Насочен взрив

1. В преследване на факти

На следващия ден бях бодър и свеж. Взех контрастен душ — отначало горещ, след това изгарящо студен. Бях се събудил много късно и затова веднага полетях към „Петровка“. Наближаваше обяд.

Когато влязох в кабинета на Романова, тя се надигна от бюрото и ме поздрави с нескрита радост, виждайки ме в бойна готовност.

— Как се чувстваш, красавецо млад? Сядай, Саша.

Седнах и протегнах крака едва ли не до средата на големия й кабинет.

— Сутринта имаше такава битка при генералния заради взрива. — Шура натисна бутона на селектора и каза някому, че съм при нея. — Меркулов изпрати Левин в апартамента на Татяна Холод…

В кабинета се втурна Константин Меркулов.

— Даа — проточи той в крачка, дочул последните думи на Шура. — Интересна история… Бившият мъж на Татяна Холод, някой си господин Гряжски… Познаваш ли го?

— Не — въздъхнах. — Или по-точно, почти не.

— Наредих на Левин да разпита съседите на Холод от етажа. Те казали, че мъжът й отдавна не се е появявал. Практически нито веднъж след развода им не са го виждали. Но една съседка съобщила, че вчера някой е влязъл в Татяниния апартамент около един часа, т.е. можем да кажем, че е било точно когато е станало убийството. Комшийката отивала в хлебарницата и когато заключвала вратата си, видяла мъж, който влизал в апартамента. Отначало съседката решила, че това е мъжът й, но после си спомнила, че той вече не живее там, и решила, че е някой познат на Татяна, на когото е отворила вратата. И спокойно си продължила по пътя… Отидох веднага, взех свидетели и отворих апартамента. Първото, което видях, беше ужасен безпорядък, по-точно погром. А още по-точно — в дома на Холод, по време на гибелта й, някой е правил обиск. Заповядах веднага да доведат бившия й мъж, този Гряжски, в жилището.

— Отбележи си, Турецки, всичко това е ставало по времето, когато ти си се наливал до козирката — вметна Александра Ивановна.

Мълчаливо преглътнах хапливата забележка. Меркулов продължи:

— Нещо бяха търсили в домашния архив на Холод. Всичките й папки бяха изтърбушени и всички документи — разбъркани… Сега вече можем да предполагаме, че са изчезнали някои папки с материали за КГБ и ΓΡУ.

— А ценности? — попитах аз, припомняйки си, че Татяна имаше някакви спестявания в долари, прибрани в малка кутийка с палехска рисунка на капака. В друга кутийка имаше пръстенче с брилянт, изумрудени обеци и още някакви бижута.

— Нищо не е пипнато.

— От къде знаеш?

Меркулов повдигна вежди:

— Гряжски огледа апартамента и каза, че всичко си е на мястото — пръстен с брилянт, някакви обеци с изумруд и валутата. Но той ни каза, че на един от рафтовете на библиотеката по-рано имало папки с материали за КГБ и ГРУ. Тези папки не се намериха. Вярваш ли, че са в редакцията?

— Не вярвам — отговорих аз. — Макар че е редно да се провери касата в Таниния кабинет…

— Захващай се тогава — каза Костя.

Кимнах в знак на съгласие.

— Съседката може ли да разпознае посетителя, когото е видяла?

— Не. Той е бил с гръб към нея — отговори Меркулов. Разтвори черната си папка и извади един лист. — Приготвих това. Прочети го… — Протегна листа към мен.

— Добре. А какво стана при главния? Сигурно момчетата от комитета искат да вземат делото? И благополучно да го забатачат? — попитах Романова.

— Така изглежда. Терористичен акт е все пак… — уклончиво ми отговори Шура.

— Аз няма да се откажа от разследването! Да го знаете и двамата! Няма да се откажа, докато не завърша разследването по убийството на Холод! Дори да спуснат ценните указания на президента за прекратяване на следствието! Ще го докарам докрай! Ще видите!

— Не възразявам, Саша — каза Меркулов. — Само че…

— Никакво „само че…“! Ако се наложи, сам ще изпълня присъдата! — възкликнах с внезапно обхванала ме ярост.

— Ее, Турецки, зарежи емоциите. — Романова леко удари с юмрук по масата. — Само това ми липсваше — да се тревожа и за тебе. Тук може да е замесена и политика. Така че бъди внимателен. Разбра ли?

— Разбрах. Ще се постарая — промърморих аз.

— Добре, Саша. Сега заминавай при съдебния лекар. Там вече те чакат — каза Меркулов и стана.

Отидох в моргата на Първи медицински институт, където в мое присъствие беше направена експертиза на трупа на Татяна Холод. Подписах акта и колкото и да ми беше тъжно след видяното в моргата, тръгнах към редакцията на „Нова Русия“.

Излязох в двора на Първи медицински институт, бръкнах в джоба си да извадя цигарите и видях, че пръстите ми леко треперят. Мислено си заповядах да се стегна и треперенето като че ли престана. Но тъкмо се опитвах да запаля, когато усетих по гърба си чудовищен студ, сякаш допряха до гърба ми нещо остро и студено. Тутакси разбрах, че е поглед, тежък зловещ поглед, който сякаш пронизваше вътрешностите ми. Беше дулото на пистолет. В някои критични ситуации така усещах насоченото към мен оръжие и този усет ме е спасявал неведнъж.

Реших да не реагирам. Запалих цигара.

Дворът беше пълен с хора. Една санитарка премина с кофа и парцал, две сестри, весело чуруликайки, отиваха някъде с торта и цветя. Няколко коли на „Бърза помощ“ бяха спрели в редица.

Започнах бавно да се извръщам, изпускайки дима от ноздрите си. Не видях никого зад гърба си. Нямаше никой и по прозорците на института. Встрани бяха спрели три линейки. Въздъхнах облекчено. Реших, че този път съм сбъркал и реакцията ми е била неадекватна заради новата среща с обезобразения труп на Татяна, затова треперят и пръстите ми.

Едва успях да го помисля и го видях! Зад матовото прозорче на една от линейките личаха очертанията на притиснато до стъклото лице. Някой ме разглеждаше. Две яки момчета с бели престилки се приближиха до същата кола. Отвориха вратата и изкараха от нея един здравеняк в бяла усмирителна риза, чиито ръкави бяха завързани зад гърба му. Лицето му беше съвсем ненормално — беззъбата му уста беше полуотворена, а черните му очи ме пронизваха с безумна ненавист.

Изтръпнах. Санитарите го подхванаха от двете страни и го поведоха към вратата на института. Махнах на ненормалния с ръката, в която държах цигарата, и в отговор чух злобно ръмжене от беззъбата му уста.

— Я, върви — подбутна лудия единият от санитарите.

Онзи вървеше и се озърташе към мен, без да прекъсва да ръмжи. Чух, как се разкрещя:

— Ти ще умреш! Ще умреееш!!

— Я върви по-бързо! — отново го побутнаха санитарите и единият ми извика нещо за извинение.

Вкараха лудия в зданието на института и да си призная, въздъхнах облекчено. „Защо така не му харесах — помислих си аз. — Макар че можеш ли да разбереш лудия човек…“

Свих рамене и се качих в колата си, опитвайки се да забравя онзи нечовешки рев: „Ще умреееш!“

Пристигнах в редакцията на „Нова Русия“, когато вече приключваха броя.

Задълженията на главен редактор изпълняваше Миша Липкин — мъж с приятна външност, но с остър, винаги насмешливо ироничен език. Неговата зла ирония повлия и на мен. Кой знае защо Липкин считаше, че имам нещо общо със „службите“, и затова винаги беше нащрек с мен. От подобна „шпиономания“ доскоро боледуваше всеки дисидентстващ интелигент, така че неговата подозрителност, макар и да не ме радваше, ми беше ясна.

— Старче! — Липкин изскочи иззад бюрото, затрупано с книжни боклуци, още щом ме зърна на прага на кабинета и веднага се нахвърли с упреци. — Можеше все пак да ни кажеш нещо по-точно, когато се обади по телефона! Ти не си чужд на този вестник! Какъв ужас, какъв ужас!… Как можа да се случи! Ти видя ли я? — Кимнах, без да кажа нищо. — Той продължи: — Ама разбира се!… Нали си от там! Сядай, сядай…

Липкин ми посочи креслото, седнах, запуших.

— Саша, аз нахвърлих черновата на некролога. Чуй го. Може би ще уточниш нещо. — Взе надраскания лист и започна да чете: — „В резултат на терористичен акт загина…“

— Чакай — прекъснах го аз. Неочаквано ме хвана яд: тези журналисти винаги бързат преди всички със своята осведоменост.

— От къде знаеш, че е бил терористичен акт?

Липкин учудено се опули срещу мен:

— Как другояче ще наречеш взривяването на автомобил, в който са се намирали две известни личности?

— Аз бих се въздържал да давам оценка на случилото се, докато следствието не стигне до определено заключение.

Липкин буквално експлодира от думите ми.

— Случилото се?! — закрещя той, надвесвайки се над масата. — Ти го наричаш просто „случай“, а? Може би искаш да кажеш, че това е най-обикновен нещастен случай?

— Може пък и така да е — отговорих, стараейки се да запазя поне видимо спокойствие. — Възможно е поне за единия от тях — Гусев или Таня — това да е бил просто нещастен случай. Нали не можеш да ми кажеш сега срещу кого от тях е извършено покушението — срещу банкера или срещу журналистката?

— Ясноо… — започна Липкин, но спря; изведнъж загря смисъла на думите ми. — И какво предлагаш?

— Започни обикновено: на еди-коя си дата около 12 часа трагично загина главният редактор на „Нова Русия“. И накрая — причината за гибелта ще установи следствието.

— Предлагаш да си замълчим — каза Липкин.

— Предлагам просто да не правим прибързани изводи и да не поемаме функциите на следовател и съдия. За съжаление или за щастие, макар че за какво щастие може да се говори — въздъхнах аз, — всичко може да се окаже много прозаично. Например шофьорът е загубил на карти, дали са му срок за изплащане, а после са го взривили заедно със случайните му спътници… — Казах точно онова, в което и сам не вярвах. — Или да приемем, че жената на Гусев го е ревнувала…

Миша Липкин драскаше върху листа, обмисляйки думите ми.

— Разбира се, ти си имаш своя версия за случилото се? — продължавах аз.

— А каква е твоята? — трепна Миша.

— Засега никаква. Но виж твоята, както и версиите на другите много ме интересуват. Затова, Миша, моля те, събери цялата редакция и ми дай телефоните на всички, които Таня е канила на заседанието на редколегията.

Липкин извади дебело тефтерче.

— Сега не мога да събера никого, но телефоните ще ти дам — и започна да записва номерата на лист хартия.

— Александър Борисович — обади се секретарката Дина. Тя избърса сълзите си с кърпичка. — Какво ще правим сега?

— Само не се отпускайте, Дина — отговорих й аз. — Сълзите не помагат. Имате си заместник-редактор, Миша Липкин, той ще ви каже какво да правите.

Дина зарида с глас и избяга от кабинета. Ама че съм утешител… Но моята грубост идваше от напрежението. На мен самия ми трябваха сили, за да не се захлупя на бюрото и да се разплача…

Помислих си колко много смърт бях видял за девет години работа, но смъртта на скъпите ми жени — гибелта на Рита пред очите ми и на Татяна — просто ме докарваха до шок. Когато насилствено умира жена, чак тогава започвам да чувствам и да разбирам какво е смъртта и колко е несправедлива…

Отново си спомних за Ирина, за жена ми, която сега е в Рига, и почувствах как се изпотих. Хрумна ми нещо чудовищно: „Ами ако и с нея се случи нещо, например, ако я отвлекат или пък нещо по-лошо… О, не! Това не може да бъде! А защо да не може? Защото ме е страх дори да си помисля за това, така както наскоро се боях да предположа, че жената от мерцедеса е Татяна…“

Обиколих редакцията. Всеки имаше своя версия. Някои бяха най-неочаквани, но най-много заслужаваше внимание общото предположение, че взривяването на колата на председателя на управителния съвет на „Славянска банка“ може да бъде свързано по някакъв начин с онзи материал, с който Татяна искаше да ни запознае.

Версията заслужаваше внимание, но… Гусев сигурно имаше десетки смъртни врагове от най-различен ранг и обществено положение — от авторитети в криминалния свят до конкуренти. Убийството би могло да се извърши и по поръчка — за да спрат фантастично бързо нарастващия капитал на банката или пък за да отстранят нежелан свидетел — да си спомним думите на Меркулов, че той прекалено много е знаел и прекалено често се среща името му в материалите на комисията, занимаваща се с пуча.

А ако допуснем, че със своите разобличителни икономически статии и репортажи Татяна е объркала работите на някого? Това е малко вероятна версия, но не бива да я отхвърлим с лека ръка…

Всичко в мене въставаше срещу това, че мотивите за убийството са на повърхността — да не позволят на Татяна Холод да публикува сензационните материали за Западната група войски, които тя тъй или иначе би получила…

Върнах се в кабинета, в който седеше Миша Липкин. Помолих го да позвъни на останалите членове на редколегията, които не можах да хвана днес, и да ги покани утре за разговор с мен.

Той измърмори „добре“ и внимателно ме погледна:

— Доколкото разбирам, ти се занимаваш с убийството на Холод? — Липкин приседна на края на бюрото и изчаквателно впери очи в мен.

— Колко си проницателен, Миша — усмихнах се аз.

— Добре де, не извъртай. Отдавна знам, че си от „органите“. Само че от кои?

— В смисъл?

— Като онзи стар виц. Плува лайно по реката и вижда ченге да върви по брега. И му вика: „Здравей, колега!“…

— А-а, в този смисъл? — Не ми харесва тонът, с който започна Липкин. Стори ми се, че нарочно ме провокира. — Сигурно ще те огорча, Миша. Аз въобще не съм от „органите“ — нито от вътрешните, нито от Държавна сигурност. Аз съм всичко на всичко служител от прокуратурата. Ако искаш по-точно — следовател… А ти вече беше решил, че съм от Държавна сигурност, нали?

Миша неопределено сви рамене.

— Татяна те уважаваше — каза, без да сваля от мене черните си очи.

— Значи имало е защо. А тебе уважаваше ли те?

— В смисъл?

— Ами в смисъла на стария виц — усмихнах се аз.

— Каквооо? — Липкин заплашително надвисна над мен, но неочаквано изхихика и почеса рижата си брада. — Ама и ти хапеш, следователю…

— А как иначе ще се оправиш с акулите на перото?

— Добре. — Липкин бързо ми протегна ръка. — Мир?

— Ама ние не сме се карали.

— Още по-добре — стана сериозен. — Трябва да си поговорим.

— Казвай…

Липкин вдигна телефонната слушалка и ми я показа.

— Може би ще пийнем кафенце някъде?

Погледнах го и после с ням въпрос посочих слушалката, а той поклати буйната си брада: „Да, подслушва се.“

— Непременно ще си поговорим, но сега трябва да позвъня на началството си. — Набрах телефона на Меркулов.

Телефона вдигна Виктория Николаевна, секретарката му. Каза ми, че Костя лично е отишъл в апартамента на Холод за повторен внимателен обиск, а мен моли да се срещна с жената на Гусев по възможност още днес. Тя ме чакала.

— Сериозен ли е разговорът, или имаш само въпроси за следствието? — попитах Липкин.

В отговор той многозначително закима с глава.

— Добре, вдругиден ще намеря време за тебе, а утре ще разпитвам онези, които днес изтървах…

Миша Липкин недоволно изкриви физиономия, но все пак кимна.

Набрах домашния телефон на семейство Гусеви. Дълго не вдигаха слушалката, но после дочух тих женски глас:

— Слушам ви…

— Вера Валентиновна? Аз съм следователят Турецки. Бих искал да се срещнем, ако е възможно, за да уточним някои детайли, относно…

— Да, да — прекъсна ме тя. — Вече ми се обадиха от прокуратурата. Можете да дойдете веднага.

Вера Валентиновна ми продиктува адреса. Не беше далече, на „Ростовская набережная“.

Сбогувах се с Миша Липкин, но той изведнъж трескаво хвана ръката ми и зашепна:

— Действай, Турецки, умната! Разбра ли ме?

— Не, не разбирам твоя хумор.

— Действай умната, иначе… Убийството на банкера и Таня не е битов инцидент. Много искам всичко да разплетеш. Много. Но ти не можеш да ми го обещаеш — въздъхна той.

— Ако си говорим честно, земята ще обърна, но ще изкарам на бял свят убийците. Но няма да се заричам, за да не предизвикам съдбата.

И три пъти плюх през лявото си рамо.

2. Изненадите започват

Семейството на Гусев живееше в блока на Академията на науките, над галантерийния магазин. Бабата на Андрей Гусев била известен химик, лауреат на Сталинска награда и от нея семейството наследило тристайния апартамент на четвъртия етаж, който той така и не пожелал да замени срещу по-престижно жилище. Дълго време това е бил единственият капитал на семейство Гусеви. Докато Андрей Емелянович не се преквалифицирал от режисьор в банкер.

Вера Валентиновна се оказа обикновена руска жена — леко закръглена, всъщност едра, светлокоса, с почервенял голям нос и сини сълзящи очи.

— Само плача — махна тя с кърпичката си в отговор на моя ням въпрос. — Влизайте, влизайте.

Представи ми едър младеж с маскировъчни панталони и моряшка фланелка.

— По-голямото ми синче. Виталий.

Младежът кимна и отиде в кухнята.

— Тук сме двамата. Не искам някой да ни пречи… Там, в официалния апартамент, ще бъде ритуалът. Но тук — не искам. Хайде да отидем в кабинета.

Жилището беше старо, уреждано от няколко поколения. В кабинета, в който бе работила лауреатката на Сталинска награда, имаше старинна мебел. По стените висяха няколко оригинала от известни художници. С учудване установих, че един от етюдите с гарвани, брези и мръсни преспи принадлежи без съмнение на четката на Саврасов.

Вера Валентиновна забеляза накъде гледам и също обърна разплаканите си очи към етюда.

— Да, на Саврасов е — въздъхна тя. — За съжаление е от онези, които Саврасов рисувал, когато е бил вече хронично болен. Буквално за едно пиене. След смъртта му са останали стотици такива… Седнете. Започвам да се съвземам, вчера все още не можех да стоя на краката си. Днес съм малко по-добре…

Някой почука на вратата. Влезе Виталий с табла в ръце. Постави чашките на старата инкрустирана масичка.

— Александър Борисович Турецки — протегнах удостоверението си.

— Вярвам, вярвам — махна с ръка Вера Валентиновна. — Извинете ме, но нека да преминем направо към вашите въпроси. Иначе аз…

И тихо заплака.

Синът й се приближи до нея и започна да я успокоява. Тя изтри сълзите си и възкликна:

— Моля ви, намерете убиеца! Намерете го! Всичко ще дам, само и само да хванат убиеца! Кой посегна на Андрюша? През целия си живот само добро е правил на всички! Колко хора идваха при него за помощ!… Трябва да има някаква справедливост в края на краищата!

Разбърквах захарта в чашката в очакване да се успокои. Накрая зададох първия си въпрос:

— Вера Валентиновна, разкажете ми, моля ви, какво знаете за работата на Андрей Емелянович. За познатите му, за интересите му?

— Опасявам се, че няма да мога много да ви разкажа… Особено за работата му. Разбирате ли, при нас от самото начало тръгна така, че Андрюша не бъркаше семейството си с тази работа. Наложи се дори да има два апартамента, за да не бърка двата си живота. Познатите и приятелите му от новата работа никога не идваха тук, у нас. Още от самото начало поставих на Андрей това условие. Единственият, който е идвал няколко пъти, вярно, че е много отдавна, беше Александър Александрович…

— Извинете, но кой е той? — не вярвах на ушите си.

— Саша Самохин. Един млад и приятен човек — виновно ме погледна домакинята. — Както виждате, нищо полезно не мога да ви кажа…

Само като спомена името на Самохин, сърцето ми подскочи. Виж ти, късмет! Стоп, Турецки, не казвай „хоп“, преди да си скочил… Направих малка пауза и попитах:

— В банката ли е работил Самохин?

— Не зная. — Вера Валентиновна сви рамене. — Струва ми се, че не беше от банката. Някакъв военен… Известно време е работил в Главното политическо управление, май че куриер… С други думи, няма висок чин в армията…

— Баща ми и Самохин още преди перестройката бяха режисирали един военен празник — масовка, деца с балони, пионери със знаменца… — изведнъж добави Виталий, който не беше излязъл от стаята, загрижен за майка си.

— Знаете ли нещо друго за Самохин? Къде служи сега? — обърнах се към Виталий. Не им казах, че Самохин, както и Гусев, загина от взривно устройство, но не в мерцедес, а на Лосиний остров.

Вера Валентиновна и Виталий мълчаливо разпериха ръце.

— Напоследък никой не идваше при Андрей, даже и старите му приятели — въздъхна тя.

— Не се ли обаждаха по телефона?

— Не. Само роднините…

— Не сте ли забелязали нещо подозрително?

— Нищо.

— Мамо — чух предпазливия глас на Виталий. Беше застанал до вратата, сякаш чакаше или да го отпратя, или да му задам въпрос. — Няколко дни татко те уговаряше да заминеш в чужбина, а ти му се скара.

— Ах, да — смутено се усмихна Вера Валентиновна. — Не понасям да почивам някъде далече. Защо, когато чудесно мога да си почина и на Клязма. Аз така и не можах да свикна с цялото това богатство, което ни се струпа на главата. Пък и децата не го използват. Виталик учи във военно училище, а по-малките са още ученици…

— Защо Андрей Емелянович ви е предлагал да заминете?

— Беше претоварен с работа. Много се уморяваше, беше изнервен…

— Защо? Може би е имал някакви неприятности в работата си?

— Никога не говореше за своите неприятности — сви рамене големият син на Гусев. — Винаги казваше: „Имате си достатъчно собствени неприятности, за да ви прибавям и моите.“

— А вие наистина ли имате неприятности?

— Не, какво говорите — тъжно се усмихна Вера Валентиновна. — Най-обикновени семейни проблеми, глупости…

— Виталий, а онзи приятел на баща ви, Александър Александрович Самохин, има ли някакъв пръст в… — заекнах, търсейки точната дума — в твоята съдба?

— Не, Виталик още от детството си бълнуваше за армията — намеси се домакинята. — Той сам влезе във военното училище — не без нотка на гордост каза тя.

— Вера Валентинова, с кого Андрей Емелянович беше свързан най-много чрез работата си в банката? Исках да попитам кои са най-близките му помощници или колеги във финансовия бизнес?

— Може би Шароев, заместникът на Андрей — отговори тя. — Във всеки случай Андрюша често споменаваше името му…

Очите на Вера Валентиновна отново се напълниха със сълзи. Виталий бързо отиде при нея и нежно започна да глади рамото й.

По-нататъшният ни разговор не добави нищо съществено. Явно Гусев беше успял да огради изцяло семейството си от онова, с което се беше занимавал.

Оставих номерата на телефоните си и помолих Вера Валентиновна и Виталий да ми позвънят, ако си спомнят нещо съществено.

Виталий ми каза, че ще остане в Москва още малко и едва ли ще си спомни нещо — веднага след погребението ще замине в Рязанското десантно училище.

От апартамента на Гусеви позвъних в „Славянска банка“. Алексей Сергеевич Шароев беше в кабинета си.

В централния офис на „Славянска банка“, където се бях уговорил да се срещна с първия заместник на покойния Гусев Алексей Сергеевич Шароев, охраната ме прегледа много внимателно. Изглежда, че служебната ми карта не им направи никакво впечатление. Охранителите съобщиха по уоки-токито, че съм пристигнал, и чак след като получиха разрешение, ме пропуснаха в служебното помещение. Докато се качвах с асансьора на последния етаж, си припомних всичко, което знаех за Шароев.

В миналото беше доста известен в определени кръгове комсомолски вожд. По-точно, не вожд, а княз на едно много сериозно княжество. Алексей Шароев беше работил в системата на младежкия туризъм „Спутник“, вторият може би по значение институт на Комитета за държавна сигурност (КГБ) след „Интурист“. На ръководните длъжности в агенция „Спутник“ не назначаваха просто така и там не работеха обикновени хора.

Ето го и напълнелия, розовобузест мъж, горе-долу на моята възраст, който приличаше по-скоро на голям пес. За момент притвори тъжните си премрежени очи, опитвайки се да си припомни къде сме се срещали. Натисна бутона на комутатора с малко черно-бяло екранче върху бюрото му и каза:

— Машенка, не ме свързвай с никого. При мен е един другар от прокуратурата във връзка с Андрей Емелянович.

— Добре — отзова се секретарката.

„Е, спомни ли си? — помислих аз. — Едва ли ще си спомниш. Аз пък няма да ти казвам откъде те познавам. Разбира се, че не си ми бил комсомолски вожд. Но все пак се опитваш да се сетиш, защото многозначително ти се усмихнах, като на стар познайник. А аз те познавам, приятелче, от снимките, от онези снимки, които са ми показвали на «Петровка». В онези времена момчетата на Шура Романова дълго се занимаваха с един, както тогава се казваше, нощен клуб. Всъщност беше нелегален бардак, където работеха най-скъпите млади проститутки на Москва. При това този бардак се беше специализирал главно за мъжки проститутки, т.е. хомосексуалисти, макар че имаше и жени. Та ти посещаваше заведението със своя приятел, на когото се харесваше да играе ролята на жена. Но ти беше винаги мъж. И с приятеля си, и с приятелките…“

Тогава Шароев го разкараха. Прехвърлиха го на друга работа, известно време се трудеше в „Тяжпромекспорт“ — търгуваше със заводи, но това беше вече почти в наше време… Припомняй си, припомняй си…

— Не сме ли се срещали преди? — попита ме накрая розовобузестият неунищожим пес.

Свивам рамене и се правя на учуден:

— Не мисля.

Няколко мига се изучаваме взаимно като котараци преди бой. Шароев се усмихва, изкривявайки тънките си устни и чака. Аз пък се опитвам веднага да хвана бика за рогата.

— Служителите в банката сигурно са потресени от случилото се. Бихте ли могли да ми разкажете какви бяха отношенията между Андрей Емелянович и подчинените му. Обичаха ли го, или го мразеха?

— Да, да, разбира се!… — казва Шароев, цъкайки съчувствено с език. — Това е жесток удар! Ние толкова обичахме и уважавахме Андрей Емелянович. Извинете ме за баналната фраза, но това е наистина непрежалима загуба за всички ни…

„Непрежалима, но ти веднага си се преместил в кабинета му“ — мисля си, като отбелязвам известно безредие в стаята. Пък и на вратата, както успях да забележа, вече е махната предишната табелка, а новата, изглежда, още не е готова. Май предишните колеги на покойния не се стараят особено да спазят приличие, тъй че любовта и уважението, както се казва, веднага си личат.

— Вашият шеф… — казвам аз, но Шароев неочаквано ме прекъсва:

— Извинете, не сте точен.

— Как така?

— Той не ми е шеф — отговаря той и продължава: — Изглежда, не познавате добре банковата йерархия. Извинете, може би не съм съвсем вежлив…

Кимам, т.е. продължавай. И той продължава:

— Явно и онези, които са посегнали на живота му, също… хм, хм, са били лошо осведомени. Те, изглежда, са предполагали, че Гусев е цар и господ в банката. И когато им е отказал нещо, колата му е полетяла във въздуха.

— Знаете ли кои са тези „те“?

— Не. Кой ги знае кои са — уклончиво провлече глас Алексей Сергеевич. — Сигурно е мафията.

— Мафията казвате? Това е интересно. Заплашвал ли го е някой напоследък? По поведението му ли съдите?

— Странен въпрос. Какво имате предвид? — Шароев ме пронизваше със своя остър поглед. — Нас постоянно ни заплашват: от дребните вносители до президентските структури.

Подсвирнах:

— Дотам ли? Може ли по-конкретно?

— По-конкретно нищо не зная — отряза Шароев.

„Разбира се, наивнико! Има да чакаш този да ти каже нещо за президентските структури…“

— За кого според вас би била от полза смъртта на Гусев?

Шароев взима от бюрото скъп вносен молив, върти го между късичките си пръсти и неочаквано го счупва на две.

„Охо! Това вече е показателно! Какво ли би могло да означава?“

— Ами на никого — казва с досада и захвърля парченцата в кошчето под бюрото.

„За мен ли е този номер? Показва ми, че е много развълнуван, и иска да му повярвам?“

— Изключвате ли отмъщението като мотив от страна на конкурентите ви?

— Абсолютно. Разбирате ли? Смъртта на Гусев не е от полза за никого. — Шароев отново се взира в мен. — Банката, както е работила, така и ще си работи. Кредитите, както са се разпределяли, така и ще се разпределят. И с партньорите отношенията ни са същите. След смъртта на Гусев никой не е скъсал връзките си с нас, нито пък са се появили нови. Така че всичко си е както беше и преди. Разбирате ли?

— Разбирам — съгласявам се аз. — Но може би някой лично е имал изгода от смъртта на председателя на управителния съвет? Вие например?

— Каквооо? — Шароев дори се надигна от креслото. Сега ще започне да играе на справедливо негодувание. — Как се осмелявате да твърдите такова нещо?

— Да предполагам — поправям го аз.

— Дори да предполагате! Това е… Знаете ли, подобни предположения…

Бързам да се измъкна.

— Питам ви като следовател. Нали не сте жена на Цезар — казвам аз.

— Какво? Чия жена?

— Казвам, че не сте жената на Цезар, за да сте извън подозрение. — На лицето ми цъфва усмивка.

— Вие сериозно ли ме подозирате? — Шароев нервно и злобно се засмива и добавя: — Това дори не е смешно! Вие знаете ли, че Андрей Гусев ми е кръстник?

— Нима? — учудих се искрено аз.

— Точно така. — Шароев малко се поуспокоява и си налива чаша минерална вода. На мен не предлага.

— Кой от управлението на банката има решаващ глас при взимането на важни финансови решения?

— Гусев. Той беше фактическият собственик на банката, но се досещам за какво намеквате. Въпреки че съм негов заместник, уви, даже и сега не съм никакъв господар. Защото съм поканен отвън. Сега, по-точно в настоящия момент, всички въпроси се решават от управителния съвет, а аз съм само негов председател. Нищо повече — въздъхва Шароев и на мен ми се струва, че в тази въздишка има нещо искрено.

— А какви бяха заслугите ви, за да ви поканят, както казахте, отвън?

— Е, аз имам богат практически опит.

— В банка?

— Не само… — наведе очи той. Изглежда, че Шароев искаше да се представи като скромен счетоводител, разбира се, за да скрие от мене онова, което не искаше да разказва.

— За никого не е тайна, че някои от служителите ви са бивши кадри на КГБ. Какво наложи това?

— Че какво толкова? — Шароев, изглежда, престана да се учудва и се убеди, че пред него седи формен идиот от прокуратурата. Обикновено парвеню, издигнало се след августовския пуч — сиреч аз. А аз се представих като такъв още в началото на срещата ни. — Не виждам нищо лошо във факта, че при нас работят хора от комитета. Изглежда, не знаете, че след разпускането на КГБ много елитни служители бяха изхвърлени на улицата. Не съм уверен, че всички те са били замесени в пуча. Съгласете се, не всички са се занимавали с преследване на дисиденти. Ние много ценим тези хора преди всичко за техните изключителни знания…

— Значи ръководството на банката не се интересува от политическите убеждения?

— Аз самият не бих казал, че съм абсолютен демократ по убеждения и не се притеснявам от това.

— Извинете, но какъв сте?

— Консерватор. Може би помислихте, че съм комунист? Смятам, че не трябва да прибързваме да унищожаваме старото, докато не сме създали нещо ново. Смятам революционната практика за нещо много порочно… Но това не се отнася към нашия въпрос.

— Интересно, коя практика приемате за непорочна? — се усмихнах леко и аз.

— На мен и на моите колеги ни се налага по неволя да бъдем онези класически буржоа, които не искат да изпуснат печалбата и издават Маркс и Ленин, ако ги търсят. Това е. Много е просто.

— Разбирам. Кажете ми, моля, с какво се занимават при вас кагебистите?

— Виждам, че не ги обичате.

— Признавам си. Не ги обичам.

Шароев се усмихна. Или ми се стори?

— Служителите от КГБ се занимават при нас главно с анализи. Изучават ситуацията в страната и по региони. Разбирате, че трябва да имаме точна информация. У нас не може да се вярва на официалната статистика…

— А те имат добре уредени връзки, точни сведения, получавани от първа ръка, а не от сводките на Централното статистическо управление?

— Точно така. Но подобни аналитици работят не само при нас, а във всички сериозни фирми. И вярвайте ми, повечето от тях са служители, по-точно бивши служители от Комитета.

Шароев си взе ментов бонбон от метална кутийка и го лапна.

— Искате ли?

Отказах, колкото се може по-любезно. Той продължи:

— Не разбирам защо толкова много ви интересуват нашите кадри? Да не би да подозирате някой от нашите в убийството на Гусев?

— Като какъв работеше при вас Александър Александрович Самохин?

По лицето на Шароев премина лека сянка.

— Самохин? Не си спомням. Струва ми се, че такъв човек при нас никога не е работил. Да, сигурен съм. За първи път чувам тази фамилия.

— Благодаря ви, Алексей Сергеевич. Много ми помогнахте.

Трябваше дълго да мия ръцете си в тоалетната след сбогуването с Шароев. Не, все пак има нещо вярно в онова, което говорят за влажните ръце. По-голямата част от хората с потни длани, които познавах, се оказваха изключително несимпатични. Поне на мен.

Тоалетната светеше с огледалата си, с розовия фаянс и хромираните заврънкулки, чието предназначение не може веднага да се отгатне. Трябваше дълго да се побъхтя с нещо такова, което заместваше чешмата.

Господин Шароев ми се стори голям негодник. Имах странното предчувствие, че този човек неслучайно е приемник на Гусев. Никак не ми се вярваше двамата да са били свързани с приятелски чувства. „Кажи ми кой ти е приятел, за да ти кажа какъв си.“

Що за човек е бил Гусев, щом е могъл да бъде приятел на толкова различни хора като Татяна Холод и Шароев? Но пък Шароев излъга, че за първи път чува името Самохин. Дори Самохин да не е работил в „Славянска банка“, но сянката… Сянката, която пробяга по лицето на Шароев, не ми се изплъзна…

Константин Меркулов седеше зад бюрото на Татяна Холод в апартамента й и преглеждаше документите от всички чекмеджета, секцията и кутиите, намерени по шкафовете.

С кутийките се занимаваше Олег Левин.

Повечето бяха изрезки от стари вестници и снимки — общо взето, боклук, който рано или късно се натрупва в дома на всеки, който се е занимавал с журналистика.

Левин прелистваше безбройните бележки и когато попадаше на нещо що-годе заслужаващо внимание, то отиваше на бюрото пред Меркулов.

Зад прозореца отдавна цареше мрак.

— Какво търсим, Константин Дмитриевич? Само стари вестници и нищо друго. — Левин седна на пода до една от картонените кутии и високо кихна. — Вече получих алергия от книжния прах.

Меркулов се усмихна и взе от купчината пред себе си следващата бележка.

— Нищо, Олег, нищо. „Търпение, Щюбинг, и цялата ви четина ще се превърне на злато“, както казваше незабравимият герой от филма „Подвигът на разузнавача“.

Меркулов свали очилата, които в последно време слагаше все по-често, и започна да чисти стъклата им с голяма карирана кърпа.

— Холод беше опитна журналистка… — учудено въздъхна Левин, изваждайки нова камара хартия. — Как е могла…

— И журналистите са хора — отговори Меркулов.

— Константин Дмитриевич — изведнъж извика Левин. — Тука има някакво шифровано писмо.

— Е, чак пък шифровано… — недоверчиво промърмори Меркулов, взимайки парченцето хартия.

То се оказа късче от бележка, в която имаше само няколко думи: … Той ще каже по телефона: „Дрезден + гарата + № + код Х911“.

Меркулов погледна Левин и уморено каза:

— Ето го това, заради което преравяме тонове словесна руда. Сега поне като че ли е ясно как Татяна Холод е трябвало да получи документите. Ако графологичната експертиза потвърди идентичността на почерка с почерка на един от подозираните, ще знаем и конкретния изпращач…

— Много ли са заподозрените? — полюбопитства Левин.

— Достатъчно.

Левин стана и изтърсвайки праха от ръцете си, тръгна към вратата:

— Отивам да си измия ръцете.

— Продължаваме работата — каза Меркулов. — Продължаваме!

Той се задълбочи в съдържанието на някаква служебна бележка с надпис „Министерство на отбраната на СССР“.

Но по-нататъшното ровене не прибави нищо ново.

Колата на „Бърза помощ“ се отдалечи от блока, в който живееше Турецки, и спря в празната пресечка. Санитарите бяха свалили усмирителната риза от беззъбия Игор, изкараха го от линейката на улицата, потупаха го ободряващо по рамото. Единият го напътстваше:

— И не крещи повече така, Игор, разбра ли? Иначе пак ще ти шибнем успокоителни! Довели са те тук не да ревеш „ти ще умреш“, а да действаш. Запомни ли къде живее клиентът ти… Пистолетът на място ли е?

— На място — навъсено отговори Игор, като се потупа по кафявото кожено яке. Той беше облечен доста прилично и нищо не би издавало човека, излязъл от релси, ако не бяха очите му — прекалено разширените зеници като че ли гледаха в друг свят, не в нашия.

— Върви тогава — усмихна се вторият санитар, който бързаше да се отърве от Игор, той пък се беше вкопчил в дръжката на вратата на колата, изглежда, се боеше да остане сам в тази студена зимна Москва.

— Къде са другите? — изхриптя той. — С тях ще ми е по-весело…

— Ще действаш самостоятелно. Нямаш работа с другите. Не разчитаме особено на твоите приятели. Надяваме се на тебе, разбра ли? Тръгвай! — Санитарят измъкна ръката на Игор от дръжката и седна зад волана. — Край, остани си със здраве! Ако си свършиш работата — живей, както искаш. Но не изпълниш ли задачата, не се надявай да се скриеш от нас! Светна ли ти?! До живот ще си висиш на иглата!

Вторият санитар също се качи в линейката и тя потегли. Игор остана сам в пустата уличка, по която самотно вървеше жена, увита в астраганено палто.

Тя не обърна внимание на мъжа с якето, който, сякаш събуден от сън, в същия миг забрави за линейката и бавно, оглеждайки се назад, тръгна след нея.

Върнах се у дома по тъмно. От безкрайните разпити в редакцията, от разговорите с жената на Гусев и Шароев бях страшно уморен. Но не ми се пиеше. Искаше ми се да се отпусна и да напипам онзи край, който само ако го дръпнеш, и цялото това кълбо ще се разплете и ще бъде намерен убиецът.

Изтегнах се на дивана и реших да анализирам първите факти и свидетелства, сред които имаше и много любопитни неща.

Заключението на експертизата по взрива се очакваше най-рано утре, но засега… Засега мислено написах на белия таван цифрата едно и с нея отбелязах събитието:

1. Всичко започна от моето дежурство… на 2 декември в апартамента си беше убит генерал Селдин. Предполагаем мотив — кражба на златни монети от колекцията му.

2. След по-малко от денонощие следва взривът на Лосиний остров. Загива Александър Александрович Самохин.

3. Таня ми позвъни и ми наговори странни неща — че очаква документи, „които ще натежат повече от двеста грама тротил… Приготвила съм такава бомба, че ще ахнеш…“

4. Таня ме извика на заседание на редколегията. Взрив в мерцедеса на Гусев — Татяна, Гусев и шофьорът загиват.

5. В момента на гибелта на Татяна Холод неизвестен или неизвестни правят обиск в апартамента й. Вероятно от дома й изчезват папки с материали за КГБ и ГРУ.

6. Слава Грязнов намери мерцедеса на Самохин. Оказа се, че мерцедесът е пристигнал от Германия.

7. През нощта на 3 декември по молба на Татяна четох „Записките на полковник Васин“.

8. Самохин… Самохин е посещавал дома на Андрей Гусев. Шароев без съмнение познава Самохин, ако съдим по сянката, която премина по лицето му. Ако предположим, че Самохин е дал бомбата на Татяна с колет, пакет, дипломатическо куфарче или по някакъв друг начин, и са го очистили като изпълнител на поръчката? Очистили са го преди взрива в мерцедеса на Гусев? Не, нещо не е наред…

Самохин е предал на Татяна документите, без да знае какво има в пратката? Но защо Татяна не е отворила веднага онова, което са й връчили? Нали на 3 декември сутринта тя ми позвъни и думичка не каза, че е получила документите… Дали не е решила да отвори онова, което е получила, само в присъствието на Гусев?

Самохин…

Уви, нишката, за която се хванах, се оказа скъсана.

Налага се да чакам заключението на експертизата и чак след това заедно с Меркулов и Грязнов да съставим план за разследването. Сега трябваше да се помъча да заспя.

3. Информация за размисъл

Отдавна съм свикнал с различните опасности, свързани с работата ми. Неведнъж и два пъти през цялата ми служба в прокуратурата съм бил мишена за различни въоръжени изроди. Но от тази сутрин около мене започна да става нещо, невъобразимо и необяснимо. Сякаш героите от западните филми на ужасите бяха слезли от екрана и се бяха заселили неизвестно защо в Москва, недалеч от дома ми, за да се заемат лично с мен, както ми се струваше.

Втрещих се, когато сутринта слязох при моята „Лада“. Цялата кола беше наплескана с кафеникавочервена боя, а на предното стъкло беше написано, вероятно с пръст: „Ти ще умреш!“, и то без „ер малък“ накрая.

В същия момент, сякаш изпод земята, се появи портиерът Михеич, изкашля се угоднически в юмрука си и се извини:

— Не я увардих, Александър Борисович. Чистя и в съседния двор, а там има още сняг. Но го видях, хулигана…

Веднага си припомних какво ми крещеше онзи побъркан в двора на Първи медицински институт и стомахът ми неприятно се сви. Дали пък не е бил същият онзи ненормалник, оказал се по някакъв начин без усмирителна риза в двора ми около моята кола?

— Да, струва ми се, че зная кой е — казах аз. — Черноок и слаб, беззъб…

— А, не е той, добре си спомням лицето му. Дори се затичах към него, да го прогоня от колата, и той драсна и изчезна. Един такъв мъничък, много светъл, с коси до раменете, но не беше млад и на темето му имаше кръгличка плешивинка, ей такава. Очите му бяха изпъкнали и сини, носът гърбав — спомням си съвсем ясно. И още — отдавна не беше се бръснал…

Нямах основание да не вярвам на Михеич. Вгледах се в странната боя. Приличаше на кръв.

— Знаеш ли, Михеич, че това съвсем не е боя — обърнах се аз към червенокосия портиер. Снегът около автомобила беше обилно напръскан със замръзнали капки, а по покрития със сняг асфалт се точеше кървава диря.

— Ама и аз не забелязах в ръцете му нищо, освен… Виж, ръцете му бяха като че ли в кръв. Когато побягна, от пръстите му капеше нещо червено по снега.

Червата ми пак недоволно закуркаха. Чудно, кой би могъл по такъв странен начин да ме заплашва? Не се сещах за никой, който да е рус и нисък. Но трябваше да побързам и помолих Михеич да ми донесе кофа с топла вода, което с радост направи. Огледах внимателно от всички страни колата. Изглеждаше ми в ред и реших да не отивам да свалям отпечатъци, а да тръгна за редакцията, както бях решил.

Изглежда, че се бе появил някой от моите стари познайници. Е, не ми е за първи път със заплахите…

Целия ден прекарах в редакцията на „Нова Русия“. Разпитвах останалите членове на редколегията.

Миша Липкин отсъстваше. Обикаляше управленията по култура, Роскомпечат, уточнявайки въпроса на кого принадлежи сега вестникът, как да се направи нов избор за главен редактор и т.н., и т.н.

Както и очаквах, в касата на Татяна Холод нямаше нищо — никакви папки за КГБ и ГРУ Имаше само италиански чорапогащи, шишенце с френски парфюм и някакви документи, пряко свързани с вестника.

Невъзможно беше да се свържа със Слава Грязнов — никъде го нямаше.

Дежурната от багажното на гарата Олга Захаровна Пряхина, или както обикновено я наричаха — Захаровна, не понасяше скитниците. Болни, мръсни, вмирисани на пикоч и долнопробна водка, те предизвикваха отвращение у всеки нормален човек. Но понеже работата й налагаше постоянно да се среща с тези същества, те предизвикваха в нея не само отвращение, но и професионална омраза. Трябва да се отбележи, че иначе Олга Захаровна имаше добродушен характер и понякога съжаляваше същите тези скитници и дори ги хранеше с остатъците от обеда си.

Но днес, когато заключи будката си и тръгна да обядва, видя Професора — известен пияница от гарата, който не се разделяше с вестниците нито в пияно, нито в относително трезво състояние. Заради любовта си към печатното слово беше получил този прякор. Той лежеше живописно прострян в сенчестия ъгъл, а под него се точеше тъмна струйка, завършваща със заплетен въпросителен знак.

Олга Захаровна не си зададе въпроса какво означава това. Изпсува яростно, изтича при него, сграбчи го за рамото и го повлече от ъгъла към дневната светлина, стараейки се да го дърпа така, че да изтрие въпросителния знак.

Професорът мучеше и размахваше вестника.

— Ах ти, боклук! — развика се Захаровна, опитвайки се да удари скитника така, че да не се изцапа. — Всичко си ми осрал тука?

Тя измъкна вестника от ръката на Професора и го цапардоса няколко пъти по несимпатичното лице. След това изтича да търси милиционер.

На изхода от гардероба забеляза дежурния.

— Серьожа!

Милиционерът — слабоват дългуч, лейтенант — се обърна. Имаше младежко лице и редки мустачки с цвят на пшеница.

— На какво прилича това! Този Професор пак се търкаля осран около мене! Приберете го някъде! Стига вече! — започна да реди с трагична нотка в гласа Захаровна.

— Къде? — попита лейтенантът.

— Там, долу — махна с досада Захаровна. — Нито да обядва човек, нито…

Дежурният вече викаше някого по радиостанцията. Захаровна тръгна към кошчето за смет, за да хвърли вестника, когато погледът й спря на първата страница, от която се усмихваше красива жена, обградена с траурна рамка. Веднага я позна.

— Божичко! Ама това е тя! — ахна Захаровна.

Прочете бързешком: „Татяна Холод, главният редактор на вестник «Нова Русия», загина трагично…“

— Леле-леле! — занарежда Захаровна и се хвърли към милиционера: — Серьоженка! Кажи ми как да позвъня на тия?…

— Какво се е случило? — попита лейтенантът.

— Ами виж. — Захаровна му посочи снимката на Татяна в траурна рамка. — Тя го взе! Отначало дойде някакво офицерче с куфара, а после тя го взе.

Лейтенантът погледна недоверчиво Олга Захаровна.

— Истина ти казвам! — каза тя. — Имам око рентген — ако видя човек един път, и цял живот го помня.

— Чакай, сега първо твоя Професор…

— Кой ще открадне Професора! — махна с ръка Захаровна. — Давай да вървим!

И тя заситни към стаята на милицията.

Следобед в редакцията на „Нова Русия“ се появи дяволски ядосаният Миша Липкин.

— Здравей, Липкин. Мога ли да те поздравя като главен редактор? — с насмешка го повиках аз.

— Пепел ти на езика, следователю — излая той, приближи се и нервно зашепна, въпреки че бяхме сами в коридора и това беше излишно. — Хайде с мен… Обеща ми, че ще си поговорим…

— Обещах ти да си поговорим сериозно утре — недоволно казах аз.

— Ама ти не разбираш ли, че искам да помогна на следствието! — изсъска Липкин.

— Така да беше казал! Наистина ли знаеш нещо?

Кимна.

Излязохме от редакцията. В колата Миша предложи да прескочим до барчето, което беше близко до кино „Мир“. Но не стигнахме дотам, а спряхме пред кафенето на Рождественския булевард.

Мълчахме през целия път. Мълчахме и когато излизахме от ладата. Но бъдещият главен редактор отказа да влезем и в това кафене. Предложи ми да говорим направо на улицата и избра за това може би най-мръсната пейка. Покатери се и седна на облегалката, с жест ме подкани да направя същото.

Неохотно се тръшнах до него, чувствайки се като птица, кацнала на клонче.

— Е, разказвай — казах нетърпеливо.

Липкин измъкна стара сребърна табакера, сигурно останала от дядо му или от баща му, запуши и се премести по-близо до мене.

— Слушай сега. Аз ти разказвам, но ти сам си търсиш доказателствата. Няма да ме забъркваш в тази работа. Разбрахме ли се?

— Добре — съгласих се аз, — но защо е тази тайнственост?

— Защото всичките ми документи за заминаване са готови. Защото след убийството на Татяна не оставам в тази курвенска страна. — Погледна ме и наведе глава. — Извинявай! Все пак ти е родина.

— Не е ли и твоя?

Той се усмихна и в очите му имаше нескрита тъга.

— Саша — каза Липкин и вдигна показалеца си, — тя би могла да бъде и моя, но!… Тази родина никога не ме е обичала. И никога няма да ме обича.

— Защо? — попитах, въпреки че предварително знаех отговора.

— Ами ти ми кажи защо се получава така: наскоро Марк Дейч пусна книгата „Памет — такава, каквато е“. Книгата се търси, но разпространителите се страхуват да я продават, защото ония от „Памет“ заплашват със саморазправа.

— Затова ли ме извика, да ми разправяш за тези страсти? — не издържах и язвително казах аз.

Липкин сложи ръката си на ръкава на палтото ми и каза напевно:

— Старче, всичко това е цвете в сравнение с другото. Малко преди гибелта на Татяна аз се докопах до уникален материал. Видеоматериал! Учения на руски фашисти в учебни лагери! Стрелба, ръкопашен бой, политически занятия — тълпа от синеоки блондинчета, които казват пред камерата, че евреите трябва да се унищожават! — потупа ме по ръката и тъжно се усмихна. — За подобни неща са ми разказвали баща ми и дядо ми. Те вече го бяха виждали. Но аз не искам децата ми да го видят! Разбираш ли ме, приятелю?

Спомних си, че по улиците напоследък се бяха появили младежи, облечени като щурмоваци, със стилизирана свастика на ръкава. Случи ми се да видя и служебния филм от техните митинги. Да, това бяха истински руски фашисти! Вярно е, че наричаха себе си руски патриоти, но това не топлеше.

— Предадох копието през един човек от службите за сигурност. Той ми благодари. А след време, направо от къщи изчезна оригиналът на записа.

— Добре, но какво отношение има всичко това към смъртта на Татяна? — попитах, без да му обяснявам наивността на постъпката му. Нима наистина вярваше, че след като забраниха Комунистическата партия и извлякоха от „Лубянка“ с въже „железния Феликс“, а КГБ остана без име, в държавата ни е настъпило царството на демокрацията? Нима той, възрастният човек Липкин, наистина е повярвал на бившия секретар на Областния комитет на Комунистическата партия, който никога не е криел антисемитските си възгледи? Смешно! Смешно и тъжно!

— Има пряко отношение към смъртта на Таня — каза Миша и се огледа повторно. — След като изчезна видеокасетата, започнаха да подслушват телефона на редакцията…

— Имаш ли доказателства? — погледнах недоверчиво Липкин.

— Доказателство е убийството на Татяна — каза Миша. — Чуйте сега какво ще ви разкажа, Турецки, и сам си направете изводите за това има ли право да бъде страхливец обикновеният съветски евреин. Татяна започна журналистическо разследване на лагерите на частите със специално предназначение. Не е нужно да ви обяснявам какво е спецназ, нали?

— Не си струва — потвърдих като човек, на когото най-отвратителните спомени от живота са свързани с кагебистите и спецназовците.

— След като поделения на спецназа взеха участие в августовския пуч и само няколко от тях, включително и знаменитата „Алфа“, отказаха да изпълнят заповедта, започнаха да разформироват метежниците. При това сега метежници наричам точно онези, които бяха на страната на Елцин през август!

Липкин замълча, опитвайки се да разбере какво впечатление са ми направили думите ми. Но аз го слушах спокойно и нищо не можеше да ме учуди, докато той не каза:

— Татяна няколко пъти пътува в командировка в бригадата за специално предназначение, която е дислоцирана около Смоленск. Най-странното е, че там й разрешили да снима и да интервюира. Разбира се, в определени граници, но все пак Танините репортажи бяха първите, които повдигнаха завесата на тайнственост над елитните поделения на партията. Когато Таня се върна след поредната си командировка — беше три дни преди убийството й, — тя ми каза нещо такова: „В Смоленск мафията готви наемници и професионални убийци. Имат ясно разработена схема… за завземане на властта в страната!“

— Чакай, чакай! — Аз бях съвсем зашеметен от тези думи. — Това не може да бъде! Как е успяла да разбере?

Липкин захвърли фаса настрана, проследявайки траекторията му, и отново отвори табакерата си.

— Това не знам — каза той. — Знам само, че тази бригада е нова, докарана е съвсем наскоро от Германия и в нея служат само наемници.

— Наемници? — У нас едва сега започваше да се говори за професионална армия, имаше и дискусии сред военните, но аз например нищо не знаех за това, че вече съществуват подобни поделения. — Сигурен ли си?

Липкин се усмихна:

— Знаеш ли, аз бях учуден не по-малко от теб, но Татяна нищо повече не ми каза. Само се засмя и допълни: „По-късно ще научиш. Това ще бъде бомба!…“

— Така ли каза?

— Така каза — потвърди Липкин. — Ден преди смъртта си тя се свърза със своя информатор, който трябваше да й предаде важни документи, и той й потвърди, че информацията ще пристигне на следващия ден. Татяна веднага се обади на своя човек от службата за сигурност. Не ми задавай въпроси, нищо не знам, мога само да ти кажа, че този човек е големец и тя напълно му се доверяваше. Той обещал да й помогне да предаде материалите за смоленските наемници във военното контраразузнаване. Бях до нея и всичко това го чух. — Липкин започна да се вълнува, вероятно се страхуваше, че няма да му повярвам. — Уговориха се да се свържат по телефона в първата половина на деня. Това е… Ти знаеш какво стана по-нататък.

— Но защо свика и заседание на редколегията в същия ден? Искаше ли да покаже документите на заседанието?

— Да. Изглежда, е смятала, че колкото повече журналисти научат, толкова по-малка е вероятността да загине случайно. Все пак там бяхме около десет души, и то от различни вестници…

— Значи щеше да ни донесе куфара с взрива… И щеше да има не три, а десет трупа!

Липкин замълча. Аз също мълчах, обмисляйки чутото. Не можех да му вярвам напълно, но това беше важна информация, която в крайна сметка доказваше едно — изглежда, че Татяна е била убита, защото е научила мръсната тайна на Министерството на отбраната. И тутакси си помислих — обновеното или старото? Това никак не е маловажно!

— Можеш ли всичко това, което ми каза сега, да го потвърдиш писмено? — попитах Липкин.

— Не! — каза решително той, видях страх в очите му. — Не само че няма да пиша нищо, но дори и ще отрека всичко, ако някъде се позовеш на мен!

— Какво пък, това си е твое право… Струваше ми се, че след август хората станаха по-смели — пошегувах се и веднага разбрах, че шегата ми е неудачна.

Липкин рязко се наведе към мен.

— През януари, когато ще съм в Тел Авив, ще ти изложа всичко в писмен или в какъвто искаш друг вид — каза той с неочаквана злоба, акцентирайки на всяка дума. — Ако искаш, и на оградата си ще го напиша! Но сега ме остави и въобще забрави за мен. Защото аз съм онова магаре, което ще помъкне на гърба си в обетованата земя жена си, болната си майка и дъщеря си. После пак ще си позволя да стана смел. Разбра ли ме?

Той се извърна й тогава видях как треперят скулите му. Тупнах го по рамото и му протегнах ръка. Той погледна ръката ми с недоумение и нерешително я стисна.

— Благодаря ти за всичко! — Аз също стиснах ръката на този наистина смел и благороден човек, от когото не можех да изисквам повече.

Когато гърбът на Липкин вече се виждаше в края на алеята, се надигнах от пейката и чак тогава усетих колко съм премръзнал. Наистина, сега нямаше да е лошо да пийна някъде кафенце или чай с лимон…

През това време неуморният труженик Слава Грязнов се занимаваше с работата, която не беше успял да свърши предния ден.

Още сутринта беше ходил във фирмата „ГОТТ“.

В голямата зала на бившия гастроном — Грязнов помнеше добре как понякога идваше тук за мляко и винаги намираше — сега се кипреха върху подиуми елегантни вносни автомобили. Само човек с набито око би могъл да разбере, че са употребявани.

Младият човек, охранител във фирмата, облечен в строг тъмен костюм, на ревера, на който висеше табелка с името, отначало внимателно изслуша Вячеслав и едва когато видя удостоверението му, го съпроводи до главния мениджър.

Двамата по-възрастни джентълмени от Трети отдел на МУР, дошли заедно с Грязнов, останаха да тъпчат пред вратата.

Главният мениджър се оказа също сравнително млад човек с разплуто тяло, прикрито от широки вълнени панталони и сако от червено сукно. Той изслуша Грязнов, склонил намазаната си с брилянтин глава, и кимна в знак на съгласие.

Грязнов заведе свидетелите до един „Мерцедес“ 190 Е с цвят металик и започна огледа на колата.

Купувачът, сякаш напук, тутакси се появи отнякъде и веднага предяви правата си върху автомобила, въртеше се наоколо и се опитваше да насочва огледа.

— Какво търсите? Ама не, кажете ми какво търсите? — питаше той настойчиво. — Кажете ми, може би зная нещо!

Единственото, което можеше да направи Грязнов, беше да не пуска близо до колата нейния все още неофициален собственик.

— Има! — чу се глас и изпод колата се измъкна митническият експерт Бандовкин. Протегна ръка и подаде на Грязнов нещо, завито в парцал.

Слава внимателно пое платнената торбичка и веднага усети тежестта. Развърза връвчицата, която пристягаше края, и върху широката му длан се посипаха златни монети.

— Мамицата му! — тихо възкликна купувачът, гледайки съкровището. — Защо не купих веднага този мерцедес? От пръв поглед си го харесах! Тююю!

— Радвай се, че не си го купил — весело му отговори Слава. — Иначе сега щях да ти задавам най-различни и неприятни въпроси и щеше да нощуваш в едно държавно заведение…

— Опазил ме Бог! — изплаши се купувачът и като че ли се изпари в същата минута.

Бандовкин измъкна от скривалището в пода на колата още няколко подобни торбички, а Грязнов започна да съставя протокол за намирането на златните монети от царско и съветско време.

След като се разделихме с Липкин, бродих още около час, размисляйки върху онова, което ми беше казал. Журналистическата работа винаги е свързана със скандали. Но скандал от такъв мащаб е нещо изключително! Липкин иска да емигрира, но това е само от страх. Той е прав — трябват доказателства, а доказателства няма. У нас, във все още Съветска Русия, да бъде построен едва ли не цял град за подготовка на терористични актове?… Не, това мирише на сензация, на булевардна клюка… но пък Липкин се позоваваше на видеокасети и документи, които му били откраднали. Ех, ако можех да ги намеря, ако, разбира се, съществуват и ако на тях са показани онези обекти край Смоленск, а не някакви си къщурки в полето…

Но да не бързаме с изводите.

Приседнах на края на покритата със сняг пейка в градината и извадих цигара. Но запалката ми не работеше, нямаше газ. Хвърлих я в снега и се огледах за някой, от когото можех да запаля, но наоколо нямаше никой. В далечината се мяркаше залитаща фигура — изглежда, някакъв пиян. С неуверена крачка идваше към мен. В ъгълчето на устните му димеше цигара.

Надигнах се и тръгнах насреща му. Но колкото повече се приближавах, толкова по-неуверено се държеше онзи тип. Вървеше и ме гледаше, без да мигне, като че ли се страхуваше, че мога да го пратя в изтрезвителя. Беше набит дебелан в омаслена ватенка, скъсана на няколко места. Приличаше на героя на Леонов от „Джентълмени на късмета“, изглеждаше изплашен, но добродушен. Единственото, което предизвикваше погнуса, бяха слюнките, стичащи се по брадата му.

— Имаш ли кибрит? Дай да запаля — приближих се аз.

Пияният поклати глава, дръпна от цигарата и като че искаше да свърне назад.

— Ей, не се страхувай, дай да запаля!

— Сега, сега — отговори мъжът.

Но вместо да ми протегне фаса си, бръкна в пазвата си. Бързо измъкна нещо полукръгло и огромно, с което замахна към мен. Запазих самообладание, протегнах ръка напред, след това сграбчих ръкава му и го тръшнах с хвърляне през бедро. И двамата полетяхме в пряспата.

Снегът, който ми влезе във врата, приятно охлади гърба ми. Онзи се опитваше да ме души и лицето му беше зачервено от напрежение. По брадичката му, както и преди, течаха слюнки. Мучеше, но не се сещаше да изплюе цигарата, залепнала за устната му. Зървайки за секунда очите му, разбрах, че не беше на себе си.

Извих ръката му зад гърба и със замах го вдигнах на крака. На снега остана да се търкаля полукръглият предмет, с който беше замахнал към мен. Беше ръждив сърп, от онези, с които някога са жънели жито. „Дали пък няма в пазвата си и чук?“ — помислих си, докато го обискирах. В него нямаше нищо друго освен кутия кибрит.

— Какво искаш от мене, човече? Да не си луд? Да не си психясал?

— Не съм психясал! Трябва да те убия! — едва не се разплака човекът с пяна на уста.

— Със сърпа ли? — учудих се аз.

— Не. Изгубих пистолета… Дадоха ми пистолет — пак захленчи човекът, но вече заради това, че извих още по-силно ръката му.

— Кой ти даде пистолета?

— Няма да ти кажааа!

— А можеш ли да ми кажеш името си?

— Марио! — извика странният тип. — Аз съм италианец. Аз съм музикант! Нямате право… ще се оплача в посолството! Пусни ме — жално захленчи той, — иначе ще стане лошо…

— Лошо ще стане, така ли? — подсмихнах се, още по-болезнено извивайки ръката му. — Откъде знаеш руски, щом си италианец?

— Отдавна живея в Русия.

— Къде живееш?

— В зоната… Не мога да говоря! Не трябва! — закрещя мъжът, пръскайки пяната, която се появи на устните му. — Пусни ме… лошо ще стане! — отново замрънка „италианецът“.

— За кого ще стане лошо? — усмихнах се аз.

— За мене! За мене ще стане лошо! — крещеше той.

Поотслабих хватката, разбрал, че атентаторът ми явно не е на себе си.

— Добре, да вървим — казах аз, вдигайки сърпа.

— Къде? — изведнъж се заопъва той.

— На топло. Там с тебе ще си поговорят добри хора.

Мъжът изведнъж се наведе и с мъртва хватка на булдог впи зъби в китката ми. Изкрещях от болка. Стори ми се, че беше прегризал ръката ми до костта. Усетих, че онзи издърпва от ръцете ми сърпа. Отскочих, измъквайки служебното си оръжие, но той, вместо отново да ме нападне, със сила рязко си тегли сърпа по гърлото. Кръвта като ручей с бълбукане рукна по ватенката му. Той изхриптя и падна.

Спуснах се към него, опитвайки се с края на ватенката да затисна прерязаната артерия, от която като фонтан бликаше кръв, но само се изпоцапах. „Италианецът“ Марио пулеше изпъкналите си очи.

— Кой те прати? Казвай! Иначе ще умреш! — закрещях аз, разбирайки, че не му остава да живее много, не можех да спра кръвта.

— Вва-ва-в-в… Ва-ги-г-г… — с последни сили промълви мъжът, сви крака и се опита да се извърне от мене, от което кръвта рукна още по-силно. След няколко секунди очите му се подбелиха. Стисках с две ръце гърлото по-долу от огромната рана, но беше безполезно. Едва ли имаше начин да бъде спряна кръвта.

Мъжът вече не дишаше. Изправих се, изведнъж обърнах внимание на дланта на този „музикант“. Беше неестествено червена, особено пръстите. Вглеждайки се, разбрах, че краищата на пръстите на „италианеца“ са нашарени с пресни червени белези от скорошно изгаряне — най-вероятно с киселина. Като че ли някой не искаше да се запазят папилярните линии на пръстите на атентатора ми. С течение на времето те неминуемо щяха да се възстановят, но сега, когато раните току-що са заздравели, личността на този Марио не можеше да се установи по нашите картотеки.

Но нали той ми каза, че живее в зоната! Какво става, по дяволите?

Озърнах се. Както и преди, в градинката нямаше никой. Реших да не влача покойника до колата си, извиках линейка и позвъних на Меркулов. Не беше в кабинета си — извикал го главният, както ми каза секретарката му. Помолих да му предаде, че утре непременно трябва да се събере цялата група — Меркулов, Слава Грязнов, Левин и аз. А аз, като ръководител на групата, викам всички, въпреки съвещанието при главния, въпреки заетостта на Левин с разпитите на живеещите в блока на покойния Селдин, въпреки увлечението на Грязнов по фирмата „ГОТТ“ и употребяваните мерцедеси.

Успях да намеря само Медников, когото помолих веднага да дойде при мен, за да състави протокол и за всеки случай позвъних и на „02“ за освидетелстване на местопроизшествието от хора на районната прокуратура.

Върнах се при окървавения труп, който за щастие, докато звънях по телефоните, никой от минувачите не беше открил, и взех да размишлявам за странностите на новия живот, както биха се изразили едно време.

„Нападателят със сърпа никак не мяза на онзи, който беше нацапал колата ми с кръв и когото беше описал портиерът. И съвсем не е онзи с усмирителната риза, който вчера псуваше и по мен своите пожелания. Изглежда, че всичко е свързано в обща верига или по-точно — само парче от веригата. Но каква е връзката помежду им? Кой иска да ме очисти, и то по такъв дивашки начин, със сърп? Този «италианец», изглежда, не се преструваше и действително не беше на себе си. Може би са го наблъскали с наркотици? Но кой? На кого преча? На ония, които са заповядали да очистят Гусев и Татяна Холод? Някой се страхува, че ще стигна до него? Ето тази версия най ми харесва… Няма да е лошо да се спра на нея“…

Дълго не можах да заспя в тази нощ. Пред очите ми изникваха ту лицето на Татяна, ту оживяваха картини от афганистанските приключения на полковник Васин, ту изведнъж, когато вече заспивах, в ушите ми зазвучаваше зловещо ясният глас на Миша Липкин и боязливите му въздишки… Всичко това беше от нерви. Изглежда, че преумората си казваше думата.

Ставах на два пъти, отивах до кухнята да пия студена вода и пак лягах, след като поглеждах към паркираната долу кола. Засега ладата беше в ред. Но сънят не идваше. Какво беше това — днешното нападение на откачения със сърпа, който си бил загубил пистолета, плод на дивата перестройка ли беше? И престъпниците ли станаха някак ненормални, както всичко в нашата страна? Явно, че Марио не беше професионалист, но това съвсем не значи, че онзи, който го е изпратил, е вчерашен. Може би искат да си поиграят с мене като с гражданина Корейко, но защо?…

Не, трябва да заспя… Утре… не, вече днес, ще се състои гражданската панихида на Татяна Холод, след което ще се събере цялата следствена група. Да, унизително е все пак да се занимаваш с такъв смахнат престъпник. Медников ме погледна с такава ирония, докато съставяше протокола си и слушаше показанията ми, а аз като сополанко трябваше да се оправдавам пред него и пред следователя, пристигнал от районната прокуратура, да обяснявам, че съм извил ръката на онзи идиот, за да се отбранявам, и че той сам си е прерязал гърлото… Разбира се, че за всеки ще звучи странно, ако човекът, който е посегнал на теб, е бил италианецът Марио.

Край. Стига. Трябва да заспя! Трябва… На Селдин също бяха прерязали гърлото, обаче почеркът беше друг. Дребният „италианец“ едва ли би могъл да се справи с едрия генерал, пък и разрезът на генералското гърло беше друг, не като от сърп…

4. Прощаване

Гражданската панихида на Татяна Холод беше в Централния дом на журналиста. Там беше положен ковчегът с тялото й. Тихо звучеше траурна музика от Бетховен, полилеите бяха покрити с черен креп. Много цветя обграждаха ковчега. Портретът на усмихнатата Таня беше в траурна черна рамка.

Ковчегът беше отворен и купчина бели рози покриваха тялото и обезобразената от взрива половина на лицето, така че се виждаше само другата му половина.

Имаше много хора, чуваше се приглушено покашляне, някой се секнеше в кърпата си. Около роднините и близките се суетяха сътрудници от „Нова Русия“, подрънквайки с чаши за вода и шишенца с валериан.

Дълго стоях и гледах. Главата ми беше празна. Беше останало чувството за болка и мъка. Отдавна усещах, че зад мен стои някой, който не се решаваше да ме безпокои, но аз не се обръщах. Накрая този някой ме докосна по лакътя. Обърнах се. Беше Саша Гряжски, бившият мъж на Татяна Холод.

Някога той беше добър спортен журналист, но през последните четири години се преквалифицира в политически наблюдател. Всъщност в желанието си да подражава на жена си, напусна спортната журналистика, в която се чувстваше като риба във вода и избра политическия репортаж, в който, меко казано, не беше силен.

Само да се беше върнал към спорта и всичко щеше да си дойде на място, но той се заинати и това стана по-късно основна причина за развода му с Татяна. Случват се и такива работи, макар че аз не вярвам в подобни идейни разногласия.

Гряжски избърса влажните си очи, шумно се изсекна в голяма карирана кърпа, въздъхна дълбоко и каза:

— Какво нещастие, а?

Кимнах съчувствено.

— Да.

— Слушай, Боря — той знаеше истинското ми име, но се обръщаше към мен с псевдонима ми, — имаш ли нещо за пушене?

Извадих пакет „Ява“ и го протегнах.

— Хайде да отидем някъде настрана да попушим… — Той отново избърса зачервения си нос. — Ние с Таня, макар и разведени, но все пак… Седем години живяхме заедно.

Излязохме на стълбищната площадка, където имаше няколко непознати мъже. Един от тях разказваше нещо, а другите тихичко се смееха.

Гряжски недоволно и някак осъдително погледна към тях.

— Ето на кого не му пука. Такива и на гроба на майка си ще затанцуват… — каза той, обръщайки се към мен, но нарочно на висок глас, за да го чуят.

Онези нищо не казаха, но бързо изгасиха фасовете и си отидоха.

— „Ява“, добри са — прехвърли темата на разговора ни Гряжски. — Сега заради имиджа ми се налага да пуша вносни — горят като слама, чак не успяваш да си купиш нови. Вярваш ли, един пакет за ден не стига? — огледа се. — Отидоха си…

Слушах мълчаливо излиянията на Саша и чаках. Чувствах, че като бивш мъж на Татяна има какво да ми каже и точно затова ме извика да пушим, а не защото няма цигари. Външният джоб на сакото му е издут…

— Боря, искам да ти кажа… — замълча дали защото търсеше необходимите му думи, или само от желание да придаде тежест на онова, което ще ми каже сега. — Аз определено знам, че са убили именно Татяна. Имам железни доказателства за това! — Потупа вътрешния джоб на сакото си.

Какво пък, с „железните“ доказателства на Гряжски бях запознат още от неговите знаменити съдебни очерци и статиите му от рубриката „Из залите на съда“. Те приличаха повече на фантазии, повлияни от четенето на политически криминалета, отколкото на нещо, основано на реални факти. Но въпреки това не ми оставаше друго, освен да изслушам „политическия наблюдател Гряжски“, както той сам се наричаше.

— Както се досещаш — започна той, — ние с Таня не се разведохме просто така. Всичко започна още от времето, когато тя замина за Германия, Помниш ли?

Разбира се, че помнех. Беше преди година, когато в Москва беше подписано споразумението, според което Източна Германия получи освобождаването си от крепостничеството и немците решиха да се обединят, разрушавайки Берлинската стена. По това време Татяна беше в командировка като специален кореспондент на един вестник. Явно на Гряжски не му беше приятно да си припомня онези събития, защото фактически след това техният семеен живот се прекърши. Мъжкото му самолюбие страдаше.

— Когато се върна, разбрах, че там си е намерила някого. Тя нищо не казваше, но аз сам се досетих и поисках обяснение от нея. Тогава ми каза, че е срещнала човека, в когото се е влюбила и с когото е решила да свърже живота си. Аз бях просто бесен и дори… — Гряжски обидено изхлипа и отново извади кърпата си. — Е, с една дума, не бях прав… След това се разделихме. А вчера, виж какво намерих в дома й… — Той бръкна в джоба си и аз неволно се напрегнах, предвкусвайки необикновен късмет. Но Гряжски извади цял куп с телефонни сметки.

— Телефонни сметки — каза той някак прекалено важно. — Това са сметките от Танините международни разговори.

Аз с подчертан интерес ги прегледах — да, наистина бяха разговори с Германия — „услуга — 92, код — 1049“. Както всеки влюбен човек, Татяна много често се беше обаждала на своя „немец“.

— Аз й подсказах темата за далаверите в Западната група войски! Дори измислих и името — „Армейска Панама“.

Не се сетих веднага и не зная защо си представих войник с армейска панама — шапките, с които служат на южната граница.

— Какво общо има панамата?

— Ама как? — почти се обиди Саша Гряжски. — Панама! Машинация!…

Чак сега ми светна! Той имаше предвид не шапката, а голямата афера, каквато е било строителството на Панамския канал.

Спомних си, че за да се финансира строителството, били пуснати акции, с които са обещавали на притежателите огромни дивиденти. Панамският канал трябвало да стане бездънна златна мина, какъвто и станал, но по-късно се разбрало, че всичките пари са откраднати. В машинациите били замесени корумпирани членове от всички европейски правителства и практически строителството било прекратено.

— Разказах й, че във военните магазини на Западната група войски пробутват цигари, които се изнасят от Съюза. Купуват вносни цигари тук по цени на едро и ги изпращат обратно, на Запад, но по цени на дребно. Когато й го разказах, тя се запали. Каза, че това е изключителен материал!

В този момент на площадката около тоалетната се появи някаква мадама, която високо завика към Гряжски:

— Саша, всички се качиха в автобуса. Изпратиха ме да те търся!

Гряжски ми протегна сметките:

— Все пак виж сам… Провери. Струва ми се, че тука има нещо…

Машинално поех хартийките, пъхнах ги в джоба на сакото си, а той се затича към гардероба да вземе палтото си. Аз също тръгнах към изхода, но настроението ми беше отвратително. По закон би трябвало да оформим протокол за доброволно предаване на документи, но аз се направих на разсеян — реших след някой и друг ден да призова Гряжски в прокуратурата.

— Боря — чух неочаквано вика на Гряжски. — А за Татяниния полковник поразпитай Семьонова. Тя може много да ти разкаже за взаимоотношенията им. Те бяха приятелки!

Наташа Семьонова не би могла да не дойде днес в Дома на журналистите. Изглежда, че беше дошла, но аз бях толкова замислен, че не съм я видял. Както не бях забелязал и Гряжски.

За всеки случай реших да я потърся из залата, без да се надявам, че ще ми провърви.

Но ми провървя. Намерих Наталия Алексеевна Семьонова в бара, където беше седнала с някакъв млад мъж и чакаше кафето си.

— Наталия Алексеевна? — приближих се и попитах.

— А, Турецки? Ти ли си? Защо така официално? Аз съм само Наташа… Какво да се прави, Турецки, виж къде се срещаме — въздъхна тя. — Искаш ли кафе?

— Не, но ако не си много заета, бих ти предложил да отидем до пицарията. Май че беше наблизо. Важно е за мене, Наташа… Извинете — казах на спътника й. — Отнемам ви я за половин час, не повече.

— Моля. Ще почакам — въздъхна младежът.

„Пицарията“ се оказа малко барче, в което предлагаха и пица към кафето. Поръчах турско кафе, коняк и пица. Трябваше да почакаме няколко минути, докато приготвят поръчката.

— Всичко е толкова ужасно… Представяш ли си, видяхме се с Таня преди командировката й. Разбрахме се да се срещнем вечерта и в същия ден тя е починала.

Наташа вдигна чашката си.

— Хайде да пийнем за Бог да прости.

Аз мълчаливо вдигнах своята чашка. Без да се чукнем, според обичая, отпихме от тръпчивата течност.

— Искаш да разбереш кой е бил онзи полковник, когото обичаше Таня? — изпревари ме Наташа.

— Да — казах аз, наливайки коняк.

— Тоест тебе, като детектив, те интересува дали не е могъл Таниният любовник да я убие от ревност?

Неочаквано си помислих, че различните хора виждат един и същ факт от различна страна и намират нещо близко до собствената им природа.

— Да — каза Наташа, — той би могъл да убие. Но не Татяна, а някого заради нея. Той е забележителен човек, истински мъж. Красив, умен, благороден. Разбираш ли ме? — Тя мръщеше нослето си, опитвайки се да намира най-точните думи, а аз с интерес разглеждах тази съвсем непозната за мен Наташа. — Ее, как да ти обясня? Нали гледаш на екрана белогвардейските офицери, ще плесне с ръкавици по дланта си, ще погледне сдържано или пък ще целуне ръка на дамата… При актьорите това е фалшиво, а Таниният просто си е роден такъв. Аристократ! — Тя неочаквано ме погледна и се разсмя. — Ох, извинявай. Май че се поувлякох. Ама така си беше, когато беше тук в командировка…

— Казваш „той“, „той“, но кой е той?

В барчето влезе нов посетител. Наташа го съпроводи с поглед и замълча за известно време.

— Фамилното му име е Васин. Най-обикновена руска, неинтересна фамилия. Името му е Владимир Фьодорович. Да не те излъжа, но май че е помощник на командващия на нашите войски в Германия. — Наташа ме погледна лукаво: — Между другото той е женен. Има и дете…

Тя неочаквано въздъхна и се просълзи. Извади от чантичката си кърпичка и като се извини, избърса ъгълчетата на очите и носа си. И вече по-сериозно продължи:

— И все пак това не му попречи да се хвърли презглава в безумната страст и да забрави всичко. — Неволно се намръщих. Усетих, че Наташа е поклонничка на мелодраматизма. Чехов беше писал за такива жени, че се отдават с патос. — Те се видяха и светът престана да съществува за тях. „Любовта изскочи пред тях като убиец с кама…“

— Наташа — прекъснах я аз, — разкажи ми кога и как са се запознали Татяна и Васин.

Тя се замисли.

— Не съм сигурна, но ми се струва, че се е случило, когато Таня беше на тържествата в Берлин. Помниш ли, когато разрушаваха Берлинската стена? Тогава беше в състава на журналистическата делегация… Да, точно така, тогава са се запознали! — Изведнъж Наташа се наведе към мен. Лъхна ме дъх на коняк, женски парфюм и аромат на коси. — Той се е влюбил до уши в Таня. Съвсем сигурно! Смятаха да се оженят през май деветдесет и втора, веднага щом Васин получи развода си. На него му е по-трудно. Има син, когото обича. Така че на него, бедничкият, никак не му е провървяло. — Тя тъжно се усмихна и махна с ръка. — Също както в „Ромео и Жулиета“…

„А, виж, това би било съвсем нежелателно — помислих си аз. — Васин, този загадъчен любовник, сега ми е необходим жив и здрав. Може би той ще може да ми разкаже нещо, с което ще хвърли светлина върху загадъчната Танина смърт.“

Все пак успях да отбележа и тъжната насмешка на Наташа. Стори ми се, че зад отношенията между двете приятелки стои нещо по-голямо.

— А ти също ли си влюбена в него?

— Какво? — Тя ме погледна ужасено, но неочаквано се засмя. — Забелязва ли се?

Изобразих на лицето си нещо, което би могло да означава „Ами дааа!“

— Имам такъв грях, защо да крия — призна с въздишка тя. — Аз също му се обаждах по телефона, но…

— Трябва ми номерът му — казах решително аз.

— Тогава да вървим у нас — каза Наташа и вдигна чашката си.

Досетих се какво й липсва в живота — най-обикновено женско щастие. Опитваше се да го намери чрез различни варианти „Току-виж, че с някого се получи!“ С мен съвсем сигурно нямаше да се получи…

Погледнах часовника си и казах:

— Не, вече съм в цайтнот. По-добре да ти позвъня по-късно…

Тя взе чантичката си и извади от нея бележник, подвързан с кожа. Около минута разлиства страниците му, докато не намери необходимата.

— Хайде, записвай — каза тя.

Аз приготвих писалката си.

Двама мъже с вид на скитници, ако се съди по облеклото им, седяха на двора върху сандъците, които се търкаляха около железните кофи за боклук и тихо се караха.

— Ти пък се по мокрото си падаш — мърмореше единият, жадно смучещ от „Беломорка“. — Що ти трябваше да рисуваш колата с родна кръвчица? Не сме се уговаряли така.

— Това му е първото предупреждение — отговори дългокосият, като пристягаше с ластик светлите си коси на опашка.

— Ама че си глупак, Безпръсти! Глупак си и толкоз!

— Ще ми платиш за „глупака“ — заплаши го Безпръстия, смучейки пресните рани по ръцете си. На едната му ръка липсваха три пръста. — Аз ръководя операцията, а не ти! И не ми нареждай! Ще си отидем у дома и тогава ще ми платиш.

— Ах, че се уплаших, Безпръсти! Какви по-страшни сме ги виждали — изпусна дима от цигарата си мъжът със заешката устна. — И къде ни е къщата? Премръзнах да седя на този вятър.

— Избрах си едно котелно. Работи с въглища. Това ни трябва — отговори Безпръстия. — Там вече всичко е готово. Докато ти, Заек, гълташе сладоледа, аз ликвидирах дежурния огняр. — Той прекара пръст по гърлото си. — Засипах го с кюмюрец, но трябва да го разфасоваме, че да изгори в пещта. Е, кой е глупакът? — самодоволно погледна към Заека.

Заека се намръщи, изплю се през зъби, захвърли цигарата и въздъхна:

— Не ми харесва всичко това. Излишни кървища… И все пак си глупак, психар ненормален.

— И за „психара“ ще ми платиш — без злоба отговори онзи. — Е, да ставаме ли? Аз също взех да мръзна. Нещо с тъмнината взе да става студено. — Безпръстия се надигна от сандъка.

Вентилаторът в котелното не можеше да проветри добре. Той ту се задавяше от въздуха, като перката на улучен самолет, ту отново набираше обороти и в слабо осветеното помещение нахлуваше свеж студен въздух.

Безпръстия и Заека седяха върху проблясващата с червена светлина от огъня камара въглища, покрита с парче брезент.

— Виждаш ли колко е топло тука — каза Заека. — Ще си живеем кефски, докато не изпълним задачата.

Безпръстия размота бинта и отново се зае да облизва раните си.

— Абе въпреки това те мразя! Защо не утрепа онзи, когото трябваше? — Заека започна да разравя въглищата под брезента. Отдолу се показа бледо окървавено лице. Заека погледна личицето на младото момче и въздъхна: — Огнярят не ти е виновен. Защо го направи? Ти си просто ненормален глупак!

— За трети път ме обиждаш! Няма да го преглътна — изръмжа Безпръстия, измъквайки ножа от пазвата си.

— Ей, ей, ама аз се пошегувах! Шегувах се! — изплаши се Заека и бързо отпълзя назад по купчината въглища.

— Шегувал се бил — усмихна се Безпръстия. — И аз засега се шегувам… — Той прибра ножа в пазвата си. — Добре, давай сега да разфасоваме огняря и да го горим, че да няма следи. Ясно? Да не остават никакви следи! Откопай го. Можеш ли поне това да направиш?

— Не искам да гледам как ще го режеш — гнусливо се намръщи Заека, допълзявайки до закопания във въглищата труп.

— Ами не гледай. Сам ще се оправя. Я помагай! — викна Безпръстия, отхвърляйки встрани големите буци, с които беше затрупано тялото на огняря в синя риза на карета.

Заека се зае без желание да му помага, като загребваше с две ръце въглищата.

Тъкмо тогава Безпръстия измъкна бързо от пазвата си камата и с всичка сила я заби едва ли не до самата дръжка в гърба на Заека. Онзи само тихо изохка и се строполи по лице. Другият издърпа ножа и за по-сигурно още веднъж го заби в гърба му. След това, без да бърза, се зае да разчленява двата трупа. Заедно с окървавените въглища хвърляше с лопатка в пещта краката, ръцете, после ребрата и главите… След малко вече нямаше никакви следи.

Колкото и да бързах към „Новокузнецка“, не заварих никого в градската прокуратура. Левин, както преди, беше отишъл по задачи, занимаваше се с делото на Селдин. Грязнов някъде беше изчезнал…

Утре беше погребението и аз трябваше да изпратя Татяна в последния й път.

Вечерта ми се обадиха много хора — Миша Липкин, Дина от „Нова Русия“, дори Гряжски — всички ме питаха дали ще бъда на помена след погребението. Но аз отказвах. Това нямаше да я върне… Нямаше смисъл.

Погребението беше рано сутринта на Ваганковското гробище, недалеч от гробовете на онези момчета, които загинаха по време на августовския пуч.

За погребението се наложи да се иска разрешение едва ли не от самия президент на Русия; приятелите на Татяна Холод му напомниха приноса й за победата на демокрацията. Иначе Таня щеше да си лежи в някакво си там Домодедовско гробище. Впрочем това вече беше без значение за нея…

Погребалната процесия беше огромна и разкошна, ако, разбира се, подобна дума може да се употреби за толкова тъжно събитие. Присъстваше цялата московска преса, почти всички главни редактори на вестници и политически и литературни списания. Пред колоната, вече при входа на Ваганковското гробище, до Татяниния портрет вървяха кметът на Москва, членове на правителството, министърът на културата и т.н., и т.н.

Случи се онова, което най-малко исках — изпращането в последния й път се превърна в нещо като политическо шоу. Правеха се изявления за многобройните кинокамери и микрофони, обещаваше се, че след месец, най-много след два, убиецът или убийците ще бъдат открити. Тези думи каза един от представителите на бившето КГБ.

Стараех се да бъда встрани от тази шумотевица. Но не можех да не забележа хората от „Петровка“ и „Лубянка“, които иззад тъмните стъкла на микробусите снимаха на видеофилм присъстващите на погребението. По-късно ние с Меркулов трябваше да прегледаме тези материали с надеждата, че някое от тези лица в процесията ще ни поднесе някаква нишка по делото на Холод.

Лично аз никак не исках да се мяркам пред камерите. Реших да изчакам, докато си тръгнат хората, и да не се приближавам до затворения ковчег от черен дъб, а да оставя букетчето от няколко карамфила, когато всичко свърши.

Константин Меркулов също беше на погребението, но не вървеше с мен. Аз се мъкнех в края на процесията, а той вървеше до хората от правителството и московското ръководство — в челото на колоната, от което бях много доволен.

Когато всичко приключи и погребалната процесия се насочи към изхода на гробището, аз приближих към прясното хълмче от замръзнала пръст, засипано с цветя, и оставих своето букетче от четири карамфила — четен брой, както изискваше обичаят.

До мене хлипаше старче в изтъркано черно палто, със заешка шапка и старомодни плъстени обувки, шеговито наречени „прощавай, младост“.

— Беше човек със златна душа. — Старецът посочи хълмчето и се изсекна в своята мръсна и мокра кърпа. — Никой не може да каже колко добрини е направила за хората! Вие познавахте ли я? — попита ме той.

— Да — казах аз и машинално стиснах протегнатата към мен ръка.

— Семьон Михайлович — представи се старчето. — Пълен адаш на командира на знаменитата Първа конна армия. С Таня ли работихте?

— Да, работех — потвърдих аз. Не изпитвах горещо желание да бърборя с това старче, но трябваше някак прилично да се разделим. — Наистина ви съчувствам, Семьон Михайлович. Роднина ли сте на Таня?

— Не. За съжаление аз я познавах само от работата. — Старецът въздъхна и отново се изсекна.

— А, да? Вие в редакцията сте работили… — промърморих аз, макар че в редакцията на „Нова Русия“ нямаше човек с това име.

— Да, прав сте — каза Семьон Михайлович тихо и в същия миг го погледнах учудено.

— Извинете, но като какъв работехте в редакцията? Аз познавам мнозина оттам.

— Значи и аз ви зная — парира ме старчето. — Бях консултант на Таня…

— Аз съм Турецки.

— А, Саша Турецки! Струва ми се, че бяхте следовател, или паметта ме лъже?

— Прав сте — казах аз. — Ако искате, мога да ви закарам с колата.

— Не, не, благодаря. — Старецът дори размаха ръце, за да ми откаже. — Аз живея на две крачки. На „Павлик Морозов“. Благодаря и всичко хубаво!

Стиснахме си ръцете и аз тръгнах към изхода. Днес трябваше да отидем с Меркулов в Главната военна прокуратура, за да решим как най-добре да разпитаме Васин. В този момент ми хрумна най-абсурдната мисъл, която обаче все пак ме накара да се завъртя на токовете си и да тръгна към старчето.

Той ме погледна със страх и подозрение.

— Семьон Михайлович, кажете ми къде живеете?

— На „Павлик Морозов“ — повтори той. — Знаете ли Дома на асирийците? Аз живея до него.

— Тогава може би познавате генерал Селдин?

— Селдин? — повтори въпроса ми той. — Не, не познавам такъв човек.

— Живял е до вас, в блока на ЦК. Един такъв… едър на ръст мъж на около шейсет и няколко. Припомнете си.

— Не — поклати глава Семьон Михайлович. — Не го познавам. Ако възникнат други въпроси, то моля!

„Много странно старче. Странно, че в моите списъци за разпитваните сътрудници на вестника това име го нямаше. А пък е бил, както казва, консултант на Таня…“

— Семьон Михайлович, по какви въпроси бяхте консултант на Татяна?

— Под мое разпореждане бяха армейските въпроси и въоръжението — отговори старецът, без да му мигне окото.

Главата си залагам, че Татяна никога не е имала подобен консултант. Кой ще знае това по-добре от мен? Старецът се пъха в моята следователска душа или по-точно в следственото ми дело, но защо?… Кой иска да ми пробута тоя фалшив старец, и то тук, на погребението?

— Нали нямате нищо против, Семьон Михайлович, ако ви извикам да си поговорим? Или, ако ви е трудно, бих могъл да дойда аз.

— Не, не! Извикайте ме, моля ви се! — Старецът се зарадва като дете. Веднага започна дълго и подробно да ми обяснява в кой апартамент живее, на кой етаж, помоли ме да си запиша телефона му, за всеки случай, да не би да го забравя. Отговорих му, че паметта ми е прекрасна и всичко съм запомнил — и номера на апартамента, и телефона му.

„Кой иска да се намеси в делото?“ — този въпрос през цялото време се въртеше в главата ми. Но реших да почакам. Утре ще прегледаме видеозаписите от погребението, трябва да се поровя в картотеката за този Семьон Михайлович, а после да се срещна с него.

Благодарих на стареца и се затичах към колата си пред вратите на гробището. Разбира се, наивно беше да разчитам, че той веднага ще ми каже: „Да, да, ама разбира се! Селдин. Знам го!…“

Докато двигателят загряваше, в паметта си обобщавах всички сведения, с които разполагах.

Какво знаехме до този момент? Имаме няколко трупа и нито един разобличен убиец. Единият от случаите — смъртта на Александър Самохин — е или отмъщение, или убийство с користни мотиви. Вторият е поръчково убийство, но от кого и защо е било поръчано, може само да се градят хипотези, за които няма никакво доказателство.

Нищо друго не ми оставаше, освен да вървя сляпо напред, осланяйки се на интуицията и логиката. Но експертите все ще трябва да поналеят, малко масло в огъня на следствието и аз не се съмнявах в това.

Изминах около двеста метра и машинално забелязах човека, който беше вдигнал ръка за стоп. Погледнах в огледалцето и за свое учудване видях, че беше старчето, с което преди няколко минути се разделихме на гробището.

„Размислили ли сте, Семьон Михайлович?“ — учудих се. Спрях и на заден ход се върнах при него.

— Размислихте ли? — попитах, отключвайки предната врата.

— Размислих, размислих… — Старчето бързо се огледа, отвори и се шмугна вътре, захлопвайки вратата след себе си. — Да тръгваме!

— На „Павлик Морозов“ ли? — попитах за по-сигурно и изведнъж чух съвършено неочакван отговор:

— Майната му „Павлик Морозов“!

Учудено го погледнах, но той ме сряза:

— Няма какво да ме гледаш! Ти, сине, по-добре си гледай пътя, че тука кръстовището е сложно. И едновременно поглеждай назад, дали не се е лепнала „опашка“?

Погледнах в огледалото за обратно виждане. Имаше няколко коли: очукана сива волга, москвич и бежова лада шестица.

— Вас, прокурорските следователи, учили ли са ви как се проверява за „опашка“? — Старецът се обърна, погледна колите, които ни следваха. — Волгата — оная, по-далечната — ми е подозрителна.

Той просто се преобрази — къде се дяна старият и немощен евреин? На седалката беше седнал набит, здрав старчок с лице като булдог, а, изглежда, и с подобна хватка. Още с качването започна да командва, като че ли му бях личен шофьор.

— Карай в третата лента — изкомандва, като че ли му бях личен шофьор. — Около „Барикадна“ преди светофара ще засечеш москвича и веднага ще свиеш надясно, към крайбрежната, но по „Заморенов“.

— Защо са тези игрички? — започнах аз, но той моментално ме прекъсна:

— Прави каквото ти казвам! После ще разсъждаваш!

Аз направих исканата маневра, подсказана ми от стареца, и тогава забелязах нещо много странно — от втората лента след нас дръпна не волгата, а бежовата „шестица“. Но москвичът, който караше в същата лента, рязко спря и малко поднесе по мокрия път. Чух грохот — явно „шестицата“ беше нарушила правилата за движение.

Слушах заповедите на стареца.

— Завий на „Тьохгорни“!… А сега надолу, към крайбрежната и наляво!

Зад нас беше чисто. Старецът удовлетворено се отпусна.

— Изгубиха ни. Би трябвало да са три-четири коли — каза ми той. — Нещо не са наред.

— Кои „те“? — попитах аз, като отново се опитвах да получа отговор от стареца.

— Всякакви лайна — беше отговорът. — Ясно, че нямат коли за „външното“.

Семьон Михайлович изведнъж се разтресе от смях.

— Сега бившето седмо се прехвърли към организираната престъпност и ги лишиха от служебно оръжие. Така че те сега са смели само до кривата круша, ха, ха, ха… Ей, ей, ей — развика се неспокойният ми пътник. — Ето тука, тука!

Той сочеше един съвсем незабележим вход към двора.

Аз внимателно вкарах колата и се озовахме в мъничко дворче, заобиколено от всички страни с гаражи, детска площадка и планини от някаква арматура.

— Рай за шпионите — обобщи Семьон Михайлович.

Загасих двигателя и се обърнах към него:

— Слушам ви, Семьон Семьонич.

— Семьон Михайлович! — сърдито ме поправи старецът. — Семьон Михайлович Левченко. Аз съм украинец! Ти май си помисли, че съм евреин, нали? Щом си черен, значи си евреин. Добре де, хайде да говорим за работата, че току-виж си помислиш: „За какъв дявол ме докара тука този старец да ме баламосва с разговори?“

Погледнах часовника си.

— Ще бъда кратък! По моя вина загина Татяна…

И той изведнъж заплака.

Докато се съвземаше, аз си мислех кой е всъщност този Семьон Михайлович? Изглеждаше на седемдесет, плюс-минус две години.

— Нещо съвсем съм се отпуснал — оплака се той. — Годинки… Чуй ме, Саша, плача, защото ми е мъчно за Таня! Познавах я от няколко години. Според мен тя се занимаваше с мъжка работа, но, изглежда, времето е такова, че истинските мъже не стигат. От нея съм чувал за тебе. Чел съм и статиите ти, хубави материали. Усеща се, че не си драскач. Затова, Саша, ти се доверявам така, както и на Таня.

Всичко е много просто. Щом видях какво прави с държавата ни тоя Горбач, аз, старият комитетчик, не се стърпях и се заклех да му отмъщавам както мога… Аз, Саша, четири години съм работил в Мюнхен! От четиридесет и трета до четиридесет и седма! И работех за идеята, а не за пари! — Старецът вдигна нагоре показалеца си. — Разбираш ли? А когато отначало Горбача, а след това Бориска се появиха, разбрах — край, край на държавата! Тогава реших — няма да позволя! Тогава започнах да работя с Таня. Зная много, прекалено много. Партията ми се доверяваше и затова работех на отговорни места. Но онова, което ще ти кажа, никой не го знае! Ние сега сме пенсионери. Но това не е най-важното. Важното е това, че Татяна се интересуваше от един секретен институт — Научноизследователския институт за фино машиностроене в Климовск. Изглежда, че в този търгуват с най-ново стрелково оръжие като амбулантни търговци — и явно, и тайно. Намерих хора, които могат да го докажат с документи. Ако Татяна беше получила тези документи, можеше да избухне голям скандал и щяха глави да летят. Тези дни тя трябваше да получи документите. Но вместо това я убиха. И мене ще убият — завърши той дългата си реч. — Какво мълчиш?

Аз обмислях казаното от него.

— Да си призная, нищо не мога да кажа.

— Аз имам копия от тези документи за незаконната търговия с оръжие! Може би благодарение на тях все още съм на земята. Но може би скоро и няма да съм, защото някой сега нощем спи неспокойно. А иска да спи нормално! Пък аз му преча! — Старецът се тупна в гърдите с юмрук и се закашля. После извади от джоба си таблетки и мушна една под езика си. Изчака малко, като разтриваше гърдите си с ръка. Накрая болката го отпусна. — Жалко, жалко, че не можахме с Татяна да им изиграем номера — искрено се оплакваше той. — Аз ти вярвам, Саша — продължи той. — Цял живот съм живял сред вълча глутница. Длъжен съм да разпознавам хората! Само да се отплесна, и ще ме изядат! Но както виждаш, аз съм жив и здрав и всички ще надживея. Въпреки техните асове ще ги надхитря онези умници… Осраха Съюза, мръсни гадини!

Ама умееше да ругае старчето!

Мълчах и премислях чутото.

— Семьон Михайлович, кой ви изпрати да се срещнете с мен?

Старецът бързо запримигва.

— Коой лии? Скоро ще го научиш, Саша! — изведнъж стана суров. — Нашата организация ме изпрати!

— Каква организация? — попитах рязко. Левченко не ми отговори. — Сега ли ще ми кажете, или на официалния разпит?

— „Комунисти — напред!“ — това е нашата организация. Тя ме изпрати! — гордо каза старчето.

Въздъхнах и съкрушено поклатих глава.

— Семьон Михайлович, кога ви отписаха от психо-неврологичния диспансер? Миналата година ли? — почти сигурен казах аз.

— Те нищо не разбират, лекарите. Казват, че може да настъпи влошаване и затова не ме отписват. И това го казват нашите, от нашата специална клиника! Никакво влошаване не може да има, те специално искат да ме държат затворен като луд. Така им е по-лесно! Ами ти, Саша, може би и ти мислиш същото?

— Не, не мисля. Вие сте абсолютно здрав, Семьон Михайлович. Затова и попитах кога сте отписан… Мисля, че отдавна е трябвало да ви отпишат.

— На тях им го кажете!

— Добре, ще се опитам да поговоря с главния и с лекуващия лекар.

— Тогава хайде да се уговорим така. — Старчето се наведе към мене. — Ти се посъветвай с когото трябва за мене, а аз ще ти позвъня… Няма да чакам да ме повикаш. Само ми дай телефона си.

Дадох му служебния си номер.

— Мисли, Саша, мисли — каза той, прибирайки хартийката с телефонния ми номер под палтото си. — Главата на човека му е дадена да мисли, а не само да носи шапка.

Най-после се сбогува, изскочи от ладата и заситни към дъното на двора, разчупвайки леда на локвите.

„Да, колко ли полуоткачени хора бродят из Москва и на всичките в главите им се върти или заговор, или нова революция, или покушение за убийство. Бедното старче! Ами ако са ми пробутали някой артист, който чудесно ми изигра полуоткачена останка от миналия режим?… И защо бежовата «шестица» — бях запомнил автоматично номера й — се опита да ме преследва, докато той беше в колата? Добре репетиран трик за старши следователя по особено важните дела, когото не можеш да хванеш на въдицата? Но това е друга песен — някой иска да отклони силите на следствената група. Някому е необходимо всички следователи да се заемат с изкопаването на тази организация «Комунисти — напред».

Много е вероятно… Но онези, които подхвърлят тази динена кора, действат чрез трети лица. И не можеш веднага да ги пипнеш…

Има и друг вариант — старчето наистина е лудо, а бежовата «шестица» е просто случайност?

Трети вариант. Някой подготвя за нашата следствена група фалшиви «доказателства», че тази старческа организация няма отношение към делото на Татяна Холод, като пак ни подхвърля един луд или пък не луд, но има алиби — психическо неразположение.

Малко вероятно е, но… Но все пак те, трябва да си изясня кои са те, постигнаха своето! Ще трябва да се занимавам и с това старче, да го вземат мътните!

Да, човек не знае какво ще му поднесе следващият ден…“

5. Касичката се пълни

Нарушавах всички правила за движение — задминавах отляво и отдясно и летях към сградата на Московската прокуратура. Много се надявах, че Семьон Семьонович Мойсеев, на когото се обадих вчера, както винаги ще изпълни молбата ми. Бях го помолил да направи всичко възможно, но да измъкне от трупа на моя атентатор Марио всичко, което е в състояние. Поне един отпечатък от изгорените му пръсти. Семьон Семьонович ми обеща лично да следи експертизата да бъде направена по-бързо.

Всички се бяха събрали в кабинета ми и чакаха само мен. Забелязах триумф върху лицата на Грязнов и Левин. По физиономиите им личеше, че нещо са изровили. Меркулов беше невъзмутимо спокоен. На масата лежеше заключението на криминалната експертиза — някъде към десет листа.

Разбрах, че всички бяха запознати с текста.

Набързо поздравих и започнах да чета какво беше написано от експертите. Всички ме гледаха, чакаха мълчаливо и следяха реакциите ми.

Нямах търпение да се запозная със заключението на експертизата за Марио. Но извлечението от акта на съдебния лекар никак не ме зарадва.

Не бяха успели да вземат нито един ясен отпечатък. За това сега се изискват усилията на поне пет лаборанти с компютърни системи и почти половин година, за да могат да бъдат моделирани липсващите части от папилярните линии. Вътрешните органи на Марио се оказаха натъпкани с всякакви успокоителни лекарства. От това следваше, че този Марио, ако се съди по черния му дроб, в който имаше събрана едва ли не цяла аптека, беше прекарал доста години в някоя психиатрия.

Вдигнах виновно очи към Меркулов. Той ме разбра без думи.

— Аз също съм разочарован, Александър Борисович — кимна той към листовете в ръката ми. — Вече знам за срещата ти с „италианеца“. — Меркулов не криеше насмешката си. — Мисля, че нападението няма нищо общо с нашето следствие.

— Но той каза, че трябва да ме убие! — възкликнах аз.

— На един луд всичко може да му хрумне. Да не би да ми предлагаш да вярвам на всеки откачен?

— А омазаната ми с кръв кола?

— Ами той го е направил — сви рамене Меркулов.

— И перука! Този луд може и да е бил със светла перука — добави Грязнов. И той не криеше насмешката си.

Разбрах, че няма да ме подкрепят. Меркулов ми подсказваше, че срещите ми с лудите по улиците са си моя лична работа.

— Александър Борисович, мисля, че вече нямаш повод за безпокойство, твоят „италианец“ вече никого няма да нападне — каза Костя. — Я по-добре да се захванем с работа. Виж експертизата за мерцедеса.

Според криминалната експертиза в дипломатическото куфарче е било поставено взривно устройство, равно на 300 грама тротил.

Бомбата, за която е бил използван стандартен взривател, избухнала в резултат на много прост механизъм. Цялата тази адска машинка е била едно механично устройство, което въпреки своята елементарност изпрати на оня свят трима души.

Химическият анализ беше прибавил към всичко това и данните за материалите, от които е било изработено куфарчето.

Те са били произведени в ГДР, т.е. в Германската демократична република. Но това съвсем не означаваше, че куфарчето е донесено от чужбина, а не е купено, да речем, от ГУМ.

Куфарчето е било натъпкано с използвания вече в Москва пластичен експлозив С-4, който се произвеждаше в Чехословакия. С него главно, или по-точно — стопроцентово, бяха въоръжени специалните части за диверсионно-терористична дейност. А пък тези части бяха подчинени на Главното разузнавателно управление към Генералния щаб на СССР, сиреч военното разузнаване. За него не се чуваха дори клюки — толкова строго беше засекретена тази организация.

Веднъж ми се наложи да се сблъскам с тази машина, чието устройство наподобяваше месомелачка — същата цялост, плътно пасване на механизмите и дори същият принцип — всичко, което влезе в тази организация, се смила, и всичко, което излиза, наподобява фина кайма. И само щастлива случайност ми даде шанса да избягна закономерния край. Трябва да кажа, че на други не им провървя — вечна им памет.

Въздъхнах тежко и огледах присъстващите — значи Татяна е донесла дипломатическото куфарче.

— Сега предлагам да изслушаме нашия нов следовател Олег Борисович Левин, който разследва делото на Селдин. Има ли възражения?

Меркулов извади цигара „Димок“, разчупи я на две и сложи едната половина в цигарето.

Исках да възразя, но разбирах, че Меркулов няма да се заинтересува от нищо, което не се отнася пряко до мерцедеса. Казах почти без ирония в гласа, че с удоволствие ще изслушам докладващия.

Левин беше донесъл много новини. Беше обиколил всички апартаменти от блока на Селдин. Беше потвърдено, че кръгът от познати на генерала е много тесен. Левин издирил нумизмати, които познаваха Селдин. Генералът нумизмат много рядко общувал с колегите си колекционери. Само в събота, и то в клуба им.

Обаче Селдин имаше двама близки познати — единият беше колекционер, а пък вторият живееше в апартамент №120 и беше млад мъж, чиято фамилия никой не знаеше. Разпитаните съседи го знаеха като Шурик.

Младият приятел на генерала не беше московчанин, живееше под наем в жилището на човек, който вече втора година беше в задгранична командировка. В настоящия момент Шурик не си е у дома и апартаментът е заключен…

— Дали пък да не обискираме този Шурик? — предложих аз.

— Мисля, че е възможно — съгласи се Меркулов. — Ще дам разрешение.

Левин много се зарадва и продължи:

— Този Шурик е заминал за Прибалтика и досега не се е върнал. Съседите му не знаят кога ще се прибере…

— Тогава можем да изчакаме с обиска — каза мълчалият до този момент Грязнов. — Но няма да е лошо, ако Олег Борисович поразузнае повече за този млад приятел на генерала.

— Добре ще е да намерим и снимка, и паспортните му данни — намесих се и аз.

— Ами аз намерих — смутено наведе очи Левин. — Имам и снимка. Зина ми я даде. — Той леко се изчерви от смущение. Ами да, това беше победа! — Този Шурик… е искал да свали дъщерята на Селдин, но тя е отблъснала ухажването му…

— Да, такава красавица ще убие мерака на всеки — заядох се аз, намеквайки, че Зина не се отличава с особена хубост.

— Не е така, Александър Борисович — каза с упрек Левин. Явно мнението му за женската красота се различаваше от моето. — Тя ми каза, че преди няколко седмици са се снимали с Шурик около „Макдоналдс“, т.е. — бързо се поправи той — снимали са се с фигурата на Елцин на фона на „Макдоналдс“. Когато Зина ми го каза, веднага отидох на „Тверска“. Намерих фотографа, но той отказа да ми търси снимката. Тогава му казах, че повече няма да работи на това място, и му показах удостоверението си. И след половин час имах негатива. — Левин сложи на масата няколко снимки.

На снимките в цял ръст се възвисяваше Александър Александрович Самохин. Цял-целеничък. Бях запомнил физиономията му от удостоверението, което Слава Грязнов беше извадил от окървавения му джоб.

Изглежда, че само аз бях леко шокиран. Грязнов и Меркулов вече бяха виждали снимките. Аз мълчаливо разгледах фотосите и казах:

— Даа, аз първи казах, че Левин ще стане главен прокурор. Чувствам, че момчето ще стигне далече…

Бузите на Левин силно се изчервиха от моята похвала.

— Ето че в следствената ни кошница вече има нещо съществено — продължих аз, но Слава ме прекъсна.

— И аз съм ви приготвил нещичко. Мисля, че сега му е времето да се заинтересувате — надигна се и подаде една папка на Меркулов. В нея имаше специален доклад.

Костя го изчете и ми го предаде.

Предадох донесението на Левин и погледнах към Грязнов. Слава ликуваше.

— И това не е всичко, господа! Тази хартийка, докато стигна до вас, вече успя морално да остарее. Така че ще се наложи да я напишем отново. Има още някои любопитни факти. По пътя минах през Семьон Семьонович Мойсеев и той ме дари с два документа, които ви предоставям.

Оказаха се актовете от техническата и графологичната експертиза. Костя Меркулов взе документите, прегледа ги и подсвирна.

Аз въртях в ръцете си фотографиите на Александър Самохин, сниман как прегръща Елцин и Зина.

— Мили господа, докато все още нещо друго не е остаряло, би трябвало веднага да направим обиск в апартамента на Самохин.

Погледнах към Меркулов. На лицето му се четеше пълно одобрение на предложението ми.

Взех от него листовете и ги прочетох: „… което ни позволява да квалифицираме съвкупността от частните признаци на папилярните линии като принадлежащи на едно и също лице…“. С други думи, върху ключовете от мерцедеса и в дома на генерала нумизмат Селдин потно-мастните следи от пръсти са били оставени от един и същи човек, и по-точно от Александър Самохин.

Възможно е Самохин и убиецът на Селдин да са едно и също лице. Много е възможно, но въпреки експертизата все още не е доказано. Самохин е бил приятел със Селдин и затова е гостувал в апартамента му неведнъж преди убийството…

Стана ми весело от новините, пуснати в следствената ни касичка.

— Е, какво, тръгваме ли? Готови ли сте?

— Да, тръгваме — кимна Меркулов и ми подаде парченце хартия, прибрано в полиестерно пликче. — Виж и това…

Побиха ме тръпки, защото познах почерка на Татяна Холод. На листчето пишеше: … Той ще каже по телефона „Дрезден + гарата + № + кода Х911.“

Тя беше взела дипломатическото куфарче от гарата. Всъщност аз имах вече подобна версия и тя беше една от първите преди няколко дни…

Станах и върнах на Меркулов пликчето с бележката:

— Добре, ако това е всичко. Предлагам да не губим време.

След няколко минути вече летяхме към „Садовое кольцо“.

По пътя разказах на Меркулов и Грязнов за днешната ми среща с пенсионера Левченко на Ваганковското гробище. Те се съгласиха, че трябва да поогледаме тази неформална пенсионерска организация „Комунисти — напред“.

Стояхме пред заключената врата на Самохиновия апартамент. Докато Левин търсеше свидетели на улицата и във входа, Грязнов внимателно разглеждаше ключалката, която трябваше да отвори.

— Дали да не слезем долу у Селдини, докато не са дошли свидетелите? — предложих.

Меркулов се съгласи и без да изчакаме асансьора, се спуснахме надолу по аварийната стълба.

Стълбището беше много мръсно, въпреки престижността на сградата, макар и не толкова, колкото е по другите блокове. Стените бяха изписани от местните тийнейджъри с имената на разни състави, с черепи и мълнии и с циничните по своята откровеност надписи от типа на „Галя бута на всички!“

Изведнъж Меркулов спря и се наведе над едно бяло петно от блажна боя, разтекло се около парчетата от стъклено бурканче. Той изстърга втвърдилата се ципа, която веднага се разкъса и под нея се показа прясната повърхност на боята.

— Счупено е преди не повече от една седмица — отбеляза той и ние продължихме пътя си.

Спряхме пред вратата на семейство Селдини, която беше запечатана. Всичко беше наред, дори печатът не беше откъснат. Неизвестно защо Костя погледна към тавана. Аз машинално проследих погледа му и видях тъмно петно на лявата стена, малко по-горе от вратата.

Погледнах и другата стена. На дясната имаше също такъв тъмен отпечатък на същото ниво.

Меркулов се втренчи в мене с искрен и неприкрит интерес.

— Ти някога беше казал, че можеш да правиш шпагат.

Не го попитах защо и за какво, а се опитах да го направя.

От подметките на обувките ми до стената не достигаха около десет сантиметра.

— М-да, това типче е било по-едро от тебе — замислено каза Меркулов и добави, когато се изправих на крака: — Виж какво. Ти и Грязнов направете обиска, а на мене ми изпрати Олег с куфарчето му.

Изпратих Левин долу и останахме с Грязнов и двама старци — чистача и санитарния техник, които живееха на първия етаж в същия вход.

Тристайният апартамент с малко холче, в което беше живял Самохин, се оказа изключително занемарен и напомняше повече на склад за стари боклуци.

Двете стаи бяха претъпкани с някакви кашони със спортни стоки, с военни униформи, а в третата живееше стопанинът Самохин. Че това беше така, нямаше никакво съмнение. На стената, под нацисткото знаме, висяха портретите на Хитлер и на Самохин — остриган до голо и във военна униформа.

Наред със снимките на „изключителните“ хора бяха изложени немски щик и военен бинокъл. Така че нямаше нужда да се съмнявам в предпочитанията на господин Самохин.

След тричасов обиск освен нацистките атрибути, маскировъчна и парадна униформа успяхме да намерим и импрегнирана хартия със следи от оръжейна смазка и парцал с остатъци от бяла блажна боя. В бюрото му намерих книжка на името на Иван Митрофанович Селдин.

— Май че генералът в оставка е бил собственик и на този апартамент — казах на Слава, показвайки му книжката за наеми.

— Май че генерал Селдин е бил подозрителна личност — добави приятелят ми.

Малко след това дойдоха и Меркулов с Левин и от тях научихме, че по стените Костя е намерил следи от гумени подметки и същата онази блажна боя.

— В общи линии картинката е следната — направи равносметка Меркулов, щом се събрахме пак в колата. — Генералът е извикал при себе си онзи… Самохин. В шпионката на вратата е видял само него. Но не е могъл да види втория, който е висял над вратата, разкрачен в шпагат. Когато старецът е отворил вратата, вторият се е намъкнал след Самохин и е хвърлил на врата на генерала примка. След няколко секунди със старика е било свършено и младежите спокойно са си довършили работата. Между другото, съседите под апартамента на Селдин се оплакваха, че нощем някой се е разхождал обут из стаята…

Бях вкиснат! Да, бях сглупил при първоначалния оглед на апартамента и не го криех от никого.

Левин също седеше унил. Изглежда, че и той чувстваше вината си. Тогава съвсем повърхностно огледахме задния вход и разпитахме всичките съседи.

— Какво си се умърлушил? — весело ме попита Слава.

Махнах тъжно с ръка.

— Трябва да си доволен! Сега няма да се блъскаме като слепи котенца.

— Така е — подхвана Меркулов. — Обявявам благодарност на Олег Борисович Левин за оперативност при разследването. Дори само заради снимките на Самохин.

И той намигна на Олег.

Левин малко се поободри.

… Беше някъде след полунощ, когато се качихме в колата. Но въпреки протестите на Меркулов и Грязнов и недоволния вид на Левин аз настоях отново да се върнем на „Новокузнецка“. Исках да седнем за някой и друг час и пак да обсъдим версиите по убийството на Татяна Холод и Гусев. Между държавните стени някак по-бързо се мисли. Освен това липсва отпускащият домашен уют и бутилката алкохол в хладилника.

Заседавахме три часа.

Подробно изложих информацията за Шароев, преразказах разговора си с жената на Гусев — и в двата случая на хоризонта се явяваше Самохин. Създаваше се впечатлението, че някой старателно ни пробутва вече убития като виновник за всичко, което се беше случило. А пък той в края на краищата можеше да се окаже и невинен въпреки намерените компрометиращи го материали, говорещи за фашистките му увлечения.

Атентаторът самоубиец, „италианецът“, май също щеше да се окаже отвличаща маневра. Но аз не можех да повярвам, че Марио беше действал самостоятелно. Поръчителите на взрива се страхуваха от нещо. Просто го усещах интуитивно. Но от какво се бояха? Това трябваше да се изясни…

Всички се съгласиха, че трябва да разследваме версията, според която вместо документите Холод е получила от някого взривното устройство. Разказах им какво бях научил от ръкописа на полковник Васин.

Костя Меркулов ме погледна тъжно.

— Какво има, Константин Дмитриевич? Да не ти се спи? — прозявайки се, попитах аз.

— Пробутваш ни умряла работа, Александър Борисович — отговори ми той. — Не исках да ви казвам, но Шура Романова ми намекна, че от „службата“ много се интересуват от хода на следствието. Страхувам се шефът да не се предаде и момчетата от комитета да вземат делото при себе си, за да го прекратят. Шура направо ми каза, че работата върви натам… Ако причината за взрива не беше политическа, тогава вече е друга работа…

— Съгласен съм с Шура. Ако делото попадне при онези от „службите“, това ще означава стопроцентово прекъсване на следствието! — викнах аз.

— Умирам за сън — простена Грязнов.

Съставихме си план за действие през следващите дни и закрихме нощната оперативна.

Оставих Меркулов пред входа на блока му и категорично отказах да се кача горе на чашка утринен чай. Сбогувах се с Костя и откарах Грязнов и Левин по домовете им. В резултат ние някак незабелязано се отклонихме от маршрута и пристигнахме в Първи гараж на такситата, където все още процъфтяваше легалната нощна търговия с алкохол.

След това заседнахме у дома до сутринта. Ние с Грязнов в хор разказвахме на Олег за нашите отминали подвизи, пихме на няколко пъти брудершафт и се целувахме с бившия ми стажант. След това започнахме с Грязнов да се оплакваме, че старостта незабележимо, но стремително настъпва, но за щастие след нас, идва младото поколение от типа на Левин и то не е толкова калпаво.

А след това, както би казал чудесният ни сатирик Жванецки, отново „пихме“.

6. При комунистите разбойници

Домът на ветераните от Комитета за държавна сигурност (КГБ), накъдето се бях насочил, се намираше в бившето имение на князете Голицини.

Сградата беше четириетажна, построена в края на шейсетте години. Отвън приличаше на скромните къщи от времето на Хрушчов. Но интериорът на този дом за престарелите работници от сигурността беше много привлекателен.

По коридорите имаше плюшени пътеки и множество лампиони между палми. По стените висяха гоблени от шейсетте-седемдесетте години. В холовете, които бяха много в сградата, се разхождаха прегърбени старчета в не съвсем чисти сиви сака и изтъркани джинси, по всяка вероятност от внуците им. Мнозина бяха обути в износени вече маратонки, очевидно също подарък от грижовните синове и внуци. Рядко можеше да се срещне някой ветеран с островърхи обувки от седемдесетте.

За повечето обитатели на тихия дом предишните занимания на ветераните от бившата империя си оставаха тайна. Ветераните, колкото и да е чудно, не обичаха да обсъждат подвизите си. Ясно беше, че трудовите им успехи не се състояха в залавянето на джеймсбондовци. Обикновеното им занятие беше четене на чужди писма и подготовката на Седми ноември.

Исках тук, в неформална обстановка, да поговоря с диригента на хора на ветераните Семьон Михайлович Левченко.

С широка крачка пресякох големия хол на първия етаж на дома, който беше съвсем празен — нито охрана, нито портиер. Едва на втория етаж намерих дежурната по етаж — жена на около четиридесет, облечена в делово сиво костюмче и с несполучливо накъдрена коса. Тя се беше зачела в някакъв женски роман.

— Трябва ми Левченко — казах аз.

— Днес той трябва на всички — сухо каза тя, поглеждайки ме над очилата с тънка сребриста рамка.

— На мен ми трябва по работа — усмихнах й се аз. — А за какво им е притрябвал на „всички“?

— Имат конгрес. — В гласа й се появиха меки нотки. Опитваше се да ми хареса. — Минете. Веднага вдясно, покрай картинната галерия. Има голяма зала. Там пускат всички. Вратите са отворени.

Минах през гостоприемно разтворените врати на залата и се оказах сред тържествената атмосфера на болшевишки празник.

В червените плюшени кресла седяха възрастни хора с червени ленти на реверите. А на сцената, от трибуната, се изказваше онзи, който ми трябваше. „Интересно кой ли поред е този конгрес на РСДРП (Руска социалдемократическа работническа партия). Двайсет и девети или трийсети? Но по-важно е дали е последен, или е първи! Сега, когато демокрацията танцува безумния си танц, старците съвсем реално можеха да си основат нова комунистическа партия по свой вкус“ — помислих си аз.

От високата трибуна звучеше развълнуваният, леко потреперващ глас на Левченко:

— В условията, когато обществото е разделено, когато експлоататорите отново заплашват интересите на трудещите се, когато старците нямат какво да ядат, ние не можем да се примирим със съществуващото положение? Ние сме длъжни да заявим своя протест и не само да го заявим! — Той размаха юмручето си във въздуха.

В залата дружно го аплодираха. Семьон Михайлович направи пауза, докато стихнат аплодисментите, после удари с юмруче по трибуната и продължи:

— Имаме само един път, за да спасим Русия! Той е — да свалим продажното правителство, което се вмъкна след Горбачов в кремълските палати и заседна там, и да възстановим единствената демократична власт — властта на комунистите болшевики — ленинци!

Отново гръмнаха аплодисменти. Почти всички с труд започнаха да стават на крака, за да аплодират прави. Аплодисментите преминаха в овации.

Обгърнах с поглед мяркащите се пред мен гърбове, в залата имаше около сто и петдесет — сто и седемдесет души. Мнозина бяха пристигнали с автобуси, които бяха наредени покрай бетонната ограда, отделяща гората от територията на Дома на ветераните.

Старици с бастунчета ръкопляскаха истерично, десетина бяха на патерици, трима старци седяха в инвалидни колички, но всички според силите и възможностите си аплодираха.

Не слушах какво говори по-нататък Левченко, въпреки че призивите му набираха все по-високи обороти и потънах в спомени. Някога, за празниците на МВР и прокуратурата се раздаваха празнични комплекти, в които имаше хайверче с пушено филенце от риба, скъпи коняци и водка „Столичная“. Служителите ни нямаха проблем, ако поискат да почиват в санаториума ни в Сочи; макар и бавно, но получавахме квартири. А сега как ще получи апартамент Левин, ако реши да се ожени? Или кога? И ще го получи ли въобще?…

Левченко завърши поредния си призив и като почука със стъклената запушалка по дългото гърло на гарафата с вода, помоли за тишина. Покани на трибуната следващия оратор. На сцената се качи изсушено старче в стар кариран костюм, какъвто обикновено се полагаше на онези от „външното“ наблюдение.

Речта му беше по-конкретна:

— Ние, старата гвардия, нямаме какво да губим! Да не би да треперим за живота си, отдаден на родината? Не! Ние сме малко, но сме безстрашни! Ние сме малко, но сме достатъчно, за да можем в един прекрасен ден да заемем своите ръководни места и да поведем масите от трудещи се към всеобщи акции. Преди всичко трябва да проведем предупредителна гладна стачка пред мавзолея на Владимир Илич. След това — поход на „празните тенджери“ и след предупреждението, в определения ден хикс, ние ще поведем нашите синове и дъщери, с подкрепата на „силовите“ министерства, към лостовете за управление на измъчената ни страна!…

Пак същите аплодисменти. Отидох до първия ред и седнах на празното кресло до Левченко.

— Здравейте — прошепнах, като го докоснах по ръката.

Семьон Михайлович страшно се учуди, като ме видя. Забелязах как в очите му се мярна страх.

— Саша, ти тука?

— Забравиха да ми изпратят покана — отговорих с усмивка.

— Радвам се, че си с нас, Саша — зашепна Левченко. — Когато вземем властта, ще са ни нужни честни хора в органите на реда. Това е твоят реален шанс, Саша, не го изпускай! Можеш да станеш главен прокурор или министър на вътрешните работи! — очите на Левченко трескаво заблестяха.

— Непременно ще се възползвам от поканата ви — прошепнах му в отговор, опитвайки се да скрия усмивката си.

Но старецът не повярва в моята искреност.

— Ах, Саша, Саша, вие сте деформирано поколение. Ти си се родил в преломно време и сам не знаеш какъв си всъщност — червен или бял, или черен, както пишат вашите вестници. Твоята психика е разрушена, както и на цялото ви четиридесетгодишно поколение. Вие не сте нито с нас докрай, нито с новите буржоа. Жал ми е за тебе, Саша — въздъхна съкрушено Левченко.

— Не си струва да ме съжалявате. Минах само по работа. Може ли да не слушам изказването на вашия другар по партия и да си поговорим с вас, Семьон Михайлович?

Левченко внимателно ме погледна. Погледът му беше нащрек, но зад това се криеше притаен страх.

— Не виждаш ли, че сега не му е времето? Какво те интересува?

— Някои подробности — казах аз, ставайки и приканвайки и Левченко да се надигне от мекото плюшено кресло. — Научих нещичко за вас…

Вчера звънях на различни инстанции, след като се събудих някъде по обед, но пък с ясна глава. Банкетът ни с Грязнов и Левин привърши, когато вече светеше късното зимно слънце зад прозорците ми. Поспах малко и веднага захапах телефона.

Успях да разбера, че Семьон Михайлович Левченко наистина е бил служител на КГБ, но с малка корекция — бил е скромен служещ в клуба на комитета. Така че трудно можеше да бъде наречен „стар кагебист“. Освен всичко друго той наистина страдал от тиха лудост, безобидна за околните. Във всеки случай не представлявал опасност за нормалните хора. Той просто обичал да приема желаното за действителност.

Всъщност и журналистите, и следователите много често приемат желаното за действителност, но тяхната искрена заблуда не може да се нарече лудост. Левченко беше просто зациклен върху въпросите по спасяване на отечеството, както ми казаха от болницата, в която той се водеше на отчет.

Излязох от залата, огледах се и видях, че Левченко неохотно се влачи към изхода. Поканих го да седнем в хола под огромните палмови листа. Извадих съвсем демонстративно бележника си, като че ли се канех да записвам:

— Първи въпрос: кой ви е разрешил да основавате партия и да провеждате конгрес? Партията ви регистрирана ли е? Кога, къде и от кого? — Реших да взема на мушка старчето.

Левченко бързо-бързо запримигва, но веднага се овладя и на устните му се появи ехидна усмивка:

— Каква партия, Саша? Нещо не те разбирам. Видя ли някакви лозунги в залата? Не си видял. Ние си имаме хор и днес е репетицията на хора на ветераните. Може би ще ни забраниш да се занимаваме с художествена самодейност?

В този момент наистина от залата гръмна многогласният старчески хор. Пееха „Интернационала“ в съпровод на съскащия звук на грамофонен запис. Старецът се заусмихва по-уверено и се заслуша.

— Добре пеят. Аз репетирах с тях. Скоро ще се преместя тук, за да съм по-близо до съратниците си…

— По хор ли?

— По борба, Саша, по борба… — изведнъж злобно присви очи Семьон Михайлович. — Ти не ме брой за тъпак! Какви сме ги виждали… през трийсет и седма. И надживях всички, както и тебе сигурно ще надживея!

— Извинете, аз попрекалих. Никой няма право да ви забранява да създавате своя неформална организация.

Реших да действам по-меко. Прибрах бележника и придадох виновно-извиняващ се израз на лицето си.

— Семьон Михайлович, а кой е инициаторът за създаването на вашата… организация?

Старецът се изсмя:

— Ха, ха, ха, искаш всичко да ти разкажа? Може да съм аз, а може и да не съм аз… Възбуди следствие срещу мене и тогава ще поговорим за моята организация.

— Ама аз ей така, от любопитство — бих отбой. — Всъщност идвам не заради вашия хор. Вие ме разбирате, нали?

— Разбирам! Разбирам, че ти, Саша, можеш да ни бъдеш много полезен — хитро притвори очи Левченко.

— И как?

— Ами ти нали печаташе статийки в „Нова Русия“? Така ли беше?

— Така беше, признавам си.

— Та виж сега. Въпреки че Танюша вече я няма, вестникът си остава, нали? Ти би могъл да напишеш хубава статия за нас. Така че цялата страна да научи за…

— Не обещавам, но ще опитам — прекъснах го аз. — Но за да обсъдим статията, трябва поне още веднъж да се срещнем.

— Разбира се, ако трябва, и десет пъти ще се срещнем! Сега ще ти разкажа само нещичко за нас… — Забелязах, че старецът изгаряше от гордост. — Значи такаа… Ти, както и болшинството от народа, се лъжеш, като си мислиш, че ние тук всичките сме изкукуригали. Лъжеш се! Сега в страната ни изплува цялата кал, цялата мръсотия. Вдигна се на повърхността! И кой ще я изгребе? Кой ще се занимава със социална хигиена? Да не би вие, във вашата прокуратура? Не ме разсмивай, Саша! Днешният разпръснат, преименуван и обезглавен Комитет за държавна сигурност ли? И той е за смях! Няма вече истински „вътрешни органи“ в страната! Няма… освен нас! Разбра ли сега? Ние сме неподкупни, безстрашни, всеки във всеки момент е готов да даде живота си…

— Много добре, Семьон Михайлович, но може би ще ми разкажете по-късно…

Той сякаш не чуваше думите ми.

— Знаеш ли, че ние още в деветдесета започнахме да провеждаме важни мащабни операции… Какво има още да става!… Ловяхме и гологъзовците!…

— Кого? — очите ми щяха да изскочат от орбитите си.

— Гологъзовците… нудистите де, които се бяха настанили в „Серебрянний бор“ — ето ги плодовете на вашата демокрация! Ходят си мъже и жени, друсат си приборите и циците! Какъв пример дават на подрастващото поколение? Представяш ли си каква идеологическа диверсия е това? А те разправят, че така се пекат на слънце сред природата… без гащи! Тююю, дяволите да ги вземат! А пък ръководителят им е от ЦРУ.

— Е, чак пък от ЦРУ — не повярвах аз.

— Да не мислиш, че те лъжа? Ръководителят на дружеството на нудистите пристигна в Москва от чужбина, от Швейцария! Какво ще кажеш?

— Мдаааа — промърморих аз. — Успешна ли беше акцията?

— Разбира се! Хванахме ги с мрежи. На някои прибрахме панталоните, други само навързахме — предадохме ги в милицията. А вие тези нудити ли, нудисти ли — не зная как да им викам — всичките сте ги пуснали! А после и разрешение от кметството им дадохте, че могат без гащи да се пекат на слънце! И искаш да ми кажеш, че днес може да се разчита на нашата милиция?

— Не искам да кажа. Но на прокуратурата засега може!

— Ех, Турецки, хитруваш, братко — отново присви очи старчето, клатейки съкрушено глава. — Започнахме от „Серебрянний бор“, но сме призвани да спасим цялата Матушка Русия, целият Съветски съюз в края на краищата! После чупихме витрините на „Макдоналдс“… На мнозина, които изловиха от нашите, им поставиха всякакви диагнози… Но ние няма да се дадем! Имаме вече досиета за повече от хиляда и двеста души — за насрани демократи, наемници от спецслужбите… и за какви ли не още! И за всички политици и учени, които драпат за чужбина, даже за две балерини — американски шпионки. Само че… нищо не съм ти казвал! Ясно?

— Ясно. Искате да кажете, че за това трябва да се напише някак си по-така?

— Аха. Статийката трябва да е по-културничка, без излишни ужасии. Просто така: „Събира се информация за враговете на родината…“

— Добре. Ще се опитам да я прокарам във вестника, но и вие ми помогнете, Семьон Михайлович. Отговорете ми само на няколко въпроса. Кой ви посъветва да дойдете при мен на гробището? — изстрелях в упор въпроса си.

Левченко пак замига бързо-бързо и се облегна на гърба на фотьойла.

— Никой…

— Не. Струва ми се, че има някой влиятелен, възможно е този някой да е по-влиятелен и от президента… Сигурно има такъв. Не се съмнявам! — Реших малко да подсиля нещата и бях почти сигурен, че старецът налапа въдицата. — Този някой иска да насочи следствието по лъжлива следа и ви използва като пешка в играта си. Вас — лидера на такава солидна организация. — Реших да погъделичкам наполеоновските амбиции на стареца. Но изглежда, че той беше по-умен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Пък дори и на втори…

— Саша, що за глупост? Какво все дебнеш около мене? — усмихна се той.

— Искам да зная, толкова ли сте безстрашни, че даже Указа на президента от шести ноември за забраната на КПСС го нямате за нищо?

— Ние си имаме хор. Запомни го, Саша? Ха-ха-ха…

— „Славянска банка“ нищо ли не ви говори?

По лицето му премина лек, едва доловим трепет, но това вече говореше за много неща.

— За първи път чувам, Саша.

— Гусев беше председател на управителния й съвет. Може би той ви е финансирал?

— Може би. А може и комитетът — пак се усмихна старчето.

— Хората от бившето КГБ ли ви изпратиха да се срещнете с мен на гробището?

— Може и така да се каже — отчаяно въздъхна Левченко.

— Семьон Михайлович, сега пък вие ми говорите глупости. Дори се срамувам за вас. И искате да повярвам, че предавате другарите си от комитета? Искате да повярвам, че взривът е поръчан от хората на комитета?

— Ти нали си следовател и си длъжен на никого да не вярваш — захихика пак Левченко. — Е, това е, скъпи другарю. Не зная дали си наш, или не си. Но ще поживеем и ще видим — каза той, надигайки се от креслото. — Сега не ми е до тебе. Ще започне тайното гласуване за избора в координационния комитет. Така е по регламента. Поговорихме си и край — твърдо и категорично отсече той. — Можеш да запишеш в бележника си, че следите от мерцедеса водят до „Лубянка“!

— Добре. Ще проверим. Нещо говори ли ви името Марио? Той се представя за италианец.

— Аз не общувам с чужденци — отряза ме старецът.

От актовата зала вече звучеше по високоговорителите духов оркестър. Свиреха бодър марш. Старецът, без да се сбогува, забърза към залата.

Останах да седя в креслото, потънал в мрачни мисли. Дали са заповядали на стареца да ми подстави „Лубянка“? Ако е така, той отлично изпълни задачата си. Малко го интересува дали съм му повярвал или не.

Надигнах се и тръгнах към изхода. Едва бях направил няколко крачки, когато чух зад гърба си, че някой тича по килима. Исках да се обърна, защото помислих, че старецът е решил да ме върне, но не успях. Чух дрезгав фъфлещ глас и тутакси усетих как нещо много приличащо на дулото на пистолет болезнено се опря в гърба ми.

— Не мърдай. Без глуфости, приятел, цувас ли? Ръцицките горе! Бавно и зад глафата! Една ряфко двишение и си мъртъв!

Реших да не правя резки движения. По гърба ми запълзяха студени тръпки. Но не от страх. Не зная защо, но изведнъж реших, че е възкръснал оня безумец Марио и е решил да ме довърши, мушкайки ме в гърба с дръжката на сърпа. А с лудите, честно да си кажа, се обърквам и не зная как да действам. От една страна, човекът е болен, но от друга — какво има в главата на лудия, само той си знае.

Сложих ръцете си на тила и тръгнах напред.

— Не се о-оглездай! — чух аз и отново усетих болезнен удар в гърба. Исках поне с крайчеца на окото си да зърна кой е зад гърба ми.

Може би е някой от обкръжението на стареца? Някой, който за разлика от Семьон Михайлович вече окончателно е откачил?

Вървяхме по дългия коридор, приближавайки мястото, където седеше дежурната по етаж. Като ме видя с вдигнати ръце, тя остави романа си и с отворена уста започна бавно да се надига. Помъчих се с очи да й подскажа, че нещо зад гърба ми не е в ред.

Дежурната отстъпи назад, без да знае какво да прави. Реших да се забавя, спрях и попитах, без да се обръщам:

— Къде отиваме? Направо или вдясно по коридора?

— Давай напред. Отиваме в брезовата горицка — чу се отзад.

Но аз не мърдах, като се мъчех с очи да посоча на дежурната телефона. Най-после тя разбра какво се иска от нея и се хвърли към телефона.

— Назад! Ще те гръмна, курво! — закрещя онзи.

Дежурната замръзна на място и също вдигна ръце нагоре, като цялата трепереше.

— Защо в брезовата горичка? — попитах аз, готвейки се да се обърна, но нов удар с дулото охлади желанието ми.

— Ще прифета запофетта в ишпълнение… Нали те предупрештафах, це ще умреш!

— А кой ме е осъдил? Каква е тази саморазправа? — закрещях аз. — Искам адвокат! — раздвижвах въздуха с виковете си, защото нямах намерение да напускам Дома на ветераните. Трябваше да избера удобен момент, когато вниманието на палача ми е отвлечено. Май че онзи зад гърба ми се беше посмутил. В този миг ми светна пред очите. Разбрах кой беше зад мен! Оня луд, който в двора на Първи медицински институт ми крещеше: „Ти ще умреш!“ За да се убедя, направих няколко крачки напред — лудият неотстъпно ме следваше и когато се изравнихме с огледалото, което висеше на стената зад стола на дежурната, аз го погледнах.

Видях онова, което вече предполагах. Беше същият онзи луд, но сега без усмирителната си риза, а в прилично кожено яке. В гърба ми беше опрян „Макаров“.

Лицето на ненормалния изразяваше напрегната умствена работа.

— Не са ми казали за адфокат. Ас трябфа да те пречукам, но преди това да ми дадеш онофа, което си фзел…

Тъкмо да му възразя, че нищо не съм му взимал, когато чух наблизо гласа на стареца:

— Турецки, чакай!

Семьон Михайлович се сепна, когато видя пистолета, опрян на гърба ми.

— Не пречи! Мафай се, докато си жиф — каза лудият на стареца и отново ме ръгна в гърба.

Реших да не го дразня излишно и тръгнах напред, както ми заповядваше.

Не бяхме изминали и десет крачки, когато чух зад гърба си удар и звън. Обърнах се в същия миг и отскочих настрана. Нямаше изстрел. Беззъбата уста на лудия беше широко отворена, а очите му бяха опулени от учудване. Той се люшкаше насам-натам, а по главата и раменете му имаше парченца от порцелановата ваза, която преди това беше на пода. Левченко го беше цапардосал с нея.

По-нататък действах по рефлекс. Измъкнах своя пистолет и насочих дулото му в челото на ненормалния.

— Поиграхме си и стига! — казах аз, сграбчвайки с другата си ръка неговия пистолет. Но той не искаше да ми го даде и го дърпаше към себе си, опитвайки се да го насочи към мен. — Пускай, мърша такава! — изкрещях аз, но идиотът хвана с две ръце своя пистолет, наклони глава и натисна спусъка.

Изтрещя изстрел. Изскочилата гилза болезнено ме перна през ръката и лицето ми потъна в кръв. Лудият беше стрелял във врата си, малко под брадата, и рухна върху килима. Беше мъртъв.

— Благодаря за вазата.

Това бяха първите ми думи към Левченко, който се беше притиснал към стената на коридора.

— Няма за какво — автоматично ми отговори той. — Виж ти, камикадзе! — бавно каза старецът. — Мога да потвърдя, видях, че сам се застреля.

— Познавате ли го, Семьон Михайлович? — попитах, щом можах да си поема дъх. Бях уверен, че старецът дори не го е виждал. Както очаквах, по пръстите на лудия вместо кожа имаше кървящи рани от скорошно изгаряне.

Извадих носната си кърпа и започнах да бърша лицето си от кръвта.

— Пак ли — въздъхнах аз.

— Какво пак? — не разбра Левченко.

Към нас бързо идваха старци и бабички, привлечени от звука на изстрела.

— Казвам, че пак трябва да се вика милиция. Смешно, та чак тъжно ми става — пак трябва да давам показания, да обяснявам! Макар че и аз нищо не разбирам…

— Вече извиках милицията. Съобщих и в КГБ! — почти шепнешком каза дотичалата при нас дежурна.

7. Лоши новини

През това време Олег Левин хапна сухоежбина в бюфета на прокуратурата и реши да изчезне към Казанската гара, където в 14:57 пристигаше влакът „Тихия Дон“, и да прибере колета, който изпращаше майка му.

Олег излезе на улицата и тръгна към спирката, но някой го повика. Някакъв мъж в старо лятно военно яке стоеше до старичко жигули с вдигнат капак и махаше на Левин с ръка. Отначало помисли, че човекът вика някого другиго и се огледа, но зад гърба му нямаше никой. Онзи дотича при него.

— Слушай, командире, трябва ми помощ — каза той умоляващо.

— Много бързам…

— Абе всички бързат! — плю ядосано „летецът“. — Ама че дяволски народ…

Олег се почувства неловко и започна да се колебае. Мъжът го усети:

— Докато спорим надълго и широко, аз ще те закарам, където искаш!

Левин бута около пет минути жигулито и след още пет те вече летяха по „Садовое кольцо“.

— Ти, такова, съдия ли си, какво си? Или прокурор? — поинтересува се мъжът.

— Какъв ти прокурор — с достойнство в гласа отговори Олег. — Засега съм обикновен следовател, пък по-нататък — ще видим.

— Работата ти е хубава и интересна — продължаваше онзи, — но сигурно е тежка, а?

И на това Левин отговори с достойнство, че работата му никак не е лека, но на него му харесва.

Когато колата се гмурна под моста, наближавайки трите гари, непознатият изведнъж попита:

— Да познаваш случайно Константин Дмитриевич Меркулов?

— Разбира се. И вие ли го познавате?

— Съвсем отблизо — отвърна шофьорът.

Колата спря срещу входа за метрото.

— Благодаря — каза Левин и слезе от автомобила.

— Аз ти благодаря, че ми помогна. Знам, че Меркулов сега не е в градската, а в републиканската прокуратура. Но често идва при вас. Та предай му, че банкерът беше ликвидиран не от крадци. Те и журналистката не са пипали. Разбра ли? Военните са свършили мократа работа. Те са си професори по взривовете. Особено разведката им. Взривът не беше търговски. Там има политика. Така си мисля. И да предадеш много поздрави от Матюша. Бъди здрав!…

Левин гледаше мъжа със зяпнала уста.

Жигулито се гмурна в автомобилния поток толкова бързо, че Левин не можа да зърне номера. Но за това се сети едва когато дотърча в прокуратурата.

Още с влизането си при Меркулов той задъхано разказа за тайнствената си среща с „летеца“. Константин Дмитриевич внимателно изслуша Левин, който продължаваше да държи колета си, като че ли се страхуваше да се раздели с него. После уточни:

— Лицето му е със следи от едра шарка, от дясната страна на носа има малка брадавичка, нали?

Левин се намръщи и след това лицето му грейна:

— Има брадавица! Точно така!

— Виктор Пантелеймонович Матецки, рецидивист. Би трябвало да избирате с кого да пътувате, Олег Борисович, че току-виж сте се забъркали в някоя неприятност…

— Ей, мама му стара! — Левин гледаше глупаво заместник главния прокурор на Руската федерация.

— Нищо де, от това не се умира — успокои го Меркулов. — Но няма да е лошо да сте по-внимателен. И освен това, в интерес на следствието, моля да не разказвате за това произшествие. Ясно? Че току-виж съм ви лишил от поредната звездичка и благодарност! — Меркулов вече се шегуваше, усмихнат добродушно.

— Ясно — измърмори Левин.

След като приключихме въпроса с поредния ненормален самоубиец, аз се върнах в кабинета си.

На „Новокузнецка“ №27 вече ме чакаше Левин с възрастна жена, която ми представи като Олга Захаровна Пряхина.

А тя, смело бутнала забрадката си на тила, седеше до масата и отпиваше чай с лимон. Когато влязох, тя ме погледна, без да крие гордостта си, и любезно и с достойнство ме поздрави. Явно, че се чувстваше като изключителна личност. Което пък, както после се изясни, отговаряше на действителността.

И Левин изглеждаше доволен и важен.

— Само ако знаете, Александър Борисович, какво ще научите, шапката ви ще хвръкне! — ликуваше той, разхождайки се нервно около мен, докато си свалях палтото.

— Къде е Грязнов? — попитах бившия си стажант, подавайки му палтото.

Левин внимателно го окачи.

— Засега тича по свои работи. — Той хвърли бърз поглед към гостенката, очевидно решавайки, че може пред нея да огласи тайната за отсъствието на Слава. — Цял ден се бъхти над документите, след това предаде монетите в касата на хранилището, а сега е със Семьон Семьонович Мойсеев в кабинета по криминалистика и правят там някакви магии. Сигурно скоро ще се върне.

— Ясно… — Преместих стола си по-близо до Олга Захаровна, седнах и се приготвих да чуя страхотните новини, които ми бяха обещани.

— Още чайче, Олга Захаровна? — предложи с прекалена любезност Левин.

— Благодаря, Олег Борисович. Вече се изпотих — отказа тя.

— Ти по-добре на главния прокурор предложи чайче, той идва отвън и сигурно е замръзнал.

Олег наистина ми, донесе чаша чай, само че без лимон. Гостенката ни извади от пазвата си внимателно сгъната страница от вестник, разгърна я и изглади гънките с ръка. От вестника ме гледаше Таня Холод, обградена в траурна рамка.

— Намерих снимката и си спомних, че съм виждала тази жена — започна Олга Захаровна и замълча, гледайки ме смутено. — Забравих какво исках да кажа…

— Олга Захаровна — намеси се Левин, — помните ли как ми разказахте, че сте видели тази жена…

— Ами да — тя се обърна към Олег, — видях я, Олег Борисович. Честен кръст, тя е! Аз бях дежурна в багажното… Когато има много народ, нас ни слагат да следим да не се блъскат, че то в тарапаната и клетки могат да отворят, и какво ли не… Та тя си беше! Направи малко скандалче на опашката и си отиде. А преди нея идва един военен…

Левин ми направи знак и опули очи.

— Военният ходеше наоколо със същото такова куфарче, като че ли се беше заблудил и търсеше нещо… Ама аз добре го забелязах…

— Олга Захаровна, той до кое време беше там? — попитах аз.

— Ами много рано, защото още нямаше никой около камерите. Аз си помислих, какво толкова ходи този напред-назад и исках да отида да го попитам. Може пък да е забравил номера, който е набрал на камерата, но после премислих — ако му трябва нещо, сам ще дойде… Аз всичко разказах на Олег Борисович. Не идвам при вас за първи път, отначало исках да го разкажа само на главния прокурор, но не ви намерих…

— Много сме ви благодарни, че пак дойдохте, Олга Захаровна — възкликнах. Станах от стола и стиснах отрудената ръка на жената.

Тя се усмихна щастливо.

— Няма за какво да ми благодарите. Аз просто видях жената и толкоз. — Пряхина се надигна и започна да оправя забрадката си. Стягаше се да тръгва. — Извинете ме, другари милиционери, но вече е време да си вървя. Моят Иван Петрович ще се върне след час от смяна, а аз тука се наливам с чай. Благодаря за вниманието и чая. Благодаря и за това, че пазите обикновените хора от всякакви бандити. Че сега е такова неспокойно време…

— Почакайте още мъничко, Олга Захаровна — помолих жената и попитах Левин: — Направихте ли фоторобот на онзи военен? Сигурно не сте, нали!

— Не сме — съгласи се Левин и стана от стола като виновен ученик пред учителя си.

— И какво ще правим сега? — попитах студено.

Олег видимо се стресна и сви рамене.

В този момент в кабинета влезе и Грязнов.

— Е, как е? Поговорихте ли си? А аз през това време три и половина килограма чисто злато предадох, та чак ми стана мъчно, че не мога да си взема за спомен поне една монетка.

— Чакай с твоето злато… Слава, Олга Захаровна бърза, а фотороботът на онзи военен, който е бил в багажното в деня на гибелта на Холод, още не е направен.

— Може някой друг път, а? Иван Петрович ще се разсърди — примоли се Пряхина.

— Действай, Слава! — едва не викнах към Грязнов. — Иди при Мойсеев.

Не беше трудно да убедим Пряхина и тя тръгна след Грязнов.

След това помолих Левин да ми разкаже нещо ново около делото на Самохин.

— Разбирате ли, Александър Борисович — започна Левин като картечница, — от заключението на съдебномедицинската експертиза излиза, че Самохин едва ли е могъл да убие Селдин. Как да ви кажа? Силиците му не биха стигнали. Селдин е по-висок и тежи повече…

— Може пък Самохин отначало да го е цапардосал, а чак след това… — прекъснах Левин.

— Там е работата, че не е така! — Левин тържествуваше. — Самохин е имал съучастник. Той е бил по-висок, по-здрав физически и освен това е имал и примка. Самохин е отвличал вниманието на Селдин, а другият е издебнал момента, хвърлил е примката на врата му и е прерязал гърлото на генерала със струната.

— Хайде де — започнах да се съмнявам аз, — подозрителният Селдин ще пусне в дома си двама здравеняци? Да приемем, че единият му е съсед, но другият? А и имало ли е друг?

— Имало е! Една от следите в кабинета на Селдин не е нито на генерала, нито на Самохин. Експертизата го потвърди.

— Изглежда, можем да предположим, че със Самохин е бил онзи Пелмен, за когото вече знаем нещичко.

— Знаете ли, Александър Борисович — от вълнение Левин чак се надигна от стола, — аз съм повече от сигурен, че е Пелмен! Спомняте ли си, в донесението на Грязнов се споменаваше, че Самохин е наричал културистите „пелмени“.

— Е, и?

— Поразпитах някои мои познати спортисти, казаха ми, че наистина наричат културистите или „пелмени“, или „напомпани“.

Левин ме гледаше тържествуващо, очевидно беше оставил най-интересното за края. Едва се сдържаше да не изкрещи в лицето ми така, че аз, старият пръдльо, да се катурна от стола.

— И освен това… установихме… — Олег направи дълга театрална пауза, която едва издържах. — Убийството на Селдин е било извършено не рано сутринта, както предполагахме, а предишната вечер!

Престорих се, че съм потресен от чутото. После казах с лека ирония в гласа:

— Четох експертизата, в която се посочва времето на смъртта.

— Да, извинете, забравих. А запознахте ли се с показанията на портиерката?

— Не.

— Портиерката, която е била дежурна вечерта на предния ден, е потвърдила, че е видяла Самохин да влиза във входа. Поздравили се. После видяла и втория, който казал, че е със Самохин… Значи бил е съучастникът. Портиерката не е видяла лицето му, но казва, че бил много висок и едър.

Вратата се отвори. На прага застана Грязнов, а зад гърба му се мяркаше лицето на Пряхина. Той помоли да откараме Олга Захаровна до дома й.

— Можеш ли да караш кола? — попитах Левин, измъквайки от джоба си ключовете от ладата.

Левин сви рамене, помисли и каза:

— Разбира се! — дори ми се стори, че се обиди.

Подадох му ключовете.

— Ако рекат да те спрат, мисля, че ще се оправиш, нали.

Той мълчаливо кимна и взе ключовете.

— Ще ви изпратя, Олга Захаровна. За минутка ще стигнем.

— Довиждане — каза Олга Захаровна — и както казват, благодаря за вниманието.

Тя затвори вратата след себе си.

— Нещо много бързо — учудих се аз. — Да не би да сте готови?

— Пряхина ми каза, че онзи, военният, много приличал на един режисьор, който е снимал любимия й филм „Беларуската гара“. Аз пък помня лицето на Смирнов, даже веднъж седяхме на една маса в Дома на киното. Така че, ето… — Грязнов побутна към мене ксероксно копие от съставения фоторобот.

От листа ме гледаше късо подстриган мъж с волево лице на около четиридесет.

Това лице нищо не ми говореше. Мисълта ми неволно се върна към онова, което ми се случи в Дома на ветераните.

„Интересно, дали Грязнов знае или дежурният следовател е решил, че не е нужно да му съобщава?“

— Слава, знаеш ли къде бях днес? — попитах го аз.

— Всичко знам — усмихнато отговори Грязнов. И добави, като видя, че се учудих: — Слуховете по земята ходят. Ти беше прав, Саша. Не току-така са се влюбили в тебе хората без отпечатъци. Второто нападение вече не е съвпадение. О, заговорих в рими! — и той се засмя. — За всеки случай — бъди по-внимателен.

— Имаш ли някаква сериозна версия — защо ме обикнаха толкова откачените?

— Ами защото ти самият си откачен — смееше се Грязнов.

— Ако говорим сериозно?

— Ако говорим сериозно, мога да предположа само едно: някой много иска да ни накара да повярваме, че взривът на мерцедеса е работа на ненормални хора. Затова ти правят и тези демонстрации. Сигурен съм, че скоро ще ни подхвърлят поредния ненормален, който радостно ще поеме върху себе си цялата вина — и за Гусев и Холод, и за Самохин и Селдин… Моята версия е: готвят ни някакъв грандиозен номер. Нищо друго не ми идва в главата.

— Това си мисля и аз. Само че нещо не пасва. Нещо не е така, както би трябвало да бъде…

Сбогувахме се с Грязнов и отидох при Костя Меркулов. Той говореше по телефона и ме помоли да изчакам, като ми посочи креслото. Не слушах какво казва на жена си или на дъщеря си, а се тръшнах във фотьойла и тъпо загледах фоторобота — кой е, от къде е, кой го е изпратил? Той ли е изпълнителят на акцията или не? Военната униформа маскарад ли е, или той наистина е военен, но не е професионалист в „шпионските“ игри и затова е решил, че не си заслужава да се преоблече цивилно.

Военният от фоторобота пратеник ли беше — в дипломатическото куфарче ли са били донесените от него документи?

Ако приемем, че е дошъл рано сутринта, сложил е куфарчето с документите в камерата на багажното, след това е позвънил на Татяна Холод, но… подслушването! Нали Миша Липкин ми каза, че след като от редакцията са изчезнали видеокасетите и документите, телефоните се подслушват! Защо пък не? Не е задължително да са хората от „службите“. Прекрасна подслушвателна апаратура можеш да си купиш свободно и на пазара в Лужники. Всеки, който има достатъчно пари и си купи такава апаратура, може да подслуша телефонните разговори или какво си говорят в стаите с открехнати прозорчета, че дори и през стъклата…

„Действай, Турецки, умната…“ — припомних си пожеланието на Липкин. И без това ден и нощ мисля само за това, а къде са доказателствата… Откъде да ги взема — доказателствата за моята версия как е станало всичко, свързано с Татяна!

В мисълта ми всичко се връзва, особено сега, когато получих косвено потвърждение на версията с двете куфарчета. Всичко объркваха тези ненормалници, които се появиха в живота ми. Някой им беше поръчал да ме очистят. Но пък сега бях сигурен — попаднем ли на онзи, който е подменил истинското куфарче, веднага ще хванем нишката, която ще разплете цялото кълбо.

Военният е донесъл куфарчето, оставил го е в камерата на гарата и е позвънил на Татяна. Телефонът й се е подслушвал и така са разбрали номера на камерата и шифъра. Изпреварили са Татяна. Пряхина не е забелязала в блъсканицата кой е подменил куфарчето. Възможно е онзи, за да не привлича вниманието, също да се е редил на опашката. Дипломатическото куфарче може да се скрие и в спортен сак, и в друг куфар… Да. Това е най-вероятното… Въздъхнах тежко и съкрушено.

— Съчувствам ти, Саша — чух гласа на Меркулов, който затвори телефона и извади цигарите:

— Не ме унижавай със съчувствието си — отвърнах не особено доброжелателно.

— Бих се радвал да ти помогна, но с какво…

— Всичко се руши! Всичко е напразно! И това ме мъчи. Ето, направихме фоторобот на човека, който вероятно е сложил или документите, или взривното устройство в багажното.

Меркулов внимателно разгледа портрета и замислено поклати глава:

— Не, никакви спомени не буди. Най-вероятно е да е новак, но кой знае…

— Там е работата я — въздъхнах пак.

— Да, Саша, спомних си! Левин разказа ли ти с кого е пътувал в колата днес?

— Като че ли не. И с кого?

— С Матюша! С Матецки. И той го помолил да ми предаде, че военните са „измайсторили мокрото дело“…

„Матецки? А него кой го е изпратил? Що за безумни номера на дезинформатори! Какво печели Матецки, като ни посочва истинския източник, откъдето е дошъл експлозивът? Да не би Матюша да е добрият самарянин? Да, ама никак не прилича на самарянин!“ — помислих и ми стана още по-тежко на душата.

— Ама че работи, Костя — въздъхнах аз. — Май това дело с взрива ще се окаже по-завъртяно от твоята Комисия за ГКЧП.

Меркулов свъси вежди и измуча нещо неопределено, дръпна от цигарата и пусна към тавана струйка дим; после се закашля и през кашлица каза:

— Ще направят всичко, само и само да не стигнем до главата на онзи гад, който е организирал взрива. Така че е излишно да ме иронизираш. Аз не ти се присмивам, а искрено ти съчувствам. Гдлян и Иванов три години събираха материал, година и половина само разпитваха, а ти искаш за три седмици — хоп и готово!

— Иска ми се, признавам си — кимнах аз. — Много ми се иска да ги провокирам, да насоча стрелите им към мен!

— По какъв начин? — Меркулов отново се намръщи.

— С провокация. Хайде да пипнем охранителната фирма „Заслон“, дето е филиал на „Славянска банка“! Или пък да арестуваме Шароев. Или в най-лошия случай — да приберем Васин…

— И какво ще спечелим? Само шум в пресата и скандал във върховете. А нещо да ми кажеш за спазването на законите?

— Костя, ти се боиш. Кажи си го честно…

— Саша, мисля, че през всичките години на обща работа не си имал повод да ме обвиняваш в страхливост — каза сурово Костя и замаха с ръка пред лицето си, за да разсее дима. — Трябва да мислиш с главата си. Тя не ти е дадена, за да си носиш само шапката на нея…

„И Костя същото — помислих аз. — Те с Липкин като че ли са се наговорили да ме карат да мисля с главата си, когато решавам тази кръстословица.“

— Без това всичките ми гънки мърдат, за да проверявам различните версии. Но тези проклетници не са оставили нито една улика, нито един свидетел! Пряхина не се брои. Единствената ми надежда е, че в близките дни Грязнов или бившият ми стажант ще изкопаят нещо. Ти контролираш ли разследването по делото на Селдин?

Меркулов кимна утвърдително:

— Левин започна да търси всички, които са познавали Самохин. Грязнов няма да може да се справи сам…

— Според теб Самохин вътре ли е или…

— Вътре е. Най-малкото е бил свидетел на убийството на Селдин. Онези бележници и номерата на телефоните по парченца от вестник, които намерихме при обиска у Самохин, засега нищо не дадоха. Нито Пелмена, нито Зоя намерихме, но съм уверен, че Левин ще ги издири. Нали е бил твой стажант, придобил е опит от самия Турецки — усмихна се Меркулов.

Не разбрах какво се криеше повече в думите му — ирония или уважение.

— Добре, Костя, убеди ме. Но да си знаеш — няма да минем, без да разпитаме Васин.

— Да се разпита помощникът на командващия Западната група войски не е лесна работа. — Той пак се намръщи и отмести очи.

— Разбирам те. Интересува те какво ще каже княгиня Маря Алексеевна — казах аз със сарказъм. Погледнах Костя и видях острия му поглед. Разбрах, че съм го обидил.

— Саша, забрави ли, че в страната има президент, а той пък си има вицепрезидент, който впрочем е генерал. Както някога са казвали, пил е от една чаша с командира на ЗГВ Уткин. Разбираш ли къде се завираш? И имаш лице да ме обвиняваш в страхливост и във всички смъртни грехове? — каза строго Меркулов.

Въздъхнах тежко, махнах обречено с ръка и станах:

— Добре, убеди ме. Ще се занимая със „Заслон“, докато не родя план за хубава провокация. — Забелязах недоволния му поглед и се опитах да загладя грубостта си. — Константин Дмитриевич, ще донеса записките на полковник Васин. Откога съм решил да ги дам на нашите специалисти по криминална психология, но все не се решавам. Предлагам ти да ги прелистиш преди това…

— Защо досега не си ги приложил към делото, Саша? Не може така. Добре, ще ги погледна. — Гласът на Костя малко се постопли.

Разбрах, че Костя не знае нищо за „топлата“ ми среща в приюта на старите комунисти, и му приготвих новината за десерт. Но той ме изпревари:

— Извинявай, Саша, но колкото и да е странно, аз също не съм прав понякога.

— За какво става дума?

— Ами за твоите поредни разправии със самоубийците.

— А, значи вече са доложили? А аз бях решил да ти поднеса сюрприз.

— Забравяш, че заместник главният първи научава всичко, което си струва. Трябва да бъдеш по-внимателен. Може би си заслужава да те отстраним от делото, за да не те подлагаме на излишен риск?

— Константин Дмитриевич, няма да понеса такова унижение!

— Не се пали, Турецки. Лудият престъпник е най-опасният, защото не можеш да го разбереш. Кажи ми още веднъж… искаха ли нещо от тебе?

— Освен живота ми, май нищо друго. Макар че… беше ми казано: преди да пукна, трябва да върна онова, което съм взел… Но какво съм взел, не ми го побира главата… Нашата версия с Грязнов е: някой ни подготвя да приемем, че онзи, който е поръчал убийството на Холод и банкера, е истински луд с жълта книжка. Не са избрали лош ход, нали? Аз такова нещо не бих могъл да измисля. Сигурен съм, че ще ни подхвърлят и доказателства…

— Даа, сигурно… Но ние да не сме вчерашни?

— Така е. И трябва да вървим по своя път. Но ще накарам Левин да подготви информация за всички избягали от психиатричните болници. Всичко е възможно, може и да ни провърви. Едно не мога да разбера, защо и двамата така лесно се прежалиха — единият със сърпа през гърлото, другият — с куршум в главата… и без да се замислят…

— Ако и двамата са били пълни идиоти, не търси обяснение — усмихна се Меркулов.

Усмихнах се тъжно, излязох от кабинета на Меркулов и поех към дома си, за да продължа интелектуалните си занимания по решаването на моята следствена кръстословица.

8. Празната седмица

Не можах да заспя почти през цялата нощ. Щом затворя очи, и от ъглите изскачат привидения — Селдин и Самохин изясняват отношенията си, но аз не ги чувам.

Отворя очи и всичко в миг изчезва.

Разтърсвам глава, отивам в кухнята да пийна чаша студена вода и пак се опитвам да заспя.

Мислите отново ме налягат. Аз си лежа, боря се с безсъницата, а някъде там преспокойно се разхождат престъпници и истински луди и ни се присмиват — на следствената ни група… и на мен в това число.

Някъде там лежи в кревата си и оня, който изпрати компромата срещу военните. Лежи и се измъчва, обвинявайки се за смъртта на Татяна Холод…

Отново затварям очи и чувам как клокочи кръвта от прерязаното гърло на Марио.

Отварям очи. Сядам на дивана. „Господи, поне Ирина да се върне по-бързо, тази моя жена, изгубена в чуждата и студена Прибалтика. Защо ми трябваше да я пускам в Рига? Сам не разбирам…“

Подпрял глава с двете си ръце, седя и се поклащам ту наляво, ту надясно.

„Дори Слава Грязнов да успее да стигне до Пелмена — съучастника на Самохин, — какво от това. Дори ако по някакво чудо стигна до онзи, който е сложил в багажната клетка дипломатическото куфарче с експлозива? Той е изпълнител, а не подстрекател… Сигурен съм, че всички следи са унищожени… Всичките ли? А-а, не, господа, лъжете! Всички следи водят натам — към Германия! Трябва ми Васин… Меркулов се страхува и аз го разбирам. Никак няма да му е лесно да издейства арестуването на Васин, дори и да съм събрал доказателства за вината му. Но защо да го арестуваме? Първо трябва да го разпитаме… Но преди него е «Заслон», в който работят бивши служители от «седмо» и «девето». Ох, не ги обичам тези «боляри», ама никак не ги обичам!…“

Чак преди зазоряване можах малко да подремна.

„Заслон“ се оказа малка канцелария на „Проспект мира“, на партера в многоетажна сграда. Над входа й се перчеше медна табелка, от която се разбираше, че тук се намира охранителна фирма.

Изгубих три дни заради този „Заслон“.

Не можех да се срещна с директора на фирмата. Той постоянно отсъстваше. В края на краищата трябваше да ги заплаша, че всичките ще ги извикам с призовки, и чак тогава един младеж ми каза, че директорът им се връща от командировка специално заради мен и ще мога да го видя на другата сутрин.

Дълго чаках на следващия ден в хола с окачени по стените изкуствени цветя и осетински щитове, над които висяха кръстосани кинжали. Младите момчета ме поглеждаха накриво, шепнеха си зад гърба ми, но не смееха да ми задават въпроси.

Най-накрая пристигна с волвото си така нареченият директор. Беше малко кръгло човече с миловидно и добродушно лице и с изключително остри и студени зелени очи.

Извини се, че бил ангажиран по работа, и ме покани в кабинета си. Не ми предложи креслото, а малко черно столче, което стоеше до масивното му черно бюро. Той се изтегна в креслото си зад бюрото, преплете пръсти и отпусна ръцете си на черния плот.

— Е, сега съм изцяло на ваше разположение, но не повече от час. Чух, че сте заплашвали с призовки, но ние ви разбираме и с всичко сме готови да помогнем на следствието. Макар и да не съм сигурен, че ще ви бъдем от полза.

— Михаил Филипович, вашите сътрудници твърдят, че не познават покойния генерал Селдин. И вие ли не го познавате?

— Защо, познавах го. Селдин само се водеше при нас и получаваше малка заплата. Но нашата фирма не е имала и няма никакви други отношения с него — отсече босът.

— Странно! Получавал е заплата, а нямате никакви взаимоотношения…

— Да, може да ви изглежда странно. Но ние сме донякъде и благотворителна организация. В това тежко време пенсиите на генералите от запаса са просто смешни. Нали разбирате? Затова и поддържаме, когото можем — приятно се усмихна той.

— Много интересно. И за какви заслуги?

— Как за какви? За бойни, за трудови. И въобще…

— Сам ли назначихте покойния Селдин във фирмата или някой ви го препоръча?

— Препоръчаха ми го — усмивката му стана леденостудена.

— И кой е този някой, ако не е тайна?

— Как кой? Гусев, разбира се — още по-широко се заусмихва Михаил Филипович. — Наистина, какъв ужасен край, нали? — Изведнъж си спомни, че Гусев е мъртъв и изтри усмивката си. — Всъщност аз мислех, че ще ме питате за бившия председател на управителния съвет на „Славянска банка“… А пък вие — за Селдин!

— Опасявам се, че и за Гусев, както и за Селдин нищо особено не можете да ми кажете.

— Прав сте. Гусев беше извънредно потаен, а що се отнася до познатите и приятелите си, не обичаше да разказва. Поне с мене не споделяше. Наистина, „Заслон“ беше организиран и започна работа с парите на „Славянска банка“, но сега искаме да станем самостоятелни и обслужваме много клиенти — търговски организации, фирми, отделни бизнесмени…

— Да, това е много интересна работа — кимнах одобрително, разбирайки, че онзи искаше да поеме инициативата в свои ръце и да ме отклони от въпросите, които ме интересуваха. Реших да не му преча. Току-виж, че нещо от неговия „отчет за извършената работа“ се окаже полезно…

— Знаете ли, господин следовател, наскоро се получи досадна грешка. Един бизнесмен ни поръча да охраняваме жена му и дъщеря му, които живеят в шестстаен апартамент на улица „Тверска“…

— И какво, не се ли справихте?

— Ние винаги се справяме със задачите си — твърдо каза директорът и продължи: — Но пък бизнесмена наскоро го пратиха в затвора. Оказа се, че той е някакъв тъмен субект и се е занимавал с машинации на международно ниво, също и с банкови далавери… Заради него и върху нашата фирма пада подозрение. Някой може да си помисли, че и ние сме свързани с криминалния бизнес на онзи аферист… А нашата репутация сред новите охранителни фирми е една от най-добрите. Разбирате ли за какво ви го казвам?

— Обяснете ми, моля ви.

— Казвам го, защото, ако някой от нашите сътрудници през свободното си време е забъркан в нещо лошо, това не значи, че цялата фирма е криминална структура. Ако банкерът Гусев е имал някакви проблеми с мафията или рекетьорите, какво общо може да има „Заслон“? Не сте ли съгласен?

— Съгласен съм. Нямам повече въпроси към вас — казах аз рязко.

Михаил Филипович дори се учуди. И не го скри от мен.

— Мислех си, че ще имате въпроси, ще проведете разпити… а вие някак си… ей така, набързо…

— За мен всичко е ясно — мрачно се усмихнах аз. — Ясно ми е, че работата е мътна. Ако не възразявате, още утре ще се свържа и с вашите заместници, които също като вас обещаха да се върнат от командировките си…

— Само мога да се радвам. Може би те ще могат с нещо да ви помогнат. Аз, както и заместниците ми, постоянно пътувам. Откриваме филиали в Киев, Иркутск, Кострома.

— Да, да, разбирам. Благодаря ви, че успяхте да намерите време и за мен — казах аз и се разделихме.

Откровено казано, очаквах подобно нещо. Навсякъде е едно и също. Тоест нищо!

Обаче много скоро стана нещо достатъчно съществено, което ми помогна да реша въпроса за полковник Васин.

И следващият ден премина в срещи с многобройните служители от „Заслон“. Техните отговори, както и предполагах, можеха да се обобщят така: никой нищо не знае, не е чул, не е видял. А ако искам да получа допълнителна информация, трябва да покажа разрешения за обиск, за задържане…

Всичките ми събеседници имаха прекалено неприятни студени и пронизващи очи. Дори си помислих, че Михаил Филипович специално си е подбирал служители със същия като неговия тежък поглед.

На другия ден позвъних на Меркулов в дома му и му напомних за ръкописа на Васин. Казах, че днес ще мина да му го оставя в кабинета. Той помърмори, че досега не съм го приложил към делото, но се съгласи да го прегледа и помоли да го оставя на секретарката му, защото през целия ден щял да бъде в заседание на Комисията по ГКЧП.

Излязох от къщи, запалих колата, която вече не оставях под прозорците, а на платения паркинг и като метнах ръкописа на предната седалка, потеглих на работа. Вече по пътя реших да спра до павилиончето за вестници и цигари.

Купуването на цигари и вестници ми отне не повече от пет минути. Съвсем естествено не бях заключил вратата на колата — ладата беше на трийсетина метра зад гърба ми, до бордюра.

Някакъв подозрителен тип с дълги светли коси, стегнати на тила в опашка, се лепна зад мен. Беше без шапка и облечен в някакви дрипи. На едната му ръка липсваха три пръста, а другата беше бинтована. Отначало ми поиска цигара и аз му дадох. След това поиска и кибрит и аз щракнах със запалката. Дълго се опитваше да запали, но все не успяваше.

Исках да го попитам какво се е случило с ръката му и дали той не е нацапал колата ми с кръвта си, но реших, че въпросът ми е чиста глупост, и не го попитах. Жалко!

Когато се върнах при колата, седнах зад волана и се канех да потегля, открих с голямо изумление, че папката с ръкописа на Васин не беше на седалката.

Студени тръпки ме полазиха. Сърцето ми се сви.

Огледах се. До мене летяха в плътна редица други коли, пешеходци отиваха нанякъде по свои работи — нямаше никой и нищо подозрително.

Онзи мъж, който ми поиска цигара, сякаш беше потънал вдън земя. Сякаш се беше разтворил в тълпата. Да тичам подире му? Да, но в коя посока? Изпсувах мислено. Бях готов да се обзаложа, че именно дългокосият беше обработил преди няколко дни колата ми! А сега беше отвлякъл вниманието ми!

Значи… Значи, че моят телефон се подслушва? А аз като последен тъпак да не забележа, че ме следят още от вратата! Става наистина интересно! Те се страхуват! Страхуват се, че в записките на полковника има някакъв компромат! Значи това трябваше да им дам, преди да ме пратят на оня свят! Ръкописът на Васин!… Ето че накрая нещата се вързаха — двамата, които ме нападнаха, и ръкописът на полковника са брънки от една верига… А онези треперят, защото се страхуват, че не са унищожили всички следи!… Значи трябва да им помогна!…

Вечерта, без да се обадя предварително, отидох у Меркулови, отказах да вечерям и накратко разказах на Костя случилото се.

Меркулов беше в отвратително настроение след заседанието на комисията, мълчаливо ме изслуша, повторно ми предложи да вечерям и аз пак отказах. Обеща, че още утре ще извика хора, за да „почистят“ телефоните — моя и на Грязнов. После ще изпрати хора и в „Нова Русия“, за да проверят какво става и с тамошните кабели и телефони.

На прощаване ми каза две-три любезни думи:

— Ама че си заплес, Турецки! Напиши ми рапорт за случилото се и с началника ти ще решим какво да те правим! Утре следобед те чакам в кабинета си.

На следващия ден, когато влязох в кабинета на Меркулов, там вече седеше млад майор от военната прокуратура.

Костя ми показа да вляза. Майорът стана да ме посрещне.

Беше със среден ръст, горе-долу на моите години, леко закръглен, но стегнат.

— Запознай се — каза Меркулов, докато отпиваше от чая си.

Откакто беше станал заместник на главния прокурор, секретарката му редовно го поеше с чай.

Ръкувахме се с майора и аз седнах в свободното кресло.

— Евгений Фролов — каза той и ми се усмихна с добра и широка усмивка. — Можете да ми викате и Женя.

Налях си чай в една от чашите, които бяха наредени около самовара върху изрисуваната табла.

Докато се занимавах с чая си, слушах какво казваше младият майор.

— Разбирате ли, Константин Дмитриевич, никой няма намерение да храни вчерашното чудовище, което се казваше Съветски съюз, само затова, че загива. За нашата демокрация също няма да дадат и пукната пара. Пучистите избързаха да се изявят, но сигурно щяха да победят през зимата. Ясно е, че Международният валутен фонд ще даде кредити на Елцин, но колкото да стигнат за дъвчица и джинси. Нали трябва някъде да пласират залежалите си джинси. Ето, за това ще ни подхвърлят парички, че да им ги купим… Но нали някога ще дойде времето да се връщат заемите. И демократите ще започнат да разпродават заводите и останалата недвижимост, а и отбраната ни на безценица. Защото никой няма да ги купи на истинската им цена! Не сте ли съгласен с мене?

Меркулов потриваше носа си замислено и клатеше глава, като китайска кукличка:

— Може би… Макар че не ми се иска да вярвам…

— И на мен не ми се иска. И тъкмо тогава ще се появят нашите днешни благодетели, които толкова жадуваха отвъд океана победата на демокрацията. Нашите вносни благодетели така ще ударят отбраната ни и просто няма да ни дадат възможност да излезем на онези оръжейни пазари, които контролираме от време оно. А нашият бюджет дори сега не може да издържа огромната армия, която поддържаше Съветският съюз. И не е далече времето, когато ще бъдем принудени да се откажем от армията си. Естествено, под различни миролюбиви лозунги. Помнете ми думата! Ние ще изтеглим окончателно войските си от Прибалтика и Източна Европа. Няма да ни има и на Балканите. Ще си отидем и от Кавказ, и от Средна Азия. И никой не знае колко оръжие ще плъзне по света. Но сега е наред Югославия да решава националните си проблеми. Югославяните имат пари, а ние пък имаме оръжие. И то евтино оръжие. Спомнете си за Иран! Бюджетът му е разчетен отсега така, че да купи от нас въоръжение за пет милиарда долара. И да го купи евтино!

Не се стърпях и се намесих в разговора им:

— Евгений, не е чак толкова лошо, ако попълним държавния си бюджет за сметка на търговията с оръжие.

Фролов присви очи и шията и скулите му изведнъж се покриха с червени петна.

— Да, от една страна, не е лошо, но от друга? Оръжието ни се продава на безценица!… И то непременно ще плъзне по Азия, Задкавказието и Източна Европа. А тези райони чакат само искричка, за да пламнат пожарите на гражданските войни, които много скоро могат да прераснат в трета световна… — Той ни погледна някак виновно, намръщи се и продължи: — Немците чакат конкретни действия от Елцин и той трябва веднъж завинаги да изведе войските от Германия, иначе ще му закачат етикета на комунист. И той по неволя ще трябва да се изяви като стълб на демокрацията. И го разбира. Но го притискат военните! Получава се ножица, от която не може никой да избяга — нито Русия, нито околните ни страни, нито военните, нито цивилните! Никой! — Фролов пое дъх и отпи от чая си.

Гледах зашеметен това момче. Изглежда, че във военната прокуратура не бяха събрани само говеда, както предполагах по-рано.

— Какви ножици, Евгений Василиевич? — попита Меркулов, който явно също хареса майора.

— Ножицата на катастрофалните събития, ако мога така да се изразя. Ножиците, които окастриха нашата страна. Ножиците, които прекрояват картата на Европа. Имам предвид не само обединението на Германия, но и източноевропейските държави. Ножицата, която ще поиска да прекрои и много от азиатските страни!… И един от детайлите на тази ножица е нашето оръжие, нашата необмислена политика, нашата руска игра на демокрация… Съветската армия е затрупана с имущество, но няма пари. И командването, пък и всеки, който не го мързи, го разпродава с ешелони. Ама паричките потъват в западните банки. Продават и в Съюза, но парите пак отиват зад граница. Младшият и средният офицерски състав абсолютно нищо не получава. Пилотите на стратегически бомбардировачи живеят в колиби, а главнокомандващите строят вили из курортните немски градове. Но това не може да продължи безкрайно! Ще има взрив! Непременно ще има! А кой ще се окаже на върха на властта тогава? Генералите, които всъщност провокират същия този взрив! И които са натрупали в швейцарските банки армейските долари.

Фролов изведнъж се запъна, защото видя моята усмивка.

— Нещо смешно ли казах?

— Да. Честно казано, смешно ми е да слушам всичко това. Вие, Женя, сте представител на военната прокуратура, а с такъв възторг разказвате… И какво правите? Струва ми се, че ще завършите изповедта си, като подпишете пълното безсилие на военната прокуратура — казах със снизходителна усмивка.

— Нее! Ние правим много. Разпитахме много от сътрудниците на „Оборонекспорт“ — компания, която фактически се явява монополист в търговията със съветско оръжие. И открихме факти за незаконна и полулегална продажба на оръжие в Северната, Южната и Западната група войски. Подготвихме специално огромен доклад за това…

Аз се разсмях. Меркулов също се усмихна, слушайки този енергичен майор.

— Доклад. Добрее — рече провлечено той.

— Това е всичко, което можем да направим! — едва ли не изкрещя Фролов. — Този доклад дълго се мота някъде из върховете, докато не попадна на бюрото на президента. Във всеки случай чух от достоверен източник, че президентът се е запознал с него. Някои от „Оборонекспорт“ бяха уволнени и сега той се контролира от Върховния съвет…

— Знаеш ли, Женя — решително казах аз, — ти няма да се задържиш дълго в армията. Повярвай ми. Можеш да почнеш да си търсиш работа.

— Защо?

— Наивен си повече, отколкото трябва! Да не би да мислиш, че с разни доклади ще решите проблема с разграбването на оръжието на такава огромна страна като Съветския съюз?

— Не! С доклади няма да решим нищо. Но аз например си върша своята работа… И повече нищо не мога да направя — тъжно завърши Фролов. — А за това, че съм наивен, не съм съгласен — добави той. — Чудесно разбирам цялата обстановка в страната и си давам сметка, че нито съм президент, нито министър на отбраната… Правя каквото мога. Това е…

— Е, какво пък. Да приемем, че предварителното разузнаване приключи — намеси се Меркулов, обръщайки се към мен.

— Приключи — кимнах аз и приятелски намигнах на Фролов.

И той миролюбиво ми се усмихна.

Меркулов мълчаливо се надигна иззад бюрото и разтърка с пръсти слепоочията си.

— Нещо не ми харесва мястото на това бюро — каза той замислено. — И шкафовете май не са на място. Какво мислиш, Саша?

Изглежда, че изразът на лицето ми е бил толкова особен, че Фролов се разсмя. И тогава си спомних — когато Меркулов е обзет от страст да мести мебелите, тогава му хрумват ценни идеи.

— Докато те чакахме с майор Фролов, решихме, че е време да пипнем Васин. Сигурен съм, че няма да е лесно. Все пак е помощник на командващия. Аз ще напиша заповед за арест, но ако военните се озъбят, вие със Слава Грязнов ще включите Женя Фролов, той нали вече е наш човек. — Погледна с присвити очи майора.

— Просто ще вържете краката и ръцете на Васин и без да питате никого, с транспортен самолет — та право в Москва. Женя обеща да го уреди.

— Ще опитаме — вяло каза Фролов.

— А вече в Москва ще направим очни ставки с Васин. Безпокоя се за тебе, Турецки! Би трябвало да те отдалеча от Москва, да си по-далечко от злото. Че току-виж те гръмнал иззад ъгъла някой ненормален.

— Браво, Костя! — не издържах аз. — Глупаво е да се страхуваш за мене, но е време да ги хванем за гушата. Стига сме се плашили — този е от контраразузнаването, онзи е член на ЦК! В края на краищата имаме ли демокрация в страната, или всичко е само сапунен мехур! Браво! Винаги съм знаел, че на тебе може да се разчита! Нека малко се поразтичат след ареста на Васин — и в Генералния щаб, и в Министерството на отбраната. Нека на онези от „Лубянка“ и от „Белия дом“, които веднага ще бъдат отрупани с жалби, да им светне, че Московската прокуратура и Главната прокуратура все пак струват нещо!

Фролов недоволно изсумтя и вдигна очи към тавана. Меркулов извади от джоба дядовия си часовник, долепи го до ухото и го върна обратно. Той вече десет години не работеше, но Костя, както и преди не се разделяше с него, носеше го като талисман, надявайки се на чудо — да проработи някога от само себе си.

— Засега има малка пречка, Васин в момента е във Вилнюс. Той не пристигна за погребението — или не са му съобщили, или пък е решил, че не е необходимо. Не зная.

— Но ти каза, че ще го ловим в Германия — обадих се аз.

— Да. Литва сега е чужда държава. Пък и нямаме сигурни хора във Вилнюс. За нула време всичките ни приятели ни станаха врагове. Главният, пък и аз, Саша, сме против международен скандал. Германия засега все още е „наша“, докато армията ни окончателно не се изтегли. Жалко, че след онези събития всичките ни връзки с Прибалтика по линията на МВР и КГБ са прекъснати, но си мисля, че няма да имаш нищо против да се поразтъпчеш из бившето ГДР — усмихна се Меркулов.

— Ние по свои канали се опитахме да се свържем с Васин — намеси се Фролов. — Но колкото и да ви изглежда смешно, оказа се, че практически е невъзможно да го направим. Всичко е елементарно — нашият полковник е на лов заедно с някои от новите господари на републиката. Пристигнал е във Вилнюс със самолета на командващия Западната група войски и ако усети нещо лошо, веднага може да излети обратно в Германия. Така че най-добрият вариант е да го арестуваме при германците, макар че там полковникът ще е сред свои хора.

— С една дума, ще приготвим твоите и на Грязнов документи — каза Меркулов.

— Фантастично ми провървя! — възкликнах аз. — Досега нито веднъж не съм бил отвъд бариерата.

Фролов внимателно се надигна от креслото. Беше решил да си върви. Аз също станах.

— Ще се радвам да се срещнем в Германия. Надявам се да не разваля компанията ви с Грязнов.

— Не, разбира се — усмихнах се аз и си стиснахме ръцете.

Фролов излезе от кабинета.

— Костя, ами ако Васин няма нищо общо с нашата работа? Не се ли страхуваш от скандал?

— Разбира се, че се страхувам. Но аз само ви давам разрешение за задържането му като заподозрян. Ако е невинен, след десет дни ще го пуснем. Съгласен ли си?

— Съгласен съм — махнах аз с ръка.