Нежна е нощта

Първа глава

През пролетта на хиляда деветстотин и седемнадесета година, когато пристигна за първи път в Цюрих, доктор Ричард Дайвър бе на двадесет и шест години — хубава възраст за един мъж, разцветът на ергенството. Въпреки че беше война, това бе добра възраст за Дик. Той беше вече твърде ценен, представляваше твърде голям капитал, за да бъде изложен на куршумите. Години по-късно му се струваше, че дори в закътаното си убежище той не се бе измъкнал леко, но това убеждение не се затвърди в него — през хиляда деветстотин и седемнадесета подобни мисли му изглеждаха смешни и той самокритично признаваше, че войната изобщо не го е засегнала. От наборната комисия беше получил заповед да завърши специализацията си в Цюрих и да вземе научна степен, както бе възнамерявал.

Швейцария беше остров: от едната му страна долиташе грохотът откъм Гориция, а от другата вилнееше бурята край Сома и Ена. За първи път в швейцарските кантони имаше повече загадъчни, отколкото болни чужденци, но те не се познаваха от пръв поглед — хората, които си шепнеха в малките кафенета в Берн и Женева, можеха да бъдат както търговци на диаманти, така и търговски пътници. Все пак за никого не оставаха незабелязани влаковете със слепи, инвалидите с ампутирани крайници и умиращите трупове. Тези дълги влакови композиции се разминаваха между блесналите езера Констанца и Нюшател. В бирариите и по витрините бяха разлепени ярки плакати, изобразяващи швейцарци, които бранят своите граници през хиляда деветстотин и четиринадесета година — мъже, млади и стари, вперили свиреп поглед от планините към невидимите французи и германци в низината; целта беше сърцето на швейцареца да почувствува, че и той е имал дял в славата на тези дни. Изтреблението продължаваше, плакатите избледняваха и когато Съединените щати се намесиха във войната, нито една страна не се изненада повече от Швейцария.

В ония дни доктор Дайвър бе вече надникнал в бойния театър, макар и отдалеч: през хиляда деветстотин и четиринадесета година той пристигна в Оксфорд като роудсов стипендиант2 от щата Кънетикът. После се завърна в Америка, изкара една година в „Джон Хопкинс“. През хиляда деветстотин и шестнадесета успя да замине за Виена, уверен, че ако не побърза, великият Фройд може да стане жертва на някоя самолетна бомба. По това време смъртта бе вече стара познайница на Виена, но Дик се снабди с достатъчно въглища и петрол, за да може да си седи в стаята на Даменщифтгасе и да пише монографии, които по-късно унищожи, но после пак написа, и преработени, те дадоха основата на книгата, която той публикува в Цюрих през хиляда деветстотин и двадесета. Повечето от нас имат любим, героичен период в живота си и това беше героичният период на Дик Дайвър. Той не знаеше, че е обаятелен, смяташе, че чувствата, които изпитва и които внушава на другите, са нещо обикновено за нормалните хора. През последната година в Ню Хейвън някой го бе нарекъл „Щастливеца Дик“ и този прякор се запечата в паметта му.

„Дик, щастливецо — шепнеше си той, крачейки из стаята край догарящия огън, — провървя ти, моето момче. Провървя ти повече, отколкото на другите.“

В началото на хиляда деветстотин и седемнадесета, когато въглищата вече трудно се намираха, Дик изгори почти стотина от учебниците, които бе насъбрал, но всеки един от тях той хвърляше в огъня със съзнанието, че главното от съдържанието на книгата остава запечатано в паметта му, че дори след пет години той би могъл да го изложи в резюме, ако си заслужава да бъде резюмирано. Прекарваше дълги минути с такива мисли в главата, понякога, когато беше нужно, наметнат с килима, обладан от особеното спокойствие на учения, което повече от всички други неща се приближава до райското блаженство, но което, както ще разкажем по-нататък, трябваше да приключи.

За това, че поне в момента го имаше, той бе благодарен на тялото си — в Ню Хейвън беше блестящ атлет, а сега плуваше в зимните води на Дунава. Споделяше един апартамент с Елкинс, втори секретар при посолството, посещаваха ги две приятни момичета, но само понякога, й това бе всичко, не ходеше често и в посолството. Допирът му с Ед Елкинс породи в него първите съмнения за качеството на мисловната му дейност; не намираше тя да е коренно различна от тази на Елкинс — Елкинс, който бе в състояние да назове по име всички полузащитници от отбора по ръгби на Ню Хейвън през последните тридесет години.

„… Но Щастливеца Дик не трябва да бъде само един от многото способни хора; той не трябва да бъде съвършено непокътнат, трябва дори да носи следи от ударите на живота. А ако животът не му ги нанесе, те не могат да се заменят с болест, разбито сърце или комплекс за малоценност — добре би било личността да бъде пречупена от някоя страна, за да се изгради след това още по-добре от първообраза.“

Отнасяше се с ирония към разсъжденията си, наричаше ги благонравни и „американски“ — смяташе елементарните разсъждения за американски начин на мислене. Даваше си сметка, че е останал незасегнат от горчивината на поражението, и точно това му липсваше.

„Най-доброто, което мога да ти пожелая, дете мое, е поне малко злочестина“ — бе казала орисницата в „Розата и пръстенът“ от Такъри.

Понякога, изпаднал в особено настроение, той разсъждаваше: „Виновен ли съм аз, че в деня на избора Пит Ливингстън се скри в съблекалнята, когато всички го търсеха? И че избраха мен, макар че все още нямах много приятели и в никакъв случай не бих станал председател на курса. А Пит го биваше, той виждаше вярно нещата и трябваше аз да остана в съблекалнята вместо него. Може би щях да го сторя, ако допусках, че има вероятност да ме изберат, макар че седмици наред Мърсър идваше в стаята ми. Всъщност давах си сметка, че имам шанс да ме изберат. А ако се бях опитал сам да си пробутам кандидатурата, когато бяхме на душовете, щеше да избухне спор и добре щях да се наредя.“

Неведнъж след лекции той разговаряше за тези неща с един млад румънски интелигент, който го уверяваше: „Няма доказателства, че хора като Гьоте или Юнг3 например са преживявали «конфликти» в съвременния смисъл на думата. Ти не си философ романтик, а учен. В случая са важни паметта, вътрешната устойчивост, характерът и преди всичко — здравият разум. Това ще ти бъде най-трудното — да преценяваш сам себе си. Познавах един човек, който бе работил в продължение на две години върху мозъка на един вид армадило4, смяташе, че рано или късно ще знае за мозъка на това животно повече от всеки друг. Често спорех с него, казвах му, че не допринася да се разшири кръгът на човешките знания, че е избрал темата си произволно. И когато изпрати работата си в едно медицинско списание, те, разбира се, я отхвърлиха — току-що бяха приели монография на същата тема, разработена от друг. Ето — липса на здрав разум.“

Когато Дик пристигна в Цюрих, ахилесовите му пети не бяха толкова многобройни, че да стигнат за една стоножка, но не бяха и малко — хранеше илюзии, че силата и здравето траят вечно, че в дъното на душата си хората са винаги добри — илюзиите на цяла една нация, лъжите на поколения майки, които са отглеждали децата си в Дивия запад и са пели над люлките им, че пред прага на колибата уж няма вълци. След като взе научното си звание, получи заповед от окръжието, с която го пращаха в новосъздаденото неврологично отделение в Бар-на-Оба. За негово голямо разочарование работата му във Франция беше по-скоро административна, отколкото свързана с практиката. Но за сметка на това намери време да завърши един кратък учебник и да събере материал за следващата си книга. През хиляда деветстотин и деветнадесета година се уволни от армията и се завърна в Цюрих.

Разказаното дотук напомня малко биография, без читателят да има удоволствието да знае, че героят води незначително съществуване, подобно на Грант5 в дюкяна си в Галена, докато съдбата му готви историческа роля. Нека кажем още сега — часът за Дик Дайвър бе вече ударил.

Втора глава

Беше влажен априлски ден, над Албисхорн косо се проточваха облаци, а долу в падините водите бяха замрели. Цюрих не е много различен от американските градове. Дик беше пристигнал преди два дни и чувствуваше, че нещо му липсва; сега разбра какво бе то: усещането, с което човек се движи по пътищата на Франция — увереността, че погледът обхваща всичко, което си струва труда да се види. В Цюрих имаше много други неща освен самия Цюрих — вдигнеш ли очи към покривите, сещаш се за планинските пасища, огласяни от хлопатарите на юници, а над тях — върховете; животът се редеше на пластове, извисяваше се към небесата, сини като на пощенска картичка. Алпийските земи, родината на часовниците и на въжените линии, на въртележките и на празничния камбанен звън, не са непосредствено пред очите на посетителя, докато във Франция лозниците никнат направо от земята под краката ти.

Веднъж в Залцбург Дик изпита още по-сложно усещане — че влиза в допир с един отминал век, чиито мелодии светът бе купил и заимствувал; в една от лабораториите на Цюрихския университет, докато докосваше внимателно кората на един мозък, той се бе почувствувал като майстор часовникар, съвсем различен от човека, който преди две години се носеше като ураган из старите тухлени сгради на университетската болница „Джон Хопкинс“, без да се замисля с ирония за призванието си, когато минаваше под огромната статуя на Христа в преддверието.

Все пак реши да остане още две години в Цюрих, защото не подценяваше ползата от часовникарското изкуство — съвършената прецизност и безкрайното търпение.

Днес той отиде да се види с Франц Грегоровиус от клиниката на Домлер на брега на Цюрихзее. Франц, който беше клиничен патолог, родом от Валдените6, няколко години по-възрастен от Дик, го посрещна на спирката. Беше сдържан и с осанка като на Калиостро7, която контрастираше със смирения му поглед; беше от трето коляно на рода Грегоровиус — дядо му бе преподавател на Краплен8, когато психиатрията е излизала от бездната на времето, за да стане наука. По характер беше горд, пламенен и стеснителен — ласкаеше се от мисълта, че е хипнотизатор. Първичното дарование на рода очевидно се бе поизчерпало, но Франц безспорно щеше да стане добър лекар.

По пътя за клиниката той каза:

— Разкажи ми военните си приключения. И ти ли си се променил като останалите? Все още си свеж като пролетно картофче. Имаш същото неостаряващо американско лице.

— Не видях нищо от войната — отвърна Дик. — Предполагам, че го знаеш от писмата ми, Франц.

— Няма значение — при нас имаме няколко души, нервно разстроени само от това, че са чули някъде далеч от тях да падат бомби. Имаме и няколко пациенти, които само са чели вестниците.

— Струва ми се, че това са глупости.

— Може и да са, Дик. Но нашата клиника е за богати пациенти и ние не споменаваме думата глупости. Кажи откровено, защо дойде, за да се видиш с мен или с онова момиче?

Двамата се изгледаха, а Франц се усмихна загадъчно.

— В началото, разбира се, четях всичките й писма — каза той с официален басов глас. — Но когато в нея започна промяната, елементарната деликатност не ми позволяваше да отварям повече писмата й. Случаят стана твой.

— Тогава тя е добре? — осведоми се Дик.

— Напълно добре. За нея се грижа аз, впрочем грижа се за повечето пациенти англичани и американци. Те ме наричат доктор Грегъри.

— Нека ти обясня за това момиче — каза Дик. — Виждал съм я само веднъж, това е самата истина. Когато дойдох да се сбогувам с теб, преди да отпътувам за Франция. За първи път бях облякъл униформа и се чувствувах много неловко — отдавах чест на редници и въобще не знаех как да се държа.

— Защо не си в униформа и днес?

— Та аз се уволних преди три седмици. А ето как се случи, че срещнах това момиче. Когато се сбогувах с теб, тръгнах към онази ваша сграда край езерото да си взема велосипеда…

— Към „Кедрите“?

— … нощта беше чудесна, луната беше изгряла над върха…

— Над Кренцег.

— … настигнах една сестра и едно младо момиче. Не ми мина през ума, че момичето може да е пациентка; запитах сестрата за разписанието на електрическата железница и тръгнахме заедно. Момичето беше най-красивото, което някога съм виждал.

— И продължава да е.

— Никога не беше виждала американска униформа, разговаряхме и аз не намирах нищо особено в това. — Той спря изведнъж, защото усети, че мисълта му клони към познат обрат, след това продължи: — Работата е там, Франц, че аз не съм тъй закоравял като теб — все още не съм; когато видя една тъй хубава външност, става ми мъчно за онова, което се крие под нея. Това беше всичко — докато не започнах да получавам писма.

— Не би могло да й се случи нищо по-добро — каза Франц прочувствено, — най-неочаквано пренасочване на съзнанието. Ето защо излязох да те посрещна, макар че днес съм много зает. Искам да дойдеш в кабинета ми и да си поговорим надълго и нашироко, преди да я видиш. Впрочем изпратих я в Цюрих с няколко поръчки.

Гласът му трепереше от ентусиазъм.

— Трябва да ти кажа, че я изпратих без болногледачка, заедно с една по-лабилна от нея пациентка. Гордея се с този случай, с който се справих благодарение на твоята неочаквана помощ.

Пътят следваше бреговата линия на Цюрихзее, след това навлезе в плодородни земи, пасища и леки възвишения, с накацали по тях дървени вили. Слънцето изплува в безбрежната синева на небето — пред тях се разстилаше типичната засмяна швейцарска долина, изпълнена с приятен шепот и звуци, с хубаво, свежо ухание на здраве и бодрост.

Клиниката на професор Домлер се състоеше от три стари и две нови сгради, разположени между едно малко плато и езерния бряг. При основаването й преди десет години тя беше единствената модерна клиника за душевноболни; случаен наблюдател, който я погледнеше с непрофесионално око, едва ли би се досетил, че вижда убежище за хора, загубили душевното си равновесие, станали непълноценни или опасни за другите, макар че две от сградите бяха оградени — впрочем стените не изглеждаха толкова високи, колкото бяха в действителност, защото линията им беше смекчена от пълзящите растения по тях. Беше слънчево и навън няколко мъже прехвърляха сено с вили; тук-таме, след като колата навлезе в района на клиниката, се забелязваше по някой пациент да се разхожда по пътеките, следван от болногледачка, бялнала се като бяло знаме.

Франц въведе Дик в кабинета си и му се извини, че ще се върне след половин час. Останал сам, Дик закрачи из стаята и се опита да доизгради представите си за Франц, съдейки по безпорядъка на бюрото му, по собствените му книги и по книгите, притежавани или написани от баща му и дядо му; по окачената на стената голяма кафеникава снимка на баща му — израз на швейцарската синовна почит. В стаята беше задушно. Дик отвори френския прозорец и вътре нахлу сноп слънчева светлина. Внезапно мисълта му отскочи към младата пациентка.

За осем месеца беше получил от нея около петдесет писма. В първото тя се извиняваше, обясняваше, че е чула как в Америка момичетата пишат писма на непознати войници. Била научила името и адреса му от доктор Грегъри и се надявала, че той няма да се сърди, ако от време на време му пише по някое писмо, за да му пожелае всичко най-хубаво.

Писмото бе явно в тона на „Чичо Дългокрачко“ и „Хитрушата Моли“ — писмовни сборници с игриво сантиментално съдържание, на мода в Щатите. Но приликата свършваше дотук.

Писмата можеха да се разделят на две категории: тези от първата категория бяха до сключването на примирието и явно носеха отпечатъка на патологична неуравновесеност, докато писмата от втория вид идваха след това, бяха напълно нормални и свидетелствуваха за една богата и съзряваща душевност. През последните, скучни месеци в Бар-на-Оба Дик бе очаквал с нетърпение писмата от втория вид, макар че дори в първите писма той беше доловил нещо повече от онова, за което Франц би могъл да се досети.

В друго писмо:

Имаше и други писма, в които между безпомощно накъсаната мисъл се прокрадваха тревожни просветления.

И по-нататък:

След това мина един месец без писма. После изведнъж дойде промяната.

След това писмата взеха да редеят, но той продължи да отговаря. В едно от тях тя казваше:

Все пак, когато поради една или друга причина отговорът на Дик закъснееше, следваше многословен изблик, зад който прозираше тревогата на влюбения: „Може би ви отегчавам“ или: „Боях се и предположих, че…“ и „Нощно време не мога да се отърва от мисълта, че може би сте болен“.

Дик наистина беше болен — имаше грип. Когато болестта мина, той бе много изтощен и прекрати цялата си кореспонденция, с изключение на деловите писма. Не мина много време и споменът за нея бе заличен от осезателното присъствие на едно момиче от щата Уискънсин, телефонистка в щаба в Бар-на-Оба. Имаше червени устни като от рекламен плакат и когато говореха за нея в стола, цинично й прикачваха прозвището „Дай ми линия“.

Франц се върна в кабинета си, изпълнен с чувство за собствено достойнство. Дик заключи, че той вероятно ще стане добър болничен лекар, по ясния и отсечен глас, с който мъмреше сестрите и пациентите — очевидно това идваше не от нерви, а от една огромна и безобидна суетност. Истинските му емоции бяха много по-дълбоко в него и той ги пазеше за себе си.

— А сега за това момиче, Дик — започна той. — Разбира се, иска ми се да те разпитам как си и да ти разкажа за себе си, но първо да поговорим за момичето, защото отдавна те чакам да ти кажа тези неща.

Извади от картотечния шкаф една папка, прелисти я, реши, че не му е нужна и я сложи обратно на мястото й. И започна направо да разказва.

Трета глава

Преди година и половина приблизително доктор Домлер получил не твърде ясно писмо от един американски джентълмен, живущ в Лозана, някой си Девъру Уорън, от рода Уорън в Чикаго. Уговорили си среша и един ден мистър Уорън пристигнал в клиниката с дъщеря си Никол, шестнадесетгодишно момиче. Тя очевидно не била добре и сестрата, която я придружавала, я извела да се разходят из околността, докато мистър Уорън се консултира.

Уорън бил необикновено красив мъж, изглеждал на по-малко от четиридесет години. Бил образец на хубав американец във всяко отношение: висок, с широки рамене, добре сложен — un homme tres chic, както доктор Домлер го описал на Франц. Имал големи сиви очи, зачервени от гребане по Женевското езеро, и всичко в него говорело, че той е от ония хора, които са видели света откъм най-добрата му страна. Разговорът се водел на немски, защото се оказало, че навремето той учил в Гьотинген. Бил нервен и очевидно много възбуден поради работата, за която дошъл.

— Доктор Домлер, дъщеря ми не е добре, главата й не е в ред. Пращал съм я при специалисти, наемал съм й болногледачки, два пъти я подложихме на сънна терапия, но положението се влоши, не е по силите ми да се справя и ми препоръчаха горещо да дойда при вас.

— Така… — казал доктор Домлер. — Най-добре да започнете от началото и да ми разкажете всичко.

— Начало изобщо няма, не ми е известно да е имало случай на умопомрачение в семейството, било от едната страна, било от другата. Майката на Никол почина, когато тя беше на дванадесет години, и аз й бях, така да се каже, и баща, и майка, с помощта на гувернантките — и баща, и майка.

Бил много развълнуван, когато казвал това. Доктор Домлер забелязал, че очите му се просълзили, и едва тогава доловил, че дъхът му намирисва на уиски.

— Като дете беше тъй мила — всички бяха луди по нея, всички, които я познаваха. Беше дяволита и весела като птичка. Обичаше да чете, да рисува, да танцува и да свири на пиано — обичаше всичко. Жена ми често казваше, че единствена тя от децата ни не плачела нощно време. Имам една по-голяма дъщеря и един син, който умря, но Никол беше… Никол беше…

Той замлъкнал безпомощно и доктор Домлер му помогнал.

— Тя е била едно напълно нормално, събудено и весело дете.

— Напълно.

Доктор Домлер изчакал да чуе по-нататък. Мистър Уорън поклатил глава, въздъхнал дълбоко, хвърлил бърз поглед към доктор Домлер и отново свел очи.

— Преди осем месеца приблизително, може да са били и шест, а може и десет — не си спомням точно къде бяхме по това време, тя започна да прави странни неща — ненормални неща. Сестра й първа ми заговори затова, защото към мен Никол не се промени — добавил той бързо, сякаш някой го обвинил, че той е виновен, — към мен тя си остана същото мило момиченце. Първата неприятност беше във връзка с един прислужник.

— О, да — потвърдил доктор Домлер и кимнал с беловласата си глава, сякаш подобно на Шерлок Холмс той знаел предварително, че в този момент наяве ще излезе именно един прислужник.

— Имах един прислужник, беше в дома ни от години — впрочем швейцарец. — Той вдигнал очи към доктор Домлер, сякаш очаквал патриотично одобрение за избора си.

— И тя си внуши налудничави неща за него. Мислеше, че той я задиря — разбира се, навремето аз й повярвах и го уволних, но сега знам, че това са били глупости.

— Какво казваше тя, че й е направил?

— Това предизвика първото ни съмнение — лекарите не можаха да изкопчат нищо. Тя само ги поглеждаше тъй, сякаш те трябва да знаят какво й е сторил той. Но очевидно искаше да каже, че се е държал неприлично с нея — поведението й не оставяше никакви съмнения.

— Разбирам.

— Аз естествено съм чел за жени, които изпитват самота и започват да си внушават, че под леглото им се крие някой мъж и други такива работи, но защо трябваше Никол да си създава такива фикции? Тя можеше да има всеки младеж, когото пожелае. Бяхме в Лейк Форест — курортно селище недалеч от Чикаго, където имаме вила — и тя бе навън по цял ден, играеше с момчетата голф или тенис. Някои от тях доста се бяха увлекли по нея.

През цялото време, докато Уорън говорил, част от съзнанието на изсушения и сбръчкан старец доктор Домлер било насочено към Чикаго. Някога на младини имал възможност да отиде в Чикаго като научен работник и доцент в университета, може би там щял да забогатее и да се сдобие със своя собствена клиника, вместо да бъде собственик на една незначителна част от това болнично заведение в Швейцария. Като си помислил, че неговите недостатъчни знания — недостатъчни според личната му преценка — ще трябва да се разпрострат върху това огромно пространство, върху тези безкрайни нивя и прерии, решил да не отива. В ония дни бил чел за Чикаго, за големите, едва ли не феодални семейства като Армър, Палмър, Фийлд, Крейн, Уорън, Суифт, Макормък и много други и оттогава насам немалко от неговите пациенти дошли от тези слоеве на Чикаго и Ню Йорк.

— Положението й се влоши — продължил Уорън. — Получи нервна криза или нещо от този род — започна да говори все по-несвързани и по-несвързани неща. — Сестра й записа някои от тях. — И той подал на лекаря няколкократно сгънат лист.

— Почти всичко е за мъже, които искали да я нападнат, хора, които познавала или срещала на улицата, едва ли не всеки…

Той разказал за тревогата и отчаянието, за ужасните моменти, които едно семейство преживява при подобни обстоятелства, за напразните усилия, които положили в Америка, и накрая за надеждата, че една промяна на обстановката ще й помогне — затова той прекосил подводната блокада и довел дъщеря си в Швейцария.

— … на борда на американски кръстосвач — пояснил той не без известна гордост. — Успях да уредя това, защото ми провървя. И позволете ми да добавя — усмихнал се той скромно, — защото, както казват: парите нямат значение.

— Нямат, разбира се — съгласил се сухо доктор Домлер.

Той усещал, че човекът, който стои пред него, крие нещо, чудел се какво и защо. Или ако греши в подозренията си, защо тогава тази елегантна мъжка фигура в спортен костюм, отпусната небрежно в креслото, създава в стаята такава фалшива атмосфера? Във февруарския ден витаела трагедия, сякаш били пречупени крилата на птиче, извършената злина почти прозирала зад настроението в стаята.

— Бих желал… да поговоря с нея, поне няколко минути — казал Домлер на английски с чувството, че така ще се приближи повече до Уорън.

Няколко дена след като Уорън оставил дъщеря си и се завърнал в Лозана, докторът и Франц вписали в картона на Никол:

Зачакали с нарастващ интерес посещението на мистър Уорън; той обещал, че ще дойде повторно, а дните минавали.

Уорън се бавел. След две седмици доктор Домлер му писал. Тъй като Уорън продължил да мълчи, той извършил нещо, което в ония дни било une folie12, и телефонирал в „Гран Отел“ във Верве. От прислужника му той научил, че мистър Уорън си стягал багажа да отплува за Америка. Но доктор Домлер знаел, че четиридесетте швейцарски франка за телефонния разговор ще се впишат в регистъра на клиниката, кръвта на дедите му от почетната стража на Тюйлери кипнала и — Уорън бил принуден да вземе слушалката.

— Абсолютно необходимо е — трябва да дойдете. От това зависи здравето на дъщеря ви. Не мога да поема отговорност.

— Но, докторе, нали точно затова сте там. Викат ме да се върна по спешност.

Доктор Домлер никога не бил водил такъв далечен телефонен разговор, обаче отправил искането си тъй ултимативно, че притиснатият до стената американец отстъпил. Половин час след повторното си пристигане край Цюрихзее Уорън капитулирал: широките му рамене се затресли от ридания под добре ушития костюм, очите му се зачервили като слънцето над Женевското езеро и ужасната история изплувала наяве.

— Не знам как се случи — казал той с пресипнал глас. — Не знам… не знам как. Когато майка и почина, тя беше още мъничка и идваше в леглото ми всяка сутрин, понякога спеше при мен. Мъчно ми беше за бедното дете. След това, където и да ходехме, с кола или с влак, държахме ръцете си. Тя често ми пееше. Казвахме си: „Сега целия следобед няма да обръщаме внимание на никой друг — ще бъдем само двамата“ или: „Тази сутрин си моя и аз съм твой.“ — В гласа му прозвучаха нотки на горчив сарказъм.

— Хората казваха — каква чудесна двойка, баща и дъщеря, бяха готови да се просълзят. Бяхме едва ли не като любовници — и в един момент наистина станахме любовници. Десет минути след като се случи, аз бях готов да се застрелям, но, изглежда, до такава степен съм пропаднал, че нямах и кураж да го сторя.

— Какво стана после? — запитал доктор Домлер и отново си спомнил за Чикаго и за бледния, тих джентълмен с пенсне, който дошъл да го види в Цюрих преди тридесет години. — Това продължи ли?

— О, не! Тя почти… тя изведнъж стана затворена. Само казваше: „Няма нищо, няма нищо, татко. Няма значение.“

— Имаше ли последствия?

— Не. — От него се изтръгнало конвулсивно стенание и той издухал носа си няколко пъти.

— Само че сега има твърде големи последствия.

След като Домлер чул цялата история, той се облегнал със средноборжуазно доволство в креслото зад бюрото и си казал наум: „Селяк!“ В продължение на двадесет години той твърде рядко си позволявал подобни преценки. След това добавил гласно:

— Препоръчвам ви да прекарате нощта в някой хотел в Цюрих и да дойдете да се видим пак утре преди обед.

— А след това?

Доктор Домлер разперил многозначително ръце.

— Чикаго — посъветвал го той.

Четвърта глава

— Така разбрахме как стоят нещата — продължи Франц. — Домлер казал на Уорън, че ще се заеме със случая, ако той се съгласи да не вижда повече дъщеря си, най-малко в течение на пет години. След като се съвзел от моментната си слабост, най-голямата грижа на Уорън била да не би по някакъв начин историята да стигне до Америка.

— Съставихме обикновения за такива заболявания режим на лечение и зачакахме. Изгледите не бяха добри — както знаеш, случаите на оздравяване, дори при така нареченото лечение в нормална среда, са твърде редки на тази възраст.

— Първите писма не подсказваха нищо добро — съгласи се Дик.

— Да, и бяха съвсем типични. Доста се колебах, преди да разреша първото й писмо да се изпрати от клиниката. След това си казах — няма да е зле Дик да знае, че ние тук продължаваме да работим. Беше благородно от твоя страна, че й отговори. Дик въздъхна.

— Тя бе тъй хубава — в плика бе сложила и много свои снимки. А там цял месец нямах какво да правя. Във всичките си писма говорех само това: „Бъдете добро момиче и слушайте лекарите.“

— Това беше достатъчно за нея — да има във външния свят някого, за когото да мисли. Известно време нямаше никого — само сестра си, но изглежда, че не я чувствува много близка. Освен това четяхме писмата й, това ни улесняваше да разберем какво е състоянието й.

— Радвам се.

— Разбираш ли сега какво се е случило? В началото тя се е чувствувала съучастник в извършеното. Само така можем да си обясним първоначалната стабилност и устойчивостта на характера й. Най-напред идва този шок. След това тя отива в пансион, чува какво говорят другите момичета и от чисто чувство за самосъхранение си изработва убеждението, че няма съучастничество от нейна страна — оттук нататък вече е лесно да се озове в един химеричен свят, където всички мъже са злонамерени и колкото повече ги обичаш и им се доверяваш, толкова по…

— А тя казвала ли е някога нещо за тази ужасна случка?

— Не, и трябва да ти кажа, че през месец октомври, когато изглеждаше вече нормална, ние изпаднахме в затруднение. Ако беше на тридесет години, щяхме да я оставим сама да се приспособи, но тъй като е твърде млада, имаше опасност да се стабилизира, като всичко в нея си остане изкривено. Затова доктор Домлер й каза направо: „Сега поемате сама отговорността за себе си. Това съвсем не означава, че всичко за вас е свършило — животът ви едва сега започва“ и т.н., и т.н. Тя действително е много интелигентна, така че той й даде да чете Фройд, с мярка, разбира се, и тя прояви голям интерес. Стана любимка на всички ни тук. Но е затворена.

Той се поколеба, след това добави: — Често се питахме дали в последните си писма до теб, които тя пускаше сама от Цюрих, е казала нещо, което би ни помогнало да разберем какво е психическото й състояние и какви са плановете й за бъдещето. Дик се замисли.

— И да, и не — ако искате, ще ви донеса писмата. Не се чувствува песимизъм, изглежда жадна за живот не по-малко от всеки друг, дори е малко романтична. Понякога говори за „миналото“, тъй както говорят хората, били в затвора. Но никога не знаеш дали, когато казват „миналото“, имат предвид престъплението, времето, прекарано в затвора, или всичко преживяно. В края на краищата в нейния живот аз съм само един фигурант.

— Съвсем ясно разбирам какво е положението ти и още веднъж ти изказвам нашата признателност. Заради това исках да си поговорим, преди да я видиш. Дик се засмя.

— Мислиш си, че щом ме види, ще ми се хвърли на врата?

— Не, не това. Но ще те моля да бъдеш много внимателен. Ти си привлекателен за жените, Дик.

— Тогава бог да ми е на помощ! Е, добре, ще бъда внимателен и отблъскващ — винаги преди да я видя, ще дъвча чесън и ще съм брадясал. Ще я накарам да побегне от мен.

— Само не чесън! — пресече го Франц, който не разбра шегата. — Не трябва да си компрометираш кариерата. Но ти не го казваш напълно сериозно, нали?

— … И ще понакуцвам. И без това в квартирата си нямам вана.

— Ти само се шегуваш — отдъхна си Франц или по-скоро прие позата на човек, изпитал облекчение. — А сега кажи ми нещо за себе си, за плановете си.

— Имам само един план, Франц — да бъда добър психиатър — най-добрият психиатър, живял някога.

Франц се усмихна любезно, но разбра, че този път Дик не се шегува.

— Това е много хубаво и чисто по американски — каза той. — За нас е по-трудно. — Той стана и отиде до френския прозорец.

— Стоя тук и гледам Цюрих — отсреща е камбанарията на „Грос Мюнстер“. В подземието е погребан дядо ми. Зад моста оттатък почива Лафатер, мой прадядо, който е казал, че не иска да го погребат в подземието на която и да било черква. Недалеч е статуята на друг мой прародител — Хайнрих Песталоци, също и статуята на доктор Алфред Ешер. А над всички тях стои Цвингли13 — непрекъснато имам пред очите си пантеон на велики хора.

— Разбирам — каза Дик и стана. — Просто се разприказвах на едро. Всичко започва отначало. Повечето американци във Франция са луди да се върнат у дома, но аз не — от армията ще продължават да ми плащат до края на годината, стига да ходя на лекции в университета. Не говори ли това, че правителството решава нещата със замах и знае кои са бъдещите велики хора на страната? След това ще си ида у дома за един месец да видя баща си. После се връщам — предложиха ми работа.

— Къде?

— Вашите конкуренти — клиниката на Гизлер край Интерлакен.

— Не се залавяй с тях — посъветва го Франц. — За една година смениха десетина млади хора. Гизлер е в маниакална депресия и клиниката се управлява от жена му и от нейния любовник — разбира се, казвам ти това под секрет.

— Какво става със старите ти планове за Америка? — запита го Дик шеговито. — Хайде, отиваме в Ню Йорк и основаваме свръхмодерна клиника за милиардери.

— Това бяха студентски приказки.

Дик обядва с Франц, жена му и тяхното кученце, което миришеше на изгорял каучук, във вилата им в дъното на парка. Почувствува се малко потиснат, не от скромността на семейното гнездо на Франц, нито от фрау Грегоровиус, която се оказа точно такава, каквато можеше да се предположи, а от това, че, както изглежда, Франц изведнъж бе стеснил хоризонта си. Дик гледаше на аскетизма по съвсем различен начин — можеше да го приеме като средство за постигане на дадена цел, дори като начин на живот, благодарение на който би достигнал до славата. Но трудно можеше да се примири с мисълта да окастри живота си по такъв начин, че да се чувствува в него като в чужди дрехи. Домашните навици на Франц и на съпругата му, които се суетяха в тясното си жилище, бяха лишени от привлекателност и не биха подхождали на човек с поне малко авантюристичен дух. Прекараните във Франция следвоенни месеци, пищните тържества при демобилизацията, протекли под знака на американската разточителност, бяха променили представите на Дик. От друга страна, мъже и жени го величаеха и може би това го бе накарало да се върне към центъра на големия швейцарски часовников механизъм — интуицията, че това не е полезно за един сериозен мъж.

Държа се към Кете Грегоровиус тъй мило, че тя се почувствува обаятелна, но същевременно й ставаше все по-неудобно от това, че обедът се състоеше главно от карфиол; той от своя страна се кореше вътрешно, защото съзнаваше, че у него се загнездва някаква повърхностност.

„Нима и аз съм като всички останали? — имаше навика да си мисли той нощно време, вперил очи в тъмнината. — Нима съм като другите?“

Това не бе добра мисловна храна за един социалист, но напълно подходяща за хората, които извършват по-голяма част от най-ценната работа на света. Истината беше, че от няколко месеца насам бе започнал да разграничава нещата — период, до който стига всеки млад човек — и да си поставя въпроса заслужава ли да се умре за нещо, в което вече не вярваш. В безмълвните бели нощи на Цюрих той се взираше в прозореца на един килер на отсрещната къща, осветена от уличната лампа, и си повтаряше, че иска да бъде добър, да бъде благороден, да бъде смел и мъдър, но всичко това е много трудно. Искаше и да бъде обичан, ако успее да смести и това между другото.

Пета глава

Верандата на централната сграда бе осветена от отворените френски прозорци, само лехата с гладиоли чезнеше в пълната сянка, хвърляна от околните стени и фантастичните очертания на железните градински столове. Между фигурите, които се открояваха на прозореца, от време на време се мяркаше силуетът на мис Уорън, който бързо се насочи навън, щом тя го забеляза; когато прекоси прага, лицето й за последен път улови светлината и сякаш я отнесе навън със себе си. Тя пристъпяше отмерено — през цялата изтекла седмица в ушите й бяха звънтели мелодии, песни за знойни летни небеса и диви усои, а когато той пристигна, пеенето, което чуваше, зазвуча тъй ясно, че би могла да му приглася.

— Как сте, капитане — каза тя и с усилие откъсна очите си от неговите, сякаш погледите им се бяха сплели. — Ще седнем ли тук? — Тя остана неподвижна и се огледа за миг. — Лятото почти настъпи.

Навън я последва една набита жена, загърната в шал.

Никол й представи Дик:

— Сеньора…

Франц се изви и се отдалечи, а Дик нагласи три стола един срещу друг.

— Каква хубава нощ — каза сеньората.

— Muy bella14 — съгласи се Никол; след това се обърна към Дик: — Дълго ли ще стоите тук?

— В Цюрих ще бъда дълго време, ако това имате предвид.

— Всъщност това е първата истинска пролетна нощ — намеси се сеньората.

— И колко ще останете?

— Най-малко до юли.

— Аз си тръгвам през юни.

— Юни е чудесен месец тук — отбеляза сеньората. — По-добре е да останете и през юни и да отпътувате през юли, когато е вече много горещо.

— Къде ще отидете? — запита той Никол.

— Някъде заедно със сестра ми — надявам се някъде, където е оживено, защото загубих тъй много време. Но може би ще решат, че в началото е по-добре да отида на някое спокойно място — може би на езерото Комо. Защо не дойдете на Комо?

— А, Комо… — започна сеньората.

Когато влязоха в сградата, посрещнаха ги звуците на „Леката кавалерия“ от Супе, изпълнявана от оркестрово трио. Никол използува това, за да остане права, и нейната младост и красота така го поразиха, че вълнението, което се бе загнездило в него, се засили и го изпълни целия. Тя се усмихна с трогателна детинска усмивка, събрала цялата загубена младост на света.

— Музиката е толкова шумна, че не можем да се чуваме — нека се поразходим. Buenas noches, Senora.15

— Лека нощ, лека нощ — отвърна тя на развален английски.

Слязоха от двете стъпала на пътеката, над която за миг премина сянка, и тя го хвана под ръка.

— Имам някои плочи, сестра ми ги изпрати от Америка — започна тя. — Другия път, като дойдете, ще ги чуете — знам едно място, където можем да сложим грамофона и никой няма да ни чуе.

— Това ще бъде чудесно.

— Знаете ли „Хиндустан“? — запита го тя с блеснали очи. — Не бях я чувала досега, но ми хареса. Имам и „Защо ми казват бейби?“, и „Щастлив съм, че плачеш за мен“. Сигурно сте танцували на тези мелодии в Париж?

— Не ходих в Париж.

Когато вървеше, по кремавата й рокля играеха сини и сиви отблясъци, а светлорусата й коса заслепяваше Дик — всеки път, когато се обръщаше към нея, тя се усмихваше, а когато минаваха под крайпътните светлини, лицето й засияваше като ангелско. Тя му благодареше за всичко, сякаш той я бе извел на танци, и докато Дик ставаше все по-малко сигурен какво е отношението му към нея, нейната увереност нарастваше — присъствието й беше тъй възбуждащо, сякаш тя бе събрала в себе си веселието на света.

— Не ми налагат никакви ограничения — продължи тя. — Ще ви пусна две хубави мелодии: „Почакай кравите да се завърнат“ и „Довиждане, Александър“.

Следващия път, когато се видяха, една седмина по-късно, той закъсня и Никол го чакаше на пътеката, по която той трябваше да мине на излизане от къщата на Франц. Косата й, опъната зад ушите, се разстилаше по раменете, лицето й изглеждаше току-що изплувало изпод косите и като че ли точно в този момент тя излизаше от гора и лунната светлина я обливаше. Излизаше от неизвестността; Дик искаше тя да няма минало, да бъде просто едно загубило се момиче, което няма друг адрес освен нощта, от която е дошло. Тръгнаха към тайното място, където тя бе скрила грамофона, заобиколиха работилницата, изкачиха се по едни скали и седнаха зад ниската стена; пред очите им в продължение на километри и километри се разстилаше нощта.

Пренесоха се в Америка: дори Франц, с неговите представи, че Дик е неотразим като Лотарио16, не би могъл да допусне, че двамата тъй бързо ще се разберат и ще си допаднат. Извиняваха се „много“ — „нали не ми се сърдите“; срещнаха се в едно такси — „скъпи“; техните желания личаха в усмивките им, намериха се в Хиндустан, а малко след това се скараха, защото „никой не го е грижа“ — накрая „единият“ от двамата си отиде и остави другия да плаче, „да бъде тъй тъжен, тъжен“.

Мелодиите, събрали в себе си отминали мигове и бъдещи надежди, се носеха тихо във валезийската нощ. Щом грамофонът заглъхнеше, един щурец решаваше, че е дошъл неговият ред, и запълваше паузата с единствената си нота. Никол започна да навива механизма по-рядко и по-рядко, грамофонът замлъкна и тя започна да му пее:

Звуците излизаха от устата й чисти, без да се задъхва. Дик стана изведнъж.

— Какво има, не ви ли харесва?

— Разбира се, че ми харесва.

— А ето какво научих от нашата готвачка вкъщи:

— Харесва ли ви?

Тя му отправи усмивка, в която вложи всичко, което беше у нея, усмивка, обещаваща много в замяна на съвсем мъничко — само едно ответно трепване, малко взаимност. Минутите се нижеха, младостта на върбите, уханието на заобикалящия ги нощен свят се преливаше в Никол.

Тя се изправи, спъна се в грамофона, политна към него, облегна се за миг на рамото му — след това се отдалечи.

— Имам още една плоча. Чували ли сте „Сбогом, Лети“? Предполагам, че да.

— Наистина вие не разбирате — нищичко не съм чувал.

„Нито съм опознал, нито съм помирисал, нито вкусил“ — можеше да добави той; само момичета с пламнали бузи в топлите потайни стаи. Младите госпожици, които бе познавал в „Ню Йорк“ през хиляда деветстотин и четиринадесета година, целуваха, като казваха: „Ето!“, опрели ръце на гърдите на мъжа, за да могат да го отблъснат от себе си. А сега пред него беше това същество, едва спасило се от крушение, и той го възприемаше като квинтесенцията на един свят…

Шеста глава

Когато отново я видя, беше май. Обядваха в Цюрих и двамата се държаха резервирано като дипломати; здравият разум явно подсказваше, че той не трябва да се вижда с това момиче; все пак, когато от една съседна маса в нея впи очи някакъв непознат — мъжки поглед, обезпокояващ като ненанесен в картата на мореплавателя фар, — той го загледа сдържано, но заплашително, докато другият извърна глава.

— Обикновен зяпач — обясни й той весело. — Загледал се беше в дрехите ви. Защо имате толкова много дрехи?

— Сестра ми казва, че сме много богати — отвърна тя скромно. — Откакто баба ни почина.

— Простено ви е.

Беше достатъчно по-възрастен от Никол, за да гледа благосклонно на младежките й слабости и удоволствия — тя се бе спряла за миг пред огледалото във фоайето на ресторанта, за да може неподкупната амалгама да й върне нейния образ. Той се радваше, че тя протяга ръце към нови октави на живота, че осъзнава богатството и красотата си. Гледаше да й избие от главата всеки помисъл, че благодарение на него тя е възвърнала равновесието си — радваше се, че тя се опитва да изгради своето щастие и увереност в себе си независимо от него, трудното беше, че накрая Никол поставяше всичко това в краката му като дарове от жертвена амброзия и молитвена мирта.

Първата седмица на лятото завари Дик отново в Цюрих. Той бе подредил монографиите си и всичко написано в армията с намерение да ги преработи и издаде в една „Психология за психиатри“. Въпроса за издателя той смяташе за уреден; освен това бе влязъл във връзка с един беден студент, който щеше да оглади стиловите му грешки на немски. Според Франц това беше прибързана работа, но веднъж, докато обядваха, Дик му обясни, че безпретенциозността на избраната тема е обезоръжаваща.

— Това са неща, които никога няма да знам тъй добре, както сега — настоя той. — Подозирам, че този въпрос не се смята за основен, защото никому не е донесъл признание. Слабостта на професията е, че тя е привлекателна за хора, които са с поне малко изкривена или обременена душевност. Щом навлизат в професията, започват да търсят компенсация, като се ориентират главно към клиничната страна, към практиката — така печелят борбата, без да са се борили.

Но ти, Франц, не си такъв, защото съдбата те е предопределила за тази професия дълго преди да се родиш. Трябва да си благодарен на провидението, че не е било необходимо да разкриваш „склонностите“ си — аз станах психиатър, защото в „Сейнт Хилда“ в Оксфорд имаше едно момиче, което посещаваше същите лекции. Може да говоря изтъркани работи, но не искам няколко халби бира да изтрият това, което е сега в съзнанието ми.

— Добре — отвърна Франц. — Ти си американец. Можеш да направиш това, без то да ти навреди професионално. Аз не обичам тези общи неща. Скоро ще започнеш да пишеш малки книжки, озаглавени „Дълбоки мисли за лаика“, които ще са тъй опростени, че ще бъдат гаранция срещу всеки опит за самостоятелно мислене. Ако баща ми беше жив, щеше да те погледне и да изръмжи презрително. Щеше да вземе салфетката си, да я сгъне ей така, да вдигне ето този пръстен за салфетки — той вдигна пръстена от кафяво дърво със скулптирана глава на глиган — и да каже: „Впечатлението ми е…“ След това щеше да те погледне и да отсече: „Хайде, няма смисъл“; щеше да замълчи, отново да изръмжи презрително и обедът щеше да свърши.

— Днес съм сам — каза Дик сприхаво. — Но утре може и да не съм. Тогава и аз ще сгъвам салфетки като баща ти и ще ръмжа презрително.

Франц замълча.

— Какво става с нашата пациентка? — запита той.

— Не знам.

— Би трябвало вече да знаеш.

— Харесва ми. Привлекателна е. Но какво искаш от мен — да я взема и отведа горе в царството на еделвайса?…

— Не, помислих си — щом пишеш научни трудове, може би имаш вече оформено мнение.

— … да й посветя живота си?

Франц извика на жена си, която беше в кухнята:

— Du lieber Gott! Bitte bringe ein Gias Bier.17

— Щом като трябва да видя Домлер, няма да пия повече.

— Смятаме, че е най-добре да си съставим план за действие. Изминаха вече четири седмици — момичето очевидно е влюбено в теб. Ако бяхме извън това заведение, не бихме се бъркали в тези неща, но тук, в клиниката, те ни засягат.

— Ще постъпя тъй, както каже доктор Домлер — съгласи се Дик.

Но той не вярваше доктор Домлер да допринесе за разрешаването на въпроса, неизвестната величина в случая беше самият той. Макар и не по своя воля, беше ставал, малко по малко, господар на положението. Това му напомняше за един момент от неговото детство, когато всички в къщата търсеха загубения ключ от килера със сребърните прибори; Дик знаеше къде го е скрил — под носните кърпички на майка си, в горното чекмедже, — наблюдаваше с философска невъзмутимост шетнята около себе си: изпита същото чувство, когато тръгнаха с Франц към кабинета на професор Домлер.

Професорът имаше красиво лице с дълги бакенбарди, напомнящо обрасла с асми веранда на хубава стара къща; това го обезоръжи. Дик познаваше и по-талантливи хора, но не беше виждал човек от тъй висока класа като Домлер.

Така мислеше и шест месеца по-късно, когато видя Домлер мъртъв, „верандата“ — помръкнала, лозниците на бакенбардите — допрени до твърдата колосана яка, многобройните драми, които се бяха разигравали пред него, оставили замръзнал образ в дръпнатите му очи, застинали под деликатните клепки…

— Добър ден, професоре. — Той застана мирно, сякаш отново се намираше в армията.

Професор Домлер сплете спокойните си пръсти. Франц му заговори като секретар или адютант, който очакваше висшестоящият да го пресече.

— Вече постигнахме нещо — каза Домлер меко. — Сега вие, доктор Дайвър, можете да ни помогнете най-добре.

Объркан, Дик призна:

— Самият аз не съм наясно.

— Личните ви преживявания не са моя работа — каза Домлер. — Но аз трябва да имам грижата да се сложи край на това тъй наречено „пренасочване на съзнанието“ — продължи той и изгледа малко иронично Франц, който по-късно се постара да не му остане длъжен. — Мис Никол е действително добре, но не е в състояние да преживее нещо, което в нейните очи може да вземе размерите на трагедия.

Франц понечи да каже нещо, но доктор Домлер му направи знак да замълчи.

— Давам си сметка, че положението ви е било трудно.

— Така е.

Професорът се облегна в креслото си, засмя се, изгледа ги с блесналите си малки и проницателни сиви очички и все още засмян, добави:

— Може би самият вие сте се увлекли.

Дик разбра, че го предизвикват, и също се засмя.

— Тя е хубаво момиче, а към красотата никой не остава равнодушен. Но аз нямам намерение…

Франц отново се опита да се намеси — Домлер повторно го прекъсна с въпрос, насочен без заобикалки към Дик:

— Смятате ли да заминете?

— Не мога да замина.

Доктор Домлер се обърна към Франц:

— Тогава трябва да накараме мис Уорън да замине.

— Както решите, че ще е най-добре, професор Домлер — съгласи се Дик. — Действително положението е деликатно.

Професор Домлер се надигна като инвалид, който се опира на патериците си.

— Но е положение, към което трябва да се подходи професионално — каза той гръмогласно и въпреки това спокойно.

Пое си дълбоко дъх и се отпусна на стола, докато думите му още кънтяха в стаята. Дик разбра, че Домлер е казал най-острото, на което е способен, и не беше сигурен дали то няма да му се отрази. След известна пауза Франц успя най-после да заговори.

— Доктор Дайвър е човек, на когото може да се разчита — започна той. — Според мен достатъчно е той да си даде сметка за действителното положение, и ще постъпи правилно. По мое мнение Дик може да ни помогне, без да е необходимо някой да заминава.

— А вие какво мислите? — обърна се професор Домлер към Дик.

При създалото се положение Дик се чувствуваше като глупак; същевременно през паузата, настъпила след думите на Домлер, той бе разбрал, че не може да се остави да се отнасят към него като с бездушен предмет — неочаквано той изплю камъчето.

— Почти съм влюбен в нея — минавало ми е през ума да се оженим.

Франц зацъка с език.

— Почакайте — предупреди го Домлер. Но Франц отказа да чака:

— Какво? И половината от живота си да бъдеш доктор и същевременно болногледачка! Никога! Познавам тези случаи. Такива бракове се разпадат при първото сътресение — най-добре е повече да не я виждаш!

— Какво мислите? — обърна се Домлер към Дик.

— Франц, разбира се, е прав.

Седма глава

Беше късно следобед, когато те най-после решиха как трябва да постъпи Дик — да бъде много внимателен и същевременно да се отстрани. Когато тримата лекари накрая се изправиха, Дик погледна през прозореца — навън ръмеше, а някъде под дъжда Никол чакаше с нетърпение. Излезе, закопча горното копче на мушамата си, нахлупи шапката над очите си и я намери, застанала под козирката на главния вход.

— Знам едно ново място, където можем да отидем — каза тя. — Когато бях болна, не ми беше неприятно да седя вечерно време заедно с другите, разговорите им не ми правеха впечатление. Но сега, разбира се, гледам на тях като на болни и това е… това е…

— Скоро ще си отидете.

— Да, скоро. Сестра ми Бет, впрочем казват й винаги Бейби, идва след няколко седмици да ме отведе някъде; след това ще се върна тук да прекарам още един последен месец.

— Сестра ви по-голяма ли е?

— О, да, доста по-голяма, на двадесет и четири години и е същинска англичанка. Живее в Лондон заедно със сестрата на баща ми. Беше сгодена за един англичанин, но той загина — изобщо не съм го виждала.

Лицето й, гладко като слонова кост и позлатено от замъгления от дъжда залез, беше по-обещаващо от всякога; тя беше с високи скули, по-скоро бледа, отколкото трескава, и всичко това напомняше за чистокръвно жребче — създание, обещаващо не само преходна младост върху сивия фон на годините, а истинско развитие: това лице щеше да бъде хубаво и на средна възраст; щеше да бъде хубаво и на старини — личеше си от структурата му и от чистотата на чертите.

— Какво гледате?

— Помислих си, че всъщност ще бъдете щастлива.

— Дали? Но положението ми беше от лошо по-лошо — възрази тя изплашено.

Под навеса за дърва, където го отведе, тя сви крака и седна на обувките си за голф, после се загърна в шлифера си. Страните й бяха поруменели от влажния въздух. Отвърна на погледа му и съсредоточено го измери с очи: хубавата му горда стойка контрастираше с околната обстановка и с кривия дирек, на който се бе облегнал; лицето му бързо менеше изражението си: той неволно се усмихваше и гледаше присмехулно, а в следния миг си придаваше сериозен вид. Най-неизвестна за нея беше онази страна от характера му, която отговаряше на пълнокръвната му ирландска натура; тя се боеше от нея, но беше любопитна да я опознае — оттам идваше мъжествеността му; останалото — наслойка на възпитанието, учтивия поглед тя смяташе неинтересен, както повечето жени.

— Санаториумът се оказа полезен поне за езикова подготовка — каза Никол. — С двама от лекарите говорех френски, със сестрите на немски, с две от чистачките и една от пациентките нещо като италиански, а от друга пациентка научих доста испански думи.

— Това е хубаво.

Той се опитваше да си изработи определен начин на държане, но логиката не можеше да му подскаже точно какъв.

— Освен това слушах музика. Надявам се, не сте си помислили, че се интересувам единствено от танцови мелодии. Свиря всеки ден, а от няколко месеца ходя в Цюрих да слушам лекции по история на музиката. Понякога единствено това ме крепеше — музиката и рисуването.

Тя неочаквано се наведе и дръпна едно отпорило се парченце от подметката на обувката си, след това погледна нагоре към него:

— Бих искала да ви нарисувам, тъй както сте сега. Стана му тъжно — тя му говореше за заниманията си в очакване да я похвали.

— Завиждам ви. Поне засега нямам други интереси освен пряката си работа.

— О, за един мъж това е добре — отвърна тя бързо. — Но струва ми се, че едно момиче трябва да има поне повърхностни познания за редица неща, за да може да ги предаде на децата си.

— Сигурно сте права — каза Дик с преднамерено безразличие.

Никол замълча. Дик предпочиташе да говори тя, така щеше да му е по-лесно да играе ролята на неприятен събеседник, който разваля настроението, но тя мълчеше.

— Сега сте напълно добре — започна той. — Опитайте се да забравите миналото; не се преуморявайте, поне в продължение на година или година и нещо. Върнете се в Америка, ще ви въведат в обществото, ще се влюбите и ще бъдете щастлива.

— Не бих могла да се влюбя. — С разпраната си обувка тя откърти събраната като в пашкулче плесен от дебелия пън, на който бе седнала.

— Разбира се, че можете — настоя Дик. — Не тази година може би, но по-нататък, рано или късно… — След това грубо добави: — Ще водите съвсем нормален живот с пълна къща хубави деца. Самият факт, че можахте напълно да се възстановите на тази възраст, доказва, че притежавате голяма съпротивителна сила. Вие сте една нормална млада жена и ще продължите да живеете нормален живот дълго след като откарат всичките ви приятели в клиники за нервно болни.

Думите му бяха жестоки, той беше напомнил за положението й по доста груб начин и от израза на очите и разбра, че това я бе наранило.

— Знам, че още дълго време не ще бъде подходящо да се омъжвам за когото и да било — каза тя скромно.

Дик беше твърде разстроен, за да добави нещо. Той се загледа към нивите, опитвайки се да си възвърне грубата безцеремонност.

— Ще се оправите — всички ние вярваме в това. Доктор Грегъри е тъй горд с вас, че вероятно…

— Ненавиждам доктор Грегъри.

— Не трябва да го ненавиждате.

Светът на Никол бе рухнал на късчета, но това бе един крехък, едва-що създаден свят; под него продължаваха да се борят нейните чувства и инстинкти. Едва преди час тя чакаше пред входа и носеше надеждата си тъй открито като букетче цветя, забодено в корсажа… Искаше й се дрехите й да останат неомачкани заради него, копчетата добре закопчани, нарцисите да не повяхват, въздухът да бъде спокоен и ухаен.

— Хубаво ще бъде отново да се забавлявам — започна тя неуверено. Бе й хрумнала отчаяната мисъл да му каже колко е богата, в какви големи къщи е живяла, да го убеди, че представлява ценно имущество — за миг у нея се бе пробудила кръвта на дядо й Сид Уорън, търговеца на коне. Но тя устоя на изкушението, разбра, че с това може да провали всичко, и заключи този подтик с ключалката на викторианската сдържаност — макар че само собствениците боравят с ключове, а тя се чувствуваше бездомна, изпитваше само празнота и болка.

— Трябва да се върна в клиниката. Вече не вали. Дик тръгна до нея, чувствуваше, че тя е нещастна, и изпитваше желание да изпие дъждовните капки, които се стичаха по страните й.

— Имам някои нови плочи — каза тя. — Нямам търпение да ги пусна. Знаете ли…

След вечеря същия ден Дик реши, че е време да сложи край на цялата история; освен това искаше му се да тегли един здрав ритник на Франц, защото отчасти той го бе заплел в нея и го бе докарал до тези мъчителни преживявания. Почака известно време в преддверието. Очите му проследиха една барета — не беше баретата на Никол, мокра от чакането под дъжда, а барета, която покриваше един обръснат череп със следи от скорошна операция. Трескавите очи под баретата блуждаеха, спряха се върху Дик и човекът се приближи.

— Bonjour, Docteur18.

— Bonjour, monsieur19.

— Il fait beau temps20.

— Oui, merveilleux21.

— Vous etes ici maintenant22?

— Non, pour la journee seulement23.

— Ah, bon. Allors — au revoir, monsieur.24

Радостен, че е успял да влезе в контакт с друг човек, нещастникът с баретата се отдалечи. Дик остана да чака. Отгоре слезе една сестра и се приближи до него.

— Мис Уорън ви моли да я извините, докторе. Иска да полегне. Днес предпочита да вечеря в стаята си.

Сестрата не се отдалечи веднага, може би очакваше от него да каже, че държането на мис Уорън е патологично.

— Да, разбирам. — Той преглътна и усети пулса на сърцето си. — Надявам се да се почувствува по-добре. Благодаря ви.

Беше объркан, стана му неприятно. Във всеки случай това го освобождаваше от ангажименти.

Остави една бележка за Франц, с която се извиняваше, че няма да дойде на вечеря, и тръгна през тревата към спирката.

Излезе на платформата: релсите отразяваха меката светлина на пролетната вечер, стъклата на автоматите за билети и цигари проблясваха и започна да му се струва, че станцията и болницата са на границата между центробежните и центростремителните сили. Тази мисъл го изплаши. Изпита облекчение, когато под обувките му отново закънтяха твърдите павета на цюрихските улици.

Очакваше Никол да му се обади на другия ден, но тя не се обади. Помисли си дали не е болна, позвъни в клиниката и се свърза с Франц.

— Вчера слезе за обед, днес също — каза Франц. — Изглеждаше малко разсеяна. Какво стана?

— Нищо особено — попе аз смятам, че мина без сътресения. Опитах се да се държа на разстояние, но струва ми се, че това не е достатъчно, за да промени отношението й, ако приемем, че тя е взела нещата по-сериозно.

Може би тщеславието му беше наранено от това, че не стана нужда да проявява милосърдие.

— Като имам предвид някои неща, които е казала на сестрата, склонен съм да мисля, че тя е разбрала.

— Хубаво.

— Това е най-доброто, което би могло да се случи. Не изглежда възбудена — само малко разсеяна.

— Добре тогава.

— Дик, ела пак да се видим, но скоро.

Осма глава

През следващите седмици Дик чувствуваше остра неудовлетвореност. Патологичното начало и наложеният от обстоятелствата край на тази история оставиха в устата му неприятен вкус. Бяха използували нечестно чувствата на Никол — а дали не и неговите? Поне за известно време щастието щеше да бъде забранен плод за него — той си я представяше как върви по пътеките на парка около клиниката и поклаща периферията на широката си сламена шапка.

Веднъж се случи да я види; както минаваше край хотел „Палас“, един великолепен ролс-ройс се изкачи по дъговидната алея към преддверието. В огромната мощна кола се забелязваха две малки фигурки — Никол и една млада жена, за която той реши, че е сестра й. Никол го съзря и за миг остана с отворена уста от уплаха. Дик нахлупи шапката си и отмина, но за секунда въздухът около него свистеше, сякаш над главата му кръжаха всички джуджета от фасадата на „Грос Мюнстер“. Опита се да забрави случилото се, да го резюмира професионално, като отбележи и подробностите за нерадостния режим, който я очаква; имаше опасност от нов „тласък“ на болестта поради неминуемите изпитания, които животът поднася. Така съставеното лекарско заключение, макар и убедително за всеки друг, не го задоволи. Всички тези условия само го накараха да си даде сметка още веднъж, че доста се е увлякъл; затова твърдо реши да си послужи с „противоотрови“. Една от тези противоотрови беше телефонистката от Бар-на-Оба, която сега обикаляше Европа от Ница до Кобленц и полагаше отчаяни усилия да намери някой от мъжете, с които бе прекарала най-хубавите си дни; освен това той трябваше да си уреди пътуването до Щатите на борда на американски транспортен кораб през месец август. Имаше още една, трета противоотрова — започна да работи по-усилено върху коректурите на своята книга, която през есента същата година трябваше да бъде представена на ползуващите немски език психиатри.

Дик беше надхвърлил първоначалната тема: сега искаше да задълбае по-усилено в някои области, защото, ако въпросът със стипендията се уредеше, практическа работа нямаше да му липсва.

Междувременно проектираше нова книга: „Опит за единно и прагматично класиране на неврозите и психозите, базирано на хиляда и петстотин проучени случая преди Краплен и след Краплен, диагнозирани по терминологията на различните съвременни школи“ — и следваше още един звучен израз — „заедно с хронология на някои подраздели в независимо възникналите течения“.

На немски това заглавие щеше да изглежда монументално.

Дик въртеше бавно педалите на велосипеда по пътя към Монтрьо и поглеждаше към Дан дю Миди, когато върхът се откриваше. От време на време го заслепяваха водите на езерото, което проблясваше през алеите, водещи към крайбрежните хотели. Там имаше групи англичани, появили се за първи път от четири години насам. Те обикаляха, оглеждайки се подозрително като герои от криминални романи, сякаш очакваха, че в тази съмнителна страна могат да ги нападнат въоръжени отряди на германски доброволци. Наоколо се издигаха нови строежи — тази осеяна с морени местност се пробуждаше. На юг в Берн и Лозана мнозина бяха питали Дик с жив интерес дали тази година ще има и американци: „Ако не през юни, поне през август.“

Той носеше къси кожени панталони, офицерска риза и туристически обувки. В раницата си бе сгънал един памучен костюм и бельо. На лифта при Глион предаде велосипеда си на багаж и изпи една малка бири на терасата на бюфета, загледан в приличната на бръмбар кабина, която се изкачваше под осемдесетградусов наклон. При Ла тур де Пелц бе спринтирал, защото си бе внушил, че атлетическите му способности са в упадък, по невнимание си бе наранил ухото и сега по него имаше засъхнала кръв. Поиска спирт и го почисти, докато кабината на лифта спираше на платформата. Видя, че натовариха велосипеда му, метна раницата си в долното купе и се качи.

Кабините на въжената линия са полегати, под наклон, напомнящ нахлупената шапка на човек, който не иска да го познаят. От резервоара под кабината пуснаха водата и Дик се замисли колко находчива беше идеята в същия момент другата кабина на върха пълнеше резервоара си с планинска вода, за да притегли под собствената си тежест олекналата кабина долу, щом освободят спирачките. Това беше едно чудесно хрумване. На отсрещната седалка двама англичани говореха за кабела.

— Кабелите, които изработват в Англия, винаги траят пет-шест години. Преди две години германците предложили по-ниска цена и колко, мислите, изтраял техният кабел?

— Колко?

— Една година и десет месеца. След това швейцарците го препродали на италианците. Там техническият контрол върху кабелите не бил тъй строг.

— Да, за Швейцария сигурно ще бъде ужасна катастрофа, ако някой кабел се скъса.

Кондукторът затвори вратата, телефонира на колегата си, скрит зад вълнистите хребети, и кабината с тласък потегли към изумрудения хълм, завършващ с иглообразен връх. Когато покривите под краката им се смалиха, хоризонтът се разшири, наоколо им остана само небе. А под тях, в кръгова панорама, се разстлаха Валдените, Швейцарска Савоя и Женева. В средата на езерото, пронизвано от студеното течение на Рона, беше истинският център на западния свят. По него плуваха лебеди като лодки и лодки като лебеди, чезнещи в безсмислието на бездушната красота. Денят беше ясен, слънцето огряваше тревистия бряг и белите сгради на Курсаал. Дворцовите стени не хвърляха сянка.

Когато се появиха Шильон и островният дворец Саланьон, Дик обърна глава напред. Въжената линия минаваше над високите сгради по езерния бряг; от двете страни на лифта имаше стена от растителност и цветя — тук-там гъстакът се извисяваше като цветна вълна. Беше като градина от двете страни на линията и в кабината имаше надпис: Defence de cueillir les fleurs.25

Въпреки забраната цветята сами искаха да влязат вътре — рози „Дороти Пъркинс“ бавно се провличаха и отъркваха о кабината, поклащаха се заедно с нея и когато тя отминаваше, клонките им се връщаха на мястото си. Клонките непрестанно надничаха през прозорците.

В предното купе, което беше разположено по-високо, група англичани стояха прави и възклицаваха от възхищение, загледани в отрязъка небе над кабината на Дик. Неочаквано те се раздвижиха и дадоха път на младеж и девойка, които се извиниха и припълзяха в задната кабина, в която се намираше Дик. Младежът беше явно южняк, с очи като на препариран елен, а момичето беше Никол.

Задъхани от усилието, те със смях се настаниха на седалките и принудиха англичаните да се сместят в ъглите. „Хелоу“ — поздрави Никол. Тя изглеждаше прекрасно; Дик веднага забеляза, че в нея има нещо променено — след секунда разбра, че меката й коса сега беше подстригана късо и с бухнали къдрици като на Айрин Кесъл26. Тя носеше небесносин пуловер и бяла пола за тенис — беше свежа като майско утро и всякакви следи от престоя в клиниката бяха заличени.

— Уф, този кондуктор! — каза тя задъхана. — Сигурно ще ни арестуват на следващата спирка. Доктор Дайвър — граф Мармора — представи ги тя един на друг.

— Сестра ми купи билети за първа класа — за нея това е въпрос на чест — продължи Никол, опипвайки новата си прическа. Двамата с Мармора се спогледаха и тя допълни на висок глас: — След това открихме, че прозорците на първокласното купе в тази катафалка зад ватмана са закрити с брезент, в случай че завали, така че нищо не се вижда. Но сестра ми много държи на достойнството си…

Никол и Мармора отново се засмяха с младежка непринуденост.

— Къде отивате? — запита я Дик.

— В Ко. И вие ли? — Никол огледа костюма му. — Ваше ли е онова колело отпред?

— Да. В понеделник се спускам надолу към брега.

— Ще вземете ли и мен — ще седна на рамката на велосипеда. Наистина, защо не ме вземете? Не мога да си представя нищо по-весело.

— Но аз съм готов да те нося на ръце — запротестира енергично Мармора. — Готов съм да те сваля на летни кънки или да те хвърля отгоре и ти ще паднеш бавно като перце.

Лицето на Никол светна от радост — приятно й беше да е отново перце, а не оловен лот, да плува във въздуха, а не да се влачи по дъното. Тя се менеше бързо като картини от карнавал — на моменти беше свенлива, позираше, ту правеше гримаси, ту жестикулираше, а понякога върху нея падаше сянката на преживяното страдание. То я обвиваше цяла, придаваше й достойнство. Дик предпочиташе да е надалеч от Никол, боеше се, че за нея той е частица от един свят, който тя окончателно е оставила зад себе си. Реши да отседне в друг хотел.

Кабината спря и непривикналите с този род транспорт трепнаха — бяха увиснали във въздуха, наоколо беше само небе. Оказа се, че кондукторът на изкачващата се кабина имал да каже нещо на кондуктора на кабината, която слизаше. После продължиха все нагоре и нагоре, минаха над една горска пътека и един пролом — след това отново нагоре по склона, бялнал се над главите им като накичен с хиляди нарциси. Долу в Монтрьо на кортовете край езерния бряг играеха тенис — хората изглеждаха малки като буболечки. Във въздуха имаше нещо ново: бодрост, която се превърна в музика, когато кабината наближи Глион и те чуха оркестъра в градината на хотела.

Прехвърлиха се в планинската железница и шуртенето на водата, изливаща се от хидравличната камера, заглуши музиката. Почти над главите им беше Ко с десетките прозорци на хотела, пламнали под лъчите на залеза.

Тук изкачването беше различно, свистящата парна машина извозваше пътниците по лъкатушен път, който се виеше като змия нагоре по склона; те прорязаха с пухтене ниските облаци и за миг парата от завиващата машина закри лицето на Никол от погледа на Дик. Нагоре кръговете на спиралата се стесняваха, с всяка обиколка хотелът ставаше все по-голям, докато накрая с учудване се намериха на слънчевия връх.

В суматохата при пристигането Дик нарами бързо раницата си и тръгна към платформата да си вземе велосипеда. Но Никол се оказа до него.

— Няма ли да отседнете в нашия хотел? — запита го тя.

— Правя икономии.

— А ще слезете ли при нас за вечеря? — Прекъснаха разговора, защото стана някакво объркване с багажа.

— Това е сестра ми — доктор Дайвър от Цюрих — запозна ги Никол.

Дик се поклони на една двадесет и четири годишна жена. Тя беше висока и самоуверена. Внушаваше респект, а в същото време се чувствуваше, че е уязвима, реши Дик. Тя му напомняше други жени, които бе познавал — е устни като напъпила роза, но сякаш пригодени да захапят мундщука на юздата.

— Ще се отбия след вечеря — обеща Дик. — Най-напред трябва да се аклиматизирам.

Той се отдалечи с велосипеда си, като усещаше погледа на Никол в гърба си, чувствуваше колко е безпомощна тя в първата си любов. И как в него самия нещо се пречупва. Изкачи се на триста метра по склона към другия хотел, нае си стая и започна да се мие, забравил всичко, станало през последните десет минути: беше обхванат от някакво опиянение, през което смътно долавяше гласове, невидими гласове, които му нашепваха, че не знае колко много е обичан.

Девета глава

Те го очакваха; личеше, че компанията е непълна без него. Той все още беше неизвестната величина; очакване беше изписано не само на лицето на Никол, а и по лицата на мис Уорън и на младия италианец. Салонът на хотела, прочут с неповторимата си акустика, бе опразнен за танците, покрай стената се бяха събрали на групи възрастни англичанки с яки като на пансионерки, с боядисани коси и лица, покрити със слой от сивкаворозова пудра; имаше и възрастни американки със снежнобели перуки, с черни рокли и устни с черешов цвят. Мис Уорън и Мармора седяха на една маса в ъгъла Никол бе застанала в диагоналния ъгъл на четиридесет крачки от тях и когато Дик спря до тяхната маса, до него достигна гласът й:

— Чувате ли ме? Говоря както обикновено.

— Съвсем ясно.

— Хелоу, доктор Дайвър.

— Но какво е това?

— Хората, които са в средата на залата, не ме чуват, а вие ме чувате, нали разбирате?

— Един от келнерите ни обясни — обърна се към него мис Уорън. — От единия ъгъл до другия — като безжичен телеграф.

Горе в планината беше оживено както в кораб, излязъл в открито море. Не след дълго към тях се присъединиха родителите на Мармора. Те се отнасяха към Никол и Бейби Уорън с уважение — Дик разбра, че състоянието им било свързано с някаква банка в Милано, която пък била свързана с капиталите на Уорън. Но Бейби Уорън искаше да разговаря с Дик, стремеше се към него без определена цел, както към всички нови мъже, сякаш беше вързана със синджир и бързаше да стигне дотам, докъдето й позволява синджирът. Често кръстосваше и прекръстосваше крака с маниера на едрите неспокойни девственици.

— Никол ми каза, че и вие сте се грижили за нея и оздравяването й се дължи до голяма степен на вас. Но не мога да разбера какво трябва да правим ние — в санаториума бяха тъй уклончиви; казаха ми само, че очакват тя да се държи естествено и весело. Знаех, че семейство Мармора са тук, и казах на Тино да ни посрещне на спирката на лифта. И виждате ли какво става — Никол го накарала да се катерят като луди по стената на кабината…

— Това е абсолютно нормално — засмя се Дик. — Бих казал, че е добър признак. Искали са да си покажат един на друг, че са безстрашни.

— Просто не знам какво да мисля. Преди да разбера какво става, едва ли не пред очите ми, тя си отряза косите в Цюрих, защото видяла някаква снимка в списание „Ванити Феър“27.

— Няма нищо. Тя е шизоидна — винаги ще прави нещо ексцентрично. Не може да се промени.

— Какво значи това?

— Каквото ви казах — ексцентрична е.

— Но как може човек да знае кое е ексцентрично и кое налудничаво?

— Няма нищо налудничаво — Никол е млада и весела, няма защо да се боите.

Бейби отново кръстоса крака — тя беше събирателен образ на всички онези незадоволени от живота жени, обичали преди сто години лорд Байрон. Въпреки трагичната й любов с офицера от кралската гвардия в нея имаше нещо вдървено, което караше Дик да я подозира в мастурбация.

— Отговорността не ми тежи — каза тя, — но не съм наясно. В семейството ни никога по-рано не е имало такова нещо — знаем, че Никол е преживяла някакво сътресение, и аз подозирам, че това е свързано с едно момче, но не сме сигурни. Татко казва, че би го застрелял, ако знае кой е.

Оркестърът свиреше „Бедна пеперудка“; младият Мармора танцуваше с майка си. Мелодията бе нова за всички. Докато слушаше и гледаше раменете на Никол, която водеше разговор с възрастния Мармора, в чиито коси черните и бели кичури приличаха на клавиатурата на пиано, Дик си помисли, че линията на раменете й напомня форма на цигулка, след това се сети за унизителната тайна. Бедната пеперудка — миговете стават часове…

— Всъщност аз имам един план — продължи Бейби деликатно, но твърдо. — Може да ви се стори неуместен, но казаха, че поне още няколко години Никол трябва да бъде наблюдавана. Не знам дали познавате Чикаго, или не…

— Не го познавам.

— Чикаго се дели на Норт Сайд и Саут Сайд, които са твърде различни. В Норт Сайд са елегантните квартали и ние винаги сме живели там, поне дълги години, но много стари семейства, стари чикагски семейства, нали разбирате какво искам да кажа, продължават да живеят в Саут Сайд. Там е и университетът. Някои хора намират Саут Сайд потискащ, във всеки случай той е доста различен от Норт Сайд. Не знам дали разбирате.

Той кимна утвърдително. Напрягаше се, за да следи мисълта й.

— Ние, разбира се, имаме много връзки там — някои лекторски и аспирантски места, а също и лабораториите на университета зависят от баща ми и аз си помислих, ако вземем Никол вкъщи и я въведем в обществото на тези хора — нали знаете, музикална е, говори толкова много езици, — за нея не би имало нищо по-добро от това да се влюби в някой добър лекар…

Дик почувствува неудържимо желание да се засмее; семейство Уорън смяташе да купи на Никол лекар. „Имате ли някой добър лекар, когото да ни предоставите за временно ползуване?“ Никол не беше за жалене, щом като имаха възможност да й купят симпатичен млад лекар, току-що излюпен от университета.

— Ами лекарят? — запита той машинално.

— Мнозина биха подскочили от радост, ако им се представи такава възможност.

Танцуващите се завърнаха и Бейби бързо прошепна:

— Това беше, което исках да ви кажа. А сега, къде е Никол — сигурно е отишла някъде. Дали не се е качила в стаята си? Как трябва да постъпя? Никога не знам дали е нещо невинно, или трябва да тръгна да я търся.

— Може би просто иска да постои сама — хора, които са живели сами, свикват със самотата. — Дик спря, защото забеляза, че мис Уорън не го слуша. — Ще хвърля един поглед наоколо — добави той.

Завесите бяха спуснати, навън имаше лека мъгла и това създаваше илюзията, че е пролет. Живот кипеше само около хотела. Дик мина покрай прозорците на сутерена, където момчетата от автобусите бяха насядали по креватите около бутилка испанско вино и играеха карти. Когато наближи извитата като подкова алея за разходки, над белите алпийски зъбери изплуваха звездите. Никол стоеше неподвижно между два електрически стълба, а долу, в низината, се разстилаше езерото. Той тихо се приближи през тревата. Тя се обърна с такъв израз, сякаш го бе очаквала да дойде, и за миг той съжали за постъпката си.

— Сестра ви се чудеше дали…

— О! — Тя бе свикнала да бъде наблюдавана. Помъчи се да му обясни. — Понякога чувствувам, че не мога повече. Свикнах на спокойствие. Тази вечер музиката ми дойде много. Доплака ми се…

— Разбирам.

— Денят беше много изморителен.

— Знам.

— Не искам другите да помислят, че страня от тях — достатъчно грижи създадох на всички. Но тази вечер имах желанието да се усамотя.

Дик изведнъж се сети — тъй както умиращият изведнъж се сеща, че е забравил да каже къде си е сложил завещанието, — че Никол е лекувана по системата на Домлер и на призрачните генерации преди него; даде си сметка, че има още много неща, които трябва да й бъдат обяснени. Но като запази това мъдро откритие за себе си, той предпочете да действува тъй, както му подсказваха обстоятелствата в момента:

— Вие сте мила — но трябва сама да преценявате състоянието и постъпките си.

— Харесвате ли ме?

— Разбира се.

— Бихте ли… — Те вървяха по алеята, която на двеста крачки от тях чезнеше в мрака. — Искам да кажа, ако не бях болна… дали тогава бихте сметнали, че аз съм момиче, което отговаря на вашите… е, нали разбирате какво искам да кажа?

Той чувствуваше, че затъва, че го завладяват неразумни чувства. Тя бе тъй близо, че той усети как дишането му се ускорява. Все пак полученото възпитание му дойде на помощ, той се засмя по момчешки и заразправя някаква банална история.

— Шегувате се. Познавах един човек, който се влюби в болногледачката си… — И историята продължи нататък, съпровождана от шума на стъпките им. Изведнъж Никол го прекъсна с лаконичен чикагски израз:

— Тъпизми!

— Тази дума е много груба.

— Какво от това? — разгорещи се тя. — Смятате, че нямам капка здрав разум — преди да се разболея, нямах, но сега имам. И ако не си давам сметка, че вие сте най-привлекателният мъж, когото съм виждала досега, това би означавало, че още съм луда, и вие знаете това. Знам, че нямам изгледи да се надявам, добре — но не се мъчете да ме убеждавате, че аз не знам — знам всичко за нас двамата.

Дик се почувствува още по-неудобно. Той си спомни думите на по-възрастната от сестрите Уорън за младия лекар, който може да се купи в складовете за интелектуалци в Саут Сайд в Чикаго, и за миг застина.

— Вие сте хубаво момиче, но не бих могъл да се влюбя във вас.

— Защото не ми давате възможност.

— Какво!

Бе поразен от нейната несдържаност и от това, че си самоприсвояваше правото да се вмъкне в личния му живот. Каква възможност можеше да иска от него Никол Уорън — нещата биха се объркали окончателно.

— Дайте ми възможност сега.

Гласът й зазвуча ниско, потъна в гърдите й, изпънали дрехата над сърцето й, и тя се приближи. Той почувствува младите устни, тялото й, което ликуваше и се облягаше на ръката, която все по-силно я придържаше. Сега вече намеренията му пропаднаха: без да иска, бе получил неделимо съединение, атомите се бяха слели, можеха да бъдат изхвърлени заедно с новата смес, но не и да бъдат изтръгнати от нея, за да заемат старите си места в таблицата на елементите. Той продължаваше да я държи в ръцете си, усещаше вкуса на устните й; тя се сгуши още по-плътно в него, потънала в любовта си, същевременно успокоена от успеха си, а той бе благодарен, че съществува, бе благодарен да съществува дори само като отражение във влажните й очи.

— Боже мой — каза той задъхано, — колко е приятно да ви целува човек!

Ето как бе чакала Никол той да заговори. Но сега тя чувствуваше предимството си и искаше да го запази; извърна се кокетно и се отдалечи, а той сякаш увисна във въздуха, тъй както бе висял в лифта същия ден следобед. Тя си мислеше: „Нека, така му се пада; какъв е надут и как бягаше от мен; о, беше чудесно! Но сега го хванах, вече е мой.“ Сега беше дошъл неин ред да се изплъзва, но и бягството беше сладко, тя искаше да удължи преживяванията, за да се наслади по-пълно на всичко.

Внезапно потръпна. На седемстотин метра под тях видя огърлие и гривна от светлини — това бяха Монтрьо и Веве, а по-нататък проблясваше тиарата на Лозана. Някъде отдолу долитаха слаби звуци от танцова музика. Сега Никол разсъждаваше трезво и хладнокръвно се опитваше да преоцени сантименталните увлечения от детството си, тъй както един мъж умишлено се напива, след като е водил борба. Но тя все още се боеше от Дик, който бе застанал близо до нея, облегнат на желязната ограда, и това я накара да каже:

— Спомням си как стоях и те чаках в градината — чувствувах се като кошница с цветя. Тази мисъл ми беше приятна — чаках те, за да ти поднеса кошница с цветя.

Тя усети дъха му на рамото си, той я изви настойчиво и тя го целуна няколко пъти; опряла ръце на раменете му, всеки път лицето й ставаше по-едро, когато се приближаваше.

— Заваля силно.

Изведнъж откъм покритите с лозя склонове отвъд езерото долетя топовен гърмеж; стреляха с оръдия, за да разбият надвисналите градоносни облаци. Лампите по алеята угаснаха, след това отново светнаха. Бурята се приближи бързо, забушува най-напред в небето, след това по склоновете заклокочиха пороите и дъждовната вода затече надолу по пътищата и канавките. Небето стана зловещо, прорязваха го светкавици, разнасяше се такъв грохот, сякаш светът се проваляше, а край хотела се носеха разпокъсани облаци. Планините и езерото изчезнаха — хотелът се гушеше сред тътен, хаос и тъмнина.

По това време Никол и Дик вече бяха успели да се доберат до преддверието, където Бейби Уорън и тримата Мармора загрижено ги чакаха. Те блъснаха вратите и влязоха възбудени, защото идваха направо от влажната мъгла, смееха се, в ушите им още свистеше вятърът, а дрехите им бяха мокри от дъжда. Оркестърът в салона свиреше един валс от Щраус, който звучеше остро и объркано сред околния шум.

„… Доктор Дайвър се оженил за пациентка от психиатрията? Как се е случило това? Къде е започнало?“

— Няма ли да се върнете при нас, като се преоблечете? — запита го Бейби Уорън, след като ги изгледа изпитателно.

— Не нося други дрехи, имам само едни къси панталони.

Той пое нагоре по пътя към своя хотел и наметнат с взетия назаем шлифер, си казваше подигравателно:

„Какъв шанс — да, разбира се. Боже мой! Решили хората да си купят доктор — и готово. Е, добре, нека си пазят този, когото са си намерили в Чикаго.“

Възмути се от собствената си грубост и поиска да бъде справедлив спрямо Никол: устните й бяха тъй млади и свежи, а дъждовните капки се стичаха по главата му и падаха върху светналите й като гладък порцелан страни… Към три часа през нощта, когато бурята спря, той се събуди от настъпилата тишина и се приближи до прозореца. Вълнообразните възвишения се къпеха в тишина, тя нахлуваше в стаята му, спотайваше се призрачна в гънките на завесите.

На другата сутрин той се изкачи на две хиляди метра до Роше дьо Не. Стана му драго, като видя, че кондукторът от лифта, с който беше пътувал предния ден, също беше решил да използува седмичната си почивка, за да се изкачи горе.

След това Дик слезе в Монтрьо, за да поплува, и се върна в хотела за вечеря. Чакаха го две писма.

Това звучеше обезоръжаващо, но когато Дик отвори другия плик, тежката сянка на доктор Домлер изчезна:

Дик закипя от яд — мис Уорън добре знаеше, че той е с велосипед: въпреки това бе написала бележката си по такъв начин, че беше невъзможно да й откаже. „Искала ни остави насаме — в интимна близост, гарантирана от парите на Уорън!“

Но той беше на погрешен път. Бейби Уорън не бе имала такива намерения. Тя бе преценила Дик с очите на светска жена, беше го премерила със скарания с верните мащаби метър на англофилките и бе решила, че някои неща му липсват — макар и да го бе намерила привлекателен. За нея той беше твърде „интелектуален“ и тя го причисли към някои снобски, но небогати среди, които бе познавала по-рано в Лондон — в него имаше премного стремеж да налага собственото си „аз“, за да бъде сметнат за човек както трябва. Не виждаше възможност мъж като него да съвпадне с идеите й за един аристократ.

Освен това беше упорит — неведнъж бе забелязвала как, докато разговаря с него, той замълчава — погледът му едва видимо потъмнява. Навремето тя се дразнеше от сестра си — като дете Никол беше весела и непринудена, — а сега вече бе започнала да я смята за „безнадеждно отписана“; и все пак не беше в състояние да приеме, че в нейното семейство можеше да влезе човек като доктор Дайвър.

В случая тя искаше да го използува най-невинно. Но нейната молба въздействува на Дик тъй, както той смяташе, че искат да му въздействуват. Едно пътуване с влак може да бъде крайно неприятно, тягостно, а също и забавно; то може да бъде пробно бягство от хората; може да бъде предвкусване на едно бъдещо пътешествие, също тъй, както даден ден, прекаран с някой приятел, може да ни се стори дълъг не защото е прекаран скучно, а защото е изпълнен с безброй неща, като се почне от бързането призори и се стигне до огладняването, когато двамата се сещат, че носят храна. След това идва следобедът, пътешествието започва да клони към края си, затова радостта помръква, но накрая отново се оживява. Дик се натъжи, когато си даде сметка колко малко радости има Никол; все пак за нея бе облекчение да се върне в единствения дом, който имаше. През този ден между тях нямаше нежности, но когато той я остави пред тъжната врата на сградата край Цюрихзее, а тя извърна глава и го погледна, той си даде сметка, че отсега нататък нейният проблем ставаше техен общ.