Не пускай ножа

26Краят на всички неща

Падам не Падам не моля ви помогнете ми Падам Ножът Ножът Дивак диваците са мъртви, всичките са мъртви ВИОЛА прости ми, моля те, прости ми той има харпун ПАДАМ. Моля моля Аарон е зад теб! Идва! не ми трябваш повече, момче Виола пада, Виола Ийд дивак писъкът и кръвта и не САМО ГЛЕДАЙТЕ, само гледайте, не, моля ви, само гледайте, той щеше да ни убие Бен моля виновен съм Аарон! Бягай! И-Й-Д Още от тях трябва да се махаме от тук ПАДАМ падам тъмна кръв Ножът мъртъв бягай Аз съм убиец моля ви не ДИВАК Виола Виола Виола…

— Виола! — опитвам се да извикам, но тук е само мрак, мрак без звук, мрак и аз съм паднал и нямам глас да извикам…

— Виола — опитвам пак, в дробовете ми има вода, коремът ме боли и болка, болка във…

— Аарон — шепна на себе си, защото съм само аз. — Бягай, Аарон идва.

И после пак падам и тук е мрак…

…

…

— Тод?

…

— Тод?

Манчи.

— Тод?

Чувствам кучешкия му език върху лицето си, което означава, че чувствам лицето си, което означава, че имам лице, в мен нахлува струя въздух и аз отварям очи.

Манчи стои до главата ми, пристъпва от крак на крак, нервно облизва муцуната и носа си, пластирът е още върху окото му, целият ми се размазва и ми е трудно да…

— Тод?

Опитвам се да го повикам по име, за да го успокоя, но само кашлям и остра болка пронизва гърба ми. Лежа по корем в калта, на същото място, където паднах, когато Аарон…

Аарон.

Когато Аарон ме удари по главата с тоягата си. Опитвам се да вдигна глава, но болката е ослепителна, протяга се по дясната страна на черепа ми, тече по челюстта ми и трябва да легна и да скърцам със зъби цяла минута, за да я оставя бляскаво да отболи и тогава едва мога отново да проговоря.

— Тод? — скимти Манчи.

— Тук съм, Манчи — измърморвам най-после, но гласът излиза от гърдите ми като ръмжене, препъва се в слузта и почвам пак да кашлям…

А трябва веднага да спра да кашлям, защото болката в гърба ми е…

Гърбът ми.

Потискам следващия пристъп на кашлица и ужас се разлива в стомаха ми, ама не само там, а в мене целия.

Последното нещо, което видях преди…

Не.

О, не.

Кашлям леко само с гърлото си, старая се да помръдвам и мускул, не успявам и после трябва само да оживея, докато болката се отдръпне и започвам да се мъча да кажа нещо, без отварянето на устата да ме довърши.

— В мен има ли забит нож, Манчи? — изхриптявам.

— Нож, Тод — лае той и целият е една тревога. — Гръб, Тод.

Пак идва и ме близва по лицето, това е неговият кучешки начин да ме накара да се почувствам по-добре. Цяла минута само дишам и се опитвам да не мърдам. Затварям очи и поемам дъх, без да обръщам внимание на протестите в дробовете ми, поемам, докато изглежда те се изпълват с въздух докрай.

Аз съм Тод Хюит, мисля, което е грешка, защото в този момент всичко се връща, стоварва се отгоре ми, влачи ме надолу, и кръвта на дивака, и лицето на Виола, която се бои от мен, и Аарон излиза от гората и я отвежда…

Започвам да плача, но болката от спазмите на хлиповете е толкова силна, че за минута оставам просто парализиран, а живият огън ближе ръцете и гърба ми и не мога да сторя нищо, освен да го претърпя.

Бавно, бавно, бавно започвам да измъквам едната си ръка изпод тялото си. Главата и гърбът ме болят така страшно, че за кратко губя съзнание, но пак се пробуждам и бавно, бавно, бавно посягам с освободената ръка назад и нагоре, пръстите ми пълзят сантиметър по сантиметър по мократа ми кална риза, после по мократа кална раница, която е още на гърба ми (не е за вярване), после още нагоре, докато я напипвам.

Дръжката на ножа. Забит е в гърба ми.

Но аз би трябвало да съм мъртъв.

Би трябвало да съм мъртъв.

Мъртъв ли съм?

— Не мъртъв, Тод — лае Манчи. — ’ница! ’ница!

Ножът е забит в мен, точно между лопатките на гърба ми, болката ми сочи точното място, но ударът е минал първо през раницата и нещо в раницата е спряло ножа и той не е влязъл целият в…

Книгата.

Книгата на мама.

Опипвам с пръсти, колкото мога по-бавно, но да, точно така, Аарон е вдигнал ръка и е забил ножа през раницата, ударил е книгата и тя е спряла острието да не проникне цялото в мен.

(Както проникна в дивака)

Затварям очи и се мъча да поема колкото мога повече въздух, което не е много, после го задържам в дробовете си, докато пръстите ми обвиват дръжката на ножа, после трябва пак да дишам и да чакам болката да се отлее, а после опитвам да дръпна, но това е най-тежкото нещо в целия свят и трябва пак да чакам и да дишам, и после пак дърпам, а болката в гърба ми израства и ме удря като куршум, и аз запищявам, защото не мога да се владея, но усещам как ножът излиза от тялото ми.

Боря се за въздух още минута и се мъча да не заплача заради болката, само държа ножа извън тялото си, още забит в раницата и книгата.

Манчи отново ме близва по лицето.

— Добро момче — казвам, макар че не знам защо го казвам.

Трябва ми цяла вечност, за да смъкна ремъците на раницата от раменете си и да я захвърля, кална и гадна със забития нож далеч настрани. Дори и не мога да си помисля да се изправя, сигурно пак съм припаднал, после се събуждам, защото Манчи отново ме ближе по лицето и се налага да отворя очи и да кашлям, докато пак поема дъх.

Лежа в калта и повече от всичко на света искам ножът на Аарон да ме беше пробол, искам да съм мъртъв като дивака, искам падането да свърши и да ударя дъното на черната яма, надолу, надолу, надолу, докато остане само мрак, надолу в нищото, където вече няма Тод, който да е виновен, който да обърква нещата, който да разочарова Бен, който да разочарова Виола, искам да падам безкрай в нищото и никога повече да не се тревожа.

Но Манчи е до мен и изблизва мислите ми настрани.

— Махай се — протягам ръка и го избутвам.

Аарон можеше да ме убие, можеше да ме довърши без никакво усилие.

Да забие ножа във врата ми, в окото ми, да ми пререже гърлото. Аз бях в ръцете му, за да ме убие, но той не ме уби. Сигурно отново е знаел много добре какво прави.

Сигурно.

Дали не ме оставил, за да ме намери Кметът? Защо е избързал толкова много пред армията? Как ни е настигнал толкова бързо, след като не яздеше кон като господин Прентис Младши? Откога ли ни е следял?

Колко дълго е дебнал, преди да излезе от храстите и да ми отнеме Виола?

Простенвам.

Ето защо ме е оставил жив. За да живея с мисълта, че той ми е отнел Виола. Така победата е негова, нали? Така ще ме накара да страдам. Да живея цял живот, а в Шума ми вечно да стои картината, в която Аарон излиза от гората и отвежда Виола.

През мен протича някаква непозната енергия, която ме кара да седна, пренебрегвайки болката, а после ме кара да се наведа напред и да дишам, докато приема мисълта, че трябва да се изправя на крака. Хриповете в гърдите и болката в гърба ме карат да кашлям, но аз скърцам със зъби и оживявам след пристъпа.

Защото трябва да я намеря.

— Виола — лае Манчи.

— Виола — казвам аз, скърцам със зъби още по-силно и опитвам да стана.

Но усилието е твърде голямо, болката прерязва краката ми и аз падам пак в калта и лежа там, и се боря да дишам, а умът ми е мътен и горещ, и в Шума си аз тичам, тичам, тичам към нищото, целят съм горещ и се потя, и тичам в Шума си, и чувам Бен зад дърветата и тичам към него, а той пее песента, пее приспивната песен, песента, която е за момчета, а не за мъже, но когато я чуя, сърцето ми се къса и тя е рано една сутрин, когато слънцето изгрява.

Идвам на себе си. Песента идва с мен.

Защото в песента се пее така:

Отварям очи.

Не ме предавай. Никога не ме оставяй.

Трябва да я намеря.

Трябва да я намеря.

Вдигам поглед. Слънцето е вече в небето, но нямам представа колко време е минало, откак Аарон отведе Виола. Той дойде някъде малко преди зазоряване. В момента е светло, но има облаци, така че може да е както късна утрин, така и ранен следобед. Може дори от тогава да са минали цели дни — това обаче е мисъл, която се мъча да избутам настрани. Затварям очи и се вслушвам напрегнато. Дъждът е спрял, така че вече не ми пречи, но единственият Шум, който чувам, е моят и на Манчи, долавям и лишеното от думи бъбрене на горските създания, които живеят живота си, а той няма нищо общо с мен.

Ни звук от Аарон. Ни следа от мълчанието на Виола.

Отварям очи и виждам раницата й.

Изпуснала я е, докато се е борила с Аарон, после той е отвел момичето, но раницата не е представлявала никакъв интерес и просто я е зарязал в калта, сякаш тя вече е ничия, сякаш няма никакво значение, че принадлежи на Виола.

Раницата, пълна с толкова много глупави и полезни неща.

Гърдите ми се свиват и се закашлям болезнено.

Не мога да стана, затова запълзявам напред, съскам от болката в гърба и в главата, но пълзя. Манчи не спира да лае тревожно „Тод, Тод“, а на мен ми отнема часове, отнема ми страшно много ш… време да стигна до раницата на Виола, после седя свит няколко минути, цял изгърбен от болката, преди да предприема каквото и да било. Когато отново мога да дишам, отварям раницата и започвам да ровя в нея, докато намирам кутията с пластирите. Останал е само един, но трябва да свърши работа. След това се заемам с продължителната задача по събличането на ризата, това става с още много почивки, още дишане, сантиметър по сантиметър, но най-после я смъквам от пламналия си гръб, изхлузвам я през пламналата си глава и виждам кръвта и калта по нея.

Намирам скалпела и срязвам пластира на две. Поставям едното парче на главата си, притискам го, докато залепне, после посягам пак бавно назад и слагам второто парче на гърба си. За секунда болката е непоносима, докато материалът на пластира, човешките клетки или каквото е там, пропълзява в раните и ги прибира. Стискам зъби през болката, после лекарството почва да действа и струя хладина потича в кръвта ми. Чакам го да подейства още известно време, после се изправям. Стъпвам на крака, но се олюлявам и трябва просто да постоя прав една минута.

След още минута правя крачка. После още една.

Но накъде трябва да тръгна?

Нямам представа къде я е отвел. Нямам представа колко време е минало. Той може би вече се е върнал при армията.

— Виола? — лае Манчи и плаче със скимтене.

— Не знам, приятелче — казвам. — Нека да помисля малко.

Лекарството от пластирите действа, но въпреки това не мога да се изправя докрай, обаче се мъча доколкото мога и се оглеждам наоколо. Тялото на дивака остава на ръба на периферното ми зрение и аз се извръщам, за да не го виждам.

О, не ме предавай. О, никога не ме оставяй.

Въздъхвам и вече знам какво трябва да направя.

— Няма как — казвам на Манчи. — Ще трябва да се върнем при армията.

— Тод? — плаче той.

— Няма как — повтарям и изваждам от главата си всички мисли, освен мисълта за движение напред.

Първо, обаче, ми трябва нова риза.

Гледам да се държа с гръб към дивака и се обръщам към моята раница.

Ножът е забит в плата й и в книгата вътре. Не ми се иска въобще да го пипам, а дори и в сегашното замаяно състояние не ми се ще да проверявам какво е останало от книгата, но се налага да измъкна острието, затова застъпвам раницата с крак и дърпам. След няколко опита ножът излиза и аз веднага го пускам на земята.

Гледам го как лежи на мокрия мъх. Все така е целият в кръв. Най-вече кръв от дивака, но върхът му е обагрен с моята кръв, която е прясна и бляскаво червена. Чудя се дали когато Аарон ме е намушкал, кръв от дивака не е проникнала в мен? Чудя се какви ли специални болести може да хване човек, ако в него влезе кръв от дивак?

Но нямам повече време за размишления.

Отварям раницата и измъквам книгата.

Цялата е пронизана от дупка с формата на острието на ножа, цялата, от край до край. Ножът е много остър, а Аарон сигурно е ударил много силно, защото книгата на практика не е пострадала. Страниците са прорязани чисто и гладко от първата до последната, ръбчетата на дупката върху корицата са обагрени с моята кръв и кръвта на дивака, но написаното вътре се чете.

Все още мога да го прочета или да помоля някой да ми го прочете.

Ако изобщо заслужавам да го чуя.

Прогонвам и тази мисъл и изваждам чиста риза. Закашлям се и дори с пластирите ме боли толкова силно, че трябва пак да изчакам пристъпът да отмине. Чувствам дробовете си като пълни с вода, сякаш в гърдите ми са зашити камъни от реката, но обличам ризата, събирам всички все още използваеми неща от раницата си, още някои дрехи, моят комплект за първа помощ, разни работи, които не са унищожени от схватката с господин Прентис Младши и от дъжда, и заедно с книгата на мама ги прехвърлям в раницата на Виола — ще взема нея, защото тя е с една широка каишка през гърдите, а в момента е изключено да нося на гърба си раница с ремъци.

Но основният въпрос си стои, сещате ли се?

Накъде да тръгна?

Ще се върна назад по пътя, по който дойдохме, за да пресрещна армията, ето това трябва да направя.

Ще се доближа до армията и все някак ще спася Виола, дори и ако трябва да разменя себе си за нея.

Но при армията не мога да отида невъоръжен, нали така?

Не, не мога да отида невъоръжен.

Поглеждам пак ножа: той лежи върху мъха като предмет без каквото и да било предназначение, като вещ от метал, която е напълно отделна от тялото на момчето, като нещо, което прехвърля цялата вина за делото си върху момчето, което го е държало.

Не искам да го докосвам. Не искам изобщо да се допирам до него. Никога повече. Но сега трябва да отида до него, трябва да почистя кръвта с малко мокри листа, трябва да го пъхна в канията на колана си отзад, коланът, който е още на кръста ми.

Трябва да направя всички тези неща. Нямам избор.

Дивакът се мярка на ръба на периферното ми зрение, но аз не го поглеждам, докато се занимавам с ножа.

— Хайде, Манчи — мятам раницата на Виола през рамо, колкото мога по-внимателно.

Не ме предавай. Никога не ме оставяй.

Време е да вървя.

— Ще я намерим — казвам.

Оставям лагера зад гърба си и се отправям към пътя. Най-добре да стигна до него и да поема в обратна посока колкото е възможно по-бързо, за да пресрещна армията. Ще ги чуя, когато наближат, ще се дръпна от пътя, ще се скрия и най-вероятно ще се опитам да проуча дали има някакъв начин да спася Виола.

А за да сторя това, може да се наложи да се срещна с армията очи в очи.

Промъквам се през храстите и чувам Манчи да лае:

— Тод?

Обръщам се, но се мъча да не гледам към лагера.

— Хайде, момче.

— Тод!

— Хайде, казах. Да не се разправяме.

— Насам, Тод — лае той и маха с чуканчето от опашката.

Извръщам се целият към него.

— Какво каза?

Носът му сочи точно в посока, точно противоположна на тази, в която аз съм поел.

— Насам — лае той. Търка с лапа пластира върху окото си, смъква го и примигва срещу ми с подут клепач.

— Как така „насам“? — питам, а гърдите ми са свити от предчувствие.

Той кима с глава и тъпче с предните лапи в посока, която не само ще ни отдалечи от пътя, но е и точно противоположна на местоположението на армията.

— Виола — лае той, върти се в кръг и пак гледа в своята посока.

— Надушваш ли я? — питам, а гърдите ми се повдигат нервно.

Той излайва с онзи лай, който значи „да“.

— Надушваш ли я?

— Насам, Тод!

— Не към пътя, така ли? — питам. — Не обратно към армията?

— Тод! — лае той, чувам как Шумът му се надига и става все по-развълнуван.

— Сигурен ли си? — питам пак. — Трябва си сигурен, Манчи. Напълно сигурен.

— Насам! — и той хуква през храстите към една успоредна на реката пътека, която ни отдалечава от армията.

И ни води право към Хейвън.

Не знам защо, но в този момент хуквам след него толкова бързо, колкото ми позволяват раните, но пък и на кого ли му пука защо, но в момента, в който го виждам да тича напред, си мисля: Доброто куче, проклетото добро куче.

27Напред

— Насам, Тод — лае Манчи, докато заобикаляме още една полянка с надвиснала над нея скала.

Откакто тръгнахме от лагера на дивака, теренът става все по-пресечен и труден. От час-два насам гората е преминала в гористи хълмове и ние само се изкачваме и слизаме, пак се изкачваме и пак слизаме, и май повече се катерим, отколкото тичаме. Когато се изкача на върха на един хълм, виждам как пред мен се простират още и още хълмове, покрити с дървета, а някои са толкова стръмни, че трябва да ги заобикаляме, а не да се катерим по тях. Пътят и реката остават все вдясно от мен, внимавам да не ги изпускам от поглед, а те се вият змиевидно между хълмовете.

Дори и с помощта на пластирите, които ме държат на крака, всяка крачка е пробождане в гърба и в главата ми, от време на време се налага да спирам, а понякога и се мъча да повръщам на празен стомах.

Но вървим напред.

По-бързо, мисля си, върви по-бързо, Тод Хюит.

Аарон и Виола имат поне половин ден преднина пред нас, може би дори ден и половина, а аз не знам накъде са се запътили, не знам какво възнамерява да прави Аарон, когато стигнат там, така че просто вървим напред.

— Сигурен ли си? — все питам аз Манчи.

— Насам — все лае той.

Най-странното е, че в общи линии се придържаме към посоката, в който аз и Виола и без това щяхме да вървим, следваме реката, държим се встрани от пътя и напредваме на изток към Хейвън. Не знам защо Аарон е тръгнал натам, не знам защо е избързал толкова напред пред армията, но Манчи надушва и него, и Виола, така че просто ги следваме.

Около пладне все така продължаваме да вървим, изкачваме хълмове, слизаме от хълмове, все напред, сред дърветата, които обаче се променят: широколистните равнинни видове преминават в по-бодливи растения, високи и с източени, заострени корони. Тези дървета миришат различно, изпускат във въздуха тежък аромат, който усещам на езика си. Двамата с Манчи прескачаме сума ти ручеи и поточета, които се вливат в голямата река и я подхранват, от време на време спираме да напълня манерките с вода и после продължаваме напред.

Старая се да не мисля изобщо. Мъча се да държа ума си насочен напред, насочен към Виола, насочен към това да я намеря. Опитвам се да не мисля за това как изглеждаше лицето й, след като убих дивака. Опитвам се да не мисля за това, колко беше уплашена от мен, как отстъпваше, защото се боеше да не й направя нищо лошо. Опитвам се да не мисля колко ли е уплашена сега в ръцете на Аарон, как ли се е ужасила, когато той я отведе, а аз не можах да сторя нищо, за да му попреча.

Опитвам се да не мисля и за Шума на дивака, за страха му и за изненадата му, че го убих за това, че просто си ловеше риба, за това как, когато забих ножа в него, хрущенето от костта пробяга нагоре по ръката ми, за това колко тъмночервена беше кръвта му, която ме обля, сякаш от дивака блъвна кошмарното удивление на смъртта и как то влезе в моя Шум, когато той умираше, когато той умираше, когато той умираше, когато той…

Не искам да мисля за това.

Напред, напред.

Следобедът преваля в привечер, гората и хълмовете сякаш нямат край и тогава изниква нов проблем.

— Храна, Тод?

— Никаква храна не ни остана — отвръщам, докато се пързаляме надолу по калта на един склон. — И аз съм много гладен, но нямам нищо за ядене.

— Храна?

Не знам колко време е минало от последния път, когато ядох, не помня кога за последно спах както трябва, като не броя припадъците, щото да си припаднал не е същото като да си заспал.

Изгубих също нишката на това колко дни още ми остават, докато стана мъж, но да ви кажа право, никога преди не съм се чувствал толкова далеч от мъжествеността.

— Катерица! — излайва рязко Манчи и се втурва към дънерите на няколко бодливи ели наблизо. Не виждам катерицата, но чувам СмОТАно кУчЕ и „Катерица!“, и смОтанО-смОтанО-СмОТАнО-…, което рязко прекъсва.

Манчи изскача от дърветата, а лъскавата катерица виси от муцуната му, по-голяма и по-тъмнокафява от онези в блатото. Той я пуска в краката ми, гнусна кървава маса, и аз на мига преставам да чувствам всякакъв глад.

— Храна? — лае той.

— Благодаря ти, момче — отвръщам и се мъча да не гледам към разкъсаното телце, — изяж я цялата.

Потя се обилно и пия много вода на големи глътки, докато Манчи довършва улова си. Облаци от миниатюрни еднодневки се вият край главите ни и аз трябва непрекъснато да ги пропъждам. Кашлям, без да обръщам внимание на болката в гърба, на болката в главата, после Манчи вече се е нахранил и е готов да тръгваме, аз се олюлявам малко, но ставам на крака и продължаваме напред.

Върви, Тод Хюит. Не спирай да вървиш.

Не смея да спя. Аарон сигурно не спи, така че и аз не трябва да спя. Напред и напред, над главите ни минават облаци, аз дори не ги забелязвам, луните изгряват, после и звездите. Слизаме до подножието на висок хълм и аз прогонвам цяло стадо животни, които приличат на елени, но рогата им са съвсем различни от рогата на елените, които съм виждал около Прентистаун, но това няма значение, защото животните изчезват сред дърветата преди аз и лаещият Манчи дори да осъзнаем, че сме ги видели.

Вървим напред до полунощ (двайсет и четири дни ли ми остават, или двайсет и три?). През целия ден не сме чули никакъв Шум, нито сме се натъквали на други селища, може би сме ги подминали, без да сме ги видели, нищо че известно време се бяхме движили съвсем близо до пътя и реката. Когато обаче стигаме върха на следващия горист хълм и звездите блясват точно над главите ни, най-после чувам Шум от мъже, ясен като бял ден.

Спираме и клякаме, нищо че е толкова тъмно.

Поглеждам от хълма. Луните са се вдигнали високо и виждам две големи продълговати постройки, издигнати на две поляни сравнително далеч една от друга на склона на отсрещния хълм. От едната постройка долита мърморещото жужене на Шума на спящи мъже. Джулия? и на коне, и кажи му че това не е вярно, и миналата сутрин нагоре по реката и още много неща, които нямат никакъв смисъл, защото сънният Шум е най-странният Шум на света. От другата постройка се носи мълчание, болезненото мълчание на жени, чувствам го дори от това разстояние, мъжете са в едната постройка, а жените — в другата, предполагам, че така се решава въпросът със съня, но докосването до мълчанието на жените ме кара да започна да мисля за Виола и трябва да се облегна на едно дърво, защото губя равновесие.

Но където има хора, има и храна.

— Можеш ли да намериш после следата, ако се отдалечим малко от нея? — шепна на кучето си, докато потискам кашлицата.

— Намери следата — излайва Манчи сериозно.

— Сигурен ли си?

— Миризма на Тод — лае той, — миризма на Манчи.

— Пази тишина тогава, защото отиваме.

Запълзяваме надолу по хълма, движим се леко и колкото можем по-безшумно между дърветата и храстите, докато стигаме до дъното на малка долчинка, а постройките със спящите остават над нас на склона на съседния хълм.

Чувам как собственият ми Шум се излива в света, горещ и трескав, подобен на потта, която се стича по страните ми, аз се мъча да го държа тих и сив, и равен, както правеше Там, Там, който контролираше Шума си по-добре от всеки мъж в Прентистаун…

Е, нали ви казах.

Прентистаун? долита от постройката на мъжете едва ли не в същата секунда, в която го помислям.

Застиваме на място. Раменете ми увисват. Шумът, който чувам, е все още Шум насън, но думата откънтява между всички мъже, подобно на ехо в долина. Прентистаун? и Прентистаун? и Прентистаун? сякаш все още никой от тях не е сигурен какво точно означава това име.

Но когато се събудят, набързо ще се сетят.

Идиот такъв.

— Да се махаме — казвам, обръщам се и се втурвам по пътя, по който дойдохме, обратно към изгубената следа.

— Храна? — лае Манчи.

— Идвай, казах.

И така пак оставаме без храна, но продължаваме напред, в мрака на нощта, бързаме, колкото можем.

По-бързо, Тод. Размърдай се, проклетнико.

Напред, напред, нагоре по хълмовете, хващам се за растенията, за да се издърпвам, когато се катерим, надолу, хващам се за скалите, за да пазя равновесие, когато слизаме, миризмата на следата върви далеч от всички места, където би било лесно да се върви, например по пътя или близо до реката, аз кашлям и понякога се препъвам, после слънцето се показва и идва час, в който аз не мога, просто не мога и краката ми се подгъват и трябва да седна.

Просто трябва.

(Простете ми)

Гърбът ме боли, главата ме боли и се потя толкова силно, и съм толкова гладен и просто трябва да седна в корените на едно дърво, само за минутка, просто трябва и простете ми, простете ми, простете ми.

— Тод? — мърмори Манчи и пропълзява до мен.

— Добре съм, момче.

— Топъл, Тод — казва той и има предвид мен.

Кашлям, а дробовете ми хриптят и се дерат, сякаш чакъл се свлича по склон.

Ставай, Тод Хюит. Стани от проклетия си задник и тръгвай.

Съзнанието ми се отнася, не мога да се овладея, опитвам се да държа мисълта си хваната за Виола, но съзнанието ми се отнася и аз съм малък и съм болен, лежа в леглото, ама съм сериозно болен и Бен стои при мен в стаята, защото треската ме кара да виждам неща, ужасни неща, как стените се тресат, виждам хора, които не са там, на Бен му израстват остри зъби и още ръце, всякакви такива работи и аз пищя и се дърпам към стената, но Бен е до мене и пее една песен, и ми дава по мъничко хладка вода, и лекарство…

Лекарство.

Бен ми дава лекарство.

Идвам на себе си.

Вдигам глава и започвам да ровя из раницата на Виола, изваждам нейния комплект за първа помощ. Вътре има много най-различни хапчета, ама много и най-различни. На пакетчетата пише разни работи, но думите нищо не ми говорят и не мога да рискувам, защото мога да изпия някое приспивателно, като онова, което Виола даде на Манчи. Отварям и моя комплект, който изобщо не е така хубав като нейния, но вътре има едни бели хапчета, които знам, че са обезболяващи, горе-долу помагат, правехме си ги сами вкъщи. Сдъвквам две и после още две.

Ставай и тръгвай, безполезен боклук.

Сядам, дишам малко и се боря, и се боря, и се боря да не заспя, чакам малко да подействат хапчетата, слънцето вече се вдига над върховете на дърветата и тогава почва мъничко да ми поолеква.

Това е от лекарствата, надали оздравявам наистина, но в момента нямам никакъв избор.

Ставай, Тод Хюит. Ставай и ТРЪГВАЙ, м… ти!

— Добре — отвръщам, дишам тежко и разтривам коленете си с длани. — Накъде, Манчи?

Продължаваме напред.

Следата върви нататък и нататък, все така встрани от пътя, държи се далеч от постройките, които мяркаме в далечината, но кара все напред, все така към Хейвън, само Аарон знае защо е поел точно в тази посока. Сутринта преваля, когато стигаме до още един малък поток, ромолящ към реката. Оглеждам се за крокодили, макар че те не живеят в такива тесни рекички, и напълвам манерките. Манчи нагазва във водата, налочва се и трака напразно със зъби срещу бронзовите рибки, които плуват между лапите му и гризкат козината му.

Аз коленича и отмивам потта от челото си. Водата е ледена като плесница и ме разсънва малко. Иска ми се да знам дали ги настигаме. Иска ми се да знам колко далеч пред нас са.

И ми се иска Аарон никога да не ни беше срещал.

И ми се иска никога да не беше виждал Виола.

И ми се иска Бен и Килиън да не ме бяха лъгали.

И ми се иска Бен сега да е до мен.

И ми се иска да съм си у дома в Прентистаун.

Да седя на петите си и да гледам слънцето.

Не. Не, не искам това. Не искам да съм си у дома в Прентистаун. Вече не. Вече не го искам.

А ако Аарон не беше намерил Виола в блатото, то и аз нямаше да я срещна, а това също не е хубаво.

— Хайде, Манчи — казвам и се обръщам да си взема раницата.

Тогава виждам костенурката, която се припича на камъка.

Застивам.

Никога преди не съм виждал такава костенурка. Корубата й е грапава и заострена, от двете й страни се спуска по една тъмночервена ивица. Самата коруба обаче е разтворена откъм гърба — костенурката я е отворила, за да лови по-добре слънчевите лъчи, и цялото й меко телце е изложено на показ.

Костенурките се ядат.

Шумът на костенурката представлява само едно, едно дълго ааааааааа, което тя сякаш издишва под слънцето. Не се интересува от нас, навярно си мисли, че може светкавично да затвори корубата си и да се гмурне във водата, ако опитаме да я доближим. А дори и да успеем да я хванем, няма да можем да отворим корубата, за да я извадим отвътре и да я изядем.

Можеш да отвориш корубата, само ако имаш нож, с който да убиеш костенурката.

— Костенурка! — лае Манчи, когато вижда костенурката. Не се приближава до нея обаче, защото блатните костенурки, които двамата с него познаваме, имат челюсти, които лесно могат да видят сметката на едно куче. Костенурката просто си стои на камъка и не ни взима насериозно.

Посягам зад гърба си, за да извадя ножа.

Ръката ми е преполовила движението, когато усещам болката между лопатките си.

Спирам. Преглъщам.

(Дивакът и болката, и изненадата)

Поглеждам във водата и виждам отражението си, косата ми е оплетена като свраче гнездо, на слепоочието имам пластир, мръсен като пачавра.

А ръката ми посяга към ножа.

(Червена кръв и страх, и страх, и страх)

Ръката ми спира.

Дърпам я далеч от канията.

Изправям се.

— Хайде, Манчи — казвам. Не поглеждам към костенурката, мъча се да не слушам Шума й. Манчи лае срещу нея известно време, но аз вече съм прекосил потока и той бърза с мен и продължаваме напред, напред, напред.

Не мога да ловувам.

Не мога и да се приближавам до селищата.

Ако не намеря Аарон и Виола скоро, ще умра от глад, ако кашлицата не ме довърши и по-рано.

— Страхотно — казвам си, но нищо не мога да направя, освен да вървя напред, колкото мога по-бързо.

Не бързаш достатъчно, Тод. Движи се, измет безполезна.

Сутринта преминава в ново пладне, то се оттича в нов следобед. Гълтам още таблетки, продължаваме напред, без храна, без почивка, само напред, напред, напред. Пътеката отново се спуска надолу, което си е направо благословия. Следата на Аарон се доближава до пътя, но аз се чувствам толкова зле, че дори не вдигам глава, когато дочувам Шум от време на време в далечината.

Шумът не е неговият, а мълчанието не е нейното, така че защо да си правя труд?

Следобедът преминава в нова вечер и вече почти сме стигнали най-ниската точка на спускането, когато аз падам.

Краката ми някак си се изплъзват изпод мен, не съм достатъчно бърз, за да запазя равновесие и падам, и продължавам да падам, хлъзвам се по склона, удрям се в храстите, търкалям се все по-бързо, гърбът ми сякаш се разкъсва, посягам да се хвана за нещо, но ръцете ми се движат много бавно, не мога да се задържа и се търкалям, търкалям, търкалям, после се удрям в бабуна, премятам се и падам на раменете си, болката ме пронизва, изкрещявам силно, но не спирам да се търкалям, докато най-после стигам едни гъсти храсталаци в най-ниското, блъсвам се в тях с глух удар.

— Тод! Тод! Тод! — чувам Манчи, който тича след мене, но всичко, което мога да правя, е да издържам болката, и съм страшно уморен, и слузта не ми дава да дишам, и гладът свива стомаха ми, и храстите са ме изподрали, и мисля, че бих заплакал, ако ми бяха останали някакви сили за това.

— Тод? — лае Манчи и обикаля в кръг около мен, мъчи се да се провре през храстите.

— Дай ми една минута — казвам и се повдигам леко. После се навеждам напред и падам по лице.

Ставай, мисля, ставай, боклук мръсен, СТАВАЙ!

— Гладен, Тод — лае Манчи, иска да каже, че аз съм гладен. — Яж. Яж, Тод.

Опирам длани в земята и се надигам, кашлям тежко и изплювам слуз пред себе си. Заставам на колене.

— Храна, Тод.

— Знам — казвам. — Знам.

Така ми се вие свят, че се навеждам пак и опирам чело о земята.

— Само секунда — шепна в нападалите гнили листа, — една секунда само.

И пропадам в мрака.

Не знам колко дълго съм бил там, но се будя, защото Манчи лае:

— Хора! — лае той. — Хора! Тод, Тод, Тод! Хора!

Отварям очи.

— Какви хора? — питам.

— Насам — лае. — Хора. Храна, Тод. Храна!

Дишам късо и плитко, кашлям без да спирам, тялото ми тежи деветдесет милиона килограма, но пропълзявам до края на храстите. Повдигам се и поглеждам.

Аз съм в канавката край пътя.

Напред вляво са се наредили каруци, цял керван, теглят ги волове и коне, много са, началото им не се вижда, защото е скрито зад завоя.

— Помощ — казвам, но гласът ми е само шепот и никой не може да ме чуе.

Ставай.

— Помощ — повиквам отново, но пак го казвам само на себе си.

Ставай.

Край. Нямам повече сили. Не мога да мръдна. Край.

Ставай.

Край.

Последната каруца изчезва зад завоя и край.

… отказвай.

Отпускам глава долу точно на пътя, чакълчетата се забиват в бузата ми. Треперя силно, претъркулвам се малко на една страна и се свивам в себе си, придърпвам колене към гърдите си, затварям очи и не успях, не успях и моля, недей, мракът просто да ме вземе, моля, моля, моля…

— Ти ли си туй, бе, Бен?

Отварям очи.

Уилф.

28Миризма на корени

— Добре ли си, Бен? — пита той и пъхва ръка под мишницата ми, за да ми помогне да се изправя, но дори и така аз не мога да стана, само едва-едва повдигам глава и усещам другата му ръка под другата си мишница. Това, обаче, също не помага и Уилф прави друго: вдига ме на рамото си. Гледам надолу към задната част на краката му, а той ме отнася до каруцата.

— Кой е това, Уилф? — пита един женски глас.

— Бен — отвръща Уилф. — Не е добре.

Усещам как ме слага да легна отзад в каруцата. Тя е натоварена с вързопи и сандъци, покрити с кожи, с мебели и големи кошници, всичко е нахвърляно едно върху друго и прелива навън.

— Късно е вече — казвам. — Всичко свърши.

Жената слиза от пейката отпред и заобикаля каруцата, за да ме огледа. Пълна е, с избеляла и износена рокля, рошава коса и бръчици в ъгълчетата на очите, а гласът й е ПИСКЛИВ и приказва бързо, сякаш тича мишле:

— Какво е свършило, малкия?

— Няма я — чувствам как брадичката ми трепери и гърлото ми се свива на буца. — Изгубих я.

Усещам една хладна длан на челото си, допирът е толкова приятен, че се надигам, за да се притисна до нея. Жената дърпа ръката си и казва на Уилф:

— Треска.

— А така — отвръща Уилф.

— Най-добре да му направя едно компресче — добавя жената и ми се струва, че се запътва към канавката, но сигурно бълнувам, защото тя няма какво да прави там.

— Къде е Хилди, Бен? — пита Уилф, взира се напрегнато в мен и се мъчи да срещне погледа ми. Очите ми са толкова възпалени и пълни със сълзи, че виждам всичко размазано.

— Тя не се казва Хилди — отвръщам.

— Знам — казва Уилф, — ама аз тъй ще й викам.

— Няма я — отвръщам и очите ми пак се пълнят. Главата ми се отпуска на гърдите. Усещам как Уилф слага длан на рамото ми и го стисва окуражително.

— Тод? — Манчи лае отстрани, не е сигурен какво става и не смее да се приближи.

— Аз не се казвам Бен — казвам на Уилф, без да го поглеждам в очите.

— Знам — повтаря Уилф, — ама ние тъй ще ти викаме.

Вдигам поглед. Лицето и Шумът му са пусти, както си ги спомнях, но от мене запомнете, че да знаеш мислите на един човек, не означава, че го познаваш.

Уилф не казва нищо повече и се връща отпред на каруцата. Жената пък идва при мен, а в ръце носи парцал, който смърди отвратително. Мирише на корени и кал, и гадни билки, но аз съм така уморен, че я оставям да завърже парцала на челото ми върху пластира, който продължава да стои залепен отстрани на главата ми.

— Туй ще спре треската — казва тя и сяда в каруцата до мен. Двамата залитаме леко, когато Уилф плясва воловете с поводите. Очите на жената са широко отворени и се взират в моите, сякаш търсят разни интересни новини.

— И ти ли бягаш от армията?

Мълчанието й до мен така ми напомня за Виола, че трябва да се насиля, за да не се облегна на рамото й.

— Нещо такова — отвръщам.

— Вие сте, дето сте разправили на Уилф за армията, нали? — продължава тя. — Ти и едно момиче сте разправили на Уилф за армията и сме му рекли да предупреди хората, да предупреди хората, че трябва да бягат, нали тъй?

Поглеждам я, по лицето ми се стича смрадлива кафява вода, извръщам се, за да погледна и Уилф, който кара каруцата. Той чува, че го поглеждам.

— Е, послушаха Уилф — казва.

Хвърлям поглед край рамото му напред по пътя. Вземаме още един завой и аз чувам отдясно плисъка на реката като глас на стар приятел, като глас на стар враг, виждам редица от каруци, която се простира чак до следващия завой, всичките са пълни с лични вещи, точно като каруцата на Уилф, в тях се возят всякакви хора, уловили се за някой сандък, за да не паднат.

Керван. Уилф кара последната каруца от голям керван. Мъже и жени, струва ми се, че има и деца, макар че не виждам много добре през вонята на нещото, дето е вързано на челото ми, Шумът и мълчанието им се носят на вълни нагоре и надолу, сливат се в един грамаден ропот със собствена воля.

Армия чувам често, армия и армия, и армия.

И прокълнатият град.

— Брокли фолс? — питам.

— И Бар Виста — отвръща жената, като кима често-често с глава. — И още други. Слуховете тръгнаха нагоре по реката, нагоре по пътя. Армията от прокълнатия град наближава ли, наближава, колкото по-насам идва, толкова по-голяма става, мъжете хващат оръжието и се присъединяват към нея.

Колкото по-насам идва, толкова по-голяма става, мисля си.

— Хиляда души били вече, казват — продължава жената. Уилф изпуфтява презрително.

— Че то всички, дето живеят по реката от тука до прокълнатия град надали са общо хиляда човека.

Жената свива устни.

— Само казвам какво разправят хората.

Поглеждам към пустия път зад нас, виждам само Манчи, който тича с пъхтене след каруцата и тогава си спомням Айвън, мъжа, когото срещнах в хамбара във Фарбранч, онзи, който ми каза, че не всички хора били на едно мнение относно историята на Новия свят и че Прен… че моят град още имал съюзници. Може би не са хиляди, но е напълно възможно хора да се присъединяват към армията. Ако тя расте с всяка крачка, може би накрая ще стане толкова голяма, че никой няма да може да се изправи срещу нея?

— Отиваме към Хейвън — казва жената. — Там ще ни пазят.

— Хейвън — промърморвам сам на себе си.

— Казват, че в Хейвън дори имали лек срещу Шума — продължава жената. — Е, казвам ти, това е нещо, дето бих искала да го видя! — после се засмива — Или да го чуя поне! — и се плесва по бедрото.

— В Хейвън има ли диваци? — питам.

Жената изненадано се извръща към мен.

— Диваците не се доближават до хората — възкликва тя.

— Вече не, не и след края на войната. Те са си те, а ние сме си ние, стоим си разделени и така има мир — последното го изрецитирва като научено наизуст. — То и без това почти никакви диваци не са останали вече.

— Трябва да тръгвам — опирам длани в дъното на каруцата и се мъча да се надигна. — Трябва да я намеря.

Единственият резултат от това усилие е, че губя равновесие и се прекатурвам от каруцата. Жената виква на Уилф да спре, двамата заедно ме вдигат и ме настаняват пак вътре, а жената качва и Манчи при мен. Разбутва малко сандъците настрани, за да ме настани както трябва и Уилф пак потегля. Плясва воловете по-силно и аз усещам, че се движим по-бързо, по-бързо, отколкото аз бих могъл да вървя.

— Яж — казва жената и пъха под носа ми парче хляб. — Никъде няма да ходиш, преди да се наядеш.

Вземам хляба от ръката й и хапвам залче, а после разкъсвам остатъка и го поглъщам така жадно, че забравям да дам на Манчи. Жената вади още хляб и го разделя на двама ни, като следи всяко мое движение с широко отворени очи.

— Благодаря — казвам.

— Аз съм Джейн — отвръща тя. Очите й все още са отворени и кръгли, сякаш умира от желание да сподели нещо. — Виждал ли си армията? — пита. — Ама със собствените си очи, а, виждал ли си я?

— Виждал съм я — отвръщам. — Във Фарбранч.

Тя поема рязко въздух.

— Истина е значи — това не е въпрос, а просто отбелязване на някакъв факт.

— Нали ти казах, че е истина — обажда се отпред Уилф.

— Чух, че режели главите на хората и им варели очите във вряла вода — продължава Джейн.

— Джейн! — срязва я Уилф.

— Ама само казвам.

— Убиват хора — казвам тихо. — Убиват, а това е достатъчно.

Очите на Джейн трескаво опипват лицето и Шума ми, но тя казва само:

— Уилф ми каза за тебе — и се усмихва, но не мога да разбера какво означава усмивката й.

Капка от калния парцал се стича в устата ми, аз се задавям и пак се разкашлям.

— Какво е това чудо? — питам, натискам парцала с пръсти и примигвам от смрадта.

— Компресче — вика Джейн, — срещу треската и температурата.

— Смърди.

— Лошата миризма изтегля лошата треска — казва тя с такъв тон, сякаш се налага да ми обяснява нещо, което всеки на света знае.

— Лоша ли? — питам. — Треската не е лоша. Тя си е просто треска.

— Както кажеш, само ти викам, че компресчето лекува треската.

Зяпвам я. Очите й не ме изпускат нито за миг, взират се, широко отворени, и ме карат да се чувствам неудобно. Така гледа Аарон, когато те смазва от бой, така гледа, когато ти внушава проповедта с юмруците си, когато проповядва и думите му те навират в дупка, от която няма измъкване.

Осъзнавам, че това е поглед на луд човек.

Опитвам се да скрия тази мисъл, но Джейн не дава знак, че я е видяла в Шума ми.

— Трябва да тръгвам — повтарям. — Благодаря ви сърдечно за храната и компреса, но трябва да вървя.

— Не може да влизаш пак сам в тия гори, да ти кажа — отвръща Джейн, като продължава да ме гледа, продължава да ме гледа без да мига. — Туй са опасни гори, даа, опасни, така да знаеш.

— Как така опасни? — питам и леко отпълзявам по-настрани от нея.

— Тука нагоре има селища — продължава тя с такава усмивка, сякаш няма търпение да ми разкаже. — Пълни са с луди. Шумът ги побъркал. Чувала съм, че на едно място носели маски, та никой да не им вижда лицата. Пък на едно друго място никой не работел, хората само пеели по цял ден, толкоз били откачени. Пък на трето място стените на къщите били от стъкло и всички ходели без дрехи, щото в Шума бездруго няма тайни, нали тъй?

Тя леко пропълзява към мен. Усещам дъха й, който мирише по-лошо от парцала, чувствам масива на мълчанието й зад изречените думи. Как е възможно? Как изобщо е възможно мълчанието да е толкова шумно?

— Хората могат да пазят тайни и в Шума — казвам. — Хората могат да пазят всякакви тайни.

— Остави момчето на мира — вика Уилф от мястото си.

Лицето на Джейн се отпуска.

— Прощавай — казва малко раздразнено.

Аз се надигам леко и усещам топлината на храната в стомаха ми и ефекта на смрадливия парцал, с каквото и да е напоен.

Приближили сме се до кервана, достатъчно, че да виждам нови глави и тилове напред, да чувам бъбрещия Шум на мъжете, разкъсан от мълчанието на жените, застинал сред Шума като камъни сред поток.

От време на време някой от другите хора, най-често мъж, поглежда назад към нас и аз чувствам, че очите му ме търсят, искат да видя от какво тесто съм замесен.

— Трябва да я намеря — казвам.

— Твойто момиче, а? — вика Джейн.

— Да — отвръщам. — Благодаря ви за всичко, но трябва да тръгвам.

— Ами треската? Ами другите селища с лудите?

— Ще рискувам — казвам и отвързвам парцала от челото си. — Хайде, Манчи.

— Не бива да тръгваш — казва Джейн, очите й са станали още по-широки, лицето й е тревожно. — Армията…

— Остави ме аз да се тревожа за армията — надигам се, готов да скоча от каруцата. Още съм нестабилен и трябва да си поема няколко пъти дълбоко дъх, преди да предприема каквото и да било.

— Ама армията ще те хване! — казва Джейн и гласът й се извисява. — Ти си от Прентистаун…

Вдигам рязко очи.

Джейн затиска устата си с длан.

— Жено! — виква Уилф и се извръща през рамо.

— Не исках туй да кажа — прошепва ми Джейн.

Но вече е късно. Името се мята из целия керван, позната ситуация, при това не се мята самичко, а придружено с всичко, което го свързва с мен, с всичко, което хората знаят или си мислят, че знаят за мен само поради факта, че съм от Прентистаун, лицата започват да се обръщат и да се взират към последната каруца, воловете и конете един по един спират, а хората се извръщат целите, за да ме оглеждат.

Лица и Шум, насочени право към нас.

— Кого караш там отзад, Уилф? — чувам мъжки глас.

— Едно трескаво момче — отвръща Уилф. — Болно е, бълнува. Не знае какво говори.

— Сигурен ли си, а?

— Да, гос’ине — казва Уилф. — Едно болно момче.

— Дай го насам — вика една жена. — Покажи го да го видим.

— Ами ако е шпионин? — обажда се друга жена, гласът й се извисява над всички. — Ами ако води армията право към нас?

— Не искаме тука никакви шпиони! — вика друг мъж.

— Туй е Бен — отвръща Уилф. — Той е от Фарбранч. Има кошмари, щото армията от прокълнатия град е избила милите му. Аз гарантирам за него.

Цяла минута всички мълчат, но Шумът на мъжете жужи като кошер. Лицата на всички са обърнати към нас. Мъча се да изглеждам по-болен и избутвам нападението над Фарбранч напред в ума си. Не е трудно и при самата мисъл ми се завива свят от скръб.

После още един дълъг миг никой не казва нищо и тишината на тълпата е силна като крясък.

После всичко приключва.

Бавно, бавно воловете и конете потеглят пак напред, дърпат другите каруци далеч от нас, хората все още се обръщат от време на време назад, но постепенно тръгват пак по пътя. Уилф плясва воловете с поводите, но ги кара по-бавно от останалите, за да може между нас и кервана да остане малко по-голямо разстояние.

— Много извинявай — казва Джейн задъхано. — Уилф ми каза да не казвам. Каза ми, ама аз…

— Няма нищо — отвръщам, защото искам да я накарам вече да млъкне.

— Много извинявай.

Каруцата се люшва и спира. Уилф изчаква, докато керванът се отдалечи още, после скача на пътя и идва до нас.

— Никой не слуша Уилф — казва с лека усмивка. — Но когато го послушат, му вярват.

— Трябва да тръгвам — казвам.

— Дамм — отвръща той. — Ама е опасно.

— Много извинявай — повтаря Джейн.

Скачам от каруцата, Манчи е след мене. Уилф взема раницата на Виола и я отваря. Поглежда Джейн, тя разбира погледа му и започва да слага вътре плодове, хляб и сушено месо.

— Благодаря — казвам.

— Надявам се да я намериш — отвръща Уилф и затваря раницата.

— И аз се надявам.

Уилф ми кимва, връща се на мястото си отпред и плясва воловете с поводите.

— Внимавай! — вика след мене Джейн е най-високия си шепот. — Пази се от лудите!

Аз оставам минута на пътя и ги гледам как се отдалечават, все така кашлям, треската още ме гори, но се чувствам по-добре от храната и от миризмата на корените, надявам се Манчи да може да открие отново следата, а в същото време се чудя, дали изобщо ще ме пуснат в Хейвън дори и някога да стигнем до там.

29Хиляди пъти Аарон

Кратко време, един ужасяващ кратък отрязък от време минава, докато Манчи отново попадне на следата, крачим из гората, после той излайва „Насам!“ и ние пак хукваме напред.

Казах ли ви вече, че Манчи е едно много добро куче?

Нощта пада, аз се потя много силно и кашлям тежко, краката ми са само пришки, главата ми се върти от бълнуващия Шум на температурата, но в стомаха ми има храна, в раницата ми също има храна за още няколко дни, а онова, което наистина има значение, е все още някъде пред нас.

— Надушваш ли я, Манчи? — питам, докато пазим равновесие по паднал дънер, прехвърлен над водата на един поток, който трябва да прекосим. — Жива ли е?

— Надушвам Виола — лае той и скача на другия бряг. — Виола е страх.

Думите му ме шибват и аз ускорявам крачка. Пак минава полунощ (двайсет и два дни? двайсет и един?) и батериите на фенерчето ми свършват. Изваждам фенерчето на Виола, но то е последната светлинка, с която разполагаме. Още хълмове, още по-стръмни, вървим в нощта, трудно е да се катерим нагоре, опасно е да се спускаме надолу, но вървим напред, напред, напред, Манчи души, ядем от сушеното месо на Уилф, препъваме се, аз кашлям, почиваме колкото можем по-малко, обикновено се облягам за минутка на някое дърво, после слънцето започва да изгрява над отсрещния хълм и ни се струва, че както крачим, ще стъпим право в изгрева.

Когато светлината залива всичко, забелязвам, че светът е започнал да трепти.

Спирам, подпирам се на една ела, за да запазя равновесие на стръмния хълм, по който слизаме. За секунда всичко край мен е мътно, затварям очи, но това не помага, зад затворените ми клепачи плисват размазани цветове и искри, тялото ми е като желе, тресе се от ветреца, който подухва над хълма, а когато моментът отминава, отварям очи и виждам, че всъщност не е отминал и светът наоколо си е все така странно бляскав и трептящ като в мараня, сякаш съм се събудил вътре в някакъв странен сън, а не в действителността.

— Тод? — лае тревожно Манчи, плаши се от онова, което вижда в Шума ми.

— Треската — кашлям аз. — Не трябваше да свалям мръсния парцал.

Но няма какво да се прави.

Глътвам последното болкоуспокояващо от комплекта за първа помощ и продължаваме напред.

Стигаме върха на следващия хълм и от там оглеждам другите хълмове пред нас, реката и пътя, който се вие наблизо, панорамата ми прилича на одеяло, което някой тръска, цялата трепери пред мене, аз примигвам, за да се прояснят очите ми, за да се успокои светът дотолкова, че да можем да продължим да вървим. Манчи скимти до краката ми и не се отделя от мен. За малко да се спъна в него, навеждам се да го погаля, но някакси не го достигам, затова просто се съсредоточавам в слизането, за да не се търкулна отново надолу по хълма.

Сещам се отново за ножа в канията на гърба ми, за кръвта по него, когато го извадих от тялото си, за това как моята кръв се е смесила с тази на дивака, когато Аарон ме е намушкал и как сега из мен плават кой знае какви неща.

— Чудя се дали е знаел какво прави — обръщам се към Манчи, към самия себе си или просто към нищото, в този момент тогава стигаме до подножието на хълма и аз се облягам на едно дърво, докато изчакам светът да спре да се върти. — Чудя се дали все пак не ме е убил, просто го е сторил по някакъв много бавен начин.

— Разбира се, че те убих — казва Аарон, подпрян от другата страна на дървото.

Изкрещявам и падам по гръб, далеч от него, размахвам ръце напред, опитвам да го ударя, но само тупвам на земята по задник и започвам да пълзя трескаво назад, преди да погледна отново нагоре и…

Него го няма.

Манчи стои над мен и ме гледа с наклонена на една страна глава.

— Тод?

— Аарон — казвам, сърцето ми бие неудържимо, задъхвам се и кашлям, кашлям влажно, сякаш дробовете ми се раздират на парчета.

Манчи души въздуха, души земята около лапите си.

— Следата насам — лае и пристъпва от крак на крак.

Аз се оглеждам, кашлям, светът се люлее, покрит с някакви странни петна.

Нито следа от Аарон, наоколо няма друг Шум, освен моя, нито следа от мълчанието на Виола. Затварям отново очи.

Аз съм Тод Хюит, мисля и се боря с въртенето, аз съм Тод Хюит.

Държа си очите затворени, опипом намирам манерката с водата, отпивам, откъсвам залче хляб от онзи, който Уилф ми даде, и го хапвам. Едва тогава отварям отново очи.

Нищо.

Наоколо няма нищо друго, освен гори и поредният хълм за изкачване.

И слънчева светлина, която трепти.

Утринта преваля, когато стигаме подножието на следващия хълм, където тече следващото поточе. Пълня манерките и пия студена вода от шепите си.

Чувствам се зле, няма две мнения по въпроса, кожата ме боцка и гъделичка от тръпки, понякога ме тресе и треперя, понякога се потя, понякога главата ми натежава милион килограма. Навеждам се над поточето и се наплисквам.

Сядам и виждам отражението на Аарон до моето във водата.

— Убиец — казва той и се усмихва с разкъсаното си лице.

Скачам, дращя да докопам ножа (щом го докосвам, ме пронизва болката между лопатките), но когато вдигам очи, Аарон го няма, а Манчи все така продължава да преследва спокойно рибките из водата.

— Идвам да те намеря — казвам на въздуха, на въздуха, който е започнал да се движи и да трепка още по-силно, сякаш духа вятър.

Манчи вдига глава от потока:

— Тод?

— Ще те намеря, дори това да е последното нещо, което ще сторя в тоя живот.

— Убиец — чувам пак, вятърът ми го прошепва.

Лягам за секунда на земята, дишам тежко, кашлям, но не затварям очи. Пропълзявам отново до потока и се наплисквам пак със студена вода, плискам се, докато гърдите започват да ме болят.

Вдигам се и продължаваме напред.

Студената вода помага за известно време и успяваме да превалим още няколко хълма, преди слънцето да се вдигне до пладне, сега е високо в небето и светлината не трепти толкова силно. Когато усещам, че действителността отново се разколебава и започва въртенето, спираме, за да хапнем.

— Убиец — чувам от храстите до нас, после отново от друга част на гората — Убиец — и пак от трето място — Убиец.

Не вдигам очи, продължавам кротко да си ям.

Това е просто кръвта на дивака в мен, казвам си. Просто треската и болестта говорят, това е всичко.

— Това ли е всичко? — казва Аарон от отсрещната страна на полянката. — Ако аз съм само това, защо ме преследваш така ревностно?

Облечен е в неделната си роба и по лицето му няма и следа от рани — напълно здрав е, какъвто си беше в Прентистаун, ръцете му са сключени пред гърдите, сякаш се кани да започне молитвата пред паството, застанал под лъчите на слънцето, втренчил усмихнат поглед в мен.

Един усмихнат юмрук.

— Шумът свързва всички ни в едно, млади Тод — казва, а гласът му е лъскав и извиващ се като змийче. — Ако един от нас падне, падаме всички.

— Ти не си тук — казвам през стиснатите си зъби.

— Тук, Тод — излайва Манчи.

— Така ли? — казва Аарон и изчезва в треперещата светлина.

Мозъкът ми знае, че този Аарон не е действителен, но сърцето ми не му обръща внимание и бие хиляда пъти в секунда. Едва мога да дишам и пропилявам много време, докато отново се докарам до състояние да стана на крака и да продължа да вървя напред целия следобед.

Храната помага, Бог да поживи Уилф и смахнатата му жена, но понякога не мога да вървя бързо, просто се влача и залитам. Вече почти през цялото време виждам Аарон с ъгълчето на окото си, крие се зад дърветата, обляга се на скалите, стои изправен насред гората, но аз просто извръщам глава и продължавам да се влача.

И тогава, от върха на следващия хълм, виждам в ниското реката и до нея пътя. Целият пейзаж се люлее, от което започва да ми се гади, но определено виждам долу под себе си мост, прехвърлен над речните води — пътят минава по него на отвъдния бряг, а между мене и реката няма повече хълмове.

Сещам се за другото разклонение на кръстопътя до Фарбранч — онова, по което не поехме. Зачудвам се откъде ли минава то през цялата тази пустош. Поглеждам надясно, но виждам само гори, гори докъдето поглед стига, гори и още хълмове, които се люлеят и движат така, както хълмовете никога не се люлеят. Затварям очи за минута.

Започваме да слизаме, твърде бавно, твърде бавно, следата ни води към пътя и към моста, широк дъсчен мост и високи перила. По него се е събрала вода, целият е в локви и кал.

— Той прекосил ли е реката, Манчи? — опирам ръце на коленете си и се привеждам напред да си поема дъх и да се накашлям.

Манчи души наоколо като луд, прекосява моста, връща се при мен, прекосява го пак и пак се връща.

— Миризма Уилф — лае, — миризма каруца.

— Да, нали виждам следите от копелетата в калта — отвръщам и разтривам лице с длани. — Кажи ми за Виола?

— Виола! — лае Манчи. — Насам!

Отдалечава се от пътя, като държи страната на реката и тръгва по течението й.

— Добро куче — казвам сред хриповете. — Добро куче.

Следвам го сред клонаци и храсталаци, реката тече от дясната ми страна, от дни не съм бил толкова близо до водата й.

Тогава влизаме в селището.

Заковавам се на място и се закашлям от изненада.

Селището е унищожено.

Постройките, осем или десет на брой, представляват само пепел и овъглени останки, наоколо не се чува и шепот от Шум.

За секунда решавам, че армията е минала оттук, но тогава виждам зелените растения, израсли сред пепелищата, виждам, че от въглените не се издига пушек, а вятърът свири из това свърталище на мъртвите. Оглеждам се и виждам изоставените кейчета край реката, точно до моста, за тях е вързана една стара лодка, която течението бута и тя се удря ритмично в подпорите, наоколо се носят още полупотънали лодки и други, повредени, са изтеглени на брега близо до нещо, което е било воденица, преди да се превърне в купчина овъглено дърво.

Селището е студено, отдавна е мъртво — още едно място в Новия свят, не постигнало целите на самозадоволяващото се селско стопанство.

Обръщам се и насред селището е застанал Аарон.

Лицето му пак си е такова, каквото го направи крокодилът, разкъсано, отворено, обелено, половината език виси през бузата.

Той все така се усмихва.

— Ела при нас, млади Тод — казва той. — Църквата е винаги отворена.

— Ще те убия — казвам, вятърът отнася думите ми, но аз знам, че той ме чува, защото и аз го чувам.

— Няма — казва и пристъпва напред, юмруците му са стиснати от двете страни на тялото. — Защото ти не си истински убиец, Тод Хюит, от мен да го знаеш.

— Само гледай — отвръщам, а гласът ми прозвучава странно, някак металически.

Той пак се усмихва, зъбите му лъщят мазни през разкъсаната рана, ето го, точно пред мене е, облян в трепкащата светлина. Хваща робата си с изподраните си ръце и я разтваря, така че да видя голите му гърди.

— Ето я твоята възможност, Тод Хюит, да ядеш от Дървото на познанието — гласът му откънтява дълбоко в главата ми. — Убий ме.

Вятърът ме кара да треперя, но в същото време горя и се потя, не мога да поема дъх, дробовете ми се пълнят с въздух само на една трета, главата започва да ме боли силно и усещам, че вече и храната няма да помогне, а когато обръщам поглед бързо, трябва да изчакам минута, докато люлеещата се картина се плъзне насам-натам и заеме точното място.

Стисвам зъби.

Сигурно умирам.

Но той ще умре преди мен.

Посягам назад, без да обръщам внимание на болката между лопатките, сграбчвам ножа и го измъквам от канията. Протягам го напред, насочен, стабилен. Той бляска, покрит с прясна кръв и святка на слънчевата светлина, нищо че аз съм застанал в сянка.

Усмивката на Аарон се разтяга още повече и той изпъчва гърди към мен.

Аз вдигам ножа.

— Тод? — излайва Манчи. — Нож, Тод?

— Давай, Тод — казва Аарон и аз надушвам тъмнината, която лъха от него, кълна се. — Прекрачи от невинността към греха. Ако можеш.

— Аз вече го сторих — казвам. — Аз вече убих.

— Да убиеш дивак не е същото като да убиеш човек — отвръща той и се хили широко на глупостта ми. — Диваците са демони, пратени в света да ни изкушават. Да убиеш дивак е все едно да убиеш костенурка — очите му се разтварят широко. — Ама ти и това не успя да сториш, нали?

Стисвам здраво ножа и изръмжавам, а светът се люлее.

Но ръката ми не пуска ножа.

Чува се бълбукане и от разкъсаната рана на бузата на Аарон бликва гъста слузеста кръв и аз разбирам, че той всъщност се смее.

— Тя умря много, много бавно — прошепва той.

И аз изкрещявам от болка…

И вдигам ножа още по-високо…

И се целя в сърцето му…

И той продължава да се усмихва…

И аз замахвам с ножа…

И го забивам право в гърдите на Виола.

— Не! — изкрещявам страшно, но е твърде късно.

Тя вдига поглед от ножа и ме поглежда в очите. На лицето й е изписана болка, а от нея се лее объркан Шум, точно както се лееше от дивака, който аз…

(Който аз убих)

Тя ме поглежда със сълзи на очи, отваря уста и казва:

— Убиец.

Посягам да я прегърна, но тя изчезва в трепкащата светлина.

А ножът, съвсем чист, без капка кръв по него, е все така в ръката ми.

Падам на колене, отпускам се напред и лягам на земята насред опожареното селище, дишам и кашлям, и плача, и вия, докато светът се разтапя край мен, разтапя се и омеква, докато най-после чувствам, че вече няма нищо стабилно.

Не мога да го убия.

Искам да го сторя. Искам го силно. Но не мога.

Защото това не съм аз и защото ще я изгубя.

Не мога. Не мога, не мога, не мога.

Предавам се на трепкащата светлина и също изчезвам в нея за известно време.

И отново добрият стар Манчи, най-верният приятел, ме събужда, ближе ме по лицето, плаче и скимти, а в тревожния му Шум жужи и мърмори една дума:

— Аарон — проплаква той тихо и напрегнато, Аарон.

— Остави ме, Манчи.

— Аарон — скимти той и ме ближе.

— Той не е тук наистина — казвам и се опитвам да седна. — Това е просто…

Това е просто нещо, което Манчи не може да разбере.

— Къде е той? — казвам и се изправям, явно твърде бързо, защото светът ме повлича във въртележка от розово и оранжево. В следващия миг отстъпвам назад от онова, което ме чака.

Заобиколен съм от стотина Аароновци, застанали на сто различни места. До всеки от тях има по една Виола, уплашена, гледаща ме с надежда да й помогна, и по един дивак, в чийто гърди е забит моят нож, и всички те говорят в един глас, говорят на мен с един общ рев:

— Страхливец — казват те. Всичките. — Страхливец — пак и пак.

Но аз не бих бил момче от Прентистаун, ако оставях малко Шум да ме смаже.

— Накъде, Манчи? — викам, ставам на крака и се мъча да не обръщам внимание на това как светът се плъзга и люшка.

— Насам! — лае той. — Надолу по реката.

Тръгвам след него през пожарището.

Той ме превежда край онова, което преди е било черква, аз не поглеждам към нея, когато я подминаваме, после изтичва нагоре по едно възвишение, вятърът става все по-силен, дърветата се огъват, а на мен ми се струва, че това не е само илюзия на болните ми очи, а Манчи трябва да лае по-силно, за да го разбирам.

— Аарон! — лае той и вдига нос нагоре — вятърът е от него.

От възвишението аз виждам между дърветата надолу по реката. Виждам хиляда Виоли, които ме гледат уплашено.

Виждам хиляда дивака, убити от моя нож.

Виждам хиляда Аароновци, които ме гледат в отговор и викат: „Страхливец“ с най-злата усмивка, която съществува на света.

А отвъд всички тях, в далечината, на нашия бряг на реката, досами водата, виждам Аарон, който изобщо не гледа към мен.

Виждам как коленичи за молитва.

Виждам и Виола на земята пред краката му.

— Аарон! — излайва Манчи.

— Аарон — казвам аз.

Страхливец.

30Момче на име Тод

— Какво смяташ да правиш? — казва момчето и наднича иззад рамото ми.

Вдигам глава от реката и оставям студената вода да се стича по гърба ми. Слязъл съм, препъвайки се, от възвишението, проправил съм си път с лакти през тълпата, която ми вика „Страхливец“, добрал съм се до брега на реката и съм натопил глава направо във водата, а сега студът ме кара да треперя неудържимо, но едновременно с това успокоява света наоколо. Вече знам, че ефектът е краткотраен, знам, че треската и инфекцията от кръвта на дивака накрая ще ме победят, но в момента трябва да си прочистя ума и да помисля.

— Как ще се доближиш до тях? — пита момчето и се премества зад другото ми рамо. — Той ще чуе Шума ни.

Треперенето ме кара да кашлям, вече всичко ме кара да кашлям, непрекъснато плюя зелена слуз от дробовете, но сега задържам пак дъха си и отново потапям глава в речната вода.

Студът ме прерязва, но аз стоя под водата, слушам бълбукането на бързото течение, чувам приглушения лай на Манчи, който в луда тревога скача около краката ми. Усещам как пластирът пада от челото ми и реката го отнася.

Сещам се за това, как Манчи отлепи пластира от опашката си на друго място в същата тази река, забравям, че съм под водата и се засмивам.

Вдигам рязко глава, давя се, боря се за въздух и кашлям страшно.

Отварям очи. Светът сияе по някакъв неестествен начин, наоколо плуват всички звезди, нищо, че слънцето е високо в небето, но поне земята е спряла да се люлее и всички излишни Аароновци, Виоли и диваци са изчезнали.

— Дали ще можем да се справим сами? — пита момчето.

— Ще се наложи — казвам.

После се обръщам, за да го погледна както трябва.

Облечено е в кафява риза точно като мен, по главата му няма рани и белези, на гърба му е метната раница, в едната си ръка държи книга, а в другата — нож. Треперя от студ, мъча се да се задържа прав и няма какво друго да сторя, освен да дишам, да кашлям, да треперя още и да гледам момчето.

— Хайде, Манчи — казвам и се отправям обратно през опожареното селище към възвишението. Ходенето ми е много трудно, чувствам се така, сякаш земята всеки момент ще се изплъзне изпод краката ми, защото сега тежа повече от планина, но едновременно съм и по-лек от перце, но продължавам да крача, продължавам да крача, не изпускам възвишението от очи, достигам го, правя първите стъпки нагоре, после още стъпки, хващам се за клоните наоколо, издърпвам се, стигам върха, там се облягам на едно дърво и гледам напред.

— Наистина ли е той? — пита момчето досами ухото ми.

Аз примижавам и се взирам между дърветата, проследявам внимателно брега надолу от нас.

Да, лагерът си е още там, точно до водата, толкова е далече, че хората са само петънца на фона на други петънца. Раницата на Виола е все така на гърба ми, вадя бинокъла, вдигам го до очите си, но треперя толкова силно, че виждам всичко размазано. Достатъчно далеч са и вятърът разнася и прикрива Шума му, но ясно чувствам нейното мълчание.

Сигурен съм.

— Аарон — казва Манчи. — Виола.

Знам, че това не е видение и в треперещата далечина виждам как той коленичи, казва кратка молитва, а Виола лежи пред него на земята.

Не знам какво става. Не знам какво прави той.

Но това са те.

Цялото ходене и препъване, и кашляне, и умиране, но това наистина, наистина са те, Бог да ми е на помощ, наистина са те.

Може би не съм закъснял и по това как се повдигат гърдите ми и как се стяга гърлото ми, разбирам, че през цялото време съм си мислел, че сигурно съм твърде закъснял.

Но не съм закъснял.

Навеждам се напред и (млъквайте) започвам да плача, плача, плача, но и плачът трябва да отмине, защото сега трябва да намеря решение, да намеря решение, сега всичко зависи от мене, сега съм само аз, трябва да намеря начин, трябва да я спася, трябва да я спася…

— Как ще постъпим? — пита отново момчето, застанало е малко встрани от мен с книга в едната ръка и с нож в другата.

Слагам длани върху очите си и разтърквам силно, мъча се да мисля овладяно, мъча се да се концентрирам, мъча се да не го слушам…

— Ами ако това е жертвоприношението? — казва момчето.

Поглеждам го.

— Какво жертвоприношение?

— Жертвоприношението, което ти видя в Шума му — обяснява то. — Жертвоприношението на…

— Защо ще го прави точно тук? — питам. — Защо измина целия този път, а, само за да спре на средата на тъпата гора и да го направи точно тук?

Изражението на момчето не се променя.

— Може би се налага да го направи сега — казва, — докато тя е още жива.

Правя рязка крачка напред, но трябва да спра, защото губя равновесие.

— А от какво би могла да умре? — казвам, тонът ми е сопнат, главата пак ме заболява и започва да жужи.

— От страх — отвръща момчето и отстъпва крачка назад. — От разочарование.

Обръщам му гръб.

— Нямам намерение да те слушам.

— Как слушаш, Тод? — лае Манчи. — Виола, Тод. Насам.

Облягам се пак на дървото. Трябва да помисля. Трябва да помисля, мътните да го вземат.

— Не можем да се доближим — казвам ниско, — той ще ни чуе.

— Ако ни чуе, ще я убие — казва момчето.

— Не говоря на теб — изкашлям още слуз, от кашлицата започва да ми се вие свят, а това ме кара да кашлям още повече. — Говоря на кучето си — изкашлям с последни сили.

— Манчи — излайва Манчи и ме близва по ръката.

— Не мога и да го убия — казвам.

— Не можеш да го убиеш — казва момчето.

— Дори и да искам.

— Дори и ако той заслужава да умре.

— Значи трябва да измисля някакъв друг начин.

— Ами ако тя се страхува от тебе и не позволи да я доближиш?

Поглеждам момчето. То си е тук, до мене, с книга в едната ръка, с нож в другата и с раница на гърба.

— Трябва да си вървиш вече — казвам. — Трябва да се махаш и никога повече да не се връщаш при мен.

— Може би вече си закъснял и колкото и да мислиш, никога няма да я спасиш.

— Не ми помагаш и нямам нужда от теб — повишавам тон аз.

— Но аз съм убиец — казва то, а по ножа в ръката му има кръв.

Затварям очи и изскърцвам със зъби.

— Ти няма да се доближаваш — казвам. — Няма да се доближаваш.

— Манчи? — излайва Манчи.

Отварям очи. Момчето го няма.

— Не говоря на тебе, Манчи — казвам и го погалвам между ушите.

Тогава разбирам колко се радвам, че той е с мен, че Манчи е с мен.

— Не говоря на тебе — повтарям.

Мисля. Сред мъглата и светлинките, и блясъка на света, и болката, и жуженето, и кашлицата, и треперенето, аз мисля.

И мисля.

Галя кучето си, моето глупаво, проклето, страхотно куче, което изобщо не исках, но което остана с мен въпреки всичко и което ме последва през блатото, и което ухапа Аарон, когато ме душеше, и което намери Виола, когато се беше изгубила, и което ближе ръката ми с малкото си розово езиче, кучето, чиито очи са подути и присвити от ритниците на господин Прентис Младши, и чиято опашка е отрязана наполовина от Матю Лайл, който замахна срещу него — срещу моето куче — което се изправи срещу грамаден мъж с мачете в ръката, за да ме спаси, и което беше до мене през всички страшни часове и ме теглеше навън от мрака, когато пропадах, и което ми казваше кой съм, когато забравях дори това.

— Тод — мърмори Манчи и търка муцуна в ръката ми, и тъпче с лапи от радост.

— Имам една идея — казвам.

— Ами ако идеята не свърши работа? — казва момчето иззад близкото дърво.

Не му обръщам никакво внимание и вадя отново бинокъла. Треперя, но бързо намирам лагера на Аарон и оглеждам гората край него. Съвсем близо са до брега на реката, между тях и водата има едно чепато раздвоено дърво, изсъхнало и голо, сякаш ударено от гръм.

Ще свърши идеална работа.

Оставям бинокъла и хващам главата на Манчи с две ръце.

— Ще я спасим — казвам на кучето си. — Двамата с тебе ще я спасим.

— Спасим, Тод — лае той и неистово маха с чуканчето.

— Няма да успеете — казва момчето, все така скрито от погледа ми.

— Щом е така, най-добре е да не се доближаваш до нас, за да не пострадаш — казвам аз на празното пространство и се давя в кашлица, а после изпълвам Шума си с картини и ги пращам на кучето си, обяснявам му какво трябва да прави. — Съвсем лесно е, Манчи. Само тичаш и тичаш.

— Тичам и тичам! — лае той.

— Добро момче — галя го аз, — добро момче.

Изправям се на крака и полу-ходейки, полу-олюлявайки се, полу-препъвайки се слизам от възвишението обратно в опожареното селище. Главата ми бумти, чувам пулсирането на отровената си кръв, целият свят пулсира заедно с нея и се люшка пред очите ми. Ако примижа, въртящите се светлини не ме заслепяват чак толкова и нещата горе-долу си идват по местата.

Най-напред ми трябва една пръчка. Двамата с Манчи нагазваме из пожарището и търсим някоя с точната големина. Почти всичко е черно и овъглено, и се троши, но най-после намираме една, която върши работа.

— Тафи фтава ли, Фод? — казва Манчи и издърпва една, която е дълга наполовина колкото него — тя стърчи изпод нещо, което прилича на камара изгорени столове. Какво ли се е случило на това място?

— Идеална е — казвам и я вземам от устата му.

— Няма да се справиш — казва момчето, скрито в един тъмен ъгъл на полуизгоряла стая в близката къща. Виждам само ножа, който проблясва в мрака, нищо друго. — Няма да я спасиш.

— Ще я спася — отчупвам няколко по-дълги трески от пръчката. Овъглена е само в единия край, но на мен точно това ми трябва. — Можеш ли да я носиш? — питам Манчи и му я протягам.

Той я захапва, прихваща я няколко пъти с подхвърляне, за да я нагласи и тя приляга чудесно в зъбите му.

— Мога! — лае той.

— Супер — изправям се и малко остава да падна. — Сега трябва да запалим огън.

— Не можеш да запалиш огън — казва момчето, което вече е излязло от мрака на опожарената къща и ни чака отвън под слънчевите лъчи. — Кутийката за палене на огън вече я няма.

— Нищо не разбираш — отвръщам, без да го поглеждам. — Бен ме научи.

— Бен е мъртъв — казва момчето.

— Ра-ано една сутрин — запявам аз, ясно и високо, от усилието въртящият се свят се размазва в още по-причудливи и извратени фигури, но аз продължавам да пея. Когато слънцето изгря-ява.

— Нямаш достатъчно сили, за да запалиш огън.

— Чух девицата как моли в долината там пред мен — вдигам едно продълговато плоско парче дърво и с ножа издълбавам в него надлъжен улей с дупчица в единия край. — О, не ме предава-ай — после заоблям края на една малка пръчица. — О, никога не ме оставя-яй.

— Как можеш тъй девица да измамиш ти? — внезапно довършва момчето.

Не му обръщам никакво внимание. Пъхам заобления край на пръчицата в дупката в края на улея и започвам бързо да я въртя между дланите си, като натискам силно. Ритъмът на въртенето съвпада с туптенето в главата ми и виждам как аз и Бен сме в блатото и се състезаваме кой първи ще запали своя огън. Той винаги побеждаваше, а половината пъти аз изобщо не успявах да получа дори и малко пушек. Но това беше преди време.

Преди време.

— Хайде — казвам сам на себе си. Потя се, кашлям и ми се вие свят, но принуждавам ръцете си да продължават да въртят пръчицата. Манчи ми помага, като лае по плоското дърво с улея.

И тогава от дупчицата в края му се издига тънко стълбче пушек.

— Ха! — изкрещявам. Пазя го с една ръка от вятъра и леко започвам да духам, за да разпаля пламъчето. Със свободната ръка пъхам по мъничко сух мъх и когато първото огнено езиче започва да припуква, радостта ми е неописуема, дори не си спомням откога не съм се радвал така.

Слагам сухи съчки, за да се разгори, после слагам няколко по-големи парчета дърво и скоро пред мен гори един голям огън. Истински.

Оставям го да гори около минута. Преценявам, че вятърът духа срещу нас, така че отнася дима и Аарон няма как да го види.

И за друго разчитам на тоя вятър.

Промъквам се до брега на реката, като се подпирам по дърветата, за да не залитам, и стигам до кейчетата на селището.

— Хайде, хайде — казвам си полугласно, пазя равновесие и пристъпвам напред до водата. Кеят скърца и пука под краката ми, малко остава да се прекатуря във водата, но накрая стигам до завързаната лодка в другия му край.

— Ще потъне — казва момчето, нагазило до колене в реката пред мен.

Аз скачам в лодката и след дълго люшкане и кашляне, успявам да се закрепя прав в нея. Лодката е вехта, тясна и нестабилна. Но се държи над водата и плава.

— Изобщо нямаш представа как се управлява лодка.

Излизам от лодката, прекосявам пак кея, връщам се в селището и го обикалям, докато намирам подходящо дълго и плоско дърво, което да използвам за гребло.

Това е всичко.

Готови сме.

Момчето стои пред мен, държи моите вещи в ръцете си, раницата ми е на гърба му, на лицето му няма изражение, от него не идва никакъв Шум.

Гледам го в очите. То мълчи.

— Манчи? — викам, но той е вече до краката ми.

— Тук, Тод!

— Добро момче.

Отиваме до огъня. Вземам пръчката, която Манчи намери, и пъхам обгорелия й край в пламъците. След минута тя е нагорещена до червено, свети, тлее и пуши, пламъкът обхваща здравото дърво след обгорялото място.

— Сигурен ли си, че можеш да я носиш? — питам.

Манчи захапва обратния край на пръчката и ето ви го на, най-страхотното проклето куче в цялата вселена, нетърпеливо да занесе огъня при врага.

— Готов ли си, приятелю? — питам.

— Готов, Фод! — казва той с пълна уста, а опашницата му маха толкова бързо, че не мога дори да я видя.

— Той ще убие Манчи — казва момчето.

Аз се изправям, светът се върти и блести, тялото ми сякаш не е мое, изкашлям парченца от дробовете си, главата ми пулсира, коленете ми треперят, кръвта ми ври, но аз се изправям.

Изправям се, проклет да съм.

— Аз съм Тод Хюит — казвам на момчето. — А тебе те оставям тук.

— Никога не можеш да ме оставиш — отговаря то, но аз вече съм се обърнал към Манчи, казвам му „Тръгвай, момче“ и той хуква към възвишението, изчезва от другата му страна, горящата пръчка е в устата му, а аз броя до сто на висок глас, така че да не чувам нищо от никого, после се насилвам още веднъж да преброя до сто и това вече е достатъчно, и аз се втурвам колкото мога по-бързо към кея и лодката, влизам в нея, нагласям греблото в скута си, отрязвам въжето на лодката с ножа.

— Никога не можеш да ме оставиш — казва момчето, застанало на кея с книга в едната ръка и с нож в другата.

— Само гледай — казвам, лодката се откъсва от кея, фигурата на момчето започва да се смалява и смалява в бляскащата мътна светлина, заляла света, а аз поемам по течението.

Към Аарон.

Към Виола.

Към онова, което ме чака надолу по реката.

31Наказанието е за грешните

В Прентистаун имаше лодки, но не си спомням някой някога да ги е използвал. При нас също тече река, същата тази, която се плиска под мен, сега и ме люшка насам-натам, но нашият бряг е каменист, течението е много бързо, а когато водата най-после се разлива и успокоява, вече се е превърнала в мочурище, пълно с крокодили. После следва гористото блато. Затова аз никога преди не съм влизал в лодка, а ако на вас управляването на лодка ви изглежда лесно, но не сте пробвали, от мен да знаете, че не сте прави — страшно е трудно.

Чист късмет си е, че тук реката е съвсем спокойна и бавна, има само малко вълнички от вятъра. Лодката се носи надолу по течението, не мога да му се противопоставя и няма никакво значение дали греба или не, затова просто насочвам цялата спестена от кашляне енергия просто да преча на лодката да се върти неконтролируемо и да върви с носа напред.

Трябват ми пет минути, докато я изправя успоредно на брега.

— Мътните да те вземат — мърморя под нос, — ш… чудо.

След известно безплодно пляскане с греблото (и след едно-две пълни завъртания на лодката, добре, де, млъквайте) успявам да му хвана цаката и вече я държа насочена горе-долу в нужната посока и когато вдигам поглед, установявам, че вече съм минал половината път до лагера на Аарон.

Преглъщам, треперя и кашлям.

Планът е следният. Може и да не е идеален, но това е всичко, което измислих със заслепения си треперещ мозък.

С горящата пръчка в уста Манчи, ще заобиколи по суша лагера, ще се приближи до реката от другата му страна, вятърът ще донесе пушека от пламъка право при Аарон и ще го накара да си мисли, че аз съм се настанил надолу по реката под него и също съм запалил лагерен огън. После Манчи ще хукне с всички сили към лагера на Аарон и ще лае като луд, уж че ме предупреждава, че е намерил Аарон и Виола. Това е лесна задача, ще трябва просто да лае името ми, а това той го може, щото бездруго непрекъснато го прави с повод и без повод.

Аарон ще се втурне да го преследва. Аарон ще се опита да го убие. Манчи ще го надбяга, щото е по-бързо от него (тичаш и тичаш, Манчи, тичаш и тичаш). През цялото време Аарон ще вижда пушека от запалената пръчка. Аарон изобщо не се страхува от мене, затова упорито ще търчи към пушека през цялото време, щото много ще му се иска да ме довърши веднъж завинаги.

Аз през това време ще плавам с лодката надолу по течението и ще стигна до лагера по вода точно когато Аарон вече няма да е там, защото ще тича след Манчи сред дърветата да ме търси, и ще спася Виола. После ще изчакам и Манчи, който ще направи пълен кръг сред дърветата и ще се върне в лагера на Аарон, ще взема и него, преди Аарон да го стигне (тичаш и тичаш).

Е, това е то, целият план.

Добре де, знам.

Знам, че ако не сработи, ще трябва да убия Аарон.

А ако се стигне до това, вече няма значение в какво ще се превърна и какво ще си мисли Виола за мен.

Няма да има никакво значение.

Просто ще се наложи да бъде сторено и аз ще трябва да го сторя.

Изваждам ножа.

Тук-таме по острието още има петна засъхнала кръв, моя кръв, кръв от дивака, но там, където няма кръв то блести, искри и трепка, трепка и блести. Върхът му е закривен леко нагоре, прилича на грозен палец, шипчетата от назъбената му страна стърчат хищно, а гладката страна пулсира като вена, пълна с кръв.

Ножът е жив.

Докато го държа, докато го използвам, ножът живее, живее, за да отнема живот, трябва да бъде контролиран, някой трябва да му заповядва да убива, но той и сам го иска, копнее да се хвърля напред, да се забива, да прерязва, да мушка и ръга, но същото трябва да искам и аз, моята воля трябва да се съедини с волята на ножа.

Аз съм този, който позволява убийството и който носи пълната отговорност.

Но когато ножът иска, убийството е лесно.

Ако се стигне дотам, ще се проваля ли?

— Не — прошепва ножът.

— Да — шепне вятърът над реката.

Капка пот пада от челото ми върху острието и ножът отново се превръща просто в нож, просто в инструмент, просто в парче метал, което държа в ръка.

Просто нож.

Слагам го на дъното на лодката.

Не съм спирал да треперя. Кашлям още слуз. Оглеждам се, не обръщам внимание на това, че светът се люлее неконтролируемо и оставям вятъра да ме разхлади. Реката започва да прави завой, лодката върви все надолу и напред.

Започва се, мисля. Няма връщане назад.

Вдигам очи и оглеждам дърветата по левия бряг.

Зъбите ми тракат.

Още не виждам пушека.

Хайде, момче, трябва да видя пушека.

Все още не го виждам.

Все още не го виждам.

Реката завива и завива.

Хайде, Манчи.

Все още не виждам пушека.

Трак-трак-трак, зъбите ми. Обвивам ръце около тялото си и…

И виждам пушека! Първо малки облачета, които се издигат над дърветата надолу по реката като малки валма памук.

Добро куче, мисля и стискам зъби, добро куче.

Лодката върви по средата на реката, така че започвам да греба колкото сили имам, за да я доближа до брега.

Треперя толкова силно, че едва държа греблото.

Реката продължава да завива.

Ето го и чепатото дърво, дървото, ударено от гръм, явява ми се отляво.

Знак, че почти съм стигнал.

Лагерът на Аарон е точно зад дървото.

Наближавам.

Кашлям, потя се и треперя, но не пускам греблото. Греба ли, греба, почти се добирам до брега. Ако по някаква причина Виола не може да ходи и да тича, ще трябва да спра лодката до лагера, да отида до нея на брега и да я нося.

Старая се да държа Шума си равен и пуст, но светът ме залива с блясъка си и ме заслепява, така че не се справям добре. Надявам се вятърът да духа достатъчно силно и Манчи да…

— Тод! Тод! Тод! — чувам в далечината. Моето куче лае името ми и примамва Аарон надалеч. — Тод! Тод! Тод!

Вятърът не ми позволява да чуя Шума на Аарон, така че изобщо не знам дали планът с примамката е сработил, но вече подминавам чепатото дърво, така че няма какво друго да правя, освен…

— Тод! Тод!

Хайде, хайде…

Чепатото дърво остава зад мен…

Клякам на дъното на лодката…

— Тод! Тод! — гласът става все по-тих, отдалечава се…

Пукане на клонки…

И тогава чувам „ТОД ХЮИТ!“, гърми като рев на лъв…

Лъв, който се отдалечава след примамката, хванал се в капана ми…

— Хайде — шепна си сам, — хайде, хайде, хайде…

Стиснатите ми юмруци треперят, в тях трепери и греблото, и…

Отминаваме завоя и…

Подминаваме дървото и…

Виждам лагера и…

Ето я.

Ето я.

Аарон го няма, а тя е сама.

Лежи на земята насред лагера.

Не помръдва.

Сърцето ми забива страшно, разкашлям се, но дори не усещам, шепна „моля те, моля те, моля те“ полугласно, греба яростно и приближавам, приближавам лодката до брега, изправям се и скачам във водата, падам веднага, но се улавям за борда на лодката в последния момент и „моля те, моля те, моля те“, изправям се и извличам лодката на пясъка достатъчно навътре, че да не я отнесе водата, пускам я и хуквам, и се препъвам, и тичам към Виола, Виола, Виола…

— Моля те — моля се и тичам, гърдите ми се стяга! — и кашлям, и ме боли, — моля те.

Стигам до нея, ето я пред мен. Очите й са затворени, а устата — полуотворена, слагам ухо на гърдите й, изключвам жуженето на Шума си и воя на вятъра, и лая на Манчи, и крясъците на Аарон, които се носят от гората зад мен.

— Моля те — шепна.

И туп, туп.

Жива е.

— Виола — шепна яростно. Пред очите ми започват да плават светещи петънца, но аз не им обръщам внимание. — Виола!

Разтърсвам я, вземам лицето й в ръцете и я разтърсвам пак, но по-леко.

— Събуди се — шепна. — Събуди се, събуди се, събуди се!

Не мога да я нося. Треперя твърде силно, не мога да пазя равновесие, много съм отслабнал.

Но ако се наложи, ще я нося, проклет да съм.

— Тод! Тод! Тод! — чувам как лае Манчи от дълбините на гората.

— Тод Хюит! — крещи Аарон, докато преследва кучето ми.

И тогава някъде под мен чувам:

— Тод?

— Виола? — казвам, а гърлото ми се стяга и от очите ми потичат сълзи.

Тя ме гледа.

— Не изглеждаш добре — казва, гласът й е слаб, а клепачите й сънено се отпускат. Забелязвам, че очите й са насинени и стомахът ми се преобръща от гняв.

— Трябва да станеш — шепна.

— Той ми даде лекарство… — отвръща тя и пак затваря очи.

— Виола? — разтърсвам я пак. — Виола, той след малко ще се върне. Трябва да се махаме.

Не чувам лай.

— Трябва да тръгваме — казвам. — Веднага!

— Много съм тежка — казва тя, а думите й се сливат неясно.

— Моля те, Виола — казвам, но всъщност вече плача. — Моля те.

Тя примигва и отваря очи.

Погледите ни се срещат.

— Ти дойде да ме спасиш — казва тя.

— Да — отвръщам и кашлям.

— Дойде да ме спасиш — повтаря тя, а лицето й се свива болезнено.

Точно в този момент Манчи изхвърча внезапно от храстите и лае името ми така, сякаш животът му зависи от това.

— ТОД! ТОД! ТОД! — вика той и снове от храстите до нас и обратно. — Аарон! Идва! Аарон!

Виола изплаква тихо, блъсва ме така, че малко остава да ме събори, скача на крака, хваща ме в последния момент преди да падна, двамата се държим един за друг и запазваме равновесие, а аз посочвам лодката.

— Ето! — казвам и се мъча да си поема дъх.

И хукваме…

През лагера…

Към лодката и към реката…

Манчи тича напред и се един скок се мята в лодката… Виола се препъва малко пред мен…

И имаме още пет…

Четири…

Три крачки…

И Аарон изскача от гората зад нас…

Шумът му е толкова силен, че няма нужда да се обръщам да го погледна…

— ТОД ХЮИТ!!

Виола се хваща за лодката, издърпва се и се претъркулва вътре…

И две крачки…

И само една…

Аз стигам лодката и започвам да бутам, напрягам всички сили, за да я плъзна обратно във водата…

И „ТОД ХЮИТ!!“

И той приближава…

И лодката не помръдва…

— АЗ ЩЕ НАКАЖА ГРЕШНИТЕ!

И идва още по-близо…

И лодката не помръдва…

И Шумът му ме удря като юмрук…

И лодката помръдва…

Стъпка и стъпка, и вече съм нагазил във водата, и лодката се движи…

И аз падам…

И нямам сили да се кача в лодката…

И падам във водата, а лодката отплава…

И Виола посяга и сграбчва ризата ми, и ме тегли, докато главата и раменете ми се надигат до борда…

— НЯМА ДА СТАНЕ! — реве Аарон…

И Виола крещи и продължава да ме тегли, докато гърдите ми се плъзват през борда вътре…

И Аарон нагазва във водата…

И ме сграбчва за краката…

— Не! — пищи Виола и ме стиска още по-силно, тегли ме с всичка сила…

И аз съм повдигнат във въздуха…

И лодката спира…

И лицето на Виола е изкривено от усилието…

Но в тази игра на теглене ще победи Аарон…

И тогава чувам „ТОД!“, излаяно с толкова зловещ глас, че в първия момент помислям, че крокодил се е надигнал от реката…

Но това е Манчи…

Манчи е…

Това е моето куче, моето куче, моето куче, което скача край Виола, усещам как лапите му стъпват по гърба ми и се отделят от мен отново, когато той се хвърля напред и се стоварва върху Аарон с вой и ръмжене, и „ТОД!“, а Аарон изкрещява от гняв…

И пуска краката ми.

Виола дърпа ли, дърпа и не ме изпуска, и аз се прекатурвам в лодката право върху нея.

Тласъкът от дърпането отпраща лодката навътре в реката.

Течението я повлича.

Главата ме пронизва, вие ми се свят, трябва да стоя на четири крака, за да пазя равновесие, но се надигам, колкото мога, надвесвам се от лодката и викам:

— Манчи!

Аарон е паднал по гръб на мекия пясък на брега, робата се е заплела в краката му. Манчи е върху лицето му, дере и хапе, лае и ръмжи. Аарон се опитва да го събори от себе си, но Манчи го захапва за носа и разтърсва глава.

И откъсва носа на Аарон от лицето му.

Аарон изревава от болка, всичко е в кръв.

— Манчи! — крещя диво аз. — Бързо, Манчи!

— Манчи! — вика и Виола.

— Хайде, момче!

И Манчи вдига глава от Аарон, чува, че го викам и се обръща да ме погледне…

И Аарон се възползва от това.

— Не! — изпищявам аз.

Аарон сграбчва Манчи за козината и кожата на врата и го вдига нагоре, като едновременно с това се изправя с едно движение.

— Манчи!

Чувам плисък и смътно разбирам, че Виола гребе и се опитва да спре лодката, опитва се да попречи на течението да ни отдалечава още нататък, а светът блести и пулсира, и…

И Аарон е хванал кучето ми.

— ВЪРНИ СЕ ВЕДНАГА ТУК! — крещи Аарон и държи Манчи за кожата във въздуха на една ръка разстояние от себе си. Манчи вече е твърде тежък, за да го държат така и затова джафка от болка, но не мога да видя добре главата му, скрита зад ръката на Аарон.

— Пусни го! — викам.

Аарон свежда лице надолу.

От дупката, където доскоро беше носът му, силно тече кръв, и макар че разкъсаната му буза е позаздравяла, през нея все така се виждат зъбите, и цялата тази зловеща физиономия повтаря, вече почти спокойно думите, които излизат сред бълбукане на кръв и гной:

— Върни се при мен, Тод Хюит.

— Тод? — жално лае Манчи.

Виола гребе яростно, за да ни държи извън течението, но е твърде слаба от това, което й е дал Аарон, и ние се отдалечаваме и отдалечаваме.

— Не — чувам я как си повтаря, — не.

— Пусни го! — пищя аз.

— Момичето или кучето, Тод — вика Аарон, вече съвсем спокоен и затова още по-страшен. — Ти избираш.

Измъквам ножа и го протягам пред себе си, но толкова силно ми се вие свят, че го изпускам на дъното на лодката и главата ми се люшва и се удря в борда.

— Тод? — вика ме Виола, продължава да гребе срещу течението, а лодката се върти ли, върти.

Аз сядам, усещам вкус на кръв, а светът се люлее толкова силно, че малко остава да падна пак.

— Ще те убия — казвам, но съвсем тихо, само на себе си.

— Последна възможност, Тод — вика Аарон, но вече не звучи толкова спокоен.

— Тод? — лае Манчи жално. — Тод?

И не…

— Ще те убия — но гласът ми е само шепот.

И не…

И нямам избор…

И лодката излиза в течението…

И аз поглеждам Виола, която продължава да гребе срещу него, а от брадичката й капят сълзи…

Тя ме поглежда в отговор…

И нямам избор…

— Не — казва тя задавено. — О, не, Тод, не…

И аз слагам длан върху ръката й, за да й кажа да спре да гребе.

Шумът на Аарон изревава червен и черен.

Течението ни поема.

— Прости ми! — викам аз, а реката ни отнася надалеч, думите ми са късчета от самия мене, гърдите ми се свиват на топка и не мога да дишам. — Прости ми, Манчи!

— Тод? — лае той объркан и уплашен, и ме гледа как го изоставям. — Тод?

— Манчи! — пищя аз.

Аарон посяга със свободната си ръка към кучето ми.

— МАНЧИ!

— Тод?

И Аарон извива ръце и се чува ПУК и изпищяване, и последното излайване пресича недовършено и разкъсва сърцето ми завинаги, завинаги.

И болката е твърде силна, твърде силна, твърде силна, ръцете ми са обхванали главата и аз се дърпам назад и устата ми е отворена в един безкраен безмълвен вой, през който изтича цялата чернота, която е вътре в мене.

И аз пропадам в нея.

И повече не знам нищо, само реката ни отнася надалеч, надалеч, надалеч.