Бернар от Клерво, монаха от дванайсети век, който изиграл ключова роля за издигането на тамплиерите във властта. Направих се, че не разбирам за какво ми говори. Но Ларс е писал много за него.

Малоун помнеше името от книгата, която бе чел в Копенхаген. Бернар дьо Фонтен бил цистерциански монах, който основал манастир в Клерво през XII век. Бил виден мислител, имал огромно влияние в Църквата и станал близък съветник на папа Инокентий II. Чичо му бил един от първите девет тамплиери и именно Бернар убедил Инокентий II да разреши на тамплиерите техния уникален устав.

— Мъжът от катедралата познаваше Ларс — каза Стефани. — Дори намекна, че са разговаряли за дневника и че са спорили. Човекът от Кръглата кула също е работил за него — държеше да го науча — и именно той нададе бойния вик на тамплиерите, преди да скочи.

— Може всичко да е било блъф, за да те объркат.

— Започвам да се съмнявам.

Съгласен бе, особено на фона на това, което бе забелязал по пътя от гробището насам. Но за момента бе решил да го запази за себе си.

— Ларс е писал в дневника за тайната на семейство Дьо Бланшфор от 1307 година и за гоненията на тамплиерите. Открил множество справки в документи от онзи период, но не и подробности. Предполагам, прекарал е доста време в местните манастири, ровейки се в архивите. Но, изглежда, ключът към загадката е в гроба на Мари, посочен в книгата, която купи Торвалдсен. Мари починала през 1781 година, но абат Бигу сложил надгробна плоча и надпис над останките й едва през 1791 година. Спомни си за какви времена става въпрос. Френската революция назрявала, навсякъде рушали католическите църкви. Бигу бил с антирепубликански убеждения, така че през 1793 година избягал в Испания и починал там две години по-късно! Така и не се завърнал в Рен-льо-Шато.

— И какво според Ларс е скрил Бигу в онази стъкленица?

— Вероятно не е било самата тайна на семейство Дьо Бланшфор, а по-скоро обяснение как да бъде научена. В дневника си Ларс пише, че твърдо вярва, че гробът на Мари съдържа ключа към тайната.

Малоун започваше да разбира.

— Ето защо книгата е била толкова важна.

Тя кимна.

— Сониер разровил много от гробовете в църковния двор, извадил костите и ги положил в общата костница, която все още стои зад църквата. Това обяснява, както пише Ларс, защо в момента там няма гробове, които да датират отпреди 1885 година. Местните вдигнали голям шум и градската управа му наредила да спре. Гробът на Мари дьо Бланшфор не бил разровен, но всички букви и символи били заличени от Сониер. Неизвестно за него, оцеляла скица на надписа и надгробната плоча, направена от един от кметовете, Йожен Стюблен. Ларс научил за скицата, но така и не успял да намери копие от книгата.

— Откъде е разбрал, че Сониер е заличил надписа?

— В някакъв архив се споменавало, че гробът на Мари бил осквернен през този период. Никой не отдал кой знае какво значение на събитието, но кой друг освен Сониер би го извършил?

— И Ларс смятал, че всичко това сочи към някакво съкровище?

— Записал е в дневника си, че Сониер е разшифровал посланието, оставено от абат Бигу, и че открил скривалището на тамплиерите. Споделил го единствено с любовницата си, а тя умряла, без да каже на никого.

— А ти какво смяташе да направиш? Да използваш дневника и книгата и да започнеш да го търсиш отново?

— Нямам представа какво щях да направя. Мога да кажа само, че нещо ми подсказваше да дойда тук, да купя книгата и да поогледам. — Тя замълча. — Така имах извинението да отседна в къщата му за известно време и да се отдам на спомени.

Това поне го разбираше.

— А защо трябваше да намесваш Петер Хансен? Защо просто не купи книгата сама?

— Все още работя за американското правителство. Мислех, че Хансен ще ми послужи за прикритие. Затова и името ми не се появява никъде. Естествено, нямах никаква представа за всички тези подробности.

Той размисли върху казаното.

— Значи Ларс е следвал стъпките на Сониер, точно както Сониер е следвал тези на Бигу.

Тя кимна.

— А явно и още някой е вървял по тези следи.

Той отново огледа къщата.

— Трябва внимателно да прегледаме всичко, за да имаме поне малка надежда, че ще успеем.

Нещо край входната врата привлече вниманието му. При влизането си бяха избутали купчината писма, падали през процепа на вратата и пръснати върху пода. Той се приближи и вдигна половин дузина пликове.

Стефани също се приближи.

— Дай да видя този — каза тя.

Той й подаде сивкав плик, надписан с черно мастило.

— Бележката в дневника на Ларс беше на същата хартия и почеркът ми изглежда познат.

Тя извади листчето от чантата си и двамата сравниха почерка.

— Съвсем същият е — каза тя.

— Убеден съм, че Сковил не би имал нищо против. — И той разкъса плика.

От него изпаднаха девет листа хартия. Върху единия имаше написан някакъв текст, като мастилото и почеркът бяха същите като в получения от Стефани.

Отново прочете последния ред.

— „Пази се от Инженера“. Какво ли значи това?

— Добър въпрос.

— В дневника не се ли споменава за някакъв инженер?

— Нито дума.

— Бъди милостив. Очевидно подателят е знаел, че двамата със Сковил не се понасяте особено.

— Доста стряскащо. Нямах представа, че някой е наясно с това.

Той разгледа останалите осем листа.

— Тези са от дневника на Ларс. Липсващите страници. — Той провери пощенското клеймо върху плика. — От Перпинян, на френското крайбрежие. Преди пет дни. Сковил така и не ги е получил. Дошли са твърде късно.

— Ърнст е бил убит, Котън. Вече няма съмнение.

Съгласен бе, но още нещо го тревожеше. Приближи се към един прозорец и внимателно се вгледа през щорите.

— Трябва да стигнем до Авиньон — каза тя.

Отново бе съгласен, но когато се взря навън към празната улица и видя онова, което очакваше да бъде там, рече:

— След като свършим още нещо.

21

Дьо Рокфор се изправи пред множеството. Братята рядко слагаха църковни одежди. Правилникът изискваше в повечето случаи да се обличат без каквато и да било суета или показност. Но съветът налагаше определена официалност и от всеки член се очакваше да носи облеклото, съответстващо на ранга му.

Гледката бе внушителна. Братята рицари бяха облечени с бели вълнени мантии върху къси бели свещенически раса, поръбени с декоративна алена бродерия. Сребристи чорапи проблясваха на краката им. Главите им бяха покрити с бели качулки. Емблемата с червения кръст с четири равни рамена, разширяващи се в края, красеше гърдите на всички. Ален пояс препасваше кръста, а там, където някога бе висял мечът, сега единствено шарфът разграничаваше рицарите от занаятчиите, фермерите, майсторите, чиновниците, свещениците и помощниците, които носеха сходно облекло, но в различен оттенък на зеленото, кафявото и черното. Духовниците се отличаваха по белите ръкавици.

Според устава консисторията се председателстваше от маршала. Така се балансираше влиянието на сенешала, който, като втори по ранг, лесно би могъл да доминира над събранието.

— Братя — провикна се Дьо Рокфор.

Залата онемя.

— Настъпи моментът на нашето обновление. Трябва да изберем магистър. Преди да започнем, нека помолим Бог за напътствия в часовете, които ни предстоят.

В отблясъка на бронзовите полилеи Дьо Рокфор наблюдаваше как 488-те братя свеждат глави. Сигналът за събранието бе отправен непосредствено след зазоряване и онези, които служеха извън абатството, бяха принудени да пътуват спешно до дома. Бяха се събрали в горната зала на замъка, огромна кръгла цитадела от XVI век, висока трийсет метра, с диаметър двайсет и три метра и стени, дебели над три метра. Някога бе служила като последна защитна линия на абатството в случай на нападение, но впоследствие бе превърната в тържествен церемониален център. Процепите за лъковете на стрелците сега бяха запълнени с витражи, жълтият хоросан бе покрит с изображения на свети Мартин, Карл Велики и Дева Мария. Кръглата зала имаше две опасани с перила галерии, побираше близо петстотин мъже и притежаваше почти съвършена акустика.

Дьо Рокфор вдигна глава и погледна другите четирима офицери. Командирът, който бе едновременно интендант и ковчежник, му бе личен приятел. Дьо Рокфор бе изградил отношенията си с този затворен човек в продължение на години и се надяваше усилията му скоро да бъдат възнаградени. Шивачът, който се грижеше за облеклото на ордена, очевидно бе готов да защитава каузата на маршала. Капеланът, който отговаряше за всички духовни аспекти, не бе обаче толкова сигурен. Дьо Рокфор така и не бе успял да получи нещо категорично от венецианеца, освен неясни обобщения на очевидното. До него стоеше сенешалът, който държеше beauseant, почетното черно-бяло знаме на ордена. Изглеждаше съвсем спокоен. Стомахът на Дьо Рокфор се преобърна. Този мъж нямаше никакво право да носи безценните одежди.

— Братя, консисторията е свикана. Време е да изберем членовете на конклава.

Процедурата бе измамно проста. От купа с имената на всички братя се избираше едно. Избраният оглеждаше събралите се и свободно избираше един от тях. После се връщаха към купата за друго име, следваше нов свободен избор и така, докато не се изберяха десетимата. Системата смесваше елемента на случайност с личното отношение и до голяма степен елиминираше всякаква възможност за организирано пристрастие. Дьо Рокфор като маршал и сенешалът се включваха автоматично, което правеше дванайсет. Нужно бе мнозинство от две трети, за да се стигне до избор.

Дьо Рокфор наблюдаваше процедурата. Когато приключиха, изборът бе паднал върху четирима рицари, свещеник, чиновник, фермер, двама занаятчии и работник. Много от тях бяха негови съмишленици. Но проклетата случайност бе допуснала и неколцина, чиято вярност в най-добрия случай бе съмнителна.

Десетимата пристъпиха напред и се наредиха в полукръг.

— Вече имаме конклав — обяви Дьо Рокфор. — Консисторията се закрива. Да започваме.

Всички братя смъкнаха качулките си, с което се даваше знак, че дебатът започва. Конклавът не бе таен. Номинациите, обсъждането и гласуването се провеждаха пред цялото братство. Но уставът изискваше зрителите да не издават нито звук.

Дьо Рокфор и сенешалът заеха местата си сред останалите. Дьо Рокфор вече не бе председател — в конклава всички братя бяха равни. Един от дванайсетте, възрастен рицар с гъста сива брада, заяви:

— Нашият маршал, човекът, който пази ордена години наред, трябва да бъде следващият магистър. Призовавам го да участва в надпреварата.

Още двама изразиха съгласието си. С наличието на необходимите три гласа номинацията бе приета.

Един от занаятчиите, майстор на оръжия, направи крачка напред.

— Не съм съгласен с отношението към магистъра. Той бе добър човек, който обичаше ордена си. Не биваше да се издига възражение срещу него. Призовавам сенешала да участва в надпреварата.

Други двама кимнаха в съгласие. Дьо Рокфор седеше сковано. Бойното поле бе очертано. Битката можеше да започне.

Дебатите навлизаха във втория си час. Уставът не поставяше ограничения във времето, но изискваше всички присъстващи да стоят изправени, като идеята бе продължителността на процедурата да зависи и от издръжливостта на участниците. Все още не се бе стигнало до гласуване. Всеки един от дванайсетте братя разполагаше с това право, но никой не искаше да губи предимство — би било знак за слабост, — така че към гласуване се пристъпваше едва когато двете трети изглеждаха гарантирани.

— Не съм особено впечатлен от намеренията ви — обърна се към сенешала един от членовете на конклава. Беше свещеник.

— Нямах представа, че съм заявил някакви намерения.

— Смятате да продължите по стъпките на магистъра. По стъпките на миналото. Вярно ли е?

— Ще остана верен на обета си, както следва да останете и вие, братко.

— Обетът ми не споменава нищо за слабост — възрази свещеникът. — Не изисква бездействието ми в свят, който тъне в невежество.

— Векове наред браним знанието си. Защо искате да се променим?

Друг член на конклава пристъпи напред.

— Уморих се от лицемерието. Отвращава ме. Почти ни унищожиха от алчност и невежество. Време е да се разплатим.

— С каква цел? — попита сенешалът. — Какво ще спечелим?

— Справедливост — извика друг рицар и още няколко от членовете на конклава изразиха съгласието си.

Дьо Рокфор прецени, че е време да се включи.

— Евангелието гласи: „Нека този, който търси, не се спре в своето търсене, докато не намери. Когато намери, той ще се смути, и когато се смути, той ще се изуми от възхита и ще царства над всичко“.

Сенешалът се обърна към него.

— Тома също така е казал: „Ако вашите водачи заявяват, че царството е на небесата, птиците на небето ще са там преди вас. Ако кажат, че то е в морето, рибите на морето ще са там преди вас.“

— Няма да стигнем доникъде, ако следваме настоящия курс — заяви Дьо Рокфор. Доста глави закимаха в съгласие, но не бяха достатъчно, за да поиска гласуване.

Сенешалът се поколеба за миг, после се намеси.

— Нека ви попитам, маршале. Какъв е вашият план, ако ви изберем? Можете ли да ни кажете? Или и вие като Исус ще споделите тайните си само с онези, които са достойни за тях, и няма да позволите на лявата ръка да научи какво върши дясната?

Възможността да разкаже пред братството какви са намеренията му бе добре дошла.

— Исус също така е казал: „Нищо покрито няма да остане неразкрито.“

— Тогава какво искате да направим?

Дьо Рокфор огледа стаята, а очите му пробягваха от пода до галериите. Настъпил бе неговият миг.

— Спомнете си за Началото, когато хиляди братя положили клетва. Били са смели мъже, отвоювали Светите земи. В Хрониките се разказва за един гарнизон, който изгубил битка срещу сарацините. След нея на двеста от тези рицари било предложено да спасят живота си, като се откажат от Христа и приемат исляма. Всички до един предпочели да коленичат пред мюсюлманите и да загубят главите си. Ето такова е нашето наследство. Кръстоносните походи са били наше дело.

Направи пауза за по-голям ефект.

— И затова нашият петък, тринайсети октомври 1307 година — ден толкова позорен, толкова презрян, че западната цивилизация продължава да го свързва с лош късмет, — трудно може да бъде възприет. Хиляди наши братя били арестувани по фалшиви обвинения. Един ден били бедните рицари на Христа и на Храма на Соломон, олицетворение на всичко добро, готови да умрат за своята Църква, за папата, за Бога. На следващия ден били заклеймени като еретици. И по какво обвинение? Че заплювали кръста, разменяли неприлични целувки, провеждали тайни срещи, обожествявали котка, практикували содомия, почитали някаква брадата мъжка глава. — Той направи нова пауза. — Във всички тези твърдения нямало и зрънце истина, но въпреки това братята ни били измъчвани, като много от тях не издържали и признали лъжите. Сто и двайсет били изгорени на кладата.

Той отново направи пауза.

— Нашето наследство е срамно, а историята ни свързва единствено с подозрения.

— И какво искате да кажете на света? — попита с равен тон сенешалът.

— Истината.

— А защо хората ще ви повярват?

— Няма да имат друг избор.

— Как така?

— Разполагам с доказателства.

— Нима сте открили нашата Велика тайна?

Сенешалът го удряше по единственото слабо място, но Дьо Рокфор не можеше да си позволи да прояви слабост.

— Почти в ръцете ми е.

От галерията се дочуха ахвания. Лицето на сенешала остана безизразно.

— Твърдите, че сте открили нашите изгубени архиви след цели седем века. А открихте ли също така и съкровището ни, убягнало на Филип Хубави?

— То също е почти в ръцете ми.

— Смели думи, маршале.

Дьо Рокфор се втренчи в братята пред себе си.

— Търся вече цяло десетилетие. Следите се разчитат трудно, но скоро ще разполагам с доказателства, които светът не ще може да отрече. Дали мнението на хората ще се промени, е без значение. Победата ни ще е най-вече в доказателството, че братята ни не са били еретици. Напротив, всеки един от тях е бил светец.

Множеството избухна в ръкопляскания. Дьо Рокфор се възползва от този миг.

— Римокатолическата църква ни прогони, оклевети ни, че сме идолопоклонници, но самата тя почита собствените си идоли досущ като езичниците. — Той направи пауза, после продължи с по-висок глас: — Ще си върнем плащаницата.

Нови ръкопляскания. По-шумни, по-продължителни. Беше в разрез с устава, но това сякаш не правеше впечатление на никого.

— Църквата няма право над нашата плащаница — извиси се гласът на Дьо Рокфор над ръкоплясканията. — Нашият магистър Жак дьо Моле е бил изтезаван, бит и изгорен на кладата. Какво е било престъплението му? Че е бил верен слуга на своя Бог и на своя папа. Неговото наследство не е тяхно, а наше. Разполагаме със средствата да постигнем тази цел. Така и ще стане под моето предводителство.

Сенешалът подаде знамето на мъжа до себе си, пристъпи до Дьо Рокфор и изчака ръкоплясканията да утихнат.

— Ами онези, които не мислят като вас?

— „Който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори.“

— Ами онези, които предпочетат да не го направят?

— Евангелието е съвсем ясно и в този случай. „Тежко на вас, на които влияят злите демони.“

— Вие сте опасен човек.

— Не, сенешале, вие сте нашата опасност. Включихте се в редиците ни късно, с плахо сърце. Нямате представа за потребностите ни, а само за това, от което вашият магистър смяташе, че се нуждаем. Отдал съм живота си на този орден. Никой друг освен вас не е подлагал способностите ми на съмнение. Винаги съм се придържал към идеала, че е по-добре да се пречупя, отколкото да се огъна.

Той се извърна от съперника си и направи знак към конклава.

— Достатъчно. Призовавам към гласуване.

Уставът налагаше дебатите да приключат.

— Аз ще гласувам първи — заяви Дьо Рокфор. — За себе си. Всички, които са съгласни, да кажат.

Наблюдаваше как останалите десетима обмислят решението си. По време на конфронтацията му със сенешала бяха запазили мълчание, но всеки един бе слушал напрегнато, което свидетелстваше за разбиране.

Очите на Дьо Рокфор обходиха групата и се впиха в онези, които смяташе за абсолютно верни.

Един. Трима. Четирима. Шест. Седем.

Разполагаше с необходимите две трети, но искаше още, затова изчака, преди да обяви победата си. Всички десет участници гласуваха за него. Залата избухна в одобрителни викове.

Някога щяха да го вдигнат на ръце и да го отнесат в параклиса, където да бъде отслужена литургия в негова чест. Щеше да последва празненство, един от редките мигове, в които орденът се отдаваше на веселие. Но тази практика не съществуваше вече. Вместо това мъжете започнаха да подвикват името му и братята, които иначе съществуваха в свят, лишен от емоции, изразиха одобрението си с ръкопляскане. Една дума отекна в залата. Beauseant. Бъди благословен.

Докато братята се молеха, той се обърна към сенешала, който все още стоеше до него. Очите им се срещнаха. Погледът на Рокфор ясно показваше, че избраният от магистъра наследник не само е изгубил битката, но вече се намира в смъртна опасност.

22

Рен-льо-Шато, 21:30 ч.

Стефани обикаляше къщата на мъртвия си съпруг. Подредена бе в стил, типичен за региона. Солиден дървен под, греди на тавана, каменна камина, проста мебелировка от чам. Не бе особено просторна, но все пак достатъчно голяма, с две спални, кабинет, баня, кухня и работилница. Ларс бе обожавал да обработва дървото и тя забеляза, че всичките му стругове, длета и секачи все още бяха тук, всеки инструмент закачен на специалната дъска и посипан с тънък слой прах. Притежаваше талант за струговане. Тя още пазеше купи, кутии и свещници, които бе измайсторил.

През целия им брак бе идвала тук само няколко пъти. С Марк живееха във Вашингтон, после в Атланта. Ларс живееше предимно в Европа, а последните десет години бе прекарал в Рен. Двамата не нарушаваха личното си пространство без разрешение. Макар да имаха разногласия по много въпроси, винаги бяха любезни един към друг. Може би дори прекалено, често си бе мислила тя.

Винаги бе смятала, че Ларс е купил къщата с хонорара от първата си книга, но сега вече знаеше, че Хенрик Торвалдсен му е помогнал. Което бе типично за Ларс. Беше небрежен към парите, харчеше всичко спечелено за пътешествия и за маниакалните си интереси, оставяйки задачата по плащането на семейните сметки изцяло на нея. Едва наскоро бе изплатила заема, изтеглен, за да финансира следването на Марк в колежа и университета. Синът й на няколко пъти бе предлагал да прехвърли заема на собствено име, особено след като се отчуждиха, но тя винаги бе отказвала. Задължение на родителя е да осигури образованието на детето си и тя го приемаше сериозно. Може би твърде сериозно.

С Ларс не бяха разговаряли изобщо в месеците преди смъртта му. Последната им среща бе неприятна — поредната разправия за пари, отговорности, семейни задължения. Вчерашният й опит да го защити пред Хенрик Торвалдсен бе прозвучал твърде неубедително, но нямаше представа, че някой е бил запознат със семейните й проблеми. Очевидно обаче Торвалдсен е бил наясно. Може би са били близки с Ларс. За съжаление никога нямаше да разбере. Това бе най-ужасното при самоубийството — слагайки край на агонията си, само удължаваш терзанията на останалите след теб. Толкова й се искаше да се отърве от болезненото чувство, загнездило се в стомаха й. Болката от провала, както го бе описал някакъв писател. Напълно бе съгласна с определението. Завърши обиколката, влезе в кабинета и седна срещу Малоун, който още след вечерята бе започнал да чете дневника на Ларс.

— Съпругът ти е бил педантичен изследовател — отбеляза той.

— Голяма част от текста е твърде загадъчна. Точно като него самия.

Той като че ли долови раздразнението й.

— Искаш ли да ми обясниш защо се чувстваш виновна за самоубийството му?

Тя реши да допусне това вмешателство. Имаше потребност да говори.

— Не се чувствам виновна. Просто съм част от него. И двамата бяхме горди. И упорити. Аз работех в Министерството на правосъдието, Марк беше пораснал, носеха се слухове, че ще ми поверят цял отдел, така че се бях съсредоточила върху това, което смятах за важно. Ларс от своя страна — също. За съжаление нито единият от нас не оценяваше другия.

— Сега е лесно да го забележиш, след толкова години. Навремето е било невъзможно да го осъзнаеш.

— Точно в това е проблемът, Котън. Аз съм тук. А той не. — Чувстваше се неловко да говори за себе си, но някои неща трябваше да се изрекат. — Ларс беше талантлив писател и добър изследовател. Колко интересно всъщност е всичко, което ти разказах за Сониер и за градчето! Ако му бях обърнала повече внимание, докато беше жив, може би още щеше да е тук. — Тя се поколеба. — Беше толкова спокоен човек. Никога не повишаваше тон. Никога не е изричал грубост. Неговото оръжие беше мълчанието. Можеше да мълчи по цели седмици. Така ме вбесяваше.

— Виж това го разбирам. — Той се усмихна.

— Знам. Избухливият ми нрав. Ларс също не можеше да го понася. Накрая решихме, че ще е най-добре той да си живее неговия живот, а аз — моя. И двамата не искахме развод.

— Което говори много за мнението му за теб. Дълбоко в сърцето му.

— Аз не го разбрах така. Виждах само, че Марк се разкъсва. Беше привлечен към Ларс. Емоциите не са голямата ми сила. С Ларс не беше така. А и Марк беше наследил религиозното любопитство на баща си. Имаха много общо помежду си. Синът ми избра баща си вместо мен, но аз окуражих този избор. Торвалдсен беше прав. За човек, който е толкова внимателен в работата си, бях напълно неспособна да се справя със собствения си живот. Преди смъртта му не бях разговаряла с Марк цели три години. — Болката от тази истина разкъсваше душата й. — Можеш ли да си представиш, Котън? Не бях разменила нито дума със сина си в продължение на три години.

— Каква бе причината за разрива?

— Той взе страната на баща си, така че аз тръгнах по моя път, а те — по своя. Марк живееше във Франция. Аз останах в Америка. След известно време привикнах да не усещам отсъствието му. Не допускай това да се случи с теб и Гари. Направи всичко необходимо, за да не го допуснеш.

— Аз само се преместих на шест хиляди и петстотин километра.

— Но синът ти те обожава. Тези километри са без значение.

— Много съм се питал дали постъпих правилно.

— Трябва да живееш своя живот, Котън. По твоя начин. Синът ти явно уважава това, макар да е толкова млад. Моят бе много по-голям и много по-суров към мен.

Той погледна часовника си.

— Слънцето залезе преди двайсет минути. Почти е време.

— Кога забеляза, че ни следят?

— Точно след като пристигнахме. Двама. Приличат на онези от катедралата. Проследиха ни до гробището, после из целия град. И в момента са отвън.

— Няма ли опасност да влязат?

Той поклати глава.

— Изпратили са ги само да наблюдават.

— Сега разбирам защо напусна. Заради постоянното напрежение. Тежко е. Прав беше тогава в Копенхаген. Не ставам за оперативен агент.

— За мен проблемите тръгнаха, когато започнах да изпитвам удоволствие от адреналина. Именно това ще те убие.

— Всички водим относително безопасно съществувание. Но когато има хора, които следят всяка твоя крачка и са решени да те убият? Разбирам какво струва това. Накрая просто трябва да избягаш.

— Обучението помага срещу страха. Научаваш се как да се справяш с чувството на несигурност. Но теб не са те обучавали. — Той се усмихна. — Теб просто са те назначили за началник.

— Надявам се, разбираш, че нямах никакво намерение да те замесвам.

— Доста красноречиво ми го изтъкна.

— Но се радвам, че си тук.

— За нищо на света не бих пропуснал забавлението.

Тя се усмихна.

— Ти беше най-добрият агент, който съм имала.

— Просто имах най-голям късмет. И достатъчно съобразителност, за да сложа край.

— Петер Хансен и Ърнст Сковил са били убити. — Тя направи пауза и най-после изрече това, което бе започнала да възприема като факт. — Вероятно и Ларс. Мъжът от катедралата държеше да го разбера. Искаше да ми предаде някакво послание.

— Доста сериозен логически скок.

— Знам. Нямам доказателства. Но имам предчувствие и съм се научила да вярвам на инстинктите си. Все пак, както казвах и на теб навремето, не обичам да правя заключения въз основата на предположения. Трябват ни факти. Всичко е ужасно странно.

— На мен ли го казваш? Рицари тамплиери. Тайни, изписани върху надгробни камъни. Свещеници, открили изгубени съкровища.

Тя хвърли поглед към снимката на Марк върху една от масичките. Бе направена няколко месеца преди смъртта му. Ларс прозираше във всяка черта на младежа. Същата трапчинка на брадичката, същите светли очи и смугла кожа. Защо бе допуснала нещата да се влошат толкова много?

— Странно, че тази снимка е тук — отбеляза Малоун, забелязвайки интереса й.

— Аз я сложих последния път, когато идвах. Преди пет години. Точно след лавината. — Трудно бе да повярва, че единственото й дете бе мъртво от пет години. Децата не бива да умират с мисълта, че родителите им не са ги обичали. За разлика от отчуждения й съпруг, който имаше гроб, Марк лежеше погребан под тонове пиренейски сняг четирийсет и пет километра на юг. — Трябва да доведа това до край — промърмори тя към снимката с пресекващ глас.

— Не съм съвсем сигурен какво точно е то.

Тя също не беше. Малоун посочи дневника.

— Поне знаем къде в Авиньон да намерим Кларидън, както ни инструктира писмото до Ърнст Сковил. Казва се Ройс Кларидън. Споменат е в дневника. Има и адрес. С Ларс са били приятели.

— Чудех се кога ще забележиш.

— Нещо друго да съм изпуснал?

— Трудно е да се прецени кое е важно. Доста неща има вътре.

— Трябва да престанеш да ме лъжеш.

Тя отдавна чакаше да я смъмрят.

— Знам.

— Не мога да ти помогна, ако криеш разни неща.

Беше й ясно.

— Ами липсващите страници, изпратени на Сковил? Има ли нещо важно в тях?

— Ти ми кажи. — Той й подаде осемте страници.

Тя прецени, че малко умствено напрежение ще я разсее от мислите за Ларс и Марк, и набързо прегледа изписаните на ръка редове. Повечето от изреченията бяха напълно безсмислени, но някои фрази я удариха право в сърцето.

Сониер очевидно е обичал любовницата си. Дошла да работи при него, когото семейството й се преместило в Рен. Баща й и брат й били майстори занаятчии, а майка й поддържала енорийския дом. Това било през 1892-ра, година след като Сониер попаднал на находката. Когато семейството й напуснало Рен, тя останала със Сониер чак до смъртта му, двайсет години по-късно. В някакъв момент той прехвърлил всичко, което притежавал, на нейно име, което говори за безрезервното доверие, което изпитвал към нея. Била му напълно предана, пазила тайните му в продължение на 36 години след смъртта му. Завиждам на Сониер. Познавал е безусловната женска любов и й отвръщал със същото безусловно доверие и уважение. По всичко личи, че бил човек, на когото трудно можело да се угоди, който се стремял да постигне нещо, с което да бъде запомнен. Бляскавото му творение — църквата „Мария Магдалина“ — явно е неговото наследство. Няма данни любовницата му някога да е изразявала несъгласие с делата му. По всички сведения била всеотдайна жена, която подкрепяла благодетеля си във всичко. Със сигурност са имали недоразумения, но в крайна сметка тя останала до Сониер до деня на смъртта му, а и след това, почти четири десетилетия. За предаността може много да се говори. Един мъж ще извърши чудеса, когато жената, която обича, го подкрепя, дори и да смята, че интересите му са абсурдни. Със сигурност любовницата на Сониер неведнъж е клатела глава по повод нелепите му приумици. Вила „Витания“ и кулата „Магдала“ например са били абсурдни за времето си. Но тя не допуснала нищо да охлади неговия плам. Обичала го достатъчно, за да му позволи да бъде такъв, какъвто искал да бъде. Това виждат и днес хилядите посетители, които идват в Рен всяка година. Ето това е наследството на Сониер. А нейното е, че неговото все още съществува.

— Защо ми даде да го прочета? — попита тя Малоун, когато свърши.

— Мисля, че имаше нужда.

Откъде се бяха появили всички тези призраци? Рен-льо-Шато може би не криеше никакво съкровище, но тук имаше демони, които бяха твърдо решени да я измъчват.

— Когато получих дневника по пощата и го прочетох, осъзнах, че не съм била справедлива нито към Ларс, нито към Марк. Вярвали са в онова, което са търсели, точно както аз вярвах в работата си. Марк казваше, че винаги съм настроена негативно. — Тя млъкна за миг, надявайки се духовете им да я слушат. — Когато видях дневника отново, разбрах, че съм грешала. Каквото и да е търсел Ларс, било е важно за него, така че трябваше да е важно и за мен. Всъщност затова дойдох, Котън. Дължа им го. — Тя го погледна с уморени очи. — Бог знае, че им го дължа. Но и през ум не ми минаваше, че залогът е толкова висок.

Той отново погледна часовника си, а после тъмните прозорци.

— Време е да разберем точно колко висок. Ще се оправиш ли сама?

Тя се стегна и кимна.

— Ще гледам да ангажирам вниманието на моя преследвач. Ти се погрижи за другия.

23

Малоун излезе от къщата през предната врата, без да прави опит да се крие. Двамата мъже, които бе забелязал по-рано, бяха заели позиция в далечния край на улицата, зад един ъгъл близо до кметството, откъдето можеха да наблюдават къщата на Ларс Нел. Проблемът бе, че за да го последват, щеше да се наложи да се върнат по същата безлюдна улица. Аматьори. Професионалистите биха се разделили. По един във всеки край на улицата, готови да тръгнат във всяка посока. Точно както и в Роскилде, това заключение намали напрежението му. Все пак остана нащрек, с изострени сетива, питайки се кой ли се интересува толкова от действията на Стефани.

Възможно ли бе наистина да са съвременните рицари тамплиери?

В къщата тъгата на Стефани го бе накарала да се замисли за Гари. Смъртта на дете му се струваше немислима. Не можеше дори да си представи скръбта й. Може би след пенсионирането трябваше да остане в Джорджия, но Гари не искаше и да чуе. Не се тревожи за мен, беше казал синът му. Ще идвам да те виждам. Беше само на четиринайсет, но разсъждаваше трезво. И все пак, решението му го измъчваше, особено сега, когато отново рискуваше главата си за чужда кауза. Собственият му баща обаче бе същият — бе загинал, когато подводницата под негово командване потъна в Северния Атлантик по време на учения. Тогава Малоун бе на десет години и помнеше, че майка му понесе тежко загубата. По време на възпоменателната служба тя дори бе отказала сгънатия флаг, предложен й от почетния гвардеец. Но той го бе приел и оттогава насам вързопът в червено, бяло и синьо бе останал у него. Тъй като нямаше гроб, който да посещава, флагът бе единственият физически спомен за бащата, когото почти не познаваше.

Стигна края на улицата. Нямаше нужда да поглежда назад, за да види, че единият от мъжете го следва, а другият е останал пред къщата заради Стефани.

Свърна наляво и се отправи към дома на Сониер. Рен очевидно не бе град на нощния живот. От двете страни на улицата се виждаха само залостени порти и затворени капаци на прозорците. Ресторантът, книжарницата и будките бяха затворени. Мракът обвиваше уличката в гъсти сенки. Вятърът шушнеше зад стените като страдаща душа. Сцената бе като от произведение на Дюма, сякаш животът тук говореше само шепнешком.

Бавно тръгна нагоре по склона към църквата. Вила „Витания“ и домът на свещеника бяха плътно затворени, а градината зад тях — осветена от полускритата от препускащите облаци луна.

Портата на църковния двор беше отворена, както бе казала Стефани. Той тръгна право към нея с пълното съзнание, че преследвачът му ще направи същото. Влезе и възползвайки се от сгъстяващия се мрак, се скри зад огромен бряст. Надзърна иззад него и видя, че преследвачът му влиза в гробището със забързана крачка. Когато подмина дървото, Малоун изскочи и заби юмрук в корема му. С облекчение усети липсата на бронежилетка. Нанесе още един удар в челюстта, запращайки преследвача си на земята, след което рязко го дръпна нагоре.

Мъжът бе по-млад, набит, мускулест и гладко избръснат, с късо подстригана светла коса. Гледаше замаяно, докато Малоун го опипа набързо, за да открие издутината от оръжието. Пъхна ръка под сакото му и измъкна пистолета. „Берета Бобкат“. Италианско производство. Малък, полуавтоматичен, предназначен за защита в краен случай. Някога и той бе носил такъв. Опря дулото във врата на мъжа и го притисна плътно в дървото.

— Името на работодателя ви, моля.

Никакъв отговор.

— Разбирате ли английски?

Мъжът поклати глава, продължавайки шумно да си поема въздух и да се мъчи да се съвземе.

— Щом разбрахте въпроса ми, разбирате ли и това? — Той вдигна пистолета.

Лекото вдървяване подсказа, че мъжът схваща посланието.

— Работодателят ви?

Изсвистя изстрел и в дънера на дървото, току над главите им, се заби куршум. Малоун се извърна и зърна силует с пушка в ръка на около трийсетина метра от тях.

Последва нов изстрел и нов куршум, който отскочи от земята на сантиметри от крака му. Той пусна жертвата си и преследвачът му изхвърча през портата на оградата.

Но сега стрелецът представляваше по-сериозният проблем.

Видя фигурата да се отдалечава. Почувства прилив на нови сили. С пистолет в ръка, той хукна от гробището и затича към тясната алея между вила „Витания“ и църквата. Помнеше обстановката. Градината лежеше отзад, заобиколена от повдигната тераса, която се извиваше под формата на буквата П в посока към кула „Магдала“.

Влезе в градината и видя фигурата да тича през терасата. Единственият път нагоре бе по каменно стълбище. Той се втурна към него, вземайки по три стъпала наведнъж. Редкият въздух на върха проряза дробовете му, а силният вятър го заблъска, забавяйки крачката му.

Видя как нападателят му се отправя право към кула „Магдала“. Замисли се дали да не се опита да стреля, но внезапният порив на вятъра го блъсна отпред, сякаш го предупреждаваше да не го прави. Питаше се накъде ли се е отправил нападателят. Надолу нямаше други стълби, а и „Магдала“ със сигурност бе заключена за през нощта. От лявата му страна имаше перила от ковано желязо, зад които бяха дърветата и триметрова пропаст към градината. От дясната му страна, зад ниска каменна стена, бе пропастта, дълбока петстотин метра. В даден момент щеше да се сблъска лице в лице с неизвестния преследвач.

Заобиколи терасата, мина покрай парника и видя мъжа да влиза в кула „Магдала“.

Спря се.

Не бе очаквал такъв развой.

Спомни си казаното от Стефани за геометрията на сградата. Около девет квадратни метра с кръгла куличка, в която се виеше вътрешна стълба към назъбения с бойници покрив. Някога Сониер съхранявал личната си библиотека там.

Реши, че няма избор. Притича до вратата, видя, че е открехната, и застана от едната й страна. Ритна тежката дървена плоскост навътре и зачака изстрела.

Не се чу нищо.

Рискува да надникне и видя, че стаята е празна. Прозорци заемаха две от стените. Нямаше мебели, нито книги. Само голи дървени рафтове и две тапицирани скамейки.

Тухлената камина тъмнееше в ъгъла. Тогава се сети. На покрива.

Приближи каменното стълбище. Стъпалата бяха тесни и къси. Заизкачва се, стигна някаква стоманена врата и се опита да я отвори. Тя не помръдна. Натисна по-силно. Вратата беше заключена от външната страна. Долната порта шумно се затръшна. Той се спусна по стълбите и откри, че единственият му изход вече също е заключен отвън. Пристъпи към двата залостени прозореца, които гледаха към градината, и видя как черната фигура скача от терасата, сграбчва един дебел клон и се спуска на земята с учудваща пъргавина. После изтича между дърветата и се насочи към паркинга, на около двайсет и пет метра, където той по-рано бе оставил пежото.

Направи крачка назад и изстреля три куршума в лявата половина на двойните прозорци. Оловното стъкло се напука, после се свлече на земята. Той се втурна напред, използвайки пистолета, за да разчисти парчетата. Скочи върху скамейката под перваза и се промъкна през отвора. До земята нямаше и два метра. Скочи и се затича към паркинга.

Излизайки от градината, чу рева на двигател и видя черния силует върху мотоциклет. Шофьорът обърна мотора и пренебрегвайки единствената улица, която извеждаше от паркинга, се понесе с грохот надолу по една от страничните алеи към къщите.

Малоун незабавно реши да използва компактността на селцето в своя полза и хукна наляво. Втурна се по една къса алея и зави по главната улица. Наклонът надолу помагаше на движението му. Чу моторът да приближава от дясната му страна. Това щеше да е единствената му възможност, така че вдигна пистолета и забави крачка.

Щом мотоциклетистът се показа, той стреля два пъти. Единият куршум пропусна целта, но другият уцели рамката сред облак искри и рикошира.

Тук-там започнаха да се появяват светлини. Изстрелите явно не бяха обичайно явление тук. Пъхна пистолета под сакото си, отстъпи в друга уличка и тръгна обратно към къщата на Ларс Нел. Зад гърба си чуваше гласове. Наизлизаха хора да видят какво става. След няколко минути щеше да е в безопасност. Съмняваше се другите двама все още да са наоколо, а и да бяха, това едва ли щеше да представлява проблем.

Но нещо го глождеше.

Беше му хрумнало съвсем смътно, когато видя фигурата да скача от терасата и да побягва. Имаше нещо странно в движенията й.

Не беше сигурен, но мислеше, че нападателят му беше жена.

24

Абатство „Де Фонтен“, 22:00 ч.

Сенешалът откри Джефри. Търсеше го още откакто разпуснаха конклава и накрая научи, че се е оттеглил в един от по-малките параклиси в северното крило зад библиотеката.

Влезе в помещението, осветено единствено от свещи, и видя Джефри, легнал на пода. Братята често полагаха тялото си пред божия олтар по този начин. По време на церемонията на посвещението това действие показваше смирение, демонстрираше незначителността им пред небето, а по-нататъшното му използване бе един вид напомняне.

— Трябва да поговорим — каза той тихо.

Младият му помощник остана неподвижен няколко секунди, после бавно се изправи на колене, прекръсти се и стана.

— Разкажи ми съвсем точно какво планирахте с магистъра. — Не беше в настроение за преструвки и за щастие Джефри имаше по-спокоен вид, отколкото по-рано в Залата на предците.

— Искаше да е сигурен, че двата пакета ще бъдат изпратени по пощата.

— А спомена ли защо?

— Защо да споменава? Та той бе магистър. Аз съм обикновен брат.

— Вероятно е имал достатъчно доверие в теб, щом е поискал помощта ти.

— Каза, че това ще ви бъде неприятно.

— Не съм толкова дребнав. — Долавяше, че помощникът му не споделя всичко. — Разкажи ми.

— Не мога.

— Защо?

— Магистърът ме инструктира да отговоря на въпросите за пратките. Но не бива да казвам нищо повече, докато не се случи още нещо.

— Джефри, какво друго трябва да се случи? Дьо Рокфор пое водачеството. На практика с теб сме сами. Братята се съюзяват с Дьо Рокфор. Какво още трябва да стане?

— Не съм аз този, който преценява.

— Дьо Рокфор няма да успее без Великата тайна. Сам чу реакциите по време на конклава. Братята ще го изоставят, ако не успее да я открие. Обсъждахте ли го с магистъра? Знаеше ли нещо повече от това, което споделяше с мен?

Джефри мълчеше и сенешалът внезапно осъзна, че помощникът му е надарен със зрялост, каквато не бе забелязал у него по-рано.

— Срамувам се да призная, но магистърът ме бе предупредил, че маршалът ще ви победи на конклава.

— Какво друго ти каза?

— Нищо, което да мога да разкрия на този етап.

Тази уклончивост го дразнеше.

— Магистърът ни бе изключително интелигентен човек. Както сам казваш, предвидил е какво ще се случи. Явно е мислил доста напред в бъдещето, щом те е направил свой оракул. Кажи ми, какво се очаква да сторя? — Не успя да прикрие молбата в гласа си.

— Поръча ми да ви отговоря на този въпрос с думите на Исус: „Който не може да се откаже от майка си и баща си, както Аз правя, не може да Ми е ученик“.

Думите бяха от Евангелието на Тома. Но какво ли означаваха в този контекст? Сети се за друго, писано от Тома. „И който не обича майка си и баща си, както Аз правя, не може да е Мой ученик.“

— Искаше освен това да ви напомня думите на Исус: „Нека този, който търси, не се спре в своето търсене, докато не намери…“.

— „Когато намери, той ще се смути и когато се смути, той ще се изуми от възхита и ще царства над всичко“ — довърши той припряно. — Нима всичко, което е казал, е под формата на гатанки?

Джефри отново не отговори. Младият мъж бе с много по-нисък ранг от сенешала, пътят му към познанието тепърва започваше. Членуването в ордена представляваше плавен напредък към пълния гностицизъм, който обикновено отнемаше три години. Джефри бе дошъл в манастира едва преди осемнайсет месеца от дом на йезуитите в Нормандия. Бе изоставен там още като дете и бе отгледан от монасите. Магистърът веднага го бе забелязал и бе изискал включването му в административния персонал. Сенешалът се бе учудил на това прибързано решение, но старецът се бе усмихнал и бе казал: „Така постъпих и с теб.“

Сложи ръка върху рамото на помощника си.

— Щом магистърът е разчитал на помощта ти, явно е имал високо мнение за способностите ти.

Върху бледото лице се изписа решително изражение.

— Няма да го разочаровам.

Братята поемаха различни пътища. Някои се насочваха към администрацията. Други ставаха занаятчии. Трети се трудеха като майстори и фермери, така че абатството да е независимо от външния свят. Някои се посвещаваха изцяло на религията. Само около една трета ставаха рицари. Джефри бе предопределен да стане рицар през следващите пет години, в зависимост от постигнатия напредък. Вече бе изкарал чиракуването и бе завършил необходимото елементарно обучение. Сега му предстоеше едногодишно изучаване на Светото писание, преди да положи първата си клетва за вярност. Колко жалко, помисли си сенешалът, че може би ще загуби всичко, за което се е трудил.

— Сенешале, ами Великата тайна? Действително ли може да бъде открита, както твърди маршалът?

— Това е единственото ни спасение. Дьо Рокфор не я е намерил, но вероятно смята, че знаем нещо. А така ли е?

— Магистърът говореше за това. — Джефри изстреля думите с явно неудоволствие.

Сенешалът зачака да чуе още нещо.

— Каза ми, че мъжът на име Ларс Нел бил най-близо до откритието. Каза, че пътят на Нел бил правилният. — Бледото лице на Джефри бе изкривено от вълнение.

С магистъра неведнъж бяха обсъждали Великата тайна. Тя съществувала от древността, много преди 1307 г., но след чистката я укрили, за да лишат Филип IV от богатството и мъдростта на тамплиерите. В месеците преди 13 октомври Жак дьо Моле успял да скрие всичко ценно за ордена. За съжаление никъде не било записано местоположението на тайната, а впоследствие Черната смърт изтребила всяка душа, която знаела нещо. Единствената следа се съдържаше в един текст от Хрониките от 4 юни 1307 г. Къде е най-доброто място да скриеш камъче? Следващите магистри се бяха опитвали да отговорят на този въпрос и бяха търсили упорито, докато всякакво усилие не бе започнало да изглежда безсмислено. Но едва през XIX век на бял свят бяха излезли нови следи — не от ордена, а от двама енорийски свещеници в Рен-льо-Шато. Абат Антоан Бигу и Беранже Сониер. Сенешалът знаеше, че Ларс Нел бе възкресил тяхната невероятна история и бе написал книга по темата през седемдесетте години на XX век, която разказваше на света за малкото френско селце и предполагаемата му древна тайна. А сега научаваше, че той бил най-близо до откритието и че пътят му бил правилният. Направо не можеше да повярва. Канеше се да разпитва още, но се чуха стъпки. Обърна се точно когато четирима рицари, които познаваше, нахълтаха в стаята. Следваше ги Дьо Рокфор, вече облечен в бялото расо на магистър.

— Заговорничите ли, сенешале? — попита Дьо Рокфор със светнали очи.

— Вече не. — Зачуди се кому ли бе нужна подобна демонстрация на сила. — Публика ли ви трябва?

— Тук сме за твое добро. Макар да се надявам да свършим всичко цивилизовано. Арестуван си.

— По какво обвинение?

— Нарушаване на клетвата.

— Смяташ ли да ми обясниш?

— Пред подходящата аудитория. Тези братя ще те придружат до спалнята ти, където ще останеш през нощта. Утре ще намеря по-подходящо помещение за целта. Тогава заместникът ти ще иска да заеме стаята си.

— Колко мило от твоя страна.

— И аз така мисля. Но ти се радвай. Някога щяха да те настанят в килия за каещи се.

Чувал бе за такива килии. Бяха толкова тесни, че затворникът можеше само да стои приклекнал, а липсата на храна и вода усилваха мъчението.

— Смяташ да възстановиш използването на килията?

Видя, че предизвикателството подразни Дьо Рокфор, но французинът само се подсмихна. Този демон рядко се отпускаше дотам, че да си позволи истинска усмивка.

— Моите последователи, за разлика от твоите, са верни на клетвата си. Няма да има нужда от подобни мерки.

— Почти ти вярвам.

— Виждаш ли, точно това безочие бе причината да те предизвикам. Тези от нас, които са обучени в дисциплина и набожност, никога не биха говорили по този непочтителен начин.

— Нима да отречеш дължимото на нашия магистър е проява на почтителност?

— Това бе цената, която той плати за своята арогантност.

— Бил е възпитан точно като теб.

— Което показва, че и ние грешим.

Увъртанията на Дьо Рокфор го дразнеха, така че той се овладя и заяви:

— Настоявам на правото си на съд.

— Ще го получиш. Междувременно ще бъдеш затворен.

Дьо Рокфор направи знак с ръка. Четиримата братя пристъпиха напред и макар да изпитваше страх, сенешалът предпочете да запази достойнство и да тръгне с тях.

Излезе от параклиса, заобиколен от охраната, но на прага се спря за миг и се обърна назад, за да хвърли последен поглед към Джефри. Младият мъж бе останал безмълвен по време на размяната на реплики между него и Дьо Рокфор. Новият магистър проявяваше типичното си пренебрежение към толкова млад брат. Щяха да изминат доста години, преди Джефри да представлява някаква опасност.

Но сенешалът не бе съвсем сигурен в това.

Никаква сянка от страх, срам или опасения не помрачаваше лицето на Джефри.

Изражението му излъчваше непоколебима решителност.

25

Рен-льо-Шато, събота, 24 юни, 9:30 ч.

Малоун отвори вратата на пежото. Стефани вече беше в колата.

— Видя ли някого? — попита тя.

— Снощните ни двама приятели са се върнали. Издръжливи копелета.

— Някаква следа от момичето с мотоциклета?

Беше споделил подозренията си с нея.

— Не бих го очаквал.

— Къде са онези две приятелчета?

— В едно червено рено на другия край, зад водната кула. Не се обръщай. Да не ги подплашим.

Той нагласи страничното огледало, така че да вижда реното. Няколко туристически автобуса и десетина коли вече бяха изпълнили песъчливия паркинг. От ясното време от предния ден нямаше и следа и небето бе покрито с кафеникави дъждовни облаци. Щеше да вали, и то скоро. Тръгваха за Авиньон, на около сто и петдесет километра, за да открият Ройс Кларидън. Малоун вече бе направил справка с картата и бе избрал най-подходящия маршрут за измъкване от преследвачи.

Запали колата и двамата бавно излязоха от селото. Когато отминаха градската порта и поеха по виещия се надолу път, той забеляза, че реното пази дискретна дистанция.

— Как смяташ да се отървем от тях?

— По старомодния начин — усмихна се той.

— Винаги планираш поне една крачка напред, а?

— Един човек, за когото работех навремето, ме научи.

Откриха магистрала D118 и се отправиха на север. Според картата разстоянието до магистрала А61 беше трийсет и пет километра. Това беше платената магистрала южно от Каркасон, която водеше на североизток към Авиньон. На около десет километра напред, при Лиму, пътят се разделяше на две, като единият пресичаше река Од и влизаше в Лиму, а другият продължаваше на север. Реши, че това е шансът му. Заваля дъжд. Отначало слабо, после все по-силно.

Включи предните и задните чистачки. Шосето и в двете посоки бе пусто. Явно съботната утрин бе задържала хората по домовете им.

Със запалени фарове за мъгла реното се движеше с неговата скорост, а после започна да ускорява. Малоун видя в задното стъкло как задминава колата точно зад него, след това набира скорост и се изравнява с пежото в лентата за насрещно движение.

Прозорецът на спътника на шофьора се смъкна и оттам се показа дулото на пистолет.

— Дръж се — каза Малоун на Стефани.

Настъпи газта и взе завоя твърде рязко. Реното изгуби скорост и остана зад тях.

— Май има промяна в плановете. Сенките ни са станали агресивни. Защо не легнеш между седалките?

— Голямо момиче съм. Просто карай.

Той взе още един завой и реното започна да скъсява разстоянието помежду им.

С мъка задържаше гумите върху настилката на шосето. Асфалтът бе покрит от плътна пелена изпарения и с всяка изминала минута ставаше все по-хлъзгав. Нямаше жълта маркировка, а ръбът на асфалта бе частично скрит от локви, върху които колата лесно можеше да поднесе.

Един куршум удари и напука задното стъкло, без да го разтроши, но той се съмняваше, че ще понесе още един удар. Започна да кара на зигзаг, като само предполагаше докъде стига асфалтът от двете му страни. Забеляза приближаваща в насрещната лента кола и се прибра в своята.

— Можеш ли да стреляш с пистолет? — попита той, без да откъсва очи от пътя.

— Къде е?

— Под седалката. Взех го от онзи тип снощи. Пълнителят е непокътнат. Гледай да не стреляш напразно. Трябва малко да се отдалечим от тези типове.

Тя намери пистолета и смъкна стъклото на прозореца. Видя я как протяга ръка, прицелва се назад и изстрелва пет куршума.

Изстрелите постигнаха желания ефект. Реното изостана, но не се отказа от преследването. Той взе поредния завой, без да поднесе, действайки със спирачката и газта, както го бяха обучавали преди много години. Достатъчно бе играл ролята на лисицата.

Направи рязък завой към лентата в южна посока и удари спирачките. Гумите залепнаха върху влажния асфалт с остро изсвистяване. Реното прелетя покрай тях в съседната лента. Той отпусна спирачката, премина на втора и натисна педала на газта до край. Гумите се превъртяха, след това изстреляха колата напред. Смени на пета.

Реното вече беше пред него. Подаде още газ. Деветдесет и пет. Сто и пет. Сто и петнайсет километра в час. Гонитбата го зареждаше с адреналин. От доста време не бе участвал в подобен екшън. Изви волана към съседната лента и се изравни с реното. И двете коли се движеха със сто и двайсет километра в час по сравнително равен отрязък от пътя. Внезапно превалиха нисък хълм и се вдигнаха над асфалта, а гумите издадоха силен плясък, когато каучукът докосна мократа повърхност на пътя. Тялото му се изви нагоре, после рязко надолу, разтърсвайки мозъка му. Коланът го задържа на седалката.

— Забавно е — обади се Стефани.

Отляво и отдясно се простираха зелени поля — море от лавандула, аспержи и лози. Реното се изравни с него с рев. Хвърли още един поглед надясно. Един от късо подстриганите мъже тъкмо се провираше през страничния прозорец, за да се извие над покрива на колата за по-добър прицел.

— Стреляй в гумите — нареди Малоун на Стефани.

Тя тъкмо се накани да стреля, когато Малоун забеляза пред тях камион, изпълнил изцяло лентата, по която реното се движеше на север. Достатъчно бе пътувал из двулентовите главни пътища на Европа, за да знае, че за разлика от Америка, където камионите хвърчаха с безразсъдна скорост, тук те пълзяха като охлюви. Надявал се бе да засекат някой от тях по-близо до Лиму, но човек трябва да се възползва от шанса, когато му го поднесат. Камионът бе на по-малко от двеста метра разстояние. Всеки момент щяха да го връхлетят и за щастие неговата лента бе чиста.

— Чакай — извика той. — Продължи да кара успоредно, без да дава възможност на реното да се измъкне. Шофьорът трябваше да набие спирачки или да се удари в камиона, или пък да извие в откритото поле. Надяваше се камионът да не излезе от лентата, иначе той самият нямаше да има друг избор, освен да разчита на някоя нива. Шофьорът на реното явно осъзна вариантите, защото изви волана и излезе от асфалта.

Малоун профуча край камиона по празната лента за насрещното движение. Един поглед в огледалото потвърди, че реното е затънало в жълтеникавата кал.

Той се върна в правилната лента, пое си дъх, но запази скоростта и в крайна сметка изостави главния път при Лиму, както бе планирал.

Пристигнаха в Авиньон малко след единайсет. Дъждът бе спрял и ярката слънчева светлина заливаше гористата местност, а меките хълмове блестяха в зелено и златно като страница от стар ръкопис. Средновековна стена с кулички опасваше града, служил за столица на християнския свят в продължение на близо сто години. Малоун умело провря пежото през лабиринта от тесни улички до един подземен паркинг.

Изкачиха стълбите до приземното ниво и излязоха навън. Малоун бе поразен от църквите в римски стил, обградени от облени в слънце сгради, с покриви и стени с цвета на мръсен пясък. Атмосферата определено беше италианска. Тъй като бе краят на седмицата, туристите бяха придошли с хиляди, а пъстрите навеси и чинарите по площад „Л’Орлож“ криеха в сенките си шумни тълпи.

Следвайки указанията от дневника на Ларс Нел, те тръгнаха надолу по една от многото улички. Докато крачеха, Малоун се замисли за XIV век, когато папите сменили римската река Тибър за френската Рона и се настанили в огромния дворец на хълма. Авиньон се превърнал в убежище за еретиците. Евреите си купували търпимост на съвсем поносими цени, престъпниците живеели необезпокоявани, игралните домове и бордеите процъфтявали. Службите по реда били доста толерантни и разходките след мръкване можели да се окажат опасни за живота. Какво бе писал Петрарка? Обител на злочестия, отвсякъде бълват лъжи. Надяваше се, че за шестстотин години нещата са се променили.

Адресът на Ройс Кларидън всъщност беше антикварен магазин за книги и мебели, а витрината му бе изпълнена с томове на Жул Верн от началото на XX век. Входната врата бе заключена, но залепената на стъклото бележка гласеше, че днес търговията ще се извършва на пазара „Жан Жорес“ като част от ежемесечния панаир на книгата.

Помолиха да ги упътят към пазара, който бе разположен точно до главния булевард. Разнебитени метални маси бяха пръснати из осеяния с дръвчета площад. Пластмасови щайги приютяваха френски книги и някои английски заглавия, послужили за сценарии на филми. Панаирът явно привличаше по-различен тип посетители — късо подстригани, с очила, вратовръзки и бради, — не се виждаше нито един фотоапарат или камера.

Отстрани с мъка се изкачваха автобуси, натоварени с туристи на път към папския дворец, а ръмженето на дизелите заглушаваше думкането на ударните инструменти на оркестъра, който свиреше от другата страна на улицата. Празна кутийка от кока-кола издрънча по плочника и стресна Малоун. Беше доста напрегнат.

— Има ли нещо?

— Твърде много разсейващи елементи.

Тръгнаха бавно из пазара, а окото му на библиофил разучаваше стоката. Хубавите неща бяха увити в найлон. Отгоре имаше сложено картонче, посочващо произхода и цената на книгата, която, както забеляза, бе доста висока за ниското качество. Един продавач ги упъти до щанда на Ройс Кларидън в другия край на пазара, далеч от улицата. Жената, която се грижеше за масите, бе ниска и набита, с прибрана на кок сламеноруса коса. Носеше слънчеви очила и всякаква привлекателност бе заличена от цигарата между устните й. Пушенето никога не бе допадало на Малоун.

Разгледаха книгите й, всичките изложени върху разнебитен шкаф за телевизор. Повечето от подвързаните с плат томчета бяха в окаяно състояние. Съмняваше се, че някой би ги купил.

Представи себе си и Стефани. Жената не каза своето име и продължи да пуши.

— Минахме покрай магазина ви — каза той на френски.

— Днес е затворено. — Резкият й тон даваше да се разбере, че не желае да я занимават.

— Не се интересуваме от нещата в магазина — поясни той.

— Тогава порадвайте се на тези прекрасни книги.

— Толкова зле ли върви бизнесът?

Тя дръпна още веднъж от цигарата.

— Отвратително.

— Тогава защо стоите тук? Защо не заминахте за провинцията за през деня?

Тя го изгледа с подозрение.

— Не обичам въпросите. Особено от американци, които говорят лош френски.

— Мислех, че моят е добър.

— Не е.

Той реши да си дойде на думата.

— Търсим Ройс Кларидън.

Тя се разсмя.

— Че кой ли не го търси?

— А бихте ли ни осветлили кой друг го търси? — Тази кучка започваше да му лази по нервите.

Тя не отговори веднага. Вместо това погледът й се отклони към двама-трима души, които разглеждаха стоката й. Оркестърът от другата страна на улицата подхвана нова мелодия. Потенциалните й клиенти си тръгнаха.

— Трябва да ги следя непрекъснато — промърмори тя. — Всичко са готови да откраднат.

— Я да видим — каза той. — Ще купя цяла щайга, ако ми отговорите на един въпрос.

Предложението я заинтригува.

— Какво искате да знаете?

— Къде е Ройс Кларидън?

— Не съм го виждала от пет години.

— Това не е отговор.

— Замина.

— Къде?

— Стига ви за една щайга книги.

Явно нямаше да научат нищо от нея, а той нямаше намерение да й дава повече пари. Така че подхвърли банкнота от петдесет евро върху масата и вдигна една щайга.

— Отговорът ти не върши никаква работа, но ще спазя моята част от сделката.

Отиде до една отворена боклукчийска кофа, обърна щайгата и изсипа съдържанието вътре. След това я хвърли обратно върху масата.

— Да тръгваме — каза на Стефани.

— Хей, американецо.

Той спря и се обърна. Жената се изправи от стола си.

— Това ми хареса.

Той зачака.

— Ройс го търсят много кредитори, но е лесен за намиране. Проверете в лудницата във Вилньов-лез-Авиньон. — Тя врътна показалец до слепоочието си. — Ройс е смахнат.

26

Абатство „Де Фонтен“, 11:30 ч.

Сенешалът седеше в стаята си. Бе успял да поспи съвсем малко и сега размишляваше върху дилемата си. Двама братя пазеха вратата му и не пускаха никого, освен когато му носеха храна. Не му беше приятно да е затворен, макар, поне засега, в удобен затвор. Покоите му не бяха с размера на магистъра или на маршала, но бяха самостоятелни, с баня и прозорец. Нямаше опасност да се измъкне през прозореца, тъй като пропастта под перваза бе дълбока няколкостотин метра и водеше право към голите сиви скали.

Но съдбата му със сигурност щеше да се промени още днес, тъй като Дьо Рокфор нямаше да му позволи да броди из абатството. Вероятно щяха да го затворят в една от подземните зали, които отдавна използваха като студени складови помещения, съвършеното място за изолиране на врага. Каква щеше да е съдбата му в крайна сметка, можеше само да гадае.

Дълъг път бе извървял след посвещаването си.

Уставът бе ясен. Ако някой реши да напусне тълпите, лишени от надежда за възкресение, и да изостави светския живот, избирайки този на общността, не се съгласявайте веднага да го допуснете, защото ето какво е казал Свети Павел: „Проверете душата, за да видите дали идва от Бога.“ Ако му позволите да влезе в общността на братството, нека му бъде прочетен уставът, нека братята го приемат, нека разкрие желанията и стремежите си пред всички тях и да отправи молбата си с чисто сърце.

Всичко това се бе случило и той бе приет. С готовност бе положил клетва и бе служил с охота. А сега бе затворник. Арестуван по фалшиви обвинения, отправени от амбициозен политик. Почти като древните си братя, станали жертва на презрения Филип Хубави. Винаги бе смятал този епитет за твърде странен. В действителност прозвището Хубави нямаше нищо общо с темперамента на монарха, тъй като френският крал беше студен и потаен човек, стремящ се да контролира Католическата църква. Отнасяше се до светлата му коса и сините му очи. Отвън едно, а отвътре — съвсем друго, както при него самия, помисли си той.

Изправи се и закрачи из стаята. Този навик бе придобил в колежа. Движението му помагаше да разсъждава. Върху бюрото му лежаха двете книги, които бе взел от библиотеката преди две нощи. Хрумна му, че следващите няколко часа вероятно щяха да се окажат единствената му възможност да прелисти страниците им. Със сигурност щом липсата им бъдеше открита, обвинението в кражба на имущество на ордена щеше да бъде добавено към останалите. Наказанието — отлъчване — всъщност щеше да е добре дошло, но знаеше, че неговият отмъстител никога нямаше да му позволи да се измъкне толкова лесно.

Посегна към сборника с ръкописи от XV век, съкровище, за което всеки музей би заплатил скъпо и прескъпо. Страниците бяха изписани с типичния за онова време шрифт „ротунда“, използван в научните ръкописи. Нямаше кой знае какви препинателни знаци, просто дълги редове текст, които изпълваха всяка страница от долу до горе, от край до край. Писарят се бе трудил седмици наред, затворен в скриптория на абатството, с перо в ръка, и бавно беше изписвал с мастило всяка буква върху пергамента. Следи от изгаряне бяха обезобразили корицата, а капки восък бяха изпъстрили много от страниците, но все пак сборникът бе в удивително добро състояние. Една от великите мисии на ордена бе да съхранява знанието и той бе имал късмета да попадне на този извор на знания сред хилядите томове в библиотеката.

Трябва да довършиш търсенето. Това е съдбата ти. Независимо дали го съзнаваш, или не. Така бе казал магистърът на Джефри. Но бе казал също: Мнозина са тръгвали по пътя, който смятате да поемете, но никой не е успявал.

Но дали са знаели това, което знаеше той? Сигурно не.

Той се пресегна към другата книга. И тук текстът бе изписан на ръка. Но не от писари. Бе написана през ноември 1897 г. от тогавашния маршал на ордена, който имал преки контакти с абат Жан-Антоан-Морис Жели, свещеник в селцето Кустоса, което също се намираше по течението на река Од, недалеч от Рен-льо-Шато. Срещата им била една щастлива случайност, защото маршалът получил изключително важна информация.

Той седна отново и запрелиства книгата.

Няколко откъса привлякоха вниманието му. Бе ги прочел с интерес преди три години. Изправи се и пристъпи към прозореца с книгата в ръка.

За съжаление маршалът не бе записал какво му е казал Жели. Може би е решил, че информацията е твърде важна, за да я запише, а може би и той е бил интригант като Дьо Рокфор. Странното бе, че според Хрониките самият маршал също изчезнал година по-късно, през 1898-а. Напуснал абатството един ден по служебни дела и така и не се завърнал. Търсенето не довело до резултат. Но, слава богу, той бе записал криптограмата.

Камбаните започнаха да бият за третата служба. Всички освен кухненския персонал щяха да се съберат в параклиса за псалми, химни и молитви до един часа следобед. Сенешалът реши и той да отдели време за медитация, но бе прекъснат от леко почукване на вратата. Обърна се и видя Джефри, понесъл поднос с храна и напитка.

— Пожелах аз да ви го донеса — каза младият мъж. — Казаха ми, че не сте закусвали. Сигурно сте гладен. — Тонът на Джефри бе озадачаващо жизнерадостен.

Вратата бе оставена отворена и отвън се виждаха двамата пазачи.

— И на тях донесох нещо за пиене — каза Джефри.

— Днес си щедър.

— Исус е казал, че първият аспект на Словото е вярата, вторият е любовта, третият са добрите дела и от тях тръгва животът.

Той се усмихна.

— Точно така, приятелю мой. — Постара се гласът му да звучи бодро заради двата чифта уши на няколко метра от тях.

— Добре ли сте? — попита Джефри.

— Доколкото може да се очаква. — Той пое подноса и го постави върху бюрото.

— Молих се за вас, сенешале.

— Опасявам се, че вече не притежавам тази титла. Със сигурност Дьо Рокфор е назначил нов сенешал.

Джефри кимна.

— Главният си лейтенант.

— Тежко ни и горко…

Внезапно видя как единият от мъжете пред вратата се свлича на земята. Секунда по-късно тялото на другия също се отпусна и се присъедини към другаря му на пода.

Две чаши изтракаха върху плочите.

— Доста време им отне — каза Джефри.

— Какво си направил?

— Приспивателно. Лекарят ми го даде. Без вкус и мирис, но за сметка на това бързодействащо. Лекарят е наш приятел. Желае ви сполука. А сега трябва да вървим. Магистърът бе взел мерки и е мой дълг да се погрижа да бъдат изпълнени.

Джефри пъхна ръка под дрехата си и измъкна два пистолета.

— Оръжейникът също ни е приятел. Може да ни потрябват.

Сенешалът умееше да борави с оръжие, това бе част от основното обучение, през което преминаваше всеки брат. Хвана оръжието.

— Напускаме абатството ли?

Джефри кимна.

— Необходимо е, за да изпълним нашата задача.

— Нашата задача?

— Да, сенешале. Отдавна се обучавам за това.

Долови готовността му и макар да бе почти десет години по-възрастен, обзе го чувство за малоценност. По-нискостоящият брат бе нещо много повече, отколкото изглеждаше.

— Както казах вчера, магистърът е направил добър избор с теб.

Джефри се усмихна.

— Мисля, че е направил добър избор и с двама ни.

Намери една раница и набързо натъпка в нея малко тоалетни принадлежности, няколко лични вещи и двете книги от библиотеката.

— Нямам други дрехи, освен расото.

— Можем да купим, когато се измъкнем.

— Имаш ли пари?

— Магистърът бе изключително организиран човек.

Джефри се промъкна до прага и се огледа в двете посоки.

— Всички братя ще са на молитва. Би трябвало пътят ни да е чист.

Преди да последва Джефри по коридора, сенешалът хвърли последен поглед към стаята. Бе прекарал някои от най-хубавите мигове от живота си тук и му беше мъчно да изостави тези спомени. Но една друга част от душата му го подтикваше напред, към неизвестното, навън, към истината, която магистърът очевидно знаеше.

27

Вилньов-лез-Авиньон, 12:30 ч.

Малоун изучаваше Ройс Кларидън. Беше облечен с широки кадифени панталони, изцапани със зелена боя. Шарен пуловер скриваше мършавите му гърди. Вероятно наближаваше шейсетте, кльощав като богомолка, с приятно лице с тесни черти. Тъмните му очи бяха хлътнали дълбоко, вече загубили блясъка на интелекта, но все още пронизващи. Стъпалата му бяха боси и мръсни, ноктите на ръцете — неподдържани, а сивеещата му коса и брада — сплъстени. Служителят ги бе предупредил, че Кларидън е умопобъркан, но безобиден и почти всички в болничното заведение го отбягват.

— Кои сте вие? — попита Кларидън на френски и ги огледа с празен, объркан поглед.

Санаториумът заемаше огромен замък, който, както поясняваше табелката отпред, бил собственост на френското правителство от революцията насам. Много от някогашните салони бяха превърнати в болнични стаи. В момента бяха в солариума. Обедното слънце бе забулено от сгъстяващите се облаци. Един от служителите бе споменал, че Кларидън прекарва повечето време тук.

— От командването ли сте? — попита Кларидън. — Магистърът ли ви изпрати? Имам да му предавам много сведения.

Малоун реши да се включи в играта.

— Идваме по поръка на магистъра. Изпрати ни да разговаряме с теб.

— О, най-после. Толкова отдавна чакам — извика лудият.

Малоун направи знак с ръка и Стефани отстъпи назад.

Човекът явно се смяташе за тамплиер, а жените не бяха част от братството.

— Кажете ми, братко, каквото имате да ми казвате. Разкажете ми всичко.

Кларидън се размърда на стола, после скочи на крака и започна да се клати напред-назад.

— Беше ужасно — каза. — Заобиколени бяхме от всички посоки. Докъдето стига погледът — само врагове. Останали ни бяха няколко стрели, храната се беше развалила от жегата, водата свърши. Мнозина бяха покосени от болести. Никой нямаше да оцелее дълго.

— Звучи страшно. И какво направихте?

— Видяхме най-странното нещо. Отвъд стените се издигна бяло знаме. Ние се спогледахме, а учудените ни изражения изразяваха мислите на всеки един. Искат да преговарят.

Малоун познаваше средновековната история. Преговорите на бойното поле бяха обичайно явление по време на кръстоносните походи. Войските, попаднали в безизходно положение, многократно уточняваха условията, при които всяка може да отстъпи, и същевременно да претендира за победа.

— Събрахте ли се? — попита Малоун.

Възрастният мъж кимна и вдигна четири мръсни пръста.

— Всеки път, когато излизахме отвъд стените, сред ордите им, те ни приемаха сърдечно и преговорите напредваха. Накрая се споразумяхме.

— Кажете ми тогава, какво е посланието, което трябва да стигне до магистъра?

Кларидън го погледна раздразнено.

— Нагъл сте.

— Какво искате да кажете? Дълбоко ви уважавам, братко. Именно затова съм тук. Брат Ларс Нел ми каза, че сте човек, на когото може да се има доверие.

Въпросите явно затормозиха съзнанието на мъжа. После лицето му се проясни.

— Помня го. Храбър воин. Воюва почтено. Да. Помня го. Брат Ларс Нел. Бог да даде покой на душата му.

— Защо говорите така?

— Не сте ли чули? — Гласът му прозвуча невярващо. — Та той загина в битка.

— Къде?

Кларидън поклати глава.

— Не зная. Зная само, че сега е при Бог. Отслужихме литургия в негова памет и отправихме много молитви.

— Яли ли сте хляба си с брат Нел?

— Много пъти.

— Споменавал ли е за проучванията си?

Кларидън се приближи до дясната му страна, без да откъсва поглед от него.

— Защо ме питате?

Нервният човечец започна да обикаля в кръг около него като котка. Малоун реши да вдигне мизата в непонятната игра, която се вихреше в обърканото съзнание на мъжа. Сграбчи Кларидън за дрехата и го повдигна от земята. Стефани направи крачка назад, но той я спря с поглед.

— Магистърът не е доволен — каза. — Изобщо не е доволен.

— В какъв смисъл? — Кларидън силно се изчерви от срам.

— От вас.

— Нищо не съм направил.

— Не желаете да отговорите на въпроса ми.

— Какво е желанието ви? — Отново недоумение.

— Кажете ми какво търсеше брат Нел.

Кларидън поклати глава.

— Не знам нищо. Братът не ми се е доверявал.

Очите, втренчени в него, се замъглиха от ужас и пълно объркване. Малоун освободи хватката си. Кларидън се сви до стъклената стена и вдигна руло хартия и спрей. Напръска стъклата и започна да ги лъска, макар да бяха безупречно чисти.

Малоун се обърна към Стефани.

— Губим си времето тук.

— Защо се разпали толкова?

— Струваше си да опитам.

Сети се за бележката, изпратена на Ърнст Сковил, и реши да направи последен опит. Измъкна листа от джоба си и се приближи до Кларидън. Зад стъклото, на няколко километра на запад, се издигаха бледосивите стени на Вилньов-лез-Авиньон.

— Там живеят кардиналите — отбеляза Кларидън, без да спира да търка. — Безочливи принцове, всички до един.

Малоун знаеше, че някога кардиналите се събрали на хълмовете извън градските стени на Авиньон и построили имения, за да избягат от пренаселения град и вечно бдящото око на папата. Те бяха изчезнали, но древният град бе останал, все така тих и рушащ се.

— Ние сме защитниците на кардиналите — каза Малоун, продължавайки с преструвките.

Кларидън се изплю на пода.

— Чумата да ги тръшне всичките.

— Прочетете това.

Дребничкият мъж пое листа и погледът му пробяга по думите. Разширените му очи се изпълниха с изумление.

— Не съм откраднал нищо от ордена. Кълна се. — Гласът му се извиси. — Това обвинение е лъжливо. С готовност ще се закълна в Бога. Нищо не съм откраднал. — Явно виждаше в хартията само каквото му се искаше. Малоун взе листа.

— Само си губим времето, Котън — каза Стефани.

Кларидън се приближи към него.

— Коя е тази лисица? Защо е тук?

Малоун сдържа усмивката си.

— Вдовицата на брат Нел.

— Не знаех, че братът е бил женен.

Той си припомни прочетеното преди две вечери в книгата за тамплиерите.

— Както знаете, мнозина от братята са били женени. Но тя не му била вярна, така че бракът бил разтрогнат и била изпратена в манастир.

Кларидън поклати глава.

— Своенравна изглежда. Какво търси тук?

— Търси истината за съпруга си.

Кларидън се изправи срещу Стефани и вдигна костелив пръст.

— Вие сте зла — извика той. — Брат Нел дойде в братството, за да дири покаяние заради вашите грехове. Засрамете се.

Стефани прояви благоразумието просто да сведе глава.

— Търся единствено прошка.

Кларидън омекна пред смирението й.

— От мен имаш прошка, сестро. Върви си в мир.

Малоун й направи знак и двамата тръгнаха към вратата. Кларидън се върна при стола си.

— Колко тъжно — каза тя. — И колко страшно. Да загубиш ума си е ужасяващо. Ларс често говореше за това и се страхуваше.

— Нима не се страхуваме всички? — Все още държеше бележката от къщата на Ърнст Сковил. Погледна пак написаното и препрочете последните три реда:

— Чудя се защо изпращачът на бележката е смятал, че Кларидън може да ни посочи път накъдето и да било? — попита. — Не разполагаме с нищо. Тази следа явно води до задънена улица.

— Не е така.

Думите прозвучаха на английски и идваха от другия край на стаята. Малоун се извърна точно когато Ройс Кларидън се изправяше от стола си. Объркването бе изчезнало от брадатото му лице.

— Мога да ви упътя. А съветът, даден в тази бележка, трябва да се следва. Пазете се от Инженера. Тя и други като нея са причината да се крия тук.

28

Абатство „Де Фонтен“

Сенешалът последва Джефри през лабиринта от сводести коридори. Надяваше се преценката му да е точна и всички братя действително да са в параклиса за обедните молитви.

До този момент не бяха видели никого.

Стигнаха до етажа, който приютяваше горната зала, канцелариите и общите помещения. В отминали времена, когато абатството било недостъпно за външни лица, никой от членовете на ордена нямал право да пристъпва отвъд входа на приземния етаж. Но през XX век, когато туризмът започнал да процъфтява и другите абатства отворили портите си, Абатството на водопадите ги последвало, за да не буди подозрения, и започнало да организира посещения и лекции, много от които се провеждали именно тук.

Влязоха в просторното фоайе. Прозорците с грапаво зеленикаво стъкло хвърляха мътни снопове светлина върху пода с шахматно наредени плочки. Едната стена бе почти изцяло закрита от чудовищно голямо дървено разпятие, друга — от гоблен. На изхода към друг коридор, отвъд широкото пространство, на трийсетина метра от тях, стоеше Раймон дьо Рокфор, зад него петима братя, въоръжени с пистолети.

— Тръгвате ли си? — попита Дьо Рокфор.

Сенешалът замръзна, но Джефри вдигна своя пистолет и стреля два пъти. Мъжете в другия край се хвърлиха на земята, докато куршумите отскачаха от стената.

— Натам — извика Джефри и посочи наляво към друг коридор.

Два куршума изсвириха покрай тях.

Джефри изпрати още един към другия край на фоайето и двамата заеха отбранителна позиция на входа на коридора, до един от салоните, в които някога търговците предлагали стоките си за продан.

— Е, добре — провикна се Дьо Рокфор. — Вече привлякохте вниманието ми. Нужно ли е да се стига до кръвопролитие?

— От теб зависи — отвърна сенешалът.

— Мислех, че високо цениш клетвата си. Нима не е твой дълг да се подчиняваш на магистъра? Заповядах ти да останеш в стаята си.

— Така ли? Забравил съм.

— Интересно как за теб важат едни правила, а за нас останалите — други. Но дори и така да е, не можем ли да проявим разум?

Тази проява на любезност бе доста озадачаваща.

— Какво предлагаш?

— Очаквах, че ще се опиташ да избягаш. Най-подходящото време са обедните молитви, така че бях нащрек. Виждаш ли, добре те познавам. Но твоят съюзник ме изненадва. Проявява смелост и вярност. Бих искал и двамата да се присъедините към каузата ми.

— И какво се очаква да направим?

— Да ни помогнете да си възвърнем миналото, вместо да спъвате усилията ни.

Нещо не беше съвсем наред. Дьо Рокфор се преструваше. Явно искаше да спечели време.

Сенешалът се извърна бързо назад.

Иззад ъгъла се показа въоръжен мъж. Джефри също го забеляза. Сенешалът стреля веднъж към полите на расото му. Чу изплющяването на куршума, раздиращ плътта, и писъка на мъжа, който се свлече върху плочите. Дано Бог му прости. Уставът забраняваше да се наранява друг християнин. Но нямаше избор. Трябваше да избяга от този затвор.

— Да вървим.

Джефри мина отпред и двамата хукнаха, прескачайки гърчещия се от болки брат.

Свиха зад ъгъла и продължиха напред.

Зад гърба им се носеха стъпки.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — каза той на Джефри.

Изтичаха покрай поредната извивка в коридора. Джефри спря пред една открехната врата и двамата се вмъкнаха вътре, затваряйки я внимателно. Миг по-късно мъжете тичешком ги подминаха, а стъпките им постепенно заглъхнаха.

— Коридорът свършва при гимнастическия салон. Скоро ще разберат, че ни няма там — прошепна той.

Хукнаха отново, запъхтени от възбуда, и се отправиха към гимнастическия салон, но при следващото разклонение, вместо да свият надясно, поеха наляво към трапезарията.

Сенешалът се питаше защо изстрелите не бяха смутили останалите братя.

Но музиката в параклиса винаги бе силна и трудно можеше да се чуе нещо отвън. И все пак, ако Дьо Рокфор бе очаквал бягството му, можеше да се предположи, че и други братя щяха да патрулират из абатството.

Дългите скамейки и маси в трапезарията бяха пусти. Откъм кухнята се носеше ароматът на задушени домати и бамя. В нишата за оратора, издълбана на метър и половина височина в една от стените, стоеше облечен в расо брат с пушка в ръка. Сенешалът се хвърли под една маса, използвайки раницата си, за да омекоти удара, а Джефри се пъхна под съседната.

В дебелата дъбова повърхност се заби куршум.

Джефри изскочи изпод масата и бързо изстреля два куршума, единият от които уцели стрелеца. Мъжът в нишата се олюля и падна на пода.

— Уби ли го? — попита сенешалът.

— Надявам се, че не. Май го уцелих в рамото.

— Нещата излизат извън контрол.

— Вече е твърде късно.

Изправиха се. От кухнята наизскачаха мъже, облечени в изцапани престилки. Кухненският персонал. Не представляваха опасност.

— Връщайте се обратно, веднага — извика сенешалът и всички го послушаха.

— Сенешале — каза Джефри с глас, изпълнен с лоши предчувствия.

— Хайде, води ме.

Излязоха от трапезарията по друг коридор. Зад тях се чуваха гласове, придружавани от забързаното шляпане на кожени подметки по каменния под. Стрелбата по двама от братята би мотивирала и най-кротките им преследвачи. Сенешалът бе бесен, че бе паднал право в клопката на Дьо Рокфор. Каквото и доверие да бе внушавал някога на братята, то вече безвъзвратно бе изчезнало. Никой не би се съгласил да го следва и той проклинаше глупостта си.

Влязоха в спалното крило. В дъното на коридора имаше затворена врата. Джефри изтича пред него и провери резето. Заключено.

— Май нямаме голям избор — отбеляза сенешалът.

— Хайде — каза Джефри.

Втурнаха се в спалнята, голяма овална стая с тесни легла, наредени под прозорците успоредно едно на друго като в казарма.

От коридора се дочу вик. Нови възбудени гласове. Идваха хора.

— Оттук няма друг изход — каза той.

Стояха сред редицата празни легла. Зад тях бе входът, който всеки миг щеше да се изпълни с врагове. Отпред бяха тоалетните.

— В банята — каза той. — Да се надяваме да ни подминат.

Джефри изтича към другия край на стаята, където две врати водеха към отделните помещения.

— Насам.

— Не. Да се разделим. Ти влез в едната. Скрий се в някоя кабина и стъпи върху чинията. Аз ще вляза в другата. Ако сме тихи, може и да извадим късмет. Освен това — той се поколеба, тъй като истината не му се нравеше… — нямаме друг шанс.

Дьо Рокфор разгледа раната от куршума. Рамото на мъжа кървеше, братът се гърчеше от болки, но проявяваше забележително самообладание, като с всичка сила се мъчеше да не загуби съзнание. Беше поставил стрелец в трапезарията с идеята, че вероятно сенешалът в крайна сметка ще успее да си пробие път дотам. И се бе оказал прав. Но бе подценил решимостта на врага си. Братята полагаха клетва никога да не нараняват друг брат. Бе вярвал, че сенешалът е прекалено голям идеалист, за да изневери на клетвата си. Но ето че вече отнасяха двама братя към лазарета. Надяваше се да не се наложи да закарат някой от тях до болницата в Перпинян или Мон Луи. Можеха да изникнат въпроси. Лекарят на абатството бе квалифициран хирург и разполагаше с добре оборудвана операционна зала, която неведнъж бе използвана в предходните години, но все пак уменията му имаха граници.

— Отнесете го при лекаря и му кажете да се погрижи за ранените — нареди Дьо Рокфор на един лейтенант. Погледна часовника си. Оставаха четирийсет минути до края на обедните молитви.

Приближи се друг брат.

— Вратата в дъното на коридора, след входа на спалнята, все още е заключена, както наредихте.

Сигурен бе, че не са се връщали през трапезарията. Раненият не бе съобщил за подобно нещо. Оставаше една-единствена възможност. Взе пистолета на новодошлия.

— Остани тук. Не пускай никого. Ще се оправя сам.

Сенешалът влезе в ярко осветеното помещение с редици тоалетни кабини, писоари и умивалници от неръждаема стомана, монтирани в мраморни плотове. Чу как Джефри влиза в една от кабините в съседното помещение. Остана неподвижно и се опита да успокои нервите си. Никога не бе изпадал в такава ситуация. Пое няколко дълбоки глътки въздух, обърна се и хвана дръжката на вратата, открехна я един сантиметър и погледна през процепа.

Спалнята все още беше празна.

Може би преследвачите бяха отминали. Абатството бе прорязано от коридори като мравуняк. Трябваха им само няколко безценни минути, за да се измъкнат. Отново се прокле за слабостта си. Всичките години размисли и стремления бяха пропилени. Сега бе беглец и всеки миг повече от четиристотин братя щяха да се превърнат в негови врагове. Аз просто уважавам силата на враговете ни. Така бе казал на магистъра само преди ден. Поклати глава. Голямо уважение бе проявил, няма що. До този миг бе проявил единствено глупост.

Вратата към спалнята се отвори и Раймон дьо Рокфор прекрачи вътре.

Съперникът му дръпна масивното резе на вратата.

Каквито и надежди да бе хранил сенешалът, сега вече бяха безсмислени.

Финалната сцена щеше да се разиграе тук и сега.

Рокфор, с пистолет в ръка, започна да обхожда помещението, чудейки се къде е плячката му. Не бяха успели да го заблудят. Но сенешалът нямаше намерение да рискува живота на Джефри. Искаше да привлече вниманието на преследвача си. Отпусна дръжката на вратата и я остави да се затвори с тихо хлопване.

Дьо Рокфор долови някакво движение с периферното си зрение, чу как вратата леко се завърта на хидравличните си панти и тихо хлопва в металната рамка. Погледът му се стрелна към дъното на спалнята и вратите към тоалетните.

Прав беше.

Те бяха тук.

Време бе да приключи с този проблем.

Сенешалът огледа банята. Флуоресцентните лампи заливаха всичко с ярка светлина. Помещението изглеждаше още по-голямо от дългото огледало над плота с умивалниците. Подът бе застлан с плочки, а тоалетните бяха отделени с мраморни прегради. Всичко бе старателно направено, за да трае дълго.

Пъхна се във втората кабина и затвори люлеещата се врата. Скочи върху тоалетната чиния и се повдигна над преградата, така че да успее да затвори и заключи вратите на първата и третата кабина. След това се сви обратно, все така върху тоалетната чиния, надявайки се Дьо Рокфор да захапе въдицата.

Искаше да привлече вниманието му с нещо. Измъкна рулото тоалетна хартия от стойката му.

Усети раздвижване на въздуха при отварянето на вратата.

Чу стъпките по пода.

Изправи се върху тоалетната чиния с пистолет в ръка и си наложи да диша бавно.

Дьо Рокфор насочи автоматичния пистолет с късо дуло към кабините. Сенешалът бе вътре. Знаеше го. Но в коя точно? Смееше ли да губи време и да се наведе, за да разгледа пространството под вратата?

Три от вратите бяха затворени, три — отворени.

Не. Реши да стреля.

Сенешалът прецени, че разполага само с няколко секунди, преди Дьо Рокфор да започне да стреля, така че запрати стойката за тоалетна хартия под преградата към първата кабина.

Металът издрънча върху плочките.

Дьо Рокфор стреля в първата кабина и ритна вратата навътре. Мраморен прах се вдигна във въздуха. Той изстреля още един откос, който срина тоалетната чиния и мазилката от стената.

Потече вода.

Но кабината беше празна.

В мига, преди Дьо Рокфор да осъзнае грешката си, сенешалът стреля над преградата, изпращайки два куршума в гърдите на врага си. Изстрелите отекнаха в стените и звукът сякаш раздра мозъка му.

Видя как Дьо Рокфор пада назад върху мраморния плот и се превива като ударен в гърдите. Но не забеляза от раните да тече кръв. Мъжът изглеждаше по-скоро зашеметен. След това зърна синьо-сивата материя под дупките в бялото расо.

Бронирана жилетка.

Прицели се отново и стреля в главата.

Дьо Рокфор усети новия изстрел и събра сили да се търкулне от плота в мига, в който куршумът полетя от дулото. Тялото му се хлъзна по мокрия под, през локвите вода, към външната врата.

Късчета порцелан и камък захрущяха под него. Огледалото изтрещя, като първо се напука, а после се изсипа на прах върху плота. Тоалетната бе твърде тясна, а врагът му се бе оказал неочаквано смел. Отстъпи към вратата и се измъкна точно когато втори изстрел рикошира в стената зад него.

Сенешалът скочи от тоалетната чиния и изхвръкна от кабината. Промъкна се към вратата и се приготви да излезе. Дьо Рокфор със сигурност го чакаше. Но нямаше намерение да показва страх. Не и сега. Дължеше тази битка на своя магистър. Евангелието бе ясно. Исус бе дошъл не да донесе мир, а меч. Той също.

Стисна зъби, приготви пистолета и рязко отвори вратата.

Първото нещо, което видя, бе Раймон дьо Рокфор. Второто бе Джефри, с пистолет опрян плътно във врата на магистъра, а оръжието на Дьо Рокфор лежеше на пода.

29

Вилньов-лез-Авиньон

Малоун се втренчи в Ройс Кларидън и накрая каза:

— Бива си ви.

— Доста съм тренирал. — Кларидън погледна към Стефани. — Вие сте съпругата на Ларс, нали?

Тя кимна.

— Той беше страхотен човек и мой приятел. Толкова интелигентен. И същевременно толкова наивен. Подценяваше противниците си.

Все още бяха в солариума и Кларидън забеляза интереса на Малоун към входната врата.

— Никой няма да ни безпокои. Никой не иска да слуша несвързаните ми брътвежи. Постарах се да бъда доста досаден. Всеки ден с нетърпение чакат да се оттегля тук.

— Откога живеете в санаториума?

— От пет години.

Малоун бе смаян.

— Но защо?

Кларидън бавно закрачи сред саксиите с буйни растения. Зад стъклото хоризонтът на запад бе опасан от черни облаци, а слънцето пламтеше в пролуките като огън в пещ.

— И други търсят това, което търсеше Ларс. Не открито, за да не привлекат вниманието, но жестоко се разправят с тези, които застанат на пътя им. Така че дойдох тук и се престорих на болен. Хранят ме добре, грижат се за нуждите ми и най-важното — не задават въпроси. Не съм водил смислен разговор, освен със самия себе си, от пет години. А ви уверявам, такива разговори не са особено интересни.

— А защо разговаряте с нас? — попита Стефани.

— Вие сте вдовицата на Ларс. За него бих направил всичко. А и тази бележка. Изпратена е от човек, който е наясно с нещата. Възможно е да е от хората, които не допускат никой да застане на пътя им. От онези, за които ви споменах.

— Ларс застана ли на пътя им? — попита Стефани.

Кларидън кимна.

— Мнозина искаха да разберат какво е научил.

— Каква беше връзката ви с него? — попита Стефани.

— Имах достъп до книжния пазар, а той търсеше много редки материали.

Малоун знаеше, че антикварните книжарници са свърталище както на колекционери, така и на изследователи.

— В крайна сметка станахме приятели и аз започнах да споделям страстта му. Този район е родното ми място. Семейството ми живее тук от средновековието. Някои от предците ми били катари, изгорени живи от католиците. Но, от друга страна, Ларс също умря. Толкова жалко. След него също загинаха хора. Затова дойдох тук.

— Какви хора?

— Един книжар от Севиля. Един библиотекар в Марсилия. Един студент в Рим. Да не говорим за Марк.

— Ърнст Сковил също е мъртъв — каза Стефани. — Прегазила го е кола миналата седмица, точно след като разговарях с него.

Кларидън бързо се прекръсти.

— Онези, които търсят, определено биват наказвани. Кажете ми, мила госпожо, вие знаете ли нещо?

— Разполагам с дневника на Ларс.

Изражението му помръкна от тревога.

— Значи сте в смъртна опасност.

— Защо? — попита Малоун.

— Това е ужасно — каза забързано Кларидън. — Толкова ужасно. Не е редно да ви замесват. Изгубили сте съпруга и сина си…

— Какво знаете за Марк?

— Именно след неговата смърт дойдох тук.

— Синът ми загина в лавина.

— Не е вярно. Убиха го. Както и другите, които споменах.

Малоун и Стефани млъкнаха, изчаквайки чудатият възрастен човек да поясни.

— Марк тръгна по следите, открити много по-рано от баща му. Не притежаваше неговата страст и му трябваха години, за да разшифрова бележките на Ларс, но накрая успя да извлече някакъв смисъл от тях. Тръгна на юг в планините, за да търси, но така и не се върна. Точно като баща си.

— Съпругът ми се обеси от мост.

— Знам, мила госпожо. Но винаги съм се питал какво точно е станало.

Стефани не каза нищо, но мълчанието й означаваше, че и тя си задава същия въпрос.

— Казахте, че сте дошли тук, за да избягате от тях. Кои са те? — попита Малоун. — Рицарите тамплиери?

Кларидън кимна.

— На два пъти се сблъсках лице в лице с тях. Не беше приятно.

Малоун реши да остави тази идея да се поуталожи за известно време. Все още държеше бележката, изпратена на Ърнст Сковил в Рен-льо-Шато. Размаха листа.

— А как ще ни посочите пътя? Къде би трябвало да отидем? И какъв е този инженер, от който трябва да се пазим?

— Тази. Жена е. И тя търси това, за което копнееше Ларс. Името й е Касиопея Вит.

— Добре ли борави с пушката?

— Притежава много таланти. Сигурен съм, че и стрелбата е един от тях. Живее в Живор, място на древна крепост. Цветнокожа е, мюсюлманка и притежава огромно богатство. Опитва се да възстанови един замък в гората, използвайки строителни техники от тринайсети век. Нейният дом се намира наблизо и тя лично ръководи проекта. Затова я наричат Инженера. Срещали ли сте я?

— Два пъти. Спаси ми кожата в Копенхаген и в Авиньон. Което ме кара да се чудя защо някой ни предупреждава да се пазим от нея.

— Мотивите й са подозрителни. Търси онова, което търсеше и Ларс, но по други причини.

— И какво търси тя? — попита Малоун, уморен от загадки.

— Това, което братята от Храма на Соломон оставили след себе си преди много години. Тяхната Велика тайна. Това, което е открил свещеникът Сониер. Това, което братята търсят от векове.

Малоун не вярваше на нито дума от казаното, но отново размаха листа хартия.

— Е, тогава посочете ни правилния път.

— Не е толкова просто. Пътят е осеян с пречки.

— Знаете ли поне откъде трябва да започнем?

— Щом разполагате с дневника на Ларс, значи знаете повече от мен. Често говореше за дневника си, но никога не ми е позволявал да го видя.

— Разполагаме също така с копие от „Надгробните паметници на Лангедок“ — каза Стефани.

Кларидън ахна.

— Никога не съм вярвал, че тази книга съществува.

Тя отвори чантата си и му показа томчето.

— Истинска е.

— Може ли да видя надгробния камък?

Тя отвори на съответната страница и му показа рисунката. Кларидън я разгледа с интерес. После се усмихна.

— Ларс щеше да остане доволен. Рисунката е добра.

— Бихте ли пояснили? — попита Малоун.

— Абат Бигу научил някаква тайна от Мари д’Отпул дьо Бланшфор точно преди смъртта й. Побягнал за Франция през 1793-та, знаел е, че никога няма да се върне, затова скрил наученото в църквата в Рен-льо-Шато. По-късно, през 1891 година, Сониер открил информацията в една стъкленица.

— Това го знаем — прекъсна го Малоун. — Не знаем обаче каква е била тайната на Бигу.

— Напротив, знаете — възрази Кларидън. — Я дайте да видя дневника на Ларс.

Стефани му подаде дневника. Той нетърпеливо запрелиства и им показа една от страниците.

— Предполага се, че в стъкленицата е била ето тази криптограма.

— Откъде знаете? — запита Малоун.

— За да сме сигурни, трябва да познаваме Сониер.

— Целите сме слух.

— Докато Сониер бил жив, не била написана и дума за парите, които похарчил за църквата и другите сгради. Никой извън Рен дори не знаел за съществуването им. Когато починал през 1917 година, напълно го забравили. Документите и вещите му били откраднати или изгубени. През 1947 година любовницата му продала цялото имение на някакъв мъж на име Ноел Корбю. Самата тя починала шест години по-късно. Така наречената легенда за Сониер и голямото съкровище, което открил, се появила в печата за първи път през 1956 година. Местен вестник публикувал три поредни статии, които уж разказвали истинската история. Но източникът на материала бил същият Корбю.

— Знаем това — каза Стефани. — Разкрасил историята, добавил разни случки, променил други. Последвали нови вестникарски статии и историята постепенно станала още по-фантастична.

— Измислиците напълно заменили фактите — кимна Кларидън.

— За пергаментите ли говорите? — попита Малоун.

— Чудесен пример. Сониер никога не е откривал пергаменти в колоната на олтара. Корбю и другите след него измислили тази подробност. Никой никога не е виждал тези пергаменти и въпреки това текстът им е отпечатан в безброй книги, като уж всеки от тях криел някакво кодирано послание. Пълни глупости и Ларс го знаеше.

— Но Ларс също е публикувал текстовете от пергаментите в книгите си — отбеляза Малоун.

— Разговаряхме за това и той винаги ми казваше: „Хората обичат загадките.“ Но знам, че не му беше приятно.

Малоун се обърка.

— Значи историята за Сониер е лъжа?

Кларидън кимна.

— Съвременната версия е фалшива в по-голямата си част. Повечето от написаните книги също така свързват Сониер с картините на Никола Пусен, особено с „Пастирите на Аркадия“. През 1893 година Сониер уж отнесъл двата намерени пергамента в Париж, за да бъдат разшифровани, и докато бил там, закупил репродукция на тази картина и на още две от Лувъра. Говори се, че съдържат скрити послания. Проблемът е, че по онова време Лувърът не продавал репродукции на картини, а и липсват сведения „Пастирите на Аркадия“ да е била излагана там през 1893 година. Но хората, които разпространявали тази измислица, не се притеснявали особено от несъответствията. Просто предполагали, че никой няма да провери фактите, и поне известно време действително било така.

— Ларс къде е намерил криптограмата? — попита Малоун.

— Корбю написал цял ръкопис, посветен на Сониер.

Малоун си спомни отделни изречения от изпратените на Ърнст Сковил осем страници. Написаното от Ларс за любовницата. В един момент тя все пак разкрила на Ноел Корбю едно от скривалищата на Сониер. Корбю го е споменал в ръкописа, който успях да намеря.

— Макар Корбю да отделил доста време, за да разказва на репортерите измислици за Рен, в ръкописа си се постарал да опише истинската история така, както я научил от любовницата.

Още изречения изскочиха в съзнанието на Малоун. Корбю така и не разкрил какво е научил, ако въобще е имало нещо. Но богатството от информация, съдържащо се в ръкописа му, кара човек да се запита откъде е могъл да научи всичко, за което е писал.

— Корбю, естествено, не допуснал никой да види ръкописа, тъй като истината съвсем не била така впечатляваща като лъжите. Умрял в края на шейсетте в катастрофа и ръкописът му изчезнал. Но Ларс го открил.

Малоун заразглежда редиците букви и символи в криптограмата.

— И какво всъщност е това? Някакъв код?

— И то доста използван през осемнайсети и деветнайсети век. Случайни букви и символи, подредени в решетка. И някъде сред целия този хаос се крие послание. Просто и лесно за изработване, но дори за времето си доста трудно за дешифриране. Както и днес, ако нямаше ключ.

— Какво искате да кажете?

— Необходима е някаква цифрова последователност, за да се открият точните букви на посланието. Понякога, за да се усложни още повече криптограмата, началната точка в решетката също е съвсем случайна.

— Ларс успял ли е да я дешифрира? — попита Стефани.

— Не успя — поклати глава Кларидън. — И това го вбесяваше. Но накрая, няколко седмици преди да умре, реши, че е открил нова следа.

Търпението на Малоун започваше да се изчерпва.

— Предполагам, не е споделил каква.

— Не, мосю. Такъв си беше той.

— Е, накъде да тръгнем оттук? Посочете ни пътя, както се очакваше да направите.

— Върнете се отново в пет следобед, на шосето точно зад главната сграда и чакайте. Ще дойда при вас.

— Нима можете да излизате?

— Тук никой няма да се натъжи, ако си тръгна.

Малоун и Стефани се спогледаха. Тя сигурно също се питаше дали е разумно да следват указанията на Кларидън. До момента цялата авантюра включваше опасни или параноични личности, но не и налудничави хипотези. Определено имаше нещо и ако Малоун искаше да научи повече, щеше да се наложи да играе според правилата, наложени от странния човечец срещу него.

Все пак държеше да разбере.

— Къде отиваме?

Кларидън се обърна към прозореца и посочи на изток. На километри в далечината, върху един надвесен над Авиньон хълм, се издигаше дворец крепост с ориенталски вид като изваден от арабските приказки. Златистото му сияние изпъкваше на фона на източното небе и създаваше впечатлението за няколко постройки, скупчени една върху друга, всяка издигнала се върху скалите, предизвикателно изправена. Точно както и обитателите му преди почти сто години — седем папи французи, които господствали над християнския свят иззад укрепените стени.

— В двореца на папите — каза Кларидън.

30

Абатство „Де Фонтен“

Сенешалът съзря такава омраза в очите на Джефри, каквато никога по-рано не бе виждал.

— Обясних на новия ни магистър — каза Джефри и натисна пистолета по-силно във врата на Дьо Рокфор — да стои мирно, иначе ще го застрелям.

Сенешалът пристъпи към тях и пъхна пръст под бялата мантия, право в защитната жилетка.

— Ако не бяхме започнали да стреляме, щяхте да започнете вие, нали? Идеята е била да ни застрелят по време на бягството. По този начин решавате проблемите си. Аз съм отстранен, а ти си спасителят на ордена.

Дьо Рокфор не отговори.

— Затова и влезе сам. Да довършиш лично работата. Видях как заключи вратата на спалнята. За да няма свидетели.

— Трябва да тръгваме — каза Джефри.

Осъзнаваше опасността на подобно начинание, но, от друга страна, се съмняваше някой брат да рискува живота на магистъра.

— Къде отиваме?

— Ще ви покажа.

С пистолет, все така опрян в шията на Дьо Рокфор, Джефри поведе заложника си към другия край на спалнята. Сенешалът извади собствения си пистолет и когато стигнаха вратата, дръпна резето. В коридора стояха петима въоръжени мъже. Виждайки водача си в опасност, те вдигнаха оръжие, готови да стрелят.

— Свалете пистолетите — нареди Дьо Рокфор.

Не му се подчиниха.

— Заповядвам ви да свалите оръжието. Не искам повече кръвопролитие.

Галантният жест предизвика желания ефект.

— Отстъпете — каза Джефри.

Братята се подчиниха.

Джефри посочи с пистолета и заедно с Дьо Рокфор излязоха в коридора. Сенешалът ги последва. В далечината се чуха камбани. Беше един часът следобед. Обедните молитви щяха да приключат скоро и коридорите отново щяха да се изпълнят с мъже в раса.

— Трябва да се движим бързо — каза сенешалът.

Джефри тръгна заедно с пленника по коридора. Сенешалът го следваше, пристъпвайки заднишком, с поглед, впит в петимата братя.

— Останете там — нареди им той.

— Правете каквото ви казва — провикна се Дьо Рокфор. Тримата се скриха зад завоя.

Гризеше го любопитство. Как точно очакваха да се измъкнат от абатството? Какво бе казал Джефри?_Ще ви покажа._ Сметна, че единственият начин да разбере нещо е да тръгне с тях, затова нареди на мъжете да останат на място.

Сенешалът бе стрелял в него два пъти. Ако не бе проявил нужната пъргавина, третият куршум щеше да се забие в черепа му. Залозите очевидно се бяха вдигнали. Похитителите му имаха някаква мисия, която вероятно бе свързана с предшественика му, тайна, която отчаяно искаше да разкрие.

Пътешествието до Дания се бе оказало безрезултатно. Засега нищо не бяха научили и в Рен-льо-Шато. И макар да бе успял да дискредитира предишния магистър след смъртта му, можеше да се окаже, че старецът ще се смее последен.

Освен това хич не му харесваше, че двама от хората му бяха ранени. Не бе най-подходящият начин да започне мандата си. Братята се стремяха към ред. На безредието се гледаше като на слабост. Последният опит на хаоса да нахлуе зад стените на абатството бе по време на Френската революция, когато разярените тълпи се опитали да си проправят път. Но след като неколцина бяха намерили смъртта си, бяха отстъпили. Абатството бе място на спокойствие и усамотение. Наистина, обучаваха се на насилие — понякога дори го използваха, — но винаги го укротяваха с дисциплина. Сенешалът обаче бе демонстрирал пълна липса на дисциплина. Неколцината братя, които може би проявяваха някаква вярност към него, сега щяха да бъдат спечелени за собствената му кауза заради тежките нарушения на устава.

Но накъде все пак се бяха отправили двамата?

Продължиха по различни коридори, покрай работилниците, библиотеката, после по други пусти коридори. Чуваше стъпки зад гърба им, петимата братя ги следваха, готови да действат при първа възможност. Ако някой от тях се намесеше, преди да им бе наредил, щеше да се разрази истински ад. Спряха пред богато резбована врата с обикновена желязна дръжка.

Покоите на магистъра. Неговите покои.

— Ето тук — каза Джефри.

— Но защо? — попита сенешалът. — Сами влизаме в капан.

— Моля ви, влезте.

Сенешалът бутна вратата, след това дръпна резето зад гърба им.

Дьо Рокфор бе смаян. И безкрайно любопитен.

Сенешалът бе притеснен. Бяха затворени в капана на стаята на магистъра, чийто единствен изход бе самотният кръгъл прозорец, отворен над нищото. На челото му избиха капки пот и той избърса солената влага от очите си.

— Седнете — нареди Джефри на Дьо Рокфор и новият магистър седна до бюрото.

Сенешалът огледа стаята.

— Виждам, че вече сте променили някои неща.

До стените имаше нови тапицирани столове. И нова маса. Покривката на леглото бе сменена, както и някои от вещите върху масите и бюрото.

— Това вече е моят дом — заяви Дьо Рокфор.

Забеляза лист хартия върху дървото с почерка на учителя му. Посланието до наследника, оставено според устава. Вдигна написаната на машина страница и зачете.

Нима мислиш, че това, което смяташ за нетленно, няма да изтлее? Възлагаш всичките си надежди върху светското и твоят бог е в този живот. Не съзнаваш, че ще бъдеш унищожен. Живееш сред смърт и тъмнина, опиянен от пожари, изпълнен с горчилка. Умът ти е помрачен заради тлеещия пожар в душата ти, а радостта ти е да тровиш и побеждаваш враговете си. Над главата ти вместо слънце се е надигнала тъма, защото си разменил свободата си с робство. Ще се провалиш, това е ясно.

— Учителят ти смяташе пасажите от Евангелието на Тома за особено подходящи — отбеляза Дьо Рокфор. — И очевидно е смятал, че аз, а не ти, ще облека бялата мантия след смъртта му. Тези думи със сигурност не са били предопределени за избраника му.

Така беше. Интересно защо учителят му бе имал толкова малко вяра в него, след като дори в последните си часове го бе насърчавал да се стреми към високия пост.

— Трябва да го послушаш — каза той.

— Съветът му е съвет на слаба душа.

Чу се думкане по вратата.

— Магистре? Вътре ли сте? — Ако братята не възнамеряваха да взривят вратата, нямаше голяма опасност да успеят да я разбият.

Дьо Рокфор вдигна очи към него.

— Отговори им — нареди сенешалът.

— Добре съм. Отдръпнете се.

Джефри пристъпи към прозореца. Дьо Рокфор кръстоса крака и се облегна на стола си.

— Какво се надявате да постигнете? Това е глупост.

— Млъкни. — Но сенешалът си мислеше същото.

— Магистърът остави и други слова — обади се Джефри от другия край на стаята.

Сенешалът и Дьо Рокфор се обърнаха към него, а Джефри бръкна под расото си и измъкна плик за писмо.

— Ето истинското му последно послание.

— Дай ми го — нареди Дьо Рокфор, надигайки се от стола.

Джефри насочи пистолета си.

— Седнете.

Дьо Рокфор остана прав. Джефри наклони дулото и се прицели в краката.

— Жилетката няма да ви свърши работа.

— Ще ме убиеш ли?

— Ще ви осакатя.

Дьо Рокфор седна.

— Смел помощник имаш — обърна се той към сенешала.

— Той е брат от Храма.

— Жалко, че няма да стигне до клетва.

Ако думите имаха за цел да предизвикат реакция у Джефри, то определено не я постигнаха.

— Никъде няма да отидете — каза Дьо Рокфор.

Сенешалът наблюдаваше помощника си. Джефри отново се взираше навън, сякаш чакаше нещо.

— Ще ми бъде приятно да ви видя наказани и двамата — подхвърли Дьо Рокфор.

— Казах ти да мълчиш — нареди сенешалът.

— Твоят магистър се смяташе за много хитър. Знам, че съвсем не беше така.

Личеше си, че Дьо Рокфор иска да каже още нещо.

— Е, добре, ще захапя въдицата. Какво има още?

— Великата тайна. Тази идея го беше погълнала, както и всички останали магистри. Всеки искаше да я открие, но нито един не успя. Учителят ти прекара доста време в проучване, а твоят млад приятел му помагаше.

Сенешалът хвърли поглед към Джефри. Помощникът му не откъсваше очи от прозореца. Обърна се към Дьо Рокфор.

— Нали самият ти си бил на път да го откриеш. Така поне каза на конклава.

— Истина е.

Сенешалът не му повярва.

— Твоят млад приятел и покойният магистър бяха чудесен екип. Научих, че наскоро са претърсили архивите ни с подновен ентусиазъм, което доста ме заинтригува.

Джефри се обърна, прекоси ядосано спалнята и напъха плика обратно под расото си.

— Нищо няма да научите. — Гласът му бе преминал в крясък. — Това, което ще бъде намерено, не е за вас.

— Така ли? — попита Дьо Рокфор. — А какво точно ще бъде намерено?

— Такива като вас не ще тържествуват. Магистърът бе прав. Вие сте опиянен от пожари и изпълнен с горчилка.

Дьо Рокфор изгледа Джефри с каменно изражение.

— Двамата с магистъра сте открили нещо, нали? Знам, че си изпратил две пратки по пощата и дори знам на кого. Погрижих се за единия от получателите, ще се погрижа и за втория. Много скоро ще знам всичко, което сте знаели вие двамата.

Дясната ръка на Джефри замахна и пистолетът се стовари върху слепоочието на Дьо Рокфор. Магистърът се олюля зашеметен, после подбели очи и се свлече на пода.

— Нужно ли беше? — попита сенешалът.

— Трябва да е доволен, че не го застрелях. Но магистърът ме накара да обещая, че няма да нараня този глупак.

— Двамата с теб трябва сериозно да си поговорим.

— Първо трябва да се измъкнем оттук.

— Не мисля, че братята в коридора ще го допуснат.

— Те не са проблем.

Долавяше някакъв намек.

— Знаеш ли друг изход?

Джефри се усмихна.

— Магистърът бе съвсем ясен.