Наследството на тамплиерите

45

Дьо Рокфор седеше на мястото до шофьора, съсредоточил поглед върху джипиес екрана. Проследяващото устройство работеше отлично и сигналът се предаваше ясно. Шофираше един от братята, а Кларидън седеше на задната седалка до друг брат. Дьо Рокфор все още беше ядосан заради намесата на Кларидън в Рен. Нямаше никакво намерение да умира и в крайна сметка щеше да отскочи от пътя на колата, но много му се искаше да разбере дали Котън Малоун притежава достатъчно твърдост, за да го прегази.

Братът, паднал от скалистия склон, беше мъртъв, прострелян в гърдите преди падането. Защитната жилетка „Кевлар“ не беше позволила на куршума да пробие тялото му, но си бе счупил врата при падането. За щастие не носеше документи за самоличност, но жилетката щеше да създаде проблеми. Подобна екипировка говореше за добро планиране, но нищо друго не свързваше мъртвия мъж с абатството. Всички братя знаеха устава. Ако убиеха някого от тях извън абатството, телата им се погребваха неидентифицирани. Както стана с брата, скочил от Кръглата кула, жертвата от Рен щеше да се озове в районната морга, а тленните останки — да бъдат погребани в някое общинско гробище. Но преди това да се случи, магистърът трябваше да спази процедурата и да изпрати свещеник, който да прибере останките в името на Църквата и да предложи да извърши безплатно погребение. Досега подобно предложение не бе отхвърлено. Жестът не будеше никакви съмнения и осигуряваше подходящо погребение на братята.

Бе напуснал Рен едва след като претърси къщите на Ларс Нел и Ърнст Сковил, но и в двете не откри нищо. Хората му бяха докладвали, че Джефри носел раница, която предал на Марк Нел на паркинга. Двете откраднати книги със сигурност бяха в нея.

— Някаква представа къде са отишли? — попита Кларидън от задната седалка.

Той посочи екрана.

— Скоро ще разберем.

От разпита на ранения брат, който бе подслушвал разговора на Кларидън в къщата на Ларс Нел, бе разбрал единствено, че Джефри е предоставил изключително малко информация. Очевидно се бе усъмнил в мотивите на Кларидън. Дьо Рокфор беше сгрешил, като го изпрати там.

— Ти ме увери, че можеш да намериш онези книги.

— За какво са ни? Нали имаме дневника. Трябва да се съсредоточим в дешифрирането на това, с което разполагаме.

Сигурно беше прав, но той все пак се питаше защо Марк Нел бе избрал точно тези два тома от хилядите книги в архива.

— Ами ако съдържат информация, която липсва в дневника?

— Знаеш ли колко версии на една и съща информация съм срещал? Цялата история на Рен представлява серия от противоречия. Нека първо проуча архивите. Разкажи ми каквото знаеш, и ще преценим с какво разполагаме.

Добра идея, но за съжаление — противно на това, което бе внушил на ордена — той знаеше твърде малко. Разчитал бе, че магистърът ще остави на наследника си обичайното послание, с което, от водач на водач, се предаваха най-добре пазените тайни още от времето на Дьо Моле.

— Ще имаш тази възможност, но първо трябва да се погрижим за хората пред нас.

Той отново се замисли за двамата убити братя. Смъртта им щеше да се възприеме като знамение. За религиозно общество, изградено върху строга дисциплина, орденът беше изненадващо суеверен. Насилствената смърт не беше нещо обичайно, а сега за няколко дни имаше два такива случая. Можеха да поставят под въпрос ръководството му. Щеше да се надигне ропот: твърде много, твърде бързо. А той щеше да бъде принуден да изслуша всички възражения, тъй като открито беше оспорил паметта на предишния магистър отчасти поради факта, че беше пренебрегвал желанията на братята.

Помоли шофьора да разчете данните на екрана.

— На какво разстояние сме от колата им?

— Дванайсет километра.

Той се загледа през прозореца. Някогашният пейзаж би бил необичаен без издигащите се на хоризонта кули. Към XII век тамплиерите населявали тези земи, като една трета от именията им били тук. Целият Лангедок трябвало да се превърне в тамплиерска държава. Бе чел за подобни планове в Хрониките. Крепости, стражи, депа за доставки, ферми и манастири са били стратегически разположени и свързани с мрежа от добре поддържани пътища. В продължение на двеста години могъществото на братството грижливо се пазело и когато орденът не успял да установи владение в Светите земи и в крайна сметка предал Йерусалим на мюсюлманите, целта била да се постигне успех в Лангедок. Действията вече били в ход, когато Филип IV нанесъл смъртоносния си удар. Странно бе, че Хрониките не споменаваха за Рен-льо-Шато. Градчето, във всичките му някогашни превъплъщения, не бе играло никаква роля в историята на тамплиерите. Навсякъде из долината на река Од съществували тамплиерски укрепления, но на Реде, както по онова време се наричал окупираният връх, нямало нищо. А сега един амбициозен свещеник и любопитен американски учен бяха превърнали градчето в туристическа атракция.

— Настигаме колата — обади се шофьорът.

Вече бе дал инструкции за повишено внимание. Другите трима братя, които бе взел със себе си в Рен, се връщаха в абатството, единият прострелян в бедрото от Джефри. Което правеше трима ранени, освен двамата убити. Беше пратил съобщение, че възнамерява да проведе съвет с офицерите си, когато се върне в абатството, с което се надяваше да потуши недоволството. Но първо трябваше да разбере къде се е запътила жертвата му.

— Направо — каза шофьорът. — Петдесетина метра.

Той се загледа през прозореца и се зачуди защо Малоун и спътниците му бяха спрели на това място.

Шофьорът натисна спирачката и угаси мотора. Те излязоха.

Навсякъде имаше паркирани коли.

— Извади ръчното устройство.

Те тръгнаха пеш и след двайсетина метра мъжът с портативния приемник спря:

— Ето я!

Дьо Рокфор се втренчи в колата.

— Това не е колата, с която напуснаха Рен.

— Сигналът е много силен.

Той посочи колата. Другият брат затършува отдолу и намери магнитното устройство.

Дьо Рокфор поклати глава и отклони поглед към стените на Каркасон, които се издигаха на десетина метра от тях. Затревената площ пред него навремето представлявала градски ров. Сега служеше за паркинг за хилядите туристи, които прииждаха ежедневно, за да разгледат един от последните запазени крепостни градове от средновековието. Потъмнелите камъни били тук още от времето, когато тамплиерите скитали из околностите. Бяха свидетели на Албигойските и на множество други войни след тях. Бяха устояли на всичко — един истински паметник на могъществото.

Но увековечаваха и хитростта.

Той знаеше местната легенда от времето на краткото господство на мюсюлманите над града през VIII век. В крайна сметка франките дошли от север, за да си възвърнат крепостта, и верни на себе си, устроили дълга обсада. По време на един от набезите бил убит владетелят на маврите и задачата да брани стените се паднала на дъщеря му. Тя била изключително умна и създала илюзията за множество войници, като накарала малобройните си бойци да тичат от кула на кула, а дрехите на мъртвите натъпкала със слама. В крайна сметка храната и водата и на двата лагера свършили. Дъщерята на владетеля заповядала да хванат последното прасе и да го нахранят с последния чувал жито. После хвърлила прасето над стените. Животното се разбило в земята, коремът му се пръснал и житото се разсипало. Франките останали смаяни. След такава продължителна обсада неверниците явно разполагали с достатъчно храна, за да угояват животните си. И се оттеглили.

Сигурен бе, че това е само легенда, но предлагаше интересен пример за човешка находчивост.

Котън Малоун също бе проявил находчивост, премествайки електронното устройство в друга кола.

— Какво става? — попита Кларидън.

— Подвели са ни.

— Това не е ли тяхната кола?

— Не.

Къде ли бяха отишли, запита се той. Тогава му хрумна нещо друго.

— Възможно ли е Марк Нел да е чувал за Касиопея Вит?

— Oui — отвърна Кларидън. — Двамата с баща му неведнъж са я обсъждали.

Възможно ли бе да са отишли при нея? Вит се беше намесила три пъти и винаги беше заемала страната на Малоун. Може би той я смяташе за свой съюзник.

— Елате. — И той отново тръгна към колата.

— Какво ще правим сега? — попита Кларидън.

— Ще се молим.

— За какво? — попита Кларидън.

— Интуицията ми да се окаже вярна.

46

Малоун беше бесен. Хенрик Торвалдсен очевидно знаеше много, но не беше споделил с него абсолютно нищо. Той посочи Касиопея.

— Приятелка ли ти е?

— Познавам я от доста време.

— А докато Ларс Нел беше жив? Познавахте ли се?

Торвалдсен кимна.

— А Ларс знаеше ли?

— Не.

— Значи и него си измамил. — Гласът му издаваше гняв.

Датчанинът явно се почувства длъжен да се защити. В крайна сметка беше притиснат.

— Котън, разбирам раздразнението ти. Но човек невинаги може да бъде толкова разговорлив. Трябва да проучи различни гледни точки. Сигурен съм, че когато си работил за американското правителство, си постъпвал по същия начин.

Малоун не се поддаде на провокацията.

— Касиопея следеше Ларс. Той знаеше за нея и я смяташе за досадница. Но истинската й задача беше да го пази.

— А защо просто не сте му казали?

— Ларс беше упорит човек. По-лесно беше Касиопея просто да го наблюдава. За съжаление тя не успя да го предпази от самия него.

— Точно така пишеше в досието му. — Стефани пристъпи напред, а изражението на лицето й показваше, че е готова за битка. — Съмнителни мотиви, нелоялност, измама.

— Това ме обижда. — Торвалдсен я изгледа гневно. — Особено след като Касиопея се грижеше и за вас двамата.

Тук Малоун не можеше да спори.

— Трябваше да ни кажеш.

— И защо? Доколкото си спомням, и двамата бяхте твърдо решени да дойдете във Франция, особено ти, Стефани. Какво щяхме да спечелим? Ето защо исках да съм сигурен, че Касиопея е наблизо, в случай че имате нужда от нея.

Малоун не бе склонен да приеме такова неправдоподобно обяснение.

— Хенрик, поне можеше да ни дадеш малко информация за Раймон дьо Рокфор, когото явно и двамата сте познавали. Ти обаче ни остави на тъмно.

— Нямаше много за казване — намеси се Касиопея. — Докато Ларс беше жив, братята само го наблюдаваха като мен. Никога не съм се срещала лично с Дьо Рокфор. Видях го едва през последните няколко дни. Знам за него, колкото и вие.

— Тогава как предвиди ходовете му в Копенхаген?

— Не съм. Просто те проследих.

— Не съм те усетил.

— Добра съм.

— Не беше толкова добра в Авиньон. Веднага те забелязах в кафето.

— А ти ми приложи номера със салфетката и я изпусна, за да видиш дали те следя. Исках да ме видиш. Щом видях Кларидън, се досетих, че Дьо Рокфор скоро ще го последва. От години следи Ройс.

— Кларидън ни каза за теб — отбеляза Малоун. — Но не те позна в Авиньон.

— Никога не ме е виждал. Знае само това, което е научил от Ларс Нел.

— Тази подробност не я спомена — вметна Стефани.

— Сигурен съм, че Ройс е пропуснал да спомене доста неща. Ларс така и не осъзна, че Кларидън е много по-голям проблем, отколкото аз.

— Баща ми ви мразеше — обади се Марк презрително.

— Баща ти беше изключителен човек, но не познаваше човешката природа — изгледа го хладнокръвно Касиопея. — Имаше твърде опростена представа за света. Конспирациите, които търсеше и които ти започна да проучваш след смъртта му, са далеч по-сложни, отколкото можеш да си представиш. Това е търсене на знание, за което са умирали стотици.

— Марк — намеси се Торвалдсен, — това, което Касиопея казва за баща ти, е вярно. Сигурен съм, че го разбираш.

— Той беше добър човек и вярваше в работата си.

— Така беше. Но същевременно криеше много неща. Така и не си разбрал, че двамата бяхме приятели и аз съжалявам, че не сме се опознали. Баща ти искаше да запази в тайна приятелството ни, а аз уважих желанието му и продължих да го спазвам и след смъртта му.

— Можеше да кажеш на мен — каза Стефани.

— Не, не можех.

— Тогава защо разговаряш с нас сега?

— Когато двамата с Котън напуснахте Копенхаген, аз дойдох направо тук. Съзнавах, че в крайна сметка ще откриете Касиопея. Затова тя отиде в Рен преди две вечери — за да ви насочи към себе си. Първоначално планът ми беше да остана в сянка, за да не разберете, че се познаваме, но промених намерението си. Тази игра на криеница продължи твърде дълго. Трябва да знаете истината и аз съм тук, за да ви я кажа.

— Колко благородно от твоя страна — отбеляза Стефани.

Малоун се втренчи в подпухналите очи на мъжа. Торвалдсен беше прав. Твърде дълго бе играл двойна игра. Както и Стефани.

— Хенрик, повече от година не съм участвал в подобни игри. Измъкнах се, защото не ми се играеше повече. Правилата са мръсни, залозите също. В момента обаче съм гладен и, трябва да призная, любопитен. Така че хайде да хапнем, а ти ще ни разкажеш цялата истина.

Основното ястие беше печен заек, подправен с магданоз, мащерка и риган, пресни аспержи и салата, а за десерт — крем от френско грозде с ванилов сладолед. Докато се хранеше, Малоун се опита да прецени ситуацията. Домакинята им изглеждаше най-спокойна от всички, но любезността й не можеше да го заблуди.

— Снощи в двореца успя да затрудниш Дьо Рокфор — отбеляза той. — Къде си изучила занаята?

— Самоука съм. От баща си наследих смелостта, а от майка си — усета към мъжкото мислене.

Малоун се усмихна.

— Някой ден преценката ти може да се окаже погрешна.

— Радвам се, че се притесняваш за бъдещето ми. Като американски агент правил ли си погрешни преценки?

— Често. И понякога са умирали хора.

— Синът на Хенрик в този списък ли е?

Думите й го жегнаха, особено поради факта че тя не знаеше истината за събитията.

— Както и в настоящия случай, хората бяха получили грешна информация. Грешната информация води до неправилни решения.

— Младият мъж е починал.

— Кай Торвалдсен е попаднал на неподходящо място в неподходящо време — изясни Стефани.

— Котън е прав — каза Хенрик и спря да се храни. — Синът ми умря, защото не беше предупреден за възможната опасност. Котън се оказа там и направи каквото е по силите му.

— Не съм искала да намеквам, че той е виновен — отвърна Касиопея. — Просто ми се стори, че се опитва да ме поучава как да си върша работата. Затова запитах дали той може да върши своята. В крайна сметка нали все пак се е отказал.

Торвалдсен въздъхна.

— Прости й, Котън. Тя е изключително интелигентна и артистична, познавач на музиката, колекционер на антики, но е наследила лошите маниери на баща си. Майка й, мир на нежната й душа, бе много по-изтънчена.

— Хенрик се смята за мой настойник.

— Имаш късмет — каза Малоун, докато внимателно я наблюдаваше, — че не те свалих от мотоциклета онзи ден в Рен.

— Не очаквах да се измъкнеш толкова бързо от кулата „Магдала“. Отговорниците по поддръжката на имението сигурно са много притеснени от унищожаването на онзи прозорец. Май беше оригинален.

— Чакам да чуя истината, за която спомена — обърна се Стефани към Торвалдсен. — В Дания ме посъветва да не съм толкова предубедена към теб и към всичко, което Ларс смяташе за важно. Сега осъзнавам, че си много навътре в нещата. Естествено, разбираш защо сме подозрителни.

— Добре тогава. — Торвалдсен остави вилицата. — Доколко познавате Новия завет?

Странен въпрос, помисли си Малоун. Знаеше, че Стефани е вярваща католичка.

— Освен всичко друго Новият завет съдържа четири евангелия — на Матей, на Марк, на Лука и на Йоан, които ни разказват за Исус Христос.

— Историците са категорични — кимна Торвалдсен, — че Новият завет е бил съставен през първите четири века след Христа като средство за всемирно разпространяване на християнското послание. В крайна сметка това е и значението на думата „католик“ — „всемирен“. Спомнете си, че за разлика от днес в стария свят политиката и религията са били тясно свързани. С упадъка на езичеството и самовглъбяването на юдаизма хората започнали да търсят нещо ново. Последователите на Христос, които били всъщност евреи, прегърнали едно различно учение, създали своя нова версия на Словото. Същото направили и карпократианците, есените, наасени и гностиците, както и стотина други новопоявили се секти. Основната причина за оцеляването на католическата версия, докато останалите избледнели, е възможността й да наложи вярата си в целия свят. Те придали на Светото писание такъв авторитет и власт, че в крайна сметка никой не можел да оспори неговата достоверност, без да бъде обвинен в ерес. Но Новият завет предизвиква множество дебати.

Малоун доста се бе интересувал от Библията. Беше я прочел наред с много исторически анализи и знаеше за несъответствията в нея. Всяко от евангелията представляваше неясна смесица от факти, слухове, легенди и митове, подложени на безброй преводи, редакции и преработки.

— Сигурно си спомняте, че възникващата християнска църква е съществувала в контролирания от Рим свят — каза Касиопея. — За да привлекат последователи, свещениците трябвало да се борят не само с множество езически вярвания, но и със собствената си юдейска вяра. Трябвало да се разграничат от останалите. Исус трябвало да бъде много повече от пророк.

— Какво общо има това с нещата, които се случват тук? — прекъсна я нетърпеливо Малоун.

— Помисли какво би означавало откриването на костите на Христос за християните — отвърна Касиопея. — Тяхната религия се основава върху тезата, че Христос е умрял на кръста, възкръснал е и се е възнесъл на небето.

— Това схващане е въпрос на вяра — тихо промълви Джефри.

— Прав е — каза Стефани. — Не фактите, а вярата е определяща.

— Нека изключим този елемент от уравнението за момент, тъй като вярата означава също така и липса на логика — поклати глава Торвалдсен. — Помислете за следното. Ако мъж на име Исус е съществувал, как тогава летописците на Новия завет са знаели нещо за живота му? Представете си само дилемата с езика. Старият завет е написан на иврит. Новият завет е написан на гръцки, а всякакви източници, ако те изобщо са съществували, би трябвало да са били написани на арамейски. Съществува и въпросът със самите източници.

Лука и Матей разказват за изкушението на Христос в пустинята, но Исус е бил сам, когато това се е случило. Както и молитвата на Исус в Гетсиманската градина. Лука твърди, че я е изрекъл, докато Петър, Яков и Йоан били на един хвърлей камък. Когато Исус се върнал, апостолите били заспали, а той незабавно бил арестуван и после разпънат на кръста. Никъде не се споменава Исус да е изричал дума за молитвата в градината и за изкушението в пустинята. Ние обаче знаем за тях с най-малки подробности. Откъде?

Във всички евангелия се казва, че апостолите са избягали след задържането на Исус. Следователно никой не е бил с него, но и в четирите евангелия има подробни описания на разпятието. Откъде идват тези подробности? Какво точно са направили римските войници или пък Пилат и Симон? Откъде биха могли да знаят всичко това авторите на евангелията? Вярващите биха казали, че информацията е дошла по божие вдъхновение. Но четирите евангелия, така наречените Божии слова, съдържат много повече несъответствия, отколкото прилики. Защо Бог би искал да ни обърка?

— Може би просто не трябва да подлагаме съдържанието на съмнение — каза Стефани.

— Вижте — продължи Торвалдсен, — съществуват прекалено много примери за противоречия, за да ги сметнем за преднамерени. Да разгледаме нещата по-общо. В Евангелието на Йоан се споменава за неща, които останалите три, така наречените синоптични евангелия, напълно пренебрегват. Освен това езикът в Евангелието на Йоан е много по-различен, посланието много по-издържано. Сякаш откровението му е съвсем различно. Но някои от най-ярките несъответствия се наблюдават при Матей и Лука. Единствено те споменават за раждането на Исус и за неговите предци, но дори и те си противоречат. Матей твърди, че Исус бил аристократ, потомък на Давид, готвен да бъде цар. Лука е съгласен за връзката му с Давид, но го смята за потомък на по-нисша класа. Марк тръгва в съвсем различна посока, представяйки образа на беден дърводелец.

Самото раждане на Христос също е разказано по различен начин. Лука говори за идването на пастири. Матей ги нарича мъдреци. Лука твърди, че светото семейство живеело в Назарет и отишло до Витлеем, където детето се родило в ясли. Матей твърди, че семейството живеело охолно във Витлеем, където се родил Исус, но не в ясли, а в къща.

Но най-големите противоречия са свързани със самото разпятие. Дори датата не съвпада в различните евангелия. Йоан споменава деня преди еврейската Пасха, а останалите трима говорят за деня след нея. Според Лука Христос бил смирен. Кротък като агне. Матей твърди точно обратното. Според него Исус носел не мир, а меч. Дори последните думи на Спасителя се различават. Според Марк и Матей те гласели: Боже мой, боже мой, защо си ме оставил? Лука твърди, че е казал: Отче! В твоите ръце предавам духа си. Йоан съвсем опростява нещата: Свърши се.

Торвалдсен замълча и отпи от виното.

— Разказът за възкресението също е противоречив. Всяко евангелие съдържа различни версии относно това кой е отишъл в гробницата и какво е открил там — дори дните от седмицата не са особено ясни. А що се отнася до появата на Христос след разпятието, разказите не съвпадат в нито едно отношение. Не смятате ли, че Господ би бил поне малко по-последователен в собственото си Слово?

— Различията в евангелията са тема на хиляди книги — вметна Малоун.

— Така е — отвърна Торвалдсен — и съществуват от самото начало. В древността били напълно игнорирани. Четирите евангелия рядко се разпространявали заедно в християнския свят. Това само по себе си донякъде обяснява различията. Да не забравяме, че мисията на евангелията е да докажат, че Исус е Месията, предсказан в Стария завет, а не да служат като неопровержима биография.

— Евангелията не са ли просто записки на устни предания? — попита Стефани. — Не е ли нормално да очакваме несъответствия?

— Безспорно — отвърна Касиопея. — Ранните християни вярвали, че Исус ще се завърне скоро и светът ще свърши, и затова не виждали смисъл да записват каквото и да било. Но петдесетина години по-късно, когато Спасителят все още не се бил завърнал, нуждата животът му да се опише станала още по-належаща. Тогава било написано и първото евангелие — на Марк. Следват евангелията на Матей и Лука, около осемдесет години след Христа. Евангелието на Йоан се е появило много по-късно, към края на първи век, което обяснява големите различия с останалите три.

— Нямаше ли да е още по-подозрително, ако в евангелията имаше пълно съответствие? — попита Малоун.

— Тези писания не просто си противоречат — отвърна Торвалдсен. — Те буквално са различни версии на Божието слово.

— Всичко е въпрос на вяра — повтори Стефани.

— Отново вълшебната дума — намеси се Касиопея. — Всеки път, когато възникне някакъв проблем с библейски текст, решението е просто. Въпрос на вяра. Мистър Малоун, вие сте адвокат. Ако показанията на Матей, Марк, Лука и Йоан бъдат представени в съда като доказателство за съществуването на Исус, биха ли им повярвали заседателите?

— Разбира се, всяко едно споменава Исус.

— А ако същите тези заседатели трябва да отредят кое от евангелията е вярно, каква присъда биха издали?

Той знаеше правилния отговор.

— Всички са верни.

— Тогава как бихте обяснили различията в тях?

Той не отговори. Не знаеше какво да каже.

— Навремето Ърнст Сковил направил едно проучване — каза Торвалдсен. — Ларс ми разказа за него. Изчислил, че различията между евангелията на Матей, Марк и Лука са между десет и четирийсет процента в който и да е абзац. В който и да е абзац. В Евангелието на Йоан, което не спада към синоптичните, процентът е много по-висок. Така че въпросът на Касиопея е основателен, Котън. Тези четири свидетелства биха ли имали стойността на доказателство, освен да потвърдят, че може би е живял мъж на име Исус?

Малоун се почувства длъжен да каже:

— Не е ли възможно всички несъответствия да се обяснят с факта, че летописците просто са си позволили да разкрасят една устна традиция?

— Има логика в подобно обяснение — каза Торвалдсен, — но това, което го прави трудно за разбиране, е тази неприятна дума вяра. Виждате ли, за милиони хора евангелията не са само устната традиция на група радикални евреи, заели се да установят нова религия, с която да задържат новопокръстените, променяйки историята си с допълнения и съкращения, които времето им налагало. Не. Евангелията са Божието слово, а възкръсването е основният елемент. Техният господ изпратил сина си да умре за тях, да възкръсне физически и да се възкачи на небето. Това ги отличава от всички останали новопоявяващи се религии.

— Тамплиерите вярвали ли са в това? — обърна се към Марк Малоун.

— В убежденията на тамплиерите има известна доза гностицизъм. Познанията се предават на братята на етапи и само най-високопоставените в ордена знаят всичко. Но след загубата на Великата тайна по време на чистката от 1307 година никой не притежава знанието. Магистрите след Дьо Моле не са имали достъп до архива на ордена.

— А какво мислят за Исус Христос днес?

— Тамплиерите уважават както Стария, така и Новия завет. Според тях еврейските пророци от Стария завет са предрекли появата на Месията, а летописците от Новия завет са изпълнили тези предсказания.

— Типично за евреите — каза Торвалдсен, — за които имам право да говоря, тъй като съм един от тях. От векове християните твърдят, че евреите не са разпознали Месията, когато дошъл, и затова Господ създал нов Израел под формата на християнската църква, който да замести Израел на юдеите.

— Кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни — промълви Малоун, цитирайки Матей за готовността на евреите да приемат тази вина.

— Тази фраза се използва вече две хилядолетия като основание за избиване на евреи — каза Торвалдсен. — Какво може да очаква един народ от Бога, след като е отхвърлил собствения му син като свой Месия? Думите, записани от неизвестен автор, по някаква причина се превърнали в боен вик на убийци.

— Затова християните се разграничили от своето минало — каза Касиопея. — Нарекли половината Библия Стария завет, а другата — Новия. Едната за евреите, другата за християните. Дванайсетте юдейски племена в Стария завет били заменени с дванайсетте апостоли в Новия. Езически и юдейски вярвания били асимилирани и модифицирани. Чрез писанията в Новия завет Исус изпълнил предсказанията на Стария завет, доказвайки, че е Месия. Замисълът е идеален — подходящото послание за подходящата публика, което позволило християнството да си спечели пълно господство в западния свят.

Прислугата влезе в стаята и Касиопея им направи знак да раздигнат съдовете от обяда. Те доляха чашите с вино и сервираха кафе. Когато се оттеглиха, Малоун попита Марк:

— Тамплиерите вярват ли в действителното разпъване на Христос?

— Кои тамплиери?

Странен въпрос. Малоун сви рамене.

— Днешните, разбира се, вярват. С малки изключения орденът следва традиционните католически догми. Направени са някои промени в съответствие с устава, както при всички монашески общества. Но тамплиерите от 1307 година? Нямам представа в какво са вярвали тогава. Хрониките от онова време са твърде загадъчни. Както ви казах, само най-високопоставените в ордена са можели да обсъждат темата. Повечето тамплиери били неграмотни. Дори Жак дьо Моле не е можел да чете и пише. Така че малцина от ордена успявали да контролират убежденията и мислите на останалите. Но, естествено, тогава разполагали с Великата тайна, затова предполагам, че са вярвали в това, което са виждали.

— И каква е тази Велика тайна?

— Де да знаех. Информацията за нея е изгубена. Хрониките рядко я споменават. Предполагам, че е доказателство за вярванията на ордена.

— Затова ли я търсят? — попита Стефани.

— Доскоро дори не я търсеха истински. Няма много информация за местонахождението й. Но магистърът казал на Джефри, че според него татко е попаднал на истинска следа.

— А защо Дьо Рокфор толкова много иска да се добере до нея? — Малоун попита Марк.

— Откриването на Великата тайна, в зависимост от съдържанието й, би могло да помогне за повторната поява на ордена на световната сцена. Знанието, скрито в нея, също така би могло да промени християнството из основи. Дьо Рокфор иска възмездие за случилото се с ордена. Иска да изобличи Католическата църква в лицемерие и да изчисти името на ордена.

— Какво имаш предвид? — попита Малоун.

— Едно от обвиненията срещу тамплиерите през 1307 година било в идолопоклонничество. Братята уж почитали някаква брадата глава, но нищо не било доказано. Дори сега католиците традиционно се молят на идоли, като например торинската плащаница.

Малоун си спомни какво пишеше за смъртта на Христос в едно от евангелията: След като го свалиха от кръста, те го увиха в плащаница. Този символ беше толкова свещен, че след време един папа издал декрет литургията да се отслужва над ленена покривка. Плащаницата от Торино, която Марк спомена, беше плат, изтъкан с шарка на рибена кост. Върху плащаницата бе очертан силуетът на мъж, висок около 180 сантиметра, с остър нос и дълга до раменете коса, разделена на прав път, с гъста брада, с белези от разпятие по китките, краката и главата и следи от бичуване по гърба.

— Образът на плащаницата — каза Марк — не е на Христос, а на Жак дьо Моле. Той бил арестуван през октомври 1307-а и през януари 1308-а бил разпнат на една врата в Парижкия храм по подобие на Христос. Подигравали му се, че не вярва в Исус като в Спасител. Великият инквизитор на Франция, Гийом Имбер, дирижирал мъчението. След това Дьо Моле бил завит в ленена плащаница, която орденът пазел в Парижкия храм и използвал в церемониите по посвещаването. Днес знаем, че образът се е запечатил заради млечната киселина и кръвта от израненото тяло на Дьо Моле, примесени с тамяна в плата. Съществува дори съвременен еквивалент. През 1981 година в Англия болен от рак пациент оставил подобни следи от крайниците си върху чаршафите.

Малоун си припомни края на 80-те, когато църквата най-накрая наруши традицията и разреши провеждането на микроскопски изследвания и въглероден анализ за определяне възрастта на торинската плащаница. Резултатите доказаха, че по плата не са нанасяни щрихи и отсъстват следи от четка. Оцветяването било в самия лен. Анализите показаха, че платът не е от I век, а от края на XIII или средата на XIV век. Мнозина оспориха тези заключения с твърдението, че изследваното късче от плата било подменено или било част от по-късна кръпка върху оригиналния плат.

— Образът на плащаницата отговаря на физическия образ на Дьо Моле. В Хрониките има негово описание. По времето, когато бил измъчван, косата и брадата му били пораснали. Платът, в който е било увито тялото му, е изнесен от Парижкия храм от един от роднините на Жофроа дьо Шарне. Дьо Шарне бил изгорен на кладата през 1314 година заедно с Дьо Моле. Семейството му запазило плата като реликва и след време забелязали, че върху него се е появил образ. Плащаницата се появила за първи път върху един медальон от 1338-а и била показана през 1357 година. Хората незабавно свързали образа върху нея с този на Христос, а семейството на Дьо Шарне не направило нищо, за да опровергае това. И така до края на шестнайсети век, когато църквата се сдобила с плащаницата, обявявайки я за ахиропиита — тоест нещо, което не е направено от човешка ръка, провъзгласявайки я по този начин за свещена реликва. Дьо Рокфор иска да си върне плащаницата, защото тя принадлежи на ордена, а не на Църквата.

— Но това е глупаво — поклати глава Торвалдсен.

— Той не мисли така.

Малоун забеляза гневното изражение на Стефани.

— Урокът по Библия беше много увлекателен, Хенрик — каза тя. — Аз обаче все още очаквам да чуя истината за това, което се случва тук.

— Ти си такава радост за мен — усмихна се датчанинът.

— Отдай го на жизнерадостната ми личност. — Тя извади телефона си. — Нека си изясним нещо. Ако в следващите няколко минути не получа отговор, ще се обадя в Атланта. Писна ми от Раймон дьо Рокфор, така че нашата игричка на търсене на съкровище ще стане публично достояние и ще сложа край на всичките тези глупости.

47

Малоун трепна при думите на Стефани. Отдавна се питаше кога ли ще се изчерпи търпението й.

— Не можеш да го направиш — каза Марк на майка си. — Последното нещо, което ни трябва, е намесата на правителството.

— И защо не? — попита Стефани. — Трябва да се направи обиск на абатството. Каквото и да вършат там, то няма нищо общо с религията.

— Точно обратното — каза Джефри с разтреперан глас. — Там цари дълбока набожност. Братята са се посветили на Бога. Животът им е богослужение.

— А между богослуженията учите за експлозиви, ръкопашен бой и точна стрелба? Нещо не се връзват нещата, не мислиш ли?

— Ни най-малко — намеси се Торвалдсен. — Първите тамплиери били отдадени на Господ и същевременно представлявали страховита бойна сила.

— Вече не е тринайсети век. — Стефани очевидно не се впечатли. — Дьо Рокфор има свои цели и властта да ги наложи на другите. В наши дни наричаме хора като него терористи.

— Изобщо не си се променила — не издържа Марк.

— Не, не съм. Все още смятам, че тайните организации с пари, оръжия и озлобление представляват проблем. И моята работа е да се разправя с тях.

— Това не те засяга.

— Тогава защо магистърът ви ме въвлече във всичко това?

Добър въпрос, помисли си Малоун.

— Не разбираше нищо още когато татко беше жив.

— Тогава защо не ми обясниш?

— Мистър Малоун — намеси се Касиопея, — искате ли да разгледате проекта по реставрацията на замъка?

Домакинята им явно искаше да остане насаме с него. Той също искаше да й зададе няколко въпроса.

— С удоволствие.

Касиопея отмести стола си и се изправи.

— Тогава нека ви ги покажа. Така ще предоставим на останалите време да поговорят, тъй като очевидно имат нужда. Моля, чувствайте се като у дома си. Двамата с мистър Малоун ще се върнем след малко.

Той последва Касиопея навън в ярката следобедна светлина. Тръгнаха по сенчестата алея през паркинга към строителната площадка.

— Когато работата приключи — каза Касиопея, — тук ще стои замък от тринайсети век, точно както преди седемстотин години.

— Сериозно начинание.

— Най-добре се чувствам с големите начинания.

Влязоха в обекта през широка дървена порта и тръгнаха към подобна на плевня постройка от пясъчник, която приютяваше съвсем съвременна рецепция. Извън нея се надигаше миризмата на прах, коне и строителни отломки. Виждаха се около стотина души.

— Основите на цялата сграда са положени и стената от западната страна вече е почти готова — каза Касиопея. — Имаме готовност да започнем ъгловите кули и основните сгради. Но се изисква време. Трябва да приготвим тухлите, камъка, дървото и хоросана точно както се е правело преди седемстотин години, използвайки същите технологии и сечива. Дори хората ще са облечени както по онова време.

— А същата храна ли ще ядат?

Тя се усмихна.

— Въвели сме известни модерни удобства.

Поведе го през строителната площадка нагоре по стръмния хълм към една малка издатина в скалата, откъдето добре се виждаше всичко.

— Често идвам тук. Сто и двайсет мъже и жени работят на пълен работен ден.

— И сумата за заплатите им сигурно е доста голяма.

— Това е нищожна цена, за да гледаш как историята се разгръща пред очите ти.

— Имаш прякор — Инженера. Така ли ти викат наистина?

— Служителите ми измислиха прякора. Учила съм средновековни строителни технологии. Сама проектирах всичко.

— Знаеш ли, от една страна, си твърде арогантна кучка, но от друга — доста интересна личност.

— Съзнавам, че репликата ми за сина на Хенрик по време на обяда не беше особено уместна. Защо не отвърна на удара?

— Защо? Ти изобщо не знаеше какво говориш.

— Ще се опитам да не прибързвам повече с преценката си.

Той се подсмихна.

— Съмнявам се, но и аз не съм толкова чувствителен. Отдавна съм се сдобил с кожа на гущер. Трябва да си дебелокож, за да оцелееш в този бизнес.

— Но нали си се пенсионирал?

— Това никога не се получава окончателно. Просто малко по-често се оказваш извън пътя на куршумите.

— Значи помагаш на Стефани Нел от приятелски чувства?

— Странно, нали?

— Ни най-малко. Всъщност напълно съответства на характера ти.

Сега вече му стана любопитно.

— Откъде знаеш какъв ми е характерът?

— Когато Хенрик ме помоли да се заема със случая, те проучих доста подробно. Имам приятели от бившите ти среди. Всички имат много високо мнение за теб.

— Радвам се, че ме помнят.

— А ти знаеш ли нещо за мен? — попита тя.

— Само общи работи.

— Имам доста странности.

— Значи двамата с Хенрик би трябвало добре да се разбирате.

Тя се усмихна.

— Явно го познаваш.

— А ти откога го познаваш?

— От дете. Беше приятел на родителите ми. Разказа ми за Ларс Нел преди много години. Проучванията му ме заплениха. Затова станах негов ангел пазител, макар да ме смяташе за дявол. За съжаление не успях да му помогна в последния ден от живота му.

— Там ли беше?

Тя поклати глава.

— Беше тръгнал на юг към планината. Бях тук, когато Хенрик се обади и ми каза, че са открили тялото му.

— Дали се е самоубил?

— Ларс очевидно бе тъжен човек. Беше дълбоко разочарован. Заради всички аматьори, които се бяха възползвали от труда му и го бяха изопачили до неузнаваемост. Загадката, която се опитваше да разреши от доста време, си остава неразгадана. Така че, да, възможно е да се е самоубил.

— А ти от какво се опитваше да го предпазиш?

— Мнозина се опитваха да злоупотребят с изследванията му. Повечето бяха амбициозни търсачи на съкровища, други просто авантюристи, но накрая се появи Раймон дьо Рокфор. За щастие винаги успявах да скрия присъствието си от тях.

— Дьо Рокфор е настоящият магистър.

Тя сбърчи чело.

— Което обяснява подновените му усилия в проучванията. Сега е в състояние да управлява всички тамплиерски средства.

Очевидно не знаеше нищо за Марк Нел, нито къде бе живял през последните пет години. Той й разказа всичко и добави:

— Марк бе победен от него при избора на нов магистър.

— Значи става въпрос за лична вражда?

— Отчасти. — Но не е само това, помисли си той, докато проследяваше как една теглена от кон каручка си проправя път по спечената пръст към една от недовършените стени.

— Днес работят за туристите — каза тя, забелязала интереса му. — Това е част от атракцията. Утре ще се върнем към сериозното строителство.

— На табелата при входа пише, че строежът ще отнеме трийсет години.

— Най-малко.

Наистина беше странна.

— Нарочно оставих дневника на Ларс в Авиньон, за да може Дьо Рокфор да го намери.

Разкритието го шокира:

— Но защо?

— Хенрик искаше да говори лично с близките на Нел. Затова сме тук. Той каза, че си почтен човек. Доверявам се на изключително малко хора на този свят, но Хенрик е един от тях. Ето защо ще повярвам на думите му и ще ти разкажа някои неща, които никой друг не знае.

Марк слушаше разказа на Хенрик Торвалдсен. Майка му също изглеждаше заинтригувана, но Джефри гледаше втренчено масата, почти без да мига, сякаш бе изпаднал в транс.

— Време е да разберете в какво вярваше Ларс — каза Хенрик на Стефани. — Противно на това, което вероятно си мислите, той не беше ексцентрик, хукнал да търси съкровища. Зад проучванията му се криеше доста сериозна цел.

— Ще пренебрегна обидата ти, тъй като искам да чуя каквото имаш да кажеш.

В погледа на Торвалдсен се прокрадна раздразнение.

— Теорията на Ларс беше проста, макар да не беше изцяло негова. Ърнст Сковил формулира по-голямата част, включвайки съвсем нов прочит на евангелията от Новия завет и особено описанията на възкресението. Касиопея ви го подсказа преди малко. Да започнем с Евангелието от Марк. То е първото, написано е около седемдесет години след Христа и вероятно е било единственото, което християните притежавали след смъртта на Христос. Съдържа шестстотин шейсет и пет стиха, но само осем от тях описват възкръсването. Най-забележителното събитие е споменато съвсем бегло. Защо? Отговорът е прост. При написването му историята за възкресението все още не е била развита и евангелието свършва, без да спомене, че апостолите вярвали, че Исус ще се въздигне от мъртвите. Точно обратното, пише, че апостолите се разбягали. Във версията на Марк се появяват само жени, а и те пренебрегват заповедта да предадат на апостолите, че трябва да отидат в Галилея, за да срещнат възкръсналия Христос. Жените също се разбягват объркани, без да кажат на никого за случилото се. Няма никакви ангели, само един облечен в бяло младеж, който спокойно обявява: Той възкръсна. Без пазачи, без погребални одежди и без възкръснал Бог.

Марк знаеше, че всичко, разказано от Торвалдсен, е вярно. Беше проучил евангелието старателно.

— Евангелието от Матей се появява едно десетилетие по-късно. По онова време римляните били плячкосали Йерусалим и разрушили храма. Много евреи избягали в гръцко говорещия свят. Ортодоксалните евреи, които останали в Светите земи, смятали новите евреи християни за толкова лоши, колкото навремето били самите римляни, и между тях съществувала враждебност. Евангелието на Матей вероятно е написано от някой от тези новопоявили се евреи християни. Евангелието на Марк оставяло множество неизяснени въпроси и затова Матей променил историята в съответствие с размирните времена.

Тук вече вестителят, който съобщава за възкръсването, е ангел. Той се спуска сред земетресение, с лице като светкавица. Пазачите са поразени от мълнии. Камъкът от входа на гробницата е отместен и на него е кацнал ангел. И жените са обзети от страх, но той бързо е заменен от радост. За разлика от жените в Евангелието на Марк тук жените бързат да разкажат на апостолите за случилото се и дори виждат възкръсналия Христос. Възкръсналият Бог е описан за пръв път точно в това евангелие. И какво направили жените?

— Паднали в краката му и му се помолили — тихо каза Марк. — След това Исус се явил пред апостолите си и заявил: Даде Ми се всяка власт и на небето и на земята.

— Каква разлика — каза Торвалдсен. — Еврейският месия на име Исус вече се е превърнал в Христос за целия свят. В Евангелието на Матей всичко е по-ярко и наситено с чудеса. Идва ред на Евангелието на Лука, около деветдесет години след Христа. По това време евреите християни съвсем се отдалечили от юдаизма и Лука коренно променил разказа си за възкресението, за да съответства на тази промяна. Тук жените пак отиват при гроба, но го намират празен и казват на апостолите. Петър се връща и открива изоставените погребални одежди. След това Лука разказва за нещо, което не се споменава никъде другаде в Библията. Става въпрос за пътуването на предрешения Исус, за срещата му с неколцина от неговите ученици, за това как споделил храната си с тях, но когато го разпознали, изчезнал. Лука описва и по-късна среща на Исус с всички негови ученици, когато те се усъмнили в неговата плът. Затова той се хранил с тях и после отново изчезнал. Само в Евангелието на Лука откриваме разказ за възнесението на Исус на небето. Какво се е случило? Образът на възкръсналия Христос вече съдържа чувство за екстаз.

Марк беше чел подобни анализи на Светото писание в архивите на тамплиерите. В продължение на векове образованите братя го бяха изследвали, откривали грешки, преценявали противоречията и правели догадки за несъответствията в имената, датите, местата и събитията.

— Идва ред на Йоан — продължи Торвалдсен. — Евангелието, написано най-късно след смъртта на Исус, около сто години след Христа. Тук различията са толкова много, сякаш Йоан описва един съвсем друг Христос. Той твърди, че Исус се родил в Назарет, а не във Витлеем. Останалите трима споменават тригодишни проповеди, Йоан пише за една година. Тайната вечеря според Йоан става в деня преди Пасха, а разпятието — в деня на заколението на пасхалното агне, което също противоречи на описаното в останалите евангелия. Йоан също премества почистването на храма от деня след Цветница до някакъв момент в началото на проповедническата дейност на Христос. В Евангелието на Йоан Мария Магдалина отива в гробницата сама и я открива празна. И през ум не й минава, че може да е възкръснал. Тя решава, че тялото е било откраднато. Едва когато се връща с Петър и другия ученик, тя вижда два ангела. Тогава ангелите се превръщат в самия Исус. Виждате ли как се е променяла подробността за това кой е отишъл в гробницата. Младежът, облечен в бяло, от Евангелието на Марк, се превръща в ангел с вид на светкавица в Евангелието на Матей. Лука описва два ангела, а Йоан ги превръща в самия Исус. И дали възкръсналият Исус е бил видян в градината в първия ден от седмицата, както християните винаги са вярвали? Марк и Лука твърдят, че никой не го е виждал. Матей казва, че са го видели. Йоан отначало твърди, че никой не го е видял, а после пише, че Мария Магдалина все пак го видяла по-късно. Ясно е какво се е случило. С течение на времето възкресението става все по-чудодейно, в съответствие с променящия се свят.

— Предполагам — каза Стефани, — че не вярваш в принципа за библейската непогрешимост.

— В Библията няма нищо буквално. Тя представлява история, изпъстрена с несъответствия, които могат да бъдат обяснени само с вяра. Това може да е вършело работа преди хиляда и дори преди петстотин години, но подобно обяснение вече не е приемливо. Днес човешкият ум изпитва съмнения, задава въпроси. Съпругът ти също си е задавал въпроси.

— И какво е смятал да направи Ларс?

— Невъзможното — промълви Марк.

Майка му го погледна с учудващо разбиращи очи.

— Това никога не го е спирало. — Гласът й беше нисък и мелодичен, сякаш току-що беше осъзнала някаква дълго стаявана истина. — Ако не друго, той беше прекрасен мечтател.

— Мечтите му обаче са били основателни — заяви Марк. — Някога тамплиерите са знаели това, което татко е искал да разбере. Дори днес четат и изучават Светото писание, което не е част от Новия завет. Евангелието на Филип, писмото на Варнава, деянията на Петър, посланията на апостолите, тайната книга на Йоан, Евангелието на Мария, ученията на апостолите. Както и Евангелието на Тома, което според тях вероятно най-много се доближава до истинските думи на Исус, тъй като не е било предмет на безброй преводи. Много от така наречените еретични текстове са истинско откровение. И точно това е направило тамплиерите изключителни и е истинският извор на властта им. Не богатството или силата, а знанията им.

Малоун стоеше под сянката на високите тополи около скалната издатина. Хладният повей на вятъра омекотяваше изгарящите лъчи на слънцето и му напомняше за есенен следобед на плажа. Чакаше Касиопея да му каже тайната си.

— Защо позволи на Дьо Рокфор да вземе дневника на Ларс Нел?

— Защото е безполезен. — В очите й се прокрадна весело пламъче.

— Мислех, че съдържа личните мисли на Ларс, както и информация, която не е била публикувана. Ключът към всичко.

— Отчасти е така, но информацията в дневника не е ключ към нищо. Ларс го е написал специално за тамплиерите.

— Кларидън дали е знаел това?

— Най-вероятно, не. Ларс беше потаен човек. На никого не казваше пълната истина. Веднъж спомена, че в неговата работа оцеляват само параноиците.

— Откъде ти е известно?

— Хенрик знаеше. Ларс не му беше разказал подробности, но беше споменал за срещите си с тамплиерите. Дори беше убеден, че е разговарял с магистъра им. Срещали се няколко пъти. Но впоследствие на сцената се появил Дьо Рокфор. А той бил съвсем различен — по-агресивен, нетолерантен. Ларс написал дневника, за да привлече вниманието на Дьо Рокфор. Точно като заблуждаващите следи на Сониер.

— А дали магистърът на тамплиерите е разбрал? Когато отнесли Марк в абатството, дневникът бил у него. Магистърът го пазил допреди един месец, когато го изпратил на Стефани.

— Трудно е да се каже. Но след като е изпратил дневника на Стефани, вероятно е преценил, че Дьо Рокфор отново ще тръгне да го търси. Очевидно е искал Стефани да се включи и какъв по-добър начин да я примами с нещо неустоимо.

Хитро измислено. И се беше получило.

— Магистърът е бил сигурен, че Стефани ще използва всички налични средства, за да подпомогне търсенето — каза тя.

— Не е познавал Стефани. Прекалено е упорита. Първо е щяла да се опита да се справи сама.

— Но ти си щял да й помогнеш.

— Голям късметлия съм.

— О, нещата не са толкова зле. Иначе двамата с теб нямаше да се срещнем.

— Както казах, голям късметлия съм.

— Ще го приема като комплимент, а не като обида — каза Касиопея.

— Съмнявам се да си толкова уязвима.

— Добре се справи в Копенхаген — каза тя. — И после в Роскилде.

— Била си в катедралата?

— Известно време. Но си тръгнах, когато започна престрелката. Щеше да е невъзможно да ти помогна, без да разкрия присъствието си, а Хенрик искаше да го пазя в тайна.

— Ами ако не се бях справил с онези мъже?

— Е, хайде. Ти ли няма да се справиш? — И тя му се усмихна. — Я ми кажи, изненада ли се, когато онзи брат скочи от Кръглата кула?

— Такова нещо не се вижда всеки ден.

— Изпълнил е клетвата си. Попаднал е в капан и е избрал смъртта пред позора да издаде ордена.

— Предполагам, че си присъствала, защото бях споменал на Хенрик за идването на Стефани.

— Отчасти. Когато чух за внезапната смърт на Ърнст Сковил, разбрах от неколцина възрастни жители на Рен, че бил говорил със Стефани и че тя щяла да идва във Франция. Всички са вманиачени на тема Рен и прекарват дните си в игри на шах, във фантазии за Сониер и за всевъзможни конспирации. Сковил се хвалеше, че смята да се сдобие с дневника на Ларс. Изобщо не се интересуваше от Стефани, макар да я беше подвел да смята обратното. Очевидно и той не е знаел, че дневникът в крайна сметка е безполезен. Смъртта му обаче предизвика съмненията ми, затова се свързах с Хенрик и разбрах за предстоящото пътуване на Стефани до Дания. Решихме, че и аз трябва да отида там.

— Ами Авиньон?

— Имах връзка в лудницата. Никой не вярваше, че Кларидън е луд. Измамник, неблагонадежден, опортюнист — да, но не и луд. Изчаках да се върнете да го вземете. Двамата с Хенрик знаехме, че в архивите на двореца има нещо важно, но не знаехме какво. Както спомена Хенрик по време на обяда, двамата с Марк не са се срещали. Беше ни много по-трудно да се справим с Марк. Проучванията му бяха епизодични, вероятно единствено в памет на баща му. Каквото и да е открил, не го е споделял с никого. Двамата с Кларидън работеха заедно известно време, но не бяха в тясно сътрудничество. Когато Марк изчезна в лавината, а Кларидън се оттегли в лудницата, двамата с Хенрик се отказахме.

— До този момент.

— Търсенето продължава, но сега може би има накъде да се насочим.

Той я изчака да обясни.

— Имаме книгата със скица на надгробната плоча, както и „Правилата на Каридад“. Заедно може би ще успеем да разберем какво е намерил Сониер, тъй като сме единствените, които притежаваме толкова много късчета от пъзела.

— И какво ще правим, ако открием нещо?

— Като мюсюлманка, бих искала да уведомя целия свят. Но като реалист, не знам. Историческата арогантност на християните е отвратителна. За тях всяка друга религия е имитация. Невероятно, наистина. Цялата западна история е оформена с оглед тесногръдите й концепции. Изкуството, архитектурата, музиката, поезията, дори самото общество са се превърнали в слуги на християнството. Това най-обикновено религиозно движение в крайна сметка е оформило основата, върху която е изградена западната цивилизация. А може да се окаже, че е една лъжа. Не би ли искал да разбереш?

— Не съм религиозен.

Тънките й устни се разтеглиха в усмивка.

— Но си любопитен. Хенрик се възхищава от смелостта и интелекта ти. Ти си библиофил с изключителна памет. Доста добра комбинация.

— Умея и да готвя.

— Не можеш да ме заблудиш — разсмя се тя. — Откриването на Великата тайна би било от огромно значение за теб.

— Да кажем, че би било необикновено откритие.

— Добре. Оставям нещата така. Но ако успеем, ще се радвам да видя реакцията ти.

— Толкова ли си сигурна, че ще открием нещо?

Тя разпери ръце към далечните очертания на Пиренеите.

— Безспорно то е там някъде. Сониер го е открил. Значи ще го открием и ние.

Стефани се замисли върху казаното от Торвалдсен за Новия завет и уточни:

— Библията не е буквален документ.

Торвалдсен поклати глава.

— Мнозина ревностни християни биха спорили по въпроса. Според тях Библията е Божието слово.

— Баща ти смяташе ли, че Библията не е Божието слово? — попита тя Марк.

— Много пъти сме обсъждали този въпрос. Първоначално аз вярвах и спорех с него. В крайна сметка достигнах до неговите убеждения. Библията е книга с разкази. Славни истории, предназначени да подтикнат хората към добри дела. Може да се каже дори, че са велики, стига човек да следва моралните им поуки. Не смятам, че непременно трябва да са Божието слово. Достатъчно е, че тези думи са една вечна истина.

— Обожествяването на Христос е било просто начин да се подчертае значението на посланието му — каза Торвалдсен. — След като през трети и четвърти век била наложена организираната религия, към неговата история са прибавени толкова много подробности, че вече не може да се разбере кое стои в основата. Ларс искаше да промени това и да разбере какво са притежавали някога тамплиерите. Когато преди години научи за Рен-льо-Шато, веднага осъзна, че Сониер е открил Великата тайна на тамплиерите, и отдаде живота си на разрешаването на загадката на Рен.

Стефани все още не беше убедена.

— Защо смяташ, че тамплиерите са успели да скрият нещо? Нали са били арестувани прекалено бързо? Надали са имали време да укрият каквото и да било.

— Били са подготвени — отвърна Марк. — Описано е в Хрониките. Стореното от Филип IV не е било безпрецедентно. Сто години по-рано е имало инцидент с Фридрих Втори, крал на Германия и Сицилия. През 1228 година пристигнал в Светите земи, но по това време вече бил отлъчен от църквата, което означавало, че не може да ръководи кръстоносен поход. Тамплиерите и хоспиталиерите останали верни на папата и отказали да го последват. Само собствените му тевтонски рицари останали край него. В крайна сметка той постигнал мирен договор със сарацините, разделяйки Йерусалим. Според този договор Храмът на хълма, където била главната квартира на тамплиерите, трябвало да бъде предаден на мюсюлманите. Можете да си представите какво било мнението на тамплиерите за него. Бил точно толкова лишен от морал, колкото и Нерон, бил обект на всеобща омраза. Дори се опитал да отвлече магистъра на ордена. В крайна сметка напуснал Светите земи през 1229 година и докато си проправял път към пристанището в Акр, местните хора го замеряли с екскременти. Ненавиждал тамплиерите заради липсата им на лоялност и когато се върнал в Сицилия, заграбил тяхната собственост и наредил да ги арестуват. Всичко това е записано в Хрониките.

— Значи орденът е бил подготвен? — попита Торвалдсен.

— Орденът вече бил изпитал на собствен гръб какво може да стори един враждебно настроен владетел. Филип Четвърти постъпил по същия начин. Като младеж поискал да стане член на ордена, но тамплиерите му отказали, заради което цял живот таил омраза към братството. В началото на управлението му тамплиерите буквално му спасили живота, когато се опитал да обезцени френската валута и хората се разбунтували. Той потърсил спасение в Парижкия храм и после се чувствал задължен на тамплиерите. А монарсите не обичат да се чувстват длъжни никому. Така че през октомври 1307 година орденът е бил подготвен. За съжаление никъде не са описани мерките, които те предприели. — Марк втренчи поглед в Стефани. — Татко жертва живота си, за да разгадае тази мистерия.

— Обичал е да се рови, нали? — вметна Торвалдсен.

Докато отговаряше на датчанина, Марк продължаваше да гледа Стефани.

— Беше едно от нещата, които наистина му доставяха удоволствие. Искаше да зарадва жена си и самия себе си, но не успя. Затова реши да ни напусне.

— Отказвам да повярвам, че се е самоубил — заяви Стефани на сина си.

— Но никога няма да разберем какво е станало, нали?

— Възможно е и да разберете — каза Джефри. Младият мъж вдигна поглед от масата за пръв път. — Магистърът каза, че можете да научите истината за смъртта му.

— Какво знаеш? — попита тя.

— Само каквото ми каза магистърът.

— Какво ти е разказал за баща ми? — Лицето на Марк се изкриви от гняв. Стефани не си спомняше да е проявявал подобни чувства пред друг освен пред нея самата.

— Трябва сами да разберете. Аз не знам. — Гласът му бе особен, безизразен и помирителен. — Магистърът ми нареди да бъда толерантен към чувствата ви. Ясно подчерта, че сте по-старши от мен и че трябва да се държа почтително с вас.

— Но, изглежда, ти единствен знаеш отговорите — въздъхна Стефани.

— Не, госпожо. Знам единствено опорните точки. Отговорите според магистъра трябва да намерите сами.

48

Малоун последва Касиопея в една просторна стая със скосен покрив и облицовани с ламперия стени, украсени с гоблени, изобразяващи конници, мечове, копия, шлемове и щитове. Черната мраморна камина доминираше в дългата стая, осветена от искрящ полилей. Останалите пристигнаха от гостната и той забеляза сериозните им изражения. Под редицата прозорци с разделени от летвички стъкла стоеше махагонова масичка, върху която бяха пръснати книги, документи и снимки.

— Време е да видим дали можем да стигнем до някакви заключения — заяви Касиопея. — Това е всичко, с което разполагам по въпроса.

Малоун разказа на останалите за дневника на Ларс и че част от информацията в него е невярна.

— Това включва ли нещата, които е написал за себе си? — попита Стефани. — Този млад мъж — и тя посочи Джефри — ми изпрати няколко страници от дневника на Ларс, които магистърът изрязал. В тях става въпрос за мен.

— Само ти можеш да кажеш дали написаното е истина, или служи за заблуда — каза Касиопея.

— Права е — намеси се Торвалдсен. — Дневникът не е автентичен. Ларс го е написал за примамка на тамплиерите.

— Още една подробност, която удобно пропусна да споменеш в Копенхаген. — Тонът на Стефани ясно показваше, че отново е ядосана.

Торвалдсен не й обърна внимание.

— Важното е, че Дьо Рокфор е приел дневника за напълно автентичен — отвърна невъзмутимо Торвалдсен.

Стефани изпъна гръб.

— Подлец такъв, можехме да умрем, докато се опитвахме да си го върнем.

— Но не умряхте. Касиопея ви следеше през цялото време.

— Значи си постъпил правилно, така ли?

— Стефани, никога ли не си скривала информация от някои от агентите си? — попита я Торвалдсен.

Тя замълча.

— Прав е — намеси се Малоун.

Тя яростно се завъртя към него.

— Колко пъти си ми казвала само част от истината? И колко пъти съм ти обяснявал, че това е можело да ме убие? И какво ми казваше ти тогава? Свиквай. Същото е и тук, Стефани. И на мен не ми харесва, но свикнах.

— Защо не прекратим споровете и не се опитаме да разберем какво е открил Сониер? — каза Касиопея.

— И откъде предлагаш да започнем? — попита Марк.

— Според мен едно добро начало би била надгробната плоча на Мари д’Отпул дьо Бланшфор, тъй като имаме книгата на Стюблен, която Хенрик купи на търга. — Тя посочи масичката. — Отворила съм я на рисунката.

Всички пристъпиха към книгата и се взряха в скицата.

— Кларидън ни обясни всичко в Авиньон — обади се Малоун и им разказа за грешната година на смъртта — 1681-ва вместо 1781-ва, римските числа MDC0LXXXI, съдържащи нула, и останалите римски числа, LIXLIXL, издълбани в долния десен ъгъл.

Марк взе един молив от масичката и написа на едно листче 1681 и 59, 59, 50.

— Така изглеждат днес тези числа. Не вземам под внимание нулата в 1681. Кларидън е прав. В римските цифри няма нула.

Малоун посочи гръцките букви от лявата страна на плочата.

— Кларидън твърди, че са латински думи, написани с гръцката азбука. Той преобразувал буквите и стигнал до следното Et in arcadia ego. И в Аркадия аз. Смята, че е анаграма, тъй като фразата е безсмислена.

Марк внимателно разгледа думите и помоли Джефри да му подаде раницата. Извади увито в кърпа пакетче, съдържащо малък сборник със старинни ръкописи. Страниците бяха сгънати, зашити заедно и подвързани, ако Малоун не грешеше, с тънка телешка кожа. Никога не беше докосвал подобен документ.

— Тези ръкописи са от тамплиерските архиви. Намерих сборника преди няколко години, след като станах сенешал. Написани са през 1542 година от един от писарите на абатството. Представляват отлична репродукция на ръкопис от четиринайсети век, описват повторното сформиране на тамплиерите след чистката и разглеждат периода от декември 1306-а до май 1307-а, когато Жак дьо Моле бил във Франция и никой не знаел точното му местонахождение.

Марк нежно разтвори сборника и внимателно разлисти страниците, докато стигна до онази, която търсеше. Малоун забеляза, че латинските думи представляват редове от камшичета и извивки и че буквите са свързани, защото писарят не беше вдигал перото от листа.

— Чуйте това. Нашият магистър, негово високопреосвещенство почитаемият Жак дьо Моле, прие папския пратеник на 6 юни 1306 г. с тържественост и почит, отдавана само на най-високопоставените. Съобщението гласеше, че негово светейшество папа Климент V призовава магистър Дьо Моле във Франция. Магистърът възнамеряваше да се подчини на тази заповед и започна приготовления по заминаването си, но преди да напусне остров Кипър, където орденът се беше установил, магистърът научи, че предводителят на хоспиталиерите също е бил повикан, но е отказал да се подчини на заповедта, позовавайки се на необходимостта да остане с ордена си по време на конфликт. Това събуди подозренията на нашия магистър и той се консултира със съветниците си. Негово светейшество беше заповядал на магистъра ни да пътува тайно и с малка свита. Това предизвика още по-големи подозрения, тъй като негово светейшество не би трябвало да се интересува от пътуването на магистъра. Тогава на магистъра ни бе представен интересен документ, озаглавен „De Recupemtione Terme Sanctae“, отнасящ се до възвръщането на Светите земи. Ръкописът беше написан от един от адвокатите на Филип IV и описваше предприемането на нов велик кръстоносен поход, оглавяван от воин крал, който щял да превземе Светите земи от неверниците. Предложението беше истинско оскърбление за плановете на ордена и накара магистъра ни да се усъмни в причината, поради която го призоваваха в кралския двор. Магистърът ни даде да се разбере, че не се доверява на френския монарх, но щеше да е глупаво и неуместно от негова страна да даде израз на недоверието си извън стените на храма ни. И така с предпазливост и внимание и без да забравя предателството на Фридрих II отпреди години, магистърът изготви планове за опазването на знанията и богатствата ни. Молеше се да греши, но смяташе, че е добре да бъде подготвен.

Повика брат Жилбер дьо Бланшфор и му заповяда да изнесе съкровището от храма. После магистърът каза на Дьо Бланшфор: „Възможно е водачите на ордена да са в опасност. Никой от нас не трябва да знае това, което знаеш ти, а ти трябва да го предадеш на останалите, когато настъпи подходящото време.“ Брат Дьо Бланшфор, който беше учен мъж, се залови със задачата и без да казва на никого, скри всичко, което притежаваше орденът. Помагаха му четирима братя, които използваха четири думи, по една за всеки като сигнал. ET IN ARCADIA EGO. Това са разместените букви от оригиналното съобщение. Подредени правилно, те съдържат точното описание на мисията им. ITEGO ARCANA DEI.

— Аз пазя тайните на Господ — преведе Марк последния ред. — Диаграмите често се използвали и през четиринайсети век.

— Значи Дьо Моле е бил подготвен? — попита Малоун.

Марк кимна.

— Дошъл във Франция с шейсет рицари и носел сто и петдесет хиляди златни гулдена и дванайсет коня, които теглели чували с кюлчета сребро — отвърна Марк. — Знаел, че му предстоят неприятности. Смятал да използва парите, за да откупи свободата си. В този трактат обаче се съдържа нещо, което малцина знаят. Командващият контингента на тамплиерите в Лангедок бил сеньор Дьо Гот. Папа Климент Пети, който повикал Дьо Моле, се казвал Бертран дьо Гот. Майката на папата била Ида дьо Бланшфор, която била роднина на Жилбер дьо Бланшфор. Така че Дьо Моле е притежавал доста изчерпателна вътрешна информация.

— Това винаги помага — каза Малоун.

— Дьо Моле знаел една подробност за Климент Пети. Преди да бъде избран за папа, Климент се срещнал с Филип Четвърти. Кралят имал властта да определя за папа когото пожелае и преди Климент да поеме папството, той му поставил шест условия. Повечето били свързани с неограничената власт на Филип, но шестото било свързано с тамплиерите. Филип искал да унищожи ордена и Климент се съгласил.

— Интересно — каза Стефани, — но в момента ми се струва, че е по-важно да разберем какво е знаел абат Бигу. Самият той поръчал надгробната плоча на Мари. Дали е знаел за връзката между тайната на рода Дьо Бланшфор и тамплиерите?

— Без съмнение — отвърна Торвалдсен. — Самата Мари дьо Бланшфор му разкрила семейната тайна. Съпругът й бил пряк потомък на Жилбер дьо Бланшфор. Когато орденът бил разгромен и започнали да горят тамплиерите на кладата, Жилбер дьо Бланшфор не разкрил местонахождението на Великата тайна. Следователно загадката около този род със сигурност е свързана с тамплиерите. Какво друго би могло да бъде?

Марк кимна.

— В Хрониките се споменава за каруци, натоварени със слама, които се придвижвали през Франция на път към Пиренеите. Били охранявани от въоръжени мъже, преоблечени като селяни. Само три от каруците стигнали целта си. За съжаление крайната им цел не е спомената никъде. В Хрониките има само една следа: Къде е най-доброто място да скриеш речно камъче?

— Насред купчина камъни — отвърна Малоун.

— Точно това каза и магистърът — кимна Марк. — За хората от четиринайсети век най-очевидното място било и най-безопасно.

Малоун отново се загледа в рисунката на надгробната плоча.

— Значи Бигу е поръчал да изсекат тази надгробна плоча, върху която зашифровано изписал, че пази тайните на Господ, и се е постарал да я изложи на показ. С каква цел? Нещо ни убягва.

Марк бръкна в раницата и извади друга книга.

— Това е доклад на маршала на ордена, написан през 1897-а. Разследвал Сониер и попаднал на друг свещеник, абат Жели от едно близко село, който открил в църквата си криптограма.

— Точно като Сониер — каза Стефани.

— Да. Жели разкодирал криптограмата и искал да я сподели и с епископа. Маршалът се представил за посредник на епископа и преписал кода, но не съобщил на никого.

Марк им показа криптограмата и Малоун разгледа редовете с букви и символи.

— Нужен е цифров код, за да се дешифрира, нали?

— Не може да се разчете без ключа — кимна Марк. — Има милиарди възможни комбинации.

— В дневника на баща ти също имаше една такава.

— Да, знам. Баща ми я е открил в неиздадения ръкопис на Ноел Корбю.

— Кларидън ни разказа.

— Което означава, че Дьо Рокфор притежава кода — намеси се Стефани. — Но дали и той не е една от заблудите в дневника на Ларс?

— Всичко, до което се е докоснал Корбю, трябва да се разглежда с подозрение — уточни Торвалдсен. — Той е разкрасил историята на Сониер, за да направи реклама на хотела си.

— Но ръкописът, който е написал… — започна Марк. — Баща ми винаги е смятал, че съдържа истински факти. Корбю е бил близък с любовницата на Сониер до смъртта й през 1953 година. Мнозина вярват, че тя му е разказала доста неща. Затова Корбю не отпечатал ръкописа. Противоречал на собствената му измислена версия.

— Но нали криптограмата в дневника е погрешна? — попита Торвалдсен. — А Дьо Рокфор сигурно е искал дневника точно заради нея.

— Можем само да се надяваме — каза Малоун. Той забеляза снимка на „Правилата на Каридад“ на масата, взе репродукцията с размер на писмо и заразглежда написаното под образа на нисичкия човек в монашески одежди, кацнал на един стол, с пръст пред устните в знак за мълчание.

АСАВОСЕ А°

DE 1681

Нещо не беше наред. Веднага се сети, че годината върху литографията в Авиньон беше 1687.

— Цяла сутрин чета за тази картина — каза Касиопея. — В края на петдесетте години на двайсети век била увредена от пожар, но преди това платното било почистено и подготвено за излагане. По време на реставрацията се разбрало, че годината не е 1687-а, а 1681-ва. Разбира се, литографията е рисувана по времето, когато годината на картината е била полуизтрита.

— Тази загадка няма отговор — поклати глава Стефани. — Всичко се променя ежеминутно.

— Правите точно каквото искаше магистърът — обади се Джефри.

Всички го погледнаха.

— Каза, че всичко ще се разкрие, когато започнете да работите заедно.

Малоун беше объркан.

— Но нали магистърът ти специално ни предупреди: „Пазете се от Инженера.“

— Може би трябва да се пазите от нея. — Джефри посочи Касиопея.

— Какво искаш да кажеш? — попита Торвалдсен.

— Нейният род се е бил срещу тамплиерите цели два века.

— Всъщност мюсюлманите са победили братството и са ги изгонили от Светите земи — заяви Касиопея. — А испанските мюсюлмани са възпирали ордена тук, в Лангедок, когато тамплиерите се опитали да разширят влиянието си на юг, отвъд Пиренеите. Така че магистърът ти е бил прав. Пазете се от Инженера.

— Какво бихте направили, ако откриете Великата тайна? — попита Джефри.

— Зависи какво ще намерим.

— Какво значение има? Наследството не е ваше.

— Доста си дързък за обикновен брат.

— Много неща са изложени на опасност, а желанието ви да докажете, че християнството е лъжа, е най-малкото.

— Не си спомням да съм споменавала, че имам подобна амбиция.

— Магистърът знаеше.

Лицето на Касиопея се изопна. Малоун я виждаше ядосана за първи път.

— Магистърът ти не знаеше нищо за намеренията ми.

— Но като ги пазите в тайна — отвърна Джефри, — само доказвате подозренията.

Касиопея се обърна към Торвалдсен.

— Този младеж може да се окаже проблем.

— Изпратен е от магистъра — отвърна Торвалдсен. — Не можем да се съмняваме.

— Ще се окаже проблем — повтори Касиопея.

— Може би — намеси се Марк, — но е част от всичко това, така че го приеми.

Тя запази спокойствие и го попита:

— Вярваш ли му?

— Няма значение — отвърна Марк. — Хенрик е прав. Магистърът му се е доверил и само това има значение. Макар добрият ми брат да ни дразни.

Касиопея се отказа от спора, но на лицето й бе изписано несъгласие. Малоун като че ли бе на нейното мнение.

Той се обърна отново към масата и се загледа в цветните снимки от църквата „Мария Магдалина“. Забеляза градината със статуята на Девата и думите МИСИЯТА 1891 и РАЗКАЯНИЕ, РАЗКАЯНИЕ, гравирани върху обърнатата обратно вестготска колона. Прерови снимките в близък план на изображенията на Христовите страдания, като за момент поспря на десетото, където един римски войник залага за наметката на Христос, а цифрите три, четири и пет се виждат ясно върху заровете. След това погледът му спря на четиринайсетото, на което се виждаше как двама мъже носят тялото на Христос в мрака.

Спомни си какво беше казал Марк в църквата и се зачуди. Вътре в гробницата ли го носеха, или навън?

Поклати глава.

Какво, за бога, ставаше тук?

49

17:30 ч.

Дьо Рокфор откри археологическата местност Живор, която беше ясно обозначена на картата, и се отправи към нея с известна предпазливост. Не искаше присъствието му да бъде забелязано. Дори Малоун и компанията му да не бяха там, Касиопея Вит го познаваше. Затова при пристигането им нареди на шофьора да подкара бавно през зелената поляна, която служеше за паркинг, докато открие познатото пежо с лепенка на предното стъкло, сочеща, че колата е под наем.

— Тук са — каза той. — Паркирай.

Шофьорът се подчини.

— Ще огледам — каза той на двамата братя и на Кларидън. — Вие ме изчакайте и не се показвайте.

Той излезе в следобедната светлина. Кървавочервеното кълбо на лятното слънце вече потъваше зад заобикалящите ги варовикови стени. Пое дълбоко хладния прозрачен въздух, който му напомни за абатството. Бяха се изкачили високо над морското равнище.

Огледа се и забеляза алея, потънала в дългите сенки на редицата дървета покрай нея, и реши да следва посоката й. Килим от цветя и пирен покриваше виолетовата земя. Навремето всичко наоколо било владение на тамплиерите. Едно от най-големите комендантства в Пиренеите красяло близкия географски нос. Това била една от работилниците, в които братята денонощно майсторели оръжията на ордена. Чувал бе за невероятните умения с които дървото, кожата и металът се превръщали в почти неунищожими щитове. Мечът обаче бил истинският приятел на рицарите от братството. Благородниците често били по-силно привързани към мечовете си, отколкото към съпругите си, и се опитвали да запазят един и същ меч през целия си живот. Братята изпитвали същата страст, а уставът ги окуражавал. Ако се налагало някой от тях да пожертва живота си, му давали правото сам да избере оръжието. Тамплиерските мечове обаче не приличали на благородническите. Липсвали дръжките с позлата, инкрустациите с перли и кристалните върхове, съдържащи реликви. Братята рицари нямали нужда от подобни талисмани, тъй като силата им идвала от вярата им в Бога и спазването на устава.

Техен другар бил конят им, бърз и умен. Всеки рицар притежавал по три коня, които били хранени и ресани всеки ден. Конете били неразделна част от живота на ордена.

Бързите животни, ездитните и особено бойните жребци отвръщали на грижите на братята рицари с безгранична вярност. Беше чел за някакъв брат, който се завърнал у дома след кръстоносен поход и баща му не се втурнал да го посрещне, но верният му жребец мигновено го познал. Винаги били жребци. Да яздиш кобила било немислимо. Какво беше казал един рицар? Женският кон е за жената.

Продължи нататък. Мирисът на мухъл изпод клонките и вейките възбуди въображението му и той почти чуваше тежките копита, които някога тъпчели нежните цветчета и мъха. Опита се да долови някакъв звук, но песента на щурците не му позволяваше. Огледа се за камери, но засега не забелязваше такива. Продължи да върви между високите борове, навлизайки все по-навътре в гората. Стана му горещо и по челото му избиха капчици пот. Високо над главата му вятърът свиреше в пукнатините на скалите.

Воини монаси — в това се бяха превърнали братята.

Определението му харесваше. Самият свети Бернар от Клерво оправдавал съществуването на тамплиерите, като одобрявал избиването на непокръстените.

Нито убийството, нито смъртта в името Христово не са престъпно деяние, а по-скоро заслужават славна отплата. Христовият воин убива без грях и умира пречистен от греха. Той не носи меча си без кауза. Той е божието оръдие срещу злосторниците и защитник на справедливостта. Избиването на враговете не е престъпление, а оправдано, справедливо убийство и воинът се смята за законен божи палач.

Знаеше думите наизуст. Повтаряха ги на всеки новопосветен. Беше ги изричал наум, докато наблюдаваше смъртта на Ларс Нел, Ърнст Сковил и Петер Хансен. И тримата бяха еретици. Бяха застанали на пътя на ордена. Сега към списъка щяха да бъдат добавени имената на мъжете и жените, намиращи се в замъка, който се показваше иззад дърветата, в закътаната котловина между скалистите хребети.

Преди да напусне абатството, беше поръчал да му осигурят информация за замъка. През XVI век бил кралска резиденция, един от многото замъци на Катерина Медичи. Бе оцелял по време на революцията заради уединението си. Превърнал се в паметник на Ренесанса — живописен ансамбъл от кулички, заострени кули и стръмни покриви. Касиопея Вит очевидно притежаваше добро състояние. Подобни дворци изискваха огромни средства за поддръжка, а той се съмняваше, че чрез туристическите обиколки си осигурява необходимите средства. Това очевидно беше частната резиденция на жената, която три пъти се беше намесила в работата му. Трябваше да се погрижи за нея.

Трябваше обаче да вземе и двете книги от Марк Нел. Следователно нямаше място за прибързани действия. Денят бързо си отиваше, дълбоки сенки вече обгръщаха замъка. В съзнанието му изникваха различни планове за действие.

Трябваше да се увери, че всички са вътре. В момента се намираше прекалено близо, но на около двеста метра забеляза няколко бука, откъдето можеше да наблюдава необезпокояван главния вход.

Предполагаше, че очакват появата му. След случилото се в дома на Ларс Нел със сигурност бяха разбрали, че Кларидън работи за него. Вероятно обаче не го очакваха толкова скоро. Още по-добре. Трябваше да се върне в абатството. Хората му го чакаха. Бе свикал съвет, на който трябваше да присъства.

Реши да остави двамата братя в колата да наблюдават мястото. Засега щеше да е достатъчно.

Той обаче щеше да се върне.

50

20:00 ч.

Стефани не помнеше кога за последен път бяха разговаряли с Марк. Вероятно когато бе тийнейджър. До такава степен се бе разширила пропастта между тях.

Сега се бяха уединили в стаичка на върха на една от кулите на замъка. Преди да седне, Марк бе отворил широко четирите еркерни прозореца, за да ги облъхне свежият вечерен въздух.

— Може и да не ти се вярва, но всеки ден мисля за теб и баща ти. Обичах Ларс. Но когато попадна на тази история в Рен, той се промени. Загадката го погълна изцяло и по онова време това много ми тежеше.

— Добре, но не проумявам защо си го накарала да избира между теб и важните за него неща.

Острият му тон я прониза и тя си наложи да запази спокойствие.

— Разбрах колко съм сгрешила в деня, в който го погребахме. Но не мога да го върна.

— Колко те ненавиждах тогава.

— Знам.

— И все пак замина и ме остави във Франция.

— Мислех, че ти самият го искаш.

— Така беше, но през последните пет години имах доста време за размисъл. Магистърът те защитаваше, макар едва сега да съзнавам какво е искал да каже с много от коментарите си. В Евангелието на Тома Исус казва: Който не може да се откаже от майка си и баща си, както Аз правя, не може да Ми е ученик. И после: И който не обича майка си и баща си, както Аз правя, не може да е Мой ученик. Започвам да разбирам смисъла на това противоречие. Мразех те, мамо.

— Но и ме обичаш, нали?

Настъпи тишина, която късаше сърцето й.

— Ти си ми майка — каза накрая той.

— Това не е отговор.

— Нямам друг.

Лицето му, което толкова приличаше на Ларс, издаваше, че в него бушуват противоречиви чувства. Не искаше да го притиска. Отдавна бе пропуснала шанса да настоява за каквото и да било.

— Все още ли ръководиш проекта „Магелан“?

Доволна беше, че смениха темата.

— Доколкото знам. Макар че през последните няколко дни май доста обърках нещата. Двамата с Котън привлякохме известно внимание.

— Изглежда ми добър човек.

— Най-добрият. Не исках да го замесвам, но той настоя. Работил е за мен дълго време.

— Хубаво е да имаш такива приятели.

— Ти също имаш приятел.

— Джефри ли? Той е по-скоро мой оракул, отколкото приятел. Магистърът го е заклел да ми служи. Нямам представа защо.

— Би дал живота си, за да те защити.

— Не съм свикнал хората да жертват живота си заради мен.

Тя си припомни какво беше написал магистърът в бележката до нея за Марк — че не притежава решимостта да довежда битките си докрай. Цитира му думите. Той я изслуша мълчаливо.

— Какво щеше да направиш, ако те бяха избрали за магистър? — попита тя.

— От една страна, съм доволен, че загубих.

— Защо? — изненада се тя.

— Аз съм университетски преподавател, а не лидер.

— Ти си човек, изправен пред важен конфликт, който мнозина чакат да бъде разрешен.

— Магистърът бе прав в преценката си за мен.

Тя го изгледа с нескрито учудване.

— Баща ти не би се гордял да те чуе да говориш така. — Зачака да избухне гневът му, но Марк продължи да седи мълчаливо и тя се заслуша в песента на щурците отвън.

— Днес вероятно убих човек — прошепна Марк. — Според теб как щеше да реагира татко?

Отдавна чакаше да й разкаже. Не бе обелил и дума за случилото се още откакто напуснаха Рен.

— Научих от Котън. Нямал си друг избор. Човекът сам е решил да те предизвика.

— Гледах как тялото му се търкаля надолу. Чувството, което те обзема, когато знаеш, че току-що си отнел човешки живот, е доста странно. Зарадвах се, че спусъкът бе дръпнат, защото оцелях. Част от мен обаче се ужаси, защото другият не оцеля.

— Животът е низ от трудни решения. Той просто е направил погрешен избор.

— Ти непрекъснато го правиш, нали? Постоянно вземаш подобни решения.

— Всеки ден.

— Сърцето ми не е толкова хладнокръвно.

— За разлика от моето, така ли? — Намекът я подразни.

— Ти ми кажи.

— Просто си върша работата, Марк. Този мъж сам е избрал съдбата си.

— Не. Дьо Рокфор е избрал съдбата му. Той го е изпратил след мен с ясното съзнание, че ще последва сблъсък. Той е направил избора.

— Ето къде е проблемът с твоя орден, Марк. Сляпата вярност не е хубаво нещо. Никоя държава, армия или водач не са оцелели, изисквайки подобна глупост. Моите агенти сами правят избора си.

Настъпи напрегнато мълчание.

— Права си — промърмори той накрая. — Татко би се срамувал от мен.

Тя реши да рискува.

— Марк, баща ти го няма. Мъртъв е от доста време. За мен ти беше мъртъв цели пет години. Но сега си тук. Нима в сърцето ти няма място за прошка? — В гласа й трептеше надежда.

— Не, мамо, няма. — И той се изправи и излезе от стаята.

Малоун се беше усамотил в една обрасла със зеленина беседка и само насекомите нарушаваха спокойствието му. Гледаше прелитащите по притъмнялото небе прилепи. Преди малко Стефани го беше дръпнала настрани и му беше казала, че се е обадила в Атланта, изисквайки пълното досие на Касиопея Вит. Но името й не фигурирало в базата данни за терористи, поддържана от американското правителство. Личната й история не беше забележителна, въпреки че беше наполовина мюсюлманка, а в днешни дни това, меко казано, заостряше вниманието. Притежаваше мултинационална компания със седалище в Париж, с широк спектър от дейности и активи за близо милиард евро. Компанията била основана от баща й и тя я наследила, макар да не била пряко ангажирана с ежедневните й операции. Тя беше и председател на холандска фондация, която работеше в тясно сътрудничество с Обединените нации по въпросите за борбата със СПИН и световния глад, особено в Африка. Нито едно чуждо правителство не я смяташе за заплаха.

Малоун обаче не беше толкова сигурен. Ежедневно от най-невероятни места изникваха нови заплахи.

— Много дълбоко си се замислил.

Вдигна глава и видя Касиопея пред беседката. Беше облечена с плътно прилепнал костюм за езда, който й стоеше чудесно.

— Всъщност мислех за теб.

— Поласкана съм.

— На твое място нямаше да бъда. — Той се взря в облеклото й. — Чудех се къде изчезна.

— Опитвам се да яздя всяка вечер. Помага ми да мисля.

Тя влезе в беседката.

— Наредих да я построят преди години в памет на майка ми. Обожаваше да стои на открито.

Касиопея седна на пейката срещу него. Усещаше, че е дошла с някаква цел.

— Досещам се, че изпитваш съмнения относно цялата тази работа. Дали причината е, че не искаш да поставиш под въпрос християнската Библия?

Не му се говореше много по въпроса, но тя явно настояваше.

— Ни най-малко. Съмненията ми възникват, защото ти реши да поставиш Библията под съмнение. Изглежда, всички в това разследване имат лични мотиви — ти, Дьо Рокфор, Марк, Сониер, Ларс, Стефани. Дори Джефри, който, меко казано, е по-особен.

— Нека ти разкажа някои подробности и ще разбереш, че няма нищо лично. Поне що се отнася до мен.

Съмняваше се, но искаше да разбере какво има да му казва.

— Знаеш ли, че в цялата история на Светите земи е открит само един скелет на разпънат човек.

Не знаеше.

— Разпъването на кръст е било чуждо за евреите. Убивали с камъни, горели, обезглавявали или удушвали престъпниците. Мойсеевият закон е позволявал само престъпник, който вече бил екзекутиран, да бъде обесен на дърво като допълнително наказание.

— Онзи, който е обесен, е проклет от Господ — цитира той Второзаконие.

— Добре познаваш Стария завет.

— Е, и ние от Джорджия поназнайваме нещо.

— Разпъването обаче е било обичайно за римските наказания — продължи тя. — В четвъртата година преди Христа Вар е разпънал над две хиляди души. През шейсет и шеста година след Христа Флор е убил почти четири хиляди. През седемдесета година след Христа Тит е разпъвал по петстотин на ден. Но е открит един-единствен скелет. През 1968-а, на север от Йерусалим. Костите датират от първи век, което разбуни доста духове. Мъртвецът обаче не е Исус. Името му е Йоханан, висок около 165 сантиметра, на възраст около двайсет и пет. Знаем го от надписите на костницата му. Той бил завързан за кръста, а не разпнат с гвоздеи, и краката му не били счупени. Съзнаваш ли значението на тези подробности?

— На кръста се умира от задушаване — отвърна той. — В крайна сметка главата клюмва и умираш от липса на кислород.

— Разпятието се е смятало за публичен позор. Целта била жертвите да умрат бавно и за да забавят смъртта, често забивали парче дърво на кръста, на нивото на седалището или под стъпалата, на които да се подпрат и да поемат глътка въздух. След няколко дни, ако жертвата все още имала сили, войници чупели краката й, за да не може да се подпира. Смъртта настъпвала скоро след това.

Той си спомни евангелията: Разпнатите не можели да оскверняват шабата. Евреите искали телата на Исус и двамата престъпници, екзекутирани заедно с него, да бъдат свалени преди мръкване. Затова Пилат заповядал да счупят краката на престъпниците.

— „А когато дойдоха при Исуса и Го видяха вече умрял, не му счупиха краката“ — продължи тя. — Евангелието на Йоан. Питал ли си се някога защо Исус е умрял толкова бързо? Бил е на кръста само няколко часа, а обикновено смъртта настъпвала след дни. И защо римските войници не са му счупили краката, за да се уверят, че е мъртъв? Йоан пише, че вместо това го проболи с копие и от тялото му рукнала кръв и вода. Матей, Марк и Лука изобщо не споменават подобно нещо.

— Накъде биеш?

— От десетките хиляди разпънати тела е открит един-единствен скелет. Причината е проста. По времето на Исус погребението се е смятало за чест. Нямало по-голям ужас от този да оставят тялото ти на животните. Всички смъртни наказания на римляните — изгаряне, хвърляне на зверовете или разпъване на кръста — са имали нещо общо. Липсвало тяло, което да бъде погребано. Разпънатите били оставяни да висят на кръста, докато птиците изкълват плътта им, а костите им били хвърляни в общ гроб. Но и четирите евангелия сочат, че Исус е умрял в деветия час, тоест в три следобед, и тялото му било свалено от кръста и погребано.

Започваше да схваща.

— Римляните няма как да са го сторили.

— Ето тук историята става заплетена. Исус е бил осъден на смърт въпреки предстоящия след няколко часа шабат. Бил осъден да умре на кръста, което е един от най-бавните начини за умъртвяване. Как може някой да е смятал, че той ще умре преди падането на нощта? В евангелието си Марк пише, че дори Пилат бил учуден от бързата смърт и попитал един центурион дали всичко е наред.

— Но нали Исус е бил бит, преди да го разпънат на кръста?

— Исус е бил мъж в разцвета на силите си. Бил свикнал да ходи на дълги разстояния в горещините. Да, наистина бил бичуван. Според закона е трябвало да му нанесат трийсет и девет удара. Но никъде в евангелията не се споменава дали наистина са му нанесли всички удари. Очевидно след мъченията той е имал достатъчно сили да се обърне към обвинителите си доста енергично и убедително. Не съществуват много доказателства за влошено състояние. И въпреки това Исус е умрял само за три часа, без да му чупят краката, а тялото му уж било прободено с копие.

— Предсказанието от Втора книга Мойсеева — Изход. Йоан го споменава в евангелието си. Според него всичко това се е случило, за да може да се изпълни Светото писание.

— В Изход също пише за ограниченията, съпътстващи Пасха. От къщата не бивало да се изнася месо. Трябвало да се изяде в къщата, без да се чупят костите. Това няма нищо общо с Исус. Това, че Йоан го е споменал в евангелието си, е просто слаб опит за препратка към Стария завет. Както вече казах обаче, останалите три евангелия изобщо не споменават пробождане с копие.

— Предполагам, искаш да намекнеш, че евангелията не са верни.

— Най-малкото не са логични. Несъответствия има не само между самите евангелия, но те противоречат на историята, логиката, здравия разум. Принудени сме да вярваме, че един разпнат мъж, чиито крака не са били счупени, е умрял за три часа и после му е била оказана честта да бъде погребан. Естествено, от религиозна гледна точка, е напълно логично. Ранните теолози са се опитвали да привлекат последователи. Трябвало да обожествят Исус. Всички автори на евангелия са писали на гръцки и са познавали елинската история. Озирис, съпруг на гръцката богиня Изида, умрял от ръката на злото в петък и възкръснал след три дни. Защо не и Христос? Естествено, за да може Исус физически да възкръсне от мъртвите, е трябвало да има тяло. Оглозгани от животни кости, захвърлени в общ гроб, не биха свършили работа. Оттук следва и обяснението за погребението.

— Това ли се е опитвал да докаже Ларс Нел? Че Христос не е възкръснал?

Тя поклати глава.

— Нямам представа. Знам само, че тамплиерите са притежавали много знания за важни неща. Достатъчно важни, че да превърнат девет малко известни рицари в световна сила. Именно знанията са обяснението за разрастването им. Знанията, които Сониер е открил отново. Искам да ги притежавам.

— Но как можем да имаме доказателства за каквото и да било?

— Трябва да има доказателства. Виждал си църквата на Сониер. Оставил е множество следи и всички те водят в една посока. Там някъде трябва да има нещо достатъчно убедително, че да насочи тамплиерите да продължат търсенето.

— Това са само мечти.

— Мислиш ли?

Забеляза, че мракът най-сетне се беше спуснал и от заобикалящите ги хълмове и гори се виждаха само очертанията.

— Имаме си компания — прошепна тя.

Той зачака обяснение.

— Докато яздех, се качих на един от хълмовете. Забелязах двама мъже. Единият на север, другият на юг. Наблюдаваха. Дьо Рокфор ви откри доста бързо.

— Не смятах, че номерът с устройството за проследяване ще го забави дълго. Нямаше как да не предположи, че сме тук. А и Кларидън му е показал пътя. Забелязаха ли те?

— Съмнявам се. Внимавах.

— Може да стане доста опасно.

— Дьо Рокфор няма време. Нетърпелив е, особено когато се чувства измамен.

— Имаш предвид дневника?

Тя кимна.

— Кларидън несъмнено е разбрал, че е пълен с грешки.

— Но Дьо Рокфор все пак ни откри. Ние сме в полезрението му.

— Сигурно знае съвсем малко. Иначе защо да си прави труда? Просто би провел собствено проучване. Не, той има нужда от нас.

В думите й отново имаше логика.

— Отиде да яздиш, защото ги очакваше, нали?

— Имах чувството, че ни наблюдават.

— Винаги ли си толкова подозрителна?

Тя го погледна.

— Само когато някой иска да ме нарани.

— Предполагам, че си обмислила някакъв изход?

— О, да. Имам план.

51

Абатство „Де Фонтен“

Понеделник, 26 юни, 00:40 ч.

Дьо Рокфор седеше пред олтара в главния параклис в официалните си бели одежди. Братята бяха насядали по скамейките пред него, напявайки древни слова, датиращи от самото Начало. Кларидън беше в архива, заровен в документи. Дьо Рокфор беше наредил на архиваря да осигури на хитреца достъп до каквото поиска, но да го наблюдава внимателно. От Живор му бяха докладвали, че всички в замъка на Касиопея Вит си бяха легнали. Един от братята наблюдаваше отпред, а другият от задната страна. И тъй като нямаше какво повече да направи, той реши да се залови със задълженията си.

Орденът щеше да приеме нова душа.

Преди седемстотин години всеки новопосветен трябвало да бъде законороден, без дългове и физически здрав да води битки. Повечето братя се обричали на безбрачие, но семейни мъже също получавали почетен статут. Престъпниците не представлявали заплаха, както и отлъчените от Църквата, защото получавали опрощение. Дълг на всеки магистър бил да следи за увеличаването на братството. Уставът ясно гласял: Ако някой светски рицар или друг мъж поиска да напусне множеството на простосмъртните и това столетие, не му отказвайте. Думите на свети Павел обаче се смятаха за основа на съвременния стандарт за приемане в братството: Дайте съгласие на духа, ако идва от Бог. Коленичилият пред него кандидат бе първият му опит да спази това правило. Отвращаваше го фактът, че подобна величествена церемония трябваше да се извърши посред нощ, зад заключени врати. Но такива бяха правилата на ордена. Неговото наследство — онова, което искаше да бъде записано в Хрониките след смъртта му — щеше да бъде завръщането към светлината.

Песнопенията спряха.

Той стана от дъбовия стол, който от самото Начало беше служил за трон на магистъра.

— Мили братко — обърна се той към кандидата, който беше коленичил пред него с ръце върху Библията, — молбата ти е голяма. Виждал си само фасадата на нашия орден. А ние живеем в това великолепно абатство. Имаме храна и вода в изобилие. Имаме дрехи, лекарства, образование и духовно удовлетворение. Живеем обаче по строги правила. Трудно е да се принесеш в услуга другиму. Когато ти се спи, може да бъдеш събуден. Ако си буден, може да бъдеш принуден да легнеш. Може да не ти се ходи, където те пращат, но трябва да отидеш. Рядко ще се случва да правиш каквото желаеш. Ще успееш ли да се справиш с тези трудности?

Мъжът, който беше към трийсетте, с вече късо подстригана коса и гладко избръснато бледо лице, погледна нагоре и отвърна:

— Ще изтърпя всичко, което е угодно на Бога.

Знаеше, че кандидатът е обикновен човек. Бяха го открили в университета преди няколко години и един от братята бе проследил развитието му и проучил семейството и миналото му. Колкото по-малко контакти и познати, толкова по-добре, а за щастие светът беше пълен със самотни души. В крайна сметка се бяха срещнали с кандидата лично и тъй като се бе оказал отзивчив, постепенно го бяха обучили. Бяха му задали обичайните въпроси. Беше ли женен? Сгоден? Давал ли бе обет или обещание пред друга религиозна общност? Имаше ли неплатени дългове? Скрити заболявания? Беше ли обвързан с мъж или жена по какъвто и да било начин?

— Мили братко — каза той на кандидата, — в нашата компания не трябва да търсиш богатства, слава или плътски наслади. Трябва да търсиш три неща. Първо, да се отречеш и отхвърлиш греховете на света. Второ, да служиш на нашия Бог. И трето, да бъдеш беден и смирен. Ще обещаеш ли на Бог и нашата Дева, че ще служиш на магистъра на този храм до края на дните си? Че ще живееш в целомъдрие и без лична собственост? Че ще спазваш законите на този дом? Че никога няма да напуснеш ордена нито насила, нито в момент на слабост, в добри или в лоши времена?

Тези думи бяха използвани от самото Начало и Дьо Рокфор си спомни мига, когато бяха отправени към него преди трийсет години. Още усещаше огъня, който бяха възпламенили и който сега гореше с яростна сила. Да бъдеш тамплиер означаваше много. И той беше решен всеки кандидат, който щеше да облече расото по време на управлението му, да осъзнава тази пълна отдаденост.

Той погледна коленичилия мъж.

— Какво ще отговориш, братко?

— De par dieu. В името на Бога, ще го направя.

— Съзнаваш ли, че може да се наложи да жертваш живота си? — След случилото се през последните няколко дни този въпрос придобиваше особено значение.

— Без съмнение.

— И защо би пожертвал живота си за нас?

— Защото магистърът ми заповядва.

Верният отговор.

— И ще го сториш без възражения?

— Да възразя би означавало да наруша устава. Задачата ми е да му се подчинявам.

Дьо Рокфор направи знак на един брат, който извади парче плат от дървен шкаф.

— Стани — каза той на кандидата.

Младият мъж се изправи. Беше облечен в черна вълнена дреха, която покриваше крехката му фигура до босите крака.

— Съблечи я — заповяда Дьо Рокфор и мъжът вдигна дрехата над главата си. Под нея той беше облечен с бяла риза и черен панталон.

Братът с плата се приближи и застана отстрани.

— Ти свали покривалото на материалния свят — поясни Дьо Рокфор. — Сега те обгръщаме с дрехата на твоето членство и ще празнуваме прераждането ти като брат от нашия орден.

Той направи жест и братът се приближи и уви кандидата с плата. Дьо Рокфор беше виждал много възрастни мъже да плачат в този момент. Самият той се беше борил да овладее чувствата си, когато същото парче плат беше загърнало тялото му. Никой не знаеше колко старо е това наметало, но в шкафа за посвещението се пазеше едно още от Началото. Знаеше добре историята на една от някогашните плащаници. С нея било увито тялото на Жак дьо Моле след разпъването му на вратата на Парижкия храм. Дьо Моле лежал увит в ленения плат два дни, прекалено изнемощял и изранен, за да може да се помръдне. През това време бактериите и химическите вещества от тялото му попили в тъканта. Петдесет години по-късно очертанията били възприети от лековерните християни за контури на Христовото тяло.

Това винаги му се бе струвало безкрайно подходящо. Магистърът на рицарите тамплиери — водачът на един предполагаемо еретичен орден — се беше превърнал в модела, по който всички художници след него рисуваха лицето на Христос.

Той се вгледа в насъбралото се множество.

— Пред вас стои най-новият ни брат. Той е с плащаницата, символизираща прераждането. Всички ние сме преживели този момент и това ни свързва. Когато ме избрахте за ваш магистър, аз ви обещах нов орден и нова посока. Обещах ви, че отсега нататък малцината няма да знаят повече от мнозинството. Обещах ви, че ще открия Великата тайна.

Той пристъпи напред.

— В момента в архивите ни се намира човек, който знае неща, които са ни нужни. За съжаление, докато предишният магистър бездействаше, хора извън нашия орден са правили проучвания. Лично проследих действията им, изчаквайки подходящия момент да се включим в това търсене. — Той замълча. — Този момент настъпи. Отвъд тези стени има братя, които участват в търсенето, и скоро към тях ще се присъединят и други от вас.

Докато говореше, погледът му се отправи към капелана. Италианецът със строги черти беше главен прелат, най-висшият свещенослужител в ордена. Ръководеше останалите свещеници, които представляваха една трета от членовете на ордена, посветили живота си единствено на Христа. Думите му имаха тежест, още повече че говореше изключително рядко. Преди малко, когато съветът беше свикан, капеланът беше изразил загрижеността си по повод неотдавнашните смъртни случаи.

— Прекалено бързаш — беше заявил капеланът.

— Правя това, което орденът иска.

— Правиш това, което искаш ти.

— Има ли разлика?

— Говориш като предишния ни магистър.

— Той беше прав. И макар да не бях съгласен с него по множество други въпроси, аз му се подчинявах.

Прямотата на по-младия мъж не му се беше понравила, особено пред съвета, но той знаеше, че мнозина го уважаваха.

— Какво смяташ, че трябва да направя?

— Да пазиш живота на братята.

— Братята знаят, че може да се наложи да жертват живота си.

— Не сме в средновековието. Не водим кръстоносен поход. Тези мъже са се посветили на Бога и са се врекли да ти служат. Нямаш право да отнемаш живота им.

— Възнамерявам да открия Великата тайна.

— С каква цел? Оцелели сме без нея повече от седемстотин години. Тя не е важна.

Беше шокиран.

— Как можеш да говориш така? Та тя е нашето наследство.

— Какво значение би могло да има то днес?

— Може да се окаже нашето спасение.

— Ние вече сме спасени. Всички мъже тук имат чисти души.

— Орденът не заслужава изгнание.

— Сами сме си наложили това изгнание. И сме доволни в него.

— Аз не съм.

— Значи това е твоя битка, не наша.

В него се надигна ярост.

— Няма да търпя възражения.

— Магистре, минала е по-малко от седмица, а вече забравяш откъде идваш.

Загледан в капелана, той се опитваше да разгадае непроницаемото му лице. Вярваше във всяка своя дума. Нямаше да позволи възражения. Великата тайна трябваше да бъде открита. Отговорът беше в ръцете на Ройс Кларидън и хората в замъка на Касиопея Вит. Не обърна внимание на безразличния поглед на капелана и се обърна към множеството пред него.

— Братя мои. Нека се помолим за успеха.

52

01:00 ч.

Малоун се намираше в Рен. Бавно влезе в църквата „Мария Магдалина“ и крещящата пищност отново предизвика у него същото чувство на безпокойство. Нефът бе празен, с изключение на човека, застанал пред олтара, облечен в черни свещенически одежди. Когато се обърна, лицето му се стори познато.

Беранже Сониер.

— Защо си тук! — попита Сониер с писклив глас. — Това е моята църква. Мое собствено творение. Лично мое.

— Как така твое?

— Аз поех риска. Единствено аз.

— Какъв риск?

— Всички, които предизвикват света, са изправени пред риск.

В този момент Малоун забеляза на пода, точно пред олтара, зейнала дупка и няколко стъпала надолу.

— Какво има долу? — попита той.

— Първото стъпало по пътя към истината. Бог да благослови всички, които я опазиха. Бог да благослови щедростта им.

Църквата, в която стоеше, изведнъж се превърна в площада пред американското посолство в Мексико Сити. Наоколо тичаха хора, а шумът от клаксони, скърцащи гуми и дизелови двигатели непрекъснато се усилваше.

Изведнъж от една спряла кола започнаха да стрелят. Появиха се няколко мъже. Стреляха по жена на средна възраст и млад датски дипломат, които обядваха. Войниците, които охраняваха посолството, веднага реагираха, но бяха прекалено далеч.

Той извади пистолета си и стреля. На тротоара паднаха тела. Главата на Кай Торвалдсен се пръсна, когато куршумът, предназначен за жената, уцели него. Малоун свали двама от мъжете, започнали престрелката, и тогава усети пронизваща болка в рамото си. Политна назад, но успя да застреля нападателя си. Куршумът прониза лицето, което придоби чертите на Беранже Сониер.

— Защо ме застреля? — спокойно попита Сониер.

Стените на църквата отново се откроиха и се появиха изображенията със страданията Христови. Малоун забеляза цигулка на една от скамейките. Върху струните й имаше метална плоча. Сониер плавно се понесе към нея и поръси плочата с пясък. След това прекара лъка по струните и звукът веднага оформи пясъка в ясно открояващ се мотив.

Сониер се усмихна.

— Там, където плочата не вибрира, пясъкът не се движи. Ако промениш вибрацията, ще се появи нова шарка. Всеки път различна.

Статуята на гримасничещия демон Асмодей изведнъж се съживи, разкривеното му тяло се отдели от съда със светена вода до вратата и се понесе към тях.

— Това място е ужасно — каза демонът.

— Не си добре дошъл тук — изкрещя Сониер.

— Тогава защо ме включи?

Сониер не отговори. От сенките изникна някаква фигура. Човечето в кафяво монашеско расо от „Правилата на Каридад“. Пръстите му още стояха на устните, сякаш им казваше да мълчат, и бе понесъл столчето, върху което пишеше АСАВОСЕ А° 1681.

Човечето свали пръста от устните си и каза:

— Аз съм алфата и омегата, началото и краят.

И изчезна.

Появи се някаква жена. Лицето й се криеше в сенките. Беше облечена в обикновени черни дрехи.

— Знаеш къде е гробът ми — каза тя. Мари д’Отпул дьо Бланшфор. — Страх ли те е от паяци? — попита тя. — Няма да ти сторят нищо лошо.

Върху гърдите й се появиха ярки като слънце римски цифри. LIXLIXL. Един паяк се появи под символите, същият като на надгробната плоча на Мари. Между крачетата на паяка имаше седем точки, но две от местата, близо до главата, бяха празни. Мари очерта с пръст линия, започваща от врата й, продължаваща надолу по гърдите й, през ярките букви, до изображението на паяка. Там, където бе минал пръстът й, се появи стрела. Същата двувърха стрела като тази върху камъка.

Малоун се носеше във въздуха. Понесе се извън църквата, през стените, през двора в цветната градина, където статуята на Девата се извисяваше върху вестготската колона. Камъкът обаче не беше мръсносив и обрулен от времето. На него проблясваха думите РАЗКАЯНИЕ, РАЗКАЯНИЕ и МИСИЯТА 1891.

Демонът Асмодей отново се появи и каза:

— С този знак ще го победиш.

На земята до колоната лежеше Кай Торвалдсен. Под него на асфалта имаше локва кръв, а ръцете и краката му бяха застинали под странен ъгъл. Очите му бяха отворени, блеснали от шока.

Той дочу глас. Твърд, ясен, механичен. Видя телевизор. Мустакат мъж четеше новината за смъртта на мексикански адвокат и датски дипломат. Причините за убийството не бяха известни. И последиците.

— Седем мъртви, девет ранени.

Малоун се събуди.

Беше сънувал смъртта на Кай Торвалдсен и преди, но никога във връзка с Рен-льо-Шато. Очевидно, докато се бе опитвал да заспи преди два часа, съзнанието му бе превъзбудено от натрапчиви мисли. Най-накрая се беше унесъл в една от многото стаи в замъка на Касиопея Вит. Беше го уверила, че натрапниците им отвън ще бъдат наблюдавани и че са подготвени, ако Дьо Рокфор реши да действа през нощта. Беше съгласен с преценката й. Бяха в безопасност, поне до настъпването на утрото. Беше заспал, но съзнанието му беше продължило да пресъздава събитията.

По-голямата част от съня му избледня, но той ясно си спомняше последната част — телевизионния водещ, който говореше за нападението в Мексико Сити. Впоследствие беше разбрал, че Кай Торвалдсен е излизал с мексиканската адвокатка. Била решителна, смела дама, която разследвала мистериозен картел. Местната полиция научила, че е получавала заплахи, но не им обърнала внимание. Наблизо имало полицаи, но странно, нито един от тях не бил достатъчно близо, когато стрелците излезли от колата. Двамата с младия Торвалдсен седели на една пейка и обядвали. Малоун се бе оказал наблизо, на път към посолството, изпратен в града по служебна задача. Беше използвал автоматичния си пистолет и беше застрелял двама от нападателите, преди другите двама да осъзнаят присъствието му. Останалите така и не бе видял, макар че единият беше вкарал куршум в лявото му рамо. Беше успял да го застреля, преди да изпадне в безсъзнание, а последният нападател беше обезвреден от охраната на посолството.

Но много куршуми бяха попаднали в целта. Седем мъртви, девет ранени.

Той скочи от леглото. Току-що беше разкрил загадката на Рен.

53

Абатство „Де Фонтен“, 01:30 ч.

Дьо Рокфор прокара магнитната карта през сензора и вратата се отвори. Влезе в ярко осветената библиотека и тръгна между рафтовете с документи с ограничен достъп до мястото, където седеше Ройс Кларидън. На масичката пред Кларидън имаше купчини с документи. Архиварят седеше от едната му страна и търпеливо го наблюдаваше, както му бе наредено. Дьо Рокфор му направи знак да се оттегли.

— Какво научи? — попита той Кларидън.

— Материалите, към които ме насочи, са доста интересни. Не съм съзнавал истинското влияние на ордена след чистката през 1307 година.

— Историята ни е богата.

— Открих описание за изгарянето на Жак дьо Моле. Очевидно много от братята са присъствали на това зрелище в Париж.

— Качил се на кладата на тринайсети март 1314 година с високо вдигната глава и се обърнал към тълпата: Редно е в този толкова тържествен момент, докато текат последните минути от живота ми, да разкрия измамата и да кажа истината.

— Запомнил си думите му.

— Той бил забележителен човек.

— Мнозина историци обвиняват Дьо Моле за упадъка на ордена. Смятали го за слаб и самодоволен.

— Какво си чел за него?

— Описват го като силен и решителен. Планирал всичко още преди пътуването си от Кипър към Франция през лятото на 1307 година. Всъщност предвидил плановете на Филип Четвърти.

— Богатството и знанията ни са били опазени. Дьо Моле се е погрижил.

— Великата тайна. — Кларидън поклати глава. — Братята са се погрижили тя да оцелее. Дьо Моле също.

Очите на Кларидън бяха зачервени. Макар да беше късно, Дьо Рокфор беше най-активен вечер.

— Прочете ли последните думи на Дьо Моле?

Кларидън кимна.

— Господ ще отмъсти за смъртта ни. Злочестини ще сполетят гонителите ни оттук насетне.

— Имал е предвид Филип Четвърти и Климент Пети, които са заговорничели срещу него и ордена. Папата починал по-малко от месец след изгарянето му, а Филип — седем месеца по-късно. Никой от наследниците на Филип не родил мъжка рожба и династията на Капетите била прекъсната. Четиристотин и петдесет години по-късно, по време на революцията, френското кралско семейство било хвърлено в затвора както Дьо Моле в Парижкия храм. Когато гилотината отрязала главата на Луи Шестнайсети, някакъв мъж потопил ръката си в кръвта на мъртвия крал и размахвайки я във въздуха, изкрещял: „Жак дьо Моле, ти си отмъстен.“

— Един от братята?

— Да, наш брат — кимна той. — Отишъл да види края на френската монархия.

— Това означава много за теб, нали?

Не искаше да споделя чувствата си с чужд човек, но все пак искаше да поясни.

— Аз съм магистърът.

— О, не. Става въпрос за друго. Тук има още нещо.

— Психоанализата също ли е част от уменията ти?

— Ти застана на пътя на профучаваща кола и буквално предизвика Малоун да те прегази. Би изпекъл кожата на краката ми без никакви угризения.

— Кларидън, хиляди мои братя са били арестувани заради алчността на един крал. Стотици от тях били изгорени на кладата. По ирония на съдбата единствено лъжите можели да ги освободят. Истината се превърнала в смъртната им присъда, тъй като орденът не бил виновен по нито едно от обвиненията срещу него. Да. Това е нещо дълбоко лично.

Кларидън се пресегна за дневника на Ларс Нел.

— Имам лоши новини. Прочетох голяма част от бележките на Ларс и нещо не е наред.

Това никак не му се хареса.

— Има несъответствия. Грешни дати. Неточности. Източниците му не са записани правилно. Леки промени, но очевидни за опитно око.

За съжаление Дьо Рокфор не знаеше достатъчно, за да долови различията. Всъщност беше се надявал дневникът да му донесе нова информация.

— Да не би да става въпрос за грешки при записването?

— Първоначално и аз така реших. Но когато видях колко много са несъответствията, започнах да се съмнявам. Ларс бе старателен човек. Аз лично съм му помагал да събере част от данните. Това тук е направено умишлено.

Дьо Рокфор взе дневника и разлисти страниците. Намери криптограмата и попита:

— Ами това? Вярно ли е?

— Няма как да разбера. Ларс така и не ми каза дали е налучкал математическата формула за дешифрирането.

Дьо Рокфор изглеждаше разтревожен.

— Да не би да намекваш, че дневникът е безполезен?

— Казвам само, че в него има несъответствия. Дори част от записките в личния дневник на Сониер са погрешни. Преди време лично прочетох част от тях.

Дьо Рокфор бе объркан. Какво ставаше? Спомни си последния ден от живота на Ларс Нел и думите, които американецът му бе казал.

— Не би могъл да откриеш нищо, дори да е пред очите ти.

Бяха заобиколени от дървета. Дьо Рокфор се бе подразнил от отношението на Нел, но се възхити на смелостта му, още повече че на врата на по-възрастния мъж висеше въже. Няколко минути преди това той беше видял как американецът върза въжето на една подпора на моста и направи примка в другия му край. После Нел беше скочил върху каменната стена и се беше загледал в тъмната река.

Дьо Рокфор го беше следил през целия ден, озадачен от действията му в Пиренеите. Съседното селце нямаше връзка нито с Рен-льо-Шато, нито с някое от проучваните от Ларс Нел места. Наближаваше полунощ и всичко наоколо беше обгърнато в мрак. Само ромонът на водата под моста нарушаваше неподвижния планински въздух.

Той излезе от шубрака и се приближи към моста.

— Чудех се дали ще се покажеш — каза Нел с гръб към него. — Предположих, че ако те обидя, ще го направиш.

— Знаел си, че съм тук?

— Свикнал съм братята да ме следят. — Най-накрая Нел се обърна и посочи въжето на врата си. — Ако нямаш нищо против, тъкмо се канех да се самоубия.

— Очевидно смъртта не те плаши.

— Умрях преди много време.

— Не се ли страхуваш от твоя Бог? Той забранява самоубийствата.

— Какъв Бог? Пръст при пръстта — това е нашата съдба.

— Ами ако грешиш?

— Не греша.

— Ами онова, което търсиш?

— То донесе само нещастия. А и какво си се загрижил за душата ми?

— Тя не ме интересува. По-скоро ме интересува онова, което търсиш.

— Следиш ме от доста време. Дори магистърът разговаря лично с мен. За съжаление орденът ще трябва да продължи търсенето със собствени сили. Аз няма да ви покажа пътя.

— Значи си разбрал, че те следим?

— Естествено. От месеци братята се опитват да се сдобият с дневника ми.

— Казаха ми, че си странен човек.

— Аз съм един нещастник, който не желае да живее повече. В известен смисъл съжалявам за всичко. За сина си, когото толкова обичам. За съпругата си, която ме обича по свой начин. Но не ми се живее повече.

— Няма ли по-бърз начин да умреш?

Нел сви рамене.

— Мразя пистолетите, а отровата ми се струва обидна. Да се оставя да умра от загуба на кръв не ми се струва привлекателно, така че реших да се обеся.

— Изглежда ми егоистично — каза Дьо Рокфор.

— Егоистично ли? Ще ти кажа какво е егоистично. Това, което ми сториха. Хората вярват, че Рен крие ключа към всички загадки, от наследниците на френската монархия до извънземните от космоса. Колко изследователи са идвали с инструментите си, за да сквернят земята? Събарят стени, копаят дупки, изравят тунели. Дори отвориха гробове и ексхумираха трупове. Драскачите излизат с всевъзможни теории, целящи единствено да натрупат пари.

Дьо Рокфор се замисли над странната предсмъртна реч.

— Наблюдавал съм медиуми да правят сеанси и ясновидци да разговарят с мъртвите. Толкова много неща измислиха, че истината вече звучи скучно. Принудиха ме да пиша глупости. Трябваше да прегърна фанатизма им, за да продавам книгите си. Хората искаха да четат глупости. Това е смешно. Аз самият се надсмивам на себе си. Егоистично? Това трябва да го кажеш на всички онези идиоти.

— И каква е истината за Рен? — спокойно попита Дьо Рокфор.

— Сигурен съм, че би дал всичко, за да разбереш.

Дьо Рокфор реши да опита другояче.

— Съзнаваш ли, че си единственият човек, който би могъл да разреши загадката на Сониер?

— Та аз я разреших.

Дьо Рокфор си спомни за криптограмата, която беше видял в доклада на маршала в архивите на абатството, която абат Жели и Сониер бяха открили в църквите си и заради която Жели вероятно беше умрял.

— Не можеш ли да ми кажеш? — Въпросът му прозвуча почти като молба, което го отврати.

— Ти си като всички останали. Търсиш лесни отговори. Къде е предизвикателството? На мен ми отне години да дешифрирам комбинацията.

— Предполагам, че не си записал всичко?

— Ще трябва сам да разбереш.

— Арогантен си.

— Не съм, просто се провалих. Всички тези авантюристи, които дойдоха и си тръгнаха с празни ръце, ме научиха на нещо.

Дьо Рокфор изчакваше.

— Няма нищо за намиране.

— Лъжеш.

— Може би — сви рамене Нел.

Дьо Рокфор реши да остави Ларс Нел да изпълни намерението си.

— Дано да намериш спокойствие. — И той се обърна и се отдалечи.

— Рицарю — извика Нел.

Той спря и се обърна.

— Ще ти направя една услуга. Не я заслужаваш, защото братята ти непрекъснато ми пречеха. Но пък и орденът ви не заслужава случилото се с него. Ще ти подскажа нещо, което да ти помогне в търсенето. Не съм го записал никъде. Дори в дневника си. Ще го кажа само на теб и ако си достатъчно умен, може и да разрешиш загадката. Имаш ли нещо за писане?

Дьо Рокфор се приближи до стената и извади от джоба си тефтерче и химикалка, които подаде на Нел. По-възрастният мъж написа нещо и му подхвърли тефтерчето и химикалката.

— Късмет — каза Нел.

После американецът скочи от моста. Той чу как въжето се опъва и след това изпукването, когато вратът му се счупи. Приближи тефтерчето до очите си и прочете на бледата лунна светлина думите, които Ларс Нел беше написал: СТЕФАНИ ДОВИЖДАНЕ.

Съпругата на Нел се казваше Стефани. Той поклати глава. Не му беше казал нищо. Просто се беше сбогувал с жена си.

Вече не беше толкова сигурен.

Тогава беше решил, че ако остави бележката до тялото, тя би послужила като доказателство за самоубийството му. Затова беше сграбчил въжето, повдигнал тялото и напъхал листчето в джоба на ризата на Нел.

Но дали в тези думи се криеше ключът към загадката?

— В нощта, когато Нел умря, той ми каза, че е разгадал криптограмата, и ми подсказа следното. — И той взе от масата молив и написа СТЕФАНИ ДОВИЖДАНЕ на един лист.

— Нима това би могло да е решението? — попита Кларидън.

— Нямам представа. До този момент изобщо не съм се замислял, че е възможно да бъде някаква следа. Ако си прав, че грешките в дневника са умишлени, значи преднамерено са ни го подхвърлили. Търсех дневника, докато Ларс Нел беше още жив, след това го търсех при сина му, но той го държеше заключен някъде. После, когато той се появи тук, в абатството, разбрах, че го е носел със себе си. Магистърът го е пазил до преди няколко седмици. — Той се сети за привидно погрешния ход на Касиопея Вит в Авиньон. Сега вече беше сигурен, че не е било грешка. — Прав си, дневникът е безполезен.

Дьо Рокфор посочи листа.

— Но тези две думи може да означават нещо.

— Но може и да ни заблудят още повече.

Така беше.

Кларидън разгледа написаното с интерес.

— Какво точно ти каза Ларс, когато ти го даде?

Той му разказа всичко и завърши: Ще ти подскажа нещо, което да ти помогне в търсенето, и ако си достатъчно умен, може и да разрешиш загадката.

— Спомням си, че веднъж Ларс ми каза нещо… — Кларидън прерови документите по масичката и откри няколко сгънати листа. — Това са бележките, които си водих в Авиньон за книгата на Стюблен за надгробната плоча на Мари д’Отпул. Погледни. — Кларидън посочи няколко римски цифри. MDC0LXXXI. — Издълбани са върху плочата и се предполага, че е годината на смъртта й — 1681. Но тя се получава, ако махнем нулата, защото такава римска цифра не съществува. Мари обаче е починала през 1781, а не през 1681 година. Възрастта й също е сгрешена. Била е на шейсет и осем, не на шейсет и седем, както е записано.

Кларидън взе молива и написа 1681, 67 и СТЕФАНИ ДОВИЖДАНЕ върху листа.

— Забелязваш ли нещо?

Той разгледа написаното. Не виждаше нищо, но и разрешаването на загадки никога не му се беше удавало.

— Опитай се да разсъждаваш като човек от осемнайсети век. Надгробната плоча е била написана от Бигу. Ключът може да е прост в едно отношение, но същевременно е и много сложен, защото възможностите са безкрайни. Раздели годината 1681 на две — 16 и 81. Едно плюс шест е равно на седем. Осем и едно е равно на девет. Значи имаме числата седем и девет. Сега погледни на колко години е починала — шейсет и седем. Седмицата не може да се обърне, но шестицата става деветка, ако я обърнеш наопаки. Значи пак имаме седем и девет. Сега преброй буквите в написаното от Ларс. В СТЕФАНИ са седем, а в ДОВИЖДАНЕ — 9. Мисля, че наистина ти е оставил някаква следа.

— Отвори дневника на криптограмата и пробвай.

Кларидън прелисти страниците и намери схемата.

— Има няколко възможности. Седем, девет. Девет и седем. Шестнайсет. Едно и шест. Шест и едно. Ще започна с най-очевидното. Седем, девет.

Наблюдаваше как Кларидън брои редовете с букви и символи, спирайки на седмата и след това на деветата, и си записва символа, който се пада там. ITEGOARCANADEI.

— Латински — каза той, като видя думите I tego arcana dei. Аз пазя тайните на Бог.

По дяволите.

— Дневникът наистина е безполезен — изкрещя той. — Нел просто е съставил своя собствена загадка.

Изведнъж му просветна. Докладът на маршала. В него също имаше криптограма, за която се смяташе, че била разгадана от абат Жели. Маршалът беше отбелязал, че е идентична с намерената от Сониер.

Трябваше да се добере до нея.

— В една от книгите у Марк Нел има друга схема.

Очите на Кларидън блеснаха.

— Предполагам, ще направиш всичко възможно да се сдобиеш с нея.

— Още при изгрев-слънце.

54

Живор, Франция, 1:30 ч.

Малоун стоеше в ярко осветения просторен салон. Само преди минути бе събудил останалите и сега всички се бяха скупчили около масата.

— Знам отговора — заяви той.

— Ключът към криптограмата ли? — попита Стефани.

Той кимна.

— Марк ми разказа някои неща за характера на Сониер. Бил безразсъден и безочлив. Съгласен съм с онова, което каза онзи ден, Стефани. Църквата в Рен не е следа към съкровището. Сониер никога не би разкрил подобна информация, но просто не се е стърпял да не остави някаква следа. Проблемът е, че са нужни доста късчета, за да сглобим пъзела. За щастие обаче разполагаме с повечето от тях.

Той взе книгата „Надгробните паметници на Лангедок“, която още беше отворена на рисунките на надгробните плочи на Мари д’Отпул.

— Всъщност Бигу е оставил най-значителните следи. Избягал е от Франция с намерението да не се връща повече, затова скрил криптограми и в двете църкви и оставил две надписани плочи върху един празен гроб. Ето откъде идва грешната година на смъртта, 1681, сгрешената възраст, шейсет и седем, както и римските цифри на плочата. Вижте — LIXLIXL — петдесет, девет, петдесет, девет, петдесет. Сборът от цифрите е сто шейсет и осем. В църковния регистър той споменава картината „Правилата на Каридад“. Както знаете, по времето на Бигу датата е била четлива. Така че той е видял 1681, а не 1687. Всичко това не е случайно.

Малоун посочи рисунките.

— Погледнете издълбания в долната част паяк. Между крачката му нарочно са направени седем точки, като между две от тях няма нищо. Защо просто не са сложили точки и там? А и онова, което Сониер е направил в градината пред църквата. Взел е вестготската колона, обърнал я е наопаки и е издълбал в нея думите МИСИЯТА 1891 и РАЗКАЯНИЕ, РАЗКАЯНИЕ. Сигурно ще ви прозвучи налудничаво, но току-що сънувах връзката между всичко това.

Останалите се усмихнаха, но никой не го прекъсна.

— Имам предвид миналата година, Хенрик, когато Кай и останалите бяха убити в Мексико Сити. От време на време го сънувам. Трудно е да изхвърлиш подобен образ от съзнанието си. Тогава имаше много убити и ранени.

— Седем убити, девет ранени — промълви Стефани.

Като че ли една и съща мисъл ненадейно се стрелна в съзнанието на всички и той прочете разбирането по лицата им. Особено по лицето на Марк.

— Котън, може и да се окажеш прав. — Марк седна до масата. — 1681. Да съберем първите две цифри и вторите две. Седем, девет. Надписът върху колоната. Сониер я е обърнал, за да ни подскаже. Поставил я е през 1891, но ако обърнем датата, се получава 1681. Колоната е обърната, за да ни загатне правилната посока. Отново имаме седем и девет.

— Сега да преброим буквите — каза Малоун. — Седем в думата МИСИЯТА и девет в РАЗКАЯНИЕ. Това е повече от съвпадение. Както и сборът сто шейсет и осем от римските цифри върху надгробната плоча. За него също трябва да има някакво обяснение. Ако съберем единицата с шест и после с осем, отново получаваме седем и девет. Схемата е една и съща. — Той взе една цветна снимка на десетото изображение със страданията Христови от църквата „Мария Магдалина“. — Погледнете тук, където римският войник хвърля зарове за наметалото на Христос. Вижте какво показват заровете. Три, четири и пет. Когато двамата с Марк бяхме в църквата, се зачудих защо са избрани точно тези числа. Марк, ти твърдиш, че Сониер лично е проверявал всяка подробност при реставрацията на църквата. Следователно съзнателно е избрал точно тези цифри. Мисля, че е важна тяхната последователност. Първа е тройката, после четворката, после петицата. Три плюс четири е седем, четири плюс пет е девет.

— Значи седем и девет са ключът към криптограмата? — попита Касиопея.

— Има само един начин да проверим. — Марк се пресегна и Джефри му подаде раницата. Марк внимателно отвори доклада на маршала и намери схемата. Започна да налага двете числа, седем и девет, като минаваше през всичките тринайсет реда от букви и символи и записваше поредния знак.

— Това е френски — каза Касиопея. — Езикът на Бигу.

Марк кимна.

— Да, виждам.

Той раздели буквите така, че текстът придоби смисъл.

— Съкровището на тамплиерите е в Lagustous — преведе Малоун.

— Какво е Лагустус? — попита Хенрик.

— Нямам представа — отвърна Марк. — Не си спомням в архивите на тамплиерите да се споменава подобно място.

— Живяла съм тук през целия си живот — обади се Касиопея — и никога не съм чувала за такова място.

Марк изглеждаше обезсърчен.

— В Хрониките изрично пише, че каруците, пренасящи Великата тайна, са дошли в Пиренеите от юг.

— Защо абатът е трябвало да ни улеснява? — спокойно попита Джефри.

— Прав е — каза Малоун. — Възможно е Бигу да е вмъкнал допълнителна защита, така че разгадаването на поредността да се окаже недостатъчно.

Стефани изглеждаше объркана.

— Не бих казала, че ни беше лесно.

— Да, защото отделните елементи са разпилени, а някои изгубени — отвърна Малоун. — Но по времето на Бигу всичко е съществувало и той е поставил надгробния камък пред очите на всички.

— Но се е подсигурил — каза Марк. — В доклада на маршала пише, че Жели е открил същата криптограма като тази на Сониер в църквата си. През осемнайсети век Бигу обслужвал тази църква, както и църквата в Рен, и затова скрил следи и в двете.

— С надеждата някой любопитен човек да открие нещо — каза Хенрик. — Както и се случи.

— Всъщност Жели е намерил ключа — каза Марк. — Знаем това със сигурност. Казал го е на маршала. Освен това му е казал, че подозира Сониер. Няколко дни по-късно бил убит.

— От Сониер ли? — попита Стефани.

Марк сви рамене.

— Никой не знае. Винаги съм смятал, че маршалът е по-подозрителен. Изчезнал е от абатството няколко седмици след убийството на Жели и нарочно не е записал в доклада си решението на криптограмата.

Малоун посочи тефтерчето.

— А сега ние разполагаме с него. Трябва обаче да разберем какво е Лагустус.

— Това е анаграма — каза Касиопея.

Марк кимна.

— Точно като онази върху надгробната плоча, където Бигу беше написал: Et in arcadia ego вместо I tego arcana dei. Може да е направил същото и тук.

Касиопея заразглежда написаното и погледът й изведнъж просветна.

— Разбра какво пише, нали? — попита Малоун.

— Мисля, че да.

Всички зачакаха.

— През десети век един богат барон на име Хилдемар се запознал с човек на име Агулус. Близките на Хилдемар се възпротивили на влиянието, което Агулус имал над него, и за да им се противопостави, Хилдемар дарил всичките си земи на Агулус, който на свой ред превърнал замъка му в абатство. Самият Хилдемар също станал свещеник. Веднъж, когато Агулус и Хилдемар били коленичили за молитва в църквата на абатството, пристигнали сарацините и ги заклали. В крайна сметка и двамата били канонизирани като католически светци. И до днес съществува град с такова име. Свети Агулус. — Тя взе молива и пренаписа думата lagustous в St. Agulous.

— Там е имало щаб на тамплиерите — каза Марк. — Но вече не съществува.

— Но замъкът, който бил превърнат в абатство, все още съществува — обади се Касиопея.

— Трябва да отидем там — каза Хенрик.

— Май ще се окаже невъзможно. — Малоун хвърли бърз поглед на Касиопея. Не бяха споделяли с останалите за мъжете отвън, затова им го съобщи.

— Дьо Рокфор ще предприеме нещо — каза Марк. — Нашата домакиня му е предоставила дневника на татко. Щом разбере, че е безполезен, поведението му рязко ще се промени.

— Трябва да се измъкнем незабелязано — каза Малоун.

— Много сме — обади се Хенрик. — Ще бъде истинско предизвикателство.

Касиопея се усмихна.

— Обичам предизвикателствата.

55

7:30 ч.

Дьо Рокфор вървеше през боровата гора. На земята под краката му сребрееше бял пирен. Утринният въздух бе напоен с аромат на мед. Пукнатините в червеникавите варовикови скали, които го заобикаляха, бяха забулени от стелещата се мъгла. Един орел се стрелкаше в небето в търсене на сутрешната си плячка. Магистърът беше закусил с братята в традиционното мълчание, докато един от тях четеше Светото писание.

Трябваше да признае заслугите на Кларидън. Бе разрешил криптограмата с комбинацията седем и девет и бе разбулил загадката. За съжаление съобщението беше безсмислено. Кларидън му беше казал, че Ларс Нел открил някаква криптограма в непубликуван ръкопис на Ноел Корбю, човека, разпространил голяма част от измислиците за Рен в средата на XX век. Но кой беше променил пъзела — Ларс Нел или Сониер? И дали обезкуражаващият отговор не бе причина за самоубийството на Ларс? Дали след целия този труд и след като беше дешифрирал съобщението от Сониер, не беше разбрал, че то не струва нищо? Това ли бе имал предвид, когато бе заявил, че няма нищо за откриване?

Трудно беше да се каже. Но той беше решен да разбере.

Откъм замъка се чу изсвирване на клаксон. Работният ден сигурно започваше. В далечината забеляза един от хората си. Беше се свързал с него по мобилния телефон на идване от абатството и бе разбрал, че всичко е спокойно. Зърна окъпаните в утринната светлина очертания на замъка през дърветата, на неколкостотин метра пред него. Приближи се до брата, който му докладва, че преди час група от единайсет мъже и жени са пристигнали пеша от строителната площадка в замъка. Всички били облечени с дрехи от онова време и все още не били излезли от замъка. Вторият брат му каза, че задната част на сградата е чиста. Никой не бе влизал или излизал. Преди два часа обаче в замъка било доста оживено — лампите светели, слугите се раздвижили. Самата Касиопея Вит в един момент излязла, отишла до конюшнята и после се прибрала.

— Имаше движение и около един часа през нощта — каза братът. — Лампите в спалните светнаха, после запалиха лампа и на долния етаж. След около час всичко угасна. Като че ли всички бяха будни известно време и после отново си легнаха.

Вероятно и за тях нощта е била пълна с разкрития.

— И никой не е напускал къщата?

Мъжът поклати глава.

Той извади радиостанция от джоба си и се свърза с отговорника на групата от десет рицари, които бе довел със себе си. Бяха паркирали на около километър и се придвижваха през гората към замъка. Беше им наредил да обградят замъка и да чакат инструкциите му. Информираха го, че всички са по местата си. Заедно с него и двамата братя, които вече бяха тук, бяха общо тринайсет въоръжени мъже. Повече от достатъчно, за да изпълнят задачата.

Каква ирония, помисли си той. Братството отново бе във война със сарацините. Преди седемстотин години мюсюлманите победили християните и си възвърнали Светите земи. Сега друга мюсюлманка, Касиопея Вит, се бе намесила в делата на ордена.

— Магистре.

Насочи вниманието си към замъка и главния вход, откъдето излизаха хора, облечени в пъстроцветни селски дрехи от средновековието. Мъжете бяха с ризници и опасани около кръста въжета, краката им бяха обути в тъмни чорапи и обувки с тънки подметки. Жените носеха дълги сиви рокли и наметки. Главите им бяха скрити под сламени шапки с широки периферии и качулки. Вчера беше забелязал, че всички работници в Живор са облечени с автентични дрехи, за да пресъздадат изцяло атмосферата на средновековието. Двама от работниците започнаха да се закачат и групата бавно се насочи към алеята, водеща към строителната площадка.

— Явно са имали някаква среща — каза братът до него. — Дойдоха и сега се връщат на работа.

Стори му се логично. Касиопея Вит лично ръководеше проекта в Живор, така че беше нормално да се предположи, че се среща с работниците си.

— Колко човека влязоха?

— Единайсет.

Той преброи наум. Бяха излезли също толкова. Време беше да действа. Вдигна радиостанцията към устните си и нареди:

— Влизайте.

— Каква е задачата ни? — попита гласът от другия край.

Беше се уморил да си играе с врага.

— Направете всичко възможно, за да ги задържите вътре, докато дойда.

Влезе в замъка през кухнята, огромна стая, пълна със съдове от неръждаема стомана. От заповедта му да превземат къщата бяха минали петнайсет минути и операцията бе преминала без нито един изстрел. Явно обитателите закусваха, докато братята се промъкваха през приземния етаж. Хората му пазеха всички изходи и прозорците на трапезарията, пресичайки всяка надежда за бягство.

Беше доволен. Не искаше да привлича внимание.

Докато минаваше през многото стаи, той се възхищаваше на покритите с цветен брокат стени, на изрисуваните тавани, на резбованите колони, кристалните полилеи и тапицираните с различна дамаска мебели. Касиопея Вит определено имаше вкус.

Откри трапезарията и се подготви да се изправи срещу Марк Нел. Останалите щяха да бъдат убити, а телата им заровени в гората, но Марк Нел и Джефри щяха да бъдат върнати, за да бъдат наказани. Искаше да ги използва за назидание. Смъртта на брата в Рен трябваше да бъде отмъстена.

Мина през просторно фоайе и влезе в трапезарията.

Край стените стояха братя от ордена с насочени оръжия. Погледът му обходи дългата маса и се спря на шест лица. Не разпозна нито едно от тях. Вместо Котън Малоун, Стефани и Марк Нел, Джефри и Касиопея Вит хората около масата му бяха напълно непознати. Всички бяха облечени в джинси и ризи. Работници от строежа. По дяволите. Бяха избягали под носа му. Опита се да овладее надигащия се гняв.

— Задръжте ги тук, докато се върна — нареди той на един от рицарите.

Излезе от къщата и спокойно тръгна по сенчестата алея към паркинга. Рано сутринта там имаше само няколко коли. Взетата под наем кола на Котън Малоун, която беше там, когато пристигна, липсваше.

Той поклати глава.

Беше напълно объркан. Нямаше никаква представа къде са отишли.

Един от братята, който пазеше в замъка, се приближи тичешком зад него. Зачуди се защо беше напуснал поста си.

— Магистре — каза той, — един от хората в замъка ми каза, че Касиопея Вит им наредила да дойдат рано тази сутрин в работно облекло. Шестима от тях се преоблекли и тя поканила всички на закуска.

Вече се беше досетил. Но какво още имаше?

Мъжът му подаде мобилен телефон.

— Същият работник твърди, че оставили бележка, че ще дойдете. Било му наредено да ви предаде телефона и ето това.

Той разгъна лист хартия и прочете:

— Кой е написал това? — попита той.

— Работникът твърди, че било оставено до дрехите, които е трябвало да облече, заедно с инструкции да го предаде лично на вас.

— А ти как го взе?

— Когато работникът спомена името ви, просто му казах, че съм аз, и той ми го даде.

Какво ставаше? Да не би сред врага му да имаше предател? Очевидно. Тъй като нямаше представа къде са отишли, нямаше голям избор.

— Кажи на братята да се оттеглят и се върнете в абатството.

56

10:00 ч.

Малоун гледаше възхитено Пиренеите, чието величие толкова му напомняше за Алпите. Разделяйки Франция от Испания, хребетите се диплеха в безкрая, а всеки нащърбен връх, увенчан с проблясващ сняг, се спускаше на преливащи в зелено и лилаво скалисти склонове. Сред върховете се простираха огрени от слънцето долини, дълбоки и застрашителни, убежища на Карл Велики, на франките, на вестготи и маври.

Бяха тръгнали с две коли — взетата под наем и ландроувъра на Касиопея, който беше паркиран на работната площадка. Бяха се измъкнали от замъка доста ловко и явно измамата им беше успяла, тъй като никой не ги следеше. Щом се отдалечиха достатъчно, претърсиха основно и двете коли за устройства за проследяване. Трябваше да признае, че Касиопея притежаваше доста живо въображение.

Преди около час, на тръгване към планината, спряха и си купиха дрехи от един пазар на площада в Акс-льо-Терм, процъфтяващ балнеологичен курорт, обслужващ туристи и скиори. Пъстроцветните им туники и дълги рокли бяха привлекли няколко учудени погледа, но сега вече бяха облечени в джинси, ризи, ботуши и якета, готови за това, което им предстоеше.

Селцето Свети Агулус бе кацнало на ръба на една пропаст, заобиколено от терасирани хълмове, в края на тесен път, който се виеше спираловидно нагоре през сенчестия проход. Не беше много по-голямо от Рен-льо-Шато и представляваше няколко обрулени от времето сгради от варовик, които сякаш се сливаха със скалите зад тях.

Малоун намали малко, преди да влезе в селото, и се спусна по тесен коларски път между дърветата. Касиопея го последва. Излязоха от колите и ги лъхна режещият планински въздух.

— Не мисля, че е много разумно всички да влезем с колите — каза той. — Мястото не ми изглежда често посещавано от туристи.

— Прав е — каза Марк. — Татко винаги проявяваше предпазливост в подобни случаи. Нека влезем двамата с Джефри. Приличаме на туристи, нищо необичайно за лятото.

— Не вярваш, че ще направя добро впечатление? — попита Касиопея.

— Изобщо не ти е трудно да направиш впечатление — ухили се Малоун. — Трудното е да накараш хората да го забравят.

— А теб кой те направи отговорник? — попита Касиопея.

— Аз — заяви Торвалдсен. — Марк познава планината. Говори езика. Нека отидат двамата с брата.

— Е, щом е така — отвърна Касиопея, — вървете.

Марк вървеше напред. Двамата с Джефри минаха през селската порта и се озоваха на малък сенчест площад. Джефри носеше раницата с книгите, така че приличаха на туристи, излезли на следобедна разходка. Над черните плочи на покривите кръжаха гълъби, борейки се с порива на вятъра, който свиреше в пукнатините и гонеше облаците на север към планината. В средата на площада ромолеше позеленял от времето фонтан. Наоколо нямаше жива душа.

От площада излизаше добре поддържана калдъръмена уличка, обляна в слънчеви петна. Потрепването на копита извести появата на мършав козел, който изчезна в друга уличка. Марк се усмихна.

И тук, подобно на други селца в областта, времето сякаш беше спряло.

Единствено в църквата в дъното на площада се долавяше някакъв спомен за отминала слава. Няколко широки стръмни стъпала водеха до римската порта. Самата сграда обаче беше по-скоро в готически стил. Камбанарията и имаше странна осмоъгълна форма, която веднага привлече вниманието на Марк. Не си спомняше да е виждал подобна църква в района. Големината на сградата говореше за изгубено величие и благосъстояние.

— Странно, че в такова малко селце има толкова внушителна църква — отбеляза Джефри.

— Виждал съм подобни църкви. Преди петстотин години това място е било процъфтяващ търговски център. Така че църквата е била задължителна.

Отнякъде се появи млада жена с осеяно с лунички лице. Тя се усмихна и влезе в малък смесен магазин. Сградата до него приличаше на поща. Марк се замисли за странната приумица на съдбата, опазила Свети Агулус от сарацините, испанците, французите и Албигойските войни.

— Да започнем оттук — предложи той, посочвайки църквата. — Местният свещеник може да се окаже полезен.

Влязоха вътре. Таванът бе яркосин, изпъстрен със звезди. Никакви статуи не красяха обикновените каменни стени. Над семплия олтар висеше дървен кръст. Подът бе покрит с протрити дъски, широки половин метър, които проскърцваха при всяка стъпка. Вероятно бяха от дърветата, изсечени от околните вековни гори. Докато църквата в Рен бе оживена, тук цареше неестествена тишина.

Марк забеляза интереса, с който Джефри разглежда тавана. Досещаше се какво си мисли. През последните дни от живота си магистърът бе носил синя мантия, изпъстрена със златни звезди.

— Дали е съвпадение? — попита Джефри.

— Съмнявам се.

От сенките край олтара изникна възрастен мъж. Широкото му кафяво расо не прикриваше прегърбените му рамене. Пристъпваше с конвулсивна, приведена походка, която напомни на Марк за кукла на конци.

— Вие ли сте абатът? — попита той на френски.

— Oui, мосю.

— Как се казва тази църква?

— Параклис „Свети Агулус“.

Марк проследи с поглед как Джефри се отправя към първите скамейки пред олтара.

— Доста е тихо.

— Живеещите тук са саможиви. Мястото наистина е спокойно.

— Откога сте абат?

— О, от много години. Като че ли никой друг не иска да служи тук. Но на мен ми харесва.

Марк си припомни какво беше чел.

— Това място някога било убежище на испанските разбойници, нали? Промъквали се в Испания, тероризирали местните жители, обирали фермите им и се връщали през планините, в безопасност тук, във Франция.

— За да ограбват Испания, е трябвало да живеят във Франция — кимна свещеникът. — Но не са докоснали французин. Било е много отдавна.

Марк продължи да разглежда аскетичната църква. Нищо не подсказваше, че сградата крие велика тайна.

— Абате — каза той, — чували ли сте някога името Беранже Сониер?

Старецът се замисли за момент и поклати глава.

— А някой в селото споменавал ли е това име?

— Нямам навик да подслушвам разговорите на енориашите си.

— Не намеквам, че го правите. Просто питам дали си спомняте да сте го чували.

Той отново поклати глава.

— А кога е построена църквата?

— През 1732 година. Но основната сграда била издигната през тринайсети век. След това е достроявана. За съжаление от първите постройки не е останало нищо.

Старецът отклони поглед към Джефри, който продължаваше да крачи край олтара.

— Притеснява ли ви? — попита Марк.

— Какво търси?

Добър въпрос, помисли Марк.

— Може би се моли и иска да е близо до олтара.

Абатът се обърна към него.

— Не сте добър лъжец.

Марк осъзна, че старецът пред него е доста по-умен, отколкото изглежда.

— Защо не ми разкажете това, което искам да разбера?

— Много приличате на него.

Марк се опита да скрие изненадата си.

— Познавали сте баща ми?

— Идвал е доста пъти. Често си говорехме.

— Каза ли ви нещо?

Свещеникът поклати глава.

— Вие знаете по-добре.

— Известно ли ви е какво трябва да направя?

— Баща ви каза, че ако някога стигнете дотук, ще знаете най-добре какво трябва да се направи.

— Чухте ли, че е мъртъв?

— Разбира се. Казаха ми. Сам е отнел живота си.

— Не е сигурно.

— Нереално е да смятате така. Баща ви не беше щастлив. Дойде тук да търси нещо, но за съжаление не го откри. Беше обезсърчен. Не се изненадах, когато чух, че е отнел живота си. Тук нямаше покой за него.

— Говорили ли сте за това?

— Много пъти.

— Защо ме излъгахте, че не сте чували името Беранже Сониер?

— Не съм ви излъгал. Никога не съм го чувал.

— Баща ми не го ли е споменавал?

— Никога.

Беше изправен пред поредната загадка и усети, че започва да губи кураж. Джефри, който в момента се приближаваше към тях, също не изглеждаше особено доволен. Църквата явно не криеше никакви отговори и Марк попита:

— Ами абатството на Хилдемар, което той дал на Агулус през десети век? Останало ли е нещо от него?

— О, да, руините още съществуват. Нагоре в планината. Не е далеч.

— Вече не е ли абатство?

— Мили боже, не. Не е обитавано от триста години.

— Баща ми споменавал ли е това място?

— Ходи там много пъти, но така и не откри нищо. Само се обезсърчи още повече.

Трябваше да тръгват. Искаше обаче да разбере още нещо.

— Кой е собственик на развалините?

— Още преди години ги купиха. Един датчанин. Хенрик Торвалдсен.