Нежна е нощта

Първа глава

Дик кривна в напречния проход и продължи по окопа, стъпвайки по дренажа. Стигна до наблюдателницата, погледна за момент през процепа, след това сложи крак на стъпенката и надникна иззад бруствера. Пред него под сивото небе беше Бомон-Амел; отляво — печалното възвишение Тиепвал. Дик огледа местността с бинокъла си. Мъчително чувство беше заседнало като буца в гърлото му.

Продължи по окопа и намери другите, които го чакаха при следващия напречен проход. Беше възбуден, искаше да сподели с тях впечатленията си, да им обясни, макар че Ейб Норт бе воювал, а той не.

— През онова лято всяка педя от тази земя е струвала двадесет човешки живота — каза той на Розмари. Тя послушно погледна още оголената равнина, по която зеленееха засадените преди шест години фиданки. Ако Дик беше добавил, че около тях падат снаряди, в този следобед тя би му повярвала. Любовта й бе достигнала онази точка, при която тя започваше да се чувствува нещастна и отчаяна. Не знаеше как да постъпи — искаше да говори с майка си.

— Оттогава насам много хора умряха, а и ние скоро ще умрем — каза Ейб утешително.

Розмари с нетърпение чакаше Дик да продължи.

— Вижте тази малка рекичка — можем да стигнем до нея за две минути. На англичаните е бил нужен един месец, за да стигнат до нея — напред е вървяла цяла империя, пристъпвала е крачка по крачка, предните са загивали, задните редици са напирали. А друга империя бавно е отстъпвала, педя по педя, и е оставяла безброй трупове, осеяли полето като проснати прясно одрани кожи. В това поколение не ще се намери европеец да се впусне в такова нещо.

— Защо, в Турция току-що приключиха — каза Ейб. — А в Мароко…

— Това е различно. Западният фронт е нещо, което не може да се повтори, поне още дълго време. Младите мислят, че могат, но не биха могли. Те могат да повторят първата битка при Марна45, но не и това. Зад станалото тук стои религията, годините на изобилие, небивалата сигурност и съществувалите тогава точно установени междукласови отношения. Русите и италианците не се проявиха на този фронт. Необходима е била душевната нагласа, кореняща се в цялото ти съществуване, чак до детските години. Да си спомняш коледните вечери, пощенските картички с престолонаследника и годеницата му, малките кафенета във Валенсия, бирариите на Унтер ден Линден, брачните церемонии въз френските кметства, конните състезания в Англия и бакенбардите на прародителите.

— Генерал Грант измисли тоя род битки през шестдесет и пета година.

— Не е вярно — неговото беше само масово клане. Зад тази битка стоят Луис Карол46, Жул Вери, оня, който е написал „Ундина“47, провинциалните кюрета, играещи на кегелбан, женските благотворителни дружества в Марсилия и момичетата, съблазнявани в затънтените кътчета на Вюртемберг и Вестфалия. Това е било любовна битка — цял век буржоазна любов се е изляла тук. Тук е станала последната любовна битка.

— Искаш да прехвърлиш вината за сражението върху Д. Х. Лорънс48 — каза Ейб.

— Целият мой красив и сигурен свят е експлодирал тук, експлодирал е от обич към нещата, на които е държал — продължаваше Дик тъжно. — Не е ли вярно, Розмари?

— Не знам — отвърна тя със сериозно лице. — Вие знаете всичко.

Те изостанаха зад другите. Неочаквано около тях се изсипаха няколко камъчета и буци пръст и Ейб извика от следващата траншея:

— Духът на войната отново ме обхваща. Зад мен стои стогодишна любов към родния щат Охайо и аз ще взривя това укрепление. — Главата му се подаде зад насипа. — Вие сте мъртви — не знаете ли правилата? Това беше граната.

Розмари се засмя, Дик на свой ред взе шепа камъни, но ги остави.

— Не мога да се шегувам тук — каза той унило. — Сребърната нишка е скъсана, златният бокал е разбит и тъй нататък, един стар романтик като мен не може да поправи това.

— И аз съм романтик.

Те излязоха от добре възстановения окоп и видяха паметника на загиналите бойци от Нюфаундленд. Розмари зачете надписа и неочаквано се разплака. Както повечето жени тя обичаше да й казват как трябва да гледа на нещата и с удоволствие приемаше Дик да й обяснява кое е смешно и кое трагично. Но най-много искаше той да знае как тя го обича — чувствата й изместваха всичко останало и тя крачеше по бойното поле като в интересен сън.

Качиха се в колата и тръгнаха обратно към Амиен. Слаб топъл дъждец падаше върху новозасадената горичка и храстите. Минаваха край струпаните като погребални клади обезвредени снаряди, бомбени отломки, гранати, снаряжение — каски, щикове, приклади и ремъци, които от седем години гниеха на земята. Зад един завой изникна цяло море бели кръстове. Дик нареди на шофьора да спре.

— Ето онова момиче — то е още с венеца.

Той слезе от колата и тръгна към момичето, което стоеше объркано на входа на гробището с венец в ръка. Таксито й я чакаше. Тя беше червенокосо момиче от Тенеси, бяха я срещнали във влака същия ден преди обяд и тя им бе обяснила, че идва от Ноксвил, за да положи цветя на гроба на брат си. По лицето й имаше сълзи на отчаяние.

— Военното министерство сигурно ми е дало погрешен номер — изхълца тя. — На този номер има друго име. Търся го от два часа, а гробовете са толкова много.

— Ако бях на ваше място, щях да го оставя на който и да е гроб, без да гледам името — посъветва я Дик.

— Така ли смятате, че трябва да постъпя?

— Мисля, че брат ви би желал да постъпите точно тъй.

Смрачаваше се и дъждът се усили. Ти положи венеца на първия гроб до входа и прие предложението на Дик да освободи таксито и да се върне в Амиен с тяхната кола.

След разигралата се пред очите й сцена Розмари отново се разплака — общо взето, денят бе излязъл доста сълзлив за нея, но тя чувствуваше, че е научила нещо, макар че не можеше да каже какво точно. По-късно тя си спомняше за щастливите часове на този следобед — един от онези празни откъм събития промеждутъци от време, които в момента изглеждат само свръзка между минали и бъдещи радости, а се оказва, че всъщност те са самата радост.

Амиен се оказа задрямал град, в който стъпките кънтяха; той беше мрачен, все още опечален от войната подобно на някои железопътни гари: Гар дю нор в Париж и Ватерло в Лондон. През деня човек се чувствува потиснат в такива градове с техните малки трамвайчета отпреди двадесет години, които прекосяват сивия паваж на широкия площад пред катедралата, дори самото време — дъждовно или не — изглежда останало от миналото, безцветно като стари фотографии. Но когато се свечери, най-хубавото от френския живот отново заема мястото си в картината — усмихнатите проститутки, мъжете, които спорят в кафенетата и стотици пъти казват: „Voala“, двойките, склонили глава до глава, запътили се към никъде, което е най-евтиното, но и най-приятно място. Докато чакаха влака, седнали в залата с висок свод, който поглъщаше дима, глъчката и звуците на музиката, оркестърът засвири в тяхна чест „Yes we have no Bananas“49 и те изръкопляскаха, за да не оскърбят диригента. Момичето от Тенеси забрави скръбта си, развесели се, дори започна да флиртува с Дик и Ейб, да ги стрелка с очи. Те добродушно се шегуваха с нея.

Оставиха зад себе си момчетата от Вюртемберг, пруските гвардейци, алпийските стрелци, мобилизираните работници от Манчестър и възпитаниците на „Итън“ да гният под топлия дъжд и се качиха на влака за Париж. Ядоха сандвичи с мортадела и сирене „Бел паезе“, приготвени от ресторанта на гарата, и пиха „Божоле“. Никол беше разсеяна, хапеше неспокойно устни и четеше пътеводителите за бойното поле, които Дик бе донесъл — впрочем той предварително бе поучил набързо въпроса, беше го опростил по свойствения нему начин до такава степен, че посещението им бе добило известно сходство с устройваните от него вечери.

Втора глава

Когато стигнаха в Париж, Никол се почувствува твърде изморена, за да отиде на тържественото откриване на изложбата на декоративни изкуства, както бяха предвидили. Оставиха я в хотела „Роа Жорж“ и когато тя изчезна зад стъклените врати, върху които светлините на преддверието чертаеха пресичащи се отражения, Розмари престана да се чувствува потисната. Никол беше силна личност, която за разлика от майка й можеше и да не бъде винаги добре разположена, поведението й не винаги можеше да се предрече. Розмари се боеше малко от нея.

В единадесет часа тя седна заедно с Дик и с Ейб и Мери Норт в едно току-що открито плаващо кафене на Сена. Реката отразяваше светлините на мостовете и пречупваше на множество късчета студеното отражение на луната. В неделните дни, някога, когато Розмари и майка й живееха в Париж, те се качваха на параходчето до Сюрен и крояха планове за нейното бъдеще. Парите им бяха малко, но мисис Спиърс хранеше амбиции за Розмари и бе тъй уверена в красотата и, че винаги бе готова да ги похарчи за неща, които да подчертаят външността й; Розмари на свой ред се надяваше да се отплати на майка си, когато дойде успехът…

Откакто бяха в Париж, от Ейб Норт непрекъснато лъхаше на винена бъчва; очите му бяха кръвясали от слънцето и от алкохола. За първи път Розмари си даде сметка, че той се отбива навсякъде, където може да пийне по чаша, и се чудеше как Мери Норт понася това. Мери беше спокойна: или мълчеше, или се смееше, така че Розмари почти нищо не знаеше за нея. Тя харесваше правата черна коса, отметната небрежно назад, която от време на време падаше косо по страната й, почти закриваше едното око и тогава Мери отмяташе глава и приглаждаше непокорните кичури.

— Тази вечер ще се приберем рано; щом допием чашите си, ставаме, Ейб. — Мери говореше весело, но в гласа й прозвуча загриженост. — Ще завали и ще се намокрим.

— Вече е доста късно — каза Дик. — Най-добре е всички да тръгваме.

Благородното лице на Ейб придоби малко упорито изражение и той живо се възпротиви:

— О, не. — Замълча, после предложи: — Не, ще поръчаме още една бутилка шампанско.

— Аз няма да пия повече — каза Дик.

— Имам предвид Розмари, не теб. Тя е закоравяла алкохоличка — в банята си държи бутилка джин, майка й ми разказа.

Той изля остатъка от бутилката в чашата на Розмари. Първия ден в Париж й беше прилошало от разхладителни питиета; след това не бе пила нищо, но сега вдигна чашата с шампанско и отпи от нея.

— Но какво е това? — учуди се Дик. — Нали ми казахте, че не пиете?

— Не съм казала, че никога няма да пия.

— Какво ще каже майка ви?

— Ще изпия само тази чаша. — Тя изпитваше нужда да изпие шампанското си. Дик пиеше, не много наистина, но все пак пиеше, и тя се надяваше, че като пие, може би ще се приближи до него, ще придобие нещо, което й е необходимо. Бързо отпи от чашата си, задави се и каза: — Освен това вчера имах рожден ден, навърших осемнадесет години.

— Защо не ни казахте? — възмутиха се те.

— Знаех, че ще вдигнете голям шум и ще си създадете много труд заради мен. — Тя довърши шампанското си. — Така че сега празнуваме.

— В никакъв случай — каза Дик категорично. — Утре вечер ще отпразнуваме рождения ви ден, не забравяйте това. Осемнадесет години е много важна възраст.

— Навремето мислех, че докато не навършиш осемнадесет години, нищо няма значение — каза Мери.

— Това е вярно — съгласи се Ейб. — А после е същото.

— За Ейб нищо няма значение, докато не се качи на кораба — каза Мери. — Този път действително има план за всичко, което ще направи, когато пристигне в Ню Йорк. — Тя говореше като човек, уморен да казва неща, в които вече не вярва; личеше, че пътят, който двамата с мъжа й следваха или не успяваха да следват, е всъщност само в сферата на намеренията.

— Той ще композира в Америка, а аз ще се занимавам с пеене в Мюнхен, така че, когато отново се съберем, няма да има нищо невъзможно за нас.

— Това е чудесно — възхити се Розмари, изпаднала вече под влиянието на шампанското.

— Междувременно още една капка шампанско за Розмари. Така тя по-добре ще успее да установи наличието на лимфатичните си жлези. Те започват да функционират едва на осемнадесет години.

Дик, който обичаше Ейб, но отдавна беше загубил надежда в него, се засмя снизходително:

— От медицинска гледна точка това не е вярно и освен това ставаме.

Ейб схвана, че с него се отнасят малко покровителствено, и продължи шеговито:

— Нещо ми подсказва, че следващият ми успех в Бродуей ще дойде дълго преди да си завършил твоя трактат.

— Надявам се — каза Дик с равен глас — Надявам се. Може дори да се откажа от това, което ти наричаш „трактат“.

— О, Дик! — възкликна Мери изненадана и разтревожена. Розмари никога не беше виждала лицето на Дик тъй безизразно; тя почувствува, че се казва нещо много важно и за малко не извика заедно с Мери: „О, Дик!“

Но Дик отново се засмя и добави:

— … Да го изоставя, за да се заема с друг. — И стана от масата.

— Но, Дик, седни. Искам да знам…

— Ще ти кажа друг път. Лека нощ, Ейб, лека нощ, Мери.

— Лека нощ, Дик — усмихна се Мери мило, сякаш й беше приятно да остане на почти опустелия кораб. Тя беше добра, храбра жена, следваше мъжа си навсякъде, нагаждаше се според него, без да успее да го отклони дори една крачка встрани от пътя, по който вървеше, и понякога с отчаяние си мислеше колко дълбоко в него бе залегнало онова, поради което тя се опитваше да го напътствува. Въпреки всичко тя излъчваше нещо хубаво, сякаш беше талисман.

Трета глава

— Какво е това, от което сте се отказали? — запита Розмари и погледна съсредоточено Дик в таксито.

— Не е нещо важно.

— Да не би да сте учен?

— Доктор по медицина.

— О! — Тя се усмихна възхитено. — И баща ми беше лекар. Но защо тогава вие не… — Тя замлъкна.

— Няма никаква тайна. Не мислете, че съм се компрометирал на върха на кариерата си и сега се укривам в Ривиерата. Просто не практикувам. Кой знае, един ден навярно ще започна отново.

Розмари безмълвно вдигна лице към него, за да я целуне. Той я погледна, сякаш не разбираше. След това я прегърна през раменете, потърка бузата си до нежната й страна и я изгледа продължително.

— Такова хубаво дете — каза той сериозно.

Тя му се усмихна и започна да си играе с реверите на дрехата му.

— Влюбена съм във вас и в Никол. Всъщност това е тайната ми — не мога дори да говоря за вас пред никого, защото не искам хората да знаят колко чудесен сте вие. Честна дума — обичам вас и Никол — и двама ви.

Той беше чувал това много пъти — дори думите бяха същите.

Тя се приближи до него тъй плътно, че той престана да различава чертите й, престана да вижда младостта й и я целуна, стаил дъх, без да мисли повече за нейната възраст. Тя се облегна на ръката му и въздъхна.

— Реших да се откажа от вас — каза тя. Дик трепна — нима бе казал пред нея нещо, което тя бе изтълкувала като доказателство, че има поне отчасти права върху него?

— Но това е много лошо от ваша страна — успя да каже той шеговито, — точно сега, когато започнах да се увличам.

— Обичах ви тъй… тъй много. — Гласът й затрепера, сякаш това бе продължавало години.

Той знаеше, че е най-добре да се засмее, но се чу да казва:

— Вие сте не само красива, вие вършите нещата със смях. Когато играете на влюбена или на свенлива, всичко излиза убедително.

В мрачната като пещерна дупка кабина на таксито, изпълнена с уханието на парфюма, който Розмари бе купила заедно с Никол, тя отново се приближи и се притисна до него. Той я целуна, без да изпита удоволствие от това. Знаеше, че в нея има страст, но тя не гореше в очите й, той не я намираше в устните й; от дъха й слабо лъхаше на шампанско. Тя отчаяно се притисна към него, той отново я целуна и се вледени от невинността на нейната целувка, от погледа й, отправен в същия момент към нощната тъмнина, към мрака на света. Тя още не знаеше, че красотата е нещо, което се таи в сърцето; когато тя разбереше това и се почувствуваше частица от страстта на вселената, той можеше да я вземе без колебание и угризение.

Стаята й в хотела беше диагонално срещу тяхната и по-близо до асансьора. Когато стигнаха до нейната врата, тя неочаквано каза:

— Знам, че не ме обичате — дори и не очаквам това. Но вие попитахте защо не съм ви казала за рождения си ден. Ето казвам ви и сега: вместо подарък за рождения ми ден, искам да дойдете за малко в стаята ми и да чуете какво ще ви кажа. Само за минутка.

Те влязоха, той затвори вратата и Розмари застана близо до него, но без да го докосва. Нощта беше изпила цвета на лицето й — сега тя беше бледа, бял карамфил, останал след бала.

— Когато се усмихвате… — той отново можеше да се държи с нея бащински, може би поради близкото присъствие на Никол — все си мисля, че ще видя празното място на някой млечен зъб.

Но той бе закъснял — тя се приближи до него и отчаяно прошепна:

— Вземете ме.

— Къде да ви взема?

Той се вцепени от удивление.

— Хайде — шепнеше тя. — О, моля ви, хайде, каквото вършат другите. Ако не ми е приятно — нищо, никога не съм очаквала да ми хареса, винаги ми е била противна мисълта за това, но сега не. Искам да ме вземете.

Тя беше учудена от самата себе си — никога не бе предполагала, че ще може да говори така. Това бяха неща, които бе само чела, виждала, за които бе мислила през десетте години, прекарани в пансиона. Изведнъж разбра, че тази е една от най-големите й роли, и се впусна в нея разпалено.

— Това не трябва да стане така — каза Дик замислено. — Не е ли виновно шампанското? Хайде да се опитаме да забравим.

— О, не. Искам да го направите, вземете ме, покажете ми. Аз съм напълно ваша и искам да бъда.

— А не ви ли минава през ума колко много ще страда Никол?

— Тя няма да знае — това няма да има нищо общо с нея.

— Освен това аз обичам Никол… — продължи той меко.

— Но можете да обичате повече от един човек, нали? Както аз обичам мама и обичам вас — повече дори. Сега ви обичам повече.

— … и още нещо — сега не сте влюбена в мен, но може би ще се влюбите след това нещо, което искате, и ще си объркате живота от самото начало.

— Не, обещавам, че няма да ви видя повече. Ще взема мама и ще заминем веднага за Америка.

Последното й хрумване не му хареса, споменът за младостта и свежестта на устните й беше твърде пресен. Заговори с друг тон:

— Вие просто сте в особено настроение.

— О, моля ви, дори и да имам бебе, няма нищо. Може да замина за Мексико, както направи едно момиче от студиото. Това е тъй различно от всичко, което някога съм си мислила. Неприятно ми беше, когато ме целуваха сериозно. — Той разбра, че тя все настоява това да стане. — Някои от тях бяха с големи зъби, но вие сте съвсем различен и хубав. Искам да го направите.

— Вие сигурно си мислите, че хората просто се целуват по особен начин, и искате от мен да ви целуна.

— О, не ми се подигравайте — не съм дете. Знам, че не ме обичате. — Тя изведнъж стана смирена и спокойна. — Не се и надявах на толкова много. Знам, че съм нищо във вашите очи.

— Глупости. Но в моите очи вие сте млада — „… и твърде много трябва да те уча!“ — добави той мислено.

Розмари чакаше, задъхана и нетърпелива, а Дик продължи:

— И освен това нещата не стоят така, че това да стане тъй, както вие искате.

Лицето й посърна от смущение и разочарование и Дик механично добави:

— Ние ще трябва просто… — Той замлъкна, последва я до леглото и седна до нея. Тя плачеше. Той не беше объркан поради етични съображения — това, което тя искаше, беше невъзможно, от която и страна да го погледнеше, но все пак за момент обичайното му самообладание, уравновесеността му го бяха напуснали.

— Знаех, че няма да искате — ридаеше тя. — Знаех, че напразно се надявам.

Той стана.

— Лека нощ, дете! Неприятно е, но няма как. Да забравим това. — Той каза набързо думите, които беше свикнал да казва на пациентите, преди да заспят. — Толкова много хора ще ви обичат и може би ще е добре, когато срещнете първата си любов, да бъдете непокътната, и душевно също. Старомодно схващане, нали? — Тя вдигна лице към него и видя, че той тръгва към вратата; гледаше го, без да е разбрала нито една дума от онова, което й бе казал, видя как той бавно направи още една крачка, обърна се, погледна я отново — тя изпита желание да го сграбчи, да го разкъса, искаше устата му, ушите му, яката на дрехата му, искаше да го прегърне и да го погълне — и ръката му хвана дръжката на вратата. Тогава тя се отказа от по-нататъшни опити и се отпусна на леглото. Когато вратата се затвори, тя стана, отиде до огледалото и през сълзи започна да четка косата си. Сто и петдесет движения с четката, както винаги, след това още сто и петдесет. Когато ръката я заболя, тя продължи с другата.

Четвърта глава

Събуди се отрезвена и засрамена. Красивият й образ в огледалото не й вдъхна увереност, а само й напомни вчерашната болка: писмото, препратено от майка й — момчето, което я бе завело на бала в Йейлския университет миналата есен, й известяваше, че е в Париж, — също не помогна, всичко това изглеждаше далечно. Тя излезе от стаята, предстоеше й двойно изпитание — неудобството да погледне Дик и Никол в очите. Но когато двете се срещнаха и тръгнаха по проби, това й чувство беше скрито зад було, както бяха прикрити и чувствата на Никол. Двете тръгнаха заедно по проби. Все пак изпита облекчение, когато Никол каза по адрес на една смутена продавачка: „Повечето хора са уверени, че другите изпитват към тях много по-силни чувства, отколкото в действителност — мислят си, че хората изпитват към тях или голяма симпатия, или антипатия.“ Вчера в своята експанзивност Розмари би се подразнила от тази забележка — но днес, в желанието си да омаловажи случилото се, тя жадуваше да чуе такова нещо. Възхищаваше се от красотата и ума на Никол, освен това за първи път в живота си изпитваше завист. Преди да напуснат хотела на Гос, майка й бе казала с онзи делничен тон, с който Розмари знаеше, че тя казва най-важните неща, че Никол е извънредно красива, от което явно се подразбираше, че Розмари не е тъй красива. Това не бе засегнало Розмари, която едва неотдавна бе получила възможност да разбере, че има хубава външност — тя гледаше на привлекателността си по-скоро като на нова придобивка, отколкото като на нещо, което винаги е било нейно, тъй както гледаше на френския си език. Въпреки това в таксито тя погледна Никол и я сравни със себе си. Хубавото тяло, деликатната уста, понякога стисната, понякога с устни, очакващо полуотворени към света, всичко в нея беше привлекателно и предразполагаше към романтични чувства. Виждаше се, че Никол е била хубава като младо момиче, че ще бъде красива и по-късно, когато кожата й се опъне на високите скули — залог за това бяха чертите й. По-рано тя беше саксонски тип — русокоса и белокожа, косите й светлееха като облак и привличаха погледа повече, отколкото тя самата; сега, с потъмнели коси, тя беше още по-хубава.

— Ето къде живеехме. — Розмари посочи една къща на Рю де Сен Пер.

— Това е странно. Защото, когато бях на дванадесет години, майка ми, Бейби и аз живяхме там една зима. — И тя показа хотела на отсрещната страна на улицата. Двете опушени фасади ги гледаха като сиво ехо от детството.

— Току-що бяхме построили къщата при Лейк Форест и пестяхме — продължи Никол. — Поне Бейби, аз и гувернантката пестяхме, а мама пътуваше.

— И ние пестяхме — каза Розмари и си даде сметка, че тази дума има различно съдържание за тях двете.

— Мама винаги се изразяваше деликатно, когато говореше за този хотел, и го наричаше малък хотел. — Никол се засмя със свойствения си сдържан, но заразителен смях. — Искам да кажа, наричаше го „малък“ вместо „евтин“ хотел. Когато някои наши изискани приятели ни питаха къде живеем, ние никога не казвахме: „В една мрачна дупка в апашкия квартал, където за щастие има течаща вода“, а обяснявахме: „В един малък хотел“, с което намеквахме, че големите хотели са твърде шумни и просташки за хора като нас. Приятелите естествено винаги разбираха тези прозрачни хитрини и ги разказваха на всички, но майка ми твърдеше, че в техните очи се издигаме като хора, които познават Европа. Тя, разбира се, познаваше Европа; по рождение беше германка. Но майка й е била американка, тя самата е израснала в Чикаго и беше повече американка, отколкото европейка.

Оставаха още две минути до уречения час, в който трябваше да се срещнат с другите, и Розмари още веднъж промени своята „нагласа“, когато слизаха от таксито на улица Гинемер срещу Люксембургската градина. Щяха да обядват в апартамента на Ейб и Мери Норт, който гледаше към зеления парк. Някои от мебелите бяха вече вдигнати. Денят изглеждаше на Розмари различен от предишния. Когато застана лице срещу лице с Дик, погледите им се срещнаха и докоснаха като птичи крила. След това всичко беше наред, всичко беше чудесно и тя знаеше, че той започва да се влюбва в нея. Беше безумно щастлива, усещаше как вълнението на топли вълни се разлива по тялото й. Свежата, ясна увереност се усилваше и пееше в нея. Почти не обръщаше очи към Дик, но знаеше, че всичко е наред.

След обяда Дайвърови, двамата Норт и Розмари тръгнаха към салона на „Франко-Америкън Филмс“. С тях дойде и Колис Клей, младежът от Ню Хейвън, на когото Розмари беше телефонирала. Той беше от щата Джорджия, със здраво вкоренени, неизменни като клишета схващания на южняците, получили образованието си в Северните щати. Миналата зима тя го бе смятала за привлекателен — веднъж си бяха държали ръцете в една кола на път от Ню Хейвън за Ню Йорк; сега той не съществуваше за нея.

В прожекционната зала тя седна между Колис Клей и Дик, докато кинооператорът си нагласяваше ролките на „Татковото момиче“, а един чиновник от компанията — французин, се въртеше около нея и се опитваше да говори американски сленг.

— Yes, boy — каза той, когато се оказа, че нещо не е наред с прожекционния апарат, — I have not any bananas.50 — След това светлините угаснаха, чу се щракането и познатото бръмчене. Най-после тя беше сама с Дик. Погледнаха се в полумрака.

— Скъпа Розмари — каза тихо той. Раменете им се допряха. Никол, на края на реда, неспокойно се раздвижи, а Ейб закашля неудържимо и се изсекна, след това всички утихнаха и филмът започна.

Ето я на екрана — ученичката отпреди една година, с коса, разпусната по гърба на плътни вълни като на статуетка от Танагра51; ето я — тъй млада и невинна, — плод на нежните грижи на майка й; ето я — въплъщаваща младостта на нацията, към която принадлежеше, за да изгради пред покварените й очи образ на захаросана кукла. Спомни си как се бе чувствувала в тази рокля, млада и свежа под хладната коприна.

Татковото момиче, милото храбро момиченце, колко много изстрада! То беше тъй сладко, миличко! Но пред неговите юмручета покварата и нечистите желания отстъпваха; съдбата забавяше крачките си, неизбежното ставаше избежно; силогизмите, диалектиката, логиката губеха сила. Жените забравяха мръсните си чинии в къщи и плачеха; дори сега една жена в салона плака тъй продължително, че едва ли не стана централна фигура за сметка на Розмари. Плака непрекъснато, през целия филм, за който бяха изразходвали цяло състояние: в столовата, декорирана от Дънкан Файф52, на летището и по време на надбягването с платноходки, представено всичко на всичко в два кадъра, в метрото и накрая в банята. Но Розмари възтържествува — душевната й чистота, нейната смелост и непоколебимост се наложиха над изпълнения с вулгарност свят, на който тя противопоставяше необходимото и гледаше с лице, което годините не бяха още превърнали в маска; въпреки всичко филмът беше тъй вълнуващ, че спечели сърцата на зрителите. Имаше малко прекъсване, през което лампите светнаха, и след аплодисментите Дик й каза искрено:

— Аз съм просто удивен. Вие ще станете една от най-добрите драматични актриси.

След това „Татковото момиче“ продължи: заредиха се по-щастливи дни и накрая на екрана застанаха Розмари и нейният родител, събрали се отново заедно, а бащиният комплекс бе тъй очевиден, че Дик, като психолог, потръпна от долнопробната сантименталност. Екранът потъмня, лампите светнаха и моментът настъпи.

— Наредих още нещо — съобщи Розмари на цялата компания, — ще направят пробни кадри с Дик.

— Какво ще направят?

— Пробни снимки, ей сега ще ги направят.

Настъпи тягостна тишина — нарушиха я Ейб и Мери Норт, които не успяха да сдържат смеха си. Розмари наблюдаваше Дик — думите й бавно стигнаха до съзнанието му и ирландското му лице се сгърчи; изведнъж тя си даде сметка, че е направила някаква грешка с предложението, което смяташе за най-силната си карта, макар и да не подозираше още, че тази карта не можеше да бъде печеливша.

— Не искам никакви пробни снимки — каза Дик твърдо; след това, като прецени положението, продължи шеговито: — Розмари, съжалявам. Киното е хубава кариера за една жена, но, ей богу, няма да позволя да ме снимат. Аз съм стар учен, затънал до гуша в личния си живот.

Никол и Мери иронично го подканиха да използува представилата се възможност; опитваха се да го дразнят, и двете леко засегнати, че не бяха предложили на тях пробен сеанс пред фотокамерата. Но Дик приключи въпроса с една малко язвителна бележка по адрес на мъжете актьори.

— Най-страшният пазач стои пред вратата, зад която няма нищо — каза той. — Може би защото празнотата е твърде срамна и трябва да бъде ревниво скривана.

Влязоха в таксито тримата: Дик, Розмари и Колис Клей — смятаха да оставят Колис Клей по пътя, а Дик да заведе Розмари на един чай, от който Никол и двамата Норт се бяха отказали, за да свършат нещата, които Ейб бе отлагал до последния момент. В таксито Розмари му каза укорително:

— Надявах се, ако пробните снимки излязат сполучливи, да занеса лентата в Калифорния. И ако я харесат — да станете мой партньор в някой филм.

Дик остана поразен.

— Много мило от ваша страна, но предпочитам да гледам вас на екрана. Не съм виждал по-мило създание.

— Това е знаменит филм — каза Колис. — Четири пъти го гледах. Познавам едно момче в Ню Хейвън, което го гледа десетина пъти. Веднъж отиде чак до Хартфорд, за да го гледа пак. Когато заведох Розмари в Ню Хейвън и поисках да й го представя, той така се смути, че избяга. Можете ли да си представите? Това малко момиче им взема ума.

Дик и Розмари се спогледаха, искаха да бъдат сами, но Колис не се сещаше.

— Ще ви оставя там, където отивате, и ще продължа — предложи той. — Отседнал съм в „Лутеция“.

— Ние ще ви оставим — каза Дик.

— За мен ще бъде по-лесно. Никак няма да ме затрудните.

— Мисля, че ще бъде по-добре ние да ви оставим и да продължим.

— Но… — започна Колис; накрая разбра и започна да се уговаря с Розмари кога ще я види отново.

Той си отиде, незначителен като сянка, но тежък като воденичен камък — нежеланият винаги е такъв. Двамата се изненадаха приятно, когато колата спря на адреса, даден от Дик. Той пое дълбоко дъх.

— Ще влезем ли?

— Все ми е едно — отвърна Розмари. — Ще направя, каквото искаш.

Той се замисли.

— Почти съм длъжен да вляза, тя иска да купи картини от един мой приятел, който има нужда от пари.

Розмари приглади издайнически разрошените си коси.

— Ще останем само пет минути — реши той. — Тези хора няма да ти харесат.

Тя предположи, че хората, които ще срещне, са скучни и прости или грубияни и пияници, или досадни и натрапчиви, или някакъв друг вид хора, които Дайвърови отбягваха. Бе напълно неподготвена за онова, което се разкри пред очите й.

Пета глава

Къщата всъщност беше част от двореца на кардинал Дьо Рец на Рю Мосю, но веднъж преминал прага, човек не виждаше нищо от миналото, нито от настоящето, поне от онова настояще, което Розмари познаваше. Външната черупка, зидарията, по-скоро приютяваше бъдещето; това действуваше като електрически шок, обтягаше нервите и беше толкова противоестествено, колкото закуска от попара с ядки и опиум — след прага, ако това можеше да се нарече праг, следваше дълъг стоманеносив хол със сребриста украса и безброй вградени под най-необикновен ъгъл огледални плоскости. Ефектът беше различен от която и да било част от изложбата на приложните изкуства, защото тук хората бяха не зрители, а участници. Розмари изпитваше измамното и екзалтирано чувство, че е сред декори, и подозираше, че всички присъствуващи се чувствуват като нея.

Имаше тридесетина души, повечето от тях жени, всички изградени като характери под влиянието на Луиза М. Олкът53 или мадам Де Сегюр54, в тази обстановка те се движеха тъй предпазливо и прецизно, както човешка ръка, която събира остри натрошени стъкла. Както поотделно, така и взети заедно, те бяха чужди на околната обстановка, не можеха да се почувствуват част от нея по онзи начин, по които човек може да почувствува част от себе си произведение на изкуството и по такъв начин да го притежава, макар и мислено. Никой не знаеше какво означава тази стая, защото тя въплъщаваше нещо друго, беше всичко онова, което една стая не е; да се съществува в нея, бе тъй трудно, както да се върви по хлъзгава ескалаторна лента, никой не успяваше да стори това освен по начин, напомнящ движенията на ръка, провираща се между натрошени стъкла, и държането на повечето от присъствуващите можеше да се определи именно тъй.

Измежду тях имаше два вида хора. Имаше американци и англичани, живели разгулно през цялата пролет и лято, така че каквото и да предприемеха, подтикът беше нервната им възбуда. В отделни моменти те бяха спокойни и отпуснати, след това избухваха, неочаквано се скарваха, получаваха нервни кризи, прелъстяваха се. Другата група — бихме могли да ги наречем използвачите — се състоеше от хора паразити, умеещи да се присламчват, които в сравнение с останалите бяха трезвомислещи, сериозни, които имаха цел в живота и нямаха време за глупости. При наличната обстановка те най-добре запазваха равновесието и доколкото можеше да има тон на държане в модернистичната наредба, изградена върху безсъдържателни стойности, той се диктуваше от тях.

Чудовището Франкенщайн55 мигом погълна Дик и Розмари — то незабавно ги раздели и Розмари с учудване откри, че всъщност тя е една лицемерна дребна особа, че гласът й звучи фалшиво, и изпитваше желание режисьорът й час по-скоро да дойде. Но помещението беше изпълнено с такова неспокойно пърхане на криле, че тя не смяташе своето положение за по-нелепо от това на останалите. А и наученото по-рано си каза думата и сред поредица от обръщания кръгом и полукръгом, след неколкократно включване към една или друга група тя се намери срещу едно стройно, елегантно момиче с мило момчешко лице. Двете поведоха нещо, което условно може да се нарече разговор, всъщност вниманието на Розмари беше насочено към разговора, който се водеше няколко крачки встрани от нея до причудливата стълба от оксидирана стомана. Там, на едно канапе, седяха три млади жени. И трите бяха високи и слаби, с малки глави, с грижливо подредени като на манекен коси; докато разговаряха, главите им грациозно се поклащаха над тъмните, добре скроени костюмчета ту като цветя с дълги дръжки, ту като глави на качулати кобри.

— О, те са интересни — каза една от тях с дълбок мелодичен глас. — Едни от най-интересните хора в Париж и аз съм последната, която би отрекла това. Но все пак… — тя въздъхна — тези фрази, които той непрекъснато си повтаря — „най-старият обитател, изгризан от мишките“. Човек се смее само първия път.

— Предпочитам хора, чийто живот не е тъй равен, а е по-набразден — каза втората, — освен това тя не ми харесва.

— Никога не са ми се стрували особено интересни, нито те, нито антуражът им. Мистър Норт например е безхарактерен.

— Той не е наред — каза първата. — Но трябва да се признае, че въпросната личност може да бъде един от най-обаятелните хора.

Едва сега Розмари разбра, че те говорят за Дайвърови, и тя се вцепени от възмущение. Същевременно нейната събеседница със синя колосана блузка, с ясносини очи, румени страни и костюм в миши цвят, хубава като изрязана от реклама, се впусна в разговор. Правеше отчаяни усилия да създаде контакт с Розмари, страхуваше се, че събеседницата й не и обръща внимание, и без да иска, се разголи — сега я прикриваше само полупрозрачното було на веселия й тон и с отвращение Розмари я видя такава, каквато беше.

— Не може ли да обядваме заедно, или да вечеряме, или пък да обядваме вдругиден? — запита момичето умолително.

Розмари се огледа за Дик и го откри до домакинята, с която той говореше още от идването им. Погледите им се срещнаха, той леко й кимна и в същия момент трите кобри я забелязаха, дългите им вратове се извърнаха към нея и те я стрелнаха с критични погледи. Тя отвърна на погледа им предизвикателно, с което искаше да им покаже, че е чула техния разговор. След това се избави от взискателната си събеседница, като се сбогува учтиво, но малко рязко — по начин, който току-що бе научила от Дик, и тръгна към него. Домакинята, висока богата американка, демонстрираше безгрижно американско благоденствие и задаваше на Дик безброй въпроси за хотела на Гос, където очевидно искаше да отседне, опитвайки се упорито да преодолее неговата сдържаност. Присъствието на Розмари й припомни, че забравя домакинските си обязаности, тя се огледа наоколо и каза:

— Запознахте ли се с някой забавен човек, запознахте ли се с мистър… — Тя се огледа за някой от мъжете, който би могъл да заинтересува Розмари, но Дик каза, че е време да си вървят. Те си тръгнаха веднага, прекосиха резкия праг на бъдещето и отново видяха миналото, въплътено в каменната фасада отвън.

— Беше ужасно, нали? — каза той.

— Ужасно — отвърна тя като послушно ехо.

— Розмари!

— Какво? — промълви тя сподавено.

— Много ми е мъчно за това, което стана. Тя се затресе в мъчителни ридания.

— Имаш ли кърпичка? — запита го тя с разтреперан глас.

Но за сълзи нямаше време, сега се чувствуваха като любовници и жадно се нахвърлиха върху кратките мигове, докато навън през прозорците на таксито зеленикавите и жълтеникавите отблясъци на небето помръкваха, а огненочервените, призрачно зелените и сините като пламък на светлинен газ реклами заблестяха през булото на ръмящия дъжд. Наближаваше шест часът, улиците се оживяваха, бистрата светеха и когато таксито се насочи на север, Плас дьо ла Конкорд отмина край тях в розово величие.

Най-после се спогледаха и прошепнаха имената си, които им прозвучаха омайващо. Тези звуци затрептяха във въздуха и замряха по-бавно, отколкото другите думи и другите имена, по-бавно от звуците на мелодия, която човек чува в съзнанието си.

— Не знам какво стана с мен снощи — каза Розмари. — Последната чаша шампанско може би. Никога по-рано не съм се държала така.

— Каза само, че ме обичаш.

— Обичам те — не мога да променя това. — Розмари отново почувствува, че трябва да заплаче, и тихо захълца в кърпичката си.

— Боя се, че и аз съм влюбен в теб — каза Дик, — а това не е най-доброто, което би могло да се случи.

Отново промълвиха имената си и се наклониха един към друг, сякаш тласнати от движението на колата. Гърдите й неудържимо се притиснаха към него, устните й бяха млади и горещи — общо притежание на двамата. С почти болезнено облекчение престанаха да мислят, престанаха да виждат; задъхано се стремяха един към друг. Чувствуваха се само двамата в сивия спокоен, свят, настъпващ след непреминалата още умора, когато нервите се отпускат като струни на пиано при замиращ акорд и изшумоляват като плетени столове. Нерви, които са тъй болезнено обтегнати и изострени, че се стремят към други нерви, тъй както устните се стремят към устни, гърдите към гърди.

Те бяха още в щастливия стадий на любовта. Бяха пълни със смели илюзии един за друг, илюзии тъй огромни, че общуването между тях изглеждаше на плоскост, при която не оставаше място за никакви други човешки чувства. Двамата бяха дошли дотук с необикновена невинност, сякаш поредица от чисти случайности ги бе тласнала един към друг, такъв дълъг низ от случайности, че накрая те се виждаха принудени да признаят, че са предопределени един за друг. Идваха с чисти ръце, или поне така им се струваше, без да са минали през забавната игра с любопитството или с тайните пожелания.

Но за Дик тази част от пътя беше кратка; преломът дойде, преди да са стигнали до хотела.

— Нищо не може да се направи — каза той едва ли не със страх. — Обичам те, но онова, което казах снощи, не се променя.

— Сега то е без значение. Исках само да ме обичаш — ако ме обичаш, всичко е наред.

— За нещастие, обичам те. Но Никол не трябва да знае — не трябва дори да подозира. Никол и аз трябва да останем заедно. В известен смисъл това е нещо повече от обикновеното желание на двама души да останат заедно.

— Целуни ме пак.

Той я целуна, но веднага се отдръпна.

— Никол не трябва да страда — тя ме обича и аз я обичам, — разбираш, нали?

Тя разбираше, това беше едно от нещата, които разбираше добре — да не нараняваш хората. Тя знаеше, че Дик и Никол се обичат, беше го доловила още в първия момент. Но все пак смяташе, че отношенията им са малко охладнели, че приличат по-скоро на обичта между нея и майка й. Дали хората, които могат да дадат толкова много на околните, не доказват с това, че вътрешният им пламък е отслабнал?

— Имам предвид любов, истинска любов, твърде сложно е, за да го обясня — каза той, отгатнал мислите й. — Това бе причината за онзи налудничав дуел.

— Как узнахте за дуела? Бяхме решили да не ви казваме.

— Нима Ейб може да пази тайна? — възрази той с язвителна ирония. — По-добре кажи тайната по радиото, разгласи я в сензационната преса, но не я споделяй с човек, който пие повече от три-четири чаши дневно.

Тя се засмя в знак на съгласие и остана притисната до него.

— И тъй, разбираш, че отношенията ми с Никол са сложни. Тя не е много силна — изглежда силна, но не е. Така че се забърква голяма каша.

— О, остави това за по-късно! Сега ме целуни — обичай ме. Аз ще те обичам и никога няма да покажа това пред Никол.

— Мила моя!

Те стигнаха хотела и Розмари тръгна на няколко крачки зад него, за да му се радва и любува. Той пристъпяше пъргаво като човек, току-що свършил нещо голямо и забързан към други хубави дела. Той беше организатор на частни веселия, жрец пазител на богато инкрустирани с щастие мигове. Шапката му беше безупречна, носеше тежък бастун и жълти ръкавици. Мина й през ума колко хубаво ще прекарат всички довечера, защото ще бъдат с него.

Тръгнаха по стълбите към петия етаж. На първата площадка се спряха и се целунаха; на втората площадка тя бе по-предпазлива, на третата още повече. На следващата — оставаха само две площадки — тя се спря на средата на стълбището и бързо го целуна за сбогом. Но той й направи знак и двамата слязоха за минутка до долната площадка, след това продължиха нагоре. Накрая се сбогуваха, протегнали ръце диагонално през перилата, след това пръстите им се разделиха. Дик слезе долу, за да уреди някои неща за вечерта. Розмари изтича в стаята си и се залови да пише на майка си; изпитваше угризение на съвестта от това, че никак не чувствуваше липсата й.

Шеста глава

Въпреки че Дайвърови бяха искрено равнодушни към налаганата мода, те имаха достатъчно изострено чувство към съвременното, за да доловят неговия темп и пулс — организираните от Дик вечери бяха пълни с напрежение, но изпъстрени с кратки паузи, през които човек можеше да вдъхне свежия нощен въздух, особено приятен след минутите на възбуда.

Този път вечерта се развиваше с бързината на циркова клоунада. Бяха дванадесет души, станаха шестнадесет, разделиха се на четворки, качиха се в колите и започнаха моторизирана одисея из Париж. Всичко беше предвидено. Като по магия към тях се присъединяваха хора, придружаваха ги едва ли не като разводачи, като специалисти за определен час от вечерта, след това изчезваха, на тяхно място идваха други, като че ли всеки от тях се бе готвил цял ден, за да бъде бодър, когато ги поеме. Розмари си даваше сметка колко различно е всичко това от вечерите в Холивуд, независимо от тяхната разточителна пищност. Между другите развлечения беше и колата на персийския шах. Откъде Дик бе успял да задигне тази кола, какви подкупи беше дал, това нямаше значение. Розмари я прие като още една страна на приказното, което от две години изпълваше живота й. Колата беше построена на специално шаси в Америка. Колелата й бяха сребърни, също и радиаторът. Отвътре бяха апликирани безброй изкуствени брилянти, които придворният ювелир щеше да замени с истински, когато колата пристигнеше в Техеран следващата седмица. Отзад имаше само една седалка, защото шахът трябваше да се вози сам, така че всеки на свой ред се настаняваше на нея, а останалите седяха на пода, застлан със самурова кожа.

Но навсякъде центърът бе Дик. Розмари мислено увери майка си, чийто образ винаги носеше в съзнанието си, че никога не е виждала такъв мил във всяко отношение човек, какъвто беше Дик през тази вечер. Тя се опита да го сравни с двамата англичани, които Ейб упорито наричаше „майор Хенгист и мистър Хорса“, с някакъв скандинавски престолонаследник, с току-що завърналия се от Русия писател и с Ейб, който беше отчаяно духовит, а също с Колис Клей, присъединил се към тях някъде по пътя, и реши, че място за сравнение няма. Във всичко, което той вършеше, имаше безкористност и ентусиазъм, които я заплениха; умението, с което той боравеше с толкова много различни характери — всеки един от тях тъй установен и тъй зависим от оказваното му внимание, както един пехотен батальон е зависим от доставката на дажбите, — беше толкова непринудено, че въпреки всичко той успяваше да даде на всеки частица от себе си, от вниманието си.

По-късно тя си спомняше щастливите мигове. Първия — когато двамата с Дик танцуваха и тя усещаше как красотата й сияе редом с високата му силна фигура, докато се носеха по подиума като в приятен сън — той така деликатно и умело й внушаваше всичките стъпки и движения, че тя се чувствуваше като ярък букет, като везан плат, разгръщан пред петдесет чифта очи. В отделни моменти те замираха почти неподвижни един до друг. По някое време призори останаха сами, сгорещеното младо тяло се притисна до него през по-омачканата си дреха, а около тях бяха накачени шапките и наметките на посетителите…

Най-много се бе смяла малко по-късно, когато шестима от тях, най-благородните останки от прекараната вечер, влязоха в сумрачното фоайе на „Риц“ и обясниха на нощния портиер, че навън е генерал Пършинг56, който иска хайвер и шампанско. „Не признава никакво бавене. Целият гарнизон, всички военнослужещи са под негова заповед.“ Отнякъде изникнаха объркани келнери, сложиха маса във фоайето и Ейб излезе, представящ се за генерал Пършинг, а те застанаха прави и го поздравиха с полузабравени откъси от бойни маршове. Когато разбраха каква е работата, келнерите се засегнаха и престанаха да им обръщат внимание, а те решиха да построят капан за келнери — огромен и фантастичен механизъм, направен от мебелите във фоайето, който функционираше като странните машини от карикатурите на Голдберг.

Ейб недоверчиво поклати глава.

— Може би ще е по-добре да открадна един музикален трион и…

— Стига — прекъсна го Мери. — Когато Ейб започне да приказва за музикалния трион, време е да си тръгваме. — Тя загрижено сподели с Розмари:

— Трябва да отведа Ейб у дома. В единадесет часа тръгва влакът, който има връзка с парахода. Много е важно — струва ми се, че цялото ни бъдеще зависи от това дали няма да пропусне влака, но когато започна да споря с него, той върши тъкмо противното.

— Ще се опитам да го убедя аз — предложи Розмари.

— Бихте ли опитали? — попита Мери недоверчиво. — Може би ще успеете.

Дик се приближи към Розмари.

— Никол и аз си тръгваме, сметнахме, че може би ще поискаш да си тръгнеш с нас.

Лицето й беше бледо и уморено в предутринната светлина. Две безцветни петна по страните й стояха на мястото на дневната руменина.

— Не мога — отвърна тя. — Обещах на Мери Норт да остана с тях — в противен случай Ейб няма да си легне. Може би ти ще успееш да направиш нещо.

— Не знаеш ли, че нищо не можеш да направиш за другите? — обясни й той. — Ако Ейб ми беше съученик в колежа и споделяхме обща стая и ако той се бе напил за първи път, би било различно. Но сега нищо не може да се направи.

— Аз трябва да остана. Той каза, че ще си легне само ако го придружим до халите — каза тя почти упорито.

Той бързо целуна извивката на ръката й.

— Не оставяй Розмари да се прибере сама — извика Никол на Мери, тръгвайки. — Отговорни сме пред майка й.

По-късно Розмари, Ейб и Мери Норт, един производител на говорещи кукли от Нюарк, вездесъщият Колис и един едър, богато облечен метис, собственик на петролни кладенци — Джордж Т. Хорспротекшън, се намериха в пазарска каруца, седнали върху купища моркови. Пръстта, полепнала по морковите, ухаеше приятно в тъмнината, а Розмари бе седнала тъй високо, че едва забелязваше другите в тъмнината между раздалечените улични фенери. Гласовете им достигаха отдалеч, сякаш те бяха другаде и прекарваха времето си различно от нея, защото в сърцето си тя носеше Дик, съжаляваше, че е тръгнала с Ейб и Мери и й се искаше да бъде в хотела, да знае, че Дик спи в стаята отвъд коридора, или той да бъде тук до нея в струящия се топъл мрак.

— Не се качвайте горе — извика тя на Колис, — морковите ще се съборят. — Тя замери с един морков Ейб, седнал до коларя вцепенено като старец…

Когато тръгнаха да се прибират, слънцето беше изгряло и над Сен Сюлпис вече прелитаха гълъби. Всички се засмяха неудържимо, защото знаеха, че вчерашният ден още не е свършил, а минувачите по улицата си мислят, че сега е ясно и топло утро.

„Най-накрая видях какво значи лудо прекарване, но когато Дик го няма, не е весело“ — мислеше си Розмари.

Чувствуваше се малко разочарована и тъжна, но в същия момент забеляза нещо да се движи срещу нея. Това беше един голям див кестен, обсипан с цвят, който караха към Шанз-Елизе; бяха го положили на дълга платформа и той създаваше впечатление, че се тресе от смях — като хубаво същество, което е изпаднало в малко срамно положение, но въпреки това съзнава, че е хубаво. На Розмари й беше приятно да го гледа, реши, че тя самата е в също такова положение, засмя се весело и светът около нея отново стана привлекателен.

Седма глава

Ейб трябваше да отпътува от гарата Сен Лазар в единадесет часа — той стоеше сам под помътнелия стъклен купол, останка от 70-те години, епохата на Кристалния дворец; ръцете му имаха онзи белезникав цвят, който може да се получи само след двадесет и четири часово бодърствуване, държеше ги в джобовете си, за да не се забелязва, че пръстите му треперят. Беше свалил шапката си и личеше, че е сресал само горния слой на косата си; отдолу се подаваха кичурчета и стърчаха в различни посоки. Розмари трудно можеше да си представи, че това е същият човек, когото бе видяла да плува преди две седмици в морета пред хотела на Гос.

Той беше подранил; оглеждаше се, движейки само очите си, защото нямаше сили да се помръдне. Край него пренасяха новички куфари, в процесия преминаваха бъдещите пътници и Ейб ги виждаше като дребни, тъмни фигурки, подвикващи с неясни гласове.

Тъкмо се чудеше дали ще има време да отиде до бюфета, за да пийне още нещо, и стисна здраво пачката от овлажнели хилядафранкови банкноти в джоба си, когато пред блуждаещия му поглед изплува образът на Никол, застанала на горната площадка на стълбището. Той започна да я наблюдава — от израза й можеха да се разберат много неща за нея; така си мислят всички хора, които чакат някого и го наблюдават, без той да ги вижда. Лицето й бе смръщено, тя мислеше за децата си, но не нещо конкретно, а въобще, както котка, която брои котенцата си и ги побутва с лапа.

Когато видя Ейб, изразът й се промени; през стъкления покрив се процеждаше мътната утринна светлина, а Ейб представляваше мрачна фигура с тъмни кръстове под очите, които прозираха под бронзовия загар на кожата. Двамата седнаха на една пейка.

— Дойдох, защото ти поиска — каза Никол и думите й прозвучаха като оправдание. Ейб, изглежда, беше забравил защо я бе помолил да дойде и Никол се задоволи да гледа минаващите пътници.

— Тази там ще бъде красавицата на кораба — момичето, с което се сбогуват толкова мъже, — разбираш ли защо си е купила такава рокля? — Никол говореше все по-бързо и по-бързо. — Разбираш ли, че никои не би купил такава рокля освен някоя красавица, която ще пътува на борда на трансатлантически кораб? Разбираш ли? Не? Събуди се! Тази рокля има цяла история, тя изяснява много неща, а човек, който ще пътува през Атлантика, се чувствува самотен, затова трябва да чуе тази история.

Тя рязко замлъкна, нямаше навика да говори толкова много, а като гледаше сериозното й лице, Ейб не можеше да си даде сметка, че тя изобщо бе говорила. Той се надигна с усилие и застана така, че да изглежда прав, макар че всъщност беше полуседнал.

— Следобеда, когато ме заведохте на онзи смешен бал — на Сен Женевиев… — започна той.

— Спомням си. Беше весело, нали?

— На мен не ми беше весело. Този път не ми беше весело да те видя. Омръзнахте ми и двамата, но това не личи, защото аз още повече съм ви омръзнал — разбираш какво искам да кажа. Ако имах желание да се виждам с хора, бих потърсил друга среда.

Отговорът на Никол го плесна като кадифена ръкавица, чиято повърхност обаче не е много мека:

— Глупаво е да се заяждаш, Ейб. Така или иначе, ти не мислиш това, което казваш. Не виждам защо се отказваш от всичко.

Ейб се замисли, налагаше си да сдържа кашлицата си и да не се изсекне.

— Сигурно защото ми омръзна; освен това, за да постигна нещо, трябва да се върна много назад.

Един мъж често успява да играе ролята на безпомощно дете пред някоя жена, но това почти никога не му се удава, когато най-много се чувствува като безпомощно дете.

— Нямаш никакви извинения — отсече Никол.

С всяка изминала минута Ейб се чувствуваше по-зле, не му хрумваше нищо друго освен неприятните забележки, които може да каже един изнервен човек. Никол реши, че за нея най-подходящото държане в случая е да седи и да гледа пред себе си с ръце на скута. Известно време мълчаха и всеки чувствуваше как се отдалечава от другия и може да диша свободно само защото вижда отрязък от синия купол на небето — нещо, което другият не вижда. За разлика от хората, които са се обичали, те нямаха минало; за разлика от мъж и жена — нямаха бъдеще; въпреки всичко до този ден Никол беше обичала Ейб повече от всеки друг с изключение на Дик, а той от години носеше дълбоко скрита в душата си голямата си любов към нея.

— Омръзнаха ми женските приказки — обади се той внезапно.

— Тогава защо не си създадеш своя среда?

— Омръзнаха ми и приятелите. Въпросът е да имаш ласкатели.

Никол изпитваше желание да превърти напред с ръка минутната стрелка на часовника в чакалнята на гарата, когато го чу да продължава:

— Съгласна ли си?

— Аз съм жена и ролята ми е да пазя изграденото.

— А моята роля е да го руша.

— Когато се напиеш, не рушиш нищо друго освен самия себе си — каза тя студено, но същевременно изплашена и неуверена. Чакалнята се изпълваше с хора, но не се появяваше нито един познат. След миг очите й с благодарност се спряха на едно високо момиче с коса с цвят на слама, пригладена като каска на главата, което пускаше писма в пощенската кутия.

— Трябва да поговоря с това момиче, Ейб. Ейб, глупчо, събуди се!

Ейб спокойно я проследи с очи. Момичето се извърна стреснато и поздрави Никол. Ейб смътно си спомни, че я е срещал някъде из Париж. Той използува отсъствието на Никол, за да се изкашля силно, изхрачи се в кърпичката си и шумно се изсекна. Денят беше топъл и бельото му беше влажно от пот. Пръстите му трепереха тъй силно, че изгори четири клечки кибрит, докато си запали цигарата. Изпитваше крайна нужда да се отбие до бюфета, за да пийне нещо, но Никол се завърна.

— Направих грешка — каза тя с вледенена усмивка. — Беше ме помолила да и се обадя, а сега ми даде да разбера, че съм нежелана. Изгледа ме тъй, като че ли съм дрипа. — Възбудена, тя се засмя малко по-високо от обикновено. — Най-добре е да оставяш другите да те търсят.

Ейб престана да кашля от цигарата и забеляза:

— Лошото е, че когато си трезвен, не искаш никого да виждаш, а когато си пиян, никой не иска да те види.

— Кой, мен ли? — засмя се отново Никол; неизвестно защо, срещата я бе развеселила.

— Не — мен.

— Можеш да говориш само от твое име. Аз обичам хората, много хора — обичам…

Появиха се Розмари и Мери Норт, вървяха бавно, оглеждайки се за Ейб; Никол скочи, викна силно: „Хей! Здравейте!“, започна да се смее и да маха с кърпичките, които бе купила за Ейб.

Събраха се на малка групичка, смълчани неловко и притиснати под величественото присъствие на Ейб; проснал се напреко сред тях като разбита галера, присъствието му засенчваше всичко, дори собствената му слабост и безкритичност, неговата ограниченост и озлобление. Те чувствуваха мрачното достойнство, което той излъчваше, доволството от това, което бе извършил, осъзнавано на моменти и внушаващо респект. Но ги плашеше мъждукащата в него воля, по-раншната воля за живот, сега превърнала се в стремеж към самоунищожение.

Пристигна Дик Дайвър и ги заслони като хубав, приятен параван, към който трите жени подскочиха като маймунки, с вик на облекчение; искаше им се да се покачат на раменете му, на периферията на хубавата му шапка, на златната дръжка на бастуна му. Сега можеха да обърнат гръб на неприличната гледка, която представляваше Ейб. Дик бързо разбра какво е положението и спокойно го пое в свои ръце. Досега те бяха затворени в собствената си черупка, той насочи вниманието им към чакалнята, разясни им архитектурните й особености. На няколко крачки от тях група американци се сбогуваха и говорът им напомняше бълбукаща вода, която изтича от голяма стара вана. Застанали в чакалнята с гръб към Париж, струваше им се, че духом литват към океана, който ги претворява, размества атомите им, за да ги групира в новосъчетаните молекули на нови хора.

Благоденствуващите американци в плътна тълпа прекосиха чакалнята и се изляха на перона. Лицата им бяха открити, детински, някои от тях интелигентни, изтънчени, някои — безгрижни лица на хора, за които други трябва да мислят. Тук-там сред тях се появяваше някое английско лице, открояващо се остро сред околните. Когато перонът се препълни с американци, първото впечатление от тяхната чистота и благоденствие се стопи и отстъпи място на безличното впечатление, което създава всяка тълпа, и те престанаха да наблюдават и да се чувствуват наблюдавани.

Никол сграбчи ръката на Дик и извика:

— Гледай!

Дик се извърна навреме, за да види това, което се разигра в продължение само на секунди. На входа на третия вагон от тях се разигра сцена, твърде различна от многобройните сбогувания наоколо. Момичето с пригладената като каска коса, което Никол бе заговорила, се извърна встрани от мъжа, с когото разговаряше, с бързо движение бръкна в чантата си и в задушната атмосфера на перона прокънтяха два пистолетни изстрела. В същия момент локомотивът остро изсвири и влакът потегли, заглушавайки ехото от изстрелите. Ейб отново им махна от прозореца, станалото не бе стигнало до съзнанието му. Но преди да се струпа тълпа, другите видяха, че изстрелите не бяха дадени напразно — улученият се смъкна на платформата.

Изтекоха години, докато влакът спре; Никол, Мери и Розмари останаха да чакат настрани, докато Дик си пробиваше път през множеството. След пет минути се завърна при тях — тълпата вече се беше разделила на две и следваше човека на носилката и момичето, което вървеше пребледняло между двама объркани полицаи.

— Това беше Мария Уолис — каза Дик запъхтяно. — Човекът, когото застреля, е англичанин — измъчиха се, докато разберат как се казва, защото куршумът е минал през паспорта му. — Те бързо се отдалечиха от влака, полюлявани от тълпата. — Разбрах в кой полицейски участък ще я отведат, така че отивам там…

— Но сестра й живее в Париж — възпротиви се Никол. — Защо не й телефонираме? Странно, че никой не се сети. Тя е омъжена за французин, а той може да направи много повече от нас.

Дик се поколеба, поклати глава и тръгна.

— Чакай! — извика след него Никол. — Това е глупаво — какво можеш да направиш ти с твоя френски?

— Поне ще се погрижа да не се държат зле с нея.

— Те положително ще я задържат — увери го Никол енергично. — Та тя застреля човека. Най-добре да телефонираме веднага на Лаура — тя може да направи повече от нас.

Дик не беше убеден — освен това той искаше да направи впечатление на Розмари.

— Почакай малко — каза твърдо Никол и се завтече към една телефонна кабина.

— Когато Никол вземе нещата в ръцете си — каза той с онази ирония, с която говорим за близките, които обичаме, — няма какво повече да се направи.

През този ден той виждаше Розмари за първи път. Спогледаха се, опитвайки се да открият следи от преживяното вчера. За момент всеки изглеждаше нереален за другия, след това отново почувствуваха бавния, топъл пулс на любовта.

— Вие искате да помогнете на всеки, нали? — каза Розмари.

— Само си давам вид.

— И майка ми иска да помага всекиму, но, разбира се, не може да помогне на толкова хора, колкото вие. — Тя въздъхна. — Понякога ми се струва, че съм най-егоистичното същество на света.

Дик, който винаги се бе забавлявал от това, че тя тъй често споменава за майка си, за първи път изпита известно разочарование. Искаше майка й да бъде прогонена от техните отношения и те да надхвърлят детинското равнище, на което Розмари непрекъснато ги поставяше. Но той си даде сметка, че този му порив е липса на самообладание — какво би станало със стремежа на Розмари към него, ако той дори за момент се отпусне? Не без известна паника той разбра, че нещата се изплъзват от ръцете му; не можеше да ги задържи на едно място, те трябваше да отидат или напред, или назад; за първи път през главата му мина мисълта, че Розмари държи кормилото на отношенията им по-здраво от него.

Преди да е стигнал до решение как трябва да действува, Никол се завърна.

— Намерих Лаура. Не знаеше за случилото се и гласът й заглъхваше, изглежда, от време на време й прилошаваше, но след това отново се овладяваше. Подозирала, че днес преди обяд ще се случи нещо.

— Мария би трябвало да бъде сърежисьор на Диагилев — каза Дик с мек тон, за да успокои околните. — Има чудесно чувство за декор, дори за ритъм. Отсега нататък винаги когато виждаме как някой влак потегля, ще чуваме изстрели.

Спуснаха се бързо по широките метални стъпала.

— Мъчно ми е за бедния човек — каза Никол. — Сега разбирам защо тя се държа тъй странно с мен — готвила се е да стреля.

Тя се засмя, Розмари също, но и двете не можеха да се освободят от ужаса, искаше им се Дик да се произнесе за станалото, да не оставя тази трудна задача на тях. Това желание не бе напълно осъзнато, особено от Розмари, която беше свикнала да чува как над главата свистят отломки от експлозии, подобни на разигралата се пред тях трагедия. Но беше разстроена от случилото се. А Дик беше все още твърде много погълнат от новото си увлечение, за да смести нещата в нагласения си да организира празненства ум; жените, усещайки някаква празнота, се чувствуваха необяснимо нещастни.

След това, сякаш нищо не се бе случило, жизненият път на Дайвърови и на приятелите им продължи по улицата.

Но случилото се бе истина, освен това Ейб беше заминал, същия следобед Мери трябваше да отпътува за Залцбург, дните в Париж бяха свършили. Или може би изстрелите бяха огласили финала на бог знае каква тъмна история, бяха й сложили край. Те бяха влезли в живота на всички тях: ехото на насилието ги последва на тротоара, където двама носачи, докато те чакаха за такси, направиха аутопсия на случая с думите:

— Tu as vu le revolver? Il etait tres petit, vraie perle — un jouet.57

— Mais assez puissant! — отвърна другият песимистично. — Tu as vu sa chemise? Assez de sang pour se croirea la guerre.58

Осма глава

Когато излязоха на площада, под юлското слънце плуваше тънка мъгла от бензинови пари.

Гледката беше много неприятна — за разлика от обикновената жега тя не съдържаше обещанието за бягство на чист въздух вън от града, а навяваше мисли за шосета, плувнали в същите отровни изпарения. Докато обядваха на открито срещу Люксембургската градина, Розмари усети мускулни спазми, чувствуваше се капнала от умора и изнервена — предусещането на това й състояние я бе тласнало към самообвиненията в егоизъм на перона.

Дик не си даваше сметка каква рязка промяна е настъпила в нея; той страдаше, неговата засилваща се склонност да се занимава със себе си го правеше сляп за околните неща и той губеше опората, на която градеше умозаключенията си.

След като Мери Норт ги остави, придружена от италианеца — учител по музика, който се бе присъединил към тях по време на кафето, а след това я отведе на гарата, Розмари стана и обяви, че и тя е заета: трябвало да срещне „някои важни хора в студиото“.

— И ако Колис Клей дойде, докато сте още тук — добави тя, — кажете му, че не съм могла да го дочакам: да ми се обади утре.

Последните събития бяха предизвикали реакция в нея, тя бе започнала да мисли само за себе си и бе присвоила правата на децата — това припомни на Дайвърови, че и те имат деца и ги обичат. Розмари си получи заслуженото.

— По-добре оставете бележка на келнера. — Гласът на Никол прозвуча студено и равно. — Ние ставаме веднага.

Розмари схвана укора, но го прие, без да се настройва против тях.

— Тогава няма значение. Довиждане на всички. Дик поиска сметката; той и Никол се отпуснаха и започнаха да дъвчат клечките за зъби.

— Е? — обърнаха се те едновременно един към друг.

Той видя сянка на горчивина около устата й, тя отмина тъй бързо, че само той можеше да я забележи, а можеше и да се престори, че не я е забелязал. За какво мислеше Никол? Розмари беше от десетината души, на които той бе „влязъл под кожата“ през последните години: между тях бяха един французин — цирков клоун, Ейб и Мери Норт, двойка танцьори, един писател, един художник, една актриса от Гран Гиньол, един полупобъркан педераст от руския балет, един обещаващ тенор, когото бяха поддържали в продължение на една година в Милано. Никол добре знаеше колко сериозно приемаха тези хора неговия интерес към тях, неговия ентусиазъм; но тя също така си даваше сметка, че с изключение на онова време, когато се бяха родили децата им, Дик не бе прекарал нито една нощ отделно от нея, откакто бяха женени. От друга страна, той имаше такова обаяние, че просто нямаше как да го остави неизползувано — ония, които притежават този вид жизненост, трябва да бъдат в контакт с хората, да ги привързват към себе си, макар и да нямат нужда от тях.

Дик се затвори в себе си и минутите затекоха, без той да довери нещо на Никол, без да се покаже приятно изненадан, че отново са само двамата.

Колис Клей, южнякът, се провря между масите и свойски ги поздрави. Такива поздрави винаги учудваха Дик — когато някой познат им подвикваше „Здрасти!“ или заговаряше само единия от тях. Той имаше такова изострено чувство за общуване с хората, че изпаднеше ли в апатия, предпочиташе да се крие от тях, а такива момчешки непринудени отношения в негово присъствие му се струваха предизвикателство спрямо нормите на поведение, от които се ръководеше.

С тона на младоженец, закъснял за брачната церемония, Колис оповести пристигането си с думите: „Май че закъснях, птичето е изхвръкнало.“ Дик трябваше да положи усилие, за да му прости, че той не съобрази най-напред да поздрави Никол.

Тя ги напусна почти веднага и той остана да допие виното си с Колис. Всъщност Колис му се нравеше, той беше от следвоенното поколение и не беше високомерен, както повечето южняци, които бе познавал в Ню Хейвън преди десетина години. Забавно му беше да слуша Клей, докато бавно и грижливо натъпква лулата си. Беше ранен следобед и Люксембургската градина се изпълваше с деца и бавачки; за първи път от месеци насам Дик беше свободен през тези часове на деня.

Изведнъж изстина, като разбра съдържанието на поверителния монолог на Колис:

— … Тя не е тъй студена, както вероятно мислите. Признавам си, че дълго време я смятах за студена.

Докато стана една история с нея и един мой приятел, когато се връщахме от Ню Йорк в Чикаго за Великден — едно момче, казва се Хилис, в Ню Хейвън й се беше сторил малко откачен; тя беше взела едно купе с братовчедка ми, но двамата с Хилис искаха да останат сами, затова следобед братовчедка ми дойде в нашето купе да играем карти: И какво мислите, след около два часа връщаме се ние и гледаме — Розмари и Бил Хилис стоят в коридора и се карат с кондуктора — а Розмари бяла като платно. Изглежда, заключили вратата и спуснали перденцата, предполагам, че доста са се били разгорещили вътре, когато идва кондукторът да провери билетите и започва да чука на вратата. Отначало те помислили, че сме ние и чукаме, за да ги занасяме, затова не му отворили, а после, като му отворили, той бил вече побеснял. Запитал Хилис дали мястото му е в това купе и дали двамата с Розмари са женени, че заключват вратата, а Хилис се опита да му обясни, че няма нищо нередно, и накрая кипна. Каза, че кондукторът обидил Розмари и искаше да се бие, но кондукторът можеше да ни навлече големи неприятности — и честна дума, голям труд видях, докато оправя работата.

Дик си представяше всяка подробност от станалото, изпитваше дори завист за това, че двамата са били заедно в бедата, сполетяла ги във вагона, и усещаше как нещо в него се променя. Достатъчно беше само образът на трето лице, дори излязло от живота на Розмари, да се мерне в отношенията му с нея, за да загуби равновесието си, да изпадне в отчаяние, да изпитва необуздани желания и остра болка. Представяше си с пределна яснота дланта на момчето върху лицето на Розмари, зачестеното дишане, неосъзнатата възбуда, очевидна само за трети човек, непроницаемата тайна на онова, което се бе случило в купето.

— Имате ли нещо против да пусна пердето?

— Спуснете го. Слънцето ми блести. Без ни най-малко да променя тона си, Колис Клей заговори за студентските клубове, за политически дискусии в Ню Хейвън. Доколкото Дик разбираше, Колис бе влюбен в Розмари по някакъв странен, необясним за него начин. Случаят с Хилис абсолютно никак не го беше засегнал, само му беше дал потвърждение, че Розмари е човешко същество, както всички останали, и това го бе зарадвало.

— Боунс събра знаменити момчета — каза той. — Впрочем и ние не сме по-зле. Сега в Ню Хейвън е чудесно, жалко е само, че някои завършват и ни напускат.

… Имате ли нещо против да пусна пердето?

… Спуснете го. Слънцето ми блести.

Дик прекоси града и влезе в банката, където беше влогът му. Докато попълваше чека, погледна редицата чиновници край бюрата, чудейки се на кого да го даде за осребряване. После изпитателно огледа перото, сведе глава над високото, покрито със стъкло писалище и старателно заизписва буквите. По едно време вдигна очи и втренчено погледна към пощенския отдел, след това отново съсредоточи вниманието си върху писалката и чека.

Още не беше решил на кого да го връчи, кой от наредените в права линия чиновници най-малко ще се досети за неудобното положение, в което се намираше, и освен това кой от тях ще бъде най-дискретен. Тук беше Перин, нюйоркчанинът с изисканите маниери, който го бе канил на обеди в американския клуб, също Касасус, испанецът, с когото винаги си говореха за един общ приятел, макар че Дик не беше виждал този приятел от десет години; Мъкхаус, който винаги го питаше дали ще тегли от сметката на жена си или от своите пари.

Вписа сумата, тегли отдолу две линии и реши да отиде при Пиърс, който беше млад и пред когото можеше да мине само с едно малко театрално представление. Често беше по-лесно да изиграеш някакво представление, отколкото да го наблюдаваш.

Най-напред се отби в пощенския отдел. Жената зад гишето побутна с гърдите си един лист, който за малко щеше да падне от бюрото, и през ума му мина, че жените използуват тялото си съвсем не тъй, както мъжете. Взе кореспонденцията си и мина встрани. Едно германско издателство му изпращаше сметка за седемнадесет книги по психиатрия, имаше една сметка от издателството „Брентано“, писмо от баща му от Бъфало — от година на година неговият почерк ставаше все по-нечетлив, пощенска картичка от Томи Барбан с клеймото на град Фец, на която Томи беше написал няколко шеговити думи, две писма от цюрихски лекари на немски, една оспорвана сметка за услугите на зидаря на Кан, сметка от тапицера, писмо от издателя на едно медицинско списание в Балтимор, различни съобщения, покана за изложба от един начеващ художник, освен това три писма за Никол и едно, изпратено до Розмари чрез него.

… Имате ли нещо против да пусна пердето?

Той се насочи към Пиърс, който обаче бе зает с една посетителка, и Дик се видя принуден да представи чека си на Касасус — той седеше на следващото бюро и беше свободен.

— Как сте, Дайвър? — посрещна го приветливо Касасус. Той стана и се усмихна, тъй че мустаците му се раздвижиха. — Завчера говорехме за Федърстън и се сетих за вас — сега той е в Калифорния.

Дик отвори очи въпросително и се наклони малко напред.

— В Калифорния?

— Така поне чух.

Дик поднесе чека на Касасус, за да го накара да съсредоточи вниманието си върху него, той се обърна към Пиърс, намигна му и направи особена гримаса, с което му припомни една шега отпреди три години, когато Пиърс се беше увлякъл по една латвийска графиня, Пиърс разбра шегата и се засмя, а Касасус регистрира чека и не намери друг повод да задържи Дик, с когото обичаше да разговаря, освен да стане и с пенсне в ръка да повтори: „Да, той е в Калифорния.“

Междувременно Дик забеляза, че Перин, който седеше на първото бюро, бе повел разговор със световния шампион в тежка категория; от начина, по който Перин го погледна с крайчеца на окото си, Дик разбра, че той преценява дали да го повика, за да го запознае с боксьора, но след това реши, че няма смисъл.

Докато бе седял пред високото, покрито със стъкло писалище, Дик бе набрал сили — черпейки от тях, той се изтръгна от общителността на Касасус, прегледа внимателно чека, след това извърна поглед към мраморната колона вдясно от главата на банковия служител с израза на човек, който има сериозна работа, премести, без да бърза, бастуна и писмата в другата ръка, взе си шапката, сбогува се и излезе. Портиерът отдавна беше негов човек; едно такси мигновено се появи пред входа.

— Искам да отида към „Филм Пар Екселанс студио“ — намира се на една уличка в Паси. Ще тръгнем към Мюет и оттам ще ви покажа пътя.

Събитията през последните четиридесет и осем часа до такава степен го бяха лишили от неговата самоувереност, че той дори не знаеше какво точно иска да прави; плати на шофьора при Мюет и го освободи, тръгна по посока на студиото, но преди да стигне до сградата, мина на отсрещния тротоар. Въпреки че не беше лишен от достойнство с изисканото си облекло, той се чувствуваше несигурен като подгонено животно. Можеше да си възвърне самоувереността само като хвърли поглед назад към миналото и към усилията, които бе полагал през последните шест години. Бързо зави зад ъгъла, неразумен като хлапаците на Таркингтън59, прокрадвайки се по глухите улички, за да не изпусне Розмари, когато тя излезе от студиото. Кварталът беше безрадостен. До студиото видя надпис: „100 000 chemises“60. Ризите изпълваха витрината, някои от тях сгънати и подредени една върху друга, някои пристегнати с вратовръзки, облечени върху манекени, метнати небрежно или захвърлени като парцали на пода на витрината: „100 000 chemises“ — пребройте ги, ако можете! Встрани той прочете други надписи: „Papeterie“, „Patisserie“, „Solde“, „Reclame“61 — и Констанс Талмидж B „Dejeuner de soleil“, а по-нататък се редяха по-мрачни надписи: „Vetements Ecclesiastiques“, „declaration de Deces“ и „Pompes Funebres“62. Живот и Смърт.

Съзнаваше, че това, което правеше сега, представлява повратен момент в живота му — че то е различно от всичко, което го предхождаше, и може да се окаже различно и в очите на Розмари, да предизвика ефект, обратен на очаквания. Розмари винаги бе гледала на него като на образец за коректност — неговото присъствие в този квартал представляваше проникване в забранена зона. Но нещо залегнало дълбоко в подсъзнанието му го караше да възприема тази линия на поведение: непреодолима сила го бе заставила да дойде тук, да застане на този тротоар с безупречната си риза, чиито ръкави обгръщаха китката точно на необходимата дължина, ръкавите на сакото — малко по-къси, нито тесни, нито широки, с яката, която стоеше безукорно на врата му, с грижливо подстриганата си червеникава коса, понесъл малката си чанта като денди; да стои тук, тъй както друг един мъж бе стоял пред една черква във Ферара, облечен с чувал и с пепел на главата. Дик плащаше дан на неизповядани, незабравени неща, които не можеше да прогони от себе си.

Девета глава

След три четвърти час стана ясно, че Розмари е излязла или докато е обикалял квартала, или пък преди той да пристигне. Дик влезе в близкото бистро, купи един жетон и се вмъкна в нишата между кухнята и миризливата тоалетна, откъдето телефонира в хотел „Роа Жорж“. Забеляза, че дишането му е учестено и повърхностно, но този симптом, както и всичко друго, само му припомни вълнението, което го бе обзело. Даде номера на хотела и зачака, загледан към масите; изтече доста време, докато слаб, далечен глас се обади.

— Тук е Дик — трябваше да те потърся.

Тя замълча, след това се постара да влезе в тон с него:

— Радвам се, че се обади.

— Дойдох да те посрещна пред студиото — сега съм в Паси, на отсрещната страна. Исках да ти предложа да се разходим в Булонската гора.

— О, аз останах там само няколко минути. Много съжалявам. — Последва мълчание.

— Розмари!

— Да, Дик.

— Не съм на себе си заради теб. Когато едно дете развълнува един мъж на възраст, нещата стават заплетени.

— Ти не си мъж на възраст, Дик, ти си най-младият човек на света.

— Розмари? — В последвалото мълчание той огледа рафта, на който бяха наредени второкачествени френски алкохолни отрови — бутилки „Отар“, ром „Сен Джеймс“, „Мари Бризар“, „Пънч оранжад“, „Ферне Бранка“, „Шери Роше“ и „Арманяк“.

— Сама ли си?

… Имате ли нещо против да пусна пердето?

— С кого мога да бъда?

— Извинявай, в особено настроение съм. Искам да съм с теб.

Мълчание, въздишка и отговор:

— И аз искам сега да си при мен.

Той си представи хотелската стая, Розмари на другия край на жицата, а около нея витаят звуците на мелодията „Чай за двама“.

Спомни си как я беше целувал — бронзовата й кожа, челото й, овлажняло там, където започва косата, лицето й — като бяло петно под неговото, извивката на рамото й.

„Невъзможно е!“ — каза си той. След миг отново беше на улицата и вървеше към Мюет, а може би се отдалечаваше от Мюет, понесъл малката си ръчна чанта и хванал като сабя бастуна със златната дръжка.

Розмари се върна на писалището да довърши писмото до майка си:

„… Видях го само за малко, но ми направи впечатление, че е много хубав. Влюбих се в него (разбира се, най-много обичам Дик, но ти разбираш какво искам да кажа). Той ще бъде продуцент на филма и заминава веднага за Холивуд, мисля, че и ние трябва да заминем. Там беше и Колис Клей. Той също ми е симпатичен, но не го срещам често, защото съм обикновено с Дик и Никол, които са наистина божествени, най-милите хора, които съм срещала. Днес не се чувствувам добре и вземам от лекарството, въпреки че нямам нужда. Ще ти разкажа всичко, което се случи, когато те видя!!! Щом получиш писмото, телеграфирай, телеграфирай, телеграфирай! Дали ти ще дойдеш тук в Париж, или аз да се върна на Ривиерата с Дайвърови?“

В шест Дик се обади на Никол.

— Имаш ли някакви специални планове? — запита я той. — Би ли желала да прекараме вечерта тихо — да вечеряме в хотела и след това да отидем на театър?

— Искаш ли? Аз искам, каквото ти искаш. Преди малко се обадих по телефона на Розмари и тя каза, че ще вечеря в стаята си. Случилото се разстрои всички ни, не мислиш ли?

— Мен не — възрази той. — Ако не се чувствуваш изморена, нека да предприемем нещо. Защото, като се върнем на Ривиерата, цяла седмица ще съжаляваме, че не сме видели Буше. По-добре е да отидем, отколкото да седим и да размишляваме.

Това беше нетактично от негова страна и Никол реагира незабавно:

— За какво да размишляваме?

— За Мария Уолис.

Тя се съгласи да отидат на театър. Между тях беше станало традиция да предприемат нещо, колкото и да са уморени; бяха открили, че така дните минават по-добре, а вечерите по-организирано. Когато настроението им спаднеше, те се извиняваха с претекста, че децата са изморени. Преди да тръгнат — двамата представляваха чудесна двойка, в Париж едва ли би се намерила друга такава, — почукаха тихо на вратата на Розмари. Отговор не последва и те решиха, че е заспала. Излязоха в изпълнената със звуци топла парижка нощ, спряха за минутка в полутъмния бар „Фуке“, изпиха по един коктейл и продължиха.

Десета глава

Никол се събуди късно, мърморейки нещо в полудрямка, преди да вдигне дългите си ресници, натежали от съня. Леглото на Дик беше празно — едва след минута разбра, че някой бе почукал на вратата на салона и тъкмо това я бе събудило.

— Entrez!63 — извика тя, но не получи отговор. Облече набързо пеньоара си и отвори вратата. Отвън чакаше един sergeant de ville64, който я поздрави любезно и влезе.

— Тук ли е Афган Норт?

— Кой? Не — той замина за Америка.

— А кога отпътува той, мадам?

— Вчера сутринта.

Полицаят поклати глава и се закани с пръст.

— Снощи е бил в Париж. Регистрирал се е тук, но в стаята му няма никого. Казаха ми да го потърся в тази стая.

— Това ми се струва много странно — вчера го изпратихме и той се качи на влака, който има връзка с кораба.

— Така или иначе, видели са го тук тази сутрин. Видели са дори неговата carte d’identite65. Така стоят нещата.

— Ние нищо не знаем! — каза тя удивена.

Той се замисли. Беше хубав мъж, но миришеше неприятно.

— Изобщо не сте го виждали тази нощ?

— Не, разбира се.

— Арестувахме един негър. Смятаме, че най-накрая сме арестували този негър, когото търсим.

— Уверявам ви, нямам понятие за какво говорите. Ако търсите същия Ейбрам Норт, когото ние познаваме, и ако той е бил снощи в Париж, ние не сме научили за това.

Полицаят поклати глава и засмука горната си устна. Беше убеден, че тя казва истината, но се чувствуваше разочарован.

— Какво се е случило? — запита Никол.

Той вдигна ръце и изду устните си. Започваше да я намира привлекателна и да я оглежда крадешком.

— Какво да ви кажа, мадам? Истории, каквито се случват през лятото. Афган Норт е бил ограбен и се е оплакал в полицията. Задържахме крадеца. Афган Норт трябва да дойде и да каже, че е същият, за да съставим акта.

Никол придръпна пеньоара си, за да се загърне по-добре, и рязко се сбогува. Заинтригувана, тя се изкъпа и се облече. Часът беше вече десет и тя потърси Розмари, но не получи отговор, след това позвъни в администрацията и разбра, че Ейб действително се е регистрирал в шест и половина сутринта. В стаята му обаче нямало никого. Почака известно време в салона с надеждата, че Дик ще се обади; точно когато реши, че няма смисъл да седи повече, от регистрацията съобщиха:

— Търси ви Краушоу, un negre66.

— По каква работа? — запита тя.

— Казва, че познавал вас и доктора. Казва, че полицията арестувала някакъв си Фриман, когото всички познавали. Била извършена несправедливост и иска да види мистър Норт, преди да са арестували и него.

— Не знаем за какво става дума — каза Никол и приключи разговора, като затвори ядосано телефона. Странното повторно появяване на Ейб я накара да разбере до каква степен са й омръзнали неговите пиянски истории. Отказа се да мисли за него, излезе, срещна Розмари при шивачката и двете тръгнаха по улица Риволи да купуват изкуствени цветя и огърлици от разноцветни мъниста. Никол помогна на Розмари да избере един диамант за майка си, няколко шалчета и един нов вид табакери — подарък за колегите в Калифорния. За сина си тя купи цяла армия войничета — гръцки и римски, за които даде повече от хиляда франка. И този път те харчеха по различен начин и Розмари отново се възхити, като гледаше как Никол пилее парите. Никол купуваше със съзнанието, че купува със свои собствени пари — Розмари все още беше с чувството, че парите са стигнали до нея по някакво чудо и затова трябва внимателно да ги изразходва.

Приятно им беше да вървят из този чуждестранен слънчев град и да обикалят магазините, да чувствуват бликащите си от здраве тела, да обикалят с румени страни; да движат уверено ръцете си, краката си, да пристъпват със самочувствието на харесвани от мъжете жени.

Когато се завърнаха в хотела и намериха Дик, свеж като самото утро, и двете се зарадваха искрено като деца.

Той току-що бе водил някакъв объркан телефонен разговор с Ейб, който, изглежда, се бе укривал цялата сутрин.

— Никога не съм водил по-необикновен телефонен разговор.

Дик бе разговарял не само с Ейб, но и с още десетина души.

Тези хора му бяха представяни по следния начин: „Ей тоя тук иска да говори с тебе, намира се в едно нещо като чайник, ама сега не е — а̀ сети се какво е!“

— Тоя, дето крещи, я да млъква! Заплете се човекът в една история и сега не може да се прибере. Аз, по мое лично, по мое лично… — Гласът на отсрещния край се задави в слушалката и замлъкна.

Направиха му и някакво предложение:

— Смятам, че като психолог ще се заинтересувате от случая… — Неизвестната личност, която бе казала това, замлъкна като обесена на телефонния шнур. Но Дик не се заинтересува нито като психолог, нито иначе. Разговорът му с Ейб бе протекъл по следния начин:

— Ало!

— Да?

— Да, ало.

— Кой сте вие?

— Да. — В слушалката се чу задавен смях.

— Да, давам телефона на друг.

В отделни моменти Дик чуваше гласа на Ейб, а също боричкане, удари по слушалката — очевидно те я бяха изтървали на пода, — откъслечни думи като: „Не, не, мистър Норт…“ След това един енергичен, ясен глас каза: „Ако сте приятел на мистър Норт, ще дойдете да го отведете.“

Прекъсна го гласът на Ейб, който звучеше важно и тържествено, гласът на човек, решил да сложи край на глупостите, защото в момента има нещо по-важно:

— Дик, предизвиках расови вълнения на Монмартр. Отивам да освободя Фриман от полицията. Ако един негър от Копенхаген, той прави боя за обувки — ало, чуваш ли ме? — добре, слушай, ако някой дойде там… — Отново в телефонната мембрана закънтяха в хор неразбираеми звуци.

— Защо си в Париж? — запита Дик.

— Стигнах до Еврьо, реших да се върна със самолет, за да го сравня със Сен Сюлпис. Не че ще пренеса Сен Сюлпис обратно в Париж. Не и в Барок. Имам предвид Сен Жермен. За бога, почакай минутка и ще ти дам да говориш с лакея.

— За бога, недей.

— Слушай — Мери замина ли?

— Да.

— Дик, искам да говориш с един човек, когото срещнах тази сутрин; той е син на морски офицер и е обиколил всички европейски лекари. Чакай да ти обясня случая с него…

В същия момент Дик затвори — може би постъпи неблагодарно, защото подобно на мелница, която трябва да има какво да мели, мозъкът му се нуждаеше от храна.

— Колко мил беше Ейб едно време — обърна се Никол към Розмари. — Колко мил беше! Това беше отдавна — Дик и аз току-що се бяхме оженили. Да го бяхте познавали тогава. Идваше и стоеше у нас по цели седмици, а ние изобщо не усещахме присъствието му. Понякога свиреше, понякога стоеше в библиотеката и с часове композираше, галеше нежно клавишите. Дик, помниш ли онази прислужница? Тя го мислеше за призрак и когато я срещаше в хола, Ейб измучаваше срещу нея; веднъж това ни струва цял сервиз за чай, но ние пет пари не дадохме, разбира се.

Колко хубаво бяха прекарвали някога, отдавна. Розмари им завиждаше за тези дни, представяше си живота им незает с работа, различен от нейния. Не познаваше този живот, но го ценеше, както го ценят хората, които никога не са го имали. Представяше си го като приятна почивка и не си даваше сметка, че Дайвърови се чувствуват не по-малко обременени от ежедневието си от нея.

— Какво го е докарало дотам? — запита тя. — Защо пие?

Никол поклати глава, за да подчертае, че не носи вина за станалото:

— В наши дни толкова много способни хора пропадат.

— Кога не са пропадали? — възрази Дик. — Надарените хора винаги се движат по ръба на пропастта, защото така трябва да бъде — някои от тях не издържат и капитулират.

— Трябва да има по-дълбока причина — отстояваше позициите си Никол, раздразнена, че Дик й противоречи пред Розмари. — Има хора на изкуството, като Фернан например, които не се пристрастяват към алкохола, защо тъкмо американците се пропиват?

На този въпрос имаше толкова много отговори, че Дик предпочете да замълчи, и думите на Никол увиснаха победоносно във въздуха. Той беше започнал да се настройва критично към нея. Продължаваше да смята, че тя е най-хубавото същество, което е срещал, получаваше от нея всичко, от което се нуждаеше, но отдалеч надушваше приближаващия се конфликт и в подсъзнанието си все повече и повече се настройваше срещу нея. Не беше от хората, които намират самооправдания, съзнаваше грозотата на положението, в което се поставяше, залъгваше се с надеждата, че Никол смята чувствата му към Розмари за невинно увлечение. Все пак не беше сигурен — снощи в театъра тя се беше отзовала остро за Розмари и я бе нарекла дете.

Тримата вечеряха в ресторанта на хотела, където плътните килими заглушаваха стъпките и за разлика от другите места, където бяха вечеряли напоследък, келнерите не шумяха и се движеха с важността на хора, поднасящи хубава храна. Тук бяха насядали американски семейства, които се оглеждаха едни други и правеха опити да поведат разговор.

Хората на съседната маса ги заинтригуваха: един симпатичен млад мъж с учтиво, малко чиновническо държане и група жени. Жените не бяха нито млади, нито стари, нито пък можеше да се определи обществената им принадлежност; правеше впечатление, че са твърде близки, че са свързани помежду си повече, отколкото например група жени, принудени да си правят компания, докато мъжете им заседават. Очевидно бяха по-близки помежду си, отколкото спътниците от каквато и да е туристическа група.

На езика му беше да подметне нещо иронично по техен адрес, но верният инстинкт му подсказа да замълчи и той попита келнера какви са.

— Майки на падналите на бойното поле — обясни келнерът.

Поразени, те възкликнаха тихо. Очите на Розмари се напълниха със сълзи.

— По-младите са сигурно съпругите — каза Никол.

Отпивайки от чашата си, Дик отново ги погледна; щастливите им лица, сдържаното достойнство в държането им говореха за зрелостта на една по-стара Америка. Тези скромни жени, които бяха дошли да видят гробовете на своите съпрузи и синове и които скърбяха за нещо безвъзвратно загубено, придаваха красота на околната атмосфера. За миг той се пренесе в годините, когато седеше на коляното на баща си и яздеше с Мосби, а атмосферата около него беше наситена със старото достойнство и лоялност. Едва ли не с усилие той вдигна глава към двете жени на масата си и погледна в очи новия свят, в който вярваше.

… Имате ли нещо против да пусна пердето?

Единадесета глава

Ейб Норт беше все още в бара на „Риц“, където се намираше от сутринта. Когато пристигна, търсейки убежище, прозорците бяха отворени и в струящата светлина плуваха многобройни прашинки от неизтупаните килими и мебели. Прислужниците тичаха по коридорите, движеха се свободно и непринудено — сега теренът беше техен. „Седящият“ бар за дами, разположен срещу истинския бар, изглеждаше много малък — човек трудно можеше да си представи, че той побира цели тълпи в следобедните часове.

Съдържателя, познатия на всички Пол, още го нямаше, но тук беше Клод, който проверяваше запасите на бара и остави работата си — учуден от появяването на Ейб, — за да му приготви ободряващ коктейл. Ейб седна на едно канапе до стената. След втората чаша се почувствува по-добре, толкова добре, че се качи в бръснарницата горе и се обръсна. Когато се върна в бара, Пол беше пристигнал — колата му, направена по специална поръчка, беше паркирана безукорно по правилника на булевард Де Капюсин. Пол обичаше Ейб и дойде да поговори с него.

— Трябваше да отплувам за Америка тази сутрин — каза Ейб — Или може би вчера сутринта, вече не съм сигурен.

— Какво ви попречи? — запита Пол.

Ейб се замисли и накрая намери оправдание:

— Следя един подлистник в „Либърти“, изданието ще се получи тук, в Париж, и ако бях отпътувал, щях да го пропусна, а след това няма откъде да го намеря, за да го прочета.

— Сигурно е нещо много интересно.

— Стрррашно!

Засмян, Пол се изправи и помълча малко, опрял длани на облегалото на стола.

— Ако действително желаете да отпътувате, мистър Норт, едни ваши приятели тръгват утре на борда на „Франс“ — мистър… не мога да си спомня името му, и Слим Пиърсън. — Трябва да си спомня как се казваше другият — висок мъж с къса брада.

— Ярдли — подсети го Ейб.

— Да, Ярдли. Двамата ще отплуват с „Франс“. Той понечи да тръгне, за да си гледа работата, но Ейб се опита да го задържи:

— Да, но трябва да тръгна от Шербург. Там ми изпратиха багажа.

— Багажа ще си получите в Ню Йорк — отвърна Пол и се отдалечи.

Смисълът на предложението постепенно стигна до замъгленото съзнание на Ейб — той се зарадва, че отново се грижат за него или по-скоро от това, че продължава да живее безотговорно.

Междувременно в бара бяха влезли нови посетители: най-напред един едър датчанин, когото Ейб беше срещал някъде. Датчанинът седна в отсрещния ъгъл на салона и Ейб си представи, че той ще седи цял ден, ще си пие, ще обядва, ще разговаря или ще чете вестници. Почувствува желание да го „надседи“. Към единадесет часа започнаха да се отбиват групи младежи, пристъпяха плахо, неотвикнали още да вървят в редица един до друг с чанти под мишница. По това време приблизително той накара лакея да телефонира на Дайвърови; когато му дадоха връзка, той бе позвънил и на други приятели и му хрумна да използува няколко линии, за да проведе кръстосан разговор — в резултат се получи бърканица. От време на време се сещаше, че трябва да отиде в участъка, за да освободи Фриман, но всеки път прогонваше тези мисли като неприятен спомен от кошмарен сън.

Към един часа барът се препълни; келнерите бързо се движеха в шумните помещения, носеха питиета и връчваха сметките на посетителите.

— Два пъти уиски със сода… и още веднъж… две мартини и едно… друго няма, мистър Куортърли… също три пъти. Това прави седемдесет и пет франка, мистър Куортърли. Мистър Шефър плати тези — за вас остават последните… На вашите услуги… Благодаря ви.

В бъркотията Ейб загуби мястото си; стоеше прав, олюлявайки се леко, и говореше с някакви хора, в чиято компания беше попаднал по необясним начин. Един фокстериер се стрелна между краката му и го заплете в повляклата се каишка, но той успя да се освободи, без да загуби равновесие, след което го обсипаха с безкрайни извинения. Поканиха го на обяд, но той не прие. „Време е за обе-черя“ — каза той и обясни, че има работа на това място, наречено обе-черя. Малко по-късно с типичните маниери на алкохолика, които са като маниерите на затворник или прислужник в замък, той се сбогува с един свой познат, обърна се и откри, че оживлението в бара бе преминало тъй бързо, както бе започнало.

Срещу него датчанинът и приятелите му си бяха поръчали обед. Ейб стори същото, но почти не се докосна до храната. Облегна се удобно и щастлив, заживя със спомените от миналото. Благодарение на алкохола хубавите, станали някога неща се пренасяха в настоящето, сякаш все още продължаваха, и дори в бъдещето, като че ли отново щяха да се случат.

Към четири часа към него се приближи лакеят.

— Търси ви някакъв цветнокож — казва се Жул Петерсън.

— Боже мой! Как е успял да ме намери?

— Не му казах, че сте тук.

— Кой му е казал? — Ейб политна към чашите пред себе си, но успя да запази равновесие.

— Разправя, че обиколил всички американски барове и хотели.

— Кажи му, че ме няма… — Когато лакеят се обърна, Ейб подвикна зад него: — Може ли да влезе тук?

— Ще попитам.

Въпросът бе отнесен до Пол, който погледна през рамо, поклати глава, а когато видя Ейб, приближи се към него:

— Съжалявам; не мога да позволя това. Ейб се надигна с усилие, излезе и тръгна по улица Камбон.

Дванадесета глава

С малката кожена чанта в ръка Ричард Дайвър си тръгна от участъка на Седми парижки район, където беше оставил бележка за Мария Уолис, подписана „Дикол“ — името, с което те двамата с Никол подписваха писмата си в първите дни на тяхната любов, — и отиде при шивача, който му шиеше ризите; посрещнаха го със суетня, която не отговаряше на стойността на поръчката му. Чувствуваше се неудобно пред тези бедни англичани, че изглежда тъй обещаващ клиент с добрите си обноски, със своя вид на човек, притежаващ разковничето на материалната обезпеченост; срамно му беше, че шивачът си дава такъв труд да отмери дължината на копринения ръкав. След това отиде в бара на „Крийон“, изпи едно малко кафе и чаша с два пръста джин.

Когато влезе в „Крийон“, салоните му се сториха неестествено ярко осветени; на излизане разбра, че това е така, защото навън неочаквано се беше стъмнило. Беше четири часът, но небето бе притъмняло, вятърът гонеше листата по Шанз-Елизе, а те шумоляха, понесени във вихрен танц. Дик зави надолу по улица Риволи, тръгна под аркадите, прекоси други две улици и се отби в банката, където го чакаха писма. След това взе такси и когато потегли нагоре по Шанз-Елизе, заплискаха първите капки дъжд, а той седеше в колата сам със своята любов.

В два часа, в коридора на „Роа Жорж“, той бе открил в красотата на Никол следи от красотата на Розмари, тъй както в рисунката на някой илюстратор могат да се открият черти от мадона на Леонардо. Дик пътуваше под дъжда, изплашен от демоничните си помисли; в него се бореха различни страсти и той не виждаше никакъв изход.

Розмари отвори вратата, преливаща от вълнение, за което никой нищо не знаеше. Сега тя беше като ония същества, които понякога наричаме „малки своенравни момичета“ — бе прекарала двадесет и четири часа в раздвоение, въртеше се в някакъв хаос, като че ли съдбата й се състоеше от кубчета с картини, които трябва да се подредят — пресмяташе печалбите, бъдещите сполуки, отмяташе Никол, Дик, майка си, продуцента, когото срещна вчера, като мъниста на молитвена броеница.

Когато Дик почука, тя току-що се беше облякла, гледаше дъжда, мъчеше се да си припомни някакво стихотворение и мислеше за стиховете и препълнените водосточни тръби в Бевърли Хилс. Отвори вратата и той се появи пред очите й, неподвижен като статуя на божество — такъв го виждаше винаги, така понякога младите гледат на по-възрастните, които им изглеждат несломими и неотстъпчиви. Дик от своя страна не можа да не изпита известно разочарование, когато я зърна. Трябваше му известно време, за да се пренагласи и влезе в тон с откритата й детска усмивка, с тялото й, което до милиметър беше изваяно така, че напомняше пъпка, съдържаща обещанието за бъдещо цвете. Забеляза следата от мокрия й крак на килима до вратата на банята.

— Мис Телевизия — каза той с непринуденост, която не чувствуваше. Остави ръкавиците и чантата си на тоалетната маса и опря бастуна на стената. Енергичната му брадичка надделяваше над измъчените линии около устата, но бръчките в ъгълчетата на очите и по челото напомняха за страх, който не трябва да бъде показан пред хората.

— Ела при мен и седни в скута ми — каза той тихо — и ми дай устните си.

Тя се приближи, седна и докато навън падаха последните капки от отминаващия дъжд, сложи устни върху красивия, студен образ, който си беше изградила.

Целуна го няколко пъти. Кожата й беше възхитителна и тъй като понякога красотата поражда у човека най-добрите мисли, на които е способен, той се замисли за задълженията си към Никол, която се намираше през две врати в същия коридор.

— Дъждът престана — каза той. — Виждаш ли слънцето по плочника?

Розмари се изправи, погледна надолу и каза, по-искрена от всеки друг път:

— О, какви артисти сме ние двамата — и ти, и аз. Тя отиде до тоалетната масичка и когато опря гребена до косата си, някой бавно и настойчиво зачука на вратата.

Изтръпнаха и замряха неподвижни; чукането упорито продължаваше; Розмари си даде сметка, че стаята не е заключена, бързо оправи косите си, кимна на Дик, който бе вече успял да оправи гънките на леглото, където бе седял, и тръгна към вратата. Дик каза с естествен, не прекалено силен глас:

— … Така че, ако не ви се излиза, ще кажа на Никол и ще прекараме тихо последната вечер.

Предпазните мерки се оказаха излишни, защото двамата души отвън бяха в такова положение, че почти не забелязваха нещата, които не се отнасяха лично до тях. На вратата бяха Ейб, остарял с няколко месеца през последните двадесет и четири часа, и един много изплашен и угрижен чернокож, когото Ейб представи като мистър Петерсън от Стокхолм.

— Той е в ужасно положение и вината е моя — каза Ейб. — Имаме нужда от добър съвет.

— Елате в нашите стаи — каза Дик. Ейб настоя с тях да дойде и Розмари, така че всички прекосиха коридора и влязоха в апартамента на Дайвърови. Жул Петерсън ги последва; той беше дребен, порядъчен на вид негър, с обноските на цветнокожите от Югозападните щати, които гласуват за републиканската партия.

Стана ясно, че той бил записан за свидетел в утринния скандал на Монпарнас; придружил Ейб до участъка и подкрепил оплакването му, че от ръката му била измъкната хилядафранкова банкнота от негър, чиято самоличност следствието трябваше да установи. Придружени от един полицай, Ейб и Жул Петерсън се завърнали във въпросното бистро и без много да му мислят, посочили един негър, който, както се установило след един час, влязъл в заведението едва след като Ейб го напуснал. Полицията беше усложнила случая още повече, като арестувала известния негър Фриман, съдържател на ресторант, чийто образ се беше мярнал в замъгленото от алкохолните пари съзнание на Ейб още в първите часове на среднощните подвизи, а след това беше изчезнал. Истинският виновник, както бе разяснено от неговите приятели, само бе си позволил волността да вземе от ръката на Ейб една петдесетфранкова банкнота, за да плати питиетата, поръчани от самия Ейб. Той се бе появил отново на сцената едва напоследък и в доста зловеща роля.

С две думи, в продължение на един час Ейб бе успял да заплете в личните си истории съвестта и емоциите на един живущ в Европа негър и на трима американски негри, пребиваващи в Латинския квартал. Краят на тази история изобщо не се виждаше и през целия ден пред тях неочаквано изникваха непознати негърски лица, които се появяваха на неочаквани места, изскачаха иззад неочаквани ъгли, а по телефона говореха настоятелни негърски гласове.

Ейб бе успял да се изплъзне от всички — нито един не можа да го намери лично, с изключение на Жул Петерсън. В известен смисъл Петерсън беше в положението на приятелски разположения индианец, който помага на белия човек. Негрите, пострадали от предателското му поведение, не бяха наежени толкова срещу Ейб, колкото срещу Петерсън, и Петерсън с всички сили се стремеше да си осигури закрилата, която Ейб можеше да му даде.

В Стокхолм Петерсън беше фалирал като дребен производител на боя за обувки, сега притежаваше само рецептата за приготвяне на ваксата и необходимите съоръжения за пълнене на малки кутийки; сутринта обаче новият му покровител бе обещал да го устрои във Версай, където да започне отново работа. Там работеше като обущар бившият шофьор на Ейб и Ейб бе дал на Петерсън двеста франка назаем.

Розмари с отвращение изслуша тази забъркана история; чувството й за хумор беше твърде изтънчено, за да я приеме откъм смешната й страна. Човечецът с портативната работилница, който въртеше уплашено лукавите си очи така, че от време на време се виждаше само бялото им; фигурата на Ейб, чието лице беше подпухнало от алкохола дотолкова, доколкото можеше да подпухне едно слабо, изпито лице с изящни черти — всичко това беше тъй далеч от нея, колкото болестта. — Моля само за един шанс в живота — каза Петерсън с прецизната, но въпреки това звучаща странно интонация, присъща на хората от колониите. — Моят метод на производство е прост, а рецептата ми е толкова добра, че ме изгониха от Стокхолм и фалирах, защото не се съгласих да се откажа от нея.

Дик го погледна учтиво, породеният за миг интерес угасна и той се обърна към Ейб:

— Иди в някой хотел да поспиш. Като се оправиш, мистър Петерсън ще дойде да се видите.

— Но не разбираш ли в какво отчаяно положение се намира Петерсън? — запротестира Ейб.

— Ще го чакам в коридора — каза Петерсън тактично. — Може би не е удобно да обсъждате проблемите ми в мое присъствие.

Той се оттегли с някаква пародия на френски поклон; Ейб решително скочи на крака, енергичен като парна машина.

— Днес, изглежда, не ме обичате много.

— Обичаните кандидати обикновено не печелят — успокои го Дик. — Моят съвет е да напуснеш този хотел — ако предпочиташ, мини през бара. Иди в „Шамбор“ или ако се нуждаеш от повече обслужване, в „Мажестик“.

— Ще си позволя да те обезпокоя — би ли ми дал нещо за пиене?

— Тук горе няма нищо — излъга Дик.

Примирен, Ейб се ръкува с Розмари; с труд успя да придаде нормален израз на лицето си, задържа продължително ръката й и започна да казва нещо, от което нищо не излезе:

— Вие сте най… една от най…

Тя изпита съжаление и дори малко погнуса от мръсните му ръце, но като възпитано момиче се засмя, сякаш за нея нямаше нищо по-обикновено от гледката на човек, който върви като насън с бързината на забавена кинолента. Често пъти хората се отнасят със странно уважение към пияния, с респекта на първобитните племена към лудите. По-скоро респект, отколкото страх. Има нещо респектиращо в човек, който е загубил всичките си задръжки, който е готов на всичко. Разбира се, след това ние го караме да заплати за моментното си превъзходство, за кратките мигове, когато е бил внушителен в очите ни. Ейб се обърна към Дик с последна молба:

— Като отида в хотел да се изкъпя и поспя, за да си придам приличен вид, и като им покажа пътя на тези сенегалци — мога ли да дойда при вас да прекарам вечерта край домашното огнище?

Дик кимна не толкова утвърдително, колкото насмешливо, и каза:

— Имаш високо мнение за сегашните си способности.

— Сигурен съм, че ако Никол беше тук, щеше да се съгласи да дойда.

— Добре. — Дик пристъпи към сложения на поставката куфар, взе една кутия и я остави на масата в средата на стаята; вътре имаше безброй изрязани от картон букви.

— Ако искаш да играеш на анаграми, заповядай. Ейб огледа съдържанието на кутията с физическо отвращение, сякаш му бяха казали да изяде картонените букви като попара от овесени ядки.

— Какви са тия анаграми? Малко ли странни неща трябваше да…

— Една спокойна игра. С буквите правиш думи — която дума поискаш, с изключение на „алкохол“.

— Сигурен съм, че може да се състави и думата „алкохол“ — каза Ейб и разрови картончетата. — Ако мога да съставя „алкохол“, да дойда ли?

— Ела, ако искаш да играем на анаграми. Ейб поклати глава примирено.

— Ако сте настроени за такива игри, няма смисъл — само ще преча. — Той се закани с пръст на Дик. — Но помни какво е казал Георг Трети — че ако Грант се напие, той би пожелал да ухапе другите генерали.

Той погледна още веднъж отчаяно Розмари със златистите си очи и излезе. За негово облекчение Петерсън не го чакаше в коридора. Чувствувайки се загубен и бездомен, той тръгна да пита Пол как се казва корабът.

Тринадесета глава

След като Ейб се измъкна, залитайки, Дик и Розмари бързо се прегърнаха. И двамата усещаха върху себе си парижкия прах, примесен с лекия топъл дъх, който излъчваха вратът и раменете на Розмари. В продължение на половин минута Дик остана в същото положение; Розмари първа се върна към действителността.

— Трябва да си тръгвам, младежо — каза тя.

Премигвайки, те се гледаха, отдалечавайки се едни от друг, и Розмари излезе от стаята по начин, който бе усвоила още в детската си възраст и който никой режисьор не се бе опитал да подобри.

Тя отвори вратата на стаята си и се запъти право към бюрото, сещайки се, че там е оставила ръчния си часовник. Намери го и докато го слагаше на ръката си, хвърли поглед към ежедневното писмо до майка си и наум привърши последното му изречение. След това постепенно, без да се обръща, тя си даде сметка, че не е сама в стаята.

В една обитавана стая има отразяващи светлината предмети, които почти не забелязваме: полиран фурнир, лъскави месингови плоскости, сребро и слонова кост и освен тях хиляди неща, които тъй меко отразяват светлината, че рядко се замисляме за тях — горната част на рамките на картините, ръбовете на моливите и на пепелниците, кристалните или порцеланови украшения; всички тези отразяващи повърхности влизат незабелязани в зрителното ни поле и са във връзка с откъслечни асоциации в подсъзнанието ни, които то складира, но, изглежда, не забравя, подобно на стъклар, който запазва непригодните отрязъци стъкло, защото друг път може да потрябват — именно това може би обяснява как Розмари „си даде сметка“, както самата тя озадачено казваше по-късно, че в стаята има някой, преди да е установила това. Но когато разбра, обърна се мигновено като балерина и видя един мъртъв негър, проснат на нейното легло.

Тя извика: „Аууу!“ и незакопчаният й още часовник полетя и се удари в бюрото. За миг през ума й мина абсурдната мисъл, че това е Ейб Норт. След това се втурна през вратата и прекоси коридора.

Дик подреждаше дрехите си; бе огледал носените през деня ръкавици и ги бе захвърлил при купчината други ръкавици в ъгъла на един куфар. Бе закачил сакото и жилетката си на една закачалка, а ризата — както имаше навик — на друга закачалка. „Можеш да облечеш една недотам чиста риза, но смачкана — никога.“ Никол си беше дошла и тъкмо изпразваше в кошчето за отпадъци един от особените пепелници, купени от Ейб, когато Розмари нахълта в стаята:

— Дик! Дик! Ела да видиш!

Дик тичешком прекоси коридора и влезе в стаята й. Коленичи и долепи ухо до сърцето на Петерсън, опита се да намери пулса — тялото беше още топло, лицето, което приживе беше измъчено и лукаво, след смъртта беше станало злобно и противно; под мишницата си той още стискаше кутията с материалите, но обувката на безжизнения крак, провиснал от леглото, отдавна не бе виждала лъскане, а подметката беше пробита. Според френските закони Дик нямаше право да се докосва до трупа, но той помести малко едната му ръка — върху зелената кувертюра имаше петно, следователно одеялото под нея също ще е малко изцапано.

Дик затвори вратата и се замисли; той чу предпазливи стъпки в коридора, след това Никол го повика по име. Той отвори вратата и прошепна:

— Донеси кувертюрата и горните завивки на едно от нашите легла и внимавай никой да не те види. — След това, като видя напрегнатото и лице, бързо добави: — Виж какво, не се разстройвай — това е само някакъв чернокож негодник.

— Искам да се свърши по-скоро.

Дик вдигна трупа, лек от системното недояждане. Подхвана го така, че изтичащата от раната кръв да се стича по дрехите. Положи го до леглото, вдигна кувертюрата и горната завивка, отвори вратата няколко пръста и се ослуша — чу лек звън на чинии от дъното на коридора и после висок и учтив глас: „Мерси, мадам“, но келнерът тръгна в противоположна посока, към стълбището за прислугата. Дик и Никол бързо размениха в коридора прихванатите като бохчи завивки; като застла леглото на Розмари, Дик, запотен, остана още малко в топлия полумрак, за да размисли. Още щом беше видял трупа, някои неща му бяха станали ясни: първо, единият от враждебно настроените към Ейб индианци бе проследил приятелски настроения индианец, беше го открил в коридора и когато последният в страха си бе потърсил убежище в стаята на Розмари, той го бе последвал и убил; второ — ако не се вземеха някакви мерки, нямаше сила на земята, която да предотврати компрометирането на Розмари, случаят с Арбъкъл едва беше отшумял. Ще получава ли предложения за договори, или не, зависеше от това дали тя ще съумее да остане в съзнанието на публиката единствено като „Татковото момиче“.

Дик машинално понечи да си запретне ръкавите, въпреки че сега беше по фланелка, и се наведе над тялото. Прихвана го под мишниците, бутна вратата с крак и го извлече бързо в коридора, като се постара да го остави в естествена поза. Върна се в стаята на Розмари и приглади разрошената повърхност на персийския килим. След това отиде в своя апартамент и телефонира на собственика на хотела:

— Мистър Бет? Обажда се доктор Дайвър, касае се за нещо много важно. Мога ли да смятам, че трето лице не е свързано с линията, по която говорим?

Добре, че беше положил усилия да укрепи позициите си пред мистър Бет. Ето един от малкото случаи, в които разточително разпиляваните му способности да се харесва не бяха отишли напразно.

— На излизане от апартамента се натъкнахме на един мъртъв негър… в коридора… не, не, цивилен е. Вижте какво — сметнах, че няма да ви бъде приятно, ако и други ваши гости се натъкнат на трупа, затова ви телефонирам. Разбира се, ще ви помоля да не замесвате името ми. Не желая да имам истории с френската бюрокрация поради това, че аз съм го открил пръв.

Каква съобразителност проявяваше този човек, за да не се накърни репутацията на хотела! Мистър Бет прие всичко за безусловна истина, тъй като преди две вечери със собствените си очи се бе уверил какъв изискан човек е доктор Дайвър.

След минута пристигна мистър Бет, а след още една минута дойде и един полицай. Междувременно мистър Бет бе намерил време да прошепне на Дик: „Можете да бъдете сигурен, че няма да допуснем да се замеси името на когото и да било от нашите гости. Мога само да ви благодаря за това, което направихте.“

Мистър Бет бе действувал мигновено — никой не го бе видял какво беше направил, но държането на полицая, който гузно си сучеше мустаците, говореше красноречиво. Полицаят бегло огледа трупа и телефонира в своя участък. Междувременно с експедитивност, която Жул Петерсън като делови човек би оценил, тленните му останки бяха пренесени в друг апартамент на този световноизвестен хотел. Дик се върна в салона.

— Какво стана? — извика Розмари. — Нима всички американци в Париж само се стрелят един друг?

— Изглежда, че сезонът затова е вече открит — отвърна той. — Къде е Никол?

— Мисля, че е в банята. В момента тя го боготвореше за това, че той я беше спасил — в ума й се редяха като мрачни пророкувания бедствията, които можеха да я сполетят след случилото се; беше го слушала с обожание как оправя нещата със силния си, уверен, учтив глас. Изпита желание да го прегърне, но преди да го доближи, вниманието му се насочи към нещо друго; той влезе в спалнята и тръгна към банята. Сега вече Розмари чуваше все по-силно и по-силно потока от думи, които можеха да бъдат изречени само от човек, загубил човешкия си образ; те се чуваха през ключалката, през цепнатините на вратата и кънтяха в апартамента като словесно материализирана форма на ужаса.

Розмари помисли, че Никол е паднала в банята и се е ударила, затова последва Дик. Но пред очите й се разкри съвсем друга картина, преди Дик да закрие с тяло това, което ставаше вътре.

Никол беше коленичила до ваната и се полюляваше ту на една страна, ту на друга.

— Ти! — изкрещя тя. — Ти, дето нахълтваш в единственото място, където мога да бъда сама със себе си — ти с твоята окървавена кувертюра! Ще се наметна с нея — не ме е срам, макар че е жалко. В болницата край Цюрихзее устроихме маскен бал и имаше различни маски, и исках да се облека с кувертюра, но не ми позволиха…

— Никол, овладей се!

— … и затова седнах в банята и те ми донесоха домино и ми казаха него да сложа. Сложих го. Какво друго ми оставаше!

— Овладей се, Никол!

— Никога не съм очаквала, че ще ме обикнеш, късно беше за това, но защо идваш в банята, единственото място, където мога да остана сама със себе си, защо ми влачиш окървавени кувертюри и искаш с тях да застилам леглата!

— Овладей се! Стани…

От салона Розмари чу как вратата на банята се затръшна. Тя трепереше: сега разбираше какво Вайолет Макиско бе видяла в банята на вилата им. Телефонът иззвъня, тя вдигна слушалката и едва се сдържа да не изкрещи от облекчение, когато разбра, че е Колис Клей, който бе успял да я открие в апартамента на Дайвърови. Беше я страх да влезе сама в стаята си, затова му каза да се качи и заедно с него отиде да си вземе шапката.

Четиринадесета глава

Беше август, доктор Ричард Дайвър и мисис Елси Спиърс седяха в Кафе дез Алие под прохладните дървета. По спечената от слънцето земя тук-там слабо проблясваха люспици слюда, а мистралът67 подухваше откъм Естерелските възвишения и люлееше рибарските лодки в пристанището така, че мачтите им сочеха ту една, ту друга точка в необятното небе.

— Тази сутрин получих писмо — каза мисис Спиърс. — Какви неприятности сте изживели заради тези негри! Но Розмари разправя, че сте се държали чудесно с нея.

— Розмари би трябвало да получи орден за храброст. Наистина беше ужасно — Ейб Норт единствен не се разтревожи. Впрочем той замина със самолет за Хавър — вероятно още не е научил за станалото.

— Съжалявам, че е подействувало тъй зле на мисис Дайвър — каза тя внимателно.

Розмари й беше писала от Париж:

— Сега и няма нищо — отвърна той малко припряно. — И тъй, вие заминавате утре. Кога ще отплувате?

— Веднага.

— Боже мой, тъй ми е неприятно, че си заминавате!

— Радвам се, че дойдохме тук. Прекарахме, много хубаво благодарение на вас. Вие сте първият мъж, към когото Розмари се привърза.

Откъм порфирните хълмове на Напул отново полъхна севернякът. Във въздуха се носеше нещо, което подсказваше, че земята се готви за други годишни времена; пищността на лятното слънцестоене беше вече отминала.

— Розмари е имала увлечения, но рано или късно винаги е насочвала съответния човек към мен, за да му направя дисекция — засмя се мисис Спиърс.

— А на мен това ми бе спестено, тъй ли?

— Какво можех да направя? Тя се влюби във вас, преди да съм ви видяла. Казах и да не се бои.

Той разбра, че мисис Спиърс не беше предвидила в сметките си нито него, нито Никол, и реши, че аморалността й произтича от това, че тя самата се е оттеглила от света. Това беше нейно право — емоционалната пенсия, която й се полагаше. Жените са способни на всичко в борбата си за съществуване и едва ли биха могли да бъдат обвинявани в грехове като „жестокост“, която е мъжки патент. Докато любовната игра и страданията се движеха в определени рамки, мисис Спиърс можеше да ги наблюдава с безпристрастието и шеговитата ирония на евнух. Нито за миг не беше помислила, че Розмари би могла да пострада — нима беше тъй сигурна в нейната неуязвимост?

— Ако това, което казвате, е вярно, мисля, че не съм й навредил. — Той все още продължаваше да се самозалъгва, че може да мисли обективно за Розмари. — Тя вече го преживя. Все пак толкова много от важните моменти в живота започват с неща, които изглеждат случайни.

— Това не беше случайност — настоя мисис Спиърс. — За нея вие бяхте първият мъж — вие сте неин кумир. Във всяко писмо казва това.

— Тя е тъй любезна.

— Вие и Розмари сте най-любезните хора, които съм познавала, но тя казва това най-чистосърдечно.

— Любезността ми е вродена.

Това беше отчасти вярно. От баща си Дик беше усвоил до известна степен преднамереното добро държане на младия южняк, заселил се на север след гражданската война. Често го използуваше, а също тъй често сам го презираше, защото то не беше противодействие срещу това колко неприятно нещо е себелюбието само по себе си, а срещу това, че изглежда неприятно.

— Аз съм влюбен в Розмари — каза той внезапно. — Позволявам си да разкрия пред вас тази своя слабост.

Това откровение му се стори необикновено тържествено, сякаш масите и столовете на Кафе дез Алие щяха да го запомнят завинаги. Той вече чувствуваше нейното отсъствие под небето на южния бряг: на плажа можеше само да си спомня болезнено обгорялата и от слънцето плът; в Тармс заличаваше следите от стъпките й, като кръстосваше градината; оркестърът засвири „Песента на веселия карнавал“ — ехо от отшумялото миналогодишно веселие, — мелодия, която му говореше единствено за нея. За някакви си стотина часа тя бе обладала цялата потайна магия на света; ослепяващата беладона, кофеинът, превръщащ физическата енергия в нервна, мандрагората — ключ към хармонията.

С известно усилие той отново се самозалъга, че подобно на мисис Спиърс може да гледа на нещата като страничен наблюдател.

— Вие и Розмари всъщност не си приличате — каза той. — Мъдростта, която е придобила от вас, тя е пречупила през собствената си личност — през погледа, който си е изработила към живота. Тя не е разсъдъчен тип; в душата си е ирландка, романтична и непоследователна.

Мисис Спиърс също знаеше, че Розмари, въпреки деликатната си външност, е като млад мустанг, особено като се съпостави с капитан доктор Хойт от американската армия. При психическа дисекция в Розмари би се открило огромно сърце, чер дроб и душа, сместени заедно под красивата външна обвивка.

Когато се сбогуваха, Дик бе успял вече да оцени целия чар на Елси Спиърс, даваше си сметка, че за него тя е нещо повече от последната връзка, свързваща го с Розмари, която той с нежелание скъсва. Той би могъл да изгради Розмари като личност, но майка й никога. Самоконтролът, сдържаността и умението да блести като брилянт бяха до известна степен неща, които той бе дал на Розмари; приятно му беше да прави сравнение с шлифовката на майка й, съзнавайки, че за нея той няма никаква заслуга. Тя сякаш живееше в едно непрестанно търпеливо очакване, свикнала с мисълта, че мъжът има да се справя с неща, по-важни от самата нея — сражение или хирургическа операция, — и през това време не трябва да го безпокои и да му пречи. Докато мъжът привърши, тя ще го чака спокойно и безропотно, седнала на старомоден стол, прелиствайки страниците на някой вестник.

— Довиждане, искам да си спомняте колко много се привързахме към вас двамата с Никол.

Той се върна във вилата, влезе в работната си стая и отвори капаците на прозорците, които препречваха пътя на яркото обедно слънце. На двете дълги маси в „организиран безпорядък“ бяха разхвърляни материалите за неговата книга. Том първи, съдържащ класификацията, бе имал известен успех в едно малко субсидирано издание. Водеше преговори за преиздаването му. Том втори представляваше разширена разработка на първата му книжка „Психология за психиатри“. Подобно на мнозина други той бе открил, че бе имал само една или две идеи през живота си — че малкият сборник статии, който сега се преиздаваше за петдесети път на немски, съдържаше зърното на всичко, което някога ще мисли или ще знае.

Всичко това го караше да се чувствува неспокоен. Ядосваше се за пропилените години в Ню Хейвън, но най-остро чувствуваше несъответствие между все по-големия лукс, в който живееха Дайвърови, и неизбежното желание за изява. Спомни си думите на своя румънски приятел за човека, който в продължение на години работил над мозъка на броненосеца от вида армадило, представяше си как безброй упорити германци работят в библиотеките в Берлин и Виена и най-безмилостно го изпреварват. Почти бе решил да резюмира в трийсетина страници това, което беше написал досега, без да излага фактически данни, и да го издаде като въведение към бъдещите по-издържани в научно отношение трудове. Това решение окончателно се затвърди, докато крачеше под лъчите на късното следобедно слънце из кабинета си. С новия план ще може да привърши до пролетта. Струваше му се, че когато човек с енергия като неговата в продължение на цяла година е преследван от нарастващи съмнения, това означава, че има нещо погрешно в плана му.

Затисна струпаните бележки с позлатените метални плоскости, които му служеха за преспапие. Помете стаята сам — в кабинета си той не допускаше нито един от прислужниците, — пръсна в тоалетната малко дезинфектин, поправи паравана и написа писмо с някаква поръчка до едно издателство в Цюрих. След това си сипа малко джин, който разреди с двойно количество вода.

Видя Никол в градината. След малко щяха да бъдат заедно и той изпитваше оловно тежко чувство при тази мисъл. Пред нея трябваше да се преструва, сега и утре, следващата седмица и следващата година. През цялата нощ в Париж той я бе държал в прегръдките си, докато тя спеше под въздействието на луминала; рано сутринта, заровил лице в топлите й дъхави коси, той предотврати зараждащата се криза с нежни и успокоителни думи и тя заспа отново. Преди да се събуди, той бе уредил всичко по телефона, намиращ се в съседната стая. Налагаше се Розмари незабавно да се премести в друг хотел, без дори да се сбогува с тях. Тя трябваше да остане „Татковото момиче“. Собственикът на хотела, мистър Бет, щеше да запази пълно мълчание. Дик и Никол приготвяха багажа си сред струпаните кутии и амбалажни хартии от многобройните покупки и по обед заминаха за Ривиерата.

След това в него настъпи реакция. Когато се настаниха в спалния вагон, Дик видя, че Никол очаква този момент, и той настъпи бързо и неудържимо още преди влакът да излезе от околовръстната линия — единственото му желание беше да скочи от влака, преди той да е набрал скорост, да изтича и да види къде е Розмари, какво прави. Отвори една книга и забоде глава в нея, съзнавайки, че Никол го наблюдава от отсрещното легло. Не беше в състояние да чете, даде си вид, че е изморен, и затвори очи, но тя продължаваше да го наблюдава и макар че още беше замаяна от луминала, тя се почувствува успокоена и почти щастлива, че той отново е неин.

Със затворени очи беше по-лошо, защото на ритмични вълни усещаше, че намира и загубва нещо, намира го и отново го загубва; но за да не издаде неспокойствието си, остана да лежи така до пладне. Когато отидоха във вагон-ресторанта, нещата тръгнаха по-добре — обедът беше чудесен; стотиците обеди по хижи, ресторанти, влакове и самолети им даваха възможност да сравняват. Познатите забързани стъпки на келнерите във вагон-ресторанта, малките бутилки вино и минерална вода, превъзходният обед в експреса Париж-Лион — Ривиерата им създаваше илюзията, че всичко си е както по-рано, но това беше може би първото пътуване с Никол, което представляваше не толкова отиване някъде, колкото бягство отнякъде. Никол изпи само една чаша от бутилката с вино, а той останалото; говориха за къщата и за децата. Но щом се върнаха в купето, мълчанието отново ги обгърна, както в ресторанта срещу Люксембургската градина. Когато се отдалечаваш от една мъка, струва ти се, че трябва да минеш обратно всички болезнени стъпки, които са те довели до нея. Дик се чувствуваше необичайно неспокоен. Изведнъж Никол каза:

— Не е хубаво, че оставихме така Розмари — как мислиш, ще се справи ли?

— Разбира се. Тя навсякъде може да се оправи… — И за да не подцени с тези думи способността на Никол да се справя, добави: — В края на краищата тя е актриса и макар че има майка си зад гърба си, трябва сама да се грижи за себе си.

— Тя е много красива.

— Още е дете.

— Но е красива.

Продължиха да си разменят безцелни реплики, като всеки казваше онова, което другият мислеше.

— Тя не е толкова умна, колкото помислих отначало — осмели се да каже Дик.

— Има доста остър ум.

— Не особено, при това създава около себе си атмосфера на детска градина.

— Тя е много-много хубава — подчерта Никол с безпристрастен глас. — И във филма ми направи силно впечатление, беше много добра.

— Добър бе режисьорът. Като се замислиш, откриваш, че в изпълнението липсваше до известна степен индивидуалност.

— Напротив. Разбирам защо тя е тъй привлекателна за мъжете.

Сърцето му трепна. За какви мъже? За колко мъже?

… Имате ли нещо против, ако пусна пердето?

… Да, пуснете го. Слънцето ми блести.

А сега къде? И с кого?

— Няма да мине много време и тя ще изглежда с десет години по-възрастна от теб.

— Напротив. Една вечер в театъра скицирах лицето й на програмата, мисля, че ще се запази.

През нощта и двамата бяха неспокойни. След ден — два Дик щеше да се опита да прогони призрака на Розмари, преди той да се е загнездил помежду им, но засега нямаше сили да стори това. Понякога е по-трудно да се лишиш от една мъка, отколкото от едно удоволствие, и споменът за нея до такава степен го държеше в своя власт, че засега нямаше какво да прави, освен да се преструва. Това не му беше лесно, защото бе започнал да се настройва против Никол — след всички тези години тя би трябвало да разпознава симптомите на наближаващите кризи, за да може да ги избягва. Два пъти в продължение на половин месец нервите й не бяха издържали: първия път това бе станало след вечерята в Тармс, когато я бе намерил в спалнята да казва на мисис Макиско с налудничав смях, че не може да отиде в тоалетната, защото ключът бил хвърлен в кладенеца. Мисис Макиско, отначало смаяна и възмутена, накрая бе разбрала. Тогава Дик не се беше разтревожил особено, защото след това Никол съжаляваше за станалото и бе телефонирала в хотела на Гос, но семейство Макиско си бяха заминали.

Но кризата в Париж подсказваше сериозността на първата. Тя може би вещаеше опасността от нов цикъл, от нов тласък на болестта. Дик беше изживял много тежки моменти по време на повторното й заболяване след раждането на второто им дете, Топси, тежки моменти, които го бяха направили нечувствителен и го бяха накарали да установи граница между болната Никол и здравата Никол. Затова сега му бе трудно да разбере докъде стига продиктуваната от чувството за самосъхранение професионална безчувственост и къде започва отскоро зародилата се студенина в сърцето му. Тъй като безразличието, в което човек съзнателно търси убежище или което се оставя да го завладее, се превръща в празнота, той се бе научил да не се занимава с Никол, държеше се студено с нея. Мнозина са писали за зараснали рани, правейки доста свободен паралел с патологията на кожата, но в живота на един човек такова нещо няма. Има открити рани; понякога те са трудно забележими, защото са се свили до такава степен, че приличат на следа от обикновено убождане, но продължават да са рани. Белезите от страданието по-скоро могат да се сравнят с ампутиран пръст или със загубено зрение на едното око. Възможно е да не чувствуваме липсата им нито за миг, но когато ни потрябват, нищо не можем да направим.

Петнадесета глава

Той намери Никол в градината, скръстила високо ръце и прихванала раменете си. Тя го погледна открито със сивите си очи като любопитно и учудено дете.

— Ходих в Кан — каза той. — Налетях на мисис Спиърс. Тя ще отпътува утре. Искаше да дойде, за да се сбогува с теб, но аз пресякох това й намерение.

— Жалко. Би ми било приятно да я видя. Тя ми харесва.

— И кого другиго мислиш, че видях — Бартоломю Тейлър.

— Не може да бъде!

— Не бих могъл да не забележа лице като неговото, прилича на стара и хитра невестулка. Оглеждаше мястото за евентуалното пристигане на Сиро и цялата му менажерия — идущата година всички ще дойдат. Подозирах, че мисис Ейбрамс е нещо като разузнавач.

— А Бейби се възмути първото лято, когато дойдохме тук.

— На тях им е все едно къде ще бъдат, затова не виждам защо не останат да мръзнат в Довил.

— Не можем ли да пуснем слух за холера или нещо подобно?

— Казах на Бартоломю, че тук някои хора измират като мухи — казах му, че пришълците измират тъй бързо, както картечарите през войната.

— Не си му казал такова нещо.

— Не съм — призна Дик. — Той се държа много любезно. Бяхме трогателна картинка, той и аз, когато се ръкувахме на булеварда. Зигмунд Фройд среща Уорд Макалистър.

На Дик не му се говореше — искаше да бъде сам, за да могат мислите му за работата и за бъдещето да вземат превес над любовните и ежедневните тревоги. Никол съзнаваше това, но го съзнаваше някак смътно и с чувство на обреченост, изпитваше и нещо като животинска омраза и въпреки това искаше да се погали о рамото му.

— Милият — каза безгрижно Дик.

Той влезе в къщата, забрави какво търсеше вътре, а след това се сети, че беше пианото. Седна и тананикайки, засвири по слух „Чай за двама“.

Докато свиреше мелодията, изведнъж му мина мисълта, че Никол, щом я чуе, ще отгатне неговата носталгия по изтеклите две седмици. Прекъсна песента с един неочакван акорд и стана от пианото.

Не знаеше къде да отиде. Огледа къщата, която Никол бе построила, за която бе платил дядото на Никол. Негова собственост беше само къщичката, в която се помещаваше работният му кабинет, и земята, на която тя бе построена. С трите хиляди годишно и с публикациите, от които все нещо капеше, той посрещаше личните си разходи, плащаше за облеклото си и за доставяните в къщи напитки, а също за възпитанието на Лънър, което засега се свеждаше само до заплатата на бавачката. Никога не проектираха нещо, без Дик да изчисли колко му се пада да плати за своя дял. Когато беше сам, живееше до известна степен аскетично, пътуваше трета класа и пиеше най-евтиното вино, но винаги имаше грижата външността му да бъде изрядна; така той се самонаказваше за излишествата и поддържаше една условна материална независимост. Но това не беше лесно, особено напоследък, когато все по-настоятелно се поставяше въпросът къде да се вложат парите на Никол. А Никол, която искаше той да бъде изцяло неин, естествено насърчаваше всяка проява на суетност от негова страна и намираше все нови и нови начини да го засипва с пари и с хубави неща. Начинът, по който се бе зародила идеята за вилата на морския бряг — веднъж тя им бе хрумнала като обикновена прищявка, — явно разкриваше силите, които ги отдалечаваха от първоначалното им споразумение в Цюрих.

— Няма ли да бъде забавно, ако… — Да, наистина беше. А след това: — Нали ще бъде забавно, когато…

Не бе излязло чак толкова забавно. Проблемите на Никол бяха внесли безпорядък в работата му; освен това нейните приходи напоследък бяха нараснали тъй бързо, че омаловажаваха резултатите от труда му. От друга страна, в интерес на нейното лечение той дълги години се бе представял за човек на домашното огнище, от което сега бързо се отдалечаваше, трудно му беше да поддържа тази маска в лишеното от труд съществуване, при което неизбежно биваше подлаган на микроскопично наблюдение. След като Дик не можеше да си свири на пианото това, което му се искаше, ставаше ясно, че нишката на ежедневието му се крепеше на толкова тънки хитрини, че бе изтъняла като косъм. Той остана дълго в голямата стая, заслушан в бръмченето на електрическия часовник, заслушан във времето.