Насочен взрив

1. „Е, господа, да започнем огледа…“

Погледнах в огледалото за обратно виждане, пристроих ладата си в дясната лента и спрях на около двайсет крачки от Олег Борисович Левин. Той беше тромав, замислен флегматик на двайсет и две години — мой стажант. Всъщност след няколко седмици ще го атестират и тогава Левин от стажант ще стане напълно самостоятелен следовател от прокуратурата. Младежът, потънал в своите много важни мисли, естествено, не ми обърна внимание. Дадох заден и му отворих предната врата.

— Господин главен прокурор, колата пристигна.

Олег, без да се учуди, тръгна към колата. А лелките, които чакаха на автобусната спирка, удивено ме погледнаха и започнаха да си шепнат. Моят стажант, без да бърза, повдигна полите на своето кафяво палто и тромаво се занаглася на предната седалка.

Забелязах измъкващия се от тунела тролей, потеглих бързо и успях да хлопна вратата на стажанта си.

— Здравейте, Александър Борисович — басово каза Левин.

— Само за генерал си, Олег — усмихнах се аз.

— Защо?

— Я виж само какво палто имаш. С червен генералски хастар. На твоите години тичах по якенце и не се страхувах от студа. И сега си тичам.

— С яке човек може да си докара простатит — каза Левин смръщено, гледайки внимателно пътя. — А после цял живот ще се лекуваш.

Вдигнах вежди — нямах какво да възразя срещу такъв тежък довод. Още повече, че докато си тичах по яке на младини, си спечелих само маясъл. Вярно, че не беше от тичане, а от заседаване пред бюрото, но все пак… Естествено, това си го премълчах.

Светофарът на „Тверска“ ни забави и видях някакъв фотограф, който подреждаше на асфалта фото силуетите на Горбачов и Елцин в цял ръст.

„Чужденците, които буквално се тълпят в Москва след август, обожават да се снимат с президентите — помислих си аз. — Ей до този изтъркани силуетчета. А пък шишкото с плетения пуловер, който влачи Горбачов под мишница, сигурно да е изкарал доста тлъста пачка от президентите си.“

След няколко минути стигнахме до дежурната на Московското ГУ на МВР.

Сградата на Градското управление през дългите години на своето съществуване никак не се беше променила — нито отвън, нито отвътре. Описаното в десетки, ако не в стотици детективски романи триетажно здание в стил руски класицизъм розовееше с прозорците си, отразяващи изгряващото слънце.

Олег, който мълчеше смръщено, докато пътувахме, изведнъж се оживи и се заусмихва.

— Пристигнахме, веселяко мой. Май че днес ти е първото дежурство? Или греша? — попитах аз.

— Първото — лаконично потвърди Левин, усмивката му изчезна и той сбърчи чело.

— Значи днес нещо ще се случи — мрачно констатирах и веднага уточних: — Има такава поличба.

— И с вас ли е било така? Какво се случи по време на първото ни дежурство?

Не му отговорих. „Нима и аз съм бил такъв заек преди девет години?“ — помисли старши следователят по особено важни дела Турецки, т.е. аз.

Закрачихме към входа.

„Трябва да позвъня на Альона, да разбера кога пристига Жорка от Америка. Не може да не дойде на двайсет и шести. Всяка година се събираме за годишнината от смъртта на Рита, а вече минаха девет години… Девет години. Да не повярваш, но е факт.3 И на Таня, непременно трябва да позвъня на Таня…“ — успях да помисля, докато влизахме в зданието. Едва прекрачихме и по вътрешната уредба се разнесе:

— Дижурният слидовател! На оглед!

Беше гласът на възрастния майор татарин, зевзек, който обичаше да подчертава своя лек акцент.

— Оценявам шегата, господин майор! Може ли поне да се подпиша в присъствената книга? — невъзмутимо се заинтересувах аз.

— Какви ти шеги! — обиди се майорът. — Току-що получихме сигнал за убийство в Пресня. Убит е запасният генерал Селдин — известен колекционер. Явно с цел грабеж. Така че, Александър Борисович, смятайте, че сте се подписали.

Налага се веднага да се захващам за работа. И след петнайсет минути оперативно-следствената група в пълен състав се натоварва на колата.

Апартаментът на генерал Селдин се намираше в един от блоковете, построени с хубави силиконови тухли. Най-често такива сгради се срещат в центъра, в хубавите квартали, обкръжени със зелени градинки. Само далеч от „Садовое кольцо“ хората живеят в обикновени панелни блокове, които напомнят на картонени кутии и по правило са заобиколени от малки и големи заводи и фабрики, представляващи „работнически“ квартали.

Някога Пресня сигурно е била най-пролетарският район на Москва, но сега е застроена с тухлени сгради на вече бившия партиен елит, макар и от средна ръка, но все пак елит.

Минахме покрай възрастната портиерка — кльощава сива мишка в работно облекло — и с асансьора стигнахме до четвъртия етаж.

Не ни отвориха веднага след позвъняването. Дълго дрънчаха всевъзможни ключалки и накрая на прага, застана нисичка жена, късо подстригана, с огромни изплашени очи, в които не забелязах мъка. За миг се попитах — а не е ли тя… Но всякакви предположения на прага на апартамента на убит човек подхождат повече на стажант, а не на мен. Затова пропъдих всички мисли на тема „а не е ли…“. Мълчаливо влязохме всички — пръв аз, след мене Олег Ленин и останалите от оперативно-следствената група.

Веднага щом влязохме, жената бързо зашепна:

— Днес сутринта дойдох при него, както винаги… веднага забелязах, че вратата не е заключена… Изтичах до съседите… Уплаших се да влизам сама. Но съседите не отвориха… Тогава все пак влязох и веднага отидох в кабинета.

— А защо не отвориха съседите? — питам аз.

— Мария Фьодоровна, съседката… каза, че не може да излезе, защото нямала ключове.

— Ясно — казвам аз, макар че всъщност засега нищо не ми е ясно. От опит знам, че най-лошо е, когато всичко е ясно като бял ден — след това трябва дълго и трудно да се разделяш със собствените си заблуди.

Щом влязох в апартамента, обърнах внимание, че обстановката в антрето и хола е повече от скромна. Традиционни мебели на семейство от средна ръка. Полирана секция и книжни лавици, хубав японски телевизор в ъгъла на стаята и две полумеки кресла. Много сувенири — стандартно безвкусните кристални вази, дърворезба и инкрустации. На килима, който краси стената, висят сабя, полеви бинокъл и порцеланова лула с дълъг чибук — сигурно преди стотина година помешчиците са пушили с такива.

В кабинета виждам някакви ордени и медали, разхвърляни по пода. И произнасям фразата, която след девет години работа ми е вече дежурна:

— Е, господа, да започнем огледа…

Зад гърба ми бързо се промъкват патологът и експерт криминологът. Няколко пъти блясва светкавицата на фотоапарата. И чак след това се навеждам над проснатия на пода Селдин.

Трупът лежеше на килимче, цялото просмукано с кръв. Гърлото на Селдин беше прерязано от ухо до ухо. В същата минута чух зад гърба си особен звук. Обърнах се и видях изцъклените очи на стажанта Левин, чиито бузи се бяха издули до опасни размери. Куркането на червата идеше откъм Олег Борисович, бъдещия главен прокурор. И тези звуци подсказваха напън за повръщане.

— Зле ли ти е? — попитах.

Левин се хвана за корема и ловейки с уста въздуха, простена:

— Май съм ял нещо развалено.

— Излиза, че си и страхливец. Май ял нещо… Какво толкова кръв… Разбира се, че не е приятна картинка, но ако реагираш така на всеки труп, ще те отпишем поради професионална непригодност — заплаших го насмешливо. — Добре де, върви в тоалетната и покажи на клозетната чиния какво си закусил.

Левин изхвърча от стаята, като тихо простенваше по пътя.

— Слабовато е момчето. Новак ли е? — попита оперативният служител, капитан от местното управление.

— Новак. Нищо му няма, ще свикне — отговорих механично.

Накрая завърших огледа на трупа и местопроизшествието, като при това си изясних, че покойният Иван Митрофанович Селдин сериозно се е увличал по нумизматиката и фалеристиката. Имаше голяма колекция от руски ордени, а също и сбирка от сребърни и златни монети. Но главно, както се изрази Зинаида Василиевна, неговата осиновена дъщеря, „събирал злато“.

Въпреки че генералът живееше в сграда на ЦК, където има пазач, убиецът се е промъкнал незабелязано. Това ме навеждаше на мисълта, че или портиерката е проспала убиеца, или той живее в същата сграда…

В кухнята, нервно подръпвайки, пушеше цигара след цигара Зинаида Василиевна, подстригана ала гарсон жена на неопределена възраст, с дълбоко хлътнали очи. И пак, без да искам, отбелязвам, че очите й са абсолютно сухи. Изглежда, че не преживява много тежко смъртта на баща си.

Впрочем нейният разказ потвърди моето мнение. Генерал Селдин бил преведен в Москва от Костов, където служил в отдел „Кадри“ на щаба на Севернокавказкия военен окръг. В Ростов той се оженил повторно за майката на Зинаида Василиевна. А след година, това се случило в 1978, те се преместили в Москва.

Иван Митрофанович бил тих човек, мълчалив, нямал приятели и не канел в дома си никого. И на Зина също забранил да кани в апартамента когото и да е от приятелите си — страхувал се, че някой може да насочи крадците към претъпкания с ценности апартамент.

Макар че Селдин — званието генерал-майор получил след пристигането в Москва — получавал добри пари, фактически семейството живеело от заплатата на майката, която била възпитателка в близката детска градина. Иван Митрофанович понякога купувал някои неща — например телевизор. Но, общо взето, всичките пари отивали за колекцията, която събирал със страстта на Балзаковия Гобсек.

Малкото познати, които се появявали в дома им, били принуждавани от него да изпразват джобовете си заради копейките. Така той събрал пълна колекция от съветски монети. Ордените и медалите, както и дребните монети, били неговата второстепенна страст. Истинската била „съветското злато“, което емитираше Държавната банка на СССР по случай юбилеи специално за западни нумизмати.

— Когато почина мама, а това се случи през миналата година — разказваше ми Зинаида Василиевна, — ние се върнахме от гробището и той веднага се заключи в кабинета си. В онзи ден не чух нито думичка от него. Беше ми толкова тежко, че бях готова дори да посегна на себе си. Сигурно тогава, само за една вечер, остарях…

— Зинаида Василиевна, как ще ми обясните тази саможивост на Иван Митрофанович? Не се ли разбирахте?

— Защо все повтаряте „Зинаида Василиевна, та Зинаида Василиевна“ — без злоба се заяде тя с мен. — Аз съм на двайсет и пет години, а вие май ме причислихте към връстниците си.

— Не — казах аз и това си беше чиста истина, защото си помислих, че е по-възрастна от мен най-малко с три години. Тази моя несъобразителност ме развесели и дори исках да се усмихна, но навреме се въздържах.

— След погребението на мама го напуснах. Отидох при момичетата в общежитието. Завърших института и сега живея сама — под наем.

— Можете ли да ми кажете защо в колекцията има толкова много кутийки за еднакви монети? — запитах, показвайки на Зина празна кутийка с олимпийска символика — една от многото, които се търкаляха из кабинета на Селдин.

— Откъде да знам — вдигна рамене Зина. — Може би за размяна… Но не! — Тя трепна. — Той ми казваше, че тяхната фирма иска да открие антикварен магазин! Но докато търсят помещение…

— Каква фирма? — наострих уши аз.

Зина вяло сви рамене.

— Един бог знае. Той, струва ми се, работеше в няколко фирми като кадровик. След августовския пуч го пенсионираха и никъде не го вземаха на работа. А после изведнъж му предложиха няколко места…

Записвах нейните думи и си мислех, че първата ми работа ще бъде да наредя добре да претършуват черния пазар на Таганка, където се събират нумизматите. „Постоянното присъствие“ сигурно може да разкаже много интересни неща за покойника, ще можем да хванем поне една-две нишки от кълбото.

Нашият експерт Семьон Семьонович Мойсеев помагаше на криминолога от НТО4 и внимателно сваляше отпечатъци на пръсти от разни повърхности. Той пълзеше по пода, разглеждайки следите от туристически или военни обувки, ясно отпечатани върху паркета. Съдебният лекар определи най-общо времето на убийството — рано сутринта, но по-точно щяла да покаже експертизата, т.е. аутопсията.

Разпитът на живеещите във входа не даде нищо, никой нищо не беше чул или видял. Два от апартаментите пък изобщо бяха празни. Доскуча ми от всичко това, но щом си спомних за Левин, който от солидарност старателно пълзеше по пода заедно със Семьон Семьонович, малко ми светна — ето кой ще се заеме с пазара на черно и останалата неприятна, но необходима работа.

Сигурно щяхме да се задържим по-дълго при Селдин, но като дежурен следовател ме повикаха за взрива в складовете на Ярославската гара. Нечия умна глава родила версията, че това може да е терористичен акт.

Набързо привършихме огледа в дома на Селдин и тръгнахме към Ярославската гара. Естествено, както и предполагах, това си беше най-банален случай — двама заварчици се напили с някакъв боклук, сбили се и предизвикали пожар. А складът бил натъпкан с кашони с малки вносни газови спрейове и те гръмнали.

Заварчиците мигновено бяха изтрезнели и бледнеейки все повече и повече, започнаха с треперещи гласове един през друг взаимно да се обвиняват за възникналия пожар. Беше се събрала цялата милиция на Ярославската гара и цялото жепейско началство, така че аз със следствената си бригада бях съвсем излишна фигура.

Едва привечер се върнахме на „Петровка“.

Левин веднага изтича в бюфета да натъпче празния си стомах, а аз тръгнах към кабинета на дежурния следовател. Тръшнах се с удоволствие на креслото в кабинета и опънах крака. Втренчих се в картата на Съюза на съветските социалистически републики, която така приятно галеше зрението, навявайки мисли за отминалата комунистическа епоха с нейния „докторски“ салам по две рубли и двайсет, с партийните активи и партийните групи, и останалите глупости.

И тъкмо исках да се съсредоточа и да анализирам убийството на генерала, когато зазвъня телефонът. Не очаквах да чуя гласа на Татяна Холод.

— Александър Борисович? Саша, обажда ти се Таня. Извинявай, че те безпокоя в службата — звънтеше в слушалката нейният радостен глас.

— Таня, дежурен съм… — успях само да кажа, дори не да й кажа, а някак вяло и виновно да измънкам в слушалката.

— Ама не мога да ти звъня у вас — сниши глас Татяна.

— Защо? Моята Иринка замина за Рига по договор в оркестъра на някаква скъпа кръчма.

— Заради мене ли? — Гласът на Таня Холод съвсем затихна.

— Не, откъде го измисли? — учудих се артистично. — Кое е толкова странно? Нима жените, както и мъжете не заминават в командировка? Както казват, житейска работа. Ето например аз съм длъжен сега цяло денонощие да стърча на работа…

— На любимата ти работа — добави Таня.

— Е, нека да е и любима, но все пак съм разделен от жена си. Таня, вероятно не бива повече да се срещаме… даже и заради вестникарските статии, че току-виж аз наистина… Знаеш ли, все пак се чувствам виновен, макар Ирина да е далече…

В слушалката увисна тягостна тишина.

— Саша, не си ме разбрал правилно. Аз не ти звъня за това… Не за да ти напомням за нещо… Макар да съжалявам, че отказваш да пишеш статии за моя вестник.

— Не отказвам.

— Това е добре! Пък аз най-после се омъжвам.

— За него ли? За оня, военния?

— Да, за Володя, за полковник Васин. Е, наистина, трябва да го изчакам, докато се разведе с жена си — тъжно се засмя Татяна. — Искам да прибера от тебе ръкописа му и да чуя мнението ти. Прочете ли го?

— Ах, да! — плеснах се по челото. — Танюша, съвсем забравих. Този литературен шедьовър е тук, в кабинета ми, заврял се е някъде из бюрото. Извинявай, но съвсем съм се объркал. Обещавам, че още днес…

— Саша, знаеш ли, че това, което е написал Васин, може да се окаже сериозно, много сериозно. Нима си забравил, че искаше да го прочетеш не по литературни причини, а заради съдържанието…

— Да, да, заради съдържанието — може ли да се пръкне от този ръкопис криминале — усмихнах се аз.

— Саша, обещай ми, че спешно ще прегледаш всичко написано от Володя. Ами там всичко е истина, само имената и фамилиите са променени; макар да не е служебен доклад, а нещо наподобяващо мемоари, но това е бомба, сензация! Неговият ръкопис е горе-долу същата бомба, каквато готвя и аз.

— Танюша, откога се увличаш по взривни вещества? — пошегувах се аз.

— Скоро ще получа и някои документи, които могат да гръмнат по-силно и от двеста грама тротил. Въз основа на тези материали ще напиша съвсем мотивирана статия, която ще лиши от кабинети такива високопоставени началници и генерали, които не си сънувал.

— Таня, какво ти е? Какви са тези хвалби?

— Ама ти всичко си забравил. Не си го прочел, забравил си всичко, което толкова дълго обсъждахме. Също и за моята статия. Помниш само… само леглото… Боже, колко си бил глупав!

— Защо? Помня не само леглото… Завъртя ме работата. Канех се да прелистя твоя Васин. Обещавам още днес да се захвана с шедьовъра на твоя бъдещ мъж и начинаещ драскач. Да не е решил да подава оставка?

— Засега не е решил, но, изглежда, ще се наложи. Защото не може повече така… Той е честен човек. Надявам се, че разбираш…

— Щом смяташ, значи наистина е така. Извинявай, Таня, твоят бъдещ мъж не ме интересува особено, но ще прочета ръкописа. И на сватбата ви ще дойда, ако ме поканиш, разбира се.

— Александър Борисович, обръщам се към вас сериозно, като към следовател. В ръцете ви е много важен материал, а вие ми говорите за някаква си сватба. Няма да получите покана, ако веднага не прочетете материала! — И Татяна сърдито тръшна слушалката.

Няма какво да се лъжем. Жена ми Ирина замина за Рига от ревност, мисли, че ние с Татяна Холод въртим любов. Ох, ама между нас няма нищо! Чудо голямо, всичко на всичко два пъти… чукнах мацето, какво толкова?

Татяна Холод не беше обикновена журналистка от някакво си вестниче. Тя е главен редактор на „Нова Русия“ — един от първите наши независими вестници, появили се след пуча и закриването на партийните чудовища като „Правда“, „Съветска Русия“ и десетки подобни. Таня, колкото и да е странно, не искаше да става главен редактор, но както се казва, времето я направи. Тя усърдно пишеше хапливи и дръзки статии и не искаше да се превръща в чисто кабинетна ръководеща дама.

Нашето приятелство е отскоро. Различни издания вече ми бяха предлагали да пиша аналитични статии за ръста на престъпността в страната. Но ме съблазниха Татяна Холод и „Нова Русия“. Откровено казано, тлъстите им хонорари ме радваха. Пък и статийките ми се получаваха „горе-долу добре“, както ме хвалеха Татяна и нейните редактори. И Костя Меркулов ме насърчаваше: „Колкото повече истина научават хората, толкова по-бързо ще се освободят от лакейската си психика, която възпитаваше у тях комунистическата партия. Иначе няма смисъл да се говори за демокрация. При това стилът ти е добър, дори и аз се увличам по твоите служебни опуси…“

Така от известно време и аз започнах да пиша почти професионално, т.е. да получавам пари за статии, подписани с обикновения псевдоним „Борис Александров“.

Бил съм неведнъж в дома на Татяна. С часове седяхме на масата, редактирахме стла на статиите ми, размествахме фактите в материалите и честичко се заседавахме до късно. Виновен ли съм, че Татяна Холод се парфюмираше с френски парфюми? Когато късно през нощта се връщах у дома, Ирина, естествено, не спеше и ме чакаше. Тя с явно отвращение вдъхваше миризмата на чуждия й „журналистически“ парфюм, но не казваше нищо. Чак на другия ден започваше разговор какво искам повече — момче или момиче?

Отговарях, разбира се, че искам момче и питах „да не би…“ Но женичката ми хитро и тъжно се усмихваше и поклащаше глава отрицателно: „Няма да ти кажа. Сам ще видиш, когато дойде деветият месец…“

Но ето че жена ми замина за Рига. И съвестта ме мъчи! И има за какво! Естествено, никой не знаеше, че една вечер ние с Татяна Холод пак се бяхме заседели над ръкописа й, аз бях опиянен от нейния тръпчив и силен „Пуасон“. Сам не разбрах как ръката ми се оказа на коляното й и после всичко стана от само себе си, както през младежките години.

И още веднъж — в една късна вечер, завършвайки статията и изключвайки телефона, изведнъж се оказахме прегърнати върху широкото Танино легло.

И толкова! Седмица след този случай Татяна каза, че както усеща, полковник Васин се кани да й направи предложение. Тя отдавна му беше приятелка, а пък той дослужваше в Германия. Като помощник на командващия Западната група войски, Васин подготвяше юридическа обосновка за извеждането на нашите части от „нова“ Германия. След като нашите отношения станаха чисто делови и приятелски, Татяна неведнъж ми беше разказвала за него. Полковник Васин бил кристално честен офицер, но попаднал в такива лайна, оплел се в такава авантюра, че би могла да му струва и живота. Таня ми даде „Записките на полковник Васин“ с цел да ги анализирам — има ли в тях нещо достойно за вниманието на Московската градска прокуратура. Аз пък забравих да ги прелистя, а по-вероятно е подсъзнателно да не съм искал да ги прочета. Може би защото мъничко съм ревнувал този виден полковник с посребрени слепоочия, както ми го беше описала Татяна. Ревнувах своята „шефка“ в журналистиката. Пък и ръкописът дойде при мен наскоро след пуча, когато всичките ми мисли бяха заети все още с делата от Стария площад5.

Тъй като не ме безпокояха с повиквания, използвах дежурната кола, за да отида до Московската градска прокуратура. Намерих в кабинета си синята папка с ръкописа на полковник Васин, сложих я на бюрото и се тръшнах в креслото. На корицата беше надраскано с молив: „Записки на полковник Васин“.

Прекъснах четенето и се замислих. Всичко това прекалено много приличаше на истина, но все пак не вярвах съвсем на тези армейски игрички. Бях подочул, че там, в ЗГВ, се случваха много тъмни нещица, но ЗГВ си има своя военна прокуратура. Защо ще търсят московската… Дали пък не му се беше приискало на полковник Васин да сгъсти багрите, за да блесне като полугерой — полужертва? За съжаление, или пък за щастие, в „Записките“ няма никакви писмени доказателства или дори намек за някакви документи. Всеки има право да фантазира, в това число и помощникът на командващия групата войски… И все пак това ме засегна по някакъв начин. Може би със своята тривиалност и баналност — наистина могат да помъкнат ракетите по море и да ги прехвърлят в определено място на някакво корито с панамски флаг.

Да, Танюша ми постави хубава задачка — да намеря едва ли не повод за възбуждане на следствие въз основа на тези страници, напечатани от неопитна ръка на новичка немска електронна пишеща машина…

След малко в Московската градска прокуратура се появи и доволният и щастлив Левин. Доложи, че е изял едва ли не десет кренвирша и сандвич с хайвер в милиционерския стол по случай първото си дежурство. След това започна да ми дотяга с различни глупости. Изглежда, искаше да покаже усърдие в службата. Предлагаше да поставим външно наблюдение на къщата на Селдин — може пък някой още веднъж да прескочи, за да избърше отпечатъците от пръстите си по огледалата в апартамента?

Свих скептично устни и нищо не отговорих на това детинско дрънкане. Предложих му да си почине, но той отказа. Щял да прескочи до кабинета по криминалистика при Мойсеев и да се опита малко „да пораздвижи“ в разговор с него делото по убийството на генерал Селдин.

Наивник. Да прави каквото ще, щом му е интересно. Някога и аз като него по време на първото си дежурство не мигнах. Левин, както и аз преди години, почти тръпне от предчувствието, че ще му провърви и благодарение на своята институтска желязна логика и вродена интуиция ще разчупи костеливия орех на Селдиновото убийство.

Блажени са вярващите… Отново се задълбочих в ръкописа, хвърляйки поглед към телефона. Телефонът мълчеше. За мое щастие засега никой нямаше нужда от дежурен следовател. И от „Петровка“ не ми звъняха.

Зазоряваше се. Не бях забелязал как беше минало времето.

„Да, този полковник Васин си го бива — разсъждавах аз. — Би трябвало да дам този ръкопис на някой психолог и той, като включи компютри, интуиция и опит, да каже доколко са истински нещата в записките… По стила, по изразяването, по хода на мисълта и повествованието някои неща могат да се определят…“

Четох дълго. Беше настъпило късното зимно утро, времето сякаш беше отлетяло като миг. Препрочитах по няколко пъти едно и също нещо и се опитвах да се поставя на мястото на психолога. Както и преди, вярвах и не вярвах. Никак нямаше да е лошо да имах поне някаква информация за Васин от военното разузнаване, но военните разузнавачи едва ли ще искат да я споделят. Все повече и повече бях склонен да мисля, че Таниният жених едва ли ще оживее дори и ред истина да има в този ръкопис и ако попадне по някакъв начин в нечии заинтересувани ръце.

Да, все пак съм си мъничко подъл, щом съм захвърлил „Записките на полковник Васин“ в бюрото си и съм ги забравил.

Станах от бюрото, протегнах се и се прозях сладко. Приближих до прозореца, настъпваше противното зимно утро. Бррр.

Интересно, къде ли е Левин — блудният котарак сигурно също не спеше.

Излязох в празния коридор и в дъното му видях Левин. Моят стажант идваше насреща ми, дълбоко замислен, намръщен и хапещ стиснатия си юмрук. Нашият Мегре сигурно разнищваше убийството на Селдин. Тъкмо исках да повикам Левин, който продължаваше да не ме забелязва, но от кабинета ми се чу истеричният звън на телефона. Спуснах се към кабинета:

— Турецки слуша!

— Александър Борисович, на изхода. Зная, че дежурството ви свършва и застъпва друг следовател от прокуратурата. Но към местопроизшествието вече е потеглила групата на Грязнов. Сега изпращам кола и за вас.

— Казвай ясно и кратко — какво и къде? Какви са тия свършва — не завършва. Що за церемонии!

— Току-що получихме телекс — хриптеше телефонът с гласа на Хоменко, нашият майор — украинец с извънредно деликатни за ченге маниери. — Взрив на Лосиний остров. Случаят може да е сериозен… Вячеслав Грязнов го заварихме в дома му. А вас, Александър Борисович, не зная, трябваше ли да ви безпокоя…

— Трябваше! Тръгвам! Изпрати колата на „Новокузнецка“. — Оставих слушалката и излязох от кабинета, като пътьом се обадих на Левин.

— Какво! Тръгваме ли? При Селдин? — дотича и радостно извика моят стажант.

— Не, на Лосиний остров нещо е гръмнало.

— Има ли трупове? — очите на Левин заблестяха.

— Много бързо заобича труповете — усмихнах се аз, обръщайки се към Левин, който едва успяваше да ме следва. Двамата вече тичахме по коридора на следственото отделение на Московската градска прокуратура.

2. Лосиний остров

Слава Грязнов беше пристигнал вече на мястото на взрива и ровеше из храстите. През нощта беше паднал слаб сняг, който на местопроизшествието, естествено, липсваше — кръгло, черно петно от сбръчкана кафеникава трева с диаметър около двайсет и пет метра. В средата лежеше тяло, покрито през глава с черен полиетилен.

Картината ми напомни за кръговете, които извънземните според някои оставяли по полята на Великобритания. Но в нашия случай явно не бяха извънземни.

Ние с Левин се приближихме до черния полиетиленов правоъгълник. Отметнах го и пред нас се откри мрачна картина — неестествено обърнато встрани обезобразено лице, обляно в кафеникава кръв — явен признак за счупени шийни прешлени, а на мястото на гръдния кош и корема зееше огромна дупка, покрита със спечена кръв, в която белееха изпочупени ребра.

Покрих трупа с полиетилена.

— Грязнов! Славик!

Но Славик не отговаряше. Само няколко милиционери от отцеплението ме изгледаха любопитно. Приближих до един от сержантите и попитах къде са свидетелите, за които се съобщаваше в телефонограмата. Сержантът сви рамене, а после някак извинително проточи:

— Че какви свидетели са те — милиционерът съкрушено махна с ръка.

От храстите се появи Грязнов и тръгна към мен. Лицето му изразяваше загриженост.

— Какво откри?

Грязнов се приближи и поглаждайки рижите къдрици на темето си, въздъхна дълбоко.

— Сега оперативните ще прегледат местността, ще разпитаме и жената, извикала милицията…

Огледах се и видях наблизо дребна, сгърбена женица, седнала до един от сержантите върху паднало дърво.

— А свидетелите? — попитах Грязнов.

— Умряла работа — въздъхна той.

Някъде отдалече се чу кучешки лай. Сигурно нашите кинолози с Елмаз или Душман претърсваха храстите.

— Не бой се, Вячеслав! Аз съм с тебе и значи делото няма да ни се опре — потупах Слава по рамото, за да се ободри.

Докато оперативните служители сновяха из гората оглеждайки местността, огромният Душман с черна лъскава козина хвана следа и повлече след себе си сержант Животченко към шосето.

„Свидетелите“ — доста възрастните студенти от Висшите режисьорски курсове — вече бяха пуснати да изтрезняват по домовете си. Станало ясно, че младежите, мъчени от жажда, търсели онази митична кръчма, която отваря в седем сутринта. Студентите не били видели нищо подозрително, а на взрива не реагирали, защото били много „уморени“. Какво пък, позната картинка. И ние сме били студенти и сме били „уморени“ в зори.

Слава Грязнов, вече приклекнал и стараейки се да не се изцапа с кръв, внимателно изпразваше джобовете на убития.

— В джобовете на палтото със зеленикав цвят бяха намерени… — Направи пауза, изсипа всичко върху приготвения полиетилен и продължи: — Автомобилни ключове с фирмен ключодържател на „Мерцедес“ и портмоне… — Грязнов надникна вътре и изсипа на дланта си сребристи монети, които явно не бяха наши. — Няколко немски монети на сума около една марка. Също така и внушителна сума съветски пари… — Грязнов стриктно преброи парите и добави — Общо 15 хиляди и 482 рубли.

След това Грязнов започна да си подсвирква „Ах тези черни очи“, бръкна в като по чудо оцелелия горен джоб на убития, целия пропит с кръв, и измъкна малка книжка.

— Освен това е намерено лично офицерско удостоверение…

В гората на Лосиний остров като че ли беше много по-студено, отколкото в Москва. Студът се промъкваше под яката и вледеняваше гърба и гърдите ми.

Кой знае защо, чувствах се направо зле на мястото на взрива, но го отдавах на студа. Обърнах се и потърсих с поглед Левин. Стажантът ми се прозяваше. Горкият, не беше се наспал преди първото си дежурство. Или беше от студа? Но във всеки случай не беше от страх. След като беше успял да изпразни стомаха си в апартамента на Селдин, по лицето му не забелязвах дори следа от страх или отвращение. Разкъсаният корем на притежателя на офицерското удостоверение, изглежда, въобще не смути стажанта ми. Виж как бързо свикна!

— Какво мислиш за взрива, Левин? — попитах, приближавайки и леко го побутнах с лакът, така че той сепнато изохка.

— Може би обир и търговия с боеприпаси — неуверено ми отговори той.

— Ако потърпевшият е военен, то делото е за военната прокуратура — казах сърдито и вдигнах добре запазилото се офицерско удостоверение, издадено на Александър Александрович Самохин — старши лейтенант от поделение 18034. Стори ми се, че удостоверението е фалшиво, и го хвърлих върху полиетилена до портмонето.

Грязнов привърши огледа на дрехите и джобовете на убития и предложи да разпитаме свидетелите. Впрочем „свидетелите“ беше силно казано. Ставаше дума за една свидетелка, Александра Егоровна Звенева. Обикновена руска жена, облечена в сива „лагерна“ ватенка. Седеше на около петдесетина метра от нас върху паднало дърво заедно с премръзналия сержант от милицията, който се тупаше с ръкавици по колената.

Беше ми студено и адски ми се спеше. Чувствах главата си като новогодишна играчка, увита в памук. Погледнах добродушното лице на леля Шура, както помоли да я наричаме, видях зачервените й бузи с тънички спукани капиляри и ми стана жал за нея, както и за мен самия. Тя търкаше замръзналите си от студа ръце, опитвайки се да ги стопли.

— Така че, другарю милиционер — тя се обърна към Грязнов, но кой знае защо после загледа мен, — когато тълпата, значи, се качи в електричката… Тука слизат малко хора, всичките пътуват до Москва — обясняваше тя. — Та гледам аз значи, онзи слиза… — Леля Шура посочи към горичката. — Изтръска обувките си, като че ли танцуваше чечотка, значи, и толкова. Пресече и толкова. Повече не го и видях. Едва отмина електричката, чувам бууум! Чак приклекнах… А после извиках милицията. Казвам им: „Тука, при нас, взривиха релсите, идвайте по-бързо!“ Аз така, нарочно, за да не се бавят — обясни мъничката остроноса касиерка.

Мъжагата със сержантските пагони, който седеше до нея на падналото дърво, плесна с гумената палка по ръката си и се надигна.

— Като ти тръсна глоба, ще се научиш как се дават лъжливи показания — промърмори той намръщено.

— Аха, нали! — надигна глас касиерката. — Глоба щял да ми тръсне! Ама ако не бях аз, тука вече щеше да е пустош, нямаше да има и следа!

Сержантът си взе белята, като се заяде с лелката. При това се чувстваше, че се притеснява от мен и Грязнов.

— Добре де, така да бъде… — проточи той, готов да си тръгне.

— Почакайте, сержант — казах аз. — След колко минути бяхте тука? Кога отцепихте района?

— А, те са ни юнаци! — отново забърбори лелката. — Почти след пет минути бяха тука…

— Лельо Шура! — изведнъж изкрещя сержантът. — Ти ли ще отговаряш сега вместо всички?

Леля Шура изплашено затвори очи и се смълча.

— Ние бяхме около пазара — продължи сержантът. — След около пет минути съответно дойдохме на мястото. Ако някой беше чакал този, дето се е взривил, той просто нямаше да успее да избяга. Там — сержантът показа през перона — шосето е като на длан. Само с електричката би могъл… Ама и така не става. Откъм Москва нямаше нищо. Затова си мисля, че сам се е взривил…

Аз прилежно записвах показанията в протокола — по-късно всяка дреболия можеше да е важна.

— Лельо Шура — пак се обърнах към адашката си, — нищо не казахте за чантата.

— Ами той нямаше чанта — леля Шура учудено, ме погледна. — Беше с разкопчано палто и с ръце в джобовете… Като на разходка. Нямаше никаква чанта…

Ние с Грязнов само се спогледахме. Стажантът ми, Олег Борисович, не закъсня да напъха нос между нас и да демонстрира изплашената многозначителна физиономия: с една дума, всичко разбира не по-зле от нас — на местопроизшествието бяха намерени обгорели остатъци от синя найлонова спортна чанта.

Погледнах към съдебния лекар Запорожец, който врачуваше нещо над трупа, и свих рамене:

— Най-вероятно покойникът е търгувал с експлозиви. Невнимателното боравене с взривни вещества, и по-точно с тротила, е причина за точно такива нещастни случаи… С една дума, аз вече премръзнах! — казах и потропах с крака.

— А ако говорим сериозно? — намръщи се Грязнов.

— А ако говорим сериозно, възникват няколко законни въпроса. Например, как един млад, добре облечен човек, уж офицер, обут в скъпи есенни обувки, забележи, не с гумени ботуши, се е озовал в мръсната и студена подмосковска горичка? Интересува ме и другият човек, онзи, който е донесъл тука синята чанта. С какво е пристигнал — на електричката или с автомобил? Сам ли е дошъл, или са го докарали? Отивал ли е на срещата, или се е прибирал след среща? Той ли е трябвало да предаде някому стоката, т.е. взривното вещество, или пък обратното — някой му го е предал? И накрая, най-главното — кой е този млад мъж с обгорено лице и разкъсан корем? Той ли е Александър Александрович Самохин?

Грязнов бръкна в джоба си за цигари, запали, дръпна няколко пъти и нервно захвърли цигарата далече встрани, към железопътния насип, който се виждаше между голите храсти в сивата снежна суграшица.

— Може пък да е искал да вдигне електричката във въздуха?

— Не е изключено — свих рамене.

Слава Грязнов извади внимателно от джоба на шинела си целофаненото калъфче на цигарения пакет, в което имаше парченце хартия.

— Я виж…

Разгледах хартийката и прочетох думите: „Яуза 8 ч., Пилимен — 10 000 гущера. Зойка — 500 гущера.“

— Какво е това? — попитах Грязнов, връщайки му находката.

— Намерих тази хартийка смачкана в храстите, на няколко метра от трупа. Бележката не беше затрупана от снега и следователно не е хвърлена вчера. Пресничка е. Може да е и негова. Записал си е мястото и времето на срещата. И когато се е срещнал с когото трябва, изхвърлил ненужната хартийка.

— С кого ли се е срещнал? С „Пилимен“? Нещо не ми харесва. Като че ли специално заради нас са разхвърляни веществени доказателства под всеки храст…

— Напълно е възможно — въздъхна Слава Грязнов. — Какво чудно има в това? Всъщност защо да не захвърли листчето?

— Наистина, защо да не го захвърли? — повторих машинално и аз. През последната година забелязвах у себе си нов навик — да повтарям чуждите думи — дяволски неприятен навик. В психиатрията се нарича ехолалия. Явява се в резултат на нервно разстройство, както ми обясни една добра лекарка от нашата болница. Ехолалията винаги се обажда в моменти на пренапрежение и преумора.

— Трябва да проверим дали няма да се намери местният Пелмен, който е познавал убития. — Чувствах, че започвам да говоря глупости. — Край — казах на Грязнов. — Премръзнах и изключих.

— Вече привършваме — отговори Грязнов.

Изчакахме още малко, докато се върнат Животченко и Душман. Умното куче, повдигнало високо вежди, обидено поглеждаше ту мене, ту Грязнов.

— Душман хвана следата — оплака се Животченко, защитавайки кучето, — но онзи тип беше я обработил с някакъв боклук, подобен на махорката. А на шосето сигурно го е чакала кола, качил се е и заминал.

Така, ето ти нов интересен детайл… Значи все пак е имало среща! Самохин е пристигнал на срещата, а те са го взривили?

— Изглежда, че онзи момък е бил огромен — добави Животченко. — Крачката му е почти метър…

Преместиха трупа на Самохин върху носилка и го напъхаха във фургона на отдавна пристигналата „Бърза помощ“.

— Между другото — Грязнов се надигна и се огледа, — къде изчезна стажантът ти? Я, тича…

Някъде от храстите, на около стотина метра от местопроизшествието, изскочи моят Олег Борисович и загубил всякакъв благоприличен вид на бъдещ главен прокурор, тичаше по пътеката, подхлъзвайки се в размекнатата кал. Изглежда, че се беше увлякъл в собствено разследване и сега, забелязал заминаващата кола на „Бърза помощ“, се беше уплашил, че сме го забавили и заминаваме без него.

— Александър Борисович — викаше жално Левин, или така ми се стори.

— Ще стане главен, ей бо… — изведнъж замлъкнах, защото видях, че в ръцете си Левин държеше пистолет. Хванах се за главата и закрещях: — Следите ще размажеш!

Левин, изглежда, не беше чул виковете ми, но беше видял, че съм се хванал за главата. Докато търчеше, изведнъж реши да се пльосне по очи в калта. Сигурно беше помислил, че му крещя „Залегни!“. Просто беше стъписан от връхлетялото го щастие. Че как не — първото в живота му самостоятелно намерено веществено доказателство. Можеш да затанцуваш от радост, можеш и да се проснеш по очи в калта, всичко е възможно. Бил ли съм и аз някога такъв — възторжено развълнуван и едновременно високомерен не според възрастта си, като Левин сега? Не, не ми се вярва. Но сигурно съм бил…

По обратния път не спирахме да кастрим Левин, а той само се прозяваше, сънено мигаше с пухкавите си мигли и самодоволно се усмихваше, защото наистина беше героят на деня.

Дявол знае какво го беше накарало да рови из храстите далече встрани от мястото на взрива, но пък точно там беше намерил автоматичния пистолет „Стечкин“ с почти празен пълнител и ясни следи от грайфери на армейски или туристически обувки.

Слава Грязнов, неясно защо, беше решил да се обръща към Левин с подчертано уважение, по име и презиме.

— Кой би помислил, че Олег Борисович ще поиска да се поразходи по нужда — съвсем добронамерено се подхилваше Грязнов.

— И като резултат — такъв забележителен предмет, какъвто е пистолетът на забележителния майстор Стечкин…

— Ама аз не по нужда… — обидено възкликна Левин.

— Я стига си лъгал — подсмихнах се и аз.

— Защо да лъжа? Казах, както си беше! Направих, както ни учиха по криминалистика — да разширяваме кръга на огледа от местопроизшествието.

— За разлика от нас — добави с усмивка Грязнов. — Ние отдавна забравихме какво са ни учили.

— Да, новите кадри просто се мъчат да ни изтикат в пенсия, Славик — забелязах и аз добродушно. — Може би Олег Борисович ще каже и кой е собственикът на тази играчка?

— Ще кажа! — без да се смущава, сприхаво възкликна Левин. — Оперативните от КГБ са въоръжени със „Стечкин“.

Ние с Грязнов се спогледахме. Той се наведе към мен от предната седалка и ме погледна, повдигайки едната си вежда. Лицето му придоби твърде дълбокомислен вид.

— Саша — обърна се той към мене, — а хлапето си е съвсем право.

— Да речем. И какво от това?

— Ами ако наистина е така? Считай, че пак ни е „провървяло“. Където е КГБ, там винаги много мирише.

Грязнов помълча и добави:

— Има си и „Стечкин“, и удостоверението сигурно е фалшиво…

Аз мълчаливо премислях, загледан в равните редици от дупчици по тавана на колата.

— Тогава защо „орлите“ от службата за сигурност веднага офейкаха? Ако е бил техен човек, те би трябвало да реагират — замислено казах аз.

— Почакай — многозначително каза Грязнов, — ще реагират и още как!

КГБ — Комитетът за държавна сигурност на СССР — беше официално закрит още преди месец. И още тогава, през октомври, беше създадена Междурепубликанската служба за сигурност, която възглави последният шеф Владимир Бакатин. Но за щастие това не ни засягаше, или поне мен. Аз затворих очи и ги отворих чак когато колата пристигна на „Петровка“.

Отминаваше пладне.

Нямах търпение да попадна в „прегръдките“ на Шурочка — Александра Ивановна Романова — началникът на МУР. Милата Шура и днес, както винаги, ни посрещна като роднини.

Край, денонощното дежурство свърши! Ние с Левин най-после се изтегнахме в меките фотьойли в кабинета на Александра Ивановна. Олег, още като седна в креслото в ъгъла на просторния кабинет, веднага затвори очи и заспа, като неприлично свистеше с нос и похъркваше. Не го събудихме. Имахме по-важна задача. Шура вече ни беше наляла по чашка, ние ги гаврътнахме и двамата с Грязнов съвсем омекнахме.

Грязнов накратко доложи за случая на Самохин. А аз веднага изказах предположение, което трябваше да провери съдебната медицина — Самохин първо е бил разстрелян със „Стечкин“ и чак след това е взривен.

Грязнов беше готов да протестира, но Шура го спря с жест:

— Чакай, Вячеслав, знам какво искаш да кажеш. За всички ни е по-добре, ако това е нещастен случай — невнимателно боравене с взривно вещество и така нататък. Но да изчакаме експертизите… Да, през последните месеци по време на огледите все по-често ни попада най-различен експлозив. Имам впечатлението, че Москва е натъпкана догоре с този боклук. — Шурочка извади някъде от недрата на бюрото си малка сребърна чашчица и я напълни с коняк. Отпи мъничко, помириса бонбон „Асорти“ и продължи: — При това в последно време се появиха не само амонал, динамит, пироксилинови шашки, ами и пластични експлозиви. — Тя отпи повторно и отхапа половин бонбон. — Тези дни от един апартамент конфискувахме двеста грама пластичен експлозив С-4. Откъде е всичко това, а? Нали го ползват само диверсантите от „службата“. Пълно е с ТТ — наши, китайски, — всичките ни складове са затрупани. Килърите ги изхвърлят, извинете ме, просто като презервативи на местопрестъплението…

— Александра Ивановна, в нашия случай нямаме ТТ, а „Стечкин“ — поправи я Грязнов.

— Още по-лошо! — отряза Шура и нежно погледна към спящия във фотьойла Левин. — Значи вашият стажант е намерил пистолета? Юначага… Хърка като богатир.

— Юнак… — можах само да промърморя. — Сигурно всички отпечатъци по пистолета е забърсал с лапите си.

— Хайде по още едно малко? — обърна се към нас Шура и без да дочака съгласие ни наля в чашките тризвезден арменски коняк.

— Кой ще поеме това дело, ако „службата“ не го изиска?

— Славик трябва да поеме оперативната част — казах аз и излях коняка в гърлото си. — А кой ще води следствието — ние или военната прокуратура, има време да се изясни.

— А убийството на генерал Селдин да го прехвърлим направо на военната прокуратура? — лукаво присви очи Славик.

— С удоволствие бих го направила — въздъхна Шура и добави: — С удоволствие бих излязла в пенсия, да си гледам внуците, ако се появят — неочаквано завърши тя.

Изведнъж изтрезнях и се събудих:

— Какво говориш, Александра Ивановна?

Грязнов също гледаше опулено Шура Романова.

— Как какво? — Шура се надигна иззад бюрото и се разходи по червената пътека на кабинета, опряла ръце на кръста. — Скоро ще стана на петдесет и пет. Така че мисли с какъв подарък ще ме изпращаш в пенсия. — Тя спря и се приближи до касата, отвори отделението, в което знаех, че пази „златните си запаси“ — мезето за началниците, нещо много нужно за работата. Извади от касата малки стъклени бурканчета с черен и златист хайвер и явно станала щедра след изпитото, ги сложи пред нас на полираната маса.

— По какъв случай такова благоволение, Александра Ивановна? — възкликна Грязнов.

— Лапайте, за вас не ми се свиди нищо.

— Закъснях ли? Всичко ли изпихте? — раздаде се нечий насмешлив глас. Аз дори не можах веднага да го позная. Беше неочаквано появилият се Меркулов.

Обърнах се и срещнах погледа на малко поизбелелите сини, присвити очи на Костя Меркулов, който се изкашля няколко пъти в шапката си и започна да отърсва от нея зимната влага.

— Е, струва ми се, че всички се събрахме — каза Александра Ивановна, приканвайки Меркулов да седне и изваждайки още една съдинка за сгряващата напитка. — Къде си се измокрил така, Костя? Глътни петнайсет капки. — Шура му протегна чашката с коняк. — Откри ли нещо?

— И да, и не — отговори Константин Дмитриевич Меркулов с думите на някога популярната песничка, поглеждайки с явно неудоволствие в чашката, която не беше напълнена до края.

— Да няма нещо вътре? — разтревожи се Шура.

— Това гледам и аз, какво имам? — усмихна се Меркулов.

— Стига, Костя. Пий колкото ти наливат. После ще разглеждаш. А ако е малко, вървете да купите. Резултатите от първата експертиза ще бъдат готови чак утре. Така че се отпуснете, но с мярка — заплаши го с пръст тя.

— Костя — попитах аз, — какво търсиш? Струва ми се, не ти виси нито едно дело. Всичките благополучно ги провали — пошегувах се аз, но веднага замълчах, разбирайки, че под въздействието на коняка шегата ми не беше твърде удачна. Но Меркулов съвсем не се обиди.

— Какви ги плямпаш, Турецки? Да не би вече да си се налочил?

— Още не. Извинявай, аз така, от любопитство… Какво става в Комисията по ГКЧП6. Има ли някакви тайни сензации? Да беше споделил, другарю държавен юридически съветник трета категория.

— Всичко си е както преди. Колкото по-навътре в гората, толкова повече съпротива от всички и всичко. Помни ми думата, ще ги потулят и Комисията, и делата на гекачепистите. Но нищо не съм ви казал — сложи пръст пред устните си заместник главният прокурор на Руската федерация Константин Меркулов.

— Край, момчета. Разотивайте се. Дотегнахте ми — каза Шура, събирайки празните чашки. — Всичките сте свободни. Трябва да поработя, а Славик да продължи дежурството си… в нетрезво състояние.

Александра Ивановна доста безцеремонно ни изблъска вън от кабинета си. Тя събуди Левин, като леко го пошляпа по бузата.

Тримата решихме да продължим. Но в колата Костя изведнъж отказа да изпием още няколко бутилчици. Аз подкарах своята лада към „Проспект мира“, където той слезе. Останах насаме с Левин и съжалих, че Славик е на дежурство. Иначе щяхме здравата да се почерпим. А сега нямах компания. Няма да пия с Левин я, макар че той нямаше май нищо против да отбележи първото си дежурство.

Реших, че ще е по-добре да се прибера у дома и да се наспя. Откарах Левин до „Черняховски“, прибрах се и бързо взех топъл душ, който приятно отпусна тялото ми и настойчиво ме караше на сън.

Гмурнах се под юргана и мигновено заспах.

Събудих се през нощта, измъкнах се изпод юргана и отидох в кухнята. Сложих чайника на котлона и погледнах през прозореца. Колата ми беше цяла-целеничка. Върнах се в стаята, взех юргана, наметнах го на раменете си, защото леко ме тресеше, и се върнах в кухнята да изпия чаша чай с лимон.

„Годинки, годинки, годинки… — помислих си с тъга. — Ето какво става. Пийнах съвсем малко, а се събуждам посред нощ и треперя. Изглежда, че остарявам. Нима? Не, що за глупави нощни измислици? Събудих се не от пиенето, което и не чувствах вече, събудих се… от какво се събудих? От студените тръпки? Не! Събудих се, защото нещо сънувах, нещо много важно, много топло и нежно за мен… Да! Сънувах Рита, Рита Счастливая! Такава, каквато беше преди девет години — красива и млада…“

Господи, колко пъти през тези отминали девет години се бях събуждал, както сега. Но по-рано се събуждах, защото в съня си успявах да спася Рита в последния момент.

И ето, че днес…

Започнах мъчително да си припомням подробностите от днешния сън. Днес аз първи забелязах автоматчика, който се криеше в храстите и ни държеше на прицел. Да, да, днес в съня си аз пак успях да извадя пистолета и да изпразня в убиеца на Рита целия пълнител! Рита изкрещя: „Саша!“ И видях, че зад гърба й стоеше Артур Красниковски. Ох, той все пак успя да хвърли въженцето на врата на Рита и…

Почувствах сълзите в очите си, увих се по-плътно в юргана и се напсувах за излишната сантименталност. Всичко това стана само защото още не бях се отърсил от съня.

Ах, да! Най-накрая се събудих. Спомних си, че Рита винаги идваше в съня ми в годишнината от гибелта й. Изглежда, че така мъртвите ни напомнят за себе си. Сигурно за тях е важно да ги помнят.

Размислите ми бяха прекъснати от шумното къркорене на водопроводните тръби в кухнята. Трепнах, спомняйки си за полковник Васин. Бях взел записките му със себе си и сега недочетеният ръкопис се търкаляше на шкафчето в антрето. Отидох да го прибера. Донесох го в кухнята, канейки се да продължа четенето на чаша чай с лимон.

Дали този ръкопис може да изиграе своята роля в делото на ГКЧП, с което се занимаваше Меркулов? Дали пък тази търговска авантюра от Германия не е свързана с финансирането на нашите превратаджии? В този живот всичко може да се случи — най-неочакваното и невероятното…

Отпих от горещия чай и отново разтворих „Записките на полковник Васин“.

Телефонът иззвъня. Аз трепнах. Вдигнах слушалката, откривайки между другото, че зад прозорците отново е настъпило студеното московско утро.

— Привет, Турецки! Сигурно те събудих, но моля да ме извиниш. На телефона е Татяна. Надявам се, че си ме познал? — се чу в слушалката.

— Танюша, добро утро! Не съм спал, кажи-речи, почти цяло денонощие и може да се каже, че мисля за теб. Или по-точно, за твоя полковник Васин. Изучавам литературния му шедьовър.

— И какво ще кажеш?

— Още не съм привършил четенето. Но материалът е много интересен. Твоят бъдещ мъж е почти като Жорж Сименон… Добре пише. Увлекателно и вдъхновено!

— Това ли е всичко, което можеш да ми кажеш? — Гласът на Татяна Холод стана тъжен.

— Още не съм стигнал до края, но засега освен белетристика материалът няма документален характер.

— Турецки, искаш да ме обидиш или искаш да ме успокоиш? Не разбирам точно. Но честно казано, страхувам се за моя Володя…

Доколкото можах, постарах се да разсея страховете на Татяна. Казах й, че всичко написано е плод на неговата богата фантазия. Но изглежда, че Татяна не беше съгласна с мен. Пък и аз не намирах, че всичко написано е само плод на богатото му въображение. Но как да го докажа от гледна точка на наказателното право и криминалистиката?

— Благодаря ти, Саша! Благодаря ти за глупавото утешение. Но не ти звъня за това. Слушай внимателно. Можеш ли днес около дванайсет часа да дойдеш в редакцията на „Нова Русия“?

— Нещо важно ли е?

— Много важно. Свиквам редколегия, непременно ела. Ще обсъждаме специален материал… Засега не мога да ти кажа какъв, но трябва да присъстваш на всяка цена.

— Чакай, Таня, обясни ми по-ясно. Свързано ли е с твоя Васин?

— Ще разбереш всичко на редколегията. Приготвила съм такава бомба, че ще ахнеш? Чакам те…

— Свързано ли е с ГКЧП? — викнах аз, но в отговор в слушалката се чуха само кратки сигнали.

Комисията по делата на ГКЧП буксуваше. Разследването бавно, но сигурно вървеше към задънена улица. Изглежда, че причината за държавния преврат не интересуваше вече никого. Дори президентският екип, доволен от лесната победа на демокрацията, се отнесе прекалено индиферентно към изводите на комисията…

Интересно каква ли бомба е подготвила Татяна? Трябва непременно да отида в редакцията, независимо от всякакви телефонни обаждания. А той отново дрънчеше.

— Е, старче, добре си поспиваш — чух веселия глас на Грязнов.

— Здрасти, Слава. Погледна ли си поне часовника.

— Щастливите не гледат часовника си. А аз си имам малък повод за радост! Намерих мерцедеса на онзи Самохин. — Грязнов доволен захихика в слушалката. И добави сериозно: — Оставил е колата в „Шереметиево“.

— Ти да не звъниш от летището?

— Саша, ама ти си наивен като дете — каза Грязнов. — Звъня ти от станцията на метрото „Шереметиево“. Тук има нещо като малък паркинг и той е оставил своя мерцедес под охрана. Само че Самохин не е собственик на тази кола!

— Става интересно!

— Самохин кара колата, но тя е на някаква фирма „ГОТТ“. Фирмата търгува с автомобили втора ръка. Този мерцедес е бил докаран наскоро от Германия, в деня на убийството са го откраднали. Това е всичко, което успях да науча засега.

— Каква роля е играл във фирмата Самохин? Странно съвпадение — крадат колата на фирмата, а на другия ден неин сътрудник се взривява.

— Не бързай. Всичко ще изясним. Чакам те на оперативка при Романова.

— А, не, Вячеслав. Трябва да съм на редколегия в редакцията на „Нова Русия“.

— Ще те чакам, като се освободиш. Саша, чувствам, че лаврите на Джон льо Каре не ти дават да мигнеш. Съвсем си се увлякъл по литературата! Довиждане. Ще чакам в кабинета си новоизгряващия драскач! — И Слава затвори телефона.

Ето че утрото започна…

3. Татяна Холод

Вкъщи Татяна Холод още веднъж прегледа снимките, получени от архива на Смоленското специално поделение по време на последната командировка.

На снимките спецназовците бяха с маски и маскировъчно облекло и се криеха из блатото, тренираха ръкопашен бой, стреляха със снайперска винтовка със заглушител. Качеството на снимките беше прекрасно.

Другите снимки бяха по-лоши, но пък на тях можеха да се видят остригани нула номер младежи на различна възраст. Един от тях беше ограден на снимката с маркер в кръгче и до него имаше въпросителен знак.

Татяна подреди фотосите в една купчинка и внимателно ги напъха в голям жълт плик от плътна хартия. Пликът сложи в картонена папка, на чиято корица с големи букви беше написано на ръка „МО ГРУ“ (Министерство на отбраната, Главно разузнавателно управление). Папката прибра в писалището.

Придърпа телефона към себе си и запали цигара. Когато я свързаха, чу познатия глас на своята младичка секретарка:

— „Нова Русия“. Слушам ви.

— Дина, аз съм Холод.

— Да, Татяна Михайловна? — отзова се Дина.

— На всички ли позвъни?

— Не още. Останаха Борис Александров и Дамскер.

— Не звъни на Александров. Аз предупредих следователя Турецки. Други някакви новини?

— Няма.

— Добре. Ще бъда там в единайсет и половина.

Татяна затвори телефона.

Мъжете, които седяха в микробусчето „РАФ“ недалече от блока на Холод, чуха последната й фраза и се напрегнаха. Тези двамата се занимаваха с външното следене и прослушване на всичко, което ставаше в Татяниния апартамент. Върху стойката, закрепена към седалката на микробуса, беше монтирана електронна апаратура и се въртяха два магнетофона.

— Хайде! — заповяда единият, кимвайки към телефонната слушалка. Другият започна да натиска бутоните на апарата, който приличаше на телефон…

Телефонът отново иззвъня. Татяна вдигна слушалката.

— Дрезден. Казан. Двайсет и осем, двайсет и пет Б. Хикс деветстотин и единайсет, както винаги — произнесе мъжки глас и връзката веднага прекъсна.

Татяна почувства как вътре в нея всичко се стегна. Сърцето й заблъска в гърдите по-силно и бързо.

Всичко беше, както се бяха уговорили. Някой ще позвъни, ще каже паролата и мястото на скривалището. Там ще бъдат сложени документите, които тя чака вече няколко месеца. Значи на Казанската гара, втората зала, клетка 2825, кодът е Х — Холод, 911 — на 9 ноември беше отворена границата между Източна и Западна Германия. Това беше и денят, в който се срещнаха. Всичко съвпада…

Татяна отново набра номер по телефона. Секретарката дълго не искаше да я свърже с Гусев — подпитваше коя е и защо търси председателя на управителния съвет на банката.

— Слушам — чу тя мъжки баритон.

— Гусев? — попита Татяна, макар да знаеше, че това е той. — Андрей, трябва спешно да се видим макар и за няколко минути…

— Спешно? — повтори Гусев и замълча. — Знаеш ли, днес целият ми ден е запълнен. Довечера в седем? Добре ли е?

— Не, не е добре. В дванайсет съм свикала редколегия. Пристигна онзи материал, за който ти казвах! Трябва да знам твоето мнение. Макар и първоначално. Главното е да имам твоето съгласие.

Отново тишина.

— Преди дванадесет… преди дванадесет… — чу тя мърморенето на Гусев, който преглеждаше записките си.

— Гусев. Ти си истинският собственик на вестника. Трябва да прегледаш тези документи! Ами ако закрият вестника след публикуването на материала? Помислил ли си за това? Нужно ми е съгласието ти!…

— Тогава се разбираме така: ако имаш възможност да отделиш петнадесет минути по пътя…

Една нисичка жена, облечена в кафяв кожух, слезе от последния вагон на метростанцията „Комсомолская“ и забърза към изхода за Казанската гара. Пътят й препречиха две жени, които мъкнеха по стъпалата количка, натоварена с огромна и тежка чанта от парашутна коприна. Едното колело на количката падна и жените, със смъкнати кърпи на главите, помъкнаха товара си с ругатни. Минувачите ги поглеждаха накриво, мърмореха, но никой не им помогна.

Татяна приближи отстрани, за да им помогне, но дебелата лелка, по-възрастната, изведнъж се развика:

— Я остави! Остави, на кого казвам! — и дори замахна.

— Ама аз исках да помогна… — оправдавайки се, каза Холод, но лелката не я чуваше. На нея й беше необходимо само едно — да излее върху някого натрупаната злоба и раздразнение.

— Върви по дяволите! Помощничка! — ядосано каза втората и с всичка сила дръпна чантата заедно с количката. Мръсното колело остави мазна следа по новия й кожух.

— Ама че хора — свине — каза някой до Татяна. Тя се обърна с просълзени от обидата очи и видя мъжа, който беше спрял до тях. — Жената иска да ви помогне, а вие я ругаете.

— И ти да се беше трепал цял ден като нас, тогава щях да те питам! — каза по-възрастната лелка, бършейки потта си.

— Ами кой ви кара? — попита мъжът, хващайки дръжката. — Хайде заедно…

След няколко секунди чантата беше вече горе.

Татяна беше отминала нататък, опитвайки се в движение да изчисти мръсната следа с носната си кърпа. Спря и видя надписа, придружен със стрелка: „Багажни клетки“.

Пред багажното имаше дълга опашка. Нямаше смисъл да се чака.

Татяна повдигна ръкава си и погледна часовника. Пресметна, че ако сега вземе онова, за което е дошла, ще трябва да тича до универмага „Московски“ — там след десет минути трябваше да чака Гусев.

— Къде!… Къде! — закудкудяка опашката.

Някакъв здравеняк в зелено китайско яке и висока боброва шапка излезе от опашката и безцеремонно я задърпа за ръкава:

— Ей, я на опашката!

Татяна рязко се обърна към него и завря в дебелата му мутра удостоверението, върху което със златни букви пишеше „Съюз на журналистите на СССР“.

— Я млък, боклук такъв, че ще рендосваш дъските в ареста тази вечер, ясно ли е! — каза Холод, задъхвайки се от ярост, като се провираше покрай дежурната, която не се намеси, защото видя, че жената не е с багаж.

Дали от удостоверението, дали от агресивността на Татяна Холод, но мъжът се уплаши и отстъпи мърморейки:

— Карта ще ми пробутва… И аз мога да ти покажа карта… На! — Той наистина извади от джоба си удостоверение и го завря под носа на съседката си, която се стресна от страх, и доволен зацвили. На тъмновишневата корица със златни букви беше написано: „Удостоверение за казак“.

— Ей че казаче! — изсмяха се на опашката.

Не след дълго на вратата се показа Татяна с дипломатическо куфарче в ръце.

— Това ли беше всичко? — учуди се „казакът“, имайки предвид куфарчето в ръцете на Холод. — И такава врява…

Около универсалния магазин също имаше блъсканица — стотици, хиляди хора размесваха калта, провирайки се покрай безкрайната редица от продавачи със стоката си в ръце.

Татяна видя мерцедеса със стоманен цвят, който бавно се движеше покрай колите на паркинга, и стремително се затича към него, проправяйки си път през стената от спекуланти.

— Тук съм! — завика тя и замаха с ръка.

Татяна се приближи до колата, вратата й се отвори. Отвътре надничаше усмихнатият Гусев, облечен в скъп сив костюм.

— Защо си се запенила така?

Холод седна до него и махна нервно с ръка.

— Лудница! Наоколо е пълна лудница!

— Да тръгваме! — изкомандва Гусев шофьора.

Известно време пътуваха мълчаливо, след това Татяна се усети:

— Чакай! Къде отиваме?

— Ами например аз трябва да съм в хотел „Космос“, а ти къде?

— Давай…

Гусев се обърна към нея с цялото си тяло.

— Наистина ли успя?

Холод кимна и се разсмя, като барабанеше с върха на пръстите си по капака на дипломатическото куфарче.

Излязоха на „Проспект мира“.

Гусев хвърли поглед към куфарчето и нервно потърка брадата си:

— Все пак какво носиш в него?

— Бомба…

Гусев погледна към Татяна намръщено, след това насочи вниманието си към куфарчето и се премести по-близо…

Редакцията на „Нова Русия“ беше на Рождественския булевард в стара, но все още яка сграда от края на осемнадесети век. Откъм улицата къщата изглеждаше едноетажна, но отвътре имаше два етажа и голям сутерен, в който беше разположена малка собствена печатница. От тази минипечатница започна и историята на новия независим вестник, собственик на който беше Андрей Гусев, банкер и политик. С една дума, крупна съвременна фигура. А за сътрудниците на редакцията — просто Таткото.

След като работи по време на пуча в „Белия дом“ заедно с момчетата от популярното телевизионно предаване „Взгляд“ и в „Московский комсомолец“, няколко пъти лично се срещна с Елцин и взе от него интервюта, Татяна Холод стана известна личност. И май че лично Борис Николаевич беше поставил въпроса за създаването на независима преса веднага след победата над заговорниците и закриването на редица прокомунистически вестници.

Нямаше проблеми по организирането. Парите даде Гусев, който отдавна беше фаворит на президента наред с онези бизнесмени от нов тип, които през август заложиха на Елцин и не загубиха. Елцин поддържаше онези, които го поддържаха.

Холод познаваше Гусев отдавна, още от времето, когато почти неизвестният беден режисьор от самодеен театър работеше в полусутеренното помещение на някаква кооперация. По онова време Татяна беше в „Комсомолская правда“, където се бе събрала доста весела компания. Тя написа няколко рецензии за спектаклите на театъра, но това не го спаси от закриване поради липса на средства. Гусев замина на север, където работи при знаменития затворник Туманов в златодобивния му кооператив „Печора“.

Татяна беше сменила тематиката и сега пишеше доста грамотни статии по икономика — висшето й икономическо образование оказваше своето влияние и затова нямаше две мнения кой ще възглави редакцията.

Закъснях и паркирах колата си до очуканото „Жигули“ на Миша Липкин — журналист номер едно в „Нова Русия“. След това изкачих стъпалата и позвъних. Почаках малко, докато вътре ме огледат на монитора. Накрая ключалката щракна и аз блъснах вратата.

В големия хол зад кантонерката седеше Кузя, наричан още Кузнечик, или Филя, или Филип Кузнецов — напомпан момък с двуметров ръст, на двайсет и кусур години. Преди службата си в морската пехота беше учил в журналистическия факултет и сега припечелваше в „Нова Русия“ като охрана и от време на време пишеше очерци за армейски живот.

— Здравейте! Закъснях ли? — попитах Кузя.

— Здраве желая! — басово отговори Кузнечик. — Татяна още я няма. Така че сте пристигнали рано. Искате ли чай?

— Не, ще се кача горе. Сигурно вече всички са се събрали?

— Аха — потвърди той. — Някои даже искат да си ходят.

В кабинета на Татяна Холод имаше десетина души. Пушеха така, че гъстият тютюнев дим се издигаше на облаци към тавана. Дебела лелка, за която знаех, че е референт на някакъв от Комитета за сигурност на Върховния съвет, висеше на телефона.

В американското супер кресло на мястото на Холод зад редакторското бюро четеше вестник и нервно клатеше крак известният дисидент и правозащитник Дамскер. До него журналистката от „Експрес хроника“ Марина Перевозкова тихо беседваше с русоляв юноша с напрегнато лице.

Както забелязах, в общи линии всички бяха налице. Липсваше само стопанката.

— Сега ще ти направя кафе — каза Дина в отговор на моето „Здрасти“. — Вече цял час чакаме.

Липкин се закашля и смачка фаса си в пепелника.

— Край! — каза решително той. — Не искам да пия, не искам да пуша! Искам Татяна Михална! Борис Александров! — Липкин проби с показалец дима. — Можеш ли да кажеш къде е нашият редактор, мастити юристе?

— Звънихте ли у тях? — попитах аз, усмихвайки се.

— Звънихме! — хорово отговориха няколко гласа. — Няма я!

— Тогава трябва да помислим — казах и отпих от кафето, донесено от Дина. Естествено, че нямах намерение да гадая къде е Татяна. Малко ли причини има, за да закъснее? И аз закъснях заради проклетото задръстване…

— Мисли, мисли — започна Липкин, но в този момент вратата се разтвори и всички едновременно погледнахме към Кузнечик, който се появи на прага. — Какво се е случило?

Кузнечик огледа всички присъстващи, сякаш обмисляше дали може да се довери на тези хора, и изтърси:

— Убили са Таткото…

Някои не можаха да разберат за какъв татко става дума и сбърчиха чело, готови да съчувстват, но Липкин изведнъж страшно закрещя:

— Алка! Мамка ти! Сто пъти съм ти казвал да не висиш на телефона!

Дебелата Алка с неочаквана бързина скочи от масата, захвърляйки слушалката.

— Кой ти каза? — нахвърли се Миша върху Кузнецов.

— Позвъни ми Едик Петров — каза Кузнецов на вкопчилия се в него Липкин. — И казва: „Телефонът на Холод през цялото време е зает… Бързо предай на Татяна, че на Сушчевския вал стои взривеният автомобил на Гусев. В колата е имало трима души…“

— Трябва да позвъня! Дайте ми да позвъня! Откъде мога да позвъня! — засуети се Перевозкова, късогледо присвила очи, търсейки телефона, но той вече беше зает от русолявия юноша.

— Съобщение за абоната… — беше започнал младежът, но в този момент приближих телефона и натиснах вилката.

— Що за простотия! — възмути се русолявият.

— Извинявай, скъпи, но всеки с работата си — казах аз, набирайки номера на Романова.

За щастие Шура беше в кабинета си.

— Здравей, Александра Ивановна! Турецки е…

Изглежда, че Шура се зарадва на позвъняването ми:

— Добре, че се обаждаш. Тука стават едни работи… Първо, преди час са взривили колата на банкера Гусев… Познаваш ли го? Оня, шефа на „Славянска банка“…

— Знам — казах аз, — затова ти звъня.

Огледах присъстващите. В редакцията беше тихо — хората ловяха всяка произнесена от мене дума.

— Изпратих групата на дежурния следовател Медников. Току-що звънна Меркулов. Той те търси. Спешно!… Чакай малко! — кресна Александра Ивановна някому. — За тебе питаше Грязнов. Току-що замина нанякъде. Каза, че има нещо интересно за теб. Той ще ти позвъни още днес. И още — разговарях с Меркулов и можеш да се радваш, — онзи Самохин, когото взривиха на Лосиний остров, ще остане за тебе. Меркулов е разпоредил.

— Защо ли ми трябваше да дежуря… — веднага резюмирах аз. — Върви, че помагай после на колегите.

— Добре де, Саша, не се сърди. Откъде звъниш?

— От редакцията на „Нова Русия“.

— Тогава няма да говоря повече. Бързо тръгвай! Бързо… Меркулов иска теб! Онзи Медников — дежурният следовател от градската военна прокуратура е или глупак, или се прави на ударен, или е… подкупен…

— Шура, станала си подозрителна.

— Даа, ще станеш ами! Давай, Саша, тръгвай!

Оставих слушалката. Всички чакаха.

— Казвай бързо! — не издържа Липкин. — Какво се е случило?

— Засега нищо не мога да кажа — отговорих. — Трябва да отида и да огледам.

— Идвам с тебе!

— Е, това е невъзможно! — отсякох аз, тръгвайки към вратата. — Чакайте Татяна. Може би затова се е забавила.

Слизайки по стълбите, неочаквано осъзнах другия смисъл на казаното от мен и спрях. Спомних си, че Татяна имаше навика всеки сериозен проблем да обсъжда с Гусев. Да се съветва с него…

Подкарах към „Сушчевка“ и не след дълго забелязах струпания народ. Преминаващите автомобили намаляваха скоростта, но катаджията ги ругаеше и енергично размахваше палката си, за да се махнат по-бързо. Завивайки, успях някак да се вмъкна до банкета на пътя и спрях. Милиционерът вече тичаше към колата.

— Заминавай! Заминавай! — викна той. — Забранено е да се спира!

Извадих удостоверението, но някой от групата на следователите около обгорелия и изтърбушен автомобил, в който трудно можеше да се познае скъпият контешки мерцедес, вече викаше:

— Той е наш, наш е!

Изскочих от колата и се приближих до момчетата, сред които засега не виждах Меркулов.

Многото милиционерски и служебни коли, спрени до мястото на взрива, подсказваха, че случаят е необикновен. Отдалеч усещам момчетата от КГБ въпреки най-обикновените номера на старите им жигулита и волги. Не виждах обаче колите на „Бърза помощ“, което означаваше, че намиращите се в разкривения от взрива мерцедес вече са откарани.

Около мястото на експлозията целият асфалт беше осеян с малки парченца стъкло. По почернялата кола с една откъсната врата, която се въргаляше на около пет метра, естествено, не беше оцеляло нито едно стъкло.

В този момент забелязах Костя Меркулов, който вече бързаше насреща ми. Лицето му беше необикновено бледо и първото, което изстреля заедно с дима от цигарата, беше:

— Това е началото… Терор.

— Константин Дмитриевич, преувеличаваш. Извинявай, че закъснях, но бързах доколкото мога. Останал ли е някой жив?

— Почти не — отново избълва кълба цигарен дим Меркулов. — Шофьорът почина в колата на „Бърза помощ“ преди още да тръгне оттук. Може да се каже, че почина пред очите ми. А жената…

— Коя е тя? Успяхте ли да я разпознаете?

Меркулов пак дръпна от цигарата и замълча. След това отново ме обви с цигарен дим:

— Почти…

— Какво значи почти, Константин?

— Стори ми се, че я познавам. Някога лицето й се мяркаше по телевизията и май че веднъж видях снимката й във вестника. Но… лицето й е страшно обезобразено. Надявах се да дойдеш, преди да я откарат в „Склифосовски“7. Съвсем безнадеждна е…

— Познавам ли я? — намръщих се аз.

И отново Меркулов някак неопределено проточи:

— Възможно е… Ти трябва да кажеш…

Приближи се дежурният следовател Медников с някакъв младеж на около двайсет и пет.

— Константин Дмитриевич, още веднъж разпитах този момък, който е измъкнал шофьора от колата. Както и преди, казва, че шофьорът още е бил в съзнание, когато е твърдял, че именно жената е вкарала бомба в колата.

Насочих вниманието си върху момчето с шушляково яке и кафява заешка шапка. Приличаше на провинциалист и добър самарянин минувач, който първи се е хвърлил към горящата кола, както ми обясни Меркулов.

— Какво каза той? — попитах момчето.

— Постарайте се да повторите на старшия следовател. Какво се стеснявате като невеста? — с несвойствена за него грубост заповяда Меркулов.

Момчето започна да се изчервява. Само в един миг от герой се беше превърнал в разследван.

— Ами, общо взето… Той силно хъркаше, но истина ви казвам, гледаше ме в пълно съзнание. Не… въобще не бълнуваше, сигурен съм!

— Моля, дословно. Това е много важно! — настояваше Меркулов. — Повторете дословно как го е произнесъл шофьорът.

— Той каза: „Тази курва… тя донесе… динамита. Бомбата…“ И край — отсече момчето, мъчително припомняйки си казаното от шофьора на Гусев.

— Точно така ли беше? Сигурен ли сте?

Младежът кимна.

— Шофьорът вече е мъртъв — въздъхна Меркулов и добави: — Голяма загуба на кръв и изобщо…

— Да, изобщо е шанс да се оживее след такова нещо — поклатих глава, вдъхвайки силната миризма на изгоряло.

Отново, както преди малко в редакцията, бях обзет от чувство за тревога. Буквално с кожата си усещах някаква връзка между жената от колата на Гусев и проваленото заседание на редколегията. Избягвах да мисля, че в мерцедеса би могла да се окаже Татяна Холод, макар че тази мисъл трайно и настойчиво се опитваше да проникне в мозъка ми. Не, това не може бъде, защото просто не може да бъде!… Може да е била любовницата на Гусев, секретарката му, роднина или някоя жена от партията, която Гусев активно създаваше през последните два месеца… Може да е била, която и да е… Всяка! Татяна Холод — не, съвършено невероятно!… Изключено!

Меркулов изглеждаше грохнал от умора. Отидохме съвсем близо до обгорените останки на автомобила, от които гонеха промъкналите се през отцеплението зяпачи. Пъдеше ги светлокосият дългуч лейтенант.

Вероятно, за да ободря Меркулов, кой знае защо казах:

— Все пак това е лека смърт… Съгласи се, бърз и безболезнен край — в това има нещо…

Костя ме стрелна с учуден поглед.

— Лека смърт. Това е само началото… За нас е началото — и приклекна до спуканата гума на колата, разглеждайки разрушения под.

Обиколих няколко пъти мерцедеса. Никой от „службите“ и от катаджиите не ни досаждаше. Те стояха на групички встрани и коментираха случилото се.

Костя се опитваше да избърше с носната си кърпа саждите от ръката си и стъписано местеше поглед от автомобила към зяпачите, от зяпачите към хората на Медников, които фотографираха, правеха измервания, с една дума, изпълняваха обикновената рутинна работа на дежурна следствена група. Аз познавах това състояние на Меркулов. Той всеки път се смущаваше, когато се сблъскваше с човешката жестокост. Невъзможно е да се свикне с това въпреки дългите години работа в прокуратурата. Невъзможно е да свикнеш с гледката на кръвта и с разкъсаната човешка плът. Един мой добър познат хирург казваше, че ако медикът се старае да свикне да не забелязва човешкото страдание и да не му обръща внимание, от него никога няма да стане добър лекар. Професионалният цинизъм на медиците, с който те често се перчат, всъщност е тревожен сигнал. Добри лекари стават онези, които се стараят да се поставят на мястото на болния. Същото важи и за следователя…

Приближих Меркулов и го побутнах по рамото:

— Костя…

Той извади от джоба си пакет „Димок“.

— Виж каква глупост се получава — и запали нова цигара. — Това не ти е да минираш вратата на съседа си.

Меркулов ме погледна странно и дори съчувствено.

Улових този нов за мен поглед, отбелязвайки, че за десетте години, откакто се познаваме, не съм забелязвал подобен поглед.

Спомних си за онзи инцидент от миналата година в град Донецк. Един миньор решил да отиде на почивка на море. И за да не ограбят апартамента му, взел, че го минирал. Под ръка имал и материал — миньорът работел като бомбаджия. Той заминал, а аверчетата му дошли да го повикат да пийнат по бира. Почукали, но никой не отговарял. Ударили по-силно по вратата и… Вратата се разлетяла на трески, а приятелите вместо на бира — за по три месеца в болницата.

— Работата става сериозна — каза Костя, всмуквайки дълбоко от цигарата си. — Хайде да отидем някъде да обядваме? Изглежда, че и Медников привършва работа.

Наистина, пристигна огромен „Камаз“ и започнаха да товарят онова, което беше останало от колата.

Пресмятах на око с каква мощност е бил взривът и стигнах до извода, че е повече от петстотин грама тротил. При товаренето вратата на мерцедеса се люлееше на оцелялата панта и неприятно стържеше.

— Да отидем у нас? — предложи Костя. — Льоля беше сварила прекрасен украински борш…

— Не, дай да разменим две думи тука — казах аз равнодушно, загледан в колоната автомобили, бавно заобикаляща обграденото с жълта лента място на взрива. — Танюша Холод ме чака в „Нова Русия“. Горката, как ли ще понесе убийството на единствения спонсор на вестника си? Пък и Гусев, докато работеше в комсомола, беше толкова близък с Таня…

И пак!… Меркулов пак ме стрелна с онзи странен поглед. Разбрах, че крие нещо и не доизказва мислите си.

Изведнъж страшно ми се прииска вместо в „Нова Русия“ да отида в болницата „Склифосовски“ и да видя жената, която е била в колата с Гусев. Поколебах се за секунда къде да вървя — в редакцията или в болницата. Реших, че ще се отбия за половин час в болницата. Желанието ми да видя жената беше непреодолимо. Ами ако наистина я познавам?

— Костя, казвай по-бързо, защото имам някакво предчувствие. Мисля, че ако видя жертвата, която е пътувала с Гусев, това сигурно ще помогне и на следствието.

И пак погледът на Костя:

— Сигурно… Уверен съм, че предчувствието не те лъже. Искаш ли да запалиш? — Костя протегна към мене пакета цигари.

— Защо си минал на тази гадост? — извадих моите „Монте Карло“.

— Знаеш ли, Турецки, от интерес помолих да направят сравнителен анализ на моите „Димок“ и твоя американски боклук. — Меркулов поклати глава. — И знаеш ли какво се оказа? Че твоите съдържат такава каша от никотин и всякакви други смоли — с цели двайсет и пет процента повече от моите!

— Надявам се, че ме извика, не за да ми четеш лекция за сравнителния анализ на цигарите — рязко попитах аз.

— Не, Турецки… Днешното убийство показва, че трябва незабавно да разузнаем нещата. Предполагах, че Гусев го чака подобен край. Имам предвид днешния взрив — обясни Меркулов. — Докато работех в Комисията по ГКЧП в последно време, честичко срещах името му в различни документи. Знаеш, че през миналата година комунистите организираха около триста фирми, главно смесени…

Показах с жест, че естествено знам. Костя продължи:

— Предупреждавах Гусев. Няколко пъти го предупредих чрез доверени хора да бъде по-внимателен. Но той е неуправляем човек — фаталист и смелчага. Искаше ми се да му помогна… поне със съвет. — Меркулов махна с ръка. — Сега вече не му е нужна помощ. А „Лубянка“ вече не допуска комисията до архивните документи. И това стана, след като отец Глеб Якунин с помощта на архива на комитета започна да разчиства сметки със старите си врагове. В края на краищата са напълно прави — каза Меркулов. — И аз бих постъпил по същия начин… Но ми е нужно да направя справки точно за тези комунистически фирми. Разбира се, че не за всички. Само за онези, които имат връзка с групата около „Славянска банка“. И по-точно — за фирма „Заслон“, която се занимава с охранителна дейност. Този „Заслон“ включва само бивши сътрудници на „седмо“ и „девето“. Вярвам, че не е нужно да ти обяснявам функциите на тези управления!

Не, за службите по външно наблюдение и охрана не трябваше да ми се разказва.

— Знаеш ли, че в охраната на президента има хора от бившето „девето“? — вметнах аз.

— Естествено.

— Ти градиш версията, че взривът е бил, за да отстранят Гусев, и заповедта за отстраняването е дошла от Кремъл?

Меркулов се намръщи:

— Дори да е така. Никой — нито ти, нито аз — някога ще намерим двата края, че да ги свържем. Дори да бях главен прокурор, все едно — не бих могъл да събера доказателства. Като член на комисията съм приготвил аналитичен доклад, който вчера би трябвало да попадне на масата на президента. Изводът е тривиален — номенклатурата гради конспирация. А сега — след отстраняването на човек от такъв финансов мащаб като Гусев — ще ми се уверено да констатирам как конспирацията контролира президентската администрация! С удоволствие бих крещял за това на всеки ъгъл, но, уви, никой не е пророк в родината си…

— Я по-добре кажи кой ще разследва убийството на Гусев? — някак между другото попитах, оглеждайки вече почти опразненото място на произшествието.

Зяпачите, които от началото бяха усърдно разгонвани от специално извиканите курсанти от милицията, вече си бяха отишли. Половината милиционерски коли бяха заминали.

Константин явно не искаше да отговори на моя въпрос. Отначало той се закашля, след това взе да се секне в носната си кърпа.

— Аз — отсече след кратка пауза. — И ти.

— Шегуваш ли се?

— Ни най-малко. Знаеш ли, Саша, с годините характерът ми поомекна — като че ли започна да се оправдава Меркулов. — Ти сам ще разбереш защо трябва да се занимаваш с това дело… А аз, старият глупак, май съм малодушен… И то след толкова години работа. Но… общо взето, знам всичко за тебе и за нея…

— За кого?

— За Татяна Холод — отговори Костя, кашляйки смутено.

Не се и съмнявах. При нас „разузнаването“ на личния живот на сътрудниците в прокуратурата и милицията действа по-добре и от махленската клюкарка…

— И какво от това? Сега имаме чисто делови отношения. Дава ми възможност да изкарам нещо допълнително със статийките ми. А освен това си имам и Ирина… Сега съм женен човек и ми трябват повечко пари. Слушай, Константин, бях сигурен, че ще ми прехвърлят делото по убийството на Селдин — започнах аз, но Меркулов ме прекъсна:

— Няма. Със Селдин ще се занимава бившият ти стажант Левин. Вече предупредих градския прокурор да го атестират предсрочно. Сега има право да води самостоятелно дела. Надявам се, че не възразяваш.

Не възразявах.

„Ама че номер… Какво ли значи това?“ — помислих аз и внимателно погледнах Костя в присвитите очи, които той усърдно отместваше встрани.

— Добре, Константин Дмитриевич, закъснявам катастрофално. Татяна Холод сигурно отдавна ме чака в редакцията. Пък исках за пет минутки да прескоча и до болницата…

— Точно така… Чака те — кимна Меркулов и сгърбвайки се нарочно, започна задъхано да кашля в шепата си. Стори ми се дори, че кашля някак насила…

4. „Леката смърт е само начало…“

„Леката смърт е само начало… нас“ — тези думи на Костя се въртяха в главата ми като развалена грамофонна плоча. Пак ли ехолалията?

Отидох в института „Склифосовски“, но в приемното отделение дежурният лекар, с обезумели от умора очи ми каза, че никой след взрива на „Сушчевски вал“ не е постъпвал при тях. Жената е починала в колата на „Бърза помощ“, практически веднага, от загуба на кръв, и тялото й е изпратено направо в моргата.

Намерих лекаря от екипа, който първи е пристигнал на местопроизшествието. Младият веселяк с наперено засукани кавалерийски мустаци ми каза, че трупът на потърпевшата вече е изпратен в моргата на Първи медицински институт.

Не ми оставаше друго, освен да се обърна на сто и осемдесет градуса и да се насоча към моргата на института.

Посрещна ме стар познат — завеждащият моргата Роман Розовски, за онези, които не го познават, ще кажа, че някога Рома беше завършил два факултета — медицински и юридически, за да стане баща на ново направление в науката — криминалната психология. Всички, и аз в това число, смятахме Розовски за голям фантазьор, докато не защити при затворени врати кандидатска дисертация, нещо на границата между медицината и криминалистиката. Сега, според слуховете, се канеше да защити докторат. Може би това беше и основната причина Рома да работи, както и преди, в моргата и да отклонява най-съблазнителни предложения на научните си ръководители.

— Разбира се, че не сме правили аутопсия — каза Роман. — Знаеш, че трябва да минат двайсет и четири часа след биологическата смърт… Кажи ми, какво става? Ден не минава да не докарат някого с огнестрелна рана! Да не е започнал индивидуален терор в страната? С една дума — реших да дочакам някого от прокуратурата. Зная, че дела от този род се дават или на Турецки, или на Рябов, или на Шпеер. Чекистите вече бяха тук…

— И какво?

— Нищо. Казах им, че без следовател от прокуратурата, който ще води това дело, няма да предприема нищо.

Отидохме в залата, в която имаше около двайсетина маси. Розовски ме поведе към по-далечните, на една от които имаше труп, а на другата купчина втвърдени от кръв парцали.

Женският труп правеше ужасяващо впечатление — лявата половина от лицето беше обезобразено, а остатъците от изтеклото око бяха върху скулата. На голия й врат имаше гердан с маниста от черен ахат. Внимателно обърнах главата на загиналата откъм оцелялата дясна страна…

Исках да изкрещя, но звукът заседна в гърлото ми. Така си и останах с отворена уста, чувствайки как студът на моргата изведнъж ме прониза до костите, а челото ми се покри със ситни капки студена пот.

„Някога аз… някога аз… някога съм целувал тази буза“ — непрекъснато се въртеше в главата ми.

Машинално напипах цигарите в джоба си, приклекнах и опрях гръб на масата, защото краката не ме държаха. Запуших.

На масата за аутопсии в моргата на Първи медицински институт, осветена от студения блясък на неоновата лампа, лежеше обезобразеният труп на Татяна Холод.

Дълго държах слушалката на телефона в кабинета на завеждащия моргата и не можех да се реша да набера номера на редакцията. Бях се вцепенил. Винаги е така, когато приемаш мъката като своя. За да можеш да работиш, трябва да се отдалечиш от това чувство, от тези мисли и… да си вършиш работата. Тръснах глава, преглъщайки мъката си, и помислих, че днес непременно ще се натряскам. До козирката. Затова значи Костя Меркулов увърташе и кашляше престорено. Наистина, странно защо не му достигна смелост да ми каже коя е била жената в колата на Гусев. Да! Той беше абсолютно прав — с разследването на Таниното убийство трябва да се заема аз. Аз ще намеря убиеца!

— Ало, Дина? Тръгнаха ли си всички?

— Още не. Но Татяна така и не дойде — и добави: — И не позвъни…

— Дина — казах пряко сили, — кажи им да чакат. Много е важно. Аз скоро ще дойда.

— Случило ли се е нещо? — разтревожено попита момичето.

— Таня е загинала… Заедно с Гусев…

Чух отчаян вик. Затворих слушалката. Какво повече можех да кажа?

Не ми се искаше да говоря с някого. Тръгнах към вратата, но се върнах и набрах номера на Романова.

— Саша, най-после! — развика се в слушалката Шура. — Тръгваш ли? Събирам хората на оперативка. Грязнов и хората му от втори отдел вече пристигат…

Прекъснах я:

— Никъде не отивам, Александра Ивановна. Не ме чакайте.

— Саша, какъв е този тон… — започна Романова, но изведнъж замълча. — Разпозна ли я?

— Да.

— Аз вече знам, че в колата е била главната редакторка… твоята позната. Извинявай… Саша, при мен се натискат да влязат от Централната банка, един от заместник-управителите на „службата“…

— Александра Ивановна, все едно че имам болничен лист, в почивка съм, запил съм се, ако искаш да знаеш! — изкрещях в слушалката.

На другия край на жицата се чу леко пукане и мрачно мълчание. Накрая Александра Ивановна въздъхна:

— Е, ако си се запил, тогава не възразявам. Много добре те разбирам. Приеми моите съболезнования. Но след двайсет и четири часа да си на линия. Ясно? Меркулов ми каза, че на теб е възложено следствието по делото на Холод, нали?

— Ще се постарая утре да съм във форма.

— Колегата ти Медников се обади от „Славянска банка“.

Секретарката на Гусев, както винаги, „случайно била чула“ за какво си били говорили. Гусев и Холод са се уговаряли да се срещнат в колата…

— Шура, миличка, в момента главата ми е празна.

— Турецки, като началник на МУР нямам право да ти заповядвам. Ти си от друга служба. Но моля те, дръж се! И никакви пиянски компании — напий се и лягай да спиш. Разбираш ли молбата ми?

— Разбрах, миличка.

В най-близкия магазин се запасих с гориво — водка, румънски джин и кубински ром. Отидох си вкъщи, макар че преди това исках да отида в редакцията на „Нова Русия“. Но както винаги, Шура беше права и сякаш четеше мислите ми.

В редакцията щяха да ме затрупат с въпроси — какво, как, защо, кога? И то си е естествено — нали аз щях да водя следствието. Но сега нямах сили нито за въпроси, нито за съболезнования, нито за различни клюки и версии.

Таня беше загинала. Жена ми беше заминала. Предстои годишнината на Рита. И всичко се оплете, обърка и струпа върху ми. Върху изтръпналата ми от мъка глава. Върху застиналата в безкраен вик душа. Всичко това болезнено притискаше гърдите ми, в които безмълвното отчаяние беше застинало като огромен леден къс…

У дома първата ми работа беше да изключа истерично звънящия телефон. Сложих бутилките на кухненската маса до ръкописа на полковник Васин — Таниния годеник. Вече бившият й годеник. Отворих бутилката с водка, налях си цяла чаша и я изпих на екс. Едва след това затършувах в хладилника за кисела краставичка за мезе. Не, не търсех спасение в бутилката, пък и не обичам много пиенето. Но ме терзаеше такава студена болка, такава мъка, като че ли аз бях виновен, сякаш аз бях отговорен, че не опазих Татяна!

Нали тази сутрин, преди няколко часа, говорихме с нея по този телефон, а сега тя лежи в моргата, а аз съм седнал в кухнята си и се взирам в ръкописа на нейния полковник, за когото тя толкова се вълнуваше… Човек не знае кого и къде ще причака смъртта. Крадливият полковник сега си е жив и сигурно добре се е подредил в Германия. А Танюша лежи на студената маса…

Отпуших бутилката с джина. Помирисах го и го отместих настрана. Отворих рома и го смесих с водката. Получи се убийствена смес, но я изпих на един дъх. И почувствах как започвам да омеквам. Придърпах ръкописа на Васин и като че ли електрически ток ме перна през пръстите от страниците.

Главата ми беше вече празна и бистра. А в съзнанието ми, недокоснато от пиенето, като удивителна висеше една-единствена версия — „бомба“!

Таня ме заплашваше по телефона, че ще получи „бомба“ — не някакви компрометиращи документи, заплаха за мнозина високопоставени лица, а бомба! Като че ли е предчувствала!

Премахнаха не Гусев, а Таня! Не Гусев, а Таня… Премахнаха Таня, а аз съм седнал да се наливам…

Пийнах още малко, но както и преди не се напивах. Разтворих ръкописа на Васин там, където бях спрял да чета. Не, съвсем не защото изведнъж бях започнал да се надявам да намеря в записките отговор на въпроса: „На кого е било необходимо това убийство?“ Исках интуитивно да напипам в ръкописа макар и намек какви точно документи е трябвало да получи Татяна.

„Стоп, Турецки! Спомни си, че най-първата версия обикновено е и най-погрешна — мислено убеждавах себе си. — Това са твоите чувства, Турецки, които изведнъж бликнаха. Стегни се, следователю, и внимателно анализирай всяка запетайка в писанията на полковника. Там сигурно ще намериш само описанието на несъществуващите в действителност подвизи на този офицер. И смъртта на главния редактор изведнъж ще се окаже толкова прозаична, ако, разбира се, ти позволят да завършиш следствието до края, че ти, Турецки, ще бъдеш безкрайно учуден! Например… Например, килърите са могли просто да сбъркат мерцедеса, залагайки експлозива под седалката на друг автомобил. Или… О, май че алкохолът вече ме удари в главата!“

Разтворих „Записките на полковник Васин“…

— Никога нямаше да те позная! Кой би могъл да помисли, че си ти?

Отворих очи. Над мене се беше надвесил Юрий Корольов. Не бях чул как са влезли с Норман Плат, но веднага познах Корольов, макар да отбелязах, че е много остарял, сигурно както и аз. Но изглеждаше великолепно, оголил белите си зъби в искрена и добродушна усмивка. Беше модерно късо подстриган, гладко обръснат, със загоряло лице и слаба руменина по скулите. Но слепоочията му, слепоочията му бяха посребрени като моите. И на темето му проблясваше мъничка розова плешивинка.

Моментално седнах в леглото, без да знам как да реагирам — да се хвърля ли да го прегръщам, или демонстративно да се отвърна от предателя на родината, макар че искрено се зарадвах да видя бившия си съученик. Какъвто и да беше сега той. Реших да съм спокоен и да запазя достойнството си. Затова студено попитах:

— Ти ли си?

— Аз съм, Владимир Фьодорович. Аз съм, Володя!

— Познах те… — усмихнах се леко.

Норман Плат беше с тъмносив спортен костюм. Но по вида му можеше да се предположи, че току-що се е събудил. Обърна се към мен:

— Обещах ви, господин полковник, да се срещнете с Юрий Корольов и изпълних обещанието си. Можете да си поговорите до сутринта. После ще се видим…

Той излезе в коридора, където стърчеше новият пазач с мръсна бяла чалма и тъмнозелен халат, препасан с кърпа вместо пояс. Онзи надничаше любопитно в стаята, но Норман му каза рязко нещо на урду и затвори вратата след себе си.

Гледах Корольов. И той ме гледаше.

— Ама че кучи син — казах накрая. — Какво значи всичко това?

Юрка мълчеше. Той посрещна атаката ми без дори да мигне.

— Но знаеш ли, въпреки всичко, все пак се радвам да те видя…

— Аз също, Володя…

Юрий измъкна от джоба си малка квадратна бутилка с уиски и попита:

— Къде са ти чашите? Уиски ли пиеш или само водка?

Станах и намерих на масата две малки порцеланови чашки, които той бързо напълни.

— Уиски не понасям, но за срещата си с теб, подлецо, все пак ще пийна.

— Да, другарю полковник. Какво ли не се случва в този живот? — каза Корольов и помириса чашката с уиски. Аз също я помирисах. Вонеше на някаква гадост. Пихме, без да се чукаме. Аз се закашлях и помирисах юмрука си.

— Е, казвай, какво искаш от мен? — попитах аз, като гледах студено Корольов в лицето.

— А ти, другарю полковник, не се ежи много. Все пак не си у дома в щаба, а в Пакистан — каза той рязко.

— Точно така. Кой ме провали? Не си ли ти, Корольов?

Юрка се намръщи, ъгълчето на устните му едва трепна и отговори:

— Така беше замислено…

— От кого?

— Не бях аз. Ти си задържан със съгласието на господин Селим. Макар че бях против. Въпреки това американците все още се надяват, че ще се съгласиш да им сътрудничиш…

— Както им сътрудничиш ти, нали? — усмихнах се гнусливо аз.

— Не, аз работя… Работя за страната си, за Съветския съюз — някак тъжно и виновно отговори Юрка.

Ето ти тебе номер! Всичко друго бях очаквал, но подобно изказване — не…

— Ти? За Съветския съюз? Подиграваш ли се? Не ти е удачна шегата, Корольов.

— Знаеш ли, Володя, искам някога да се върна у дома. Да се върна в Русия. Ти можеш да ми помогнеш. Затова се съгласих да участвам в операцията «Армейска Панама». Генерал Вагин ми обеща чрез майор Коган, че ще направи всичко, за да мога свободно да се завърна. Без да се страхувам, че ще бъда арестуван…

— И изправен пред съда, и разстрелян за измяна на родината — добавих аз, изпреварвайки Юрка.

— Точно така, Владимир Фьодорович, за измяна на родината, така да се каже — въздъхна Юрка. — Хайде по още едно малко, макар че това е голям боклук. В Ню Йорк пия само «Столичная», но тук не намерих наша водка — каза той и отново наля уиски в чашите.

Почувствах в думите му неподправена носталгия. Такава вътрешна мъка не можеш нито да изиграеш, нито да възпроизведеш. Този бивш капитан от Съветската армия наистина страшно тъгуваше за родината си. Съжалих го. След втората чашка душата ми се отпусна. Но все още нямах желание да се прегръщам и целувам пиянски с моя бивш съученик от военното училище.

— Може би ще ми разкажеш своята версия? Може би искаш да се оправдаеш пред мен?

— За какво? — уплашено разшири очи Корольов.

— За всичко — прекъснах го аз. — За дезертьорството в Афганистан при муджахидините, за оказване помощ на крадливи заместник командващи… За всичко!

— Ех, Володя, животът ни раздели с тебе… Но благодарение на Горбачов може би пак всичко ще се нареди… В Москва, в Русия.

— Не съм сигурен… Ти знаеш, че не по собствено желание участвам в тази търговийка. Повръща ми се от цялата авантюра, но… това е дълъг разговор. Аз не съм свободен човек, макар и «полковниче», както казва жена ми. С други думи, трябваше да замина по заповед на Вагин макар и накрай света, иначе… умирачка. Ти не познаваш генерала ми. Той може всичко. А аз съм в ръцете му. И той ме притиска, притиска, а аз не мога дори да гъкна… Засега не мога.

— Разбирам те, Володя — въздъхна Корольов. — Аз съм в същото положение. И аз не мога да откажа на Ал Руниш. В края на краищата никому нищо лошо няма да се случи, ако…

— Ако се появи още една ядрена държава — подсмихнах се аз. — Малко ли ядрени бойни глави са разхвърляни из Европа, Китай, Америка, та сега ще снабдяваме и арабските страни. Нищо страшно, а? Но пък ще се върнем в родината!

Почувствах как в мен се надига ярост към Юрка. Ярост, примесена с някакво горчиво съчувствие. А Корольов като че ли усети жалостта ми към него. Той се премести до мен на нара и поглеждайки в очите ми, тихо заговори, като чели се страхуваше от подслушвателна апаратура:

— Но ти нищо не знаеш, Володя. Нищо! Така се случи, че ме плениха, когато бях охрана на наша транспортна колона. Трябваше да си пробием път до Кандахар. Най-обикновена и банална история… Дезертьор… — каза той с отвращение. — Откриха ни в клисурата и макар че отгоре ни прикриваха вертолети, от колоната ни за минутка нищо не остана! Взривната вълна ме изхвърли върху камъните. Изгубил съм съзнание… Последното, което си спомням, е, че цялата колона гори. На мястото на камиона, в кабината на който бяхме с шофьора, зееше огромна черна яма. Цяло чудо е, че съм жив! В каросерията имаше «кутийки със сироп» и няколко «сандъка с краставици». Да не ти обяснявам, че «краставиците» всъщност бяха снаряди за танкове. Не знам по какво чудо останах жив! И ме плениха. После се появиха съчувстващите американци… Имах избор — или да ме разстрелят, или да приема исляма и да се бия срещу своите, или да стана почетен дисидент — Юрка се усмихна тъжно. — Дисидент — сега звучи гордо, нали? Академик Сахаров едва ли не управлява страната. И аз съм почти като него — борец срещу тоталитаризма — отново се усмихна Юрка.

— Борец — подиграх го аз. — А с какво си се занимавал? Чух, че сега живееш в Лондон, или се лъжа? След Лондон ли се премести в Ню Йорк? Това е последното, което знам за тебе.

— Да, в Ню Йорк — въздъхна той. — Знаеш ли, Володя, нощното небе на Ню Йорк ми напомня Афганистан, честна дума. Нощем небето в Ню Йорк е почти същото, като в Афганистан, когато хвърляха с парашути осветителни бомби. Светло като ден… Помня, че когато ме влачеха към пещерата, няколко пъти идвах в съзнание и виждах над себе си това неестествено луминесцентно сияние на осветителните бомби, почти като в Манхатън, когато вдигнеш глава!… Никога ли не си чувал моите изказвания по «Гласът на Америка»? В радио «Свобода» имах цял цикъл предавания, озаглавени «Армейски игри». Не си ли ги чувал? Нито едно?

Поклатих отрицателно глава.

— И колко ти плащат твоите нови господари?

— Сигурно повече, отколкото на теб. Ако, разбира се, не разпродаваш наляво и надясно Западната група войски — подсмихна се Корольов.

— Ами защо тогава не си живееш спокойно? Какво те влече при нас в Русия? Чул ли си какво става при нас след пуча — само бедност. А от управление на държавата никой нищо не разбира. Анархията е майка на реда. Това е.

— И аз чрез перестройката искам някак да уредя отношенията си с Родината… — въздъхна Юрка.

— Да уредиш отношенията си? Хайде де! Отначало поливаш родината си с помия, седейки в своята радиостанция, а след това — «да уредя отношенията си»!

Почувствах как уискито ме блъсна в главата.

— Не съм поливал с помия и никак не се срамувам от предаванията си!… Ние всички бяхме излъгани в онзи Съюз, затъпели като галоши! Обработени до мозъка на костите си от червената пропаганда!

Аз го прекъснах:

— Може и да сме били обработени, но не ми пробутвай своето дисидентство!

— Това не е дисидентство, а чиста истина! Чиста истина! Как не разбираш, Володя, че всичко това не е редно!

— Кое не е редно?

— Не беше редно да воюваме!

— Я виж ти! Сега си само за командващ, готов командир на армия, направо генералисимус! Всичко знаеш — кое е редно, кое не е!

— Володя, това беше мръсна война…

— Казвам ти пак. Стига с тези пропагандни номера. Сега не ми е до тях — станах рязко и отидох до прозореца.

Беше тъмно, като пред разсъмване, но всеки момент утрото щеше да настъпи.

— Това не са номера, а истината. Отначало Брежнев викаше: «Ура! Срещу двореца на Амин — ходом марш!» После всичките онези андроповци и черненковци… И ние — като овните, няма как — нали всички сме комунисти! Партията казва: «трябва», комсомолът отговаря: «слушам»! Някой да ни е молил?… Някой да ни е извикал да щурмуваме двореца на Амин?

— Аз не съм го щурмувал — отговорих, без да се обръщам от прозореца.

— Провървяло ти е. Ти цъфтиш в твоята цивилизована Германия, ама аз съм «афганец»… Бивш «афганец»!

— Може и да ми е провървяло, но твърдо знам, че ние сме червени и нашето дело е правилно — рязко казах аз.

— Не сме червени ние, ами сме тъпи галоши! Кой ни е викал в Афганистан? Що за помощ, по дяволите, що за интернационален дълг?

— Ако не изпълниш интернационалния си дълг, ще бъдеш предател като Юрка Корольов! — Махнах се от прозореца, приближавах го и го мушнах силно с пръст в гърдите.

Той се намръщи и отблъсна ръката ми.

— Не съм предател — глухо отговори Юрий.

— Това сме го чували вече. Тези ги разправяй пред трибунала. Няма смисъл да се изкарваш патриот пред мен! Ти също си тъп, а освен това и продажен галош…

— Като теб!

— Да, почти като мен. — Нищо друго не ми оставаше, освен да въздъхна тъжно и да се съглася с него. — Какво да се прави? Искам спокойно да дослужа до пенсията, която чука на вратата ми. Може пък да се прехвърля в Москва, в щаба… Не искам да отговарям за всичко онова, което се върши в Западната група войски. Сигурно ме разбираш?

— Аз те разбирам, но защо ти не искаш да ме разбереш? А уж си ми приятел от ротата… Не си ли спомняш как след втори курс тайно бягахме при момичетата от текстилния техникум? Помниш ли как се покатери по улука и падна от втория етаж, а аз те хванах долу. Кой знае, ако не бях те задържал тогава, може би щеше да се пльоснеш по гръб на земята и за цял живот да останеш инвалид или пък щеше да си отидеш ей така от този свят.

— Всичко помня, Юрка, всичко. Хубаво казват хората — кажи ми кой ти е приятел и ще ти кажа кой си ти. А бившият ми приятел от младостта е агент на ЦРУ! — Неволно се усмихнах, но мислех преди всичко за себе си.

— А бе никакъв агент не съм! Как да ти докажа — да се прекръстя ли, да се кълна ли!

Исках да кажа нещо важно, но видях, че вече се разсъмва, и забравих всичко. Помислих си, че скоро ще почне утринният намаз и няма да ни разрешат повече да си поговорим. Джамията е съвсем наблизо и мюезинът се чува убийствено ясно.

— Ех, Юрка, Юрка. Какво да те правя? Да ти вярвам ли? Разбира се, че ти вярвам, но не във всичко, което ми плещиш. Още веднъж те питам — ти ли ме предаде на ЦРУ?

— Още веднъж ти казвам, Володя — не съм. Селим ал Руниш се съгласи Норман Плат с момчетата си да поговорят с тебе няколко часа. Но цереутата са решили да те помотаят по-дълго и казали на Ал Руниш, че не си пристигнал в определеното време. Това е истината — разпери ръце Юрка. — Мене също ме държаха затворен и не ме пускаха, но вчера разбрах, че Ал Руниш сега е тръгнал натам, откъдето ти пристигна. В Афганистан. Представяш ли си?

Почувствах как очите ми се опулват. В този момент вече вярвах на всяка дума, излязла от устата на Юрка. Ама че подлеци са тези момчета от Ленгли!

— Шегуваш ли се?

— Съвсем не. Ал Руниш финансира една от групировките на муджахидините и е заминал за Афганистан или да ги инспектира, или да им закара оръжие… Седна дума — просто не те е дочакал. Той си има най-различни сделки, свързани с тази война. И това най-много не ми харесва. Вагин ми обеща, че ако завършим успешно операцията «Армейска Панама», ще получа съвсем редовни нови документи на офицер от Западната група войски, апартамент в Москва и майорска длъжност в една от московските части. И мечтата на живота ми ще се сбъдне — тъжно се усмихна Корольов.

— След Ню Йорк? — изумих се аз.

— Да. Тази мечта се роди още в Европа, но се засили зад океана. Какво да се прави, Володя, оказа се, че съм патриот и не мога да избягам от това чувство — въздъхна той.

Най-накрая се чу зовът за утринния намаз. Да… Много добре разбирам какво е носталгия и какво е истинският патриотизъм. Всичко това много добре го научих, докато бях в ГДР.

— Каква мърша си все пак — казах му ласкаво, почти бащински.

— Ама наистина ли не можеш да ме разбереш? — смутено се учуди Юрий.

— Там е работата, другарю бивш капитан, че мога. Разбирам те…

— Тогава ще действаме заедно, нали? — попита сериозно той.

Мълчаливо кимнах в знак на съгласие…

През деня отново седях, но сега с Юрий Корольов, в «ленинската стая» от пакистански тип.

— Както и преди отказвате, така ли? — попита ме Норман Плат.

— Както и преди, отказвам — студено отговорих и с крайчето на очите си погледнах Юрий, който седеше до мен. Лицето му беше безизразно.

Непрекъснато блясваха светкавиците на фотоапаратите, а Корольов седеше, без да мигне, като безжизнен паметник.

Двата «гардероба», които седяха от двете ми страни в мерцедеса, и още един малък и черничък подвижен човечец многократно ни снимаха и с фотоапарати, и с видеокамера.

Безсмислено беше да прикривам лицето си с ръце. Щом са ме снимали заедно с Норман Плот и Юрий Корольов, искам или, не, вече съм захапал въдицата. Не ми се щеше да си помисля дори какво би станало, ако тези снимки попаднат в нашия Генерален щаб или военното разузнаване… Мъчех се да мисля за всичко друго, само не за това. А лицето на Корольов, както и в началото, приличаше на студена невъзмутима маска.

— Много добре, Владимир Фьодорович. Никой няма намерение да ви принуждава — изведнъж се заусмихва Норман. — Ние получихме необходимата ни информация от вас.

— Каква информация? — стараех се да бъда невъзмутим като Юрий. Но дали успявах?

— Питате ни каква? Ще ви кажем по-нататък какви сведения ще ни помогнете да получим. Говоря ви за бъдеще време като за сегашно, разбирате ли, скъпи господин полковник? Нали няма да ни откажете по-нататък някоя малка услуга? Няма да ни откажете поне заради това, че тук, в Исламабад, ви оказахме гостоприемство, достойно за ранга ви. Вярвам, че сте доволен от почивката си при нас? Ах, да… спомням си, вие сам казахте, че ви хранят и се отнасят с вас отлично — усмихна се Норман.

Мълчах и стисках зъби, та чак скулите ми потрепваха.

Норман ми предложи да се подпиша под стенографския протокол от моя разпит на английски език и аз, естествено, отказах. Той не настоя. Днес се отнасяше някак много подозрително любезно с мен. Чувствах, че няма да мога да избягна някоя клопка.

— Край. Това е всичко!… Нашите скъпи гости са свободни. Можете да отидете където поискате. Ние, американците, искрено приветстваме и поддържаме перестройката! Сега руснаците са наши приятели — сладникаво се заусмихва Норман Плат, наслаждавайки се на собствената си ирония.

Надигнах се от стола и вече бях тръгнал да излизам от стаята, когато Норман ме спря:

— Къде отивате? Няма ли да поканите и вашия приятел, при когото пристигнахте толкова трудно? Били ли сте някога в Исламабад? Вечерно време, когато е прохладно, градчето става наистина възхитително. Препоръчвам ви да се поразходите.

— Къде е Ал Руниш? — изведнъж рязко попита Корольов.

За всеки случай още веднъж го снимаха с мен.

— Господин Селим не ни интересува. Не е наша работа да го търсим, това си е вашият план, както и преди, нали? — отново безкрайно подло се заусмихва белозъбият американец.

Корольов изсумтя от досада и също рязко стана от стола. Вече излизахме от следствената «ленинска стая», съпроводени от недоверчивите погледи на застиналите покрай стените фотографи — «гардероби» и господина с видеокамерата, когато Норман пак ни спря:

— Приятен път, граждани на света. Само че внимавайте да не се забъркате в някоя каша ши да ви задържат на границата, няма да ви спасявам…

Не го дочаках да се изкаже и излязох. Корольов ме последва, без да се сбогува.

Намирахме се във втория вътрешен двор на къщата, в която ме държаха. В средата розово алабастрово фонтанче пръскаше с малки капчици окосената трева. Недалеч от фонтана висеше малка детска люлка. Сърцето ми се сви, когато я видях. Спомних си за жена ми и за нея, за Т… Дворчето приличаше на райско кътче. Погледнах Юрий, беше мрачен.

— Какво ще кажеш за предложението на Норман? — попита той. — Исламабад вечерно време наистина никак не е лош.

Привечер, когато над града се спусна прохладата и мюезините привършиха службата си, ние отидохме в най-близкото кафене. Там седяха и отпиваха кафе само закръглени пакистанци и индуси. Не се задържахме дълго, тъй като нямаше нито една жена. Нямаше и по улиците. Освен това в кафенето нямаше капка алкохол, а Юрка търсеше водка, дори и не руска — каквато и да е. Тръгнахме към центъра и се озовахме около скъпо нощно заведение, пред което се тълпяха мъже. Общо взето, по време на разходката ни видях само една жена с фередже, която плашливо подтичваше, отскачайки от минаващите покрай нея мъже.

Казах на Юрий, че не искам пак да пия за срещата ни, и влязохме в онова заведение с арабско име, където «представяха» кючек. Подобни танци бях виждал и в Европа, но тук, сред целия заобикалящ ни източен колорит, беше впечатляваща гледка… Не дочакахме края на представлението и излязохме от кабарето. Огледах се. Юрий също от време на време се оглеждаше, но никой не вървеше подир нас. Колкото и да е странно, но не ни следяха, пък аз си мислех…

Трябваше да дочакаме нощта, защото, както каза Корольов, ни предстоеше да заминем в голям фургон за Афганистан. Той бил натоварен с пакети с пропагандни позиви на няколко езика, кашони с медицински препарати и апаратура. След полунощ и ние се качихме в него. Седяхме до самата кабина, барикадирани с многобройни сандъци и бали с бинтове.

През по-голямата част от пътя аз спах, докато се клатушкахме в каросерията. Както и преди, бях мрачен като градоносен облак. Опитвах се да спя, за да не мисля за нищо. За щастие успях, макар че Корольов все се стараеше внимателно да ме събуди и се опитваше да започне разговор за Москва, за политическата обстановка в страната, за това колко получава един офицер сега. И дали има «чекистки» в Германия. В Афганистан наричаха «чекистки» жените, които пристигаха от Съюза, за да работят срещу чекове. По време на войната по-голяма част от заплатата си офицерите получаваха в чекове, които в родината можеха да се обменят изгодно около магазините с вносни стоки «Берьозка» или пък да се купи от същите магазини баснословно евтина японска апаратура и после да се препродаде. Колко отдавна беше това, сякаш в друга епоха. А бяха минали само няколко години…

Бяхме пропътували петнайсетина часа практически без спиране. Само на границата се задържахме за около пет минути.

Привечер колата спря в малка клисура. Двамата шофьори афганистанци ни помогнаха да се измъкнем иззад барикадата от кашони. С удоволствие се разтъпках, джапайки бос в плиткото мътно ручейче. На брега му горяха огньове, около които седяха въоръжени «духове». Неколцина от тях се приближиха до нас и учудено и недоброжелателно заоглеждаха двамата «бледолики». Бяха хора от групировката на Туран Исмаил.

Предложиха ни да хапнем консервирано американско задушено направо с ножовете от консервните кутии. Изглежда, бяха казали на муджахидините, че сме от хората на Ал Руниш, защото няколко пъти чух нашите шофьори да повтарят името му.

Някъде отстрани откъм гъстата стена на гората се дочу дрънкане на оръжие и стъпки. Започнаха да изпразват камиона ни, прехвърляйки кашоните и пакетите върху гърбовете на коне и мулета.

Отново тръгнахме на път, обгърнати в пълен мрак, като следвахме конете. Ту се изкачвахме, ту ми се струваше, че ще се търколим в бездънната черна пропаст, криволичейки по едва забележимите каменисти пътечки.

Преди разсъмване влязохме в гората и аз облекчено въздъхнах, защото муджахидините запалиха фенерчетата си и някой дори запуши. Бяхме в безопасност и слава на моя ангел пазител, че не се натъкнахме през нощта на засадата на някоя от противниковите групировки.

Бяхме много близко до болницата на «Червения кръст», а керванът ни отиваше точно там. Там трябваше да бъде и Селим ал Руниш — медикаментите и позивите бяха негови.

— Легално ли съществува тази болница? — попитах Корольов.

— Почти легално. Тя е на територията, която се контролира от племето белуджи.

Юрий ми обясни, че вече няма причина да се страхуваме. Където са белуджите, там има ред. Те са някакви афганистански либерали, които не искат да воюват за никого, пък и сами не се завират в чужди територии.

Скоро се озовахме на брега на мътна жълтеникава рекичка, широка около пет метра. Всички правоверни наклякаха да извършат намаз. Потните ни вратове и лица бяха отдавна покрити с дебел слой прах и аз не се сдържах и заедно с Юрка се изкъпахме в реката.

Пак тръгнахме на път покрай гората. В далечината зад дърветата виждах пътя, край който имаше наблюдателни пунктове — малки бараки от сандъци и ламаринени листове…

Вечерта керванът излезе на открито. Озовахме де край малък оазис от дървета с нарове и праскови. Беше малко селце — кишлак, с килнати на една страна къщи, измазани с червена глина, до които бяха разпънати палатки с нашити върху тях червени кръстове. Върху покривите на палатките бяха струпани снопове слама и саксаул.

— Е, май че пристигнахме — каза Юрка, размазвайки по лицето си гъстите слоеве жълт прах, с който се бяхме покрили отново.

Нас никой не ни посрещна, докато муджахидините бяха обградени от шумните си събратя.

Изведнъж чух — дали пък не халюцинирах от горещината и задуха — чух руска реч или почти руска! Но викаха другиго:

— Юрля! Юрля! Колко хупаво, ние радвам се да видя тебе! — завика изскочилият от палатката малък китаец с дръпнати очи.

— Здравей, Лен Нин! — изведнъж завика и Юрка, хвърляйки се към китаеца, който беше толкова нисък, че едва достигаше до рамото му. Неговото кръгло като питка личице, с малки черни цепки на очите, светеше от радост и учудване.

Корольов се запрегръща по братски с китаеца, потупвайки го по гърба. После си спомни за мен и закрещя като че ли го колят:

— Володя, това е Лен Нин, най-добрият ми приятел от пленничеството.

Лен Нин, кимайки в съгласие глава, дотича при мен и ми протегна двете си длани, съединени като лодчица. Аз стиснах и двете му ръце.

— Мнохо хупаво, Лен — представи се той, като хвана двете ми ръце и ги задруса трескаво.

— Изглежда, че сте лекар, другарю Лен Нин? — попитах аз.

— Да, учиш се в Съветский съюз — усмихваше се той, кимайки глава като онези малки декоративни китайски куклички.

Юрка започна бързо да ми обяснява, че се намираме във френска болница на територията на белуджите, която се финансира от Ал Руниш.

Керванът от няколко коня и мулета вече беше почти разтоварен, но Ал Руниш все още не се появяваше.

Реших да не преча на разговора между Юрка и неговия бивш приятел от пленничеството. Той обаче пак доведе при мен Лен Нин, вече бях разбрал, че името му означаваше Ленин, отново започна да ми го представя, учуден, че Лен и сега бил снайперист. Само че този Ленин воювал вече не срещу руските интервенти, а срещу «духовете» — онези, които не са белуджи.

Попитах Лен Нин къде е учил в Съюза и той ми отговори:

— Академия Фрунзе.

Свих устни скептично.

— Веднага се вижда, че е френска болница — казах язвително на Корольов.

Едва успях да го кажа и от същата палатка, от която беше изтичал Лен Нин, се появиха две русокоси фурии — две момичета. Едва не паднах от учудване, но се овладях. И все пак зяпнах.

Към нас се приближиха две високи мадами с найлонови корсажи на цветя. И двете бяха светлокоси — едната с дълги до раменете разкошни къдри, а другата — подстригана прекалено късо, почти нула номер.

— Хай! — поздравиха те Юрка.

Веднага попитах на английски къде е господин Селим. Момичетата се намръщиха, но нищо не ми отговориха. Представиха се като англичанки, Мери и Барбара. Лека-полека от тук от там ни обкръжаваха мънички, като Лен Нин, китайци.

— Къде ме домъкна? — попитах през зъби Корольов.

— Всичко е наред. Това са наемници от бригадата «Черният щъркел» — отговори ми той. — Повечето от тях също са снайперисти като Мери и Барбара.

— Все пак има ли тук французи? — попитах Мери на английски.

— Има и лекари французи. Ние сме интернационална бригада и изпълняваме интернационалния си дълг… — отговори тя също на английски.

Много от китайците бяха с «Калашници». Те бързо мяукаха нещо на своя си език. Сигурно обсъждаха нашето появяване. Аз се усмихвах колкото е възможно по-учтиво.

— Елате. Можете да почакате мистър Селим в палатката — предложи ни Барбара и ни поведе към последната палатка.

Там лежаха трима ранени муджахидини. Въздухът беше нажежен и спарен, силно миришеше на йод. Ранените лежаха на походни легла.

— Здрасти, братлета! — радостно ги поздрави Юрка.

Единият от ранените изстена.

Учудено погледнах Корольов, но вече нямах усещането, че се намираме в лагера на врага. Вежливо поздравих. Единият от ранените ми се усмихна. Помръдна почернелите си устни, опитвайки се да изобрази усмивка, а после ми показа бинтования окървавен чукан, останал от крака му.

— Това, че са ти отрязали крака, не е най-страшното. Важното е, че си жив — започнах да го успокоявам на руски. Онзи въобще не се учуди, като чу руска реч. Започна нещо да ми шепне с напуканите си устни. Интуитивно разбрах, че моли за вода, и му подадох желязната манерка, висяща на стълба, който поддържаше покрива. Той жадно започна да пие. След това простена нещо за Аллаха.

«Ех, войниче — помислих си аз. — Това не ти е Германия. Никакъв Аллах не може да ти помогне, щом са те ранили.»

Да бъде ранен муджахидин е нещо по-различно от раняването на съветски войник в Афганистан. Ако «духът» е ранен в корема или главата, това за него е неминуема смърт — продължителна и мъчителна. Дори ако кракът му е леко ранен, гангрената е неизбежна и в края на краищата ампутацията не може да се избегне. Душманите почти нямат лекарства, а разбирането им за хигиена е много своеобразно.

Юрий, застанал до мен, тъжно ме погледна.

— Ей, полковник, там, в Германия, не си ли употребявал хероин?

Поклатих отрицателно глава.

— А аз се пристрастих по време на плена. И сега, ако няколко дни съм без дозата, започвам да се гърча. Подушвам, или по-точно виждам, че по всяка вероятност зад селото са моите полета. Там расте онова, което ми е нужно.

Изведнъж излязох от кожата си, избухнах. Ноздрите ми трепереха от яд, но не започнах да викам по Корольов, а му нареждах с тон на заповед:

— Слушай, ей! Да не сме дошли да берем канабис? Я марш навън… — и го изблъсках от палатката.

Не можахме да си изясним отношенията, защото в този момент започнаха да чукат по желязната тръба, окачена на едно дърво. Дотича Барбара и ни извика на обяд.

Върху сандъците, приспособени за маси, вече бяха сложени чинии, в които имаше китайска юфка. Китайците седяха на земята по турски и кой с лъжица, кой с вилица, кой сръчно издялани клечици лапаха юфката.

— Бонжур, здравствуйте, камарад! — към нас се приближи висок мъж в шорти, на врата му се люшкаха очила на синджирче. Беше без риза и не се страхуваше да изгори на слънцето, сигурно го спасяваше гъстата абсолютно бяла вълна на гърдите му. В зъбите му стърчеше извита димяща лула и той някак успяваше да говори, без да я вади от устата си.

— Това е мосю Журден, началник на болницата — представи ни мъжа Лен Нин.

— О, се тре биен, ка-ра-шо, у-ра! Вивай, да живее Москва! Мир, прогрес, май! — каза Журден всичко, което знаеше на руски. И след като си стиснахме ръцете, премина на английски.

Каза, че Селим днес непременно ще дойде. Заминал при командира на един отряд, за да му се накара, че е свършил боеприпасите си.

Попитах Журден какво прави тук.

Каза ми, че отначало работел като военен лекар в една палестинска болница, но сега са го вербували тука и не съжалява. И той, както и китайците, е войник на късмета. Само че късметът му не се състои в това да убива, а да спасява хората. И той приема, че присъствието му тук е крайно нужно и благородно, да не говорим за щедрата отплата на Селим и не по-малко щедрата помощ от Червения кръст.

Накрая и ние, както китайците, и Мери и Барбара, подвихме крака по турски пред сандъците с обеда върху рядката спаружена трева.

Юфката със задушено месо беше съвсем прилична. След обяда при нас дотича подстриганата Мери. Донесе ни шише с розова вода, миришеща на ягоди. Предложи ни да пийнем и започна нещо бързо да чурулика, но аз не я слушах. Мислех за друго, докато преглъщах водата: «Да, и ти си войник на късмета. Храбрец, красавица…» Не издържах и запитах на руски:

— Я по-добре ми кажи, кучко, колко души си разстреляла? От нашите руснаци, от същите тези «духове», колко, а?

Корольов ме погледна и страдалчески се намръщи.

Мери не ме разбра, продължи да цвърчи и изтича, за да се върне със снайперската си винтовка и нов нощен прицел, който, по нейните думи, пристигнал с нашия товар специално по нейна поръчка. Тя монтира уреда и аз я помолих да ми покаже винтовката си. Корольов се мръщеше все повече и повече.

Преди няколко години, в разцвета на горбачовската ера в Академията на Генералния щаб, имахме кратки курсове за новата политика в страната, та по време на занятията един подполковник «афганец» ни разказваше за снайперистите в Афганистан…

Внимателно разгледах приклада на Мерината винтовка. Видях малки дупчици от топлийка, подредени в два реда — бяха не по-малко от тридесет. Имаше и осем големи прегорени черни точки. Мери, както беше прието при снайперистите, отбелязваше всеки убит върху приклада. А прогорените точки сигурно означаваха или БРДМ-и, или танкове, а може би БТР-и…

— Окей, окей — въздъхнах аз, връщайки пушката. Мери разбра, че не съм във възторг от военните й постижения. И сякаш, за да се оправдае, ми предложи да отидем да се изкъпем в рекичката, която течеше между обраслите в «коноп» брегове.

Очите на Корольов блеснаха и той каза, че веднага ще отиде да се къпе. Разбрах, че го влече не реката, а растящият недалече хашиш. Той потвърди догадките ми.

— От верста подушвам «тревата» — тихо каза той.

«Трева» пушеше и дотичалата при нас Барбара с дълга ръчно свита цигара между зъбите. Върху банския си беше наметнала мъхеста хавлия на розови райета.

Без думичка да каже, Корольов грабна цигарата й с треперещи пръсти и жадно засмука бързо-бързо дима.

— Биен? — попита на френски и се усмихна Барбара.

— И още как биен! — отговори Юрка, подбелвайки очи.

Повдигаше ми се от този сладникав мирис. Чувствах, че няма да издържа дълго и ще ми се завие свят. Измъкнах от устата на Корольов цигарата и я захвърлих далече встрани.

Трябваше да уточним с него още няколко въпроса, преди да е пристигнал Селим. Не исках да престане да съобразява, изпушвайки хашиша.

Казах на Мери да вървят напред към реката, за да ни показват пътя, а ние ще ги следваме. Мери отиде до палатката, остави винтовката си и се върна с хавлия като Барбара.

Двете снайперистки тръгнаха напред, тихо обсъждайки нещо, явно мен и Корольов. Когато момичетата стигнаха до брега, аз спрях Корольов.

— Нормално ли разсъждаваш?

— По-добре от когато и да било — с блестящи очи ми отговори той.

— От къде знаеш името на операцията?

— «Армейска Панама» ли? От Вагин чрез Коган. Да не би името да е тайна? В тази сделка са посветени предостатъчно хора от най-различна националност… които… които трябва да бъдат изчистени — изведнъж завърши Корольов.

— Бълнуваш ли? Нали ми каза, че разсъждаваш нормално! — Сграбчих го за рамото. Не, не че се уплаших от думите му, а за да го разтърся, така че мозъкът му да се разшава.

— Никога не ми е бил толкова бистър умът, както сега… Мен трябва да ме очистят чак след като… след като ракетите бъдат у Ал Руниш…

— Голяма загуба! — казах злобно аз. — А защо забрави да споменеш и мен?

— Ти си дясната ръка на заместник командващия. За тях — за вашата руска военна мафия — ти си свой човек.

Изхрачих се злобно на тревата. И помислих, че може би Вагин беше прав, страхувайки се да довери онази, по-детайлна информация, която беше в главата ми на Корольов. Онази информация, която само аз трябваше да предам.

От крайречния буренак ни повика Мери. Корольов искаше да изтича, но аз го задържах.

— Слушай, Юрка. Все пак заедно сме учили. Не искам да забравям това. Ако ти не вярваш много на Вагин, аз ще се опитам някак си да ти помогна да се добереш до Русия. Но моят съвет е, не се забърквай там, изчезни си в твоя Ню Йорк завинаги, народете си с някоя американка деца, вземете си къща на кредит…

— Не, в Ню Йорк ще се самоубия. Това е ясно като бял ден — съвсем сериозно ми отговори и тръгна към храсталака.

Изкъпахме сее жълтата речна каша. Мери и Барбара, съвсем голи, се плискаха наблизо, без да се стесняват от нас. После излязоха на брега и се завиха в пухкавите си хавлии. Мери извади от джоба си черни слънчеви очила, надяна ги на носа си и с бавна, танцуваща походка се приближи до мен. Измъкна от джоба си същата цигара, като на Барбара, и ми я подаде. Аз отказах. Тогава, без да каже думичка, ме повика с ръка и тръгна към лешниковите храсти.

«Я виж ти — помислих си аз, — вече става интересно. Като че ли съм на почивка в Маями: и момичета, и топла като сварено мляко мътна река, и други удоволствия, като стрелба по живи мишени, разбира се, по желание…»

Барбара се приближи до Юрка, тръсна глава, разхвърли мокрите си къдри по раменете. Докато се обърна, Юрий Корольов, хванал ръката на Барбара, вече вървеше подир Мери.

Не ми оставаше нищо друго, освен да ги последвам. Настигнах Мери — навлязла все по-навътре в храсталаците, успоредно на реката.

Тя вървеше бързо, разгръщаше с ръце клоните, които болезнено ме пляскаха през лицето. Протегнах ръка и я хванах през талията. Тя се спря, обърна се, погледна ме, като повдигна очилата си, шляпна ме през ръката и отново започна да си пробива път напред.

Скоро излязохме от лещака. Пред нас се простираше зелено море от висока колкото човешки ръст трева. Беше огромно поле с индийски коноп.

— Мери, защо ме доведе тук? — попитах аз.

Тя ме погледна с безкрайно недоумение и бавно започна да съблича хавлията. Останала гола, като русоляв войник новобранец, ми козирува с два пръста и леко придържайки с ръце гърдите си, навлезе в конопените храсталаци. Поспря, обърна се и лукаво ме повика с ръка, давайки ми да разбера, че трябва да постъпя като нея… Аз, полковникът от Съветската армия, вече посребрен от годините, трябваше като наркоман тийнейджър да пълзя по този коноп и да събирам прашинките му… И заедно с кого? С наемна снайперистка?!

Не, това приключение ми се струваше страшно унизително.

Юрий по плувки, заедно с Барбара, която също се беше съблякла, започнаха да си пробиват път в конопа. Изглежда и двамата бяха доволни от задуха в храсталака. Видях как по влажните им тела бързо полепваха прашинки… Отново ми се доповръща.

Дявол да го вземе! Трябваше в Германия да извадя пистолета си и като избера удобно място и момент, да пратя един куршум в слепоочието на Вагин!

В този момент чух нечии неясни викове. През храсталака към конопеното поле се промъкваше някой. Изчаках, докато се появи. От храстите излезе китаецът Лен Нин:

— Пристигнала!… Пристигнала!… Господин Селима тука, вас сега иска!

Аз с удоволствие се изплюх на зелените конопени листа. Той ни иска, пък и бързо! Да не съм някакво момченце, че да тичкам на пръсти пред разни араби. Аз съм съветски офицер! Макар и потънал в лайна…

— Юрка, твойта мамка! — закрещях аз. — Добре търчиш подир юницата си! А Селим е вече тук!

Корольов, целият в жълтокафеникав прашец, задъхано дотича обратно. Грабна един от халатите и бързо започна да бърше лепкавото си тяло. След това се топна в реката и заедно с Лен Нин тръгнахме обратно.

Още отдалече видяхме, че китайците са се стълпили около черен джип, покрит с дебел пласт прах. До колата стоеше дребен, слаб, плешив арабин с големи тъмни очила и нещо говореше.

Когато приближихме, видях, че на врата му, под яката на зелената маскировъчна риза с къси ръкави, проблясваше масивна златна верижка, осеяна с нещо светещо на слънцето. Вероятно бяха брилянти.

Китайците взеха да ни подвикват да вървим по-бързо, но аз задържах Корольов, за да запазим поне на пръв поглед достойнство. Оставаше и да тичаме към тоя Руниш. А онзи приветливо ни махна с ръка, но не направи и крачка към нас. Само китайците ни направиха път да стигнем до този военен търговец, който ни чакаше до колата си. Забелязах на ръката му тънка гривна от бял метал с червени камъни. Те проблеснаха на слънцето, когато той посегна да свали тъмните си очила. Зад очилата се криеха тесни, черни, пронизващи очички, които той насочи към мен, като че ли питаше, ко…“

Изпсувах мислено на майка и с всички сили цапардосах с юмрук последната ръкописна страница: „Дяволите да те вземат, полковник!… Да те изядат диваците дано, куче такова!“

Ръкописът прекъсваше по средата на думата. А може би Татяна не ми е дала всичките страници? По-вероятно е да е така, а аз напразно псувам полковника.

Чувствах, че главата ми се замайва и предметите в кухнята стават двойни. Беше полутъмно, изглежда, че бе вечер. Чак сега, долитайки, изведнъж разбрах, че съм пиян, и то така, че не мога да се надигна от бялата кухненска табуретка. В главата ми всичко шумеше и звънтеше.

Надигнах се някак със залитане, едва се добрах до кревата и рухнах върху него, без да имам сили да се съблека.

Пред затварящите ми се очи, подобно на слънчеви зайчета в мътна река, по тавана танцуваха някакви светли петна. Или може би съм включил лампиона? След това, след слънчевите петна, на тавана се появи някаква трева. Също като на кино. Ами да, това са конопените храсталаци… В храсталаците се появи голата Таня Холод…

„Защо Таня? Какво прави тя там? — мъчех се и не можех да разбера аз. — Ах, Таня… спомних си… ти нали умря… Прощавай, Таня“ — беше последното, което помислих, и потънах в сън, като че ли загубих съзнание.