Не пускай ножа

32Надолу по реката

Плисък на течаща вода.

Шум на птички.

Къде е безопасно?, пеят птичките. Къде е безопасно?

А скрита зад Шума, се носи музика.

Музика, заклевам се.

Потоци музика, звънки и странни, и познати…

И срещу чернотата застава светлина, стени от светлина, бели и жълти.

И топлина.

И мекотата на кожата ми.

А до мен — мълчанието, тегли ме към себе си по-силно от когато и да било.

Отварям очи.

Лежа в легло, завит съм, леглото е в малка квадратна стая с бели стени, има поне два прозореца, от които се лее светлина, през тях долита и плисъкът на реката отпред, и Шумът на птичките, които пърхат по дърветата (и музиката, това музика ли е?), и за минута аз не просто не знам къде съм, но не знам и кой съм, нито какво се е случило, нито защо ме боли…

Виждам Виола, която се е свила на кълбо на един стол до леглото и спи, диша през устата, а дланите й са притиснати между бедрата.

Все още съм страшно уморен и не мога да накарам устата си да помръдне, за да произнеса името й, но Шумът ми сигурно я е извикал достатъчно силно, защото клепките й потрепват, очите й се отварят и улавят погледа ми, а в следващия миг тя скача от мястото си и ръцете й се обвиват около мен, и носът ми се притиска в трапчинката под шията й.

— Боже Господи, Тод — казва тя и ме стиска толкова силно, че малко ме боли.

Слагам длан на гърба й и поемам дълбоко уханието й.

Цветя.

— Мислех, че никога няма да се завърнеш — продължава Виола и все така ме прегръща с всички сили. — Мислех, че си мъртъв.

— А не бях ли мъртъв? — изграчвам аз, като се мъча да си припомня какво се е случило.

— Беше болен — отвръща Виола, пуска ме от прегръдката си, сяда назад, коленичила на леглото. — Ужасно болен. Доктор Сноу не знаеше дали ще се събудиш отново, а когато чуеш доктор да казва такова нещо…

— Кой е доктор Сноу? — питам и оглеждам малката стаичка. — Къде сме? В Хейвън ли? И каква е тази музика?

— Намираме се в едно селище на име Карбонел Даунс — отговаря Виола. — Реката ни носеше все надолу и…

После млъква, защото вижда, че се взирам към краката си, завити с одеялото в долния край на леглото.

Манчи го няма там.

Спомням си.

Гърдите ми се свиват и спират да дишат. Гърлото ми се затваря. В Шума си го чувам как лае. „Тод?“, казва Манчи, смаян, че го изоставям. „Тод?“ с въпросителна, просто въпрос, впит в ума ми завинаги, той пита защо го оставям, без да му помогна.

— Няма го — казвам само на себе си.

Виола изглежда така, сякаш също се кани да каже нещо, но когато вдигам поглед към нея, виждам, че очите й са пълни със сълзи и тя само кимва, а това е единственият правилен отговор, отговорът, който бих искал да чуя.

Няма го.

Него го няма.

Не знам дали може да има повече думи.

— Шум ли чувам? — прокънтява един висок глас, предшестван от Шум, а вратата в долния край на леглото се отваря. В стаята влиза мъж, грамаден мъж, висок и широкоплещест, с очила, които карат очите му да изпъкват, с коса на път и крива усмивка, а Шумът му ме залива, изпълнен с такова облекчение и радост, че аз се сдържам да не побегна през прозореца над главата ми.

— Това е доктор Сноу — казва ми Виола и скача от леглото, за да стори път на мъжа.

— Много се радвам най-сетне да се запозная с теб, Тод — казва доктор Сноу, усмихва се широко, сяда на леглото и измъква някакъв инструмент от предния джоб на ризата си. Пъхва двата му издължени края в ушите си, а другия му край притиска на гърдите ми, без да иска съгласието ми. — Моля те, дишай дълбоко.

Аз не правя нищо, само лежа и го гледам.

— Проверявам дали дробовете ти вече са се изчистили — казва той, а аз най-после осъзнавам какво ми е направило такова силно впечатление у него. Той определено е първият човек, когото срещам в Новия свят с акцент, толкова близък до виолиния.

— Акцентът ми не е точно като нейния — отвръща той, чул Шума ми. — Но много прилича.

— Доктор Сноу те излекува — обажда се Виола.

Аз премълчавам, но поемам дълбоко въздух.

— Чудесно — отбелязва доктор Сноу и притиска инструмента на различни места по гърдите ми. — Хайде пак.

Вдишвам и издишвам. Установявам, че спокойно мога да вдишвам и издишвам, дълбоко, до дъното на дробовете си.

— Ти беше едно много, много болно момче — продължава докторът. — Не бях сигурен, че ще можем да се преборим. До вчера от теб не се чуваше дори Шум — после ме поглежда право в очите. — Не съм виждал тази болест много отдавна.

— Ами не знам… — отвръщам.

— А за нападение от диваци не съм чувал още по-отдавна — казва той. Аз мълча, но продължавам да дишам дълбоко.

— Доволен съм, Тод — продължава докторът, — а сега би ли си свалил ризата, ако обичаш.

Вдигам очи към него, после погледът ми се премества към Виола.

— Аз ще почакам отвън — казва тя и излиза.

Посягам назад, за да изхлузя ризата през главата си и установявам, че вече не ме боли между лопатките.

— Е, трябваше да се зашие — казва доктор Сноу и ме заобикаля. Притиска инструмента към гърба ми.

Трепвам и се дръпвам.

— Студено.

— Тя не се отдели от теб и за миг — продължава докторът, без да обръща внимание на протестите ми и проверява как се чува дъхът ми на различни места. — Дори не спеше.

— Откога съм тук?

— Днес е петата сутрин.

— Пет дни? — ахвам, докторът едва успява да каже „да“, а аз вече съм отметнал завивките и се измъквам от леглото.

— Трябва да се махаме оттук — казвам, не съм много стабилен така изправен, но въпреки това не сядам обратно.

Виола се е облегнала на касата на вратата.

— Откак сме дошли, все опитвам да им обясня как стоят нещата.

— Тук сте в безопасност — казва доктор Сноу.

— Това и преди сме го чували — обаждам се аз. Поглеждам към Виола за подкрепа, но виждам как тя се мъчи да потисне усмивката си и осъзнавам, че съм се изправил насред стаята само по чифт сериозно овехтели гащи на дупки, които изобщо не крият онова, което трябва да крият.

— Ох! — казвам аз и ръцете ми се скръстват пред слабините.

— Тук сте точно толкова в безопасност, колкото и на всяко друго място — казва доктор Сноу иззад гърба ми и ми подава чифт панталони от купчината чисто изпрани дрехи до леглото. — Във войната ние бяхме на предната линия. Знаем как да се защитаваме.

— Онова са били диваци — обръщам гръб на Виола и нахлузвам панталоните. — Това са мъже. Хиляда мъже.

— Слухове — отвръща докторът. — Дори не знам дали има общо хиляда души в Новия свят.

— От сметки нищо не разбирам — срязвам го, — обаче тези мъже имат пушки.

— И ние имаме пушки.

— И коне имат.

— Е, и ние имаме коне.

— А имате ли и мъже, които ще се присъединят към армията? — озъбвам се предизвикателно аз.

Докторът премълчава, което е достатъчно да ме успокои. Тоест, достатъчно е да ме разтревожи още повече. Закопчавам панталоните.

— Трябва да си вървим.

— Трябва да почиваш — отговаря докторът.

— Няма да киснем тука и да чакаме армията да цъфне на прага ви — извръщам се към Виола, за да я включа в това „ние“, а после към мястото, където обикновено лежеше кучето ми, за да покажа, че и то е с нас.

Настъпва миг тишина, в който Шумът ми изпълва стаята с Манчи, просто я изпълва с Манчи, който лае ли, лае и иска да ака, а после пак лае.

И умира.

Не знам дали може да има повече думи за това.

(Него го няма, няма го).

Чувствам се празен. Напълно празен.

— Никой няма да те кара насила да правиш нещо, което не искаш, Тод — казва доктор Сноу кротко, — но старейшините на селището ще искат да поговорят с теб, преди да си тръгнеш.

Стисвам устни.

— За какво?

— За всичко, което може да се окаже от помощ за нас.

— Как мога аз да ви помогна? — викам, грабвам изпраната си риза и я навличам. — Армията ще дойде и ще избие всички, които не се присъединят към нея. Точка. Това е.

— Това селище е нашият дом, Тод — отвръща докторът. — Ще го защитаваме. Нямаме друг избор.

— Е, без мене… — започвам.

— Тати? — чуваме тогава.

На вратата до Виола е застанало малко момченце.

Истинско живо момченце.

То гледа нагоре към мене, очите му са широко отворени, Шумът му е смешен, ярък, обширен и аз чувам себе си в него, и той казва кльощаво и белег и спящото момче, а всичко е смесено с безброй топли мисли, насочени към баща му, и те се фокусират в едничката дума тати, повторена пак и пак, защото тази дума означава всичко, което се сетите: детето едновременно пита за мен, разпознава татко си, казва му колко го обича, и това само с една дума, повтаряна безкрай.

— Здрасти, приятелче — казва доктор Сноу. — Джейкъб, това е Тод. Вече е буден и е с нас.

Джейкъб спира върху мен тържествен поглед, пъха пръст в устата си и кимва.

— Козичката не дава мляко — промълвява тихо.

— Тъй ли? — изправя се доктор Сноу. — Я тогава да идем да я помолим, може пък да се съгласи да ни даде малко, а?

Тати, тати, тати, казва Шумът на Джейкъб.

— Ще отида да нагледам козата — обръща се към мене докторът. После ще свикам останалите старейшини.

Аз не мога да откъсна поглед от Джейкъб. А той не може да откъсне поглед от мен.

Децата, които видях във Фарбранч, стояха надалеч, изобщо не бяха толкова близо.

Той е толкова мъничък.

И аз ли съм бил толкова мъничък?

Доктор Сноу продължава да говори:

— Ще ги доведа тук да поговорим и да видим дали не можеш да ни помогнеш с нещо — той се навежда напред, докато не среща погледа ми. — А и дали ние не можем да помогнем на теб.

Шумът му е искрен, внушава доверие. Смятам, че наистина мисли онова, което казва. Смятам също, че дълбоко греши.

— Може и да греша — отвръща той с усмивка. — А може и да не греша. Още не си видял селището ни. Ела, Джейк — хваща сина си за ръка. — В кухнята има храна. Бас ловя, че си прегладнял. Ще се върна до един час.

Пристъпвам до вратата и ги гледам как излизат от къщата. Джейкъб, все така с пръст в уста, се обръща и ме поглежда още веднъж, преди да изчезне след татко си.

— На колко години е това дете? — питам Виола, като не отделям очи от коридора зад вратата. — Дори не мога да си представя някой толкова малък.

— На четири години е — отвръща тя. — Повтори ми го към осемстотин пъти. Струва ми се малък, за да дои кози.

— Не и в Новия свят — отвръщам. Поглеждам я, тя е сложила ръце на кръста си, а очите й са сериозни.

— Ела да ядеш — казва. — Трябва да поговорим.

33Карбонел даунс

Завежда ме в кухнята, която е чиста и светла като спалнята. Реката все така плиска отпред, птичките шумят, музиката все още…

— Каква е тази музика? — казвам и отивам до прозореца да надникна навън. От време на време ми се струва, че разпознавам мелодията, но когато се заслушам внимателно, слоеве музика се наслагват върху други слоеве, усукват се и се оплитат един в друг.

— Пускат я по високоговорители в главното селище — отвръща Виола и вади чиния със студено месо от хладилника.

Сядам на масата.

— Някакъв празник ли има?

— Не — продължава тя с тон тип „дръж се да не паднеш“. — Няма никакъв празник.

Вади хляб и някакъв оранжев плод, който никога преди не съм виждал, после ми налива и някаква червена напитка, която има вкус на горски плодове и захар.

Нахвърлям се върху яденето.

— Разкажи ми.

— Доктор Сноу е добър човек — започва тя, сякаш се налага първо да ми съобщи този факт. — Толкова е мил и кротък, и толкова се постара да те излекува, Тод, наистина.

— Хубаво. После?

— Музиката свири по цял ден и по цяла нощ — отвръща Виола и ме наблюдава как ям. — Тук в къщата е по-тихо, но в селището не можеш да си чуеш мислите.

Спирам да дъвча, устата ми е пълна с хляб.

— Като в кръчмата.

— Каква кръчма?

— Кръчмата в Прент… — млъквам. — Те откъде си мислят, че сме дошли?

— От Фарбранч.

Въздъхвам.

— Ще се постарая да не ме хванат — отхапвам от плода. — В кръчмата в родния ми град непрекъснато свиреше музика, за да заглуши Шума на мъжете вътре.

Тя кимва.

— Точно така. Питах доктор Сноу защо пускат музиката, а той отвърна: „За да могат мъжете да пазят мислите си за себе си“.

Свивам рамене.

— Е, шумотевицата става ужасна, но като се замислиш, има логика. Определено е начин да се справят с Шума.

— Мъжете да запазят мислите си, Тод — прекъсва ме Виола. — Мъжете. Да знаеш, старейшините също са само мъже, а и, както може би си забелязал, ще дойдат тук, за да искат само твоя съвет. През главата ми минава кошмарна мисъл.

— И тук ли всички жени са измрели?

— О, не, има жени — казва Виола и върти един нож за масло между пръстите си. — Те чистят и готвят, и раждат бебетата, и живеят в едно голямо общежитие извън селището, стоят си там, за да не се бъркат в мъжките работи.

Оставям вилицата с набоденото на нея парче месо.

— Докато те търсех, минах край още едно подобно място. Мъжете спяха в една постройка, а жените — в друга.

— Тод — казва Виола и вдига очи към мен. — Те не ме слушат. За нищо. Не обърнаха внимание на нито една моя дума, когато им разказах за армията. Все ме наричаха „малко момиченце“ и едва ли не ме потупваха по проклетата глава, само и само да не им се мотая в краката — тя скръства ръце. — Единствената причина, поради която искат да разговарят с теб сега, е фактът, че по пътя край реката започнаха да се точат кервани с бежанци.

— Уилф — казвам.

Очите й шарят по лицето ми, претърсват Шума ми.

— О — казва тя най-после. — Не, него не съм го виждала да минава.

— Чакай, чакай — глътвам още малко от питието. Чувствам се така, сякаш не съм пил нищо от години. — Как сме успели да изпреварим армията с толкова много дни? Как така още не са дошли да прегазят това селище?

— Плавахме в лодката ден и половина — отвръща тя и чопли с нокът нещо, забито между дъските на масата.

— Ден и половина — повтарям и размишлявам. — Сигурно сме минали километри.

— Километри и километри — потвърждава тя. — Аз спрях да греба и оставих реката просто да ни носи и носи напред. Страх ме беше да спирам в селищата, край които минавахме. Няма да повярваш какви неща… — тя поклаща глава и замълчава.

Спомням си предупрежденията на Джейн.

— Голи хора и стъклени къщи, а? — питам.

Виола ми хвърля странен поглед.

— Не — отвръща и свива устни. — Само бедност. Просто ужасна, ужасна бедност. Хората на някои места изглеждаха така, сякаш биха ни изяли в мига, в който ни докопат, така че аз се оставих на течението и все продължавахме напред, а ти се разболяваше все повече и повече, а после, на втората сутрин видях доктор Сноу и Джейкъб да ловят риба до водата, по Шума разбрах, че мъжът е лекар, а и колкото и странно да се държат с жените тук, поне е чисто.

Оглеждам чистата, твърде чистата кухня.

— Не можем да останем повече — казвам.

— Не, не можем — Виола подпира брадичка на ръцете си. — Толкова се тревожех за теб — гласът й е искрен. — Толкова се тревожех и че армията е наблизо, но никой не ми обърна внимание — тя изведнъж удря по масата от яд. — А и ми е толкова мъчно за…

Млъква. Лицето й се сгърчва и тя се извърша настрани.

— За Манчи — казвам името му за първи път, откакто той…

— Толкова съжалявам, Тод — отвръща тя, а очите й са пълни със сълзи.

— Не си виновна за нищо — изправям се бързо и избутвам рязко стола си назад.

— Той щеше да те убие — казва тя, — а после щеше да убие и Манчи просто ей така.

— Моля ти се, нека да не говорим за това — отвръщам, излизам от кухнята и се връщам в спалнята. Виола върви по петите ми — Ще се видя с тия старейшини — продължавам, вдигам от пода раницата й и започвам да пъхам вътре останалите изпрани дрехи. — А после си тръгваме. Колко е далеч от тук до Хейвън, как мислиш?

Виола ми се усмихва лекичко.

— Два дни път.

Аз рязко се изправям.

— Толкова надолу по реката ли сме слезли?

— Толкова.

Подсвирвам тихо. Два дни. Само два дни път. Два дни до Хейвън, каквото и да се крие там.

— Тод?

— Да? — отвръщам и премятам раницата през рамо.

— Благодаря ти — казва Виола.

— За какво?

— За това, че дойде да ме спасиш.

Възцарява се пълно мълчание.

— Няма нищо — отвръщам, усещам, че лицето ми пламва и обръщам поглед настрани. — Всъщност, ти добре ли си? — питам, без да я гледам. — Пострада ли, след като той те отвлече?

— Ами аз всъщност не си… — започва тя, но тогава чуваме как се затваря външната врата и напевното тати, тати, тати се понася по коридора към нас. Джейкъб се хваща за рамката на вратата и ни гледа, без да влиза в стаята.

— Тати поръча да дойда да ви викна — казва.

— Така ли? — вдигам вежди. — Трябва да се явя пред старейшините, а?

Джейкъб кима с много сериозно изражение.

— Идваме, щом е така — нагласям раницата и поглеждам Виола. — А после се махаме оттук.

— Точно така — казва Виола и от начина, по който го казва, ми става много приятно. Понечваме да последваме Джейкъб по коридора, но той ни спира на вратата.

— Само ти — казва, без да сваля очи от мен.

— Какво само аз?

Виола скръства ръце.

— Иска да каже, че само ти трябва да отидеш да говориш със старейшините.

Джейкъб повторно кима, все така сериозен. Поглеждам Виола, после пак се обръщам към него.

— Виж сега — казвам и клякам, за да го гледам в очите.

Защо не отидеш да кажеш на тати, че двамата с Виола ще дойдем след минутка? А?

Джейкъб отваря уста.

— Но той поръча…

— Изобщо не ме интересува какво е поръчал — казвам кротко. — Тръгвай.

Детето ахва и хуква навън.

— Мисля, че ми писна разни мъже да ми казват какво да правя — казвам и се изненадвам колко е слаб гласът ми и в този миг чувствам, че мога да се върна в леглото и да спя още пет дни.

— Ще имаш ли сили да стигнеш до Хейвън? — пита Виола.

— Само се опитай да ме спреш — отвръщам и тя ми се усмихва.

Отправям се към входната врата.

И за трети път днес очаквам Манчи да се втурне след нас.

Отсъствието му е толкова могъщо, че аз се чувствам така, сякаш той е още до мен, но всичкият въздух излиза от дробовете ми и трябва да спра, и да дишам дълбоко, и да преглъщам.

— Божичко — казва сам на себе си.

Последното му „Тод?“ виси в Шума ми като рана.

Да ви кажа още нещо смешно за Шума. Всичко, което някога ти се е случвало, се запечатва в него и той го повтаря вечно.

Навън виждам праха, който са вдигнали крачетата на Джейкъб, докато е тичал по една пътека между дърветата към главната част на селището. Оглеждам се наоколо. Къщата на доктор Сноу не е кой знае колко голяма, но преминава в кей, надвиснал над реката. От него започва нисък мост, който свързва пътя, идващ от центъра на Карбонел Даунс зад гърба ми, с главния път край реката, който се простира на отсрещния бряг. Този път, пътят, по който толкова дълго вървяхме с Виола, е скрит сред дърветата, подминава селището и се отправя напред, към Хейвън.

— Господи — промълвявам, — в сравнение с останалата част от Новия свят, тук е направо райско.

— Няколко хубави къщи не правят едно място райско — отвръща Виола.

Продължавам да разглеждам. Доктор Сноу има добре поддържана градина, която опира в пътя, водещ към селището. Надниквам сред дърветата и виждам няколко сгради, чувам и музиката.

Странна музика. Непрекъснато се променя, предполагам, за да не позволи на хората да свикнат с нея. Не познавам мелодията, но тук отвън се чува по-силно и мисля, че вероятно се предполага никой да не познава мелодията, но мога да се закълна, че когато се събудих, чух нещо познато…

— На средата на селището музиката е непоносима казва Виола. — Повечето от жените изобщо не си правят труда да слизат от общежитието — после се намръщва. — А това, предполагам, е и целта.

— Жената на Уилф ми разказа за селища, където всички…

Млъквам, защото мелодията се променя.

Но всъщност не се променя.

Музиката от селището си остава същата, хаотична, бъбрива, оплетена в самата себе си като маймуна.

Отвъд нея, обаче, има още нещо.

Отвъд нея има друга музика.

И тя става все по-силна.

— Чуваш ли това? — питам.

Обръщам се.

Пак се обръщам. Виола също се обръща на всички страни.

Опитваме се да осъзнаем какво чуваме.

— Може би някой е пуснал още един високоговорител на отсрещния бряг на реката — предполага тя. — За да не им хрумват на жените разни неблагоразумни мисли за бягство.

Аз, обаче, не слушам гласа й.

— Не — прошепвам. — Не, не може да бъде.

— Какво? — пита Виола с променен глас.

— Шшт — пак се заслушвам, като се мъча да укротя Шума си, за да чувам по-ясно.

— Идва от другата страна на реката — прошепва Виола.

— Шшт — повтарям аз, защото гърдите ми се повдигат все по-бързо, Шумът ми зажужава толкова силно, че става напълно неизползваем.

Защото там, отвъд плисъка на реката и Шума на птичките има…

— Песен — казва Виола съвсем тихо. — Някой пее.

Някой пее.

И той пее така:

Ра-ано една сутрин, когато слънцето изгря-ява…

И Шумът ми бликва още по-силен, когато казвам името.

— Бен.

34Никога не ме оставяй

Изтичвам до водата, спирам и пак се заслушвам.

О, не ме предавай.

— Бен? — казвам, като се мъча да викам и да шепна едновременно.

Виола дотичва до мен.

— Твоят Бен? — казва. — Това твоят Бен ли е?

Махвам й с ръка да мълчи и слушам, и се мъча да отстраня плисъка на реката и птичките, и моя собствен Шум, и ето го, там, под всичко това…

О, никога не ме оставяй.

— На отсрещния бряг — казва Виола и хуква по моста, краката й тропат по дъските. Аз съм зад нея, задминавам я, слушам и търся, и слушам, и търся, и ето, и ето, и ето…

Той е в един листат храсталак точно до водата на другия бряг.

Бен.

Наистина е Бен.

Клекнал е сред листака, опрял длан в кората на дървото до него, гледа ме как приближавам към него, гледа как пресичам моста тичешком, как го доближавам и лицето му се отпуска, и Шумът му се разтваря широко като прегръдката му, и аз се хвърлям в ръцете му, потъвам в Шума му, скачам още от моста право в храстите, малко остава да го съборя, а сърцето ми се разбива и зейва, а Шумът ми е бляскав като безкрайната синева на небето, и…

И всичко ще бъде наред.

Всичко ще бъде наред.

Всичко ще бъде наред.

Това е Бен.

Той ме притиска силно силно и казва „Тод“, а Виола стои настрани, за да ни остави само двамата, а аз го прегръщам и го прегръщам, и това е Бен, о, Господи, който си на небесата, това е Бен, Бен, Бен.

— Аз съм — казва той и тихичко се смее, защото изкарвам всичкия въздух от дробовете му. — О, колко се радвам да те видя, Тод.

— Бен — казвам аз, отдръпвам се от него, не знам какво да правя с ръцете си, затова го сграбчвам отпред за ризата и го разтърсвам силно, защото това разтърсване значи обич. — Бен — повтарям.

Той кимва и ми се усмихва.

Около очите му, обаче, има много бръчки и аз вече виждам онова, което той ще ми каже, скоро то ще излезе напред в Шума му и просто трябва да попитам:

— Килиън?

Бен не отвръща нищо на глас, но ми го показва, показва ми как тича към фермата, която вече гори, цялата в пламъци, показва ми как тя скоро изгаря напълно заедно с неколцина от хората на Кмета, но заедно и с Килиън, показва ми как скърби, как до ден-днешен скърби.

— О, не — казвам аз и стомахът ми се свива, нищо че отдавна подозирах, че точно така е станало.

Но да подозираш не е същото като да знаеш със сигурност.

Бен кимва отново, бавно и тъжно, и тогава забелязвам, че целият е мръсен, че носът му е запушен с кървави съсиреци, че изглежда така, сякаш не е ял от седмица, но въпреки това все още си е Бен, все още чете Шума ми по-добре от всеки друг, защото неговият Шум вече ме разпитва за Манчи и аз вече му показвам какво стана при лагера на Аарон, и тогава очите ми наистина се напълват със сълзи и те потичат, а Бен ме прегръща отново и аз за първи път истински заплаквам от мъка за мъртвото си куче, за Килиън и за това, че предишният ми живот вече го няма.

— Аз го изоставих — казвам и продължавам да го повтарям, подсмърчайки и кашляйки, — аз го изоставих.

— Знам — казва Бен, а аз знам, че ме разбира, защото чувам същите думи и в неговия Шум. Аз го изоставих, мисли той.

След минутка усещам как леко ме отдръпва от прегръдката си и казва:

— Виж, Тод, нямаме много време.

— За какво нямаме време? — посмръквам аз, но виждам, че той е обърнал поглед право към Виола.

— Здрасти — казва тя, а очите й издават колко е нащрек.

— Здрасти — отвръща Бен. — Ти трябва да си момичето.

— Същата — казва Виола.

— Ти ли се грижеше за Тод?

— Грижехме се един за друг.

— Добре — казва Бен, а Шумът му става топъл и тъжен. — Добре.

— Хайде — казвам аз, хващам го за ръката и се опитвам да го поведа към моста. — Ще ти намерим нещо за ядене. Има и един лекар, който…

Но Бен не помръдва.

— Би ли наглеждала пътя за малко, трябва да поговоря с Тод — обръща се той към Виола. — Повикай ни, ако видиш, че някой идва, който и да е, независимо дали се задава по пътя или от селището.

Виола кимва, поглежда ме за миг в очите, измъква се от храстите и се връща на пътя.

— Нещата се влошават — казва Бен тихо, смъртоносно сериозно. — Трябва да стигнете до мястото, наречено Хейвън. Колкото можете по-бързо.

— Знам всичко това, Бен — отвръщам. — Ти защо мислиш, че сме…

— Преследва ви армия.

— И това го знам. А и Аарон ни преследва. Но след като ти си тук, вече можем…

— Аз не мога да дойда с вас — казва Бен.

Зяпвам.

— Какво? Разбира се, че можеш да дойдеш…

Но той клати глава отрицателно.

— Знаеш, че не мога да дойда.

— Ще измислим начин — казвам, но Шумът ми вече се върти, мисли, спомня си.

— Мъжете от Прентистаун не са добре дошли никъде в Новия свят — отвръща Бен.

Кимвам.

— Да ти кажа, с момчетата от Прентистаун положението е същото.

Той ме хваща за ръката.

— Някой сторил ли ти е зло?

Поглеждам го кротко.

— Много хора — отговарям.

Бен прехапва устна и Шумът му става още по-тъжен.

— Аз те търсех — започва той, — ден и нощ, следвах армията, заобикалях я, вървях пред нея, дебнех за слухове за едно момче и едно момиче, които пътували самички. И ето те и тебе, добре си, така си и знаех, че ще се справиш. Знаех си — той въздъхва и във въздишката му има толкова обич и тъга, че аз знам, че следващите му думи ще изрекат истината. — Но аз съм заплаха за теб навсякъде извън Прентистаун.

Ръката му замахва, за да покаже храсталаците, в които се крием, крием се като крадци.

— Трябва да изминеш останалия път сам.

— Аз не съм сам — отвръщам, без да мисля.

Бен се усмихва, но и усмивката му е тъжна.

— Не — казва, — не си сам.

Оглежда се отново и надниква през листата към къщата на доктор Сноу на отсрещния бряг.

— Болен ли беше? — пита. — Чух Шума ти вчера сутринта надолу по реката, но беше трескав и сънен. От тогава чакам скрит тук. Тревожех се, че се е случило нещо много страшно.

— Бях болен — отвръщам и срамът започва да размътва Шума ми като надигаща се мъгла.

Бен се вглежда внимателно в мен.

— Какво е станало, Тод? — пита той и нежно чете Шума ми, както само той умее. — Какво е станало?

И аз отварям Шума си за него, показвам му всичко, от самото начало, как крокодилът нападна Аарон, гонитбата из блатото, корабът на Виола, Кметът ни преследва на кон, мостът, Хилди и Там, Фарбранч и всичко, което се случи там, кръстопътя, Уилф и нещата, които пееха Тук, господин Прентис Младши и Виола, която ме спаси от него.

И дивака.

И онова, което сторих.

Не мога да погледна Бен в очите.

— Тод — казва той.

Аз не откъсвам поглед от земята.

— Тод — повтаря той. — Погледни ме.

Вдигам глава към него. Очите му са сини както винаги. Улавят погледа ми и го задържат.

— Всички грешим, Тод. Всички.

— Аз го убих казвам. Преглъщам. — Убих него. То беше той.

— Действал си, движен от онова, което си знаел тогава. Постъпил си така, както си сметнал за най-добре.

— И това е извинение, така ли?

В Шума му се надига нещо. Нещо тревожно.

— Какво има, Бен?

Той изпуска въздуха от гърдите си.

— Време е да узнаеш, Тод — казва. — Време е да узнаеш истината.

Чува се пукот на клонки и Виола дотичва.

— Конник на пътя — задъхано съобщава тя.

Заслушваме се. Удари на копита, надолу по пътя край реката, бързо приближават. Бен отстъпва още по-назад в храстите. Ние отстъпваме с него, но конникът наближава твърде бързо и става очевидно, че изобщо не се интересува от нас. Чуваме как конят прогърмява край нас и след това моста, насочил се право към Карбонел Даунс, копитата първо откънтяват по дъските, после затопуркват по земята, а след това изчезват, погълнати от музиката на високоговорителите.

— Надали носи добри новини — обажда се Виола.

— Сигурно е видял армията — отвръща Бен. — Те сигурно са на не повече от няколко часа път оттук.

— Какво!? — извиквам и отстъпвам. Виола също скача.

— Казах ти, че нямаме много време — казва Бен.

— Значи трябва да тръгваме! — казвам. — Трябва да дойдеш с нас. Ще казваме на хората, че…

— Не — отвръща той. — Не. Вие двамата трябва да отидете в Хейвън. Това е. Нямате друга възможност.

Изведнъж двамата го засипваме с въпроси.

— В Хейвън безопасно ли е? — пита Виола. — Армията заплашва ли го?

— Вярно ли е, че там имат лек срещу Шума? — питам аз.

— Има ли уреди за радиовръзка? Ще мога ли да се свържа с корабите?

— Сигурен ли си, че е безопасно? Сигурен ли си?

Бен вдига ръце, за да ни спре.

— Не знам — отвръща. — Не съм бил в Хейвън от двайсет години.

Виола се изправя като свещ.

— Двайсет години? — повтаря. — От двайсет години? — гласът й се повишава. — Откъде тогава да знаем какво ще заварим там? Откъде можем да сме сигурни, че градът изобщо още съществува?

Потърквам лицето си с длан и се замислям за празнотата в мен, която Манчи заемаше, докато беше жив, и тя ми помага да осъзная онова, за което досега бяхме избягвали да мислим.

— Не можем да сме сигурни, че съществува — казвам и това е истината. — Никога не сме били сигурни в това.

Виола издава тих неясен звук и раменете й се отпускат.

— Не — признава и тя. — Не сме били сигурни.

— Но надежда винаги има — казва Бен. — Не трябва да спирате да се надявате.

Двамата с Виола го поглеждаме особено, сигурно съществува дума, описваща начина, по който го поглеждаме, но аз не я знам. Гледаме Бен така, сякаш ни говори на чужд език, сякаш ни е съобщил, че заминава за една от луните, сякаш ни казва, че всичко до днес е било само лош сън, а сега за всички деца ще има бонбони.

— Ами, да ти кажа, нямаме много голяма надежда, Бен — обаждам се аз.

Той поклаща глава.

— Как смяташ, какво ви е движило досега? Какво ви е накарало да стигнете толкова далече?

— Страхът — отвръща Виола.

— Отчаянието — допълвам аз.

— Не — казва Бен и прегръща и двама ни. — Не, не и не. Вие сте изминали толкова път, колкото повечето хора на тази планета не са изминавали за целия си живот досега. Преодолели сте препятствия, опасности и неща, които са можели да ви убият. Надбягали сте една армия, един луд мъж и една смъртоносна болест, а и сте видели неща, които повечето хора няма да видят никога. Мислите ли, че е възможно да стигнете толкова далеч, ако не сте се надявали?

Двамата с Виола се споглеждаме.

— Разбирам какво се опитваш да кажеш, Бен… — започвам.

— Надеждата — прекъсва ме той и стисва ръката ми. — Надеждата ви е движила. Гледам в очите ви сега и ви казвам, че за вас има надежда, има надежда и за двама ви — очите му първо поглеждат мен, а после Виола. — Надеждата ви чака в края на пътя.

— Няма как да знаеш дали е така — обажда се Виола, а моят Шум се съгласява с нея против волята ми.

— Не — съгласява се Бен, — но го вярвам. Вярвам го вместо вас. Това е то надеждата.

— Бен…

— Дори и вие да не вярвате — продължава той, — повярвайте, че аз го вярвам.

— Ще вярвам по-силно, ако и ти дойдеш с нас — казвам.

— Ама той няма ли да дойде с нас? — изненадано се обажда Виола.

Бен я поглежда, отваря уста, после пак я затваря.

— Каква е истината, Бен? — питам. — Истината, която трябва да знаем?

Бен поема дълбоко дъх.

— Добре — казва.

Но в този миг от другия бряг на реката се чува високо и ясно:

— Тод?

И тогава осъзнаваме, че музиката на Карбонел Даунс се е смесила с Шума на мъже, които пресичат моста.

Много мъже.

Предполагам, че това е другата цел на музиката. Да ти пречи да чуеш кога някой те приближава изненадващо.

— Виола? — подвиква пак доктор Сноу. — Какво правите там вие двамата?

Аз се изправям и се оглеждам. Доктор Сноу пресича моста, държи за ръка малкия Джейкъб, води група мъже, които приличат на по-малко дружелюбни негови копия, всички ни пронизват с поглед и виждат Бен, виждат и как аз и Виола си говорим с него.

А после Шумът им започва да променя цвета си, защото един по един те осъзнават какво всъщност виждат.

А аз виждам, че някои носят пушки.

— Бен? — казвам тихо.

— Трябва да бягате — казва той полугласно. — Трябва да бягате веднага.

— Няма да те оставя. Не отново.

— Тод…

— Твърде късно — обажда се Виола.

Защото мъжете са вече до нас, преминали са моста и се насочват към храстите, където ние вече не се крием.

Доктор Сноу стига до нас пръв. Оглежда Бен от главата до петите.

— Това пък кой е?

А Шумът му изобщо не е дружелюбен.

35Законът

— Това е Бен — казвам и усилвам Шума си, за да блокирам всички въпроси, които долитат от мъжете.

— А кой е Бен всъщност? — пита доктор Сноу, а очите му търсят и са нащрек. Бен е моят татко — казвам. Защото това е истината, нали така? За всичко важно той е мой татко. — Моят баща.

— Тод — обажда се Бен иззад гърба ми, Шумът му прелива от всякакви чувства, но най-силно е предупреждението.

— Твой баща? — казва един мъж с брада зад доктор Сноу, пръстите му са свити около приклада на пушката, макар и да не я повдигат.

Все още.

— Може би трябва да внимаваш кого обявяваш за свой родител, Тод — казва доктор Сноу и притегля малкия Джейкъб по-близо до себе си.

— Нали каза, че момчето било от Фарбранч — обажда се трети мъж с виолетово родилно петно под едното си око.

— Така ни каза момичето — доктор Сноу поглежда Виола. — Нали, Ви?

Виола издържа погледа му, но не отвръща нищо.

— На жена вяра не може да имаш — вика брадатият. — Това тука си е мъж от Прентистаун.

— Води армията право към нас — добавя родилното петно.

— Момчето е невинно — отвръща Бен, а когато се обръщам, виждам, че е вдигнал ръце във въздуха. — Само аз ви трябвам.

— Грешка — казва брадатият, гласът му е гневен и става все по-гневен. — Точно ти изобщо не ни трябваш.

— Не бързай, Фъргъл — казва доктор Сноу. — Нещо тук не е наред.

— Знаеш какъв е законът — казва родилното петно.

Законът.

Във Фарбранч също говореха за закона.

— Знам също, че обстоятелствата в момента не са нормални — отвръща доктор Сноу и се обръща с гръб към нас. — Трябва да им дадем възможност да обяснят.

Чувам как Бен поема дъх:

— Ами аз…

— Ти не се обаждай — пресича го брадатият.

— Каква е работата, Тод? — обръща се доктор Сноу към мен. — И вече е много важно да ни кажеш истината.

Поглеждам към Виола, после към Бен, после пак към Виола.

Коя страна от истината да разкажа?

Чувам как щраква петлето на една от пушките. Брадатият е вдигнал своята. Още двама-трима зад него са сторили същото.

— Колкото повече се бавите — вика брадатият, — толкова повече ми заприличвате на шпиони.

— Не сме шпиони — отвръщам бързо.

— Армията, за която говореше твоето момиче, е била забелязана да настъпва по пътя край реката — казва доктор Сноу. — Един от съгледвачите ни докладва, че се намира на не повече от час път.

— О, не — прошепва Виола.

— Тя не е мое момиче — казвам полугласно.

— Моля? — обажда се доктор Сноу.

— Моля? — казва и Виола.

— Тя е самостоятелна — добавям. — Не е ничия собственост.

Как само ме поглежда Виола!

— Чиято ще да е — обажда се брадата. — Имаме си една прентистаунска армия, която приближава, един прентистаунски мъж, дето се крие в храстите и едно прентистаунско момче, което живее сред нас вече седмица. Цялата работа яко смърди, ако питате мен.

— Той беше болен — отвръща доктор Сноу. — Беше в безсъзнание.

— Това ти го казваш — вика родилното петно.

Доктор Сноу се извръща към него много бавно.

— Лъжец ли ме наричаш, Дънкан? Спомни си, ако обичаш, че разговаряш с председателя на съвета на старейшините.

— А ти твърдиш, че не виждаш никакъв заговор в цялата тая история, така ли, Джаксън? — не отстъпва родилното петно, а вече е вдигнал и своята пушка. — Тука сме безпомощни като мишени. Кой знае какво са съобщили на армията си — той насочва дулото към Бен. — Но всичко това ще приключи незабавно.

— Не сме шпиони — повтарям аз. — Бягаме от армията толкова бързо, колкото трябва да бягате и вие.

Мъжете се споглеждат.

В Шума им чувам мисли за армията, за бягство от нея вместо защита на селището. Виждам как кълни гневът им, гняв, че се налага да направят избор, гняв, че не знаят кой е най-добрият начин да закрилят семействата си. Виждам и как гневът им постепенно се фокусира в една точка и тази точка не е армията, не са и те самите за това, че са неподготвени, въпреки че Виола ги е предупреждавала с дни, не е целият свят с несправедливото си устройство.

Мъжете фокусират гнева си върху Бен.

Фокусират гнева си върху Прентистаун, застанал пред тях в лицето на един-единствен самотен мъж.

Доктор Сноу коленичи и очите му се изравняват с тези на Джейкъб.

— Приятелче — казва той, — хайде сега да изтичаш обратно вкъщи, а?

Тати, тати, тати чувам в Шума на детето.

— Защо, тати? — пита той, а очите му не се откъсват от мен.

— Ами, бас ловя, че на козичката й е мъчно без тебе — казва доктор Сноу, — а то кой би искал да има тъжна козичка, как смяташ?

Джейкъб гледа баща си, после премества поглед върху мен и Бен, после оглежда и мъжете наоколо си.

— Защо всички са разстроени? — пита.

— О — отговаря доктор Сноу, — тук трябва да вземем едно решение, това е всичко. Ще се прибера веднага. Ти само тичай вкъщи да се увериш, че козичката е спокойна.

Джейкъб обмисля варианта за миг, после казва:

— Добре, тати.

Доктор Сноу го целува по главичката и разрошва косата му. Джейкъб хуква обратно по моста към дома. Когато доктор Сноу се извръща към нас, движението му е последвано от цял куп заредени пушки.

— Сам виждаш, че нещата не изглеждат много убедително, Тод — казва той и в гласа му има истинска тъга.

— Той не знае — казва Бен.

— Затваряй си устата, убиец! — виква брадатият и пушката му се обръща към Бен.

Убиец ли?

— Кажи ми истината — обръща се към мен доктор Сноу.

— Вие от Прентистаун ли идвате?

— Той ме спаси от Прентистаун — обажда се Виола. — Ако не беше той…

— Млъквай, момиче — вика брадатият.

— Сега наистина не е време жените да говорят, Ви — казва доктор Сноу.

— Но… — започва Виола, а лицето й става алено.

— Моля те — прекъсва я доктор Сноу. После се обръща към Бен — Какво си казал на армията си? Колко мъже има тук ли? Какви са укрепленията ни…

— Аз бягам от армията — отвръща Бен, а ръцете му са все така вдигнати. — Погледнете ме. Приличам ли ви на добре хранен войник? Нищо не съм им казал. Аз само бягах, търсех моя… — той замълчава и аз знам защо замълчава — моя син — довършва.

— Постъпил си така, въпреки че знаеш закона? — пита доктор Сноу.

— Знам закона — казва Бен. — Как е възможно да не знам закона?

— Какъв е този проклет ЗАКОН? — крясвам аз. — За какво говорите всички, мътните ви взели?

— Тод е невинен — продължава Бен. — Можете да претърсвате Шума му колкото си искате и няма да откриете нищо, защото ви казвам истината.

— На тях не може да се вярва — казва брадатият, пушката му е все така вдигната. — Знаеш, че не може да им се вярва.

— Нищо не знам — отвръща доктор Сноу. — Поне от десет години насам нищо не знам.

— Е, сега със сигурност знаем, че са се вдигнали като армия — обажда се родилното петно.

— Да, но аз не виждам нищо престъпно в момчето — казва доктор Сноу. — Вие виждате ли?

Шумът на десетина мъже започва да ме ръчка като множество пръчки.

Докторът се обръща към Виола:

— А момичето е виновно само за това, че изрече лъжа, с която спаси живота на приятеля си.

Виола отвръща поглед от мен, лицето й още е червено от гняв.

— Освен това си имаме по-сериозни проблеми — продължава докторът. — Приближава ни армия, която може и да знае как точно сме подготвени да я посрещнем.

— Не сме ШПИОНИ! — виквам аз.

Но доктор Сноу просто се обръща към останалите мъже.

— Отведете момчето и момичето обратно в града. Момичето да се прибере при жените, а момчето може да се бие с нас, вече е достатъчно здраво.

— Я чакай малко! — повишавам тон аз.

Доктор Сноу се обръща към Бен.

— Аз вярвам, че ти си просто мъж, който търси сина си, но законът си е закон.

— Това ли е окончателното ти решение? — пита брадатият.

— Ако старейшините са съгласни — отвръща доктор Сноу. Следва единодушно, макар и неохотно кимане с глави, кратко и отсечено. Доктор Сноу ме поглежда — Съжалявам, Тод.

— Чакай! — казвам аз, но родилното петно пристъпва към мен и ме сграбчва за ръката. — Пусни ме!

Друг мъж сграбчва Виола и тя се съпротивлява енергично като мен.

— Бен! — викам аз и обръщам очи към него. — Бен!

— Тръгвай, Тод — казва той.

— Не, Бен!

— Помни, че те обичам.

— Какво ще му направят? — питам и продължавам да се дърпам от ръцете на родилното петно. Обръщам се към доктор Сноу — Какво ще му направите?

Той не отвръща нищо, но аз виждам отговора в Шума му.

Ще направят онова, което изисква законът.

— Вървете ПО ДЯВОЛИТЕ! — виквам аз, свободната ми ръка измъква ножа, замахвам и порязвам родилното петно по ръката. Той изохква и ме пуска.

— Бягай! — виквам на Бен. — Бягай веднага!

Виждам как Виола ухапва по ръката мъжа, който я държи. Той извиква от болка и тя се отскубва от него.

— Ти също! — казвам й. — Махай се от тук!

— Не бих мръднал, ако бях на твое място — казва брадатият и аз чувам как петлетата на всички пушки наоколо щракат.

Родилното петно ругае и вдига ръка да ме удари, но моят нож вече е във въздуха.

— Само опитай — процеждам през зъби. — Хайде де!

— ДОСТАТЪЧНО! — прогърмява доктор Сноу.

И във внезапно настъпилата тишина, всички чуваме ударите на конски копита.

Туп тупур-туп тупур-туп.

Коне. Пет коня. Десет. Може би дори петнайсет.

Хвърчат по пътя, сякаш самият дявол ги гони по петите.

— Съгледвачи? — питам Бен, макар че много добре знам, че не са съгледвачи.

Той поклаща глава.

— Авангардът.

— Сигурно са въоръжени — обръщам се аз към доктор Сноу и мъжете, мисълта ми тече бързо. — Имат толкова пушки, колкото и вие.

Доктор Сноу също мисли. Виждам как бръмчи Шумът му, виждам го как преценява колко време имат, преди конете да връхлетят, колко ли неприятности още ще му причиним аз, Бен и Виола, колко ли ценно време ще трябва да ни отделят.

Виждам го как взема решение.

— Освободете ги.

— Какво? — вика брадатият, а аз виждам в Шума му как просто ръцете го сърбят да застреля някого. — Този тука е предател и убиец.

— А ние имаме цяло селище, което трябва да защитаваме — отвръща твърдо доктор Сноу. — Трябва да се погрижа за сина си. Ти също, Фъргъл.

Брадатият се намръщва и не проронва и дума повече.

Туп тупур-туп тупур-туп трещи по пътя.

Доктор Сноу се обръща към нас.

— Тръгвайте — казва. — Моля се само да не сте подписали смъртната ни присъда.

— Не сме — отвръщам — и това е чистата истина.

Доктор Сноу свива устни.

— Иска ми се да ти вярвам — после се обръща към мъжете. — Хайде! — вика. — По местата! Бързо!

Групата се разпада и се втурва обратно към Карбонел Даунс, брадатият и родилното петно се обръщат няколко пъти да ни погледнат през рамо, търсят си причина да ни застрелят, но ние не им даваме причина. Само стоим и ги гледаме как се отдалечават.

Усещам, че леко треперя.

— Мътните го взели — казва Виола и се превива надве.

— Трябва да се махаме от тук — казвам. — Армията се интересува от нас повече, отколкото от селището.

Раницата на Виола е още на раменете ми, нищо че в нея лежат само малко дрехи, манерките с вода, бинокълът и книгата на майка ми, увита в найлоновото пликче.

Всичко, което притежавам на този свят.

А това означава, че сме готови за път.

— В следващото селище ще се случи същото — казва Бен. — Не мога да дойда с вас.

— Можеш и идваш — отвръщам. — По-късно може да се разделим, но сега тръгваме заедно. Няма да оставим армията да те хване — поглеждам Виола. — Прав ли съм?

Тя се изправя с решителен вид.

— Прав си — казва.

— Значи, решено — обобщавам.

Бен мести поглед между двама ни. После челото му се набръчква.

— Оставам с вас само докато се убедя, че сте в безопасност.

— Много приказки — отговарям аз. — Губим време, в което трябва да бягаме.

36Отговори на въпросите

По очевидни причини се държим встрани от пътя край реката, промъкваме се сред дърветата, вървим както винаги към Хейвън, под нас пукат клонки и вършини, отдалечаваме се от Карбонел Даунс толкова бързо, колкото ни държат краката.

Не минават и десет минути, когато чуваме първите изстрели.

Не поглеждаме назад. Не поглеждаме назад.

Бягаме и гърмежите заглъхват.

Бягаме.

Аз и Виола сме по-бързи от Бен и понякога трябва да спираме, за да го изчакваме.

Минаваме покрай едно малко селище, после покрай второ — все места, които явно са взели слуховете за приближаващата армия насериозно и са се спасили с бягство за разлика от Карбонел Даунс. Движим се в гората между реката и пътя, но не виждаме бежанци. Сигурно вече са стигнали в Хейвън.

Бягаме.

Нощта пада и ние продължаваме да бягаме.

— Добре ли си? — питам Бен, когато спираме край реката да напълним манерките.

— Продължаваме напред — отвръща той задъхано, — продължаваме.

Виола ме поглежда разтревожено.

— Съжалявам, но нямаме никаква храна — казвам.

Но Бен само клати глава и повтаря:

— Продължаваме.

Продължаваме.

Минава полунощ, а ние бягаме.

(Кой знае колко дни остават? А и на кого ли вече му пука?)

Докато най-после Бен казва:

— Почакайте — и спира с длани, подпряни на коленете, и диша тежко по много тревожен начин.

Оглеждам се на светлината на луните. Виола също се оглежда. После посочва:

— Там.

— Хайде, Бен — казвам и му соча малкия хълм, който Виола е избрала. — Отгоре ще виждаме околността.

Бен не казва нищо, само диша тежко, клати глава и тръгва след нас. Хълмът е покрит плътно с дървета, но на върха му има добре поддържана пътека и широка разчистена поляна.

Когато се качваме, виждаме защо пътеката е така утъпкана.

— Гробище — казвам.

— Какво е това? — пита Виола и оглежда квадратните плочи, които отбелязват гробовете. Може би сто, може би двеста гроба, подредени в прави редове, покрити с добре поддържана трева. Животът на заселниците е тежък и кратък и много от хората в Новия свят вече са изгубили битката.

— Това е място, на което закопаваме мъртъвците — казвам.

Очите й се разширяват.

— Какво ги правите?

— В космоса хората не умират ли? — питам.

— Умират — отвръща тя, — но ние ги изгаряме. Не ги слагаме в дупки — Виола скръства ръце и намръщено оглежда гробовете. — Това изобщо хигиенично ли е?

Бен все така мълчи, просто се е отпуснал до един надгробен камък, подпрял се е на него и се мъчи да си възвърне дъха. Пийвам от едната манерка и му я подавам. Оглеждам се. Под нас се вижда малък отрязък от пътя, вижда се и реката, плиска и тече от лявата ни страна. Небето е ясно, звездите блещукат, а луните вече се издигат над главите ни.

— Бен? — казвам, докато гледам нагоре в нощта.

— Да? — отвръща той като сваля манерката от устните си.

— Добре ли си?

— Да — дишането му започва да възвръща нормалния си ритъм. — Създаден съм за фермерски труд. Не за тичане.

Поглеждам още веднъж към луните, по-малката преследва по-голямата, две искрящи петна там горе, разливат достатъчно светлина, за да хвърлят телата ни сенки, греят, без да се интересуват от скърбите на човека.

Поглеждам вътре в себе си. Поглеждам дълбоко в Шума си.

И осъзнавам, че съм готов.

Това е последната ми възможност.

Готов съм.

— Мисля, че е време — казвам. Вдигам очи към Бен. — Ако в света съществува подходящ момент, то този момент е сега.

Бен облизва устни и преглъща глътката вода. Завинтва капачката.

— Знам — казва.

— Подходящ момент за какво? — пита Виола.

— Откъде да започна? — пита Бен.

Свивам рамене.

— Откъдето искаш — отвръщам. — Стига разказът да е истина.

Чувам как Шумът на Бен се подрежда, сглобява историята, избира да ми разкаже истинската версия, онова, което наистина се е случило, онова, което е било скрито толкова дълбоко, че дори не съм подозирал за съществуването му, докато съм растял.

Мълчанието на Виола е по-дълбоко от обикновено, тихо е като нощта, то също чака да чуе какво има да каже Бен.

Той поема дълбоко дъх.

— Заразата на Шума не е оръжие на диваците — казва. — Това първо. Заразата беше тук, когато кацнахме. Естествен природен феномен на планетата, нещо във въздуха, съществувало е открай време и винаги ще съществува. Слязохме от корабите и само след ден всеки вече чуваше мислите на всички останали. Представи си изненадата.

Замълчава, спомняйки си.

— Само дето не сте чували мислите на всички — обажда се Виола.

Бен кимва.

— Никой не знае защо е така. Все още никой не знае. Учените, които водехме, бяха предимно агрономи и ботаници, а лекарите не можеха да посочат причината и скоро настъпи хаос. Просто… хаос, не можете да си го представите. Хаос и объркване и Шум, Шум, Шум — Бен се почесва под брадата. — Много хора се пръснаха по отделни селища, бягаха колкото е възможно по-бързо от Хейвън, толкова бързо, колкото позволяваше строежът на пътищата. Скоро обаче всички осъзнахме, че нищо не може да се направи, така че се заехме да живеем с Шума и да се справяме възможно най-добре, открихме разни начини за това, различните селища решиха въпроса по различен начин. Така постъпихме и ние, особено когато осъзнахме, че всички домашни животни говорят, както и кучетата и котките, както и местните животни.

Бен вдига поглед към небето, после оглежда гробището край нас и реката, и пътя долу в ниското.

— Всяко живо същество на тази планета говори с другите живи същества — продължава той. — С всички. Това е то същината на Новия свят. Той е информация, информация вечна, никога незамлъкваща, заливаща те независимо дали я искаш или не. Диваците знаеха тайните на планетата, бяха еволюирали и живееха с тях, но ние не бяхме подготвени. Ни най-малко не бяхме подготвени. Толкова много информация може да подлуди човека. Твърде много информация на едно място се превръща просто в Шум. А той никога, никога не спира.

Той замълчава, но Шумът му не изчезва, той е тук, както винаги, разбира се, моят Шум също е тук и на нашия фон мълчанието на Виола изпъква още по-мощно.

— Годините течаха — продължава Бен, — а нещата в Новия свят бяха трудни и ставаха все по-трудни. Лоши реколти и болести, и никакъв напредък, и никакъв Рай. Определено никакъв Рай. И по всичките ни земи започна да се разпространява едно учение, отровно учение, учение, което се основаваше на обвинението.

— Обвинили са местните — казва Виола.

— Диваците — казвам и срамът ме удря със страшна сила.

— Обвиниха диваците — повтаря Бен. — А учението някак си се превърна в движение, а движението се превърна във война — той поклаща глава. — Местните нямаха никакъв шанс. Ние имахме пушки, а те — не, и това беше то, краят на диваците.

— Не на всички — обаждам се аз.

— Не — казва Бен, — не на всички диваци. Но те се научиха никога да не се приближават до хората, о, да, определено се научиха.

Над хълма минава повей. Когато спира, чувствам, че ние тримата сме единствените живи хора в Новия свят. Ние и духовете от гробовете.

— Но войната не е краят на историята — тихо казва Виола.

— Не — казва Бен. — Историята не е разказана дори наполовина.

Знам, че не е разказана. И знам какво ще чуя след малко.

Размислям. Не искам да знам края на историята.

Поглеждам в очите на Бен, поглеждам в Шума му.

— Войната не свърши с победата над диваците — казва той. — Не и в Прентистаун.

Бен облизва устни, чувствам колебанието в Шума му, чувствам глад и скръб, виждам, че той вече си представя предстоящата ни раздяла.

— Войната е чудовище — казва, сякаш на себе си. — Войната е злото. Започва и поглъща и расте, и расте, и расте — после обръща поглед към мен. — Във войната иначе нормални мъже също се превръщат в чудовища.

— Не са можели да понасят мълчанието — казва Виола все така тихо. — Не са можели да понасят мисълта, че жените знаят всичко за тях, а те не знаят нищо за жените.

— Някои мъже мислеха така — казва Бен. — Не всички. Не и аз, не и Килиън. В Прентистаун имаше добри мъже.

— Но достатъчно много мъже са си го мислели — казвам.

— Да — кимва Бен.

Настъпва нова пауза и истината отново започва да изплува.

Най-после. И завинаги.

Виола поклаща глава.

— Да не би да твърдиш, че… — започва тя. — Наистина ли ни казваш, че…

И ето го.

Ето го онова нещо, което лежи в центъра на всичко.

Онова нещо, което расте в главата ми още от деня, в който избягахме от блатото, нещото, което виждах в проблясъци от Шума на много мъже по пътя, най-ясно в Шума на Матю Лайл, но се бях досещал за него и по реакциите на всеки, чул името „Прентистаун“.

Ето я.

Истината.

Не я искам.

Но я изричам въпреки това.

— След като са избили всички диваци — казвам, — мъжете на Прентистаун са избили жените на Прентистаун.

Виола ахва, макар че и тя трябва да се беше досетила по-рано.

— Не всички мъже участваха — казва Бен. — Но мнозина го сториха. Оставиха се да бъдат пометени от думите на Кмета Прентис и от проповедите на Аарон, който твърдеше, че всичко скрито е зло. Избиха всички жени и всички мъже, които се опитаха да защитят жените.

— Мама — казвам.

Бен само кимва утвърдително.

Прилошава ми.

Мама е умряла, убита от мъже, които е срещала всеки ден.

Налага се да седна на един надгробен камък.

Трябва да мисля за нещо друго, просто трябва да мисля за нещо друго. Трябва да сложа още нещо в Шума си, за да оцелея.

— Коя е била Джесика? — питам, като се сещам за Шума на Матю Лайл във Фарбранч, спомням си агресията в него.

Шума му, който сега придобива смисъл, въпреки абсурда на всичко случило се.

— Някои хора усетиха какво се задава — отвръща Бен. — Джесика Елизабет беше наш Кмет и тя първа разбра накъде отиват нещата.

Джесика Елизабет, мисля аз. Ню Елизабет.

— Тя организира бягството на някои момичета и по-млади момчета отвъд блатото — продължава Бен, — но преди тя самата да успее да избяга с другите жени и с мъжете, които още бяха с ума си, хората на Кмета удариха.

— И това бил краят — казвам, макар че се чувствам онемял. — Ню Елизабет се превърнал в Прентистаун.

— Твоята майка дори не допускаше, че подобно нещо може да се случи — Бен се усмихва тъжно на спомена си. — Толкова беше изпълнена с обич, с надежда и с доброта към другите — усмивката му изчезва. — Тогава дойде моментът, в който вече беше късно за бягство, а ти беше твърде малък, за да те изпратим някакси отвъд блатото, така че тя те даде на нас, поръча ни да те пазим на всяка цена.

Вдигам очи.

— Как така сте решили, че най-безопасното за мен е да остана в Прентистаун?

Бен ме поглежда, тъгата се лее от него, Шумът му е натежал от тъга, цяло чудо е, че може да се държи на краката си.

— Защо не избягахте? — питам.

Той потърква лицето си с ръка.

— Защото ние също не допускахме, че нападение над жените наистина ще има. Най-малкото аз не го допусках, а и вече бяхме устроили фермата и се надявах, че настроението ще отшуми, както е дошло, преди да се случи нещо наистина лошо. Мислех, че става дума само за слухове и параноя, дори от страна на майка ти, така мислех до самия край — той се намръщва. — Грешал съм. Бях глупак — после отвръща поглед. — Умишлено не исках да видя истината.

Спомням си думите, с които той ме успокои, когато разказах за убийството на дивака.

Всички грешим, Тод. Всички.

— А после вече беше твърде късно — продължава Бен. — Делото беше извършено и слухът за стореното в Прентистаун се пръсна из Новия свят като пожар, тръгна от малцината, които се спасиха. Всички мъже на Прентистаун бяха обявени за престъпници. Нямахме право да напускаме града.

Ръцете на Виола са все така скръстени.

— Защо никой не е дошъл да ви изведе от там? Защото останалите от Новия свят не са дошли да ви търсят сметка?

— И как да го сторят? — отвръща Бен уморено. — Да започнат нова война, но този път срещу тежковъоръжени мъже? Или да ни затворят в някакъв гигантски затвор? Не, останалите от Новия свят провъзгласиха закона, че ако някой от мъжете на Прентистаун прекоси блатото, ще бъде незабавно екзекутиран. После ни оставиха на произвола.

— Но те е трябвало да… — казва Виола и вдига длани във въздуха, — сторят нещо. Не знам.

— Ако страшното не ти е дошло до главата — отвръща Бен, — винаги е по-лесно да си мислиш: защо да ходя да си търся белята? Между нас и останалата част от Новия свят лежеше цялото блато. Кметът обяви, че Прентистаун е в изгнание. Обречен, разбира се, на бавна смърт. Всички доброволно се съгласихме да не напускаме града, а ако някога го сторехме, Кметът щеше да ни преследва до последно и да ни убие собственоръчно.

— Някой не се ли опита? — пита Виола. — Някои от вас не се ли опитваха да избягат?

— О, опитваха — многозначително подчертава Бен. — Обичайно беше хора да изчезват.

— Но ако вие с Килиън сте били невинни… — започвам.

— Не бяхме невинни — натъртва Бен и Шумът му става горчив. Въздъхва. — Не бяхме.

— Как така? — питам и вдигам глава. Лошо ми е, продължава да ми е лошо. — Как така не сте били невинни?

— Позволили сте злото да се случи — казва Виола. — Не сте загинали заедно с останалите мъже, които са защитавали жените.

— Не се борихме — отвръща Бен — и не загинахме.

После поклаща глава.

— Съвсем не сме невинни.

— А защо не се борихте? — питам.

— Килиън искаше — бързо казва Бен. — Трябва да знаеш това. Той искаше да стори всичко по силите си, за да ги спре. Щеше да даде живота си, за да ги спре — Бен отвръща поглед. — Но аз не му позволих.

— Защо?

— Разбирам — прошепва Виола.

Поглеждам я, защото аз със сигурност не разбирам.

— Какво разбираш?

Виола не сваля очи от Бен.

— Двамата с Килиън или е трябвало да загинат, борейки се да защитят справедливостта и така да те изоставят — теб, едно беззащитно бебе, или е трябвало да станат съучастници на злото и да запазят живота ти.

Не знам какво означава „съучастник“, но се досещам.

Сторили са го заради мен. В целия този ужас. Те са го сторили заради мен.

Бен и Килиън. Килиън и Бен.

Сторили са го, за да мога да живея аз.

Не знам какво чувствам.

Трябва да е лесно човек да постъпва правилно.

А не просто да се оказва, че добрината води до същия хаос, както и всяко друго решение.

— Затова ние чакахме — продължава Бен. — Чакахме в един град-затвор. Град, пълен с най-гнусния Шум, който можете да си представите, а после мъжете започнаха да отричат собственото си минало и Кметът обяви пред всички великите си планове. Ние чакахме да настъпи денят, в който вече ще си достатъчно голям да избягаш сам, да избягаш невинен, затова се мъчехме да те опазим — прокарва длан през косата си. — Но Кметът също чакаше.

— Мен ли? — питам, макар вече да знам, че е чакал мен.

— Чакаше последното момче да стане мъж — отвръща Бен. — Когато момчетата навършваха възрастта, им казваха истината. Или поне някаква версия на истината. Тогава и те ставаха съучастници.

Спомням си Шума му във фермата, спомням си как мислеше за рождения ми ден, за това как момчето става мъж.

За това какво в действителност значи да си съучастник и как съучастничеството преминава от мъж на мъж.

Как всички чакат съучастничеството да премине върху мен.

И за всички мъже, които…

Изхвърлям мисълта от главата си.

— Това няма никакъв смисъл — казвам.

— Ти беше последният — отговаря Бен. — Ако той успееше по собствения си начин да превърне всяко момче в Прентистаун в мъж, то той ставаше Бог, сещаш ли се? Щеше да е създал всеки един от нас със собствените си ръце и да контролира всички ни напълно.

— Ако един от нас падне — казвам.

— Падаме всички — довършва Бен. — Затова той те иска. Ти си знак. Последното невинно момче в Прентистаун. Ако успее да те принуди да паднеш, то армията му ще е пълна, завършена, ще бъде негово собствено идеално дело.

— А ако не успее да ме принуди? — казвам, но ме преизпълва мисълта дали вече не съм паднал.

— Ако не успее — отвръща Бен, — ще те убие.

— Значи Кметът Прентис е луд колкото Аарон — обажда се Виола.

— Не съвсем — поправя я Бен. — Аарон е луд. Но Кметът е достатъчно опитен, за да използва лудостта за постигането на собствената си цел.

— Каква е тя? — пита Виола.

— Ами този свят — спокойно отвръща Бен. — Кметът иска целия този свят.

Отварям уста да задам още въпроси, чиито отговори не ми се иска да узнавам и тогава, сякаш нещата изобщо могат да се влошат повече, о, тогава го чуваме.

Туп тупур-туп тупур-туп. Идва откъм пътя, безмилостно, подобно на виц, който няма да стане смешен на края.

— Е, не е истина — казва Виола.

Бен вече е скочил на крака и се вслушва.

— Мисля, че е само един кон.

Вглеждаме се към късчето от пътя, което проблясва на лунната светлина.

— Бинокълът — казва Виола от дясната ми страна. Без да кажа и дума, го измъквам от раницата, включвам режима за нощно виждане и се взирам, търся източника на звука, който звънти в нощния въздух.

Тупур-туп тупур-туп.

Проследявам пътя все по-назад и по-назад, докато…

Ето го.

Ето го и него.

Кой друг може да е.

Господин Прентис Младши, жив и здрав, отвързан, отново на гърба на коня си.

— Проклятие — чувам от Виола, която е прочела Шума ми и й подавам бинокъла.

— Дейви Прентис? — ахва Бен, който също е видял конника в Шума ми.

— Същият — прибирам манерките в раницата на Виола. — Трябва да тръгваме.

Виола подава бинокъла на Бен и той сам се вглежда. Сваля го от очите си, после поглежда отново.

— Втасахме я — казва.

— Трябва да бягаме — обажда се Виола. — Както винаги. Бен се обръща към нас, бинокълът е в ръката му.

Оглежда и двама ни от главата до петите и аз виждам какво се надига в Шума му…

— Бен — започвам.

— Не — отвръща той. — Тук се разделяме.

— Бен…

— Мога да се справя с пикльото Дейви Прентис.

— Той има пушка — казвам. — Ти нямаш.

Бен се приближава до мен.

— Тод — казва.

— Не, Бен — повишавам тон. — Няма да те слушам.

Той ме поглежда право в очите и аз забелязвам, че вече не трябва да се навежда, за да го стори.

— Тод — повтаря той, — трябва да изкупя злото, което сторих, когато защитих живота ти.

— Не можеш да ме оставиш, Бен — казвам, а гласът ми се напълва със сълзи (млъквайте). — Не отново.

Той поклаща глава.

— Не мога да дойда в Хейвън с вас. Знаеш, че не мога. Аз съм враг.

— Ще обясним каква е истината.

Той продължава да клати глава.

— Конникът приближава — обажда се Виола.

Туп тупур-туп тупур-туп.

— Единственото, което ме прави мъж — казва Бен, а гласът му е твърд като камък, — е това да знам, че ти ставаш мъж.

— Аз не съм още мъж, Бен — отвръщам, а в гърлото ми е заседнала буца (млъквайте). — Дори не знам колко дни ми остават.

И тогава той ми се усмихва и по усмивката му разбирам, че е настъпил краят.

— Шестнайсет — казва. — Шестнайсет дни остават до рождения ти ден — после хваща брадичката ми и я повдига. — Но ти си мъж отдавна, Тод. Не позволявай никой да твърди друго.

— Бен…

— Тръгвайте — казва той, подава бинокъла на Виола и ме прегръща. — Никой друг баща не е бил толкова горд — прошепва тихичко в ухото ми.

— Не — казвам, а думите ми са неясни. — Не е честно.

— Не, не е честно — Бен ме отдръпва от себе си. — Но има надежда в края на пътя. Запомни го.

— Не отивай — казвам.

— Трябва. Опасността идва.

— Все по-близо — добавя Виола, която гледа през бинокъла.

Тупур-туп тупур-ТУП.

— Аз ще го спра. Ще ви спечеля време — Бен поглежда Виола. — Грижи се за Тод — казва. — Обещаваш ли ми, че ще се грижиш?

— Обещавам ти — отвръща Виола.

— Бен, моля те — шепна. — Моля те.

Той стисва раменете ми за последен път.

— Помни — казва. — Надежда.

И без дума повече се обръща и хуква надолу по хълма с гробището. Когато стига до подножието, вдига глава и вижда, че ние още стоим и гледаме след него.

— Какво чакате? — виква. — Бягайте!

37Какъв е смисълът

Няма да кажа какво чувствам, докато бягаме надолу по противоположния склон на хълма, далеч от Бен, този път завинаги, защото как може да има живот след всичко случило се, след всичко чуто?

Животът е равен на тичане и може би когато спрем да тичаме, най-сетне ще разберем, че животът е свършил.

— Хайде, Тод — казва Виола и поглежда през рамо, — моля те, побързай.

Не отвръщам нищо.

Тичам.

Слизаме от хълма и се доближаваме до реката. Отново. Пътят е от другата ни страна. Отново.

Винаги едно и също.

Реката шуми по-силно от преди, тече много по-мощно и бързо, но на кого му пука? Какво значение има?

Животът не е справедлив.

Не е.

Не е справедлив.

Безсмислен и глупав е, в него има само страдание и болка, и хора, които искат да те наранят. Не можеш да обичаш нищо и никого, защото всичко ще ти бъде отнето, ще бъде разрушено и ти ще останеш сам-самичък, ще трябва вечно да се бориш, ще трябва вечно да бягаш, само за да останеш жив.

В живота няма нищо добро. Никъде няма нищо добро.

Какъв е ш… смисъл?

— Смисълът е — казва Виола, спира насред едни много гъсти храсталаци, обръща се и ме удря наистина силно по рамото, — че Бен те обича толкова много, че се жертва за теб и ако ти просто се ПРЕДАДЕШ — последното го изкрещява, — все едно казваш, че саможертвата му е била за нищо!

— Ох — отвръщам и разтривам рамото си. — Но защо беше необходимо да се жертва? Защо трябва да го изгубя отново?

Виола пристъпва към мен.

— Защо смяташ, че ти единствен в света си изгубил някой обичан човек? — казва с опасен шепот. — Забрави ли, че и моите родители са мъртви?

Забравих.

Забравил съм.

Не отвръщам нищо.

— Сега аз имам само теб — продължава Виола, а гласът й още е гневен. — А ти имаш само мен. И аз съм бясна, че Бен си отиде, бясна съм, че и родителите ми загинаха, бясна съм за това, че изобщо им е хрумнало да идват на тази планета, но така стоят нещата и всичко е скапано, и сега сме само двамата и не можем нищо да променим.

Пак не отвръщам нищо.

Но тя стои пред мен и аз се вглеждам в нея, вглеждам се истински, за първи път се вглеждам в нея след момента, в който я видях свита зад дънера в блатото в деня, в който я бях помислил за дивак.

Сякаш цял живот е изминал от тогава.

Все още не се изцапала много след Карбонел Даунс (вчера, това беше едва вчера), но по бузите й вече има мръсотия, отслабнала е, под очите й има сини кръгове, косата й е оплетена, дланите й са покрити с чернилка, отпред на ризата й има зелено петно от едно падане в тревата, а устната й е сцепена от онова клонче, дето я перна, докато бягахме с Бен (а вече нямаме пластири да я превържем) и ме гледа право в очите.

И ми казва, че тя е всичко, което имам на света.

А аз съм всичко, което тя има на света.

Полека-лека усещам какво точно има предвид.

Шумът ми променя цвета си.

Гласът й омеква, но съвсем малко.

— Бен го няма, Манчи го няма и моите татко и майка ги няма — казва. — Това ме влудява. Влудява ме. Но с теб сме почти в края на пътя. Почти сме стигнали. И ако ти не се предадеш, и аз няма да се предам.

— Вярваш ли, че има надежда в края на пътя? — питам.

— Не — отвръща тя простичко и поглежда встрани. — Не, не вярвам, но все пак отивам — после вдига очи към мен. — Идваш ли с мен?

Няма нужда да отговарям.

Продължаваме да тичаме.

Обаче…

— Трябва да се върнем на пътя — казвам, докато се промъквам под поредния клон.

— Ами армията? — казва Виола. — Ами конете?

— Те знаят накъде сме се запътили. Ние знаем накъде са се запътили те. Изглежда просто сме избрали един и същи път, за да стигнем до Хейвън.

— А и ще ги чуем, ако приближават — съгласява се тя. — А и по пътя се тича най-бързо.

— По пътя се тича най-бързо.

А тя вика:

— Тогава просто да хванем ш… път и да стигнем до Хейвън.

Аз се усмихвам лекичко.

— Ти каза ш… — казвам. — Наистина го каза.

И така, поемаме по ш… път толкова бързо, колкото ни позволява умората. Все същият прашен, понякога кален крайречен път с много завои, по който поехме преди много, много километри, а край нас се простира все същият Нов свят, само дървета и листа.

Ако кацнете на тази планета, без да знаете нищо за нея, наистина ще ви се стори, че сте в Рая.

Ние сме в обширна долина, равна там, където тече реката, но и от двете й страни в далечината започват да се надигат хълмове. Огряват ги само луните, никакви селища, в които да проблясват светлинки.

Няма и следа от Хейвън пред нас, но ние се намираме в най-ниската точка на долината и не виждаме много нито напред, нито назад, пътят има твърде много завои. По двата бряга на реката все така се простира гора и човек се изкушава да мисли, че Новият свят е привършил с човешкото приключение и всички са си заминали, като са оставили само пътя като знак за съществуването си.

Продължаваме напред.

Продължаваме.

Когато първите лъчи на зората се показват в противоположния край на долината, спираме, за да си налеем още вода.

Пием. Чува се само моят Шум и плисъкът на реката.

Няма удари от копита. Няма друг Шум.

— Това означава, че той е успял — казва Виола, без да ме гледа в очите. — Каквото и да е сторил, той е спрял конника.

Казвам мм и кимвам.

— А и не чухме изстрели.

Казвам мм и пак кимвам.

— Извинявай, че ти се развиках преди малко — продължава тя. — Просто исках да не спираш. Исках да продължиш.

— Знам.

Облягаме се на две дървета до реката. Пътят е зад гърба ни, на отсрещния бряг има само дървета, теренът в далечния край на долината постепенно се издига, над него е само небето, става все по-светло, все по-синьо и по-грамадно, и по-празно, докато най-сетне и звездите започват да го напускат.

— Когато заминахме със совалката — казва Виола, като гледа заедно с мен дърветата на отсрещния бряг, — на мен ми беше много мъчно за приятелите ми, които останаха на кораба. Бяха само няколко деца от семействата на другите отговорници, но все пак. Мислех, че ще съм единственият човек на моята възраст на планетата в продължение на цели седем месеца.

Пийвам малко вода.

— Аз нямах никакви приятели в Прентистаун.

Тя се извръща към мене.

— Как така никакви приятели? Трябва да си имал приятели.

— Имах няколко за известно време, с по няколко месеца по-големи от мен. Но когато момчетата станат мъже, те спират да говорят с по-малките момчета — свивам рамене. — Аз бях последното момче. На края бяхме само аз и Манчи.

Виола се взира в бледнеещите звезди.

— Какво глупаво правило.

— Така си е.

Не си казваме нищо повече, само аз и Виола стоим до реката, почиваме си, докато новата зора изгрява.

Само аз и тя.

След минутка пак се стягаме и се приготвяме за път.

— До утре трябва да стигнем в Хейвън — казвам. — Ако не спираме.

— Утре — кимва Виола. — Надявам се там да има храна.

Неин ред е да носи раницата, затова й я подавам, а слънцето се показва над долината и започва да ни се струва, че реката се влива право в него, а когато лъчите му достигат хълма на отсрещния бряг, нещо там привлича погледа ми.

Виола улавя искрата в Шума ми и се извърта мигновено.

— Какво?

Слагам длан над очите си. Малко стълбче прах се издига над далечните хълмове.

И се движи.

— Какво е това? — питам.

Виола измъква бинокъла и се вглежда.

— Не виждам добре — казва. — Дърветата са много.

— Някой пътува?

— Може би това е другият път. Разклонението на кръстопътя, по което ние не тръгнахме.

Гледаме минута-две, стълбчето прах се издига още по-високо и напредва право към Хейвън с бавната скорост на далечен облак. Странно е да го гледаме така, без да чуваме и звук.

— Ще ми се да знаехме къде е армията — казвам. — Колко далеч зад нас са.

— Може пък Карбонел Даунс да са им се опънали — Виола насочва бинокъла назад над реката, но сме застанали твърде ниско, реката твърде много лъкатуши. Виждат се само дървета. Дървета и небе, и тишина, и мълчаливото стълбче прах, което си проправя път по далечните хълмове.

— Хайде да тръгваме — казвам, — че нещо започвам да се плаша.

— Да тръгваме тогава — казва Виола тихо.

Пак сме на пътя.

Пак сме в живота, който е бяг.

Нямаме храна, затова за закуска ни служи един жълт плод, който Виола откъсва от някакво дърво и се кълне, че е яла същия в Карбонел Даунс. За обяд пак ядем такива плодове, но все пак е по-добре от нищо.

Отново си мисля за ножа на кръста си.

Бих ли могъл да ловувам, ако имахме време?

Но нямаме време.

Тичаме, минава пладне, настъпва следобедът. Светът е все така пуст и плашещ. Само аз и Виола тичаме по дъното на долината, не се виждат нито селища, нито кервани от каруци, няма звук, по-силен от плисъка на реката, а той пък става все по-мощен с всяка изминала минута, докато най-после аз вече не мога да чувам собствения си Шум, а ако искаме да говорим, трябва да повишаваме глас.

Твърде гладни сме, за да говорим. И твърде уморени. И тичаме твърде много.

Продължаваме напред.

А аз се хващам, че гледам Виола.

Стълбчето прах следва нашата посока, напредва бавно с течението на деня и най-после изчезва в далечината, а аз гледам как Виола обръща глава, докато бягаме, за да проверява дали прахът е още там. Гледам я как тича рамо до рамо с мен, примигва от болките в краката. Гледам я как разтрива стъпалата си, когато почиваме, гледам я как пие вода от манерката.

Сега, след като веднъж я видях истински, вече не мога да спра да я виждам.

Тя ме хваща.

— Какво?

— Нищо — казвам и отвръщам поглед, защото и аз не знам какво.

Реката и пътят стават все по-прави, долината става все по-стръмна и тясна. Виждаме известна част от пътя зад нас. Няма армия, нито конници. Тишината е по-страшна от вечния Шум.

Пада сумрак, слънцето залязва зад гърбовете ни, залязва и се скрива зад местата, където се намира армията, зад останките от Новия свят, зад онова, което се е случило с мъжете, които са се опълчили на армията и с онези, които са се присъединили към нея.

Зад онова, което се е случило с жените.

Виола тича пред мен.

Аз я гледам как тича.

Пада нощта и чак тогава стигаме следващото селище, то също има кейове край реката и също е изоставено. Само пет къщи покрай пътя, тази, която е най-отпред, прилича на магазин.

— Спри — казва Виола и сама спира.

— Вечеря? — казвам задъхано.

Тя кимва.

Трябва да ритна вратата шест пъти, докато се отвори и въпреки че наоколо няма никого, все още се оглеждам уплашено, в очакване на наказанието. Вътре има предимно консерви, но откриваме и сух самун хляб, няколко омекнали плода и ивици сушено месо.

— Плодовете не са на повече от ден-два — казва Виола между хапките. — Хората трябва да са тръгнали за Хейвън вчера или завчера. Слуховете за армията са страшно нещо — казвам, преглъщам сушеното месо несдъвкано, задавям се и изплювам обратно едно парче.

Нахранваме се възможно най-добре, а аз напъхвам остатъците в раницата на Виола, която сега виси на моите рамене. Когато я отварям да прибера храната, виждам книгата. Още е тук, още е увита в найлоновото пликче, все още я пронизва резката от острието на ножа.

Пипвам я през пликчето, потърквам с пръсти корицата. Толкова е мека, от нея още се долавя лекото ухание на кожа.

Книгата. Книгата на майка ми. Дошла е с нас чак до тук. Оцеляла, със собствена рана. Точно като нас.

Вдигам очи към Виола.

Тя веднага ме хваща.

— Какво? — пита.

— Нищо — пъхам книгата заедно с храната в раницата. — Да вървим.

Пак сме на пътя, пак край реката, пак вървим към Хейвън.

— Това трябва да е последната нощ — обажда се Виола. — Ако доктор Сноу е прав, утре трябва да стигнем.

— Да — отвръщам. — И светът ще се промени.

— Отново.

— Отново — съгласявам се.

Правим още няколко крачки.

— Започваш ли да чувстваш надежда? — пита Виола с особен глас.

— Не — отвръщам и заглушавам Шума си. — А ти?

Веждите й са вдигнати високо, но тя поклаща отрицателно глава.

— Не, не.

— Но отиваме въпреки това, нали?

— О, да — отвръща Виола. — След нас и потоп.

— И потоп може да ни връхлети, да ти кажа.

Слънцето залязва, луните отново се издигат, полумесеците им са по-малки от предната нощ. Небето е все така ясно, звездите все така греят, светът е все така тих, само плисъкът на реката, усилващ се, бучащ.

Настъпва полунощ.

Петнайсет дни.

Петнайсет дни до…

До какво?

Продължаваме в нощта, небето се върти бавно край нас, думите ни скоро секват, когато ефектът от вечерята започва да отслабва и умората пак ни завладява. Точно преди изгрев попадаме на две преобърнати каруци край пътя, пшеница е разпиляна навсякъде, наоколо се търкалят няколко празни кошници.

— Дори не са спрели да спасят всичкото зърно — казва Виола. — Оставили са половината.

— Място като всяко друго, можем да спрем за закуска — обръщам една от кошниците, издърпвам я встрани, край пътя над реката и сядам.

Виола взема друга кошница, наглася я и сяда до мен. По небето плъзва светлина, защото слънцето скоро ще изгрее, пътят сочи право към него, реката също, плиска и тече към зората. Отварям раницата и вадя от храната от магазина, давам половината на Виола, с останалото се заемам сам. Пием вода от манерките.

Раницата е отворена в скута ми. Вътре са останалите ни дрехи и бинокълът.

И книгата.

Чувам мълчанието й до мен, чувствам как ме притегля, усещам празнините в стомаха си, в гърдите и в главата, спомням си болката, когато тя се приближаваше твърде много, болката, която приличаше на скръб, болката, която приличаше на загуба, болката сякаш падах, падах в нищото, спомням си как ме сграбчваше и ме караше да искам да плача, наистина да плача.

Но вече…

Болката вече не е толкова силна.

Поглеждам към нея.

Тя със сигурност е видяла всичко в Шума ми. Аз съм единственият друг човек наблизо, а тя става все по-добра и по-добра в разчитането на Шума, нищо че реката плиска толкова гръмко.

Но тя просто седи на мястото си, яде тихо и чака аз да го кажа.

Чака да я помоля.

Защото точно за молбата си мисля.

Когато слънцето се вдига, изгрява денят, в който ще стигнем до Хейвън, денят, в който ще стигнем до място, пълно с повече хора, отколкото съм виждал през живота си, място с толкова Шум, че никой никога няма да може да остане сам, е, освен ако не са открили лек, а ако са го открили, ще бъде още по-лошо, защото аз ще съм единствения! Шумен.

Стигнем ли до Хейвън, ще станем част от града.

Няма да бъдем просто Тод и Виола, седнали край реката на изгрев-слънце да хапнат, единствените двама на лицето на цялата планета.

Ще станем като всички, ще бъдем всички заедно.

Това може да е последната ни възможност.

Поглеждам настрани и проговарям:

— Да те питам, нали можеш да имитираш разни гласове…

— Да? — отвръща тя тихо.

Изваждам книгата от раницата.

— Можеш да говориш с глас от Прентистаун?

38Чух девицата как се моли

— „Мой мили Тод“ — чете Виола и имитира акцента на Бен колкото може по-добре. Справя се страхотно. — „Мой мили сине“.

Гласът на мама. Мама говори.

Скръствам ръце и забивам поглед в разпиляната по земята пшеница.

Чувствам как лицето ми поаленява, но слънцето не се е издигнало достатъчно и никой не може да види това.

Виола прелиства страницата, а аз не я поглеждам. Усещам, че и тя не ме гледа и не ми се иска да зърна усмивка на лицето й точно сега.

Защото се случва нещо много странно.

Думите й не са нейни думи, те излизат от устата й като лъжа, но всъщност оформят една нова истина, създават един различен свят, в който моята майка говори директно на мен, Виола говори с чужд глас, а този различен свят, поне за кратко, е само мой, той съществува само за мен.

Виола спира за секунда, после продължава.

Виола свива устни, но аз не казвам нищо и продължава да чете.

Виола замълчава на това място, но този път аз чакам тя да каже нещо. Но тя не казва нищо.

Виола поема дълбоко въздух и казва:

— Тук написаното свършва, прескочени са няколко реда, след това пише „По-късно“, сякаш са я прекъснали — после вдига очи към мен. — Добре ли си?

— Да, да — кимам аз набързо, ръцете ми са още скръстени. — Продължавай.

Става все по-светло, слънцето вече истински изгрява. Отвръщам се малко встрани от Виола.

Тя чете.

Пак пауза, Виола облизва устни.

Тук Виола запява.

Наистина запява.

Кожата ми настръхва, гърдите ми не могат да дишат. Сигурно е чула цялата мелодия в Шума ми, а и, разбира се, Бен също я пя, но ето я, песента излиза от нея като звън от камбана.

Гласът на Виола, който превръща света в гласа на моята майка, пее песента.

Не мога да я погледна.

Не мога да я погледна.

Обхващам глава с ръце.

Виола замълчава и остава само Шумът ми и плисъкът на реката.

— Има още — казва Виола след малко, тъй като аз не вдигам глава, и прелиства страниците. — Има още много — после ме поглежда. — Искаш ли да ти чета още? — очите й се връщат към книгата. — Искаш ли да ти прочета края?

Края.

Да прочете последното нещо, което мама е написала в последния ден преди…

— Не — отвръщам бързо.

Ти ме викаш, сине, и аз ще дойда.

В Шума ми, завинаги.

— Не — повтарям. — Нека спрем засега.

Поглеждам Виола и виждам, че лицето й е тъжно точно като моя Шум. Очите й са пълни със сълзи, а брадичката й трепери, съвсем леко, просто леко трепкане в слънчевата светлина на зората. Тя ме вижда, че я гледам, вижда, че Шумът ми я гледа и се обръща с лице към реката.

И тогава, онази утрин, пред новата зора, аз разбирам нещо.

Разбирам нещо важно.

Толкова важно, че когато го осъзнавам напълно, трябва да стана прав.

Знам какво си мисли тя.

Знам какво си мисли тя.

Дори и като гледам гърба й, знам какво си мисли, знам какво чувства, знам какво става в нея.

Начинът, по който е извърнала тялото си, начинът, по който държи главата и ръцете си, и книгата в скута си, начинът, по който гърбът й е леко скован от това, което чува сега в Шума ми…

Мога да я разчитам.

Аз мога да я разчитам.

Защото сега тя мисли за своите родители, които също са дошли тук с надежда, точно като мама. Чуди се дали има надежда в края на пътя или и тя е фалшива, като онази надежда, която мама е имала в последния ден преди смъртта си. Взема думите на мойта майка и ги слага в устата на своите татко и мама и ги чува как й казват, че я обичат и че им липсва, и че й желаят само най-доброто. После взема песента на мама и я вплита в своите мисли така, че песента става едно тъжно късче от самата Виола.

Изпитва и болка, но това е добра болка, но все пак боли, но е добра, но все пак боли.

Нея я боли.

Аз знам всичко това.

Знам, че то е истина.

Защото мога да я разчитам.

Мога да разчитам Шума й, нищо че тя дори няма Шум.

Познавам я.

Аз познавам Виола Ийд.

Вдигам ръце до главата си, за да задържа всички мисли.

— Виола — прошепвам, а гласът ми трепери.

— Знам — отвръща тя тихо и долепя ръце до тялото си, все така обърнала поглед встрани от мен.

А аз я гледам как седи, взряна отвъд реката, и двамата чакаме, докато зората изгрее напълно и всеки от нас знае.

Всеки от нас познава другия.

39Водопадът

Слънцето се вдига високо в небето, река бучи страшно и когато поглеждаме, виждаме, че тя тече много бързо надолу, към края на долината, пени се и се извива в бързеи.

Виола нарушава вълшебното мълчание, възцарило се между двама ни.

— Знаеш какво е това, нали? — пита.

Вади бинокъла и гледа надолу по течението. Слънцето се е вдигнало над ръба на долината. Виола засенчва уреда с длан.

— Какво е? — питам.

Тя натиска един-два бутона и пак се вглежда.

— Какво виждаш? — питам.

Тя ми подава бинокъла.

Гледам надолу по реката, проследявам бързеите, пяната, точно до…

До края.

Няколко километра по-надолу реката свършва насред въздуха.

— Праг — казвам.

— Много по-голям е от този, който видяхме с Уилф — казва тя.

— Пътят сигурно минава някак край него — казвам. — Не трябва да се тревожим.

— Нямах това предвид.

— А какво?

— Искам да кажа — продължава тя и се мръщи на ограниченото ми мислене, — че в долната част на толкова голям праг е вероятно да има град. Искам да кажа, че ако се налага да избираш къде на една планета да изградиш първото си селище, то една долина в основата на водопад с плодородни почви и готов водоизточник със сигурност изглежда много примамливо от космоса.

Шумът ми подскача леко, но съвсем леко.

Защото кой би посмял да го помисли?

— Хейвън — казвам.

— Бас ловя, че го открихме — казва тя. — Бас ловя, че когато стигнем до водопада, ще видим Хейвън под нас.

— Ако тичаме — казвам, — ще стигнем водопада до час. Може и по-скоро.

Виола ме поглежда в очите за първи път, откак ми чете книгата на мама.

И казва:

— Ако тичаме?

После се усмихва.

Истинска усмивка.

Аз знам какво означава тя.

Грабваме си нещата и хукваме.

По-бързо от когато и да било.

Краката ми са натъртени и уморени. С нея сигурно е същото. Имам мазоли и натъртено, и сърцето ме боли от всички загуби, боли ме за всичко, което вече го няма. Нейното сърце също я боли.

Но ние тичаме.

Божичко, как само тичаме.

Защото може би (млъквайте)…

Просто може би (не си го и помисляйте)…

Може би наистина има надежда в края на пътя.

Реката става все по-широка и права, ние тичаме напред, стените на долината се приближават все повече и повече, тази от нашата страна идва толкова близо, че пътят също става със страничен наклон. Капчици и пръсти от бързеите се носят във въздуха. Дрехите ни се измокрят, лицата също, както и ръцете. Ревът на водата става гръмовен, изпълва света докрай, присъствието му е осезаемо, като присъствие на живо същество, но добро същество. Ревът сякаш те мие, сякаш отмива Шума.

А аз мисля, моля те, нека Хейвън се намира под водопада.

Моля те.

Защото виждам как Виола поглежда през рамо към мен докато тичаме, насърчава ме с кимане и с усмивка, а аз мисля как надеждата е това нещо, което все те дърпа напред, но и как едновременно с това е болезнена, опасна и рискована, как тя хвърля на света предизвикателство, а нима светът ни оставя да победим, когато го предизвикваме?

Моля те, нека Хейвън е там.

О, моля те, о, моля те, о, моля те.

Пътят най-после тръгва полека нагоре, издига се леко над нивото на водата, а реката започва да се блъска все по-бързо сред камъните, бързей след бързей. Между нас на пътя и водата вече няма гора, само хълм, който се издига все по-стръмно от дясната ни страна, а долината се затваря зад нас и напред е само реката и прагът.

— Почти стигнахме — вика Виола отпред, косата подскача на шията й докато тича, слънчевите лъчи заливат всичко.

И тогава.

И тогава, на ръба на скалата, пътят се надвесва над края и рязко свива надолу и надясно.

И тогава ние спираме.

Водопадът е огромен, широк поне половин километър. Водата реве от ръба на скалния праг, разбита на бяла пяна, капчиците се пръскат на стотици метри над стръмния пад, издигат се над него, навсякъде, дрехите ни подгизват, наоколо искрят дъги, пламнали на слънцето.

— Тод — вика Виола, но аз едва я чувам.

Но няма и нужда.

Защото знам какво иска да каже.

Под водопада долината се ширва наново, грамадна като небето, поема реката, която продължава нататък след водопада, който гърми от бяла пяна, но след това водата се избистря, потича пак спокойно и отново се превръща в река.

Река, която протича през Хейвън.

Хейвън.

Само той може да е.

Ширнал се е пред нас като чиния, пълна с вкусотии.

— Ето го — казва Виола.

Усещам как пръстите й се обвиват около моите.

Водопадът ни остава отляво, водни пръски и дъги се вдигат до небето, слънцето изгрява пред нас, долината е под краката ни.

А Хейвън е там, стои и ни чака.

На три или четири километра надолу е.

Но е там.

Там е, мътните го взели.

Оглеждам се наоколо, оглеждам мястото, където пътят рязко свива, спуска се право надолу и сече към долината, върви вдясно от нас, криволичи като цип по скалите, докато долу пак става успореден на реката.

И води право към Хейвън.

— Искам да го видя — казва Виола, пуска ръката ми и вади бинокъла. Гледа през него, изтрива капчиците от лещите и пак гледа.

— Прекрасен е — казва и това е всичко, след това вече само гледа и изтрива капчиците.

След минута мълчание ми подава бинокъла и аз за първи път поглеждам Хейвън.

Капчиците са много, дори и непрекъснато да ги изтривам, не мога да видя подробности, като хора например, но има много и различни сгради, повечето са построени около нещо, което изглежда като грамадна църква в средата на града, има и други големи постройки, има и нормални улици и пътища, които излизат от него и се вият сред дърветата до други групи сгради.

Трябва да има поне петдесет сгради.

Може би дори сто.

Това е най-голямото чудо, което съм виждал през живота си.

— Трябва да ти кажа — провиква се Виола, — че е по-малък, отколкото очаквах.

Но аз не я чувам.

Проследявам с бинокъла реката обратно назад и виждам, че пътят е блокиран, а от двете му страни се простира укрепена стена.

— Подготвят се — казвам. — Подготвят се за битка.

Виола ме поглежда разтревожено.

— Мислиш ли, че градът е достатъчно голям? Мислиш ли, че ще бъдем в безопасност?

— Зависи от това дали слуховете, че армията растяла, са верни или неверни.

Инстинктивно поглеждам зад нас, сякаш армията ни дебне и само чака да я погледна, за да се нахвърли. Поглеждам към съседния хълм вдясно. Сигурно от там се вижда добре.

— Хайде да проверим — казвам.

Връщаме се малко назад по пътя и търсим добро място за катерене. Леко ми е да се изкачвам, Шумът ми не е бил толкова ясен от дни насам. Мъчно ми е за Бен, мъчно ми е за Килиън, мъчно ми е за Манчи, мъчно ми е за всичко, което ни се случи на нас с Виола.

Но Бен беше прав.

На дъното на най-големия водопад има надежда.

А може би и болката не е толкова страшна.

Катерим се сред дърветата. Хълмът се издига над реката, стръмен е, хващаме се за храсти и лози, и камъни, докато се изкачваме достатъчно високо и поглеждаме назад към пътя, към долината зад гърба ни.

Бинокълът е в ръката ми и аз се взирам назад по течението, назад по пътя, над върховете на дърветата. Все така трябва да избърсвам капчиците.

Гледам.

— Виждаш ли ги? — пита Виола.

Гледам, реката изтънява в далечината, връщам назад, назад, назад.

— Не — отвръщам.

Гледам.

И пак.

И…

Ето ги.

В най-далечната извивка на пътя, в дъното на долината, която току-що пресякохме, най-далеч от слънцето, ето ги.

Маса, която трябва да е армията, крачи напред, толкова са далеч, че допускам, че е армията, само защото прилича на черна вода, която се излива в сухо речно легло.

В далечината е трудно да се видят подробности, не виждам отделните хора, не виждам и конете.

Просто маса, маса, която се излива по пътя.

— Колко е голяма? — пита Виола. — Нараснала ли е?

— Не знам — казвам. — Триста мъже? Четиристотин? Не знам. Много е далече и не мога…

Млъквам.

— Толкова са далече, че не мога да видя добре — усмихвам се. — На километри и километри.

— Надбягахме ги — казва Виола и на устните й също се появява усмивка. — Ние тичахме, те ни преследваха, но ние ги надбягахме.

— Трябва да се върнем в Хейвън и да предупредим ония, които отговарят — говоря бързо, Шумът ми се надига от вълнение. — Но те вече имат укрепления, подстъпът от водопада е тесен, а армията е най-малко на ден път, може и до довечера да не дойдат, а и се кълна, че не са хиляда души.

Кълна се.

(Обаче).

Виола се усмихва с най-уморената и най-щастливата усмивка, която някога съм виждал. После отново хваща ръката ми.

— Надбягахме ги.

Но после аз се сещам колко е опасна надеждата и Шумът ми посивява.

— Е, ние самите още не сме стигнали в Хейвън, а и не знаем дали там…

Но тя клати глава.

— Не, не — казва. — Надбягахме ги. Сега ще ме слушаш и ще бъдеш щастлив, Тод Хюит. През цялото време се мъчехме да надбягаме армията и знаеш ли какво стана? Надбягахме я.

Тя ме гледа, усмихва се, очаква нещо от мен.

Шумът ми жужи щастлив и топъл, и уморен, и облекчен, и малко тревожен, но мисля, че може би е права, че може би наистина победихме, че може би трябва да я прегърна сега, нищо че ще изглежда странно и сред всичко това установявам, че в края на краищата съм съгласен с нея.

— Надбягахме ги — казвам.

И тогава тя ме прегръща, обвива ръце около мен, притиска ме силно, сякаш за да запази равновесие и двамата стоим там, на мокрия хълм и дишаме.

Цветното й ухание е по-слабо, но няма значение.

Поглеждам напред, там е водопадът, Хейвън бляска под слънчевите лъчи, светлината огрява и реката преди водопада, а тя лъщи като метална змия.

И аз оставям Шума си да бълбука с малки щастливи искрички, а погледът ми се плъзва пак назад по реката и…

Не.

Всички мускули в тялото ми се наелектризират.

— Какво? — вика Виола и отскача от мен.

Обръща глава, за да проследи погледа ми.

— Какво? — повтаря.

Но после вижда.

— Не — казва. — Не е възможно.

Надолу по реката плава лодка.

Достатъчно близо, за да я видим добре и без бинокъл.

Достатъчно близо, за да видим пушката и робата.

Достатъчно близо, за да видим белезите и праведния гняв.

Гребе диво към нас, връхлита ни като съдния ден.

Аарон.

40Жертвоприношението

— Дали ни е видял? — пита Виола, а гласът й трепери.

Насочвам бинокъла. Аарон се издига в лещите уголемен, грамаден и ужасяващ. Натискам няколко бутона, за да намаля образа. Не гледа към нас, просто гребе като машина, за да приближи лодката до брега откъм пътя.

Лицето му е разкъсано и страшно, в кръв и съсиреци, дупката в бузата, новата на мястото на носа, но все пак, под всички белези е погледът, яростен и всепоглъщащ, поглед без милост, поглед, който няма да спре, който никога, никога няма да спре.

Войната превръща мъжете в чудовища, чувам Бен.

Към нас идва чудовище.

— Мисля, че не ни е видял — казвам. — Още не.

— Можем ли да го надбягаме?

— Той има пушка — казвам. — А от тук до Хейвън се вижда като на длан.

— Далеч от пътя тогава. Между дърветата.

— Няма толкова много дървета между нас и пътя долу. Трябва да сме бързи.

— Мога да съм бърза — казва тя.

И ние скачаме и се спускаме надолу по хълма, плъзгаме се през листа и мокри лози, държим се за камъните колкото можем. Прикритието на дърветата е рехаво и ние виждаме реката, виждаме и Аарон, който гребе.

А това означава, че и той може да ни види, ако погледне в правилната посока.

— Бързо! — казва Виола.

Надолу…

И надолу…

И се плъзваме на пътя…

И се пързаляме по калта…

И когато стигаме пътя, отново го губим от поглед, той е още нагоре по реката…

Но само за секунда…

Ето го…

Течението го носи бързо…

Спуска го по реката…

Виждаме го ясно…

Той гледа право в нас.

Гърмът на водопада е кошмарен, но аз все пак чувам гласа му.

Бих го чул дори и да бях на обратната страна на планетата.

— ТОД ХЮИТ!

И той посяга към пушката.

— Бягай! — викам.

Виола хуква, а аз съм точно зад нея, бързаме към ръба на пътя, след който той се спуска надолу на зиг-заг край водопада.

Имаме още петнайсет крачки, може би двайсет, преди да изчезнем зад ръба…

Тичаме така, сякаш през последните две седмици сме си почивали…

Туп-туп по пътя…

Хвърлям поглед през рамо…

Виждам, че Аарон държи пушката с една ръка…

С другата балансира, за да не преобърне лодката…

Тя подскача по бързеите и го подмята напред-назад…

— Няма да успее — викам на Виола. — Не може да греба и да стреля едновре…

ПРАС!

Пръски кал се вдигат от пътя до краката на Виола точно пред мен…

Аз изкрещявам, Виола също изкрещява и двамата инстинктивно се навеждаме…

Тичаме по-бързо и по-бързо…

Туп туп туп…

Тичай тичай тичай тичай тичай, повтаря Шумът в изстъпление…

Не поглеждам назад…

Пет крачки…

Тичай тичай…

Три…

ПРАС!

И Виола пада…

— НЕ! — изкрещявам…

Но тя всъщност се спуска зад ръба надолу успоредно на водопада, спъва се и се изтъркулва…

— НЕ! — изкрещявам отново и скачам след нея… Препъвам се по стръмното…

Тичам след нея, докато тя се търкаля…

Не…

Не и това…

Не сега…

Не и когато…

Моля те, не…

И тя се изтъркулва до едни храсти встрани от пътя и се оплита в тях…

И спира, с лице към земята.

Аз се втурвам към нея, едва успявам сам да пазя равновесие, но коленича в храсталака, сграбчвам я и я обръщам, търся кръв, търся простреляното и само казвам:

— Не не не не не…

И съм почти заслепен от ярост и от отчаяние, и от лъжливото обещание за надежда и не не не…

И тя отваря очи…

Отваря очи, вкопчва се в мене и казва:

— Не съм простреляна, не съм простреляна.

— Не си ли? — казвам и леко треперя. — Сигурна ли си?

— Просто паднах — казва. — Кълна се, че усетих как куршумът прелетя край очите ми и после паднах. Не съм ранена.

И аз дишам тежко и тежко, и тежко.

— Слава Богу — казвам, — слава Богу.

И светът се завърта, завърта се и Шумът ми.

И тя вече е на крака, аз също се изправям в храсталаците и оглеждаме пътя под нас.

Водопадът се разбива по скалите от лявата ни страна, пътят се вие пред нас и под нас, спуска се като стълба с остри завои надолу до подножието на водопада.

Има ясна видимост за чудесни изстрели.

Никакви дървета, само ниски храсталаци.

— Ще ни улучи — казва Виола и вдига глава нагоре към ръба, още не виждаме Аарон, но той със сигурност си проправя път насам, гази през пенестата вода, ходи по нея, ако се наложи.

— ТОД ХЮИТ! — чуваме слабо зад рева на водата, слабо, но по-могъщо от вселената.

— Няма къде да се скрием — казва Виола и се оглежда наоколо и надолу. — Не и преди подножието.

Аз също се оглеждам. Спускането е твърде стръмно, пътят е твърде открит, между завоите има само хилави храсти.

Няма къде да се скрием.

— ТОД ХЮИТ!

Виола посочва нагоре:

— Можем да се доберем до онези дървета на хълма, на който бяхме.

Но е твърде стръмно, не можем да се изкачим и аз чувам как надеждата гасне в гласа й при самото изричане.

Въртя се, все още търся…

И тогава виждам.

Малка неясна пътека, едва личи, води встрани от първия голям завой на пътя право към водопада. След няколко метра изчезва, но аз проследявам с поглед нататък, за да разбера докъде води.

Точно до скалата към водата.

Право надолу, едва ли не под водопада.

Право до малка площадка, която е почти напълно скрита.

Площадка под самия водопад.

Излизам от храстите и правя няколко крачки по пътя. Пътеката изчезва.

Както и площадката.

— Какво е това? — пита Виола.

Връщам се пак до храстите.

— Ето — посочвам. — Виждаш ли я?

Тя присвива очи и гледа накъдето й соча. Водопадът хвърля малка сянка върху площадката, крие мястото, където пътеката свършва.

— От тук се вижда — казвам, — но от пътя не се вижда — поглеждам я. — Ще се скрием.

— Той ще те чуе — казва тя. — Ще ни намери.

— Не и през този рев, не ако Шумът ми е тих.

Челото й се набръчква, поглежда по пътя към Хейвън, после нагоре, където Аарон ще се появи всеки миг.

— Бяхме толкова близо — казва.

Хващам я за ръката и я дръпвам.

— Хайде. Само докато той отмине. Докато се стъмни. С малко късмет той ще си помисли, че сме се върнали към дърветата, както ти предложи.

— Ако ни намери, ще се окажем в капан.

— Ако хукнем към града, той ще ни простреля — поглеждам я в очите. — Това е възможност. Шанс.

— Тод…

— Ела с мен — казвам и я гледам колкото мога по-настойчиво, изливам от себе си колкото мога повече надежда. О, никога не ме оставяй. — Обещавам, че тази вечер ще те заведа в Хейвън — стисвам ръката й. О, не ме предавай. — Обещавам ти.

Тя ме гледа, слуша ме, после изведнъж кимва рязко и решително и ние хукваме по тясната пътечка, надолу, там където тя свършва, прескачаме едни храсти, защото пътечката трябва да продължи след тях и…

— ТОД ХЮИТ!

Той е почти до водопада…

Плъзваме се надолу по нова стръмнинка досами водата, склонът надвисва над главите ни…

Плъзваме се до ръба на скалата…

Пред нас е само водопадът…

Стигам до ръба и изведнъж трябва да отстъпя назад, блъсвам се във Виола, защото пътеката свършва в нищото…

Тя ме сграбчва за ризата и ме задържа…

И водата лети пред нас и се разбива в скалите долу…

И площадката, която води под водопада, е там…

Но за да я достигнем, трябва да прескочим известно разстояние над пустотата на водопада…

— Това не се виждаше отгоре — казвам, а Виола ме стиска за китката, за да не политна надолу.

— ТОД ХЮИТ!

Той е близо, толкова е близо…

— Сега или никога, Тод — казва тя в ухото ми…

И ме пуска…

И аз скачам…

И съм във въздуха…

И водопадът гърми над главата ми…

И падам, и стъпвам…

И се обръщам…

И тя скача след мен…

И аз я хващам, и двамата падаме назад на площадката…

И оставаме да лежим там, дишайки тежко…

И слушаме…

И за секунда чуваме само рева на водопада над нас…

И после, слабо, отвъд гърма на водата…

— Тод Хюит!

И изведнъж започва да ни се струва, че викът идва от километри.

И Виола е легнала върху мен и аз дишам тежко в лицето й, а тя диша тежко в моето.

И се гледаме право в очите.

И гърмът на водопада е твърде силен, никой не може да чуе Шума ми.

След секунда тя опира ръце от двете ми страни и се надига от мен. Оглежда се и докато се оглежда, очите й се разширяват.

Чувам я как казва само:

— Леле.

Аз се претъркулвам и също се оглеждам.

Леле.

Малката площадка е много повече от малка площадка. Тя продължава навътре, дълбоко навътре в скалата под водопада. Застанали сме в началото на тунел, едната стена на който е скала, а другата — чиста падаща вода, която реве, бяла и кристална, толкова бърза, че изглежда неподвижна.

— Хайде — казвам и се отправям навътре в скалата, обувките ми се пързалят непрекъснато. Скалата е мокра и хлъзгава и ние се притискаме плътно до скалната стена, по-далеч от гърмящата вода.

Тътенът й е колосален. Всепоглъщащ, сякаш нещо веществено, което можеш да вкусиш и докоснеш.

Толкова е силен, че Шумът изчезва безследно.

Толкова е силен, че аз потъвам в най-дълбоката тишина, която някога съм чувствал.

Крачим надолу и встрани по площадката, проправяме си път през каменни бабуни и езерца, в които расте зелен мъх. Има и коренища, висят от скалата над нас, кой знае на какво растение принадлежат.

— Това не ти ли приличат на стъпала? — вика Виола, а гласът й е едва доловим зад водопада.

— Тод Хюит! — чуваме сякаш от милион километри далеч.

— Дали ще ни намери? — пита Виола.

— Не знам — отвръщам. — Едва ли.

Скалата под водопада не е равна, затова площадката извива успоредно с нея и едновременно продължава напред. Двамата сме подгизнали, водата е студена, не е никак лесно да се хващаме за корените, за да пазим равновесие.

После изведнъж площадката се спуска още надолу и се разширява, издяланите в камъка стъпала стават ясно видими. Стълбище надолу.

Някой е бил тук преди нас.

Слизаме, водата гърми на сантиметри от нас.

Стигаме последното стъпало.

— Ау — казва Виола, аз някак усещам, че е вперила поглед нагоре.

Тунелът зейва рязко навътре, площадката се разширява много, това е пещера, заградена от едната страна от вода, скалният таван се издига високо, високо над главите ни, водата пада от него и от силата си се издува напред като живо, движещо се корабно платно, свързващо тавана и площадката под краката ни.

Но „ау“-то е за друго.

— Това е църква — казвам.

Това е църква. Някой е разместил или издялал късове от скалата така, че да оформи четири реда простички пейки с пътека по средата, която води до висок къс скала, амвон, амвон с подравнена горна част, където проповедникът стои и проповядва, а бялата стена от вода и пяна пада и гърми зад гърба му, утринното слънце свети през нея, разкъсано като куп звезди, изпълвайки помещението с проблясващи искри, отразени от всяка мокра повърхност, назад, чак до скалното дъно, където на стената е издълбана окръжност, край която се въртят две по-малки окръжности — това е Новият свят с неговите две луни, новият дом на заселниците, домът на надеждата и Божието обещание, кръговете са запълнени с неотмиваща се бяла боя и всъщност греят на камъка, гледат паството и осветяват църквата.

Църква под водопада.

— Прекрасна е — казва Виола.

— Изоставена е — казвам аз, защото след първото смайване виждам, че някои от пейките са полуразрушени, без следи от поправка, а целите стени са изписани, или издълбани с инструмент, или издраскани със същата неотмиваща се бяла боя, голяма част от написаното са пълни глупости. П.М. + М.А. и Уилс и Чилс завинаги, и Надежда всяка тука оставете и прочие, и прочие.

— Деца — казва Виола. — Промъквали са се тук, направили са пещерата свое тайно скривалище.

— Сериозно? Децата постъпват ли така?

— На кораба използвахме една затворена вентилационна шахта, все се пъхахме в нея — отвръща тя и се оглежда. — Беше изписана още по-гъсто.

Влизаме навътре, оглеждаме се със зяпнала уста. Мястото на тавана, където водата се спуска от скалата над кухината се намира на повече от десет метра над главите ни, а площадката пред църквата е по-широка от пет метра.

— Сигурно е естествена пещера — казвам. — Открили са я и тя им се е сторила като някакво чудо.

Виола скръства ръце на гърдите си.

— А после са установили, че подобна църква не е много практична.

— Твърде влажна — отвръщам. — Твърде студена.

— Бас ловя, че са я направили скоро, след като са кацнали — отвръща Виола и гледа рисунката на Новия свят на стената. — Бас ловя, че е било още през първата година. Всичко е било още ново, изпълнено с надежда — тя се завърта. — Преди нещата истински да улегнат.

Аз също бавно се завъртам. Виждам ясно какво са си мислели първите заселници. Начинът, по който слънчевите лъчи греят през водопада, облива всичко в ярка бяла светлина, гърмът на водата е толкова силен, но едновременно с това е тъй тихо, че дори и без пейките и амвона човек се чувства така, сякаш е влязъл в църква, сякаш мястото е свещено и е било свещено открай време, още преди жив човек да го е зървал.

После забелязвам, че след края на пейките няма нищо. Пътеката свършва в петдесетметровата пропаст до скалите долу, където се разбива водата.

Значи тук трябва да чакаме.

Тук е мястото, където трябва да се надяваме.

В църква под водата.

— Тод Хюит! — едва-едва долита през тунела до нас.

Виола видимо потреперва.

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме, докато падне нощта — казвам. — После ще се измъкнем тайно и ще се надяваме да не ни види.

Сядам на една от каменните пейки. Виола сяда до мене. Изхлузва раницата през главата си и я оставя до себе си на пода.

— Ами ако открие пътечката? — пита.

— Да се надяваме, че няма да я открие.

— Но ако все пак я открие?

Посягам зад гърба си и измъквам ножа.

Ножа.

Двамата го гледаме мълчаливо, бялата вода се отразява в острието, то вече е покрито с капчици, които го карат да свети като факла.

Ножът.

Не казваме и дума, само го гледаме как грее насред църквата.

— Тод Хюит!

Виола вдига поглед към входа, скрива лицето си с длани и аз я виждам как стиска зъби.

— Какво иска той? — избухва яростно. — Ако армията преследва теб, защо той преследва мен? Защо стреля по мен? Не разбирам.

— Лудите хора нямат нужда от обяснение за действията си — отвръщам.

Но Шумът ми си припомня жертвоприношението, което зърнах в съзнанието му там, в блатото.

Знакът, така я нарече той тогава.

Дар от Бога.

Не знам дали Виола чува това в Шума ми или сама си припомня, че го е чувала в неговия Шум, защото казва:

— Не смятам, че аз съм жертвата в жертвоприношението.

— Какво?

Тя се обръща към мен, на лицето й е изписано объркване.

— Не смятам, че съм аз — повтаря. — Когато ме отвлече, той почти през цялото време ме държеше упоена, а когато все пак се събуждах и той беше там, продължавах да виждам все нови и нови странни неща в Шума му, безсмислени неща.

— Той е луд — казвам. — По-луд от останалите.

Тя премълчава, само се взира в падащата вода.

После посяга и ме хваща за ръката.

— ТОД ХЮИТ!

Усещам как ръката й подскача, защото подскача и сърцето ми.

— Това беше по-близо — казва тя. — Той приближава.

— Няма да ни намери.

— Ще ни намери.

— Тогава ще се справим с него.

Двамата едновременно поглеждаме ножа.

— ТОД ХЮИТ!

— Намерил е пътеката — казва тя, сграбчва ръката ми и се притиска до мен.

— Още не я е намерил.

— Почти бяхме стигнали — казва тя, а гласът й е ПИСКЛИВ И прекъсва. — Почти бяхме стигнали.

— Ще стигнем.

— ТОД ХЮИТ!

Това със сигурност е по-близо.

Открил е тунела.

Стисвам ножа и поглеждам Виола, лицето й е обърнато право към входа, на него е изписан такъв страх, че гърдите ме заболяват.

Стисвам по-здраво ножа.

Ако той само я докосне…

И Шумът ми се връща обратно в началото на нашето пътешествие, във времето, когато Виола още мълчеше, във времето, когато ми каза името си, във времето, когато разговаряше с Хилди и Там, във времето, когато взе назаем акцента на Уилф, във времето, когато Аарон я грабна и ми я отне, във времето, когато се събудих в къщата на доктор Сноу, във времето, когато тя даде обещание на Бен, във времето, когато заговори с гласа на мама и накара целия свят да се промени, поне за кратко.

Всички неща, през които преминахме.

Как плака, когато изоставихме Манчи.

Как ми каза, че аз съм всичко, което тя има на света.

Как открих, че мога да я разчитам въпреки мълчанието.

Как помислих, че Аарон я е прострелял горе на скалата.

Какво почувствах в тези ужасяващи секунди, когато мислех, че я простреля.

Какво ще чувствам, ако я изгубя.

Болката и измамата, и несправедливостта.

Яростта.

И как ми се искаше простреляният да бях аз.

Поглеждам ножа в ръката си.

И осъзнавам, че тя е права.

Осъзнавам, че тя е била права през цялото време, колкото и смахнато да е всичко.

Тя не е жертвата.

Не е тя.

Ако един от нас падне, падаме всички.

— Знам какво иска той — казвам и се изправям.

— Какво? — пита Виола.

— ТОД ХЮИТ!

Той със сигурност крачи през тунела.

Няма къде да бягаме.

Той идва.

Тя също се изправя, а аз заставам между нея и входа.

— Залегни зад пейките — казвам. — Скрий се.

— Тод…

Аз отстъпвам от нея, а дланта ми е върху ръката й и остава там, докато не се отдалечавам твърде много и вече трябва да я пусна.

— Къде отиваш? — пита тя, а гласът й трепери.

Поглеждам към входа, откъдето дойдохме, към тунела под водата.

Той ще е тук всеки миг.

— ТОД ХЮИТ!

— Той ще те види! — казва тя.

Аз вдигам ножа пред мен.

Ножът, който причини толкова беди.

Ножът, който носи такава власт.

— Тод! — казва Виола. — Какво правиш?

Обръщам се към нея.

— Той няма да ти стори зло — отвръщам. — Не и когато разбере, че аз знам какво всъщност иска.

— Е, какво иска?

Аз я гледам, застанала сред пейките, бялата планета и луните греят над нея от стената, водата хвърля върху й искрящи отблясъци, гледам лицето й и израза на тялото й така, както просто стои и ме гледа в отговор, и откривам, че все още я познавам, че тя все още е Виола Ийд, и че мълчанието не значи празнина, че то никога не е значело празнина.

Поглеждам я право в очите.

— Ще го посрещна като мъж — казвам.

И въпреки че водопадът гърми и тя не може да чуе Шума ми, въпреки че не може да види мислите ми, тя също ме поглежда право в очите.

И аз виждам, че разбира.

Дръпва рамене назад и се изправя.

— Няма да се крия — казва. — Ако ти не се криеш, и аз няма да се крия.

Това ми е достатъчно.

Кимвам.

— Готова ли си? — питам.

Тя ме поглежда в отговор.

Кимва веднъж, отсечено.

Обръщам се с лице към тунела.

Затварям очи.

Поемам дълбоко въздух.

И с всяка глътка въздух в дробовете, и с всяка нотка от Шума си, аз се засилвам…

И изкрещявам с всички сили…

— ААРОН!!!!!!

Отварям очи и го чакам да дойде.

41Ако един от нас падне

Първо виждам стъпалата му, пързалят се по стълбата, но той не бърза, крачи спокойно, защото знае, че сме тук.

Държа ножа с дясната си ръка, но лявата също е готова. Застанал съм на пътеката, приблизително в средата на църквата. Виола е малко вдясно зад мен, между пейките.

Готов съм.

Осъзнавам, че наистина съм готов.

Всичко случило се ме доведе дотук, до това място, където стоя с нож в ръка и с нещо, което трябва да спася.

Някого, когото трябва да спася.

И ако трябва да избирам между нея и него, то това въобще не е избор и армията може да върви на м… си.

Защото съм готов.

По-готов няма да бъда.

Защото знам какво иска той.

— Хайде — казвам полугласно.

Появяват се краката на Аарон, после ръцете му, едната носи пушката, другата се подпира на стената.

После лицето му.

Неговото ужасно, ужасно лице.

Наполовина откъснато е, през раната на бузата му се виждат зъбите, дупката на мястото на носа му зее, лишавайки го почти напълно от човешки вид.

Той се усмихва.

В този миг усещам страха.

— Тод Хюит — казва, сякаш ме поздравява.

Повишавам глас да надвикам водопада, като се надявам да не чуе треперенето в него:

— Можеш да оставиш пушката, Аарон.

— О, позволяваш ми, а? — отвръща той и очите му се разширяват, когато вижда Виола зад гърба ми. Не поглеждам назад, но знам, че тя също го гледа в очите и му показва всичката си смелост.

И това ми дава сили.

— Знам какво искаш — казвам. — Проумях.

— Проумя ли, млади Тод? — казва Аарон и аз усещам, че не може да се сдържи, надниква в Шума ми, поне в малкото от него, което може да чуе зад водопада.

— Тя не е жертвата — казвам.

Той не отвръща, само прави няколко крачки навътре в църквата, очите му гледат кръста на амвона и пейките.

— Аз също не съм жертвата — продължавам.

Злата му усмивка става по-широка. Ъгълчето на раната на бузата се сцепва и от него потича кръв.

— Острият ум е дяволски дар — отвръща и това навярно е неговият начин да ми каже, че съм прав.

Заставам стабилно и се въртя, следейки движението му, докато той заобикаля амвона и крачи из онази половина на църквата, която е по-близо до водата.

— Ти си — казвам. — Жертвата си ти.

И отварям Шума си колкото мога по-ярко, за да надвикам водопада и за да могат и Аарон, и Виола да видят, че казвам истината.

Защото, както Бен ми показа в Шума си още във фермата, начинът, по който момчето в Прентистаун става мъж, причината, поради която момчетата, които са станали мъже, вече не говорят с малките момчета, начинът, по който момчето, което става мъж, се превръща в съучастник в престъпленията на Прентистаун, е…

Е…

И трябва да се накарам насила да го кажа…

Е като убие друг мъж.

Със собствените си ръце.

Всички онези мъже, които изчезваха, които са се опитвали да изчезнат.

Те всъщност изобщо не са изчезвали.

Господин Ройъл, старият ми учител, който се напиваше с уиски, не се е застрелял сам. Бил е застрелян от Себ Мънди на тринайсетия му рожден ден, накарали са Себ да се изправи пред него и да дръпне спусъка, докато останалите мъже на Прентистаун са гледали. Господин Голт, чиито овце прибрахме, когато той изчезна преди две години, само се е опитал да изчезне. Кметът Прентис го заловил да бяга през блатото, а Кметът Прентис е верен на съглашението си със закона на Новия свят и екзекутирал господин Голт, но не лично, а изчакал да дойде тринайсетият рожден ден на господин Прентис Младши и накарал сина си да изтезава господин Голт до смърт, сам, със собствените си ръце.

И така нататък, и така нататък. Мъже, които познавах, са били избити от момчета, които познавах, преди самите те да се превърнат в мъже. Ако при тринайсетия рожден ден на някое от момчетата хората на Кмета разполагали с някой заловен беглец, добре. Ако не разполагали, просто си избирали някого от Прентистаун, някого, когото не харесвали особено, и после казвали на останалите, че той е изчезнал.

Давали на момчето да прекрати живота на мъжа, сам-само.

Един мъж умира, друг мъж се ражда.

Всеки е съучастник. Всеки е виновен.

Освен мен.

— О, Господи — чувам Виола.

— Но за мен сте имали други планове, нали? — казвам.

— Ти беше последният, Тод Хюит — отвръща Аарон. — Последният войник в идеалната армия на Бога.

— Смятам, че Бог няма нищо общо с армията ви — казвам. — Остави пушката. Знам какво трябва да направя.

— Но ти носител на благата вест ли си, Тод? — пита Аарон, вдига глава и невъзможната му усмивка зейва още повече. — Или си самозванец?

— Прочети ме — казвам. — Прочети ме, ако не вярваш, че мога да го сторя.

Той е застанал на амвона, гледа към мен на пътеката между пейките, посяга към Шума ми отвъд тътена на водопада, рови в него, сграбчва каквото може и аз чувам жертвоприношението и идеалното Божие дело, и мъченичеството на светеца.

— Може би, млади Тод — казва той.

И слага пушката на амвона.

Преглъщам и стисвам ножа още по-силно.

Но той гледа към Виола и се изсмива кратко.

— Не — произнася. Малките момиченца ще се опитат да се възползват, нали така?

И той спокойно хвърля пушката отвъд ръба и тя потъва във водопада.

Става толкова бързо, че дори не виждам как тя изчезва.

Но вече я няма.

Сега сме само аз и Аарон.

И ножът.

Аарон разтваря ръце и аз се сещам, че заема обичайната си поза за проповед, позата пред собствения си амвон в Прентистаун. Навежда се напред над амвона тук, вдига длани и обръща очи нагоре към бялата искряща вода.

Устните му се движат беззвучно.

Той се моли.

— Ти си луд — казвам.

Той ме поглежда.

— Аз съм благословен.

— Искаш да те убия.

— Грешка, Тод Хюит — отвръща той и прави крачка към мен по пътеката. — Омразата е ключът. Омразата е водачът. Омразата е огънят, който пречиства войника. Войникът трябва да мрази.

Прави втора крачка.

— Не искам да ме убиеш — казва. — Искам да ме убиеш предумишлено и хладнокръвно.

Правя крачка назад.

Усмивката му трепва.

— Може би момчето обещава повече, отколкото може да изпълни.

— Защо? — питам и пак отстъпвам. Виола също отстъпва, още по-назад от мен, точно под рисунката на Новия свят. — Защо правиш това? Какъв е изобщо смисълът?

— Бог ми показа моя път — отвръща той.

— Живяхме заедно цели тринайсет години — казвам, — и единственото, което аз познавах, бяха мъжете.

— Бог действа чрез мъжете — отвръща Аарон.

— Злото също — обажда се Виола.

— А! — вика Аарон. — То говори. Изкусителни, приспивни думи…

— Млъквай! — срязвам го. — Няма да разговаряш с нея.

Отстъпил съм назад отвъд последния ред пейки.

Тръгвам надясно, Аарон ме следва, без да приближава, въртим се в бавен кръг, ръцете му са разперени, ножът ми е вдигнат. Виола се държи зад гърба ми, пръските вода обливат всичко. Перспективата спрямо помещението бавно се измества пред очите ми, подът е хлъзгав, стената от вода блести бяла на слънцето.

И ревът, безспирният рев.

— Ти беше последното изпитание — казва Аарон. — Последното момче. Онова, което щеше да завърши делото ни, да завърши нас. Ако ти си в армията, това значи, че в нея няма слабо звено. Това значи, че наистина сме благословени. Ако един от нас падне, падаме всички, Тод. А ако това се случи, значи всички е трябвало да паднем — той стиска юмруци и пак обръща поглед нагоре. — Ние можем да се преродим! Можем да се заемем с този прокълнат свят и да го превърнем в…

— Аз не бих го сторил — обаждам се, а той се смръщва, защото съм го прекъснал. — Не бих избил всички.

— А, да, Тод Хюит — отвръща Аарон. — Точно затова ти си много, много специален, нали? Момчето, което не може да убива.

Хвърлям крадешком поглед към Виола, която е застанала отново малко встрани от мен. Все така се въртим в кръг.

Само че сега Виола и аз приближаваме онази половина от църквата, която е по-близо до входа.

— Но Бог изисква жертва — казва Аарон. — Бог иска своя мъченик. А кого е най-добре да убие специалното момче, ако не онзи, през когото Бог говори?

— Не мисля, че Бог ти казва каквото и да било — отвръщам. — Макар че доста ми се вярва, че и на него вече му се иска да си мъртъв.

Очите на Аарон се изпразват напълно и се наливат с лудост, а мен ме побиват ледени тръпки.

— Аз ще бъда светец — казва, а в гласа му гори пламъче.

— Такава е съдбата ми.

Стигнал е до края на пътеката и ни е последвал край последния ред пейки.

Виола и аз продължаваме да отстъпваме.

Почти сме стигнали тунела.

— Но как да мотивираме момчето? — продължава Аарон, очите му са като пусти дупки. — Как да го принудим да влезе в мъжествеността?

И Шумът му се отваря за мен, страшен като гръмотевица.

Очите ми се разширяват.

Стомахът ми се свива на топка.

Раменете ми се отпускат, защото усещам непоносима слабост.

Виждам. Това е фантазия, лъжа, но лъжите на мъжете са живи като истините им, а аз виждам всички подробности.

Той е щял да убие Бен.

Така е щял да ме принуди да убия него, Аарон. Така са щели да завършат делото. За да направят армията си идеална, за да превърнат мен в убиец, са щели да убият Бен.

И да ме накарат да гледам.

Да ме накарат да мразя толкова силно, че да убия Аарон.

Шумът ми започва да ръмжи, достатъчно силно, че да надвика водопада.

— Ти ш… боклук…

— Но Бог изпрати знак — продължава Аарон и обръща поглед към Виола, очите му са още по-широки, кръв тече от раната на бузата, дупката на мястото на носа се разтяга.

— Момичето — казва. — Момичето от небесата.

— Не смей да я гледаш! — изкрещявам. — Не смей да я гледаш никога!

Аарон се обръща пак към мен, с усмивка на лицето.

— Да, Тод, да — казва. — Това е твоят път, по този път ще поемеш. Момчето с мекото сърце, момчето, което не може да убива. За какво, обаче, би убило такова момче? Кого би защитило?

Още една стъпка назад, още една стъпка по-близо до тунела.

— И когато нейното лошо, прокълнато мълчание замърси блатото ни, аз помислих, че Бог ми е изпратил жертва, която сам да му принеса, последен пример за скритото зло, което аз да унищожа и така да се пречистя — той вирва глава. — Но после ми се разкри истинната цел на идването й — той премества поглед от Виола към мен. — Тод Хюит ще защити беззащитните.

— Тя не е беззащитна — отвръщам.

— И тогава ти побягна — очите му се разширяват от фалшиво изумление. — Побягна, вместо да изпълниш съдбата си — отново вдига поглед към тавана на църквата. — Това направи победата над тебе още по-сладка.

— Още не си победил — казвам.

— Дали? — той пак се усмихва. — Хайде, Тод. Ела при мен с омраза в сърцето.

— Ще дойда — казвам. — Ще го сторя.

Правя още една крачка назад.

— Преди беше толкова близо, Тод — казва Аарон. — В блатото, ножът ти е вдигнат, аз убивах момичето, но не. Ти се поколеба. Нарани, но не уби. После аз я откраднах от теб и ти я последва, откри я, както си знаех, че ще сториш, страдаше от раната, която ти нанесох, но това отново се оказа недостатъчно. Пожертва обичното си куче, вместо да я оставиш да пострада, остави ме да прекърша телцето му, вместо да изпълниш целта, за която си роден…

— Млъквай! — казвам.

Той протяга длани към мен.

— Ето ме, Тод — казва. — Посрещни съдбата си, изпълни целта. Стани мъж — той свежда глава ниско, но очите му са обърнати към мен и ме гледат. — Падни.

Горната ми устна оголва зъбите.

Изправям гръб.

— Аз вече съм мъж — казвам.

Шумът ми също го казва.

Той ме гледа. Сякаш гледа през мен.

После въздъхва.

Сякаш е разочарован.

— Не си още мъж — отвръща, а лицето му се изменя. — Може би и никога няма да станеш.

Но аз не отстъпвам назад.

— Жалко — казва той.

И скача към мен…

— Тод! — изпищява Виола…

— Бягай! — викам аз…

Но не отстъпвам назад…

Напротив, пристъпвам…

И схватката започва.

Аз се втурвам към него, той скача към мен, аз стискам ножа, но в последния момент се отмествам, той ме пропуска и се удря в стената…

Извърта се, ръмжи, замахва да ме удари, а аз се гмуркам под юмрука и замахвам с ножа, порязвам му ръката между китката и лакътя, но това дори не го забавя…

Замахва с другата ръка и ме удря под брадичката…

Събаря ме по гръб…

— Тод! — вика отново Виола…

Препъвам се в последната пейка и падам лошо…

Но гледам…

Аарон се обръща към Виола…

Тя е стъпила на първото стъпало…

— Бягай! — викам…

Но в ръцете си тя държи голям плосък камък и с крива гримаса и гневно изпъшкване го хвърля към Аарон, той се навежда и се опитва да го отклони с ръка, но камъкът го удря по челото и го кара да залитне далеч и от двама ни, към площадката, към предната част на църквата…

— Хайде! — вика ми Виола…

Аз се изправям на крака…

Но Аарон вече се е обърнал…

Кръв тече по лицето му…

Устата му е отворена в крясък…

Скача напред като паяк, сграбчва дясната ръка на Виола…

Тя го блъсва яростно с лявата, окървавява я от удара по лицето му…

Но той не я пуска…

Аз изкрещявам и се втурвам към тях…

Ножът е навън…

Но отново го отклонявам в последния миг…

И просто се блъсвам в Аарон…

Падаме в основата на стълбите, Виола пада по гръб, аз — върху Аарон, той ме удря по главата, надига ужасното си лице и ме захапва за оголената шия…

Аз изкрещявам и се дърпам назад, като го удрям с обърната длан, докато се отдръпвам…

Отдалечавам се от него заднишком, обратно в църквата…

Той се хвърля след мен, юмрукът му е напред…

Удря ме в окото…

Главата ми се отмята назад…

Препъвам се край пейките и пак съм в центъра на църквата…

Още един удар…

Вдигам ножа да го парирам…

Но държа острието настрани…

И той ме удря повторно…

Пропълзявам встрани по мокрите камъни…

Пак по пътеката към амвона…

И за трети път юмрукът му среща лицето ми…

Усещам как ми избива два зъба…

И почти падам…

После наистина падам…

Гърбът и главата ми се удрят в камъка на амвона…

И аз изпускам ножа.

Той изтрополява близо до ръба.

Безполезен, както винаги.

— Шумът ти те разкрива! — изкрещява Аарон. — Шумът ти те разкрива! — крачи към мен, надвесва се над мен. — От мига, в който стъпих в това свещено място, си знаех, че ще стане така! — спира до краката ми и се взира в мен, юмруците му са стиснати и кървави с моята кръв, лицето му е кърваво с неговата собствена. — Никога няма да станеш мъж, Тод Хюит! Никога!

С ъгълчето на окото си виждам как Виола трескаво се оглежда за още камъни…

— Аз вече съм мъж — казвам, но съм повален, изпуснах ножа, гласът ми изневерява, ръката ми притиска кървящата рана на шията.

— Ти отне от мен жертвата, която исках да принеса! — очите му са се превърнали в пламтящи диаманти, Шумът му фучи аленочервен и горещ, така че водата направо се изпарява от тялото му. — Ще те убия — главата му е наведена. — А ти ще умреш, знаейки, че нея съм я убил бавно!

Стисвам зъби.

Започвам да се изправям на проклетите си крака.

— Идвай, ако ще идваш — изръмжавам.

Аарон изкрещява и прави крачка към мен…

Посяга с ръце…

Лицето ми се надига да го посрещне…

И Виола го ЦАПАРДОСВА отстрани по главата с един камък, който едва е повдигнала…

Той залита…

Навежда се към пейките и се задържа да не падне…

И пак залита…

Но не пада.

Проклетият не пада.

Олюлява се, но стои на крака между мен и Виола, разгъва се бавно, с гръб към Виола е, но се извисява много над нея, от слепоочието му блика ручей кръв, но той е висок като ш… кошмар…

Той наистина е чудовище.

— Ти не си човек — казвам.

— Казах ти вече, млади Тод — отвръща той с тих и страшен глас, а Шумът му лъска с такава чиста ярост, че за малко не ме събаря обратно. — Аз съм светец.

Замахва към Виола без дори да погледне към нея, удря я по окото, събаря я по гръб, а тя извиква и пада, пада, пада, препъва се в пейките и удря глава в камъка…

И не става повече.

— Виола! — изкрещявам.

И скачам край него…

Той ме пуска да мина…

Стигам до нея…

Краката й са на една от каменните пейки…

Главата й е на каменния под…

От нея тече ручейче кръв…

— Виола! — казвам и я повдигам…

Но главата й се отпуска назад…

— ВИОЛА! — изкрещявам…

И зад себе си чувам ниско ръмжене…

Смях.

Той се смее.

— Ти бездруго щеше да я предадеш — казва. — То се виждаше.

— МЛЪКВАЙ!

— И знаеш ли защо щеше да я предадеш?

— ЩЕ ТЕ УБИЯ!

Той снишава гласа си до шепот…

Но такъв шепот, от който цялото ми тяло се разтреперва…

— Защото ти вече си паднал.

И Шумът ми пламва аленочервен.

По-червен от когато и да било.

Убийствено червен.

— Да, Тод — съска Аарон. — Да, това е пътят.

Нежно слагам Виола на земята, изправям се и се обръщам с лице към него.

И омразата ми е толкова огромна, че изпълва пещерата.

— Хайде, момче — казва той. — Пречисти се.

Аз поглеждам ножа…

Лежи в локва вода…

Близо до ръба, край амвона зад Аарон…

Там, където го изпуснах…

И го чувам как ме вика…

Вземи ме, казва той…

Вземи ме и ме използвай, казва той…

Аарон разтваря ръце.

— Убий ме — произнася. — Стани мъж.

Никога не ме пускай, казва ножът…

— Прости ми прошепвам нечуто, макар че не знам кой може да ми прости, нито пък за какво…

Прости ми…

И скачам…

Аарон не мръдва, стои с разтворени ръце, сякаш да ме прегърне…

Аз го блъсвам с рамо…

Той не се съпротивлява…

Шумът ми пищи червен…

Падаме край амвона близо до ръба…

Аз съм отгоре му…

Той все така не се съпротивлява…

Удрям го в лицето…

Пак…

И пак…

И пак…

Разбивам го съвсем…

Превръщам го в кървава пихтия…

Омразата се лее от юмруците ми…

И аз продължавам да удрям…

И удрям…

През пращене на кости…

И хрущене на хрущяли…

И едно око се пръсва под кокалчетата ми…

Удрям, докато вече не си чувствам ръцете…

И продължавам да удрям…

И кръвта му ме опръсква целия…

И нейната червенина се слива с червенината на Шума ми…

И тогава се отпускам назад, без да ставам от него, покрит с кръв…

И той се смее, той все още се смее.

И гъргори „Да“ през изпочупените си зъби, „Да…“

И червеното пак се надига в мене…

И аз не мога да го удържа…

И омразата…

И аз вдигам поглед…

Към ножа…

Само на метър от мене…

На ръба…

До амвона…

Вика ме…

Вика…

И този път знам…

Този път знам…

Ще го използвам.

И скачам към него…

Ръката ми е протегната…

Шумът ми е толкова червен, че ме заслепява…

Да, казва ножът…

Да.

Вземи ме.

Вземи властта в ръка…

Но една друга ръка е там преди мен…

Виола.

И докато падам към ножа, в мене плисва порив…

Порив в Шума ми…

Порив от това, че я виждам…

Че я виждам жива…

Порив, който се издига над червеното…

И казвам: „Виола“…

Просто „Виола“.

И тя вдига ножа.

Засилката ме завърта към ръба, аз се обръщам и се мъча да се задържа, и я виждам как вдига ножа, и я виждам как пристъпва напред, и падам на площадката пред водата, и пръстите ми се пързалят по мокрия камък, и виждам как Аарон сяда, и сега той има само едно око, и то се взира във Виола, а тя вдига ножа и го насочва напред, и аз не мога да я спра, и Аарон се мъчи да се надигне, а Виола върви към него, и аз се удрям с рамо в площадката, и малко остава да падна, и гледам, а малкото, което е останало от Шума на Аарон, излъчва гняв и страх, и казва Не…

Казва Не ти…

И Виола вдига ръка…

Вдига ножа…

И замахва надолу…

И надолу…

И надолу…

И го забива право в шията на Аарон…

Толкова силно, че върхът се показва от другата страна…

И се чува изхрущяване, изхрущяване, което никога няма да забравя…

Аарон пада от силата на удара…

И Виола пуска ножа…

Отстъпва.

Лицето й е бяло.

Чувам дишането й над гърмежа на водопада.

Повдигам се на ръце…

И двамата гледаме.

Аарон се надига.

Надига се бавно, едната му ръка дращи по ножа, който си стои в шията му. Останалото око е широко отворено, езикът му виси от устата.

Застава на колене.

И после се изправя.

Виола изплаква и отстъпва.

Отстъпва, докато застава до мен.

Чувам го как се мъчи да преглъща.

Мъчи се да диша.

Прави крачка напред, но се препъва в амвона.

Гледа към нас. Езикът му виси и се върти.

Той се мъчи да каже нещо.

Мъчи се да каже нещо на мен.

Мъчи се да произнесе дума.

Но не може.

Не може.

Шумът му представлява просто диви цветове, и картини, и неща, които никога няма да мога да изрека.

Той среща погледа ми.

И Шумът му спира.

Спира напълно.

Най-после.

Гравитацията поема тялото му и той се хлъзва встрани. Далеч от амвона.

Отвъд ръба.

И изчезва под водната стена.

Отнася ножа със себе си.

42Последния път към Рая

Виола сяда до мен толкова бързо и рязко, сякаш пада.

Диша тежко и се взира в мястото, където изчезна Аарон. Слънчевите лъчи през водопада хвърлят вълни пречупена светлина върху лицето й, но само те се движат, а тя не помръдва.

— Виола? — казвам и клякам до нея.

— Няма го — отвръща тя.

— Да — казвам. — Няма го.

И тя просто диша.

Шумът ми пращи като разбиващ се космически кораб, пълен е с червено и бяло, и с неща, толкова разнообразни, че главата ми ще се пръсне.

Аз трябваше да го сторя.

Аз трябваше да го сторя, за да не го понесе тя.

Но вместо това…

— Аз трябваше да го сторя — казвам. — Бях готов да го сторя.

Тя ме поглежда с широко отворени очи.

— Тод?

— Аз трябваше да го убия — гласът ми се надига. Бях готов да го сторя!

И тогава нейната брадичка започва да трепери, сякаш Виола ще заплаче, но тя не плаче, а наистина трепери, после затреперват и раменете й, очите й се разширяват и в Шума ми няма никаква промяна, всичко в него си е вътре, но в този момент още нещо влиза в Шума ми и това нещо е за нея, и аз я сграбчвам, и я прегръщам, и двамата се полюляваме напред-назад заедно, защото тя може да се люлее колкото си иска.

Тя не проговаря дълго време, от гърлото й излизат само тихи стонове и аз си спомням как, когато убих дивака, хрущенето премина по цялата ми ръка, как продължавах да виждам кръвта, как го виждах да умира отново и отново.

Как още го виждам.

(Но трябваше да съм аз).

(Бях готов).

(Но сега ножът вече го няма).

— Да убиеш някого не е същото като да ти разказват за това — казвам над главата й. — Изобщо не е същото.

(Но трябваше да съм аз).

Тя още трепери и все така седим до вилнеещия, ревящ водопад, а слънцето е високо в небето и в църквата влиза по-малко светлина, и двамата сме мокри и кървави, и кървави и мокри.

И ни е студено, и треперим.

— Хайде — казвам и й помагам да стане. — Първо трябва да се подсушим, нали?

Изправям я на крака. Вземам раницата, която е още на пода между две пейки, връщам се при нея и й протягам ръка.

— Слънцето се е вдигнало — казвам. — Навън ще бъде топло.

Тя гледа ръката ми цяла минута, преди да я хване.

Но я хваща.

Заобикаляме амвона, не можем да откъснем очи от мястото, където изчезна Аарон, но кръвта му вече е отмита от водните капчици.

(Трябваше аз да го сторя).

(Но ножът вече).

Чувствам как ръката ми трепери в нейната и не знам къде свършва единият от нас и къде започва другият.

Стигаме до стъпалата и изкачваме половината, когато тя проговаря.

— Лошо ми е — казва.

— Знам — казвам.

Спираме, тя се навежда към водопада и повръща.

Силно.

Вероятно така става, когато убиеш някого наистина.

Наведена е напред, косата й е оплетена и мокра. Плюе.

Но не вдига поглед.

— Не можех да ти позволя — казва. — Той щеше да победи.

— Аз трябваше да го сторя — отвръщам.

— Знам — казва тя в косата си, във водопада. — Затова го сторих аз.

Аз издишам.

— Трябваше да ме оставиш да го сторя.

— Не — тя ме поглежда изотдолу, все така превита. — Не можех да ти позволя — изтрива си устата и кашля. — Но не е само това.

— А какво? — питам.

Тя ме поглежда в очите. Нейните са разширени, пълни с кървави жилчици от напъването при повръщането.

И са по-стари отпреди.

— Аз исках, Тод — казва, а челото й се набръчква. — Исках да го сторя. Исках да го убия — тя скрива лицето си с ръце. — О, Господи — издиша, — о, Господи, о, Господи, о, Господи.

— Спри — казвам, хващам я за ръцете и ги отдръпвам от лицето й. — Спри. Той беше зъл. Беше луд и зъл…

— Знам! — изкрещява тя. — Но продължавам да го виждам. Виждам как ножът мина през…

— Да, добре, искала си — спирам я, преди нещата да станат още по-зле. — И какво от това? Аз също исках. Но той ме накара да го искам. Той направи така, че да оцелеем или ние, или той. Точно затова беше зъл. Не е въпросът какво сме направили аз или ти, а какво е направил той, разбра ли?

Тя ме поглежда.

— Той стори точно онова, което обеща — казва тя с тих глас. — Накара ме да падна.

Изстенва, дланите й покриват устата, а очите й се наливат.

— Не — казвам властно, — не, виж каква е работата, виж какво мисля аз.

Поглеждам към водата и тунела и изобщо не знам какво мисля, но тя е пред мен и аз я гледам, и не знам какво си мисли, но не, знам какво си мисли, защото я виждам как стъпва на самия ръб и ме гледа, и ме моли да я спася.

Да я спася, както тя спаси мен.

— Ето какво мисля — казвам и гласът ми е по-силен, и мислите ми идват, мисли, които летят в Шума ми като истинен шепот. — Мисля, че всички падат — казвам. — Мисля, че, може би, всички падаме. Но не мисля, че това е най-важното.

Хващам я нежно за ръцете, за да съм сигурен, че ме слуша.

— Мисля, че най-важното е дали отново ще се изправим, след като сме паднали.

И водата тече край нас, и ние треперим от студ и от всичко останало, и тя се взира в мен и аз чакам, и се надявам.

И я виждам как прави крачка и се отдалечава от ръба.

Виждам я как се връща обратно при мен.

— Тод — казва и това не е въпрос.

Това е просто името ми.

Това е, което аз съм.

— Хайде — казвам. — Хейвън ни чака.

Хващам я за ръка, изкачваме останалите стъпала и стигаме по-плоската площадка, следваме извивката на голямата скала и се добираме до последните мокри камъни. Скокът обратно на пътечката е по-труден сега, защото сме мокри и слаби, но аз се засилвам и прескачам, а после поемам Виола, когато тя скача след мен.

И излизаме под слънцето.

Дишаме дълго, оставяме най-мокрото мокро да се изпари от нас, преди да съберем сили и да се покатерим нагоре, пълзим през храстите по пътечката и се връщаме на пътя.

Поглеждаме надолу по хълма, проследяваме зигзагообразната линия.

Той е още там. Хейвън още е там.

— Последната част от пътя — казвам.

Виола разтрива раменете си, за да се изсуши. Присвива очи и се вглежда в мен.

— Много те е удрял, знаеш ли?

Вдигам пръсти. Окото ми започва да се подува, отстрани в устата имам празнина там, където Аарон ми изби два зъба.

— Благодаря — казвам. — Не ме болеше, преди да го споменеш.

— Извинявай — тя се усмихва лекичко, слага ръка на тила си и се смръщва.

— Ти как си? — питам.

— Боли ме — отвръща. — Но ще го преживея.

— Ти си неразрушима — казвам.

Тя пак се усмихва.

И тогава във въздуха се чува един странен звук фиуЗЗТ, Виола леко ахва, изпуска просто едно тихо ох.

Гледаме се в очите секунда, под слънцето, изненадани, без да знаем от какво.

И после аз проследявам погледа й, когато тя свежда глава.

На ризата й има кръв.

Нейна кръв.

Прясна кръв.

Изтича от малка дупчица точно от дясната страна на пъпа й.

Тя докосва кръвта и поглежда пръстите си.

— Тод? — казва.

И после пада напред.

Аз я подхващам и се люшвам от тежестта й.

И поглеждам зад нея.

Горе на ръба на скалата, там, където пътят надолу започва.

Господин Прентис Младши.

На кон.

С протегната ръка.

Държи пистолет.

— Тод? — прошепва Виола на гърдите ми. — Мисля, че някой ме простреля, Тод.

Няма повече думи.

Няма думи в главата ми, няма думи в Шума ми. Господин Прентис Младши смушква коня и поема надолу към нас.

Пистолетът му е все така насочен.

Няма къде да бягаме.

И ножът не е у мен.

Светът ми се разкрива като ясен и бавен кат най-лошата болка, Виола започва да диша все по-тежко, господин Прентис Младши язди надолу по пътя, Шумът ми се надига със знанието, че с нас е свършено, че този път няма измъкване, че ако светът иска да те докопа, ще те напада, докато те докопа.

И кой съм аз, че да променя това? Кой съм аз, че да мога да променя това, да се опълча на волята на света? Кой съм аз, че да се опитвам да спра края на света, след като той тътне и връхлита?

— Мисля, че тя много те иска, Тод — ухилва се господин Прентис Младши.

Стисвам зъби.

Шумът ми се надига ален и морав.

Аз съм проклетият Тод Хюит.

Това съм, който съм, м… ви.

Поглеждам го право в очите и пращам срещу му всичкия си Шум, и изплювам дрезгаво:

— Ще съм ти благодарен, ако ме наричаш господин Хюит.

Господин Прентис Младши се свива, наистина се свива за миг, неволно дърпа юздите и кара коня да се изправи на задните си крака.

— Хайде пък сега — казва, но гласът му е несигурен.

И знае, че и двамата чуваме несигурността.

— Горе ръцете — казва. — Ще те водя при баща ми.

И тогава аз правя най-смайващото нещо.

Най-смайващото нещо, което някога съм правил.

Не му обръщам никакво внимание.

Коленича и отпускам Виола на прашния път.

— Боли, Тод — казва тя тихо.

Слагам я да седне, смъквам раницата, свалям ризата от гърба си, смачквам я на топка и я притискам върху раната.

— Натискай силно, чуваш ли ме? — казвам, а гневът ми расте като лава. — Ще се забавя само секунда.

Вдигам очи към Дейви Прентис.

— Ставай — казва той, конят му все така подскача и нервничи, но сега заради жегата, която лъха от мен. — Няма да повтарям, Тод.

Аз се изправям.

Правя крачка напред.

— Казах горе ръцете — повтаря Дейви, конят му пръхти и процвилва, и пристъпва от крак на крак.

Аз закрачвам срещу него.

По-бързо.

Докато вече тичам.

— Ще те застрелям — вика Дейви, размахва оръжието, опитва се да удържи коня, чийто Шум пищи изстрел! изстрел!

— Не, няма да ме застреляш! — изкрещявам, засилвам се право срещу главата на коня и го блъсвам с Шума си.

ЗМИЯ!

Конят се изправя на задните си крака.

— Мътните да те вземат, Тод! — вика Дейви, върти се неконтролируемо, старае се да укроти коня със свободната си ръка.

Аз скачам напред, плесвам коня по шията и отскачам назад. Конят цвили и пак се изправя.

— Мъртъв си! — крещи Дейви и прави пълен кръг, конят се върти и върти.

— Наполовина си прав — казвам.

И тогава виждам възможността си…

Конят цвили високо и тръска глава нагоре-надолу…

Аз изчаквам…

Дейви дърпа юздите…

Аз се привеждам…

Изчаквам…

— Ш… кон! — вика Дейви…

Опитва се пак да дръпне юздите…

Конят се завърта още веднъж…

Аз изчаквам…

Конят донася Дейви точно пред мен, както се е навел на седлото…

Ето я моята възможност…

Юмрукът ми е готов и изчаква…

ФРАС!

Удрям го право по лицето като с чук…

Кълна се, че усещам как носът му се чупи под удара ми…

Той извиква от болка и пада от седлото…

Изпуска пистолета в прахта…

Аз отскачам назад…

Кракът на Дейви остава закачен в стремето…

Конят пак се изправя на задни крака…

Аз пак го плесвам, колкото сила имам…

И на коня му писва…

Втурва се обратно нагоре по хълма, кракът на Дейви е още в стремето, той подскача тежко по камъните и прахта, влачи се по склона…

Пистолетът е в прахта…

Аз тръгвам към него…

— Тод? — чувам.

Няма време.

Няма никакво време.

Без да мисля, зарязвам пистолета и хуквам надолу към Виола, отпусната до храсталаците.

— Мисля, че умирам, Тод — казва тя.

— Не умираш — отвръщам, обвивам раменете й с една ръка, а другата пъхам под коленете й.

— Студено ми е.

— Не умираш, мътните те взели! — викам. — Не и днес! И аз се изправям, държа я на ръце и съм на върха на зигзагообразният път, който води в Хейвън.

По него няма да стигна достатъчно бързо Скачам право надолу. Право надолу през храстите.

— Хайде! — казвам високо, а Шумът ми се отнася нанякъде и цялата вселена се свива до краката ми.

Хайде!

Хуквам.

През храсти…

Сека пътя…

През още храсти…

Сека следващата извивка…

Надолу и надолу…

Ритам буци пръст и прескачам клони…

Препъвам се в корени…

Хайде.

— Дръж се — казвам на Виола. — Дръж се, чуваш ли ме? Виола стене всеки път, когато се приземявам по-тежко. Но това означава, че все още диша.

Надолу…

И надолу…

Хайде.

Моля те.

Прехвърлям няколко крачки без ритъм…

Но не падам…

Път и храсти…

Краката ме болят от стръмното…

Храсти и път…

Надолу…

Моля те…

— Тод?

— Дръж се!

Стигам подножието на хълма и хуквам напред.

Тя е толкова лека в ръцете ми.

Толкова лека.

Стигам до там, докъдето пътят отново се успоредява с реката, пътят към Хейвън, край него пак растат дървета, реката пак се плиска.

— Дръж се! — казвам пак, тичам по пътя, колкото мога по-бързо.

Хайде.

Моля те.

Пътят завива, завои…

Под дърветата покрай реката…

Напред зървам укреплението, което видях през бинокъла от хълма, грамадни дървени хиксове, навързани кръстато, натрупани от двете страни на пътя, но пътят е свободен.

— ПОМОЩ! — викам, когато стигам до укреплението. — ПОМОГНЕТЕ!

Тичам.

Хайде.

— Няма да мога… казва Виола без дъх.

— МОЖЕШ и още как! — викам. — Да не си ПОСМЯЛА да се предаваш!

Тичам.

Подминавам укреплението.

Там няма никого.

Пусто е.

Минавам през отвора за пътя, влизам зад укреплението. Спирам, колкото да се огледам на всички страни.

Няма никого.

— Тод?

— Почти стигнахме — казвам.

— Не мога, Тод…

И главата й се отпуска.

— НИЩО ПОДОБНО! — изкрещявам в лицето й. — СЪБУДИ СЕ веднага, Виола Ийд! Отвори си проклетите очи!

И тя се опитва. Виждам как се мъчи.

И очите й се отварят, мъничко, но се отварят.

И аз хуквам отново, колкото мога по-бързо.

И докато тичам, викам „ПОМОЩ!“.

— ПОМОЩ!

Моля ви.

— ПОМОЩ!

Дъхът й се накъсва.

— ПОМОГНЕТЕ НИ!

Моля те, не.

И не виждам НИКОГО.

Къщите, край които минавам, са затворени и празни. Пътят от черен става павиран, но все още няма жива душа.

— ПОМОЩ!

Краката ми стъпват на паважа.

Пътят води до грамадната църква в центъра на града, край нея има дървета, камбанарията грее над градския площад.

Там също няма никого.

Не.

— ПОМОЩ!

Излизам на площада, пресичам го, оглеждам се навсякъде, вслушвам се…

Не.

Не.

Празно и пусто.

Виола диша тежко в прегръдката ми.

А Хейвън е пуст.

Стигам до средата на площада.

Нито виждам, нито чувам жива душа.

Завъртам се пак.

— ПОМОЩ! — изплаквам.

Но тук няма никого.

Хейвън е напълно празен.

Тук също няма надежда.

Виола се изплъзва малко от ръцете ми и аз трябва да коленича, за да я прихвана. Ризата ми е паднала от раната й и аз я притискам с длан.

Нищо не ни остана. Раницата, бинокъла, книгата на мама — сега се сещам, че така и ги зарязах на хълма.

Аз съм всичко, което тя има на света, тя е всичко, което аз имам. Аз и Виола.

А кръвта й тече толкова силно…

— Тод? — казва тя тихо и неясно.

— Моля те — казвам, сълзите ми текат, а гласът ми прекъсва, — моля те.

Моля те, моля те, моля те, моля те, моля те…

— Е, след като молиш толкова учтиво — долита един глас през площада, съвсем леко повишен.

Вдигам очи.

Иззад църквата излиза един-единствен кон.

С един-единствен ездач.

— Не — прошепвам.

Не.

Не.

— Да, Тод — казва Кметът Прентис. — Боя се, че да.

Той почти мързеливо преминава с коня през площада, право към мен. Изглежда спокоен и невъзмутим както винаги, по дрехите му няма следи от пот, носи дори ръкавици за езда, дори ботушите му са лъснати.

Това не е възможно.

Това изобщо не е възможно.

— Как може да си тук? — питам високо. — Как…?

— Всеки глупак знае, че до Хейвън има два пътя казва той, а гласът му е кротък и копринен, почти презрителен, но не съвсем.

Прахът, който видяхме. Прахът, който видяхме да се движи към Хейвън вчера.

— Но как? — казвам и съм толкова смаян, че едва намирам думите. — Армията беше поне на ден път…

— Понякога слухът за армия е почти толкова ефективен, колкото и самата армия, момчето ми — казва той. — Условията на капитулацията бяха напълно приемливи. Едно от тях беше да се разчистят улиците, за да мога да те посрещна лично — той вдига поглед към водопада. — Макар че, разбира се, очаквах синът ми да те доведе.

Оглеждам площада и вече виждам лица, много лица, които надничат от прозорци и врати.

Виждам още четирима души на коне, които излизат иззад църквата.

Обръщам поглед към Кмета Прентис.

— О, вече съм Президент Прентис — казва той. — Най-добре ще направиш да запомниш това.

И тогава аз осъзнавам.

Не чувам Шума му.

Не чувам Шума на никого тук.

— Не — казва Кметът, — сигурен съм, че не го чуваш, но това е една интересна история, а не е това, което си…

Виола се изплъзва още малко от ръцете ми, сътресението я кара да простене болезнено.

— Моля те! — казвам. — Спаси я! Ще направя каквото поискаш! Ще се присъединя към армията! Ще…

— Всички хубави неща идват при онези, които умеят да чакат — казва Кметът, който най-после започва да изглежда малко раздразнен.

Слиза от коня с едно леко движение и започва да сваля ръкавиците си пръст по пръст.

И аз разбирам, че сме загубени.

Че всичко е загубено.

Всичко свърши.

— Като новоназначен Президент на нашата очарователна планета — казва Кметът и протяга ръка, сякаш да ми покаже планетата, — позволи ми да бъда първият, който да те приветства с „добре дошъл“ в новата ни столица.

— Тод? — прошепва Виола, а очите й са затворени.

Притискам я силно до себе си.

— Прости ми — прошепвам й. — Прости ми, моля те.

Бягът ни вкара право в капана.

Бягът ни доведе до края на света.

— Добре дошъл — казва Кметът, — в Ню Прентистаун.