Насочен взрив

1. Важно поръчение

В психозоната на Илинское явно се чувстваше очакването на висши гости.

През последните три дни почти половината болни бяха заставени да почистват и подреждат територията. Посред зима започнаха да боядисват с бяла боя всички первази и врати. Вече втори ден пускаха ток по бодливата тел. Портата беше боядисана с яркосиня боя.

Набързо изчистиха снега от двора на бившия манастир.

Целия ден не можах да се срещна с Полетаев. Все някой от надзирателите или сестрите се въртеше наоколо и това ми се стори подозрително.

Чак привечер, когато ме изведоха за вечеря в общата столова, чух от ординаторската гласът на Федя, който уговаряше Кошкин да му отстъпи дежурството си тази нощ. Полетаев възбудено обясняваше, че Корольов умира и няма да изтрае до сутринта. Но Кошкин категорично отвърна: „Няма страшно, сам ще се оправя.“

Разбрах, че Полетаев няма да може да се отбие през нощта в килията ми. Трябваше да чакам следващия ден.

На другия ден видях Федя в шивашката работилница. Аз подгъвах памуклийките. Той ми прошепна мимоходом, че ще дежури днес, а утре, ако нищо не се случи междувременно, ще отиде до районния център и ще подаде телеграма до Москва или ще се обади по телефона, ако няма опасност.

Прошепнах му да не прави нищо, без да го е съгласувал с мен. Настоях непременно да дойде през нощта, щом ключът от неговото отделение става и за моята килия. Полетаев обеща да дойде.

Приближаваше полунощ, а Федя все още го нямаше. Лежах и се ослушвах, в тишината се чуваха нечии далечни, едва различими гласове и женски смях. След това смехът се приближи. Замлъкна.

Нечии стъпки в коридора… След няколко минути чух стържене на голям ключ в ключалката.

Най-после Полетаев се появи.

— Едва успях да се измъкна — прошепна ми той от вратата. — Специално се мотах при всички надзиратели с Люба, медицинската сестра. Сега всичко е наред. Изглежда, че са си легнали… Е, казвай, детективе, измисли ли нещо? Да пътувам ли утре до районния център? Или пък да помоля някой от селото да изпрати телеграма от пощата?

— Фьодор, имаш ли оръжие? Пистолет или поне ловна пушка? Да ми донесеш поне нож в краен случай?

— Мога… Пушка нямам, за пистолет да не говорим. Но виж, джобно ножче или нещо остро имам някъде. Мога да опитам да отмъкна от касата на шефа на охраната „Стечкин“, ще стане ли? Нашият началник на охраната въобще не хваща пистолет, а аз ще взема ключовете от касата му. Те висят на пиронче в стаята на надзирателите.

— Разбрахме се. И ми донеси някакво тиксо, за да залепя „Стечкина“ за крака си. Сега ми кажи как можем да офейкаме оттук с тебе? Как се охранява „санаториумът“ през нощта? Има ли някой на камбанарията? Трябва да знам детайлите…

Полетаев ми каза, че преди психозоната почти не се охранявала. Едва през последната половин година се появили петнадесетина срочнослужещи войници от вътрешните войски, които живеят в къщичката до зоната и се сменят на две седмици. През нощта един от тях стои на камбанарията с автомат, следи ярко осветения двор и от време на време се разхожда по манастирската стена. След полунощ обикновено войникът отива да се постопли в малката стаичка в камбанарията, тъй като няма нужда да сгърчи цяла нощ на пост. Няма кой да избяга. И войниците, и надзирателите са напълно сигурни в това.

Надзирателите през цялото време ходят без оръжие. Използват гумени палки само в изключителни случаи, а те висят в стаята на охраната.

Обикновено началникът на охраната Зарецки се появява нощем в зоната веднъж месечно, за да провери постовете. Ако разбере, че зоната не се охранява, той прави леки забележки, които между другото са съвсем безсмислени, защото войниците не искат да стърчат по цели нощи на камбанарията. А пък надзирателите след един през нощта считат за задължително да подремнат няколко часа. Сега, когато пуснат нощем ток по бодливата тел, практически няма нужда от охрана.

— Мисля си, че е така, защото сега имаме малко пациенти — каза Полетаев. — Ама ако в близко бъдеще се появят повече, не знам. Може и затова да са пуснали ток по телта. Но дори и сега е трудничко да се избяга от тук… Поне аз не знам как би могло. Някога, преди да дойда тук, затворниците изкопали тунел, но не отишли далече. Един искал да излезе през портата, скрит в бъчвата с отпадъци за свинете, но и него са го хванали. Не мога да кажа нищо, Александър Борисович… Мисля си, че трябва да изчакаме да дойдат от Москва.

— Може и да си прав, Федя — замислено казах аз, — но да не се окаже в един момент, че отново сме без род и племе? Дали Кузмин не подозира нещо?

— Засега нищо.

— Утре сутринта ще можеш ли да се измъкнеш до районния център? — Полетаев кимна утвърдително. — Ще поръчаш телефонен разговор с Главната прокуратура — казах му номера на Костя Меркулов — и ако не успееш да се свържеш, запомни друг номер — той е на „Петровка“ 38, на старши оперативния служител Грязнов. Или в краен случай — ето ти телефона на дежурния в градската прокуратура. Ако нещо ти се стори подозрително, по-добре е да не звъниш! Един дявол знае, може и този районен център да се свързва със света през военната централа. Но това ще го разбереш там, в пощата! Ако е така, ще изпратиш само телеграма. Запомни текста: „Блудният син е в село Илинское, Смоленска област, болен е и не може да се движи. Ваша Пряхина.“ Запомни ли?

Федя Полетаев кимна в знак на съгласие.

— Ох, Фьодор, нещо ти нямам доверие — въздъхнах аз. — Не в буквалния смисъл, просто ме е страх за теб — да не се издъниш заради неопитността си…

— Не бой се, следователю! Ти като си опитен, къде си се заврял? — недоволно изсумтя Федя.

— Добре, извинявай. Според тебе ще правят ли още опити с мен?

— Като че ли не. Макар че не мога да съм сигурен в Кузмин.

— Как да се срещна с онзи изобретател, с Василий Найдьонов? — попитах аз.

— Страхувам се, че няма начин. Практически е невъзможно. Аз нямам ключове, а да искам от надзирателите… Не, не мога. Страх ме е. Прекалено рисковано е, макар че… Мога да пробвам при следващото си дежурство. Слушай, следователю, толкова ли е важно? Нали ако не утре, то вдругиден ще дойдат хората от Москва — шепнеше Полетаев.

— Чукай на дърво, да спи зло под камък — изсъсках аз.

Фьодор беззвучно се засмя.

— Тук май всички станахме ненормални. И аз съм си малко суеверен… Значи утре, ако успея, ще ти намеря „Стечкин“. Ако не, ще ти пусна през прозореца шило.

— Добре. Но главното е да се свържеш с Москва!

— Слушам, другарю следовател! — Полетаев изкозирува на шега.

— Още си момченце — казах му аз, като се усмихнах неволно.

— Точно така. И момченцето го чака момиченцето му — трябва да вдигна още малко олелия за пред надзирателите. Знаеш, че при нас е много тихо нощем. Време му е да направим малка оргия, че току-виж и мен са ме бутнали тука с фанфари, та и майка ми никога да не научи къде е изчезнало момченцето й. И после в някое казанско „спецзаведенийце“ вземе та се появи някакъв Иван Иванович Иванов с диагноза „пълна амнезия“ — въздъхна той.

— Бъди предпазлив, Полетаев. Всички зависим от теб, така че всяка секунда трябва да внимаваш — прошепнах му и леко го потупах по рамото, докато излизаше от килията ми. — Върви си прави оргиите. До утре! — разтърсих ръката му.

Полетаев си тръгна и след малко до ушите ми долетяха женско кискане и смеха на Фьодор.

След пет минути всичко утихна…

Отдавна беше минало полунощ. Аз не спях. Щом затворех очи, и започваше да трепти някаква призрачна бяла светлина, в главата ми нахлуваха стихове, на които помнех само началото. Повтарях ги отново и отново в ума си и нищо не можех да направя. Беше като някакво проклятие…

Тютчев ли беше? Фет или Надсон? Не, не помня… А Полетаев не идва. Боже мой, присвива ме — не, не за тоалетната, всичко ми се свива, защото пак вися на косъм! Предчувствие… Слънчевият ми възел е залепнал за гръбнака. Какво е това — страх ли? Не, не прилича на страх. А може би е омраза? Ненавист към мен самия, че съм легнал тук, а наоколо ходят убийци. Да, мога със сигурност да кажа — убийци… и аз съм в ръцете им. А някъде далече върши работата си онзи мой „благодетел“, генерал Ваганов, господарят на Илинския бордей. И аз съм в ръцете му, засега съм в ръцете му!…

Да, наистина не разбирам как да действам сигурно, че да не допусна и най-малката грешка. Стига пропуски! Една-единствена грешница може да струва бог знае какво. Амнезия до края на живота, това е повече от ясно! Кой ще ме намери тук…

Но моята малка грешница може да струва живота на още много, много хора, освен Татяна Холод, Гусев и Корольов. Може би на хиляди…

А аз съм легнал тук и се ядосвам на себе си. Слънчевият сплит пулсира и се блъска, блъска в гръбначния ми стълб…

Не, май че е двигател… и не на камион, а на лека кола. Там, зад прозореца. В двора на „санаториума“.

Странно. Не е шумът от двигателя на онзи камион, който докара продуктите миналата седмица. Това е волга или уазка.

Напрегнах слуха си. Като че някой излезе от колата, май хлопна вратичката. Всичко утихна. Сигурно е пристигнал Кузмин, само той има бяла волга… Да не би да е пристигнал от центъра, от Смоленск? Може би е докарал химически препарати за своята вещерска лаборатория? Да върви по дяволите! Мътните да го вземат! Трябва малко да поспя…

Ами ако идват за мен, за моята душа? Кой? Слава Грязнов ли? Ами! Чакай си, Турецки, чакай си Меркулов или Слава…

Затворих клепачи. И пак в главата ми е онази натрапчива бяла, бяла светлина. Светлина на надеждата? А тя май се засилва — свети някъде вътре в мен, в мозъка ми, в сърцето ми… Стига съм се самоанализирал и гадал. Ако продължава така, нищо чудно и да мръдна. Край! Трябва да спя! Да спя…

През безшумно разтворилата се, наскоро смазана по случай пристигането на високия гост порта, отделяща манастира от останалия тихо спящ свят, се вмъкна черна волга.

През двора насреща й забърза Кузмин. Отвори вратичката на колата и от волгата слезе лично генерал-майор Ваганов. Стиснаха си ръцете и тръгнаха към втория етаж — в кабинета на Кузмин.

Ваганов се разположи удобно в мекото кресло и дъхна върху замръзналите си пръсти.

— Е, как е, Фьодор Устимович? Как са новите ти подопечни? Надявам се, че цъфтят и връзват.

— Мисля, че всичко е наред. Сега ще направя кафенце… — засуети се Кузмин около масичката до хладилника.

— Няма нужда. Извинявай, че не те оставих да поспиш тази нощ. Идвам от Вюнсдорф със самолета и право при тебе…

— Разбирам. Може би малко уиски… „Бяло конче“?

— Няма да е зле след пътуването — съгласи се Ваганов.

Кузмин заизмъква от хладилника разни деликатеси: хайвер, пушена риба, консервиран език в сос, купичка с шоколадови бонбони, замръзнали резенчета хляб, подредени в чинийка с прозрачен пластмасов капак…

Те пийнаха малко от миниатюрните сребърни изстудени чашки, които, както и продуктите, стояха в хладилника. Без да дочака въпросите, Кузмин започна първи:

— Онзи следовател е в нормата. Нищо не помни, агресивността му, според мен, е нормална. Искам да кажа, че има слаба нервна система, така че засега всичко е наред. Искаше да ме удуши с голи ръце, но санитарите му попречиха — усмихна се самодоволно Фьодор Устимович. — Само за едно ме е страх…

Ваганов повдигна вежди.

— … да не сбърка клиента и да се нахвърли на първия срещнат.

— Защо мислиш, че може да сбърка? — намръщи се генералът. — Не разбирам какво ми предлагаш.

— Можем да окачим портрета на Мечката в килията му. Когато му правя инжекции и крайното програмиране, пред очите му трябва да не съм аз, а онзи портрет или още по-добре — видеоекран с Мечката. Може би е добре и Кошкин да проведе няколко хипнотични сеанса. Той е майстор в работата си…

— Не трябва да прекаляваме. Хипнозата ще оставим в краен случай — недоволно отвърна генералът. — Сигурен съм, че момчето няма да сбърка! Главното е да не откачи, а за това отговаряш ти. Много е важно той като професионален следовател внимателно да върви към изпълнението на поставената му задача.

— Ами ако изведнъж възникнат някакви подозрения — я в прокуратурата, я в „Белия дом“ или Кремъл? Всичко това е доста рисковано.

— Не бих казал — усмихна се Ваганов и надигна чашката с недопития алкохол. — Ако възникнат подозрения, нашият герой ще се самоунищожи. Да пием за началото на подготовката…

Те чукнаха чашите си и отпиха по малко.

— Как ще се самоликвидира? По традиционния начин ли? — попита Кузмин, който се понамръщи след изпитата чаша.

— По отдавна проверения метод. В случай на някакъв фантастичен неуспех хората, които ще го наблюдават, ще изпратят съответния радиосигнал, устройството ще се задейства и край. Героя го няма.

— Е, това вие, военните, знаете по-добре.

— Наистина — кимна Ваганов. Остави чашката и се изправи рязко. — Да вървим при него. Нямам търпение да видя моя герой!

Чух някакви гласове в коридора и после звука от отварянето на вратата. Не се надигнах, а се престорих на заспал и придърпах одеялото до очите си. В моята „едноместна стая“ влязоха двама или трима.

— Извинявайте, че ви събудихме — чух гласа на Кузмин. — Спите ли, Сергей Сергеевич?

Отворих очи, присвих ги от слабата светлина и дъхът ми спря за няколко секунди.

В моята килия беше дошъл Кузмин с бяла престилка и до него стоеше не кой да е, а самият генерал-майор Ваганов. Те ми се усмихваха. Ваганов — широко и прекалено добродушно, а Кузмин — с крайчеца на устните си.

— Дай ми престилка — обърна се Ваганов към главния лекар. — Дошли сме при пациент и трябва да спазваме правилата… — Направи пауза и продължи: — … на нашата игра.

После смъкна от Кузмин бялата му престилка и я наметна на раменете си, приближавайки се до кревата ми.

— Е, здравейте! Ама ние май сме се срещали някога с вас? — престорено се учуди той.

— Да, разбира се — отговорих твърдо и кимнах, следейки лицето на генерала. Усмивката му постепенно изчезваше и розовобузестата му физиономия сякаш се удължи.

— Наистина ли? И къде сме се срещали? Ще ми припомните ли?

— Вие май сте моят лекуващ лекар… бившият — отговорих, а вътрешно щях да се пръсна от смях. — Май че сте майор.

— Ах, да, да… Само че не съм майор, а генерал. Аз бях вашият лекуващ лекар. Сега си спомням — зарадва се Ваганов. — Спомняте ли си още нещо? Къде съм ви лекувал? Кога…

— Не, повече нищо не си спомням. Може да съм сбъркал и с лекаря. — За всеки случай и добавих: — Нещо с главата ми не е наред.

Ваганов явно облекчено въздъхна.

— Да, случва се. Доволен ли сте от храната? Имате ли оплаквания?

— Имам. Много оплаквания! Защо толкова лошо ме лекуват? — обидено казах аз.

— Лошо ли ви лекуват? А-а, това не е добре. Други оплаквания?

— Омръзна ми тук. Не ми харесва…

— А виж, това е много хубаво. И аз да си призная, невинаги харесвам това място — каза Ваганов и погледна към Кузмин. — Значи не ви харесва да живеете в тази вила?

— Не.

— Много добре ви разбирам. И съм готов да направя нещо за вас. Извинете, как се казвате?

— Сергей — отвърнах аз.

— А, Сергей, хубаво име. Сергей, аз мога да ви измъкна от тук. Да! В известен смисъл съм началник тук. Наистина не по медицинска линия, но все пак… И мога да ви съдействам, за да ви пуснат… Но за това трябва да изпълните някои мои малки поръчения. След това спокойно ще можете да си живеете в Москва. Ние ще ви дадем апартамент в столицата, ще ви оженим…

— Ще ме ожените! Това е мноооого хубаво! — заусмихвах се като някакъв дебил.

— Разбира се, това е великолепно — захихика доволният Ваганов, поглеждайки към пристъпващия от крак на крак Кузмин.

Ваганов някак незабелязано се беше приближил до леглото. Дори не бях забелязал как беше седнал до краката ми и полекичка се приближаваше до лицето ми.

— Искате ли да живеете в Москва? Признайте си!

— Не знам. Нито веднъж не съм бил в Москва… струва ми се — отговорих аз.

След като чух глухото сумтене на Кузмин, реших, че правилно водя играта си.

— Значи се разбрахме?

— Не! — възкликнах аз. — Какво е поръчението?

— Какво е поръчението? Много сериозно и много отговорно — замислено проговори Ваганов. — Дори не съм уверен дали ще можете да се справите…

— Ще мога! Аз ще се справя! Не искам да оставам тук!

— Ще можете ли да унищожите враг на родината? Враг на народа!… Нее, не ви е по силите…

— Враг на народа ли? — възкликнах аз, скочих от леглото и стъпих с босите си крака на ледения под. Очите ми пламтяха, или поне на мен така ми се искаше — да святкат и да горят с праведен гняв. — Къде е? Покажете ми го! Аз него с голи ръце ще го… Веднага ми го покажете!

— Какво става? — Генералът погледна към Кузмин. Дори се поотмести по-далеч от мен.

— Струва ми се, че е остатъчна агресивност — неопределено отговори главният лекар.

— А, остатъчна? Но, гълъбче, не бива така да се гневите. Всичко с времето си. По-добре ми кажете вие патриот ли сте?

— Що за въпрос! Аз… Аз, изглежда, още от детството си обичам да унищожавам всички тези… бандити на отечеството!

— Забележително! Знаете ли, на нашата страна са й нужни герои! Такива като вас. Нашата нещастна родина се нуждае много от своите верни синове, които няма да пожалят живота си, за да… За да спасят род ината от тези наемници на империализма, ционизма, хомосексуализма, горбачовизма и елцинизма! Седнете, Сергей. — Той ме хвана за ръката, а мен ми се доповръща, дотолкова ми беше противен допирът с този човек. Но не се издадох и седнах на леглото.

— А как се отнасяте към Елцин?

— Към Елцин ли — повторих, за да спечеля няколко секунди. Изведнъж се обърках, не знаех как да отговоря. Как трябваше да се отнасям към президента?

— А знаете ли, че сега имаме президент на Русия? Казва се Елцин. Чували ли сте за него?

— Май че съм чувал нещичко. А как трябва да се отнасям към него? Само ми кажете как!

— Отлично — разсмя се весело Ваганов. Съдейки по външния му вид, можех да заключа, че е доволен. — Страната очаква своите герои! — тупна ме по рамото с меката си ръка.

Струваше ми огромни усилия да не го фрасна по муцуната. За секунда през главата ми мина мисълта да го цапардосам с нещо тежко или да измъкна пистолета му… Но той сигурно не носеше пистолет. Смущаваше ме и полуотворената врата на килията, зад която се чуваха приглушените гласове на надзирателите. Единият от тях явно беше на Сипаничавия.

— Ама не ме ли лъжете, че ще получа апартамент и ще ме освободят от тук? Никак не ми харесва това кисело зеле — изхленчих аз.

— А-а, киселото зеле наистина е отвратително! Често ли ви хранят с него? — намръщи се Ваганов.

— Не много — отговори вместо мен Кузмин. — Освен Сергей Сергеевич никой не се е оплакал от храната.

— Бъдете по-внимателни към нуждите на пациентите — лицемерно го заплаши Ваганов и пак се обърна към мен: — Давам ви честната си дума на генерал — ако изпълните поръчението ми, ще пеете и ще живеете. В Москва или където поискате!

— Казвайте какво трябва да направя! Аз съм готов за родината… Дори и… да си изцапам ръцете!

— Да си изцапате ръцете? Не ви разбрах. Какво е това? — престорено наостри уши Ваганов.

Разбрах, че съм се поувлякъл.

— Ами при нас санитарите така казват, когато един болен започне да бие друг или да го души до смърт — безгрижно обясних.

— Това ли било? Сега разбирам — успокои се генералът. — Прав сте, Сергей, може и да се стигне дотам — да се изцапат ръцете, както казвате. Но родината ни е по-скъпа! Не мислите ли?

— Мисля — замислено отвърнах аз. — Май си струва да се поизцапат ръцете с двама-трима гадове, за да могат другите да живеят по-весело и по-свободно…

— Точно така. Правилно мислите! Всички ние сме готови и главите си да дадем, готови сме всичко да пожертваме за свободата на страната! Включително и аз, не го приемайте за самохвалство.

— Тогава какво трябва да направя? Само кажете и ме пуснете оттук! Ще го свърша!

— Ще ви кажем. Но искам да ви запозная утре с някои мои приятели, които ще дойдат на малко съвещание. Вие ще се запознаете с тях и ще обсъдим какво и как да го направите. И ако се харесате на приятелите ми, считайте, че сте вече свободен и няма да ядете това вкиснало зеле.

— Съгласен! — протегнах ръка на генерала.

Ваганов без особено желание пое разперените пръсти на ръката ми и леко ги разтресе.

— А вие казвахте, че не ви харесвам. Виждате ли, че излязох прав и ние се сприятелихме…

— Кога съм го казвал? Нищо не съм казвал! Всичко това са клевети! — възмутено завиках аз. — Аз съм здрав, пуснете ме! Аз през целия си живот нищо лошо не съм направил на генералите!

— Вярвам, вярвам, успокойте се. Разбира се, че е клевета — ласкаво ми се усмихна Ваганов, опитвайки се да измъкне ръката си от дланта ми. Но аз стисках пръстите му колкото можех по-силно. Той се намръщи и рязко се надигна от леглото.

— Пуснете ме. Добре, до утре! Не трябва прекалено да се възбуждате. Утре е решаващ ден за вас!

Пуснах ръката му и имитирах виновна физиономия.

— Извинете, другарю генерал! Но аз много… се надявам на вас!

— Аз също. Почивайте си, другарю… Сергей. Сергей Борисович.

Отново скочих на крака и засвятках с очи.

— Не съм Борисович! Кой ви каза, че съм Борисович? Пак някой иска да ме натопи! Лекарите не искат да ме пуснат! Помогнете ми, другарю генерал!

— Казах, че ще ви помогна. Моята дума е закон! Моята дума е като конституция и не по-малко от това! Това е, скъпи Сергей…

— Сергеевич — услужливо му подсказах аз.

Ваганов стоеше и както ми се стори, не бързаше да тръгва. Гледаше ме внимателно, с присвити очи. Помълча и после попита:

— Сергей Сергеевич, ще можете ли заради делото ни, за справедливостта и спасението на родината ни да станете друг човек за известно време. Да имате чуждо име и фамилия?

— Като нищо!

— А ще можете ли да играете за известно време ролята на един човек, който много прилича на вас?

— Всичко мога. Обещавам да се справя с всичко. Кой е този човек?

— Предстои ви да станете някой си Александър. Александър Борисович. С фамилия Турецки. Това име говори ли ви нещо?

Аз се намръщих, като че ли се опитвах да си спомня. Сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите.

— Някъде съм го чувал… Нее. Нещо става с паметта ми… Не помня! Казвате, че си приличаме?

— Дори много — усмихна се Ваганов. След него се заусмихва и Кузмин, който стоеше наблизо.

— Май че беше министър на външните работи… Така ли е?

— Е, много високо се целите! — разсмя се с цяло гърло Ваганов. — Той е един московски следовател. Не го ли помните?

— Извинете, но… Аз много обичам да чета книжки за следователи, но тук не ми дават. Откъде мога да познавам московски следовател? Да не е бил в Ташкент и да съм го срещнал там?

— Отлично, младежо! Ти си истински мъж, Сергей Сергеевич! — изведнъж възкликна Ваганов и силно ме тупна по рамото. — С тебе в огън и вода ще вляза! Така да знаеш! Хайде, стига. Сега трябва да си почиваш, пък и за нас вече е време. Почивай си, бъдещи Александър Борисович. Скоро ти предстои сложна работа и след изпълнението й ще попаднеш в рая… Само че повече няма да ти подавам ръка, че ще ми строшиш пръстите. Лека нощ. — И Ваганов тръгна към вратата.

След него тръгна и Кузмин.

Едва тогава почувствах, че ми треперят краката. По ребрата ми се стичаха студени струйки пот.

Да, наистина се показах като истински мъж! Осъзнах го чак като се затвори вратата зад посетителите ми.

Рухнах на леглото. Днес аз бях победител!

Но… Беше рано да се радвам. Балансирах по острието на бръснача. Ами утре… Всичко можеше да се случи! Рано е да се радваш, следователю, веднъж вече беше надценил силите си, беше се изхвърлил, заплашвайки този мил генерал-майор. И какво стана — ето, сега го усещаш на гърба си.

Внимателно преместих треперещите си крака, седях на леглото и дишах шумно. „Куче, ще ти видя сметката! Нали обещах на Шура Романова и на Меркулов — обещах, че ако прекратят делото, лично ще се разправя с теб. Не, това няма да е лично отмъщение, за всичко, което ми стори. Ако ми провърви, разбира се! Ще приведа присъдата си в изпълнение само ако напълно бъде доказана вината ти за извършването на най-тежкото престъпление! Остана ми само да получа достатъчно сериозни доказателства… Но аз ще ги получа, обещавам ти, куче такова, с генералски пагони!… Спокойно, Турецки… спокойно!… Изглежда, че Кузмин беше прав — изглежда, все още има някакъв остатъчен ефект от онази гадост, която ми инжектира…“

След килията на Турецки Ваганов и Кузмин отидоха в лабораторията.

Фьодор Устимович явно беше в приповдигнато настроение. Ваганов също.

Вече в лабораторията, той с удоволствие се отпусна в коженото кресло, около което бяха наредени компютърът, енцефалографът и много други изключени апарати. Ваганов любовно поглаждаше кожените дръжки на креслото и замислено поклащаше глава.

— Даа, а на вид сенокосачката ни е съвсем невзрачна — кимна той към апаратите. — Трябва да приспособим отделно помещение за процедурата.

— Ще приспособим, Андрей Викторович. Главното е резултатите със следователя да са насърчаващи — потвърди Кузмин.

— Ще бъдат — плесна с ръка по дръжката Ваганов. — Вие отдавна се занимавате с тази тема. Този следовател трябва да бъде шлифован като брилянт. Да няма никакви грапавини! Така че дори Луис Кастильо да изглежда жалък и сополив дилетант пред Турецки.

— Луис Кастильо? Извинете… — учудено запита Кузмин.

— Давам го като пример. Това е един от подобните изпълнители…

Ваганов нямаше защо да се впуска в обяснение кой е бил Луис Анжело Кастильо — арестуван през март 1967 по подозрение, че готви покушение срещу президента Маркос.

— Е, Фьодор Устимович, засега съм доволен от извършената работа, но главното все още предстои. Той окончателно ли си „спомни“, че е Иванов?

— Май че не.

— Не трябва да има никакво „май“!

— За съжаление, все още не е усвоил всички програмирани подробности. Но можем да ускорим процеса.

— Не трябва да насилваме следователя. Мозъкът му ни трябва здрав. Преуморих се от тези препитания — прозявайки се, каза Ваганов. — Би трябвало да си почина, но нямам време. Чакат ме на летището.

И той рязко се надигна от креслото.

2. В гнездото на осите

На сутринта се събудих от викове в коридора и звъна на алуминиевите чинии. Отворих очи. Имах чувството, че въобще не съм заспивал. Главата ми не тежеше и беше съвсем ясна, въпреки че бях сънувал отвратителни сънища. Бях бодър, спокоен, много стегнат, какъвто съм бивал почти винаги в най-отговорни моменти при операциите по задържане на престъпници.

Но щом си спомних какво бях сънувал, слънчевия ми сплит отново се стегна и започна да ме боли, както през нощта.

Като че ли отново се оказах в среднощните си кошмари. Сънувах картата на Съветския съюз, която бързо се превръщаше в карта на Европа. Цялата беше оцветена в розовия руски цвят чак до Пиренеите. След това тази розова карта изведнъж пламна от различни страни със син безшумен огън и започна да гори пред очите ми. А аз, изгаряйки пръстите си, се опитвах да я разгладя и се мъчех да изгася огъня, но не успях — картата изгоря докрай.

Следващият сън, веднага след първия, беше не по-малко тягостен и символичен.

Бях на гробището, но там имаше само малки хълмчета без паметници. Изведнъж от едно хълмче се показа ръка с брилянтен пръстен и аз познах пръстена на Таня Холод. Но не й подадох ръка, а седях отстрани и тихо плачех, по-точно — пролях една сълза, която капна на земята. И тутакси там, където беше паднала сълзата, израсна гипсов или мраморен, не можех да разбера, паметник, в който разпознах Ваганов. Хем беше той, хем не беше. Не зная защо, но ми се струваше, че само една моя сълза да капне на паметника на Ваганов, той ще се разпадне. Но нямах повече сълзи… В този момент паметникът сам започна да се люлее и да се пропуква в основата си. Аз радостен го ритнах и мраморният Ваганов бързо започна да потъва в пясъка… След няколко мига наоколо пак беше същото гробище, но без паметници, бюстове, постаменти и надгробни плочи — само пясъчни, тук-там прорасли с трева хълмчета.

Не разбирах какво би могло да означава това. Нямах време да размишлявам, защото чух, че желязната ключалка на вратата скърца.

Както и предположих, донесоха ми закуската. Кашата, която държеше в ръце Сидор Бугримов — името беше написано на джоба на дрехата му, — лежеше някак странно в чинията. Разбрах, че Сидор беше изтървал чинията ми в коридора. Разбира се, нищо не казах.

Сидор мълчаливо постави чинията на табуретката, закрепена за стената, и също така мълчаливо излезе под внимателния поглед на надзирателя, чието име не знаех.

Чаках да ме изведат или закарат при „приятелите“ на Ваганов, но всичко беше потънало в тишина. Само дето не ме извикаха на работа в шивашката работилница, което значеше, че днес ме чака друго…

Така се и оказа. Ваганов не ме беше излъгал снощи.

През деня при мен дойдоха Сипаничавия и една медицинска сестра, която донесе изгладения ми костюм, с който бях заминал с Грязнов за Германия.

Аз се преоблякох и след няколко минути вече седях в черната волга с военен номер, охраняван от Сипаничавия.

По пътя не задавах въпроси. Разглеждах през прозорчето зимния селски пейзаж. Скоро се появиха сградите на военното градче. Отляво се виждаше бетонна ограда, която продължаваше с километри — зад нея беше пистата на военното летище.

Пътувахме около пет километра покрай оградата. Накрая се показа контролно-пропускателният пункт (КПП) и волгата влезе в територията на летището.

Спряхме около малко двуетажно здание. Шофьорът остана в колата, а Сипаничавия, който усещах, че има пистолет в джоба си, ме поведе към вратата на сградата. Там ме предадоха на един майор и на лейтенант от военновъздушните сили. Сипаничавия остана да чака на канапето и да разлиства авиационните списания, които му подаде дежурният офицер.

Поведоха ме по тесен коридор, който свършваше с масивна метална врата. Зад нея се появи широка бетонна стълба, водеща надолу. Стълбата беше къса — всичко на всичко десет-петнайсет стъпала. Долу пред нас се изпречи разтегателна врата, която се отвори, щом майорът пъхна в ключалката малък електронен ключ. Беше асансьор.

— Къде ме водите? — попитах аз, след като вратите на асансьора се затвориха зад нас и ние тримата — с майора и лейтенанта — бързо започнахме да се спускаме надолу под земята.

— Ще видите — кратко отговори майорът.

— А по-точно? Това нещо ми напомня Хитлеровия бункер — реших да се пошегувам аз.

Но майорът нямаше намерение да отвърне на хумора ми.

— Да не би да сте били в бункера на Хитлер? — попита напълно сериозно.

— Не, но според мен би трябвало да е точно такъв.

— За повече от четиридесет години след войната командните пунктове много се промениха. Сега Хитлер може просто да ни завижда за всеки наш бункер!

— Значи отиваме в командния пункт?

Майорът замълча и само ме стрелна с очи.

Излязохме от асансьора и минахме по тесен коридор с бетонни стени. Помолиха ме да изчакам в малка квадратна стаичка без мебели, под наблюдението на двама прапоршчици.

Наложи се да чакам петнайсетина минути. Помъчих се да завържа разговор с войниците, но те като че ли си бяха глътнали езиците и на въпросите ми само отрицателно клатеха глави, показвайки, че нищо няма да излезе от опитите ми.

Накрая тежката метална врата се отвори, появи се моят майор и ме покани да го последвам.

Преминахме през два празни куба без никаква мебелировка и спряхме пред една врата, зад която имаше стая с метални маси. Върху тях беше стоварена различна електронна апаратура — предположих, че е за предпазване от подслушване. В стаята седеше един подполковник, който подозрително ме огледа от горе до долу, после стана и се скри зад следващата врата. След няколко секунди излезе и намръщено ми каза:

— Чакат ви. Вървете след мен!

Най-после се озовах в крайната точка на пътя си.

Оказа се, че това е малка, кубична стая от лят бетон, подредена с пластмасова мебел. В средата се намираше бяла правоъгълна маса, на която имаше пет пепелника, бутилки с минерална вода и кола. Около нея седяха осем души. Четиримата бяха с пагони — един генерал-полковник, двама генерал-лейтенанти и един генерал-майор. Останалите бяха цивилни.

Начело на масата в пластмасово кресло седеше Ваганов, който театрално ме посочи с ръка, не по-зле от Ленин от паметника.

— А ето го и него! Моля да бъдете благосклонни!

Всички погледнаха към мен — героя на деня, за когото вероятно бяха говорили досега. Усещах недоброжелателните и любопитни погледи на присъстващите и реших леко да се поклоня, както го правеха офицерите от царската армия по филмите.

— Позволете ми да ви представя бъдещия спасител на родината, който е готов да изпълни ролята си, при това доста сложна роля на следовател от Московската прокуратура. — И отново онзи широк вагановски жест към мен. Липсваше само каскетът, за пълна прилика с Ленин.

— Да — не издържах аз. — Готов съм на всичко, ако бъде изпълнено онова, което ми обещаха. Освобождение, жена или прилично маце, може би и пари на първо време, докато се уредя на работа. Дори не съм сигурен дали ще ме вземат на работа в завода като шлосер. Загубил съм майсторските си навици…

— Не трябва да се тревожите за парите. Това е напълно излишно! — прекъсна ме Ваганов.

— И какво? Този ще тръгне срещу Мечката? — чух учудения глас на генерал-полковника.

— Ще тръгна. Дори и срещу тигър — потвърдих аз.

— Той да не е… такова? Да не е луд? — попита един от цивилните Ваганов.

— Съвсем не съм луд! Имам само малки проблеми с паметта! — избързах аз и не дадох възможност на Ваганов да отговори. — Чел съм книжки за следователи аз… Ще гледам видео за Шарапов и ще направя всичко, другари генерали! — казах леко задъхан и се взирах в началството, докато мислех само за едно — дали не преигравам.

Оказа се, че е много сложно да изиграеш ролята си точно и достоверно.

— Глупости! — отряза отведнъж генерал-полковникът. — Участието на идиоти в нашата работа е изключено! Учудвам се, Андрей Викторович, и категорично възразявам срещу този ваш приятел! Струва ми се, че увлечението ви по психиатрията трябва да има разумни граници.

— Я да мълчиш, тъпак такъв! Какво ли разбираш ти! — изведнъж извиках аз, без сам да разбирам какво върша. Само за миг нещо стана с мен и ме понесе, понесе като лодка без весла по бурните вълни.

Всички замръзнаха. Полковникът, който стоеше прав до металната врата, направи крачка към мен, но Ваганов с жест го спря.

Бях като замаян и отнякъде се лееха думите ми:

— Казах през нощта, че всичко ще направя и ще го сторя! Аз не се страхувам за живота си! Аз съм патриот и ще го докажа! Какво трябва да се направи — да се очисти Мечката? Това е дреболия! Ти да не си най-главният тука, а? Не те познавам, но познавам Ваганов — той ми е приятел! А ти, генерал-полковник, ако ми кроиш шапката, може би искаш да провалиш операцията… а? Може би си масон?

— Турецки, замълчи! — викна Ваганов, надигайки се иззад масата.

— Аз още не съм ви Турецки! Искам си свободата, а вие, както щете! Не се страхувам от смъртта и мога да го докажа. И не ме взимайте за идиот… Всичко знам!

Видях, че ченето на генерал-полковника, което беше увиснало, изведнъж изтрака. Той преглътна слюнката си и промърмори:

— Казали ли сте му?

— Какво знаеш? — попита заплашително Ваганов.

— Че ще ми бъде възложено да очистя някакъв високопоставен мафиот — отговорих аз с малко наивност в погледа. — Вие, другарю генерал, не ми го казахте направо, но и сам можех да се досетя…

Стори ми се, че присъстващите облекчено въздъхнаха.

— Така е — потвърди Ваганов. — Няма ли да се уплашиш, ако ти се наложи да очистиш много, много високопоставен мафиот? — усмихна ми се той, сядайки на мястото си. Изглежда, че и той се беше успокоил.

— Не! Готов съм на всичко! Ще ви докажа, че мога да действам умно, обещавам… на всички — казах им аз, подразбирайки нещо друго.

— Виждате ли? — усмихна се Ваганов. — Другарят ни обещава! Във всеки случай можем винаги да използваме нашия следовател като резервен вариант в качеството му на „димна завеса“.

— Е, ако е вариант номер две — бавно каза генерал-полковникът, — както удачното нарекохте „димна завеса“, това е друго нещо…

— Е, добре, Пьотр Евграфович — каза Ваганов и помоли подполковника да донесе стол и за мен до пластмасовата маса, за да мога и аз да седна с другите заговорници.

Отговорих да не се безпокоят, мога да постоя и прав.

— Не, не, скъпи Сергей… Извинете, сега е по-добре да ви наричаме Александър Борисович — ласкаво присви очи Ваганов. — Моля ви да се присъедините към нашата компания. Надявам се да не съжалявате за това.

Седнах, тежко тръснах ръцете си на масата и промърморих:

— Надявам се да не съжалявам. Дано компанията ви да е прилична.

Отляво и отдясно ме изгледаха остро, но нищо не казаха.

— Значи, бъдещи Александър Борисович, времето ни е много малко. Може да се каже, че въобще нямаме време. — Ваганов се надигна и сложи ръце зад гърба си. „Добре, че поне не ги кръстоса на корема си, защото иначе съвсем щеше да заприлича на Мусолини“ — помислих аз, а Ваганов отпусна долната си устна и изведнъж заприлича на нацупено розовобузесто посребрено момченце, на което са измъкнали биберона от устата. След като млясна няколко пъти, той продължи: — По наши сведения на двадесет и шести март е насрочено съвещание на ръководителите на правозащитните органи на Русия, където ще присъстват най-висшите представители на прокуратурата и следствието. На това съвещание, разбира се, ще бъдете поканен и вие, старши следователят по особено важните дела Турецки. Който ставате от този момент. Вече ви казах, че много приличате на него — усмихна ми се Ваганов. — Значи на двадесет и шести е съвещанието, там ще присъства цялото ръководство на вътрешните работи, държавна сигурност и прокуратурата. И друга номенклатура от така наречените административни органи. Но това между другото! Най-главното е, че това съвещание ще се ръководи от Мечката. С тази Мечка трябва да се сблъскате, уважаеми следователю. — Ваганов изгледа поред присъстващите и обясни: — Сега излагам нашия резервен вариант, както се уговорихме да го наричаме „димната завеса“. Мечката трябва да бъде убита! Това не е проста задача, Александър Борисович!

— Извинете, един въпрос. Ако на съвещанието присъстват хора от държавна сигурност, дори и министърът им, май ще ми бъде много трудно да прекарам пистолет в залата — казах аз. Исках да се изправя, но размислих.

— Виждам, че Александър Борисович наистина мигновено съобразява — усмихна се Ваганов. — Много точно! Най-вероятно поканените на съвещанието ще трябва да преминат през металотърсач или нещо подобно. Но не трябва да се тревожите за това. Вие, скъпи колега, ще имате в джоба си само кутия цигари. Нека да бъдат „Марлборо“. — Ваганов взе от масата и показа кутия от тези цигари. — Надявам се, че няма да ви е трудно да хвърлите отблизо цигарена кутия?

— Няма проблеми! — възкликнах аз. — И какво ще стане после?

— Ясно какво ще стане… Обяснявам за Александър Борисович. Ще стане малък взрив. Вие трябва да се скриете под седалката, за да не би пластмасовите топченца, с които ще бъде напълнена цигарената кутия, да ви ударят. Естествено, преди да я хвърлите, ще трябва да натиснете една цигара от края. Но освен с цигари и топченца с цианкалий, кутията ще бъде натъпкана и с пластичен експлозив. Обяснявам за Александър Борисович, отговаряйки на въпроса му… Никакъв металотърсач нищо няма да открие! Само куче може да го усети, от онези, които са обучени специално да надушват пластичния експлозив. Но такива кучета, естествено, там няма да има. Така че няма никакъв риск — усмихна се Ваганов.

— Да. Отлично е обмислено — казах аз бавно и огледах седящите край масата.

Лицата им бяха начумерени. По физиономиите им се четеше различна степен на съмнение.

Прииска ми се да разсея многобройните въпроси, съмнението и страха, които се рояха в главите на заговорниците.

— Наистина, господа или другари — вече не зная как да ви наричам, не сте го измислили лошо — казах аз. — Но като честен човек, трябва да изкажа някои възникнали съмнения. Ами ако аз, като изляза извън стените на психиатрията, поискам да споделя с някого онова, което ми казахте тук? Какво ще стане тогава? Ще ме убиете от засада? Разбира се, че не го искам… Но искам да ви обърна внимание, че работата е много сериозна! Трябва да имате стопроцентова гаранция, че аз точно ще изпълня всичко, нали? Не, аз, разбира се, ще изпълня всичко идеално, но…

— Нашият следовател все повече и повече ми харесва! — възкликна Ваганов. — Александър Борисович мисли като нас! И е напълно прав. Естествено е ние да искаме стопроцентова гаранция, че бившият болен, изгубил паметта си, ще изпълни всичко абсолютно точно или ще загине… Александър Борисович, трябва да се съгласите на малка козметична операция — разпери ръце Ваганов, изобразявайки съжаление върху лицето си. — Ние ще зашием в Александър Борисович ампула с цианкалий. Това е напълно безболезнено и няма да предизвика никакви неприятни усещания. Но ако, както казва нашият бъдещ герой, у него възникне желание да сподели с някого тайните сведения или ако премине на вражеска страна, то, уви… Уви, Александър Борисович, зашитата във вас ампула ще се взриви. Напълно естествено е да ви следят денем и нощем наши хора… Ако забележат нещо подозрително в поведението ви, те ще подадат радиосигнал и ампулата с отровата ще се разпадне безшумно в тялото ви…

— Хитро измислено, но никак не ми харесва! — казах аз. — А ако я измъкна през нощта?

Ваганов се изкашля и изведнъж лицето му помрачня.

— Никога не бива да подценявате приятелите си — каза той студено. — Кой ви е казал, че ще присадим ампулата в бута ви, както на алкохолиците. Нее. Фьодор Устимович ще пришие ампулата в стената на стомаха ви. Надявам се, че няма да седнете да се режете с нож и да ровите из собствените си чаркове за нашия малък сувенир? Освен всичко, това не е съвсем безопасно.

— Гениално! Повтарям — съгласен съм! Честно казано, дори не мислех, че тук са се събрали наистина сериозни другари. Сбъркал съм… Но не се отказвам! Струва ми се, че вие сте по-сериозни от гекачепистите — реших да пусна малко ласкателство.

— Уверен съм, че Александър Борисович не се заблуждава в мнението си — каза с иронична усмивка Ваганов. — Напомням на присъстващите, че неведнъж и два пъти лично ги предупреждавах, но те не пожелаха да ме послушат и решиха да тръгнат по пътя на разкола на армията! А аз ги предупреждавах, че е рано, много рано да се изявяват!… Не биваше да се играят игрички с тази хлъзгава риба Горбачов! Но не… задникът ги засърбя! Без подготовка, без точно обмислени резервни варианти се надигнаха! Нищо, нека сега да поседят в затвора и да мислят за предупрежденията ми…

— Да, Андрей Викторович, въпреки съчувствието ми към провалилите се приятели, сега съм съгласен с вас — неочаквано каза генерал-полковникът, всмуквайки от цигарата си и изпускайки дима над масата. — Успяха само да сменят хитрата Лисица с пияната Мечка! А Мечката, макар и тромава, ако не бъде довършена от раз в бърлогата й, може всичко да преобърне наопаки около себе си…

— Точно за това ги предупреждавах! — вдигна показалеца си Ваганов. — Не беше отчетен вариантът, че на хоризонта се появи освен Горбачов и новият президент на някаква си митична република Русия. Ето докъде стигнаха… гълъбчетата!

Над масата надвисна тягостна тишина. Аз седях, стиснал зъби, без да мога да намеря верния отговор — наистина ли Ваганов е решил да ме изпрати срещу Мечката, или това е някаква негова перверзна хитрост? „Димната завеса“ наистина ли е резервният вариант? Искат да ме използват като отвличаща вниманието димка? Не! От моя кратък опит в общуването с Ваганов вече много добре знаех, че не трябва да се вярва на нито една негова дума. Поне аз не трябва…

Реших да си поиграя още малко на Иванушка глупака и попитах:

— Е, добре, мен политиката не ме засяга. По-добре ми обяснете, другари генерали и началници, къде е тази бомба в цигарена кутия? Мога ли да я видя?

— Не, разбира се — отвърна Ваганов. — Не сега. Но тя вече е приготвена от най-добрите чуждестранни специалисти.

— Чудесно — плеснах с ръце от удоволствие и потърках длани. — Честно да си кажа, цял живот съм искал да попадна в такава страхотна компания!

— Прекалено много говорите — прекъсна ме Ваганов. — Не сме се събрали, за да си губим времето! Както е казал Назъм Хикмет, „Ако не аз, то кой? Кой ще разпръсне мрака?“ — изрецитира той. — Ако ние, облечените в някаква власт, не проявим някаква инициатива, тогава някой друг ще действа вместо нас! Както се казва, святото място празно не остава. И ако ние седим със скръстени ръце, на власт може да дойде бог знае кой! Да бъдеш гражданин и патриот на родината си и да виждаш как тя се срива и загива, как я граби и насилва световният капитал — това е недостойно за истинския син на отечеството! Потомците няма да ни простят, че сме предали безропотно властта в ръцете на задокеанските марионетки! Династиите на Рюрик и Романови са събирали руските земи не за да гледаме сега спокойно как ни се изплъзват! Затова ли Петър Първи отвори прозорец към Европа, че да изпускаме безропотно от ръцете си Прибалтика и Калининград! — Лицето на Ваганов ставаше все по-червено и гласът му гърмеше в тясното помещение на бункера. Той беше истински трибун, но жалко, че аудиторията му беше малка, иначе би могъл да се разгърне с пълна сила. Сега наистина приличаше на Мусолини, дори и без да е сложил ръцете на кръста си.

Когато Ваганов направи малка пауза, за да си поеме дъх, аз леко се изкашлях, давайки му да разбере, че искам да попитам нещо.

Ваганов ме погледна, понамали малко оборотите и завърши тирадата си:

— Ние, генералите, заедно с ето такива — кимна той към мен, — обикновени руски мъже, ще застанем рамо до рамо в защита на родината си! И потомците няма да ни забравят! Ние правим историята и тя няма да ни забрави! — усмихна се Ваганов. — Естествено, след като изпълни задачата си, на Александър Борисович ще бъде връчен орден на Герой на Руската империя, с номер едно. Какво мислите, другари? Никой ли не възразява?

— Не трябва — прошепнах, чувствайки напълно искрено как очите ми ще изскочат от изумление. Изведнъж ме обхвана страх… дори ужас! Но вече мислех не за Руската империя, а за себе си… дори не за живота си, а за онова, което ще стане, ако позволя на тези мерзавци да осъществят, макар и мъничко от замисъла си…

— Не, не възразяваме — намръщено каза генерал-полковникът.

— А ако не успея? — неочаквано жално попитах. — Това е толкова отговорно… Не мислете, че се тревожа за себе си… аз за вас мисля…

— За нас не трябва да се тревожите, Александър Борисович. Ние си имаме „Пика-2“ и още много други неща — сухо ми се усмихна Ваганов.

Той тежко се тръшна на своето пластмасово кресло и изгледа всички присъстващи с тежък и възбуден поглед. Както и преди, в бункера цареше напрегнато мълчание.

— А какво ще стане, ако… — отново вметнах аз, но Ваганов ме прекъсна:

— Никакво „ако“! Всичко ще бъде изпълнено точно и навреме! Сега трябва да мислим не за „ако“, а за вашата подготовка, Александър Борисович. Трябва да научите наизуст имената и фамилиите на сътрудниците на вашия двойник Турецки и още много друго. Трябва да направите тренировки за хвърляне на бомби на полигона, да преминете през малък експеримент с инжектирането на нов препарат.

— На мен ми инжектираха една отрова и аз едва не се пръснах от злоба!

— Не. Сега ще е друг препарат. Той малко ще намали вашата самодейност, докато сте на свобода и в известна степен откъснат от нашите наблюдатели.

— Правете каквото искате. Аз съм съгласен — махнах с ръка.

— Е, имате ли някакви въпроси към Александър Борисович? — Ваганов изгледа въпросително присъстващите цивилни и генерали. Всички мълчаха.

— Аз имам още много въпроси — отново се намесих в разговора. — Какво ще стане, след като гръмне взривът и Мечката бъде повалена?

— Всичко ще бъде чудесно! Вие сигурно сте чели в детството си книги за следователи и детективи? Спомням си, че ми казахте това! Та ако искате, ще ви назначим за главен детектив на страната, а ако поискате — и за прокурор. Е, може би не като главен, а като прокурор на Смоленска губерния например…

— Прокурор на Смоленска губерния? Става! Ще ми прилича! А защо точно губерния, области няма ли да има?

— Няма, Александър Борисович, няма да има. В Руската империя пак ще има губернии и ще унищожим всякакво там областно или национално деление.

— Е, това си е ваша работа. Но исках да попитам какво ще стане, след като хвърля цигарената кутия?

— Демокрация — демокрация, свобода и разцвет! Но това си е наша грижа. Разбира се, че ще е необходимо да въведем за няколко дни извънредно военно положение, но в това няма нищо лошо. След половин година ще направим референдум за избор на император на Руската империя… Това ще бъде! — надигна глас отново Ваганов.

За секунди се задъхах и усетих, че косите ми се изправят.

— Вие ли сте бъдещият император на Руската империя?

— Ако ме изберат, може и аз да съм… Ако ви изберат, можете и вие да сте — хитро ми се усмихна Ваганов.

Аз тихичко подсвирнах и прошепнах: „Дявол да го вземе, къде се натресох…“.

— Да, скъпи ми Александър Борисович, не сме се събрали тук да си пием чая. Но виждам, че нямате въпроси към двойника на следователя Турецки. Мълчанието ви приемам като съгласие за варианта „Димна завеса“ — каза Ваганов и ми се усмихна. — Това е всичко, Сергей Сергеевич. Благодаря ви, че дойдохте при нас, благодаря ви за съгласието и повече не ви задържам. Но ние пак ще се срещнем и не само веднъж… А засега постъпвате на разпореждане на Фьодор Устимович.

Почувствах на рамото си лекото докосване на подполковника. Това беше знак да ставам и да се махам.

Признавам си, че бях объркан и отказвах да приема за вярно онова, което бях чул, но до мен на масата седяха солидни побелели хора, блестяха генералските звездички на пагоните — уви, всичко това не можех да прибавя към многотомното дело на гекачепистите, защото следствената група се ръководеше от Костя Меркулов…

— Потресен съм — прошепнах с треперещи устни. — Просто съм потресен!… Мислил ли съм някога, че ще вляза в историята като Каракозов или Засулич! Вие ме правите направо на София Петровска, само че без фуста!

— Да, да, без фуста и без глупости — сухо отвърна Ваганов. — Вървете! Свободен сте.

— Но кой ще ми разкаже за онзи следовател, за работата му, за приятелите му? С какво се е занимавал в последно време? Нали трябва да зная нещо!

— Ще научите. Вървете — още по-сухо ми каза генерал-майорът и махна с ръка, показвайки на подполковника да ме изведе от бункера.

Реших да прибавя още малко чувство и с пресекващ глас казах, протягайки ръка на генерал-полковника:

— Благодаря ви за всичко… За доверието…

Генералът погледна към протегнатата ми ръка, усмихна се кисело и леко я стисна.

Отново кимнах, както при влизането ми при заговорниците, и исках да изкажа още раболепни благодарности, но подполковникът вече настойчиво ме потупа по рамото и ме побутна към вратата.

Зад гърба ми блиндираната врата безшумно се затвори.

Поведоха ме по същия път навън от подземието, предавайки ме от един военен със сини пагони на друг.

Докато се качвах в черната волга, още веднъж се огледах, по-внимателно отпреди. Видях, че по края на пистата тичат тридесетина мъже, облечени в маскировъчни униформи и голи до кръста. Това не бяха войници на срочна служба. Не! Без съмнение бяха от отряда със специално назначение. Може би някои от тях след известно време щяха да ме следят, когато отида в Москва…

Може би някои от тях в определения ден, 26 март, „случайно“ щяха да се окажат около телевизионната кула, край Държавната банка, край Министерството на външните работи, около Академията на Генералния щаб и Министерството на отбраната…

Тайното съвещание в бункера на бъдещия руски император продължи още около шест часа.

Не всички присъстващи бяха доволни от авантюрата с изгубилия паметта си следовател.

Но в края на краищата Ваганов успя да убеди почти всички, че дори ако на 26 март не се състои „гръмчето“ на Турецки, то все пак това е просто находка — та той е свой човек, който има достъп в кабинета на новия главен прокурор и в кабинета на заместника му, а при желание и в „Белия дом“.

За презастраховка на съвещанието на 26 март под ризата си този следовател ще носи и жилетка, наблъскана със същия пластичен взрив С-4, така че ако се случи нещо… Ако следователят се окаже близо до Мечката, той може да стане и камикадзе, взривявайки себе си и хората около него. Разбира се, взривяването няма да е работа на самия Турецки, а на наблюдаващия го човек от охраната на „Белия дом“.

Ваганов категорично отхвърли изтърканите варианти за „деня хикс“, варианти, които вече бяха изиграни — Мечката заминава в отпуск или на някаква конференция на върховете в Америка или Франция… А в това време… Не, това вече сме го пробвали!

Мечката трябва да се отстрани веднага, и то тука, в Москва! И без всякакво бавене! В същия момент трябва да ударят „бензиновозите“ и „цистерните за мляко“, които ще бъдат строени на улица „Академик Корольов“, на бензиностанциите, в гората на Лосиний остров…

Ракетите „Пика-2“, маскирани като цистерни за бензин и мляко, като междуградски влекачи, подчинени на новата си програма, без грешка ще уцелят указаните цели.

— Главното в работата ни не е повече шум, а повече решителност, главното е стопроцентова решителност! — викаше с вече пресипнал глас Ваганов. — Ако председателят на Комитета за радио и телевизия се отметне, следва команда за пуск, ракетата с кумулативен заряд ще полети към „Шаболовка“ и край! Не трябва да ви напомням, че ако не успеем, никой няма да се церемони с нас! След два часа ще бъде обявено военно положение и ще подадем информация за радиото и телевизията — и то без бавене, — че група заговорници е направила опит да завземе властта. Но благодарение на своевременните усилия, заговорниците са били обезвредени, някои от тях са унищожени, обаче Мечката за нещастие също е убит. За десет дни властта в страната преминава в ръцете на Временния комитет за отбрана, чийто председател се явява вашият покорен слуга, единодушно избран на общо съвещание на колегиите на Министерството на обраната и Министерството на вътрешните работи. След ден всичките нови пучисти ще бъдат хванати и обезвредени. Ние вече сме подготвили кандидатурите. Отказалите да ни сътрудничат ще се самоубият или ще бъдат застреляни при опит да окажат съпротива… Най-главното е в близките няколко часа цялата страна, целият бивш Съветски съюз, цялата наша империя да бъде покрита с една голяма армейска панама, с нашата панама!…

3. На ръба на отчаянието

Фьодор Полетаев не успя да замине за районния център.

Рано сутринта почина Юрий Корольов. Кузмин позвъни на Федя у дома му по вътрешния телефон, помоли го да присъства като свидетел и да се подпише под смъртния акт.

Там пишеше, че Корольов е починал от сепсис, заразяване на кръвта. Травми или увреждания по трупа не са открити, освен малка порезна рана на глезена на крака.

Федя искаше да се разбунтува срещу издаването на подобен фалшив документ, но като поразмисли, че безопасността на Турецки, Найдьонов и полковник Васин е по-важна от неговия праведен гняв, подписа.

Турецки беше отведен нанякъде и Фьодор Полетаев много се разтревожи за него. Надзирателите му казаха, че специално за болния Иванов е пристигнала черна волга, която го е откарала в неизвестно направление. А през нощта неясно за какво пристигнал и генерал Ваганов — фактическият собственик на Илинское.

Полетаев помисли, че Турецки най-вероятно се намира при генерала. Не можеше да отиде до военното поделение да търси там отвлечения следовател! Оставаше само да се моли на Господ и да чака. Освен това следователят искаше пистолет и той трябваше да го изнамери отнякъде!

„Да не ми потрябва и на мен самия пистолет“ — помисли си Федя, докато крачеше разсеяно по коридора и сякаш случайно погледна през отворената врата в стаята на надзирателите, където, както знаеше, в ъгъла на металния сандък с ключовете висяха дубликатите от касата на началника на охраната Зарецки. — „Трябва някак си да ги отмъкна“ — помисли си той, гледайки надзирателите, които пиеха чай и набиваха сандвичи с масло и салам.

Федя Полетаев отиде до своето трето отделение и обеща на Сенка Камишин, който някога мръднал от ревност и подпалил къщата си на село и колхозната ферма, че ще му отмени лечението с халоперидола, ако Сенка в момента инсценира буйство, за да дотичат надзирателите и да му надянат усмирителната риза. Полетаев за последен път ще му инжектира халоперидол и после ще го отмени.

Сенка Камишин се съгласи.

И щом чу воплите и крясъците на Сенка, веднага изтича за надзирателите. Онези зарязаха сандвичите и се втурнаха в отделението, а Фьодор Полетаев мъничко изостана. Върна се в стаята на надзирателите, взе от сандъка, висящ на стената, ключовете и побягна обратно.

Санитарите бързо увиха Сенка Камишин в усмирителната риза и в този момент пристигна и Полетаев със спринцовката. След няколко минути онзи вече мучеше нещо нечленоразделно.

Това не му беше за първи път. Нищо нямаше да му се случи — лед няколко дни щеше да се оправи. Главното е, че ключовете бяха вече у Полетаев.

След това Федя тръгна към мъничкия кабинет на Зарецки, който през деня винаги беше отворен. Зарецки през това време беше отишъл да проверява как прекарват кабелите на алармата — неотдавна бяха решили да я монтират и по стъклата на прозорците.

В кабинета на началника на охраната нямаше нищо за крадене. В него имаше само огромна каса в ъгъла, два счупени стола и допотопна кръгла маса. Федя Полетаев бързо отвори касата и веднага намери онова, което търсеше. В стара кутия от обувки, завит в чист парцал, лежеше един „Стечкин“ — изчистен и блестящ със смазката си. Полетаев помисли, че в присъствието на генерала Зарецки би трябвало да носи пистолета си в кобура. Значи можеше скоро да открие изчезването му. Но вече нямаше време да размишлява.

В коридора се чу нечий глас. Изглежда, беше Нина — една от сестрите с някакъв болен. Полетаев мушна пистолета в джоба на панталона си, заметна края на престилката, бързо заключи касата и внимателно погледна в коридора. За щастие тя беше с гръб към него.

Полетаев изскочи незабелязан от кабинета на Зарецки, мина по коридора и вежливо се усмихна на сестрата. Отиде направо в отделението, където беше килията на Турецки.

Пред вратата той пак се огледа за всеки случай и отвори прозорчето. Вълна на студен ужас го обля, когато видя, че килията на Турецки е празна.

„Какво ще стане, ако въобще не го върнат?“ — паникьоса се лекарят.

… Върнаха Турецки привечер.

Още с влизането си той с учудване видя висящия на стената цветен портрет на усмихващия се президент на страната.

„Защо ли са го окачили тук, а? — помисли си Турецки. — Да не би да го сбъркам и да се припозная? А може би това е някаква шега? Или психологическа обработка? Сигурно, като гледам Елцин по цял ден, ще се изпълвам с праведен гняв?“

Турецки отказа да изяде донесената му каша и когато надзирателят си тръгна, легна на одеялото с изгладения си костюм.

В главата му беше пълна каша. Трябваше да вземе някакво решение, макар че нямаше никакво време. Или ще докара своето „разследване“ до Москва, може би дори до обещаното от заговорниците съвещание, или, ако Полетаев вече е съобщил на Меркулов и Грязнов, ще чака, докато те заедно със следствената група и милицията се появят в зоната.

„Да предположим, че Меркулов и Слава се появяват в Илинское, и се окаже, че мен вече ме няма тук? Аз седя в бункера на летището, а те ме търсят тук… Ами Федя Полетаев и полковник Васин… Да, сложничка задачка дадох на момчетата от «Петровка» с тази телеграма или позвъняването на Полетаев. Но и него го няма. Само да не се е случило нещо на този добряк лекар… Ех, Турецки, пак рискуваш прекалено много!“

А Полетаев, както и преди, все не идваше!

Турецки не си намираше място от тревога за Федя. Дори по едно време мислеше да тропа по вратата, за да привлече вниманието на надзирателите и някак си от тях да изкопчи къде е изчезнал Полетаев, но премисли.

Отново се отпусна на леглото и не забеляза как потъна в дълбок и неспокоен сън.

През нощта докараха Вася Найдьонов при Ваганов.

Генералът изглеждаше уморен, но очите му блестяха възбудено. Посрещна волгата с Василий още на КПП-то и му предложи да се поразходят на чист въздух. Беше студено и те вървяха покрай пистата на летището, осветена от ярките прожектори.

След дългите дни на заточението си Найдьонов се радваше на тази разходка, въпреки че трябваше да върви редом с ненавистния и презиран от него Ваганов.

Дежурно позаинтересувал се от здравето и живота му в Илинское, Ваганов мина направо на темата:

— Надявам се, че всичко е готово? Уговорените срокове отдавна изтекоха. Беше обещал да завършиш работата си около Нова година. Вася, не ми се иска да ме огорчаваш. Кажи ми, че всичко е готово, че още утре можем да извършим предварителните изпитания по насочването на ракетите! Аз вече се разпоредих да разорат в снега на полето траншеи в съответствие с улиците на столицата. Направихме и макети на сградите… Така че сега думата е твоя.

— Не, не съм готов. Нищо не е готово! Още не съм направил поправките с географското и геомагнитното разположение на обектите — навъсено отговори Найдьонов, вдишвайки с наслада студения мразовит въздух.

— Мога да ти изпратя помощници от моите ракетчици. На твое разположение ще бъдат най-мощните компютри! Какво още ти трябва? Защо не си готов? — извика Ваганов.

— Защото не искам, Андрей Викторович!

— Какво не искаш? — изкрещя генералът.

— Не искам да участвам в тази работа. Размислих…

— Василий, ти чуваш ли се какво говориш?

— Разбира се. Не искам по моя вина да загинат хора!

— Само не ми развивай демагогията си! — извика пак Ваганов. — А не те ли вълнува, че по твоя вина ще загине цялата нация?

— Не — равнодушно отвърна Найдьонов и се зави във ватенката.

По бетонната писта вятърът навяваше сух снежец, завърташе го и се опитваше да го хвърли в лицето на Василий.

— Май че и за себе си не ти е жал — заплашително каза Ваганов.

— Не ми е жал… Така излиза.

— Вася нещо не мога да разбера… Ти отказваш да работиш над онова, което трябва да направиш, така ли?

Найдьонов замълча. Той гледаше към черното беззвездно зимно небе и мълчеше, мислейки за нещо свое.

— Не чувам еднозначен отговор! Ако се отказваш, значи…

— Не, не се отказвам! Нещо ми стана. Извинете, Андрей Викторович — изведнъж съвсем раболепно заговори Найдьонов.

Ваганов недоверчиво го изгледа.

— Нещо не ми харесват твоите засечки. Ако не жалиш себе си, кажи ми направо. Нашите отлични ракетни специалисти ще свършат и твоята работа. Те не по-лошо от тебе ще се справят с препрограмирането, но това ще ни отнеме повече време. Така че… Защо не си готов?

— Защото ми е жал за хората… затова! — изведнъж закрещя в лицето на генерала Василий Найдьонов.

— Само не ми крещи, момченце! С мен не може така да се говори! Мислиш ли, че и на мен не ми е жал? Жал ми е! Но ти помисли — какво значат няколко души, които ще загинат, заради целостта на нацията, заради разцвета на народите! За свободата и демокрацията винаги е трябвало да се плаща. И да се плаща с живот! Така е подредена историята и нищо не може да се направи… Така че кога ще насрочиш изпитанията? Кога ще е готова програмата ти? Утре? Вдругиден?

— Не, след три дни. Трябват ми още три дни. Само три. Обещавам изпитанията да преминат успешно — без желание, през зъби изплюваше думите Василий.

— Внимавай, Вася! Ако след три дни не е готово всичко или изпитанията не са успешни, много рискуваш! Прекалено много рискуваш — каза злобно Ваганов и се обърна назад към светещите прозорци на двуетажното здание в края на пистата.

— Прекрасно разбирам, че рискувам не друго, а живота си. Нали знам, че като минат изпитанията, и ще ме очистят.

— Кой ти каза? — закрещя Ваганов. — Кой ти внушава такава глупост?

— Никой, чувствам го! Да не би да греша? — Василий погледна ярко осветеното лице на генерал-майора.

Ваганов недоволно клатеше глава и се мръщеше — или от вятъра, или от истински гняв.

— Разбира се, че бъркаш, скъпи мой! Диви, глупави фантазии! Да не мислиш, че ще те забравя, като дойда на власт? Мислиш ли, че няма да изпълня обещанията си? Прекрасно помня всичко — ти веднага ще бъдеш назначен за главен конструктор на коломенското конструкторско бюро, както съм ти обещал! Защо трябва да затривам талантливите мозъци на собствената си страна? Не ми ли вярваш?

— Вярвам… Може би… — неохотно отвърна Найдьонов.

— Много добре! Значи разбираме се след три дни…

— След три.

— Добре! Решавай сам — или изпитанията ще минат успешно, или ти отсичам главата. Надявам се, че правилно си ме разбрал? Не те заплашвам. Опитвам се да те спася.

— Благодаря за грижата — усмихна се накриво Найдьонов и се уви още по-плътно във ватенката, скрил брадичката си в яката.

4. Край на разследването

Федя Полетаев нямаше никаква възможност да стигне до Турецки.

След идването на генерала, и то посред нощ, надзирателите, изглежда, нямаха никакво намерение да спят. Те пляскаха картите в стаята си, вратата към коридора беше отворена и Федя нямаше как да се промъкне незабелязано при Турецки. Щяха да възникнат неприятни въпроси — какво търси в отделението на Ваня Кошкин в такъв късен час…

А подобни въпроси той не искаше да чува, още повече сега, когато в джоба му тежеше пистолет.

В другия край на коридора, във втората стая на надзирателите с отворената врата също не спяха.

Все пак Фьодор Полетаев реши да рискува. Внимателно приближи до втората отворена врата и като видя, че единият от надзирателите чете вестник, а другият е зает с решаването на кръстословица, реши — каквото и да става, ще се промъкне незабелязано към другия край на коридора, където се намираше килията на полковник Васин. Обратно все някак ще излезе — Господ ще му помогне да се промуши пак незабелязано.

Ключът стана за килията на Васин.

„Добре, че поне не успяха да сменят ключалките — радостно помисли Полетаев. — Сега сигурно всеки ден ще се мотаят из зоната. Може не само по прозорците, но и на вратите да прокарат сигнализация. А може би генералът да е измислил и нещо по-лошо…“

Когато Полетаев влезе в килията на Васин, онзи се беше увил презглава със скъсаното одеяло. Полетаев тихичко затвори вратата зад себе си и прошепна:

— Ей, полковник, спиш ли?

Васин се размърда под одеялото и после седна на леглото. Той се огледа уплашено, но разбра, че Полетаев е сам в килията му и се поуспокои.

— Спях. Какво има?

— Не ме ли позна?

— Май, че те познах — недоверчиво каза Васин.

— На, дръж! — Лекарят измъкна джобно ножче и му го подаде. — А за нашия следовател съм приготвил нещо по-сериозно. Не намерих шило у дома, но мисля, че и това може да ти свърши работа.

Васин разтвори ножа — острието му беше наточено и достатъчно дълго.

— Добре. Благодаря ти, ако не се шегуваш.

— Там е работата, че не се шегувам — каза Полетаев, присядайки на края на леглото. — Генерал Ваганов е пристигнал. Не си ли се срещал още с него?

— Не, но се надявам скоро да го видя — подсмихна се Васин и подхвърли ножа в ръката си. — Благодаря ти още веднъж.

— Само бъди внимателен и не прави нищо, преди да му е дошло времето. Скоро тук ще дойдат следователи от Москва, а и милицията ще се появи. Утре ще се свържа от районния център с Московската прокуратура. Разбра ли? А това ти го давам за всеки случай…

— Как е Юрка Корольов? — попита Васин.

— С него всичко свърши. Утре ще го погребваме… Не мога повече да се застоявам. — Полетаев се надигна, приближи се до вратата и се усмихна: — Постарай се да не се поддаваш на Кузмин. Гледай да не те направи на идиот, преди да са дошли следователите.

— Ще се постарая.

Федя Полетаев внимателно излезе от килията, безшумно заключи и си тръгна.

Той успя да се промъкне незабелязан покрай вратата на надзирателите — както и преди, те се занимаваха с кръстословицата в „Смоленски новини“.

При Турецки Федя Полетаев не можа да се промъкне. Реши да изчака до следващото утро.

Цяла нощ кошмари преследваха Турецки. Той се събуждаше и си спомняше как беше сънувал Наполеон. А виж, че сънят му се оказа пророчески!

„Лудите хора живеят в луда страна — размишляваше той, загледан в мъждукащата лампичка, горяща денонощно под тавана. — Луди хора искат да управляват тази луда страна, тази странна Русия. Наистина това не е Европа, но не е и Азия — многоезична, робски покорна, безкрайно богата и бедна страна… Страна на лудите парадокси! Бих искал всичко, което става с мен, да е само лош и страшен сън… Ако не познавах нашата история, нямаше за нищо на света да повярвам, че е възможно да се случи подобно нещо. И с кого — с мен, със старши следователя Турецки! Ако Костя Меркулов не се занимаваше с гекачепистите, можех да приема онова, което ми разправяше Ваганов, за лудешко бълнуване. А пък заседанието на бъдещите диктатори на страната бих преценил като сборище на болни хора, обладани от мания за величие. Но уви, Таня Холод и Гусев са взривени в мерцедеса и делото по случая е предаден пак на ония от Комитета… Меркулов буксува със своите превратаджии… И всичко това, колкото и фантастично да звучи, е днешната ни безумна реалност, в която и аз съм затънал до уши!… Полетаев… Какво ли става с него? Да изчакаме до сутринта. Главното сега е никой нищо да не разбере. Главното е да издържа ден-два и да доиграя ролята си гладко и без гафове…“

Рано сутринта дойде медицинската сестра, която днес беше учудващо мила и словоохотлива. С нея бяха и двама надзиратели. Изрусената блондинка Клава чуруликаше и ме питаше дали не искам нещо. Може би искам да се окъпя? Ако искам, трябва да отидем до къщата на главния лекар Кузмин. Клава ми каза, че умее и да подстригва и може мъничко да подкъси моята израснала коса.

Разбрах, че вече почти не ме броят за болен. Само двамата надзиратели май не споделяха мнението ми — те ме гледаха с явно неудоволствие.

Казах, че няма смисъл да заключват килията ми — все едно, няма да избягам. Сестрата каза, че ще попита главния лекар.

После ме попита какво искам за обяд. Специално за мен можели да приготвят банички с месо или сарми, или нещо друго по мое желание.

Отвърнах, че нищо не ми трябва и вече съм свикнал с тукашната отрова. Още малко ще потърпя… Докато не ме изпишат.

Клава потвърди, че работата наистина отива натам — към изписване, понеже ме считали вече за оздравял. При мен била настъпила трайна ремисия. Думата „ремисия“ не ми хареса, но че е трайна — с това се съгласих, казвайки на Клава, че аз наистина съм издръжлив мъжага.

Тя ми се усмихна и каза, че мога да се поразходя из болничните коридори преди закуската, ако не избягам, разбира се.

Страшно много се зарадвах на тази мъничка свобода, но не дадох вид.

Единият надзирател намръщено уточни, че мога да се разхождам само в своето отделение и още е рано да излизам навън. Не ми обясни защо е рано.

Заедно със сестрата и надзирателите, аз вървях по дългия коридор на отделението, в което нямаше почти никой, ако не броим двамата болни, които миеха пода, и един надзирател, който ги следеше.

Вратите, които водеха към отделението, бяха заключени. От стаите с повече легла се дочуваше приглушен говор. Болните затворници се събуждаха.

Спрях пред малко квадратно прозорче, от което се виждаше пейзажът зад манастирската ограда.

В далечината тъмнееха мъничките къщички на Илинское. През селото течеше сега замръзналата и покрита със сняг река Десва. Далеч, като черна точка, към реката се приближаваше жена с кобилица. Тя се качи на дървеното мостче и напълни кофите си от дупката в леда.

С учудване изведнъж видях, че под самия бряг на психозоната има още една дупка и в нея се плискаше мъж. Той излезе от водата и започна бързо да се разтрива с кърпата си. После направи няколко гимнастически упражнения.

След няколко минути мъжът грабна кожуха си и се затича към зоната по тясната, едва забележима в снега пътечка. Реших, че това ще е някой от надзирателите или войниците от охраната, който моржуваше…

Надявах се, че сега, рано сутринта, ще мога да видя Полетаев. Стигнах до края на коридора и се спрях пред решетъчната врата, която, изглежда, разделяше второ от трето отделение. И тази решетка беше заключена, което не беше се случвало преди.

Постоях около десетина минути до решетката, надявайки се да зърна в коридора на трето отделение поне някоя от сестрите и да я попитам за Полетаев, но коридорът си оставаше празен.

На закуската в общата столова го видях най-сетне. Изглеждаше разсеян и сънлив и реших, че е проспал вечерта. Федя не се реши да се приближи до мен.

Сега аз седях на отделна масичка в ъгъла до прозореца. И щом бях в столовата в цивилния си костюм, явно не ме брояха вече за идиот. Мнозина ме поглеждаха с учудване, понеже помнеха, че до неотдавна бях облечен в същите дрехи като тях.

След закуската Сипаничавия ми каза, че мога да отида в своята обител или ако искам да се поразходя навън. Казах му, че разбира се, ще се поразходя из двора и ще подишам малко зимен въздух.

Федя ме догони, когато слизах по стълбите. Изравнявайки се с мен, той мушна пистолета в ръката ми и аз бързо го скрих под ризата си, зад колана на панталоните. Полетаев ми прошепна в крачка:

— Днес следобед ще отида до районния център. Къде беше?

— При Ваганов — също така тихо му отвърнах.

— Нещо сериозно ли?

— Не, глупости. Той ме назначи за прокурор на Смоленска губерния — усмихнах се аз.

Федя Полетаев направи учудена гримаса, но чу стъпки зад гърба ни и бързо изтича по стълбите надолу.

Останах в двора, а Полетаев изчезна в шивашката работилница, от която след малко изнесоха един прясно скован груб ковчег. Двама от болните носеха ковчега към склада, в който, както предполагах, трябваше да е тялото на Юрий Корольов.

На двора се показа червеноликият и пращящ от здраве Кошкин. По походката му познах човека, който, сутринта се плискаше в дупката на леда. Той също отиде към склада.

Малко след това, под контрола на надзирателите, закованият ковчег беше изнесен извън манастира и го понесоха по пътечката, през реката, по посока на селото. Аз изпратих с тъжни мисли траурната процесия.

Стори ми се странно, че не погребаха Корольов в малкото гробище до зоната, а го помъкнаха към селските гробища. Предположих, че инициативата е на Кошкин или може би на Фьодор Устимович.

На двора се появиха пет-шест войничета от вътрешните войски, които влачеха две подвижни стълби. Започнаха да прокарват по стената някакви проводници. Разбрах, че това е сигнализация, и този факт никак не ми хареса.

Поисках от сестрата ролка скоч, като обясних, че искам да преместя портрета на президента на друго място в килията си. Тя се засмя, но ми даде.

Бързо преместих портрета, а с остатъка от лентата прикрепих пистолета под панталоните си над глезена.

Малко след това в килията ми дойде Сипаничавия и с явно изразено внимание ми каза, че самият Фьодор Устимович ще ме чака за обед. Много се зарадвах на тази новина. С пистолета на крака за мен вече не беше страшен никакъв главен лекар със спринцовките и компютърните си експерименти.

В средата на кабинета на Кузмин имаше маса, покрита с бяла покривка и наредена с хубави домашни съдбве. Проблясваха кристални чаши и чашки, бяха подредени бутилки с водка, коняк и минерална вода. Около масата се суетеше медицинската сестра Нина, завършвайки приготовленията си за тържествения обед.

Фьодор Устимович очакваше не само мене. На масата бяха сложили четири прибора, а около нея — четири стола.

Сипаничавия ме придружи до кабинета на главния лекар и аз седнах на кожения диван, следейки как сестрата дооправя масата. В кабинета нямаше никой друг и аз взех от дивана една папка, забравена от някого. Разтворих я и едва не извиках от учудване.

В нея имаше куп снимки. Най-отгоре лежеше фотографията на Костя Меркулов. Той беше сниман на улицата, докато разговаря с някого, сочейки встрани с димящата си цигара.

Чух стъпки в коридора, бързо затворих папката и станах.

Влязоха Фьодор Устимович, след него генерал-майор Ваганов и след тях един майор от авиацията — простак с тлъста мутра, доста висок и много късо подстриган.

— Ето ни и нас, Александър Борисович — каза Кузмин. — Вече така ще ви наричаме. Сигурно ни чакате отдавна?

— Не. Радвам се да ви видя — усмихнах се сухо и стиснах протегнатите ръце на Ваганов и Кузмин. След това стиснах и ръката на майора.

— Леонид Брагин — представи ми се той.

— Моля, заповядайте да отбележим началото на великите дела — каза Кузмин, посочвайки с широк жест масата. — Малко, но от сърце.

— Вие май сте решили от тази зона да направите санаториум — казах леко сервилно на Ваганов. — В последно време все нещо боядисват, ремонтират, монтират някаква сигнализация…

— Да, стараем се — кимна той. — Ще го направим образцово заведение. Илинское ще ни е много нужно в бъдеще! — трепна усмивка на тънките му извити устни.

— Е, какво, да започваме, господа — каза весело Кузмин, наливайки водка в чашките.

Майор Брагин си сипа малко коняк.

Надигнахме чашките и Ваганов произнесе своя тост:

— За началото на славните ни дела!

Всички отпихме и замезихме с току-що задушено месце. Сестрата ни сервира салата от консервирани раци, която сама беше приготвила.

— Благодаря, ние сами ще си вземем — каза Кузмин, намеквайки й да ни остави насаме.

Тя излезе от кабинета и внимателно затвори вратата.

Аз наблегнах на салатата, защото ми се стори много вкусна след болничната храна, от която на човек му се повдигаше.

— Турецки може ли да пие? — изведнъж попита Ваганов с явна тревога в гласа. — Да не възникнат някакви усложнения?

— Сигурен съм, че вече няма никаква опасност — отговори Кузмин. — Но все пак, по-добре е да се ограничите, Сергей Сергеевич, тоест Александър Борисович. Ние все още не сме изпробвали един от препаратите. Макар че той действа дори по-ефективно в съчетание с алкохола. Също като №9, но по-добре е да не прекаляваме. — И той отмести чашката ми. — Извинявай, Александър Борисович, но по-добре е да пиеш минерална вода.

Аз равнодушно свих рамене и казах, че светилата на медицината разбират по-добре тези работи.

След като хапна малко, Ваганов стана, взе папката от дивана и ми я подаде. Започнах да разглеждам снимките в нея. На гърба на всяка бяха изписани името, фамилията и длъжността на лицето. „Вячеслав Грязнов…“ Аз повъртях снимката в ръцете си и попитах Ваганов:

— Кой е този?

— Не го ли помните, Александър Борисович? — учуди се генералът.

— За първи път го виждам.

— Това е бъдещият ви колега в работата. Добре го запомнете! А на тази снимка е Меркулов — държавен съветник от правосъдието трети клас. Той разследва делото на гекачепистите. Той е ваш приятел и началник…

— Началник? — намръщих се аз.

— Точно така.

— А този кой е?

— А това сте вие — усмихна ми се Ваганов.

Гледах собствената си снимка, на която бях заснет на гробищата по време на погребението на Татяна Холод. Тук имаше около петнайсет мои снимки. Имитирах учудване и попитах:

— Не може да бъде! Колко си приличаме! Това е просто фантастично! Изключително нещо, толкова много да си приличаме — клатех глава аз.

Ваганов и майорът се споглеждаха и се съгласяваха с мен.

— Е, щом толкова много си приличаме с този следовател, тогава няма да има никакви проблеми! Само че трябва много добре да запомня всички и освен това ми е нужна… как се казваше… това де? Нужна ми е легенда! Къде е сега този следовател? Жив ли е Турецки, или не?

— Жив е, но е прибран на сигурно място. Лежи в затвора в Германия — отвърна ми Ваганов.

— Какво е направил?

— Разследвал е убийството на някакъв банкер и някаква журналистка. Но неуспешно! Хлътнал е в някаква кална историйка в Германия и немците го прибрали.

— Ясно, мътна работа — замислено казах аз. — А какъв е бил онзи банкер, някой злобар ли? Кой го е пречукал?

Вместо отговор Ваганов кимна към майор Брагин. Първоначално направих учудена физиономия, а след това лицето ми се изкриви от ненавист.

— Леонид, ти ли очисти банкера?

— Не, не съм аз, или по-точно не само аз… Но ние избързваме, Александър Борисович. Аз вече приключвам отчета си за вашето разследване на това убийство. Скоро ще можете да го проучите в свободното си време.

— Но кой е убил банкера и журналистката? Много ми е интересно — казах аз и отместих чинията си, за да покажа, че следя внимателно разговора.

Майор Брагин погледна към Ваганов и онзи кимна в знак на съгласие.

— Тя сама си е виновна — започна майорът.

— Ама и ние сме си виновни! — прекъсна го Ваганов. — По-точно, аз допуснах грешка, че разреших на тази кореспондентка да посети военното ни градче.

— Журналистката е научила за плановете ни? — възкликнах с престорен ужас.

— Не, нищо не научи — намръщено отговори Ваганов. — Придума ме онзи Гусев, председателят на управителния съвет на „Славянска банка“. Тази журналистка му била приятелка. Каза, че трябвало да ни заснеме за историята и да състави хроника на събитията… Но той излезе проститутка и ние го очистихме заедно с журналистката.

— Двамата заедно?

— Да! И стана много сполучливо — двамата с един куршум — добави Брагин самодоволно.

— Ама този банкер ваш човек ли беше?

— Да. Беше — кимна Ваганов. — През неговата банка превеждахме парите от продажбата на някои видове оръжие в чужбина. Сега търсим други канали. Не мога да се доверя на заместниците му.

— Какво оръжие продавахте… ако не е тайна? — невинно попитах аз.

— Дребна работа. Най-голямата сделка, която успяхме да направим, беше продажбата на партида „Пика-2“ на един източен немец. Но Гусев реши да присвои част от парите и да ни предаде на контраразузнаването… Наложи се да изземем всички материали от журналистката и да наложим „последно предупреждение“ с летален изход — усмихна се Ваганов. — Вашият двойник, онзи следовател Турецки, се занимаваше с разплитането на тази история. Но, уви, нищо не се получи — добави, усмихвайки се, генерал-майорът.

— Значи аз съм се занимавал с това дело? — учудих се аз. — Чак сега ми светна! Но все още не ми е ясно защо сте очистили и журналистката. И тя ли е знаела за заговора? За да не се разприказва ли?

— Тя заедно с любовника си събираше компромати срещу вашия покорен слуга, срещу мен — поклони се Ваганов. — Намерила с кого да се мери… Но тя го правеше с благословията на банкера Гусев, който искаше да излезе сух от водата. Бедната жена! Тя обърка куфарчето с документите с куфарчето с бомбата — въздъхна Ваганов. — И така се случи, че отвори бомбата не в редакцията, а точно в колата на онзи, над когото вече беше произнесена присъда. Наистина всичко стана много сполучливо…

— А кой й е дал куфарчето с бомбата? — попитах аз, макар че ужасно се измъчвах, защото ме сърбеше кракът със залепения пистолет.

Огромни усилия ми струваше да не го измъкна в този момент и да не забия три-четири куршума в ухилената мутра на генерал-майора с неговите тънки извити устни.

— Ето го — каза майор Брагин и извади от купа снимката на Самохин. — Той трябваше да смени куфарчето. Но не изпълни заповедта — ще прочетете за това в доклада, който съм написал за вас. Самохин също беше убит — в ръцете му гръмна взривно устройство. И това се случи, защото…

Генерал Ваганов го прекъсна:

— Защото рибата се вмирисва от главата. Трябваше веднага да се отсече главата на Гусев, а не да се започва с опашката му. Самохин беше привлечен от един генерал в оставка — генерал-майор Селдин, на когото бях поръчал да очисти Гусев, но старикът се уплашил. Наложи се нашият Леонид заедно с този Самохин — кимна към снимката генералът — първо да свършат със Селдин, който пък колекционираше злато. Но и Самохин изведнъж се изплаши, изглежда, усети, че и него могат да го очистят, както генерала, след като смени куфарчето. И момченцето решило да излезе от играта. Но от нас не можеш да се измъкнеш! — вдигна показалец Ваганов. — Лъжеш се, братче, няма измъкване! При това момченцето, на което възлагахме толкова надежди — генералът погледна към смълчалия се Брагин, — се оказа джебчия, крадец на дребно. Отмъкнал от генерала златната му колекция и сигурно е искал да изчезне от нас в чужбина със златото си. Но сметката му излезе крива! Той не знаеше, че ние имаме много приятели… — Ваганов се усмихваше, размисляйки дали да пийне още една чашка водка, или да изчака следващия тост. — Това момченце, Самохин, не беше преценил, че някакъв си там Матецки, Матюша, работи за мен, и го помолил да скрие златните монети в един мерцедес. А Матюша е истински бандит, професионалист! Не се полакоми за десетина монети, които Самохин му обещал, за да шитне златото му. Всичко казал на Брагин…

— Между другото този Самохин ми дължеше и долари — вметна майорът към Ваганов. — Преди два месеца всичко проигра на преферанс…

— Нищо, Леонид, потърпи, скоро ще бъдем на кормилото на властта — кимна генералът. — Тогава ще имаш гущери да се заринеш…

— Да, опасни хора сте — въздъхнах аз. — Значи ти си гръмнал Самохин, а, Леонид?

Брагин някак странно ме погледна, а след това извърна очи към Ваганов и с неочаквана злоба и отвращение каза:

— Не мога да разбера защо докладваме на някакъв луд кой кого е убил? Разследването за взрива на мерцедеса е предадено на службата за сигурност, така че го смятай за прекратено.

— Аз също не мога да разбера, кой тука е лудият? Дали пък не съм аз? Хем съм двойник на московския следовател, хем пък съм луд? Да не ме смятате за чалнат? — подхванах темата, готвейки се да хвана за гърлото Брагин, ако не отстъпи.

— Успокой се — намеси се Ваганов, — никой не те смята за чалнат. Брагин се изрази неточно.

— Да, наистина. Извинявай. Исках да кажа, че нашият следовател не трябва да намери истинските убийци, например на Самохин — по-меко и с извиняваща се усмивка каза Брагин.

— Нали това ви казвам и аз! — извиках. — Ами ако сега в Москва други следователи са попаднали на истинските изпълнители на присъдата? Нали трябва да познавам нашите хора, за да ги измъкна от списъка на заподозрените.

— Май никак не си глупав — присви очи Ваганов. — Но за това как да водиш следствието, ще ти напише Брагин.

— Това е друго нещо. Значи, Леонид, ти не си очистил Самохин? — наивно, но упорито настоях аз.

— Не, Матецки му връчи взривоопасния сувенир… За да им е обица на ухото на нашите сътрудници и да знаят — никаква чужбина и никакво злато няма да им помогнат да се измъкнат от нас — каза Брагин, докато забиваше вилицата си в месото.

— Ама че работи стават! — въздъхнах аз. — Само че пак нищо не разбрах…

— Какво не разбра? — остро ме изгледа Ваганов. — Ние така и така ти разказахме прекалено много неща, които следователят Турецки просто не е длъжен да знае. Той благополучно провали разследването по убийството на Гусев и журналистката. Льоня Брагин утре или вдругиден ще ти даде легендата за това как си успял да се добереш обратно от Германия… Това е важното за теб.

— Добре. Но все пак ми е интересно — кой връчи куфарчето с взрива на журналистката?

Ваганов ме гледаше в очите, без да мигне. След това премести погледа си към Брагин. И онзи, без да се откъсва от заниманието си с чинията, съвсем естествено и тихо каза:

— Аз…

— Ама че го даваш, майоре — успях само да въздъхна. — Не ти ли беше жал? Жена е все пак…

— Не! — отсече Брагин. — Когато цялата страна е на границата на катастрофата, не можеш да съжаляваш ни жена, ни дете или старец. Ти по-късно ще го разбереш, следователю…

— Ще се помъча — тихо казах, навел очи.

Всички замълчахме. Най-после Ваганов надигна чашката си и бодро възкликна:

— Какви са тези тъжни физиономии! Предлагам да пием за успеха…

— На нашето абсолютно безнадеждно дело! — добавих с мрачна насмешка.

— Защо безнадеждно? — учуди се Ваганов, притваряйки едното си око.

— Така е закачката. Шега… — усмихнах се аз, едва успял да концентрирам цялото си добродушие. — Херцен и Огарьов са го измислили: „За успеха на нашето абсолютно безнадеждно дело.“ И в края на краищата са успели — вдигнали революции из цяла Европа, а после вълненията стигнали и до Русия. Но нали преди това Херцен и приятелят му мислели, че тяхната революционна дейност е абсолютно безнадеждна! Та сега и аз, макар че малко се страхувам, в дъното на душата си смятам, че имаме малка надежда за успех. Но на практика ще се получи като при Херцен! Ние ще победим!

— Глупости говориш, Александър Борисович! Може би не си съвсем наред с главата, а? — попита сериозно Ваганов.

— Нее, бетон съм! — викнах аз.

В този момент се намеси Кузмин, който беше мълчал през цялото време.

— Утре ще ти дадем ново лекарство. То трябва малко да укроти темперамента ти. И тогава нашият Александър Борисович по-малко ще се страхува и по-рядко ще му идват разни фантазии в главата.

Аз гнусливо свих устни.

— Трябва ли? Не искам… Какво ще ми направи това лекарство?

— Само полза ще имаш. Няма да си хаотичен. Ще станеш уверен, целенасочен и стегнат. Най-общо казано, ще станеш много волеви човек, който върви към изпълнението на задачата си въпреки всичко.

— Да не стана зомби или някакъв биоробот? Може би не трябва да взимам повече лекарства? — жално се примолих.

— Не се тревожи — меко ми се усмихна Кузмин.

— Значи, Александър Борисович, утре с тебе изцяло ще се заемат Брагин и Кузмин. Майорът ще те обучава в новата ти професия, а Фьодор Устимович ще ти пришие онази глупост с цианкалия, за която се уговорихме. Надявам се, че следователят ни не е размислил? — отвратително се усмихваше Ваганов.

— Добре, какво да се прави… — въздъхнах аз.

— Е, отлично! Грабвай папката със снимките и започвай да заучаваш имената, фамилиите, имената на улиците, номера на апартамента си… Сигурен съм, че лесно ще запомниш всичко.

— Имам апартамент в Москва? — извиках аз като някакъв дебил.

— Ами че как, хубава работа — усмихна се Брагин. — И апартамент, и ключове ще ти дадем. Имаш си жена, която между впрочем сега е в Прибалтика…

Изведнъж всичко в мен се преобърна. Попитах едва чуто:

— Ще я видя ли? Или и на нея ще й направите нещо?

— Засега няма защо да я пипаме — каза Ваганов. — По-късно майор Брагин ще уреди всичко според обстоятелствата. Е, Фьодор Устимович, стига сме обядвали. Кафе няма да пием. Имаме толкова работа. Благодаря за гостоприемството — каза Ваганов, изтривайки устните си със салфетката, и стана от масата. — Време е да си вървим… До вдругиден, Александър Борисович — протегна ми ръката си Ваганов и нищо друго не ми оставаше, освен да я стисна. — Тогава се надявам да ви поканя на много интересно зрелище — ще направим малко изпитание с ракетите. А сега, Фьодор Устимович, предлагам ви да навестим Найдьонов и да погледнем как се труди. Всичко хубаво, следователю! Изучавай материалите. — Ваганов кимна към папката и излезе от кабинета заедно с Кузмин и майор Брагин.

Останах сам на масата, напълно съсипан от чутото. Нямах сили дори да изтичам в коридора и да изстрелям в тила и на тримата по един куршум. Дори не мислех за това, защото видях до вратата да стоят двама нови надзиратели с кобури на коланите.

След известно време се надигнах тежко от стола и излязох в коридора. Надзирателите ме чакаха и под тяхната охрана се прибрах в килията си и рухнах на леглото.

Мислех, че сега няма да ме заключват, но Сипаничавия каза, че ще мога да ходя из психозоната свободно чак утре.

„След като ми зашие Кузмин онази ампула“ — помислих аз.

5. Сбогом, „Армейска Панама“!

Фьодор Полетаев тръгна към село Илинское, надявайки се да успее да стигне преди колата, която два пъти на седмица докарваше хляб в селото.

Но беше закъснял и камионът вече го нямаше. Бяха разтоварили хляба и той беше заминал. Тогава Федя излезе на междуселския път, но и той беше пуст. Даже коловозът от камиона вече леко беше покрит със снежец. Постоя половин час, върна се в селото и зачука по вратата на тракториста.

Но местният тракторист му каза, че няма и капка бензин, а дори и да имаше, пак нямало да тръгне, защото е запалил банята си.

Лекарят разбра, че положението му е безнадеждно. Изключително глупаво щеше да бъде, ако отиде у председателя и оттам звъни до районния център — селото също се свързваше през централата на летището.

Вече беше решил да се връща обратно, когато чу шум от приближаващ се мотор. В селото пристигна военен камион.

Фьодор се затича срещу колата, размахвайки ръце. Камионът спря и Полетаев скочи в кабината. Зад волана седеше някакъв капитан от авиацията. Отиваше до районния център и се беше отбил в селото да прибере обещаната му прясна сланина.

След няколко минути той натовари сланината и тръгнаха към Сосновка по едва забележим път, прокаран през безкрайните заснежени поля, редуващи се тук-там с редки хълмчета и горички.

Капитанът си подсвиркваше, разказваше стари вицове и не се интересуваше особено защо лекарят от психозоната отива до районния център.

Фьодор му каза, че отива до пощата да съобщи, че племенникът му се е разболял.

Капитанът спря пред пощата, която за щастие все още беше отворена. Фьодор помоли пощаджийката, която лениво лющеше семки и гледаше в екрана на малкото телевизорче, да го свърже по-бързо с Москва. Но нямаше късмет. Трябвало да чака час, а може би и два, защото линията била претоварена. Не се приемаха и спешни поръчки.

— Прекалено много сте, дето искате Москва — недоволно каза момичето. — А когато трябва да плащате, никакви ви няма. Една фирма тук вече е задлъжняла с петстотин хиляди, но не плаща. Сигурно скоро никакви поръчки няма да приемаме.

Полетаев реши, че нищо няма да постигне с излишно спорене.

— Поне телеграма мога ли да изпратя?

— Колкото искате. Дори и десет — отвърна момичето и неохотно се откъсна от телевизора си.

Фьодор написа текста, който му беше казал Турецки, и се подписа „Пряхина“. Момичето му обеща, че веднага ще предаде телеграмата, но се учуди малко, че е адресирана до главната прокуратура. Фьодор й каза, че така трябва, и отиде да търси кола, която да го откара до Илинское преди настъпването на нощта.

Федя Полетаев не знаеше, че няколко минути след като излезе от пощата, там влезе капитанът със сините пагони. Той се заинтересува каква телеграма е изпратил лекарят от психозоната и дали е предадена.

— Аз съм от военното разузнаване, миличка. Дай ми телеграмата мирно и кротко — заплаши той момичето. — Според нашата информация този лекар готви бягството на един затворник, бивш прокурор, и с телеграмата съобщава за това на своя съучастник от прокуратурата.

Момичето страшно се уплаши. Предаде бланката, написана от Полетаев, срещу обещанието на капитана, че утре ще й я върне. Какво значение имаше кога ще бъде изпратен текстът — дали тази вечер или утре сутринта. Важното беше да бъде осуетено бягството…

Седях в килията си, подпрял брадичка с ръце, отдаден на нерадостни размисли. Погледът ми мрачно дълбаеше портрета на президента, окачен на стената.

Оставаше само да започна да редя кибритени клечки, за да заприличам напълно на Щирлиц, но пък също като него трябваше много да се пазя. Ако се случеше нещо с мен, тези мръсници като нищо можеха да стигнат до властта…

Какъв дяволски план бяха съчинили — да направят от мен някакъв тъп робот убиец! Но дори и да не успея да използвам онази цигарена кутия-бомба, те сигурно имат и други варианти за заграбване на властта! Имаше и вариант №1 — да бъдат ударени с малки ракети всички правителствени учреждения в Москва…

С една дума — пълна лудост… Хитлер и Сталин също са били параноици… Чудовищни времена!

Ами ако Ваганов има и някой друг освен мен, някакъв друг „космонавт №2“, мой дубльор? Ако Турецки се провали, на сцената ще излезе дубльорът. Може той да е основният убиец на президента… Дали не би могъл да бъде майор Брагин?

Едва не подскочих при тази мисъл. А мен ще ме използват за „димна завеса“, за отвличане на вниманието?

Но това означаваше, че рискувах страшно много! Утре Кузмин ще ми разпори корема… А това никак не ми се иска! Федя Полетаев! Сега всичко зависеше от него! Дали беше успял да се свърже с Москва?

Федя Полетаев се върна в Илинское по тъмно. Той пристигна с шейна, впрегната с едра кобила. Беше успял някак си да уговори собственика да го превози срещу три бутилки водка.

Днес в зоната дежуреше главният лекар. Затова и Федя свърна към дома си, за да хапне и да опита поне малко да поспи след всичките последни безсънни нощи.

Приближавайки към къщата, Полетаев видя, че около вратата тъпчеха на място, за да не замръзнат, двама надзиратели и войник от охраната.

Оказа се, че главният лекар го вика за нещо много важно. Полетаев се разтревожи — какво би могло да се е случило? Да не би някой да е направил скандал в отделението му? Ами ако това повикване е свързано с изчезването на пистолета? Да не би да е установил подмяната на шише №9?

Полетаев тръпнеше от догадки. Сърцето му подсказваше, че това повикване не е случайно и съвсем не е свързано с отделението му. Защо ще трябва да изпращат трима души?

Когато влезе при Кузмин, главният лекар му се стори някак необикновено любезен и приветлив. Фьодор Устимович му предложи чай или кафе. Федя не отказа. Кузмин каза, че генерал Ваганов е поискал спешно да се срещне с него. Вече бил тръгнал и скоро ще пристигне в Илинское.

Ваганов не пристигна сам, а с някакъв майор, когото Полетаев не беше виждал досега.

Щом влязоха в кабинета, където Федя пиеше вече втората чаша чай, Ваганов изрева още от вратата с изкривено от ярост лице:

— Какво, става тук? Да не сте откачили съвсем? Кой е този лекар и защо не го познавам? — и като се обърна към майора, заповяда: — Брагин, действай!

Още с първия си въпрос майор Брагин притисна Полетаев до стената.

— Къде беше днес?

— Аз ли? Ходих до районния център по работа.

— По каква работа?

— Отидох до пощата, надникнах в магазина… Всъщност какво се е случило? Защо да не ходя до центъра, когато съм свободен от дежурство? — опита да се оправдае Федя, макар че прекрасно разбираше защо му задават точно тези въпроси.

Брагин измъкна телеграмата, на която собственоръчно, с Федината ръка, беше написан текстът на Турецки, и завря бланката в лицето на лекаря:

— Твоя ли е телеграмата?

Федя мълчеше.

— Не чувам отговор! — закрещя майорът.

Полетаев разбра, че няма смисъл да отрича. По някакъв непонятен начин вместо в Москва телеграмата беше попаднала в ръцете на този всесилен генерал. Той трескаво мислеше: „Трябва да спася Турецки и полковник Васин! Трябва да ги предупредя! Но как?“

— Кой е този „блуден син“? Казвай, копеле! Иначе ще ти размажа мозъка на стената! — крещеше майорът.

— Мой роднина — жално отговори Федя Полетаев, съжалявайки, че беше дал пистолета на Турецки. Макар че вече беше все едно — в положението, в което се намираше, едва ли би могъл да го използва.

Майорът рязко и силно удари Федя през лицето с ръба на дланта си. Полетаев рухна в коженото креело и от носа му шурна кръв.

— Казвам ви, че е мой роднина…

— Откога се казваш Пряхина, а? — изсъска Ваганов и се наведе над лицето на Федя. — За последен път те питам — кой е „блудният син“?

— Няма да ви кажа… — застена Полетаев, размазвайки кръвта по лицето си.

— Майоре, пускай го в разход — кимна Ваганов. Онзи измъкна пистолета от кобура си и го долепи до слепоочието на лекаря. — Гад такъв! Чакам само петнадесет секунди! — каза генералът и демонстративно вдигна ръката с часовника си. — Минаха пет секунди… Десет секунди… Дванадесет… Четиринадесет!…

— Неее! — закрещя Полетаев и се опита да скочи от креслото, но майорът го запрати обратно със силен юмручен удар. — Ще кажа! Полковник Васин! Той си спомни всичко!

— Ах, ти, копеле! — изхриптя Ваганов и се обърна към Кузмин: — Какво значи това? Как така ще си спомни!

Страшно уплашеният Кузмин успя само да разпери ръце:

— И аз самият не разбирам!

— Копеле! Ще те убия, ако си ме излъгал! — хриптеше Ваганов.

— Не знам. Може би полковникът си е спомнил само името… Но аз гарантирам… — бързо изломоти Кузмин.

Ваганов закрещя срещу главния лекар:

— Да ти сера на полковника! Найдьонов на мястото си ли е? Да не би и Турецки да си е спомнил?

— Не. Гарантирам, че всичко е наред! Още сега можем да се уверим, че Турецки нищо не помни…

— Найдьонов на мястото си ли е? Може би той е „блудният син“. — Ваганов сграбчи Полетаев за косите и вдигна окървавеното лице, за да се вгледа в очите му.

— Нее… полковника — изстена Полетаев.

— Да се очисти лекарят — рязко заповяда Ваганов на майора, — но тихо.

Онзи измъкна от джоба си навита корда и я метна на врата на Полетаев. Федя изхърка и оцъкли очи. Майорът рязко дръпна краищата на примката. Гърдите на Полетаев се обагриха от кръв — гърлото му беше прерязано. Кръвта с клокочене се изливаше от артерията, заливайки креслото и пода на кабинета. Лекарят изхриптя, известно време се тресе в конвулсии и после стихна. Ваганов гнусливо се обърна. Главният лекар Кузмин беше избягал в ъгъла на кабинета и запушил ушите си с длани, въртеше глава, за да не чува предсмъртните стонове на Федя Полетаев.

Когато Полетаев замря с наполовина отрязана глава, Ваганов заповяда:

— Свърши ли? Бързо при Найдьонов!

Тримата затръшнаха вратата на кабинета след себе си и тръгнаха към третия етаж. Кузмин нареди на надзирателите да останат на местата си.

Василий Найдьонов отдавна всичко беше решил. Нямаше да има никакви изпитания с ракети. Но при срещата си с Ваганов просто не можа да му го каже.

През последните дни почти нищо не ядеше. Готвеше се за смъртта и шепнешком се молеше по цял ден.

Дискетите с координатите за насочване на ракетите бяха унищожени, а компютърните програми — изтрити. Той чакаше последната си среща с Ваганов. Мислеше, че му остават още два дни…

Вратата на килията рязко се отвори. Той трепна и скочи от леглото.

На прага стоеше генерал Ваганов, а зад него Кузмин и високият майор.

— Здравей, Василий. Радвам се да те видя отново — усмихваше се Ваганов. Но Василий видя, че лицето му е бледно и едната му буза потрепваше в нервен тик. — Пак наминахме да те видим. Искаме да приберем онова, което е готово — готовите дискети…

— Ами няма готови — спокойно отговори Василий. Той се приближи до генерала и го погледна с тъжните си очи. Лицето му беше скръбно, но спокойно. — И няма да има! Много съжалявам, генерале. Нищичко няма да има…

— Не те разбирам, Василий. Какво няма да има? — Бузата на Ваганов затрепери още по-бързо и силно.

— Няма нито програми, нито дискети. Нищо няма и няма да има! И да се опитвате, няма да успеете набързо да направите нищо от онова, което аз бих могъл. Така че край, генерале! Нашите отношения са прекратени.

— Ти шегуваш ли се? Питам те, къде са дискетите?

— Всичко е унищожено. Можете и сами да се убедите. — Василий сграбчи от масата купчина дискети и ги хвърли в краката на Ваганов. — Сега можете и мен да унищожите. Аз не се страхувам от смъртта.

— Значи се правиш на смел, а… — бавно и заплашително проговори Ваганов. — Но първо трябва да сме сигурни. Може би имаш някакво временно умопомрачение? В тази лудница изглежда, че всички са решили да се побъркат!

— Не! Здрав съм повече от всякога — усмихна му се Найдьонов. — Аз съм готов. Напълно готов… Можете да ми вземете главата още сега, ако искате…

— Добре, ще се оправим и с тебе, момченце — заплашително изръмжа Ваганов. — И ако наистина не се шегуваш… Провери дискетите — обърна се той към майора, който се хвърли да ги събира от пода. — А ти се заеми с него! — закрещя генералът на Кузмин. — Направи нещо в края на краищата! Ти главен лекар ли си или лукова глава! Кузмин, играеш си с огъня! — пръскаше слюнки в лицето на лекаря Ваганов. — Тръгвайте! А ти, Найдьонов, тепърва ще съжаляваш за думите си… ако са истина!

Веднага щом излязоха от килията на Найдьонов, Фьодор Устимович изломоти с треперещи устни:

— Андрей Викторович, но нали вие сам… Вие заповядахте нищо да не предприемаме с Найдьонов! Аз просто не съм и помислил, че той може…

— Млъквай, куче мръсно! Върви и веднага му шибни каквото трябва! След половин час да е мек като памук. Веднага! Бегом! — закрещя Ваганов. — Стой! Преди това с надзирателя и с ключовете — при Турецки!

Фьодор Устимович виновно се заусмихва с треперещи устни, нещо изфъфли, а после затича по коридора, оставяйки Ваганов и майора сами.

Лежах, облечен с костюма си, и се взирах в усмихващия се президент.

Изведнъж чух в коридора някакви викове откъм отделението. Надигнах се на лакът и се заслушах. Тишина…

Тревогата ми нарастваше и достигна предела си, когато чух нечии бързи стъпки в коридора и те спряха пред килията ми. Усетих, че става нещо нередно и проверих пистолета под възглавницата. Бях го сложил там, за да мога да го измъкна мигновено. Свалих сакото си, разкопчах ризата и се престорих, че се готвя за лягане.

Пръв в килията ми влезе майор Брагин. След него — Ваганов и накрая на прага застанаха надзирателят и медицинската сестра Нина. Зад гърба й имаше още някой — май че беше Кошкин с бялата си престилка.

Още от изражението на Ваганов усетих нещичко, но от обувките и ризата му, изцапани с пресни капки кръв, която още не беше успяла да изсъхне, разбрах, че е настъпил онзи решителен момент, заради който се намирах тук през цялото време.

— Андрей Викторович! — радостно възкликнах аз. — Защо идвате толкова късно? Да не се е случило нещо? Аз вече исках да си лягам…

Ваганов грубо ме прекъсна:

— Ти, Турецки, не знаеш ли случайно кой е „блудният син“? Как си с паметта?

— С паметта? Странен въпрос… — Печелех време, докато измъкна пистолета изпод възглавницата. Стрелях без предупреждение в майора. Той изстена и започна да пада, стиснал с ръце корема си. — Ръцете! — изкрещях аз. — Никой да не мърда! Стрелям без предупреждение! Горе ръцете! — Държах на мушка лявото око на смаяния Ваганов, който бавно, както и другите, вдигна ръцете си. — Ще стрелям в генерала без предупреждение! Надзирателите, хвърли пистолетите на земята! Ваганов — с лице към стената! Никой да не мърда в коридора!

Ваганов се обърна към стената и аз опрях пистолета в тила му. Обискирах го набързо с другата ръка — той нямаше оръжие. Наведох се над лежащия на пода майор, който незабелязано се опитваше да докопа кобура си, но аз го изпреварих. Рязко измъкнах пистолета му и заврях дулото в гърба на генерала.

— В коридора! Никой да не мърда! Къде ви е оръжието? — закрещях срещу надзирателя, който беше замръзнал с вдигнати ръце и стреснато ме гледаше.

Той кимна към пода. Аз бързо вдигнах и неговия пистолет и го пъхнах в джоба на панталоните си.

— Кошкин, ключовете от килията на полковника! Надзирателят и сестрата — в килията! Кошкин, да се заключи килията! — крещях аз.

Сестрата и надзирателят послушно влязоха в килията с портрета на президента, окачен на стената, и стенещия майор на пода. Кошкин се опитваше с треперещи ръце да заключи вратата. Ваганов ме поглеждаше изкосо, като изплашен кон, но усещайки опряния на тила му пистолет, безропотно държеше ръце над главата.

— Моля ви, не трябва така, не трябва… — шепнеше Кошкин и все не успяваше да затвори вратата.

На долния етаж вече се чуваше шум. Тропаха врати. Няколко души тичаха по стълбата към втория етаж.

— Какво се бавиш, помияр! — изсъсках аз на Кошкин. — По-бързо, иначе ще глътнеш куршума!

Той най-после успя да заключи вратата.

— Къде е килията на полковника?

— Не знам… Не познавам никакъв полковник!

— Полковникът с амнезията! — извиках аз.

— Да, да, знам го, сега… само не стреляйте в генерала…

Аз още веднъж мушнах Ваганов в тила с дулото на пистолета и той забърза пред мен по коридора след Кошкин, който ни водеше и страхливо поглеждаше назад…

Василий Найдьонов очакваше гости.

Той отвинти едно металическо краче от стола си и го сложи на стелажа с книгите до вратата на килията — така че онзи, който влезе, да не го види, но той лесно да го достигне с ръка.

Включеният екран на компютъра премигваше със синята си светлина. Василий се втренчи в него. Изведнъж се уплаши, разбра, че е пропуснал да чуе как някой беше се приближил до килията му по коридора. Усети, че онзи погледна през шпионката и сега внимателно и тихо превърташе ключа в ключалката.

Вратата се отвори. Василий скочи и замря на място. На прага се появи Кузмин, а след него и един от надзирателите.

— Какво става, Фьодор Устимович? Не ви очаквах толкова рано… Защо не спите? Грижите за болните ли не ви дават мира?

— И ти, Василий, не си лягал. Защо?

— Ами така… Безсъница — сви рамене Найдьонов.

— Точно затова ти донесохме и приспивателно — присви очи Кузмин, показвайки малката, вече напълнена спринцовка.

Василий бавно и предпазливо се приближаваше към влезлите, стараейки се да е по-близо до стената:

— Приспивателно? Но аз не съм го искал! Какво искате да правите с мен?

— Няма нищо страшно, няма да те боли — сухо се усмихна Фьодор Кузмич. — Дай си ръката.

Той искаше да влезе по-навътре в килията на Найдьонов, но Василий изплашено се притискаше до стената, край стелажа с книги, беззвучно мърдаше устни и клатеше глава:

— Не, не… Какво е това? Не го искам. Защо…

— Нали ти казвам, приспивателно е. Няма нищо страшно — мърмореше Кузмин.

— Е, щом като е приспивателно… — жално изхленчи Найдьонов и вдигна треперещата си лява ръка.

Кузмин едва беше успял да хване лакътя му и да опъне кожата, търсейки вената, когато Василий напипа с дясната ръка металното краче от стола и с всичка сила го цапардоса по главата. Онзи тихичко изохка и започна да се свлича на пода.

В следващия момент Василий с мощен замах уцели между очите и хвърлилия се към него надзирател. Онзи изхриптя, олюля се, но продължи да откопчава кобура на пистолета. Но не успя. Василий още веднъж разсече въздуха с крачето от стола и го уцели във врата. Надзирателят падна.

Найдьонов побутна с крак лежащия неподвижно Кузмин. Той беше в безсъзнание и дори не изохка. Тогава Василий размаза с пета търкалящата се по пода спринцовка и я натика в мекия мъх на килима. След това измъкна пистолета от кобура на надзирателя, вдигна падналата връзка с ключове и изтича в коридора…

Той не знаеше накъде да бяга. Килията му се намираше на третия етаж, най-горе, под самия църковен купол.

Някъде отдолу, от втория етаж, се чуха гласове и изстрели. Василий се уплаши. Той държеше в ръцете си пистолет, но никога до този момент не беше имал работа с истинско оръжие. Хукна към другата страна на коридора, там, където никога не беше ходил, молейки се на Бога да не попадне в задънена улица. Сви зад ъгъла, спря и се ослуша. Отдолу отново прогърмя изстрел. Ясно се чуваше тропот на ботуши. Сигурно тичаха войници от охраната, а не надзирателите.

Найдьонов отново хукна й след няколко секунди едва не удари носа си в стената. Както се опасяваше, коридорът беше задънен. В този момент видя на стената малка желязна стълба, а в горния й край — квадратна вратичка, която трябваше да го изведе или на тавана, или на покрива на бившия храм.

Спомнил си за връзката ключове, Василий скочи на стълбата и трескаво се заизкачва нагоре. Започна да изпробва ключовете наред, търсейки нужния. И — о, щастие, един от тях пасна. Огромният катинар се отключи.

Той повдигна люка и отгоре го лъхна спареният мирис на птичи тор, влага и студ. Василий замря за секунда и се ослуша. Ботушите тропаха вече по коридора. „Като че ли са на третия етаж?… Да — на третия са! Тичат насам!“ Той не чака повече. Вмъкна се в люка и се оказа на тавана.

Подът беше гъсто осеян със замръзнали птичи изпражнения. Беше тъмно. Само в единия край, през малкото прозорче се промъкваше светлината от включения прожектор на улицата. Найдьонов се затича към този прозорец, подхлъзна се и се просна на курешките, примесени с пера, надигна се и отново затича, поглеждайки назад към вратичката. Видя, че някой вече се опитва да се вмъкне след него на тавана и зърна остриганата глава на войника от охраната, който държеше автомат „Калашников“.

Василий съвсем се обърка, като видя блесналото в полумрака черно дуло. Искаше да извика да не стрелят, но не можа. Стигна пръв до прозореца и с крак изби остатъците от стъклото, забравил, че стиска в ръцете си пистолет. Без да забелязва, че беше се порязал от острите краища на стъклата, той се промуши през кръглия отвор и излезе на покрива. Духаше вятър. Покривът беше почти плосък и по него нямаше сняг.

— Болният!… Върнете се! Назад или ще стрелям! — чу Найдьонов гласа на войника отзад.

Но той не мислеше да се връща. Трескаво търсеше с поглед накъде да избяга, къде няма да го достигне лъчът на прожектора осветяващ двора.

— Обещавам да ти запазя живота! Вдигни ръце, че си съгласен! — изтрещя в ушите му нечий гръмоподобен глас. Беше началникът на охраната Зарецки, който крещеше отдолу в мегафона. До него стояха двама войници. Единият гръмна във въздуха.

— Не! Няма да стане… Полетаев ще ми помогне… — шепнеше Василий, пълзейки по покрива близо до ръждясалия църковен купол, от който през дългите години на съветска власт така и не бяха успели да откъснат наклонения голям метален кръст. От купола липсваха няколко ламаринени листа и Найдьонов искаше да се вмъкне там, в купола, с надеждата, че ще може да се скрие, а може и да намери някакъв изход надолу.

— Болният… върнете се! Върни се!

— Ти си болен! Вие сте болни! — високо закрещя Найдьонов към хората долу и започна да се вмъква в купола. И разбра, че е сбъркал. Въпреки че липсваха няколко ламарини, отвътре куполът беше задънен с метална решетка, която не беше забелязал по-рано. Не успя да я откъсне.

Василий се отчая. Трескаво мислеше дали да не опита да скочи в някоя преспа, но не видя снежни преспи около манастирската стена. Щеше да се пребие.

На покрива се появиха двама войници с шинели и автомати през гърдите. Найденов не знаеше какво да прави. Инстинктивно започна да се катери по мрежата на купола към тихо поскърцващия от вятъра кръст. Побелелите му от напрежение пръсти още стискаха пистолета. Бяха изтръпнали от раните и той не ги усещаше. Дори и да искаше, вече не можеше да изпусне оръжието. Василий се вкопчи със свободната си ръка в основата на кръста, с намерението да заобиколи по купола откъм другата страна, където куршумите нямаше да могат да го достигнат.

В този момент почувства остра болка в рамото и чак след това чу грохота от изстрела. Ръката, с която се държеше за кръста, изведнъж отслабна. Другата все още стискаше пистолета и той не можеше да го захвърли — тя беше като парализирана и пръстите й не се разтваряха.

„Господи, помилуй! Господи, помилуй!“ — шепнеше Найдьонов, чувствайки, че ако пусне кръста, няма да може да се задържи, ще се плъзне от църковния купол и ще се строполи зад манастирската стена.

Той все още шепнеше „Господи, помилуй, Господи, помилуй…“, когато съвсем отблизо проехтя още един изстрел. Василий вече не усещаше как пръстите на ръката му се разтвориха, как полетя някъде надолу към белите райски облаци, които бързо се приближаваха и от тях трябваше ей сега да се покажат неговите толкова силно вярващи в Бога дядо и баба…

Пред вратата на килията на Васин Кошкин отново дълго не можеше да намери ключа и после пак така дълго се опитваше да отключи. Просто ми идеше да му размажа главата. Но накрая той отвори вратата и аз видях Васин и блесналото острие на ножа в ръката му.

— Полковник, мамка му, прибери ножа! Ние с генерала ти дойдохме на гости! Марш навън с вещите си! — опитах да се пошегувам аз. — Дръж пистолета и ме прикривай отзад!

Подхвърлех му пистолет в килията. Пребледнелият Васин изтича в коридора, стиснал в едната си ръка ножа, а в другата пистолета.

Отвън се чу изстрел. Всички замръзнахме по местата си. В края на коридора вече се беше струпала малка група от надзиратели и двама войници с калашници.

— Генерал Ваганов е заложник! Освободете коридора! Колата на Ваганов — пред входа! Да се отворят портите! Бър-р-зо! — изкрещях с всички сили аз.

В края на коридора усетих някакво раздвижване. Прошепнах на Ваганов:

— Викай да не стрелят! Живо! — и отново го мушнах с пистолета в тила.

— Войници, свалете автоматите! Правете каквото ви казват! Да се освободи коридора — вяло подвикна Ваганов.

— По-високо, мършо! — кресна му Васин.

— Войниците да освободят коридора! — извика генералът. Отвън отново се чуха изстрели. Заповядах на Ваганов да спре стрелбата и той викна на надзирателите всички отвън да влязат в помещенията си.

Коридорът беше свободен. Ваганов крачеше с търбуха напред като таран. Аз вървях след него, мушкайки го с пистолета „Стечкин“, а след мен крачеше Васин с неговия „Макаров“.

Дворът беше напълно пуст и ярко осветен от прожектора, когато излязохме от зданието. Зад тъмните дупки на прозорците на първия етаж се криеха надзирателите и войниците от охраната. Един от тях отваряше тежките железни порти, зад които белееше снежният път под измамната светлина на едва показващата се иззад облаците млада луна.

— Полетааев! — завиках аз от двора. — Полетааев!

— Не викай! Той е мъртъв! — чух изведнъж гласа на Ваганов. — Току-що Кузмин го пречука…

— Аз ей сега тебе ще пречукам! Куче! — Нервите ми бяха опънати до краен предел. Чувствах, че ако сега не издържа и пусна един куршум в тила на Ваганов, щеше да ни бъде много трудно да се измъкнем.

Натиках генерала във вратичката на черната волга и седнах зад волана. Но Васин не бързаше да влиза в колата. Изглежда, че беше се заразил от моя пример, защото закрещя по посока на черните прозорци:

— Кошкин! Излизай! Бързо!

— После ще се разправяме с Кошкин — викнах аз на Васин.

— Кошкин!… Иначе ще застрелям генерал Ваганов! — не спираше да крещи полковник Васин, размахвайки пистолета.

Вратата се поотвори и от нея бавно излезе Кошкин. Още щом се появи, Васин изстреля четири патрона по него. Иван Кошкин падна.

В този момент някъде отгоре, от покрива, се чу дълъг автоматен откос, който направи на решето рухналия на снега полковник Васин.

— Тъпак! — развиках се аз. Исках да се хвърля към лежащия Васин, но в този момент Ваганов се размърда. — Къде? Сядай веднага!

Кракът ми отдавна натискаше педала на газта. Двигателят ревеше, но колата си стоеше пред широко разтворената желязна порта.

Аз отпуснах съединителя и волгата излетя през вратата.

Тя подскачаше по ямите на пътя. Ваганов, който седеше до мен на предната седалка, се подсмихваше. С едната си ръка стисках волана, а с другата подпирах хълбока на генерала с моя „Стечкин“.

— И къде ще ме откараш, Турецки? Може би при себе си в прокуратурата, а? — ухили се Ваганов.

— Точно така, в прокуратурата! Ще те закарам жив и здрав — кимнах аз.

— Хайде, давай да видим… Но ще ти кажа — ти веднага ми хареса. Още там, в Германия. Виждам, че си смелчага. Само че не ме мушкай така, че ще ми счупиш ребрата. — Ваганов се опита с лакът да отмести ръката ми, но аз още по-силно натиснах пистолета в хълбока му, така че той изстена.

— Млъквай, гад!

— Турецки, не разбираш ли, че вече всички войски са вдигнати по тревога? Все още можем да се разберем помежду си — каза той, разтривайки хълбока си.

— Мъж и жена могат да се разберат, но ние с тебе никога! — отвърнах му.

— Абе, следователю, да не искаш вместо нас с теб, разни продажни масони отвъд океана да управляват страната ни? Помисли, Турецки… Докато не е станало късно!

— Аз с тебе за Русия няма да говоря! Ще ти кажа само за Татяна Холод! — изкрещях му аз. — Ти пред мене ще отговаряш, а не пред военния трибунал… и за Таня, и за Гусев, за Самохин и за генерал Селдин…

Летяхме по снежния път, без да зная къде ще ме изведе. Все до някъде трябва да стигнем. Само не до военното летище…

Някакъв снегорин пресичаше междуселския път, по който пътувахме. Не знаех накъде да завия — наляво или надясно. Реших да свърна към лунния сърп, защото знаех, че Москва трябва да се намира на север от Смоленск.

Като видя минутното ми объркване, Ваганов изведнъж сграбчи с две ръце пистолета ми и го вдигна нагоре. В същия миг натиснах педала на спирачката и той силно се удари в предното стъкло. Колата поднесе към края на пътя, покрит с ледена корица.

Волгата започна бавно да се свлича по заледения насип.

Ваганов не пускаше пистолета и се опитваше да го изтръгне от ръцете ми.

Кракът ми се отметна от спирачката и автомобилът още по-бързо се запързаля надолу. Пуснах волана, грабнах с две ръце пистолета и натиснах спусъка. Прогърмя изстрел. На предното стъкло се появи дупка с многобройни пукнатинки, които го изпъстриха в миг.

Ваганов не се предаваше. Той пусна пистолета и ме стисна за гърлото с лапите си.

Чух пропукване и колата изведнъж започна да потъва. Разбрах, че волгата е стъпила върху леда на реката, който сега се чупеше под нас.

Аз се опитвах да се освободя от ръцете на Ваганов, вкопчени в гърлото ми, и стрелях още веднъж. Хватката на генерала отслабна.

Ледът трещеше и колата вече потъваше. За миг осъзнах, че ако хлътне под леда, няма да мога да отворя вратата. Блъснах я с крак и ледената вода нахлу в купето.

Едва сега разбрах, че не съм убил Ваганов. Генералът хъркаше, държейки се с ръце за окървавения врат.

Дори да успея да изскоча на леда, Ваганов нямаше да може да се измъкне от колата и щеше да се удави. Това не беше смърт за военен! Генералът трябва да умре от куршум!

— Прощавай „Армейска Панама“! — извиках аз и натиснах отново спусъка. Стрелях в слепоочието на Ваганов. Главата му клюмна към дясното рамо.

Колата беше до половината в реката и аз бях потънал до гърдите в ледените й води. Хвърлих последен поглед на окървавената, с изцъклени очи глава на генерал Ваганов и бързо започнах да се измъквам от колата, като се хващах за трошащите се остри краища на леда.

Няколко секунди след като бях успял да изпълзя на леда, волгата се скри под черната вода.

Пълзях към брега и усещах как костюмът ми, натежал от водата и полепналия сняг, става все по-тежък. Минаха още около десет минути, докато успея да се изкатеря нагоре по насипа до пътя.

По междуселския път коли нямаше и трябваше да изчакам още десетина минути, тракайки със зъби от студ и усещайки как постепенно се превръщам в ледена шушулка. Изведнъж някъде в далечината светнаха фарове. Напълно естествено беше да си помисля, че е кола на военните, и скочих в преспата. По шума на двигателя на приближаващия камион разбрах, че е „Камаз“. Хукнах към пътя и спрях някакъв хладилен камион.

Шофьорът видя пистолета, който не изпусках от ръка, и без излишни въпроси ме откара до районния център, където слязох пред районното управление на милицията.

Първото, което поисках от дежурния, беше водка, а след това и телефона.