Не пускай ножа

1Дупка в шума

Първото нещо, което разбираш, когато кучето ти се научи да говори е, че кучетата нямат кой знае какво за казване. Въобще.

— Трябва да акам, Тод.

— Млъквай, Манчи.

— Ще акам. Ако, Тод.

— Млъквай, ти казвам!

На югоизток от града сме, вървим през дивите поля, дето се спускат надолу към реката и после продължават към блатото. Бен ме прати да му набера малко блатни ябълки и ме накара да взема и Манчи, въпреки че всички знаем, че Килиън купи Манчи само за да угоди на Кмета Прентис и ето ти го и подаръка за рождения ми ден миналата година — чисто ново куче, нищо че никога не съм казвал, че искам куче, а онова, което казах, че искам, беше Килиън най-после да вземе да поправи мотопеда, та да не се налага да обикалям пеш из тоя глупав град, но о, не, честит рожден ден, Тод, ето ти едно чисто ново кученце, Тод, нищо, че не си го искал, нищо, че не си молил да ти го подаряваме, обаче познай кой сега ще трябва да го храни и да го дресира, и да го къпе, и да го разхожда, и да го слуша как дърдори глупости сега, когато вече е достатъчно пораснало, та да прихване заразата на говоренето? Хайде, познай кой!

— Ще акам — тихичко си подлайва Манчи. — Ако, ако, ако.

— Просто се изакай и спри да го повтаряш!

Грабвам туфа трева от пътеката и я мятам по него. Не го удрям, нямам намерение да го ударя, а той само се разсмива с тихия си лаещ смях и тича напред. Аз вървя след него, скубя тревата от двете страни на пътеката, мижа на слънцето и се опитвам да не мисля за нищо.

Въобще нямаме нужда от блатни ябълки, да ви кажа право. Ако на Бен чак толкова са му се приискали, може да ги купи от магазина на господин Фелпс. И още нещо: газенето из блатото само за няколко блатни ябълки не е работа за мъж, щото на мъжете не им е позволено да се шляят. Е, аз официално ще стана мъж чак след трийсет дни. Живял съм дванайсет години, всяка от по тринайсет дълги месеца, плюс още дванайсет месеца отгоре и цялата тая сметка показва, че ми остава още един цял месец до най-важния рожден ден. Плановете за него са планирани, приготовленията са приготвени и май ще има парти, макар че нещо почвам да изпитвам смесени чувства — хем ме изпълват мрачни мисли за тоя рожден ден, хем много се радвам, обаче няма връщане назад, тогава ще стана мъж, а брането на блатни ябълки в блатото не е работа нито за мъж, нито за почти мъж.

Но Бен знае, че може да ме помоли да отида в блатото и аз ще кажа „да“ и ще отида, защото блатото е единственото място край Прентистаун, където можеш поне донякъде да си починеш от Шума, който човеците изливат ли, изливат от себе си, от целия техен ропот и говор, който никога не замлъква. Даже когато спят, човеците и техните мисли, които те дори не осъзнават, че си мислят, нищо че всички наоколо ги чуват как си ги мислят. Човеците и техния Шум. Не знам как издържат, как се търпят едни други.

Човеците са Шумни същества.

— Катерица! — крясва Манчи и хуква с подскоци по пътеката, нищо, че аз го викам да се върне, така че, ето ме и мене, тичам подире му право през — тука се оглеждам на всички посоки да видя дали съм съвсем сам и дали някой няма да ме чуе — проклетите поля, щото Килиън ще побеснее, ако Манчи падне в някоя проклета змийска дупка и, разбира се, аз ще бъда виновен, нищо че никога не съм искал проклетото куче!

— Манчи! Върни се веднага!

— Катерица!

Тичам и ритам високата трева, а по обувките ми полепват плодчета от нея. Едно се размазва и оставя на маратонката ми зелено петно, а от опит знам, че тия петна не се почистват.

— Манчи! — вече съм бесен.

— Катерица! Катерица! Катерица!

Той лае под дървото, а катерицата се мята насам-натам по ствола и го дразни:

— Хайде, смотано куче — казва нейният Шум, — хайде, ела, хайде, хвани, хайде, ела, хайде, хвани. Смотано, смотано, смотано.

— Катерица, Тод! Катерица!

Мътните го взели, това животните са големи тъпаци.

Хващам Манчи за нашийника и го удрям силно по задната лапа.

— Ох, Тод? Ох?

Пак го удрям. И пак.

— Ох, Тод?

— Хайде, тръгвай! — казвам, а моят собствен Шум вилнее толкова силен, че едва си чувам мислите, за което след малко ще съжалявам като стой, та гледай.

— Смотано момче, смотано момче — мисли катерицата към мен. — Ела хвани, смотано момче.

— Я върви на м… си — викам аз, само дето не казвам „м“, а казвам оная дума, дето е скрита зад „м“-то.

Ама преди това трябваше хубавичко да се огледам дали съм сам, ама наистина хубавичко.

Щото ето ти го Аарон, точно пред мене, изправя се от тревата, изниква от нищото и ме шамаросва силно през лицето, издрасква ми бузата с големия си пръстен, а после ръката му се връща назад, само че свита вече в юмрук и ме удря по скулата, но поне на носа ми му се разминава, защото аз падам в тревата, мъча се да избегна ударите му, пускам нашийника на Манчи и той хуква обратно към катерицата и лае като луд, предателят му с предател, а аз тупвам в тревата на ръце и колене, а плодчетата ме омазват целия.

Стоя коленичил там, на земята, и дишам.

Аарон е изправен над мен и неговият Шум достига до мене като парчета от ръкописа на следващата му проповед и всичко е само едно безкрайно „мери си приказките, млади Тод“ и „да открием саможертвата“ и „светостта избира пътя“ и „Бог чува“ и цялата вълна от образи, които са в Шума на всеки човек, познати образи и проблясъци от…

Какво? Какво, да му се не види беше…?

Но шумен къс от проповедта блокира последната му мисъл, а аз вдигам глава и поглеждам Аарон в очите и изведнъж вече изобщо не искам да знам мислите му. Усещам вкуса на кръвта, която тече от мястото, където пръстенът му поряза устната ми, и вече изобщо не искам да знам нищо. Той никога не идва тук, мъжете никога не идват тук, имат си техните причини мъжете, така че тука идваме само аз и моето куче, обаче ето ти го и Аарон, а аз не искам, не искам, не искам нищо да знам.

Той ми се усмихва в брадата си, усмихва ми се и гледа надолу към мене, паднал в тревата.

Един усмихнат юмрук.

— Езикът, млади Тод — казва Аарон, — ни оковава като затворници на една верига. Нищо ли не си научил в Църквата, момче?

А после изрича любимото си наставление:

— Ако един от нас падне, падаме всички.

— Да, Аарон — мисля аз.

— Изречи го с устата си, Тод.

— Да, Аарон — изричам аз.

— А какво ще правим с твоите „м“-та? — пита той. — Ами с „проклети“-те? Защото и тях съм ги чувал. Шумът ти те издава. Той издава всички ни.

Не всички, мисля аз, но в същото време изричам на глас:

— Прости ми, Аарон.

Той се навежда ниско до мен, устните му се приближават до лицето ми и аз надушвам дъха му, много добре го надушвам, тежък и лепкав, като пръсти, които ме стискат.

— Бог чува — прошепва той. — Бог чува.

После пак замахва, аз се свивам, а той се смее и в следващия миг вече го няма, изчезнал е, просто ей така, отправил се е обратно към града, отнасяйки Шума си със себе си.

Треперя целият от заряда, който потича в кръвта ми, когато ме удрят, треперя от изненада, от възбуда и гняв, от омразата, която изпитвам към този град и към човеците в него и то така треперя, че ми трябва малко време да се изправя на крака и да отида да си намеря кучето. Какво правеше той тук, да го вземат мътните? Мисля си така и съм толкова вбесен, кипя от гняв и омраза (и от страх, да, от страх, млъквайте вече!), че въобще не се оглеждам дали Аарон не е още наблизо и дали няма пак да чуе Шума ми. Не се оглеждам. Не се оглеждам.

А след това вече се оглеждам и отивам да си намеря кучето.

— Аарон, Тод? Аарон?

— Не повтаряй повече това име, Манчи.

— Тече кръв, Тод. Тод? Тод? Тод? Кръв тече?

— Знам. Млъквай.

— Смотан — казва той, съвсем невинно, сякаш няма предвид нищо, защото главата му е пуста като небето.

Первам го по задницата.

— Тая дума също не я казвай.

— Ох? Тод?

Продължаваме да вървим, като гледаме да се държим далеч от реката, която ни остава отляво. Тя идва от дефилетата източно от града, после завива на север и минава край нашата ферма, след това заобикаля града от другата страна, докато се разлее в едно мочурливо поле, което се превръща в блатото. Не трябва да се приближаваш до реката и особено до мочурите преди първите дървета на блатото, защото там живеят крокодилите, а те са достатъчно големи да убият един почти мъж и неговото куче. Щръкналите люспи на гърба им не се виждат и приличат просто на някакво течение в реката, а ако се приближиш твърде много — ВВУМ! — изскачат от водата, хвърлят се върху тебе с насочени нокти и зяпнала паст, пълна със зъби, и ако се окажеш в това положение, вече си пътник.

Спускаме се покрай мочурите, приближаваме блатото и аз се опитвам да възприема тишината му. Тук вече е пълна пустош, всъщност мъжете точно затова не идват. Причината е и в миризмата, разбира се, не мога да се преструвам, че изобщо не мирише, но мисля, че не мирише и наполовина толкова страшно, колкото мъжете го представят. Те надушват спомените си, точно така, те надушват онова, което в момента е тук, а си припомнят миризмата такава, каквато е била тогава. Всички мъртви, всички мъртви неща. Диваците и човеците си представяли погребението по различен начин. Диваците използвали блатото, просто потапяли мъртвите си във водата, оставяли ги да потънат, което сигурно е било окей, защото те и без това били пригодени за такова погребение, погребение в блато. Поне Бен така казва. Водата и калта, и кожата на диваците точно си пасвали, мъртвите им не отравяли нищо наоколо, просто наторявали блатото, както човеците наторяват пръстта.

После, разбира се, изведнъж се оказало, че има твърде много диваци за погребване, твърде много дори и за такова голямо блато като нашето, а и да ви кажа право, си е бая голямо. А после пък вече изобщо нямало живи диваци, нали се сещате, не били останали повече живи от тях. Имало само трупове на диваци на грамадни камари в блатото, струпани били там, гниели и вонели, и на блатото му трябвало много време, за да стане отново блато, а не хаос от мухи и смрад, и кой знае още какви зарази, дето човек можел само от диваците да ги хване.

Аз съм се родил точно насред тая каша, по времето на тоя хаос, по времето на препълненото с трупове блато и на препълнените с трупове човешки гробища, така че нищо не си спомням, не си спомням какъв е бил светът преди Шума. Тате умрял от болест преди да се родя, а после умряла и мама, естествено. Бен и Килиън ме прибрали и ме отгледали. Бен казва, че мама била последната останала от жените, но то това всеки го казва за своята си майка. Бен може и да не лъже, той вярва, че такава е била истината, но кой знае?

Във всеки случай, аз съм най-младият в целия град. Преди излизахме да хвърляме камъни по полските врани с Рег Оливър (по-голям от мене със седем месеца и 8 дни) и Лиъм Смит (по-голям от мене с четири месеца и 29 дни), и Себ Мънди, който е следващият по възраст след мене в града, по-голям е само с три месеца и един ден, но дори и той вече не говори с мен, откакто стана мъж.

Всички момчета спират да говорят с мен, когато навършат тринайсет години.

Така стоят нещата в Прентистаун. Момчетата стават мъже, а мъжете се събират на техните си мъжки сбирки да приказват кой знае за какво, но момчета със сигурност не се допускат на сбирките, а ако си последното останало момче в града, просто трябва да си чакаш да мине времето ей така, сам-самичък.

Добре де, сам-самичък с едно куче, което изобщо не искаш.

Но както и да е, ето го и блатото и ние навлизаме в него, като не правим и крачка встрани от пътеката, която ни води и заобикаля най-опасните места във водата, криволичи между огромните дундести дървета, дето растат там и се издигат от блатото, а короните им са заострени метри и метри нагоре. Въздухът е гъст и мрачен, и тежък, обаче това, че е гъст и мрачен, и тежък, въобще не е страшно. Тук има много живот, куп същества живеят в блатото без въобще да се интересуват от града: птички и зелени змии, и жаби, и кивити, и от двата вида катерици, и дори някой и друг касор (честно!), както и, разбира се, червени змии, от които много трябва да се пазиш, но въпреки че е мрачно, тук-таме проникват лъчи светлина през дупките в короните на дърветата и ако питате мен, не че ме питате, де, но ако питате мен, блатото прилича на голяма, уютна стая със съвсем малко Шум. Мрачна, но жива, жива, но дружелюбна, дружелюбна, но не обсебваща.

Манчи вдига крак пред всяко нещо, което му попадне пред погледа, докато най-после вероятно му се свършва пишкането и той се отправя към един храст, като си мърмори сам на себе си. Предполагам, че отива да си свърши и другата работа.

Но блатото няма нищо против. Как би могло? То цялото е живот, който се върти в кръг, преповтаря се вечно, самоизяжда се, за да расте пак и пак. Не, не искам да кажа, че това е причината тук да няма чак толкова Шум. Разбира се, че има Шум, от Шума не може да се избяга никога и никъде, но е по-тихо, отколкото в града. Чува се говор, но той е различен говор, защото в блатото вирее само любопитство: съществата искат само да разберат кой си и дали си опасен. А градът отдавна знае всичко за теб, но иска да знае още и още, а после да ти натяква и да те измъчва с онова, което знае, да те измъчва, докато те разкъса на парчета и в теб не остане нищо твое, нито едно късче.

Блатният Шум от друга страна… Оо, блатният Шум се състои само от птичета, които си мислят своите малки птичи тревоги:_Къде е храната? Къде е гнездото? Къде е безопасно?_ А малките сиви катерици, проклетници до една, които, ако те виждат, те дразнят, а ако не те виждат, се дразнят една друга, както и червените катерици, дето приличат на глупави малки деца, а понякога в листата се крият блатни лисици и човек може да ги чуе как преправят Шума и той започва да звучи като Шум на катерица, защото лисиците ядат катериците, а пък много рядко можеш да чуеш някой мейвън да пее странната си песен, а пък веднъж дори видях как един касор притича на двата си дълги крака, кълна се, ама Бен каза, че нищо не съм видял, защото, вика, касорите отдавна са изчезнали от блатото.

Не знам. Аз вярвам само на себе си.

Манчи излиза от храстите и сяда до мен, щото аз съм се спрял точно насред пътеката. Той се оглежда, за да види дали не съм видял нещо особено, заради което съм спрял и казва:

— Хубаво ако, Тод.

— Не се съмнявам, Манчи.

Само да не вземат пак да ми подарят някое тъпо куче за следващия ми рожден ден. Тази година искам да получа ловджийски нож, като онзи, който Бен носи закачен на колана си отзад на кръста. Е, това вече би било истински мъжки подарък.

— Ако — тихичко казва Манчи.

Продължаваме нататък. Групичката ябълкови дървета е доста навътре в блатото, човек трябва бая да повърви по пътеката, а после да прескочи един паднал напряко дънер, а Манчи не може да го прескочи сам и винаги трябва да му помагам: Стигаме дънера, аз хващам кучето през корема и го качвам отгоре. Той много добре знае защо го вдигам, обаче пак рита като луд с всички лапи, прилича на паяк, който се спуска по нишка, и въобще прави фасони за нищо.

— Кротувай, глупчо!

— Долу, долу, долу — лае той и плува отчаяно във въздуха с лапи.

— Идиотско куче.

Пускам го отгоре върху дънера и сам се покатервам до него. После двамата скачаме от другата страна, Манчи тупва на земята и вика „Скок!“ и продължава да лае все „Скок! Скок!“ и да тича наоколо.

След падналия дънер започва онази част от блатото, в която е наистина много тъмно и първото, което човек вижда там, са старите постройки на диваците, надвиснали наоколо от сенките, постройки, прилични на разтекли се топки кафяв сладолед, застинали във формата на колиби. Никой не знае или не може да си спомни какво е било предназначението им, но Бен предполага (той Бен си е човек на предположенията), че постройките са имали нещо общо с погребването на мъртвите. Може дори да са били нещо като църква, макар че диваците не са имали никаква религия, поне не и такава, която някой от Прентистаун да може да проумее.

Гледам да не се приближавам до постройките и навлизам сред ябълковите дървета. Ябълките за узрели, почти черни на цвят, още малко и ще решиш, че стават за йдене, както обича да казва Килиън. Откъсвам една от дънера и отхапвам, а сокът потича по брадичката ми.

— Тод?

— Какво, Манчи? — вадя найлоновата торбичка, сгъната в задния ми джоб и почвам да я пълня с ябълки.

— Тод? — вика пак Манчи и този път разбирам, че не го мисли, а го лае на глас, поглеждам го, а той се е обърнал към постройките на диваците, а цялата козина на гърба му е настръхнала и ушите му се въртят във всички посоки.

Стягам се.

— Какво има, момче?

Манчи вече ръмжи, устните му се дърпат назад и оголват зъбите. Усещам как зарядът потича в кръвта ми.

— Крокодил ли? — казвам.

— Тихо, Тод — ръмжи Манчи.

— Добре, но какво има?

— Тихо е, Тод.

Той излайва късо: това вече си е истински лай, истински кучешки лай, който не означава нищо друго, освен „Бау!“, а електричеството в тялото ми се усилва и сякаш зарядът почва да излиза от повърхността на кожата ми.

— Слушай — ръмжи кучето.

И аз почвам да слушам.

Слушам.

После завъртам малко глава настрани и продължавам да слушам.

В Шума има дупка.

Което е невъзможно.

Странно е, но е някъде там, крие се някъде, сред дърветата или другаде, където не мога да го видя, но то е там: място, на което ушите и съзнанието ти казват, че Шум няма. Прилича на форма, която не можеш да различиш ясно, само околните предмети ти я подсказват по начина, по който се докосват до нея. Нещо като вода, заела формата на чашата, само че чашата я няма. Мястото е дупка и всичко, което попадне в нея, спира да бъде Шум, спира да бъде каквото и да било, просто спира съвсем. Не е като тишината в блатото, която не е напълно тишина, просто е място с по-малко Шум. Но това, о, това е форма, форма от нищо, дупка, в която всякакъв Шум спира.

Което е невъзможно.

В този свят няма нищо друго, освен Шум, нищо друго, освен безспирните мисли на човеците и нещата, които те заливат и заливат, и заливат, и това е така от деня по време на войната, в който диваците пуснали заразата на Шума, онази зараза, която избила половината мъже и всички жени до една, й мама в това число, Заразата, от която останалите мъже полудели, заразата, която подписала смъртната присъда на диваците, защото след нея полуделите мъже хванали оръжието.

— Тод? Манчи е много уплашен, чувам го. — Какво, Тод? Какво е то, Тод?

— Надушваш ли нещо?

— Мирише само на тихо, Тод — лае той, а после залайва още по-силно — Тихо! Тихо!

И точно тогава, някъде сред постройките на диваците, тихото се премества.

Зарядът в кръвта ми скача толкова рязко, че ме събаря на земята. Манчи търчи в кръг около мен и лае ли, лае, като с това ме плаши още повече, затова пак го первам по задницата („Ох, Тод?“), само за да се поуспокоя.

— Не съществува такова нещо като дупка в Шума, казвам. — Нищото не може да съществува. Ако съществува, то не може да е нищо, трябва да е нещо, нали така?

— Нещо, Тод — лае Манчи.

— Чуваш ли го къде отиде сега?

— Тихо е, Тод.

— Знаеш какво имам предвид.

Манчи души въздуха и прави една стъпка напред, после две, после още стъпки към постройките на диваците. Ами ясно, май ще трябва да отидем да потърсим тихото. Тръгвам много бавно към най-голямата от колибите с форма на разтекла се топка сладолед. Входът е малък, прилича на разкривен триъгълник, а аз се държа встрани от него, така че ако нещо гледа от там, да не може да ме види. Манчи почва да души входа и вратата, но не ръмжи, така че си поемам дълбоко дъх и надниквам вътре.

Абсолютно празно е. Таванът се издига до височина, горе-долу равна на моя ръст, умножен по две. На пода е мръсно, по него растат блатни растения, разни пълзящи лози и други такива, но вътре просто няма нищо друго. Като казвам „нищо“, имам предвид наистина нищо, нито дупка в Шума, нито каквото и да било, което да подсказва какво е имало преди в постройката.

Сетих се нещо, знам, че е глупаво, но трябва да го кажа.

Чудя се дали диваците не са се върнали.

Само дето това е невъзможно.

Обаче и дупката в Шума е невъзможна.

Така че някое от всички невъзможни неща явно е възможно и се е случило.

Чувам как Манчи души отвън, така че излизам и тръгвам към следващата постройка. По нея са изписани разни неща, първите и единствени думи на дивашки език, които виждам написани. Предполагам, че са някакви думи, за които диваците са решили, че си струва да бъдат записани. Буквите са дивашки букви, но Бен казва, че диваците наричали сами себе си „ес’Пакили“ или нещо такова, „ес’Пакили“ или „диваци“, ако човек иска да ги нагруби, а след онова, което се случило през войната, никой човек не ги нарича по друг начин, освен с тази обидна дума. А името им всъщност означавало „Хора“.

Във втората постройка също няма нищо. Излизам пак в блатото и продължавам да слушам внимателно. Навеждам глава ниско и слушам ли, слушам, протягам чуващите части на мозъка си напред, напрягам ги и слушам, и слушам, и пак слушам.

Слушам.

— Тихо! Тихо! — лае Манчи бързо-бързо и пак хуква към последната постройка в редицата. Тръгвам след него, също тичам, кръвта ми кипи от заряда, щото тя е точно там, дупката в Шума е точно там.

Чувам я.

Добре де, всъщност лошото е, че не мога да я чуя, но когато тичам към нея, нейната празнота сякаш докосва гърдите ми, неподвижността й ме придърпва и в нея има толкова много тишина, не, не тишина, а мълчание, такова дълбоко непостижимо мълчание, че започвам да усещам как то ме разкъсва, сякаш всеки момент ще загубя най-ценното, което съм имал, най-ценното, което въобще съществува. Тя е едно мълчание-смърт, а аз продължавам да тичам, очите ми се навлажняват, гърдите ми се задушават, наблизо няма жива душа, но аз чувствам и очите ми почват да плачат, просто почват да плачат, а бе, почват да плачат, м… им, а аз спирам и стоя така цяла минута наведен напред и, божичко, мътните го взели, можете и да не ми го напомняте, но аз си знам, че така изгубвам цяла глупава минута, изгубвам една тъпа, идиотска минута, през която, разбира се, дупката в Шума се премества отново някъде надалеч и изчезва.

Манчи се щура, тича след нея, търси я, ту тича напред, ту се връща при мен, но на края просто се връща при мен.

— Плачеш ли, Тод?

— Млъквай — казвам аз и ритвам към него с крак. Пропускам го умишлено.

2Прентистаун

Измъкваме де от блатото и се отправяме обратно към града, а целият свят ми се вижда сиво-черен, нищо че слънцето грее. Дори Манчи мълчи почти през целия обратен път през полята. Шумът ми направо ври и кипи, докато накрая разбирам, че трябва да поспра за минутка и да се успокоя малко.

Мълчание не съществува. Нито тук, нито където и да било. Нито когато спиш, нито когато си сам-самичък, никога.

Аз съм Тод Хюит, мисля си аз и държа очите си затворени. На дванайсет години и дванайсет месеца съм. Живея в град Прентистаун, а той е в Новия свят. Ще стана мъж точно след един месец.

Това е един трик, който ми помага да успокоявам Шума си. Бен ме научи на него. Затваряш си очите и колкото можеш по-ясно и спокойно си повтаряш сам на себе си кой си, защото точно това е, което човек забравя сред всичкия този Шум.

Аз съм Тод Хюит.

— Тод Хюит — промърморва Манчи до мен.

Поемам дълбоко въздух и отварям очи.

Това съм аз. Аз съм Тод Хюит.

Отдалечаваме се от блатото и реката и се качваме по поляните на склона, като вървим към малкото хълмче южно от града, където през краткия и напълно безсмислен период на своето съществуване се намираше училището. Преди аз да се родя, момчетата си стоели вкъщи и майките им ги учели на разни неща, а после, когато на света останахме единствено мъже и момчета, вече само гледахме видеозаписи и учебни програми до деня, в който Кметът Прентис обяви всички тия неща за противозаконни, защото „увреждали дисциплината на съзнанието“.

Разбирате ли, Кметът Прентис си има Съображения.

След това в продължение на почти половин глупава година господин Ройъл с тъжното лице събираше всички момчета и висеше с тях в сградата на училището, отдалечена достатъчно встрани от плътния Шум на града. Не че това правеше нещата по-лесни. Да преподаваш каквото и да било в класна стая, пълна с Шума на малки момчета, е почти невъзможно, а да проведеш някакъв тест или изпитване е напълно невъзможно. Дори и да не искаш, непрекъснато подсказваш, оставяме настрани, че и без това всички искат да си подсказват.

И тогава един ден Кметът Прентис взе решение да се изгорят всички книги, всички книги до една, дори и онези по частните къщи, защото явно и книгите увреждат дисциплината на съзнанието, а господин Ройъл — мек човек, който насила се правеше на корав, като пиеше уиски в клас — се предаде, взе пистолета и сложи край на живота си, като това беше краят и на обучението ми в училище.

На всичко останало ме научи Бен у дома. Да поправям машини, да си приготвям храна, да си кърпя дрехите, да работя във фермата и други такива неща. Както и много други неща, все свързани с оцеляването да ловувам, да познавам кои плодове се ядат, да определям посоките по луните, да боравя с нож и с огнестрелно оръжие, да знам кои са змийските противоотрови и да успокоявам Шума си възможно най-добре.

Опита се да ме научи и да чета и пиша, обаче Кметът Прентис разбра за този опит една сутрин, защото го чу в Шума ми, затвори Бен за една седмица и това беше краят на уроците по четене, но то и бездруго имах още много за учене, а и всеки ден бях зает с работа във фермата и със самото си оцеляване и в края на краищата така си и останах. Не мога да чета кой знае колко добре.

Все едно. То е ясно, че никой в Прентистаун няма да напише книга.

Двамата с Манчи минаваме край училището, качваме се на върха на хълмчето и поглеждаме на север към града. Не че от него е останало кой знае колко. Има един магазин, а бяха два. Една кръчма, а бяха две. Има и един лазарет, един затвор, една бензиностанция, която не работи, там са още голямата къща на Кмета и полицейския участък. И Църквата. Къса улица пресича града точно през средата — много отдавна била дори павирана, но оттогава не е поддържана, така че паветата бързо-бързо се превърнали в чакъл. Къщите и другите постройки са пръснати нашироко като ферми, по-точно били са замислени да бъдат ферми, някои все още са ферми, други са празни, а трети — още по-лошо, та на човек просто му се иска да бяха празни.

Това е то целият Прентистаун. Град с население 147 човека, което намалява, намалява, намалява. 146 мъже и един почти-мъж.

Бен казва, че преди имало и други населени места, пръснати из Новия свят — то било в дните, когато всички кораби кацнали едновременно, горе-долу десет години преди да се родя, но после почнала войната с диваците, диваците пуснали заразата и всички други селища били заличени, малко останало и Прентистаун да бъде заличен, обаче оцелял заради военните умения на Кмета Прентис. Е, вярно, че Кметът Прентис си е един жив кошмар, обаче поне му дължим това, че сме единствените оцелели в тоя грамаден свят без жени и без нищо друго, което да си заслужава, ей така, приклещени в един град с население от 146 човека, който умира по малко с всеки изминал ден.

Защото, разбирате ли, има мъже, които не могат да понесат това. Някои свършват със себе си като господин Ройъл, други чисто и просто изчезват безследно като бившия ни съсед господин Голт, дето държеше овцефермата до нашата, или като господин Майкъл — вторият най-добър дърводелец в града, който изчезна в деня, в който синът му стана мъж. Такива неща често се случват в Прентистаун. Когато целият ти свят представлява само един Шумен град без бъдеще, понякога се налага да се махнеш, дори и да знаеш, че няма къде другаде да отидеш:

Аз, почти мъжът, вдигам очи към града и о, да, чувам всички останали 146-ма мъже в него. Чувам всеки един от тях, мътните да ги вземат. Техният Шум плисва надолу по хълма като отприщен поток, право срещу мен, право върху мен, прилича на пожар, прилича на чудовище, голямо като небето, което ще те хване, защото просто няма къде да избягаш.

Шумът представлява ето това. Ето това е, което изпълва всяка една минута от всеки един ден от моя глупав скапан живот в този глупав скапан град. Не си правете труда.

Това са думите, човешките гласове, които безспир говорят и стенат, и пеят, и плачат. Има и образи, о, да, картини, които нахлуват бързо в ума ти, нищо че не ги искаш, парчета от спомени, образи от фантазии и тайни, и планове, и лъжи, лъжи, лъжи. Защото в Шума също можеш да лъжеш, нищо че всички знаят какво си мислиш: можеш да погребеш едни мисли под други мисли, можеш да скриеш някои мисли, като се преструваш, че искаш всички да могат да ги видят, можеш да мислиш само неясно за някои неща или пък да убедиш сам себе си, че е вярно точно обратното на онова, което се мъчиш да скриеш и в края на краищата кой изобщо ще може да отдели зърното от плявата в целия този бесен поток?

Човеците лъжат и най-лошо лъжат самите себе си.

Аз например никога не съм виждал жена от плът и кръв, нито пък дивак, това е ясно. Виждал съм ги само на видеозаписи, разбира се, преди да обявяват видеозаписите за противозаконни, но и сега ги виждам непрекъснато в Шума на останалите мъже, защото мъжете не мислят за нищо друго, освен за секс и за враговете си. Но в Шума диваците изглеждат по-едри и по-зли, отколкото на видеозаписите, нали? А жените в Шума имат по-светли коси и по-големи гърди, и носят по-малко дрехи, и се държат много по-свободно, отколкото на видеозаписите, прав ли съм? Така че онова, което трябва да запомните, най-важното, което задължително трябва да кажа в разказа си за нещата, е, че Шумът не е истината, Шумът е онова, което човеците искат да бъде истина и разликата между тези две неща е толкова голяма, че, ако не внимаваш, може да те убие като стой, та гледай.

— Вкъщи, Тод? — Манчи лае по-силно до крака ми, защото така се говори сред Шума — силно.

— Да, прибираме се — казвам. Живеем на другия край на града, на северозапад, и трябва да преминем през целия Прентистаун, за да си стигнем у нас, и ето, почва се, давайте да минаваме колкото може по-бързо.

Първи поред е магазинът на господин Фелпс. Той умира, магазинът де, както и целият град, а господин Фелпс прекарва цялото си време, потънал в пълно отчаяние. Дори когато пазарувам и той се мъчи да е любезен с мен, отчаянието изтича от него като гной от рана. Край, казва Шумът на господин Фелпс, край, всичко свършва и дрипи, и дрипи, и дрипи, и моята Джули, милата ми, милата ми Джули, а Джули е била жена му и в Шума на господин Фелпс тя не носи никакви, ама никакви дрехи.

— Здрасти, Тод — казва господин Фелпс, когато аз и Манчи претичваме край магазина.

— Здрасти, господин Фелпс.

— Прекрасен ден, нали?

— Направо страхотен, господин Фелпс!

— Супер! — лае Манчи и господин Фелпс се засмива, но Шумът му продължава да казва все край и Джули, и дрипи, и да повтаря образите на всичко, което му липсва, защото е изчезнало с жена му, както и на всичко, което тя е правела, сякаш е била единствена по рода си или нещо такова.

Не мисля нищо специално за господин Фелпс в Шума си, освен обичайните неща, които не мога да контролирам. Е, да си призная, мисля други неща малко по-силно, за да прикрия мислите за дупката, която открихме в блатото, да скрия мислите за нея зад други, по-шумни мисли.

Не знам защо трябва да правя това, не знам защо трябва да крия мислите за дупката.

Но ги крия.

Двамата с Манчи още повече ускоряваме крачка, защото сега трябва да минем край бензиностанцията и край господин Хамър. Бензиностанцията не работи, щото генераторът, дето правеше горивото, се повреди миналата година и сега просто си стои до бензиностанцията като грозен възпален пръст и до него не живее никой, освен господин Хамър, а господин Хамър е много по-лош от господин Фелпс, защото насочва всичкия си Шум право към теб.

А неговият Шум е грозен, гневен Шум, зъл, в него има образи на теб самия, ама такива образи, в каквито ти изобщо не искаш да се виждаш, насилнически картини, кървави картини и единственото, което можеш да направиш, е да усилиш собствения си Шум максимално, да се опиташ да го смесиш с Шума на господин Фелпс и след това да го запратиш обратно срещу господин Хамър. Ябълки и край, и Бен, и Джули, и бързо, бързо, и супер, Тод?, и генераторът примигва, и дрипи и млъкни, просто млъкни, и Погледни ме, момче.

Извръщам глава на обратната посока, макар че не искам, но понякога господин Хамър те хваща неподготвен, затова извръщам глава и ето ти го господин Хамър на прозореца, гледа право в мен и мисли един месец, точно това си мисли, и в Шума му има картина, която има нещо общо с мен, в нея аз стоя сам-самичък, но дори още по-сам от когато и да било, и изобщо не знам какво означава, нито дали е истина или е целенасочена лъжа, и затова започвам да мисля за чук, който удря господин Хамър по главата отново и отново, а той се усмихва от прозореца си.

Пътят заобикаля бензиностанцията и минава край лазарета, от който се лее Шумът на доктор Болдуин и всичките плачове и стенания, с които мъжете засипват доктора, макар че всъщност са напълно здрави. Днес е ред на господин Фокс да се оплаква как не можел да диша, за което човек дори би го съжалил, стига господин Фокс да не пушеше толкова много. А после, когато подминеш лазарета, о, Боже, достатъчно е само да подминеш лазарета и веднага стигаш до проклетата, проклетата кръчма, която дори в този час на деня представлява един безспирен виещ Шум, защото тука усилват музиката до дупка, само и само да удавят Шума, но това помага само донякъде и резултатът е една силна музика и един страшен, силен Шум и, което е дори по-лошо, пиянски Шум, който те блъсва като чук. Крясъците и воят, и плачът на мъже, чиито лица никога не се променят, Шум, който се състои само от картини от миналото и образите на жените, които вече ги няма. Много, много голяма част от Шума от кръчмата е за жените, които вече ги няма, но в замяна на това не се чува нищо смислено, защото пиянският Шум прилича на пиян мъж — объркан, скучен и опасен.

Става все по-трудно да вървиш през града, все по-трудно мислиш за следващата стъпка, защото на раменете ти вече тегне товарът на целия този Шум. Не знам как се справят мъжете, честно, не знам как ще се справям аз самият, когато стана мъж, освен ако след рождения ден не се променя по някакъв начин, за който в момента не подозирам.

Пътят подминава кръчмата и завива надясно към полицейския участък и затвора — двете са в една сграда и се използват много по-често, отколкото бихте допуснали, предвид това колко малък е градът. Шериф е господин Прентис Младши, който е само с две години по-голям от мен и е мъж много отскоро, обаче взе шерифската работа много насериозно и бързо й хвана цаката и в килиите му обикновено гние онзи, когото Кметът Прентис му е наредил да затвори за назидание през съответната седмица. Точно в момента това е господин Търнър, който не предаде достатъчно голяма част от пшеницата си за „общото благо на целия град“, което означава, че просто отказа да даде безплатно пшеница на Кмета Прентис и хората му.

Е, вече си преминал през целия Прентистаун, сам с кучето си, оставил си целия Шум зад гърба си, подминал си господин Фелпс и господин Хамър, и доктор Болдуин, и господин Фокс, поел си цялата допълнителна двойна доза Шум от кръчмата, както и Шума на господин Прентис Младши и стенещия Шум на господин Търнър, но всичко това изобщо не означава, че си приключил с Шума на града, защото сега се приближаваш до Църквата.

Църквата, разбира се, е причината, поради която изобщо се намираме в Новия свят и всяка неделя Аарон разяснява в проповедта си защо сме обърнали гръб на развалата и греховете на Стария свят и как сме се отправили към новата си цел — да започнем нов, чист живот, да живеем като братя в един нов Рай.

Едва ли може да се каже, че мисията се е увенчала с успех, а, как мислите?

Въпреки това мъжете все още ходят на църква, най-вече защото е задължително, макар че самият Кмет Прентис твърде рядко се отбива там и ни оставя да слушаме как Аарон обяснява, че останалите от групата са всичко, което всеки от нас има, и че отделният човек трябва да се обвърже напълно с общността.

Ако един от нас падне, падаме всички.

Е, това последното го казва много често.

Манчи и аз се мъчим да пазим пълна тишина, когато минаваме край вратата на Църквата. Отвътре долита молитвен Шум, той е винаги специален, има болезнен червеникавоморав цвят, сякаш изтича от някакви рани, скрити дълбоко в тялото на молещите си, нищо че този Шум е винаги е един и същ, никога не се променя, но безспир продължава да изтича от раните. Помогни ни, спаси ни, прости ни, помогни ни, спаси ни, прости ни, отведи ни оттук, моля те, Боже, моля те, Боже, моля те, Боже, макар че доколкото ми е известно никой до момента не е чул какъвто и да било Шум да идва от онзи, когото наричат Бог.

Аарон е тук, върнал се е от разходката си из полето и проповядва, докато другите се молят. Чувам не само Шума му, но и гласа му, непрекъснато повтаря саможертвата така и писанието иначе, и благословия, и святост, и мърмори и пак мърмори безкрай, така че Шумът му прилича на сив огън, скрит и неясен зад мърморенето и всъщност Аарон може и да е намислил нещо, но аз да не мога да го уловя в Шума му, сещате ли се? Проповедта крие нещо, заровено отзад в мислите му и вече дори започвам да се досещам какво е това нещо.

После чувам едно Млади Тод?в Шума му и казвам:

— По-бързо, Манчи.

Буквално прелитаме край Църквата.

Последното, край което трябва да преминете, когато пресичате Прентистаун, е Къщата на Кмета, а от там се носи най-странният и мъчителен Шум, защото Кметът Прентис…

Кметът Прентис е различен.

Неговият Шум е ужасяващо чист и като казвам „ужасяващо“ имам предвид в буквалния смисъл. Защото, виждате ли, Кметът Прентис смята, че в Шума може да бъде въведен ред. Той мисли, че Шумът може да бъде разпределен, да бъде впрегнат някак си, да бъде използван с определена цел. Когато минаваш край Къщата, чуваш вътре Кмета, чуваш него и най-приближените му хора — помощниците му и разни подобни, и те все правят разни упражнения за мисълта: броят и си представят идеални форми, и повтарят подредени мантри като АЗ СЪМ КРЪГЪТ И КРЪГЪТ СЪМ АЗ, каквото и да означават, и на човек започва да му се струва, че по този начин Кметът си създава една малка армия, че се подготвя за нещо, сякаш кове някакво оръжие от Шума.

Усещам, че то е заплаха. Чувствам се така, сякаш светът се променя, а аз изоставам и никога вече няма да мога да наваксам.

1 2 3 4 4 3 2 1 АЗ СЪМ КРЪГЪТ И КРЪГЪТ СЪМ АЗ 1 2 3 4 4 3 2 1 АКО ЕДИН ОТ НАС ПАДНЕ, ПАДАМЕ ВСИЧКИ.

Аз скоро ще бъда мъж, а мъжете не бягат от страх, обаче сега побутвам Манчи и двамата отминаваме още по-бързо, заобикаляме Къщата на Кмета колкото е възможно по-отдалеч, докато тя остава зад нас, а ние стъпваме на чакъления път, който води към дома.

Скоро се отдалечаваме и от града и Шумът става с една идея по-тих (никога не спира напълно) и двамата с Манчи започваме да дишаме малко по-леко.

Манчи лае:

— Шум, Тод.

— Много си прав — отвръщам.

— Тихо в блатото, Тод — казва Манчи. — Тихо, тихо, тихо.

— Да — отговарям, но после се сещам и бързам да добавя — Млъквай, Манчи — и го удрям по задницата, а той казва „Ох, Тод?“, но аз не го слушам, а се обръщам нервно към града, но нищо не може да спре Шума, когато веднъж е излязъл от теб, нали така? Ако Шумът се виждаше и можеше да го гледаш как се носи из въздуха, чудя се дали щях да видя как дупката в Шума излиза от мен, изплува от мислите ми, където се мъча да я скрия и да я предпазя, а тя всъщност е толкова малко парченце Шум и толкова лесно може да се изгуби сред общия рев на всичкия друг Шум, но ето ти я и нея, източва се от мене и се понася, понася се, понася се все назад, към света на мъжете.

3Бен и Килиън

— И къде всъщност беше? — казва Килиън, когато ни вижда с Манчи да завиваме от пътя. Легнал е на земята, наполовина напъхан в малкият ни генератор — онзи, дето е от предната страна на къщата — и поправя онова, което на свой ред се е повредило този месец. Ръцете му са омазани с грес, на лицето му е изписано раздразнение, а Шумът му жужи като облак разгневени пчели и аз чувствам как започвам да се ядосвам, а още дори не съм влязъл истински у дома.

— Бях в блатото да набера ябълки за Бен — отвръщам.

— Има достатъчно работа за вършене, обаче малкото момченце е хукнало да си играе — Килиън обръща поглед към вътрешността на генератора, нещо там издрънчава и той добавя:

— Мътните да те вземат!

— Не съм си играл, обясних ти вече, ама ти кога ли слушаш! — казвам аз, но май направо викам. — Бен искаше някакви проклети ябълки, та аз отидох да му набера малко от блатото!

— Аха — казва Килиън и ме поглежда. — А къде са ти ябълките тогава?

Защото, нали се сещате, аз не нося никакви ябълки. Дори не си спомням къде съм изпуснал торбичката, дето почнах да я пълня, ама сигурно е станало точно когато…

— Когато какво? — пита Килиън.

— Спри да подслушваш — отрязвам го аз.

Килиън въздъхва с любимата си въздишка и отпочва познатата песен:

— Не те караме да вършиш чак толкова много работа, Тод (това е лъжа) но не можем да се справяме с фермата сами (това е истина) и нали знаеш, че дори и ти да свършваше всичко, което ти възлагаме, а ти не го свършваш (това е лъжа, карат ме да работя като роб) пак сме за мустаците (това също е истина).

Градът не расте, той само ще се смалява, а помощ няма да дойде.

— Внимавай, когато ти говоря! — казва Килиън.

— ’Мавай! — излайва Манчи.

— Млъквай — казвам.

— Не говори така на кучето си — добавя Килиън.

Не говорех на кучето, помислям аз високо и ясно, така че Килиън да ме чуе.

Той вперва поглед в мен и аз впервам поглед в него и пак става, както става винаги — Шумът и на двама ни почва да пулсира, става червен и се напоява с раздразнение. Никога не сме се разбирали с Килиън, никога, Бен винаги е бил добрият, а Килиън винаги е бил другият, но с наближаването на рождения ми ден нещата стават все по-зле, защото тогава ще стана мъж и вече няма да трябва да слушам глупостите му.

Килиън затваря очи и издиша шумно през нос.

— Тод… — почва той, а гласът му е по-нисък от обикновено.

— Къде е Бен? — пресичам го.

Изражението му се изопва още повече.

— Агненето започва след седмица, Тод.

Аз само повтарям:

— Къде е Бен?

— Нахрани овцете и ги вкарай в кошарите, а после искам веднъж завинаги да оправиш портата в оградата на източното пасбище, разбра ли ме, Тод Хюит? Вече два пъти те молих.

Аз изпъвам гръб.

— Как беше разходката до блатото, Тод? — почвам и се мъча гласът ми да звучи саркастично. — О, екстра беше, Килиън, благодаря, че питаш. Видя ли нещо интересно в блатото, Тод? Леле, Килиън, сега като го споменаваш, ще ти кажа, че наистина видях нещо интересно в блатото и то обяснява защо устната ми е сцепена, нищо че ти не попита как съм я сцепил, ама сигурно си изчаквал първо да нахраня овцете и да поправя проклетата ограда!

— Мери си приказките — срязва ме Килиън. — Нямам време за игричките ти. Заминавай при овцете.

Стискам юмруци и издавам един звук, който е нещо като „Арргхх“ и с него искам да покажа на Килиън, че няма да се примирявам нито секунда повече с неговата липса на здрав разум.

— Хайде, Манчи — казвам.

— Овцете, Тод — казва след мен Килиън, когато вече съм му обърнал гръб. — Първо овцете.

— Да, ще ги оправя проклетите овце — мърморя си аз. Отдалечавам се бързо, кръвта ми ври, а Манчи се изнервя все повече от бесния рев на Шума ми.

— Овце! — лае той. — Овце, овце, Тод! Овце, овце, тихо, Тод! Тихо, тихо в блатото, Тод!

— Млъквай, Манчи — казвам.

— Какво каза? — обажда се изведнъж Килиън и нещо в гласа му кара и двама ни да се обърнем. Килиън се е изправил неподвижно до генератора, цялото му внимание е съсредоточено върху мен и Манчи, а Шумът му е насочен право към нас, блеснал и остър като слънчев лъч.

— Тихо, Килиън — излайва Манчи.

— Как така „тихо“, какво иска да каже той? — очите и Шумът на Килиън ме претърсват от главата до петите.

— Какво ти пука? — отвръщам. — Имам овце за хранене.

— Тод, чакай — започва той, ама в генератора нещо започва да пиука, Килиън казва „Мътните го взели!“ и трябва да се върне към работата си, а аз само усещам как цяло ято въпросителни от Шума му политат след мене, но постепенно избледняват и отслабват, защото аз се отдалечавам и навлизам сред нивите и пасбищата.

Мътните да го вземат, мътните да го вземат и него, и всички, мисля аз горе-долу с тези думи и с някои по-лоши, докато крача през фермата. Живеем на един километър североизточно от града, в едната половина на фермата оглеждаме овце, а в другата сеем пшеница. Работата около пшеницата е по-тежка, така че Бен и Килиън вършат по-голямата част от нея. От деня, в който се установи, че вече съм по-висок на ръст от овцете, цялата грижа за тях легна върху мен. Аз се грижа за овцете, аз сам, Манчи не прави нищо, макар че едно от лъжливите извинения, с които Бен и Килиън се измъкнаха, когато ми го подариха, беше, че ще мога да го обуча да бъде овчарско куче, нищо че то си беше ясно още отначало, че Манчи не може да бъде научен на каквото и да било поради пълното му малоумие.

Та аз храня овцете и ги поя, и ги стрижа, и помагам при агненето, а дори и кастрирам, а дори и коля — всичко това все аз го правя. Ние сме едни от общо тримата доставчици на месо и вълна за града, доскоро бяхме общо петима, а скоро ще останем само двама, защото господин Марджърибанкс го чакаме всеки момент да умре от многото пиене. Ще съберем неговото стадо с нашето. Тоест, по-правилно е да кажа, че аз ще събера неговото стадо с нашето, както направих преди две зими, когато господин Голт изчезна, а това означава, че ще имам още нови овце за колене, за кастриране, за стригане, за прибиране в кошарата, но дали ще получа благодарност за това? Не, няма да получа никаква благодарност.

Аз съм Тод Хюит, мисля си, обаче днес това изобщо не успокоява Шума ми. Скоро ще бъда мъж.

— Овце! — казват овцете, когато минаваме край пасбището, без никакво намерение да спираме при тях. — Овце! Овце!

— Овце! — лае Манчи.

— Овце! — казват овцете в отговор.

Овцете имат по-малко неща за казване дори и от кучетата.

Ослушвам се за Шума на Бен, претърсвам фермата, докато най-после го чувам в ъгъла на една от нивите. Сеитбата е свършила, жътвата е чак след месеци, така че около пшеницата в момента няма кой знае колко работа, само генераторите, тракторът и електрическата вършачка трябва да се поддържат в изправност, за да са готови за работния сезон. Може би си мислите, че сега е редно да получавам малко помощ около овцете, обаче не, никаква помощ не получавам.

Чувам как Шумът на Бен тананика една песничка близо до напоителната тръба, така че се обръщам и тръгвам напряко през нивата към него. Шумът на Бен не прилича на Шума на Килиън. Шумът на Бен е по-ясен и по-спокоен и въпреки че Шумът не може да се види, този на Килиън винаги ми е изглеждал червеникав, докато този на Бен е син, а понякога дори зелен. Тези двама мъже са различни един от друг, много различни — като огън и вода, различни са Бен и Килиън, моите родители, ако мога така да ги нарека.

Работата е такава, че мама била приятелка с Бен още преди да заминат за Новия свят, защото двамата членували в Църквата по времето, когато било направено общото предложение за заминаването и изграждането на нови селища. Мама убедила тате, Бен убедил Килиън и когато корабите кацнали и градът бил основан, мама и тате всъщност започнали да отглеждат овце във фермата си до фермата на Бен и Килиън, които пък отглеждали пшеница и отначало всичко било прекрасно и всички били приятели, слънцето не залязвало, а мъжете и жените пеели радостни песни заедно и живеели, и се обичали, и никога не се разболявали, и никога, никога не умирали.

Тази история съм я чул от Шума, така че надали е вярна, но кой ли може да каже как точно са били нещата преди? Защото, разбира се, после съм се родил аз и всичко се променило. Диваците пуснали заразата, която убива жените и това бил краят на мама, а после почнала войната и била спечелена, и това, откъдето и да го погледнеш, бил краят на всички останали в Новия свят. Та, ето ме мене, малко бебе, което и понятие си няма какво става, обаче не съм единственото бебе тогава, били сме много бебета, а изведнъж се оказва, че само половината от населението на града е останало живо, при това само мъже, и те трябва да се грижат за нас — за бебетата и за малките момчета. Та затова много от нас измрели, а аз съм извадил късмет, защото Бен и Килиън ме прибрали, някак си се подразбирало, че трябва да ме приберат и след това вече те ме хранеха и ме отгледаха, и ме научиха на всичко и в общи линии направиха така, че да остана жив.

Затова съм нещо като техен син. Е, докрай си останах „нещо като“, никога не са ме имали за истински син. Бен казва, че Килиън непрекъснато ми се кара, защото го е грижа за мен, но дори и да е вярно, това е доста странен начин да покажеш, че те е грижа за някого, начин, дето, ако питате мен, понякога изглежда така, сякаш въобще не те е грижа.

Но Бен не е като Килиън, Бен е добър човек, което е нещо като изключение в Прентистаун. Всичките останали 145-ма мъже в този град, дори и онези от тях, чийто последен рожден ден е минал току-що, дори и Килиън, макар и в по-малка степен, гледат на мен като на нещо, което в най-добрия случай могат да пренебрегнат, а в най-лошия — да ударят, а аз лично прекарвам по-голямата част от дните си в измисляне на разни начини, с които да ги карам да ме пренебрегват, само и само да не ме удрят.

Всички са такива, всички, освен Бен, и сега не мога да продължа да го описвам, защото ще се размекна като малко момче и ще започна да изглеждам като глупак, така че няма да го описвам повече, ще добавя само, че не познавам татко си, но ако някой ме събуди една сутрин и ми поръча да си избера някого, който да бъде мой татко, ако ми каже ей така: Хайде, момче, избери си когото искаш, никак, ама никак няма да сгреша, ако избера Бен.

Ние приближаваме, а Бен си подсвирква и макар че още нито аз мога да го видя, нито той мен, той усеща, че приближавам и веднага сменя мелодията и започва да си тананика една песен, която познавам, Ра-а-ано една сутрин, когато слънцето изгря-я-ява, и която Бен казва, че била любимата песен на мама, обаче аз смятам, че просто е някаква негова си любима песен, защото той си я подсвирква и си я пее, откак се помня. Кръвта ми още бушува след спора с Килиън, но когато я чувам, веднага чувствам, че започвам да се успокоявам.

Да, да, знам, че това е просто бебешка песен, знам, млъквайте вече!

— Бен! — лае Манчи и хуква през тръбите на напоителната система.

— Здравей, Манчи — чувам аз, завивам край последната тръба и виждам как Бен чеше Манчи зад ушите. Очите на Манчи за затворени и той тъпче с предните си лапи от удоволствие, а Бен със сигурност веднага разбира от Шума ми, че отново съм се карал с Килиън, но казва само:

— Здравей, Тод.

— Здрасти, Бен — аз зяпам в земята и подритвам едно камъче.

А Шумът на Бен казва ябълки и Килиън, и толкова си пораснал, и пак Килиън, и сърби ме сгъвката на лакътя, и ябълки, и вечеря, и божичко, колко е топло, и Шумът му е кротък и не те сграбчва, и под него се чувстваш така, сякаш лежиш в хладен поток в някой горещ ден.

— Успокояваш ли Шума, Тод? — пита той най-после. — Припомняш ли си кой си?

— Да — отвръщам, — ама той защо трябва да ме напада така? Защо не може просто да ми каже едно здрасти? Дори не поздравява, а веднага все едно почва да вика: „Знам, че си направил нещо лошо и сега ще те тормозя, докато не разбера какво е то“.

— Той просто си е такъв, Тод. Знаеш това.

— Все така казваш — отскубвам стрък зелена пшеница и го пъхвам между зъбите си, като избягвам погледа на Бен.

— Остави ябълките вкъщи, нали?

Поглеждам го. Дъвча стръкчето. Той знае, че нищо не съм донесъл. Досеща се.

— Има и причина — казва Бен и продължава да гали Манчи. — Има причина, но не мога да я видя ясно.

Опитва се да разчете Шума ми, да види дали може да пресее истината от него, а повечето мъже правят това, защото смятат, че ако го сторят, ще открият някое добро основание за скандал, но когато Бен го прави, нямам нищо против. Той изправя рязко глава и спира да гали Манчи.

— Аарон?

— Да, срещнах го.

— Той ли ти сцепи устната?

— Аха.

— Кучи син — Бен се смръщва и прави крачка напред. — Мисля, че трябва да си поприказвам с тоя човек.

— Недей — казвам аз. — Просто недей. Ще стане още по-лошо, а и той не ме удари чак толкова силно.

Бен хваща брадичката ми с ръка и повдига главата ми, за да разгледа раната.

— Кучи син — повтаря той съвсем тихо. Докосва сцепеното и аз трепвам.

— Нищо страшно — казвам.

— Стой далече от този мъж, Тод Хюит.

— О, смяташ, че съм обикалял блатото и съм се надявал да налетя на него, така ли?

— Той е постъпил много лошо.

— Леле майко, благодаря, че ми каза, Бен! — сопвам се аз и в този момент улавям късче от неговия Шум и то казва един месец, и със сигурност е нещо ново, промъкнало се в Шума му, нова мисъл, която той бързо прикрива с още и още Шум.

— Какво става, Бен? — питам аз. — Какво ще стане на рождения ми ден?

Бен се усмихва за секунда, а усмивката му не е истинска усмивка, за част е секундата е тревожна усмивка, но после става искрена.

— Изненада — казва той. Недей да ровиш из къщи и да я търсиш.

Въпреки че аз скоро ще стана мъж и съм пораснал висок почти колкото Бен, той все още се навежда леко, така че лицето му да е на едно ниво с моето, но никога не се приближава толкова, че да се чувствам неудобно, просто застава на правилното разстояние и сега аз обръщам поглед настрани. И въпреки че пред мен стои Бен, въпреки че вярвам на Бен повече, отколкото на всеки друг в този скапан малък град, въпреки че Бен ми е спасил живота веднъж и аз знам, че е готов да го стори пак и пак, въпреки всичко това усещам, че не съм склонен да отворя Шума си за него и да му покажа какво се случи в блатото, не съм склонен най-вече защото е достатъчно да си помисля за мълчанието и чувствам как нещо започва да притиска гърдите ми.

— Тод? — казва Бен и ме гледа напрегнато.

— Тихо — леко излайва Манчи. — Тихо в блатото.

Бен поглежда Манчи, после поглежда към мен, а погледът му е кротък и загрижен.

— За какво говори той, Тод?

Въздъхвам.

— Видяхме нещо — казвам. — В блатото. Добре де, не го видяхме, то се скри, но приличаше на дупка в Шума, на бримка в него…

Млъквам, защото Бен вече не слуша гласа ми. Отварям Шума си за него и се мъча да си припомня случката в блатото възможно най-достоверно, а Бен започва да ме гледа някак яростно, а нейде зад гърба си чувам как към нас идва Килиън и вика „Бен?“ и „Тод?“, а в гласа и в Шума му има тревога, а Шумът на Бен също започва да жужи, а аз продължавам да си мисля напрегнато за дупката, която видяхме в Шума, мисля си, но си мисля тихичко, тихичко, о, толкова тихичко, за да не ме чуят в града и ето ти го и Килиън, усещам го, а Бен мълчи и само ме гледа и гледа, докато най-после трябва да попитам:

— Диваците ли са? — питам. — А? Върнали ли са се?

— Бен? — Килиън вече крещи, докато тича през нивата.

— В опасност ли сме? — питам аз Бен. — Друга война ли ще има?

Но Бен само казва:

— Боже Господи — ама го казва наистина тихо и после повтаря — Боже Господи — и след това, без да мръдва и без да сваля поглед от мен казва още:

— Трябва да те махнем от тук. Трябва да те махнем от тук веднага.

4Не мисли за това

Килиън пристига тичешком, но преди да каже и дума, Бен го пресича:

— Не мисли за това!

После се обръща към мен:

— Ти също не мисли за това. Скрий всичко в Шума си. Скрий го. Скрий го колкото можеш по-добре!

Докато говори, той ме е сграбчил за раменете и ме стиска и от това кръвта ми кипва повече и от преди.

— Какво става? — питам.

— През града ли мина, като се прибираше насам? — пита Килиън.

— Естествено, че минах през града — сопвам се. — Да знаеш някой друг проклет път, който да води дотук?

Лицето на Килиън се стяга, но не защото му отговарям троснато, лицето му се стяга от страх, страх, който чувам като крясък в Шума му. Двамата не ми се карат за лошата дума, което по някакъв начин прави нещата още по-плашещи. Манчи лае, та се къса — „Килиън! Тихо! Проклети! Тод!“ но никой не си прави труда да му каже да млъкне.

Килиън поглежда Бен:

— Трябва да го направим веднага.

— Знам — отвръща Бен.

— Какво става? — питам аз, но вече също викам. — Какво трябва да направите веднага?

Отстъпвам от Бен, за да мога да ги гледам и двамата едновременно.

Бен и Килиън се споглеждат, а после обръщат погледи към мен.

— Трябва да напуснеш Прентистаун казва Бен.

Очите ми се местят трескаво ту към единия, ту към другия, защото нито един от двамата не ме допуска в Шума си и там аз не разчитам нищо друго, освен обща силна тревога.

— Как така да напусна Прентистаун? — казвам. — Че то в Новия свят няма нищо друго освен Прентистаун!

Бен и Килиън отново се споглеждат.

— Спрете да правите така! — казвам.

— Хайде — казва Килиън. — Багажът ти вече е стегнат.

— Как е възможно багажът ми вече да е стегнат?!

Килиън казва на Бен:

— Мисля, че нямаме много време.

Бен на Килиън:

— Той може да тръгне надолу покрай реката.

Килиън на Бен:

— Нали знаеш какво означава това?

Бен на Килиън:

— Да, но планът не се променя по никакъв начин.

— КАКВО, ДА МУ СЕ НЕ ВИДИ, СТАВА ТУК? — изревавам аз и нали се сещате, че казвам нещо друго, а не „да му се не види“. Просто ситуацията изисква някоя и друга по-силна думичка. — КАКЪВ Е ТОЗИ ПРОКЛЕТ ПЛАН?

Бен и Килиън все още не са разгневени от лошия ми език.

Бен снишава глас, а аз виждам, че се мъчи да подреди донякъде и Шума си, и ми казва:

— Много, ама наистина много е важно да държиш случилото се в блатото извън Шума си. Крий го колкото можеш по-добре.

— Защо? Диваците идват да ни избият ли?

— Не мисли за това! — срязва ме Килиън. — Покрий го, скрий го, дръж го тихо надълбоко, не го показвай, докато не се отдалечиш достатъчно от града, така че никой вече да не може да те чуе. А сега хайде, време е!

Той се обръща и тичешком поема към къщата, ама наистина тичешком.

— Хайде, Тод — казва Бен.

— Не мърдам, докато не ми обясните какво става.

— Ще получиш обяснение — казва Бен, хваща ме за ръката и тръгва към къщата, теглейки ме след себе си. — За такова ясно обяснение не си и мечтал.

А от него струи такава тъга, когато изрича тези думи, че аз млъквам и хуквам след него, а Манчи тича след нас и продължава да лае като луд.

Стигаме къщата и там аз очаквам да видя…

Не знам какво очаквам да видя. Орда диваци да излиза от гората. Всичките хора на Кмета Прентис строени отпред със заредени пушки. Цялата къща в пламъци. Не знам. Не мога да схвана нищо от Шума на Бен и на Килиън, моите собствени мисли клокочат като вулкан, а Манчи не спира и не спира да лае, така че кой би могъл да знае каквото и да било в такъв хаос?

Всъщност при къщата няма никой. Това си е къщата, нашата къща, стои си както обикновено, тихо и кротко, една спокойна ферма. Килиън блъсва задната врата, влиза в молитвената стая, която никога не използваме и започва да вдига дъските от пода. Бен отива в килера и се заема да пълни една платнена торба със суха храна и плодове, после прави крачка в банята, грабва един комплект за първа помощ и го пуска при храната.

А аз си стърча като последен глупак и се чудя какво става, мътните да го вземат.

Сигурен съм какво си мислите: как е възможно да не знам какво става, при положение че всеки Божи ден в продължение на толкова време съм чувал всяка една мисъл на двамата мъже, с които живея под един покрив? Всъщност, точно там е работата. Шумът неслучайно е наречен така, той е шумен. Той е само безкрайно бърборене и ропот, които се смесват в един общ голям хаос от звуци, мисли и образи и през половината от времето е невъзможно да измъкнеш от него абсолютно нищо смислено. Съзнанието на мъжете е голяма каша, а Шумът е живото, дишащо лице на тази каша. Той е едновременно и истината, и въобразената истина, и измислените образи, и фантазиите, Шумът казва нещо, но едновременно казва и точно обратното, и макар истината със сигурност да е някъде там, как можеш да разбереш кое точно е истината и кое — лъжата, при положение, че върху теб се излива всичко?

Шумът представлява човека в суров, нефилтриран вид, а нефилтрираният човек не е нищо друго, освен жив хаос.

— Никъде не отивам — казвам аз, докато Бен и Килиън продължават да вършат онова, с което са се захванали. Не обръщат никакво внимание на думите ми.

— Никъде не отивам — повтарям аз, а Бен само ме подминава и влиза в молитвената стая да помогне на Килиън с дъските. Най-после намират онова, което търсят и Килиън го вдига нагоре — раницата, старата ми раница, която мислех, че съм изгубил някъде. Бен я отваря, надниква набързо вътре и аз виждам, че там има мои дрехи и нещо друго, което прилича на…

— Това книга ли е? — питам. — Не трябваше да сте я изгорили още преди сума ти време?

Те все не ми обръщат внимание и затаяват дъх: Бен вади книгата от раницата и двамата с Килиън се втренчват в нея напрегнато, а аз виждам, че това не е точно книга, по-скоро прилича на тефтер с хубава кожена корица, а после Бен разлиства страниците — те са с цвят на слонова кост и изпъстрени с ръкописни редове.

Бен затваря книгата внимателно, личи си, че тя е нещо много важно, увива я в найлонова торбичка да я пази от влагата и я пъха пак в раницата.

Двамата се обръщат към мен.

— Не мърдам от тук — потретвам.

Някой започва да чука по входната врата.

В първия миг всички мълчим неподвижно, направо сме замръзнали. В главата на Манчи се натрупват толкова много неща, които му се иска да излае, че той също мълчи объркано почти минута, докато най-после излайва „Вратата!“, но Килиън го сграбчва с едната ръка за нашийника, а с другата му стисва муцуната. Всички напрегнато се гледаме, без да знаем какво ще последва.

На вратата отново се чука и отвън долита глас:

— Знам, че сте вътре.

— Мътните да го вземат — казва Бен.

— Проклетият Дейви Прентис — добавя Килиън.

Господин Прентис Младши. Човекът на закона.

— Не се ли сещате, че чувам Шума ви? — казва господин Прентис Младши от другата страна на вратата. — Бенисън Мур. Килиън Бойд.

Гласът замълчава за миг.

— Тод Хюит.

— Е, дотука бяхме с криенето — казвам аз и скръствам ръце, защото раздразнението ми все още надделява над всички останали чувства.

Килиън и Бен отново се споглеждат, после Килиън пуска Манчи, казва на мен и Бен „Стойте тук“ и тръгва към вратата. Бен натиква торбата с храната в раницата и завързва здраво вървите. Подава ми я.

— Сложи си я на гърба — прошепва той.

Отначало не я вземам, но той отново ми я подава и лицето му е толкова сериозно, че аз я поемам от ръката му и я мятам на гръб. Тежи цял тон.

Чуваме как Килиън отваря входната врата.

— Какво искаш, Дейви?

— За теб съм Шериф Прентис, Килиън.

— Вдигаш ме от масата, Дейви — продължава Килиън. — Ела по-късно.

— Не, няма да дойда по-късно. Трябва да поприказвам с младия Тод.

Бен ме поглежда, в Шума му пулсира тревога.

— Тод е по работа из фермата — казва Килиън. — Тъкмо излезе през задната врата. Чувам го.

Това са инструкции за мен и Бен, разбирате ли! Но аз не мърдам никъде, преди да чуя какво ще стане по-нататък, затова не обръщам внимание на ръката на Бен, който ме дърпа към задната врата.

— За глупак ли ме вземаш, Килиън? — казва господин Прентис Младши.

— Сигурен ли си, че наистина искаш да ти отговоря на този въпрос, Дейви?

— Чувам Шума му на пет метра зад тебе, Килиън. Чувам и Бен.

Ние пък чуваме как настроението му се променя.

— Искам само да поговоря с Тод. Няма да има никакви проблеми, той не е загазил.

— Защо тогава си донесъл пушката, Дейви? — пита Килиън, а Бен стисва рамото ми, сигурно дори не усеща, че го прави.

Гласът и Шумът на господин Прентис Младши отново се променят.

— Изведи го тук, Килиън. Знаеш защо съм дошъл. Май една невинна малка думичка е излетяла от Шума на вашето момче и е обиколила града, ама нещо не можем да разберем за какво става дума, та искаме Тод да ни обясни и всичко да бъде ясно.

— Кои сте вие? — засича го Килиън.

— Негово Превъзходителство Кметът би желал да поприказва с младия Тод — господин Прентис Младши повишава тон. — И тримата излезте веднага тук, ясно ли е? Не искам повече неприятности. Просто ще си поговорим приятелски.

Бен категорично кимва към задната врата и аз повече не мога да споря. Започваме да пристъпваме бавно към нея, но Манчи не може да си държи дълго устата затворена и излайва:

— Тод?

— Не си правите сметката да се измъкнете тайничко отзад, нали? — вика господин Прентис Младши. — Разкарай се, Килиън.

— Махай се от земята ми, Дейви — отвръща Килиън.

— Няма да повтарям!

— Струва ми се, че казваш едни и същи неща вече за трети път, така че ако се мъчиш да ме заплашваш, време е да ти стане ясно, че не се справяш много добре.

Настъпва пауза, а Шумът и на двамата става много силен, Бен и аз разбираме какво ще последва и внезапно всичко става много бързо, чуваме силен удар, последван от други два бързо един след друг, а аз, Бен и Манчи се втурваме към кухнята, но когато нахълтваме вътре, всичко вече е приключило. Господин Прентис Младши седи на пода, покрил с длан устата си, а между пръстите му тече кръв. Килиън не само държи пушката на господин Прентис Младши, ами я е и насочил към него.

— Казах да се махаш от земята ми, Дейви — казва той.

Господин Прентис Младши вдига поглед към Килиън, после поглежда и нас, като продължава да притиска разкървавената си уста. Както вече обясних, той е само с две години по-голям от мен, едва може да изкаже цяло изречение, без гласът му да падне, но няма как, последният му рожден ден отмина, той стана мъж и ето ти го на, вече е наш шериф.

Кръвта от устата му се е размазала по редките кафеникави косми под носа му, които той нарича мустаци, нищо че другите не ги наричат никак, щото трудно ги забелязват.

— Нали разбираш, че това отговаря на въпроса, с който дойдох тук, той изплюва кръв и един зъб на пода. — Всички знаете, че това не е краят.

После вдига поглед и ме поглежда право в очите:

— Намерил си нещо, нали, момче?

Килиън насочва пушката право към главата на господин Прентис Младши.

— Вън — казва.

— Имаме планове за теб, момче — господин Прентис Младши ми се усмихва и се изправя на крака, а усмивката му е кървава. — Момчето, което остана последно. Само още един месец, нали така?

Поглеждам Килиън, но той само зарежда шумно пушката, за да подчертае отново последната си дума.

Господин Прентис Младши ни оглежда всички подред, изплюва се отново и казва:

— Ще се видим — опитва се да звучи кораво, обаче гласът му рязко става писклив и той хуква към града, колкото му държат краката.

Килиън тръшва вратата зад гърба му.

— Тод трябва да се маха от тук на секундата. Обратно през блатото.

— Знам — казва Бен, — просто се надявах, че…

— И аз се надявах — отвръща Килиън.

— Ей, ей, я чакайте малко — обаждам се аз. — Не се връщам в блатото. Там има диваци!

— Дръж мислите си тихи — казва Килиън. — Това е най-важното, по-важно от всичко друго, каквото и да ти се върти в главата.

— Е, това не е никак трудно, щото и без това нищо не знам! — казвам. — Никъде не отивам, докато някой не ми обясни какво става!

— Тод… — започва Бен.

— Те ще се върнат, Тод — пресича го Килиън. — Дейви Прентис ще се върне и няма да е сам, а ние няма да можем да те защитим, не и срещу всички тях заедно.

— Но…

— Край на споровете! — казва Килиън.

— Хайде Тод — намесва се Бен. — Манчи трябва да дойде с теб.

— О, божичко, става все по-весело! — казвам.

— Тод — обажда се Килиън, а аз го поглеждам и усещам, че нещо в него се е променило. В Шума му има нещо ново, тъга, тъга, която много прилича на скръб.

— Тод — повтаря той и после изведнъж ме сграбчва и ме прегръща много силно, ама с всички сили. Притиска ме твърде рязко и аз удрям ранената си устна в яката му, казвам „Ох!“ и го отблъсквам от себе си.

— Може и да ни намразиш заради това, което правим сега, Тод — казва той, — но опитай се да ни повярваш: правим го, защото те обичаме, разбираш ли?

— Не — отвръщам. — Не разбирам. Изобщо не разбирам.

Но Килиън вече не ме слуша, както обикновено. Изправя се и казва на Бен:

— Хайде, тръгвайте, бягайте, аз ще ги задържа, колкото мога.

— Ще се върна по друг път — отвръща Бен, — ще опитам да ги отклоня от следата му.

Те стисват здраво ръце, гледат се в очите една дълга минута, после Бен ме поглежда, казва „Хайде“ и ме помъква към задната врата, а аз само виждам как Килиън взема пак пушката, вдига леко поглед и поглежда и мен в очите и аз разбирам — изписано е по лицето му и в целия му Шум — че това е по-сериозно сбогуване, отколкото изглежда, отварям уста да кажа нещо, но вратата се затваря между нас и Килиън изчезва.

5Онова което знаеш

— Ще те изпратя до реката — казва Бен, докато бързаме през нивите за втори път днес. — Ще вървиш по течението, докато стигнеш блатото.

— По течението няма път, Бен — казвам, — и е пълно с крокодили. Какво искаш, да ми видят сметката ли?

Очите на Бен са широко отворени и втренчени, но той продължава да бърза напред.

— Това е единственият път, Тод.

— Крокодили! Блато! Тихо! Ако! — лае Манчи.

Вече не питам какво става, защото явно никой не намира за необходимо да ми обяснява, затова просто продължаваме да крачим, без да спираме, минаваме край овцете на пасбищата — още не са прибрани в кошарите и вероятно никога вече няма да бъдат прибрани. „Овце!“ казват овцете, докато ни гледат как ги подминаваме. После отминаваме и големия хамбар, после и тръбите на напоителната система, като завиваме надясно и се отправяме натам, където почва пустошта, с други думи където почва цялата останала част от тая огромна пуста планета.

Бен мълчи, докато не стигаме до първите дървета.

— Храната в раницата ще ти стигне за известно време, но трябва да я пестиш, затова търси и плодове, яж, каквито намериш и ловувай, когато е възможно.

— Колко дълго трябва да се крия? — питам. — Кога ще мога да се върна?

Бен спира. Вече сме сред дърветата. Реката е на трийсет метра от нас, но вече я чуваме, защото тук тя тече стръмно надолу към блатото.

Изведнъж започвам да се чувствам така, сякаш съм попаднал на най-самотното място на света.

— Няма да се връщаш, Тод — тихо казва Бен. — Вече никога не можеш да се върнеш.

— Защо да не мога? — питам аз, а гласът ми е изтънял и мяукащ като на малко коте, но нищо не мога да направя. — Какво лошо направих, Бен?

Бен идва до мене.

— Нищо лошо не си направил, Тод. Изобщо нищо не си направил, не си виновен — той ме прегръща силно и аз усещам как гърдите ми силно се стягат и съм объркан, и уплашен, и ядосан. Тази сутрин, като станах от леглото, всичко си беше наред, а ето ти сега, отпращат ме далеч от дома, Бен и Килиън се държат, сякаш умирам и това не е честно, не знам защо не е честно, но просто не е честно.

— Знам, че не е честно — казва Бен, като се дръпва назад и се вглежда напрегнато в лицето ми, — но обяснение има.

Обръща ме с гръб към себе си, рови в раницата и изважда нещо от там.

Книгата.

Поглеждам го за миг и отклонявам очи.

— Знаеш, че не мога да чета много добре, Бен — казвам и се чувствам смутен и глупав.

Бен прикляка леко, за да ме гледа право в очите. Шумът му изобщо не ме успокоява.

— Знам — каза той нежно, — винаги съм искал да продължим и да отделям повече време за…

Млъква. Повдига книгата към мен.

— Това беше на майка ти — казва. — Книгата е нейният дневник, тя го започна в деня, в който ти се роди, Тод.

Бен свежда очи към книгата.

— Води го до деня, в който почина.

Прокарва ръка по корицата.

— Обещахме й да се грижим за теб, да те пазим от всичко лошо — продължава той. — Обещахме й го, а след това трябваше да изхвърлим обещанието от мислите си, за да няма никакви следи от него в Шума ни, ама нищичко, за да не разбере никой какво се каним да правим.

— В това число и аз — казвам.

— Ти също не трябваше да разбираш, Тод, налагаше се. Ако нещо от плановете ни проникнеше в твоя Шум, а след това стигнеше до града, то…

Той не довършва.

— Както и да е, днешният ден обаче е една голяма изненада — продължава и вдига поглед към небето, сякаш да обясни и на него каква голяма изненада е днешният ден. — Никой не предполагаше, че нещо такова може да се случи.

— Онова в блатото е опасно, Бен. Чувствам го.

Но той само ми протяга отново книгата.

— Бен…

— Знам, Тод — казва Бен, — но те моля, трябва да опиташ да се справиш.

— Не, Бен, не…

Той отново приковава погледа ми със своя.

— Вярваш ли ми, Тод Хюит?

Почесвам се по бузата. Не знам отговора на този въпрос.

— Разбира се, че ти вярвам — казвам, — или поне ти вярвах, преди да почнеш да ми опаковаш багажа, без да ме уведомиш предварително, че заминавам.

Той продължава да ме гледа напрегнато, а Шумът му е остър и сочи директно към мен.

— Вярваш ли ми? — пита Бен пак.

Поглеждам го в отговор и да, вярвам му, дори и сега.

— Вярвам ти, Бен.

— Тогава те моля да ми повярваш, защото ето сега ти казвам, Тод, че онова, което знаеш, не е истина.

— Кое онова, което знам? — питам и повишавам леко тон.

Защо просто не ми обясниш всичко?

— Защото е опасно да знаеш — казва той и по-сериозен не съм го виждал през целия си живот и когато поглеждам в Шума му, за да видя какво крие, Шумът му изревава срещу ми и с рязък удар ме отхвърля назад. — Ако сега ти кажа всичко, то ще започне да жужи в Шума ти по-силно от цял кошер пчели и Кметът Прентис ще те намери, преди да успееш да мигнеш. А ти трябва да избягаш оттук, Тод. Бягай, бягай, колкото можеш по-надалеч!

— Но къде да избягам? — питам. — Кажи ми къде? На света не съществува друго място, където да отида!

Бен поема дълбоко дъх.

— Съществува, Тод — казва той. — Съществува друго място.

Е, за това нямам подходящ отговор.

— Под горната корица на книгата — продължава Бен, — има сгъната карта. Сам съм я правил, но ти не трябва да я поглеждаш, преди да се отдалечиш достатъчно от града, ясно ли е? Просто върви в блатото. Там ще разбереш как трябва да постъпиш.

Но от Шума му разбирам, че изобщо не е сигурен, че ще разбера как трябва да постъпя.

— Не си сигурен и какво ще намеря в блатото, нали?

Е, сега той няма подходящ отговор.

Аз мисля напрегнато.

— Как така ми бяхте приготвили багажа предварително? — питам и отстъпвам крачка назад. — Ако не сте очаквали да попадна на това нещо в блатото, как така бяхте напълно подготвени да ме изхвърлите в пустошта точно днес?

— Планирахме го още от времето, когато беше малък — виждам как Бен преглъща, а мъката му ме залива на вълни.

Щяхме да те отпратим в деня, в който ти станеше достатъчно голям да се справяш самичък…

— Щяхте да ме изхвърлите, та крокодилите да ме изядат — отстъпвам още една крачка.

— Не, Тод… — Бен пристъпва напред, все още стиска книгата в ръка. Аз правя трета крачка назад. Той вдига успокоително ръка, сякаш казва „Добре“.

После стиска очи и отваря Шума си за мен.

След един месец е първото, което Шумът му казва…

После идва рожденият ми ден…

Денят, в който ще стана мъж…

И…

И…

И ето го всичко, което…

Което се случва…

Всичко, което другите момчета е трябвало да сторят, когато са станали мъже…

Сам-самички…

Сам-самички е трябвало да го…

Ето как момчето в тях е било убито, убито докрай, до последно…

И…

И…

Ето какво се е случило с мъжете, които…

Божичко…

Не искам повече да говоря за това.

Изобщо не мога да изрека как се чувствам, когато мисля за това.

Поглеждам Бен и той вече не е онзи човек, когото познавах, вече е станал съвсем, съвсем различен.

Да знаеш е опасно.

— Ето защо никой нищо не ти казва — изрича той. — Ако ти кажат, ще избягаш на мига.

— Нямаше ли да ме защитите? — казвам аз пак с мяукащия глас (млъквайте!).

— Това е нашият начин да те защитим, Тод — казва той. — Защитаваме те, като те отпращаме. Трябваше да сме сигурни, че ще можеш да оцелееш, затова те научихме предварително на разни неща. Сега вече трябва да тръгваш, Тод…

— Ако всичко това е щяло да се случи след цял месец, защо щяхте да чакате чак до тогава? Защо не ме отпратихте отдавна?

— Защото не можем да дойдем с теб. Това е цялата работа. Не можехме да понесем мисълта, че ще трябва да те отпратим сам-самичък. Ужасно беше да те видим как си тръгваш. Толкова млад… — той отново прокарва пръсти по корицата на книгата. — Надявахме се да се случи някакво чудо. Чудо, което да помогне и да не трябва да те…

Да те изгубим, казва Шумът му.

— Но никакво чудо не се случи — казвам аз след миг.

Той поклаща глава отрицателно и ми връща книгата.

— Съжалявам казва. — Толкова съжалявам, че нещата трябваше да станат точно по този начин.

А в Шума му има толкова истинска скръб, толкова тревога и напрежение, че аз отлично знам, че Бен говори истината, знам, че не може да промени нищо и вземам книгата от него, не искам да го правя, но въпреки това я вземам, слагам я в найлоновата торбичка и я пъхам обратно в раницата. Не си казваме нищо повече. Какво още може да се каже всъщност? Всичко и нищо. Когато не можеш да изкажеш всичко, просто не казваш нищо.

Той ме прегръща още веднъж, аз пак си удрям ранената устна в яката му, както когато Килиън ме прегърна, но сега не отблъсквам Бен.

— Само помни — казва Бен, — че когато майка ти почина, ти стана наш син, и аз те обичам, и Килиън те обича, винаги сме те обичали и винаги ще те обичаме, винаги, до края.

На устните ми напира да кажа „Не искам да си тръгвам!“, но не го казвам.

Защото изведнъж — БУМ! — изгърмява най-силният звук, който съм чувал в Прентистаун, сякаш нещо избухва, избухва и се понася право нагоре към небето.

Звукът може да идва единствено от нашата ферма.

Бен светкавично ме пуска от прегръдката си. Не казва нищо, но Шумът му пищи Килиън! с всички сили.

— Ще се върна с теб — казвам, — ще помогна, ще се бием заедно.

— Не! — крясва Бен. — Трябва да бягаш. Обещай ми. Върви през блатото и се махни надалеч.

Мълча цяла секунда.

— Обещай ми — повтаря Бен и този път не мога да го оставя без отговор.

— Обещай! — излайва Манчи и дори в неговия глас има страх.

— Обещавам — казвам аз.

Бен посяга зад гърба си и откопчава нещо оттам. Трябва му известно време, докато го откачи от пояса си. После ми го подава. Ловджийският нож, онзи големият, с назъбеното острие и костената дръжка, дето реже всичко на света, ножът, който мечтаех да ми подарят за рождения ден, когато стана мъж. Пъхнат е в канията си, а тя виси на колана, така че мога да си го сложа на кръста.

— Вземи го — казва Бен. — Носи го със себе си в блатото.

Може да ти потрябва.

— Никога преди не съм се бил с дивак, Бен.

Той продължава да държи ножа протегнат напред, и аз го вземам.

От фермата се чува второ БУМ! Бен поглежда натам, после обръща очи към мен.

— Тръгвай. Следвай реката до блатото, прекоси го и излез от другата му страна, като не се отклоняваш от течението. Бягай, колкото можеш по-бързо и най-добре ще направиш никога да не се обръщаш назад, Тод Хюит.

После ме хваща за лакътя и ме стисва силно.

— Ако мога да те намеря, ще те намеря на всяка цена, кълна се — казва той. — Но ти бягай. Тод, бягай и не спирай. Помни какво ми обеща.

Това е то. Това е то сбогуването. Сбогуване, което дори не съм очаквал.

— Бен…

— Тръгвай! — виква Бен и хуква към фермата, като се обръща само още веднъж, вече тичешком, а после продължава към дома ни, връща се, за да посрещне края на света.

6Ножът сочи напред

— Хайде, Манчи — казвам аз, готов да тръгна напред, макар че всяка фибра от тялото ми иска да последва Бен, който тича през нивите в противоположната посока, защото иска, както вече каза, да заблуди онези, които ще търсят Шума ми.

Спирам за миг, чувам няколко по-слаби гърмежа откъм фермата и ми се струва, че май са изстрели от пушка и започвам да си мисля за пушката, която Килиън взе от господин Прентис Младши и за всичките други пушки, които Кметът Прентис и хората му държат под ключ в града, и как всички тези пушки са обърнати срещу единствената открадната пушка на Килиън и срещу няколкото други, които държим вкъщи, и се сещам, че битката няма да продължи дълго, а после започвам да се чудя от какво ли са били по-силните гърмежи, и се сещам, че Килиън сигурно е взривил генераторите, за да обърка атакуващите и да направи Шума на всички толкова силен, че никой да не може да долови тихия шепот на моя Шум, докато бягам.

Сторил е това, за да мога аз да се спася.

— Хайде, Манчи — повтарям и двамата минаваме на бегом последните няколко метра до реката. После свиваме надясно и тръгваме надолу по хълма, като следваме течението и се държим по-далеч от шавара покрай брега.

Защото в шавара живеят крокодилите.

Изваждам ножа от канията и го стискам в ръка, докато продължаваме напред.

— Какво, Тод? — продължава да лае Манчи и това е неговият начин да каже „Какво става?“

— Не знам, Манчи. Млъкни, за да мога да помисля.

Раницата ме блъска по гърба, докато тичаме, но ние не спираме, газим през храсталаците и прескачаме падналите дънери.

Ще се върна. Точно това ще направя. Ще се върна. Казаха, че ще разбера как трябва да постъпя и ето че разбрах. Ще отида до блатото, ще убия дивака, ако мога, а после ще се върна да помогна на Килиън и Бен, и после тримата ще можем да избягаме в онова друго място, за което Бен ми каза.

Да, точно това ще направя.

— Обеща, Тод — казва Манчи и гласът му става все по-тревожен, защото теренът ни води все по-близо и по-близо до шавара.

— Млъквай — отвръщам аз. — Обещах да продължавам напред, но може би да продължа напред, означава първо да се върна за малко назад.

— Тод? — казва само Манчи и, ох, да, аз също сам не вярвам на думите си.

Отдалечили сме се достатъчно от фермата, вече не чувам нищо от там, а реката извива малко на изток, преди да се влее в блатото, така че течението й ни отдалечава и от града, и минута по-късно вече нищо не ни преследва, и докато бягаме се чува само моят Шум, Шумът на Манчи и плисъкът на реката, който е точно толкова силен, че напълно да прикрие Шума на ловуващите крокодили. Бен казва, че това се е получило в резултат от „еволюцията“, но пък ми е и поръчал да не мисля много-много за еволюция, когато съм близо до Аарон.

Дишам тежко, а Манчи пъхти, сякаш ще падне всеки момент, но и двамата не спираме. Слънцето вече залязва, но е още много светло и ясно чувстваш, че в тази светлина не можеш да се скриеш. Теренът под краката ни става по-равен, но вече сме толкова близо до водата, че земята е мочурлива. Става все по-кално и ние напредваме все по-бавно. Шаварът става все по-гъст, но това е положението, няма какво да се направи.

— Ослушвай се за крокодили — казвам на Манчи. — Дръж си ушите отворени.

Защото течението на реката тук е по-бавно и плисъкът е по-тих, и ако накараш собствения си Шум също да утихне достатъчно, можеш да ги чуеш. Земята подгизва все повече. Вече едва-едва крачим, газейки в калта. Стискам ножа все по-силно и го насочвам напред.

— Тод? — обажда се Манчи.

— Чуваш ли ги? — прошепвам аз, като се мъча едновременно да си гледам в краката, да наблюдавам шавара и да следя къде ходи Манчи.

— Крокодили, Тод — излайва той, но също много, много тихо.

Спирам и се заслушвам.

И, ето там, в шавара, ето ги, не е само един, Шумът идва от много места… чувам ги. Плът, казват те.

Плът и пир и зъб.

— Мътните го взели — казвам.

— Крокодили — повтаря Манчи.

— Давай — казвам и двамата започваме да газим с плясък, защото калта става все по-рядка. Обувките ми потъват на всяка крачка, водата ги пълни и вече пред нас няма друг път, освен право през шавара. Лекичко размахвам ножа пред себе си, докато крачим без да спираме.

Поглеждам напред и виждам накъде вървим: все нагоре и малко вдясно. Отминали сме града и сме стигнали мястото, където дивите поля се спускат покрай училището и се преливат в блатото и стига само да успеем да прегазим мочурите наоколо, за да стигнем на сигурно място, да стъпим на пътеките и да потънем в мрака на блатото.

Кога бях за последно там, а, нима беше едва тази сутрин?

— Побързай, Манчи — казвам. — Почти стигнахме.

Плът и пир и зъб, и кълна се, идват все по-близо.

— Давай!

Плът.

— Тод?

Газим право през шавара, едва си изтеглям краката, които затъват в калта на всяка крачка, и плът и пир и зъб.

А след това чувам смотано куче…

И разбирам, че с нас е свършено.

— Бягай! — крясвам.

И двамата хукваме, Манчи изджафква стреснато и скача край мен, а аз виждам как един крокодил напредва през шавара точно пред кучето, докато наближава достатъчно и се хвърля право към него, но Манчи е толкова уплашен, че скача по-високо от крокодила, по-високо от когато и да било, сигурно сам не знае как скача толкова високо, но зъбите на крокодила изтракват напразно във въздуха и той се приземява с плясък до мен и изглежда яко ядосан, а аз чувам как Шумът му изсъсква смотано момче и побягвам напред, а крокодилът скача отново, този път към мен, а аз вече не мисля, обръщам се рязко и силно замахвам напред и нагоре, а крокодилът се стоварва право отгоре ми, устата му е отворена, а ноктите — извадени, а аз мисля как всеки миг ще умра и трескаво пълзя назад през калта, докато се измъквам на малка сушина, а крокодилът е изправен на задните си крака и тича към мен през шавара, и аз крещя още цяла минута, а Манчи лае, та се къса, докато осъзная, че крокодилът вече изобщо не тича след мен, че крокодилът всъщност е мъртъв, а моят нов нож е пробол цялата му глава и още стои забит там, и единствената причина, поради която крокодилът мърда, е, че и аз мърдам, без да пускам ножа, а сега го тръсвам малко по-силно, мъртвият крокодил се изхлузва от острието и пада в калта, а аз потъвам в безкрайната радост от това, че съм още жив.

Дишам тежко от заряда в кръвта, а Манчи лае ли лае и двамата се смеем от облекчение и тогава аз осъзнавам, че сме вдишали твърде много шум и сме пропуснали да чуем нещо изключително важно.

— Отиваш ли някъде, млади Тод?

Аарон. Надвесен точно над главата ми.

Преди да мръдна, той ме зашлевява страшно през лицето.

Падам назад, раницата се забива в ребрата ми и заприличвам на обърната по гръб костенурка. Бузата и окото ми вият от болка, не съм сторил още нищо, когато Аарон ме сграбчва за ризата отпред и за кожата отдолу, и ме изправя на крака. Пищя, защото ужасно боли.

Манчи излайва „Аарон!“ и се хвърля към краката му, но Аарон дори не поглежда към него и го изритва много силно.

Държи ме изправен, за да го гледам в лицето. Срещам погледа му само с едно отворено око — онова, което не ме боли.

— В името на прекрасния и славен Божи рай, какво правиш в блатото, Тод Хюит? — казва той, а дъхът му мирише на плът, а Шумът му е най-плашещият отвратителен смахнат Шум, който някога сте чували. — По това време трябва да си във фермата, момче.

Със свободната си ръка ме удря в стомаха. Залитвам да се превия от болка, но той все така продължава да ме държи за ризата отпред и за кожата отдолу.

— Трябва да се върнеш — казва. — Има някои неща, които трябва да видиш.

Боря се да си поема дъх, но начинът, по който той изрича последните думи, привлича вниманието ми, а после улавям образи, проблясващи в Шума му, и те ми разкриват част от истината.

— Ти си ги изпратил — изричам. — Те не са чули моя Шум. Чули са твоя.

— От умните момчета излизат безполезни мъже — казва той и извива ръката си.

Изкрещявам, но ако Аарон си мисли, че ще млъкна, не е познал, мътните да го вземат.

— Те не са чули тишината в моя Шум. Чули са я в твоя Шум и ти си ги изпратил след мен, за да им попречиш да преследват теб.

— О, не, Тод — отвръща Аарон. — Те чуха тишината точно в твоя Шум. Аз просто направих така, че да я чуят. Уверих се, че всички са наясно кой е донесъл опасността в нашия град — изскърцва със зъби, а дивата му усмивка е скрита в брадата му. — И кой трябва да понесе отговорността за това.

— Ти си луд — казвам и със сигурност знам, че съм стопроцентово прав, само че изобщо не ми се иска да съм прав, божичко, как само не ми се иска!

Усмивката му изчезва и челюстта му се стяга.

— То е мое, Тод — казва. — Мое.

Не разбирам за какво говори, но не спирам да мисля за него, защото в този момент осъзнавам, че и двамата с Аарон сме забравили нещо много важно.

Аз все още не съм пуснал ножа.

После няколко неща се случват едновременно.

Аарон чува нож в Шума ми и осъзнава грешката си. Вдига свободния си юмрук, за да ме удари пак.

Ръката ми с ножа се дърпа назад и аз се замислям дали наистина бих могъл да го намушкам.

От шавара се чува пукот и Манчи излайва „Крокодил!“

И в този момент чуваме смотан мъж.

Аарон дори няма време да се извърне и крокодилът вече е на гърба му, забива зъбите си в рамото му, впива се с нокти и го тегли към шавара. Аарон ме пуска и аз пак падам на земята, свит на кълбо от всички натъртвания, които ръката му остави по гърдите ми. Вдигам очи и виждам как Аарон се мята в калта, бори се с крокодила, а острите люспи на друг крокодил се насочват към мене през шавара.

— Да се махаме! — лае Манчи, като почти пищи от ужас.

— Ама много си прав! — казвам и се изправям на крака, раницата малко ме влачи на една страна, удареното ми око се мъчи да се отвори, но ние не спираме и побягваме и бягаме, и бягаме, и бягаме.

Излизаме от мочура и претичваме през последната част от полята, а после стъпваме на пътеката в блатото и хукваме по нея навътре, а после стигаме до падналия дънер, който Манчи не може да прескочи сам, но този път той направо прелита отгоре му, без дори да спира, а аз го следвам по петите и продължаваме да тичаме право към постройките на диваците, точно както сторихме тази сутрин.

А ножът е все така в ръката ми, а Шумът ми бумти и тупти много силно, а аз съм толкова изплашен, и така ме боли, и съм толкова ядосан, че знам без сянка от съмнение, че ей сега ще намеря тоя дивак, дето се крие в дупката си насред Шума и ще го убия, ще го убия, да пукне, да пукне заради всичко, което стана днес!

— Къде е? — питам Манчи. — Къде е тихото?

Манчи почва да души като луд, тича от постройка до постройка, а аз правя всичко възможно да успокоя Шума си, но разбирам, че това не може да стане в никакъв случай.

— Бързо! — подвиквам. — Преди да е избягало…

Едва съм изрекъл думата, когато го чувам. Шумът е скъсан, дупката е грамадна и страшна като самия живот, чувам я, ето я, малко встрани от мене, зад постройките на диваците, зад някакви храсти.

И тихото се премества, а аз веднага усещам как гърдите ми се свиват и ужасните скръбни неща напират в очите ми, но този път не спирам, поемам въздух, преглъщам напрежението, изтривам водата от миглите си, стисвам ножа и чувам как Манчи лае, и чувам и тишината, и тя е точно зад онова дърво, точно зад онова дърво, точно зад онова дърво, и аз изкрещявам, и заобикалям дървото, изправям се пред тишината, а зъбите ми са оголени, и крещя, а Манчи лае и…

И спирам.

Спирам неподвижно.

Но не пускам, определено не пускам ножа.

И ето го и него, гледа към нас, диша тежко, клекнало е в корените на дървото, свило се е по-далеч от Манчи, в очите му има смъртен страх, но все пак е вдигнало ръка в някаква жалка защита.

Аз просто спирам.

Стискам здраво ножа.

— Дивак! — лае Манчи, но вече го е страх да нападне, след като вижда, че и аз съм се спрял. — Дивак! Дивак! Дивак!

— Млъквай, Манчи — казвам.

— Дивак!

— Млъкни, ти казвам! — крясвам и той млъква.

— Дивак? — казва веднага, но вече не е сигурен в нищо. Преглъщам като се мъча да отпусна свитото си гърло, да отпусна страшната тъга, която ме залива и залива, докато гледам как то ме гледа в отговор. Да знаеш е опасно и човеците лъжат, а светът се променя, независимо дали искаш или не.

Защото това пред мене не е дивак.

— Това е момиче — казвам.

Това е момиче.