Не пускай ножа

13Виола

— Цяла минута мълча. Тя също мълчи. Пламъците трещят, пушекът се вие, езикът на Манчи виси в едно непрестанно задъхване, докато най-после промълвявам:

— Виола.

Тя кимва.

— Виола — повтарям.

Този път не кимва.

— Аз съм Тод — казвам.

— Знам — отвръща тя.

Очите й избягват моите.

— Значи можеш да говориш, а? — продължавам, а тя само ми хвърля бърз поглед и се извръща настрани. Поглеждам към моста, който още гори, пушекът в каньона е много, много гъст, но не мога да реша дали това ме кара да се чувствам в безопасност, не знам дали е по-добре да виждам Кмета и хората му, отколкото да не ги виждам.

— Това беше… — започвам, но тя рязко се изправя и протяга ръка за раницата си.

Осъзнавам, че е още в ръката ми. Подавам й я и тя я поема.

— Трябва да вървим — казва. — Да се махнем по-далеч от тук.

Акцентът й е странен, различен е от моя, различен от онзи на всички останали в Прентистаун. Устните й оформят буквите по друг начин, сякаш се плъзгат по тях под друг ъгъл, придават им различни очертания, казват им как да звучат. В Прентистаун всички говорят така, сякаш се промъкват скришом към думата, готови да я фраснат изотзад с някое дърво.

Манчи е изпаднал във възторг пред момичето.

— По-далеч — изрича той и я зяпа така, сякаш е храна.

Май моментът е подходящ да почна да й задавам въпроси, щото вече е проговорила, така че мога да я замеря с всеки един въпрос, който се сещам, например коя е, откъде е дошла, какво й се е случило и всичките тия въпроси гъмжат в Шума ми, но пък някак не ми се иска да ги изричам на глас, затова устата ми остава затворена, а момичето мята раницата си на рамо, вперва поглед надолу, подминава ме, подминава и Манчи и се отправя напред по пътя.

— Ей — повиквам я.

Тя спира и се обръща към мен.

— Чакай ме — казвам.

Вдигам и моята раница и я слагам на гръб. Притискам с длан канията на ножа отзад на колана ми. Свивам рамене, за да наместя раницата по-добре, казвам „Хайде, Манчи“ и двамата тръгваме по пътя след момичето.

От тази страна на реката пътят завива и се отдалечава малко от водата, отправя се към местност с редки горички и много храсталаци, заобикаляйки полека по-голямата планина, която остава от лявата ни страна.

На първия голям завой, без да сме се наговаряли, спираме и обръщаме поглед назад. Мостът още гори толкова силно, че направо не е за вярване, виси от другия бряг като водопад от огън над скалите, пламъците са го обхванали по цялата дължина, гневни и жълто-зеленикави. Пушекът е толкова гъст, че не виждаме какво правят Кметът и хората му или какво вече са направили, дали са си тръгнали, или чакат, или каквото там са наумили. Май през пушека преминава шепот от Шум, но може и да не преминава, защото огънят трещи, дървото пука, а водата плиска долу. Докато гледаме, огънят довършва коловете от другата страна на каньона и с едно силно прас горящият мост се откъсва и пропада, пропада, пропада, удря се в скалите и рухва в реката, а над него се вдигат облаци пара и дим, които сгъстяват мъглата още повече.

— Какво имаше в онази кутийка? — питам аз момичето.

Тя ме поглежда, отваря уста, но после пак я затваря и ми обръща гръб.

— Не се страхувай — казвам. — Няма да ти направя нищо лошо.

Тя ме поглежда отново, а моят Шум прелива от онова, което го изпълваше преди няколко минути, когато бях само на крачка от това все пак да й направя нещо лошо, на крачка от това да…

Както и да е.

Не си казваме нищо повече. Тя се обръща и тръгва, а ние с Манчи я следваме през горичката.

Вече знам, че момичето може да говори, но това изобщо не ми помага да понасям мълчанието й по-леко. Съзнанието, че тя има в главата си думи, не означава нищо, щом като мога да ги чувам единствено, когато ги изрича с устата си. Гледам тила й, докато крачи напред. Все така усещам как сърцето ме тегли към мълчанието й, все така ме изпълва чувството, че съм изгубил нещо страшно, нещо огромно, изгубил съм нещо много тъжно и ми се иска да плача.

— Плач — излайва Манчи.

Тилът й просто продължава напред.

Пътят е все така широк, достатъчно широк за коне, но теренът става все по-скалист, пътят често завива. Чуваме реката някъде долу вдясно от нас, но май се отдалечаваме от нея, навлизаме в местност с високи скали, понякога се издигат като стени високо от двете страни на пътя, сякаш вървим по дъното на някаква кутия. Малки бодливи борчета са пораснали във всяка пукнатина, жълти лози с шипове са се обвили около стволовете им, виждам и чувам как жълтите гущери-бръсначи съскат, когато ги подминаваме. Ухапи!, казват те и това е заплаха.

Ухапи! Ухапи!

Всичко тук може да те нарани, ако поискаш да го докоснеш.

След двайсет-трийсет минути ход пътят се разширява още повече, теренът става по-равен, наоколо вече се виждат няколко нормални дървета, по всичко изглежда, че отново навлизаме в гора, има много трева и ниски камъни, на които можем да поседнем. Това и правим. Сядаме.

Вадя малко сушено овнешко от раницата и с ножа отрязвам парчета за мен, за Манчи и за момичето. Тя взема своя дял и известно време седим далеч един от друг и мълчаливо ядем.

Аз съм Тод Хюит, мисля аз, затварям очи и дъвча, сега вече се срамувам от Шума си, сега, когато знам, че тя го чува, сега, когато знам, че тя може да го обмисля.

Да го обмисля тайно от мен.

Аз съм Тод Хюит.

Ще стана мъж след двайсет и девет дни.

Изведнъж се сещам, че това си е самата истина и отварям очи. Времето тече, дори когато не броиш часовете. Отхапвам от месото.

— Никога преди не съм чувал име като Виола — казвам след минута, ама гледам само в яденето и в земята. Тя мълчи, така че аз без да искам вдигам поглед.

И установявам, че тя също напрегнато ме гледа.

— Какво? — питам.

— Лицето ти — отвръща тя.

Намръщвам се.

— Какво лицето ми?

Тя свива дланите си в юмруци и прави движение сякаш сама се удря.

Усещам как почервенявам.

— Добре де.

— И от преди — продължава тя, — от…

Млъква.

— От Аарон — казвам.

— Аарон — лае Манчи, а момичето се свива леко.

— Това е името му — казва, — нали?

Кимвам, без да спирам да дъвча.

— Точно — казвам. — Това е името му.

— Той никога не го изрече на глас. Но аз го знаех.

— Добре дошла в Новия свят — отхапвам пак, но попадам на жилаво място, трябва да дърпам със зъби и от това ме заболяват всички рани в устата. — Ох — изплювам месото и сериозно количество кръв.

Момичето поглежда изплютото и оставя храната си настрани. Взема раницата, отваря я и измъква синя кутия, малко по-голяма от онази, която направи пожара. Натиска едно копче отгоре й, отваря я и изважда нещо, което прилича на бяла марля, както и малък стоманен скалпел. Става от камъка и идва до мен.

Аз оставам седнал, но се дръпвам, когато ръцете й посягат към лицето ми.

— Пластири — казва тя.

— Имам си мои.

— Тези са по-добри.

Дръпвам се още по-назад.

— Твоето… — издишам рязко през нос. — Твоето мълчание малко…

Поклащам леко глава.

— Притеснява ли те?

— Да.

— Знам — отвръща тя. — Не мърдай.

Оглежда отблизо подутото ми око, после отрязва със скалпела парче от пластира. Посяга да го сложи върху раната, но аз не се контролирам и пак се дръпвам от докосването й. Тя не казва нищо, държи пластира във въздуха и чака. Поемам дълбоко дъх, затварям очи и подлагам лицето си под ръцете й.

Усещам как пластирът покрива подутината и раната, на секундата от него се разлива хладина, на секундата болката отстъпва, сякаш изметена встрани нежно, като с перце. Момичето слага още един пластир върху раната точно на линията на косата ми, пръстите й се плъзват по лицето ми, когато залепва трети под устната ми. Толкова е приятно, а още дори не съм си отворил очите.

— Нямам нищо, което да сложим на зъбите ти — казва тя.

— Няма нужда — отвръщам почти шепнешком. — Божичко, тия пластири са по-добри от моите.

— Отчасти са живи — отвръща тя. — Синтетична човешка тъкан. Когато раната оздравее, сами умират и падат.

— Аха — отговарям и се преструвам, че знам за какво ми говори.

Настъпва продължително мълчание, толкова продължително, че ме кара да отворя очи. Тя е отстъпила назад до своя камък, гледа ме, гледа лицето ми.

Изчакваме се. Чувстваме, че така трябва.

Май наистина така трябва, щото след още малко изчакване, тя заговаря:

— Разбихме се — казва тихо и гледа встрани. Прочиства си гърлото и започва отново. — Катастрофирахме. Стана пожар, снишихме се до земята, смятахме, че ще се справим, но нещо се повреди в защитните турбини и…

Тя разтваря широко ръце, за да обясни какво е станало след и-то.

— Разбихме се.

Млъква.

— Това в блатото твоите мама и татко ли бяха? — питам след малко.

Но тя гледа към небето, синьо и пусто, с облаци, бели като кости.

— А после слънцето изгря — казва. — И онзи мъж дойде.

— Аарон.

— Беше толкова странно. Той започна да крещи, да вие и после си тръгна. А аз опитах да избягам от него — тя скръства ръце. — Мъчех се, мъчех се да се скрия, така че да не ме открие, но се въртях в кръг и където и да се скриех, той вече беше там, не знам как го правеше, докато най-после попаднах на ония колиби или каквото там…

— Постройките на диваците — казвам, но тя не ме слуша.

Поглежда ме.

— После дойде ти.

Обръща поглед към Манчи.

— Ти с твоето куче, което може да говори.

— Манчи! — лае Манчи.

Лицето й е бледо и когато срещам отново погледа й, виждам, че очите й са пълни със сълзи.

— Що за място е това? — пита, а гласът й е дрезгав. — Защо животните говорят? Защо чувам гласа ти, дори когато мълчиш? Защо чувам гласа ти размножен, оплетен, сякаш не си сам, а сте девет милиона души, които говорите едновременно? Защо, когато те гледам, виждам картини на други неща, други образи? Защо можех да видя онова, което онзи мъж щеше…

Гласът й заглъхва. Придърпва колене към брадичката си и ги обвива с ръце. Усещам, че трябва да започна да говоря веднага, иначе отново ще започне да се люлее.

— Ние сме заселници — казвам. При тези думи тя ме поглежда, все така прегърнала коленете си, но поне не се люлее. — Били сме заселници — продължавам. — Кацнали сме на Новия свят преди двайсетина години. Но тук живеели местни. Диваците. Те… не ни искали.

Разказвам й историята, която всяко момче в Прентистаун знае, историята, която дори най-тъпото момче-фермерче като моя милост знае наизуст.

— Човеците с години се опитвали да сключат мир, но диваците не искали. Така че започнала войната.

При думата война момичето свежда очи. Аз продължавам:

— А диваците се биели с помощта на разни зарази, разбираш ли, разни болести. Това били оръжията им. Пускали зарази, които правели на човеците различни неща. Една от заразите май била предназначена да избие добитъка, но не станало така — просто всички животни започнали да говорят — поглеждам Манчи, — което не е толкова весело, колкото звучи обръщам поглед към момичето. — А другата зараза била Шумът.

Чакам. Тя мълчи. Но и двамата знаем какво следва да кажа, щото вече съм го казвал, сещате ли се?

Поемам дълбоко дъх.

— Тази зараза избила половината мъже и всички жени, включително и мама, а мислите на останалите живи мъже вече не били тайна за никого.

Тя скрива брадичка зад свитите си колене.

— Понякога чувам ясно — казва тя. — Понякога чувам точно какво си мислиш. Но през повечето време чувам просто…

— Шум — казвам.

Тя кимва.

— А местните?

— Няма вече местни.

Тя кимва отново. Една минута седим и пренебрегваме очевидното, докато става ясно, че повече не можем да го пренебрегваме.

— Ще умра ли? — пита тя тихо. — Заразата ще ме убие ли?

Произнесени с нейния акцент, думите звучат различно, но имат същото значение, мътните ги взели, а Шумът ми казва само най-вероятно, но насила накарвам устата си да изрече:

— Не знам.

Тя ме гледа известно време.

— Наистина не знам — казвам и вече сам го вярвам. — Ако ме беше попитала същото миналата седмица, щях да съм сигурен, но днес… — поглеждам към раницата и към книгата, скрита вътре. — Не знам — поглеждам пак момичето. — Надявам се, че няма да умреш.

Но е много вероятно, казва Шумът ми, много е вероятно да умреш, а аз се опитвам да го прикрия с друг Шум, но това е такава несправедливост, че е трудно да я държиш назад в съзнанието си.

— Съжалявам — казвам.

Тя мълчи.

— Може би ако се доберем до съседното селище… — започвам, но не довършвам, защото не знам отговора. — Още не си болна. Което все пак е нещо.

— Ти трябва да ги предупредиш — казва тя, скрита зад коленете си.

Вдигам рязко глава.

— Какво?

— Одеве, като четеше от книгата в раницата си…

— Стараех се — казвам, а гласът ми е малко по-силен, отколкото ми се иска.

— Видях написаното в онази твоя каквото е там — казва момичето. — Там пише „Ти трябва да ги предупредиш“.

— Знам! Знам, че това пише!

Разбира се, тъпако, разбира се, че е Ти трябва да ги предупредиш. Разбира се. Идиот.

Момичето продължава:

— Ти май…

— Мога да чета.

Тя разтваря ръце.

— Добре.

— Мога!

— Само казвам…

— Ами спри да казваш! — смръщвам се, а Шумът ми лумва така, че Манчи скача на крака. Аз също се изправям. Вдигам раницата и я мятам на рамо.

— Трябва да тръгваме.

— Кога трябва да предупредиш? — пита момичето, все така седнала. — За какво?

Не успявам да отговоря (то и без това не знам отговора), защото над главите ни се чува високо изщракване, кратко силно щрак, което в Прентистаун означава едно-единствено нещо.

С този звук се зарежда пушката.

И ето ти на, на една скала над нас е застанал някой с току-що заредена пушка в ръце, гледа надолу и я е насочил право към нас.

— Онуй, дето първо ми хрумва при настоящото критическо стечение на обстоятелствата — изрича гласът иззад заредената пушка, — е защо две малки кутрета като тия тука си позволиха да изгорят моя мост, а?

14От погрешната страна на дулото

— Пушка Пушка! Пушка! — започва да лае Манчи и да скача напред-назад в прахта.

— Викам да го укротиш туй твое зверче — казва пушката, а лицето му не се вижда добре така, наведено към нас. — Не искаме да му се случи нещо, нали тъй?

— Тихо, Манчи! — казвам.

Той се извръща към мене.

— Пушка, Тод? — лае. — Бум, бум!

— Знам. Млъквай.

Той спира да лае и настъпва тишина.

Чувам моя Шум, но иначе се възцарява пълна тишина.

— Струва ми се, че зададох въпрос на двете кутрета пред мене — казва гласът. — И си чакам отговора, о, да, чакам си го!

Поглеждам момичето. Тя свива рамене, а аз забелязвам, че и двамата сме вдигнали ръце във въздуха.

— Я пак? — казвам на пушката.

Пушката изсумтява раздразнено.

— Питам казва, — кво точно ви дава правото да горите хорските мостове, а?

Аз мълча. Момичето също.

— Да не мислите, че туй, дето сочи към вас, е пръчка, а? — пушката потрепва.

— Преследваха ни — отвръщам, щото не се сещам за нищо друго.

— Преследваха ви значи? — казва пушката. — И кой ви преследваше, а?

Не знам какво да отговоря на този въпрос. Дали истината ще бъде по-опасна за нас от лъжата? Дали пушката не е на страната на Кмета? Дали няма да ни залови и да ни предаде в ръцете му? А дали пушката изобщо е чувала за Прентистаун?

Светът е много опасно място, когато не знаеш достатъчно.

Защо например е толкова тихо?

— О, знам го Прентистаун, даже много добре го знам — казва пушката, която явно чува Шума ми опасно ясно, повдига дулото нагоре и се прицелва. — И ако вие сте от там, то…

В този момент момичето заговаря и изрича онова, което ме накара веднъж завинаги да започна да мисля за нея като за Виола и никога вече като за момичето.

— Той ми спаси живота.

Аз й спасих живота.

Така казва Виола.

Това думите са чудна работа.

— Спасил го, викаш — отвръща пушката. — А отде знаеш, че не е спасявал само себе си, а?

Момичето, Виола, се обръща към мене, а челото й е намръщено. Мой ред е да свия рамене.

— Ама не — гласът на пушката се променя. — Не, ооо, не, не. Не виждам туй у тебе, не, не го виждам, нали тъй, момче? Щото ти още си само едно момче кутре, а?

Преглъщам.

— Ще стана мъж след 29 дни.

— Туй не е нещо, с което да се гордееш кой знае колко, кутре. Не и там, откъдето идваш.

Човекът сваля пушката от лицето си.

И аз разбирам защо е толкова тихо.

Човекът е жена.

Възрастна жена.

Стара жена.

— Много ще съм ти благодарна, ако мислиш за мене като за нея — казва жената, а дулото на пушката все така сочи към гърдите ми. — Не съм още толкоз остаряла, че да не мога да те гръмна.

Тя се вглежда внимателно в нас, вижда ясно Шума ми и го прочита от горе до долу с умение, което съм усещал само у Бен. На лицето й се изписват разни изражения, защото ме проверява, точно така се променяше лицето на Килиън, когато четеше Шума ми, за да разбере дали го лъжа. Ама не е същото, щото жената няма Шум и аз нямам и най-малка представа какво се върти в нейната глава.

Жената се обръща към Виола и се вглежда и в нея остро и продължително.

— Както всички кутрета — казва накрая, като се обръща пак към мен, — и ти си прозрачен като новородено, момче.

После се извръща към Виола.

— Ама ти, о, не, твойта история не е толкоз проста, момичето ми, нали тъй?

— Ще се радвам да ви разкажа всичко за себе си, обаче само ако свалите пушката — изрича Виола.

Това е толкова изненадващо, че дори Манчи я зяпва. Аз се обръщам към Виола невярващо.

От скалата обаче се чува кикот. Старата жена тихичко се смее. Дрехите й са ушити от истинска кожа, преживяла години и години, прашна, протрита и износена, носи широкопола шапка и ботуши, дето могат да газят и в най-дълбоката кал. Прилича точно на фермер, да ви кажа право.

Ама пушката все така сочи към нас.

— Бягате от Прентистаун, нали тъй? — пита тя и отново се вглежда в Шума ми. Няма смисъл да крия нищо, затова избутвам най-отпред образа на мястото, от което бягаме, онова, което се случи на моста и онези, които ни преследват. Жената го вижда, знам, че го вижда, но само стисва устни и присвива леко очи.

— Ами хубаво — казва накрая, сваля пушката, обляга я в сгъвката на лакътя си и започва да слиза надолу по скалите към нас. — Правичката да ви кажа, никак не ми хареса, дето ми взривихте моста. Гърмежът се чу чак във фермата, о, да, и още как се чу — тя скача от последния камък и застава пред нас, а отблизо силата на нейното мълчание е толкова грамадна, че усещам как отстъпвам, без дори и да съм мислил да го правя. — Обаче пък мостът водеше само към едно място, дето от десетина години, че и повече, изобщо не си заслужава да ходи човек. Оставих го, щото все се надявах — тя ни оглежда напрегнато. — Е, кой сега ще рече, че не съм била права?

Ние обаче все така стоим с вдигнати ръце, щото в приказките на жената няма никакъв смисъл.

— Ще ви попитам само веднъж — казва тя и вдига пушката. — Туй ще ми потрябва ли?

С Виола се споглеждаме.

— Не — казвам.

— Не, госпожо — казва Виола.

Госпожо?, мисля аз.

— То е като господине, момче мило — казва жената и мята пушката на рамо. — Само че го казваш, когато говориш с дама.

Жената кляка пред Манчи.

— А ти пък кое си, кутренце?

— Манчи! — лае той.

— А така, Манчи ще да си, браво на тебе — казва жената и го погалва енергично. — Ами вие, кутрета? — пита тя, като ни поглежда с Виола. — Как са ви кръстили добрите ви майчици?

Аз и Виола пак се споглеждаме. Сериозна работа е да си кажем имената, но може би е справедлива цена за това, че жената свали пушката.

— Аз съм Тод. Това е Виола.

— Е, туй е вярно, както че слънцето и утре ще изгрее, нали тъй? — казва жената, а Манчи вече е вирнал лапи пред краката й и тя го гали по корема.

— Има ли друг път през реката? — питам аз. — Или друг мост? Защото тези мъже, те…

— Аз съм Матилд — прекъсва ме старата жена, — обаче ония, дето ми викат така, не ме познават, а вие можете да ми викате Хилди, може дори някой ден да заслужите правото да ми стиснете ръка.

Аз пак поглеждам Виола. Как можеш да кажеш дали някой е луд, ако няма Шум?

Жената пак се засмива.

— Ама много си смешен, момче — тя се изправя, а Манчи веднага скача на крака и започва да я гледа предано и с обожание. — А да ти отговоря на въпроса, има брод на няколко дни езда нагоре по течението, но мостове изобщо няма и в двете посоки.

Тя обръща очи към мене, погледът й е твърд и ясен, на устните й е изписана лека усмивка. Отново чете Шума ми, но няма и следа от натиска и грубостта, с които правят това мъжете.

А от начина, по който започва да ме гледа, аз проумявам някои неща. Май излязох прав за това, че Прентистаун е карантиниран заради заразата на Шума, а? Щото ето ти една възрастна жена, която изобщо не е умряла от нея, която ме гледа приятелски, макар и още да държи дистанцията между нас, жена, която посреща гостите от моя край с насочена пушка.

А ако аз нося заразата, то Виола определено трябва вече да я е хванала, сигурно умира малко по малко докато си говорим, а това пък вероятно значи, че в селището мен няма да ме искат, вероятно ще ми кажат да се махам и вероятно това ще е краят на всичко, прав ли съм? Моето пътуване ще свърши още преди да съм намерил място, където да отида.

— О, в селището няма да те искат — казва жената, — туй не е вероятно, а е напълно сигурно. Но пък — и тя ми намига, — онуй, което не знаеш, не може да те убие.

— Искаш ли да се хванем на бас, че е точно обратното? — казвам.

Тя се обръща и тръгва пак нагоре по скалите. Ние само я гледаме, докато стига до горе и се обръща да ни погледне.

— Идвате ли, а? — пита, сякаш ни е поканила, а ние нещо се бавим.

Поглеждам Виола. Тя извиква към жената:

— Ние сме се запътили към селището — после обръща поглед към мен. — Независимо дали ни искат там или не.

— О, баш там ще стигнете, кутрета — отвръща жената, — обаче първо имате нужда от един хубав сън и от едно хубаво ядене. Туй и слепец може да го види.

Представата за сън и топла храна е толкова примамлива, че за миг забравям, че преди малко тя се целеше в нас с пушка. Но само за миг. Щото аз не трябва да мисля за ядене, а за други неща. Вземам решение и за двама ни.

— Не трябва да се отклоняваме от пътя — казвам тихо на Виола.

— Ти дори не знаеш къде отиваме — отвръща тя, също така тихо. — Нали не знаеш? Кажи честно.

— Бен каза, че…

— Вие, кутрета, идвате сега с мене в мойта ферма, наяждате се, дръпвате му един сън в истински кревати — нищо че не са кой знае колко меки, а утре отиваме заедно в селището — при последната дума тя отваря широко очи, сякаш ни се подиграва, задето го наричаме така.

Ние обаче не мърдаме.

— Еми, ако си говорим честно — казва жената, — пушката е у мене — тя я размахва леко. — Обаче аз ви моля да дойдете.

— Защо да не отидем с нея? — прошепва Виола. — Да видим какво е положението.

Шумът ми лумва от изненада.

— Какво положение да видим?

— Ами искам да се изкъпя — казва тя. — Искам и да поспя.

— Аз също — отвръщам, — обаче има едни мъже, дето ни преследват и дето със сигурност няма да отстъпят пред един нищо и никакъв съборен мост. А и не знаем нищо за тази жена. Може да е убийца.

— Изглежда ми свястна — Виола поглежда жената. — Малко е изкукуригала, но не ми се вижда опасна в този смисъл.

— Тя никак не може да изглежда — почвам да се дразня, да ви кажа право. — Човеците без Шум изглеждат като едно голямо нищо, така да знаеш.

Виола се втренчва в мене, веждите й се свиват и тя стисва зъби.

— Е, не и ти, де — казвам.

— Всеки път… — започва тя, но после само поклаща глава, без да довърши.

— Какво всеки път? — прошепвам, но Виола само стисва очи и се обръща към старата жена.

— Чакайте — извиква, а гласът й е ядосан. — Само да си взема нещата.

— Ей! — възкликвам аз. Вече не сме на фаза „Той ми спаси живота“, така ли? — Чакай малко. Не трябва да се отклоняваме от пътя. Трябва да стигнем до селището.

— Пътят никога не е бързият начин да стигнеш там, закъдето си тръгнал — обажда се старата жена. — Не знаеш ли?

Виола си мълчи, грабва раницата си и е страшно намръщена. Готова е да тръгне, готова е да последва първия срещнат човек без Шум, готова е да ме зареже при първото изкушение.

И изобщо не й идва на ум онова, което аз се налага да изрека на глас.

— Аз не мога да дойда, Виола — казвам тихо със стиснати зъби, малко се мразя за това, че го казвам, лицето ми пак пламва и от това пластирът пада от веждата ми. — Нали нося заразата. Опасен съм.

Тя се обръща към мене, а гласът й е леденостуден:

— Ами значи може би не бива да идваш.

Челюстта ми буквално увисва.

— Наистина ли би постъпила така? Просто ще ме изоставиш?

Виола отвръща поглед встрани, но преди да отговори, се обажда старата жена:

— Момче кутре — казва, — ако от заразата те е страх, то може твойта приятелка да върви малко по-напред със старата Хилди, а ти да изостанеш назад и кучето кутре да те пази.

— Манчи! — излайва Манчи.

— Както искаш, все ми е едно — казва Виола, обръща ми гръб и се закатерва по скалите, където е застанала старата жена.

— А и да ти кажа — казва старата жена, — аз съм Хилди, не стара жена.

Виола стига до нея, двете тръгват заедно без дума повече и само за миг се скриват от погледа ми. Просто ей така.

— Хилди — казва ми Манчи.

— Млъквай — отвръщам.

Вече нямам избор и просто трябва да се покатеря по скалите след тях, сещате ли се?

Продължаваме нататък по много по-тесен път сред още скали и храсталаци, Виола и старата Хилди заедно напред, аз и Манчи много по-отзад, крачим към кой знае каква нова опасност, а аз през цялото време се озъртам през рамо, като всеки път чакам да видя Кмета и господин Прентис Младши, и Аарон, които ни преследват.

Не знам нищо. Откъде да го знам? Как може Бен и Килиън да са очаквали, че ще съм подготвен за онова, което виждам сега? Е, вярно, идеята за чисто легло и топла храна звучи като нещо, заради което си заслужава да се оставиш да те застрелят, но може би това е капан, а ние тримата сме толкова глупави, че просто заслужаваме да паднем в него.

Освен това ни преследват и трябва не да спираме, а да бягаме.

Но може би наистина през реката няма друг път.

А Хилди можеше да ни принуди насила да я последваме, но тя не го стори. А пък Виола каза, че Хилди е свястна, може би пък човеците без Шум могат да се разпознават едни други по-добре.

Видяхте ли сега? Откъде да знам кое е истината?

А и на кого му пука какво казва Виола?

— Виж ги само — казвам на Манчи. — Веднага се сдушиха. Като отдавна изгубени роднини или нещо подобно.

— Хилди — казва Манчи, аз замахвам към задницата му, но той избягва напред.

Виола и Хилди не спират да си приказват, но аз чувам само мърморене от време на време, без никакви думи. Изобщо не знам какво си казват. Ако си бяха нормални човеци с Шум, нямаше да има значение колко назад съм изостанал, просто тримата щяхме да си говорим и никой нямаше да има тайни от другия, а сега тайните си се появяват направо автоматично. Всички щяхме да си бъбрим, независимо дали другите искат да слушат или не.

И никой нямаше да бъде изоставен. Никой нямаше да може да бъде изоставен от другия, готов да го зареже при първата появила се възможност.

Крачим напред.

А аз продължавам да мисля.

Пускам ги да се отдалечат още повече.

И мисля, и мисля.

Щото с течение на времето почвам да проумявам още повече неща.

Сега срещнахме Хилди и навярно тя може да се погрижи за Виола. Явно си допадат, щото са един дол дренки. Напълно различни са от мене, във всеки случай. Вероятно Хилди може да помогне на Виола да се върне там, откъдето е дошла, щото аз очевадно не мога да й помогна да го стори. Очевидно аз не мога да живея никъде другаде, освен в Прентистаун, сещате ли се? Щото нося заразата, която ще убие Виола, може би я убива в момента, освен това може да убие всеки друг, когото срещна, заразата винаги и винаги ще ме държи вън от селището, така че сигурно ще трябва да спя в хамбара на Хилди при овцете и картофите.

— Значи така стоят нещата, а, Манчи? — спирам, а гърдите ми натежават страшно. — Тук няма Шум, аз съм единственият, който го носи.

Изтривам потта от челото си.

— Няма къде да отидем. Не можем да продължим напред.

Не можем и да се върнем.

Сядам на един камък и осъзнавам цялата страшна истина в тези думи.

— Няма къде да отидем — казвам. — Нищо не ни остана.

— Остана Тод — казва Манчи и маха с опашка.

Не е честно.

Просто не е честно.

Единственото място, на което истински принадлежиш, е мястото, където никога не можеш да се върнеш.

Така че оставаш завинаги сам, винаги и завинаги.

Защо постъпи така с мен, Бен? Какво толкова лошо направих, че да постъпиш така с мен?

Изтривам очите си с ръкав.

Иска ми се Кметът и Аарон да дойдат и да ме хванат.

Искам всичко да свърши.

— Тод? — лае Манчи, изправя се на коленете ми и ме души по лицето.

— Остави ме — казвам и го избутвам настрани.

Хилди и Виола си продължават напред и ако не стана, ще изгубя пътя.

Не ставам.

Още ги чувам как си говорят, но постепенно гласовете им заглъхват, никой не се оглежда назад, за да види дали ги следвам.

Хилди чувам изведнъж и момиче кутре и проклетата спукана тръба, и пак Хилди, и горящ мост.

Вдигам глава.

Защото това е нов глас.

А аз не просто го чувам. Не и с ушите си, искам да кажа.

Хилди и Виола се отдалечават все повече, но някой върви срещу тях, посреща ги и вдига ръка за поздрав.

Някой, чийто Шум казва здрасти.

15Братя по страдание

Стар мъж, който носи пушка, но дулото е наведено към земята. Шумът му лумва, когато приближава Хилди, става възбуден и радостен, когато мъжът обгръща раменете й с ръка и я целува за добре дошла, после започва да жужи, когато мъжът се обръща към Виола, а тя отстъпва малко назад, за да не я поздравят и нея толкова сърдечно.

Хилди е омъжена за мъж с Шум.

Възрастен мъж, който си се разхожда със своя истински, ама съвсем истински Шум.

Но как…?

— Ей, момче кутре! — вика Хилди към мене. — Цял ден ли ще седиш там да си човъркаш носа или идваш за вечеря?

— Вечеря, Тод! — лае Манчи и хуква към Хилди.

Нищо не мисля. Не знам какво да мисля.

— Еха, още един Шумен приятел! — вика старият мъж, подминава Виола и Хилди и се запътва към мене. Шумът му се излива от него като ярък парад от радост, пълен е с нежелано доброжелателство и натрапени добри чувства.

Момче кутре и мостът пада, и спукана тръба и брат по страдание и о, Хилди, моя Хилди. Той все така носи пушката, но когато идва до мен, протяга приятелски ръка да се здрависаме.

Толкова съм втрещен, че просто я поемам.

— Там ме викат! — старият мъж направо крещи. А ти кой ще да си, кутре?

— Тод — отвръщам.

— Баш ми е драго, Тод! — той слага ръка около раменете ми и полека ме повлича напред по пътя. Препъвам се, едва пазя равновесие, докато той ме дърпа към Хилди и Виола и не спира да бъбри — Не са идвали гости за вечеря от сума ти луни, та затуй ще ни извиняваш за скромната колибка. По тоз път никой не е идвал от има-няма десет години, но вие сте добре дошли! Добре сте ни дошли!

Настигаме останалите и аз все така не знам какво да кажа и само местя поглед от Хилди и Виола към Там и обратно.

Просто ми се ще от време на време в света да има някаква логика, толкова ли е трудно?

— Не е никак трудно даже, Тод, кутрето ми — казва мило Хилди.

— Как може да не си се заразила от Шума? — питам, когато най-после думите успяват да пропълзят от главата ми и да излязат в света през устата ми. И тогава сърцето ми се разтупква, разтупква се толкова силно, че очите ми се разтварят широко, широко, а гърлото ми се стяга, а Шумът ми става бял от надеждата.

— Имате ли лек? — казвам, а гласът ми прекъсва. — Има ли лек?

— То ако имаше лек — вика Там, — верно ли мислиш, че щях да те заливам с целия тоз боклук, дето плува из ума ми, а?

— Бог да ти е на помощ, ако не млъкнеше поне тогава — казва Хилди с усмивка.

— Бог да ти е на помощ и на тебе, щото тогава нямаше да можеш да ми казваш кво да мисля — отвръща Там, а Шумът му бълбука от обич. — Не, момче кутре. Няма лек или поне аз не знам да има.

— Ами то — обажда се Хилди, — говори се, че в Хейвън работели върху лек. Хората приказват.

— Кои хора? — скептично пита Там.

— Талия например — отговаря Хилди. — Сюзън Ф. Сестра ми също.

Там изпуфтява.

— Думичка повече няма да кажа. Слухове за слухове са слухове. То на сестра ти доверие да нямаш дори когато си казва името, камо ли за други работи.

— Ама… — обаждам се аз, като не спирам да местя погледа си напред-назад, защото просто трябва да разнищя въпроса докрай. — Как тогава сте останали живи? — обръщам се към Хилди. — Шумът убива жените. Всички жени.

Там и Хилди се споглеждат и аз чувам, усещам как Там смачква нещо в Шума си и го скрива от мен.

— Не, не ги убива, Тод, кутрето ми — казва Хилди и гласът й е много нежен. — Тъкмо това разправях на приятелката ти Виола преди малко. Шумът не е опасен за нея.

— Не е опасен ли? Как може да не е опасен?

— Жените имат имунитет срещу Шума — обажда се Там. — Късметлийки, само туй ще ти река.

— Не, не може, как така? Нямат никакъв имунитет! — отвръщам аз много високо. — Никакъв имунитет нямат! Всички жени в Прентистаун са хванали Шума и са умрели от него, всичките, до една! Мама също е умряла от Шума! Може при нас диваците да са пуснали някакъв по-опасен Шум, отколкото тук, но…

— Тод, кутренце — Там слага ръка на рамото ми и ме спира.

Дръпвам се рязко от него, но просто не знам какво повече да кажа. Виола досега думичка не е обелила и аз обръщам поглед към нея. Тя обаче гледа настрани.

— Знам каквото знам — казвам, нищо че досега точно онова, което си мислех, че знам, докара най-големите неприятности, сещате ли се?

Как може истината да е друга?

Как може истината да е друга?

Там и Хилди се споглеждат. Поглеждам в Шума на Там, но той е такъв специалист в криенето на мисли, какъвто не съм срещал през живота си, така че няма смисъл да ровя. Виждам само една доброта и нищо друго.

— Прентистаун има много тъжна история, кутре — казва той. — Куп неща там станаха по най-горчивия начин.

— Грешиш — казвам, но дори гласът ми звучи несигурно, защото изобщо не знам в какво греши той.

— Сега не му е времето, Тод — обажда се Хилди, погалва Виола по рамото, а Виола не се съпротивлява на докосването й. — Трябва да хапнеш, трябва да поспиш. Ви казва, че почти никак не сте спали, а сте пропътували толкова километри. Всичко ще изглежда по-добре утре, когато се нахраниш и си починеш, а, как мислиш?

— И тя няма да се зарази с нищо от мен? — питам, като умишлено не гледам… Ви.

— Е, с Шум със сигурност няма да се зарази, за друго не знам — лукаво се усмихва Хилди. — Като те опознае по-добре, чак тогава ще разбере дали е в безопасност с тебе.

Много искам Хилди да е права, но едновременно с това искам да й кажа, че не е права и затова просто не казвам нищо.

— Хайде — прекъсва мълчанието Там. — Да ходим да хапнем.

— Не! — обаждам се аз, защото всичко отново нахлува в съзнанието ми. — Нямаме време да хапваме — поглеждам Виола. — Едни мъже ни преследват, ако си забравила. Мъже, които изобщо не се интересуват от това дали се чувстваме добре — вдигам очи към Хилди. — Виж, сигурен съм, че хапването при тебе е супер, обаче…

— Тод, кутрето ми… — започва Хилди.

— Не съм ти никакво кутре! — изкрещявам аз.

Хилди стисва устни и само очите и се усмихват.

— Тод, кутрето ми — почва тя пак, само че по-тихо, — никой мъж от отвъдния бряг на реката няма да стъпи на моя бряг, разбра ли ме добре?

— Така, така — казва Там. — Верно си е.

Аз гледам ту единия, ту другия.

— Но…

— Аз охранявам този мост вече повече от десет години, кутре — казва Хилди. — А преди това още много години го поддържах. Работата ми е да следя кой или какво минава по него — тя поглежда Виола. — Никой няма да дойде. В безопасност сте.

— Така, така — повтаря Там, като се полюшва на пети и пръсти.

— Но… — започвам пак аз, но Хилди ме пресича:

— Време е за хапване.

Е, то се видя, явно това е положението. Виола все така не ме и поглежда, ръцете й са все така скръстени, само дето сега е хванала и Хилди под ръка. По всичко личи, че аз ще правя компания на Там, който ме чака да ги последваме. Да ви кажа право, не ми се тръгва, но всички закрачват, така че аз нямам избор. Тръгваме по пътеката в имота на Хилди и Там, Там все бъбри и вдига повече Шум от цял град.

— Хилди вика, че сте взривили моста — казва той.

— Моя мост — обажда се Хилди отпред.

— Тя го построи — продължава Там. — Но никой не е минавал по него от сума ти години.

— Съвсем никой? — питам аз и за секунда мисля за всички ония мъже, които изчезваха от Прентистаун, докато растях. Нито един от тях не е стигнал толкова далеч, колкото стигнахме ние с Виола.

— Страшна конструкция, мостът де — продължава Там, сякаш изобщо не ме чува, а може и наистина да не ме чува, щото говори много високо. — Жално ми стана, като разбрах, че вече го няма.

— Нямахме избор — отвръщам.

— О, избор винаги има, кутренце, а от това, което чувам, вие сте направили най-добрия.

Известно време вървим мълчаливо.

— Сигурен ли си, че сме в безопасност? — питам аз.

— Е, в това човек никога не може да бъде сигурен — отвръща той. — Но Хилди е права — той се усмихва, но с тъжна усмивка или поне така ми се струва. — Има и други неща освен взривения мост, които държат ония мъже от другата страна на реката.

Опитвам се да разчета Шума му, за да разбера дали казва истината, но той е твърде блестящ и чист, ярко, топло място, където в истина се превръща всичко, което си пожелаеш.

Изобщо не прилича на мъж от Прентистаун.

— Не разбирам — казвам, защото мисълта не ми излиза от главата. — Сигурно тук имате някаква друга Шумна зараза.

— Моят Шум вижда ли ти се различен от твоя? — пита Там и в гласа му има искрено любопитство.

Поглеждам го и се заслушвам. Хилди и Прентистаун, и картофи и овце, и заселници, и спукана тръба, и Хилди.

— Със сигурност мислиш много за жена си.

— Тя е мойта пътеводна звезда, кутренце. Щях да се изгубя в Шума, ако тя не ми беше протегнала ръка и не беше ме извадила оттам.

— Как така? — питам и се чудя за какво ли говори. — Ти би ли се във войната?

— Бих се, кутренце малко — отвръща той, — но под открито небе, когато слънцето грее, за войни не се говори.

— Защо?

— Моля се на всичките си богове никога да не разбереш защо — Там слага ръка на рамото ми. Този път не се дръпвам.

— Как го правиш? — питам.

— Кое?

— Как правиш Шума си толкова лъскав, че не мога да погледна в него?

Той се усмихва.

— Тъй става след сто години криене на разни работи от жената.

— То затова аз чета мислите му толкова добре — обажда се Хилди отпред. — Той задобрява в криенето, аз задобрявам в разкриването.

Двамата се засмиват едновременно. Опитвам се да срещна погледа на Виола и да извъртя очи престорено заради тези двамата, но Виола не ме поглежда и аз спирам да се опитвам.

Скалите край пътя свършват, заобикаляме един нисък хълм и внезапно пред нас изниква фермата, имотът се простира върху още ниски хълмчета, виждам ниви с пшеница, ниви със зеле, ливада с няколко овце.

— Здравейте, овце! — вика Там.

— Овце! — отвръщат овцете.

Пътят минава първо край грамаден дървен хамбар, построен толкова стабилно, колкото и мостът над пропастта, водонепропусклив и здрав, който сякаш може да векува тук, ако стане нужда.

— Освен ако не го взривите и него — гризва ме Хилди, като не спира да се смее.

— Ще видиш какво ще ти се случи, ако опиташ — смее се и Там.

Почвам да се отегчавам от тоя смях с повод и без повод.

После пред нас застава главната къща на фермата, която е буквално нещо невиждано. Цялата е метална, като нашата бензиностанция и Църквата ни, но не е така очукана и ръждива. Направо блести, част от нея се издига право към небето като платно, а коминът е дълъг и причудливо извит, а върхът му е наведен надолу и пуши дори в момента. Другата половина от къщата е от дърво, наковано върху метални плоскости, стабилно като хамбара, но странно огънато и прилично на…

— Крила — казвам.

— Точно крила — потвърждава Там. — И какви крила са това според тебе?

Поглеждам пак къщата. Цялата всъщност прилича на птица, като коминът представлява главата и шията, после следват блестяща метална гръд и обкованите с дърво крила, протегнати назад и видът й е точно на птица, отпусната върху водата или нещо подобно.

— Това е лебед, Тод, кутренцето ми — казва Там.

— Какво е?

— Лебед.

— Какво е лебед? — питам аз, без да свалям очи от къщата.

За секунда Шумът на Там е объркан, после се изпълва с тъга, така че обръщам очи към него:

— Какво има?

— Нищо, кутренце — отвръща той. — Отдавнашни спомени.

Виола и Хилди са все така пред нас, очите на Виола са широко отворени, а устата и безмълвно се отваря и затваря.

— Какво ти казах! — обажда се Хилди.

Виола се втурва към оградата. Взира се в къщата, оглежда металните части от горе до долу, от всички страни. Заставам до нея и също разглеждам. Трудно ми е да измисля какво да кажа сега (млъквайте!).

— Би трябвало това да е лебед — казвам накрая. — Каквото и да означава „лебед“.

Виола не ми обръща никакво внимание и пита Хилди:

— Това „Експанжън Три 500“ ли е?

— Кво?

— По-стар е, Ви, кутрето ми — отвръща Хилди. — „Х Три 200“.

— Нашите са „Х“ Седмици — казва Виола.

— Не съм изненадана — продължава Хилди.

— За какво говорите, мътните да ви вземат? — питам. — Експанжън кви?

— Овце! — лае Манчи в далечината.

— Това е моделът на нашия заселнически кораб — отвръща Хилди, сякаш изненадана, че не знам това. — „Експанжън“ клас три, серия 200.

Обхождам с поглед лицата на останалите. В Шума на Там има летящ космически кораб, чийто корпус повтаря едно към едно фасадата на фермата.

— А, да — казвам аз, като се мъча да звуча така, сякаш всичко ми е ясно. — Построили сте къщата с частите, които са ви били под ръка.

— Точно така, кутренце — казва Там. — Или просто строиш, или я превръщаш в произведение на изкуството, ако така по ти харесва.

— Откъде знаеш тия неща за корабите? — питам Виола.

Тя гледа в земята и избягва очите ми.

— Нали не ми казваш, че… — започвам аз, но млъквам.

Чак сега разбирам.

Естествено, че разбирам.

Твърде късно го разбирам, както и всичко останало, но все пак разбирам.

— Ти си заселник — казвам. Ти си нов заселник.

Виола не ме поглежда, но свива рамене.

— Но корабът, с който сте се разбили в блатото — продължавам, — беше твърде малък, за да бъде заселнически кораб.

— Той беше само совалка за разузнаване. Корабът майка е „Експанжън“ клас Седем.

Тя обръща очи към Хилди и Там, които стоят мълчаливо. Шумът на Там е ярък и изпълнен с любопитство. Хилди си остава все така загадъчна. Обаче някак си имам чувството, че за мен чутото е изненада, а за нея не, че Виола й е казала вече коя е, а на мен не е казала, вярно, че аз нито веднъж не съм я и питал за това, но все пак ме изпълва горчивина.

Поглеждам към небето.

— Той е някъде там, нали? — питам. — Твоят „Експанжън“ клас Седем.

Виола кимва.

— Ти водиш нови заселници. Нови заселници идват в Новия свят.

— Всички уреди се повредиха, когато се разбихме — казва Виола. — Не можех да се свържа с тях. Нямаше как да ги предупредя, че не трябва да идват — поглежда нагоре и леко въздъхва. — Ти трябва да ги предупредиш.

— Няма как Бен да е имал предвид това — пресичам я бързо. — По никакъв начин не е имал предвид това.

Виола смръщва вежди.

— Защо пък не?

— Кой какво е имал предвид? — пита Там.

— Колко са? — питам, без да свалям очи от Виола и чувствам как светът се променя, а промяната е завинаги. — Колко нови заселници идват?

Виола поема дълбоко въздух, преди да отговори и аз съм готов да се обзаложа, че тая част от историята не я е разказала на Хилди.

— Хиляди са — отвръща. — Хиляди.

16Нощ без извинения

— Ще им трябват още няколко месеца, за да пристигнат — казва Хилди и за пореден път ми напълва чинията с картофено пюре. Двамата с Виола така се тъпчем, че не можем и думичка да обелим, затова Хилди и Там отговарят за разговора.

За разговора с кутретата.

— Пътуването през космоса не прилича на онова, което си виждал по видеозаписите — обажда се Там, а по брадата му потича сос от овнешкото. — Трябват ти години и години, и години да стигнеш до където и да било. Примерно от Стария до Новия свят се пътува шейсет и четири години.

— Шейсет и четири години? — ахвам аз и пръсвам наоколо сдъвкано картофено пюре.

Там кимва.

— През повечето време си замразен, така че годините минават бързо, стига да не умреш по пътя.

Обръщам се към Виола.

— Значи ти си на шейсет и четири години?

— Шейсет и четири по летоброенето на Стария свят — продължава Там и смята нещо на пръсти. — Това значи колко…? Към петдесет и осем, петдесет и девет години по летоброенето тука…

Виола обаче клати глава.

— Аз съм родена на борда. Не съм била замразена.

— Значи или татко ти, или майка ти са били отговорници — обажда се Хилди, хапва репичка и се обръща към мен, за да ми обясни. — Някои от хората на борда остават будни, за да наглеждат останалите и да следят курса на пътуването.

— И двамата бяха отговорници отвръща Виола. — Преди тях отговорник бил бащата на мама, а преди него — дядо й.

— Чакай, чакай — обаждам се аз, щото както винаги изоставам от разговора. — Значи, ако ние сме кацнали на Новия свят преди двайсетина години…

— Двайсет и три — отбелязва Там. Ама ми се сториха като сто.

— Значи вие сте тръгнали насам още преди ние да стигнем — зяпвам. — Искам да кажа татко ти или дядо ти, или който там друг…

Оглеждам всички, за да видя дали някой си задава същия въпрос, който си задавам аз.

— Но защо? — питам. — Защо сте тръгнали насам, без дори да знаете какво ви чака?

— Питаш защо са дошли първите заселници ли? — казва Хилди. — Защо някой би искал да потърси ново място за живот?

— Щото не си заслужаваше да оставаме на онуй място, дето го напуснахме — казва Там. — Щото там беше станало толкова страшно, че трябваше да се махнем.

— Старият свят беше мръсен, кървав и пренаселен — казва Хилди и си изтрива устата със салфетка. — Разпадаше се, да, разпадаше се, щото хората се мразеха и се избиваха, и никой не се радваше, ако другите край него не страдаха. Поне така беше преди двайсет години.

— Не знам как е сега — казва Виола. — Никога не съм виждала Стария свят. Баща ми и майка ми…

Тя замълчава и се отнася нанякъде.

Аз обаче не спирам да си мисля какво ли е да си роден на космически кораб, на истински космически кораб. Да растеш, докато прелиташ край звездите, да можеш да поемеш накъдето си пожелаеш, а не да си забит на една противна планета, която очевидно изобщо не те иска. С кораба можеш да отидеш навсякъде. Ако някое място не те устройва, отлиташ и си намираш друго. Пълна свобода във всички посоки. Възможно ли е изобщо в цялата вселена да има нещо по-готино от това?

Не забелязвам, че край масата се е възцарила тишина. Хилди гали Виола по гърба, а от очите на Виола текат сълзи и тя се полюлява леко напред-назад.

— Какво? — питам. — Какво има пък сега?

Челото на Виола се смръщва.

— Какво? — повтарям.

— Мисля, че достатъчно говорихме за майката и таткото на Ви тази вечер — отвръща меко Хилди. — Смятам, че е време малките кутрета да си лягат.

— Още е рано — казвам аз и поглеждам през прозореца. Слънцето дори не е залязло. — Трябва да стигнем до селището…

— Селището се казва Фарбранч — срязва ме Хилди, — и първата ни работа утре сутрин е да отидем там.

— Но онези мъже…

— Аз пазя реда на това място от дните преди ти да се родиш, кутре — отвръща Хилди кротко, но категорично. — Ще се справя с всичко, което се кани да дойде, каквото и да е то, ясно ли е?

Не отвръщам нищо, а Хилди не обръща внимание на Шума ми, който определено има друго мнение по въпроса.

— Мога ли да попитам какво ще правите във Фарбранч? — пита Там с небрежен глас, човъркайки кочан варена царевица, но Шумът му ври от любопитство.

— Просто трябва да стигнем там — отвръщам.

— И двамата ли?

Поглеждам Виола. Тя вече не плаче, но лицето й е подуто. Не отговарям на въпроса.

— Ами, то във Фарбранч има достатъчно работа за вършене — казва Хилди, изправя се и вдига чинията си от масата. — Ако това е, което търсите. В овощните градини винаги има нужда от помощ.

Там също става и двамата разчистват масата, отнасят чиниите в кухнята и ме оставят сам с Виола. Чувам ги как си бъбрят, говорят тихичко, а Там блокира Шума си, така че не мога да разбера и думичка.

— Смяташ ли, че е добре да оставаме тук цяла нощ? — питам полугласно.

Но Виола ми отговаря с гневен шепот и то така, сякаш изобщо не съм попитал нищо:

— Само защото мислите и чувствата ми не се изливат наоколо като безкраен крясък, не означава, че нямам мисли и чувства!

Зяпвам я изненадано:

— Кво?

Тя продължава да шепне яростно:

— Всеки път, когато си помислиш нещо от рода на О, тя е напълно празна или Вътре в нея няма нищо, или пък Може пък да я зарежа тука с тия двамата, аз те чувам отлично, ясно ли ти е? Чувам всяка глупост, която си помислиш, разбра ли? И схващам много повече, отколкото ми се иска.

— А, така значи? — прошепвам в отговор, но Шумът ми изобщо не шепне. — Всеки път, когато ти си помислиш нещо, когато през главата ти мине някоя твоя глупава мисъл, аз не я чувам, така че как се предполага да знам каквото и да било за теб, мътните те взели? Как се предполага да знам какво става в тебе, ако го пазиш в тайна и не ми го казваш?

— Не пазя никакви тайни — стисва зъби тя. — Аз просто съм нормална.

— Не и на мойта планета, Ви.

— Ти пък откъде знаеш, а? Чувам как се изненадваш от почти всяка дума през последните няколко часа. Там, от където идваш, нямахте ли училище? На нищо ли не са те научили?

— Уроците по история не са толкова важни, когато се мъчиш да оцелееш — промърморвам аз.

— А, точно тогава са най-важни — обажда се Хилди, застанала в противоположния край на масата. — А тоя тъп спор само доказва, че и двамата сте капнали от умора. Хайде.

Виола и аз се споглеждаме, но тръгваме след Хилди и влизаме в една просторна простичка стая.

— Тод! — излайва Манчи от единия ъгъл, без да мърда от овнешкия кокал, който Там му даде по-рано.

— Отдавна използваме стаите за гости за други неща — казва Хилди. — Ще полегнете на диваните.

Помагаме й да постеле чисти чаршафи. Виола продължава да се мръщи, а моят Шум жужи яркочервен.

— Хайде сега — казва Хилди накрая, — да се извините един на друг.

— Моля? — казва Виола. — Защо?

— Защо се бъркаш, където не ти е работа? — питам аз.

— Човек не трябва да си ляга вечер скаран с друг човек — отвръща Хилди, сложила ръце на хълбоците си и ясно показва, че няма да отстъпи, но много й се иска някой да се опита да я накара да го стори. — Не и ако иска да остане приятел с него.

Двамата с Виола мълчим.

— Той нали ти спаси живота? — обръща се Хилди към Виола.

Тя гледа известно време в пода, после казва:

— Да.

— Така си е, спасих я! — обаждам се аз.

— А тя пък спаси твоя живот при моста, нали тъй? — продължава Хилди.

Опа.

— Така, така — казва Хилди. — Опа. Не смятате ли, че всичко, което сте преживели заедно, все пак означава нещо?

Ние пак премълчаваме.

Хилди въздъхва.

— Хубаво. Смятам, че две толкова пораснали кутрета трябва да могат сами да се оправят с извиненията помежду си.

И излиза от стаята, без дори да каже „лека нощ“.

Обръщам гръб на Виола, тя също ми обръща гръб. Изритвам си обувките и се пъхам под чаршафа на единия „диван“ на Хилди, който си е проста кушетка със завъртяно име. Виола прави същото. Манчи скача при мене и се свива на кълбо в краката ми.

Тихо е, чува се само моят Шум и от време на време по някое припукване на огъня — навън е захладняло. Рано е, но меките възглавници и чистият чаршаф, и топлината на огъня ме унасят и аз затварям очи.

— Тод? — обажда се Виола от своята кушетка до отсрещната стена на стаята.

Изплувам от съня.

— Какво?

Мълча няколко секунди, защото ми се струва, че тя обмисля как да ми се извини.

Нищо подобно.

— В книгата ти написано ли е какво трябва да правим, когато стигнем във Фарбранч?

Шумът ми пламва в червено.

— Няма значение какво пише в книгата ми — казвам. — Тя е моя, предназначена е само за мен.

— Нали се сещаш, че в блатото ми показа картата, дето е пъхната вътре? — продължава тя. — И ми каза, че трябва да стигнем до нарисуваното селище? Спомняш ли си какво пишеше под рисунката?

— Разбира се, че си спомням.

— Е, какво пишеше?

В гласа й няма подигравка или пък аз не мога да я уловя, защото този въпрос трябва да означава точно това, нали? Подигравка?

— Заспивай — казвам.

— Пишеше Фарбранч — казва тя. — Под рисунката беше написано името на селището, до което трябва да стигнем.

— Млъквай — Шумът ми пак почва да жужи.

— Не е срамно, че не можеш…

— Млъквай, казах!

— Аз мога да ти помогна да…

Скачам рязко и събарям Манчи от дивана. Грабвам си чаршафа и одеялото под мишница и раздразнено се измъквам от стаята, отивам в трапезарията, като тропам силно по пода. Хвърлям завивките на пода и пак си лягам, далеч от Виола и от безсмисленото й зло мълчание.

Манчи остава при нея. Не съм учуден.

Затварям очи, но не мога да заспя, не мога и не мога.

Докато най-после заспивам.

Заспивам, щото съм на пътеката в блатото, но то е и града, и нашата ферма, и Бен е там, и Килиън е там, и Виола е там и те всичките казват: „Какво правиш тука, Тод?“, а Манчи лае: „Тод! Тод!“, а Бен ме сграбчва за ръката и ме влачи към вратата, а Килиън е сложил ръка на раменете ми и ме бута ли, бута напред по пътеката, а Виола слага кутийката за палене на огън пред предната врата на фермата, а Кметът на коня си прелита точно през вратата и стъпква кутийката, а крокодилът е с лицето на Аарон и изведнъж се изправя иззад раменете на Бен, а аз викам: „Не!“ и…

Сядам рязко, целият съм плувнал в пот, сърцето ми препуска и очаквам да видя Кмета и Аарон, надвесени над мене.

Но вместо тях над мен е Хилди, която казва:

— Какво правиш тука, мътните те взели? — изправила се е точно до вратата, зад гърба й нахлуват ярките слънчеви лъчи, толкова ярки, че трябва да вдигна ръка да си засенча очите.

— Тука ми беше по-удобно — промърморвам, а сърцето ми тупка ли, тупка.

— Не се съмнявам — казва тя, разчитайки сънения ми Шум. — Закуската е на масата.

Ароматът на пържен овнешки бекон скоро събужда и Виола, и Манчи. Пускам Манчи навън да се изака, но двамата с Виола не си казваме и думичка. Там влиза, докато закусваме, сигурно е бил да храни овцете. Аз поне ги хранех по същото време у дома, във фермата.

У дома, мисля.

Както и да е.

— Я си пийни, кутренце — казва Там и слага пред мене чаша кафе. Пия и крия очите си.

— Нещо необичайно навън? — питам иззад ръба на чашата.

— Нито звук — отвръща Там. — А денят е прекрасен!

Поглеждам Виола, но тя не ме гледа. Всъщност закусваме, мием си лицата, преобличаме се и стягаме раниците мълчешком, никой не казва и дума на другия.

— Късмет ви желая и на двамата — вика Там, когато заедно с Хилди сме готови да се отправим към Фарбранч.

— Винаги е хубаво, когато двама души, останали сам-самички на света, се намерят един друг.

Е, тая забележка я оставям без коментар.

— Хайде, кутрета — казва Хилди. — Губим време. Минаваме през фермата и скоро стъпваме пак на познатия път, който идва от моста.

— Това беше главният път от Фарбранч до Прентистаун — обажда се Хилди, понесла и тя някакъв неин си вързоп. — По-скоро до Ню Елизабет, така му беше предишното име.

— На кого предишното име? — питам.

— Ами на Прентистаун — отвръща тя. — Преди се казваше Ню Елизабет.

— Никога не се е казвал така! — възкликвам и вдигам високо вежди.

Хилди ме поглежда и собствените й вежди се повдигат подигравателно.

— Така ли? Значи нещо бъркам тогава.

— Сигурно — отвръщам.

Виола изпуфтява презрително. Хвърлям й усмъртителен поглед.

— Има ли къде да останем във Фарбранч? — пита тя Хилди, без да ми обръща никакво внимание.

— Ще ви заведа при сестра ми — отвръща Хилди. — Тя е Заместник-кмет тази година, сериозно ви говоря.

— А после какво ще правим? — питам и подритвам буци пръст, докато крачим напред.

— Е, това вече си е ваша работа — отвръща Хилди. — Вие носите отговорност за собствената си съдба, права ли съм?

— Е, досега не съм останала с такова впечатление — чувам Виола да промърморва под нос и това са същите думи, които витаят в Шума ми в същия момент, така че двамата неволно вдигаме глави и погледите ни се срещат.

Малко остава да се усмихнем един на друг. Но не се усмихваме.

И тогава чувам Шума.

— Аа! — обажда се Хилди, която също го чува. — Ето го и Фарбранч.

Да, ето го и Фарбранч.

Другото селище. Другото селище, което не би трябвало изобщо да съществува.

Другото селище, в което Бен искаше да отидем.

Другото селище, в което би трябвало да сме в безопасност.

Първото нещо, което виждам, е как пътят се вие през овощни градини, дърветата са подредени по конец, очевидно добре гледани, тръбите на напоителната система се спускат по хълма, минават през няколко постройки и стигат до потока недалеч, пълноводен, тих, той също се вие и без съмнение бърза да стигне до реката.

Навсякъде сноват мъже и жени.

Повечето са пръснати на работа из овощните градини, облечени са в тежки работни престилки, мъжете са с дълги ръкави, жените — с поли до глезените, някои режат от дърветата плодове, прилични на грамадни шишарки и ги насичат на по-малки парчета с мачете, други носят кошници насам-натам, трети се навъртат край тръбите за напояване.

Мъже и жени, жени и мъже.

Общото ми впечатление е, че мъжете тук са с няколко десетки по-малко, отколкото мъжете в Прентистаун.

А жените просто не мога да ги преброя.

Живеят тук, на това място, което не е Прентистаун.

Шумът (и мълчанието) им се издига нагоре във въздуха като мъгла.

Две, моля и както аз виждам нещата, и чиста загуба, и тя може да каже да, а може да каже и не, и ако смяната свърши в един часа, винаги мога да и така нататък, и така нататък, до безкрай, амин.

Спирам по средата на пътя и гледам безмълвно, защото просто още не съм готов да прекрача и да вляза в Шума.

Защото е странен.

Повече от странен, право да ви кажа.

Шумът е, как да го опиша, ами… спокоен. Като обикновен разговор между приятели. Нищо страшно, нищо обидно.

И никой не копнее за нищо.

Никъде, никъде тук не чувствам ужасния, ужасния отчаян копнеж.

— Мътните да го вземат, това определено не е Прентистаун — казвам на Манчи под нос.

Секунда по-късно чувам как от долината пред нас до мен долита Прентистаун?

После го чувам едновременно от още няколко места.

Прентистаун? и Прентистаун? и тогава виждам, че мъжете в овощната градина вече не берат плодове, нито пък вършат каквото и да било друго. Изправят се. И обръщат погледи към нас.

— Хайде — казва Хилди. — Просто продължавайте да вървите. Любопитни са, това е всичко.

Името Прентистаун се размножава безкрайно и профучава над долината като пукота на пожар. Манчи се притиска плътно до крака ми. Вървим, а очи ни гледат от всички страни. Дори Виола се свива и идва по-близо до мен и Хилди.

— Не се тревожете — казва Хилди. — Тук има много хора, които биха се радвали да срещнат…

И спира по средата на изречението.

На пътя пред нас излиза един мъж.

Изражението му с нищо не показва, че се радва да ни срещне.

— Прентистаун? — изрича той, а Шумът му става притеснително червен, опасно бърз.

— Добрутро, Матю — казва Хилди. — Водя ви тука…

— Прентистаун — произнася повторно мъжът, но това вече не е въпрос, а очите му изобщо не гледат Хилди.

Очите му гледат право в мен.

— Не си добре дошъл тук — казва той. — Изобщо не си добре дошъл.

В ръката си мъжът държи най-голямото мачете, което някога сте виждали.

17Среща в овощната градина

Ръката ми автоматично посяга зад гърба и аз вадя ножа.

— Недей, Тод, кутрето ми — обажда се Хилди, без да сваля поглед от мъжа. — Няма да стане така.

— Как си позволяваш да го водиш в града, Хилди? — пита мъжът и леко подхвърля мачетето в ръката си, гледа ме, а в Шума му има искрена изненада и…

И болка?

— Водя само две малки изгубени кутрета — отвръща Хилди. — Дръпни се, Матю.

— Не виждам тука никакво момче-кутре — отвръща Матю, а очите му пламват. Той е висок, грамаден, с рамене на бивол, с гъсти вежди, много е объркан, но няма да се смили. Прилича на жива говореща гръмотевична буря. — Всичко, което виждам, е един мъж от Прентистаун. Един мъж от Прентистаун с прентистаунски боклук, който плува из гнусния му прентистаунски Шум.

— Това не е истина — отвръща Хилди. — Вгледай се по-внимателно.

Шумът на Матю не я дочаква и да довърши, нахвърля се върху мен, опипва ме като с ръце, стиска ме, насилва мисълта ми, влиза в нея, мъчи се да рови, да рови. Гневен е и питащ, и Шумен като пламък и аз не мога да скрия нищичко от него.

— Знаеш закона, Хилди — казва мъжът.

Закон ли?

— Законът важи за мъжете — отвръща Хилди, а гласът й е спокоен, сякаш сме се спрели да си поговорим за времето. Не вижда ли колко червен става Шумът на този мъж? Ако искаш да си побъбриш с някого, червеното е цвят, който определено трябва да избягваш. — Това кутре още не е мъж.

— Ще стана мъж след двайсет и осем дни — отвръщам, без да помисля.

— Тия цифри не важат тука, момче — изплюва Матю. — Не ми пука колко дни ти остават.

— Я се успокой, Матю — казва Хилди по-строго, отколкото ми се иска. Но за моя изненада Матю само й хвърля горчив поглед и отстъпва крачка назад. — Той бяга от Прентистаун, кутре — казва му Хилди, а гласът й вече е мек. — Бяга.

Матю я гледа с подозрение, гледа мен, но острието в ръката му се отпуска надолу. Малко.

— Точно както избяга и ти — добавя Хилди.

Какво?

— Ти от Прентистаун ли си? — възкликвам.

Мачетето рязко се вдига, Матю прави крачка напред така заплашително, че Манчи започва да лае:

— Назад! Назад! Назад!

— Аз съм от Ню Елизабет — изръмжава Матю през стиснатите си зъби. — Никога не съм бил в Прентистаун, момче, никога, добре ще направиш да запомниш това!

Виждам ясни образи в Шума му. Образи на невъзможни неща, на извратени неща, заливат ме като поток, той не може да ги задържи, неща по-лоши от най-лошите нелегални видеозаписи, които господин Хамър едно време пускаше тайно на по-големите и груби момчета в града, ония видеозаписи, в които хората умират наужким, обаче никога не си напълно сигурен, дали не умират наистина. Картини и думи и кръв, и писъци, и…

— Прекрати това веднага! — крясва Хилди. — Овладей се, Матю Лайл. Овладей се на секундата!

Шумът на Матю се дръпва назад, рязко, но продължава да бълбука, защото мъжът не се контролира така добре като Там, но със сигурност го прави по-добре от всеки един мъж в Прентистаун.

Щом помислям за града и мачетето отново се вдига във въздуха.

— Няма да произнасяш това име сред нас, момче — казва той. — За твое добро ти го казвам.

— Никой няма да заплашва гостите ми, докато аз съм жива и дишам, ясно ли е? — казва Хилди, а гласът й е ясен и звънък. — Ясно ли е?

Матю само я гледа, не казва „да“, не кима, но всички разбираме, че му е ясно. Ясно му е, но не му е никак приятно. Шумът му продължава да ме ръчка и натиска, удря ме, когато му оставя възможност. Най-после погледът му се обръща към Виола.

— А тая пък коя е? — казва той и я посочва с върха на мачетето.

Следващото движение го правя дори преди да осъзная, че го правя, заклевам се.

В единия миг стоя зад всички, а в следващия се оказвам между Матю и Виола, ножът ми е високо напред, Шумът ми пада върху мъжа като лавина, а на глас изричам:

— Дръпни се от нея веднага и те съветвам да го сториш по-бързо.

— Тод! — ахва Хилди.

„Тод!“ излайва и Манчи.

И „Тод!“ вика и Виола.

Но аз съм пред нея, ножът е навън, сърцето ми забива бързо, сякаш чак сега осъзнава какво съм направил.

Но не отстъпвам.

Е, можете ли да ми обясните как въобще стана тая работа, а?

— Само ми дай повод, прентиско момче — изрича Матю и подхвърля леко мачетето. — Само ми дай един хубав повод.

— Достатъчно! — изрича Хилди.

Този път, обаче, в гласа й има нещо друго, в гласа й има власт и Матю трепва и се свива. Все така стиска мачетето и ме гледа в очите, после поглежда Хилди, а Шумът му тупти като възпалена рана.

А после лицето му се изкривява на една страна.

И той заплаква.

Гневно, яростно се мъчи да се спре, но ето ти го Матю Лайл, мъж-канара, стиска мачетето и плаче със сълзи.

Е, това определено не го очаквах.

Гласът на Хилди омеква.

— Скрий ножа, Тод, кутрето ми.

Матю пуска мачетето на земята, закрива очи с ръкав, подсмърча и вие, и стене. Поглеждам Виола. Тя гледа право в Матю и май е объркана точно колкото мене.

Отпускам ножа до крака си, но не го пускам. Още не.

Матю поема дълбоко въздух няколко пъти, от него тече Шум на болка, Шум на скръб, тече и ярост, заради това, че си е изпуснал нервите пред всички.

— Всичко трябваше да е свършило — изкашля той. — Отдавна да е свършило.

— Знам — казва Хилди, прекрачва напред и слага длан върху ръката му.

— Какво става всъщност? — питам.

— Не го мисли, Тод, кутрето ми — отвръща Хилди. — Тъжна е историята на Прентистаун.

— Така каза и Там — казвам. — Но това аз го знам много добре.

Матю вдига очи.

— Ама първата половина от тая история не я знаеш, момче — казва, а зъбите му пак са стиснати.

— Хайде стига вече — казва Хилди. — Момчето не е враг — после ме поглежда и очите й се разширяват многозначително. — Не е враг и затова веднага ще скрие ножа.

Завъртам ножа веднъж-дваж в дланта си, после го прибирам в канията на кръста си под раницата. Матю не ме изпуска от поглед, но вече наистина отстъпва встрани и аз се зачудвам коя ли е Хилди, та той й се подчинява така.

— И двамата са невинни като агънца, Матю, кутрето ми — казва Хилди.

— Никой не е невинен — отвръща горчиво Матю, подсмръква за последен път и подхвърля мачетето. — Невинни няма.

Обръща ни гръб и тръгва из овощната градина, без да ни погледне повече.

Всички останали, обаче, продължават да се взират в нас.

— Рано е още — обръща се Хилди към тях. — Ще имате достатъчно време да се запознаете и да поздравите гостите.

Двамата с Виола гледаме как работниците се разотиват обратно към дърветата, към кошниците или към каквото там са правили, някои очи все още не се откъсват от нас, но в общи линии нещата се поуспокояват.

— Ти да не командваш тука? — питам.

— Нещо такова, Тод, кутрето ми. Хайде, хайде, още не сте видели града.

— Той за какъв закон говореше?

— Дълга история, кутре — отвръща тя. — После ще ти я разправя.

Пътят — достатъчно широк, че по него да могат да минават мъже и каруци, и коне, макар че досега не съм видял нито каруци, нито коне — се вие надолу сред още и още овощни градини по хълмовете от двете страни на малката долина.

— Какви са тези плодове? — пита Виола, когато две жени пресичат пътя отпред, носят пълни кошници, а очите им не се откъсват от нас.

— Пъстри шишарки — казва Хилди. — Сладки като захар, пълни с витамини.

— Никога не съм ги чувал — обаждам се аз.

— Не — отговаря Хилди. — Няма как да си ги чувал.

Гледам през множеството дървета към селището, в което едва ли живеят повече от петдесет души.

— Това ли ядете тук?

— Разбира се, че не — отвръща Хилди. — Отглеждаме ги и търгуваме с другите селища нататък по пътя.

Изненадата в Шума ми е толкова чиста, че дори Виола не може да се сдържи и се засмива.

— Нали не смяташе, че в целия Нов свят има само две селища? — пита Хилди.

— Не — отвръщам, а лицето ми пак е червено. — Но всички останали селища са били заличени през войната.

— Ммм — казва Хилди, прехапва долната си устна, кимва ми, но не казва и дума повече.

— Ами Хейвън? — тихо казва Виола.

— Какво Хейвън? — питам.

— Той друго селище ли е? — продължава тя, без да ме гледа. — Нали одеве каза, че в Хейвън имало лек.

— Ох! — изпухтява Хилди. — Само слухове и спекулации.

— Хейвън наистина ли съществува? — питам.

— Той е първото селище, основано от човеците на тази планета и към настоящия момент е най-голямото — отвръща Хилди. — Той е онова, което в Новия свят бихме могли да наречем истински град. На километри далеч оттук е. Не е за селяни като нас.

— Никога не съм го чувал — повтарям.

Останалите премълчават и аз се изпълвам с усещането, че го правят от любезност. Виола не ме е погледнала нито веднъж от странната ми постъпка с Матю и ножа. Да ви кажа право, на мен също някак си не ми се иска да я гледам.

Така че просто продължаваме да вървим.

В целия Фарбранч има не повече от седем постройки, по-малки са от онези в Прентистаун, постройки са, да, но са и някак си различни, карат ме да се чувствам така, сякаш съм напуснал Новия свят и съм попаднал на напълно чуждо място.

Първо подминаваме малка каменна църква, чиста, светла, с широко отворена врата, вътре няма и следа от сумрака, в който проповядваше Аарон. По-нататък има голям смесен магазин с пристроен гараж-сервиз, нищо че досега не видях почти никакви по-тежки машини. Няма и мотопеди, нито здрави, нито повредени. Следва някаква сграда, която прилича на зала за общи събрания, после една, на чиято фасада е изрисувана змията на докторите, а после — две грамадни постройки, които явно са хамбари или някакви други складове.

— Не е кой знае какво — казва Хилди. — Но е нашият дом.

— На теб не ти е никакъв дом — отвръщам. — Ти живееш извън града, във фермата.

— Повечето хора тук са така — отвръща тя. — Дори и когато си свикнал с Шума, най-често искаш да го чуваш само у дома и то от най-обичните си същества. В града става дразнещо.

Ослушвам се да чуя дразнещ Шум, обаче не чувам нищо, което дори отдалеч да напомня за положението в Прентистаун. Във Фарбранч има Шум, разбира се, мъжете си вършат ежедневната работа, бъбрят разни мисли, но те не означават нищо. Клъц, клъц, клъц и ще ти дам седем от тези за цяла дузина, и чуй я само как пее, ах, как пее, и довечера трябва да поправя кокошарника, и ох, как ще вземеш да паднеш от там и така нататък, и така нататък, спокойно и кротко, Шумът тук е приятен като топла вана в сравнение с чернилката, с която съм свикнал.

— О, Шумът и тука почернява, Тод, кутрето ми — обажда се Хилди. — Мъжете са същества с характер. Жените също.

— Казват, че е неучтиво непрекъснато да подслушваш мъжкия Шум — отвръщам, без да спирам да се оглеждам.

— Много си прав, кутре — ухилва се Хилди. — Само дето ти още не си мъж. Сам го каза.

Пресичаме центъра на града. Мъже и жени сноват наоколо, някои докосват с пръст шапката си пред Хилди, други просто ни гледат втренчено.

Аз ги гледам в отговор.

Ако се заслушаш внимателно, можеш да определиш точните места, на които се намират жените, почти толкова лесно, колкото можеш да усетиш мъжете. Жените приличат на скали сред Шума, той ги облива от всички страни, мие ги и се стича от тях, и когато веднъж свикнеш, можеш да почувстваш къде точно е мълчанието им, пръснато на петна наоколо, мълчанието на Виола и Хилди го чувам десетократно по-силно, но се обзалагам, че ако сега спра и се заслушам, ще мога лесно да кажа точно колко жени има във всяка сграда в този град.

А когато мълчанието на жените се смеси с Шума на толкова много мъже, а, знаете ли какво става тогава?

То спира да навява такава страшна самота.

И тогава виждам куп мънички, мънички човечета, които ни гледат иззад един храст.

Деца.

Деца, по-малки от мен, по-млади от мен.

Първите деца, които виждам през живота си.

Жена с кошница в ръце приближава и им маха с ръка да не ни досаждат. Веждите й са смръщени, но в същото време се усмихва, а децата вкупом побягват зад църквата, като се заливат от смях.

Проследявам с поглед как се скриват. Сърцето ми се свива.

— Идваш ли? — вика ме Хилди.

— Идвам — отвръщам, а очите ми остават обърнати натам, накъдето изчезнаха децата. Закрачвам напред, но продължавам да гледам през рамо.

Деца. Истински деца. Фарбранч е достатъчно сигурно място за отглеждане на деца и аз се зачудвам дали Виола ще се почувства като у дома си тук, сред всички тези мъже със симпатични мисли, сред жените и децата. Зачудвам се дали тя ще бъде в безопасност тук, защото аз очевидно няма да бъда.

Обзалагам се, че ще бъде в безопасност.

Поглеждам я крадешком, но тя гледа в друга посока.

Хилди ни води до една сграда в самия край на Фарбранч. Пред входа има стъпала, а малко знаме се вее на пилон, забит отпред.

Спирам.

— Това е къщата на кмета — казвам. — Нали?

— На Заместник-кмета — отвръща Хилди, изкачва стъпалата, като тропа силно с ботушите си по дъските. — Къщата на сестра ми.

— А, ето я и моята сестра — казва отвътре друга жена и отваря вратата — една по-пълничка, по-млада и много по-намръщена версия на Хилди.

— Франша — казва Хилди.

— Хилди — казва Франша.

Кимват си една на друга, не се прегръщат, нито се ръкуват, просто си кимват.

— Какви са тия неприятности, дето ги влачиш в града ми? — пита Франша, без да ни изпуска от очи.

— Градът вече стана твой, а? — отвръща Хилди с усмивка и вдигнати вежди. После се обръща към нас. — Както вече обясних на Матю Лайл, това са две избягали кутрета, които търсят убежище — после пак се обръща към Франша. — А ако не можем да наречем Фарбранч убежище, сестро, то какъв е смисълът?

— Изобщо нямам предвид кутретата отговаря Франша и скръства ръце на гърдите си. — Говоря за цялата оная армия, дето ги преследва.

18Фарбранч

— Армия ли? — промълвявам, а стомахът ми се свива на топка. Виола изрича същата дума едновременно с мен, но ситуацията изключва това, някой да се засмее на каквото и да било.

— Каква армия? — намръщва се Хилди.

— От далечните ниви долитат слухове, че армия се събира от другата страна на реката — казва Франша. — Мъже на коне. Мъже от Прентистаун.

Хилди свива устни.

— Петима мъже на коне — отвръща тя. — Никаква армия няма. Само потеря, пратена след кутретата.

Франша не изглежда никак убедена. През целия си живот не съм виждал ръце, скръстени по такъв категоричен начин.

— А и бродът е твърде далеч надолу по реката — продължава Хилди, — така че никой не може да стигне дотук, поне на първо време — после хвърля поглед към нас. — Армия! — повтаря и поклаща глава. — Божичко.

— Ако съществува дори и най-малка опасност, сестро — казва Франша, — мое задължение е да…

Хилди извърта очи.

— О, я не ми обяснявай задълженията си, сестро — отвръща тя, подминава Франша и отваря вратата на къщата.

Тия твои задължения аз съм ги измислила. Хайде, кутрета, влизайте.

Двамата с Виола не помръдваме. Франша не се присъединява към поканата.

— Тод? — излайва Манчи до краката ми.

Поемам дълбоко въздух и приближавам стъпалата.

— Здравейте, госпоо — казвам.

— Госпожо — подсказва ми Виола тихо.

— Здравейте, госпожо — повтарям, без да ми мигне окото. — Аз съм Тод. Това е Виола.

Ръцете на Франша остават скръстени, сякаш гони рекорд колко време може да изтрае така.

— Наистина мъжете са само петима — казвам, но думата армия откънтява в Шума ми.

— А защо да ти вярвам? — пита Франша. Защо да вярвам на едно преследвано момче, а? — после обръща очи към Виола, която също е застанала до най-долното стъпало. — А ти пък защо бягаш, въобще не мога да си представя.

— Оо, млъквай, Франша — обажда се Хилди, която все така държи вратата отворена, за да влезем.

Франша се обръща и избутва сестра си от входа.

— Моя грижа е да следя кой влиза в дома ми, сестро, ако нямаш нищо против — казва, а после се обръща към нас. — Хайде, влизайте, ако ще влизате.

Така за първи път се срещаме с гостоприемството на Фарбранч. Влизаме. Франша и Хилди започват да спорят дали Франша разполага с място, където да ни настани за толкова дълго, колкото пожелаем да останем. Хилди печели в спора и Франша ни показва две малки отделни стаички, една до друга, на горния етаж.

— Кучето ще спи навън — казва Франша.

— Но той…

— Не те питам — отвръща Франша и напуска стаята.

Аз излизам на площадката след нея. Тя слиза бързо по стълбите, без да се обръща. След половин минута чувам как двете с Хилди започват отново да се карат, като се мъчат да говорят тихо. Виола излиза от съседната стая и застава заслушана до мен. Двамата стоим безмълвно няколко секунди.

— Какво мислиш? — обаждам се аз.

Тя не ме поглежда. После сякаш взема решение все пак да ме погледне и обръща очи към мен.

— Не знам — казва. — Ти какво мислиш?

Аз свивам рамене.

— Тя не се радва особено, че сме под нейния покрив — отвръщам, — но от известно време насам за пръв път се чувствам донякъде в безопасност. Тук има стени и, така де.

Пак свивам рамене.

— Пък и Бен искаше да дойдем тук.

Това е самата истина, обаче нещо не съм убеден, че Бен е бил напълно прав.

Виола скръства ръце точно като Франша, обаче в някакъв смисъл ги скръства по съвсем различен начин.

— Разбирам те много добре.

— Значи да смятаме, че засега мястото ни устройва.

— Да — отвръща Виола. — Засега.

Продължаваме да слушаме спора долу.

— Това, което направи в овощната градина… — започва Виола.

— Беше глупост — пресичам я. — Дай да не говорим.

Лицето ми пламва и бързам да вляза обратно в малката си стаичка. Оставам прав там, прехапал устни. Стаичката изглежда така, сякаш преди в нея е живял някой много стар човек. Някак си мирише на стар човек, ако ме разбирате, но поне си има истинско легло. Отивам до раницата и я отварям.

Оглеждам се, за да видя дали някой не ме наблюдава и измъквам книгата. Отварям я на картата, гледам стрелките, които сочат от блатото към реката и отвъд планините. На картата мостът го няма, но селището е нарисувано съвсем ясно. Под него е написана някаква дума.

— Фааръ — казвам сам на себе си. — Фааръ броо нич.

Това трябва да е Фарбранч.

Дишам силно през носа и се взирам в думите, написани на гърба на картата. Ти трябва да ги предупредиш (разбира се, разбира се, млъквайте) е написано и подчертано в дъното на страницата. Виола обаче зададе много правилен въпрос преди малко — кого да предупредя? Хората във Фарбранч? Хилди?

— За какво да ги предупредя? — питам. Прелиствам книгата, изписани, изписани страници, страници и страници, думи върху думи, върху думи, приличат на Шум, пленен в капана на хартията, Шум, чийто смисъл не можеш да схванеш. Как бих могъл да предупредя когото и да било за всичко това?

— Ох, Бен — промърморвам, — просто не знам как си си я представял тая работа.

— Тод? — вика Хилди отдолу. — Ви?

Затварям книгата и поглеждам корицата.

По-късно. Ще я помоля по-късно.

Ще я помоля.

По-късно.

Оставям книгата настрани и слизам по стълбите. Виола вече е долу. Хилди и Франша, и двете със скръстени ръце, също ме чакат.

— Трябва да се връщам във фермата, кутрета — казва Хилди. — Имам да работя за общото благо, ама Франша се съгласи да се грижи за вас днеска, а утре вечер пак ще дойда да видя как вървят нещата.

Двамата с Виола се споглеждаме, защото изведнъж много ни се приисква Хилди да не ни оставя.

— Е, много благодаря! — намръщва се Франша. — Независимо какви ги е разправяла сестра ми за мен, аз не съм толкова лоша.

— Тя нищо не е… — започвам, усещам се и се спирам, но Шумът ми довършва. Разправяла за теб.

— О, отлично, типично за нея — казва Франша, взира се остро в Хилди, но не изглежда особено ядосана. — Засега можете да останете у дома. Тате и леля отдавна вече ги няма, така че стаите са на разположение.

Прав бях. Стая на стар човек.

— Но тука във Фарбранч никой не стои със скръстени ръце — работа има за вършене — очите на Франша се местят от мен към Виола, после обратно към мен. — От вас се очаква да си изкарвате прехраната, дори и ако останете само ден-два, докато планирате плановете, дето се каните да ги планирате.

— Още нищо не сме решили — казва Виола.

— Хмм — изхъмква Франша. — Ако останете след края на беритбата, ще трябва да започнете да ходите на училище.

— Училище ли? — питам.

— На училище и на църква — потвърждава Хилди. — Но това е само в случай, че останете толкова дълго — тя пак се мъчи да разчете Шума ми. — Смятате ли да останете толкова дълго?

Аз не казвам нищо, Виола също не казва нищо, а Франша повторно изхъмква.

— Извинете, госпожо Франша — обажда се Виола, защото Франша се извръща пак да си говори с Хилди.

— Просто Франша, дете — отговаря Франша малко изненадано. — Какво има?

— Дали във Фарбранч има място, от което да мога да се свържа с моя кораб?

— С твоя кораб? — пита Франша. — Твоят кораб ще да е оня заселнически кораб, дето се носи сега в грамадното черно отвъд? — Тя стисва плътно устни. — С всичките ония хиляди хора на него?

Виола кимва.

— С татко и мама трябваше да докладваме след кацането. Трябва да съобщя какво сме заварили тук.

Гласът на Виола е толкова тих, а лицето й е толкова молещо и изпълнено с надежда, така открито и готово за поредното разочарование, че усещам в гърдите си познатото стягане на тъгата, усещам скръбта, която придърпва в себе си всеки Шум, усещам, че съм загубен. Чувствам, че губя равновесие и слагам ръка на облегалката на дивана.

— Аа, момиче кутре — казва Хилди, а гласът й пак е станал съмнително нежен, — докато летяхте със совалката над планетата, опитахте ли да се свържете с нас тука, със старите заселници?

— Опитахме — отвръща Виола, — но никой не отговори.

Хилди и Франша се споглеждат и си кимват.

— Забравяш, че ние сме заселници на вярата — казва Франша. — Избягахме от материалните неща, за да създадем една малка утопия, и затова, докато бяхме заети с оцеляването, оставихме всички машини да се разпаднат от само себе си.

Очите на Виола се разтварят още по-широко.

— Тук няма никакъв начин за комуникация от разстояние, така ли?

— Нямаме връзка дори с другите селища — продължава Франша, — камо ли с грамадното отвъд.

— Ние сме фермери, кутрета — обажда се Хилди, — прости фермери, които търсят простичкия живот. Това беше смисълът на всичко, това беше смисълът на цялото нелепо гигантско разстояние, което изминахме, за да стигнем тук: да изоставим всички онези неща, за които хората преди воюваха — тя потропва с пръсти по масата. — Макар че нищо не се получи така, както го мислехме.

— Честно казано, не очаквахме нови заселници да дойдат след нас — допълва Франша, — предвид състоянието, в което оставихме Стария свят.

— Значи тук съм в капан? — пита Виола, а гласът й леко трепери.

— Боя се, че е така — казва Хилди, — поне докато пристигне корабът.

— Колко далеч са твоите хора? — пита Франша.

— Ще навлязат в системата на тукашната звезда след двайсет и четири седмици — тихо отвръща Виола. — Перихелий четири седмици по-късно. Влизане в орбитата на планетата след още две седмици.

— Съжалявам, дете — обажда се Франша. — Опасявам се, че ще си на наше разположение в следващите седем месеца.

Виола рязко ни обръща гръб, очевидно обмисля чутото.

За седем месеца могат да се случат много неща.

— Хайде, хайде — казва Хилди с бодър глас, — чувала съм, че в Хейвън имало какви ли не работи. Коли с мотори и градски улици, и повече магазини, отколкото можеш да си представиш. Не е ли добре първо да провериш как стоят нещата там, преди да почнеш да се тревожиш?

После хвърля поглед към Франша и тя се обръща към мен:

— Тод, кутрето ми, какво ще кажеш да поработиш в хамбара, а? Ти си фермерско момче, нали?

— Но… — почвам аз.

— В една ферма има всякаква работа — пресича ме Франша, — и тя просто никога не свършва, сигурна съм, че си наясно с това…

Франша не спира да бъбри и ме повежда към задната врата. Обръщам се през рамо и виждам как Хилди успокоява Виола с кротки думи, с нечути думи, казва й неща, които пак остават тайна за мен.

Франша затваря вратата зад нас и ни отвежда с Манчи до едното от големите складови помещения, които видяхме на идване на отсрещната страна на главната улица. Зървам мъже, които бутат ръчни колички около входа и един друг мъж, който разтоварва от тях кошници с плодове от овощните градини.

— Това е източният хамбар — казва Франша. — В него складираме готовата за продажба стока. Почакай ме тук.

Аз зачаквам, а тя отива при мъжа, който разтоварва кошниците. Говорят си около минута и аз чувам как Прентистаун? звънва ясно като бял ден в Шума му, а след произнасянето на името в Шума на мъжа се появява и някакво друго чувство. Чувството е различно от онова, което усетих във Фарбранч сутринта, но изчезва много бързо, така че не мога да го разчета, а и Франша вече се връща при мен.

— Айвън каза, че можеш да поработиш там в дъното и да пометеш склада.

— Да мета? — казвам аз малко засегнато. — Знам каква е работата в една ферма, госпоо, и…

— Знам, че знаеш, обаче както вече си забелязал, Прентистаун не е сред любимите ни съседи. По-добре е да не се мяркаш много пред очите на хората, докато не посвикнат с тебе. Съгласен?

Тя е все така строга, ръцете й са все така скръстени, но, в интерес на истината, да, думите й са разумни, лицето й не е мило, но като се замисля, може пък и да е мило по някакъв по-особен начин.

— Добре — отвръщам.

Франша кимва и ме повежда към Айвън, който е на възрастта на Бен, но е нисък, тъмнокос, а ръцете му приличат на дънери.

— Айвън, това е Тод — казва Франша. Аз му протягам ръка. Той не я поема. Просто ми хвърля свиреп поглед.

— Ще работиш там в дъното — казва, — и не искам да ми се мотаеш в краката.

Франша ни оставя, Айвън ме завежда в хамбара, посочва ми метлата и аз се хващам на работа. Така започва моят първи ден във Фарбранч: в един мрачен хамбар, мета прахта от единия ъгъл до другия и виждам само едно малко парченце синьо небе през отворената врата в далечния край на помещението.

Примирам от радост, няма що.

— Ще акам, Тод — казва Манчи.

— Само да си посмял да се изакаш вътре!

Хамбарът е бая голям — дълъг е около седемдесет и пет или дори осемдесет метра, наполовина пълен с кошници с пъстри шишарки. В единия ъгъл са отделени огромни цилиндрични бали слама, прикрепени на куп с помощта на тънко въже, прекарано през кука на тавана, а в другия има грамаден куп пшеница, готова за мелене.

— Всичко това го продавате на другите селища ли? — викам към Айвън.

— Не е време за приказки — вика ми той в отговор откъм вратата.

На глас не отговарям нищо, но преди да се усетя, в Шума ми изплува нещо грубо. Бързам да се върна към метенето.

Сутринта преваля. Мисля за Бен и Килиън. Мисля за Виола. Мисля за Аарон и за Кмета. Мисля си за думата армия и как от нея стомахът ми се свива.

Не знам.

Не ми се струва редно някой да ни спира. Не и след такова трудно бягство.

Всички се държат така, сякаш сме в безопасност, но аз не съм сигурен.

Докато мета, Манчи постоянно влиза и излиза през задните врати на хамбара, от време на време подскача след розовите молци, които прогонвам от ъглите. Айвън се държи на разстояние, аз се държа на разстояние, но през цялото време виждам как мъжете, които идват до входа, за да оставят донесената стока, се взират дълго и напрегнато към дъното на хамбара, присвиват очи в сумрака, за да видят дали съм там, да зърнат момчето от Прентистаун.

Е, всички мразят Прентистаун, това поне го схванах. Аз самият мразя Прентистаун и имам много повече причини да скърбя от мъжете във Фарбранч.

Сутринта отминава, а аз забелязвам все повече и повече неща. Мъжете и жените вършат еднакво тежка работа, но в повечето случаи жените дават заповедите, а мъжете ги изпълняват. Като си припомня, че Франша е Заместник-кмет, а Хилди е това, което е, започва да ми се струва, че в този град жените командват. Често чувам мълчанието им, когато преминават по улицата пред хамбара, чувам също как Шумът на мъжете откликва на това мълчание: понякога шеговито, но по-често със съгласие.

Шумът на мъжете тук е много по-добре контролиран от онзи, с който съм свикнал. С толкова много истински жени наоколо и след всичко, което знам за Шума на Прентистаун, ми се струваше, че тука на всяка крачка ще се сблъсквам с Шумни жени без дрехи, дето правят разни забележителни неща така, както са си без дрехите. Да, от време на време се чува нещо подобно, мъжете са си мъже в крайна сметка, но най-често в Шума им има песен, молитва или нещо, свързано с непосредствената работа.

Мъжете във Фарбранч определено са спокойни, но едновременно с това са и малко плашещи.

На няколко пъти се заслушвам, за да чуя Виола (мълчанието й).

Но не, не я чувам.

На обяд Франша идва в хамбара и ми носи сандвич и кана вода.

— Къде е Виола? — питам.

— Няма нищо, пак заповядай — отвръща Франша.

— Къде да заповядам?

Франша въздъхва и отговаря:

— Виола е в овощните градини, събира опадали плодове.

Иска ми се още да попитам как е Виола, как се чувства, но не питам, а Франша отказва да прочете въпроса в Шума ми.

— Как се справяш? — пита вместо това тя.

— Мога да върша много по-полезни неща от метенето, мътните да го вземат.

— Мери си приказките, кутре. Ще има достатъчно време да се включиш и в истинската работа.

Франша става и се запътва обратно към входа на хамбара, разменя още няколко приказки с Айвън и след това изчезва, за да се занимава с онова, с което Заместник-кметовете се занимават по цял ден.

Искате ли да ви призная нещо? Няма кой знае каква логика в това, но май почвам да я харесвам. Напомня ми за Килиън и за всички онези неща, които ме влудяваха у него. Паметта е глупаво нещо, а?

Захапвам сандвича и още дъвча първата хапка, когато чувам как Шумът на Айвън се приближава.

— Ще си измета трохите — казвам.

За моя изненада той се засмива, макар и малко грубо.

— Сигурен съм, че ще ги изметеш — отхапва от собствения си сандвич. Помълчава минута и добавя:

— Франта каза, че тази вечер ще имаме голямо събрание.

— Заради мен ли? — питам.

— Заради двама ви. Заради тебе и заради момичето. Заради момчето и момичето, избягали от Прентистаун.

Шумът му е странен. Внимателен, но силен, сякаш ме изпитва. Не разчитам в него никаква враждебност, поне не и към мен, но нещо определено се е просмукало в ума на този мъж и се върти…

— Значи ще се срещнем с всички от Фарбранч, така ли? — казвам.

— Сигурно. Но първо ние ще си поговорим за вас във ваше отсъствие.

— Ако гласувате — казвам с пълна със сандвич уста, — струва ми се, че ще изгубя.

— Не забравяй, че Хилди ще говори във ваша защита — казва Айвън, — а нейната дума тежи много във Фарбранч — преглъща хапката си. — Хората тук са мили, добри хора. И преди сме приемали хора от Прентистаун. Е, скоро никой не е идвал, имам предвид отдавна, в страшните времена.

— През войната ли? — питам.

Айвън ме поглежда, Шумът му отново се мъчи да прецени силите ми, сигурен съм.

— Да — отвръща, — през войната.

Уж небрежно обръща глава да огледа хамбара, а мен ме изпълва чувството, че проверява дали сме сами. Погледът му се връща към мене и се впива в очите ми. Търси, погледът му търси.

— Но тогава, също както и сега — казва, — имаше хора, които бяха на друго мнение.

— За какво? — питам, не ми харесва погледът му, не ми харесва как жужи Шумът му.

— За историята — говори тихо, очите му не ме изпускат и той леко се привежда към мен.

Аз се дръпвам назад.

— Не знам какво имаш предвид.

— Прентистаун все още има съюзници — прошепва Айвън, — скрити на най-неочакваните места.

В Шума му се появяват картини, мънички картини, сякаш Шумът му говори само и единствено на мен, аз започвам да ги виждам все по-ясно и по-ясно, блестящи неща, влажни неща, бързи неща, слънцето блести върху червено…

— Кутрета! Кутрета! — залайва Манчи от ъгъла. Аз подскачам, Айвън също се стряска и картините в Шума му изчезват на секундата. Манчи лае ли, лае и аз чувам бурен кикот наблизо, но не се смее Манчи. Поглеждам.

Няколко деца са коленичили на земята и гледат през дупката от една извадена дъска, усмихват се, смеят се, предизвикват се едно друго и се подбутват все по-близо до дупката.

Сочат ме.

Всичките са толкова мънички.

Толкова мънички.

Искам да кажа, вижте ги само.

— Махайте се от тука, плъхчета такива! — вика Айвън, но в Шума му има смях, всичко, което плуваше вътре допреди малко, е изчезнало без следа. Пред дупката се чува пищене и смях, децата хукват.

И край, вече ги няма.

Сякаш сам съм си ги измислил.

— Кутрета, Тод! — лае Манчи. — Кутрета!

— Знам — казвам и го погалвам по главата, когато дотичва до мен. — Знам.

Айвън плясва с ръце.

— Готово, наобядвахме се. Хайде на работа.

После ми хвърля многозначителен поглед и се запътва към входа на хамбара.

— Какви бяха тия приказки сега, а? — казвам на Манчи.

— Кутрета — мърмори си той и търка глава в дланта ми.

Следва следобедът, който по нищо не се различава от сутринта. Метене, разни мъже влизат и излизат, кратка почивка за глътка вода, но Айвън вече не ми обръща внимание, още метене.

Прекарвам по-голямата част от времето в мисли как ще бъде най-добре да постъпим оттук нататък. Както и дали все още трябва да мисля за нас като за нас двамата с Виола или не. Довечера ще има събрание и хората във Фарбранч ще поискат да задържат Виола, докато пристигне корабът й, това е ясно, но дали ще искат да задържат и мен?

А ако поискат, дали аз ще поискам да остана?

И дали трябва да ги предупредя?

Усещам болка в стомаха всеки път, когато се сетя за книгата, затова бързам да сменя темата.

Времето се точи страшно бавно, но най-после слънцето започва да залязва. Няма и повече за метене. Изметох целия хамбар два пъти, преброих кошниците, после ги преброих още веднъж, направих опит да поправя извадената дъска в стената, макар че за това никой не ме е молил. Горе-долу това е всичко, което човек може да прави в един проклет хамбар, ако не го пускат да излиза навън.

— Така ли смяташ? — казва Хилди, която се е появила изведнъж до мене.

— Не се промъквай така! — казвам. — Всички вие, дето сте без Шум…

— У Франша има вечеря за тебе и Виола. Защо не се прибереш да хапнете двамата?

— Докато вие сте на събранието?

— Да, кутре, докато ние сме на събранието — отвръща Хилди. — Виола вече си е вкъщи и без съмнение изяжда и твоята порция.

— Гладен, Тод! — излайва Манчи.

— За тебе също има ядене, куче кутре — казва Хилди, навежда се да го погали, а той веднага се търкулва по гръб пред нея, ама капка достойнство няма туй животно.

— За какво всъщност ще се говори на събранието? — питам.

— О, за новите заселници, които идват. Това е много важна новина — Хилди вдига поглед от Манчи към мен. — А ще представим и вас двамата на всички тук, разбира се. Градът трябва да свикне с идеята и да ви приеме.

— А ще ни приеме ли въобще?

— Човеците се страхуват от онова, което не познават, Тод, кутрето ми — отвръща Хилди и се изправя. — Като ви опознаят веднъж, всичко ще бъде наред.

— Ще можем ли да останем?

— Мисля, че да — казва Хилди. — Ако вие самите искате.

Е, на това нямам отговор.

— Отивай у Франша — заключва тя. — Ще мина да ви взема, като му дойде времето.

Кимвам в отговор, тя ми махва и си тръгва, пресича хамбара, в който става все по-тъмно и по-тъмно. Прибирам метлата на мястото й, стъпките ми кънтят. Чувам Шума на мъжете и мълчанието на жените, които се събират от всички краища на града към залата за събрания. Думата Прентистаун тежи в съзнанието на всички, заедно с моето име, с името на Виола, с името на Хилди.

Но трябва да кажа, че в Шума има страх, има и подозрение, да, но не усещам общо чувство на враждебност. Има повече въпроси, отколкото гняв като гнева на Матю Лайл тази сутрин.

Та така, нали се сещате, нещата… Нещата може и да не са чак толкова лоши в края на краищата.

— Хайде, Манчи — казвам, — да вървим да хапнем.

— Храна, Тод! — лае той и ситни по петите ми.

— Чудя се как ли е минал денят на Виола — казвам.

А когато тръгвам към входа на хамбара, разбирам, че един Шум се е отделил от общото жужене навън.

Един-единствен Шум се оттича извън общия поток.

И се насочва към хамбара.

В момента е стигнал точно отпред.

Спирам насред най-гъстия мрак, не правя и крачка повече.

Една сянка прекрачва през вратата.

Матю Лайл.

А Шумът му казва: Никъде няма да ходиш, момче.

19Вторият избор на ножа

— Назад! Назад! Назад! — веднага започва да лае Манчи.

Светлината на луните се отразява в острието на мачетето в ръката на Матю Лайл.

Аз посягам зад гърба си. Скрих канията под ризата, докато бях в хамбара днес, но ножът е тук, о, да, тук. Изваждам го и го държа протегнат настрани.

— Дъртата я няма да те защити тоя път, а? — казва Матю и размахва мачетето напред-назад, сякаш иска да нареже въздуха на хапки. — Не можеш да се скриеш зад полата й от онова, което си сторил.

— Нищо не съм сторил — казвам и правя крачка назад, като се мъча да не показвам в Шума си образа на задната врата, за която мисля през цялото време.

— Няма значение — отвръща Матю, който върви напред, докато аз отстъпвам. — В този град има закон.

— Нямам свада с теб — казвам.

— Но аз имам свада с теб, момче — казва той, Шумът му започва да отстъпва също, сякаш се засилва, в него има гняв, разбира се, но и някаква странна скръб, яростна болка, която можеш да усетиш на вкус. Много, много е изнервен, силно разтревожен, ако искате, но се опитва да го прикрие.

Отстъпвам още по-назад в тъмното.

— Знаеш ли, аз не съм лош човек — казва той внезапно, гласът му е объркан, но не спира да размахва мачетето. — Имам съпруга. Имам дъщеря.

— Сигурен съм, че те няма да искат да нараниш невинно момче…

— Тихо! — крясва той и аз го чувам как преглъща.

Матю Лайл не е сигурен. Не е сигурен в това, което се кани да стори.

Какво става тука, мътните го взели?

— Не знам защо си толкова ядосан — казвам, — но съжалявам. Съжалявам, каквото и да се е случило…

— Онова, което искам да знаеш, преди да си платиш — прекъсва ме той, сякаш се насилва да не слуша думите ми, — онова, което трябва да знаеш, момче, е, че името на моята майка беше Джесика.

Спирам да отстъпвам.

— Моля?

— Името на майка ми — изръмжава той повторно, — беше Джесика.

Тая ситуация става вече напълно безсмислена.

— Какво? — казвам. — Не знам за какво…

— Слушай, момче! — изкрещява той. — Просто слушай.

И Шумът му се отваря широко.

И аз виждам…

И аз виждам…

И аз виждам…

Виждам какво ми показва.

— Това е лъжа — прошепвам. Това е една проклета лъжа.

Репликата се оказва изцяло погрешна.

С див крясък Матю се хвърля напред към мен.

— Бягай! — викам на Манчи, обръщам се и хуквам към задната врата (я млъквайте, наистина ли си мислите, че един нож може да се мери с мачете?), чувам, че Матю продължава да крещи, Шумът му ме следва като взрив, посягам към задната врата и я отварям, но тогава се сещам.

Манчи не е с мен.

Обръщам се. Когато съм казал „Бягай!“, Манчи е хукнал точно в обратната посока и е скочил с цялата си не особено впечатляваща злоба право върху Матю.

— Манчи! — виквам с всички сили.

Много е тъмно и чувам само сумтене и лай, и удари и после Матю изохква от болка и аз разбирам, че Манчи го е ухапал.

Доброто куче, мисля, проклетото добро куче.

Не мога да го оставя, нали се сещате?

Втурвам се обратно в мрака, виждам как Матю подскача, а фигурката на Манчи танцува между краката му, избягва острието на мачетето и се къса от лай.

— Тод! Тод! Тод! — лае той.

На пет крачки от тях съм, когато Матю стисва дръжката с две ръце, силно замахва право надолу и забива върха на мачетето дълбоко в дъските на пода. Чувам писъка на Манчи, в него няма думи, само болка и той отхвърча в близкия ъгъл.

Изкрещявам и блъсвам Матю право в гърдите. Двамата падаме на пода в едно кълбо от колена и лакти. Боли, но общо взето падам върху Матю, така че няма проблем.

Разделяме се и аз го чувам как изкрещява от болка. Скачам на крака, стискам ножа, стоя на няколко метра от него, вече съм далеч от задната врата, а той е препречил пътя ми към предния вход. Чувам как Манчи скимти в мрака.

Също така чувам как Шумът откъм залата за събрания изведнъж се надига рязко, но в момента нямам време да мисля за това.

— Не ме е страх да те убия — казвам, макар че много ме е страх, но се надявам Шумът и на двама ни да е прекалено възбуден и объркан и Матю да не разбере това.

— Май и ти нещо не ме разбираш както трябва — казва мъжът и дръпва силно да освободи мачетето. То не излиза от дъските при първото дръпване, нито пък при второто. Възползвам се от това и се втурвам в тъмното да търся Манчи.

— Манчи! — изсъсквам и го търся отчаяно зад балите и зад кошниците с плодове. Чувам как Матю сумти и се мъчи да извади мачетето от пода, а хаосът и Шумът в града отвън се засилват все повече и повече.

— Тод? — чувам от най-дълбокия мрак.

Идва от една дупка зад балите, там има ниша в стената, скрита от едната им страна.

— Манчи? — казвам и пъхам глава в нишата.

После бързо се измъквам и хвърлям поглед зад гърба си.

С рязък замах Матю измъква острието от дъските.

— Тод? — казва Манчи, объркан и уплашен. — Тод?

Но Матю идва зад мен, стъпва бавно, сякаш вече няма закъде да бърза, Шумът му посяга напред, вълна, която не търпи възражения.

Нямам избор. Напъхвам се заднишком в нишата и вдигам ножа.

— Ще си отида — казвам високо. — Само ме остави да прибера кучето и ще си отида.

— Закъснял си — казва Матю и приближава ли, приближава.

— Не искаш да направиш това. Виждам го.

— Затваряй си устата.

— Моля те — казвам и размахвам ножа, — не искам да те наранявам.

— Изглеждам ли ти притеснен, момче?

По-близо, по-близо, стъпка по стъпка.

Отвън се чува изстрел, някъде в далечината. Всъщност, хората вече тичат и крещят, но никой от нас двамата в хамбара дори не поглежда през вратата.

Притискам се максимално навътре в нишата, но тя не е достатъчно широка за мен. Оглеждам се, за да видя къде е спасението.

Не виждам спасение.

Ножът трябва да го стори. Ще трябва да действа, нищо че насреща си има мачете.

— Тод? — чувам зад мен.

— Не се бой, Манчи — казвам. — Всичко ще се оправи.

Кой знае в какво всъщност вярва едно куче?

Матю вече е почти над нас.

Стисвам ножа.

Мъжът спира на метър от мен, толкова близо, че виждам как очите му лъскат в мрака.

— Джесика — казва той.

Вдига мачетето над главата си.

Аз се свивам, ножът ми е високо, вцепенявам се…

Но той спира…

Той спира…

И аз виждам момента…

И това е достатъчно…

Моля се въжето да не е като онова на моста, замахвам назад и нагоре с ножа, прерязвам (благодаря ти, благодаря ти) голямото въже, което държи балите слама. Малките въжета около него се накъсват от тежестта на балите, която пада върху тях, аз покривам глава с ръце и се притискам в стената, а балите започват да падат.

Чувам удари и удари, и „ох“ от Матю, вдигам поглед и той е буквално погребан под сламата, ръката му е протегната настрани, мачетето е паднало от нея. Пристъпвам напред и изритвам острието надалеч, после се обръщам да потърся Манчи.

Той е на кълбо в най-тъмния ъгъл зад балите. Втурвам се натам.

— Тод? — казва Манчи, когато идвам до него. — Опашка, Тод?

— Манчи? — толкова е тъмно, че трябва да клекна ниско до него, за да видя раната. Опашката му е с пет сантиметра по-къса от преди, има кръв навсякъде, но, слава Богу, той продължава да се мъчи да размахва чуканчето.

— Ох, Тод?

— Всичко е наред, Манчи — казвам, а гласът и Шумът ми почти плачат от облекчение, че само опашката му я няма.

— Ще те оправим за нула време.

— Наред, Тод?

— Аз съм си наред, да — казвам и го галя. Той гризва ръката ми, но аз знам, че е неволно, защото много силно го боли. Той близва ухапаното, после пак ме гризва. — Ох, Тод — казва.

— Тод Хюит! — чувам вик пред входа на хамбара.

Франта.

— Тук съм! — викам в отговор и се изправям. — Всичко е наред. Матю откачи и…

Млъквам, защото Франша не ме слуша.

— Трябва да се скриеш, Тод, кутренце — казва тя бързо.

— Трябва…

Сега тя млъква, защото вижда Матю под балите.

— Какво е станало? — казва и започва да дърпа най-близката бала, отмахва я от лицето му и прикляка, за да види дали Матю диша.

Посочвам мачетето.

— Ами ето това стана.

Франша гледа острието, после вдига очи към мене и ме гледа дълго, лицето й казва нещо, което нито мога да разчета, нито дори да се опитам да разбера. Не знам дали Матю е жив или мъртъв и никога няма да узная.

— Нападнаха ни, кутренце — казва Франша и се изправя.

— Какво?

— Мъже — казва тя. Мъже от Прентистаун. Потерята, пратена след вас. Нападнаха града.

Стомахът ми се свива на топка.

— О, не — казвам и после повтарям — о, не.

Франша продължава да ме гледа, а в главата й се върти кой знае какво.

— Не ни давайте на мъжете — казвам и пак започвам да отстъпвам. — Ще ни убият.

Франша се намръщва.

— За каква жена ме мислиш ти?

— Не знам каква си — отвръщам. — Там е цялата работа.

— Няма да те дам на мъжете. Няма. Нито тебе, нито Виола. Преди да ни прекъснат, на събранието решихме градът да защитава и двама ви от онова, което идва — после поглежда към Матю. — Макар че надали ще можем да изпълним решението.

— Къде е Виола?

— У дома — отвръща Франша, изведнъж обзета отново от трескав ентусиазъм. — Хайде. Трябва да те скрием.

— Чакай — завирам се обратно зад балите и намирам Манчи още в ъгъла, лежи и си ближе опашката. Той ме поглежда и излайва, просто късо излайване, което не е дума.

— Сега ще те вдигна — казвам, — опитай се да не ме хапеш много силно.

— Добре, Тод — скимти той и леко изквичава като се мъчи да маха с отрязаната опашка.

Посягам, пъхам ръце под коремчето му и го вдигам пред гърдите си. Той изджафква и силно ме ухапва по китката, после ближе ухапаното.

— Всичко е наред, приятелче — казвам и го държа колкото мога по-здраво.

Франша ни чака пред вратата на хамбара и двамата тръгваме след нея по главната улица.

Хора тичат във всички посоки. Виждам мъже и жени с пушки, които бързат към овощните градини, виждам мъже и жени, които отвеждат децата (ето ги, ето ги пак) в някои къщи и така нататък. В далечината чувам изстрели и викове.

— Къде е Хилди? — викам.

Франша не отвръща. Стигаме стъпалата пред входа на нейната къща.

— Къде е Хилди? — питам, докато се качваме.

— Тя отиде към битката — казва Франша, без да ме погледне и отваря вратата. — Онези първо са минали през фермата. Там си е бил у дома.

— О, не — казвам пак, звучи много глупаво, сякаш „о, не“ изобщо означава нещо.

Виола изфучава надолу по стълбите, когато влизаме.

— Защо се забави толкова? — пита тя много високо, аз не разбирам на кого от двама ни говори. Ахва, когато вижда Манчи.

— Пластири — казвам. — От твоите, хубавите.

Тя кимва и хуква нагоре по стълбите.

— Вие двамата стойте тук — казва Франша. — Каквото и да чуете, не излизайте навън.

— Ние трябва да бягаме! — казвам, без изобщо да я разбирам какво ми говори. — Трябва да се махнем от тук!

— Не, Тод, кутрето ми — казва тя. — Ако Прентистаун ви иска, това е достатъчна причина за нас да не позволим да ви докопа.

— Но те имат пушки…

— Ние също имаме — отвръща Франша. — Няма прентистаунска потеря, която да може да завладее този град.

Виола пак слиза по стълбите и рови в раницата за пластирите.

— Франша… — казвам.

— Стойте тук — повтаря тя. — Ние ще ви защитим. И двама ви.

Поглежда мен и Виола, гледа напрегнато, сякаш да разбере дали сме съгласни да ни защитават, после се обръща и излиза през вратата, за да отиде да се бие за града или поне така ми се струва.

Оставаме загледани в затворената врата, после Манчи изскимтява отново и аз го слагам на пода. Виола вади пластирите и малкия скалпел.

— Не знам дали действат на кучета — казва.

— По-добре е от нищо — отвръщам.

Тя отрязва малка лентичка пластир, а аз държа главата на Манчи, за да не хапе ръката й, докато тя я залепва на опашката му. Той ръмжи и ми се извинява, ръмжи и пак ми се извинява, докато Виола най-после превързва цялата рана както трябва. Пускам го и той на секундата започва да ближе чуканчето.

— Спри — казвам.

— Щипе — отвръща Манчи.

— Глупаво куче — погалвам го аз. — Проклето глупаво куче.

Виола също го гали и се мъчи да му попречи да ближе пластира.

— Мислиш ли, че сме в безопасност тук? — пита тя тихо след една дълга мълчалива минута.

— Не знам.

В далечината се чуват още изстрели. Двамата скачаме на крака. Още мъже крещят. Още Шум.

— Откак започна всичко, не съм виждала и следа от Хилди — казва Виола.

— Знам.

Още мълчание, докато усилено галим Манчи. Още крясъци и хаос от овощните градини над града.

Чува се толкова отдалеч, сякаш изобщо не се случва, сякаш е илюзия.

— Франша ми каза, че можем да стигнем до Хейвън, ако следваме течението на реката — казва Виола.

Поглеждам я. Чудя се дали разбирам какво иска да ми каже.

Мисля, че разбирам.

— Искаш да бягаме — казвам.

— Те няма да се спрат — казва тя. — Ние сме опасност за хората край нас. Мислиш ли, че ще се спрат сега, когато са стигнали толкова далеч?

Не, не мисля, че ще се спрат. Не мисля. Не го казвам, но знам, че е права.

— Но Франша каза, че ще ни защитават — казвам.

— Вярваш ли го?

Нямам отговор на това. Сещам се за Матю Лайл.

— Не мисля, че сме в безопасност тук — натъртва Виола.

— Аз не мисля, че ще сме в безопасност където и да е — отвръщам. — Не и докато сме на тази планета.

— Трябва да се свържа с кораба си, Тод — казва тя, почти ме моли. — Там чакат съобщение от мен.

— Искаш отново да побегнем към неизвестността и да се опитаме да изпратим съобщението, така ли?

— Ти също го искаш — казва тя. — Виждам — после обръща поглед встрани. — Ако избягаме заедно…

При тези думи вдигам поглед към нея, мъча се да видя, мъча се да разбера, да разбера наистина.

Тя просто ме гледа в отговор.

Това е достатъчно.

— Да тръгваме — казвам.

Стягаме раниците бързо, без повече приказки. Аз мятам моята на гръб, тя мята своята, Манчи скача на крака, може да ходи, и тримата излизаме през задната врата. Излизаме, просто ей така. Така е по-безопасно за Фарбранч или пък по-безопасно за нас, кой знае, кой може да каже? Кой знае дали това е правилното решение? Трудно е да си тръгнем, особено след онова, което Хилди и Франша ни обещаха.

Но ние си тръгваме. Това е. Това е, което правим.

Защото поне решението си е наше. Предпочитам сам да решавам кое е добро за мен, вместо някой друг да ми казва, дори и ако този друг ми мисли доброто.

Навън вече е съвсем тъмно, въпреки че и двете луни греят ярко. Вниманието на града е насочено в точно обратната посока, така че никой нито забелязва, нито спира бягството ни. Малък мост пресича потока, който протича през града.

— Колко далеч е Хейвън? — питам шепнешком, докато тичаме по моста.

— Далечко е — прошепва Виола в отговор.

— Колко далечко?

Тя мълчи цяла секунда.

— Колко е далечко? — повтарям.

— Две седмици, ако ходим пеш — отвръща тя, без да ме поглежда.

— Две седмици?

— Къде иначе можем да отидем? — пита Виола.

Нямам отговор на този въпрос, така че просто продължаваме да вървим.

Пресичаме потока, а пътят започва да се изкачва нагоре.

Достигнали сме склона, който бележи края на долината. Решаваме да поемем по него, защото това е най-бързият начин да се измъкнем от града и да се върнем обратно в южна посока, докато стигнем отново реката и поемем по течението. Картата на Бен свършва с Фарбранч, така че отсега нататък реката е единственият ориентир, с който разполагаме.

Толкова много въпроси летят подире ни, докато бягаме от Фарбранч, все въпроси, чиито отговори няма да узнаем никога: как така Кметът и още шепа мъже са се отклонили толкова от първоначалната посока с единствената цел да нападнат един цял проклет град, при това сам-самички? Защо все още не са се отказали да ни преследват? Защо сме толкова важни за тях? И какво се е случило с Хилди?

И дали убих Матю Лайл?

И истина ли е онова, което той ми показа в Шума си?

Такава ли е действителната история на Прентистаун?

— Кое дали е действителната история? — пита Виола, докато бързаме нагоре по пътя.

— Няма значение — отвръщам. — И спри да ме подслушваш.

Стигаме до върха на хълма в най-далечния край на долината точно в момента, в който ни стряскат нови серии от изстрели в далечината. Спираме и се обръщаме назад.

И тогава виждаме.

Леле Боже, какво виждаме само.

— Господи — отронва Виола.

Под светлината на двете луни цялата долина някак си грее, лунните лъчи заливат къщите на Фарбранч и далечните хълмове с овощните градини.

Виждаме как мъжете и жените на Фарбранч бягат назад, бягат обратно надолу по хълмовете.

Отстъпват.

А от върха на хълмовете настъпват пет, десет, петнайсет мъже на коне.

Следват ги редици и редици други мъже, редици по петима, носят пушки, маршируват зад конниците, водени от Кмета.

Това не е потеря. Не е никаква потеря.

Това е Прентистаун. Чувствам как целият свят рухва под краката ми и аз пропадам. Това са всички проклети мъже от Прентистаун, всички до един.

Три пъти повече са от всички хора във Фарбранч взети заедно.

Три пъти повече пушки.

Чуваме изстрели и виждаме как мъжете и жените на Фарбранч падат, докато бягат обратно към домовете си.

Лесно ще превземат града. До час ще са го прегазили.

Защото слуховете са били верни, слуховете, за които ни каза Франша.

Слуховете са били верни.

Това е армия.

Цяла армия.

Цяла армия, която преследва Виола и мен.