Не пускай ножа

7Това е момиче

— Това е момиче — повтарям. Все още дишам тежко, все още усещам натиск в гърдите и определено все така държа ножа насочен право напред.

Момиче.

То ме гледа така, сякаш ще го убием всеки момент. Свито е цялото на топка, мъчи се да стане възможно най-незабележимо и отлепя очи от Манчи само за миг, за да погледне към мен.

Към мен и моя нож.

Манчи сумти и ръмжи, козината на гърба му е настръхнала, подскача нервно, сякаш му пари под краката, изглежда е толкова напрегнат и объркан, колкото съм и аз и няма никакъв шанс да се успокои.

— Какво момиче? — лае. — Какво момиче?

Иска да каже: Какво означава „момиче“.

— Какво момиче? — продължава да лае Манчи, после започва да ни се струва, че момичето всеки момент ще се прехвърли от другата страна на грамадния корен, до който се е свила, а лаят на Манчи се превръща в свирепо ръмжене:

— Стой, стой, стой, стой, стой…

— Добро куче — казвам аз, без да знам защо точно е добро онова, което той прави, но какво друго мога да му кажа? Нищо наоколо няма смисъл, ама няма никакъв смисъл, нещата ми се изплъзват, чувствам се така, сякаш светът се е килнал на една страна и всичко се пързаля надолу към нищото.

Аз съм Тод Хюит, мисля си, но кой вече може да каже дали и това е вярно.

— Кое си ти? — казвам най-после, сякаш то може да ме чуе сред свирепия рев на моя Шум и сред нервните пристъпи на Манчи.

— Кое си ти? — повтарям по-високо и ясно. — Какво правиш тук? Откъде дойде?

То ме гледа и за първи път задържа поглед върху мене повече от секунда, откъснало очи от Манчи. Гледа първо ножа, след това поглежда към лицето ми над ножа.

Тя ме гледа.

Тя.

Тя.

Знам какво е момиче. Разбира се, че знам. Виждал съм момичета в Шума на техните бащи в града, защото те ги оплакват, както оплакват и жените си, само че много по-рядко. Виждал съм ги и на видеозаписи. Момичетата са мънички и възпитани, и усмихнати. Носят рокли, а косите им са дълги и прибрани на букли зад главите или на една страна. Те вършат всичката домакинска работа в къщи, докато момчетата вършат всичката работа навън. Стават жени, когато навършат тринайсет години, както момчетата стават мъже и после вече са си жени и стават съпруги.

Така стоят нещата в Новия свят или поне в Прентистаун. Поне така е трябвало да стоят нещата, обаче не стоят, щото момичета вече няма. Всички са мъртви. Умрели са заедно със своите майки, със своите баби, със сестрите и с лелите си. Умрели са в месеците веднага след раждането ми. Всички са умрели, всички до едно.

Обаче ето ти го това момиче, живо и здраво пред очите ми.

И косата му не е дълга. Нейната коса, де. Косата й не е дълга. Не е облечена в рокля, а в някакви дрехи, които приличат на един доста по-нов вариант на моите, толкова са нови, че изглеждат като някаква униформа, въпреки че са изпокъсани и кални, освен това изобщо не е мъничка, висока е точно колкото мен, а и не е усмихната, заклевам се, изобщо не е усмихната.

Не, определено не е усмихната.

— Дивак? — тихо пролайва Манчи.

— Ще млъкнеш ли, да те вземат мътните? — казвам.

Първо, тя съвсем не е дивак. Диваците изглеждат като човеци, по всичко им е сякаш по-подуто, всичко им е по-дълго и по-странно, отколкото при човеците, устите им са по-високо, а очите и ушите им са много, ама много по-различни. Освен това дрехите на диваците израстват направо от телата им като лишеи и могат да ги подрязват в каквато си искат форма. Според друго предположение на Бен това също било резултат от живота в блатата, а тя изобщо не изглежда така, и дрехите й са си съвсем нормални, така че няма начин да е дивак.

А и аз просто знам, че не е дивак. Знам. Не мога да ви кажа как, обаче само я поглеждам, поглеждам я и вече знам. Тя не прилича на момичетата от видеозаписите, нито на онези в Шума, а аз самият никога не съм виждал живо момиче от плът и кръв, но ето ти я нея и тя е момиче, и това е положението. Не ме питайте. Има нещо във формата на тялото й, нещо в миризмата й, нещо, което не знам какво е, но то е там и я прави момиче.

За да нарека едно нещо „момиче“, то трябва да бъде като нея.

Защото тя не е момче. Просто не е. Тя не е като мен. Изобщо, ама изобщо не прилича на мен. Тя е нещо съвършено различно и аз не знам откъде знам, но добре знам кой съм аз, аз съм Тод Хюит, добре знам и какво не съм и определено не съм като нея.

Тя ме гледа. Гледа ме в лицето, гледа ме в очите. Гледа ли, гледа.

А аз не чувам нищо.

О, божичко. Гърдите ми. Сякаш падам от много високо.

— Коя си ти? — питам пак, а гласът ми пресеква, пречупва се, защото съм толкова, толкова тъжен (млъквайте!). Изскърцвам със зъби и се мъча да се ядосам малко, и казвам пак:

— Коя си ти? — и насочвам ножа още мъничко по-напред към нея. С другата си ръка си изтривам очите, ама много бързо ги изтривам.

Нещо трябва да се случи. Някой трябва да помръдне. Някой трябва да стори нещо.

Но няма кой друг да го стори, освен аз самият, това е положението, накъдето и да е тръгнал тоя свят.

— Можеш ли да говориш? — питам.

Тя просто продължава да ме гледа.

— Тихо — излайва Манчи.

— Млъквай, Манчи — казвам, — трябва да помисля.

А тя просто продължава да ме гледа. От нея не идва никакъв, ама никакъв Шум.

Какво да правя? Не е честно. Бен каза, че ще разбера как да постъпя, когато стигна в блатото, но ето че не разбирам как да постъпя. Никой не ми каза нищо за никакво момиче, никой не ми каза, че от тишината боли толкова силно, че едва се сдържам да не заплача, мътните го взели, вътре в себе си усещам такъв копнеж, че направо не мога да мисля нормално, сякаш празнотата не е в момичето, а е в мене и нищо никога няма да може да я запълни.

Какво да правя?

Какво да правя?

Изглежда тя май се поуспокоява. Не трепери вече толкова силно, ръцете й не са вдигнати толкова високо и не изглежда така, сякаш всеки миг ще побегне, но всъщност как можеш да си сигурен в каквото и да било, когато си имаш работа с човек без Шум?

А дали тя чува моя Шум? Дали може да го чува? Дали човек без Шум чува Шума на другите?

Поглеждам я и започвам да мисля колкото е възможно по-силно и ясно Чуваш ли ме? Можеш ли да ме чуеш?

Но изражението на лицето й не се променя, не се променя и погледът й.

— Добре — казвам и правя крачка назад. — Добре. Стой там, окей? Просто стой и не мърдай.

Правя още няколко крачки назад, но не откъсвам очи от нея, а и тя не откъсва очи от мен. Отпускам ръката си с ножа и я измъквам от ремъка на раницата, после се навеждам настрани и оставям раницата да се плъзне на земята. Държа ножа с една ръка, а с другата отварям раницата и почвам да ровя за книгата.

Книгата е по-тежка, отколкото бихте помислили, че може да бъде тежко нещо, направено само от думи. Мирише на кожа. Има страници и страници, изпъстрени с онова, което майка ми…

Сега не е време за това.

— Пази я, Манчи — казвам.

— Пази! — лае той.

Отварям горната корица и ето ти я сгънатата хартия, точно както каза Бен. Разгъвам я. От едната и страна на ръка е нарисувана карта, а другата страна е изписана, обаче изписаното представлява цяло каре от букви, които сега не мога дори да опитам да прочета, защото Шумът ми вилнее, затова просто поглеждам картата.

В горния десен ъгъл е нашата къща, по-долу е градът, точно под реката, край която минахме двамата с Манчи, а тя се влива в блатото, където се намираме в момента. Но нещата не свършват дотук, сещате ли се? Блатото продължава нататък, докато отново се превърне в река, а по брега на реката са нарисувани стрелки, защото това е посоката, която Бен иска аз и Манчи да следваме, а аз прокарвам пръст по стрелките и те водят вън от блатото, от другия му край и продължават към…

ПРАС! Светът блясва като светкавица за миг, когато нещо ме удря отстрани по главата, точно на мястото, където ме зашлеви Аарон, и аз падам, но докато падам, замахвам нагоре и назад с ножа и чувам леко изпискване от болка, но успявам да се задържа, без да тупна на земята, извръщам се, като продължавам да стискам ножа, макар че съм притиснал с ръка дръжката му към удареното място, сега обръщам очи да видя откъде дойде ударът и веднага научавам урок номер едно: нещата без Шум могат да се промъкнат до теб абсолютно незабелязано. Да се промъкнат съвсем безшумно и ти така и няма да ги усетиш.

Момичето също седи на земята, доста далеч от мене, притиснало е с длан горната част на ръката си, а между пръстите й тече кръв. Изпуснала е пръчката, с която току-що ме е ударила, а лицето й е сгърчено от онова, което порязаното място й причинява.

— ЗАЩО МЕ УДАРИ, МЪТНИТЕ ТЕ ВЗЕЛИ? — изкрещявам, като се мъча да не притискам дръжката на ножа твърде силно до раненото. Божичко, писна ми да ме удрят днес.

Момичето продължава да ме гледа, челото й е все така сбърчено, а дланта й притиска раната.

А раната, да ви кажа право, кърви бая силно.

— Пръчка, Тод! — лае Манчи.

— А ти къде зяпаш, да те вземат мътните? — питам го.

— Ако, Тод.

Аз изохквам раздразнено и ритвам пръст към него. Той първо се свива, а после отива да души някакви храсти, наоколо, сякаш край него не се случва нищо особено. Заклевам се, това кучетата могат да внимават не повече от пет секунди. Идиотчета.

Започва да се стъмва, слънцето вече залязва, и без това тъмното блато става още по-тъмно, а аз не съм получил отговор на нито един от въпросите си. Времето минава и аз изобщо не бива да вися тук, не бива да се връщам и изобщо не биваше да има никакво момиче.

Леле, тая рана на ръката й здраво кърви.

— Хей повиквам я, а гласът ми трепери от заряда в кръвта. Аз съм Тод Хюит, мисля си, и съм почти мъж.

— Хей повтарям и се мъча да бъда малко по-спокоен.

Момичето вдига поглед към мен.

— Няма да ти направя нищо лошо — казвам, като дишам тежко, точно като нея. — Чуваш ли ме? Нищо лошо няма да ти направя. Поне докато не се пробваш пак да ме удариш с някоя пръчка, ясно ли е?

Тя ме поглежда в очите. После премества поглед към ножа.

Дали разбира?

Отпускам ръка и навеждам ножа надолу. Но не го пускам. Със свободната си ръка започвам да ровя из раницата, за да извадя комплекта за първа помощ, който Бен ми даде. Вдигам го нагоре.

— Първа помощ — казвам. По лицето й не мръдва и един мускул. — Ле-кар-ство — продължавам бавно. Посочвам на ръката си онова място, на което се намира раната й. — Да спрем кръвта.

Никаква реакция.

Въздъхвам и понечвам да се изправя. Тя трепва и започва да се отдръпва назад, без да става от земята. Пак въздъхвам, този път ядосано:

— Няма да ти направя нищо лошо — протягам комплекта към нея. — Лекарство, не разбра ли? За раната.

Нищо, мълчание. Може би в самата нея изобщо няма нищо.

— Виж — казвам и отварям комплекта, ровя вътре с една ръка, изваждам антисептичен пластир и откъсвам хартията със зъби. Мястото, където ме удари първо Аарон, а после и момичето, със сигурност кърви, така че натърквам с пластира окото и веждата си. После го поглеждам, ами да, разбира се, че кърви. Протягам пластира към момичето, така че и тя да може да види почистената кръв.

— Виждаш ли? — посочвам към нараненото си око. — Виждаш ли? Пластирът спира кръвта от раните.

Правя крачка напред. Тя пак трепва, но вече не толкова рязко. Правя още една крачка и още една и вече съм застанал до нея. Тя не откъсва очи от ножа.

— Няма да го пусна, така че просто забрави за него — казвам. Притискам пластира към раната на ръката й. — Дори и да е дълбока, пластирът ще я затвори, разбираш ли? Опитвам се да ти помогна.

— Тод? — излайва Манчи, а Шумът му е пълен с въпросителни.

— Само минутка — отвръщам. — Виждаш ли, кърви силно. Аз ще го оправя. Само не ме удряй повече, съгласна ли си?

Тя ме гледа. Гледа ме. Гледа ли, гледа. Опитвам се да изглеждам по-спокоен, отколкото всъщност съм. Не знам защо въобще й помагам, особено след като ме цапардоса по главата, но истината е, че просто не знам какво да правя, не знам. Бен каза, че ще намеря отговорите в блатото, но в блатото няма никакви отговори, има само едно момиче, което кърви, защото аз я ударих с ножа, нищо че си го заслужаваше, но ако сега мога да спра кръвта от раната й, ще го сторя, защото така поне правя нещо.

Не знам. Не знам какво да правя, затова правя това: спирам кръвта от раната й.

Момичето продължава да ме гледа напрегнато и все така диша тежко. Но вече не бяга и не трепва при всяко мое движение и дори ми се струва, че лекичко извърта ръката си към мен, така че да мога по-лесно да достигна порязаното място.

— Тод? — обажда се Манчи.

— Шшшт — отвръщам, защото не искам да плаша повече момичето. Толкова съм близо до мълчанието й, че сърцето ми се къса. Чувствам го, чувствам мълчанието, то сякаш ме тегли към някаква бездънна яма, сякаш ме вика и ме моли просто да се отпусна и да падам надолу, да падам, да падам.

Но аз се стягам, о, да, стягам се и още как. Стягам се и притискам пластира до порязаното, разтърквам леко раната, която е доста дълбока, докато тя постепенно се позатваря и кървенето спира.

— Трябва да внимаваш сега — отвръщам. — Лекарството не е за постоянно. Трябва да се пазиш, докато тялото ти направи така, че раната истински да оздравее, разбра ли ме?

В отговор тя просто продължава да ме гледа.

— Ами хубаво тогава — казвам аз, повече на себе си, защото вече приключих с конкретната задача, а сега какво?

— Тод? — лае Манчи. — Тод?

— Никакви пръчки, нали? — казвам на момичето. — Няма да ме удряш повече.

— Тод? — това е пак Манчи.

— А и както вече стана ясно, името ми е Тод.

И тогава, точно в този момент, ама точно в този момент в падащия сумрак, по устните й плъзва лека усмивка. Или само така ми се струва?

— Ти…? — казвам и се вглеждам толкова дълбоко в очите й, колкото ми позволява натискът в гърдите. — Разбираш ли ме, когато ти говоря?

— Тод — излайва Манчи малко по-силно.

Извръщам се към него.

— Какво?

— Тод! ТОД!!!

В този момент и тримата го чуваме. Газене през храстите, чупещи се съчки, тичащи нозе и Шум, Шум и, мътните го взели. Шум.

— Ставай — казвам на момичето. — Ставай! Веднага!

Грабвам раницата и я мятам на гръб, а момичето изглежда ужасено по някакъв напълно безполезен парализиран начин, затова изкрещявам „Давай!“ и я сграбчвам за ръката, без да мисля за порязаното, опитвам се да я изправя на крака, но вече е късно, залива ни крясък и рев, и такъв Шум, сякаш дърветата наоколо падат, и двамата с момичето можем само да се обърнем, а зад гърба ни идва Аарон, вбесен е, изглежда страшно и търси точно нас.

8Изборът на ножа

На три крачки от нас е. Преди да успея да мръдна, той ме връхлита, стисва ме за врата и ме блъсва в ствола на едно дърво.

— Мръсна малка ГАД! — изкрещява и впива палци в гръкляна ми. Дращя, мъча се да го нараня с ножа, но раницата ми се е смъкнала и едната каишка притиска ръката ми надолу и назад към дървото и Аарон може необезпокоявано да ме души, колкото си иска.

Лицето на Аарон представлява един кошмар, ужасна гледка, която ще продължа да виждам, дори и да се измъкна жив от ръцете му. Крокодилът е откъснал лявото му ухо заедно с дълга ивица плът, която продължава надолу през цялата му лява буза. През раната се виждат зъбите му, а лявото му око е изпъкнало, сякаш всеки момент ще експлодира. По брадата и врата му има още рани, дрехите му са разкъсани, целият е в кръв, а крокодилски зъб се е забил дълбоко в раната на рамото му.

Боря се да си поема въздух, но не мога, не е за вярване колко ме боли, целият свят се завърта, с мозъка ми става нещо особено и ми хрумва странната мисъл, че Аарон всъщност не е оживял от зъбите на крокодила, че е вече умрял, но ми е толкова ядосан, че смъртта не го е спряла и той се е върнал да ме убие, върнал се е.

— Какво се хилиш? — крясва той и ме опръсква със слюнка, кръв и малки парченца плът. Стиска шията ми още по-силно и аз трябва да повърна, но не мога, не мога и да дишам, светлината и цветовете се сливат и размиват в едно и, ето, умирам, умирам.

— ААА! — Аарон рязко се дръпва назад и ме изпуска. Падам на земята, повръщам страшно и започвам да се боря за въздух, поемам дълбоко дъх и кашлям, кашлям така, сякаш никога няма да спра. Поглеждам нагоре и виждам, че Манчи е впил всички зъби в прасеца на Аарон и хапе тъй, сякаш идва краят на света.

Добро куче.

Аарон удря силно Манчи, откъсва го от себе си и го запраща в храстите. Чувам тежко падане и болезнено излайване, и „Тод?“

Аарон се извърта мигновено към мене, а аз не мога да откъсна поглед от лицето му, то цялото е в рани, рани, след които никой не може да оцелее, никой.

Може би действително е мъртъв.

— Къде е знакът? — пита, а разкъсаното му изражение се променя и той започва да се оглежда наоколо, сякаш обхванат от паника.

Знак ли?

Знак…

Момичето.

Аз също се оглеждам. От момичето няма и следа.

Аарон се върти рязко, първо насам, после натам и виждам, че и той чува същото, което и аз чувам: шумолене и пукане на съчки, докато тя бяга, чуваме как мълчанието й се оттича далеч от нас и без да ме погледне повече, Аарон хуква след нея и изчезва.

Само миг и аз оставам сам.

Само миг и аз вече нямам нищо общо с всичко, което се случва тук.

Днес определено беше един много глупав ден.

— Тод? Манчи излиза накуцвайки от храстите.

— Добре съм, приятелче — опитвам да отвърна и дори го казвам, въпреки кашлицата, нищо че не е вярно. — Добре съм.

Мъча се да дишам между пристъпите на кашлицата, притискам чело до земята, от устата ми капе слюнка и повръщано.

Продължавам да дишам и мисли започват да идват в главата ми. Идват неканени, нали се сещате?

Защото всичко може да свърши още тук, нали така? Още тук, още сега мога да сложа край, мога да сложа точка. Очевидно Аарон иска момичето, момичето е „знакът“, прав ли съм? Очевидно и градът иска момичето, след като вдигнаха такава патардия за тишината в Шума ми. Значи, ако Аарон хване момичето, то и градът е хванал момичето и край, цялата история свършва, нали? Те ще получат каквото искат и ще ме оставят на мира, а аз ще се върна и всичко ще си бъде както преди, е, момичето сигурно ще пострада, но пък може да спаси Бен и Килиън.

Може да спаси мен.

Добре де, просто си ги мисля тия работи. Мислите сами идват, това е.

И аз мога да ги спра, още щом влязат в главата ми.

— Спри — мърмори Манчи.

И тогава чувам един ужасен, ужасен писък и това е момичето, защото Аарон го е хванал, разбира се, а това вече решава нещата, нали така?

Следващият писък долита след секунда, но аз вече съм на крака и хуквам, дори без да мисля, пускам раницата на земята, привеждам се малко напред, все още кашлям и се боря за въздух, но ножът е в ръката ми и аз хуквам.

Лесно ги намирам. Аарон е минал през храстите като бик, а Шумът му реве безконтролно, а мълчанието на момичето е също там, винаги, винаги, винаги е там, тя пищи, но мълчанието е скрито зад писъците, които някак си го правят още по-дълбоко, още по-тихо. Тичам към тях колкото ми държат краката, Манчи търчи по петите ми, след половин минута ги намираме и, ей богу, аз нямам и най-малка представа какво трябва да правя. Аарон я е вкарал в една локва, дълбока до глезените й, притиснал я е до едно дърво. Държи я за китките, тя се бори с всички сили, но на лицето й е изписан такъв страх, че аз едва намирам сили да изрека думите.

— Пусни я — изхъхрям, но никой не ме чува. Шумът на Аарон гърми, не вярвам да можеше да ме чуе, дори и да виках. Светото писание и знакът на бога и пътят на светеца и картини, картини, момичето е в Църквата, момичето пие виното и яде причастието, момичето е ангел.

Момичето е жертвата.

Аарон хваща и двете й китки в единия си юмрук, смъква връвта, която препасва робата му и започва да връзва ръцете и. Момичето го изритва здраво, Манчи го ухапва по крака, а той я зашлевява през лицето с опакото на дланта си.

— Пусни я — казвам отново, мъча се да говоря по-силно.

— Пусни! — лае Манчи — той още куца, но вече е страшно вбесен. Какво добро куче, мътните да го вземат.

Правя крачка напред. Аарон е с гръб към мене, сякаш изобщо не му пука, че аз съм тук, сякаш въобще не ме възприема като заплаха.

— Пусни я! — изкрещявам, но от това се закашлям още повече. Нищо. Никой не ми обръща внимание, нито Аарон, никой.

Ще трябва да го направя. Ще трябва да го направя. Ох, божичко, божичко, божичко, ще трябва да го направя.

Ще трябва да го убия.

Вдигам ножа.

Вдигнах ножа.

Аарон се обръща, дори не бърза, просто се обръща, сякаш някой го е повикал по име. Вижда ме как стоя, вдигнал ножа във въздуха, точно като някакъв страхлив идиот, какъвто всъщност съм си, и се усмихва, и, кълна ви се, не мога и да опиша колко страшна е усмивката му върху разкъсаното лице.

— Шумът ти те издава, млади Тод — казва и пуска момичето, а то е вързано и пребито, така че дори не опитва да избяга. Аарон пристъпва към мен.

— Кметът ще бъде много разочарован, когато разбере, че без време си напуснал тази земя, момче — казва и прави още една крачка. Аз също пристъпвам към него, ножът е във въздуха, сякаш е нещо напълно ненужно.

— Но бог няма нужда от страхливци — казва Аарон, — нали, момче? — Бърз е като змия, лявата му ръка ме удря отдясно, ножът изхвърча от дланта ми. Аарон ме удря през лицето с плоското на дясната си ръка, аз падам в локвата и усещам как коленете му лягат върху гърдите ми, ръцете му стисват гърлото ми, за да довършат започнатото, но този път лицето ми е под водата, така че нещата ще станат много по-бързо.

Боря се, но вече съм загубил. Загубих. Имах шанс, но го проиграх и загубих, заслужавам си го и сега се боря, но вече не съм и наполовина толкова силен, колкото бях и усещам, че краят идва. Усещам как се предавам.

Загубен съм.

Загубен.

И тогава, под водата ръката ми напипва камък.

ПРАС! Преди дори да помисля, замахвам и удрям Аарон отстрани по главата.

ПРАС! Удрям го пак.

ПРАС! И пак.

Усещам как тялото му се плъзва настрани и пада от мен.

Вдигам глава над водата, давя се за въздух, но сядам и отново замахвам с камъка, но той лежи по очи в локвата, половината му лице е под водата, а другата — над, зъбите му лъскат и се хилят през разкъсаната буза. Изпълзявам изпод него, давя се и плюя, но той си остава там, леко потъва, но не помръдва.

Чувствам се така, сякаш вратът ми е счупен, повръщам малко вода и после вече дишам по-леко.

— Тод? Тод? Тод? — повтаря Манчи, идва до мене, ближе ме и подлайва като малко кутре. Погалвам го между ушите, защото все още и дума не мога да кажа.

После и двамата усещаме тишината, поглеждаме нагоре и виждаме момичето, застанала е над нас, а ръцете й са все така вързани.

Пръстите и стискат ножа.

Замръзвам за секунда, а Манчи почва да ръмжи, но след малко разбирам. Поемам си дъх още няколко пъти, вземам ножа от ръцете й и прерязвам връвта, която стяга китките й. Тя пада, а момичето разтърква претритите места, продължава да ме гледа и все така мълчи.

Тя знае. Знае, че не можах да го направя.

Проклета да си, мисля. Проклета да си.

Тя гледа ножа. После премества очи към Аарон, легнал във водата.

Той още диша. Водата бълбука при всеки дъх, той се дави, но още диша.

Стисвам ножа. Момичето гледа мен, гледа ножа, гледа Аарон, после пак гледа мен.

Кара ли ме? Дали ме кара да го направя?

Той си лежи там, беззащитен, навярно скоро ще се удави.

А аз държа ножа.

Понечвам да се изправя на крака, падам, защото главата ми се мае, изправям се пак. Правя крачка към него. Вдигам ножа. Отново.

Момичето поема дъх и го задържа.

Манчи казва: „Тод?“

Вдигнал съм ножа над Аарон. Още веднъж имам възможност. Още веднъж съм вдигнал ножа.

Бих могъл да го сторя. Никой жив човек в целия Нов свят не би ме обвинил. Правото е мое.

Бих могъл да го сторя.

Но ножът не е просто вещ, нали знаете? Ножът е избор, ножът е нещо, което правиш. Ножът казва да или не, удряй или не, умри или живей. Ножът поема решението, протекло през ръката ти, и го въплъщава в света и после вече никога не можеш да си го вземеш назад.

Аарон умира. Лицето му е разкъсано, ударих го по главата, цопнал е във водата и може дори и да не се събуди. Той се опита да ме убие, искаше да убие момичето, разбуни целия град, сигурно пак той е изпратил Кмета в нашата ферма и по тази причина е отговорен и за всичко, случило се на Бен и Килиън. Той заслужава да умре. Заслужава.

А аз не мога да накарам ножа да довърши започнатото.

Кой съм аз?

Аз съм Тод Хюит.

Аз съм най-голямото ш… нищо, раждало се сред човеците.

Не мога да го направя.

Проклета да си, мисля си.

— Хайде — казвам на момичето. — Да се махаме от тук.

9Когато късметът не е с теб

Отначало ми се струва, че тя няма да дойде. Няма причина да идва с мен, аз нямам причини и да я каня, но когато повтарям „Хайде!“ още по-натъртено и й махвам с ръка, тя тръгва след мене, тръгва след Манчи и така, така се случват нещата, така постъпваме, кой знае дали е правилно, но така постъпваме.

Нощта е паднала окончателно. Дърветата тук са още по-нагъсто, по-тъмно е от всякога. Изтичваме обратно да приберем раницата ми, после заобикаляме и навлизаме още навътре в тъмнината, за да се отдалечим от трупа на Аарон (моля те, нека да е труп). Криволичим сред дървета, прескачаме корени и потъваме все по-дълбоко в блатото. После стигаме до малко открито пространство, равна просека сред дърветата и аз давам знак да спрем.

Все още държа ножа. Той лежи в дланта ми, блести в очите ми като самото обвинение, сякаш думата страхливец бляска срещу ми всеки път, когато го погледна. Отразява светлината и на двете луни и Бог ми е свидетел, наистина е могъщ. Ножът е могъщ, сякаш аз трябва да се съглася да бъда част от него, а не той да приеме да бъде част от мен.

Посягам назад и го пъхвам в канията между гърба ми и раницата, защото там поне няма да го виждам.

Свалям раницата и започвам да ровя за фенерчето.

— Знаеш ли как да използваш нещо такова? — питам момичето, като включвам и изключвам фенерчето пред очите й няколко пъти.

Както обикновено, тя просто ме гледа.

— Остави — казвам.

Гърлото все още ме боли, боли ме и лицето, болят ме и гърдите, Шумът ми продължава да ми пълни главата с лоши новини, например колко добре са се били Бен и Килиън, колко дълго са удържали атаката над фермата, колко време ще му трябва на господин Прентис Младши да разбере накъде съм тръгнал, колко време ще му трябва да тръгне след мен, след нас (много малко време, във всеки случай, ако вече не е тръгнал), така че, мътните го взели, на кого му пука дали тя знае как се използва фенерчето? Разбира се, че не знае.

Светя си с фенерчето и изваждам книгата от раницата. Отварям я на картата, следвам стрелките на Бен от фермата през блатото и после отвъд блатото до мястото, където то отново се превръща в река.

Не е трудно да излезеш от блатото. А когато го прегазиш, на хоризонта пред теб се изправят три планини: едната е близо, а другите две са по-далече, но пък са една до друга. Реката, нарисувана на картата на Бен, минава между по-близката планина и двете по-далечни, така че всичко, което трябва да правим, е да вървим все напред към просеката между планините, затова е нужно да намерим реката и просто да следваме течението. Да го следваме натам, накъдето водят стрелките.

А те водят до съседно селище.

Ето го. Там, в долния ъгъл на страницата, в самия край на картата.

Друго, съвсем друго селище.

Сякаш си нямам достатъчно проблеми.

Вдигам поглед към момичето, което продължава да ме гледа втренчено, дори не мига. Насочвам фенерчето към лицето й. Тя трепва и се извръща.

— Ти откъде дойде? — питам. — От тук ли?

Обръщам фенерчето към картата и посочвам с пръст другото селище. Момичето не помръдва и аз й махвам с ръка да се приближи. Тя остава неподвижна, аз въздъхвам и отивам до нея с книгата в ръка и пак светвам с фенерчето върху картата.

— Аз — слагам ръка върху гърдите си, — съм от тук — и й посочвам нашата ферма, нарисувана северно от Прентистаун. — Това — правя широк кръг с ръце, за да обхвана блатото, — е тук. — Посочвам блатото на картата. — Сега трябва да стигнем до тук — посочвам съседния град. Бен е написал името му отдолу, но… добре де, все едно.

— Ти от тук ли идваш? — посочвам към нея, посочвам съседния град, после пак посочвам нея. — Ти от тук ли си?

Момичето поглежда картата, но това е всичко — нито мръдва, нито издава някакъв звук.

Въздъхвам раздразнено и отстъпвам от нея. Не се чувствам добре, когато съм толкова близо.

— Ами много се надявам да си от там — казвам и пак се вглеждам в картата, — защото точно към това селище отиваме.

— Тод — излайва Манчи. Вдигам очи. Момичето обикаля в кръг наоколо и се взира напрегнато, сякаш търси нещо.

— Какво правиш? — питам.

Тя ме поглежда, после премества поглед към фенерчето в ръката ми и посочва нанякъде между дърветата.

— Какво искаш? — казвам. — Нямаме време…

Тя продължава да сочи между дърветата и се запътва натам.

— Ей! — викам. — Ей!

Май трябва да я последвам.

— Трябва да се придържаме към картата! — гмуркам се под клоните, за да вървя след нея, те закачат раницата и отляво, и отдясно и ме дърпат назад. — Ей! Чакай!

Препъвам се напред, Манчи подире ми, малкото фенерче не върши кое знае каква работа срещу всичките проклети клони и коренища, и локви в грамадното блато. Постоянно навеждам глава и се дърпам, за да отскубна раницата, едва мога от време на време да хвърля по някой поглед напред, за да следя момичето. Когато я поглеждам за пореден път, виждам, че е спряла до едно паднало дърво, което изглежда като обгорено, и ме чака, гледа ме как приближавам.

— Какво правиш? — питам, когато най-после успявам да я настигна. — Къде…

И тогава разбирам.

Дървото наистина е обгорено, прясно обгорено и е съборено съвсем наскоро — необгорелите трески от преломения дънер са чисти и бели, и пресни. А наоколо има още доста дървета, които изглеждат точно като това първото, обгорени, подредени в две успоредни линии от двете страни на дълга дълбока бразда, изровена насред блатото, пълна вече с вода, а край нея има купчини изхвърлена пръст и туфи обгорени растения, които показват, че браздата е скорошна, сякаш някой е връхлетял свирепо сред дърветата и е изровил земята с един-единствен рязък замах.

— Какво се е случило тук? — завъртам фенерчето наоколо. — Кой е сторил това?

Момичето вперва очи наляво, натам, накъдето браздата потъва в мрака. Светвам с фенерчето след нея, но лъчът не е достатъчно силен, за да видя какво се крие в дъното на тъмнината. Но там има нещо, сигурен съм.

Каквото и да е то, момичето поема през тъмното право към него.

— Къде отиваш? — питам, не очаквам отговор и, разбира се, не получавам такъв. Манчи се озовава между мене и момичето, сякаш вече следва нея, а не мен и двамата изчезват в мрака. Аз спазвам дистанция, но тръгвам след тях. Мълчанието все така блика от момичето, все така ме разстройва, грамадно и силно, може да погълне целия свят и мен заедно с него.

Мъча се да осветявам с фенерчето всеки квадратен сантиметър вода наоколо. Крокодилите по принцип не влизат толкова навътре в блатото, но това е само по принцип, а тук има и червени змии, които са отровни, има и водни порове, които пък хапят, а и така, както е тръгнал днешният ден, не ми се струва, че късметът ни си дава кой знае колко зор и затова ми се струва, че ако нещо лошо има възможност да се случи, то сигурно ще се случи.

Тримата се приближаваме един до друг, аз светвам напред с фенерчето и нещо просветва срещу ни в отговор и това нещо не е нито дърво, нито храст, нито животно, нито вода.

Метално. Нещо голямо и метално.

— Какво е това? — питам.

Доближаваме нещото, то на пръв поглед ми заприличва на голям мотопед и аз се зачудвам кой ли е тоя идиот, дето се е мъчил да кара мотопед в блатото, щото мотопедите и на равен сух път едвам можеш да ги накараш да работят, какво остава сред вода, кал и коренища.

Но това пред мене не е мотопед.

— Я чакай малко.

Момичето спира.

А такаа, става все по-интересно. Момичето спира.

— Значи ме разбираш, когато ти говоря, така ли?

Никакъв отговор, както обикновено, никакъв отговор.

— Добре, чакай малко сега — казвам, защото изведнъж ми идва една мисъл. Още сме далечко от нещото, но лъчът на фенерчето ми обхожда метала. После се връща към дългата права бразда, простряла се до нас. Премества се пак към метала. После към обгорените купчини около браздата. А мисълта се затвърждава все повече и повече.

Момичето се отказва да стои повече, обръща се към металното нещо и отново тръгва към него, а аз потеглям след нея. Налага се да заобиколим голям паднал обгорен дънер, от едно или две места по него все още се издига ленив пушек, после приближаваме съвсем металното нещо и аз разбирам, че то е по-голямо и от най-големия мотопед, който съм виждал, а освен това изглежда така, сякаш е само част от нещо още по-голямо. Смачкано е и силно обгорено на много места и аз не знам как е изглеждало преди да се смачка и да обгори, обаче въпреки това ми е съвсем ясно, че нещото вече е само една никому ненужна развалина.

Очевидно развалината е била кораб.

Въздушен кораб. Може би дори космически кораб.

— Твой ли е? — питам и светвам с фенерчето към момичето. Тя все така мълчи, но сега мълчанието й много прилича на съгласие. — Разби се тук, така ли?

Обхождам с фенерчето дрехите по тялото й от главата до петите, ами да, те са по-различни от онези, с които съм свикнал, но не чак толкова различни — в друго време можеха да бъдат и мои.

— Откъде си дошла? — питам.

Разбира се, тя не ми отговаря, само гледа втренчено към някакво място още по-навътре в мрака, скръства ръце и поема нататък. Този път не тръгвам след нея. Продължавам да разглеждам кораба. Точно това трябва да е, кораб.

Искам да кажа, погледнете го само. Смачкан е страшно, напълно обезобразен, но като се вгледа човек внимателно, все още може да различи нещо като брониран корпус, части от двигател, прозорец.

Знаете ли, първите къщи в Прентистаун били построени от части от космическите кораби, с които кацнали първите заселници. Разбира се, по-късно си построили домове от дърво камък, но Бен ми е разказвал, че първото нещо, което трябва да направиш, когато кацнеш, е да си осигуриш незабавно подслон, а този подслон се прави от частите, които имаш под ръка. По Църквата и бензиностанцията в града човек до ден-днешен може да види части от корабни корпуси, от антени, от метални стени и така нататък. Тази развалина пред очите ми доста е пострадала, но ако я погледнеш под определен ъгъл, спокойно би могла да мине за стара къща в Прентистаун, такава една, паднала право от небето. Паднала от небето, обвита в пламъци.

— Тод! — лае Манчи някъде отстрани, дори не мога да го видя. — Тод!

Хуквам в посоката, в която изчезна момичето, обикалям развалината, която от другата страна не изглежда чак толкова съсипана. Притичвам край нея и на едно място виждам отворена врата, врата насред металния корпус, а зад вратата започва малък коридор, който води някъде нагоре, а в дъното му свети лампа.

— Тод! — продължава Манчи, аз насочвам фенерчето към мястото, откъдето чувам гласа му, а той е застанал точно до момичето. Тя просто стои права, неподвижна, вперила поглед надолу, аз премествам лъча на фенерчето също надолу и виждам, че това в краката й са две продълговати купчини дрехи.

Обаче не са дрехи, а две мъртви тела, сещате ли се?

Приближавам и ги осветявам хубаво с фенерчето. Единият мъртвец е мъж, дрехите и тялото му са почти напълно изгорели от гърдите надолу. По лицето му също има изгаряния, но не са достатъчни да скрият това, че човекът е мъж. На челото му има дълбока рана, вероятно тя го е убила още преди да го обхванат пламъците, но това няма никакво значение, защото той бездруго си е мъртъв. Лежи мъртъв тука в калното блато.

Премествам лъча на фенерчето нататък и виждам, че мъртвият мъж лежи до една мъртва жена.

Затаявам дъх.

Това е първата жена от плът и кръв, която виждам през живота си. Чувствам същото, което почувствах, когато видях момичето. Никога не съм виждал жива жена, но за да нарека едно нещо „жена“, то трябва да е като мъртвата в краката ми.

Щото тя си е мъртва, няма какво да се лъжем, по нея няма никакви следи, нито рани, нито обгаряния, няма дори кръв по дрехите й, но сигурно е наранена тежко някак си отвътре.

Но е жена. Истинска жена.

Светвам с фенерчето към момичето. То не се дърпа, не мига, не помръдва.

— Това са твоите мама и татко, нали? — питам тихо.

Момичето не отговаря, но това е истината.

Осветявам развалината, сещам се за дълбоката бразда, изровена в блатото и всичко това може да означава само едно. Момичето е катастрофирало с кораба тук, заедно с татко си и майка си. Те са умрели. Тя е оживяла. Няма никакво значение дали е дошла от някое друго селище на Новия свят, или пък от някакво съвсем чуждо и далечно място, просто това вече няма значение. Те са умрели, тя е оживяла и сега е тук, сам-самичка.

А Аарон я е намерил.

Когато късметът не е с теб, той е срещу теб.

По земята виждам следи, които показват как момичето е извлякло мъртвите от кораба и ги е придърпало до тук. Обаче в блатото не можеш да погребеш никого, освен ако не си дивак, защото само два сантиметра под земята почва водата, така че ето ти ги телата, просто са си останали тук. Съжалявам, че трябва да го кажа, обаче са почнали и да миришат, макар че миризмата още не е толкова страшна, защото потъва в общата блатна миризма, така че не мога да преценя колко дълго са лежали в калта.

Момичето отново ме поглежда, не плаче, не се усмихва, просто е пуста и безизразна, както досега. После ме подминава, връща се по следите от извлечените тела, отива до отворената врата в развалината, покатерва се през нея и изчезва вътре.

10Храна и топлина

— Ей! — извиквам и отивам до развалината. — Не можем да висим тука…

Стигам до вратата в същия миг, в който момичето отново се подава отвътре, стряскам се и отскачам назад. Тя ме изчаква да се отдръпна от пътя й, излиза от вратата, подминава ме пак, в едната си ръка носи раница, а в другата — няколко по-малки пакета. Поглеждам към вратата и се изправям на пръсти, за да надникна. Нали се сещате, отвътре си е същата развалина, както и отвън, навсякъде се търкалят парчетии, всичко е изпотрошено. Обръщам се към момичето.

— Как оцеля? — питам.

Тя обаче е заета. Слага на земята раницата и пакетите и изважда една малка, плоска зелена кутийка. Слага я на малка сушина и натрупа върху нея съчки.

Гледам и не вярвам на очите си.

— Виж, сега не е време за…

Тя натиска едно копче отстрани на кутийката и фшш, ето ти на, разполагаме с истински голям огън.

Аз стърча като последен глупак, а челюстта ми просто увисва.

И аз искам такава кутийка!

Момичето ме поглежда, свива се и потрива раменете си с ръце и аз чак тогава загрявам, че съм мокър до кости, че ми е студено, че всичко ме боли и че огънят си е чиста благословия, от която наистина имам нужда.

Поглеждам назад към блатото, сякаш в тая тъмница бих могъл да видя някого, ако се промъкваше към нас. Нищо не виждам, разбира се, нищо и не чувам. Наблизо няма никого. Все още.

Обръщам очи към огъня.

— Само за минутка — казвам.

Приближавам, клякам и се заемам да си топля ръцете, като пускам раницата до мене. Момичето разкъсва едно от малките пакетчета и ми го хвърля, аз я зяпвам, а в ръката си тя държи друго разкъсано пакетче, бърка в него с пръсти, изважда нещо, което прилича на сушен плод и си го пъха в устата.

Тя ми предлага храна. И топлина.

Лицето й си е все така безизразно, хладно като камък, тя просто стои до огъня и яде. Аз също започвам да ям. Плодовете, или каквото са там, приличат на малки съсухрени топчета, сладки и лепкави и аз приключвам с моя пакет за половин минута и чак тогава забелязвам как ми се моли Манчи.

— Тод? — казва той и се облизва.

— Ох — отвръщам, — извинявай.

Момичето ме поглежда, поглежда и Манчи, взема шепа плодове от своето пакетче и ги протяга към кучето. Той приближава, а тя неволно дърпа ръката си назад и пуска плодовете на земята. Манчи няма нищо против. Глътва ги на секундата.

Аз й кимвам с глава. Тя не кимва в отговор.

Нощта вече се е установила, извън кръга светлина от огъня цари пълен мрак. Виждат се само звездите сред клоните на дърветата, изпочупени от падналия кораб. Опитвам се да си припомня дали миналата седмица не съм чул някакъв необичаен трясък откъм блатото, но мястото тук е толкова далече от фермата, че дори и да е имало трясък, предполагам, че той се е удавил в Шума на Прентистаун и така си е останал нечут от никого.

Сещам се за един проповедник.

Почти от никого.

— Не можем да оставаме повече — казвам. — Съжалявам за вашите и за катастрофата и… така де, обаче наблизо има други мъже, които ще ни преследват. Дори и Аарон да е умрял.

При споменаването на Аарон тя трепва, но само лекичко. Сигурно той й е казал името си. Или нещо такова. Сигурно.

— Съжалявам — повтарям, макар че не знам за какво точно съжалявам. Мятам раницата пак на гръб. Струва ми се по-тежка от всякога.

— Благодаря за яденето, но вече трябва да вървим — поглеждам я. — Идваш ли с нас?

Момичето ме гледа неподвижно около секунда, после с върха на ботуша си събаря горящите съчки от зелената кутийка. Посяга, натиска пак бутона, пламъкът изчезва и тя прибира кутийката, без дори да се изгори.

Леле майко, наистина искам такава джаджа.

Момичето прибира кутийката в раницата, която изнесе от развалината и премята каишката й през рамо — това си е нейната раница. Сякаш е планирала да дойде с мен още преди да я попитам дали иска.

— Хубаво — казвам, а момичето само се взира в мен. — Май сме готови.

Никой от двама ни не помръдва.

Поглеждам назад към майка й и татко й. Тя също поглежда към тях, но само за миг. Иска ми се да й кажа нещо, още нещо, но какво обикновено се казва в такива минути? Отварям уста, но момичето отново се е заело да рови в раницата си. Мисля си, че сигурно ще иска да вземе нещо, и аз не знам какво, нещо, което да й напомня за родителите й или пък ще направи нещо специално преди да тръгнем, но тя просто изважда от раницата още едно фенерче. Светва го — явно много добре знае как работят фенерчетата — и тръгва, първо към мен, после ме подминава, все едно вече се е отправила на път.

И това е всичко, сякаш майка й и татко й не лежат мъртви само на два метра от нас.

Гледам гърба й за секунда, после виквам:

— Ей!

Тя се обръща.

— Не натам — посочвам наляво. — Натам.

Поемам в правилната посока, Манчи тръгва след мене, а аз се обръщам да видя дали и момичето ни следва. Хвърлям един бърз последен поглед към кораба зад нея, защото страшно ми се иска да остана и да разгледам всички интересни неща в него, божичко, колко ми се иска, но няма как, трябва да вървим, нищо че е тъмно, нищо че и двамата не сме мигнали, трябва да вървим.

И тръгваме, като не изпускаме от поглед хоризонта, който се вижда сред дърветата и се отправяме към просеката между близката планина и двете по-далечни. Двете луни са наполовина пълни, небето е ясно и имаме поне малко светлина, която да ни води, която прониква дори под короните на дърветата в блатото, дори в най-пълния мрак.

— Дръж си ушите отворени — казвам на Манчи.

— За какво? — лае той.

— За неща, които искат да ни докопат, идиот такъв.

В тъмното блато нощем просто не може да се тича, затова вървим колкото можем по-бързо, аз светя напред с фенерчето, соча пътя сред коренищата и се мъча да не газя през най-голямата кал. Манчи ту тича напред, ту се връща, души, а понякога дори лае, но нямаме истински поводи за тревога. Момичето не изостава, никога не изостава, но и не се приближава твърде много. Което е добре, защото макар Шумът ми вече да е доста тих в сравнение с ужаса, който цареше в него днес, нейното мълчание все така силно ме притиска.

Странно ми се видя, че момичето не стори нищо повече за майка си и татко си, когато тръгнахме от кораба. Нито плака, нито отиде до тях да ги погледне за последно, нищо. Не ви ли се струва така? Или не съм прав? Аз лично бих дал всичко да видя още веднъж Бен и Килиън, дори да бяха… Да, дори и да са.

— Бен — казва Манчи, долепен до крака ми.

— Знам — отвръщам и го погалвам между ушите.

Продължаваме напред.

Аз щях да искам поне да ги погреба. Щях да искам да сторя нещо, не знам какво. Спирам и поглеждам назад към момичето, но нейното лице си е все същото, а дали не се е умълчала така, защото корабът се е разбил и родителите й са умрели? Или пък защото Аарон я е намерил? Или просто е така, защото идва от някакво много, много далечно място?

Може би не чувства нищо? Може би е празна, може би цялата отвътре е само едно нищо?

Тя ме гледа и ме чака да продължа напред.

Гледам я още секунда и продължавам.

Часове. Минават часове в тихата нощ, времето тече и тече. Часове време. Кой знае колко далече сме стигнали и дали въобще вървим в правилната посока, но минават часове. От време на време чувам Шума на някое нощно животно, блатни сови прелитат и търсят храна, спускат се рязко надолу, навярно ловят късоопашатите блатни мишки, чийто Шум е толкова тих, че едва ли може да се нарече език, но най-често чувам заглъхващия Шум на нощна живинка, която бяга далеч от шумотевицата, която сигурно вдигаме, докато крачим през блатото.

Най-странното обаче е, че все още не съм чул и звук зад нас, никой не ни преследва, няма никакъв Шум, не се чупят клонки, нищо. Може би Бен и Килиън са успели да ги отклонят от следата ми. Може би в края на краищата причината, поради която трябва да бягам, не е чак толкова важна. Може би…

Момичето спира и издърпва ботуша си, затънал в калта.

Момичето.

Не. Те идват. Единственото „може би“ в случая е, че може би изчакват зората, за да могат да се придвижват по-бързо.

Вървим, вървим все напред и напред, уморяваме се все повече, като спираме само веднъж, за да може всеки от нас да се изпишка на спокойствие, скрит далеч от другия в храстите. Вадя малко от храната, която Бен сложи в раницата ми и раздавам на всички, защото сега е мой ред.

След това вървим и вървим.

А после идва един миг, точно преди да изгрее слънцето, когато не можем да вървим повече.

— Трябва да спрем — казвам и пускам раницата в корените на едно дърво. — Трябва да починем.

Не се налага да убеждавам момичето повече, тя пуска своята раница под друго дърво и двамата просто падаме, като лягаме върху раниците като на възглавници.

— Пет минути — казвам. Манчи се свива до краката ми и на мига затваря очи. — Само пет минути — подвиквам към момичето, а тя измъква одеяло от раницата си и се завива.

— Не се гласи толкова удобно.

Трябва да продължим да бягаме, няма две мнения. Ще затворя очи само за минутка-две, ще си почина само мъничко, за да може после да бягаме още по-бързо.

Само малко почивка.

Отварям очи и слънцето вече е изгряло. Бая се е вдигнало, е, не кой знае колко, но се е вдигнало.

Мътните да го вземат. Изгубили сме поне час, ако не и два.

После осъзнавам, че е ме е събудил някакъв звук.

Шум.

Паникьосвам се, мисля за мъжете, които ни преследват, скачам на крака…

И виждам, че пред мен не стои мъж.

Касор, надвесен над мен, Манчи и момичето.

Храна? — казва Шумът му.

Знаех си, че не са напуснали блатото!

От мястото на момичето долита леко ахване. Събудила се е. Касорът се извръща и се втренчва в нея. Манчи също скача и почва да лае „Дръж! Дръж! Дръж!“, а касорът се обръща пак към нас.

Представете си най-голямата птица, която някога сте виждали, представете си, че е пораснала толкова голяма, че вече не може да лети, висока е най-малко два и половина или три метра, със свръхдълга гънеща се шия, протегната нагоре, нагоре над главата ти. Все още има някакви пера, но повече приличат на козина, а крилата не стават за нищо, освен за зашеметяване на нещата, които касорът се кани да изяде. От краката обаче трябва да се пазиш. Дълги крака, високи до гърдите ми, с нокти на пръстите и могат да те убият за миг, ако не внимаваш.

— Не се бой — викам на момичето. — Те са кротки.

Разбира се, че са кротки. Трябва да са кротки. Май ядат гризачи и ще те ритнат, само ако ги нападнеш, но ако не ги нападаш, викаше Бен, касорите са кротки и глупави и се оставят да ги храниш. Освен че са кротки, месото им е вкусно и тази комбинация е накарала първите заселници в Прентистаун да ги преследват за храна, така че по времето, когато съм се родил, на километри от града нямало вече и един жив касор. Още едно нещо, което съм виждал само на видеозаписи и в Шума на мъжете.

Светът става все по-голям.

— Дръж! Дръж! — лае Манчи и тича в кръг около касора.

— Не го хапи! — викам му аз.

Вратът на касора се извива и гъне като лоза, следвайки движенията на Манчи, както котка следи летяща муха.

Храна?, продължава да пита Шумът му.

— Не е храна — казвам и дългата шия се люшва към мен.

Храна?

— Не е храна — повтарям. — Просто куче.

Куче? — мисли касорът и продължава да следи Манчи, като се опитва да го клъвне. Човката му изобщо не е страшна, все едно да те щипне гъска, но Манчи няма намерение да го кълват, скача високо и далеч от човката и лае, лае, лае.

Аз се засмивам. Смешно е.

И тогава чувам още един тих смях, но вече не се смея аз.

Обръщам глава. Момичето е застанало до дървото, гледа как гигантската птица гони глупавото ми куче и се смее.

Вече е усмихната.

Вижда ме, че я гледам и веднага спира.

Храна? Обръщам се и виждам, че касорът дърпа с човка раницата ми.

— Ей! — замахвам с ръка да го изгоня.

Храна?

— Ето — измъквам малко парче сирене, увито в парцалче — Бен ми го е сложил.

Касорът го души, клъвва го и после го глътва на една хапка, а шията му се извива при преглъщането. Потраква няколко пъти с човка като човек, който примлясква, след като е хапнал нещо. В следващия момент обаче шията му отново почва да се гърчи, но някак си в обратната посока, касорът се изкашля рязко и парчето сирене полита обратно към мен, омазано в лига, плесва ме по бузата и ме оцапва целия.

Храна?, казва касорът и с бавна крачка се отдалечава в блатото, защото ние вече не го интересуваме.

— Дръж! Дръж! — лае Манчи след него, но не го преследва. Избърсвам си лицето с ръкав и виждам, че момичето отново се усмихва.

— Много смешно, няма що! — казвам, а тя продължава да се преструва, че не се смее, но всъщност се смее. Извръща се и вдига раницата си.

— А така — казвам и отново поемам контрола над нещата. Спали сме твърде дълго. Време е да вървим.

Продължаваме напред и крачим, без да говорим или да се смеем повече. Скоро теренът става по-равен, а земята — по-суха. Дърветата оредяват и от време на време слънцето грее право в нас. Още малко и стигаме до малка поляна, издигната на хълмче на височина почти до върховете на дърветата наоколо. Покатерваме се и на върха спираме. Момичето изважда пакет от сушените плодове. Закуска. Ядем прави.

Гледам над дърветата — пътят напред е чист. На хоризонта се вижда голямата планина и двете по-малки в далечината, забулени в омара.

— Ето там трябва да отидем — посочвам. — Поне така мисля.

Момичето оставя пакетчето с плодове, заравя се пак в раницата и измъква от там най-прекрасния малък бинокъл, който някога сте виждали. Моят собствен стар бинокъл отдавна се счупи, пък и той приличаше на тухла в сравнение с този. Момичето гледа известно време през бинокъла, после ми го подава.

Вземам го и се заглеждам в посоката, в която сме се запътили. Всичко се вижда толкова ясно. Пред нас се простира зелена гора, която полека се спуска надолу в редица долини и това вече е истинска земя, а не грамадно кално блато, после виждам и мястото, на което мочурите се превръщат отново в истинска река, а тя тече към планината, прорязвайки все по-дълбоки и по-дълбоки ждрела. Ако се заслушам, мога дори да чуя плисъка й. Гледам още и още, но не виждам никакво селище, но кой знае какво се крие зад безбройните завои на реката? Кой знае какво всъщност ни чака?

Поглеждам назад, натам, откъдето дойдохме, но още е рано и блатото е покрито с мъгла, а мъглата крие, крие и нищо не издава.

— Чудесен е — казвам на момичето и й връщам бинокъла. Тя го прибира в раницата и оставаме още една минута неподвижни да си довършим закуската.

Стоим на една ръка разстояние един от друг, защото мълчанието й все така ме притеснява. Дъвча сухи плодове и се чудя какво ли е да нямаш Шум, да идваш от място без Шум? Какво ли означава това за човека? Що за място ще да е? Дали е прекрасно? Или е ужасно?

Представете си, че сте застанали на върха на един хълм с човек, който няма Шум. Не се ли чувствате така, сякаш сте сами? Как ще споделите това чувство? Искам да кажа, ето ни нас двамата, аз и момичето, стоим един до друг, бягаме от опасността право към пълната неизвестност, но не ни обгръща Шум, нищо не подсказва какво си мисли другият. Нима така трябва да бъде?

Довършвам плодовете и смачквам пакетчето. Момичето протяга ръка, взема го от мен и го прибира обратно. Няма думи, нито знаци, само моят Шум и грамадното нищо, което се излива от нея.

Нима така са стояли нещата, когато мама и татко за първи път са кацнали тук? Дали Новият свят е бил едно тихо място преди…

Рязко вдигам глава към момичето.

Преди.

О, не.

Какъв глупак съм.

Какъв нещастен глупак съм.

Тя няма Шум. И е пристигнала с космически кораб. Което очевидно означава, че идва от място, на което по принцип няма Шум, о, какъв съм идиот!

Това пък означава, че тя е кацнала на планетата, но още не е хванала заразата.

Което пък означава, че когато я хване, заразата ще стори с нея същото, което е сторила с всички други жени тук.

Ще я убие.

Ще я убие.

Поглеждам момичето, слънцето грее над нас, а нейните очи се разширяват все повече и повече, докато мисълта ми тече и точно в този миг аз осъзнавам още нещо съвсем просто, съвсем очевидно.

Това, че аз не чувам никакъв Шум от момичето, изобщо не означава, че тя не чува моя Шум съвсем ясно.

11Книгата, в която няма отговори

— Не! — викам аз. — Не ме слушай! Не съм прав! Не съм прав! Правя грешка. Не съм прав!

Но тя отстъпва все повече и повече, изпуска пакета с плодове, очите й са станали огромни.

— Не, недей…

Правя крачка към нея, но тя бързо отстъпва и изпуска раницата си на земята.

— Виж… — започвам, но какво всъщност бих могъл да кажа? — Правя грешка. Грешка. Мисля си за някой друг, не за теб.

А това е най-глупавото нещо, което бих могъл да изрека, защото тя ясно чува Шума ми, сещате ли се? Чува как се мъча да измисля какво да кажа и как всичко в мене е една каша, чува самата себе си в мене, а и аз вече съм научил, че когато пуснеш някоя мисъл в света, вече не можеш да си я вземеш обратно.

Проклятие. Мътните, мътните да го вземат!

— Проклятие! — лае Манчи.

— Защо не ми КАЗА, че можеш да чуваш Шума ми? — виквам аз, пренебрегвайки факта, че тя не е обелила и една дума, откак сме се запознали.

Тя отстъпва още по-далеч, покрива устата си с ръка, но аз не чувам нищо. Само моя собствен Шум, пълен със смърт и отчаяние.

Тя се обръща и побягва, обратно надолу по хълма, назад към блатото, колкото е възможно по-далеч от мен.

Проклятие.

— Чакай! — виквам и хуквам след нея.

Тя тича по пътя, по който дойдохме и се скрива сред дърветата, аз съм точно зад нея, а Манчи е по петите ми.

— Спри! — викам подире й. — Чакай!

Но защо да чака? Каква причина има тя да ме чака?

Знаете ли, когато иска, тя може да тича наистина бързо.

— Манчи! — извиквам пак, той ме разбира и се изстрелва на пълна скорост след момичето. Не че мога да я изгубя, точно по същия начин, по който тя не може да изгуби мен. Както тя винаги ще чува Шума ми, така и аз ще чувам как мълчанието й гърми пред мен, защото дори и сега, дори когато знае, че ще умре, тя пак мълчи, тиха като гроб.

— Спри, де! — викам, спъвам се в един корен и падам болезнено върху лактите си и от падането пламват вчерашните болки в тялото и лицето ми, но няма как, трябва да се изправя. Трябва да се изправя и да я последвам.

— Проклятие!

— Тод! — чувам Манчи отпред, но още не го виждам. Малко куцам и заобикалям огромен куп храсти и ето ти я и нея, седнала на един голям плосък камък, подал се над канта, притиснала е колене до гърдите си, обхванала ги е с ръце и се люлее напред-назад, очите й са широко отворени, но пусти като преди.

— Тод! — лае Манчи, когато ме вижда, после скоква на камъка до нея и започва да я души.

— Остави я, Манчи — казвам, но той не я оставя. Души лицето й, близва я веднъж-дваж, после сяда до нея и се притиска до краката и а тя продължава да се люлее.

— Виж — започвам аз, дишам тежко и ясно съзнавам, че няма какво повече да й кажа. Виж — повтарям, но просто не се сещам как да продължа.

Стоя си там, дишам тежко, мълча, а тя седи и се люлее, докато не остава нищо друго, освен да седна до нея на камъка, все пак съм далечко, така, от уважение и за безопасност, струва ми се. Тя се люлее, а аз седя и се чудя как да постъпя.

Минават няколко минути, няколко безценни минути, през които ние би трябвало да бягаме, а денят изгрява над блатото.

Докато не ми хрумва друга мисъл.

— Може и да не съм прав — казвам веднага. — Може да греша, разбираш ли?

Обръщам се към нея и забъбрям бързо-бързо:

— Досега всички са ме лъгали за всичко в живота, ако не ми вярваш, можеш да преровиш Шума ми и ще се увериш — изправям се и продължавам още по-бързо — Изобщо не знаех, че съществува друго селище. Мислех, че Прентистаун е единственият град на цялата тъпа планета. Но на картата е нарисувано и друго селище! Така че може би…

Мисля и мисля, и мисля.

— Може би заразата е била само в Прентистаун. Ти не си била в града, така че сигурно не си се заразила. Сигурно си съвсем здрава. Защото не чувам никакъв Шум от теб, пък и не ми изглеждаш болна. Така че сигурно всичко с тебе е окей.

Тя ме гледа, люлее се и аз не знам какво си мисли. Сигурно не е чак толкова успокоителна дума, особено когато с нея почва изречението сигурно умираш.

Продължавам да мисля и позволявам на момичето да види Шума ми, държа го толкова открит и ясен, колкото мога.

— Сигурно ние всички тука сме хванали заразата, и после, после… ами да! — идва ми друга мисъл и то нелоша. — Сигурно сме се откъснали напълно от другото селище и там никой не се е заразил! Така трябва да е било! Тъй че, ако си стояла само в блатото, няма проблем!

Люлеенето май спира, момичето продължава да ме гледа, дали ми повярва?

Но после аз като последен глупак продължавам, не спирам последната мисъл, оставям я да се развие, сещате ли се? Щото ако тя е вярна и Прентистаун наистина е бил откъснат, то хората от другото селище надали ще ми се зарадват много, като ме видят да приближавам. Може би дори самите те са поставили карантината и са ни изолирали, защото Прентистаун действително е бил заразен.

А ако можеш да прихванеш Шума от заразен човек, то момичето може да го прихване от мене, нали така?

— О, божичко — казвам, навеждам се напред, подпирам длани на коленете си и имам чувството, че цялото ми тяло пропада, нищо че всъщност не помръдвам. — О, божичко.

Момичето на камъка отново обвива тялото си плътно с ръце и люлеенето продължава дори по-силно от преди.

Не е честно. Не е честно, казвам ви! Когато стигнеш блатото, ще разбереш как да постъпиш, Тод. Ще разбереш как да постъпиш. О, да, много ти благодаря за проклетия съвет, Бен, благодаря за всичката помощ и загриженост, щото ето ме насред блатото и нямам дори и най-малка представа как трябва да постъпя. Не е честно. Изритаха ме от дома, пребиха ме, хората, които твърдят, че ме обичат, са ме лъгали с години, сега трябва да вървя по картата към някакво друго селище, което дори не съм знаел, че съществува, трябва някак си да прочета тая тъпа книга…

Книгата.

Смъквам раницата и изваждам отвътре книгата. Бен каза, че в нея са отговорите на всички въпроси, и може наистина да е така. Само дето…

Въздъхвам и отварям първата страница. Изписана е, навсякъде думи и думи с почерка на майка ми, страници и страници, и страници, а аз…

Добре де, както и да е. Връщам се към картата и към онова, което Бен е написал на гърба й, сега за първи път имам възможност да видя написаното на дневна светлина, а не на светлината на фенерчето, която не става много за четене, да ви кажа право. Думите на Бен са подредени в горния край на листа. Първата дума е иди, да, определено това е първата дума, след това почват няколко по-дълги думи, нямам време да ги сричам сега, а после два големи абзаца, които ама наистина нямам време да ги сричам сега, но в долния ъгъл на страницата има няколко думички, които са отделени встрани, а Бен ги е написал и след това ги е подчертал.

Поглеждам момичето, тя продължава да си се люлее, така че й обръщам гръб. Слагам пръст под първата подчертана дума.

Дайте сега да видим. Ти? Да, ти, точно така, ти трябва да е. Ти. Добре, значи аз, какво трябва да направя аз? Т. Тее? Трее? Треева? Ти треева. Ти треева? Какво значи това, мътните го взели? Пее. Прее. Преепе. Преепедиш? Ге. Ге ли? Не, бе, това е ги. Ги. Разбира се, че е ги, идиот с идиот.

Ти треева ги преепедиш?

Кво?

Помните ли като ви казах, че Бен се мъчеше да ме научи да чета?

А помните ли като ви казах, че не мога да чета кой знае колко добре? Е…

Както и да е.

Ти треева ги преепедиш.

Идиот такъв.

Поглеждам пак книгата, прелиствам страниците. Десетки са, десетки и десетки, пълни, пълни с още повече думи, но те нищо не ми казват, мълчат и крият отговорите.

Проклета тъпа книга.

Пъхам картата обратно вътре, рязко затварям корицата и хвърлям книгата на земята.

Идиот, пълен идиот.

— Проклета тъпа книга! — казвам, този път на глас и изритвам книгата в трънаците. Извъртам се към момичето. Тя продължава да се люлее напред-назад, напред-назад и да, добре де, знам, разбирам я, обаче вече почва да ме дразни. Щото ако наистина сме в задънена улица, то аз нямам повече какво да й предложа, обаче тя също нищо не предлага.

Шумът ми започва да припуква.

— Не съм искал да става така — казвам. Тя дори не ме поглежда. Ей! На тебе говоря!

Нищо. Нищо, нищо, нищо.

— НЕ ЗНАМ КАКВО ДА ПРАВЯ! — изкрещявам, скачам на крака и започвам да обикалям наоколо. Викам, колкото ми глас държи. — НЕ ЗНАМ КАКВО ДА ПРАВЯ! НЕ ЗНАМ КАКВО ДА ПРАВЯ! — обръщам гръб на момичето. — СЪЖАЛЯВАМ! Съжалявам за всичко, което ти се случва в момента, но просто не знам какво да правя И СПРИ ДА СЕ ЛЮЛЕЕШ, МЪТНИТЕ ТЕ ВЗЕЛИ!

— Крещиш, Тод — излайва Манчи.

— Оооо! — викам и покривам лицето си с ръце. След малко ги отдръпвам и не, нищо не се е променило. Да ви кажа, това е първото нещо, което научих, откак ме изхвърлиха да се оправям сам-самичък. Никой не прави нищо вместо тебе. Нищо не се променя, ако ти сам не го промениш.

— Трябва да вървим — казвам и грабвам ядосано раницата. — Още не си се заразила, така че просто стой по-далеч от мене и всичко ще бъде наред. Не знам дали съм прав, обаче това е всичко, което можем да направим, така че толкоз, край на приказките.

Люлеене, люлеене, люлеене.

— Не можем да се върнем, така че няма мърдане, трябва да продължим напред.

Люлеене.

— ЗНАМ, че много хубаво ме ЧУВАШ!

Тя дори не мигва.

Изведнъж усещам страшната умора.

— Добре — въздъхвам. — Хубаво, както искаш, стой си тука и си се люлей. На кого му пука? На кого изобщо му пука за каквото и да е, мътните го взели?

Поглеждам към книгата на земята. Тъпа работа. Но тя е всичко, което имам, така че посягам, вдигам я, увивам я в найлоновата торбичка и я пъхам в раницата, а раницата мятам на гръб.

— Хайде, Манчи.

— Тод?! — излайва той и мести поглед от мен към момичето и обратно. — Не оставяй, Тод!

— Да дойде, ако иска — казвам, — но…

Дори не знам какво но. Но ако иска, може и да си остане тука и да умре самичка и изоставена? Но ако иска, може и да се върне и да попадне право в ръцете на господин Прентис Младши? Но ако иска, може и да рискува, да прихване Шума от мене и да умре по пътя?

Тъпа работа.

— Ей — почвам и се мъча да говоря по-кротко, обаче Шумът ми вилнее, така че няма смисъл. — Знаеш накъде сме се запътили, нали? Все по реката, просеката между планините. Следвай течението и ще стигнеш до другото селище, разбра ли?

Може би ме чува, а може и да не ме чува.

— Ще се оглеждам за теб — продължавам. — Разбирам, че не искаш да се приближаваш много-много до мене, но все пак ще се оглеждам.

Стоя над нея мълчаливо още цяла минута, за да видя дали схваща както й говоря.

— Хубаво казвам. — Радвам се, че се запознахме.

Тръгвам. Стигам до храстите и се обръщам, за да й дам още една възможност. Но всичко си е все същото, тя се люлее ли, люлее.

Е, това е положението. Тръгвам отново, а Манчи неохотно се потътря след мене, като непрекъснато обръща глава към момичето и лае името ми през цялото време.

— Тод! Тод! Оставяш ли, Тод? Тод! Не оставяй, Тод!

Накрая го первам по задницата.

— Ох, Тод?

— Не знам, Манчи, спри да питаш.

Минавам пак през дърветата и стигам до мястото, където земята става все по-суха, качвам се на полянката на хълма, където закусвахме, радвахме се на прекрасния ден, а на мен ми хрумна брилянтната мисъл, че момичето може и да умре.

Раницата й все още лежи на мястото, на което тя я изпусна.

— О, проклятие!

Гледам раницата и в главата ми се тълпят мисли. Искам да кажа, сега какво, да се върна ли да й я дам? Да я оставя тука и да се надявам тя сама да си я намери? Дали няма да бъде опасно за момичето да я оставям без раницата? Дали пък няма да бъде опасно за нея пак да я приближавам?

Слънцето вече се е вдигнало високо, а небето е синьо като прясно месо. Слагам ръце на кръста си и се оглеждам наоколо, както правят мъжете, когато мислят. Гледам към хоризонта, гледам назад към блатото, откъдето дойдохме — мъглата вече почти се е вдигнала и дърветата са огрени от светлина. От хълма виждам назад, назад до мястото, откъдето тръгнахме, откъдето ходихме до тук, ходихме до пълна изнемога. При малко по-добра видимост и силен бинокъл сигурно мога да видя дори Прентистаун.

Силен бинокъл.

Поглеждам към раницата на момичето, която си лежи в тревата.

Посягам към нея и в този момент го чувам. Шепот. Шумът ми подскача и се обръща, за да види дали момичето все пак не е решило да ме последва. При мисълта, че тя идва, ме залива неочаквано облекчение.

Но не, не е момичето. Отново го чувам. Шепот. И не е само един. Сякаш вятърът го носи, носи шепота.

— Тод? — обажда се Манчи, душейки въздуха.

Примижвам от слънцето и се взирам към блатото.

Какво има там, какво?

Грабвам раницата на момичето и я преравям, за да извадя бинокъла. Пълна е с разни интересни неща, но аз просто измъквам бинокъла и го долепям до очите си.

Виждам само блато и пак блато, короните на блатните дървета, малки мочурливи полянки с локви, реката, която отново преминава в нормалното си русло след разлива. Свалям бинокъла и го оглеждам. По него има сума ти малки копчета, натискам няколко и скоро разбирам, че мога да приближа картината още повече и да я направя по-ясна. Така и постъпвам и о, да, вече добре чувам шепот. Сигурен съм.

Откривам просеката с обгорените дървета, браздата, развалината на кораба, но всичко си изглежда така, както го оставихме. Поглеждам над бинокъла и чакам да уловя движение. Поглеждам отново през бинокъла, този път по-близо до сегашното ни местоположение, към едно място, на което дърветата се люлеят и шумолят.

Това е само вятърът, нали?

Оглеждам трескаво навсякъде, натискам копчетата, за да доближа картината, но все се връщам към тия шумолящи дървета. После задържам бинокъла върху една просека точно между мене и тях.

Задържам бинокъла.

Продължавам да гледам, а стомахът ми се свива, защото не мога да определя дали наистина чувам шепота или не.

Гледам.

Докато шумоленето преминава като вълна през дърветата и стига просеката и тогава пред погледа ми излиза самият Кмет, яхнал на кон, а след себе си води още мъже, също на коне.

Идват право към нас.

11Мостът

Кметът. Не синът му, а самият Кмет. С чистата си шапка и гладко обръснатото лице, и с чистите си дрехи, и с лъснатите ботуши, и с изправената стойка. По принцип рядко го виждахме из Прентистаун, не и ние, щото, за да го виждаш, трябва да си от приближените му, но когато все пак го виждахме, той си изглеждаше все така, по един и същи начин, точно както изглежда сега през бинокъла. Така, сякаш той знае как да се грижи за себе си, а ти не знаеш.

Натискам още няколко пъти бутоните, за да приближа картината максимално. Петима са, не, шестима, все мъже, чийто Шум прави ония извратени мисловни упражнения и които човек чува, когато минава край къщата на Кмета. АЗ СЪМ КРЪГЪТ И КРЪГЪТ СЪМ АЗ, и други подобни. Ето ги господин Колинс, господин Макинърни, господин О’Хеър и господин Морган, всичките на коне, което само по себе си е рядка гледка, защото конете много трудно оцеляват в Новия свят и Кметът пази личния си табун като зеницата на окото си — охраняват го мъже с пушки.

А ето ти го и проклетият господин Прентис Младши, язди рамо до рамо с баща си, а окото му е насинено там, където Килиън го удари. Хубаво.

Но тогава осъзнавам, че каквото и да се е случило в нашата ферма, то определено вече е приключило. Каквото и да се е случило с Бен и Килиън, то вече е свършило, край. Свалям бинокъла за миг, за да преглътна тази мисъл.

Отново поглеждам през бинокъла. Конниците са спрели, говорят си и разглеждат някакво грамадно парче хартия, което явно е карта, много по-добра от моята и…

О, божичко.

О, божичко, не е истина.

Аарон.

Аарон излиза от дърветата зад тях.

Гадния, противен, тъп, проклет, ш… Аарон.

Главата му е увита в превръзки, но той крачи, застава зад Кмета и размахва ръце във въздуха, сякаш проповядва, нищо че никой не го слуша.

КАК? Как е възможно да е оцелял? Не може ли просто ДА УМРЕ?

Аз съм виновен. За всичко аз съм виновен, мътните го взели. Защото съм страхливец. Мекушав, глупав страхливец и по тази причина Аарон е жив и сега води Кмета през проклетото блато право към нас. Защото не го убих, когато той беше дошъл да убие мен.

Прилошава ми. Свивам се одве, притискам стомаха си и простенвам. Зарядът в кръвта ми ме залива толкова страшно, че усещам как Манчи отстъпва няколко крачки от мене.

— Аз съм виновен, Манчи — казвам. — Аз сторих всичко.

— Ти си виновен — отвръща той, объркан е затова само повтаря моите думи, ама улучва право в десятката, какво ще кажете?

Насилвам се отново да погледна през бинокъла и виждам как Кметът вика Аарон да се приближи. Откакто човеците разбрали, че могат да чуват мислите си, Аарон смята животните за нечисти и никога не ги доближава, та Кметът трябва да го повика няколко пъти, но най-после Аарон идва до него и втренчва поглед в картата. Слуша внимателно, защото Кметът го пита нещо.

После вдига очи.

Поглежда през короните на блатните дървета право към небето.

Право към върха на моя хълм.

Поглежда право към мен.

Не може да ме види. Не може. Нали не може? Не и без бинокъл, силен като този на момичето, а аз не виждам никой от мъжете да носи бинокъл, никога не съм виждал подобен бинокъл в Прентистаун. Прав съм. Аарон не може да ме види.

Но той безмилостно вдига ръка и посочва, посочва право към мен, сякаш се намирам на един метър от него.

Преди да мога да помисля, вече тичам, тичам надолу по хълма обратно към момичето, тичам колкото мога по-бързо, посягам назад и измъквам моя нож, а Манчи хвърчи по петите ми и лае като луд. Нахълтвам сред дърветата, заобикалям храстите и ето ти я и нея, все така си седи на камъка, но поне вдига очи, когато връхлитам. — Хайде! — казвам и я сграбчвам за ръката. — Трябва да бягаме!

Тя се дръпва силно, но аз не пускам.

— Не! — викам. — Трябва да бягаме! ВЕДНАГА!

Тя започва да ме удря с юмруци, мята се и ме цапва няколко пъти право по лицето.

Но аз не пускам.

— СЛУШАЙ! — казвам и отварям Шума си за нея. Тя ме удря още веднъж, но после се вглежда, вглежда се в Шума ми, докато той я залива, вижда онова, което ни чака в блатото. А, не, чакай малко, то дори не ни чака, не, то идва за нас. Аарон, който не умря, е насочил мисълта си към нас и ни търси, и идва пак, ама този път с него са и другите мъже на коне. А конете са много по-бързи от човек, който ходи пеш.

Лицето на момичето се сгърчва, сякаш изпитва най-силната болка, която е усещала през живота си и отваря уста сякаш ще извика, но от нея не излиза нищо. Нищо. Нито Шум, нито звук, от нея все така не излиза нищо.

Просто не разбирам.

— Не знам какво ни чака напред — казвам, — всъщност не знам нищо за нищо, но каквото и да е пред нас, е по-добро от онова, което е зад нас. Трябва да е по-добро.

Тя ме чува и изражението й се променя. Изчиства се и отново става почти напълно пусто, а устните й са плътно стиснати.

— Хайде! Хайде! Хайде! — лае Манчи.

Момичето протяга ръка за раницата си. Подавам й я. Тя се изправя, пъха вътре бинокъла, мята я на рамо и ме поглежда право в очите.

— Добре тогава — отвръщам.

И така, хукваме към реката за втори път през последните два дни, Манчи пак е с мен, а момичето тича зад нас.

Е, по-скоро пред нас, щото е страшно бърза, заклевам се.

Връщаме се на хълма, спускаме се от другата му страна, последните остатъци от блатото изчезват край нас и вече навлизаме в истинска гора. Земята тук е много по-твърда, по-лесно се тича, спускането е повече от изкачването, което май е първият късмет, който ни се случва, откак сме тръгнали. Виждаме реката, която се мярка от време на време вляво от нас. Раницата ме удря по гърба, докато тичам, но аз не спирам и дишам тежко.

И продължавам да държа ножа.

Кълна се. Кълна се пред Бога или пред каквото е там.

Ако Аарон още веднъж ме приближи, ще го убия. Няма да се поколебая втори път. Не. Няма да се поколебая. Кълна ви се.

Ще го убия.

Ще го убия, проклет да съм.

Само гледайте.

Тичаме, а теренът става все по-стръмен, води ни сред зелени дървета с по-редки клони, първо ни приближава до реката, после пак ни отдалечава от нея, а ние тичаме и тичаме. Езикът на Манчи виси навън, той целият е едно грамадно задъхване, но не спира, а скача ли, скача край мен. Моето сърце удря милион пъти в минута, краката ми ще се подгънат всеки момент, но ние тичаме и тичаме.

Скоро завиваме пак към реката и аз казвам:

— Чакай.

Момичето, което е избързало доста пред мен, спира. Аз изтичвам до водата, оглеждам се за крокодили, после се навеждам, гребвам вода с шепи и жадно пия. По-сладка е, отколкото при нас. Кой знае с какво се заразява в блатото, ама няма как, в Прентистаун все нещо трябва да се пие. Чувствам как мълчанието на момичето се навежда плътно до мене, тя също иска да пие. Премествам се малко встрани, Манчи идва на моето място, ляга до водата и го чуваме как диша тежко, докато лочи.

Вдигам поглед, избърсвам устата си и се заглеждам в посоката, в която сме се запътили. Теренът до реката вече става скалист и твърде стръмен за тичане, водата е прорязала малък каньон, а успоредно на течението върви пътека.

Примигвам, докато осъзная какво виждам.

Пътека. Някой е утъпкал пътека тук.

Момичето се извръща и също гледа. Пътеката се качва нагоре по скалистото, реката остава долу в ниското, става по-дълбока и силна, превръща се в бързеи. Някой е утъпкал пътека.

— Сигурно води към другото селище — казвам. — Няма къде другаде.

И тогава, в далечината, чувам удари на копита. Слаби, но приближават.

Не казвам нищо, защото вече сме скочили на крака и тичаме по пътеката. Реката потъва все по-надолу и по-далеч от нас, а от другата й страна постепенно се възправя едната планина. На нашия бряг има гъста гора, която също се изкачва нагоре по близките скали. Пътеката е направена умишлено, за да може мъже да пътуват край реката.

Достатъчно е широка, за да могат коне да преминат по нея. Като си говорим за това, достатъчно широка е за поне пет-шест коня.

В този момент осъзнавам, че това не е пътека. Това си е път.

Хвърчим по него, а той завива ли, завива, момичето е все пред мен, после съм аз, а отзад — Манчи, тичаме и тичаме.

Докато аз изведнъж се блъсвам в момичето и тя залита.

— Какво правиш! — викам и я сграбчвам за ръцете, за да не полетим и двамата по стръмното пред краката й, като в същото време държа ножа настрани, за да не я убия без да искам.

Тогава виждам онова, което и тя вижда.

Мост, пред нас се е прострял мост. Свързва единия бряг на скалиста пропаст с другия, пресичайки реката, която тече долу, може би на трийсет-четирийсет метра под нас. Пътят или пътеката, или каквото е там, спира в началото на моста, а от другата му страна се простират само гъста гора и скали. Можем да минем единствено по моста, друг път няма.

В главата ми започва да се оформя една идея.

Ударите на копитата стават още по-силни. Поглеждам назад и виждам облак прах — там е Кметът, който ни преследва.

— Давай! — подминавам момичето и хуквам към моста с всички сили. Спускаме се по скалата до началото му, тичаме бързо, ушите на Манчи са прилепени до главата. Стигаме до моста и няма мърдане, само напред, мостът е широк поне два метра. Изработен е от въжета, отстрани са преплетени дървени колове за парапет, виси над пропастта, настлан е целият със здрави дъски, които продължават пред краката ми чак до другия бряг.

Опитвам ги, но са толкова стабилни, че дори не мръдват. Спокойно могат да поемат тежестта ми, едновременно с тази на момичето и на кучето.

Спокойно могат да поемат тежестта на конниците, които идват.

Който и да го е построил, е мислил векове напред. Поглеждам назад към реката, в посоката, от която дойдохме. Още прах, копитата думкат все по-силно, шепот от Шума на мъжете, които приближават. Струва ми се, че чувам, млади Тод но сигурно си въобразявам, защото Аарон ходи пеша, значи трябва да е изостанал много назад.

Но виждам онова, което ми се иска да видя: мостът е единственият начин за пресичане на реката — с километри напред и назад по течението тя е непреодолима.

Може би все пак извадихме мъничко късмет този път.

— Хайде — казвам. Хукваме по моста, а той е направен толкова добре, че между дъските под нас дори няма фуги.

Все едно още сме на пътя. Стигаме до другия бряг, момичето се обръща към мене, без съмнение е видяла идеята в Шума ми и ме чака да я изпълня.

Все още държа ножа. Мощ, стаена в дланта ми.

Може би най-после ще сторя с нея нещо полезно.

Поглеждам към нашия край на моста — вързан е за колове, забити под скалите. Единият ръб на ножа е страховито назъбен, така че аз си избирам най-близкия възел и започвам да режа.

Режа и режа.

Ударите на копитата наближават, вече кънтят над каньона.

Аз продължавам да режа.

Продължавам.

И продължавам.

Но нищо не постигам.

— Какво става, мътните го взели? — казвам и се вглеждам в мястото, което досега съм търкал с острието. Там личи едва забележима резка. Докосвам назъбеното острие на ножа, убождам се и от пръста ми на секундата потича кръв. Оглеждам внимателно въжето. Цялото е покрито с някакво вещество, насмолено е.

Някаква много жилава проклетия, стоманено здрава смола, която не се реже.

— Не е за вярване — казвам аз и вдигам поглед към момичето.

Тя вади бинокъла и се втренчва надолу по реката в посоката, от която дойдохме.

— Виждаш ли ги?

И аз обръщам очи към реката и о, не, вече дори бинокъл не ми трябва. Виждам ги как идват. Още изглеждат дребни, но фигурите растат, не забавят темпото, а копитата удрят и възвестяват края.

Имаме три минути. Може би четири.

Мътните да го вземат.

Отново започвам да режа, колкото мога по-бързо, натискам с всички сили, енергично движа ръка напред и назад, от мен се стича пот и нови болки се прибавят към старите. Режа и режа, и режа, а от носа ми капе пот право върху острието.

— Хайде, хайде — промърморвам през зъби.

Вдигам ножа. Успял съм да прережа един тъничък-тъничък слой смола върху едно малко-малко възелче от целия грамаден проклет мост.

— Проклятие! — изплювам.

Режа и режа, още и още режа. И после режа още и още, и още, потта се стича в очите ми и започва да ми люти.

— Тод! — излайва Манчи, а тревогата му залива всички ни.

Режа. И режа, и режа.

Но единственият резултат е, че ножът запъва в смолата, аз изпускам дръжката и от усилието замахва неволно и удрям кокалчетата си в кола и от тях бликва кръв.

— ПРОКЛЯТИЕ! — изкрещявам и захвърлям ножа. Той отскача, премята се във въздуха и пада в краката на момичето. ПРОКЛЕТИ ДА СТЕ ВСИЧКИ!

Щото това е краят, нали се сещате?

Краят.

Оказа се, че единственият ни шанс да се спасим не е никакъв шанс.

Не можем да надбягаме конете, не можем да прережем тъпия грамадански мост-път, скоро ще ни хванат, Бен и Килиън са мъртви, нас също ще ни убият и светът ще свърши, и това е всичко.

Шумът ми поаленява, поаленява, внезапно и свирепо, не съм чувствал нищо подобно през целия си живот, сякаш дълбоко в мене притискат нажежения до червено жиг, всичко става пламтящо и ярко, болката лумва, започва да ме боли, не спира, не спира, залива ме ревът на яростта, защото не е честно, яростта от несправедливостта и лъжите.

Защото всичко в края на краищата се свежда само до едно.

Вдигам очи към момичето и тя отстъпва само пред погледа ми.

— Ти — казвам и вече нищо не може да ме спре. — Ти си виновна за всичко! Ако не беше падала в проклетото блато, нищо нямаше да се случи! ТОЧНО СЕГА щях да съм си у дома! Щях да се грижа за проклетите овце, да си живея в проклетата къща и да си спя в собственото си Ш… ЛЕГЛО!

И онова, което казвам, не е „ш“.

— Но НЕ! — крещя все по-силно. — Ето те и ТЕБЕ! Ето те ТЕБЕ и твойто МЪЛЧАНИЕ! И целият свят отива НА М… СИ!

Не усещам, че крача към нея, докато не виждам как тя отстъпва. Отстъпва, но ме гледа без да мига.

А аз не чувам нищо, проклета да е.

— Ти си едно НИЩО! — изкрещявам и правя още крачка напред. — НИЩО! Ти си ПРАЗНА! В теб няма нищо! Ти си ПРАЗНА, в тебе няма НИЩО и така ще си и умреш — за едното НИЩО!

Стискам юмруци толкова силно, че ноктите ми се забиват в дланите. Бесен съм, Шумът ми реве и се мята толкова червен, че просто трябва да вдигна ръка над нея, трябва да я ударя, трябва да я смажа, да накарам проклетото й мълчание да СПРЕ, преди ДА Е ПОГЪЛНАЛО И МЕНЕ, И ЦЕЛИЯ ПРОКЛЕТ СВЯТ!

Юмрукът ми се стяга и сам се удрям силно по лицето.

Удрям точно върху насиненото от Аарон око.

Удрям трети път и раната на сцепената ми от онзи ден устна се отваря.

Глупак, безпомощен ненужен глупак.

Удрям отново и то толкова силно, че губя равновесие. Падам на ръце и изплювам кръв на пътя. Вдигам очи към момичето, а тя диша тежко.

Нищо. Гледа ме и нищо.

Обръщаме се към реката. Конниците са стигнали до мястото, откъдето вече ясно виждат моста. Виждат ясно и нас на отсрещния бряг. И ние виждаме лицата им. Чуваме ромоленето на Шума им, който долита над водата. Води ги господин Макинърни, най-добрият ездач, след него е Кметът, който изглежда толкова спокоен, сякаш за излезли на неделна разходка.

Имаме минута, ако не и по-малко.

Обръщам гръб на момичето и се опитвам да се изправя, но съм толкова уморен. Толкова, толкова уморен.

— По-добре е да бягаме — казвам и изплювам още кръв. Длъжни сме да опитаме.

И тогава виждам как лицето й се променя.

Устата й се отваря широко, очите също, тя рязко смъква раницата си и започва да рови в нея.

— Какво правиш? — питам.

Тя измъква кутийката за палене на огън, оглежда се и си избира един камък. Слага кутийката пред себе си и вдига камъка.

— Не, чакай, може да ни потрябва…

Момичето удря с камъка и кутийката изпуква. Момичето я вдига и я извива настрани така, че тя изпуква пак и го още по-силно. От нея потича някаква течност. Момичето отива до моста и започва да полива с течността възлите и въжетата около най-близкия кол, изцежда и последната капка, докато под кола се образува малка локвичка.

Конниците приближават моста, приближават, приближават, приближават…

— Побързай! — казвам.

Момичето се обръща към мен и ми прави знак да се отдалеча. Аз отпълзявам назад, стиснал съм Манчи за козината и го влача подире си. Тя самата отстъпва колкото може, държи смачкана празна кутийка в протегнатата си ръка и натиска копчето върху нея. Чувам изщракване. Момичето хвърля кутийката във въздуха и се втурва към мен.

Конете стигат моста…

Момичето се изтърколва право отгоре ми и двамата гледаме как кутийката пада…

Пада…

Пада…

Пада към малката локвичка течност, като продължава да щрака…

Конят на господин Макинърни стъпва върху моста, за да го прекоси…

Кутийката пада в локвичката…

Изщраква още веднъж…

И после…

ВВВУУУМ!!!

Целият въздух от дробовете ми изведнъж бива изсмукан навън, огненото кълбо е далеч по-голямо, отколкото човек би допуснал, защото течността беше толкова малко, целият свят се смълчава за миг и тогава…

БУУМ!!!

Огънят взривява въжетата и коловете, навсякъде хвърчат трески, засипват нас, засипват Шума и всеки звук.

Вдигаме отново поглед, а мостът гори толкова силно, че постепенно се накланя на една страна, а конят на господин Макинърни отстъпва и се препъва, мъчи се да се върне назад, но не може, защото зад него напират още четири-пет коня.

Пламъците плющят, цветът им е зеленикав и странен, внезапната топлина е страшно силна — като най-силното слънце, което съм усещал, и вече мисля, че самите ние ще се запалим, когато нашият край на моста се скъсва и пропада надолу в пропастта и повлича със себе си господин Макинърни и коня му. Просто стоим и ги гледаме как падат, падат, падат в реката долу, твърде е високо, не могат да оживеят. Мостът е все още завързан за скалата от тяхната страна, увисва и се блъсва в насрещните скали, но гори толкова силно, че съвсем скоро от него ще остане само пепел. Кметът, господин Прентис Младши и останалите трябва да отстъпят назад.

Момичето отпълзява от мене и ляга за малко на земята, само диша и кашля, замаяна е и се мъчи да си проясни мислите.

Леле майко.

— Добре ли си? — питам Манчи, още го стискам за козината.

— Огън, Тод! — лае той.

— Да — отвръщам, — голям огън. А ти добре ли си? — питам момичето, а тя е клекнала и продължава да кашля. — Божичко, какво беше това чудо?

Тя, естествено, не проронва и дума.

— ТОД ХЮИТ! — чувам от отвъдния бряг на каньона.

Вдигам очи. Кметът вика към мен, за първи път ми говори лично, виждам го през кълбата пушек и треперещия нажежен въздух и затова фигурата му е малко размазана.

— Не сме приключили с тази история, млади Тод — вика той над пукота на горящото дърво и плясъка на реката долу. — Изобщо не сме приключили.

Спокоен е, чист и спретнат, проклет да е, сякаш не съществува възможност да не получи онова, което иска.

Аз се изправям, протягам ръка и вдигам два пръста във въздуха, но Кметът вече не се вижда зад облаците пушек.

Закашлям се и отново изплювам кръв.

— Не трябва да спираме — казвам и изкашлям още и още кръв. — Може да решат да се върнат, може да има и друг път през реката, но ние не можем да чакаме, за да разберем.

Виждам ножа в прахта. Срамът се връща в миг, пронизва ме като физическа болка. Всички думи, които изрекох. Навеждам се, вдигам го и го пъхам в канията.

Момичето стои с наведена глава и продължава да кашля.

Вземам раницата й от земята и й я протягам.

— Хайде — казвам. — Трябва поне да се махнем от пушека.

Тя вдига очи към мене.

Аз я гледам в отговор.

Лицето ми пламва, но не от топлината на пожара.

— Прости ми — отвръщам поглед от нея, от очите и лицето й, пусти и безизразни както винаги.

Обръщам й гръб.

— Виола — чувам.

Извъртам се рязко и я зяпвам.

— Какво? — питам.

Тя ме гледа.

Отваря уста.

И проговаря.

— Така се казвам — казва. — Виола.