Насочен взрив

1. В Илинское

В Смоленска област в село Илинское между завоя на река Десва, подобен на турски ятаган, и стара ябълкова градина, се намираше полуразрушен манастир, изграден от червени тухли. Преди съветското време този манастир, както се полага, бил дом на монасите подвижници. През деветнайсета година бяха се опитали да взривят църквата на манастира, но неуспешно. Тухлите, споени с разтвор, в чиято основа имаше яйчен белтък, не мислеха да се предават. Не бяха успели да свалят и позлатения кръст от купола. Само го бяха изкривили и бяха отчупили долната му напречна греда с традиционния полумесец. При бури и виелици той се клатеше и скърцаше, но нямаше намерение да се откъсне от ръждясалото си гнездо.

Външно силно разрушената Спасо-Преображенска катедрала се отличаваше с внушителните си размери и здравина на стените. Главната й част — летният храм — беше увенчана от все още запазения, макар и без позлата, петкуполен покрив, а задната част завършваше с камбанария. От оградата на камбанарията до портите на църковната ограда водеше покрита каменна галерия.

Всички знаят, че през 1928–1929 година по цяла Русия, значи и в Илинское, бяха затворени всички църкви.

За да разположат наровете, главният корпус беше разделен на три етажа, а останалите на два. Там, където някога бяха съхранявани мощите на мъчениците Игнатий и Вениамин, бе направена бетонна площадка и домъкнати три струга. Трудеха се на три смени — струговаха снарядни гилзи — трудът трябваше да възпитава и облагородява затворниците.

Но в шлосерската работилница майсторите затворници приготвиха не по-малко от 30 алпийски „котки“ и като дочакаха работилницата за въжета (в зданието на храма имаше и такава работилница за жените) да се напълни с готова продукция, откраднаха въжетата и организираха масово бягство, закачайки алпинистките куки за короните на близките дъбове. След случилото се дъбовете бяха отсечени — и близките, и по-далечните — на около триста метра. Много бяха дъбовите дървета и дълго ги сякоха и рязаха. А когато видяха голото поле, решиха да засадят плодна градина с ябълки и вишни. Трябваше да се скрият следите от братската гробница, изкопана за многото затворници, преминали в по-добрия свят. В 1960 година манастирът отново започна да изпълнява своята пряка душеспасителна задача — в килиите, трапезариите и другите помещения бяха настанени престъпници, определяни като душевноболни.

Тук държаха един учен, на когото така му беше захлопала дъската, че беше предизвикал взрив в собствената си лаборатория за изкуствени кристали. Друг пък беше машинист от метрото, който заврял влака си с хората вътре в глух коловоз, оставил го там и отишъл да обядва. Имаше и летци, които бяха воювали в Камбоджа, и поради халюцинации хвърлили бомбите си над мирното население.

През седемдесетте години контингентът стана по-оригинален и екзотичен. Между стените на това заведение, което сега носеше името „Психо-неврологично специално секретно заведение към Министерството на вътрешните работи на СССР“, излежаваше присъдата си един чиновник, който беше работил в Министерството на външните работи, но беше удушил и мумифицирал жена си. Използвайки технологията на ацтеките, така умалил трупа й, че той се побрал в десетлитров стъклен буркан. Преди да започне работа в министерството, той бил археолог и историк и от книжките на английски и арабски беше научил как да балсамира трупове. Наричаха го Тутанкамон. Но за разлика от египетския фараон той беше дебел и мръсен. Докато беше в заведението, се оплакваше единствено, че са го разделили от скъпия на сърцето му предмет — консервираната му съпруга, — и затова го приемаха за болен с примерно поведение, който скоро можеше да бъде изписан.

Но това скорошно изписване се отлагаше вече цели десетилетия. Тутанкамон беше разсеян, мрачен и мълчалив. Отговаряше само на въпросите на началника Иван Филимонович Сьомин, който обичаше да се фука с блестящите като антрацит кожени ботуши и износената си, но чиста армейска униформа.

Сьомин уважаваше Тутанкамон и много се разстрои, когато по време на трудовата терапия дециметровата квадратна заготовка от фрезата се заби точно между очите на бившия чиновник и археолог. Ако беше някой друг, веднага щяха да го отнесат в килията на моргата. Но Сьомин се надяваше на чудо. Не можеше да си представи, че съдбата ще го лиши от такъв забележителен събеседник, който знаеше всичко за Египет и Вавилон. Сьомин изпрати безжизненото тяло на Тутанкамон в операционната. Местният хирург, също от затворниците, псувайки, извади пробитата част от черепа, напълно уверен, че ако „фараонът на заведението“ оживее, ще стане пълен идиот.

Но лоботомията направи точно обратното. Едва дошъл на себе си, Тутанкамон си спомни, че името му е Иван Михайлович Подкалужни. И от този момент приятелската алтруистка усмивка не слизаше от апостолските му уста. Разсеяността и грубостта му изчезнаха, като че ли въобще не бяха съществували.

През осемдесетте години в заведението започнаха да постъпват войници от Афганистан. Имаше и контузени, и наркомани. Най-ярката личност от „новата вълна“ беше Артур Машидов, по прякор Самоеда. Напушил се с хашиш, след вечерната проверка, кой знае защо, той отишъл по малка нужда не в клозета, а в планината. Паднал на дъното на клисурата и наранил ръката си чак до лакътя. С ножа щик, с който опитният старшина не се разделял нито за минута, също както с автомата и двете гранати, той си отсякъл ръката, запалил огън и на шомпола на автомата си опекъл няколко къса като турски шиш кебап и ги изял. До сутринта привършил с останалото месо от ръката си. А за утринната проверка дошъл на себе си, превързал лакътя с колана си и се върнал в частта, която през това време била нападната от душманите. Всички останали момчета били направени на „черни лалета“.

С течение на времето специалното психиатрично заведение много се модернизира. Кованите порти бяха махнати и заменени с по-либерални — дървени, обковани с ламарина, като им бяха оставили само предишните шпионки с решетки. По времето на Брежнев, който даваше пример за помпозност във всичко, наковаха буков паркет на пода, а отгоре, по коридорите и в стаите за почивка, постлаха червено-зелени килимени пътеки.

Изчистиха стените и накачиха много картини в позлатени гипсови рамки. Това бяха традиционните съветски шедьоври „Ленин в Горки“, „Ленин в Смолни“, „Ленин приема пратениците на селяните“, но имаше и добри репродукции от картини на Шишкин и Левитан. Коридора, по който водеха пациентите на процедури, украсиха със страховити уроди на Брьогел и Дюрер.

Пред шедьоврите на Брьогел много често се спираше татарският писател дисидент Фазил Куциев. Защото той по-често от другите се качваше на втория етаж при главния лекар Фьодор Устимович Кузмин, за да заяви, че е напълно здрав и напразно го държат тука.

Набитият Кузмин вежливо изслушваше „напълно здравия“ болен и написваше в болничния му картон „болният е обзет от натрапчива мисъл и няма критично отношение към заболяването си, да се удвои дозата за лечение“.

В заведението почти не използваха усмирителни ризи, но пък често пребиваха пациентите си. Ролята на усмирителна риза често изпълняваха инжекциите, след тях ръцете безжизнено се отпускаха, краката омекваха, ставите се усукваха и болният вече не беше опасен.

Ролята на добрия удар с шокова палка изпълняваше химическото съединение на течна сяра с окиси. Приликата с удара беше абсолютна. Чак до подуването на мястото, където беше бита инжекцията и многодневното усещане, като че ли под кожата ти има накълцано стъкло, а мускулите ти постоянно се дерат от остри ножове.

В СССР считаха, че сярата изолира мозъчните центрове от повредения от психическата болест сектор, написаха се обширни дисертации на тази тема, много обикновени лекари станаха кандидати на медицинските науки, а кандидатите защитаваха докторски дисертации пак заради тази сяра. На запад съветското изобретение се определяше като „химична палка“.

Освен от натрапчиви идеи, Фазил Куциев страдаше и от „графомания“. Той пишеше стихове и разкази, всичките посветени на татарския проблем. Затова му инжектираха течната сяра в китките на ръцете, за да не пише, и в ходилата, за да не пречи на висшето началство да ръководи заведението с изолационен режим. Куциев беше упорит и щом поне малко го отпуснеше болката, от своя трети корпус, разположен на мястото на бившата манастирска библиотека, отново отиваше на втория, „командирски“ етаж.

Диагнозата на Куциев беше „постоянна“ — „късна шизофрения“, болест, която не съществуваше в природата, но беше създадена от земляка на Фазил, Бакир Мурджиев — татарин от Казанския университет. „Късната“ беше особена разновидност на шизофренията. Тя се проявяваше чак след четиридесетата година. И предимно при писатели или художници. За своето откритие в психиатрията Бакир Мурджиев получи званието член-кореспондент и вълна от протести от страна на цивилизования Запад.

Тази вълна тръгна от Германия, чиито учени някога сами бяха измислили шизофренията и сами я бяха определили като раздвояване на съзнанието. Вълната идеше и от Франция, чиито учени никога не са възприемали немската гледна точка. Вълната идеше и от далечната Америка.

Но Фазил Куциев така и не научи за гласовете в негова защита. Доведен до отчаяние, един ден той сграбчи дългия кухненски нож, прикован към стената с верига, и се опита да нападне минаващия наблизо главен лекар, другаря Кузмин. Онзи имаше добра реакция, на младини той беше боксьор, и отскочи встрани. Тогава Фазил, разбирайки какво го чака, се хвърли към разпределителното табло и се опита да отскубне шалтера, за да умре от токов удар. Но не му провървя. Младият лекар самбист Федя Полетаев сграбчи известния писател като кученце за врата, а другият лекар, Иван Кошкин, помъкна Куциев заедно с притичалите санитари през двата коридора в шестата килия.

Между пациентите тя се наричаше „килерът на Буратино“. Всички или почти всички психичноболни знаеха колко добре е оборудвано складчето за примитивни и изтънчени мъчения. С препарати. С механизми…

За първи път Фазил не вървеше с подгъващи се колене покрай платната на великия холандец, а „пътуваше“, носен от чужди ръце. Гениалните уроди се зъбеха зад гърба му и може би му съчувстваха. От „килера на Буратино“ по традиция имаше само един път към свободата — с краката напред.

Но не всички се държаха така непредпазливо, както Фазил. Едни търсеха подход към „добрия лекар“, рижия и луничав Федя Полетаев. Други, с помощта на роднините си, намираха финансов компромис с Ванюша Кошкин, че дори и през главата му — със самия Кузмин.

Илинското изолационно заведение се считаше за най-затънтеното. Неслучайно се намираше на най-стръмния завой на Десва. През пролетта, по време на прилива, завоят на реката изчезваше под водата, превръщайки „лечебницата“ в остров. Като остров това парче суша дочакваше средата на юни и в началото на ноември отново беше изцяло обкръжено от вода — ВЕЦ-ът, който се намираше по-горе по течението, отваряше шлюзовете си, надигайки водата в ниското с три метра над естественото ниво.

Наблизо нямаше железопътна линия. Зимно време можеше да се стигне до най-близкия районен център само с шейна или моторен скутер. Тъкмо заради своята откъснатост от света Илинското заведение имаше славата на добра болница, без натрапчиви психари — от тук не можеше да се изпрати писмо нито до Върховния съд, нито до Генералния секретар. Това си беше безсмислено.

Рядко някои роднини се осмеляваха да посетят своите бащи и майки, братчета и сестрички при тази безпътица и дива пустош.

Но за сметка на това офицерите от Пети отдел на КГБ често трябваше да посещават Илинское. Те наглеждаха болните, отбелязани в тефтерчетата им с „птички“, питаха, без бъкел да разбират от медицина, фармация и психиатрия, как върви лечението. И много се радваха, когато Кузмин им съобщаваше, че на този или онзи бият силен аналгетик, и много се огорчаваха, ако у някой от пациентите им започваше ремисия, т.е. подобрение…

КГБ и МВР бяха богати ведомства. По принцип офицерите им бяха влиятелни хора, много заети и затова те прелитаха в Илинское С хеликоптер и при това предимно около Първи май и Седми ноември, за да повдигнат духа на медицинския персонал с известия за премиални, надбавки, награди или пък медалче по случай празниците или годишнини.

2. Турецки, който не помнеше рода си

Турецки изплува от забравата от нечий груб вик:

— Ей, я мърдай!

Той вървеше по дългия коридор, боядисан със зелена олющена боя.

От двете страни на коридора имаше врати, обковани с ламарина и с малки прозорчета в средата. Тези прозорчета сега бяха затворени, също както и вратите, на които висяха огромни катинари. Някои бяха залостени дори с масивни затворнически резета.

Турецки едва движеше краката си. Беше облечен в сива арестантска дреха, която напомняше донякъде болнична пижама.

Върху джобчето на дрехата беше пришито бяло памучно парче плат, на който с химикалка беше написано „Сергей Сергеевич Иванов“.

Санитарят придружител изпрати Сергей Сергеевич Иванов до малката тясна килия, която никак не приличаше на болнична стая.

В ъгъла имаше желязно легло, завинтено за пода, а до другата стена — табуретка, също метална и пак добре закрепена към стената, забила крака в циментовия под.

Турецки учудено се огледа, когато влезе в килията. Нямаше на какво да спре погледа си. В болничната стая-килия имаше само четири жълти стени, боядисани с блажна боя, малко квадратно прозорче с решетка горе до тавана, умивалник, от чешмата на който капеше вода, и той, човекът, облечен в сива пижама е фамилия Иванов.

Придружителят му не заключи вратата, защото след минутка влезе лекар с не особено чиста бяла престилка.

Лекарят внимателно погледна изправения Турецки и го помоли да се обърне. Турецки се обърна с лице към вратата.

— Е, как е самочувствието? — попита ласкаво лекарят.

— Аз съм здрав — бавно каза Турецки, тъпо загледан в бялата зацапана престилка на лекаря.

— Тогава защо ни бъкел не помниш? — добродушно се усмихна рижият лекар. — Поне името спомни ли си?

— Май че не…

— Даа, случва се. Тука, при нас, не си само ти. Не се вълнувай. Ще се опитаме да ти възстановим паметта по моя метод — усмихна се лекарят.

В стомаха на Турецки като студена медуза се надигна страхът: „Ще възстановим ли? Как ще възстановят? Какво ще правят с мен?“ Той погледна в искрящите от доброта очи на лекаря и страхът отмина.

— Много сложен ли е методът?

— Не, много е прост — отговори лекарят и лицето му грейна в усмивка. — Нали знаеш, клин клин избива. Така и ние ще те цапардосаме по тиквата с нещо, ама ти не се бой — веднага ще изпаднеш в безсъзнание. А като се събудиш, паметта ти ще си е на мястото!

Турецки тъпо преценяваше с какво биха могли да го ударят — с камък, с тухла, а може би и с някакъв специален медицински инструмент, например микроскоп. Странен метод… Странно място… Странен съм и аз… Защо имам чувството, че човекът, който стои пред лекаря тука, не съм аз? А кой е онзи, който съм аз?

Странно… Всичко е много странно…

— Сергей Сергеевич, да ви се представя. Може би аз ще съм вашият нов лекуващ лекар. Вече се запознахте с главния лекар, нали?

— Не знам… — промърмори Турецки.

— Нима не помните? Нали току-що се разделихте с него?

— Помня, че се разделихме… — автоматично повтори Турецки.

— Така… Май че имаме ехолалия — промърмори под нос Фьодор Полетаев.

Турецки седна на табуретката. На три метра от него, върху леглото, застлано с надупчено кафеникаво одеяло, приседна и Полетаев.

Придружителят беше останал зад вратата в коридора.

— Интересно, скъпи Сергей Сергеевич, кога сте роден? — загрижено се заинтересува Полетаев.

— Май че отдавна… Мисля, че отдавна — промърмори Турецки.

— А по-точно?

— Струва ми се в петдесет и някоя… Забравих…

— Вижте, в медицинския ви картон е написано „пълна амнезия“, но се оказва, че все пак помните нещо! Значи нямате пълна загуба на паметта, нали така, Сергей Сергеевич?

— Непълна — тъпо провлече глас Турецки.

— А как ви е името? Можете ли да ми кажете?

— Не.

— Сергей Сергеевич, шегувате се! Пак ли забравихте, че се казвате Сергей Сергеевич Иванов.

— Сергей Сергеевич Иванов — автоматично повтори Турецки.

— Е, спомнихте ли си?

— Неее — провлечено измуча Турецки.

— Ама че работа! Толкова ли си безнадежден?

— Безнадежден… ли… — повтори след Полетаев Турецки.

— Нищо, момче. Аз съм добър лекар. Все пак ще се опитаме да те излекуваме. Сигурен съм, че ще излезеш по-рано. Нали искаш свобода?

— На свобода? А къде съм сега? — върху лицето на Турецки се появиха първите проблясъци на мисъл.

— Сергей Сергеевич, не си ли спомняш, че току-що те преведоха от ташкентската специална психиатрия при нас, в Илинское.

— Не помня…

— Добре, няма да те мъча — каза лекарят, като стана от леглото. — Ще се опитаме да ти определим някое ефективно лечение, ще се посъветваме и с главния лекар и ще те лекуваме както трябва! А колкото до онова — клин клин избива, — аз се пошегувах — усмихна се лекарят.

На устните на Турецки също се появи нещо като усмивка.

— Добре, почивай сега.

Полетаев излезе от килията.

Вратата се затръшна с грохот зад гърба на лекаря. Изскърца желязното резе.

Турецки с усилие се надигна от табуретката и се премести на кревата.

Погледът му се плъзгаше по стените, а мислите… Мислите му като вълни на някакъв лютив, сив дим или мъгла изпълваха мозъка му и като че ли също като кълбата дим се стичаха из килията.

„Защо съм тук? Що за хора са тези, дето говорят с мен? Как се озовах тука?… Най-важното… Това не е най-важното… Но кое е… Аха, трябва да разбера кой съм аз!… Колко странно — аз не знам кой съм… Колко странно!…“

Турецки започна да разглежда ръцете си. Той ги познаваше… и не ги познаваше. Като че ли бяха неговите ръце, но… И пак този въпрос — негови, но чии?

„Но кой съм аз в края на краищата? Може би вече не съм човек? Но нали с мене говориха двама лекари. Значи съм болен. Значи има надежда, че аз… аз ще си спомня!… А, ето какво било, всичко съм забравил — и кой съм всъщност, и защо съм тук, и какво правя тук. Значи всичко е наред. Лекарят… как се казваше, този, вторият, рижият блондин с приятната белозъба усмивка… той обеща да ми помогне. А сега трябва да си почина… Да почина… Помощта ще дойде… Непременно…

Ехолалия — странна дума. Употреби я онзи лекар Полетаев, помня го. Струва ми се, че съм чувал тази дума някога отдавна, изглежда, в предишния си живот… Аха, значи в предишния живот съм умрял, а сега съм се превъплътил… както пееше Висоцки — «родил съм се баобаб». Ясно! Аз съм умрял и сега отново съм се родил! А Висоцки — той май че беше китарист… или певец… помня го от предишния си живот… Но трябва да разбера по-точно от лекаря — болен ли съм, или сега съм друг човек, роден на тази земя, в този родилен дом. Трябва да уточня… А сега нещо ми се вие свят и ми се иска да спя… Да спя…“

Разбира се, Турецки не помнеше, че след като беше изпил обикновения и съвсем не отровен коняк в кабинета на Ваганов, беше получил шок и изпадна в безсъзнание и дълбока инсулинова кома, настъпила от това, че в немската болница лекарят Федулкин му беше бил инжекция от онзи препарат, който му бяха донесли от Ваганов — препарат без име, с номер 9.

Турецки беше превозен с военен транспортен самолет край Смоленск. Главният лекар Кузмин не разгласи пристигането на нов „луд“ затворник. Заедно със санитаря с прякор Сипаничавия, комуто той се доверяваше като на себе си, настани Турецки на кушетката в лабораторията си.

Почти цяло денонощие Фьодор Устимович прави магии над безжизнено лежащия Турецки. В мига, когато следователят беше изведен от комата и отвори очи, той започна да го подпитва помни ли нещо? Но Турецки само клатеше отрицателно глава и мучеше, не си спомняше нито една руска дума. Главният лекар остана много доволен от състоянието на следователя и му би една инжекция със сънотворно. След това с помощта на санитаря го премести в креслото и започна работа по препрограмирането на личността на Турецки.

На главата му беше надянат шлем, който трябваше да подава в определена последователност свръхвисокочестотни сигнали. Креслото на Турецки беше обградено от четири страни с пластмасови щитове с антирадарно покритие, което се използваше в невидимия самолет „Стелт“, за да екранират страничните лъчения. Очите му не се затваряха, защото горните клепачи бяха залепени за веждите с лепенка. Пред очите му стоеше компютърният монитор.

Информацията в мозъка на бившия следовател се набиваше по сигнал от компютъра и при това попадаше направо в подсъзнанието. Когато у Турецки, седящ в креслото с отворени очи, настъпваше фазата на бързия сън, компютърът се включваше и програмата започваше да се внедрява. На екрана се мяркаха цифри, имена и дати: „Сергей Сергеевич Иванов, година на раждане…“ В слушалките на шлема нещо пищеше. Преведената в звукови сигнали информация летеше направо в подсъзнанието му. Датчиците от шлема внимателно следяха за качеството на предаваната информация. „Жизненоважна задача на Сергей Иванов след получаването на заповедта е да изпълни следните действия…“

Главният лекар Кузмин не беше спал цяло денонощие, работеше над Турецки и много се вълнуваше. Предварителните експерименти с четиримата психичноболни, както му беше съобщил Ваганов, завършили неудачно. Идиотите не изпълнили онази задача, за която бяха програмирани. Наистина, системата за самоунищожение беше ефективно задействана и в Илинское се беше върнал само един — с псевдонима Безпръстия. Беше се върнал само защото, за разлика от другите трима, пак заради експеримента, не бяха го програмирали да се самоунищожи. Но той не беше успял да съобрази как да вземе най-лесно ръкописа на полковник Васин от следователя и се наложи да му изпратят на помощ нормален съпровождащ екип.

В общи линии обработката на психически болните беше показала, че е нужен съвършено здрав човек, добре познаващ Москва, който има свободен достъп до висшите ешелони на властта.

Главният лекар, който почти четири денонощия се занимаваше с Турецки, накрая съвсем се изтощи, но остана доволен от извършената работа. Турецки от време на време идваше на себе си, но в други моменти отново се унасяше. Компютърът и енцефалографът показваха, че заложената информация е усвоена стабилно. Кривите на енцефалографа, които показваха индивидуалните характеристики на мозъчната дейност, сега бяха съвсем други.

Фьодор Устимович реши да остави временно Турецки и да го предаде на наблюдаващия лекар Ваня Кошкин. Но дори и на него Кузмин не се доверяваше напълно и не му обясни кой е всъщност новият болен, „преведен в Илинское от Ташкент“.

Колкото и да искаше, сега Турецки не можеше да си спомни нищо. Дори и това, че се казва Сергей Сергеевич Иванов, щеше да си спомни много по-късно, чак когато заложената информация ще изплува от подсъзнанието, ще изплува като негови лични спомени…

Грязнов остави откраднатия „Москвич“ до дома на Васин и умърлушено се затътри пеша към военното градче, да „продължа банкета“, помисли с ирония.

Още не беше стигнал до армейската столова, когато видя, че някой тичаше насреща му. Беше Пивоваров.

— Другарю Грязнов! Вячеслав! — викаше в движение той. — Какво правите? В каква беля ме вкарахте!

Грязнов спря на идеално чистата бетонна пътечка и чакаше Пивоваров да налети върху него. Спецът започна да се пени:

— Еее, следователю! Какви номера ми въртите с твоя приятел!

— Извинявай, но ние също сме на служба. Държите ни вързани. Не сме дошли тук да седим по банкети.

— Не зная, ние искахме да ви бъде по-приятно! — възкликна спецът. — Сега няма да те изпускам от очи. Поне тебе да изпратя в Съветския съюз жив и здрав. — Пивоваров стисна юмрука си и го размаха под носа на Грязнов. — Спешно ви молят да се върнете! Делото, с което се занимавате, е предадено на друга инстанция. На, порадвай се… — Пивоваров протегна на Грязнов сгънатото листче с телефонограмата.

Слава бързо го изчете и попита:

— Да няма някаква грешка?

— Ти какво си мислиш, следователю? За какви ни имаш? Истинска шифрована телефонограма! Не може да има грешка.

— Къде е Турецки?

— В Москва. Къде може да бъде? Да не би да чака тебе, блудния следовател! Да знаеш, че ще напиша рапорт до вашата генералша Романова, за да знае какви ги вършите в Германия… Разхождате се, където не трябва.

— Пъргави момчета сте, както виждам; успяхте да закопаете Васин…

— Лично посрещнах вас, а вашия Васин поне половин година не съм го виждал — направи обидена физиономия Пивоваров. — Така че не приемам никакви обвинения. Аз си изпълнявам задълженията — да ви придружавам и да ви помагам според силите си. И ще се справя със задачата си! Обещавам ти, Слава, че лично ще те натикам в самолета и няма да си тръгна, докато не те видя във въздуха…

— Ти ли качи Турецки на самолета?

— Не. С Турецки се занимаваше май оня — Женя Фролов, от военната прокуратура. Ако знаете как ми омръзнахте вие, следователчета московски — каза спецът. — И без вас си имаме много тревоги с извеждането на армията, а сега и Московската прокуратура, пък и МУР на главата ни… Добре, стига съм те навиквал. Хайде да вървим, да пийнем отлична бира в кутии. Аз черпя. Билетът ти е поръчан…

— Без Турецки? Без да се срещна с командването? — присви очи Грязнов.

— Никакво командване няма да те приеме. Всички заминаха за Берлин. С Турецки ще се срещнете в Москва, на твоята „Петровка“…

Грязнов помисли малко и махна с ръка. Щом ще е бира, бира да е. Ще трябва да пообиколи магазините и да приеме компанията на Пивоваров. Все пак с кола е…

От известно време в специалната психозона започнаха кардинални промени. По заповед на главния лекар Фьодор Устимович Кузмин надзирателите и дееспособните болни подмениха бодливата тел, която беше опъната над манастирските стени, докараха система за включване на ток с високо напрежение към бодливата тел. Наистина, тази система засега не работеше, защото нямаше нужда от нея, но от любопитство понякога я включваха през нощта, макар че главният лекар недоволстваше — харчеше се много ток.

Смениха ключалките на някои от килиите. Някои стаи бяха ремонтирани и в тях можеше да се живее не по-лошо отколкото в хотел.

Преди в Илинския „спецсанаториум“ имаше повече от сто и шейсет души. Но изведнъж започнаха да ги разпределят по други заведения, така че към деветдесета година останаха не повече от петдесет души.

Някои изпратиха в Казанската зона, други в Ташкент, а трети в специалната психозона край Луганск.

Главният лекар обясняваше промяната с перестройката. „В цялата страна тече перестройка, ние да не сме по-лоши“ — казваше той на останалите двама лекари Иван Кошкин и Фьодор Полетаев, другите бяха уволнени като излишни.

„Ще направим от Илинское земен рай — обичаше да се хвали Кузмин, когато пийне. — А как да си обясним това? Ами така, появи се богат покровител, богат спонсор, както казват сега…“ Кузмин не уточняваше кой беше спонсорът, но лекарите и медицинските сестри, както и надзирателите санитари не можеха да не забележат, че прекалено често започнаха да наминават в Илинское не съвсем обикновени хора.

Не бяха момчетата от „пето“, отговарящи за медицината в страната, а военни. За един от посещаващите ги генерали специално приготвиха две стаи до кабинета на Кузмин. Обзаведоха ги с вносни мебели и мебели от смоленски майстори, накачиха по стените акварели и картини, останали от „лудия“ период в творчеството на двама дисиденти художници, които вълната на демокрацията най-после освободи от Илинское, признавайки ги за здрави.

Освен това на третия етаж беше оборудвана и лаборатория за анализ и синтез на химически съединения, много добре снабдена с апаратура, предимно вносна. Тя беше създадена специално за нуждите на главния лекар Фьодор Устимович. В нея не се допускаше никой, с изключение на Ваня Кошкин — упорит пияч и изключително жесток лекар психиатър, който провеждаше експериментите си над лудите затворници, тренирайки върху тях своите способности на хипнотизатор.

Иван Кошкин в продължение на седмица беше хипнотизирал през стената на ординаторския кабинет един умствено изостанал и напълно безвреден луд — бившия чистач и безобиден крадец клептоман Гоша. Резултатът беше поразителен. В момента, в който лекарят Кошкин сядаше срещу стената и започваше да я дълбае с черните си очи, клептоманът Гоша започваше отчаяно да блъска по нея, молейки да престане да го хипнотизира.

Кошкин страшно се радваше на своите феноменални способности. Хипнозата през преграда беше нещо съвсем ново в парапсихологията. Затова през по-голямата част от работното си време Кошкин се занимаваше със своята странна дарба. Той, както и останалите лекари, медицинският персонал и охраната живееха близо до манастира — в малки двуетажни къщички.

Кошкин и Полетаев с голямо учудване наблюдаваха как един генерал на име Ваганов непрекъснато проявяваше прекалено голяма грижа за задържаните в зоната — за храната им, както и за санитарните условия. С една дума, този високопоставен генерал вникваше във всички тънкости. Най-странното беше, че той не само не беше от органите на Министерството на вътрешните работи, но дори не беше свързан с Пети отдел на службите. Лекарите и обслужващият персонал намираха обяснение, макар и не съвсем правдоподобно, за грижите на генерала.

Недалеч от Илинское имаше полузабравено военно летище, което започна да се оживява след 1989 година. На пистата му се появиха мигове, които всяка сутрин разбуждаха хората с тренировъчните си полети. А след деветдесета година започна усилено да се строи, отначало малко, но сега вече доста голямо военно градче.

Недалеч от летището строяха нещо като школа за пилоти или училище за частите със специално назначение, или бог знае какво друго учебно заведение за военнослужещи.

Във всеки случай в общежитията живееха офицери от младшия и среден команден състав заедно с жените и децата си. Офицерите по цял ден се занимаваха с повишаване на бойната и политическа подготовка, като организираха на всеки три месеца показни стрелби. Веднъж на всеки шест месеца се провеждаха учения с участието на БМП, БТР-70 и друга военна техника.

На тези учения винаги присъстваше генерал-майор Ваганов заедно със свитата си. А тази свита, колкото и да беше странно, се състоеше също от генерал-майори. Така че най-малко веднъж на всеки три месеца Ваганов наминаваше към Илинское. Затова нежно и на шега наричаше специалната психиатрична зона „своя вила, любима смоленска резиденция“…

През последната година зад оградата от бодлива тел в Илинское започна да става нещо странно и необяснимо.

Появи се нов затворник — някой си Василий Найдьонов. Той съвсем не беше глупав и луд. Както решиха Полетаев и Кошкин, вероятно се криеше тук от правосъдието. Изглежда, че Найдьонов е бил свързан с чуждите разузнавания, но демокрацията помогна и на него. Както Горбачов освободи Сахаров от Горки, така и Найдьонов не беше осъден за криминалните си или политически престъпления, а милостиво беше признат за невменяем…

Стаята, в която живееше Найдьонов, беше разположена под самия купол на бившия храм. Тази затворническа килия беше от най-висока европейска класа — телевизор, хладилник, два компютъра, етажерка с книги по физика и математика, меки килими на пода и по стените, два черни фотьойла.

На Найдьонов, който беше бивш конструктор от коломенското конструкторско бюро (КБ), тук, в психиатрията, бяха създадени всички условия за работа, такива, каквито и самият Сахаров е нямал в заточението си.

Никой не знаеше какво работи този млад талантлив момък.

След Найдьонов започнаха да се появяват още по-странни хора. Те бяха местени от Казан или отнякъде около Свердловск, както беше отбелязано в болничните им картони. Всичките бяха изгубили паметта си.

От специалната зона край Камишин бяха преместени в Илинское още двама, изгубили паметта си: единият получи прякора Безпръстия — заради постоянното желание да отреже пръстите на ръката си, — а на другия лепнаха прякора Заека. Главният лекар дълго се занимава и с двамата, но явно не успя да постигне съществени резултати. Безпръстия и Заека заедно с още двама ненормални бяха изпратени някъде другаде. Но изведнъж Безпръстия отново се появи в Илинское.

Появи се и още един — Сергей Сергеевич Иванов, който беше преместен по неясни причини от слънчевия Ташкент. И пак същото — нулева памет. Нито пък лицето му беше загоряло, макар че през зимата, през ноември, в Ташкент, слънцето грее с всичка сила. Обикновено всички, които идваха оттам, бяха почернели като дяволи, защото при онази южна горещина лудите не издържаха задуха в килиите и по-голямата част от деня прекарваха във вътрешния двор.

Фьодор Иванович Полетаев, относително млад лекар, който работеше в Илинское само от три години, беше силно заинтригуван от този феномен с практически пълна амнезия.

„Че с какво съм по-лош от другите? — мислеше си Фьодор. — Някои направиха кандидатски и докторски дисертации върху «късната шизофрения»… А аз с какво съм по-лош? С това, че съм по-честен?… Ами ако успея да измъкна материал от тези феномени, чийто характер на заболяването не е изяснен в медицинските картони… Може пък и аз да напиша кандидатска дисертация?!…“

Още в медицинския институт професорите се подиграваха на някакъв доктор на науките, който беше измислил нова болест, наречена „късна шизофрения“. И изглежда, че тази „заразна“ болест се предаваше само на хора с творчески професии, като писатели, художници, композитори… Световният психиатричен конгрес рязко осъди и вдигна на балон тази самодейност на руските „новатори“, изобретатели на болести. Но пък диагнозата прекрасно подхождаше за дисидентите, правозащитниците и другите неудобни за брежневското и андроповското КГБ.

Не, лекарят Полетаев не искаше да измисля каквото и да е, той нито веднъж не беше използвал и не беше предписвал, макар че главният лекар много пъти го беше карал, препарата сулфазин — стопена сяра, която инжектираха под кожата, за да създаде болезнения „отвличащ“ ефект.

От надзирателите до лекарите Кузмин и Кошкин никой не го обичаше именно заради това негово непослушание.

Той знаеше, че версията със сулфазина, който уж помагал донякъде на болните, беше чиста лъжа. Някой беше успял да направи дисертация с тоя сулфазин, опитвайки се да докаже, че когато човек го боли нещо, имунитетът му се засилва, засилват се защитните функции на организма и… настъпва оздравяване! Но практиката показваше, че никакво оздравяване никога не беше настъпило.

Ако адската болка от сулфазина повишава имунитета, защо тогава го инжектираха не в задника на писателя Фазил Куциев, а непременно в ръцете, така че те подпухваха като огромни червени възглавници и той не беше в състояние да държи нито молив, нито писалка…

Защо главният лекар предписваше да се бият инжекции със сулфазин в прасците на краката на онези, които много често отиваха да му се оплакват? След манипулацията те цял месец не можеха да се качат по стълбите до кабинета на главния лекар…

„Лъжа, лъжа… навсякъде лъжа… — мислеше Полетаев. — А аз се надявах, избирайки психиатрията за специализацията си в института, че ще мога да помагам на дисидентите, да лекувам болните, да помагам на хората!… И какво? Тук съм съвсем безпомощен и за две години никому не помогнах. Освен дето тайно отменях или намалявах дозите халоперидол. Затова толкова ме мрази главният лекар.“

3. В Москва

Александра Романова недоволстваше. Беше готова да избухне и накрая избухна.

Меркулов, който беше в кабинета й, само се опита да й възрази и тя тресна с юмрук по бюрото. Грязнов и Левин, които също бяха поканени от нея, седяха мълчаливо.

Единият от петте телефона на бюрото жално издрънча — беше апаратът за вътрешна връзка с шефовете, който стоеше вече осем години между другите и беше останал от онова що-годе спокойно време преди Горбачов.

Шура Романова скочи, сграбчи черната кутия и закрещя:

— Ако още веднъж ми противоречиш, ще те цапардосам, Костя!

Тя захвърли телефона обратно на бюрото си.

Меркулов отдавна не я беше виждал в подобно състояние и реши да премълчи.

А Шура, изпъчила коремчето си напред и демонстративно опряла юмруци в хълбоците, в желанието си да заприлича на продавачка от пазара, продължаваше:

— Свършихте я, авантюристи такива! Как само ме прекарахте… мене… глупавата дъртачка! Ама и аз, глупачка… защо ви повярвах. Мисля си, Костя, дали не сте се наговорили срещу мене! Ще се пенсионирам! — махна тя с ръка. — А вие наистина сте се наговорили! Ти, Меркулов, искаш да станеш главен прокурор, но каквото и да направиш, никой няма да те назначи! След подобни авантюри и от службата си можеш да изхвърчиш!

— Но засега нищо не е станало. Защо да се вълнуваме преждевременно? — тихо се опита да възрази Грязнов.

Левин седеше, навел глава, и разглеждаше ноктите си.

— Казвах ви! Предупреждавах ви! Ами ти, Меркулов, с твоя опит, не можа ли да разбереш, че тъй или иначе делото ще отиде при кагебистите! Умряла работа! Или сънуваш лаврите на Гдлян, а? Така си кажи! Къде се врете, като не знаете пътя! Вие просто не обичате Турецки и никога не сте го обичали! Никога не сте го ценили! А аз обичам Саша, ей тук, вътре — и Романова потупа с длан пищната си гръд, — всичко ми е свито! И какво постигнахте? Това, че след половин година немската полиция ще извади Турецки от водите на Рейн? И ще получим изглозгания му от рибите труп — ей това постигнахте!

Костя почувства, че се изпотява. На челото му избиха мънички капки пот, бузите и носът му почервеняха. Той механично бръкна в джоба си за цигарите. Но Шура Романова почука с пръст по бюрото:

— В моя кабинет не се пуши!

Меркулов с недоумяващ израз на лицето мушна обратно цигарите в джоба си.

— Сигурен съм, че Турецки ще се обади — отново се опита да вземе инициативата Грязнов.

— А ти къде се завираш… Имаш си делото на Самохин, занимавай се с него!

— Нали се разбрахме да си помагаме. И после — те всички са свързани един с друг. И Самохин, и убитият Селдин, и убийството на Гусев и Холод. Това са брънки от една верига!

Грязнов започваше да се ядосва на Шура.

А тя, след като си изля малко яда, намали оборотите.

— И без теб го знаем. Не съм глупачка — измърмори и се пльосна в креслото. — Та, момчета демократи, чуйте сега аз какво ще ви кажа. Делото с взривяването на мерцедеса наистина не е наша работа. Откровено ви казвам. Надявам се, Меркулов, че ми вярваш?

— Опитвам се — мрачно избоботи Меркулов, опитвайки се да види нещо зад прикритите наполовина от пердето прозорци на кабинета.

— Повтарям! Ние нямаме никакво право да разследваме убийството на банкера и журналистката. Защото документите, които е трябвало да получи в дипломатическото куфарче редакторката на „Нова Русия“, е трябвало да й бъдат предадени… — тук Романова направи многозначителна и малко театрална пауза — от агент на ЦРУ! Да, да… компрометиращите армията ни документи е трябвало да предаде на журналистката от нашия демократичен вестник не кой да е, а агент на ЦРУ, някой си полковник Васин! Няма да се учудя, ако изведнъж излезе, че и тази редакторка се е сдушила с хората от Ленгли.

В кабинета на Романова настана звънлива тишина, като след оглушителен взрив.

След традиционната си пауза, Романова премина почти на шепот:

— Е, какво, държавен юридически съветнико, езика ли си глътна? — тихичко и с усмивка попита тя. — Не очаквахте, милички мои, нали? Или сте решили да работите допълнително на половин заплата за кагебистите?

— А доказателствата? — попита Меркулов, заместник главният прокурор на страната, като се посъвзе и без въобще да се обиди.

— Ти мен за ненормална ли ме мислиш, Костя? — навъси се Шура Романова. — Онези от комитета са намерили бележка, собственоръчно написана от Васин, в която си признава, че е трябвало да предаде документите на онази журналистка от вестника. Графологичната експертиза е потвърдила, че без съмнение бележката е написана от ръката на полковник Васин. Написана е с писалка със златно перо и немско мастило най-много преди две седмици… Та такива ми ти работи, момченца следователчета…

— Може би просто са го набедили, че е американски шпионин и работи за тях? — попита Левин тихо, след като набра смелост.

— Мило мое момче! Аз много рядко казвам нещо, което не отговаря на действителността. Момчетата от контраразузнаването имат цяла торба с касети и снимки, на които полковникът едва ли не се прегръща с резидента на американското разузнаване в Пакистан. Този американец е достатъчно известна личност. Казва се Норман Плат!

В кабинета отново надвисна тягостна тишина. Всички присъстващи, освен Романова чувстваха, че са настъпили купчина миризливи лайна.

— Константин Дмитриевич, аз не съм садистка, нито терористка. Нямам желание дълго да те мъча. Но все пак ще ти припомня, че Грязнов и Турецки заминаха за Германия, за да арестуват не кой да е, а истински агент на ЦРУ! Помислете си само за съотношението на силите — двама срещу мрежата на ЦРУ в Германия!

— Много далече отиде, Шура. Чак пък толкова… — объркано каза Меркулов.

— Абе вие да не сте луди? — Романова отново почука ядосано с пръсти по бюрото. — Още ли не сте разбрали, че на вашата журналистка са искали да пробутат менте, че другарите от ЦРУ са се опитали да оклеветят армията ни? Резидентът на американското разузнаване, полковник Васин, предава за публикуване компромат с цел… вече не знам с каква цел… нека да не ви лъжа, но тези документи биха могли да съдържат и компромат срещу нашия нов вицепрезидент… Може би, с цел да го свалят и да сложат свой човек на мястото му… Защо пък не?… Или пък американците замислят нещо срещу нашия нов военен министър и искат да пробутат свой човек в Министерството на отбраната?

— Е, Шура, пак прекали — процеди Меркулов.

— За съжаление не прекалявам. Фактите са неопровержими. Вербуваният полковник Васин предава компромат срещу висшето военно ръководство на страната и Западната група войски! Коментарът е излишен! Ако сте истински следователи, ще се досетите кому е изгодно това…

— Наистина на кого? — съвсем невинно попита Левин.

Шура Романова се разсмя на думите му и поклати глава:

— Сигурна съм, че контраразузнавачите ще отговорят на този въпрос. Ах, боже мой — въздъхна тя, — нали ви казвах, предупреждавах ви… Но и аз самата съм виновна. Надцених Турецки. Толкова ми е жал за Саша… Ако сме се накиснали в тази работа, която мирише на шпионаж и диверсия, то шансовете на Турецки да остане жив са извънредно малки. Спецслужбите не са като вашите рецидивисти. Те ще действат съвсем точно! Но нека не се отчайваме, министърът на вътрешните работи вече се е свързал с немците и днес ще бъдат предупредени всички полицаи, но… надеждата е малка…

— След като Турецки е избягал от болницата, между другото не разбирам какво е търсил там, Саша си беше здрав… — мрачно започна Грязнов. — След изчезването му никой ли не го е видял?

— Никой — тихо отговори Меркулов. — Не се е качвал на самолета, а в болницата е лежал, защото се е напил и си е ударил главата… нашият герой Турецки — добави с неудоволствие Костя Меркулов.

— Не вярвам! — отсече Грязнов.

— И аз много не вярвам, но така твърдят.

— Чакайте, момчета — намеси се Романова. — А там, в Германия, не сте ли забелязали някакви подозрителни откачалници, които преследваха Турецки тук, в Москва?

— За щастие, не — сви рамене Грязнов.

— Май така и не разпознахте труповете на тези „камикадзе“, нали? — обърна се Шура към Меркулов.

— И при втория картинката беше същата. Вторият луд, който нападнал Турецки с „Макаров“, се е лекувал от шизофренията не по-малко от десет години. Поне така твърди експертизата.

— Но къде се е лекувал, дявол да го вземе? — нервно извика Шура.

— Ами никъде — усмихна се Меркулов. — През последната година никой не е изчезнал и не е бягал от психиатриите. Поне такъв, който да прилича малко на тези камикадзета, както ги нарече много сполучливо ти, Шурочка. Ако се съди по препаратите, които са гълтали самоубийците, те може да са се лекували само в психиатриите, но не и вкъщи.

— Не вярвам на тези нападения. Честно казано, умът ми не го побира — въздъхна Романова. — А че в изчезването на Турецки имат пръст спецслужбите, в това вярвам.

— А къде е Женя Фролов? — попита Грязнов.

— Той е добре. Още е в Германия и се занимава с Васин, с връзките му и с другите мръсотии. Накратко, Фролов се е включил към контраразузнавачите — отговори Меркулов.

— Олег, да беше се омел от следствените органи по живо по здраво, докато не е късно. Виждаш ли, скъпи ми следотърсачо, при нас не е никак романтично и невинаги всичко завършва добре — съчувствено се обърна Романова към Левин.

— Никъде няма да вървя. — Левин бавно се надигна от стола. — Сега вече съм сигурен, че ми е писано да бъда следовател.

Романова неволно се усмихна.

— Разбирам, че могат и да ме убият, но не вярвам… т.е. исках да кажа, че мене могат и да убият, но Александър Борисович Турецки не могат! Не вярвам! Той не е такъв!

— Ние всичките не сме такива — въздъхна Романова.

— Константин Дмитриевич, нали не сте решили да ме изгоните? Аз толкова работя и се старая, имам и успехи… — жално каза Левин.

Меркулов махна с ръка:

— Никой не те гони. По-добре седни си и мълчи. Сега вече знаеш каква е Шура Романова. Тя от никого не се бои. Нито от министъра на вътрешните работи, нито от главния прокурор — подсмихна се Меркулов.

Романова се намръщи недоволно. Искаше да отвори касата, да извади коняка, кутийките с бира и нещо за хапване, но размисли: — Стига сте пили на работа. Край. Повече няма да ви черпя! Можем само веднъж да пийнем за помен на Турецки…

— Не трябва така, Турецки живя, Турецки е жив, Турецки ще живее! Стопроцентово съм сигурен! — възкликна Грязнов.

— От твоите уста, в ушите божи — въздъхна Шура. — Добре, момчета, извинете ме, ако нещо… Сами си го изпросихте. Не бива да се изсилваме и да се надценяваме. Трябваше да ти забраня тази командировка в Германия! И аз се чувствам виновна — отново въздъхна тя. — Но ти, Меркулов, ме принуди. И настояваше на своето, защото пък тебе те притискаше този авантюрист Саша Турецки! Обещавам ви, че повече няма да се повтори!… Добре! Какво ново по делата на Селдин и Самохин?

Левин, който продължаваше да бъде „в партер“, изведнъж трепна:

— Имам нещо интересно…

— Да не си намерил убиеца? Или си открил поръчителя? — недоверчиво попита Романова.

— Нее — проточи глас Левин. — Намерих Лалето, или по-точно Лаленцето.

— Тоя да не бълнува? — попита Шура, обръщайки се към Меркулов.

— Не знам. Възможно е — сви рамене Костя.

— Господи, какво става около нас… — не по-малко замислено каза Шура Романова. — Цъфнали са разни лаленца… Появи се нова страна. Нарича се общност на независимите държави (ОНД). Що за страна е това?… Къде живеем сега? Нищо не разбирам. — Шура се надигна, разходи се из кабинета, стигна до изправения Левин, потупа го по рамото и го накара да седне: — Не се бой, ще издържим… И Русия ще издържи — въздъхна тя.

Олег Левин седеше на стола и следеше с разширени от учудване очи обикалящата из кабинета Романова. А тя продължаваше да мисли на глас:

— На двайсет и първи декември в Алма Ата се появи нова държава, наречена ОНД. Дали е на добро, не зная.

— За добро е. Всичко, което се прави, все е за добро — каза Меркулов.

— Ще видим. Да се надяваме. Нищо друго не ни остава… — замислено каза Романова. — Във всеки случай все още сме на местата си, а това значи, че още ще повоюваме, дявол да го вземе! Ще повоюваме… А сега, Костя, мисля да закрием съвещанието — завърши тя.

Мъжете в кабинета се надигнаха от местата си.

— Утре всички материали по делото на Васин ще са на бюрото ми. Ще направим фоторобот на полковника и хайде да се разберем за последно. Изпросих от чекистите за няколко часа документите и трябва да ги приложим към втория том от следственото дело за Гусев и журналистката. Първия го предадох на кагебистите. Но втория умишлено няма да им го дам, защото съм сигурна, че информацията за Васин ще ни е необходима за разследването на Селдин и Самохин. Нали и вие казвахте, че са брънки от една верига. Е, как, глупачка ли съм според вас, че ви крещя?

— Шура, ти си гений — разцъфна Меркулов в усмивка. — Дай да те целуна!

— Я се махай, не ща да те виждам! Като последен глупак погуби Турецки…

— Не драматизирай. С Турецки всичко ще се оправи. Честна дума — каза Меркулов.

— Когато се оправи, тогава ще ме целуваш…

Тримата герои — Меркулов, Левин и Грязнов — вървяха навели глави по дългия коридор на „Петровка“ №38.

— Дали да не похапнем и да пийнем от мъка — въздъхна Грязнов, докато вървяха.

— Аз се прибирам. Обещах на дъщерята, че ще опитам яденето й — мрачно отговори Меркулов. — Вие вървете в бюфета. Утре, когато пристигнат материалите за полковника, елате при мен на „Пушкинска“.

Меркулов си тръгна, а Левин и Слава Грязнов хапнаха в бюфета на втория етаж. Ядяха мълчаливо. Грязнов не вдигаше очи от чинията си.

През цялото време нещо човъркаше Левин да се похвали със своите успехи. Дори се чувстваше огорчен, че вече не е стажант, а е редовен следовател. Беше прекрасно да си стажант, хвалят те или пък обратното, но проявяват някакво внимание към теб. А като атестиран и самостоятелен следовател трябва да работиш сам за своя сметка, надявайки се само на ума си. Момчетата, разбира се, ще помогнат, но основното трябва сам да си вършиш…

— Лаленце… странен прякор. Не бях чувал — дъвчейки, каза изведнъж Грязнов, като че ли беше прочел мислите на Левин.

— Няма нищо странно. Самохин е отбелязвал в специален списък всичките си жени, с които е имал връзка. Пазил го е навит на руло в бутилка от водка. Вносна водка, „Абсолют“. Кого ли няма в него?… Има и Миличка, и Маймунка, и Апашка, Невеста и Лаленцето… Ето защо толкова време, по-точно аз… дълго не можах да попадна на тази Зоя.

Грязнов изведнъж престана да дъвче и учудено впери очи в него.

— Ами Зоя, името, което беше намерено от вас на мястото на взрива на Лосиний остров. Зоя, за която пишеше петстотин зелени… Нали вие сам ме помолихте да се заема с нея, защото нямате време и заминавате за Германия…

— Вярно! Помолих те. Браво, Левин, че толкова бързо я намери!

— Е, не съвсем — наведе очи Левин. — Още не съм се срещал с нея. Научих само адреса й.

— Ами тогава срещай се по-бързо. Хвани Лаленцето за гушката и измъкни от нея кой е оня Пелмен. Не знаеш ли какво трябва да правиш?

— Донякъде — отговори Левин. — Така бях решил и аз.

— Решил! Малко е да си решил — скастри го Грязнов.

На другия ден със специална поща от бившия Комитет за държавна сигурност (КГБ) пристигнаха две видеокасети и солиден пакет със снимки, на които се виждаше полковник Васин. Изглеждаше интелигентен мъж с посивели слепоочия, облечен в лятна риза с къс ръкав, и беше сниман заедно с някой си Юрий Корольов. Онзи отдавна беше познат на нашите органи — и на гражданските, и на военните, — като предател на родината, преминал при муджахидините. По-късно бяха започнали да го наричат с модерната думичка дисидент. Той няколко пъти беше говорил по западните радиостанции. А до тях — Норман Плат, американецът, който не криеше, че е служител на ЦРУ.

На видеозаписите пак бяха снимани Васин и Норман Плат, дълго говореха на английски, но се чуваше руският превод.

На екрана се виждаха Васин и Корольов, които се разхождаха из Исламабад, ръкопляскаха в някакво кабаре, после се качваха на камион, който заминаваше за Афганистан. Както се разбра от руския превод зад кадър, те отиваха в интернационалния доброволчески отряд „Войници на късмета“.

Седнал в малката полутъмна видеозала, Грязнов погледна с подозрение към Меркулов:

— Монтаж! Американците са монтирали тази среща с Норман Плат.

— Ако е монтаж, то е много сполучлив — отвърна му Меркулов.

В ъгъла на екрана се мяркаха цифри — дата на заснемането, часа, минутите и дори летящите секунди. Камерата снимаше без прекъсване, поне такова беше впечатлението. Но все пак нещо предизвикваше недоверие към филма, още повече че Васин, както се разбираше от руския превод, направен от кагебистите, казваше, че с радост е готов да сътрудничи на Норман Плат и ще изпълни всяка задача.

Но пък полковник Васин никак не изглеждаше радостен на екрана. Той се мръщеше и нервно размахваше ръце.

— Американците биха могли с компютърна анимация да добавят нужните им кадри. Сега вече съществува такава фантастична техника и цифрова технология, че щом имат образа, веднага могат да моделират липсващи кадри — каза Грязнов. — Не забелязахте ли, че когато Васин говори за съгласието си да сътрудничи, камерата го снима откъм гърба, не се вижда движението на устните му. Допускам, че тази фраза е казана от Васин по друг повод, а после е монтирана точно в този кадър.

— Да, но камерата работи непрекъснато — бавно каза Левин.

— Непрекъснато ли? Страхувам се, че само ни се струва, както и на другарите от държавната сигурност.

В лабораторията на техническия отдел на „Петровка“ бяха направени нови снимки на полковник Васин. Меркулов каза, че е заповядал на следователя от прокуратурата Медников да намери роднините на Васин, които живеят в Русия, да ги разпита и да разпита бившите му съвипускници от висшите курсове на Генералния щаб.

Той се надяваше, че ще се намерят някакви нишки, които да свързват генерал Селдин с полковник Васин, а можеха да се открият някакви отношения между Васин и оня любител на фашистките атрибути Самохин.

4. Ваганов

Преди около петнайсет години Андрей Викторович Ваганов, току-що завършил военното училище, беше разпределен в Заб-ВО. Така съкращаваха Забайкалския военен окръг. Той започна кариерата си в ракетните войски.

По онова време командващ окръга беше престарелият генерал-полковник Белик, който имаше двама синове — единият съвсем почтен инженер, който работеше в Иркутск, а другият, Прохор, най-обикновен алкохолик.

Командващият всяка неделя летеше със своя самолет от Чита до Иркутск, за да се види с инженера. През това време Прохор се напиваше до безсъзнание. Проблемът беше, че той от детство страдаше от епилептични припадъци и така се случи, че неведнъж и не два пъти все Ваганов го оправяше.

Веднъж той го намери да лежи на улица „Ленин“ и да трепери от припадъка. Тогава Ваганов беше с колата си и се връщаше от щаба на военния окръг. Видя сина на командващия и се хвърли към него, завря между тракащите му зъби гребена си, метна го на гръб, качи го в колата и го докара до дома му при Белик.

Командващият беше изключително благодарен на Ваганов. Оттогава Андрей Викторович се сприятели с Прохор. Стана близък на семейството на командващия.

Може би тази близост с високопоставени хора изигра решаваща роля за по-нататъшното му издигане в службата.

Два пъти предсрочно повишаваха в чин Ваганов. След това беше преместен от студената Чита в Москва и постъпи в Генералщабната академия. Той беше много по-млад от другите курсанти на академията.

За успешно проведената акция по дислокацията на новите съветски ракети в Куба Ваганов беше повишен в чин генерал-майор. Той вече се считаше, макар и негласно, за голям специалист по въпросите на съветското присъствие в чужбина.

Но в семейния живот на Ваганов не всичко беше наред. Той се ожени в Чита и три години се наслаждава на щастието си, но на четвъртата стана ясно, че жена му не е съвсем здрава — беше започнала да развива някакво психическо заболяване.

Докато живееха в Чита, Ваганов се обърна за помощ към всички светила на Сибир, които бяха специализирали психиатрия. Води жена си в Иркутск и Красноярск, летя с нея до Москва, но напразно. Болестта прогресираше. И накрая жена му се хвърли от прозореца на апартамента им на деветия етаж.

Вече в Москва, Ваганов се ожени повторно, и то не за коя да е, а за дъщерята на голям партиен шеф. Но неволният му интерес към психиатрията не изчезна и след втория му брак. Дори напротив — засили се.

През онези няколко години, докато Андрей Викторович се занимаваше с търсенето на лекарства и разни методи за лечение на първата си жена, той стана истински специалист по психиатрия. Беше прегледал огромно количество книги, свързани с проблемите на заболяването й. Беше чел медицински учебници и дисертации, които макар и отчасти засягаха тази тематика. Беше беседвал с не едно и две светила на психиатрията…

И в Москва, когато вече нямаше нужда да изучава психиатрията, за учудване на втората си жена, той продължаваше да проявява интерес към тази област на медицината.

В Москва Ваганов завърза познанства с някой сътрудници на секретния институт към Министерството на вътрешните работи — Научноизследователския институт по съдебна медицина.

Той се запозна с Фьодор Устимович Кузмин — младши научен сътрудник в един от отделите на института. Фьодор Устимович се занимаваше с разработката на нови специфични препарати. Естествено, провеждаше опитите си с целия колектив от колеги. Какво разработваше лабораторията, в която се трудеше Кузмин, беше тайна за всички. В това число и за Ваганов.

След известно време Кузмин се скара с колегите си, защото му пречеха да се издигне в кариерата и да стане началник на лабораторията, и напусна. Като медицински работник от системата на МВР го изпратиха да завежда специалното психиатрично заведение в Илинское…

След като завърши Генералщабната академия, Ваганов беше изпратен в Германия, но отношенията между двамата не прекъснаха.

Като учен Кузмин не можеше, пък и не искаше да изостави предишните си изследвания. Разбира се, беше се подписал, че няма да разгласява секретни сведения, свързани с научните разработки на института, но не беше се подписвал, че няма да се занимава с наука. И в Илинское въпреки мизерията и недостига на апаратура в свободното си време Кузмин се занимаваше със собствено научно творчество.

Ваганов, който гостуваше на Кузмин в Илинское, много се интересуваше от успехите на приятеля си. Даже предлагаше да му помага. Отначало уж на шега, но после предложението за помощ се оказа напълно реално — Ваганов изпрати от Германия камион с уникалната апаратура, която беше поискал главният лекар Кузмин.

Лекарите в Илинское се сменяха едва ли не всяка година. След намаляването на болните в психиатричната зона останаха само трима лекари, по един на всяко отделение. Първото се завеждаше от главния лекар Кузмин, второто — от Кошкин и третото — от Федя Полетаев.

Скуката в Илинское беше убийствена. Нормален човек не би издържал, ако не се занимаваше с някакво хоби или с наука. Затова и тримата си имаха хоби. Кошкин се занимаваше с анатомия, Полетаев, като разбра, че алтруистичните му пориви търпят пълно фиаско, се отчая и реши, че веднага щом приключи разпределението му след медицинския институт, ще се измъкне като всички останали от Илинское. Но с появата на затворниците със загубена памет Федя Полетаев се посъвзе. Една безумна идея се роди в главата му — да се опита да ги излекува. Но осъществяването на тази идея беше практически много сложно.

Главният лекар Кузмин, който, меко казано, никак не обичаше Полетаев заради неговото добродушие и витаене в облаците, насочваше болните с амнезия само към второ отделение, при Кошкин.

Иван Кошкин въобще не се интересуваше от болните идиоти и затова не беше трудно за Полетаев да получи съгласието му да се позанимава поне с един болен.

Кошкин се съгласи, но при условие, че Кузмин не трябва да научи за това. А пък Кузмин, който прекарваше цялото си време в лабораторията, още по-малко се интересуваше от пациентите.

Федя Полетаев криеше от всички, че много страда. А страдаше, защото завиждаше. В дъното на душата си той не се смяташе за редови конски доктор и считаше, че би могъл наистина да направи принос в световната медицина. Още повече че пред очите му беше примерът на Кузмин, който ходеше по цели денонощия мрачен и разсеян, говореше само за новите съединения на барбитуратите, които беше успял да изнамери, и се оплакваше, че му липсват определени химически компоненти…

В Илинское, както и в останалите секретни учреждения в страната, съществуваше негласно правило — болните, които бяха извършили макар и незначителни престъпления, като кражба например, или пък леко разбойническо нападение поради пристъп на болестта, трябваше да се „лекуват“ не по-малко от три години. След извършването на по-голямо нападение, „лечението“ трябваше да бъде по-продължително — не по-малко от пет години.

Поне веднъж на шест месеца пристигаше комисия от института „Сербски“ и преглеждаше картоните на болните. В края на тригодишния „срок на лечение“ болните криминални престъпници се изписваха. Друга работа бяха дисидентите — дори когато бяха абсолютно здрави, но не бяха изкарали наложения им срок от пет или седем години, нямаха никакъв шанс да се измъкнат от Илинское. Комисията написваше резолюция, че не е настъпила трайна ремисия, болният е опасен и т.н., и т.н.

През първите две години от работата си в психозоната Федя Полетаев, освен опитите да спаси страдащите, се надяваше да разбере и феномена на шизофренията.

В световната психиатрия няма болест, наречена шизофрения. Този термин е бил измислен в началото на века от немските психиатри. А руската психиатрия беше възприела традициите на немската школа. Исторически погледнато, беше станало точно така…

Но защо на запад халоперидолът се приемаше за химическа усмирителна риза, а в съветската психиатрия се счита, че има оздравителен ефект?

Всички практически търсения на Полетаев претърпяха неуспех. Други лекарства, освен халоперидола и сулфазина в съветската психиатрия практически нямаше.

Сергей Сергеевич Иванов не можа да се наспи в своята нова самостоятелна килийка. Едва засънувал първия си сън, и го разбудиха с грубо блъскане по рамото.

А сънят му беше кошмарен. Летеше по някакво пустинно шосе в кола с лудешка скорост, но въпреки това отзад го догонваха два светещи фара. Проехтяха няколко оглушителни изстрела и стъклата на автомобила се покриха с мрежа от пукнатинки. Един куршум опърли рамото му, но това не беше най-лошото. По-страшно беше другото — вторият куршум го уцели в главата и мозъкът му се взриви!…

Турецки по-скоро се зарадва, отколкото се огорчи, че го будят. След пет минути сънливият Сергей Сергеевич беше вече в кабинета на Кузмин.

Той изглеждаше бодър и цветът на лицето му беше розов като на малко прасенце, а кафявите му очи светеха с хазартен блясък. Главният лекар с явно удоволствие разглеждаше прозяващия се Сергей Сергеевич Иванов.

Кузмин му посочи бялата табуретка, поставена в кабинета му специално за пациентите. Турецки седна. Кузмин заобиколи голямото си бюро и приседна на страничната облегалка на креслото.

— Е, как е болният, как е настроението? При нас ли ви хареса повече или в Ташкент? — с лека подигравка се ухили Кузмин.

— В Ташкент ли? Не помня… Нищо не помня… — провлечено отговори Турецки.

— Това е добре, че не помниш — тупна се с ръка по коляното лекарят. — Не се отчайвай, непременно ще си спомниш. Такаа, да разгледаме медицинския ти талмуд и ще ти предпишем ново лечение, по-добро от ташкентското.

Кузмин започна да разлиства дебелия болничен картон на Сергей Сергеевич…

Всъщност Сергей Сергеевич Иванов, който през последната половин година вече миришеше на пръст, беше починал по пътя между Ташкент и Илинское и го закопаха в гората край Горки. Но природата не търпи празно пространство и с военния самолет от Германия беше докаран нов Иванов, сиреч Турецки, който сега седеше пред главния лекар Кузмин.

Кузмин гордо поглеждаше пристигналия от Германия, защото във вените на новака пулсираше неговото изобретение — препаратът №9.

— Такаа. Лошо са те лекували — каза Фьодор Устимович. — Но това вече няма значение. По-добре ми кажи, Сергей Сергеевич, помниш ли, че си работил в машиностроителния завод? Спомняш ли си какво си правил там? Нали си бил шлосер?

Турецки опули очи:

— Шлосер ли? Не помня… Това сигурно е било в предишния ми живот.

— Какво, какво? Само без мистика! И без това в последно време всички вестници са натъпкани със съобщения за черна и бяла магия, за всякакви вещици, извънземни и полтъргайсти. Получавам цялата московска преса, чета и се хващам за главата! Покрай тази гласност всички са пощурели и пишат какви ли не глупости. Пробутват ни какви ли не идеи за превъплъщението!… Ясно, че и ти си чел тези вестници. От тях ли взе идеята за реинкарнацията?

— Може би… Сигурно… Спомням си…

Лекарят сви устни и притвори едното си око:

— Защо не ми разкажеш тогава какво си спомняш? Нали това те питам!

— Помня, че събирахме гъби…

— Къде?

— Ами в гората. Къде другаде?

— И после?

— Струва ми се, че след това долетя някаква летяща чиния. Може би тя ме е облъчила, а? — жаловито попита Турецки.

— А докато събирахте гъби, много ли си пийнахте? — усмихна се Кузмин.

— Не знам…

— Много добре, Сергей Сергеевич. А сега хайде да повторим лечението. Оголѝ лакътя си и малко ще те подкрепим с витамини.

Кузмин отвори малка бяла каса в ъгъла на кабинета и извади от нея флаконче, плътно затворено, с надпис №9.

Погледна с усмивка Турецки, разклати течността, после извади от касата и спринцовка и се зае да я напълни със съдържанието на стъкленицата.

Тъкмо когато Кузмин заби иглата във вената на Турецки, някой почука на вратата на кабинета и без да изчака покана, нахълта Кошкин:

— Честита Нова година, Фьодор Устимович! Май попречих? Току-що пристигам от селото, заредих се с шампанско, както ме помолихте. Две или три бутилки искате?

— Чакай, Ваня, не избързвай! Виждаш, че мъча болния. — Кузмин изпразни спринцовката и измъкна иглата. — Не бързай. Ще успеем да си пийнем за новата 1992 година!

— Аз не пия… — сухо отвърна Турецки.

— Как така не пиеш? Нали си пил преди това — учуди се Кузмин.

— Но сега не пия! — едва ли не извика Сергей Сергеевич и стана от бялата табуретка, притискайки с пръст малката дупчица на сгъвката на ръката си.

— Какво, да не си развил идиосинкразия? — пак се учуди Кузмин. — Но това дори е добре! Явно, че все пак инстинктивно помниш шока?

— Той шок ли е имал? От какво? Май че не беше записано в историята на заболяването — сега беше ред на Кошкин да се учуди.

— Не си навирай носа, където не трябва — каза строго Кузмин. — Още не съм патентовал този препарат. Но ако го патентовам, то ще е само на Запад… някога. А може и да е скоро — замислено допълни мисълта си той.

— А какво да му предпиша, Фьодор Устимович? Нещо седативно? — раболепно попита Кошкин, поглеждайки към Турецки.

— Я остави! Нищо не му трябва. Само го наглеждай, Ваня, и един път в седмицата трябва да му се бие тази инжекция. Но това ще го правя само аз.

— А кога ще оздравея? — попита Турецки.

— Потресаващ ефект! — възкликна Ваня Кошкин. — Сега му бихте инжекцията, а болният вече мнение изказва.

— Е и ти, мнение… — махна с ръка Кузмин. — Сергей Сергеевич, помниш ли коя година идва?

— Разбира се. Нали току-що казахте, че ще е деветдесет и втора — отвърна Турецки.

— Виж ти! И мисли… Така че, понаглеждай го, Кошкин. — Кузмин натисна бутона на звънеца и в кабинета влязоха двама санитари — надзиратели с мръснобели престилки.

Те хванаха Турецки под ръка и го изведоха от кабинета. Тримата дълго вървяха по безкрайния криволичещ коридор, по стените на който висяха избелелите и пожълтели репродукции от картините на Брьогел.

Турецки гледаше тези чудовищни картини със страх и учудване, мислейки как е попаднал в тази деветдесет и втора година и от кого да узнае къде се намира и най-главното — кой е той?

Лекарят му каза, че е работник, шлосер. Но на него не му се вярваше, че е шлосер. Но кой е в края на краищата?

Отговорът на този въпрос, както и преди, се криеше в мъглата, която се стелеше в главата му. Турецки не беше на себе си. Той вече беше никой, някакъв си Сергей Иванов. Но това име засега нищо не му говореше…

Новогодишният празник в Москва не мина много радостно.

Новата година Меркулов посрещна със семейството си. Грязнов — също. Чак след полунощ, някъде около три часа, той прескочи да поздрави Меркулов. Половин час седяха на масата, мъчейки се да не си спомнят за Турецки, но мислите им непрекъснато се въртяха около изчезналия в Германия колега и приятел.

Пръв не издържа Грязнов:

— Костя, хрумна ми нещо. Трябва да поставим ултиматум — ще блокираме сметките на „Славянска банка“ и докато не върнат Турецки, ще им прекъснем работата.

— Изключено! — каза Меркулов, загледан в беззвучно работещия телевизор.

— Не вярвам на контраразузнавачите, както и на немската полиция. Ние сами трябва да направим нещо!

— Хайде да не почваме. Все пак е Нова година — въздъхна Меркулов.

От кухнята се показа жената на Костя и донесе домашна торта „Наполеон“, а дъщеря му веднага след дванайсет беше отишла при приятелите си.

— Слава, моля те да оцениш готварските ми способности. Жалко, че го няма Турецки. Кога ли ще се съберем всички заедно?

— Ще дойде и ще се съберем! — решително каза Грязнов, надигайки се от масата.

— Да не си решил да си тръгваш вече? — учуди се Меркулов.

— Да. Поседяхме малко и стига. А парчето торта ще си го взема за вкъщи, ако ми го дадете…

В Илинское всеки посрещна Новата година поотделно. Кузмин — с жена си и десетгодишния си син. Поканиха, естествено, и началника на охраната Зарецки и още двама надзиратели. Там беше и Кошкин.

Полетаев посрещна Нова година сам или почти сам…

Щом забиха Кремълските камбани в дванайсет, Федя Полетаев, който никак не гореше от желание да празнува заедно с отдавна омръзналите му колеги, пийна малко и към един часа тръгна към зоната, за да поздрави пациентите си, които не спяха, да надникне и при новия, Иванов.

Полетаев се консултира с Кошкин дали да не приложи шокова терапия, която макар и рядко, но се използваше при загуба на памет — електрошок, химическа шокова палка… Кошкин му каза с тайнствена физиономия, че с онези, които бяха изгубили паметта си, се занимава лично Кузмин. Каза му, че го е заварил в момент, когато биел инжекция със своето ново постижение във фармакологията.

„Той е синтезирал любопитен боклук — каза Ваня на Полетаев. — Само че, Федя, лекарството още не е патентовано. Така че внимавай… Нищо не съм ти казал, ясно?“

Фьодор Полетаев обеща, че няма да се изпусне пред никого. А в душата си отново завидя на талантливия Кузмин, който по-рано беше работил дори в секретен институт в Москва!

И сега, когато е Нова година и всички бивши съветски хора празнуват и се веселят кой както може, а той е сам, му се прииска да поговори с Иванов и да види дали не са станали някои промени след инжектирането на новото лекарство.

Надзирателите пиеха в стаята си. Телевизорът гърмеше с пълна сила, а болните, Полетаев погледна през няколко от прозорчетата на вратите, спяха. Така че практически нямаше кого да поздрави за Нова година.

Той имаше ключ от всички стаи на своето отделение, но не и ключ, който би могъл да става на вратите от второ отделение, където беше настанен Сергей Иванов. Но Федя знаеше, че с изключение на специалните стаи, например онази, в която беше Василий Найдьонов, един ключ ставаше за всички врати, които имаха затворнически, а не хамбарски ключалки.

Полетаев реши да не търси помощта на надзирателите, за да не предизвиква излишни въпроси. Качи се на втория етаж, приближи се до вратата, на която с блажна боя беше изписана цифрата 18, мушна ключа си в ключалката, завъртя го и вратата се отвори, изскърцвайки противно с несмазаните си панти.

— Да, да, влезте — чу се от килията, осветена от мъждивата крушка, висяща под високия таван. Това беше гласът на Сергей Сергеевич. Той не спеше.

„Виж ти, излиза, че е шегаджия“ — помисли Федя.

— Извинете, че ви събудих — усмихна се той.

— Аз не спях. Мислех си…

— Мислехте? За какво? Мечтаете да се излекувате през новата година, така ли?

— Не, не мечтая. Опитвам се да си спомня…

— Не бива прекалено да се напрягате, Сергей Сергеевич — каза меко лекарят, присядайки на мръснокафявото одеяло, с което се беше завил Турецки. — Нищо ли не си спомнихте?

— Май че нищо — въздъхна той.

— Надявам се, че терапията с труд ще ви помогне. При нас през деня всички пациенти шият работно облекло, ръкавици, памуклийки. Но има и един струг. Нали сте шлосер? Когато главният лекар ви разреши, ще започнете работа на него. Тогава се надявам — рефлексите обикновено не се забравят — да си спомните как сте стояли до машината и сте струговали детайли. А след рефлекса, надявам се, че ще тръгнат и спомените. Не мислите ли така?

— Шлосер ли съм бил? — намръщено попита Турецки.

— Естествено. Вижте ръцете си. — Полетаев измъкна изпод одеялото ръцете на Турецки.

Но ръцете на болния се оказаха учудващо фини, дори можеше да се приемат за изнежени.

Полетаев нищо не каза, само пусна ръцете му върху одеялото.

„Много странно, не приличат на ръце на шлосер. Може би въобще не е бил шлосер? Дори може и да не е Иванов? Тогава кой е той?“

Федя Полетаев почувства как сърцето в гърдите му заби досущ като Кремълските камбани. Той разбра, че с този Иванов нещо не е съвсем наред. Федя Полетаев най-после разбра… разбра за себе си, защо той е тук, в Илинское, и на кого е нужен! Защо стърчи тук, в тази страшна, угнетяваща и тайнствена психозона!

Не. Той, Фьодор Полетаев, не е тук, за да отработи годините според разпределението от медицинския институт. Той е тук, за да разкрие тези многобройни странности, които през последната година започнаха да нарастват като снежна топка…

Странните хора без памет… Странните занимания на Кошкин с подозрителната му любов към патоанатомията и хипнозата… Странните и, меко казано, тайнствени, а за да бъдем по-точни — секретни увлечения на Кузмин…

„Само тайната ни дава живот, само тайната!“ — помисли Полетаев, припомняйки си стиховете на Фредерико Гарсия Лорка.

И дори въздъхна едва чуто:

— Да, само тайната…

— Тайната? — попита Турецки. Искаше да стане и да седне на кревата, но Полетаев го помоли да не се тревожи.

— Казвам, че обичам всякакви тайни… А вие, Сергей Сергеевич?

— Аз също — бодро отвърна Турецки.

— Кажете ми, какво обичате… да речем, обичате ли да четете? Или какви филми, какви герои харесвате най-много?

— Обичам книгите… Обичам да чета за следователи. Филми… също — отвърна Турецки.

— Виж ти, какво съвпадение на интересите ни. Значи за следователи?

— Точно така. Изглежда, че някога и аз съм искал да стана следовател, но не съм имал късмет — въздъхна Турецки.

— Няма нищо страшно. Все някога ще стане. А харесва ли ви филмът „Любимата жена на механика Гаврилов“? В него играе Людмила Гурченко. Не помните ли?

— Май че съм го гледал… Не, не помня.

— Ясно — въздъхна Фьодор Полетаев. — Имате ли жена, деца? И това ли не помните?

— Не.

— Нищо, драги. Обещавам да се заема с тебе — изправи се и потупа Турецки по ръката Фьодор Полетаев. — Още веднъж ви честитя Новата година. Ние непременно ще те измъкнем. Само че трябва да ми помагаш, да си спомняш…

— Ще помогна, ако мога — намръщено отговори Турецки. — Значи вече е Нова година? И отдавна ли?

— Днес настъпи — усмихна се Полетаев. — Не си забравил коя е поред, нали?

— Не — усмихна му се в отговор Турецки. — Това не съм забравил. А как се казва болницата? Нали съм болен, значи трябва да съм в болница?

— Да, разбира се, че си болен, но не си съвсем в болница. Извършил си някакво престъпление, защото си бил болен. Малко си рязнал с нож приятелите си, а после си искал да прережеш вените си със стружка от детайла, който си струговал в завода. Но ти се е разминало. Приятелите ти, на които си се нахвърлил с ножа, са останали почти невредими… А тебе, както виждаш, са те опандизили… — Полетаев отново взе ръката на Турецки и разгледа китката му. И двете ръце бяха чисти и без белези, без най-малък намек за порязване…

„Ама че си глупак, Полетаев — помисли си Федя. — Само кръгъл глупак нямаше да се досети за това по-рано!“

— А името Сергей харесва ли ти, Серьожа? — попита лекарят.

— Не.

— Не ти харесва как се казваш?

Турецки притвори очи и отговори неопределено:

— Не. Изглежда, че не много.

— Ясно… Е, дръж се, ще се постараем никому да не те дадем… Само че ще те помоля за едно нещо. Ти сънуваш ли? Запомняш ли сънищата си, когато сънуваш?

— Май че да.

— Моля те, помъчи се да запомниш всичко, което сънуваш. После ще ми го разкажеш.

— Съгласен съм — усмихна се Турецки.

Полетаев още веднъж го потупа по ръката и тихо излезе от килията. Само вратата изскърца.

А Турецки изведнъж си спомни! Спомни си, че беше забравил да попита къде се намира тази болница, в която се беше оказал. Скочи от леглото и се хвърли към вратата:

— Чакай! Чакай!

Уплашеният Полетаев бързо отвори вратата. Той се опасяваше, че надзирателите ще дотичат на виковете на болния.

— По-тихо! Какво има?

— Кажи ми, къде се намира болницата? В Германия ли?

— Защо пък в Германия? — учуди се Фьодор.

— Не знам. Но така ми се струва…

— Не, ние сме в Смоленска област, недалеч от село Илинское. Това говори ли ти нещо?

— Май че нищо, но ми е много познато — неуверено отговори Турецки.

— Добре. Ако ти се струва познато, то най-добре е да си поръчаш сън, за да ти се присъни онова, което ти е поне малко познато. Ще опиташ ли?

— Ще опитам. Благодаря ти, другарю…

— Наричай ме просто Федя. Аз съм Фьодор — усмихна се Полетаев и кой знае защо протегна ръка на Турецки.

Той стисна протегнатата твърда десница на Фьодор Полетаев и от това ръкостискане изведнъж почувства спокойствие и сигурност.

— Надявам се да ме излекуваш.

— Само че не викай нощем. Разбра ли. Иначе ще си докараш санитарите. И не казвай на никого, че съм идвал при тебе. Разбра ли? Да не забравиш?

— Виж, това няма да забравя — кимна Турецки.

Полетаев внимателно заключи вратата и незабелязано се върна през своето трето отделение към изхода. Сбогува се с надзирателите и тръгна към къщи.

„Утре трябва да поздравя Кошкин и Кузмин за Нова година и добре да ги напоя. Утре трябва да ги разнищя… Или поне да се опитам“ — мислеше, крачейки по скърцащия под краката му сняг, психиатърът Федя Полетаев.

Някъде отляво започнаха да стрелят във въздуха. Бяха надзирателите. Приветстваха настъпващата Нова година. Не му се искаше да отива при тях и той продължи към дома си. Но не за да спи, а за да съпоставя многобройните и объркани факти, които се бяха натрупали през последната половин година.

5. В мрака

Левин най-после беше открил Лаленцето.

Оказа се, че това е мило момиче, което работи във вълнено-камгарната фабрика в Митишчи.

Лаленцето, което всъщност се казваше Зоя, не можеше, а и не искаше да крие. Тя дори не знаеше, че приятелят й, който беше обещал да се оженят след три месеца, вече не беше сред живите.

Левин не започна веднага с шокиращата новина за гибелта на годеника й. Първо научи, че Самохин обещал да поръча специално за Зоя златна халка и обеци. Беше й казал, че в близко време ще получи златни царски рубли, които ще им стигнат и за сватбата, и за покупка на собствен дом в Митишчи, и за бижута за невестата.

Тя не знаеше откъде Самохин ще намери тези монети. Не знаеха и приятелките й от общежитието, където живееше Зоя и където често беше наминавал Самохин. Той нито веднъж не я беше поканил в дома си. Тя говореше за това явно огорчена.

Според версията на Зоя Самохин сега би трябвало да е в Германия, където е изпратен по работа от фирмата си „ГОТТ“.

Нито Зоя, нито приятелките й познаваха културисти. Но тя знаеше няколко спортни клуба, разположени из сутерените, които и нейният Сашенка може би е посещавал. Всичките бяха в Митишчи.

Левин изслуша внимателно всичко, опитвайки се да запомни информацията и да не вади бележник, за да записва, нито да ги стряска с протоколи и магнетофони. Така само щеше да предизвика подозрение у Зоя и приятелките й. Освен това той им се беше представил като стар приятел на Самохин от училище, който сега го търси, за да му върне някакъв заем.

— Между другото — каза Левин към края на разговора — дължа на Саша петстотин долара, но не зная… Страх ме е да ти ги дам, макар че си му годеница и си хубавица — пусна дори комплимент Левин.

— Спокойно можете да ми ги дадете! — възкликна Зоя. — Той ми беше обещал пет стотака още в началото на декември! Родителите ми в Тоболск все не успяват да си купят кола. Колко години спестяват, но паричките, както виждате — хоп и изчезват! Баща ми е инвалид и по закон трябва да му продадат колата на половин цена. Затова и Саша се закле да ми даде тези петстотин долара. Олег, ще ми ги дадеш ли?

— А, не. Страхувам се. Само на Сашка… Или по-точно на родителите му. Те къде живеят?

— Жива е само по-голямата му сестра. Тя е в Харков… Защо на родителите му, а не на него? — в очите на Зоя се появи лека тревога.

— Защото Александър Самохин вече го няма. Той загина още в началото на декември. А за да бъда честен — аз съм следовател от Московската прокуратура.

— Не може да бъде… — ахна Зоя. — Не може да бъде!

Левин й показа удостоверението си, след което тя се разрева и се развика:

— Аз го предупреждавах! Казвах му!

Левин не можа да научи нищо повече от нея. Нито за какво го е предупреждавала, нито какво му е казвала. Приятелките й се заеха да я успокояват.

Левин обеща да повика Зоя на разпит на улица „Новокузнецка“, за да разкаже всичко по-подробно, след като се поуспокои. А пък той ще й покаже къде е погребан Самохин.

— Зойка му казваше да не се свързва с онези от спецслужбите. За това го предупреждаваше — тихо прошепна на ухото му една от приятелките на плачещото момиче. — Повече нищо не знам, но съм сигурна, че приятелите му спецназовци са го убили…

Край мрачните стени на бившия манастир на височинната блестеше с червените си керемидени покриви, от които след внезапното затопляне беше стопен снегът, малко селище, в което живееше обслужващият персонал и охраната на секретното учреждение.

Повечето от къщите бяха построени съвсем наскоро, по немски проекти, включили почти всички постижения на западната цивилизация.

Вилите бяха двуетажни с два или тристайни апартамента. Долу се намираха гаражите, но частна кола никой от военната охрана и медицинския персонал нямаше. Най-често там се пазеше зимнината от картофи, а по-придирчивите бяха натрупали буркани с мариновани и кисели краставички, кисело зеле в каци и бидони. Жените пазеха в тези мазета и буркани със сладко — най-често от ябълки.

Ябълковата градина беше наблизо. След основното събиране на колхозната реколта по клоните оставаше да виси голямо количество узрели плодове. Лекарите и сестрите измолваха от главния лекар Кузмин да им даде по пет-шест по-якички болни. И радостта на всички беше безкрайна…

Болните се радваха на свободата и на аромата на ябълките, а сестрите — на очакваното попълване на хранителните припаси.

Нередовното снабдяване със захар не засягаше тези места. Местният бог — Кузмин — винаги имаше от всичко по много. И чували със захар и брашно, които той или продаваше на подчинените си по цени, по-ниски от държавните, или просто правеше подаръци като награда за положения труд. Имаше и буркани със сухо мляко и кафе, консерви със задушено месо и говежди езици…

Заведението, както и преди под опеката на началството на МВР, така и не забеляза как страната влезе в перестройката.

Фьодор Полетаев живееше в блок номер шест, в апартамента на първия етаж. Къщата имаше два входа — един централен, с козирка, покрита с поцинкована ламарина и външна врата с дъбови перила, още неизтрити от ръцете на жителите. Вторият вход беше през сутерена.

Мазето на Федя беше празно. Като футболно поле без играчи и запалянковци. Само в единия ъгъл, покрити с домашни черги с бродирани селски ромбчета в червен, син и жълт цвят, стояха подредени около десетина трилитрови буркани.

На гърлата им бяха надянати гумени медицински ръкавици, издути от ферментиращата вътре домашна бира.

Федя, както и всички в Илинское, обичаше да си пийва, но в селото не можеше да си купи нито коняк, нито водка. Ролята на доносника в селото изпълняваше самият председател, който през дългите години на съседство беше се сдушил с началника на психозоната Зарецки.

В селския магазин работеше малката дъщеря на председателя — луничавата и синеока Варя, която харесваше младия риж лейтенант медик. Но Фьодор не знаеше за нейната симпатия. Варюха неведнъж си мислеше за симпатичния Фьодор с добрите очи, ярки като пролетното небе. Докато продаваше фиде, макарони, кибрит и сол, тя си представяше как влиза лекарят във военна униформа и свел поглед, скромно ще се усмихне и ще каже: „Варюха, дай ми две бутилчици…“ И разбира се, Варюха ще въздъхне, ще му подаде две отдавна запазени за него бутилки „Столичная“ с цена на обикновената водка „Руская“ и кокетно ще промърмори: „Не прекалявате ли с тази отрова, лейтенанте?“

Но лейтенантът медик все не идваше и не идваше. Вече повече от месец. А Полетаев нямаше нужда да ходи в селския магазин. В мазето му ферментираше собствен алкохол.

Но днес на Федя не му се пиеше домашна бира. След като помисли малко, той тръгна към Кошкин, който според слуховете имаше всичко — и „Сливова“, и „Плиска“, и „Арго“, и дори уиски „Бяло конче“.

За никого не беше тайна, че Кошкин живее по-добре и от началника на охраната Зарецки, че той единствен има хладилник — с фризер „Бош“, телевизор „Сони“ с вградено видео и че съвсем скоро в гаража му ще забръмчи нова волга — с помощта на полковника той вече я беше поръчал в Горкиевския автозавод. Оставаше само да я получи.

На завистливите въпроси Иван отговаряше кратко: „Старците ми помагат. Аз съм им единствен син.“

Старецът на Иван наистина беше страхотен. Работеше някъде в Министерството на външните работи, но беше захвърлил сина си още на тригодишна възраст. Богатството на Ваня Кошкин, или по-точно произходът му, не вълнуваше особено Полетаев. Не завиждаше на чуждите пари. Неговите му стигаха за всички предполагаеми нужди.

— Посрещай колегата! — предупреди Федя Иван по вътрешната линия и излезе от официалния вход.

Трябваше да мине покрай две къщи, да завие зад ъгъла на третата и там, почти в дъното на речния завой, се издигаше вилата, в която беше настанен Кошкин. Той живееше съвсем сам в двуетажното здание. Броят на обслужващия персонал само за година и половина беше намалял от трийсет на петнайсет души, а селището беше построено с перспективата за увеличаване на медицинския персонал. Затова много от апартаментите стояха празни и предизвикваха завистта на съседните селяни, които знаеха за съществуването на този „златен жилищен фонд“. Но въпреки многобройните молби и призиви на близкия приятел на Кузмин, председателя на колхоза Пустовойтов, бащата на тайно влюбената във Фьодор продавачка Варя, „златният фонд“ по неизвестни причини си оставаше, неприкосновен.

Странни бяха отношенията между Фьодор и Иван. В службата те не се понасяха, но когато бяха извън границите на спецзоната, по негласна договореност забравяха взаимната си неприязън.

Иван посрещна Фьодор с широка белозъба усмивка.

„Интересно, с какво ли си мие зъбите? Нали пуши!“ — запита се Фьодор и като не намери отговор на въпроса, седна край кръглата маса, покрита с малинова покривка с ресни.

Масата на Кошкин беше поставена в средата на огромната немска кухня, а на нея имаше и „Сливова“, и водка „Смирнов“, и вносни мариновани краставички, големи колкото кутрето на ръката, и „Сервилат“ в златиста опаковка, руски и холандски кашкавал… В центъра на масата в керамична чиния се вдигаше ароматна пара от месо. Това месо прапоршчиците и медицинските сестри взимаха от стола след обяда, но тук, сред останалите мезета, то изглеждаше истински деликатес, подобно на омари и раци.

— Е, с какво ще започнем? — потривайки ръце, попита Кошкин и посегна към бутилката с водка. Той знаеше, че вкусовете им съвпадат.

Отначало обърнаха по една малка и замезиха с кашкавал. След това гаврътнаха половинка и хапнаха парче горещо месо. Трябваше да изчакат пет минути, докато топлината се разлее по цялото им тяло, по всички клетки и жили, и не оцвети с весели тонове вече потъмнелите контури на този скучен свят.

Иван Кошкин изведнъж силно изхълца, после още веднъж, и пак, и пак. Той започна да се пляска по врата.

— Сигурно някой ме споменава — каза, опитвайки се да спре хълцането. — Точно сега ли?

— Сигурно е Фьодор Устимович — обясни Полетаев. — Да не би да си му казал, че си ми прехвърлил новия, Иванов, с амнезията?

Кошкин изведнъж спря да хълца и го погледна учудено и съвсем трезво.

— Федя, ти каза ли на Кузмин, че съм ти разрешил да наблюдаваш безпаметния? — с известно подобие на страх попита Кошкин.

— Нищо не съм казвал. Няма да научи! Ще се помотая със Сергей Сергеевич седмица и никой нищо няма да разбере. Ти не се вълнувай. Защо се подплаши толкова?

— Защото Кузя най-строго нареди да не свалям очи от този… ташкентския…

Федя извади цигари „Беломор“. Запуши доволен, изпускайки кълба дим към тавана. Тревогата на Кошкин никак не го вълнуваше. Нищо страшно няма, ако се позанимава с новопристигналия и ако опита да използва някои съчетания от лекарства. Може пък да му помогне. Знае ли човек? Но Полетаев неведнъж си беше задавал въпроса защо Кузмин праща само при Кошкин всички, които бяха изгубили паметта си? Защото, ако бъдем обективни, Федя се грижеше за болните си от трето отделение къде-къде по-добре…

— Добре, хайде да пием за новия смахнат — предложи Кошкин, докато разливаше по още една водка.

Полетаев не намери нищо лошо в тоста и те радостно обърнаха чашите за здравето на „амнезийния“ Сергей Сергеевич.

— А как се чувства другият ти, оня интелигент? — попита Федя, захапвайки мъничка краставичка.

— Нищо особено… Безпаметен, никакви грижи не ми създава — махна с ръка Кошкин. — Ех, да имаме тука десетина мацета — продължи замечтано. — Помня едно време, когато учех в Питер, случваше се да попаднем в нощно дежурство с разни двойкаджийки, а те всичките бяха по на шестнайсет-осемнайсет годинки. И заедно с другите санитари се поразкършваме хубавичко в групово… После не ти се иска да се прибираш при жена си. А тука… Ех, скукааа… А ти защо си се развел, защо си такъв потаен? — изведнъж се нацупи Кошкин. — И защо си такъв чудак в службата? Пред кого се натягаш? Пред Кузя ли? Глупак си, братко… глупак!

— Пред никого не се натягам — вяло отвърна Полетаев. — Просто… Жал ми е за всички, разбираш ли, жал ми е — въздъхна той.

Кошкин се засмя.

— Намери кого да жалиш. Ти по-добре… Да беше се захванал с бизнес. Като мен например.

— Като теб ли? — не разбра Полетаев.

— Аз например… — Кошкин изведнъж млъкна и допълни вече с друга интонация: — Например, като напусна Илинское, а аз все някога ще се измъкна от тука, искам да си открия малка болничка, свой кабинет.

Полетаев нищо не отвърна. Двамата сдържано замълчаха известно време и после, също така мълчаливо, се нахвърлиха на мезето.

— Хайде още по сто грама и после ще се боцкаме — изведнъж се усмихна Кошкин, докато наливаше отново водка.

— Да се бодем, ама аз нямам рога — усмихна се Федя.

— Да не искаш да кажеш, че аз имам? — Кошкин рязко се надигна от стола. — Мислиш си, че като съм бил женен и съм се развел, съм рогоносец?

— Ама аз не в този смисъл. И аз съм разведен…

— Е, значи сме си лика-прилика — мрачно се усмихна Кошкин. — Аз няма да те пусна без бой. Да вървим в спортната зала. Да видим кой е по-силен!

Фьодор стана и последва Кошкин във вече познатата му стая без мебели. Прозорците й бяха закрити с черно-сини щори, а на пода беше прострян истински тепих за борба, който блестеше с черния си цвят.

— И да си знаеш — каза Кошкин, заемайки бойна поза, — ако те туширам, непременно ще ти извадя черния дроб и ще го изям! — И той зацвили като див кон. — Както са правили самураите… Аз съм самурай! — Кошкин, вече на градус, приложи няколко каратистки хватки.

Фьодор успя да се измъкне. Някога се беше занимавал със самбо, сега обаче само съобразителността го спасяваше. Той знаеше, че противникът му се бие много технично, и затова нямаше смисъл да му подражава. Можеше да се надява на нещо съвсем обикновено, останало още от детството.

Най-добре умееше да спъва и да дърпа. Като пропусна няколко доста болезнени удара по тялото, той изчака, докато фукльото Кошкин застане на един крак, за да демонстрира артистичен удар с крак във въздуха. В следващия миг Полетаев приклекна на матрака, рязко се завъртя и подсече опорния му крак.

Ваня се просна на матрака като огромен чувал и болезнено удари главата си в стената. Полетаев дори се уплаши, защото Кошкин лежеше безмълвен и като че ли бездиханен. Накрая простена:

— Доволен съм от тебе! Би ме — и протегна ръка на победителя, когато онзи се приближи до поваления си противник. — Ех, ако не беше пил скоросмъртницата, отдавна да съм се справил с тебе — каза с някакъв мрачен подтекст Иван и се надигна от матрака.

— Че аз не пия повече от другите. И как щеше да се справиш с мене?

— Щях да ти изрежа не само черния дроб, но и бъбреците, сърцето и далака. Щях да те разфасовам не по-зле от кланицата! — Кошкин се разсмя. — Ех, щях да ти покажа това-онова. Ти не си ми приятел, макар че пием заедно. Не, не си ми приятел…

— Какво щеше да ми покажеш? Не се тревожи, няма да се раздърдоря.

— Нищо. Някой друг път… — отвърна Кошкин.

Те пиха още и щом Федя усети, че алкохолът го удря в главата, тръгна към дома.

Кошкин изпи след него едно силно кафе и също тръгна…

Иван Кошкин се спусна в онова място, което беше тайно за всички и което заплашваше, че някога ще покаже на Полетаев. Той слезе в сутерена на вилата си.

Тук беше подреден истински анатомичен център.

Но най-важното в това мазе беше не скелетът или хладилниците и операционната маса, а онова, което се намираше в хладилниците. В тях се пазеха в специални немски контейнери термостати с течен азот и чакаха съдбата си напълно здрав човешки бъбрек и две очи — най-ценният материал за операции по присаждане на органи.

Само двама души в цялото Илинское знаеха откъде имаше Кошкин пари за телевизора „Сони“ и хладилника „Бош“. Тези двама бяха главният лекар Кузмин и един от надзирателите с прякор Сипаничавия, който помагаше на Кошкин в тежката му работа. Кузмин нямаше нищо против увлеченията на Кошкин, защото получаваше своя дял от печалбата. А надзирателят Сипаничавия пък беше просто във възторг от това, че само за да прекара някой умиращ или спящ психар от едно място на друго, да речем, да отмъкне през нощта от болничната стая берящия душа в ординаторския кабинет, Иван му плащаше едва ли не цяла месечна заплата.

На другия ден Фьодор Полетаев купи от селския магазин коняк и пак отиде на гости на Иван Кошкин.

Той не си беше у дома. Или изтрезняваше при някой от надзирателите, или пък беше отишъл при любимата си, санитарката Нина, която живееше наблизо. Това беше добре дошло, защото Полетаев знаеше, че почти всички в тяхното село, когато отиваха на гости или за сол, обикновено не заключваха външната врата. Но когато Федя бутна вратата към апартамента на Кошкин, разбра, че тя е заключена.

Малко разочарован, вече се готвеше да се прибере вкъщи, когато реши за всеки случай да обиколи вилата и да провери дали някой прозорец на партера не е отворен. Спомни си, че вчера пушиха много и Ваня беше отворил широко прозореца. Когато си тръгваше, все още не беше затворен. Времето се беше постоплило, а Кошкин обичаше да включва с пълна сила локалното парно, така че вътре беше страшно горещо.

Наистина, Полетаев намери притворения прозорец.

Като се огледа и се увери, че никой не го вижда, Фьодор ловко скочи на перваза, свали си обувките с полепналия по тях сняг и прескочи в стаята.

Знаеше, или по-точно предполагаше, накъде си струва да тръгне.

Спусна се в сутерена и видя дървена врата, заключена с цифров катинар. Вече се канеше да се връща, но за всеки случай дръпна катинара и разбра, че не е заключен.

Бутна вратата, включи осветлението и се огледа наоколо напрегнато. Вниманието му привлякоха двата хладилника. Отвори единия и намери немския контейнер в него.

Извади го от хладилника, отвъртя капака му и едва не го изтърва, като погледна вътре.

В азотния мраз на контейнера лежеше човешки бъбрек.

Полетаев бързо затвори капака и постави контейнера обратно в хладилника. След това изгаси светлината, изскочи от мазето и окачи катинара на мястото му.

За щастие Кошкин още не беше се прибрал. По същия път Фьодор се измъкна през прозореца, нахлузи обувките си, прикри следите си под прозореца със сняг и незабелязан, както преди, забърза към дома си.

Тресеше го, но не от страх или от студ, а от стреса. Вкъщи дори глътна валериан. Беше лекар и разбираше, че за да може бъбрекът да бъде годен за присаждане, би трябвало да бъде изрязан от практически жив човек. Или поне след клиничната смърт не трябва да са минали повече от пет-десет минути. Но в психозоната през последните шест месеца нямаше никой починал!

Малко вероятно беше бъбрекът да се пази в хладилника повече от половин година, защото… Защото Полетаев много добре помнеше, че същите тези контейнери бяха предадени на Кошкин от един майор преди три седмици; онзи беше пристигнал в Илинское в свитата на генерал Ваганов…

Бъбрекът е изрязан от някой от живите в момента луди! Беше невероятно, но нямаше друг отговор на въпроса откъде е този човешки орган в хладилника?

… На следващата сутрин отслабнал и пребледнял от прекараната безсънна нощ, Федя Полетаев разбра, че Фьодор Устимович е в лабораторията си в зоната, и тръгна натам, взел със себе си бутилката коняк, предназначена за Кошкин.

От стаята на охраната по вътрешния телефон той се обади в лабораторията и помоли Кузмин да се срещнат.

Онзи замърмори, че му пречат да работи и иска да го търсят само при екстрени случаи, но Федя му каза с весел глас, че случаят не търпи отлагане.

Главният лекар се съгласи да го приеме в кабинета си за десет минути.

Федя влезе в кабинета и измъкна иззад гърба си бутилката с коняк:

— Честита Нова година, скъпи Фьодор Устимович — каза той с пиянски глас. — Ето за какво съм дошъл. Дойдох, защото досега ние с вас все още не сме пили брудершафт и не сме приятели.

Той се залюля и щеше да падне, ако не се беше подпрял на шкафа.

Кузмин го гледаше учудено и не разбираше дали наистина е пиян, или само се преструва. Федя доста майсторски играеше ролята си.

— Скъпи мой Кузмин, да ти кажа правичката, тука умирам от скука! Нашите сестрички, всичките са… вземи едната, удари другата. Нинка ми харесва, но тя ходи с Кошкин… Кошкин ми дотегна… Вие не ме поканихте за Нова година и затова аз сам се поканих, скъпи Фьодор Устимович!

Той тресна бутилката на бюрото на главния лекар.

— Федя, само това оставаше, да се запиеш — възропта Кузмин.

— Аха… това остава! — Полетаев се тръшна в креслото. — Ей сега ще отида до дупката в леда и ще се бухна вътре…

— Хайде, хайде! Не си струва…

— Тогава вади чашите! — настоя Полетаев.

Кузмин сякаш онемя от учудване. Досега младият лекар никога не беше се държал така фамилиарно с него. Какво да го правиш, пиян е…

— Федя, затова ли ме откъсна от работата, да ти вадя чаши? — недоволно промърмори главният лекар.

— Аха… — Полетаев започна да отваря бутилката.

— В никакъв случай! Федя, зает съм!

— Не, не си зает! Не мога да пия самичък! Ако не пиеш с мене, ще отида в дупката…

— Ей сега ще позвъня на Сипаничавия. Той винаги е готов да пийне — каза Кузмин и вдигна слушалката на телефона.

— Сипаничавия е смахнат! Луд като другите…

— Федя, не съм те виждал в такова състояние досега, но вече ми дотегна! — вече по-застрашително възкликна Кузмин. — Заминавай вкъщи! И си прибирай бутилката.

— Не! Искам да пийна с нормален човек, а при нас май вие само сте нормален.

Ласкателството не подейства на главния лекар.

— Федя, престани да буйстваш, иначе ще извикам надзирателите!

— Викай ги! Ех, какъв празник разваляш, Фьодор Устимович… Иска ми се да си поговоря с интелигентен човек, от душа, а ти нищо не разбираш — рече Полетаев. — Тука само ти си умен… и аз, и още една черна овца, Васка Найдьонов! Защо все мълчиш, Фьодор Устимович, мислиш ли, че не съм свой?

— Свой си, Федя… Свой си. Само че давай към къщи.

— Не искааам! — зави Федя. — Искам да си поговоря с някой умен! Фьодор Устимович, хайде да отидем при Васка Найдьонов, а? При този шпионин…

— Полетаев, стига!

— Тогава сам ще отида. Кажи на надзирателите да ме пуснат при него. А ти честити ли Новата година на някой от болните? Знам, че не си. А аз поздравих! Всичките мои от трето отделение поздравих — излъга Полетаев. — Не ти ли е жал за човека, па макар и да е бивш шпионин. Нима не е достоен да пийне малко за Нова година!

— Достоен е. Само че Найдьонов не е обикновена птица — намръщено каза Кузмин. — Май си прав, Федя. Съвсем съм зарязал пациентите си. Прав си, че не съм помислял за Найдьонов и той може да ми се обиди…

— А-а, видя ли? Току-виж, че този шпионин вземе та се обиди и се оплаче комуто трябва и ще ни килнат шапката… По-точно, на тебе ще я килнат! Ще дойде някой генерал и ще ни резне премиалните. И на тебе, и на всички нас — бръщолевеше пиянски Полетаев.

— Добре, само не буйствай. Върви при Найдьонов и му честити и от мое име, но не пийте много… Ясно ли е?

— Разбрано, началник. Няма много. Но жалко, че ти не ме уважаваш — бавно каза Полетаев.

— Федя, ти си културно момче. Зарежи това „не ме уважаваш“ — намръщи се Кузмин. — Сега ще позвъня да те пуснат при него.

Кузмин натисна бутона на селекторната връзка с охраната и каза да отворят килията на Найдьонов, защото лекарят Полетаев ще отиде да му честити Новата година.

Но Федя Полетаев не бързаше да си тръгва. Продължаваше да се клатушка в креслото.

— Федя, какво има още? Хайде, върви — изправи се Кузмин.

— Мечтая си, Фьодор Устимович. Ти си защитил кандидатска в Москва, нали? Сега си главен лекар. А аз до края на живота си ще тегля хомота! И аз искам да събера материал за кандидатска… Ще ми помогнеш ли?

— Добре, добре, ще ти помогна. Само тръгвай сега при Найдьонов. А после — у дома. Да си отспиш.

— А така! Обеща ми! Ти си страшен човек, Фьодор Устимович — пияно се усмихваше Полетаев.

— И каква тема си избрал за кандидатската дисертация?

— Как каква? Тази… Проблеми на изгубената памет: амнезия и нови форми на лечение. Материалът ми е под ръка. Толкова ни се насъбраха тия, хората без минало…

Кузмин се намръщи:

— Федя, сега си пиян и няма да говорим на тази тема. Само ще ти кажа да не пипаш тази тема.

— Да не би да е твоя? Докторска ли пишеш?

— Не, Федя, нищо не пиша. Само че аз се занимавам с този въпрос, с новите методи на лечение. С други думи — с новите препарати…

— Знам, че си открил! Знам, Фьодор Устимович, и ти завиждам, с бяла завист ти завиждам! — Федя Полетаев започна пияно да ридае, забил глава в шепите си. Всичко изглеждаше съвсем искрено.

— Откъде знаеш? — рязко попита Кузмин.

— От Кошкин, разбира се. Ти си ни геният! Скромен гений в лудницата, а аз… Аз съм нула — хлипаше Полетаев.

— Ах ти, Кошкин! Ще ти дам да се разбереш — недоволно промърмори Кузмин.

— Фьодор Устимович, а що за съединение си синтезирал? Какво има в основата? Барбитурати или феноли?… Как си го нарекъл? Ако още няма име, предлагам да го наречеш „Кузминит — възстановител на паметта“.

— Стига, Федя. По-добре си върви. Успокой се, изкъпи се в ледената дупка, нали си морж. С една дума — стегни се!

— А кой инжектира изобретението ти — Нинка или Кошкин? Или е някакъв сироп, а? Пийнеш — и веднага всичко си спомняш? — изведнъж спря да хълца и се засмя Полетаев.

— Засега няма име. Пък и не ми е нужна слава. Бил съм измислил някакъв „Кузминит“… Великите ми мънички открития си имат номер. Просто и скромно. Препарат №9 — така се нарича. Ти май щеше да ходиш да честитиш на Найдьонов, ама както виждам не си в състояние… Добре, хайде да те изпратя до вкъщи. — Кузмин се приближи до Федя Полетаев и се опита да го вдигне от креслото.

Но Федя сам скочи на крака.

— Няма защо да ме топиш в дупката! Никъде няма да вървя! Мене ме чака Найдьонов — каза с преплитащ се език Полетаев, прибра бутилката от бюрото и излезе от кабинета на Кузмин. Зад гърба си чу облекчената въздишка на главния лекар.

„Ех, ще плачат за мене в Болшой и Малий театър — помисли си Федя Полетаев, докато вървеше с подгъващи се колене по коридора, — Какъв актьорски етюд му изиграх, чудо! Да не ми се надяваш на таланта! А той ми повярва!“

На третия етаж, под бившия купол на катедралата, някакъв прапоршчик чакаше с ключове Полетаев. Той отвори желязната врата, облицована с черна изкуствена кожа. На вратата вместо традиционното прозорче с решетка беше монтирана кръгла шпионка, но поставена обратно, за да се гледа навътре в стаята.

Полетаев погледна през шпионката и видя русолявия Василий Найдьонов, който седеше замислен пред компютъра.

Той дори не се обърна, докато вратата се отваряше.

— Здравейте! Защо никой не ни посреща? Защо никой не се радва, че идваме? — развика се още от прага Федя.

Найдьонов едва не подскочи от изненада.

— Какво има? Бях се замислил. Вече обед ли е? Не ми се яде…

— Не, не е обедът, а нещо по-хубаво. — Федя Полетаев измъкна изпод бялата си лекарска престилка, наметната на раменете, бутилката коняк и я размаха във въздуха. — Идвам от името и по поръчение на нашия многоуважаван главен лекар, за да ви честитя Новата година — усмихна се Полетаев. После се обърна към прапоршчика, който стоеше до вратата. — Сидоров, напуснал си поста! Да беше си отишъл, докато де са се разбягали всички, а! — пияно се усмихна той.

— Моля — сви рамене Сидоров и завъртя връзката ключове на пръста си. — Ще ме повикаш, като отпразнувате — каза той и затвори вратата, оставяйки Полетаев с Найдьонов в разкошната му килия: с врата, която водеше към малка баня с вана и тоалетна, с килими, които медицинските сестри почистваха с прахосмукачка на всеки три дни, мушкато в саксия на пода.

Василий Найдьонов стоеше объркан до масата и потъркваше с два пръста носа си. Беше смутен от неочаквания гост.

— Аз съм по-скоро въздържател, но щом е Нова година… А защо не дойде Фьодор Устимович?

— Той е зает, Вася — вече съвсем трезво каза Полетаев. — А аз съм свободен. Знам, че си наше момче и жалко, че не съм лекуващият ти лекар — каза той, докато се разхождаше покрай полиците с книги и поглеждаше заглавията им, отпечатани на гръбчетата. — Да, ти си умен, твърде умен, както би казала баба ми…

Найдьонов донесе две обикновени стъклени чаши и като отмести клавиатурата на компютъра, ги постави върху полираната повърхност на масата.

Полетаев се приближи плътно до него и му прошепна:

— Имат ли уши стените ти?

Лицето на Найдьонов се удължи от учудване:

— Не, разбира се, откъде го измисли, Фьодор Иванович. Струва ми се…

— Вася, защо са тези официалности — Фьодор Иванович? Аз съм просто Федя. Сигурен ли си, че тука е чисто?

— Абсолютно — сви рамене Василий. — Какво има?

— Нищо. Нищо не се е случило — каза Полетаев с внезапно помрачняло изражение. Той отвори коняка и отля в чашите. — Имаш ли мезе?

— Ще се намери. — Найдьонов се разбърза и започна да вади от хладилника алуминиеви чинии с остатъци от храна, покрити отгоре с чаени чинийки. Извади пастет от риба, масло и замръзнал в хладилника хляб. Нареди всичко това на масата до чашите.

Полетаев дръпна до масата пластмасов стол и се настани на него.

Вася взе своята чаша, помириса алкохола и се намръщи:

— Е, какво? Честита Нова година!

— Да пием за всичко ново през тази нова година. Всичко да ни е ново — и работа, и дом, и въобще… всичко — съвсем сериозно, опитвайки се да му подскаже подтекста на думите си, каза Полетаев и те се чукнаха с пълните чаши.

Пиха. Полетаев се изкашля, но не взе от мезето. Василий се закашля и като сграбчи с пръсти замръзналото масло, отхапа, за да затисне парещата течност.

— Трябва да си призная, че отдавна не съм пил — каза той.

— Сигурно и женички отдавна не са ти водили — усмихна му се Полетаев.

— Аха — кимна Василий.

— Но както виждам, и ти скучаеш тук като мене. А, Василий?

— Не бих казал. Всъщност аз работя тука… Почти така, както по-рано в Коломна…

— Сигурен ли си, че не те подслушват — отново понижи глас Федя.

— Сто процента.

— Много доверчив ми се виждаш — каза Полетаев, усмихвайки се, и отново наля чашите.

— Възможно е. Тук с вас човек и без да иска, ще стане „доверчив“… — Лицето на Василий се изкриви в горчива гримаса.

— Чух защо си тука. Даже се гордея с тебе. Горд съм, че в нашата зона е затворен вторият Сахаров.

— Прекаляваш, Фьодор — вече по-добродушно се усмихна Найдьонов. — Какъв Сахаров съм аз… Обикновен бивш м.н.с. — младши научен сътрудник. И съвсем не съм сигурен, че някога ще стана академик.

— Ще станеш. Обещавам ти — изведнъж съвсем сериозно каза Полетаев.

— Не е смешно, гражданино лекар.

— Слушай, Найдьонов. Ела насам. Надявам се, че ме разбираш, ние тук се намираме в особено добро местенце!

Василий кимна в знак на съгласие. На лицето му беше изписано недоверие към неканения гост.

— Ти си затворен тука с твоя компютър. И аз съм затворен с вас. Никак няма да е лошо, ако се обединим и духнем. Как ти се струва, Вася?

— Това какво е? Новогодишен поздрав ли е? — подсмихна се Найдьонов.

— Не! Аз ще те измъкна от тука и щом си работил за чуждото разузнаване, май ще е по-добре да живееш в онази страна, за която си работил. Така ли е? — Полетаев замислено разклати чашата си, вгледан в гъстата кафява течност.

Найдьонов мълчеше. Той обидено сумтеше като дете, на което са отнели играчката. Накрая каза:

— Глупости говориш, Фьодор. Не съм работил за никого, а просто малко откачих на религиозна почва. Ти не знаеш… Изглежда, че на всички, които сме работили в коломенското конструкторско бюро, съдбата ни е еднаква. Преди мене там е работил някой си Едмунд Мукалски от Прибалтика. Но него вече го няма на този свят. А аз, честно казано, се радвам, че макар и тука, но поне съм жив и влача крака. Поне знаеш ли кой съм аз?

— Не зная, Вася. Подочух това-онова от Кузмин, от Кошкин, но по-добре е човек да не вярва на слухове. По-добре е на мен да ми вярват! Вече казах на един пациент, който ми хареса: „Аз съм добър лекар!“ На мене може да се вярва, разбра ли, професоре?

— Разбрах, Ескулапе — недоверчиво му се усмихна Найдьонов.

— И така, кой си ти всъщност? Какъв си — терорист, шпионин или наистина си бивш луд?

— Уцели. Бивш луд. Наистина, много умен бивш луд — разсмя се Найдьонов. — Аз работех при Победов и може да се каже, че съм най-добрият му ученик… Той ми домъкна тук компютрите, нужните ми книги и прочее, е, не без помощта на онзи генерал — въздъхна той.

— Генерал ли? Кой генерал?

— Генерал Ваганов. Хлъзгава личност, да ти кажа.

— Нищо. Няма страшно. Самият аз съм лейтенант от медицинската служба — засмя се Полетаев. — Кой е този Победов?

— Победов е нещо като живите Стечкин и Калашников… Главен конструктор на ракетни установки. Това е то Сергей Павлович Победов. А аз съм му дясната ръка — въздъхна Василий. — Наистина, бившата дясна ръка.

— Ама ти специалист по ракетите ли си? — попита шепнешком Федя.

— А ти не знаеше ли? По-добре е да не знаеш — въздъхна още веднъж Василий и разроши рижите си коси, почесвайки тила си.

— И какво си конструирал при този Победов. Ракети ли?

— Разбира се. Ако ти е интересно, бих могъл да ти разкажа това-онова, което вече не е секретно, защото кой те знае и тебе…

— Прав си. Не ме знаеш. Макар и да не съм Горбачов, но ще те измъкна от тук, ако разбира се, не си пречукал някого!

— Какви ги плещиш? Никого и с пръст не съм пипнал, не съм работил и за никое разузнаване, както са те метнали… Казвам ти, че така се случи — въздъхна Найдьонов, отвърна се от Фьодор, погледна малката книжна иконка на света Богородица, която висеше над кревата му.

Полетаев проследи погледа му, но не продължи да разпитва, надявайки се, че Василий сам ще разкаже каквото сметне за нужно.

— Хайде да пийнем — вдигна чашата си Фьодор.

Найдьонов го последва. Те се чукнаха и пиха. Василий не замези. Той мълчеше навъсено, Полетаев чакаше.

— Знаеш ли, Федя, трябва да почна много отдалече, за да ти стане ясно. Аз съм само помощник на главния конструктор. Той е академикът — Сергей Павлович Победов! Аз съм седял с него в кухнята му в Коломна и съм пил коняк ей тъй, както сега с тебе.

— Може би като момченце си познавал и Корольов, и Гагарин? — присмя се Фьодор.

— Не бе! Слушай какво ти казвам. Аз съм помощник на главния конструктор на ракети, но не на космическите. Разбираш ли разликата, Федя? В най-общи линии историята е такава…

6. „Ока“, „Стрела“, „Пика-2“ и Василий Найдьонов

След края на Втората световна война Съветският съюз не се отказваше от многобройните локални конфликти. Това го знае всеки офицер, макар и да не се афишира в пресата.

Разпределението на световните пазари и зоните на политическо влияние, както и експериментирането на новите видове оръжие ни тласкаха към това. Войната от земята постепенно се пренасяше на небето. Американските самолети имаха предимство още през петдесетте години. Те горяха джунглите с напалм, взривяваха първите пластични бомби, но това беше само тихо шумолене в сравнение с онова, което беше изобретено по-късно.

Войната се пренесе в Африка. Съветският съюз през онези години усилено подпомагаше една страна, която уж беше избрала социалистическия път на развитие. Дори знамената им бяха същите, само че сърпът имаше друга форма.

И точно тук възникна нуждата от ракетите с особено предназначение, за които ще стане дума.

Сергей Павлович Победов в началото на шестдесетте години бе един от съветските инструктори, присъствали непосредствено на театъра на бойните действия в Африка. Веднага след като се върна оттам, му беше забранено да напуска страната и оттогава никога не бе излизал зад граница. Но онова, което видя в приятелската страна, си остана най-яркият му спомен в живота.

Заедно с другите военни и съветски инженери той живееше в покрайнините на столицата на онази страна. И оттам, от планинските склонове, наблюдаваше въздушните боеве, в които и от двете страни участваха по няколко десетки бойни самолети — руските „МИГ“ и американските „Хъриър“.

Съвременният въздушен бой е напълно лишен от романтика. Ако направим сравнение с Втората световна война, на практика почти нищо не зависи от летците. Скоростите са толкова огромни, че ако подходиш погрешно към целта, докато направиш вираж, ще те отнесе на шестстотин километра встрани от мястото на боя. Не е необходима нито добра реакция, нито особен опит. Поне това може да се чуе от повечето военни пилоти. Трябват ти здрави мускули, за да издържиш на огромното претоварване.

Точно такива боеве беше наблюдавал Сергей Победов в африканското небе. Самолетите се сблъскваха, изстрелвайки ракети, и шумно се взривяваха, сякаш се пръскаха сапунени мехури.

След това Победов, заедно с другите съветски военни инструктори, намираше в разпръснатите останки от самолетите на противника обгорелите тела на летците, привързани към пилотските кресла със стоманено въже. За да не се уплашат и да изчерпят докрай ресурса на бойната техника, пилотите им бяха завързвани за седалките, като че ли това не бяха хора, а обикновени живи прибори. Това предизвика у Победов страхотно отвращение към човеконенавистния свят на капитала…

Като се завърна в Съветския съюз, той започна да работи върху създаването на оръжие, способно да унищожава самолета на противника не на небето, а от земята.

Първата му разработка се нарича „Антей“. Трябва да кажа, че той стана главен конструктор в 1965 година.

Това беше голяма ракета с една дюза и тежеше повече от седемдесет килограма. Беше предназначена да поразява въздушни цели от земята. Трябваше само да се вдигне на рамо и да се изстреля, след като се прицелиш. Можеш да си представиш, че войникът, на когото му тече пот от челото, а от напрежение му треперят ръцете, не би могъл да бъде особено точен. Това го разбраха още на полигона край Голутвино при многото изпитания.

Откритието и истинският успех на Победов беше „Муха“ — аналогична на американската „Стингър“. Тази летяща бомба реагираше на топлинното излъчване и можеше да уцели точно дюзата на реактивния двигател дори когато не е изстреляна съвсем прецизно, а просто по посока на самолета или на друг летящ обект. Виетнамците стреляха с „Мухата“, дето се вика, със затворени очи. Обикновен войник с раница, приседнал под някое храстче, като нищо сваляше изтребители, които струваха милиони долари…

Но „Мухата“ беше само първото пробно камъче на Коломенското конструкторско бюро.

Двадесетата и двадесет и първата разработка на главния конструктор Победов станаха „Ока“ и „Стрела“ — ракетни комплекси с малък и среден радиус на действие. Те бяха готови в навечерието на афганистанската война.

Тези ракети, с тегло не повече от два тона, леко се измъкват от спътниково следене и успешно могат да се прикрият като бензиновози или цистерни за мляко и дори като хладилни камиони. Пускът им се осъществява от преносим пулт.

Американските специалисти твърдяха, че Съветският съюз е изпреварил САЩ в производството на ракети от този клас най-малко с четвърт век. Ракетите са свръхточни! Те уцелват кибритена кутийка от разстояние хиляда километра! Носят по дванадесет бойни глави, включително и ядрени. Цялата мощ на съветската инженерна мисъл и висша технология на отбраната намери приложение в тези съвършени оръдия за убийство.

„Ока“ и „Стрела“ могат да се транспортират и на кораби, и на самолети, да се превозват в планинска и пустинна местност. Двигателите им не трябва да се загряват, а главата има система за преодоляване на противовъздушната отбрана.

Едва ли тази победа на Коломенското конструкторско бюро беше случайна.

Сергей Павлович дълго и внимателно, цели десетилетия, подбира кадри за бюрото си. В него работеха по пет направления конструктори, завършили най-елитните учебни заведения в страната. Грижеше се и за социалната сфера, издействаше апартаменти за сътрудниците си, престижните тогава коли „Волга“, не забравяше премиалните и стабилните повишения на заплатите. Разбира се, че при такива условия колективът влагаше всичките си сили само в работата и му помагаше да създаде поредния конструкторски шедьовър за военните.

Най-добрият ученик на Победов беше Едмунд Мукалски — стриктен естонец с воднист поглед и брашнен цвят на лицето. Отначало, като всеки достоен конкурент, Едмунд се отнасяше скептично към демократичното поведение на главния конструктор. Беше ерген и живееше в общежитието на улица „Ленин“. Живееше скромно, обличаше се като всички, не пиеше, не пушеше и не се увличаше по жени. По-голямата част от заплатата си харчеше за книги.

Но с годините това положение се промени. На двадесет и девет години той страстно се влюби и направи предложение за женитба на една руса келнерка с пищни форми от ведомствения стол, който обслужва само висшия инженерен персонал на „черната кутия“ — така наричат сътрудниците секретния институт.

Наскоро след сватбата им се роди момченце, което нарекоха Константин — в чест на Циолковски. Едмунд се умори от семейния живот в тясната гарсониера и реши да отиде с молба при високопоставения си шеф. След ден в ръката му вече дрънчаха ключовете от нов двустаен апартамент на Московски проспект в Коломна.

Скоро след това получи и специална награда от Министерството за отбраната на разработената от него система за защита на „Ока“ от противовъздушната отбрана. За онези времена премията му беше огромна — 10 хиляди преводни рубли, само с 5 хиляди по-малко от наградата на главния.

Противоракетните системи на противника не бяха опасни за „Ока“. Носът й беше натъпкан със смъртоносни главички, подобни на онези от ракетната установка „Муха“. Тези бойни глави се наричат „Пчела“. По време на бойни действия те се разпръскват като ветрило и се движат напред, за да унищожават вражеските ракети. Още тогава американците разбраха, че зарядът на „Ока“ може да е само ядрен.

Афганистанската война свърши. Продуктът №8, наречен „Щурм-С“, успешно се представи в боевете с авиацията на противника и намери неочаквано приложение в борбата с танковете.

В условията на планинските терени на Афганистан тази мощна миниракета — междинен вариант на „Ока“ — с лекота се справяше с вражеските хеликоптери и беше просто незаменима.

Най-добрият ученик на Победов — Едмунд — започна работа за усъвършенстването на „Щурм-С“, което всъщност означава „Щурм-център“. Но Естония заяви желанието си да излезе от СССР. Едмунд замина за родината си, за да се види с майка си, и малко след това беше уволнен по негласна заповед на министъра на отбраната заради секретността на коломенското отбранително предприятие. Едмунд Мукалски беше потресен от факта, че замина в отпуск за съветска Естония, а като се върна, вече беше чужд поданик на чужда държава.

Уволненият Мукалски започна да пие. По настояване на практичната му жена, вече втори път бременна, Мукалски се върна в родния Талин. Но животът му в родината не потръгна. В миролюбивата Естония нямаше военнопромишлен комплекс. Оставаше му само едно — да започне да преподава физика в училище, но оттам бързо го прогонили, защото бил чистокръвен естонец, но роден в Русия и не знаел майчиния си език.

Протегнали му ръка от Цюрих. Някой си Курт Вонхайм предложил на изпадналия в отчаяние Едмунд да сътрудничи на една фирма, която уж разработвала ракетни двигатели.

Мукалски предоставил на фирмата някои чертежи, а само две седмици след като получил аванс от някакви си хиляда долара, починал от задушаване. Естонските експерти констатирали като причина за смъртта астма. И досега тайната на смъртта на Едмунд не е разкрита. Не е ясно и колко военни тайни от съветската отбрана е успял да предаде, но сега вдовицата с двете му деца си живее безгрижно в Квебек в триетажна вила и няма намерение да се връща в родната си Коломна.

Мястото на Едмунд в конструкторското бюро зае Найдьонов. Русокос, с лунички по цялото тяло, сивоок здравеняк. Женкар, спортист и бивш комсомолски лидер.

Победов започна да работи с Найдьонов над последния си проект „Пика-2“. Това е усъвършенстван модел на „Стрела“. По широката и разперена опашка може да се предположи, че „Пиката“ лети на малка височина и може да лавира и даже да се завърта на деветдесет градуса. Така че тя може да лети едва ли не и по улицата, ако е широка и поне с три ленти за движение.

Василий Найдьонов продължи да се занимава с „Пиката“. Не за да я усъвършенства, а да прекодира системата й за полет.

Като всяко нормално момче, и Василий доста греши в младостта си. Често попийваше по време на следването, хойкаше с жени, но с годините, особено по време на перестройката, започна да се разкайва за постъпките си.

Ако преди години през почивните дни в дискотеките преуспяващият ученик бе посрещан от разни момичета, като прехвърли тридесетте, всичките си съботи прекарваше не по дансинги и ресторанти, а в храма.

Но и православието му омръзна. Беше убеден, че свещениците нямат право да взимат пари за кръщене и сватби, че християните не трябва да пушат и да пият, което си беше най-разпространеното удоволствие сред коломенските енориаши.

Василий посети много църкви и много секти. Нищо не му харесваше. Реши да се спре на една особена и малобройна секта, със звучното име „Църква на обединените религии“, съкратено — ЦОР.

Службите ставаха в Москва в Дома на културата, на „Електрозаводска“. Службата беше много ефектна. Млади момчета и момичета, прегърнати, пееха библейски псалми в съвременен аранжимент. Не мина много време и той се сприятели с главата на московския филиал на Вселенската църква на обединените религии Анди Кригер.

Участваше в нощните му бдения, когато всички заедно се молеха в малката му кухничка и стигаха до изстъпление.

Но религиозните увлечения на Василий бързо свършиха. Анди го убеди да замине за Африка да открива нови църкви. Но за това, естествено, трябваха пари. А много пари можеха да се получат само като продаде някои тайни на коломенското конструкторско бюро.

Без да му мисли много, Василий реши да предложи дискета с параметрите на разработваната ракета „Пика-2“.

Не успя да реализира хрумването си, защото го арестуваха на местопрестъплението, когато отиде за пореден път на молитвено бдение в дома на Анди. В джоба му случайно беше и злополучната дискета. Закриха църквата, експулсираха Анди и след като решиха, че Василий е душевноболен го скриха в Илинское.

Три пъти идва Победов при него, с негова помощ и с участието на Ваганов имаше идеални условия за работа…

Василий Найдьонов завърши разказа си и не пожела да се задълбочава в проблемите, над които работеше в момента. Естествено, че това беше нещо из областта на ракетната технология, но за кого беше предназначен крайният резултат — за Победов или за благодетеля генерал Ваганов, — Василий също премълча.

— Да, страхотна работа — въздъхна Полетаев, като изслуша разказа на Найдьонов. — Страхотна, но глупава. Как си загазил със сектата, която се ръководи от ЦРУ?

— Ами ей така! Загазих. Както казват, дяволът ме обърка — усмихна се накриво Василий. — Сам съм си виновен. Нямах достатъчно патриотизъм…

— А сега какво измисляш?

— Нищо важно. Пак работя над „Пика-2“.

— Значи я усъвършенстваш?

— Не, препрограмирам я. — Видя, че Полетаев не разбира, и му обясни: — Тоест разработвам нова компютърна програма, за да може да лети и към друга цел, а не само към онази, към която първоначално е насочена…

Полетаев отново не разбра и Вася започна подробно да му обяснява, че „Пика-2“ има една изключителна особеност — тази програмирана ракета ще намери набелязаната цел, от която и да е точка на европейската част на Русия да я изстрелят. Тя не прилича на човек, който се е изгубил в гората — може сама да определи своето местоположение с помощта на заложената в нея компютърна карта на местността.

Ракетата „вижда“ местността, „съобразява“ се с ландшафта и сама си определя маршрута. За нея няма значение откъде излита, ако предположим, че по програма трябва да лети към сградата на конгреса — дали от село Бобруевка, което е около Курск, или от село Полевое край Смоленск…

— И сега накъде ще препрограмираш полета на тази „Пика“? — попита Полетаев.

— Натам… — отговори неопределено Вася.

— Къде натам?

— Няма да ти кажа — кратко и мрачно отговори той. — Ако някой научи с какво се занимавам тука, главата ми сигурно ще хвръкне!

Полетаев помисли и реши, че не е необходимо повече да мъчи Василий.

Те допиха коняка, но и двамата бяха съвсем трезви. Бяха силно възбудени и разбираха, че току-що без думи са се уговорили за нещо много важно, което би трябвало да стане скоро с помощта на Полетаев. Федя не знаеше какво точно ще направи за Найдьонов, но чувстваше, че е задължен с нещо да му помогне, да му помогне да се измъкне от тук…

Телефонен звън прекъсна размислите на смълчалия се Полетаев. Дрънна телефонът за вътрешна връзка, който беше монтиран в килията на Найдьонов.

Василий вдигна слушалката. Обаждаше се прапоршчикът и питаше да не са заспали в килията. Найдьонов му отговори, че всичко е наред, само че мезето свършва, и затвори телефона. След това помълча и каза сериозно:

— Сигурно напразно ти се доверих. Изповядах ти се, като че ли отивам на смърт… Да не мислиш, че ти повярвах, че ще се опиташ да ме измъкнеш? Изглежда, че ме взимаш за идиот, а? Но просто отдавна не съм видял жив човек. Сестрите и санитарите не се броят… Знаеш ли, със сърцето си предчувствам, че не ми остава още много. Тук поп не можеш да извикаш, та реших на тебе да се изповядам като на отче… След онази секта отново се върнах в лоното на православието, така че ако ме очистят в близко време, когато свърша работата си, надявам се да попадна на небето при православните ми баба и дядо…

— Не бива да си толкова мрачен, Вася! Аз не се шегувах, когато ти казах, че ще се постарая за тебе… Сега върви перестройката, имаме гласност, забраниха комунистическата партия! Твоят случай е дреболия и съм сигурен, че комисията на института „Сербски“ ще те признае за напълно здрав. Аз ще ти помогна! Ще отида в отпуск до Москва и там ще поговоря с когото трябва…

Василий засия с добродушна усмивка и поклати отрицателно глава:

— Какъв наивник си! Каква ти комисия? Дори и да ме признаят за здрав и да ме пуснат… а после? Няма да избягам от… — Василий се заколеба. После махна с ръка и продължи: — Не мога да избягам от генерала, който ми поръча работата. Сигурен съм, че той няма да остави жив такъв свидетел като мене.

— Все пак не искаш ли да ми кажеш с какво точно се занимаваш?

— Не искам! Страх ме е!

Полетаев стана и закрачи по мекия килим на килията, скръстил ръце зад гърба си. Мислеше, че прекалено често, пряко и косвено се споменаваше онзи генерал, онзи негласен, но фактически господар на психиатричната зона Илинское. Онзи генерал, който идваше на военното летище край Смоленск от Германия. За Германия беше споменал и Сергей Сергеевич Иванов, за който вече е ясно, че не е никакъв Иванов…

— Слушай, Василий. В края на краищата има и Комитет по правата на човека. Ще се обърна и към тях… Какво ли не става. Току-виж, че успееш да заминеш извън страната? Да приемем, че срокът на секретност изтече след две години, тогава ти съвсем спокойно ще можеш да заминеш.

— Да, може би и ще мога. С моето образование във всяка страна ще ме приемат, но предчувствам — няма да дочакам и края на месеца… — тъжно се усмихна Найдьонов.

— Добре. Остави предчувствията си! Значи действаме заедно? Разбрахме ли се? — протегна ръка Полетаев.

— Да опитаме — вяло отвърна Василий, стискайки протегнатата му десница. — Само че запомни! Нищо не съм ти казвал! А ти да не би да работиш за Ваганов?

— Аз? За онзи генерал? — учуди се Полетаев. — А какво подсказва предчувствието ти? Работя или не?

— Кой те знае? Не, разбира се! Добре! Ако опиташ да направиш нещо, ще ти бъда благодарен. Само гледай да не стане по-лошо, отколкото е сега.

— Ще се постарая — обеща Фьодор.

Той позвъни на прапоршчика и помоли да го пуснат от килията.

След малко ключалката изщрака и на прага се появи вече добре почерпилият се прапоршчик. Още щом вратата започна да се отваря, Полетаев запя фалшиво:

Найдьонов веднага загря и подхвана и той:

И двамата изглеждаха порядъчно пияни…

7. Любопитните мишки котки ги ядат

В Москва Грязнов и Левин сериозно се увлякоха по културизма.

Беше по-лесно да се намери игла в купа сено, отколкото сред митишченските културисти, т.е. „пелмени“, да се открие онзи Пелмен, който се споменаваше в бележката на Самохин.

Двамата си разпределиха немногобройните легални и полулегални сутеренни тренировъчни зали, но резултатът беше нулев.

В един от тях, наречен с гръмкото име „Воля“, Самохин беше влизал няколко пъти, но с никого не беше завързал приятелски отношения.

Но късметът им помогна. Зоя — Лаленцето, която беше дошла на „Петровка“ да даде показания, каза, че съвсем наскоро при нея в общежитието идвал един познат на Самохин, който се интересувал къде е пропаднал Саша. Този познат не беше кой да е, а внук на известния артист Панаев, Игор Панаев.

Грязнов веднага взе адреса на артиста от Дома на киното, уговори си среща с него и полетя натам.

Озова се в големия четиристаен апартамент на народния артист на СССР на улица „Алабян“. В същия вход, само че един етаж по-долу, живееше с майка си и внукът му Игор.

Поговориха си малко за ролите на Всеволод Панаев и за общите им познати от „Петровка“ — Панаев, както е известно, беше изиграл в киното доста роли на милиционери и началници на следствието — и Грязнов слезе при внука му Игор.

Той се оказа дълъг и недодялан младеж, който учеше във Висшите курсове за сценаристи.

Младият Панаев се учуди и дори поизплаши от внезапното появяване на следователя. Той не скри, че наистина се познава със Самохин, но ги свързват чисто делови отношения.

Самохин, който работеше във фирмата „ГОТТ“, обещал на Игор да му намери много евтин мерцедес втора ръка, но изчезнал нанякъде. Беше помолил Игор да му направи и малка услуга — да откара Самохиновия мерцедес в Шереметиево и да го остави там на паркинга. Игор изпълнил молбата му.

— А защо Самохин поиска това от вас? Не ви ли каза?

— Не, не ми каза.

— Според вас това не приличаше ли на крадене на кола?

Игор се обърка и отговори, че дори отстрани да изглежда така, но той самият не е крал автомобил, а само е изпълнил молбата на познатия си. После предал ключовете на Самохин и въобще не смята, че е откраднал нечия кола.

На въпроса на Грязнов, защо му е притрябвало на Самохин да откара мерцедеса, Игор още повече се смути и се предаде.

Фирмата „ГОТТ“ спешно изпратила Самохин в Германия, но той имал важна работа в Москва. И тогава се решил на малка и невинна лъжа. За да отложи заминаването си, а трябвало да пътува със същия този мерцедес Самохин решил да инсценира кражба на собствената си кола. А после, като приключи работата си в Москва, щял да намери мерцедеса си на паркинга.

— Но в това няма никакво криминално престъпление, нали? — бършейки потта от челото си, с треперещ глас попита Игор. — Аз нямам никаква вина, а колкото до Саша и отношенията му с неговата фирма, това си е негов проблем, нали?

— Така е — съгласи се Грязнов. — Аз не ви обвинявам в нищо. Трябва само да ми разкажете всичко, което знаете за Самохин.

Слава Грязнов започна да разпитва Игор за „пелмените“ и той потвърди, че в устата на Самохин това е било обобщено име за всички културисти. Освен това така наричал и един свой приятел, който не се помпал като онези, но бил страхотен каратист, бивш военен, когото уволнили от армията заради нарушение на дисциплината. Игор не знаеше нищо повече за този „пелмен“, освен че преди уволнението е бил със звание майор.

Това вече беше нещо, макар и не твърде много.

„Пак всичко опира до армията — мислеше си Грязнов, докато се прибираше от Панаеви на «Петровка». — Тези военни са като някаква черна дупка… И за Турецки все още няма никакви сведения. Немците твърдят, че го търсят усилено, контраразузнавачите — и те твърдят, че са капнали от умора, а той сякаш е потънал вдън земя. Не дай боже, разбира се… Какво пък, изглежда, че пак ще трябва да се ходи с молби до военната прокуратура при Женя Фролов. Трябва да се преобърнат досиетата на всички майори, уволнени от армията заради нарушение на дисциплината през последните пет години…“

В специалната психозона имаше двама Фьодоровци: Фьодор Злия и Фьодор Добрия. Така пациентите наричаха зад гърба им двамата лекари. Фьодор Добрия беше лекарят от трето отделение Полетаев, а Фьодор Злия беше главният лекар Кузмин.

Защо бяха прикачили на Кузмин този прякор, никой не знаеше, но така си беше. Фьодор Устимович рядко повишаваше глас; често, но сухо и някак си дежурно се усмихваше, когато питаше за самочувствието болните си. Но все едно, той си оставаше Фьодор Злия. Изглежда, го бяха кръстили така, защото обичаше за всяка, дори и най-незначителна грешка да удвоява дозата на препаратите, които инжектираха на болните.

А Фьодор Добрия изгуби съня и спокойствието си. Не за дни, а за часове се преквалифицираше от лекар в следовател, който трябваше да разгадава тайнствените съвпадения и трудно обясними случаи, които ставаха в зоната.

Косите му буквално настръхнаха, когато започна да съпоставя фактите. Само преди месец един болен от първо отделение, по прякор Куркул, нападна един от надзирателите и онзи при отбрана му изби едното око. Беше много странно, защото как би могъл Куркул да посегне на някого, когато едва влачеше краката си, упоен от лекарствата. Но две седмици той ходи с привързано с бинтове око. Преди две седмици в отделението на Кошкин пък се появи още един едноок. Другият болен, бивш статист от Мариинския театър, суетливо балетистче, казва, че не помни как е загубил окото си. Бил припаднал по време на трудовата терапия, докато метял двора, изглежда, беше паднал и лопатата се забила в окото му. Кошкин, като добър анатом, беше дезинфекцирал и зашил раната. Но едноокият бивш солист въпреки загубата на окото си, както и преди, непрекъснато беше в лека еуфория. По сто пъти на ден подскачаше и без да гледа какво има в ръцете си — лопата, метла или чиния с каша, — правеше пируети и различни стъпки, заставайки в класическите балетни позиции.

С други думи, балетистът продължаваше да си е напълно щастлив в своето болезнено състояние. Така че някой би могъл дори да си помисли: че защо са му на този щастливец две очи?

Федя Полетаев беше напълно сигурен, че ако отново се окаже в мазето на Кошкин и отвори втория контейнер, там ще намери очите на тези двама нещастници. Косите му щръкваха и студ пълзеше по кожата му от тази увереност.

Турецки, както му беше препоръчал лекарят Полетаев, се опитваше да си поръчва сънища. Преди да заспи, настойчиво молеше някой да му изпрати поне някакво видение от миналото му. И както и преди, сънуваше само кошмари.

Войната от 1812 година, Наполеон и той — Турецки, — воюва на страната на Наполеон срещу руската армия. Говори на френски, макар и в съня си да разбира, че не знае езика, на който говори с Наполеон. Бонапарт, естествено, му отговаря на френски. Турецки се съгласява, отдава чест, макар че не знае какво му е казал императорът.

Турецки се събуждаше посред нощ и дълго се опитваше да разгадае съня си. Но безрезултатно. Или по-точно, стигна до плачевен резултат.

„Щом сънувам Наполеон, значи наистина съм се побъркал — мислеше си той, въртейки се в леглото. — Само това оставаше, след време да съм не само без памет, ами да се провъзглася и за император на Франция. Не, по-добре е да не се мъча с такива сънища. Това няма да ми донесе нищо добро. Май наистина откачам. По добре да не разказвам на Полетаев за наполеоновските си сънища…“

„И така, да направим равносметка“ — мислеше си Полетаев. С Кошкин всичко е ясно. С Василий Найдьонов — също. Той изпълнява секретна заповед на генерала благодетел на нашата „тиха обител“. Сергей Иванов не е никакъв Сергей. Лекува ли го главният? Безспорно — не! Аз ли не познавам Кузмин…

Тогава какво инжектира на този лъже Иванов? Трябва да го разбера! Да знам какъв е този нов препарат.

Сега имаме нова загадка.

Преди около две седмици докараха и, естествено, насочиха към Кошкин някой си Юрий Брил. Лепнаха му прякора Комисаря. Докараха го от Москва. Фьодор Устимович, разбира се, не ми каза за новия и не съм видял картона му… Защо, от кого и по кой член е бил съден? Не се знае и кой му е правил психиатричната експертиза.

На никого от пациентите ни не слагат такива конски дози халоперидол, както на този Комисар. Така че при Комисаря, този четиридесетгодишен късо подстриган бивш военен с интелигентно лице, прогресиращо се развива синдромът на Паркинсон.

Комисаря, както и всички, на които предозират халоперидол, едва пълзи по коридора с полусгънати крака. Ръцете му са също свити в лактите и се забелязва обилно слюноотделяне. И съвсем естествено, наблюдава се и синдромът „броене на монети“ — палецът и показалецът на Комисаря непрекъснато мърдат така, като че ли безмълвно моли някого за пари.

По време на трудовата терапия той не шие, защото не може да работи на шевната машина. Изпратиха го да мие чиниите в кухнята. Но все пак създава впечатление, че не си е изгубил съвсем ума…

„Трябва да се провери. Току-виж, че са се запазили някакви остатъци от паметта!“

Приготвянето на храната в психозоната ръководеше една дебела лелка, Зинаида Кириловна, която идваше от селото за по няколко часа. Под нейно ръководство се трудеха четири жени. В специалната малка пристройка, така нареченото „женско отделение“, имаше само шест жени — „психичните дами“, както ги беше кръстил за себе си Полетаев. Сред тях имаше една нещастна майка, изхвърлила децата си от петия етаж — млада жена, която се казваше Татяна. Другите бяха извършили по-малки престъпления, но всичките „не бяха на себе си“. Та четири от тях цял ден не излизаха от кухнята — приготвяха закуската, обеда и вечерята. Изпращаха им на помощ мъже — да им чистят картофите, да мият чиниите, да преместват бъчвите с кисело зеле и ябълкова туршия.

Полетаев беше на денонощно дежурство.

Всъщност дежурството му се състоеше в това, да стои в зоната, да наглежда болните и да нощува на кушетката в ординаторската. С медицински сестри или не — това беше избор на самия лекар.

Главният лекар Кузмин прекарваше дежурствата си в лабораторията.

Кошкин, беше вече ясно, се занимаваше през дежурствата си с анатомични опити, които явно бяха неговият малък бизнес.

Федя Полетаев, влезе във вонящата на кисело зеле и миналогодишен борш кухня и реши да вдигне скандал. Развика се на Зинаида Кириловна за мръсотията и че вече цял месец не са пръскали срещу хлебарки, че на пода има локви вода, а по ъглите се търкалят картофени обелки.

Зинаида Кириловна се оправдаваше колкото можеше, но Полетаев не я изслуша и тръгна към помещението, където миеха съдовете. Там бавно, като сомнамбул, миеше съдинките Комисаря. Пускаше алуминиевите чинии първо в леген с топла и съвсем мръсна вода и после ги преместваше в друг, в който водата беше малко по-чиста.

Слюнката от отворената му уста се стичаше като лепкав конец от брадата му в един от легените.

Федя Полетаев заговори пресилено високо и недоволно, за да го чуят и готвачката, и болните:

— Защо само един човек мие съдовете? Толкова ли не можете да помолите някого за помощ?

Зинаида Кириловна продължаваше да се оправдава и се опита да се вмъкне в помещението, но Полетаев я изгони и й нареди да измият пода с хлорен разтвор и занапред да изпращат двама или трима да мият съдовете.

— На всичко ли трябва да ви уча! Вървете, Зинаида Кириловна, и се захващайте със своята работа, а аз ще науча болния как да мие съдовете… Трябва да се вземе гъбата, на нея да се сипе препарат… — Полетаев взе от ръцете на Комисаря чинията и започна да му показва какво да прави.

Когато готвачката затвори вратата след себе си, Полетаев захвърли чинията в мръсната вода. Погледна Комисаря в очите и видя, че наистина погледът му е смислен.

— Е, разбра ли как трябва да се мие, Комисарю?

Болният нищо не каза, само кимна с глава, опитвайки се да преглътне слюнката. С треперещата си ръка напипа във водата чинията, после взе гъбата и започна да я мие, както му беше показал Полетаев. Но Федя издърпа чинията от ръката му.

— Я по-добре ми кажи, как се чувстваш?

Болният мълчеше.

— Май забравих името ти. Знам само, че те наричат Комисаря. Не помниш ли истинското си име?

— Помня… — с усилие каза Комисарят.

— Кажи ми тогава как се казваш?

— Юрий… — произнесе с видимо напрежение той.

— Чудесно! А помниш ли и фамилията си?

Юрий отново кимна и измънка с преплитащ се език:

— Ко-ро-льов.

— Фантастично! Значи паметта ти е наред?

Юрий Корольов поклати отрицателно глава и отново Полетаев усети върху себе си неговия внимателен и умен поглед.

— Аз не съм ти лекуващ лекар, но искам да знам какво си направил? За какво си тука?

Корольов се намръщи и отново зашари из легена за друга чиния.

— Не искаш ли да говориш? Страхуваш се някой да не ни чуе?

— Няма да кажа — бавно отговори Корольов.

— Защо?

— Ще ме убият…

— Кой ще те убие? От мене не трябва да се страхуваш! Аз искам да ти помогна! Ще се опитам да намаля дозата ти халоперидол. Обещавам ти! Ще можеш да се движиш и ще се почувстваш малко по-добре…

Болният поклати глава отрицателно.

— Не, аз умирам…

— Е, не преувеличаваш ли? — възкликна Полетаев.

Корольов отново поклати глава. На Полетаев му се стори, че отворената уста се опита да се усмихне.

— А какво си направил? Да не би да си убил някого? Изнасилил ли си? Крал ли си?

— Нее… — провлече гласа си Корольов. — Аз при-и-истигнах в Русия от Германия… — успя да каже той.

Полетаев едва не подскочи, като чу за кой ли път за Германия.

— Пристигнал си от Германия? Много добре. И тука ли откачи?

— Не… Арестуваха ме на гарата.

— Кой те арестува?

— Хората на Ваганов. Генерала…

— Но тогава какво си направил?

— Нищо. Трябваше само да предам…

— Какво да предадеш?

— Онова, което ми даде полковник Васин. Той също е тук. Знам… Виж на него все още можеш да помогнеш, а аз вече… — И Корольов някак неопределено сви рамо.

Полетаев прехапа долната си устна. Разбра! Повдигна сивата болнична дреха на Корольов и видя, че гърбът и коремът му са бинтовани. Отстрани бинтът беше изцапан със спечена кафява кора от засъхнала кръв.

Студени капки пот избиха по челото на Федя Полетаев. Той оправи куртката на Корольов и попита с пресипнал глас:

— Какво се е случило?

— Не знам — вдигна рамо Корольов. — Сигурно са ме рязали. Вътре всичко ми гори…

— Да нямаш възпалителен процес?

— Не знам — равнодушно отвърна болният.

— Какво се е случило с онзи Васин, когото държат в отделна килия? Кога е загубил паметта си?

— Не знам. Това са те… Ваганов го е повредил. Сигурен съм.

— Ясно! — каза Полетаев и изобрази на лицето си нещо като усмивка. Опита се поне мъничко да утеши Комисаря — Корольов.

— Ще ти предпиша антибиотици и всичко ще бъде наред. Ще дойде време да отидем с тебе и за риба. Обичаш ли да ловиш риба под леда?

— Не.

— А какво обичаш?

— Русия обичам… Бил съм и в Америка, и в Европа… навсякъде съм бил. Но винаги съм искал да се върна. Ето че се върнах… Ти нищо няма да направиш, той ще те унищожи… Не се завирай в чуждите работи — едва проговори Корольов.

— Е, ще видим кой кого ще унищожи. А кой според теб може да ме унищожи?

— Генералът. Той ми направи нови документи, но аз… аз тръгнах срещу него… Не прави моята грешка и не ми пречи да мия съдовете… — Корольов дълго изговаряше думите си и накрая прошепвайки поотделно почти всяка буква, отново отпусна ръце в легена и затърси друга чиния.

Полетаев внимателно потупа Корольов по рамото и без да обръща внимание, че гази из локвите, излезе от кухнята.

Той разбра, че е уплашен. Мускулите на корема рефлекторно трепереха, а страхът в гърдите му растеше с всяка минута.

Знаеше, че този Комисар, Юрий Корольов, не искаше да го плаши. Само искаше да го предупреди, че с генерала, а следователно и с главния лекар Кузмин, който е подчинен и приятел на Ваганов, шега не бива.

Федя Полетаев разбираше, че е започнал неравна борба. Но разбираше също, че не може да отстъпи. Ако трябва да се върви, то поне до края!…

„Любопитните мишки котки ги ядат“ — припомни си старата английска поговорка Федя Полетаев.

„Но аз не съм мишка и започвам да действам не от любопитство, а заради справедливостта! Само така мога да се преборя със страха — помисли си той. — Не ме е страх от сивия котарак генерал-майор Ваганов! В тази страна сигурно има поне няколкостотин генерал-майори, но виж, ако беше армейски генерал или дори генерал-полковник, тогава вече работата е друга.“

И Полетаев си затананика под нос песничката от един популярен филм: „Нам не страшен серый волк, генерал, серый волк… Но ще видим кой кого!“ — фалшиво припяваше Федя Полетаев и от тази импровизирана песничка страхът му съвсем изчезна.

8. Да не забравя себе си до утре

Фьодор Полетаев изчакваше нещо да се случи. Не му се наложи да чака дълго.

Той разработи план за действие и се подготви за осъществяването му.

Не беше трудно да се намери специално шишенце с плътна капачка. На пишещата машина в ординаторската стая написа „№9“ и залепи късчето хартия на шишенцето. Вътре наля дестилирана вода и малко я разреди с пеницилин, за да се получи онзи мътен цвят, който му трябваше.

Разбраха се с Любаша, с която беше близък миналата година и която сега се беше омъжила за някакво момче от селото и продължаваше да работи като сестра в зоната, че тя ще направи онова, което я помоли, веднага щом й каже…

Вкъщи преписа от справочниците и учебниците по психиатрия първите попаднали му данни, свързани с въпроса за изгубената памет, подреди листовете в солидна пластмасова папка и зачака.

Кузмин му позвъни същия ден и го помоли да намине вечерта към него, но не в кабинета му, а у дома. Полетаев категорично отказа, обяснявайки, че в момента не е в състояние.

— Така си и помислих, Фьодор. Ти май съвсем не можеш вече да се контролираш? — недоволно прозвуча в слушалката гласът на Кузмин.

— М-мога — отговори с преплитащ се език Фьодор.

— Добре, тогава утре те чакам в кабинета си — и Кузмин затвори телефона.

Точно това очакваше Фьодор Полетаев.

На другия ден той вече беше в кабинета на главния лекар.

Когато Фьодор Добрия влезе, Фьодор Устимович недоволно се намръщи и му предложи да седне.

Полетаев седна и за да не мълчи, започна да хълца, закривайки устата си с ръка.

— Не разбирам, Фьодор Иванович, какво става с вас в последно време. Да не ви е омръзнало да работите тук? Мога да ви сменя с друг лекар. Имаме добри заплати и абсолвентите от Медицинския институт с радост ще дойдат.

— Много добре, само не ме уволнявай, скъпи ми Кузя… — Полетаев отново демонстративно хлъцна и се усмихна виновно. — Дай по-добре да пийна, че да изтрезнея. Не се стискай!

— Това вече е безобразие, Полетаев — съкрушено въздъхна Кузмин.

— Съгласен. Повече няма. Честна дума. Само ми дай сега мъничко. Знам, че в касата си винаги имаш запаси…

— Ти да не си свършил всичко — и крадения спирт, и парите…

— Аха. Всичко.

Полетаев сложи на бюрото папката със записките, а с другата ръка стискаше скритото в джоба на бялата престилка шишенце с течността.

— Фьодор Устимович, малко да пийнем за изтрезняване и край — честна дума! Ето, вече започнах да работя и над кандидатската си — побутна той папката с изписаните листове.

Фьодор Устимович гнусливо се намръщи, но отвори бялата си каса и сложи на бюрото голяма бутилка с надпис, от който се разбираше, че вътре има чист медицински спирт.

— Не пия сам — капризно каза Полетаев.

— Фьодор Иванович, с всеки изминат час ставаш все по-нагъл!

— Скоро ще престана — виновно отвърна Полетаев. — Само ми се щеше да има и някакво мезенце. Там, в хладилника ви… знам, че има рибка и салам.

Кузмин се надигна и отиде до хладилника. Федя също стана и приближи до прозореца, до който се намираше отворената бяла каса.

— Времето навън е такова, че просто ти казва: „На заем вземи, но пийни“ — каза той и бързо замени шишенцето от джоба си с онова в касата, което прибра в престилката си.

Кузмин нищо не забеляза. Той изваждаше мезето от хладилника. После наля спирта в малки чашки и леко го разреди — на Полетаев по-малко, на себе си повече и предложи да се чукнат:

— За твоите бъдещи научни постижения.

— Правилно, Фьодор Устимович. От утре — нито капка…

Полетаев гаврътна цялата чашка и замези със салам.

Зазвъня телефонът — както се бяха уговорили, Любаша звънеше, за да му съобщи, че един от пациентите е получил странни конвулсии.

— Да, сега идвам. Благодаря ти, Люба! — радостно възкликна Полетаев и затвори.

Телефонното позвъняване беше излишно, но Фьодор го беше замислил, за да се презастрахова и да отвлече вниманието на главния лекар. Но всичко, което искаше, вече беше изпълнено. Набързо се сбогува с Кузмин и му обеща под клетва, че вече никога няма да пие и ще се захване, ако не с проблема на амнезията, защото Фьодор Устимович има нещо против, то с някакъв друг проблем, който ще му посочи главният лекар. После изхвръкна от кабинета и летеше по коридора, сякаш имаше криле на раменете си.

Люба беше измислила конвулсиите. Затова Федя дотича в ординаторската и звучно я целуна от благодарност по бузата, помоли я да си държи езика зад зъбите.

После взе една спринцовка и отиде в дванадесета стая. Там сложи инжекция с откраднатата субстанция №9 на болния Михайлов, който се отличаваше с цветущо здраве и отлична памет. Изчака половин час, поговори си с него за това-онова, помоли го да му разкаже миналото си. Паметта на Михайлов работеше безотказно.

Полетаев се шляпна по челото и като изпсува тихо, намигна на болния:

— Слушай, хайде да пийнем мъничко? Никой няма да научи. Ей сега ще донеса… — И Федя изтича за медицински спирт.

Донесе от ординаторската две чаши с разреден спирт. Протегна едната на Михайлов, а другата задържа за себе си.

Те се чукнаха, болният изля чашата в устата си, а Фьодор отпи само половината, любопитно разглеждайки зачервеното лице на Михайлов. Искаше да попита дали не си струва да повторят.

Но в този момент онзи изведнъж опули очи срещу него и размаха ръце във въздуха и рухна като подсечен на пода.

Полетаев дори се изплаши. Сложи болния на леглото и като не знаеше какво да прави по-нататък, защото онзи не идваше на себе си, реши да почака, с надеждата, че ще се съвземе.

Пулсът на Михайлов беше нормален, само малко ускорен, кръвното му налягане също беше в границите на нормалното — поне съдовете се подхранваха добре с кръв.

Полетаев излезе от стаята, оставяйки Михайлов в безсъзнание.

На следващия ден дежурната сестра му докладва, че болният се е събудил много рано, мятал се от ъгъл в ъгъл, нещо мърморел и размахвал ръце. Както беше предположил Федя, чу онова, което очакваше: „Не помня…“

— Поне името си не помниш ли?

Михайлов поклати отрицателно глава, гледайки го с учудени и празни очи.

— И фамилията ли не помниш?

— Нее. Май че Петров? Не съм сигурен.

— Много добре! Ще си спомниш след седмица. Поне дотогава ще приключи действието на лекарството и пак ще си здрав! — радостно го заутешава Полетаев. — Дотогава ще сме готови да те изпишем, но при условие че никому нищо няма да кажеш. Фамилията ти е Михайлов. Запомни я!

Онзи тъпо кимна в знак на съгласие.

Сега оставаше само да се чака. Според предположенията на Фьодор, главният лекар трябваше да инжектира следващата доза на Сергей Сергеевич и на тайнствения полковник, затворен в единичната килия, след един или най-много след два дни.

Фьодор Полетаев беше сигурен, че е направил всичко, което е могъл. Още не беше обмислил следващите си стъпки.

Още веднъж го извика Кузмин. За щастие не беше открил подмяната.

Главният лекар говореше с насмешка за записките на Федя, за „материалите“ по дисертацията. Впрочем Полетаев не очакваше да чуе друго.

После научи от сестрите, че полковникът и Сергей Иванов са били при главния лекар, съпровождани от надзирателите.

Оставаше да се чака…

Сега Полетаев се тревожеше за Комисаря — Юрий Корольов. По всичко изглеждаше, че развива сепсис, лежеше в леглото с близо четиридесет градуса температура. Сестрите му биеха антибиотици, но безрезултатно.

Кошкин ахкаше и охкаше, въртеше се около болния, опасяваше се, че пеницилинът и стрептомицинът могат да окажат вредно въздействие на костния му мозък. На тази гадина му се беше прищял и костен мозък! Полетаев не бързаше да разкрива пред Кошкин, че знае всичко по случая. Корольов едва ли би могъл да бъде спасен вече, Полетаев го беше прегледал и като лекар разбираше това.

Главният лекар милостиво разреши на Сергей Сергеевич да поработи малко в работилницата и изпадналият в амнезия бързо усвои лесните операции по ушиването на памуклийките. Полетаев се отби в работилницата и тихо подпита Иванов дали не си е спомнил вече нещо. Но той, както и преди, не помнеше нищо. Дори и сънищата си.

За да не предизвика подозрение, Федя повече не отиде при Василий Найдьонов, както нито веднъж не беше отишъл и в килията на Васин…

Иванов-Турецки изпитваше нечовешки мъки.

Вече трети или четвърти ден, това не беше важно, той седеше зад шевната машина и страдаше.

Както биха казали медиците, психарстваше. Или страданието му можеше да се нарече „философска интоксикация“. Но има ли значение как ще наречеш мъките на един човек, изгубил себе си.

„Какво е животът? — мислеше той, докато слушаше тракането на шевната машина. — Какво въобще е битието? Значи ли, че човекът вече не е човек, щом липсва паметта? Дори кучетата и котките имат памет. Имат минало. А човекът без минало е като охлюв, като медуза, като трева. Аз трева ли съм? Това звучи чудовищно, но май е така. Лекарят с добрата усмивка, който идва при мен, обеща да ме излекува и да ми помогне. Но той нищо не прави. Само пита и се усмихва. Може би трябва аз да го помоля да приложи някакви наистина силни лекарства? Нали се шегуваше, че само трябва да ме ударят с нещо по главата. Дали пък сам да не опитам — да се засиля и да блъсна главата си в стената? Не знам… Нищо не знам! Нищо не разбирам! Нищо не помня!…“

След като обядваха в общата столова, всички отново тръгнаха към работилниците под охраната на надзирателите, които грубо блъскаха бавно крачещите болни. Иванов-Турецки също вървеше по вече познатия му дълъг коридор с пожълтели репродукции на Брьогел.

Срещу него санитари надзиратели полуносеха-полувлачеха късо подстриган болен с отворена уста, който дишаше тежко и явно беше в безсъзнание. Отвеждаха го в отделна стая.

Но щом се изравниха с Турецки, сякаш ослепителен удар от мълния прониза мозъка му!

Наоколо цареше абсолютна тишина, но в главата на Турецки, поне на него така му се стори, изтрещя оглушителен гръм.

Турецки спря, санитарите също се забавиха, опитвайки се да изправят болния на крака, за да върви сам. Турецки гледаше със стъклен поглед лицето на този болен, който се съвзе и отвори с усилие очи. По гърба на Турецки се стичаха студени струйки пот.

Той много ясно помнеше, че беше виждал това лице по-рано. То му беше до болка познато. Но откъде? Къде е могъл да го види? Турецки се боеше да мръдне. Ръцете и краката му бяха просто сковани.

— Хайде, Комисарю, върви сам, хайде — каза единият от санитарите.

Турецки дрезгаво изстена: „Ааа!“ и от глава до пети бе облян от горещата вълна на върналата се памет!

Колкото и невероятно да прозвучи, но той, с неговата упорита професионална памет, позна в лицето на Комисаря фоторобота, който бяха направили някога Грязнов и Пряхина, фоторобота на военния, когото Пряхина беше видяла сутринта на гарата!… Сутринта на какво? В деня… на убийството на Татяна Холод! Татяна Холод, която… трябваше да получи дипломатическото куфарче с документите! Холод, от която ме ревнуваше жена ми… Страхотно! Аз имам жена. Тя се казва Ирина и сега е… Да не би да е дошла при мен в болницата?… Не, сега е в Рига! А къде са Грязнов и Меркулов? Ами аз къде съм? Какво става с мен, дявол да го вземе!

— Ти да не си умрял бе? — чу Турецки и почувства как нечия силна ръка болезнено го блъсна в гърба.

Комисарят — оня военен с дипломатическото куфарче от гарата — вече го влачеха по-нататък по коридора и сега Турецки отново вървеше след другите сиви халати. Отиваше в шивашката работилница, за да шие грубите памуклийки.

„Но това е безумие! Аз съм следовател… Следовател по особено важни дела! И шия памуклийкй? — Турецки започна да стъпва меко и внимателно, като котка, за да не би, не дай боже, да разклати тялото си и да не отлети пак паметта му. Той трескаво разсъждаваше, припомняйки си какво му се беше случило през последните седмици. — Значи аз съм в Германия. Но къде е Грязнов? Стой! Какво помня още освен Германия? Помня, че трябва да купя на жена си подарък за Нова година. Новата 1992 година! Но Нова година вече мина. Значи, че аз съм тук повече от седмица. Може би повече от седмица съм бил в безсъзнание!… След какво… След като се разделих с Ваганов! Но ние се разделихме почти като приятели и последното, което помня… Аз помня! Аз му казах, че в коняка има нещо. Генералът се изсмя на думите ми и… И това е! Следващото, което мога да си спомня, е, че съм тук. Но тук всичко е някак си черно-бяло. Единственият «цветен» спомен е, че дойде онзи лекар с добрата усмивка, който ми обеща да ми помогне. Не трябва да го изпускам! Не трябва!… Първо, трябва да разбера дали съм в Германия. Нещо никак не ми прилича на Германия. Но къде съм? Второ, щом съм тук, значи някой много силно го е искал! Но кой е той! Нима…“

Турецки отново чу грубия глас зад гърба си. Обърна се, за да види кой го вика, залитна и… Всичко изчезна!

Отново някаква гъста мъгла се стовари върху главата му и той едва не закрещя от отчаяние. Спомените му изведнъж бързо започнаха да изчезват, той се стараеше с всички сили да ги задържи, но вече не успяваше.

Когато най-после го настаниха пред шевната машина, Турецки, целият пребледнял от напрежение, с лице, покрито с едри капки пот, вече разбираше, че почти нищо не помни. Беше успял само да фиксира, че се казва Александър, че фамилията му е Турецки и че вероятно е следовател, но е болен… защото някой е искал да го отрови!

— Да не забравя! Само да не забравя… — механично, едва чуто мърмореше той, стараейки се с всички сили да удържи изплъзващата му се памет. — Само да не забравя себе си до утре! После ще се оправим. Само да не забравя себе си до утре!…

Колко трудно ми беше да задържа с всички сили личността си, опитваща се да се изплъзне от мен някъде там, в тъмните глъбини на безсъзнанието! А там, в онзи непрогледен мрак, аз чувствах как мърда някакъв абсолютно чужд за мене човек, който се мъчи да ме завладее, нахлувайки от мрака в моя живот. Онзи, другият, беше изключително агресивен и като че ли се канеше да извърши нещо страшно…

И аз не забравих! Макар че това ми струваше много усилия. Шевната машина тракаше до затъпяване, но аз стотици и хиляди пъти повтарях: „Турецки, Турецки, Александър, Александър… Аз съм следовател. Жена ми е Ирина… Слава Грязнов и Меркулов…“

Но като напук онзи светлия лекар, който толкова добродушно говори с мен го нямаше. А аз, макар и да бях оглупял, разбирах, че не си струва да се хваля и да скачам от радост, че съм дошъл на себе си. Нали някой искаше аз да съм тук и може би този някой беше някъде наоколо. Може би това са санитарите, които се наричат надзиратели в това страшно болнично заведение, или може би това е другият, когото видях по-рано и ми се представи като главен лекар; много е възможно да е и онзи човек с бялата престилка, който се казва Кошкин. Как му беше името… Да, каза, че е Иван. Това, което беше станало наскоро, помнех много добре! Но онова, което се беше случило преди определен момент от събитията в Германия, бях забравил и много трудно си го припомнях.

Вярно е, че от всичките дни в този психиатричен затвор, практически не помнех само първите дни от пребиваването ми в „клиниката“. Нещо бяха правили с мен, но какво? С много труд успях да си спомня, че седях и… четях книга? Или гледах телевизия?… Нищо точно не можех да кажа. Но че около мен се въртеше Кузмин и че страшно ме болеше главата — в това бях напълно сигурен.

Много се надявах, че утре ще съм по-добре и няма да ми се налага да влагам толкова сили, за да запазя спомените си.

Почти не мигнах цялата нощ. Страхувах се, че като се събудя, пак ще се окажа полумедуза-полутрева.

На другия ден отново шиех памуклийки, молейки се само за едно — колкото се може по-скоро да видя онзи усмихнат лекар.

Видях го в работилницата. Сякаш безцелно се разхождаше между машините, но забелязах как целенасочено се приближава към мен.

Надзирателят четеше в ъгъла някаква книжка и не ми обръщаше внимание. Аз улових погледа на приближаващия се лекар, намигнах му и отново наведох глава над работата си.

Полетаев спря за секунда и после приближи към мен:

— Е, как върви работата ни? Добре ли е? Не е ли много трудно?

— Не. Искам до тоалетната — казах тихо аз.

— Добре, ще те придружа.

Каза на надзирателя да не се безпокои за мен и че сам ще ме заведе до тоалетната. Онзи сви рамене и кимна в знак на съгласие, забивайки отново нос в книгата.

В тоалетната прекалено дълго свалях панталона си. Мълчах и очаквах пръв да заговори усмихналият.

— Има ли някакво подобрение? Сигурно нещо ти се е присънило? — попита лекарят.

— Може би да, а може би не — отговорих неопределено аз.

— Нещо не ви разбирам.

— И аз вас.

— Какво не разбирате?

— Обещахте да ми помогнете, защо? Аз съм болен, ненормален. Вашата работа е да ме лекувате, а не да ми помагате.

— Точно така. Ето че помагам, да не ви лекуват… Можеш да ми имаш доверие, Сергей Сергеевич. И двамата се намираме в не много приятно местенце и аз знам нещичко за тебе…

— И какво знаеш?

— Че ти не си Иванов.

— Така е — потвърдих аз.

— А можеш ли да ми кажеш кой си?

— Защо? За да ме направиш отново идиот ли? Федя, май че така те наричат?

— Да. Фьодор. И въобще не съм те направил идиот, а точно обратното.

И докато вдигах панталоните си, Полетаев ми разказа как е сменил препарата в кабинета на Кузмин. Вече нямах никакво съмнение в истинността на думите му.

— Аз съм старши следовател по особено важни дела при Московската градска прокуратура. Казвам се Александър Турецки. Не очакваше, нали, момче?

Полетаев наистина не беше очаквал такова признание. Той бързо замига, докато се съвземаше от учудването, и после въздъхна:

— Ама че работи стават при нас, следователю!

— Не при нас, а при вас — поправих го аз.

— Обаче много се задържахме на цукалото. Време е да се връщаме — каза той.

Ние мълчаливо се върнахме обратно в работилницата.

Полетаев ми обеща, че през нощта, когато надзирателите задремят, а той ще дежури, да дойде в моята килия.

Не ме излъга.

9. Омраза

Чух звука от отварянето на вратата някъде след полунощ. Естествено, че не спях. Не можех да заспя.

Виж ти какво се получи! Аз сам предлагах на Меркулов да ги провокираме, за да предизвикаме ответната реакция на онези, които бяха заповядали убийството на Татяна Холод. А вместо очаквания резултат попаднах в разтворената паст на мишеловката, която сякаш мене беше чакала. Какво искаше Ваганов от мен? Да не би да си мисли, че може да ме купи? Не мога да повярвам, че е толкова глупав. Искаше ли Ваганов да ме унищожи? Но тогава защо не го направи по-рано там, в Германия? Явно съм му нужен, но за какво?

В стаята внимателно влезе Полетаев с офицерска униформа на лейтенант. На раменете му беше наметната бяла не много чиста престилка.

— Как е, държиш ли се? — прошепна ми той.

Станах от леглото, приближих плътно до него и се вгледах в неговите светли очи.

— Хайде, Фьодор! Ти ми казваш къде съм и какво правят с мене. А аз ще ти кажа как съм се озовал тук и откъде съм пристигнал.

Фьодор Полетаев бързо ми зашепна, от време на време задъхвайки се от вълнение. Разказа ми всичко, което знаеше за Илинское. Не пропусна нито Кошкин, нито генерал Ваганов. За това, че тука са заточили Вася Найдьонов, който работи за Ваганов, и за онова, което ме хвърли в малък шок — че тук е и полковник Васин! И той като мен с амнезия, но сега, след като не са му били втората инжекция от препарата №9, сигурно вече е започнал да си припомня нещо.

Недоумявах защо Ваганов беше ни оставил живи — полковник Васин и мен? Генералът беше казал, че мога да му потрябвам. Да не би все още да разчита на мен? Този самонадеян, всесилен заместник командващ?

— А Юрий Корольов лежи в безсъзнание. Както се казва, медицината е безсилна в този случай. Скоро ще настъпи комата… и край — говореше Полетаев.

Страшна мъка сви гърдите ми. Тези момчета, Васин и Корольов, които бяха станали причина, макар и косвено, за смъртта на Татяна Холод, сега ми бяха като роднини!

Спомних си ясно прочетеното в записките на полковник Васин… И през ум не ми беше минавало, че ще се срещнем някога. Как можех да предположа, че ще се окажем с човека от фоторобота в една и съща лудница!

Но както казват, фактите са упорито нещо!

— Щом си такава важна птица, ако наистина си следовател, то вече не ме е страх. Ние с теб ще затворим това павилионче, което са си подредили тука Кузмин и Ваганов. Нали? — усмихваше ми се той, шепнейки на ухото ми.

Аз кимнах в знак на съгласие, но все още не разбирах какво трябва да направим най-напред. Ясно ми беше едно — трябваше да се помъча да се измъкна от тук, да измъкна Васин и онзи изобретател Найдьонов. Работа на медицината, беше да измъкне от комата умиращия Юрка Корольов.

За Корольов Полетаев каза, че е безполезно, дори и да го изпратят в областната болница в Смоленск, защото щеше да възникне въпросът къде са липсващите му органи. Прекалено дълго никой не беше обръщал внимание на перитонита му. Изглежда, положението на бившия предател на родината наистина беше безнадеждно.

— Време е, Саша, да си вървя. Нашите надзиратели са задължени да докладват на началника на охраната и на главния лекар за всичко странно по време на дежурството. Сипаничавия може от любопитство да се заинтересува дали не се мотая в женското отделение и дали не съм съблазнил някоя от сестрите. Така че е време да си вървя. Не ме чакай утре. Сам решавай какво ще правиш. Но бъди внимателен! А вдругиден пак ще съм дежурен — ще сменя Кошкин…

На молбите ми да позвъни в Москва, Полетаев отказа — било безсмислено.

Той ми обясни, че Илинское се свързва с градската телефонна централа през номератора на военното летище. Полетаев беше сигурен, че разговорите, се подслушват от военните. Не беше възможно и да се изпрати телеграма — в селото от десет години вече нямало поща, а за да отиде до районния център, трябвало да иска разрешение от Кузмин. Фьодор обеща, че ще замине и ще изпрати телеграмата след няколко дни.

Разделихме се набързо, Полетаев внимателно отвори вратата, излезе от килията ми и заскърца с ключа в ключалката.

На следващия ден с тръпнещо сърце вървях по коридора, придружен от конвоя, предчувствайки, че ще се срещна с Кузмин. И предчувствието не ме излъга.

— Здравейте, Сергей Сергеевич. Радвам се да ви видя — разтвори ръце насреща ми Кузмин. — Как е самочувствието? Как върви трудовата терапия, да не се преуморявате?

— Не — промърморих аз. — Само че нищо не помня. Лоши са ви лекарствата.

— Не може изведнъж, гълъбче, не може — зацъка с език главният лекар.

— Да не искате пак да ме боцкате, за да се върне паметта ми?

— Не, наскоро ви направихме инжекция. Сега искам да опитам друго средство.

Стомахът ми се сви:

— Какво средство?

— Знаете ли, няма да е лошо малко да се поободрите. Искам малко да се развеселите, да почувствате радост от живота, въпреки загубата на паметта. Да ви разтърсим, с други думи! Дори може би ще станете малко агресивен, но това е временен ефект — заусмихва се розовобузестият Кузмин.

— Ще се появи агресивност? Тя да не би да подобрява паметта?

— Не, тоест да, с една дума, така ще е по-добре за вас. Давайте ръката си.

Кузмин извади от касата си не шишенцето със злополучния номер, а кутийка с малки ампули и започна да пълни спринцовката. Разбирах, че е безполезно да бягам, защото зад гърба ми стоеше прословутият Сипаничав — дребен на ръст, със следи от едра шарка по лицето. До него се беше изправил още един с вечно зачервен нос надзирател санитар по прякор Лимона, чието лице, без носа, беше бледожълто.

Внимателно следях Кузмин. Той напълни спринцовката и машинално потърка лявата си вежда.

„Това, че потърка веждата си, е доказателство, че лъже — размишлявах аз, припомняйки си познанията по психология, които някога ми набиваха в главата в института. Тези знания неведнъж ми помагаха да водя разпитите… Този малък жест си го носим от детството. Децата, които лъжат, крият устата си с ръка, а ние само посягаме към бузата или носа си, а в някои случаи и към веждите. Щом този тип докосна веждата, а не челото, значи лъжеше дълго и професионално. Прекалено изтънчен и точен бе жестът…“

Размишленията ми бяха прекъснати от забодената във вената ми игла.

Кузмин, както и преди, разтегнал уста в своята канибалска усмивка, вкара в мен някаква розова гадост. Той ме попоглеждаше хитричко, а аз внезапно започнах да му се ядосвам, но с някаква страшна и необичайна за мен ярост.

Когато инжекцията вече беше сложена, бях готов да убия мъчителя си. Но все още се сдържах.

„Значи, нов експеримент с мен! Май че въпреки жеста си сега не беше ме излъгал. Беше ме дрогирал с нещо, което мигновено предизвиква бясна ярост“ — мислех си аз, докато шумно поемах въздух и също толкова шумно издишах, като разярен бик на корида.

За миг разиграх наум няколко варианта на поведение и избрах онзи, който ми се стори най-подходящ за ситуацията. Аз изсъсках:

— Копеле такова!

— Какво има, Сергей Сергеевич? Защо ругаете?

— Сега ще те удуша, мръснико! — Хвърлих се да душа главния лекар, но ме сграбчиха надзирателите, които стояха зад мен и само чакаха този момент, за да ми извият ръцете зад гърба и да щракнат белезниците на китките ми.

— Колко сте недружелюбен, Сергей Сергеевич. Обаче реактивността ви е много повишена…

— Плюя аз на това повишена ли е или понижена. Все едно, ще те пречукам! Разбра ли? — крещях аз, извивайки се с цялото си тяло и опитвайки се да ударя с чело отстъпилия на безопасно разстояние от мен Кузмин.

— Отведете го. Успокойте се, Сергей Сергеевич. Утре ще сте добре — продължаваше да се усмихва Кузмин.

Разбрах, че неподправената ми ярост много се хареса на Кузмин. Само че защо точно с мен трябваше да експериментира? Той ми инжектира нещо, което предизвикваше такава злоба, че ако не бяха ме вързали, с чиста съвест бих го пречукал на място.

Не ме отведоха в моята килия, а ме натикаха в малко, тясно килерче, широко около петдесет сантиметра и дълго около метър. Този карцер от всички страни беше облицован с брезент, зад който се усещаше шумоляща слама. Така че можех да буйствам колкото си искам, без да се нараня или осакатя.

Но аз не исках да буйствам. Макар че яростта кипеше в жилите ми, събрах цялата си воля и успях да се успокоя. Легнах на платнения под и изпънах ръце зад гърба си, така че да не ми убиват белезниците и реших да броя овце.

След двехилядната овца окончателно се съвзех и разбрах, че мога да владея емоциите си.

Започнах да размишлявам за положението, в което се намирах. Освен Полетаев не можех да търся подкрепа от никого. Ако Полетаев изведнъж реши да ме предаде или пък съдържанието на телеграмата, която трябва да изпрати, стигне до Кузмин, ще се окажа напълно сам и сигурно отново ще настъпи амнезията, но този път завинаги.

Не, не можех да рискувам. Колкото и да ми се искаше сега, изгарян от страшна злоба, да се измъкна на всяка цена, трябваше да бъда изключително предпазлив. Нетърпението може да доведе до плачевни последствия. Трябваше да играя ролята на „забравил всичко“ колкото е възможно по-добре и до края.

Някъде привечер надзирателите ме навестиха — да видят дали съм жив и здрав. Казах им, че всичко е наред, напълно съм спокоен и искам да ям.

Освободиха ръцете ми и донесоха овесена каша, която излапах набързо. После заспах мъртвешки сън, чувствайки се напълно разбит и опустошен. Моята агресивност свърши.

10. Помни и живей

Полковник Васин беше спокоен. Той нищо не помнеше.

Чувстваше, че там, в най-дълбокото на душата му, е скрито нещо неуловимо тъмно, като утайката на дъното на езеро, но тази утайка не можеше да се вдигне на повърхността. Васин и не искаше това плашещо го нещо, притаило се някъде там — в глъбините на подсъзнанието му, извън границите на спомените му, — изведнъж да го връхлети с цялата си яснота.

Държаха го в отделна стая.

Той дълго време се съвземаше, след като го бяха пребили. Изглежда, че при побоя беше получил онзи силен удар, който беше помрачил съзнанието му — разсъждаваше Васин. Помнеше, че се беше бил с някого, но с кого… От сбиването му беше останал белег на лицето — синина, която вече отшумяваше. Само под окото му едва-едва се забелязваше полукръгла синкава ивица.

Васин не помнеше, че се съпротивлява, но не в прибалтийската вила, а когато го натикваха в колата. Удариха го в окото и после го зашеметиха с дръжката на пистолет по темето.

Той беше сигурен, че по време на сбиването е отказала паметта му. „Какво пък, всичко се случва. За някои е по-добре да живеят без мъчителните си спомени“ — мислеше си полковникът, влачейки скъсаните кожени чехли, четиридесет и пети номер, из триметровата си стая. Отиваше до стената с полукръгъл прозорец, разположен нависоко, почти под тавана, връщаше се към вратата, обкована с ламарина, после пак към стената…

Но за какво точно го затвориха… Може би е убил някого при сбиването? Защо се беше оказал тук — той, Самсон Куликов, бивш щангист? Разбира се, че заради сбиването, но подробностите от боя… Искаше му се да знае някакви подробности, но тях ги нямаше.

Обеда и вечерята му донасяха други болни. Те отнасяха и остатъците. Само понякога закуската му носеше един санитар — отвратителна и уродлива муцуна.

Изглежда, че този санитар обичаше хумора, и разказваше на Васин-Куликов, че е обесил тъща си на полилея и горил петите й с кибритени клечки. Тъща му дълго страдала, но полилеят не издържал — тъщата останала жива, макар и с почернени пети, избягала от дома на мъчителя си и наклепала в милицията зетя, на когото му захлопала дъската.

Отначало Васин повярва и страшно се изплаши, но след като размисли, не че си спомни, а интуитивно се досети, че това е обикновената за тези места дивашка и злобна шега над болния човек.

Почти не го пускаха на двора да се разхожда. Излезе на чист въздух само няколко пъти, и то привечер, когато вече нямаше никой навън. Така че през цялото време, докато го държаха тук, Васин не беше разменил нито дума с който и да е от болните.

Но в последно време при него често наминаваше някакъв розовобузест лекар, който постоянно и пресилено му се усмихваше. При този лекар водеха Васин за процедури.

Лекарят, Фьодор Устимович, дълго разговаряше с него, разпитваше го за неща, които Куликов не знаеше или не помнеше, и си отиваше напълно доволен, съветвайки го да не се огорчава и отчайва.

Васин поиска от лекаря да му донесат гири, за да се занимава сутрин с упражнения. Нали той, Самсон Куликов, е тежкоатлет, а сега мускулите му толкова бяха отслабнали — даже не му се вярва, че някога е вдигал повече от сто и трийсет килограма… Сега бившият атлет и трийсеткилограмова гира не може да вдигне с една ръка повече от два пъти, та камо ли щанга.

Кузмин му обеща, че ще получи спортни щанги, но по-нататък. Сега ще се разпореди да му донесат гири. Дори го похвали, че не забравя да се грижи за своята спортна форма.

След рязкото затопляне изведнъж скова студ. По прозоречната решетка се появи бял пухкав скреж.

Самсон Куликов се събуди рано сутринта от страшния студ в килията. Стана от кревата, напипа с крак вледенилият се чехъл и недоволно се наежи. Чувстваше неприятен дъх в устата си, защото не му даваха паста и той използваше прах за зъби, смесен с вода. Приближи до прозореца, изстърга с нокът малко скреж и го опита с езика си. Веднага усети в устата си приятна чистота и свежест.

Куликов помисли, че ако паметта му беше на място, той сигурно щеше да си спомни, как в детските години е правил снежни човеци и е пробвал вкуса на ледените висулки от капчука.

Куликов направи няколко лицеви опори на стената, за да се стопли. Погледна ръцете си — те бяха изцапани с неприятна и лепкава течност. Погледна стената — беше мокра, като че ли се беше изпотила.

Като си плю на ръцете, Куликов отиде до гирите в ъгъла и те му се сториха прекалено леки. Докато правеше упражненията си, не усети никакво напрежение в мускулите. Опря лявата си ръка на кръста, взе двете гири в дясната и започна да свива и изправя ръката си колкото можеше по-бързо, чувствайки как приятната топлина преминава от китката нагоре до лакътя и гърдите и се насочва към сърцето му, което започна бясно да тупти.

Направи същото упражнение и с лявата ръка, а после започна да подскача с гирите. Но скоро се умори.

Мисълта, че е тежкоатлет, го накара да остави гирите и да вземе пудовките.

В ъгъла на килията, до железния креват, завинтен към пода, лежаха боядисаните с черна, тук-там олющена боя пудовки на началника на охраната Зарецки. По заповед на Кузмин той ги беше донесъл в единичната килия на привилегирования психопат Куликов.

„Много съм отслабнал в този санаториум — помисли изпотеният Васин, — щом някакви си двойни пудовки вдигам с усилие. А санитарят ми разправя, че някога съм вдигал цяло жигули…“.

Куликов остави пудовките и се върна с разтреперани крака при гирите. Не му харесваха еднообразните движения и реши да си поиграе с тях като с циркови бухалки — да ги подхвърля с едната и да ги лови с другата ръка.

Докато прехвърляше гирата от дясната в лявата си ръка, той се наклони силно напред, за да запази равновесие, и другата гира, падайки отвисоко, го цапардоса силно по тила. От очите му изхвърчаха искри.

Куликов-Васин падна, забил нос в каменния под.

В главата му се замяркаха цветни картинки, като че ли бяха кадри от няколко различни филма.

Той ту тичаше по пролетното маково поле с автомат и стреляше в някого, ту подаряваше цветя на хубавичка жена с репортерски магнетофон на рамо и микрофон, затъкнат в кокетното джобче на синята блуза, ту бяга от взривовете в някаква гориста местност, покрита с фантастични сиво-зелени храсти…

Васин се свести от болка.

— Мамичко, как ме боли кратуната… — процеди през зъби той, опипвайки силно подутия си нос. — Ама че загази, полковник… Полковник ли? — попита се Куликов-Васин.

„Загази, полковник Васин“ — услужливо повтори паметта му.

Той притискаше с една ръка тила си, а с другата носа и се разхождаше из килията, мърморейки:

— Как беше?… Чакай, не разбрах… Ох… Васин, полковник Васин?

Пред очите му като живи изплуваха картини от миналото. Неговото минало! Васин се опитваше да не диша — не дай боже да изпусне, напротив — по-дълго да задържи тази фантастика за него реалност. Реалността на неговото собствено минало.

Само за един миг изчезна цялата онази относителна безметежност, в която плуваше в последно време.

Той е виновен за смъртта на Татяна Холод! Той, полковник Васин, изпрати Юрий Корольов с дипломатическото куфарче! Разбира се, Корольов е бил хванат от хората на Ваганов и те са подменили куфарчето…

Ваганов беше изфабрикувал нови документи за Корольов, според които Юрий беше капитан от Съветската армия, служещ в Западната група войски. Но той, полковник Васин, беше убедил бившия дисидент да тръгне срещу интересите на генерала, недооценявайки всемогъществото на разузнаването на заместник командващия.

Полковник Васин не помнеше колко престоя на едно място, след като настъпи прозрението. Изведнъж почувства, че единият му крак е измръзнал — чехълът беше отлетял нанякъде и сега босият му крак изтръпваше от студа на каменните плочи на старинния манастирски под. В този момент чу дрънкането на ключове — беше дошло времето за закуска.

Някакъв откачен затворник в сива дреха, прегърбен и с угаснал поглед, влезе в килията и му подаде чиния с каша и канче с рядък изстинал чай. Надзирателят стоеше до вратата, подрънквайки с връзката ключове, и разглеждаше Васин без особен интерес.

След като му оставиха закуската и заключиха вратата, Васин взе чинията и легна на кревата, за да постопли премръзналия си крак. Без желание започна да тъпче в устата си тази каша от неизвестен произход. Постепенно започна да идва на себе си от първоначалния удар на нахлулите спомени.

Докато гълташе насила, за малко не се задави от нещо голямо и отвратително, както му се стори в първия момент. Васин с отвращение го изплю в лъжицата и учудено видя, че е някакво парцалче, навито на тръбичка. Стори му се, че това е направено нарочно.

Внимателно го разви и видя, че от вътрешната му страна наистина се появяват букви, изписани с химикалка. Това беше бележка, явно предназначена за него. Като я разгърна докрай, прочете:

Васин едва не подскочи от леглото и изтърва чинията на пода. Значи не е сам, значи тук имаше още някой, който поне знае за него. „Чукай по вратата.“ Защо?… Дали не е сигнал за онзи приятел, че е дошъл на себе си? Да, точно така е…

Васин скочи от леглото и няколко пъти бързо обиколи килията. Вълнението му нарастваше. Мислите му скачаха една през друга — да чука, трябва непременно да чука по вратата, и то сега… но как да обясни постъпката си? Единственият разумен довод е: „Искам да се разходя, искам на чист въздух.“ А ако симулира, че е болен? Да предположим, че изведнъж съм се заразил от нещо такова… как се казваше пущината? Май че клаустрофобия — болестта от затворено пространство…

И Васин започна да чука с алуминиевата чиния по ламарината на вратата.

След няколко секунди чу в коридора стъпки, които приближаваха. Квадратното прозорче се отвори и през късите пръчки на решетката Васин видя едно око, което внимателно се взираше в него от коридора.

— Болният, какво има?

— Ами чукам — не намери какво по-разумно да отговори полковникът.

— Какво искаш?

— Защо все ме държите затворен? Искам да се разходя! Страхувам се от тези стени… те ме притискат. Искам простор! Веднага ме пуснете! — И той заблъска с юмруци по вратата.

— Ясно, разбрах те — беше отговорът. — Добре ли закуси? Всичко ли си изяде? Докрай? Ей, болния, чуваш ли?

— Да, ти ли го написа?

— Бъди внимателен. Ще се помъча да направя така, че да се срещнем в двора. Кажи, че искаш да разчистваш снега.

Прозорчето се затвори.

Полковник Васин ликуваше! Току-що чувстваше, че ако има някакъв остър предмет под ръка, можеше да промуши сърцето си или да среже вените си от онези мъчителни спомени. Но изведнъж се беше появила надеждата. Той не е сам тук! Искат да му помогнат!

Но онзи човек зад вратата беше прав — трябваше да унищожи бележката. Колкото и да му беше противно, но Васин трябваше да я сдъвче.

Не мина много време и той чу, че се отваря вратата на килията му. На прага се изправиха един надзирател и миловидната сестра Нина.

— Казаха, че сте чукали? — попита тя. — Искате ли нещо?

— Да. Искам навън! Още сега! Страшно замръзнах тук… после и тези стени… Те са мокри, хлъзгави и лепкави! Те ме притискат и не ми дават да спя. Не ми трябват успокоителни, само ми разрешете няколко часа да се разходя навън. Това ще ми е от полза, нали? Аз не съм луд, мила сестричке! Защо не ме пускат?

— Ще кажа на главния лекар и сигурно ще ви разрешат да се разхождате — отвърна сестрата.

— И му кажете, че ми трябва физическо натоварване. Аз съм щангист и без натоварване сърцето ми няма да издържи. Вие може и да не знаете, но аз го знам много добре! Как ми се иска сега да можех да се поразкърша с лопатата или с брадвата!

— Ама вие наистина сте Самсон. Ненапразно така са ви кръстили — мило му се усмихна медицинската сестра и излезе заедно с надзирателя от килията.

Някъде след около час същият надзирател домъкна скъсан и мръсен кожух, стара ушанка и бяла хавлиена кърпа вместо шал.

— Хайде, Самсон, обличай се, ще разриваш снега с другите…

Васин нахлупи шапката на главата си и след няколко минути вече беше на двора.

Той блажено присви очи от яркото зимно слънце и от белотата на падналия през нощта сняг. В двора чистеха снега около петнадесетина ненормални — кой с лопата, кой с метла или с носилки, съпровождани от надзиратели и медицински сестри, мъкнеха товара си към железните врати с опъната отгоре им бодлива тел. Там, наблизо, зад вратите те трупаха снега на големи купчини.

Двама боядисваха с блажна боя вратата, която водеше към галерията на втория етаж. Други двама мъкнеха малка елхичка, която бяха сложили на двора за Нова година и сега все още блестеше с остатъците от гирлянди и направени на ръка книжни играчки, изрязани от сребристите опаковки от чай.

— Каква красота! — протегна се Васин. — Благодат!

Надзирателят му тикна дървена лопата в ръцете и той заедно с другите започна да събира снега на малки купчинки.

Полковник Васин се оглеждаше, докато работеше, но никой не се приближи до него. Недалеч стояха двама прапоршчици надзиратели и пушеха, разговаряйки помежду си.

Васин с усилие изправи гърба си, който беше започнал вече да го наболява, и чу до себе си недоволно ръмжене. Някакъв много работлив болен буташе лопатата си към краката му.

— Давай, работи — му прошепна онзи, опитвайки се да го удари през краката.

Васин се отмести.

— Тук вече почти няма сняг…

— А в тиквата ти има ли нещо или не? — чу Васин гласа на онзи, който, без да изправя гръб работеше и му говореше.

— Не разбрах… Какво искаш от мен?

— Ами искам да разбера ти продаде ли ракетите на Ал Руниш, или не успя?

Васин замръзна. После се огледа. Надзирателите, както и преди, не обръщаха особено внимание на болните. Той хвана лопатата и бързо започна да гребе снега.

— А тебе какво те засяга? Какви ракети? Ако си ненормален, поне си признай…

— Тук всичките са ненормални, почти всичките. — Онзи прекъсна за минутка работата си и го погледна. — Ако нещо си си спомнил, дръж си езика зад зъбите, полковник Васин!

Васин мълчаливо кимна и се заслуша в онова, което му говореше този зачервен, облечен в скъсана ватенка мъж на около четиридесет, с умни очи и без никакви признаци на болест.

— Можеш да ми се довериш. Аз съм следовател от Московската прокуратура. Федя Полетаев е лекар и също е наш човек. Тука е и Корольов, но е много зле, умира. Това е, полковник! Твоята афера не успя…

Васин се изправи втрещен от новината. Значи Корольов е жив и е тук, но умира? Сигурно са го пребили?

— Работи, имаме малко време! Слушай и помни — казваше следователят на Васин, който отново започна бързо да работи с лопатата. — Ще се опитам да намеря оръжие за тебе и за мене, но не сега. Трябва да се държиш много предпазливо. Никой не бива да научи, че нещо си си спомнил. Поискай да те преместят от единичната килия в обща стая. Ако не успееш, искай поне през деня да работиш с другите.

— Ясно — тихо отвърна Васин. — Ще поискам.

— Можеш ли да шиеш?

— Да шия? Да не искаш да бродирам? — усмихна се Васин. — Не. Но някога се занимавах с дърводелство през свободното си време. Обичам да работя с дърво…

— Много добре — многозначително каза Турецки. — Така им кажи. Сигурно утре ще трябва да се скове ковчег за Юрий Корольов…

Васин спря да работи. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса.

— Къде е той? Може ли някой да го спаси? Искам да го видя!

— Казват, че медицината е безсилна. Твоя работа ли беше дипломатическото куфарче за Татяна Холод.

— Не!

— Тихо, не викай! Питам те, ти ли трябваше да предадеш документите?

— Той… Корольов. По моя молба. Арестували са го хората на Ваганов. Изглежда, че те са сменили куфарчето.

— И без да ми казваш, знам, че са го подменили. Какво имаше в документите? Компромат срещу Ваганов?

— Да, но и друго. Там бяха копията от договорите с Ал Руниш за продажбата на ракети „Пика-2“. Освен това успях да открия и документи с истинския подпис на Ваганов. Две неопровержими собственоръчно написани бележки на генерала. Те бяха предназначени за бившия министър на отбраната… Взех ги от нашите шифровчици…

— Съдържанието им?

— Пуч. Военен преврат.

— Е, вече имаше пуч.

— Не, нов преврат. Начело са ръководителите на Западната група войски. Но сега всичките документи, които успях да взема с толкова усилия, всичко е при него — въздъхна Васин.

— Нищо. Нали засега сме живи. Ще се измъкнем! И ще пипнем шефа ти! Ако не направим някоя грешка…

— А ти откъде знаеш, че съм бил в Афганистан?

— Четох. Признавам си, че имаш някои литературни дарби. Много ли си фантазирал в записките си?

— Почти нищо. Смених само някои имена и фамилии.

— Помня. Ваганов при тебе е Вагин, нали?

— Точно така. Аз предадох ръкописа на Татяна. Тя ми каза, че може би ще успее да го публикува — дълбоко въздъхна Васин.

— И как свърши цялата работа, полковник? Спрях дотам, където се срещаш с Ал Руниш…

Васин заби лопатата в снега и се изправи.

— Ами свърши с това, че ние с тебе сме тука! Записките ми не свършиха с нищо хубаво — едва ли не извика полковникът.

— Тихо! Хайде, работи. Тук е заточен един младеж. Той продължава да се занимава с твоите ракети… с които сте търгували с Ваганов. Нещо като изобретател, или по-точно помощник на конструктора на тези ракети. Ти си военен, как смяташ, какво още може да направи с тях? Да ги доусъвършенства?

— Не съм сигурен. Може би да ги препрограмира? Към други цели… — Васин почти шепнеше.

— „Познах те, живот, приемам те! И те приветствам със звъна на щита свой!“ — изведнъж се раздаде силен звънлив глас.

Васин и следователят обърнаха глави и видяха, че на двора, в униформата на военен лекар, протяга ръце към слънцето и декламира Фьодор Полетаев.

— Това е нашето момче, Федя Полетаев. Той ни помогна да си върнем паметта — прошепна Турецки.

— Какво прекрасно временце, ах, какъв хубав студ! — викаше силно Полетаев.

Иван Кошкин се приближи към него и също се зарадва на яркото, студено слънце. На Полетаев никак не му се искаше да се среща с Кошкин, но онзи дори не мислеше да се прибира.

Кошкин чакаше и поглеждаше от време на време към разтворената желязна порта.

След около минута се чу шумът на приближаващ се военен камион.

Камионът влезе в двора, а Кошкин изчезна през вратата към галерията, която болните все така лениво боядисваха.

От кабината изскочи капитан от медицинските служби и поздрави Полетаев. Те си размениха нищо незначещи фрази — за времето, дали ще продължи тази благодат, или пак ще се затопли. Казаха си, че през последните години почти няма зими, че през януари в Смоленск само вали. За къде е това време… Изглежда, че скоро ще дойде краят на света.

Федя Полетаев почти не познаваше този капитан. Беше го виждал само няколко пъти, когато онзи беше идвал в Илинское в свитата на Ваганов.

Най-после се появи Вася Кошкин, който носеше два тежки контейнера — онези, които Полетаев вече беше виждал в мазето му.

Полетаев изведнъж се умълча и попита какви са тези контейнери, но Иван Кошкин нищо не му отговори.

Той подаде контейнерите на капитана, онзи ги натовари в кабината на камиона, после двамата скочиха в колата и тя излезе през портала, съпроводена от погледа на Федя.

— Край. Приключвайте! — чу се гласът на сестрата Нина. — На обед! Всички на обед!

Надзирателите започнаха да избутват работещите. Обещаха им, че следобед ще продължат работата си.

Всички тръгнаха към стола. Един надзирател се приближи до Васин и му каза, че разходката е свършила и както обикновено той ще обядва в килията си.

Полетаев реши да не се приближава към Турецки — прекалено много надзиратели имаше на двора, пък и главният лекар би могъл да го види от прозореца на втория етаж…