Нежна е нощта

Първа глава

През ноември вълните станаха тъмни, втурваха се през каменната преграда и стигаха до крайбрежния път; последните останки от лятното оживление изчезнаха, плажовете бяха тъжни и пусти под северния вятър и дъжда. Затвориха хотела на Гос и започнаха ремонт, а скелето на лятното казино при Жуан ле Пен се извиси и доби внушителни размери. Когато отиваха в Кан или Ница, Дик и Никол срещаха нови хора; оркестранти, съдържатели на ресторанти, специалисти по градинарство, корабостроители — защото Дик си бе купил една стара платноходка — и членове на местния инициативен комитет. Прислугата в дома им беше от години, грижеха се за възпитанието на децата си. През декември Никол изглеждаше отново възстановена; когато измина един месец без напрежение, без стиснатите устни, без празната усмивка и неразбираемите думи, те заминаха за швейцарските Алпи да прекарат коледните празници.

Дик изтръска с шапка снега от тъмносиния си скиорски костюм и влезе вътре. Обширният салон, с под, белязан като сипаничаво лице от стотиците подковани обуща, беше разчистен за следобедните танци и към осемдесетина американчета, отседнали в училищата край Гстаад, подскачаха под игривите звуци на „Не довеждай Лулу“ или устремно се понасяха под отсечения ритъм на чарлстона. Мястото бе станало колония на лекомислени и разточителни младежи — елитът на богаташите сега беше в Сен Мориц. Бейби Уорън смяташе, че е направила жертва, като е дошла тук с Дик и Никол.

Дик влезе в пълното с танцуващи двойки помещение и бързо откри двете сестри — те привличаха погледа като афиши с ярките си скиорски костюми: Никол беше в небесносиньо, а Бейби в убито червено. Разговаряха с младия англичанин, съсредоточили поглед в танцуващите младежи.

Зачервеното от зимното слънце лице на Никол пламна още повече, когато видя Дик.

— Къде е той? — запита го тя.

— Пропуснал е влака — ще го посрещна по-късно. — Дик седна, кръстоса крака и залюля тежката си обувка. — Вие двете правите поразително впечатление. Всеки път, когато забравя, че сме заедно, и ви видя, оставам възхитен.

Бейби беше висока и хубава жена, очевидно полагаща доста усилия, за да изглежда на не повече от тридесет години. Показателно беше, че водеше със себе си двама мъже от Лондон: единият от тях неотдавна завършил Кеймбридж, а другият — възрастен, типичен любовник в стила на викторианската епоха. Бейби беше придобила някои от характерните белези на старите моми — докоснеше ли се някой до нея, тя нервно потрепваше, а когато гледаше как другите се целуват или прегръщат, потръпваше чувствено и съзнанието й жадно попиваше всичко. Държеше тялото си почти неподвижно и малко вдървено, но в замяна на това потропваше с крак и с малко старомоден жест отмяташе глава. Удоволствие й доставяше предусещането за близка смърт или бедствия, които биха могли да се струпат на главата на приятелите й; в съзнанието й упорито се беше загнездила мисълта за обречеността на Никол.

По-младият от английските приятели на Бейби бе водил двете жени на подходящи за тях склонове и ги бе запознал с острите усещания на пистата за бобслей Дик, който си беше разтеглил сухожилията на глезена при една твърде смела за него християния, щастливо се разхождаше с децата по склона за начинаещи или пиеше квас с един руски лекар в хотела.

— Защо не се забавляваш, Дик? — подкани го Никол. — Защо не заговориш някое от тези снежни зайчета и не потанцуваш?

— Какво бих могъл да им кажа?

Нейният алтов, почти дрезгав глас се извиси с няколко ноти, имитирайки плачливо кокетство:

— Кажи: „Снежно зайче, ти си тъй мило!“ Какво друго можеш да им кажеш?

— Не обичам тези хлапачки по пистите. Миришат на марсилски сапун и на мента. Когато танцувам с тях, изпитвам чувството, че бутам детска количка.

Темата беше опасна — той си даваше сметка за това и внимаваше погледът му да минава над главите на младите момичета.

— Трябва да говорим по някои делови неща — каза Бейби. — Първо, има новини от дома — става въпрос за земите, които наричахме парцели на станцията. Железниците най-напред изкупиха централните парцели. Сега купиха и останалото, а то беше мамина собственост. Въпросът е къде ще вложим парите.

Като си даде вид, че е принуден да се отдалечи поради неделикатния поврат на разговора, англичанинът тръгна към едно от танцуващите момичета. Бейби го проследи за миг с недоумяващите очи на американка, плащала цял живот данък на англофилите, и продължи настойчиво:

— Това са много пари. Падат се по триста хиляди на всяка от нас. Ще се погрижа за своя дял, но Никол нищо не разбира от ценни книжа, а смятам, че и ти също.

— Трябва да отида да посрещна влака — каза Дик уклончиво.

Излезе навън, пое дъх и в устата му влязоха няколко от снежинките, които се сипеха незабележимо от потъмнялото небе. Край него профучаха с шейна три деца и извикаха някакво предупреждение на непознат за него език; чу ги да крещят на следващия завой, а по-нататък долови звъна на голямата шейна, която се изкачваше по хълма в мрака. Гарата имаше празничен вид и беше изпълнена с атмосфера на очакване, момчета и момичета чакаха да дойдат нови момчета и момичета и когато влакът пристигна, Дик се бе нагодил към околното настроение и посрещна Франц Грегоровиус тъй, сякаш специално за него бе откъснал половин час от безкрайния низ удоволствия. Но във Франц се чувствуваше напрежението на човек, поставил си определена цел, и Дик не успя да го зарази с настроението си. „Може да се отбия до Цюрих за един ден — беше му писал Дик — или ти, ако намериш време, ела в Лозана.“ Франц бе намерил време да дойде чак до Гстаад.

Той вече беше на четиридесет години. Със здрав и улегнал вид и с приятни обноски, но най-много му прилягаше строгият тон на човек, който е уверен в себе си и може вътрешно да презира нервно разстроените богаташи, които лекува. Баща му и дядо му бяха хора с големи имена в науката и това би могло да му отвори по-широко вратите към света, но той, изглежда, умишлено бе предпочел едно по-скромно обществено положение и бе потвърдил това с избора си на съпруга. В хотела Бейби Уорън набързо го прецени и тъй като не откри в него белези на оня вид хора, които уважаваше — светското изискано държане, по което хората от привилегированите класи се разпознават един друг, — започна да се държи с него тъй, както се държеше с по-нисшестоящите от нея. Никол се боеше малко от него. Дик го обичаше, тъй както обичаше всичките си приятели — безрезервно.

Когато се свечери, те се спуснаха към селото с една от малките шейни, които тук бяха онова, което са за Венеция гондолите. Най-напред отидоха в един хотел със старомодна бирария в швейцарски стил, с кънтяща дървена ламперия, с безброй часовници, буренца, еленови рога. По дългите маси бяха насядали групички, които се сливаха в една обща компания, ядяха фондю68 и пиеха греяно вино с подправки.

Вътре в голямото помещение беше „приятно“, както се бе изразил по-младият англичанин, и Дик вътрешно се бе съгласил, че това е най-вярната дума. Силното резливо вино го замая, побелелите мъже, които пееха хорово стари песни, насядали около пианото, гласовете на младежите, яркоцветните дрехи, които се мяркаха в задимената атмосфера, го пренесоха в златните години от края на века. За миг му се стори, че се намира в кораб, наближаващ пристанище; по лицата на всички момичета се бе отпечатало същото невинно очакване — обстановката и нощта да им донесат нещо ново. Потърси с очи едно от момичетата и реши, че то е на масата зад гърба им — след това го забрави, измисли някаква шега и започна да забавлява компанията.

— Трябва да поговоря с теб — каза Франц на английски. — Тук мога да остана само два дни.

— Подозирах, че си наумил нещо.

— Имам план, който е наистина чудесен. — Той сложи ръка на коляното на Дик. — План, който ще издигне и двама ни.

— Е?

— Дик, има една клиника, която бихме могли да вземем двамата — старата клиника на Браун на Цюгерзее. Всичко в сградата е модерно с изключение на някои неща. Той е болен — иска да се върне в Австрия, сигурно предпочита там да умре. Открива ни се изключителна възможност. Ти и аз, какъв екип ще направим двамата! Не ме прекъсвай, преди да съм ти казал всичко.

Жълтеникавите очи на Бейби засвяткаха и Дик разбра, че тя слуша.

— Трябва да се заемем с тази работа. Тя няма да те обвърже прекомерно — ще ти даде една база, една лаборатория, един център. Можеш да стоиш там не повече от шест месеца годишно, докато времето е хубаво. През зимата можеш да отиваш във Франция или в Америка и да пишеш трудовете си въз основа на непосредствен клиничен опит. — Той понижи глас. — А що се отнася до случая в семейството ти, клиниката ще ти осигури съответната атмосфера и възможност за лечение. — Изразът на Дик не го насърчи да продължи в този дух и Франц замлъкна, но веднага подхвана отново: — Бихме могли да бъдем съдружници, аз — непосредствен ръководител в практическата работа, а ти — теоретикът, блестящият консултант и тъй нататък. Аз знам силите си — знам, че нямам твоите заложби. Но в моята област съм ценен, смятат ме за много способен и съм в течение на най-съвременните клинични методи. Случвало се е месеци наред да бъда фактическият ръководител на клиниката. Професорът казва, че планът е превъзходен, и ме посъветва да не се отказвам. Той, разбира се, твърди, че няма намерение да умира скоро, и иска да работи до последния момент.

Дик се опита да си създаде предварително представа за проекта, преди да са започнали да разменят мнения.

— А как стои финансовата страна на въпроса? — запита той.

Франц вдигна брадичката си и сключи вежди, по гладкото му чело се появиха бръчки, напрежението му личеше в позата на ръцете и на раменете, мускулите на краката му се бяха тъй стегнали, че издуваха плата на панталоните; сърцето му напираше да изскочи и той заговори с глух глас.

— Там е въпросът! Пари — каза той тъжно. — Парите ми са малко. В долари цената е двеста хиляди. Подобренията… — той се поколеба, преди да определи сумата — неща, които ще се съгласиш с мен, че са необходими, ще струват двадесет хиляди американски долара. Но казвам ти — клиниката е златна мина, виждал съм сметководните книги. Като вложим двеста и двадесет хиляди долара, осигуряваме си приход от…

Бейби слушаше с такова любопитство, че Дик я привлече към разговора.

— Не си ли се уверила от собствен опит, Бейби, че когато европеец търси американец по бърза работа, винаги се отнася до пари? — обърна се той към нея.

— За какво става въпрос? — каза тя невинно.

— Този млад хер доцент смята, че той и аз трябва да се впуснем в големи начинания и да се опитаме да привлечем хора с разстроени нерви от Америка.

Франц неспокойно погледна Бейби, а Дик продължи:

— Но кои сме ние, Франц? Ти носиш едно известно има, а аз съм написал два учебника. Достатъчно ли е това, за да привлечеш някого? Освен това нямам толкова пари — нямам дори една десета от тези пари. — Франц се усмихна цинично. — Нямам, честна дума. Никол и Бейби са богати като Крез, но още не съм успял да им пипна парите.

Сега всички слушаха — Дик се чудеше дали и момичето на масата зад гърба им не слуша. Идеята го привличаше. Реши да остави Бейби да говори вместо него, както често оставяме жените да дават мнение за неща, които не зависят от тях. Бейби изведнъж се превъплъти в дядо си и стана хладна и пресметлива.

— Смятам, че това е предложение, по което трябва да си помислиш, Дик. Не чух какво каза доктор Грегъри, но, струва ми се…

Момичето зад него се наведе напред към едно колелце дим, след това вдигна нещо от пода. Право срещу него на масата беше Никол, лицето й се открояваше като допълнение към неговото, красотата й преливаше към него, търсеше убежище в любовта му и я подхранваше, за да получи от нея защита.

— Помисли си, Дик — настояваше Франц възбудено. — Когато човек пише по въпросите на психиатрията, трябва да има непосредствен контакт с клиничната практика. Юнг пише, Блойлер пише, Фройд пише, Форел69 пише, Адлер70 пише — всички те са в непрекъснат контакт с душевноболните.

— Дик има мен — засмя се Никол. — Мисля, че представлявам достатъчно материал за един човек.

— Това е различно — каза Франц предпазливо.

На Бейби й мина през ума, че ако Никол живее близо до една клиника, ще може да бъде винаги спокойна за нея.

— Трябва да го обмислим много внимателно — каза тя.

Дик се забавляваше от нейното нахалство, но не го насърчи.

— Това решение засяга мен, Бейби — каза той меко. — Много мило от твоя страна, че искаш да ми купиш клиника.

Бейби разбра, че е постъпила нетактично, и побърза да отстъпи:

— Разбира се, това си е твоя лична работа.

— Необходими са седмици, за да се реши такова важно нещо. Не знам дали ми се струва привлекателна перспективата Никол и аз да се закотвим в Цюрих… — Той се обърна към Франц, за да го пресече: — Знам, че Цюрих има газоснабдяване, водопроводна мрежа и електричество — живял съм там три години.

— Ще те оставя да го обмислиш — каза Франц. — Уверен съм…

Десетки чифтове тежко подковани обувки затропаха към вратата и те тръгнаха с навалицата. Навън под студената лунна светлина Дик видя как момичето завързва шейничката си към една от запрегнатите с коне шейни. Кочияшът на тяхната шейна ги чакаше, те се качиха, камшикът изплющя, конете се напънаха и запориха с гърди тъмния въздух. Край тях тичаха и се боричкаха силуети, младежите се събаряха един друг от шейните и плазовете, падаха в мекия сняг, тичаха задъхани след конете, хвърляха се изморени в някоя шейна или крещяха, че са ги изоставили. От двете страни на пътя се стелеше спокойната околност; кавалкадата се движеше по някакво необятно възвишение. Тук навън беше тихо и те инстинктивно напрягаха слух, за да доловят вълчи вой сред снеговете.

В Саанен нахълтаха в общинската кръчма, където имаше вечеринка и беше претъпкано от кравари, хотелиерски прислужници, продавачи в магазини, учители по ски, гидове, туристи, селяни. След пантеистичните, едва ли не животински усещания навън влизането им в топлото затворено помещение беше абсурдно, както да си прикачиш внушително рицарско име, шумно като тропота на подковани ботуши през военно време, като скърцането на спортни шпайкове по циментовия под на съблекалнята. Познатите звуци на неизменните тиролски припеви изтръгнаха Дик от романтичното настроение, което обстановката бе породила у него в първия миг. Най-напред той помисли, че стана тъй, защото бе прогонил момичето от съзнанието си; след това в ума му изплуваха думите на Бейби: „Трябва да го обмислим внимателно…“ — а подтекстът на тези думи беше: „Ти си наша собственост и рано или късно ще признаеш това. Глупаво е да поддържаш позата на независим.“

От години Дик не бе изпитвал неприязън към някого — от времето, когато, като студент първа година в Ню Хейвън, беше прочел едно популярно есе, озаглавено „Душевна хигиена“. Сега бе настръхнал срещу Бейби, но същевременно се опитваше да се сдържа, макар че ненавиждаше невъзмутимото й нахалство — нахалството на богатия. Ще минат стотици години, преди някоя от еманципираните амазонки да проумее факта, че един мъж е уязвим само в гордостта си; щом засегнат гордостта му, той става чуплив като „яйцето-човече“ от приказката „Алиса в страната на чудесата“ — макар че някои жени, поне на думи, правят опит да признаят това. По професия доктор Дайвър трябваше да се занимава с такива „натрошени като яйчени черупки характери“, макар и от по-друг вид, и затова гледаше да избегне всякакви сблъсквания. Все пак, когато шейната плавно потегли обратно към Гстаад, той каза:

— Прекалено робуваме на добрите обноски.

— Мисля, че това е хубаво — отвърна Бейби.

— Не, не е — възрази той и се обърна към Бейби, която в момента представляваше безформено, загърнато в кожа кълбо. — Добрите обноски са негласно признание, че всеки е тъй чувствителен, че трябва да го пипаш с ръкавици. Уважението към хората е друго нещо — не може току-така да наречеш някого страхливец или лъжец, но ако цял живот щадиш хората и тяхната чувствителност и подхранваш тщеславието им, накрая не можеш да различиш онова, което заслужава уважение в тях.

— Струва ми се, че американците гледат доста сериозно на обноските си — каза възрастният англичанин.

— Мисля, че да — съгласи се Дик. — Обноските на баща ми бяха от онова време, когато първо стреляш, а след това се извиняваш. Мъжете са ходили въоръжени, а вие, европейците, не сте носили оръжие в цивилния живот от началото на осемнадесети век насам…

— Това е приблизително така…

— Не приблизително, а точно така.

— Ти имаш такива добри обноски, Дик — каза Бейби примирително.

Жените, загърнати в различни кожи, напомняха на зоологическа градина и го гледаха малко изплашено. Младият англичанин не можеше да го разбере — той беше от онзи тип хора, които, ако се катерят по корнизите и балконите, си въобразяват, че се катерят по мачтите на ветроходна фрегата: през целия път до хотела той разказваше някаква глупава история как се боксирал с най-добрия си приятел, как в продължение на цял час си нанасяли удари, въпреки че много се обичали, и нито за момент не се поддали на приятелските си чувства. Дик взе малко подигравателен тон.

— И тъй след всеки удар, който той ви нанасяше, вие го смятахте за по-добър приятел?

— Уважавах го повече.

— Не мога да разбера как се е стигнало до всичко това. Да влизате в конфликт с най-добрия си приятел за някаква дреболия…

— Щом не разбирате, не мога да ви го обясня — отвърна хладно младият англичанин.

„Ето какво получавам, когато казвам какво мисля“ — помисли Дик.

Той се срамуваше, че бе подиграл младежа, разбираше, че историята звучи абсурдно, защото разсъжденията на момчето бяха незрели, а то разказваше с тон на човек, който е врял и кипял.

Веселата тълпа ги увлече и те влязоха в бара, където барманът тунизиец превключваше илюминациите като контрапункт — ответна мелодия на луната зад пързалката, която надничаше през големите прозорци. При тази светлина момичето се стори на Дик неодухотворено и безинтересно. Той отвърна поглед от него, приятно му беше да гледа тъмнината, огънчетата и цигарите, които ставаха зеленикави и сребристи, когато светваха червените светлини, бялата ивица, която падаше върху танцуващите, щом отвореха вратата на заведението.

— Кажи ми, Франц — запита той, — смяташ ли, че като си пил бира и бодърствувал цяла нощ, ще можеш да отидеш при пациентите си и да ги накараш да ти вярват, че си човек с характер? Няма ли да те разберат, че си гастропат?

— Отивам да спя — съобщи Никол. Дик я придружи до вратата на асансьора.

— Бих се прибрал с теб, но трябва да убедя Франц, че от мен няма да излезе клиничен лекар.

Никол влезе в асансьора.

— Бейби е практична — каза тя замислено.

— Бейби е една об…

Вратата шумно се затвори. Последва бръмчене и Дик довърши изречението си наум: „Бейби е една обикновена егоистка.“

Но след два дни, когато двамата с Франц се спускаха с шейна към гарата, Дик призна, че гледа благосклонно на въпроса.

— Започваме да се въртим в кръг — призна той. — При живота, който водим, има неизбежни моменти на напрежение и Никол не е в състояние да ги преодолява. И без това летните идилии на Ривиерата свършиха — следващото лято ще има тълпи курортисти.

Те минаха край пързалките от гладък зеленикав лед, озвучени от шумни виенски валсове и украсени с пъстроцветни емблеми на школите за зимен спорт, които се открояваха на бледосиньото небе.

— … Мисля, че ще успеем да го направим, Франц.

И единственият човек, с когото бих опитал, си ти…

Сбогом, Гстаад! Сбогом, свежи лица, захарноскрежни цветя, снежинки в тъмнината. Сбогом, Гстаад, сбогом!

Втора глава

През едно юлско утро Дик се събуди в пет часа, след като бе сънувал дълъг кошмар за войната; отиде до прозореца и погледна към Цюгерзее. Сънят му бе започнал с мрачно величие; морскосини униформи прекосяваха някакъв тъмен площад след духови оркестри, свирещи втората част на „Любовта към трите портокала“ от Прокофиев. След това профучаха пожарни коли, символи на бедствието, последвани от зловещо въстание на инвалидите в един превързочен пункт. Той запали нощната лампа и записа обстойно съня си. Завърши с полуироничната фраза: „Окопен шок на нестроевак.“

Седнал в леглото, той чувствуваше празнота в стаята, в къщата, в нощта. В съседната стая Никол унило промърмори нещо, стана му мъчно за нея, за самотата, която тя изпитваше насън. За него времето беше спряло, но веднъж на всеки няколко години ускоряваше шеметно хода си, като ускорено превъртане на магнетофонна лента, а за Никол годините се редяха като отмервани по часовник, дните се нижеха по календара, след един рожден ден идваше друг, съпроводен с тягостното съзнание за увяхващата красота.

Дори последната година и половина, прекарани край Цюгерзее, бе пропиляно време за нея; работниците на пътя почервеняваха през май, ставаха бронзови през юли, кафяви през септември, отново бели напролет и единствено по това разграничаваше тя годишните времена едно от друго. След първото си заболяване тя бе заживяла с нови надежди, очакваше тъй много, но нямаше други опорни точки освен Дик и отглеждането на децата, които се стараеше да обича, но които всъщност бяха добре напътствувани сирачета. Хората, които й се нравеха, повечето от тях неконформисти, я объркваха, действуваха й зле — тя търсеше в тях жизнеността, която ги бе направила независими, творчески натури или устойчиви за ударите на живота, но търсенията и бяха напразни, тяхната тайна се коренеше дълбоко в конфликти от детството, които те бяха забравили. Тя проявяваха интерес по-скоро към чара на Никол, към външната й хармония, към обратното лице на заболяването й. А тя водеше самотен живот и притежаваше Дик, който не желаеше да бъде притежаван.

Неведнъж той бе правил неуспешни опити да я освободи от влиянието, което упражняваше върху нея. Бяха изживели много хубави мигове заедно, бяха си приказвали в интервалите между любовните минути през белите нощи, но винаги когато той се отвръщаше от нея, за да се вглъби в себе си, тя оставаше с празни ръце, гледаше нищото, което той й бе оставил, даваше му различни названия, но знаеше, че всъщност то е надеждата той да се завърне отново при нея.

Дик стисна конвулсивно възглавницата, легна и я сложи под тила си, както правят японците, когато искат да забавят кръвообращението си, и отново заспа. По-късно, докато се бръснеше, Никол се събуди и започна да обикаля къщата, давайки кратки отсечени нареждания на децата и прислужниците. Ленър влезе при баща си, за да го гледа как се бръсне — тъй като живееше в съседство с клиниката, той изпитваше необикновено доверие и възхищение към баща си и прекомерно безразличие към останалите възрастни; виждаше пациентите откъм жалката им страна или пък като бездушни пресилено учтиви и безлични създания. Той беше хубаво, многообещаващо момче и Дик му отделяше много време, отношенията им бяха като на добродушен, но взискателен офицер към дисциплиниран редник.

— Защо, когато се бръснеш, горе на косата ти винаги остава малко сапунена пяна? — запита Ленър.

Дик предпазливо прецеди през насапунените си устни:

— Досега не съм могъл да разбера защо. И аз съм се чудил. Може би когато изравнявам бакенбардите си, насапунисвам пръста, но кога го допирам до косата си, не знам.

— Утре ще наблюдавам и ще разбера.

— Това ли е единственият ти въпрос преди закуска?

— Това не е въпрос.

— Един на нула за теб.

Половин час по-късно Дик тръгна към административната сграда. Беше на тридесет и седем години, все още отказваше да си пусне брада, но имаше повече лекарски вид, отколкото когато беше на Ривиерата. От осемнадесет месеца живееше в клиниката — безспорно една от най-добре обзаведените в Европа. Подобно на клиниката на Домлер, тя беше съвсем модерна — не се помещаваше в една-единствена мрачна и зловеща сграда, а в отделни разпръснати постройки, които създаваха илюзията за малко селце. Дик и Никол бяха допринесли много с добрия си вкус, така че комплексът беше много красив, и всеки психиатър, минаващ през Цюрих, се отбиваше да го види. Малко оставаше човек да помисли, че това е клуб за голф. Две от постройките — едната се наричаше „Шипката“, а другата „Буките“, бяха предназначени за пациентите, потънали във вечен мрак; оградени с лек жив плет, който ги отделяше от главната сграда, те всъщност бяха непристъпни като бункери. По-нататък имаше голяма зеленчукова градина, обработвана отчасти от пациентите. Работилниците за „его терапия“ бяха също там, разположени под един покрив, и от тях доктор Дайвър започна утринния си преглед. В слънчевата дърводелска работилница се носеше приятен дъх на стърготини, напомнящ за забравените години на разцвета на дърводелството; там винаги имаше пет-шест души, които чукаха, рендосваха, режеха с трион — те мълчаливо и сериозно вдигаха очи от работата си, когато той влизаше. Дик разбираше от дърводелство и размени с тях няколко думи дали е по-уместно да се използува един или друг вид инструмент; той говореше спокойно, приятелски, като човек, който се интересува от работата. В съседство беше книговезницата, предназначена за пациентите с най-бистро съзнание — за съжаление те не винаги имаха най-големи шансове да оздравеят. В последното помещение изработваха украшения от мъниста, кована мед и плетяха. Изразът на лицата на пациентите тук беше като на човек, който току-що е въздъхнал дълбоко и е отхвърлил някаква неразрешима мисъл, но техните въздишки означаваха, че в главата им отново се завърта същият кръг от мисли, защото, за разлика от нормалните хора, мисълта им тече не по права линия, а се върти в кръг. Винаги в един и същи затворен кръг. В безконечен кръг. Но яркоцветните материали, които те обработваха, създаваха у посетителя моментната илюзия, че тук всичко е наред като в детска градина. Когато доктор Дайвър влезе при тях, те се оживиха. Повечето го предпочитаха пред доктор Грегоровиус. Ония от тях, които бяха водили светски живот, неизбежно го харесваха повече. Някои от пациентите смятаха, че не им обръща достатъчно внимание или че не се държи естествено и позира. Тази реакция не бе много различна от реакцията, която Дик бе предизвикал в извън професионалния си живот, но тук тя беше изопачена и деформирана.

Една англичанка винаги го заговаряше на тема, която считаше за своя специалност.

— Ще слушаме ли музика тази вечер?

— Не знам — отвърна той. — Не съм виждал доктор Ладислау. Как ви хареса снощното изпълнение на мисис Сакс и мистър Лонгстрийт?

— Средна ръка.

— На мен ми хареса — особено Шопен.

— Според мен беше средна ръка.

— А вие кога ще ни посвирите?

Тя вдигна рамене, от години насам се ласкаеше, когато й задаваха този въпрос.

— Някой път; но аз свиря средна ръка.

Знаеше се, че тя изобщо не може да свири — имаше две сестри, блестящи пианистки, но самата тя не успяла дори да научи нотите, когато вземали уроци по музика като деца.

От работилниците Дик се запъти към „Шипката“ и „Буките“. Отвън постройките бяха тъй весели, както и другите; вътрешната уредба беше дело на Никол, която бе имала известна свобода на действие в рамките на задължителните изисквания: завинтени към пода мебели и замаскирани решетки. Тя бе вложила толкова много въображение — изобретателността, която й липсваше, тя бе заимствувала от самата даденост на проблема, — че непосветеният посетител не би могъл дори да помисли, че леката изящна плетеница на прозореца всъщност е здрава и непреодолима преграда, че модерните тръбни мебели са по-здрави от масивните творения от началото на века — дори цветята бяха поставени в метални, здраво завинтени конусчета и всеки един от предметите или орнаментите беше тъй необходим, както трегерите за един небостъргач. Неуморно беше оглеждала нещата от всички страни, за да може всяка стая да бъде възможно най-удобна. Когато я по хвалиха, тя сама се бе нарекла майстор водопроводчик.

Ония, чиито компаси не бяха деполяризирани, откриваха много странни неща в тези сгради. Доктор Дайвър често се забавляваше, когато беше в „Шипката“ — мъжкото отделение, — тук имаше един странен малък ексхибиционист, който си беше внушил, че ако успее безпрепятствено да мине гол от Триумфалната арка до Плас де ла Конкорд, ще разреши много неща. „Може би човекът е прав“ — мислеше си Дик.

Неговият най-интересен случай беше в главната постройка. Това беше една тридесетгодишна жена, постъпила в клиниката преди шест месеца; американка — художничка, живяла дълго в Париж. Не разполагаха с достатъчно данни за миналото й. Един неин братовчед я бе срещнал случайно и бе разбрал, че състоянието й е ненормално. След кратък и безрезултатен престой в един от нашумелите санаториуми около столицата, предназначен предимно за туристи, жертва на алкохола и на опиати, той бе успял да я доведе в Швейцария. При пристигането си тя беше необикновено красива — сега представляваше жив труп, цялата беше болезнено подута. Нито една от кръвните проби не беше дала положителна реакция и по липса на по-задоволителна диагноза бяха вписали страданието й като екзема на нервна почва и в продължение на два месеца тя лежеше в същото състояние. Мисълта й беше свързана, дори блестяща, когато не прекрачваше границите, зад които започваха свойствените й халюцинации.

Тя не признаваше друг лекар освен него. В моменти на криза никой от другите лекари не можеше да помогне с нищо. Преди няколко седмици, през една от многобройните нощи на безсъние и страдания, Франц бе успял да я хипнотизира и да й даде няколко часа почивка, тъй необходима за нея, но следващите му опити бяха излезли несполучливи. Хипнозата беше средство, на което Дик не вярваше и рядко използуваше, защото знаеше, че самият той невинаги може да се настрои за това — веднъж беше опитал с Никол и тя подигравателно му се бе изсмяла.

Жената в стая номер двадесет не го видя, когато влезе, до такава степен беше подпухнала кожата около очите й. Тя заговори със звучен, дълбок, развълнуван глас:

— Докога ще продължава това? Никога ли няма да се свърши?

— Скоро ще се оправи. Доктор Ладислау ми каза, че на отделни места отокът е спаднал.

— Ако знаех какво съм сторила, за да заслужа това, бих го понесла търпеливо.

— Не е разумно да се поддаваме на мистицизъм. Смятаме, че това е на нервна почва. Явление, сходно на уртикарията и изчервяването — изчервявахте ли се лесно като малка?

Тя лежеше с лице към тавана.

— Откак ми поникнаха мъдреците, не съм срещнала нищо, което би ме накарало да се изчервя.

— Всеки си има своите дребни грехове и грешки, а вие?

— Няма нищо, за което да се упреквам.

— Вие сте щастлива.

Жената се замисли за миг; през бинтованото й лице гласът излизаше като изпод земята:

— Споделям съдбата на жените на моето време, които предизвикаха мъжете на двубой.

— За ваша голяма изненада тази борба се оказа като всички останали — отвърна той със сериозен глас, за да попадне в нейния тон.

— Както всички борби. — Тя се замисли. — Спечелваш нещо дребно и половинчато или извоюваш пирова победа, или виждаш, че си се провалил и си станал развалина — призрачно ехо от срутена стена.

— Нито сте се провалили, нито сте станали развалина — възрази той. — Уверена ли сте, че сте водили истинска борба?

— Погледнете ме! — извика тя с яд.

— Страдате, но много жени са страдали, без да са извършили грешката да се сметнат за мъже. — Разговорът се превръщаше в спор и той каза примирително: — Във всеки случай не трябва да вземате един-единствен неуспех за окончателно поражение.

— Красиви думи — засмя се тя презрително и отговорът й, стигнал до него през разделящата ги стена от болка и страдание, го накара да се засрами от себе си.

— Бихме желали да стигнем до истинските причини, които са ви довели дотук… — започна той, но тя го прекъсна.

— Намирам се тука като символ на нещо. Мислех, че вие може би знаете на какво.

— Вие сте болна — каза той механично.

— Какво е тогава онова нещо, което почти открих?

— Една още по-голяма болест.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко. — С отвращение чу лъжата си, но в конкретния случай нещата бяха тъй сложни, че само една лъжа можеше да ги обобщи. — Извън това има само безредие и хаос. Не ви говоря назидателно — ние имаме напълно ясна представа за страданието ви. Но само като посрещате лице в лице ежедневните проблеми, колкото и дребни и досадни да са те, ще можете да поставите нещата отново в ред. След това — може би отново ще можете да се заемете с изследванията на… — Той се забави, защото не искаше да доизкаже мисълта си. — … неизследваните граници на съзнанието. — Неизследваните предели, които човекът на изкуството трябва да изследва, решително не бяха за нея. Тя беше с деликатна нагласа, изнежена и може би щеше да намери утеха в някакъв съзерцателен мистицизъм. Изследването на неизвестното е за хора, които имат малко селска кръв, широки бедра и дебели глезени, които могат да приемат мъките на плътта и духа, тъй както хляба и солта.

„Това не е за вас — за малко не каза той. — Това е твърде сурова игра за вас.“

С цялото си безмерно страдание тя го привличаше с магнетична, почти чувствена сила. Изпитваше желание да я прегърне, както толкова пъти бе прегръщал Никол, да я приласкае заедно с грешките й, защото те бяха неделима част от нея. През спуснатите завеси се процеждаше оранжева светлина, фигурата й напомняше саркофаг, положен върху леглото; там, където трябваше да бъде лицето и, се виждаше само едно петно, гласът и търсеше пипнешком в бездната на нейното страдание и намираше само неясни абстракции.

Когато той стана, сълзите й като лава заляха превръзките.

— Това е някакво изкупление — прошепна тя. — Нещо трябва да излезе от това.

Той се наведе и я целуна по челото. После каза:

— Всички трябва да се опитаме да бъдем добри.

След като излезе от стаята й, изпрати при нея дежурната сестра. Трябваше да навести още пациенти: една петнадесетгодишна американка, израснала под внушението, че всичко в детството е приятно и забавно — той бе решил да я посети, защото тя току-що си бе отрязала косите с ножички за нокти. Почти нищо не можеше да се направи за нея, в семейството й имаше наследствена невроза, а в миналото й — нищо здраво, което да се вземе като опорна точка, за да се гради върху него. Бащата, самият той нормален и грижовен, се бе опитал да затвори очите на нервното си дете за неприятната страна на живота, а в резултат само му бе попречил да си изгради съпротивителни сили, за да може да се приспособява към неизбежните изненади на действителността. Дик намери да каже само: „Елен, когато се съмняваш за нещо, трябва да питаш сестрата, трябва да се научиш да се вслушваш в съветите. Обещай ми!“

Какво значеше едно обещание, дадено от същество с болно съзнание? Той влезе при нежната изгнаница от Кавказ, загърната плътно в нещо като хамак, потопен в гореща медицинска баня, а също и при трите дъщери на един португалски генерал, които парезата малко по малко обхващаше. Мина в съседната стая и каза на нервно разстроения психиатър, че състоянието му непрекъснато се подобрява, а човекът се опита да прочете по лицето му дали той говори с убеждение, защото връзката му с реалния свят се свеждаше до това дали ще долови, или не успокоителната нотка в гласа на доктор Дайвър. Накрая Дик освободи един от санитарите, който не умееше да се справя със задълженията си, а после стана време за обед.

Трета глава

Обедите с пациентите бяха за него задължение, което той посрещаше с безразличие. На обеда, разбира се, не присъствуваха обитателите на „Шипката“ или на „Буките“; на пръв поглед това беше обед като всеки друг, но над масата витаеше тягостна меланхолия. Присъствуващите лекари се стараеха да поддържат разговор, но повечето от пациентите, сякаш изморени от предобедната работа или потиснати от компанията, говореха малко и се хранеха, забили поглед в чиниите си.

Когато обедът свърши, Дик се върна във вилата. Никол седеше в салона със странен израз на лицето.

— Прочети това — каза тя.

Той отвори писмото. Беше от една пациентка, неотдавна изписана от клиниката, макар че лекарите гледаха скептично на нейния случай. Без заобикалки тя го обвиняваше, че прелъстил дъщеря й, която бе стояла до леглото на майка си по време на кризата. В писмото се казваше, че мисис Дайвър вероятно ще бъде доволна да узнае за станалото, за да разбере „какъв всъщност“ е съпругът й.

Дик отново прочете писмото. Макар и написано на ясен и правилен английски, той разпозна в него белезите на маниакалност. Веднъж дъщерята, дребно тъмнокосо момиче с предизвикателно държане, го бе помолила да я вземе със себе си в Цюрих. Вечерта я бе довел обратно в клиниката. Бе я целунал, без да влага нещо в това, по-скоро от съжаление. После тя се бе опитала да тласне нещата по-нататък, но той нямаше желание и след това или по-точно в резултат на това момичето го бе намразило и бе отвело майка си.

— Това е писмо на неуравновесен човек — каза той. — Не съм имал никакви връзки с момичето. Дори не съм го харесвал.

— Да, опитах се да си внуша това — отвърна Никол.

— Не мога да допусна, че го вземаш за истина.

— Седя тук и си мисля.

Той седна до нея и заговори с укор:

— Това е абсурдно. Не виждаш ли, че е писано от душевноболен човек?

— И аз бях душевноболна.

Той се изправи и гласът му стана по-категоричен.

— Да оставим тези глупости, Никол. Иди да вземеш децата и тръгваме.

Качиха се в колата. Дик шофираше и поеха по пътя, следващ извивките на езерния бряг; слънчевите лъчи се отразяваха от водната повърхност и се пречупвала в предното стъкло, когато излизаха на открито през тунелите от пищна растителност. Колата беше на Дик — едно тъй малко рено, че всички стърчаха от него с изключение на децата, между които гувернантката се извисяваше като мачта на задната седалка. Познаваха всеки километър по пътя — знаеха къде ще усетят аромата на боровите игли и мириса на черния дим от комините. Слънцето, като издигнало се високо в небето човешко лице, жареше силно по сламените шапки на децата.

Никол мълчеше; Дик се чувствуваше неловко пред безмълвния й, вперен право напред поглед. Той често биваше самотен с нея и тя нерядко го изморяваше с краткотрайни словесни изблици: споделяни само с него обяснения за себе си, като например „аз съм еди-каква си — всъщност съм по-скоро такава“; но този следобед той би се радвал да послуша известно време отривистия й глас, за да разбере в каква насока текат мислите й. Положението беше по-опасно, когато тя се свиваше в черупката си и се изолираше от него.

В Цуг гувернантката слезе от колата и ги остави Дайвърови продължиха към панаира в Агири и задминаха няколко гигантски валяка, които отбиха встрани, за да им направят път. Дик паркира колата и тъй като Никол го гледаше, без да помръдне, каза:

— Хайде, мила. — Устните й внезапно се разтеглиха в ужасна усмивка, той почувствува как нещо в стомаха му се свива, но си даде вид, че не забелязва, и повтори: — Хайде, че да могат да слязат и децата.

— О, идвам, не се безпокой — отвърна тя; думите й бяха част от нейни вътрешни помисли, понесли се твърде бързо, за да може той да ги разбере. — Не се безпокой, идвам…

— Тогава ела.

Тя се извърна от него, когато той тръгна редом с нея, но по лицето й още се четеше ироничната и далечна усмивка. Само когато Ленър й заговори на няколко пъти, тя успя да прикове вниманието си върху нещо конкретно — Арлекино и Пулчинела от куклената комедия — и да се ориентира, използувайки го като опорна точка.

Дик се чудеше какво да прави. Беше раздвоен в отношенията си към нея — гледаше я с очите на съпруг, а от друга страна, като психиатър и тази раздвоеност все повече го парализираше. През изтеклите девет години тя неведнъж го бе увличала със себе си и го бе карала да прекрачи границата на разумното, беше го обезоръжавала или внушавайки му съжаление, или с някой проблясък на чувство за хумор, тъй неочакван и несвързан с линията на поведението й, че едва по-късно, когато се успокояваше, той си даваше сметка, че тя бе успяла макар за миг да го надхитри.

След като отговориха на въпроса на Топси дали този е същият Арлекино, когото бяха видели миналата година в Кан, те тръгнаха между панаирните палатки. Бонетата на жените, кацнали на главите им, кадифените им елечета, широките ярки поли — носии от различни кантони, изглеждаха строги и сдържани на фона на боядисаните в синьо и оранжево коли и сергии. Отнякъде долитаха подвиквания и звън на дайре.

Никол се затича внезапно, тъй внезапно, че за миг Дик не разбра, че я няма. Далеч пред очите му се мярна жълтата й фигура, която си пробиваше път сред тълпата и изчезваше като петно охра на границата между действителното и нереалното. Той се завтече след нея. Тя бе избягала тайно и той я следеше тайно. Горещият следобед изведнъж стана кошмарен, изпълнен с пронизителни звуци; той се сети, че е забравил децата, изтича обратно, хвана ги за ръце и закриволичи с тях през тълпата, като се озърташе ту към една, ту към друга палатка.

— Madam — извика той на една млада жена, която стоеше зад бяла лотарийна рулетка, — est-ce que je peux laisser ces petits avec vous deux minutes? C’est tres urgent — je vous donnerai dix francs.

— Mais oui.71

Той бутна децата към палатката.

— Alors — restez avec cette gentille dame.

— Oui, Dick.72

Стрелна се отново напред, но я беше загубил от погледа си; обиколи въртележката тичешком, след това си даде сметка, че тича с поглед, прикован все към едно и също конче. Проби си с лакти път към лавката с разхладителни напитки, след това си спомни за една от слабостите на Никол и отметна завесата пред входа на палатката, където предсказваха бъдещето. Надзърна вътре и чу напевен глас:

— La septieme fille d’une septieme fille nee sur le rives du Nil — entrer, Monsieur…73

Пусна пердето и се затича към края на панаира при брега на езерото, където едно виенско колело се въртеше бавно на фона на небето. Откри я там.

Тя седеше сама в гондолата, която в момента се намираше най-високо; когато започна да се спуска надолу, той видя, че тя се смее неудържимо, и се мушна обратно в тълпата. При следващото завъртане на колелото тълпата забеляза истеричния й смях.

— Regardez-moi?

— Regarde donc cette Anglaise!74

Тя отново се понесе надолу, сега колелото забави хода си, музиката заглъхна и около гондолата й се струпаха десетина души, които, повлияни от нейния смях, й се усмихваха глупаво. Щом Никол забеляза Дик, смехът й замря — опита се да се отскубне от него, но той улови ръката й, задържа я и тръгнаха двамата.

— Защо губиш така контрол върху себе си?

— Знаеш много добре защо.

— Не, не знам.

— Това на нищо не прилича — пусни ме. Обиждаш ме по този начин. Да не мислиш, че не видях как онова момиче те гледаше — онова, дребничкото тъмнокосо момиче. О, това е просто комично — тя е дете няма повече от петнадесет години. Да не мислиш, че не видях?

— Спри тук за минутка и се успокой.

Те седнаха на една маса; в очите й се четеше дълбоко подозрение, тя махна с ръка пред лицето си, сякаш нещо и пречеше да вижда.

— Искам да пия нещо — искам коняк.

— Не може да пиеш коняк; ако искаш, ще ти поръчам бира.

— Защо да не пия коняк?

— Да не спорим. Чуй какво ще ти кажа — тази история за момичето е чиста халюцинация, разбираш ли какво значи това?

— Винаги е халюцинация, щом видя нещо, което ти не искаш да виждам.

Той се чувствуваше виновен както в кошмарните сънища, в които ни обвиняват, че сме извършили престъпление и ние сме със съзнанието, че действително сме го извършили, а щом се пробудим, знаем, че това не е вярно. Не издържа погледа й и извърна очи.

— Оставих децата в палатката на една циганка. Трябва да ги вземем.

— За какво се мислиш? — запита го тя. — За реформатор?

Преди петнадесет минути те бяха семейство. Сега, когато въпреки волята си трябваше да я притисне до стената, му хрумна, че и той, и децата му са участници в един опасен експеримент.

— Връщаме се вкъщи.

— Вкъщи! — изкрещя тя тъй безумно, че гласът й пресипна и се задави. — Да седя и да мисля, че всички ние гнием, и пепелта на децата гние във всяка кутия, която отварям? Тази мръсотия!

Почти с облекчение разбра, че тя е смутена от думите си, а Никол с повишената си чувствителност забеляза, че лицето му приема друг израз. Нейното изражение също се смекчи и тя каза умолително:

— Помогни ми, Дик, помогни ми!

През него мина вълна от болка. Ужасно беше, че тя не стъпва на земята, че е като изящно изградена кула, която няма основи, а виси безпомощно, окачена на него. До известна степен това беше редно: мъжете са за това, да бъдат опора, да дават идеи, да бъдат носещите греди и ония, които изчисляват логаритмите: но Дик и Никол някак си се бяха слели и бяха станали равни, не бяха противоположни дадености, които се допълват; тя също беше Дик, жаждата в мозъка на костите му. Той не можеше да бъде безучастен свидетел на нейното рухване. Подсъзнателно й съчувствуваше и изпитваше нежност към нея, затова реши да действува по един типично съвременен начин, да използува присъствието на трето лице. Реши да вземе болногледачка от Цюрих, която още същата вечер да се заеме с нея.

— Ти можеш да ми помогнеш.

Милата й предизвикателност отново го привлече към нея и той почувствува, че губи почвата под краката си.

— Помагал си ми по-рано — можеш да ми помогнеш и сега.

— Мога да ти помогна пак по стария начин.

— Някой трябва да ми помогне.

— Може би е така. Но най-много можеш да си помогнеш ти сама. Хайде да намерим децата.

Имаше много палатки с бели въртящи се рулетки. Дик се стресна, когато попита в първата палатка и получи категорично отрицателен отговор. С ехиден поглед Никол стоеше настрана, отрекла се от децата, които мразеше като част от реалния свят, който искаше да унищожи. Най-после Дик ги намери наобиколени от умилени жени, които им се възхищаваха като на хубава стока, и от зяпнали ги деца.

— Merci, Monsieur. Monsieur est trop genereux. C’etait un plaisir. M’sieur, Dame. Au revoir, mes petits.75

Те си тръгнаха, съпроводени от съжалителните погледи на тълпата; колата се изпълни с мрачните им предчувствия и тревога, а децата бяха свили разочаровано устни. Страданието се представяше откъм своето ужасяващо тъмно и непознато лице. Някъде около Цуг Никол с мъчително усилие повтори една своя забележка за разположената встрани от пътя къща, която се открояваше като жълто петно в далечината и приличаше на неизсъхнала още картина, но това беше като напразен опит да се хване за въже, което неудържимо се изплъзва от ръцете й.

Дик се опита да се отпусне. Тепърва му предстоеше борба; щом се приберяха, щеше да се наложи с часове да й преповтаря елементарните истини на живота. Шизофрения е удачно название — то означава раздвоена личност. — Никол беше ту човек, на когото няма какво да се обяснява, ту човек, на когото нищо не може да бъде обяснено. С нея човек трябваше да се държи твърдо и повелително, пътят към реалността да бъде винаги открит към нея, а пътят към бягството — системно преграждан. Обаче блестящата изобретателност на лудостта е неуморима като водата, която винаги намира нов път през, над или около построената дига. За да й се противодействува, е нужен сплотеният фронт на много хора. Той разбираше, че този път Никол трябва сама да се излекува; искаше да изчака тя да си спомни миналите кризи, да се погнуси от тях. Уморено кроеше планове как ще възстановят режима, който преди две години бяха отслабили.

Той заобиколи едно възвишение и тъкмо бе натиснал педала за газта, за да поеме по един пряк път за клиниката, успореден на хълма, когато колата неудържимо се понесе наляво, след това надясно, наклони се настрани; чувайки писъците на Никол в ухото си, Дик с всичка сила притисна лудата й ръка, вкопчила се в кормилото; колата се оправи, понесе се още веднъж настрани, изхвръкна от пътя, вряза се в ниските храсталаци, наклони се под деветдесетградусов ъгъл и остана така, опряна в едно дърво.

Децата пищяха, Никол също пищеше, проклинаше и се опитваше да забие нокти в лицето на Дик. Първата му грижа беше да установи много ли е наклонена колата и има ли опасност да се обърне; той не можеше да разбере това, изви ръката на Никол, за да я отстрани, измъкна се откъм килнатата нагоре страна, свали децата и едва тогава видя, че колата е застанала стабилно и няма да се обърне. За миг остана разтреперан и задъхан.

— Ти… — извика той.

Тя се смееше неудържимо, не се срамуваше, не беше изплашена, станалото не я засягаше. Ако някой ги бе зърнал в този момент, не би могъл да предположи, че тя е виновницата за случилото се; смееше се тъй, сякаш беше извършила някоя детска лудория.

— Уплаши се, нали? — укори го тя. — Искаш да живееш!

Каза това тъй убедително, че Дик, разтърсен от преживяното, се усъмни дали действително не е бил изплашен заради себе си — но уплашените лица на децата, които поглеждаха ту към баща си, ту към майка си, събудиха у него желание да превърне в пихтия ухилената й физиономия.

Право над тях, на половин километър от виещия се път, но само стотина крачки, ако човек тръгне направо през храсталаците, имаше едно ханче; една част от него се подаваше над обраслия склон.

— Хвани Топси за ръка — каза той на Ленър, — ето така, здраво, и тръгнете нагоре — виждаш ли тази пътечка? Като стигнете в ханчето, кажи: „La voiture Diver est cassee.“76 Някой да слезе веднага.

Ленър, неосъзнал напълно какво се е случило, но подозиращ, че е нещо необичайно лошо, запита:

— А вие какво ще правите?

— Ще останем тук, при колата.

Без да поглеждат майка си, децата се отдалечиха.

— Внимавайте, като пресичате пътя горе! Огледайте се наляво и надясно! — извика Дик след тях.

Той и Никол се обърнаха един към друг и се изгледаха с очи, пламтящи като светнали прозорци на две срещуположни къщи. След това тя извади пудриерата си, погледна се в огледалото и приглади косите по слепоочията си. Дик гледа няколко секунди след децата, които се катереха, докато се скриха между боровете по средата на пътя, после мина от другата страна на колата, за да види колко е пострадала и как може да се изкара обратно на пътя. По пръстта личаха следите — криволичещата линия, по която бяха изминали последните двадесет-тридесет метра; обхвана го не гняв, а силно отвращение.

След няколко минути съдържателят на ханчето пристигна тичешком.

— Боже мой! — възкликна той. — Как се случи това! Бързо ли карахте? Какъв късмет! Ако не беше дървото, щяхте да се изтърколите надолу по хълма.

Дик се възползува от присъствието на Емил — пълен мъж със запотено лице, препасан с широка черна престилка — и съвсем спокойно даде знак на Никол да слезе от колата; тя скочи откъм наклонената надолу страна, загуби равновесие на стръмния терен, падна на колене и отново се изправи. Гледайки как мъжът се опитва да отмести колата, изражението й отново стана упорито. Дик се зарадва дори на този обрат в настроението й.

— Върви и чакай при децата, Никол — каза той. Едва когато се скри от погледа му, той се сети, че тя бе искала коняк, а горе в ханчето имаше коняк — каза на Емил да не се безпокои за колата; ще изпратят шофьора с голямата кола да я изтегли на пътя. Двамата бързо се заизкачваха към ханчето.

Четвърта глава

— Искам да замина — каза той на Франц. — За около месец, може и повече, за колкото мога.

— Защо не, Дик? Така се бяхме уговорили още отначало — самият ти настояваше да стоиш. Ако ти и Никол…

— Не искам да заминавам с Никол. Ще замина сам. Последното, което се случи, беше голям удар за мен — ако мога да спя два часа в денонощието, това е едно от чудесата на Цвингли.

— Ти искаш истинско отпускане?

— Не се казва отпускане, а отпуск. Виж какво, ще можеш ли да пазиш мира тук, ако аз отида в Берлин на конгреса на психиатрите? В продължение на три месеца тя беше добре, а и болногледачката и допада. Боже мой, ти си единственото същество на този свят, което мога да помоля за такова нещо.

Франц изръмжа и се замисли задължен ли е, или не винаги да мисли за интересите на партньора си.

На другата седмица Дик отиде с кола до цюрихското летище и се качи на големия самолет за Мюнхен. Докато машината се издигаше с рев към синьото небе, той се отпусна и разбра колко много е уморен. Обзе го истинско спокойствие и той остави болестите на болните, шума — на моторите, управлението — на пилота. Не възнамеряваше да присъствува на нито едно от заседанията на конгреса — представяше си добре как ще протече, новите публикации на Блойлер и на възрастния Форел, които много по-добре би асимилирал у дома, доклад на американеца, който излекувал случая на dementia ргаесох77 като извадил зъбите на пациента си или като му оперирал сливиците, полуироничното внимание, с което ще се изслуша това твърдение, дължимо единствено на обстоятелството, че САЩ са такава богата и могъща страна. Останалите американски делегати — червенокосият Шварц с хрисимото лице, полагащ безкрайни усилия да хвърли мост между двата свята, както и десетките комерчески настроени психиатри с хитри лица, които ще присъствуват отчасти за да затвърдят реномето си, така че да включат в клиентелата си доходните криминални дела, отчасти за да научат нови, звучащи внушително термини, които да прибавят към речника си, за да могат по-убедително да казват на черното бяло и обратното. Щеше да има и скептично настроени психиатри от латинските страни, както и последователи на Фройд от Виена. Измежду тях блестящо щеше да се изкаже прочутият Юнг, благ, неимоверно енергичен, шествуващ из неизбродимия лес между антропологията и ученическите неврози. В началото американците ще дават тон на конгреса, официалната част ще напомня дори събранията на ротарианските клубове78; след това ще започне да надделява по-аргументираната европейска деловитост, а накрая американците ще извадят най-големия си коз, ще съобщят за колосални помощи и дарения, за грамадни нови заведения и центрове за специализация и европейците смутено ще отстъпят пред внушителността на цифрите. Но той няма да бъде там, за да види.

Заобиколиха Форарлбергските Алпи и Дик с наслада наблюдаваше пасторалната гледка. Виждаха се едновременно най-малко пет-шест селца, всяко едно сгушено около черквата. Лесно беше да се гледа на земята отдалеч, тъй лесно, както да се играе на страшни игри с кукли и войници. Така гледаха на нещата държавниците, военачалниците и всички оттеглили се от живота хора. Във всеки случай това беше източник на утеха.

Един англичанин, седнал от другата страна на пътеката, го заговори, но напоследък той изпитваше известна антипатия към англичаните. Англия беше като богат човек, който след разсипническа оргия се сдобрява с членовете на семейството си, заговаря ги, всеки един поотделно, а на тях им е ясно, че единствената му цел е да си възвърне достойнството и предишния си авторитет.

Дик носеше със себе си списанията, които продаваха на аерогарата: „Сенчъри“, „Моушън Пикчър“, „Илюстрасион“ и „Флигенде Блетер“, но по-интересно му беше да слезе мислено на земята, да се пренесе в селцата и да се ръкува с обитателите им. Да седне в черквите, както бе седял в бащината си черква в Бъфало, сред мириса на колосаните неделни дрехи. Да слуша мъдростта на Близкия изток, да бъде разпнат, да умре, да бъде погребан във веселата черквица и отново да се двоуми дали да пусне пет или десет цента в дискоса за даренията заради момичето, седнало на скамейката зад него.

Англичанинът отново размени няколко думи с него и зае списанията му; Дик с радост се отърва от тях и се отдаде на мисли за предстоящото пътуване. Като вълк под дрехата си от дълговлакнеста австралийска вълна, той си точеше зъбите за света на удоволствията — вечно младото Средиземноморие, уханието на засъхналата по стъблата на маслиновите дръвчета пръст, момичето от селцето край Савона с бледорозово лице, светнало като требник, по който играят отблясъците на свещите. Ще я вземе на ръце и ще я отнесе през границата…

… Но там той я изостави — влечеше го към гръцките острови, към тъмнеещите води на непознати пристанища, момичето, изоставено на кея, и луната от популярните песни. Част от спомените на Дик бяха наситени с хлапашка романтика. Сред безпорядък от представи, струпани като купчини стоки в евтин галантериен магазин, той все пак бе съумял да запази, макар и мъждеещо, пламъчето на мисловността.

Пета глава

Томи Барбан беше човек на деня, Томи беше станал герой — Дик го срещна случайно на Мариенплац в Мюнхен, в едно от онези кафенета, където се играе комар на дребно върху персийски килимчета. Вътре се водеха шумни разговори за политика и плющяха карти.

На една от масите беше седнал Томи и се смееше с дръзкия си смях: „Хо-хо, ха-ха-ха! Хо-хо, ха-ха-ха!“ По правило той пиеше малко; негова игра беше смелостта и околните винаги се страхуваха от него. Неотдавна някакъв варшавски хирург бе отстранил една осма от черепа му, който сега зарастваше под косата, и най-слабият от присъствуващите в кафенето би могъл да го убие с един удар на вързана на възел салфетка.

— … Това е принц Чиличев… — очукан, посивял петдесетгодишен русин; господин Макибън и господин Хенън… — Последният беше топчест, чернокос и космат веселяк, който веднага се залови с Дик:

— Преди да се ръкуваме, кажете, какво се увъртате около леля ми?

— Но защо, аз…

— Чухте ме какво казах. Я си признайте, защо дойдохте в Мюнхен?

— Хо-хо, ха-ха-ха! — засмя се Томи.

— Нямате ли си собствени лели? Защо не се увъртате около тях?

Дик се засмя, а човекът намери нов повод да го заяде:

— Стига сме говорили за лелите. Откъде да знам дали цялата работа не е нагласена? Идвате тук, непознат човек, и минал-неминал половин час, започвате да ми разправяте за лелите си. Знам ли какво се крие зад вас?

Томи отново се засмя, след това каза добродушно, но твърдо:

— Достатъчно, Чарли. Седни, Дик — как си? Как е Никол?

Той не изпитваше особени чувства на привързаност към който и да било мъж, изобщо присъствието на други мъже не го вълнуваше — беше спокоен, готов за бой като добре трениран атлет, комуто е поверен второстепенен пост на терена и който повечето време си почива, докато един по-слаб състезател само си дава вид, че почива, а всъщност е в непрекъснато и самоунищожително нервно напрежение.

Хенън все пак не млъкна, той седна на близкото пиано, хвърляше от време на време свирепи погледи към Дик, изсвирваше няколко акорда и под съпровода на замиращите тонове мърмореше: „Лелите ви; но аз не казвам лели, казвам гащи с дантели.“

— Е, как си? — повтори Томи. — Не изглеждаш тъй… — той търсеше подходящата дума — тъй жизнерадостен както обикновено, не си тъй наперен, нали разбираш какво искам да кажа.

Забележката му прозвуча малко като неприятните забележки, че сме поостарели, и Дик се готвеше да се реваншира, като каже нещо за костюмите на Томи и принц Чиличев — по цвят и по кройка те бяха тъй необикновени, че двамата можеха да тръгнат на неделна разходка по Бийл Стрийт, — когато дойде отговорът на незададения въпрос:

— Виждам, че разглеждате дрехите ни — каза принцът. — Току-що пристигаме от Русия.

— Шиха ни ги в Полша, работа са на придворния шивач — каза Томи. — Това е факт — личният шивач на Пилсудски.

— На пътешествие ли сте били? — запита Дик.

Те се засмяха, а принцът несдържано затупа Томи по гърба.

— Да, на пътешествие. Точно така, на пътешествие. На обиколка. На официална визита.

Дик чакаше за обяснение. То дойде от страна на Макибън и се състоеше само от две думи:

— Те избягаха.

— Да не сте били в руски затвор?

— Аз бях — обясни принц Чиличев и впери в Дик безжизнените си жълтеникави очи. — Но не бях в затвора, а се укривах.

— Имахте ли неприятности, докато се измъкнахте?

— Някои дребни неприятности. На границата оставихме трима мъртви червеноармейци зад себе си. Томи уби двама… — Той вдигна два пръсва, както правят французите. — А аз един.

— Тъкмо това не мога да разбера — каза Макибън. — Защо трябва да имат нещо против да напуснете страната?

Хенън се извърна от пианото и им намигна:

— Мак си мисли, че марксист е този, който е свършил колежа „Сейнт Марк“.

Историята на бягството беше напълно издържана в приключенската традиция — аристократът, който се укривал в продължение на девет години при бившия си прислужник и работил в държавна хлебопекарница; осемнадесетгодишната дъщеря, живуща в Париж, която се запознала с Томи Барбан… Докато му разказваха, Дик реши, че тази сбръчкана останка от миналото струва живота на трима млади хора. Стана въпрос дали Томи и Чиличев са изпитали страх.

— Когато ми беше студено, да — каза Томи. — Винаги се страхувам, когато ми е студено. И през войната изпитвах страх, когато ми беше студено.

Макибън се изправи.

— Трябва да си вървя. Утре сутринта тръгвам за Инсбрук с колата заедно с жена ми и децата — и гувернантката.

— И аз отивам утре там — каза Дик.

— О, наистина ли? — възкликна Макибън. — Защо не дойдете с нас? Колата е голяма — пакард, ще бъдем само жена ми, децата и аз — и гувернантката…

— Няма да мога…

— Тя всъщност не е гувернантка — добави Макибън и изгледа красноречиво Дик. — Впрочем жена ми познава сестрата на жена ви, Бейби Уорън.

Но Дик не желаеше да приема прибързани ангажименти.

— Обещах на двама души да пътувам с тях.

— О — каза Макибън разочаровано. — Добре, тогава довиждане. — Той развърза от съседната маса каишките на два териера с ръждивокафява козина, но пак не си тръгна. Дик си представи претъпкания пакард, запрашил за Инсбрук, натоварен с Макибънови, децата им, багажа им и лаещите кучета — и гувернантката.

— Във вестника пише, че те знаели кой го е убил — каза Томи. — Но братовчедите му не били съгласни да се изнесе в пресата, защото това станало в един бар. Как ви се струва?

— Въпрос на семейна чест.

Хенън удари силно по клавишите на пианото, за да привлече вниманието към себе си.

— Не мисля, че първите му неща ще се задържат — каза той. — Да оставим настрана европейците, само в Америка има десетина души, които могат да направят това, което направи Норт.

Едва сега Дик разбра, че говорят за Ейб Норт.

— Разликата е там, че Ейб го направи пръв — каза Томи.

— Но съм съгласен — настояваше Хенън. — Създаде си славата на добър композитор, защото пиеше толкова много, че приятелите му трябваше някак си да обяснят това.

— Какво говорите за Ейб Норт? Какво се е случило с него? Неприятности ли има?

— Не чете ли „Хералд“ тази сутрин?

— Не.

— Той е мъртъв. Пребили го в един бар в Ню Йорк. Едва успял да допълзи до Ракет-клуб и там умрял…

— Ейб Норт?

— Да, разбира се, те…

— Ейб Норт? — Дик се надигна от мястото си. — Сигурни ли сте, че е мъртъв?

Хенън се извърна към Макибън:

— Не е допълзял до Ракет-клуб, а до Харвард-клуб. Сигурен съм, че той не членуваше в Ракет.

— Така пише във вестника — настояваше Макибън.

— Сигурно има грешка. Уверен съм. „… Пребит в един бар…“

— Между другото познавам повечето от членовете на Ракет-клуб — каза Хенън. — Сигурно е било Харвард-клуб.

Дик стана. Томи също. Принц Чиличев потъна в някакви свои безцелни разсъждения, може би преценяваше какви са шансовете му да избяга един ден от Русия — тази мисъл го бе занимавала толкова дълго, че едва ли бе успял вече да я прогони от главата си — и тръгна заедно с тях.

„… Ейб Норт, пребит до смърт…“

По пътя за хотела Дик едва си даваше сметка накъде са тръгнали. Томи каза:

— Чакаме шивача да ни ушие някой и друг костюм и отиваме в Париж. Искам да стана борсов агент, а ако се покажа в такъв вид, няма да ме наемат. У вас, в Америка, всеки трупа милиони. Наистина ли тръгваш утре? Дори няма да можем да вечеряме заедно. Оказа се, че принцът имал някаква стара приятелка в Мюнхен. Обади й се, но ни обясниха, че починала преди пет години, и ще вечеряме с двете й дъщери. Принцът кимна утвърдително:

— Може би ще успея да уредя и за доктор Дайвър.

— Не, не — побърза да отговори Дик.

Той спа дълбоко и се пробуди от бавните стъпки на траурното шествие под прозореца. Дълга върволица мъже с униформи, с познати шлемове от хиляда деветстотин и четиринадесета, затлъстели мъже с рединготи и цилиндри, буржоа, аристократи, простолюдие. Те бяха членове на една от организациите на ветераните, тръгнали да сложат венци на гробовете на загиналите. Шествието вървеше бавно, хората се поклащаха тържествено, за да възкресят някогашното величие, но то бе отминало безвъзвратно, мъката беше забравена. Лицата им бяха само привидно опечалени, но Дик почувствува, че нещо напира в гърлото му и го задавя, той скърбеше за смъртта на Ейб и за собствената си младост отпреди десет години.

Шеста глава

Стигна в Инсбрук по здрач, изпрати куфарите си в един хотел и тръгна из града. Слънцето залязваше над император Максимилиан79, молитвено коленичил над траурните бронзови фигури; в университетската градина крачеха с книги в ръце четирима семинаристи езуити. Мраморните възпоминания на някогашни обсади, сватби, годишнини бързо избледняха, щом слънцето се скри; той си поръча грахова супа с нарязани в нея колбаси, изпи четири чаши пилзенска бира и отказа да изяде огромния десерт.

Въпреки че наоколо се извисяваха планински масиви, Швейцария беше далеч, Никол също. По-късно, когато тръгна да се разхожда по мрак из градината, той се замисли за нея, забрави неприятностите от ежедневието им, изплува само хубавото. Спомни си как веднъж тя се бе затичала с леки крачки към него по влажната трева и пантофките й се бяха намокрили. Бе се покатерила върху обувките му и сгушена до него, повдигна лице, открито като разтворена книга.

— Запомни как ме обичаш — беше прошепнала тя. — Не искам от теб да ме обичаш винаги така, но искам да си спомняш. Някъде вътре в мен винаги ще се крие жената, която съм тази вечер.

Но Дик бе дошъл тук да се разтовари психически и насочи мислите си към това. Беше загубил самоувереността си — не можеше да посочи часа, деня, седмицата или месеца, в който бе станало това. Някога можеше да отсича направо, да разрешава най-сложните уравнения, сякаш бяха най-прости клинични случаи. От деня, в който бе открил Никол, разцъфнала като цвете, подало се изпод един камък край Цюрихзее, до момента, в който бе срещнал Розмари, острието на характера му се бе притъпило.

Бе наблюдавал баща си как води борба за съществуване в бедните енории, това бе породило жажда за пари в една некористолюбива натура като неговата. Не беше здрав стремеж към сигурност — никога не се бе чувствувал тъй сигурен в себе си, тъй господар на волята си, както по времето, когато се бе оженил за Никол. Въпреки това се бе оставил да го превърнат в жиголо, бе позволил да заключат оръжейния му арсенал в сейфовете на фамилията Уорън.

„Сигурно има някакъв начин за уреждане на въпроса в европейски стил; все още не е късно. Пропилях девет години да уча богатите на азбуката на човешката почтеност, но с мен още не е свършено. Имам още неизиграни козове.“

Той се разхождаше между чайните рози и лехите, където бяха наболи влажни и уханни стръкчета папрат. Беше топло за месец октомври, но все пак достатъчно хладно, за да носи плътна дреха от спортен плат, закопчана около врата с ластичен ширит. Една фигура се отдели от черния силует на едно дърво и той разбра, че това е жената, край която бе минал на излизане от фоайето. Сега беше влюбен във всяка хубава жена, която срещаше, в силуета й, откроил се в далечината, в сянката й на стената.

Тя беше с гръб към него, обърната към светлините на града. Той драсна една клечка, тя не можеше да не чуе звука, но остана неподвижна.

Това покана ли беше? Или разсеяност? Отдавна беше вън от света на простите желания и тяхното осъществяване, беше несигурен и не знаеше как да действува. Предполагаше, че има някакъв условен знак, който самотните странници в сенките на банските курорти си разменят, за да се разпознаят бързо един друг.

… Може би той трябваше да направи следващата стъпка. Две непознати деца биха се усмихнали едно на друго и биха си казали: „Хайде да си играем.“

Той се приближи, а сянката пристъпи встрани. Може би ще го поставят на мястото му, както бе чувал в младостта си, че се постъпва с натрапчивите търговски пътници. Сърцето му биеше силно пред неизвестното, неизпитаното, онова, което не бе анализирал и не си бе обяснил. Изведнъж той се обърна и си тръгна. Момичето излезе от сянката на листака, заобиколи една пейка с бавни, но решителни стъпки и се насочи обратно към хотела.

С един гид и още двама спътници Дик пое на другата сутрин към Биркарспитце. Почувствува се добре, когато излязоха над огласяните от хлопатарите високи пасища — Дик с нетърпение очакваше нощуването в хижата, приятно му беше усещането на умора, умелото водачество на гида, съзнанието, че никой не го познава. Но към пладне времето се промени, притъмня, заваля град, загърмя. Дик и единият от другите двама туристи искаха да продължат, но гидът отказа. Със съжаление се спуснаха по стръмнината към Инсбрук, за да започнат отново прехода на другия ден.

След вечерята и бутилката тежко местно вино в пустата трапезария той се почувствува възбуден, без да знае защо, и започна да мисли за градината. Преди вечеря се бяха разминали с момичето във фоайето, този път тя му бе отправила одобрителен поглед, но той не можеше да се отърси от тягостния въпрос: „Защо?“ „Навремето, стига да исках, можех да имам немалко хубави жени, но не го правех; защо трябва да започвам сега, когато от желанията ми е останало само една сянка, един отломък? Защо?“

Въображението му продължи да работи — старият аскетизъм се пробуди и възтържествува, той не бе свикнал на такива неща. „Бих могъл да отида в Ривиерата и да спя с Дженис Карикаменто или с дъщерята на Вилбурхази. Защо трябва да подценявам изминалите години с нещо евтино и лесно?“

Но възбудата още не му беше минала, той прекоси верандата и се качи в стаята си да размисли. Когато човек е телесно и душевно сам, той затъва в самотата, а самотата поражда още по-голяма самота.

Той закрачи из стаята си и докато размисляше, разстла хубавия си туристически костюм на леко затопления радиатор: отново спря очи върху неотворената още телеграма от Никол. Откакто бе тръгнал да пътува, ежедневно получаваше по една телеграма от нея. Преди вечеря не я бе отворил — може би заради случилото се в градината. Оказа се, че това е каблограма от Бъфало, която му бяха препратили от Париж.

Той потръпна болезнено от удара и мобилизира съпротивителните си сили; болката като вълна премина през слабините, стомаха и се спря на буца в гърлото.

Препрочете телеграмата. Седна на леглото и въздъхна, загледан пред себе си; първа в главата му проникна старата егоистична синовна мисъл при смъртта на един родител: как ще ми се отрази това, че най-ранната и силна закрила вече я няма?

Тази инстинктивна мисъл отмина, той отново закрачи из стаята, спирайки се от време на време пред телеграмата. Формално Холмс беше помощник енорийски свещеник, с други думи, помощник на баща му, но в действителност той бе управлявал църквата през последните десет години. От какво ли бе умрял баща му? Сигурно поради напредналата си възраст — беше седемдесет и пет годишен. Дълго бе живял. Стана му мъчно, че баща му беше умрял в самота — бе преживял жена си, братята си и сестрите си; имаше братовчеди в щата Вирджиния, но те бяха бедни, нямаха пари да пътуват до Бъфало, затова Холмс бе подписал телеграмата. Дик обичаше баща си — често съпоставяше преценките си с това как би постъпил или какво отношение би взел баща му в даден случай. Дик се бе родил няколко месеца след смъртта на две негови сестрички и баща му, давайки си сметка как ще се държи с него майка му, го беше спасил от разглезване, беше станал негов нравствен учител. Той беше от старо коляно, с уморена кръв, но се бе справил, макар че не му беше лесно.

През лятото баща и син прекосяваха града заедно и отиваха да им лъснат обувките — Дик в колосаното си моряшко костюмче, баща му винаги в изряден и добре скроен пасторски костюм — и бащата много се гордееше с хубавото си момченце. Разказваше на Дик всичко, което знаеше за живота, то не беше много, но беше повечето вярно; прости неща, норми на поведение, които са в обсега на жизнения опит на един свещеник. „Веднъж в един чужд град, тъкмо ме бяха ръкоположили, влязох в една стая, претъпкана с хора, и не можех да разбера коя е домакинята. При мен дойдоха няколко души, които ме познаваха, но аз не се спрях с тях, защото забелязах една жена с посивели коси, седнала до един прозорец в отсрещния край на стаята. Отидох при нея и й се представих. След това спечелих много приятели в този град.“

Баща му бе сторил това от добро сърце — той знаеше какво представлява, дълбоко уважаваше двете горди вдовици, които го бяха отгледали и насадили в него схващането, че няма нищо, което да превъзхожда добрите пориви, честта, любезността и смелостта.

Баща му винаги бе смятал, че скромното състояние, оставено от жена му, принадлежи на неговия син, и в колежа, както и в медицинската академия, четири пъти годишно му изпращаше приходите с чек. Той беше от ония хора, за които в годините, когато всеки трупаше долари, хората отсъждаха самодоволно: „Той е истински джентълмен, но не е човек, който ще напредне.“

… Дик изпрати прислужника да му донесе вестник. Продължи да се разхожда из стаята, спирайки се от време на време пред телеграмата на бюрото, след това прегледа разписанието на корабите за Америка. Поиска телефонен разговор с Никол в Париж и докато чакаше да го свържат, си спомни много неща, искаше му се винаги да е бил тъй добър, както бе възнамерявал да бъде.

Седма глава

В продължение на един час, все още дълбоко развълнуван от смъртта на баща си, великолепната фасада на родината — нюйоркското пристанище — му изглеждаше печална и величествена, но щом стъпи на брега, това чувство изчезна и не се завърна нито по улиците, нито в хотелите, нито във влаковете, с които стигна най-напред до Бъфало, а след това пое пътя на юг към Вирджиния, заедно с тялото на баща си. Едва когато местният влак запълзя по покритите с шубраци глинести хълмове на Уестморленд, той отново се почувствува част от обкръжаващата го среда: на гарата видя една позната звезда, над залива Чесапийк бе изплувала студената луна; мислено чуваше скърцащите колела на продълговатите старовремски коли, приятните за слуха провлечени южняшки гласове, шумоленето на мързеливите реки, които от незапомнени времена влачеха водите си под звучни индиански имена.

На другия ден баща му бе погребан в черковния двор сред десетки Дайвъровци, Хънтъровци, Дорсъровци. Мило му беше, че го полагат там, където са всичките му роднини. Върху кафявата неулегнала пръст бяха разхвърляни цветя. Дик чувствуваше, че нищо повече не го свързва с това място и че сигурно няма да се върне никога тук. Той коленичи на твърдата земя. Беше познавал всички погребани наоколо покойници, спомняше си загрубелите им от слънцето и вятъра лица, святкащите им сини очи, жилавите им силни тела, душите им, създадени от нова земя през усойния мрак на седемнадесетия век.

„Сбогом, татко — сбогом, бащи мои.“

Под продълговатите покриви на кейовете за презокеанските кораби човек изпитва чувството, че е на ничия земя — нито тук, ни оттатък. Мръсножълтият свод кънти от викове. Боботят камиони, блъскат се куфари, чува се острото скриптене на крановете, пътникът усеща първия солен полъх на морето. Той бърза, макар, че има достатъчно време; оставя зад себе си миналото, континента — вижда пред себе си бъдещето в зиналата уста на кораба, която поглъща пасажерите; гъмжащата от хора пътека, по която минава, неясно чертае настоящето.

Премине ли подвижната стълба към кораба, светоусещането му се преустройва и се стеснява. Той става гражданин на общност, по-малка от Андора, престава да бъде сигурен в каквото и да било. Хората, наредени пред гишето на ковчежника, имат странни силуети, причудливи са и очертанията на кабините; пасажерите и техните приятели го гледат с безразличие. След това отеква печалният вой на сирените, корабът силно потреперва — материализираната човешка идея е поставена в движение. Кеят и лицата по него се отдалечават, за миг корабът е отломка, случайно отцепена от тях и от брега; след това лицата стават далечни, безгласни, кеят — едно от множеството неясни петна по бреговата линия. Пристанището бързо чезне в океана.

Със същия кораб отплува и Албърт Макиско, когото вестниците бяха нарекли най-ценния товар на кораба. Макиско беше на мода. Романите му представляваха компилации от произведенията на най-талантливите писатели навремето, постижение, което не трябва да се подценява; освен това той притежаваше таланта така да принизява и да обезкървява онова, което заимствуваше, че мнозина читатели се наслаждаваха на лекотата, с която могат да следят мисълта му. Успехът го беше направил по-добър и по-скромен. Не си правеше илюзии за способностите си — даваше си сметка, че притежава повече жизненост от мнозина, превъзхождащи го с таланта си; беше решил да оползотвори добре извоювания успех. „Не съм направил още нищо — имаше той навика да казва. — Не мисля, че съм действително даровит. Но ако постоянствувам, може би ще напиша някоя хубава книга.“ Добър скок може да се извърши и от гнил трамплин. Безбройните унижения от миналото бяха забравени. Всъщност успехът му се основаваше психологически на дуела с Томи Барбан — избледнявайки в спомните му, той му бе дал основата, на която бе изградил новото си самочувствие.

Той забеляза Дик Дайвър на втория ден от пътуването, изгледа го колебливо, след това му се представи приятелски и седна. Дик остави четивото си и след като изминаха няколко минути, през които долови промяната в Макиско, липсата на някогашното му досадно чувство за малоценност, му стана приятно да разговаря с него. Макиско беше „добре осведомен“ по редица въпроси, интересите му далеч не се ограничаваха с Гьоте — любопитно беше да се слушат безбройните му повърхностни, но нелишени от комбинативност умозаключения, които той наричаше свои мнения. Случайно срещнаха още един познат и Дик няколко пъти обядва и вечеря с тях. Двамата Макиско бяха поканени да седят на капитанската маса, но с начеващ снобизъм те обясниха на Дик, че „не могат да понасят тази среда“.

Сега Вайолет беше грандама, обличаше се при най-добрите шивачи, смаяна научаваше някои дребни неща, които момичетата от добри семейства научават още в невръстни години. Наистина тя би могла да ги научи от майка си в Боаз, но душата й се бе родила в задушните киносалончета в Айдахо и тя не бе имала време да общува с майка си. Сега тя се чувствуваше „от обществото“ — заедно с още няколко милиона други хора — и беше щастлива, макар че мъжът й продължаваше да я мъмри, когато прекаляваше с глупостта си.

Двамата Макиско слязоха в Гибралтар. На другата вечер в Неапол, пътувайки с автобус от хотела към гарата, Дик се запозна с едно семейство — майка с двете си дъщери, които се чувствуваха самотни и безпомощни. Беше ги видял на кораба. Изпита неудържимо желание да им помогне, а може би искаше да има публика, която да му се възхищава: зае се да ги поразвесели; първо им поръча вино и с удоволствие забеляза как те си възвръщат самочувствието. Правеше им комплименти, поддаде се на собствената си игра, пи повече, отколкото трябваше, за да поддържа илюзията, а жените си мислеха, че принцът от приказките е паднал сред тях от небето. Остави ги на разсъмване, когато влакът с клатушкане и пухтене наближаваше Касино и Фросиноне. Рано сутринта, след обичайното американско сбогуване на гарата в Рим, Дик тръгна малко изморен към хотел „Квиринале“.

Пред гишето на регистратора той вдигна глава и се вгледа втренчено. Почувствува се тъй, като че ли беше изпил чаша със силен алкохол, който изгаряше гърлото му и караше кръвта да нахлуе в главата му — беше видял тази, която беше дошъл да види, тази, заради която бе тръгнал през Средиземно море.

Розмари го забеляза в същия момент, тя усети присъствието му, преди да го е разпознала добре: извърна се стреснато, остави приятелката, с която беше, и се втурна към него. Изправен, стаил дъх, Дик се обърна към нея с широко отворени очи: тя прекоси фоайето, блестяща от красота като кобилка с варакосани копитца, в чието кърмило са прибавяли по стиска копривено семе, за да лъсне косъмът й; всичко бе станало тъй бързо, че Дик не можа да направи нищо друго, освен да се опита да прикрие, доколкото може, умората си. Той посрещна блесналия й поглед на уверено в красотата си момиче с престорен жест, който означаваше: „Каква изненада — да срещна именно теб!“

Върху ръката си, облегната на гишето, той усети двете й ръце в ръкавици.

— Дик, сега правим „Залязлото величие на Рим“ — надяваме се поне да го направим; всеки ден може да прекратим.

Той я изгледа настойчиво, за да я смути, така че тя да не забележи небръснатото му лице и смачканата яка на ризата, с която беше спал. За щастие тя бързаше.

— Започваме рано, защото от единадесет нататък има мараня — телефонирай ми в два часа.

В стаята си Дик се окопити. Поръча да го събудят в дванадесет, съблече се и мигновено потъна в дълбок сън.

Не се събуди, когато му звъннаха в дванадесет, но към един часа стана, отпочинал. Отвори куфара си и изпрати костюмите си в гладачницата. Обръсна се, постоя половин час в горещата вана, след това закуси. Слънцето клонеше към Виа Национале, той отметна завесата, така че старовремските месингови халки на корниза звъннаха и слънчевите лъчи нахлуха в стаята. Докато чакаше да му изгладят костюма, прегледа „Кориере дела сера“ и научи за „una novella di Sainclair Lewis «Wall street» nella quale l’autore ana — lizza la vita sociale di una piccola citta Americana“80. След това се опита да мисли за Розмари.

Отначало не можеше да стигне до никакво заключение. Тя беше млада, привлекателна, но такава беше и Топси. Предполагаше, че през изтеклите четири години в живота й беше имало мъже и тя ги бе обичала. Човек никога не знае колко място заема в живота на другите. Даде си сметка, че в заплетените му чувства все пак се таеше обич — най-хубавите връзки са ония, които желаем да запазим, макар да си даваме сметка за препятствията. Миналото отстъпи назад, той изпита желание да прегърне това същество с привлекателна външност, което не се свенеше да му казва, че му принадлежи, да я приеме в себе си, така че тя да престане да съществува извън него. Опита се да изреди нещата, с които би могъл да бъде привлекателен в очите й — те бяха по-малко, отколкото преди четири години. Осемнадесетгодишните могат да гледат на тридесет и четири годишните през романтичната мъгла на юношеството, но двадесет и две годишните виждат тридесет и осем годишните с трезва яснота. Освен това при първата им среща Дик се намираше в емоционалния си връх; оттогава насам духът му беше спаднал.

След като камериерът се завърна, той сложи бяла риза с колосана яка, черна връзка, забодена с перла; верижката на пенснето му минаваше през перла със същата големина, забодена небрежно два пръста по-долу. След като се бе наспал, лицето му отново имаше здравия загар, събран от дългите лета на Ривиерата; за да се разкърши, той се изправи на ръце на стола, а писалката и дребните му пари издрънчаха на пода. В три телефонира на Розмари и тя го покани да се качи при нея. Беше малко замаян от акробатичните си упражнения, затова спря на бара да изпие един джин тоник.

— Здравейте, доктор Дайвър!

Само поради присъствието на Розмари в хотела Дик веднага се досети, че това е Колис Клей. Той беше запазил старата си самоувереност, имаше вид на преуспял човек; за голяма изненада лицето му беше станало безусто.

— Знаете ли, че Розмари е тук? — запита го Колис.

— Да, срещнах я случайно.

— Бях във Флоренция, научих, че е тук, и пристигнах миналата седмица. Няма да познаете маминото момиченце. — Той побърза да се изясни: — Искам да кажа, че тя израсна при такива грижи, а сега е светска жена — нали разбирате какво искам да кажа. Честна дума, момчетата в Рим са луди по нея! Тя просто ги омагьоса.

— Вие следвате във Флоренция?

— Аз ли? Точно така, там следвам архитектура. Тръгвам си в неделя — ще остана да гледам конните надбягвания.

Не беше лесно за Дик да му попречи да впише неговия коктейл на текущата си сметка в бара — тя беше дълга като списъка на борсовите курсове.

Осма глава

Когато излезе от асансьора, Дик тръгна по един дъгообразен коридор, който най-после го изведе пред осветена врата, зад която дочу приглушен глас. Розмари беше по черна пижама; масичката със закуската беше още в стаята и тя пиеше кафе.

— Все още си красива — каза тон. — Дори малко по-красива от по-рано.

— Искаш ли кафе, младежо?

— Съжалявам, че бях в такъв лош вид тази сутрин.

— Не изглеждаше добре — оправи ли се? Искаш ли кафе?

— Не, благодаря.

— Сега пак си хубав, тази сутрин се уплаших, като те видях. Ако трупата ни остане, майка ми ще дойде идния месец. Тя винаги ме пита не съм ли те срещала тук, мисли си, че сме едва ли не съседи. Мама винаги те е харесвала — винаги е била убедена, че си човек, когото би трябвало да познавам.

— Радвам се, че се сеща за мен.

— О, разбира се — увери го Розмари. — Много често.

— От време на време те гледам в някой филм — каза Дик. — Веднъж уредих да прожектират „Татковото момиче“ специално за мен.

— Във филма, който сега правим, имам хубава роля, освен ако не я орежат.

Тя прекоси стаята зад гърба му и минавайки край него, го докосна по рамото. Нареди по телефона да изнесат масичката и се настани в едно кресло.

— Когато те срещнах, бях малко момиче, Дик. Сега съм жена.

— Искам да чуя всичко за теб.

— Как е Никол — а Ленър и Топси?

Телефонът иззвъня. Докато тя говореше, Дик разгледа два романа — единият беше от Една Фърбър81, а другият от Албърт Макиско. Келнерът влезе и изнесе масичката; сега стаята изглеждаше оголена, а Розмари самотна в черната си пижама.

— Имам гост… Не, не много добре. Ще ходя при шивачката. Имам да пробвам много неща… Не, не сега…

Сякаш облекчена от това, че бяха изнесли масичката, Розмари му се усмихна — усмивка, която говореше, че те двамата са успели да се откопчат от неприятностите на действителността и сега са спокойни в своя рай.

— Готово — каза тя. — Знаеш ли, че цял час съм се подготвяла за теб?

Но отново я повикаха по телефона. Дик стана, за да премести шапката си от леглото върху поставката за куфари, и Розмари уплашено закри с ръка мембраната на телефонната слушалка:

— Нали не си тръгваш?

— Не.

Когато разговорът приключи, той се опита да се уговори с нея как да прекарат заедно следобеда:

— Очаквам, че няма да ме оставиш да гладувам.

— Аз също — съгласи се Розмари. — Човекът, който току-що ми телефонира, познавал една моя втора братовчедка. Представи си, да се обадиш някому под подобен претекст!

Тя спусна завесите — очевидно го подканяше. Заради какво друго би затъмнила стаята така, че Дик да не я вижда? Той отправяше думите си към нея като писма, сякаш им беше необходимо време, докато я достигнат.

— Трудно е да седя тук тъй близо до теб и да не те целуна. — Те се целунаха пламенно, изправени в средата на стаята. Тя се притисна към него, след това се върна в креслото си.

Не можеше да продължава така — да седят в стаята и да водят приятен разговор: или напред, или назад. Когато телефонът отново иззвъня, той се отправи към спалнята, отпусна се на леглото й и разтвори романа на Макиско. Розмари влезе и седна до него.

— Никой няма такива дълги мигли като твоите — забеляза тя.

— Намираме се на ученическа забава. Между присъствуващите е мис Розмари Хойт, любителка на дългите мигли…

Тя го целуна, а той я привлече към себе си и легнали един до друг, те се целуваха до задъхване. Дъхът й беше млад, пълен с желание, възбуждащ. Устните й бяха леко напукани, но меки в ъгълчетата.

Двамата се превърнаха в кълбо от сплетени крайници, крака, измачкани дрехи, боричкащи се ръце до шията и гърдите й. Тя прошепна.

— Не, не сега — тези неща не трябва да се правят припряно.

С усилие той сподави възбудата си, вдигна крехката й фигура на ръце и каза непринудено:

— Мила — тези неща нямат значение.

Сега, когато я гледаше от долу на горе, лицето й бе друго; той го виждаше осветено от вечната лунна светлина.

— Ще бъде поетична справедливост… ако е с теб — каза тя. Изтръгна се от него, отиде до огледалото и приглади с ръце разпиляната си коса. Притегли един стол до леглото и поглади страната му.

— Кажи ми истината за себе си — подкани я той.

— Винаги съм ти я казвала.

— В известен смисъл да — но нищо не остава непроменено.

Засмяха се и двамата, но той продължи:

— Още ли си девствена?

— Неее! — отвърна тя проточено. — Спах с шестстотин и четиридесет мъже — ако това е отговорът, който искаш.

— Не е моя работа.

— Да не би да ме разпитваш като интересен за психологията случай?

— Като имам предвид, че си напълно нормално двадесет и две годишно момиче, което живее през деветстотин двадесет и девета година, предполагам, че си имала някои приключения.

— Всички излязоха несполучливи — отвърна тя.

Дик не можеше да й повярва. Не можеше да разбере дали тя съзнателно изгражда бариера помежду им, или постъпва така, за да направи по-значителен момента, в който ще отстъпи.

— Хайде да се разходим в Пинчио — предложи той. Той тръсна снага, оправи дрехите си и приглади косата си. Моментът беше дошъл и някак си отлетял. В продължение на три години Дик бе останал идеалът, с който Розмари бе сравнявала останалите мъже, и тя неизбежно го беше издигнала на пиедестал. Не искаше той да бъде като другите, но ето че и той проявяваше същата настойчивост, сякаш искаше да вземе частица от нея и да я отнесе в джоба си.

Тръгнаха по моравата между херувими и философи, фавни и водоскоци, а тя го хвана удобно под ръка, нагласи ръката си в неговата тъй, сякаш ще останат завинаги в същата поза. Взе една клонка и я счупи, тя се оказа суха. Изведнъж видя в лицето на Дик онова, което бе искала да види, сграбчи ръката му и я целуна през ръкавицата. След това заскача около него като дете, той се усмихна, тя се засмя и двамата се развеселиха.

— Не мога да изляза с тебе тази вечер, мили, обещала съм отдавна на едни хора, но утре, ако станеш рано, ще те взема на снимачната площадка.

Той вечеря сам в хотела, легна си рано и срещна Розмари във фоайето в шест и половина сутринта. Седнала до него в колата, тя излъчваше свежест и младост под вълните на утринното слънце. Излязоха през Порта Сан Себастиано, продължиха по Виа Апиа и стигнаха до грамадните декори на един форум — по-голям от истинския. Розмари го предаде на един човек, който започна да го развежда между големите подпорни греди, арките и скамейките около арената. Сцената, която се снимаше, се развиваше в килия с робини християнки. Те се приближиха и видяха Никотера, един от мнозината надеждни валентиновци82, който се перчеше и позираше пред тъжните, силно гримирани очи на „робините“.

Розмари се появи в къса туника.

— Внимавай в този кадър — прошепна тя на Дик. — Искам твоето мнение. Всеки, който види пробите, разправя, че…

— Какви са тези проби?

— Когато прожектират лентата, заснета предния ден. Разправят, че това е първата сцена, в която имам сексапил.

— Не го виждам.

— Ти, разбира се, няма да видиш! Но наистина имам.

Никотера, наметнат с леопардова кожа, говореше съсредоточено с Розмари, а осветителят разискваше нещо с продуцента, като същевременно се облягаше на рамото му. Накрая продуцентът грубо се отдръпна от него, избърса запотеното си чело, а разводачът на Дик забеляза:

— Днес отново нервничи, и още как!

— Кой? — попита Дик, но преди човекът да му отговори, продуцентът бързо се приближи към тях.

— Кой нервничи — ти нервничиш! — Той говореше на Дик неприязнено като на член от цензурната комисия. — Когато той нервничи, винаги мисли, че другите нервничат, пък добавя „и още как“! — Той изгледа заплашително събеседника на Дик, след това плесна с ръце: — Хайде — всички на подиума.

Дик се чувствуваше като на гости в някое многочленно и шумно семейство. Към него се приближи една актриса и приказва в продължение на пет минути с впечатлението, че той е актьор, току-що пристигнал от Лондон; когато откри грешката си, тя се смути и избяга. Повечето от членовете на трупата изпитваха или прекомерно превъзходство, или прекомерно чувство за малоценност спрямо външния свят, но първите преобладаваха. Гледаха на себе си като на хора на смелите начинания, хора на бизнеса; те имаха завидно място в една страна, която в продължение на десет години не бе искала друго освен забавления.

Снимките приключиха, защото се появи мараня — подходящо осветление за пейзажисти, но не и за камерата, за нея най-хубав беше ясният калифорнийски въздух. Никотера последва Розмари в колата и й прошепна нещо — тя го изгледа, без да се усмихва, и се сбогува.

Дик и Розмари обядваха в „Кастели дей Чезари“, великолепен ресторант с голяма тераса с изглед към развалините на форума, чийто стил можеше да се причисли към някои от периодите на декаданса. Розмари изпи един коктейл и малко вино, а Дик пи достатъчно, за да се отърси от чувството на неудовлетвореност. След това поеха с кола към хотела, грейнали от щастие, възбудени. Тя искаше да се отдаде на Дик и му се отдаде; и тъй онова, което бе започнало като детинско увлечение на плажа, най-накрая се осъществи.

Девета глава

Розмари беше поела ангажимент за вечеря — един от колегите й имаше рожден ден. Във фоайето Дик налетя на Колис Клей, но тъй като предпочиташе да вечеря сам, излъга го, че има уговорена среща в „Екселсьор“. Изпи един коктейл с Колис и неясното му чувство за неудовлетвореност кристализира в нетърпение — нямаше повече извинения да играе ролята на беглец от клиниката. Станалото не беше толкова увлечение, колкото романтичен спомен. Неговото момиче беше Никол — тя често го караше да страда, но въпреки това беше неговото момиче. Времето, прекарано с Розмари, беше проява на самоснизхождение, дан на себичността, а времето, прекарано с Колис, беше нула плюс нищо.

Пред входа на „Екселсьор“ срещна Бейби Уорън. Хубавите й големи очи се опулиха като стъклени топчета, пълни с изненада и любопитство.

— Мислех, че си в Америка, Дик! Никол с теб ли е?

— Връщам се през Неапол.

Черната лента на ръката му я подсети да каже:

— Стана ми много мъчно, когато научих.

Нямаше как да не вечерят заедно.

— Разкажи ми всичко — започна тя.

Дик й описа накратко фактите и Бейби се намръщи. Тя намери за необходимо да хвърли върху някого вината за катастрофата в живота на сестра си.

— Смяташ ли, че доктор Домлер даде правилна насока на лечението от самото начало?

— Вече няма голяма разлика в прилаганите лечения — разбира се, необходимо е за всеки отделен случай да се намери най-подходящият човек, който да се занимава с него.

— Дик, нямам намерение да ти давам съвети и не претендирам, че съм сведуща по въпроса, но не смяташ ли, че една промяна може да й се отрази благотворно — да остави зад себе си тази болнична атмосфера и да заживее сред другите като всички нормални хора?

— Но ти самата одобряваше идеята за клиниката — припомни й той. — Каза ми, че никога няма да бъдеш напълно спокойна за нея…

— Това беше, когато живеехте като отшелници горе на хълма в Ривиерата, изолирани от всички. Нямам предвид връщането към този живот. А например Лондон. Англичаните са най-уравновесените хора на света.

— Не са — възрази той.

— Напротив. Разбери, аз ги познавам. Мисля, че няма да е лошо да наемете една къща в Лондон за пролетния сезон — знам една много приятна къща на площад Талбът, свободна е, при това мебелирана. Имам предвид да живеете сред здрави уравновесени англичани.

Тя би продължила да го гощава с фикциите, датиращи от деветстотин и четиринадесета година, но той се изсмя и каза:

— Прочетох една книга от Майкъл Арлън83 и ако това ти наричаш…

Тя срази Майкъл Арлън, като пренебрежително замахна с лъжицата за салата.

— Той пише само за дегенерирали типове. А аз имам предвид порядъчните англичани.

С това тя отстрани от разговора своите приятели, а в съзнанието на Дик изплуваха неприветливите, безстрастни физиономии, които населяват европейските хотелчета.

— Това, разбира се, не е моя работа — повтори Бейби, готвейки се за нов удар, — но да я оставиш в една такава атмосфера…

— Отидох в Америка, защото баща ми почина.

— Разбирам това, казах ти колко ми е мъчно. — Тя опипа с пръсти стъкленото гроздче на Колисто си. — Но сега имаме толкова много пари. Средства, колкото искаш, и те трябва да бъдат използувани за оздравяването на Никол.

— Най-напред не мога да си представя — аз в Лондон.

— Защо не? Смятам, че там можеш да работиш не по-зле от където и да било другаде.

Той се облегна на стола си и я погледна. Ако тя някога бе доловила срамната истина, първопричината за болестта на Никол, положително я беше отхвърлила като невярна, бе я заключила в прашния килер, както картините, купени погрешка.

Продължиха разговора в „Улпия“, където дойде Колис Клей и седна на тяхната маса, а един талантлив китарист подръпваше звънливите струни на китарата и пееше „Suona Fanfara mia“ в избата с бъчви вино.

— Може би аз не бях най-подходящият човек за Никол — каза Дик. — Все пак тя вероятно щеше да се омъжи за някой от моя тип, за човек, на когото ще може да се облегне — безрезервно.

— Мислиш, че би била по-щастлива с някой друг? — започна да разсъждава на глас Бейби. — Разбира се, бихме могли да уредим това.

Едва когато видя, че Дик се превива от неудържим смях, разбра колко нелепа е била забележката й.

— О, ти знаеш — увери го тя. — Нито за момент, недей да мислиш, че не сме ти благодарни за всичко, което направи. И ние знаем, че ти преживя тежки моменти.

— За бога — възпротиви се той. — Ако не обичах Никол, нямаше да е така.

— Нима ти обичаш Никол? — запита го тя смутено. Колис започваше да следи разговора и Дик бързо промени темата:

— Хайде да говорим за нещо друго — за теб например. Защо не се омъжиш? Чухме, че си била сгодена за лорд Пейли, братовчеда на…

— О, не. — Изведнъж тя стана свенлива и започна да отговаря уклончиво. — Това беше миналата година.

— Защо не се омъжиш? — упорствуваше Дик.

— Не знам. Единият от мъжете, които обичах, загина във войната, а другият ме остави.

— Разкажи ми. Разкажи ми как живееш, Бейби, как гледаш на нещата. Ти никога не казваш това — говорим винаги за Никол.

— И двамата бяха англичани. Смятам, че няма на света мъже от по-висш тип от един първокласен англичанин, нали? Ако има, не съм ги срещала. Този мъж — о, това е дълга история. Ненавиждам дългите истории, и ти, нали?

— И още как — каза Колис.

— Защо не, нравят ми се, ако са хубави.

— Това е нещо, което ти умееш тъй добре, Дик. Можеш да поддържаш разговора в компанията само като подхвърлиш по някоя забележка тук и там. Мисля, че това е истински талант.

— Това е трик — каза той меко. Това беше третото от мненията й, които не можеше да приеме.

— Аз, разбира се, харесвам установените неща — искам всичко да бъде както трябва и в голям мащаб. Знам, че ти не си съгласен с мен, но трябва да признаеш, че това ми качество е белег на устойчивост.

Дик дори не си даде труда да й възрази.

— Аз, разбира се, знам, че някои хора разправят — Бейби Уорън обикаля Европа, преследва една след друга нашумели личности и пропуска най-хубавите неща в живота, но аз мисля, че съм една от малцината, които се стремят към най-хубавите неща. Познавам най-интересните хора на моето време. — Гласът й звучеше приглушено под звънливите акорди на нова песен, но тя надвика китариста: — Извършила съм малко големи грешки…

— … Само най-големите, Бейби.

Тя долови ирония в погледа му и промени темата. Изглежда, бе невъзможно да намерят допирна точка. Но в нея имаше нещо, което той уважаваше; след куп ласкателни думи я остави в „Екселсьор“, разцъфнала от вниманието му към нея.

Розмари настоя Дик да обядва с нея на другия ден. Отидоха в една малка trattoria84, обслужвана от италианец, работил някога в Америка; и ядоха шунка е яйца и вафли. След това се върнаха в хотела. Дик бе открил, че не е влюбен в нея, нито тя в него, но вместо очаквания ефект това я правеше още по-желана в очите му. Сега, след като знаеше, че няма да влезе по-дълбоко в живота и, я виждаше като тайнствена непозната. Мислеше си, че мнозина мъже не изпитват нещо повече от това, когато казват, че са влюбени — не се увличат с цялата си душа, така че всички цветове да се слеят в главозамайваща бърканица, каквато беше любовта му към Никол. Мисълта, че Никол би могла да умре, да изпадне в умопомрачение или да се влюби в друг мъж, го караше да изпитва физическа болка.

Никотера беше в дневната стая на Розмари и двамата говореха за работата си. Когато Розмари му даде да разбере, че трябва да си върви, той шеговито запротестира и малко безочливо намигна на Дик. Телефонът пак иззвъня, Розмари говори в продължение на десет минути, а Дик ставаше все по-припрян.

— Хайде да отидем в моята стая — предложи той и тя се съгласи.

Тя легна на коленете му на голямото канапе, а той прекара пръсти по хубавите къдрици на челото й.

— Отново ставам любопитен — започна той.

— Какво искаш да знаеш?

— За мъжете в живота ти. Любопитен съм, да не кажа нещо повече.

— Имаш предвид колко време, след като срещнах теб?

— Или преди.

— О, не. — Тя беше шокирана. — Преди не е имало нищо. Ти си първият мъж за мен. Продължаваш да бъдеш единственият, на когото държа. — Тя се замисли. — Около една година след това, струва ми се.

— И кой беше той?

— О, просто един мъж.

Тя се опитваше да се изплъзне, но той стана по-настоятелен.

— Обзалагам се, че мога да отгатна: първия път си останала разочарована и след това е имало дълга пауза. Вторият път е било по-добре, но не си обичала партньора си. Третия път всичко е минало добре…

Самоизтезавайки се, той продължи:

— След това си преживяла истинска любов, която се е срутила под собствената си тежест, и си започнала да се боиш, че когато срещнеш човека, когото наистина ще обичаш, няма да имаш какво да му дадеш. — Той съзнаваше, че започва да говори като човек от викторианската епоха. — След това няколко случайни приключения и в този дух досега. Близко ли съм до истината?

Тя се засмя, готова да се разплаче.

— Толкова си далеч от нея, че повече не можеш да бъдеш — каза тя за негово облекчение. — Но някой ден ще намеря човека, когото ще обичам цял живот, и няма никога да го пусна.

Телефонът иззвъня и Дик разпозна гласа на Никотера. Търсеше Розмари. Дик закри мембраната на слушалката с ръка.

— Искаш ли да говориш с него?

Тя отиде до телефона и забърбори на бърз италиански, от който Дик не разбра нито дума.

— Тези телефонни разговори отнемат много време — каза той. — Минава четири часът, а аз имам ангажимент в пет. По-добре върви да се забавляваш със синьор Никотера.

— Не ставай глупав.

— Тогава смятам, че докато съм тук, няма какво да се занимаваш с него.

— Трудно е. — Неочаквано тя се разплака. — Дик, обичам те, никога не съм обичала друг като теб. Но какво можеш да ми предложиш?

— Какво може да предложи Никотера?

— Това е различно.

… Защото младостта се стреми към младост.

— Той е лигльо! — Дик беше бесен от ревност, не искаше отново да бъде уязвен.

— Той е само хлапак — възрази тя, хълцайки. — Знаеш, че съм преди всичко твоя.

В него настъпи реакция, той я прегърна, но тя уморено се отпусна назад. Той я подържа няколко секунди и двамата останаха неподвижни като танцьори, когато замира последният акорд на адажиото — очите й бяха затворени, косите й отметнати назад като на удавница.

— Дик, пусни ме да си вървя. Никога през живота си не съм се чувствувала тъй объркана.

Той беше отблъскващ като безкомпромисен пуритан и тя инстинктивно се отдръпваше от него, защото срещаше сляпа ревност вместо съчувствието и разбирателството, на които беше свикнала.

— Искам да знам истината — каза той.

— Добре тогава. Ние сме често заедно и той иска да се оженим, но аз не искам. Какво от това? Какво искаш от мен? Ти никога не си ми предложил да се омъжа за теб. Искаш цял живот да си губя времето с глупаци като Колис Клей.

— Снощи си била с Никотера?

— Това не е твоя работа — изхълца тя. — Извинявай, Дик, твоя работа е. Ти и мама сте единствените хора на света, които обичам.

— А Никотера?

— Знам ли?

Тя се изплъзваше от него, затова той придаваше значение и на най-незначителните й думи.

— Изпитваш ли към мен същото както в Париж?

— Чувствувам се спокойна и щастлива, когато съм с теб. В Париж беше различно. Но човек никога не може да каже какво точно е изпитвал. Ти можеш ли?

Той стана и започна да изважда вечерните си дрехи — реши, че не трябва да я обича повече, сърцето му се пълнеше с горчивина и омраза.

— Никотера не ме интересува! — заяви тя. — Но утре трябва да замина за Ливорно с трупата. О, защо трябваше да се случва това! — Последва нов порой от сълзи. — Как можа да стане така! Защо дойде тук? Не можа ли да остане само хубавият спомен? Чувствувам се тъй, сякаш съм се скарала с мама.

Той започна да се облича, а тя стана и тръгна към вратата.

— Няма да отида на рождения ден тази вечер — каза тя, правейки последен опит. — Ще остана с теб. И без това не ми се ходи.

Пороят от сълзи отново се отприщи, но тон не отстъпи.

— Ще бъда в стаята си — каза тя. — Довиждане, Дик.

— Довиждане.

— О, колко жалко, колко жалко. И защо е всичко това?

— Отдавна си задавам този въпрос.

— Но защо трябва да го задаваш на мен?

— Изглежда, че съм черната чума — каза той бавно. — Изглежда, че вече не мога да нося щастие на хората.

Десета глава

Вечерта в бар „Квиринал“ имаше само петима души: една първокласна италианска проститутка, седнала на едно от високите столчета, която досаждаше на бармана, а той отегчено й отговаряше: „Си… си… си“, един слаб египтянин със снобски маниери, който скучаеше, но не се решаваше да заприказва жената, и двама американци.

Всяка дреболия от обстановката се врязваше в съзнанието на Дик, а Колис сякаш плуваше в мъгла, дори най-забележителните неща не трогваха рано притъпената му впечатлителност, затова Дик говореше, а той слушаше занесено.

Изнервен от случилото се следобеда, Дик се мъчеше да си излее яда на италианците. Огледа се наоколо с тайната надежда, че някой италианец ще го чуе и ще се засегне.

— Днес следобед пихме чай със сестрата на жена ми в „Екселсьор“. Заехме последната свободна маса, след нас влязоха двама души, но не можаха да намерят място. Тогава единият от тях се приближи и каза: „Тази маса не е ли запазена за принцеса Орсини?“ Аз му обяснявам, че на масата не е имало табелка, че е запазена, а той разправя: „Да, но мисля, че е запазена за принцеса Орсини.“ Дори не можах да му отговоря.

— Той какво направи?

— Отиде си. — Дик се завъртя на стола си. — Неприятни са ми тези хора. Онзи ден оставих за две минути Розмари пред един магазин, а един полицай взел да се навърта около нея с килната фуражка.

— Не знам — каза Колис, след като се замисли. — Предпочитам да съм тук, отколкото в Париж, където всяка минута някой ти бръква в джоба.

Той се чувствуваше добре и реагираше на всичко, което застрашаваше да му помрачи удоволствието.

— Не знам — повтори той. — Не се чувствувам зле тук.

Дик си припомни видяното през последните няколко дни, възкреси отделните картини. Пътя до „Америкън Експрес“ покрай апетитно миришещите сладкарници на Виа Национале, през мръсния тунел нагоре по „испанските стъпала“, магазинчетата за цветя и къщата, където беше умрял Кийтс, които му разпалваха въображението. Той се интересуваше предимно от хората; местата почти не му правеха впечатление, освен дали там времето е хубаво — за него те придобиваха значение едва когато се осмислят и оцветят от осезателни събития. Рим беше краят на неговата мечта за Розмари.

Приближи се едно пиколо и му подаде сгъната бележка.

„Не отидох на рождения ден — прочете той. — Останах в стаята си. Заминаваме за Ливорно рано сутринта.“

Дик даде на момчето няколко монети и му върна бележката.

— Кажи на мис Хойт, че не си ме намерил. — След това се обърна към Колис и му предложи да тръгнат към „Бонбониери“.

Изгледаха проститутката на бара, отдавайки дължимото на нейната професия внимание, а тя предизвикателно отвърна на погледа им; прекосиха пустото фоайе, където висяха потискащо тежките завеси, натрупали прах от минали години между застиналите гънки, и кимнаха на нощния портиер, който отговори на поздрава им с кисела любезност, типична за служителите, които са на нощна смяна. След това се качиха в едно такси и поеха във влажната ноемврийска нощ. По тъмните улици нямаше жени, само мъже с изпити лица и тъмни дрехи с вдигнати яки, събрани на групи край студените каменни фасади.

— Боже мой! — въздъхна Дик.

— Какво има?

— Сетих се за онзи човек днес следобед: „Тази маса е запазена за принцеса Орсини.“ Знаете ли какво представляват тези стари римски семейства? Потомци на бандитите, които са заграбили храмовете и дворците след падането на Рим и са ги оплячкосали.

— На мен Рим ми харесва — настояваше Колис. — Защо не отидете на конните състезания?

— Не обичам конни състезания.

— Да, но там ходят всички жени…

— Знам, че тук нищо няма да ми хареса. Обичам Франция, макар че там всеки се мисли за Наполеон — тук всеки се мисли за Христос.

В „Бонбониери“ слязоха в едно кабаре, облицовано с дървена ламперия, която изглеждаше безкрайно неустойчива на фона на студените каменни зидове. Някакъв оркестър вяло свиреше танго, а десетина двойки изпълняваха на дансинга педантично заучени стъпки, тъй дразнещи за американските очи. Поне келнерите можеха да създадат оживлението, което неколцина заети в работа хора неминуемо създават, но те бяха повече, отколкото беше нужно, така че и това оживление липсваше; единственото, което раздвижваше атмосферата, беше витаещо във въздуха очакване нещо да се случи и да сложи край на танца, на нощта, да наруши устойчивото засега равновесие на силите. Впечатлителният посетител веднага разбираше, че тук не ще намери онова, което търси, каквото и да е то.

Дик долови това с пределна яснота. Той се огледа, надявайки се нещо да привлече окото му, така че поне за един час да разчита не на въображението си, а на възприятията си. Но не намери нищо и след миг се обърна отново към Колис. Бе споделил с Колис някои от мислите, които се въртяха в главата му, но се дразнеше от късата памет на събеседника си и от това, че той не реагира. След половин час, прекаран в компанията на Колис, самочувствието му беше спаднало значително.

Изпиха една бутилка пенливо италианско вино. Дик пребледня и стана по-шумен. Повика на тяхната маса диригента на оркестъра — надут и неприятен негър от Бахамските острови — и след няколко минути скандалът беше готов.

— Вие ме повикахте да седна.

— Това е така. И ви дадох петдесет лири.

— Така беше. Добре.

— Добре, дадох ви петдесет лири, нали? А после вие поднесохте тромпета и поискахте да пусна още.

— Вие ме повикахте да дойда, не ме ли повикахте?

— Аз ви поканих, но ви дадох петдесет лири, не ви ли дадох?

— Добре де, добре.

Негърът стана и намръщено се отдалечи, оставяйки Дик в още по-лошо настроение. Но той забеляза в другия край на помещението едно момиче, което му се усмихваше, и бледите римски сенки, кръжащи около него, мигом отстъпиха, за да сторят път на една прекрасна перспектива. Тя беше млада англичанка, русокоса, с миловидно английско лице, в усмивката й имаше покана, която той разбра, покана, пренебрегваща плътското още в момента на отправянето й.

— Сега е моментът и ако излезе, че не съм прав, готов съм да призная, че не разбирам от бридж — каза Колис.

Дик стана, прекоси салона и спря до нея.

— Ще танцувате ли?

Англичанинът на средна възраст, седнал до нея, каза тъй, сякаш се извиняваше:

— Аз скоро тръгвам.

Изтрезнял поради зародилия се в него интерес, Дик танцува с момичето. То носеше отпечатъка на всички приятни английски неща; можеше да се предположи, че ясният й глас бе кънтял в непристъпната за външни лица английска градина с изглед към морето. Той отстъпи крачка назад, за да я разгледа по-добре, и я заговори с такава искреност, че гласът му потрепери. Тя обеща, щом кавалерът й си тръгне, да седне на тяхната маса. Когато той я отведе обратно на мястото й, англичанинът повтори с усмивка учтивите си извинения.

Дик се върна на своята маса и поръча още една бутилка спуманте.

— Тя ми прилича на една киноартистка, не мога да се сетя на коя — каза той и нетърпеливо погледна през рамо. — Чудно, защо ли се бави още?

— Иска ми се да се занимавам с кино — каза Колис замислено. — Трябва да поема работата на баща ми, но нямам особено влечение. Да седиш двадесет години в един кабинет в Атланта…

В гласа му се чувствуваше реакция срещу материалистичната цивилизация.

— Не си струва? — подсказа му Дик.

— Не, не искам да кажа това.

— Напротив, това искате да кажете.

— Откъде знаете какво искам да кажа? А вие защо не практикувате, като сте толкова трудолюбив?

Дик доведе нещата до такова положение, че и двамата се почувствуваха засегнати, но алкохолът им беше завъртял главите и те бързо забравиха; Колис стана да си върви и двамата горещо си стиснаха ръцете.

— Помислете си пак — каза Дик дълбокомислено.

— Какво да си помисля?

— Вие знаете какво. — Той имаше предвид перспективите на Колис да се заеме с работата на баща си, искаше да му даде добър, разумен съвет.

Колис тръгна и изчезна в пространството. Дик допи бутилката си, танцува отново с англичанката, насочваше нейното съпротивляващо се тяло в смели завъртания и решителни стъпки по дансинга. Изведнъж се случи най-странното. Беше танцувал с момичето, а сега музиката беше спряла и нея я нямаше.

— Виждали ли сте я?

— Кого да съм видял?

— Момичето, с което танцувах. Изведнъж изчезна. Сигурно е тук някъде.

— Не! Не! Това е дамската тоалетна.

Той застана до бара. Там имаше още двама дути, но не се сещаше как да поведе разговор. Би могъл да им разкаже за Рим и за насилията, с които родовете Колона и Гаетани са придобили богатствата си, но все пак си даваше сметка, че като начало това няма да върви. Няколко кукли от Йенчи, наредени на рафта с пурите, паднаха на земята; последва суетене и той имаше чувството, че е виновник за станалото, затова се върна в кабарето и изпи едно кафе. Колис си беше отишъл, англичанката също, нямаше какво да прави, освен да се върне в хотела с огорчено сърце и да легне да спи. Плати сметката и отиде да си вземе палтото и шапката.

Между камъните на калдъръма се стичаше мръсна вода; откъм Кампания се носеха влажни изпарения и утринният въздух се смесваше с лъха на изтощените земи. Наобиколиха го четворица шофьори на таксита с тъмни кръгове под святкащите очички. Един от тях настойчиво му се навря в лицето и той грубо го отблъсна.

— Quanto al Hotel „Quirinal“?85

— Cento lire.86

Шест долара. Той поклати глава и предложи тридесет лирети, това беше двойно повече от дневната такса, но те като по команда вдигнаха рамене и се отдалечиха.

— Trenta cinque lire е mancie87 — каза той твърдо.

— Cento lire.

Той започна да говори на английски.

— За някаква си половин миля? Ще ме откарате за четиридесет лирети.

— О, не.

Той беше много изморен. Отвори вратата на едно такси и влезе.

— Хотел „Квиринал“! — каза той на шофьора, който упорито стоеше навън до прозореца. — Стига си се усмихвал идиотски и ме откарай до „Квиринал“.

— О, не.

Дик излезе. До входа на „Бонбониери“ някой, който спореше с шофьорите, се приближи и се опита да се застъпи за тях пред Дик, отново един от шофьорите се навря под носа му, жестикулирайки, и Дик го отблъсна.

— Искам да отида до хотел „Квиринал“.

— Той казал иска сто лирети — обясни преводачът.

— Разбрах. Ще му дам петдесет лирети. Махай се — обърна се той към упорития, който отново беше започнал да се навира в лицето му. Човекът го изгледа и плю презрително.

Той беше изнервен и всичко, което му се беше насъбрало през седмицата, поривисто се изяви в насилие, в достойния, осветен от традицията начин на действие в неговата родина; направи крачка напред и удари човека по лицето.

Те го обкръжиха, размахаха заплашително ръце, правейки безрезултатни опити да го обезвредят — с гръб, опрян на стената, Дик раздаваше тромави удари, подсмихвайки се. Той не се биеше сериозно, парираше някои удари със забавените си рефлекси, избягваше други със сведена глава и в продължение на няколко минути групата на биещите се се олюляваше насам-натам пред входа. Дик се спъна и падна, усети, че получи удар някъде, но успя да се изправи, нечии ръце го сграбчиха, опита се да се изплъзне и изведнъж ръцете го пуснаха. Чу един нов глас, последва нов спор, а той пръхтеше притиснат до стената, освирепял от унизителното си положение. Даде си сметка, че хората са неприязнено настроени към него, но не можеше да проумее какво лошо им е направил.

Тръгнаха към полицейския участък, за да разрешат спора там. Някой вдигна шапката му и му я подаде, друг го прихвана леко под ръка и той кривна зад ъгъла заедно с шофьорите. Влязоха в едно голо помещение, където някакъв карабинер дремеше под единствената мъжделива лампа.

На писалището седеше един капитан, към когото лицето, спряло боя, се обърна с продължителни обяснения на италиански, като от време на време посочваше към Дик. Шофьорите често го прекъсваха с нови обвинения и порицания. Капитанът започна да кима нетърпеливо. Той вдигна ръка, за да замълчи многоглавата обясняваща хидра, и след още няколко възклицания пороят от думи секна. След това капитанът се обърна към Дик.

— Говориш италиански? — запита той.

— Не.

— Говориш френски?

— Oui88 — каза Дик зарадван.

— Alors, ecoute. Va au Quirinal. Espece d’endormi. Ecoute: vous etes saoul. Payez ce que le chauffeur demande. Comprenez vous?89

Дик поклати главя.

— Non, je ne veux pas.90

— Comment?91

— Je paierai quarante lires. C’est bien assez.92

Капитанът се изправи.

— Ecoute — извика той заплашително. Vous etes saoul. Vous avez battu le chauffeur. Comme ci comme ca93 — разсече въздуха с отривист жест на дясната, след това на лявата ръка.

Кипнал от обидата, Дик го изгледа със свити очи.

— Добре. — Той слепешката се насочи към вратата. На пътя му се изпречи ухилената, кимаща физиономия на човека, който го беше довел до участъка. — Ще си отида — извика той, — но най-напред ще наредя този малкия.

Дик мина край зяпналите го карабинери, стигна до онзи с ухилената физиономия и му нанесе съкрушителен ляв удар по челюстта. Човекът се просна на пода.

За миг Дик остана надвесен над него в свиреп триумф — през ума му мина, че може би е постъпил неправилно, но преди това да се оформи като мисъл, светът се залюля; бяха го свалили на земята и по него се сипеше порой от юмручни удари и ритници. Усети как носът му изхрущя, а очите му като ластици изскочиха от орбитите и се върнаха на местата си. Едно ребро изпращя под настъпилата го пета. За миг изпадна в несвяст, отново дойде на себе си, когато го сложиха да седне, събраха му китките и надянаха на тях белезници. Той правеше несъзнателни усилия да се освободи. Цивилният лейтенант, когото бе свалил, притискаше една кърпичка до челото си и гледаше дали по нея има кръв; той се приближи до Дик, разкрачи се, вдигна юмрук и със силен удар го повали на пода.

Когато доктор Дайвър престана да шава, изсипаха върху него кофа вода. Той полуотвори едното си око и през кървавата мъгла разбра, че го влачат за китките. Успя да различи контурите на едно лице — това беше един от шофьорите.

— Иди в хотел „Екселсьор“ — извика той немощно. — Кажи на мис Уорън. Двеста лирети! Мис Уорън. Due centi lire! Ах вие, мръсни…

Продължиха да го влачат през кървавата мъгла, той се задъхваше и стенеше; преминаха някакви неясни разкривени повърхности и влязоха в една килия, където го оставиха да се строполи върху каменния под. Мъжете излязоха, вратата се затръшна и той остана сам.

Единадесета глава

До един часа Бейби Уорън чете в леглото един от необикновено слабите римски разкази на Марион Крауфорд; след това отиде до прозореца и погледна към улицата. На отсрещния тротоар се клатушкаха две причудливи и обемисти фигури, двама карабинери с шапки като на Арлекино и пелерини, които вятърът издуваше като платна. Те й напомниха за гвардейския офицер, който настойчиво я бе заглеждал на обед. Той притежаваше високомерието на високите хора, произхождащи от ниска раса — изглежда, не чувствуваше други задължения, освен да бъде висок. Ако се беше приближил до нея и й бе казал: „Хайде да излезем двамата, вие и аз“, тя би отвърнала: „Защо не?“ — поне сега така й се струваше, защото се чувствуваше особено в непознатата обстановка.

Мислите й бавно се върнаха от гвардееца към двамата карабинери, след това към Дик. Тя си легна и угаси лампата.

Малко преди четири се събуди от силно чукане.

— Да — какво има?

— Тук е портиерът, мадам.

Тя навлече пеньоара си и го посрещна сънена.

— Ваш приятел, негово име Дайвър, той има неприятности. Неприятности с полицията и него затворили. Той изпратил такси да каже и шофьор казал. Той обещал двеста лирети. — Портиерът замълча за миг, за да види как ще реагира тя. — Шофьорът казва мистър Дайвър много лоши неприятности. Сбил се с полицията и много лошо пострадал.

— Слизам веднага.

Тя се облече с разтуптяно сърце, след десет минути се спусна с асансьора и влезе в тъмното фоайе. Шофьорът, приносител на съобщението, си беше отишъл; портиерът намери друг шофьор и му обясни къде се намира участъкът. Докато пътуваха през града, мракът се вдигаше и избледняваше. Бейби се чувствуваше нервна в колебливото равновесие между деня и нощта. Започна надбягване с деня на моменти, когато караха по широките авенюта, нощта вземаше преднина, след това изоставаше, вятърът нетърпеливо подухваше по тъмните улички и зората отново започваше бавното си пълзене. Таксито мина покрай шумен фонтан, чиито струи се плискаха в сянката, сви по една тъй криволичеща уличка, че сградите от двете страни бяха построени накриво, за да следват посоката й, колата заподскача по калдъръма и рязко спря пред една плесенясала от влага стена с две будки за часовои. Изведнъж откъм теменужените сенки на сводестия проход долетя гласът на Дик, който крещеше с всички сили:

— Няма ли тук англичани? Няма ли американци? Няма ли англичани? Няма ли… о, боже мой! Мръсни макаронаджии!

Гласът му заглъхна и тя чу тъп звук от удари по някаква врата. След това той отново започна да нарежда:

— Няма ли американци? Няма ли англичани?

Тя тръгна по посока на гласа, мина през сводестия проход, излезе на двора, огледа се объркана, след това разбра, че виковете идват от една караулна стая. Двама карабинери скочиха на крака, но Бейби безцеремонно мина край тях и се насочи към вратата на килията.

— Дик! — извика тя. — Какво се е случило?

— Извадиха ми окото — извика той. — Сложиха ми белезници и започнаха да ме бият, тези проклети…

Бейби се обърна и пристъпи стремително към двамата карабинери.

— Какво сте му направили? — процеди тя през зъби тъй свирепо, че те отстъпиха.

— Non capisco inglese.94

Тя започна да ги ругае на френски; самоувереният и гневен глас изпълни помещението и те се свиха като бити кучета.

— Направете нещо! Направете нещо!

— Нищо не можем да направим, докато не ни наредят.

— Bene! Be-ne! Bene!95

Гневният глас на Бейби отново ги зашиба като камшик, докато те не се изпотиха, започнаха да се извиняват, че не могат нищо да направят, спогледаха се с чувството, че е станала ужасна грешка. Бейби отиде до вратата на килията, облегна се на нея и я опипа нежно, сякаш за да увери Дик в присъствието си, и извика:

— Отивам в посолството, скоро ще се върна. — Хвърли последен заплашителен поглед към карабинерите и изтича навън.

Отиде с колата до американското посолство и по настояване на шофьора плати за курса. Беше още тъмно, когато изтича нагоре по стъпалата и натисна звънеца. Едва след третото позвъняване един сънен портиер англичанин отвори вратата.

— Трябва да говоря с някого — каза тя. — Който и да е — но незабавно.

— Всички спят още, мадам. Отваряме в девет часа. Тя нетърпеливо махна с ръка, за да му даде да разбере, че часът няма значение.

— Това е важно. Един човек — един американец е пребит от бой. Задържан е от италианската полиция.

— Сега всички спят. В девет часа…

— Не мога да чакам. Извадили са му окото — той ми е зет — и сега не искат да го пуснат от участъка. Не разбирате ли, че трябва да говоря с някого? Луд ли сте? Какво стоите като идиот и ме гледате тъпо!

— Не мога да направя нищо, мадам.

— Трябва да събудите някого! — Тя го сграбчи за раменете и силно го разтърси. — Въпросът е на живот и смърт. Ако не събудите някого, ще ви се случи нещо страшно…

— Моля ви да ме пуснете, мадам.

Отгоре се разнесе отегчен глас:

— Какво става там?

Портиерът отговори с облекчение:

— Една дама, сър, тя ме сграбчи и ме раздруса. — Той бе отстъпил назад, докато отговаряше, и Бейби влезе в преддверието.

На горката площадка, току-що събуден от сън, загърнат в бродиран копринен халат, стоеше един странен млад човек. Лицето му беше чудовищно и неестествено розово, ярко и все пак безжизнено, а устата му беше пристегната с нещо като превръзка. Когато видя Бейби, той се отдръпне в сянката.

— Какво има? — повтори той.

Бейби започна да му разказва и възбудена стигна чак до стълбите. Докато говореше, разбра, че това не е кърпа, пристегната на устата му, а бандаж за мустаци; при това лицето му беше покрито със слой розов нощен крем — всички тези факти спокойно заеха мястото си в целия кошмар. Тя разпалено му обясни, че трябва да отиде с нея в участъка и да освободи Дик.

— Неприятна история — каза той.

— Да — съгласи се тя примирително. — А сега?

— Това, дето се е опитал да се бие с полицията… — Гласът му прозвуча тъй, сякаш беше лично засегнат. — Боя се, че до девет часа не можем да предприемем нищо.

— До девет! — повтори тя ужасено. — Разбира се, че можете да направите нещо! Можете да дойдете с мене в участъка и да вземете мерки да не го бият повече.

— Нямаме право да вършим такива неща. С тези работи се занимава консулството. Консулският отдел започва работа в девет часа.

Бейби побесня при вида на това лице, което бандажът правеше безизразно като маска.

— Не мога да чакам до девет. Зет ми каза, че са му извадили окото — той е сериозно наранен! Трябва да го видя. Трябва да намеря лекар. — Тя се освободи от задръжките си и започна да крещи необуздано, защото знаеше, че за него този вид натиск ще бъде по-убедителен от думите й. — Трябва да направите нещо. Длъжен сте да осигурите защита на американските граждани, които са изпаднали в затруднено положение.

Но той беше от източното крайбрежие и не отстъпваше пред нея. Търпеливо поклати глава, като видя, че не желаят да го разберат, загърна се по-плътно с бродирания халат и слезе няколко стъпала.

— Напиши адреса на консулството и го дай на тази дама — нареди той на портиера. — Намери адреса на доктор Колацо, а също телефонния му номер — впиши и тях. — Той се обърна към Бейби с изражението на изкаран от търпение Христос. — Скъпа госпожо, дипломатическата мисия представя правителството на Съединените щати пред правителството на Италия. Това няма нищо общо със защитата на гражданите освен по изрични инструкции на Държавния департамент. Зет ви е нарушил законите на тази страна и е бил арестуван, както един италианец може да бъде арестуван в Ню Йорк. Той може да бъде освободен единствено от италиански съд и ако случаят със зет ви бъде отнесен в съда, може да получите помощ и съвет от консулството, което защищава правата на американските граждани. Консулството отваря в девет часа. Дори да беше мой собствен брат, не бих могъл да направя нищо…

— Можете ли да телефонирате в консулството? — прекъсна го тя.

— Не можем да се намесваме в работите на консулството. Когато консулът се яви на работа в девет…

— Можете ли да ми дадете домашния му адрес? Човекът се замисли за миг и поклати глава. Той взе написаната от портиера бележка и я подаде:

— Сега ще ви моля да ме извините.

Той бе успял да я изтика до вратата: за кратък миг теменужената светлина на утрото озари розовата му маска и ленената торбичка, прикрепяща мустаците му; след това Бейби се намери сама на стълбището. В посолството бе престояла десет минути.

Площадът отвън беше празен, само един старец събираше цигарени угарки с пръчка с шип на края. Бейби махна с ръка на едно такси, отиде в консулството, но там нямаше никой освен три окъсани жени, които миеха стълбите. Не можа да ги накара да я разберат, че иска домашния адрес на консула — отново я обзе тревога, изтича навън и каза на шофьора да кара обратно към полицията. Той не знаеше къде се намира участъкът, но служейки си с думите semper dritte, dextra, sinestra96, тя успя да го насочи приблизително към същия квартал, слезе от колата и затърси пътя през лабиринт от познати улички. Но всички сгради и улички си приличаха. От един тесен проход излезе на Пиаца ди Спаня, видя фирмата на „Америкън Експрес“ и само при вида на думичката „Америкън“ сърцето й се изпълни с нови сили. Витрината светеше, тя се втурна през площада и се опита да отвори вратата, но беше заключено. Часовникът вътре показваше седем. Тогава тя се сети за Колис Клей.

Успя да си спомни името на неговия хотел, това беше претенциозна и луксозна сграда, построена като римски летен дворец, която се намираше срещу „Екселсьор“. Дежурната на гишето не беше разположена да й съдействува — обясни, че не й било позволено да нарушава почивката на мистър Клей, и отказа да пусне мис Уорън да се качи сама в стаята му, накрая се убеди, че не се касае до любовна история, и я придружи.

Колис лежеше гол на леглото си. Беше се върнал пийнал и сега, като се събуди, му трябваше известно време, докато осъзнае, че е гол. Постара се да замаскира неудобното положение с куп извинения. Взе дрехите си в банята и се облече бързо, сумтейки „дявол да го вземе — май че успя добре да ме види“. След като въртяха известно време телефона, той и Бейби установиха къде се намира участъкът и се запътиха към него.

Вратата на килията беше отворена и Дик се беше отпуснал на един стол в караулното. Карабинерът бе поизтрил кръвта от лицето му, беше го изчеткал и му бе нахлупил шапката, така че да прикрие белезите. Бейби застана на вратата разтреперана.

— Мистър Клей ще остане при теб — каза тя. — Отивам да доведа консула и лекар.

— Добре.

— Само стой спокойно.

— Добре.

— Ще се върна.

Тя отиде в консулството с кола; беше осем и нещо и й разрешиха да седне в чакалнята. Към девет консулът пристигна и Бейби, истерична от безсилие и изтощение, повтори какво се беше случило. Консулът я изгледа загрижено. Обясни й как човек трябва да се предпазва от скандали в непознати градове, но, изглежда, най-голямата му грижа беше тя да чака отвън. С отчаяние тя прочете в уморения му поглед, че желае да остане колкото е възможно по-настрана от инцидента. В очакване той да предприеме нещо, тя използува времето, докато чакаше, за да телефонира на един лекар да отиде при Дик. В чакалнята имаше и други хора и неколцина от тях бяха приети в кабинета на консула. След половин час, когато един от посетителите излизаше, тя безцеремонно подмина секретарката и влезе в стаята му.

— Това е безобразие! Един американец е арестуван и почти пребит до смърт, а вие не предприемате нищо, за да му помогнете.

— Една минута, мисис…

— Чаках достатъчно. Елате веднага в участъка, за да го освободите!

— Мисис…

— Ние сме хора със значително влияние в Америка… — Тя стисна сурово устни и продължи: — Да не беше скандалът, бихме могли… Във всеки случай ще се погрижа да се съобщи там, където трябва, за проявеното от вас безразличие. Ако зет ми беше английски поданик, отдавна да беше освободен, но вие сте по-загрижен за мнението на полицията, отколкото за това, за което са ви изпратили тук.

— Мисис…

— Сложете си шапката и тръгвайте веднага с мен.

Като чу за шапката си, консулът се стресна и започна нервно да си избърсва очилата и да рови из книжата си. Това не му помогна: американката стоеше над главата му; неспиращият се пред препятствия безразсъден темперамент, който беше пречупил гръбнака на една нация, беше сломил волята на мъжете й и бе превърнал един континент в детска градина, не беше по силите му. Той телефонира на вицеконсула — Бейби беше спечелила.

Дик се приличаше на слънцето, което струеше обилно през прозореца на караулното помещение. Колис беше с него, също и двама карабинери, и всички чакаха нещо да се случи. От време на време Дик поглеждаше със здравото си око карабинерите; те бяха тоскански селяни с къса горна устна и трудно можеше да ги свърже със снощното насилие. Изпрати единия от тях да му донесе бира.

Бирата му завъртя малко главата и за миг той видя приключението откъм смешната му страна, погледна на него с горчива ирония. Колис беше с впечатлението, че англичанката, която бяха срещнали в бара, има някакъв дял в неприятната история, но Дик беше уверен, че тя си бе отишла дълго преди да настъпи катастрофата. Колис не можеше да се отърси от мисълта, че мис Уорън го бе видяла гол в леглото.

Дик беше успял да овладее гнева си и сега чувствуваше, че е проявил престъпна безотговорност. Онова, което се бе случило с него, бе тъй ужасно, че всичко му беше безразлично — единственият изход беше то да остане завинаги погребана тайна, но такава вероятност нямаше, затова беше отчаян. Отсега нататък той щеше да бъде друг човек и още разстроеното му съзнание рисуваше странна представа за този нов човек. Случилото се не можеше да се припише някому, то съществуваше само по себе си като божие наказание. Един зрял ариец не може да извлече полза от унижението; когато той прощава, това става част от същността му, той се отъждествява с онова, което го е унизило, но в случая това не можеше да стане.

Когато Колис подметна възможността да потърсят възмездие, Дик поклати глава и не отговори. В стаята влезе наперено един лейтенант с грижливо изгладена и изчеткана униформа, часовоите скочиха и застанаха мирно. Лейтенантът сграбчи празната бирена бутилка и обсипа подчинените си с укори. Той носеше със себе си енергията на новия ден и първата му работа беше да нареди да изхвърлят бирената бутилка от караулното помещение. Дик погледна към Колис и се засмя.

Пристигна вицеконсулът Суонсън, преуморен от работа млад мъж, и те тръгнаха към съда; отпред вървеше Дик, придружен от Колис и Суонсън, а зад тях крачеха двамата карабинери. Беше влажно утро, слънчевите лъчи с мъка се прокрадваха през изпаренията; площадките и аркадите гъмжаха от хора и Дик, нахлупил ниско шапка, закрачи бързо, увличайки със себе си и другите, докато един от късокраките карабинери, принуден да подтичва, започна да протестира. Суонсън уреди въпроса.

— Изложих ви, нали? — каза Дик весело.

— Ако се биете с италианци, има голяма вероятност да ви убият — отвърна Суонсън добродушно. — Този път сигурно ще ви пуснат, но ако бяхте италианец, щяха да ви осъдят на два месеца. Като нищо!

— Били ли сте в затвор? Суонсън се засмя.

— Той ми харесва — обърна се Дик към Клей. — Приятен млад човек, дава на хората чудесни съвети, но обзалагам се, че самият той е бил в затвора. Сигурно е прекарал седмици в затвора.

Суонсън се засмя.

— Искам да кажа, че трябва да внимавате. Нямате представа какви са тези хора.

— О, знам ги какви са — прекъсна го Дик раздразнено. — Проклети гадове! — Той се извърна към карабинерите и добави: — Разбрахте ли?

— Оставям ви тук — побърза да го прекъсне Суонсън. — Казах на балдъзата ви, че аз ще… нашият адвокат ще ви намери горе в съдебната зала. Трябва да бъдете предпазлив.

— Довиждане! — каза Дик и учтиво се ръкува. — Благодаря ви много. Смятам, че вие имате бъдеще…

Соунсън отново се усмихна, след това наложи отново на лицето си официалната маска на неодобрение и бързо се отдалечи.

Влязоха в един вътрешен двор, от четирите страни на който имаше външни стълбища към помещенията на втория етаж. Когато минаваха по плочника, група безделници, струпали се в двора, ги посрещнаха с освиркване и дюдюкане, разнесоха се гневни възгласи и обидни думи. Дик се огледа в недоумение.

— Какво е това? — запита той.

Единият от карабинерите каза нещо на хората и възгласите спряха.

Влязоха в съдебната зала. Адвокатът на консулството, италианец, с неугледен външен вид, говори дълго на съдията, а Дик и Колис чакаха настрани. Един човек, който знаеше английски, се извърна от прозореца с изглед към вътрешния двор и обясни защо са ги освиркали на влизане. Някакъв жител от Фраскати изнасилил и убил едно петгодишно дете, трябвало да го доведат тази сутрин и тълпата помислила, че това е Дик.

След няколко минути адвокатът му съобщи, че е свободен — съдът решил, че е получил достатъчно наказание.

— Достатъчно! — възнегодува Дик. — Наказание за какво?

— Хайде — каза Колис. — Сега нищо не може да се направи.

— Но какво съм направил освен това, че се сбих с едни шофьори?

— Те твърдят, че сте се приближили до един цивилен агент, сякаш сте искали да се ръкувате с него, и сте го ударили…

— Не е вярно! Казах му, че ще го ударя — освен това не го знаех, че е агент.

— По-добре тръгвайте — подкани го адвокатът.

— Хайде. — Колис го хвана под ръка и те заслизаха по стъпалата.

— Искам да говоря — извика Дик. — Искам да обясня на тези хора как съм изнасилил петгодишно момиченце. Може аз да съм бил този, който…

— Хайде!

Бейби чакаше в едно такси заедно с лекаря. Дик отбягваше погледа й, а лекарят не му се понрави, сухото му държане подсказваше, че той е най-неприятният от всички европейски типове — моралист от латинската раса. Дик каза с две думи мнението си за инцидента, но другите не намериха какво да му отговорят. В неговата стая в хотел „Квиринал“ докторът почисти лицето му, по което все още имаше кръв, примесена с мазна пот, погрижи се за носа му, намести строшените ребра и пръсти, дезинфекцира по-малките наранявания и сложи една прилична превръзка на окото му. Дик поиска малко гранулиран морфин, защото беше изнервен и нямаше никакво желание за сън. От морфина заспа; лекарят и Колис си отидоха, а Бейби остана да се грижи за него, докато пристигне сестра от английската болница. Тя беше прекарала тежка нощ, но имаше удовлетворението, че независимо от цялото минало на Дик сега те имаха над него морално превъзходство, което можеха да използуват дотогава, докато той им е нужен.