Нежна завист

Шеста глава

— М-моля? — заекнах аз. Не бях сигурна дали чух правилно.

Шеймъс отново въздъхна. Очите му помръкнаха и замислено се вгледаха в мен, сякаш не забелязваха вишневочервената ми рокля и съвършено сресаните ми коси. Донякъде бях доволна от външността си. Не изглеждах като дивачката от Борнео, но все пак от спиралата за дълги и обемни мигли и яркото червило нямаше голяма полза. Защо си губех времето? Винаги щях да си остана жалка в сравнение със супержените като Кийша и кралиците от банковите среди с костюми «Диор», професионален грим и понякога бебе на гърба, прикрепено с красиви каишки. Тези жени бяха от друга планета. Всички те бяха част от световния заговор да бъда превърната в незначително и непотребно същество. Още преди закуска успяваха да завладеят три свята, а вечер точно в пет и тридесет се прибираха при съпрузите си с тела на модели.

Навярно дълбоко в себе си Шеймъс се присмиваше на сложения надве-натри фон дьо тен под очите ми.

— Не биваше да казвам това — промърмори той. — Всеки има грижи. Защо да те товаря с проблемите си, Алекс Уайлд?

«Неговите проблеми!»

— Истината е, че ти завиждам. Прелестно младо момиче, заобиколено от ухажори всяка вечер, безброй разбити сърца…

Замълча, докато се подписваше на огромната сметка. Станах, въпреки че ми се искаше този обяд да не свършва.

— О, не. Не е така — запелтечих, но думите ми бяха разбрани погрешно. Как можеше да не знае, че аз съм тази, чието сърце постоянно се нуждае от ремонт?

— Не е нужно да се преструваш на самотна само за да мисля, че не съм единственият — любезно каза той.

Погледът му стана жален като на кутре, което някой е ритнал твърде силно.

— А… — понечих да възразя, но той ме прекъсна.

— Не биваше да се оплаквам. Крайно непрофесионално е, но имаш толкова открито лице — прошепна Шеймъс, докато излизахме от ресторанта. — Чувствам, че мога да ти се доверя. Това е най-глупавото, което си чувала в живота си, нали?

Шофьорът ми отвори вратата и леко наклони шапката си за поздрав. Почувствах се като Деми Мур. Нетърпеливо хвърлих поглед към Шеймъс в очакване да сподели още нещо, но той поклати глава.

— Да се връщаме в офиса. Трябва да побързаме, защото имам среща в три.

Гледаше право напред, докато колата се придвижваше почти безшумно по улиците. Бях обзета от възхищение. Толкова бе решителен. Изведнъж бе възвърнал самообладанието си.

Когато влязохме, Шеймъс продължи към вътрешния офис за срещата си с японски банкери, които на всяка дума се покланяха. Наблюдавах ги с крайчеца на окото си и го видях да отвръща на поклоните. Отправи някаква любезност на японски и двамата мъже се спогледаха, явно впечатлени колкото мен.

— Хареса ли ти обядът, Александра? — попита Джени Робинс, когато отново седнах на бюрото си.

— Ммм — доволно отвърнах.

— Добре. Е, след като си се подкрепила, можеш да се захванеш с тези — каза тя и сложи пред мен огромен куп папки.

Проклетата Джени ме държа на разстояние от Шеймъс до края на деня. Едва когато свърших с папките, отнесох ги до ксерокса и се върнах, кашляйки от праха и с изранени от острите ръбове на листовете пръсти, зърнах чаровния си шеф на прага на офиса му. Нима наистина хвърляше похотливи погледи към мен?

Опомних се. Това, че бе самотен и тъжен, не означаваше, че би искал да бъде с мен.

«А думите „красива“ и „прелестна“?», попита с надежда оптимистичната ми страна.

«Забрави — изръмжаха Цинизмът и Реализмът. — Просто се държи любезно с теб. Ти си машина за приготвяне на кафе, робиня, която прави ксерокопия и подрежда документацията. А той е принц с очи на поет. Мечтай си, сестричке». Те надделяха, въпреки че Оптимизмът отново се опита да наклони везните в своя полза, когато Шеймъс се отби при мен в шест часа.

— Какво ще кажеш да те откарам до дома, Алекс? — примамливо попита той.

— Извинете, господин Мейън — намеси се Джени, преди да подскоча от радост, — Александра не е приключила и ще се забави доста.

— О, разбира се, Джени — каза Шеймъс с уважение. Навярно бях загубила ума си, щом ми бе хрумнало, че може да проявява интерес към мен. Просто бе добър шеф, който се държи учтиво с подчинените си.

Прибрах се у дома с объркани чувства. Не бе настъпила никаква промяна.

— Трябва да разтребим тук — властно заяви Гейл.

— Защо? — попита Бронуен и вдигна очи от броя на «Фейс», който държеше.

— Погледнете! — изкрещя Гейл. — Снежанка не бива да вижда апартамента ни в такова състояние.

Не бих могла да отрека, че е права. По пода бяха разпилени списания, пакети от чипс и смачкани опаковки от «Баунти», останали след снощната почерпка с шоколадови изделия, която бе нещо типично за съвместния ни живот. Повечето вечери се запасявахме с тях от магазинчето отсреща. Ако бог искаше да бъдем слаби, не би допуснал толкова близо да се продават сладки неща, нали? Господин Пейтъл предлагаше богат асортимент от десертчета с плодов пълнеж, вафли и всичко, което човек би могъл да поиска. По десет минути умувах от кои да вземем. Когато попитах Кийша какво предпочита, тя казваше:

— Все едно, каквото донесеш.

После искаше това, което съм избрала за себе си.

— Ти каза два пакета «Бътънс».

— Е, не ги искам. Искам твоя «Топик».

— Миналия път «Бътънс» ти харесаха.

— Е, ти не ме попита дали искам «Топик».

Спорът продължаваше, докато се примирях и й преотстъпех своето шоколадче. Понякога Кийша бе истински душевадник. Никога не отскачаше сама до магазинчето. Последния път тъкмо излизах от банята с мокра коса, загърната с хавлия, а тя седеше на дивана напълно облечена, но се нацупи, когато отказах да отида да купя нещо.

— Аз съм гола, мокра и боса.

— Е, облечи нещо и се обуй — настоя Кийша — или иди по халат, на кого му пука.

— Ти си облечена! — процедих през зъби.

— О, Ал — злобно промърмори тя, — понякога си такава егоистка. И мързеливка — побърза да добави, преди да кажа нещо.

Но е честно да отбележа, че стаята на Кийша бе единствената в апартамента, която не изглеждаше, сякаш през нея е минал автобус. Освен опаковките, всекидневната ни красяха кофички от «Кентъки Фрайд Чикън» (празни), шест чаши за вино (празни) и четири кутии «Хепи Мийл» (пълни), купени от Бронуен, защото в момент на химическо опиянение я осенила блестящата идея да нахрани всички бездомни деца в Лондон, но после задрямала и забравила.

Признавам, че по-рано бих нападнала апетитните пържени неща в кутиите, но сега мислех за Шеймъс. Не би хлътнал по мен, но не бе излишно да изглеждам добре. За всеки случай.

— Какво ме интересува твоята Снежанка? — каза Бронуен, но не го мислеше.

— Ще ти кажа две думи — отвърна Гейл много сериозно. — Рединг. Фестивал[6].

Бронуен скочи от стола си по-бързо, отколкото аз излитах от офиса всяка вечер. Помогнах й и дори Кийша се съгласи да извади прахосмукачката. Смешно бе всички да робуваме на Оливия Уайт, но не бих понесла да ми се подиграва и да ме гледа с пренебрежение. Изровихме гумени изтривалки и почистващи препарати, които отдавна събираха прах. С общи усилия се справихме с работата доста бързо. Жалко, че рядко я вършехме заедно, освен преди купон, на който очаквахме да дойдат особено красиви мъже. Тогава ставахме къщовници като Моника от «Приятели» и се карахме коя от нас е виновна за петната от разлято кафе или за засъхналия сос за спагети по краката на столовете.

За предпочитане бе ние да ходим на купони у други нещастници. Можехме да разливаме вино, да повръщаме и напълно безнаказано да се опитваме да направим номера, при който шампанското остава в чашата и който никога не излиза сполучлив. Да не споменавам, че ако някоя от нас се усамотеше в съседната стая с червенокос двойник на Крис Евънс, можеше тихомълком да се изниже на сутринта, вместо да се мъчи да го разкара от леглото си, където се е проснал като мъртвец и е напълно глух за дискретните й покашляния и намеци, че е време за закуска.

Бях чувала за този проблем главно от съквартирантките си. За мен нямаше опасност да се сблъскам с него, защото дори двойниците на Крис Евънс не бяха толкова отчаяни, че да започнат да ме свалят. Освен това идеята никак не ми допадаше. Сексът без обвързване бе от нещата, които на теория ми се струваха страхотни, но не бяха за мен, защото бяха рисковани. Като делтапланеризма.

— Знаеш ли, Ал, сигурно си фригидна — казваше Кийша след среща. Твърдеше, че било просто «малко страстно приключение» от любопитство. Но винаги оставяше поредната рок звезда или медийна акула с разбито сърце и доста намаляла банкова сметка. Мислех, че има проблем с поддържането на сериозна връзка. И тя търсеше нещо, макар и да не го признаваше.

— Така е. Все мечтаеш за любов и разходки по залез-слънце — съгласяваше се Бронуен.

— Но животът не е такъв — мъдро изтъкваше Кийша.

— Напротив, такъв е — упорито възразявах.

— Е — намесваше се Гейл, твърдо решена да ме довърши, — не и за теб.

Бяхме влезли в ролите на четири от джуджетата на Снежанка. Е, вместо да си подсвиркваме, докато работим, слушахме «Разкарай се от пътя ми, шибана кучко», но намеренията ни бяха добри.

— Тези са от твоето скапано пилешко — просъска Гейл срещу Кийша.

— А това какво е, мърло? — отвърна Кийша и вдигна две кофички от пълномаслено козе кисело мляко с парченца киви и лъжички в тях.

Стоях там с изпоцапаните дрехи, с които работех върху скулптурата си, с кутия течен контур в едната ръка и червена боя от «Марк енд Спаркс» в другата, когато на вратата се позвъни.)

— Пицата ви пристигна — каза Гейл с пренебрежение. Бяхме я поръчали, преди да се заловим с почистването.

Не беше разносвачът на пици, а Снежанка.

— Гейл — превзето каза тя, когато сестра ми нададе радостен вик и плахо я прегърна, сякаш се боеше, че косъмчета от вълнения й пуловер ще залепнат за лака й.

Снежанка изглеждаше ослепително. Дори в най-мъчителните си кошмари не бях очаквала това. Стоеше срещу нас, облечена със светла копринена рокля «Версаче», прихваната над едното рамо със златна тока като туника на древногръцка богиня. Устните й бяха намазани с нещо невероятно скъпо, а лицето й, което бе съвсем близо до моето, докато надничаше над рамото на Гейл, изглеждаше съвършено гладко, със стегнати пори. Явно римската гърбица на носа й бе изчезнала под скалпела на някой опитен пластичен хирург и сега бе малък и съвсем правилен, като на красива кукла. През отворената врата видях куп куфари «Луи Вутон» с монограми. Надявах се да се окажат евтина хонконгска имитация, но се съмнявах в това. На ушите на Снежанка блестяха бели диаманти, като огромни ледени кристали, които биха потопили «Титаник». Кожата й имаше чудесен загар, а самата тя бе толкова слаба, че можеше да изтече в канализацията през сифона на ваната.

Може би се къпеше в магарешко мляко или шампанско. Или разтворени перли, или…

— Гейл, ще ме запознаеш ли с приятелките си? — замърка Снежанка. — Аз съм Оливия Уайт.

Подаде нежната си ръка на Бронуен, която стоеше като хипнотизирана.

— Бронуен Томас — каза тя, а после изтърси: — Чух, че можеш да издействаш бекстейдж пропуски.

Снежанка й се усмихна благосклонно.

— Хм. За кой концерт? В Рединг? Няма проблем, утре ще ти уредя един.

— А това е Кийша — тържествувайки я представи Гейл и ме изгледа, сякаш искаше злорадо да заяви: «Нали ти казах?»

— Прекрасна блуза — забеляза Снежанка. — «Клементс Рибиеро» ли е?

— Да — потвърди Кийша с лека усмивка.

— Мога да ти издействам тоалети по цени на едро в «Харви Никс». Или «Хародс». Мохамед ал Файед е мой много скъп приятел…

Кийша сякаш онемя. Всъщност изпитах известна ревност. Двете изглеждаха готови да станат неразделни като сиамски близначки.

— А ти, Алекс… — Снежанка леко ми се усмихна, но без да се приближи. Огледа изпоцапаните ми дрехи, кутиите и умореното ми лице. — Все си си същата.

— Хубав нос са ти направили — подхвърлих аз в отговор.

Обзе ме детинско задоволство. Тя застина за миг, а след това се усмихна и показа толкова бели зъби, че трябваше да сложа слънчеви очила, за да не ме заслепят. Бяха избелени като на звезда от американска сапунена опера.

— Благодаря — отвърна. — Гледам на човешкото тяло като на творба на изкуството.

Сведох поглед към безформената долна част на своето, сетих се за потъмнелите си зъби, бледа кожа и коса без блясък и едва не изпаднах в отчаяние.

Разбира се, че Шеймъс не бе искрен, когато ме бе нарекъл «красавица». На света имаше жени като Долорес и Снежанка. Момичета като мен бяха просто същества от женски пол.

Бронуен и Кийша ме гледаха в очакване на нова хаплива реплика, но злобата ми се бе изпарила. Дороти Паркър би се засрамила.

— Е, аз изработвам скулптури от друг материал — предизвикателно отбелязах.

— А, твоите скулптури — ехидно кимна Снежанка, — разбира се. Сигурно вече си продала хиляди и си станала световноизвестна.

Настъпи гробна тишина.

— Алекс започна работа — каза Кийша в моя защита.

— Като помощник-секретарка — добави Гейл.

В мен се надигна ярост, докато Снежанка преглъщаше тази пикантна подробност.

— Аха — каза тя с престорено разбиране, — ето откъде си усвоила толкова… остроумия. Сигурно стресът озлобява.

— А ти с какво се занимаваш? — нетърпеливо попита Бронуен.

— Аз ли? — превзето се засмя Снежанка. — Забавлявам се, скъпа, не си ли личи?

Устроихме си женско парти. Прекарахме страхотно. Снежанка разказваше на Кийша и Бронуен вълнуващи истории за ученическите ни дни. Не пропусна да спомене, че единствените писма, които получавах, бяха от баба ми, както и как веднъж, когато се опитах да бия сервис, топката ме фрасна право в средата на челото.

— Алекс беше такава самотница — засмя се тя. — Все киснеше в кабинета по керамика и по всичките й блузи имаше петна от глина.

— Да — въодушевено потвърди Гейл, — помниш ли, когато двете с Елън Джоунс станаха първи дружки?

Елън Джоунс! Би могло да се каже, че тя бе единствената ми приятелка в «Сейнт Мери». Нямахме много общи неща. Елън не блестеше с особени умствени способности и бе още по-пълна от мен. Но и двете бяхме обект на подигравки, така че се сближихме. Бях благодарна, че не съм единствената отхвърлена на Свети Валентин.

Странно е, че винаги се говори за зачестяването на самоубийствата по Коледа, а никой не споменава за това на четиринадесети февруари. Всяка година този ден ми се струваше по-ужасяващ. Фоайето на училището се изпълваше с червени рози, красиво опаковани и украсени със зеленина, купидони, мечета и шоколадови сърца, а телефоните прегряваха. Момичетата тичаха боси по коридорите или се тръшваха върху леглата си с развълнувани викове: «Виж какво ми донесе Криспин, Ванеса!», «Нали Робин е много сладък!», «О, това е от истинско сребро, Тим е толкова мил!»

Никой не безпокоеше възпитателката от общежитието с писма за мен или Елън на Свети Валентин. Стояхме затворени в стаята си, преструвахме се, че учим, и наричахме всички останали «празноглави кукли». Бяхме ужасно нещастни. С радост бих заменила някоя отлична оценка по керамика за една-единствена картичка, дори от пъпчив и трътлест подател. Горката Елън се чувстваше още по-зле, защото не притежаваше и талант, който да й носи утеха. Веднъж на единадесети февруари я заварих до пощенската кутия сред живия плет до училището. Пуловерът й се бе закачил на клон, докато се опитваше да пъхне писмо, адресирано до самата нея. Разубедих я. Всички познаваха почерка й и Снежанка щеше да бъде безмилостна.

— Елън беше свястно момиче — промърморих аз.

— Разбира се — засмя се Гейл, — защото никоя друга не искаше да дружи с теб.

— Гейл, знаеш ли, че имаш огромна пъпка на върха на носа? — попита Кийша с ехиден тон. — Сигурно е от прекалено много соево мляко.

Но продължиха да слушат в захлас всяка дума на Снежанка.

— Лягам си — казах аз и станах от масата.

Едва ли някой забеляза, когато се оттеглих.