Наследството на завоевателите

14.

Скалата се изпречи пред тях — пуста, притихнала, мръсносива под ярката слънчева светлина. Извисяваща се на цели тридесет разкрача.

— Не зная, командире — каза първи воин Встии-суув, като гледаше нагоре. — Вижда ми се доста сложничко.

— И доста открито — добави трети воин Клаа-нуур.

— Прави сте и двамата. — Трр-мезаз също гледаше нагоре. — Във всеки случай, лично аз бих предпочел по-удобен път. Въпросът е има ли такъв?

— Който да е извън обсега на защитните им установки ли? — попита Встии-суув.

— Да.

Встии-суув отново вдигна поглед към скалата, сякаш я мереше. Трр-мезаз го гледаше и се чудеше дали просто да не се откажат и да се върнат в селището. Беше убедил върховния командир Дклл-кумвит да разреши тази кратка разходка в планината, като я нарече суха тренировка. Но докато не получеха втори резен от фссс-органа на Прр’т-зевисти, това не представляваше нещо повече от опреснителен урок по скално катерене.

Но засега не им оставаше нищо друго. Войната на Доркас се беше превърнала в игра на котка и мишка. Нищо не пречеше зхиррзхианците на свой ред да изиграят ролята на котката.

— Е, ако трябва да се избира между катеренето и стрелбата, лично аз избирам първото — реши Встии-суув и свали въжето, навито около рамото му.

— Разбира се, можем да се порадваме и на двете, като се изкачим над дърветата — промърмори Клаа-нуур.

— Ако хората-завоеватели ни засекат, тези дървета няма да ни осигурят кой знае какво прикритие — отбеляза Трр-мезаз. — Да вървим.

— Добре. — Встии-суув му подаде намотаното въже и провери дали е добре закрепено за екипировката му. — Аз съм първи. Клаа-нуур, ти ще ни осигуряваш. Да тръгваме.

Той пристъпи към скалата и като използваше всяка възможна цепнатина, започна пъргаво да се катери нагоре. Трр-мезаз отпускаше въжето в очакване на своя ред и за хиляден път си задаваше въпроса какво, в името на всички осемнадесет свята, прави тук. Да, той бе един от всичко на всичко тримата зхиррзхианци от целия експедиционен корпус в Доркас, който имаше някаква подготовка по скално катерене. И да, според първото правило на планинарите абсолютният минимум за едно успешно катерене бяха трима участници. Но опитът му на катерач-любител не може дори да го доближи до класата на тези двамата — бидейки от клана Арее’рр, те буквално бяха израснали по скалите. Той неизбежно щеше да ги забави… а тук, в непосредствена близост до оръжията на хората-завоеватели, подобна спънка можеше лесно да завърши със старейшинство и за тримата.

А той не искаше да става старейшина. Още не. Имаше толкова много неща, които искаше да направи, толкова много места, които да посети, усещания, за които бе необходимо тяло, за да им се наслади. Някъде в неясното и далечно бъдеще щеше да бъде готов за този етап от живота. Но не и сега. Ако имаше и капка здрав разум, щеше да отмени акцията и да се върне под относителната безопасност на базата.

— Добре — каза Клаа-нуур. — Давайте, командире.

— Да. — Трр-мезаз закачи въжето към обезопасителните халки на екипировката си, пое дълбоко дъх и започна да се катери.

Оказа се, че не е чак толкова бавен, колкото се опасяваше. Встии-суув предвидливо беше забил клиновете на малко разстояние един от друг. На три разкрача височина един от тях се оказа забит не както трябва и вече едва се държеше. Трр-мезаз извади друг клин, постави върха му в близката цепнатина и дръпна с език защитния накрайник. Чу се тихо съскане, изложеният на въздух пълнеж от керамика на пяна започна да се разширява и да изпълва цепнатината, като бързо се втвърдяваше. Няколко мига по-късно клинът заприлича на продължение на стената. Трр-мезаз прехвърли въжето към него и продължи нагоре.

— Поне е някакво разнообразие след лагера — обади се Клаа-нуур точно под него.

Трр-мезаз погледна надолу. Както можеше да се очаква, много по-опитният Арее’рр вече го беше настигнал.

— Почти като ваканция — съгласи се той, обърна се и се съсредоточи върху катеренето, като си напомни да не се увлича прекалено много в скоростта.

— Внимателно и спокойно, командире. — Очевидно Клаа-нуур беше на същото мнение. — Няма защо да бързаме.

— Правилно — каза Трр-мезаз. — Вие двамата сте страшно добри.

— Въпрос на практика. В моя случай — противно на желанията на родителите ми.

Трр-мезаз спря, за да забие още един клин. Зачуди се какво ли биха могли да направят двамата с Трр-гилаг като деца, което да подлуди родителите им. Не можа да се сети.

— Е, според картите тази скала е последното истинско предизвикателство чак до върха — напомни той на Клаа-нуур — И щом прехвърлим билото, ще се окажем на четири хилядоразкрача от базата им. Добро място за резен с обхват десет хилядоразкрача, стига върховното командване да ни прати такъв.

— Или малко от фссс-органа на Прр’т-зевисти — промърмори Встии-суув.

— Какво? — погледна нагоре Трр-мезаз.

— Нищо, командире. Внимавайте — скалата тук е малко ронлива.

— Разбрано. — Трр-мезаз потисна въздишката си. Две и половина завъртания след разговора му с архиваря на родовия храм на Прр — и новината беше успяла да се разпространи сред всички воини на Доркас. Повечето от тях, подобно на свързочника, бяха напълно скандализирани от самата идея да се иска резен от старейшина, смятан за мъртъв. Особено за старейшина, който беше от друг клан. Някои, подобно на Встии-суув, бяха достатъчно обидени, за да му го кажат в лицето.

Беше същото като реакцията на Клнн-вавги на втората част от онази среднощна идея. Ако воините му научеха, че възнамерява да донесе резен от фссс-орган тук, без прикритието на храм или пирамида, сигурно щяха да се вдигнат на открит бунт.

— Командире? — Гласът на Клаа-нуур беше съвсем тих.

— Да? — погледна надолу Трр-мезаз.

Клаа-нуур гледаше някъде настрани.

— Имаме си компания.

Гърлото на Трр-мезаз се стегна от лошо предчувствие.

Знаеше много добре какво ще види.

Оказа се прав. Коптер на хората-завоеватели, увиснал на реактивната си струя, обърнал човка и оръжия в тяхна посока.

— Задръж, Встии-суув — тихо каза той, без да откъсва поглед от коптера. Стягащото го предчувствие се превърна в мрачна и безнадеждна увереност. Бяха в безизходица. Висяха на отвесна стена, държани само от въжета и клинове. Надолу ги очакваха двадесет разкрача свободно падане. Само един залп на тези оръжия и тримата щяха да се озоват в родовите си храмове.

Отгоре се разнесе тиха ругатня — Встии-суув беше разбрал положението.

— А сега какво, командире? — попита той. — Да се опитаме да ударим първи?

— Нямаме кой знае какъв шанс — каза Трр-мезаз. Мъчеше се да говори възможно по-тихо, въпреки че не можеше да каже точно какво преимущество или прикритие им осигурява тишината точно в такъв момент. — Точно на прицел сме. Ще ни изпържат още преди да успеем да извадим оръжията си.

— Какво чака тогава? — промърмори отдолу Клаа-нуур.

— Сигурно проверява дали наоколо има още от нашите. Или се опитва да открие колата ни. Или просто ни държи заковани тук, докато дойдат пехотинците им.

Встии-суув отново изруга.

— Няма да стана пленник на хората-завоеватели, командире. По-добре да се преместя в моя храм още сега.

— Нека засега не предприемаме крайни действия — посъветва го Трр-мезаз, погледна нагоре и се опита да прецени оставащото им до върха разстояние. Ако двамата с Клаа-нуур успееха по някакъв начин да отвлекат вниманието на хората-завоеватели достатъчно дълго, за да може Встии-суув да се добере до върха…

Не, никакъв шанс за подобно нещо. Догоре оставаха десет разкрача отвесна скала. Най-малката грешка и…

Намръщи се. За момент му се стори, че горе има нещо. Някакво движение сред сенките на дърветата. Нещо, което би могло да бъде игра на светлината… или някой сухопътен воин на хората-завоеватели.

Или зхиррзхиански старейшина.

— Командире? Какво ще правим? — попита Клаа-нуур.

Трр-мезаз продължи да се взира още няколко мига нагоре. Но каквото и да бе видял, то не се появи отново. Ако изобщо съществуваше, разбира се.

— Започваме да слизаме — каза той. — Бавно и спокойно. Никакво посягане към оръжието. Никакви действия, които да могат да се разтълкуват като заплаха. Встии-суув, ти ще освобождаваш въжето от горните клинове. Спускаме се на височина десет разкрача над повърхността. Оттам скачаме. Някакви въпроси?

Въпросите бяха очевидни. Твърде очевидни, за да се задават изобщо. Халките на клиновете бяха специално проектирани да предпазят катерачите, като забавят подобни опасни падания. Но беше повече от сигурно, че дизайнерите не са предполагали едновременно падане на трима катерачи. Ако претовареха халките прекалено много, просто щяха да увиснат и нищо нямаше да попречи на хората-завоеватели да се прицелят спокойно и да ги направят на парчета.

Но при така стеклите се условия нямаха по-добър избор. Съзнаваха го и тримата.

— Добре тогава — каза Трр-мезаз и бавно си пое дъх. — Нищо не се постига с чакане. Да действаме.

Вратата на металната стая се отвори. Без да напуска своя ъгъл, Прр’т-зевисти се приближи до края на светлия свят, за да види какво става.

Човекът-жена Доктор-Каван-а се беше върнала. За още експерименти върху неговия резен.

„Страхотно“ — промърмори той наум. През изминалото завъртане Доктор-Каван-а беше прекарала най-малко два тентарка, като взимаше проби и го човъркаше с разни метални сонди. Никога не му причини болка, но и никога не беше много далеч от това. И винаги съществуваше онази слаба емисия от оръжие срещу старейшини — точно толкова силна, че да го държи напрегнат и объркан.

И сега тя се бе върнала. За да продължи да човърка, реже и взима проби? Или най-накрая бяха решили да приключат с него? Дойде му наум, че съвсем преднамерено са го оставили в това положение, за да може да научи езика им, а после щеше да последва разпит, несъмнено подправен с много болка…

Намръщи се. Нещо не бе наред. Доктор-Каван-а не отиде до лабораторната си маса. Не търсеше нищо по лавиците, нито пък изглеждаше, че чака някого. Просто стоеше на прага и оглеждаше стаята.

Много внимателно, скрит в сумрака на сивия свят, Прр’т-зевисти напусна ъгъла си и се промъкна покрай нея навън. После отново се приближи до светлия свят и се огледа. Отвън имаше неколцина човеци, но май никой от тях не възнамеряваше да се запъти към металната стая.

Обърна се отново към Доктор-Каван-а, като се чудеше дали просто не е спряла, за да помисли или да медитира преди работа. Но тя все така стоеше и оглеждаше стаята. Спокойно и методично, сякаш търсеше нещо.

Или някого.

Прр’т-зевисти усети как го побиват тръпки. Оказа се прав. Наистина знаеха, че се намира тук.

Но защо тогава го търсеше при отворена врата? Може би го примамваше да излезе, за да попадне в някакъв капан?

Прр’т-зевисти направи крива гримаса. Чудесно. Значи бе дивеч. Но така и така вече му бе омръзнало да стои в тази метална стая. Внимателно, като се опитваше да гледа едновременно във всички посоки, той се понесе напред. Част от оборудването в пещерата навън беше изчезнало, но иначе не можеше да забележи кой знае какви промени. От входа проникваше ярка слънчева светлина и се отразяваше в някои от металните устройства, разположени до ръба.

Никакви капани дотук. Погледна назад, за да се увери, че Доктор-Каван-а не се готви да затвори вратата, и се насочи навън към светлината. През дълбоката пропаст точно пред входа на пещерата, през дърветата на склона отпред, през още една клисура към следващия хребет — този представляваше отвесна стена от другата си страна — още няколко разкрача по-нататък до края на достъпния му район, после обратно към стената.

И замръзна. По нея се катереха трима зхиррзхиански воини. Сред тях беше самият командир Трр-мезаз.

А от другата страна на хълмовете към тях се прокрадваше коптер на хората-завоеватели.

— Внимавайте! — изкрещя Прр’т-зевисти с пълна сила. — Командир Трр-мезаз, воини… пазете се!

Нямаше смисъл. Намираха се най-малко на двадесет разкрача под него — прекалено далече, за да може слабият вик на старейшината да надвие неуморните планински ветрове и да стигне до тях. Прр’т-зевисти се спусна към тях, но се опасяваше, че ефектът ще бъде нулев. Естествено — едва успя да измине и един разкрач и се натъкна на сянката, създадена от металния под на стаята.

— Внимавайте! — изкрещя отново той. Но те продължаваха напред, проправяха си път нагоре по скалата…

— Е?

Прр’т-зевисти така крещеше, че за малко да не чуе тихата човешка дума. Източникът на гласа се намираше съвсем близо до резена му. Ако Доктор-Каван-а затвореше вратата, той щеше да загине моментално. Прелетя над хълмовете… стрелна се през недрата на планината… с крайчето на съзнанието си забеляза, че вратата е все още широко отворена… и спря чак когато се озова в относителната безопасност на металната стая.

Право срещу Доктор-Каван-а и още някакъв човек. И двамата гледаха към него.

На мига се озова дълбоко в сивия свят. Но беше прекалено късно.

— Ето! — каза гласът на Доктор-Каван-а някъде много отдалеч. — Видяхте ли го?

— Да — каза другият човек. — Наистина много (нещо).

Като се проклинаше за небрежността си, Прр’т-зевисти се премести в своя ъгъл. Вече нямаше съмнения. Независимо дали Доктор-Каван-а бе знаела преди за съществуването му, сега вече определено знаеше. И за разлика от предишния път, сега го бяха видели много добре и знаеха, че е в ръцете им. Отново се доближи до светлия свят…

За да види двамата човеци да гледат право към него.

— Ти… зхиррзхианец… там — каза вторият човек, като го сочеше. — Чуваш ли ме?

Прр’т-зевисти отново избяга в сивия свят, като се проклинаше за глупостта си.

— Отново си отиде — достигна до него гласът на Доктор-Каван-а през резена му.

— Може би — каза другият човек. — А може би не. Зхиррзхианецо, аз съм (нещо) (нещо) (нещо), командир на човешките (нещо) сили. Искам да говоря с твоя командир.

„Моят командир се катери по една скала право към засадата ти“ — горчиво си помисли Прр’т-зевисти, прегърнал илюзорната безопасност на света и ненавиждащ собствената си уязвимост. И безпомощност.

— Не разбирам, (нещо) — промърмори гласът на Доктор-Каван-а. — Ако това е край на (нещо), защо не могат да чуват?

— Сигурен съм, че могат — каза човешкият командир. — Просто не отговарят на (нещо). Бъдете нащрек — аз (нещо) отивам да проверя с (нещо).

Разнесе се звук от стъпки върху метал. Прр’т-зевисти избра друг ъгъл и отново се доближи до светлия свят. Човешкият командир отиваше към вратата, вероятно е намерението да я затвори.

Изведнъж Прр’т-зевисти се отърси от вцепенението си. Там някъде хората наближаваха зхиррзхианците и той трябва да направи последен опит да ги предупреди. Прр’т-зевисти профуча покрай човека и отново се озова при скалата.

Зхиррзхианците все още бяха там, но не се катереха. Висяха на въжетата си и гледаха към коптера, увиснал точно срещу тях.

Прр’т-зевисти изруга. Изпълни го чувство за безпомощност. Трябваше да направи нещо. Огледа се отчаяно наоколо, като се мъчеше да измисли нещо. Дървета, пръст, самата скала…

Нищо. Нищо, което един старейшина да може да докосне. Нищо, което един старейшина да може да направи.

Усети силно притискане от едната си страна. Вратата на металната стая се затваряше.

Моментално се озова обратно в стаята, треперещ от прекалено многото изживявания, струпващи се едно през друго. Доктор-Каван-а все още беше тук и го търсеше с поглед. Той се оттегли в сивия свят.

Приглушен звук долетя през резена му в тъмнината около него — вратата се затвори. Прр’т-зевисти остана на мястото си. Мисълта за тримата млади зхиррзхианци, изправени пред лицето на скорошното старейшинство, го измъчваше. Известно време не се случи нищо. След това чу вратата да се отваря и затваря отново.

— Тръгнали са надолу — каза гласът на човешкия командир. — Вероятно (нещо) успеят преди да пристигне (нещо) отряд.

— Какво (нещо) предприемете? — попита Доктор-Каван-а.

— Тъй като не се приближават, (нещо) ги оставя — каза човешкият командир. Прр’т-зевисти забеляза, че гласът му става по-силен, сякаш се приближаваше до резена му. — Искам да разбера какво (нещо) там. (Нещо), (нещо) да опитат отново.

— А не мислите ли, че това е просто (нещо)? — попита Доктор-Каван-а.

Разнесе се тихо изщракване — капакът на кутията, в която се намираше резенът му, се отвори.

— Не. — Човешкият командир сега беше толкова близко, че Прр’т-зевисти можеше да усети топлия му дъх. — Не, мисля че (нещо) е свързано с това нещо.

— Идеята за (нещо)?

— Защо не? Онова, което наистина знаем за тяхното техническо (нещо), е че то е (нещо) различно от нашето.

— Но тук в (нещо) (нещо)? Мислех, че блокира (нещо) всички (нещо).

— (Нещо), да. Може би затова онези зхиррзхианци се катереха там. Опитват се да влязат в обсега. — Командирът шумно издиша. Дъхът му неприятно погъделичка резена.

— Това е ключът, Доктор-Каван-а. Точно това. Сигурен съм. На път ли сте да разберете какво представлява?

— Това е (нещо) (нещо) — каза Доктор-Каван-а. — Дотук съм сигурна. Освен това е (нещо) с (нещо) и (нещо). Но наистина интересната част, особено от (нещо) гледна точка, е, че твърдата (нещо) е твърда само отвън. Останалата част е мека и дори донякъде (нещо) активна.

— Какво искате да кажете с това (нещо) активна? Мъртво е. Как може да бъде (нещо) активно?

— Нямам (нещо) идея. Но ето я и другата интересна част. Когато вземате нова проба, външната (нещо) отново се втвърдява. Може би е свързано с (нещо) с въздуха.

— Но тогава не говорим за някакъв обикновен (нещо). Това е повече активен (нещо).

— Точно така — каза Доктор-Каван-а. — Въпреки че не зная какво (нещо) би могло да направи това.

— И (нещо) активно в (нещо) — промърмори командирът.

— Интересно. Много интересно.

Той спря да говори и за известно време дишането му бе единственото нещо, което можеше да се чуе и почувства през резена на Прр’т-зевисти.

— Е, продължавайте в тази насока. — Гласът на командира се отдалечаваше. — Засега това е единственото, което можем да направим.

— Зная — съгласи се Доктор-Каван-а. — Веднага се залавям за работа.

— (Нещо) ви да изчакате няколко (нещо). — Гласът на командира беше съпроводен от звука на отварящата се врата. — Ако зхиррзхианците там решат да (нещо), може да ви се отвори друга (нещо) работа.

Той излезе и затвори вратата. Прр’т-зевисти внимателно се приближи до светлия свят, този път от друга наблюдателна позиция.

Доктор-Каван-а стоеше до лавиците и съзерцаваше неговия резен.

— За какво служиш? — тихо попита тя. — Защо зхиррзхианците са те извадили от своята (нещо)?

За момент Прр’т-зевисти почти бе готов да й отговори. Бяха го хванали и вече със сигурност го знаеха. Наистина нямаше кой знае каква полза да се крие и да се преструва, че не съществува.

Но запази мълчание. Сигурно си казваха думата някогашното военно възпитание и ужасните предупреждения за опасностите от доброволното общуване и съдействие с врага. Или ирационалната надежда, че те все още не знаят, че са го хванали в капан.

Защото ако знаеха, нямаше причина да не започнат да го разпитват. С помощта на оръжията срещу старейшини.

Доктор-Каван-а взе кутията и я занесе на масата. Прр’т-зевисти я наблюдаваше и трепереше от винаги неприятното предчувствие за нещо неизвестно. Никога не му се бе случвало да изпита върху себе си въздействието на оръжията срещу старейшини, но историята ясно показваше катастрофалните последици, които бяха оказали те върху зхиррзхианската култура. Първите (и последни) оръжия срещу старейшини били създадени от рода Сврр от клана Флии’рр в разгара на Втората война на старейшините преди осемстотин цикъла. Всички участници във войната призовавали Сврр да престанат да ги използват. Оръжията предизвиквали само замайване у воините, но били смъртоносни за децата и старейшините. Сврр не се отказали от оръжията си. След края на войната този отказ струвал заличаването на целия род.

След това зхиррзхианците никога не бяха прибягвали до тези оръжия. Но всяка другопланетна раса, с която се сблъскваха, ги използваше — преднамерено, жестоко и безсърдечно. Всяка раса, от чиг до исинторксите. А сега и хората.

Внезапна остра болка го накара да подскочи. Доктор-Каван-а вземаше нова проба от резена му. Но това нямаше да продължи дълго. Знаеше, че в края на краищата тя ще се отегчи от всичко това.

И тогава щяха да започнат разпитите. Прр’т-зевисти можеше само да се надява, че ще намери смъртта си преди да успее да предаде народа си.

Добраха се до желаната височина, без хората-завоеватели да предприемат нищо. Сега бе настъпил ред на зхиррзхианците.

— Добре. — Трр-мезаз гледаше към дърветата и каменистата земя под тях. — Започваме. Встии-суув, ти тръгваш първи и повличаш нас двамата надолу. Ако хората-завоеватели помислят, че падането е станало неволно, това може да ни даде още малко преднина. Действай когато си готов и гледай да не ни удариш прекалено силно.

— Добре. Скачам.

Отгоре нещо изшумоля и върху него се посипаха дребни камъни. В следващия миг Встии-суув прелетя покрай него и болезнено закачи лявото му рамо с крака си. Въжето рязко се дръпна и изхвърли Трр-мезаз от скалата. Той едва успя да не уцели Клаа-нуур… удари в скалата засегнатото си рамо… обърнат наполовина към скалата, задраска с нокти, за да се опита да застане във вертикално положение…

И тогава единият му крак удари земята. Опита се неуспешно да запази равновесие. Падна на коляно, претърколи се на една страна и отново се озова на колене.

— Докладвайте! — викна той, докато се отърваваше от въжето и снаряжението си и същевременно вадеше лазерната си пушка.

— Добре съм, командире — каза Встии-суув, като дишаше тежко. — Само малко натъртвания.

— Същото положение — обади се Клаа-нуур. — Тези предпазни халки са по-добри, отколкото си мислех.

— Добре. — Трр-мезаз клекна и се огледа. Все още нямаше следи от сухопътни части, въпреки че в гориста местност като тази това не означаваше много. Оставаше им само да стрелят първи по коптера, преди да успее да се спусне и да ги направи на парчета. Той погледна нагоре към небето…

За да открие, че коптерът изобщо не е помръднал.

Трр-мезаз се намръщи. Машината все още беше там и само малка част от нея се виждаше между дърветата. Все още си висеше на същото място. Без да прави никакъв опит да ги атакува.

— Командире? — разнесе се настойчивият глас на Встии-суув. — Ще го свалим ли?

Трр-мезаз отново се огледа. Никакви пехотинци. Никакво въздушно подкрепление. Единственото летателно средство, което присъстваше, неясно защо не правеше маневри, за да застане в удобна за атака позиция. Сякаш…

Сякаш техният командир ги оставяше да си вървят.

Той пое дълбоко въздух.

— Не стреляйте. Дръжте оръжията си в готовност, но не мисля, че ще се наложи да ги използваме. Пускат ни да си вървим.

— Пускат ни да си вървим? — повтори Клаа-нуур, като се оглеждаше. — Не мога да повярвам.

— Не, просто още не са реагирали — подкрепи го Встии-суув. — Това е шансът ни, командире. Горещо ви препоръчвам да не го пропускаме.

Трр-мезаз отново погледна към коптера. Изпита странно чувство в основата на езика си. Техният командир ги оставяше да си вървят. Също както той преди четири завъртания бе позволил на техния сухопътен отряд да се измъкне.

— Не стреляйте — повтори той. — Това е заповед.

Хвърли последен поглед наоколо и тръгна надолу по стръмния склон.

— Да се връщаме при колата.

Разбира се, не му вярваха. Нито един от тях. Чак докато не потеглиха без никакви по-нататъшни инциденти и без следа от преследвачи.

Встии-суув заговори първи.

— Просто не мога да повярвам. — Той гледаше вражеския коптер, който все още стоеше неподвижно на мястото си. — Пуснаха ни да си вървим. Защо ще правят това, в името на всички осемнадесет свята?

— Може би ни връщат жеста, че не унищожихме техния отряд, когато можехме да го направим — предположи Трр-мезаз.

— С цялото ми уважение, командире, но това е много опасен начин на мислене — измърмори Клаа-нуур. — Това не са цивилизовани същества. Те са жестоки варвари и убийци. Прилагането на зхиррзхиански стандарти спрямо тях само ще ни доведе до задънена улица.

— Може би — каза Трр-мезаз. — А може би не. Те имат много високо развита технология. Би трябвало наред с нея да имат и някаква степен на цивилизованост. И ако връщането на жест е нещо, до което не са достигнали, тогава може да има и друга причина. Може би техният командир ни е пуснал по същата причина, поради която аз оставих отряда му — защото иска да разбере какво искаме да направим. Може би това ще го накара отново да ни пусне в своя територия. Ако приемем, разбира се, че ще получим нов резен от върховното командване.

— Или от Дхаа’рр — замислено промърмори Встии-суув.

Трр-мезаз се обърна към него, до някъде изненадан.

Встии-суув определено бе настроен враждебно спрямо идеята за втори резен от фссс-органа на Прр’т-зевисти и не го бе скрил по време на катеренето. А ето че сега отново повдигаше същия въпрос. При това не като прелюдия за спор — поне според тона му.

И изведнъж разбра.

— Видял си го. Нали?

— Така мисля — призна Встии-суув. — И вие ли?

— Също като тебе — кимна Трр-мезаз. — Видях нещо. Не съм сигурен какво.

— За какво става дума? — обади се Клаа-нуур. — Какво сте видели?

— Може би нищо — колебливо каза Встии-суув. — А може би… ами, може би видяхме Прр’т-зевисти.

Клаа-нуур стъписано местеше погледа си от единия на другия.

— Сигурни ли сте?

— Не, изобщо не сме сигурни — каза Трр-мезаз. — И затова желая това да си остане между нас. Повечето няма да ни повярват. Останалите ще помислят, че сме измислили историята по политически причини.

— Но въпреки това трябва да направим нещо, не е ли така? — попита Встии-суув.

— Разбира се — увери го Трр-мезаз. — По един или друг начин ще се върнем там, за да разберем какво става.

— Ще бъдем готови във всеки момент, командире — тържествено каза Встии-суув. — Можете да разчитате на нас.

Наистина можеше да разчита на тях, помисли си Трр-мезаз. Онези недоверчиви и подчиняващи се с неохота воини, които тръгнаха с него, още по-недоверчивите му спътници, които се катереха с него и после отстъпваха под зоркото око на врага — онези двамата вече ги нямаше. При най-малкия намек, че Прр’т-зевисти може би е все още жив, те внезапно се бяха превърнали в негови верни съюзници.

Но кланът Арее’рр имаше дълга и славна воинска традиция. А Прр’т-зевисти някога беше воин.

Дали тази традиция и техният новопоявил се ентусиазъм щяха да оцелеят при повторно навлизане в сърцето на вражеската територия беше съвсем друг въпрос. Трр-мезаз можеше само да се надява, че лидерите на Дхаа’рр ще му дадат възможност да разбере това.