Наследството на тамплиерите

31

Абатство „Де Фонтен“, 14:05 ч.

Дьо Рокфор отвори очи. Едната страна на главата му пулсираше и той се закле, че брат Джефри ще си плати за удара. Изправи се с мъка от пода и се опита да разсее мъглата в главата си. Иззад вратата дочу френетични викове. Избърса слепоочието си с ръкава на расото и видя, че е изцапано с кръв. Влезе в банята и намокри една кърпа с вода, за да почисти раната.

Съвзе се. Важно бе да си даде вид, че контролира положението. Бавно прекоси спалнята и отвори вратата.

— Магистре, добре ли сте? — попита новият му маршал.

— Влез — нареди той.

Другите четирима останаха отвън. Добре знаеха, че не бива да влизат в спалнята на магистъра без позволение.

— Затвори вратата.

Маршалът се подчини.

— Удариха ме и съм бил в безсъзнание. Преди колко време избягаха?

— Отвътре спряха да се чуват звуци преди двайсетина минути. Затова така се изплашихме.

— Какво искаш да кажеш?

Изражението на маршала се изпълни с недоумение.

— Тишина. Мълчание.

— Къде отидоха сенешалът и брат Джефри?

— Магистре, та те бяха тук вътре, при вас. Ние бяхме отвън.

— Огледай се наоколо. Да ги виждаш някъде? Кога избягаха?

Настъпи още по-голямо объркване.

— Не са минавали покрай нас.

— Искаш да ми кажеш, че двамата не са излизали през тази врата?

— Щяхме да ги застреляме, ако бяха излезли, както ни наредихте.

Главата отново го заболя. Започна да масажира пулсиращата подутина с мократа кърпа. Беше се учудил защо Джефри ги доведе право тук.

— Имаме новини от Рен-льо-Шато — каза маршалът.

Тази информация събуди интереса му.

— Двамата братя разкрили присъствието си и Малоун, както предвидихте, успял да им избяга на магистралата.

Правилно бе заключил, че най-добрият начин да преследва Стефани Нел и Котън Малоун бе да ги накара да мислят, че са се отървали от преследвачите си.

— А снощният стрелец от църковния двор?

— Избягал с мотоциклет. Нашите хора видели как Малоун хукнал след него. Инцидентът и нападението над братята в Копенхаген определено са свързани.

Съгласен беше.

— Някаква представа кой го е направил?

— Все още не.

Не желаеше да чува подобни отговори.

— Ами днес? Къде са ходили Малоун и Нел?

— Електронното устройство, което прикрепихме към колата на Малоун, работи отлично. Отидоха право в Авиньон. Току-що излязоха от санаториума, в който се лекува Ройс Кларидън.

Дьо Рокфор чудесно знаеше кой е Кларидън и през ум не му минаваше, че е умопобъркан. Затова имаше свой човек в санаториума. Преди месец, когато магистърът бе изпратил Джефри в Авиньон да пусне пратката за Стефани Нел, бе решил, че двамата вероятно са осъществили контакт. Но Джефри не бе посетил санаториума. Подозираше, че вторият пакет, онзи за Ърнст Сковил в Рен, за който все още не знаеше достатъчно, е довел Стефани Нел и Малоун при Кларидън. Едно беше сигурно. Кларидън и Ларс Нел бяха работили рамо до рамо и когато синът се бе захванал любителски с проучванията след смъртта на Ларс, Кларидън бе помагал и на него.

Магистърът явно е знаел всичко това. А сега вдовицата на Ларс Нел бе отишла право при Кларидън.

Време бе да се заеме с този проблем.

— Тръгвам към Авиньон след половин час. Приготви екип от четирима братя. Поддържайте електронното наблюдение и кажи на хората ни да не носят микрофони. Устройството има широк обхват, да го използваме в наша полза.

Но имаше още нещо и той заоглежда стаята.

— А сега ме остави.

Маршалът се поклони и напусна стаята.

Той се изправи с все още замаяна глава и заразглежда продълговатата стая. Две от стените бяха от камък, останалите две с ламперия от явор. Едната стена бе почти закрита от декоративен шкаф, а другите — от тоалетна масичка, втори шкаф и маса със столове. Погледът му се спря на камината. Изглеждаше най-логичното място. Знаеше, че в древността стаите са имали повече от един вход и изход. Тази стая бе приютявала магистри от XVI век насам и ако си спомняше правилно, камината бе добавена през XVII век на мястото на старо каменно огнище. Рядко се използваше, тъй като в цялото абатство бе прокарано централно отопление.

Приближи се към полицата над камината и огледа дървените части, после внимателно прегледа каменната плоча отдолу, забелязвайки бледи бели линии, проточили се перпендикулярно към стената.

Наведе се и се взря в тъмната плоча. Със свита ръка започна да опипва вътрешната част на комина. И накрая го откри. Кръгла стъклена топка. Опита се да я завърти, но нищо не се раздвижи. Побутна я нагоре, после надолу. Пак нищо. Накрая дръпна и тя се отмести. Не много, може би със сантиметър, при което чу механично изщракване. Пусна я и усети нещо хлъзгаво по пръстите си. Масло. Някой бе взел необходимите мерки.

Огледа камината. По цялата дължина на задната стена вървеше пукнатина. Той натисна и каменната плоча се завъртя навътре. Отворът бе достатъчно голям, за да мине през него, така че запълзя. От този вход започваше коридор с човешки ръст.

Той се изправи.

Тесният коридор продължаваше едва няколко метра до каменна стълба, която се виеше надолу в плътна спирала. Не можеше да предположи накъде води. Несъмнено из цялото абатство бяха пръснати тайни входове и изходи. От двайсет и две години заемаше поста маршал и никога не бе чувал за тях.

Магистърът обаче явно знаеше и бе казал на Джефри.

Удари с юмрук по камъка и даде воля на гнева си. Трябваше да открие Великата тайна. Цялата му власт се крепеше на това откритие. От години знаеше, че магистърът разполага с дневника на Ларс Нел, но нямаше начин да се сдобие с него. Вярваше, че след смъртта на стареца щеше да настъпи неговият час, но магистърът бе предвидил действията му и бе изпратил ръкописа извън абатството. Сега вдовицата на Ларс Нел и нейният бивш служител — отлично трениран правителствен агент — се бяха свързали с Ройс Кларидън.

Нищо добро нямаше да излезе от тяхното сътрудничество.

Опита се да се успокои. От години се трудеше в сянката на магистъра. Сега самият той беше магистър. И нямаше да позволи един призрак да направлява действията му.

Пое няколко дълбоки глътки от влажния въздух и се замисли за Началото. Било през 1118 г. след Христа. Светите земи най-после били изтръгнати от ръцете на сарацините и било положено началото на християнското царство, но все още съществувала огромна опасност. Затова девет рицари се обединили и дали обет пред новия християнски цар на Йерусалим, че маршрутът от и към Светите земи ще бъдат безопасен за поклонниците. Но как биха могли деветима мъже на средна възраст, дали обет за бедност, да защитят дългия път от Яфа до Йерусалим, особено след като по него се движели стотици разбойници? Още по-странно бе, че през първите десет години от съществуването на ордена към него не се включили нови рицари, а Хрониките не описваха случаи на оказана помощ на поклонниците. Вместо това първите девет рицари се захванали с много по-голяма задача. Щабът им се намирал под един стар храм, на място, което някога служело за конюшните на цар Соломон. Помещението, съдържащо безброй арки и сводове, било толкова огромно, че някога приютявало две хиляди животни. Там те открили подземни коридори, изсечени преди векове в скалите, много от които съдържали пергаментови свитъци, трактати, разработки върху науките и изкуството и много неща, свързани с юдейско-египетското наследство.

Както и най-важната находка.

Разкопките погълнали вниманието на деветимата рицари. По-късно, през 1127 г., те натоварили безценната си плячка на кораби и отплавали към Франция. Това, което открили, им донесло слава, богатство и мощни съюзници. Мнозина искали да станат част от ордена и през 1128 г., едва десет години след създаването си, Орденът на тамплиерите получил от папата законна автономия, която нямала равна на себе си в западния свят.

И всичко това заради знанията, които били получили.

И все пак били особено предпазливи по отношение на наученото. Само онези, които се издигали до най-висок ранг, имали привилегията да знаят. Преди векове дълг на всеки магистър било да предаде знанието, преди да умре. Но това било преди чистката. След нея всички магистри търсели знанието, но без резултат.

Отново удари с юмрук камъка.

Тамплиерите бяха изковали съдбата си в забравените пещери с непоколебимата решимост на фанатици. Той щеше да направи същото. Великата тайна бе някъде там. Почти бе стигнал до нея. Сигурен беше.

А отговорите бяха в Авиньон.

32

Авиньон, 17:00 ч.

Малоун спря пежото. Ройс Кларидън чакаше отстрани на шосето, южно от санаториума, точно както бе казал. Неравната му брада бе изчезнала, както и мърлявите дрехи и пуловерът. Лицето му бе гладко избръснато, ноктите подрязани и беше облечен с джинси и риза. Дългата му коса бе пригладена назад и вързана на опашка, а в крачката му се долавяше енергичност.

— Приятно е без тази брада — каза той, докато се качваше отзад. — За да се преструвам на тамплиер, трябваше и да заприличам на такъв. Нали знаете, че никога не са се къпели. Уставът го забранявал. За да няма голота сред братята и така нататък. Каква ли вонлива пасмина са били?

Малоун превключи на първа и потегли по магистралата. В небето буреносните облаци се сгъстяваха. Бурята над Рен-льо-Шато най-после си бе пробила път на изток. В далечината светкавици протягаха пипала през скупчените облаци, следвани от ръмженето на гръмотевиците. Всеки момент щеше да завали. Той размени със Стефани поглед, който ясно говореше, че трябва да поразпитат мъжа отзад.

Тя се обърна.

— Мистър Кларидън…

— Наричайте ме Ройс.

— Добре. Ройс, можете ли да ми кажете нещо повече за идеите на Ларс? Важно е да го разберем.

— Нима не знаете?

— С Ларс доста се бяхме отчуждили през последните години преди смъртта му. Не споделяше много с мен. Но наскоро прочетох книгите му и дневника.

— Мога ли да попитам тогава защо сте тук? Той почина преди доста време.

— Нека кажа само, че ми се иска да вярвам, че Ларс би останал доволен, ако някой довърши труда му.

— В това отношение сте права, госпожо. Съпругът ви бе блестящ учен. Теориите му бяха добре обосновани и съм убеден, че щеше да постигне успех. Ако бе оживял.

— Разкажете ми за тези теории.

— Следваше пътя на абат Сониер. Този свещеник е бил голям хитрец. От една страна, не искал никой да научи какво е знаел. От друга, оставил е доста следи. — Кларидън поклати глава. — Говори се, че споделял всичко с любовницата си, но тя издъхнала, без да каже и дума. Точно преди смъртта си Ларс смяташе, че е постигнал известен напредък. Запозната ли сте с цялата история, госпожо? Със самата истина?

— Страхувам се, че знанията ми се ограничават до написаното от Ларс в книгите му. Но в дневника му има интересна информация, която така и не е публикувал.

— Може ли да погледна тези страници?

Тя запрелиства дневника, после му го подаде. Малоун наблюдаваше в огледалото как мъжът чете с интерес.

— Какви чудеса — отбеляза Кларидън.

— Бихте ли ни обяснили? — попита Стефани.

— Разбира се, госпожо. Както казах днес следобед, измислиците на Ноел Корбю и останалите като него за Сониер били загадъчни и вълнуващи. Но за мен и Ларс истината бе още по-вълнуваща.

Сониер огледа новия олтар на църквата, доволен от промените. Старата мраморна плоча бе изчезнала, лежеше натрошена в двора на църквата, а вестготските колони вече бяха определени за други цели. Новият олтар излъчваше елегантност и красота. Преди три месеца, през юни, той бе организирал пищна церемония за първо причастие. Няколко мъже от селото бяха понесли статуя на Девата в тържествено шествие през улиците на Рен, завършило пред църквата, където скулптурата бе поставена върху една от изнесените в двора колони. За да увековечи събитието, той бе издълбал думите РАЗКАЯНИЕ, РАЗКАЯНИЕ върху колоната, за да напомня на енориашите за нуждата от смирение, и МИСИЯТА 1891 г., за да увековечи годината на тяхното колективно постижение. Покривът на църквата най-после бе поправен, а външните стени укрепени. Старият амвон бе изчезнал и в момента се подготвяше новият. Скоро щяха да положат нова шахматно наредена настилка на пода и нови скамейки. Но преди това основата на пода се нуждаеше от ремонт. Водата, процеждала се от покрива, бе разяла повечето камъни от основата. На места ги бяха позакърпили, но доста от тях се нуждаеха от подмяна.

Навън бе влажна, ветровита септемврийска утрин, затова си бе осигурил помощта на пет-шест местни жители. Задачата им бе да избият повредените каменни плочи и да сложат новите преди идването на майсторите за пода след две седмици. В момента в нефа се работеше на три различни места. Самият Сониер се бе захванал с една изкривена плоча пред стъпалата на олтара, която открай време се клатеше.

Откритата преди известно време стъкленица все още го озадачаваше. Когато разтопи восъчния печат и извади навитото късче хартия, той откри не послание, а тринайсет реда с букви и символи. Когато ги показа на абат Жели, свещеника от съседното село, той му бе казал, че тази подредба на букви и символи се нарича криптограма и че някъде сред привидно безсмислените букви се крие послание. Нужен бил само математически ключ за разшифроването му, но след като се бе мъчил в продължение на много месеци, той бе все така далеч от намирането на отговора. Искаше му се да разбере както смисъла, така и причината посланието да бъде скрито. Очевидно то бе от голямо значение. Нужно бе и голямо търпение. Точно това си повтаряше всяка вечер, след като за пореден път неуспешно се опитваше да открие отговора. Ако не друго, той бе търпелив.

Хвана чук с къса дръжка и реши да провери дали дебелата плоча на пода може да бъде натрошена. Колкото по-малки бяха парчетата, толкова по-лесно щяха да ги извадят. Подпря се на колене и нанесе три удара върху единия край на дългата почти метър плоча. По дължината й плъзнаха пукнатини. Новите удари ги превърнаха в процепи. Хвърли чука и грабна един метален прът, за да разкърти по-малките парчета. Подпъхна го под един дълъг тесен къс и успя да измъкне дебелото парче от мястото му. Подритна го, за да не му пречи.

После забеляза нещо.

Остави металния прът и приближи газената лампа към оголената основа на пода. Пъхна ръка, внимателно разчисти парчетата и осъзна, че това, което се показваше, бе панта. Приведе се и избърса останалата прах и отломки, разкривайки по-голяма площ от разяденото желязо, а пръстите му се изцапаха с ръжда.

Формата започна да приема познати очертания. Бе врата, водеща надолу. Но накъде?

Огледа се. Останалите мъже работеха съсредоточено, шепнейки си. Той премести лампата настрана и спокойно върна отломките, които току-що бе извадил, в дупката.

— Добрият свещеник не искал никой да разбере какво е открил — отбеляза Кларидън. — Първо стъкленица, а после цяла врата. Църквата му се оказала пълна с чудеса.

— Врата към какво? — полюбопитства Стефани.

— Точно това е интересната част. Ларс така и не ми разказа всичко. Но сега, като чета дневника му, започвам да разбирам.

Сониер отстрани и последния камък от желязната врата в пода. Църквата бе заключена, а слънцето бе залязло преди часове. Цял ден бе умувал какво ли се крие под вратата, но не обели и дума пред работниците, а само им благодари за усилията, обяснявайки, че смята да си почине няколко дни, така че нямаше да има нужда от тях преди следващата седмица. Не бе споделил дори и със скъпата си любовница, а само спомена след вечеря, че иска да огледа църквата, преди да си легне.

Дъждът барабанеше по покрива.

На светлината на газената лампа пресметна, че желязната врата е дълга около метър и широка не повече от четирийсет сантиметра. Беше на нивото на пода и нямаше ключалка. За щастие рамката бе каменна, но се притесняваше за състоянието на пантите, затова бе донесъл шише с газ за лампи. Не че беше най-подходяща за смазка, но само това бе успял да набави за толкова кратко време.

Намаза пантите с надеждата да разхлаби хватката на времето. Вмъкна края на един железен прът под ръба на вратата и дръпна нагоре.

Тя не помръдна. Дръпна по-силно. Пантите започнаха да поддават.

Размърда пръта, натисна ръждясалия метал и добави още газ. След няколко опита пантите изскърцаха, вратата се завъртя на оста си и замръзна, сочейки право към тавана.

Той освети тъмния отвор с лампата. Тесни стъпала се спускаха 4–5 метра надолу до груба каменна площадка.

Разтрепери се от вълнение. Чувал бе разкази от други свещеници за намерени от тях предмети. Повечето били от времето на революцията, когато духовниците криели реликви, икони и украшения от плячкосващите републиканци. Много от църквите на Лангедок станали тяхна жертва. Но тази в Рен-льо-Шато била толкова западнала, че просто нямало какво да грабят.

Може би всички са грешали.

Изпробва най-горното стъпало и реши, че е изсечено в скалната основа на църквата. С лампа в ръка, бавно заслиза, взирайки се в правоъгълното пространство, също изсечено в скалата. Свод разделяше помещението на две. След това видя костите. Външните стени бяха покрити с наподобяващи пещи кухини, всяка съдържаща скелет, наред с останките от дрехи, обувки, мечове и погребални плащаници.

Насочи светлината към няколко от гробниците и забеляза, че всяка е обозначена с издялано в камъка име. Всички бяха от рода Д’Отпул. Датите варираха от XVI до XVIII век. Започна да брои. Двайсет и трима почиваха в криптата. Знаеше кои са. Господарите на Рен.

Погледът му бе привлечен отвъд централния свод, към голям сандък редом до желязна купа. Пристъпи натам с лампа в ръка и подскочи, когато нещо проблесна насреща му. Първо реши, че очите го лъжат, но бързо осъзна, че видението бе истина.

Наведе се.

Железният съд бе пълен с монети. Вдигна една и видя, че са френски златни монети, повечето от 1768 г. Нямаше представа каква е стойността им, но предполагаше, че е значителна. Трудно бе да се прецени колко имаше в купата, но когато изпробва тежестта й, установи, че не е в състояние да я помръдне. Посегна към сандъка и видя, че ключалката му е отворена. Избута капака и видя подвързани в кожа томове и нещо, увито в импрегниран плат. Внимателно опипа с пръсти и прецени, че съдържанието представлява множество дребни и твърди предмети.

Остави лампата на земята и отгърна плата.

Светлината отново улови някакъв блясък. Диамант. Той разгъна диплите на плата и дъхът му секна. В сандъка имаше цяло съкровище. Несъмнено плячкосващите републиканци преди стотина години бяха направили огромна грешка, подминавайки полусрутената църква на Рен-льо-Шато. Или може би просто човекът или хората, избрали това място за свое скривалище, бяха постъпили мъдро.

— Криптата е съществувала — заяви Кларидън. — Току-що прочетох в дневника, че Ларс открил църковен регистър, обхващащ периода от 1694 до 1726 година, в който се споменавало за криптата, но не и местоположението на входа към нея. Сониер отбелязал в личния си дневник, че е открил гробница. По-късно е записал: Годината 1891-ва донесе най-големите плодове за онова, за което говоря. Ларс винаги бе смятал, че този текст е много важен.

Малоун отби встрани и спря, после се обърна към Кларидън.

— Значи това злато и скъпоценните камъни са били източникът на богатството на Сониер. С тях ли е финансирал ремонта на църквата?

Кларидън се разсмя.

— В началото — да. Но историята продължава.

Сониер се изправи.

Никога не бе виждал такива богатства на едно място. На какво съкровище бе попаднал! Но трябваше да го измъкне, без да събуди подозрения. А за да го направи, му беше необходимо време. И никой друг не трябваше да открие криптата. Наведе се, взе лампата и реши, че нищо не пречи да започне още същата вечер. Можеше да изнесе златото и камъните и да ги скрие в дома си. А как точно щеше да ги обърне в пари, щеше да реши по-късно. Тръгна обратно към стълбите, като хвърли последен поглед наоколо.

Една от нишите привлече вниманието му.

Приближи се и видя, че в нея има останки на жена. Под погребалната рокля имаше кости и череп. Вдигна лампата и прочете надписа отдолу:

Мари д’Отпул дьо Бланшфор

Чувал бе за графинята. Бе последната от наследниците на рода Д’Отпул. Когато починала през 1781 г., семейството й изгубило контрола си над селото и околните земи. Революцията, започнала десетина години по-късно, завинаги премахнала аристократите земевладелци.

Но тук имаше нещо странно.

Той бързо се изкачи догоре. Отключи вратите на църквата, втурна се през заслепяващия дъжд, тичешком заобиколи сградата, влезе в двора и се запровира между гробовете, чиито плочи сякаш плуваха в оживялата тъмнина.

Спря пред един от тях и се наведе.

Светейки си с лампата, той прочете надписа.

— Мари д’Отпул дьо Бланшфор била погребана и отвън — отбеляза Кларидън.

— Два гроба за една и съща жена? — попита Стефани.

— Явно да. Но тялото било в криптата.

Малоун си спомни какво бе казала предишния ден Стефани за Сониер и любовницата му, как разровили гробовете в двора на църквата и после изличили с длето надписа върху плочата на графинята.

— Затова Сониер е разкопал гроба в двора.

— Така смяташе Ларс.

— И той се оказал празен?

— Няма как да разберем, но Ларс вярвал, че било точно така. А и историята сякаш подкрепя подобно заключение. Жена с положението на графинята никога нямало да бъде погребана в земята. Щели да я положат в крипта, както всъщност се оказало. Гробът отвън бил нещо съвсем друго.

— Надгробният камък всъщност бил послание — каза Стефани. — Това го знаем. — Ето защо книгата на Йожен Стюблен е толкова важна.

— Но ако човек не е знаел за криптата, гробът не би предизвикал интерес. Просто поредната паметна плоча. Абат Бигу бил хитър. Криел е посланието си пред очите на всички.

— И Сониер го е открил?

— Така смяташе Ларс.

Малоун завъртя ключа и подкара колата. Изминаха последната отсечка от магистралата, после завиха наляво и пресякоха буйната река Рона. Намираха се пред укрепените стени на Авиньон, а папският дворец се издигаше високо горе. Малоун се отклони от задръстения булевард и навлезе в стария град, подминавайки пазара с книжния панаир, който бяха посетили по-рано. Изкачи една виеща се алея към двореца и паркира в същия подземен гараж.

— Имам един глупав въпрос — каза той. — Защо някой просто не разкопае основите на църквата в Рен или не използва радар, за да докаже съществуването на криптата?

— Местните власти не позволяват. Помислете само. Ако се окаже, че няма нищо, какво ще стане със загадката? Рен, както и Лангедок, се изхранват от легендата за Сониер. Последното, което биха искали, е някакво доказателство. Твърде добре печелят от мита.

Малоун бръкна под седалката и извади пистолета, който бе измъкнал от преследвача си предишната нощ. Провери пълнителя. Още три патрона.

— Необходимо ли е? — попита Кларидън.

— Чувствам се много по-спокоен с него. — Той отвори вратата и се измъкна навън, пъхайки пистолета под сакото.

— Защо трябва да влизаме в двореца на папите? — попита Стефани.

— Защото там се съхранява информацията.

— Може ли да поясните?

Кларидън отвори своята врата.

— Елате, и ще ви покажа.

33

Лавлане, Франция, 19:00 ч.

Сенешалът спря колата в центъра на селото. С Джефри пътуваха на север по виещия се път в продължение на пет часа. Умишлено подминаха по-големите градове като Фоа, Кийан и Лиму и спряха в малко село, сгушено в закътана долчинка, което явно рядко бе посещавано от туристи.

След бягството от покоите на магистъра тайните коридори ги бяха извели близо до главната кухня, където изходът хитроумно бе прикрит с тухлена стена. Джефри обясни как магистърът му бе показал тайните коридори, използвани в отминалите векове за бягство от абатството. През последните сто години съществуването им било известно само на магистрите и те рядко били използвани.

Щом се озоваха навън, двамата бързо откриха гаража, качиха се в един от автомобилите на абатството и се измъкнаха през главната порта преди братята, определени да пазят, да се завърнат на поста си след обедните молитви. Тъй като Дьо Рокфор беше в безсъзнание, а антуражът му очакваше някой да отвори заключената врата, те бяха спечелили значително предимство.

— Време е да поговорим — каза сенешалът с нетърпящ възражение тон.

— Готов съм.

Слязоха от колата и влязоха в едно кафе, чиито външни маси, засенчвани от величествени брястове, бяха заети от клиенти на средна възраст. Бяха хвърлили рицарските одежди и бяха облекли обикновени дрехи, купени набързо преди час. Появи се сервитьорът и те поръчаха. Вечерта бе топла и приятна.

— Осъзнаваш ли какво направихме в абатството току-що? — възкликна сенешалът. — Застреляхме двама братя.

— Магистърът ми каза, че насилието ще бъде неизбежно.

— Ясно ми е от какво бягаме, но къде отиваме?

Джефри бръкна в джоба си и извади плика, който бе показал на Дьо Рокфор.

— Магистърът ми нареди да ви го предам, щом успеем да се измъкнем.

Сенешалът взе плика и го отвори със смесица от нетърпение и тревога.

Сенешалът вдигна поглед към Джефри и го попита:

— На колко години си?

— На двайсет и девет.

— Поел си доста отговорности за възрастта си.

— Уплаших се, когато магистърът сподели какво се очаква от мен. Не исках да поемам такива задължения.

— Защо ли не го е казал направо на мен?

Джефри не отговори веднага.

— Магистърът заяви, че предпочитате да отстъпвате пред опасността от противоречия и бягате от конфликти. Че все още не познавате напълно самия себе си.

Упрекът го жегна, но изражението на искреност и невинност върху лицето на Джефри придаваше огромна тежест на думите му. А и наистина беше така.

Никога не бе търсил преднамерено конфронтация и бе избягвал всякакви спорове.

Но не и този път.

Бе се изправил срещу Дьо Рокфор и щеше да го застреля, ако французинът не бе реагирал толкова бързо. Този път възнамеряваше да се бори. Прокашля се и попита:

— Какво трябва да направя?

Сервитьорът се върна с две салати, препечен хляб и сирене.

— Първо да хапнем. Умирам от глад — усмихна се Джефри.

— А после?

— Само вие можете да кажете.

Сенешалът поклати глава при тази пламенна надежда. Всъщност вече бе мислил за следващия им ход по пътя. Решението, което се бе оформило, му действаше успокоително, защото съзнаваше, че можеха да отидат на едно-единствено място.

34

Авиньон, 17:30 ч.

Малоун вдигна поглед към двореца на папите, който се издигаше на стотина метра от тях. Тримата със Стефани и Кларидън седяха в едно открито кафе на оживения площад до главния вход. От отсрещния бряг на Рона се носеше силен северен вятър — мистрал, както го наричаха местните — и безпрепятствено вилнееше из града. Малоун си спомни една средновековна поговорка, в която се намекваше за неприятната миризма, изпълвала някога тези улици. Ветровитият Авиньон, при вятър омразен, без вятър отровен. А как го бе нарекъл Петрарка? Най-зловонният на земята.

Бе прочел в един пътеводител, че издигащият се пред него едновременно дворец, крепост и светилище в действителност се състоеше от две сгради — някогашния дворец, построен от папа Бенедикт XII, започнат през 1334 г., и новия дворец, издигнат при управлението на Климент VI и завършен през 1352 г. И двете постройки отразяваха личността на създателя си. Старият дворец бе образец за консерватизъм в римски стил, с твърде малко вкус, докато новият излъчваше готическа пищност. За съжаление и двете сгради били опожарявани, а по време на Френската революция и плячкосвани. Скулптурната им украса била унищожена, а всички фрески — замазани с боя. През 1810 г. дворецът бил превърнат в казарма. Авиньон си възвърнал контрол върху него през 1906 г., но реставрацията била отложена чак до шейсетте години на XX век. Понастоящем две от крилата бяха конгресен център, а останалата част — туристическа атракция, предлагаща само бегъл поглед към някогашното великолепие.

— Време е да влизаме — обади се Кларидън. — Последната обиколка започва след десет минути. Трябва да се включим в нея.

Малоун се надигна.

— Какво точно ще правим?

Над главите им изтрещя гръмотевица.

— Абат Бигу, на когото Мари д’Отпул дьо Бланшфор изповядала голямата семейна тайна, от време на време идвал да съзерцава картините в двореца. Това било преди революцията, така че много от тях все още са тук. Ларс особено харесвал една от тях. Когато открил криптограмата, намерил също и бележка за картината.

— Каква бележка? — попита Малоун.

— В деня, когато напуснал Франция, за да замине за Испания през 1793 година, абат Бигу написал в църковния регистър за църквата в Рен-льо-Шато последните си думи, които гласят: Lisez les Règles du Caridad.

Малоун си преведе фразата наум. „Прочетете правилата на Каридад.“

— Сониер попаднал на този текст и го скрил. За щастие регистърът оцелял и в крайна сметка Ларс го намерил. Явно Сониер е разбрал, че Бигу често посещавал Авиньон. По времето на Сониер, в края на деветнайсети век, дворецът представлявал само изкорубена черупка. Но Сониер лесно можел да разбере, че по времето на Бигу там е била изложена картината на Хуан де Валдес Леал „Правилата на Каридад“.

— Предполагам, картината все още е вътре? — попита Малоун, загледан в широкия двор, простиращ се към Шапо Гало, главния вход на двореца.

— Отдавна я няма — поклати глава Кларидън. — Унищожена е от пожар преди петдесет години.

Изтрещяха нови гръмотевици.

— Тогава какво правим тук? — попита Стефани.

Малоун хвърли няколко евро върху масата и погледна към съседното открито кафе. Докато всички останали бързаха да си тръгнат, подплашени от задаващата се буря, една жена седеше под сенника и отпиваше от чашата си. Погледът му се спря на нея само за секунда, която беше достатъчна, за да забележи правилните черти и леко изпъкналите очи. Кожата й бе с цвета на кафе с мляко, а обноските й към сервитьора — изтънчени. Беше я забелязал преди десетина минути, още когато седнаха, и се бе зачудил. А сега щеше да я подложи на проверка. Взе една хартиена салфетка от масата и я смачка на топка в ръката си.

— В непубликувания ръкопис — тъкмо обясняваше Кларидън, — същия, който Ноел Корбю написал за Сониер и Рен и който Ларс открил, се споменава за картината. Корбю явно е знаел, че Бигу е писал за нея в църковния регистър. Той също така отбелязал, че литография на картината все още се съхранява в архивите на двореца. Лично я бил виждал. Седмица преди смъртта си Ларс най-после научил къде точно в архивите се намира тя. Трябваше да влезем и да я видим, но Ларс така и не се завърна в Авиньон.

— И не ви е казал къде трябва да я търсим? — попита Малоун.

— Не.

— В дневника не се споменава за никаква картина — каза Малоун. — Изчетох го целия. Нито дума за Авиньон.

— Щом Ларс не ви е казал къде е литографията, защо изобщо ще влизаме? — попита Стефани. — Няма да знаете къде да търсите.

— Но синът ви научи точно преди да умре. Двамата възнамерявахме да влезем в двореца и да я потърсим веднага щом се завърне от планините. Но, госпожо, както знаете…

— Той също не се завърна.

Малоун наблюдаваше как Стефани се опитва да потисне чувствата си.

— А защо не влязохте сам?

— Реших, че е по-важно да спася живота си. Така че се скрих в лудницата.

— Човекът загинал от лавина — уточни Малоун. — Не е бил убит.

— Не можете да знаете със сигурност — каза Кларидън. — Всъщност не знаете нищо.

Той огледа площада.

— Трябва да побързаме. Педантични са при последната обиколка. Повечето служители са възрастни жители на града. Голяма част са доброволци. Заключват вратите точно в седем. В двореца няма охранителна система. Вече не се излага нищо ценно, а и самите стени са най-голямата охрана. Ще се отделим от групата и ще изчакаме всичко да утихне.

Тръгнаха.

Капки дъжд убодоха тила на Малоун. С гръб към жената, която би трябвало все още да седи трийсетина метра зад него, той разтвори юмрук и остави вятъра да отнесе смачканата салфетка. Извъртя се рязко и се престори, че хуква след изпуснатата хартия, докато тя танцуваше по плочките, подхваната от вятъра. Когато я догони, той хвърли поглед към кафето.

Жената бе станала от масата.

Бе тръгнала небрежно в същата посока, към двореца.

Дьо Рокфор свали бинокъла. Стоеше изправен върху Роше де Дом, скалата на папите, най-живописното кътче в Авиньон. Още от неолита тук живеели хора. По времето на папската окупация огромната оголена скала служела като естествена защита срещу вездесъщия мистрал. Днес хълмът, който се намираше в пряко съседство с папския дворец, бе превърнат в разкошен парк с езера, фонтани, статуи и изкуствени пещери. Гледката беше зашеметяваща. Идвал бе много пъти, когато служеше в семинарията наблизо, в дните, преди да постъпи в ордена.

На запад и на юг се простираха хълмове и долини. Бързоструйната Рона бе издълбала път отдолу, под прочутия мост „Сен Бенезе“, който някога я разделял на две и свързвал папския град с кралския от другата й страна. Когато през 1226 г. Авиньон взел страната на графа на Тулуза срещу Луи VIII по време на Албигойските войни, френският крал опожарил моста. В крайна сметка той бил реставриран и сега Дьо Рокфор си представяше как през XIV век кардиналите го прекосявали на мулета на път към провинциалните си дворци във Вилньов-лез-Авиньон. През XVI век дъждовете и наводненията оставили от моста само четири подпорни сегмента и той така и не бил довършен. Поредната липса на воля от страна на Авиньон, както винаги бе смятал. Град, който сякаш бе обречен да постига успех едва наполовина.

— Тръгват към двореца — каза той на брата до него. Погледна часовника си. Почти шест. — Който затваря в седем.

Вдигна пак бинокъла към площада на четиристотин и петдесет метра под него. Потеглил бе на север от абатството и бе пристигнал преди четирийсет минути. Електронното устройство в колата на Малоун все още действаше и бе издало пътуването до Вилньов-лез-Авиньон и после обратно до Авиньон. Явно бяха отишли да вземат Кларидън.

Дьо Рокфор бе изкачил оградената от дървета алея, започваща от папския дворец, и бе решил да изчака тук, на върха, от който се разкриваше идеална гледка към стария град. Съдбата му се бе усмихнала, когато Стефани Нел и двамата й спътници се появиха от подземния паркинг точно под него, после се настаниха в открито кафе, към което имаше директен изглед. Свали бинокъла.

Мистралът вилнееше около него, бръснеше кейовете, издуваше реката, шибаше буреносните облаци, които се носеха все по-ниско в небето.

— Явно смятат да останат в двореца след края на работното време. Ларс Нел и Кларидън веднъж направиха същото. Разполагаме ли все още с ключ от вратата?

— Нашият брат тук, в града, го пази.

— Вземи го.

Отдавна си бе подсигурил достъп до двореца през катедралата след края на работното време. Архивите бяха привлекли интереса на Ларс Нел, както и на Дьо Рокфор. На два пъти бе пращал братя да тършуват през нощта, за да разбере какво бе заинтригувало Ларс Нел. Но обемът на материалите бе внушителен и така и не успяха да разберат нищо. Може би тази вечер щеше да научи повече.

Отново погледна през бинокъла. Някакво листче се изплъзна от ръката на Малоун и адвокатът хукна след него.

След това тримата изчезнаха от погледа му.

35

21:00 ч.

Някакво особено чувство обзе Малоун, докато крачеше из празните зали. Бяха се отделили от групата по средата на обиколката и Кларидън ги бе повел към горните етажи. Изчакаха в една от кулите зад заключена врата докъм осем и половина, когато повечето от вътрешните лампи вече бяха угасени и не се долавяше никакво движение. Кларидън като че ли бе наясно с действията на персонала и остана доволен, че пет години по-късно нищо не бе променено.

Лабиринтът от празни зали и дълги коридори сега бе осветен единствено от отделни петна бледа светлина. Малоун можеше само да си представи какво ли е било някогашното обзавеждане, стените с пищни цветни фрески и гоблени, изобразяващи хора, събрали се да служат или да просят милост от божия наместник. Бяха идвали пратеници на хана, на императора на Константинопол, дори самият Петрарка и света Катерина от Сиена, жената, която в крайна сметка бе убедила последния папа от Авиньон да се завърне в Рим. Историята бе пуснала дълбоки корени тук, но сега от нея имаше само останки.

Отвън бурята най-после се бе развихрила и дъждът биеше яростно покрива, а стъклата звънтяха от гръмотевиците.

— Някога този дворец бил пищен като Ватикана — прошепна Кларидън. — Всичко обаче е изчезнало. Унищожено от невежество и алчност.

Малоун не бе съгласен.

— Някои биха казали, че именно невежеството и алчността са били причината за построяването му — възрази той.

— О, мосю Малоун, да не сте следвали история?

— Чел съм доста.

— Тогава нека ви покажа нещо.

Кларидън ги поведе през отворени портали в зали с протрит под, всяка с табелка с името си. Спряха насред подобна на пещера правоъгълна зала със сводест таван.

— Тук е била банкетната зала на папата. Събирала стотици гости — каза Кларидън, а гласът му отекна в празнотата. — Климент Шести окачил на тавана синя завеса, осеяна със златни звезди, наподобяваща небесния свод. Стените били украсени с фрески. Всичко било унищожено в пожара през 1413 година.

— И не са го възстановили? — учуди се Стефани.

— Папите на Авиньон вече ги нямало, така че и дворецът нямал същата стойност. — Кларидън посочи към другия край на залата. — Палата се хранел сам точно отсреща, върху подиум, седнал на трон, под балдахин, украсен с алено кадифе и хермелин. Гостите седели на дървени скамейки покрай стените — кардиналите в източната част, останалите в западната. Дървените маси били наредени под формата на буквата „П“, а храната се сервирала по средата. Всичко било доста строго и церемониално.

— Както и целият дворец — отбеляза Малоун. — Имам чувството, че се разхождам през бомбардиран град, сякаш душата на сградата е унищожена. Един съвсем отделен свят в света.

— Такава била идеята. Френските крале искали папите им да бъдат изолирани. Само те контролирали мислите и действията им. Нито един от папите не бил посещавал Рим, тъй като италианците биха ги съсекли на място. Така че седмината мъже, служили като папи в този дворец, си изградили собствена крепост и не оспорвали френския трон. Дължали съществуването си на краля и се наслаждавали на това убежище — тяхното авиньонско пленничество, както наричали службата си тук.

Следващото помещение бе доста по-малко. Залата с гоблените бе мястото, където папата и кардиналите се срещали на тайни съвети.

— Тук дарявали Златната роза — каза Кларидън.

— Особено арогантен жест от страна на авиньонските папи. В четвъртата неделя от постите папата почитал една специална личност, обикновено владетел, като я дарявал със Златната роза.

— Не одобряваш ли това? — попита го Стефани.

— Христос не е имал нужда от златни рози. А защо папите да имат? Просто поредното кощунство, типично за това място. Климент Шести купил целия град от Йоана, кралица на Неапол. Което било част от сделката, която тя сключила, за да изкупи опрощение за съучастничество в убийството на съпруга си. В продължение на сто години престъпници, авантюристи, фалшификатори и контрабандисти можели да се укриват от правосъдието тук, стига да отдавали нужната почит на папата.

През съседна зала влязоха в Залата на елените. Кларидън щракна няколко лампи, хвърлящи мека, приглушена светлина. Малоун се забави на входа достатъчно дълго, за да хвърли поглед назад към Банкетната зала. Някаква сянка пробяга по стената, но това му бе достатъчно да разбере, че не са сами. Знаеше кой ги следва. Висока, привлекателна, атлетична жена — цветнокожа, както бе казал Кларидън по-рано в колата. Жената, която ги бе последвала в двореца.

— … Ето тук се съединяват старият и новият дворец — тъкмо казваше Кларидън. — Зад нас е старият, а новият започва през онзи портал. А тук е бил кабинетът на Климент Шести.

Малоун бе прочел в пътеводителя за Климент, човек, който обичал картините и стиховете, приятните звуци, редките животни и рицарската любов. Имаше и негов цитат: Предшествениците ми не са знаели как трябва да живее един папа. Той превърнал старата крепост на Бенедикт в пищен дворец. В момента Малоун бе заобиколен от идеални примери за материалните потребности на Климент под формата на изображения, изрисувани върху лишените от прозорци стени. Ниви, гори и потоци, всичко това под яркосиньо небе. Мъже с мрежи край езеро, гъмжащо от щуки. Бретон шпаньоли. Млад благородник със своя сокол. Дете, покатерило се на дърво. Треви, птици, къпещи се хора. Преобладаваше зеленото и кафявото, но тук-там някоя оранжева дреха, синкава риба и плодовете по дърветата обогатяваха цветовата гама.

— Климент поръчал фреските през 1344 година. Открили ги под пластовете вар, наплескани от войниците, когато дворецът бил превърнат в казарма през деветнайсети век. Тази зала прекрасно отразява нагласата на авиньонските папи, особено на Климент Шести. Някои дори го наричали Климент Великолепния. Не изпитвал никакво влечение към религиозния живот. Уреждането на покаянията, отменянето на отлъчванията от църквата, опрощаването на греховете, дори съкращаването на престоя в чистилището и за живи, и за покойници — всичко било за продан. Забелязвате ли нещо да липсва?

Малоун отново заразглежда фреските. Ловните сцени определено говореха за склонност към бягство от реалността — хора, които се забавляват, — но нищо по-особено не му направи впечатление.

След това внезапно му просветна.

— Къде е Бог?

— Набито око имате. — Кларидън разпери ръце. — Никъде в дома на Климент Шести няма нито един религиозен символ. Този пропуск е много красноречив. Това е спалня за крал, а не за папа. Точно за такива се смятали авиньонските прелати. Те унищожили тамплиерите. Като започнали през 1307 година с Климент Пети, който бил съконспиратор на Филип Хубави, и завършили с Григорий Единайсети през 1378 година, тези корумпирани личности смазали ордена. Ларс през цялото време вярваше, а и аз съм съгласен с него, че тази зала доказва какво всъщност са ценели тези мъже.

— Смяташ ли, че тамплиерите са оцелели? — полюбопитства Стефани.

— Oui. Те са около нас. Виждал съм ги. Какво точно представляват, не зная. Но са около нас.

Малоун не можеше да прецени дали тази декларация отговаря на истината, или просто изразява предположенията на човек, на когото навсякъде се привиждат заговори. Знаеше само, че ги следва жена, която бе достатъчно умела да забие куршум на сантиметри от главата му в дънера на дърво от разстояние, по-голямо от петнайсет метра, и то посред нощ и при вятър със скорост шейсет и пет километра в час. Може би тя бе спасила кожата му в Копенхаген.

— Да продължаваме — каза Малоун.

Кларидън изгаси лампите.

— Следвайте ме.

Тръгнаха през старата част на двореца към северното крило и конгресния център. Една табелка уведомяваше, че залата е създадена наскоро от градската управа като начин за набиране на средства за по-нататъшни реставрации. Някогашната Зала на конклава, Залата на ковчежника и Голямата изба сега бяха оборудвани с голи скамейки, сцена и аудио-визуална техника. По други коридори минаха покрай каменни изображения на папи от Авиньон. Накрая Кларидън спря пред солидна дървена врата и пробва резето, което се отвори.

— Чудесно. Явно все още не заключват за през нощта.

— А защо не? — попита Малоун.

— Тук няма нищо ценно, освен информация, а малцина са крадците, които се интересуват от такива неща.

Пристъпиха в мастиленочерното пространство.

— Някога тук е бил параклисът на Бенедикт Дванайсети, папата, който замислил и построил основната част на стария дворец. В края на деветнайсети век, заедно със стаята точно над нас, параклисът бил превърнат в хранилище за архивите на областта. Дворецът също пази своите архиви тук.

Светлината от коридора разкри висока стая с безкрайни редици рафтове. Зад рафтовете се извисяваха сводести прозорци, по чиито черни стъкла почукваше неспирният дъжд.

— Четири километра рафтове — каза Кларидън. — Невероятно изобилие от информация.

— Но вие знаете къде да търсите, нали? — попита Малоун.

— Надявам се.

Кларидън се втурна по централната пътека. Малоун и Стефани изчакаха да светне лампата някъде на петнайсетина метра навътре в стаята.

— Насам — провикна се Кларидън.

Малоун затвори вратата към коридора, питайки се как ли жената ще успее да се вмъкне незабелязано. Поведе Стефани към светлината и двамата завариха Кларидън, седнал край една масичка за четене.

— За радост на историята — отбеляза той — през осемнайсети век всички предмети в двореца били описани. После, в края на деветнайсети, били направени снимки и рисунки на всичко, оцеляло след революцията. С Ларс успяхме да разберем как е организирана информацията.

— А след смъртта на Марк не сте търсили, защото сте смятали, че рицарите тамплиери ще ви убият? — попита Малоун.

— Съзнавам, че не вярвате на голяма част от тези неща. Но ви уверявам, че постъпих правилно. Архивите са тук от векове. Затова реших, че могат да останат необезпокоявани още малко. Струваше ми се по-важно да запазя живота си.

— Тогава защо дойдохме сега? — попита Стефани.

— Много време мина. — Кларидън стана от стола. — Всичко около нас са дворцови архиви. Ще ми отнеме няколко минути. Защо не седнете, пък да видим дали ще открия каквото ни трябва. — Той извади от джоба си фенерче. — Взех го от лудницата. Реших, че може да ни потрябва.

Малоун дръпна един стол и Стефани последва примера му. Кларидън изчезна в полумрака. Седяха, а Малоун слушаше как французинът тършува и гледаше танцуващия лъч от фенерчето върху свода над главите им.

— Ето какво е правел съпругът ми — зашепна тя. — Криел се е в забравен от бога дворец и е търсел нещо наистина безсмислено.

Долови остротата в гласа й.

— Докато бракът ни се проваляше. Докато самата аз работех по двайсет часа в денонощието. Ето какво е правел той.

От трясъка на гръмотевицата го побиха тръпки, които сякаш преминаха през цялата стая.

— Било е важно за него — отбеляза той и също снижи глас. — Възможно е действително да има нещо във всичко това.

— Какво например, Котън? Съкровище? Ако Сониер действително е открил диаманти в криптата, окей. От време на време късметът спохожда хората. Но няма нищо повече. Бигу, Сониер, Ларс, Марк, Кларидън. Всички те са мечтатели.

— Мечтателите доста пъти са променяли света.

— Напълно нелепо преследване на нещо, което дори не съществува.

Кларидън изникна от тъмнината и тупна една прашна папка върху масата. Корицата й бе осеяна с петна. Вътре бе наредена осемсантиметрова купчинка с черно-бели фотографии и скици с молив.

— Само на метър от мястото, за което говореше Марк. Слава богу, че старците, които управляват това място, не променят нищо.

— А Марк как го е открил? — попита Стефани.

— Търсеше през почивните дни. Не беше така всеотдаен като баща си, но често идваше в къщата в Рен и действахме заедно. В университета в Тулуза бе попаднал на информация за авиньонските архиви. Свърза нещата и ето, сега разполагаме с отговора.

Малоун разстла съдържанието върху масата.

— Какво точно търсим?

— Никога не съм виждал картината. Да се надяваме да има надпис.

Започнаха да разглеждат изображенията.

— Ето я — каза Кларидън с треперещ от вълнение глас.

Малоун спря поглед върху литографията, черно-бяла, потъмняла от времето, с оръфани краища. Написаните на ръка думи в горната част гласяха: „ДОН МИГЕЛ ДЕ МАНЯРА ЧЕТЕ ПРАВИЛАТА НА КАРИДАД“.

Бе изобразен възрастен мъж с рехава брадица и редки мустаци, облечен в свещенически одежди, седнал до някаква маса. Върху единия ръкав на дрехата му, от лакътя до рамото, бе пришита сложна емблема. Лявата му ръка докосваше подпряна вертикално книга, а дясната бе протегната с дланта нагоре, сочейки през бюро с пищна покривка към дребен човечец в монашеско расо, кацнал върху ниско столче с пръст върху устните, в знак за мълчание. Върху скута му лежеше разтворена книга. Подът, който се простираше от единия до другия край на картината, бе на квадрати, като шахматна дъска, а на столчето, върху което седеше старецът, имаше букви.

АСАВОСЕ А°

de 1687

— Много любопитно — промърмори Кларидън. — Вижте тук.

Малоун проследи пръста му и заразглежда горната лява част, където в сенките зад дребния човек имаше маса и полица. Върху полицата лежеше човешки череп.

— Какво означава това? — попита Малоун.

— Caridad означава „милосърдие“, но може да означава и любов. Черното облекло на човека до масата е присъщо на Ордена на рицарите от Калатрава, испанско религиозно общество, посветило се на Исус Христос. Личи си по емблемата на ръкава му. Acaboce означава „завършек“. Това А° може би е препратка към алфа и омега, първата и последната буква от гръцката азбука — началото и краят. А черепът? Нямам представа.

Малоун си припомни какво уж бе написал Бигу в църковния регистър на Рен точно преди да избяга от Франция в Испания. „Прочетете правилата на Каридад.“

— А какви правила се очаква да прочетем?

Кларидън заразглежда рисунката на слабата светлина.

— Обърнете внимание на една подробност при дребния мъж върху столчето. Вижте обувките му. Краката му са стъпили върху черни квадрати на пода, диагонално разположени.

— Подът прилича на шахматна дъска — отбеляза Стефани.

— А в шахматната игра по диагонал се придвижва епископът1.

— Значи дребничкият е епископ? — попита Стефани.

— Не — намеси се Малоун, внезапно проумял. — На френски тази фигура е шутът.

— Изучавали ли сте играта? — попита Кларидън.

— Играл съм малко.

Кларидън постави пръста си върху фигурата на стола.

— Това е мъдрият шут, който явно знае някаква тайна, свързана с алфа и омега.

Малоун се досети.

— Така са наричали Исус.

— Oui. А ако добавим и acaboce, ще получим „завършекът на алфа и омега“. Завършекът на Христос.

— Но какво означава това? — попита Стефани.

— Госпожо, мога ли да погледна книгата на Стюблен?

Тя извади томчето и го подаде на Кларидън.

— Хайде пак да се върнем на надгробния камък. Между него и картината има връзка. Нали помните, абат Бигу е оставил и двете следи. — Той разтвори книгата върху масата.

— Трябва да познаваме историята, за да разберем посланието върху камъка. Родът Д’Отпул датира още от дванайсети век във Франция. Мари се омъжила за Франсоа д’Отпул през 1732-ра. Един от предците му написал завещание през 1644-та, което надлежно регистрирал и представил пред нотариус в Еспераза. Когато той починал обаче, се оказало, че не могат да открият завещанието. По-късно, повече от сто години след смъртта му, изгубеното завещание внезапно се появило. Когато Франсоа д’Отпул отишъл да си го прибере, нотариусът му казал следното: Няма да е разумно от моя страна да се разделя с документ от такова огромно значение. Франсоа починал през 1753 година, а през 1780 година завещанието най-после било предадено на вдовицата му Мари. Защо? Никой не знае. Може би защото по същото време била единственият останал жив представител на рода Д’Отпул. Но тя умряла едва година по-късно и се твърди, че предала завещанието и цялата съдържаща се в него информация на абат Бигу като част от голямата семейна тайна.

— И това всъщност ли е открил Сониер в криптата? Освен златните монети и диамантите?

Кларидън кимна.

— Но криптата била старателно скрита. Затова Ларс смяташе, че фалшивият гроб на Мари в гробището е съдържал същинската информация. Бигу вероятно усещал, че тайната, която пази, е твърде голяма, за да не я предаде другиму. Напуснал родната си страна, смятал никога да не се завръща, затова оставил след себе си загадка, която да сочи пътя. В колата, когато ми показахте рисунката на надгробния камък, за пръв път ми хрумнаха доста неща. — Той се пресегна към празния бележник и химикалката, които лежаха на масата. — Сега вече съм сигурен, че текстът е пълен с информация.

Малоун разгледа буквите и символите върху надгробните камъни.

— Камъкът отдясно е лежал върху гроба на Мари и не съдържа нищо от типичния надпис, какъвто обичайно поставяли върху гробовете. Лявата му страна е надписана на латински. — Кларидън записа думите „et in rax“ в бележника.

— Това се превежда като „и в мир“, но има някои подробности. Rax е именителният падеж на думата „мир“ и е граматически неправилно да следва след предлога in. Дясната колона е написана на гръцки и няма никакъв смисъл. Доста разсъждавах по този въпрос и най-накрая ми хрумна решението. Надписът всъщност е на латински, но е написан с гръцката азбука. Ако ще преобразуваме на латиница, то с E, T, I, N и А нямаме проблеми. Но латинското Р ще се чете като „р“, а X става на „к“, и…

Кларидън задраска по бележника, после записа пълния си превод в долната част на листа.

— И в Аркадия аз — прочете Малоун, превеждайки латинските думи. — Но това няма никакъв смисъл.

— Именно — отбеляза Кларидън. — Което ни навежда на мисълта, че думите крият нещо друго.

Малоун схвана.

— Анаграма?

— По времето на Бигу били доста разпространени. Все пак съмнително бе текстът на Бигу да може толкова лесно да се дешифрира.

— Ами думите в средата?

Кларидън ги надраска върху листа.

— Reddis означава „да върнеш, да възстановиш нещо, което е било взето“. Но също така е латинското название на Рен. Regis идва от Rex, което означава крал. Cella ще рече хранилище. Arcis произлиза от arx — твърдина, крепост, цитадела. Всяка дума означава много неща, но заедно нямат никакъв смисъл. Освен това има една стрелка, която свързва p-s отгоре с præ-cum. Нямам никаква идея какво е това p-s. А præ-cum се превежда като „да се молим да дойде“.

— Какъв е този символ долу? Прилича на октопод.

Кларидън поклати глава.

— Паяк е, госпожо. Но значението му ми убягва.

— А другата плоча? — попита Малоун.

— Лявата била изправена върху гроба и се виждала най-добре. Помните, нали, че Бигу служил на Мари д’Отпул в продължение на много години. Бил й изключително предан и му били нужни цели две години, за да направи надгробната плоча. И въпреки това почти всеки ред съдържа грешка. Зидарите от онова време правели грешки, но чак пък толкова? Няма начин абатът да е позволил плочата да остане в такъв вид.

— Значи грешките са част от посланието? — попита Малоун.

— Така изглежда. Вижте тук. Дори името й е сбъркано. Казвала се е не Мари дьо Негр д’Арле дам д’Отпул, а Мари дьо Негри д’Абле д’Отпул. Много от останалите думи също са окастрени. По неразбираеми причини някои от буквите са повдигнати, други вдълбани по-дълбоко. Но вижте датата.

Малоун се втренчи в римските цифри.

— Би трябвало да е годината на смъртта й — 1681-ва. И то ако пренебрегнем нулата, защото в римската нумерологична система не съществува нула и знакът 0 не обозначава никаква цифра. И все пак, ето я нулата. А Мари е починала през 1781 година, не през 1681 година. Дали нулата не е вмъкната като знак, че Бигу е осъзнавал грешната дата? Възрастта й също е сгрешена. Починала е на шейсет и осем, а не на шейсет и седем, както е отбелязано.

Малоун посочи схемата върху десния камък и римските цифри в долния ъгъл — LIXLIXL.

— Петдесет. Девет. Петдесет. Девет. Петдесет.

— Много странно.

Малоун погледна отново литографията.

— Май не виждам каква е връзката с тази картина.

— Това е загадка, мосю. И то такава, на която не може лесно да се отговори.

— Но именно този отговор бих искал да узная — чу се от тъмнината плътен мъжки глас.

36

Малоун бе очаквал жената да установи контакт с тях, но този глас не бе женски. Посегна към пистолета си.

— Не мърдайте, мистър Малоун. Под прицела ни сте.

— Мъжът от катедралата — каза Стефани.

— Нали ви казах, че пак ще се срещнем. С вас също, мосю Кларидън. Не бяхте чак толкова убедителен в лудницата.

Малоун се взря в тъмнината. Огромният размер на залата объркваше с ехото си. Но успя да забележи фигурите, застанали край дървените перила на горното ниво. Преброи четирима.

— Впечатлен съм от знанията ви, мосю Кларидън. Заключенията ви относно надгробния камък ми се струват доста логични. Винаги съм вярвал, че от надписа може много да се научи. И аз самият неведнъж съм идвал тук да тършувам из рафтовете. Трудно начинание. Толкова много материал за изследване. Оценявам, че така стеснихте периметъра на проучванията. „Прочетете правилата на Каридад“. Кой би могъл да се досети?

Кларидън се прекръсти и Малоун забеляза страх в очите му.

— Бог да ни пази.

— Е хайде, хайде, мосю Кларидън — продължи гласът. — Нужно ли е да намесваме небесата?

— Вие сте негови войни. — Гласът на Кларидън потреперваше.

— И какво ви навежда на тази мисъл?

— Че кои други бихте могли да бъдете?

— Може да сме полицаи. Но не. Едва ли ще приемете такава версия. Може пък да сме авантюристи — изследователи — като вас самите. Но не. Затова нека приемем за улеснение, че наистина сме негови войни. Как ще помогнете вие тримата на нашата кауза?

Никой не му отговори.

— Мисис Нел разполага с дневника на съпруга си и с книгата от търга. Тя би могла да ни помогне с тях.

— Майната ви — изсъска тя.

Остър звук като пукане на балон заглуши шума на дъжда и един куршум отскочи от масата на няколко сантиметра от Стефани.

— Грешен отговор — проеча глас.

— Дай му ги — каза Малоун.

Тя го изгледа гневно.

— Иначе ще те застреля.

— Откъде знаете? — осведоми се гласът.

— Аз бих постъпил така.

Някой се изхили шумно.

— Допадате ми, мистър Малоун. Истински професионалист сте.

Стефани бръкна в чантата през рамото си и извади книгата и дневника.

— Хвърлете ги към вратата, между рафтовете — нареди гласът.

Тя изпълни инструкциите му.

Показа се фигура, която ги прибра.

Малоун мислено увеличи бройката с още един. Сега тук бяха поне петима. Усещаше тежестта на пистолета на кръста си под сакото. За съжаление нямаше начин да го извади, без да убият поне един от тях. А и в пълнителя имаше само три патрона.

— Съпругът ви, мисис Нел, е успял да сглоби много от фактите, а заключенията му върху липсващите се оказаха правилни.

— Какво точно целите? — попита Малоун. — Включих се към групата едва преди няколко дни.

— Целим справедливост, мистър Малоун.

— Нима е нужно да прегазите един възрастен мъж по улиците на Рен-льо-Шато, за да постигнете справедливост? — Бе решил да разклати бутилката с духа и да види какво ще излезе оттам.

— И кого по-точно имате предвид?

— Ърнст Сковил. Бил е сътрудник на Ларс Нел. Не може да не го познавате.

— Мистър Малоун, явно годината в пенсия е навредила на способностите ви. Надявам се по време на активната си служба да сте се справяли по-успешно с разпитите.

— Е, вече получихте дневника, не е ли време да тръгвате?

— Трябва ми онази литография. Мосю Кларидън, бъдете така любезен да я отнесете на моя сътрудник ето там, зад масата.

Кларидън определено не изгаряше от желание.

Нов изстрел от пистолет със заглушител, и куршумът се заби в масата.

— Мразя да повтарям.

Малоун вдигна рисунката и я подаде на Кларидън.

— Направете го.

Листът бе поет от треперещата ръка. Кларидън направи няколко крачки извън слабия кръг светлина. Гръмотевица раздра въздуха и разтресе стените. Дъждът продължаваше яростно да плющи.

След това изтрещя друг звук. Изстрел. Лампата се пръсна сред облак от искри.

Дьо Рокфор чу изстрела и видя огънчето от дулото близо до изхода на архива. По дяволите. Тук имаше още някой. Стаята потъна в тъмнина.

— Тръгвайте — изкрещя той на хората си на пътеката на втория етаж, надявайки се и те да знаят какво да правят.

Малоун осъзна, че някой друг бе стрелял в лампата. Жената. Бе намерила друг вход.

Тъмнината ги обгърна, той хвана Стефани и двамата се смъкнаха на пода. Надяваше се мъжете над главата му да са също толкова изненадани.

Извади пистолета си изпод сакото.

Отдолу изтрещяха още два изстрела и куршумите разпръснаха мъжете горе. По дървената платформа затрополиха стъпки. Тревожеше се повече за онзи от първия етаж, но от мястото, където го бе видял, не се чуваше нищо, а и Кларидън бе изчезнал.

Бягащите стъпки спряха.

— Която и да сте — извиси се гласът на мъжа, — нужно ли е да се месите?

— И аз бих задала същия въпрос — отбеляза жената с равен тон.

— Това не ви засяга.

— Не съм съгласна.

— Извадихте от строя двама от братята ми в Копенхаген.

— Да кажем просто, че прекратих атаката ви.

— Ще си получите заслуженото.

— Елате да ме хванете.

— Спрете я — изкрещя мъжът.

Тъмните фигури се втурнаха над главата му. Очите на Малоун привикнаха към тъмнината и той успя да различи някаква стълба в дъното на пътеката между рафтовете.

Подаде пистолета на Стефани.

— Стой тук.

— Къде отиваш?

— Да върна една услуга.

Той се приведе и се затича между рафтовете. Изчака, после се хвърли върху един от мъжете, който тъкмо скачаше от последното стъпало. Ръстът и фигурата му напомняха за мъжа с червеното яке, но този път Малоун знаеше какво да очаква. Удари стомаха му с коляно и го халоса с юмрук по врата.

Мъжът застина.

Малоун се взря в тъмнината и чу бягащи стъпки пред себе си.

— Не. Моля ви, оставете ме на мира.

Кларидън.

Дьо Рокфор се насочи право към вратата, която извеждаше от архива. Знаеше, че колкото и бързо да се измъкне жената, нямаше голям избор. Разполагаше само с изхода от залата и с другия, през кабинета на уредника. Но човекът, който бе поставил там, току-що му бе докладвал по радиостанцията, че всичко е спокойно.

Вече знаеше, че същата жена се бе намесила в Копенхаген, а вероятно и през миналата нощ в Рен-льо-Шато. Това го подтикваше да действа. Трябваше да разбере самоличността й.

Вратата се отвори и се затвори. В ивицата светлина, която бликна от коридора, видя два крака, проснати на пода между рафтовете. Стрелна се натам и откри един от подчинените си в безсъзнание, а от врата му стърчеше къса стреличка. Това бе братът, поставен на пост на първия етаж, същият, който бе прибрал дневника и литографията. Те вече не бяха там. Проклета да е.

— Следвайте инструкциите — извика на останалите и се втурна към вратата.

Малоун чу заповедта му и реши да се върне при Стефани. Нямаше представа какви са инструкциите, но предполагаше, че са свързани с тях и че няма да доведат до нищо хубаво.

Приведе се и се промъкна обратно покрай рафтовете към масата.

— Стефани — прошепна.

— Тук съм, Котън.

Безшумно застана до нея. Сега вече чуваше само дъжда.

— Трябва да има и друг изход — прошепна тя в тъмнината.

Той взе пистолета от нея.

— Някой току-що се измъкна през вратата. Вероятно жената. Видях една-единствена сянка. Останалите явно са хукнали след Кларидън и са се измъкнали през друг изход.

Вратата към коридора отново се отвори.

— Това е той, измъква се — каза тя.

Изправиха се и хукнаха назад през залата. При изхода Малоун спря за миг, но не видя нищо обезпокоително, така че тръгна пред нея навън.

Дьо Рокфор зърна жената да се отдалечава тичешком по дългия коридор. Видя как се извъртя и без да забавя крачка, стреля. Той се хвърли на пода, после бързо се изправи и се втурна след нея. Бе зърнал дневника и книгата в ръката й.

Трябваше да я спре.

Малоун видя мъж, облечен в черни панталони и тъмно поло, с пистолет в ръка, да се скрива зад един завой на петнайсетина метра пред него.

— Сега вече става интересно — прошепна той.

И двамата хукнаха напред.

Дьо Рокфор продължи преследването си. Жената със сигурност щеше да се опита да напусне двореца. Очевидно бе, че познава разположението му. Завиваше точно където трябва. Доста ловко се бе сдобила с желаните предмети, така че можеше да е сигурен, че бягството й също е добре обмислено.

Поредният портал откриваше сводеста зала. Жената вече бе стигнала отсрещния й край и завиваше зад ъгъла. Изтича дотам и видя широко каменно стълбище, водещо надолу. Парадното стълбище. Някога изрисуваните по стените му фрески, железните порти на всяка площадка и персийските пътеки се вписвали съвършено в тържественото великолепие на папските церемонии. Сега стъпалата и стените бяха голи. В подножието им на около десетина метра бе непрогледен мрак. Знаеше, че долу има врати към двора. Чу тичащите стъпки на жената, но не можа да различи силуета й.

Стреля. Десет пъти.

Малоун чу звуците, наподобяващи многократни удари на чук. Изстрели от пистолет със заглушител.

Забави крачка. До вратата пред него имаше три метра.

В подножието на мастиленотъмното стълбище изскърцаха панти. Дьо Рокфор разпозна звука от отваряща се врата. Грохотът на бурята отвън долиташе по-ясно. Явно изстреляните напосоки куршуми бяха пропуснали целта си. Чу стъпки зад гърба си и заговори в микрофона, закачен за полото му.

— У вас ли е това, което исках?

— У нас е — гласеше отговорът в слушалките.

— Аз съм в Галерията на конклава. Малоун и мисис Нел идват след мен. Оправете се с тях.

Той се втурна надолу по стълбите.

Малоун видя мъжа с полото да излиза от подобната на пещера зала. С пистолет в ръка, той се затича. Стефани го следваше по петите.

Явно влезли през страничен вход, внезапно се появиха трима мъже и блокираха пътя им.

Малоун и Стефани спряха.

— Ще ви помоля да хвърлите пистолета — каза единият.

Нямаше начин да ги обезвреди, преди двамата със Стефани да бъдат повалени. Така че пусна пистолета и той издрънча на пода. Тримата приближиха.

— А сега какво ще правим? — попита Стефани.

— Приемам всякакви предложения.

— Няма какво да направите — обади се друг от преследвачите.

Двамата останаха неподвижни.

— Обърнете се — чу се заповедта.

Той погледна Стефани. И по-рано бе попадал в критични ситуации, подобни на тази, в която се намираха в момента. Дори и да успееше да се справи с един или двама, пак щеше да остане още един, а и всички бяха въоръжени.

Чу се тъп звук от удар, последван от вика на Стефани. Тялото й се свлече на пода. Преди да успее да направи крачка към нея, нещо тежко се стовари върху тила му и пред очите му притъмня.

Дьо Рокфор продължаваше да следва жената, която изтича през площада пред двореца, и пъргаво сви по една от опустелите улици на Авиньон. Топлият дъжд продължаваше да се сипе на несекващи талази. Небесата внезапно се разтвориха, раздрани от огромна светкавица, която за миг повдигна булото на тъмнината. Гръмотевици разтресоха въздуха.

Сградите останаха зад тях и те наближиха реката.

Знаеше, че пред тях през реката е мостът „Сен Бенезе“. През струите дъжд успя да види как жената бърза към входа на моста. Какво ли смяташе да прави? Защо вървеше натам? Нямаше значение, трябваше да я последва. Тя разполагаше с част от това, заради което бе дошъл, и той нямаше намерение да напуска Авиньон без книгата и дневника. Питаше се как ли се отразява дъждът на страниците. Косата му лепнеше за скалпа, а дрехите за тялото.

На петнайсетина метра пред него нещо проблесна. Жената бе стреляла във вратата, която водеше към входа на моста.

Изчезна в сградата.

Той дотича до вратата и внимателно заоглежда навътре. От дясната му страна имаше каса за билети. Отляво, на други щандове, бяха изложени сувенири. Подвижна бариера водеше към моста. Недовършената конструкция отдавна бе загубила всякаква стойност, освен като туристическа атракция.

Жената бе на трийсет метра пред него, тичаше по моста към реката.

После се изгуби.

Той се втурна напред, прескочи бариерата и хукна след нея. В края на втория пилон имаше готически параклис — „Сен Никола“. Тленните останки на свети Бенезе, в чиято чест бе построен мостът, известно време били съхранявани там. Но реликвите изчезнали по време на революцията и сега бе останал само параклисът — в готически стил в горната част и в романски — в долната. Именно там бе изчезнала жената. Надолу по каменните стъпала. Над главата му блесна зеленикавият език на нова светкавица.

Изтри дъждовните капки от очите си и се спря на най-горното стъпало. И тогава я видя. Но не долу, а отново горе, тичаше към ръба на четвъртия сегмент от моста, който щеше да я отведе в средата на Рона, без никакъв път за бягство, тъй като останалата част бе отнесена от реката преди триста години. Явно бе използвала стълбите, за да мине под параклиса, с което да се предпази от евентуалните му изстрели.

Затича след нея, заобикаляйки параклиса.

Не искаше да стреля. Искаше я жива. И което бе по-важно, искаше това, което тя носеше. Стреля в краката й. Тя спря и се обърна с лице към него. Той се втурна напред с насочен пистолет. Тя стоеше на ръба на четвъртия сегмент, а зад нея имаше само тъмнина и вода. Гръм раздра въздуха. Вятърът шибаше на злобни талази. Дъждът се стичаше по лицето му.

— Коя си ти? — попита той.

Беше облечена в черно трико, което се сливаше с тъмната й кожа. Беше стройна и атлетична, главата й бе скрита под тясна качулка, виждаше се само лицето й. Държеше пистолет в лявата ръка и найлонова торбичка в другата.

Протегна торбичката над ръба.

— Да не прибързваме — каза тя.

— Мога просто да те застрелям.

— Има две причини да не го направиш.

— Слушам.

— Първо, торбичката ще падне в реката и това, което толкова искаш, ще изчезне. И второ, аз съм християнка. Не можеш да убиеш християнин.

— Откъде знаеш какво мога и какво не мога?

— Ти си рицар тамплиер, както и останалите. Поели сте обет да не вредите на други християни.

— Не мога да съм сигурен, че наистина си християнка.

— Тогава да се върнем към първата причина. Ако ме застреляш, книгите ще заплуват по Рона. Течението ще ги отнесе.

— Очевидно търсим едно и също.

— Доста си схватлив.

Ръката й продължаваше да стои изпъната над ръба и той се опитваше да прецени къде ще е най-добре да стреля. Тя обаче беше права. Торбичката щеше да изчезне много преди да успее да измине трите метра, които ги деляха.

— Май сме в безизходица — отбеляза той.

— Не бих казала.

Тя разпери пръсти и найлоновата торбичка изчезна в тъмнината. Използвайки изненадата му, тя вдигна пистолет и стреля, но Дьо Рокфор се извъртя наляво и се хвърли върху мокрите камъни. Когато избърса дъждовните капки от очите си, видя жената да скача от ръба. Изправи се и се втурна натам, очаквайки да види разпенената Рона, но на около два метра и половина под него се издаваше каменна платформа, част от пилона, който поддържаше външната арка. Видя как жената грабва торбичката и изчезва под моста.

Поколеба се само за миг, след това скочи, приземявайки се на крака. Глезените му се огънаха при удара.

Загърмя двигател и изпод другия край на моста се стрелна моторна лодка, която бързо набираше скорост на север. Вдигна пистолета, но огненото езиче в тъмнината му подсказа, че тя също стреля.

Той отново се хвърли върху мокрите камъни.

Лодката изчезна извън обсега му.

Коя беше тази лисица? Очевидно знаеше какъв е, но не и кой е, тъй като не го бе разпознала. Но бе наясно със значимостта на книгата и дневника. И което бе по-важно, знаеше всеки негов ход.

Изправи се и се спусна под моста, на скрито от дъжда, там, където е била завързана лодката. Хитро бе планирала бягството си. Тъкмо се канеше да се покатери обратно, използвайки желязната стълба, прикрепена към външната част на моста, когато някакъв предмет привлече вниманието му.

Наведе се.

Върху мокрите камъни под моста лежеше книга.

Вдигна я към очите си, напрягайки се да види какво съдържат влажните страници, и успя да разчете някои от думите.

Дневникът на Ларс Нел.

Беше го изпуснала в бързината.

Той се усмихна.

Сега разполагаше с част от пъзела — не всичко, но може би достатъчно — и знаеше точно как да научи останалото.

37

Малоун отвори очи, размърда вдървения си врат и прецени, че няма нищо счупено. Разтри подутите мускули с разтворена длан и се опита да се съвземе. Погледна часовника си. Единайсет и двайсет вечерта. Бил е в безсъзнание около час. Стефани лежеше на метър от него. Запълзя към нея, повдигна главата й и леко я разтърси. Тя премигна и се опита да фокусира погледа си.

— Доста грубо пипат — промърмори тя.

— На мен ли го казваш? — Той заоглежда просторната зала. Отвън дъждът бе отслабнал. — Трябва да се измъкнем оттук.

— Ами нашите приятелчета?

— Ако искаха да сме мъртви, вече щяхме да бъдем. Мисля, че приключиха с нас. Имат книгата и дневника, а и Кларидън. Не сме им нужни.

Забеляза пистолета, който лежеше наблизо, и направи жест към него.

— Ето за колко опасни ни смятат.

Стефани разтърка главата си.

— Беше много лоша идея, Котън. Не трябваше да предприемам нищо, след като ми изпратиха дневника. Ако не се бях обадила на Ърнст Сковил, вероятно още щеше да е жив. И в никакъв случай не трябваше да замесвам теб.

— Доколкото си спомням, сам настоях. — Той бавно стана. — Трябва да тръгваме. По някое време ще дойдат чистачките. А нямам настроение да отговарям на полицейски въпроси.

Помогна на Стефани да се изправи.

— Благодаря ти, Котън. За всичко. Оценявам помощта ти.

— Говориш, сякаш всичко е приключило.

— За мен е така. Каквото и да са търсели Ларс и Марк, ще трябва да го намери някой друг. Аз се прибирам у дома.

— Ами Кларидън?

— Какво можем да направим? Нямам представа кой го е отвлякъл или къде биха могли да го отведат. А и какво ще кажем на полицията? Рицарите тамплиери отвлякоха един от пациентите на лудницата. Да бъдем реалисти. Опасявам се, че ще трябва да се оправя сам.

— Знаем името на жената — каза той. — Кларидън спомена, че се казвала Касиопея Вит. И ни каза къде живее в Живор. Можем да я открием.

— И за какво? За да й благодарим, че ни спаси живота? Мисля, че и тя ще трябва да се оправя сама, което е напълно по силите й. Както сам каза, вече не ни смятат за важни.

Права беше.

— Трябва да се прибираме, Котън. Няма какво да направим повече тук, и двамата.

Отново бе права.

Успяха да намерят изхода на двореца и се върнаха при взетата под наем кола. При положение че се бяха отървали от преследвачите си на излизане от Рен, Малоун бе сигурен, че не са ги проследили до Авиньон. Предположи, че мъжете или са ги причаквали в града, което бе малко вероятно, или са използвали някакво електронно устройство. Следователно гонитбата и изстрелите, преди да вкара реното в калта, са целели да приспят бдителността му.

Точно както бе станало.

Явно вече не ги смятаха за участници в разиграващата се непонятна игра, така че решиха да се върнат в Рен-льо-Шато и да пренощуват там.

Пътят им отне близо два часа и те влязоха в селото малко преди два сутринта. Свеж ветрец галеше билото, а когато излязоха от паркинга, Млечният път грееше над главите им. Не се виждаше нито една светлинка в селото. Улиците все още бяха влажни от вчерашния порой.

Малоун бе изтощен.

— Да починем малко и ще тръгнем около обяд. Със сигурност ще има полет от Париж до Атланта.

Стигнаха вратата и Стефани отключи. Влязоха, Малоун щракна една лампа в кабинета и веднага забеляза върху един от столовете раница, която не бе нито негова, нито на Стефани.

Посегна към пистолета на колана си.

Някакво движение в спалнята привлече погледа му. На прага се появи мъж и насочи пистолет „Глок“ към него.

Малоун вдигна своя пистолет.

— Кой, по дяволите, си ти?

Мъжът бе млад, може би на трийсетина години, със същата къса коса и набито телосложение, на които се бе нагледал през последните дни. Лицето му, макар и красиво, имаше войнствено изражение — очите му бяха черни като топчета мрамор — и държеше пистолета напълно уверено. Но Малоун долови някакво колебание, сякаш мъжът не бе сигурен дали среща приятел или враг.

— Попитах кой си.

— Свали пистолета, Джефри — чу се глас от спалнята.

— Сигурен ли сте?

— Моля те.

Ръката с пистолета се отпусна. Малоун направи същото.

Още един мъж се появи от сенките.

Беше набит, но с дълги крайници и късо подстригана кестенява коса. И той държеше пистолет, но на Малоун му бе нужна само секунда, за да разпознае трапчинката на брадичката, смуглата кожа и топлите очи от снимката, която все още стоеше на масичката вляво от него.

Чу дълбоката въздишка на Стефани.

— Мили боже — прошепна тя.

Той самият бе шокиран.

Пред тях стоеше Марк Нел.

Тялото на Стефани започна да трепери. Сърцето й лудо туптеше. В продължение на няколко секунди трябваше да положи неимоверни усилия, за да си поеме въздух.

Единственото й дете стоеше пред нея.

Искаше й се да се хвърли към него, да му каже колко съжалява за всичките им недоразумения, колко е щастлива да го види. Но мускулите й отказваха да реагират.

— Мамо — обади се Марк. — Синът ти се връща от гроба.

Тя долови хладината в гласа му и незабавно усети, че сърцето му все още е отвърнато от нея.

— Къде се губи толкова време?

— Дълга история.

Нито сянка на състрадание не смекчи погледа му. Тя зачака обяснение, но той не каза нищо.

Малоун се приближи към нея, сложи ръка върху рамото й и наруши неудобното мълчание.

— Защо не седнеш?

Тя чувстваше, че губи контрол над живота си, мислите й бяха невероятно объркани и тя с мъка успяваше да овладее напрежението си. По дяволите, все пак бе шеф на едно от най-специализираните звена в американското правителство. Ежедневно разрешаваше най-различни кризи. Вярно, нито една не бе лична като тази тук, но щом Марк предпочиташе първата им среща да бъде толкова хладна, така да бъде. Нямаше да достави удоволствието на нито един от присъстващите да сметнат, че е подвластна на емоциите си.

Затова седна и каза:

— Добре, Марк. Разкажи ни своята дълга история.

Марк Нел отвори очи. Като по чудо не бе на две хиляди и четиристотин метра височина във Френските Пиренеи, с котки на обувките и с пикел в ръка, тръгнал по стръмната пътека в търсене на съкровището на Беранже Сониер.

Намираше се в стая от камък и дърво, с таван от почернели греди. Мъжът, надвесил се над него, бе висок и изпит, с посивяла оредяла коса и гъста сребриста брада. Очите му имаха особен виолетов цвят, какъвто не помнеше да е виждал друг път.

— Внимателно — каза мъжът на английски. — Все още си слаб.

— Къде съм?

— В място, което от векове е било остров на безопасност.

— Има ли си име?

— Абатство „Де Фонтен“.

— Това е на километри от мястото, където бях.

— Двама от подчинените ми те следваха и те спасиха, когато снегът започна да те поглъща. Разбрах, че лавината е била сериозна.

Все още бе ярък споменът му как планината потръпва, а върхът й се срива като огромна катедрала. Цял хребет се бе свлякъл високо над него и снегът бе потекъл надолу като кръв от отворена рана. Костите му все още бяха сковани от вледеняващия студ. След това си спомни как се бе търкалял надолу. Правилно ли беше чул казаното от човека над него?

— Защо са ме следвали?

— По моя заповед. Както понякога следвахме баща ти.

— Познавали сте баща ми?

— Теориите му винаги са ме интригували. Затова се постарах да се запозная както с него самия, така и с хипотезите му.

Опита се да седне в леглото, но остра болка прониза дясната му половина. Той изохка и се хвана за стомаха.

— Имаш счупени ребра. И аз съм чупил ребра на младини. Много боли.

Марк се облегна назад.

— Донесли са ме дотук?

Възрастният мъж кимна.

— Братята ми са обучени да проявяват съобразителност.

Бе забелязал бялото расо и въжените сандали.

— Това манастир ли е?

— Това е мястото, което си търсил.

Не бе сигурен как да реагира.

— Аз съм магистър на Бедните рицари на Христа и на Храма на Соломон. Ние сме тамплиери. Баща ти ни търсеше в продължение на десетилетия. Ти също. Затова прецених, че часът най-после е настъпил.

— Часът за какво?

— Съжалявам, че го казвам, но животът ти е пълен хаос. Тъгуваш за баща си повече, отколкото би могъл да понесеш, а той е мъртъв вече от шест години. Отчуждил си се от майка си, което е по-тежко, отколкото може да си представи човек. Избрал си професията на учител, но не се чувстваш удовлетворен. Опитваш се да защитиш убежденията на баща си, но не успяваш да постигнеш напредък. Затова и пристигна в Пиренеите — в търсене на причината, поради която абат Сониер е прекарал толкова много време тук. Сониер е пребродил целия район в търсене на нещо. Сигурно си открил сред документите му квитанции от наемането на карета и кон. Удивително е, нали, как един скромен свещеник е могъл да си позволи подобен лукс.

— Какво знаете за майка ми и баща ми?

— Много.

— Нима очаквате да ви повярвам, че сте магистърът на тамплиерите?

— Осъзнавам, че подобна идея трудно може да се възприеме. Аз самият изпитах подобни затруднения, когато братята се обърнаха към мен преди десетилетия. Защо засега не се съсредоточим върху раните и здравето ти и да разгледаме нещата едно по едно?

— Останах на легло три седмици — каза Марк. — След това можех да ходя само в определени части на абатството, но често разговарях с магистъра. Накрая се съгласих да остана и положих клетвата.

— Но какво те накара да направиш подобно нещо? — попита Стефани.

— Да погледнем нещата реално, мамо. С теб не бяхме разговаряли от години. Татко го нямаше вече. Магистърът бе прав. Бях в задънена улица. Татко бе търсил съкровището на тамплиерите, техните архиви и самите тях. Една трета от това, което бе търсил, току-що бе открило мен. Исках да остана.

За да потисне нарастващото си вълнение, Стефани отклони вниманието си към по-младия мъж, изправил се зад Марк. Усещаше някакъв ореол от чистота около него, но същевременно долавяше и интерес, сякаш за пръв път чуваше тези неща.

— Джефри ли се казвате? — попита тя, като си припомни, че така го бе нарекъл Марк.

Той кимна.

— Не знаехте ли, че съм майката на Марк?

— Знам твърде малко за братята си. Така повелява уставът. Не говорим за себе си. Ние сме част от братството. Миналото ни няма значение за настоящите ни задачи.

— Звучи твърде безлично.

— Според мен е просветляващо.

— Джефри ти е изпратил един колет — каза Марк. — Дневникът на татко. Получи ли го?

— Заради него дойдох.

— Беше с мен в деня на лавината, Магистърът го взе, когато станах член на братството. Установих, че е изчезнал след смъртта му.

— Магистърът ви е мъртъв? — попита Малоун.

— Имаме нов водач — каза Марк. — Но той е демон.

Малоун описа мъжа, който се бе изправил срещу него и Стефани в катедралата в Роскилде.

— Това е Раймон дьо Рокфор — каза Марк. — Откъде го познавате?

— Стари приятели сме — отговори Малоун и им разказа част от случилото се в Авиньон.

— Кларидън със сигурност е пленник на Дьо Рокфор — отбеляза Марк. — Бог да помага на Ройс.

— Изпитваше ужас от тамплиерите — каза Малоун.

— По отношение на този има пълно основание.

— Все още не си ни казал защо остана в абатството цели пет години — напомни Стефани.

— Това, което търсех, бе там. Магистърът ми бе като баща. Беше добър, благ човек, изпълнен със състрадание.

Тя схвана намека.

— Не като мен?

— Сега не е време за този разговор.

— А кога? Мислех, че си мъртъв, Марк. А ти си бил затворен в абатство и си заговорничил с тамплиерите…

— Синът ви бе нашият сенешал — намеси се Джефри. — Той и магистърът ни ръководеха добре. Бе благословия за ордена ни.

— Бил е втори по ранг? — изненада се Малоун. — Как си се издигнал толкова бързо?

— Сенешалът се избира от магистъра. Само той има правото да определя кой е достоен за поста — обади се Джефри. — И изборът му бе добър.

Малоун се усмихна.

— Имаш си предан помощник.

— Джефри е истинска съкровищница от информация, макар че никой няма да научи нищо от него, докато той не сметне, че моментът е подходящ.

— Какво искаш да кажеш? — попита Малоун.

Марк заговори, разказвайки им случилото се през последните четирийсет и осем часа. Стефани слушаше със смесица от удивление и яд. Синът й говореше за братството с благоговение.

— Орденът на тамплиерите — каза Марк — е създаден от тайнствена група от деветима рицари, които пазели поклонниците по пътя към Светите земи, и се превърнал в конгломерат, състоящ се от десетки хиляди братя, пръснати в над девет хиляди имения. Крале, кралици и папи се бояли от тях. Никой, чак до Филип Четвърти през 1307 година не успял да им се противопостави. Знаете ли защо?

— Предполагам, заради военното им надмощие — отбеляза Малоун.

Марк поклати глава.

— Не военните умения, а знанието им давало сила. Притежавали информация, до която никой друг нямал достъп.

Малоун въздъхна.

— Марк, двамата не се познаваме, но е посред нощ, спи ми се и вратът ужасно ме боли. Не може ли да прескочим гатанките и да минем към същността на въпроса?

— Сред съкровищата на тамплиерите имало и някакво доказателство, което се отнасяло до разпнатия Христос.

Стаята утихна, докато думите попиваха в съзнанието им.

— Какво доказателство? — попита Малоун.

— Не знам. Нарича се Великата тайна. Доказателството било намерено в Светите земи, под Йерусалимския храм, скрито горе-долу между първата и седемдесетата година след Христа, когато храмът бил унищожен. Тамплиерите го пренесли във Франция и го скрили, а местоположението му било известно само на най-висшестоящите от тях. Когато Жак дьо Моле, магистър на тамплиерите по времето на чистката, бил изгорен на клада през 1314 година, тайната на скривалището си отишла с него. Филип Четвърти се опитал да се добере до информацията, но не успял. Татко вярваше, че абат Бигу и абат Сониер в Рен-льо-Шато са я намерили. Беше убеден, че Сониер е открил скривалището на тамплиерите.

— А също и магистърът — вметна Джефри.

— Видяхте ли какво имам предвид? — Марк погледна към приятеля си. — Кажеш ли вълшебните думички, получаваш информация.

— Магистърът съвсем ясно каза, че според него Бигу и Сониер са били прави — добави Джефри.

— Прави за кое? — попита Марк.

— Това не каза. Само че са били прави.

Марк погледна към тях.

— И на мен, мистър Малоун, както и на вас, са ми омръзнали загадките.

— Наричай ме Котън.

— Интересно име. Как сте го получили?

— Дълга история. Някой път ще ти разкажа.

— Марк — намеси се Стефани, — не е възможно да вярваш, че съществува някакво категорично доказателство за разпнатия Христос. Дори баща ти не е стигал толкова далеч.

— Откъде би могла да знаеш? — Въпросът съдържаше горчивина.

— Знам, че…

— Не знаеш нищо, мамо. Точно това е проблемът. Никога не си знаела какво мисли татко. Смяташе, че всичко, което търси, е пълна измислица, че пропилява таланта си. Никога не си го обичала достатъчно, за да му позволиш да бъде самия себе си. Смяташе, че търси слава и богатство. А той търсеше истината. Христос е умрял. Христос е възкръснал. Христос ще дойде отново. Ето това го интересуваше.

Стефани успя да възвърне донякъде самообладанието си и си наложи да не реагира на този упрек.

— Татко бе сериозен учен. Трудовете му имаха стойност, но той просто никога не говореше открито за истинските си търсения. Когато откри Рен-льо-Шато през седемдесетте години и разказа на света историята на Сониер, това бе просто начин да изкара пари. Независимо какво се е случило там, историята си я бива. Милиони хора с удоволствие я четяха, въпреки преувеличенията. Ти беше една от малкото, които не я прочетоха.

— С баща ти се опитвахме да преодолеем различията си.

— Как? Като му повтаряше, че пропилява живота си, че вреди на семейството си, че се е провалил?

— Е, добре, по дяволите, сбърках. — Гласът й се извиси. — Искаш ли да го повторя пак? Сбърках. — Тя стана от стола, а отчаяното решение я изпълваше със сила. — Всичко провалих. Това ли искаш да чуеш? В съзнанието ми си мъртъв от пет години. А ето те сега тук и единственото, което искаш, е да призная, че съм сгрешила. Е, добре. Ако можех да го кажа и на баща ти, щях да го направя. Ако можех да го помоля за прошка, щях да го направя. Но не мога. — Думите й се лееха бързо, емоциите я бяха завладели напълно и тя смяташе да изрече всичко, докато все още имаше смелост. — Дойдох тук да видя какво бих могла да направя. Да се опитам да довърша това, което Ларс и ти самият сте смятали за важно. Това е единствената причина, поради която съм тук. Мислех, че най-после постъпвам правилно. Но не се прави на толкова благочестив. Ти също не постъпи правилно. Единствената разлика между нас е, че аз успях да науча нещо през последните пет години.

Тя се отпусна тежко върху стола, чувствайки, че постепенно се съвзема. Съзнаваше обаче, че пропастта помежду им само се бе разширила, и я побиха тръпки.

— Среднощ е — най-после каза Малоун. — Хайде да поспим малко и да продължим споровете след няколко часа.

38

Неделя, 25 юни

Абатство „Де Фонтен“, 5:25 ч.

Дьо Рокфор затръшна вратата след себе си. Желязото изтрещя в металната рамка като изстрел.

— Готово ли е всичко? — попита той един от помощниците си.

— Както поръчахте.

Добре. Време бе да демонстрира сила. Тръгна бавно по подземния коридор. Намираше се три етажа под земята, в една част на абатството, която била обитавана още преди хиляда години. Безбройните реставрации бяха превърнали стаите около него в лабиринт от помещения, които понастоящем се използваха предимно като складове.

Преди три часа се бе върнал в абатството с дневника на Ларс Нел и Ройс Кларидън. Загубата на „Задгробните паметници на Лангедок“, книгата от търга, тегнеше в съзнанието му. Можеше само да се надява дневникът и Кларидън да му предоставят достатъчен брой от липсващите късчета.

А и цветнокожата жена също представляваше сериозен проблем.

Неговият свят бе изцяло мъжки. Опитът му с жените бе минимален. Убеден бе, че са друга порода, но жената, с която се бе сблъскал при моста „Сен Бенезе“ бе сякаш от друг свят. Не бе показала и следа от страх и бе проявила хитростта на лъвица. Беше го примамила право към моста, знаейки точно как ще се измъкне. Единствената й грешка бе изпускането на дневника. Трябваше да разбере коя е.

Но всяко нещо с времето си.

Влезе в една зала с таван от чамови греди, непроменена от времето на Наполеон. В средата й имаше дълга маса, а върху нея лежеше Ройс Кларидън, изпънат по гръб. Ръцете и краката му бяха привързани към стоманени шипове.

— Мосю Кларидън, разполагам с твърде ограничено време, а искам доста от вас. Сътрудничеството ви ще направи всичко много по-лесно.

— Какво очаквате да ви кажа? — Думите бяха пропити с отчаяние.

— Само истината.

— Знам твърде малко.

— Е, хайде, да не започваме с лъжа.

— Нищо не знам.

Той вдигна рамене.

— Чух ви в архива. Та вие сте съкровищница от информация.

— Всичко, което казах в Авиньон, ми хрумна в момента.

Дьо Рокфор направи знак на един брат, който стоеше в другия край на стаята.

Мъжът пристъпи и сложи отворен съд върху масата. С три протегнати пръста загреба от някаква лепкава белезникава топка.

Дьо Рокфор смъкна обувките и чорапите на Кларидън.

Пленникът вдигна глава да погледне.

— Какво правите? Какво е това?

— Мазнина за готвене.

Братът размаза мазнината върху босите стъпала на Кларидън.

— Какво правите?

— Не може да не познавате историята. Когато тамплиерите били арестувани през 1307 година, Инквизицията използвала различни средства за изтръгването на признания. Вадели им зъбите, бъркали с желязо в отворените рани. Вкарвали клинове под ноктите им. Използвали огъня по най-разнообразни изобретателни начини. Една от техниките включвала намазване на стъпалата с мазнина и излагане на кожата на пряк пламък. Краката бавно се изпичали, а кожата падала като крехко месо. Много от братята не издържали на агонията. Онези, които оцелели, до един направили признания. Дори Жак дьо Моле не издържал.

Братът приключи работата си с мазнината и се оттегли от стаята.

— В нашите Хроники пише за един тамплиер, който, след като бил подложен на мъчението с огъня и признал обвиненията, бил занесен пред инквизиторите, стискайки торбичка с почернелите кости на собствените си стъпала. Позволили му да ги запази като спомен от изпитанието. Колко мило от страна на мъчителите му, не смятате ли?

Той се приближи към съд с въглени в ъгъла на стаята. Бе наредил да го приготвят преди час и въглените вече бяха нажежени до бяло.

— Предполагам, сте решили, че огънят е запален, за да топли стаята. Под земята е студеничко, особено тук, в планините. Но не, поръчах този огън специално за вас.

Той избута съда с въглените на метър от голите крака на Кларидън.

— Доколкото знам, най-важното било огънят да е слаб и постоянен. Не бива да е твърде силен, така мазнината ще се изпари твърде бързо. Точно както при пържолите бавният огън дава най-добри резултати.

Очите на Кларидън се разшириха.

— Когато през четиринайсети век измъчвали братята ми, се смятало, че Бог щял да даде сила на невинните да понесат болките, така че само виновните щели да признаят греховете си. Според мен това било доста удобно, защото всички признания, изтръгнати с мъчения, били неотменими. Щом признаеш, въпросът приключвал.

Той побутна жаравата на педя от оголената кожа.

Кларидън изпищя.

— Толкова рано, мосю? Та все още нищо не се е случило. Нима не притежавате никаква твърдост?

— Какво искате?

— Доста неща. Но можем да започнем със значението на „Дон Мигел де Маняра чете правилата на Каридад“.

— В нея има нещо, което насочва към абат Бигу и надгробната плоча на Мари д’Отпул дьо Бланшфор. Ларс Нел откри криптограмата. Твърдеше, че ключът към решаването й се намира в картината. — Кларидън говореше с бясна скорост.

— Чух всичко в архива. Искам да узная нещата, които не успяхте да кажете.

— Не знам нищо друго. Моля ви, краката ми се пържат.

— Точно това е идеята. — Той бръкна под расото си и извади дневника на Ларс Нел.

— У вас ли е? — възкликна смаяно Кларидън.

— Защо сте толкова шокиран?

— Вдовицата му. Беше у нея.

— Вече не е. — Бе изчел повечето бележки по пътя от Авиньон. Запрелиства страниците, докато стигна до криптограмата, и вдигна разгърнатите страници, така че Кларидън да я види.

— Това ли е открил Ларс Нел?

— Oui. Oui.

— Какво гласи посланието?

— Не знам. Наистина не знам. Махнете огъня. Моля ви, умолявам ви. Ужасно ме боли.

Дьо Рокфор реши, че малко състрадание ще развърже езика на пленника по-бързо. Дръпна жаравата назад.

— Благодаря ви. Благодаря. — Кларидън дишаше запъхтяно.

— Продължавайте да говорите.

— Ларс Нел открил криптограмата в ръкопис, написан от Ноел Корбю през шейсетте години.

— Никой не е успял да открие този ръкопис.

— Но Ларс успял. Бил е у свещеник, на когото Корбю поверил страниците преди смъртта си през 1968 година.

Знаеше за Корбю от докладите на един от предшествениците си. Този маршал също бе търсил Великата тайна.

— И какво за тази криптограма?

— Абат Бигу споменава картината в църковния регистър малко преди да избяга в Испания. Ларс вярваше, че тя съдържа ключа към загадката. Но умря, преди да успее да я разшифрова.

Дьо Рокфор не разполагаше с литография на картината. Жената я бе взела заедно с книгата от търга. Но това едва ли бе единствената репродукция на „Правилата на Каридад“. Сега, когато знаеше какво да търси, щеше да намери и друга.

— А синът му какво знаеше? Марк Нел? Каква информация има?

— Не много. Беше преподавател в Тулуза. Търсеше през почивните дни, като хоби. Не беше особено сериозен. Но когато загина в лавината, беше тръгнал да търси скривалището на Сониер в планините.

— Не е загинал там.

— Разбира се, че загина. Преди пет години.

Дьо Рокфор пристъпи към него.

— Марк Нел живя тук, в абатството, през последните пет години. Измъкнаха го от снега и го донесоха. Магистърът ни го прибра и го направи сенешал. Искаше дори да го направи и магистър. Но благодарение на мен не успя. Марк Нел избяга днес следобед. През последните пет години тършува из архивите ни, търсейки следи, а ти си се крил в лудницата като уплашена от светлината хлебарка.

— Това са пълни глупости.

— Това е истината. Той живееше при нас, докато ти си се криел от страх.

— Страхувах се от вас и от братята. И Ларс се страхуваше от вас.

— Имаше причини да се страхува. Няколко пъти ме е лъгал, а аз ненавиждам измамата. Имаше възможност да се покае, но предпочете да продължи с лъжите.

— Вие го обесихте от онзи мост, нали? Винаги съм го знаел.

— Той бе неверник, атеист. Сигурно си наясно, че бих направил всичко, за да постигна целта си. Аз нося бялото расо. Аз съм магистърът на абатството. Близо петстотин братя чакат заповедите ми. Уставът е ясен. Заповедта на магистъра се изпълнява, сякаш идва от Христос, защото именно Христос е казал, чрез думите на Давид: Ob auditu auris obedivit mihi. Той ми се подчини в мига, в който ме чу. Това също би трябвало да всява ужас в сърцето ти. — Той посочи дневника. — А сега ми кажи какво гласи този ребус.

— Ларс смяташе, че разкрива местоположението на откритото от Сониер.

Дьо Рокфор посегна към жаравата.

— Кълна се, краката ви ще се превърнат в чукани, ако не отговорите на въпроса ми.

Очите на Кларидън се разшириха още повече.

— Но какво трябва да направя, за да докажа искреността си? Знам само части от историята. Ларс си беше такъв. Споделяше много малко. Нали имате дневника му. — Отчаянието придаваше достоверност на думите му.

— Продължавам да слушам.

— Знам, че Сониер намерил криптограмата в църквата на Рен, когато сменял олтара. Открил гробница, от която станало ясно, че Мари д’Отпул не била погребана отвън, в двора на църквата, а под нея.

Прочел бе всичко в дневника, но по-интересно бе друго.

— Как е научил това Ларс Нел?

— Открил информация за гробницата в някакви стари книги в Монфор-Ламори, феодалното владение на Симон дьо Монфор, които описвали църквата на Рен с големи подробности. По-късно намерил допълнителна информация в ръкописа на Корбю.

Рокфор ненавиждаше името Симон дьо Монфор — един от многото опортюнисти на XIII век, командир в Албигойските войни, който бе опустошил Лангедок в името на Църквата. Ако не бе той, тамплиерите щяха да постигнат мечтата си за собствена държава, което със сигурност щеше да предотврати последвалото им унищожение. Единственият недостатък в ранното съществуване на ордена бе зависимостта му от светските закони. Винаги се бе питал защо първите няколко магистри бяха чувствали потребност да се обвържат така тясно с кралете.

— Сониер научил, че предшественикът му абат Бигу, поръчал плочата на Мари д’Отпул. Смятал, че написаното върху нея, както и информацията за картината, оставена от Бигу в църковните регистри, са ключове към загадката.

— Та те са абсурдно очевидни.

— Не и през осемнайсети век — възрази Кларидън. — По онова време повечето хора били неграмотни. Така че и най-простият код, дори самите думи, биха били достатъчно ефективни. А всъщност така и се оказва, след като са останали скрити толкова време.

Нещо, прочетено в Хрониките, пробяга в съзнанието на Дьо Рокфор, нещо от времето след чистката. Единствената записана следа за местоположението на Великата тайна. Къде е най-подходящото място да скриеш камъче? Отговорът внезапно изникна, съвсем очевиден.

— На земята — промълви той.

— Какво казахте?

Той рязко се отърси от мислите си.

— Можете ли да си спомните какво точно видяхте на картината?

Главата на Кларидън се залюшка надолу-нагоре.

— Oui, мосю. Всяка подробност.

Този идиот явно не бе чак толкова безполезен.

— Освен това разполагам с рисунката — добави Кларидън.

Правилно ли бе чул?

— Рисунката на надгробния камък?

— В архива си водех бележки. Когато лампите угаснаха, грабнах листа от масата.

Чутото безкрайно допадна на Рокфор.

— Къде е?

— В джоба ми.

Реши да сключи сделка.

— Какво ще кажете да си сътрудничим? И двамата разполагаме с определена информация. Защо не обединим усилията си?

— А каква ще е ползата?

— Непосредствената награда е, че краката ви ще останат невредими.

— Прав сте, мосю. Това страшно ми харесва.

Дьо Рокфор реши да играе с това, към което знаеше, че се стреми мъжът.

— Търсим Великата тайна по причини, различни от вашите. Убеден съм, че щом я намерим, известно парично обезщетение ще ви компенсира за положените усилия. — За всеки случай изясни нещата докрай. — Освен това нямам намерение да ви пусна. А ако успеете да се измъкнете, ще ви намеря.

— Като че ли нямам особен избор.

— Знаете, че ви оставиха в ръцете ни.

Кларидън не отговори.

— Говоря за Малоун и Стефани Нел. Не направиха никакъв опит да ви спасят. Постараха се да спасят само себе си. Чух как се молите за помощ в архива. Те също са чули. Но не направиха нищо.

Остави думите да потънат в съзнанието му, надявайки се, че правилно преценява слабия характер на човека.

— Заедно, мосю Кларидън, ще успеем. Разполагам с дневника на Ларс Нел и имам достъп до архиви, каквито не можете и да си представите. Вие имате информацията за надгробния камък и знаете неща, които аз не знам. И двамата искаме едно и също, така че нека го намерим.

Дьо Рокфор сграбчи един нож, сложен на масата между разперените крака на Кларидън и сряза въжетата.

— Хайде, да се хващаме на работа.

39

Рен-льо-Шато, 10:40 ч.

Малоун крачеше след Марк към църквата „Мария Магдалина“. През лятото не се провеждаха богослужения. Неделята бе твърде популярен ден сред туристите и пред църквата вече се бе събрала тълпа, щракаха фотоапарати и жужаха видео камери.

— Ще трябва да си купим билети — каза Марк. — Не можем да влезем, без да си платим входа.

Малоун влезе във вила „Витания“ и се нареди на късата опашка. Когато излезе отвън, завари Марк пред оградената с перила градина с вестготската колона и статуята на Девата, за които бе разказвал Ройс Кларидън. Прочете думите РАЗКАЯНИЕ, РАЗКАЯНИЕ, както и МИСИЯТА 1891 г., издълбани върху колоната.

— Нотр Дам дьо Лурд — каза Марк, сочейки статуята. — Сониер бил омагьосан от Лурд, мястото, където по негово време Дева Мария се явявала на вярващите. Преди Фатима. Искал да превърне Рен в център на поклонничество, затова създал градината и проектирал колоната и статуята.

Малоун посочи хората.

— Желанието му се сбъднало.

— Вярно е, но не по причината, за която мечтал. Убеден съм, че никой от тук присъстващите дори не знае, че колоната не е оригинална. Копие е, поставили я преди три години. Текстът върху оригиналната се разчитал твърде трудно. Тя се намира в музея на презвитерството. Твърде малко е останало така, както е било по времето на Сониер.

Приближиха главната порта на църквата. Под позлатения тимпан Малоун прочете думите TERRIBILIS EST LOCUISTE. От Битие. Колко е страшно това място. Запознат бе с историята на Яков и стълбата, сънувана от него, по която се качвали и слизали ангелите, и как, когато се събудил, произнесъл думите Колко е страшно това място. Нарекъл мястото, където бил заспал, Ветил, което означава Божи дом.

Хрумна му нещо друго.

— Но в Стария завет Ветил съперничи на Йерусалим като религиозен център.

— Именно. Поредната едва загатната следа, оставена от Сониер. Вътре има още много.

И четиримата бяха спали до късно и бяха станали едва преди половин час.

Стефани се бе настанила в спалнята на съпруга си и когато Малоун бе предложил на Марк да отидат до църквата, тя все още бе вътре, зад затворената врата. Искаше да поговори с младия мъж насаме, както и да й даде възможност да се успокои. Знаеше, че си търси повод за кавга и че рано или късно синът й щеше да се принуди да се изправи срещу нея. Но реши, че няма да е зле да отложи това неизбежно развитие на нещата. Джефри бе предложил да ги придружи, но Марк бе отказал. Малоун предусети, че и Марк Нел иска да говори с него насаме.

Влязоха вътре.

Църквата беше еднокорабна, с висок таван. Посрещна ги статуя на отвратителен дявол, приклекнал, облечен в зелена роба, разкривил лице в гримаса под тежестта на съд със светена вода.

— Всъщност това е демонът Асмодей, а не дяволът — вметна Марк.

— Поредното послание?

— Очевидно го познаваш.

— Пазител на тайни, доколкото си спомням.

— Точно така. Разгледай останалите фигури около съда със светената вода.

Над съда се бяха изправили четири ангели, като всеки представляваше част от знака на кръста. Под тях бе изписано PAR CE SIGNE TU LE VAINCRAS. Малоун си преведе фразата от френски. С този знак ще го победиш.

— Това е казал Константин в първата си битка срещу съперника си Максентий. Според легендата съзрял формата на кръст върху слънцето, а тези думи блестели отдолу.

— Но има една разлика. — Марк посочи издълбаните букви. — В оригиналната фраза липсва думата го. Само С този знак ще победиш.

— Съществена ли е разликата?

— Баща ми попаднал на древна еврейска легенда, в която се обяснявало как царят успял да възпре намесата на демоните в строежа на Храма на Соломон. Един от тези демони, Асмодей, бил принуден да носи вода — единственият елемент, който ненавиждал. Затова тук символиката не е толкова необичайна. Но думата го в цитата очевидно е добавена от Сониер. Според някои това го е просто препратка към факта, че ако натопиш пръст в светена вода и изпишеш кръст във въздуха, както правят католиците, ще победиш дявола. Но за други мястото на думата във френската фраза е необичайно. Par ce signe tu le vaincras. Буквите в думата le, тоест „го“ са тринайсетата и четиринайсетата от азбуката. 1314.

Малоун си припомни прочетеното в книгата за тамплиерите.

— Годината, в която бил екзекутиран Жак дьо Моле.

— Съвпадение? — Марк вдигна рамене.

Двайсетина души се разхождаха наоколо, правеха снимки и се възхищаваха на ярките изображения, които до едно съдържаха енигматични внушения. Външните стени бяха с прозорци с витражи, оживели от яркото слънце, и Малоун заразглежда сцените. Мария и Марта във Витания. Мария Магдалина посреща възкръсналия Христос. Възкресението на Лазар.

— Прилича ми на религиозен увеселителен парк — прошепна той.

— Може и така да се каже.

Марк посочи шахматно наредените плочи пред олтара.

— Входът към криптата е тук, точно пред онази решетка от ковано желязо, скрит под плочите. Преди няколко години френски географи тайно проучили сградата с радар и успели да направят няколко проби, преди местните власти да ги спрат. Резултатите сочат аномалия в основите под олтара, която би могла да е гробница.

— И не са правени разкопки?

— Местните никога не биха позволили. Твърде голям риск е за туристическата индустрия.

Малоун се усмихна.

— Точно това каза и Кларидън вчера.

Настаниха се на една от скамейките.

— Едно е сигурно — зашепна Марк. — Тук няма следи за скрито съкровище. Но Сониер определено е използвал църквата, за да разтръби вярванията си. И от онова, което съм прочел за него, подобно действие напълно съответства на наглата му личност.

Малоун бе забелязал колко пищно бе всичко наоколо. В прекомерното изобилие на цветове и позлата нямаше красота. Изведнъж осъзна още нещо. Нито един елемент не бе съвместим с останалите. Всяко артистично изображение от статуите до гравюрите и витражите — съществуваше само за себе си, без никакво зачитане на обща тема, сякаш сходството би се оказало обидно.

Странни езотерични светци се взираха в него с каменни лица, сякаш и те се смущаваха от крещящите детайли. Свети Рох бе разголил раненото си бедро. Света Жермен разпръскваше изобилие от рози от престилката си. Света Магдалина държеше ваза с причудлива форма. Колкото и да се опитваше, Малоун не можеше да се отпусне. Влизал бе в множество европейски църкви и повечето от тях излъчваха дълбоко усещане за вечност и за история. А тази сякаш единствено отблъскваше.

— Сониер контролирал всяка подробност — тъкмо казваше Марк. — Нищо не е поставено без неговото одобрение. — Посочи една от статуите. — Свети Антон от Падуа. На него се молим, когато търсим нещо изгубено.

Малоун долови иронията.

— Очевидно послание?

— Определено. Обърни внимание на изображенията на Христовите страдания.

Гравюрите започваха при амвона, като седем от тях следваха северната стена, а другите седем — южната. Всяка представляваше барелеф на определен момент от пътя на Христос към кръста. Ярките цветове и карикатурните детайли бяха твърде необичайни за подобни мрачни събития.

— Не са ли странни? — попита Марк. — Сложени са през 1887 година и по онова време били доста често срещани в района. В Рокамадур има почти същите. Работилницата „Жискар“ в Тулуза изработила и двата комплекта. Много се е говорило за тези изображения. Привържениците на теорията за конспирацията твърдят, че имат масонски произход или че представляват карта към скрито съкровище. Нито едното, нито другото е вярно. Но някои от тях действително съдържат послания.

Малоун забеляза редица любопитни елементи. Чернокожото момче, държащо съда, в който Пилат измива ръцете си. Булото върху главата на Пилат. Тръбата, възвестила момента, в който понеслият кръста Христос се спъва по пътя си. Трите високо издигнати сребърни диска. Детето, излязло на пътя на Христос, увито в одеяло на шотландско каре. Римският войник, хвърлил зарове за наметалото на Христос с ясно различимите цифри три, четири и пет.

— Обърни внимание на четиринайсетото изображение — каза Марк и посочи южната стена.

Малоун се изправи и отиде до предната част на църквата. Пред олтара премигваха свещи и той бързо намери барелефа под него. Потънала в сълзи жена, вероятно Мария Магдалина, бе коленичила в пещера пред кръст, образуван от два клона. В основата на клоните имаше череп и той веднага се сети за черепа в литографията, която бяха видели предната нощ в Авиньон.

Обърна се да разгледа изображението с последната спирка по пътя, която изобразяваше тялото на Христос, понесено от двама мъже, а край тях — три ридаещи жени. Зад всички се издигаше скалист склон, над който в нощното небе бе виснала кръгла луна.

— Отнасят Исус в гробницата — прошепна той на Марк, който се бе приближил зад гърба му.

— Според римските закони разпнатият нямал право на погребение. Подобна форма на екзекуция се отреждала само за виновните в престъпление срещу държавата, които трябвало бавно да умрат на кръста в продължение на няколко дни, и то пред очите на всички, а тялото се оставяло на хищните птици. Смята се обаче, че Пилат дал тялото на Христос на Йосиф от Ариматея, за да го погребе. Никога ли не си се питал защо?

— Всъщност не съм.

— За разлика от други. Припомни си, Христос бил разпнат в навечерието на шабат. Според закона не би могъл да бъде погребан след залез-слънце. — Марк посочи картината. — И въпреки това Сониер поръчал изображението, което ясно показва как носят тялото по тъмно.

Смисълът продължаваше да му убягва.

— Ами ако вместо да отнасят Христос в гробницата, всъщност го изнасят от нея, по тъмно?

Малоун не отговори.

— Чувал ли си за гностичните евангелия? — попита го Марк.

Чувал бе. Открити бяха по горното течение на Нил през 1945 г. Седем бедуини копаели в района, когато се натъкнали на човешки череп и запечатана урна. Смятайки, че съдържа злато, те разбили урната и намерили тринайсет подвързани в кожа сборника със старинни ръкописи. Не били точно книги, а нещо като техни предшественици. Прилежно изписаните страници с разкъсани краища съдържали текстове на древен коптски език и най-вероятно били съставени от монасите, живели в близкия манастир „Свети Пахомий“ през IV век. Съдържали четирийсет и шест християнски ръкописа, датиращи от II век, а самите ръкописи били подвързани през IV век. Впоследствие част от тях били изгубени, използвани като подпалки или изхвърлени, но през 1947 г. един местен музей се сдобил с останалите.

Той разказа на Марк каквото знаеше.

— Отговорът на въпроса защо монасите са заровили ръкописите можем да намерим в историята — каза Марк. — През четвърти век Атанасий, епископ на Александрия, написал писмо, което разпратил до всички църкви в Египет. В него постановявал, че само двайсет и седемте книги, съдържащи се в наскоро формулирания Нов завет, ще се смятат за Светото писание. Всички други еретически книги следвало да се унищожат. А нито един от четирийсет и шестте ръкописа от урната не съответствал на изискванията на епископа. Така че монасите от манастира „Свети Пахомий“ предпочели да скрият тринайсетте сборника, вместо да ги изгорят, вероятно изчаквайки промяна в настроенията на църковните водачи. Естествено, така и не се стигнало до подобна промяна. Вместо това римското християнство процъфтявало. Но, слава на бога, сборниците оцелели. Това са така наречените гностични евангелия. В едно от тях Петър пише: И докато разказваха какви неща са видели, отново видяха трима мъже да излизат от гробницата, а двама от тях подкрепяха третия.

Малоун се втренчи в последното изображение. Двама мъже подкрепяха трети.

— Гностичните евангелия са невероятни по съдържание — продължи Марк. — Според много учени евангелието на Тома, което е сред тях, може би е най-близко до истинските думи на Христос. Ранните християни изпитвали ужас от гностиците. Думата идва от гръцки, gnosis, и означава „знание“. Гностиците били начетени хора, но нововъзникващата католическа версия на християнството постепенно премахнала всяка гностична мисъл и учение.

— А тамплиерите са ги запазили?

Марк кимна.

— Гностичните евангелия, както и много други, които днешните теолози никога не са виждали, се намират в библиотеката на абатството. Тамплиерите били изключително либерални, що се отнася до Светото писание. Много неща могат да се научат от тези уж еретични писания.

— А как би могъл Сониер да знае за тези евангелия? Та те са открити десетилетия след смъртта му.

— Може би е имал достъп до по-добра информация. Нека ти покажа още нещо.

Малоун тръгна след него обратно към входа на църквата. Над вратата имаше издялана от камък кутия, върху която бяха изписани думи.

— Прочети надписа отдолу — каза Марк.

Малоун напрегна очи да разчете буквите. Много от тях бяха избелели и трудно се различаваха. Бяха на латински.

— В превод означава: „Възневидях царството на този свят, и всички преходни богатства, заради любовта към моя бог Исус Христос, когото видях, когото възлюбих, в когото вярвам, и когото почитам.“ — На пръв поглед интересно изказване, но съдържа няколко очебийни грешки. — Марк посочи с ръка. — Думите scoeculi, anorem, quen, и cremini са изписани погрешно. Сониер похарчил сто и осемдесет франка за издълбаване на надписа върху кутията и оцветяването на буквите, което за онова време било солидна сума. Знаем го, защото разписката е запазена и до днес. Положил доста усилия за проектирането на входа и все пак допуснал правописните грешки да останат. Лесно е можело да ги поправят, защото думите просто са изписани отгоре.

— Може да не е забелязал.

— Кой, Сониер ли? Той бил изключително педантичен. Нищо не му убягвало.

Марк го поведе встрани от входа, а поредната вълна от туристи нахлу в църквата. Спряха пред градината с вестготската колона и статуята на Дева Мария.

— Надписът над вратата не е от Библията. Взет е от един респонсориум, написан от Йохан Таулер в началото на четиринайсети век. Респонсориумът е молитва или стих, изричан между прочита на отделни откъси от Библията, а Таулер бил добре известен по времето на Сониер. Така че е възможно Сониер просто да е харесал фразата. Но е доста необичайна.

Малоун бе съгласен.

— Правописните грешки могат да хвърлят някаква светлина върху загадката защо Сониер е използвал фразата. Изписаните думи гласят quem cremini „в когото повярвах“, но думата би трябвало да е credidi. Сониер обаче я е оставил така. Дали това не значи, че не е вярвал в Него? А и най-интересното от всичко. Quem vidi. „Когото видях“.

Малоун веднага схвана значението.

— Това, което е открил, го е отвело при Христос. Когото видял.

— Така смяташе и татко, и аз съм съгласен с него. Сониер сякаш не е можел да устои на изкушението да изпраща послания. Искал е целият свят да узнае онова, което той самият е знаел, но сякаш е съзнавал, че никой от съвременниците му не би разбрал. И е бил прав. Никой не го е разбрал. Обърнали внимание едва четирийсет години след смъртта му. — Марк погледна назад към древната църква. — Всичко е някак наопаки. Изображенията със страданията на Христос са закачени на стените така, както не се прави в нито една църква в света. Дяволът на входа, и той е обратното на доброто. — Посочи вестготската колона на около метър от тях. — И тя е наопаки. Обърни внимание на кръста и гравюрите върху лицевата й част.

Малоун се вгледа.

— Сониер обърнал колоната, преди да напише МИСИЯТА 1891 в долната част и РАЗКАЯНИЕ, РАЗКАЯНИЕ в горната.

Малоун забеляза знака V с кръгче в средата му в долния десен ъгъл. Наклони глава и си представи образа, обърнат наопаки.

— Алфа и омега? — попита.

— Според някои. И според баща ми.

— Едно от названията на Христос.

— Точно така.

— Защо я е обърнал наопаки?

— На никого досега не е хрумвало смислено обяснение.

Марк се отдръпна, позволявайки на туристите да атакуват с фотоапаратите си. След това го заведе зад църквата, в един от ъглите на градината на Голгота, където имаше малка пещера.

— Това също е копие. Заради туристите. Втората световна война отнесла оригинала. Сониер я построил с камъните, които носел като плячка от пътешествията си. С любовницата си изчезвали дни наред и се връщали с кофа, пълна с камъни. Доста странно, не мислиш ли?

— Зависи какво друго е имало в кофата.

Марк се усмихна.

— Удобен начин да пренасяш по малко злато, без да будиш подозрения.

— Но Сониер е бил голям особняк. Може просто да е мъкнел камъни.

— Всеки, който идва тук, донякъде е особняк.

— Отнася ли се и за баща ти?

Марк го изгледа със сериозно изражение.

— Несъмнено. Беше обсебен. Отдаде живота си на това място, обожаваше всяка педя от селцето. То бе домът му във всяко едно отношение.

— Но не и за теб?

— Опитах се да продължа делото му. Но не притежавах неговата всеотдайна страст. Може би съм съзнавал, че цялата работа е безсмислена.

— Тогава защо си се крил в абатството цели пет години?

— Имах нужда от усамотение. Беше ми от полза. Но магистърът имаше по-сериозни планове. И ето ме тук сега. Избягал от тамплиерите.

— Тогава какво си правил в планината, когато е паднала лавината?

Марк не отговори.

— Същото, което прави и майка ти тук сега. Опитвал си се да изкупиш някаква вина. Просто не си знаел, че те наблюдават.

— И слава богу, че е било така.

— Майка ти страда.

— Заедно ли сте работили?

Усети опита му да се измъкне.

— Доста дълго. Близки приятели сме.

— Трудно е да се сработиш с такъв характер.

— На мен ли го казваш? Но не е невъзможно. Майка ти страда много, изпитва вина и угризения. Това може да бъде втори шанс за вас двамата.

— С майка ми тръгнахме по различни пътища много отдавна. Така е най-добре и за двама ни.

— Тогава какво правиш тук?

— Дойдох в къщата на баща си.

— И когато пристигна, видя, че вътре е оставен нечий багаж. Паспортите и на двама ни бяха сред вещите. Не може да не си ги намерил. И все пак си останал.

Марк се извърна, което Малоун прецени като опит да скрие нарастващото си объркване. Приличаше на майка си много повече, отколкото би признал.

— На трийсет и осем години съм, а все още се чувствам като малко момче — каза Марк. — През последните пет години живях в уединената сигурност на абатството, ръководено от строг устав. Мъжът, когото обичах като свой баща, проявяваше доброта към мен и се издигнах до пост, за какъвто никога не съм мечтал.

— А ето те сега. Насред един бог знае какво.

Марк се усмихна.

— С майка ти трябва да си оправите отношенията.

Младият мъж стоеше тъжен и замислен.

— Онази жена, която спомена снощи, Касиопея Вит. Чувал съм за нея. Години наред спореха с баща ми. Не можем ли да я открием?

Направи му впечатление, че Марк обича да отбягва въпросите, като задава други, точно както майка си.

— Зависи. Застрашава ли ни по някакъв начин?

— Трудно е да се каже. Винаги някак се оказваше наблизо и татко не я обичаше.

— Нито пък Дьо Рокфор.

— Убеден съм.

— Снощи в библиотеката тя така и не се представи и Дьо Рокфор не узна името й. Но щом е хванал Кларидън, значи вече знае коя е.

— Това не е ли неин проблем?

— Спаси ми кожата два пъти. Така че трябва да я предупредим. Кларидън ми каза, че живее наблизо, в Живор. С майка ти смятахме да отпътуваме днес. Бяхме решили, че търсенето ни е приключило. Но нещата се промениха. Бих искал да посетя Касиопея Вит. И мисля, че е най-добре да го направя сам, поне засега.

— Както искаш. Ще чакаме тук. Точно сега и аз самият искам да направя едно посещение. От пет години не съм ходил на гроба на баща си.

Марк тръгна към входа на гробището.

40

11:05 ч.

Стефани си наля чаша горещо кафе и предложи да долее на Джефри, но младият мъж отказа.

— Позволено ни е само по една чаша на ден — поясни той.

Тя седна до кухненската маса.

— Във всичко ли се ръководите от устава?

— Това е нашият живот.

— Мислех, че тайнствеността също е важна за братството. Защо тогава говориш толкова открито?

— Моят магистър, който вече е при Всевишния, ми поръча да съм откровен с вас.

— А откъде ме е познавал твоят магистър? — учуди се тя.

— Той внимателно следеше проучванията на съпруга ви. Много преди да дойде в абатството, но впоследствие ми разказа всичко. Двамата със съпруга ви са разговаряли няколко пъти. Магистърът бил негов изповедник.

Тази информация я разтърси.

— Нима Ларс се е свързал с тамплиерите?

— Всъщност тамплиерите са го открили. Магистърът се е свързал с него, но дори съпругът ви да е знаел, че магистърът е човек от ордена, не го е показал. Вероятно е смятал, че това би сложило край на контактите им. Но със сигурност е знаел.

— Струва ми се, че магистърът ти е бил интересна личност.

Лицето на младия мъж се озари.

— Той бе мъдър човек, който се опитваше да върши добрини за ордена.

Тя си спомни как защитаваше Марк преди няколко часа.

— Синът ми помогна ли в това начинание?

— Точно затова беше избран за сенешал.

— А фактът, че е син на Ларс Нел, има ли нещо общо с този избор?

— Нямам право да коментирам това, госпожо. Разбрах кой всъщност е нашият сенешал едва преди няколко часа. Тук, в тази къща. Така че нямам представа.

— Не знаете ли нищо един за друг?

— Много малко и на някои от нас ни тежи. Други пък се наслаждават на уединението. Но ние прекарваме живота си заедно в такава постоянна близост, сякаш сме в затвор. Прекалената интимност би се превърнала в проблем. Затова уставът забранява всякаква форма на сближаване между братята. Държим се настрана, а мълчанието ни е наложено от службата ни към Бог.

— Не изглежда лесно.

— Сами сме избрали този живот или това приключение. — Той поклати глава. — Магистърът ме предупреди, че ще открия много нови неща. И е бил прав.

Тя отпи от кафето си.

— Значи магистърът е бил сигурен, че двамата с теб ще се срещнем?

— Той изпрати дневника с надеждата, че ще дойдете. Изпрати писмо и на Ърнст Сковил с откъси от дневника, свързани с вас. Надяваше се двамата да се свържете. Знаеше, че навремето със Сковил не сте били в добри отношения. Научил го от съпруга ви. Но разбрал, че разполагате с огромни ресурси. Искаше вие двамата и ние със сенешала да открием Великата тайна.

Тя си припомни обяснението на този термин.

— Наистина ли вашият орден вярва, че в историята за Христос има истини, които светът не знае?

— До момента обучението ми не е достатъчно, за да отговоря на въпроса ви. Трябва да служа дълги години, преди да бъда посветен във всичко за ордена. Но смъртта, поне за мен и според обучението, което съм преминал, изглежда, е краят. Стотици хиляди братя са измрели по бойните полета на Светите земи. И нито един не се е вдигнал от гроба.

— Католическата църква би провъзгласила думите ти за ерес.

— Църквата е институция, създадена от хора и управлявана от хора. Каквито и други значения да й се придават, те също са творение на човека.

Тя реши да предизвика съдбата.

— Какво се очаква от мен, Джефри?

— Помогнете на сина си.

— Как?

— Той трябва да завърши започнатото от баща му. Раймон дьо Рокфор не бива да открие Великата тайна. Магистърът бе категоричен по този въпрос. Затова беше планирал нещата и затова бях обучен и аз.

— Марк ме мрази.

— Марк ви обича.

— Откъде би могъл да знаеш?

— Магистърът ми каза.

— Той няма как да го знае.

— Магистърът знаеше всичко. — Джефри бръкна в джоба на панталона си и извади оттам запечатан плик. — Каза ми да ви предам това, когато сметна, че моментът е подходящ.

Подаде смачкания плик и се изправи.

— Сенешалът и мистър Малоун отидоха в църквата. Ще ви оставя сама.

Тя оцени жеста му. Нямаше представа какви чувства може да предизвика съобщението у нея, затова изчака Джефри да се оттегли в кабинета и едва тогава отвори плика.

Една сълза се търкулна по бузата й. Плачът беше странно чувство за нея. Не помнеше да е плакала от дете. Беше високообразована и притежаваше опит, който можеше да се придобие само чрез десетилетия работа по върховете на разузнаването. През цялата си кариера беше разнищвала купища трудни случаи. Бе вземала съдбоносни решения. Но опитът й не можеше да й послужи сега. Бе напуснала света на доброто и злото, на правилното и погрешното, на черното и бялото и бе попаднала в царство, където другите не само узнаваха най-съкровените й мисли, но ги и разбираха. Магистърът, с когото не бе разменила и дума, изглежда, напълно разбираше болката й.

Но той беше прав.

Завръщането на Марк беше истинско възкресение. Славно чудо с безкрайни възможности.

— Натъжават ли ви думите му?

Тя вдигна поглед. Джефри стоеше до вратата. Стефани избърса сълзите.

— В известен смисъл. Но също така ми носят радост.

— Магистърът беше такъв. Познаваше и болката, и радостта. Макар през последните му дни да остана само болката.

— Как умря?

— Ракът го отнесе преди две нощи.

— Липсва ли ви?

— Бях отгледан сам, без щастието да имам семейство. Монасите и монахините ме подготвиха за живота. Бяха добри с мен, но никой не ме обичаше истински. Трудно е да израснеш без родителска обич.

Признанието я порази.

— Магистърът проявяваше изключителна доброта към мен, може би дори обич, но най-вече ми имаше огромно доверие.

— Тогава не трябва да го разочароваш.

— Няма.

Тя посочи писмото.

— Мога ли да го задържа?

Той кимна.

— Ваше е. Аз трябваше да ви го предам.

Тя се стегна.

— Марк и Котън защо са в църквата?

— Стори ми се, че сенешалът иска да говори с мистър Малоун.

Тя се изправи.

— Сигурно и ние трябва да…

На вратата се почука. Тя се напрегна, когато погледът й попадна върху отключената ключалка. Котън и Марк биха влезли направо. Забеляза, че Джефри също се стегна и в ръката му се появява пистолет. Тя пристъпи към вратата и погледна през прозорчето.

Насреща й се взираше познато лице.

Ройс Кларидън.

41

Дьо Рокфор беше бесен. Преди четири часа му бяха съобщили, че в нощта на смъртта на магистъра системата за сигурност в библиотеката бе записала посещение в единайсет и петдесет и една минути вечерта. Сенешалът останал вътре дванайсет минути и си тръгнал с две книги. Електронните етикети, прикрепени към всеки том, идентифицираха липсващите книги като сборник с ръкописи от XIII век, който познаваше много добре, и маршалски доклад, писан през втората част на XIX век, който също бе чел.

При разпита от преди няколко часа Ройс Кларидън не бе признал, че му е известна криптограмата в дневника на Ларс Нел. Но предишният маршал я бе прерисувал в доклада си и бе упоменал мястото, където беше открита — в църквата на абат Жели в Кустоса, недалеч от Рен-льо-Шато. Спомни си от прочетеното, че маршалът разговарял с Жели малко преди свещеникът да бъде убит и разбрал, че Сониер също е открил криптограма в църквата си. Когато ги сравнили, се оказало, че двете са абсолютно еднакви. Очевидно Жели разплел загадката и маршалът научил резултатите, но решението не било записано и така и не било открито след смъртта на Жели. Местната полиция и маршалът подозираха, че убиецът е търсел нещо в куфарчето на Жели. Вероятно шифърът за криптограмата. Но дали убиецът беше Сониер? Трудно бе да се каже. Престъплението така и не бе разкрито, но като се имаше предвид всичко, което Дьо Рокфор знаеше, свещеникът от Рен определено бе сред заподозрените.

Сега докладът на маршала беше изчезнал. Което не беше фатално, защото разполагаше с дневника на Ларс Нел, който също съдържаше криптограмата на Сониер. Но дали тя беше същата като тази на Жели, както твърдеше маршалът? Нямаше как да разбере без неговия доклад, който по някаква причина бе изчезнал от архива.

Преди пет минути, докато бе подслушвал разговора на Стефани Нел и брат Джефри през прикрепен към страничния прозорец микрофон, бе научил, че Марк Нел и Котън Малоун са отишли до църквата. Стефани Нел дори се бе разплакала, след като бе прочела написаното от магистъра. Колко трогателно. Магистърът очевидно бе планирал нещата и цялата ситуация бързо излизаше от контрол. Трябваше здраво да дръпне юздите и да забави стремителния ход на нещата. Затова докато Ройс Кларидън се оправяше с хората в дома на Ларс Нел, той щеше да се заеме с другите двама.

Устройството, прикрепено към колата на Малоун, показваше, че двамата със Стефани Нел се бяха върнали в Рен в ранните часове на нощта. Марк Нел вероятно бе дошъл тук направо от абатството, което не беше учудващо.

След случилото се снощи с жената на моста бе решил, че Малоун и Стефани Нел вече не са толкова важни, и хората му бяха инструктирани само да ги сплашат. Убийството на един бивш и един настоящ американски агент със сигурно би привлякло вниманието. Беше отишъл в Авиньон, за да разбере какви тайни крият архивите на двореца и да залови Кларидън, а не за да привлече вниманието на цялото американско разузнаване. Беше постигнал и трите задачи и бе успял да се сдобие с дневника на Ларс Нел като награда. Никак не бе зле за една нощ. Дори беше готов да остави Марк Нел и Джефри на мира, тъй като извън абатството вече представляваха много по-малка заплаха. Но след като научи за двете липсващи книги, промени стратегията си.

— На позиция сме — каза глас в ухото му.

— Останете там, докато не ви извикам — прошепна той в миниатюрния микрофон. Беше довел със себе си шестима братя, които се бяха пръснали из градчето, сливайки се с растящата неделна тълпа. Денят беше ясен, слънчев и както обикновено — ветровит. В долините край река Од бе топло и тихо, но върховете, които ги заобикаляха, бяха непрестанно брулени от ветрове. Тръгна по главната улица към църквата „Мария Магдалина“, без да си прави труда да се прикрива.

Искаше Марк Нел да знае, че е там.

Марк стоеше до гроба на баща си. Плочата бе в добро състояние, както и всички гробове, тъй като гробищата вече бяха неразделна част от развиващата се туристическа индустрия на градчето.

През първите шест години след смъртта на баща си той лично се грижеше за гроба му и ходеше там почти всяка събота и неделя. Грижеше се и за къщата. Баща му беше известен сред жителите на Рен, защото се беше отнасял сърдечно с тях и почиташе паметта на Сониер. Вероятно затова бе вложил толкова много въображение в описанията на Рен в книгите си. Разкрасената мистерия се бе превърнала в машина за пари за целия район и писателите, които пренебрегваха тази загадка, не бяха на почит. Тъй като за миналото се знаеше твърде малко, имаше място за безкрайни импровизации. А за отношението на местните помагаше и фактът, че смятаха баща му за човека, привлякъл пръв световното внимание към тази история, макар Марк да знаеше, че една относително неизвестна книга на французина Жерар дьо Сед „Прокълнатото съкровище“, публикувана през 1960 г., бе разпалила любопитството на баща му. Винаги бе смятал заглавието за доста уместно, особено след внезапната смърт на баща му. Марк беше още тийнейджър, когато прочете книгата на баща си за пръв път, но едва години по-късно, в университета, когато попълваше знанията си по средновековна история и религиозна философия, Ларс му бе разкрил какво всъщност беше заложено на карта.

— Сърцевината на християнството е възкръсването на физическото тяло. То въплъщава сбъдването на обещанието от Стария завет. Ако християните няма да възкръснат, тяхната вяра е безсмислена. Без възкресението евангелията са пълна лъжа — християнската вяра ще се окаже само за този живот, след който няма нищо. Възкресението осмисля всичко, извършвано в името на Христос. Другите религии проповядват за рая и за живота след смъртта. Само християнството предлага Бог, който е бил човек, умрял е за последователите си и се е вдигнал от мъртвите, за да властва вечно.

Помисли само — беше казал баща му. — Християните имат различни вярвания по различни въпроси, но всички са единодушни за възкресението. Това е универсалната константа. Исус е възкръснал от мъртвите единствено заради тях. Смъртта е била победена пак единствено заради тях. Христос е жив и работи за тяхното спасение. Царството небесно ги очаква, тъй като те също ще се вдигнат от мъртвите, за да заживеят завинаги с Бог. Така всяка трагедия има някакъв смисъл, защото възкресението дава надежда за бъдещето.

След което баща му бе задал въпроса, който оттогава непрекъснато се въртеше в съзнанието му.

— Ами ако това изобщо не се е случило? Ами ако Христос просто е умрял — пръст при пръстта. Наистина, какво би означавало това?

— Помисли за милионите хора, избити в името на възкръсналия Христос. Само по време на Албигойските войни петнайсет хиляди мъже, жени и деца са били изгорени, защото отрекли учението за разпятието. Инквизицията унищожила милиони други. Кръстоносните походи за освобождаване на Светите земи стрували живота на стотици хиляди. И всичко това заради възкръсналия Христос. От векове папите са използвали жертвоприношението на Христос, за да мотивират войниците си. Ако Христос не е възкръснал и следователно не съществува живот след смъртта, колко от тези мъже биха се изправили срещу смъртта?

Отговорът беше прост. Нито един.

Ами ако Христос не беше възкръснал?

Марк бе посветил пет години от живота си в търсене на отговор на този въпрос в орден, който останалият свят смяташе за изкоренен преди седемстотин години. Но го беше напуснал също толкова объркан, колкото когато го бяха отнесли в абатството.

Какво беше спечелил? И което е по-важно, какво беше загубил?

Опита се да се отърси от объркването и да се съсредоточи върху надгробната плоча на баща си. Беше поръчал плочата и бе наблюдавал поставянето й през един мрачен майски следобед. Баща му беше открит седмица по-рано, обесен на един мост, на половин час път на юг от Рен. Когато му се обадиха от полицията, Марк си беше вкъщи в Тулуза. Спомни си лицето на баща си, когато разпозна тялото — пепелявата кожа, зейналата уста, мъртвите очи. Страхуваше се, че този страшен образ няма да го напусне никога.

Майка му се беше върнала в Джорджия веднага след погребението. Не бяха разговаряли много по време на тридневния й престой във Франция. Той беше на двайсет и седем, току-що бе започнал работа като асистент в университета в Тулуза и изобщо не бе подготвен за живота. Сега, единайсет години по-късно, се питаше дали е по-подготвен. Вчера бе готов да убие Раймон дьо Рокфор. Какво бе станало с всичко, на което го бяха учили? Можеше да разбере слабостите на Дьо Рокфор — фалшиво чувство на дълг, подклаждано от егоизъм, — но собствените му недостатъци го объркваха. В рамките на три дни се бе превърнал от сенешал в беглец. Бе се озовал от сигурност в хаос, бе заменил целеустремеността със скиталчество.

И за какво?

Усети тежестта на пистолета си под сакото. Увереността, която му внушаваше, го притесняваше — поредното ново, странно усещане, което му носеше успокоение.

Отдалечи се от гроба на баща си и отиде до този на Ърнст Сковил. Познаваше затворения в себе си белгиец и го беше харесвал. Магистърът явно също го бе познавал, щом му беше изпратил писмо миналата седмица. Какво беше казал Дьо Рокфор вчера за двете писма? Погрижил съм се за единия от получателите. Очевидно. Но той беше казал още нещо. И скоро ще се погрижа за другия. Майка му беше в опасност. Всички бяха в опасност, но нямаше какво да се направи. Дали да не се обърнат към полицията? Никой нямаше да им повярва. Абатството се славеше с безупречна репутация и никой от братята не би издал ордена. Щяха да открият само една тиха обител, посветила се на Бога. Съществуваха специални планове за укриването на всичко, свързано с братството, и нито един от мъжете нямаше да го предаде.

Беше сигурен в това.

Не, можеха да разчитат само на себе си.

Малоун чакаше Марк да се върне от гробището в градината. Не искаше да пречи на нещо толкова лично, още повече че разбираше противоречивите чувства, които синът със сигурност изпитваше. Той самият бе едва десетгодишен, когато баща му почина, но мъката, която усещаше при мисълта, че никога повече нямаше да види баща си, така и не избледня. За разлика от Марк той нямаше гроб, който да посещава. Тялото на баща му се намираше в потънала подводница на дъното на Северния Атлантически океан. Навремето се беше опитал да открие подробности около случая, но цялата информация бе засекретена.

Баща му бе обичал флота и Съединените щати. Беше патриот, който с готовност бе дал живота си за своята страна. Малоун се гордееше с този факт. Марк Нел беше късметлия. Беше споделил толкова години с баща си. Бяха имали възможност да се опознаят и бяха живели заедно. И все пак, в много отношения двамата с Марк си приличаха. Бащите им се бяха отдали на работата си. Сега и двамата бяха мъртви. И смъртта им нямаше обяснение.

Стоеше и наблюдаваше как посетителите влизат и излизат от гробищата. Най-накрая забеляза Марк, който вървеше след група японски туристи.

— Беше трудно — каза Марк, приближавайки се. — Липсва ми.

Малоун реши да подхване разговора оттам, откъдето го бяха прекъснали.

— Двамата с майка ти ще трябва да се помирите.

— Между нас има много неприятни чувства, а гробът му отново ми ги припомни.

— Тя също има сърце, макар да го е заключила в желязна клетка.

— Явно я познаваш — усмихна се Марк.

— Имам известен опит с нея.

— Сега трябва да съсредоточим усилията си в това, което ни е приготвил магистърът.

— Вие двамата доста ловко избягвате въпросите.

Марк отново се усмихна.

— Явно е по наследство.

Той погледна часовника си.

— Единайсет и трийсет е. Трябва да тръгвам. Искам да посетя Касиопея Вит, преди да се стъмни.

— Ще ти начертая карта. Не е далеч оттук.

Излязоха от градината и се насочиха към главната улица. На стотина метра Малоун забеляза нисък човек със сурово лице, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на коженото яке, който вървеше право към църквата.

Той стисна рамото на Марк.

— Имаме си компания.

Марк проследи погледа му и разпозна Дьо Рокфор.

Малоун забеляза още трима късо подстригани мъже и прехвърли възможностите в главата си. Двама от тях стояха пред вила „Витания“. Третият препречваше пътя към паркинга.

— Някакви предложения? — попита Малоун.

Марк пристъпи към църквата.

— Последвай ме.

Стефани отвори вратата и Ройс Кларидън влезе.

— Откъде идваш? — попита тя и махна на Джефри да свали пистолета.

— Снощи ме взеха от двореца и ме докараха. Държаха ме в един апартамент на две пресечки оттук, но успях да се измъкна преди няколко минути.

— Колко братя има тук? — попита Джефри.

— Кой сте вие?

— Това е Джефри — каза Стефани с надеждата сънародникът й да разбере и да не говори много.

— Колко от братята са тук? — повтори въпроса си Джефри.

— Четирима.

Стефани пристъпи към прозореца на кухнята. Калдъръмената уличка беше пуста. Притесняваше се за Марк и Малоун.

— И къде се тези братя?

— Не знам. Чух ги да си говорят, че вие сте в къщата на Ларс, и затова дойдох право тук.

Отговорът му не й хареса.

— Снощи не успяхме да ти помогнем. Нямахме представа къде са те отвели. Докато тичахме след Дьо Рокфор и онази жена, ни повалиха и изгубихме съзнание. Когато се свестихме, всички бяха изчезнали.

Французинът разпери ръце с длани нагоре.

— Всичко е наред, госпожо, разбирам. Не сте могли да направите нищо.

— Дьо Рокфор тук ли е?

— Кой?

— Магистърът. Тук ли е?

— Не са ми казвали никакви имена. — Кларидън се обърна към нея. — Но чух да казват, че Марк е жив. Вярно ли е?

Тя кимна.

— Двамата с Котън отидоха до църквата, но трябва да се върнат всеки момент.

— Това е истинско чудо. Мислех, че е изчезнал завинаги.

— Аз също.

Той обходи стаята с поглед.

— Отдавна не съм идвал в тази къща. Двамата с Ларс прекарвахме доста време тук.

Тя го покани да седне край масата. Джефри застана до прозореца и тя забеляза, че в иначе хладнокръвното му държане се промъква някакво напрежение.

— Какво се случи с теб? — попита тя Кларидън.

— Държаха ме вързан до тази сутрин. Отвързаха ме, за да отида до тоалетната. Измъкнах се през прозореца на банята и дойдох право тук. Със сигурност ще ме търсят, но нямаше къде другаде да отида. Ще ми бъде трудно да напусна градчето, тъй като има само един изход. — Кларидън се въртеше на стола. — Мога ли да помоля за малко вода?

Тя се изправи и наля една чаша от чешмата. Кларидън я изпи на един дъх. Тя я напълни отново.

— Бях ужасен от тях — каза Кларидън.

— Какво искат? — попита тя.

— Търсят Великата тайна като Ларс.

— А вие какво им казахте? — попита Джефри с нотка на презрение.

— Не съм им казал нищо, а и те не питаха много. Казаха, че ще ме разпитат днес следобед, след като се справят с някаква друга задача. Не казаха обаче за какво става въпрос. — Кларидън се втренчи в нея. — А ти знаеш ли какво искат от теб?

— Дневникът на Ларс е у тях. Както и книгата от търга и литографията на картината. Какво повече искат?

— Мисля, че става въпрос за Марк.

При тези думи Джефри видимо настръхна.

— Но какво искат от него? — попита тя.

— Нямам представа. Чудя се обаче дали всичко това заслужава кръвопролитие.

— Братята от ордена са умирали в продължение на близо деветстотин години заради вярата си — намеси се Джефри. — Случаят не е по-различен.

— Говорите, сякаш сте от ордена.

— Просто цитирам историята.

Кларидън изпи водата си.

— Двамата с Ларс Нел изучавахме ордена от години. Чел съм историята, която цитирате.

— И какво сте прочели? — попита Джефри учудено. — Книги, написани от аматьори, които разказват за ерес и идолопоклонничество, за целувки в устата, за содомия и отричане на Исус Христос. Нито дума не отговаря на истината. Пишат лъжи, за да унищожат ордена и да разграбят богатството му.

— Сега наистина говорите като тамплиер.

— Говоря като човек, който обича справедливостта.

— А тамплиерите не са ли точно такива?

— Не трябва ли всички да сме такива?

Стефани се усмихна. Джефри имаше пъргав ум.

Малоун последва Марк обратно в църквата „Мария Магдалина“. Те забързаха по централната пътека, покрай пет редици скамейки и смаяни богомолци към олтара. Там Марк сви вдясно и се шмугна през една отворена врата в малко преддверие. Вътре имаше трима туристи с фотоапарати.

— Бихте ли ни извинили? — обърна се Марк към тях на английски. — Аз съм от музейната управа и помещението ни е нужно за няколко минути.

Никой не оспори явния му авторитет и той внимателно затвори вратата след тях. Малоун се огледа. В стаята проникваше светлина през стъклописите на прозореца. На едната стена имаше редица шкафове. Останалите три стени бяха облицовани с дървена ламперия. Нямаше други мебели.

— Това е била сакристията — помещението за преобличане преди литургия — каза Марк.

Дьо Рокфор щеше да ги открие всеки момент, така че Малоун попита:

— Предполагам, че имаш някакъв план?

Марк отиде до един от шкафовете и прокара пръсти по горния рафт.

— Както ти споменах, когато Сониер построил градината с Голгота, той направил и една пещера. Двамата с любовницата му слизали в долината — Марк продължаваше да търси нещо. — Връщали се с пълни с камъни кофи. Ето.

Марк отдръпна ръката си и хвана шкафа, който се отмести, разкривайки пространство без прозорци.

— Скривалището на Сониер. Каквото и да е носил заедно с камъните, е било пазено тук. Малцина знаели за това помещение. Сониер го създал по време на ремонта на църквата.

Марк извади автоматичен пистолет.

— Ще изчакаме тук да видим какво ще се случи.

— Дьо Рокфор знае ли за тази стая?

— Скоро ще разберем.

42

Дьо Рокфор спря пред църквата. Странно, че преследваните бяха влезли вътре. Но нямаше значение. Той лично щеше да се погрижи за Марк Нел. Търпението му се изчерпваше. Беше се консултирал с офицерите си, преди да напусне абатството. Нямаше намерение да повтаря грешките на предишния магистър. Управлението му поне външно ще прилича на демокрация. За щастие вчерашното бягство и двете престрелки бяха обединили братството. Всички бяха на мнение, че бившият сенешал и съучастникът му трябва да бъдат наказани.

И той беше решен да свърши тази работа.

Огледа улицата.

Тълпата набъбваше. Слънчевият ден бе привлякъл туристите. Обърна се към брата до него.

— Иди и прецени ситуацията.

Мъжът кимна и влезе в църквата.

Познаваше разположението. Имаше само един изход. Прозорците със стъклописи не се отваряха, така че трябваше да разбият някой, за да избягат. Не забеляза полицаи, което беше обичайно за Рен. Тук не се случваше нищо интересно, освен че се харчеха пари. Комерсиалността го отвращаваше. Ако зависеше от него, щеше да затвори за туристи всички помещения в абатството. Съзнаваше, че епископът ще оспори подобно решение, но вече бе решил да ограничи достъпа до няколко часа в събота, обосновавайки се с потребността на братята от усамотение. Епископът щеше да приеме обяснението. Твърдо бе решил да възстанови някои от старите правила и традиции, както и някои ритуали, които разграничаваха тамплиерите от останалите религиозни ордени. За целта портите на абатството трябваше да са затворени през повечето време.

Братът излезе от църквата.

— Не са вътре — каза той, приближавайки се.

— Как така?

— Претърсих нефа, изповедалните, сакристията. Не са вътре.

Точно това не искаше да чуе.

— Няма друг изход.

— Магистре, няма ги вътре.

Той прикова поглед в църквата. В ума му се превъртяха различни възможности.

Изведнъж се сети.

— Ела — каза. — Знам точно къде са.

Стефани слушаше Ройс Кларидън не като съпруга и майка, поела важна за семейството мисия, а като шеф на тайна правителствена агенция, която се занимаваше с разузнаване. Нещо не се връзваше. Внезапната му поява бе прекалено удобна. Малкото, което знаеше за Раймон дьо Рокфор, беше достатъчно, за да осъзнае, че или Кларидън е бил пуснат да избяга, или, което бе по-лошо, нервният нисичък човек, седнал срещу нея, работеше за врага. Във всеки случай трябваше да внимава какво говори. Очевидно Джефри също бе почувствал нещо, тъй като отговаряше съвсем пестеливо на многобройните въпроси на французина — прекалено много питаше за човек, който току-що се беше измъкнал от смъртоносна хватка.

— Онази жена снощи в двореца Касиопея Вит ли беше, инженерът, за който се споменаваше в писмото до Ърнст Сковил? — попита тя.

— Предполагам. Дявол в женско тяло.

— Възможно е именно тя да ни е спасила.

— Как така? Тя се пречка, както направи навремето с Ларс.

— В момента си жив именно заради нейната намеса.

— Не, госпожо. Жив съм, защото искат информация.

— Учудвам се, че изобщо си тук — обади се Джефри от мястото си до прозореца. — Не е лесно да избягаш от Дьо Рокфор.

— Ти самият си успял.

— Откъде знаеш?

— Те си говореха за теб и Марк. Очевидно е имало някаква престрелка, ранени братя. Разярени са.

— Споменаха ли, че ще се опитат да ни убият?

Настъпи неловка тишина.

— Ройс — каза Стефани, — какво друго биха могли да търсят?

— Знам само, че от архива им липсват две книги. Споменаха нещо такова.

— Току-що казахте, че нямате представа защо търсят сина на мисис Нел. — В гласа на Джефри напираше съмнение.

— Така е. Знам обаче, че търсят тези две книги.

Стефани погледна Джефри и по изражението му разбра, че не вярва. Ако двамата с Марк наистина бяха взели книгите, той с нищо не го показа.

— Вчера ти ми показа дневника на Ларс и книгата… — каза Кларидън.

— Която вече е у Дьо Рокфор.

— Не е. Касиопея Вит откраднала и двете снощи.

Още една нова информация. Кларидън знаеше прекалено много за човек, който уж е бил държан в плен.

— Следователно Дьо Рокфор иска да я открие — заяви тя. — Както и ние.

— Изглежда, госпожо, една от книгите, които Марк е взел от архива им, съдържа някаква криптограма. Дьо Рокфор си иска книгата обратно.

— Това също ли го дочу случайно?

Кларидън кимна.

— Да. Мислеха, че съм заспал, но аз слушах внимателно. Един от маршалите по времето на Сониер открил криптограмата и я записал в дневника си.

— Не сме вземали никакви книги — обади се Джефри.

— Какво искате да кажете? — изненадано запита французинът.

— Напуснахме абатството много бързо и не взехме нищо със себе си.

Кларидън скочи.

— Лъжете!

— Смели думи. Можете ли да докажете обвинението?

— Вие сте един от ордена. Рицар на Христа. Тамплиер. Клетвата, която сте положили, не ви позволява да лъжете.

— А какво позволява на вас да лъжете? — попита Джефри.

— Аз не лъжа. Преживях ужасно изпитание. Крих се в лудница цели пет години, за да не бъда заловен от тамплиерите. Знаете ли какво искаха да ми сторят? Да намажат ходилата ми с мас и да ги държат над нагорещени въглени. Да ме изпекат жив.

— Нямаме никакви книги. Дьо Рокфор преследва призрак.

— Не е точно така. Двама мъже са били застреляни по време на бягството ви и двамата са потвърдили, че Марк е носел раница.

Тя наостри уши.

— А вие откъде бихте могли да знаете това? — попита Джефри.

Дьо Рокфор влезе в църквата, следван от брата, който току-що бе излязъл оттам. Тръгна по централната пътека и влезе в сакристията. Трябваше да признае, че Марк Нел беше умен. Малцина знаеха за тайната стаичка. Тя не влизаше в туристическите обиколки и само пуристите от Рен биха могли да имат някаква представа за съществуването й. Учудваше се, че допълненията на Сониер към църковната архитектура не се използваха. Тайните стаички придаваха допълнителна пикантност към всяка мистерия, но и в църквата, и в града, и в самата история имаше много необясними неща.

— Когато влезе тук преди малко, вратата отворена ли беше?

Братът поклати глава и прошепна:

— Беше затворена, магистре.

Той внимателно затвори вратата.

— Не пускай никого.

Приближи се до шкафа и извади пистолета си. Всъщност никога не беше виждал тайната стаичка, но бе сигурен в съществуването й, тъй като беше чел достатъчно описания на предишни маршали, проучвали Рен. Доколкото си спомняше, механизмът за отваряне се намираше в горния десен ъгъл на шкафа.

Протегна се и напипа метален лост.

Знаеше, че щом го дръпне, мъжете от другата страна ще го чуят. Предполагаше, че са въоръжени. Малоун със сигурност щеше да запази самообладание, а Марк Нел беше доказал, че не е за подценяване.

— Приготви се — каза той.

Братът извади автоматично оръжие с къса цев и се прицели в шкафа. Той натисна лоста и бързо се отдръпна с насочен пистолет, готов да действа.

Шкафът се открехна с няколко сантиметра. Той остана в далечния десен край и отвори широко вратата с крак. Тайната стаичка беше празна.

Малоун стоеше, прилепен до Марк в изповедалнята. Бяха изчакали в тайната стаичка няколко минути, наблюдавайки сакристията през една стратегически разположена дупка в шкафа. Марк беше видял как един от братята влиза в стаята, вижда, че е празна и излиза. Изчакаха няколко секунди и се измъкнаха, а през вратата зърнаха, че братът напуска църквата. След като не видяха никой друг от ордена в църквата, двамата бързо се шмугнаха в изповедалнята тъкмо когато Дьо Рокфор и братът се връщаха.

Марк правилно беше допуснал, че Дьо Рокфор знае за тайната стаичка и че не би споделил това с никого, освен ако не е абсолютно наложително. Когато видяха, че Дьо Рокфор остава пред църквата и изпраща един от братята да проучи положението, решиха да останат вътре само колкото да спечелят няколко минути и да се преместят другаде. Бяха сигурни, че щом той съобщи на Дьо Рокфор, че те не са в църквата, той незабавно щеше да се досети къде са. В крайна сметка имаше само един вход.

— Познай врага си, за да опознаеш себе си — прошепна Марк, докато Дьо Рокфор и братът влизаха в сакристията.

Малоун се усмихна.

— Сун Дзъ е бил мъдър човек.

Вратата към стаята беше затворена.

— Даваме им няколко секунди и изчезваме — каза Марк.

— Отвън може да има още от техните хора.

— Със сигурност. Ще рискуваме. Имам девет патрона.

— Нека не започваме престрелка, ако не е абсолютно наложително.

Вратата продължаваше да стои затворена.

— Да тръгваме — каза Малоун.

Излязоха от изповедалнята, завиха надясно и се отправиха към вратата.

Стефани бавно се изправи, пристъпи до Джефри и спокойно взе пистолета му. След това се извъртя, спусна ударника, устреми се напред и опря дулото в черепа на Кларидън.

— Ти, жалък нещастник. Ти си с тях.

Очите на Кларидън се разшириха.

— Не, госпожо. Не съм, кълна се.

— Разкопчай ризата му — нареди тя на Джефри.

Той разтвори ризата му, късайки копчетата, и разкри залепения към мършавите му гърди микрофон.

— Елате. Бързо. Имам нужда от помощ — извика Кларидън.

Джефри заби юмрук в челюстта му, запращайки го на земята. Стефани се обърна с пистолет в ръка и видя през прозореца как един късо подстриган мъж тича към входната врата.

Последва ритник и вратата се отвори.

Но Джефри беше готов.

Беше се притаил вляво от входа и при влизането на мъжа успя да го завърти обратно. Стефани зърна пистолет в ръката на нападателя, но Джефри ловко задържа дулото му насочено надолу, извъртя се на пета и изрита мъжа към стената. Без да му оставя време да се окопити, той го ритна в корема и мъжът изскимтя и се преви, останал без въздух. Джефри го свали на пода с един удар в гръбнака.

— На това ли ви учат в абатството? — попита Стефани впечатлена.

— И на други неща.

— Да изчезваме.

— Един момент.

Джефри се втурна в спалнята и се върна с раницата на Марк в ръка.

— Кларидън беше прав. Книгите са у нас и не можем да тръгнем без тях.

Тя забеляза микрофон, прикрепен към ухото на мъжа, когото Джефри бе обезоръжил.

— Подслушвал е Кларидън и със сигурност има връзка с останалите.

— Дьо Рокфор е тук — убедено каза Джефри.

Тя грабна телефона си от кухненския плот.

— Трябва да открием Марк и Котън.

Джефри пристъпи към отворената врата и внимателно се огледа.

— Очаквах да са пристигнали още братя.

Тя застана зад него.

— Възможно е да са заети в църквата. Ще тръгнем натам покрай външната стена, през паркинга, без да минаваме по главната улица. — Тя му подаде пистолета. — Пази ми гърба.

— С удоволствие, госпожо — усмихна се той.

Дьо Рокфор се втренчи в празната стая. Къде бяха изчезнали? В цялата църква нямаше къде да се скрият.

Той тресна вратата на шкафа.

Братът със сигурност бе забелязал объркването му при откритието, че тайникът е празен. Постара се да заличи всякакви съмнения от погледа си.

— Къде са, магистре? — попита братът.

Докато премисляше отговора, той отиде до прозореца и погледна през едно прозрачно късче стъкло. Градината на Голгота все още бе пълна с посетители. Той видя как Марк Нел и Котън Малоун се втурват в нея и се насочват към гробището.

— Навън — спокойно каза той и тръгна към вратата на сакристията.

Марк смяташе, че номерът с тайната стаичка ще им осигури достатъчно време да избягат. Надяваше се Дьо Рокфор да не е взел много хора със себе си. Отвън обаче чакаха още трима братя — един на главната улица, един на входа на алеята към паркинга и още един пред вила „Витания“, който препречваше бягството им през градината. Очевидно Дьо Рокфор не смяташе, че от гробището може да се избяга, тъй като от външната страна на оградата имаше петдесетметрова пропаст.

Но Марк се беше отправил точно натам.

Благодари на бога за многобройните среднощни експедиции, които бяха предприемали двамата с баща му. Местните хора не одобряваха посещенията в гробищата след мръкване, но баща му твърдеше, че тогава бил най-подходящият момент. Често тършуваха из района за улики или следи, които да хвърлят светлина върху необяснимото поведение на Сониер. Няколко пъти ги бяха прекъсвали и бяха открили и друг изход, освен портата с череп и кръстосани кости.

Време беше да използват откритието.

— Страхувам се да попитам как ще се измъкнем — каза Малоун.

— Наистина е малко страшничко, но поне слънцето все още грее. Досега винаги съм го правил през нощта.

Марк зави надясно и забърза по каменните стъпала към долната част на гробището. Наоколо петдесетина души се възхищаваха на паметниците. Отвъд оградата безоблачното небе беше яркосиньо и вятърът стенеше като сломена душа. През ясните дни в Рен винаги духаше вятър, но въздухът над гробището бе неподвижен. Църквата и пристройките спираха силните пориви на вятъра от юг и запад.

Той забърза право към един паметник точно до източната стена под няколко бряста, които хвърляха издължени сенки.

Забеляза, че хората се тълпяха предимно на горното ниво, където се намираше гробът на любовницата на Сониер. Той скочи върху една надгробна плоча и се покатери на стената.

— Последвай ме — каза той и скочи от другата страна, претърколи се и след това стана и се изтупа.

Наблюдаваше как Малоун скача от петте метра на тясната пътечка.

Стояха в основата на стената върху широка около метър каменна пътека. Огромни букове и борове поддържаха стръмния склон, брулените им от ветровете клони бяха изкривени и преплетени, а корените им, впити в цепнатините на скалите.

Марк посочи наляво.

— Пътят свършва зад замъка. — Той се обърна. — Така че трябва да тръгнем натам. Обикаля и стига до паркинга. Оттам е лесно.

— Тук няма вятър, но зад ъгъла — Малоун посочи напред, — предполагам, ще усетим бриза.

— По-скоро ураган. Но нямаме избор.

43

Дьо Рокфор влезе в гробището с един от братята, а останалите трима изчакваха отвън. Марк Нел доста умно беше използвал тайната стаичка за отвличане на вниманието. Вероятно бяха останали вътре само докато неговият човек излезе от църквата. След това сигурно се бяха скрили в изповедалнята, докато той е бил в сакристията. Влезе в ограденото място и спокойно огледа гробовете, но не забеляза жертвите си. Нареди на брата до себе си да тръгне наляво, а той самият тръгна надясно, стигайки до гроба на Ърнст Сковил.

Преди четири месеца, когато за пръв път научи за интереса на предишния магистър към Сковил, бе изпратил един брат да следи белгиеца. Шпионинът му бе монтирал подслушвателно устройство към телефона на Сковил и така бе научил за Стефани Нел и за плановете й да пристигне в Дания и после във Франция, както и за намерението й да се сдобие с книгата. Когато стана ясно, че Сковил не харесва вдовицата на Ларс Нел и че само я подвежда, за да попречи на усилията й, една профучала по стръмната уличка на Рен кола разреши проблема с намесата му. Сковил не беше част от тази игра, за разлика от Стефани Нел, и по онова време нищо не трябваше да пречи на действията й. Дьо Рокфор лично се бе заел с убийството на Сковил, без да намесва никой от абатството, тъй като нямаше как да обясни какво налага подобни драстични мерки.

Братът се върна от другата страна на гробището и докладва:

— Нищо.

Къде може да са отишли?

Погледът му се спря върху светлосивата стена, опасваща гробището. Приближи се до едно място, където стената стигаше до гърдите му. Рен беше кацнал върху било, чиито склонове от трите страни бяха стръмни като пирамиди. Всичко в долината под тях се губеше в сивкавата мъгла, която обвиваше пъстроцветната земя, изглеждаща като далечно царство на лилипути, с реки, магистрали и градчета. Вятърът иззад стената облъхна лицето му и изсуши очите му. Постави двете си ръце върху стената, повдигна се и наклони тяло напред. Погледна надясно. Каменистият склон беше пуст. Погледна наляво и зърна Котън Малоун, който завиваше на запад от стената.

Спусна се на земята.

— Движат се по една издатина под стената към кулата „Магдала“. Спрете ги.

Стефани, следвана от Джефри, напусна къщата. Една напечена от слънцето уличка минаваща покрай западната стена, продължаваше на север към паркинга и отиваше към владението на Сониер. Джефри очевидно бе нащрек и за мъж, ненавършил трийсет години, се бе държал изключително професионално.

В тази част на града къщите бяха съвсем нарядко. Тук-там групички борове и ели извисяваха клони към небето.

Нещо изсвистя покрай дясното й ухо и се удари в мазилката на отсрещната сграда. Тя се обърна и видя, че късо подстриганият брат от къщата се прицелва в тях от двайсетина метра. Тя се хвърли зад някаква кола, паркирана до задната част на една къща. Джефри се сниши към земята, претърколи се, после се надигна и изстреля два куршума между протегнатите си крака. Изпукването, подобно на фишек, беше заглушено от виещия вятър. Единият от куршумите попадна в целта и мъжът извика от болка, хвана се за бедрото и падна.

— Добър изстрел — каза тя.

— Не можех да го убия. Дал съм дума.

Изправиха се и хукнаха.

Малоун последва Марк. Каменистият склон, осеян със стръкчета изгоряла трева, ставаше все по-стръмен, а неприятният вятър се бе усилил, шибаше ги яростно и монотонното му бучене заглушаваше всички звуци наоколо.

Бяха от западната страна на града. Величествената гора от северната част беше изчезнала. Надолу се спускаха само голи скали, които проблясваха на горещото следобедно слънце, покрити с туфи мъх и пирен.

Площадката, която Малоун беше пресякъл преди два дни, преследвайки Касиопея Вит, се простираше на десетина метра над тях. Кулата „Магдала“ се извисяваше над нея и той забеляза няколко силуета горе, които се възхищаваха на гледката към долината. Лично за него гледката не беше особено впечатляваща. Височините го удряха в главата като вино — една от слабостите, които бе скрил от правителствените психолози. Осмели се да погледне надолу. Рехави шубраци изпъстряха стръмния склон на неколкостотин метра надолу. След това стърчеше тясна издатина, а под нея се спускаше още по-стръмен склон.

Марк беше на пет-шест метра пред него. Видя, че поглежда назад, спира, после се обръща и насочва пистолета си към него.

— Да не би да съм казал нещо нередно? — извика той.

Вятърът блъсна ръката на Марк и разклати оръжието.

Той хвана пистолета с две ръце, за да се прицели по-добре. Малоун забеляза яростта в очите му и когато се обърна, видя един от късо подстриганите братя точно под тях.

— Спри, братко — изрева Марк, за да надвие вятъра.

Мъжът държеше „Глок 17“, същото оръжие като на Марк.

— Ако вдигнеш пистолета, ще те застрелям — отчетливо каза Марк.

Ръката на мъжа увисна във въздуха.

Малоун не беше във възторг от положението, в което се намираше, и се притисна към стената, за да е извън обсега на оръжията им.

— Тази битка не е твоя, братко. Знам, че просто изпълняваш заповедите на магистъра. Но ако те прострелям, дори само по крака, ще паднеш в пропастта. Нима си струва?

— Длъжен съм да следвам магистъра.

— Той те излага на опасност. Замислял ли си се изобщо какво правиш?

— Това не е моя отговорност.

— Но да запазиш живота си е твоя отговорност — отвърна Марк.

— Би ли ме застрелял, сенешале?

— Категорично.

— Нима това, което търсиш, е толкова важно, че да убиеш друг християнин?

Малоун забеляза, че Марк обмисля въпроса, и се запита дали решителността, която зърна в очите му, може да се мери с куража, който му бе нужен, за да продължи. Той също се беше изправял пред подобна дилема, и то няколко пъти. Не бе лесно да убиеш човек. Понякога обаче се налагаше.

— Не, братко, не струва колкото един човешки живот — каза Марк и свали пистолета.

С ъгълчето на окото си Марк забеляза някакво движение. Обърна се и видя, че мъжът се възползва от отстъплението на Марк. Вдигна оръжието с две ръце, за да се прицели по-добре.

Изстрел обаче не последва.

Пукот, приглушен от вятъра, долетя от лявата страна на Малоун и мъжът с късата коса отхвръкна назад, когато куршумът потъна в гърдите му. Не можа да разбере дали носеше защитна жилетка, но вече нямаше значение. Близкият изстрел наруши равновесието му и силното му тяло се олюля. Малоун се втурна към него в опит да го задържи и видя спокойните му очи. Спомни си погледа на мъжа с червеното яке на върха на Кръглата кула. Не му стигнаха само две крачки, за да го достигне и вятърът помете брата от издатината.

Отгоре долетя писък. Очевидно някои от туристите бяха станали свидетели на участта на мъжа. Остана загледан, докато тялото падаше и накрая се спря в една издатина в скалите.

Обърна се към Марк, който още стоеше с насочен пистолет.

— Добре ли си?

Марк свали оръжието.

— Не особено. Но трябва да тръгваме.

Съгласен бе.

Обърнаха се и затичаха по каменистата пътечка.

Дьо Рокфор се изкачваше по стълбите към площадката. Чу женски писък и видя как хората се скупчват край стената. Приближи се и попита:

— Какво е станало?

— Един мъж падна от скалата. Претърколи се надолу.

Той си проправи път до ръба. Подобно на оградата на гробището, камъкът беше почти метър широк и той не можеше да види подножието на стената от външната страна.

— Къде падна? — попита той.

— Ето там — посочи човекът.

Той проследи пръста му и видя една неподвижно просната фигура с черно яке и светли панталони на стръмния склон. Веднага разбра кой е. По дяволите. Постави ръце върху грубия камък и се надигна върху стената. Подпрян на корема си, той протегна глава наляво и видя Марк Нел и Котън Малоун на път към ниското възвишение, което водеше до паркинга.

Смъкна се на земята и тръгна към стълбите.

Натисна бутона на прикрепения към китката му радиопредавател и прошепна в микрофона на ревера си:

— Идват към вас, покрай стената. Задръжте ги.

Стефани чу изстрел, който сякаш идваше от външната страна на стената. Нещо не се връзваше. Какво би могъл да прави някой там? Двамата с Джефри бяха на петдесетина метра от паркинга, който, както тя забеляза, беше пълен с коли и четири автобуса, сгушени до каменната водна кула.

Забавиха ход. Джефри прикри пистолета с бедро и спокойно продължи напред.

— Вижте там — прошепна той.

Стефани също видя мъжа. Стоеше в дъното на паркинга и препречваше алеята към църквата. Тя се обърна и видя още един късо подстриган мъж да се разхожда по алеята зад тях.

Тогава забеляза Марк и Малоун, които тичешком се приближаваха откъм външната страна на стената. Те прескочиха ниската преграда.

Тя изтича към тях и попита:

— Къде бяхте, за бога?

— На разходка — отвърна Малоун.

— Чух изстрели.

— Не сега — отвърна Малоун.

— Имаме компания — поясни тя, посочвайки двамата мъже.

Марк огледа терена.

— Дьо Рокфор дирижира цялата работа. Време е да тръгваме. Ключовете от нашата кола обаче не са у мен.

— Моите са тук — каза Малоун.

Джефри му подаде раницата.

— Браво на теб — каза Марк — Да тръгваме.

Дьо Рокфор забърза покрай вила „Витания“, без да обръща внимание на множеството посетители, тръгнали към купа „Магдала“.

При църквата сви надясно.

— Опитват се да избягат с кола — каза някакъв глас в ухото му.

— Оставете ги — отвърна той.

Малоун даде на заден и си проправи път измежду другите коли към алеята, водеща към главната улица. Забеляза, че братята не направиха опит да го спрат.

Това го разтревожи. Водеха ги към някаква клопка. Но къде ли беше тя?

Провря колата по тясната уличка, покрай павилиончетата със сувенири и зави надясно към главната улица, спускайки се към градската порта.

Когато подминаха ресторанта, тълпата започна да оредява и улицата се поразчисти.

Точно пред тях Раймон дьо Рокфор стоеше по средата на платното, препречвайки пътя им.

— Иска да те предизвика — обади се Марк от задната седалка.

— Много добре. Защото мога да надиграя и най-добрите сред тях.

Леко постави крак върху педала на газта.

Оставаха неколкостотин метра.

Дьо Рокфор стоеше като замръзнал.

Малоун не виждаше да има оръжие. Очевидно магистърът смяташе, че самото му присъствие ще ги спре. Зад него пътят беше чист, но точно зад портата имаше остър завой и той искрено се надяваше през следващите няколко секунди оттам да не изскочи някой.

Залепи педала за пода на колата.

Гумите загребаха чакъл и колата се изстреля напред.

Петдесет метра.

— Искаш да го убиеш ли? — каза Стефани.

— Ако се налага.

Двайсет метра.

Малоун държеше здраво волана и гледаше право в Дьо Рокфор, докато силуетът му се уголемяваше през предното стъкло. Приготви се за удара с тялото и заповяда на ръцете си да държат волана.

Някаква сянка светкавично изскочи отдясно и избута Дьо Рокфор от пътя на колата.

Те профучаха през портата.

Когато Дьо Рокфор осъзна какво се бе случило, никак не остана доволен. Беше напълно готов да предизвика опонента си, готов да понесе неизвестното, и тази намеса му беше безкрайно неприятна.

Тогава видя кой го беше спасил.

Ройс Кларидън.

— Колата щеше да те прегази — каза Кларидън.

Той отблъсна мъжа от тялото си и се изправи.

— Не се знае — каза той и зададе най-важния за момента въпрос: — Успя ли да научиш нещо?

— Разкриха ме и се наложи да извикам помощ.

В него се надигна ярост. Нещата се бяха объркали отново. Но в съзнанието му се стрелна мисълта за единствения изход.

Колата, с която бяха изчезнали. Същата, която Малоун бе взел под наем.

Електронното устройство за проследяване все още беше в нея.

Така поне щеше да разбере точно къде отиват.

44

Малоун караше максимално бързо по криволичещия път. Когато стигна равнината, зави на запад към основната магистрала и след около километър се отклони на юг към Пиренеите.

— Къде отиваме? — попита Стефани.

— Да се видим с Касиопея Вит. Възнамерявах да отида сам, но май е време всички да се запознаем с нея. — Имаше нужда да се разсее. — Разкажи ми за нея — обърна се той към Марк.

— Не знам много. Чух, че баща й бил богат испански предприемач, а майка й — мюсюлманка от Танзания. Ужасно е умна. Има дипломи по история, изкуство, религия. Освен това е богата. Наследила е доста пари, но и е спечелила много. Двамата с баща ми често имаха конфликти.

— За какво? — попита Малоун.

— Нейната мисия е да докаже, че Христос не е умрял на кръста. Преди дванайсет години на религиозния фанатизъм се гледаше другояче. Хората не ги беше грижа за талибани и Ал Кайда. По онова време Израел бе горещата точка и Касиопея се дразнеше от факта, че на мюсюлманите гледат като на екстремисти. Мразеше арогантността на християнството и самонадеяността на юдейството. Баща ми би казал, че търси истината. Искаше да развенчае мита, за да докаже колко много си приличат Исус Христос и Мохамед в действителност. Сходни съдби — сходни интереси.

— Нима баща ти не е искал точно това?

— Същото му казвах и аз.

Малоун се усмихна.

— Колко остава до дома й?

— По-малко от час. След няколко километра трябва да завием надясно.

Малоун погледна в огледалото за обратно виждане. Все още никой не ги следеше. Чудесно. Намали скоростта на входа на градче, наречено Сен Лу. Тъй като беше неделя, всички магазини бяха затворени, освен една бензиностанция и един смесен магазин на юг от града. Той зави натам и спря.

— Изчакайте тук — каза той, докато излизаше от колата. — Трябва да свърша нещо.

Малоун отби от магистралата и пое по покрит с чакъл път навътре в гъстата гора. Една табела гласеше, че половин километър по-нататък се намира Живор — средновековно приключение в съвременния свят. Пътуването от Рен беше отнело по-малко от петдесет минути. През повечето време се бяха движили на запад, бяха задминали руините на катарската крепост „Монсегур“ и се бяха насочили на юг към планините.

Двулентовият път беше добре поддържан, а разлистените букове от двете му страни образуваха тунел и създаваха усещането за призрачно спокойствие. Портата се отваряше към открито тревно пространство с паркирани коли. В края му се издигаха стройни борове и ели. Той спря и всички слязоха. Табела на английски и френски посрещаше гостите.

— Касиопея Вит сама ли финансира проекта? — попита Малоун.

— Средновековната история е нейната страст — отвърна Марк. — В университета в Тулуза всички я познаваха.

Малоун беше решил, че директният подход е най-добър. Вит несъмнено очакваше, че в крайна сметка той ще я открие.

— Къде живее?

Марк посочи на изток, където преплетените клони на дъбовете и брястовете хвърляха сенките си върху един път.

— Замъкът е натам.

— Тези коли за туристите ли са? — попита той.

Марк кимна.

— Организират обиколки на строежа, за да събират средства. Аз също съм правил обиколката в началото на строителните работи. Впечатлен съм от размаха й.

Той тръгна по алеята към замъка.

— Хайде да поздравим домакинята.

Вървяха мълчаливо. В далечината, върху стръмния склон на един хълм, забеляза мрачните останки на каменна кула, пожълтели от мъх. Сухият въздух беше топъл и неподвижен. Килим от лилав пирен и диви цветя покриваше земята от двете страни на алеята. Малоун си представи звъна на оръжия и бойните викове, които са ехтели в долината преди векове, когато са се водели битки за господство. Над главите им се чу пронизителен писък на прелитащи гарвани.

На стотина метра надолу по алеята изникна замъкът. Намираше се в закътана долчинка, която му осигуряваше пълно уединение. Тъмночервени тухли и камъни бяха подредени симетрично по четирите етажа на сградата, оградена от две обрасли с бръшлян кули с полегати, покрити с плочи покриви. Зеленината бе плъзнала по фасадата като ръжда по метал. От трите страни на замъка се забелязваха следи от стар ров, запълнен с трева и листа. Стройни дървета се издигаха от задната част, а жив плет от добре подкастрен тис пазеше основата.

— Бива си я къщата — отбеляза Малоун.

— От шестнайсети век е — каза Марк. — Чух, че купила замъка и прилежащия археологически обект. Нарича мястото Роял Шампан, на името на един от кавалерийските полкове на Луи XV.

Отпред бяха паркирани две коли. Последен модел „Бентли Континентал“, който, доколкото Малоун си спомняше, струваше около 160 000 долара, и „Порше Роудстър“, което беше евтино в сравнение с другата кола. Имаше и един мотоциклет. Малоун отиде до него и огледа задната гума и броня. Лъскавият метал беше издраскан.

Знаеше точно как се бе случило.

— Ето къде е попаднал куршумът ми.

— Точно така, мистър Малоун.

Той се обърна. Гласът идваше откъм галерията с колони. Пред входната врата стоеше висока слаба жена с дълги до раменете кестеняви коси. Чертите й наподобяваха красотата на египетските богини — тънки вежди, изпъкнали скули, малък нос. Кожата й беше с цвят на махагон, бе облечена с елегантна блуза без ръкави, разкриваща изящните й рамене, и къса до коленете копринена пола. Беше обута в кожени сандали. Облеклото й беше ежедневно, но елегантно, сякаш бе тръгнала на разходка по Шанз-Елизе.

— Очаквах ви — усмихна му се тя. Погледите им се срещнаха и той зърна решителност в дълбоките като езера тъмни очи.

— Странно, защото реших да ви посетя едва преди час.

— О, мистър Малоун, сигурна съм, че съм на челно място в списъка ви поне от два дни, откакто стреляхте по мотоциклета ми в Рен.

— Защо ме заключихте в кула „Магдала“? — полюбопитства той.

— Надявах се да използвам времето, за да си тръгна тихомълком. Но вие се измъкнахте прекалено бързо.

— А защо изобщо стреляхте по мен?

— Нямаше да можете да научите нищо от човека, когото нападнахте.

Той отбеляза игривите нотки в гласа й, със сигурност предназначени да го обезоръжат.

— Или пък не сте искали да говоря с него? Няма значение, благодаря, че ми спасихте кожата в Копенхаген.

— И сам щяхте да намерите начин да се измъкнете — подмина тя благодарностите му. — Аз просто ускорих нещата.

Той забеляза, че поглежда зад рамото му.

— Марк Нел. Радвам се, че най-накрая се срещаме и че не сте загинали в онази лавина.

— Виждам, че продължавате да се месите в хорските работи.

— Не смятам това за намеса. Просто следя действията на хората, които ме интересуват. Точно като баща ви. — Касиопея мина покрай Малоун и протегна ръка на Стефани. — Радвам се да се запознаем. Познавах добре съпруга ви.

— Доколкото разбирам, двамата с Ларс не сте били особено добри приятели.

— Не мога да повярвам, че някой би изрекъл това. — Касиопея погледна Марк дяволито. — Вие ли сте казали подобно нещо на майка си?

— Не, не беше той — каза Стефани. — Ройс Кларидън ми каза.

— Е, виж, с него трябва да сте внимателни. Ако му вярвате, само ще си навлечете неприятности. Предупредих Ларс за него, но той не ме послуша.

— По този въпрос сме на едно мнение — обади се Стефани.

Малоун представи Джефри.

— Вие сте от братството, нали? — попита Касиопея.

Джефри мълчеше.

— Не очаквах да ми отговорите. И все пак, вие сте първият тамплиер, с когото се запознавам по цивилизован начин.

— Не е точно така — възрази Джефри, посочвайки Марк. — Сенешалът също е от братството, а сте се запознали първо с него.

Малоун се замисли над тази информация. Досега младият мъж беше изключително мълчалив.

— Сенешал ли? — изненада се Касиопея. — Сигурна съм, че историята е интересна. Защо не влезем? Тъкмо приготвяха обяда ми, но когато видях, че идвате, помолих иконома да сложи допълнителни прибори. Вече трябва да са сервирали.

— Чудесно — каза Малоун. — Умирам от глад.

— Тогава да хапнем. Имаме много за обсъждане.

Те я последваха вътре и Малоун огледа скъпите италиански скринове, уникалните рицарски доспехи и испанските поставки за факли, дамаските от Бове и фламандските картини. Колекция за познавачи.

Стигнаха до просторна трапезария с облепени с позлатена кожа стени. Слънчевата светлина се процеждаше през прозорците с пищна драперия и заливаше масата с бяла покривка и мраморния под в светлозелени тонове. От тавана висеше полилей с дванайсет електрически свещи. Прислугата слагаше блестящи сребърни прибори на всяко място.

Обстановката бе впечатляваща, но вниманието на Малоун беше приковано от мъжа, който седеше на отсрещния край на масата.

Класацията на списание „Форбс“ го сочеше като осмия по богатство човек в Европа, а властта и влиянието му бяха правопропорционални на милиардите му. Държавни глави и членове на кралското семейство го познаваха добре. Кралицата на Дания го наричаше свой личен приятел. Благотворителни организации по целия свят разчитаха на щедрите му дарения. През последната година Малоун бе прекарвал поне три дни седмично в компанията му. Разговаряха за книги, за политика, за света, за несправедливия живот. Малоун пристигаше и си отиваше от имението му, сякаш беше част от семейството му, и в много отношения се чувстваше точно така.

Сега обаче се появиха сериозни съмнения. Почувства се глупаво.

Но Хенрик Торвалдсен само се усмихваше.

— Крайно време беше, Котън. Чакам те от два дни.