Насочен взрив

1. Подозрително гостоприемство

Приготвих се бързо за път. Предполагахме, че командировката ни с Грязнов трябва да приключи максимум за три дни.

Щяхме да пристигнем със самолет в Германия ден преди завръщането на Васин от лова в Прибалтика. Бяхме си разработили със Слава най-общ план за задържането на полковника, но решихме в крайна сметка да действаме според обстановката. Пък и Женя Фролов щеше да ни бъде опора в Германия.

Закарах колата си на паркинга близо до блока и се разбрах с охраната, ако някой подозрителен се навърта около нея, да го задържат под някакъв предлог и веднага да извикат милиция.

Благодарение на усилията на нашия покровител нямахме проблеми с оформянето на документите за командировката ни.

В четири следобед трябваше да дойде кола от военната прокуратура и със Слава Грязнов щяха да ни откарат до военното летище в Кубинка. Бяхме решили да летим с транспортен, защото така щеше да бъде по-бързо. Идеята за военния самолет даде Грязнов, а Меркулов позвъни където трябваше. Всичко беше съгласувано и оставаше само да се оформят необходимите документи.

Единственото, с което не се справях, беше проблемът как да се сдобия с марки. Да бъдеш в Германия и да не донесеш нищо оттам, беше невъзможно. Още повече че наближаваше и Нова година. Поне една бутилка шампанско!

Изведнъж си спомних, че съседът ми по апартамент, някога беден инженер-химик, сега е богат съсобственик на смесено предприятие, което произвеждаше санитарна техника, не по-лоша от вносната. Понякога се срещахме с него, поздравявахме се, но познанството ни не се задълбочи. Дори не си спомнях името му. Почуках на вратата и за мое щастие съседът ми си беше у дома.

Той стоеше на прага с омотан около врата дебел шал.

— Здравей! — изхриптя той, явно зарадван на посещението ми. — Влизай! Аз малко съм болен — ангина, проклета да е!

— Само за минутка. Виж каква е работата. След час излитам за Германия в командировка, а нямам и пукнат грош. Може би ти…

— В Германия? Че това е чудесно! — Ако не го болеше гърлото, сигурно щеше да изреве от щастие, но сега само съскаше като разсърдена змия. — Между другото, трябват ми някои лекарства…

След няколко минути излязох от апартамента му с около двеста марки в джоба и бях готов да полетя и накрай света.

Почти бях опаковал багажа си, когато изведнъж иззвъня телефонът. Подскочих и сграбчих слушалката:

— Ало?

— Сашенка, не си ли на работа? — чух скъпия за мен глас.

— Ира? Откъде звъниш? — закрещях в слушалката, макар че се чуваше съвсем нормално.

— Пак оттам — сърдито каза Ира. — Не мога да те открия! Няма те нито през деня, нито през нощта! Къде изчезваш?

— Работа и само работа — отговорих аз, оглупял от щастие. Сигурно и на лицето ми грееше най-глупавата ми усмивка. Изглежда, че идваше краят на нашите разправии. — Като си дойдеш, ще ти разкажа всичко!

— Защо пък реши, че ще си дойда? Може да ти звъня, за да ти кажа, че нямам намерение да посрещам Нова година с теб.

Аз просто изстинах. Мълчаливо затворих телефона.

Сякаш ме удариха с чук по главата. Седях облегнат на стената и чувствах как обидата ме задушава. Струваше ми се толкова несправедливо, толкова излишно, като че ли предишните ни отношения…

Телефонът отново иззвъня.

— Готов ли си, старче? — чух сред пращенето гласа на Грязнов.

Искаше ми се да го изругая, но само казах:

— Готов съм.

Изключих газта и водата, източих чешмата, заключих входната врата, но през цялото време си мислех: „Господи! Защо нямам никакво време за личен живот? Практически десет години нямам почивка. Понякога се срещам със съучениците и университетските си колеги и виждам как са се подредили. Всичките си имат семейства, деца. Даже и онези, с които някога учехме в юридическия факултет, сега работят в разни фирми или са адвокати…“

Зад вратата пак зазвъня телефонът, но вече нямах време. Отново животът потвърди, че на човек обикновено не му стигат или пет минути, или пет копейки…

Семейният ми живот се рушеше, преди да може да започне…

Полетът продължи няколко часа и през това време успяхме така да премръзнем, че когато самолетът започна да се спуска за кацане, зъбите ни тракаха от студ.

Накрая транспортният самолет подскочи тежко веднъж, после още веднъж, когато колесникът му докосна бетонната полоса, двигателите изреваха и ни остана само да чакаме, докато спре.

Не чакахме много. Пилотът излезе, огледа ни с Грязнов, с когото бяхме просто вкочанени, свити между натрупаните сандъци и кашони, и се усмихна:

— Измръзнахте ли? Трябваше по-топличко да се облечете. Това не е гражданската авиация. При нас горе е студеничко! Впрочем момчетата ще ви стоплят. Вече са тук. Ще трябва да отидете и до щаба, но това не е далече. Разстоянията не са като руските. Тука, ако разпериш ръце, и вече си зад граница. Европа! — завърши той с презрение.

Някакъв мотор забръмча и трапът бавно започна да се спуска.

— Да не забравите да си сверите часовниците — различни часови пояси — напомни ни пилотът и влезе в кабината.

В това време някой извика от полумрака:

— Грязнов, Турецки! Има ли такива?

— Да! — отговорихме двамата едновременно.

— С багажа — към изхода! — мрачно се пошегува непознатият, който явно знаеше кой е пристигнал.

В трюма, или както там го наричат летците, се качиха войници и започнаха да измъкват мръснозелените сандъци, с които беше натъпкан корпусът на самолета.

Ние се измъкнахме и видяхме млад, контешки облечен подполковник на моята възраст.

— Подполковник Пивоваров — козирува контето. — Можете да ме наричате Коля.

Грязнов шеговито му козирува и попита:

— Коля, я кажи къде можем да пуснем вода?

Пивоваров се разсмя:

— Ами където стоите, там.

Забелязах, че подполковникът така вонеше на валериан или на нещо подобно, че сигурно беше любимец на котките.

Когато се облекчихме, Пивоваров ни изпрати до колата — стар мерцедес, но все още в добро състояние.

Грязнов се наведе към ухото ми и тихо прошепна:

— Само като видя мерцедес и ми се иска да го разглобя. Просто мания!

— Какво? — попита Пивоваров, недочул думите му.

— Красота! И чисто! — обясни Грязнов.

— А-а, да — съгласи се подполковникът. — Но не сте били при онези от бундесвера. Там си го бива…

— Ние и тук не сме били — промърмори Слава.

— За дълго ли сте? — попита подполковникът, загледан в равния път, който никак не приличаше на нашите.

— За няколко дни — казах аз предпазливо. — Според работата.

— А каква ви е работата? — заинтересува се Пивоваров.

Ние се спогледахме.

— Амиии… — каза Грязнов, а аз замълчах.

— Ясно! Разбирам, служебна тайна — усмихна се съобразителният подполковник. — Само че ще се наложи да ми кажете нещичко, все пак аз съм началникът на специалния отдел.

Ние пак се спогледахме мълчаливо. Никой от нас не беше предполагал, че ще ни посреща този млад подполковник, който при това се оказа от специалния.

— Какво се умълчахте, момчета? — разсмя се Пивоваров, явно удовлетворен от ефекта, който имаха думите му.

Предполагах, че ще ни посрещнат, но чак пък толкова…

— За днес ще ви настаня в ДОС-а. Там имаме нещо като временен хотел за младши офицери — оправдаваше се общителният подполковник. — Нали разбирате, едно-две обаждания по телефона и тичай да посрещаш! А кой да посреща? Командващият е в Лайпциг, ще се върне утре, единият му помощник е в Прибалтика, другият е в Москва… Но няма нищо. Днес ще пренощувате там, а за утре непременно ще намерим нещо по-добро, че да не се оплачете от гостоприемството ни. Не падаме по-долу от кавказците!

Не мина много време и влязохме в малко градче.

„Това е курортен град“ — обясняваше ни по пътя нашият екскурзовод от спецотдела. Досега знаех само това, че в него представителите на Йосиф Сталин някога бяха дали пари на представителите на Адолф Хитлер, за да попълнят партийната каса на фюрера.

„Моге би, моге би“ — както казваше някога един от героите на Аркадий Райкин, но аз нещо не вярвах на това.

Къщата, в която бяха решили да ни настанят, представляваше жалко зрелище и заради това смело и уверено можехме да я наречем част от нашата родина. Тя приличаше като две капки вода на нашите общежития с боклуците и счупените бутилки под прозорците. Мръсните прозорци едва се прикриваха от подобия на пердета, които добрата домакиня отдавна би хвърлила за парцали. А над перденцата се виждаха полици, куки, кутии, чували и велосипеди. Голяма армейска комуналка!

Срещу нас се издигаше друга къща. Там светеха прозорците и се чуваше музика — германците току-що бяха отпразнували Коледа.

— Там живеят бюргери — кимна към отсрещната страна Пивоваров. Той заключи колата и ни посочи входа. — Ние сме насам. Сега ще открием коменданта…

Във входа беше тъмно и миришеше на пикня.

— Кучета! Не е армия, а бардак — промърмори Пивоваров и почука на вратата.

— Кой е? — раздаде се отвътре нечий пресипнал, негодуващ глас.

— Който е! Пивоваров! — отговори му водачът ни.

Вратата се отвори и видяхме на прага напет момък с анцуг на „Адидас“, който, ако се съди по външния му вид, беше доста на градус.

— Сивогривов, къде е крушката от входа?

— Че как можеш да ги опазиш — отговори онзи, пропускайки ни в малкото антре, всичко наоколо беше натъпкано с кашони. — Като им изгорят крушките, не си купуват, а отвинтват от стълбището, за да икономисват…

— Аз ще ти го… за тази икономия, че ще ме запомниш — заплаши го Пивоваров.

Господин Сивогривов ни даде чаршафи, одеяла и суха храна, Пивоваров ни пожела добри сънища и скорошна среща и двамата си отидоха. Най-после останахме сами с Грязнов.

— Странно. Нямаше ли за нас места в хотела? Тука не може да няма хотел! Къде настаняват своите проверяващи? — попитах Слава.

— Колко много въпроси, а отговорът е един — така трябва! — Той ми намигна. — Сега, Саша, ние ще посрещаме гости. При това един след друг. — Слава посочи прозореца. — Проверяващите им се настаняват във Вюнсдорф. Там им е главната квартира. А нас двамата, забележи, не ни откараха там, макар че никак не е далече според германските разстояния. А пък според руските — съвсем дреболия…

Изведнъж се сетих за една от мислите на Меркулов.

— „Ако нещо се е случило, попитай се: за кого е изгодно?“

— Именно — вдигна показалец Грязнов.

— Изгодно е за ония, които са в главната квартира. За онези, които познават Васин! — Аз неочаквано млъкнах и погледнах Слава.

— Ама че работа — промърмори той. — Значи ти мислиш, че докато ние с тебе сме тука, нещо може да се случи с Васин? Кога пристига? Днес ли?

— Трябваше днес — кимнах аз.

Грязнов се замисли.

Но не за дълго. След пет минути на вратата вече се чукаше и звънеше — някакви униформени и цивилни настояваха веднага да им отворим… Имаха повод — беше вторият ден от Рождество Христово и онези, които не бяха наряд или нямаха семейства, празнуваха колкото им душа иска. А ето че тук се бяха появили двама направо от Съюза… „Братчета! Милички! Как живеете там? Гладувате ли, а?“

Половин час Грязнов им обясняваше, че току-що сме пристигнали, и им обещаваше, че ще отидем при тях след няколко минути. Накрая успя да убеди неканените гости.

Седях на стария диван, който в единия си край беше подпрян с консервена кутия и се ядосвах. Много странно — когато съм трезвен, не мога да понасям пияни хора!

Слава започна да се преоблича.

На вратата отново звъннаха.

— Ясна работа! Днес е празник, Рождество Христово — каза той и свали часовника си. — Днес пием, утре изтрезняваме и пием по-малко, вдругиден пак изтрезняваме, ако все още сме живи, и после с куфарчетата с подаръците — на самолета… и всичко е чудесно! Май че онези, които трябва, вече знаят защо сме тука и затова се мъчат да отдалечат вълнуващата ни среща.

— Мислиш ли? — попитах със съмнение аз.

— Саша — снизходително ми се усмихна Слава, — аз имам онова, което много се харесва на жените — жизнен опит. Току-що един от гостите ни се чудеше защо са ни настанили не в хотела, в луксозните стаи с дневален, а в ДОС-а, където пращат зелените лейтенантчета, и при това за много малко. Затова трябва да ми повярваш — за тях сме неочаквани гости, а значи и нежелани. Така че хайде сега да се поразходим, за да не се натряскаме.

След малко бяхме на улицата. Разхождахме се пред къщата и видяхме как няколко бутилки с трясък се забиха в тревата и решихме да променим маршрута си, който явно беше свързан с риск за живота ни.

— Какво ще правим? — Най-после можех свободно да задам въпроса си на Грязнов. — Как ще се измъкнем от това прекалено „гостоприемно“ градче?

Той само сви рамене и унило се заоглежда. Бяхме сами на ярко осветената улица.

— Слушай, Слава! Ако има възможност да отидем във Вюнсдорф, трябва да го направим!

— Че е така, така е — неохотно се съгласи Грязнов, докато продължаваше да се оглежда. — Но дори ако успеем да се доберем до проклетия им град, вече ще бъде късно. Пък и не познавам пътищата тука…

Прекарахме нощта на чист въздух, разглеждайки града. На полицейския патрул, който ни спря, някак си обяснихме, че сме туристи и зяпаме местните забележителности. Чак преди зазоряване се върнахме в нашия „хотел“…

В просъница чух, че Слава разговаря с някого в антрето. Отначало ми се стори, че говори с Пивоваров, но после, когато се поразсъних и нададох ухо, разбрах, че вторият глас не беше на „спеца“, който ни бяха лепнали, а на някой друг.

— Ама как се е случило? — бучеше Грязнов.

— Дявол знае! — отговаряше познат глас. — Разбира се, всичко изглежда като нещастен случай, но… Нали знаеш, че когато се разнищва сериозно дело, броят на нещастните случаи рязко нараства. А после става ясно, че повечето случаи имат твърда причинно-следствена връзка.

— Даа — унило отговори Слава. — И да искаш, не можеш да повярваш, че е нещастен случай!

Аз скочих от леглото. Изведнъж се разсъних. Вече се бях досетил — станало е нещо непредвидено!

Нямах време да се обличам. Изтичах в антрето. На вратата се сблъсках с Грязнов.

— Събуди ли се? — попита ме той. — Женя долетя с новини в ранни зори…

В антрето стоеше Женя Фролов.

— Нещо с Васин?

— Да — каза Женя. — Вчера са го отвлекли във Вилнюс…

Почувствах как се сви сърцето ми и ме обзе страх. Животински, парализиращ…

— Влизай, ние бързо… — едва измънках с променен глас.

Грязнов се засмя кисело:

— Закудкудяка ли? Поуплаши ли се, Сашка, а! Няма нищо… и аз първоначално имах чувството, че съм стъпил в минно поле.

Мислех светкавично — действително ли е било похищение, или само инсценировка? Ами ако Васин просто е избягал, след като са му съобщили, че сме дошли за него? Разбирах, че нямаме време да преразпределяме силите си, за да започнем разследване в новата ситуация. Бях сигурен, че ей сега ще се появи и Пивоваров, който вече нямаше да ни изпусне от очи до края на командировката. Трябваше спешно да предприемем нещо…

— Слава, трябва веднага да намерим жената на Васин. Изглежда, че ще се опитат да ни блокират с всички средства.

— Какво предлагаш?

— Преди всичко да се разпръснем.

— Но това е рисковано. Ще им бъде по-лесно да ни контролират — отбеляза Слава.

— Но тогава поне един от нас може би ще успее да разбере нещо — казах, докато се обличах бързешком.

Чух, че долу спря автомобил.

— Мисля, че идват за нас — каза Грязнов.

Погледнах към Фролов:

— Женя, трябва веднага да се омиташ оттук. Ти ще действаш самостоятелно. Преди всичко трябва да се опиташ да намериш и разпиташ жената на Васин. Това е! Заминавай!

— Качи се на горния етаж и изчакай, докато излезем — каза му Грязнов.

Само минутка след като избутахме Фролов от апартамента, някой почука на вратата.

— Спите ли? Да не сте трезви? — искрено се учуди Пивоваров, като ни разглеждаше от прага на вратата.

Слава, метнал кърпа през рамо, отиде към банята и му подметна:

— Че какво чудно има в това? Ние сме трезвеници, пък и вчера бяхме много уморени от пътя, за да празнуваме каквото и да било.

Пивоваров поклати глава и попита със съмнение в гласа:

— Значи всичко е наред? Пък аз се безпокоях да не би нашите орли…

— Не, не — отговорих му с възможно най-невинен израз на лицето, — наистина всичко е наред. Още повече, че за да спим хубаво, си направихме със Слава малка разходка. Красиво ви е градчето!

Стори ми се, че в очите му се мярна безпокойство.

— Да, градът е наистина красив. Само че не си струва да се разхождате нощем. Какви ли не неприятности могат да се случат.

— Защо, да не би да са се случвали?

— Ама вие съвсем така сте тръгнали — отбеляза „спеца“, разглеждайки малкия ни багаж, само две дипломатически куфарчета. Не отговори на въпроса ми. — Между другото, дойдох с покана от нашия заместник командващ. Той помоли да присъствате на обеда, който дава във ваша част.

— В наша чест? — опулих се учудено.

— Да, да — потвърди Пивоваров, — нашият командващ се опитва да възроди старите офицерски традиции…

— А да очакваме ли и бал в наша чест?

Слава излезе от банята. Беше успял да се обръсне, изглеждаше свеж и ухаеше на хубав одеколон. Излъчваше сила и увереност, които ме успокоиха. Чувството на тревога, което ме беше обзело сутринта, отстъпи на втори план.

Беше мой ред да отида в банята. Оттам слушах разговора му с Пивоваров.

— Значи обеди ще дават в наша чест? — попита повторно Грязнов. — Честно казано, никога досега не са го правили. Пък и днес, страхувам се, че нищо няма да се получи с обеда. Коля, аз съм в командировка, не е ли така? Ако началничката ми научи, че жуля водка с генералите, нищо добро не ми се пише.

— Жена ли ти е началник? — учуди се Пивоваров.

— Да! Генерал-майор Романова — потвърди Слава.

Колкото до генерал-майора, Слава малко послъга. Шура, както и преди, имаше чин полковник, но в Славините очи беше генерал.

Пивоваров дори подсвирна от изненада.

— Ама че работа!

— Така че, скъпи ми Николай, ще ти се наложи да се задоволиш само със следователя Турецки на обеда при генерала. А аз ще се заема с моята работа.

Влязох в стаята. Съжалявах само, че трябваше да пропусна утринната си гимнастика. Забелязах, че Пивоваров някак бързо се изпоти. Какво ли значеше това?

— Слава, но това е невъзможно! — умолително каза той. — Чакат ви. От сутринта всички в столовата са на нокти!

Грязнов съчувствено го потупа по рамото:

— Извинявай, Николай, но не мога. Службата си е служба.

Пивоваров искаше нещо да каже. Забелязах, че се колебае: да каже, или не. Значи трябваше да му се помогне да разреши дилемата си.

— Грязнов трябва днес да се срещне с полковник Васин — казах, колкото се може по-безразлично. — Той трябваше вчера да се върне от Вилнюс. Слава има много въпроси към вашия полковник.

И тогава Пивоваров се реши:

— Днес Вячеслав няма да може да се срещне с Васин — каза решително той. — Всъщност, момчета, вашата командировка още от вчера вече губи смисъла си. Полковник Васин е изчезнал…

Ние с Грязнов, както би трябвало да се очаква от нас, направихме учудени физиономии. Това сигурно много зарадва „спеца“, той явно реши, че е успял да ни изкара от равновесие.

— Как е станало? — успя най-накрая да промълви Слава.

— Не знам, момчета, не знам.

Пивоваров извади от джоба си пакетче дъвка и мушна няколко парчета в устата си.

„Значи затова вони на лекарство!“ — помислих аз.

— Мога само да ви кажа, но това е секретна информация и не е за коментар — вчера пристигнаха още двама, също от Русия и май че също много се интересуват от Васин. — Пивоваров се усмихна криво. Явно, че този разговор не му харесваше. — Дано нашият полковник изведнъж не се окаже някакъв чужд резидент…

— Защо реши така? — попитах Пивоваров.

— Онези не са военни.

— А какви са?

— Дявол ги знае… — замисли се. — Изглеждат ми някак странни.

— Какво им е странното? Какво те изненада в тях, че едва ли не считаш и тях за чужди резиденти? — опитах се да се шегувам.

— Виж, Саша — той подпря корем на масата, — те носят униформите си ей така… — направи жест във въздуха, — … с удоволствие. Като че ли сто години не са я обличали, а сега изведнъж им се е наложило. И стойката им е някаква… надута. Не са военни. Или по-точно, не са такива военни.

— Мислиш, че са дошли за Васин?

— Защо да мисля? Не мисля. Сигурен съм, че Васин им е нужен. Също както и на вас.

Пивоваров погледна снизходително Грязнов, после мене и с нескрито удоволствие следеше реакцията ни.

А ние просто бяхме зяпнали от учудване.

И тогава Пивоваров реши повече да не крие чувствата си.

— И така, отиваме ли да обядваме? — тържествуващо попита той.

В израза му се четеше: „Май глътнахме на закуска някои цивилни?“

Погледнах Грязнов. В очите му се четеше тайнственото: „Ще видим…“

В офицерската столова масите бяха вече подредени. На белите покривки лежаха всевъзможни ордьоври, пресни плодове, но забелязах с облекчение, че нямаше никакъв алкохол, освен бутилките с високи гърла, пълни с някакво леко винце.

Пивоваров ни заведе при един нисичък генерал с очила в тънки сребърни рамки.

Представих се и след това представих и Грязнов, който с отсъстващ вид разглеждаше помещението.

— А-а, нашите гости — зарадва се генералът, усмихна се и ми протегна ръка. — Генерал-майор Ваганов. Андрей Викторович. Радвам се да се запознаем и едновременно с това моля да ни извините за вчерашния прием. За съжаление късно ни предупредиха за вашето пристигане. Много късно. Пък нали е и Рождество! — Отново извинително се усмихна.

Усмивката му беше напрегната. Това не ми хареса. Макар че, ако бъдем обективни, кой ще се зарадва на едновременното пристигане на представители от военната прокуратура, главната прокуратура, а отгоре на това и военното разузнаване.

За всеки, дори и за най-неизкушения човек, е ясно, че пристигането дори само на един от нас би било достатъчно, за да наруши стандартния ход на събитията.

„Вагин! — изведнъж проблесна в съзнанието ми. — Този Ваганов е същият онзи Вагин, заместник командващият от ръкописа на Васин! Ваганов е реалният прототип на Вагин!“

Внимателно разглеждах генерала и не намирах в него нищо чудовищно — мил, весел, добродушен, гостоприемен… Наистина напрегнатата усмивка не ми харесваше, но можех да го разбера — гузен негонен бяга.

— Господа офицери! — чу се нечий глас. — Моля, заповядайте на масата.

Генералът ме хвана под ръка.

— Заповядайте!

Той не обръщаше внимание на Грязнов. Струваше ми се, че умишлено постъпва така. Слава никак не се тревожеше от това. Дори напротив — съвсем спокойно седна далече от мен и точно срещу двамата млади капитани, които незнайно по какъв начин се бяха оказали в офицерската компания, където най-младшият по звание беше дебелият майор-свързочник, с постоянно присвити силно късогледи очи.

Тогава загрях, че двамата капитани бяха гостите от Генералния щаб, за които преди малко се изтърва Пивоваров. А Слава, изглежда, беше съобразил преди мене и затова седна така, че да ги държи под око.

Генерал Ваганов се изправи с чаша в ръка и почака, докато стихне шумът в столовата.

— Господа! Моля да напълните чашите!

Настъпи малка пауза, през която всички напълниха в чашите си минерална вода. Аз също си налях половин чаша.

— Някои от вас вече успяха да отпразнуват католическото Рождество… — Из залата се понесе тих смях, който бързо заглъхна. — Но аз искам да вдигна чаша не за това събитие. Нашето православно Рождество предстои и не е толкова далече!

В този момент стана нещо необяснимо — изведнъж всички станаха с чаши в ръце и прозвуча трикратно „ура“.

— Искам да пия за нашите гости, които заедно с нас се мъчат да запазят великата Руска държава и служат не на политиката, а на закона и справедливостта!

— Уррааа! — кънтеше залата.

Забелязах, че всички пиеха минерална вода.

Аз също изпих на един дъх своята чаша.

Когато накрая спрях да кашлям и да подсмърчам — водката ме удари в носа, — когато спря дружелюбният смях, чак тогава разбрах, че в бутилките от минерална вода е била налята обикновена руска водка.

Погледнах към Слава, той ми намигна със съвсем сериозно изражение.

Когато отново обърнах поглед към него, вече малко опиянен, Грязнов не беше на мястото си.

Моментално изтрезнях, когато видях, че двамата капитани тръгнаха към вратата.

Станах, но ме спря гласът на Пивоваров:

— Къде, Саша?

— Къде е тоалетната? — попитах за първото, което ми хрумна.

— Да вървим, ще те заведа — надигна се от мястото си той.

Излязохме от столовата и той ми показа вратата в края на коридора.

Разбрах, че няма да мога да се измъкна тихомълком, и тръгнах натам.

Когато влязох, успях да забележа, че тука май правят ремонт. В този момент в главата ми избухна фойерверк, който бавно премина в забрава.

Аз потъвах. Фойерверкът се отдалечаваше, разтваряше се в неестествен виолетов мрак, аз опитах да се хвана за парченце от разпадналата се на безброй късове реалност, но не успях.

Изгубих съзнание.

Слава Грязнов реши да действа. Той се изправи и без да поглежда към никого, излезе от столовата. Веднага за него се лепнаха онези двамата. Ваганов ги проследи с учуден поглед, но Слава не обърна внимание на никого. Той вече беше в коридора.

Забеляза притворения прозорец, отвори го широко, но се затича към другия край на коридора и скочи от другия прозорец точно в мига, когато онези двамата се показаха в коридора.

Като видяха отворения прозорец, единият скочи от него, а другият изтича към дъното на коридора и без да се замисли, нахлу в тоалетната.

Недалеч от главния вход на столовата бяха спрели в редица петнайсетина автомобила — от „Мерцедес“ до „УАЗ“. Редицата завършваше с един „Москвич“, около който се суетеше някакъв сержант, бършейки и без това чистите стъкла и фарове. Грязнов забеляза, че ключовете бяха оставени на таблото.

Без да мисли много, той скочи в колата, затръшна вратата и след секунда вече летеше към разтворените железни порти, без да обръща внимание на истеричните крясъци на размахващия парцала сержант.

Грязнов на пълна газ лесно отстрани дървената раирана бариера на портата и изчезна.

Опитах се да отворя очи и не можех — като че ли на всяко от тях бяха сложили по една монета.

— Свести ли се? — попита нечий глас. „Май че е Грязнов“ — не можех точно да определя и напрягайки всичките си сили, повдигнах с труд клепачите си.

Бях сбъркал. Над мене се беше надвесил Пивоваров, а отстрани стоеше един русоляв майор.

Не можах веднага да определя къде съм. Над мене се издигаха бели стени. Срещу леглото ми имаше стъклен шкаф с бутилки, шишенца и спринцовки. До него имаше маса, покрита с кафеникава мушама, а на нея изпод бялата марля прозираха блестящите щипци и тавички за медицински инструменти. Изглежда, че бях в болница. В главата ми шумеше, бях обхванат от противна слабост и настроението ми беше такова, че ми се искаше, както през детството, някой да ме съжали и аз веднага бих се разплакал облекчено. Но никой не бързаше да ме съжалява. Само Пивоваров загрижено ме разглеждаше и клатейки глава, повтаряше непрекъснато:

— Да, старче, що ти трябваше…

Напрегнах гърлото си да попитам къде е Грязнов, но вместо звук от гърдите ми се откъсна някакъв жалък писък.

— По-добре не говори — каза ми Пивоваров. — Помълчи засега. Ще успееш да се наговориш. — Обърна се към русокосия майор и продължи: — Май няма нищо страшно, макар че цицината му е доста голяма… Разбираш ли, аз само му показах накъде да върви и се върнах. А него го няма и няма. Чаках го и си помислих: „Какво ли му стана?“ Отидох до тоалетната да го търся, а той лежи на пода. Блъснал се в скелето и някаква кофа паднала върху него. Изглежда, че е загубил съзнание. Решихме да го доведем направо в санитарната част. Нищо, Саша, всичко е наред. Ще оживееш! — бодро завърши Пивоваров, като ме потупваше по ръката.

В този момент изведнъж усетих тревога. Струваше ми се, че сегашното усещане ми е познато. Някога го бях преживял. Разбира се, че не болката в главата и не цицината, голяма колкото кокоше яйце, а точно това… чувство, подобно на пиянство. Това никак не ми харесваше, но главата ми беше загубила всякаква способност за анализ и изпитвах само неистова жажда.

— Вода! — помолих аз.

— Ето че живна — каза огромният капитан с малинови петлици на униформата, на които личеше златната емблема на медицинската служба: хитър като змия и няма нищо против да пийне. — Ето, пий!

Протегна ми някаква таблетка върху широката си като лопата длан. Аз послушно я глътнах и изпих чаша вода.

— Чудесно — одобри действията ми капитанът. — Колкото до това, че ще живееш — съмнявам се, но че няма да умреш — това е вярно. Хайде, момчета, прибирайте си симуланта — обърна се той към Пивоваров и белезникавия майор.

Аз наистина се почувствах по-добре и даже се изправих самостоятелно на краката си.

— Все пак по-добре е да полежи някой и друг ден — каза капитанът на Пивоваров. — Може и да няма сътресение на мозъка, но може и да има. Леко…

Започнах да подозирам, че познанията на армейския Ескулап, отнасящи се до мен, са изчерпани докрай и затова е по-добре да не му задавам излишни въпроси. Много бях чувал за това какви специалисти попадат в Германия срещу подкупи или с връзки и затова сега за мене най-важното беше моят лекар да спазва поне едно от задължителните правила на медицината — „Не вреди!“

— Имал си късмет, Александър Борисович — казваше ми Пивоваров, докато внимателно ме придържаше отляво, — трябва да ти кажа, че и без глава можеше да си останеш…

Долу ни чакаше уазката, в която се качихме и тримата. Престорих се на заспал. Още повече че главата ме болеше все по-силно и по-силно. Изглежда, че наистина имах леко сътресение на мозъка.

Опитах се да не слушам разговора на светлокосия майор с Пивоваров. Те обсъждаха някакви техни военни проблеми. Трябваше нещо да си спомня. Подсъзнанието ми искаше някаква информация. Мъчех се да си припомня детайлно какво се беше случило.

Отначало излязохме от столовата. Това добре го помнех. После отидох до тоалетната. Но отидох в тоалетната само защото Пивоваров се лепна за мен. Влязох през вратата и… И почувствах удара. Не, не почувствах удара, защото отначало видях дъските. Нерендосани дъски. Това беше скелето. Аз минах под тях… Не, не минах под тях. Това го каза Пивоваров. Той каза, че съм се пъхнал под тях и нещо е паднало отгоре ми. Ударът беше в тила. Ако ударът беше от кофа, тогава щях да имам ожулено място или пък рана… Ударът беше насочен от горе на долу. Затова никакви следи, а само цицина. Значи някой ме беше ударил. Но кой? Главата ме цепи, сякаш са ме упоили с някаква гадост… А може и да са го направили? Колко време съм бил в безсъзнание?

— Коля, колко е часът? — попитах Пивоваров.

— Единадесет и тридесет — отговори подполковникът.

— Благодаря.

И така, лежал съм в безсъзнание около час. Май е множко. Чак толкова късно да се е сетил за мене Пивоваров? Не мога да повярвам.

„Дявол да го вземе! — неочаквано се ядосах на себе си. — Сам се навря в това идиотско положение, а сега се опитваш да търсиш виновници!“

— А кой го намери? — чувам въпроса на русия майор, който също нещо пресмята, докато пътуваме.

Добре, майоре! Важен въпрос!

— Онези две хрътки, дето отидоха да пикаят след Турецки…

„Те ти тебе номер! — помислих си аз. — Макар че главата ми не е наред, но не чак дотолкова, че да бъркам последователността на събитията. «Хрътките», както много точно отбеляза другарят Пивоваров, излязоха преди мене и аз тръгнах след тях. Почувствах се буквално като в прегръдката на октопод — огромно животно с глава нейде във Вюнсдорф, до който засега не сме стигнали, но пък чудесно чувстваме хватката на пипалата му.“ Трябва на всяка цена да се измъкнем от това градче.

— Ще се наложи да полежите някой и друг ден — каза състрадателният майор. — Изглежда, че имате сътресение.

„Откъде пък се взе този?“ — помислих си аз.

— Не, не мога да се излежавам — възразих аз на майора. — Не съм дошъл за това. — Позавъртях главата си. Всичко е нормално. Малко ми се вие свят, малко ме боли, но не ми се повръща. Погледнах към Пивоваров и му кимнах: — Та какво е станало с Васин, Коля? Къде е изчезнал? Тук или там?

— В какъв смисъл?

— В смисъл — пристигнал ли е в Германия, или не е. Или са го отвлекли във Вилнюс? В смисъл — кой ще се занимава с него?

Стори ми се, че Пивоваров хвърли неспокоен поглед към белезникавия майор и неспокойно сви рамене.

— Толкова много въпроси задаваш, че човек не може да ти отговори наведнъж — промърмори той.

Грязнов стоеше пред чугунената решетка, която ограждаше красива двуетажна сграда със старинен керемиден покрив и подземен гараж. В спретнатата малка градинка се червенееха пътечки от натрошени тухли.

Слава още веднъж провери в листчето, на което беше написан точният адрес на Васин.

— Мамка им! Живеят си като Щирлиц — измърмори той и натисна бутона на домофона.

След известно време мембраната изпука и приятен женски глас попита:

— Вер ист дас?

Грязнов се обърка. За краткото време, необходимо да стигне до Вюнсдорф, той успя да схване прелестта да общуваш с немците. Затова и изстреля първото, което му хрумна:

— Ист ми.

— Какво? — стресна се жената. — Кого търсите?

— Трябва да видя полковник Васин — решително каза Грязнов.

— Няма го още — отговори жената. — А вие откъде сте? От Съюза ли?

— От МУР! — Грязнов се разсърди. Хубаво гостоприемство, вместо да пусне земляка си вкъщи, половин час го държи пред дома си. — От Московската криминална милиция!

Жената ахна от изненада. Отново се чу прещракване в мембраната и пред Грязнов се разтвори портата. По стълбите към желязната врата се хвърли огромен ротвайлер.

Грязнов се отдръпна назад уплашено.

— Мадо! Назад! — изкомандва доказалата се на вратата жена в плетена рокля.

Кучето заситни обратно с ръмжене.

Жената отвори вратата и погледна Грязнов изчаквателно. Той извади от джоба си удостоверението и го показа на домакинята.

— Майор Грязнов.

Жената се усмихна накриво, пропусна го в двора и сърдито каза:

— Никъде не можеш се скри от МУР. Влизайте!

— Наистина няма смисъл — потвърди Слава.

В антрето известно време се колебаеше да се събуе, или не си струва? Домакинята не му предложи чехли и затова, като изтри внимателно подметките си, Слава влезе в стаята. Тутакси беше спрян от гневния глас на жената:

— Извинете! Вас в службата ви не са ли ви учили да се събувате?

Грязнов малко се вкисна, но свали обувките си и шляпайки по чорапи, влезе в хола.

Той беше подреден богато, но безвкусно. По ъглите имаше кашони с чуждестранни надписи и килими, навити на руло.

Домакинята седна на канапето и запуши.

— Не ви предлагам кафе, майор Грязнов, защото бързам. Така че карайте по същество. Делово.

— Уважавам хората с делови качества. — Комплиментът му прозвуча доста тромаво. — Извинете, как се казвате?

Жената изтърси пепелта от цигарата в масивния кристален пепелник и отговори, докато изпускаше дима:

— Олга… Олга Николаевна.

Грязнов изпитателно я погледна и зададе първия си въпрос:

— Олга Николаевна, кога трябваше да се върне мъжът ви?

— Ами вчера. — Тя го погледна учудено. — Обадиха ми се по телефона и казаха, че ще се забави.

— Кой ви позвъни?

— Ее… От щаба сигурно. Не знам. — Гласът й звучеше неуверено. — Защо ви интересува това?

— Човекът, който ви се обади, представи ли се?

— Не… — Олга Николаевна ставаше все по-неуверена. — Но какво има? Да не се е случило нещо?

Грязнов се наведе към нея и тихо попита:

— Кога точно трябваше да се върне мъжът ви?

— Вечерта. Вчера вечерта.

— А в колко часа ви позвъниха?

— Около десет.

— Защо Владимир Фьодорович не ви е позвънил лично?

Грязнов видя, че жената е объркана и разтревожена.

Тя го погледна.

— Май ще приготвя кафе.

Грязнов се надигна:

— Не трябва. Аз вече си тръгвам. Всичко, което ми трябваше, вече го знам. Благодаря.

— Чакайте! — скочи Олга Николаевна. — Не можете да си отидете просто така! Кажете ми какво се е случило с Володя?

На прага на хола Грязнов спря и се обърна:

— Не знам, Олга Николаевна. Ако онзи, който ви се е обадил, не е казал, че вчера са отвлекли Владимир Фьодорович…

Олга Николаевна падна във фотьойла, сякаш изведнъж й прималя.

— Знаех си, че ще се случи нещо такова… — промърмори едва чуто тя.

Грязнов повдигна вежди много заинтересуван, но нищо не каза.

— Ами вие от следствието ще направите ли нещо? — Тя гледаше вече с отчаяние към Слава.

Той се усмихна, почеса върха на носа си, което говореше за объркване, и сви рамене.

— Ако зад това се крие криминално престъпление, най-вероятно с въпроса ще се заеме местната полиция, но ако е военна работа…

— Какво значи военна? — прекъсна го жената на Васин. — Какво искате да кажете с това?

— Само едно — твърдо отговори Грязнов. — Ако към полковник Васин е проявило интерес нечие военно разузнаване…

Той не довърши думите си. Жената се хвана с две ръце за главата и изстена:

— Боже мой… Какъв ужас!… Разузнаване… Чие разузнаване?…

Грязнов учудено я погледна.

— Не бързайте да се разстройвате. Може и да не е толкова страшно, колкото ни изглежда сега.

— Веднага мога да кажа, че нищо не знам за неговите… връзки… — заекна Олга Николаевна.

— Засега никой не ви и пита — рязко каза Грязнов. — Къде ви е телефонът?

Олга Николаевна посочи големия японски апарат с множество копчета, но когато Слава вдигна слушалката, не се чу никакъв сигнал.

— Не работи ли?

— Не, защо. Беше си наред. — Жената взе слушалката, заслуша се с учудено вдигнати вежди и виновно се усмихна. — Може да са го изключили? Случвало се е и преди…

— Добре. Изпратете ме, моля ви, че вашето куче…

Жената отиде до ротвайлера, хвана го за нашийника и го вкара в съседната стая.

— Почакай малко тука!

Те мълчаливо стигнаха до външната врата. Олга Николаевна докосна ръкава на Слава:

— Почакайте, а-а…

— Вячеслав — подсказа й Грязнов.

— Вячеслав, кажете ми, моля ви, защо се намесва криминалното следствие?

Слава изпусна шумно въздуха от гърдите си, извади пакет цигари и запали.

— Заподозрян е в извършването на тежко престъпление. В опит за убийство. Имам заповед за арестуването му. Та това е…

Олга Николаевна се хвана за сърцето и изстена:

— Не вярвам… Той не може…

— Моля ви да не излизате никъде. Аз ще се върна скоро — настоя Грязнов.

Тя закима с глава, а следователят закрачи по улицата, оставяйки жената напълно объркана. Когато вече завиваше зад ъгъла, той не обърна внимание на джипа „Чероки“, който спря недалеч от вилата на Васини.

Трима офицери изскочиха отвътре и затичаха към вратичката. Единият я блъсна силно…

Грязнов бързо крачеше по идеално чистата немска уличка. Мислите му бяха заети със случилото се през последното денонощие, но погледът му неволно се отклоняваше и блуждаеше встрани. Очите му се радваха на идеално чистите витрини на магазините и на идеално почистения асфалт, и то посред кишата на европейската зима!

Покрай тротоара по дължината на улицата бяха наредени мънички пейки, боядисани в розово, подобно на детска дрънкалка за някое бебе великан. Пейките се гушеха под голите клони на дърветата, обвити с паяжина от светещите лампички на гирляндите.

Тази идеална чистота и измитият като със сапун асфалт тревожеха душата на Грязнов. Той си спомни за Москва, която сега тънеше в мръсотия, непроходима мръсотия. Вездесъщата сол разяждаше обувките и метала на колите, засъхваше върху кожата на ботушите като бяла коричка.

Кога ли и нашата столица поне мъничко ще заприлича на Европа? Може би никога? Това ли е съдбата на Русия — да бъде полубедна, полугладна и захвърлена в задния двор на Европа свръхдържава?

Слава поклати глава, за да отхвърли мрачните си мисли, и започна да се оглежда за пощенска табела.

Не след дълго вече беше в пощата и поръча разговор с Русия на развален, примесен с английски думи немски език. След минута чу мрачния глас на Меркулов:

— Слушам.

— Аз съм, Грязнов… — На другия край на жицата надвисна мълчание.

— Слава, не се шегувай? Къде си?

— В Германия, къде да бъда? Слушай, имам съвсем малко марки, така че ще бъда кратък. Тука стават такива работи… знаеш ли?

— Какви работи?

— Васин изчезна.

Отново увисна пауза. И последва строгият въпрос:

— Къде?

— Предполага се, че са го отвлекли във Вилнюс.

— Вилнюс, май че не е съвсем у нас — мрачно отговори Меркулов. — Къде е Турецки?

— Натряскват го с водка, а аз успях да избягам.

— От кого?

— От военните, които ни следят. Не можем крачка да направим от тях.

— Веднага се връщайте! И никаква самодейност! Разбра ли ме, Слава?

— Разбрах. Възможно е заради нашето идване тук да са побързали да го махнат от очите ни.

— Възможно е. Къде е Фролов? С вас ли е?

— Не. Някъде се изпари. Може би и него са блокирали. От нищо не се страхуват, разпореждат се, като че ли са си у дома.

— Добре. Купете шампанско, новогодишни подаръци и се връщайте с първия полет. Утре ви чакам в кабинета си.

— Чакай, Костя. Може ли малко самодейност? Искаше ми се да поопипам заместниците на командващия и него, ако успея. Може ли? Заслужава си да се поразпита този-онзи…

— Казах, стига! Стигат ми вашите приключения! Край, затварям!

И наистина в слушалката се чуха късите сигнали за свободно.

Грязнов въздъхна, прехапа долната си устна и излезе от пощата. „Ама че шмекери са тия военни. Много ловко ни водят за носа. Не си поплюват… — мислеше Слава, приближавайки къщата на Олга Николаевна. — Трябва да вземем жената на Васин с нас в Москва…“

Кучето, усетило в дома си чужди хора, залая и започна да драска с мощните си лапи по вратата, искаше да го пуснат.

Още с отварянето на вратата кучето се хвърли в пролуката и в същия миг беше повалено с изстрел от пистолет. Тихото изпукване чуха само онези, които бяха в стаята — стопанката на кучето и тримата офицери с пагони на полковници.

Олга Николаевна широко разтвори очи от ужас и закри устата си с ръце, за да не извика. Защото единият от военните я предупреди, че ако гъкне… Той много изразително й показа пистолета със заглушител.

— Къде е кабинетът на Владимир Фьодорович? — любезно попита напетият полковник с посребрени слепоочия, който изглежда, беше старши в групата.

— Да не сте полудели? — успя да промълви накрая Олга Николаевна. — Кои сте вие?

Полковникът се усмихна и каза лениво:

— Олга Николаевна, хайде да се споразумеем — въпросите ще задавам аз! Ако след посещението ни някой започне да пита какво е ставало тук, няма да отговаряте. Разбира се, ако искате да останете жива, и синът ви Васечка също да е жив и здрав. Ясно ли се изразявам?

Олга Николаевна закима изплашено.

— Чудесно — удовлетворено каза полковникът. — И така, ще ни покажете ли кабинета на вашия мъж?

Тя мълчаливо посочи вратата на стаята, в която беше компютърът на мъжа й, бюрото му и библиотеката. Червендалестият полковник, когото Олга Николаевна мислено кръсти Джуката, веднага се отправи натам. Третият — Язваджията, с жълто болнаво лице — отиде да рови в килера, където лежеше застреляното куче. След известно време оттам се разнесе грохот — обискът беше започнал.

— Може ли все пак да знам какво търсите? — попита Олга Николаевна. Тя пресмяташе наум кога би трябвало да се върне синът й и молеше Бога да остане при някой от малкото си приятели. — Бих могла сама да ви дам всичко, да не превръщате дома ми в бардак…

Младоликият извади цигара, запуши и чак след това обърна внимание на домакинята.

— Нали се уговорихме аз да задавам въпроси. Но щом ме питате, ще ви отговоря. Вие ще ни помогнете само с едно — с мълчание. А колкото до това, какво търсим, не мисля, че полковник Васин ви е посвещавал в интимните страни на живота си…

Олга Николаевна се задави и се облегна на гърба на фотьойла, като че ли някаква невидима сила я беше блъснала в гърдите.

— Какво искате да кажете? — пребледнявайки, попита тя красавеца полковник.

— Ако на вас са ви били безразлични любовните похождения на мъжа ви, то за нас не са. Търсим любовните му писма до една личност. Готова ли сте да ни помогнете? — Полковникът подигравателно се изсмя в лицето й. — Шегувам се — каза той. — Макар и зла, но е шега. Но както знаете, във всяка шега има и грам истина…

От кабинета на Васин отново се чу грохот. Джукестият, който не беше успял да влезе в програмата на компютъра, беше решил радикално просто въпроса — с помощта на гаечния ключ отпадаше търсенето на паролата. Той хвърли всички дискети, които намери на бюрото, в огромен десантен сак. Там полетяха и всички документи, които според него представляваха поне някакъв интерес.

А Младоликия… Олга Николаевна изведнъж си спомни, че много отдавна, когато току-що бяха пристигнали в Германия и според традицията офицерите сами се представяха и представяха жените си, тогава беше зърнала Младоликия сред останалите офицери. Тя беше сигурна, че той не служи във Вюнсдорф, където би могла да го среща често.

Онзи продължаваше да й повтаря, че трябва да мълчи, каквото и да се случи, който и да я пита за работата на мъжа й.

Тя се досети, че всичко това — и изчезването на мъжа й, и появата на онзи „милиционер“, и последвалото го посещение на тези мръсници, — всичко това беше свързано и се въртеше около едно — онези тайнствени сандъци, които Володя беше заминал да получава през пролетта на тази година. Те пристигнаха, адресирани до военно-спортното дружество, начело на което стоеше мъжът й.

Тя помнеше неговата сприхавост. Беше успяла от няколкото случайно изтървани фрази да схване онова, от което той се страхуваше. А той се страхуваше да не бъде замесен в машинациите, с които бяха свързани почти всички наши военни в Германия. Всички те се занимаваха с бизнес, а той не искаше. Той искаше да служи, а не да търгува с крадени неща. Много вероятно беше това да го е погубило…

Тя си спомни с безпокойство за онзи тип от следствието… Ако наистина беше от МУР и се върне в този момент, а той го обеща, тези мерзавци могат и да го убият!

— Полковник! — на прага стоеше Язваджията, стискайки в ръце метална кутия от някакви английски бисквити. Тя беше натъпкана с листове. Приличаха на писма. — Според мен това е, което търсим.

Младоликият скочи на крака, отиде до него, взе от кутията няколко страници и им хвърли по един поглед:

— Отлично! Точно това е!

Погледна Олга Николаевна и на устните му заигра доволна усмивка.

— Не искате ли да погледнете, уважаема стопанке? — попита, завирайки в лицето й кутията с писма. — От любовницата му са, журналистка. Тука има и неизпратени писма. Ние ще ви ги върнем, за да можете да им се насладите на спокойствие. Ще се убедите, че вашият мъж е бил мръсник не само по отношение на войнското ни братство, но и към вас. Мисля, че това ще ви накара да си държите езика зад зъбите…

Когато си отидоха, известно време Олга Николаевна седя вцепенена. Нямаше сили дори да затвори вратата зад тях. В дома й беше нахлула страшна беда, а тя не знаеше какво да прави.

С голямо усилие си наложи да се изправи, да отиде в антрето и да заключи вратата. После надникна в килера, където в локва кръв лежеше любимото й куче.

Свлече се покрай стената на пода и зарида:

— Мадо! Мадо…

Когато Грязнов се върна от пощата, тя получи нов истеричен пристъп. Не го пусна дори на прага си, но преди това го замери с обувката си, крещейки:

— Марш оттук! Не ви вярвам! И да не сте ми показали вашите фалшиви документи! Вие сте виновни, че… — тя ридаеше с глас.

На всичките му опити да я убеди да се завърне в Русия Слава Грязнов получаваше един отговор — „не!“ — и глухо, сподавено ридание.

Безполезно беше да я убеждава.

2. Полковник Васин

Владимир Фьодорович Васин нервничеше.

Той специално си беше уредил командировка до Прибалтика, свързана с проблемите на военно-ловното дружество.

Но целта на командировката му беше съвсем друга. В Прибалтика го чакаше човекът, който трябваше да замине за Москва с едно дипломатическо куфарче.

Васин наистина беше в гората, но не на лов. Живееше в малката виличка на един генерал от запаса, който беше тръгнал да пътешества със семейството си по Средиземноморието, оставяйки полковника сам.

Васин безцелно се разхождаше из стаите, по чиито стени висяха килими с изтъкани глави на млади елени и рисове, а на подставки се кипреха многобройни препарирани патици и глухари. Генералът беше страстен ловец…

Минаха три дни. Новини от Москва нямаше. Васин започна да си пийва, та някак да се освободи от стреса на напрегнатото очакване.

Татяна строго му беше забранила да звъни в редакцията, а вкъщи вече няколко дни никой не вдигаше слушалката. Не звънеше и куриерът.

Случайно включи телевизора и разбра от новините за страшното събитие — за взрива на мерцедеса и смъртта на Таня и Гусев.

Васин рухна на дивана и заплака като дете. Но работата вече беше свършена и не без неговото участие. Нищо не можеше да се измени.

Половин ден той лежа неподвижно на пода, на килима, опитвайки се да подреди мислите си. „Какво да правя сега, когато всичко веднъж завинаги свърши?“ И кариерата му без Таня вече нямаше особен смисъл, и неволното му сътрудничество с Ваганов — всичко свърши само в един миг…

Новини от човека, който трябваше да предаде на Татяна куфарчето, също нямаше.

Затова пък забеляза нещо ново — около вилата се появи непозната кола, в която седяха цивилни хора.

Полковник Васин разбра, че го следят. Сигурно там някъде, зад дъските на оградата, имаше още коли и още цивилни другари. Но кои бяха те? Хора на Ваганов? Контраразузнавачи? Или може би от сигурността? Не е ли все едно? Сега, когато Таня е мъртва…

Васин, който никак не обичаше телевизора, сега не се откъсваше от екрана. Превключваше на всички канали, по които вървяха новини от Москва.

В новините показаха няколко кадъра и интервю с някакъв капитан от транспортната милиция, който говореше за взрива на Сушчевския вал. И толкоз! Никаква друга информация, ако не се броят оскъдните коментари на политическите наблюдатели, които се оплакваха от зачестилите в страната мафиотски битки.

„Какво общо имат мафиотските войни! — му идеше да изкрещи. — Аз съм виновен за всичко, аз! Аз, полковник Васин, който страхливо се крие сега в гората!“

Васин не беше страхливец — и да се крие, и да не се крие, едва ли щеше да успее да се измъкне от обкръжението на колите с млади, яки мъже, разположили се недалеч от вилата…

Той не намери друг изход, освен да се напие от мъка. Опустоши всичко, което намери в мазето на вилата.

Пиеше сам, понякога плачеше, понякога псуваше мръсно и себе си, и контраразузнаването, което, изглежда, беше в ръцете на заместник командващия ЗГВ Андрей Викторович Ваганов. Отдавна беше престанал да се учудва как за няколко години заместникът беше успял да заграби такава огромна власт не само в Германия, но може да се каже и из цяла Европа, че дори и Азия. Това не беше само търговия с военно снаряжение и оръжие. Тук имаше и нещо друго. Зад политическите амбиции на Ваганов — а амбициите му бяха именно политически, това на Васин му беше ясно като бял ден, — зад политическите апетити на заместник командващия ясно прозираше нечие много мощно и прикрито европейско или азиатско влияние. Ясно се усещаше мощната подкрепа на всички нива. Може би генерал-майор Ваганов имаше подкрепа и в спецслужбите, и то не на руско ниво.

Но Васин твърдо беше решил повече да не работи за Ваганов. Сега вече беше и невъзможно, щом се разбра, че някой е трябвало да предаде на редактора на „Нова Русия“ маса компрометиращи документи… И този някой е той, Васин.

И Ваганов много добре знаеше, че е Васин, който сега се търкаля на килима в уютната и тиха прибалтийска вила и плаче полупиян…

Арестуваха го призори без нито един изстрел. Той спеше, натряскан до козирката.

Цивилните младежи бързо му извиха ръцете, сложиха му белезниците, нахлузиха на главата му черен чувал и го отведоха нанякъде.

Не, не го убиха. Откараха го с микробус в неизвестна посока.

Мен, като получил леко мозъчно сътресение, насила ме накараха да лежа един ден в уютната стая на малката чиста военна болница, която обслужваше офицерския състав. Отношението към мен беше подчертано любезно. Все пак не бях случаен, а следовател от столицата, при това „голяма клечка“, пристигнал по работа и получил при гостуването си, макар и лека, но много подозрителна травма.

Младичката сестра постави в стаята ми два букета мънички рози. Беше толкова мила и съблазнителна, че нямах вече никакво съмнение — тази сестричка също не беше обикновено бонбонче. И тя е прикачена към следователя Турецки, но не за да го напие, а да го съблазни… Или може би и за нещо друго… Не знаех точно каква е задачата на медицинската сестра Людочка.

Вълнувах се къде би могъл да бъде Грязнов. Решихме да се разделим и ето ти го резултата… Нима Слава също са го покрили някъде, ако не в болнична стая като мен, то в някое по-неуютно местенце, в ареста например. По погрешка, която ще се разбере по-късно…

Мъчех се да изтръгна от едрогърдата Людочка къде е Пивоваров или поне къде е Женя Фролов? Къде са всички? Людочка ми отговаряше винаги едно и също: „Не знам…“

Тогава поисках да видя лекуващия ме лекар, подполковник Федулкин, както ми се представи. Военният лекар обеща, че въпреки моето неразположение още днес ще мога да се срещна със заместник-началника на щаба Куряков.

Казах му да върви по дяволите неговият Куряков! Трябва ми Грязнов!

На въпросите ми подполковник Федулкин само разперваше ръце — не съм компетентен.

Тогава поисках среща с командващия или поне със заместника му.

Федулкин излезе. След час се върна сияещ и учуден:

— Другарю следовател, утре ще ви приемат лично командващият и заместникът му, генерал-майор Ваганов. Андрей Викторович още веднъж много се извинява пред вас, че толкова неудачно приключи банкетът, уреден във ваша и на вашия помощник Грязнов чест. Но сега трябва да си починете. Настоявам. Аз отговарям за вас като лекар…

Реших да се успокоя, надявайки се, че Слава Грязнов ще се обади или привечер, или през нощта. Той трябваше да ме намери, ако, разбира се, не беше станало нещо непредвидено. Но аз се надявах, че нищо няма да му се случи, и затова реших да се излежавам в болницата до утре, наблюдавайки съблазнителната походка на Людочка.

Обаче Грязнов го нямаше… Откараха ме на рентген — всичко си беше на място в главата ми. Ако е имало сътресение, то е било незначително.

Но моят военен лекар настоя да ми направи няколко инжекции във вената и задника — само за профилактика. Не ми оставаше нищо, освен да се подчиня.

Дадоха ми приспивателно — за релаксация, както ми каза Федулкин, за да забравя за Грязнов и спокойно да си почина през нощта. Но как можех да забравя Слава, който избяга и досега не беше се обадил? Замислих се дали и аз да не избягам от моя „санаториум“ и дали не трябва да видя жената на Васин?

Но реших, че не си струва. Надявах се всичко да се изясни на следващия ден. Нали утре щях да се срещам с командващия. Трябваше непременно да видя командващия Западната група войски генерал-лейтенант Уткин. Исках да погледна в очите му, в които, бях сигурен, веднага щях да прочета отговорите на много от интересуващите ме въпроси…

3. В приятелска компания

На следващия ден вече се чувствах чудесно. Но Грязнов все още го нямаше.

Събудих се рано сутринта и видях, че под прозореца на стаята ми е спрял разкошен черен мерцедес последен модел. Реших, че е за мене. Оказа се, че е така.

Внимателният Ваганов беше изпратил колата си.

Моят лекар отново предложи да ми направи две венозни инжекции, за да е сигурен, че няма да имам неприятности.

Подчиних му се с неудоволствие. След това закусих леко и се качих в колата.

Командващият ме очакваше към десет часа.

Резиденцията му беше една триетажна къща, напомняща средновековен рицарски замък с две полукръгли кулички, чиито покриви бяха увенчани със съветски знамена.

Кабинетът на генерал-лейтенант Уткин се намираше на втория етаж. Посрещна ме една от секретарките на командващия. Тя ме въведе в кабинета му.

Малко бях учуден, тъй като разчитах преди срещата ни да се видя със заместника му Ваганов, за когото бях прочел толкова любопитни неща в ръкописа На Васин.

Нямаше ги и съветниците на командващия, изобщо никакви офицери. Това също ми се стори странно. В коридорите бяха само часовите и охраната — никой друг.

Преминах през огромните резбовани дъбови врати, които разтвори пред мен секретарката, и се оказах в кабинета на Уткин.

Няма нужда да описвам огромния кабинет, носещ, както и всички други кабинети на военни началници, отпечатъка на незаличимия съветски стил. Очите ми веднага се спряха на задължителните дребни нещица, изработени от армейските майстори — някакви никелирани модели на самолети и ракети, чаши от снаряди върху масата, но те явно бяха немски — без малко да кажа, че са трофейни, — лети от бронз скулптурки, изобразяващи лов на мечка с кучета и ранен елен.

Иззад масивното бюро насреща ми се надигна дебел генерал-лейтенант, среброкос, с голяма брадавица на бузата. Той гостоприемно се усмихваше и ми се стори, че ей сега ще започне да ме прегръща и бащински ще ме нарече „синко“.

— Генерал-лейтенант Уткин — представи ми се той и се пошегува: — Но тъй като сте цивилно лице, можете да не ми козирувате при среща. Името ми е Михаил Юриевич. Адаш съм на великия руски поет Лермонтов. Заповядайте…

Той посочи стола и аз седнах.

— И така. В най-общи черти знам защо сте пристигнали при нас — започна генералът, макар че не бях му задал нито един въпрос. — Знам за интереса ви към моя помощник и предполагам какви ще са въпросите, които ще ми зададете. Но за мое най-голямо съжаление ще бъде много сложно да ви разкажа каквото и да е… — Той замълча и се замисли.

— Опитайте все пак — наруших паузата аз.

— Да се опитам? — Главнокомандващият вдигна вежди и дълбоко въздъхна. — Казвате, да се опитам, Александър Борисович? Ако ви интересуват данни, засягащи полковник Васин, то с нищо не мога да ви помогна. — Генералът вдигна ръка, давайки да се разбере, че не е завършил. — В навечерието на нашия разговор дадох обещание на другарите от военното разузнаване да не разгласявам сведения, които засягат работата на моя подчинен.

Почувствах как отново ми се завива свят и в слепоочията ми започват да чукат малки чукчета — разбрах, че са ни изпреварили.

— Затова единственото, което мога да ви посъветвам, е да забравите, че е съществувал полковник Васин. Делото му е вече под контрола на много сериозни хора. — Генералът се подсмихна и покровителствено ме потупа по коляното. — Нали знаете, че военните, извинете, не са лика-прилика на цивилните и вършат работата си сериозно. Затова имате цял ден да се поразходите из града, да купите подаръци на близките си и да се върнете в Русия. Господи, струва ми се, че от сто години не съм бил там…

Поклатих глава, обмисляйки кое как е, и накрая зададох единствения си въпрос:

— Тоест вие, Михаил Юриевич, искате да кажете, че вчера полковник Васин е бил арестуван във Вилнюс от хората на контраразузнаването? Правилно ли съм ви разбрал?

Никога не бях виждал за толкова кратък миг така да се измени нечие изражение. Генералът почервеня, могъщата зурла с брадавицата се разтресе и адашът на поета с ненавист процеди, накланяйки се към мен:

— Кой ви го каза?

— Какво точно? — с най-невинно изражение се заинтересувах аз, преструвайки се на глупак.

— Кой ви е казал, че Васин е арестуван? — последните думи генерал Уткин просто излая в лицето ми, пръскайки слюнки на всички страни.

Аз се изправих и седнах спокойно, кръстосал крак върху крак.

— Знаете ли, другарю генерал-лейтенант — казах аз, подчертано нахално разглеждайки всесилния главнокомандващ, — знаете ли, струва ми се, че някой ви е заблудил. Всички ние сме смъртни и никак не са ни чужди страховете. Цивилните смъртни винаги са се страхували от Държавна сигурност. Макар че не са се чувствали виновни — все пак са се страхували. А от какво се страхуват военните смъртни?

Почувствах, че въпросът ми е попаднал в целта — някой беше взел на мушка всесилния главнокомандващ. Сега генерал Уткин се страхуваше от онова, от което се страхуват всички военни началници, чиито подчинени са обвинени в шпионаж — от служебно разследване. Очевидно генералът не беше наясно какво е в момента разпределението на силите във военните върхове след опита за августовския преврат.

Гледах зачервената мутра на генерала и виждах страх и желание да сподели нещо. Щеше да го направи с радост, но не знаеше на кого и колко. Ясно почувствах, че зад Уткин стоеше някой по-умен и по-коварен, отколкото този генерал, наследил начина на мислене на съветския чиновник. И по-точно на съветския прапоршчик, станал в армията синоним на „идеалния крадец“.

— Казвам ви, Михаил Юриевич, като на приятел — полковник Васин все пак е бил отвлечен, а вие толкова се разтревожихте, защото си помислихте, че помощникът ви е арестуван от контраразузнаването. Това не е влизало в плановете ви, нали, другарю генерал?

Гледах излъчващото ненавист лице на Уткин и се чувствах победител. Да, аз бях прав! Васин наистина е бил отвлечен, възможно дори по заповед на Уткин, но във всеки случай не без знанието му.

— Напразно се завирате там, където не ви е работа, следователю — бавно каза Уткин.

— Моята работа е да разследвам убийства, уважаеми Михаил Юриевич. Не знам каква фигура е бил Васин във вашата партия шах, но в моята той беше топ. Играете ли шах?

— Слабо — измърмори генералът, чиито мисли сега се въртяха в съвсем друга плоскост.

— Аз вече десет години се занимавам със следователски шахмат. И представете си — казах аз, надигайки се от мястото си и давайки му да разбере, че нямам повече въпроси, — по време на играта изведнъж ми взимат топа. Как трябва да се чувствам? Оставаше само и царицата си да изтърва…

— А кой е царицата? — Генералът вдигна към мен очи на измъчено животно.

— Вие, Михаил Юриевич — казах аз и се усмихнах широко.

Няколко секунди мълча, премисляйки казаното от мен, и после запита:

— Защо решихте, че съм царицата и играя на ваша страна?

— Не съм го решил аз — казах. — Вие сам ще решите в рамките на следващия час.

Уткин опря юмруци в плота на бюрото.

— Къде сте настанен?

— Във вашата болница, както сте поискали — усмихнах се аз.

— В болницата? Защо? Не ви ли е добре?

— Не, вече съм здрав — отговорих късо, разбирайки, че ударът по главата ми не е бил поръчан от Уткин.

Исках да попитам генерала за Грязнов, но в този момент се раздаде тих телефонен звън по вътрешната линия.

— Да… Той е при мен… Нищо съществено. Нали казах, нищо съществено! — изведнъж изрева в слушалката Уткин. — Да, мисля, че няма да откаже да се срещне с вас. — Той отлепи слушалката от ухото си и каза: — Чака ви Ваганов. Вярвам, че няма да откажете да прекарате половин час в приятен разговор с него? — подозрително ласкаво попита генералът.

— Не, няма да откажа!

— Тогава той ви чака. — Уткин остави слушалката и натисна бутона за вътрешната връзка. — Мария Павловна, елате при мен!

Докато секретарката още не беше дошла в кабинета, попитах отново генерала:

— Още ли не сте решили, Михаил Юриевич? На чия страна ще играете?

Уткин изсумтя и гнусливо поклати глава.

— Стар съм вече, за да се занимавам с някакви си игри… Дори и армейски.

Вратата се отвори и на прага се появи неприветливата секретарка.

— Мария Павловна, изпратете нашия гост до Андрей Викторович.

Протегнах ръка на генерала.

— Благодаря ви. Искрено ви благодаря за всичко. Без да искате, вие много неща ми казахте!

Уткин, колкото и да е странно, стисна протегнатата ми ръка и се усмихна с крайчеца на устните си:

— Не бързайте да ми благодарите. Възможно е Андрей Викторович да ви съобщи нещо много по-съществено от мен…

Нищо не отговорих, сбогувах се и излязох, придружен от Мария Павловна.

Изкачихме се по широката дъбова стълба на третия етаж и тръгнахме към кабинета на Ваганов.

В преддверието седяха двама майори и един подполковник. Когато влязох, и тримата ме изгледаха неприветливо, но тутакси направиха по-добродушни физиономии. Единият от майорите се надигна насреща ми:

— Андрей Викторович вече ви очаква…

Влязох в кабинета на Ваганов.

— Радвам се да ви видя, Александър Борисович. Правилно ли произнасям името ви? — добродушно се усмихваше Ваганов, протягайки ми ръка.

— Да, съвсем правилно. Следовател Турецки — без усмивка отговорих аз.

— Искам да ви се извиня за оная неприятност, която ви се случи в тоалетната. Как сте могли така да се ударите, че да изгубите съзнание!? — въздъхна скръбно Ваганов.

— Струва ми се, че загубата на моето съзнание е ваша работа — студено отговорих аз.

Ваганов се престори на учуден.

— Нима? Макар че… Не знам, може би. Всичко е възможно. — На генералското лице се появи отвратителна тънка усмивка. — Но аз не ви поканих, за да правим дознание. Днес беше получена телефонограма от вашето началство.

Ваганов ми подаде официалната бланка на телефонограмата.

На листа хартия пишеше, че Московската градска прокуратура спешно отзовава мен и Грязнов от Германия. Делото се предаваше за доразследване на хората от комитета.

Почувствах, че не мога да се овладея. Явно на лицето ми е било изписано нещо такова, че Ваганов се разсмя.

— Какво ви е, Александър Борисович? Май не сте очаквали такова нещо? Тука всичко е предадено съвсем точно. Нашите шифровчици нищо не са измислили. Те не грешат! Така че, край — вашата мисия е приключена и нашето гостоприемство — също.

Погледнах неизразителните очи на този генерал и видях в тях дълбоко стаената му ненавист към мен.

— Ами ако не отлетя и остана да ви погостувам още? Какво ще стане? — присвих очи аз.

— Нищо хубаво… Мисля си за вашето здраве… Дори за живота ви не мога да гарантирам. Край. Както разбирам, командировката ви е прекратена. Значи сбогом. А пък аз ще се заема с четене в свободното си време. Мога да ви кажа, че е прелюбопитна историйка… — Ваганов вдигна от бюрото си някакъв немски вестник, който прикриваше не друго, а ръкописа на полковник Васин, откраднат от колата ми!

Той демонстративно придърпа страниците към себе си и започна да чете, охкайки и клатейки глава:

— Ама че мръсник!… Ама какъв мръсник… Нали… Какви кадри сме подготвили, а? — Ваганов ме погледна с хитрите си очички. После лицето му се озари от победоносна усмивка.

Стоях вкаменен. Мислите ми трескаво подскачаха. За миг само пред очите ми премина всичко онова, което бях премислял през дългите московски нощи. Изплуваха хиляди въпроси: къде е Грязнов, какво са направили с него, нима Васин е тук, в Германия, и е арестуван от Ваганов? Хиляди въпроси!

— Какво чакате, скъпи следователю, вървете… няма да ви задържам повече.

— Къде е Васин?

— Вие сте следовател, отговорете си сам на въпроса — присмя ми се Ваганов.

— Няма да го оставя така — казах аз и демонстративно седнах в креслото пред бюрото на генерала, хвърляйки телефонограмата на пода.

— Е, да. Виждам, че си смелчага! Обичам смелите. Пък и аз не съм страхливец, поне така ми се струва — отново се усмихна Ваганов. — Много добре се справи с моите тъпаци. Видя сметката на трима, а теб дори не те одраскаха. Юнак! Точно такива ни трябват…

— Много интересни бяха изпълнителите. Толкова ли нямаше някой по-добър, за да ме очисти? При това аз не съм ги трепал, единият се заколи, другият се застреля, а за третия пък нищо не знам.

— Това беше експеримент, скъпи другарю следовател. И завърши неуспешно. Но няма нищо страшно — отрицателният резултат също е резултат. Занапред ще имам едно наум — каза с изкуствена усмивка Ваганов. — Все пак е странно… Изпратих ти четирима, а се върна само един… Но това не е важно. Нали ръкописът е при мен, а че следователят е жив, може и да е за добро…

— Генерале, забравяте, че разговаряте със старши следовател по особено важни дела от Московската градска прокуратура! Да не би генералът да смята, че тук, в Германия, той може да не се подчинява на съветските закони?

— Мога!

— Струва ми се, че генерал-майорът се заблуждава.

— И какво предлагате, скъпи ми следователю? Да ме арестувате?

Аз мълчах.

— Предлагам ви мир. Вие не ни познавате, ние не ви познаваме…

— Къде е Грязнов? — едва не изкрещях.

Ваганов вдигна рамо:

— Честно казано, не съм се интересувал. Така че, Александър Борисович, в нашата шахматна партия победата е моя!

И отново на лицето ми се е изписало нещо, което накара Ваганов дрезгаво да се разсмее.

— Да не би да подслушвате кабинета на командващия?

— Да предположим, че съм телепат… И въобще аз много се интересувам от психология, от последните й постижения. А вие, другарю следовател?

— Не! Но ти обещавам, генерале, че няма да се измъкнеш — през зъби процедих аз. Внезапно ме обзе страшна ярост, такава, дори се учудих, че не мога да сдържа емоциите си. Така ми се искаше да скоча и да цапардосам по мутрата този усмихващ се мръсник.

— Казваш, че няма да ме оставиш? Ще видим… Имам добра идея… Вие можете и да ми потрябвате, уважаеми следователю, много да ми потрябвате! Дори можем и да се сприятелим! Не, шегата настрана, ние наистина ще се сприятелим, следователю.

— Много се съмнявам — изсъсках през зъби.

— Съгласен съм. По много въпроси не бях прав, но сега ви моля да се помирим. — Ваганов се надигна и отвори зад гърба си малка резбована вратичка. Оказа се, че това е ярко осветен огледален бар. Извади от него бутилка френски коняк с две кристални чаши и ги напълни. — Предлагам да пийнем за помирението…

— Не пия с подобна сган! — изграчих аз.

— Давам ви честната си дума, Турецки, че ще се сприятелим! Знаете ли, имам си принцип — винаги пия от този прекрасен френски коняк само с хора, които ми харесват. А вие ми харесахте, Турецки. Моля ви, не нарушавайте традицията… Знаете ли, пил съм от този коняк с министри и дори с един президент… И още нещо, храбрецо. Моля ви да се разпишете в моята книга за почетни гости… — Ваганов извади от дълбините на огромното си бюро голяма книга, подвързана с червена кожа, и заедно с чашата ми я подаде.

Изведнъж ядът ми премина, внезапно започнах да не го разбирам. „Какво е това, похвала за следователската ми дързост? Подигравка? Или клопка?“ — помислих си аз.

— Знаеш ли, Турецки, хайде да отидем до вилата ми край Смоленск? Ако искаш, още сега? Сигурен съм, че там ще ти хареса. Ще си починеш някой и друг ден, между другото можеш да отидеш и до някои места, които те интересуват. Те са там, наблизо. Нали и ти се интересуваше, както и онази журналистка, от базите за подготовка на истински момчета?

Отново през главата ми премина вихър от мисли. Автоматично взех кристалната чаша.

Подготовката на спецотрядите край Смоленск, значи това са момчета на Ваганов! Аз сам убеждавах Меркулов да ги провокираме. Сега ми се удаваше такава възможност — да се промъкна в този подготвителен център край Смоленск. И то с благословията на самия Ваганов!… Да се откажа ли? Или да рискувам? Секундите летяха, а не намирах решението…

— Е, какво, Александър? Отказваш ли да прекараш няколко дни във вилата ми в Илинское? — Ваганов надигна чашата с коняк, отпи малко и се изкашля. — Да, прекрасен коняк… любимият ми…

— Несъмнено ще дойда! Но по-късно — казах аз и също отпих малко коняк. Той имаше странен и доста отвратителен вкус. — Питам за последен път, къде е Грязнов?

— Нали ти казах, че не зная — безразлично отговори Ваганов.

Отпих още малко, за да продължа времето и да реша какво да правя.

— Според мен конякът е отвратителен. Като вас.

— Наистина ли? Не мисля…

— Струва ми се, че сте го смесили с нещо… — казах аз, почувствал, че ми прилошава.

Ваганов опули очичките си:

— Смесили?… Но нали и аз го пия и според мен всичко е прекрасно…

— Не… Отвратителен е… Аз… нещо… — успях само да кажа, чувствайки как всичко започва да се върти пред очите ми.

Изпуснах чашата, опитвайки се да се хвана за нещо, за да не падна, но изведнъж с ужас видях, че таванът отлита някъде нагоре. Разбрах, че падам…

И настъпи мрак.