Нежна завист

Тринадесета глава

Подобен удар е като сериозна контузия. Отначало човек не усеща болката, защото е вцепенен от шока, но очаква всеки момент тя да го споходи.

— Какво искаш да кажеш? — прошепнах. — Всички онези неща, които изрече…

— Бях искрен, разбира се. Но трябва да разбереш — малко припряно заговори той, — че съм от типа мъже, които обичат жените. Просто не мога без компанията им.

Отново виновно сви рамене като хлапак.

Прозрях дълбокия смисъл на думите му. Опитваше се да ми каже, че дори след като съм узнала истината, на него му е все едно. Няма да се промени. Трябваше да избирам: или да го приема такъв, какъвто е, или напълно да се откажа от него.

Единственото бъдеще, което ми предлагаше, бе да бъда една от многото жени в харема му.

Навярно изражението ми е издало какво изпитвам, защото на красивото му лице се изписа тревога.

— Слушай, Алекс. Вече знаеш какъв съм и можем да започнем истинска връзка.

— Ти си лъжливо копеле — казах аз и за мой ужас по бузата ми се търкулна голяма сълза. Гневно я изтрих, но не преди да я забележи.

— Никога не съм твърдял, че си единствената за мен.

— Каза, че с брака ти е свършено.

— Е… Долорес настоя да опитаме отново.

— О, да, онази вечер определено си личеше, че е така.

Не можех да повярвам дори на тази глупост.

— Аз съм за свободната любов, Алекс. Моногамията просто не е естествена. Разликата между мен и повечето мъже е, че аз поне го признавам — гордо заяви Шеймъс. — Слушай, ти също можеш да се виждаш с други мъже, ако желаеш.

— Да, благодаря.

— Не цениш ли това, което имаме? Прекарваме си чудесно заедно. Цялата романтика на света е наша. Обичам да те притискам в прегръдката си. — Зелените му очи преливаха от нежност, докато сякаш забиваше нож все по-дълбоко в сърцето ми. Искаше ми се да падна на колене и да го умолявам да размисли, да разбере колко го обожавам и каква страхотна връзка имаме. Да го попитам за какво са му други момичета. Да обещая, че ще му дарявам всичко, което би могъл да поиска от една жена. Щях да отслабна, да вземам назаем тоалети от Кийша, да се запиша на курсове по готварство и галски език.

Но можете да се гордеете с мен.

— Всичко между нас приключи. Не деля гаджетата си — казах аз и излетях от офиса, преди напиращите сълзи да бликнат и да ме предадат.

Атмосферата в апартамента ни бе тягостна. Бронуен си дойде трезва и разплакана и се затвори в стаята си. Кийша пушеше цигара след цигара и гледаше видеозаписи на Ленъкс. А аз дори не бях в състояние да заплача. Чувствах се празна и посърнала като есенно листо.

Гейл се прибра около осем. Носеше синя хартиена кесия от «Тифани» и си тананикаше.

— Господи, кой е умрял? — попита тя и се отпусна на дивана. — Някой отби ли се в «Планет Органик» да купи нещо за мен? Соевото ми сирене е свършило. Вижте какво ми подари Снежанка.

Извади изящно сребърно колие от преплитащи се звезди. Бе толкова нежно и романтично, че отново ми се доплака. На мен никой не ми купуваше такива неща.

— Трябва да се задоволиш с това, което е останало в хладилника. Кийша скъса с Ленъкс…

— Е, това не беше истинска връзка — отбеляза Гейл с неизменния си високомерен тон.

— Може би, но е разстроена. Бронуен се раздели с Дик, а аз с Шеймъс.

— О. — Гейл потъна в размисъл за пет секунди. — Хей, вратата ми е отворена. Сигурна съм, че я затворих. Нали не си влизала да четеш романа ми? Ще те съдя, ако откраднеш идеята.

— На кого му пука за глупавия ти роман за природата!

Телефонът звънна. И трите скочихме. Чуехме ли звън, бяхме като кучето на Павлов. Всяка си мислеше, че може да е приятелят й. Мъжете оставят телефона да звъни безкрайно дълго, а не съм виждала жена, която да изчака повече от две позвънявания, преди да вдигне.

— Шеймъс е — промърмори Гейл и ми подаде слушалката. Грабнах я, напълно забравила за достойнството си. «О, моля те, кажи, че си осъзнал грешките си. Моля те, обещай, че ще се промениш…»

— Алекс Уайлд? Обзалагам се, че изглеждаш прелестна, както винаги. Какво ще кажеш да ти се реванширам? В петък вечерта, «Суон Лейк», Ковънт Гардън, шампанско и прочие?

— А в събота сутринта обратно при жената и дечицата? Опомни се.

— О, стига, скъпа. Докога ще се държиш така?

— Всичко ми омръзна — излъгах.

— Може би някой ден ще ти омръзне, а на следващия ще забравим. Но точно сега — продължи Шеймъс похотлива нотка — и на теб ти се иска да се видим.

Тъжната истина бе, че е прав. Желанието ме измъчваше, сякаш в мен се бяха вкопчили зловещи пипала. Усетих топлина между бедрата и зърната на гърдите ми станаха твърди като стафиди. Господи, мъжете бяха страхотни късметлии, че можеха да спят с която поискат без последици. Във всяка връзка сексът лекуваше тъгата. Въпреки че не свършвах, неговата страст ми доставяше удоволствие и ме караше да се чувствам напълно земна жена. Това бяха единствените мигове, в които двамата говорехме на един и същ език, не с думи, а с целувки и допир на плът до плът, при който всички неприятни мисли изчезваха.

Желаех Шеймъс. Предпочитах да бъда с него, отколкото да прекарвам вечерите си в този апартамент със самотните си приятелки. Работата ми бе скапана, за кариера не можеше да се говори, а нямах успех дори в любовта, за което твърдо вярвам, че е родена всяка жена.

— Не можеш винаги да получаваш това, което искаш — казах аз и затворих телефона.

Как щях да го понеса? Трябваше да ходя в онзи офис всеки ден и да виждам красивото му лице. Господи, а ако започнеше да се държи зле с мен? Какво щеше да каже майка ми, когато отиде да играе голф с Фиона Кейн? «Благодаря, че уредихте некадърната ми дъщеря на онази мизерна работа, и извинявайте, че заслужи да бъде уволнена, като спа с шефа».

— Може би ще скъсам с Тони — замислено продума Гейл. Погледнах малката си сестричка. Нежната й красота бе в контраст с моето грубовато, бузесто лице. Гейл е от момичетата, които не прекарват нито ден без компания. «Гаджето умря, да живее гаджето». Мъжете се влюбваха в нея само при едно мятане на лъскавите й коси. Иронията е, че вътрешно Гейл е коравосърдечна като древен воин, докато моята душа е крехка като нишки на паяжина.

Но мъжете не си правят труда да надникнат под обвивката.

Все пак предпочитах съзнанието ми да бъде заето с каквото и да е, освен с мисли за Шеймъс, така че полюбопитствах:

— Какво му е на Тони?

— Свестен е, но не е идеалният — въздъхна Гейл. Предположих, че къщата му в провинцията не се е оказала по вкуса й или е разбрала, че БМВ-то му е на повече от две години.

— Мислех, че го харесваш.

— Ммм, заслужавам нещо по-добро — гордо заяви тя.

Никой не каза нищо в отговор. Кийша и Бронуен се чувстваха почти като мен и явно нямаха желание да говорят. Затова станах, влязох в стаята си, извадих топка глина и започнах да я извайвам. Под пръстите ми се оформиха криле на бухал и постепенно оживя нова скулптура. Когато черпя вдъхновение от болката, творбите ми са най-сполучливи.

Може би съм единствената, която мисли така.

Следващата седмица бе ужасна. Машинално вършех скучната си работа и разчитах единствено на Джени да ме защитава от Шеймъс. Проблемът бе неустоимият му чар.

Компютърът ми едва не изпуши от съобщения. На бюрото ми изневиделица се появяваха цветя. Незабравки — като че ли можех да го забравя! Получих безброй стихове в кафяви пликове от онези, които използвахме за наредби. Щом ги отворех, веднага посягах към пакетче носни кърпички. «Моите мечти лежат в краката ти. Ходи внимателно, за да не ги потъпчеш.» Не можех да сдържам сълзите си. Трябваше да купувам опаковка след опаковка таблетки против сенна хрема от «Буутс» и да ги слагам на бюрото си, за да убедя Джени, че страдам от алергия.

Упорството на Шеймъс правеше живота ми все по-труден. Изкушаваше ме с нещо, за което копнеех.

Понякога имах мигове на просветление. Представях си, че виждам себе си отстрани, сякаш гледам филм, и си казвах: «Почакай, всъщност едва го познаваш». Но емоциите отново нахлуваха в мен и желанието ме завладяваше.

Неизбежно бе да се предам. След по-малко от седмица отново вечеряхме заедно в апартамента му. На масата имаше малки вази с розови пъпки и апетитни ястия, а Шеймъс пееше «Девойката от Конемара» в кухнята, макар да знаеше, че никога не съм ходила в Ирландия.

— Не ти ли доставям удоволствие? — попитах, когато той се отпусна върху мен. Не бях повдигнала въпроса, докато вечеряхме, за да не разваля атмосферата.

— Що за въпрос? — Бавно плъзна устни по голото ми рамо и тази ласка ми се стори далеч по-приятна от стоновете и пъхтенето му преди няколко мига. — Нали току-що ми го достави?

— Нямам предвид това. Искам да кажа, не съм ли ти достатъчна?

— О, господи. — С израз на раздразнение, Шеймъс се отдръпна от мен. Ако бе пушач, щеше да запали цигара. — Отново ли се връщаме на тази тема? Мислех, че вече сме се разбрали.

— Не е естествено да желаеш толкова много жени.

— Напротив. Такава е мъжката природа. Преди броени секунди ти нямаше нищо против.

«Така си мислиш, нещастнико».

— Долорес разбира потребностите ми.

Тонът му бе укорителен, сякаш добави: «а ти не». Запитах се дали наистина е така. Какво би казала Долорес, ако знаеше къде е съпругът й в момента. Неприятно ми бе да споменава името й пред мен. Хрумнаха ми идеи за подли номера, например да пъхна по някоя от любовните му бележки в джоба на всяко сако, да напръскам ризите му със своя парфюм и да оставя следи от червило по яките им. Но си казах, че не би било честно спрямо Долорес да узнае истината по този начин.

— Алекс, гълъбче, нали си прекарваме добре? Харесва ни да бъдем заедно само за удоволствие, без обвързване?

По кожата ми пропълзяха хладни тръпки, като при арктическа виелица. «О, не, не! Той иска да каже, че си страхотна за чукане, но това не е любовна връзка!» Как е възможно мъжете да са способни на такава жестокост? Искат да приемаш горчивите им обиди като комплименти и да ги обичаш.

— «Моите мечти лежат в краката ти. Ходи внимателно, за да не ги потъпчеш» — мрачно цитирах. Шеймъс нехайно се засмя.

— Караш ме да експлодирам, Алекс! — Шляпна ме по голия задник. — Това е мечтата ми!

В този миг окончателно се простих със своята мечта да бъда пощадена. Каквото и да направех, за да му угодя, не бих го накарала да ме обикне. Самата аз се изненадах от реакцията си, защото до този момент самоуважението бе нещо чуждо за мен.

Скочих от леглото и нахлузих роклята си.

— Не искам да те виждам повече — заявих през сълзи.

— О, скъпа, съвземи се.

— Уреди преместването ми в друг отдел, Шеймъс. Искам да запазя работата си, без да бъда край теб.

— А ако не мога да работя без теб? — изкусително попита той. Продължаваше да подхвърля похотливи намеци.

— Премести ме, и помежду ни не се е случвало нищо. Иначе, кълна се, ще разкажа всичко на Долорес — просъсках аз и излетях от апартамента му, преди да отправи заплахи и ругатни.

Когато разбра за преместването ми, Джени Робинс намина да ме види.

— Ще работиш при Глория Хънтингтън… каза тя и гласът й издаде тревога за мен.

Страхотно. Глория Хънтингтън бе известна с прякора Гърмящия задник. Тази кобила ръководеше отдел «Личен състав». Тъй като «Хамилтън Кейн» набираше персонала си главно чрез «ловци на глави», задълженията й се състояха единствено в уволняване на некадърни пощенски куриери и купуване на служебни коли. Всички знаеха за манията й на тема храни с високо съдържание на целулоза, от които непрекъснато изпускаше газове и всеки път гръмогласно казваше:

— Напълно естествено.

Това бе отмъщението на Шеймъс. Навярно искаше да умра от задушаване.

Превърна последните ми дни в своя отдел в истински ад. Претоварваше ме с работа и ме измъчваше с пълното си безразличие. Трудно бе, когато се стремеше към близост с мен, но сега ми бе още по-трудно. Защо се държеше, сякаш му е все едно? Защо не страдаше? Нима не заслужавах да бъда обичана? Припомних си жалката си интимна история и потръпнах от срам.

— Звучи интересно.

— Знаех си, че и с теб ще стане същото. Опитах се да го предотвратя — каза Джени с тъга, по-благосклонна към мен сега, когато вече не ми бе началничка.

Ужасено втренчих поглед в нея.

— О, знаеш за какво говоря. Прелъстил те е, а после те е разочаровал — каза тя с необичайна прямота. — Александра, смятах те за по-умна. Той постъпва така с всички хубави момичета. Знаеш ли, че на твоята длъжност за малко повече от две години се смениха петнадесет?

— Толкова ли беше очевидно? — попитах. Стомахът ми се разбунтува, сякаш нещо го разяждаше отвътре. Петнадесет момичета? Нима бе световен рекордьор? Не обърнах внимание, че Джени ме причислява към хубавите. Тя е от онези по-възрастни жени, които снизходително наричат дори тридесет и осем годишните «млади».

— О, не съм глупава, млада госпожице — увери ме Джени.

Тръгнах с тежки стъпки към горния етаж, където се помещаваше «Личен състав». Досадна, незначителна работа, представляваща главно водене на ведомост и издирване на чернокожи служители за добрия имидж на компанията. Имали ли сте някога неприятности с фирмата, за която работите? Питали ли сте се какво садистично задоволство изпитват онези кучки, когато ви връчват писмено предупреждение? Не сте параноици, те наистина ви мразят. Вие имате истинска работа, занимавате се с маркетинг, продажби или счетоводство, за разлика от тях. Знаят, че всички ги смятат за безгласни букви. Началниците не обръщат внимание на препоръките им при назначаване на служители, сами издирват ключовите си играчи. Тяхната задача е да сгъват салфетки, да украсяват прозорците за празници и да уреждат почивките на ръководния персонал. Затова в този отдел на всяка компания има толкова много жени, както и във «Връзки с обществеността». Нищо не зависи от тях и те го знаят. И затова ви мразят.

Отсега нататък щях да бъда една от тези жени. Но животът ми бе скапан във всяко друго отношение, така че защо и работата ми да не бъде такава?

— Добре дошла в отдел «Човешки ресурси», Алекс — приветства ме Гърмящия задник с усмивка и шумно пусна газ.

Засмях се. Тя се изчерви.

— О, стига детинщини, това е нещо напълно естествено. Целулозата поддържа стомаха редовен. Е, днес ще прегледаме цените за коледния банкет. Искам да извадиш разписките от миналата година…

Заех се да изпълня нареждането й, сдържайки дъха си. Господи, с какво бях заслужила това? Цифрите ми се струваха само редове примигващи зелени светлини. Единственото нещо пред очите ми бе лицето на Шеймъс.

— Александра, майка ти е на телефона — каза Глория, намръщи се и отново изпусна газ. Може би за късмет. — Кажи й, че тук не одобряваме личните разговори в работно време.

«О, аз също не ги одобрявам, когато се обажда майка ми».

— Мамо?

— Александра. Защо работиш в този отдел? — попита тя с пискливия си глас. Веднага си я представих от другата страна на линията, с подпухнало лице и ситно фризирана коса. Ужасявам се, когато си помисля, че може би след известно време ще стана като нея, ще оглеждам колите на хората отвътре, за да преценя дали ги поддържат чисти, и ще ми хрумне да се захвана с голф или да членувам в някой клуб.

— Винаги съм искала да работя с хора.

Пълна глупост, но какво друго да кажа? Че винаги съм искала да работя с механични играчки? Възхищавах се на Кийша, която съзнателно бе провалила едно от интервютата си. Превзетата жена от «Личен състав» я накарала да опише защо й харесва работата в екип, а тя отвърнала, че мрази екипите и предпочита да действа сама.

— Можеше да работиш с хора и при Шеймъс Мейън. Скъпа, той е известна личност. Сигурна съм, че познава чудесни неженени мъже. А и Фиона Кейн каза, че би могъл да те запознае с Долорес!

— Дори за такава чест не си струва, мамо, аз…

— Все едно говоря на стената. Гейл казва, че стоиш затворена в онзи апартамент и не излизаш с никого. «Толкова цветя цъфтят незабелязани…»

— «…и мирисът им сладостен във въздуха изчезва» Да, мамо, зная.

Мама ми цитираше този проклет стих при всеки наш разговор. Понякога усещах присъствието й зад гърба си, с хронометър в ръка и вдигнат показалец. Винаги ме бяха побеждавали в състезанията с великденски яйца и сега отново бях последна в надпреварата за ухажори. Пипала на мигрена започваха да сковават слепоочията ми.

— Има ли още нещо, мамо? Заета съм.

— О, да, вечно си заета и не можеш да обърнеш малко внимание на родната си майка. Ако не бях аз, все още щеше да живееш в мизерия. Всъщност обадих се, за да ти напомня, че си канена на сватба.

Сватба, хм. Точно сега имах страхотно настроение за това.

— Не ми мълчи. На Чарлз Дръмънд.

— Братът на Том Дръмънд?

— Разбира се. Следващия уикенд трябва да бъдеш в Глостършир за тържеството.

«По-скоро бих умряла», понечих да кажа, но мама продължи, преди да проговоря:

— Не си и помисляй да намериш някакво извинение. Миналия месец пристигна официална покана за теб от госпожа Дръмънд и отговорих от твое име, че си поласкана и с удоволствие ще отидеш.