Не пускай ножа

20Армия от мъже

Гмурваме се зад някакви храсти и се скриваме, нищо че е тъмно, нищо че армията е чак в другия край на долината, нищо че никой от армията не знае, че двамата с Виола сме тук и че няма начин да чуят Шума ми сред целия хаос в долината, ние все пак се скриваме.

— Бинокълът ти помага ли да виждаш в тъмното? — прошепвам.

Вместо отговор Виола бърка в раницата си, вади бинокъла и го вдига пред очите си.

— Какво става? — прошепва и тя, докато се взира напред пред уреда и натиска бутоните по него. — Кои са тези мъже?

— Това е Прентистаун — отвръщам и протягам ръка. — Това май са всичките мъже от моя проклет град.

— Как е възможно да се е вдигнал целият град? — тя гледа още минута-две и ми подава бинокъла. — Какъв е смисълът?

— Взе ми думите от устата — нощният режим на бинокъла облива долината и всичко в нея в яркозелена светлина. Виждам коне, които препускат надолу по хълмовете, по главната улица на Фарбранч, по пътя ездачите стрелят, виждам хората от Фарбранч да стрелят в отговор, но по-често бягат, по-често падат, по-често умират. Армията на Прентистаун не взима пленници.

— Трябва да се махаме от тук, Тод — казва Виола.

— Да — отвръщам, но продължавам да гледам през бинокъла.

Всичко е зелено и ми е трудно да разпознавам лицата. Натискам някой и друг бутон, докато попадна на този, който приближава картината.

Първият мъж, когото разпознавам със сигурност, е господин Прентис Младши, той води останалите и изпразва пушката си във въздуха, когато няма по какво друго да стреля. После виждам господин Колинс и господин Морган, които преследват неколцина мъже от Фарбранч към хамбарите и стрелят подире им. Господин О’Хеър също е тук, както и останалите приближени на Кмета, яхнали коне: господин Едуин, господин Хенрати, господин Съливан. Ето го и господин Хамър, усмивката на лицето му е зелена и зла, виждам го дори от такова разстояние, зла, докато стреля в гърба на няколко бягащи жени, мъчещи се да скрият децата и трябва да отвърна поглед и да повърна встрани всичко, което е останало в стомаха ми от обяд.

Мъжете без коне навлизат с марш в града. Първият от тях, когото разпознавам, е господин Фелпс, магазинерът. Това ми се струва странно, защото той никога не ми е изглеждал като войнствен човек. Ето го и доктор Болдуин. И господин Фокс. И господин Кардиф, най-добрият ни дояч. И господин Тейт, който имаше най-много книги за горене в деня, в който Кметът ги обяви за противозаконни. И господин Тиърни, който мелеше пшеницата на Прентистаун, говореше винаги кротко и дялкаше дървени играчки за подарък на всяко малко момче в града, което имаше рожден ден.

Какво правеха всички тези мъже в армията?

— Тод — обажда се Виола и ме дръпва за ръкава.

Мъжете маршируват и май никак не се радват от това. Мрачни и студени, и страшни, но не по същия начин, по който е страшен господин Хамър, не, просто сякаш са лишени от всякакви чувства.

Но продължават да маршируват. Продължават да стрелят. Продължават да разбиват вратите с ритници.

— Това е господин Гилули — казвам, бинокълът е притиснат до очите ми. — Той не можеше дори да нареже месото, което щеше да си готви.

— Тод — казва пак Виола и аз усещам как започва да отстъпва по-далеч от храстите. — Хайде да вървим.

Какво ли ставаше? Прентистаун си е едно отвратително място, по тоя въпрос няма две мнения, но как така изведнъж се беше превърнал в истинска армия? Мнозина от мъжете в Прентистаун са много, много лоши, но не всички. Не всички. Господин Гилули с пушка в ръцете беше толкова страшна картинка, че направо ме болеше да го гледам.

И тогава, разбира се, виждам отговора на въпроса.

Кметът Прентис не носи пушка, просто държи в едната си ръка юздите, а другата е отпуснал на бедрото си, язди напред през града, сякаш е излязъл на вечерна разходка. Гледа смазването на Фарбранч така, сякаш то не се случва наистина, а е видеозапис, при това не особено интересен, и оставя всички други да вършат мръсната работа, но целият му вид така крещи, че той е шефът, че никой не се осмелява да му предложи и той да се поизцапа малко.

Как е могъл да накара толкова много мъже да вършат точно онова, което той иска?

Безсмъртен ли е, та язди така неустрашимо?

— Тод — казва Виола зад гърба ми, — кълна се, ще тръгна без теб.

— Няма да тръгнеш — отвръщам. Още една секунда.

Защото оглеждам лицата на мъжете едно по едно, сещате ли се? Погледът ми минава от един мъж от Прентистаун върху друг, защото засега те просто да нахлуват във Фарбранч, но рано или късно ще открият, че нас двамата с Виола ни няма там, така че ако решат да ни преследват по пътя отвъд града, аз трябва да знам.

Трябва да знам. От лице на лице, на лице, докато те крачат и стрелят, и палят. Господин Уолъс, господин Аб джорнсън, господин Сейнт Джеймс, господин Белгрейвс, господин Смит стария, господин Смит младия, господин Смит с деветте пръста, дори господин Марджърибанкс, залита и се препъва, но крачи ли, крачи ли, крачи. Мъж от Прентистаун след мъж от Прентистаун, след мъж от Прентистаун, сърцето ми се свива и пламва при всеки следващ, когото разпознавам.

— Няма ги — казвам, сякаш само на себе си.

— Кои ги няма? — пита Виола.

— Няма! — излайва Манчи и ближе опашката си.

Няма ги.

Бен и Килиън ги няма.

Това, разбира се, е страхотно, нали така? Естествено, че те не биха могли да станат част от една армия убийци. Разбира се, че тях двамата ги няма, нищо, че всички други от Прентистаун са тук, до последния човек. Двамата не биха могли да са тук. Нито сега, нито никога, няма начин, никога.

Добри мъже, страхотни мъже, и двамата, дори Килиън.

Но ако това е вярно, то значи, че и другото е вярно, сещате ли се?

Ако тях двамата ги няма тук, значи вече ги няма изобщо, няма ги веднъж завинаги.

Ето ви един урок.

На този свят няма нищо хубаво, което да не е последвано от нещо наистина ужасно.

Надявам се, че са се били до край и са дали на ония да се разберат!

Свалям бинокъла, свеждам поглед към земята и изтривам очи с ръкава си, обръщам се, връщам бинокъла на Виола и казвам:

— Хайде да вървим.

Тя взема бинокъла от ръката ми, тъпче на място, сякаш няма търпение да тръгнем, после казва:

— Съжалявам — а това означава, че е видяла всичко в Шума ми.

— Нищо ново не се е случило — отвръщам, без да вдигам поглед от земята и нагласям раницата на гърба си. — Хайде да вървим, преди да е станало още по-напечено.

Поемам нагоре по хълма, гледам само надолу с наведена глава, крача енергично, Виола е след мене, а после Манчи, който се мъчи да не се обръща да си хапе опашката, докато тича.

Не сме се отдалечили много, но Виола ме настига и се изравнява с мен.

— Видя ли и… него? — пита, поемайки си тежко дъх.

— Аарон ли?

Тя кимва.

— Не — отвръщам, — сега като го споменаваш…, не, не го видях. А трябваше да е в първите редици.

Мълчим минута, бързаме напред и се мъчим да разберем какво означава отсъствието на Аарон.

Пътят от тази страна на долината е по-широк и ние с всички сили се стараем да вървим от по-мрачната му страна, а той извива и се изкачва нагоре по хълма. Светят ни само луните, а техните лъчи са достатъчно ярки, че бягащите ни тела да хвърлят сенки, а такава светлина е твърде силна за хора, които тичат, за да спасят живота си. Никога не съм виждал в Прентистаун бинокъл за нощно виждане, но от друга страна и армия не бях виждал, така че двамата с Виола бягаме наведени, без да сме се уговаряли, че ще го правим. Манчи търчи далеч пред нас, опрял нос в земята и лае:

— Насам! Насам! — сякаш знае по-добре от нас къде отиваме.

И тогава, точно на върха на хълма, пътят се разделя на две: кръстопът.

Страхотно.

— Е, не е истина — казвам.

Едното разклонение на пътя води наляво, а другото — надясно.

(Щото е кръстопът, сещате ли се?)

— Течението на потока във Фарбранч водеше надясно — обажда се Виола, — а преди да пресечем моста, голямата река течеше все от дясната ни страна, затова смятам, че ако искаме да се върнем до нея, трябва да тръгнем надясно.

— Но по лявото разклонение са минавали много повече хора — казвам. Така си е, то се вижда. Пътят на лявото разклонение е по-утъпкан и по-широк, път, по който са минавали каруци. Дясното разклонение е по-тясно, обрасло с много повече и по-високи храсталаци от двете страни и дори в тъмното си личи колко е прашно.

— Франта спомена ли ти нещо за кръстопът? — поглеждам през рамо назад към долината, която още ври и кипи.

— Не — отвръща Виола и също гледа през рамо. — Каза само, че Хейвън било първото селище, основано на планетата, а после по течението на реката изниквали все нови и нови селища, защото хората се местели на запад. Прентистаун бил най-далечното. Първи след него по посока Хейвън бил Фарбранч.

— Това разклонение сигурно отива към реката — казвам аз и посочвам първо надясно, после се обръщам наляво и добавям — а по това сигурно се стига направо до Хейвън.

— По кое ли от двете ще решат, че сме тръгнали?

— Трябва да изберем — казвам. — Бързо.

— Да тръгнем надясно — казва Виола, после изрича същото като въпрос — Да тръгнем ли надясно?

Чувам едно БУМ, което ни кара да подскочим. Гъба от дим се издига над Фарбранч. Хамбарът, в който работих цял ден, гори.

Може би нашата история ще завърши по друг начин, ако поемем по лявото разклонение, може би лошите неща, които ни дебнат, няма да се случат, може би на края на лявото разклонение ни чака щастие, чакат ни обичливи хора, може би там няма Шум, но няма и мълчание, може би има много храна и никой не умира, и никой не умира, и никой никога, никога не умира.

Може би.

Но се съмнявам.

На тоя свят няма човек, който би ме нарекъл късметлия.

— Хубаво — решавам. — Може и надясно.

Хукваме по дясното разклонение, Манчи топурка по петите ни, нощта и прашният път са се проснали пред нас, армията и нещастието ни дишат във врата, а аз и Виола тичаме рамо до рамо.

Тичаме, докато вече не можем да тичаме и започваме да ходим, докато можем отново да се затичаме. Звуците от Фарбранч скоро заглъхват зад гърба ни и вече чуваме само стъпките си, които кънтят по пътя, моя Шум и лая на Манчи. Ако наоколо има някакви нощни създания, сигурно ги плашим и те не се издават.

Което е добре, поне така смятам.

— Кое е следващото селище? — пъхтя аз след още половин час тичане-ходене. — Франша каза ли ти?

— Шайнинг бийкън — отвръща Виола също с пъхтене.

— Или май беше Шайнинг лайт? — смръщва се. — Блейзинг лайт. Блейзинг бийкън?

— Много ни помагаш.

— Чакай — тя спира насред пътя и се превива одве, за да си поеме дъх. Аз също спирам. — Искам вода.

Разпервам ръце в смисъл на „Е, и?“

— И аз искам вода — казвам. — Да имаш случайно?

Тя ме поглежда с вдигнати вежди.

— Ох.

— Разполагаме с реката.

— Ами да стигаме по-бързо до нея тогава.

— Съгласен съм — поемам дълбоко дъх и пак хуквам.

— Тод — виква Виола след мен и ме спира на място. — Знаеш ли, мислех си…

— Какво си мислеше? — питам.

— Блейзинг лайт, или както там се казва…

— Да?

— В някакъв смисъл… — гласът й заглъхва до тъжен и притеснен звук, но тя почва отначало — В някакъв смисъл ние доведохме армията право във Фарбранч.

Облизвам сухите си устни. Усещам прахта между зъбите си. Знам за какво говори.

— Ти трябва да ги предупредиш — казва Виола тихо в мрака. — Съжалявам, но…

— Не можем да влизаме в никакви други селища — казвам.

— Да, мисля, че е по-добре да не влизаме.

— Не и преди Хейвън.

— Не и преди Хейвън — повтаря тя, — а и трябва да се надяваме поне Хейвън да е достатъчно голям, че да може да се справи с армията.

Е, това е положението значи. Повече не бива да ни се напомня, че трябва да се оправяме сам-самички. Сами сме и никой няма да ни помогне, край, това е. Аз и Виола, и Манчи, и мракът наоколо, да ни прави компания. Никой друг по пътя няма да ни помогне, никой, чак до края, ако дори и на края изобщо могат да ни помогнат, щото като гледам досега какъв ни беше късметът…

Затварям очи.

Аз съм Тод Хюит, мисля. Мине ли полунощ, ще останат двайсет и седем дни, докато стана мъж. Аз съм син на мама и тате, мир на праха им. Аз съм син на Бен и Килиън, мир на…

Аз съм Тод Хюит.

— Аз съм Виола Ийд — казва Виола.

Отварям очи. Вдигнала е ръка с обърната надолу длан, и я протяга към мен.

— Това е фамилното ми име — казва. — Ийд. И-Й-Д.

Гледам я в очите една секунда, после свеждам поглед към протегнатата ръка, посягам, поемам я и я стисвам здраво в своята, и секунда по-късно я пускам.

Мръдвам с рамене да наглася по-добре раницата. Пъхвам ръка отзад, за да напипам ножа и да се уверя, че още е на мястото си. Поглеждам горкия запъхтян Манчи с половинката опашка и вдигам поглед, за да срещна очите на Виола.

— Виола Ийд — казвам и тя кимва.

И двамата хукваме нататък в тъмната нощ.

21Широкият свят

— Как е възможно да е толкова далече? — пита Виола. — Няма никакъв смисъл от логическа гледна точка.

— Ако си говорим за смисъл, дали има друга гледна точка, освен логическата?

Тя смръщва вежди. Аз правя същото. Уморени сме и с всеки изминал миг се уморяваме още повече, мъчим се да мислим какво видяхме във Фарбранч, вървели сме вече много, тичали сме и ни се струва, че е изтекла половината нощ, а от реката все още няма и следа. Започвам да се плаша, че сме поели по погрешното разклонение на кръстопътя, но нищо вече не може да се направи, няма никакво връщане назад.

— Няма никакво връщане назад — поправя ме полугласно Виола иззад гърба ми.

Обръщам се към нея е широко отворени очи.

— Правиш две грешки — казвам. — Първо, това, че непрекъснато подслушваш чуждия Шум, няма да насърчи хората на тази планета да те приемат сърдечно.

Тя скръства ръце и изпъва рамене назад.

— А втората грешка?

— Втората е, че ще си говоря както си искам.

— Да — казва Виола. — Ти и без това така постъпваш.

Шумът ми се надига леко, аз поемам дълбоко въздух, но Виола ме пресича:

— Шшт — очите й бляскат на лунната светлина, докато се взира някъде вдясно от мен.

Шум от течаща вода.

— Река! — лае Манчи.

Хукваме надолу по пътя, правим един остър завой, пързулваме се по един склон, после втори остър завой и ето ти я и реката, по-широка, по-спокойна от последния път, когато я видяхме, но все така пълна с вода, което е най-важното. Безмълвно коленичим на камъните на брега и пием, а Манчи нагазва до корема и почва да лочи.

Виола е точно до рамото ми и докато сърбам, чувствам мълчанието й. Цялата работа, да ви кажа право, е двустранна. Тя може ясно да чува моя Шум, е, поне докато сме сами тук, далеч от друго бъбрене и от Шума на града, но до мене винаги е нейното мълчание, гръмовно като рев, то ме дърпа към себе си като най-страшната тъга, а аз като че ли искам да го посрещна, да се притисна в него силно, силно, да потъна вътре и просто да изчезна завинаги дълбоко долу, в нищото.

Какво облекчение ще бъде да го сторя сега, ето сега. Благословено облекчение.

— Нали знаеш, че не мога да престана да те чувам — казва тя, изправя се и отваря раницата си. — Понеже е тихо и сме само двамата.

— И аз не мога да престана да те чувам — отвръщам. — Независимо как се чувствам след това.

Свирвам на Манчи.

— Излизай от водата. Може да има змии.

Той прикляка под вълничките и започва да маха с опашчица, докато пластирът пада от нея и реката го отнася. После изскача навън и на секундата започва да ближе раната.

— Дай да погледна — казвам.

— Тод! — излайва той и уж се съгласява, но когато се приближавам, свива опашница под корема си, колкото е възможно по-далеч от мен, нищо, че сега тя е доста по-къса. Измъквам я внимателно и я изправям. През цялото време Манчи си мърмори „Опашка, опашка“.

— Ами, кво да ти кажа! — възкликвам. — Пластирите ти действат на кучета.

Виола рови в раницата и измъква отвътре два плоски диска. Натиска ги с палци по средата и те се превръщат в манерки. Тя коленичи до реката, напълва ги с вода и ми подхвърля едната.

— Благодаря — казвам, но не я поглеждам в очите.

Тя изтрива капките от своята манерка. Постояваме около секунда на брега на реката, Виола прибира запаса в раницата и мълчи по един специален начин, а аз вече съм разбрал, че по принцип мълчи така, когато се опитва да каже нещо трудно.

— Не искам да те обидя — почва тя и вдига поглед към мен, — но мисля, че е време да ми дадеш да прочета какво още е написал Бен на онази карта.

Усещам как почервенявам, усещам го дори в тъмното, усещам също, че съм готов да споря.

Но после просто въздъхвам. Уморен съм, късно е, след малко ще трябва пак да тичаме, а и в крайна сметка тя е права. Ако започна да споря, ще е само от проклетия.

Пускам раницата на земята, вадя книгата, измъквам картата изпод горната корица и я разгъвам. Подавам я на Виола, като внимавам да не срещна очите й. Тя изважда фенерчето си и светва върху написаното, като обръща картата, за да види бележката на Бен на гърба на листа. За моя изненада започва да я чете високо и изведнъж, въпреки че чувам само нейния глас, ми се струва, че чувам и гласа на Бен, който кънти надолу по реката, идва сякаш чак от Прентистаун и ме блъсва страшно в гърдите.

„Иди до селището надолу по реката, от другата страна на моста“, чете Виола, „То се нарича Фарбранч и хората там би трябвало да ти се зарадват“.

— Е, зарадваха се — казвам. — Поне някои от тях.

Виола продължава: „Тод, има някои неща от историята на тукашните земи, които не знаеш, и аз съжалявам за това, но ако ги знаеше, щеше да се намираш в голяма опасност. Невинността ти е единственият шанс, който имаш, за да те приемат където и да било извън Прентистаун“.

Чувствам как почервенявам още по-силно, добре, че е тъмно и нищо не се вижда.

„Книгата на майка ти ще ти обясни много неща, но междувременно широкият свят трябва да бъде предупреден, Тод. Прентистаун се готви да нанесе удар. Ударът се планира от много отдавна, просто изчакваха и последното момче в града да стане мъж.“ Виола ме поглежда:

— Това ти ли си?

— Аз съм — отвръщам. — Аз съм най-младият. Според закона на Прентистаун официално ще стана мъж след двайсет и седем дни, когато навърша тринайсет години.

Не мога да се спра и за момент се замислям за онова, което Бен ми показа…

Как момчето става…

Скривам всичко зад друг Шум и бързам да кажа:

— Но нямам и най-малка представа защо е трябвало да ме чакат.

„Кметът планира да завладее Фарбранч и кой знае още колко селища. Силиън и аз…“

— Килиън — поправям я. — С „к“.

„Килиън и аз ще се помъчим да протакаме нещата колкото можем по-дълго, но няма да можем да ги спрем. Фарбранч е в опасност и ти трябва да ги предупредиш. Винаги, винаги, винаги помни, че те обичаме като наш собствен син и да те отпратим е най-тежкото преживяване в живота и на двама ни. Дано стане така, че да се видим отново, но преди това трябва да стигнеш до Фарбранч колкото можеш по-бързо, а когато стигнеш, трябва да ги предупредиш, Бен“. Виола ме поглежда:

— Последното изречение е подчертано.

Мълчим цяла минута. Въздухът натежава от вина, но май цялата изтича само от мен.

То човек може ли да разбере нещо, когато си има работа с момиче без Шум?

— Аз съм виновен — казвам. — Само аз и никой друг.

Виола препрочита бележката на ум.

— Те трябваше да ти кажат всичко това — започва тя. — А не да очакват да го прочетеш, след като не можеш…

— Ако ми го бяха казали, целият Прентистаун щеше веднага да го чуе в Шума ми и да разбере, че знам всичко. Нямаше да разполагам с преднината, която имаме сега двамата с тебе — срещам очите й само за миг и отвръщам поглед. — Трябваше да дам на някой да го прочете и нещата щяха да се подредят. Бен е добър човек — гласът ми се пречупва. — Беше добър човек.

Виола сгъва картата и ми я връща. Листът вече е безполезен, но аз внимателно го прибирам пак под горната корица на книгата.

— Аз мога да ти прочета всичко, което е написано тук вътре — казва тя. — Да ти прочета книгата на майка ти. Ако искаш.

Обръщам й гръб и пъхам книгата в раницата.

— Трябва да вървим — казвам. — Изгубихме достатъчно време тук.

— Тод…

— Преследва ни цяла армия — отвръщам. — Нямаме време за четене.

Тръгваме отново и се стараем да тичаме колкото можем повече, но когато изгрява слънцето, бавно, мързеливо и студено, ние все още не сме спали, а пък предния ден сме се скъсали от работа, така след един момент вече едва можем да поддържаме бърза крачка, забравили сме дори за армията зад нас.

Въпреки всичко не спираме. Пътят все така следва реката, точно както се надявахме, земята става все по-равна, от двете ни страни се ширват грамадни долини, покрити с трева, в далечината стигат до едни хълмчета, а зад хълмчетата има по-високи хълмове, а на север зад по-високите хълмове се издигат планини.

Всичко е напълно диво. Няма огради, няма посеви, няма знаци, че наблизо има селище, или други хора, единственият знак за съществуването им е прашният път под краката ни. Което от една страна е добре, но от друга те кара да се чувстваш странно.

Ако войната не е заличила останалите селища в Новия свят, то къде са всички хора?

— Това струва ли ти се нормално? — питам най-после Виола, след като сме взели поредния прашен завой и пред нас се е проснал отново пуст път с още много и много прашни завои. — Смяташ ли, че вървим в правилната посока?

Виола изпуфтява замислено.

— Моят татко винаги казваше: „Посоката е само напред, Ви, напред и нагоре“.

— Посоката е само напред — повтарям.

— Напред и нагоре — добавя тя.

— Какъв човек беше той? — питам. — Татко ти?

Тя свежда очи към пътя и отстрани виждам, че се усмихва.

— Ухаеше на топъл хляб — казва и продължава бързо напред, без да добави и дума повече.

Сутринта преминава в следобед, пейзажът си остава непроменен. Когато можем, бързаме, когато не можем да бързаме, само крачим и си почиваме единствено в краен случай. Реката е все така широка и спокойна, прилича на зеленокафявата земя, която се простира от двете й страни. Виждам във висината сини ястреби, вият се и дебнат плячка, но други признаци на живот не се забелязват.

— Това е една пуста планета — казва Виола, когато спираме за бърз обяд и хапваме, облегнати на едни високи камъни като на тераса, вперили очи в равнините.

— О, не е съвсем пуста — казвам, докато дъвча парче сирене. — Повярвай ми.

— Вярвам ти. Мисълта ми беше, че разбирам защо хората са поискали да се заселят тук. Необятна плодородна земя, безкрайни възможности за нов живот.

Аз дъвча.

— Хората са направили грешка.

Виола се почесва по врата и поглежда Манчи, който души около камъните, навярно надушва земеровките в дупките под тях.

— Защо за да станеш мъж тук, трябва да навършиш точно тринайсет години? — пита тя.

Поглеждам я изненадан.

— Моля?

— Спомних си бележката — продължава тя. — Как градът чакал и последното момче да стане мъж.

Тя вдига поглед към мен.

— Защо им е трябвало да чакат?

— Ами така стоят нещата в Новия свят открай време.

Има го и в писанията, или поне така мисля. Аарон винаги се увличаше, когато разказваше как един ден символично ще ядеш от Дървото на познанието и ще преминеш от невинност към грях.

Виола ме гледа подигравателно.

— Много тежко ми звучи.

Свивам рамене.

— Бен казва, че една малка група хора, на изолирана планета, има нужда от всички възрастни индивиди заради многото работа, затова е решено, че когато навършиш тринайсет години, вече започваш да поемаш отговорности — мятам един камък в реката. — Не ме разпитвай повече. Само това знам — че трябва да навършиш тринайсет години. Тринайсет цикъла от по тринайсет месеца.

— Тринайсет месеца? — пита тя и вдига вежди.

Кимвам.

— Но в годината има само дванайсет месеца.

— Не, не е така. Не дванайсет, а тринайсет.

— Може би тук са тринайсет — поправя се тя, — но там, откъдето идвам аз, годината има само дванайсет месеца.

Примигвам.

— Една година в Новия свят се състои от тринайсет месеца — повтарям и по някаква причина се чувствам като пълен тъпанар.

Виола вдига поглед нагоре, сякаш обмисля нещо.

— Мисля си, че… е, то наистина зависи от това колко са дълги денят и месецът на тази планета, но аз смятам, че ти вече трябва да си навършил четиринайсет години.

— Не, тук нещата не стоят така казвам малко остро, защото тая сметка хич не ми харесва. — Аз ще навърша тринайсет години след двайсет и седем дни.

— На четиринайсет години и един месец си — продължава тя, без да ме слуша. Това не те ли кара да се замислиш как, всъщност, определяме на каква възраст изобщо е някой…

— До рождения ми ден остават още двайсет и седем дни — отрязвам я аз. Ставам и мятам раницата на гръб. — Хайде. Сума ти време изгубихме в приказки.

Чак когато слънцето започва да пада зад върховете на дърветата, виждаме първия знак за съществуването на цивилизацията: една изоставена воденица на брега на реката с покрив, изгорял преди сума ти време. Бяхме вървели толкова дълго, че вече отдавна бяхме престанали и да си говорим, бяхме престанали дори да се оглеждаме за приближаващи опасности, така че сега просто влизаме, хвърляме раниците до стената и рухваме на пода, сякаш е най-мекото легло на света. Манчи, който никога не се уморява, се заема да търчи наоколо и да вдига крак до всички растения, покарали през цепнатините между дъските на пода.

— Ох, краката ми — казвам, събувам обувките си и преброявам пет, не, шест пришки.

Виола е седнала до отсрещната стена и изтощено въздъхва.

— Трябва да поспим — казва тя. — Пък каквото ще да става.

— Знам.

Тя ме поглежда.

— Нали ще ги чуеш, когато наближат? — пита. — Ако въобще дойдат?

— О, ще ги чуя — отвръщам. — Ще ги чуя със сигурност.

Решаваме да спим на смени. Казвам, че аз ще пазя пръв, а Виола едва има сили да ми каже „Лека нощ“ и потъва в сън. Гледам я как спи, не откъсвам очи от нея, докато светлината на деня постепенно гасне. Бяхме се изкъпали в дома на Хилди, но сега от това не е останал и помен. Виола изглежда така, както сигурно изглеждам и аз, с лице, покрито с прах, с тъмни кръгове под очите, с черна мръсотия под ноктите.

Замислям се.

Познавам Виола само от три дни, представяте ли си? Три ш… дни от целия ми живот, но се чувствам така, сякаш нищо от случилото се преди да се запознаем изобщо не се е случвало, всичко преди Виола прилича на голяма лъжа, която само е чакала да я разкрия. Не, не „прилича“, то си е една голяма лъжа, която е чакала да я разкрия, а това днес е истинският живот, а той тече без сигурност и отговори, само тече, само тече винаги и винаги.

Пийвам вода и слушам как щурците скърцат СЕКС, СЕКС, СЕКС и се чудя какъв ли е бил животът на Виола преди последните три дни. Например какво е да израснеш на космически кораб? Място, където никога не се появяват нови хора, място, което никога не можеш да напуснеш.

Сега, като се замисля, сигурно много е приличало на това да израснеш в Прентистаун, където, ако изчезнеш, никога повече не се връщаш.

Отново вдигам поглед към момичето. Но тя се е измъкнала от капана, нали? Трябвало е да изкара седем месеца е майка си и татко си навън, на малкия кораб, който се беше разбил.

Защо ли са тръгнали въобще?

— Защото най-напред се изпращат разузнавачески кораби, които да огледат местния терен и да набележат най-подходящите места за кацане — проговаря Виола, без да става и без дори да обръща глава към мен. Някой изобщо спи ли в тоя Шумен свят?

— Ще свикнеш — отвръщам. — Но защо е трябвало да сте сами толкова дълго? Цели седем месеца.

— Толкова време отнема установяването на първия базов лагер — тя изтощено покрива очите си с ръка. — Аз, майка и татко трябваше да намерим най-доброто място за кацане на големите кораби, да устроим там първичен лагер и постепенно да започнем да изграждаме конструкции и сгради от първостепенна важност, от които новите заселници ще да имат нужда. Контролна кула, склад за храни, лазарет — поглежда ме между пръстите си. — Стандартна процедура.

— Никога не съм виждал контролна кула в Новия свят — отбелязвам.

Думите ми я карат да седне.

— Знам! Не мога да повярвам, че не сте запазили предаватели, с които да поддържате връзка поне между отделните селища.

— Значи вие не сте заселници на вярата, а? — отбелязвам аз с мъдър тон.

— Това какво общо има? — отвръща тя. — Защо една здравомислеща църква би искала да прекъсне връзката между членовете си?

— Бен казваше, че всички са пристигнали на този свят в търсене на по-простичък живот, казваше, че дори в първите дни е имало спорове дали да разрушат и генераторите.

Виола ме поглежда ужасено.

— Ами тогава всички са щели да измрат!

— Затова и не са ги разрушили — свивам рамене аз. — Дори и след като Кметът Прентис реши да се отърве от почти всичко друго.

Виола потрива раменете си с длани и поглежда към звездите, които светят през грамадната дупка на покрива.

— Майка и татко толкова се вълнуваха — казва. — Цял нов свят, изцяло ново начало, толкова планове за мир и благоденствие.

Млъква.

— Съжалявам, че не се получи точно така — обаждам се аз.

Тя свежда поглед към краката си.

— Имаш ли нещо против да излезеш за малко навън, поне докато заспя?

— Добре — отвръщам. — Няма проблем.

Вдигам си раницата и излизам навън през отвора, който някога е бил вратата на воденицата. Манчи става от мястото, където се е навил на кълбо, и тръгва подире ми. Когато сядам отвън, той отново се свива до краката ми и потъва в сън, като попръцква щастливо и въздиша по кучешки. Колко е просто да си куче.

Гледам как луните се издигат все по-нагоре, следвани от звездите, същите луни и звезди, които светеха и в Прентистаун още в дните, преди да настъпи краят на света. Изваждам от раницата книгата на майка ми, лъскавата корица блести на лунните лъчи. Прелиствам страниците.

Чудя се дали и мама се е вълнувала толкова силно, когато за първи път е кацнала тук, дали и нейната глава е била пълна с идеи за мир, светла надежда и вечна радост.

Чудя се дали е усетила някое от тези благословени чувства преди да умре.

От мисълта гърдите ми се стягат и така натежават, че прибирам книгата обратно в раницата и облягам глава на дъските на воденицата зад мен. Слушам как реката тече и листата на дърветата си шушнат едно на друго, гледам на хоризонта сенките на далечните хълмове, обрасли с гъсти гори.

Изчаквам няколко минути, после влизам обратно във воденицата и проверявам дали Виола е добре.

В следващия миг тя ме буди, минали са часове, в главата ми е пълна мътилка, но само докато я чувам да казва:

— Шум, Тод, чувам Шум.

Скачам на крака още преди да съм се събудил напълно, изшътквам на Виола и разбутвам сънливия Манчи, който подлайва и протестира жално. Двамата млъкват и аз напрягам слух към мрака на нощта навън.

И ето, шепот, шепот, шепот, подобен е на тих ветрец, шепот, шепот, шепот, няма думи, идва много отдалеч, но се надвесва, приближава като буреносен облак на планински връх, шепот, шепот, шепот.

— Тръгваме веднага — казвам и посягам към раницата.

— Армията ли е? — вика Виола, грабва своята раница и изхвърча от воденицата.

— Армия! — лае Манчи.

— Не знам — отвръщам. — Най-вероятно.

— Възможно ли е да чуваме хората от следващото селище напред по пътя? — Виола влиза обратно през вратата, раницата е вече на раменете й. — То сигурно не е далече.

— Защо тогава не чухме Шума още снощи, когато дойдохме?

Тя прехапва устни.

— Проклятие.

— Много си права — отвръщам. — Проклятие.

Така че втората нощ след Фарбранч минава, както и първата: тичаме напред в мрака, светим си с фенерчетата, само ако се налага, мъчим се да не мислим. Точно преди слънцето да изгрее, реката напуска равнините и се спуска в следващата малка котловина, подобна на онази, в която беше Фарбранч, и ето ти го на и Блейзинг бийкън или както му е там името, и в него също живеят хора.

Тук също има овощни градини и ниви, засети с пшеница, но нищо не е така добре поддържано, както във Фарбранч. За наш късмет по-голямата част от селището е на върха на един хълм и през него минава широк път — лявото разклонение, а край него са наредени пет-шест къщи, които се нуждаят от боядисване. Ние тичаме успоредно на реката, край прашния път има проядени от червеи кейчета, а за тях във водата са завързани няколко лодки, наблизо пък са сковани няколко също толкова проядени складове, или каквото там се строи край течението на една плавателна река.

Не можем да помолим никого за помощ. Дори и някой да ни помогне, какво от това, армията не спира, а продължава да настъпва насам, нали? Трябва да ги предупредим, но какво ще стане, ако в Блейзинг бийкън хората приличат повече на Матю Лайл, отколкото на Хилди? Ами ако ги предупредим, но с това насочим армията право към тях, защото двамата с Виола вече ще плуваме в Шума на всички, които сме предупредили? Ами ако в това селище вече знаят, че точно аз и Виола сме причината армията изобщо да съществува и да ги заплашва, и по тази причина решат да ни заловят и да ни предадат на Кмета?

Но въпреки всичко хората тук заслужават да бъдат предупредени, нали така?

Ами ако това постави нас в опасност?

Виждате ли какво стана сега? Кой е правилният отговор, а?

Затова се промъкваме през селището тайно като крадци, притичваме от склад до склад, крием се, за да не ни зърне никой от хората, които живеят на хълма, мъчим се да бъдем възможно най-тихи, виждаме само една много слаба жена, запътила се с кошница в ръка към един кокошарник наблизо. Блейзинг бийкън е съвсем малък, така че преминаваме през него много бързо, още преди слънцето да изгрее напълно и ето ни вече от другата страна, стъпваме пак на пътя и хукваме, сякаш селището не е съществувало изобщо, сякаш го е нямало на този свят и никой не го е виждал, дори и ние.

— Това значи беше селището, а? — прошепва Виола, когато обръщаме поглед назад и виждаме как то изчезва зад завоя на пътя. — Така и няма да разберем как му е истинското име.

— А сега вече наистина не знаем какво ни чака напред по пътя — прошепвам в отговор.

— Вървим без да спираме, докато стигнем до Хейвън.

— А после какво?

Виола няма отговор на този въпрос.

— Твърде много надежди възлагаме на едно-единствено име — отбелязвам.

— Там все трябва да има нещо, Тод — отвръща тя, а лицето й е мрачно. — Все трябва да има нещо.

Помълчавам няколко секунди.

— Е, ще стигнем и ще разберем.

Така започва още една утрин. На два пъти срещаме мъже с каруци, теглени от коне. И двата пъти се скриваме сред дърветата край пътя, Виола обвива с ръка врата и муцуната на Манчи, а аз се мъча да изчистя и най-малката следа от Прентистаун от Шума си, докато непознатите отминат.

Часовете текат, наоколо нищо не се променя. Не чуваме шепота на армията, ако приемем, че онова, което чухме при воденицата, изобщо е била тя, но дори и да не е била, няма никакъв смисъл да изчакваме, за да разберем какво точно сме чули. Утринта отново преваля в следобед и виждаме поредното селище на един хълм в далечината. Двамата също се качваме на едно по-ниско хълмче и виждаме как реката се спуска леко надолу и се разлива пред нас из нещо, което прилича на огромна долина, която ще трябва да прекосим.

Виола вади бинокъла, гледа през него няколко минути към селището, после ми го подава. То се състои от десет-петнайсет къщи, но дори и отдалече си личи, че всичко е вехто и се руши.

— Не разбирам — казва Виола. — Ако сте следвали стандартната програма за развитие на колонизаторско селище, резултатите от самозадоволяващото се селско стопанство вече би трябвало да са налице. Очевидно се провежда и търговия, но защо са всички спорове, разделение и вътрешни борби?

— Не познаваш много-много живота на заселниците, нали? — казвам аз със съвсем лека подигравка в гласа.

Тя свива устни.

— Това беше задължителен предмет в училище. От петгодишна се уча как се организира и ръководи успешно развиваща се колония.

— Училището не е като живота.

— Нима? — отвръща тя и повдига високо вежди.

— Не помниш ли какво ти казах преди? — сопвам се в отговор. — Някои от нас бяха твърде заети с оцеляване и нямаха никакво време да се занимават със само разделящо се селско стопанство.

— Самозадоволяващо се.

— Все тая — обръщам се и продължавам напред по пътя.

Виола трополи подире ми.

— Когато корабите пристигнат, ще ви научим на това-онова — казва. — Можеш да бъдеш сигурен!

— Е, може би ние, тъпите селяни, ще трябва да се редим на опашка да ви целуваме з… от благодарност — отвръщам аз, а Шумът ми жужи и всъщност не казвам „з“.

— Ами да, със сигурност ще го сторите — тя повишава глас. — Връщането в средните векове не е проработило много добре, както гледам! Когато моите хора дойдат, ще видите как всъщност се колонизира планета!

— Е, това ще стане чак след седем месеца — захапвам я аз. — Ще имаш достатъчно време да опознаеш живота тук такъв, какъвто е.

— Тод! — излайва Манчи, скача високо във въздуха и изведнъж хуква с всички сили напред по пътя и изчезва от погледа ми.

— Манчи! — виквам след него. — Върни се веднага!

И тогава го чуваме.

22Уилф и морето от неща

Странно е, само по себе си е Шум, но в него почти няма думи, залива хълма, по който се изкачваме, и се търкаля надолу към нас, общ и единен е, но сякаш говорят легиони, сякаш хиляди гласове пеят една и съща песен.

Точно така.

Пеят.

— Какво е това? — пита Виола, изплашена колкото мен. — Не е армията, нали? Възможно ли е да са ни изпреварили и сега да са пред нас?

— Тод! — лае Манчи от върха на хълма. — Крави, Тод! Гигантски крави!

Виола прави неразбираща физиономия.

— Гигантски крави ли?

— Нямам представа какви ги говори — отвръщам и поемам нагоре по хълма.

Защото звукът…

Как ли да го опиша?

Сигурно така пеят звездите. Или луните. Но не и планините. Твърде въздушно е, за да го пеят планините. Сякаш една планета пее на друга, звукът е висок, протяжен, изпълнен с различни гласове, всеки от които започва песента от различен тон, а после се спуска надолу към тоновете на другите, но всички заедно изплитат плътно, общо въже от звук, а той е тъжен, но не е тъжен и бавен, но не е бавен и всички гласове пеят една дума.

Една дума.

Стигаме до върха на хълма и под краката ни се простира грамадната долина, реката се спуска първо леко надолу, а после я пресича през средата като сребърна вена, виеща се край скалите, а от единия до другия край на ширналото се равно крачат съществата, крачат, прегазват реката и отминават, отминават.

Същества, каквито никога през живота си не съм виждал.

Огромни са, масивни, високи най-малко по четири метра, покрити с рошава сребриста козина, с дебели пухкави опашки и чифтове извити бели рога на челата, израснали точно над гъстите им вежди, с дълги шии и грамадни рамене, от време на време се протягат надолу към тревата, широките им увиснали устни скубят и бавно дъвчат, докато съществата крачат напред и пият вода, и прегазват реката, и са хиляди, хиляди, стигат до хоризонта вляво от нас и Шумът на всичките пее една дума, пее я с различна честота, на различен тон, но тази дума свързва хилядите в едно, обвързва всички в грамадната група, която пресича долината.

— Тук — казва Виола до мен. — Те пеят тук.

Те пеят тУк. Пеят го едно на друго в Шума си.

Аз съм ТУк.

Ние сме тУк.

Минаваме от тУк.

Всичко, което има смисъл, е тУк.

ТУк.

Просто е…

Как да ви кажа?

Сякаш пее семейство, в което всичко винаги е наред, това е песен на връзката и в момента, в който я чуеш, ти също си свързан, ти също принадлежиш, това е песен, която винаги ще те закриля и никога няма да те изостави. Ако имаш сърце, тази песен го разбива, а ако сърцето ти е разбито, тя го изцелява.

Просто е…

Леле.

Поглеждам Виола, а тя е покрила устата си с длан, очите й са плувнали в сълзи, но виждам, че под дланта си се усмихва и понечвам да й кажа нещо.

— Тъй пешком далече няма да стигнете — казва един съвършено чужд глас някъде отляво.

Извъртаме се на секундата, а ръката ми посяга към ножа. Един мъж кара празна каруца, теглена от чифт волове, идва към нас от малък страничен път, долната му челюст е леко увиснала, все едно си е отворил устата, а после е забравил да я затвори.

На седалката до него лежи пушка, която той сякаш току-що е измъкнал да му е под ръка.

Без да приближава, Манчи излайва:

— Крава!

— Заобикалят каруците — казва мъжът, — но пешком не е безопасно, неее, никак даже. Ще ви стъпчат като стой, та гледай.

Устата му пак остава отворена. Шумът му, заровен под всичкото тУк на преминаващото стадо, сякаш казва точно онова, което изрича и устата му. Толкова напрегнато се мъча да прогоня някои думи от собствения си Шум, че направо започва да ме боли главата.

— Абе, що не взема аз да ви прекарам през долината? — казва мъжът. — Ако искате, де.

Вдига ръка и посочва надолу по пътя, който изчезва под краката на пресичащото го стадо. Досега не се бях сетил, че съществата всъщност спират бягството ни, но сега веднага ми става ясно, че никак не бих желал да им се моткам между лапите.

Извъртам се да кажа нещо, каквото и да е, което да спаси положението.

Вместо това обаче се случва нещо забележително.

Виола поглежда мъжа в очите и заявява:

— Аз съм Хилди — после ме посочва, — а това е Бен.

— Кво? — излайвам аз почти като Манчи.

— Уилф — вика мъжът на Виола и на мене ми трябва цяла секунда да разбера, че това му е името.

— ’драсти, Уилф — казва Виола, но гласът й не е нейният, изобщо не е нейният глас, а е някакъв съвсем различен, непознат глас, който излиза от нейната уста и провлачва думите, и изяжда букви, усуква се и става грапав, и колкото повече говори тя, толкова по-чужда звучи речта й.

Започва да звучи съвсем като речта на Уилф.

— Ний сме от Фарбранч. А ти отде си?

— Бар Виста — вика Уилф и посочва с палец зад гърба си. — Тръгнал съм малко към Брокли фолс, да натоваря провизии.

— Голям късмет — казва Виола, — щото и ние сме баш за Брокли фолс.

Главата почва да ме боли още по-силно. Слагам пръсти на слепоочията си, сякаш се мъча да задържа Шума вътре в мене, мъча се да попреча на всички опасни неща от него да се излеят навън в света. Слава Богу, звукът тук прави така, че всички и без това плуваме в непреодолим Шум.

— Мятайте се — казва Уилф и свива рамене.

— ’айде, Бен — казва Виола, отива до задната част на каруцата и качва в нея раницата си. — Уилф ще ни повози.

После сама скача в каруцата, Уилф плясва воловете с поводите. Те поемат бавно напред, а мъжът дори не се обръща да види дали съм се качил. Аз продължавам да си стоя на пътя втрещен, Виола минава бавно край мен и ми маха с всички сили да отида при нея. Е, вече нямам избор, сещате ли се? Настигам каруцата, подпирам се на ръце, изтеглям се отзад и сядам.

Настанявам се до Виола и се втренчвам в нея със зяпнала уста.

— Какви ги вършиш? — изсъсквам, макар че искам само да й го прошепна, но не се получава.

— Шшшт! — изшътква тя и поглежда през рамо към Уилф, но той май е забравил, че изобщо сме се качили и изобщо не се интересува от онова, което се върти в Шума ми.

— Не знам какво правя — прошепва Виола в ухото ми. — Просто трябва да играеш с мен.

— Какво да играя?

— Ако успеем да стигнем живи до другия край на стадото, то ще остане между нас и армията, нали така?

За това не бях помислил.

— Но какво правиш? Какво общо имат с това Бен и Хилди?

— Той има пушка — шепне Виола и пак хвърля поглед към Уилф. — А ти нали каза, че хората може да реагират лошо на това, че си роден в онова място. Така че просто започнах да играя първото, което ми хрумна.

— Но ти говориш с неговия глас.

— Не се справям много добре.

— Достатъчно добре се справяш! — казвам и малко повишавам тон от вълнение.

— Шшшт! — изшътква пак тя, но съществата вече са много близо, Шумът им гърми, а и Уилф явно не е особено умен, така че можем спокойно да си водим разговора.

— Как го правиш? — питам пак и от мен продължава да блика изненада, която залива Виола от главата до петите.

— Просто лъжа, Тод — отвръща тя и с ръце се мъчи да ме накара да пазя тишина. — Тук не знаете ли какво е лъжа?

Разбира се, че знаем какво е лъжа. Новият свят и градът, в който съм роден и израсъл (няма да му казваме името, няма да мислим за името му), е изтъкан от лъжи. Но това, което прави Виола, е съвсем различно. Както казах и преди, мъжете лъжат всеки ден, лъжат най-много самите себе си, лъжат другите мъже, лъжат целия свят, но кой може да го разбере сред целия Шумен поток, в който истина и лъжа са смесени? Всички други знаят, че лъжеш, но пък и всички други също лъжат, така че какво значение има? Какво променя това, че си уличил някого в лъжа? Лъжата е просто част от реката, наречена мъж, част е от Шума му и понякога можеш да я разпознаеш, а понякога — не.

Но когато лъже, мъжът никога не престава да бъде самия себе си.

Обаче всичко, което аз знам за Виола, се крепи на онова, което тя казва. Единствената истина за нея, с която разполагам, е онази истина, която излиза от устата й, затова одеве, когато тя каза, че е ХИЛДИ, за мен каза, че съм Бен и че двамата сме от Фарбранч и когато заговори като Уилф (макар че той самият не е от Фарбранч), за секунда сякаш всички тези неща станаха истина, само за миг светът се промени, само за миг светът стана такъв, какъвто го направи гласът на Виола и този глас тогава не описваше нещата, той ги създаваше, правеше ни други само чрез това, че ни изричаше като други.

Ох, главата ми.

— Тод! Тод! — лае Манчи, подскача високо след каруцата и гледа през провесените ни отзад крака. — Тод!

— Проклятие — казва Виола.

Скачам от каруцата, грабвам го и обвивам муцуната му с длан, а със свободната си ръка изтеглям и двама ни обратно до Виола.

— Тд? — изпуфтява той през стиснатите си устни.

— Тихо, Манчи — казвам.

— Не знам дали има значение, право да ти кажа — обажда се Виола и също повишава тон.

Вдигам очи.

— Крв — обажда се Манчи.

Едно същество прекрачва над нас.

Влезли сме в стадото.

Влезли сме в песента.

И тогава, макар и само за кратко, забравям всички лъжи.

Никога не съм виждал морето на живо, само на видеозаписи. Там, където израснах, нямаше и езера, само реката и блатото. Някога и при нас е имало лодки, но аз не ги помня.

Но ако трябва да си представя какво е да се носиш сред морето, то бих си представил това, което се случваше в момента. Стадото ни заобикаля от всички страни и отнема всичко, всичко, оставаме само ние и небето над нас. Стадото тече край нас на вълни, понякога ни забелязва, но през повечето време е погълнато от самото себе си и от песента тУк, а тя сред стадото е толкова силна, че сякаш поема контрола над тялото ти, сякаш тя влива в тебе енергията, която кара сърцето да бие и дробовете да дишат.

След миг съм забравил за Уилф и за… за всичко останало, за което бих могъл да си мисля и просто лежа по гръб в каруцата, гледам как стадото преминава, гледам отделните същества, които се носят напред и шумолят, и пасат, бутат се едно в друго от време на време, сблъскват рогата си, гледам съществата-бебета, гледам големите мъжкари, има и по-високи, има и по-дребнички, а някои са покрити с белези, на други козината им е по-дълга и рошава.

Виола лежи до мене, а мъничкият кучешки мозък на Манчи е претоварен от песента и се е изключил, и той просто гледа с изплезен език как стадото отминава и за малко, за съвсем малко, само докато Уилф ни вози през долината, тя и ние сме всичко, което съществува на света. Нищо друго.

Друго няма.

Поглеждам Виола, тя ме поглежда и само ми се усмихва, поклаща глава и изтрива сълзите от очите си.

ТУк.

ТУк.

Ние сме тУк и никъде другаде.

Защото не съществува нищо друго, освен това тУк.

— Значи този… Аарон — казва Виола след малко с тих глас и аз отлично разбирам защо подхваща тази тема точно сега.

Вътре в това тУк сме в пълна безопасност и можем да си говорим за всички опасности на света.

— Какво за него? — питам също така тихо, докато гледам как едно семейство същества минава край каруцата и съществото-мама побутва съществото-бебе, което се е опулило и ни зяпа.

Виола се извърта на една страна и ляга до рамото ми, обърната с лице към мен.

— Аарон ли беше вашият свещеник?

Кимвам.

— Единственият, с когото разполагахме.

— Какви работи говореше в проповедите си?

— Нормалните работи — отвръщам. — Адските огньове. Вечното проклятие. Съдният ден.

Очите й се разтварят широко.

— Не съм сигурна, че това са нормалните работи, Тод.

Свивам рамене.

— Той вярваше, че изживяваме последните дни преди края на света — отвръщам. — Кажи сега дали не е бил прав, а?

Тя поклаща глава отрицателно.

— Нашият свещеник на кораба не беше такъв. Казваше се пастор Марк. Той беше добър и дружелюбен, и винаги те караше да се чувстваш така, сякаш всичко ще бъде наред.

Аз изсумтявам презрително.

— Не, това изобщо не прилича на приказките на Аарон. Той само повтаряше: „Бог чува“ и „Ако един от нас падне, падаме всички“. Звучеше така, сякаш чака края на света с голямо нетърпение.

— И аз съм го чувала да казва това последното — тя обгръща тялото си с ръце.

ТУк ни е завило в своя пашкул, облива ни от всички страни.

И аз лягам на една страна, обърнат към нея.

— Той… Той нарани ли те… някак? Там, в блатото?

Тя поклаща глава отрицателно и въздъхва.

— Само говореше високо, палеше се и беснееше, струва ми се, че проповядваше, но ако побегнех, хукваше след мен и продължаваше да крещи, аз плачех и го молех за помощ, но той не ме чуваше и продължаваше да проповядва и после почвах да виждам себе си в Шума му, и то още преди да разбера какво е това Шум. Не съм се страхувала толкова през целия си живот, дори когато корабът ни се разби не беше така страшно.

Двамата вдигаме очи към слънцето.

— Ако един от нас падне, падаме всички — изрича Виола. — Какво изобщо означава това?

Така като ме пита, ми става ясно, че нямам ни най-малка представа какъв е отговорът на този въпрос. Не знам какво значат думите и нищо не й отвръщам, затова просто потъваме отново в тУк и се оставяме да ни носи още малко.

Ето ни тУк.

И никъде другаде.

След час или може би след седмица, или пък след секунда, стадото започва да се разрежда — ние излизаме от другата му страна. Манчи скача от каруцата. Пътуваме много бавно и няма опасност той да изостане и да го изгубим, затова му позволявам да тича наоколо. Още не съм готов да се откъсна от покоя, в който съм потънал, легнал до Виола.

— Това беше прекрасно — казва тя тихо, защото песента на съществата също започва да заглъхва. — Забравих колко много ме болят краката.

— Да — казвам.

— Какви бяха тези същества?

— Едни грамадански неща — вика Уилф, без да се обръща. — Просто неща, това са то, тез същества.

С Виола се споглеждаме, защото бяхме забравили за мъжа.

Колко ли беше разбрал той за нас от разговора ни?

— Щото — продължава той и отпуска поводите на воловете, тъй като вече сме извън стадото, — викат им още дълго шийни, стадни и полски зверове, и ала-бала — Виждаме изотзад как свива рамене. — Аз им викам неща и туй то.

— Неща — казва Виола.

— Неща — повтарям аз.

Уилф се обръща и се втренчва в нас.

— Та кво викаш, от Фарбранч сте, а? — пита.

— Да, гос’ине — отвръща Виола и ме поглежда.

Уилф кимва.

— А армията зърнахте ли я?

Шумът ми скача, целият бодлив, преди да успея да го овладея, но Уилф нищо не забелязва. Виола пак ме поглежда, лицето й е тревожно.

— Ква армия е туй, Уилф? — пита, ама гласът й малко глъхне.

— ’ми оназ армия от прокълнатия град — продължава той и продължава да си кара кротко, все едно приказваме за цената на зеленчуците. — Оная армия, дето излязла от блатото, дето иде и стъпква селищата и колкото по-насам идва, толкоз по-голяма става. Да сте я зърнали, викам?

— Къде чу ти тез работи, Уилф?

— Слухове — казва Уилф, — слухове вървят по реката. Хората приказват. Сещаш се, де. Слухове. Да сте я зърнали армията, а?

Аз поклащам глава отрицателно, но Виола казва:

— Ами да, Уилф — казва тя, — видяхме я армията.

Уилф се обръща целият през рамо.

— Големшка ли е, а?

— Голяма е, много голяма — отвръща Виола и го гледа сериозно в очите. — Трябва да се подготвиш, Уилф. Страшното идва. Трябва да предупредиш Брокли хилс.

— Брокли фолс — поправя я Уилф.

— Трябва да ги предупредиш, Уилф.

Чуваме как Уилф засумтява и след малко разбираме, че всъщност се смее.

— То Уилф никой не го слуша, само туй ще ви река — казва той, сякаш на себе си, после плясва воловете с поводите.

Изтича целият следобед, докато стигнем другия край на долината. През бинокъла на Виола виждаме, че съществата зад нас продължават да вървят от север на юг, крачат ли, крачат без край. Уилф не отваря повече дума за армията. Виола и аз гледаме да не си приказваме, за да не се издаваме повече. Освен това старанието ми да държа Шума си чист от всички опасни думички изисква цялото ми внимание. Манчи тича по пътя, върши си някакви кучешки работи и души всяко цветенце.

Слънцето вече пада зад хоризонта, когато каруцата изскърцва и спира.

— Брокли фолс — казва Уилф и кимва напред, а ние виждаме в сумрака, че там реката пада от височък скален праг. Под него се е образувало езеро, по бреговете му са построени петнайсет-двайсет къщи, а от другата му страна реката пак продължава необезпокоявана напред. От главния път, по който вървим, се отделя по-тесен, който води право към селището.

— Ние тука слизаме — казва Виола и двамата скачаме от каруцата и си сваляме и раниците.

— И аз тъй мислех, че ще сторите — казва Уилф като пак ни гледа през рамо.

— Благодаря ти, Уилф — отвръща Виола.

— За нищо — казва той и вперва поглед напред. — Добре ще направите да си намерите подслон. Ще завали всеки момент.

Аз и Виола автоматично вдигаме глави нагоре. По небето няма и едно облаче.

— Ммм — обажда се мъжът. — Уилф никой не го слуша.

Виола вперва очи в него и с нормалния си глас му казва ясно и високо, за да му го втълпи:

— Трябва да ги предупредиш, Уилф. Много те моля. Ако си дочул, че армията идва, това е истината и хората трябва да бъдат готови.

Уилф отвръща само с една „Ммм“, плясва пак с поводите и повежда воловете по малкия страничен път към Брокли фолс. Дори не поглежда към нас.

Ние го гледаме как се отдалечава и продължаваме по главния път.

— Оох — обажда се Виола и протяга крака напред при всяка крачка.

— Знам — казвам, — и мен ме боли.

— Мислиш ли, че той каза истината? — пита Виола.

— За кое?

— За това, че колкото повече напредва армията, толкова повече расте? — после имитира гласа на Уилф. — „Колкото по-насам идва, толкоз по-голяма става“.

— Ама как го правиш? — питам пак. — Ти дори не си родена в Новия свят.

Виола свива рамене.

— С мама играехме на една игра — казва. — Разказваш история, но всеки герой трябва да говори с различен глас.

— Можеш ли да имитираш моя глас? — питам аз малко напрегнато.

Тя се ухилва:

— Та да мога да си приказвам сам със себе си, сещате ли се?

Аз се намръщвам.

— Че аз въобще не говоря така!

Напредваме по пътя, Брокли фолс изчезва зад нас. В каруцата си бяхме починали, но отмората не може да замести съня. Опитваме се да бързаме, но не можем, просто крачим бавно. Освен това, армията може би наистина е изостанала от другата страна на съществата и трябва да изчака, докато стадото премине.

Може да е изостанала. А може и да не е изостанала. Обаче само половин час по-късно знаете ли какво става?

Ами почва да вали.

— Хората трябва да слушат какво им казва Уилф — вика Виола и гледа към облаците.

Пътят пак се вие край реката и ние ще трябва да си намерим убежище между него и течащите й води. Ще хапнем малко и ще видим дали дъждът няма да спре. Ако не спре, няма как, ще трябва да продължим напред. Дори не съм проверил дали Бен ми е сложил мушама в раницата.

— Какво е мушама? — пита Виола.

— Дъждобран — отвръщам и ровя из нещата си. Не, никаква мушама. Е, страхотно. — Какво ти казах аз за подслушването?

Ако искате да знаете, все още се чувствам спокоен, макар че сигурно нямам основание за това. Песента тУк сякаш продължава да звучи, нищо че вече не я чувам, нищо че е останала километри назад в долината. Хващам се, че си я тананикам, макар че не мога да уловя мелодията, просто искам да възвърна пак онова чувство на свързаност, на принадлежност, чувството, което те обхваща, когато знаеш, че на света има някой, който да ти каже, че ти си тУк.

Поглеждам към Виола, която поглъща едно пакетче сушени плодове.

Мисля си за книгата на мама, все така прибрана в раницата.

Истории с различни гласове, мисля си.

Дали мога да понеса да чуя гласа на мама, да чуя думите й, казани високо?

Виола смачква доядения пакет.

— Този ми беше последният.

— Аз имам още малко сирене — казвам, — и малко сушено овнешко, но скоро трябва да си търсим храна по пътя.

— Казваш да крадем, така ли? — пита тя с вдигнати вежди.

— Казвам, че ще почна да ловувам — отвръщам, — но ако се наложи, може и да крадем. Има и диви плодове, а и разни корени, които се ядат, ако ги вариш достатъчно дълго.

— Ммм — намръщва се Виола. — На космическия кораб обикновено не стигаме до ловуването.

— Аз ще те науча.

— Ами хубаво! — отвръща тя с приповдигнат тон. — А за това не ти ли трябва пушка?

— Не ти трябва, ако си добър ловец. Зайците се ловят с примки. Риба се лови с въдица. За катериците ти е достатъчен ножът, но пък по тях няма много месо.

— Кон, Тод — излайва тихо Манчи.

Аз се засмивам, за първи път от кой знае колко време. Виола също се засмива.

— Няма да ловим коне, Манчи — посягам и го погалвам. — Глупаво куче.

— Кон — повтаря той, скача и се втренчва назад по пътя, в посоката, от която току-що бяхме дошли.

Смехът ни секва.

23Един нож е толкова добър, колкото е добър онзи, който го владее

Удари от копита по пътя зад нас, още са далече, но наближават в пълен галоп.

— Може би е някой от Брокли хилс? — казва Виола, а в гласа й се смесват надежда и съмнение.

— Брокли фолс — казвам и се изправям на крака. — Трябва да се скрием.

Бързо дърпаме вървите и стягаме раниците. Успели сме да се набутаме сред няколко дървета между реката и пътя. Сега не смеем да прекосим пътя и да отидем от другата му страна, така че оставаме в тясното, реката е зад гърба ни, а най-доброто прикритие наоколо е един рухнал дънер, така че трябва да се задоволим с него. Гушваме раниците и клякаме зад дънера, аз стискам Манчи между коленете си, а дъждът плющи като из ведро.

Изваждам ножа.

Ударите от копита приближават, все по-силни и по-силни.

— Само един кон — прошепва Виола. — Не е армията.

— Да — отвръщам, — ама чуй само колко бързо препуска.

Туп тупур-туп, тупур-туп, чуваме го. Сред дърветата го виждаме как наближава отдалеч. Хвърчи надолу по пътя, нищо, че вали толкова силно, нищо, че нощта вече се спуска. Никой не язди така, ако носи добри новини, сещате ли се?

Виола поглежда през рамо към реката.

— Можеш ли да плуваш?

— Да.

— Хубаво — отвръща тя. — Защото аз не мога.

Туп тупур-туп, тупур-туп.

Чувам жуженето на Шума на ездача, но засега шумът от галопа е твърде силен, заглушава го и не различавам думи.

— Кон — казва Манчи изпод мен.

Ето го. Пращене, накъсано от ударите на копитата. Проблясъци Шум. Късчета от думи, хващам ги. Язд… и тате… и мрак и тъп…, и още, и още.

Стисвам здраво ножа. Виола мълчи.

Туп тупур-туп, тупур-туп, тупур…

По бързо и свечерява се, и изстрел, и каквото ще да…

Ездачът идва по пътя, взема малкия завой, който взехме и ние само преди малко, вече е само на стотина метра от нас, приведен напред…

Туп тупур…

Ножът се слива с ръката ми, защото…

Изпозастреляй ги всичките и ох, каква беше сладка, и тъмно е тука…

Туп ТУПУР…

Мисля, че го познавам…

ТУП. ТУПУР-ТУП, ТУПУР…

И той идва все по-близо и по-близо, докато е вече почти…

И тогава едно Тод Хюит? звънва кристално ясно сред дъжда и тупуркането, и плисъка на реката.

Виола ахва.

А аз виждам кой е ездачът.

— Младши — излайва Манчи.

Ездачът е господин Прентис Младши.

Опитваме се да се свием още по-надолу зад дънера, но няма смисъл, защото вече го виждаме как дърпа юздите и спира коня така рязко, че той се изправя на задните си крака и малко остава да хвърли конника от гърба си.

Малко остава, но не го хвърля.

Дори не успява да го накара да изпусне пушката, която носи облегната в сгъвката на лакътя си.

Проклетият Тод Хюит! крещи Шумът му.

— Да му се не види — казва Виола до мен и отлично разбирам какво има предвид.

— Ха ТАКААА! — виква господин Прентис Младши, а ние сме толкова близо, че виждаме усмивката на лицето му и чуваме изненадата в гласа му. — Вие дори вървите ПО ПЪТЯ? Дори не се КРИЕТЕ из горите?

Очите ми срещат погледа на Виола. Имаме ли избор?

— Слушам Шума ти още откак си се пръкнал, момче! — той обръща коня ту насам, ту натам, мъчи се да се сети къде точно в мъничката горичка пред реката сме се скрили. — Мислиш ли, че ще спра да те чувам, ако просто се СКРИЕШ?

В Шума му има радост. Истинска радост, сякаш не може да повярва какъв късмет е извадил.

— Я чакай, чакай — казва той и го чувам как конят му слиза от пътя и нагазва сред дърветата. — Чакай да видим какво е това до тебе? Едно празно място, едно такова нищо.

Тонът му е толкова гаден, че Виола примигва. Аз държа ножа, но той е на кон и носи пушка.

— Много си прав за пушката, Тод, момчето ми — вика той, защото вече не ни търси, а идва право към нас, конят прекрачва храстите и падналите дървета. — Ама и една друга пушка имам, много специална, за твойта приятелка съм я приготвил, така да знаеш!

Поглеждам Виола. Знам, че тя вижда какво си мисли ездачът, вижда Шума му, вижда картините, които се процеждат от Шума му. Разбирам, че ги вижда, защото лицето й застива, сякаш се затваря. Бутвам я с лакът и посочвам с очи надясно — към единствената възможност за бягство, която имаме.

— Ох, бягай, момче, моля ти се, бягай! — вика господин Прентис Младши. — Само ми дай повод да ти направя нещо лошо.

Конят е толкова близо, че чуваме и неговия Шум, трескав, треперещ, луд.

Няма как да клекнем по-ниско.

Той вече буквално е надвесен над нас.

Завъртам бързо ножа в дланта си и стисвам ръката на Виола, силно, за късмет.

Сега или никога.

И…

— СЕГА! — крясвам.

Изскачаме и хукваме между дърветата, а първият изстрел от пушката пръсва наоколо трески от клоните над главите ни, но ние продължаваме да бягаме.

— ДРЪЖ! — вика господин Прентис Младши на коня и ето ти ги и двамата се втурват подире ни.

С два скока конят се обръща, излиза отново на пътя и препуска успоредно с нас. Ивицата земя с дървета между пътя и реката си е все така тясна и ние виждаме ездача на пътя, а и той ни вижда сред дърветата. Клонки се чупят под нас, джапаме в локви, плъзгаме се, а конят тупурка по пътя, без да ни изпуска и за миг.

Няма да се измъкнем. Просто няма.

Но се опитваме, всеки от двама ни тича по различен път, прескачаме дънери, заобикаляме ги, Манчи пъхти и лае по петите ни, дъждът се лее върху ни, а пътят се приближава все повече, докато в един момент рязко свива към реката и ние вече нямаме друг избор освен да го прекосим пред носа на коня и да се скрием в гъстата гора от другата страна, и виждам как Виола скача високо и излиза на пътя, без да спира да тича, а господин Прентис Младши взема завоя, едната му ръка е отпусната ниско и в нея той държи нещо, двамата с Виола се хвърляме през пътя, но конят ни връхлита и в този миг усещам как краката ми се заплитат в нещо, то бързо и силно стяга глезените ми и аз падам.

— Ааа! — викам и лицето ми се удря в калта и нападалите листа, раницата ме захлупва през главата и се изхлузва от мен, като почти ми измъква рамото от ставата, а Виола ме вижда да падам в мига, в който почти е прекосила пътя, и аз зървам как калта се разплисква около глезените й от усилието й да спре на място и крещя: „НЕ! БЯГАЙ! БЯГАЙ!“ и тя стисва очи и виждам как изражението на лицето й се променя, но само един Бог знае какво означава тази промяна, конят се спуска и към нея, но тя се обръща и изчезва сред дърветата, а Манчи се връща при мен и лае: „Тод! Тод!“ и ето, че ме хванаха, хванаха ме, хванаха ме.

Защото господин Прентис Младши е застанал над мен, диша тежко, възседнал грамадния си бял кон, пушката е насочена към мене, петлето е вдигнато. Знам какво стана. Той хвърли към краката ми въже със закачени на него тежести, то ме омота и ме събори, майсторско хвърляне, точно както ловецът поваля блатен елен. Лежа по корем в калта и няма мърдане, вързан съм като животно.

— Да знаеш само как ще се зарадва тате като те види — казва господин Прентис Младши, а конят нервничи и пристъпва напред-назад. Дъжд, чувам Шума му и Дали не е змия?

— Трябваше само да проверя дали за тебе не се носят някакви слухове по пътя напред — изсумтява господин Прентис Младши, — но ето те и тебе лично, от плът и кръв!

— М… ти! — викам и как мислите, дали казвам „м“, а?

Ръката ми не е пуснала ножа.

— Е, кво да ти кажа, направо се разтреперах от страх — вика той в отговор и намества пушката така, че сега очите ми гледат право в дулото. — Хвърли го.

Протягам ръка встрани и пускам ножа. Той плясва в калта, а аз оставам да лежа по корем.

— Малката ти госпожичка бързо те заряза, а? — казва той, скача от коня и го гали с една ръка по шията, за да го успокои. Манчи ръмжи срещу него, но господин Прентис Младши само му се смее. — Къде му е опашката на тоз?

Манчи скача с оголени зъби, но господин Прентис Младши е по-бърз и го изритва страшно с ботуша си право в муцуната. Манчи изквичава и се скрива в храстите.

— Приятелите те изоставят един по един, Тод — той прекрачва до мен. — Да ти е обеца на ухото. Псетата са си псета, а жените накрая също се оказват кучки, да знаеш.

— Млъквай — казвам аз и стискам зъби.

Шумът му прелива от възторг и фалшиво съчувствие.

— Горкичкият Тоди! Толкоз дни пътуваш с жена до себе си, ама тъй като те гледам, май още не си разбрал какво да правиш с нея, а?

— Спри да говориш за нея — изплювам. Лежа по корем и краката ми са вързани.

Но усещам, че мога да си свия коленете.

Шумът на господин Прентис Младши става още по-грозен, още по-висок, но лицето му е пусто, като чудовище в кошмарен сън.

— Да те светна, Тод — казва той тихо и кляка до главата ми. — Ей тъй се прави: държиш по-близо курвите, дето ти пускат, а останалите ги застрелваш в главата.

Навежда се още по-ниско. Виждам жалките косъмчета на горната му устна, не са потъмнели дори от дъжда, който се лее ли, лее. Той е само с две години по-голям от мен. Само с две години по-голям.

Змия? — мисли конят.

Бавно опирам длани на земята.

Притискам се малко по-надолу в калта.

— Като те вържа както трябва — продължава той и вече шепне, — ще ида да намеря твойта госпожичка, ще я проверя и после ще кажа тя от кои е.

В този момент аз скачам.

Отблъсвам се силно с ръце и с крака, хвърлям се напред и падам върху лицето на господин Прентис Младши. Челото ми го удря в носа, чувам хрущене и двамата падаме: той назад по гръб, а аз върху него. Удрям го силно поред и с двата си юмрука по лицето, докато още не се е съвзел от изненадата, а после забивам коляно в нежното място между краката му.

Той се сгърчва като смачкано насекомо и издава гърлен нисък гневен стон, аз се претъркулвам настрани върху ножа, ръката ми го сграбчва, срязвам въжето и скачам на крака, изритвам пушката настрани и започвам да танцувам пред муцуната на коня и да викам „Змия! Змия!“ и да махам с ръце, а номерът веднага сработва, конят се обръща и, цвилейки, препуска без ездача си назад по пътя под проливния дъжд.

Обръщам се и ФРАС! — господин Прентис Младши ме удря с юмрук право в основата на носа, но аз не падам и той вика: „Боклук малък…“, а аз замахвам широко към него с ръката, която държи ножа и го карам да отскочи, и пак замахвам, вода тече от очите ми — и дъжд, и сълзи от удара в носа — а той отстъпва от мене, търси с очи пушката, накуцва малко, после я вижда в калта и обръща цялото си тяло, и посяга да я грабне, а аз вече не мисля, хвърлям се и пак го събарям, той ме удря с лакът, но не може да ме смъкне от себе си, а Шумът ми вие и неговият Шум също вие.

Не знам дори как успявам, но сега той е под мене, легнал по гръб, а върхът на ножа е подпрян под брадичката му.

Двамата на секундата спираме да се борим, спираме да се движим.

— Защо ни преследвате? — изкрещявам в лицето му. — Защо ни преследвате?!

Той и глупавата му жалка голобрада усмивка.

Пак го изритвам с коляно между краката.

Той изстенва и ме заплюва в лицето, но върхът на ножа потъва леко напред и го порязва.

— Баща ми те иска — казва той най-накрая.

— Защо? — питам. — За какво сме му притрябвали?

— Вие ли? — очите му се разширяват. — Няма никакво ш… вие. Той иска тебе, Тод. Само тебе.

Не вярвам на ушите си.

— Какво? — питам. — Защо?

Но той не отговаря. Гледа в Шума ми. Гледа и търси.

— Ей! — виквам и го зашлевявам през лицето с опакото на ръката си. — Ей! Попитах те нещо!

Но усмивката му отново се върнала. Мътните да го вземат, не мога да повярвам, обаче усмивката му се е върнала.

— Знаеш ли какво казва баща ми в такива случаи, Тод Хюит? — главата му се повдига към мен. — Той казва, че един нож е толкова добър, колкото е добър онзи, който го владее.

— Млъквай — срязвам го.

— Ти си боец, не отричам — още се усмихва, а изпод брадичката му се стича струйка кръв, — но не си убиец.

— Млъквай! — викам, но вече знам, че той е видял в ума ми точно същите думи, изречени от Аарон.

— Да млъквам ли? — отвръща той. — И какво ще направиш, ако не млъкна? Ще ме убиеш ли?

— ЩЕ те убия! — викам. — Ще те УБИЯ!

Той облизва дъждовните капки от устните си и се засмива. Притиснал съм го към земята, ножът ми е подпрян в шията му, а той се смее.

— ПРЕСТАНИ! — изкрещявам и вдигам ножа.

Той продължава да се смее, а после ме поглежда в очите и казва…

Казва…

Казва следното…

— Искаш ли да ти разправя как пищяха Бен и Килиън и как ме молеха за милост, преди да ги гръмна между очите?

И Шумът ми засвистява и става аленочервен.

И стисвам ножа, за да го ударя.

И ще го убия.

Ще го убия.

И…

И…

И…

И точно когато ръката ми е вдигната най-високо…

В този момент, в който вече замахвам и ръката ми започва да се спуска…

В този момент, в който силата е моя и аз я контролирам, и мога да сторя каквото поискам…

Аз се поколебавам…

Отново…

Поколебавам се…

Само за секунда…

Проклет да съм…

Проклет да съм до края на дните…

Защото в тази секунда той ме изритва право нагоре, отхвърля ме, претъркулва се отгоре ми и притиска гърлото ми с лакът. Свивам се, давя се и само усещам как ръката му измъква ножа от дланта ми.

Толкова е лесно, все едно да вземеш бонбонче от бебче.

— А сега, Тод — казва той и се изправя над мене, — дай да ти покажа някои неща за владеенето на ножа.

24Смъртта на безполезния убиец

Заслужавам си го. Всичко обърках. Заслужавам си го. Ако можех да си върна ножа, щях сам да се убия с него. Макар че вероятно и това няма да ми стиска да направя, защото съм страхливец.

— И ти си едно чудо, Тод Хюит — казва господин Прентис Младши и разглежда ножа ми в ръката си.

Аз съм коленичил в калта, ръката ми притиска гърлото, още се боря да си поема въздух.

— Беше спечелил схватката и после я проигра просто така — прокарва пръст по острието. — Голяма глупост, да ти кажа.

— Свършвай вече — измърморвам към калта.

— Кво викаш? — казва господин Прентис Младши, усмивката е на лицето му, а Шумът му ярко блести.

— Просто СВЪРШВАЙ! — изкрещявам му аз.

— О, няма да те убивам — отвръща той, а очите му святкат. — Тате никак няма да е доволен, ако го сторя.

Прекрачва до мен и опира ножа в лицето ми. Притиска върха в носа ми, така че трябва да дърпам глава все по-назад и по-назад.

— Но с един нож човек може да направи сума ти работи — казва той, — без да убива другия.

Вече не се озъртам, за да видя дали не мога да избягам по някакъв начин.

Гледам го право в очите, а неговите очи са будни и живи, и предвкусват победата, Шумът му е съшият, образи, картини: той във Фарбранч, той във фермата ни, той пред мене, а аз — коленичил в калта.

В моя Шум няма нищо, освен една грамадна яма, пълна със собствената ми глупост и безполезност, и омраза.

Прости ми, Бен.

Моля те, моля те, прости ми.

— Да си дойдем на думата — казва господин Прентис Младши. — Ти не си мъж, нали? — гласът му слиза ниско. — И никога няма да бъдеш.

Мръдва ножа и острието се плъзва по бузата ми.

Затварям очи.

И усещам как вълната на мълчанието ме залива изотзад.

Очите ми рязко се отварят.

— Я гледай ти! — вика господин Прентис Младши и гледа някъде над главата ми. Обърнат съм с гръб към гъстите гори от противоположната на реката страна на пътя и чувствам мълчанието на Виола, застанало пред дърветата, чувствам го толкова ясно, сякаш я виждам с очите си.

— Бягай! — викам, без да се обръщам. — Махай се от тук!

Тя не ми обръща внимание.

— Назад — казва гласът й на господин Прентис Младши. — Предупреждавам те.

— Предупреждаваш ли ме? — вика той и посочва гърдите си с ножа, а усмивката не слиза от лицето му.

После изведнъж целият подскача леко, защото нещо го удря в гърдите и остава забито там. Прилича на снопче жици, а на върха им има нещо, прилично на пластмасова крушка. Господин Прентис Младши пъха ножа под тях и се опитва да ги пререже, но те остават забити. Той вдига очи към Виола и се подсмихва:

— Каквото и да е това чудо, сестро — вика, — не работи, да ти кажа.

И тогава ПЛЯС ФРАС!!

Блясва силна светлина, аз усещам как една ръка ме хваща отзад за яката и ме дръпва така, че малко остава да се задуша. Падам назад, а тялото на господин Прентис Младши се разтърсва от спазъм, той изпуска ножа, искри и проблясъци се посипват от жиците и потъват в гърдите му. Пушек и пара го обвиват, излизат от ръкавите му, от яката му, от крачолите на панталоните му. Виола продължава да ме дърпа назад, а господин Прентис Младши пада на земята с лице надолу в калта, право върху пушката.

Виола ме пуска и аз отпълзявам до края на пътя. Пак се хващам за гърлото и оставам така няколко секунди, като дишам тежко. Искрите и проблясъците спират, а господин Прентис Младши остава в калта, като леко трепка от време на време.

— Боях се… — казва Виола между задъханите вдишвания, — … с всичката тази вода… — вдишване — … че токът ще ни хване и нас с тебе… — вдишване — … но той щеше да ги пререже…

Изправям се, без да кажа и дума, Шумът ми е концентриран и събран, очите ми са върху ножа. Тръгвам право към него.

— Тод… — казва Виола.

Вдигам ножа и заставам над господин Прентис Младши.

— Мъртъв ли е? — питам Виола, без да я поглеждам.

— Не би трябвало — отвръща тя, — пуснах му само колкото…

Вдигам ножа.

— Тод, не!

— Дай ми една добра причина да не го сторя — казвам, ножът е високо във въздуха, очите ми са приковани върху тялото в калта.

— Ти не си убиец, Тод — казва тя.

Извъртам се, а Шумът ми изревава като звяр срещу нея.

— Не КАЗВАЙ ТОВА! НИКОГА НЕ КАЗВАЙ ТОВА!

— Тод — започва тя, а ръката й се протяга успокоително напред.

— ЗАРАДИ МЕНЕ сме в тая каша! Те не търсят ТЕБ! Търсят МЕН! — обръщам се към господин Прентис Младши. — А ако мога да убия дори и само един от тях, може би ние с тебе…

— Тод, не, чуй ме — казва тя и пристъпва към мене. — Чуй ме!

Поглеждам я. Шумът ми е толкова грозен, а лицето ми е толкова изкривено, че тя се поколебава за миг, но прави още крачка към мен.

— Чуй да ти кажа нещо.

После от нея се изливат повече думи, отколкото изобщо съм я чувал да казва откак се познаваме.

— Когато ти ме намери в блатото, аз вече от четири дни бягах от онзи мъж, Аарон, и ти беше вторият жив човек, когото видях на тази планета, и дойде към мене със същия нож в ръка, а аз не можех да допусна, че си различен от Аарон.

Ръцете й още са вдигнати във въздуха, сякаш пред нея стои конят на господин Прентис Младши, който трябва да бъде успокоен.

— Но преди още да разбера каква е тази работа с Шума и с Прентистаун, и с цялата ваша история, аз те познах, Тод. Хората се познават. И аз, а после и Аарон, видяхме, че няма да ни нараниш. Защото не си такъв.

— Ти ме удари по главата с клон казвам.

Тя слага ръце на кръста си.

— Ами ти какво очакваше? Дойде при мене с нож в ръката. Но не те ударих толкова, че да те нараня лошо, нали помниш?

Нищо не отвръщам.

— И се оказах права — продължава тя. — Ти превърза раната на ръката ми, когато ме поряза. Спаси ме от Аарон, въпреки че нищо не те задължаваше да го сториш. Изведе ме от блатото, защото там ме чакаше смърт. Защити ме от онзи мъж в овощната градина. Дойде с мен, когато трябваше да бягаме от Фарбранч.

— Не — казвам аз тихо. — Не разбираш какво точно се случи. Трябваше да бягам, защото не можех…

— Не, мисля, че всъщност най-после разбрах какво точно се случи, Тод, разбирам какво се случва и в момента — отвръща тя. — Защо те преследват толкова ревностно? Защо цяла армия те гони през градове и реки, и долини, и през цялата тъпа планета? — посочва господин Прентис Младши. — Чух го какво каза. Не се ли чудиш защо си им притрябвал чак толкова?

Ямата в мене става още по-грамадна и черна.

— Защото аз съм онзи, който не се вписва.

— Точно така!

Очите ми се разтварят широко.

— А това нещо хубаво ли е? Цяла армия иска да ме убие, само защото не съм убиец!

— Грешка — отвръща тя. — Цяла армия те преследва, защото иска да те направи убиец.

Примигвам.

— Кво?

Виола пристъпва още крачка към мен.

— Ако успеят да те превърнат в онзи мъж, който искат да си…

— Момче — поправям я. — Не съм мъж още.

Тя махва раздразнено с ръка.

— Ако могат да изтръгнат добрата част от тебе, частта от тебе, която не би убила никога, то победата е тяхна, как не разбираш? Ако могат да сторят тази злина на теб, то могат да я сторят на всеки. И победата е тяхна. Победата е тяхна!

Застанала е до мене и слага длан върху ръката ми, върху онази ръка, която държи ножа.

— Ще ги надвием — казва. — Ти ще ги надвиеш, ако не се превръщаш в онзи, който те искат да си.

Стисвам зъби.

— Той е убил Бен и Килиън.

Тя поклаща глава.

— Не, той само каза, че ги е убил. А ти му повярва.

Поглеждам онзи в краката ми. Той вече не трепка и парата над него се е разнесла.

— Познавам тоя тип момчета — казва Виола. — Имахме си ги и на кораба. Той е лъжец.

— Той е мъж.

— Би ли престанал да го повтаряш! — сопва ми се тя. — Как може все да мислиш как той бил мъж, а ти не? Каква е разликата, а? Само някакъв си тъп рожден ден? Ако беше оттам, откъдето съм аз, ти вече щеше да си на четиринайсет години и един месец!

— Аз не съм от там, откъдето си ти! — крясвам. — Аз съм от тук, а тук нещата стоят така!

— Е, тук нещата са погрешни! — тя пуска ръката ми и коленичи до господин Прентис Младши. — Ще го вържем. Ще го вържем здраво и после се махаме оттука, разбра ли ме?

Аз не пускам ножа.

Никога няма да пусна ножа, независимо какво казва тя, независимо как го казва.

Виола вдига поглед.

— Къде е Манчи?

О, не.

Намираме го в храстите. Ръмжи срещу нас без думи, ръмжи като животно. Лявото му око е затворено, муцуната му е кървава. Чак след няколко опита успявам да го хвана, а Виола вади от чудните пластири. Държа го, а тя му дава да глътне едно хапче, от което той се отпуска, после Виола изважда счупените зъби от устата му и намазва окото му с мехлемче. Слага отгоре му пластир, а Манчи изглежда толкова мъничък и пребит, когато казва „Фод?“ и ме гледа с едното си око, и е толкова уморен, че аз само го прегръщам, гушкам го здраво до мене и сядам за минутка под храстите, пазя го от дъжда, Виола стяга нещата и завързва здраво раницата ми.

— Всичките ти дрехи са мокри — казва. — Храната е съсипана. Книгата обаче си е в найлоновата торбичка. Нищо й няма.

Мисълта, че мама би могла да разбере в какъв страхливец се е превърнал синът й, ме кара да поискам да изхвърля книгата в реката.

Но не го правя.

Вързваме господин Прентис Младши със собственото му въже и виждаме, че заради спазъма от електрическия заряд е пречупил приклада на пушката си. Което е лошо, защото можехме да я вземем с нас.

— Какво беше това електрическо нещо? — питам, докато с пуфтене отмъкваме безжизненото му тяло встрани от пътя. Хората в безсъзнание са много тежки.

— Това е устройството, което показва на кораба-майка къде точно се намирам — отвръща тя. — Отне ми сума ти време да го разглобя.

Изправям се.

— А сега от кораба как ще разберат къде си?

Тя свива рамене.

— Да се надяваме, че в Хейвън ще измислят нещо по въпроса.

Проследявам я с поглед как отива до раницата си и я вдига от земята. Надявам се Хейвън да оправдае поне половината от надеждите й.

Тръгваме. Господин Прентис Младши беше прав за това, че е ужасно глупаво да пътуваме по пътя, така че сега вървим на двайсет-трийсет метра вдясно от него от противоположната на реката страна, мъчим се да стоим скрити откъм пътя. Редуваме се да носим Манчи, а нощта преваля.

Не си говорим.

Щото Виола може и да е права, сещате ли се? Да, окей, може би армията ме преследва точно по тази причина, може би, ако могат да ме накарат аз да се присъединя към тях, то след това ще могат да накарат всеки друг да се присъедини. Може би аз съм някакъв тест, кой знае, може целият Прентистаун да е толкова откачен, че да вярва в нещо подобно.

Ако един от нас падне, падаме всички.

Но първо на първо, това не обяснява защо и Аарон ни преследва, и второ на второ, вече чух колко изкусно Виола може да лъже, нали така? Думите й звучат много добре, но кой може да каже дали изрича истината, или си я измисля?

Защото аз никога няма да се присъединя към армията и на Кметът Прентис това би трябвало да му е известно, не и след всичко, което са сторили с Бен и Килиън, щото не се знае дали Шумът на господин Прентис Младши лъжеше или не, така че Виола може и да греши, и то да греши страшно. Каквото и да искат от мене, каквато и слабост дълбоко вътре да не ми позволява да убия човек, дори и ако си го заслужава, аз ще трябва да я преодолея, за да стана мъж. Трябва да я преодолея, защото как иначе ще мога да ходя с високо вдигната глава?

Минава полунощ и аз ще стана мъж след двайсет и пет дни и милион години отгоре.

Защото ако бях убил Аарон, той нямаше да каже на Кмета Прентис къде ме е видял за последно.

Ако бях убил господин Прентис Младши във фермата, той нямаше да доведе хората на Кмета при Бен и Килиън и нямаше да доживее толкова, че да нарани Манчи така лошо.

Ако бях убиец, щях да остана да помогна на Бен и Килиън да се защитят.

Може би ако бях убиец, те двамата щяха да са живи сега.

Ако можех да върна времето и да направя тази сделка, щях да го сторя без да се замисля.

Ще стана убиец, каквото и да ми струва това.

Само гледайте.

Теренът става все по-пресечен, е все повече високи склонове, реката отново потъва надолу в някакъв каньон. Почиваме си малко под една скала и изяждаме последната храна, останала използваема след схватката с господин Прентис Младши.

Слагам Манчи в скута си.

— Какво хапче му даде?

— Мъничко парченце от човешко обезболяващо — отвръща тя. — Надявам се дозата да не е била твърде голяма.

Прокарвам ръка по козината му. Топъл е, спи, но поне е още жив.

— Тод… — почва Виола, но аз я прекъсвам.

— Искам да вървим, да не спираме докато можем — казвам, — знам, че трябва и да спим, но ти предлагам да вървим, докато не усетим, че не можем повече.

Тя помълчава минута и после казва:

— Добре.

След това вече не си говорим и изяждаме всичко в мълчание.

Дъждът не спира цяла нощ, а ние вървим. Няма по-неприятно нещо от това да вървиш в гора под дъжд, защото още милиард капки падат от милиард листа право върху тебе, реката реве и бучи, калта пляска под краката ни. От време на време чувам Шум в далечината, може би са разни горски създания, но никога не виждаме нищо обезпокоително, Шумът винаги изчезва, когато го доближим.

— Дали в тази гора живее нещо, което може да ни нападне? — пита Виола високо, за да надвика дъжда.

— Сума ти работи — казвам.

Посочвам Манчи в ръцете й.

— Той събуди ли се вече?

— Още не — отвръща тя с разтревожен глас. — Надявам се да не съм…

Разправям ви всичко това, за да разберете колко сме неподготвени, когато заобикаляме една скала и се озоваваме насред малък лагер.

Двамата спираме като заковани и за миг поглъщаме онова, което се разкрива пред очите ни.

Гори огън.

Над него виси прясно уловена риба и се пече.

Един човек се е навел над нисък камък и чисти люспите на друга риба.

Човекът вдига очи, когато ни чува да пристъпваме.

Нужен ми е пак само за миг, миг като онзи, в който разбрах, че Виола е момиче, без никога да съм виждал момиче през живота си, в секундата, която ми трябва да измъкна ножа, в същата секунда аз осъзнавам, че това пред нас не е човек.

Това е дивак.

25Убиец

Светът спира да се върти.

Дъждът спира да вали, огънят спира да пламти, сърцето ми спира да бие.

Дивак.

Диваци вече няма.

Всичките са били избити през войната.

Диваци вече няма.

Но един жив дивак стои пред очите ми.

Висок и слаб, точно като по видеозаписите, с бяла кожа, с дълги пръсти и ръце, устата му е на средата на лицето, където една уста никога не бива да бъде, ушите му висят до долната челюст, очите му са по-черни от блатни камъни, на мястото на дрехите по тялото му растат лишеи и мъхове.

Чужд. От това по-чужд няма накъде.

Мътните го взели.

Чувствам се така, все едно някой е взел света, който познавам, и като непотребна хартия го е смачкал на топка и го е захвърлил.

— Тод? — обажда се Виола.

— Не мърдай — отвръщам.

Защото сред плисъка на дъжда аз чувам Шума на дивака.

Няма думи, само картини — очертанията са странни, цветовете са на погрешните места — картини: аз и Виола, застанали пред него с ужасени очи.

Картини: ножът в протегнатата ми ръка.

— Тод — казва Виола с леко предупреждение в гласа.

Защото Шумът на дивака не е само картини. Там има и чувства и те се надигат в жужаща мътилка.

Чувства на страх.

Аз чувствам неговия страх.

Хубаво.

Шумът ми става червен.

— Тод — обажда се пак Виола.

— Спри да повтаряш името ми — казвам.

Дивакът бавно се изправя от мястото си пред камъка, където чисти рибата. Направил си е лагер под една надвиснала скала, приклещена в склона на малък хълм. Мястото е сухо, виждам торби и постелка от мъх, навярно леглото му.

А на скалата е подпряно нещо дълго и лъскаво.

Виждам образа на това нещо в Шума на дивака.

Харпунът, с който той лови риба в реката.

— Недей — казвам му.

За секунда, но само за една-едничка секунда осъзнавам колко ясно го разбирам, колко добре виждам образа на самия него, нагазил с харпуна в реката, колко лесно се чете Шумът му, нищо, че в него има само картини.

Но тази секунда отминава и изчезва.

Защото вече го виждам как си мисли по какъв начин да скочи и да грабне харпуна.

— Тод? — казва Виола. — Пусни ножа.

Дивакът скача.

Аз скачам в същия момент.

(Само гледайте).

— Не! — чувам как изпищява Виола, но моят Шум реве така страшно, че писъкът й стига до мен тих като шепот.

Защото аз мисля, докато тичам през лагера, ножът е вдигнат и готов, тичам след дивака, цял сглобен от кльощави колене и лакти, препъващ се към харпуна, а аз мисля и изпращам към него целия си червен, червен Шум, пълен с образи, думи и чувства, пълен с всичко, което знам, с всичко, което става, пълен с всички случаи, в които трябваше да ударя с ножа, а се провалих, и всяка частичка от мен крещи…

Ще ти покажа кой е убиец!

Стигам до него преди той да стигне до харпуна и го блъсвам с рамо. Падаме върху мократа пръст с глухо тупване, ръцете и краката му ме обвиват отвсякъде, дълги, сякаш се боря с паяк и той ме удря по главата, но аз едва усещам ударите и разбирам, и разбирам, и разбирам…

И разбирам, че дивакът е по-слаб от мен.

— Тод, спри! — вика Виола.

Дивакът издрапва встрани, а аз го удрям в слепоочието с юмрук, а тялото му е толкова леко, че замахът ми го захвърля върху едни камъни наблизо, той се обръща, гледа ме, от устата му започва да излиза съскане, а от Шума му се леят паника и ужас.

— СПРИ! — пищи Виола. — Не виждаш ли колко е уплашен!

— Така и трябва, нека се плаши! — крясвам в отговор.

Защото нищо вече не може да спре Шума ми.

Пристъпвам към Дивака, той се мъчи да отпълзи назад, но аз го сграбчвам за дългия бял глезен и го извличам по камъните обратно върху пръстта, той издава един ужасен пронизителен звук, а аз приготвям ножа.

Виола трябва да е оставила Манчи някъде встрани, защото сега ме сграбчва за ръката и ме дърпа назад, за да не нараня дивака, а аз я блъсвам с цялото си тяло, за да я откъсна от себе си, но тя не ме пуска и двамата залитаме настрани от дивака, който се свива на кълбо до един камък и покрива лицето си с ръце.

— Пусни ме! — крещя.

— Моля те, Тод! — вика тя и ме тегли за ръката. — Спри, моля те!

Аз целият се извивам и със свободната си ръка избутвам Виола далеч и се обръщам към дивака, който лази по земята…

Лази към харпуна…

Пръстите му вече се допират до оръжието…

И моята омраза изригва в мен като вулкан и е ярко, ясно, пламнало червена…

И се хвърлям върху него…

И забивам ножа в гърдите му.

Той влиза в тялото му с хрущене, извърта се на една страна, защото удря кост, а дивакът изпищява с най-зловещия, най-страшния звук и тъмночервена кръв (червена, червена е, кръвта им е червена) плисва от раната, той протяга една дълга ръка и дращи по лицето ми, а аз замахвам и го намушквам втори път и от устата му излиза дълъг скърцащ дъх и клокочене, ръцете и краката му още се мятат край тялото, той ме гледа със своите черни, черни очи, а Шумът му е пълен с болка, и с изненада, и със страх…

И аз завъртам ножа в раната…

И той не умира, и той не умира, и той не умира…

И после умира със стон и треперене.

И Шумът му замлъква завинаги.

Аз започвам да се давя, издърпвам ножа и тръгвам с олюляване назад през калта.

Поглеждам ръцете си, поглеждам ножа в тях. Кръвта е навсякъде. Ножът е покрит с кръв, целият, и дръжката, кървави са дланите ми, кървави са двете ми ръце до лактите, дрехите ми отпред са в кръв, с кръв е опръскано лицето ми, аз я изтривам и тя се смесва със собствената ми кръв, която тече от една драскотина.

Дъждът плющи и я отмива, но дори и така кръвта е повече, отколкото изобщо е възможно.

А дивакът остава да лежи там, където…

Където го убих.

Чувам как Виола се дави и диша тежко, вдигам очи към нея, а тя се свива и отстъпва от мен.

— Ти нищо не знаеш! — виквам. — Нищо не знаеш! Те са започнали войната. Те са убили мама! Те са виновни за всичко, за всичко са виновни!

И тогава повръщам.

И продължавам да повръщам.

И когато Шумът ми започва да се поуспокоява, повръщам отново.

Челото ми опира в калта.

Светът спря.

Светът все още е спрял.

Не чувам нищо от Виола, освен мълчанието й. Навеждам се още напред и усещам как раницата се впива във врата ми. Не поглеждам към дивака.

— Той щеше да ни убие — казвам накрая е лице към калта.

Виола мълчи.

— Той щеше да ни убие — повтарям.

— Той беше ужасен! — изплаква Виола, а гласът й се пречупва. — Дори аз виждах колко е уплашен.

— Посегна към харпуна — казвам и вдигам глава.

— Защото ти се нахвърли с нож срещу него! — вече я виждам ясно. Очите й са разширени и пусти, точно както когато се беше затворила в себе си и се люлееше.

— Те са избили много хора в Новия свят — казвам.

Тя яростно разтърсва глава.

— Идиот! Тъп, шибан ИДИОТ!

Не казва „ш“.

— Колко пъти вече ти се случи да разбираш, че всичко, което са ти казвали за Новия свят, е лъжа? — вика Виола и отстъпва все по-далече от мен, а лицето й е изкривено. — Колко пъти?

— Виола…

— Нали уж всички диваци били избити във войната? — казва тя и, Господи, колко е уплашен гласът й. — А? Нали били избити?

И последната капчица гняв се оттича от Шума ми и в този миг осъзнавам, че глупакът отново съм аз…

И се обръщам към дивака…

И обхождам с поглед лагера…

И виждам рибата и въдиците…

И (не не не не не) виждам страха, който плискаше в Шума му…

(Не не не, моля ви, не)

И в мен не е останало нищо за повръщане, но аз пак трябва да повърна…

И аз съм убиец…

Аз съм убиец…

Аз съм убиец…

(О, моля ви, не) Аз съм убиец.

Започвам да треперя. Треперя толкова силно, че не мога да стоя прав. Повтарям „Не“ отново и отново, а страхът в Шума на дивака кънти в моя Шум и няма къде да избягам от него, той просто е тук и тук, и тук, и аз треперя толкова силно, че не мога да стоя и на четири крака, затова лягам в калта, но продължавам да виждам кръвта навсякъде и дъждът изобщо не я отмива.

Стисвам здраво очи.

Само мрак.

Само мрак и нищо.

Отново провалих всичко. Отново всичко обърках.

Много отдалеч дочувам как Виола казва името ми.

Твърде отдалеч.

И аз съм сам. Тук и винаги, сам.

Отново чувам името си.

Някъде отдалеч, от много далеч някой се протяга и ме дърпа за ръката.

Но отварям очи едва когато дочувам късче Шум, който не идва от мен.

— Мисля, че наоколо има още от тях — прошепва Виола в ухото ми.

Вдигам глава. Собственият ми Шум е толкова задръстен с кошмари и страх, че не чувам ясно, а дъждът все още вали, все така силен и за един кратък миг на пълно малоумие се зачудвам дали някога отново ще бъда сух, и тогава го чувам, мърморещ и смътен сред дърветата, невъзможно е да се каже кой, или какво се крие там.

— Ако допреди не са имали намерение да ни убиват — казва Виола, — вече със сигурност ще го сторят.

— Трябва да се махаме — опитвам се да се изправя на крака. Треперя и трябва да направя два безуспешни опита, но накрая все пак ставам.

Още не съм пуснал ножа. Той лепне от кръв.

Захвърлям го на земята.

Лицето на Виола е потресаващо, скръбно, уплашено, ужасено, причината съм аз, причината съм аз, но отново нямаме кой знае какъв избор, затова казвам:

— Трябва да се махаме от тук — и отивам да взема Манчи от мястото, където тя го е оставила — на сушина под скалата на дивака.

Той още спи и трепери от студ, аз го вдигам и заравям лице в козината му, и вдъхвам познатата кучешка миризма.

— Бързо — казва Виола.

Обръщам се и я виждам как се оглежда на всички посоки, Шумът още мърмори наоколо от дърветата, дъждът плющи, а страхът е все така на лицето й.

Обръща очи към мен, аз усещам, че е невъзможно да издържа погледа й и отвръщам глава.

Но когато отвръщам глава от Виола, виждам движение зад гърба й.

Виждам как храстите се разтварят точно зад мястото, където е застанала.

И виждам как тя вижда промяната в изражението ми.

И се обръща назад, а от гората зад гърба й излиза Аарон.

Сграбчва я с една ръка за шията, с другата притиска върху носа и устата й някакъв парцал, аз изкрещявам и правя крачка напред, чувам я как пищи изпод парцала и се мъчи да се бори, но Аарон я държи здраво и докато аз направя още една крачка и после още една, тя се е отпуснала, замаяна от онова, с което е напоен парцалът, а при четвъртата и петата ми крачка Аарон вече оставя тялото й на земята, а Манчи е още в ръцете ми, а при шестата крачка Аарон посяга зад гърба си, а ножът не е у мен, но държа Манчи и мога само да се втурна към Аарон, а при седмата крачка го виждам как измъква дървената тояга, привързана за раменете му, замахва с всички сили и ме удря по главата с ПУК

и аз падам и изпускам Манчи, падам по корем, главата ми звънти, не мога и да се подпра на земята, светът се разлюлява, посивява от болката и аз съм на земята, и всичко се килва и се пързаля настрани, ръцете и краката ми тежат твърде много, за да мога да ги повдигна, лицето ми е наполовина в калта, наполовина обърнато нагоре и виждам как Аарон ме гледа от горе на долу, виждам Шума му, Виола е в Шума му, виждам моя нож, който искри аленочервен в калта и Аарон го вдига, и аз се мъча да отпълзя настрани, но тежестта на тялото ми ме държи прикован на място, и мога само да го гледам как се е надвесил над мен.

— Не ми трябваш повече, момче — казва той, вдига ножа над главата си и последното, което виждам, е как замахва надолу е всичката си сила.