Нежна е нощта

Първа глава

Фрау Кете Грегоровиус настигна мъжа си на алеята пред тяхната вила.

— Как е Никол? — запита тя меко, но малко задъхано, с което се издаде, че бе тичала по алеята с този въпрос в главата си.

Франц я погледна изненадан.

— Никол не е болна. Защо питаш, мила?

— Ти ходиш да я виждаш тъй често — помислих си, че може да е болна.

— Ще поговорим за това вкъщи.

Кете покорно се съгласи. Кабинетът му беше оттатък, в административната сграда, а в дневната бяха децата с учителя, затова те отидоха в спалнята.

— Извинявай, Франц — каза Кете, преди още той да е отворил уста. — Извинявай, мили, нямах право да те питам това. Знам задълженията си и се гордея с тях. Но между Никол и мен има лошо чувство.

— Птичетата трябва да се погаждат в гнездото — прогърмя гласът на Франц. Той долови, че бе казал това с неподходящ тон, затова повтори с онази тържествена натъртеност, с която някогашният му учител доктор Домлер съумяваше да произнесе и най-баналната глупост, така че да звучи умно: — Птичетата — трябва — да се погаждат — в гнездото!

— Разбирам. Виждал ли си ме някога да не се държа възпитано с Никол?

— Виждам, че понякога не ти достига здрав разум. Никол е наполовина пациент — твърде е възможно да остане в това състояние цял живот. Когато Дик отсъствува, аз отговарям. — Той се поколеба; имаше навика понякога да не съобщава на Кете новините, за да може да я изненада — един вид шега. — Тази сутрин се получи телеграма от Рим. Дик бил болен от грип и утре се връща.

Кете въздъхна облекчено и продължи по-спокойно:

— Струва ми се, че Никол не е толкова болна, колкото си мислят околните — тя използува болестта си като средство, за да се налага. Би трябвало да бъде в киното, както твоята Норма Талмидж97 — само там могат да бъдат щастливи американките.

— Нима ревнуваш заради Норма Талмидж от филма?

— Не обичам американците. Те са такива егоисти!

— А Дик?

— Дик е различен — призна тя. — Той мисли за другите.

„Норма Талмидж също — каза си наум Франц. — Освен че е чудно красива, Норма Талмидж сигурно е чудесна, благородна жена. Вероятно я заставят да играе глупави роли; Норма Талмидж сигурно е жена, която човек би бил щастлив да познава.“

Кете беше забравила Норма Талмидж, един образ от екрана, който я бе ядосал страшно една вечер, когато се връщаха от кино в Цюрих.

— … Дик се ожени за Никол заради парите й — каза тя. — Това е неговата грешка — ти сам загатна това една нощ.

— Ставаш зла.

— Не биваше да казвам това — отстъпи тя. — Трябва да се погаждаме като птичета в гнездо, както ти се изразяваш. Но това е трудно, когато Никол се държи като… когато се отдръпва назад и сдържа дъха си, като че ли аз мириша на лошо!

Без да иска, Кете бе налучкала една истина. Тя вършеше повечето от домакинската работа сама и тъй като беше пестелива, купуваше малко дрехи. Една обикновена американска продавачка в магазин, която всяка вечер, щом се прибере, изпира две смени бельо, би доловила, че Кете лъха на вчерашна пот — това беше не толкова миризма, колкото обонятелно доказателство за безконечния труд и съсипия. За Франц това бе тъй естествено, както дъхът на косите й, беше свикнал и то би му липсвало; но за Никол, която от малка ненавиждаше миризмата на ръцете на прислужничките, които я обличаха, то беше нещо неприятно, което трябва да се понася.

— И децата — продължи Кете. — Тя не иска да играят с нашите деца…

Но търпението на Франц се изчерпи:

— Дръж си езика — тези приказки могат да ми навредят на кариерата, тъй като клиниката е купена с парите на Никол. Хайде да обядваме.

Кете си даде сметка, че избликът й е бил неразумен, но последната забележка на Франц й припомни, че американците са богати, и една седмица по-късно тя намери нов начин да изрази неприязънта си към Никол.

Това стана след вечерята, която дадоха на Дайвърови по случай завръщането на Дик. Стъпките им още не бяха замрели по алеята, когато тя затвори вратата и се обърна към Франц:

— Видя ли синьото под очите му? Той е пиянствувал.

— Не бързай — спря я Франц. — Дик ми обясни още щом се върна. Боксирал се е на борда на трансатлантическия кораб. Американските пътници много се боксират на корабите през Атлантика.

— Мислиш, че ще повярвам това? — отвърна тя презрително. — Той трудно си движи едната ръка, а на слепоочието му има незараснала рана — дори се вижда, че там косата му е била обръсната.

Франц не беше забелязал тези подробности.

— Какво ще кажеш? — запита го Кете. — Мислиш ли, че това е хубаво за клиниката? Тази вечер той миришеше на алкохол, а не само тази вечер — много пъти го надушвам, откакто се е върнал.

Бавно, за да придаде по-голяма тежест на думите си, Кете отсъди:

— Дик не е вече сериозен човек.

Франц се заизкачва по стълбите и сви рамене, за да й покаже, че колкото и да настоява, той няма да се съгласи с нея. В спалнята се обърна и й каза:

— Няма никакво съмнение, че той е сериозен човек и блестящ лекар. От всички лекари, специализирали напоследък невропатология в Цюрих, Дик минава за най-блестящия — аз никога не бих могъл да бъда тъй блестящ.

— Срамота!

— Това е самата истина — срамота би било човек да не я признае. Винаги се обръщам за съвет към Дик, когато случаят е заплетен. Неговите трудове продължават да се смятат за най-меродавните по въпроса — иди в която искаш медицинска библиотека и питай. Повечето студенти го мислят за англичанин — не вярват, че такава систематичност и изчерпателност може да съществува в Америка. — Той изсумтя и издърпа пижамата си изпод възглавницата. — Не мога да разбера защо говориш такива работи, Кете. Мислех, че имаш добри чувства към него.

— Срамота! — каза Кете. — Ти си опората тук, ти вършиш цялата работа. Това е като надбягването между заека и костенурката — и мен ако питаш, със заека е вече почти свършено.

— Оо!

— Каквото и да говориш, така е. Той махна рязко с ръка:

— Стига!

Крайният резултат беше, че те бяха разменили гледища като две спорещи страни. Кете призна пред себе си, че твърде строго е съдила Дик, на когото тя много се възхищаваше и който се бе отнасял с толкова разбиране към нея. Що се отнасяло Франц, с течение на времето, когато мнението на Кете проникна в съзнанието му, той престана веднъж завинаги да вярва, че Дик е сериозен човек. Малко по малко успя да убеди сам себе си, че никога не го е смятал за такъв.

Втора глава

Дик разказа на Никол за катастрофата в Рим, но така, че историята да звучи прилично — според неговата версия, обзет от филантропични чувства, той се притекъл на помощ на един пиян приятел. Можеше да разчита на Бейби Уорън, че няма да разкрие истината, беше й обяснил как пагубно може да се отрази тя върху Никол. Всичко това не го затрудни — лошото беше, че не можеше да се отърси от спомена за случилото се.

Като реакция на всичко това той започна да се самонаказва — заработи тъй усилено, че Франц, който искаше да скъса с него, не можеше да намери повод за разногласие. Нито едно приятелство, достойно да бъде наричано такова, не може да умре за час, без човек да почувствува, че нещо се къса в него — затова Франц все по-настойчиво се самоубеждаваше, че емоционално и умствено Дик се движи напред тъй бързо, че не издържа скоростта; това беше разликата между тях двамата, а по-рано тъкмо тя беше хубавото, което ги свързваше. Приятелските чувства са като удавниците; когато потъват, ловят се и за сламка.

Едва през месец май Франц намери повод да вбие първия клин между тях. По обед Дик влезе в кабинета пребледнял и измерен.

— Тя свърши — каза той.

— Умря ли?

— Сърцето не издържа.

Изтощен, Дик се отпусна на първия стол до вратата. Три нощи той бе бдял над покритата със струпеи неизвестна художничка, към която изпитваше особени симпатии; формално, за да дозира адреналина, но всъщност, за да освети, доколкото му стигаха силите, тъмната бездна, разтваряща се пред нея.

Обхванат от нещо като съчувствие, Франц набързо заключи:

— Изглежда, че беше невросифилис. Нито една от васермановите проби не ме убеди в противното.

— Няма значение — каза Дик. — Боже мой, няма значение. След като тя тъй държеше на тайната си, че я отнесе със себе си, нека не човъркаме повече.

— Добре е да си починеш един ден.

— Не се безпокой, така и ще направя. Франц вече вбиваше клина си; той вдигна очи от телеграмата, която пишеше до брата на починалата, и запита Дик:

— Или ако искаш да предприемеш едно малко пътуване?

— Не сега.

— Нямам предвид почивка. Има един случай в Лозана. Цяла сутрин говорих по телефона с един чилиец…

— Тя прояви такъв кураж — каза Дик. — А тъй дълго се мъчи.

Франц поклати съчувствено глава, а Дик с усилие се овладя:

— Извинявай, че те прекъсвам.

— Ще бъде едно малко разнообразие. Случаят е следният: бащата има неприятности заради сина си — самият той не може да го доведе тук. Иска някой да отиде там.

— Какъв е случаят? Алкохолизъм, хомосексуализъм? Като казваш Лозана…

— От всичко по малко.

— Ще отида. Ще се изкарат ли пари от тази работа?

— Струва ми се, че да, дори много. Може да останеш два или три дни и ако момчето има нужда от наблюдение, да го доведеш тук. Във всеки случай не бързай, не се притеснявай; съчетай полезното с приятното.

След два часа сън във влака Дик се почувствува освежен и очакваше в добро настроение предстоящата среща със сеньор Пардо и Сиудад Реал.

Срещите от този вид си приличаха. Често пъти съответният родител, представящ семейството, беше от психологическа гледна точка не по-малко интересен от пациента. И този случай не беше изключение: сеньор Пардо и Сиудад Реал, хубав, посивял испанец с благородна осанка, носещ всички белези на богатството и властта, се разхождаше като звяр в клетка в апартамента си в „Отел де Троа Монд“ и разказа случая със сина си с не повече самообладание от това на някоя пияна жена.

— Вече нищо не мога да измисля. Синът ми е покварен. Беше покварен в „Хароу“, беше покварен и в „Кинг’с Коледж“ в Кеймбридж. Той е непоправимо порочен. Сега, като взе и да пие, все повече се издава какъв е и непрекъснато стават скандали. Какво ли не опитах — с един лекар, мой приятел, съставихме план и ги изпратих двамата на обиколка из Испания. Всяка вечер Франсиско е получавал доза кантаридис98, а след това са ходили двамата заедно в някои от публичните домове с добро име — около седмица лечението изглеждало ефикасно, но в последна сметка резултат не се получи. Миналата седмица в същата тази стая, по-точно в банята оттатък — той посочи към вратата — накарах Франсиско да се съблече до кръста и го набих с камшик…

Изморен от вълнение, той приседна, а Дик заговори:

— Това е било глупаво — пътуването в Испания също е било безсмислено… — С усилия се сдържа да не се усмихне. — Как може един самоуважаващ се лекар да се впусне в такъв любителски експеримент! Сеньор, трябва да ви кажа, че в тези случаи нищо не можем да обещаем. Що се отнася до пиенето, често постигаме успехи — със съответното съдействие. Първо трябва да се види момчето и да се предразположи, за да се разбере как то гледа на нещата.

Момчето, с което той седна на терасата, беше около двадесетгодишно, красиво и с буден вид.

— Бих желал да знам какво мислите вие — каза Дик. — Имате ли впечатлението, че положението се влошава? И имате ли желание да вземете някакви мерки?

— Струва ми се, че да — отвърна Франсиско. — Чувствувам се нещастен.

— Смятате ли, че причината е в пиенето или в ненормалността?

— Мисля, че второто е причина за пиенето. — За миг той остана сериозен — след това му стана смешно, засмя се и каза: — Безнадеждно е. В Кеймбридж ми казваха „чилийската кралица“. А това пътуване в Испания — единственият резултат е, че сега ми става лошо само като си помисля за жена.

Дик рязко го прекъсна:

— Ако сте щастлив в тази каша, аз не мога да ви помогна и само си губя времето.

— Не, нека продължим — ония, „другите“, също са ми противни. — В момчето имаше известна мъжественост, която се бе изродила в активна съпротива спрямо бащата. Но в очите му се четеше онази предизвикателност, която педерастите добиват, щом се заговори за ненормалността им.

— Това е лоша работа — съсипваща, най-меко казано — обясни му Дик. — Ще провали целия ви живот, ще трябва да се справите и с последиците и няма да имате нито време, нито енергия да предприемете нещо достойно или да си извоювате място в обществото. Ако искате да погледнете очи в очи живота, ще трябва да се научите да се контролирате и преди всичко да прекратите пиенето, което ви прави податлив на изкушения…

Той говореше механично, още преди десет минути бе изоставил случая като безнадежден. Прекараха около час в приятна беседа за дома на момчето в Чили, за амбициите му. Дик никога не беше успявал да вникне тъй добре в подобен случай, разбира се, като се изключи патологическата му страна, и той реши, че именно обаянието на Франсиско му дава възможност да върши безобразията си, а за Дик обаянието винаги бе съществувало като нещо самостоятелно, без разлика дали се касаеше до безумната смелост на нещастницата, починала в клиниката същата сутрин, или до занимателната предизвикателност, с която този пропаднал младеж говореше за неща, които отдавна му бяха известни и му бяха омръзнали. Дик се опита да разчлени това качество, да разбере отделните му съставки; съзнаваше, че един живот, взет в неговата цялост, може да бъде качествено различен от съставящите го части, а също така — че когато човек наближава четиридесетте, може да прави преценка само за отделни периоди от живота си. Любовта му към Никол и Розмари, приятелството му с Ейб Норт и с Томи Барбан в разклатения следвоенен свят — тези връзки му се бяха отразили много, тези личности до такава степен бяха навлезли в съзнанието му, че бяха станали част от личността му; беше се получило положение, при което той можеше или изцяло да ги приеме, или изцяло да ги отхвърли: беше осъден до края на живота си да носи в себе си отражение от характерите на хора, които рано беше срещнал и рано бе заобичал, съществото му да бъде цялостно дотолкова, доколкото бяха цялостни самите те. Във всичко това имаше елемент на самота — за него беше тъй лесно да бъде обичан и тъй трудно да обича.

Докато седеше на терасата с младия Франсиско, една сянка от миналото се появи пред очите му. Една висока, странно поклащаща се мъжка фигура се отдели от околната зеленина и нерешително пристъпи към Дик и Франсиско. Човекът стоеше тъй свит сред внушителната обстановка, че Дик в първия момент не го забеляза, след това скочи на крака, ръкува се разсеяно и си помисли: „Боже милостиви, налетял съм на цяло гнездо!“ — и положи усилия да си спомни името на човека.

— Доктор Дайвър, кали?

— Да, да — а вие бяхте мистър Дъмфри?

— Ройъл Дъмфри. Имах удоволствието да прекарам една вечер във вашата тъй хубава градина.

— Да, разбира се. — Опитвайки се да охлади ентусиазма на Дъмфри, Дик се впусна в хронологическо уточнение: — Това беше през двадесет и четвърта или двадесет и пета година…

Той бе останал прав, но Ройъл Дъмфри, колкото и свенлив да се беше показал отначало, не закъсня да се прояви: той заговори интимно с Франсиско, но последният, засрамен, се присъедини към Дик и също се опита да му покаже, че е нежелан.

— Доктор Дайвър — едно нещо искам да ви кажа, преди да си отидете. Никога няма да забравя вечерта, прекарана във вашата градина — колко мили бяхте вие и жена ви. Това е един от най-хубавите, един от най-щастливите спомени в живота ми. Винаги съм смятал, че това е било най-изисканото събиране, на което съм присъствувал.

Дик продължи да отстъпва по рачешки — заднишком, към най-близката врата на хотела.

— Радвам се, че сте запазили такъв приятен спомен. А сега трябва да видя…

— Разбирам — продължи Ройъл Дъмфри съчувствено. — Научих, че е на смъртно легло.

— Кой е на смъртно легло?

— Може би не трябваше да казвам това — но ние имаме един и същ лекар.

Смаян, Дик млъкна и го изгледа учудено.

— За кого говорите?

— Как за кого, за вашия тъст — може би аз…

— За моя какъв…

— Изглежда, че — значи аз съм първият, който…

— Искате да кажете, че тъст ми е тук в Лозана?

— Но как, аз мислех, че знаете — мислех, че затова сте тук.

— Кой е неговият лекар?

Дик набързо вписа името в бележника си, извини се и се спусна към една телефонна кабина.

Доктор Данжьо отвърна, че ще му бъде удобно да приеме незабавно доктор Дайвър вкъщи.

Младият доктор Данжьо беше от Женева; за миг той се бе изплашил, че ще изпусне един богат клиент, но след като Дик го успокои, той му съобщи, че мистър Уорън наистина е на смъртно легло.

— Той е едва петдесетгодишен, но с черния му дроб вече е свършено: главната причина е алкохолът.

— Не се поддава на лечение?

— Не може да приема нищо друго освен течности — давам му три дни или най-много седмица.

— По-голямата му дъщеря, мис Уорън, не е ли в течение на състоянието му?

— По негово собствено желание никой не е в течение освен личния му прислужник. Едва днес сутринта реших, че трябва да му кажа истината — той се развълнува, макар че от самото начало на болестта си е в религиозно примирение.

Дик се замисли.

— Добре… — реши той накрая — във всеки случай аз ще имам грижата, що се отнася до близките му. Смятам, че те ще поискат консулт.

— Както желаете.

— От тяхно име ще ви помоля да се свържете с един от най-известните лекари в страната — Хербруге от Женева.

— И аз щях да предложа Хербруге.

— Междувременно аз ще съм тук най-малко още един ден, ще поддържам връзка е вас.

Същата вечер Дик отиде при сеньор Пардо и Сиудад Реал и двамата поведоха разговор.

— Имаме големи имения в Чили — каза старецът. — Синът ми би могъл да ги управлява. Или мога да му намеря работа в най-малко десетина предприятия в Париж… — Той поклати глава и излезе през френския прозорец на терасата — навън росеше такъв приятен пролетен дъждец, че лебедите в езерото не бяха потърсили убежище на сухо. — Едничкият ми син! Не можете ли да го вземете с вас?

Неочаквано испанецът коленичи пред Дик.

— Не можете ли да излекувате моя едничък син? Аз вярвам във вас — вие можете да го вземете със себе си и да го излекувате.

— Това не е начинът, по който можете да убедите когото и да било. Дори и да можеше, на ваше място не бих го сторил.

Испанецът се изправи.

— Постъпих прибързано… Не се сдържах…

Дик слезе във фоайето и срещна доктор Данжьо пред асансьора.

— Готвех се да ви потърся в стаята ви — каза последният. — Може ли да поговорим на терасата?

— Почина ли господин Уорън? — запита Дик.

— Положението му е непроменено — консултът ще се състои предобед. Междувременно той иска да види дъщеря си — вашата съпруга, — това е най-силното му желание. Изглежда, че е имало някакво скарване…

— Всичко това ми е известно.

Двамата лекари се спогледаха замислено.

— Защо не поговорите с него, преди да решите? — предложи Данжьо. — Смъртта му ще бъде красива — той просто чезне и постепенно се откъсва от външния свят.

С усилие Дик се съгласи:

— Добре.

Апартаментът, в който Дейвър Уорън красиво чезнеше и се откъсваше от света, беше не по-малък от този на сеньор Пардо и Сиудад Реал — в хотела бяха отседнали голям брой богати човешки развалини, бегълци от правосъдието, претенденти за троновете на анексирани княжества, живееха, поддържайки се с дериватите на опиума или със сънотворни таблетки, чуващи безспир, сякаш преследвани от някакво портативно радио, дрезгавите мелодии на старите си грехове. Това ъгълче от Европа не толкова привлича хората, колкото ги приема без неудобни въпроси. Тук се кръстосват пътищата — оттук минават тръгналите за частните санаториуми или туберкулозните клиники в планините, хората, които са станали персона нон грата във Франция и Италия.

Завесите в апартамента бяха спуснати. Една монахиня с лице на светица се грижеше за Уорън, чиито отслабнали пръсти местеха зърната на молитвена броеница върху белия чаршаф. Той беше все още хубав, характерният му глас прозвуча плътно и дълбоко, когато заговори на Дик, след като Данжьо ги остави насаме:

— В края на живота си разбираме много неща. Едва сега, доктор Дайвър, аз си давам сметка за какво е било всичко това.

Дик мълчеше.

— Бях грешник през живота си. Сигурно знаете колко малко право имам да видя отново Никол, но същество, по-висше от нас, ни казва да прощаваме и да съчувствуваме на ближния. — Броеницата се изплъзна от слабите му ръце и се изтърколи по гладката повърхност на завивката. Дик я вдигна и му я подаде. — Ако мога да видя Никол за десет минути, ще си отида щастлив от този свят.

— Това не е нещо, което мога да реша сам — каза Дик. — Никол е слаба. — В себе си той вече беше решил, но си даваше вид, че се колебае. — Ще трябва да се посъветваме с моя колега.

— Ще приема това, което реши колегата ви — добре, докторе. Трябва да ви кажа, че съм ви неизмерим длъжник…

Дик побърза да стане.

— Ще ви съобщя резултата чрез доктор Данжьо.

Отиде в стаята си и поиска да го свържат с клиниката край Цюрихзее. Мина доста време, след това Кете отговори от дома им.

— Искам да говоря с Франц.

— Франц се качи в планината. Аз също тръгвам — мога ли да му кажа за какво се отнася, Дик?

— Отнася се за Никол — баща й е на смъртно легло, тук в Лозана. Кажи това на Франц, за да разбере, че е важно; кажи му да ми се обади по телефона.

— Ще му кажа.

— Обясни му, че ще бъда в стаята си тук в хотела от три до пет и отново от седем до осем; ако се обади по-късно, да ме търси в ресторанта.

Докато изреждаше часовете, Дик забрави да я предупреди да не споменава нищо пред Никол; когато се сети, в слушалката се чуваше само бучене. Кете ще разбере сама, реши той.

Кете нямаше намерение да каже на Никол за състоялия се разговор, когато потегли към усамотените планински хълмове, покрити с диви цветя и облъхвани от свежи ветрове, където през зимата водеха пациентите на ски, а през лятото на излети. Щом слезе от планинската железница, тя видя Никол, повела децата към някаква лудория. Приближи се до нея, сложи нежно ръка на рамото й и каза:

— Имаш подход към децата — през лятото трябва да ги научиш да плуват още по-добре.

Те се бяха разгорещили от игрите и Никол инстинктивно, почти грубо, се отдръпна от Кете. Сконфузена, Кете остана с ръка, увиснала във въздуха, и тогава и тя реагира, словесно, по начин, за който по-късно съжали.

— Не си мисли, че исках да те прегърна — каза тя остро. — Това беше само заради Дик, говорих с него по телефона и ми стана мъчно…

— Какво се е случило с Дик?

Кете бързо осъзна грешката си, но непоправимото беше вече сторено и след като Никол я притисна с въпроса си: „… Защо тогава ти е мъчно?“ — нямаше друг избор, освен да й отговори:

— Не се отнася за Дик. Трябва да говоря с Франц.

— За Дик се отнася.

Гласът й звучеше уплашено, по лицата на децата, застанали до нея, също се беше изписал страх.

— Баща ти е в Лозана и е болен — капитулира Кете. — Дик иска да говори с Франц за това.

— Много ли е болен? — запита Никол и в същия момент към тях се приближи Франц с добродушната си усмивка на клиничен лекар. Кете беше благодарна за присъствието му и му прехвърли половината от вината си, превръщайки го в изкупителна жертва, но грешката вече беше сторена.

— Отивам в Лозана — съобщи Никол.

— Една минута — спря я Франц. — Не съм сигурен дали е целесъобразно. Трябва най-напред да поговоря по телефона с Дик.

— Тогава ще пропусна теснолинейката — възпротиви се Никол, — а после ще пропусна влака в три часа за Цюрих. Ако баща ми умира, аз трябва… — Тя не довърши думите си, страх я беше да се доизкаже. — Трябва да вървя. Ще изтичам да хвана теснолинейката. — Недовършила още думите си, тя вече тичаше към вагончетата с плоски покриви, които сред облаци пара и скърцане пълзяха по голия хълм. — Ако се обадиш на Дик, кажи му, че пристигам, Франц! — подвикна тя през рамо.

… Дик беше в стаята си в хотела и четеше „Ню Йорк Хералд“, когато при него се втурна приличната на лястовица монахиня — в същия миг телефонът иззвъня.

— Умря ли? — запита Дик монахинята.

— Monsieur, il est parti — заминал е.

— Comment?

— Il est parti — заедно с багажа си и прислужника си.

Това беше невероятно. Човек в неговото състояние да стане и да замине.

На телефона беше Франц.

— Не трябваше да казваш на Никол — запротестира Дик.

— Кете й е казала и е направила голяма грешка.

— Може би вината е моя. На жена никога не казвай нещо, преди да е свършено. Така или иначе, ще посрещна Никол… Франц, тук стана една много щурава работа — нашият човек си нарамил креватчето и си тръгнал…

— Какво? Какво казваш?

— Тръгнал; казвам, че старият Уорън тръгнал да си върви!

— Но защо не?

— Предполагаше се, че е на смъртно легло… Станал и си тръгнал, сигурно е заминал за Чикаго… Не знам, сега тук е сестрата… Не знам, Франц, току-що ми съобщиха… Обади ми се по-късно.

По-голямата част от следващите два часа той прекара в опити да установи къде бе ходил Уорън и как се бе измъкнал. Оказа се, че пациентът използувал момента, когато дневната и нощната болногледачка се сменят, за да отиде в бара, където погълнал четири чаши уиски; платил за престоя си в хотела с банкнота от хиляда долара и наредил на дежурния да му изпратят остатъка по пощата. След това заминал, по всяка вероятност за Америка. Дик и Данжьо се опитаха да го настигнат на гарата в последната минута и единственият резултат беше, че Дик не успя да посрещне Никол; когато двамата се срещнаха във фоайето на хотела, тя му се стори отпаднала и здраво стиснатата й уста го обезпокои.

— Как е баща ми? — запита тя.

— Много по-добре. Оказа се, че все пак имал доста сили. — Той се поколеба, преди да и съобщи лошата новина. — Всъщност станал от леглото и си отишъл.

Поради гонитбата не бяха успели да вечерят, сега му се пиеше, той отведе озадачената Никол към бара и продължи да й обяснява, докато двамата седяха на кожените кресла, поръчвайки уиски с лед и чаша бира.

— Лекарят, който се грижеше за него, сигурно е поставил погрешна диагноза — почакай за минутка, самият аз още не съм имал време да помисля.

— Той е заминал?

— Качил се на вечерния влак за Париж.

Двамата продължиха да седят смълчани. Никол излъчваше безгранична, трагична апатия.

— Инстинктът го е накарал — каза накрая Дик. — Той действително умираше, но се е опитал да поднови стария ритъм — той не е първият човек, който става от смъртно легло — разбираш ли, като стар часовник — раздрусаш го и някак си само по силата на навика той отново тръгва. И сега баща ти…

— О, не ми казвай!

— Единствен страхът му е дал сили — продължи Дик. — Уплашил се е и е избягал. Сигурно ще доживее до деветдесетгодишна…

— Моля ти се, не ми казвай нищо повече. Моля те, недей — не мога да понасям.

— Добре. Малкият дявол, когото дойдох да видя, е безнадежден. Утре можем да си тръгнем.

— Не разбирам защо трябва да… влизаш в контакт с всичко това — избухна тя.

— О, не разбираш ли? Понякога и аз не разбирам. Тя сложи ръка върху неговата.

— Прости ми, че казах това, Дик.

Някой бе донесъл грамофон в бара и те останаха да седят, заслушани в „Куклената сватба“.

Трета глава

Седмица по-късно, една сутрин, когато преглеждаше кореспонденцията на бюрото си, Дик долови, че навън става нещо: оказа се, че пациентът Ван Коън Морис напуска клиниката. Родителите му — австралийци, ядосано хвърляха багажа в една голяма лимузина, а край тях стоеше доктор Ладислау и безрезултатно се опитваше да спори с Морис-баща, който разпалено жестикулираше. Младежът стоеше настрана и гледаше с цинична усмивка приготовленията за отпътуването, когато пристигна доктор Дайвър.

— Не е ли малко прибързано, мистър Морис? Морис трепна, когато видя Дик — червендалестото му лице и едрите шарки на костюма му светнаха едва ли не като електрически лампи. Той се приближи към Дик, сякаш възнамеряваше да го удари.

— Крайно време е да се махаме, това се отнася и за нас, и за останалите — започна той и спря, за да си поеме дъх. — Крайно време е, доктор Дайвър. Крайно време!

— Не бихте ли дошли в кабинета ми? — предложи Дик.

— И дума да не става! Ще ви кажа какво мисля, измивам си ръцете и нямам повече нищо общо с вас и с това място.

— Съжалявам.

Той заплаши Дик с пръст:

— Точно това казах на този лекар тук. Прахосваме си времето и парите.

Доктор Ладислау направи безпомощен опит да възрази, да се изплъзне с типичната си славянска уклончивост. Дик никога не беше обичал доктор Ладислау. Той успя да накара възбудения австралиец да тръгне с него по пътеката към административната сграда, опитвайки се да го склони да влезе; човекът обаче поклати глава:

— Вие, доктор Дайвър, вие сте причината. Отидох при доктор Ладислау, защото не можах да ви намеря и защото доктор Грегоровиус ще се върне чак довечера, а аз не желая да чакам. В никакъв случай! След като синът ми каза истината, няма да чакам нито минута.

Той се приближи заплашително към Дик, който стоеше с отпуснати ръце, за да го повали в случай на нужда.

— Синът ми е тук, за да се лекува от алкохолизъм, а ми казва, че ви е подушил да миришете на алкохол. Точно така! — Той помириса бързо Дик, очевидно безрезултатно. — Ван Коън каза, че два пъти ви е усетил да миришете на алкохол. Аз и жена ми не сме пили нито капка през живота си. Даваме ви Ван Коън, за да го излекувате, а в продължение на един месец той два пъти ви надушва, че сте пили. Що за лечение е това?

Дик се поколеба; Морис беше напълно в състояние да устрои сцена пред главния вход на клиниката.

— В края на краищата, мистър Морис, има хора, които не биха се отказали от нещо, което смятат за храна, само защото вашият син…

— Но ти си лекар бе, човече! — извика гневно Морис. — Когато работниците си пият бирата, това е лошо, но си е за тях — а ти трябва да лекуваш…

— Прекалявате. Синът ви дойде при нас заради клептомания.

— А на какво се дължи това? — Човекът крещеше почти неистово. — Пиене — само пиене. Почерни се от пиене. На черното бяло ли ще кажеш? Вуйчо ми го обесиха и пак това беше причината! Синът ми идва в санаториум, а докторът мирише на спирт.

— Ще ви помоля да напуснете.

— Вие да ме молите? Ние и без това напускаме!

— Ако бяхте проявили малко въздържаност, можехме да ви съобщим резултатите от досегашното лечение. Разбира се, след като гледате по този начин на нещата, не желаем синът ви да остане като пациент…

— Осмелявате се да ми говорите за въздържаност! Дик повика доктор Ладислау и му нареди:

— Бихте ли казали сбогом на пациента и на семейството му от името на клиниката?

Той се поклони ледено на Морис, влезе в кабинета си и за миг остана неподвижен до вратата. Наблюдаваше ги, докато изчезнаха от погледа му: недодяланите родители, безхарактерната изродена издънка; не беше трудно да си представи как семейството ще обикаля Европа, ще се държи грубо с далеч по-достойни от тях хора, черпейки сили от невежеството си и от парите си. Но въпросът, който Дик си постави, след като колата отпътува, беше до каква степен той бе причината за случилото се. При всяко ядене пиеше кларет, вечер преди лягане също изпиваше по чашка, обикновено греян ром, а в някои следобеди пиеше по чаша джин — след джин е най-трудно да те разберат, че си пил. Дневно му се падаше по четвърт литър алкохол, а това количество трудно можеше да изгори в организма му без остатък.

Реши, че не трябва да се самооправдава, седна на бюрото си и подобно на рецепта, написа режим, с който намаляваше наполовина ежедневната си доза. Лекарите, шофьорите и протестантските свещеници не биваше да дъхат на спирт, както можеха да си позволят това художниците, борсовите агенти и кавалерийските офицери. Дик се винеше само в това, че се бе издал. Но въпросът не се реши с това, той се заплете още повече половин час по-късно, когато Франц, оживен от прекараните две седмици в Алпите, тръгна по алеята, тъй нетърпелив да се залови отново за работа, че се натопи в нея, преди още да стигне кабинета си. Дик го пресрещна.

— Как беше Монт Еверест?

— Както вървяхме, можехме и Монт Еверест да изкачим. Хрумна ни такава идея. Как вървят работите? Как е моята Кете, как е твоята Никол?

— Всичко е наред вкъщи. Но, за бога, Франц, да знаеш каква неприятна сцена имахме тази сутрин.

— Как? Какво е станало?

Дик закрачи из стаята, докато Франц се обади по телефона вкъщи. Когато семейният разговор свърши, Дик каза:

— Морисови си взеха сина — вдигнаха голяма врява. Цветущото лице на Франц посърна.

— Знам, че е напуснал. Срещнах Ладислау на верандата.

— Какво ти каза Ладислау?

— Само това, че младият Морис си тръгнал — ти си щял да ми обясниш. Кажи сега.

— Обикновените нелепи съображения.

— Той беше дявол, това момче.

— Беше случай тъкмо за упойка — съгласи се Дик. — Във всеки случай, когато пристигнах, бащата беше нагънал Ладислау така, че той се беше свил като колониален поданик. Какво ще правим с Ладислау? Ще го задържим ли? Аз съм против — той не е мъж, с нищо не може да се справи. — Дик се поколеба на прага на истината, беше му нужно малко време, за да премисли станалото. Франц седна на края на бюрото, все още с яке и ръкавици. Дик каза:

— Едно от възраженията, които момчето е изложило пред баща си, е, че твоят бележит сътрудник е пияница. Човекът е фанатик на тема алкохол, а потомъкът му, изглежда, е надушил по мен следи от нашенското вино.

Франц седна и присви долната си устна.

— После ще ми разкажеш по-надълго — каза той накрая.

— Защо не сега? — каза Дик. — Не можеш да не знаеш, че аз съм последният човек, който би злоупотребил с пиенето. — Той погледна Франц в очите и Франц отвърна на погледа му. — Ладислау е позволил на човека да се разгорещи до такава степен, че аз трябваше да се отбранявам. Можеше да има и пациенти наоколо и представи си колко трудно би било да се браниш в подобно положение!

Франц свали ръкавиците и якето си. Отиде до вратата и каза на секретарката:

— Не ни безпокойте!

След това се върна и започна да се рови в писмата, струпани на дългата маса, без да мисли за нищо — както обикновено става при подобни положения, — опитвайки се само да придаде подходящо изражение на лицето си, преди да каже онова, което беше намислил.

— Дик, знам, че ти си въздържан, уравновесен човек, макар че не сме напълно на едно и също мнение по въпроса за алкохола. Но дойде моментът, Дик, трябва да ти кажа открито, че неведнъж съм те забелязвал да пиеш по някоя и друга чашка, когато не е моментът за това. Има някаква причина. Защо не опиташ ново отпускане?

— Отпуск — поправи го Дик машинално. — За мене не е разрешение да се махна оттук.

И двамата бяха раздразнени. Франц от това, че му бяха развалили настроението още със завръщането.

— Понякога не проявяваш здрав разум, Дик.

— Никога не съм разбирал как може здравият разум да се прилага към сложни проблеми — освен ако това не означава, че един хигиенист може да извърши по-добре операция от един специалист хирург.

Създалото се положение го изпълваше с отвращение. Да обясняват, да заглаждат нещата — това не беше за хора на тяхната възраст — по-добре щеше да бъде в ушите му да продължи да отеква хрипливото ехо на една стара истина.

— Не върви — каза той изведнъж.

— И на мен тъй ми се струва — призна Франц. — Сърцето ти не е повече в този проект, Дик.

— Знам. Ще се оттегля — можем да се споразумеем как да изтеглим постепенно парите на Никол.

— Помислил съм и за това, Дик — виждах, че моментът наближава. Мога да получа още кредит и към края на годината да върна всичките пари.

Дик не бе възнамерявал да стига тъй бързо до окончателно решение, нито беше предполагал, че Франц с такава готовност ще прекъсне съдружието им, и все пак изпита облекчение. Не без известно отчаяние той отдавна чувствуваше, че етиката на неговата професия затъва в една безнадеждна бърканица.

Четвърта глава

Дик и Никол решиха да се завърнат на Ривиерата, която смятаха за свой дом. Бяха дали вилата под наем за през лятото и докато изтекат летните месеци, смятаха да прекарат половината от времето в курорти край минерални извори в Германия, а останалата половина в прочутите с катедралите си френски градчета, където винаги с радост прекарваха по няколко дни. Дик пиеше по малко, без особена пристрастеност; намираше се в един от тези моменти от живота, които наричаше период на изчакване; не се посвещаваше изцяло нито на здравето на Никол, която, изглежда, се чувствуваше най-добре, когато е на път, нито изцяло на работата си — просто изчакваше. Времето му се осмисляше само благодарение на децата.

Интересът му към тях се бе увеличил заедно с възрастта им — сега бяха на седем и девет години. Успяваше да поддържа контакт с тях, въпреки че между него и децата стояха гувернантка и учители; неговият принцип беше, че нито методът на принудата спрямо децата, нито страхът от този метод могат да заменят внимателния и постоянен надзор на родителите, които трябва да отчитат всяка тяхна проява, подобно на съставящ баланса счетоводител, така че винаги да се поддържа известно чувство за дълг. Той ги познаваше много по-добре, отколкото Никол, и често пъти, развеселен, след като бе пийнал няколко чашки от различни експортни вина, играеше и разговаряше с тях надълго и нашироко. Обаятелните им личица бяха замислени, почти тъжни — нещо присъщо на децата, рано приучени да не се забравят, когато плачат или се смеят; личеше, че те не изпадат в емоционални крайности, но са доволни от простия режим и простите удоволствия, които им бяха разрешени. Живееха с равномерно запълнено време — това отговаряше на дългогодишния опит на старите семейства от западния свят; бяха възпитавани по-скоро в семейния кръг, отколкото в досег с външния свят. Дик например смяташе, че нищо не развива тъй добре умението да се наблюдава, както принудителното мълчание.

Ленър беше момче, чиито постъпки не можеха да се предвидят, при това притежаваше неизчерпаемо любопитство. Често пъти затрудняваше Дик с въпроси от рода на: „Колко померански кученца трябва да се съберат заедно, за да победят един лъв, татко?“ Топси беше по-лесна. Тя беше седемгодишна, светлоруса, с крехко телосложение като Никол и в миналото това бе създавало грижи на Дик. Но напоследък беше здрава като всяко нормално американско дете. Беше доволен и от двамата, но им даваше да разберат това само негласно. Не им се разрешаваше да нарушават правилата на доброто поведение. „Или човек се научава на държане вкъщи — казваше Дик, — или светът го научава с камшик, което е доста по-болезнено. Никак не ме е грижа дали Топси ме «обожава», или не, няма да ми бъде съпруга, нали?“

Дайвърови запомниха лятото и есента на тази година с още нещо — имаха пари в изобилие. Тъй като бяха изтеглили средствата, вложени в клиниката, а капиталите в Америка бяха нараснали, сега имаха толкова пари, че грижата да харчат сама по себе си ги поглъщаше. Когато пътуваха, всичко беше организирано с приказно разточителство.

Достатъчно беше да ги види човек как слязоха от влака в Бойен, където щяха да гостуват две седмици. Напускането на спалния вагон започна още на италианската граница. Помощничката на гувернантката и камериерката на мадам Дайвър дойдоха при тях от второкласния вагон, за да им помогнат да се справят с багажа и с кучетата. Мадмоазел Белоа трябваше да внимава за ръчния багаж, затова остави силиъмските териери на едната прислужница, а двойката китайски кученца мопс — на другата. Невинаги обстоятелството, че една жена се обкръжава с много живот, е доказателство за духовна бедност — това може да показва и прекомерна широта на интересите, а Никол, освен в периодите, когато здравето й се влошаваше, беше в състояние да се грижи за всичко това. От фургона разтовариха четири обемисти куфара за костюми, един куфар за обувки, три куфара за шапки и две кутии за шапки, един сандък с куфарите на прислужниците, един портативен класьор за документи, пликове и хартия, една аптечка, спиртник, сервиз с прибори за излети, четири тенис ракети, стегнати в преси и поставени в калъфи, един грамофон и една пишеща машина. В свободното място, запазено за багажа на семейството и прислугата, бяха наредени още двадесетина куфарчета, пътни чанти и пакети; всичко това, дори продълговатата кутия за бастуни — номерирано. По този начин багажът можеше да се провери за две минути на перона на която и да е гара, за да се установи кое ще се дава на гардероб и кое не. Никол имаше два списъка — „Списък с лекия багаж“ и „Дългият списък“, — тя непрекъснато проверяваше тези списъци и ги носеше в чантата си на картончета с метални рамчици. Беше си измислила тази система още като дете, когато пътуваше с болната си майка, и тя беше тъй сигурна, както системата, по която работят интендантските офицери, нагърбили се с прехраната и снаряжението на три хиляди души.

Когато Дайвърови слязоха от влака, в долината вече се смрачаваше. Селяните ги гледаха с благоговение, тъй както прародителите им преди един век бяха гледали италианските поклонения на лорд Байрон. Щяха да гостуват у графиня Ди Мингети, бившата Мери Норт. Жизненият й път, започнал в стаичката над дюкяна на нюйоркския тапетчия, я бе довел до един изключителен брак.

„Граф Ди Мингети“ беше титла, дадена от папската курия; състоянието на съпруга на Мери идваше от това, че той беше собственик на манганови залежи в Югозападна Азия. Кожата му не беше достатъчно светла, за да може да пътува в пулманов вагон южно от линията Мейсън-Диксън99; в жилите му течеше кабилско-берберско-индуската кръв на населението, обитаващо Северна Африка и Азия, което европейците предпочитат пред мелезите, мяркащи се по пристанищата.

Когато двете високопоставени семейства — едното от Изтока, другото от Запада — се срещнаха на перона на гарата, блясъкът на Дайвърови заприлича на скромната простота на пионерите заселници, сравнена с разточителството на семейството домакин. Посрещачите бяха придружени от един майордом — италианец — с жезъл, четирима слуги с тюрбани на мотоциклети и две жени с полузабулени лица, застанали почтително малко зад Мери, които приветствуваха Никол с поздрава „салаам“100, така че тя подскочи от неочаквания им жест.

За Мери, както и за Дайвърови, това приветствие беше малко комично; Мери се засмя, за да им покаже, че не приема сериозно тези неща, но когато представи мъжа си и произнесе азиатската му титла, гласът й прозвуча гордо и високо.

Докато се преобличаха за вечеря в стаите си, Дик и Никол си разменяха удивени гримаси; богатите, които искат да минават за демократични, се държат в личния си живот така, сякаш блясъкът ги е поразил.

— Малката Мери Норт знае какво иска — промърмори Дик с насапунисано лице. — Ейб я научи да се държи и ето че сега се е омъжила за един раджа. Ако Европа се болшевизира, тя сигурно ще се омъжи за Сталин.

Никол вдигна очи от несесера си.

— Внимавай какво говориш, Дик — каза тя, но се засмя. — Те са много високопоставени. Когато пристигнат някъде, военните кораби ги посрещат с оръдейни салюти или нещо подобно. Когато е в Лондон, Мери се вози с дворцова кола.

— Добре — съгласи се той. Чу, че Никол е на вратата и иска карфица, и подвикна: — Не знам дали ще мога да получа малко уиски; ожаднявам от планинския въздух.

— Тя ще се погрижи — извика Никол през вратата на банята. — Това беше една от жените, които видяхме на перона. Свалила си е булото.

— Какво разправя Мери за живота си? — запита я той.

— Тя не говори много. Интересува се от хората с потекло — зададе ми куп въпроси за родословното ми дърво, а аз не знаех какво да отговоря. Оказа се, че мъжът й има две доста мургави деца от предишния си брак — едното от тях страда от някаква азиатска болест, но не могат да разберат каква точно. Трябва да предупредя децата да стоят настрана. Струва ми се малко странно. Предполагам, че Мери ще ни разбере и няма да се разсърди. — За миг тя остана загрижена.

— Тя ще разбере — успокои я Дик. — Детето е сигурно на легло.

Докато вечеряха, Дик заговори с Хюсеин, който бе ходил в английско училище. Хюсеин се интересуваше от борсата и от Холивуд и Дик с възбуденото си от шампанското въображение започна да му разказва фантастични неща.

— Билиони? — запита Хюсеин.

— Трилиони101 — увери го Дик.

— Аз не предполагах, че до такава степен…

— Е, може би милиони — отстъпи Дик. — На всеки гост в хотела се дава харем — всъщност не е харем, но жените не са по-малко.

— Не само на актьорите и на продуцентите?

— На всеки отседнал в хотела — дори на търговските пътници. Та дори и на мен искаха да ми изпратят десетина, но Никол не позволи.

Когато останаха сами в стаята си, Никол го смъмри:

— Защо пи толкова много уиски? Пред него не трябваше да казваш тази твоя дума пущ.

— Извинявай, исках да кажа пунш. Грешка на езика.

— Дик, това не ти прилича.

— Още веднъж моля за извинение — напоследък не приличам много на себе си.

През нощта Дик отвори прозореца на банята, който гледаше към тесния, кръгъл вътрешен двор на замъка. Дворът се сивееше и между стените отекваха странни, печални като на флейта звуци. Двама мъже пееха на някакъв източен език или диалект, пълен с „к“ и „л“ — той се надвеси, но не можа да ги види; очевидно това беше някакъв религиозен обред; изморен и емоционално празен, той мислено ги остави да се молят и за него, макар че не виждаше за какво друго, освен да не затъне окончателно в обхващащото го униние.

На другия ден излязоха на един склон, покрит с рядка гора, и стреляха по едни слабички птичета, някакви далечни и бедни роднини на яребиците. Всичко беше устроено така, че представляваше нескопосна имитация на английски лов, имаше и група неопитни гончии, Дик стреля над главите им и едва не ги засегна.

Когато се върнаха, Ленър ги чакаше в техния апартамент.

— Татко, ти ми каза да ти съобщя веднага, ако сме били близо до болното момче.

Никол бързо се приближи разтревожена.

— … Мамо — продължи Ленър, като се обърна към нея, — него го къпят в същата баня, тази вечер го окъпаха преди мен и аз трябваше да се къпя в неговата вода, тя беше мръсна, не я бяха сменили.

— Какво? Как така?

— Видях ги, когато изведоха Тони от банята, след това извикаха мен и водата беше мръсна.

— Но — ти окъпа ли се?

— Да, мамо.

— Боже мой! — обърна се тя към Дик.

Той запита Ленър:

— Защо не каза на Люсиен тя да ти напълни ваната?

— Люсиен не може. Крановете са особени — снощи тя се изпръска с вряла вода и оттогава я е страх да ги пипа, затова една от тези жени…

— Влез сега в тази баня и се окъпи отново.

— Да не ме издадете, че съм ви казал — предупреди ги Ленър от прага.

Дик напръска ваната с дезинфекционно средство, след това излезе, затвори вратата и каза на Никол:

— Трябва да поговорим с Мери, ако не, по-добре да се махаме.

Тя се съгласи и той продължи:

— Хората си мислят, че техните деца по рождение са по-чисти от децата на другите и че болестите им са по-малко заразни.

Дик мина в другата стая, наля си от каната и задъвка ядосано един бисквит, докато от банята се чуваше шумът на течащата вода.

— Кажи на Люсиен, че трябва да се научи да борави с крановете…

В същия момент на вратата се появи азиатката:

— El Contessa…

Дик й направи знак да влезе и затвори вратата.

— По-добре ли е болното момче? — запита я той приветливо.

— Да, по-добре е, но все още често има изриви.

— Жалко — много ми е мъчно за него. Но трябва да внимавате нашите деца да не бъдат къпани в същата вода. Това е изключено — уверен съм, че вашата господарка много ще се ядоса, ако научи, че сте направили такова нещо.

— Аз! — Тя изглеждаше като поразена. — Но аз само видях, че вашата камериерка не може да пусне крана — показах й как става и пуснах водата.

— Да. Но след като се е къпал болен, трябва да източите всичката вода и да измиете ваната.

— Аз?

Жената пое дълбоко дъх, сякаш се задушаваше, сподави конвулсивно ридание и избяга от стаята.

— Не можем да й позволим да усвоява западната цивилизация за наша сметка — каза той твърдо.

Същата вечер, на масата, той реши, че ще е по-добре да съкратят гостуването си: оказа се, че Хюсеин знае за собствената си страна само това, че там имало много планини, кози и козари. Той беше сдържан човек — за да го накара да се отпусне, Дик трябваше да положи искрени усилия, а сега той ги пазеше само за семейството си. Малко след вечеря Хюсеин остави Мери, Дик и Никол сами, но старото приятелство го нямаше — разделяха ги обезпокояващите междукласови дистанции, които Мери бе успяла да преодолее. Дик почувствува облекчение, когато в девет и половина Мери получи една бележка, прочете я и стана.

— Ще ви помоля да ме извините. Мъжът ми ще замине за ден-два и аз трябва да го изпратя.

На другата сутрин Мери влезе в стаята им по петите на прислужника, който донесе кафето. Тя беше облечена за разлика от тях и личеше, че е на крак вече от известно време. Лицето й се беше изопнало от сдържан гняв.

— Каква е тази история, че Ленър бил изкъпан в мръсна вана?

Дик запротестира, но тя го прекъсна:

— Какво означава това, че сте заповядали на сестрата на мъжа ми да измие ваната на Ленър?

Тя стоеше права и ги гледаше ядосано, а те лежаха неподвижни в леглата си, притиснати от подносите.

— Неговата сестра! — възкликнаха Дик и Никол едновременно.

— Заповядали сте на една от сестрите му да измие ваната!

— Не сме — отвърнаха те в един глас. — Казахме на една туземна слугиня…

— Казали сте на сестрата на Хюсеин.

— Мислехме, че те двете са слугини — можа само да промълви Дик.

— Беше ви обяснено, че те са химадун.

— Какво? — Дик стана от леглото и облече един халат.

— Обясних ви това още първата вечер, когато бяхме до пианото. Не ми разправяй, че си се забавлявал толкова много, че не си чул.

— Как го каза? Не разбрах началото. Не свързах това с… Не видях какво общо има, Мери. Единственото, което можем да направим, е да отидем при нея и да се извиним.

— Да отидете и да се извините! Обясних ви, че когато най-възрастният член на семейството — когато най-големият син се ожени, двете най-големи сестри се посвещават на неговото семейство и стават химадун, един вид придворни дами на жена му.

— Затова ли Хюсеин напусна къщата снощи? Мери се поколеба; след това кимна утвърдително.

— Не можеше иначе — заминаха всички заедно. Така изисква честта му.

Никол също стана и двамата с Дик започнаха да се обличат, а Мери продължи:

— А какво означава всичко това за водата във ваната? В тази къща не може да се случи подобно нещо! Ще попитаме Ленър.

Дик седна на леглото и даде скрито знак на Никол тя да оправи работата. Междувременно Мери отиде до вратата и заговори на италиански с един от прислужниците.

— Чакай малко — каза Никол. — Няма да допусна това.

— Вие ни обвинихте — отвърна Мери с тон, с който никога по-рано не се беше обръщала към Никол. — Сега имам право да видя.

— Не съм съгласна да се води тук детето. — Никол си навлече дрехите презглава, сякаш беше люспеста рицарска ризница.

— Добре — каза Дик. — Ще доведем Ленър. Да разберем как стои този въпрос с ваната — било истина или измислица.

Ленър влезе полуоблечен, чувствувайки се беззащитен не само физически, но и психически, и изгледа ядосаните лица на възрастните.

— Слушай, Ленър — обърна се към него Мери, — откъде накъде си помислил, че снощи си се къпал във вода, която е била преди това употребена?

— Кажи — добави Дик.

— Водата беше мръсна, това е всичко.

— Не чу ли да източват ваната, твоята стая е до банята.

Ленър каза, че не е изключено, но настоя на своето — водата била мръсна. Беше малко смутен, но направи опит да съобрази:

— Водата нямаше как да е била източена… защото…

Те го притиснаха:

— Защо?

Ленър стоеше в малкото си кимоно и будеше съчувствието на родителите си и нетърпението на Мери. Той заключи:

— Водата беше мръсна, защото по нея плуваше сапунена пяна.

— Когато не си сигурен какво говориш… — започна Мери, но Никол я прекъсна:

— Стига, Мери. След като във водата е имало сапунена пяна, логично е да се заключи, че тя е била мръсна. Баща му заръча да дойде…

— Във водата не може да е имало сапунена пяна.

Ленър изгледа укорително баща си, който го беше издал. Никол го хвана за раменете и го изведе от стаята; Дик сложи край на напрежението, като се засмя.

Мери сякаш си спомни миналото, старото приятелство, даде си сметка колко се беше отчуждила от тях и каза примирително:

— С деца като си, все така става.

Тя си спомни някогашните дни и се почувствува още по-неловко.

— Би било глупаво да си отивате — Хюсеин, така или иначе, трябваше да предприеме това пътуване. В края на краищата вие сте мои гости и сте извършили нетактичност, за която не сте виновни.

Но Дик се ядоса на снизходителния й тон и от думата „нетактичност“, обърна й гръб и започна да подрежда нещата си с думите:

— Неприятно е за тези две млади жени. Бих искал да се извиня на тази, която влезе тук.

— Само да бяхте слушали по-внимателно при пианото!

— Но ти, Мери, си станала тъй досадна: слушах, доколкото ми стигаха силите.

— По-спокойно, Дик! — спря го Никол.

— Връщам ти комплимента — каза Мери кисело. — Довиждане, Никол. — Тя излезе.

След всичко това не можеше и въпрос да става тя да ги изпраща; майордомът уреди заминаването им. Дик остави официални бележки за Хюсеин и сестрите му. Нямаше какво друго да се направи, освен да си тръгнат, но всички се чувствуваха зле, особено Ленър.

— Сигурен съм — настоя той във влака, — че водата във ваната беше мръсна.

— Достатъчно — прекъсна го баща му. — Стига по този въпрос — иначе ще се разведа с теб. Знаеш ли, че във Франция има нов закон и родителите могат да се разведат с децата си?

Ленър избухна в смях и семейство Дайвърови беше отново сплотено — Дик се запита колко пъти още ще успява да постигне това.

Пета глава

Никол се приближи до прозореца и се надвеси навън, за да разбере каква е тази олелия на терасата; априлското слънце хвърляше червени отблясъци върху благочестивото лице на готвачката Августина и синкави искри по кухненския нож, който тя размахваше с пиянска смелост. Бяха я наели през февруари, когато се завърнаха във вилата.

Поради извивката на свода Никол виждаше само главата на Дик и ръката му, сграбчила един от неговите тежки бастуни с бронзова дръжка. Ножът и бастунът, заплашително изправени един срещу друг, бяха като боздуган и римски меч в бой между гладиатори. Най-напред тя долови думите на Дик:

— … ме е грижа колко наливно вино пиеш в кухнята, но след като те залових да надигаш бутилката с „Шабли Мутон“…

— Ти ли ще ми разправяш за пиене! — викаше Августина и размахваше оръжието си. — Ти, дето непрекъснато пиеш!

Никол извика през свода:

— Какво става, Дик?

Той отвърна на английски:

— Госпожицата се научила да шета в килера с отбраните вина. Уволнявам я — поне се опитвам да я уволня.

— Боже мой! Внимавай да не те удари с ножа.

Августина размаха ножа нагоре към Никол. Старата й уста се бе свила като обезцветена вишна, извадена от шишето с вишновка.

— Ще ви кажа, мадам, да знаете само, че в неговия си бастиц102 мъжът ви пие като ратай, когато нагъне чуждо вино…

— Млъкни и се махай! — прекъсна я Никол. — Ще повикаме полицията.

— Полицията ли! Та нали брат ми е в полицията. Вие, мръсни американци, ще извикате полицията!

Дик каза на Никол на английски:

— Отведи децата надалеч от къщата, докато уредя тази история.

— … мръсни американци, дето идвате тук и ни изпивате най-хубавото вино! — изкрещя Августина с глас, достоен за Френската комуна.

Дик заговори твърдо:

— Трябва да напуснеш веднага! Ще ти платим това, което ти дължим.

— Разбира се, че ще ми платите! И от мен да знаете… — Тя се приближи и размаха ножа тъй заплашително, че Дик вдигна бастуна, а тя се втурна в кухнята и се върна с подкрепление — в едната ръка държеше кухненския нож, а в другата сатъра.

Положението беше неприятно. Августина беше силна жена и човек не можеше да я разоръжи, без да й нанесе някаква телесна повреда, а това щеше да повлече големите юридически усложнения, сполитащи всеки, който дръзне да посегне на френски гражданин. Опитвайки се да блъфира, Дик извика към Никол на горния етаж:

— Обади се в полицията. — След това към Августина, посочвайки хладните и оръжия: — Това означава арест за теб.

— Ха-ха! — засмя се тя демонично; но въпреки това не посмя да се приближи.

Никол телефонира в полицията, но отговорът бе едва ли не ехо на Августининия смях. Тя чу как полицаите шушукат, после линията се прекъсна.

Никол се върна към прозореца и извика на Дик:

— Дай й нещо допълнително!

— Само да можех да телефонирам! — Но тъй като това не изглеждаше разумно, Дик капитулира. За петдесет франка, увеличени на сто, тъй като той предпочете да се отърве от нея колкото може по-бързо, Августина се оттегли в кухненската си крепост, прикривайки отстъплението си със словесни гранати: „Salaud!“103, но добави, че няма да си тръгне, преди да дойде племенникът й, за да й помогне за багажа. Дик, който чакаше предпазливо недалеч от кухнята, чу как се отваря една бутилка, но остави да мине от него. По-нататъшни неприятности нямаше. Когато племенникът пристигна и започна да сипе извинения, Августина весело се сбогува с Дик като със „събутилник“ и извика към горния етаж: „Au revoir, madame! Bonne chance!“104

Дайвърови отидоха в Ница и вечеряха bouillabaisse, пикантна, подправена с шафран яхния от рачета и рибки, уловени при крайбрежните скали. Поръчаха и бутилка изстудено „Шабли“ и Дик каза, че съжалява за Августина.

— Аз никак не съжалявам — каза Никол.

— Аз съжалявам — съжалявам само, че не я бутнах долу в морето.

През последните дни те се бояха от разговори; рядко намираха вярната дума и подходящия момент, идваше им на езика тогава, когато беше твърде късно и не можеше да достигне другия. Тази вечер историята е Августина ги беше изтръгнала от затворения свят, в който всеки един от тях си живееше, студеното, пивко вино и горещото, пикантно ядене им развързаха езиците.

— Не искам да продължаваме така — каза колебливо Никол. — Или можем — как мислиш? — Постресната от това, че Дик не побърза да й възрази, тя продължи: — Понякога си казвам, че вината е моя — аз те провалих.

— И тъй, аз съм провален, така ли? — засмя се той.

— Не исках да кажа това. Но навремето ти искаше да твориш, а сега, изглежда, изпитваш желание да рушиш.

Тя изтръпна при мисълта, че макар и тъй общо, го укорява, но зачестилото му мълчание я плашеше още повече. Усещаше, че това мълчание крие нещо, че зад стоманеносивите очи и почти неестествения интерес към децата има нещо, което тя не разбира.

Изненадваха я несвойствените му гневни изблици — напоследък внезапно се впускаше в презрителни тиради за някой човек, за дадена раса, обществена прослойка, начин на живот или начин на мислене. Изглежда, в душата му се разиграваше нещо, за което тя можеше да прави догадки само в отделни моменти, когато то избиваше на повърхността.

— В края на краищата какво получаваш ти от всичко това? — запита тя.

— Съзнанието, че с всеки изминал ден си по-здрава. Съзнанието, че болестта ти изчезва, кризите стават все по-редки и по-леки.

Гласът му беше далечен, като че ли говореше за нещо абстрактно и академично; тя тъй се изплаши, че възкликна:

— Дик! — И посегна към ръката му на масата. Рефлективно Дик си отдръпна ръката и добави:

— Обстановката е сложна и не е лесно да се прецени, нали? Въпросът не е само за теб. — Той сложи ръката си върху нейната и с някогашния си приятен тон на момче, което заговорничи за някаква лудория или уговаря весело прекарване, каза:

— Виждаш ли онзи кораб там?

Яхтата на Т. Ф. Голдинг, закотвена в залива, леко се поклащаше от вълните, понесена във въображаемо романтично пътешествие, за което няма нужда от материално придвижване.

— Сега ще отидем там и ще питаме хората на борда как са. Ще разберем дали са щастливи.

— Но ние едва го познаваме — възпротиви се Никол.

— Той ни покани. Освен това е познат на Бейби — тя едва не се омъжи за него, не е ли така или, по-право, не беше ли така?

Наеха една моторница и потеглиха; летният здрач вече падаше и по повърхността на морето около закотвената яхта „Марджин“ танцуваха светлини. Когато приближиха кораба, нежеланието на Никол се засили.

— Той има гости…

— Музиката е сигурно от радиото — предположи Дик.

Едър белокос мъж с бял костюм се надвеси над перилата и гръмогласно ги приветствува:

— Ако не ме лъжат очите, това са Дайвърови!

— Хей, вие там, „Марджин“!

Моторницата се приближи до яхтата; когато те стъпиха на палубата, Голдинг прекърши огромната си фигура, за да се поклони на Никол и да й подаде ръка.

— Идвате точно навреме — за вечеря.

На задната палуба свиреше малък оркестър.

С внушителен жест на грамадните си ръчища Голдинг ги насочи към задната палуба. Никол вече съжаляваше, че бяха дошли, и винеше за това Дик. Те бяха известни като хора, които отклоняват поканите, дълго време работата на Дик и нейното здраве не им позволяваха да ходят много и те страняха от веселите компании като тази на борда. През последните години Ривиерата се беше променила и летовниците бяха започнали да ги смятат за надути. Във всеки случай, след като си бяха спечелили такова име, Никол смяташе, че не трябва да го компрометират евтино заради моментно самоснизхождение.

Когато минаваха през големия салон, видяха пред себе си фигури, които сякаш танцуваха под меката светлина на полукръглата палуба. Но това беше илюзия и тя се дължеше на приятната музика, на странното осветление и на това, че ги заобикаляше вода. С изключение на неколцина забързани стюарди, всички присъствуващи бяха насядали удобно на широката скамейка, следваща дъгообразната линия на задната част на кораба. Мяркаха се червеникави и белезникави петна — това бяха роклите на жените, белееха се колосаните нагръдници на неколцина мъже, един от които се открои незабавно от другите. Никол го разпозна и възкликна от радост — нещо, което рядко й се случваше:

— Томи!

Той официално се поклони, за да й целуне ръка, но тя отхвърли галската му церемониалност и притисна лице до неговото. Те седнаха или по-скоро се изтегнаха заедно на скамейката. Хубавото му лице бе тъй тъмно, че беше загубило приятния бронзов загар, без да стигне до синкавочерната негърска красота — просто беше кафяво като гьон. Той беше загубил европейския си вид, почернял от слънцето под непознати небеса, привикнал към чуждоземни храни, езикът му трудно се обръщаше, изкълчен от различни диалекти, реакциите му бяха пригодени към незнайни сигнали за тревога — всички тези неща омайваха Никол и същевременно й създаваха чувство на спокойствие; щом го зърна, тя поиска да се отпусне на рамото му и да забрави всичко, всичко… След това чувството за самосъхранение заговори, тя се върна в собствения си свят и забеляза весело:

— Приличаш на авантюристите по филмите — но защо се губи толкова дълго време?

Томи Барбан я изгледа, без да разбере напълно мисълта й; зениците на очите му блеснаха.

— Пет години — продължи тя гърлено. Това беше звукова мимикрия, макар да не й беше ясно към какво точно нагажда гласа си. — Прекалено дълго. Не можеше ли да избиеш само известен брой същества, след това да се завърнеш и да подишаш наш въздух?

Присъствието на Никол, която му беше скъпа, накара Томи бързо да възвърне европейското си държане.

— Mais pour nous autres heros il faut du temps, Nicole. Nous ne pouvons pas faire de petits exercices d’heroisme — il faut faire les grandes compositions.105

— Говори ми на английски, Томи.

— Parlez francais avec moi, Nicole.106

— Но излиза различно. На френски можеш да бъдеш смел и героичен, без да ставаш смешен, и ти знаеш това. А на английски не можеш да бъдеш смел и героичен, без да изглеждаш малко абсурден, това също ти е известно. Френският ми дава предимство.

— Но в края на краищата… — засмя се той — дори на английски съм смел, героичен и тъй нататък.

Тя се престори на замаяна от възхищение, но той продължи.

— Знам само онова, което съм видял на кино — каза той.

— Като на кино ли е всичко?

— Филмите не са толкова лошо нещо. Ето сега този Роналд Колман107. Гледала ли си неговите филми за Чуждестранния легион? Съвсем не са лоши.

— Добре, когато гледам кино, ще знам, че в същия момент ти преживяваш точно такива неща.

Докато говореше, Никол забеляза една дребна, бледа, хубава млада жена с чудесна коса с металически отблясък, която изглеждаше почти зеленикава под светлината на палубата. Седеше от другата страна на Томи и можеше да бъде причислена към тях или към съседната група. Тя явно бе успяла да монополизира компанията на Томи и сега, когато разбра, че няма изгледи да си възвърне неговото внимание, без да спазва добрия тон, както казваха навремето, прекоси елипсовидната палуба с кисело изражение.

— В края на краищата аз съм герой — каза Томи спокойно, не съвсем на шега. — Страшно съм смел, понякога като лъв, понякога като пиян човек.

Никол изчака, докато ехото от тази хвалба заглъхне в ума му — тя беше сигурна, че той никога по-рано не беше казвал такова нещо. След това огледа непознатите и както обикновено откри невротиците, които си дават вид, че са спокойни, които обичат природата само защото изпитват ужас от града, от звука на собствения си глас, диктуващ жизнения им ритъм. Тя запита:

— Коя беше жената в бяло?

— Тази, която седеше до мен? Лейди Каролина Сибли-Биърс.

Те я чуха да казва от другата страна на палубата:

— Той е измамник, но е от нашата глутница. До сутринта играхме шмен де фер на две ръце и той ми дължи хиляда швейцарски франка.

Томи се засмя и каза:

— Сега тя е най-порочната жена в Лондон — винаги когато се върна в Европа, има нова реколта от порочни лондончанки. Тя е последната — макар че, струва ми се, сега има и една друга, която се смята за не по-малко порочна.

Никол отново хвърли поглед към жената на отсрещния край на палубата. Тя беше деликатна, туберкулозен тип — изглеждаше невероятно, че тези тесни рамене и крехки ръце могат да носят тежкото знаме на упадъка, последния символ на залязващата империя. Тя напомняше по-скоро за плоскогърдите хлапачки на Джон Хелд, отколкото за стройните и спокойни руси красавици, които бяха служили за модели на художници и романисти преди войната.

Голдинг се приближи, стараейки се да говори по-тихо — огромното му туловище беше като резонатор и когато не се контролираше, гласът му гърмеше като тръба, достойна за Гаргантюа108. Макар че нямаше желание да остава, Никол отстъпи пред настоятелния домакин, който обясни, че „Марджин“ ще вземе курс към Кан незабавно след вечеря; те, макар и вечеряли, могат да вземат малко хайвер и шампанско; така или иначе, Дик вече говори по телефона и нарежда на шофьора в Ница да закара колата им в Кан и да я остави пред Кафе дез Алие, откъдето те ще могат да си я вземат.

Гостите минаха в салона и на Дик беше посочено място до лейди Каролина. Никол забеляза, че загорялото му лице, което обикновено имаше здрав вид, сега е безкръвно; той говореше с догматична увереност и някои от думите му стигнаха до Никол:

— … За вас, англичаните, може, вие сега си пеете лебедовата песен… Легионери в полуразрушения форт, искам да кажа — ратници пред входа, а вътре — пир и веселие. Колониални барети, тропически шлемове — песента им е изпята.

Отговорите на лейди Каролина бяха лаконични, изобилствуващи със заключителното „тъй ли“ и с многозначителното „напълно!“, което вещаеше близка опасност, но Дик, изглежда, не забелязваше предупредителните знаци. По едно време той й каза нещо особено остро, чийто смисъл Никол не разбра, но тя видя как лицето на младата жена се изопна и потъмня и я чу да казва сухо:

— От всяко дърво свирка не става!

Той отново бе започнал да обижда хората — нима не можеше да си държи езика още известно време? За колко време? Най-пълното мълчание е смъртта.

Един млад русокос шотландец от оркестъра (според надписа на барабана той се именуваше „Джазов оркестър на Единбургския колеж“) седна на пианото и запя монотонно като Дани Дийвър, акомпанирайки си с басови акорди. Произнасяше думите с изрядна отчетливост, сякаш всяка една от тях му действуваше неотразимо:

— Това пък какво е? — прошепна Томи на Никол.

Момичето от другата страна им обясни:

— Думите са от Каролина Сибли-Биърс. Музиката е негова.

— Quel enfantillage109 — промълви Томи, когато младежът започна следния стих, в който се намекваше за другите склонности на скокливата дама. — On dirait qu’il recite Racine!110

Привидно поне лейди Каролина не обръщаше никакво внимание на това, че изпълняват творбата й. Никол още веднъж я погледна и лейди Каролина й направи силно впечатление не с характера си или с личността си, а с това, че съумява така добре да се владее; Никол реши, че тя е опасна жена, и това й впечатление не закъсня да се потвърди, когато гостите станаха от масата. Дик остана седнал със странно сковано лице; загубил контрол над езика си, той каза думи, които бяха колкото груби, толкова и нередни:

— Не обичам намеците, тези английски шушу-мушу, които могат да те проглушат.

Лейди Каролина, която беше вече изминала половината път до вратата, се обърна, приближи се до него и заговори невисоко, но хапливо и достатъчно силно, за да я чуят всички присъствуващи:

— Вие сам си го изпросихте — с вашите хули срещу моята страна, с вашите нападки срещу моята приятелка Мери Мингети. Казах само, че в Лозана са ви видели да дружите с хора, чиято мъжественост е под въпрос. Нима това проглушава ушите? Или проглушава именно вашите уши?

— Все още не говорите достатъчно високо — каза Дик, но отговорът му дойде малко късно. — И тъй, аз вече имам славата на…

Гласът на Голдинг прогърмя, неговото „Хайде! Хайде!“ заглуши думите на Дик, той насочи гостите си навън към палубата и те отстъпиха пред могъщата му фигура. Завивайки зад вратата, Никол видя, че Дик още седи на масата. Беше ядосана на жената заради абсурдните й думи; беше ядосана на Дик, че по негово настояване бяха дошли тук, заради това, че се беше напил, за това, че острата шпага на иронията му беше притъпена и беше позволил да го унизят. Неприятно й беше още нещо: първопричината за озлоблението на англичанката беше, че с пристигането си тя й беше отнела Томи Барбан.

Миг по-късно тя видя Дик, застанал до мостчето; той очевидно се владееше напълно и тя се заприказва с Голдинг, след това в продължение на един час не го зърна никъде по палубата, затова престана да участвува в сложната малайска игра, която се играеше с връв и кафеени зърна, и каза на Томи:

— Трябва да намеря Дик.

След вечеря яхтата беше поела курс на запад. Хубавата нощ се плъзгаше край плуващия кораб и чезнеше зад борда, дизелите работеха равномерно, пролетният бриз разбърка косите на Никол, когато тя се приближи към носа на кораба и с облекчение забеляза Дик, застанал до жлеба на флагщока.

— Хубава нощ — прозвуча спокойно гласът му.

— Разтревожих се.

— О, ти си се разтревожила?

— Не говори така. Ще ми бъде много приятно, ако бих могла поне мъничко да направя за теб, Дик.

Той се извърна от нея й погледна на юг, където под булото от звездна светлина се стелеше Африка.

— Вярвам ти, Никол, и понякога съм уверен, че колкото по-малко е това, което ще направиш, толкова по-приятно ще ти бъде.

— Не говори така — не говори такива неща. Лицето му се белееше под белезникавите отблясъци на пенливите гребени под светналото небе, по него не беше изписана досада, както тя очакваше. То беше дори малко разсеяно; погледът му малко по малко се измести и падна върху нея, той я изгледа като пионка, която трябва да се премести; след това пак тъй бавно я хвана за китката и я привлече към себе си.

— Ти ме съсипа, нали? — запита я той без злоба. — Така че и двамата сме съсипани. Следователно…

Изстинала от ужас, тя му подаде и другата си ръка. Добре, щом е така, готова беше да го последва — отново долови с всичките си сетива красотата на нощта в един миг на душевно съзвучие и самоотрицание.

— Добре, щом е така…

… Но тя неочаквано усети, че двете й ръце са свободни, Дик й обърна гръб и въздъхна. По лицето на Никол потекоха сълзи. След малко тя чу, че някой се приближава — беше Томи.

— Намерила си го! Никол си помисли да не би да си скочил през борда заради това, че тази английска пикла ти се скара — обърна се той към Дик.

— Би било един изход да скоча през борда — каза меко Дик.

— Нали! — побърза да се съгласи Никол. — Хайде да вземем спасителни пояси и да скочим в морето. Време е да направим някакво зрелище. Цял живот прекалено много се контролираме.

Като ловджийско куче Томи се опитваше да подуши какво става между тях тази вечер.

— Ще отидем да попитаме лейди Бирена халба какво да направим — тя сигурно знае най-новите неща. И трябва да запомним песента й „Имаше една млада дама, която скачаше за двама“. Ще я преведа и ще има такъв успех в казиното, че ще забогатея.

— Богат ли си, Томи? — запита го Дик, когато тръгнаха по страничната палуба.

— При сегашното положение, не. Омръзна ми борсовото посредничество и се махнах. Но имам добри акции — дал съм ги на приятели да ми ги пазят. Всичко е наред.

— Дик става богат — каза Никол. В нея настъпваше реакция и гласът й започна да трепери.

На задната палуба Голдинг с огромните си лапи бе изкарал три двойки да танцуват. Никол и Томи се присъединиха към тях и Томи забеляза:

— Изглежда, че Дик е започнал да пие.

— Умерено — отвърна тя от лоялност към съпруга си.

— Има два вида хора — тези, които могат да пият и тези, които не могат. Очевидно Дик не може. Би трябвало да му кажеш да не пие.

— Аз! — възкликна тя изумена. — Аз да казвам на Дик какво да прави и какво да не прави?

Когато наближиха кея на Кан, Дик се беше затворил в себе си и имаше вид на човек, на когото му се спи. Голдинг му помогна да се качи на моторницата на „Марджин“, а лейди Каролина демонстративно смени мястото си. На кея той се сбогува с пресилена официалност и за момент се подвоуми дали да не я среже с някоя солена забележка, но Томи го притисна с лакът и те тръгнаха към колата.

— Ще ви закарам вкъщи — предложи Томи.

— Не се тревожи — можем да вземем такси.

— Ще ми бъде приятно, стига да има къде да ме сложите да спя.

Дик се смълча на задната седалка. Те отминаха жълтия монолит на залива Жуан, а след това нестихващия карнавал при Жуан ле Пен, където в нощта се носеше музика и дразнещо се смесваха различни езици. Когато колата пое нагоре към Трамс, той се изправи от друсането и реши да вземе думата:

— Една мила представителка на… — той се запъна за миг — търговската къща… халба бира, разводнена по английски… — След това се успокои и заспа, като от време на време доволно се оригваше в мекия топъл мрак.

Шеста глава

Рано на другата сутрин Дик влезе в стаята на Никол.

— Чаках да чуя, че си станала. Излишно е да ти казвам, че съжалявам за снощи — но хайде да минем без коментарии.

— Съгласна съм — отвърна тя хладно и приближи лице до огледалото.

— Нали Томи ни доведе вкъщи? Или съм сънувал?

— Знаеш, че да.

— Изглежда вероятно — призна той, — още повече, току-що го чух да кашля. Смятам да му се обадя.

Тя изпита облекчение, когато той я остави, случваше й се за първи път през живота — ужасното му качество да бъде винаги той правият, изглежда, го беше най-после напуснало.

Томи се размърда в леглото си и се събуди за кафето.

— Добре ли се чувствуваш? — запита го Дик. Когато Томи се оплака, че го боли гърло, той прие тон на професионална загриженост:

— Добре е да си направиш гаргара и да вземеш някакви други мерки.

— Имаш ли нещо?

— Колкото и да е странно — нямам; Никол сигурно има.

— Не я безпокой.

— Тя стана.

— Как е тя?

Дик бавно се извърна.

— Да не мислиш, че ще умре заради това, че бях пиян? — каза той шеговито. — Никол е направена от… джорджийски бор, което е най-твърдото дърво на света с изключение на новозеландското lignum vitae…

Слизайки по стълбите, Никол чу последните думи. Тя знаеше, че Томи я обича, винаги бе знаела това; знаеше, че сега той е започнал да ненавижда Дик, че Дик е разбрал това преди него и ще реагира по някакъв начин към несподеленото му увлечение. За миг тази мисъл бе последвана от чисто женско задоволство. Тя хвърли един поглед към масата със закуската на децата и даде нарежданията си на гувернантката със съзнанието, че двамата мъже горе мислят за нея.

По-късно, в градината, се почувствува щастлива; не искаше нещо да се случи, достатъчно й беше сегашното положение да продължи, тя да бъде в главата ту на единия, ту на другия като подхвърляна топка; от дълго време не бе чувствувала, че живее, че съществува дори като топка.

— Хубаво е, нали, заю — или не е? Хей, заю, чуваш ли? Хубаво е — кажи де! Или ти изглежда странно?

Зайчето, чийто жизнен опит се свеждаше до гризане на зелеви листа, се съгласи, след като помръдна няколко пъти нослето си.

Никол продължи ежедневната си обиколка из градината. Постави цветята, които бе отрязала, на определените места, за да ги вземе градинарят и да ги занесе вкъщи.

Когато стигна до стената над морето, изпита желание да сподели с някого, а нямаше с кого; тя се спря и се замисли. Съзнанието, че се интересува от друг мъж, я смущаваше малко — „но другите жени имат приятели — защо да нямам и аз?“. В хубавата пролетна утрин задръжките изчезваха и тя разсъждаваше, весела като цвете, вятърът развяваше косите й и накрая завъртя главата й. И други жени са имали любовници — същите сили, които снощи й бяха внушили готовността да стори всичко за Дик, дори да пожертвува живота си, сега я караха да кима весело на вятъра, доволна и щастлива от логиката на „защо не и аз?“.

Приседна на ниската стена и погледна надолу към морето. Но от едно друго море, където се гонеха вълните на фантазията, бе уловила нещо осезаемо, което можеше да сложи наред с другия си улов. След като не трябваше да бъде душевно винаги едно цяло с Дик, такъв, какъвто той беше снощи, тя трябваше да бъде още нещо, не само една представа в неговия ум, осъдена да се върти в безконечен парад около неговия блясък.

Никол бе избрала да седне на стената там, където тя надвисваше над една полегата поляна със зеленчукова градина накрая. През листака видя двама мъже, нарамили гребла и лопати, единият говореше на диалекта на кореняците от Ница, а другият му отговаряше на провансалски. Заинтригувана от техните думи и жестове, тя нададе ухо.

— Ето тука тя ми се отдаде.

— Заведох я ей там, зад лозята.

— Тя пет пари не дава — нито той, само дето беше това проклето куче. Ето тука легнахме с нея…

— У теб ли е греблото?

— Не виждаш ли, че ти го носиш бе, смешко?

— Добре де, какво ме интересува, че си спал нея? До онази нощ не бях похващал жена, откакто се ожених — дванадесет години. А сега ми разправяш…

— Чакай да ти обясня за кучето…

Никол ги гледаше през клонките; това, което разправяха, й изглеждаше напълно редно — за един човек едно нещо е хубаво, за друг — друго. Но думите, които беше доловила, я накараха да се замисли, че светът е на мъжете; когато се завърна вкъщи, отново я обзеха съмнения.

Дик и Томи бяха на терасата. Тя мина помежду им, влезе в къщата, върна се с блокче за рисуване и започна да скицира главата на Томи.

— Човек винаги трябва да си намира занимание — пошегува се Дик.

Как можеше да казва такива изтъркани неща, когато лицето му още беше тъй безкръвно, че червеникавата му брада се открояваше на бледите му бузи, а очите му бяха налети с кръв? Тя се обърна към Томи:

— Винаги намирам какво да правя. По-рано имах едно игриво полинезийско маймунче и с часове си играех с него, докато хората наоколо започнаха да намекват лоши неща и да правят груби шеги…

Умишлено не поглеждаше Дик. Той се извини и влезе в къщата. Тя го чу да си налива две чаши вода една след друга и почувствува, че става още по-безжалостна към него.

— Никол… — започна Томи, но се закашля.

— Ще ти дам една камфорова течност за разтривки — предложи тя. — Американска е и Дик вярва в нея. Ей сега ще се върна.

— Наистина трябва да си тръгвам. Дик се приближи и седна.

— В какво вярвам?

Когато тя се върна с шишенцето, двамата мъже не бяха помръднали; долови, че бяха водили оживен, но празен разговор.

Шофьорът стоеше на вратата с една чанта със снощните дрехи на Томи. Видът на Томи в дрехи, заети от Дик, я накара да го съжали, сякаш Томи не беше в състояние да си купи такива дрехи, макар че това не беше вярно.

— Когато отидеш в хотела, разтрий си врата и гърдите с това, после смръкни през носа — посъветва го тя.

— Чакай — промърмори Дик, когато Томи тръгна надолу по стълбите, — не му давай цялото шишенце — в тукашната аптека е изчерпано, трябва да се изписва от Париж.

Томи се приближи достатъчно, за да чува какво си говорят, и тримата застанаха на слънцето, Томи разкрачен пред колата, сякаш се готвеше да я вдигне на гръб.

Никол пристъпи надолу по пътеката.

— Дръж — каза тя. — Знай, че това е голяма рядкост.

Тя усети как Дик до нея се смълча; отдалечи се една крачка встрани от него и замаха с ръка, когато колата потегли с Томи и с камфоровата течност. След това се върна да вземе своето лекарство.

— Жестът беше излишен — каза Дик. — Ние сме четирима и от години наред, когато някой започне да кашля…

Те се спогледаха.

— Винаги можем да си набавим ново шишенце… — Изведнъж тя загуби самообладание и го последва на горния етаж, където той се отпусна мълчаливо на леглото си.

— Искаш ли да ти донесат обеда тук? — запита тя. Той кимна и остана да лежи, загледан апатично в тавана. Обхваната от несигурност, тя слезе да се разпореди. Върна се отново горе и надникна в стаята му — сините му очи бяха като прожектори, опипващи мрачно небе. Тя остана няколко мига на прага, съзнавайки вината си пред него, боейки се малко да влезе вътре… Протегна ръка, като че ли се готвеше да разтрие челото му, но той се извърна като недоверчиво животно. Никол не можа да издържи повече това положение, обхваната от паника, като домашна прислужничка тя се затича надолу по стълбите, ужасена от мисълта с какво ще подхранва духа си този поразен от живота човек на горния етаж, докато тя трябва да продължи да бозае морални сили от изсъхналата му гръд.

След седмица Никол забрави чувството, което бе изпитала към Томи — тя не се отличаваше с особена памет за хора и лесно ги забравяше. Но когато настъпиха първите юнски горещини, научи, че той бил в Ница. Беше се обадил с бележка, адресирана до тях двамата, Никол бе разтворила плика под сенника на плажа заедно с другите писма, донесени от къщата. След като я прочете, я подхвърли на Дик, а той на свой ред хвърли една телеграма на скута й.

— Ще се радвам да я видя — каза Никол сухо.

Седма глава

Но на другата сутрин Никол отиде с Дик на плажа, отново обхваната от съмнения, че той замисля някакъв отчаян ход. След вечерта, прекарана на яхтата на Голдинг, тя усещаше, че става нещо. Намираше се на ръба между старата опора, която винаги й бе давала чувство за сигурност, и предстоящия скок, след който щеше да се намери променена до последната фибра на тялото си — така се страхуваше, че нямаше сили да застане лице срещу лице с тази мисъл. Струваше й се, че тя и Дик са променящи се неясни фигури като блуждаещи сенки, завъртели се във фантастичен танц. В продължение на месеци всяка дума между тях беше със скрит подтекст, със съдържание, което скоро щеше да се разясни при продиктувани от Дик условия. Макар че сегашното и душевно състояние беше може би по-обнадеждаващо — дългите години, през които тя само бе съществувала, бяха оказали съживяващо въздействие върху онези страни от характера й, които началният стадий на болестта беше умъртвил и които Дик не бе успял да достигне не по своя вина, а защото никое същество не може да обгърне изцяло друго, — то все пак я тревожеше. Най-печалното в отношенията им беше, че Дик ставаше все по-безразличен; засега това безразличие се изразяваше в прекомерно пиене. Никол не знаеше дали ще бъде смазана или пощадена — гласът на Дик, кънтящ от неискреност, още повече я объркваше; тя не можеше да предположи каква ще бъде следващата му стъпка по лъкатушната пътека, разстилаща се пред тях, какво ще стане накрая, когато тя скочи към неизвестното.

Последиците не я тревожеха — тя подозираше, че в резултат от всичко ще се освободи от едно бреме, ще прогледне. Никол беше създадена за промени, за движение, нейните пари бяха крилата й и плавниците й. Новото положение на нещата наподобяваше състезателна кола, която в продължение на години е била скрита под каросерията на семейна лимузина, сега каросерията щеше да бъде демонтирана и колата отново щеше да стане такава, каквато беше поначало — бегач. Никол вече предусещаше свежия насрещен полъх — боеше се само от гаечния ключ и от това, че беше в неведение кога ще я зачовъркат с него.

Двамата отидоха на плажа, белите му гащета и нейният бял костюм се открояваха рязко на бронзовите им тела. Никол забеляза, че Дик търси с очи децата сред лабиринта от разгънати чадъри, и като разбра, че той не я наблюдава, изгледа го критично и реши, че той търси децата не защото е загрижен за тях, а защото е загрижен за себе си. Вероятно плажът му всяваше чувство на страх, караше го да се чувствува като детрониран властелин, който тайно наднича в стария си дворец. Тя бе намразила неговия свят, изтъкан от учтивост и изискани шеги, забравяйки, че в продължение на дълги години този свят е бил единственият достъпен за нея. Нека той гледа как плажът — неговият плаж — сега е в плен на безвкусицата; нека търси из него цял ден, без да намери ни камък от стената, с която го беше някога оградил — „китайската стена“, както й казваха, нека не намери по пясъка ни един отпечатък от крака на стар приятел.

За момент на Никол й стана мъчно, че това е така. Спомни си как той беше чистил с греблото натрошените стъкла от старото бунище, спомни си как си бяха купили моряшки панталони и пуловери в една задънена уличка в Ница, а после тези дрехи бяха станали модни и парижките шивачи ги шиеха от коприна; спомни си за простодушните френски момиченца, които се катереха по вълнолома и чуруликаха: „Dites donc! Dites donc!“, запълнените със спокойни занимания предобеди, часовете, прекарани с очи, отправени изцяло към заобикалящия ги свят, към морето и слънцето, многобройните му хрумвания, заровени дълбоко под пясъка на изтеклите само няколко години… Сега плажът беше „клуб“, макар че беше тъй интернационален по състав, че трудно можеше да се каже кой няма достъп до него.

Никол отново стана безжалостна, когато Дик коленичи на рогозката и се огледа повторно. Тя проследи с очи погледа му, който търсеше Розмари сред новите съоръжения, надводния трапец, полюляващите се халки, портативните кабинки, плуващите кули, прожекторите, останали от снощното увеселение, модернистичния бюфет, бял, с безбройно повтарящ се мотив от опростено стилизирани велосипедни вилки.

Едва накрая се сети да погледне към морето, защото малцина продължаваха все още да се къпят във водно синия рай; предимно деца, един младеж с ексхибиционистични наклонности, който прорязваше утринния въздух с демонстративни скокове от петдесетфутовата скала — повечето от гостите на Гос сваляха хавлиите си и разкриваха отпуснатите си меса едва към един часа и се гмурваха набързо, колкото да им мине махмурлукът.

— Ето я — каза Никол.

Тя гледаше как Дик следи с очи Розмари между саловете, но въздишката, която се изтръгна от гърдите й, беше само спомен отпреди пет години.

— Хайде да отидем при Розмари — предложи той. — Иди ти.

— Ще отидем двамата.

Тя поиска да възрази, накрая двамата навлязоха в морето и доплуваха до Розмари, следвана от ято риби, привличани от белотата й като от метална блесна, прикачена към въдичка за пъстърва.

Никол остана във водата, а Дик се покатери на сала до Розмари и те заговориха тъй, сякаш никога не се бяха обичали или докосвали. Розмари беше красива — младостта й беше студен душ за Никол, която все пак се зарадва, когато забеляза, че младото момиче е поне с милиметър по-пълничко от нея. Никол плуваше в кръг наоколо и слушаше Розмари, чието държане изразяваше радост, забавление, очакване — сега тя беше по-самоуверена, отколкото преди пет години.

— Мама много ми липсва, но тя ще ме посрещне в Париж в понеделник.

— Ти дойде тук преди пет години — каза Дик. — И какво забавно хлапе беше тогава с една от тези хотелски хавлии!

— Как добре помниш! Винаги си помнил и винаги само хубавото!

Никол видя, че отново започва старата игра на ласкателство, гмурна се под водата и когато излезе на повърхността, чу:

— Ще си мисля, че сега е преди пет години и пак съм осемнадесетгодишно момиче. Ти винаги си имал способността да ме караш да се чувствувам, как да ти кажа, щастлива — ти и Никол. Струва ми се, че вие сте все още там на плажа под един от тези чадъри — най-милите хора, които съм срещала и които може би ще срещна.

Никол отплува, разбрала, че сянката на унинието се е вдигнала малко от Дик, който беше започнал да флиртува с Розмари, демонстрирайки старото си умение да общува с хората като изящен, но ръждясал от времето инструмент; тя реши, че стига да пийне чаша-две, той ще започне номерата си на гимнастическите халки и заради Розмари ще се изсили да повтори триковете, които някога бе изпълнявал с лекота. Тя бе забелязала, че това лято за първи път той избягваше да се гмурка от високо.

По-късно Дик я настигна между саловете.

— Едни приятели на Розмари имат моторница, онази там. Искаш ли да покараме водни ски? Мисля, че ще бъде забавно.

Тя си спомни, че някога той можеше да прави челна стойка върху стол, поставен на ръба на плъзгащата се по водата дъска, и се съгласи снизходително, както би позволила някоя лудория на Ленър. По-миналото лято те се бяха занимавали с този приятен воден спорт на Цюгерзее и Дик бе вдигнал един стокилограмов мъж на раменете си, пазейки равновесие върху влачената от моторницата дъска. Но жените се омъжват за мъжете си с всичките им способности и по-късно те естествено не им правят особено впечатление, макар понякога да си дават вид, че не е така. Все пак тя каза: „Да, и аз бих искала.“

Но тя знаеше, че той е малко уморен, че само младостта на Розмари го стимулира да се прояви — тя го бе виждала да черпи същото вдъхновение от младите тела на децата им, и хладно си зададе въпроса дали той няма да се изложи. Дик и Никол бяха по-възрастни от останалите в моторницата — младите хора на борда бяха учтиви, държаха се внимателно, но Никол чувствуваше, че мислено те се питат: „Все пак, кои са тия птици?“ и чувствуваше празнота, че Дик не проявява своеобразния си дар бързо да се справи с подобни положения — той се беше съсредоточил изцяло върху това, което му предстоеше да извърши.

Моторницата отплува на двеста ярда от брега и един от младите мъже плонжира устремно успоредно на борда. Той заплува към дъската, която се мяташе като необуздан кон, овладя я, придаде й праволинейно движение, изкачи се на нея, коленичи, след това моторницата ускори хода си. Той се отпусна назад и започна да криволичи наляво и надясно, като при всяка бавна полудъга прехвърляше страничната вълна на пенестата диря. Застана точно в дирята на моторницата, пусна въжето, балансира за миг, след това се гмурна със задно салто, изчезна във водата, горд като статуя на славата, а когато се появи отново, видяха само главата му, смалена от далечината, и моторницата зави, за да го вземе.

Дойде ред на Никол, но тя отказа; след това на дъската застана Розмари — тя караше умело, но без рискове, под шеговитите аплодисменти на почитателите си. Трима от тях скочиха във водата, оспорвайки си егоистично честта кой ще й помогне да се изкачи в лодката, и в последвалата неразбория успяха да й натъртят коляното и бедрото в страничната дъска.

— Ваш ред е, докторе — каза мексиканецът на кормилото.

Дик и последният от младежите скочиха през борда и заплуваха към дъската. Дик щеше да опита своя номер с вдигане на втори човек на раменете и Никол започна да го наблюдава с презрителна усмивка. Желанието му да прояви атлетическите си качества пред Розмари я дразнеше повече от всичко друго.

Когато двамата мъже стабилизираха дъската, Дик коленичи, подложи врата и плещите си между краката на другия, протегна ръце, улови въжето и бавно започна да се изправя.

Хората от лодката ги гледаха внимателно и разбраха, че той изпитва затруднение. Дик беше на едно коляно: трикът се състоеше в това да се изправиш с едно движение от изходно положение на колене. Той си почина за миг, след това лицето му се сгърчи. Напрегна всички сили и започна да вдига товара си.

Дъската беше тясна, партньорът му, макар че не тежеше сто и двадесет кила, беше непохватен и неумело се хвана за главата му. Когато с последни усилия Дик успя да се изправи, дъската се изметна встрани и двамата се обърнаха в морето.

В лодката Розмари възкликна:

— Чудесно! Почти го направиха.

Когато се насочиха към двамата мъже в морето, Никол се опита да види лицето на Дик. Както очакваше, той беше много нервиран, защото с лекота бе извършил същото едва преди две години.

Втория път бе по-предпазлив. Надигна се малко, намести добре товара си, отново коленичи, след това изпъшка „хайде, хоп!“ и започна да се изправя, но преди да успее да се изправи добре, колената му се прегънаха, той тласна дъската с крака настрани от себе си, за да избегне удара й, и двамата цамбурнаха във водата.

Този път, когато моторницата „Бейби Гар“ зави към тях, всички на борда разбраха, че той е ядосан.

— Имате ли нещо против да опитаме още веднъж? — подвикна той и се отърси от стичащата се вода. — Този път почти успяхме.

— Разбира се, защо не. Давайте!

На Никол й се стори, че е малко пребледнял, и тя се опита да го разубеди:

— Не смяташ ли, че за днес е достатъчно?

Той не отговори. Първият му партньор не желаеше да опитва повече и бе изтеглен на борда, а мексиканецът, който караше лодката, с готовност зае неговото място.

Той беше по-тежък от първия. Когато моторницата ускори хода си, Дик събра сили, легнал по корем на дъската. След това се провря под мексиканеца, пое въжето и се напъна. Но не можа да се изправи. Никол видя как променя положението си и отново се напряга, но когато цялата тежест на другия легна на плещите му, той не успя да се надигне нито сантиметър повече. Опита се отново — издигна се малко, още малко — Никол усети как по челото й избива пот и тя се напряга заедно с него, — сега той само успяваше да запази достигнатата височина, след това се сгромоляса, удари си коленете в дъската, двамата паднаха във водата и дъската за малко не блъсна Дик по главата.

— Бързо към тях! — извика Никол към човека на кормилото; още недоизказала думите си, тя видя, че Дик потъва, и ахна от уплаха, но той отново изплува, обърна се по гръб и мексиканецът се приближи да му помогне. Сякаш измина цяла вечност, докато лодката стигне до тях, но когато те бяха редом с борда й, Никол видя Дик отпуснат във водата, с безизразно лице, сам сред водата и небето и страхът й бързо отстъпи място на презрение.

— Ще ти помогнем, докторе… Хвани го за крака… ха така… сега заедно…

Дик седна задъхан, с празен поглед.

— Знаех си, че не трябваше да се опитваш — не можа да се сдържи Никол.

— Той се измори първите два пъти — обади се мексиканецът.

— Беше глупаво — настоя Никол. Розмари тактично мълчеше.

След минута Дик дойде на себе си и каза, все още задъхан:

— Този път и хартиена кукла не бих могъл да повдигна.

Последва заразителен смях, който разпръсна напрежението, предизвикано от провала му. Всички бяха внимателни с Дик, когато слизаше на кея. Но Никол беше раздразнена — сега всичко, което той вършеше, я дразнеше.

Тя седна с Розмари под един сенник, а Дик отиде до бюфета да вземе нещо за пиене. За тях донесе херес.

— Първата чаша, която съм пила, беше с вас — каза Розмари и в изблик на ентусиазъм добави: — О, тъй се радвам да ви видя и да знам, че сте добре. Боях се… — тя не доизказа мисълта си, след това се коригира — че може би не сте добре.

— Сигурно си чула, че съм започнал да се провалям?

— О, не — просто… просто чух, че си се променил. И така се радвам да видя със собствените си очи, че не е вярно!

— Вярно е — отвърна Дик и седна при тях. — Нещата отдавна започнаха да се променят — но отначало не личеше. Външно не личи известно време, след като духът е сломен.

— Събирате ли се с хора тук, на Ривиерата? — побърза да го прекъсне Розмари.

— Ривиерата е добър терен, ако човек пожелае да открие интересни екземпляри. — Той посочи с глава към хората, които се разхождаха наоколо по златистия пясък. — Чудесни кандидати за компания. Виж как нашата стара приятелка мисис Ейбрамс се държи като херцогиня от свитата на кралица Мери Норт. Не й завиждай — помисли си колко дълго мисис Ейбрамс е трябвало да пълзи на ръце и колене по задното стълбище на „Риц“, за да стигне до приемния салон, как се е задавяла от праха на килимите. Розмари го прекъсна:

— Но това наистина ли е Мери Норт? — Тя гледаше жената, която бавно приближаваше към тях, обкръжена от групичка хора, от чието държане личеше, че са свикнали да бъдат център на внимание. Когато стигнаха на десет крачки от тях, погледът на Мери се спря за част от секундата върху Дик и Никол — това беше един от тези неприятни погледи, които подсказват на гледания, че са го забелязали, но ще се престорят, че не го виждат, поглед, какъвто нито Дайвърови, нито Розмари Хойт си бяха позволили да хвърлят някому през живота си. На Дик му стана смешно, когато Мери забеляза Розмари, промени намерението си и се приближи. Тя заговори с Никол приятелски и сърдечно, кимна на Дик, без да се усмихне, сякаш беше болен от заразна болест — в отговор на което той се поклони иронично, — и поздрави Розмари.

— Чух, че сте тук. За дълго ли?

— До утре — отговори Розмари.

Тя също беше забелязала как Мери пренебрегва Дик и Никол, за да говори с нея, и от чувство за солидарност се постара да охлади ентусиазма й: не, тя не беше свободна за вечеря.

Мери се обърна към Никол с превзетост, примесена със съчувствие.

— Как са децата? — запита тя.

В същия момент те пристигнаха и Никол трябваше да ги изслуша: те искаха да им се разреши да влязат отново в морето, макар че гувернантката не разрешаваше.

— Не — отвърна Дик вместо нея. — След като мам-зал не разрешава — не може.

Никол се съгласи, че делегираният авторитет трябва да се зачита, и отхвърли молбата им, а Мери — която, подобно на героиня на Анита Лус111, имаше вземане-даване само със свършени факти и не притежаваше достатъчно умение дори да научи едно френско пуделче да не ходи по нужда в приемната — изгледа Дик тъй, сякаш се бе държал като последен грубиян. Раздразнен от досадните й пози, Дик запита с присмехулна загриженост:

— Как са вашите деца — и техните лели?

Мери не отговори; тя ги остави, като най-напред сложи съчувствено ръка на главата на Ленър, за негово явно неудоволствие. Когато се отдалечи, Дик каза:

— Като си помисля само колко време съм прахосал, за да я науча на държане.

— Аз я харесвам — възрази Никол.

Горчивите думи на Дик изненадаха Розмари, която винаги го бе смятала за всепрощаващ и всеразбиращ. Изведнъж тя се досети какво бе чула за него. По време на разговор с някакви хора от Държавния департамент, пътуващи на същия кораб — европеизирани американци, стигнали до положение, при което трудно можеше да се каже към коя нация принадлежат, във всеки случай не към някоя от Великите сили, а може би към някакво царство, подобно на балканските, съставено от тях и подобните им, — бе споменато вездесъщото име на Бейби Уорън и някой бе казал, че по-младата сестра на Бейби си почернила живота заради някакъв пропаднал лекар. „Него вече никъде не го приемат“ — беше казала жената.

Тези думи бяха разтревожили Розмари. Тя не можеше да си представи Дайвърови да гледат по такъв начин на обществото, че подобен факт, ако това наистина беше факт, да има някакво значение за тях; въпреки това намекът за враждебно и организирано обществено мнение срещу тях не излезе от главата й. „Вече никъде не го приемат.“ Тя си представяше как Дик се изкачва по стълбите на една разкошна къща, дава си визитната картичка, а лакеят му отговаря: „Вече не ви приемаме“; след това тръгва по булеварда и същите думи му повтарят безброй лакеи на безброй посланици, министри, шарже д’афер…

Никол се чудеше как да се измъкне. Тя предполагаше, че Дик, стимулиран от присъствието на Розмари, ще пусне в ход чара си и ще събуди в нея старите чувства. И наистина след миг го чу да заличава неприятното впечатление от злобните си думи:

— Мери не е лоша — тя напредна много. Но трудно е да продължиш да обичаш хора, които не те обичат.

Розмари влезе в неговия тон, извърна се към Дик и зачурулика:

— О, ти си тъй мил! Не мога да си представя, че има хора, които не могат да ти простят, независимо от това какво си им направил. — След това, давайки си сметка, че ентусиазмът й нарушава правата на Никол, тя закова очи в пясъка между двамата. — Исках да ви питам какво мислите за последните ми филми — ако сте ги гледали.

Никол не каза нищо, защото бе гледала само един неин филм и го беше намерила посредствен.

— Трябва да се обясни по-надълго — каза Дик. — Представи си как Никол би ти казала, че Ленър е болен. Какво правиш в действителния живот? Как постъпват хората? Играят като актьори — с мимика, с глас, с думи, — лицето изразява мъка, гласът изразява, че си потресена, думите изразяват съчувствие.

— Да — разбирам.

— Но в театъра — не. В театъра най-добрите актриси са си създали име с това, че са пародирали очакваната емоционална реакция — била тя страх, любов или съчувствие.

— Разбирам — каза тя, макар че не разбираше много добре.

Никол загуби нишката на мисълта му и започна да става нетърпелива, а Дик продължи:

— Опасното за една актриса е да изявява очакваната реакция. Ето, да предположим, че някой ти каза: „Човекът, когото обичаш, умря.“ В действителния живот ще изпаднеш в отчаяние. Но на сцената задачата ти е да забавляваш хората — публиката може сама „да реагира“. Актрисата трябва да има грижата най-напред за репликите си, след това трябва да прикове вниманието на публиката отново към себе си, да го отклони от убития китаец или за каквото там става дума. Затова тя трябва да направи нещо, което е неочаквано. Ако публиката мисли, че героинята е коравосърдечна, тя се изявява пред тях като нежна, ако я мислят за нежна — прави обратното. Трябва да излезеш от прототипа на ролята си — нали разбираш?

— Не съвсем — призна Розмари. — Какво имаш предвид с това „да излезеш от ролята си“?

— Вършиш нещо неочаквано, за да отклониш вниманието на публиката от даден обективен факт, за да го насочиш към себе си. След това отново влизаш в ролята си.

Никол не можеше да понася повече. Тя рязко се изправи, без да се опитва да прикрие нетърпението си. Розмари, която от няколко минути смътно долавяше нейното състояние, се обърна примирително към Топси:

— Би ли искала да станеш актриса, когато пораснеш? Мисля, че от теб ще излезе добра актриса.

Никол я изгледа право в очите и с гласа на дядо си каза бавно и отчетливо:

— Абсолютно неуместно е да се набиват подобни идеи в главите на чуждите деца. Не трябва да се забравя, че ние може би градим съвсем други планове за тях. — Тя се обърна остро към Дик: — Ще закарам колата вкъщи. Ще изпратя Мишел да вземе теб и децата.

— Не си карала от месеци — възпротиви се той.

— Това не значи, че съм забравила.

Без да погледне Розмари, чието лице явно „реагираше“, Никол ги остави под чадъра.

Преоблече се в кабините. Изразът на лицето й беше все още твърд като безжалостна маска. Но когато зави по пътя между сводестите пинии, атмосферата се промени — една катеричка се стрелна между клоните, вятърът раздвижи зеленината, в далечината се разнесе кукуригане, през спокойния гъстак се процеждаха слънчевите лъчи, — гласовете от плажа заглъхнаха. Никол се успокои, почувствува се свежа и щастлива; мислите и бяха ясни като гласовити звънчета — имаше усещането, че е излекувана — при това по нов начин. Самочувствието й започна да разцъфва като голяма хубава роза и тя хвърли поглед назад към лабиринтите, из които се беше лутала години наред. Мразеше плажа, мразеше местата, където бе кръжила като планета около слънцето си — Дик.

„Но аз съм почти наред — помисли си тя. — Нищо не ми липсва, макар че съм сама, без него.“ И като щастливо дете, обхваната от желание действително нищо да не й липсва, съзнавайки смътно, че това бе искал и Дик, тя се отпусна на леглото си веднага щом се прибра, и написа до Томи Барбан в Ница късо, предизвикателно писмо.

Но това беше през деня — привечер, когато неминуемо настъпва нервно изтощение, доброто й настроение помръкна, пронизано от стрелите на залеза. Боеше се от онова, което си беше наумил Дик: отново почувствува, че сегашното му поведение се определя от предначертан план, а тя се боеше от неговите планове — те се осъществяваха и се градяха върху изчерпателна логика, която бе извън обсега на нейните възможности. Така или иначе, тя бе предоставила на него грижата да обмисля; дори когато го нямаше, всяко нейно действие се предопределяше от това, какво би одобрил той и какво не, затова сега чувствуваше, че не може да мери сили с него. И все пак осъзнаваше, че сега трябва да мисли сама; вече знаеше номера на страшната врата на въображението, прага към бягството, което не води до изход; знаеше, че сега и в бъдеще най-голямата й грешка ще бъде да се самозаблуждава. Това беше дълъг урок и тя го бе научила. Или мислиш — или предоставяш на другите да мислят за теб и изпадаш в подчинение, те те оформят като тесто, пречупват естествените ти предпочитания, налагат ти определено държане и те стерилизират.

Вечеряха спокойно с Дик, пиха доста бира и се смяха с децата в стъмнилата се стая. След това той изсвири няколко песни от Шуберт и нови джазови мелодии от Америка, а Никол затананика над рамото му с малко дрезгавия си приятен контраалт:

— Тази не ми харесва — каза Дик и понечи да обърне страницата.

— О, продължавай! — възкликна тя. — Нима цял живот ще се стряскам, щом чуя думата „татко“!

По-късно седнаха с децата на мавританския терасовиден покрив да гледат фойерверките над двете казина, далеч долу край брега. Самотно и тъжно беше да знаеш, че сърцето ти е празно за другия и неговото за теб.

На сутринта, когато се върна от покупки в Кан, Никол намери бележка, в която Дик обясняваше, че е взел малката кола и е заминал за Прованс, където ще прекара няколко дни сам. Още недочела бележката, телефонът иззвъня — Томи Барбан, обаждаше се от Монте Карло: получил писмото и потеглил. Когато тя каза, че се радва на посещението му, почувствува отразена в слушалката топлината на устните си.

Осма глава

Тя се изкъпа, намаза се с балсам, напудри цялото си тяло, стъпи на една хавлиена кърпа, поръсена с друг вид пудра, и натри ходилата и пръстите на краката си. Вгледа се критично в линията на хълбоците си и се запита кога стройната тънка фигура ще се обезформи и загрубее под тежестта на килограмите. „Може би след пет-шест години — но сега не съм зле, всъщност не съм по-зле от която и да било от моите познати“ — каза си Никол.

Не преувеличаваше. Единствената разлика между сегашната Никол и Никол отпреди пет години беше тази, че сега вече не беше младо момиче. Но и тя плащаше дан на манията на преклонение пред младостта, на филмите с безбройните момичета деца, въплътяващи активния и мисловен живот по света, затова съжаляваше, че не е по-млада.

Облече за първи път от много години дълга до глезените рокля, напарфюмира се с „Шанел 16“ тъй, сякаш свещенодействуваше. В един часа, когато Томи пристигна с колата, тя беше свежа като грижливо поддържана градина.

Колко хубаво беше отново да има тези неща, да знае, че буди възхищение, че предизвиква интерес! Беше загубила две от хубавите, изпълнени с арогантност към живота млади години — сега искаше да навакса; тя поздрави Томи тъй, сякаш той беше един от многото мъже в краката й; тръгна пред него вместо редом с него, когато прекосиха градината към широкия сенник. Хубавите деветнадесетгодишни и двадесет и девет годишни жени си приличат в лекомислената самоувереност, докато в годините между тези две възрасти те не са като водовъртеж, който всмуква в себе си всичко от обкръжаващия свят. Тези две възрасти са години на предизвикателна самоувереност на млад кадет; междинните години напомнят за войн, който си почива след сражение.

Но докато деветнадесетгодишното момиче черпи самоувереността си от щедрото внимание, което му се засвидетелствува, двадесет и девет годишната жена е по-придирчива. За да задоволи глада на желанията си, тя се обръща само към най-изисканите блюда, а когато е сита, се задоволява с хайвера и шампанското на потенциалната си сила. За нейно щастие и в първия, и във втория случай, изглежда, не я тревожи мисълта за предстоящите години, когато мисълта й често ще се замъглява от паническия страх, че трябва да спре или трябва да продължи определено нещо. Но по стълбата на живота има две площадки — деветнадесет и двадесет и девет години, когато тя е сигурна, че където и да отиде, не ще срещне мъже, които ще бъдат равнодушни към нея.

Никол не се стремеше към неясни платонически връзки — искаше истинско „приключение“: стремеше се към промяна. Мислейки с представите на Дик, тя си даваше сметка, че дори на пръв поглед е евтина история да се предава без чувства на една слабост, която може да се окаже застрашителна за всички. От друга страна, тя винеше Дик за положението си в настоящия момент, искрено вярваше, че подобен опит може би ще се окаже с целебна стойност. Цяло лято бе събирала смелост, бе наблюдавала как хората вършат тъкмо онова, което им се върши, без да плащат за греховете си — освен това, макар че възнамеряваше отсега нататък да не се заблуждава, предпочиташе да мисли, че само опитва нещата, прави предпазливи стъпки и всеки момент може да се върне назад…

Томи я настигна в полусянката, около нея се сплетоха ръцете му в бели ръкави, той я обърна към себе си и я погледна в очите.

— Не мърдай — каза той. — Отсега нататък ще те гледам много.

От косата му леко лъхаше на одеколон, а от белите дрехи на сапун. Устните й бяха стиснати и тя не се усмихваше; за миг двамата продължиха да се гледат.

— Харесва ли ти това, което виждаш? — промълви тя.

— Parle francais.

— Добре — съгласи се тя и повтори на френски: — Харесва ли ти това, което виждаш?

Томи я привлече по-близо до себе си.

— Каквато и да те видя, ще ми харесваш. — Той се поколеба. — Мислех, че познавам лицето ти, но изглежда, някои неща не съм забелязал. Откога имаш очи на мошеник?

Никол се изтръгна от него, обидена, и заговори на английски:

— Затова ли искаше да говорим на френски? — Тя снижи глас, защото слугата се приближи и донесе херес. — За да можеш по-точно да подбираш обидите си?

Никол паркира ядосано малкия си задник на покритото с дамаска седалище на креслото.

— Тук нямам огледало — продължи тя отново на френски, — все пак, ако очите ми са се променили, то е, защото отново съм добре. След като съм оздравяла, може би съм станала пак такава, каквато съм — дядо ми няма как да не е бил хитрец и аз съм такава по наследство, това е положението. Достатъчно ли е за логичния ти ум?

От вида му личеше, че той почти не я слуша.

— Къде е Дик — ще обядва ли с нас?

Тя разбра, че той не бе вложил нещо особено в думите си, и се разсмя, за да не се покаже засегната.

— Дик е на обиколка — отвърна тя. — Розмари Хойт се появи отново — или са двамата заедно, или пък тя го е разстроила до такава степен, че той иска да се усамоти, за да мечтае за нея.

— Знаеш ли, все пак ти си малко труден характер.

— О, не — побърза да го увери тя. — Не съм, ни най-малко — само това ми е, че в мен се крият няколко личности, всяка една от които е елементарна.

Мариус донесе пъпеш и съд с лед; Никол не можеше да избие от главата си мисълта за хитрите си очи и замълча: такъв си беше Томи — ако ти даде орех, ще ти го даде целия, за да си го счупиш, а не на парченца, от които да извадиш ядките.

— Защо не те оставиха в естественото ти състояние? — обади се отново Томи. — Ти си най-драматичната личност, която съм познавал.

Тя не отговори.

— Всички тези приказки за укротяване на жената! — каза той презрително.

— Във всяко общество има известни… — Тя изпита чувството, че Дик е до рамото й като суфльор, но замлъкна, защото Томи я прекъсна с новото си хрумване:

— Успявал съм да се наложа над много мъже, но не бих се осмелил да опитам това дори с половината жени. Особено тези опити „да се налагаш с добро“ — кой печели от това — ти или той, или някой друг?

Сърцето й трепна, след това замря при мисълта за всичко, което дължеше на Дик.

— Предполагам, че имам…

— Имаш прекалено много пари — каза той нетърпеливо. — Това е същността на въпроса. На това Дик не може да излезе насреща.

Тя се замисли, докато прислужникът отнасяше пъпеша.

— Какво мислиш, че трябва да направя?

За първи път от десет години насам тя беше под влиянието на друга личност освен тази на мъжа си. Всяко нещо, което Томи й казваше, се запечатваше в нея завинаги.

Изпиха бутилката с вино, а ветрецът полюляваше боровите игли, чувствено жарките лъчи на следобедното слънце рисуваха ослепителни петънца от шарена сянка върху карираната покривка на масата. Томи застана зад нея и сложи ръце върху нейните. Бузите им се докоснаха, след това устните им се сляха, тя усети, че се задъхва отчасти от страст към него, отчасти от неочакваността на порива.

— Не можеш ли да отпратиш гувернантката с децата за следобеда?

— Имат урок по пиано. А и без това не ми се стои тук.

— Целуни ме пак.

Малко по-късно, когато пътуваха с колата към Ница, тя си мислеше: „Тъй, имам хитри очи, така ли? Очи на мошеник. По-добре нормален мошеник, отколкото луда пуританка.“

Неговата настоятелност беше за нея извинение, което я освобождаваше от всякаква вина и отговорност; с радост тя виждаше себе си в нова светлина. Пред нея се разкриваха нови хоризонти, населени с лица на голям брой мъже, които тя не беше задължена нито да слуша, нито да обича. Никол пое дъх, тръсна рамене и се обърна към Томи:

— Необходимо ли е да чакаме, докато стигнем в твоя хотел в Монте Карло?

Той спря колата тъй рязко, че спирачките изсвистяха.

— Не! Боже мой, никога не съм бил тъй щастлив, както в тази минута!

Следвайки линията на синия бряг, те прекосиха Ница и започнаха да се изкачват по меките възвишения на Корниш. Томи зави рязко към един вдаден в морето нос и спря зад малък хотел.

Неговата реалност за миг смути Никол. На гишето един американец водеше безконечен спор за валутния курс. Тя се разхождаше външно спокойна, но вътрешно нещастна, докато Томи попълни полицейските формуляри, своя с истинското си име, нейния — под фалшиво. Стаята им беше типично средиземноморска, почти гола като манастирска килия, чиста, със затъмнени прозорци към светналото море. Просто удоволствие — просто място. Томи поръча два коняка и когато прислужникът затвори зад себе си, седна на единствения стол, мургав, с насечено от белези лице, красив, с извити нагоре вежди, предизвикателен като демон в превъплъщение на сериозността.

Не бяха допили още коняка си, когато се намериха един до друг сред стаята, след това седнаха на леглото и той целуна стройните й колене. Съпротивявайки се слабо, като обезглавено животно, тя забрави за Дик, за новите си безстрастни очи, забрави самия Томи и започна да потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в настоящите минути, в настоящия миг.

… Когато той стана, за да отвори щорите и да разбере каква е причината за усилващия се шум под прозорците, фигурата му й се стори по-мургава и по-силна от тази на Дик, под кожата му играеха и се сплитаха като въжета жилави мускули. За кратко време и той я беше забравил — едва ли не в секундата, когато неговата плът се отдели от нейната, тя предусети, че нещата не ще бъдат такива, каквито беше очаквала. Тя изпитваше безименния страх, който предхожда всички преживявания, тъжни и радостни, неизбежен като далечния тътен, предвещаващ буря.

Томи надзърна предпазливо от балкона и съобщи:

— Не виждам нищо освен две жени на балкона под нашия. Говорят си за времето и се поклащат напред-назад в американски люлеещи се столове.

— И вдигат целия този шум?

— Шумът идва от някъде по-долу. Слушай!

На юг, в страната на памука, хотелите са мръсни; живота, спрял от скука, не гледай…

— Това са американци.

Никол разпери ръце на леглото и се загледа в тавана, пудрата по кожата й се беше превърнала в млечно-влажен слой. Нравеше й се голотата на стаята, жуженето на мушичката, която кръжеше самотно над главата й. Томи приближи стола до леглото и събори дрехите на пода, за да седне; приятна й беше лекотата на простите летни дрехи, приятно й беше да вижда сандалите си редом до небрежно захвърлените му памучни панталони.

Той се вгледа в меките, издължени линии на тялото й, чиято белота рязко свършваше до мургавите крайници и главата. Засмя се и добави сериозно:

— Ти си като новородено бебе.

— С хитри очи.

— Аз ще се погрижа за това.

— Трудно е — особено ако хитрите очи имат чикагско потекло.

— Знам всички стари церове на селяните от Лангедок.

— Целуни ме, Томи!

— Това е чисто американски навик — каза той, но все пак я целуна. — Последния път, като бях в Америка, срещнах момичета, които са готови да те разкъсат с устните си, да те целуват до посиняване, докато си разкървавят устата, а лицето им стане моравочервено — но нищо повече.

Никол се облегна на лакът.

— Харесва ми тази стая — каза тя. Той се огледа.

— Намирам я малко гола. Мила, много се радвам, че не пожела да чакаме до Монте Карло.

— Защо да е гола? Това е чудесна стая, Томи — напомня на голите маси в толкова много картини на Сезан и Пикасо.

— Не знам. — Той не се опитваше да я разбере. — Пак започват да вдигат шум. Господи, да не е станало убийство?

Томи отиде до прозореца и отново започна да докладва:

— Изглежда, че двама американски моряци се бият, а другарите им ги насърчават. Те са от американския кораб в залива. — Той се загърна с една хавлия и излезе малко по-навън на балкона. — С тях има и момичета. Вече чух за това — че жените ги следвали от пристанище в пристанище. Но и това ако са жени! Човек би допуснал, че с тяхната заплата биха могли да си намерят нещо по-добро! Да знаеш само какви жени вървяха след Корнилов. От балерини нагоре.

Никол се радваше, че той бе видял толкова много жени, че светът не му правеше впечатление; тя щеше да го задържи, докато е господар на себе си, докато тялото й се подчинява на личността й.

— Удари го по слабото място!

— Да-ваай!

— Ей, нали ти казах как да му отбегнеш дясното кроше!

— Хайде, дръж се, Дълшмит!

— Да-ваай! Томи се извърна:

— Това място свърши работа, но започна да става неприятно, не мислиш ли?

Тя се съгласи, но преди да започнат да се обличат, те отново се прегърнаха за малко, след това за по-дълго и мястото отново започна да им се струва не по-лошо от което и да било друго…

Когато накрая се облече, Томи възкликна:

— Боже мой, тези две жени в люлеещите се столове на долния балкон не са помръднали! Говорят си с такъв вид, сякаш не забелязват какво става около тях. Тръгнали са на икономична екскурзия и цялата американска флота заедно с всички европейски курви не могат да им развалят прекарването.

Той се приближи, нежно я прегърна и намести презрамката на рамото й със зъби; в следния миг мощен гръм процепи въздуха: БУУУМ! Бойният кораб зовеше моряците на борда.

Под прозореца настъпи олелия — корабът щеше да отплува към неизвестни брегове. Келнерите представяха сметки и с безизразен глас искаха да им се плати. Кънтяха опровержения и псувни, представяха се раздути сметки, сервитьорите икономисваха от рестото; моряците помагаха на мъртвопияните си другари да влязат в лодките, над общия шум се разнасяха отчетливи команди на морската полиция. Когато първата лодка отплува, се чуха писъци, плачове, викове и обещания, проститутките се стълпиха на кея, започнаха да крещят и да махат за сбогом.

Томи видя как едно момиче изскочи на долния балкон и започна да маха със салфетка; преди да успее да разбере дали люлеещите се англичанки най-накрая ще излязат от невъзмутимото си спокойствие и ще забележат съществуването на момичето, на тяхната врата се почука. В коридора се чуха възбудени женски гласове, те решиха да отворят и на прага се показаха две момичета: млади, тънки, с очи на дивачки — не можеше да се каже, че са загубени, те просто не бяха намерени. Едната се задавяше от плач.

— Може ли да махаме за сбогом от вашата веранда? — замоли ги другата с американски акцент. — Моля ви, нали може? На нашите приятели. Моля ви се! Другите стаи са заключени.

— С удоволствие — каза Томи.

Момичетата се затичаха към балкона и пискливите им гласове се извисиха над околния шум. „Бай, Чарли! Чарли, погледни насам!“ „Телеграфирай до поискване в Ница!“ „Чарли! Не ме вижда.“

Едната неочаквано вдигна полата си, дръпна розовите си гащи, които изпращяха и се скъсаха, и замаха с импровизираното знаме. „Бен! Бен!“ — развяваше го тя неистово. Когато Томи и Никол излизаха от стаята, то още се развяваше на синия фон на небето. Как можеше Бен да не види нежния цвят на опознатата плът? В отговор на задната част на кораба се извиси друго знаме — звездният флаг на Щатите.

Вечеряха в новото морско казино край Монте Карло… Късно през нощта решиха да се окъпят при Болньо, влязоха в морето между скалите, които образуваха пещера със звезден покрив-стакан, изсечен в белезникавия камък, изпълнен с фосфоресцираща вода, обърнат към Монако и смътното сияние на Ментоне. Тя се радваше, че той я бе довел в източния край на Ривиерата, тук водата и вятърът бяха нови за нея; всичко беше ново, както и те един за друг. Тя се просна върху неговите колене символично, като задигната робиня, преметната през предния лък на седлото на коня, който той е отвлякъл от Дамаск и отвел в монголската равнина. С всеки изтекъл миг нещата, които Дик я бе научил, избледняваха, малко по малко тя се приближаваше до онова, което бе представлявала отначало, до първообраза на отдаването, заради което по света се кръстосват саби. Заплетена в паяжината на любовта под лунната светлина, тя приветствуваше непридирчивостта на своя любовник.

Пробудиха се и видяха, че луната е залязла, а въздухът се е захладил. С мъка Никол се надигна, запита за часа, а Томи каза, че е към три.

— Тогава трябва да си вървя вкъщи.

— Мислех, че ще спим в Монте Карло.

— Не. Гувернантката и децата са вкъщи. Трябва да се приберем преди разсъмване.

— Както искаш.

Изкъпаха се набързо; Томи забеляза, че тя трепери, и я разтри енергично с кърпа. Когато влязоха в колата, с още мокри глави, със свежи и чисти тела, не им се тръгваше. Наоколо беше доста светло и когато Томи я целуна, тя почувствува как той се забравя, погълнат от белотата на страните й, блесналите й зъби, прохладното й чело и ръката, докосваща лицето му. Все още свикнала с Дик, тя чакаше от него да обясни или дефинира онова, което ставаше с тях, но обяснение не последва. Успокоена и сънливо доволна, че не ще се занимават с разбори, тя се отпусна на седалката и спа, докато шумът на мотора се измени и тя усети, че се изкачват към вилата. На вратата тя го целуна почти машинално за сбогом. Стъпките й по алеята отекваха поновому, нощните шумове в градината бяха част от миналото, но въпреки това тя бе щастлива, че се завръща. Денят приближаваше припряно: Никол беше доволна, но не бе свикнала на подобно напрежение.

Девета глава

На другия ден в четири часа следобед едно такси спря пред вратата и от него слезе Дик. Объркана от внезапното му появяване, Никол изтича по терасата да го посрещне, стаила дъх от усилие да се контролира.

— Къде е колата? — запита тя.

— Оставих я в Арл. Не ми се караше повече.

— От бележката ти разбрах, че ще се върнеш след няколко дни.

— Задуха мистралът, а и заваля.

— Можа ли да се поразсееш?

— Доколкото може да се разсее човек, който бяга от себе си. Закарах Розмари до Авиньон и я качих на влака. — Двамата тръгнаха към терасата, където той си остави чантата. — В бележката не ти обясних, че съм с нея, за да не си въобразиш нещо кой знае какво.

— Много деликатно от твоя страна. — Сега Никол се чувствуваше по-уверена в себе си.

— Исках да разбера може ли човек да намери нещо в нея — единственият начин беше да я видя насаме.

— И можа ли да намериш нещо в нея?

— Розмари не е пораснала — отвърна той. — Сигурно така е по-добре. А ти какво прави?

Тя усети, че лицето й потреперва като муцунката на зайче.

— Снощи излязох да танцувам — с Томи Барбан. Отидохме…

Той трепна и я прекъсна:

— Не ми обяснявай. Няма значение какво правиш, каквото и да е, не искам да го знам.

— Няма какво да узнаеш.

— Добре, добре. — След това, сякаш бе отсъствувал цяла седмица, добави: — Как са децата?

Телефонът в къщата иззвъня.

— Ако търсят мен — няма ме — каза Дик и бързо се обърна. — Трябва да свърша някои работи в работната стая.

Никол го изчака да се скрие зад стената, после влезе в къщата и вдигна слушалката.

— Nicole, comment vas tu?112

— Дик е вкъщи.

Той шумно въздъхна.

— Да се срещнем в Кан — предложи той. — Трябва да ти говоря.

— Не мога.

— Кажи, че ме обичаш. — Тя мълчаливо кимна пред апарата, а той повтори: — Кажи, че ме обичаш.

— О, да — увери го тя. — Но сега няма какво да се прави.

— Разбира се, че има — възрази той нетърпеливо. — На Дик му е ясно, че между вас двамата е свършено — той явно се оттегля. Как очаква от теб да постъпиш?

— Не знам. Трябва да… — Щеше да каже „да попитам Дик“, но се сдържа и продължи: — Утре ще ти пиша и ще ти телефонирам.

Тя обиколи безцелно стаята, беше доволна от себе си, от постигнатото досега. Виждаше се като пакостница и това й доставяше удоволствие: вече не се чувствуваше като ловец, който стреля по вързан дивеч. Вчерашният ден възкръсна в съзнанието й с безброй подробности, подробности, които бяха започнали да се наслояват върху спомените за сходни моменти, когато любовта й към Дик беше свежа и непокътната. Никол започна да гледа с пренебрежение на предишната любов, сякаш от самото си начало тя бе носила белега на сантименталната привичка. Женската й памет, притежаваща способността да се нагажда към момента, почти беше изпразнена от спомена какво бе преживяла с Дик в усамотени кътчета, в различни части на света през месеца, преди да се оженят. Несъзнателно бе лъгала снощи Томи, бе му се клела, че никога преди не е могла тъй цялостно, тъй пълно, до такава степен…

След това угризението, че предателски и с лека ръка подценява десет години от живота си, я тласна към убежището на Дик.

Тя се приближи безшумно и го видя зад едностайната му къщичка, излегнал се на един шезлонг до стената над морето, и за миг остана мълчаливо загледана в него. Той мислеше, той живееше в свят, който беше чисто негов, и потръпването на лицето му, вдигането или смръщването на веждите, присвиването или разтварянето на очите, мимиката на устните и движенията на ръцете му й подсказваха, че премисля собствения си живот, не нейния. По едно време сви устни и се наведе напред, после на лицето му се изписаха мъка и отчаяние, а когато те преминаха, отпечатъкът им още се четеше в очите му. Почти за първи път през живота си тя изпитваше съжаление към него — трудно е за ония, които са били душевноболни, да съжаляват здравите и Никол, макар че често се бе чувствувала задължена да изрази с думи благодарността си за това, че той я бе възвърнал към света, от който тя се бе откъснала, всъщност винаги бе гледала на него като на неизтощим източник на енергия, беше го смятала за неуморим — забравяше грижите, които му бе създавала, щом забравеше собствените си грижи. Знаеше ли той, че тя вече се е изплъзнала от ръцете му? Не беше ли пожелал сам всичко това? Тя го съжаляваше, тъй както понякога й бе мъчно за Ейб Норт и за печалния му жребий — тъй както се съжаляват безпомощните деца и старци.

Приближи се до него, сложи ръка на рамото му, допря глава до неговата и каза:

— Не бъди тъжен. Той я изгледа студено.

— Не ме докосвай!

Смутена, тя се отдръпна няколко крачки.

— Извинявай — продължи той разсеяно. — Просто си мислех за каква те смятах навремето…

— Няма ли да ме впишеш като особен случай в книгата си?

— Минавало ми е през ума — „Отвъд границата на психозите и неврозите…“.

— Не дойдох при теб, за да се дразним.

— А защо дойде тогава, Никол? Нищо повече не мога да направя за теб. Опитвам се да спася себе си.

— Да не те заразя?

— Професията ми ме поставя в допир с хора, чиято близост невинаги е желателна.

Тя се разплака от яд и обида.

— Ти си подлец! Ти се провали в живота, а сега хвърляш вината върху мен.

Той не отговори, но тя започна да чувствува познатата хипнотична сила на ума му; понякога тази сила нямаше власт над нея, но слой върху слой, тя бе изградена от истини и Никол не можеше да я разчупи, не можеше да направи дори пукнатина в нея. И сега тя се опълчи срещу нея, опълчи се с ограниченото си виждане, с арогантността на по-силния и по-богатия, с изграждащата се връзка с друг мъж, с натрупаната през годините ненавист; в борбата срещу него черпеше сили от парите си, от убеждението си, че сестра й не го обича и ще бъде на нейна страна; от мисълта, че с горчивината си той си спечелва нови и нови неприятели, опълчваше се против него със съобразителността на лукавството си, противопоставено на неговата спънатост от безброй условности, със здравето и красотата си, противопоставени на физическия му упадък, със своята безскрупулност срещу моралните му задръжки — в тази вътрешна борба тя хвърли дори слабостите си, биеше се смело, замеряйки със стари консервени кутии, гърнета и бутилки празните съдини на изкупени грехове, обиди, грешки. Не бяха минали и две минути, тя извоюва победата си, оправда се пред себе си без лъжи и извъртания, отряза завинаги пъпната връв. После се отдалечи, усещайки слабост в краката си, разхълцана, но спокойна, към прага, който вече беше неин.

Дик почака, докато тя изчезне от погледа му. След това облегна глава на ниската каменна стена. Случаят беше приключен. Доктор Дайвър беше свободен.

Десета глава

В два часа същата нощ телефонът събуди Никол и тя чу, че Дик отговаря от съседната стая, където беше леглото за бодърствуване, както му казваха.

— Oui, oui… mais a qui est-ce que je parle?… Oui…113

Той беше така изненадан, че гласът му престана да звучи сънливо.

— Но може ли да говоря с една от дамите, господин полицай? Те са и двете много високопоставени дами, жени с връзки и това може да предизвика политически усложнения от най-сериозно… Това е факт, давам ви честната си дума… Добре, ще се уверите.

Той стана и преценявайки създалото се положение, реши, че достатъчно добре се познава, за да знае, че ще се заеме да го оправя — това беше старото желание да бъде приятен на околните, да бъде обичан и обаятелен — пробудил се беше вътрешният повик „имайте нужда от мен“. Макар и да не даваше пет пари за тая работа, той щеше да я уреди, защото отдавна бе добил навика да бъде обичан, може би още в момента, когато бе разбрал, че е последният мохикан от едно изчезващо племе. При един твърде сходен случай, някога в клиниката на Домлер край Цюрихзее, усещащ властта си, той бе направил своя избор, бе избрал Офелия, бе избрал сладката отрова и я бе изпил. Искал бе преди всичко да бъде смел и добър, но още повече бе искал да бъде обичан. Така бе станало. Така щеше и да бъде — той почувствува това в същия миг, когато остави слушалката и старовремският апарат звънна.

Последва дълга пауза. Никол извика:

— Кой е, кой се обади?

Дик вече бе започнал да се облича.

— Обадиха се от полицията в Антиб — задържали са Мери Норт и онази — Сибли-Биърс. Работата е сериозна — дежурният полицай не пожела да обясни, само повтаряше: „Pas de morts, pas d’automobiles“114, с което даде да се разбере, че има едва ли не всичко останало.

— Но откъде накъде на теб ще се обаждат? Вижда ми се много странно.

— Трябва да бъдат освободени под гаранция, за да не пострада името им; гаранция може да даде само притежател на недвижими имущества в департамента Алп Маритим.

— Доста нахално от тяхна страна.

— За мен няма значение. Все пак ще се отбия в хотела да взема и Гос…

След като той замина, Никол остана будна известно време, чудейки се какво ли нарушение са извършили двете задържани, после заспа. Малко след три часа, когато Дик се върна, тя седна в леглото си стресната и го запита „какво?“, сякаш той беше видение от съня й.

— Необикновена история — каза Дик, седна на леглото и разказа как събудил Гос — старият елзасец спял като заклан, и той му казал да вземе всичките пари от чекмеджето си, след това двамата отишли с колата в полицейския участък.

— Нямам желание да услужвам на тази англичанка — бе промърморил Гос.

Мери Норт и лейди Каролина, облечени в костюми на френски моряци, седяха на една пейка пред двете мрачни килии. Лейди Каролина имаше възмутения вид на англичанка, която очаква всеки миг кралският средиземноморски флот да й се притече на помощ под пълна пара. Мери Мингети седеше уплашена и загубила всякакво присъствие на духа — когато Дик се появи, тя се хвърли към него и се притисна до корема му, сякаш това беше най-здравата им допирна точка, и го замоли да направи нещо. Междувременно началникът на полицията бе обяснил случая на Гос, който изслушваше всяка дума с неохота, раздвоен между желанието да покаже, че цени разказваческите способности на полицая, и стремежа да се прояви като образцов служител, когото нищо не може да възмути.

— Това беше просто шега — каза лейди Каролина презрително. — Престорихме се на моряци в отпуск и хванахме две глупави момичета. Те надушиха работата и направиха отвратителна сцена в една къща, където дават стаи на час.

Дик кимна сериозно, свел очи към каменния под като изповедник — едва се сдържаше да не се разсмее, а, от друга страна, му се искаше да ги накаже с по петдесет камшични удара и две седмици на хляб и вода. По лицето на лейди Каролина не се четеше никакво чувство за вина — виновни според нея бяха двете подли провансалски момичета и глупавата полиция; това го изуми, макар и отдавна да бе разбрал, че в Англия има хора, чиято ежедневна храна се състои от концентрат антиобществени прояви, и в сравнение с тях порочният Ню Йорк приличаше на хлапе, получило разстройство, защото е преяло със сладолед.

— Трябва да се измъкна оттук, преди Хюсеин да се е научил — молеше го Мери. — Дик, ти винаги можеше да уреждаш нещата — винаги си знаел как да правиш това. Кажи им, че ще си отидем направо вкъщи, кажи им, че ще им платим каквото поискат.

— Аз няма — каза презрително лейди Каролина. — Нито шилинг. Ще се свържа с консулството в Кан, ще видим какво ще кажат те за това безобразие.

— Не, не! — настояваше Мери. — Трябва да излезем тази вечер.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна Дик и добави: — Но няма да минем, без да си отворим кесията. — Той ги погледна тъй, като че ли вярваше в невинността им, и поклати глава: — Как можахте да измислите такава лудория!

Лейди Каролина се усмихна самодоволно.

— Вие сте доктор по лудите, така че ще можете да ни помогнете — а Гос е длъжен да помогне!

След тези думи Дик и Гос се отдалечиха да обсъдят онова, което бе успял да разбере Гос. Историята излезе по-сериозна, отколкото изглеждаше — едното от момичетата, които лейди Каролина и Мери „хванали“, се бе оказало от порядъчно семейство. Семейството беше възмутено или се правеше на възмутено; трябваше да се постигне някакво споразумение с него. Другото беше момиче от пристанището и с него можеха да се оправят по-лесно. За такива случаи френският закон предвижда затвор или най-малкото — официално експулсиране от страната. Положението се усложняваше още поради това, че хората от курортното градче печелеха от чуждестранните летовници, но тяхното присъствие предизвикваше повишаване на цените, което дразнеше останалите французи и те далеч не бяха склонни да проявяват към тях същата снизходителност. След като изложи обстоятелствата, Гос предостави нещата на Дик, който поиска да поговори с началника на полицията.

— Както ви е известно, понастоящем френското правителство желае да насърчи посещенията на американски туристи — това лято от Париж дори наредиха да не се арестуват американци освен в случай на най-сериозно провинение.

— Боже мой, това е достатъчно сериозно!

— Но вижте — нали вие им взехте личните карти?

— Нямат никакви документи за самоличност; нищо освен двеста франка и някакви пръстени. Нямат дори връзки на обувките да се обесят с тях!

Успокоен, че двете нямат лични карти, Дик продължи:

— Италианската графиня запази американско поданство. Тя е внучка — и той бавно заниза бомбастични лъжи — … на Джон Д. Рокфелер Мелън. Чували сте за него, нали?

— Да, разбира се. Да не ме мислите за прост човек?

— Освен това е племенница на лорд Хенри Форд, който от своя страна е свързан със заводите „Рено“ и „Ситроен“… — Дик реши, че е по-добре да спре дотук. Полицаят бе започнал да се убеждава от сериозния му тон и той продължи:

— Да я арестувате, е все едно да арестувате член на английското кралско семейство. Може да се стигне до… война!

— А англичанката?

— Тъкмо се готвех да ви кажа. Тя е сгодена за брата на Уелския принц — Бъкингамския херцог.

— Добра жена си е намерил!

— А сега сме готови да дадем — Дик пресметна набързо — по хиляда франка за всяко от момичетата — плюс още хиляда за бащата на „сериозното“. Освен това — две хиляди, които вие да разпределите, както сметнете за най-уместно — той сви рамене, — на хората, които са извършили ареста, на съдържателя на дома и тъй нататък. Ще ви предам петте хиляди, като очаквам от вас веднага да се заемете с уреждането на въпроса. Задържаните може да освободите под гаранция, като впишете, че са били арестувани за нарушение на обществения ред, а предвидената глоба ще се плати утре в съда чрез трето лице.

Преди още началникът на полицията да заговори, Дик разбра по израза му, че работата ще се уреди. Човекът каза колебливо:

— Не съм вписал случая, защото те нямаха лични карти. Ще видя — дайте ми парите.

Един час по-късно Дик и Гос оставиха двете жени пред хотел „Мажестик“, където шофьорът на лейди Каролина спеше в двуместната й спортна кола.

— Не забравяйте — каза Дик, — че дължите на Гос по сто долара.

— Добре — съгласи се Мери. — Утре ще му дам чек — и нещо отгоре.

— И дума да не става! — Изумени, те се обърнаха към лейди Каролина, която се беше напълно окопитила и се бе надула като жаба от съзнанието за собствената си невинност. — Цялата история е едно безобразие. Не съм ви упълномощавала да давате сто долара на тези хора.

Очите на дребничкия Гос, застанал до колата, светнаха.

— Няма да ми платите?

— Разбира се, че ще плати — каза Дик.

Хилядите унижения, които Гос бе понасял навремето като кондуктор в лондонските автобуси, го накараха да пламне; загубил търпение, той тръгна под лунната светлина към лейди Каролина, изригна куп обидни думи по неин адрес и когато тя му обърна гръб с леден смях, направи крачка към нея и здраво ритна с малкия си крак прочутия й задник. Изненадана, лейди Каролина разпери ръце, политна напред и облечената й в моряшки костюм фигура пльосна по лице на тротоара.

В същия миг я смрази ядосаният глас на Дик:

— Мери, успокой я! Или след десет минути и двете ще бъдете оковани!

На връщане към хотела старият Гос не пророни дума. Едва когато отминаха казиното при Жуан ле Пен, където джазът кашляше и виеше, той въздъхна:

— Никога не съм виждал жени като тези. Познавал съм много от световноизвестните куртизанки, някои от тях много уважавам, но жени като тези никога не бях виждал.

Единадесета глава

Дик и Никол бяха свикнали да ходят заедно на фризьор — подстригваха ги и им измиваха косите в две съседни помещения. Никол чуваше как в съседната кабина щракат ножиците, дрънкат монетите, а бръснарят сипе своите „Voila!“ и „Pardon!“. На другия ден след неговото завръщане слязоха в града да се подстрижат и измият под парфюмирания полъх на вентилаторите.

Пред хотел „Карлтън“, чиито витрини упорито остават незасенени с щори през лятото, както вратите на многобройните пивници, мина една кола и в нея беше Томи Барбан. Никол го зърна за миг — лицето му беше замислено; когато я забеляза, той отвори широко очи и се оживи, а тя се смути. Изпита желание да тръгне натам, където отиваше той. Цял час при фризьора — сега това й изглеждаше един от многото пропилени часове, съставящи живота й, още един малък затвор. Фризьорката с бялата си престилка, лъхаща на пудра и одеколон, й напомняше за безброй милосърдни сестри от миналото.

В съседната стая Дик дремеше, загърнат с кърпа и с насапунисано лице. В огледалото пред Никол се отразяваше пътеката между мъжкото и дамското отделение и Никол трепна, когато видя, че Томи влиза и рязко завива към мъжкото помещение. Не без известна радост тя разбра, че ще последва разкриване на картите.

Дочу някои думи от началото — то вече започваше.

— Хелоу, искам да те видя.

— … сериозно?

— … сериозно!

— … напълно съгласен.

След минута Дик надникна в кабинката на Никол; по набързо изплакнатото му лице, загърнато с кърпата, се четеше лека досада.

— Твоят приятел се е напомпал. Иска да говори с двама ни, съгласих се, за да приключим. Ела!

— Но косата ми — подстригана е наполовина.

— Няма значение — ела!

Против волята си тя каза на смаяната фризьорка да свали кърпите.

Със съзнанието, че видът й е лош, тя последва Дик към изхода на хотела. Томи, който беше отвън, се поклони и целуна ръката й.

— Ще отидем в Кафе дез Алие — каза Дик.

— Където и да е — стига да сме сами — съгласи се Томи.

Седнаха под клонестите дървета, където изнасяха повечето маси през лятото, и Дик запита:

— Ще вземеш ли нещо, Никол?

— Цитронада.

— За мен малък коняк — каза Томи.

— Уиски „Блек енд уайт“ със сода — поръча Дик.

— Нямаме „Блек енд уайт“. Имаме само „Джони Уокър“.

— Жена ти не те обича — каза направо Томи. — Тя обича мен.

Двамата се изгледаха безпомощно. За мъже в такова положение е трудно да влязат в контакт; отношенията им се изразяват в това каква част от въпросната жена всеки от тях е притежавал или ще притежава, пречупват се през разполовения и образ, който ги лишава от непосредственост и свързва двамата като лоша телефонна линия.

— Един момент — каза Дик. — Donnez-moi du gin et du siphon.115

— Bien, monsieur.116

— Добре, продължавай, Томи.

— За мен е ясно, че с вашия брак е свършено. Няма какво повече да задържа Никол. Пет години чаках това.

— Да видим какво ще каже Никол.

Двамата обърнаха очи към нея.

— Дик, аз се привързах много към Томи.

Той кимна.

— Аз съм ти безразлична — продължи тя. — Всичко е само навик. След Розмари нещата не можаха никога да станат както по-рано.

Томи не се зарадва, че въпросът се поставя под такава светлина, и рязко се намеси:

— Ти не разбираш Никол. Отнасяш се с нея винаги като с пациентка, защото някога е била болна.

Разговорът им беше прекъснат от един натрапчив американец с неприятен вид, който продаваше току-що получените от Ню Йорк броеве на „Хералд“ и „Ню Йорк Таймс“.

— Предлагам ви всички новини, приятелчета — съобщи той. — Отдавна ли сте тук?

— Cessez cela! Allez ouste!117 — кресна Том — и се обърна към Дик: — Няма жена, която да търш…

— Приятелчета — отново ги прекъсна американецът, — вие мислите, че си губя времето — но мнозина други не мислят като вас. — Той извади от портфейла си една изрезка на вестникарска карикатура: на нея бяха изобразени презатлантически кораби, от които слизат безброй американци, нарамили торби със злато. — Да не мислите, че няма и аз да си топна в меда? Напротив, тъкмо обратното. Току-що пристигам от Ница заради обиколката на Франция.

Томи го прогони с едно гневно „allez-vous en“, а Дик извика след него:

— Кога колоната ще бъде тук?

— Всеки момент, приятелчета.

Накрая той си отиде, като им махна с ръка фамилиарно, а Томи отново се обърна към Дик:

— Elle doit avoir plus avec moi qu’avec vous.118

— Говори на английски! Какво искаш да кажеш с това „doit avoir“?

— Doit avoir? — Че с мен ще бъде по-щастлива.

— Ще бъдете нови един за друг. Но Никол и аз сме преживели много щастливи мигове, Томи.

— L’amour de famille119 — каза Томи презрително.

— А когато ти и Никол се ожените, това няма ли да бъде „l’amour de famille“?

Около тях настъпи такова раздвижване, че той бе принуден да замлъкне; колоната на колоездачите се зададе като змия по криволичещата крайбрежна улица; изневиделица изскочиха хора, допреди миг потънали в следобедната си дрямка, и се наредиха по тротоара.

Край колоездачите тичаха деца, улицата се задръсти от автомобили, в които се возеха хора с елегантни кожени якета с ресни, свиреха клаксони, за да предупредят за наближаващата колона, по вратите на ресторантите наизлязоха готвачи по фланелки, а откъм завоя се зададе колоната. Първият колоездач се беше откъснал от групата и работеше усърдно и уверено с педалите — той изскочи с червената си фланелка откъм клонящото към запад слънце под оглушителната смесица насърчителни възгласи. Следваха го трима други, напомнящи с движенията си стари парцалени кукли; краката им бяха жълти от спечената прах и пот, лицата — безизразни, очите — натежали от безкрайна умора. Томи се обърна към Дик:

— Мисля, че Никол иска развод — предполагам, че няма да създаваш трудности.

След челната група идваше рояк от петдесетина състезатели, проточили се в колона от двеста крачки; някои от тях се усмихваха срамежливо, други очевидно бяха изтощени, повечето бяха безразлични от умора. След тях тичаха малки момчета, следвани от няколко изостанали, но упорити състезатели, а най-накрая — камионетка, в която бяха натоварени катастрофиралите и отказалите се. Тримата се върнаха на масата. Никол искаше Дик да вземе инициативата, но той, изглежда, беше доволен да си седи с наполовина обръснато лице, което напълно отговаряше на нейната наполовина подстригана коса.

— Не е ли вярно, че вече не си щастлив с мен? — запита Никол. — Ако не съм аз, ще можеш да се заловиш за работата си — би могъл да работиш по-добре, ако се освободиш от грижата за мен.

Томи се размърда нетърпеливо.

— Това е безполезно. Никол и аз се обичаме — това е достатъчно.

— Добре тогава — каза докторът, — след като всичко е уредено, смятам, че можем да се върнем в бръснарницата.

Но Томи беше настроен войнствено:

— Има редица неща, които…

— Никол и аз ще поговорим за всичко — каза Дик спокойно. — Не се тревожи — по принцип съм съгласен, а Никол и аз се разбираме. По-добре е да избегнем разговорите между трима — така ще има по-малка вероятност да си кажем неприятни неща.

Томи не можеше да възрази срещу логиката на Дик, но в същото време френската кръв го тласкаше да демонстрира победата си.

— Нека се разберем, че от този момент нататък аз ще защищавам Никол, докато се уредят подробностите — каза той. — И ще те държа строго отговорен, ако злоупотребиш с обстоятелството, че все още сте под един покрив.

Дик кимна и се отдалечи към хотела, изпратен от очите на Никол, по-студени от всякога.

— Той постъпи честно — призна Томи. — Мила, ще бъдем ли заедно тази вечер?

— Предполагам, че да.

И тъй, всичко бе минало с минимум драматични сцени: Никол чувствуваше, че не е изненадала Дик, даваше си сметка, че той е бил подготвен и е очаквал всичко след случая с камфоровата течност. Все пак тя беше радостна и оживена, а старото желание да сподели това с Дик бързо се изпари. Но нейните очи проследиха фигурата му, която се смали като точка и се смеси с другите точки в лятната тълпа.

Дванадесета глава

Последния ден, преди да отпътува от Ривиерата, доктор Дайвър посвети изцяло на децата си. Той не беше вече млад, не хранеше приятни илюзии за себе си, затова искаше да ги запомни добре. Беше им обяснено, че ще прекарат зимата при леля си в Лондон, а по-късно ще посетят баща си в Америка. Според постигнатата уговорка не трябваше да уволнят „фройлайн“ без негово съгласие.

Той беше щастлив, че бе успял да даде тъй много на момиченцето. За момчето не беше тъй сигурен — винаги му беше неловко, че няма какво да даде на това малко същество, постоянно търсещо нежност и майчина ласка. Когато се сбогува с тях, изпита желание да сграбчи хубавите им главици и с часове да ги държи притиснати до себе си.

Прегърна стария градинар, който бе направил първата градина около вилата им преди шест години; целуна провансалската, която наглеждаше децата. Тя беше в дома им от дълги години, разплака се и падна на колене, а той я вдигна на крака и я успокои с триста франка. Никол щеше да спи до късно, както се бяха уговорили, затова остави бележка за нея и още една до Бейби Уорън, която току-що се бе завърнала от Сардиния и им гостуваше. Дик си напълни една голяма чаша от гигантската, висока три педи бутилка коняк с вместимост девет литра, която някой им беше подарил.

След това реши да остави багажа си на гарата в Кан и да хвърли последен поглед към брега пред хотела на Гос.

Когато Никол и сестра й пристигнаха на плажа сутринта, там бяха само първите му посетители — рояк деца. Слънцето, обкръжено от светлива корона, се сливаше с бялото небе и предсказваше горещ, безветрен ден. Келнерите зареждаха бара с допълнителни количества лед; един американец — фоторепортер от „Асошиейтед Прес“, нагласяваше съоръженията си под една ненадеждна сянка и вдигаше глава, щом чуеше стъпки по каменните стъпала. Евентуалните му жертви още спяха зад спуснатите щори на хотела, потънали в упоителен сън едва призори.

Когато Никол тръгна по плажа, забеляза Дик, седнал на една скала над главите им. Той не беше по бански костюм. Никол побърза да се скрие зад сянката на палатката за преобличане. След минута при нея дойде Бейби и каза:

— Дик е още тук.

— Видях го.

— Мисля, че би могъл да прояви малко деликатност и да си отиде.

— Това място е негово — в известен смисъл той го откри. Старият Гос винаги е казвал, че дължи всичко на Дик.

Бейби спокойно изгледа сестра си.

— Трябваше да го ограничим само с велосипедните му излети — забеляза тя. — Издигнеш ли някого, той се главозамайва, независимо на колко симпатичен се е правил.

— Дик ми беше добър съпруг в продължение на шест години — каза Никол. — През цялото това време не съм се чувствувала зле нито за миг благодарение на него; винаги е полагал всички усилия да ме предпазва от неприятности.

Бейби издаде долната си челюст леко напред и каза:

— За това е учил.

Сестрите седнаха и се смълчаха. Никол уморено премисляше нещата, а Бейби си правеше сметка дали да се омъжи, или не за последния кандидат за ръката и парите й — жених, доказал, че е от хабсбургско потекло. Всъщност тази мисъл не я занимаваше особено. От известно време любовните й приключения бяха досущ едни и същи; тя се превръщаше в изсушена стара мома, а връзките й имаха стойност повече като предмет на разговор, отколкото сами по себе си. Изпитваше удоволствие само тогава, когато разказваше за тях.

— Отиде ли си? — запита Никол след малко. — Мисля, че влакът му тръгва по обед.

Бейби погледна нагоре.

— Не. Преместил се е на по-горната тераса и говори с някакви жени. Така или иначе, сега има много хора и той няма да ни види.

Но Дик ги беше забелязал, когато те излязоха от палатката, и ги беше проследил с очи, докато изчезнаха отново. Той седеше с Мери Мингети и пиеше анизет120.

— Онази нощ, когато ни помогна, ти беше отново такъв, какъвто те знаехме едно време — казваше тя. — Освен накрая, когато се държа ужасно с Каролина. Защо не си винаги тъй мил? Можеш да бъдеш.

На Дик му се струваше невероятно, че Мери Норт може да му дава съвети как да се държи.

— Приятелите ти още те обичат, Дик. Но когато пиеш, казваш такива неприятни неща на хората. Това лято прекарах по-голяма част от времето си да те защищавам.

— Тази реплика е от едно от класическите произведения на доктор Елиът.

— Вярно. Никой не дава пет пари дали пиеш, или не… — Тя се поколеба. — Дори Ейб, когато беше най-пиян, не обиждаше хората като теб.

— Всички вие сте тъй досадни! — отвърна той.

— Но това сме, други няма! — възрази живо Мери. — Ако не искаш да бъдеш с приятни хора, опитай да общуваш с неприятните и ще видиш дали ще ти хареса! Хората искат само едно — да прекарват добре, а ако ти ги засягаш, режеш клона, на който седиш, рушиш опората си.

— Нима съм имал опора? — запита той.

Мери прекарваше добре, макар и да не съзнаваше това, макар и да бе седнала с него само защото я беше страх да му откаже. Тя отново отказа да пие и продължи:

— Всичко се дължи на слабост. Можеш да си представиш колко много ме засяга това, особено като имам предвид как свърши Ейб — колко ми е тежко да гледам как един добър човек става жертва на алкохола…

Лейди Каролина Сибли-Биърс слезе по стълбите с демонстративна грациозност.

Дик се чувствуваше добре, заредил се беше порядъчно — макар че нямаше още обед, беше му се събрало вече толкова, колкото човек изпива обикновено до вечерта, — но въпреки това се владееше, държеше се с Мери учтиво и сдържано. Очите му, за миг ясни като на дете, молеха за съчувствие, в тях се прокрадваше старата жажда да бъде харесван; те я уверяваха, че той е единственият мъж на света, а тя единствената жена… така си спестяваше необходимостта да извръща поглед към двете фигури — едната мъжка, другата женска, едната черна, другата бяла, — които се открояваха с метална отчетливост на хоризонта.

— По-рано ти ме харесваше, нали? — запита я той.

— Дали съм те харесвала? Обичах те! Всички те обичаха. Можеше да имаш, която пожелаеш, стига да поискаш…

— Между теб и мен винаги е имало нещо.

Тя мигом нагълта въдицата.

— Така ли, Дик?

— Винаги — знаех, че имаш трудности, знаех колко храбро ги посрещаш. — Но той усети познатото чувство, че вътрешно се залива от смях и че не ще може дълго да се сдържа.

— Винаги съм си мислила, че ти разбираш много неща — каза Мери с ентусиазъм. — Че знаеш за мен повече, отколкото всеки друг. Може би затова тъй се страхувах, когато не се разбирахме много добре.

Той я гледаше мило и приятелски, очите му загатваха, че зад този поглед се крие чувство; погледите им се сляха, примесиха се, разтопиха се един в друг. Но смехът, който го тресеше отвътре, ставаше неудържим — струваше му се, че той достига до ушите на Мери, затова сложи край на играта и двамата се завърнаха в реалния свят на средиземноморското слънце.

— Трябва да тръгвам — каза той. Когато се изправи, леко се олюля; вече не се чувствуваше добре, усещаше кръвообращението си забавено. Вдигна десница и с достоен за папата жест благослови плажа от височината на терасата. Няколко лица изпод сенниците се извърнаха и започнаха да го гледат.

— Отивам при него — каза Никол и се надигна на колене.

— Не — спря я Томи и решително я дръпна надолу. — Остави го.

Тринадесета глава

След като сключи новия си брак, Никол не скъса всички връзки с Дик, пишеха си по някои делови въпроси и за децата. Когато тя казваше — както често имаше навик: „Обичах Дик и никога няма да го забравя“, Томи отвръщаше: „Разбира се, че не — защо трябва да го забравяш?“

Дик откри кабинет в Бъфало, но очевидно не му провървя. Никол не можа да разбере какво му бе попречило; няколко месеца по-късно узна, че той се намира в един градец, наречен Батавия, в щата Ню Йорк, където практикува като интернист; по-късно — че отишъл в Локпорт, пак като интернист. По една случайност научи за живота му в Локпорт повече, отколкото по другите места: че често предприемал излети с велосипед, жените много го харесвали, а на бюрото му винаги имало разхвърляни ръкописи — важна монография на медицинска тема, почти привършена. Хората ценели добрите му обноски, веднъж се изказал блестящо на един конгрес по въпроса за сънотворните и възбудителните средства, обаче се заплел с някаква продавачка в колониален магазин, освен това срещу него било възбудено дело във връзка с лекарската му практика, така че напуснал Локпорт.

След това той не поиска да изпратят децата в Америка и не отговори на Никол, когато тя го запита дали се нуждае от пари. В последното писмо, което получи от него, той й съобщаваше, че практикува в Джинива, в щата Ню Йорк, и тя остана с впечатлението, че той има при себе си жена, която се грижи за домакинството му. Потърси Джинива в атласа, оказа се, че това е затънтен сред езерата градец, известен като приятно място. Може би — приятно й беше да мисли така — с време и неговата звезда щеше да изгрее отново, може би той изчакваше своя час както генерал Грант в Галена; последното известие от него носеше печатното клеймо на Хорнъл, щата Ню Йорк — съвсем малко градче, не много далеч от Джинива; едно беше сигурно — той се намира в някое от градчетата в тази част на страната.